Смърт и малко любов

Глава 6.

Вероника Матвеевна гледаше с омраза подпухналото мораво лице на седналия насреща й мъж. Беше значително по-млад от нея, макар че изпитото, сбръчкано лице и наполовина опадалите зъби го правеха по-възрастен поне с десет години.

— Донесе ли? — попита той с дрезгаво тенорче, без да откъсва очи от чантата й.

— Донесох — сухо отвърна тя. — Защо ли не пукнеш по-скоро, Паша? Вече сили не ми останаха.

Лицето на мъжа се изкриви от злоба и той се опита демонстративно да изпухти, при което от беззъбата му уста излетяха капчици слюнка. Една капка падна върху ръкава на роклята на Турбина, Вероника Матвеевна погнусено я избърса.

— Какво ми се гнусиш, какво ми се гнусиш! — занарежда Паша с отвратителен апашки гласец. — Я какво момче ти направих, а сега ми се пишеш чистофайница. Като го правеше, не се гнусеше, нали!

— Млъкни! — грубо го прекъсна старицата. — По-добре кажи къде беше в събота.

— Що ма, да не си идвала? И не си ме намерила? Тук си бях, къде ще съм бил, ако не тук! Е, може да съм сръбвал за малко в горичката наблизо с аверите, ама инак аз съм си все тук, нали знаеш?

— Как мога да ти вярвам, Паша! — уморено въздъхна Вероника Матвеевна. — Ти отдавна си пропил съвестта си, както и мозъка. Кажи ми честно — ти ли го направи?

— Какво съм направил? — искрено се учуди той. — За какво говориш?

— Ходил ли си в събота в Москва?

— Абе не съм ходил, докога ще ти повтарям! Какво си се заяла? В събота Валерка се ожени, нали така?

— Не се ожени, Паша. И слава богу, че не се ожени.

— Защо така? Булката ли избяга?

— Не е твоя работа. Само едно ще ти кажа: внуци изроди не ми трябват. По-добре никакви, отколкото такива като тебе.

— Ох, божке, божке-е! — отново занарежда Паша с отвратителния си глас. — Колко сме били нежни! Вземи, че помисли малко. Я какъв левент е синът ни, и внукът няма да е по-лош. Ами я си спомни ти какво представляваше! Да не беше някоя писана красавица? Или голяма умница? Стара мома те взех, на кого беше изтрябвала на четирийсе и две години с твоята муцуна и с кривите ти крака? А аз бях с двайсе години по-млад и с толкова по-здрав. Ако има нещо свестно във Валерка, то е от мене, да не си мислиш, че е от тебе? Не току-така го е харесало такова момиче.

— Какво такова? — с внезапно пресипнал глас попита Вероника Матвеевна. — Ти откъде знаеш какво е момичето?

— Видях я — нагло се ухили Паша, като отново оголи редките си прогнили зъби. — Има задник за милиони. И циците й си ги бива, ух, направо бонбонче! И аз бих я…

— Паша, но ти ми обеща… Имай страх от Бога… — простена Турбина. — И без това правя всичко, което искаш, нося ти пари, само момчето не закачай.

— Я стига — не го закачай, та не го закачай! Син ми е. Ако искам, ще го закачам. Няма ти да ми нареждаш, дъртофелнице! И за себе си трябва да помисля. Утре — вдругиден може да пукнеш, кой ще ме издържа тогава? Роден син ми е. Ей това е.

Той се отпусна на вехтия паянтов стол и самодоволно се втренчи във Вероника Матвеевна. Тя го гледаше ужасена и си припомняше онзи злощастен ден, когато… А сега тя прави всичко възможно синът й никога да не научи какъв е баща му. Носи му пари, като лишава себе си и Валерий от най-необходимото, къса жалки трохи от техния и без това бедняшки бюджет и всеки ден с ужас очаква, че това скапано от пиене престъпно нищожество ще застане пред сина им. Фактът, че е видял Еля, означава, че все пак протяга мръсните си ръце към Валерик. И ако синът й се ожени за момиче от заможно семейство, този страшен ден ще настъпи. Павел не би изпуснал никакъв келепир. О, Господи, защо не го прибереш!

— Добре, давай парите и можеш да се омиташ от тук — благодушно разреши Паша. — Или искаш и нещо друго?

— Искам! — неочаквано рязко отвърна Вероника Матвеевна. — Искам да не виждам отвратителната ти муцуна, животно такова!

— Я по-кротко! — озъби се той. — Твоята муцуна да не е по-хубава… Като пукнеш, няма да ме виждаш. Хайде, запътвай се към гроба, че да ти олекне. От мен да мине, нали сме стари приятели, лично ще те измия и подготвя за последния ти път, още не съм забравил как се прави.

— По-добре да забравиш и името, и адреса ми, гадино. Живота ми почерни! Господи, за какво ми прати такова наказание!

Жената се разплака, като гледаше с омраза бащата на своето момче, без да прикрива лицето си с ръце. Желаеше смъртта и същевременно се страхуваше да не умре. Защото когато тя нямаше да е между живите, синът й не би понесъл този удар.

Участъковият милиционер, на чиято територия беше блокът, в който бе влязла Вероника Матвеевна, се оказа симпатично младо момче с белезникави ресници и детинска усмивка. Коротков търпеливо го чака два часа да се прибере след обиколка на района.

— Коля, трябват ми сведения за лицата, които живеят в този блок — каза Коротков и подаде на участъковия листчето с адреса.

— За всичките ли? — уточни Коля. — Там всички жилища са комунални, има много обитатели.

— Там влезе една жена, Вероника Матвеевна Турбина. Искам да знам кого е посетила. Може би веднага ще си спомниш такова име?

— Турбина… Турбина… — замислено повтори Николай. — Не, не си спомням такова име. Трябва да прегледам всички. — Извади от касата една папка, от която взе дългия списък на живеещите в блока. Нито едно име от този списък не привлече вниманието им. — Ще действаме по по-лесния начин — предложи участъковият. — Сега ще обиколим апартаментите един по един, бързо ще проучим кой е имал гости днес, а по-нататък става лесно. Ще дойдете ли с мен?

— Не — поклати глава Коротков. — Турбина ме познава, преди часове разговарях с нея. Хайде иди сам, а?

— Добре. А тя как изглежда?

— Възрастна жена, на седемдесет, дребничка, слаба, с побеляла коса на кок. Облечена е с тъмносиня рокля, отгоре — сив шлифер. Да, има и шалче — светло.

Юра остана в милиционерския участък, а младежът тръгна да разправя на обитателите на блока сърцераздирателната история как днес на улицата ограбили едно момиче и престъпникът се скрил точно в този вход. Върна се след около половин час и съобщи на Коротков, че възрастната жена е посетила два пъти осъждания алкохолик Павел Смитиенко. Те веднага взеха от паспортната служба данните на Смитиенко, но не откриха нищо интересно. Какво общо можеше да има той с Турбина?

— Какви данни имаш за този тип? — попита Коротков.

— Пияница — намръщи се Николай. — Не работи, пие всеки ден.

— А с какви пари, щом не работи?

— Ха, хубав въпрос! — засмя се момчето. — Било е време, когато в наказателния кодекс е имало член за тунеядство, тогава е можело службите да ровят кой с какви пари пие. А сега това никого не интересува, законът не го забранява.

— Ти не ми обяснявай законите, знам ги не по-зле от теб. Просто като участъков трябва да знаеш на твоята територия кой с какво се издържа.

— Какво говорите, Юрий Викторович! — възмути се Николай. — Малко ли ми са грижите? Едва се справям със семейните скандали — да не се изпотрепят някой път, че и с тези капанчета и дюкянчета по гаражите живея като върху буре с барут — от сбиване до сбиване. А Смитиенко е безобиден, само дето пие, инак от него вреда няма.

— А ти откъде знаеш дали няма вреда? Нали не се занимаваш с него? — заяде го Коротков.

— Щом нямам сигнали срещу него, значи няма вреда — обясни усмихнатият участъков.

— Няма кой да ти хвърли един пердах, Коля! — въздъхна Юра. — А така нищо няма да излезе от теб. Запомни: най-опасни са онези, срещу които няма сигнали. Е, хайде, остани си със здраве.

Той се върна на „Петровка“ късно вечерта. В отдела нямаше никого, но на бюрото го очакваше справката във връзка с неговото запитване кога и колко пъти Вероника Матвеевна Турбина е променяла адреса си. Излизаше, че от раждането си тя шейсет години е живяла постоянно на едно и също място, а после за десет години се е местила четири пъти, при което всяко ново жилище е било по-лошо и по-малко от предишното. Интересно — защо ли?

Марат Латишев наистина изглеждаше като съпруг мечта. Висок, самоуверен красавец, преуспяващ бизнесмен, той вече е бил женен веднъж, но преди около година се бе развел и сега беше свободен за многобройните кандидат-съпружески посегателства върху личността му. На Селуянов му бе трудно да разговаря с него, защото Латишев за съжаление беше от онези хора, които смятат, че парите са солиден щит, с който човек може да се брани от всякакви нежелателни събития.

— Преди да отговоря на въпросите ви — каза той високомерно, — бих искал да науча във връзка с какво ми ги задавате.

— Във връзка със събитията, станали миналата събота по време на регистрирането на брака на дъщерята на Бартош — Елена.

— И какво отношение имам аз към това?

— Разбирате ли — търпеливо му обясни Селуянов, — у нас се създаде впечатление, че някой е искал сватбата да не се състои. Тъй като вие добре познавате самия Бартош, дъщеря му и цялото им обкръжение, надявам се, че ще ни помогнете да хвърлим някаква светлина върху извършеното престъпление.

— По какъв начин, ако позволите да попитам?

— Ами например ще ни кажете дали Елена е имала обожатели, които също биха искали да се оженят за нея. Или може би самият Бартош има врагове, които по една или друга причина не са били заинтересовани дъщеря му да се омъжи. Нали подобно нещо е възможно?

— Глупости! На кого може да попречи сватбата на Елена?

— Именно това се надявам да ми подскажете.

— Едва ли мога да ви бъда полезен. Не знам нищо, което би могло да ви заинтересува.

— Нима? — усмихна се скептично Селуянов. — Нека опитаме все пак. Например знаете ли защо Бартош се е отказал да сключи договор с турската фирма „Наза“?

— Боже мой, каква връзка има това… Какво общо има това с „Наза“?

— И все пак — защо?

— Слушайте, нали сте от отдела за борба с убийствата, а не от стопанска милиция…

— Стопанска милиция отдавна не съществува. Сега тя се нарича ОБИП, отдел за борба с икономическите престъпления — поправи го Селуянов.

— Няма значение, нека е ОБИП! Аз не съм упълномощен да обсъждам с вас каквито и да било условия за сключване на сделки. Това е търговска тайна.

— Ами не ги обсъждайте — миролюбиво се съгласи Николай. — Ще ми бъде достатъчно, ако кажете, че условията не са ви харесали. Е, защо все пак сделката с „Наза“ не бе осъществена?

— Та вие сам си отговорихте на въпроса: условията.

— Защо, „Наза“ е променила първоначалните си условия, така ли?

— От къде пък ви хрумна?

— Засега от никъде. Питам вас.

— А аз не ви разбирам — раздразнено отвърна Латишев и извади цигарите си. — Предположенията ви са някак безсмислени.

— Доколкото знам, преговорите с „Наза“ са започнали през януари, нещата са напредвали бързо към сключване на договор и внезапно в края на април всичко е приключило безуспешно. Е, какво стана?

— Не съм упълномощен…

— Естествено, естествено — прекъсна го Селуянов, — това е търговска тайна. Чух го вече. Но си помислих, че ако условията на „Наза“ са били неприемливи за вас от самото начало, вие нямаше да си губите три месеца за преговори. С какво тогава сте се занимавали цели три месеца, щом в крайна сметка всичко е отишло нахалост?

— Какво отношение има това към събитията в гражданското?

— Може би никакво — сви рамене Селуянов. — Но аз искам да разбера — дали пък случайно няма? А?

— Уверявам ви, няма никакво отношение.

— Добре, тогава да продължим. През 1993 година вашата фирма е сключила осемнайсет договора, през 1994 година — двайсет и един. А тази година за четири месеца и половина — нито един. Можете ли някак да коментирате това?

— Никакви коментари — сухо реагира Латишев. — Вече ви казах за търговската тайна.

— Значи смятате, че това е в реда на нещата?

— За вас не трябва да има значение какво смятам аз.

— Но нали сте търговски директор на фирмата…

— И какво от това? Аз имам мнение по въпроса, но не смятам да го изразявам пред първия срещнат.

„Докъде я докарахме! — тъжно си помисли Селуянов. — Ето че служител на милицията, който разследва две убийства, е първият срещнат. Какво ли има още да видим?“

— У мен пък се оформя впечатлението, че фирма „Синият Дунав“ свива дейността си в Русия. Опровергайте ме, ако можете.

— Нямам никакво намерение. Свободен сте да мислите каквото желаете. Дори да сте прав, фирмата не нарушава с това никакви закони.

— Кажете ми къде бяхте миналата събота?

— Бях си вкъщи — бързо отвърна Латишев, без да се замисли нито секунда.

Този отговор никак не се хареса на Селуянов.

— Може ли някой да го потвърди?

— Разбира се. Бях с една жена, мога да ви кажа името й, тя ще потвърди.

Алиби, създадено от жена — това още по-малко се харесваше на Селуянов. Той добре знаеше цената на този вид алибита.

— Казаха ми, че по едно време настойчиво сте ухажвали Елена Бартош. Вярно ли е?

— Е, и? Какво незаконно има в това? И изобщо — беше отдавна.

— Няма значение дали е било отдавна или неотдавна. Имало е такова нещо, нали?

— Да допуснем.

— Смятахте ли да се ожените за нея?

— Откъде ви хрумна?

— Просто питам. Смятахте ли?

— Нищо подобно. Просто ухажвах едно красиво момиче.

— Дъщерята на вашия шеф — с невинен вид уточни Селуянов. — Значи не сте смятали да се ожените за нея?

— И през ум не ми е минавало.

— А Тамила Шалвовна е мислела друго.

— Не ме интересува какво е мислела Тамила Шалвовна.

— А какво е мислела Елена — и това ли не ви интересува?

Латишев се запъна. Лицето му бавно, буквално пред очите на Селуянов, се вкаменяваше.

— Не разбирам за какво са тези разпити — най-сетне бавно и отчетливо произнесе Марат. — Онова, което ни е свързвало с Елена, няма никакво отношение към събитията в гражданското.

— Значи не ви интересува какво е мислела Елена за вашите отношения?

— Не.

— Странно. Тя пък е била сигурна, че сте искали да се ожените за нея.

— От къде на къде ще е била сигурна в това? Глупости!

— Ами поради факта, че сте й правили предложение. И тя между другото го е приела. Забравили ли сте това?

— Една млада въртиопашка може да си въобразява какво ли не!

— И пръстена ли си е въобразила?

— Какъв пръстен?

— Този, който сте й подарили, когато сте били заедно на курорт на Балатон. Да не би Елена да страда от халюцинации?

— Слушайте, не създавайте проблеми там, където ги няма! Да, ходихме на Балатон при баба й, да, прекарвахме нощите си заедно, да, подарих й пръстен. И какво от това? Аз съм нормален, възпитан човек и когато едно момиче спи с мен, смятам, че е нещо естествено да му направя подарък.

— Толкова скъп? Пръстен с три диаманта!

— Вие живеете с бедняшките представи от съветско време за това кое е скъпо и кое — евтино. — Латишев бе възвърнал предишното си високомерие. — За човек с моите доходи такъв пръстен не бе прекалено скъп.

— Значи на вас изобщо не ви е домъчняло, когато Елена е решила да се омъжи за друг?

— Ни най-малко.

— Добре — въздъхна Селуянов. — Дайте тогава да си запиша името на вашата приятелка, с която сте прекарали съботния ден.

— Моля. Олга Емелянцева, служителка в нашата фирма. Работи в рекламния отдел.

Бяло и черно, черно и бяло…

Още от детските ми години моят свят е стеснен в рамките на тези две понятия. Може и не може. Хубаво или лошо. Добро или зло. Няма средно положение, няма полутонове, няма странични обстоятелства и нееднозначни решения. Само да и не. И никакви може би.

На пет години съм… Родителите ми спорят за нещо на висок глас, струва ми се, че се карат. Татко нарича мама кучка и аз веднага усвоявам непознатата дума, която се произнася толкова лесно и приятно.

— Кучка! Мама е кучка! Мама е кучка! — крещя радостно от възторг, че новата дума се запомня толкова лесно и удобно приляга на езика ми.

Кавгата веднага престава, цялото внимание се насочва към мен.

— Това е много лоша дума! — строго ми се скарва мама. — Не бива да я произнасяш! Постъпваш лошо!

— Значи и татко постъпи лошо? — логично питам аз.

Мама смутено млъква, но тогава във възпитателния процес се включва и татко. Той се покашля и прави сериозна физиономия.

— Виж сега, котенце — изрича, като кой знае защо, гледа към мама, а не към мен, — в живота има ситуации, когато… С една дума нещата не са толкова прости… Никога не може да се каже със сигурност…

Но аз съм на пет години и не ми харесва нестабилният и непредсказуем свят, в който никога не може да се каже със сигурност… Аз съм дете и искам стабилност. Детската ми боязливост се нуждае от увереност, че мама и татко ще ги има винаги, че аз винаги ще имам уютното си легълце и плюшеното зайче до възглавницата, и приказката за лека нощ, и ябълковия сок всяка сутрин, и бабините кексове всяка събота. Искам да знам със сигурност, че ако всеки ден си мия зъбите, ако казвам благодаря и моля и ако слушам, ще ме хвалят, а започна ли да се глезя или счупя нещо — ще ме накажат. Но щом в живота има разни ситуации и нещата не са толкова прости, и никога нищо не може да се твърди със сигурност, тогава може би ще започнат да ме наказват за добро поведение и да ме хвалят за лошо? Петгодишният ми мозък не е в състояние да се справи с тази задачка. И аз започвам да се гневя.

На осем години съм… Родителите ми са ме завели на кино и аз заедно с тях гледам екрана, където закоравял престъпник, избягал от затвора, спасява някого и загива. Мама крадешком бърше сълзите си, но аз не мога да разбера какво толкова я е разстроило.

— Мамо, ти какво, да не ти е жал за него? — питам я, когато излизаме от киното в топлата, уханна пролетна вечер.

— Разбира се, слънчице — кима мама.

— Но нали той е престъпник! — разпалено се възмущавам аз. — Нали е избягал от затвора! Защо ти е жал за него? Умря и така му се пада.

— Виж сега, чедо — отново подхваща татко старата си песен, — не всичко е толкова просто. Няма абсолютно лоши и абсолютно добри хора. Вярно, той е престъпник, но нали спаси момиченцето, не го остави да загине — значи все пак е добър човек. Невинаги може да се каже определено…

Но на мен това не ми харесва. Аз искам да имам твърди ориентири, за да не се залутам и да не се изгубя в света на възрастните. Искам да знам със сигурност кои хора са добри и кои — лоши. Искам да знам определено какво може да се прави и какво не може, за какво винаги ще ме похвалят и наградят, а за какво ще ме накажат строго. Търся това знание, събирам го троха по троха, като задавам на родителите си хиляди и хиляди въпроси, но те не могат и не могат да разберат какво ми трябва и продължават мъгляво и размито да ми обясняват, че не всичко е толкова просто и че има ситуации, когато…

В края на краищата започвам да изучавам света самостоятелно, без тяхната помощ. Чета книги и гледам филми за милиционери и престъпници, за разузнавачи и шпиони, за червени и бели и деля света на два цвята. Полутоновете ме тревожат, неопределеността ме плаши, нееднозначността на решенията буди ужас у мен. Мразя ги.

На единайсет години ме блъсва кола и ме закарват в болница със сътресение на мозъка. За пръв път в живота ми мама не ме целува за лека нощ, а сутрин не получавам своята чаша със сок. А пък живеех с чувството, че както е било по-рано, така ще бъде винаги. И вече досаждам на лекарите с въпроса: Кога ще ме пуснете да си ида вкъщи? Ще търпя толкова, колкото трябва, но искам да знам кога.

— Виж сега, детко — казва ми очилатият и брадат лекар, — това зависи от много обстоятелства…

И потичат същите онези думи, които чувам от родителите си. Започвам да полудявам, изпадам в истерии и настоявам да ме пуснат да се прибера вкъщи. В края на краищата лекарите не издържат и ме изписват с предписание за строг режим на легло, като вземат от мама твърдо обещание внимателно да следи състоянието ми.

Радвам се, че най-сетне съм си вкъщи, в моята стая, в моето легло, с мама и татко, с любимите си книги. Искам по-скоро да оздравея, затова си обещавам да изпълнявам всичко, което ми е заръчал лекарят: да лежа в стая със спуснати завеси на прозорците, колкото може по-малко да ставам, да не чета, да не гледам телевизия, шест пъти дневно да вземам лекарствата. Но съм само на единайсет години и естествено не мога по цял ден да лежа и да размишлявам. Родителите ми отиват на работа, а аз дръпвам завесите и чета. Следобед ме посещават съучениците ми и аз скачам и лудувам с тях. Но не забравям да си пия лекарствата — това май е единственото, което изпълнявам стриктно. След лудориите с приятелите ми се завива свят, а понякога и повръщам, но крия това от мама и когато тя се прибира от работа и грижовно ме пита как се чувствам, аз без никакво колебание я лъжа, че всичко е прекрасно, че с всеки изминал ден се чувствам все по-добре. В действителност се чувствам все по-зле, но ме е страх да си го призная, защото не искам отново да ме вкарат в болницата.

Веднъж лъжата ми все пак се разкрива: мама си идва от работа по-рано, и то точно в момента, когато стоя над тоалетната чиния и се гърча в мъчителните спазми на повръщането. Мама иска да извика „Бърза помощ“, но аз избухвам в плач, умолявам я да не го прави, изпадам в истерия и изгубвам съзнание сред собствените си писъци. На мама й дожалява за мен. Взема си неплатена отпуска и започва да се грижи за мен вкъщи. Под нейния надзор аз се държа, както трябва, и наистина след известно време започвам да оздравявам.

Оттогава минаха доста години и сега само пролетта и есента ми напомнят, че някога боледувах от тежко сътресение на мозъка. През ноември и април се чувствам зле: много ме боли главата и почти винаги съм в лошо настроение. Всичко ме дразни и се вбесявам по всякакъв повод, а после дълго плача и се самосъжалявам. Но кризата постепенно затихва.

Служителят от отдела по борба с тежките криминални престъпления Николай Селуянов не обичаше жените. Не обичаше и алибита, потвърдени от жени, особено ако тези жени бяха съпруги или приятелки на заподозрените. Смяташе всички жени за измамници и предателки и вече никой не се наемаше да го убеди в обратното, откак съпругата му го напусна, взе двете им деца и замина с новия си съпруг за Воронеж. Той дълго и тягостно се измъчва заради развода си, а раздялата с децата се оказа съвсем непоносима. Обвинявайки съпругата си за своите страдания, Николай прехвърляше целия си гняв и негодувание върху жените, с които го сблъскваше работата.

Ето защо когато Марат Латишев го насочи към Олга Емелянцева, която щяла да потвърди, че в деня на двете убийства той си е бил неотлъчно вкъщи, Селуянов не му повярва. Нито за миг не се усъмни, че приятелката на младия бизнесмен ще потвърди всичко, което той пожелае, а за Селуянов Латишев бе твърде подозрителна личност.

Той имаше свои методи за проверка и опровергаване на алибита, в които не вярваше. Началникът му, полковник Гордеев, далеч невинаги одобряваше тези методи, но Николай упорито ги прилагаше и с лекота понасяше честите разпри и критики от страна на ръководството. Беше от категорията хора, за които е важен само резултатът, а изживяваните в процеса на неговото постигане отрицателни емоции са без значение.

За да осъществи замисъла си, му трябваше добър фотограф и без да му мисли много, Селуянов се обади на Антон Шевцов.

— Ще ти покажа едно младо момиче, а ти трябва да й направиш няколко снимки на улицата. После ще ти дам други снимки и ти ще ми направиш фотомонтаж. Ще можеш ли?

— Без проблеми — весело отвърна Шевцов, който в петък вече се чувстваше съвсем добре и отново хвърчеше насам-натам по редакционни задачи.

Той без усилия намери служителката от фирма „Синият Дунав“ Олга Емелянцева и я изпрати до вкъщи, като й направи десетина снимки: на улицата, на тролейбусната спирка, в някакъв магазин, на една алея, край входа. Момичето беше хубавичко, но не твърде фотогенично. С набитото си око Шевцов веднага схвана това и се постара да избира такъв ракурс, че Олга да излиза на снимките колкото може по-привлекателна. Една от снимките му се видя най-сполучлива: Олга купуваше банани от уличен търговец и Антон успя да улови момента, когато тя, протегнала ръка, вземаше рестото. Вероятно й се бе сторило, че продавачът има намерение да я измами, и тя се опитваше бързо да пресметне наум наистина ли теглото на бананите, което й бе казал онзи, съответства точно на десет хиляди. Във всеки случай в този момент лицето й беше напрегнато и дори някак уплашено.

Те се срещнаха със Селуянов същата вечер и отидоха заедно в дома на Николай, който бе оборудвал в килерчето до кухнята си мъничка фотолаборатория, като бе пробил стената и бе прекарал вода.

— Охо! — не сдържа изненадата си Антон, когато огледа простичкото, но поддържано в идеален ред оборудване на Селуянов.

— Принуден съм да се оправям сам — сви рамене Коля. — Без хитрост при нас нищо не се получава. Само нашата Аска умее да разкрива престъпления, като си остава честна, но за такова нещо трябва да бъдеш Аска.

— Аска — това Каменская ли е?

— Аха, точно тя.

— Ами защо тя успява, а ти — не? Нещо особено ли има в нея?

— Знам ли! — усмихна се Селуянов. — Сигурно е добра актриса. Умее да казва истината така, сякаш лъже, затова не й вярват. Ефектът е същият, а няма в какво да я упрекнеш.

— Как така? — заинтересува се фотографът. — Нещо не те разбрах.

— Абе просто е като фасул. Например прибираш се вкъщи и жена ти те пита: „Обядвал ли си?“ Всъщност ти си бил при любовницата си и прекрасно си се нахранил при нея, но кой знае защо, криеш очи и ломотиш неразбрано: „Какво? А, да… Да, хапнах… Обядвал съм, разбира се, не се безпокой.“ Толкоз. Ефектът е постигнат. Твоята благоверна е абсолютно сигурна, че ти, клетият, през целия ден си бил на крак, тичал си по задачи, не си имал време нито да хапнеш, нито да пийнеш дори вода. Жали те и те обича. Тоест ти си я излъгал, като си й казал чистата истина. Разбра ли сега?

— Хитро — разсмя се Антон. — А ти защо не умееш да го правиш?

— Не знам. Сигурно нямам тези качества. И мисля бавно. Аска улавя ситуацията в движение и моментално се адаптира към нея, а аз едва след няколко часа схващам как е трябвало да извъртя разговора или каква физиономия е трябвало да направя… Е, аз пък си имам моите хитрости. Да те нахраня ли първо или започваме веднага?

— И едното, и другото. Докато филмът се проявява, може да хапнем нещо, ако не те затруднява. После ще направим втора почивка, докато снимките изсъхват.

Снимките станаха чудесни, но Антон разбра това едва когато Селуянов му показа другите — онези, на които трябваше да монтира Емелянцева. Според замисъла на оперативния работник в резултат трябваше да се получат снимки, на които Олга е уловена в момент, когато се среща с различни мъже, които й предават някакви малки пакети. Ето защо кадърът с протегнатата за рестото ръка се оказа много полезен. Освен това трябваше да преоблекат Емелянцева.

— А каква е идеята? — попита озадачен Шевцов. — С каква цел го правим?

— За измама, разбира се, за какво друго! — пошегува се Селуянов. — В нашата работа има един прост закон: не измамиш ли, ще те измамят. Дай да ударим по едно кафенце, докато изсъхнат снимките.

— Не, за мене чай, ако може — помоли Антон. — Не бива да пия кафе.

— Защо? Болен ли си от нещо?

— Исхемична болест на сърцето.

— Сериозно? Че още си млад! — учуди се Коля.

— Имам я от дете. Ама не ме гледай, като че съм инвалид — разсмя се фотографът, — свикнал съм. С тази исхемична болест ме взеха и в казармата, две години изкарах, чак до края. Дори на работата почти не ми пречи. Присвие ме, да речем, веднъж на два месеца, полежа три-четири дни — и толкоз. Не е смъртоносно.

Селуянов запари пресен чай, направи сандвичи, извади от шкафа бутилка коняк, после неуверено погледна госта:

— Сигурно и това не бива?

Антон поклати отрицателно глава:

— Не бива. Но ти си пий, ако искаш, не ми пречи.

— Сигурен ли си? — зарадва се Селуянов. — Защото е неудобно някак си: аз ще пия, а ти ще ме гледаш.

— Ами аз цял живот гледам как хората пият, как танцуват по цели нощи, как се забавляват с момичета. Свикнал съм.

— А ти — нищичко, така ли?

— Страх ме е — призна Шевцов. — Само дето пуша, нямам воля да ги откажа. Но не си позволявам нищо друго. Ще ми се да поживея повечко.

— Правилно постъпваш — кимна одобрително Коля, извади чашка и си наля коняк. — За твое здраве!

Той гаврътна прозрачната кафява течност и улови учудения поглед на госта си.

— Какво ме гледаш така? Че го изпих на един дъх ли? Мислиш, че се пропивам?

Антон сви рамене и внимателно отпи от вдигащия пара чай.

— Сам ли живееш? — попита той вместо отговор.

— Сам. Жена ми избяга, не понесе тегобите на милиционерското семейство. — Селуянов бързо си наля втора чашка и моментално гаврътна и нея. — А ти не си ли женен?

— Още не — усмихна се Антон.

— Смяташ ли скоро да се ожениш?

— Засега не.

— Защо не бързаш?

— Създавам материална база — пошегува се фотографът. — Представи си, че се оженя, че се роди дете, а сърцето ми в един момент не издържи. Жена ми е разчитала, че ще живее с мен дълго, че ще й помогна да отгледа детето, докато си стъпи на краката, а аз, не щеш ли, умирам и я оставям с малчугана на произвола на съдбата. Излиза, че съм я измамил и предал. Затова непременно трябва да имам средства, та ако един ден се случи да умра, те да не живеят в недоимък — поне известно време.

— Защо се погребваш преждевременно, не е хубаво! — упрекна го Селуянов и изпи третата си чашка. — Може пък да живееш до седемдесет.

— Може — съгласи се Антон. — Но може и да не живея. И ако се оженя, трябва да бъда спокоен за семейството си. На тебе сигурно ти е странно да слушаш това, но ние, сърдечноболните, имаме друга психика. Здравите хора не могат да ни разберат.

— Добре, не ми се сърди. И не ме гледай строго, днес няма да пия повече. Три чашки — това ми е нормата всяка вечер. Без тях не си лягам. Край, виж: прибирам бутилката. — Той наистина прибра бутилката в шкафа. Лицето му се бе отпуснало и порозовяло, очите му блестяха. — Слушай, Антон, я да си поговорим за обира във вашата фотолаборатория. Доколкото разбирам, бравата ви там е от най-простите?

— Та на кого сме потрябвали с нашите снимки и филми? Там от памтивека нищо не се е заключвало. Нали видя: в стаята има метални каси, понякога колегите оставят там апаратурата си, но рядко. Нали знаеш, всеки сам си избира апаратите, това ни е професия, тъй че и сами си ги купуваме, и си ги ремонтираме, никой не си дава апарата другиму. И после, колкото по-гореща е снимката, толкова по-добре, тъй че не се разделяме с апаратите си — може някъде по пътя да случим на интересен кадър. Но остави ли си някой апаратурата в касата, тогава я заключва и запечатва. А всичко останало се търкаля из стаята, където е паднало — нали видя? Всеки може да влезе и да си вземе каквото иска, няма забрани.

— Ама и вие имате едни порядки… — осъдително поклати глава Николай.

— Но нали там няма нищо секретно…

— Днес може да няма, но утре, току-виж, ви откраднали нещо. Нечии други филми изчезнали ли са?

— Колегите казват, че изчезнали още два филма, но и те са били безобидни като моите. Единият бил от миналата година, от ежегодния празник на „Московски комсомолец“, а другият — пресен, от брифинг във вашето Градско управление на вътрешните работи. Може би крадецът е търсел точно него — там е фотографирано цялото ви ново началство. Как мислиш?

— Всичко е възможно, Антон, всичко е възможно. Хайде да погледнем каква работа сме свършили с теб.

Те внимателно свалиха от въжето все още леко влажните снимки. От тях ги гледаха Олга Емелянцева и двама мъже с твърде изразителна външност. Мъжете й предаваха пакети, а Олга, напрегнато и уплашено усмихната, ги вземаше.

С помощта на тези снимки утре Селуянов бързо щеше да разбере къде всъщност е бил Марат Латишев в момента, когато са били убити двете младоженки.

Вероника Матвеевна чу още от стълбището, че телефонът звъни. Тя припряно измъкна ключовете, отвори вратата и се втурна към звънящия апарат.

— Добър вечер, Вероника Матвеевна — чу в слушалката приятен мъжки глас.

— Здравей, Марат.

— Как са нещата при вас?

— Горе-долу. Идваха от милицията.

— И при мен. Питаха за събота.

— И ти какво каза?

— Казах, че съм си бил вкъщи, с Олга. А вас питаха ли ви?

— Не. Кого интересува една старица? И през ум няма да им мине да ме подозират. Пък и няма в какво. Твоето положение е по-сложно.

— Вярно е — усмихна се Марат. — Какво пък, Вероника Матвеевна, ще се надяваме. Може и да ни провърви. Вие имате ли нещо интересно за мен?

— Мисля, че утре следобед Валерик и Еля ще ходят на вилата.

— Така ли? — оживи се Латишев. — Това е добре. Радвам се.

— Че какво хубаво има? Мислиш ли, че един месец ще ни стигне, за да ги откажем?

— Ще опитваме, Вероника Матвеевна. Ако отидат на вилата, и аз ще отида там, ще им разваля удоволствието. Ще ми простите, но ще се наложи малко да унижа сина ви пред любимото момиче. Двете седмици не ни стигнаха, но сега все още имаме време. И не забравяйте — както и да се обърнат нещата, аз съм ви длъжник.

— Благодаря ти, Марат — въздъхна жената.

— Няма за какво. Аз ви благодаря.

Вероника Матвеевна бавно се съблече и се захвана с простичката си вечеря. Яденето за Валерий вече беше приготвено — две апетитни пържоли с пържени картофи. Тя не можеше да си позволи това — хубаво месо се купуваше само за сина и се изразходваше икономично. За себе си Турбина вареше някакви по-евтини макаронени изделия и ги ядеше, поръсени със захар и капчица маргарин. Нищо, помисли си тя, докато изцеждаше уврялото фиде, щом нещата се оправят, Марат ще даде пари, както обеща. Много пари. Ще стигнат, за да се откупи от негодника Пашка и да поддържа що-годе прилично домакинството. Господи, до гуша й дойде от тази вечна нищета!