След невинността

16

Ню Йорк — есента на 1901 година

Диамантът лежеше на покритата със сукно маса, голям колкото мъжки нокът, точно под лампата, висяща над главите на петимата картоиграчи, и хвърляше ярки отблясъци.

— Господи, Деланза, да не си полудял? — каза един от играчите. Едуард се изтягаше на стола си с цигара в уста. Преди часове бе захвърлил настрана жакета си, както и вратовръзката и копчетата за ръкавели. Ръкавите му бяха навити, яката разкопчана, ризата намачкана и почти извадена от сивите панталони. Брадата му не беше бръсната от няколко дни, очите му бяха кръвясали, дали от недоспиване, или от прекалено задимения въздух в стаята. Една апетитна блондинка в оскъдно облекло бе увиснала на дясната му ръка, а една също толкова надарена червенокоска — на лявата. В града имаше стотици клубове за мъже, повечето от които събираха елитна клиентела, и то от високо уважавани лица. Това заведение обаче не бе от тях.

Всеизвестно беше, че „Ла Боа“ се посещава от утайката на обществото, и дамите там добре познаваха всякакви видове удоволствия — и перверзни, — които един джентълмен би желал да опита. Едуард бе влязъл тук едва преди няколко седмици, но оттогава бе станал един от най-редовните посетители на „Ла Боа“.

При вида на диаманта жените край него ахнаха. Другите картоиграчи се втренчиха в него. Само Едуард като че ли беше равнодушен към блестящото украшение, което хвърляше искри по потъналите в мръсотия маси със зелено сукно. Едуард каза провлачено:

— Нямам никакви в брой. Изговаряше неясно думите.

— Тая играчка струва пет пъти повече от мизата — обади се един брадясал негодник.

Едуард не отговори. Погледна мъжа безучастно, после обгърна цялата маса с поглед, пълен с досада.

— Играем ли, или не? Ако не, отивам другаде.

Веднага се разнесоха шушукания и играта продължи. Едуард почти не обърна внимание, когато един от играчите обяви флош от кари, който биеше предишните две двойки. Едуард махна три пъти с ръка. Победителят се пресегна, прибра мизата и диамантът изчезна в джоба му.

— Ти си луд — каза той ухилено на Едуард. — Току-що изгуби цяло съкровище.

Едуард сви рамене.

— Наистина ли? Хич не ми пука.

Изправи се несигурно, прегърнал двете жени. След като възстанови равновесието си, излезе с пиянска походка от задимената претъпкана стая.

Сюзан бързаше по стълбите, защото беше закъсняла, но всъщност нямаше голямо значение кога ще отиде в операта, защото много други компании също щяха да закъснеят. Тя спря във фоайето, за да се огледа, да се наслади на вечерната си рокля без ръкави, придържана само от две презрамки с мъниста и ресни. Сатененият корсаж нямаше почти никаква украса, бе полупрозрачен, но богато клошираната пола бе поръбена с ресни и мъниста. Кремавият цвят подчертаваше тъмната й коса, която тя бе вдигнала нагоре, за да покаже прочутите си висящи обици с перли и диаманти. Беше се наложило да ухажва съпруга си и накрая да го съблазни, за да й ги купи… но се бе заинатил да купи и огърлицата, която тя сега също носеше. Беше си я купила сама… с парите на Софи. Беше си казала, че Софи няма да има нищо против, ако разбере.

Сюзан повика:

— Лиза? Къде си?

Лиза се появи от салона, облечена в по-скромна вечерна рокля от прасковена коприна с малки буфан-ръкави. На раменете си бе наметнала по-светъл шал. На ушите й блестяха обици от осемкаратови диаманти, единственото й украшение.

— От половин час съм готова.

Сюзан не обърна внимание на думите й и обви шала с ресни около голите си рамене.

— Да тръгваме.

Но Лиза не помръдна.

— Не мислиш ли, че трябва да повикаме Софи да дойде с нас?

Сюзан трепна.

— Тя е в ателието си и работи.

— Тя винаги е в ателието си и работи.

— Нямаше да иска да дойде.

— Може би. Но може би щеше да поиска, ако бях поговорила с нея. — Лиза се усмихна притеснено. — Тя е смазана, Сюзан. Преди беше щастлива с работата си. Сега вече не е щастлива.

— Ще го преодолее — каза рязко Сюзан. — Не искам да говоря за това, Лиза. Знам какво е най-добре за собствената ми дъщеря.

Лицето на Лиза стана строго. Гласът й потрепна.

— Сюзан, и двете добре знаем истината за това, което се е случило. Не е честно. Той трябва да се извини и да направи това, което трябва.

Пулсът на Сюзан се ускори.

— Може да не одобряваш начина, по който се отнесох към връзката на Софи с този мъж, но аз направих това, което трябваше… и не се меси, и не й давай някакви глупави идеи! — Тя сложи ръце на кръста си. — Не си ли чувала слуховете? Него вече дори не го допускат в приличното общество, толкова осъдително се държи. Миналата седмица отишъл на едно благотворително представление за събиране на средства за довършване на новото крило на музея „Метрополитън“ с изрисувана жена — полусъблечена!

Лиза изправи рамене.

— Може би и той е нещастен.

Сюзан се разяри.

— Съветвам те да си гледаш собствените работи, Лиза — каза тя хладно. — Софи е моя дъщеря. Този мъж е извън живота й и аз няма да допусна да се върне в него.

— Тя ми е сестра.

— Тя ти е само доведена сестра и нищо повече.

— Може би ще е по-добре да си остана у дома — каза тя, а устата й потреперваше. — Няма да мога да се любувам на операта, като знам, че Софи е сама у дома в такова настроение.

Тя се обърна и побягна, спъвайки се в полите на роклята си.

Сюзан погледна след нея разочарована. Не й се стоеше у дома. Помисли за Бенджамин, който дори сега бе зает в кабинета си с един адвокат и двама банкери. Когато свършеха с работата, щяха да пушат пури и да пият бренди, а можеше да отидат в частен клуб за мъже. Може би след няколко часа той ще дойде да я намери в леглото й за една кратка, суха любовна интерлюдия, а през това време тя щеше да си мисли за покойния си първи съпруг.

Сюзан погледна отражението си в огледалото и забеляза с удоволствие колко красива и привлекателна изглежда. Сюзан нямаше намерение да си стои у дома сама и отегчена, очаквайки вторият й съпруг да й обърне внимание, каквото тя в действителност не желаеше. Не беше съвсем неприемливо за омъжените жени да ходят сами на опера или на други обществени места, не и на нейните години. Сюзан реши, че дори Лиза да откаже да я придружи, тя все пак ще отиде. Лиза ставаше прекалено очебийна за годините си и операта щеше да бъде по-забавна без нея. Сюзан си отбеляза мислено да говори с Бенджамин да уредят подходящ брак за дъщеря му. Наскоро бе дочула, че един много беден, но много родовит британски маркиз е в града и си търси подходяща съпруга.

Сюзан повика каретата си, мислейки за Лиза, докато чакаше, опитвайки се да не мисли за Софи и за това, че очевидно бе нещастна. В края на краищата след време това положение щеше да стане поносимо. Сюзан го знаеше от личен опит.

Сюзан се забавляваше чудесно. Операта не я интересуваше много, но тя добре осъзнаваше, че е фокус на внимание, а това извънредно много я интересуваше. Джентълмените от другите ложи все се обръщаха да я погледнат, да се опитат да хванат погледа и усмивката й. Е, репутацията й не беше съвършена, години наред положението беше такова. След ужаса да представлява олицетворение на скандала тя нямаше желание това да се повтори. Мъжете можеха да й се възхищават отдалече, само много отдалече. Беше останала вярна на Бенджамин през целия им брак, независимо колко копнееше за нещо повече. Сега беше вече достатъчно мъдра, след лудостите от младите й години, за да знае, че сексът не е толкова важен, колкото доброто име.

Но тя копнееше почти отчаяно за мъжкото внимание, което получаваше, може би, защото Бенджамин толкова рядко я забелязваше като жена. Сюзан се правеше, че не забелязва двама предани обожатели, но когато се обърна, една странно позната фигура излезе от една препълнена ложа заедно с някаква руса жена. Сърцето на Сюзан подскочи и спря.

Когато започна отново да бие неравно, тя се взираше с пресъхнала уста и останала без дъх след един висок, широкоплещест мъж с гъста, леко прошарена коса, която падаше по яката на смокинга му. Тя бе омагьосана, неспособна да отклони погледа си.

Не… тя полудява! Това не може да е Джейк!

Джейк беше мъртъв. Беше умрял през 1890-а в ужасен пожар, когато се опита да избяга от затвора. Беше умрял и погребан в едно лондонско гробище, в гроб, който тя никога не бе посетила, но един ден щеше да посети.

Сюзан успя да се успокои. Джейк беше мъртъв и макар че тя знаеше този неоспорим факт, това, че бе видяла мъж, толкова приличащ на него дори в гръб, беше ужасно мъчително. Сюзан докосна гърдите си, но не можа да успокои подлудялото сърце. Никога ли нямаше да престане да страда от загубата и разочарованието си? Той толкова й напомняше на Джейк.

Сюзан изведнъж се изправи. Чувстваше се неловко. Усещаше, че трябва да направи нещо, но какво? Да тръгне подир този непознат и да поиска да види лицето му? И после? Дори да приличаше на починалия й съпруг, тя непременно щеше горчиво да се разочарова.

Наведе се и прошепна на една от познатите си, че скоро ще се върне и се измъкна от ложата.

Джейк ускори крачка. Това беше грешка. Огромна грешка бе, че дойде тук тази вечер.

Беше му дошло до гуша да стои така анонимен, да кисне все в Ривърсайд Меншън. Там работеше, там спеше. Там се хранеше, там идваше любовницата му. Лу Ан вече гласно изказваше недоволството си. Тя искаше да излиза, искаше да се забавлява. Джейк не се обиждаше; тя беше още много млада, а и сексът не беше достатъчен заместител… за никого.

Дори за него.

— От какво се страхуваш? — бе го попитала тя.

Лу Ан със сигурност не беше достатъчно хитра, за да отгатне истината. Но невинната й забележка беше достатъчно точна. Джейк не можеше да й каже, че се страхува да не би някой да го познае, пак по чисто съвпадение.

Не можеше да й каже, че ужасно се страхува да не би пак да го хванат и да го вкарат в затвора.

Не можеше да й каже, че бе уплашен до смърт.

Щеше да умре, преди да го върнат обратно.

Така че той не й бе отговорил, но накрая се бе съгласил да отидат на опера. И ето че се случи.

От всички хора, на които можеше да попадне в препълнената опера тази вечер, той попадна на собствената си жена. Слава на бога, че не го беше видяла.

И той не беше подготвен да я срещне. Не беше подготвен за внезапния шок, бързо последван от прилив на мощни и противоречиви чувства, в които немалко място заемаха гневът и омразата.

Сюзан побърза към обширното фоайе с колони, където се разхождаха много от зрителите с чаши освежителни напитки в ръка, потънали в оживени разговори. Спря за миг, оглеждайки тълпата, стиснала чантичката си с мъниста. И замръзна.

Мъжът, когото следваше, бе застанал с една руса жена, все още с гръб към Сюзан. Но сега тя бе по-близо до него и би се заклела, че вижда Джейк… или неговия призрак.

Двамата като че ли спореха. Сюзан преглътна и се загледа в широкия гръб на мъжа. Той се навеждаше и шепнеше нещо на ухото на жената.

Позата му бе толкова позната… тя почти чуваше дрезгавия му съблазнителен глас. Нещо нахлу в Сюзан и я обгърна от главата до петите. Нещо много по-тежко и много по-вълнуващо от всичко, което бе чувствала през годините. Всяка фибра от съществото й се напрегна.

Не можеше да е Джейк, но толкова приличаше на него… и Сюзан го искаше. Каза си, че тъй като той не е Джейк, тя ще бъде разочарована. И си напомни, че не бива да жертва репутацията, която така ревниво бе пазила толкова много години.

Жената се отстрани, сърдита и нацупена. Запъти се обратно към залата и когато мина край Сюзан, Сюзан забеляза, че не е много красива, но е много млада — може би на осемнайсет-деветнайсет. Тя погледна пак към мъжа. Той се бе обърнал, гледайки след приятелката си, и погледите им се срещнаха.

Сюзан възкликна, шокирана и невярваща. После разбра, че мъжът се обръща, минава през тежката централна врата и излиза навън в нощта.

Тя се съживи. Това е Джейк! Джейк е жив! Без да спре да се замисли как е станало така, Сюзан се затича в посоката, която той бе поел. Тичаше след него, без да съзнава, че разбутва хората или че те се заглеждат подир нея.

Сюзан мина задъхана през вратата, където той току-що бе изчезнал. Спря на тротоара под един електрически уличен фенер. Въздухът на ранната есен бе топъл и приятен, но тя не го забелязваше. Къде е Джейк? Не беше го загубила все пак, нали? Не можеше да го загуби! Усети как горещи сълзи се стичат по лицето й.

После го видя да върви с широки крачки по пресечката към Шесто авеню, почти изгубен в сенките.

— Джейк! — изкрещя Сюзан, вдигна полите си и хукна сред него.

Мъжът забави крачка и накрая спря. Обърна се нерешително и я загледа. Устата му се опъна в твърда, мрачна линия. Тя спря задъхана пред него. Той не е умрял. Наистина не е умрял.

Без да обръща внимание на никого, Сюзан се хвърли на врата му, прегърна раменете му и зацелува трескаво челюстта му, която единствено можеше да достигне. Джейк моментално се дръпна от нея.

Сюзан политна и спря на няколко крачки от него.

— Ти не си мъртъв!

Шокът започваше да отминава. Започваше да се утаява. Всичките тези години, в които тя бе тъжила и оплаквала, в които й бе липсвал, в които го бе мислила за мъртъв.

— Наистина? И представи си, аз си мислех, че това е ад — проточи Джейк, безсрамен както винаги.

— Мога да те убия със собствените си ръце! — извика Сюзан.

— Ако това е било опит за убийство, значи току-що научих нещо ново.

Погледът му се плъзна по гърдите й, после по хълбоците, задържайки се в центъра им, но без никакво презрение.

Тогава нещо й просветна. Той не беше мъртъв — и единадесет години тя бе страдала, беше се мъчила, беше се обвинявала, вярвайки, че той е мъртъв.

— Копеле такова! — изпищя тя, вдигна ръка и замахна като луда.

Джейк хвана ръката и, стисна я леко и я изви, за да я обуздае. Сюзан се покори, знаейки, че колкото по-силно го напада, толкова по-силно той ще се отбранява. За миг се усети притисната до него, бедро до бедро, слабини до слабини, ръката й бе болезнено приклещена зад гърба, а кръвта й пулсираше трескаво между краката.

Джейк отпусна ръката й. Сюзан вдигна очи към него. Сега лицето му носеше печата на времето, покрай очите му се виждаха бръчици, но все още беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Сюзан си пое дъх, треперейки от страстта, която я бе обзела, и от любовта, която никога не бе умирала.

— Казаха, че си загинал в пожара!

— Явно не съм — той се отстрани и я загледа безстрастно.

— Егоистично копеле такова! Всичките тия години…

Тя избухна, задавяйки се от старата мъка, от новия гняв и от интензивния плашещ устрем.

— Какво всичките тия години? — подхвърли подигравателно Джейк — Не ми казвай, че съм ти липсвал!

— Липсваше ми!

Тогава Джейк се разсмя високо. Внезапно той посегна лениво, хвана я за лакътя и бавно я привлече. Когато тя се озова в ръцете му, той се наведе над нея.

— Не съм ти липсвал аз. Липсваше ти това.

Той разлюля хълбоците си — и огромната си ерекция — отърквайки се в нея.

Сюзан почувства как през нея преминава тръпка. Години бяха минали, откак бе споделяла разтърсващи мигове на екстаз с мъж без помощта на фантазиите — фантазии, в които Джейк беше главното действащо лице. Джейк още беше най-съкрушителният мъж, когото някога бе срещала, тялото му още бе твърдо и силно, все още съвършено мъжествено.

— Да, Джейк — прошепна Сюзан, прокарвайки пръсти през косата на слепоочията му. — Това ми липсваше.

Той вече не се усмихваше. Отблъсна я много студено.

— И ще продължи да ти липсва, скъпа моя женичке. Защото всичко това е умряло и погребано с Джейк О’Нийл.

Сюзан замръзна.

— О, извинявай, как можах да забравя! Ти не си моя жена, сега си жена на Ралстън!

И той й се изсмя. Сюзан затрепери.

— О, господи.

— Какво има… скъпа?

— Знаеш какво има! Ти не си мъртъв… аз съм омъжена за двама мъже!

Той още веднъж се засмя кратко, после продължи с неприятен тон:

— Може би трябваше да почакаш малко, преди да се омъжваш отново. Или си имала причини да бързаш така навремето?

Сюзан се бе замислила над дилемата си и не му отговори. Джейк се изправи над нея, очевидно разярен.

— Кога се запозна с него, Сюзан? Колко време, след като ме екстрадираха, ти влезе в неговото легло?

Сюзан трепна от думите му.

— Не съм спала с Бенджамин преди сватбената ни нощ.

Джейк отметна глава и се разсмя високо, невярващо.

— Вярно е!

Той кръстоса ръце на гърдите си и я загледа, а ъглите на устата му се отпуснаха надолу.

— Щях да пратя за тебе!

— Какво?

— Щях да пратя за тебе и Софи. Да се срещнем в Австралия. Но идеята престана да ми се струва добра, когато ти се омъжи повторно. Никога не съм обичал да деля жена с някого, Сюзан.

Сюзан почувства, че отмалява.

— Мислех, че си мъртъв! Казаха, че си мъртъв! Имаше свидетелства…

Той приближи лицето си до нейното. Дъхът му бе топъл и чист.

— Ти дори не оплака смъртта ми, малка кучко.

И Сюзан си спомни защо го бе мразила.

— Напротив! Оплаквах те с години! — Тя се разтърси от собствената си ярост… и собствените си страхове. — Не се осмелявай да ме обвиняваш заради това! Вината е единствено твоя! Омъжих се повторно заради Софи и заради себе си! Ти ни изостави!

— Бях екстрадиран, скъпа.

— Преди това ми поиска развод!

— Така е. — Той се загледа в нея, извил горчиво уста. — Предполагам, че затворът прави странни неща с ума на един мъж Кара го да мисли за семейството си, кара го да иска да намери доброто и да забрави лошото. Кара го да мечтае като някакъв селски глупак.

Той пъхна ръце в джобовете на черния си смокинг. Сюзан си пое дъх.

— Не знаех. Щях да дойда.

— Не, скъпа. Нямаше да дойдеш в Австралия да живееш като заселничка с мене. Но навремето бях почти полудял от самота, за да го разбера.

Макар че Сюзан не се виждаше облечена в дрехи от грубо изпреден памук да простира пране на връв зад някоя дървена колиба някъде си в австралийската пустош, можеше да си представи себе си през тези отминали четиринадесет години като негова жена и като майка на детето му.

— Щях да дойда — настоя тя, макар да знаеше, че тогавашното младо, диво момиче, каквото бе, щеше направо да му откаже. Щеше ли?

Сюзан се разплака. Сълзите й бяха истински, но освен това тя си спомни и че някога успяваше да съблазни Джак със сълзи, когато не успееше с нищо друго. И заплака още по-силно.

— Не искам да се боря. Ти си жив, Джейк. А аз съм омъжена за двама мъже!

Тя не посмя да му каже, поне засега, че в мислите си е предимно и изключително негова съпруга, че обича него, че ще остави Бенджамин в мига, когато той и каже. А той щеше… щеше ли?

— Сюзан — каза Джейк с натежал от предупреждение глас. — Джейк О’Нийл е мъртъв. Мъртъв пред закона. Ти имаш един съпруг, не двама. Бенджамин Ралстън.

— Ти не си мъртъв! И двамата знаем, че си жив! Да не си луд, Джейк? Това да не е някаква твоя смахната игра? Ако е така, защо?

— Защо, според тебе, съм се върнал след толкова години, рискувайки свободата си?

Сюзан замръзна. Имаше само една възможна причина. Независимо какво казваше той, независимо какво правеше, нищо не се беше променило — не и между тях. Дори да се бяха борили яростно и коварно години наред, дори бракът им да бе влязъл в задънена улица, страстта не бе умряла, бе станала дори още по-силна в сравнение с момента, когато се бяха запознали. За двамата всяка криза бе завършвала с още по-голям изблик на желание. Нима изминалите четиринадесет години раздяла не бяха най-голямата криза?

— За да ме видиш — прошепна тя зарадвана — Ти си дошъл да ме видиш. Не можеш да стоиш далеч от мене. Никога не си могъл.

Изражението на Джейк се промени.

— Не, Сюзан. Дойдох, защото не мога да стоя далеч от Софи. Сюзан съвсем затихна.

— Софи?

— Да Софи. Дъщеря ми. Как е тя? — Гласът му стана дрезгав.

Сюзан потрепери от болка, макар да си казваше, че в действителност той би искал да види Софи и че я лъже, тъй като е прекалено горд, за да признае колко много я желае още.

— Софи е добре.

Не искаше да се задълбочава в подробностите от живота на дъщеря си. Не и сега.

— Защо не е омъжена? — запита Джейк с още по-дрезгав глас. — Когато я видях за последен път, беше на седемнайсет години. Мислех, че сега вече трябва да е омъжена.

Сюзан премига.

— Ти си бил тук и преди?

— Да.

Колко пъти?

— Много. На всеки няколко години. За първи път дойдох през деветдесет и първа.

Сюзан изпищя и се хвърли върху него, опитвайки се да го удари, опитвайки се да го убие. Джейк хвана китките й и я задържа, докато тя се бореше с него като диво животно, викайки и сипейки клетви.

— Бях забравила колко много те мразя!

— Странно. Защото аз не съм забравил.

Сюзан бе изтощена, сякаш цялата й енергия бе изсмукана, и тя се отпусна върху него. Джейк я пусна.

— Защо Софи не е омъжена? — запита той отново.

— Тя не бърза — каза студено Сюзан.

Беше толкова ядосана, че не искаше да му каже нищо. В края на краищата, той ги беше излъгал и двете — и нея, и Софи. Какво право имаше да се появява сега и да предизвиква такава суматоха? Той беше се отказал от правата си, поне що се отнася до нея и Софи.

— Тя е почти на двайсет и една години.

— Учи рисуване — изсъска Сюзан.

Джейк изведнъж се усмихна.

— Знам. Мислиш ли, че няма да знам достатъчно за собствената си дъщеря? Тя е много талантлива, нали?

Гордостта правеше гласа му дълбок Сюзан отстъпи назад.

— Картините й са налудничави… като тебе! Какво знаеш ти за нея?

— Наех и детективи — заяви Джейк.

Изведнъж Сюзан си спомни за колието, което носеше, платено от наследството на Софи. Тя заслужаваше тези пари, но Джейк щеше да се разяри, ако научеше, че е взела от парите, които той бе оставил на дъщеря си. Това беше рискова тема, но Сюзан не можеше да я пренебрегне.

— Ти не ми остави и стотинка, копеле такова!

— Не заслужаваш и една стотинка.

Вгледаха се яростно един в друг. На Сюзан й хрумна, че Джейк все още е издирван. Значи, ако го хванат, ще го върнат във Великобритания… и в затвора.

Златистите му очи потъмняха.

— Дори не си го помисляй — предупреди я той.

Тя се усмихна.

— Какво да не си помислям?

— Създал съм си нова самоличност. Която никога няма да научиш Сега съм преуспял бизнесмен в Ирландия и дори в Англия. Ирония, нали? Дори влязох в по-висши кръгове, отколкото тук, предпазливо, разбира се. Дори не си помисляй да ми извъртиш някой номер, Сюзан. Защото, ако го направиш, ще паднеш заедно с мене.

Сюзан бе замръзнала от ужас, защото знаеше, че той говори сериозно.

Джейк се усмихна; усмивката му не беше приятна. Ръката му внезапно се спусна по издутата й, почти гола гръд. Сюзан изохка от удоволствие, но и от обида. Той се наведе към нея, а вълшебните му пръсти не преставаха да я галят.

— Той задоволява ли те, Сюзан? — запита подигравателно. — И двамата знаеха, че става дума за Бенджамин. — Видях го. Съмнявам се, че мислиш за него, докато си в леглото му.

Сюзан изстена, затваряйки очи.

— О, божичко, прав си!

Джейк притисна гърдите й, освободи ги, наведе се, хвана зърното в зъбите си и го стисна. Сюзан извика. Той възбуди зърното, после го засмука. Тя усети как краката й омекват. Тогава Джейк я захапа, колкото да примеси и болка към удоволствието и да го засили. Сюзан въздъхна, а мислите й се разпиляха.

Но тогава Джейк вдигна глава и погледите им се срещнаха. Той започна да дразни с пръст зърното й.

— Няма да ме издадеш, Сюзан, и двамата го знаем. Защото ако го направиш, няма да можеш да се надяваш, че някоя нощ ще се вмъкна в леглото ти и ще ти дам точно това, от което имаш нужда!

Сюзан потрепери.

— Искам те сега.

Той се изсмя.

— Очевидно. — Изведнъж се изправи, дръпна ръце от нея и я отмести. — Но аз имам нужда от цялата си сила, когато Лу Ан дойде у дома довечера.

Сюзан нададе нечленоразделен вик.

— И ако това не ти стига, помисли — каза Джейк — Ако истината излезе, ти ще бъдеш унищожена. — Вгледа се в нея — Ти и Софи.

Сюзан го погледна, а гърдите й се вдигаха и спадаха. Той я изгледа с крива усмивка.

— Ще те обявят за двубрачна, скъпа, Бенджамин веднага ще те изхвърли заедно с дъщеря ти направо на улицата. А и двамата знаем колко много означава за тебе добрата репутация. — Белите му зъби блеснаха. — Аз ще се погрижа за Софи… но ти няма да получиш и едно проклето пени от мене. Сбогом, Сюзан. — Той изведнъж се изсмя подигравателно. — Приятни сънища, скъпа.

— Джейк! — изкрещя Сюзан, но той се отдалечаваше. Тя се предаде и заплака от яд, разочарование и отчаяние. — Проклет да си, Джейк!

Но нощта вече го бе погълнала; той бе изчезнал.

17

Париж — ноември 1901 година

Софи стоеше на тротоара през високата желязна врата на гара Сен Лазар, стискайки адреса на Пол Веро в облечената си в ръкавица ръка. Сърцето й биеше развълнувано. Не само при мисълта, че ще види отново учителя си по рисуване, но и от това, че най-накрая е във Франция.

Всичко около нея беше хаос от невъобразимо интересни неща, които й пречеха да се тревожи, французи — мъже, жени и деца от всякакви съсловия бързаха напред-назад из тази най-голяма парижка гара. До нея един негър изкарваше лъскавия наемен автомобил от редицата чакащи екипажи. Когато му даде адреса на Веро, той се опита да й обясни, че не е далече и просто може да вземе метрото, но Софи, замаяна от пътуването от Хавър, още повече след като бе прекосила Атлантика, учтиво отклони предложението.

Софи стоеше с разширени от учудване очи на улица „Амстердам“, загледана в движението по булеварда в три платна, движение, което не се различаваше много от това в останалите големи градове: файтони, кочияши и екипажи, двуколки и трамваи. Хората обаче бяха различни. Тя си помисли, че стройните французойки са много привлекателни и непостижимо стилни, изящните джентълмени — елегантни и жизнерадостни, френската екзотика, която я обкръжаваше, бе също така омагьосваща.

Софи знаеше, че е постъпила правилно, като е дошла във Франция. За пръв път от три месеца насам тъгата в гърдите й се бе утаила и бе станала поносима.

— Софи, наистина трябва първо да ви настаним в пансиона — каза придружителката и.

Софи въздъхна, обръщайки лице към винаги киселата госпожа Грандал. Сюзан бе наела високата вдовица на средна възраст да я придружава отвъд Атлантика и да стои с нея, докато Софи си намери собствена компаньонка. Бяха се разбрали, че Софи ще си избере прислужница французойка. Тя вероятно никога няма да отиде в Ню Йорк, а ако отиде, няма да се движи във висшите кръгове и така няма да може да издаде тайните на Софи.

— Защо не отидете първа, а аз ще дойда, след като говоря с господин Веро? — предложи Софи.

Очите на госпожа Грандал се разшириха от смайване.

— Аз съм вашата придружителка, госпожице!

Софи успя да се усмихне учтиво. Как би могла да го забрави?

През октомври Софи бе разбрала, че е бременна. За първи път в живота й нейните молитви бяха получили отговор. Странно колко много радост и предусещане можеше да има сред такава мъка и болка. Софи веднага бе отишла при Сюзан и майка й бе настояла Софи да замине за Париж, преди още бременността й да е проличала. Софи не просто бе напуснала Ню Йорк, тя бе избягала. Бе избягала от него и от безмилостните клюки, свързани с него.

Софи би желала да не знае нищо за това, но Сюзан се отнесе безразлично към факта, че сипва сол в раните на Софи всеки път, когато произнесе името на Едуард, Софи бе узнала всичко за скандалния му живот в обществото — жените, пиенето и изобщо всичко. Беше чула, че посещавал операта и винаги го придружавала жена, обикновено певица или актриса, а понякога дори проститутка. Беше чула, че е изгубил цяло състояние на карти. Знаеше, че все още се среща с Хилари Стюарт от време на време. Знаеше, че вече не го приемат в почтеното общество и като познаваше Едуард, беше сигурна, че не е безразличен към укорите и неодобрението на неговата класа, която някога му се бе възхищавала и му бе завиждала.

И най-странното от всичко, той бе купил голямо място на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Пето авеню и бе започнал да строи нещо, което щеше да бъде огромна къща, съперничка може би единствено на трите грандиозни палата на Вандербилт в центъра на града, само на няколко пресечки оттам.

Софи се питаше дали ще живее там сам, или е променил намерението си — дали иска да има жена и семейство. В началото сълзи се стичаха по бузите й всеки път, когато се сетеше за това. Но вече не. Тя още имаше достатъчно разум, за да отсъди, че дори да бе приела предложението му за брак, никога нямаше да бъде щастлива, защото той щеше да изпитва само задължение към нея, а не любов.

Софи трепна, когато госпожа Грандал я дръпна за ръката.

— Ако настоявате да видите учителя си по рисуване преди всичко останало, нека да вървим. Колкото по-скоро се срещнете с него, толкова по-скоро ще се настаним в пансиона, ще вземете топла вана и ще хапнете топло ядене.

Носачът им кимна да се качват, докато настаняваше куфарите им в задната част на автомобила, както и големия сандък, напълнен с безценните принадлежности на Софи. Софи си възвърна спокойствието и извика:

— Моля, господине, внимавайте със сандъка ми!

Софи се качи в колата, отблъсквайки мислите за Едуард. Но това беше невъзможно — не можеше да го забрави. Можеше само да спечели малка пролука. Облегна се на прозореца и се загледа в града, за който бе мечтала от години.

— Къде е това, господине? — запита Софи на своя неуверен френски, който обаче хората разбираха.

Шофьорът я погледна от седалката си. Беше млад и мургав, с високи ботуши, черна шапка и тъмно вълнено сако.

— Не е далече, госпожице — отговори той, уверявайки я, че адресът на Веро е наблизо. — Адресът, който ми дадохте, е на Бют.

— Бют? — повтори Софи.

— Монмартр — обясни той. Обърна се пак да я погледне и каза:

— За вас ли е? Много бохеми, госпожице. Никак не е подходящо.

За съжаление госпожа Грандал говореше френски сравнително добре, Сюзан я бе наела тъкмо по тази причина.

— Бохеми! Той живее сред бохеми! — извика тя пребледняла. — Трябва да се връщаме незабавно!

— Той е мой приятел — каза Софи, без да повишава тон, но твърдо.

Откакто бе тръгнала на това свое пътешествие, Пол бе станал за нея нещо повече от приятел, беше се превърнал в ужасно необходимото й светилище. Тя знаеше, че трябва да се потопи в изкуството си, за да избяга от Едуард. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. През изминалите няколко месеца тя се бе опитала да работи, но без истинска страст, и картините й бяха неуспешни. Въпреки че точно преди да замине, бе научила, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е продадена. Тя не само трябваше да бъде далеч по-ентусиазирана, трябваше да се вдъхнови, но не можеше.

— Казахте, че той ви е бил наставник! — изрече остро госпожа Грандал.

— Да… и мой приятел.

Но Софи беше развълнувана. Съмняваше се, че писмото й до Пол, в което съобщаваше за пристигането си, е стигнало вече до него. Беше го пратила само седмица преди да тръгне заради суматохата около заминаването.

Стигнаха площад „Клиши“ и Софи направи усилие да се възхити на старинната черква в южния ъгъл, докато минаваха покрай нея, насочвайки се към булевард „Клиши“. Сърцето й заби ускорено. Малки кръчмички и кафенета се редяха по улиците. Макар че беше студено, навън имаше изнесени много масички, тя виждаше, че заведенията работят с пълна пара и вътре, и отвън.

Един театър рекламираше нощни представления с ненадминатата мадам Коко. Група небрежно облечени млади мъже излизаха прегърнати от едно кафене, пеейки закачлива френска песничка. Една много красива жена с къса пола се облягаше на съседната врата, мъжете поздравиха жената. После един от мъжете я притегли към себе си и Софи улови думите му, многозначителни и любовни, и като знаеше какво иска той, тя се изчерви.

Какво е това място, помисли тя разтревожена. Пол Веро със сигурност не живее тук със семейството си! Монмартр изглеждаше квартал с доста съмнителна репутация.

Госпожа Грандал изказа гласно същите мисли.

— Не можем да спрем тук! Тук има само хулигани и жени с леко поведение! Софи?

Те завиха зад ъгъла, отминаха една много шумна кръчма, препълнена до пръсване, от която се разнасяха звуци на пиано, висок смях и пеене. Огромната червена табела, висяща над входа, не можеше да се сбърка: „Мулен Руж“. Сърцето на Софи прескочи. Знаеше много добре, че Тулуз-Лотрек често е посещавал това заведение. Беше виждала една от картините му, изобразяващи това знаменито кабаре, и много я беше харесала.

Софи затрепери. Господи, тя е тук, наистина тук, в Париж, където бяха живели големите стари майстори, където е роден Давид, където Коро, Миле и невероятният Гюстав Флобер са работили и са се борили, и са живели, където дори днес може да зърне любимите си художници: мъже като Дега и Сезан, а дори и прочутата американска изгнаничка Мари Касат.

— Госпожо Грандал — каза тя твърдо, — това е квартал на хора на изкуството и аз имам намерение да посетя приятеля си господин Веро. Ако сте се уплашили, може да ме изчакате в колата.

Челюстта на госпожа Грандал се стегна.

— Ще пиша на майка ви за това.

Софи се смути, но не си даде труда да отговори. Не искаше майка й да се ядосва, но сега Сюзан не можеше да управлява живота на Софи.

Те завиха зад още един ъгъл и колата спря.

— Пристигнахме, госпожице.

Вълнение се разля по жилите на Софи и тя се спъна в бързината, докато излизаше от колата. Докато шофьорът разтоварваше багажите им, тя намери няколко франка, за да му плати. Той й се ухили нахално и очарователно, после се наведе към нея.

— Ако някога сте сама, скъпа, казвам се Пиер Рошфор и можете да ме намерите в „Сивото кафене“ в Монмартр, в Латинския квартал.

Отново се ухили, поклони се и скочи на седалката си, оставяйки Софи да гледа подир него в учудване.

Какво ли бе предизвикало това, запита се тя.

— Какви хулигани са всичките тия французи! — извика сърдито госпожа Грандал. — Как можа майка ви да ви пусне да дойдете тук?

Софи се обърна и се загледа в сградата от кафяв камък, носеща номер 13. Започваше да се нервира. Стоеше тук в тази тясна улица, в странния и екзотичен квартал, едновременно очарователен и подозрителен, а минувачите бяха някак си съмнителни на вид (Софи заподозря, че някои от тях може да са истински престъпници), сама в един чужд град, само с госпожа Грандал като съюзник, сама и бременна. Софи не можеше да не бъде подозрителна и уплашена. Когато Веро бе напуснал Ню Йорк, жена му беше болна, значи много възможно беше тя да идва в трудни за тях времена.

Дочу приближаващи мъжки гласове. Софи погледна към улицата и видя трима млади мъже, които идваха към тях, задълбочени в разговора си. Тя въздъхна, загледана отново в четириетажната сграда. Не можеше все така да стои на улицата и ако не беше дошла в подходящо време, Пол щеше да я покани да мине друг път.

Тогава единият от мъжете каза:

— Но, приятелю, палитрата му е много светла и талантът му е само в областта на светлосенките… няма никакво разбиране за формата! За разлика от вас, приятелю.

Софи се обърна рязко с разтуптяно сърце; тези мъже говореха за рисуване!

— Той разбира и формата, драги Жорж — отвърна най-мургавият мъж в групата, много близък до Софи по възраст. — Амиго мио, точно ти не можеш наистина да разбереш формата!

Софи си пожела да разбере за какво точно говорят те… ужасно й се искаше да се намеси в разговора. Изведнъж погледът й срещна този на първия, когото бе чула да говори, Жорж, който спря пред нея:

— А, малка приятелко, да не сте се загубили? Мога ли да ви помогна?

Усмивката му бе едновременно дръзка и очарователна, имаше сини очи и тъмна коса; Софи замръзна, той болезнено й напомни Едуард. Преди тя да успее да отговори, госпожа Грандал се изстъпи между Софи и младите мъже.

— Госпожица О’Нийл няма нужда от вашите услуги, млади момко! Тримата млади мъже се спогледаха и се засмяха.

— Извинете ме — каза Жорж, поклони се и смигна на Софи.

Но той не беше Едуард и Софи почувства прилив на тъга, която я обзе. Той беше парижанин и заедно с приятелите си бе свързан със света на изкуството, със света, в който Софи бе дошла, за да стане част от него.

— Аз… търся господин Веро — успя да каже с разтуптяно сърце, заставайки до свирепата госпожа Грандал.

Очите на Жорж се разшириха.

— Стария Веро? Наистина ли?

Софи кимна, съзнавайки, че сега тримата млади мъже я гледат със съвсем различен интерес.

— Е, малката, вие не сте французойка и стоите тук сред багажите си. Да не сте американка?

Софи кимна.

— В Ню Йорк господин Веро беше мой наставник.

— О-о… красивата американка била художничка!

— Да — прошепна тя, докато госпожа Грандал я хващаше за лакътя с явното намерение да я издърпа настрана.

Жорж й се усмихна широко, после хвана ръцете й и стресна Софи, като извика високо към сградата:

— Господин Веро! Господин Веро, елате, господине… имате очарователна гостенка!

Софи побледня, после срещна погледа на Жорж, който й смигаше с цъфнали на бузите трапчинки, и трябваше да му се усмихне. И изведнъж чу как Пол вика отгоре:

— Софи!

Софи погледна нагоре, видя Пол да гледа към нея с невярващи очи от прозореца на втория етаж.

— Софи!

Софи стисна ръце обезпокоена, когато той се изгуби от погледа й.

— О, господи — каза си тя.

— Ах, бедничката ми, той не знаеше ли, че идвате? — усмихна й се неуморният Жорж — Простете ми, малката, но сърцето ми ще бъде разбито, ако съм си спечелил вашето вечно неблаговоление — възкликна той с ръка, притисната до гърдите.

Софи отново не се усмихна. Той бе облечен донякъде небрежно, палтото му от туид беше доста износено, с кръпки на коленете, беше безспорно шегаджия, но чарът му неоспорим, някак си й напомняше Едуард. Когато осъзна това, тя замръзна, усмивката й изчезна, отново я нападна тъга.

Винаги ли щеше да бъде така? Кратък спомен, и тя отново е разстроена.

— Софи — извика Пол зад нея.

Софи се обърна със зарадвано лице и се втурна към него.

— Добър ден, Пол — извика тя.

И макар че никога не го бе наричала иначе освен „господин Веро“, изведнъж това й се стори уместно. Той я прегърна, целуна я по двете бузи.

— Ах, знаех си, че ще дойдеш! — възкликна той. — Добре дошла в Париж!

Пол живееше в двустаен апартамент. Софи веднага разбра, че живее сам — жена му починала преди няколко месеца.

— Съжалявам — прошепна тя натъжена.

Седяха край малката маса за хранене, която беше в кухнята, а кухнята всъщност представляваше ъгълче от обширната стая, която служеше едновременно за приемна и ателие. Един изтъркан диван и ниска масичка бяха предназначени за гостите, над стаята доминираше огромен статив, а зад него се бе сгушила масата за хранене. В другия край на стаята беше малката спалня. Вратата беше отворена и Софи видя, че в стаичката има малко легло и едно бюро. Над леглото обаче имаше огромен прозорец, от който се виждаше обграденият от дървета булевард, пълен с продавачи, кафенета и пешеходци. Гледката бе очарователна.

Пол им бе предложил димящо кафе с мляко и пресни сладкиши, които бе купил тази сутрин.

— Скъпа Софи, ако искате да знаете, не съм виждал Мишел почти десет години, не бях живял с нея като със съпруга почти два пъти повече от това. Много съжалявам, че тя почина, не ме разбирайте погрешно, но на практика ние бяхме чужденци един за друг, свързани само от факта, че имаме един син, който е щастливо женен с две деца в Бобур.

Софи не каза нищо; какво ли би могла да каже? Чуваше каменното мълчание на госпожа Грандал. Макар че стаята бе оскъдно мебелирана, тя разбираше защо е избрал този апартамент, защото от прозорците на приемната имаше чудесен изглед към вятърните мелници на хълма отсреща, а нахлуващата слънчева светлина осветяваше ярко апартамента, правеше го светъл и просторен. Тя се запита какво ли работи той на статива.

— Не знаех, че работите, Пол.

Той отвърна с измъчена усмивка:

— Напуснах Париж, малката ми, преди всичко, защото исках да обучавам ученици като тебе, но тук академията контролира изкуството и те намериха методите ми за неприемливи. Тъй като не мога да преподавам официално, а само частно, когато имам този късмет, заех се отново с работа.

Софи знаеше, че във Франция рисуването е под строг контрол.

— Независимите обаче се справят добре напоследък, нали?

— Ах, да, благодарение на големи търговци като Пол Дюран-Рюел и моя приятел Андре Волар, който се осмели да пренебрегне Салона и да купува отхвърлени художници като Дега и Сезан, преди да станат известни и търсени, като им осигуряваше препитание и средства да продължат да работят.

Софи се наведе напред.

— Пол, синът на Дюран-Рюел, купи три мои платна в Ню Йорк точно преди да замина.

Но споменът я натъжи, защото Едуард Деланза беше свързан с това… и винаги щеше да бъде.

Пол не забеляза внезапната сянка на тъга по лицето й; той бе развълнуван.

— О, малката ми, колко съм щастлив заради тебе! Опиши ми работите си.

Софи описа картините и му каза, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е вече продадена.

— Господин Жак много иска да следи по-нататъшната ми работа — каза му тя. — Той много иска да купи още мои фигурални композиции в стила на Джентълмена.

— Ужасно се радвам — каза Пол и й наля още кафе, — но не забравяй, че много големи художници са се борили години наред, преди да постигнат успеха, и тогава са били вече на средна възраст.

— Напълно го съзнавам.

— А кой е този Едуард, за когото спомена… който е довел Жак Дюран-Рюел да види работите ти? — запита Пол.

Софи не можеше да реши какво да му каже и въпросът на Пол бе последван от напрегнато мълчание. Госпожа Грандал и Пол я гледаха и тя трябваше да каже нещо. Усмихна се леко. Надяваше се, че няма да се разплаче.

— Едуард е… беше… един приятел.

Бременността беше виновна. Сюзан й бе казала, че когато я е носила, е била емоционално съсипана. Софи се чудеше дали може дискретно да попие ъгълчетата на очите си. Тогава Пол й подаде една кърпичка и дискретността вече не беше необходима.

Софи изтри очи и се чу да казва:

— Той ми позира за Джентълмен.

Пол се обърна към госпожа Грандал:

— Още кафе?

Жената се изправи.

— Софи е преуморена, също както и аз. Време е да си тръгваме. Може да продължите срещата си друг ден.

Софи също се изправи.

— Госпожа Грандал е права. Аз постъпих много егоистично, като я влачих из цял Париж, така че наистина можем да се видим друг път. — Тя се усмихна на Пол. — Освен това много време ви отнехме.

Пол пое ръката й и я изпрати до вратата.

— Никак не сте ми досадили и никога няма да ми досадите. Ще дойдеш утре — каза той твърдо. — Познавам всички, които се увличат от изкуството тук, в Париж Трябва да започнеш да се срещаш със студенти, преподаватели и търговци. И разбира се, трябва да ти намерим ателие и учител.

Софи усети прилив на топли чувства към този човек, който три години беше неин учител и който сега бе неин приятел.

— Може би ще ми помогнете и по друг начин. Госпожа Грандал трябва да се върне в Америка, а аз имам нужда от компаньонка.

Пол кимна.

— Тук има много млади жени, които биха били очаровани да спечелят малко пари, като ви служат, Софи. Ще помисля за това.

— Тя трябва да има високи морални качества — намеси се остро госпожа Грандал. — Никаква бохемка, сър. Трябва да бъде компаньонка и камериерка на дамата.

Пол отново кимна съвършено сериозно. Софи се повдигна на пръсти и го целуна по брадясалата буза. Погледите им се срещнаха в мълчаливо съучастие.

— До утре, Пол. До утре.

Следващите няколко седмици минаха бързо. Софи разглеждаше Париж като всеки турист и същевременно се устройваше удобно в пансиона си. Пол й намери ателие. Беше огромна стая, просторна и изпълнена със светлина, идеална за художник и, разбира се, беше на Бют. Госпожа Грандал не я одобри. Но тя явно не одобряваше нищо.

Не се позволяваше на жени да посещават Висшето училище по изящни изкуства, но много от преподавателите даваха частни уроци на жени в собствените си ателиета. Пол я препоръча на няколко учители. Софи все отлагаше срещите. Още нямаше желание за работа. Отиваше всеки ден в ателието си, но не можеше да прави нищо повече от това, да съзерцава платната.

Една сутрин Софи се събуди, едновременно изненадана и облекчена, защото нямаше сутрешно гадене за пръв път от месеци насам. Слава богу, то никога не се бе засилвало много, а по време на трансатлантическото пътуване госпожа Грандал отдаваше неразположението й на морската болест. Софи се надигна от възглавниците, струпани на леглото — старите парижки сгради се отопляваха лошо и през нощта ставаха ледено студени. Трепна, когато осъзна, че е паднал първият за тази година сняг и че тясната павирана улица под прозореца на спалнята й е застлана в бяло. Бели бяха и покритите с плочи покриви на отсрещните сгради, и навесите над входовете на магазините. Беше красива, приказна утрин. Остров Сен Луи никога не беше изглеждал по-живописно.

Софи обаче не се усмихваше, ставайки, за да измие лицето и ръцете си в малкия порцеланов леген с каната студена вода, която стоеше на нощното шкафче. Идваше Коледа. Тази мисъл я натъжаваше. И някак си я плашеше. Никога преди не бе прекарвала Коледа сама.

Почуди се къде ли ще е Едуард за празника и с кого ще го споделя Натъжи се още повече. Приливът на тъга беше внезапен и остър.

Отхвърляйки отчаянието, което се канеше да се стовари като тежко бреме на раменете й, Софи си сплете косата и се облече в униформата си — бяла блуза и тъмносиня пола. И двете вече й прилягаха плътно. Софи се обви в широк индийски шал, за да скрие леко издаденото си коремче и да се предпази от студа. Както винаги, се присъедини към госпожа Грандал и още няколко пансионери долу, в трапезарията, за лека закуска — кафе и кроасани. После каза на госпожа Грандал, че отива да работи. Това беше предлог, освен ако не се бе случило нещо между вчерашната вечер и днешната сутрин.

Когато Софи тръгваше от пансиона, госпожа Грандал и напомни остро, че трябва да си намери компаньонка. Госпожа Грандал трябваше да замине за Ню Йорк след една седмица. Искаше да бъде у дома за Коледа и Софи не я обвиняваше. Състоянието на Софи скоро щеше да стане очевидно за другата жена. Тя беше в третия месец на бременността си. Сюзан много пъти бе подчертала, че госпожа Грандал трябва да си замине, преди да е отгатнала истината.

Софи измина две пресечки до улица „Де Пон“ и там нае такси. Желанието на Сюзан да обвие в тайна бременността й бе разбираемо, но нелепо. Светът така и така щеше да научи. Преди Софи да напусне дома си, Сюзан бе повтаряла, че трябва да даде детето си за осиновяване, но дъщеря й бе отказала недвусмислено. Сюзан бе непоколебима. Тя не можеше да се върне с дете в Ню Йорк. Софи трябваше да премисли внимателно, но наистина имаше намерение да се върне в Ню Йорк като самотна майка, защото за нищо на света не искаше да се откаже от детето си. Сюзан може да се боеше от скандала, но Софи не се плашеше.

Таксито мина Сена. Софи вече добре познаваше сърцето на Париж, когато го виждаше сутрин след събуждане. За разлика от Ню Йорк тук ритъмът беше по-бавен и по-жизнерадостен. И сега, когато вече беше тук, в главата й се зароди идеята изобщо да не се връща в Ню Йорк Можеше да остане в Париж, както много други американски художници В края на краищата в Ню Йорк нямаше нищо друго освен семейството си, а те сигурно щяха да дойдат да я посетят преди раждането на бебето, може би щяха да идват и всяка година.

Софи плътно стисна очи. Не трябваше да мисли за бащата на детето си, който беше в Ню Йорк — и който изобщо нямаше представа, че скоро ще става баща. Тя не биваше да мисли повече за онова, което я тревожеше непрекъснато. Не трябваше да се чувства виновна за факта, че носи неговото дете, без той да знае.

Софи усети облекчение, когато таксито спря пред дома на Пол. Беше решила изобщо да не ходи в собственото си ателие. Плати на шофьора и с изненада видя Пол да излиза от входа на сградата. Беше облечен в топло вълнено палто и тежки обувки.

— Добър ден, малката ми. — Той грейна в усмивка, целувайки я по бузите. — Къде са ти ръкавиците? — поскара се и смъкна собствените си вълнени ръкавици. — Сложи си тези, преди пръстите ти да са посинели.

Софи ги прие, тайно зарадвана, че е предмет на нечии грижи.

— Пол, вие ще излизате ли?

— Само с тебе. Имах една идея и искам да се запознаеш с един човек.

Софи вдигна вежда, но той вече я бе хванал под ръка и я поведе по замръзналата улица. Вятърните мелници на хълма над тях стояха като стражи със заскрежените си и замръзнали крила. Беше много студено и Бют изглеждаше пуст без обичайните масички пред заведенията и без плътния поток пешеходци. Собствениците не стояха пред входовете на магазините си, нямаше момчета да просят дребни пари по улицата.

— Рашел е модел — каза Пол. — Много я търсят, но не получава добро заплащане. Говорих с нея за тебе. Тя ще се радва да бъде твоя компаньонка. Би искала да може да се занимава пак с позиране, разбира се, но ако не е възможно, ще се откаже, докато си в Париж.

— Щом я препоръчвате, сигурна съм, че ще я харесам — отвърна Софи.

Пол се усмихна и я поведе към един вход. Над него висеше избеляла зелена табела и когато наближиха, Софи прочете, че заведението се казва „Жалко!“. Дочу разговори и смях. Когато Пол отвори вратата, тя разбра, че влизат в кръчма. Софи замръзна.

Пол я погледна.

— Рашел каза, че ще бъде тук. Тя закусва тук почти всяка сутрин.

— В кръчма?

— Ние го наричаме бар. Много студенти, художници, модели и преподаватели посещават „Жалко!“ и другите барове наоколо, Софи. — Той се усмихна. — Тук не сме в Ню Йорк. Това е подходящо място за срещи.

Софи се загледа с широко отворени очи над рамото на Пол. Барът представляваше помещение, облицовано с дървена ламперия, уютно, с дълъг бар от едната страна, зад който барманът сипваше напитките. Сега не беше пълно, но Софи видя няколко маси заети. Редовните клиенти, някои от които не бяха мъже, не пиеха само кафе. Някои пиеха вино, други бира или ликьор. Тя погледна неуверено към Пол. Беше едва единадесет и половина сутринта. Тя не можеше да повярва, че се намира на такова място, но както бе казал Пол, това не беше Ню Йорк Това беше Монмартр.

— Рашел седи там сама. Ела, Софи.

С ускорен пулс Софи погледна към една маса, където седяха трима млади мъже, всички с отпаднал и уморен вид, после към друга маса, където една жена пиеше кафе и хапваше хлебче. Любопитството й се събуди и тя вече уверено тръгна след Пол.

Рашел стана и се усмихна. Беше висока и много красива, въпреки че носеше неописуема черна вълнена рокля и обувки, много подобни на обувките на Пол. Но бе увила около раменете си тъмночервен шал и дългата й, къдрава червеникавокестенява коса бе пусната свободно. Усмивката стигаше и до очите й, които бяха толкова сини, почти тюркоазени.

— Добър ден, Пол. Добър ден, госпожице. Вие сигурно сте Софи. Очарована съм.

Софи веднага я хареса. Усмивката й беше искрена. Човек само трябваше да погледне в очите й, за да види една любезна и добронамерена жена, доволна от себе си и от света наоколо. Софи погледна отново мъжките й обувки. Как може една жена да бъде толкова красива в такова облекло?

— И аз се радвам да се запознаем — каза тя.

— Моля, седнете — и Рашел посочи празните столове.

Софи седна. Пол поръча още кафе. Той и Рашел започнаха да разговарят за платната, за които тя наскоро бе позирала. И двамата бяха на мнение, че художникът, който бе рисувал портрета й, един мъж на име Пикасо, е наистина блестящ, но че крие нещо. Софи слушаше внимателно, изучавайки красивата млада жена.

Вече беше решила, че Рашел ще бъде чудесна компаньонка. За първи път от много време насам започна да усеща известен интерес към собствения си живот.

18

Ню Йорк — декември 1901 година

Беше пиян, но това не го безпокоеше. Беше едва пладне, и то на Бъдни вечер.

Едуард си каза, че точно заради това седи в новия си автомобил — един дълъг черен даймлер — на Пето авеню, пред дома на Ралстънови. Беше Бъдни вечер и всички знаеха, че Коледа не е време да се веселиш, а време да бъдеш сам и тъжен.

Поне Едуард не можеше да си спомни да е прекарвал някоя весела Коледа. Беше едва на единадесет или дванадесет години, когато брат му Слейд, когото обожаваше, бе избягал от къщи. Всички Коледи след това бяха мрачни събития.

Едуард сграбчи волана, чувствайки се като малко виновно момченце на дванадесет години, което се чувстваше отговорно за бягството на брат си. Но вече не бе на дванадесет, бе зрял мъж и сега вината му произтичаше от друга причина, чието име бе Софи.

Едуард успешно избягваше всички и всякакви мисли за Софи О’Нийл. В последните четири месеца, откакто я беше съблазнил, бе станал експерт по мисловни бягства. Но сега беше Бъдни вечер. Днес Едуард не искаше да бъде с някоя безименна жена с изрисувано лице, стомахът му се бунтуваше при мисълта за още едно питие, освен това нямаше пари, следователно и хазартът отпадаше. Не мислеше и че в този момент би издържал да слуша бъбренията на своите леки момичета. Освен това те всички имаха семейства и щяха да бъдат с тях днес. Само най-самотният нещастник би могъл да играе хазарт в „Ла Боа“ на Бъдни вечер.

Едуард помисли, че и той се чувства такъв самотен нещастник.

Загледа се в къщата на Ралстънови, питайки се какво ли прави тя в този момент, дали изобщо мисли за него, дали съжалява за случилото се… дали го мрази толкова, колкото той се мразеше, когато успееше да мисли трезво.

Изведнъж усети силна необходимост да се увери в това.

Едуард излезе от даймлера. Валеше слаб сняг, снежинките се топяха на носа му. Беше забравил палтото си, но студът го отрезви. Ако наистина искаше да види днес Софи, трябваше да изглежда далеч по-трезвен, отколкото беше в действителност.

Но когато пресече опустялото, замръзнало Пето авеню, страхът започна да го обзема. Какво, по дяволите, прави той? Наистина ли имаше нужда да се срещне лице в лице със Софи, за да разбере, че тя го презира? Господи, та тя беше отказала на предложението му за брак. Все още не можеше да повярва. Това все още така го разяряваше, че бе способен да пробие стена с юмрука си. Все още се чувстваше — необяснимо защо — така, сякаш тя го бе използвала.

Най-лошото беше, че той не би имал нищо против да се ожени за нея. Ако трябваше да се ожени за някоя жена, това можеше да бъде само Софи. Перспективата наистина не бе лишена от привлекателност. С изключение на това, че не представляваше двупосочна улица. Софи бе доста по-радикална, отколкото си бе представял. Тя предпочиташе да живее сама завинаги, но не и да се омъжи за него.

Беше мислил, че е влюбена в него. Колко грешеше. Колко надменно бе предположението му, колко суетно. „Не мога да се омъжа без любов“, бе казала тя. Днес думите й го преследваха. Тогава тя не го бе обичала. Не го обичаше и сега.

Едуард мина край двата седнали каменни лъва, които пазеха входа на къщата, и се запъти по посипаната с чакъл алея, мина покрай огромната елха в средата на моравата, украсена с варак и стъклени играчки и увенчана с блещукаща звезда. Спря пред предното стълбище на къщата. Почука силно с бронзовото чукче. Хрумна му, че сигурно всички са се събрали на вечеря… а той щеше да ги притесни. Но не го беше грижа. Искаше да знае дали тя е щастлива — дали е забравила онази единствена, невероятна нощ.

Дженсън отвори вратата. Очите му се разшириха за кратко, но след миг си възвърна обиграното изражение на неумолим иконом.

— Сър?

— Софи тук ли е?

— Страхувам се, че не.

— Не ви вярвам — каза Едуард с неприятна усмивка. — Моля, кажете й, че я чакам да говоря с нея.

Пулсът му започна да се ускорява.

Дженсън кимна и понечи да затвори вратата. Уплашен, че ще го остави отвън, Едуард пъхна ботуша си в пролуката, блокирайки вратата с крак.

— Сър — протестира Дженсън.

Едуард отново се усмихна, също така неприятно, както преди миг.

Дженсън се предаде и се обърна да върви. Но още не бе напуснал преддверието, когато се разнесе гласът на Сюзан:

— Дженсън, кой е?

Токчетата й затракаха по мраморния под и след миг тя се появи в предверието.

Едуард се напрегна, предусещайки неизбежната конфронтация.

Сюзан спря, когато го забеляза. Гняв разкриви чертите й, загрози я. Втурна се срещу него:

— Какво правите тук? — изсъска тя.

Едуард бе влязъл във фоайето и затвори вратата зад себе си.

— Искам да видя Софи.

Сюзан го погледна втренчено.

— Няма я.

— Не ви вярвам!

— Няма я тук! — Сюзан триумфираше.

Сърцето на Едуард сякаш пропадна вдън земя.

— Къде е? — запита той остро.

— В Париж, учи рисуване… както винаги е мечтала.

Едуард остана зашеметен. Софи бе заминала… заминала за Париж Но нали много пъти му бе казвала, че това е нейната мечта, да учи там, при големите френски художници? Нещо се сгърчи вътре в него, прободе го като нож Без усилие се върна към миналото.

Софи бе бледа и сериозна

— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене.

И Едуард усети с ужас какво ще се случи. Сърцето му сякаш спря.

— Ти беше девствена.

— Това не е достатъчна причина за женитба.

Не можеше да повярва на това, което чуваше. Беше започнал да спори с нея Фактите не трогваха Софи, нея трогваше и случилото се; все едно спореше с разумна, уравновесена непозната.

— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двадесет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам… Не мога да се омъжа без любов.

— Тя е щастлива — каза Сюзан, прекъсвайки мислите му. — Скоро получих писмо от нея. Има приятна компаньонка, намерила е стария си приятел Пол Веро, парижкото общество на художниците я е приело много топло. Стойте далече от нея. Тя е щастлива въпреки всичко, което направихте.

Едуард премига и видя пред себе си сърдитата майка на Софи.

— Сигурен съм, че е щастлива — каза той, без да може да прикрие горчивината си. — Наистина е щастлива в Париж, с нейното изкуство и приятелите художници. Но се заблуждавате, ако смятате, че ще я преследвам в Париж — Той изправи рамене във внезапен прилив на ярост. — Просто се отбих да й пожелая весела Коледа.

Сюзан го погледна внимателно.

Едуард се поклони и тръгна към вратата. Затръшна я зад себе си така силно, че коледната украса и боровият венец едва не изпаднаха, и се спусна по стъпалата. Сякаш щеше да тръгне да я преследва! Господи! Той е Едуард Деланза и никога не е преследвал жените — жените го преследваха. А той особено нямаше никакво намерение да преследва една кльощава, ексцентрична жена, която предпочиташе да учи рисуване и да прави кариера, вместо да сподели живота си с него. О, не.

Едуард реши да се върне в „Ла Боа“, където можеше да намери някоя хубавичка кукла, за да прекара с нея следобеда и вечерта. Нека Софи да споделя леглото си със своето рисуване. Ха! Какъв другар за в леглото е това?

Но когато се качи в даймлера си, се запита дали тя не бе избрала изкуството, защото то е много по-добър другар от един мъж, чиято слава се гради единствено върху егоистичния му хедонизъм и разрушаването на невинността.

Софи никога не се бе чувствала по-самотна. Пол я бе убедил, че ще бъде добре дошла за коледната вечеря в дома на сина му, затова тя бе отишла, но беше чужд човек и ясно го съзнаваше. Синът му Симон изглеждаше много привързан към Пол, въпреки че Пол бе живял далече от Мишел в чужбина толкова много години. Жената на Симон беше мила и майчински настроена към всички, а двете му дъщерички бяха прекрасни. Софи наблюдаваше сърдечното им общуване, без да може да вземе участие в него. Никога не се бе чувствала по-самотна, по-нещастна, по-тъжна.

Искаше й се да бъде в Ню Йорк със семейството си. Ужасно й липсваха майка й и Лиза. Липсваше й дори Бенджамин, с когото никога не бе била особено близка. Но нямаше да мисли за Едуард.

Бяха се нахранили и бяха станали от масата. Момичетата играеха с новите си играчки. Малката коледна елха заемаше голяма част от приемната. Момичетата я бяха украсили с пуканки и бонбони. Пол и Симон пиеха бренди и пушеха пури. Анет не възразяваше. Тя наблюдаваше децата, потънала в креслото си, усмихната, но очевидно уморена, защото бе приготвила и поднесла огромно количество ястия само с помощта на една прислужница. Не бяха позволили на Софи да помага, защото беше гостенка. Защото беше външен човек. Защото това не беше нейното семейство и никаква любезност не можеше да го направи нейно.

О, Едуард. Тя не можа да устои на мъчителните си мисли. Винаги ли ще бъда самотна?

Софи беше опасно близко до възможността да изгуби контрол над себе си, да изпадне във властта на отчаянието, но си напомни, че никога няма да бъде сама, защото след пет месеца щеше да има едно хубаво бебе. През лятото щеше да се сдобие със собствено семейство. И те щяха да бъдат семейство, дори то да се състоеше само от двама души. Софи бе решила, че детето й няма дори да забележи липсата на баща. Тя щеше да успее да бъде за детето си и баща, и майка, дори същевременно да гради артистичната си кариера.

Задачата изглеждаше херкулесовска, но Софи не смяташе да обръща внимание на клопките, които очакваха една самотна майка, натоварена едновременно със семейство и професия.

След няколко часа тя и Пол се сбогуваха с множество благодарности и си тръгнаха. Симон им зае своя кон и двуколката си. Софи помисли, че трябва да се върне в пансиона. Самата мисъл й бе противна. Тази седмица той бе опустял, защото всички си бяха отишли, за да прекарат празниците със семействата си. Рашел, която от няколко седмици беше компаньонка на Софи и се бе настанила при нея в пансиона, също си бе отишла у дома, в британското селце, където бе родена и израснала. Затова Софи реши да отиде в ателието си. За пръв път от месеци насам изпитваше остра нужда да рисува. Зачуди се дали подтикът е истински. Дали, ако нанесе въглена или туша върху хартията, ще може отново да създаде произведение на изкуството?

Пол бе спрял двуколката пред триетажната сграда от кафяв камък, където беше ателието й, и се обърна, за да я погледне.

— Трудно е сега човек да бъде сам. Спомням си много добре какво ми беше на мене.

— Надявам се, че съм се държала дискретно.

Пол се усмихна.

— Софи, един ден ще се научиш да бъдеш по-малко дискретна… и ще се почувстваш по-добре.

Тя не се усмихна, защото Едуард й бе казвал същите неща, но с различни думи.

— Толкова ли съм безнадеждна?

— Не, малката ми Но животът може да бъде забавен. Животът е хубав, Софи… има ли нещо, което би искала да споделиш с мене?

Софи погледна в топлите кафяви очи на Пол и видя грижа, отразена и в тях. Тя се бе облякла в огромно вълнено палто, с огромен вълнен пуловер отдолу, за да скрие изпъкващото вече коремче. Дали знае? Скоро ще трябва да разбере, скоро всички ще разберат, но Софи не искаше да говори за това, още не. Ако започнеше да говори за Едуард и колко го обича, страхуваше се, че няма да може да спре.

— Не, Пол — прошепна тя. — Не.

— Ще работиш ли тази вечер?

Погледите им се срещнаха.

— Да — каза Софи и сърцето й се разтуптя. — Така мисля.

Софи забърза нагоре, отключи вратата на ателието си и запали старинната газена лампа. Нямаше време за губене. С нарастваща възбуда тя се спусна към сандъка си и го отвори. Намери единствената скица на „Делмонико“, която бе направила, преди Едуард да й позира за толкова кратко; преди нощта на урагана. Когато видя набързо скицираното му лице и небрежно облегнатата му фигура, тя замръзна, припомняйки си онзи вълшебен следобед, сякаш бе вчера.

Софи не обърна внимание на сълзите, които замъглиха погледа й. Защото знаеше какво трябва да прави… какво непременно трябваше да направи. Трябваше незабавно да довърши този негов портрет. Преди да е забравила онзи вълшебен ден, преди да е забравила какъв беше той.

Софи свали пуловера си и навлече една престилка. Започна да отваря тубите с бои, приготвяйки палитрата си. О, господи! Макар че щеше да използва светлата и въздушна цветова схема, както бе направила в Джентълмена, щеше да сложи и шокиращо розово и яркочервено, фактически, за да улови момента, за да накара зрителя да почувства непосредствеността, Софи реши да постави ръката на сервитьора до рамото в най-близкия план на картината, сякаш той сервира нещо на Едуард точно в този момент.

За първи път от четири месеца насам Софи допря четка до платното. Трепереше от възбуда. И не се върна в пансиона няколко дни, загубвайки всякаква представа за време и място.

— Софи!

Софи трепна. Бе потънала в дълбок сън без сънища на изтъркания плюшен диван, който бе купила от вехтошаря, когато обзавеждаше ателието. Това беше единствената истинска мебел в ателието, като се изключи необходимото за работата й.

— Софи? Добре ли си? — разтърсваше я настоятелно Рашел.

Софи премига, страшно отпаднала, и в първия момент не беше сигурна къде се намира. Но когато фокусира погледа си, видя Рашел и разширените й от тревога тюркоазеносини очи. Софи се изправи и седна с усилие.

— Дни наред те няма в пансиона! Когато се върнах тази сутрин и разбрах това, веднага отидох при Пол. Бях сигурна, че ще те намеря там. Той обаче ми каза, че си дошла тук на Коледа и че оттогава не те е виждал. Софи… ти си тук почти цяла седмица!

Софи вече се бе събудила напълно.

— Работех.

Рашел започна да се успокоява.

— Виждам.

Тя погледна замислено Софи и се отдалечи. Както обикновено, бе обула тежките си черни обувки, беше облякла простата вълнена рокля, тъмнозелената, със същия тъмночервен шал, драпиран на раменете й, а буйната й червена коса се развяваше свободно. Както винаги, беше много красива. Рашел застана пред платното с ръце на кръста.

Софи виждаше картината от мястото си на дивана. Сърцето й заби ускорено. От средата на стаята Едуард й се усмихваше от платното, усмивката се четеше и в погледа му, чувствена, многозначителна, топла и съблазняваща. Беше облечен почти в бяло. Масата бе застлана с покрива в цвят на слонова кост. Но зад него ресторантът бе в шокиращо червено, розово и пурпурно, море от ярки следобедни женски рокли. Ръката на сервитьора, светлите му пръсти бяха в ниското на предния план на картината, изтърсвайки всяко самодоволство от зрителя. Рашел се обърна към Софи.

— Кой е той?

— Казва се Едуард Деланза.

Рашел я погледна.

— Наистина ли е толкова красив… и толкова мъжествен?

Софи се изчерви.

— Да.

Тя бе започнала да свиква с безцеремонното бохемско държание на Рашел и с понякога шокиращия й либерализъм. Рашел имаше любовник, един поет на име Аполинер, и той не беше първото й сърдечно увлечение.

Погледът на Рашел се отклони към корема на Софи.

— Той ли е бащата?

Сърцето на Софи прескочи и тя почувства как кръвта се дръпва от лицето й.

— Хайде, малката ми, да престанем да се преструваме. — Рашел отиде при нея, седна и хвана ръцете й в своите. — Аз съм ти приятелка, нали? Не съм се заблуждавала още от самото начало. Може да си заблудила Пол, но мъжете понякога са толкова глупави. Особено когато става дума за жени.

Софи се вгледа в Рашел. Беше плакала толкова много, докато рисуваше Едуард, че вече нямаше сълзи и очите й останаха сухи. Това не означаваше, че не я боли отвътре.

— Да, нося детето му — прошепна тя.

Рашел сви устни.

— Много е късно, нали разбираш, да се направи нещо. Преди няколко месеца можех да те заведа при един лекар, при добър лекар, и той щеше да махне детето от утробата ти.

— Не! Аз искам това дете, Рашел, много го искам!

Рашел се усмихна мило.

— Тогава значи това е хубаво.

— Да — каза Софи, — много хубаво е.

Двете замлъкнаха за миг. Една след друга вдигнаха поглед към платното насреща им, към необикновения мъж, който се излягаше там, на стола си.

— Той знае ли? — запита Рашел.

Софи замръзна. Трудно й бе да говори. Софи облиза устни.

— Не.

Рашел й отправи търпелив и мъдър поглед.

— Не мислиш ли, че е редно да знае?

Софи преглътна и отново погледна към портрета. Очите й неволно се наляха с влага.

— И аз много отдавна се питам това — каза тя накрая с дрезгав глас.

— И до какъв отговор стигна?

Софи се обърна към красивата си загрижена приятелка.

— Разбира се, трябва да знае. Но поради известни причини се страхувам да му го кажа. Страх ме е, че това няма да го интересува. Страх ме е, че прекалено силно ще се заинтересува.

Рашел потупа треперещата й ръка.

— Сигурна съм, че ще направиш това, което трябва.

— Да — каза Софи. — Ще направя това, което трябва. Длъжна съм. — Тя освободи ръцете си от тези на Рашел и обгърна раменете си. — Но бебето ще се роди едва към края на юни. Има време.

Рашел я гледаше изпитателно.

— Пол, уморена съм, наистина днес много не ми се ходи до „Жалко!“.

Пол Веро обаче не й обърна внимание и й подаде лекия шал.

— Много си сурова към себе си, малката ми. — Той се отправи заедно с нея към входната врата. — За жена в твоето положение.

Софи въздъхна, примирявайки се, че трябва да иде с него в малкия бар наблизо.

— Когато реших да направя Делмонико, не разбирах, че щом пак започна да работя, няма да съм в състояние да спра.

— Знам, малката ми — каза меко Пол. Той подкрепяше с една ръка натежалото й тяло, докато вървяха по тесните стръмни стълби. — Знам колко усилено работиш. Знам какво ти е струвало това усилие. Но си създала няколко вълшебни платна.

Софи преглътна и потрепери леко. Пол знаеше какво изисква от нея нейното изкуство, защото тя ходеше всеки ден в ателието си. Той не беше единственият й посетител. Сега Софи имаше много приятели, почти всичките художници или студенти по рисуване, с изключение на Жорж Фрагар и Ги Аполинер, които бяха поети. Всички наминаваха от време на време с изключение на Жорж, който бе станал толкова редовен посетител, колкото и Пол.

Софи предпочиташе да не мисли защо Жорж идва толкова често в ателието й. Казваше си, че сигурно харесва Рашел, която бе скъсала с Аполинер в ранната пролет. Нямаше друго обяснение. И беше доста възможно. Жорж флиртуваше с нея точно така, както и с всяка друга жена, с която се запознаваше. С изключение на Софи. Той вече не се шегуваше с нея, както го бе правил през първите месеци на пребиваването й в Париж, не се бе пошегувал нито веднъж, откакто разбра, че е бременна.

Смешно. На Софи й липсваше неговото флиртуване. Тя досега не бе осъзнала колко много я ласкае това през най-самотната зима от живота й. Все едно да пие леко, топло вино в мразовит ден. Някак си й се искаше Рашел да бъде някъде другаде, докато рисува, а не в ателието й. Понякога той й напомняше за Едуард.

Сега работата беше нейният живот, също както, преди Едуард Деланза да го разбие така през последната година. И това беше радостно за Софи.

Работеше върху Делмонико, все едно изгонваше от себе си някакъв зъл дух. Но вместо да изгони Едуард от живота си, вместо да изгони тъгата си, Софи установи, че сега повече отпреди е свързана с него. Може би не само защото бе довършила Делмонико, може би се дължеше и на бебето, което растеше така бързо и настоятелно в утробата на Софи. Когато Софи го усети за пръв път да се движи в корема й, тя започна да усеща силни майчински чувства и детето започна да става самостоятелна личност. Нежна, пълна с упование и жадна да се роди. Софи бе някак си убедена, че е момиче. Искаше да я нарече Жаклин, на Джейк, и Едуина, на Едуард.

Софи никога не бе била по-близо до Едуард, отколкото сега. Мислеше за него през цялото време, той се бе заселил и в подсъзнанието й. Тя нарочно не си оставяше много време за себе си. Ако не беше при учителя си и не копираше в Лувъра, ако не стоеше пред статива в ателието си, беше с приятелите си в някое кафене или в ателието на някой от тях. Когато се прибереше изтощена в малкия апартамент в Монмартр, който бе наела след Нова година, пак не беше сама, защото Рашел живееше с нея. Но когато най-накрая заспеше, в съня й се вмъкваше тъмният красив образ на Едуард.

След Делмонико бе нарисувала и други картини, композиции, фигурални композиции с Рашел и Пол в различни сцени от бохемския живот, но отново и отново се връщаше към Едуард като свой основен модел. Дори го бе нарисувала гол, както винаги бе копняла да направи Дори Софи съзнаваше, че когато той бе обект на картините й, тя създаваше едни от най-вълнуващите си и най-силни платна.

Андре Волар се бе хвърлил на Делмонико още щом го видя. Още когато го видя, Пол бе настоял приятелят му Волар да дойде да види платното. Волар заговори за възможността да купи картината веднага щом разбра, че Софи вече се е възползвала от услугите на Дюран-Рюел в Ню Йорк Софи не можеше да откаже — нито на ентусиазма му, нито на хилядата франка, които й бе предложил. Пол я бе уверил, че тъй като няма изключителен договор с Дюран-Рюел, може да продава творбите си на когото пожелае.

Делмонико веднага бе предизвикал раздвижване в артистичния свят, макар че никой не го бе купил. Рашел бе горда като квачка с пиленцето си. Каза на Софи, че всички художници и любители, които познава, са ходили да видят платното с брилянтна рамка и че то е било предмет на оживени разговори в много салони и ателиета през първите месеци, след като Волар го бе купил, фактически самият Пол Дюран-Рюел, с когото Софи не се познаваше лично, се бе появил един ден в ателието й с намерението да разгледа останалите й картини. Между Волар и Дюран-Рюел имаше съперничество, но последният бе доста по-известен и доста по-преуспял — само че често пъти беше и доста по-консервативен, когато купуваше картини.

Софи имаше няколко готови пастела на Рашел и Пол, довършваше и актовия маслен портрет на Едуард. Той купи много неща още там, на място, включително и скици, даде значителна сума и се опита да я убеди да показва работите си само на него. Софи обеща да си помисли, едновременно не й се вярваше и се разкъсваше от щастие. Преди да си тръгне, за да подслади предложението си, той подхвърли, че е добре тя да помисли да направи самостоятелна изложба. Много нощи преди това Софи си бе мечтала да има успешна самостоятелна изложба. В сънищата й Едуард винаги стоеше до нея, грейнал от гордост.

— Андре ми каза, че Делмонико е предизвикал голям интерес — каза Пол, когато излязоха от сградата.

Сърцето на Софи заби радостно.

— Така ли?

— През изминалите две седмици някои негови клиенти са проявили интерес към него.

Софи се опита да не пробужда прекалено много надежди в душата си. Делмонико беше излязъл на пазара от януари и още не беше продаден, а първоначалната еуфория от това, че го искаха едновременно двама търговци, вече бе отминала.

— Онзи ден получих писмо от Пол Дюран-Рюел. Портретите на баща ми и на Лиза са били продадени в Ню Йорк на анонимен купувач.

— Това е чудесна новина — усмихна се Пол.

Вън беше толкова топло, че Софи свали шала си. Беше ясен пролетен ден, диви цветя бяха напъпили покрай дърветата, които хвърляха сянка над улицата, теменужки и здравец надничаха от саксиите на прозорците и край къщните прагове. Те минаха през площада, покрай „пералнята“, стара полусрутена сграда, където бяха намерили приют много от бедните художници на Монмартр, включително и някои от приятелите на Софи. Продавачи стояха на праговете на магазините си по ризи и престилки: един книжар, един антиквар и продавач в магазин за бои. Когато Софи и Пол минаха край тях, те ги приветстваха с усмивки и подвиквания: „Дебър ден, Веро, Софи, как сте?“

Софи се усмихваше и им махаше с ръка.

Пол я погледна строго:

— Как е семейството ти, Софи?

Софи помисли за майка си.

— Мисля, че Лиза е влюбена. Както изглежда, ухажва я маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер. От тона на писмата й заключавам, че е успял да й завърти главата.

Пол изсумтя.

— А майка ти?

Софи се напрегна.

— Е, тя вече престана да настоява да освободя Рашел.

Те завиха зад ъгъла. Едно момченце изтича към тях, молейки да му дадат някоя пара. Софи му даде монета. Не обърнаха внимание на две мършави, развлечени жени, явно проститутки, които ги наблюдаваха мрачно от един праг.

Госпожа Грандал не бе одобрила Рашел. Не бе скъпила черните краски, заявявайки, че Рашел не е само модел, ами чисто и просто лека жена. Веднага щом се върна в Ню Йорк, бе отишла веднага при Сюзан да й опише живота в Монмартр и Рашел. Сюзан веднага бе писала на Софи, настоявайки да освободи Рашел, и й забраняваше да дружи с хулигани и луди, представящи се за поети и художници, и да ходи в кръчми, дегизирани като кафенета.

Софи бе харесала Рашел и нямаше намерение да си влошава отношенията с нея. Беше обяснила на майка си, че госпожа Грандал преувеличава. Извън всяко съмнение обаче бе, че жителите на този малък парижки квартал бяха донякъде диви и доста необичайни. Но всички бяха луди по изкуството в една или друга форма. В Монмартр имаше много малко преструванковци. Софи нямаше намерение да се мести другаде. Беше щастлива… поне толкова щастлива, колкото й бе възможно.

Спряха на следващата улица, изчаквайки един нахален каруцар с муле и каручка, пълна с чували жито и брашно, да отмине. Пол я хвана за ръка.

— Майка ти ще дойде ли? Сега не бива да оставаш сама.

Софи каза:

— Не съм сама. Имам тебе, имам и Рашел. — Двамата с Пол пресякоха улицата, хванати под ръка. — Но е по-добре тя да не идва. Ще се разстрои, като види къде живея… и какво представлява всъщност Монмартр.

Пол каза твърдо:

— Не бива да оставаш сама.

Софи не искаше да мисли за Едуард, не сега, не днес.

Влязоха в малкия бар „Жалко!“ на площад „Питал“. Беше ранен следобед, но облицованата с дървена ламперия зала бе препълнена и шумна; много посетители седяха на масичките или на столчетата край дългия бар, а когато двамата влязоха, мнозина се обърнаха и весело ги приветстваха. Пол бе добре приет от клиентелата и макар че Софи отначало бе сметнала, че е много дръзко за почтена жена като нея да го придружава тук вечер за чаша вино, бързо свикна с бара. В „Жалко!“ ходеха мнозина млади хора, запалени по изкуството като нея, поети и художници. Те веднага приеха Софи топло и безрезервно в редиците си.

— А, ето я бохемката — извика някой и неколцина мъже подеха добродушното закачливо подвикване.

Софи отговори с натъжена усмивка. Жорж й бе прикачил този прякор скоро след като се запознаха. Тя грижливо отбягваше погледа му, но знаеше, че той я гледа от мястото си до Рашел. Беше шега, и при това забавна Тя едва ли можеше да се нарече бохемка, и това веднага ставаше ясно на всички, които я познаваха Макар че изкуството й беше дръзко, уникално и нарушаваше всички правила на Салона, Софи се придържаше към стандартите на почтеността, с които бе израснала, независимо от сегашното си положение.

Понякога Софи се чувстваше като измамница. Понякога си пожелаваше да може да живее като Рашел и другите, ден за ден, жизнерадостно и интензивно, безгрижно, с тази неповторима френска „радост от живота“. Но не можеше, независимо колко се опитваше.

— Нали ще дойдеш при нас? — запита Жорж, без да се усмихва.

С всички други се държеше като очарователен негодник, но не и с нея. Софи му се възхищаваше, въпреки че отношенията им се бяха променили. Той беше чудесен, ако не и радикален поет, често използваше стиховете си като защита на съвременния начин на живот.

Софи се остави да я настанят до него и Рашел и двамата му най-добри приятели, Пикасо и Брак. Пол придърпа още един стол. Шарл Морисие, Давид Сен Жан и Виктоар Арман също бяха тук.

Софи едва бе седнала, когато мъжете на нейната маса се разпяха, колкото им глас държи, дори Брак, който иначе бе мрачен и меланхоличен. Тя се изчерви, когато разбра, че пеят „Честит рожден ден“ и че целият бар се присъединява към тях. Беше нейният рожден ден, но тя нарочно не го бе разгласила. Но Пол й бе преподавал в Ню Йорк достатъчно дълго, за да запомни датата. Той й стисна ръката, пеейки с палячовска усмивка на обветреното лице. Софи видя как Фред, собственикът, носи малък глазиран кейк със свещи към масата им, а розовите му бузи са по-зачервени от обикновено. Когато песента свърши и кейкът бе поставен пред нея, всички заръкопляскаха. Рашел пристъпи, прегърна я и я целуна, а очите й грееха от топли чувства.

Софи си каза да не плаче. Това бе толкова мило и приятелски замислено, че тя нямаше право да бъде тъжна, никога повече. Имаше нов живот, нови приятели, имаше своето изкуство, скоро щеше да има и скъпото си бебе. Нямаше ли всичко, за което си мечтае всяка жена? Преглътна сълзите и се усмихна на всички.

— Много благодаря, приятели. Скъпи мои приятели.

Някой засвири на старото раздрънкано пиано, близо до витрината на бара, изхабен инструмент, на който се свиреше всяка вечер. Софи видя, че свири Рашел, тя бе подела една весела мелодия, потрепвайки с ботуш в такт с ритъма. Някои от мъжете станаха и започнаха да танцуват двама по двама или с другите жени в бара. Жорж се наведе през масата и хвана ръката на Софи.

Тя замръзна. Очите му бяха сини като на Едуард, но така напрегнати, каквито не ги беше виждала дотогава.

— Танцувай с мене.

Софи разшири очи; не помръдна. Жорж чакаше отговора й. Гледаше я с пламтящ поглед. Софи поклати глава, шокирана, пулсът й се ускоряваше. Какво става? Тя не разбираше нищо! Жорж бе влюбен в Рашел.

— Не, благодаря, Жорж.

Жорж стана и се наведе към нея.

— Защо?

Софи почувства топлината на сълзите в очите си. Поклати глава. Не би могла да използва извинението, че е куца, защото той щеше да пренебрегне това, никой в Монмартр не даваше пукната пара, че тя накуцва. Можеше да му каже, че не умее да танцува, но той щеше да й предложи да я научи… както Едуард някога бе предложил да я научи, някога, много отдавна. Но той не беше Едуард и никога нямаше да бъде.

— Ще внимавам за детето.

Софи отмести поглед. Наоколо мъжете и жените танцуваха все по-освободено и все по-настървено. Рашел бе запяла с ясния си алт. Софи се обърна да я слуша, за да избегне изпитателния му поглед. Сега тя трепереше.

Но Жорж хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Тогава искаш ли да се поразходим?

Софи бе започнала да се досеща за нещо, което не можеше да бъде! Няма начин Жорж да я е харесал! Разбира се, че не! Той само е любезен, защото днес е нейният рожден ден. Но тя не видя дори сянка от любезност в погледа му. Видя гняв, чисто мъжки гняв.

— Не — каза след малко Софи отчаяно.

Очите му станаха още по-тъмни.

— Защо?

Софи отговори с въпрос:

— Какво правиш?

Той я изправи на крака. Софи бе вцепенена като дърво, но все пак той беше млад мъж, само малко по-възрастен от нея, и в докосването на дланите му до ръцете й имаше нещо хубаво.

— Мъчно ти е за него, нали? Мъчно ти е за знаменития модел от картините ти! Не съм нито глупав, нито наивен. Още щом видях Делмонико, разбрах. Той те е изоставил, нали? — запита яростно Жорж. — Какво ти обещаваше… какво не изпълни? — Очите на Жорж заискряха. — Съблазнил те е, направил ти е дете и те е изоставил. Той не е никакъв мъж! Дори е нещо по-малко от мъж!

Софи го загледа ужасена Нима целият свят знае, че тя и Едуард са били любовници? Нима всички са видели Делмонико и веднага са разбрали истината, както Жорж? Нима тя изобщо няма тайни?

— Ела с мене — каза той с нисък и настоятелен глас. — Ще те накарам да забравиш, че той някога е съществувал.

Шокирана от думите му, от тона му и от това, което той като че ли изпитваше към нея, Софи почувства как сълзи парят под клепачите й и поклати глава.

— Не мога да забравя.

— Напротив, можеш. Нека ти помогна, скъпа.

Тембърът на гласа му накара сълзите й да потекат. Той толкова приличаше на Едуард.

— Не искам да го забравя.

Той я погледна и очите му омекнаха натъжено.

— Когато промениш решението си — каза той, — ела при мене. Никога няма да те разочаровам, любов моя.

Той се обърна и излезе от бара.

Галерията на Андре Волар беше на улица „Сен Фобер“, в един от най-изисканите и най-шикозни парижки квартали. Той тъкмо щеше да тръгне, защото знаеше, че в Монмартр има малко събиране в заведението на Фред в чест на талантливата американска художничка Софи О’Нийл. Волар нямаше намерение да изпусне малкото празненство в чест на рождения й ден. Надяваше се и да получи изключителните права над творбите й.

Но тъкмо когато щеше да тръгне, една от помощничките му нахлу в канцеларията в задната част на галерията.

— Андре! Ела бързо! Госпожица Касат е дошла… търси новата художничка, онази, хубавата американка.

Волар стана така рязко, че бутна стола си. Макар че никога не бе продавал картини от Мари Касат, бе я открил прекалено късно, все пак знаеше коя е тя. Те се движеха в едни и същи артистични среди, имаха едни и същи приятели, възхищаваха се от едни и същи художници и спореха за онези, за които мненията им се различаваха. Мари Касат бе станала доста влиятелна в интернационалния артистичен свят, отчасти, защото собственото й изкуство най-накрая бе станало прочуто, възхвалявано и търсено, следователно и доста скъпо. Тя беше и частен агент на едни от най-големите световни колекционери, Х. О. Хавимайър и съпругата му Луизин, което й даваше необикновено голяма власт. Когато Мари Касат убедеше двамата Хавимайър да купят нещо, те не само преследваха настървено този художник, събирайки много негови творби, но и по този начин предизвикваха усилено търсене на доскоро неизвестни творци. Само преди десетина години един Дега можеше да се купи за няколкостотин долара, но точно завчера Дюран-Рюел, големият съперник на Волар, бе купил от една частна колекция Балерини в репетиционната зала на Дега за семейство Хавимайър за над шестстотин хиляди долара.

Волар побърза към галерията и намери Касат, жена на средна възраст, да разглежда картината, която бе купил от Софи О’Нийл през януари.

— Добър вечер, Андре — каза тя, усмихвайки се бегло. Беше изискана, добре облечена жена. Погледът й се върна към картината, висяща на стената. — Коя е тази Софи О’Нийл? Ирландка ли е?

— Американка е, Мари, но точно сега живее в Париж Доста е добра, не мислите ли?

— Млада ли е?

— Много. Едва на двайсет и една години.

— Талантът й е суров, но мощен. Използва светлосянката великолепно, но разхвърляно. Трябва да изучава усилено светлината поне няколко години. Композицията е дръзка и оригинална. Вниманието й към детайлите в лицето на младежа е фантастично. Ако пожелае, може да има търговски успехи… ако се върне към класицизма.

— Мари, тя учи от тринайсетгодишна и няма желание да рисува по старите традиции. Отчаяно иска да учи при някого като тебе.

Мари обърна рязко глава и погледна Волар.

— Наистина?

— Така казва Пол Веро.

— Бих искала да се запозная с нея — каза изведнъж Касат.

— Ще го уредя. Тя ще бъде много развълнувана.

Касат се усмихна.

— Ще бъде още по-развълнувана, когато й кажете, че купувам портрета на този красив млад мъж, който седи в „Делмонико“ — каза Касат.

Софи прегръщаше възглавницата си, знаейки, че плаче като дете. Можеше до безкрай да си повтаря, че бебето ще се роди след шест седмици, но не можеше да лъже дори себе си. Започна да се плаши. Не искаше да бъде сама, не и сега, не и шест седмици, преди да роди бебето, и най-вече — не и за цял живот.

Припомняше си красивото строго лице на Жорж Припомняше си и Едуард. Софи искаше да забрави Едуард. Господи, колко искаше да може да го забрави. Защото тогава щеше да бъде свободна да намери любовта с друг мъж. С Жорж или с някого като него.

Това бе донякъде ирония. Тя никога не бе искала любов. Още от най-ранни години бе погребала дълбоко всякакви глупави романтични мечти. Но Едуард бе влязъл в живота й със замайващия си чар, със съвършената си галантност, с горещите си целувки, с мъжествеността си. Вдъхвайки живот в тези мечти на ученичка.

Когато сълзите й постепенно пресъхнаха, Софи стана от леглото и взе писалка и лист хартия. Седна на единствения стол в спалнята си, претрупан с дрехи и разклатен, и намери една книга, върху която да пише. Почуди се как ще намери думи, с които да каже на Едуард, че скоро ще стане баща. Не можеше повече да отлага. Той трябваше да знае. И тя трябваше да напише писмото леко и неангажиращо. На всяка цена трябваше да му попречи да види какво става в сърцето й. Софи започна да пише.

Бързо, преди да е изгубила смелост, тя подписа писмото, сгъна листа и го пъхна в плика. Запечата го с восък и с облекчение видя, че никаква сълза не е зацапала плътната бяла хартия.

19

Канската колония, Африка — август 1902 година

Лопатата се заби в земята. Бух. Той заби острието дълбоко и отхвърли настрана влажната червеникава пръст. После отново заби лопатата. Бух. Отхвърли още една лопата пръст, отново и отново. Работеше, без да мисли, но усърдно, движенията му бяха автоматични, въпреки че ръцете му бяха така уморени, че всеки път, щом вдигнеше лопатата, сякаш ги изваждаше от ставите им. Въпреки че още преди часове мускулите на гърба му се бяха схванали болезнено. Въпреки физическата болка той не спираше… сякаш се наслаждаваше на самоналожената си агония.

— Защо не наемете няколко мъже?

Едуард трепна. Един старец стоеше наблизо и го наблюдаваше. Едуард го позна. Беше фермер, но едва ли имаше какво да стопанисва като ферма — в непрекъснатите битки тази пролет фермата му бе изравнена със земята. Едуард си спомни, че е чул, че жена му и двамата му сина също са загинали в пожара.

Едуард знаеше, че нещо в него е умряло, защото не почувства тъга заради ужасната загуба, сполетяла стареца. Не почувства нищо, може би само празнота.

Едуард пусна лопатата. Работеше вече цял ден, още от изгрев слънце, без нито минута отдих, и нямаше да спре до залез. Отиде под сянката на едно самотно дърво, където бе оставил инструменти и храна. Взе манерката и отпи няколко глътки. Старецът го наблюдаваше и не смяташе да си ходи. Едуард не му обръщаше внимание.

— Защо не си наемеш помощници? Вземи няколко момчета от града, ще се радват да ти поработят — каза фермерът.

— Обичам да работя сам — каза Едуард рязко.

Не искаше да говори. Наистина. Макар че от последния му истински разговор с хора бяха минали няколко месеца. За последен път бе разговарял на Бъдни вечер с майката на Софи. Бе отплавал за Африка още на другия ден с един британски търговски кораб.

— Знам, че можете да си го позволите — каза старецът, наблюдавайки го с орлов поглед. — Всички знаят, че сте богат, дори да не изглеждате или да не се държите като богаташ. Само дето пилеете диамантите така, сякаш никнат от земята.

Едуард взе лопатата, без да отговори. Разменяше малки диаманти срещу насъщните продукти, още откакто бе стъпил в Южна Африка през февруари. Отдавна бе свършил парите, още в Ню Йорк. Затова се бе върнал на това място, в този ад на земята. Затова беше тук, разработвайки диамантената си мина. Това нямаше нищо общо с каквото и да било… или с когото и да било.

Един представител на „Де Беерс“ бе дошъл в града миналата седмица, опитвайки се да изкупи участъка му. Едуард бе отказал в пристъп на безумство. „Де Беерс“ щяха да му платят цяло състояние, достатъчно, за да се върне у дома. Но къде беше това „у дома“? В Ню Йорк? Дом ли беше недовършената му къща на Пето авеню? Или екстравагантният апартамент, който все още можеше да наеме в „Савой“? Със сигурност не беше Калифорния. Не можеше и да мисли да се върне в ранчото „Мирамат“, където баща му живееше с брат му Слейд и с жената и детето на Слейд, Не беше негов дом и къщата в Сан Франциско, където майка му живееше сама. Едуард не беше я виждал и не беше разговарял с нея още откакто родителите му се бяха разделили преди повече от две години.

Стомахът го болеше, фактически цялото тяло го болеше, а слепоочията му пулсираха мъчително. Нямаше смисъл да продава. Нямаше къде да иде. Нямаше къде да иска да иде. Като че ли Хоупвил в Канската колония, в Южна Африка, е неговата съдба.

Със сигурност не беше Париж, където беше тя.

Едуард не можеше да повярва, че му е хрумнала такава жестока и чудовищна мисъл. Яростно обърна гръб на стареца и закопа отново.

— Странен човек си ти — забеляза старецът зад гърба му. — Обичаш да се измъчваш май?

Едуард продължи да не му обръща внимание, докато старецът не си тръгна. Той отново започна да копае стегнато и ритмично. Ако искаше да се самоизмъчва, това си беше негово право.

Не спря нито да си почине, нито за да се изпикае, нито да пийне пак вода — не и докато мракът не се спусна над оголената скалиста земя. Това беше онзи час от деня, който той най-много ненавиждаше. Защото, докато стигнеше до града пеша, въпреки физическото изтощение, умът му бе свободен да блуждае.

Едуард събра инструментите си, метна раницата на рамо и взе лопатата в другата ръка. Тръгна към Хоупвил, използвайки цялата сила на волята си, за да се възпре да мисли. Много трудно бе да държи ума си незает. Нещо по-лошо, копнееше за компанията на стареца. По-добре щеше да бъде да слуша сухите му коментари, отколкото бръмченето на собствените си мисли.

Когато Едуард стигна в Хоупвил, бе гневен. Гневеше се на себе си, гневеше се на Софи, гневеше се на целия свят.

Това бе върховната ирония. Той бе влязъл в живота й, за да я освободи, а сам бе попаднал в робство. Защото сега тя го е забравила, но той не можеше да я забрави. Нито една секунда, нито една минута от нито един ден. Каквото и да правеше, както и да го правеше.

Едуард вървеше по главната улица на града, кимайки на срещнатите войници или търговци. Понеже влакът от Кимбърли минаваше през Хоупвил, драгуните тук бяха постоянно присъствие. През май бе подписано примирие, но все още имаше отделни актове на насилие и терор, извършвани от радикалните елементи и от двете страни.

Улицата бе широка, спокойна и затрупана с боклуци. Беше зима в долината на Оранжевата река, което означаваше, че времето бе студено, но приятно. Всичко бе затрупано с кал; този път бе валяло по-силен дъжд. В резултат на това белосаните дъсчени къщи в предградията бяха станали кафеникаво-сиви. Продавачите в центъра на града не си даваха труд да боядисват каквото и да било в бяло или в някакъв друг цвят заради зимните валежи и летния прах. Покрай лишената от дървета главна улица се редяха паянтови, разклатени дървени постройки с фалшиви фасади.

Едуард бе наел стая в най-добрия хотел на Хоупвил, двуетажна измазана постройка. Той се изкачи по тухлените стъпала и мина през тъмното фоайе с дъсчен под. Взе ключа си от дремещия чиновник, решен да не мисли за Софи… отчаяно решен.

Едуард се качи горе и пъхна ключа в ключалката. Вратата бе отключена и се отвори широко, което накара Едуард да посегне към оръжието си в задния джоб. Той се прилепи до стената и изчака натрапникът да излезе напред. За никого не беше тайна, че той търгува с диаманти.

— Едуард?

Изненадан, но с непроницаемо изражение, Едуард пристъпи напред, вече със свален пистолет. Една жена се надигна от леглото му.

Тя се усмихна, абаносовата й коса бе разпиляна в съблазнителен безпорядък Полата й стигаше почти до коленете, откривайки дълги, стройни прасци с цвят на кафе.

— Донесох ти нещо — каза тя закачливо.

Отегчен, той затвори вратата, ритвайки я с прашния си ботуш.

— Как влезе?

— Само срещу една усмивка — прошепна тя, изправяйки се, за да се приближи към него. Обви нежните си ръце около шията му и притисна сладострастно тялото си към неговото.

Той не беше закопчал ризата си и гърдите му бяха голи. Веднага усети твърдите й зърна през тънката коприна на роклята. Едуард остави оръжието на бюрото, хвана китките й и ги свали от врата си, а това отдалечи гърдите й от неговите.

— Това е доста изненадващо. Не мисля, че сме се запознавали.

— Не е, защото не съм положила усилия — загледа го тя. — Аз съм Хелън, опитвам се да ви привлека вниманието още от февруари, Едуард. Не харесвате ли жените?

Едуард я беше виждал. Беше единствената красива жена, останала в града. Фактически преди време би я намерил за смайващо красива. Ясно му беше, че тя му дава аванси, които бе пренебрегвал. Но бе изгубил желанието си много отдавна, още в коледната сутрин, когато се бе събудил до две евтини жени, чиито имена не запомни, а и не си даде труда да го стори, изпълнен с отврата от самия себе си.

Хелън се притисна към него, но вече без усмивка.

— Не харесваш ли жените? Не ме ли харесваш? — прошепна тя.

Дори сега, след осем месеца сексуално въздържание, въпреки очевидната физическа реакция на тялото му спрямо горещите й извивки, той нямаше истинско желание да я събори на леглото.

— Не. Не харесвам жените.

Тя се засмя и каза:

— Ти може би не, но тялото ти явно се чувства различно от тебе.

Лицето на Едуард остана каменно.

Тя се вгледа в него, после се отдръпна.

— Странен си. Не се усмихваш, не се смееш. Дори не говориш… не и ако можеш да го избегнеш. Знам, наблюдавала съм те. Работиш, като че ли си обладан от някакъв дух, после играеш хазарт точно по същия начин. И пиеш по същия начин. Държиш се така, сякаш мразиш всички.

Едуард се обърна с гръб към нея, хвърли шапката си на стола и съблече ризата. Думите му бяха толкова тихи, че тя едва го чуваше.

— Не мразя никого. Само себе си.

Не гледаше към нейното отражение в малкото напукано огледало на бюрото, към което се бе обърнал. Тя прекоси стаята и дъските на пода пукаха под стъпките й. Чу я да спира пред вратата, докато откопчаваше колана си и разкопчаваше панталоните.

— Коя е тя? — прошепна Хелън. — Коя е жената, която е разбила сърцето ти?

Едуард замръзна със стиснати зъби. После си възвърна самообладанието и свлече панталоните по твърдите си бедра. Отдолу носеше бельо до коленете, което показваше толкова, колкото и прикриваше.

— Срамота е. — Вратата се отвори. Тя се спря. — Винаги можеш да си промениш решението, Едуард.

Едуард се наведе над легена за миене и заплиска лицето си с хладната вода.

— Имаш писмо. От Ню Йорк. Ей там, на бюрото е. Тя излезе, затваряйки след себе си вратата.

Едуард гледаше едрия почерк на Софи, а думите се размиваха и ставаха нечетливи. Ръцете му трепереха. И той целият трепереше.

Мислех, че би искал да знаеш. Очаквам дете към края на юни.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Господи! Софи очакваше дете и макар да не бе го казала направо, бе оставила съвсем ясно да се разбере, че това във всеки случай е неговото дете. Едуард преброи назад от края на юни — детето беше заченато в края на лятото. Детето… тяхното дете.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Шокиран ли? „Шокиран“ бе дори прекалено меко, за да изрази смаяното и яростно учудване. Господи божичко! Беше август. Август, за бога! Софи бе родила дете. Неговото дете.

Едуард скочи на крака. Зърна дивото си изражение в огледалото. Изглеждаше като лунатик. И се почувства като лунатик. Господи! Защо, по дяволите, не му бе казала по-рано? Защо, по дяволите, не му беше казала веднага?

Не подлежеше на съмнение какво ще направи сега. Вече имаше цел, посока, съдба.

Детето му беше в Париж. Неговото дете. Едуард щеше да хване следващия влак от Кимбърли. До вечерта щеше да бъде в Кейптаун и с малко късмет след около месец щеше да бъде в Париж.

Съвсем съзнателно той избягваше да мисли за Софи и за това, какво ще направи, когато отново я види.

Париж — октомври 1902 година

Никой не отвори.

Едуард стоеше пред заключената врата, сърцето му биеше до пръсване, макар че Софи я нямаше у дома.

Нямаше я у дома. Тя и бебето бяха излезли. Той бе дошъл от толкова далече, колкото можа по-бързо, никак не беше лесно да се измъкне от разкъсваната от войни Южна Африка. Въпреки неотдавнашното примирие, подписано през май във Вереенигинг, бурите атакуваха влака за Кимбърли, изкараха го от релсите и го забавиха с два дни. Няколко пътници бяха убити в нападението, самият Едуард за малко не бе ранен. Когато стигна в Кейптаун, не можа веднага да намери кораб, който да не е от британската флота. Без колебание пропиля цяло състояние за подкупи, за да си спечели място на един от бойните кораби на нейно величество. Но този кораб отиваше в Дувър, а не във Франция. Общо му трябваха шест седмици, а не четири, докато стигне до Париж.

А нея я нямаше у дома. За да се успокои, Едуард се облегна на стената и потърси цигара в джоба на палтото си. Запали я и вдъхна дълбоко. Сърцето му обаче не спираше да бие учестено.

Сградата беше стара и порутена, а доколкото Едуард можеше да прецени, не се различаваше особено от овехтелите, пълни с мишки, квартири в Ню Йорк. Наистина в Монмартр нямаше други постройки освен тези стари, рушащи се сгради и западнали кабарета. Тук като че ли живееха само неудачници, проститутки, просяци и крадци. Едуард не можеше да повярва, че тя живее на такова място с тяхното дете. Трябва да има някаква грешка.

Не за първи път Едуард се питаше отчаяно дали е момче, или момиче. Картината в ума му бе все една и съща, още от онзи съдбоносен ден през август, когато научи, че е станал баща. Виждаше Софи да държи едно повито бебе, с мека и ведра усмивка, радостна, отправена не към детето им, а към него.

И какво, по дяволите, прави тя — да живее в такава дупка? Това не беше правилно. Една самотна жена като Софи не биваше да живее тук Детето му не биваше да живее на такова място. Неомъжените жени, дори радикални като Софи О’Нийл, дори неомъжени и с дете, живееха в прилични, почтени жилища с придружителки и прислуга. Едуард започна да чука по-силно и по-яростно на вратата.

Едуард хвърли цигарата и смаза фаса с тока си на овехтелия под. Прекалено късно осъзна, че е чист, макар да се нуждаеше от поправка. Обърна се рязко, за да слезе по стълбите и да отиде в галерията „Дюран-Рюел“. Там сигурно ще знаят нещо повече за нея.

Някой се качваше нагоре. Едуард спря, чудейки се дали може да попита този човек за нея. Но мъжът също замръзна, когато видя Едуард, и го загледа смаян и изненадан.

Косата на Едуард веднага настръхна от притеснение. Беше сигурен, че никога преди не е виждал този мъж, който го гледаше с разширени от учудване очи, в които се четеше, че го е познал. И нещо по-лошо, докато се гледаха така, в очите на другия мъж запламтя тъмен гняв. Едуард имаше чувството, че човек не само го познава, но и че го мрази.

Но той не го познаваше. Едуард беше сигурен, че никога не го е срещал.

Мъжът се сепна и доизкачи стълбите, заставайки пред Едуард. Беше облечен небрежно със закърпени панталони, черни обувки и памучна риза, отгоре с леко палто, но въпреки това беше хубав. Той се обърна към Едуард:

— Софи ли търсите?

— Тя тук ли живее? — запита Едуард, запалвайки нова цигара; пулсът му бе ускорен, а ръката видимо трепереше.

— Да. — Сините очи на мъжа хвърляха искри. Той изведнъж обърна гръб на Едуард и почука силно на вратата. — Софи? Скъпа, аз съм, Жорж. Отворете вратата.

Едуард се накани да изръмжи. Не говореше френски, но смисълът на думата „скъпа“ не му убягна, също както и неприкритата враждебност на Жорж.

Жорж се обърна.

— Няма я у дома.

— Не.

— Тя знае ли, че сте тук?

— Не. — Усмивката на Едуард никак не беше приятна. — Още не.

Жорж замълча за миг и двамата мъже се загледаха като два бика на малка арена. После той каза:

— Тя не е и в ателието си. Сега идвам оттам… най-вероятно е с Пол в „Жалко!“

— Кой е Пол?

— Неин приятел. Най-добрият й приятел.

Едуард се замисли. Жорж явно много се интересуваше от Софи и Едуард вече се питаше какви точно са отношенията им. Но кой, по дяволите, е Пол? Едуард се сети, че това име му звучи познато, и се опита да си припомни.

— Пол Веро?

— Да — каза Жорж, явно не желаейки да даде повече информация.

— Къде е „Жалко!“? — запита Едуард през стиснати зъби.

— Сега отивам там — каза Жорж. — Искате ли да дойдете?

— Да — каза рязко Едуард, последва непознатия по стълбите и на улицата, където беше прекрасен есенен ден, хладен, но не студен, и всички дървета на улицата грееха в червено. — Не ви познавам, но вие ме познавате. Откъде?

— Всички ви познаваме, господине, от картините на Софи.

— От картините на Софи? — повтори той. Жорж му хвърли мрачен поглед.

— Да. Тя ви нарисува на няколко картини.

Едуард се опита да разгадае какво му бе казал той. Без малко да зяпне от учудване. Софи го бе рисувала… отново. Колко пъти? И защо? Вълнението плъзна във вените му, потискайки донякъде гнева. Тя трябва да е запазила някакви нежни чувства към него, трябва.

Но след това се сети, че художниците по цял свят рисуват всякакви обекти, още откакто свят светува, и независимо дали рисува ябълка или човек, художникът няма нужда да обича своя обект. Първоначалната му еуфория бързо спадна. Устата му се изпъна на твърда, решителна черта.

Двамата вървяха мълчаливо по тесните улички. Накрая завиха зад един ъгъл и дочуха по-ясно живите звуци на пиано, последвани от дълбоки мъжки смехове, някои от тях доста пиянски. На Едуард му се стори, че дочува и по-високи, женски гласове.

Влязоха в „Жалко!“. Не беше кафене, а кръчма.

Очите на Едуард се разшириха. Тук има грешка! Софи не може да посещава кръчми, пълни с пияни, развратни мъже. А тя беше и майка! Но колкото и да се опитваше да се самоуспокоява, знаеше прекалено добре, че тя живее в онази миша дупка там през няколко улици… и че този мъж е неин приятел.

Вдървен, зашеметен, изпълващ се с ярост, Едуард огледа кръчмата. Барът се състоеше от едно претъпкано и задимено помещение. Посетителите бяха пийнали и оживени. Повечето маси, скупчени една до друга, бяха заети, още десетина мъже и две жени седяха на столчетата пред бара. Порази го това, че мнозина от посетителите се обърнаха и го загледаха, явно го познаха, както бе казал и Жорж.

Едуард не даваше и пукната пара. Защото Софи беше тук, както бе казал този човек Закова поглед в нея и остана неподвижен, като вкаменен.

Сърцето му се сви. Силна болка отекна дълбоко в него. Тя седеше на малка маса с трима мъже, двамата на нейна възраст, третият по-възрастен и с побеляла коса. Все още носеше тъмносинята пола и простата бяла блуза, но на раменете й бе преметнат ярък шал в червено и златно. Косата й се спускаше свободно по гърба, сплетена в дебела плитка, както често я носеше, но не седеше като ученичка с книга пред себе си. Беше се отпуснала небрежно на стола си. Сега не беше нито толкова тънка, нито толкова крехка на вид. Бузите й бяха розови, може би от чашата бяло вино на масата пред нея, и се смееше. Усмивката й бе слънчева и блестяща. Тя беше променена.

Онази Софи О’Нийл, която Едуард познаваше, никога нямаше да си помисли да седи в задимен бар на една маса с дръзки млади мъже, които пият вино и пушат цигари.

Той се почувства така, сякаш динамитът, който бе хвърлил във въздуха влака за Кимбърли, отново бе избухнал… но този път вътре в него.

Погледна я и шокът започна да се превръща в съвсем истински гняв.

През цялото време се бе измъчвал като в ада — заради нея. През цялото време тя бе живяла тук, във веселия, безгрижен Париж, бе рисувала и се бе забавлявала с бохемско увлечение. Кой ли е любовникът й, питаше се той с ледена ярост. И къде, по дяволите, е детето?

Едуард тръгна към нея. Тя седеше с гръб към него, още не го беше видяла, но другите го забелязаха, престанаха да говорят и се загледаха в него. Софи утихна. Едуард се усмихна мрачно. После сърцето му спря, когато видя как Жорж кляка до нея и бързо й шепне нещо на ухото. Смъртоносен гняв обзе Едуард. Знаеше, че той е нейният любовник. Беше абсолютно уверен в това, както никога досега.

Жорж стана. Софи се обърна бавно, все още седнала, а лицето й бе бяло като току-що изпран чаршаф. Видя го и извика. Жорж застана близо до нея и сложи ръка на рамото й.

На Едуард му се искаше да смете тази ръка и да смете самия него незнайно къде.

Софи стана.

Едуард спря пред нея. Не стори нищо на французина. Вместо това само се усмихна студено. Не се опита да скрие гнева си или да понижи дискретно глас.

— Къде, по дяволите, е детето ни, Софи? — запита той със стиснати юмруци. — И какво, по дяволите, правиш тук?

20

Софи го загледа втренчено, явно неспособна да възприеме факта, че Едуард стои пред нея в „Жалко!“, някак си по-голям от естествен ръст и по-застрашителен откогато и да било. Все едно сънуваше. Но това не беше сън… най-накрая той бе дошъл. О, господи!

Тя не можеше да издаде нито звук.

— Не съм призрак — каза Едуард, а синият му поглед бе студен и пронизващ. — Но ме гледаш така, сякаш съм. Какво не е наред, Софи? Не се ли радваш да ме видиш? В края на краищата, ти ми писа. Да не би да прекъсвам нещо?

Тя най-накрая схвана гнева и подигравката в тона му и замря. Почти в транс се опита да запази външното си самообладание, което трябваше да носи като броня около себе си, докато той е в Париж. Но нима не знаеше, че той ще дойде? Нима не се бе молила за това?

Но не беше дошъл навреме. Сурови и разкъсани картини се носеха в мисълта й. На разстроените лица на Рашел и Пол, когато Софи се вкопчваше в ръцете им и виеше от болка, далеч надхвърляща всичко, което въображението можеше да си представи. Горчивина нахлу в нея като прииждащи приливни вълни. Едуард не беше тук за раждането на детето. Раждането беше дълго и мъчително. Софи се бе мъчила почти двадесет и четири часа, повечето от които минаха в остри болки, и само с върховно усилие на волята бе изтласкала Едуина от утробата си, когато бе така неизмеримо изтощена, че не можеше да направи повече нищо. По това време Жорж беше при нея и държеше ръката й. Когато подадоха на Софи дъщеричката й, тя бе заплакала не от радост, а от облекчение.

Но Едуард го нямаше. Той дори не бе дошъл през юли, нито през август, нито през септември. Софи трепереше от гняв, стискайки юмруци в яростен опит да се овладее.

— Не, нищо не прекъсваш. Стреснах се, това е.

— Наистина? — Той грейна в усмивка, трапчинките му се очертаха, но беше някак си фалшиво. Беше грозно. — Е, защо се учудваш, че идвам в дупка като тази. Мъжете ходят по такива заведения, откакто свят светува. Но не разбирам дамите да ходят по такива места.

Софи си каза, че не е необходимо да оправдава поведението си пред него.

— Пол Дюран-Рюел прави изложба за мене в Ню Йорк, не в Париж — там, където критиците са по-снизходителни. Това е повод за празнуване, Едуард. И приятелите ми настояха да празнуваме.

Той се ухили неприятно.

— И това ли правиш тук? Празнуваш? С приятелите си?

Тя изправи рамене.

— Да.

Очите му, които хвърляха огън, я загледаха не само безсрамно, но и презрително.

— Къде е бебето? — изстреля той.

Тя си пое дъх.

— С Рашел. Рашел е моята най-добра приятелка. Отидоха на разходка. Едуина излиза на разходки всяка сутрин и всеки следобед.

Той затихна.

— Едуина?

— Да. Едуина Жаклин О’Нийл.

Погледите им се кръстосаха. Изражението на Едуард бе странно, измъчено.

— Искам да я видя.

— Разбира се — каза Софи. — Скоро ще се върнат. Може би, ако дойдеш в апартамента ми по-късно…

— Ще идем там заедно — прекъсна я той бързо и настоятелно.

Софи се напрегна. Обзе я ужас и пулсът й запрепуска бясно. Едуард изкриви уста неприятно… и многозначително.

— Да — каза той с нисък и суров глас. Прочитайки мислите й, добави:

— И това можем да направим.

Софи се дръпна и се накани да избяга.

Едуард беше толкова бърз, че тя не успя да направи нищо повече от едно незабележимо движение. Ръката му се стрелна напред и хвана лакътя й. Софи извика, защото той я стискаше силно.

— О, не — изръмжа той. — Сега няма да ми избягаш. Ще отидем да си поговорим.

И преди Софи да успее да протестира, той я бутна към вратата.

Тя не искаше да прави сцени.

— Добре. Само ме пусни. Преди някой да реши, че ме малтретираш и да се опита да направи нещо.

Едуард я стрелна със студен поглед. После пусна ръката й. Отправиха се към вратата един до друг, но без да се докосват, излязоха от „Жалко!“ и тръгнаха в хладния есенен следобед. Тя чувстваше напрежението, което се събираше в него, което кипеше, съскаше и искреше, готово да избухне.

Софи трепереше така силно, че едва си поемаше дъх. Казваше си, че трябва да запази самообладание. Беше очаквала Едуард да се появи, но и не беше го очаквала, в края на краищата не и по този начин — такъв студен и враждебен, почти неразпознаваем. Сега не бе време да се рови в скъпи спомени. Нито беше време да усеща всепоглъщащата му мъжественост. Софи си пое дъх, премигна, за да отпъди сълзите. И запита с най-естествения си и най-учтив глас:

— За какво искаш да говорим?

Той я измери с очи, после отхвърли назад глава и се разрази в гръмък смях.

— За какво, по дяволите, мислиш, че искам да говорим? Искам да говоря за дъщеря си… и искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш в някаква проклета кръчма?

На Софи това й дойде много.

— Нямаш никакви права над мене, Едуард. Няма да обяснявам постъпките си.

Той я хвана за ръцете и я притисна до твърдото си тяло.

— Имам много права — каза той меко, но заплашително. — Защото съм бащата на Едуина.

Софи се напрегна, когато погледът му се плъзна по нея, едновременно яростен и горещ свличащ всичките й дрехи, обгръщаш налетите й с мляко гърди. Макар че Софи бе разгневена, замря, усещайки остро мощното му бедро, притиснато до нейното.

— Колко често идваш тук? — изстреля той, като отново я разтърси.

Софи искаше да избяга. Борбата не беше толкова опасна, по-опасно беше да се поддаде на желанието, което бушуваше развихрено в нея.

— Вече е моя работа.

Погледите им се срещнаха. Изражението на Едуард се промени. Изведнъж той обхвана с една ръка седалището й и я притисна така силно до себе си, че слабините им се докоснаха. Софи нададе смаяно възклицание.

— Ти ставаш моя работа — каза той.

— Не — изстена тя.

— Да — каза той грубо. — Аз още те искам.

Софи не можеше да повярва, че това се случва. Някога бе обичала Едуард и може би още го обичаше. Трудно беше да се каже. Беше толкова разсърдена, че той не беше дошъл при нея за раждането на Едуина или дори непосредствено след това. Толкова разсърдена, толкова разочарована, но и толкова облекчена. И цялата й страст се бе пренесла върху бебето още от мига, когато се бе родило. В живота й нямаше място за друга любов.

Но Едуард не я обичаше. Никога не я бе обичал. Но поне в миналото беше галантен и мил. Вече не бе такъв. Бе груб, суров и стряскащ Караше я да се чувства като някаква евтина улична проститутка.

И Софи с големи усилия се опитваше да не си спомня как ръцете му бяха я люлели, когато я бе отнесъл в леглото си през онази нощ нощта на урагана. Как бяха се плъзгали по нея… как можеха и сега да се плъзнат. Тя неволно си припомни изгарящата топлина помежду им, това толкова силно желание, когато бе крещяла безсрамно в самозабрава. Дори си спомняше изражението на лицето му, докато се движеше върху нея… в нея. Екстазът се преплиташе със страдание, той бе мощен, незабравим и мъжествен.

И след това я бе прегръщал нежно, сякаш я обичаше.

Ако този път се поддадеше на трескавото желание, което нарастваше в нея, нямаше да има никакви мигове на нежност.

— Няма ли да ме поканиш в леглото си? — запита Едуард с нисък глас, полюлявайки многозначително таза си, опрян в нея.

Сълзи изпълниха очите на Софи.

— Не — каза тя със задавен шепот. — Не.

Само да можеше желанието да си отиде, но той го възбуждаше — нарочно, умело. Тялото й трепереше, притиснато до неговото. Трудно й беше да диша.

— А защо не, скъпа Софи? — запита Едуард, като изведнъж хвана и двете й ръце. Бедрото му се плъзна между нейните. Твърдо, топло. Мъжествено. — Сигурно не си вярна на скъпия Жорж?

Софи се вгледа в красивото му лице. Загледа се в студените му сини очи, красиви, както винаги, въпреки хладината, която вееше от тях, и в твърдата му подвижна, изразителна уста.

— Как смееш да хвърляш камъни по мене?

Той се засмя.

— Смея. Смея да правя всичко.

Подтекстът му бе сексуален, и тя го знаеше.

— Ти си отвратителен. Променил си се. Толкова си ужасен, колкото те рисува репутацията ти!

Опита се да го отблъсне.

Смехът му замря, но той не я пусна.

Тя престана да се бори и да се дърпа, защото всяко нейно движение само я караше да го усеща още по-силно.

— Пусни ме. Веднага, преди да съм се развикала за помощ.

Едуард я стисна още по-здраво.

— Проклятие! Да не би да си влюбена в него, Софи? Влюбена ли си?

— Не разбираш! — извика Софи.

— О, разбирам, скъпа. Идеално разбирам. — Усмивката му проблесна. Бедрото му се притисна по-силно и по-високо, така че тя бе принудена да го възседне. — Хайде, скъпа, няма нужда да играем игрички, достатъчно добре се познаваме, за да разиграваме някакви игри… освен ако не са игри на любовта.

Софи ахна. С непресторено възмущение тя се опита да се освободи. Той се засмя тихо и сурово и се наведе без усмивка над нея. Софи разбра, че се готви да я целуне… и застина на място.

— По-добре — промърмори той, — много по-добре. Нека видим какво си научила по време на престоя си във веселия Париж.

Притисна я по-силно, така че не можеше да има никакво съмнение колко е възбуден.

Софи веднага вдигна ръце, за да го отблъсне. Не искаше това, не го искаше. Поне не с ума си. Но тялото й бе така жадно, така изгладняло, Софи бе забравила какво представляваше дивото желание. Колко бе умопомрачително, колко разтърсващо, колко всепоглъщащо. Сега я измъчваха картини, но не картини от миналото… а картини от бъдещето. Виждаше себе си и Едуард голи, с преплетени тела, пламтящи от страст. Виждаше как Едуард навлиза все по-дълбоко и толкова нежно, толкова безпрепятствено в нея. Виждаше екстаза, който някога бе познала.

— Не, Едуард. Не така.

— Защо? — прошепна той с уста до нейната, а дъхът му пареше устните й. — Ние сме приятели. Стари приятели. Поне не си ли малко привързана към мене?

— Стари приятели? — въздъхна тя, но не можа да довърши изречението.

Устата му докосна нейната. След миг той я завладя грубо, вмъкна езика си дълбоко в нея. Това не беше съвкупление. Това беше изнасилване.

Софи извика, но не защото той я нараняваше, а защото се уплаши. От него… и от себе си. Опита се да го отблъсне, но в същото време устните й копнееха за него и му се поддаваха. Той откъсна устата си от нейната, задъхвайки се.

— Господи, Софи! Толкова е хубаво! И тя се задъхваше.

— Мислиш си, че поне бяхме… бяхме любовници… че това ти дава право да ме третираш… като… като…

— Като какво, Софи? — въздъхна той опасно. — Като проститутка? Като уличница? Като развратница?

Тя изстена и побеля.

— Забрави новия си любовник. — Очите му мятаха искри. — Аз съм по-добър от него. Ще ти го докажа. Ще ни бъде по-хубаво. Ела. Ела доброволно, Софи. Този път няма да бъда груб… Обещавам.

Софи го погледна втренчено, съблазнителният му тембър я обвиваше като топъл пашкул. Той впери поглед в очите й.

— Софи. И двамата знаем, че ме искаш. И аз те искам. Беше хубаво. И пак може да бъде хубаво. Дори по-хубаво, фактически, защото ти имаш опит.

— Остави ме — прошепна тя.

— Защо? Обичаш ли го? — изхриптя той.

— Ти си луд — изхълца тя. — Харесвам Жорж… но не го обичам!

— Добре. Не ми се нрави особено много идеята да заведа в леглото си жена, която да е влюбена в друг мъж. — И той грейна в ярка усмивка. — Но ако беше така… — и той сви рамене, — щях да се примиря.

Тя го загледа, защото се бе превърнал в чудовище. В човек, когото тя не познаваше… когото никога не бе познавала.

— Ти не разбираш!

Живите му сини очи бяха станали студени като сапфири.

— Разбирам. Разбирам каква бохемка си. Разбирам те, Софи, разбирам нуждите ти. Аз ти бях първият, нали? Събудих те за желанието. Предполагам, че това ме прави щастливец.

— Стой настрана от мене — каза Софи тихо и отчаяно. — Моля ти се.

— Предпочиташ него пред мене, така ли? — Той се усмихна сурово и студено. — Не… не и след днешния ден.

Софи, задъхана, изгуби самообладание и се задърпа да се освободи от ръцете му. Диво и безпаметно. Едуард веднага я пусна. Софи политна назад и се спъна, после се опря на червената тухлена стена. Обгърна раменете си с ръце, задъхана, почти разплакана.

— Как смееш!

— Не! — извика внезапно Едуард, насочвайки пръст към нея. — Ти как смееш? Как смееш да ми отказваш собствената ми дъщеря, проклета да си, Софи О’Нийл!

Софи срещна ослепително яростния му поглед.

— Аз не ти отказвам Едуина.

— Не? — Той тръгна към нея, после спря и вдигна ръка, свил юмрук — Искам да знам защо не ми каза по-рано?

Софи се поколеба. Реши, че заслужава да му каже истината.

— Страхувах се.

— Страхувала си се! От какво?

Сълзи изпълниха очите й. Тя притисна още по-силно ръце към раменете си.

— Не знам. От това.

Той я загледа смаяно, сви уста. Тя видя, че той се опитва да разбере, но не може. Софи нямаше намерение да му обяснява. Защото стана точно така, както се бе страхувала. Той бе дошъл, защото беше загрижен. За дъщеря си. Не за нея.

Вървяха мълчаливо към нейния апартамент, внимавайки да не се докосват. Софи също внимаваше да не гледа към Едуард. Гърбът й се изпъна, когато влязоха в сградата, защото очакваше той да я хване за лакътя и да й помогне да се качи по тясното стръмно стълбище. Но той не го направи. За първи път от много време насам Софи осъзна колко странно се движи, докато изкачва стълбите пред Едуард. Беше съвсем сигурна, че той вижда всичко.

Когато стигнаха на площадката, Софи чу Рашел да пее.

— Те са си у дома.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Едуина, скъпа. Мама си дойде! — извика Софи, втурвайки се към дъщеря си.

Рашел и Едуина бяха на пода на едно голямо одеяло. Рашел седеше с кръстосани крака, облечена в черна пола и ослепително бяла блуза, с тежките си черни обувки. Бе наметната с яркосин шал. Едуина още не можеше да седи. Тя лежеше по гръб и размахваше ръце във въздуха, гукайки. Но като чу гласа на Софи, престана да издава сладките бебешки звуци и се усмихна.

Рашел отвори широко очи и се изправи. Софи вече беше взела Едуина и я прегръщаше силно. Бебето се засмя. Софи се извърна само за да види как Едуард забелязва Рашел, само за момент. После отново върна погледа си към бебето… само към бебето.

— О, господи — каза той дрезгаво.

Сълзи изпълниха очите на Софи. Нямаше никакво съмнение, че Едуард вече обича детето си, безвъзвратно и до краен предел. Очите му грееха и бяха подозрително ярки. Върхът на носа му бе станал червен. Софи подаде Едуина на баща й.

Той вдигна поглед, внезапно стреснат.

— Не знам.

Сърцето на Софи заби неравно и силно. Тя все още протягаше детето към Едуард, мъчително осъзнавайки колко изключителен е този момент — и че той трябваше да дойде много по-рано, в болницата, и че трябваше да го споделят като съпруг и съпруга.

— Няма нищо. Едуина няма да се разплаче.

— Страх ме е — призна Едуард, гледайки момиченцето. — Тя е толкова мъничка… толкова е хубава.

— Няма да й направиш нищо — каза Софи, като едва се сдържаше да не се разплаче.

Едуард прегърна Едуина и я залюля полека в ръцете си. Седна на изтъркания диван, без да откъсва омагьосания си поглед от детето.

— Господи, тя е руса като тебе и има сини очи като мене.

Софи изтри очи с ръкава си. Но сълзите не искаха да спрат. За щастие Едуард имаше очи само за дъщеря си и не осъзнаваше колко е развълнувана тя.

— П-повечето деца имат руса коса и сини очи. Н-но тя може по-късно да има черна коса, като порасне, или кафяви очи.

Едуард леко се засмя. Едуина му се усмихваше и размахваше ръчички, сякаш се опитваше да докосне лицето му.

— Тя ме харесва — каза Едуард с надебелял глас. — Здравей. Здравей, скъпа. Аз съм татко ти.

Софи не можа да издържи. Избухна в сълзи и изхвръкна от стаята, преди Едуард да я види. Но той не вдигаше поглед от Едуина.

Едуина се разплака.

Софи застана на прага и видя Едуард да носи бебето напред-назад, люлеейки го, и да се опитва да го успокои. Той усети присъствието на Софи и се обърна тревожно.

— Какво има? Да не съм я изплашил? Преди малко нищо й нямаше.

— Просто е гладна, Едуард — каза меко Софи. — Време й е да яде.

Едуард спря и я загледа, а погледът му се премести към гърдите й.

Софи кърмеше детето си още откакто се бе родило, но сега се изчерви Тя бързо влезе в стаята и взе Едуина от ръцете на Едуард.

— Може би сега ще е най-добре да си тръгнеш. — Избягваше да го погледне в очите. Едуина бе започнала да хленчи. — Можеш утре пак да дойдеш да я видиш.

— Не, ще почакам.

Като чу решителния му тон, Софи вдигна очи. Едуард бе стиснал челюстта си, очите му бяха непреклонни. Сега не можеше да се препира с него. Лицето на Едуина взе да почервенява. Софи обърна гръб на Едуард и занесе детето в спалнята. Бързо откопча блузата си и седна на люлеещия се стол, който Рашел бе купила за нея. След миг Едуина засука силно и Софи започна да се успокоява.

Но тогава тя усети присъствието му. Вдигна поглед. В бързината не бе затворила вратата докрай. Едуард стоеше там, на прага, и я гледаше как кърми тяхното дете.

Пулсът на Софи изведнъж се ускори. Понеже не очакваше някой да влезе, се беше съблякла напълно. Гърдите й бяха едри, бледи, със сини венички. И Едуард се бе загледал, но не в дъщеря им.

Макар че бе съвсем необичайно, Софи усети как я обзема страст. Не трябваше да умее да чете мисли, за да разбере какво мисли Едуард. Той изведнъж се обърна и затвори вратата зад гърба си.

Софи затрепери от облекчение. Премести Едуина на лявата си гърда и придърпа корсажа върху дясната. Беше изпотена. Едуина бе доволна и нищо не забелязваше.

О, господи, помисли си Софи. Никога не си беше представяла, че когато той се върне, ще бъде точно така. В безумието си бе мислила, че ще го държи на разстояние, и физически, и емоционално, и няма да си позволи да се разчувства. Каква глупачка е била.

Софи не посмя да помисли какво ще стане по-нататък. Знаеше само едно. Някога, преди време, той бе нахлул така небрежно в живота й. И за малко да я унищожи. Всички инстинкти на Софи й подсказваха, че този път ще успее… ако тя му позволи.

Софи притвори внимателно вратата на спалнята, оставяйки я съвсем леко открехната. Едуард вдигна вежда.

— Тя заспа — каза Софи.

Той я загледа втренчено и твърде напрегнато, така че Софи се почувства неудобно. Спомни си как бе гледал гърдите й. Спомни си какво бе усещането, докато я бе целувал наказващо силно. Беше я заболяло от целувката му.

— Кога искаш да се оженим, Софи?

— Какво?

Той стисна зъби.

— Чу ме. Кога искаш да се оженим? Сега? Довечера? Утре? Няма смисъл да чакаме. Колкото по-скоро Едуина получи моето име, толкова по-добре.

Софи не можеше да си поеме дъх Стана точно това, от каквото се бе страхувала. Той се интересуваше прекалено много… от Едуина. Насили се да остане спокойна. Но бе невъзможно.

— Ти си много надменен, Едуард, ако смяташ, че ще се омъжа за тебе само заради Едуина.

Той отвори широко очи.

— По дяволите! Ти трябва да се омъжиш за мене, и двамата го знаем! Не беше ли това причината да ми пишеш?

— Не! Точно затова не ти писах до последния възможен момент! — извика Софи, забравяйки, че бебето спи.

Едуард стисна ръцете й.

— Не разбирам.

— А мене не ме интересува! Няма да се омъжа за тебе, Едуард. Не и заради Едуина.

Той бе потресен. Стана смъртноблед. Пусна я, бе твърде зашеметен, за да каже и една дума.

— Господи — пророни той накрая. — Не ти вярвам!

Софи отстъпи назад, възнамерявайки да стои по-далече от него.

— И предпочиташ да живееш така?

Тя предпочете да не отговори.

Но сега той се разяри.

— Заради него е, нали?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Заради него е! — изрева той. Едуина се разплака. — Господи, щом нещата стоят така… Никога не съм предполагал, че ще бъде истински брак, Софи. Господи! Е, щом искаш да си имаш любовник, добре! По дяволите, вземи си дори десет любовници. Хич не ми пука! Но Едуина ще носи моето име. Дъщеря ми няма да бъде копеле, по дяволите!

— Събуди детето — извика Софи, разтърсвана от своя собствен гняв и своята собствена мъка. — Време е да си тръгваш, Едуард. Веднага!

Той се поколеба. Едуина хленчеше.

— Добре. Ще си довършим разговора утре. Но ще го довършим, Софи.

Тя не отговори. Втурна се в спалнята, за да избяга от него, но и за да успокои детето. Бързо взе Едуина и се насили да се усмихне през сълзи.

— Няма нищо, миличко, няма нищо. Тихичко сега, на мама не й е мъчно, мама не е разстроена. Мама те обича. И татко те обича.

Тя люлееше Едуина на гърдите си, плачейки още по-силно отпреди.

Бебето постепенно се успокои. Софи го остави и го покри с едно леко одеялце, изплетено от съседката. Изтри очи. Поколеба се, после видя, че Рашел стои в дневната, неподвижна и мрачна. Погледна лицето й и видя, че Рашел разбира какво става.

— Какво ще направиш? — запита Рашел, прегръщайки Софи.

Софи потрепери.

— Чу ли?

— Чух.

— Няма да се омъжа за него. Не мога. Не и по този начин.

Една ужасна картина се мярна в ума на Софи. Тя седи в луксозно легло с балдахин, кърми Едуина посред непрогледната нощ сама и знае, че Едуард е навън с някоя друга и няма да се върне скоро, и дори няма да се върне при нея. Не и при нея.

— О, Софи — прошепна Рашел, виждайки болката на лицето й. Отново я прегърна. — Разбирам. Но какво ще правиш?

— Ще замина. Още сега. Тази вечер.

Докато говореше, решението й се оформи окончателно, подклаждано от съвсем истинската паника, която още малко, и щеше да прерасне в ужас. Софи каза неимоверно мрачно:

— Време е да заведа Едуина у дома.