Случаят Джем

Дванайсети показания на поета Саади за годините 1485–1487

Тя се казваше Елена, филипина Елена по-право.

Всъщност тези ми показания ще ви върнат малко назад, сравнени с думите на монсеньорКендал, защото моят предишен разказ завърши с първия ни опит за бягство. И така, докато светът е преживявал събитията, описани от монсеньор. ние прекарвахме своите дни и нощи — цели месеци — в Боазлами, дофинската командерия на Ордена.

Вече казах, че братята ни устройваха всекидневни развлечения. Наистина благородничеството от Дофине не бе словоохотливо по въпросите, които живо ни засягаха, но аз все пак успявах да изтълкувам някоя изтървана дума. Мое заключение — извлечено от тия думи, усмивки, както и от прекалената почит на сътрапезниците ни беше, че Джемовото значение поне не е намаляло. То си личеше и по грижите за охраната ни — всяка наша стъпка бе следена, всеки чужд, пристигнал в Боазлами, беше претърсван и разпитван.

За Джем това растящо внимание на Ордена ставаше поне поносимо, защото схващаше цялата почит около себе си в точния й смисъл — като надзор. Той стана крайно раздразнителен, избухваше при най-безобидната моя забележка или отминаваше с досада опитите ми да го успокоя. Присмехът, с който братята бяха приели нашия опит за бягство, го вбеси; Джем би предпочел да го заключат и му изземат хартията и дивита — дано почувствува, че е извършил нещо, опасно за Ордена. А всичко всъщност си продължи по старому — забавляваха ни, стараеха се да ни приспят.

Вероятно загдето това старание бе доловимо, ние му се опирахме; слухтяхме, търсехме връзка със света извън Боазлами, силехме се да проумеем теченията в самия Запад, защото трябваше да се съобразим с тях. През годините 1485 — 1487 ние все още не бяхме се предали. Предполагам, то донякъде затрудняваше тъмничарите ни, но нека не надценяваме тия техни трудности — при всички наши напъни ние оставахме любители между изпечени занаятчии.

филипина Елена навлезе в живота ни точно по онова време. Не бих казал, че тя бе първата жена, допусната в обществото ни, но не и стотната, вярвайте. Поначало рядко виждахме жени. Или съпруги на господарите, които ни приютяваха за нощ, седмица, месец, или съдържателки на странноприемниците из пътя ни. Бяхме гости на монашески орден. Това не допускаше танцувачки. Впрочем чувахме, че на Запад те още били рядкост, обикновено обществото забавлявали мъже. Не често при лов мяркахме и някоя дама, също съпруга на даден сеньор или негова дъщеря. Онова, което ни правеше впечатление, бе отношението на мъжете към тях.

Вам ви се струва странно, че през онези години на напрежение и страдания сме обсъждали помежду си нещо дотолкова без връзка със съдбата ни, като отношението към жената на Запад. Вярно е, но то ни се натрапваше, чудеше ни, беше сякаш най-рязката разлика в бита у нас и тук.

Спомням си първия път, когато я отбелязахме. Бяхме на лов из Савоя. С нас тогава яздеше мадам едикоя си, съпруга на своя съпруг. Яздеше леко, въпреки възрастта и тежината си, а при всяка стъпка на коня гърдите й — ниско открити — се тресяха под погледа на трийсетина мъже. Мадам седеше настрани върху седлото, единият край на полите й бе втикнат в колана и можехме да видим не само глезените й, но дори и прасеца, завършващ с хубаво, обло коляно.

В началото на лова мадам беше до своя мъж, но никой не намери нередно, че по-нататък тя се измеси с хайката, разменяше закачки с този или онзи, смееше се високо, заруменяла от разни ловни преживявания. Джем я гледаше, прехласнат не от прелестите й, а от учудване. То стигна върха си, когато, завърнали се в замъка, мадам понечи да слезе от коня. Към нея пристъпи тогава един младеж — не й беше никакъв, то се разбра — и цял й се подложи. А дамата стъпи първо върху рамото му, после върху поднесената му длан и така — докато той полека се снижи, за да я отпусне наземи — тя просто залепна о него с всичките си поли, фусти и потна близост, смеейки се из цяло гърло.

Стори ми се, че ще стане нещо страшно: лицето на младежа беше на пет пръста от откритите й гърди, а само на пет крачки пък се занимаваше с коня си нейният съпруг — такова безобразие не минава безнаказано. Но дамата спокойно отпусна поли и все така, заедно с мъжете, се отправи към замъка.

Джем беше останал при конете като вкопан.

— Саади — каза, — видя ли какво вършат? Що за нрави, а? Що за безсрамие! На тия хора са нужни векове, за да ни достигнат; те още не са дорасли до най-основното човешко — до приличие.

По-късно Джем, а и аз свикнахме със странностите на Запада. Взехме дори да мислим тъй силно нещо е навикът, — че по отношение на жената тук също се съблюдава някакво приличие, дори сложно, почти обредност. Виждахме как сътрапезниците ни стават на крака, щом влезе дама в залата, как й отстъпват веднага най-видното място и се надпреварват в услугите си. Чувахме ги как обливат с ласкателства често невзрачни жени, кланят им се, водят ги за ръка. Чувахме и песни, които възпяват женската красота — представете си! Тия хора наистина не се свеняха да изнесат на светло най-съкровено-сладкото в своя живот. Чудехме им се само, дето са способни на наслада, след като тъй разхитително са я направили общо достояние — то е все едно да допуснеш стотици погледи в леглото си.

Впрочем у нас се затвърди убеждението, че на трапезата ни присъствуват точно толкова жени, колкото са пожелали — личеше си: никой нарочно не ги подбира или отстранява. Признавахме, че обществото ни навярно не привлича дамите от Савоя и Дофине, гадаехме пак от отделни думи. Те издаваха, че нашите пък нрави — и по-точно представата за нравите ни — буди у тукашния свят същото гнусливо недоумение, каквото усещахме към техните. За нашата обноска към жените ни на Запад се носеха обидни измислици. Не е вярно, нали, че ние презираме или измъчваме жената — просто считаме, че тя е толкова скъпа част от живота на всекиго, та не струва да бъде изнасяна на показ, да бъде предлагана едва ли не.

Мисля, именно превратните представи за Изтока караха повечето тукашни благородници да не въвеждат своите жени и дъщери между нас — бояха се да не ги унизим. Които ни доближаваха, правеха го от чисто любопитство. То се четеше в разширените им очи, във възклицанията, съпровождащи всяко движение на Джем, в усмивките им — надменни или подигравателни. Тези няколко твърде смели жени наблюдаваха рядко източно животно и аз чувствувах, че с мъка сдържат впечатленията си, докато излязат из кръга ни — там навярно започваха приказки, които малко ни ласкаеха.

Бяхме удивени, когато в Боазлами ни посети някой си барон де Сасенаж, съседен благородник, придружен от дъщеря си. Баронът беше държелив, посивял мъжага с явно тежък нрав, мълчалив и рязък. Посвитата му личеше, че не е богат. Към дъщеря си — въпросната Елена — той се отнасяше не съвсем по правилата: противоречиво. От една страна, баронът често я срязваше презрително жестоко насред дума, насред смеха й. А, от друга страна, веднага след това я гледаше с виновна болка, стараеше се, дори се престараваше да я изтъкне в очите на другите. За нас и едното, и другото бе въпрос на лош вкус — излишно е да се натрапват на обществото такива сложни родителски чувства.

Какво да ви кажа за самата Елена? Нашите съждения за жените вероятно се отличават доста от вашите; лично аз не намерих Елена хубава, ние предпочитаме по-ярките жени. Всичко у нея — очи, нос, устни, шия — беше много чисто по очертания, но съвсем не особено. Всъщност нещастието на Елена бе тялото й, у нас би било трудно да омъжиш дъщеря с такова тяло. Мадмоазел де Сасенаж беше направо плоска, то прозираше дори под коравите й, много надиплени дрехи, личеше по китките и глезените й — прекалено тънки. Което, въпреки това, намирах привлекателно у нея — но не женски привлекателно, а просто любопитно — беше неуловимо. Струваше ти се едва ли не, че тя е човек като тебе, че зад гладкото й чело минават мисли, съмнения, че малката й уста прави усилие, за да мълчи. Някаква именно насилена затвореност я отличаваше от всички жени, които съм срещал, и ме караше да подозирам у Елена тежки спомени или тежки предчувствия — с една дума, преголяма тежест за една така чуплива жена.

А същевременно се виждаше, че тая крехкост не е вярна — Елена имаше погледи и движения, в които напомняше баща си. Не думи; най-често тя мълчеше потиснато и потискащо, като че околните й досаждаха нетърпимо.

Джем отбеляза Елена още при първата ни среща със Сасенаж. През вечерята той я разглеждаше нескрито, но без сянка възхищение; забавляваше го присъствието на млада жена. А мен пък ме забавляваха погледите, с които тя му отвръщаше: много спокойни преди всичко, сякаш Елена всеки ден бе общувала с турски султани — те не изразяваха нито любопитство, нито съчувствие. Другото странно бе това, че Елена не играеше с очи, не им придаваше нищо неизказано-загадъчно, което да те увлече, нищо надменно, което да постави преграда между нея и тебе.

— Саади — заговори ми Джем, когато се прибрахме след вечеря, — що за птица е дъщерята на Сасенаж?

— Некрасива — отговорих. — А освен това, чини ми се, над приличната възраст за една неомъжена благородническа дъщеря.

— Хм — Джем се умисли. — Прав си. Навярно има двайсет и пет.

На следната заран и още няколко зарани поред Елена взе участие в лова ни. Правеше ми впечатление, че обича да язди не всред хайката, а встрани, че язди със стръв, сякаш препускането — а не ловът, към него оставаше безразлична — й позволява да се разтовари и освободи.

— Елена! — подвикваше й тогава баронът вече само загрижено. — По-полека, Елена!

Тя не го чуваше или се правеше, че не чува, а когато отново свърнеше към ловците, изразът й биваше по-отчужден отвсякога.

При третия лов не ми убягна, че Джем търсеше близостта й. Той водеше коня си малко пред или малко след нейния, хвърляше й развеселени погледи — толкова можеше без преводач.

Известно е, че коя да е жена се ласкае от вниманието на кой да е мъж — то още не значи нищо. Елена сякаш не се подчиняваше на това правило. Може би тъкмо гдето намираше Джемовото внимание и естествено, и безразлично — доведе Джем дотам. Един ден, прибирайки се в Боазлами, видях как господарят ми скача от седлото и се упътва към коня на Елена. Той подложи рамото и дланта си, за да я свали. Джем пламтеше от неловкост, а Елена за първи път се усмихна, но криво, не тъй, както жена отбелязва с усмивка своя завоюван успех.

Другите ги зяпаха. Те вече се смееха яката, много доволни, че бяха превили турчина под своите позорни нрави, смееха му се насърчаващо, а на мен се стори — и мръсно. Това върна Джем към достойнството му и през вечерята той беше мълчалив. Тази вечер седяха наблизо с Елена и аз откривах в мълчанието им нещо общо-обида, мисля. Не считайте, че двама влюбени се срещат във всичко: във вкусове, желания, оценки. Всеки човек е толкова различно изграден, та цяло чудо е, ако той намери едничък допир с друг някого. Оная вечер го усещах смътно, а по-късно го и научих — наистина обидата свърза Джем и Елена.

На вечерята барон де Сасенаж беше непривично неспокоен. Той сякаш ловеше погледите на сътрапезниците ни, сякаш се боеше да не чуе пак смеха им от след лова. Не се надценявам, чини ми се, но винаги съм имал усет за чуждите чувства; тогава аз отбелязах, че старият, дребен благородник изпитва ужас от човешки смях. Или присмех — още не бях сигурен.

Следната заран баронът си тръгна, отвеждайки дъщеря си. Това беше редно, обикновено ни посещаваха за толкова — за седмица. Но все си мислех, че нещо е наложило на барона да бърза. Както следва, ние ги изпроводихме на двора. Джем не им проговори. Той кимна в ответ на ниския поклон на Сасенаж и остана съвсем прав, някак глупаво, при реверанса на дъщеря му.

Минаха няколко дни. Животът в Боазлами течеше по старому. Променен намирах Джем. Неговото настроение бе станало неравно, той отскачаше от унес към изблици и като че ли се стараеше да ме убеди в своята болест. Известна от библейски времена, прастара болест — беше се влюбил.

Пред мен той не заговори за това и аз отгатвах защо. Знае се, че човешката привързаност е кратка. Но никой — когато разлюби — не си признава, че същият закон важи и за отсрещната страна; всеки мисли, че продължават да го обичат както преди, и от това са произлезли много тъжни недоразумения. Така човек се насилва да скрие от другия края на собствената си любов — бои се да не го убие, — докато онзи от своя страна върши същото.

Това преживяваше и Джем; той криеше от мен новата си обич, дошла да замести нашата, от страх да не ме съсипе. Затуй заговорих аз:

— Дали си е вече у дома дамата Сасенаж?

Джем ме изгледа удивено. Колко си вярваме, че сме непроницаеми!

— Защо се сети за нея? — заизмъква се той, но веднага надделя себичното му желание да приказва за Елена. Долавяше се леко разочарование у Джем: аз не бях умрял поради измяната му, доста леко я понасях. — Нима си разбрал всичко, Саади? Не ми се сърдиш, нали? Би имал право, с тебе мислехме еднакво за жените. За нашите жени — (поправи се моят нов женски поданик). — Тук те са други, Саади, нали? Всяка е някак отделна, неповторима…

— Кой знае! — Все пак си отмъщавах. — Може би и нашите са били отделни, неповторими, а ние сме ги схващали твърде общо.

— Не, но Елена… — отмина отговора ми Джем и аз знаех какво ще последва, бил съм довереник на не един влюбен. Джем отсега с часове щеше да ме уверява колко единствена е дамата Сасенаж, това ме чакаше занапред.

Трябва да призная, че Джем не ме отегчи много през останалите месеци в Боазлами. Макар и без усет за действителността, изцяло подвластен на въображението си, той съзнаваше, че неговата внезапна любов към Елена е без всякакво бъдеще. Не му разрешаваха дори свои слуги, камо ли — жена.

Плашех се, че ще го преживее много тежко — та и животните не биват лишени от женска; чак сега Джем би бил разнищен — ще го сяде неговият нов, мъжки глад.

То не стана, слава богу! Седмица или две Джем ми говори неотстъпно за дамата Сасенаж, намираше ту твърде много, ту съвсем никаква радост в живота. От това сладко страдание го изведе слухът, че във франция дошъл пратеник на Матиаш, за да изиска Джем от краля. Тъй бързо бе заличена тая още ненапъпила любов, без сътресения.

Представете си какво означаваше за нас казаната новина, в какво очакване, страхове и нетърпение ни хвърли тя! Сега или никога щяхме да се измъкнем от плен — боже, дано бъдеше сега, а не никога!

Не можехме повече от това да слухтим, при все че вестите трудно си пробиваха път до Боазлами — Орденът правеше всичко необходимо в тази насока. Прекарахме неповторимо трескави месеци, половин година.

През късното лято на 1486 Прюис не беше постигнал нищо или поне не знаехме. Неизвестно как понасяше това той, но ние го понасяхме страшно тежко — Джем направо престана да яде и спи. С увещания го карах да преглътне някой залък под втренчените погледи на братята; те ни наблюдаваха много отблизо през последните месеци, без да издават безпокойството си.

Когато една заран видяхме в Боазлами да влизат двайсетина конници, загубихме всяко присъствие на духа: нима Прюис е успял! Не, о, не! — повечето бяха иоанити. вече почвах да мисля, че те са половината земно население, тъй навсякъде виждахме черни наметки с бял кръст отляво. Но между иоанитите, пристигнали в Боазлами, имаше други двамина, сякаш бегло познати, в наши дрехи.

— Саади! — улови се Джем за ръкава ми, като че ще баялдиса. — Не вярвам на очите си! Та това… това са Синан и Аяс!

Бяха наистина те. Нашите верни приятели, отвлечени преди три лета от братята. Три години не знаехме дали са живи или мъртви — уверенията на Ордена отдавна не ни минаваха. И ето, доживяхме до среща.

Стоях на място, боях се, че е сън. В това време Джем беше изтичал към своите, вече ги обсипваше с несвързани въпроси, прегръщаше ги, едва ли не хлипаше от щастливо вълнение. Приближих и аз. Аяс и Синан ме поздравиха сдържано — както ми се видя — и трябваше да призная, че много, много са се променили. Вярно, те бяха по-стари от нас, към четирийсетте, но мъж на четирийсет още не е стар, а срещу мене бяха старци. Еднакво восъчнобледи, еднакво посивели, от тях лъхаше някакво гузно примирение.

„Не е на добро!“ — жегна ме; не е на добро възкресението на отписан, когото си запомнил като близък и скъп. Промеждутъкът между смърт и възкресение вече е внесъл много непреодолимо и у възкръсналия, и у самия тебе.

Изглежда, Джем не забелязваше онова, което бе ме поразило — той все прегръщаше възторжено Аяс и Синан, водейки ги към покоите си. Спалнята му отведнъж се напълни — нали от години бяхме само двамина, сега два пъти по двама заприличаха на тълпа.

Гостите ни седнаха по нашенски върху възглавници наземи. Заприказваха за дългия си път — идели от Родос. С това научихме, че нашите били отведени до един (колкото останали живи) на Родос.

Разказваше Аяс бег. На Джемовото лице се утаяваше умилена, щастлива усмивка; Джем се радваше, че слуша наш език не от мен, че съдбата му връща още свои. И ненадейно — не го пропуснах, защото мислите на Джем повтаряха собствените ми мисли — Джем се проборави. Събуждаха се подозренията му; животът ни напоследък беше само подозрения и страх. Джем взе да слуша разсеяно, сякаш се готвеше за една от многобройните си схватки с Ордена.

През това време Аяс ни разправяше за нашите на Родос. Отнасяли се с тях не зле, каза, не им отказвали нищо; брат Д’Обюсон лично следял за това. (Но Аяс не ни гледаше в очите, докато говореше, а Синан бег много задълбочено отупваше праха от полите на халата си.) Джем издържа тъкмо дотук.

— Аяс бег — поде той с труд, който го караше да бледнее и червенее, — защо нямам чувството, че вие двама сте живели толкова добре на Родос? За три години ти си настигнал баща си, Аяс бег. Може би и това дължиш на Д’Обюсоновите грижи?

Аяс не само не вдигна очи; той се наведе още по-ниско и отговори глухо:

— Уверявам те, султанъм, на Родос нашите живеят добре. Нищо повече не можем да искаме.

— А защо сте още на Родос? Какво пречеше да ви върнат дома?

— По наше желание, султанъм. В Турция Баязид би ни избил.

— Тогава — в Маджарско? Матиаш Корвин ще приеме с радост мои хора.

— Не сме искали в Маджарско, султанъм. Не сме искали! Тук Аяс бег изгледа Джем така отчаяно, с молба („Защо ме мъчиш, султанъм! — говореха очите му. — Какво ти трябва, не е ли ясно?“), че той млъкна. Дълго никой не наруши това мълчание, всяка дума би била жестокост.

— Жестоко е — каза по едно време Джем, събрал някак сили. — Жестоко е, дето ми отнемат и него: доверието в моите хора. Разбери ме добре, Аяс бег! И ти, и аз понесохме достатъчно, за да заговорим като мъже. Аз не мога да ви вярвам и не ще ви повярвам. Допускам какво ви е струвала вашата преданост към мене и не ви виня, дето не издържахте. Ония, които са издържали, аз няма да срещна пак, както не ги и срещнах. Можеш да мълчиш; зная, че са мъртви — не съм го научил от тебе.

— аясбег. Джем приближи състарения, изстискан човек, който някога беше Аяс, и сложи ръце върху раменете му. (Всеопрощение беше това и в същото време — една много виновна молба за прошка.) — Повярвай ми, Аяс бег, аз се радвам дълбоко, че ви виждам. Ще говоря с вас като с пратеници на Д’Обюсон, ще чувствувам зад всяка ваша дума лъжа и принуда. Сменили са езика, може би и мислите ви, приятели; аз вече научих какво е страх и зная докъде води той. Но смея да се надявам, че не са сменили сърцата ви: докато се надлъгваме, вие ще ме обичате така, както ви обичам аз. Не съвсем всичко е във властта на страха, нали, Саади? — обърна се Джем към мене, а аз си мислех, че много отдавна не съм го виждал дотолкова възвърнат към онзи, отдавнашен, светъл Джем от Карамания.

Вълнението сякаш беше го пречистило. Джем се отпусна и усмихнат, и леко развеселен, попита Аяс бег:

— Какво иска от мене брат Д’Обюсон?

Онзи не проговори веднага, беше замаян. Разсъждаваше, изглежда, че господарят му ще да е изтърпял не по-малко от него, за да приеме неговото отстъпничество тъй просто.

— И тебе намирам променен, султанъм — каза ни в клин, ни в ръкав.

— Карай, върши си работата, Аяс бег! — отвърна Джем. И Аяс я свърши. Много безстрастно, нали чрез него говореше друг, той съобщи на Джем, че пратеничеството на Прюис ще пропаднело — срещу Маджарско се обединили всички, дори Папството с Венеция и Медичи, за да попречат на един поход, който би ползвал Балканите. Но и без това Прюис нямало да сполучи; франция не била съгласна да изтърве Джем — само от користни подбуди, подчерта Аяс. — О, да! Папството ме желае безкористно-вметна Джем.

— Господарю! — Аяс заговори по-живо. — Разбери, днес най-добре за тебе би било в Италия, тъй и тъй маджарите не ще те получат. Западът за нищо на света не ще позволи възраждане на Сърбия, Византия, България, а една Корвинова победа би означавала това. Ти можеш да избереш само между франция и Папството. За разлика от Франция Италия вече е пряко застрашена; тя много скоро ще почне войни с Баязид и тогава ти ще излезеш начело. Тук цял живот биха те пазили като оная кокошка, дето снасяла златни яйца. На мене не вярвай, добре! Послушай Каитбай, майка си!

Аяс подаде на Джем няколко свитъка и млъкна, докато Джем жадно, забравил всички ни, четеше. Видя ми се, че четенето му трае твърде дълго. И внезапно, като остави листовете да се изхлузят, той притисна с две ръце слепоочията си и не изрече, а простена:

— Не мога вече да повярвам и на майка си, Саади! Оставете ме, махнете се по дяволите!

Какво ти по дяволите! Аяс бег беше изпратен, за да свърши работа, от която зависеше главата му. Дали наистина го потресе Джемовото страдание, или бе подгонен от страх пред черните братя, но Аяс бег намери едничката дума, която трябваше:

— Помисли за нас, султанъм! Петнайсетина живи наши са още в ръцете им.

Много, много бавно Джем се събуди. „Боже милостиви!

— рекох си. — Докога ще искаш още и още от Джем? Докога ще го караш да участвува в собствената си казън — нямат ли край човешките средства за изтезание на човека!“

„Нямат! — отговорих си. — Ако е наистина човек, би го принудил на всичко, като го заплашиш не със смъртта му, а с мъките на неговите близки. Така той дори ще вземе участие в своето добре обмислено, добре проведено убийство.“

— Какво иска от мене брат Д’Обюсон? — повторно попита Джем. Отпаднало, примирено, отново претръпнал.

— Да отговориш на майка си и на Каитбай, султанъм. Поточно — да ми дадеш още два листа със своя подпис. И после — най-важното: не се противи да те отвлекат!

— Какво? Та братята провалиха четири мои опита — кой ще ме отвлича? Дук Шарл ли, Корвин ли, кой?

— Не, султанъм. Ще те отвлекат братята. Ти си нямаш хабер; Орденът вече не ти е господар. Кажи, султанъм, не си ли забелязал някаква промяна?

— Не — отговори Джем с празен поглед.

— Не си ли имал необичайни срещи по време на лов, из околните гори, по пътищата?

— Разпит ли е това, Аяс?

— Криво ме разбираш, султанъм. Но не предполагах, че новото положение при Боазлами не се е издало с нищо. Около замъка гъмжи от кралска войска. Тя е настанена и в селото долу, и в по-далечните села, понякога преоблечена. Горите, из които ловуваш, са пълни със засади; силна стража нощува по всяка пътека, мост и проход на дни езда от Боазлами. Кралството не е съгласно ти да бъдеш повече собственост на Ордена, султанъм.

— Собственост! — избухна Джем, рипна и закрачи из покоите си. — Собственост… За първи път някой ми го казва в лицето. Благодари на бога, че си ти, Аяс, а то бях се заклел, че ще удуша първия, който посмее. Глупаво… би било страшно дребно — няма мъст за превръщането на жив човек в собственост!…

— Тъкмо затова ще отмъсти на краля Орденът, ако не му попречиш да те отвлече, султанъм — заговори след доста време Аяс; беше чакал Джем да поизстине. — Ти още не познаваш истинското затворничество, не искам да те плаша. Кралят би те заключил зад катинар, нали не му трябва съдействието ти — само парите на Баязид…

— Мълчи, Аяс, мълчи!… — прекъсна го вяло Джем. Бе настъпил пак отлив у него. — Орденът ще мъсти за мен! Орденът ще ме освобождава! Гавра е цялото човешко битие, Аяс…

— Все пак, султанъм — (студена пот бе обляла Аяс бег), — аз трябва да занеса отговора ти!

— Едничкото, което ни е позволено — (Джем и не чу Аясовата молба) — то е: да не сме съгласни. Зная, нищо не променя несъгласието ми с гаврата над мен, над мама, над съдбата на хиляди хора, но аз ще бъда човек — макар да ме няма в тефтерите на никоя държава — докато не съм се съгласил… Така им и отговори, Аяс бег: вършете, каквото желаете, Джем султан не е съгласен!…

Той вече приказваше, опрял чело о стената, гърбом към нас, гърбом сякаш към цялото битие:

— Не ще се зачудя, ако утре Джем султан оглави не поход на застрашения Югоизток, а просто кръстоносен поход против турците… Чудесно зрелище! Синът на оня, който живя, за да наложи полумесеца над кръста, язди под християнски хорутви и псалми… А може и да носи наметка с кръст над лявата гръд…

Сега се намеси Синан бег, беше все мълчал:

— Бог е един и няма друг! — каза той, загледан встрани. — Щом е така, и ние, и те служим нему. Само под различен знак, нали?

— Дано са обковали с достатъчно дебело олово ковчега на Завоевателя, дано са го закопали достатъчно дълбоко!… — говореше на себе си Джем. — За да не види докъде я докарах.

На следната сутрин Синан и Аяс, предрешени като християни — така ги издокараха братята, — поеха на север. Независимо от отказа на Джем. те щяха да търсят дук де Бурбон — първия кралски враг, — за да му предложат участие на страната на Инокентий VIII в случая Джем.

Показания на филипина Елена де Сасенаж, подстригана под името Мадлена, за случилото се през лятото на 1486 година

Виждам, че моята съдба ме преследва и след столетия. Не е прието една истинска дама да бъде оплитана в съдебни истории, но вие, изглежда, сте узнали: с мене подобни церемонии са излишни. Да, с мен не се церемониха и приживе. Трябва ли да обяснявам защо?

Заради Жерар. Не, не, не се извинявайте, загдето сте ме връщали към спомени, може би мъчителни. Аз толкова пъти бях длъжна да преповтарям, да се оправдавам и разкайвам за Жерар, че дори не ме боли. У всекиго страданието има някаква мярка; отвъд нея то преминава в чиста злоба. Моята мярка не е била голяма, види се.

И така. На двайсет и първата си година аз, дъщерята на барон де Сасенаж, влязох в престъпна връзка с неговия оръженосец. Престъпна връзка — това определение чух толкова много пъти, че в мислите ми то измести първото: любов. Не зная дали — ако предвидех какво ще ми струва тя — бих й се оставила. Но всичко наоколо ме убеждаваше, че не върша нещо изключително. Моето време, моята среда и семейство не бяха твърде целомъдрени.

Моля? Не било редно една жена да излиза с такива твърдения ли? Та каква жена съм аз? Жената — така си мислех през дългите години, които ми бяха оставени само за размисъл — е същество съвсем като мъжа, от което обаче всички изискват да изпълнява някаква роля. И жените я изпълняват срещу висока цена. Е добре — за мен такава необходимост отпадна; аз бях сбъркала ролята си още в нейното начало и с нищо не можех да загладя лошото впечатление.

Повтарям: нашият живот не блестеше с целомъдрие. Господарите на дома — бащи, съпрузи, братя — се губеха с месеци, ако не с години по своите мъжки работи, тяхното място не беше у дома. В къщи оставаха жените, заобиколени, за да бъдат пазени и обслужвани, от тълпа момчета, недорасли (не толкова по възраст, колкото по произход) за делата, които се казаха.

Негласно се подразбираше, че благороднишките жени не се занимават само с везба върху кадифе, докато мъжете им липсваха. Животът ни ни предлагаше твърде разнообразна съблазън, твърде сигурни удобства през тия месеци самота. Дамите се грижеха единствено за тайната. Не беше трудно, в домашния свят съществуваше някакъв неизговорен съюз срещу ония, които обикаляха света. Той вероятно се основаваше върху завист и зависимост, но беше непоклатим.

Нашият дом бе небогат и малобройна — прислугата му. Баща ми, втори син на рода де Сасенаж, е трябвало да се примири със замъка на жена си, моята майка, да търпи цял живот брат й, неговата жена и децата му. Той ги избягваше — рядко виждахме барон де Сасенаж между нас и нищо чудно, че синовете му, двамата ми братя, поеха на свой ред по света. Единият загина млад във войната на Неапол против Папството, а според последните вести от другия — бил се наел при крал Матиаш. Така аз оставах единствена наследница на замъка. Изтъквам го, понеже то донякъде обяснява защо именно моят грях остана непростен между хиляди равни по тежест грехове.

За онова, което е било с Жерар, бих искала да не говоря — то няма отношение към случая Джем, а аз държа поне малко нещо от живота ми да бъде само мое. Жерар беше оръженосец. И досега не съм наясно дали го желаех тъкмо с любов, защото той стоеше неизмеримо по-ниско от мен, но беше млад и хубав, а трите наши месеца са се запазили в паметта ми просто сетивно.

После нас ни уловиха. Вуйчо-баща ми пак беше някъде далеко. Тогава още не разбирах защо вуйчо вдига такъв шум около историята, защо я обявява високо за позор на цялото ни семейство. Това, че той уби Жерар, аз приемам, то се полагаше, но неговото убийство можеше да бъде обяснено по сто начина, ако изобщо е необходимо да обясняваш смъртта на свой слуга. А вуйчо ми сякаш търсеше да изплаче пред все повече хора дълбокия си срам, докато доведе майка ми до изстъпление. денонощно ми повтаряше, че трябва да се подстрижа за монахиня преди завръщането на татко, ако не искам да се случи нещо по-страшно. Тъй като не виждах кое ще бъде по-страшно от страданията, в които живеех, аз настоявах с мен да разполага само баща ми. Отказах манастира, с една дума. Впрочем и съгласието ми не би означавало повече. Никоя благородница не постъпваше в манастир просто така; бяха нужни пари, много — зестра за Христовата невеста. Откъде тия пари?

Преживях ужасни седмици. Всички в Сасенаж — семейството ми, прислугата, съседите, чак селяните — ме гледаха като чудовище. Едните, знаех, ме коряха, че съм опетнила благородничеството, а другите — че заради мен е загинал един техен. Тази двойна вина ме изгаряше тъй жестоко, та нощем не смеех да угася свещта — из тъмнините веднага излизаше Жерар, какъвто го бях запомнила от последния ни път: разгорещен и сит, горд със своето мъжество. Така бе изглеждал едва час преди вуйчо ми да го свърши. Беше го извел на двора, не му разреши оръжие — как ще се бие наравно със слугата си! — и го прониза. В слабините, за да умира по-дълго. Жерар наистина ви часове, влачейки се по плочника на пустия двор (всички се бяха изпокрили), като че чертаеше с кръвта си кошмарна рисунка. А в моите видения смъртната му рана зееше навсякъде — целият Жерар се превърна в някаква рана върху съвестта ми. И по-добре. Иначе бих умряла от самосъжаление.

Вече не плачех. Границата на болката беше прехвърлена, чувствувах хладно озлобление. Не заплаках и когато трябваше да застана пред баща си, да му разкажа дума по дума с кого, кога и как. Вуйчо ми седеше до мен, за да не излъжа. Баща ми, блед, стиснал челюсти, наистина приличаше на убиец, та аз очаквах най-страшното, нали в него ме уверяваха всички от седмици насам. Но едва започнала, като призовах светиите на помощ, барон де Сасенаж изрева: — Стига! Мога да си го въобразя и без вас! Той скочи. Четях последната си молитва и — макар напоследък да живеех с усилие — почувствувах мъка, че повече не ще живея. Но баща ми мина покрай мен, а зад гърба си чух — преди да се извърна — ударите на тежкия му пестник. Баронът бъхташе своя шурей с ожесточение, което изпитват всички търпеливи хора в края на търпението си. Оня беше съвсем не готов, а не мисля и иначе да би се противил — не беше от храбрите. „Хиена! — чувах как хрипти баща ми. — Пълзяща гад! Да те няма!“

Когато вуйчо се измъкна, за да не го видя никога, останахме двама. Баща ми изведнъж грохна, скри лице в длани, а аз (едва тогава съзнала доколко всичко у мен е изпепелено, защото не чувствувах жалост, нито разкаяние) се питах вярно ли плаче. Не плачеше.

— Елена — каза той след малко, — ти сама усещаш какво ми причини. Сасенаж е нямал богатство или власт, един непрокопсал войник и зет на къща, това е бил Сасенаж. Вярвах, че поне съм опазил чисто името си…

Но не изрече: „Ти го омърси.“

— … Ти може би ще ми отговориш, че не си първа и единствена. Познавам хората, всред които живеем, и зная, че за тях престъпник е само заловеният престъпник трябваше да се съобразиш. Трябваше да помниш, че из дома ни пълзи някой, комуто е изгодно Сасенаж да бъде без наследници. А аз не ще позволя! Не щете изпратя в манастир, Елена. Двама ние ще поправим това, което сме допуснали двама!

Такъв човек беше баща ми — бог да го прости! — дано вие го оцените, защото в Дофине му се смееха. Според всички той би трябвало да накаже дъщеря си и се отрече от нея, за да запази донякъде поне своето име. Баща ми направи обратното; взе да ме води по всички ловове, турнири и тържества из Дофине.

Не бях сляпа — страданието ме изостри, — за да не се досетя, че барон де Сасенаж ме натрапва на благородничеството, излага на показ прелестите ми, дано ми намери мъж. Чувствувах се бездънно унизена. Заради него — вярвайте, аз отдавна бях претръпнала. Виждах как пред хората той търси някакво много тънко поведение — и да покаже, че осъжда дъщеря си, и да не им позволи волност спрямо мен. Усещах как трепва при всеки хорски смях, сякаш се бои, че се отнася до нас двама. Топях се от съжаление към татко — извън всичко той живееше в непрекъснат страх: ами ако ме завари някоя заран обесена? Стараех се да го убедя, че се забавлявам умерено (бих го озверила, щом изпитах истинска радост), че съм признателна за прошката му. Един господ видя колко ми беше леко.

Въпреки всички напъни на баща ми (а може би и поради тях), той не ми намери жених. Мъжете биваха особено мили с мен, толкова мили, колкото не е прието, но насаме. Не се лъжех — имаха ме за достъпна. А в обществото чувствувах наоколо си празнота и хлад. Никой не искаше да се пише третият смешен покрай барон де Сасенаж и дъщеря му.

Така изминаха четири години — бих ги разменила срещу четиригодишна каторга. С всяка от тях баща ми губеше търпение, ставаше подозрителен, избухлив, зъл. Вече бе късно за манастир — как ще го обясни? Та нали ми прости пред хората, нали показа, че не се срамува от мен. Друг изход нямаше: ние обикаляхме съседните замъци, къде поканени, къде — не, аз излагах новите си рокли и умението да яздя като никоя дама от Дофине.

Когато научихме, че в Боазлами е преместен турският султан, за когото много се говореше, баща ми видя в това голяма възможност: Боазлами за известно време ще се превърне в средище на благородничеството от Дофине и Савоя, тук ще се стекат чужденци. Вероятно някому от тях — чужденците, които не знаеха коя съм — смяташе да ме поднесе баща ми; виждах, че вече би ме прежалил и за певец. В Боазлами пристигнахме заедно с други дребни благородници от областта. Замъкът беше натъпкан до покрива от братя иоанити, трубадури и гости. На следната заран те се застягаха за лова.

Султана видях именно през онази заран. Бяхме вече на коне, когато той излезе, придружен от друг турчин. Бях толкова слушала за него, че го разгледах внимателно.

Джем султан беше почти млад, към трийсетте, неочаквано светъл за един сарацин. Не бих го нарекла хубав, нестройни и малко едри бяха чертите му, като у човек от ниско потекло. Съвсем различен намерих неговия приближен. Доста по-дребен, не мургав, но много черноок и чернокос, с нещо тънко, изящно не само в лице, а и в израз, в обноски. Когато човек ги гледаше един до друг, неволно заключаваше, че принцът е Саади, а Джем — негов оръженосец.

Не се осланяйте твърде на тази моя преценка, аз дотолкова бях се натърпяла на мъжка грубост цялото онова размахване на юмруци, висок глас, коравина и насилие, — че навярно и губех вкус към всеобщата представа за мъжество. Едно е сигурно: Джем се държеше неблагородно. Той говореше излишно гръмко, гърлено, при всяка дума си помагаше с ръце, сякаш не приказва, а гребе — накратко, бе чужд на достолепието. Моята първа присъда над Джем султан беше неласкава.

Трябваха няколко дни, за да я променя. Съзирах нещо трогателно и подкупващо у този човек и то бе естественост. Не мислете, че нашите благородници от Дофине бяха прекалено изискани, съвсем лек пласт добри обноски криеше у тях вчерашният войник, а седнеха ли на пиене и се разпуснеха, ставаха нетърпими. Да, сбърках. Неестествеността бе чарът на Джем, а че — бидейки естествен — той не разкриваше нищо пошло. Точно пиян, Джем рязко се издигаше над нашите, държеше се като човек, за когото пиянството е обичайно състояние на духа.

Колкото и осакатена жена, веднага по женски отбелязах, че занимавам Джем. Не беше повече от любопитство, лишено от мръсната двусмисленост, с която ме разглеждаха другите; за Джем аз бях необикновена не затуй, че съм спала с оръженосец. На третата вечер в любопитството му се намеси още нещо — възторг. Желание не забелязах.

Не съм си давала сметка, че очите ми му отговарят (нали така твърди Саади?) — бях вече мъртва за всичко, което е женска същина. Навярно ми е било просто хубаво, че някой не знае коя съм, че няма и как да узнае, щом не говори езика ни.

Когато излизахме на лов, обичах да страня от хайката — няколко минути свобода от погледи и усмивки. При езда ме водеше чувството, че (ако препускам все тъй) ще стигна страна непозната и аз ще бъда непозната в онази страна. И се зарадвах, щом Джем започна да ме следи в моето самотно препускане — бих взела и него там, и двамата не принадлежахме към Дофине.

В Боазлами не бяхме разменили нито дума, та за мен беше ненадейно, когато след един лов Джем ми предложи рамото си. Направи го неловко и трябваше здраво да се уловя за него, за да не залитна. За малко усетих горещината му, видях очите му съвсем близо до своите. Това вече беше желание, признавам: то дойде от две страни много силно — вероятно затова, че и той, и аз бяхме събудени за любов, а дълго живели без нея.

Сякаш отдалеко чух (нали двама бяхме застанали за миг върху онази земя, за която ви говорих) как се смееше благородничеството от Дофине. Стигаше ми, за да се върна към своя страх: какво ще рече баща ми?

Наистина той беше мрачен онази вечер, усещах, че приближава една от бурите, чести напоследък. И точно затова аз вече приемах усмивката на Джем, сама му се усмихвах. В края на краищата, щом човек заплаща толкова високо, нека поне има защо. Така мислех тогава, мислех и по-късно.

— Елена — започна баща ми след оная вечеря, — повече не мога. Четири години се правя, че не забелязвам с какви очи те гледат, но бяха хора, които имат право на това; ти си прегрешила по техния закон, по нашия, и ще те съди нашият бог. А това, което стана днес, не е по силите ми, Елена! Едно животно, от ония, които държат по няколко жени, посмя да пожелае дъщеря ми! Нещо по-страшно: не виждам ти да си разстроена, не си оскърбена. Нима дотолкова загуби човешка мярка, Елена!

Знаете, когато навремето бяха ме оплювали. а аз трябваше всекиму да обяснявам какво и как е било с Жерар тогава търпях. Защо сега ме нападна буйство, стремеж да отстоя? Дали загдето вече се чувствувах не съвсем сама — зад гърба ми стоеше Джем. Какво говоря! — една дума не бяхме разменили с него. Представете си как са ме били стъпкали, та дори мигновеното съчувствие на един непознат вече ми даваше смелост.

— И аз не мога повече! — изкрещях. — Защо си мислиш, че страдаш само ти? Ако все още се влача по земята, то е за тебе, татко, мен адът ми се струва обетована земя.

— Кой ми говори за някакво животно? — продължавах неистово, сякаш виках четиригодишната си мъка. — Кой тук няма няколко жени и тия жени — по няколко мъже? Защо само Джем и аз да сме петно върху добрите нрави? Нали за мига, в който бихме се събрал и, той ще е едничкият ми мъж, а аз — негова единствена жена. Какво важи преди и след?

Като го повтарям сега, не се срамувам, но забелязвам, че е смешно: докъде докарва човека една много потискана мъка. А баща ми не се разсмя. Той пак стисна слепоочията си и изглеждаше, че плаче.

— Господи — каза, — прибери ме, за да не виждам и чувам! Не си мислете, че отстъпи. Следната заран ние напуснахме Боазлами. На раздяла султанът ме гледаше втрещено. Не мъка прочетох в погледа му, а въпрос: „Защо?“ — питаше той. Да, наистина защо. Но отговориха ли на мен, за да отговоря пък нему?

Забравих го бързо; всяко ново преживяване потъваше в безизходицата на дните ми.

Брат Бланшфор ни посети през пролетта на следната година.

В Сасенаж не бяхме приучени на почетни посещения, а и семейството ни нямаше никого в Ордена „Свети Йоан“, чийто авиньонски командор беше братът. Въпреки това татко го прие с възможното приличие, според силите ни. След обяда Бланшфор се оттегли на разговор с него и това ни озадачи — барон де Сасенаж не беше личност, с която да се водят разговори.

„Джем!“ — мина ми изведнъж през ум, докато гадаехме. Нали Джем беше пленник на иоанитите, трябва да имаше нещо ново около Джем. Помислих го със страх. Ще рече, съдбата на Джем ми е била близка ли? Не. Просто си спомних с благодарност, че някъде има един, дето не ме е обидил.

Привечер — до привечер баща ми и брат Бланшфор бяха все разговаряли — извикаха и мен.

Намерих баща си възбуден — радостно възбуден, стори ми се. Той подкрепяше думите на брата с възклицания на одобрение, той направи всичко, за да се съглася с една игра, която трябваше да отърве него — баща ми — от непрекъсващото унижение и по-точно от мен. Всичко има край на този свят, защо не — и родителската обич?

— Когато вашата задача бъде изпълнена, мадам — завърши онази вечер Бланшфор, — вие ще получите дълбоката признателност на църквата, личната признателност на Светия отец. И подкрепата му. Ще си изберете най-изискания манастир във франция или в Италия, но то не е най-важното. Ще имате всеопрощение, Елена на пръсти се броят хората, получили всеопрощение от самия папа.

— Сънувала ли си това, дъще? — прегърна ме баща ми и сега наистина плачеше.

— Не — казах. Вече бях не само изтръпнала, бях като от дърво. — Не съм го сънувала…

Тринайсети показания на поета Саади за пролетта на 1487 година

За нас тя беше много тъжна пролет. Чрез братята — държаха се вече едва ли не като наши съзаклятници — научихме, че папските легати са сполучили повече от Прюис. Кралският съвет бил им дал да разберат, че ще отстъпи Джем само срещу купища злато и още едно кардиналство за франция. Инокентий не разполагал с първото и много се боял от второто. Впрочем и този опит да бъде Джем преведен по-близо до застрашените от брат му земи очакваше провал.

Джем прие вестта с нескрито удоволствие, той, който още преживяваше неуспеха на Прюис — какво ни влизаше в работа пазарлъкът между франция и папата!

Нека призная: може би бяхме неправи, но Джем никога не разсъди разумно над предимствата, които му предлагаше Рим. Не желаел — казваше — участие в нищо, свързано с калугери и попове: видял им бил образа, познавал похватите им. Така мисията на Синан и Аяс, изпратени, за да ни склонят към единодействие с Папството, не само не постигна целта си, а напротив: Джем видя в нея ново доказателство за двуличието на братята.

Впрочем Джем все по-задълбаваше в ненавистта си към Ордена или Светия отец. Нали знаете, когато ти отнемат много (нека още не твърдим — всичко), остава да се крепи някаква любов: любов към делото ти, към насладите и в краен случай — към някой човек. Джем ги загуби една след друга, тия любови, като ги замести с нещо равносилно — омразата. Сега той мразеше до сладострастие всички, облечени в черно, от Инокентий VIII (макар той, бидейки папа, да носеше бяло) до редниците иоанити, които почерняха ежедневието ни. Джем посвещаваше часове в израз на тази омраза; със същото удоволствие, с което някога бе търсил все по-изящни думи, за да излее своята обич към красотата, той напоследък издирваше най-низки, гнусни, обидни прозвища за братята. Чудех се откъде взима сила да ги ругае всеки ден по-настървено. Не му противоречех; зная, че ненавистта, както обичта, трябва да се излеят.

С една реч, щом узна, че Папството желае в него съюзник против Франция, Джем отприщи неизявена дотогава омраза спрямо нашите хазаи. А никога преди те не бяха били тъй внимателни към нас; братята, меко казано, ни се подмазваха. Те ни съобщаваха новини, за които не бяхме питали; уверяваха ни, че нашата скука (ама чак сега ли я забелязаха!) ще свърши, ако папата надвиел Кралския съвет; изброяваха ни съвсем не по монашески прелестите на Вечния град.

„Хм!“ — отговаряше неизменно Джем на такива, съшити с бели конци изказвания, а братята се терзаеха от безразличието му.

Не ще изброявам опитите за отвличането ни, които междувременно направиха Шарл Савойски или Папството. Тия вести научавахме от братята, та може и да бяха неверни. Или много окастрени, или прекалено надути. Ще спомена един такъв опит, защото той промени битието на Боазлами — нали нашият свят се заключаваше в Боазлами.

Лотарингският дук, съюзник на Бурбон и враг на дамата Божьо, следователно особено предан на Папството, се свързал с Шарл Савойски (предполагам, заговорът е бил разкрит още при тази стъпка) и го помолил за хора, на които да разчита пълно. Шарл го снабдил с двамина — Жофроа де Басомпиер и Жакоб де Жермини — познати като крайно ловки в подобни начинания. Помощта на Лотарингския дук се ограничила в изпращане на трийсет отчаяни мъже. Те трябвало да стигнат Са воя и оттам, заедно със споменатите двама благородници и Шарлови войници, да нападнат Боазлами и отвлекат Джем. Не мога да си представя как са си го представяли пък те — известно е, че по същото време замъците устояваха на обсади от по хиляди души цели месеци. Но Шарл навярно си е въобразил нещо особено рицарски героично. Що се касае до дука, убедени бяхме, че той само се е отчел пред по-силните си съюзници — папата и Бурбон — чрез една пол у помощ.

Трийсетината главорези от Лотарингия били задържани някъде из Бургундия от кралска стража и без всякакви мъки признали на Съвета (завлекли ги вкуиом пред Съвета) целта на предпролетното си пътешествие.

Предполагах, че тази новина е била много по-тежка за Шарл, отколкото за нас. Вече свикнахме с почти еднообразните несполучливи, половинчати опити за освобождението ни. И после, тия несполуки особено засягаха братята. „Ах, че хубаво. Саади! — казваше ми Джем. — Седиш си на трапезата, яздиш по лов и знаеш, че сега губи друг някой, не ти. Чудесно!“ Не можеше да ме излъже — съвсем не приличаше на човек, дето му е чудесно.

А около Боазлами пролетта вилнееше. Мокро зелените хълмове изглеждаха осветени изотвътре, защото над тях припадаше топло-сиво, безслънчево небе. Впрочем може и да имаше слънце — на север аз просто не различавах дали то грее или не — там всичко почива в сивкава светлина от различни оттенъци. Там пролетта не се запомня с по-ярки бои, ослепително светла. Северната пролет за мен беше само много сочна, много крехка и млада в своята зеленина. Съжалявах — простете за израза, — че не съм крава, някоя от множеството бели или златисти крави, които наблюдавахме от Боазлами. Защото пролетното чудо, струва ми се, там вкусват предимно кравите.

Да, шегите са неуместни, когато ще ви съобщя нещо важно, нова промяна в случая Джем. Тя настъпи точно през април 1487 година: в замъка Боазлами пристигна кралска стража. Падаше им се! На братята, искам да кажа. Сега те навярно разбираха какво сме изпитвали, когато броят им около нас непрекъснато растеше, когато си викахме: още тъмничари!

Кралските рицари изкачиха хълма в тържествена тишина, ако не смятаме дрънченето на железария. Отгоре ги гледаха братята, неми от изненада, сякаш попарени. Ония имаха делови вид. Вече на двора, те се изтърсиха от конете с още по-радостно дрънчене, строиха се по шестима със знамето напред и едва тогава гръмнаха барабаните им. Боазлами кънтеше като каменна камбана, докато братята се смъкваха от стените.

Битка ли? Не, не се стигна до битка — Боазлами бе островче на Ордена всред обширната френска земя. Просто из тълпата иоанити излезе брат Бланшфор (той ни бе последвал и в Дофинската командерия) и попита кралските, без всякакви почести, какво ги води.

Можех да му отвърна и аз (отдавна очаквах намесата на краля в случая Джем да придобие видимост), но отговори началникът на войниците — до края не научих чина му.

Много студено той обясни на Бланшфор, че последният опит за нападение над Боазлами принудил краля да се замисли върху сигурността ни. Орденът не би отстоял Джем сам, със слабите си възможности. Накратко — кралската стража идела да подсили нашата отбрана. Сега вече Джем с пълно основание би рекъл: „Чудесно! Нали от седем години ме кандърдисвате, че вървите по петите ми заради моята застрашена сигурност? Ето ви сега! Нека малко закрилят и вас; нека усетите колко е сладко някой да бди над съня и пиянството ти!“

Дни наред изразът, с който братята понасяха това чуждо натрапничество, явният страх и смущение, изрисувани върху брадатите им лица, бяха предмет на разговорите ни.

Още едно доказателство, че не сме животни: за човека злорадството е по-дълбока наслада от собствената му (на човека) сполука. Разбира се, и то скоро ни втръсна, още повече че войниците сгъстиха и без туй неведрия надзор над нас. При лов сега ни съпровождаха две стражи — на Ордена и на краля; когато се хранехме, сътрапезниците ни се деляха на две — монаси и кралски. Именно деляха се, понеже винаги се държаха поотделно, като оставяха дори празно място помежду си и се стреляха с погледи, които не бих нарекъл любезни. Струваше ми се, че Боазлами цял изпуска свитки, тъй нажежен бе въздухът около него. И всичкото би било много смешно, ако не беше потискащо до лудост.

Донякъде ни помагаше да понасяме туй напрежение пролетта. Освободен поне от стражата на студа (Джем докрай не му свикна, оплакваше се денонощно от вятъра и влагата), господарят ми се прибираше в замъка чак надвечер с нови предложения за разходки, лов и гости. Нито веднъж през онази пролет той не попита за барон де Сасенаж или дъщеря му, не пожела да ги покани в Боазлами.

Познавах го прекалено добре, за да повярвам, че ги е забравил. По-скоро допусках, че споменът за Елена е от най-скъпите за него и се бои да не го разбие при нова среща. Докато еди н ден за наше велико удивление не се явиха без покана двамата Сасенаж.

Дойдоха направо на обяда, непредставени преди това. Когато Джем влезе — той влизаше последен, като господар, — видях как се вцепени, и съвсем не беше трудно да отгатна, че през дългите месеци мълчание и привидна забрава Елена е заемала мисълта му.

Дошъл на себе си, Джем стремително се отправи към, трапезата, цял сияещ, сякаш освен него и Елена наоколо нямаше жива душа. Той й се поклони по тамошному, а тя — още по-ниско, разстилайки десет ката поли и фусти.

Стараех се — понеже тази сцена ми беше твърде ясна — междувременно да не изпусна из очи нашите сътрапезници, хазаи или стражи, както щете. Вече отдавна около нас не ставаше нищо, без то да значи едно или друго. Исках да позная кое именно е наложило появата на Сасенажови, кой от двамата ни тъмничари ги е призовал.

Старанията ми бяха напразни, французите рицари стояха прави, с най-почтителен израз върху коравите си лица, а иоанитите, както винаги, изглеждаха от камък. Само брат Бланшфор, племенникът на ДОбюсон, разглеждаше присъствуващите толкова зорко, колкото и аз, макар да го правеше по-умело от мене. Аз заключих: работата или е наредена от Бланшфор, или се върши против него. Тоест, нищо не заключих.

Довършихме дивеча, започваше неумереното пиене. Засега между Джем и Елена бе имало само погледи и полуусмивки. Направи ми впечатление, че този път ролите между баща и дъщеря са разменени. По-потисната, по-мрачно съсредоточена беше Елена, докато у стария избиваше ново самочувствие, важност и определено внимание към хубавата му дъщеря. Тя го отминаваше разсеяно, често отговаряше чак на повторния въпрос на баща си, и то-някак с презрение. и сякаш не го насочваше само към баща си — разливаше го над цялата маса и правеше разговорите принудени.

Нищо от цялата тази плетеница отношения не проникваше до Джем. Той гледаше Елена със светнали очи, прибутваше към нея чаши и блюда — ставаше открито смешен, с една дума. А аз се радвах, че в живота му ще настъпят няколко дни пролука всред винаги същите мисли и страхове.

След обяда бяхме вече сами, но аз си мълчах, за да оставя Джем на приятните му преживявания — той ме заговори:

— Саади, ще те моля да бъдеш около нас, когато сме с Елена.

— Преводач ли ти трябва? — Успях да не се разсмея. — Разчитай на мен!

И все пак — макар че се стараех да бъда непрекъснато с него, макар и следобеда, и на другия, и на третия ден Елена не само не го отбягваше, но го и насърчаваше с неотклонното си присъствие — Джем продължаваше да и говори с очи, сякаш думите го плашеха.

Едва на третата вечер, когато обществото беше порядъчно пийнало, а Елена изглеждаше дори не и отегчено трезвена, ами направо болна от досада, Джем ме улови за лакътя и — проточил през масата лице към нея — и отправи въпроса, за който очевидно му бяха нужни цели три дни:

— С какво мога да пропъдя скуката ви, мадам?

Нещо като насмешка се плъзна по челото на дамата, но не го разведри. Малко неуместно, стори ми се, на Джемовия въпрос тя отвърна с въпрос:

— Как сте със здравето. Ваше височество?

— Добре — недоумяваше Джем. — Добре… Защо?

— Защото нашият въздух навярно ви вреди. Все мисля, че страдате от студовете ни.

Нищо не означаваха тия думи. Елена явно целеше не да разположи Джем, а да докаже някому, че е излязла от своята затвореност. Много чувствителен, Джем го долови; той съжаляваше, че е проговорил и нарушил една близост, вече отишла отвъд думите. После, като гмуркач, той пое дъх и каза:

— Позволете да ви предложа един съвсем малък лов утре заран, мадам. Ще бъдем само трима. Не ми отказвайте, моля ви!

Елена упорито разглеждаше пръстена си. В израза й имаше обиден гняв. Но тук се намеси старият Сасенаж, напразно го взехме за пиян:

— Това е чест за дъщеря ми, Ваше височество. Утре заран тя ще ви чака.

Елена го стрелна косо, поклони се и излезе. Брат Бланшфор я изпроводи със загрижен поглед.

— Саади, аз я обидих! — прошепна ми Джем, съвсем разстроен. — Може би не познавам техните нрави. Какво да направя, Саади?

— Поднеси й стиховете си — казах. — Или някой накит… Знам ли? Не зная кое от двете по подхожда за дама, при нас те са просто жени.

— Да… — провлече Джем, а през остатъка от вечерята усещах, че обмисля утрешното си поведение.

На заранта го заобли ч ах, сякаш се отнасяше не за лов, ами за представяне пред владетел. Джем ме караше да сменям тази или онази негова дреха, намираше всичко неподходящо — не бях го виждал толкова чувствителен към външността си. Когато най-сетне се приготви, беше невероятен — така ще е блестял Харунал Рашид на първата си сватба.

Преценката ми май се изплъзна в усмивка, защото Джем се разядоса, смъкна всичките тия парцали (според собствените му думи) и облече своята ежедневна ловна дреха. Тя беше не по нашенски тясна — полека и дрехите ни бяха съобразени с тукашния обичай, — та красноречиво подчертаваше и стройните Джемови крака, и тесните му хълбоци, стегнатия корем, оставяйки свобода в плещите — Джем имаше много хубави плещи, като плувец.

Кой от нашите отдавна или отскоро мъртви, затворени в Баязидовите тъмници или на Родос — би познал господаря си в този рус франк? Та що за наш бе всъщност Джем, трагична сплав от Изток и Запад, кръвосмешение между християнство и ислям, недоразумение между епикурейство и стоицизъм — красива смес от русота и мургавост? Не беше ли целият му живот доказателство, че мелезът си остава ничий — той сам не успява да оглади ръба, дето се срещат двете му половини; защо иска да го приемат цялостно нашите или чуждите?

Джем вече слизаше; прескачаше стъпалата по две; от цялото му същество лъхаше небрежна устременост, каквато си позволяват само много младите, много красивите мъже. Заварихме дамата на двора, още невъзседнала. Полите й бяха затъкнати в колана, изплетен от златни халки; долните й фусти — бели, корави, обшити — бяха малко по-къси и оставяха на показ прасците й, стегнати в мекия ботуш. Беше хубава въпреки мършавостта си. Тъкмо тя правеше Елена някак не плътска, затова пък много действуваща на въображението. Джем й помогна да яхне, тя се опря о рамото му само с пръсти, сякаш мекото на дланта й се чинеше прекалено близко и оголено. Джем непрекъснато се мъчеше да улови погледа й, но тя нарочно отвеждаше очи.

Поехме през пролетните ливади. Стражата ни следваше отдалеко. Колкото и да намирах Дофине неприветлива, пролетта я бе разхубавила; тревите цъфтяха със стотици цветове, дори издаваха нещо като лек, тръпчив мирис; по небето на Дофине се гонеха прозирни облаци.

Двамата яздеха пред мен. Стараех се да бъда настрана, за да не преча на мълчаливия им разговор, но на Джем пак потрябваха думи.

— Саади — извика ме той. — Защо ни оставяш? Попитай мадам дали е спала добре!

Попитах я. Както снощи. Елена отмина въпроса му. У жените има наистина майчинска жал: те доброволно поемат върху себе си първите трудности в един решаващ разговор.

— Аз мислех често за вас, принце — (нарече го така, а не „Ваше височество“), — през цялата изтекла зима…

— Аз навярно — по-често, мадам отекна той и добави: — В моята страшна самота.

Прието е да се счита, че един мъж, в стремежа си да впечатли предмета на своята любов, извършва подвизи върху полето, където се чувствува призван. Че излага силата на прасците и раменете си, ако е атлет; че разстила килим от хубави думи, ако е поет; че разсипва дебел пласт елмази и бисер, ако е властник. То е по-късно, казвам ви — с него ние се мъчим не да спечелим, ами да задържим една жена. А първият удар, който й нанасяме — сигурен, безотказен, — е да пробудим нейното съжаление; нищо не поваля жена, както съжалението.

Впрочем в това се прицели и Джем; едва проговорил, той спомена самотата си, макар по онова време да не бих го нарекъл самотен.

Елена се извърна, вече не криеше очите си. Те разбираха Джем.

— Как понасяте самотата, принце?

— Можете да си представите. — (И тук Джем се остави на своя усет; не заописва нещо, което Елена, без думите му, би си представила много по-страшно.) — Случвало ли ви се е да изгаряте в самота, отхвърлена, забравена, обиждана?

Жената замълча, сякаш се бореше със себе си. Усещах как нейната затвореност, позволила и да понесе именно самотата, именно обидата, се бореше с предвечната нужда у човека да се разкрие, дано получи съчувствие. Знаех, ще победи последното; Джем залагаше на сигурно.

— Случвало ми се е — отговори Елена с глас, който идеше издълбоко; за първи път чувах нейния глас. — Струва ми се, всичко, което изживявате, ми е отдавна познато… Може би в по-жесток и безнадежден вид.

— Елена!… — Джем сви коня и с едно от ония движения, които го правеха по-млад от годините му, положи длан върху нейните пръсти.

Гледах ръцете им, две ръце — на мъж и на жена — върху влажната конска шия. Джемовата галеше нейната едва доловимо; Еленината бе съвсем неподвижна, но не като мъртва, а вцепенена. Забелязал съм го у много поривистите, страстни хора. които — веднъж отпуснат ли се — трудно спират насред път.

— Вярвайте ми!… — започна Джем с най-честото заклинание на влюбените и очевидно без да знае как ще продължи.

Но Елена много рязко изтегли ръката си, отметна глава и изгледа Джем отчаяно настойчиво, като че искаше да проникне през него.

— А вие не ми вярвайте, принце, не ми вярвайте!

И скрито се озърна, сякаш я преследваха и биха я чули. Джем беше смаян.

— Елена — каза, — не ми искайте невъзможното! За мен вие сте едно друго аз, по-добро, навярно и по-изстрадало. Нищо, което вършите, не би могло да е лошо, иначе ще се наруши световната хармония. Аз ви вярвам като на себе си, Елена.

Дамата Сасенаж разплиташе юздите на коня си, а между веждите й се събра раздразнение. Така изглеждат децата, когато им откажеш нещо.

— Аз ви предупредих, принце — каза тя.

Сега си спомням онзи техен разговор, преминал през мене. Радвам се, че го помня, защото той оправдава Елена.

Знаете, често твърдят, че в любовта някой бил измамен коварно и хладно. Чиста лъжа! В любовта човек винаги, упорито, без оглед на истината — не само на намеците й, а дори на нейното открито признание сам мами себе си. И то е навярно най-хубавото в любовта: че ти позволява напълно да забравиш истината.

По-нататъшния разговор между двамата не ви предавам — той изцяло приличаше на всички подобни обяснения, в които любовта е просто повод да говориш подробно за себе си пред желан слушател. Забелязали ли сте? — рядко хората те чуват, когато им описваш себе си; то става поначало само в любовните обяснения.

Аз поемах думите им и ги прехвърлях. Двамата вече не ме усещаха като отделен, аз бях тяхното живо ехо. Бе забавно как Елена или Джем стояха за миг със застинала усмивка, докато единият произнасяше своите горещи вопли — в този миг другият още не знаеше значението им. Едва след намесата ми неговото лице светваше, думите го достигаха. Чудо беше този съкровен любовен разговор между трима!

На връщане препускаха тъй, че трудно ги догонвах, а май вече не им и липсвах. Виждах ги пред мене, млади и леки на седлата, понесени от един и същи вятър предчувствието за сладост и мъка, надежда, доверие, страх. Следвах ги и си мислех, че трябва да си много неизкушен, за да завиждаш на влюбените — на мене ми беше жал за тях.

През следващите дни Джем стинеше от ужас, че ще му я отнемат. Не, този път бдителността на братята бе заспала, докато под очите им Джем печелеше близък човек, плът от своята плът, както говори Библията. Това беше подозрително.

— Не те ли изненадва, султанъм, дето братята най-внезапно се писаха сводници?

— Не искам такива думи около нея! — викна ми Джем и с това доказа, че бягството му от истината е в пълен ход.

— Плаши се не от думите, а от онова, което определят! — настоях. — Вече шест години не помня братята да са изпуснали жив нито един, дето те е доближил.

— Твърдиш, че тя е застрашена, така ли?

— Не! — отрязах. — Защо ще ти поднасят Елена, ако не им е била по угодата? Боже мой, Джем! — вече виках и аз. Бяхме навън, та се осмелих. — Не си малоумен, разсъди сам! Кому братята позволиха да ти съчувствува, да бъде без надзор с тебе? Тук има нещо, Джем!

— Има, има!…. — тръсна нетърпеливо глава той. — И нека, чуваш ли! Ти си ми приятел, Саади — Джем прие гласа на галено дете, с който съм го запомнил от Карамания. — Как приятелят ми не разбира, че аз бягам, че тия седмици са едничкото мое всред години на недоверие, отчужденост и страх? Защо ме будиш, Саади?

Много странно… Джем грешеше почти винаги, когато следваше разсъдъка си; Джем почти винаги бе прав, когато му се противеше. Наистина нямаха отговор въпроси като тоя: — „Защо ме будиш?“

И така, моите съмнения млъкнаха, без да умрат. Аз престанах да предупреждавам. Пред себе си бях оправдан: едничкото, което отнасяме от този свят, са няколко сладки седмици самоизмама.

Като трето, но неизбежно лице, аз участвувах във всички по-сетнешни разговори между двамата. Давах си сметка с всеки изминал ден, че тия двама вървят към мига, в който не ще им трябва преводач. Сам го очаквах с нетърпение, сякаш страстта им. на минаване през мен, беше ме увлякла. А Джем и Елена много говореха тогава, като че разбили килията от мълчание и притворство, която ги бе потискала, всекиго поотделно, дълги години. Сега си отвземаха.

Пред Елена Джем изля шестгодишните си страдания, своето прераждане от идол на една войска и надежда на един народ в собственост на Иоанитския орден; пред Елена Джем изплака отчаянието и безсилния си гняв. своите съмнения в човека. С никого преди и след това Джем не е говорил тъй много.

Не считайте, че това стана поради някакви изключителни Еленини качества. В любовта не е важен (що се отнася до степента, силата й) нейният предмет. Важи само часът, твоята собствена зрелост или упадък, безизходица или вяра. С една дума — важи само твоето аз. През ония дни Джем стоеше върху ръб — ръба на човешката душевна издръжливост. Шест години той се противи на нещо неизбежно — превръщането му от човек в празно име. Джем се бори храбро, но всичко бе срещу него в тази борба. Тя щеше да завърши в мига, в който Джем ще се предаде на безбройните, безкрайно по-могъщи външни сили. Но между двете — между борбата му и Джемовото поражение — трябваше да има граница; той не би могъл плавно да отстъпи от своята шестгодишна съпротива.

Всичко туй аз обсъждах не тогава — то се превърна в заключение много по-късно. Много по-късно отчетох, че Джем бе се хвърлил слепешката в онази любов не поради прелестите на Елена, не и поради доверието, което тя му бе внушила (още от първата дума Елена не остави място за доверие между двамата). Но по онова време Джем навярно е усещал, че силите му отпадат, та сам се стремеше към един огромен трус. който ще му позволи да изплува или ще го удави. Джем си търсеше оправдание, загдето ще бъде победен. А какво по-силно оправдание от една измамена, поругана любов?

Не ви казвам — пазил бог! — че Джем бе замислил тази любов като нещастна. То беше подсъзнателно. Винаги съм се чудил колко тънко водеше Джем своя втори, невидим за останалите и съвсем без значение за световните дела живот. В него всичко бе майсторски разрешено, а аз съм свидетел, че Джем не обмисляше дори следната си стъпка, камо ли онези — далече напред. Защото притежаваше нещо, дадено само на жените и поетите: усет.

През дните, за които ви говоря, ние нямахме причина за оплакване. Братята бяха примирителни, сговорчиви и стражата им. която ни съпровождаше в разходките с Елена, сякаш само трябваше да уравновеси другата — кралската. Знаех, че с голяма охота биха се счепкали помежду си. макар да не знаех чие би било надмощието. Лично аз смятах рицарските перушини, панделки и златоковано оръжие за по-слаб израз на мъжество от тежката, заплашваща чернота на родоските бойци.

II

така. ние яхахме под майското небе на Дофине, северното слънце засили загара на Джем и той взе да ми напомня дните ни в Карамания с цялата им безпричинна веселост, със съвсем плътското удоволствие, с което на заспиване си мислех за утрешния ден.

А Елена сякаш оставаше настрана от нашето щастие. Всяка заран тя слизаше в двора, където я чакахме за лов или разходка, все със същия израз на затворена обида — види се. носеше го винаги. Едва след час тя се променяше — Джем я повличаше подире си. Гризеше ме остатък от ревност, гледах ли гида препускат: бяха пълни с диво желание към него ни води кръвта, разиграна при някое телесно усилие, ездата в случая. Струваше ми се че точно след такъв бяг, задъхани, отмалели, те ще стигнат мига, за който споменах.

Изпитвах и малко завист. Знаете, всред Джемовия двор ние не само не намирахме нередни своите мъжки връзки — гордеехме се с тях, те ни издигаха над плебейската зависимост от жената. Сега чак проглеждах, че Джем се изявява именно в тая непривична за нас обич. Вероятно защото Елена бе така различна от него, та той трябваше дълго и подробно да й обрисува себе си, своя мир.

Но вие сте на прав път, щом не давате твърде ухо на Еленината оценка за Джем: пред една жена мъжът стои не какъвто е, а какъвто би желал да бъде — страшно много я налъга Джем през ония сладки седмици. Ако го извинявате за това, че бил поет, не сте справедливи; чувал съм да го правят и хамалите.

Не зная дали Елена му вярваше; не наблюдавах у нея възторга на малкия Шарл. Това ме накара да заключа, че не е девица: първия път жените вярват. И друго ме наведе на същото заключение — у Елена личеше жадност. Човек не би я подозрял зад туй гладко, хладно открито чело, но аз пресичах понякога погледа на Елена. Той пълзеше като топла ръка. без любопитство или страх, тъкмо с познаване, от златно-мургавия Джемов тил, по плещите му; после плътно обгръщаше кръста. Тъй жените гледат мъж само в гръб. затова мъжете и не знаят, че има такъв поглед.

Забелязвах и още нещо — то може би принадлежи към тукашните нрави: Елена не отбягваше усамотение с Джем. Вечер тя често се отбиваше в стаите ни. Тогава аз работех до късно през нощта, Джем не млъкваше. Дали единствено на приказки бе разчитала дамата Сасенаж, не можех да разбера; не изглеждаше нито запленена от Джемовото красноречие, нито разочарована, че той си остава с него. Джем отдаваше посещенията й на нежно съчувствие, а аз знаех жаждата, която бях изненадал в очите й. И едното, и другото налагаха отговор.

Така една вечер, докато седях срещу моите влюбени, усетих, че те искат да се махна. Джем бе разсеян онази вечер, а цялата му стая беше сякаш затлачена от напрегнато нетърпение — то огъваше дори пламъка на свещите. Светлината им се гърчеше върху двете лица насреща ми. Унесени, потънали всеки в себе си, съвсем отчуждени ми се видяха Джем и Елена, както човек бива пред дълъг и неизвестен път.

А аз се колебаех дали да се махна притисна ме чувството, че ще допусна зло, че то не трябва да стане и в моя власт е да го спра. Тогава Джем ме измери почти с ненавист; предусетих — само след миг би бил безогледен, би ми казал думи, които ще помня до смърт.

Не потърсих даже предлог, запътих се към вратата. Не ме задържа.

Из ходниците — за да изляза на стената — се разминах с двама иоанити и един кралски баронет. Стори ми се, че се усмихват; всички имаха вид на сводници тази нощ.

Излязох на крепостната стена и прекарах там часове. Зъзнех в нощната влага, мерех времето в стъпки. Стараех се да мисля за друго. Когато след полунощ се прибрах, Джем вече спеше дълбоко, заметнат как да е. Беше гол като християнски мъченик.

Отпосле аз често прекарвах нощите си върху стената. Повече не зъзнех, вземах си дреха. Джем почна да минава без мен не само ноще. но и денем той предпочиташе езда и лов само с дамата Сасенаж, сигурен, че й говори достатъчно убедително и без преводач. Но дамата беше на друго мнение. „Дали са й тъй необходими езиковите тънкости?“ — попитах се, когато една заран тя ме помоли да ги придружа.

Из пътя се чувствувах толкова излишен, че повече нямаше къде. Яхах далеко от тях, дано бъда възможното по-малко смешен. После те спряха на малка полянка — изглежда, не първи път спираха тамДжем разстла наметката си, а Елена с чисто женска сръчност подреди за ядене.

— Заповядайте, Саади! — покани ме тя. Прекалено много внимание беше то към един слуга.

Седнахме. През рядката гора виждахме стражата да разстъпва конете си. Не близко, пазеше разстояние.

Както винаги при лов, Джем беше гологлав и разгърден. Той се облягаше на Елениното коляно с много ведрото и много жалко чувство на собственост, което носят мъжете, започнали да спят отскоро с някоя жена. Въпреки присъствието ми, Елена не се дръпна. Не бе ли изобщо не само явна, а дори показна близостта й с Джем? И защо — по дяволите! — тая близост не тревожеше никого в Боазлами? Дори баща й, който преди месеци отведе Елена за това, че Джем я бил докоснал с върха на пръстите си? Защо самият Джем не се усъмни, не ме накара да разпитам коя е Елена и какво търси при нас?

Това си мислех аз, когато Елена се обърна към мен:

— Саади, трябва да говоря нещо важно с господаря ви. Както бе облегнат върху коляното й. полулегнал, Джем я изгледа изотдолу.

— Принце — започна тя, като бърчеше чело и дишаше неравно, — не мога повече да понеса мъките ви! Не мога повече да яздя с вас под десетки погледи на тъмничари, не мога нощем да срещам пред вратата ви въоръжена стража!

Тук тя спря, сякаш се свършиха нагласените отнапред думи.

— Елена отговори Джем, без да се повдигне, само ръката му премина по косите й леко, — защо ми говориш на вие?

— Не искам повече да се мъчиш, Джем! — отчаяно каза тя (а това отчаяние май не беше едничко поради Джемовите мъки). — Трябва да се свърши!

От всички човешки чувства най-добре стоеше на Джем недоумението. Сега той го изрази в пълна сила. Впрочем имаше и пълна причина за него: нищо в отношенията им не бе подготвило такъв разговор.

— Джем, заклевам те! — продължи Елена бързо. — Заклевам те да се махнем!

Потрябва му време, за да смели думите й. После Джем се засмя, снизходително и горчиво наведнъж.

— Само че аз не искам! — отговори той. — Ужасно ми харесва да клеча в Боазлами под кръстосаните погледи на иоанити и баронети.

— Как намираш сили за шега! Какво чакаш, на какво се надяваш?

— На небето, — отговори Джем. Виждах, много би искал тя да млъкне.

— Аз те питам наистина, Джем, нима съм ти тъй малко близка, та се криеш от мен? Кой, ако не аз, би желал свободата ти?

Тук аз си спомних за Френка; спомних си как той — когато забележеше опасност за Джем — му превеждаше твърде обстойно нечии думи, размесваше ги със свои предупреждения. Но бил ли е на мое място Сюлейман, кажете!

Преведох стона на Елена. Бях цял изтръпнал. Не от страх (слава богу! — Джем нямаше тайни за признаване). От предчувствия.

— Кълна ти се, Елена — Джем взе ръката й, — ако аз бих знаял нещо, ти би го научила до вечерта! Аз наистина никому не се надявам. Умряха надеждите ми да се изскубна от плен… И по-добре, иначе нямаше да срещна тебе, Елена. Защо ми говориш всичко това — нима ни е зле в Боазлами? На това място бе редно Елена да се съгласи, беше дори задължително. Нищо подобно! „Или е най-долно оръдие в нечии ръце — помислих, — или го обича.“ Вярвайте, едва тогава допуснах туй. последното.

— Джем — продължи тя. — Аз дълго чаках да заговориш, да ми поискаш помощ. А ти мълча четири седмици; ти поверяваш другиму грижите за своята свобода. Или си се отказал от нея, Джем?

— О, боже! Моята свобода! — той го рече с такъв глас, сякаш не беше се стремил към нея шест години; сякаш не би напуснал мястото си до Елениното коляно заради някаква там свобода.

— Нищо, нека! — заяви тържествено Елена. — Въпреки тебе, ще направя, каквото мога, немалко може една жена, Джем. Моля те само: вярвай ми!

— Каква странна молба, Елена! — отговори той. — Бих л и ти, още преди година, предложил рамото си да слезеш от коня, ако не ти вярвах?

Честна дума! Джем каза това, именно това, и го мислеше, освен дето го каза. Той, който бе се чувствувал дотам опустошен, че изрече: „Не вярвам вече и на майка си.“

Втори показания на филипина Елена де Сасенаж за същото време

След показанията на Саади навярно ме считате за чудовище; това е обикновено определението за жена. която използва чаровете си преднамерено.

Не ще се оправдавам — прекалено много съм се оправдавала приживе; аз бях цялата покаяние и изкупление, докато и едното, и другото ми стана тъй нетърпимо, та се оставих да ме въвлекат в случая Джем. Участието ми в него бе цената, срещу която щях най-сетне да получа покой. Намирате ролята ми низка, а аз ви се кълна, че бих изиграла и двойно по-низка, за да изляза от един живот, който бе за мен всекидневна кръстна мъка.

Зная, че не ще повярвате, ако аз — подложената жена — взема да твърдя, че в предначертаната ми игра участвувах не като актьор, с повърхността си. Аз наистина се вживях в своята роля; за мен тя скоро се превърна в част, най-съществената, от моето битие. И толкова по-ужасно беше, че насила ме връщаха именно към ролята ми; онези, обещали ми мир срещу низост, не виждаха в мен повече от оръдие.

Моята задача бе ми се сторила трудна още когато ми я обясняваха. Аз трябваше да съблазня (каква дума! — но брат Бланшфор употреби точно нея) турчина, да спечеля доверието му и узная неговите тайни връзки със света навън, а след това — да го убедя, че ще спомогна за бягството му. Това бягство щяха да устроят по всички правила братята, за да измъкнат Джем из ръцете на френската охрана и да го предадат на Папството. Орденът вече бе разбрал, че му остава само тоя път. А тъй като Джем не желаеше в никой случай да премине у папата, той не биваше да узнае, че въпросното бягство е дело на Ордена.

Трудна задача, нали? Преди всичко: беше ли Джем така доверчив, както ме убеждаваха? И ако спечелех доверието му: ще намеря ли сили да го измамя?

„Ще намеря! — мислех си. — Какъв е моят избор? Те разполагат с баща ми; могат да уредят или откажат моето подстригване за монахиня. Какво ще правя, ако го откажат? Ще се влека още не четири, а десет години с баща ми под присмеха на благородничеството ни, за да търся жених: ще търпя укора на близките си и проклятията им. Или ще бъда продадена на някой съвсем закъсал рицар и ще слушам до гроб. колко много е преглътнал той. за да ме удостои с името си. Господи, по-добре смърт!“ — мислех.

И така, решила с последно усилие над себе си да извоювам право на отказ от света, аз заминах с татко за Боазлами.

Не ще повтарям, което Саади каза за нашите първи срещи с Джем: Саади до голяма степен е забелязал какво ставаше с мене: аз се борех между противоположни чувства. Ту се домогвах до близостта на Джем и до доверието му с ясната мисъл, че трябва да изпълня задачата си, ту за цели дни се оставях да бъда наистина обичана, наистина обожавана и желана.

Братята бяха сбъркали в избора си — често бъркат най-опитните, най-хладните познавачи на човека. Защо бяха сметнали, че Елена де Сасенаж е най-подходящата жена за случая? „Елена е опозорена — мислили са те, — та няма какво да губи; тя е притисната отвсякъде и лишена от своя воля,“ А не е ли близко до ума, че тъкмо човек, комуто не е останало за губене, е дотам отчаян, та може да си позволи и съвсем непозволеното? А не е ли ясно, че тъкмо жена, познала любовта, но отритната и усамотена, ще се остави да я съблазни дори една саката любов?

Не, не искам да намекна, че любовта на Джем беше саката. Не вярвам никоя от чистите дами на Савоя и Дофине да е получавала за един кратък месец тъй незаслужено много, като мен. „Все пак — мислех си по-късно, когато ме оставиха на мира, — може би съществува надземна справедливост: срещу всичко, което съм понесла като жена, аз имах и най-високото женско възмездие.“

А през ония седмици ми беше страшно. Бях успяла повече, отколкото братята се надяваха — Джем ми се остави без съпротива, сякаш отдавна бе чакал именно мен; той ме допусна до своите надежди. Саади не беше прав — не с У безразличие изслуша Джем молбата ми да му помогна; той; просто я намери ненадейна. Тъй извън всекидневието беше неговата любов, та Джем не би я примесил даже с горещата си воля за свобода. Но от мига. в който аз сама му натрапих тази мисъл, забелязах, че му ставам двойно по-скъпа; той щеше да избяга не само чрез мен, а и — с мен.

Трябваше да му обещая, че не ще се разделим, когато бъдем навън. Никога. Знаех, между влюбените няма по-задължителна лъжа от това „никога“, и все пак изгарях от мъка. Не можех да му кажа. че ще бъдем разлъчени още при първата смяна на конете, че аз ще се върна в Сасенаж, за да отпътувам към някой манастир за благородни дами, докато той — Джем — продължи към Рим.

И така ето как протичаха дните на моя двоен живот.

Заран аз излизах извън Боазлами с Джем. прекарвах часове на никога неизпитана радост. Не чувствувах, както преди, с Жерар, че върша престъпление — всички околни подпомагаха моята близост с Джем. Ние препускахме през ливадите на Дофине: аз пропъждах всеки страх и гузност; оставях се на щастието, че за няколко часа сме двама и се обичаме, и вятърът ни къпе, и слънцето ни плакне, и цялата пролет сякаш е постлана под нас. Бледи са думите за радостта на двама изтървани за малко затворници — не бих я сравнила с нищо.

За мен. непонятно защо, ония дни са се запазили в цветове. Нежнобледи или ярко наситени.

Бледа беше пролетта над Дофине със сивкавото си небе и крехка зеленина, всред която се провираше бялата кобила на Джем, ръждивата дреха на ездача й и тъмнозлатистата му коса. А ярка бе Джемовата стая вечер — при Джем научих езика на източните багри. Никога пурпурът не ми се е струвал така кървав, както атлазените постилки на леглото, никога индигото не е било тъй нощно-дълбоко, както възглавниците, разхвърляни върху лудостта на тигрови и леопардови кожи. Светлините от свещта потъваха в абаноса на креслата и отскачаха от изумруда на Джемовата наметка, от златната везба, която се обаждаше тук и там из полумрака, докато кадифето тихо напомняше за себе си с опалови гънки.

Вечер Джем не носеше своята ръждива ловна дреха. Той ме чакаше в някой от халатите си, който би стъписал и най-прочутия лионски майстор, пищен, като приказка от хиляда и една нощ. А веднъж, помолих го да се облече така, както един път в годината — в деня, когато иде пратеникът на Баязид хан, за да провери дали Джем е жив. Бях чувала, че братята тогава показвали Джем в целия му блясък — тъй оправдавали огромните разходи по неговата издръжка.

„Мразя тия дрехи — отговори ми Джем. — Повече от всичко те ми напомнят, че съм кукла.“

А аз настоявах. Трябва да призная, у Джем ме увличаше не само неговата горещина, откровената му страст; Джем ласкаеше въображението ми: при Джем аз отстъпвах пред целия чар на Изтока — приказно великолепие и загадъчна сила.

Та, настоях. И следната вечер заварих Джем така преобразен, че извиках уплашено. Надминаваше всичките ми представи. Цял в бяло и сърма, срещу мен се изправи един сякаш двойно по-едър и двойно по-възрастен от Джем сарацински султан. Той бе толкова непознат на любовта ми, та ми се счини, че вече са ни разделили, че Джем ми е отнет — много страшна беше тази мисъл. Тя ме накара да си дам сметка за ужаса, който ми предстои: краят. Колко скъп беше всеки още наш миг!

„Моля, снеми ги!“ — казах му с движение. Засмя се — пак Джем. Привлече ме и мимоходом духна свещта.

В зеленикавата нощ, нахлула през процепа, заживя едничко златото-то грееше от пода, от свлечените султански одежди, сякаш със собствена светлина. После всички цветове угаснаха, остана само една много голяма, много моя топлина.

Отивах си преди утринта. Само веднъж дочаках слънцето при Джем — неповторимо слънце беше то! Съвсем глупаво свързват любовта с нощите; няма в нея нищо по-сладко от това. да се пробудиш посред утро до любимия и да излезете двама под слънцето. Исках да го преживея с Джем и заплатих скъпо — оная заран брат Бланшфор ме заплаши, че Орденът бил в състояние вече и сам да води работите от мое име, ако аз не изпълнявам точно указанията му.

Впрочем към всички не конци, а вериги, с които ме теглеха, се прибави още една неразрешената, непредвидена моя привързаност към Джем. Сега ме изнудваха и с една близка раздяла.

След всеки лов, след всяка наша нощ, за да се прибера в стаята си, минавах през параклиса; като старши иоанит в замъка, Бланшфор прекарваше голяма част от своето време там. Представях си какви мерки бе взел, за да провери стените му, на тоя параклис, защото говореше съвсем без страх. Моите посещения минаваха за изповед — нали бях съгрешила и покаяна, полагаха ми се духовни грижи.

Отначало разговорите ни вървяха леко — все още нямах нищо за признаване. Но с всеки изминал ден те ми ставаха все по-нетърпими. Бланшфор не обичаше недомлъвките. Бланшфор ме разпитваше дори за израза, който било взело Джемовото лице при някоя моя дума. „Бихте ли се заклела, че той не ви лъже, дъще?“ — питаше ме, когато го убеждавах, че Джем не разчита на бягство, устроено от майка му, Корвин или Шарл Савойски. Бих, разбира се! Кълнях се във всички светии и Богородица и тогава ги намразих всички светии и Богородица! Как позволяваше тя низостта, в която живеех? Какъв задгробен покой ми обещаваше командорът! — та, ако има ад, той би бил тесен за мене. Възможно ли е, мислех си. един десеторно по-тежък грях да изкупи по-лекия?

След такива мисли започвах да лъжа под клетва лъжех съзнателно, все по-умело. Всяка моя лъжа искаше да спести миг страдание на Джем. Бланшфор ме изобличаваше, без да изрича, че не ми вярва; намекваше, дето се оставям да ме заблуждават; говореше ми за крайната поквара на Джем в женските работи — бил имал триста жени в Турция, това ми казваше, но аз не трепвах. Знаех, че в Боазлами аз съм жената на Джем и не ме засягаха никакви козни. Четири години лицето ми беше корава маска, но едва при моите изповеди пред Бланшфор я почувствувах непроницаема.

Забеляза го и командорът. Затова една нощ, призори, Бланшфор внезапно стана, изправи се гърбом към мене, сякаш да скрие доколко съм го вбесила, и произнесе натъртено:

— Много хитра ли се мислите, мадам?

Изстинах, макар никога да не бях повярвала напълно, че ще измамя човек като Бланшфор. „Сега ще ме изгонят от Боазлами, ще струпат куп нещастия върху Сасенаж; сега не ми остава нищо, освен смъртта!“ — това мина през мислите ми.

— Благоволете да съобразите, мадам — продължи Бланшфор безстрастно, — че вашето увъртане с нищо не помага на турчина. Надявам се, достатъчно трезва сте, за да си въобразите, че вие (тук Бланшфор се обърна и ме изгледа с неописуем присмех) ще отвлечете Джем за своя сметка, за собствено удоволствие — да бъдем точни. Тогава какво? Той или ще си остане тук, под стражата на краля, който вероятно ще го препродаде на брат му, или в крайна сметка Баязид ще успее да го отрови чрез някой закъсал за пари баронет. Това ли пожелавате на Джем?

Бланшфор замълча, а аз не намирах сили да се противопоставя на неговата безжалостна правота.

— Вие можехте, мадам — продължи той, — да ни предупредите, че вашата задача ви е противна. Вие я приехте — нима сте лъгала светата църква още тогава? Помислете за последиците, които вашето недостойно съчувствие ще навлече върху дома ви и турчина! Оставям ви на молитвите ви, мадам. Утре по обяд — без да излизате из стаята си — ще ми съобщите своите намерения. Този път — без увъртане! До края на месеца ние или ще успеем, или всичко е загубено. Романът ви с турчина свърши, мадам.

Беше първата заран, през която-откак бях в Боазлами — не отидох на лов с Джем. Навън грееше вече почти лятно слънце, виждах от прозореца си дъбравите, хълмовете, полята, където много утрини бяхме яздили с Джем. Свършено… Наистина идеше краят на моя топъл сън.

По обяд ме посети Бланшфор. Казах му, че съм съгласна да доведа нещата до успех. Нищо не би ми помогнало упорството, а аз бях готова на всичко заради една последна среща с Джем. За едно сбогом, което ще произнеса в себе си, не гласно — Джем нямаше да узнае, че тая среща е последна.

Бланшфор ми съобщи сухо, че отвличането било поверено на дук де Бурбон (дукът с удоволствие се месеше навсякъде, където би уязвил дамата Божьо, адмирала и кралчето). Значителна част негови рицари щели да причакат Джем при лова ни в петък заран. Боят бил сигурен, но бурбонските вероятно щели да вземат връх, поради числото си. Естествено стражата иоанити щяла да помага уж на кралската, защото Орденът държал да изглежда непричастен.

След това Бланшфор ми обясни моето участие в отвличането: да убедя Джем, че то е в наша (на двама ни) полза, че ще избягаме заедно в Савоя. при Шарл. Трябваше да осигуря не само Джемовата несъпротива, но и съдействието му: битката би могла да се затегне или пък да бъдат надвити бурбонските. Затова, докато тя още трае, ние с Джем, Саади и двама от хората на дука трябваше да откъснем и да запрашим по най-късия път към Вилфранш. Там ще ни чакал папски кораб под чуждо знаме.

Още същата вечер дума по дума повторих пред Джем Бланшфоровите заръки. Забелязах, че ме слуша по-скоро Саади: Джем беше неспокоен. Това, че бях липсвала цяла заран, че за първи път от седмици той бе яздил без мен, го разстройваше напълно обяснимо. Джем също бе почувствувал заплахата над нас и преживял нашата раздяла.

— Защо ми говориш всичко туй. Елена? — питаше ме той умолително, сякаш само мисълта за едно ново усилие го уморяваше. — Важното е. че си още тук, вече мислех, не ще те видя.

— Нека се махнем, преди да са ни разделили, Джем! — убеждавах го неубедително. — Днес е сряда, а в петък ще ни чакат при разклона в гората. Още докато онези се бият, ние ще се отправим на юг, за да ги заблудим. Щом стигнем Ла Ротонд, ще ни пресрещнат други посветени; те ще ни отведат при Шарл. в Савоя.

Говорех го като урок. а видът на Джем ми казваше, че работата е решена, ще го направим, разбира се, но сега нека не разчитаме много на сполука, нека мислим за себе си и за онова, което притежаваме в Боазлами.

Тогава се обади Саади: до тоя час не бе ме заговарял от свое име. Надявах се, че съм спечелила и него — Саади беше неповторим като приближен, истинско ехо на Джем. Сега Саади внезапно стана отделна воля:

— Мадам, нима Шарл не ни изпраща знак? При всички свои опити го е правил.

Бях изненадана, защото Джем никога не би поискал от мен доказателства.

— Нужно ли е, Саади? — отговорих не без смущение. — С Шарл аз се свързах чрез верига хора; може би се е боял от улики, от измама…

— Боя се и аз, мадам — каза Саади, втренчен в мене. — След всяко несполучливо бягство нашите свободи (ако мога да ги нарека така) намаляват. Аз ви моля, заклинам ви в господаря си, мадам: откажете се. ако не сте съвсем, съвсем сигурна, че ще успеем!

Ето, това бе връхната точка в мъките ми при Джем! Нямах очи да срещна погледа на Саади, осъдил се на доброволно заключение, за да бъде с Джем; чинеше ми се, че ще извикам с все сила (да става, каквото ще!) „Повече не мога, не искам!…“ Мълчах под тихия укор на Саади, разбрала, че той навярно отдавна знае и коя съм, и какво търся в леглото на господаря му — разбрала, че Саади не е опитал да ме спре по-рано, дано Джем открадне няколко седмици радост. Сега Саади ме спираше — нали романът (както се изрази Бланшфор) беше свършил?

— Жал ми е за вас, мадам — каза той съвсем тихо. Усещах, че ще се разрева. Цялото покаяние, в което бяха ме натикали вече години, всички ония укори и проповеди не ме засягаха. От мене се гнусяха хора, не по-добри от мене. За същите тях ориенталецът не бе човек — сарацин, мавър, турчин или грък, ние ги покривахме с еднакво име и презрение; те бяха торът, върху който цъфтеше нашата сила, търговия, култура — цялото ни самочувствие. А аз срещнах двама човеци през живота си моля, впишете това. аз държа! Единият ме обикна, без да попита коя съм, а вторият ми прости без упрек най-голямата низост, на която е способна жена.

В оня миг ми се стори, че у мен се надига неизвестна сила — така навярно се чувствуват робите, когато тръгват на смърт; така навярно един път се бунтува всеки унизен. Бях готова, кълна ви се! — да разкрия цялото си падение. „Стига! — мислех, близо до несвяст. — Стига!“

Попречи ми Джем. вярвайте! Той заговори, а Саади преведе:

— Господарят ми е недоволен, че си приказваме без него. Той е съгласен с вас, мадам.

Каза го, стана и си излезе. Джем го изпрати с недоумение — нищо не подозираше той.

Онази нощ съжалих, че бях се борила с Бланшфор за една последна среща. Беше ми непоносимо тежко. Докато лежах до Джем, сложила глава върху рамото му и чувах плътните като камбана удари на Джемовото сърце, размислях колко хубаво би било, ако човек сам избираше мига на смъртта си — бих избрала тоя миг. Нищо не съществуваше отвъд него.

Вероятно — ако имахме общ език — през нея нощ Джем би научил всичко за мене. без остатък. Защото аз наистина много говорих; пръстите ми минаваха по кожата на Джем — те търсеха не да задържат, а да запомнят; сълзите ми се събираха в добре познатата впадина между ключицата и рамото му. Беше едно истинско сбогом. От една страна.

Той го приемаше просто като голям пристъп на нежност и галеше косите ми. докато не ги усука на кичури. От време на време проговаряше на своя неразбран, варварски език. Май ме успокояваше, галеха ме думите му. Всъщност защо съм уверена, ме не се сбогуваше и Джем?

Отидох си преди зората, не исках слънцето да ме изненада с това лице. Трябваше някак да сложа ред в чертите му и да ги удържа така до петък заран. След това… нищо нямаше след това.

Разделихме се като всеки път. Не посмях да оставя по-дълго ръцете си около шията му — нека бъде като всеки друг път. Излязох тихо в тъмното. Затова се стреснах, когато в края на ходника се блъснах о някого.

— Мълчете! — каза ми той с шепот, но и по шепота познах Бланшфор. — Следвайте ме!

Не отидохме в параклиса, а в стаята н а командора(никога не бе проявил такава непредпазливост). Там горяха всички свещи, личеше си, че Бланшфор изобщо не е лягал.

— Мадам — обърна се към мене той, без да ме покани или да седне сам, — ние сме разкрити! Не зная как ще застана пред брат Д’Обюсон, не виждам и на какво вече ще разчита Светият отец сега Кралството има всички основания да ни постави под тройна стража или ще прибере турчина в някоя крепост на короната. Ние провалихме последната наша възможност, мадам!

— Кълна ви се, отче! — опитвах се да преброя всичко, което нахлу в мене при думите му; ужас най-вече. — Кълна ви се, че работих по силите си!

— Вярвам ви! — прекъсна ме той. — Ако не ви вярвах, би било твърде зле за вас, мадам. Но доносът беше насочен именно против вас, вие бъркате нечии сметки. Ще рече, свършили сте своето. Господи, кой да предположи!

Не ми влизаше в работа какво и защо. Мислех само, че сега Джем сигурно знае всичко. Представях си недоумението му, това недоумение се изостряше в отврата. а тя — в отчаяна ненавист. „Не, Джем не е Саади, Джем не ще прости, защото някога ме обичаше. Някога… Преди час.“

— Не желая да дочакам заранта в Боазлами, отче! — казах. — Моля ви, разпоредете се!

Седмица по-късно ме прие манастирът „Света Мария“ в Арл. Последният мирянин, когото видях, беше барон де Сасенаж. Татко гледаше подире ми. докато ме отвеждаха под дългата колонада. Дълбоко разчувствуван и щастлив. Без смъртта ми бе измит позорът от дома Сасенаж.

Четиринайсети показания на поета Саади за месеците юни — септември 1487 година

Нали нищо в моите дотукашни разкази не ви е подсказвало, че някога аз, Саади. ръка и уста на свои господар, ще се намеся със собствената си воля в случая Джем? Не е прието поетите да действуват, вярно.

Аз се реших, защото открай време сме свикнали да мислим, че най-страшното иде все пак от жената. От деня. в който Елена се появи при нас. изпитвах непрекъснато безпокойство. Колкото и безоръжен срещу света. Джем досега бе проявявал поне трохи здрав разум, а щом в живота му навлезе дамата Сасенаж, той ослепя и оглуша. Затова пък изцяло се чувствувах отговорен за неговата участ.

Още при първия разговор, в които Елена изостави въпросите за времето, здравето, лова и зарида върху страданията на Джем, настръхнах: Елена вървеше към някаква цел! Съпоставен с благосклонната ненамеса на братята в любовната история, която се раздипляше под погледа им. тоя разговор ме убеди, че Елена е подставена тъкмо от тях. После разсъдих — прекалено просто бе обяснението ми. Не би ли могло братята само да знаят, че Елена е подставена (може би дори да подозират или да са сигурни и кой я е подставил) — и затуй я наблюдават, оставяйки да стигне до края си нейната игра, та чак тогава да изловят съучастниците й? Такова тълкуване ме задоволи със своята сложност — започвах да проумявам Запада!

Вече споменах, че бях се отказал да будя Джем от съня му. „Спи си, момченце! — мислех си аз, по-старият, по-опитният. — Не ще позволя да те вържат заспал.“

И ето че вечерта, за която Елена току-що говори така покъртително (казвам го без присмех, наистина се измъчи горката!), видях с очите си как тя се готви именно да върже Джем насън. Той дотолкова бе разстроен от вероятността да го разделят с нея, че приемаше всичките й увещания, готов на всевъзможно безумие заради още няколко дни любов. Знаех, че никога не бе придал тежест на нейните мечти за свободата му. но навярно през любовните им нощи той се е виждал с нея навън, под звездите, без отвратителната хайка братя и рицари в гръб.

Онази вечер забелязах, че е разстроена и Елена, та заключих: дръпнали са й юздите, тя отиде твърде далеко в своето съчувствие към Джем. С жените е тъй. знаете — те едновременно и искрено изпитват чувства, които разумът взаимно изключва. Не намирах нищо чудовищно в това, че Елена плете въжето за Джем. когото обича всеотдайно-историята и книгите ни дават достатъчно примери в тази насока.

Наблюдавах не само двамата влюбени, а и третото лице между тях наблюдавах отстрани себе си. Защо ли пишете в заглавието и на тия мои показания „поета Саади“? Вижте какво: аз вече не бях поетът. Твърде дълго изпълнявах при Джем службите везир, ковчежник, затворник, дойка, бавачка и сводник. Вече наполовина се преобразих във френка и наполовина в Д’Обюсон. Иначе откъде ми идеше този безжалостен поглед върху живи хора. тези подозрения, черни почти колкото действителността? Почти, казвам, защото все пак представите ми за живота никога не се покриха докрай със самия живот — у мене не гореше, но все още мъждееше великодушието на Изтока, неговата любов към красотата: въпросната любов ти пречи да проумееш до дъно света, ноти помага да го понесеш. И в крайна сметка ми се струва, че между двама ни — Д’Обюсон и мене — за оплакване беше великият магистър: ако аз прозирах живота като него — тъй точно и сигурно, — бих се удавил в синьото море край Родос.

Извинете, отклоних се, но трябваше да ви изтъкна своите наблюдения над третото лице от играта, над бившия известен поет Саади.

Впрочем онази вечер ми стана ясно, че Елена е притисната да свърши своята работа в къс срок. Някой бе намерил, че тя влага излишна убедителност в любовната й част. И така, Елена щеше да е безогледна. Защо ли? Допусках два отговора. Първо-от поквара, покварата обяснява много необясними действия: второ — защото с нещо я държат, и то изкъсо. Лично аз предпочитах последното тълкуване по причината, която споменах: от любов към красотата. А също и поради туй. че Елена просто боледуваше пред очите ми от угризения. Низостта, изглежда, не бе нейна вродена черта и като куршум в заздравяла рана й причиняваше поне неудобство. Още не знаех кой използва Елена в случая Джем, но го псувах наум и я жалех (тя много точно предаде моето чувство към нея). На нищо не приличаше, дето я принуждаваха да се бъхти между страха и любовта си — и едното бе съвсем достатъчно за такова яребиче като нея.

Оставих ги на тяхната сърцераздираща нощ и застанах върху крепостната стена. Спомнях си Хайдар, който бе пропаднал някъде по пътищата към Маджарско, без да знае дума тукашна; спомнях си френка, които лежеше заровен под Румили — горчивият, ничий Френк, скептикът, умрял от преданост; спомнях си Касим бег, убит от Баязид, предпочел мъстта му пред изгнаническата съдба на Джем; спомнях си Синан и Аяс бег, преработени в родоските тъмници и разпращани след това по света като глашатаи на Родос… Не. вече не изпитвах никаква жал към онова яребиче. подложено ни от не знам кого — много по-достойни от Елена де Сасенаж бяха паднали жертва в случая Джем.

„Простете, мадам! — казах гласно и дори на френски. — Вашата няма да я бъде!“

С това бе отбелязано моето решение. Оставаше да го осъществя. Как? Не си задавах въпроса за първи път — докато ония там се любеха, аз си бях измислял отговори.

Струваше ми се неуместно да известя братята, че Елена уговаря Джем към бягство: не бях уверен дали именно братята не са в дъното му. Не по-сполучлива намирах подобна постъпка пред кралските рицари: много възможно бе тъкмо кралят да подготвя ход, който ще го отърве от досадната, на макар и призрачна собственост на Ордена над Джем. Е, какво — да се обърна към Матиаш Корвин ли? Ами че в Боазлами всеки, който не беше иоанит, бе кралски рицар!

Готово! — светна ми изведнъж. Така се зарадвах, че тичах из тъмните ходници на замъка като ухапан. Богато нещо е решението! Предвкусвах как една дума на някой си Саади ще сбърка сметките на папи, крале и разни други.

Пред вратата на началника ме спря стража. „Събудете го! — креснах (трябваше да вдигна колкото може повече шум, иначе ще ме очистят тихомълком). — Попаднах на страшно разкритие!“

Ония се позамислиха, единият влезе, докато другият ме вардеше. След малко се показа началникът по риза. Не бе смогнал да се запаше и носеше сабята си в ръка.

— Ваша милост — казах пак ненужно високо. — моля ви да дойдете с мене при негова светост Бланшфор! Ще чуете нещо нечувано.

Началникът се затътри подире ми, спеше прав. Повторих суматохата пред вратите на Бланшфор, но той не беше си лягал, изхвъркна при първите ми викове.

— Искам да направя разкритие! — рекох, без да се изсмея.

— Сега? Посред нощ? — много студено, но пребледнял ме попита братът и веднага ме увери кой е дърпал конците на Елена. Той, милият!

С лекота, която не помнех от Карамания насам, аз минах покрай брата и неканен се намъкнах в стаята му. Началникът ме следваше. Стояха прави и ме зяпаха в устата, но имаха твърде различен израз: кралският се мъчеше да надвие съня си, дано се отличи чрез моето важно разкритие, а Бланшфор напразно се бореше да овладее страховете си.

Бях кратък:

— Изпратена от неизвестно кого, дамата Сасенаж тази вечер убеждаваше господаря ми да избяга, Ваша светост, Ваша милост — казах. — Тя употреби в своята низка игра всички средства, не пожали усилия. Радвам се, че разкрих попълзновенията й пред вас, законните стражи на моя господар.

Това беше.

Началникът се разсъни напълно. Дотолкова, чесеугости с израза на Бланшфор — кралският го гледаше тържествуващ, забелязал заедно с мене, че новината ми смаза брата.

— Благодарим ви, Саади! — каза. — Ние — (подчерта това „ние“) — с брат Бланшфор ще се погрижим за сигурността на госта ни.

Връщах се към крепостната стена не съвсем спокоен — дали братята не ще опитат нещо? Надявах се на кралските пък, те трябваше да им попречат. Из ходника си мислех, че съм направил едно добро на Елена: бях я описал по-усърдна, отколкото се показа в своята работа. „Нищо — рекох си. — Защо да не оставят жив поне едного. замесен в случая Джем?“

Казвате, че съм ви предал нощните събития от нощта срещу 29 май 1487 твърде весело — нямало нищо весело в тях. Знаете, някога аз бях съчинител, и то умел: страшният разказ никога не бива да се издържа на един гласстрашен. Само когато човешкото настроение играе, то възприема събитията в пълната им мяра. Освен това — та през нея нощ ми беше наистина весело! С години вече живеехме между врагове, а чак тогава аз установих добрата страна на нашата драма: каквото и да вършиш, вършиш го във вреда на врага си, няма начин да навредиш на приятел. Защото приятели нямаш.

Затова пък по онова, което последва, при всичкото си разказваческо майсторство не бих успял да наглася своя разказ — то беше крайната точка от превръщането на Джем в пленник.

За вас вероятно тази точка е отдавна очевидна: вие смятате Джем пленник от Родос нататък. Не така чувствуваше нещата той; в ежедневието му имаше чести промени — братята ту затягаха Джемовите белезници със смъртта на един или друг негов приближен, с принудителните ни пътешествия от крепост в крепост, ту създаваха около него почти ведър въздух. Обърнете листовете назад и ще забележите: до лятото на 1487 година ние бяхме почти гости на френска земя, нас ни чествуваха, забавляваха, охраняваха от Баязид. Последното — охраната — взимаше облик, който би могъл да се тълкува и като престараване, и като насилие; не бяхме уверени доколко Орденът отбива истинска опасност и доколко сам я измисля.

Впрочем въпреки безсилната ярост на Джем, че го държат под надзор и не му се разрешава да отпътува за Маджарско, въпреки всичките ни подозрения и страхове, до лятото на 1487 година ние поминавахме сносно. Тогава не си давах сметка, че за туй сме имали заслуга и ние. Джем още не издаваше с нищо, че се отказва от своята борба, опитваше се да влияе върху всяка стъпка на съдбата си. Така братята бяха принудени да се съобразяват с нас.

Но аз бях твърде близо до Джем, за да забележа — вече ви го съобщих, — че неговите сили, надеждите му, цялата му жизненост наближават някаква граница. Боях се да мисля какво ще бъде отвъд; Джем е бил винаги неочакван и човек не можеше да предвиди как би изглеждал той в своето пълно отречение. Затова неволно се радвах на Елена, на всичко ново, което отлагаше тоя миг.

Но Елена изчезна. Тъкмо изчезна ние не узнахме кога е напуснала Боазлами. Заранта след моята решителна намеса Джем по привичка слезе да я чака на двора и не беше много обезпокоен, когато тя не се яви — нали вчера заран също я нямаше. „Започват да разиграват и нея“ — каза той.

Излязохме на лов двама. Джем повечето мълча, но не долавях у него напрегнатост, както пред първите ни опити за бягство — този път Джем не вярваше в свободата си. Защото не особено я желаеше.

По обяд видях как тревогата на Джем изведнъж отскочи — Елена не се яви и за обяд. Братята и кралските бяха по-предупредителни отвсякога. Джем не се докосна до яденето, бързаше да се приберем. Под внимателните погледи на нашите сътрапезници ние се извинихме и оттеглихме.

Из стълбата Джем тичаше. „Саади! Отвлекли са я!“ — прошепна той ужасен, когато стигнахме горе, и подпря отвътре вратата, сякаш се боеше от нападение. — О, аз си мислех, предвиждах го! Каква ли страшна участ я чака, Саади? Те са способни на всичко. Саади, как да спасим поне живота й? Не я искам за себе си, разбери! Аз нося само нещастие, а желая Елена да живее честита. Елена! Едничкото, което съм притежавал в тази жестока, чужда земя!…

Джем ридаеше като че в стихове — такъв отпечатък оставя занаятът у човека. А забелязали ли сте — щом някъде усетиш сянка на занаятчийство, веднага изключваш искреността. Това важеше дори за мен, който знаех как често певецът не само не измисля, ами предава четвъртината от своето искрено страдание.

Или може би тогава аз си търсех оправдание за удара, който щях да нанеса:

— Джем, не се терзай напусто! Не любов доведе Елена при тебе, а поръка: Елена трябваше да те отвлече за Папството. Не успя, разкриха я и я захвърлиха, както всяко изхабено оръдие. И слава богу! — нищо не промени в живота ти Елена, нито за добро, нито за лошо.

Изговорих това на един дъх, защото предвиждах страшна буря; Джем не търпеше обяснения за действителността, различни от неговите собствени. Но тъй, докато говорех, забелязвах, че не ще има никаква буря. Подпрял вратата с рамо, Джем все повече свеждаше глава, сякаш нещо грамадно го затисна с тежестта си. Не изгуби власт над себе си, както при много по-дребни несполуки, не изпадна и в онова вцепенение, с което бе започнала болестта му.

Разбрах: думите ми просто бяха потвърдили съмнение, носено от Джем през цялата му любов с Елена. Ще рече, че само поетът Саади беше прояден, щом поетът Джем бе обичал с утайка съмнение в сърцето си.

— Казваш, дошла била не от любов… — обади се по едно време Джем. Бе се махнал от вратата и сега седеше върху постелята си, подпрял чело така, че криеше очи от мене. — Навярно си прав, мислил съм го и аз… Но си отиде с любов, Саади, никой не ще ме разубеди. Чувствувам го! И туй, че тя не успя, че нима бягство, не е случайно: Елена сама се е отказала.

— Не смогнаха! — Джем стана отривисто, заговори с трескаво вдъхновение като някакъв жрец на човешката обич. — Не смогнаха да окалят съвсем всичко. Извън волята им остана нещо толкова слабо, податливо и подплашено, колкото може да бъде една жена. Саади, много ми бе отнето, но бог ми и въздаде много: истинска любов.

Той говори още дълго в този смисъл. Не го слушах. Така ненадейно бях получил помощ от провидението, че замрях в благодарност: Джем сам бе намерил утеха в нещастието, от което не вярвах да излезе читав. Джем не пожела да узнае как се е провалила Елена и тъй ме избави от лъжа или тягостно признание. Джем сякаш и този път бе останал отсам границата на надеждите си. „Боже милостиви, дано да бъде така!“ — виках си.

Но през нощта го чух да плаче. Тихо, сподавено — види се, беше забил нос във възглавниците. Дали само за пред мене изигра утеха? Или отсъствието на Елена щеше да го заболи постепенно?

Наистина отбелязал съм, че първите дни след раздяла са леки, почти радостни: оставен си да чувствуваш пълно любовта си, без спънката на нейния зрим, понякога изобличаващ мечтите ти образ. Мъките идат после — с жаждата на кръвта и кожата ти. с хлада на широкото легло, с тишината на стаята. С цялата онази съвсем телесна самота, защото духом човек си е сам и през най-горещата обич.

Затуй чувах Джем да плаче не една нощ; тъгуваше не по мъжки, приличаше ми на животно и дете. Той не проклинаше виновниците за неговата раздяла, сякаш отнапред е бил сигурен, че тя е неотменима; Джем не я схващаше като раздяла с една жена — бяха го отделили от човешката близост, бяха го окрали докрай.

Странно е, че той не ми проговори за това. а всяка вечер усещах как бърза да се стъмни и да напусне трапезата — бързаше на свиждане със спомените си. То вече не бе болестта му от Рошешинар. макар и тя да се върна по-късно с редица пристъпи — беше примирено, сладостно страдание. Ужасно се боях, че той ще го обикне и ще му се предаде — човек свършва в мига, когато обикне страданието си.

Мъчех се да развличам Джем. През ония дни аз измислях разни възможности за бягство и непредвидено щастливи събития. Джем не губеше търпение пред неловките ми измислици. Някаква тиха благодарност проявяват я безнадеждно болните към своя гледач — и нищо повече. А нощем чувах отново неравния му дъх. Джем плачеше.

Страшно тежка за мен бе тази кротка мъка. Спомнях си времето, когато Джем беше се тръшкал и стенал, кълнеше, заплашваше и се противеше — защо е така, че буйството се самоизтощава и изстива просто в печал? Печален човек може да бъде цял живот — то не уморява, свикваш. Бих дал какво ли не, за да намеря цяр за Джем.

Един ден той си го намери сам.

— Саади — каза ми, без да ме гледа, — нямаш ли хашиш, Саади?

Имахме, разбира се. Някога, в Карамания, мнозина наши пушеха хашиш, бях опитвал и аз. Не успявахме да убедим Джем — той вярваше, че хашишът вредял много на мъжа, дето държи още дълго да бъде мъж; размеквал хашишът, казваше, отпускал, разяждал. Някои наши се опитваха да го съблазнят с красотата на сънищата си след хашиша, а Джем отговаряше: „Има ли по-хубав сън от живота, приятели? Живейте, наместо да сънувате!“

Не беше съвсем точен — всеки има нужда от сънища. Ако за Джем хашишът бе излишен, то е. защото умееше да сънува наяве. Затуй ме заболя сърцето, щом той боязливо изрече молбата си. Джем вече не успяваше да сънува без помощ, нещо навярно завинаги бе убито у Джем. — Ще потърся, приятелю — казах.

Намерих му. Малко, останало между вещите наотведените през 14X4 година наши. Познах кесията — на караманеиа Лятиф. „Останки, останки!…“ — мислех си. А навремето и ние. както всеки наш връстник, сме имали сегашно, бъдещи дни. десетилетия. Като неживи блуждаехме сега всред спомени за Карамания. Ликия Ница. изсъхналите цветя от Елена (Джем не ми позволи да ги изхвърля), кесията на Лятиф. книгите на Хапдар. Донесох хашиша.

— Знаеш ли как се прави, Саади? — попита ме Джем. Продължаваше да отвежда поглед

Знаех. Отсичах сивкавия прашец, натъпках лулата. Работех бавно. Сякаш отлагах нещо.

— Джем — казах колебливо. — трябва да се запазиш. Джем; чувал си какво е хашишът… Пред тебе е борбата ти. навлез в нея силен!…

— Човек се пази за бъдещето. ако успее да понесе днешния ден без хашиш. Саади! — отговори той. — А аз чувствувам, че всеки час живян съзнателно, ме убива. Прехвърлена е границата на силите ми. Саади.

Има нещо неотразимо в протегнатата, отворена човешка длан. Джем я протягаше към мене. седях пред леглото му; просеше Джем: „Помогнете ми да понеса още много дни живот! Не ми отказвайте сънищата! Пуснете ме да се върна с тях в моята земя, в моята младост — да се върна при себе си!… Моля ви, нека се прибера преди границата…“

Бих положил върху дланта му не хашиша; бих искал да я напълня с живота си. Нямаше да помогне; на Джем бе нужно повече от него. от стотиците живота, прекъснали заради Джемовия бунт — забрава.

— Ще пушиш, когато пепелта застине! — казах. — Тогава е по-силен.

— Благодаря, Саади! Нали ще ме оставиш сам?

След часовете му на хашиш го заварвах унесен — то си е в реда. В неговата унесеност се прокрадваше срам: като мъж, който бе позволил да го обезоръжат жив. После кесията на Лятиф се изпразни и бях заставен да моля за хашиш братята. „Хашиш ли? — попита ме Антоан Д’Обюсон (Бланшфор бе сменен само три дни след провала на Елена). — Ще наредя да доставят, в Марсилия го продават по улиците. Ние сме длъжни да задоволим госта си във всичко. Във всичко!“ — повтори той.

„Ако викате всичко на хашиша!“ — отговорих му наум, а той го отгатна.

— Ето — каза. — завършен е строежът на нарочна турска баня. която Орденът приготвя за господаря ви. Уведомете принца!

— Къде0 — недоразбрах. — Не сме видели да строят.

— В Бурганьоф. Строиха я сарацини, у нас банята е непозната, а негово височество май страда без баня.

— Да. представете си. ние се къпем. Може би затова у нас имат въшки само дервишите.

Хлопнах силно вратата. Учтивостта на братята винаги ме е изправяла нащрек. Това. че милостиво разрешиха на Джем хашиш, бе ясно донемайкъде — няма по-сигурен враг на човешкото действие и воля от хашиша. Джем сам предлагаше на братята свои страж, какъвто не са сънували. Дали? Случайно ли Джем стигна до мисълта за упойка?

Връщах се назад, търсех: защо на няколко мъти, още преди Елена, бях заварвал сътрапезниците ни и Джем много странно, щастливо сънливи? Защо си спомних, че в първия хашиш по правило имаш дружина — нали човек не пожелава стръвно непозната храна?

„По дяволите — заключих. — Вече сам не зная кое е зло и кое — добро. Ако трезвостта те докара до лудост, къде е ползата да бъдеш трезвен?“

Оставаше второто: турската баня. Какво искаше да каже пък с нея брат ДОбюсон, макар и не Пиер? Вече години Джем се дразнеше от принудителната си мръсотия, докато Западът без стеснение се чешеше там, където го хапеха въшки. Трудно търпеше туй един наш, запомнил баня от първите си дни. До Ница имахме.поне морето, но на север водите са студени, тинести. Откак бяхме само двама, обяснявах на всеки отделен брат, че ни трябва топла вода, много, цяла каца, и всяка седмица, а съответният брат се чудеше. „Къпем се“ — обяснявах всекиму и тия наши смешни бани в огромната, засводена Джемова стая скоро станаха мълва из Дофине.

Впрочем с години преживяхме някак мръсни — какво караше братята да ни угаждат толкова чак?

Беше юли, краят на юли. В Боазлами нищо не бе се изменило извън липсата на Бланшфор и все по-честото оттегляне на Джем в страната на хашиша. През такива часове аз се размайвах сам из замъка, без задача, без стража дори. Някаква тежка скука притисна Боазлами — тя ми напомняше нещо вече добре улегнало и което тепърва ще доуляга. Не долавях предишното напрежение между монаси и рицари, сякаш двете половини Джемови тъмничари разбраха, че ще я карат все така, и мирясаха. Виждах ги понякога да играят общо зар в кухните. Не беше на добро туй тяхно спокойствие.

Тъкмо в края на септември Антоан ДОбюсон ни предупреди, че заминаваме за речния Бурганьоф.

Поведоха ни като пленници, без наша свита, без тържества. Надявах се, че Джем ще поиска да си вземе сбогом от местата, където бе препускал с Елена, където бе лежал върху коленете й. защо да трупам още спомени, „Саади? — отговори ми. — И без това са твърде много…“

Пътувахме седмица, все на северозапад.

Някога това влудяваше Джем — отдалечаваха го от Румелия, от борбата. Сега той беше тих, много разсеян. Понеже напоследък излизаше рядко, въпреки лятото бе блед като след болест. С безразличие оглеждаше крайпътните горички и пасища — какво общо можеше да има Джем султан с Дофине, с Оверн?

— Ще сменим поне изгледа — помъчих се да го разбудя аз. — До гуша ми дойде от трите крастави хълма на Боазлами.

— Хм — отговори Джем.

— Каквото и да е, ние сме граждани на света, ще рече и на Оверн. Защо в Оверн да ни е по-зле от Боазлами? — продължавах скородумно.

— Няма граждани на света! — оживи се внезапно Джем, не се оживи, раздразни се; беше станал сприхав.

— Има: поетите.

— Наистина ли твоите мисли не са порасли за тия години, Саади? Ако поетът би бил без родина, защо не изпя нищо тук? Ти говориш езика им, нали? А да пееш на него, не може. Защото не ти е майчин, гражданино на света!

— Но в Ница ти написа много, Джем. Ще рече…

— Написах!… За кого? Кому, питам те? Не може поет без слушатели, не може султан без войска. Когато се разделих с нашите — било слушатели, било войници, — аз престанах да бъда и поет, и султан, Саади.

— Чуй! — Джем сви коня съвсем до мен, а не зашепна, почти викаше, като в треска. — Запомни какво ти говоря, защото след месеци или година вече не ще го говоря, а може и да не го мисля, да не мисля изобщо нищо: аз вече не съм Джем султан, вдъхновителят на поетите от Карамания, спахийският водач! Къде го моя двор поети, къде са спахиите на Мехмед хан? Няма ги — няма!… Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв…

— Знаеш ли какво е човекът. Саади? — попита ме все така високо, сякаш произнасяше реч пред незримо множество. — Красота, дарба, сила, десетки качества — то още е само възможност. Тя става човек чак когато нечия любов се радва на туй, че е хубав; когато има тълпа да плаче при песните му, войска — да осъществи завоеванията му. Трябват много хора — те превръщат възможността човек в самия човек. Няма ги, Саади. моите хора! И Джем султан ще остане в историята като едно несбъднато обещание…

Стреснат от възбудата на Джем, от необяснимия му изблик, аз се озърнах — какво ще помислят братята? Изглеждаха безстрастни, макар да ни следяха под око. Вероятно са заключили, че турчинът е получил своя пореден пристъп на гняв, мъка — на бяс, с една дума. Но исках да си го обясня и аз — от дните, когато се появи Елена, Джем не бе ми говорил така. Чинеше ми се, че той неотклонно замества с хашиша целия свят, част по част и час по час. А тази възбудена, неуместна реч сякаш бе гърч на умиращ, ярко просветление, кратко връщане към себе си пред прага на мрака.

— Защо ми казваш това, Джем?

— Защото имам лоши предчувствия, гражданино на света, и се боя да не умра без завещание.

— Що за глупости! — не изтраях. — Кое наричаш завещание?

— Моля те, Саади — отговори той, — много те моля, пиши! Най-първо запиши онова, което ти говорих сега. Нека се знае, че Джем е знаел и животът му не е бил гола самоизмама. Беше само донякъде, дотук. После вече пиши за другото…

— За кое, Джем?

— За туй, което ще стане без мене.

— Та пред тебе е повече от половината живот, Джем! Слава богу, здрав си. млад…

— Не казвам, че ще умра. приятелю. Но което стане оттук нататък, вече ще бъде скучно.