Смърт и малко любов

Глава 5.

Оперативните работници от Кунцево и от „Петровка“, които работеха заедно по случая, се разделиха на две групи. Едните разработваха версията, че истинската жертва на престъплението е била Галина Карташова, която бе убита в Измайловското отделение на гражданския регистър, а другата се занимаваше с личността на младоженката, убита в Кунцево — Светлана Жук.

Двете млади жени бяха погребани в един ден — сряда, 17 май. Наблюденията върху траурните церемонии не донесоха никаква нова информация, освен убеждението, че дори и най-безобидният човек може да има недоброжелатели, за които той дори не подозира. Оперативните работници се движеха сред тълпата опечалени и внимателно се вслушваха в достигащите до ушите им отделни фрази.

— Ако Галя не бе изоставила Игор, нищо нямаше да се случи…

— Предчувствах, че това момче няма да й донесе нищо добро…

— Светочка не биваше да се води по ума на неговите родители. Точно те искаха сватбата да стане през май. А аз казвах, че трябва да почакат до есента…

— Някакво шесто чувство ми говори, че е Едик. Винаги съм знаела, че той не се е примирил и никога не се е примирявал — още откак тя скъса с него…

Предстоеше да намерят всичките тези хора — Игор, Едик, както и да изяснят защо това момче нямало да й донесе нищо добро… Работа сложна, дълга, неприятна и най-важното — може би дори излишна.

Майката на Валерий Турбин посрещна Коротков неприветливо. Отвори му, сухо го покани в хола и седна срещу него, като пронизваше Юрий с малките си злобни очички.

— Да, радвам се, че сватбата не се състоя — заяви тя, без да отмества поглед от него.

— Но защо, Вероника Матвеевна? Елена не ви ли харесва?

— Нямам нищо против Еля, тя е чудесно момиче. Просто смятам, че на сина ми му е рано да се жени. Той не може да бъде добър съпруг и едва ли ще се справя със семейните си задължения.

— Но Валерий е на двайсет и седем години. Толкова ли е млад, за да създаде свое семейство? — искрено се учуди Коротков, който се бе оженил веднага след завършване на милиционерската школа — беше на двайсет и една години.

Начинът, по който Вероника Матвеевна реагира на тази невинна реплика, го озадачи. Възрастната жена се умълча и скри погледа си. Юрий започна трескаво да разсъждава с какво ли бе засегнал събеседничката си, коя ли дума я бе подразнила. Положението трябваше да се спаси на всяка цена. Изведнъж си помисли, че Вероника Матвеевна е възстара за майка на двайсет и седем годишен син. На седемдесет години е. Родила е на четирийсет и три? Това не се случва често, освен ако…

— Единствен син ли ви е Валерий? — попита я.

Жената пребледня и начервените й устни започнаха да изглеждат почти черни върху посивялото лице.

— Дошли сте да разговаряме за несъстоялата се сватба или за моето семейство? — изрече тя пресилено високо, но гласът й издаваше напрежение и страх.

— Просто си помислих, че може би отрицателното ви отношение към женитбата на Валерий е свързано с евентуални нещастни бракове на другите ви деца. Така ли е?

— Не — рязко отвърна Вероника Матвеевна. — Нямам други деца. Валерий е единственият ми син.

— Кажете ми нещо за баща му — помоли Коротков и веднага разбра, че е уцелил много болезнено място.

Лицето на жената се промени до неузнаваемост, пръстите на сбръчканите й ръце се вкопчиха едни в други толкова здраво, че сякаш никаква сила не би могла да ги раздели, малките й тъмни очички пламнаха от омраза.

— Не смятам да обсъждам с вас човека, който беше баща на Валерий. Той отдавна не е между живите.

Разговорът не вървеше, постоянно се натъкваше на някакви невидими препятствия. Коротков започна да се изнервя. Майката на Турбин явно криеше нещо, но той не знаеше дали това нещо има връзка с двете убийства и дали трябва да бъде настоятелен, докато все пак я накара да разговаря нормално. Огледа се наоколо, търсейки някакви съществени подробности от обстановката и общата атмосфера в апартамента, които биха дали повод разговорът да продължи, като стане по-безопасен и същевременно по-продуктивен. От пръв поглед личеше, че тук хората не са богати. Никакви излишни мебели, само най-необходимото, доста книги, но Юрий веднага забеляза, че те са издадени още по времето на нормалните цени. Нямаше издания от последните години — от онези с ярките твърди корици и златните букви. На перваза сиротно стоеше вехт черно-бял портативен телевизор и от него през отвореното прозорче навън водеше парче тел — явно работеше със самоделна антена.

Коротков извади носната си кърпа и започна усърдно да трие дланта си, като току недоволно бърчеше нос.

— Ще ми позволите ли да си измия ръцете? — каза накрая с виновна усмивка и стана.

Вероника Матвеевна мълчаливо се надигна заедно с него и го заведе до банята. Юра пусна водата и започна с пресилено старание да насапунисва ръцете си, като между другото крадешком разглеждаше пукнатото огледало над мивката, евтината самобръсначка „Искра“, която се продаваше преди десет години и доколкото той си спомняше — струваше две рубли и трийсет копейки. Преди десет години Валерий е бил на седемнайсет и това сигурно е първата му самобръсначка, която той използва и до ден-днешен. Фаянсовите плочки бяха изкъртени тук-там, емайлираната повърхност на ваната бе цялата на жълти петна. Личеше си, че апартаментът не е ремонтиран много отдавна.

— От кога живеете в този апартамент? — попита той уж между другото, докато бършеше ръцете си с протритата от многократно пране кърпа.

— Малко повече от година.

— А преди това къде живеехте?

— По-рано живеехме в Марина рошча.

Странно, помисли си Коротков, Марина рошча е хубав район, близо е до проспект „Мир“, с удобни транспортни връзки и големи магазини. Защо е трябвало да се местят в тази тясна хрушчовка без асансьор, в този неподдържан индустриален квартал?

Той още час безуспешно се опитва да намери тема, на която би могъл да разговаря със стопанката на апартамента, без да предизвика острата й негативна реакция и същевременно да получи каква да е полезна информация. Ала Вероника Матвеевна се оказа труден събеседник и Коротков така и не успя да я надхитри.

— Да знаете кога Валерий и Еля планират брака си? — попита той, вече на вратата.

— Никога! — отсече жената и очите й неприятно го пронизаха.

— В какъв смисъл?

— В прекия. Няма да допусна синът ми да се ожени. Поне докато съм жива това няма да стане. И много се надявам то да не стане и след смъртта ми.

На Коротков му омръзна ролята на мек дипломат, който сам се стеснява от това, което прави. Разбра, че през цялото време го бе възпирала възрастта на Вероника Матвеевна, бе му се струвало, че е недопустимо да разговаря с обичайния си твърд тон със седемдесетгодишна жена. Но бяха загинали две млади жени, а още две — една от които беше годеницата на сина й — бяха получили заплашителни писма…

— Вероника Матвеевна — ядосано каза той, след като се обърна и отново влезе в хола, — вие, изглежда, не разбирате колко е сериозно положението. Извършени са две тежки престъпления. Освен това имаме всички основания да смятаме, че някой никак не иска сватбата на сина ви и Елена Бартош да се състои. Думите, които няколко пъти ми повторихте по време на нашия разговор, ме карат да мисля, че този човек сте вие. Затова настоявам да престанете да се измъквате от отговори с декларативни твърдения и да си поговорим по същество. Имайте предвид, че няма да си тръгна от тук, докато първо, не разбера защо не искате синът ви да се ожени за Елена, и второ, докато вие не ме убедите, че нямате никакво отношение към тези писма. Ясно ли се изразих?

След като произнесе тази страховита тирада, Коротков се настани демонстративно удобно до масата и заразглежда домакинята от упор. Лицето на Вероника Матвеевна стана пепелявосиво. Тя се опита да застане права с целия си нисък ръст, но вместо това безсилно се облегна на стената. Коротков видя, че ръцете й треперят.

— Нямате право — каза тя пресекливо. — Аз съм стар, болен човек, а вие нахлувате в дома ми и искате от мен отговори на въпроси, които не смятам за нужно да обсъждам с когото и да било. Би трябвало да се засрамите. Използвате своята младост и сила, за да ме принудите да ви давам показания. Няма да разговарям с вас!

Обърна се и отиде в другата стая, като остави Коротков сам. Не беше очаквал такъв обрат, но смущението му трая само две минути. След тези две минути, като събра мислите си, той решително стана и излезе в антрето.

— Вероника Матвеевна — извика към затворената врата, която водеше към по-малката стая, — тръгвам си, заключете след мен. Много съжалявам, че разговорът ни с вас не потръгна, но честно казано — вие сте виновна за това. Може би следващия път срещата ни ще е по-резултатна.

Коротков отвори вратата и излезе на стълбищната площадка. Вече на улицата, той внимателно се огледа и потърси две неща, които му бяха нужни: телефонна кабина и място, откъдето удобно да наблюдава входа. Телефон намери доста бързо и отсреща му обещаха до два часа да изяснят защо майка и син Турбини са се преместили преди година в захабен апартамент в лош квартал. След това застана на едно скрито място, откъдето блокът на Турбини се виждаше добре, и зачака. Никога не си бе имал работа със седемдесетгодишна заподозряна, тъй че се затрудняваше да прогнозира постъпките й и се приготви да чака дълго. Рано или късно все нещо щеше да се случи.

Александър Каменски се отнесе към молбата на сестра си напълно сериозно.

— Разбира се, знам фирма „Синият Дунав“ — каза той, — с Бартош също съм се срещал неведнъж по банкови въпроси. Ти ми постави задачата, а аз ще се постарая да изясня всичко, което ти трябва.

Когато отиде в службата си, първата му работа беше да прегледа така наречената незадължителна поща: рекламни проспекти, покани за презентации и тем подобни пъстри хартийки. В разноцветната купчина гланцирани листове бързо намери това, което му трябваше — компания „Интермед“ канеше служителите на банката, в която работеше Александър, на изложба на новата си продукция, предназначена за грижи за болни хора. Сред десетината фирми — производителки беше и „Синият Дунав“. Това означаваше, че на изложбата ще има постоянно нейни представители.

Той се обади вкъщи — изпитваше несравнимо с нищо възторжено чувство, докато набираше телефонния номер, с който пръстите му още не бяха свикнали, защото знаеше, че ей сега ще чуе гласа на една любяща жена — бъдещата майка на своето дете.

— Даня, как си? — попита грижовно.

— Отлично — весело каза тя. — Само че много ми липсваш. Ела си по-скоро, а?

— Имам предложение. Трябва да посетя една изложба на продукция, предназначена за грижи за болни хора. Та си помислих — дали да не заведа и теб? Нали горе-долу след месец ще бъдеш лежащо болна, та може да си харесаш нещо, което ще ти потрябва.

— Но, Сашенка, аз ще лежа само няколко дни! — разсмя се Даша. — Раждането не е болест, то е естествено състояние на жената.

— Недей да спориш, Даня, моята съпруга трябва да има най-доброто, дори да е само за няколко дни. И после, аз трябва да видя стоката и да разбера има ли смисъл да влагам пари в нея, тъй че ще ми трябва съвет. Тъкмо ти ще ме посъветваш. Обличай се, ще мина да те взема след трийсетина минути.

Пред входа на изложбата ги посрещна мениджър с европейски обноски, добре подстриган, с малиново сако и снежнобяла риза.

— Банка „Вега“ — представи се Александър и подаде визитната си картичка.

— Заповядайте, моля — разцъфна в приветлива усмивка мениджърът, — радваме се, че ви виждаме при нас. Извинете, дамата ще ви придружава ли или желаете да я заведа в стаята за почивка?

Александър разбра, че мениджърът е забелязал издутия корем на Даша.

— Дамата е моята съпруга и консултантка — хладно отвърна той. — Тя ще разгледа продукцията заедно с мен.

Даша силно се изчерви и погледна виновно излъскания мениджър, после изведнъж палаво се усмихна и смешно сбърчи нос. Мениджърът едва забележимо й се усмихна в отговор и тръгна напред, като ги покани да го последват.

Те преминаваха бавно от зала в зала, стояха дълго пред всеки щанд и придирчиво изучаваха грейки с най-невъобразими форми, гумени подлоги, тъкани, напоени с бактерициди, чаршафи и одеяла, попиващи влагата. Особено ги заинтересува продукцията на една фирма, произвеждаща специални мебели — бяха преди всичко въздушно леки конструкции, състоящи се от стативи и плоскости с различни форми и размери, предназначени да играят ролята на бюро или маса за хранене, на шкаф, поставка за компютър или телевизор, игрална масичка със специални чекмедженца за карти и дори с машинка за тяхното разбъркване… и така нататък. Всички конструкции до една бяха на колелца и можеха да се задвижват само с леко докосване на ръката. При натискане на малко копче колелата стабилно се блокираха и конструкцията придобиваше необходимата устойчивост.

— Ето виж, ще ти купя такова нещо. — Саша посочи поредната конструкция, предназначена за повиване на бебе, в случай че майката трябва да лежи и не може да става.

— Но защо, Сашенка? — примоли се Даша. — Да не си мислиш, че след раждането ще боледувам дълго и тежко? Не планирам такова нещо.

— Даня, трябва да бъдем предвидливи — строго отговори той. — Ами ако паднеш и си счупиш крака, ако се наложи да лежиш гипсирана, а аз цял ден съм на работа? Знае ли човек какво може да се случи. Нека имаме такова нещо.

— Кажи си честно, че то просто ти харесва! — разсмя се жена му.

Най-сетне стигнаха до щанда на фирма „Синият Дунав“. Асортиментът не беше широк, но Александър веднага разбра, че зад малкото на брой стоки стоят огромни пари, похарчени за разработките, а също и огромни печалби. Специалистите, работили за Бартош, бяха успели да създадат биологически активни тъкани, чието използване позволяваше да се решат два основни проблема на лежащо болните: да се предотвратява развиването на пневмония и разраняването на кожата. Всяко семейство, където има такъв болен, би искало да има спално бельо от тази тъкан, колкото и да струва то. Банкерът Каменски веднага си каза, че определено има смисъл да се влагат пари в производството на такава тъкан — те ще се възвърнат бързо и многократно увеличени. Трябваше да се запознае по-отблизо с представител на фирмата.

Представителят се оказа очарователна млада жена със зелен копринен костюм, застанала скромно в един ъгъл до ниска кръгла масичка и меки фотьойли. Тя улови погледа на Каменски, усмихна му се и веднага дойде при тях.

— Мога ли да ви бъда полезна? — попита заучено. — Казвам се Татяна и съм представител на фирмата на тази изложба. Фирма „Синият Дунав“ ще се радва на сътрудничество с банка „Вега“. Позволете ми да поднеса малък сувенир на вашата съпруга.

С тези думи Татяна подаде на Даша незнайно как появил се в ръцете й красиво оформен пакет.

— Нима се познаваме? — учуди се Александър. Би могъл да се закълне, че вижда за пръв път тази жена.

— Не се познаваме — отново се усмихна тя, този път не със заучената усмивка, а някак закачливо. — Но още щом сте влезли в сградата, веднага ме предупредиха, че е дошъл Александър Каменски от „Вега“ със съпругата си. — Тя кимна към нещо зад гърба си и като проследи погледа й, Саша видя радиотелефон.

— Предупреждават ви за всички сериозни клиенти, така ли? — сети се той.

— Разбира се. Не бих струвала и пукната пара, ако не се бях погрижила за това предварително. Така бихме могли да изтървем и Рокфелер. Ако искам да привлека към нашата фирма солидни капитали, трябва сериозно да съм се подготвила за това. Съгласен ли сте?

Тримата се разсмяха и седнаха в меките фотьойли около масичката. Татяна веднага звънна на някого и след минута им донесоха кафе и напитки.

— Как е господин Латишев? — заинтересува се Александър и отпи голяма глътка студен портокалов сок с лед. — Спомням си, че се видяхме на откриването на едно ново киностудио за производство на рекламни филми.

— Добре е. Вярно, изживява малка лична драма, но мисля, че ще се оправи.

— Защо, какво се е случило?

— Момичето, за което искаше да се ожени, се омъжва за друг. Банална история, нали? Вероятно на света няма мъж, който поне веднъж да не го е преживял. И според мен още никой не е умрял от това. — Татяна говореше с усмивка, сякаш разказваше забавен анекдот.

— И кого е предпочела неверницата? Някой още по-богат? Или още по-красив?

— О, няма да повярвате, но доколкото знам, избраникът й е от съвсем друг кръг на обществото.

Каменски наостри слух. На няколко пъти бе виждал търговския директор на „Синият Дунав“ Марат Латишев по различни делови и рекламни сборища. Той създаваше впечатление на много самоуверен и преуспял бизнесмен, достатъчно ловък, за да процъфтява, достатъчно подъл, за да постига всичко с всякакви средства, и достатъчно хитър, за да не афишира всичко това.

— Ами годеницата му? — попита той, остави на масата тежката чаша и извади цигарите си. — Достойна ли е да се тормози толкова за нея?

— Дано не ме сметнете за клюкарка — Татяна направи лицемерна физиономия, — но тъй като виждам, че познавате господин Латишев достатъчно добре, ще ви кажа: годеницата е дъщерята на самия Бартош. Марат много се надяваше да я вземе за жена.

— Сериозно ли! — плесна с ръце Даша, която съпругът й, разбира се, не бе посветил в поставената му задача, но тя бе достатъчно умна и съобразителна, за да се досети веднага. Тя не знаеше нищо нито за второто убийство, нито за Елена Бартош, която получила странно писмо, но разбра, че Саша неслучайно я бе довел на тази изложба и неслучайно бе подхванал разговор с хубавичката Татяна, макар че дори не бе погледнал представителите на другите фирми. Щом Саша се старае да разприказва момичето, значи трябва да му се помогне. — Ама как така! — продължи тя с учуден поглед. — Марат е такъв мъж, всяко момиче трябва да е щастливо, ако може да се омъжи за него!

Тя не само никога не бе виждала този Марат, а не бе и чувала за него, но нали Саша попита Татяна дали новият годеник на неверницата е още по-красив или още по-богат. Това още по- се оказа напълно достатъчно, та Даря да успее моментално да улови мисълта му. А случайно споменатото от Татяна име Марат й позволи да построи фразата си така, че да създаде впечатление не само за осведоменост, но и за добро познанство.

— Впрочем неслучайно народът е казал, че да се омъжваш през май не е на добро — каза Татяна. — Сватбата не се е състояла, така че пред Марат отново блещука надежда.

— А, това са глупости! — решително реагира Даша, която стабилно бе подхванала инициативата в разговора на типично женска тема, за което нейният съпруг й беше безкрайно благодарен. — И ние се оженихме през май, и то на тринайсети, и ще живеем дълго и щастливо. И ще умрем в един ден, точно като у Грин.

По лицето на Татяна се изписа такова изумление, сякаш бе видяла кораб с пришълци от Космоса.

— Оженили сте се на тринайсети май? Миналата година ли?

— Не, тази. Миналата събота.

— Не може да бъде!

— Защо да не може?

— Ами защото дъщерята на Бартош трябваше да се омъжи точно миналата събота. Представете си — какво съвпадение! Невероятно!

Подходът на Даша бе прост и именно затова — точен. Има съвсем малко неща, които — независимо от обстоятелствата и по абсолютно неясни причини — внезапно предразполагат непознати хора един към друг. Едно от тези неща са съвпаденията. Когато се намираш в друг град, може случайно да срещнеш живеещ в съседната къща човек, който по щастливо съвпадение точно тогава се е озовал на същото място — и да завържеш с него близко приятелство, макар че дълги години преди това си го срещал всяка сутрин на автобусната спирка и дори не си го поздравявал. Или в купе на влак да се заговориш с пътник и да откриеш, че макар и в различни години, сте учили с него в един и същи институт. Или пък да откриете, че сте родени на една и съща дата…

— Казахте, че сватбата не се е състояла. Защо? — с жив интерес попита Даша, като с целия си вид изразяваше съчувствие към отсъстващия тук Марат Латишев.

— Не е за вярване! В гражданското станало убийство. Представяте ли си какъв кошмар! Разбира се, дошла милиция, започнали да разпитват всички наред. Сълзи, писъци. Каква ти сватба при тези обстоятелства!

Даша понечи да каже нещо, но срещна предупредителния поглед на мъжа си и замълча. Разбра, че трябва да премълчи за нещо, но не можа да се досети за какво именно, затова предпочете да прехвърли темата на разговора от несъстоялата се сватба към самия несполучил годеник.

— Но доколкото разбирам, самият Бартош би трябвало да приветства намерението на Марат да се ожени за дъщеря му. Нима не е така? Човек трудно би могъл да си пожелае по-добър зет.

Лицето на Саша се успокои и смекчи и Даря разбра, че е продължила разговора в правилната посока. Тя изобщо не разбираше за какво става дума, не познаваше хората, за които говореше, и се съсредоточи, за да не изтърси нещо неуместно. Интересно — кой ли е този Бартош? Ами Латишев? Не би било зле да знае и как се казва тази дъщеря, която така и не се омъжила, та картината на пълната й осведоменост да изглежда по-достоверна. От страх да не развали всичко тя се изпотяваше при всяка дума.

— Ще ви кажа под секрет, че Марат имаше приятелка, работи при нас, в рекламния отдел, та тя ми е казвала, че Марат отдавна си точел зъбите за Елена, още откак тя завършила гимназия. Ищван водел на всички мероприятия жена си и дъщеря си и Марат буквално се залепвал за тях. Тамила ужасно го харесвала. Идеята била нейна — да омъжи Елена за Латишев. Какво ли не направила, дори изпратила дъщеря си на курорт на Балатон, при свекърва си, а за неин придружител уредила Марат, защото той, видите ли, говорел добре унгарски, а Еля не знаела езика и инак щяло да й бъде трудно.

Тамила. Елена. Ищван. Господи, какви имена! Дано не се оплете в тях. Ищван сигурно е самият Бартош. Елена е дъщеря му. Ами Тамила? Може би е съпругата на Бартош?

— И какво, значи Марат здравата се е увлякъл? — с най-невинен вид попита Даша, като вътрешно примираше от ужас да не направи някоя фатална грешка. Татяна се разбъбри, явно беше забравила, че разговаря със съпруга на банкер, и виждаше пред себе си просто млада жена, с която може да поклюкарства за общи познати.

— Какво говорите! — махна с ръка тя. — Марат е първи женкар. Но парите! Положението във фирмата! Ако беше станал зет на шефа, мястото му в съвета на директорите щеше да бъде осигурено. И после, не забравяйте, че семейство Бартош са много състоятелни, парите им идват още от прадядото на Ищван. Бартош е нещо солидно. Това име е гаранция. Имат делови връзки из целия свят, не са като днешните парвенюта, дето освен Турция, Гърция и Кипър, нищо не са виждали. От сто години семейство Бартош не е изживявало нито един крах, фирмата постоянно е напредвала и е ставала все по-богата.

Саша внезапно избухна в смях. Той разбра, че бъбривостта на Татяна е била просто параван за една умела рекламна кампания. Тя играеше ролята си съвсем по женски, като я обличаше във формата на невинно бъбрене, граничещо с махленски клюки, но който умееше да слуша, щеше да чуе: фирмата „Синият Дунав“ е солидна фирма, в която спокойно може да се влагат пари, защото с тази фирма никога не се е случвало нищо непредвидено, тя нито веднъж не е губила позициите си и не се е разорявала. Нещо повече — почти вековният й опит в търговската дейност е изработил у представителите на клана Бартош определена култура на бизнеса, приета в западните кръгове и позволяваща му да работи успешно в развитите страни на Европа и Америка. Виж я ти тази Татяна, виж я ти бъбрицата! Кой ще възприеме сериозно тази информация, ако е поднесена със строг и умен вид от хубавичка жена? Ако обаче се създаде впечатление за нещо, изтървано случайно по временна лековат разговор, онзи, който го чуе, ще смята, че е получил внимателно скривана и поради това още по-ценна информация, която позволява правилно да се преценят перспективите за инвестиране. И още — онзи, който долови това, ще сметне, че е ужасно умен и досетлив, ще се гордее със себе си и ще има самочувствието на пресметлив и хитър човек. И следователно, без да забележи, ще гледа благосклонно на всичко, което по-късно ще му предложи представител на фирмата. Дявол да го вземе, „Синият Дунав“ разполага с прекрасен психолог! Трябва да се замисля за нещо такова в моята банка, каза си наум Каменски.

— Мили дами, хайде да поговорим за работата — най-сетне се намеси в разговора той, след като бе разузнал всичко, което бе нужно на сестра му. — Кога планирате да започнете производството на тъканите за залежали се болни, ако ние инвестираме, да речем, половин милиард долара?

Татяна мигом стана сериозна, пред нея тутакси се появи малък лаптоп „Notebook“ и пръстите й пъргаво засноваха по клавишите.

— Ще предоставите ли на нашата банка правото да изнася продукция, която бихме закупували от вас срещу суми в рамките на нашия дял от печалбата? Ако да, в кои страни? Имате ли заключение на патентната палата?

Каменски, превърнал се отново в делови човек, бавно диктуваше на Татяна въпросите, чиито отговори би искал да получи, преди да заговори за инвестиране на парите пред съвета на директорите на банката. На Даша й доскуча, тя тихичко стана и отново заразглежда красиво оформените щандове.

След един час Настя Каменская се свърза с Николай Селуянов.

— В нашата компания се появи още една фигура — съобщи му тя. — Някой си Марат Латишев, търговски директор на фирма „Синият Дунав“. На него никак, ама никак не му е харесала идеята Елена Бартош да се омъжи за Турбин. Самият той се е канел да се жени за нея.

— Откъде научи това?

— Не е твоя работа — пошегува се тя. — Но сведенията са точни. А къде е Коротков?

— Тръгна за майката на Турбин и изчезна.

— Тоест как така изчезна?

— Абе не се плаши, не го казах в онзи смисъл. Тръгна за дома й, после се обади по телефона и помоли да изясним кога и колко пъти те са си сменяли местожителството. Обещах да му дам справката след два часа. Два часа отдавна минаха, а от него ни вест, ни кост. Може да е прескочил до Люся?

— В работно време? Да не е полудял! — недоверчиво възкликна Настя.

Всъщност предположението на Селуянов не бе лишено от основания. Преди три години Коротков се бе влюбил за пореден път, но кой знае защо — много сериозно и трайно. Може би причината беше, че по-рано Людмила също бе работила като следовател и затова разбираше Юра така, както не го разбираше никоя друга жена, включително неговата собствена съпруга. С нея той можеше да обсъжда служебни проблеми и да получава квалифицирани съвети, можеше да я помоли за помощ и да бъде сигурен, че тя ще направи всичко, както трябва. А може би Коротков просто обичаше Людмила, докато във всички останали жени само се бе влюбвал. Но да се среща с нея посред бял ден, след като е казал, че отива по задачи — това не би направил. Коротков беше дисциплиниран човек и ако решеше да си даде малко почивка от търчането и суматохата в работно време, непременно съобщаваше на някого, който би могъл да го прикрие. Обикновено това беше Настя, която на въпросите на началника си Гордеев, потърсил спешно Коротков, отговаряше с наивен поглед, че той току-що се е обадил и е казал, че тръгва от еди-къде си и след един час ще си дойде, след което намираше Юра по телефона и му казваше: „Имаш един час, тръгвай!“ И освен това Людмила имаше не само двама сина, но и съпруг, тъй че срещите им винаги бяха свързани с безброй съпътстващи условия, включително командировки на строгия съпруг извън Москва и наличие на свободен апартамент.

— Щом се появи, нека ми се обади, ще му кажеш, нали? — помоли Настя.

— Ще му предам — обеща Селуянов.

— Има ли нещо във връзка с обира във фотолабораторията?

— Засега нищо. Всички фотографи претърсват кашоните си — дали не са изчезнали негативите и на някого другиго.

— Безполезно занимание. Сигурна съм, че са изчезнали само негативите на Шевцов. На много чевръст престъпник сме попаднали обаче!

— Сме! — ехидно я имитира Николай. — Трябваше да кажеш сте. Излежаваш се в отпуска, а ние тук тичаме и се потим. Добре ти го каза Вася Кудин: „Не можеш дори да се омъжиш без някой труп наоколо.“

— Ами така е, не биваше да ме карате да се омъжвам — парира го тя. — От вашите приказки ми беше дошло до гуша, сега пък ми го натяквате. Обявихте ли за издирване жената от снимката?

— То се знае. Вече проверихме двайсетина сигнала, все на други жени попадаме. Слушай — оживи се Николай, — хайде да се възползваме от „Криминален вестник“. Сега те са ни първи приятели. Защо да не публикуват снимката и обява за издирването?

— Видя ли, Коленка, когато искаш, можеш. Постара се и роди ценна мисъл.

— Само че ти се разбери с тях.

— Защо аз?

— Ами когато снощи търсехме филмите в лабораторията, там имаше един тип, дето просто не откъсваше очи от тебе — толкова му хареса. Та да знаеш — това беше заместник-главният редактор. Затова точно ти си в най-добра позиция.

— Не си измисляй, Селуянов! Кажи си честно, че на теб не ти се ще да се обаждаш.

— Не да се обадя, не ми се ще да се моля. А на теб ти е по-лесно, можеш да организираш всичко чрез твоя познат Шевцов. Кажи де, Ася! Разбрахме ли се?

— Какво да те правя! — въздъхна тя.

Антон Шевцов явно беше по-добре. Днес гласът му беше много по-бодър, задухът почти не се чувстваше. Той с готовност предложи да се обади на заместник-главния редактор и да уговори публикуването на снимката и обявата.

— Никакъв проблем, Анастасия, уверявам ви — каза й. — В края на краищата това е нашият профил, нашата специалност. Ще ви звънна веднага щом се разбера с него.

И наистина се обади буквално след половин час.

— Всичко е наред — съобщи й радостно. — Заместник-главният с удоволствие ще направи всичко, за което го молите. Но има една молба лично към вас.

— Каква молба?

— Да дадете интервю на нашия кореспондент за събитията в гражданското.

— За нищо на света! — веднага отказа тя. — Та това е следствена тайна.

— Не ме разбрахте, Анастасия. Не става дума да разказвате за това като служител на милицията, който знае повече от останалите. Той иска да вземе от вас интервю в качеството ви на свидетел, който просто се е озовал на местопроизшествието. Фактът, че работите в милицията, дори няма да се споменава. Та нали освен вас, там имаше още петдесетина души, тъй че ще разкажете всичко, както си беше, точно както би могъл да го разкаже всеки от тях.

— Но нали и вие бяхте там! — възрази тя. — Разкажете го вие.

— Няма да стане — засмя се Антон. — Аз съм щатен служител във вестника и не е редно да вземат интервю от мен. Защото нали на мен не могат да ми начислят хонорар. А на вас могат.

— Не ми трябва никакъв хонорар.

— На вас може и да не ви трябва, но кой ще плати за мястото, отделено за снимката и обявата? Защото ние нямаме нито един безплатен милиметър, частна фирма сме. Тъй че, за да не искаме „Петровка“ да плаща, ще публикуваме вашето интервю, ще ви изпишем хонорар, вие ще го получите и ще го върнете в касата като заплащане за карето със снимката и обявата. Сега разбрахте ли?

— Хитро! Но защо сте толкова користни? Нима не можете да помогнете безплатно дори за разкриване на убийство?

— Няма как — финансова дисциплина. Е, какво, съгласна ли сте?

— Къде ще се дявам, съгласна съм.

— Тогава ще дам телефонния ви номер на нашия кореспондент, той ще се свърже с вас, за да си уговорите среща. Може би дори ще се срещнем всички заедно, той ще разговаря с вас, а аз ще снимам. Утре вече съм на работа.

След разговора с Шевцов Настя започна мислено да си припомня събитията от онази събота, та предварително да прецени кое може и трябва да се разкаже, а кое ще е добре да премълчи. Не беше изключено вестникът с интервюто да попадне пред очите на престъпника, тъй че трябваше да се възползват максимално от тази ситуация.

Юрий Коротков вече трети път сменяше автобусите, следвайки Вероника Матвеевна Турбина. Тя излезе от къщи четирийсет минути след като Коротков се сбогува с нея и сега той се мъкнеше подире й, без да знае къде отива и защо. Маршрутът беше дълъг и сложен, но жената очевидно го познаваше добре, защото нито веднъж не спря да се замисли или да попита някого за посоката. Тя пътуваше към района на Люберци и Коротков недоумяваше защо не използва мотрисата, а няколко различни задушни, претъпкани автобуси с безкрайни прехвърляния.

Най-сетне стигнаха до блока, който очевидно беше цел на нейното пътуване. Юра почака известно време, след като тя влезе във входа, после тихо отвори вратата и надникна вътре. Остра воня на котки, урина и повръщано го блъсна в носа. Олющените стени, надраскани с нецензурни думи и мръсни рисунки, биха могли да зарадват окото на някой етнограф от бъдещия век, защото даваха пълна представа както за приетата в наше време неофициална лексика, така и за нивото на графичната символика. Той се изкачи на пръсти по стълбището до най-горния етаж, като оглеждаше вратите на апартаментите, които, ако се съдеше по колонките звънци на всяка, почти всички бяха комунални. Докато минаваше покрай всеки апартамент, внимателно се ослушваше, като се опитваше да чуе гласове, издаващи присъствието на гост. По нищо не пролича в кой точно апартамент бе влязла Вероника Матвеевна.

Коротков слезе долу, излезе на улицата и тръгна към местния милиционерски участък.