Случаят Джем

Това са извадки от дневника на поета Саади за времето от есента на 1487 до есента на 1494 година, писан съвсем не с оглед на настоящото следствие, но твърде полезен за него

1487

Пътешествието ни завърши преди две седмици, боя се — нашето последно пътешествие. Новото ни — боя се, нашето последно — убежище се нарича Бурганьоф.

И така ние сме в Бурганьоф. Този път ще го опиша, защото тук и ще останем: Бурганьоф не е просто спирка из неведомото ни странствуване.

Най-напред, когато идеш към замъка, преминаваш градските порти, за да влезеш в селището, дори градчето, част от домена на брат Бланшфор. Неговите жители са подчинени на командора светски и духовно, считат за първи след бога нашия Бланшфор. личност във всяко отношение тягостна. Това е важно за нас — като твърде ревностни поданици, те са допълнителните ни, неплатени тъмничари; не ще намерим съчувствие у тях.

Бурганьоф брои сто и петдесет къщи, почти еднакви, много спретнати, с по един дюкян всяка. Чудя се кой купува в Бурганьоф, щом всички до един продават. Улиците му са тесни, постлани, чисти като под на стая. Пусти, трябва да добавя — тук цялото население работи от утрин до мрак, не се чува човешки глас. само звуците на труда. Вечер те млъкват и във всяка къща светва по един прозорец — семейството вечеря. После спи. Една дълбоко заспала нощ след пет-шестнайсет часа работа, навечерие на още толкова работни часове.

Всред старите стени на Бурганьоф се издига хълм — къщите са притиснати между него и стената. В подножието му някога е имало ров. днес той е блатясал — добре че нарушават тишината поне жабите. Хълмът е гол. а на върха му стърчи замък, така наричат пръстена високи постройки, чиито външни зидове са недостъпна крепост. Вътре в тоя пръстен е църквата, строена преди два века. прясно подновена, без зографии. Замества ги глинено изваяние на Иоан Кръстител, заметнато с конопена дреха.

Когато се изкачвахме към своето ново убежище, видях, че то има две кули — твърде големи. Донякъде ме зачуди — тук замъците са с по една. Забелязах и друго: по-голямата беше съвсем нова, белееше, сякаш дялан вчера камъкът и. По-късно прочетох надписа над нейната врата: той гласи: „През 14X4 година бе започната голямата кула и подновена църквата в замъка Бурганьоф на разноски на духовната обшност –3500 златни дуката — чрез брат Ги дьо Бланшфор. велик молител наОверн. командор на Кипър и Бурганьоф. племенник на много почитания и могъш сеньор, великия магистър на Родос, Пиер ДОбюсон.“

Ще рече. още преди три години, докато сме преминавали от замък в замък под песните на трубадури, светият Орден се е загрижил да ни построи нарочен затвор: докато Матиаш или Каитбай се бореха за Джем, а самият Джем вярваше, че всеки ден го приближава до победния му поход, в Бурганьоф камък върху камък се е издигала кулата, известна като „Кула на Зизим“ — един затвор, съобразен с всички изисквания на времето си.

Жестока истина! Нашите придружители ни оставиха да я смелим в мълчание. Аз преведох надписа на Джем, а Джем не ме удостои с отговор. Той бе спрял коня си между църквата и въпросната кула, изглеждаше отегчен.

Беше почти вечер. Един монах тръгна с факла пред нас. Витата стълба миришеше на свежо дърво и скърцаше досадно под стъпките на брата. Ние пристъпвахме след него, грабнати веднага от влага — хоросанът не бе изсъхнал.

Най-напред изкачихме старата кула, от нея минахме по крепостната стена и слязохме четири ката надолу в новата. Сводовете — ниски. Тъмнина. Монахът освети неголямо помещение с тухлени пейки и казан. „Банята на негово височество“ — прошепна, сякаш ни предаваше тайна. Ах, да! Нали уж за тая баня бихме седмица път.

После вече се заизкачвахме. На първия кат водачът ни показа зида: „Там е приземието. Конюшнята“ — обясни пак шепнешком. Дали и ние трябваше да шепнем в тази тайнствена обител? На втория кат — голяма кръгла стая: „Кухнята.“ На третия — няколко по-малки и много прости, с нерендосан под и с оджаци: „Стаите за кралската стража.“ От тях именно излиза врата към крепостните стени, друг изход кулата няма. като изключим тоя на конюшните, несвързан нагоре. Следният — четвъртият — кат трябваше да ни смае с великолепието си. Беше разделен на две — голяма и малка стая. Голямата имаше камина, обшита с пъстър камък. До нея — легло с балдахин, тежка маса, два стола, килим, няколко сандъка. Светлината проникваше в тая стая през нещо като фуния. Тя прибираше свода нагоре-нагоре, за да завърши с кръгъл прозорец: „Когато вали или е зима, затваряме го. Това е стаята на негово височество.“ (Сега ми стана ясно, че монахът шушне от известно неудобство.) Малка вратичка водеше към съседната стая — моята. Само легло и сандък. Тесен процеп наместо прозорец.

Към петия, шести и седми кат вървяхме с мъка. Схванати бяха нозете ни, глътката, гласът. „Затвор, затвор!“ — говореше всеки удар на сърцето ми. Най-сетне нещата опряха, където не можеха да не опрат! Не погледнах килийките, предназначени за свитата на Джем — иоанити и рицари, това бе свитата му.

Излязохме на покрива — кръгла площадка с назъбен перваз. „Тук ще стои стражата, тук и пред вратите на третия кат — обясни монахът. — Най-сетне в Бурганьоф ще бъдете сигурен за живота си, Ваше височество!“

Джем вече слизаше тичешком скърцащите стъпала, тичаше и се блъскаше в още мокрите стени. Чувах стъпките му надолу — неравни, задъхани, препъващи се — така човек бяга пред нещо повече от смърт.

Последвах го опипом; оня с факлата продължаваше да стои горе.

Потърсих Джем в уж покоите му-бяха празни. Още един кат по-долу — стената. Джем беше там. Пропъхнал се през една бойница, увиснал над двора, изглеждаше в несвяст. Докоснах го само и той се извърна като ужилен.

— Саади, затвориха ли ни? — не виждах очите му в тъмнината, но си ги представях добре.

— Спокойно, Джем! Нищо ново не се е случило, ние сме затворници още от Родос, Джем…

Поведох го като болник. В покоите му вече гореше огън, без да затопли гробовната влага на кулата. Джем се простря върху леглото си облечен и заби нос в стената. Така остана дни, с хашиш или без хашиш.

А дните отмервам по мръсната светлина, която пробива през тавана на стаята. Трябва да застанеш под оная фуния, за да забележиш над главата си кръгъл къс небе — облачно или звездно. Свети ни най-вече камината — държат я запалена денонощно. Седя пред нея. вторачен в пламъците, смълчан. Само въздишките или бълнуването на Джем тревожат тишината. Хашишът често го кара да говори несвързано, а по отделни думи разбирам и какви сънища навестяват приятеля ми. Карамания, естествено, червената планинска пустиня на Ликия, ослепително белият Родос, обрамчен в яркосиньо, цветното буйство на савойския бряг…

„Боже — мисля си. — добре, че си ни дал хашиша!…“

4.XI.1487

Тук, в Бурганьоф, аз съм по-свободен от Джем; на Джем разрешават най-много крепостната стена, където той се разстъпва понякога. „Никакви разходки извън кулата!“ Монасите твърдят, че Баязид опитвал покушение след покушение над брат си. Когато Джем е по стената, над него бдят стражи в единия и другия й край, а отвисоко го наглеждат други — от покрива на кулата. В Бурганьоф Джем е непрестанно под очи; иска ли да ги избегне, той прекарва дните в стаята си, върху леглото. Понякога търпи присъствието ми, а понякога ме моли да изляза. Предпочитам второто — безкрайно ме притеснява бдението при човек, който не проговаря с часове, отсъствува.

Аз излизам не само извън Кулата на Зизим, но и извън крепостта. Слизам бавно хълма — много бавно, за да трае повече. Тръгвам из улиците на Бурганьоф; пет-шест улички от по триста крачки. Познавам вече всяка тяхна плоча, всяка саксия герании по прозорците. Зная по лице работните хора от Бурганьоф. Те ме разглеждат внимателно иззад тезгяха, измежду разните си торби и буркани; погледите им ме предават от дюкян на дюкян, следват ме из целия ми кратък път до градската стена, където ме връща — пак с очи — кралската стража. Тогава отново минавам назад, под същите погледи на работни хора.

Отначало дръзвах разговори — та мога ли живя така, мълчейки по двайсет и четири часа всяко денонощие! Спирах пред някой дюкян, започвах въпроси за поминъка. Отговаряха ми едносложно — тук хората имат винаги припрян, делови вид и те гледат като вреден празноскитащ. Техните отговори казват, че на мен ми е лесно, нали съм кралски храненик. Повече от укор — в думите им има вражда: аз съм сарацин. Личност подозрителна.

Изкачвам отново хълма на замъка, още по-бавно, за да трае. Обикалям два и три пъти църквата, навремени влизам в нея. През пъстрите й стъкла светлината на севера изглежда не така мътна, почти грее слънце в тесния кораб. Съзерцавам глиненото изваяние на Кръстителя, боядисано в три цвята, с оцъклени, мразещи очи. Един път улових, че му се плезя — това е всичко, с което мога да уязвя покровителя на брат Д’Обюсон.

Излизам на двора, кръжа около църквата. Навярно приличам на прилеп със своето тихо, безцелно лутане. Отлагам мига, в който ще ме нагълта Кулата на Зизим. Но той иде неминуемо и аз поемам стъпалата. Те скърцат все по-силно — дървото още съхне и се разсъхва. Влизам при Джем. Джем лежи, вперил очи нагоре, сякаш изостреният таван всмуква вниманието и мислите му. Той пак сънува буден и аз зная. че е излишно да му говоря. Вече не се нуждае от н и кого, скъсан е мостът помежду ни.

Седя, гледам пламъците в камината — огънят и морето съдържат неизчерпаемо разнообразие, могат да приковат погледа ти дълги часове. Гледам пламъците и понеже не пуша хашиш, длъжен съм да мисля. И мисля: „Боже, защо си направил времето така дълго!“

10.XI.1487

Днес получихме мил подарък от брат ДОбюсон. Маймуна и папагал. Джем изгледа подозрително монаха, който ги внесе. „В стремежа си да достави развлечение на негово височество брат Д’Обюсон му предлага тоя скромен дар“ — прошепна монахът. Остави двата кафеза и се измъкна.

След половин час съзерцание на новостта, нарушила самотата ни, Джем се навдигна. Обиколи разсеяно кафезите, после седна наземи срещу маймунския. Забавлявах се — Джем търсеше език с животината, правеше смешни движения с лице и пръсти, издаваше смешни звуци. А тя го разглеждаше подробно, своя бъдеш съжител. Стори ми се, че дойде до някакво заключение, когато провря лапа през пръчките и улови пръста на Джем.

Джем се смееше гласно с тоя нов, не много смислен смях, който има след хашиша; отвори кафеза и взе животното на ръце. То му се остави, заигра с Джемовите копчета. После внезапно скочи на леглото и ни устрои истинско маймунство.

— Саади — попита ме още засмян Джем, — дали ще я науча да играе шах?

— Защо не? — отговорих. Радвах се, че сега Джем съвсем ще ме освободи от своето мълчаливо, тежко присъствие.

— Папагалът нека е за тебе заяви той великодушно. — Не търпя миризмата на птица.

О, аз се сдобих с папагал, тъкмо папагал ми липсваше отдавна! Помъкнах кафеза в стаичката си, където имаше място колкото за него и мене. Тръснах го на пода и си мислех как ще оставя папагала да умре от глад — може би това би разярило брат ДОбюсон, а? После, вече на излизане, се сетих: „Бог е един и няма друг!“ — креснах му.

Дали ако всеки ден му повтарям тия думи, ще ги научи?

3.XII.1487

„Бог е един и няма друг!“ — моят папагал всяка заран, щом започна да се въртя в постелята си, ме поздравява с нашето верую. „Бог е един и няма друг!“ — отговарям. Едничкото същество във Франция, което говори моя език и вярва в моя бог. Щеше да бъде глупаво, ако го оставех да умре гладен.

Джемовият другар е по-добър и от моя. Заварвам ги често, седнали пред дъската за шах. Те местят войници, коне и кули с почти равно умение; държат се почти еднакво, защото от време на време един от двамата става, обикаля стаята с еднакво безсмислени движения и отново се връща към играта. Смешно е: животното уж върши всичко, което върши господарят му, уж го повтаря напълно, а у него виждам нещо по-човешко, вероятно — стремеж към човещината. Докато Джем все повече се мъчи да я разруши, той се държи всеки ден все по без мярка, без да съблюдава правила или приличие, сякаш доволен от туй, че изпада и губи качествата, които някога са правели от него блестящ мъж, идол на мислители и войска в цяла една империя.

Да, всъщност това навярно е основата на Джем — Джем, когото винаги съм считал за актьор, еднакво добър във всички роли — неговата основа е някаква крайна душевна глезеност. Джем беше хубав и чаровен, даровит, великодушен, щедър, увличащ и въздействуващ, когато намираше удоволствие в това. Шестте години, през които той се бори срещу напредващото отчаяние, бяха също леки години — всички и всичко хранеха Джем с надежди, та Джем не се отказваше от красивите си качества, защото вярваше, че скоро те отново ще лъщят пред тълпите. В първия миг, в който Джем трябваше да се бори за своята личност, вече сама за себе си, не като средство, а като цел — Джем я предостави на разруха. И в туй разрушение той намира болна наслада — насладата, че измъчваш някого, комуто или си скъп, или си нужен.

Първият съм аз, който виждах в Джем божество; как бих могъл да не се изтезавам от падението на кумира си, как не ще заложа всичко, за да го спася? Вторият е светът като цяло. Каква по-жестока мъст за Д’Обюсон или Инокентий от развалата на техния скъпоценен коз?

Така навярно разсъждава Джем, доколкото още разсъждава.

Крива му е сметката на моя приятел: не ще сплаши тъмничарите си със своето душевно самоунищожение, нито ще им отмъсти. Докато живее тялом.

Може би тогава ще сполучи мъстта му спрямо мен, стига да ми поднася упорито разбития образ на моя кумир? И това е въпрос. Защо — по дяволите! — всеки надценява любовта, която внушава някому? Защо най-вече надценява нейната трайност и ненакърнимост?

Вярно е — някога аз обичах Джем над всичко, бих потвърдил това и в смъртния си час. Но аз обичах оня Джем, когото носех във въображението си и дотолкова, доколкото живият Джем не воюваше против изградения от мене образ. Когато задачите на нашия бит вече ми пречеха да принадлежа изцяло на въображението си, Саади се приземи и се сблъска на земята с невъображаемия Джем. Тогава не остана място за измама; човекът Джем будеше вече жалост. Тя ме блазни и облъщава себелюбието ми: ти си по-добрият, по-силният, по-действеният, който жали. Ти помагаш.

Каква трайност може да има пък това чувство? Съжалението, искам да кажа. Все още не зная отговора, засега моето съжаление, службата и помощта ми са принудителни. Аз също съм затворник.

25.XII.1487

Снощи беше празник, тяхното Рождество. Долу, в Бурганьоф. бе по-оживено от друга нощ. Биеха камбаните на градската църква и на параклиса в замъка биха дълго, тъпо, защото ударите им се попиват от снега, валеше гъст сняг. Долу в Бурганьоф прозорците светиха до късно — всички прозорци. Чувах песен, тъжна, при все че напомня най-голямата човешка радост рождението. Чувствувах, докато клечах върху стената, навлякъл кожух, че тази нощ работните хора от Бурганьоф не са така тъжно отчуждени, както биват всеки ден. Събираше ги вярата в един бог, надеждата в една и съща за всички работни хора година, плодородна или сушава.

Само аз — кой знае защо, вече не броя Джем — съм извън тая обща радост, свит в купения с кралски пари кожух върху стената на затвора ми. Аз съм друговерец, чуждо тяло, попаднало всред християнията. Нося френски кожух и тесни френски гащи, от чалмата се отучих още в Боазлами. Дори да сменят и кожата ми, като я дерат къс по къс, все пак ще бъда чужд.

Мразя ги! Мразя еснафите от Бурганьоф с всичките им герании и буркани южни подправки. А как бих желал да ме обичат те! Да не ме чувствуват подозрителен чужденец; да ме приберат поне тая вечер отвъдзавесите на своите осветени прозорци. Та сигурно би могло да поседя някой час край трапезата им и пийна заедно с тях рядко френско винце.

Да пиеш с някого, да ти говорят и отговарят, да бъдеш заедно… Мислил ли съм някога, когато възпявах щастието си на световен гражданин, че около такъв един гражданин на света владее смразяващ и непреодолим хлад? „Хора! Студено ми е!“ — исках да крещя снощи.

„Бог е един и няма друг!“ — посрещна ме папагалът, моят едноверец във франция.

4.II.1488

Пиша рядко, защото всички дни са всъщност същи. Чудя се защо Джем ме замоли в своето последно просветление да записвам неговата история; какво би искал да записвам? Нашите значими разговори ли? Та ние с дни не разменяме дума, ако изключим всекидневното: „Къде ми е халатът. Саади?“, „Подай ми лула!“, „Прехвърли още дърва, мръзна, Саади!“ Аз вървя между камината и сандъците ни, понякога посягам за лист хартия. Отначало Джем ме гледаше тревожно в такъв миг — щях да пиша. докато той лежи по гръб или играе шах с маймуна. Как ще представя Джем султан пред потомството? Сега не забелязвам подобна тревога — Джем плюе на потомството, както на всичко останало.

О. не! Аз така не мога! В края на краищата аз живея без хашиш, няма кой да ми замени целия свят неговите безброй хора, градове, разговори и пътища, затова все по-често заприказвам стражата. Зная, че тя ми отвръща с прецедени думи. може би дори предварително ги заустява по писмата на брат Д’Обюсон. но разчитам на туй, че и стражите скучаят в Бурганьоф.

Те не са мълчаливи; вероятно Д’Обюсон се надява да задържи Джем в свяст, ако му подхвърля новини. Така научавам, че войната между Турция и Египет е в разгара си. По тоя случай на Запад отново плъзнали пратеници; Корвин и Каитбай вече били съгласни Джем да отпътува за Египет или Маджарско, все едно. Само да бъдел по-близо до Баязид, иначе Баязид ще се отпусне.

„Последният египетски пратеник е предложил срещу Джем милион дукати“ — казват ми.

Хиляда и една нощ! Не само Джем е вече легенда — легендарна става и цената му. Виждал ли е светът по-скъпо струващ човек? Същият оня, дето седи сега върху смачканата си постеля, мести коне, войници и кули върху разчертана дъска.

Не се стърпях, влязох при него; знаех си как ще го заваря — немит от вчера заран, подпухнал, сиво-жълт. В халата, който не е съблякъл вече седмица. Дебел.

О, да! Това е новото по нас: Джем дебелее. Освен хашиша, сега много го занимава яденето. Нашите единствени що-годе смислени разговори имат този предмет. Джем нашироко описва какво би желал да яде днес: готвачът, извикван

нарочно всяка заран и подир обяд, слуша какво му превеждам и кима. Понякога дълго търся френската дума за някоя наша подправка тук те са различни, та трябва да се подменя една с друга. В такива случаи Джем се мръщи, когато яде, и тогава именно чувам най-цветистите му ругатни спрямо хазаите ни: свини, всеядна паплач, песоглавци и прочие. А аз предавам на готвача нови заповеди, разбира се, без обобщенията на Джем.

8.IV.1488

Вчера го къпах, беше отказвал баня цели пет месеца — мръзнел, твърди. Пет месеца не бях го виждал съблечен, бога на поетите от Карамания.

Всред парите вчера седеше средна възраст мъж. Единственото, с което той ми напомни Джем, бяха краката му — все още стегнати, но и те загубили жилавост. Порядъчен слой сланина покриваше гърба и гърдите, отпускаше в няколко дипли корема. И цялата тая рижа козина! — глиган. Не започва ли да прилича на Завоевателя, с неговата обезобразяваща тлъстина? Не, у Завоевателя живееше всяка черта, необуздани пориви тресяха късото му, обло тяло. Тоя е по-едър, а без жилка, задрямал. Животно, което излиза из зимния си сън неохотно, отпуснато. М защо единият му клепач пада по-тежко, задържа се по-дълго? Колко работа свърши тази зима на хашиш, неумерено ядене, липса на езда и на лов!

А стражите ми натрапват новини. Корвин и Каитбай не постигнали нищо, узнавам, затова пък пораснали изгледите за Папството. В Кралския съвет настроенията в полза на Рим печелили почва. „Как не!“ — мисля си аз, защото си представям какви обещания раздават легатите, какви кардиналства и епископства печели франция. Нали сметката плаща работният народ.

30.IV.1488

Употребих много увещания, за да го представя в приличен вид пред тазгодишния пратеник — Джем упорствува тъпо в своята отпуснатост. Говорех му, че щом Баязид научи как брат му вътрешно се е отказал от съпротива, веднага ще намали цената му и с нас вече ще се държат другояче, по-зле.

От месеци не бяхме говорили тъй много. Тоест — аз. Джем ме стрелкаше с ненавист изпод единия си клепач; яд го е, че нарушавам спокойствието му. „Всичко е вятър!“ — повтори неведнъж той.

Право. Разбрах, че се напъвам само за да не позволя на Баязид злорадство — не искам никой да подозира в какво се е превърнал Джем! Намекнах му го. „Колко важно!“ — процеди. И след малко, когато му нахлузвах празничната шуба:

— Нека пък, нека! Нека Баязид научи всичко, тогава ще им смачка мутрите!

— Победите на Баязид ли ти омиляха? — попитах язвително, цял потен от усилието да се боря с това тежко, отпуснато тяло.

— Победите на Д’Обюсон и цялата измет убийци. Първият разумен отговор, който чувах от месеци насам.

Пратеникът ни чакаше в църквата — тук нямат приемна зала. Стоеше гърбом към Кръстителя, сякаш омърсен от присъствието му. Възрастен, сух мъж навярно издигнал се из войската (напомняше ми войник неговото обветрено лице).

„Тоя е яздил с години през победени земи, носил е рани и плячка; връщал се е дома, за да завари по някое новородено дете; трупал е, сплетничил е, пълзял или крачил, преминал е през подкупи и убийства, за да стигне до някъде…“ — мислех си, докато през ума ми течаха представи. Общата представа за едно чисто мъжко битие. Колко далечно от моето!

Не можех ли сега да бъда на негово място аз, с моята съобразителност, познания, пъргавина? Кой дявол ме натика в служба на вдъхновението, всред двора полумъже в Карамания — поет, гражданин на света! Защо сам не стесних тоя свят до една империя и един господар, та да зная днес, че някому принадлежа и той ще ме защити, за да служа още? Защо не избрах един град за свой, една къща в тоя град, една — коя да е — между хилядите жени?…

Тогава… Днес някой спахия от Айнтаб би казвал: „Тоя Саади е от нашия алай.“ Една жена би казвала: „Тоя Саади е мой мъж; аз чакам Саади да се върне от война, за да принесе на децата ни, за да ме облече в нова дреха и ми купи ливанто. И ще чакам Саади не година, не шест, а двайсет, защото съм негова жена и негови са децата ми.“

Ако… ако! Някъде — в някой алай, в някой дом — би останало празно място, щом умреше спахията, бащата Саади. А как ли ще посрещнат смъртта ми еснафите от Бурганьоф? Стражата ще ме зарови извън градските стени, за да не омърси неверният ми труп тяхната свещена земя. В туй време градът ще живее с делничните си шумове, а папагалът след три дни ще млъкне и забрави нашето общо верую: „Бог е един…“ Друг някой ще прехвърля дърва в камината, ще къпе лоените пластове, под които почива пък Джем, и изпод тия пластове Джем дори не ще прозре, че се е сменило лицето на неговия слуга…

Бяха въвели господаря ми в църквата. Бяло и златно — прокълнати цветове! Джем стоеше, втренчен над пратеника. Май ми се стори: изпъна плещи, прибра корем. Опита в последния миг владетелска стоика.

Онзи го гледаше изпитателно — мога да си представя с какъв куп въпроси всеки път засипва Баязид хан пратеника си. как настоява да му опишат всяка промяна у Джем. Мъка беше за Джем тоя поглед (светът отдавна не бе надниквал в падението му и Джем сигурно е вярвал, че то остава скрито, неизвестно). Издържа го някак, а раменете му бяха вяло огънати на връща нес все по-голяма мъка понася той всяко усилие над себе си.

Давам си сметка — понеже не пуша хашиш, аз изобщо твърде често си давам сметка, — че напоследък изпитвам към своя господар по-скоро ожесточение, отколкото жал. Зная, у мен напоследък се пробужда нещо забравено: себичността ми. Нашето общо с Джем дело е провалено, угаснала е и обичта ми към Джем няма ги вече тия две човешки цели на живота ми и аз полека се вживотинявам. Като всяко животно сега искам своето животинско право на волности наслада — само за мен. Вече съм гол духом — давам си сметка, без да чувствувам угризения; не моя е вината. Пеещият, възвишен поет просто си вървеше по улиците на света, отнякъде налетяха обирници, затиснаха му устата и го оставиха гол. „Дръжте обирниците! — искам да крещя. — Дръжте виновника, който ми отне лъжата, че не съм животно!“

И така, усещам как започва моята животинска борба. Тя ме намира през пустите ми часове прекалено много пусти часове имам аз. Тя ми напомня, че тия часове могат да бъдат и пълни: пълни с действие, с удоволствия, с успехи. Да, трябва да отхвърля последния смокинов лист върху голотата си — чувството на дълг към оня, който се дави. Джем се дави, всеки следващ ден той потъва по-дълбоко. Зная. че моето присъствие не спира този упадък никой не помага никому в света, в който живеем. Прекрачи още една лъжа — дългът за помощ — и ще си тръгнеш съвсем гол, съвсем свободен и сам под звездите.

Свободен! Наистина мен не ме пазят. Ония мръсници (с израза на Джем) разчитат, че ме държи здрава юзда — съзнанието, дето някому съм нужен — и не се боят от бягството ми. Мене не пазят… И защо ще ме пазят? Та Саади не е султански син никога не е имал преимуществата народен владетел, защо ще носи тогава проклятието над всеки роден владетел?

Носил съм го от съчувствие, вярно. Бях обвързан с човека, с когото имахме еднакви мисли, еднакъв вкус и воля. Него вече го няма, тоя човек. Длъжен ли съм да служа на един спомен?

18. VII.

Изглежда, длъжен съм. Новините са лоши. Ако бих избягал при убийственото еднообразие на дните ни, щях да бъда оправдан — все едно аз или всеки друг до Джем.

В последно време стражите ме отрупват с вести, дори ме вика сам брат Бланшфор, командорът. „Саади — казва ми, — разчитам на вас при сегашното състояние на принца. Бъдете готов за всичко, Саади!“

Доколкото съм чувал, така подготвят за края близките на умиращ. Все пак наложих яснота:

— Какво имате предвид, Ваша светост?

— Както ви известихме, Папството се надяваше да получи най-сетне Джем султан. До преди две седмици траяха тия изгледи. А в началото на месеца кралят е приел Баязидов пратеник, който напомнил на Съвета, че господарят му ще спазва договора относно Джем само ако Джем не напусне Франция. В противен случай Баязид щял да сключи мир с Каитбай и да обяви война на цялото християнство.

— Тази песен е стара, Ваша светост! — помъчих се да омаловажа новината.

— Не съвсем — поправи ме. — Баязид хан е предложил на краля помощ срещу всеки негов враг, който и да бъде той, стига Джем никога да не излезе от Франция. А Шарл VIII от години търси могъщ съюзник, за да си възвърне своето законно наследство — Неапол. Как ви се струва един съюз между Франция и Турция, ако не му попречим, като изземем Джем за Рим?

— Не виждам в какво то ще промени досегашното ни положение, монсеньор.Ние.и така сме именно във франция, нали? И така непрекъснато слушам, че нашето място е в Рим.

Бланшфор не остана доволен от разговора ни. Всъщност какво ли друго е очаквал? О, ами ако чрез мен искаше да пробуди мъртвите надежди на господаря ми?

— Джем — заговорих го, докато вечеряше. — изглежда, ни предстои ново пътешествие.

— Хм — неизменният отговор.

— Ще ни местят в Рим.-(Нарочно пресилвах новините, за да разбера дали бих възвърнал Джем към някаква човешка проява.)

— Нека ни преместят на майната си! Баязид рано или късно ще им натрие мутрата. За слава на Завоевателя.

(Какви изрази! Нали?)

Очите му — едното полупритворено — пълзят от печения бут към чашата; приемат свиреп израз, защото някакъв хрущял попада между зъбите; нетърпеливите пръсти, заедно с нетърпеливо ръмжене (колко често Джем вече дава път на такива звуци!) изхвърлят хрущяла в камината, след това шарят по халата, докато престанат да са хлъзгави, за да държат по-сигурно кокала; Джем преглъща шумно, излива пълна чаша в гърлото си и отрива уста с ръкав. После посяга — безцелно, той не знае какво търси сега, но тия ръце вече умеят само да посягат и примъкват; те улавят кора хляб и я правят на трохи; отриват се небрежно в покривката. Джем щраква с пръсти — един от новите му, нетърпими навици. Ще рече, и да иска. не може повече. Той стои още малко така, оглеждайки сякаш със съжаление трапезата — свършил е своята единствена работа. Отмества се ведно със стола — непоносимо тътрене и пъшкане на преял лентяй; вперва едно отворено и едно примижало око в огъня — какво ли мисли сега Джем? Защо имам чувството, че е по-малко безразличен от обикновено?

Уригна се, да прощаваш. Чеше рижите косми, които запълват пространството от носа до гърдите му, нали напъди бръснаря. За миг ръката му ми напомня Джем — че как не се промени и тя? Що търси Джемовата ръка у тоя нечистоплътен чужденец?

— Рим… — шепне дрезгаво той. — Какво пък! Нека Рим! Само преди зимата, чуваш ли? Мразя студа. Чуваш ли? — Вика по мен, защото аз не отговарям.

Това е другото ново по нас — вика. Когато не мълчи, разбира се. Първите пъти ме влудяваше, не обичам крясък; ако човек иска да те слуша, дори му шепни, а ако не — безсилен е всеки крясък. Не бях запомнил — през близо десетгодишната си служба при Джем — да се е отнесъл така с мене. Сега вика за най-малкото, дразнят го моите движения, отсъствието или присъствието ми, моите къси забележки за времето и храната.

„Защо не признае, че ме мрази?“ — запитах се днес. Защо! А защо аз не си призная, че го мразя, тоя пън, стоварен върху пътя ми, причина за всички мои нещастия? Съжалително презрение, съчувствена досада, духовно отчуждение — какви не сложни думи сме измислили за нещо толкова просто: ненавистта.

Да, признавам: без Джем бих бил другояче, другаде. Излишно е да изброявам кой и къде, неизброими възможности предлага всеки човешки живот, ако ти сам — сам! — не ги поднесеш жертва на някакъв въображаем бог. Наречи го изкуство, единомислие, любов — все едно! Обединяващото между божествата, на които служим, остава туй, че са въображаеми.

Аз съм на трийсет и две години. Все още не е късно може би.

27.XII.1488

От няколко дни при нас е някой Антоан деЖимел, младо момче, дребен благородник. „Дали не подсилват кралската стража?“ — мисля си. Впрочем въпросният Антоан се присъедини не към нея, а към братята — виждам го често с тях. Братята са твърде предупредителни с въпросния. Какво може да означава това?

Туй — кое какво означавало — се превръща за мен в нужда, каквато е маймунският шах за Джем. Всяка нищожна промяна в Бурганьоф храни моите разсъждения със седмици.

Ето, що за загадка: снощи, след църковна служба, всички, освен стражите, се събраха в църква, монаси и рицари. Брат Бланшфор мина след това покрай мен. като да бях на гроб камък. „Имат си кахъри“ — досещам се.

Всъщност защо съм така спокоен, че не ни предстои краят? Нали няма накъде да се измени битието ни — затворничеството е само стъпка преди смъртта. Коя от тия вечери ще бъде решено да ни убият? И трябва ли някакво всеобщо решениетакиваработи ги върши най-добре един човек. Ще ни убие навярно без угризения — страшно омръзнахме и на тъмничарите си.

Да си напиша завещанието тази вечер ли? Бих, разбира се. стига да знаех какво имам за завещание. Единственото, на което съм богат, са моите пропуснати възможности.

Чудесно!

Аз, Саади от Исфахан. завещавам (кому? — там е мъчнотията) възможността да съм станел първият поет на Изтока; или — корсар, който пет десетилетия е обикалял морята и накрая сее прибрал с два товара злато на Кипър, където има горещи гъркини и гъсто вино; или — алайбег на Пени Шехир. който е завършил живота си в битката за Виена например, а душата му ще отлети без спънки в рая; или (нека вземем най-простото!) устабакърджия от Едрине, дочакал смъртта си в своя град и дом, под плача на три съпруги, осем снажни синове и още толкова красиви като луната дъщери.

И така, завещавам на човечеството (нали, щото гражданин на света) своите безвъзвратно проиграни възможности. Амин!

29. XII. 1488

О, не! Жив съм. И тази нощ се прибави към неизчислимите празни нощи, през които нито съм гулял, нито съчинявал стихове, нито любил. Утрото проникна късно през цепнатината при мен, аз го чаках буден, не ми се мреше насън. Още едно празно утро.

8. II. 1489

Невероятно: ние сме във Вилфранш! Невероятна подигравка: след седем години затворничество напускаме Франция през пристанището, където я зърнахме за първи път — тогава бяхме убедени, че идем тук за късо, пълно с тържества и исторически важно посещение.

Не вярвам на себе си — не сме вече в Бурганьоф! Имало, значи, свят извън Бурганьоф, живот — извън маймунския шах, скръбната затвореност върху монашески лица, трицветната статуя на ненавиждащия ме Кръстител, обиденото безразличие на еснафите от градчето и всеки ден трикратният поздрав: „Бог е един и няма друг“…

Заминаването ни приличаше на бягство (впрочем аз го взех за такова и едва днес узнах, че било по ред и закон.) Но тъй като Кралският съвет издал разрешение за нашето отплуване преди месец, а седмица по-късното било последвано от забрана за същото отплуване, брат Бланшфор — суетността го принуди да ни се открие — подвел кралската стража чрез първото писмо, като направил необходимото, за да не стигне второто такова до началника на рицарите.

Ясно, някой следващ Антоан е напълнил хендека преди Бурганьоф: Бланшфор е свикал рицарите, за да им изчете кралското разрешение и се е отдал на трескава подготовка. Както научавам сега — сега е безопасно да се приказва, нали Вилфранш е корсарска крепост, а корсарите и папските са сякаш братя — в отвличането ни са взели участие редица небезизвестни лица, като започнеш с двама лионски банкери, преминеш през дук де Бурбон и свършиш с членовете на Съвета, към които Рим се е показал щедър до разорение. И все пак Шарл VIII седмица по-късно си е взел думите назад, но късно, късно!

Дали за Бланшфор пък не е рано да се радва? Защото е зима — морето бие бясно Кан фера, грохотът му отеква в отвесните скали над пристанището; небе, планинска мъгла, студена влага на пръски, вой — всичко се е сключило непрогледно над Вилфранш, сякаш Франция не ни отпуска да се изхлузим тихомълком из нейната гостоприемна прегръдка.

Настаниха ни в някаква богатска къща. Джем веднага откри камината, сви се зиморничаво пред нея. „Казах ли ти? — оплака се. — Знаех си аз. че ще ме повлекат зиме…“ Този път не крещеше, като че с излизането си в света отново почувствува колко съм му нужен. „Саади, кажи им да сварят грог! С повечко пипер и захар. Болят ме всички стави.“

И как да не го болят. Почти година и половина не беше се показвал от стаята си, нали крепостната стена го влудяваше със своите трийсет крачки насам и нататък. Беше лежал на душно, окъсан, спарен — сега пътувахме цяла седмица из фъртуната.

Гледах го, докато смучеше на дълги глътки греяно вино с пипер. Тил и плещи на възрастен, съсипан мъж. вкопчил се в чашата с онази безсмислена сила, която проявяват само старците и пеленачетата. Поех я, чашата, а Джем внезапно се вкопчи в ръката ми. „Саади, дали поне ще ми затоплят хубаво леглото? Виж, нареди ги!“

Отдавна не беше ме докосвал, избягвах това. Пушачите на хашиш са неприятно влажни, лепкави от студена пот. Изтеглих ръката си, едновременно отвратен и гузен — така бързаме да излезем из стаята на умиращ. Вложих повече старание по постелята на Джем, отколкото бе необходимо, защото дузината папски войници, които ни чакаха с каравелата на Ватикана във Вилфранш, шетаха припряно около скъпоценния си гост.

Скъпоценният им гост не пожела да се съблече за лягане — боял се бил, че чаршафите му са хлъзгави.

„А какви ще бъдат?“ — щях да му викна, но добре, че се сдържах, иначе бихме се запрепирали.

Най-сетне го натиках да спи, дано остана сам. След глада на съзнанието ми в Бурганьоф сега се чувствувах като след преяждане купища впечатления, предчувствие. Боже, нима не ще умра затворник, нима ще ми дадеш слука да избягам!

Промъквах се между раменете на стражата. Пропускаха ме — от Вилфранш не би изхвръкнало пиле. Озовах се на крайбрежната улица. Исках да слушам вълните, грохота им. който небето предаваше на скалите, скалите — на небето. Подир сънливата тишина на Бурганьоф бях пиян от този тътен: нещо шуми, нещо се блъска, живее! Ти отново се вливаш в живота, Саади!

Стъпките не чух — навярно са се губели всред зимната буря; стресна ме едва една ръка върху рамото ми.

— Саади! — каза непознат глас.

Какви ли не ще срещнеш в корсарското пристанище!

— Саади! — повтори оня. — Не ме ли познавате?

Свали шапка. В полусветлината от крайбрежните прозорци стоеше Рение. Трубадурът, който устрои нашето първо бягство. От Рошешинар, май че.

— Брате! — хвърлих се на гърдите му като вдовица. Види се, и моите чаркове вече не са в ред. Защото плачех.

— Саади, по дяволите! — Рение объркано триеше с шапката си сълзи и сополи от моето лице. — Добре ли сте със здравето, Саади?

Струва ми се, казах да. И бавно дойдох на себе си.

— Все пак Рим е по-добре от Бурганьоф, нали, приятелю?

— По-добре е, Рение.

Мълчахме дълго между тия къси думи, и двама засрамени от изблика си.

— Саади — каза внезапно Рение, сякаш набрал смелост, — преди месец ми попаднаха ваши стихове. На италиански Погледнах го като втрещен. Мои стихове ли?… Какви мои стихове?

— Не, не! Зная, че един превод е толкова далеко от първообраза, колкото папата от султан Баязид — продължи поривисто Рение (все едно, че аз бях нещо възразил). — И въпреки това, Саади, поразен съм. Вижте… онуй, което с все сили се стремя да постигна… което е образец за… за новите цели, поставени пред нашата поезия — всичко то у вас е доведено до майсторство, Саади. Не като новост, носеща още белезите на опита, неговите несъвършенства, а — обработено, огладено, прозрачно чисто… Завидях ви, Саади. Навярно не ви обиждам — вие познавате благородната завист на майстор към по майстора.

Не можех да продумам, бях покъртен. Моите стихове, майсторство, новост или улегнало развитие… Как отдавна тия представи бяха изчезнали в някой много дълбок, много тъмен завой на съзнанието ми! Нима аз някога бях творил, нима аз съм Саади, чиито песни се лееха по пристанища, пазари и войнишки станове? Аз ли?…

Вилфранш. Мокра улица — лижеха я езиците на безброй зимни вълни. Ниска мъгла и студ, в който мръзнеха няколко самотни светлини — светеше къщата, където кралски, папски и родоски се тълпяха около моя тлъст господар… А двама поети стояха нелепо сред тоя малък свят, който не искаше да ги знае и когото не искаха да знаят — стояха премръзнали и обсъждаха законите на стиха.

Да, невъзможно няма — всичко е възможно, а може би и разумно. Някакъв разумен промисъл пожела миналата нощ да срещна Рение.

— Саади — продължи той, — моля, разберете ме добре: махайте се оттук, Саади! Нека Джем султан струва не един — триста милиона дукати, но той не струва вашата жертва, Саади! Векове, след като името му бъде забравено, хората ще четат стиховете ви; не той — вие заслужавате служене. Джем султан трябва да мие нозете ви и ви поднася чаша вино! Той трябва да бъде щастлив, че знае писмо, за да записва стиховете, които изговаряте пиян, Саади!

— Аз от години не съм изговорил стих, Рение… — казах плахо.

— Ето, в това е грехът на света! — Рение сякаш произнасяше присъда. — Кой ще възмезди човечеството за туй, че поетът Саади (нещо много по-рядко на земята от всички султани, действителни или самозвани) е мълчал седем години? Саади, махайте се оттук! Вървете си у дома. там, където всяко дърво и камък ви внушават песен, където тая песен чакат хиляди уши! Заклевам ви, Саади!

— Мислил съм по това, Рение… Как да напусна Джем? Той е безпомощен, не знаете колко. Всеки ден — повече.

— Жертвувате нещо. което не ви принадлежи, Саади! Вие сте просто съсъд на божи дар; нямате право да умрете, докато не сте изчерпан до дъно. Песните ви са човешка собственост — раздайте ги на техните собственици, за да имате лека смърт. Саади! Иначе на умиране те ще ви мъчат, както би страдала умираща бременна жена.

— Вярвате ли, че у мен е останало нещо, Рение? Вече седем години аз боледувам, пресаден в чужда почва…

— О, Саади! — каза Рение крайно многозначително. Трябваше да се връщам, ще ме търсят. Сбогувах се с Рение, без дори да попитам какво го е довело във Вилфранш — бях още замаян. А Рение задържа ръката ми:

— Саади — каза, — вчера се помина Шарл Савойски. малкият Шарл, както го наричахте.

— Малкият! — извиках. — Защо? Кой? Та Шарл бе едничкият ни истински приятел тук, Рение…

— Казват, Шарл устроил отвличането на Джем из пътя ви към Вилфранш, всичко било готово. Осемдесет закълнати рицари трябвало да потеглят вчера заран от Шамбери към брега, смятали да нападнат охраната ви под Авиньон… А заранта Шарл не се събудил. Отровен, казват…

— Орденът или Кралството? — тресях Рение за плещите, сякаш е присъствувал при пазарлъка между духовния и телесния убиец на онова чудно, белолико момче с възторжени очи.

— Не е ли все едно, Саади — отговори трубадурът. — Който и да бъде, принадлежал е към могъщия заговор на мрака. Шарл… Осиротяха трубадурите на Франция, брате мой по песен, Саади!

— Не мога повече, не искам повече. Рение! — стенех в непрогледната виелица. — Прекалено много хора умряха вече за Джем. кой от кого по-достойни… Ако бихте ги познавали, както ги зная аз! И после зашепнах, сякаш предавам тайна, а мракът би имал уши, — преди години намирах жертвата им смислена: в името на едно дело падат стотици, защо ще пестим човешки съществувания, когато се касае да победи някакъв непознат до днес владетел — жрец на поетите и напредничавата мисъл? А днес… — Рение, вие не сте видели Джем днес, нали?

— Не — каза Рение.

— Сега ви завиждам пък аз. Отпътувайте още тая нощ, Рение. защото утре навярно ще натоварят Джем за Италия и ще го покажат на светло. Заминете си. без да го видите, приятелю! Така ще ви бъде по-леко, заради Шарл Савойски, заради всички нас, които вярвахме, че не страдаме, а служим.

— Да!…-каза само Рение. И след малко: — Толкова повече вие трябва да се махнете, Саади!

„Благодаря ти, Рение! — мислех, докато той се разтапяше в талазите мъгла. — Благодаря ти, че ми даваш право да се махна…“

28.III.1489

Тоя последен месец ме завъртяха такива събития, че не намерих миг свободен. Накратко: ние излязохме в света, ние сме в средището на всички световни дела. Живеем във Ватикана — сърцето на Запада, в покоите, предназначени за крале. Лош сън са провинциалните замъци на Дофине и Оверн; сън е килията ми, мъртвилото на Бурганьоф.

От месец насам присъствувам при сбъдването на някогашните Джемови мечти. Инокентий VIII се трепе върху подготовката на големия поход; негови вестители с писма, подписани от Джем, обикалят европейските дворове; Джем присъствува почти всеки ден на решаващи разговори с представителя на тоя крал или оня херцог; те му предлагат съдействие, обещават в замяна. Ние врим в големия котел на политиката.

Възможно ли е? Та нали бяхме дълбоко закопана собственост на Ордена „Свети Йоан“ или на френския крал — не разбрахме докрай чия точно. Днес аз се разсипвам да уреждам височайши срещи, да превеждам и преговарям — от името на господаря си, дори често без негово знание. Какъв вихър ни понесе и докога ще ни носи?

През първите дни усещах безкрайна изнемога. Отвикнал . бях от гласове, шум, напрежение. Целият Рим (всъщност още не съм го разгледал, така денонощен е трудът ми), целият Ватикан с неговите мрамори, гоблени, позлата и статуи се сливаха пред очите ми в светло до болка, крещящо петно. После всичко отиде на мястото си и аз намерих своето място всред него — аз, Саади, едничкият велможа на Джем султан, почетен гостенин във Ватикана.

Ако искам да предам що-годе свързано разказа за нашето посрещане и настаняване в Рим, следва да започна от Ч и вита Векиа, където триремата ни хвърли котва. Това стана на 13 март, след седмици морска буря. Братята бяха прибързали с отплуването ни от франция, защото-узнах по-късно — щом кралят научил, че Бурганьоф е опразнен, изпратил по следите ни двехилядна войска. Тя навярно е плеснала ръце и застинала с глупав поглед, когато е нахълтала във Вилфранш — ние вече сме били по море. А морето ни го върна: бурята ни подмяташе насам и нататък, отдели нашата трирема от съпровождащите кораби и ние доплувахме до Чивита Векиа сами, като разкаяни корсари, дошли да търсят завет.

От Чивита Векиа корабът ни отведе до Остиа и навлезе по Тибър. Така ние стъпихме върху италианска земя чак пред прага на Рим — при Порта Портезе. Бях тъй замаян от многоцветния и многошумен плисък наоколо ни, че не намирам думи за нашето посрещане. Помня само, срещу нас тръгна празнична тълпа. Множество тържествени конници в пищни облекла. После научих: били кардиналска и папска гвардия, водели ги сенатори, чужди хералди, церемониалмайсторите на Ватикана — куп титли с непознато значение. Цял бях зрение и слух — едва сега чувствувах, че се сблъсквам със Запада. Всичко дотук бяха провинциални замъци, дребни благородници, селската сиромашия на Южна Франция. Лесно ми беше да я съдя от висотата на Константинопол, Никея. Бруса. измир. Тук, в Италия, е другояче: това е връх на западното строителство, а аз още нямам мярка за него.

Докато бях стоял, объркан пред толкова неочаквано великолепие, дълбоко убеден, че след малко ще се събудя от съня си, в тълпата посрещачи настана смут. Някой пеши се блъскаше между конниците, те го възпираха доста грубо — италианският изобщо ми звучи като непрекъсната караница.

Тогава един велможа — лъскав до възможния предел (сетне ми казаха, че бил франческо Цибо, незаконен син на Инокентий VIII), се намеси и даде някому път. Каква изненада: наши! Всред римската аристокрация стояха, смутени и обидени, без тържествени доспехи, десет души правоверни.

— Не, няма да говорите с Джем султан! — предаде им заповедта на Цибо тълмачът.

А ония сякаш не чуха. Те гледаха Джем — очите им го пиеха удивени, заслепени; виждаха у него сина на великия Завоевател, цял в бяло и злато — те не познаваха Джем от преди седем години и новият му образ не ги угнетяваше.

Чак сега се сетих за него. Дори тази картина на унижението на десетина наши всред римския разкош — не промени образа на Джем. Тъпо-уморено съзерцаваше той едноверците си, като че тяхната възторжена мъка не го засягаше. И все така, докато единият непознат мохамеданин приближи, простирайки се три пъти по очи и целувайки римския калдъръм, стигна коня на господаря ни, притисна лице о дясното конско копито, а после — и о ботуша на Джем. Не бяха съвсем наши тия обичаи — чии?

— Стани! — изхъхри Джем. Това бе едничката дума, която отправи към пратеника на Каитбай султан.

После пратеникът увисна на моето рамо. Разбит от обида и тревога, той ми изливаше своите тримесечни мъки — напразните си постъпки пред Светия престол да получи Джем срещу богатство, което би разорило Халифата, но може би щеше да го опази от турската заплаха. Три месеца бе прекарал в Рим този нещастник и три месеца разни кардинали и са го залъгвали с полуобещания и държавнически премъдрости. Сега беше в края на силите си. „Трябва да получа Джем султан! — говореше ми трескаво из целия ни път до Ватикана (затова и не забелязах кога сме го изминали, всичко се въртеше пред очите ми). — Баязидовите кораби са в Средиземно море, застрашен е Родос, италианският бряг. Папата навярно прехвърля Джем тук, за да запази чрез него Италия, само Италия — Баязид ще внимава с италианците, щом знае, че брат му е в Рим. А ние? А Корвин? Как Западът не разбира, че не става дума да бъде ограден от завоевание един или друг къс земя! Необходимо е настъпление срещу османците, война на смърт! Един поход на Джем би разложил Мехмедовата империя изотвътре — иначе всичко е загубено!“

Гъстата тълпа стърчеше покрай пътя ни, цял Рим се натискаше да види легендата Джем. Тая легенда климаше върху седлото с безразличие, което ме вбеси — нима Джем вече е неспособен и на най-малкото усилие над себе си! Сега. когато сме в средището на събития, от които зависи тъй много, когато наш дълг е да призовем воля, мисъл, сили. дано излезем от задънената улица, гдето се бъхтим седем години!

„Джем! — иде ми да го сдрусам, за да изхвърля хашиша из кръвта му. за да го избия от неговата унесеност. — Джем! Дойде нашият ден, за него изтърпяхме толкова, в него бе цялата ни надежда! Ето го, Джем!“ С равен успех бих говорил на труп, знам го вече.

Така, седмици след пристигането ни. след като ни нагодиха в най-разкошните покои на папския град, след като приема посланици и вестители, Джем не променя с нищо своето поведение от Бурганьоф. Той лежи заран до много късно и с неприлични прозвища гони всекиго, който се опита да го облече за пред хора (сега го обслужвам не само аз — войска от слуги се върти край Джем). — Най-сетне, с похвати като спрямо безумец., детински уловки, заглавикване, прозрачна лъжа — някак го натъкмявам. Тогава вече Джем млъква досущ, тогава започва моето ежедневно изтезание.

Иде някой си — венециански пратеник, да речем. Той за нещо известява господаря ми, иска неговото съгласие или поръка. Добре, и аз зная, че всичко туй е представление, не по-истинно от ония, на които съм присъствувал по площадите на Измир или Ница; и аз зная, че ни правят на глупци и че събитията ще се решават съвсем без Джемовото съгласие, че светът следва своя ход, свои закони. Добре! Но играта си има правила. Още преди години ние се изтикахме в тая игра и трябва да я играем, иначе нека се отровим непосредствено. Що за поведение ми поднася Джем тъкмо сега!

Вече разбирам — той твърдо заявява с крясъците или с мълчанието си, с унесената си леност или буйство, че е излязъл от играта и ние всички можем да се разчекнем от напъни, той, Джем, вече не ще участвува!

Ами че да! — та той ми го съобщи още на път към Бурганьоф: „Каквото стане оттук натам, ще бъде вече Спомен!“ Но първоначалният тласък от Джемовите постъпки през целите тия години се е предавал от колелце на колелце, докато задвижи нещо си там много тежко, сложно и едва днес ние присъствуваме насетнините от оня забравен, първоначален тласък. Каква история! Късмет ли бе да остана с акъла си. за да сърбам кашата, надробена от моя обожаем Джем! Защото аз наистина стоя като завеса между целия световен кипежи Джемовото безумие (защо го наричам тъй, може би има смисъл, дори дълбок — отказът на Джем от играта?). Завеса, която още за кратко ще издържи дивия напор отсам и оттатък. А как напират от всички страни!

Разни папски сановници всеки час искат да узнаят дали Джем султан би подписал някакво писмо до Каитбай или до някакъв подкупен еничарски началник в Бруса; венецианският посланик с най-тънки намеци желае да предаде на Джем султан, че предателството на Неапол ще бъде съдбоносно за предстоящия поход; френският херал д се явява пред Джем султан, за да изрази дълбоко съжаление, гдето сме напуснали Франция без лична среща с краля (малко му бяха седем години на тоя крал да се накани!). Хора, хора и думи! А аз, Саади, призван — както наскоро ми обясни Рение — да разнеса божи дар всред своя народ, се въртя, сякаш развинтен царедворец, между всичките тия господа, предавам им уж мнението на господаря си, уверявам ги, че писмата ще бъдат подписани ей сега, любезнича и мра от досада.

Аман! Вечер, когато казаните припрени държавници се приберат из палатите си и — със съзнанието, че днес са свършили решаваща за световната съдба работа — се отдадат на пирове, разсипия и блудство, аз сядам в стаята си. През една врата — лак и позлата — спи Джем, заспал е още по светло. Чувам го да хърка — това е от хашиша, а може и от тлъстините. Най-сетне завесата е спокойно спусната — до утре заран, утре започва ново действие от комедията, наречена „случаят Джем“.

През първото такова междудействие, моята първа вечер във Ватикана мислех, че ще ревна; не е по силите ми всичко туй. На втората се смеех. Точно така: облегнах гръб о вратата и се смях като шантав. „Колко си прав, Джем! — говорех си аз. — Сам не подозираш, че вършиш едничкото, което заслужава светът: да му плюеш!“ А тази вечер тя е петнайсетата — не ме избива на плач. нито на смях. Изглежда, свикнах.

20. IV. 1489

Едва вчера видяхме папата. За нас животът дотолкова се е превърнал в непрекъснати тържества, дотолкова или някого приемаме, или някого посещаваме, че не бих се зачудил, ако някоя заран ми съобщят: „Саади, днес ще бъдете представен на господа бога!“

Вървя след Джем из ватиканските ходници струва ми се тъкмо ту к трябваше да живее Минотавър вървя и си мисля разни мои работи. Вече съм убеден, че умът ми не ще побере сложността на тия отношения, съотношения, ходове и противоходове, които земните господари плетат около онова, дето някога беше Джем. Същото туй онова, пак в бяло и златно, пристъпва пред мен с пиянско достойнство — само пияница се държи така, смешно и величествено. Отиваме при папата.

Разбира се — великолепие (приемам го вече с такава пресита, сякаш е хляб и сол. В края на краищата, ние пък сме виждали Константинопол). Разбира се. светият отец прилича и на Д’Обюсон, и на Бланшфор, и на цялата пасмина калугери с любовница, деиа и внуци. Инокентий VIII ни поднася любезно съчувствие, което би разплакало и камъните, ако не го познавахме тъй добре — още от Родос.

Този път не ще стоя като завеса между Джемовата лудост и обществото — тук Джем трябва да говори. Нека чуем.

Инокентий му излага своя пълен план за похода. На път било — каза — уреждането на всички раздори между християнските владетели; това се оказва — според думите му — едва ли не детска забава. Идната пролет в Рим щял да се свика нарочен конгрес, на който всички европейски сили ще заявят колко войска и средства биха посветили на това велико дело. И веднага след конгреса поход. Нито един от досегашните кръстоносни походи не ще се сравни с него; суперпоход! Слушах обясненията на Инокентий VIII, мъж както съм чувал — опитен и мъдър. Ами че защо имам Джем за безумец? Та папското бълнуване не отстъпва на Джемовото! Договори, конгрес, суперпоход. Само от малкото мое заливче към морето на политиката (от стаичката ми във Ватикана) и само за месец време аз узнах предостатъчно по въпросното единомислие на християнска Европа. Около мен, Саади, слуга на един жив труп, гъмжи от доносчици и тайни вестители на десет държави: мен ми предложиха през един месец осем пъти подкуп, за да издам, донеса, внуша, повлияя; мен ме тършуват неизвестно кога, уж не напускам Джемовите покои — поне десет различни чифта ръце, отгатвам го по различния вид безпорядък, който оставят след себе си. Настръхнало и коварно, безочливо-измамно единомислие на християнска Европа!

— Какво ще каже господарят ви за това? — Инокентий VIII се обърна към мен. отчаян от безизразното Джемово лице.

Попитах Джем. Очаквах отговора: „Хм.“ Но (о. как да взема назад думите, с които бях описал Джем като жив труп и тлъсто животно!) той така се вторачи в светия отец, че дори привдигна и втория си клепач. И много отчетливо произнесе нещо, което преведох — преведох го с наслада, може би и мен вече тресе Джемовата лудост:

— Аз не ще участвувам в кръстоносен поход, Ваше светейшество!

— Какво! — Ако самообладанието е качество на калугерите, техният първи началник би трябвало да го притежава в замайваща степен, а Инокентий VIII ми заприлича на прясно разорен банкер. — Какво! — повтори той отпаднало. И след доста се обърна пак към мен:

— Вероятно господарят ви не е добре.

— Добре е — отговорих. — Съвсем е с ума си.

— Но… защо? Как? — въртеше се все в същия кръг на недоумение светият старец.

Преведох.

— Защото не ща да се бия на страната на неверници против правоверни! — (Кратко и ясно.)

— А кому се предадохте преди осем години? Какво търсехте при нас? Защо ни предложихте съюз и подкрепа, взаимна изгода? — Инокентий не се помнеше и тия негови викове навярно ще го преследват през смъртния му час, ще му напомнят как една човешка дрипа е довела папата, господаря на християнската съвест като цяло, до най-обикновено, просташко, бих казал, изстъпление.

— Вие давате ли си сметка що говорите? — продължи все по-високо светейшеството. — Вие смятате какво, че ще разигравате крале, князе, кардинали! Та аз посветих на тоя поход години труд и унижения, та той ще бъде венец на властта ми! Вие ли ще го опропастите! — Добре, че стисна челюсти; усещах, би се изплискал в улични ругатни.

А аз пак преведох. Облегнат дълбоко назад, Джем гледаше не с безразличие, не! — това вече бе злорадство, първото чувство, което откривам от две години насам у Джем.

— Ругайте си. Ваше светейшество! Моля! Не се стеснявайте! И все пак не ще намерите достатъчно обидна обида за човек, който се е предал на своя враг. Не я намирате, нали? Няма я. Не е измислена още.

И пак преведох, а не знаех кого да гледам. Дали Инокентий (той изведнъж застина, поразен, види се, дето тая кукла с гръмко име изведнъж се оказа човек). Или Джем.

Боже, стига! Аз трябва да се махна — не мога да се махна! Джем още не е мъртъв, някъде в отровения от хашиш и отвращение търбух живее частица Джем. Тя се разкрива все по-рядко, но туй са мигове на божествена награда за мен, посветената жертва. Джем не е мъртъв; него — не хъркащия, ругаеш, отпуснат лентяй — видях аз днес. Джем защити с едно изречение цялото си забравено достойнство. Джем отмъсти за себе си и мен, за затворниците ни на Родос, за нашите мъртви.

— Изведете го, за бога! — изля се върху мене Инокентий. — Ще поминем с името Джем и без Джем. Него не ще си вземе обратно, нали?

— Не — каза Джем с умора така бездънна, че разкъса душата ми. — Него не мога да взема обратно…

22. IX. 1489

Като си помисля, че съм се оплаквал от пороя тържества, приеми и важни разговори, с които ни заливаха през нашите първи дни тук! До оня разговор между Джем и Инокентий, който реши и римското ни битие. Около нас отново е тихо, отново има само стражи. Отново ставам близък с някои от тях — Антоан де Жимел например. Защото френският крал е запазил правото си на свой човек в стражата. Понеже сега Франция е измамената страна в случая Джем, тя се старае да си върне. Антоан ме държи в течение на последните новини; съобщава ми козните на Ордена да не допусне среща между Джем султан и Шарл VIII през седемте ни години във Франция. Братята уверявали краля, че Джем се нахвърля с крясъци и удари върху всеки непознат християнин — нали, щото такива са маврите, диваци. Антоан ми го съобщава много съучастнически и се надява да ме разположи. А аз бих го попитал: „Що за дивак е пък твоят крал, щом вярва в басни?“

Антоан, много приказливо, живо, сръчно момче с нечисти очи — ми обажда още, че в Рим едва ли не през ден колели по някого, изпратен от Баязид да отрови брат му. Такава казън била голямо зрелище. Вчера например убили за назидание Кристофано от Анкона. Всъщност той сам се бил предал преди месеци и разкрил своя чер замисъл, та щял да отърве ножа, ако папата не бил узнал, че друг някой — Джованбатиста Джентилебил изпратен със същата задача в Рим. И тъй като не открили тогава втория, вчера изкарали из затвора първия, натоварили го на каруца и го развели гол из римските улици, докато палачът си порязвал парчета от месото му. На Капитолия свалили от каруцата окастреното тяло. подложили го на допълнителна обработка с менгемета, нажежени клещи и прочие, след като го пронизали на девет места, разрязали го и закачили четирите му части на четири градски врати. „Колко жалко, че не ще ги видите, Саади!“

Много жалко наистина. Като че не бяха достатъчно хората, принесли се доброволно курбан на случая Джем, та сега заизмисляха отровители! Кол кол и от тях са истински и колко — лъжливи? Впрочем тъй както гледам приказливия Антоан с нечистите очи, не мога да повярвам, че не би ни отровил двамина с Джем за петдесет дуката. Не говоря за останалите, едри или дребни, които се въртят наоколо ни. И стигам до единственото правдоподобно заключение. Баязид не е пожелал смъртта ни. Още не.

17. XI. 1489

Днес Антоан ми съобщава вест, която не смея да предам на Джем — Джем напоследък се намира в непрекъснато вцепенение и се боя за него. Впрочем Антоан съобщи, че преди седмица във Венеция пристигнали пратеници от Египет. Те молели съвета да се застъпи пред Рим, щото вдовицата на Завоевателя да получи свиждане със сина си. Явно свикнала с похватите на Запада в подобни дела, тя предлагала двайсет хиляди дуката за това свиждане.

Майка… Навярно до Кайро са стигнали вести за окаяното състояние на сина й или пък Каитбай е загубил надежда да изкопчи Джем. И тя, майката, проси милост: иска да види детето си. Не ще й позволят, бих се обзаложил още сега. Няма място за майка в случая Джем, за всички тук тя е само агент на Каитбай или Корвин на противната страна, с една дума.

Решено: не ще съобщя на Джем тази новина.

26.III.1490

Вчера се откри конгресът, върху който Инокентий работи цяла година. С изгледи да трае конгресът поне година; от първия му ден пролича, че работите около похода се заплитат до крайност.

Нито Джем — чието участие в похода е обявено, — нито аз сме допуснати до заседанията. Това е без значение — премного хора намират полза да ни осведомяват. Все едно не само присъствувам, но и следя мислите на европейските представители. Ако трябва да обобщя техните становища, ще кажа: всеки крал е готов да подпомогне похода, ако срещу тая помощ му бъде отстъпен Джем. Владетелите вече са наясно, че Джем е коз с небивала сила, че Джем е непресъхващ източник на злато. Искат го кралят на Франция, немският император, Корвин, неаполитанският крал, Венеция — това са тежките охотници за Джем. Дребосъкът само се натиска, няма изгледи. Кой ли от големите ще отмъкне Джем? Защото те предлагат и равностойности, на които историята ще се чуди. Така Шарл VIII обещава да се откаже от притежанията си върху своето наследство в Италия — Неаполитанското кралство; Венеция — боен съюз с Папството; Неапол — мир с Папството, срещу което воюва вече двайсет години. И така нататък. Ако Инокентий би могъл да раздели Джем на десетина части и ги раздаде нагоре-надолу, ще осигури пълно надмощие на Рим.

Във всеки случай играта продължава. Въпреки че е ясно, какво Джем не ще бъде разделен на десет и следователно — девет от владетелите, които го поставят като условие да участвуват в похода, ще се откажат от такова участие (защото не биха получили Джем), на конгреса бил разискван планът за война срещу Турция. Решено било да се съберат три големи армии. Първата ще включва войските на германските държави, Маджарско и доброволците, стекли се от Югоизточна Европа. Втората — френска. Третата — от Италия. На Папството е възложено да влезе във връзка с поробените балкански народи и да уреди въпроса по тЯхното участие в борбата.

Както узнах, единственият спор е бил за генералисимуса на похода. Имало две основни предложения: за папата и за императора на Свещената римска империя, Максимилиан. До решение не се стигнало — Максимилиановият пратеник заявил, че господарят му не ще си мръдне пръста, докато не получи Джем султан. Пренията продължават.

Както го виждам аз, не прения, а бой би избухнал, ако вчера се поставеше друг един въпрос най-важният: кому ще принадлежат освободените чрез общи усилия земи? Нали този небивал поход цели освобождението на определени земи от турска власт, кой ще ги владее след туй освобождение? Неизвестно. А кой пък ще бъде смахнатият, дето хвърля войска и пари, без да знае срещу какво? Затова аз, Саади, днес се обзалагам, че поход не ще има. Съвсем сигурно.

8.IV.1490

Вече започвам да вярвам, че в случая Джем се меси самото провидение. Или някои изпълняват достойно службата му. Завчера, на 6 април, десет дни след откриването на конгреса, е починал о бозе крал Матиаш Корвин.

Вече изключвам случайността във всичко, което има отношение към Джем, затова и не вярвам крал Матиаш, нашият единствен естествен съюзник, чело в борбата срещу турската опасност, да е умрял от смъртта си; четирийсет и седем години не са възраст за мрене.

Тая смърт беше напълно ненадейна и напълно навременна за някого. За немския император например, който току-що научи, че Инокентий е по-склонен да отстъпи Джем на крал Матиаш (след девет години пазарлък, нали?), нежели нему. Трябва да напомня, че светият отец предложил това на трети април — пред конгреса. На шести крал Матиаш е бил вече мъртъв; някои работят делово.

Мога да си представя удара за Джем, ако Джем още би бил чувствителен към удари — единственият наш верен съюзник го няма. (Ако не броим Шарл Савойски, когото също го няма.) Разбира се пазя Джем от вестта, макар да съм убеден, че тя трудно ще проникне до съзнанието му — Джем все още живее в пълно вцепенение, винаги унесен. Вече не е само хашишът, това са и последиците му: разпадане на волята, разложение на съзнанието, увреждане на всички телесни части. Колко ли ще издържи в полуживот това разсипано тяло? Още твърде младо, там е бедата. Джем го влачи с труд отъгъл въгъл (месеци не са ни пропуснали дори из градините на Ватикана, толкова голяма била опасността от покушение); търси му мъчително място; неговото лице се криви като от болка, а аз не зная дали Джем го боли, или туй е просто досадата, че още живее. Живее, за да има какво да работят онези двайсет държавници, които от заран до вечер заседават, наддават, заплашват и обещават.

Не. не може да се измисли по-страшна подигравка.

21. VI.1490

Докъде стигнахме! Вчера в Рим дошъл посланик на Баязид, за да участвува в конгреса. Мохамедански представител при Ватикана! Християнски боже, как ти се струва това?

Папата, изглежда, се посбъркал пред такова пък чак безобразие, но нашият човек бил посрещнат в Анкона от посланиците на Франция, Шотландия, Неапол и Венеция. Те го въвели във Ватикана с такива почести, че Инокентий не успял да гъкне. Впрочем не на мен ще разправя младежът Антоан тия приказки! Инокентий е желаел да разговаря с турчина, но си е послужил с маши, за да запази правото на потресение и изнасилено достойнство.

Нашият човек бил красноречив и кратък: султан Баязид предлага да остави на мира обединеното християнство — съвсем на мира, до края на дните си — в случай че Джем пък остане до края на своите дни във Ватикана.

Баязидовите предложения раздрусали конгреса, който и без това напоследък се бил превърнал в пехливанско зрелище — тъй говори градът. Щом Баязид е готов да запази състоянието на нещата, походът очевидно не се налага — такова било всеобщото мнение. Също като че той би се състоял, ако Баязид решеше да нападне на запад!

А снощи Антоан ме развесели с друга новина — тъй много са. че не успявам да ги отбележа! След появата си пред конгреса турчинът поискал среща насаме с Инокентий. Такива срещи насаме обикновено са наблюдавани от десетки невидими очи и до вечерта, все едно че бях присъствувал на разговора между нашия човек и папата. Впрочем турчинът заявил на негово светейшество, че брат Д’Обюсон е голям шмекер; същият ДОбюсон получавал през изтеклите години не по 45, а по 60 хиляди дуката, подаръците настрана, и си присвоявал разликата. Как би погледнал на това негово светейшество?

Навярно докато той е разсъждавал как да погледне, турчинът му поднесъл следващата изненада. Ония приказки пред конгреса били за конгреса, казал той. Всъщност Баязид хан не е склонен да обещае мир на цялото християнство срещу едно задържане на Джем във Ватикана — много щяло да бъде. Но той би подписал таен договор с папата за ненападение на Италия. Само на ИталиЯ подчертал. Седна дума, ако Инокентий се откажел негласно от похода, дето и така нямало да стане, Баязид не ще тревожи Италия.

Естествено Инокентий изпаднал в убедително възмущение, тръшкал се и призовавал всички светии, заявявайки, че ще продължи подготовката на похода. Но нашият човек едва ли е очаквал друго — нали сам предложил Инокентий да не дава гласност на своя договор с Баязид? И ето, И Инокентий не го разгласява. Инокентий продължава представлението, защото знае, че на тайната му среща са присъствували и Венеция, и Франция, и поне Неапол.

Антоан сумтеше недоволно снощи — неговият крал не би понесъл такова развитие на нещата, каза. Откъде-накъде Папството преговаря самостоятелно с Баязид, след като Джем по право е собственост на краля? Хайде, сега пък ще се завърти една между папата и Шарл VIII!

Колко малко ме засяга вече всичко това! Нищо общо няма днес Джем със случая Джем, нищо! Все по-често обмислям своето бягство от Рим. Защо още не съм опитал ли? Изглежда, все пак искам да видя накъде ще свърши цялата игра, в която господарят ми беше повод.

4.II.1491

Конгресът малко по малко замря — пратениците един по един напуснаха Рим до Нова година. Спечелих облога със себе си — поход не ще има. то си беше ясно. Особено след като Баязид обеща мир на Италия.

Сега християнията усилено воюва помежду си. Наследниците на крал Матиаш са се счепкали насмерти, от което ще спечели Максимилиан; прилича ми на края на Маджарско. Половината — у Османовци, другата половина — у Хабсбургите. А можеше! Крал Матиаш можеше да отвоюва цялата си поробена земя. стига да му бяха отпуснали Джем…

Папството си има нови грижи — феран Неаполски го е налегнал по-яко отвсякога. французите се бият с британците. Само в Испания воюват християни срещу мохамедани; испанците отхвърлят маврите назад в Африка.

А ние си седим във Ватикана. Джем не е напускал покоите си вече година и половина. Повтаря се историята с Бурганьоф. Тук поне имаме удобства.

28.I.1492

Римската зима ми напомня нашата. Не сняг, а киша. топло сиво небе, черни от влага дървета. Това е единственото, което се изменя за нас в разкошния затвор на Ватикана. Не, все пак нещо ще стане, ще отслабне за някой час надзорът над мен и тогава има да ме търсят! Решено е, отдавна решено, но не бих искал да стана подозрителен с несполучлив опит за бягство — нали ме считат за безкрайно предан слуга, който ще клечи край господаря си до последния му дъх. Нека си мислят!

Ще го направя без угризения, исках да бъда сигурен и в това. Джем едва ли ще забележи дори, че липсвам. Не сме проговорили месеци. Тъй добре познавам всичките му нужди и желания, че ги изпълнявам без заповед. Той ми се оставя, не нарежда, не благодари — аз съм за Джем някакъв предмет, какъвто е и Джем за мене. Понякога, седнал в своята стая — защото вече избягвам присъствието му. — го чувам как крещи и блъска: Джем вече намира повече наслада в общението си с вратата, с тежкото кресло или сандъка, отколкото с мен, Джем ругае леглото си заради Някоя бучка в дюшека; Джем рита вратата, загдето ключалката й запъвала; катурва с усилие креслото; блъска и ругае до прегракване. А аз си седя оттатък — какво ми влиза в работа отношенията между един оглупял лентяй и абаносовото кресло?

Вчера бе обявено голямо за Рим събитие: мирът с Неапол, феран Неаполски забави договора цели шест месеца с надеждата да получи като залог за него Джем. Детински надежди! Инокентий би воювал още двайсет години, но не ще отстъпи другиму своето богатство-Джем. Освен всичко, феран още преди девет години се издаде с обещанието си да предаде Джем на Баязид; феран шест пъти досега е опитвал отвличане на Джем чрез всевъзможни майстори на подземния свят.

Дългоочакваният мир е скрепен с брака между незаконната дъщеря на папата с незаконния син на феран. Много блестящо отпразнува Рим сватбата на две копелета. Докога ли ще разсъждавам върху тия непонятни за ума ми нрави? Боже, кога ще се върна у дома!

1. II. 1492

Четвърти ден Рим се весели незапомнено. О, ако ме пуснеха да погледам! Чествуват първата от векове победа на християни над мюсюлмани — превземането на Гренада и Санта фе от испанците. По този случай крал Фердинанд и кралица Изабела са хвърлили в Рим големи пари; възмездени са от мавританските съкровища на Гренада. Испанският посланик е наредил да построят на две места в Рим дървени укрепления. Наети сиромаси изобразяват боевете; половината — облечени като испанци, другата половина — боядисани в маври. Дървените крепости били подпалени, народът виел от удоволствие, имало убити и обгорени.

Днес бяхме свидетели на дивашка веселба. През целия град, включително през Ватикана, премина едночасово шествие. Начело, в позлатена каляска, видяхме Фердинанд и Изабела, тоест — някакви предрешени карагьози. За колесницата им беше завързан тъмно боядисан мъж в дрипаво фередже и опушена чалма — уж мавританският емир Абу Абдалла. Зад колесницата следваха каруци, натоварени с оръжие, стъпваха стотици уж маври — кой от кого по-жалки, оцапани в кръв, полуголи. И испанска уж войска, разбира се, и хиляди зашеметени зяпачи. Викове, ругатни — римското население излива ненавистта си срещу мохамеданството с удари върху боядисаните бедняци, дето ще вземат довечера някоя пара от испанския посланик. Не леко си печелят хляба, както видях — ще носят синила поне месец.

Шествието премина под прозорците ни — не зная дали случайно. За първи път от много месеци насам видях нещо да привлече вниманието на Джем.Той се примъкна, тътрейки креслото си, до прозореца; опря брада на перваза му. Едното Джемово око изрази удивление, после безсмислена веселост и накрая — гняв. Нетърпимо ми се стори отблизо — защото зяпах през прозореца и аз — туй криво лице с прехапана долна устна, животинският бяс, отнел му последната следа човещина. И пак усетих дълбоко-дълбоко изпод всичко описано човешка болка. Обида, по-скоро.

Чувствувах я и аз. Защо не показаха из Маджарско и Босна своята дивна храброст така жадните за победи римляни? Не е ли някак твърде лесно да замеряш с нечистотии боядисани сиромаси? „Хайде де! — бих извикал към тълпата. — Хайде да ви видим в боя!“

Заплеснат, не забелязах, че Джем се е изправил. Той натискаше с две ръце, с цялото си туловище прозореца и аз май го отвърнах в последния миг — искаше да го счупи, да се провре навън. Джем ме бореше непохватно, тласкаше ме с длани и буташе с глава, както се бият ама съвсем пияните. Погнуси ме дъхът на спарено и пот, дрезгавото ръмжене, хватката на тия студено-лепкави ръце.

Съборих го на пода. Джем ме гледаше с изненада никога още не съм го насилял. „Ха! Ти, а?“ — каза. Другото се загуби. Загърбих се, излязох. Малко ми е, та трябва да се отвратя и от себе си!

Залостих вратата, сякаш Джем би ме преследвал. След малко го чух, че натиска бравата. Мълчах. Джем нещо мърмореше — не ядно, с молба, жалко. „Баязид ще им го върне, Саади, туй искам да ти кажа. Моят брат, по-големият ми брат! Баязид ще ги натика всички в кучи гъз! Първо ще бие Инокентий, после — Корвин и Каитбай, накрая ще ги смели всичките! Ще научат те как се водят завързани правоверни — има да видят! Моят брат Баязид…“

Джем вика тия думи през ключалката, единствените думи, които ми отправя от много време насам, а аз мълча. Гнус ме е. Боже мили, защо избра така некрасив жребий за поета Саади!

4.III.1492

Не, той не е съвсем безумен. Преди всички други в Рим Джем угади. че неговият по-голям брат преминава в нападение. Време беше наистина, но християнството бе решило, че притежава чудотворно разковниче срещу турската опасност. Никога, както тия последни три години, откакто Джем е в Рим, християнските владетели не са се чувствували така спокойни откъм Турция. Нали всеки миг могат да изплашат Баязид със своя кръстоносен поход, оглавен от Джем?

Е, да. Бяха решили, че ние сме ония, боядисаните римски гладници, които биеш с камъни срещу пара на ден. Не, уважаеми! Не бихме стигнали досред Европа, ако освен сила нямахме и ум, ако не бяхме воювали срещу много късоглед враг. Какво си мислехте вие, че някакъв единствен човек (дори Джем да би останал това под вашите нарочни грижи да го превърнете в добитък) ще сплашва цял век нашата сила, така ли? Туй, че Баязид, ограниченият, плашлив, дребничко подъл Баязид предполагаше у вас здрав разум, само на това дължите едно десетилетие мир. Както всеки дребничък подлец, Баязид работи на сигурно; тая сигурност той доби тъкмо след конгреса — там пролича и единомислието, и единодействието ви. Вашият светейши конгрес развърза Баязидовите ръце.

От няколко седмици голяма османска флота надува платна из Адриатика; Венеция трепери от ужас, застрашен е Дубровник. Лично Баязид е потеглил с войските си към Маджарско, навлиза в Хърватско. Това са вече владения на Хабсбургите. Ножът опира до кокала, любезни наши хазаи — нека ви видим! Нали пазарлъкът около Джем и Баязидовото злато бе за вас по-важен от робията на половин Европа (защото вие си богатеете върху другата половина) — оправяйте се сега! Разберете върху свой гръб страданията на гърци, българи, сърби, бошнаци, маджари — нали смятахте, че тежат по-малко от четирийсет и петхиляди дуката годишно?

— Джем! — не помня откога не съм се обръщал към него. — Джем, нашите са в поход!

Трябва му време, за да изплува и ме пресрещне всред мъглите на хашиша. Джем вдига към мен лице с мъчителна досада: какво искам от него, защо?

— Джем! — прегръщам едни меки рамене, стопен от жалост (защото си спомням раменете на Джем, тогава той много ми приличаше на ловец на бисери, плещест и строен, натегнат като лък). — Чуй ме, Джем! Нашите побеждават! Брат ти мъсти за тебе, Джем!

Плача, от години не съм плакал и сълзите ми парят. Джем не помръдва под ръцете ми. Като че плача върху гроб.

В стаята ми е много тихо, Джем не опита да ме спре, не задава въпроси. Когато влизам, за да внеса вечерята му, заварвам го все така, в креслото. Едно самотно око е вперено в прозореца, към неизразимо нежната, зеленикава римска привечер.

10.III.1492

Снощи Антоан ме разсмя. Той дойде с вестта, че от Ватикана бил изпратен човек до Баязид: веднага да спрял похода срещу Маджарско и шетнята си из Адриатика, иначе Инокентий ще пусне Джем! Не е ли смешно наистина?

21.III.1492

Втори пратеник на Вати кана до Баязид със същата заплаха. Първият пропаднал безследно. Турските войски пожарят Хърватско на два дни път от Венеция. Ха, Венеция! Нали тя играеше най-тънката игра в случая Джем, нали тъкмо Венеция десет години предателствува пред Баязид. уверявайки го, че походът на Джемсултан е гола измислица, че франция или Папството — все едно — се домогват към собственост над Джем, за да получават издръжката му и толкоз. Тъкмо Венеция най-сетне убеди Баязид, че може да бъде сигурен в насиленото бездействие на брат си — тая сигурност сега доведе Баязид на два дни път от Венеция. Ще спре ли той дотук?

25.III.1492

Аферим или, както тук се казва, браво! — на Баязид. Днес научаваме (за двамата пратеника на Инокентий не се споменава), че в израз на дълбокото си разположение към светия отец той му изпраща безценни дарове: копието, с което е бил пронизан Христос на кръста, и завивката, под която е родила Мария.

Ужасна суматоха в Рим. Според извършената проверка въпросното копие се съхранявало в катедралата на Нюрнберг вече два века. Кое от двете е истинското? Как да приеме папата възможна подправка?

28.III.1492

Днес сме известени, че въпросното копие се пазело и в Париж. Вече три, това е щастливо число. Щастливо за Баязид. Папата е длъжен да се трогне от приятелската му любезност и малко мъчно ще проводи трети пратеник до султана, за да го заплаши. Ето един случай, в който числото три не би донесло щастие на Инокентий.

31.III.1492

Отзарана из Ватикана излезе много тържествено шествие. Турският кораб е навлязъл по Тибър, носейки скъпоценното копие, върху което, казват, още личала кръвта Христова. Начело на шествието пристъпва Инокентий VIII лично. Неговите ръце ще поемат християнската светиня, докато Инокентий ще знае, че не това е копието, което…

Днес Антоан ме избягва, муси се. Това ме ласкае Антоан прехвърля и върху мен възмущението на цялото християнство; нали Баязид си прави сеир с цялото християнство, а то е заставено пък да се прави, че не разбира. Поласкан съм, дето днес в мое лице Ватиканът ненавижда султан Баязид.

2. IV. 1492

Самото провидение (вече намекнах) се меси в случая Джем — как да обясниш иначе съдбоносните съвпадения, които ни придружават вече години? На връщане от тържествата по въпросното копие Инокентий е получил припадък. До днес не се е върнал в съзнание — това ще бъде краят на Инокентий, поставил за цел на живота си кръстоносния поход срещу османците и отказал се тайно от тоя поход поради причини, които съм описал достатъчно.

16.IV.1492

Твърде дълго бере душа негово светейшество, това разстройва до краен предел живота на Вечния град. Изплашени, че някой ще се възползва от междуцарствието, кардиналите са решили да преместят Джем в крепостта Сант Анджело. Нов затвор — ама какъв! Струва ми се, ако би отишъл по дяволите целият християнски свят, Сант Анджело ще оцелее — това е грамадна каменна буца с дълбок ров и три пръстена дебели стени. Наистина непристъпна.

За първи път сме в затвор, замислен като такъв. В Сант Анджело измъчват престъпниците, в неговите подземия оставят на забрава стотици неугодни и неудобни. Тук наистина живеем върху кости, и то — много дебел слой. Не искам да зная!

30.IV.1492

Напускаме Сант Анджело, за да се върнем във Ватикана. Новият папа е избран — Александър VI, тоест — Родриго Борджиа. Вчера Антоан ми изприказва за него такива гадости, че би ме потресъл, ако не съм живял десет години между духовници. Половината му деца имали неизвестна майка, а другите някаква полуприлична римска дама. Пилеел потях безумни богатства, не се спирал пред нищо, за да им осигури власт и разкош. („В края на краищата, не е толкова осъдително“ — помислих си. Новият папа ще има поне едно човешко чувство, бащинското.) Бил замесен във всички долни сделки навремето си в Италия, бил преговарял със самия дявол. („За разлика от кого?“ — помислих си, защото не намирам из паметта си европейски господар, за когото същото не би важело.) Светът щял да дочака едва ли не второ пришествие по повод на Борджиа и Борджиите изобщо — това заключи Антоан де Жимел. А аз видях малко по-другояче Александър VI при неговата среща с Джем: дързък, ловък, умен, обаятелен, решителен и бърз — такъв е Александър Борджиа, извън качествата му, описани от Антоан. Не вярвам неговата власт да причини второ пришествие.

Кой знае защо, предчувствувам, че Борджиа ще разреши докрай случая Джем.

15.IX.1492

Той е извънредно мил с нас. От три години и половина Джем за първи път напуска Ватикана, разхожда се на кон из Рим. Почти винаги заедно със самия папа и някого от синовете му — Цезар, кардиналът на Валенция, или четиринайсетгодишният изтърсак, вече дук на Ганрия. Те развеждат Джем из разни прочути църкви, запознават го с християнските светини. Джем мълчи, оставя се да го товарят и разтоварват от коня, пристъпва тромаво през църковните кораби и жуми болезнено, когато има слънце. Александър Борджиа или синовете му не се отчайват — те неизменно съпровождат Джем, показват се с него пред тълпите, пред посланици и пратеници.

Антоан де Жимел изказва определено мнение по тоя повод: Александър VI доказвал на Баязид, че брат му е жив, дееспособен и много близък с папата; сега Александър плашел Баязид с поход. „Мина му времето!“ — бих отговорил на Антоан, който и без това е неспокоен напоследък. След избора на новия папа французите упорито настояват за Джем.

Честна дума — такива приказки вече преминават покрай мен, без да ме докоснат. Къде ония дни, когато в Боазлами или Бурганьоф слухтях за най-дребния намек, тълкувах движенията на стражи и калугери, устройвах опити за бягство! Все ми е едно, ама съвсем. Нека прехвърлят Джем от господар на господар — само аз дано се измъкна!

8.XI. 1493

Ще се измъкнеш! Откакто пролича, че Баязид е в ново, голямо настъпление срещу християнството, откакто стана явно, че няма кой и да го спре (къде го Корвин, какво може Каитбай), нас ни пазят тъй, че не ни оставят дори сами в стая. Принуден съм да търпя при обяда и съня си някакъв чужденец — вече взех да не ги различавам по дрехите им, имаме стража от всички световни дворове, от Ватикана, от Ордена. Той стои, подпрян на вратата, без да мига, докато аз дъвча, събличам се или пиша. Друг такъв стои при Джем.

Онзи ден ме пази Антоан, бил негов ред. Антоан вече не е весел, макар очите му да са още по-любезно нечисти. Предстоят събития, казва ми. френският крал бил възмутен от низостта на Папството. Не ползата на всички християни имал маната предвид, а едничко — на Светия престол. („Че как не! — мисля си. — Джем вече е достатъчно безопасен за брат си. за да осигури толкова пък голям мир! Срещу Джем някой все още може да получи едно съвсем малко мирче. Между Баязид и Ватикана например.“)

— Моят крал се бои за живота на Джем султан — казва многозначително Антоан.

Казва го и ме разглежда подробно; чуди се, че не губя свяст от ужас.

— Животът на Джем султан е в опасност от Родос насам — отговарям. — Успокоите своя крал!

— А как да успокоя вас, Саади — казва ми, — когато Баязид е предложил на светия отец триста хиляди дуката срещу Джемовата глава?

— Не. Антоан! — отговарям. — Джем отдавна не струва и половината. Нека папата се радва, че още получава издръжката му, и тя е подарък.

— Гледате нетрезво на нещата, Саади, заради състоянието на господаря си. То е без значение за световната политика. Джем султан тепърва ще играе роля.

— Роля! Той не може да пие, без да залее целите си гърди. Но не е там работата, прав сте. Бедата за вас се корени в убеждението на Баязид, че никога не ще има никакъв Джемов поход. Кой би прежалил триста хиляди при такова убеждение?

Всъщност аз се превземам: мен ме е страх. Ако тия тука бяха късогледи до глупост, Баязид пък е плах до глупост и като нищо ще изтърси глупаво големи пари срещу смъртта на брат си, за да се отърве най-сетне от един призрак. Тъй както са ми го описвали — звездоброец, суеверен, потиснат, — трябва да трепери и от призраци, нали?

1.I.1494

Нека отбележим поне Нова година с някоя дума. Изпитвам отвращение и от писането с тия вечни стражи над главата ми, с това тяхно надничане и тършуване. Пиша, разпитвам, разсъждавам само защото ме плаши съдбата на Джем — боя се да не изпадна като него. Трябва да удържа, може би денят на моята свобода не е далечен. Нали ако убият Джем — стига Баязид наистина да е предложил срещу това триста хиляди — аз ще бъда свободен, а? Затова воювам срещу своето собствено разложение.

Препрочетох думите си — те ме ужасиха. Ще рече, аз желая смъртта на Джем? Е, добре, време е да не се преструвам поне пред себе си: ако Джемовата смърт е единствен мой изход, аз я желая. Та Джем и без туй е мъртъв от години — какво би му струвало да умре съвсем, за да спаси мене? Той ми го дължи срещу всичко, което му пожертвувах — своите тринайсет най-цветущи, най-действени и обещаващи години.

За събитията не ми се споменава, влудява ме всяка нова вест: докога светът ще се занимава с Джем и ще стеснява затвора му! Сега и Александър VI говори за кръстоносен поход: Баязид не се стряска много и продължава набезите си над Маджарско, Трансилвания, Хърватско; Венеция залага всичките си дълго и мръсно трупани пари. за да откупи Джем — дали не мисли да го показва от крепостните стени на турската войска, която вършее вече тресавищата наоколо?

Би било забавно: ще облекат Джем в бяло и златно и десетина души с голям зор ще го избутат до зъберите на крепостта. Дали ще го накарат да вика: „Ето ме и мен!“

Боже милостиви, май че полудявам!

10.IX.1494

Присъствувам на събития, които Антоан ми предрече преди месеци: крал Шарл VIII нахлу в Италия с трийсетхилядна войска. Не е лошо измислено — по време, когато турците са на източната граница на Италия, Франция се сеща, че е била незаконно лишена от своето неаполитанско наследство и започва война. На бърза ръка, в самото нейно навечерие, Александър Борджиа й противопостави съюз от Папството, Венеция и Милано. Като прибавим към него Неапол, Италия би набрала сила за съпротива срещу нашественика. Но Шарл си има съюзници на полуострова, има приятели дори в лицето на Римския сенат, има свои или купени от него кардинали във Ватикана. Победоносният ход на французите в Италия е достатъчно доказателство за това.

Шарл VIII напредва към Рим! Тук го очакват привърженици и помагачи; Рим гладува, защото френски кораби са запречили устието на Тибър; феран Неаполски е отстъпил престола на сина си Алфонсо.

Един по един си отиват участниците в случая Джем: Корвин, Шарл Савойски, Инокентий VIII, феран Неаполски. Преди седмица научихме за смъртта на Лоренцо Медичи. Кой остава още? — ДОбюсон и Каитбай. И аз, ако в историята изобщо има място за един султански слуга, бивш поет.

29.XI.1494

Вчера Шарл VIII е напуснал Флоренция на път за Рим. В града царувал глад и ужас, съпроводен от денонощни престъплениЯ и убийства, пожари, грабежи, отвличане. Привържениците на Франция мъстят на враговете си, а дребните разбойници използват смута. Снощи от прозорците си наброих шест пожара.

Във Ватикана владее такъв страх, че не дават никому да го напусне или доближи. Понеже се предполага, че Шарл не ще се посвени да го превземе със сила. всичко е приготвено за прехвърляне на ватиканските жители в крепостта Сант Анджело. На нас с Джем е определена силна охрана. Четиристотин стражи ще ни съпроводят през един хвърлей място!

Отзарана дойде за сбогом Антоан — не ще ми липсва твърде, един доносчик по-малко около нас.

— До скоро виждане, Саади! — каза ми.

— Защо до скоро?

— Най-много след три дни Антоан де Жимел ще бъде началник стража при Джем султан, обзалагам се! Щом крал Шарл завземе Рим.

— Дано ни заварите живи, Антоан!

— Бъдете уверени, Саади? Вчера моят крал е отправил послание до папата: Рим ще бъде пощаден, Александър VI ще запази папския престол въпреки всичките си гнусни престъпления, ако доброволно предаде Джем султан на френската корона.

— Значи Джем все още е коз в голямата игра, тъй ли, Антоан?

— Винаги сте ме разсмивали, когато се съмнявахте в това, Саади. Тепърва, казах ви, Джем султан ще играе роля. Моят крал е решил — в съюз с Родос и Каитбай — да осъществи похода, провален от Александър VI. Това е тайна наистина, но вие няма къде да я занесете. От тази нощ ще ви забранят да говорите дори насън, Саади.

Така се разделих с Антоан. Разделихме се с пъстрата си стража — сега ни пазят само папски наемници. За първи път от тринайсет години не виждам раса на иоанити. Натириха и тях, слава богу! Обърната е още една страница от безконечната история на Джем султан. Никаква сянка от общо притежание над Джем; тая нощ ще принадлежим изключително на Александър VI. Тая нощ, твърдя, защото превратностите в живота ни вече станаха мое ежедневие. Вярвам, че от утре заран ще ни притежава неограничено крал Шарл VIII.

Заповядаха ми да прибера вещите на Джем ще ни местят отново в Сант Анджело. Няма много за прибиране. От месеци Джем не е сменил дрехи, седи, лежи и се разстъпва из стаята в своя стар виненочервен халат.

Върху предниците му са изрисувани спомени от множество неумерени обеди и вечери, лактите му са протрити от абаносовото кресло. Три дуката на ден — това отпуска светият отец на храненика си, а получава срещу него по двеста дневно. С тия три дуката ние храним стража (без да сме я искали), себе си; с тях се топлим, пием. А навярно ни крадат и от тия три дуката, та Джем вече години се тътри все в същия виненочервен халат.

Прибирам в два сандъка книгите си, носилките на Джем. Другото оставям — по дяволите одеждата в бяло и златно, аршините коприна за празнични чалми! Дано среднощен бой подпали и тях, и папския дворец — дано се запали светът тая нощ, боже!

Дневника ще нося със себе си. Зная, че е опасно, но нощес ще се опитам. През хвърлея място между един и друг наш затвор, през неколкочасовото междуцарствие пред валяка на войната. Аз снемам последното смокиново листо-дълга към страдащия — от моята животинска голота, за да си тръгна сам и свободен под звездите.

Не ще вляза при Джем, преди да е дошла стражата чакам я всеки миг, тя ще ни отведе до Сант Анджело. Не искам да видя още веднъж подпухналото, сиво-жълто лице с един полуспуснат клепач, меките рамене, безпомощно огънатия гръб, ръцете, непомръднали вече часове. Боя се от съжалението — то неведнъж ми попречи да прекрача.

Седя като осъден. Аз, Саади, опознах живота, както следва; не се самозалъгвам — каквото и да стане след тая нощ, аз съм загубен. Или ще ме убият мри опита за бягство, или във всички мои сънища, при всяка песен. чаша. смях, успех ще ме преследва едно сиво-жълто лице — ще ме преследва съвършената самота на Джем.

Не, не ще пререша, моето решение зрея твърде дълго: тази нощ аз ще те напусна, Джем. Не моля за прошка, както ти не ме помоли да простя, дето ти отдадох своите най-добри години. Каквото сме пожертвували един на друг. то е било по добра воля. Сега аз ще си вървя, Джем. Ако още разбираше, би разбрал: човек може да даде на човека много, страшно много, неимоверно и непосилно много. Но не съвсем всичко. Такова няма, Джем. Сбогом.

24.XII.1494

Леко, леко ме люлее — каква наслада, боже мой! Сякаш майка ми — всемирът — ме люлее в голямата люлка на морето. Майка ми иска аз да сия, нека си почина след тринайсет години изтезание.

Чак сега усещам дълбочината на умората си; тя е проникнала до последната клетка на тялото ми, кара ме денонощия да лежа върху наровете в трюма, приспиван от морето. Сякаш нямам трийсет и седем, ами седемдесет и три години. Започвам да разбирам защо човек се оставя без отчаяние на смъртта, стига да е живял достатъчно дълго — от умора. Починал — колко права е тази дума!

Вече дни наред събирам сили да опиша своето бягство — изнурителен е дори споменът за него. Накратко: отскубнах се, преди да дойдем до Сант Анджело. в градините на Ватикана. Два дни се крих там. Не беше трудно, защото Рим бе в страшна суматоха. Знаеше се, че Шарл VIII е потеглил из Флоренция, придружен от тълпи, които бе нажежил до червено Савонарол свирепият враг на Борджиите. Цялото възмущение на народа, търпял твърде дълго папски и кардиналски безобразия, придружаваше Шарл VIII из пътя му към Рим. Но в същото време дукът на Калабрия, брат на феран Неаполски, придвижи към Рим голяма войска, за да опази Вечния град от чуждо нашествие. Това даде смелост на Александър VI и той отхвърли предложенията на французите.

Тия новини ловях из римските улици (измъквах се вечер, преоблечен като франк, средна ръка гражданин); слушах ги по кръчмите, където римляни обсъждаха положението, изпиваха по две-три кани евтино вино и поемаха из ношта да се възползват от нея, от междуцарствието и страха на папските войски. Град без закон — това бе Рим през ноември 1494.

Както убиецът винаги се връща на местопрестъплението, така и аз не можех да напусна Рим, преди той да се е утаил. Нощувах из непознати коптори, заговарях случайни минувачи — участвувах във водовъртежа, който влечеше Вечния град.

През ония дни научих, че Калабрийският дук (неговите войскари бяха най-опасните разбойници в града) обещал да пази Рим от французите, ако срещу това получел Джем султан. Разбира се, Борджиа отказал. И дукът току изтегли войските си, които на заминаване оплячкосаха Рим така, както навярно не е бил обиран от варварите преди хиляди години. Едва ли туй разстрои особено папата. Рим си е Рим, а Джем султан въпреки всичко остана у Борджиа.

Потекоха нови дни на безвластие. Всеки от тях водеше нови френски пратеници в града. Шарл предпочиташе да не насилва светия отец, убеден, че победите му са вече достатъчно, че привържениците му в Рим са твърде силни, за да влезе в града като освободител. А Александър VI отлагаше — съвсем не му се иска на папата да отстъпи Джем, това е.

Тъкмо по него време аз напуснах Рим. Колкото и да любопитствувах как ще завърши цялата история, боях се, че Шарл ще наложи строг ред в града и така ще осуети бягството ми. Една привечер през средата на декември се прилепих към дружина пияни обирници; свърших заедно с тях всичко, което трябваше да свърша, за да им приличам напълно; после се счепкахме със стражата при Порта Портезе и излязохме да делим придобивките си извън града. Използвах, че бяха твърде погълнати, отстъпих заднишком в мрака, притулих се зад някакви храсти и духнах — това беше бягството ми, обмисляно дълги години. Винаги когато много обмисляш нещо, то става точно както не ти е минавало и през ум.

Вървях все покрай Тибъра, гонех морето. А там вече от пристанище на пристанище. Докато намеря кораб, достатъчно надежден (сиреч достатъчно разбойнически), минаха още две седмици. Най-сетне онзи ден го намерих: кораб без знаци, който взимаше сладка вода някъде преди Неапол.

Господарите му са левантинци — все едно че нищо не казвам. Уж пренасяли кедър, такъв малък кораб не може да носи кедров товар. Уж го били стоварили в Неапол — сега на Неапол, изправен пред френско завладяване, му е тъкмо до търговия. Уж потегляли за Бейрут — това не опровергавам, защото само един бог знае къде ще се насочи корабът, на който ме взеха срещу всичкото злато, носено от мен: петнайсет дуката. Толкова имах подръка на тръгване — платата ми за петнайсетгодишна служба при Джем султан, по дукат на година.

Изтърсих ги веднага на главатаря, като му предложих да ме пребърка дали нямам още — не желая някой от убийците на кораба да подозира, че би намерил по мен дори аспра; ще ме убие за една аспра. В замяна получих наши дрехи — носени навярно поне от двамина, вече покойници, както и обещание за храна през пътуването ни.

Ето ме и левантинец. Отново нося чалма, доста мръсна наистина. Смених тесните си гащи на франк с чешири, стегнати над прасеца. Оттам надолу съм бос, нали отиваме на топло. Оттам нагоре имам елек, който преди години е бил син. Не съм предрешен като европеец — това е вече почти у дома.

Преди две вечери, докато моряците лапаха булгурмного честно на мен насипаха двойно, — аз откачих саза, увисен над наровете. Изпитвах трепет, какъвто не помня дори при своята първа песен пред слушатели; тринайсет години не съм пял пред хора. Държах саза — прост, неогладен и съвсем неукрасен; галех струните му леко, за да не издадат глас — боях се да не би да е нестроен. Виках думите из паметта си, а те сякаш се разбягаха и в гърлото ми се набра буца болка. „Думи мои! — молех им се. — Моя песен, мисли, радост и тъга! Върнете се, за да се върна с вас при хората!“

Ония лапаха булгура, фитилчето в паница зехтин пускаше повече пушек, отколкото светлина. Навярно съм изглеждал много смешен за яките, полуголи, мръсни гърбове, като че изключен от кръга мъже, които работят, плюскат и нанякъде бързат. Отново изключен. Дори само затуй, че мене вече ми се гади от булгур.

Галех саза — не, сазът не ще ми откаже, аз излежах своето наказание, загдето сам изоставих хората, и богът отмъстител трябва да бъде сит на страданията ми! Ние сме разплатени, обиденото човечество и аз, който го обидих, лишавайки го от един поет. „В името на аллаха…“ — прошепнах заклинателно, така започва работа всеки правоверен.

Сазът запя под пръстите, които сякаш не бяха мои, не с гласа отпреди години, чуждо пееше той, неотмерено, прекалено високо и твърдо за думи като тия:

„Срещнах някога благочестив мъж, луд от любов по една особа. Той нямаше сили да търпи, нямаше и смелост да се обясни с предмета на своята любов. Както и да го укорявах, не се отричаше от безумната си страст — тя го владееше цял — и ми отговори:

Дори да ме прониже с остър меч,

аз пак не ще изпусна нейните поли.

Убежище аз нямам и ако ме прогони,

ще търся пак приют при нейното презрение…“

Много бавно достигна гласът ми до моряците. Може би защото беше твърде несигурен, непробивен. Цялата ми плахост се издигна до гореща молба; аз не пеех, а стенех: „Нима не ще ме чуете! Хора, братя! Пуснете ме при себе си! Искам да се върна!“

Един по един те вдигнаха погледи от булгура. Един по един пуснаха лъжиците и аз улових тия звуци: трак, трак, трак — в пълната, бездиханна тишина. Моряците ме гледаха строго; както всички разбойници, те се бояха от нещо подправено, а има ли по-осъдителна подправка от един неистински поет.

— Ти какво? — глухо рече главатарят им. — Шаир ли си?

— Бях.

— За шаира няма бях уви съмненията му моето чистосърдечие. — Щом си бил, ти си. А защо не ни каза?

— Важно ли е?

Главатарят се бръкна, отброи десет жълтици.

— Пет струва пътят ти, не повече. Да беше казал, че си шаирин.

— Не ща туй злато, проклето е.

— Проклето злато няма.

— С него Баязид хан заплаща мъките на брат си Джем.

Доверието на дузина разбойници беше ми върнало доверието във всички хора; така просто изказах аз своята страшна тайна, без боязън от предателство.

— Джем ли? — сбърчи чело главатарят. — Минала работа, лански сняг. Малцина по нася помнят още. Дръж си парите!

II като забеляза, че аз ще се противя пак. нареди ми.

— Вземи ги срещу песента за Лайла и Маджнун! Най я обичам.

Така аз пях за Лайла и Маджнун. Някои стихове прескачах, защото ги бях загубил из дългия си път от Карамания до Бурганьоф. „А, ти забрави за оная сърна, дето…!“ — напомняше ми корсарят, нали си беше платил. Другите слушаха; колкото-толкоз. Налягали по наровете, кой на гръб. кой на кълка, моряците гледаха през мен с тържествени лица. Смълчаваше ги изкуството, пречистваше ги разказът за великата любов.

Оттогава към булгура ми дават и сушена риба; не ми позволяват да търкалям бъчва, когато слизаме за сладка вода. Пея всяка вечер, но зная, че и да откажа понякога, не ще ме увещават — разбират какво е вдъхновение. Сазът е отново послушен под пръстите ми, вече го карам да шепти на тъжните места и да замества моя глас, когато се уморя. Отново съм господар на саза и думите — не смеех да се надявам.

Млъкна ли и всички заспят, все едно че съм ги опушил с хашиш, аз излизам вън. Нощите са хладни, небето — непрогледно. Будни сме само трима: морето, кормчията и аз. Двамата си гледат работата, а аз се взирам в мрака. Струва ми се, налучквам оная част небе. където ще изплува слънцето. Изток… Дома… Напоследък тъй свикнах с чудеса, че вече мога да повярвам и в това: ще се прибера у дома!

Още не зная какво ще нея по площади и пристанища — дали ще ми стигнат песните за Лайла и Маджнун, оспорваните газели на Хафиз, Шахнамето-така безкрайно богато, че може да запълни работните дни на един певец до края на живота му: моите собствени, родени някога в Карамания стихове… Искам — не зная дали ще намеря думи и сила — да създам нова песен.

Една песен за родината и за изгнанието, нея искам да напиша — аз, който считах, че нямам родина и мой дом е светът; който мислех, че изгнанието е просто пътуване, промяна в пространството. С цената на тринайсет години аз заплатих едно познание; него искам да оставя на хората. Искам да им разкажа — да ги предупредя.

„Не само голям е светът — ще пея аз, — светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; оградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете; намерете си един еснаф, един спахийски алаи, едно дело; родете свои деца. Задръжте се за нещо всред безбрежния поток на времето, всред безбрежието на всемира. Изберете една истина за своя.“

Нещо такова бих изпял аз на хората, ако намеря думи. Тогава може би ще престане да ме преследва и Джем в неговата съвършена самота. Малко несправедливо звучи отбелязах, че съм заплатил тая песен аз с тринайсет години. Нея заплати всъщност Джем. С целия си живот.

Показания на Никола от Никозия, без определено занятие, за случилото се през месец януари 1495 година в Анталия

Неопределеното ми занятие се състоеше в служба на големи и главно — добре плащащи господари, това мога да кажа за себе си. Роден съм на Кипър, но не него броя за родина — родина ми беше целият Левант, познавах го като джоба си. В това свое качество бях много търсен; мисля, че е ясно. Макар да умрях богат, мога да твърдя, че рядко някой е отработвал платата си с повече труд и опасности от мен.

Веднъж вече срещнахте името ми в случая Джем — през 1482 аз бях заловен във Венеция с писмо от Каитбай до Джем султан. Навярно ви е направило впечатление, че не ме убиха, навярно сте си го и обяснили. Все пак ще потвърдя предположенията ви — бях освободен срещу клетва да премина на служба у Венеция, продължавайки да служа на Каитбай. Във връзка с това трябваше да се отнасям често до османската власт в Леванта — Венеция поддържаше отношенията си с Баязид чрез такива като мене, настояваше за пълна тайна по работи, които бяха добре известни на християнството — предателските й действия не само по случая Джем, а по борбата на християните срещу Турция изобщо.

Спестявам ви описанието на всички трудности, в които живее един двоен слуга — десетки пъти тоя живот е висял на косъм, но и опасността, както всичко, си има цена: плащаха ми добре.

През декември 1494, пребивавайки в Анталия — то е пристанище на азиатския бряг, срещу Кипър, — приех таен пратеник. Забравих да спомена, че всеки март, юли, септември и декември прекарвах в Анталия, където получавах поръчения от Венеция, иначе трудно биха ме намерили, моята работа ме отнасяше из всевъзможни краища.

Непознатият ме намери у Абу Бекир, моя анталийски хазаин. Беше франк, в това поне съм сигурен, въпреки премяната му на левантинец. Щом го въведох в стаята, той ми предложи да оставя върху масата всичкото си оръжие. Знаех, че веднага след туй ще ме претърси, затова изпълних заповедта.

— Този месец не ще дочакате поръчения от Републиката — започна непознатият напряко. — Баязид е пред вратите й. Затова пък ви се дава възможност да услужите на сила, по-могъща от Венеция.

Дори не попитах коя, такива въпроси няма. Изобразих въздържано колебание — ще си помисля, намеквах.

— Цената ще уговорим после — разбра ме непознатият. — Предупреждавам ви, не е висока, защото вашата задача не съдържа опасност.

— Вие ще кажете! — процедих. На тоя, дето плаща, работите винаги изглеждат безопасни.

— Преди пет седмици е избягал из Ватикана някой Саади, приближен на Джем султан. В смута, който владееше през ония дни в Рим, никому не е било до Саади, макар неговото бягство да е отбелязано още същата вечер. Сега, когато положението на Александър VI е затвърдено от договора му с французите, казаният Саади следва да бъде издирен. Близо до ума е, че той пътува с поръка. Последните години Джем султан упорито е отказвал съглашение с християнските сили, на няколко пъти е изразявал радостта си от победите на Баязид. С една дума, настъпила е промяна в отношенията между братята, така предполагаме ние. Дали това е само настроение у Джем? Дали — въпреки усиления надзор — той не е успял да се свърже с Баязид хан? Това са въпроси, които стоят открити.

— Но ето — продължи непознатият, — Саади бяга тайно от Рим; Саади е в пълно съзнание, за разлика от Джем. Подозираме, че поръчението, което има до Баязид, може да усложни и без това тежките за Италия обстоятелства. На никоя цена не трябва да допуснем Саади да стигне до Баязид, дори не и да се свърже с османската власт в Леванта.

— Лесно е да се каже! Кога и къде ще слезе на брега Саади? Какви са белезите му? Искате от мен да намеря игла в купа сено.

— Ако можех да отговоря точно, защо ще ви търся, Никола? Вие минавате за познавач на левантинските пристанища, на най-тъмните им ъгли. С възможната бързина намерете въпросния Саади!

— Да намеря Саади и да го очистя — кол просто! А как ще бъда едновременно на двайсет места?

— Не усложнявайте задачата си, Никола? Зима е, рядко кораби пътуват по това време. Имаме основание да счетем, че Саади е използвал корсарски — не ще намери смелост за турски, родоски или италиански. Корсарите предпочитат Анталия, знаете го по-добре от мен — Анталия живее почти без власт. Затова ви възлагаме именно Анталия. Из другите пристанища ще разпратите свои хора. С описанието, което получите от мен.

— Добре, аз поемам Анталия. А после?

— Тъкмо защото тук се работи сложно — предполагаме, че Саади е избягал със значителни пари, а вероятно разчита и на още, следователно ще бъде охраняван — не ще поминете сам. Явете се пред османската власт и й разкрийте своите сведения. Всеки тукашен ага би желал да се отличи, залавяйки Джемов пратеник. Дайте им тази възможност!

— Та нали сам твърдите, че е допустим сговор между братята, че Саади иде тук като лице, угодно на султан Баязид?

— Това подозираме ние, казваме го на вас. А откъде ще знае за подобен поврат в отношенията между братята управителят на Анталия? Цял свят предполага смъртна ненавист между Баязид и Джем — заложете на това!

— Уважаеми — реших да сложа край на разговора, — нека престанем с надлъгването! Вие ми възлагате работа, която ще ми струва главата. Ще обикалям седмици, придружен от османска стража, всяка кръчма и бордей в града. Това означава, че всеки корсар с ума си ще ме вземе за маша на властта — знаете, османците не са особено любими в Анталия. Впрочем дори да намеря въпросния Саади, три дни по-късно някой корсар ще ми види сметката — един османски съгледвач по-малко в Анталия. А ако не намеря въпросния Саади (което е най-вероятно), ще трябва да отговарям пред властта: знаял съм, че Саади е тук, знаял съм и какво го носи в Анталия. Дръжте Никола от Никозия, ударете му триста тояги и той ще си каже останалото! (Нали ще подозират, че зная и нещо останало.) На това ли викате задача без опасност? Та аз имам една жена на Кипър и три деца от нея, една жена в Анталия — с още две. Да мрат сираци, така ли?

— Всеки ще осиротее в крайна сметка — утеши ме непознатият. — Но въпросът е: с какво наследство?

— Нека поговорим разумно за наследството на сираците ми, уважаеми!

Поговорихме. Признавам, не се надявах и на половината от онова, което изкопчих. Като се вземе предвид, че аз нямах не две, а дори една жена (в моя занаят не се полага), а децата ми — ако ги има — са разсеяни под чужди имена из целия Левант, то печалбата ми ще възлезе на сто от стоте. Стига да оживея. „Ще оживея — рекох си, — виждали сме и по-лошо!“ Смятах след това да напусна завинаги Анталия.

Мен. ако питате, мисля, че тия пари плати Папството.

До вечерта се явих пред османския управител на пристанището. Той много не се показваше, турците бяха отскоро в Анталия и се чувствуваха несигурни — съвсем уместно. С хиляди уверения в преданост му обадих своята новина и желанието си да доведа работите докрай. Оня за миг не се усъмни. Едно, че много му се щеше да се отличи пред султана и второ — турците изобщо леко вярват, прост народ. Управителят ми придаде шест войници, а аз ги поисках преоблечени, защо да личи отдалеко, че иде стража.

Първо разучих дали тия дни е пристигнал кораб в Анталия или близките наоколо лимани. Нетака излезе. Декемврийските бури плашеха моряците с крайбрежни скали и високи вълни, та корабите изчакваха затишие в морето.

Това беше добре. По мои сметки, Саади още не бе стъпил в Азия.

Единственото, от което се боях през ония дни, беше растящото нетърпение на войниците. Бяха ги изкарали от къшлите им, където си караха зимата на топло, та озверяваха с всеки ден, загдето ги разпращам по лиманите. Страх ме беше, че някоя вечер ще ме пречукат, за да се свърши, а после нещо ще слъжат.

И ето че на 26 декември, навярно два или три дни преди моите подчинени да ме очистят, един от тях донесе вест, че северно от Анталия е хвърлил котва кораб без знаци. Напуснали го само осем души, другите останали да го пазят от такива като тях. Поели към града, разбира се. Моят човек ги изтървал, разбира се — за войнишка глава ли е нашата работа!

Нищо. Не ще потънат в земята. Привечер заобикаляхме кръчмите, пушалните за хашиш. Като ви го казвам така просто, да не си помислите, че беше просто. Трябва да си се прежалил, за да нахълташ нощем в някой бордей, дето пушат живи разбойници; те и трезви не са за срещане.

Онази първа вечер не открих никого, дето би минал за Саади. Всъщност описанието, което получих, беше никакво: среден н а ръст, не едър, белолик, с черни очи и коса, бръснат. Всеки трети мъж по нас изглежда така, дали да ги изловя всички! И на какво разчитах, моля ви? Че въпросният Саади не ще бъде предрешен в моряк, войник или просяк; че не ще се превзема, ами ще издаде с нещо кой е?

Започвах да се чувствувам истински ахмак, дето се улових на въдицата. Освен това: защо Саади ще върви в кръчма или пушалня? Най-умно за него би било да се крие под земята, докато намери кон или кораб към Истанбул. Да претръскам всяка къща из Анталия, така ли?

Естествено не споделих мъките си с управителя, само му разправях, че съм попаднал на следа. Ама каква следа, боже мой! Продължавах всяка вечер да обикалям анталийските бардаци, дано някак… Нищо. Добре, че поне времето беше отвратително, та не вярвах оня да се реши на път — ще чака. По това време нов кораб не дойде, значи — или с този, дето го намерихме, или никак.

Като всеки сам човек, обядвах навън, из разни ахчийници и прочие. После си пиех кафето другаде — в къщи нямах оджак, та студувах и изчаквах мрака по кафенетата.

И един ден — господ да благослови тоя ден! — тъкмо в някакво кафене, където се грееха около мангала двайсетина от кол и въже, чух шаир. В доста износени и не като за зимата леки дрехи, белолик и черноок. Шаирът изпя там, каквото му бяха платили — пя дълго. Онези от кол и въже го слушаха така благоговейно, както става само из Леванта мюсюлманите страшно почитат всяко слово, говорено или изпято.

Слушах аз — тоест не слушах, ами съобразявах: възможно ли е! Ако някой използва поет за тайна работа, то никога той не ще се държи като поет. Това — първо. Второ: защо ще избере за песента си толкова открито място — кафене на мегдана пред Голямата джамия. Не, навярно вече ми се привиждаха таласъми. В нашата работа, потайната, най-важното е да изглеждаш не като себе си, а ако не вярваш твърде на своето изкуство да се претвориш — да се криеш в миша дупка.

Бях започнал да се стягам. Свечеряваше се и трябваше да потърся моите хора, да започна тазвечерното тършуване. Не бързах твърде, защото навън валеше студена лапавица, валеше водоравно от морския вятър. „И туй ако е занаят!“ — мислех си аз, завидял на тия двайсетмина, дето цяла вечер ще слушат измислици и ще се греят на мангала.

Тъкмо стоях до вратата и правех сметка накъде, шаирът заговори.

— Не за Рустем ще пея тази вечер, приятели. Доста слушахте за Рустем. Бихте ли дали ухо на една недовършена песен?

— За недовършени не плащат — пошегува се някой.

— Тя вече е платена — тихо каза шаирът.

— Карай! Докато пееш, ще я доизмислиш.

— Не. Трудно я намирам, приятели. Не сте ли забелязали — когато говориш откровено, без измислица и украса, винаги е трудно. Сякаш думите са ни дадени не за да разкрием сърцето си, а да го скрием… И все пак — чуйте!

Да ви кажа право, песента беше лоша. Шаирът повтаряше на всички гласове, че се радвал, дето е тук, че най-сетне бил у дома си, защото най-страшното нещо на света било изгнанието и който веднъж бил изгнан, вече не ставал човек, нещо такова.

Подразбрах, че не хареса и на другите от кафенето. Кому какво влиза нечия там сърдечна тъга, пишманлъци едни и прочие. Хората обичат в песента да има повече случки. Ама нали беше без пари, че и шаирът честно си призна, дето не я е довършил и има тепърва да се работи — слушаха хората. А аз отново заразсъждавах.

Вече бях съвсем уверен, че туй не е въпросният Саади — чак пък толкова открити съвпадения ме правеха подозрителен. Не стига, че шаирът си признава, дето е шаир, ами и ще пее песен за изгнанието. С една дума: ето, вижте, аз си ида от изгнание и цял горя по-скоро да споделя колко страшно е то.

„Ха! — дойде ми наум: — тук има нещо нагласено.“ Навярно мен са ме подвели, че щял да пристигне някакъв поет с поръка от Джем, за да се престарая пред османската власт и сам да й покажа, че съм на чужда служба. Властта ще си ме убие; по този начин някой ще се отърве от мен, защото твърде много зная, пък и, каквото си е вярно — служех едновременно на двама и повече господари.

„На мен ли!“ — рекох си с яд и уплаха. Работата ставаше наистина опасна. И вече пресмятах как ще избягам още веднага, за да не я доведат докрай ония, които бяха я намислили.

Открехвах внимателно вратата, за да се измъкна незабелязан, когато шаирът ми подвикна:

— Защо ни напускаш, приятелю? Толкова ли не ти хареса песента ми?

— А, сакън! — смутих се ужасно. (Ще рече, оня беше въведен кой съм и какво търся, та се готвеше да ме задържи уж с любезности.) — Много чудесна песен, ама си имам работа.

— Всички си имат работа на тоя свят. — (Шаирът беше станал и дойде до мен, а аз примрях: сега ще затисне вратата и ще извика някого!) — Всички, само не и поетът Саади…

— Кой е той? — рекох глупаво. Явно пипнаха ме.

— Кой? Аз. Защо само мен никой не търси, защо само аз не бързам за някъде? Ето, това е изгнанието, приятелю! Аз несръчно го изпях, знам си: изгнанието скъсва всички връзки между тебе и хората…

А аз стоях като ударен. Саади!… Невъзможно би било да си го признае без бой, да тича срещу смъртта с изповед. Ама какво, по дяволите, искаха от мен!

— Ти ли си Саади? — опитах безполезна уловка, просто защото бях зашеметен. — Чувал съм някъде… Не помня.

— Чувал си го в разказите за Джем султан, нали? Да, аз съм Саади, който прекара тринайсет години изгнан с господаря си. Аз изстрадах колкото не може да понесе жив човек, но пак съм между свои. Най-сетне!

Как да го разбирам, а? Оглеждах се като уловен звяр. Ниска, окадена, гола стая с голи миндери; мангал, който разсипва червенина в тъмносивото на зимната вечер; двайсетина хлътнали, брадясали лица на от кол и въже, а тоя тук!… Как да го разбирам? Стоеше си срещу мен с всички описани белези, съобщаваше ми името си, своето занятие, доверяваше ми, че си идел от тринайсет години заточение…

— Е — рекох, потен от страх, — с какво ще докажеш, че си оня Саади?

— Защо да доказвам, приятелю? Не искам нито награда, нито слава за преживяното. Прощавай, че те спрях. Знаеш — то е от мъката ми, — боя се, че някой може така, както тебе, да обърне гръб на моето голямо предупреждение…

Стоеше замислен. Мислех и аз в тоя кратък миг, който трябваше да реши всичко: ами ако е наистина Саади? Та какво, поетите са блъснати, той като нищо ще вземе да се хвали и се вайка, щом намери кой да го слуша. Така, де.

Нима ще ми падне и тоя късмет! И после какво, ако съм сбъркал? Сам си признава, че е Саади, а аз имам заповед да очистя тъкмо Саади — ето ви го, заповядайте! Да не се е минавал за Саади, ако не е.

За този кратък миг реших нещо много смело:

— Твоя милост, нека чуят песента ти и други, а? Наблизо сме, през две улици. Ще дойдеш ли?

Както беше се отнесъл, току ме погледна. Очите му светнаха, светна цялото с описаните белези лице. Този, който наричаше себе си Саади (честна дума! — аз не само нея вечер, ами изобщо не повярвах, че шаирът е бил Саади), отиде към мангала, прости се със сбирщината и взе саза си.

— Няма ли да премръзнеш, лека ти е дрехата — казах. И в нашия занаят има човещина.

— Не — отговори. — Да вървим!

Беше нетърпелив. А аз пък не носех оръжие, нали не бях по служба. Затова, щом свихме из пустата уличка, трябваше да го халосам с юмрук набрах всичка сила (шаирът вървеше крачка пред мен) и го ударих в тила. Вече паднал, продължих да го бия, където знам, че не ще дойде дълго в свяст. Преметнах го през рамо, не беше едър (и в това потвърди описанието си).

Из Анталия такива гледки не са рядкост, та не се криех много. Отнесох го на пристанището, там винаги има стража — трябваха ми двамина свидетели. Заедно с тях го изтикахме в един чувал, като прибавихме и камък вътре.

Друго време да е — топло или утрин, — щяхме да го изхвърлим по реда, с каик и навътре в морето, макар това да няма значение, стигат ти два аршина вода. А през зимните вечери, забелязал съм, вършиш всичко без охота. Така ние просто дотъркаляхме чувала до ръба на скелята и го преметнахме.

Защо първо не го отнесох пред управителя, та да го опознае, да го свести и разпита ли? Ами аз бях почти уверен — доколкото в такива дела има увереност, — че шаирът само се преструва на Саади.

Да, прави сте: така завърши твърде дългото завръщане на поета Саади.

Показания на Антоан де Жимел, началник стража на френския крал при Джем султан, за събитията от ноември 1494 до февруари 1495 година

Вие чухте, бях предрекъл, че аз ще заема тази служба, щом господарят ми получи Джем султан от Александър VI Борджиа. Не се съмнявах: крал Шарл VIII не можеше да не победи. Прекалено разсипана бе Италия от вътрешни войни, прекалено много продажници живееха между управляващите я, прекалено жестоко бе положението на народа й. С кое право намесвам в случая Джем думата народ ли? Извинете, била е намесвана и в по-низки случаи.

Впрочем моят крал влезе в Рим на 31 декември 1494, само час преди полунощ. Звездите бяха му предрекли големи успехи през тази година и той бързаше да завоюва последния — най-големия, Джем — през същата.

Онази стара лисица, Александър VI, постигна своето. Той принуди краля ми да вземе Рим силом — така би го порицало цялото западно християнство. Принуждаваше го още нещо: да се отнесе безкрайно любезно със самия папа, щом веднъж е извършил насилие над столицата му. Крал Шарл си даваше сметка за тия тънки сметки и нарочно цели две седмици не напусна покоите си — бяхме отседнали в двореца Сан Марко. Чакаше пратеници от Александър. Но и папата се цупеше, чакаше пък извинения. В крайна сметка пратеници проводихме ние.

Преговорите между Александър Борджиа и краля продължиха нови две седмици. По всички останали условия на договора (Шарл да превземе законно Неапол, да постави своя войска в шест папски крепости, да оглави похода срещу Турция) страните се разбраха за два часа. Но Джем! Каква работа отвори Джем на нашите кардинали и велможи!

Да, не Джем, вярно. Него Шарл VIII още не бе видял, всъщност — папата. Той поиска срещу Джем султан чуйте какво. Първо — петстотин хиляди дуката залог. Второ — шейсет души френски благородници — също залог. Трето — Джем да бъде пазен в границите на Папството, макар и под френска стража. И най-сетне — четвърто — да бъде върнат на папата след шест месеца. При което ще си получим парите, заложниците и много здраве.

Според всички французи и френски привърженици в Италия кралят ми трябваше да бъде болен, за да се съгласи с такива условия след нашите блестящи успехи. Представете си: Шарл VIII ги прие.

— Джем султан все още е в крепостта Сант Анджело — каза той пред Съвета. — Ще рече, в папски ръце. Ако ние затегнем още преговорите за Джем и Александър не види в размяната никаква облага, той може да убие турчина и така да лиши от смисъл победата ни. На всяка подчертавам! — на всяка цена ние трябва да получим Джем жив. Сами виждате: Европа е настръхнала поради нашето разширение; може би след седмица ще ни нападнат в гръб Германия. Британия. С какво ще извоюваме износен мир, ако не притежаваме за размяна Джем.

Туй, което кралят каза за цената, отново повдигна възражения: можело да се изчака. Кралят беше непреклонен — той наистина се боеше да не получи един мъртъв, наместо един жив труп.

— Джем живее на Запад вече тринайсет години, Ваше величество! — напомниха му някои. Кое кара Негово величество да се бои за живота му тъкмо сега?

Тогава Шарл VIII представи пред Съвета писмата, заловени у някой си Хюсеин бей. Дванайсет писма, цялата преписка между Александър VI и Баязид по „окончателното уреждане на случая Джем“.

Вярвам, и без моя помощ се досещате в какво се заключава едно окончателно уреждане. Преписката започваше с известието (предадено лично от Борджиа), че крал Шарл идел в Италия, за да му отнеме Джем и да го постави начело на голям поход. Папата бил спазил досега своите задължения към Баязид, но французите не смятали да ги спазят — идело времето, когато една десетилетна химера ще се превърне в дело: големият кръстоносен поход. (В това свое писмо светият отец изглеждаше ужасно изплашен от подобен обрат на събитията, сякаш сам бе чист мохамеданин.) По-нататък Борджиа изтъкваше, че отпорът на Папството срещу франция изисквал огромни средства и настояваше да получи в предплата петгодишната издръжка за Джем. Тия пари щели да осигурят задържането на Джем в Рим, щом осигурят изобщо Рим.

Отговорът на Баязид беше сдържан. Султанът почти нареждаше на Папството да огласи за епископ на Арл Николо-Цибо (Баязид вече назначаваше християнски епископи, ако забелязвате!), защото оказал неоценими услуги на Турция по случая Джем. (Под носа на Папството някои духовници, ще рече, работеха на турска служба!). За петгодишната издръжка Баязид премълчаваше, изказвайки просто пожелание брат му да не напуска Рим.

Затова пък следващото писмо на Александър VI беше отчаяно — писал го е, докато кралят ми седеше във Флоренция. Папата стенеше, че Франция била пред вратите му и нищо не ще спаси Папството и Турция (моля — едномислещите, единодействувашите Ватикан и Турция!), ако не станело чудо. Петгодишната предварителна издръжка за Джем — ридаеше Александър VI — или кръстоносен поход!

На латински, на съвършен латински бе следващият отговор на Баязид хан и — както увери плененият му пратеник — султанът го писал лично, за да докаже някому, че не е варварин. На този съвършен латински Баязид отказваше да бъде повече кукла в една дотегнала му игра. Неговите войски побеждавали, заявяваше той, и съвсем не го тревожели изгледите за кръстоносен поход. Той едва ли не очаквал с нетърпение такъв поход, защото му било крайното време — омръзнали на света всички тия обещания и лъжи.

Една последна възможност предлагаше Баязид хан на Александър Борджиа, предлагаше му да припечели някоя жълтица, за да не остане и без нея: „Тъй като брат му следва рано или късно да умре, тъй като неговият живот между неверниците е за него адско страдание, то Ваше светейшество може да го отърве от тия многолетни мъки и му позволи да премине в един по-добър, по-справедлив свят. Ако Ваше светейшество прояви тази милост към моя злочест брат, предавайки трупа му в кое да е пристанище под османска власт, носителите ще получат в брой триста хиляди дуката и височайшата ми благодарност.“

Не съм чувал тишина по-зловеща от оная, която последва четенето на писмата.

Вижте какво: в Съвета бяхме трийсетина благородници, всеки от които повече или по-малко замесен в случая Джем. Тринайсет години в нашите среди бе разискван този случай, възможното му развитие, изгодите или опасностите в него. Всеки от нас — трийсетина благородници — имаше на своя сметка или на своя съвест, ако шете, немалко. Това бе петнайсетият век; той не приличаше на девически манастир. Но онуй, което току-що бяхме чули, надхвърляше дори петнайсетия век с Борджиите, Медичите, Савонарола, Инквизицията, Макиавели — надхвърляше човешките представи! Султанът на най-великата империя предлагаше на Христовия наместник бакшиш срещу убийство.

Не, казах го бледо, пък и неточно. Мюсюлманството — най-голямата опасност за западната цивилизация — предлагаше на Запада в лицето на духовния му вожд сам да пречупи оръжието си срещу триста хиляди дуката.

Не, и това е бледо. Впрочем, ако намерите думи, изкажете го вие.

А ние мълчахме през оня час, сякаш надникнали в преизподнята, сякаш свидетели при самоубийството на цял един свят.

— След всичко, което чухте, излишно е да ви убеждавам, че Александър Борджиа е приел Баязидовото предложение. — (Между другото, нямам думи и за отвратата, с която кралят произнесе това.)

И така, бяхме наясно, че не получим ли Джем султан веднага, той ще е отплувал, добре осолен, към някое левантинско пристанище. Съгласихме се с папските условия. Не смятахме да ги спазим, но знаехме, че и Борджиа не ще спази нашите. Следователно прежалихме петстотин хиляди жълтици и шейсет французи. Заради един изгоден мир срещу цяла Европа.

От 16 януари — след като внесохме златото и предадохме заложниците си — беше сменена стражата при Джем султан. Начело на двеста рицари аз влязох в крепостта Сант Анджело, моята дълга и опасна служба като френски застъпник по случая Джем във Ватикана ми даваше туй право.

Папските войници спуснаха моста, преминах по обкованите му талпи с моите момчета — вървях и си мислех: „Добре е, че влизаме, а още по-добре ще е, ако излезем!“ Защото мостът се вдигна зад нас. Ние носехме стража в покоите на Джем; папските пазеха цялата крепост. Много приличаше на капан. Утешаваше ме това, че отвъд папските имаше пак наши — цял Рим бе във френски ръце.

Самия Джем заварих, както бях го оставил преди два месеца вече. Седнал пред камината, без свещ, задрямал. Гадеше ми се дори при мисълта, че ще деля дните си с него; та аз не съм сарацин някакъв, не съм Саади, за да не ме засяга такава гледка! Присъствувах на всичките му обеди и вечери, следях работата на опитвача — нали очаквахме отровителство. Понякога турчинът се обръщаше към мен; нищо не разбирах от думите му, само една: „Саади.“ Очевидно, вземаше ме за своя бивш слуга. Познавах работата на Саади, бях прекарал не даром шест години с него, затова се справях и без преводач. Много просто: султанът или искаше лулата си, или ме караше да го завия за сън. Трето нямаше.

Едва десет дни трая моята служба при Джем в Сант Анджело, а, уверявам ви, изпитвах всички чувства, които е трябвало да вълнуват Саади, ако сарацините са способни на чувства: безгранична досада, страхът, че някъде тече живот, истински, а ти си вън от него; отвращение преди всичко. Аз, двайсет и осем годишният, син на добро семейство, човек с бъдеще и възможности, се затривах в служба на някакво полуживотно! „И дано го отровят!“ — залавях се, че мисля често, забравяйки, че ще заплатя скъпо смъртта на Джем султан. Мислех го не само с омраза. Наистина, дали изцяло лъжеше Баязид, че желаел избавлението на брат си от живота?

За щастие, не ми оставиха време за разсъждения. На 6 февруари кралят ми напусна Рим, за да продължи завоюването на Неапол. Понеже се боеше, че Александър Борджиа веднага ще сложи ръка върху плода от победите ни — върху Джем, — Шарл VIII реши да го води навсякъде със себе си. Под много силна охрана.

Трябваше да видите отнякъде турчина, когато го приготвяхме за път. Вече години Джем не бе напускал покоите си, не беше обличал сносна дреха. Най-трудно го обухме — краката му бяха така отекли, че слугите смениха четири чифта чизми, докато налучкат. Навлякоха му някак вълча шуба с гугла. (Изнежен, какъвто беше, бояхме се, че ще простине.) Сетне се сетих, че и това може да е недостатъчно. Огледах се — друго нямаше. Смъкнах завивката от леглото и му я наметнах.

Поведохме го. Стъпките ни кънтяха из дълбоките ходници на крепостта, войнишки стъпки, и между тях — провлечено тътрене; турчинът влечеше с мъка своите нови, прекалено големи и тежки чизми.

Навън имаше много наши. Строихме се, чакахме краля. По всичко пролича, че крал Шарл VIII иска да окаже голяма почит на госта си. А докато го чакахме, наблюдавах Джем султан.

Той просто си стоеше, с опряна о гърдите брада. Сякаш не забелязваше никого и нищо. Вълнената завивка бе се свлякла върху едното му рамо и краят й киснеше в локвите. Позволих си да я привдигна, окътах хубаво Джем — въпреки своята досада чувствувах нещо като отговорност за здравето му. Усетил моите пръсти, турчинът вдигна глава. Окото ме гледаше с недоумение. Или въпрос: „А?“ — питаше само туй уморено, мътно око.

— Заминаваме в поход, Ваше височество, в поход, на война! Ще поведете войските ни, заедно с краля на Франция!

Говорех ненужно високо, а навярно и с движения — така се говори на глух. Джем разтърси глава; искаше да каже, че не ме разбира или че му е все едно. И пак я наведе, дишайки тежко.

В туй време фанфарите гръмнаха. На всеки се ветрееше знаме с герб — френското благородничество поздравяваше краля си. Между тръбачите, разставени по подвижния мост, се зададе Шарл VIII. През онова време господарят ни беше още много млад, двайсетинагодишен, а войнишкият живот в Италия донякъде бе оживил неговото малко болнаво, възбледо лице. Достолепно, но без да крие любопитството си, крал Шарл се насочи към нас.

— Да живее кралят! — ревнаха рицарите.

Шарл поздрави, а китката алени пера върху шлема му се поклащаше насам и нататък, като пламъче в сивия февруари. Кардиналите, френски привърженици, го следваха със свитите си — нали Шарл се броеше за освободител на Рим.

Малко озадачен от странния вид на своя съюзник, кралят сякаш потърси с очи съвет. Кардинал Сен Дени (той отговаряше за Джем) нещо прошепна на негово величество и Шарл скочи от коня. Извикаха тълмач.

— Щастлив съм да ви приема в светия град, брате мой! — преведе оня. — Нека бог ни подкрепи в нашето велико дело! Днес победната френска войска, под мое и ваше водителство, потегля към Неапол!

Като подплашено животно, което са извлекли из хралупата му, Джем гледаше краля изпод вежди. Видях, че иска да отстъпи, но се отказа от туй усилие и туловището му се залюля нацяло. Рекох си, че ще залитне, и побързах да го подхвана. Джем нещо мърмореше. Но тълмачът разбра:

— Негово височество казва, че е пленник, само пленник. Водете го, където пожелаете, казва, не може да ви попречи.

Преводачът явно сглупи: видяхме как кралят почервенЯва. От обида, така ли се говори с крал, че и победител! Шарл VIII се завъртя на пета и раздаде разни заповеди. Джем султан продължаваше да стои зад гърба му. Наметката пак се беше изхлузила от неговите рамене.

Според мен най-умното беше да го натоварим в карета. Но кралят държеше Джем наистина да води похода. Тъй дълго Италия, светът бяха слушали за кръстоносния поход, та Шарл искаше да покаже началото му. С пълно съзнание, че ще си останем при началото — дано и това впрочем, защото вече усилено се мълвеше за съюз между европейските сили, подкладен от Александър Борджиа, срещу кралството. С една дума, трябваше да завладеем Неапол много бързо и се приберем, за да пазим франция.

Така Джем яхна вдясно от Шарл VIII. Зимната влага го караше да се гуши в наметките си (освен одеялото, сега го затрупаха с още). Близо до него яздех аз, наредиха ми, понеже Джем можел да се изсипе от седлото. Добре, че не стана, не бих го удържал, тежеше много.

Из римските улици ни изпрати тълпа, доста гъста, защото кралят бе раздал храна на изгладнелия град. Надолу по Тибър тя проредя — зрелището свършваше, всеки бързаше на топло. А ние яздихме цял ден. И следващия, и трети. Отсядахме из разни малки крепости — Валмонтоне, Кастел фиорентино, Верона, бог ги знае! Още на първата вечер ми съобщиха, че трябвало да поднеса някои книжа за подпис на Джем. Хвърлих им един поглед. Бяха писма до епископите по Далмация, до някои владици из гръцките и славянски земи. С тях Джем султан ги призоваваше към въстание, защото той идел начело на неизброим поход. В началото на март — говореха писмата — съюзени християнски войски щели да слязат отвъд. Нека поробените християни ги приемели като освободители, нека се вдигнели до един срещу мохамеданската власт!

„След месец ние ще бъдем във франция — мислех си. — Кралят се опитва да причини някои дребни неприятности на Баязид, защото го подозира в съюз с Борджиа. Умно!“

Поднесох книжата на Джем. Той отново седеше неподвижен край камината в някаква стая. Струва ми се — на крепостната стража от Валмонтоне. Сложих листовете върху коляното му. Джем не помръдна, а дишаше противно шумно. Как да му обясня! Натопих перо, взех Джемовата ръка и го втикнах между пръстите й.

— Тук, Ваше височество! — сочех бялото място. — Подпишете, моля! Така — показвах му, уж пиша.

— Саади! — лъхна ме с единствената дума, която разбирахме и двама.

— Няма го вашият Саади! — виках. — Дяволите да вземат Саади и тия, дето ви изтърсиха на главата ми! Мавър с мавър, говедо такова! Подпишете!

Представете си, разбра. Много кривуличещо, като пияница, той изрисува някаква завъртулка под първия лист, под втория. После изпусна перото. Говореше нещо си, много възбудено, сякаш го тресе.

Грабнах отново ръката му, свих пръстите й, помъчих се да заглавя перото между тях. И се сепнах: страшно пареше тая ръка!

Нещо ме ухапа: турчинът е зле! Какво ще стане с мен, ако пукне? Пипах челото му, обляно в студена пот, прегнусих се и заврях ръка дори на гърдите му — много горещи. Какво мърдаше под пръстите ми, неравно, отчаяно лудо или задъхано тихо? — Сърцето на Джем.

— Стража! — крещях, докато тичах из непознатите ходници, докато се сблъсках с някого, не помня кой. — Тревога! Джем султан е зле!

Като през мъгла видях да се събират хора. Боях се да не дойде и кралят, после узнах, че вече спял. Неколцина повдигнаха още по-натежалото тяло и го пренесоха върху легло. Неузнаваем — това беше Джем. Цял червен, та морав, лъскав от пот, той ловеше въздуха на глътки, като да беше гъст.

— Лекар! — чувах тревожни гласове.

Един изтича навън, някои го последваха, други влизаха. А аз си мислех какво ли чака мен, задето не опазих най-скъпо струващия човек на земята.

Лекарят дойде след час, бяха го довели от града. Той изгони всички, освен мене искаше да му опиша признаците на болестта. Помня, нещо говорех — всичко се въртеше пред очите ми. Отдалеко чух гласа на лекаря:

— Прилича на отравяне. Бавна отрова. Някой е влязъл в големи разходи; такава отрова е рядка, пренасят я от Далечния изток. Затуй и струва небивало — лекарят сякаш бе доволен от своите познания.

— О, колкото до струването, Ваша милост — отговорих, — не се разстройвайте! Има кой да я плати.

Били сме сигурно чудни ние, двамата съвсем чужди свидетели на едно незнайно престъпление. Разговаряхме, отначало с мъка, след това — вече леко, свързано. Лекарят ме молеше името му да останело в сянка, боял се от незнайния.

— навярно не ще бъдел кой да е, нали? Аз му обещавах, а си мислех, че най-добре ще е да го запрем, ако ли не го убием, защото кралят навярно ще крие болестта на Джем. По-точно — смъртта му. Ненавременна би била тя за френските работи.

Наредих да ме почака, за да му платя. Излязох и извиках стражите. Лекарят беше изчезнал като дим. Очевидно познаваше крепостта по-отдавна от мене. „От зле — на по-зле!“

— рекох си. Утре щяха да ме питат къде е лекарят.

Преседях онази нощ насаме с Джем султан. Въпреки страха чувствувах облекчение: ще се махне най-сетне от живота ми, ще освободи света от големи сметки, големи тревоги, алчност и угризения Джем султан. Кралят веднага ще се прибере във Франция, защото вече няма с какво да подкупи, с какво да заплаши враговете си. Ще се прибера и аз, Антоан, в Бретан, където навярно са ме забравили — шест години! И защо, кому бе нужно всичко това — лъжите, съперничествата, наддаването и надпреварата? Кой спечели всъщност от случая Джем и кой загуби?

Никой — смея да заявя. Баязид хан си остана султан, както би бил без всякакви луди разходи; Каитбай загуби във война с него толкова земя, колкото би загубил и без да е подпомагал Джем; турците завоюваха толкова земя от Балканите и Маджарско, колкото — и ако не ги плашеха с Джем; кралят ми трябваше да се върне във франция, зарязвайки своите честолюбиви надежди, да се върне, откъдето е тръгнал. Борджиа, Д’Обюсон? Та те пръснаха по подкуп на благородници, епископи и кардинали, по доносчици и охрана съвсем не по-малко от онова, което получиха от Баязид срещу затворничеството на Джем.

„Кому е нужна нашата суета, господи! — мислех си. — Ако не би била, сега ще съм дома, в Бретан, ще имам вече проходили деца и свой път в живота… Защо мъчим другия, щом от това не ставаме по-щастливи?…“

Джем не умря във Валмонтоне, не и в Кастел фиорентино, нито дори във Верона. Сега вече наистина лежеше в кола. каретата беше неподходяща, защото Джем не се препъваше. Бавно, всяка вечер повече, той се вцепеняваше като дърво. Между заключените му челюсти не можех да вкарам лъжицата противоядие, не можех да налея вода. За четири дни турчинът така се стопи, та ми се струваше, че от него тече не пот, а жидка лой. Кожата му-сиво-жълта под червенината на треската — се сбърчи на дълбоки гънки. Сега Джем изглеждаше поне петдесетгодишен. Казват, имал трийсет и пет.

Нощем бдях над него аз (кралят огради болестта му с дълбока тайна и не разрешаваше да го пази друг) с тежка глава, с очи, които сълзяха за един час сън. Все по-често премислях думите, счинили ми се чудовищни преди месец: „Нека брат ми бъде освободен от живота и премине в по-добър, по-справедлив свят!“ Нека! — повтарях си. — Нека по-бързо!

Джем умря в Неапол — нашата крайна италианска победа — в двореца, изоставен преди ден от Алфонсо, ферановия син. Горчива победа; Шарл VIII знаеше, че тя не ще му донесе нищо — на север се събираха облаци, очаквахме всеки миг немците да налетят франция и я принудят да изостави своите твърде леки завоевания. Моят крал нареди да го коронясат и за крал на Неапол, но Александър VI не го огласи — папата се надяваше на нещо много близко.

Може би само аз знаех на какво се надява: смъртта на Джем. Тя дойде вечерта на 25 февруари, докато из неаполските улици прогизнала тълпа поздравяваше своя нов повелител, а повелителят й беше в отвратително настроение — след седмица най-много трябваше да очистим Неапол, ако не искахме да ни отрежат пътя.

Джем умря тъй тихо, че и не разбрах. Бях се изправил до прозореца, за да гледам изкуствените огньове и послушам свирнята. Долу, в дворцовите градини, искряха разноцветни пламъци. Те се издигаха в причудливи кълба, черти, криволици и гаснеха много тъжно върху зимното небе.

„Това е целият ни живот — мислех си, отвратен. — Целият ни живот е изкуствени огньове и просташка свирня; тържество, след което знаеш, че иде отстъпление; мъки, за които знаеш, че не си плащат труда…“

Запалих свещите. Със свещника в ръка приближих Джем. Треската беше се отляла, лицето изглеждаше съвсем сиво. Едно старо, безразлично към всичко лице. Не докрай може би; смъртта бе му придала повече израз, отколкото животът през тия последни години. Някаква напълно човешка умора и горчивина тежаха в гънките около устата, а отвъд умората — тихо облекчение.

„Нека брат ми бъде освободен от живота…“ — спомних си, притискайки студените клепачи.

На следната заран кралят нареди тайно да заковат Джем султан в ковчег и го обшият в олово. Все още смъртта му пазехме в тайна, което беше залог, че я знаят всички, които трябваше да я знаят. Привечер — валеше ужасно и градът изглеждаше мъртъв — натоварихме ковчега в кола и го пренесохме в замъка Гаете. Оставихме го в приземието. Нямахме понятие как изглежда едно мохамеданско погребение, не смеехме да спуснем неверник в нашата свещена земя, не искахме да го влачим със себе си — кралят бе суеверен, а присъствието на мъртвец във войските му не можеше да мине за щастлив белег.

Оставихме Джем и се измъкнахме. Последен — аз, за да заключа. Сам не разбирах защо, но ми се стори страшно да го изоставя просто така, на произвола, като забравена вещ. Превъртях два пъти ключа на приземието, а другарите си догоних в бяг — все пак, нали си представяте.

Рицарите вървяха в крак, както неволно стъпват всички войници под слънцето. Те мълчаха , не разговаряха — отиваха си. Влязох в крак и аз — връщах се в строя, вече нито бях тъмничар, нито болногледач.

През последните месеци бях очаквал в този час да се случи нещо страшно: огнен дъжд, земетръс, потоп — поличба, с една дума. А нищо, съвсем нищо не отбеляза, че е приключена една дълга страница световна история.

Показания на Аяс бег за случилото се през януари — май 1499 година

Всекиму ще се сторят излишни тия показания; нали смъртта е край на всичко, а Джем умря? Но бог бе пожелал — сякаш незаситен от страданията на господаря ми — те да продължат и след неговата смърт. Тялото на Джем не намери покой още четири години. Продължаваха Джемови те странствувания.

Може би не е нужно да съобщаваме от кого султан Баязид научи щастливото събитие. От Венеция, подразбира се. Навярно венецианците са били здравата сплашени — тъй или иначе, ние бяхме под стените им. Та за да се докара пред Баязид хан и подчертае, че някои дребни недоразумения между тях са случайни, а приятелството — вечно, Венеция изпрати бързоходен кораб до Стамбул. С него узнахме не само главното събитие, но и някои по-малки. Подготовката за въстание на Балканите например; имената на духовници християни, уличени във връзки с франция.

Баязид хан не би бил Баязид хан, ако веднага уловеше вяра. Той изрази съмнения и продължи да ги изразява цели три месеца. Докато Шарл VIII не се прибра в страната си и не тури кръст на своите италиански притежания, с което стана ясно, че никакъв Джем вече не е в играта.

— Бог е велик! — произнесе тогава Баязид хан и удари едно двайсет поклона към всички посоки на света. — Не смеехме да повярваме в така благоприятно стечение на събитията.

После нареди да го облекат в черно, ходи в черно три дни, а след това прие своите везири, които му честитиха радостта. Едва през 1495, четиринайсет години подир своето възшествие, Баязид се почувствува султан. Защото само в 1506 той бе свален и убит от сина си, Сел им Страшни, навярно знаете. Дали и Селим е пожелал: „Нека баща ми се избави от живота и премине в един по-добър, по-справедлив свят?“ — Неизвестно.

Ще запитате какво съм вършил аз по случая Джем, след като бях прибран на Родос (нали посещението ми във франция по поръка на Ордена не донесе нищо) и отново затворен при оцелелите наши. Всички ние бяхме предадени от Д’Обюсон на Баязид след Джемовата смърт. Баязид хан обичаше да се кичи с благочестие и добродетел. Той заплати скъпо, за да получи назад ония, които бяха служили предано на брат му. Раздаде им санове, къщи, пари. Така се прибрах в родината на петдесет и четири години, от които — четиринайсет из родоските тъмници.

Другото благочестиво дело, в което се закле Баязид хан, научавайки за смъртта на брат си, беше да го погребе с всички почести в семейното гробище на Османовци. Добре би било, ако задържеше тоя обет в тайна. За да не покачва цената на Джемовия труп.

Пет хиляди дуката — това поиска кралят на Неапол, комуто трупът бе останал в наследство от французите. Но бе дошло време да се смее Баязид и — понеже се смееше последен — той го направи твърде гръмко. Султанът отказа пари срещу останките на Джем. Тяхното предаване на Турция, заяви, би спомогнало само за укрепване на дружбата между народите. Ако щете, с една дума.

Но Западът дотолкова навикна на подаръци заради Джем, та не повярва на ушите си и реши да задържи трупа, докато поскъпне. Освен това петте хиляди бяха капка в сравнение с другото, дето бившите Джемови собственици имаха да получават възнаграждението за убийството на Джем. Триста хиляди — нали това бе предложил сам Баязид. И така, Александър Борджиа си ги поиска, съгласно уговорката.

На писмото му Баязид не отговори. Борджиа му отправи второ, трето — струва ми се, и четвърто. Със същия успех. Баязид хан се чувствуваше в правото си да не заплати тази последна услуга на Запада, затуй че намираше твърде скъпи предходните. Едно на друго, както се вика.

Искате ли да почувствувате удовлетворение в края на диренето по случая Джем, то представете си папа Александър VI в мига, в който е осъзнал мълчаливия Баязидов отказ.

Чудесно, нали? Сам да заколиш кокошката, дето снася златни яйца, с надежда, че тя ще снесе при смъртта си едно последно, вече не златно, а направо елмазено и изведнъж — не пуска нищо, нищичко! Остава ти тъжна утеха; да продадеш тая кокошка някому за готвене на цената на обикновена домашна птица. Това се и опитваха сега папата, кралят на Неапол; те искаха от Баязид толкова, колкото всеки по-заможен човек би платил за трупа на своя брат. Ако не пет хиляди, поне три; хайде! — нека бъдат хиляда.

„Не!“ — отговаряше Баязид хан, ако изобщо благоволеше да отговори.

Аз не обичах Баязид хан, затова не ме обвинявайте в пристрастие, когато ще заявя: Баязид го правеше не от скъперничество. Нищо са хиляда дуката към златната планина, която бе му струвал Джем. Тук ние просто се натъкваме на нещо необяснимо: поведението на Баязид хан след смъртта на брат му.

Много лесно би било да го обясним с трудностите, възникнали пред султана, поради Джемовия край. Действително, всички противници на властта в Турция (те все още не бяха малко, те продължиха да бъдат много и върху тях изгради бунта си Баязидовият син, Селим Страшни) твърдяха, че султанът им се е опозорил чрез срамни преговори с гяурите и техния тартор — папата. Те обвиняваха Баязид хан, че е унизил честта на дома Османов, предоставяйки на неверниците да уредя османските дела с убийството на Джем султан. И Баязид бе заставен да им даде доказателства: да брани тази чест.

Но то е едната страна на работите. За да сме справедливи, нека заявим, че въпросните неприятности не бяха непреодолими за султана; недоволници е имало винаги и навсякъде, а властта се съобразява с тях в единствен случай: когато сама усеща слабостта си. През годините 1495–1499 Баязид хан не се чувствуваше вече слаб. Другаде трябва да търсим причините за действията му по онова време.

Преди, когато бе треперил Баязид пред една Джемова победа; предълго бяха го изнудвали и заплашвали с Джем. И както, изтеглят ли ти зъб, който цяла седмица не те е оставял да спиш и ядеш, ти продължаваш да го усещаш все там (където вече го няма), да те боли и дразни, така Баязид не успяваше да заживее с мисълта, че е свободен от заплаха. Колкото и невероятно: Джем му липсваше.

Към тая празнота се прибавяха навярно угризенията, чувството на гузност. Прибавяше се и желанието за мъст — онези там бяха наистина изтезавали и убили един Османовец. Прибавяше се може би — в това не съм сигурен — мъка по единствения, мъртъв вече брат. Каквото и да е — брат. В деня, в който Баязид хан узна властта си утвърдена, в същия ден той остана сам. Каквото и да е — сам.

По изтъкнатите причини — да ги наречем външна и вътрешна — Баязид излезе пред света със следното твърдение: „Аз заплащах на изнудвачи да се грижат за брат ми, но нямам нищо общо с убийци. Нещо повече: аз ще ги накажа!“ Така, във всички преговори по случая Джем след 1495 Баязид хан си служеше с език остър, дори заповеден. Така изтекоха годините до 1499 — последна от петнайсетия век.

Сякаш, за да я ознаменува, още през първите й дни Баязид хан обяви събитие, неприсъщо на историята: обяви война на Неапол заради Джемовия труп. Кажете: видяла ли се е война между две царства за едни тленни (по-право — изтлели) останки?

Светът така се удиви, че замръзна. Работата изглеждаше невъзможна. А Баязид хан пусна първите си каравели през Проливите; насочиха се към Неапол.

„За бога! — мислел е светът. — Как султанът ще отвори война за мъртвото тяло на един брат, убит по негова воля!“ Е, не търсете пък чак толкова разум в историята, нали и нея правят хора. Ето на: Баязид хан — изтъкан от пресметливост, страх и коварство, предпазлив и хладнокръвен — поведе война, наложена от чувства, красиви при това. (Тук имам един съвет към вас — позволявам си го, защото преживях и видях твърде много; когато обяснявате историята, оставяйте малък, но задължителен неин дял необяснен. Той е и необясним, примирете се с това.)

Понеже присъствувах при последното действие на случая Джем, мога да ви уверя, че в него имаше нещо налудничаво. Нашите тежко въоръжени, могъщи триреми, натоварени до перилата с войска, изведнъж свиха платна. От мачтата вече се виждаше Неапол. А спряхме затова, че насреща ни идеха не бойни кораби, — три малки, великолепни биреми, цели в позлатена резба, с цветни платна и шарени байраци. Така, помислих си, някой крал навярно би изпращал дъщеря си за булка на друг крал. Да, нелепо бе и това, както всичко, свързано с Джем султан: нашият враг ни предаваше тържествено, радостно чак, един труп.

Бях натоварен да го иззема аз — вярвахме, че ще бъде поне след обстрел на Неапол, ако не и повече. Сега трябваше да преговарям — отново да преговаряме по Джем.

Неаполитанците бяха учтиви и твърди: сами щели да докарат трупа до наше пристанище в израз на топлото си приятелство към Турция. „Добре, вече го изразихте!“ — отговорих. Все се плашех, че ще ни изиграят и този път. „Не, не бихме желали да ви товарим излишно“ — топяха се от любезност чужденците.

И тъй, за да не претоварим с един оловен сандък някоя наша трирема (на която не тежаха дванайсет чугунени топа. сандъци гюллета, осемдесет души гребци и двеста войници), ние поведохме увеселителните неаполски кораби към Вало-на на Адриатика.

Плувахме покрай бреговете на Италия. Оттук бе минал преди осемнайсет години Джем султан, за да слезе в Ница; тогава и аз бях плувал с него. Спомнях си как господарят ми бе възприел тия брегове — тогава и на мен те се чинеха неповторими. Къде остана сега тяхната красота? „Да, красотата не съществува сама за себе си — мислех. — Докато няма човек, когото да радва и храни, тя спи…“ Нямаше го вече Джем поета, а всички ние — моряци, войскари, държавни мъже — бихме поминали и без красота.

Вечер прелиствах книгите му — Неапол ни предаде, щото, цялото имущество на Джем (доста износени дрехи, подивяла от самото затворничество маймуна, папагал някакъв, една чаша, твърде много книги). Тук-таме спирах очи на някой стих — тях преписваше Саади, лека му пръст! „Оставете на Баязид короната. Мой е светът!“ — прочетох. От 1482 година. „Господарю Джем — мислех, — дали би повторил тия думи в края на изгнанието си?“

Наближавахме Валона, когато ни спряха. Не един и два кораба — бяха над двайсет: венециански, папски, френски. Защо ли? И то е от необяснимите прояви в историята. Може би Европа така дълго бе виждала в Джем залог за своето охолно спокойствие, муска срещу турската напаст, та се боеше да се раздели с трупа му. Говоря ви истина: никой от разните големци, явил се тук с кораба си, не успя да ни даде смислен отговор. Те не искаха нищо от нас, не да платим и не да се бием. „Ама почакайте!“ — казваха само. „Ама защо?“ „Нима Джем ни напуска завинаги?“

Ако щете вярвайте! — този малък корабен град се люля три месеца върху ничии води. Откъде идеше нашата странна като в сън нерешителност, чувството, че всеки от нас някому нещо дължи, че бяга като подгонен крадец или се пречка като ограбен еснафин?

Заран върху вече шейсетината кораби се събуждаха около хиляда мъже. Те започваха дневната си работа — някои отиваха с ладии за храна и вода, други подтягаха каравелите ни. Трети нищо не вършеха. Сякаш незнаен морски дух ни държеше пленени, докато получи откуп.

Чувал съм, у християните имало такъв обичай: да помълчат един миг за някой скъп покойник. Ето, ние мълчахме три месеца и това бе погребението на Джем султан. Заслужаваше си. Беше умрял не човек, а неизмеримо повече: един мит.

Някаква заран, докато вяло загатвах (за кой ли път?), че най-сетне трябва да разберем какво и що, а получавах все същия отговор: „Ама почакайте! Наистина ли трябва?“, към нашия призрачен град доближи ладия. Изпратил я управителят на Балона. Носеше писмо от Баязид хан: ще снеме главата всекиму, посмял да забави още Джем!

Този вятър наду платната ни. На всички нас. Шейсет кораба, натоварени с разкаяние и гузност, за ден стигнаха Балона. Там ни очакваха. Властта отдаде султански почести на простия оловен ковчег; правоверни и рая бяха се стекли от далечни краища да присъствуват на тържеството. Следния ден отпътувахме за Стамбул. Отново всички. Между нас и франки от разни езици — придружиха Джем султан до столицата му. Кой бе ги канил, защо идеха? Кое караше безбуквени селяни, християнски попове, обосели войскари да се тълпят по нашия път.

Ако би бил жив Саади, щеше да го обясни така: Джем бе легенда, страшна е притегателната сила на легендите! Аз го тълкувах другояче, защото всред всички Джемови мъки познавах най-тежката: изгнанието. Хиляди хора бяха причастни в него, хиляди воли съдействуваха, за да се превърне в безвъзвратно изгнание просто една лека стъпка. То се оказа много изгодно за част от света; тази световна част сега бе застъпена при последното пътуване на Джем от стотиците франки. Те сякаш благодаряха на Джем султан, дето отърва от гибел техния удобен, новоподреден свят. До франките по право трябваше да крачат Баязидовите управници: мъченичеството на Джем султан доведе първия истински съюз (съюз не по книга, а по взаимна изгода) между Турция и Европа.

Ще попитате какво водеше към ковчега на Джем тъмния народ. Трудно за определяне… Народът като цяло обикновено изпитва чувства, които отделният човек не може да изрази. Водеше тия хора, бих казал, друг един съюз, много стар и здрав — между всички бити в историята. Според тях Джем бе понесъл връхната човешка мъка — изгнанието. Те идеха да се преклонят пред тая мъка. Да успокоят с присъствието си духа на Джем, че наистина се е върнал всред своите.

Макар по волята на Мехмед хан Османовци от него нататък да трябваше да почиват в Стамбул, погребахме Джем в Бруса.

От Балона до Бруса — през цялата империя, която бе мечтал да управлява — премина Джем султан; в Бруса — където бе управлявал осемнайсет пролетни дни — почива Джем султан.

До гроба на шехзаде Хасан, брат на Мехмед хан, удушен по негова заповед, за да няма раздори в държавата, е гробът на Джем — любимия син на Мехмед хан. Когато човек създава закон, не знае кого ще удари.

„Джем султан, син на Мехмед Завоевателя“ — стори ми се, че туфата е прерисувана от онзи лист, който подписа на бяло Джем, а попълни с присъда за изгнанието му брат Д’Обюсон. Така Д’Обюсоновата ръка тежи заедно с камъка върху трупа на Джем.

Много често на мраморната плоча ще видиш дарове — по-често, отколкото дори за Осман хан. Приживе Джем бе навсякъде чужденец: сърбин или неверник — у нас; сарацин или мавър — у християните. Кой знае защо, в смъртта си Джем принадлежи на всички. Навярно, защото не ще измислиш нищо по-общочовешко от страданието.

София, 1966–1967