Смъртта на царете

Глава 1

Крепостта Митилена се извисяваше на хълма над тях. По стените се движеха светли точки — часовите вървяха по пътя си в тъмното. Дъбовата врата, обкована с желязо, беше затворена; тясната пътека, водеща нагоре по стръмните склонове, се охраняваше от много хора.

Гадитик беше оставил само двадесет от войниците си на галерата. Когато останалата част от центурията слезе на сушата, той нареди другите да издърпат дъската за слизане и „Акципитер“ се отдели полека от тъмния остров с едва приплясващи в тихите морски води гребла.

Така галерата щеше да бъде опазена от атаки, докато тях ги нямаше. Загасила всичките си светлини, сега тя представляваше тъмно петно, което неприятелските кораби биха забелязали само ако влезеха в малкото заливче на острова.

Юлий стоеше със своето отделение и очакваше заповедите. Потисна вълнението си, че най-накрая ще участва в някакво действие след половин година крайбрежно патрулиране. Макар че имаха предимството на изненадата, крепостта бе солидна и опасна и той знаеше, че катеренето по стените ще е кърваво. Още веднъж прегледа екипировката, провери всяка пречка от стълбите, които му бяха поверени, обиколи войниците, за да се увери, че са увили сандалите си в парцали, за да не вдигат шум и да се захващат по-добре по стъпалата. Всичко си беше на място, но хората му се подчиниха на проверката, без да се оплакват — вече за втори път, откакто слязоха на сушата. Той знаеше, че няма да го изложат. Четирима от тях бяха стари войници, включително Пелитас, чийто опит на галерата беше с десет години повече от неговия. Юлий го беше направил свой заместник в отделението веднага щом разбра, че мъжът е спечелил уважението на по-голямата част от екипажа. Досега го бяха пренебрегвали при повишенията, но Юлий забеляза качествата му зад небрежния подход към службата и не особено привлекателната му физиономия — и Пелитас соро се превърна в яростен поддръжник на новия млад тесерарий.

Другите шестима бяха подбрани от римските пристанища из цяла Гърция, докато „Акципитер“ комплектоваше екипажа си. Без съмнение историята на доста от тях не беше безупречна, но щом станеше дума за войници на галера, изискванията за чисто минало често се пренебрегваха. Войници, които имаха големи дългове или разправии с офицерите, знаеха, че корабите са последният им шанс да получават някаква заплата, но Юлий нямаше оплаквания. Неговите десет души бяха калени в битките и ако човек се заслушаше в историите им, все едно чуваше летопис на възхода на Рим през последните двадесет години. Те бяха брутални и твърди и Юлий се наслаждаваше на лукса да знае, че няма да се огънат или да избягат от никоя мръсна работа — като например прочистването на Митилена от въстаници в тази непрогледна лятна нощ.

Гадитик минаваше по отделенията и се спираше да размени по някоя дума с всеки офицер. Светоний кимна, когато той му каза нещо, и отдаде чест. Юлий загледа някогашния си съсед — усещаше отново породила се неприязън, но не можеше да я припише на нищо конкретно у младия мъж. Месеци наред двамата бяха служили рамо до рамо и бяха общували с ледена учтивост, която вече изглеждаше непробиваема. Светоний още го смяташе за малкото момче, което някога беше вързал и пребил заедно с приятелите си. Не знаеше нищо за преживяното от Юлий след онзи епизод и се беше ухилил завистливо, когато Юлий разказа на мъжете какво е да влизаш в Рим начело на триумф редом с Марий. За мъжете на борда на галерата събитията в столицата бяха само далечни слухове и Юлий усещаше, че някои от приятелите на Светоний не му вярват. Това го дразнеше, но първият намек за напрежение или търкания между отделенията щеше да означава подкопаване на бойния дух. Юлий си замълча дори когато чу Светоний да разказва как някога е вързал другия тесерарий и го е оставил да виси на едно дърво, след като го халосал няколко пъти по главата. Тонът му правеше инцидента да изглежда по-скоро безобиден, чисто и просто съседска кавга между момчета. Към края беше усетил погледа на Юлий и се беше направил на изненадан, дори намигна на помощника си.

Гадитик се приближи. Юлий видя Светоний да се хили зад рамото му, но продължи да гледа центуриона и сковано отдаде чест, застанал мирно. Гадитик кимна и отвърна с бързо движение на дясната ръка.

— Ако не знаят, че сме тук, още преди разсъмване ще изгорим гнезденцето им. Но ако са били предупредени, ще трябва да се бием за всяка педя земя. Оръжията и броните не бива да издават шум. Не искам някой да вдигне тревога, докато се намираме тук незащитени.

— Слушам — отвърна бързо Юлий.

— Твоите хора ще нападнат южната страна. Там склонът е малко по-полегат. Занасяте бързо стълбите и при долната им част да стои по един човек, да ги държи здраво, за да не трябва да се оглеждате и да търсите опора. Ще пратя хората на Светоний да убият стражите при портата. Четирима са, затова може да се вдигне шум. Ако чуете викове, преди да сте стигнали до стената, тичайте. Не трябва да им дадем време да се организират. Разбра ли? Добре. Някакви въпроси?

— Знаем ли колко хора са вътре? — попита Юлий.

Гадитик като че ли се изненада.

— Смятаме да превземем крепостта независимо дали вътре има петдесет, или петстотин души! Две години не са плащали данъци, а местният управител е убит. Мислиш ли, че трябва да чакаме подкрепления?

Юлий се изчерви.

— Не, разбира се.

Гадитик се изсмя жлъчно.

— Флотата е изпратена да охранява много дълга брегова линия. Ще свикнеш с това, че хората и корабите ти никога няма да са достатъчно. Стига ти да оживееш до утре. Сега отивай да заемеш позицията и заобиколи отдалече крепостта, като се държиш под прикритие. Разбра ли?

— Да — отвърна Юлий и отново отдаде чест.

Беше му трудно да е офицер, та макар и от най-нисък ранг. Очакваше се да си знае работата, сякаш способността идва с ранга. Никога досега не беше превземал крепост нито денем, нито през нощта, но се предполагаше, че трябва да взема решения миг след миг, решения, които биха означавали живот или смърт за хората му. Обърна се към тях и усети нов прилив на решителност. Нямаше да ги разочарова.

— Чухте центуриона. Движите се тихо, в разпръснат строй. Да тръгваме.

Като един те удариха с юмруци по кожените си нагръдници в знак, че са разбрали. Чул тихия шум, Юлий премигна.

— И никакъв шум повече. Докато не влезем в крепостта, няма да отговаряте по никакъв начин, каквито и заповеди да дам. Не искам никакви: „Слушам“ — нали трябва да се движим безшумно. Разбрахте ли?

Един-двама се ухилиха, но когато започнаха да се прокрадват бавно и внимателно, напрежението им си пролича ясно. Други две отделения тръгнаха заедно с тях, а Гадитик остана да командва фронталната атака — веднага след обезвреждането на часовите.

Юлий беше благодарен за безкрайните часове тренировки — мъжете моментално се разделиха на двойки, за да носят дългите стълби. Можеха да се изкачат по раздалечените пречки за броени мигове, да стигнат до върха на черните стени и да влязат в крепостта. А после щеше да настане клане. Понеже нямаше начин да разберат колко бунтовници ще ги посрещнат, в първите мигове легионерите щяха да убият възможно повече хора.

Вдигна ръка да даде знак на мъжете да клекнат, когато факелът на един от часовите се задържа близо до позицията им — часовият можеше да чуе шума от придвижването им въпреки свиренето на щурците в тревата. След кратка пауза боецът продължи по стената. Юлий погледна най-близкия офицер и си кимнаха. Започваха атаката.

Юлий се изправи. Сърцето му биеше като лудо. Хората му се изправиха заедно с него, някой изпъшка тихо от тежестта на стълбата. Втурнаха се нагоре по каменистия склон. Въпреки парцалите, с които бяха увити сандалите и броните на всички, тропотът на краката им направо ехтеше в ушите на Юлий. Пелитас беше начело при първата стълба, вдигна края й възможно по-високо на стената и се премести отзад, за да помага да я вдигнат до ръба. Нямаше дори един лунен лъч, не виждаха дори земята под краката си. Гадитик беше избрал много добре нощта за нападение.

Вдигнаха стълбите и войниците се закатериха в тъмното. Само за няколко секунди първата група излезе най-отгоре; следващите бяха готови да тръгнат, но им беше по-трудно да се катерят, защото стълбите се подхлъзваха и драскаха по камъка — нямаше кой да ги държи. Юлий хвана едната, когато се размърда, и подпря пречката с рамо, за да я задържи, докато тежестта в горния й край не изчезна. Нападащите войници се прехвърляха в крепостта по цялата линия на атаката, но вътре още не се чуваше сигнал за тревога.

Той намести стълбата, докато горната й част не се захвана за нещо, и също се покатери — внимателно, понеже нямаше кой да го крепи отдолу. Спря, преди да стигне ръба, за да не го забележат евентуални стрелци. Но нямаше време да преценява ситуацията — прехвърли се през зъберите и скочи в тъмнината долу.

Приклекна и се огледа. Хората му го чакаха в сянката на стената. Груба трева бе поникнала сред старите камъни пред тях. Тук много лесно можеха да ги набучат със стрели, така че трябваше бързо да се махнат. Другите отделения не бяха спирали и вече бяха пресекли разстоянието до вътрешната стена. Юлий се намръщи. И втората стена беше висока колкото първата, само на двадесет крачки от нея, но стълбите им бяха останали отвън и те бяха хванати в капан между стените, точно както бяха предвидили древните архитекти. Изруга тихо. Хората му го гледаха и очакваха бързото му решение.

И тогава в крепостта зазвъня камбана и тежките тонове отекнаха в тъмнината.

— Сега какво, господарю? — попита Пелитас някак отегчено.

Юлий си пое дълбоко дъх; усети как нервите му се поуспокояват.

— Ако останем тук, сме мъртви. Скоро ще започнат да хвърлят факли долу, за да ни осветят и стрелците да ни виждат. Ти си най-добрият в катеренето, Пелитас, затова сваляй бронята и опитай да се качиш на вътрешната стена и да ни хвърлиш въже. Камъните са стари, все ще има някакви цепнатини, за които да се захванеш.

Пелитас веднага почна да смъква бронята си, а Юлий се обърна към другите:

— Трябва да вземем стълбата. Ако Пелитас не успее, ще сме лесни мишени за стрелците. Стената е висока петнадесет стъпки, все трябва да успеем да вдигнем най-леките двама до върха, за да я хванат и да я изтеглят.

Чу викове в крепостта — бунтовниците най-вероятно съсредоточаваха силите си срещу атаката на Гадитик. Но и за неговите войници времето изтичаше.

Мъжете бързо разбраха плана и тримата най-едри се хванаха здраво за ръце и запънаха гърбове в тъмните камъни на стената. Други двама се качиха върху тях и внимателно се обърнаха, за да могат също да се подпрат на камъните. Тримата най-долу изпъшкаха, когато тежестта притисна броните им. Металните плочи се впиваха в раменете им, но без тях нечия ключица можеше да се счупи. Никой не каза нищо, но Юлий видя, че няма да могат да изтраят дълго.

Обърна се към последните двама, които вече бяха свалили броните и сандалите си, кимна им и те се покатериха по човешката пирамида със същата скорост, с която се катереха по мачтите на „Акципитер“.

На двадесет стъпки от тях, при вътрешната стена, Пелитас притисна лице към студения сух камък и безмълвно изрече кратка отчаяна молитва. Пръстите му трепереха, докато напипваха тесните пролуки между камъните. Той се закатери, като се мъчеше да не вдига никакъв шум. Краката му търсеха опора. Дишаше тихичко през зъби, но чуваше дъха си толкова високо, че беше сигурен, че някой ще дотича да види какво става. За миг съжали, че е понесъл тежкия си меч, а не само въжето, увито около гърдите му, макар че не би могъл да си представи нещо по-лошо от това да се изкатери без оръжие. Но пък и да паднеше и да си строшеше кокалите също нямаше да е приятно.

Над себе си виждаше тъмния ръб на каменната стена, слабо осветен от сияние на факли — крепостта се защитаваше от петдесетте войници, водени от Гадитик. Усмихна се. Ако бунтовниците бяха професионални войници, вече щяха да са изпратили разузнавачи наоколо, за да разберат дали нападателите нямат подкрепления, или не са устроили засада. Хубаво беше човек да си знае работата.

Ръцете му затърсиха нагоре и накрая намериха добра опора — вековете бяха оронили един от ъглите на камъка. Ръцете му трепереха от изтощение, когато най-накрая стисна ръба на най-горния камък. Остана увиснал за миг: ослушваше се дали някой, застанал достатъчно наблизо, няма да го изкорми, докато се изкатерва на стената.

Затаи дъх и се ослуша, но не чу нищо. Стисна зъби, сякаш би могъл да прехапе страха — винаги усещаше страх в тези моменти, после се надигна и излази на стената. Клекна и полека извади меча, внимаваше да не издрънчи.

Намираше се в плътна сянка, невидим на тясната платформа, от която надолу водеха стъпала. Останки от ядене му показаха, че тук е имало часови, но той навярно беше отишъл да се бие срещу фронталната атака на портите, вместо да остане на поста си. Пелитас се усмихна на тази липса на дисциплина.

Бавно разви тежкото въже от гърдите и раменете си и завърза единия му край за ръждясала желязна халка, взидана в камъка. Подръпна да види дали ще издържи и пусна въжето надолу в тъмното.

Юлий видя, че едно от другите отделения следва неговата тактика да издърпа стълбите през стената. Следващия път щяха да вържат въже за най-горната пречка, да го прехвърлят над стената, а последният щеше да издърпа цялата стълба след себе си… но винаги е лесно да се разсъждава впоследствие. Гадитик трябваше да отдели малко повече време, да проучи обстановката в крепостта, макар че това беше трудно, тъй като нищо не стърчеше по-високо от стръмния хълм на Митилена. Юлий отхвърли тази мисъл като нереална, но част от него знаеше, че ако той трябваше да даде заповед за атаката, нямаше да прати хората си да превземат крепостта, преди да е узнал всичко, което трябва да се научи за нея.

Лицата на тримата мъже в основата на пирамидата бяха потънали в пот и разкривени от напрежение. Над тях се чу стържене, после горните двама подхванаха стълбата и я плъзнаха надолу. Юлий бързо я опря на стената и човешката пирамида се разпадна — тримата отдолу най-после си поеха дъх. Юлий бързо прошепна следващите си нареждания. Всички заедно се приближиха към вътрешната стена.

Един глас се извиси в тъмнината на вътрешната крепост над тях и сърцето на Юлий подскочи. Той не разбра думите, но усети паниката. Изненадата беше разгадана, но те имаха стълба и когато се прилепи до стената, той видя, че Пелитас се е справил със задачата си.

— Закрепете здраво стълбата. Трима се изкачете по въжето ето тук. Останалите — с мене.

Изведнъж въздухът забръмча от стрели — свистяха над главите им и се забиваха в телата на другата група, която тъкмо смъкваше стълбата от външната стена. Няколко римляни паднаха улучени. Юлий преброи на стената петима стрелци — работата им се улесняваше от запалените факли, хвърляни долу. Под вътрешната стена беше още тъмно и той предположи, че бунтовниците мислят, че се защитават само от другото отделение, и не знаят, че неговото вече е под тях.

Заизкачва се по стълбата, стиснал здраво меча. Един спомен проблесна в ума му — за бунтовете, в които беше намерил смъртта си баща му. Значи това означаваше да си първият, изкачил стената! Пропъди спомените, стигна до ръба и приклекна, за да избегне една брадва, която насмалко щеше да го обезглави.

Нямаше време да преценява позицията. Блокира втория удар на брадвата и изрита силно противника си. Тежката брадва удари в камъните и мечът на Юлий се плъзна с лекота в задъхващите се гърди на неприятеля. Нещо го удари по шлема и откърти предпазителя на бузата. Мечът му се вдигна автоматично, за да парира. Той усети топла кръв да се стича по врата, гърдите и корема му, но не й обърна внимание. Хората от отделението му вече се качваха на стената и клането започна по всички правила.

Трима негови войници се биеха, застанали плътно един до друг пред стълбата, леките им брони се огъваха под силните удари. Юлий видя как един от тях заби изотдолу меча си в нечия челюст — бунтовникът разпери ръце и падна.

Хората, срещу които се биеха, не носеха униформа. Някои бяха облечени в старинни брони и размахваха чудновати оръжия, други носеха брадви или копия. Настана бъркотия и Юлий само изруга, когато един от войниците му падна с вик: тъмна кръв пръсна под светлината на факлите. Из цялата крепост се чуваше тропот на тичащи хора и викове, сякаш цяла армия се стичаше към тази точка. Още двама от хората на Юлий се изкатериха на стената и се хвърлиха в битката.

Юлий заби меча си в гърлото на един от нападателите със скок, на който преди години го беше научил Рений. Нападаше твърдо и яростно и противниците му отстъпваха и умираха. Каквито и да бяха бунтовниците, засега печелеха само с числеността си. Римското умение и тренировките правеха ядрото войници около стълбата почти непробиваемо.

Но и римляните започваха да се уморяват. Юлий видя как мечът на един от войниците му се заклещи между плочките на една украсена с рисунки броня, може би предавана от баща на син още от времето на Александър. Римлянинът задърпа яростно, като почти повали противника си, но сърдитият му вик изведнъж премина в писък — бунтовникът заби къса кама в слабините му под бронята. Римлянинът омекна и се отпусна на камъните, мечът му остана заклещен в старата броня.

— Насам! — извика Юлий на хората си.

Събрани заедно, можеха да си проправят път и да навлязат по-дълбоко в крепостта. Видя наблизо стъпала и тръгна към тях. Враговете продължаваха да падат под меча му и той започна да се наслаждава на боя. Тежината на меча му вдъхваше сигурност, бронята му придаваше чувството, че е неуязвим, а и разгорещен от боя, той почти не усещаше тежестта й.

Внезапен удар свали повредения шлем от главата му и студеният нощен въздух го лъхна. Беше приятно и Юлий се засмя, пристъпи напред, пресрещна щита на един неприятел и го повали пред краката на другарите си.

— „Акципитер“! — извика той изведнъж.

„Ястреб“. Това щеше да е достатъчно. Чу гласове да му отвръщат, отново изрева бойния вик и се сниши пред един закривен меч, който приличаше по-скоро на косер, отколкото на бойно оръжие. Ответният му удар разпра бедрото на мъжа и той се строполи като подкосен.

Другите легионери се събраха край него: осмина от неговото отделение бяха изкачили стената, шестима от първите бяха оцелели от атаката на стрелците. Държаха се заедно и бунтовниците започнаха да се огъват; купчината трупове около легионерите растеше.

— Ние сме войници на Рим — изсумтя един от тях. — Най-добрите на света. Хайде, какво се туткате?!

Юлий му се усмихна и отново изкрещя името на галерата — и чу как някой подхваща бойния вик. Надяваше се, че Пелитас ги чува. Някак си не се съмняваше, че грозникът е оцелял.

Пелитас беше намерил наметало, окачено на една кука, и се беше увил с него, за да скрие туниката и извадения си меч. Усещаше се уязвим без бронята, но хората, които изтрополиха край него, дори не го погледнаха. Чу съвсем наблизо рева на легионерите и предизвикателните им викове и разбра, че е време и той да влезе в боя.

Взе факла от една стойка на стената и се присъедини към бунтовниците, които тичаха към дрънченето на оръжията. Богове, колко много бяха! Вътрешната крепост представляваше лабиринт от порутени стени и празни помещения — място, което трябваше да се разчиства с часове: на всяка стъпка можеше да ги чака засада или дъжд от стрели. Заобиколи един ъгъл в тъмното, без никой да му обръща внимание, анонимен за няколко скъпоценни мига. Движеше се бързо, опитваше се да не изгуби посоката сред криволиците и завоите и се озова пред северната стена при група стрелци, които се целеха внимателно, със сериозни и спокойни изражения. Вероятно част от хората на Гадитик все още бяха извън стената, макар че в двора край главната порта се чуваха заповеди на латински. Някои бяха влезли вътре, но краят на битката още не беше настъпил.

Сигурно поне половината град се беше изсипал да брани крепостта, помисли той сърдито, докато наближаваше стрелците. Един го изгледа остро, когато се приближи, но само кимна и без да бърза, изстреля стрелата си в купчината мъже долу.

Пелитас скочи и блъсна двама от стрелците от стената. Тримата други се обърнаха ужасени и го видяха как отмята наметалото и вдига късия си меч.

— Добър вечер, момчета — каза той спокойно и дори весело.

Една стъпка напред — и вкара меча си в гърдите на най-близкия. Избута с коляно трупа от стената и в същия миг една стрела го прободе в хълбока. Само перата останаха да стърчат от корема му и той изстена, когато лявата му ръка ги стисна почти без участие на волята. С усилие замахна с меча и сряза гърлото на по-близкия стрелец, който тъкмо опъваше лъка си.

Последният, най-далече от него, го беше прострелял. Трескаво се мъчеше да измъкне друга стрела, но страхът го правеше тромав и Пелитас стигна до него с вдигнат меч, готов за удар. Мъжът отстъпи назад в паника, извика и падна от стената. Пелитас бавно се отпусна на едно коляно; дъхът болезнено дращеше в гърлото му. Нямаше никой наблизо и той остави меча и посегна да счупи стрелата. Нямаше да я извади — всички войници бяха виждали как при такова нещо бликва кръв и прободеният умира.

Стисна стрелата, но можа само да я извие; изстена от болка. Хълбокът му беше целият в кръв, главата му се замайваше. Той изръмжа от болка и пречупи стрелата. После измърмори:

— Трябва да намеря другите.

Ръцете му трепереха, но той стисна меча колкото можеше по-здраво и се изправи, затиснал раната с другата си ръка.

Гадитик фрасна поредния нападател в зъбите с опакото на ръката си, а след това го отметна с къс удар в ребрата. Крепостта беше пълна с бунтовници — повече, отколкото малкият остров можеше да изхрани, беше сигурен в това. Въстанието навярно беше привлякло и хора от полуострова, но вече беше твърде късно да се тревожи за това. Спомни си как младият офицер го беше запитал колко са враговете и как той го беше укорил. Може би трябваше да се погрижи за подкрепления. Не беше лесно да се предскаже как ще завърши нощта.

Беше започнала добре, часовите бяха отстранени бързо, почти за миг. Десет мъже се бяха изкатерили по стълбите и отвориха вратата, преди някой вътре да разбере какво става. После от тъмните постройки изригнаха войници — навличаха броните си в движение. Тесните проходи и стръмните стъпала правеха от лабиринта истински рай за стрелците и само слабата светлина свеждаше пораженията до сравнително леки рани, макар че Гадитик беше загубил един войник, прострелян в устата.

Чуваше хората си да пъшкат: притискаха се до стената в тъмнината зад него. Няколко факли осветяваха пространството, но освен че изстрелваха на сляпо по някоя стрела, враговете се бяха оттеглили в страничните постройки. Всеки, който притичаше по уличката, щеше да бъде насечен на парчета, преди да направи и няколко крачки, но и враговете не можеха да напуснат подслона си, за да атакуват легионерите. Настъпи временно затишие и Гадитик с удоволствие отбеляза, че има възможност да диша спокойно. Липсваше му тренировката на сухопътните легиони. Независимо колко се упражнява човек на кораб, няколко минути бой и тичане го изтощават. Или може би е просто от възрастта, призна той мрачно пред себе си.

— Кротнаха малко — измърмори с нисък глас.

Оттук нататък щеше да става все по-зле. Трябваше да завземат с бой постройките една след друга, да губят хора срещу всеки един-двама неприятели — беше твърде лесно да изчакат зад някоя врата или прозорец и да прободат първия, който се подаде.

Гадитик се обърна към войника зад себе си, за да му даде заповед, и видя, че той гледа нагоре, зяпнал от ужас. Гадитик също вдигна глава. По камъните се стичаше лъскава течност; след миг стигна до плочника и се разля по него. Нямаше време да правят планове.

— Бягайте! — извика Гадитик. — Богове, бягайте!

Някои от по-младите войници зяпнаха неразбиращо, но опитните не се забавиха. Гадитик се опита да не мисли за стрелците, които чакаха само този момент. Чу пращенето на огъня, когато някой подпали лепкавата течност, няколко стрели изсвириха покрай него, един от войниците му бе улучен в гърба. Гадитик спря, за да му помогне, но когато обърна глава и видя пламъците да се приближават към тях, бързо прокара меча си през гърлото му: знаеше, че така е по-добре, отколкото да го остави да изгори. Обзе го паника. Сандалите му се бяха натопили в течността и той знаеше, че огънят не може да бъде угасен. Хукна подир хората си.

Войниците затичаха с невероятна скорост, завиха зад ъгъла и нападнаха трима приклекнали там стрелци. Само един успя да стреля, и то над главите им. Посякоха ги, почти без да забавят ход.

Сега, осветена от огъня, крепостта се виждаше съвсем ясно. Гадитик и хората му изреваха гневно и същевременно облекчено, защото бяха останали живи. Ревът им вля нова сила в тях и изплаши врага.

Уличката свършваше в някакъв двор и този път чакащите стрелци стреляха без грешка — повалиха предните четирима; следващите се заспъваха в падналите си другари. Дворът беше пълен с въстаници, които се втурнаха в атака със свиреп рев, не по-малко страшен от този на римляните.

Юлий видя пламъците да изригват по редицата ниски постройки отляво и замръзна. Прикриващата го тъмнина стана златистожълта и той изведнъж зърна три трупа в една ниша на няколко крачки отпред. Бяха посечени. Зад тях зееше отворена врата, водеща към вътрешността на крепостта. Беше решение за секунда и Юлий се втурна право напред, и заби меча си в корема на мъжа, който чакаше вътре, още преди той да успее да нанесе удар. Хората му не се поколебаха. Понеже не познаваха крепостта, можеше да изгубят ценно време, докато се съединят с другарите си, водени от Гадитик, но най-важното беше да не спират и да убиват всеки бунтовник, когото видят.

След светлината от огъня тъмнината във вътрешността на крепостта беше стряскаща. Стъпалата водеха надолу към редица празни стаи, свършваща със стълбище, на което светеше само една лампа, закачена на стената. Юлий я грабна и изрева, защото горещото масло плисна по кожата му. Хората му заслизаха след него с дрънчене на оръжия. Щом стигнаха долу, изсвистяха стрели и Юлий се хвърли на пода. Стрелите улучиха стената зад него и откъртиха парчета мазилка.

В дългата ниска стая имаше трима мъже. Двама — с лъкове в ръце — гледаха ужасено мръсните, покрити с кръв войници, а третият беше вързан на стол. Затворник. По дрехите Юлий позна, че е римлянин. Лицето и тялото му бяха целите в синини и подути, но очите му оживяха от внезапна надежда.

Юлий притича през стаята; отскочи, за да избегне друга стрела, изпратена неумело и набързо към него, почти с отвращение стигна до двамата мъже и преряза гърлото на стрелеца. Другият се опита да го прободе, но нагръдникът на бронята пое удара, а с опакото на ръката си Юлий изпрати мъжа в безсъзнание на пода.

Отпусна меча и се облегна на камъните, внезапно уморен. Дъхът му излизаше на тласъци. Младежът забеляза колко е тихо тук и колко много под равнището на основната крепост се намират.

— Добра работа — каза мъжът на стола.

Юлий го погледна. Сега, отблизо, видя, че е бил брутално измъчван. Лицето му беше подуто и изкривено, пръстите му бяха счупени и стърчаха под немислими ъгли. Треперене обзе тялото на пленника и Юлий реши, че се опитва да не изгуби и малкото си останало самообладание.

— Срежете му въжетата — каза той и когато въжетата паднаха, помогна на затворника: виждаше колко му е трудно да се задържи на крака…

Мъжът се опита да стисне облегалката на стола, но изстена от болка и очите му за секунда се подбелиха. После успя да се изправи, подкрепян от Юлий.

— Кой си ти? — попита Юлий; чудеше се какво ще правят с този човек.

— Управителят Павел. Може да се каже… че това е моята крепост.

Мъжът затвори очи, надвит от изтощение — и от облекчение. Юлий видя смелостта му и се изпълни с уважение.

— Още не е, управителю — отвърна той. — Горе се бият жестоко и трябва да се връщаме там. Предлагам да те заведем някъде на сигурно място да изчакаш. Не изглеждаш в състояние да се биеш.

В действителност мъжът изглеждаше полумъртъв, кожата му беше отпусната и сива. Беше петдесетинагодишен, с широки рамене и шкембе. „Може би някога е бил войник“, прецени Юлий, но времето и изнеженият живот бяха отнели силата му, поне телесната. Управителят се държеше на крака с видимо усилие на волята.

— Ще вървя с вас, докато мога. Ръцете ми са осакатени, така че не мога да се бия. Но искам да изляза от тая смрадлива дупка.

Юлий бързо кимна и даде знак на двама от войниците.

— Внимателно го подхванете. Ако стане нужда, го носете. Трябва да вървим да помогнем на Гадитик.

След това изтича нагоре по стълбите; вече мислеше за битката, която го чакаше.

— Ела, управителю. Облегни се на мен — каза единият от последната двойка войници и подложи рамо да поеме тежестта на доскорошния пленник.

Управителят извика, когато раздвижи счупените си ръце, после стисна зъби, за да преодолее болката.

— Изведете ме бързо оттук — заповяда той. — Кой е офицерът, който ме освободи?

— Казва се Цезар, господарю — отвърна войникът, когато бавно запристъпваха напред.

Болката надви управителя още на първото стълбище, той припадна и вече можеха да вървят по-бързо — носеха го.

Глава 2

Сула се усмихна и отпи голяма глътка от сребърната си чаша. Лицето му беше зачервено от виното и очите му плашеха Корнелия: тя седеше на кушетката, която й бе посочил.

Неговите хора я бяха прибрали посред горещия следобед, когато най-силно усещаше тежестта на бременността си. Тя се мъчеше да скрие от диктатора неудобството и страха си, но ръцете й леко трепереха — държеше чаша студено бяло вино, което й беше предложил. Отпи малко, за да не го разсърди, но искаше само едно — да се махне от позлатените му покои и да се върне в сигурния си собствен дом.

Очите му наблюдаваха всяко нейно движение и тя едва издържаше погледа му. Мълчанието тегнеше помежду им.

— Удобно ли ти е? — попита той накрая. Леко заваляше думите и от това тръпка на паника разтърси цялото й тяло.

„Успокой се — каза си тя. — Детето ще почувства страха ти. Мисли за Юлий. Той би искал да си силна“. И проговори с почти уверен глас:

— Хората ти са помислили за всичко. Отнасяха се добре с мене, макар че не казаха защо си пожелал да ме видиш.

— Пожелал? Хубава дума — отвърна той с мек глас. — Повечето хора никога не биха използвали тази дума за жена, на която й предстои да роди след колко… може би по-малко от месец?

Корнелия го изгледа неразбиращо. Той изпразни чашата си и примлясна от удоволствие. Стана рязко, обърна се с гръб към нея и напълни чашата от една амфора, като остави запушалката да падне и да се търкулне на мраморния под.

Тя я загледа като хипнотизирана как постепенно забавя въртенето си. Когато запушалката спря, Сула проговори отново с ленив, почти интимен тон:

— Казват, че жените били най-красиви, когато били бременни, но това невинаги е вярно, нали?

Пристъпи по-близо до нея и направи широк жест с чашата; няколко капки плиснаха през ръба й.

— Аз… не знам, господарю…

— О, виждал съм ги. Рошави и мучащи, с изприщена потна кожа. Прости жени от народа, но… но истинските римски благороднички…

Приближи се още повече към нея и тя едва се сдържа да не се дръпне. В очите му се появи блясък и тя понечи да изпищи, но щеше ли да я чуе някой? Щеше ли някой да посмее да се намеси?

— Римската благородничка е зрял плод, кожата й блести, косата й е гладка и лъскава…

Гласът му се сниши до дрезгав шепот и той посегна и притисна ръка към корема й.

— Моля те… — прошепна тя, но той сякаш не я чу.

Ръката му се задържа върху издутия й корем.

— О, да, ти имаш тази красота, Корнелия.

— Моля те, уморена съм. Искам да си отида вкъщи. Съпругът ми…

— Юлий? Много недисциплиниран младеж. Не пожела да се откаже от тебе. Знаеш ли това? Сега вече разбирам защо.

Пръстите му посегнаха нагоре към гърдите й. Издути и болезнени на този етап от бременността, те почиваха натежали в мамилария; тя затвори очи в безпомощна агония, когато усети пръстите му да обхващат едната. Сълзи се събраха в очите й.

— Каква прекрасна тежина — прошепна той с глас, пресекнат от прилив на страст.

Без предупреждение се наведе и притисна уста към нейната, напъха език между устните й. Вкусът на вино я накара да се задави… и той се отдръпна и избърса устни с опакото на ръката си.

— Моля те, не наранявай бебето — каза тя отмаляло.

Сълзите бликнаха и видът им като че ли отврати Сула. Устата му се изкриви раздразнено и той се обърна.

— Върви си. Носът ти тече и моментът се развали. Е, ще има и друг.

Напълни чашата си от амфората, докато тя излизаше от стаята, почти задушена от хлипове, с очи, заслепени от блестящите сълзи.

Юлий изрева и хората му нахлуха в малкия двор, където Гадитик се биеше с последните въстаници, и ги нападнаха във фланг. Настана паника и римляните се възползваха от нея; бунтовниците започнаха да падат, посечени от мечовете им. За секунди срещу легионерите останаха не повече от двадесет души и Гадитик извика заповеднически:

— Хвърлете оръжията!

Последва минута колебание, после се чу дрънчене — мечовете и камите паднаха на плочите и враговете най-накрая замряха, задъхани, целите облени в пот; но започваха да чувстват момента на радостно неверие, който идва, когато човек разбере, че е оцелял, а другите са загинали.

Легионерите бързо ги обкръжиха. Лицата им бяха сурови.

Гадитик изчака, докато отнесат мечовете на бунтовниците. Те се бяха скупчили и гледаха намръщено.

— Убийте ги — изсъска Гадитик и легионерите се хвърлиха напред за последен път.

Чуха се викове, но всичко свърши бързо и в малкия двор отново настана тишина.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си от миризмата на дим, кръв и изтръгнати черва. Закашля се и плю на камъните, после изтри меча си в един труп. Острието беше изпонащърбено и почти безполезно. Щяха да му трябват часове, за да премахне нащърбеното, и беше по-добре да вземе нов меч от складовете. Започна да му се повдига и той се съсредоточи упорито върху острието, започна да мисли какво още трябва да се направи, преди да се върнат на „Акципитер“. И преди беше виждал купчини трупове и тъкмо този спомен от сутринта след смъртта на баща му го накара внезапно да повярва, че усеща миризмата на горяща плът.

— Мисля, че това бяха последните — каза Гадитик.

Пребледнял от изтощение, той стоеше превит на две, подпрял ръце на коленете си.

— Ще изчакаме да съмне, преди да проверим всички къщи, да не би да са останали още скрити въстаници. — Изправи се и премигна от болка, когато гръбнакът му припука. — Хората ти закъсняха, Цезар. За известно време останахме с оголен фронт.

Юлий кимна. Помисли дали да каже какво му беше струвало, за да стигне до центуриона, но предпочете да замълчи. Светоний се хилеше насреща му. Държеше някакъв парцал, притиснат до бузата си, за да спре кръвта от някаква порезна рана. Юлий се надяваше, че като го шият, ще го боли.

— Той се забави, за да ме спаси, центурионе — чу се един глас.

Управителят се беше свестил и сега се облягаше тежко на раменете на двамата легионери. Ръцете му бяха морави и невероятно подути, изобщо не приличаха на човешки ръце.

Гадитик забеляза невероятно изцапаната тога, цялата в кръв и мръсотия. Очите на управителя бяха уморени, но гласът му беше достатъчно силен, въпреки премазаните устни.

— Управителят Павел? — попита Гадитик и отдаде чест, когато управителят кимна. — Чухме, че си мъртъв, господарю — добави центурионът.

— Да… и на мене за миг ми се стори, че е така.

Управителят вдигна брадичка и устата му се изви в лека усмивка.

— Добре дошли в крепостта ми.

Клавдия хлипаше. Тубрук я прегърна през раменете. Бяха сами в кухнята.

— Не знам какво да правя — каза тя с глас, задавен от туниката му. — Той непрекъснато я тормози, а тя е бременна…

— Успокой се де, успокой се… — Тубрук я потупа по гърба. Мъчеше се да овладее страха, който го бе обзел, когато видя по прашното лице на Клавдия следи от сълзи.

Не познаваше много добре бавачката на Корнелия, но от това, което бе видял, си беше извадил заключение, че е солидна, разумна жена, която няма да се разреве току-така.

— Какво има, скъпа? Ела, седни и ми разкажи какво става.

Насили се да говори колкото може по-спокойно. Богове, да не би бебето да беше мъртво? Очакваше се Корнелия всеки момент да роди, а раждането винаги беше рисковано. Побиха го студени тръпки. Беше казал на Юлий, че ще наглежда домашните му, докато него го няма в града, но досега всичко изглеждаше много добре. Вярно, през последните месеци Корнелия се държеше някак особено, но пък повечето млади жени изпитваха страх от първото раждане.

Отведе Клавдия до една пейка до фурната. Тя седна, без да провери дали няма мазнина или сажди, което накара Тубрук да се обезпокои още повече. Наля й чаша прясно изстискан ябълков сок и тя отпи; хлиповете отстъпиха място на нервни спазми.

— Кажи сега какво става — каза Тубрук. — Повечето неща могат да се оправят, колкото и зле да изглеждат.

Изчака я търпеливо да допие сока, после внимателно взе чашата от омекналата й ръка.

— Сула — прошепна тя — не дава мира на Корнелия. Тя не ми казва всичко, но той все праща войниците си да я водят при него по всяко време на деня и на нощта, въпреки че е бременна, а после тя се връща цялата в сълзи.

Тубрук пребледня от гняв.

— Наранил ли я е? Или детето? — И се наведе заплашително над бавачката.

Клавдия се дръпна изплашено, устата й потрепна.

— Още не, но всеки път става по-зле. Тя ми каза, че винаги бил пиян и… я опипвал.

Тубрук затвори очи за миг; знаеше, че трябва да остане спокоен. Единствените външни признаци на гнева му бяха стиснатите юмруци. Когато проговори, очите му блеснаха опасно.

— Баща й знае ли?

Клавдия внезапно стисна ръката му.

— Цина не бива да узнава! Това ще го съкруши. Няма да може да погледне Сула в сената, без да му отправи обвинение, и ще го убият, ако каже нещо пред хората. Не бива да му се казва!

Гласът й се извиси почти в писък и Тубрук я потупа по ръката, за да я успокои.

— От мене няма да научи.

— Няма към кого да се обърна, само към тебе, помогни ми да я опазя — задъхано каза Клавдия. Очите й бяха пълни с молба.

— Добре си направила. Тя носи детето на този дом. Трябва да знам всичко, което се случва, разбираш ли? Не бива да допускаме грешки. Разбираш ли колко е важно това?

Тя кимна и избърса очите си.

— Надявам се, че разбираш — продължи той. — Като диктатор Сула е почти недосегаем. Разбира се, можем да изнесем случая в сената, но никой няма да се осмели да разпореди съдебно преследване. Това ще означава смърт за него. Такъв е техният скъпоценен „закон за равенството“. А какво е престъплението му? Според закона — никакво. Но ако я е докосвал и я е изплашил, тогава боговете зоват за отмъщение дори ако сенатът не се осмели.

Клавдия кимна отново.

— Разбирам…

— Трябва да разбереш — прекъсна я той остро, с нисък и твърд глас, — защото това означава, че всичко, което направим, ще е извън закона и че ако нападнем Сула по някакъв начин, неуспехът ще означава смърт за Цина, за мене, за тебе, за майката на Юлий, за слугите, робите, Корнелия, детето, смърт за всички. Юлий ще бъде преследван, независимо къде се намира.

— Ще убиеш Сула? — прошепна Клавдия.

— Ако нещата са такива, каквито ги описваш, със сигурност ще го убия — изръмжа той и за миг тя видя някогашния гладиатор, суров и страховит.

— Точно това заслужава той. Корнелия ще успее да забрави тези мрачни месеци и ще роди детето в спокойствие.

Тя изтри очите си и част от мъката и притеснението сякаш изчезнаха.

— Тя знае ли, че си дошла при мене? — запита тихо Тубрук.

Клавдия поклати Глава.

— Добре. Не й казвай какво съм казал. Много скоро трябва да роди, не бива да се плаши.

— А… след това?

Тубрук почеса остригания си тил.

— Не. Нека да смята, че е бил някой негов враг. Той ги има предостатъчно. Пази всичко в тайна, Клавдия. Сула има поддръжници, които ще призовават за отмъщение дори след години, ако истината излезе наяве. Само една дума да кажеш на някого, а той да каже на свой приятел, стражите веднага ще довтасат пред вратите и ще отведат Корнелия и детето още преди да е настанал следващият ден.

— Няма да кажа на никого — прошепна тя и се взря в очите му за няколко дълги секунди.

Накрая сведе поглед и той въздъхна и седна на пейката до нея.

— Сега започни още от самото начало и не пропускай нищо. Бременните жени често си въобразяват разни неща и преди да изложа на риск всичко, което обичам, трябва да съм сигурен.

Говориха си тихо цял час. Накрая тя сложи ръка на лакътя му и това положи началото на плахо привличане въпреки грозните неща, за които бяха говорили.

— Смятах със следващия отлив да изляза в морето — каза кисело Гадитик, — а не да участвам в парад.

— Значи си вярвал, че вече съм труп — отговори управителят Павел. — Но понеже съм само пребит, но жив, смятам, че е необходимо да покажа подкрепата, която ми оказа Рим. Това ще обезкуражи… всякакви по-нататъшни посегателства върху достойнството ми.

— Господарю, всички млади бойци на целия остров сигурно са били свикани в тази крепост, както и хора от континента. Половината семейства в града ще скърбят за загубата на син или баща. Показахме им достатъчно добре какво означава да не се подчиняваш на Рим. Те няма да въстанат отново.

— Така ли мислиш? — възрази Павел с мрачна усмивка. — Колко малко познаваш тези хора. Те се бият срещу нашествениците още откакто Атина е била център на света. Сега тук е дошъл Рим и те продължават да се бият. Онези, които умряха, сигурно са оставили синове, които ще вземат оръжията веднага щом пораснат. Това е трудна провинция.

Дисциплината попречи на Гадитик да продължи спора. Той копнееше да се върне в морето на борда на „Акципитер“, но Павел настоя четирима легионери да го пазят постоянно. Гадитик едва не отплува при тази заповед, но неколцина от по-старите войници се предложиха за доброволци — предпочетоха по-лесното задължение пред гоненето на пирати.

— Не забравяйте какво се е случило с последните му стражи — предупреди ги Гадитик, но заплахата беше напразна, защото те знаеха, че от кладата с трупове на бунтовници се вдига струя черен пушек, достатъчно висока, за да се види от левги разстояние.

С тази работа щяха да стигнат безопасно до пенсия.

Гадитик изруга под нос. До следващата година нямаше да му останат годни войници. Старецът, който Цезар беше довел на кораба, излезе много добър лечител, така че няколко от ранените щяха да бъдат спасени от ранно уволнение и бедност. Но все пак не можеше да прави чудеса и някои осакатени войници трябваше да бъдат свалени в следващото пристанище, за да чакат по-бавен търговски кораб, който да ги върне в Рим. Центурията беше загубила една трета от хората си в Митилена. Трябваше да повиши някои, но нямаше да може да замени двадесет и седемте загинали в боя — четиринадесет от тях бяха компетентни хастати, служили на „Акципитер“ повече от десет години.

Гадитик въздъхна. Добри мъже, загубили живота си само за да дадат урок на шепа разпалени младежи, опитващи се да изживеят историите, които са им разказвали дядовците им. Представяше си какви речи са държали, докато истината беше, че Рим бе докарал при тях цивилизацията и им беше позволил да видят какво може да постигне човек. А те се бореха само за едно — за правото да живеят в колиби от кал и да си чешат задниците; обаче не го знаеха. Не очакваше да са му благодарни — беше живял дълго и бе видял много, — но държеше да го уважават, а зле замисленият бунт в крепостта беше демонстрация на прекалено ниско уважение. Осемдесет и девет вражески трупа бяха изгорени призори. Мъртвите римляни бяха отнесени на кораба, за да бъдат спуснати в морето.

С такива сърдити мисли, бръмчащи в главата му, старият войник се запъти към града, облечен в най-хубавата си броня и следван от остатъците от оредялата центурия. От надвисналите тъмни тежки облаци ги заплашваше проливен дъжд; задушаващият зноен въздух идеално съответстваше на настроението на Гадитик.

Юлий маршируваше сковано — всичко го болеше след битката предната нощ. Учудваше се колко дребни порезни рани беше получил, без да ги забележи. Лявата му страна беше цялата в синини, с жълта подутина над едно от ребрата. Трябваше да накара Кабера да го погледне веднага щом се върне на „Акципитер“, но поне според него нямаше нищо счупено.

Не беше съгласен с мнението на Гадитик относно необходимостта от този тържествен марш. Центурионът беше доволен, че е потушил въстанието, и искаше да се махне, да остави някой друг да се оправя с политиката, но беше извънредно важно на града да бъде напомнен най-вече фактът, че управителят е недосегаем.

Погледна Павел, дебелите бинтове на ръцете му и подутото му лице. Възхищаваше му се, че беше отказал да го носят на носилка, че беше решил да покаже, че мъченията не са го сломили. Имаше право да иска да се върне в града начело на армия. Хора като него имаше из цялата римска земя. Получаваха незначителна поддръжка от сената и бяха като малки царе, но въпреки това зависеха от добрата воля на местните, за да си вършат работата. Когато добрата воля липсваше, имаше хиляди неща, които можеха да направят живота много труден. Никакви доставки на храна и вода, освен под заплаха с оръжие, съсипани пътища и изгорени имоти. Нищо, което да ангажира вниманието на стражите, само постоянно дразнене, като от кърлежи, впили се в кожата ти.

Ако можеше да се съди от думите на управителя, той като че ли се радваше на предизвикателствата. Юлий с изненада забеляза, че Павел изпитва не гняв заради изживяното изпитание, а по-скоро тъга, че хора, на които е вярвал, са се обърнали срещу него. Запита се дали и в бъдеще ще проявява подобна доверчивост.

Легионерите маршируваха през града, без да обръщат внимание на втренчените погледи и на уплахата на майките, които дръпваха играещите деца от пътя им. Повечето усещаха болките от снощната битка и въздъхнаха с облекчение, когато стигнаха пред дома на управителя в центъра и се построиха в каре. Юлий видя едно от предимствата на поста, заеман от Павел — красивите бели стени и плитките басейни. Част от Рим, присадена в гръцкия пейзаж.

Децата на Павел хукнаха към него, за да го поздравят, и той се засмя високо, отпусна се на едно коляно и им позволи да го прегърнат — държеше осакатените си ръце настрани. Съпругата му също излезе и Юлий видя в очите й сълзи. Да, Павел наистина беше щастливец.

— Тесерарий Цезар, пред строя — заповяда Гадитик и резкият му глас изтръгна Юлий от мислите му.

Той бързо изтича напред и отдаде чест. Гадитик го огледа, изражението му беше неразгадаемо.

Павел влезе в къщата заедно със семейството си, а войниците зачакаха търпеливо, доволни, че стоят под топлите лъчи на следобедното слънце, без да имат работа.

Юлий се чудеше защо му заповядаха да излезе отпред и как ще се почувства Светоний, ако става дума за повишение. Управителят не можеше да заповяда на Гадитик да го повиши, но препоръката му, изглежда, не можеше да бъде пренебрегната.

Накрая Павел се върна, придружен от съпругата си. Пое дълбоко дъх и заговори високо. Гласът му бе топъл и силен.

— Вие ме върнахте на моя пост и на моето семейство. Рим ви благодари за извършеното. Центурион Гадитик се съгласи да обядвате в моя дом. Слугите приготвят най-добрите храни и питиета за всички. — Замълча за миг и погледна Юлий. — Бях свидетел на голяма смелост снощи, проявена по-специално от един човек, които рискува собствения си живот, за да ме спаси. На него присъждам почетен венец, за да прославя смелостта му. Рим има смели синове и аз съм днес тук, за да го докажа.

Съпругата му пристъпи напред и вдигна венец, изплетен от зелени дъбови листа. Юлий се размърда и когато Гадитик му кимна, свали шлема си, за да му сложат венеца, и се изчерви. Мъжете се развикаха възторжено — Юлий не беше сигурен дали защото го удостояват с тази чест, или заради предстоящия обяд.

— Благодаря, аз… — заекна той.

Съпругата на Павел докосна ръката му и Юлий видя, че помадите, с които беше намазано лицето й, прикриват тъмни кръгове под очите й.

— Ти ми го върна.

Гадитик заповяда да свалят шлемовете и да последват управителя в трапезарията, където слугите подготвяха угощението. Задържа Юлий за момент и когато останаха сами, го помоли да види венеца. Юлий бързо му го подаде; тръпнеше от обзелата го възбуда.

Гадитик заобръща венеца в ръцете си. После тихо попита:

— Заслужаваш ли го?

Юлий се поколеба. Знаеше, че беше рискувал живота си и беше обезвредил лично двама мъже в най-долното помещение на крепостта, но изобщо не беше очаквал тази награда.

— Не повече от останалите.

Гадитик се вгледа в него и кимна доволно.

— Това е хубаво. Макар че ми хареса да те гледам как трепеше негодниците снощи.

Засмя се на бързо променилата се физиономия на Юлий — от възторг до смущение.

— Под шлема ли ще го носиш, или върху него?

Юлий се обърка.

— Не… не знам. Сигурно ще го оставям в каютата, когато влизаме в акция.

— Сигурен ли си? Пиратите ще побягнат презглава от мъж с листа на главата… е, вероятно.

Юлий отново се изчерви и Гадитик се засмя и го потупа по рамото.

— Шегувам се, момче. Това е рядка чест. Разбира се, ще трябва да те повиша. Не може човек с почетен венец да заема ниска длъжност. Ще ти дам да командваш двадесет души.

— Благодаря — отвърна Юлий и настроението му се подобри.

Гадитик замислено потърка едно листо между пръстите си.

— Ще трябва да носиш това и в Рим. Такъв е редът. Поне веднъж трябва да го сложиш.

— Защо? Наистина ли трябва?

— Във всеки случай аз така бих постъпил. Такива са римските закони, момче. Ако се появиш на публично събитие с почетен венец, всички са длъжни да станат. Всички, дори сенаторите.

Центурионът се засмя по-скоро на себе си.

— Страхотна гледка ще е. Хайде да влизаме вече, виното чака. Надявам се, че ще успееш да се справиш и с него.

Глава 3

Брут се смъкваше по стената в сивата вечер, като свличаше пълзящите рози. Кракът му се заплете в примка от тръни, той падна по очи и мечът му издрънча на камъните. Младежът изруга и се изправи. Чу още един гневен рев над главата си: бащата на Ливия се беше подал през прозореца и го гледаше яростно. Брут приклекна да се загащи и изсъска, когато дрехата повлече един трън и той се заби дълбоко в бедрото му.

Бащата на Ливия беше як като бик и държеше тежка брадва — явно размисляше дали ще може да улучи Брут, ако я метне както трябва.

— Ще те спипам, негоднико! — изрева мъжът. Всъщност по-скоро изхриптя вбесено през брадата си.

Брут посегна да вземе падналия меч, без да изпуска от очи почервенялото лице на гърка. Придърпа гащите си с една ръка и стисна дръжката с другата; искаше му се да не си беше събувал сандалите, когато пристъпи към атлетичните си занимания в леглото на Ливия. Ако баща й се опитваше да запази невинността й, беше закъснял с около три години. Брут се подсмихна. Смяташе да сподели това сведение с него — ей така, за да го ядоса, но пък Ливия се беше държала мило с него — негова работа беше да провери къщата, преди да й позволи го завлече в стаята си. И понеже тя беше гола, му се стори учтиво да свали сандалите си, преди да се строполят в леглото, макар че тази учтивост щеше да му създаде известни проблеми при бягството от спящия град. Без съмнение Рений още хъркаше в стаята, за която беше платил той, Брут. След като спаха пет дни на открито, двамата имаха късмет да направят прекъсване в пътуването с шанс за гореща баня и бръснене, но изглежда, само Рений щеше да сe наслади на тези удобства, докато на него щеше да му се наложи да се крие из хълмовете.

Пристъпи неуверено от крак на крак. Какъв избор имаше? Изруга полугласно Рений — отчасти задето спи, докато той е в беда, но най-вече защото го беше убедил, че един кон ще изяде част от спестяванията им, докато стигнат брега и си намерят места на кораб, заминаващ за Рим. Рений беше казал, че един легионер можел да измине разстоянието без никакви трудности, но дори някое дръгливо конче сега би им дошло много добре, за да избягат възможно най-бързо.

Сърдитата брада изчезна от прозореца и докато Брут се колебаеше, там се появи Ливия, все още зачервена от съвместните им занимания. Хубава, доволна червенина, отбеляза лениво Брут, докато гледаше как гърдите й полягат на перваза.

— Махай се! — прошепна високо Ливия. — Баща ми слиза!

— Хвърли ми сандалите! Не мога да тичам така — изсъска той в отговор.

След миг сандалите полетяха към него и той бързо ги нахлузи; чуваше трополенето на баща й — той вече беше съвсем близо до вратата.

Брут побягна. Чу доволното възклицание на бащата на Ливия, когато той видя, че натрапникът е още в двора, но не се обърна. Сандалите му чаткаха по камъните. Зад него бащата на Ливия крещеше с цяло гърло да го хванат, което, изглежда, предизвика известно вълнение сред местните жители, тръгнали по своите работи, и Брут изстена. Чу викове в отговор на призива на гърка и разбра, че и други граждани се присъединяват към преследването. Трескаво се опитваше да си спомни улиците, по които беше бродил само преди часове, за да намери хан с евтини стаи и топла храна. Тогава бащата на Ливия му се беше видял доста приятен човек — е, не носеше брадвата, когато показваше на двамата уморени мъже най-евтината си стая.

Блъсна се в една стена, когато зави зад ъгъла с пълна скорост, успя да заобиколи някаква количка и отблъсна от себе си посягащите ръце на собственика й. Накъде сега? Градът му се струваше като лабиринт. Първо наляво, после надясно, не се осмеляваше да погледне назад, дъхът му дращеше в гърлото. До момента Ливия си беше струвала притесненията, но ако го убиеха, не тя беше жената, която би искал да е последната в живота му. Надяваше се баща й да си излее гнева върху Рений и пожела късмет и на двамата.

Уличката, по която тичаше, внезапно свърши зад някакъв ъгъл. Една котка отскочи от пътя му и той спря и най-после рискува да хвърли поглед назад. Нямаше къде да избяга, но може би за момент ги беше заблудил. Вслуша се, но чу само оплакванията на котката, която изчезваше в далечината.

Надникна иззад ъгъла и веднага се дръпна. Уличката беше препълнена с мъже и всички идваха към него. Брут клекна и погледна пак — надяваше се, че няма да гледат толкова ниско.

Някой извика, друг му отвърна и Брут изстена и се дръпна назад. Беше понаучил гръцки, докато служеше в Бронзовия юмрук, но едва ли щеше да успее да ги убеди да му направят път точно в тази ситуация.

Взе решение и се изправи, стисна здраво меча, а с лявата ръка хвана ножницата, за да може лесно да я отметне назад. Беше хубаво оръжие, спечелено в един турнир на легиона, и сега той трябваше да покаже на тези тъпаци, че го е спечелил честно. Пое дълбоко дъх и излезе от уличката, за да се изправи лице в лице с преследвачите си.

Бяха петима и по лицата им се беше изписал ентусиазмът на деца. Брут измъкна със звън меча от ножницата, за да не остава никакво съмнение относно естеството на намеренията му, после тържествено го насочи към мъжете и те се стреснаха. Мигът застина. Брут мислеше трескаво. Бащата на Ливия още не се беше появил и той имаше шанс да се отърве от тези тук, преди брадатият грък да дойде, за да ги насърчава. Може би щяха да се окажат податливи на убеждение или дори на подкуп.

Най-едрият от преследвачите му пристъпи напред. Внимаваше обаче да е извън обсега на нетрепващия меч в ръцете на Брут.

— Ливия е моя съпруга — каза той на чист латински.

Брут премига и отговори с въпрос:

— Тя знае ли?

Лицето на мъжа почервеня от гняв и той измъкна кама от колана си. Приятелите му размахаха сопи и други оръжия, все едно подканваха Брут да се приближи към тях.

Преди да се хвърлят към него, той заговори бързо; мъчеше се да не показва, че е обезпокоен от заплахата.

— Мога да ви убия всичките, но искам само да ми позволите да си вървя с мир. Аз съм първенец на легиона в бой с меч и никой от вас няма да излезе от тази уличка, ако вземете погрешното решение.

Четиримата слушаха с безстрастни лица, докато съпругът на Ливия им превеждаше. Брут чакаше търпеливо, надяваше се на благоприятен отговор. Вместо това те се разсмяха и започнаха да се приближават към него. Той отстъпи назад и викна:

— Ливия е здрава жена с нормални апетити. Тя ме съблазни, не аз нея. Няма защо да ме убивате заради това.

Зачака заедно с другите съпругът да преведе, но той не отвори уста. После каза на гръцки нещо, което Брут почти не разбра. Стори му се, че им казва да не го убиват, което му хареса, но последната част включваше „да го дадат на жените“, а това изобщо не му се стори хубава перспектива.

Съпругът на Ливия му се ухили зловещо.

— Хващането на престъпник е празник за нас. А ти ще си душата на този празник!

И докато Брут обмисляше отговора си, петимата го нападнаха с градушка от удари. И макар че прободе един с меча си, нечия свистяща цепеница го улучи в тила и го повали в безсъзнание.

Събуди се от леко скърцане. Главата му беше замаяна. Не отвори очи — опитваше се да усети къде се намира, без да позволи на невидимите наблюдатели да разберат, че е буден. Полъхна ветрец и изведнъж той разбра, че е без дрехи. Не можеше да има разумно обяснение за това и очите му се отвориха въпреки намеренията му.

Висеше с главата надолу на дървен ешафод в центъра на града. Един бегъл поглед потвърди подозренията му, че е гол. Всичко го болеше и споменът как го бяха окачили на едно дърво, когато беше момче, се върна и го накара да потрепери.

Беше тъмно, някъде наблизо се чуваха звуци на веселба. Преглътна болезнено при мисълта, че е част от някакъв ритуал, и се напрегна да се освободи. От усилието кръвта заблъска в главата му, но вървите не поддадоха.

Движението го завъртя в бавен кръг и той успя да огледа целия площад. Всяка къща беше осветена и кипеше от оживление — по-голямо, отколкото би допуснал за това малко скучно градче, каквото му се беше видяло на идване. Без съмнение всички варяха свински глави и вадеха меховете с вино, помисли той мрачно.

За момент го връхлетя отчаяние. Бронята му беше в стаята при Рений, а мечът му беше изчезнал. Нямаше сандали и цялото му имущество без съмнение щеше да финансира това тържество, което щеше да е неговият край. Дори да успееше да избяга, беше гол и нямаше пукната пара в тази чужда страна. Прокле Рений наум.

— И значи след един освежителен сън се протягам и поглеждам през прозореца… — прошепна Рений на ухото му.

Брут трябваше да изчака, докато се завърти, за да го види.

Старият гладиатор беше обръснат и чист и явно се наслаждаваше на гледката.

— Със сигурност, казвам си, със сигурност този нещастник, овесен с главата надолу, не може да е същият храбър млад войник, с когото дойдох тук. Нали?

— Виж какво, сигурен съм, че ще разкажеш много забавна история на приятелчетата си, но ще съм ти много благодарен, ако спреш да я репетираш и просто ме свалиш долу, преди някой да ти е попречил.

Скърцащите въжета отново го завъртяха. Без никакво предупреждение Рений ги преряза и той се стовари на земята. Около тях отекнаха викове и той се опита да се изправи, но не можа.

— Краката не ме държат! — изпъшка и отчаяно ги заразтрива.

— Гледай да те удържат — изсумтя Рений. — С една ръка не мога и да те нося, и да ги отблъсквам. Разтривай сега. Може пък да си пробием път с хитрост.

— Ако имахме кон, можеше да ме вържеш на седлото — възрази Брут, докато разтриваше енергично краката си.

Рений сви рамене.

— Няма време. Бронята ти е в ей тая торба. Донесоха нещата ти в кръчмата и ги взех на път за насам. Вземи меча и се подпри на ешафода. Вече идват.

Той пъхна меча в ръката му и въпреки че беше гол и останал без сили, Брут се поокопити, когато стисна познатата дръжка.

Тълпата се събираше бързо, начело с бащата на Ливия, хванал брадвата си с две ръце. Той размърда невероятно мощните си рамене, вдигна я високо и каза на Рений:

— Ти дойде с този, дето насили дъщеря ми. Ще ти дам шанс да си събереш нещата и да се махнеш. Той остава тук.

Рений остана опасно неподвижен; после направи внезапна крачка напред и заби меча си в гърдите на мъжа с такава сила, че острието изскочи от гърба му. Издърпа го и прободеният падна по очи. Брадвата му издрънча на камъните.

— Кой друг твърди, че той ще остане тук? — попита Рений и огледа събралите се.

Внезапното убийство смрази хората. Не се чу никакъв отговор. Рений им кимна сурово и заговори бавно и ясно.

— Никой не е бил насилван. Ако съдя от шумовете, които чух, момичето беше въодушевено точно толкова, колкото и този млад идиот, моят приятел.

Не обърна внимание на Брут, който остро си пое дъх зад гърба му, и продължи да държи тълпата прикована с погледа си. Хората все едно не го чуваха. Но гладиаторът беше убил съгражданина им, без изобщо да се замисли, и това ги накара да се държат на почетно разстояние.

— Готов ли си да тръгваме? — измърмори Рений.

Брут предпазливо се разтъпка и премигна от тръпките на възобновеното кръвообращение. Започна бързо да навлича дрехите си. Бронята изтрака, докато претърсваше торбата с една ръка.

— Веднага щом се облека.

Знаеше, че не бива да се бави, но все пак подскочи, когато Ливия си проби път през тълпата с остър писък.

— Защо стоите така? — изкрещя тя на навалицата. — Вижте баща ми! Кой ще убие убийците му?

Сладките усмивки, които Брут беше запомнил от следобеда, се бяха сменили с омраза. Никой от съгражданите й не я погледна в очите — желанието им за отмъщение беше охладено от проснатия в краката й труп.

В края на струпалата се тълпа съпругът й обърна гръб и се изгуби в тъмнината. Ливия се нахвърли върху Рений и по лицето и тялото му заваляха удари. Единствената му ръка, стиснала меча, се напрегна и Брут бързо дръпна жената настрани и изсъска:

— Върви си у вас!

Тя посегна да му издере очите и Брут я отблъсна рязко. Ливия падна до тялото на баща си и се вкопчи в него с плач.

Рений и Брут се спогледаха, после погледнаха оредяващата тълпа.

— Остави я — каза Рений.

Излязоха от площада и потънаха в града. Стори им се, че са минали часове, преди да стигнат последната къща и да видят долината и реката в дъното й.

— Трябва да бързаме. Докато се съмне, ще се съберат да ни преследват — каза Рений и най-накрая прибра меча си.

— Ти наистина ли чу? — попита отново Брут, без да го поглежда.

— Събуди ме с пъшканията си, разбира се — отвърна Рений. — Бързото ти цуни-гуни още може да ни струва живота, ако изпратят подире ни свестни преследвачи. Как можа! В дома на баща й!

Брут го изгледа намръщено и измърмори:

— Ти го уби, не забравяй.

— А ти още щеше да висиш там, ако не бях го убил. Хайде побързай. Трябва да извървим колкото може повече път, преди да се съмне. И следващия път, когато някое хубаво момиче ти се усмихне, веднага хуквай да бягаш. Навличаш си повече неприятности, отколкото си струва.

Спуснаха се по склона в безмълвно несъгласие.

Глава 4

— Не си ли носиш венеца? Чух, че даже спиш с него — ухили се Светоний, когато застъпиха на смяна.

Юлий не му обърна внимание: знаеше, че отговорът ще доведе до по-остри реплики и открита враждебност. За момента Светоний поне се правеше на учтив пред другите, но когато двамата стояха сами на пост всяка втора сутрин, жлъчността му излизаше на повърхността. Още първия ден в морето, след като заминаха от острова, един от мъжете беше вързал венец от листа на върха на мачтата на „Акципитер“, сякаш целият кораб беше спечелил тази почест. Доста легионери с нетърпение бяха чакали кога Юлий ще го зърне и възхитената му усмивка му спечели приветствията им. Светоний се беше усмихнал заедно с другите, но оттогава студенината в очите му беше станала още по-смразяваща.

Юлий не откъсваше поглед от морето и далечните африкански брегове. Въпреки ехидната забележка на Светоний не беше слагал венеца, откакто напусна Митилена, освен че веднъж или два пъти го беше опитал насаме в малката си каюта под палубата. Дъбовите листа вече бяха изсъхнали и се трошаха, но това нямаше значение. Беше му дадено правото да носи венец и когато стигнеше в Рим, щеше да получи нов, от свежи листа.

Лесно беше да не обръща внимание на Светоний, докато бленуваше да влезе в Циркус Максимус в ден на състезания и да види как хиляди римляни се изправят — първите щом го видят, а след това на вълни, простиращи се все по-далече, докато цялата тълпа не стане на крака. Усмихна се леко и Светоний изсумтя раздразнено.

В тишината на утринта греблата се издигаха и падаха ритмично под тях и „Акципитер“ се носеше над вълните. Юлий вече знаеше, че това не е бърз кораб — през месеците след Митилена беше видял два пиратски кораба да изчезват зад хоризонта със забележима лекота, Плиткият корпус се носеше високо над водата и дори с двете кормилни весла „Акципитер“ много бавно сменяше посоката. Внезапното ускорение на ритъма на греблата бе единственото му предимство, но дори и с двеста гребци най-добрата му скорост не беше по-голяма от бързия ход на пешите войници. Гадитик, изглежда, не се безпокоеше, че не могат да преследват пиратите покрай брега. Достатъчно беше да ги прогонва от крайбрежните градове и големите търговски пътища, но не на това се беше надявал Юлий, когато влезе в състава на екипажа. Мечтаеше си за бърз и безмилостен лов и с раздразнение осъзнаваше, че уменията на римляните в сухоземните бойни изкуства не се простират и в морето.

Погледна надолу. Двойните редици гребла се издигаха високо и се потапяха едновременно, прорязвайки спокойните морски води. Запита се как гребците могат да движат огромните гребла час след час, без да се изтощят — та дори да са по трима на едно гребло. Беше слизал долу, на палубата на гребците, докато изпълняваше задълженията си, но тя беше претъпкана и мръсна. Вонеше от нечистотиите, отмивани два пъти на ден с кофи морска вода, и от миризмата на човек му се повдигаше. Робите получаваха повече храна от легионерите, поне така казваха, но като наблюдаваше вдигането и спускането на дебелите весла във водата, той разбираше защо е необходимо.

Остър вятър смени задушаващата горещина откъм африканския бряг. Застанал на палубата, Юлий усещаше, че „Акципитер“ е кораб, предназначен за битка, а не за надпревара. Откритата палуба беше чиста — широко дървено пространство, избеляло от десетилетията безмилостно слънце. Само в задния край имаше издигната площадка за Гадитик и опция му. Останалите от центурията се тъпчеха долу в каюти, а екипировката им беше складирана в оръжейницата, откъдето можеха бързо да я вземат. Редовните упражнения ги бяха подготвили да могат веднага да преминават от сън към бойна готовност, за не повече от едно обръщане на пясъчния часовник. Беше добре дисциплиниран екипаж, помисли Юлий. Ако можеха и да залавят пиратски кораби, щяха да са смъртоносни.

— Офицер на палубата! — внезапно излая Светоний до ухото му и Юлий трепна и застана мирно.

Гадитик беше избрал един доста възрастен войник за свой опций — според Юлий на Пракс му оставаше не повече от година-две до пенсия. Беше започнал да пуска корем, който трябваше да пристяга здраво всяка сутрин, но беше достатъчно приличен офицер и още през първите седмици забеляза напрежението между Светоний и Юлий. Тъкмо той беше уредил двамата заедно да стоят на пост — поради някаква причина, която бе намерил за уместно да не споделя с тях.

Кимна любезно на двамата, докато минаваше по дългата палуба, за да направи сутрешната проверка. Провери всяко въже, което се издигаше към развяващото се квадратно платно над тях, клекна, за да се убеди, че палубните катапулти са солидно привързани и обездвижени. Едва след като внимателната проверка беше завършена, се приближи до младите офицери, отвърна небрежно на поздрава им, огледа хоризонта, усмихна се и доволно потърка току-що обръснатата си брадичка.

— Четири… не, пет платна — каза все така доволно. — Търговията на нациите. Няма много вятър за онези, които разчитат само на него.

През изминалите месеци Юлий беше започнал да осъзнава, че зад симпатичния външен вид на Пракс се крие ум, който знае всичко, разиграващо се на „Акципитер“, над и под палубите, а и съветите му обикновено бяха ценни, стига търпеливо да изчакаш небрежното встъпление. Светоний го мислеше за глупак, но като че ли го слушаше с жаден интерес — поведение, което беше усвоил за пред всички по-висши офицери.

Пракс продължи, като кимаше сякаш на себе си.

— Ще ни трябват гребла, за да стигнем до Тапс, но това е чист пробег покрай брега. След като оставим там сандъците със заплатите, ще стигнем до Сицилия за няколко седмици, ако не стане нужда да преследваме пирати, да ги гоним от нашите води. Хубаво място е Сицилия.

Юлий кимна; с Пракс се чувстваше удобно, по начин, който би бил невъзможен с капитана, въпреки момента на фамилиарност след Митилена. Пракс не присъстваше при щурмуването на крепостта, но като че ли не беше възразил, че са го оставили в тила. Юлий предположи, че се задоволява с леките задължения на „Акципитер“, докато чака да се пенсионира и да го оставят в някой легион близо до Рим, за да прибере завидното си възнаграждение. Това беше едно от предимствата да гониш пирати заедно с Гадитик. Седемдесет и петте денария, които легионерите получаваха всеки месец, не преставаха да се събират, а те нямаха много случаи да ги похарчат. Дори след като се приспаднеха разходите за екипировка, за забавления с някоя вдовица и така нататък, след приключването на службата за повечето мъже щеше да остане задоволителна сума. Ако дотогава, разбира се, не проиграеха спестеното на зарове.

— Защо използваме кораби, които не могат да хващат пиратите? Можем да прочистим Маре Интернум за по-малко от година, ако ги накараме да ни се подчинят.

Пракс се усмихна, явно доволен от въпроса.

— Да ни се подчинят ли? О, случва се, но те са по-добри моряци от нас, нали знаеш. Има големи шансове да ни ударят и да ни потопят, преди да сме изкарали хората на палубата. Разбира се, ако можем да прехвърлим легионерите на техните палуби, ще спечелим битката.

Издуха бавно въздуха от надутите си бузи и се опита да обясни.

— Трябват ни нещо повече от леки и бързи кораби, макар че Рим няма да сложи килове, поне докато съм жив. Трябват ни професионални екипажи за греблата. Три реда гребла — можеш ли да си представиш какво ще направят с тях нашите мускулести роби? Ще ги направят на трески още първия път, когато се опитаме да увеличим скоростта. Скъпо е да обучаваме екипажи, а от гледна точка на сената не ни трябва да плащаме и надници. Даваме някаква сума за купуване на роби и след това корабът на практика се управлява сам. От време на време потапяме по някой пиратски кораб, но после винаги се появяват нови.

— Просто изглежда… потискащо на моменти — каза Юлий.

Искаше да каже, че е лудост най-силната нация в света да бъде надмината в корабоплаването от половината кораби в моретата, но Пракс беше резервиран, което не оставяше място за коментари въпреки дружелюбното му отношение. Имаше една линия, която младият офицер не биваше да прекрачва, макар че тя беше по-малко очевидна, отколкото с някой друг.

— Ние сме сухоземни хора, макар че някои като нас се влюбват в морето. Сенатът гледа на корабите като на средство за прехвърляне на войници за битки в други земи, както направихме в Митилена. Може би ще осъзнаят, че е също толкова важно и да управляваш вълните, но както казах, няма да стане, докато съм жив. Вярно, „Акципитер“ е малко тежък и бавен, но такъв съм и аз, а корабът е на два пъти повече от моите години.

Светоний се засмя угоднически и Юлий премигна и се навъси, но Пракс като че ли не забеляза. Спомни си, че някога Тубрук беше казал нещо подобно, когато го накара да загребе от тъмната пръст на имението в ръцете си и да помисли за поколенията, които са я подхранвали с кръвта си. Сякаш се беше случило преди цял един живот. Тогава баща му беше жив, Марий все още беше консул с блестящо бъдеще. Юлий се запита дали някой се грижи за гробовете им. За миг тъмните вихри на тревогите, които винаги плискаха мислите му, излязоха на повърхността. Той си каза отново, както правеше винаги, че Тубрук ще се грижи за Корнелия и за майка му. Не вярваше на никого дори и наполовина толкова, колкото на този мъж.

Изведнъж Пракс се взря в брега и замръзна. Любезното му изражение изчезна, заменено от твърдост.

— Слез долу и свири сбор, Светоний. Всички да се качат на палубата, готови за действие след пет минути.

Отворил широко очи, Светоний сръчно отдаде чест, хукна към стръмните стъпала и тромаво се спусна долу. Юлий погледна натам, накъдето сочеше Пракс, и присви очи. Гъст черен дим се извиваше на брега в утринния въздух, почти нераздвижван от вятъра.

— Пирати ли? — попита той бързо, макар вече да знаеше отговора.

Пракс кимна.

— Изглежда, са подпалили някое село. Може би ще успеем да ги хванем, докато се отдалечават от брега. Ще имаш възможност да се приближиш до тях, Цезар.

„Акципитер“ се подготвяше за действие. Катапултите бяха заредени, камъните и земното масло бяха готови за изстрелване. Десетина легионери бързо сглобиха корвуса — набиваха железни шипове между секциите, а после издигнаха единия край на голямата рампа високо над палубата. Когато освободяха държащите я въжета, тя щеше да падне напред върху дъските на вражеския кораб и здраво да закове в него шиповете си. На корвуса щяха да се покатерят най-добрите бойци от „Акципитер“ — щяха да връхлетят върху пиратите възможно най-бързо, за да отворят място, та останалите им другари да могат да се прехвърлят на пиратския кораб. Начинанието беше опасно, но след всяка акция местата за първите бяха обект на сериозно състезание и минаваха от едни ръце в други като висок залог в месеците на скука.

Под палубата отговорникът на робите започна да отброява двойно по-бързо и греблата се задвижиха в по-настоятелен ритъм. Понеже от брега духаше вятър, платното беше събрано и здраво привързано. Мечовете бяха проверени за последен път, броните бяха вързани здраво. Напрежението, възпирано от отдавна превърналата се в навик дисциплина, растеше с всеки миг.

Горящото село беше в дъното на един залив и не се виждаше, но войниците забелязаха пиратския кораб да излиза иззад скалистия нос, за да се отправи в открито море. Гадитик заповяда атака с пълна скорост, за да отреже колкото може повече възможността на врага да маневрира. Притиснати към брега, пиратите не можеха да направят нищо, за да избягнат „Акципитер“, и римляните нададоха радостен вик; скуката на бавното пътуване от пристанище към пристанище изчезваше под поривите на засилващия се вятър. Юлий гледаше внимателно вражеския кораб и мислеше за разликите, които му беше обяснил Пракс. Трите редици гребла се потапяха във водата в съвършено единодействие, въпреки различните си дължини. Корабът беше по-висок и по-тесен от „Акципитер“ и имаше дълъг бронзов шип на носа — Юлий знаеше, че може да пробие дори тежките кедрови обшивки на римските галери. Пракс беше прав. Изходът никога не беше сигурен, но за този пиратски кораб нямаше бягство. Щяха да се приближат и да спуснат корвуса, и най-добрите бойци на света щяха да се изсипят на палубата на врага. Съжали, че не беше успял да си осигури място там, но всички те бяха предварително определени още преди слизането на Митилена.

Обзет от мисли и предчувствия, отначало Юлий не чу внезапната промяна във виковете на наблюдателя. Погледна нагоре, видя накъде сочи и инстинктивно се отмести от перилата. Друг кораб излизаше от залива, докато те го отминаваха, преследвайки първия. Насочваше се право към тях и Юлий видя как таранът се подава от вълните. Идваше с пълна скорост и с издути платна, подпомагащи гребците. Бронзовото острие беше на равнището на ватерлинията им, а палубата беше пълна с въоръжени мъже, повече, отколкото обикновено побираха бързите пиратски кораби. Юлий се сети, че димът е бил за заблуда. Това беше капан и те бяха скочили право в него.

Гадитик не се поколеба, прие заплахата и даде заповеди на офицерите си, без да губи и секунда.

— Засилете хода! Идват право към нас — излая той и барабанчикът долу започна да бие в по-бърз ритъм.

Последната, най-голямата скорост, можеше да се използва само за кратък тласък, преди робите да започнат да припадат, но дори и малко по-бавният ход на атаката беше ужасно напрежение за тях. Сърца се пръсваха в битките и когато това се случеше, трупът пречеше на останалите гребци и вадеше от строя цялото гребло.

Първият кораб се приближаваше бързо и Юлий разбра, че гребците му гребат в обратна посока и корабът атакува. Беше добре планирана хитрост да примамят римската галера близо до брега. Без съмнение сандъците със сребро в трюма бяха мечтана от пиратите плячка, но нямаше да бъдат спечелени лесно.

— Катапултите… по първия кораб… стреляй! — извика Гадитик и проследи пътя на камъните, когато се извисиха над вълните.

Наблюдателят на бушприта извика на двете команди:

— Две точки по-надолу!

Тежките машини бяха заредени почти моментално. По двама души набиха здрави клинове в дупките, с което коригираха ъгъла за изстрелване на зарядите, докато техните другари дърпаха лостовете назад, за да опънат въжето от конски косъм, два пъти по-дебело от човешко бедро.

Пиратският кораб се извиси почти над главите им и катапултите стреляха отново. Този път порестите камъни бяха напоени в масло и запалени: извиха се към вражеската трирема, като оставиха димни опашки във въздуха. Паднаха на пиратската палуба — трясъкът се чу ясно — и легионерите, обслужващи катапултите, завикаха радостно, докато зареждаха отново.

Втората трирема се приближаваше и Юлий беше сигурен, че таранът ще удари „Акципитер“ в последните няколко стъпки под перилата на кърмата и ще им отнеме възможността да се движат и дори да контраатакуват чрез абордаж. Щяха да ги обсипят с облаци стрели, приковани и безпомощни. Той извика на хората си да вдигнат щитовете. При абордаж щитовете щяха да са по-скоро пречка, отколкото помощ, но сега, когато „Акципитер“ беше хванат между двата пиратски кораба, римляните щяха да имат отчаяна нужда от прикритие.

След няколко секунди стрели започнаха да съскат към тях — идваха и от двете вражески триреми. Летяха без ред или специален прицел, само непрекъсната стрелба с надеждата някой легионер да падне прикован под някоя от дългите черни стрели.

Понеже пътят отпред беше блокиран от първата трирема, „Акципитер“ трябваше да завие, като всички гребла от едната страна загребат в обратна посока. Загребванията бяха тромави, но все пак ставаше по-бързо, отколкото просто да ги вдигнат неподвижно, докато гребците от другата страна извъртат кораба. Завоят ги забави, но Гадитик беше видял, че трябва да се насочат навън, иначе щеше да бъде хванат между двата кораба, когато вторият се придвижеше успоредно на „Акципитер“.

„Акципитер“ се провря покрай бушприта на първата трирема и потрепери, когато скоростта намаля. Гребците веднага издърпаха греблата. Професионалистите на триремата не бяха достатъчно бързи и корпусът на римския кораб помете трите реда весла, като размаза гребците на пиратския кораб в кървава каша.

Преди римският кораб да стигне до половината на първата трирема, бронзовият таран на втория пиратски кораб се заби в „Акципитер“ с трещящия грохот на счупени греди. Целият кораб изстена от удара като живо същество. Робите долу завикаха ужасено. Всички бяха приковани към пейките и ако корабът потънеше, щяха да се издавят.

Дъждът от стрели обсипваше палубата на „Акципитер“, но щитовете предпазваха римляните от повечето удари; а после тежкият корвус се люшна напред, като че ли увисна във въздуха за момент, въжетата паднаха прерязани и тежката рампа се впи в палубата на вражеския кораб; шиповете й я задържаха сигурно, като неизбежно възмездие.

Първите легионери затичаха по корвуса срещу чакащите пирати. Обичайното предимство на римляните, многочислеността им, се стопи в боя с два атакуващи кораба. И двата изглеждаха претъпкани с бойци, броните и оръжията им бяха смесица от разни времена и народи, явно бяха събирани из всички крайбрежни пристанища.

Юлий видя, че Кабера е до него — обичайната му усмивка липсваше. Старецът беше взел кама и щит, но иначе беше облечен в обичайните си дрехи: Гадитик му беше позволил да ги носи, стига да го преглеждат за въшки два пъти месечно.

— По-добре да стоя до тебе, отколкото долу в тъмното — измърмори лечителят.

Двамата се снишиха под дървените си щитове, за да избегнат поредния дъжд от стрели. Една прониза щита на Юлий точно до ръката му и го отметна назад. Той подсвирна, като видя, че назъбеният връх е излязъл от другата страна.

Тежки бронзови куки се удариха с трясък в дъските. Пиратите започнаха да скачат на палубата на „Акципитер“ и шумът на битката заехтя — дрънчене на мечове и викове на триумф и отчаяние.

Юлий видя Светоний да разпръсва хората си в редица, за да посрещнат нападателите, и бързо нареди на своите двадесет войници да го подкрепят, макар да бе сигурен, че те биха се спуснали натам и без него. Нямаше да се предадат, въпреки че „Акципитер“ беше притиснат и всички на палубата го знаеха. Римляните нападаха свирепо, първите на корвуса прочистваха палубата пред себе си, без да обръщат внимание на раните си.

Кабера стоеше плътно до Юлий и това донякъде успокояваше младия мъж: напомняше му за други битки, в които бяха оцелели заедно. Може би старият лечител умееше да привлича късмета, помисли той, и после се озова сред дъгата от вражески остриета, и започна да сече почти несъзнателно: тялото му реагираше в ритмите, на които Рений го беше учил толкова години.

Сниши се под удара на една брадва, блъсна противника си, изкара го от равновесие и той се просна в краката на Пелитас, който, започна да го тъпче, без да мисли, по класическите бойни правила на легионера: ако е прав, посечи го да падне, ако е паднал — стъпчи го.

Корвусът беше претъпкан с войници, които се бутаха да минат на пиратския кораб. Бяха обаче лесна мишена за стрелците. Юлий видя група мъже с лъкове край перилата на триремата. Стрелбата от толкова близо беше опустошително точна и пиратите улучиха десетина легионери, преди техните другари да ги покосят като узряла пшеница. Юлий кимна с удоволствие, когато видя това. Усещаше към стрелците същата омраза, каквато усещаха всички легионери, познали ужаса на атаките им отдалече.

Втората трирема гребеше в обратна посока и почти се беше отделила от „Акципитер“, след като беше нанесла възможно най-много щети. Гадитик я гледаше как маневрира и сдържаше хората си, за да отблъсне евентуалното им нападение. Ситуацията се променяше твърде бързо, за да може да я предвиди, макар да знаеше, че пиратите не могат да издържат дълго. „Акципитер“ можеше да потъне, но преди това щяха да минат още дълги минути, а легионерите все още можеха да си пробият път с бой към другата трирема и да я превземат. Не беше невъзможно да успеят да спечелят някаква победа, стига да имаха поне един час и свобода на действие. Изруга полугласно, когато последната трещяща дъска отекна и пиратският кораб се отдели от „Акципитер“, а гребците му получиха нови заповеди, извикани бързо на смесица от гръцки и латински.

Гадитик изпрати резервите си към другия борд на „Акципитер“ с намерението да ги прехвърли на противоположната страна, за да разцепят защитниците й. Беше разумен ход: ако първата трирема можеше да бъде превзета достатъчно бързо, всичките му хора щяха да отблъснат атаката на втората и битката вероятно нямаше да бъде загубена. Гадитик стисна здраво меча си, изпълнен с безполезно възмущение. Не можеше да очаква пиратите да се оставят да бъдат накълцани на парчета от войниците му. Вярно, те бяха крадци и просяци и искаха да се докопат до среброто в трюмовете му, глутница дръгливи псета, които искат да повалят римския вълк. Но бяха много — всъщност две глутници. Ръката му затрепери, когато видя, че греблата от едната страна на втората трирема се вдигат нагоре и тя се засилва към любимия му кораб. Чуваше виковете на робите от долната палуба, неспирния хор на ужаса, който му действаше на нервите.

Юлий получи силен удар по бронята, изсумтя и посече врага през лицето. В следващия миг към него пристъпи един брадат гигант. Държеше тежък ковашки чук, целият в кървави кичури коса. Мъжът се озъби, изрева и замахна към рамото му. Юлий се дръпна и по навик вдигна ръка, за да парира. Костите на китката му изпукаха от удара и той извика от болка. Кабера се стрелна бързо между двамата и заби камата си във врата на гиганта, но той само изрева и размаха чука, за да отблъсне лечителя. Юлий посегна за собствената си кама с лявата си ръка; опитваше се да не обръща внимание на болката от стържещите кости. Главата му се замая и изведнъж му се стори, че е някъде далече, но огромният мъж още представляваше опасност, макар че кръвта бликаше като фонтан от раната на врата му.

Бикоподобната фигура се олюля и залитна. Чукът се стовари върху главата на Юлий с тъп удар, той падна и изгуби съзнание. От носа и ушите му потече кръв. Битката продължаваше.

Глава 5

Брут вдиша дълбоко чистия планински въздух и се загледа назад към преследвачите. Гърция се простираше под тях, склоновете бяха покрити с пурпурни цветя, насищащи вятъра с богат аромат. Струваше му се неуместно да мисли за смърт и отмъщение сред такава красота. Но както беше предсказал Рений, групата конници включваше поне един добър следотърсач и от пет дни преследвачите непрекъснато вървяха по следите им въпреки множеството опити на Брут и Рений да ги отклонят.

Рений седеше наблизо на една обрасла с мъх скала, оголил срещу слънцето чукана си, и втриваше мазнина в осеяната с белези плът, както правеше всяка сутрин. Брут изпитваше вина всеки път, щом видеше това — спомняше си боя в двора за обучение в имението на Юлий. Спомняше си дори удара, който беше прерязал нервите на ръката на гладиатора, но нямаше как да върне нещата назад. Макар че месото беше образувало розова възглавничка, непрекъснато се появяваха болезнени петна, които трябваше да се лекуват. Единствената истинска утеха идваше, щом Рений махнеше кожената превръзка и оставеше въздуха да стигне до кожата, но той мразеше любопитните погледи, предизвиквани от тази гледка, и моментално нахлузваше превръзката.

— Приближават се — каза Брут.

Нямаше нужда да обяснява — петимата мъже, които ги преследваха, бяха в мислите и на двамата още откакто усетиха присъствието им за първи път.

Огряната от слънцето красота на планините скриваше бедна почва, която привличаше малцина земеделци. Единствените признаци на живот бяха дребните фигури на преследвачите, които бавно се придвижваха напред. Брут знаеше, че гърците не могат да се отдалечават много от конете си, а веднага щом слезеха долу в равнината, двамата бездруго щяха да бъдат нападнати и убити. Вече бяха близо до изтощението, а последната суха храна беше свършила тази сутрин.

Брут огледа растителността, която се вкопчваше в живота по напуканите склонове, и се запита дали може да се яде. Беше чувал, че войници ядели щурците, които обитаваха всички туфи трева, но не си струваше да ги ловиш един по един. Можеха да изкарат още един ден без храна, а меховете с вода бяха пълни до половината. Златните монети все още бяха в кесията на колана му, но най-близкият римски град беше на повече от сто мили отвъд тесалийските равнини и никога нямаше да го стигнат. Бъдещето им изглеждаше мрачно, освен ако на Рений не му хрумнеше някоя идея, но старият гладиатор мълчеше, явно доволен да прекара един час в разтриване на чукана си. Докато Брут го наблюдаваше, Рений откъсна едно от тъмните цветя и изстиска сока му върху мъхестата възглавничка, която висеше от рамото му. Старият гладиатор винаги използваше билките заради успокояващия им ефект, но както винаги, изсумтя разочаровано и остави смачканите листчета да паднат от здравата му ръка.

Спокойното изражение на Рений изведнъж вбеси Брут. Ако имаха коне, преследвачите от селото никога нямаше да се приближат толкова. Не беше в природата на стария гладиатор да съжалява за минали решения, но всяка стъпка, спечелена от натъртените крака на римляните, караше Брут да изсумтява раздразнено.

— Как можеш да си седиш така, докато те се катерят към нас?! Безсмъртният Рений, победител в стотици битки на живот и смърт, насечен на парчета от няколко гръцки дрипльовци на някакъв хълм.

Рений го погледна, без да помръдне, после сви рамене.

— Изкачването ще намали предимството им. А от конете тук няма особена полза.

— Значи да си седим така, а? — попита Брут; за миг изпита облекчение, че Рений има някакъв план.

— Още няколко часа им трябват, за да стигнат до нас. Ако бях на твое място, щях да седна на сянка и да си почивам. Ще видиш, че ако наточиш меча ми, ще си поуспокоиш нервите.

Брут го изгледа намръщено, но все пак взе меча на стареца и започна с дълги, плавни движения да прокарва един камък по нащърбените му ръбове.

— Петима са, не забравяй — каза след малко.

Рений не му обърна внимание: наместваше със сумтене кожената превръзка на чукана. Държеше единия край на връвта със зъби и докато Брут го наблюдаваше, я завърза с лекотата на отдавна усвоени движения.

— Осемдесет и девет — обади се внезапно Рений.

— Какво?

— Убил съм осемдесет и девет души в сраженията в Рим. Не стотици.

Изправи се полека; в движенията му нямаше нищо старческо. Много време му беше трябвало, да се научи отново да пази равновесие без тежестта на лявата ръка, но беше преодолял тази загуба, както и всичко друго, което му пречеше в живота. Брут си спомни момента, когато Кабера беше притиснал ръце към посивялата плът на гърдите на Рений и двамата бяха видели как цветът се променя, как тялото замря във внезапен прилив на завръщащ се живот. Кабера се беше отпуснал назад в мълчаливо благоговение, докато наблюдаваха как косата на стареца потъмнява, сякаш дори смъртта няма власт над него. Боговете бяха спасили стария гладиатор и може би той на свой ред щеше да спаси един млад римлянин някъде из хълмовете на Гърция. Брут почувства как увереността му расте и забрави глада и изтощението, които го измъчваха.

— Днес са само пет — каза той. — А аз съм най-добрият от моето поколение. Няма жив човек, който да ме победи в бой с меч.

— Аз бях най-добрият от моето поколение, момче, и от това, което виждам, стандартът е поспаднал — изсумтя Рений. — Но все пак можем да ги изненадаме.

Корнелия изстена от болка. Акушерката втриваше златист зехтин в бедрата й, та сгърчените мускули да се отпуснат. Клавдия й подаде топла напитка от мляко и вино с мед и тя изпразни чашата, почти без да усеща вкуса, и тъкмо я подаде да й налеят още, когато усети надигането на следващата контракция. Потрепери и извика.

Акушерката продължаваше да я маже на широки, бавни кръгове, от време на време потапяше в купата със зехтин парчето мек вълнен плат, което държеше.

— Още малко остава — каза тя. — Много добре се справяш. Медът и виното ще помогнат за болката, но скоро ще дойде време да се преместиш на стола за раждане. Клавдия, донеси още кърпи и гъба, може да има кървене. Но ще е малко. Ти си здрава жена и бедрата ти са широки.

Контракцията я връхлетя и Корнелия можа само да изстене, после задавено запъшка. Стисна зъби, вкопчи се в твърдото легло и се напрегна. Акушерката поклати глава.

— Недей още да напъваш, скъпа. Бебето сега решава дали да излезе. Извъртяло се е в нужното положение и трябва да си почине. Ще ти кажа кога да започнеш да я изтласкваш.

— Да я изтласквам? — изохка Корнелия между две мъчителни вдишвания.

Акушерката кимна.

— Момчетата винаги се раждат по-лесно. Момичетата отнемат повече време.

Бавачката постави гъбата и кърпите до дървения стол, приготвен за последния етап от раждането, после хвана Корнелия за ръката и почна да я гали. Вратата се отвори тихо; Аврелия влезе, спусна се към леглото и стисна другата й ръка в здравата си хватка. Клавдия я погледна скришом. Тубрук й беше разказал всичко за проблемите на тази жена, за да може да се справи с евентуални трудности, но родилните мъки на Корнелия като че ли бяха приковали вниманието й, а и беше съвсем в реда на нещата да присъства на раждането на внучето си. Тубрук беше напуснал къщата, за да свърши работата, за която бяха говорили, и Клавдия знаеше, че на нея се пада задачата да отстрани Аврелия, ако получи пристъп, преди раждането да е свършило. Не й харесваше особено, затова бързо отправи молитва към домашните богове — дано да не й се наложи да го прави.

— Мислим, че ще е дъщеря — каза Клавдия, когато майката на Юлий зае мястото си от другата страна на родилката.

Аврелия не отговори. Клавдия се запита дали мълчанието й не се дължи на това, че е господарката на къщата, а тя е само робиня, но отхвърли тази мисъл. По време на раждане обноските бяха по-неофициални, а и Тубрук беше казал, че Аврелия изпитва трудности при справянето с дребни неща, които хората приемаха за естествена даденост.

Корнелия извика и акушерката кимна рязко.

— Време е — каза тя и се обърна към Аврелия. — Ще ми помогнеш ли, скъпа?

Не получи отговор и отново зададе въпроса, по-високо. Аврелия като че ли се изтръгна от някаква мъгла.

— Бих искала да помогна — каза тя тихо и акушерката замълча за миг, погледна я, после сви рамене.

— Добре. Но може да трае няколко часа. Ако не можеш, прати някое силно момиче да те замести. Разбра ли?

Аврелия кимна и отново насочи вниманието си към Корнелия — трябваше да й помогнат да се настани на стола. Клавдия също се присъедини, учудена на увереността на акушерката. Разбира се, тя беше освободена, отдавна забравила дните на робството, но в поведението й нямаше и капка почтителност. Клавдия реши да е също така силна като нея.

Столът беше солиден, преди няколко дни го бяха докарали с носилка заедно с акушерката. Двете жени заведоха Корнелия до него и й помогнаха да седне. Тя стисна здраво дръжките и се отпусна с цялата си тежест на тясната извита седалка. Акушерката коленичи пред нея и внимателно разтвори краката й над дълбокия дъговиден изрез в старото дърво.

— Облегни се здраво. — После се обърна към Клавдия. — Дръж стола да не се изметне назад. Ще имам друга работа за тебе, когато излезе главата на бебето, но засега това ти е задачата, разбра ли?

Клавдия зае мястото си и се опря с цялата си тежест на гърба на стола.

— Аврелия? Искам да натискаш корема, когато ти кажа, но не преди това, ясно ли е?

Аврелия постави ръцете си върху издутия корем и зачака търпеливо, с бистър поглед.

— Пак започва — каза Корнелия и се смръщи от болка.

— Така трябва, моето момиче, бебето иска да излезе. Нека набере сила и ще ти кажа кога да напъваш.

Ръцете й продължаваха да втриват зехтин в кожата на Корнелия.

— Малко остана. Готова ли си? Хайде, момиче, напъвай. Аврелия, натисни.

Двете заедно започнаха да натискат и Корнелия изстена. Отново и отново напъваха и отпускаха, докато контракцията премина. Корнелия бе цялата в пот.

— Изкарването на главата е най-трудното — каза акушерката. — Много добре се справяш, момиче. Повечето жени пищят през цялото време. Клавдия, подложи й една кърпа отдолу. Няма да ми благодари, ако задникът й е цял в синини.

Клавдия бързо нагласи една дебела кърпа под Корнелия и каза:

— Още малко, миличка.

Корнелия успя да се усмихне отпаднало. После контракциите отново я обхванаха — спазъм на всички мускули, плашещ със силата си. Никога не беше изпитвала подобно нещо, чувстваше се почти като зрител в собственото си тяло, докато то се движеше със свои ритми, със сила, която не беше подозирала. Усети как натискът се увеличава, после изведнъж изчезна и я остави изтощена.

— Няма повече — прошепна тя.

— Държа главата, скъпа, останалото е по-лесно — отвърна акушерката със спокоен и ведър глас.

Аврелия потърка леко все още издутия корем и се наведе над стола, за да надникне между треперещите крака на Корнелия.

Акушерката държеше главата на бебето. Ръце й бяха увити в груба кърпа, за да не се плъзгат. Очите на бебето бяха затворени, главата изглеждаше смешна, някак издължена, но акушерката като че ли не се тревожеше и ги подкани да се заемат със задачата си, когато настъпи следващата контракция — и бебето се плъзна в ръцете й. Корнелия се отпусна на стола; усещаше краката си като втечнени. Дъхът й излизаше на накъсани тласъци и тя само кимна благодарно, когато Аврелия изтри челото й с мокра кърпа.

— Честито момиченце! — каза акушерката и взе малък остър нож, за да пререже пъпната връв. — Добре се справихме. Клавдия, донеси горещ въглен да го запечатам.

— Няма ли да го завържеш?

Акушерката поклати глава; бършеше с ръце кожата на бебето от кръв и ципи.

— По-чисто е, ако се изгори. Побързай, коленете ме болят.

Друга мъчителна контракция изкара гъбесто парче тъмна тъкан от Корнелия и тя нададе последен вик. Акушерката направи знак на Аврелия да го махне и майката на Юлий се погрижи за плацентата без никакви възражения, вече приела авторитета на жената. Усети прилив на необичайно щастие. Имаше внучка. Погледна ръцете си, доволна, че не вижда треперене.

Тъничък вик проряза въздуха и жените се усмихнаха. Акушерката проверяваше крайниците на детето с бързи, опитни движения.

— Всичко е наред. Малко е синичка, но вече порозовява. Ще има руса коса като майка си, освен ако не потъмнее. Хубаво дете. Приготвихте ли пелените?

Аврелия й ги подаде, докато Клавдия се връщаше, хванала един въглен с железни щипци.

Акушерката го притисна към крайчето на пъпната връв, то изсъска и бебето изплака отново с подновена сила; тя се зае да го повива стегнато. После попита Корнелия:

— Мислили ли сте за име?

— Ако беше момче, щях да го нарека на баща му, Юлий. Сигурна бях, че ще е момче.

Акушерката стоеше с бебето в ръце, вгледана в бледата изтощена Корнелия.

— Има време да измислите име… Помогнете сега на Корнелия да легне, докато си събера нещата.

Ехото от юмрук, удрящ по вратите на имението, отекна като глухо бумтене. Аврелия вдигна глава и се ослуша.

— Обикновено Тубрук отваря вратите на посетителите — каза тя.

— Но сега ни е изоставил.

— Само за няколко седмици, господарке — отвърна бързо Клавдия; изпитваше вина. — Каза, че работата в града нямало да отнеме повече време.

Аврелия като че ли не я чу и излезе от стаята.

Тръгна полека, предпазливо към предния двор; премигваше от ярката слънчева светлина, след като толкова време беше стояла на закрито. Две прислужнички чакаха търпеливо до вратата, но знаеха, че не бива да отварят без нейно разрешение, независимо кой тропа. Това правило беше установено от Тубрук след робските бунтове преди години. Той като че ли беше загрижен за безопасността на дома, но сега я беше оставил сама, а беше обещал никога да не я оставя сама. Аврелия погледна ръцете си и забеляза капчица кръв на единия си ръкав. Дясната й ръка леко трепна и тя я стисна с лявата.

— Отворете! — чу се мъжки глас отвън и юмрукът отново задумка.

Аврелия даде знак на прислужничките, те вдигнаха тежката греда и отвориха вратата. И двете бяха въоръжени — още едно от правилата на Тубрук.

Влязоха трима конни войници, великолепни в блестящите си брони и с пера на шлемовете. Бяха облечени като за парад и видът им накара Аврелия да трепне.

Защо го нямаше Тубрук? Той щеше да се справи много по-добре от нея.

Един от мъжете слезе от коня с леки, уверени движения. Стиснал юздите в едната си ръка, той подаде на Аврелия свитък обработена телешка кожа, запечатана с дебел восъчен печат. Тя го взе и зачака, впила поглед във войника. Той потътри крак, когато разбра, че жената няма да проговори.

— Това са заповеди, господарке. От нашия господар — диктатора на Рим.

Аврелия продължи да мълчи; хвана ръката, с която държеше свитъка, с другата; кокалчетата й побеляха от усилието.

— Снаха ти е тук и Сула заповядва тя да се яви при него в града, незабавно — продължи мъжът, разбрал, че ако не проговори, жената може и да не отвори свитъка, потвърждаващ заповедта с личния печат на Сула.

След като овладя треперенето, Аврелия си възвърна гласа.

— Тя току-що роди. Не може да се мести никъде. Елате след три дни и ще е готова за пътуване.

Изражението на войника стана твърдо. Започваше да губи търпение. За каква се мислеше тази жена?

— Жената трябва да се приготви сега. Сула нареди да дойде в града и тя трябва да тръгне незабавно, независимо дали иска. Ще чакам тук, но малко. Не ни карайте да влизаме, за да я вземем.

Аврелия пребледня.

— А… ами детето?

Войникът премига. В заповедта не се споменаваше за дете, но човек не можеше да се надява на кариера, ако разочарова диктатора на Рим.

— И детето. Да се приготвят. — Изражението му поомекна. Нищо нямаше да му струва да бъде любезен, а и жената изведнъж му се стори много крехка. — Ако имате коне, впрегнете ги бързо, за да могат да пътуват удобно.

Аврелия се обърна, без да каже нито дума, и изчезна в къщата. Войникът се обърна към двамата си другари.

— Казах ви, че ще е лесно. Питам се обаче какво ли иска от нея?

— Зависи кой е бащата — отвърна единият и намигна двусмислено.

Тубрук седеше сковано на стола. Кимна, когато пое предложеното му вино. Мъжът пред него беше на негова възраст. Бяха добри приятели от почти тридесет години.

— Все още ми е трудно да призная, че не съм младежът, какъвто бях — каза Ферк с тъжна усмивка. — Бях наслагал огледала из цялата къща, но всеки път, щом минех покрай някое, се изненадвах, като виждах, че оттам ме гледа някакъв старец. Тялото отслабва, но умът остава сравнително остър.

— Надявам се да е така. А и ти не си стар — отвърна Тубрук; опитваше се да се отпусне и да се наслаждава на компанията на приятеля си, както през всичките тези години.

— Така ли мислиш? Много от хората, които познавахме, вече отидоха да вършат глупости в полетата на вечното мълчание. Болест повали Рапас, а той беше най-силният мъж, когото съм срещал. Казват, че накрая синът му го вдигал и го изнасял на слънце. Можеш ли да си представиш някой да нарами този огромен бик? Дори синът му!? Ужасно е да остарееш.

— Имаш Илита и дъщерите си. Нали все още не те е изоставила? — измърмори Тубрук.

Ферк изсумтя в чашата си.

— Още не е, макар че всяка година заплашва да го направи. Всъщност и на тебе ти трябва някоя добра дебелана. Те остаряват прекрасно, нали разбираш. И ти топлят краката нощем.

— Прекалено съм зает с работа, за да си търся нова любов — отвърна Тубрук. — Къде ще намеря жена, която да ме търпи? Имам си един вид семейство в имението.

Ферк кимна. Очите му не пропускаха нищо от напрежението, изпълващо фигурата на стария гладиатор. Беше готов да чака, докато Тубрук усети, че е време да изложи причината за внезапното си посещение. Той го познаваше много добре, затова не го караше да бърза, точно както знаеше и че ще му помогне с всичко, което Тубрук поиска. Не беше просто въпрос на дълг, макар че дълговете му бяха много; факт беше, че Тубрук беше човек, когото уважаваше и харесваше. В него нямаше никаква злина, беше силен по начин, какъвто Ферк рядко беше виждал.

Мислено прехвърли през ума си имуществото и наличното си злато. Ако ставаше въпрос за пари, беше имало и по-добри времена, но беше скътал парици, а имаше и да събира дългове.

— Как е работата? — попита Тубрук, несъзнателно отговаряйки на мислите на Ферк.

Ферк сви рамене, но потисна лековатия отговор още преди да е излязъл от устата му.

— Спестил съм нещичко — каза той. — В Рим винаги има нужда от роби, както знаеш.

Тубрук впи поглед в мъжа, който някога го беше продал, за да го обучат да се бие пред хилядна публика. Дори тогава, като млад роб, който не знаеше нищо за света или за предстоящото обучение, той беше видял, че Ферк никога не се отнася жестоко към робите, с които търгува. Спомни си как се беше отчаял в нощта, преди да го изпратят в школата, когато търсеше по какъв начин да приключи живота си. Ферк беше спрял до него, докато правеше обиколката си, и му беше казал, че ако има кураж и сили, може да откупи свободата си и да притежава собствения си живот.

— Тогава ще дойда и ще те убия — беше му казал Тубрук.

Ферк беше впил очи в него за един дълъг момент, преди да отговори:

— Надявам се, че няма. Надявам се, че ще ми предложиш чаша вино.

Младият Тубрук не беше намерил отговор, но по-късно тези думи представляваха утеха за него — просто да знае, че един ден ще има свободата да седи и да пие под слънцето, господар на себе си. В деня, когато се освободи, беше извървял пътя през целия град до дома на Ферк и беше поставил на масата една амфора. Ферк беше извадил две чаши и приятелството им беше започнало без никакво огорчение.

Ако имаше някой в света извън имението, на когото да вярва, Ферк беше този човек. Но Тубрук все още мълчеше и прехвърляше в ума си плановете, които беше направил след срещата си с Клавдия. Трябваше да има и друг начин. Това, с което се беше заел, го отвращаваше, но той знаеше, че щом е готов да умре, за да защити Корнелия, може да го направи.

Ферк стана и стисна рамото му.

— Имаш неприятности, приятелю. Каквото и да е, кажи ми.

Погледът на стария търговец на роби беше уверен. Тубрук вдигна очи към него и дълго време не ги свали. Миналото се отваряше между двамата.

— Мога ли да ти поверя живота си? — попита Тубрук.

Ферк стисна рамото му още по-силно, после се настани обратно на стола си.

— Няма нужда да питаш. Дъщеря ми умираше, когато ти намери акушерка, за да я спаси. И аз щях да умра от ръцете на онези крадци, ако не ги беше прогонил. Имам такъв дълг към тебе, че мислех, че никога няма да получа възможност да ти се отплатя. Само искай.

Тубрук си пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Искам да ме продадеш като роб в дома на Сула.

Юлий едва усещаше ръцете на Кабера, които вдигаха клепачите му. Светът му се струваше ту тъмен, ту светъл, главата му беше изпълнена с червена агония. Чу гласа на Кабера някъде отдалече и се опита да го изругае, задето прогонва тъмнината.

— Очите му не са наред — каза някой.

Гадитик? Името не му говореше нищо, макар че позна гласа. Дали баща му беше тук? Далечни спомени, че лежи на тъмно в имението, дойдоха и се сляха с мислите му. Още ли беше на легло, след като Рений го беше повалил при упражненията? Приятелите му бяха ли отвън на стените, да отблъскват въстанието на робите без него? Размърда се и усети как нечии ръце го натискат надолу. Опита се да проговори, но гласът не го слушаше, макар че издаде някакъв звук, подобен на мученето на умиращ бик.

— Не е хубав знак — разнесе се гласът на Кабера. — Зениците не са еднакви, той не ме вижда. Лявото му око е кръвясало, но ще му мине след няколко седмици. Виж колко е червено. Чуваш ли ме, Юлий? Гай?

Юлий не можа да реагира дори на детското си име. Тежестта на тъмнината го притискаше отвсякъде.

Кабера се изправи и въздъхна.

— Шлемът му е спасил живота, но кръвта от ушите не ми харесва. Може да се оправи, а може да си остане и така. Виждал съм това при рани на главата. Духът може да бъде съкрушен.

Мъката в гласа му беше ясна и Гадитик си спомни, че лечителят беше дошъл на кораба заедно с Юлий, с история, която започваше много преди идването им на „Акципитер“.

— Направи каквото можеш за него. Има възможност всички да видим отново Рим, ако получат парите, които искат. Поне засега струваме повече живи, отколкото мъртви.

Гадитик се помъчи да прогони отчаянието от гласа си. Капитан, загубил кораба си, не получаваше друг. Хвърлен в безпомощно състояние на палубата на втората трирема, той беше наблюдавал как любимият му „Акципитер“ потъва във водовъртеж от мехури и отломки. Робите на греблата не бяха освободени от веригите и крещяха отчаяно, докато вълните поглъщаха кораба. Знаеше, че и кариерата му е потънала заедно с него.

Сражението беше жестоко, повечето от хората му бяха убити при атаката от две страни. Гадитик непрекъснато си припомняше кратката битка, търсеше по какъв начин би могъл да я спечели. И винаги вдигаше рамене, казваше си, че трябва да забрави загубата… но унижението въпреки всичко не намаляваше.

През ума му беше минавала мисълта да отнеме живота си, за да лиши пиратите от откупа и да избегне срама, който близките му щяха да изпитат от пленяването му. Ако изобщо бъдеха в състояние да съберат парите.

По-лесно щеше да е за тях, ако беше потънал с „Акципитер“ като толкова много от своите войници. Но беше оставен да седи в собствената си мръсотия с дванадесетте оцелели офицери и Кабера, който се беше спасил, като бе предложил да използва знанията си на лечител в полза на пиратите. Сред тях винаги имаше някой с незатварящи се рани или със зарази, които си лепвала от проститутките по пристанищата. Старецът се видя с много работа след битката и му беше позволено да ги навестява веднъж на ден, за да преглежда раните им и да ги превързва.

Гадитик се размърда и зачеса местата, нахапани от бълхите и въшките, които го бяха нападнали още първата нощ в претъпканата мръсна каюта. Някъде горе мъжете, които го държаха пленник, се разхождаха по палубата на триремата, забогатели от заложниците, за които чакаха откуп, и от сандъците, пълни със сребро, които бяха задигнали от трюма на „Акципитер“. Той се намръщи, като си спомни арогантността и тържествуването им.

Бяха го вързали и един от пиратите го заплю в лицето, Гадитик почервеня от гняв, когато си спомни това. Мъжът беше едноок, с лице, изпъстрено с белези и обрасло с четинеста брада. Бялото око като че ли се бе втренчило в римския капитан, а грухтенето на пирата почти беше накарало римлянина да покаже гнева си и да се унижи още повече, като започне да се бори. Вместо това той беше изгледал пирата безстрастно и само изсумтя, когато той го срита в корема и отмина.

— Трябва да се опитаме да избягаме — прошепна Светоний; наведе се толкова близо, че Гадитик подуши дъха му.

— Не можем да местим Цезар, така че не мисли за тая работа. Ще минат няколко месеца, преди писмата за откупа да стигнат до града, и още няколко, за да дойдат парите дотук, ако изобщо дойдат. Имаме достатъчно време да планираме.

Пиратите бяха пощадили и Пракс. Без бронята изглеждаше съвсем обикновен човек. Дори колана му бяха взели, за да не може да използва тежката катарама като оръжие, затова старият войник все придърпваше нагоре панталоните си. От всички само той беше приел промяната в късмета с най-малкия видим гняв и естественото му търпение помагаше на всички да запазят душевното си равновесие.

— Момчето има право, капитане. Нищо чудно да ни хвърлят през борда, когато получат парите от Рим. Или пък сенатът да забрани на семействата ни да платят и да предпочете да ни забрави.

— Забравяш се, Пракс — изфуча Гадитик. — Сенаторите са римляни, колкото и лошо мнение да имаш за тях. Няма да ни изоставят.

Старият войник сви рамене.

— И все пак трябва да имаме план. Ако тази трирема срещне римска галера, ще ни хвърлят през борда, ако нашите атакуват. Една верига на краката — и готово.

Гадитик впи поглед в очите на своя опций.

— Добре. Ще измислим нещо, но ако имаме възможност, няма да оставя никого. Цезар е и със счупена ръка, освен раната на главата. Седмици ще минат, преди да се изправи на крака.

— Ако оживее — вметна Светоний.

Кабера го изгледа остро.

— Той е силен, а и аз не съм лош лечител.

Светоний смутено сведе очи.

— Имаме време да обмислим всички възможности — каза Гадитик. — Много време.

Глава 6

Касаверий огледа дългата кухня и си позволи да се усмихне самодоволно. Оживлението около вечерята вече приключваше, последните ястия бяха сервирани още преди часове.

— Съвършенство до последната подробност — измърмори той на себе си, както правеше всяка вечер от десет години, откакто беше нает като главен готвач от Корнелий Сула.

Хубави години, макар че стройната му някога фигура се беше раздула застрашително. Касаверий се облегна на гладката стена и продължи да чука в хаванчето семената от синап, за да приготви горчицата, която Сула обичаше. Потопи пръст в тъмната смес и добави малко зехтин и оцет от тесногърлите бурканчета, наредени по лавиците на стените. Че как може добрият готвач да не опитва собствените си ястия? Това беше част от готвенето. Баща му беше дори още по-дебел и Касаверий се гордееше с теглото си — знаеше, че само глупак ще назначи кльощав готвач.

Тухлените фурни вече трябваше да са изстинали. Касаверий махна на робите да ги изчистят за новите въглища утре сутрин. Въздухът в кухнята все още тежеше от жега и той извади един парцал от пояса си и избърса челото си. С тази негова дебелина като че ли се потеше все повече. Реши да довърши горчицата в една от студените стаи, където се приготвяха сладкишите с лед, но не му се искаше да оставя робите без надзор. Знаеше, че крадат от храната за семействата си, и донякъде можеше да им го прости. Но ако ги оставеше сами, можеха да прекалят и можеше да стане беля. Баща му всяка вечер се оплакваше от тях. Той прошепна една молитва за стареца, където и да беше сега.

Настъпваше голямото спокойствие в края на един добре преминал ден. Домът на Сула беше известен с добрата си храна и когато поръчваха нещо специално, Касаверий се радваше на енергията и вълненията, които овладяваха прислугата още от момента на предвкусването, докато отваряше бащиния си списък с рецепти, развързваше ценните свитъци пергамент и прокарваше пръст по буквите. Извличаше удоволствие от факта, че само той може да ги чете. Баща му казваше, че всеки готвач трябва да е образован, и Касаверий въздъхна, като си помисли за собствения си син. Момчето прекарваше цели сутрини в кухнята, но учението като че ли бягаше далеч от ума му. Синът му бе живо разочарование и Касаверий се беше примирил, че никога няма да го види да управлява собствена кухня.

Все пак имаше още много години, преди да се раздели с тавите и фурните, за да се оттегли в малката си къща в един хубав квартал в града. Може би тогава щеше да намери време да забавлява гостите, както искаше съпругата му. Някак си обаче той не успяваше да покаже изкуството си в собствения си дом, задоволяваше се с прости яденета от месо и зеленчуци. Стомахът му изкъркори при тази мисъл. Той загледа как робите изваждат опечените си питки с месо от фурните. Кухнята не губеше много, когато ги изпращаше по стаите им с по няколко хапки гореща храна, и той беше убеден, че в това няма нищо лошо.

Новият роб — Далций, мина покрай него; държеше метален поднос с гърненца с подправки, за да ги сложи на местата им по лавиците. Касаверий му се усмихна.

Беше добър работник — търговецът на роби не беше излъгал, когато каза, че добре се оправя с кухнята. Касаверий си помисли, че може да му позволи да приготви някое ядене за следващото пиршество — разбира се, под негово внимателно наблюдение.

— Подправките трябва да си отидат по местата, Далций — каза той.

Едрият мъж кимна и се усмихна. Не обичаше да говори. Брадата му обаче трябваше да се поподстриже, помисли Касаверий. Баща му никога не допускаше роби с бради в кухнята: казваше, че брадите намеквали за мръсотия, да не говорим за космите. Отново опита горчицата и млясна одобрително, като забеляза, че Далций привършва задачата си бързо и чисто. Ако се съдеше по белезите, приличаше по-скоро на бивш боец, но пък в него нямаше нищо грубиянско. Иначе Касаверий нямаше да го допусне в кухнята, където безкрайното тичане насам-натам водеше до чести блъсвания един в друг. Сприхавите не се задържаха дълго в богатските къщи, но пък Далций се беше показал любезен, макар и мълчалив.

— Ще трябва утре някой да ми помогне да приготвя тестените сладкиши. Ти искаш ли?

Касаверий говореше кротко, сякаш на дете, но Далций като че ли никога не възразяваше и мълчанието му само налагаше този начин на говорене. У дебелия готвач нямаше злоба и той се зарадва искрено, когато Далций му кимна, преди да се отдалечи към складовете. Един готвач трябва да вижда добрите работници от пръв поглед, винаги казваше баща му. Това беше разликата между ранната смърт от пресилване с работа и постигането на съвършенство.

— А съвършенството е в подробностите — измърмори той отново.

Вратата на кухнята се отвори и влезе един добре облечен роб.

Касаверий се изправи и остави хаванчето.

— Господарят се извинява за късния час и пита дали може да му приготвите нещо студено за преди сън, нещо с лед — каза младият роб.

Касаверий му благодари, както винаги доволен от любезността, после попита:

— За всички гости ли?

— Гостите си тръгнаха. Само за господаря.

— Изчакай. Ще го приготвя ей сега.

Кухнята се изтръгна от вечерната летаргия — Касаверий даде нови нареждания. Двама от слугите хукнаха да донесат лед от специалните стаи, разположени много под нивото на кухнята, а главният готвач тръгна под ниската арка по един къс коридор към мястото, където се приготвяха десертите.

— Лед с лимони — измърмори, докато вървеше. — Хубави лимони, охладени и подсладени.

Всичко в студената стая за десерти си беше на мястото. Както и в основната кухня, покрай стените бяха наредени десетки амфори, пълни със сиропи и сокове. Кухненската горещина тук изобщо не се усещаше, дори беше хладничко и Касаверий доволно потръпна. Ледените блокове, увити в груба тъкан, бяха донесени за минути и счукани под надзора му, докато ледът не се превърна в ситна кашица. Към нея той добави горчиво-сладкия лимон и го разбърка само колкото да придаде аромат. Баща му винаги казваше, че ледът не бива да става жълт, и Касаверий се усмихна, доволен от цвета, докато насипваше с черпак сместа в стъклените купи, поставени на един поднос.

Работеше бързо. Дори в студената стая ледът се топеше и минаването през кухнята трябваше да е бързо. Надяваше се един ден Сула да позволи да се издълбае друг коридор в скалите под луксозния му дом, за да може ледените десерти да бъдат изнасяни направо горе. Но все пак с внимание и бързина десертите щяха да стигнат до масата му почти неразтопени.

След минута двете купи бяха пълни с бял лед и Касаверий облиза пръсти и изстена преувеличено от удоволствие. Колко хубаво беше да усетиш хлад през лятото! Запита се колко ли сребърни монети струват тези купи, но сумата беше невъобразима. Каруцари докарваха огромните ледени блокове от планините — половината им се стапяше, докато стигнат тук. След това робите ги сваляха в капещата тъмнина на стаята за лед под него, за да се топят бавно, но да дават хладни напитки и десерти през всичките летни месеци. Напомни си да провери дали запасите от лед са достатъчни. Май беше време да поръча още.

Далций влезе при него — още носеше подноса от подправките.

— Може ли да гледам как приготвяш сладоледа? При последния ми господар нямаше такова нещо.

Касаверий му кимна да се приближи.

— Всичко е готово. Трябва да се занесе през кухнята бързо, преди да почне да се топи.

Далций се наведе над масата и без да иска, бутна кана с лепкав сироп, който се разля в широко жълто петно. Доброто настроение на Касаверий мигом изчезна.

— Бързо, глупак такъв! Донеси парцал да го попиеш!

Едрият роб уплашено заекна:

— Аз… без да искам… да го съберем в подноса, господарю?

Протегна подноса и Касаверий вдигна купите и бързо ги почисти с мократа си от пот кърпа. Нямаше време да търси чиста — ледът се топеше. Сложи купите на подноса и избърса раздразнено пръсти.

— Не ми стой така, тичай! Ако се спънеш, ще заповядам да те бичуват.

Далций бързо излезе, а Касаверий започна да бърше разсипаното. Може би този здравеняк не беше подходящ за по-фини задачи.

Щом излезе в коридора, Тубрук изля шишенцето с отрова в купите и разбърка леда с пръст. След това изтича и подаде подноса на чакащия роб. Очите му, допреди миг толкова нервни, погледнаха спокойно отдалечаващия се гръб на роба. Сега трябваше да избяга… но имаше да свърши една кървава работа. Въздъхна. Касаверий не беше лош човек, но някой ден, дори когато си обръснеше брадата и оставеше косата си да порасне до обичайната й дължина, готвачът можеше да го познае. Обзет от внезапна умора, Тубрук тръгна към студените стаи, като опипваше ножа с костена дръжка, пъхнат под туниката му. Щеше да направи така, че да изглежда като убийство, а не самоубийство. Това щеше да спаси семейството на Касаверий от отмъщение.

— Занесе ли подноса? — изсъска готвачът, когато Тубрук влезе в малката студена стая.

— Да. Съжалявам, Касаверий.

Тубрук бързо пристъпи към готвача. Гласът му изведнъж беше станал плътен, а държането му — съвсем различно. Касаверий видя ножа и се вцепени от страх.

— Далций! Не! — възкликна той, но Тубрук замахна и заби камата в месестите му гърди, право в сърцето.

Удари още два пъти, за да е сигурен.

Касаверий се помъчи да си поеме дъх, но не можа. Лицето му стана мораво, краката му омекнаха и той се стовари на пода.

Тубрук се изправи. Повдигаше му се. През всичките години като гладиатор и легионер никога не беше убивал невинен човек и сега се чувстваше опетнен. Харесваше Касаверий, а и знаеше, че боговете преследват онези, които нараняват добри хора. Като се опитваше да не гледа проснатото на пода тяло на дебелия готвач, излезе и забърза по коридора към кухнята. Трябваше да избяга и да стигне до Ферк, преди да вдигнат тревога.

Сула се беше излегнал на една кушетка. Мислите му бяха далеч от разговора с неговия помощник Антонид. Денят беше дълъг, сенатът като че ли се опитваше да попречи на предложенията му за нови магистрати. Беше станал диктатор, получил мандат да възстанови реда в републиката, и сенаторите с готовност бяха удовлетворявали всичките му желания през първите няколко месеца. Но отскоро се налагаше да държи безкрайни речи за властта и ограниченията на службата и съветниците му бяха казали, че за момента не бива да настоява твърде много. Дребни душици! С дребни дела и дребни мечти. Марий, ако беше жив, щеше да ги нарече глупаци.

— …ще бъдат изказани възражения за ликторите, приятелю — тъкмо казваше Антонид.

Сула изсумтя презрително.

— Въпреки възраженията ще продължавам да водя двадесет и четирима ликтори с мен. Имам много врагове и искам ликторите да напомнят за властта ми, докато вървя между Капитолия и курията.

Антонид сви рамене.

— Преди е имало само дванадесет. Може би е по-добре да отстъпиш пред сената по този въпрос, за да спечелиш сила за по-сериозни преговори.

— Писна ми от тези беззъби старци! — изсъска Сула. — Нима редът в Рим не беше възстановен през последната година? Те можеха ли да го постигнат? Не. Къде беше сенатът, когато аз се биех за живота си? С какво ми помогнаха тогава? Аз съм техният господар и те трябва да признаят този прост факт. Омръзна ми да се съобразявам с тяхната чувствителност и с претенциите им, че републиката още била млада и силна.

Антонид не каза нищо: знаеше, че всяко възражение ще бъде посрещнато с още по-диви закани. Това, че диктаторът го беше взел за военен съветник, беше чест за него, но всъщност той нямаше какво да върши — Сула го използваше като марионетка за собствените си заповеди. Въпреки това той отчасти беше съгласен със страховете на диктатора. Сенатът се опитваше да запази достойнството и стария си авторитет, но същевременно признаваше нуждата от диктатор, който да поддържа реда в града и римските земи. Положението беше фарсово и Сула беше прав да се ядосва.

Един роб влезе със сладоледите, сложи ги на ниската масичка до двамата, поклони се и излезе. Сула се надигна, забравил раздразнението си.

— Опитай. Няма нищо по-облекчаващо в лятната горещина.

Диктаторът взе една сребърна лъжица, гребна от белия лед, лапна го и затвори очи от удоволствие. Бързо изпразни купата и помисли дали да не поръча друга. Ароматният плодов лед беше прекрасен. Видя, че Антонид още не е хапнал, и го подкани:

— Яж бързо, преди да се стопи. Е, и като се стопи, е чудесна освежаваща напитка.

Антонид опита една лъжичка и се усмихна. Искаше да довършат работата си и да се прибере, но не смееше да стане, преди Сула да го освободи. Запита се кога ли ще дойде този момент.

— Новите ти магистрати ще бъдат утвърдени утре от курията — каза той.

Сула се намръщи.

— Естествено. Ако пак отложат, сенатът много ще съжалява. Кълна се пред боговете. Ще го разпусна и ще закова вратите.

И изведнъж се намръщи и разтри корема си.

— Ако решиш да разпуснеш сената, ще настане гражданска война и градът пак ще пламне — каза Антонид. — Но в крайна сметка победителят ще си ти. Легионите те подкрепят безусловно.

— Това е пътят на владетелите — отвърна Сула. — Привлича ме и същевременно ме отблъсква. Обичах републиката и още бих я обичал, ако начело й бяха такива сенатори, каквито управляваха, когато бях момче. Сега обаче ги няма и когато Рим изпадне в беда, тези дребни душици веднага дотърчават с рев при мене.

Изведнъж той се оригна и се намръщи още повече. Антонид усети как някаква болка се обажда неясно и в неговите черва. Страхът го накара да скочи и погледът му се спря върху купите — едната празна, другата едва начената.

— Какво… — почна Сула и се изправи. Лицето му се сгърчи от болка.

Паренето в корема му се усили и той притисна ръка към него, сякаш за да го смачка.

— И аз го усетих — каза Антонид. — Може да е отрова. Бръкни си в гърлото, бързо!

Сула залитна, после се свлече на колене. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне и Антонид се хвърли към него, забравил за собствената си болка. Пъхна пръст в отпуснатата уста на диктатора и се намръщи, когато от нея изригна поток лепкава течност. Сула изстена и се облещи.

— Хайде, хайде… още — настоя Антонид.

Вторият спазъм изхвърли тъмна жлъчка. Напрегнатите гърди на диктатора се отпуснаха, дробовете му изпуснаха последен съскащ дъх. Антонид завика за помощ и също бръкна в гърлото си и повърна — надяваше се да не е поел достатъчно отрова, която да го убие.

Стражите дотичаха моментално. Сула лежеше блед и отпуснат. Антонид се давеше от вонящ бълвоч.

— Докарайте лекар! — изграчи Антонид. Гърлото му гореше.

Болката в стомаха понамаля и той се овладя и продължи:

— Затворете всички врати. Диктаторът е отровен! Пратете войници в кухнята, искам да знам кой донесе това и имената на всички, които са го докосвали. Бързо!

В този миг силата като че ли го напусна и той се строполи на кушетката, на която само допреди минути така спокойно беше разисквал работите на сената. Знаеше, че трябва да действа бързо, иначе Рим щеше да изпадне в хаос, щом новината стигне улицата. Повърна още веднъж и се почувства слаб, но умът му започна да се прояснява.

Лекарите нахлуха в стаята, но не му обърнаха внимание; насочиха се веднага към Сула. Опипаха китките и врата му и се спогледаха ужасени.

— Мъртъв е — каза един от тях. Лицето му беше пребледняло.

— Убийците му ще бъдат намерени и наказани ужасно. Кълна се в дома си и в боговете — прошепна Антонид с глас, горчив като вкуса в устата му.

Тубрук стигна малката вратичка, която извеждаше към улицата, точно когато в главната постройка на градския дом на Сула се разнесоха викове. Там имаше само един страж, нащрек и готов за бой.

— Назад, робе — каза той твърдо и хвана дръжката на меча си.

Тубрук изръмжа, скочи напред и го събори с внезапен удар. Войникът падна в безсъзнание. Тубрук спря. Можеше да мине през малката вратичка и да изчезне. Но мъжът щеше да го познае и щеше да го опише, макар че щяха да го екзекутират, задето не е опазил вратата. Тубрук овладя отчаянието, което го беше изпълнило, след като уби Касаверий. Имаше дълг към Корнелия и Юлий, и към паметта на бащата на Юлий, който му беше вярвал.

Извади малкия си нож и преряза гърлото на войника, като се дръпна възможно най-много, за да не изцапа дрехите си с кръв. Мъжът издаде задавен звук и очите му се проясниха за момент, преди смъртта да го отнесе. Тубрук пусна ножа, отвори вратата и излезе на градската улица. Оредяващите вече минувачи вървяха спокойно, без да знаят нищо. Старият вълк тръгна сред тях.

За да е в безопасност, трябваше да стигне при Ферк, но дотам имаше повече от една миля и макар че вървеше бързо, не можеше да тича — така щеше да се издаде и щяха да го подгонят. Чу познатия тропот на войнишки сандали, когато войниците заеха позиция и започнаха да спират минувачите: търсеха оръжия и виновни физиономии.

Няколко легионери притичаха покрай него — оглеждаха тълпата, докато бързаха да заемат изпреварващи позиции и да затворят пътя. Тубрук пое по една странична улица, след това по друга, като се мъчеше да не изпада в паника. Те не знаеха кого търсят, но той трябваше да се обръсне веднага щом се озове на сигурно място. Каквото и да се случеше, знаеше, че не бива да го хващат жив. Ако имаше късмет, нямаше да успеят да го свържат с имението и семейството на Юлий.

Когато войниците започнаха да затварят пътя, един от тълпата изведнъж хвърли кофата със зеленчуци, която носеше, и побягна. Тубрук благодари на боговете за гузната му съвест и се опита да не поглежда назад, когато войниците го събориха на земята, макар че поваленият изпищя отчаяно, когато главата му се удари в каменната настилка. Тубрук продължи да върви, завой след завой, с все по-ускоряващи се стъпки, и виковете останаха далеч зад него. Когато стигна уличката, посочена му от Ферк, забави крачка в сгъстяващите се сенки. Отначало му се стори, че е пуста, но после видя приятеля си да излиза от един неосветен портик и да му маха. Влезе бързо вътре, почти изпаднал в нервен срив, и най-накрая се строполи на земята в мръсната стаичка, която означаваше безопасност поне за малко.

— Направи ли го? — попита Ферк, докато Тубрук се мъчеше да си поеме дъх, за да забави бясното биене на сърцето си.

— Мисля, че да. Утре ще разберем. Затвориха улиците, но аз им се изплъзнах. Богове, за малко да ме хванат.

Ферк му подаде бръснач и му посочи една купа със студена вода.

— Но трябва да се измъкнеш от града, приятелю. Няма да е лесно, ако Сула е мъртъв. Ако е жив, ще е почти невъзможно.

— Готов ли си да направиш каквото трябва? — попита Тубрук, докато мокреше гъстата си брада.

— Готов съм, макар че не ми се иска.

— Мене ще ме боли, не тебе. Направи го бързо, щом се обръсна.

Ръката му трепереше и той се поряза и изруга.

— Дай на мене — каза Ферк и взе бръснача.

Настъпи няколкоминутно мълчание, но в мислите им бушуваше буря.

— Видяха ли те, когато излезе? — попита Ферк, докато бръснеше гъстата му брада.

Тубрук помълча, после отговори:

— Не. Наложи се обаче да убия двама невинни.

— Републиката може да понесе малко кръв, ако смъртта на Сула възстанови равенството в Рим. Не съжалявай за това, което си направил, Тубрук.

Тубрук мълчеше. Когато бръсначът отнесе и последните остатъци от брадата му, потърка страните си и каза:

— Хайде, почвай.

Ферк си пое дълбоко дъх и се изправи срещу стария гладиатор. В силното лице на Тубрук не беше останало нищо от заекващия Далций.

— Може би… — започна колебливо той.

— Това е единственият начин, вече говорихме. Удряй.

Тубрук стисна облегалките на стола, а Ферк вдигна юмрук и почна да превръща лицето му в неузнаваема кървава каша. Почна с носа — счупи го с първия удар. Задиша тежко, а Тубрук се закашля, после преодоля болката и прошепна:

— Не спирай…

Когато свършеха, Ферк щеше да го отведе в дома си и в малката къща нямаше да останат никакви следи от тях. Тубрук щеше да бъде изкаран, окован във вериги, с други роби, напускащи града, с подуто лице. Ферк щеше да продаде още един безименен роб на едно имение извън града, роб, готов за изнурителен живот и работа в полето.

Накрая Тубрук вдигна ръка и Ферк спря, задъхан и учуден колко много сила се изисква да обезобразиш един човек. Мъжът, който седеше на стола, изобщо не приличаше на онзи, който беше влязъл от улицата. Но беше доволен.

— Никога не бия робите си — измърмори Ферк.

Тубрук преглътна кръвта и каза:

— Не биеш роб.

Брут клекна задъхан зад един издаден камък. Преследвачите имаха лъкове — двамата стрелци се държаха малко по-назад, докато другите предпазливо се катереха към тях. Щом двамата с Рений се покажеха, стрелите щяха да се забият в тях и всичко щеше да свърши.

Брут се притисна възможно повече до тъмната скала, мислеше трескаво. Беше сигурен, че единият стрелец е съпругът на Ливия — май го беше убедила в невинността си, защото нямаше кой да оспори думите й. Без съмнение тя щеше да го посрещне като герой, когато се върнеше, влачейки трупа на Брут.

Представи си я и за момент усети прилив на топлина. Глупавият й съпруг никога нямаше да оцени какво притежава.

Рений му беше дал камата си — предпочиташе солидната тежест на меча. Брут беше прибрал своя меч в ножницата и чакаше, стиснал две ками. Знаеше, че може да ги метне така, че да убие поне един, но преследвачите едва ли щяха да му дадат шанс да се прицели, преди стрелите да го пронижат.

Подаде глава за миг и хвърли поглед към мъжете, които се катереха към него. Стрелците извикаха предупредително на другарите си, но той вече се беше скрил и притичваше към нова позиция. Този път се изправи в цял ръст и метна едната кама, преди да се хвърли по очи на земята.

Една стрела избръмча над главата му, но Брут се ухили, когато чу как камата се забива в месо. Отново смени мястото си, притича покрай хребета и се озова до Рений; държеше втората кама готова за хвърляне.

— Мисля, че само го одраска — измърмори Рений.

Брут го изгледа намръщено, но се изчерви, когато иззад скалите блъвна бесен порой ругатни.

— И го ядоса — добави гладиаторът.

Брут се напрегна за втори опит. Можеше да се прицели в някой от стрелците, но тогава другите щяха да вземат лъковете им, а и без това двамата бяха далече от скалите, зад които се прикриваха двамата римляни.

Изскочи напред и видя един от гърците почти пред себе си. Мъжът зяпна стреснато, а Брут заби камата в гърлото му, отскочи и се претърколи в прахта.

Другите двама се хвърлиха към него с размахани ками. Той стана, за да ги пресрещне; опитваше се да държи под око стрелците зад тях и да не им позволи да се прицелят, като правеше бързи крачки вляво и вдясно.

Една стрела проряза въздуха близо до краката му в мига, когато първият грък се наниза на меча му. Брут задържа свличащото се тяло, за да го използва като щит. Макар да умираше, мъжът започна да го ругае, докато го мяташе насам-натам. Една стрела долетя от нищото, заби се в гърба на мъжа и от устата му бликна кръв и опръска лицето на Брут. Той изруга, бутна тялото в ръцете на третия и го намушка моментално с удар изотдолу в слабините с класическия легионерски замах. Двамата гърци рухнаха и Брут се озова срещу съпруга на Ливия. Гъркът вече пускаше стрелата.

Брут понечи да се дръпне, но когато се обърна, бръмчащата стрела го улучи в гърба. Бронята го спаси и докато се изтъркулваше, той благослови боговете за късмета си. Изправи се и видя как Рений поваля съпруга на Ливия и как се обръща към последния грък, който стоеше ужасен, стиснал лъка си с треперещи ръце.

— Спокойно, момче — извика му Рений. — Яхвай коня и си върви у дома. Ако стреляш, ще ти прехапя гърлото.

Брут направи крачка към Рений, но той вдигна ръка да го спре и каза ясно и високо:

— Той знае какво да прави, Брут. Дай му малко време.

Стиснал лъка, младият мъж поклати глава; беше пребледнял от напрежение. Съпругът на Ливия опита да се надигне и Рений натисна гърлото му с крак, за да го спре.

— Искахте битка, дадохме ви я, момчета, а сега си вървете по домовете и омайвайте жените си с приказки — продължи старият гладиатор; засилваше постепенно натиска и съпругът на Ливия започна да се дави и се вкопчи в крака му.

Другият грък отпусна лъка, отстъпи две крачки и каза на латински със силен гръцки акцент:

— Остави го.

Рений сви рамене.

— Първо хвърли лъка.

Младият мъж се поколеба, но съпругът на Ливия вече посиняваше, така че той хвърли лъка на камъните пред себе си. Рений дръпна крака си и съпругът на Ливия се надигна неуверено. Старият гладиатор гледаше как двамата млади гърци се отдалечават, без да помръдва.

— Стойте! — извика изведнъж Брут и те замръзнаха. — Долу имате три коня, които не ви трябват. Искам два от тях.

Корнелия седеше неспокойно пред Антонид — Кучето на Сула, така го наричаха хората.

Знаеше, че е безмилостен. Виждаше го как следи внимателно всяка промяна в лицето й, докато я разпитваше с ужасяваща съсредоточеност. Не беше чувала нищо хубаво за помощника на Сула и сега трябваше да се сдържа, за да не показва страх или облекчение от вестите, които й беше съобщил. Дъщеря й спеше в ръцете й. Беше решила да я нарече Юлия.

— Баща ти знае ли, че си тук? — попита Антонид рязко; пронизваше я с поглед.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не. Сула нареди да дойда тук от извънградското имение на съпруга ми. Чаках в тези стаи с бебето си вече много дни, без да видя жива душа освен робите.

Антонид се намръщи, сякаш нещо в думите й му прозвуча фалшиво. Очите му не се откъсваха от нейните.

— Защо те повика Сула?

Корнелия преглътна нервно и разбра, че го е забелязал. Какво да му каже? Че Сула я е изнасилил, докато дъщеря й е плачела до нея? Можеше да й се изсмее или още по-зле, да помисли, че се опитва да очерни името на този велик мъж след смъртта му, и да накара да я убият.

Антонид я наблюдаваше как се гърчи от притеснение и страх. Дощя му се да я удари. Беше достатъчно красива, за да е ясно защо са я повикали. Запита се как би могъл Сула да се възбуди от жена, която току-що е родила.

Чудеше се дали баща й не стои зад убийството и едва не изруга, понеже разбра, че трябва да прибави още едно име към списъка с врагове. Информаторите му му бяха казали, че Цина е заминал по работа в Северна Италия, но и оттам можеше да прати убийци. Антонид внезапно се изправи. Гордееше се със способността си уличава лъжците, но тази жена или беше слабоумна, или не знаеше нищо.

— Къде да те намеря, ако трябва пак да се явиш тук?

Корнелия се замисли за момент, бореше се с внезапното въодушевление. Той щеше да я освободи! Трябваше ли да се върне в градската къща, или да се прибере в семейното имение на Юлий? Може би Клавдия още беше там…

— Ще бъда в имението, откъдето ме доведоха тук.

Антонид кимна. Мислите му вече бяха заети с други належащи работи.

— Съжалявам за тази ужасна трагедия — насили се да каже Корнелия.

— Виновниците ще бъдат наказани жестоко — каза той твърдо. Тя отново усети напрегнатия му интерес към нея и се размърда неспокойно под внимателния му поглед.

След миг Антонид стана и излезе. Бебето се събуди и се разплака. Корнелия му даде да суче. Мъчеше се да не заплаче.

Глава 7

Тубрук се събуди схванат от студ в тъмнината на дома за роби. Чуваше как други тела мърдат около него, но в помещението, където спяха оковани, готови да потеглят на път, още нямаше признаци, че зората е близо.

Още от първите часове с Ферк, докато разработваха подробностите, не си беше позволил да мисли точно за тази част от плана. Това му се струваше дребно неудобство в сравнение с възможността да го подложат на мъчения и да го убият, ако атентатът срещу Сула се провали или ако го хванат, докато бяга. Шансовете му да изпадне в беда бяха толкова много, че той изтласка от ума си деня и нощта, които щеше да прекара като роб, и почти ги беше забравил.

Огледа се в тъмното. Усещаше тежестта на металните гривни, приковали ръцете му към веригата, която издрънчаваше и при най-лекото движение. Опита се да не си спомня какво беше първия път, но паметта му възкреси онзи нощи, дни и години, докато цялото онова време не се събра накуп и не зашепна в него, шепот, който почти го накара да изкрещи. Някои от окованите мъже плачеха тихо; Тубрук никога не беше чувал по-тъжен звук.

Сигурно ги бяха докарали от далечни земи или ги бяха продали в робство заради престъпления или дългове. Имаше стотици начини, но да си роден в робство беше по-зле от всичко останало и той добре го знаеше. Като малки деца те тичаха и играеха в щастливо неведение, докато не пораснеха достатъчно, за да разберат, че нямат друго бъдеще освен да бъдат продадени.

Тубрук вдъхна миризмата на конюшнята: масло и сено, пот и кожа, просто човешки животни, без никаква собственост, самите те нечия собственост. Надигна се и усети тежестта на веригата. Другите роби мислеха, че той е един от тях, навярно провинил се, за да бъде пребит така ужасно. Само Ферк знаеше, че е свободен.

Тази мисъл не му донесе успокоение. Не беше достатъчно да си каже, че само едно кратко пътуване го дели от имението и свободата. Ако те мислят за роб и ако си окован, и лежиш в мрака, без да можеш дори да се надигнеш, къде е тогава скъпоценната свобода?

Ако свободен мъж е окован в робски вериги, той е роб. Тубрук усети стария безименен страх, който беше изпитвал преди десетилетия в тези стаи. Да ядеш, да спиш, да живееш и да умираш по нечия прищявка… сега се беше върнал към всичко това и в този миг годините, когато се гордееше, че е спечелил свободата си, не представляваха нищо повече от пепел.

— Толкова крехко нещо — каза той тихо, само за да чуе гласа си, и мъжът до него изсумтя, размърда се и едва не го дръпна върху себе си.

Тубрук погледна настрани, благодарен за тъмнината. Не искаше светлина да влиза през високите прозорци, за да разкрие лицата им. Предстоеше им кратък, жесток живот на полето — неспирна работа, докато паднат, без да могат вече да станат. Може би един-двама от мъжете в тази стая щяха да бъдат избрани заради силата и бързината си и да бъдат обучени за цирка. Вместо да завършат живота си като осакатени водоносци, щяха да умрат от загуба на кръв, напоявайки пясъка с бъдещето си. Един-двама може би щяха да имат собствени деца и да ги видят дадени за продажба веднага след раждането им.

Светлината идваше бавно, въпреки желанието му, но окованите роби лежаха неподвижно, безмълвно. Повечето показваха, че са будни, само с лекото издрънчаване на веригите, когато се обръщаха. Развиделяването беше знак, че ще им донесат храна и вода, и те чакаха търпеливо.

Тубрук вдигна ръце към лицето си и се намръщи — беше подуто след снощните удари на Ферк. Когато го бяха довели, пазачът се беше изненадал. Ферк никога не се беше проявявал като жесток човек и войникът разбра, че Тубрук навярно сериозно се е провинил, за да го пребият така ужасно точно вечерта, преди да бъде предаден на новите си собственици.

Разбира се, никой не зададе никакви въпроси. Макар робите да прекарваха само няколко дни в къщата, докато Ферк получи парите си, те бяха негова собственост така несъмнено, както и столът, на който седеше, и дрехите, които носеше.

Раздадоха им копанки, пълни с варени зеленчуци и хляб, и Тубрук зарови пръсти в своята. Вратата отново се отвори и Ферк въведе трима войници. Тубрук държеше лицето си наведено като всички, не се осмеляваше да срещне ничий поглед, дори случайно. Любопитен шепот се разнесе в стаята, но той не отвори уста. Предположи целта на посещението им и коремът му изстина от напрежение. Сигурно вече бяха говорили с всички в кухнята на Сула и бяха разбрали, че липсва роб на име Далций. Ферк беше казал, че преди да напусне града, ще го претърсят, но не беше очаквал войниците да излязат толкова стриктни и да дойдат в помещенията за робите му толкова рано.

Тубрук усети, че ще го разпознаят веднага в сивата утринна светлина, но войниците се движеха, без да бързат, сред хранещите се роби — явно се стараеха да изпълнят възложената им задача възможно най-добре. И как иначе, помисли Тубрук. Ако го пропуснеха тук, а после го разпознаеха при портата, щяха да бъдат сериозно наказани. Запита се дали Сула е погълнал отровата; знаеше, че няма да е сигурен дни, дори седмици наред, ако сенатът реши да отложи оповестяването на новината. Хората в Рим почти не виждаха диктатора отблизо. Щяха да продължат да си живеят и ако той оцелееше, нищо чудно изобщо да не научат за покушението.

Докато дъвчеше бавно, една груба ръка посегна да хване брадичката му. Тубрук позволи да му повдигнат главата и видя студените очи на млад легионер. Преглътна хапката и се опита да си придаде спокойно изражение.

Войникът подсвирна.

— Тоя е здравата помлян.

Тубрук нервно премига с подутите си очи.

— Той оскърби съпругата ми — каза Ферк. — Лично приложих наказанието.

— Ама наистина ли? — попита легионерът.

Сърцето на Тубрук затупка и той отмести поглед — спомни си твърде късно, че е погледнал войника в очите, а не биваше да го прави.

— Щях да го изкормя, ако беше посегнал на моята — каза легионерът и пусна брадичката му.

— Как пък не! И да си изгубя печалбата — реагира веднага Ферк.

— Търговци! — изсъска офицерът презрително.

Двамата с Ферк пристъпиха към следващия и Тубрук опразни копанката — стискаше я, за да не личи, че ръцете му треперят от облекчение. След малко войниците си тръгнаха и стражите влязоха, за да ги сритат да станат и да се качат в каруцата, която щеше да ги откара извън Рим към новите им домове и новия им живот.

Юлий притисна глава към решетките в тавана на малката килия под палубата на триремата и затвори лявото си око, за да види какво става. Ако го държеше отворено, мъглата в полезрението му предизвикваше главоболие. Пое си дълбоко дъх и се обърна към другите:

— Най-после пристанище. Топъл въздух, подушвам плодове или подправки. Мисля, че сме в Африка.

След като бяха прекарали цял месец в претъпканата мрачна килия, пленените римляни, които седяха или лежаха подпрени на дървените стени, се размърдаха, проявявайки подобие на интерес. Юлий ги изгледа и въздъхна, преди да се дотътри обратно до мястото си; пълзеше внимателно, за да не натоварва шинираната си ръка.

Този месец беше труден за всички. Бяха им отказали бръсначи и вода за миене, затова спретнатите по принцип войници сега представляваха парцалива сбирщина — до един мръсни и брадясали. Кофата, която им бяха дали за естествените им нужди, беше препълнена и над нея кръжеше облак мухи. Стоеше в един ъгъл, но изпражненията преливаха по пода край нея, а пленниците нямаха с какво да се бършат. Горещият въздух вонеше на болест и двама от мъжете имаха треска, с която Кабера едва се справяше.

Старият лечител правеше всичко възможно, но го претърсваха всеки път, когато им носеше храната или преглеждаше раните им. Пиратите непрекъснато го занимаваха със собствените си болежки и Кабера казваше, че е съвсем вярно, че години наред не са имали лечител на борда.

Юлий усети как главата започва да го боли и изстена. Още откакто си възвърна съзнанието, болките го връхлитаха почти непрекъснато, подкопаваха волята му и го караха да се държи грубо с другите. Всички бяха раздразнителни, някогашната дисциплина полека изчезваше в тъмнината, ден след ден, и Гадитик трябваше непрекъснато да се намесва, за да предотврати сбиванията, щом опънатите нерви не издържаха.

Когато държеше очите си затворени, Юлий успяваше да овладее главоболието, но Кабера повтаряше, че не бива да престава да си служи със замъгленото око, че трябва часове наред всеки ден да фокусира на близко и далечно разстояние, иначе ще ослепее, щом излезе на слънце. И трябваше да вярва, че всичко ще има край. Щеше да се върне в Рим при Корнелия и това нещастие щеше да остане далечен спомен. Донякъде му помагаше и представата, че това вече се е случило, че седи на слънце край стената на имението, прегърнал тънката талия на Корнелия, и свежият ветрец роши косата му. Тя щеше да го пита как е живял в мръсотията и вонята на килията и той щеше да й разкаже всичко. Пожела си да можеше да си спомни по-ясно лицето й.

Протегна ръка, взря се в нея, после в залостената врата, отново и отново, докато болката не започна да пулсира в лявото му слепоочие. Отпусна ръката си и затвори очи, за да не гледа окаяното си състояние след един месец дажби колкото да не умре. Какво не би дал за една студена стрида, която да се плъзне в гърлото му! Знаеше, че е глупаво да се самоизмъчва, но умът му извикваше видения на стриди, толкова истински, сякаш висяха пред него, и с толкова остър вкус, колкото беше зрението му преди битката на „Акципитер“.

Не си спомняше нищо от този ден. Доколкото успяваше все пак да си спомни, само за миг силата и здравето го бяха напуснали, отстъпили бяха място на слабостта и болестта, и през първите няколко дни, след като си възвърна съзнанието, той кипеше от гняв за това, което му бяха отнели. Остана сляп с лявото око достатъчно дълго, за да повярва, че никога повече няма да вижда и никога повече няма да може да върти меч както преди.

Светоний му каза, че еднооките не могат да бъдат добри бойци, и той вече беше разбрал, че пропуска неща, когато посегне към тях — ръката му сграбчваше въздуха, когато не успееше да прецени разстоянието. Сега зрението му се беше върнало поне отчасти, макар че размазаните очертания, които виждаше с лявото око, го вбесяваха, караха го да търка окото, за да види по-ясно. Ръката му се вдигна по навик, за да направи точно това, но той се сдържа — знаеше, че няма да му помогне.

Главоболието като че ли си намери друг канал в мозъка му и си проправи път по него, докато и новата точка не започна да пулсира в ритъм с първата. Надяваше се болката да си остане там и да не се разпространява. Мисълта за това, което бе станало с него, пораждаше страх, който още не беше започнал да изследва, но досега три пъти болката беше избухвала в светкавични светлини, които го поглъщаха, и той се беше събуждал с уста, вгорчена от жълта жлъчка, проснат в собствената си мръсотия и стиснат здраво от Гадитик. При първия пристъп си беше прехапал езика и устата му се беше напълнила с кръв, която го задушаваше, при втория бяха откъснали парче от мръсната му туника и го бяха пъхнали между зъбите му, докато той се гърчеше в конвулсии. Той си го запази — за третия.

Усмърделите се войници — до един със зачервени, кръвясали очи — вдигнаха глави, щом чуха стъпките по стълбата. Ставаше нещо необичайно, което прекъсваше безкрайната скука; дори двамата трескави се надигнаха да видят какво става.

Беше капитанът. Светеше от здраве и чистота в сравнение с мъжете от „Акципитер“. Беше висок, така че му се наложи да наведе глава, за да влезе в килията. Придружаваше го друг мъж, с меч и кама, готов да отблъсне внезапна атака.

Ако главата му не пулсираше от болка, Юлий щеше да се изсмее на тези предпазни мерки. Римляните бяха загубили силата си, понеже нямаше как да се упражняват. Не можеше да престане да се чуди колко бързо се отпускат мускулите без упражнения. Кабера им беше показал как да се поддържат здрави, като опират гърбове двама по двама и се мъчат взаимно да се избутват, но от това като че ли нямаше голяма полза.

Капитанът се мъчеше да не диша, очите му се заковаха в преливащата кофа. Лицето му беше загоряло, издълбано от годините взиране в морските простори. Дори дрехите му ухаеха на свежо и Юлий закопня да излезе навън, на въздух, на открито — толкова силно, че сърцето му се разтупка.

— Стигнахме безопасно пристанище. След половин година може би ще ви свалим някъде през нощта, свободни и откупени.

Капитанът направи пауза, за да се наслади на ефекта от думите си. Вестта, че пленничеството им все пак ще има край, прикова очите на всички римляни в него.

— Сумите, които ще искаме… ето това е деликатният проблем — продължи той с приятен глас, сякаш се обръщаше към група стари познати, а не към войници, които биха го разкъсали със зъби, ако имаха сили. — Не трябва да е чак толкова много, че близките ви да не могат да платят. Нямаме полза от такива неща. Но някак си не ми се вярва, че ще кажете истината, ако ви запитам колко биха платили семействата ви за вас. Разбирате ли ме?

— Много добре те разбираме — каза Гадитик.

— Най-добре ще е да постигнем компромис. Всеки от вас ще ми каже как се казва и какво богатство притежава, а аз ще преценя дали лъжете и ще добавя каквото ми се стори, че е уместно. Нещо като малка игра.

Никой не му отговори, но всички отправиха безмълвни молитви към боговете и по лицата им се изписа достатъчно видима омраза.

— Добре, да започваме.

Посочи с пръст Светоний, който чешеше червените болезнени петна, които въшките оставяха по телата на пленниците.

— Светоний Пранд. Аз съм тесерарий, най-ниският чин. Семейството ми няма какво да продаде — отвърна той прегракнало.

Капитанът се вгледа в него; преценяваше го. Нищо не подсказваше особено голямо богатство у този пленник, ако се съдеше по мършавината му — видима, впрочем, и у другите. Юлий разбра, че капитанът просто се забавлява. Явно изпитваше удоволствие, че надменните римски офицери са принудени да се пазарят с врага. Но какъв избор имаха? Ако пиратът поискаше твърде много и семействата им не успееха да вземат назаем или — по-зле, — ако откажеха, тогава щеше да ги настигне моментална смърт. Трудно му беше да не си позволи такава игра.

— Мисля, че за най-ниския чин ще поискам два таланта — петстотин в злато.

Светоний изфуча, макар Юлий да знаеше, че семейството му лесно ще успее да събере тази сума и дори десет пъти по-голяма.

— Богове! Та те нямат толкова пари! — възрази Светоний; измършавялото му тяло придаваше достоверност на думите му.

Капитанът сви рамене.

— Моли се на боговете си да могат да ги съберат, иначе политаш през борда с верига на краката.

Светоний се отпусна, привидно отчаян, но Юлий знаеше, че смята, че е надхитрил пирата.

— А ти, центурионе? От богато семейство ли си?

Гадитик го изгледа яростно и изръмжа:

— Не съм, но каквото и да кажа, няма да има никакво значение за тебе.

Капитанът се намръщи замислено.

— Мисля… да, за центурион, който е не по-низш от капитан, значи с моя ранг… ще е оскърбление, ако поискам по-малко от двадесет таланта. Това, мисля, е около пет хиляди в злато. Да.

Гадитик не му обърна внимание, макар че сякаш леко се сниши, изпаднал в отчаяние.

— Как се казваш? — обърна се капитанът към Юлий.

Той също беше смятал да не му обръща внимание, но изведнъж главата го заболя неудържимо и у него се надигна гняв.

— Казвам се Юлий Цезар. Командвам двадесет души. И съм глава на богато семейство.

Веждите на капитана се вдигнаха и другите си зашепнаха невярващо. Юлий се спогледа с Гадитик, който поклати глава. Посланието беше ясно.

— Глава на семейство! Чест е за мен да се запозная с тебе — каза капитанът и се ухили зловещо. — Може би двадесет таланта ще е добра цена, за да те пусна.

— Петдесет — каза Юлий и изправи рамене, докато изричаше думите.

Капитанът премига и самообладанието му изчезна.

— Това са двадесет хиляди златни монети — каза той изумено.

— Направи ги петдесет — отвърна твърдо Юлий. — Когато те намеря и те убия, ще ми трябват пари. Далеч съм от дома си, в края на краищата.

Въпреки болката в главата успя да изобрази дивашка усмивка.

Капитанът бързо се съвзе от изненадата.

— А, ти си онзи със счупената глава. Сигурно умът ти е останал на палубата на кораба ми. Ще поискам петдесет, пък като не дойдат — морето е достатъчно дълбоко.

— Но не е достатъчно широко, за да те скрие от мене, кучи сине — отвърна Юлий. — Ще разпъна хората ти на кръст по цялото крайбрежие. Към офицерите може да проявя милост и да ги удуша. Имаш думата ми.

Войниците избухнаха в приветствени викове: присмиваха се на капитана, който пребледня от гняв. За миг понечи да пристъпи напред и да стисне Юлий за гърлото, но се овладя и се огледа строго.

— Ще определя висок откуп за всички. Да видим тогава дали ще се радвате! — над вика той врявата. Докато излизаше заедно със спътника си, погледна за последно към Юлий и разтърси глава в неверие.

След малко, когато бяха сигурни, че никой няма да ги чуе, Светоний се нахвърли върху Юлий:

— Какво те прихвана, глупак такъв? Семействата ни ще бъдат докарани до просяшка тояга заради глупавата ти гордост!

Юлий вдигна рамене.

— Той ще определи такива цени, каквито сметне за добре. Щеше да направи същото и ако не беше дошъл тук, макар че за мене напук ще поиска петдесет.

— Цезар е прав — каза Гадитик. — Той просто си играе с нас. — Изсмя се. — Петдесет! Видяхте ли физиономията му? Рим заговори у тебе, момче.

Смехът премина в кашлица, но старият войник се усмихна.

— Мисля, че беше грешка да го дразниш — продължи Светоний и един-двама измърмориха одобрително.

— Той уби римски войници и потопи „Акципитер“, а вие мислите, че трябва да играем по неговата свирка, така ли? Бих ви заплюл, ако имах плюнка — изсъска Юлий. — Сериозно говоря. Когато се освободя, ще го намеря и ще го претрепя. Дори да ми отнеме години, този негодник ще види лицето ми, преди да срещне смъртта си.

Светоний се хвърли към него вбесен, но Пелитас го бутна назад и изръмжа:

— Сядай долу, глупако! Няма смисъл да се бием помежду си, а и Юлий още не е оздравял.

Светоний се подчини, макар че гледаше сърдито. Юлий не му обърна внимание. Почеса ръката си под шината, погледна болните, легнали във влажната воняща слама, и каза:

— Тук ще измрем.

— На стълбата пазят двама души — каза Пелитас. — Можем да ги очистим. Сега, като сме в пристанище, си струва да опитаме.

— Може би — каза Юлий. — Но те са нащрек. Дори да успеем да измъкнем пантите на вратата, залостват капака към палубата всеки път, след като някой влезе тук, дори Набера. Не виждам как можем да го разбием достатъчно бързо, за да излезем, преди всички да са се струпали горе да ни чакат.

— Може да си послужим с главата на Светоний — подхвърли Пелитас. — Няколко удара и ще си отворим път. Каквото и да стане, печелим.

Юлий се засмя заедно с него.

На следващата нощ единият болен умря. Капитанът позволи на Набера да извлече тялото и да го хвърли през борда без никакви церемонии. Настроението на останалите отново спадна до пълно отчаяние.

Глава 8

— Все жени около мене — каза весело Тубрук, когато Аврелия, Корнелия и Клавдия влязоха и изпълниха тихия триклиниум с живот и енергия.

През седмиците, откакто Ферк го вкара през портите на имението и сложи договора за продажба в развързаните му ръце, Тубрук си беше възвърнал голяма част от спокойствието, което беше загубил в града. Идването сутрин за закуска беше станало ритуал за четиримата и Тубрук вече с нетърпение го очакваше. Сутрин Аврелия винаги беше в най-доброто си състояние и ако можеше да се довери на преценката си, между нея, Корнелия и Клавдия имаше истинско приятелство.

С времето лицето му заздравя, макар че остана малък белег над лявото око, за да му напомня за изпитанието. Не можеше да забрави облекчението, което изпита, когато за пръв път видя легионери, облечени в черно, по градските улици — униформа, която градът щеше да гледа цяла година, заради траура за смъртта на диктатора. Дори и тогава черното облекло изглеждаше неуместно за настроението на Рим. Ферк му беше казал, че в сената повява свеж вятър: Цина и Помпей работеха, за да възстановят старата република и да успокоят призраците на царете, които Сула беше разбудил и изкарал по улиците.

Управителят на имението пътуваше много рядко до града, като неизменно вземаше предпазни мерки. Мислеше, че е твърде вероятно да не го свържат с отравянето на диктатора, но само едно обвинение щеше да е достатъчно, за да се получи заповед от сената и имението да бъде преобърнато с краката нагоре в търсене на доказателства. Ако откриеха Ферк и го подложеха на изтезания, той щеше да го издаде. Ферк имаше семейство, което обичаше; честта и приятелството обикновено не издържаха пред лицето на подобна опасност. Но Тубрук все още смяташе, че е направил каквото трябва и че са спечелили, макар че никога нямаше да познае спокоен ден, докато приятелите и поддръжниците на Сула не престанеха да търсят убиеца му.

Месец след връщането си в имението Тубрук беше облякъл тежко наметало и беше отпътувал в града, за да принесе жертви в храмовете на Марс и Веста като благодарност за живота на Корнелия. Беше се помолил и за душите на Касаверий и пазача, когото беше убил при малката вратичка.

Корнелия държеше дъщеря си в скута си и Клавдия от време на време посягаше да погъделичка бебето, за да го разсмее. Дори Аврелия се усмихваше на детското бърборене на Юлия. Тубрук мажеше хляба си с мед. В душата му кипяха най-различни чувства. Хубаво беше, че Аврелия си бе възвърнала поне малко от старото щастие. Твърде дълго беше живяла само в обкръжението на сурови мъже. Когато за пръв път пое внучката си, се беше разплакала, без да хлипа — сълзите просто бяха потекли от очите й.

Тубрук обаче знаеше, че силите й отпадат. Заболя го, когато забеляза, че тя не се храни заедно с другите. Полека отмести блюдото с пресен хрупкав хляб към нейната страна на ниската масичка и очите им за миг се срещнаха. Аврелия отчупи един залък и го задъвка бавно под погледа му. Все говореше, че яденето докарвало припадъците й и й причинявало болки и повръщане. Нямаше никакъв апетит и преди Тубрук да беше започнал да я следи, беше съвсем отслабнала, не ядеше почти нищо.

Топеше се пред очите му и каквото и да казваше, щом останеха насаме с него, само плачеше и говореше, че не можела да яде. В тялото й нямало място за храна.

Корнелия погъделичка детето и в замяна получи внезапно оригване, придружено с малко изплюто мляко. Трите жени станаха като една, за да помогнат в почистването, и Тубрук стана заедно с тях; усещаше, че няма място в тази чисто женска работа, но нямаше нищо против, че го изключват.

— Иска ми се баща й да беше тук, да я гледа как расте — въздъхна замечтано Корнелия.

— Ще си дойде, скъпа — каза Тубрук. — Трябва да държат заложниците живи, иначе няма да получават откупи. Това е просто сделка. Юлий ще си дойде и сега, щом Сула е мъртъв, животът му може да започне отново.

Корнелия като че ли повече вярваше на думите му от самия него. Каквото и да станеше, Тубрук знаеше, че дори Юлий да се върне, всичко ще е различно след преживяното от него. Младото момче, което се беше качило на кораба, за да избяга от Сула, вече не съществуваше. Кой щеше да се върне вместо него — това още никой не знаеше. Животът щеше да стане по-суров за всички, след като се беше наложило да платят такъв голям откуп. Тубрук беше продал на роднините на Светоний част от земите на имението; бяха се пазарили много, понеже също имаха нужда от пари за своя откуп. Той въздъхна. Поне Юлий щеше да се радва, че има дъщеря и съпруга, която да го обича. Това беше повече, отколкото имаше той самият.

Погледна Клавдия, видя, че тя отвръща на погледа му, и в изражението й усети нещо, което накара кръвта да се качи в лицето му, като на младо момче. Тя му намигна, преди да се обърне, за да помогне на Корнелия, и го обзе странно смущение. Знаеше, че трябва да излезе, за да нагледа работниците, които чакаха заповедите му, но не помръдна от мястото си; взе още едно парче хляб и задъвка бавно; надяваше се, че тя пак ще го погледне.

Аврелия залитна и Тубрук се хвърли към нея и я хвана за рамото. Беше невероятно бледа, кожата й изглеждаше восъчна. Той усети липсата на плът под тънката й дреха и тъгата, която никога не си отиваше, отново надигна глава в ума му.

— Трябва да си починеш — каза той тихо. — После ще ти донеса още храна.

Аврелия не отговори, отсъстващият поглед отново се настани в очите й. Тръгна край него с колебливи, неуверени стъпки. Тубрук я усещаше как потреперва: след всеки пристъп й оставаха все по-малко сили.

Корнелия и Клавдия останаха сами с детето, което зашари с ръчички по дрехата на Корнелия — търсеше да суче.

— Той е добър човек — каза Клавдия и погледна към вратата, където бяха изчезнали Тубрук и Аврелия.

— Жалко, че е толкова възрастен за съпруг — отвърна Корнелия безхитростно.

Клавдия стисна устни и остро възрази:

— Възрастен ли? Има си всичко необходимо. — Видя блесналия поглед на Корнелия и се изчерви. — Твърде много ти се привижда, моето момиче. Дай на детето да суче.

— Винаги е гладна — каза Корнелия, настани Юлия на гърдата си и тя притисна личице към нея.

— Нали затова ги обичаме — каза Клавдия. Корнелия вдигна учудено поглед и видя, че очите й са пълни със сълзи.

В хладния мрак на спалнята Тубрук държеше здраво Аврелия. Пристъпът най-накрая премина. Той усещаше как кожата й гори до неговата и поклати глава над слабостта й. Накрая тя го позна и той полека я положи на меките възглавници.

За първи път я беше държал така здраво в нощта след погребението на съпруга й и това се беше превърнало в ритуал между двамата — Тубрук знаеше, че тя намира успокоение в силата му. В онези дни по тялото й оставаха по-малко синини от ръцете му. Той усети, че диша тежко, и се запита как е възможно в това отслабнало тяло да се крие толкова много сила.

— Благодаря ти — прошепна тя, все още със затворени очи.

— Няма за какво. Ще ти донеса да пийнеш нещо студено и ще те оставя да си починеш.

— Не искам да ме оставяш сама, Тубрук — каза тя.

— Нали ти казах, че ще се грижа за тебе. Ще съм тук, докато имаш нужда от мене — каза той; помъчи се да го каже весело.

Тя отвори очи и обърна глава към него.

— Юлий каза, че ще е с мене, но замина. Сега и синът ми не е тук.

— Понякога боговете се подиграват с обещанията ни. Съпругът ти беше почтен мъж. А синът ти ще се върне жив и здрав, доколкото го познавам.

Тя затвори очи. Тубрук я изчака да заспи, преди да се измъкне тихо от стаята.

Бурята връхлетя и закотвената трирема започна да се люлее силно въпреки закрилата на малкия африкански залив, толкова далече от римските земи. Някои от офицерите повръщаха, макар че в телата им нямаше храна, която да изхвърлят. Онези, които имаха в стомасите си вода от оскъдните порции, се бореха да не изпуснат и капка, затиснали здраво устите си с ръце. Водата никога не им стигаше и в страшната жега телата им копнееха за влага, каквато и да е. Повечето от тях събираха в шепи урината си и я изпиваха възможно по-бързо, преди да изтече.

Люлеенето на кораба не се отразяваше на Юлий и той дори малко се наслаждаваше на мъките на Светоний, който лежеше със затворени очи и от време на време простенваше и притискаше ръце към корема си.

Въпреки морската болест настроението в килията беше оптимистично. Капитанът беше пратил човек да им каже, че всичките откупи са платени и по суша и море са стигнали до тайното място, откъдето един агент на пиратите беше продължил насам и бе донесъл златото в това отдалечено пристанище. Според Юлий това, че капитанът не беше слязъл да им го каже лично, бе малка победа. Не го бяха виждали вече месеци — от деня, когато беше дошъл да се гаври с тях — и това им харесваше. Ако беше дошъл, щеше да се изненада от гледката. Те бяха преодолели най-ниската точка от пленничеството и вече започваха да набират сили.

Отчаяните пленници, каквито бяха през първите няколко месеца, сега търпеливо чакаха освобождението си. Треската беше отнесла още двама и в килията беше станало малко по-широко. Новата воля да оцелеят идваше отчасти от Кабера, защото той най-накрая беше успял да им издейства по-големи порции. Играта беше опасна, но старецът разбираше, че до освобождението може да доживеят едва половината пленници, ако не им се дава повече храна и не бъдат държани в малко по-голяма чистота, затова беше седнал на палубата и бе отказал да лекува пиратите, докато не му дадат нещо в замяна. Точно в този момент капитанът страдаше от заразен обрив, който беше пипнал в пристанището, и удовлетвори исканията му почти без възражения. С храната дойде надежда и мъжете започнаха да вярват, че отново ще видят Рим и свободата. Подутите им кървящи венци бяха започнали да зарастват, а на Кабера беше разрешено да им дава мехлем, с който да мажат наранените си меса.

Юлий също беше допринесъл за повдигането на духа. Когато махнаха шината, с ужас видя, че мускулите му са се стопили, и веднага се залови с упражненията, подсказани му от Кабера. Беше мъчение в това претъпкано пространство, но Юлий организира офицерите в две групи по четирима. Деветият — редуваха се — се свиваше възможно най-много за по час и оставяше за другите място да се борят и да вдигат другарите си като щанги, за да възстановят загубилите се мускули. Непрекъснато обръщаха кофата с изпражнения, но мъжете ставаха все по-силни и треската не ги хващаше.

Главоболието сега го нападаше по-рядко, макар че след най-лошите пристъпи почти не беше способен да говори от болка. Другите се бяха научили да не го закачат, когато пребледнее и затвори очи. Последният пристъп беше преди два месеца и Кабера каза, че е възможно вече да престанат. Юлий се молеше дано е така. Споменът за болестта на майка му му вдъхваше ужасен страх от слабостта, която го разнебитваше и хвърляше ума му в мрак.

Когато узнаха, че корабът е готов да отплава за мястото, където щяха да ги оставят, офицерите от „Акципитер“ заликуваха и Пелитас дори тупна Светоний по гърба от вълнение. Всички бяха брадясали и приличаха на диваци, но бърбореха оживено и непрекъснато си мечтаеха за баня и мазане с благовонни масла.

Странно беше да гледат промяната в положението. Докато Юлий някога мечтаеше да стане пълководец като Марий, сега мислеше, че да е чист е огромно и несравнимо по-голямо удоволствие. Това обаче не беше намалило желанието му да унищожи пиратите. Някои от другите смятаха да се върнат в Рим, но той знаеше, че не може да го направи, докато парите на семейството му са в трюма на пиратския кораб. Гневът го крепеше, помагаше му да преодолее гаденето и болките от усилените упражнения и той се насилваше всеки ден да се упражнява все повече и повече: знаеше, че трябва да е здрав, ако не иска заплахата, която беше отправил към пиратския капитан, да остане неизпълнена.

Движението на триремата полека се променяше и римляните заликуваха, щом люшкането престана и отгоре се разнесе барабанният сигнал за гребците, когато корабът тръгна да излиза в открито море.

— Отиваме си у дома — каза Пракс учудено, с внезапно трепнал глас.

„У дома“. Тези думи притежаваха странна сила и един от мъжете се разплака. Другите смутено отместиха очи от него, макар че бяха видели и много по-лоши неща през месеците, прекарани тук. Много неща се бяха променили между тях през това време и Гадитик понякога се питаше дали биха могли отново да работят като екипаж, ако „Акципитер“ внезапно изплуваше от вълните. Бяха запазили някакво подобие на дисциплина, Гадитик и Пракс уреждаха споровете и разрешаваха разногласията, но с времето субординацията беше изчезнала и сега шепата мъже взаимно се преценяваха според нови правила и намираха нови силни и слаби страни.

Пелитас и Пракс бяха станали добри приятели: всеки виждаше у другия същия флегматичен подход към живота, въпреки разликата в годините. Престоят в килията беше стопил шкембето на Пракс, беше го сменил с твърди мускули след седмиците борба с другите във всекидневните упражнения. Юлий подозираше, че когато се обръсне и измие, новият живот ще му хареса. Усмихна се и се почеса под мишниците, където не преставаше да го сърби.

На Гадитик му призля, докато вълнението ги люшкаше в залива, но лицето му си възвърна цвета, когато корабът зацепи вълните, вместо да се люлее върху тях. Юлий беше започнал да го уважава и харесва — нещо, което по-рано отсъстваше, поради автоматичното подчинение пред висшестоящия. Гадитик беше удържал пленниците в единство и изглежда, оценяваше направеното от Юлий и Кабера за тях.

Пленничеството не се беше отразило добре на Светоний. Той беше наблюдавал как между Пелитас, Пракс, Юлий и Гадитик се създават нови връзки и участието на Юлий в този съюз го вбесяваше. За кратко беше установил приятелски отношения с другите четирима офицери и така се бяха родили два лагера. Юлий беше използвал тези групи, за да се състезават една срещу друга във всекидневните упражнения, и в крайна сметка един от офицерите беше смъмрил Светоний, когато му се оплакваше шепнешком.

Малко след това Кабера беше успял да им донесе първата прилична храна, откакто бяха пленени, и всички се бяха зарадвали. Типично за стареца — да даде плодовете на Юлий, за да ги разпредели. Светоний нямаше търпение да се освободи, жадуваше за стария ред, искаше да види момента, когато Юлий осъзнае, че отново е само младши офицер.

Две седмици след излизането от пристанището пленниците бяха изведени от килията по тъмно и оставени на непознат бряг, без оръжия и без храна. Капитанът им кимна за сбогом, докато моряците му ги отвеждаха с малката лодка, която щеше да ги стовари на брега.

— Сбогом, римляни. Често ще мисля за вас, докато харча парите ви — извика той със смях.

Те не пророниха и дума. Юлий обаче се беше взрял в него, сякаш за да запомни чертите му. Разкъсваше се от гняв, че не бяха пуснали Кабера да тръгне с тях; впрочем, знаеше се, че е възможно пиратите да го задържат. Това беше още една причина да намери капитана и да му пререже гърлото.

Когато стигнаха на брега, моряците срязаха въжетата им и отстъпиха предпазливо, с вдигнати ками.

— Не правете никакви глупости — предупреди ги един от тях. — Вече можете да се върнете у дома си.

След това пиратите се качиха в лодката и загребаха към триремата — черен силует на фона на осветеното от луната небе.

Пелитас се наведе, гребна шепа от мекия пясък и го разтри между пръстите си.

— Не знам за вас, момчета, обаче аз ще поплувам — каза той и с внезапно движение смъкна мръсните си дрехи.

След минута само Светоний остана на брега, но другите офицери с викане и смях го завлякоха във водата, както си беше с дрехите.

Брут одра с камата си зайците, които бяха купили от един селянин, и струпа извадените вътрешности на хлъзгава купчина. Рений беше намерил див лук и заедно с хрупкавия хляб и половин мях вино щяха да си направят прилично пиршество за последната нощ, прекарана на открито. Рим беше на по-малко от един ден път и щом продадяха конете, щяха да имат и пари.

Рений хвърли още клони в огъня и легна колкото можеше по-близо до него, наслаждавайки се на топлината.

— Дай меха насам, момче.

Брут извади запушалката и му го подаде; загледа как старият гладиатор вдига гърлото на меха до устата си и преглъща. После отбеляза:

— По-полека. Не носиш на пиене, а не искам да почнеш да се биеш с мене или да ми се разцивриш.

Рений не му обърна внимание. Отпусна меха и въздъхна:

— Хубаво е човек да си е у дома.

Брут напълни гърнето до ръба и легна от другата страна на огъня.

— Така е. Досега не осъзнавах колко много ми липсва… Чак когато видях наблюдателницата на брега, си спомних всичко.

Поклати глава и разбърка задушеното с камата си. Рений се надигна и подпря глава на ръката си.

— Дълъг път измина момчето, което обучавах. Май никога не съм ти казвал колко горд бях, когато стана центурион в Бронзовия юмрук.

— Каза го на всички, накрая стигна и до мене — отвърна с усмивка Брут.

— А сега ще бъдеш човек на Юлий? — подхвърли Рений.

Яденето вече почваше да къкри.

— Защо не? Пътят ни е един, не помниш ли? Кабера го каза.

— И на мене ми го каза — измърмори Рений и опита яденето с пръст.

Макар да беше вряло, той като че ли не усещаше горещината.

— Мисля, че точно затова се върна с мене. Ако беше поискал, можеше да останеш в центурията.

Рений вдигна рамене.

— Не исках да изоставам от събитията.

Брут се ухили.

— Знам. Сега, след като Сула е мъртъв, дойде и нашето време.

Глава 9

— Нямам представа за какво говориш — каза Ферк.

Напрегна мускули, но въжетата го държаха на стола и не успя да се отскубне.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа — отвърна Антонид и се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха. — Имам дарбата да надушвам лъжците.

Изсумтя внезапно и Ферк си спомни, че го наричат Кучето на Сула.

— Вониш на лъжа — каза Антонид със злобна усмивка. — Знам, че имаш пръст в тази работа, затова просто ми кажи и няма да те пращам при мъчителите. Оттук няма да излезеш, търговецо. Никой не видя, че сме те арестували, и никой няма да знае, че сме те разпитвали. Само ми кажи кой поръча убийството и къде е убиецът — и ще излезеш оттук жив и здрав.

— Дайте ме на съд. Ще докажа невинността си! — отрони Ферк с разтреперан глас.

— А, така ли? Това ли искаш? Дни наред да дрънкаш празни приказки, докато сенатът се опитва да доказва, че законът е един за всички. Няма закон тук, в тази стая. Тук още помним Сула.

— Нищо не знам! — извика Ферк и за негово облекчение Антонид отстъпи крачка назад.

После поклати глава със съжаление.

— Знаем, че убиецът се е представил с името Далций. Знаем, че е бил купен за кухненски роб три седмици преди това. Документите за продажбата, разбира се, са изчезнали, но има свидетели. Мислиш ли, че никой няма да забележи агента на Сула на пазара? И от кого е купил роба? От Ферк.

Търговецът пребледня. Знаеше, че няма да го оставят жив. Повече нямаше да види дъщерите си. Те поне не бяха в града. Беше изпратил жена си надалече, когато войниците дойдоха да вземат документите за продажба на робите — разбираше какво ще стане и знаеше, че не може да избягат всички заедно, затова искаше поне семейството му да се опази от вълците, които приятелите на Сула щяха да пуснат по петите му.

Знаеше, че начинанието е рисковано, но след като изгори документите, помисли, че няма да стигнат до него сред толкова много други търговци. Очите му се наляха със сълзи.

— Вината ли те връхлетя? Или плачеш просто защото си разкрит? — запита остро Антонид.

Ферк не каза нищо и погледна към пода. Помисли си, че няма да издържи на мъченията.

Мъжете, които влязоха по заповед на Антонид, бяха стари войници и изобщо не се смущаваха от предстоящата си задача.

— Искам имена — обърна се към тях Антонид. Пристъпи към Ферк, вдигна главата му и очите им се срещнаха. — Тези мъже си обичат работата. Имаш ли да кажеш нещо, преди да започнат?

— Републиката си струва един живот — отвърна Ферк с блеснали очи.

Антонид се усмихна.

— Републиката е мъртва, но много ми харесва, когато срещна хора с принципи. Да видим твоите докога ще изтраят.

Когато първите метални остриета се притиснаха към кожата му, Ферк се опита да се дръпне. Антонид загледа като омагьосан, после пребледня и сви вежди при задавените звуци, които издаваше Ферк. Кимна на двамата мъже да продължат и излезе навън, в хладния нощен въздух.

Беше по-лошо от всичко, което бе изпитвал — агония на унижение и ужас. Обърна глава към единия от мъжете и отвори уста. Замъгленото му зрение виждаше само неясни фигури, изтъкани от светлина и болка.

— Ако обичате Рим, оставете ме да умра. Да умра бързо.

Двамата спряха, спогледаха се и продължиха работата си.

Юлий седеше на пясъка с другите и трепереше, докато зората най-накрая не ги стопли. Бяха накиснали дрехите в морето и бяха смъкнали от тях най-лошото от месеците воняща тъмнина, но трябваше да ги облекат и да ги оставят да изсъхнат на телата им.

Слънцето се издигаше бързо и те станаха мълчаливи свидетели на първия разкошен изгрев, откакто бяха стояли на палубата на „Акципитер“. Когато се развидели, видяха, че се намират на тясна ивица пясък, простираща се покрай непознат бряг. Гъст листак започваше точно вдясно от тях и чезнеше докъдето поглед стига; на около половин миля се виждаше началото на широка пътека. Нямаха никаква представа къде ги е оставил капитанът, освен че се намират близо до някакво село. За да може парите от откупите да не секват, беше извънредно важно пленниците да бъдат оставяни на суша така, че да могат да се връщат в родината си, затова те разбираха, че брегът трябва да е обитаем. Пракс беше сигурен, че са на северния бряг на Африка. Каза, че познал някои дървета, а и птиците, които летяха над главите им, не бяха същите като у дома.

— Може да сме близко до римско селище — каза Гадитик. — Има стотици такива селища по крайбрежието, не може да сме първите пленници, оставяни тук. Трябва да успеем да стигнем до някой търговски кораб и да се върнем в Рим преди края на лятото.

— Аз няма да се върна — тихо каза Юлий. — Не и по този начин, без никакви пари и в парцали. Заплахата ми към капитана беше съвсем сериозна.

— Какъв избор имаш? — отвърна Гадитик. — Ако имаше кораб и екипаж, можеше да пропилееш няколко месеца в търсене на този пират.

— Чух от един от стражите, че го наричат Целз. Дори да не е истинското му име, все пак е някакво начало. Познаваме кораба му, някой сигурно ще познава и него.

Гадитик вдигна вежди.

— Виж, Юлий. И аз искам да си го върна на този мръсник, не по-малко от тебе, но просто не е възможно. Нямаме дори един меч, да не говорим за пари.

Юлий го изгледа твърдо.

— Тогава ще започнем, като си осигурим мечове и пари, а после мъже за екипаж, а след това кораб. Едно по едно.

— Ние? — тихо попита Гадитик.

— Бих го направил и сам, ако трябва, макар че ще отнеме повече време. Ако останем заедно, имам някои идеи как да си върнем парите и да се приберем с вдигнати глави в Рим. Няма да допълзя победен у дома.

— Подобна мисъл и на мене не ми харесва — отвърна Гадитик. — Златото, което прати семейството ми, сигурно е станало причина да изпаднат в мизерия. Ще се зарадват, когато ме видят жив, но ще трябва да ги гледам как мизерстват. Ако думите ти не са просто мечти, ще изслушам идеите ти.

Юлий протегна ръка и стисна рамото на по-възрастния мъж, после се обърна към другите.

— Ами вие? Искате ли да се приберете у дома като пребити кучета, или да отделите няколко месеца, за да се опитате да си възвърнете това, което загубихме?

— Те ще носят на борда си не само нашето злато — изсумтя Пелитас. — Няма да могат да го оставят никъде на сигурно място, затова има големи шансове в трюма им да намерим и парите на легиона и да приберем и тях.

— Те са на легиона! — изръмжа Гадитик с остатък от стария си авторитет. — Не, момчета, няма да стана крадец. Парите на легиона са белязани с печата на Рим. Те принадлежат на хората, които са си спечелили честно заплатите.

Всички закимаха — знаеха, че така е редно.

Светоний изведнъж се обади невярващо:

— Говорите така, сякаш златото вече е в ръцете ни, а не на някакъв си кораб, който никога вече няма да видим, а седим тук изгубени и гладни!

— Прав си — каза Юлий. — По-добре да тръгнем по ей онази пътека. Доста е широка, за да е на диви животни, и наблизо сигурно има някакво село. Ще поговорим пак, когато успеем да се почувстваме отново римляни, с добра храна в корема и без тези вонящи бради.

Групата стана и се запъти към просеката сред храстите. Светоний остана да седи зяпнал. След няколко мига скочи и забърза да настигне другите.

Двамата палачи стояха мълчаливо, Антонид гледаше невярващо в каква жалка развалина се бе превърнал Ферк. Смръщи вежди и пак огледа обезобразеното тяло, доволен, че беше спал, докато бяха измъчвали търговеца на роби.

— Нищо ли не каза? — Той поклати учудено глава. — Кълна се в главата на Юпитер, на какво сте го направили! Как е възможно човек да издържи подобно нещо?

— Може би не е знаел нищо — предположи единият палач.

Антонид се замисли за миг.

— Възможно е. Но щеше да е добре да можехме да разпитаме и дъщерите му, за да съм съвсем сигурен.

Следите от мъченията като че ли го омагьосваха и той пристъпи по-близо да огледа всяко пробождане и изгаряне. Подсвирна тихо.

— Удивително. Не бих повярвал, че има такава смелост. Дори не се опита да даде фалшиви имена, така ли?

— Нищо. Не каза и дума.

Двамата се спогледаха зад гърба на Антонид, когато той се наведе над вързания труп. Малък миг на безмълвно разбирателство, преди да възстановят безстрастните си изражения.

Емилий Варон приветства окъсаните офицери в къщата си с грейнала на устата усмивка. Макар че от петнадесет години се беше оттеглил от служба в легиона, винаги му беше приятно да види младите мъже, които пиратите стоварваха на малкия му участък от брега. Напомняха му за света извън селото, достатъчно отдалечен, за да не смущава спокойния му живот.

— Сядайте, сядайте… — Той посочи застланите с тънки постелки кушетки.

Постелките някога бяха изглеждали по-добре, но времето беше отнело лъскавината на плата, забеляза той със съжаление. Не че тези войници щяха да обърнат внимание, помисли си, докато те се настаняваха. Само двама от тях останаха прави и Барон разбра, че това ще да са водачите. Подобни малки номера му доставяха удоволствие.

— Като съдя по вида ви, бих казал, че сте били задържани за откуп от пиратите, които върлуват по крайбрежието — поде старият войник с глас, изпълнен със съчувствие.

Питаше се какво биха казали, ако знаеха, че пиратът Целз често идва в селото, за да поговори със стария си приятел и да му донесе новини и клюки от градовете.

— Но това селище е недокоснато — каза по-младият от двамата.

Барон го погледна остро и забеляза напрегнатия син поглед. Едната му зеница беше тъмна и широка и през нея като че ли надничаше истинският човек. Въпреки че бяха брадясали, всички изглеждаха по-изправени и по-силни от мизерните групички, които Целз оставяше край селото горе-долу веднъж на година. Напомни си да е предпазлив — още не беше сигурен какво е положението. Синовете му бяха отвън, въоръжени и готови, само да ги извика, но си струваше човек да е предпазлив.

— Пиратите често оставят на този бряг хората, от които искат откуп. Какво можем да направим? Ние сме земеделци. Рим ни даде тази земя, за да доживеем кротко дните си, а не да се бием с пиратите. Това е работа на вашите галери, така смятам аз.

При последните думи намигна: очакваше младият мъж да се усмихне или да се смути, че не се е справил с тази задача. Но увереният син поглед не се отклони и Барон усети как доброто му настроение се изпарява.

— Селището ни е твърде малко, за да има баня, но в частните домове ще ви приемат и ще ви услужат с бръсначи.

— А дрехи? — попита по-възрастният от двамата.

Барон осъзна, че не знае имената им, и премига. Подобни разговори не протичаха по този начин. Последната група буквално се беше разплакала, че намира римлянин в такава непозната земя, седнал на кушетка в солидно построена каменна къща.

— Ти ли си офицерът? — попита Барон по-младия мъж.

— Аз бях капитанът на „Акципитер“, но ти не отговори на въпроса ми — каза по-възрастният.

— За жалост нямаме дрехи за вас… — започна Барон.

Младият мъж скочи към него и го хвана за гърлото. Барон се задави от ужас и внезапен страх, когато мъжът го метна на масата и го притисна надолу. Пронизващите сини очи сякаш знаеха всичките му тайни.

— Живееш в прекалено хубава къща като за прост земеделец — изсъска младият мъж. — Да не ни мислиш за глупаци? Какъв чин имаше? Къде служеше?

Натискът отслабна, за да му позволи да говори, и Барон помисли да викне синовете си, но не смееше, защото ръката на мъжа беше още на гърлото му.

— Бях центурион при Марий — каза той пресипнало. — Как смееш…

Пръстите отново стиснаха и гласът му секна. Варон едва дишаше.

— От богато семейство, нали? Отвън чакат двама мъже. Кои са?

— Синовете ми…

— Повикай ги. Ще ги оставим живи, но няма да допусна някой да ни причаква в засада, когато си тръгваме. Ще умреш, преди да стигнат до тебе, ако ги предупредиш. Давам ти думата си.

Варон повярва и извика синовете си веднага щом си пое дъх. Загледа с ужас как непознатите се хвърлят към вратата, сграбчват ги и им вземат оръжията. Двамата се опитаха да извикат помощ, но дъжд от удари ги повали на земята.

— Грешите. Ние живеем тук съвсем мирно — каза Варон едва чуто.

— Имаш синове. Защо не са се върнали в Рим да служат в армията като баща си? Какво може да ги държи тук освен съюз с Целз и пирати като него?

Младият офицер се обърна към другарите си, които държаха здраво синовете на Варон.

— Изведете ги и им прережете гърлата.

— Недейте! Какво искате от мене? — викна бившият легионер.

Сините очи се заковаха в него.

— Искам мечове и златото, което ти плащат пиратите, за да им осигуриш убежище. Искам дрехи за хората — и брони.

Варон се опита да кимне, но здравите ръце още държаха гърлото му.

— Ще ви дам всичко, но парите не са много — каза унило.

Натискът върху гърлото му се засили.

— Не ме лъжи — каза младият мъж.

— Кой си ти? — изскимтя Варон.

— Аз съм племенникът на мъжа, на когото си се клел да служиш до смърт. Казвам се Юлий Цезар — бе тихият му отговор.

Юлий пусна стария войник да се надигне. Взираше се в него строго и заплашително, но вътрешно ликуваше. Колко назад във времето беше останал онзи момент, когато Марий му каза, че един войник трябва от време на време да следва инстинкта си? От първия миг, когато влязоха в мирното село, след като беше забелязал добре поддържаната главна улица и спретнатите къщи, беше разбрал, че Целз не е оставил селото недокоснато без основателна причина. Запита се дали всички селища по крайбрежието са такива и за миг усети бодване на вина. Градът изпращаше пенсионираните си легионери по тези далечни брегове, като им даваше земя и очакваше да се грижат за себе си и да поддържат мира със самото си присъствие. Как биха могли да оцелеят, ако не сключват сделки с пиратите? Някои от тях може би отначало се бяха съпротивлявали, но сигурно бяха избити, а онези, които идваха след тях, просто нямаха избор.

Погледна синовете на Варон и въздъхна. Пенсионираните легионери имаха деца, които никога не бяха виждали Рим и всъщност снабдяваха пиратските кораби с нови попълнения. Забеляза тъмната кожа на двамата, чертите, в които се смесваха африканското и римското. Колко такива имаше тук, хора без никаква представа на кого са служили бащите им? Тези младежи ги биваше за земеделци не повече от него.

Варон разтри гърлото си и се опита да отгатне какво мисли Юлий. Стресна се, когато видя странните очи да се спират върху любимите му синове. Страхуваше се за тях. Усещаше гнева у младия офицер.

— Нямаме избор — осмели се да каже накрая. — Иначе Целз ще ни избие.

— Трябваше да пратите известие до Рим, да разкажете за пиратите — отвърна Юлий някак незаинтересовано, потънал в мисли за съвсем други неща.

Варон едва не се изсмя.

— Мислиш ли, че републиката я е грижа какво става с нас? Сенаторите ни карат да вярваме в техните мечти, докато сме млади и достатъчно силни, за да се бием за тях, но когато младостта и силата ни си отидат, забравят кои сме и започват да убеждават поредното поколение глупаци, докато самите те богатеят и дебелеят от земите, които сме спечелили за тях. Тук сме сами за себе си и правя каквото мога, за да оцелеем.

Гневът му беше основателен и Юлий го погледна.

— Корупцията може да бъде пресечена — каза той. — След като Сула пое властта, сенатът умира.

Варон полека поклати глава.

— Момче, републиката умираше много преди да дойде Сула, но ти си твърде млад, за да го осъзнаеш.

Отпусна се на мястото си, без да престава да разтрива гърлото си, и Юлий отмести поглед от него. Всички офицери от „Акципитер“ го наблюдаваха и чакаха търпеливо.

— Е, Юлий? — попита тихо Пелитас. — Какво ще правим сега?

— Ще вземем каквото ни трябва и ще тръгнем към следващото село, след това към следващото. Тези хора са ни длъжници, защото оставят пиратите да живеят необезпокоявани по тези брегове. Не се съмнявам, че има и други като него. — И посочи Варон.

— Мислиш, че можеш да ги ограбваш наред? — възкликна Светоний, потресен от разигралата се случка.

— Разбира се. Следващия път ще имаме мечове и прилични дрехи. Няма да ни е толкова трудно.

Глава 10

Тубрук за пореден път заби брадвата в умиращия дъб. Ударът отцепи здраво парче дърво, но изсъхналите клони показваха, че е време старият дъб да бъде отсечен. Скоро щеше да стигне до сърцевината: беше сигурен, че е изгнила. Тубрук сечеше вече цял час и ленените му панталони бяха прилепнали към тялото от пот. Беше свалил туниката си — беше му горещо въпреки вятъра, който духаше в гората. Изсъхващата пот го охлаждаше и му беше хубаво. Трудно беше да не мисли за проблемите на управлението, след като откупът за Юлий беше платен, но той отпъди тези мисли и се съсредоточи върху сеченето с тежката желязна брадва.

Спря задъхан и подпря ръце на дългата дръжка. Имаше времена, когато би могъл да я размахва по цял ден, но сега дори космите на гърдите му бяха добили зимнопепеляв цвят. Глупаво беше да продължава да се напряга, но старостта настигаше по-бързо онези, които седяха и я чакаха, а всекидневните упражнения поне бяха запазили корема му плосък.

— Някога се катерех по това дърво — чу се зад него един познат глас.

Нарушаването на горската тишина накара Тубрук да подскочи и да се обърне, стиснал здраво брадвата.

Видя Брут — седеше на един дънер със скръстени ръце и със старата усмивка, от която очите му блестяха. Тубрук се засмя, зарадван да го види, и подпря брадвата на дънера на дъба. За момент останаха безмълвни, след това Тубрук пристъпи към младия мъж и го стисна в силна, мечешка прегръдка, която го вдигна от пъна.

— Кълна се във всички богове, Марк, колко се радвам, че те виждам! — възкликна. — Променил си се. Пораснал си! Я дай да те видя.

Старият гладиатор отстъпи назад и навлече туниката си, после го огледа.

— Виждам броня на центурион. Издигнал си се.

— Бронзовият юмрук — отвърна Брут. — Никога не сме губили битка, макар че един-два пъти щеше да се случи — когато аз давах заповедите.

— Съмнявам се. Богове, гордея се с теб! Завинаги ли се връщаш, или само минаваш оттук?

— Договорът ми изтече. Има няколко неща, които искам да направя в града, преди да си намеря нов легион.

Едва сега Тубрук забеляза колко прах е полепнал по младия мъж.

— Колко път си минал пеша?

— Сигурно половината свят. Рений не обича да си дава парите за коне, макар че поне част от пътя изминахме с две кранти.

Тубрук се засмя, вдигна брадвата и я сложи на рамото си.

— Значи и той се е върнал. Мислех, че се е отказал от Рим, след като къщата му изгоря в размириците.

Брут сви рамене.

— Отиде да продаде парцела и да намери някакво жилище под наем.

Тубрук се усмихна.

— Сега Рим е много тих за него. Мисля, че няма да му хареса.

И тупна Брут по рамото.

— Ела с мене. Старата ти стая те чака, а едно добро накисване и изтъркване ще ти дойде добре.

— Юлий върна ли се? — попита младият мъж.

Тубрук като че ли се посниши, сякаш брадвата изведнъж беше станала по-тежка.

— Наложи се да съберем откуп, когато пиратите плениха галерата му. Още не сме получили известие дали е жив и здрав.

Брут го изгледа учудено.

— Богове, нищо не съм чул за това! Бил ли е ранен?

— Нищо не знаем. Получихме само заповед да съберем парите. Трябваше да платя на стражи да ги закарат до един търговски кораб на брега. Петдесет таланта.

— Не знаех, че семейството има толкова пари — тихо каза Брут.

— Е, вече нямаме. Наложи се да продадем всички магазини и част от земите. Останаха ни само приходите от посевите. Занапред ни чакат трудни години, но ще се справим някак.

— Лошо.

— Съмнявам се, че ще е задълго. Вие с Юлий много си приличате. Пари винаги могат да се спечелят, ако живееш достатъчно дълго. Разбра ли, че Сула е мъртъв?

— Чух. Дори в Гърция войниците в пристанищата носеха черно. Вярно ли е, че е бил отровен?

Тубрук се намръщи за секунда и отмести поглед, преди да отговори:

— Вярно е. Беше си спечелил много врагове в сената. Неговият помощник Антонид още търси убийците. Не мисля, че някога ще се откаже.

Докато говореше, си спомни за Ферк и ужасните дни, след като беше чул, че е задържан. Никога не беше познавал подобен страх — да чака войници да дойдат от града и да го отведат там за съд и екзекуция. Но войници не бяха дошли и Антонид продължаваше да разпитва и да търси. Тубрук дори не се осмели да потърси семейството на Ферк — възможно беше Антонид да ги наблюдава, — но се беше заклел, че един ден ще изплати дълга си. Ферк беше истински приятел и нещо повече — той вярваше в републиката със страст, която учуди стария гладиатор, когато за пръв път беше изложил плана за убийството на Сула. Дори не се наложи да убеждава стария търговец на роби.

— …Тубрук? — обади се Брут. Гледаше го любопитно.

— Извинявай. Замислих се за миналото. Казват, че републиката се била върнала и Рим отново бил град на закона, но не е така. Хапят се едни други, за да не позволят някой друг да стане нов Сула. Наскоро двама сенатори бяха екзекутирани за предателство само въз основа на думите на обвинителите. Подкупват и крадат, раздават безплатно зърно на бедняците, за да им напълнят корема и да си идат у дома доволни. Странен град, Марк.

Брут сложи ръка на рамото му.

— Не знаех, че това така живо те интересува.

— Винаги ме е интересувало, но когато бях по-млад, имах повече вяра. Мислех, че мъже като Сула и да, като Марий, не могат да навредят на града, но не е така. Те могат да го убият. Знаеш ли, че това безплатно зърно затри дребните земеделци? Те не могат да продадат реколтите си. Земите им се обявяват за продажба и се прибавят към растящите имоти на сенаторите. Земеделците свършват на улиците на града и получават за прехрана същото онова зърно, което ги е разорило.

— С времето в сената ще влязат по-добри мъже. Ново поколение, такива като Юлий.

Лицето на Тубрук омекна, но Брут се смая от дълбочината на огорчението и тъгата, които беше зърнал у човека, който в детството им неизменно беше стълб на сигурността в живота им. Помъчи се да намери верните думи.

— Ние ще създадем един Рим, с който да се гордееш.

Тубрук хвана протегнатата му ръка и каза с усмивка:

— Ех, да можех пак да съм млад. Хайде да вървим у дома. Аврелия много ще се зарадва да те види такъв пораснал.

— Тубрук, аз… — поколеба се Брут — няма да остана дълго. Имам достатъчно пари да си наема къща в града.

Старият гладиатор го изгледа неразбиращо.

— Това е твоят дом. И винаги ще бъде. Остани колкото искаш.

Тръгнаха безмълвно към имението.

— Благодаря. Не бях сигурен: мислех, че ще очакваш вече да вървя по собствения си път. Мога, нали знаеш.

— Знам, Марк — отвърна Тубрук и се усмихна. Вече бяха стигнали до вратите и той извика да отворят.

Младият мъж усети как някаква тежест пада от него.

— Сега ме наричат Брут.

Тубрук протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

— Добре дошъл у дома, Брут — каза Тубрук.

Поведе го към кухнята, заповяда да загреят вода за къпане и му махна да седне на един стол, а след това се зае да реже месо и хляб. Той също беше гладен след усилната работа с брадвата и двамата седнаха да ядат и да разговарят непринудено, като стари приятели.

Горещината като че ли пробождаше с хиляди копия. Юлий оглеждаше шестимата новобранци. Под африканското слънце дори бронята си не можеше да докосне — металът направо пареше.

Но лицето му не разкриваше колко неудобно се чувства: първите съмнения вече го обземаха, докато гледаше мъжете, които беше събрал. Бяха достатъчно силни и здрави, но никой от тях нямаше военна тренировка. За да успее планът му, имаше нужда най-малко от петдесет души и беше започнал да вярва, че ще ги събере. Трудното беше, че те трябваше да изпълняват заповеди и да воюват с такава дисциплина, каквато офицерите от „Акципитер“ приемаха за нещо разбиращо се от само себе си. Някак трябваше да съсредоточи вниманието им върху простия факт, че без тази дисциплина ще умрат.

Физически бяха достатъчно внушителни, но само двама от шестимата бяха доброволци, и то от последното село. Той очакваше да дойдат още, защото вече заприличваха на истинска римска полуцентурия, но първите четирима бяха дошли по негово настояване и още бяха сърдити. Второто село, изглежда, с радост се отърва от най-едрия и Юлий предположи, че им е създавал неприятности. Физиономията му като че ли беше постоянно предизвикателно ухилена и Юлий се дразнеше всеки път, когато го погледнеше.

„Рений би могъл да им набие дисциплина в главата“, помисли си. Да, това беше някакво начало. Трябваше да се сеща какво би направил Рений. Гадитик и останалите от „Акципитер“ бяха останали с него и не можеха да повярват колко лесно се получава всичко. Юлий се запита колко римляни във всички тези стотици ферми имат синове, които могат да бъдат научени да се бият. Тук живееше цяла една армия и беше необходимо само някой да открие воините и да им припомни зова на кръвта.

Спря до размирника и видя как очите му срещнаха неговите с учтив въпрос, без следа от страх или уважение. Мъжът се извисяваше над останалите, крайниците му бяха дълги и мускулести и лъщяха от пот. Хапещите мухи, които измъчваха офицерите от „Акципитер“, като че ли не съществуваха за него — той стоеше като статуя в горещината. Напомняше му донякъде на Марк. Изглеждаше от глава до пети римлянин, но дори латинският, който говореше, представляваше развалена смесица от местен диалект и правилни фрази. Юлий знаеше, че баща му е умрял и му е оставил стопанство, което той съвсем е занемарил. Ако го оставеха сам на себе си, щеше да падне в някое сбиване или да се присъедини към пиратите, щом свърши парите и виното.

Как беше името на този мъж? Юлий се гордееше, че бързо е научил имената им, както беше видял да прави Марий с всеки войник под свое командване, но студеният поглед му попречи да се сети веднага. После си спомни. Мъжът беше казал да го наричат Кир, без да посочи друго име. Може би дори не знаеше, че това е име на роб. Какво би направил Рений?

— Трябват ми хора, които да се бият — каза Юлий, взрян в кафявите очи, които отвръщаха спокойно на погледа му.

— Аз мога да се бия — отвърна Кир с явна увереност.

— Трябват ми хора, които могат да сдържат нервите си в криза — продължи Юлий.

— Аз мога… — започна Кир.

Юлий го удари по лицето. Силно. Гняв проблесна за секунда в тъмните очи, но Кир остана спокоен, само мускулите на голите му гърди се раздвижиха като на огромна котка. Юлий се приближи плътно към него и прошепна заплашително:

— Искаш ли да вземеш меч? Да ме съсечеш?

— Не — отвърна Кир и спокойствието се възстанови.

— Защо? — попита Юлий. Чудеше се как да достигне до този човек.

— Баща ми… казваше, че легионерът трябва да се владее.

Юлий замря за миг. Мислите му се заблъскаха диво. Тук имаше на какво да се опре.

— Но не се владееше в селото, където те намерихме, нали? — каза той; надяваше се, че правилно е отгатнал отношенията на Кир със селяните.

Едрият мъж мълча дълго. Юлий чакаше търпеливо — знаеше, че е по-добре да изчака.

— Тогава… не бях легионер — отговори Кир.

Юлий го погледна; търсеше безсрамието, което беше свикнал да очаква. То липсваше и той мълчаливо изруга сената, че хаби такива хора, които искаха да бъдат легионери, а пропиляваха живота си в чужда страна.

— Ти не си легионер — каза бавно Юлий и видя как устата се приготвя да реагира на отхвърлянето, — но аз мога да те направя легионер. Ще се научиш на братство с мене и от мене, ще вървиш по улиците на далечни градове с високо вдигната глава. Ако някой те спре, ще кажеш, че си войник на Цезар.

— Ще кажа — потвърди Кир.

— Господарю.

— Ще кажа, господарю — повтори той и изправи рамене.

Юлий застана до чакащите офицери от „Акципитер“ и се обърна към новобранците:

— С хора като вас можем да постигнем много! Вие сте деца на Рим и ние ще ви покажем вашата история и вашата гордост. Ще ви научим да се биете с меч, да вървите в боен строй, ще ви покажем законите, обичаите, живота. Ще идват още хора и вие ще ги обучавате, ще им показвате какво означава да си от Рим. Сега тръгваме. Следващото село ще види във ваше лице легионери.

Двойната колона вървеше с неравна крачка, без да спазва никакъв ритъм, но Юлий знаеше, че скоро ще се научат. Запита се дали Рений би видял недостатъците у новобранците, но отпъди тази мисъл. Рений не беше тук. Той беше тук.

Гадитик, който крачеше до него в края на колоната, подхвърли:

— Тръгнаха след тебе.

Юлий се обърна към него.

— Трябва, ако искаме да наберем екипаж за кораб и да си върнем парите от откупите.

Гадитик изсумтя леко и тупна бронята му.

Юлий внезапно спря и прошепна:

— О, не! Кажи им, че ще ги настигнем. Бързо!

Гадитик предаде заповедта и загледа как колоната се отдалечава по пътеката. Щом изчезнаха зад завоя, се обърна към Юлий. Младият мъж беше пребледнял и затворил очи.

— Пак ли пристъп? — попита Гадитик.

Юлий кимна отпаднало.

— Преди… последния пристъп имах вкус на метал в устата. И сега го усещам. — Той плю и се намръщи. — Не им казвай. Не…

Гадитик подхвана падащото тяло и го задържа, докато то се извиваше и се тресеше; сандалите изравяха дъги в пясъка от силата на спазъма. Хапещите мухи като че ли усетиха слабостта и се скупчиха около тях. Гадитик се огледа какво да пъхне между зъбите на Юлий, но парцала, който бяха използвали на „Акципитер“, вече го нямаше. Откърши един клон и успя да го натика в устата му. Зъбите го стиснаха и Гадитик натисна Юлий с цялата си тежест, докато пристъпът не отмина.

Накрая Юлий успя да се надигне и изплю клона — почти го беше прехапал на две. Усещаше се така, сякаш го бяха били до припадък. Направи гримаса, когато видя, че се е подмокрил, и ядосано удари земята с юмрук, мухите се разлетяха, после отново накацаха по потната му кожа.

— Мислех, че ми е минало.

— Може би беше последният — отвърна Гадитик. — С раните на главата винаги е сложно. Кабера каза, че последиците може да траят много време.

— И вероятно до живот. Липсва ми този старец — каза Юлий отпаднало. — Майка ми имаше такива пристъпи. Не разбирах какво е. Все едно, че човек умира.

— Можеш ли да станеш? Не искам да ги изпуснем, а след твоята реч те ще вървят цяла сутрин, без да спрат.

Гадитик помогна на младия офицер да стане и го загледа как на няколко пъти си поема дълбоко дъх, за да се успокои. Искаше да му каже нещо успокоително, но думите не идваха лесно.

— Ще преодолееш това — каза той. — Кабера каза, че си силен, а и всичко, което видях дотук, ме кара да мисля така.

— Може би. Хайде да тръгваме. Искам да минем близо до морето, за да се измия.

— Можеш да кажеш, че съм ти разправял нещо смешно и си се напикал от смях — каза Гадитик.

Юлий се изсмя и по-възрастният офицер се усмихна.

— Ето, виждаш ли, ти си по-силен, отколкото смяташ. Казват, че Александър Велики също е имал такива пристъпи.

— Наистина ли?

— Да, и Ханибал също. Това не е краят. Това е само още едно бреме.

Когато на следващата сутрин видя Аврелия, Брут едва скри смайването си. Тя беше бледа като платно, слаба, с мрежа от бръчки, каквито той не помнеше, когато преди години замина за Гърция.

Тубрук усети смущението му и запълваше дупките в разговора, казваше на Аврелия отговорите на въпросите, които тя не беше задавала. Старият гладиатор дори не беше сигурен, че е познала Брут.

Мълчанието на Аврелия по време на закуската се губеше в смеха на Клавдия и Корнелия, които се занимаваха с детето на Юлий. Брут се усмихна на момиченцето и каза, че прилича на баща си, макар всъщност да не намираше, че прилича на човешко същество. Чувстваше се неудобно в триклиниума; съзнаваше, че тези хора са създали помежду си връзки, които го изключват. За първи път се усещаше чужд в този дом и това го натъжи.

Тубрук излезе с Аврелия, след като тя хапна много малко, и Брут се опита да вземе участие в разговора — разказа на жените за племето на синьокожите, срещу което се беше бил през първите няколко месеца, прекарани в центурията на Бронзовия юмрук в Гърция.

Клавдия се разсмя, когато им разказа за дивака, който препикавал стената, смятайки, че е в безопасност. Корнелия закри ушите на Юлия с ръце и Брут се изчерви смутено.

— Извинявайте. Свикнал съм с компанията на войниците. Отдавна не съм бил в тази къща.

— Тубрук ми каза, че си израснал тук — намеси се Клавдия, за да го успокои; знаеше че това е много важно. — Каза, че винаги си мечтал да станеш много добър с меча. Постигна ли мечтата си?

Брут им разказа за състезанията, които беше спечелил срещу най-добрите в легиона.

— Дадоха ми меч от по-твърда стомана, която не се нащърбва лесно. Дръжката му е златна. Ще ви го покажа.

— Юлий ще бъде ли в безопасност? — попита внезапно Корнелия.

Брут отвърна с бърза усмивка:

— Разбира се. Откупът е платен. Вече няма опасност за него.

Думите излизаха лесно и тя като че ли се успокои. Собствените му тревоги обаче не намаляваха.

Същия следобед се качи на хълма при дъба заедно с Тубрук — също като него носеше една дълга брадва. Застанаха от двете страни на ствола и започнаха бавния ритъм на ударите, прояждащи в дървото процеп, който с напредването на деня зейваше все по-дълбоко.

— Има още една причина да се върна в Рим — каза Брут и изтри потта от челото си с опакото на дланта.

Тубрук отпусна брадвата, вдиша дълбоко, после попита:

— Каква причина?

— Искам да намеря майка си. Вече не съм малък и искам да знам откъде произхождам. Мислех, че можеш да ми кажеш къде е тя.

— Това само ще те натъжи, момче.

— Трябва да го направя. Имам семейство.

Тубрук заби брадвата в дъба с огромна сила.

— Семейството ти е тук — каза той, докато издърпваше острието.

— Тя е моя кръв. Не познавам баща си. Просто искам да опозная майка си. Ако умре, без да я видя, винаги ще съжалявам.

Тубрук отново замълча, после въздъхна и отговори:

— Живее в къща на Виа Фестус, от другата страна на града, близо до хълма Квиринал. Размисли добре, преди да отидеш. Може да се разочароваш.

— Няма. Тя ме е изоставила, когато съм бил на няколко месеца. Нищо, което може да направи сега, няма да ме разочарова — каза Брут тихо, преди да вдигне отново брадвата и да продължи да сече старото дърво.

Преди залез-слънце дъбът падна и двамата се върнаха в къщата в сгъстяващия се здрач. Рений беше там, чакаше под сянката на портата.

— Започнали са строеж на мястото, където беше къщата ми — изръмжа той сърдито на Брут, — и някакви млади легионери ме изгониха от града като смутител. От собствения ми град!

Тубрук се разсмя гръмогласно.

— Ти каза ли им кой си? — попита Брут. Мъчеше се да остане сериозен.

Рений, явно вбесен от веселостта им, изфуча:

— Името ми не им говореше нищо. Кутренца! При това току-що отбити.

— Тук има стая, ако желаеш — каза Тубрук.

Рений погледна за пръв път стария си ученик.

— Колко й искаш?

— Само удоволствието от твоята компания, стари приятелю. Само това.

Рений изсумтя.

— Значи си глупак. Аз бих платил прилична цена.

Тубрук викна да отворят портата и Рений тръгна подир тях. Брут улови погледа на управителя и се ухили, като видя доволство в очите му.

Глава 11

Брут стоеше на кръстопътя в подножието на хълма Квиринал, оживената тълпа течеше покрай него. Беше станал рано и беше проверил бронята си, благодарен за чистата туника, оставена му от Тубрук. Част от него знаеше, че е смешно да се притеснява, но беше намазал с масло цялата броня и беше излъскал метала до блясък. Усещаше се странно сред тъмните дрехи на околните, но намираше успокоение в солидната тежест, която сякаш го предпазваше не само от оръжия, а и от много други неща.

Центурията на Бронзовия юмрук имаше собствен оръжейник и като всичко друго в центурията, той също беше най-добрият. Наколенникът, който Брут носеше на десния си крак, беше умело изваян, за да следва извивката на мускулите. Беше украсен с кръгове, ецвани с киселина, за което Брут беше дал цяла една месечна заплата. Пот се стичаше под метала и той посегна надолу, за да се почеше, но не успя. Практичността го беше накарала да остави перото на шлема в имението. Не подобаваше някак си да влиза в такъв вид в къщата, където живее майка му.

Видът на постройката го накара да спре и да се замисли. Очакваше сграда на четири-пет етажа, чиста, но малка. Вместо това видя фасада, облицована с тъмен мрамор — почти като храм. Основните постройки нямаха допир с уличната мръсотия и прах, скрити зад високата порта. Може би бяха по-големи дори от дома на Марий.

Тубрук му беше казал само адреса, но когато наближи, Брут видя, че къщата се намира в богат квартал; повечето хора в тълпата бяха прислужници и роби, които изпълняваха поръчки и носеха стоки за господарите си. Очакваше майка му да бъде впечатлена от сина си, който беше станал центурион, но когато видя къщата, разбра, че тя може да го помисли за прост войник, и се поколеба.

Помисли дали да не се върне в имението. Знаеше, че Рений и Тубрук няма да го съдят за провала, но нима не беше планирал тази среща още откакто тръгна от Гърция? Смешно щеше да е да се върне сега, само защото е видял толкова голяма сграда.

Пое си дълбоко дъх и провери за последен път бронята си. Кожените връзки бяха стегнати, по метала нямаше никакво петънце. Всичко беше в изряден вид.

Тълпата се разделяше пред него, без да се блъска, докато той продължаваше напред. Когато стигна до портата, тя му навя спомени за дома на Марий в другата част на града. Едва беше стигнал до нея, когато тя се отвори пред него, един роб се поклони и го покани да влезе.

— Насам, господарю — каза робът, затвори вратата и тръгна пред него по един тесен коридор.

Брут го последва с бурно разтуптяно сърце. Нима го очакваха?

Въведоха го в разкошна стая. Мраморни колони с позлатени основи и капители поддържаха тавана. Бели статуи стояха покрай стените, кушетки бяха наредени около малкия басейн в средата — някаква голяма риба плуваше с почти невидими движения в хладните дълбочини. Бронята му се стори тромава и шумна в тишината и му се дощя да беше развързал наколенника, за да може да се почеше, преди да влезе.

Робът изчезна зад една врата и той остана сам, разсейван от лекото ромолене на водата. След малко свали шлема и прокара ръце през влажната си коса.

Друга врата се отвори зад гърба му и той се обърна. Една красива жена тръгна към него. Беше изрисувана като кукла и на неговата възраст — поне както му се стори. Роклята й беше от плат, какъвто не беше виждал никога, и през него се забелязваха очертанията на гърдите й. Кожата й беше съвършено бяла, единственото й украшение беше тежката златна верижка на шията й.

— Седни — каза тя. — Разположи се удобно.

Докато говореше, тя седна на кушетката, от която той беше скочил, и кръстоса деликатно крака — роклята се раздвижи и разкри достатъчно, за да предизвика червенина по бузите му. Той седна до нея; опитваше се да си възвърне решителността отпреди малко.

— Харесвам ли ти? — тихо попита тя.

— Ти си красива, но аз търся… една жена, която някога познавах.

Тя сви устни и Брут поиска да я целуне, да я грабне в ръцете си, да я стисне така, че да изпищи. Видът й накара сетивата му да се замаят, а въздухът бе изпълнен с парфюм, който го опияняваше. Ръката й посегна и го докосна по загорелия крак точно над наколенника. Той леко потръпна, после се сепна и рязко се изправи.

— Очакваш ли заплащане от мене?

Жената изглеждаше смутена — и беше по-млада, отколкото беше помислил отначало.

— Не го правя от любов — каза тя и мекотата в гласа й внезапно изчезна.

— Сервилия тук ли е? Тя ще иска да ме види.

Прелъстителността на младата жена се изпари за миг.

— Тя не се среща с центуриони. Трябва да си поне консул, за да получиш достъп до нея.

Брут я изгледа ужасено.

— Сервилия! — извика той и тръгна покрай басейна. — Къде си?

Чу шум от тичащи крака зад една врата, затова бързо отвори друга и се вмъкна през нея. Момичето на кушетката се разсмя. Брут влезе в дълъг коридор и се натъкна на някакъв роб, който носеше поднос с напитки.

— Не може да влизаш тук! — извика робът, но Брут го блъсна и подносът падна на пода.

В същия миг двама мъже с тояги блокираха дъното на коридора. Раменете им почти докосваха стените.

— Май си пийнал повечко, а? — изграчи единият.

Брут извади меча си с гладко движение. Острието блесна и се завъртя като вихрушка. Двамата спряха.

— Сервилия! — извика с всички сили Брут, без да отпуска меча.

Двамата мъже извадиха ками и пристъпиха напред.

— Ах, ти, нахалник! — каза единият. — Мислиш, че можеш да влизаш тук и да правиш каквото си искаш? Досега не съм убивал офицер, но сигурно ще ми хареса.

— Застанете мирно, негодници — изсъска Брут. — Ако видя някой да насочи оръжие към мене, ще заповядам да го обесят.

Двамата мъже се поколебаха под яростния му поглед и реагираха на тона му почти несъзнателно. Брут ядосано пристъпи към тях.

— Кажете ми колко мъже на вашата възраст са изоставили легиона си, за да пазят публичен дом? Дезертьори ли сте?

— Не, господарю. Служихме в легиона на Първородните.

Лицето на Брут замръзна в маска, за да скрие учудването и радостта.

— При Марий? — запита той.

По-възрастният кимна. Сега вече стояха мирно пред него и Брут ги гледаше от глава до пети, сякаш беше на инспекция.

— Ако имах време, щях да ви покажа писмото, което ми даде Марий, когато ме прати в моята центурия в Гърция. Марширувах с него до стъпалата на сената, когато отиде да поиска триумфа си. Не посрамвайте паметта му.

Двамата мъже премигаха смутено. Брут остави мълчанието да се проточи за момент.

— Имам работа със Сервилия. Можете да ме заведете при нея, но ще се държите като войници, докато съм тук, разбрахте ли?

Двамата кимнаха. Една врата зад тях се отвори и се чу властен женски глас:

— Дръпнете се от него и ме оставете да го разгледам.

Двамата пазачи не помръднаха, приковали очи в младия центурион. Напрежението личеше в стягането на раменете им, но иначе бяха спокойни.

Брут се обърна към тях.

— Тя ли е?

По-възрастният се беше изпотил от напрежение.

— Това е господарката на къщата — потвърди той.

— Тогава направете каквото ви казва.

Без да кажат нито дума повече, двамата стражи отстъпиха настрана и Брут видя една жена, която се прицелваше в него с натегнат лък.

— Ти ли си Сервилия? — попита той. Забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Тази, чието име крещеше като улична рибопродавачка? Да, аз притежавам тази къща.

— Аз не съм заплаха за тебе — отвърна Брут — и на твое място бих пуснал този лък, преди да прострелям някого по погрешка.

Сервилия погледна към стражите си и като че ли се успокои от присъствието им. Пое дъх и отпусна лъка, но без да сваля стрелата от тетивата, така че да може бързо да го вдигне и да стреля, ако Брут се втурне към нея. Той предположи, че и преди са я заплашвали войници.

Жената не беше като онази от стаята със статуите. Беше висока и слаба като него, с дълга тъмна коса, висяща свободно на раменете й. Кожата й блестеше от слънце и здраве, лицето й не беше красиво, фактически беше по-скоро грозно, но в широката уста и тъмните очи имаше чувственост, която според него би омаяла много мъже.

Ръцете й, стискащи лъка, бяха големи и силни, със златни гривни по китките.

Брут я разгледа внимателно и усети болка, като позна себе си в линията на съвършената й шия.

— Ти не ме познаваш — тихо каза той.

— Какво? — попита тя и пристъпи към него. — Нарушаваш спокойствието в дома ми и влизаш с оръжие в покоите ми. Трябва да накарам да те бичуват. Не мисля, че рангът ти ще те спаси.

Походката й беше съвършена. Беше виждал такава сексуална увереност у жена само веднъж, в храма на Веста, където жриците се движеха с безсрамие, личащо във всяка крачка, сигурни, че всеки мъж, който ги засегне, се излага на смъртна опасност. У нея имаше нещо от това и той усети как се възбужда, отвратен от това чувство, но пък не знаеше как трябва да се чувства като син. Кръв нахлу в лицето и врата му и тя се усмихна чувствено — видяха се остри бели зъби.

— Мислех, че трябва да изглеждаш по-възрастна — измърмори той и в очите й се мярна раздразнение.

— Изглеждам, както изглеждам. А ти кой си?

Брут прибра меча. Искаше да каже кой е и шокът да сломи увереността й, да види как очите й се разширяват учудено, когато осъзнае какъв внушителен млад мъж е той. После всичко му се стори безсмислено. Изникна един отдавна потискан спомен — как беше чул бащата на Юлий да говори за нея; въздъхна, защото това се потвърди. Намираше се в публичен дом, независимо колко богат изглеждаше. Наистина нямаше значение какво ще си помисли тя за него.

— Казвам се Марк. Аз съм твоят син — каза той и вдигна рамене.

Тя замръзна, подобно на статуите си. За един дълъг миг задържа погледа си върху лицето му, после очите й се напълниха със сълзи, лъкът издрънча на пода и тя побягна по коридора. Затръшна вратата толкова силно, че стената се разтрепери.

Стражът гледаше Брут с отворена уста.

— Вярно ли е, господарю? — измърмори той. Брут кимна и мъжът се изчерви от смущение. — Не знаехме.

— Защото не ви казах. Виж, сега си тръгвам. Някой ще чака ли да ме халоса с тояга, докато минавам през вратата?

Стражът се поотпусна.

— Не. Ние двамата сме единствените пазачи. Тя, общо взето, няма нужда от пазачи.

Брут се накани да тръгне, но стражът отново проговори:

— Сула нареди легионът на Първородните да бъде изваден от списъците на сената. Трябваше да приемем каквато работа намерим.

Брут се извърна, искаше му се да може да им предложи нещо повече.

— Сега знам къде сте. Мога отново да ви намеря, ако ми потрябвате — увери ги той.

Стражът протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

Мина през стаята с басейна, благодарен, че е празна. Спря само да вземе шлема си и да плисне малко вода на лицето и врата си. Но не успя да охлади смущението си. Усещаше се замаян от събитията и отчаяно искаше да намери тихо място, където да премисли случилото се. Мисълта, че трябва да се блъска сред тълпата, го раздразни, но се налагаше да се върне в имението. Нямаше друг дом.

На портата го догони една жена. Той едва не изтегли меча, когато чу стъпките, но се оказа, че е млада робиня, невъоръжена. Тя пъхтеше и той почти разсеяно забеляза как се повдигат гърдите й. Поредната красавица. Къщата като че ли беше пълна с тях.

— Господарката каза да дойдеш утре сутринта. Тогава ще те приеме.

Брут усети как напрежението го отпуска.

— Ще дойда — каза той.

Пейзажът покрай брега подсказваше, че следващото селище няма да е много по-далече и ще стигнат до него с еднодневен марш. Вървяха по животински пътеки и се отдалечаваха от брега. Юлий не искаше да се отклонява много от шума на прибоя, за да не се изгубят. Когато пътеките свършваха, се налагаше с пот да си пробиват път през храсталаци и трънаци, високи човешки бой и украсени с червени тръни, сякаш вече окъпани с кръв. Далеч от морето въздухът беше гъст от влага, жилещи насекоми ги преследваха — издигаха се невидими от тежките листа, щом римляните смутяха покоя им.

Когато вечерта спряха на лагер, Юлий се запита дали изолираността на римските селища е доказателство за някакъв мащабен план на сената да попречи на тези разпръснати села да се обединят при смяната на поколенията, но предположи, че е само за да имат място да растат. Вероятно трябваше да кара мъжете да вървят и в тъмното, но офицерите от „Акципитер“ се чувстваха много по-неудобно в горещата африканска нощ, отколкото новобранците, израсли на този бряг. Будеха ги странни животински гласове и те непрекъснато посягаха към мечовете си, докато новобранците спяха, без да се тревожат.

Юлий беше дал на Пелитас задачата да подбере стражи за през нощта, като събере по двойки хора от новите с такива, на които има вяра. Добре осъзнаваше, че младите селяни могат да дезертират много лесно по тесните животински пътеки. Оръжията не бяха достатъчно, но на стражите трябваше да се дадат мечове — и без това оглеждаха оръжията жадно. Юлий се надяваше това да издава копнеж по завоеванията на бащите им, а не желание да откраднат каквото могат и да избягат.

Същите проблеми имаха и с храната. Важно беше хората от „Акципитер“ да не станат зависими от нея. Налагаше се малко, но значимо разместване в йерархията, която Юлий беше установил. Той знаеше, че онези, които намират и разпределят храната, са господарите, независимо от ранга. Тази истина беше по-стара от самия Рим.

Благодари на боговете за Пелитас, който изглеждаше способен да лови животни в тези непознати земи, както някога беше бракониерствал в италийските гори. Дори новобранците бяха впечатлени, като го видяха да се присъединява към групата само след час-два, понесъл увисналите тела на четири заека. С петнадесетте гърла за изхранване вечерният лов ставаше жизненонеобходимо изкуство и Пелитас беше помогнал да не се стигне до разделяне на два лагера — едни, които могат да ловят, и други, които чакат да бъдат нахранени.

Юлий погледна приятеля си, който режеше парчета месо от бута на едно младо прасе, което беше убил през деня, след като му беше счупил крака с умело хвърлен камък, когато то изскочи на пътя им. Не видяха майката, макар да чуха звуци от храсталака. На Юлий му се дощя да беше дошла по-близо, за да могат сега да хапнат както трябва, а не само по една-две мръвки. Мъжете от „Акципитер“ нямаха нито капка излишна тлъстина и щеше да мине доста време, преди да си възвърнат формата. Сви устни, като си помисли, че и той изглежда така. Отдавна не беше виждал огледало и се питаше дали лицето му се е променило. Корнелия щеше ли да се зарадва, когато го видеше, или щеше да се стресне и да се разстрои от сърдития му поглед — нямо свидетелство за ужасите на затворничеството?

Засмя се наум заради полета на мислите си. Щеше да си е същият, независимо как се е променило лицето му.

Светоний го изгледа накриво: винаги търсеше обида във всичко. Юлий трудно се сдържаше да не го дразни, но си беше наложил строга забрана. Усещаше злобата му, породена от страх, че той ще използва новия си авторитет, за да си отмъщава за стари неправди. Не можеше да си позволи дори за момент такъв лукс, иначе отделението, което формираше, щеше да се разпадне. Знаеше, че трябва да стане водач, който се е издигнал над подобни дребни неща, да изглежда така, както Марий някога беше изглеждал в очите му — като изсечен от камък. Кимна кратко на Светоний, после погледна останалите.

Гадитик и Пракс оглеждаха лагера и маркираха периметъра с опадали клончета, защото нямаше друго. Юлий ги чу да разясняват на новобранците правилата за носене на нощна стража и се усмихна — спомни си какво е да си млад войник.

— Колко пъти трябва да предупредите? — попита Пракс Кир.

— Веднъж. Те викат, че се приближават към лагера, и аз казвам: „Приближете се и се представете“.

— А ако не викнат, че се приближават? — попита бодро Пракс.

— Събуждам още някого, чакам да се приближат и им отсичам главите.

— Добре, момче. В гърлото и в слабините. Помни. Ако ги удариш другаде, ще имат сила да те ранят. Във врата и слабините, там е най-сигурно.

Кир се ухили — попиваше всяка информация, която му подхвърляше Пракс. Юлий вече го харесваше. Кир искаше да е легионер, да разбере какво е обичал някога баща му. Пракс пък бе открил, че му харесва да преподава всички неща, научени през десетилетията маршируване и корабоплаване в името на Рим. С времето новите войници щяха да станат истински легионери.

Докато се мъчеше да се настани по-удобно за спане, Юлий се намръщи. Дали войниците му щяха да удържат, когато всички наоколо паднат посечени и врагът връхлита с триумфални викове… не можеше да го знае със сигурност, докато не се стигнеше дотам. Не му помагаше това, че хората от „Акципитер“ дори не бяха сигурни откъде идва подобна дива смелост. Човек може цял живот да избягва конфликти, а после да пренебрегне живота си, за да опази някого, когото обича. Юлий затвори очи. Може би тук беше ключът, но мъжете, обичащи Рим, не бяха чак толкова много. Градът беше твърде голям, твърде безличен. Легионерите, които познаваше, никога не мислеха за републиката, изсечена от камъните на седемте хълма покрай широката река. Те се биеха за своя водач, за своя легион, дори за своята центурия и за приятелите си. Мъж, който се бие рамо до рамо с приятелите си, не може да избяга, защото неминуемо ще се посрами.

Светоний внезапно извика, скочи и се запляска с ръце.

— Нещо ме хапе!

Юлий скочи; другите хукнаха към огъня с извадени ножове. Кир обаче остана на поста си. В светлината на огъня видяха черна редица огромни мравки да тече като масло по земята и да изчезва в сенките зад пламъците. Светоний започна да си къса дрехите и захленчи:

— Целия ме налазиха!

Пелитас се наведе да му помогне, но когато пристъпи близо до мравките, те го полазиха и той изкрещя, дръпна се и се хвана за краката.

— Богове, махнете ги от мен!

Лагерът изпадна в хаос. Хората, доведени от крайбрежието, бяха много по-спокойни от офицерите на „Акципитер“. Мравките хапеха силно, като плъхове, и когато ги убиваха, телата им се откъсваха, но челюстите оставаха впити и главите трепкаха в смъртни спазми. Човек не можеше да ги откъсне с пръсти и Светоний скоро бе целият на черни точки. Пръстите му бяха в кръв, защото отскубваше насекомите с живо месо.

Юлий повика Кир и загледа как той спокойно проверява двамата римляни и откъсва мравешките тела с яките си пръсти.

— Не можеш ли да махнеш главите? — замоли го Светоний; трепереше от ужас.

Кир сви рамене.

— Челюстите могат да се махнат само с нож. Не се пускат. Племената ги използват да затварят рани, като щипки.

— Какви са тези мравки? — попита Юлий.

— Горските войници. Пазят колоната при марша. Баща ми казваше, че са като разузнавачите на Рим. Ако се държиш далеч от тях, няма да те нападнат. Но ако им попаднеш на пътя, ще те накарат да подскачаш, също като Светоний.

Пелитас изгледа мрачно колоната, която още се точеше през лагера, и каза:

— Можем да ги изгорим.

Кир рязко поклати глава.

— Колоната им е безкрайна. По-добре да се махнем оттук.

— Точно така, чухте го — каза Юлий. — Събирайте си нещата и ще се преместим. Светоний, обличай се. С Пелитас ще извадите челюстите, когато вдигнем лагера.

— Боли — изхленчи Светоний.

Кир го погледна и Юлий усети срам и раздразнение, че младият офицер показва такова малодушие пред новобранците.

— Мърдай или ще те вържа на пътя на мравките — каза той.

Заплахата като че ли подейства и преди луната да измине много път в небето, устроиха нов лагер. Кир и двама други застанаха на пост да довършат смяната си. На сутринта всички щяха да са уморени от безсънието след преживяното вълнение.

Главата на Юлий бръмчеше като че ли в ритъм с бръмченето на насекомите около тях. Всеки път, щом се унесеше, усещаше ужилването на насекомо, впило се в голата му кожа. Оставяха петна от собствената му кръв, когато ги размазваше, но после идваха други — само го чакаха да легне неподвижно. Той подложи торбата под главата си и прикри лицето си с един парцал. Копнееше за далечните небеса на Рим. Видя мислено Корнелия и се усмихна. След мигове изтощението го надви.

Със сърбящи червени подутини по кожата и сенки под очите преди пладне стигнаха до следващото селище, на по-малко от една миля по крайбрежието. Юлий поведе войниците си през площада. Отново беше поразен от липсата на каквито и да било укрепления. Старите войници, превзели земите по този бряг, сигурно не се бяха страхували от нападения. Стопанствата бяха малки, но тези изолирани места сигурно търгуваха помежду си и със селищата на туземците, по-навътре в сушата. Видя доста черни лица сред хората, които се събираха, за да зяпат бойците му. Запита се колко ли време ще е нужно на римската кръв да се асимилира и изгуби, така че далечните поколения да не знаят нищо за прадедите си и за техния живот. Земята щеше да си възвърне състоянието, в което е била преди идването им, и дори историите около лагерните огньове щяха да бъдат забравени. Запита се дали тези хора помнят Картаген, чиито хиляди кораби бяха изследвали света от едно пристанище на същия този бряг. Това беше смразяваща мисъл и той я остави настрана, за да се върне към нея по-късно — знаеше, че трябва да се съсредоточи, ако иска да получи в това селище онова, което му беше нужно.

Както бяха научени, хората му застанаха мирно в двойна колона. Лицата им бяха сериозни и строги. Освен Юлий само още осем от хората му имаха оръжие, а само трима носеха брони. Петна от кръв бяха изцапали туниката на Светоний и пръстите му все посягаха да чешат раничките от челюстите на мравките. Повечето от офицерите на „Акципитер“ бяха изгорели от слънцето — само на новобранците им нямаше нищо.

Юлий знаеше, че приличат на разбойници или пирати, а не на римски легионери, и видя как селяните ги гледат с едва сдържана нервност. Един касапин престана да сече това, което изглеждаше като братовчед на прасето, изядено от тях предната вечер, и излезе иззад тезгяха със сатъра в ръка, готов да отблъсне внезапна атака. Юлий бавно огледа тълпата, за да разбере кой командва тук. Все някой трябваше да командва.

След напрегнато чакане от другия край на селището се приближиха петима мъже. Четирима бяха въоръжени — трима с брадви с дълги дръжки, а четвъртият носеше меч, явно размахван в някоя отдавнашна битка, защото от него беше останало само нещо, наподобяващо тежка кама.

Петият мъж, невъоръжен, се приближи уверено към новодошлите. Косата му беше сива като желязо и беше слаб като клечка. Юлий предположи, че гони шестдесетте, но имаше изправената стойка на млад войник и когато отвори уста, се чу плавен правилен римски говор.

— Казвам се Паракис. Това е мирно селище. Какво търсите тук?

Отправи въпроса си към Юлий и изглежда, не го беше страх. В този момент Юлий промени плана си да сплаши водача, както беше възнамерявал. Селото може би общуваше с пиратите, но не личеше това да е донесло на жителите му кой знае колко добрини. Къщите и хората бяха чисти, но без никакви украси.

— Ние сме римски войници от галерата „Акципитер“. Беше ни пленил срещу откуп един пират, Целз. Искаме да съберем екипаж и да го намерим. Това е римско селище. Очаквам да ни окажете помощ.

Паракис вдигна вежди.

— Съжалявам, но тук няма да намериш нищо. Не съм виждал Италия повече от двадесет години. Тукашните семейства нямат дългове за изплащане. Ако имаш пари, можеш да купиш храна, но след това трябва да си вървиш.

Юлий пристъпи към него. Забеляза как се напрегнаха четиримата с Паракис, но нарочно не им обърна внимание.

— Тези земи са били дадени на легионери, а не на пиратите. Този бряг страда от присъствието им и ти си длъжен да ми помогнеш.

Паракис се засмя.

— Длъжен ли? Всичко това остана в един друг живот. Пак ти казвам, Рим няма власт над нас. Живеем и търгуваме мирно и ако дойдат пирати, им продаваме едно, друго и те си тръгват. Ти май търсиш армия, нали? Няма да намериш в това село. Тук, сред селяните, няма останало нищо от Рим.

— Не всички мъже с мене са от кораба. Някои са от западните села. Трябват ми хора, които да се обучат на бой. Хора, които не искат да прекарат живота си, криейки се в това село като тебе.

Паракис почервеня от гняв.

— Да се крия ли? Ние обработваме земята и се борим срещу напастите и болестите, за да изхраним семействата си. Първите заселници са дошли от легионите, които са се сражавали храбро в далечни земи и накрая са получили последния подарък от сената — мирен живот. А ти смееш да кажеш, че се крием? Ако бях по-млад, сам щях да изтегля меч срещу тебе, безсрамен кучи син такъв!

Юлий съжали, че още от самото начало не беше по-рязък. Отвори уста, за да възрази, но разбираше, че вече губи инициативата. Един от мъжете с брадвите обаче го изпревари:

— Аз искам да тръгна с тях.

Старецът се обърна към него и викна ядосано:

— Да тръгнеш с тях, за да те убият? Глупак такъв!

Мъжът с брадвата стисна устни, после се овладя и отвърна спокойно:

— Винаги обясняваш, че това били най-хубавите години от живота ти. Когато старците се напият, винаги говориш за онези дни, сякаш са били златни. А аз трябва да превивам гръб от сутрин до вечер. Какво ще кажа на хората, когато остарея и се пропия? Колко хубаво е било да заколиш прасе за някой празник? Или как съм си счупил някой зъб с камъче от хляба, който сме месили?

Смаяният Паракис понечи да отговори, но Юлий каза високо:

— Просто искам да кажеш на хората от селото. Бих предпочел да са доброволци, ако има други като този.

Раменете на Паракис се отпуснаха изтощено.

— Младежи — каза той примирено. — Винаги търсят вълненията. Е, и аз бях същият. — Обърна се към мъжа с брадвата. — Сигурен ли си, момче?

— Дионисий и Камий могат да вършат работата на полето, аз не ти трябвам. Искам да видя Рим — отвърна младият мъж.

— Както пожелаеш, сине. Но това, което казах, е вярно. Не е срамно да живееш тук.

— Знам, татко, и ще се върна.

— Разбира се, момче, това е твоят дом.

Общо осем души от селото поискаха да тръгнат с тях. Юлий избра шестима — върна последните двама, защото бяха още деца, макар че единият се беше намазал със сажди, за да изглежда, че му никне брада. Двама от новодошлите бяха въоръжени с лъкове. Заприличваха на онази армия, която му беше необходима, за да оборудва кораб и да тръгне да търси Целз. Опита се да овладее оптимизма си, докато вървяха под гъстите дървета към крайбрежието за първата от дневните тренировки. Пресмяташе какво му е необходимо. Злато, за да наеме кораб, още двадесет мъже и тридесет меча, достатъчно храна, за да им стигне до голямо пристанище. Можеше да постигне всичко това.

Един от стрелците се спъна и падна и цялата колона спря. Юлий въздъхна. „Около три години им трябват, за да се научат“ — помисли си.

Глава 12

Сервилия седеше на ръба на кушетката. Ясно личеше, че е напрегната, но Брут усети, че не бива да започва пръв. Беше лежал буден през по-голямата част от нощта, без да реши нищо. Три пъти се беше заклевал да не се връща тук, но всеки път това беше празен жест на отричане. Винаги беше искал да я види, да говори с нея. Не усещаше никаква синовна любов, само някакъв мъгляв идеал го караше да дойде, омаян от представата, че може да лови злосторници и да им източва кръвта в нейно име.

Като дете беше искал тя да дойде при него; тогава беше сам и се страхуваше от целия свят. Когато жената на Марий го беше задушавала с потребността си от син, се беше отдръпнал, изнервен от чувства, които не разбираше. Но жената, седяща тук, упражняваше над него такава власт, каквато нямаше никой друг — нито Тубрук, нито дори Юлий.

Той я попиваше в неестествената тишина, търсеше нещо, което не можеше да назове или дори да се опита да разбере. Тя беше облечена в чисто бяла стола, беше загоряла от слънцето и не носеше никакви украшения. Както и вчера, дългата й коса не беше вързана и движенията й бяха изпълнени с естествена грация; удоволствие беше да я наблюдава как върви и как седи, както би се възхищавал на съвършената походка на леопард — и на сърна. Очите й бяха прекалено големи, реши той, а брадичката твърде енергична за класическа красавица, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза бръчиците, вдълбани около очите и устата. Тя изглеждаше напрегната, готова да скочи и да избяга, както вчера. Той чакаше и се питаше колко ли напрежение личи и в неговите черти.

— Защо дойде? — попита Сервилия, разчупвайки ужасното мълчание.

Колко много отговори на този въпрос беше измислил. Сцена след сцена се разиграваха във въображението му в нощта: да я оскърби, да я презре, да я прегърне. Никоя от тях не го беше подготвила за истинския миг.

— Когато бях дете, се мъчех да си представя каква си. Исках да те видя, поне веднъж, само да знам каква си. Исках да знам как изглеждаш.

Чу гласа си да потрепва и го разтърси гневна конвулсия. Нямаше да се посрами. Нямаше да говори като дете на тази жена, на тази уличница.

— И аз винаги мислех за тебе, Марк — каза тя. — Написах ти много писма, но така и не ги изпратих.

Брут овладя мислите си. Никога не беше чувал името си от устата й — сега беше първият път. Това го ядоса и гневът му му позволи да й говори спокойно.

— Какъв беше баща ми? — попита той.

Тя вдигна очи към стената на простата стая, където седяха.

— Добър човек. Силен и пъргав, като тебе. Познавах го само две години, преди да умре. Много се радваше, че има син. Даде ти име и те занесе в храма на Марс, за да те благословят жреците. Разболя се същата година и си отиде, преди да настъпи зимата. Лекарите не успяха да го спасят, но накрая почти не страда.

Брут усети как очите му се изпълват със сълзи и ги избърса сърдито. Тя продължи:

— Аз… не можех да те отгледам. Самата аз бях дете, не бях готова, не бях способна да бъда майка. Оставих те на неговия приятел и избягах.

Гласът й секна и тя избърса очите си.

Брут я наблюдаваше със странно чувство на отдалеченост, сякаш нищо, което тя правеше или казваше, не можеше да го докосне. Гневът се беше оттекъл и той беше съвсем спокоен. Имаше обаче един въпрос, който трябваше да зададе и който сега дойде лесно на устата му.

— Защо не дойде, защо не ме взе, докато бях малък?

Тя мълча дълго. Бършеше очите си. Накрая можа отново да го погледне. Държеше главата си с крехко достойнство.

— Не исках да се срамуваш.

Необикновеното му спокойствие отстъпи пред емоциите, които го разтърсваха.

— Възможно е — прошепна той прегракнало. — Чух да говорят за тебе, много отдавна. Опитах се да се престоря, че е грешка, помъчих се да те отстраня от мислите си. Значи е вярно, че ти…

Не можеше да изрече думите, но тя се напрегна и очите й блеснаха.

— Че съм уличница? Може би. Някога бях, макар че когато мъжете, с които лягаш, са достатъчно силни, те наричат куртизанка или дори компаньонка.

Изкриви презрително уста.

— Помислих, че може да се срамуваш от мене, и не можех да понеса това от сина си. Не очаквай аз да изпитвам този срам. Твърде отдавна загубих чувството за срам. Бих изживяла живота си различно, ако можех, но не познавам човек, който да не е имал подобни безполезни мечти. Сега няма да живея с наведена глава! Дори заради тебе.

— Защо ме помоли да дойда днес? — попита внезапно Брут. Не можеше да повярва, че е откликнал на призива й с такава готовност.

— Исках да видя дали баща ти би се гордял с тебе. Исках да видя дали аз се гордея с тебе! В живота си съм направила много неща, за които съжалявам, но това, че те родих, винаги ми е носило утеха, макар че ми беше твърде трудно да го понеса.

— Ти си ме изоставила! Не казвай, че съм ти носил утеха. Дори не дойде да ме видиш. И аз не знаех на кое място в града е жилището ти. Можеше да си се преместила къде ли не.

Сервилия вдигна четири пръста, свила палеца под тях.

— Четири пъти сменях дома си, откакто ти беше бебе. Всеки път пращах съобщение на Тубрук, за да му известя къде съм. Той винаги е знаел как да се свърже с мене.

— Не знаех — отвърна Брут. Бе поразен от напрежението й.

— Защото не си питал — каза тя и отпусна ръката си в скута си.

Отново се възцари мълчание, сякаш изобщо не го бяха нарушавали. Тишината запълваше всичко. Брут усети, че търси да каже нещо — нещо, което най-накрая да я обърка и той да може да излезе с достойнство от тази нелепа ситуация. Язвителните забележки идваха в мислите му и си отиваха, докато накрая не усети, че се държи като глупак. Презираше ли я, срамуваше ли се от живота й, от миналото й? Потърси в себе си отговор и не намери. Не чувстваше в себе си нито капчица срам. Знаеше, че това отчасти се дължи на факта, че беше предвождал войници като офицер в легион. Ако беше дошъл при нея, когато още не беше постигнал нищо, може би щеше да я мрази, но той беше доказал цената си в очите на врагове и приятели, затова не се страхуваше да се доказва пред нея.

— Аз… все ми е едно какво си правила — каза той бавно. — Ти си ми майка.

Тя избухна в смях и се отпусна на кушетката. Брут за пореден път се почувства объркан от тази странна жена, която някак си издърпваше изпод нозете му всеки миг постигнатото от него спокойствие.

— Колко благородно! — каза със смях Сервилия. — Да ми даваш опрощение с такава строга физиономия. Изобщо ли не си ме разбрал? Знам повече за начина, по който се управлява градът, отколкото сенаторите с техните тоги. Притежавам повече богатства, отколкото мога да изхарча, и повече власт в моя свят, отколкото можеш да си представиш. Ти ми прощаваш за греховния ми живот? Сине, сърцето ми се къса, като те гледам колко си млад. Напомняш ми колко млада бях аз някога.

Лицето й замръзна и смехът угасна на устните й.

— Ако исках да ми прощаваш нещо, щеше да е за годините, в които можех да те имам при себе си. Не бих заменила срещу нищо на света нито собствената си личност, нито пътеките, по които вървях, за да стигна до този ден и този час. За тези неща няма прошка. Нямаш правото и привилегията да ми прощаваш.

— Тогава какво искаш от мене? Не мога просто да вдигна рамене и да ти кажа да забравиш, че съм станал мъж без тебе. Някога имах нужда от тебе, но хората, на които вярвам и които обичам, са онези, които тогава бяха край мене. А тебе те нямаше.

Брут стана и я изгледа, смутен и наранен. Сервилия се изправи заедно с него и тихо попита:

— Сега ще ме изоставиш ли?

Младежът вдигна отчаяно ръце.

— Искаш ли да дойда пак?

— Много — отговори тя и докосна ръката му.

Стаята затрепери и стените се размиха.

— Добре. Утре?

— Утре — повтори тя и се усмихна през сълзи.

Луций Аврига се изкашля и плю раздразнено. Нещо във въздуха непрекъснато пресушаваше гърлото му, особено когато слънцето грееше силно. Би предпочел да прекара следобеда в дрямка в сенчестата си къща, а не да е длъжен да отива на някаква среща в тази огромна равнина, където неспирният слаб вятър му се отразяваше зле. Не беше прилично един римлянин да се отзовава на повикване от някакви гърци, независимо колко са високопоставени. Без съмнение щеше да му се наложи да се справя с някое оплакване, сякаш нямаше с какво да запълва дните си, освен да слуша безкрайните им разправии. Подръпна тогата си, когато те се приближиха към него. Не биваше да изглежда смутен от мястото за среща, което бяха избрали. В края на краищата, беше им забранено да яздят, докато той би могъл да се качи на коня и да се върне във Фарсала много преди смрачаване.

Мъжът, който го беше повикал, тръгна бавно към него заедно с двамата си другари. Огромните му ръце висяха отпуснати и се полюшваха леко в такт с дългите му крачки. Изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от планините, които закриваха хоризонта наоколо, и за момент Луций трепна. Поне не бяха дошли въоръжени. Митридат обикновено пропускаше да се подчини на законите на Рим. Луций го изгледа внимателно, когато го видя да тръгва към него по острата трева и през дивите цветя. Знаеше, че местните още го наричат цар — и вървеше като цар, с гордо вдигната глава, въпреки че въстанието му беше потушено със съкрушителна жестокост.

„Отдавна отминала история — помисли Луций, — преди моето време, както всичко друго в тази страна“. Гърците бяха наистина неприятни хора. Чудеше се как такива груби, вулгарни селяци са дали на света такива велики математици. Ако не беше изучавал Евклид и Аристотел, никога нямаше да приеме пост извън Италия, но срещата с такива умове навремето беше примамлива перспектива за младия командир. Въздъхна. В този град нямаше да намери никакъв Евклид.

Митридат спря пред малката група от осем войници, които Луций беше довел със себе си. Не се усмихваше. Огледа наоколо, после си пое дълбоко дъх — мощните му гърди се издуха — и затвори очи.

— Е? Дойдох тук, както ме помоли — каза Луций малко прекалено високо, забравил за миг, че трябва да изглежда спокоен и неразвълнуван.

Митридат не отвори очи. Само попита:

— Знаеш ли кое е това място?

Луций поклати глава.

— Това е същото място, на което бях победен от твоите хора преди три години.

Вдигна яката си ръка с разтворени пръсти и започна да сочи.

— Виждаш ли този хълм? Бяха разположили стрелци ето там, в горите, и те ни обсипваха със стрели. Стигнахме до тях, макар че бяха осеяли земята с капани. Загубихме много хора, докато ги съкрушим, но не можехме да ги оставим зад гърба си, нали? Това убива духа на бойците.

— Да, но… — започна Луций.

Митридат вдигна ръка да го спре.

— Тихо. Нека ти разкажа.

Беше цяла стъпка по-висок от Луций и като че ли притежаваше сила, която забраняваше да го прекъсват. Ръката му отново се протегна, жилестите мускули се раздвижиха под кожата.

— Там, където земята се огъва, бях разположил стрелците с прашка — най-добрите, с които съм воювал. Те повалиха много от твоите хора, а после извадиха мечове, за да се присъединят към братята си. Основните бойни линии бяха зад тебе и моите хора бяха учудени от изкуството, което видяха. Такива формации! Преброих седем различни бойни призива, макар че може да са били повече. Каре, естествено, и обкръжаващи флангове. Полумесец — да, чудо беше да ги видиш как образуват полумесец сред моите хора. Толкова добре използваха щитовете! Мислех, че спартанците ще ги задържат, но този ден ние бяхме унищожени.

— Не мисля, че… — пак почна Луций.

— Ето там беше моята палатка, няма и четиридесет стъпки от мястото, където стоим сега. Земята беше кална. Дори и сега тези цветя и треви ми изглеждат странни, когато си представям битката. Жена ми и дъщерите ми бяха там.

Цар Митридат се усмихна, погледът му беше унесен.

— Не трябваше да им позволявам да дойдат, но не мислех, че римляните ще изминат такова голямо разстояние за една нощ. Щом разбраха, че сме дошли, ни нападнаха. Жена ми беше убита последна, след дъщерите ми, които бяха заклани. Най-малката ми дъщеря беше само на четиринадесет и първо й счупиха врата, а после й прерязаха гърлото.

Луций пребледня. Имаше толкова напрежение в бавните движения на мъжа, че той едва не отстъпи назад към войниците си. Беше чул историята, когато пристигна тук, но имаше нещо смразяващо в този спокоен глас, който сега описваше отминалите ужаси.

Митридат го погледна и пръстът му се вдигна към гърдите му.

— Ти стоиш точно на мястото, където бях коленичил, вързан и пребит, обкръжен от легионери. Мислех, че ще ме убият, исках да ме убият. Бях чул предсмъртните писъци на близките ми и исках да отида при тях. Валеше и земята беше разкаляна. Моите сънародници твърдят, че дъждът е сълзите на боговете — чувал ли си това? Тогава го разбрах.

— Моля те — прошепна Луций. Искаше му се просто да препусне надалече и да не чува нищо повече.

Митридат не му обърна внимание — или не го чу през мъглата на спомените.

— Видях Сула да идва и да слиза от коня си. Беше облечен с най-бялата тога, която съм виждал. Не забравяй всичко друго беше покрито с кръв, кал и мръсотия. Той изглеждаше… недокоснат от всичко това и… — Поклати тъжно глава. — Това беше най-странното. Каза ми, че хората, които са убили жена ми и дъщерите ми, са екзекутирани. Ти знаеше ли? Не стана нужда да ги беси, а аз не разбирах какво иска от мене, докато не ми предложи избор. Да остана жив и да не вдигам оръжие срещу него, докато е жив, или да умра в същия миг от неговия меч. Мисля, че ако не беше казал онова за войниците, които убиха моите момичета, щях да избера смъртта, но се възползвах от шанса, който ми даде. Беше правилният избор. Можах поне да видя отново синовете си.

Митридат се обърна към двамата мъже, които стояха до него, и се усмихна.

— Хокас е по-големият, но Тасус прилича повече на майка си.

Луций отстъпи назад, най-после разбрал какво му казва Митридат.

— Не! Сула не… не можеш!

И спря, защото изведнъж от всички посоки наизлязоха мъже. Прииждаха иззад хребетите на всички хълмове, излизаха от горите, където Митридат каза, че се били крили римските стрелци. Коне спряха бесния си галоп точно пред легионерите, които бяха извадили мечовете си — очакваха края си навъсени, но без паника. Десетки стрели сочеха към тях, стрелците чакаха заповед.

Луций сграбчи ръката на Митридат и викна уплашено, изгубил всякаква надежда:

— Това е минало! Моля те!

Митридат го хвана за раменете. Лицето му беше разкривено от гняв.

— Дадох дума да не вдигам оръжие, докато Корнелий Сула е жив. Сега жена ми и дъщерите ми са на сигурно място и ми се дължи дългът на кръвта!

Посегна зад гърба си, измъкна кама и преряза гърлото на Луций. Легионерите умряха за секунди, набучени с копия, без да имат възможност да нанесат дори един удар.

По-младият син на Митридат подритна трупа на Луций и каза замислено:

— Това беше опасна игра, царю.

Митридат сви рамене и избърса кръвта от ръцете си.

— Тук има духове, които обичаме. Само това можех да направя за тях. Сега ми дай кон и меч. Народът ни спа прекалено дълго.

Глава 13

Юлий седеше в кръчмата и стискаше първата чаша вино, която виждаше от цяла година. Отвън долиташе шумът от улиците на римското пристанище и ромонът на разговорите около него го караше да се чувства у дома, особено със затворени очи.

Пелитас изгълта виното си без церемонии — задържа чашата над устата си, за да се увери, че е изцедил и последната капка, после я остави на масата. Въздъхна доволно.

— Ако бях сам тук, щях да продам бронята си и да пия, докато ослепея — каза той. — Отдавна не ми е било толкова хубаво.

Другите кимнаха и отпиха от виното, което бяха купили с последните си пари.

Останалите войници — нови и стари — бяха на мили оттук, скрити добре край брега, невидими за окото на патрулите. Само петима бяха дошли в пристанището, за да решат какво да правят по-нататък. Почувстваха се странно, когато наближиха първите складове и ги посрещнаха легионери, но все пак усетиха най-вече облекчение. Месеците по крайбрежието останаха като далечно приключение, когато чуха първата ясна заповед, която ги подканваше да се представят. Историята, че са били пленени от пирати, предизвика само въпросително повдигане на вежди, когато войниците забелязаха чистите им брони и оръжията им. Офицерите бяха доволни. Нямаше да им е приятно да пристигнат тук като просяци.

— Кога ще дойде квесторът? — попита Пракс и погледна към Гадитик.

Понеже беше центурион, именно той беше говорил с римския офицер, управляващ пристанището, който се беше съгласил да се срещне с тях в хана до кейовете. Напрежението тежеше над всички. Другите офицери толкова бяха свикнали да поглеждат за заповеди към Юлий, че това напомняне за действителния ранг им изглеждаше странно. Светоний едва се сдържаше да не се усмихне.

Гадитик отпи от виното и направи лека гримаса, когато то ощипа разранените му венци.

— Каза, че ще дойде в четвъртия час, има още време. Длъжен е да прати доклад до Рим, че сме живи и сме добре. Без съмнение ще ни предложи да се качим на някой търговски кораб, който отива нататък.

Старият войник също изглеждаше изгубен в мисли като другите — не можеше да повярва, че са се върнали в цивилизацията. Случаен посетител го побутна, докато се разминаваше с другите в тълпата, и Гадитик замръзна: прекалено дълго бяха живели откъснати от блъсканицата в градовете и пристанищата.

— Можете да се качите на кораб за дома, ако искате — каза тихо Юлий и огледа петимата около масата. — Но аз продължавам.

За миг никой не проговори, после Пракс наруши мълчанието:

— Като броиш и нас, сме тридесет и осем. Колко от тях имат уменията и дисциплината на войници, Юлий?

— С офицерите на „Акципитер“, бих казал, не повече от двадесет души. Останалите са това, което намерихме — селяни, въоръжени с мечове.

— Значи няма да стане — каза мрачно Пелитас. — Дори да открием Целз, а боговете знаят, че няма да е лесно, нямаме достатъчно хора, за да сме сигурни, че ще го победим.

— След всичко, което постигнахме, мислиш ли, че ще се откажа? — изсумтя сърдито Юлий. — Нашите хора ни чакат в гората и по някое време ще тръгнат насам. Мислиш ли, че трябва да ги оставим и да се качим на кораб за Рим? Това няма да е почтено, Пелитас. Ти си върви у дома, ако искаш. Не задържам никого. Но ако си тръгнете, ще разделя вашите откупи сред хората, с които ще намеря Целз и ще го победя.

Пелитас се разсмя на сърдитите думи на младия мъж.

— Мислиш, че можем да го направим? Честно? Ти стигна дотук — никога не бих повярвал, ако не бях видял с очите си, как се справяш. Ако казваш, че продължаваме, значи идвам и аз.

— Можем — твърдо заяви Юлий. — Трябва да се качим на търговски кораб и да излезем в морето. Като се отдалечим достатъчно от брега, ще се престорим на изкусителна плячка. Знаем, че пиратите действат покрай брега: ще захапят примамката. Поне нашите хора изглеждат като римски легионери, дори някои да са от по-ниско качество. Можем да сложим отпред добрите бойци и да блъфираме.

— Аз оставам до края — каза Пракс. — Трябва да си върна откупа, за да мога да се пенсионирам.

Гадитик също кимна. Юлий огледа насядалите около масата и се взря в лицето на онзи, когото познаваше най-отдавна.

— А ти, Светоний?

Светоний забарабани с пръсти по масата. Знаеше, че този момент ще дойде, още от самото начало, и се беше заклел да се възползва от първия шанс да се върне вкъщи. Семейството му лесно би понесло загубата на откупа му, но мисълта да се върне посрамен беше наистина горчива. Рим разполагаше с много млади офицери и бъдещето вече не му изглеждаше толкова блестящо, както когато за първи път се качи на „Акципитер“. Баща му беше очаквал, че синът му ще постигне бързо повишение, а когато това не стана, просто спря да задава въпроси. Сега, ако се върнеше победен, положението на цялото му семейство щеше много да се влоши.

Една идея се оформи в ума му, докато останалите се взираха въпросително в него, и той се помъчи да не се издава. Имаше начин да се върне в града триумфално, стига само да внимава. И същевременно щеше да постигне унищожението на Юлий.

— Светоний? — повтори Юлий.

— Идвам — отвърна той твърдо; вече планираше ходовете си.

— Прекрасно. Имаме нужда от тебе — отвърна Юлий.

Лицето на Светоний беше неподвижна маска, макар че вътрешно той кипеше. Никой от тях, както му беше известно, нямаше особено високо мнение за него, но баща му щеше да одобри това, което той смяташе да извърши за доброто за Рим.

— На работа — каза Юлий тихо, за да не ги чуе никой извън малката им група. — Един от нас трябва да се върне при хората и да им каже да дойдат на пристанището. Войниците като че ли повярваха на историята с откупите, затова трябва да използват това, ако някой започне да ги разпитва. Трябва да сме внимателни. Няма да е хубаво, ако задържат нашите хора и квесторът ги разпита утре сутринта. Искам да изляза в морето с първия сутрешен отлив и всички да са на борда.

— Не можем ли да ги доведем през нощта? — запита Пелитас.

— Можем да минем покрай няколко часови, но голяма група войници, качващи се на търговски кораб… това веднага ще бъде съобщено на пиратите. Не се съмнявам, че имат шпиони тук, които им казват кои кораби носят злато и скъпи стоки. В края на краищата търговците имат с какво да се откупват. Трудното е да качим почти четиридесет души на кораба, без клопката да стане видима. По-добре е да се качваме на малки групи, по двама-трима, и така през цялата нощ.

— Ако си прав, пиратите ще са оставили наблюдатели на пристана и те ще ни видят — каза тихо Гадитик.

Юлий се замисли за момент.

— Значи ще разделим хората. Разбери кои могат да плуват и нека стигнат кораба по вода, а ние ще ги изтеглим с въжета. Новолуние е, така че можем да го направим, без да ни забележат. Броните и мечовете трябва да бъдат внесени на кораба като вързопи със стоки. Трябваш ми ти, Пелитас. Плуваш като риба. Можеш ли да ги доведеш до кораба, щом се стъмни?

— Далечко е, но ако сме без брони, ще се справим. Тези момчета са израснали край морето в края на краищата. Всичките плуват като риби — отвърна Пелитас.

Юлий бръкна в кесията на колана си и извади две сребърни монети.

— Нали каза, че парите са свършили! — обади се весело Пракс. — Ще си поръчам още една чаша, ако нямаш нищо против.

Юлий поклати глава, без да се усмихва.

— Може би по-късно. Задържах тези монети, за да може двама от вас да дойдат тук довечера и да си поръчат пиене. Искам някой да се прави, че е пазач на кораб, който утре се кани да отплава с ценен товар — нещо, което ще бъде съобщено на пиратите от техните съгледвачи. Когото и да изберем, не бива да се напива и не бива да допусне да го убият, затова ни трябват хора солидни, на които може да се разчита… може би малко по-възрастни от повечето от нас.

— Добре де, няма нужда от толкова заобикалки — ухили се Пракс. — На мене тази работа ми харесва. Ти съгласен ли си, Гадитик?

Центурионът поклати глава и погледна към Юлий.

— Не той — каза младият мъж. — Искам да е при хората, ако нещо се обърка.

— Аз ще дойда — каза Светоний.

Пракс вдигна вежди, после сви рамене.

— Ако няма никой друг де — продължи Светоний; мъчеше се да не изглежда много заинтересован.

Това щеше да му даде шанса, който му беше необходим. Пракс кимна и Светоний се отпусна на стола.

— Видях те да гледаш корабите, докато идвахме насам — каза Гадитик на Юлий. — Какво реши?

Младият мъж се наведе напред и всички събраха глави, за да чуят думите му.

— Един кораб товареше провизии — прошепна той. — „Вентул“. Трирема с платна. Малък екипаж, който можем да пленим без особени затруднения.

— Нали разбираш — поде Светоний, — че ако откраднем кораб от римско пристанище, това ни прави пирати?

Още докато говореше, осъзна, че е грешка да ги предупреждава, но не можа да се сдържи. По-късно щяха да си спомнят думите му и да разберат кой ги е спасил от безумните планове на Юлий. Другите за миг замръзнаха, а Юлий го изгледа свирепо и изръмжа:

— Само ако ни видят. Ако това има значение за тебе, плати на капитана щетите му от своя дял.

Гадитик се намръщи.

— Не. Прав е. Искам да се знае, че никой от екипажа не бива да бъде убит и товарът трябва да остане недокоснат. Ако успеем, капитанът трябва да получи обезщетение за забавянето и пропуснатите печалби.

Впери очи в Юлий и всички усетиха напрежението между двамата. Мълчанието беше смущаващо. Въпросът кой командва беше пренебрегван толкова дълго, че почти го бяха забравили, но все още стоеше, а Гадитик някога беше управлявал „Акципитер“ с подобаващата дисциплина. Светоний се опита да не се усмихне на безмълвната борба, която беше предизвикал.

Накрая Юлий кимна и напрежението изчезна.

— Така е — каза той. — Но по един или друг начин искам да завладея този кораб до падането на нощта.

Нов глас внезапно се разнесе над тях и всички вдигнаха глави.

— Кой е командващият тук? — попита дошлият, все едно беше разчел неизказаните мисли.

Юлий се загледа в чашата си.

— Аз бях капитан на „Акципитер“ — отговори Гадитик и стана, за да поздрави новодошлия.

Мъжът беше живо олицетворение на Рим, дори повече от легионерите, които пазеха пристанището. Носеше богато нагъната тога, придържана от сребърна тока с гравиран орел. Косата му беше късо подстригана, а на ръката, която подаде на Гадитик, имаше тежък златен пръстен.

— Изглеждате по-здрави от повечето откупени хора, които посрещаме в това пристанище. Казвам се Правитас и съм тукашният квестор. Виждам, че чашите ви са празни, а и моето гърло е сухо.

Даде знак на един роб, който бързо дойде и напълни чашите им с по-добро вино от първото. Явно квесторът беше добре познат в пристанищния град. Юлий забеляза, че е без охрана — друг признак, че законите на Рим се спазват строго. Наистина, имаше дълга кама, затъкната в пояса, но я премести леко, за да може да седне на пейката при другите.

След като им наляха, квесторът вдигна чаша за наздравица.

— За Рим!

Те повториха в хор думите и отпиха само по глътка — не искаха да бързат, понеже не знаеха дали квесторът ще поръча пак.

— Колко време ви държаха? — попита той, когато чашите тропнаха на масата.

— Половин година, мисля, макар че трудно можехме да отмерваме времето в трюма — отговори Гадитик. — Кой месец сме сега?

Правитас вдигна вежди.

— Доста дълго време за задържане на пленници. Току-що минаха октомврийските календи.

Гадитик пресметна бързо.

— Половин година, но ни трябваха три месеца, за да стигнем това пристанище.

— Сигурно са ви оставили много далече — предположи Правитас с явен интерес.

Гадитик не искаше да обяснява колко време са прекарали в обучаване на новите войници, затова просто сви рамене.

— Имахме ранени и те ни бавеха.

— А мечовете и броните? Изненадан съм, че пиратите не са ги взели — продължи настойчиво Правитас.

Гадитик помисли да излъже, но квесторът лесно можеше да заповяда да ги затворят, ако решеше, че не казват истината. И явно вече подозираше нещо, въпреки лековатия тон, с който говореше, затова старият центурион се опита да остане близо до истината.

— Взехме ги от едно римско селище, от стара оръжейница. Трябваше да поработим заради тях, но искахме да си възвърнем формата.

— Много великодушно. Само мечовете сигурно струват доста. Кое селище беше, помните ли?

— Старият войник, който ни ги даде, помага на римляни, преживяващи трудни моменти. Държи да не казваме името му.

Правитас го изгледа любопитно. Ситуацията беше трудна и петимата офицери го наблюдаваха напрегнато. Макар че на теория всички римски граждани в провинцията бяха под властта на квестора, той беше ограничил властта си до войниците. Ако решеше да ги арестува без доказателства, местният командващ легиона щеше доста да се ядоса.

— Добре. Оставям ви с вашата тайна. Може би ще трябва да ви накарам да докажете правото си върху екипировка, струваща колкото една годишна заплата, но сигурно не искате да стоите тук много време, за да ме карате да правя голямо разследване, нали?

— Смятаме да си тръгнем с първия кораб — отговори Гадитик.

— Ясно. Искате ли да ви уредя пътуването, или онзи стар войник ви е дал пари и за него?

— Сами ще се погрижим, благодарим ти — каза напрегнато Гадитик; едва успяваше да сдържа раздразнението си.

— Тогава ще си запиша имената ви за доклада до Рим и ще ви оставя на спокойствие — отвърна Правитас.

Те бързо казаха имената си и той ги повтори, за да ги запомни. Стана и им кимна.

— Късмет в пътуването до дома.

После излезе от оживения хан.

— Ама че е подозрителен — измърмори Пелитас.

Останалите се присъединиха към заключението му.

— Трябва да действаме бързо — каза Юлий. — Не се съмнявам, че квесторът ще нареди някой да ни наблюдава, докато не се махнем от провинцията му. Така че ще е малко по-трудно да задействаме плана.

— Е, преди пък беше твърде лесно — подметна Пракс.

Юлий се усмихна заедно с другите. През всичките претърпени несгоди бяха постигнали приятелство, което никога нямаше да се роди, ако още се намираха на „Акципитер“.

— Бързо се върни при хората, Пелитас. Ако те проследят, искам да ги заблудиш, преди да видят войниците ни. Ако не можеш да ги отклониш, накарай хората ни да ги хванат, да ги вържат и да ги пазят цяла нощ. Няма значение дали ще усетят липсата им утре, когато няма да ни има.

Пелитас стана, допи чашата си, оригна се и излезе, без да каже нито дума. Юлий огледа останалите.

— А сега — каза той, подражавайки на тона на квестора — трябва да си намерим търговски кораб.

Дур — капитанът на „Вентул“ — беше доволен. Трюмът му беше пълен с кожи и скъпо дърво, което щеше да му позволи да се върне в Италия с цяло състояние. Гордостта на товара бяха десет слонски бивни, високи колкото възрастен мъж. Никога не беше виждал животните, убивани, за да им бъдат взети бивните, но беше купил ценната стока от един търговец в пристанището, който на свой ред я беше спазарил някъде навътре в сушата. Дур знаеше, че може да вземе за бивните поне тройна цена, и в края на усиления пазарлък безмълвно се поздрави. Беше му отнело близо два часа и трябваше да приеме няколко топа плат без никаква стойност като част от сделката. И от тях щеше да спечели няколко бронзови монети за дрехи на робите, затова не можеше да се оплаква. Беше успешно пътуване и дори въпреки разходите за пристанищни такси и провизии за екипажа и робите щеше да си докара достатъчно пари, за да купи на жена си перлите, които искаше, и може би нов кон за себе си. Един добър жребец, който щеше да заплоди кобилата на жена му — ако успееше да намери добър жребец на изгодна цена.

Мислите му бяха прекъснати от четирима войници, които вървяха по кея към „Вентул“. Предположи, че са пратени от квестора, който контролираше пристанището, въздъхна и се насили да се усмихне, когато се приближиха.

— Можем ли да се качим на борда? — попита единият.

— Разбира се — отвърна Дур; чудеше се какво още искат да изстискат от него — данък или подкуп.

Напоследък наистина прекаляваха.

— Какво има пък сега? — попита, когато се качиха на палубата.

Сви вежди, когато двама от тях не му обърнаха внимание — поглъщаха с очи всяка подробност от малкия търговски кораб. Повечето хора от екипажа му бяха слезли на брега, разбира се, затова корабът беше практически празен — само двама моряци се мотаеха на палубата.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса насаме — каза онзи, който беше говорил пръв.

Дур се помъчи да запази спокойствие. Да не мислеха, че е контрабандист или пират? Помъчи се да не изглежда виновен — но пък винаги имаше какво да се открие. Напоследък бяха наложили толкова правила, че беше невъзможно да ги запомни всичките.

— Имам чудесно вино в каютата. Можем да поговорим там — каза той и се усмихна насила.

Те го последваха, без да кажат и дума.

Глава 14

— Чакай! Нещо не е наред — изсъска Светоний и задържа Пракс тъкмо когато щеше да излезе от сянката на пристройките на пристанището.

Бившият опций раздразнено се отърси от ръката му.

— Не чувам нищо. Трябва да намерим Юлий. Хайде.

Светоний поклати глава и огледа празното пристанище. Къде беше квесторът? Сигурно нямаше да пренебрегне предупреждението, което му беше изпратил. Толкова лесно беше да прошепне съобщението си на един легионер, който пикаеше в тъмния вход на хана. Преди войникът да свърши и да се обърне, Светоний беше изчезнал в тълпата — сърцето му биеше до пръсване. Толкова ли пиян беше мъжът, че да не го е чул? Всъщност наистина се олюляваше, докато изливаше изпитото вино в каменната канавка.

Младият римлянин стисна раздразнено юмруци. Квесторът би възнаградил човек, предотвратил пиратско нападение в сърцето на римско пристанище. Юлий щеше да бъде унищожен, а той щеше да се върне в Рим с непокътнато достойнство, оставил най-накрая зад гърба си униженията, от които беше страдал. Освен ако пияният легионер не беше забравил съобщението или не беше паднал някъде на път към казармата.

— Какво има? — попита Пракс. — Ето го кораба. Ще тичаме дотам.

— Това е клопка — бързо каза Светоний. — Нещо не е наред, усещам го.

Не смееше да каже повече от страх, че Пракс ще го заподозре. Сетивата му се напрегнаха да долови признак, че охраната приближава, но не можа да чуе нищо.

Пракс го погледна накриво.

— Не чувам нищо. Ако си толкова изнервен, стой тук, но аз тръгвам.

И затича към извисяващия се силует на търговския кораб, като избягваше блестящите светли петна. Светоний го загледа намръщено. Ако квесторът не дойдеше, трябваше да тръгне след Пракс. Не можеше да остане тук и после да се моли да го закарат до Рим.

Напрегнат и нервен, стиснал перилата, Юлий се взираше към пристана. Къде се бавеха Пракс и Светоний? Очите му пробягаха по откритото пространство: търсеше своите хора, мислено ги подканваше да дойдат по-бързо. До зазоряване оставаха само два-три часа.

Чу под себе си леко тупване и погледна. Поредният плувец бе стигнал до сянката на кораба и сега лежеше по гръб и пухтеше от изтощение. Без светлини, по които да се водят, те бяха плували в дълбоките води около пристанището, където дори нямаше за какво да се хванат, обзети от ужас от акулите. Трудно беше, но Юлий се тревожеше за другите, които не можеха да плуват, като гиганта Кир. Те трябваше да минат през пристанището в тъмнината, без да събудят подозрението на стражите на квестора, а вече закъсняваха.

Небето беше черно, но цялото пристанище беше осеяно с факли — трепкащи тъмножълти пламъчета, които подскачаха на вятъра, духащ откъм морето. Беше се обърнал преди час и Юлий искаше само едно — да изтегли котвата и да тръгне. Капитанът беше вързан и заключен в каютата си, а екипажът беше приел присъствието на бойците без коментари или признаци на тревога. Всичко се беше развило доста по-добре от това, на което се беше надявал Юлий, но докато гледаше как припукват пламъците на факлите, изпита внезапен страх, че квесторът може да е хванал хората му и всичко, направено дотук, е напразно.

Пожела си да не беше пращал Пракс и Светоний в хана. Можеше да се е стигнало до сбиване или да бяха събудили подозрение с неумело разказвани приказки за богатствата на борда. Беше прекален риск, призна той пред себе си и стисна перилата на „Вентул“ още по-силно.

Ето! Позна стария опций, който тичаше към кораба. Затърси с очи Светоний, но не го видя. Какво се беше случило?

Пракс се качи с пухтене на борда.

— Къде е Светоний? — изсъска Юлий.

— Зад мене. Уплаши се. По-добре да го оставим — отговори Пракс и погледна към пристанището.

В далечината Юлий чу вик и се наведе, за да види. Идваше още някой, но под поривите на вятъра не можеше да е сигурен кой точно. После чу ритмичния ход на легионери, тропота от подкованите им с желязо сандали по калдъръма — шум, който би познал навсякъде по света. Десет, може би двадесет. Със сигурност не бяха неговите хора. Освен Светоний още шестима други трябваше да дойдат на пристанището пеша. Устата му пресъхна. Това беше квесторът, идваше да ги арестува.

Погледна тясната дъска, която свързваше кораба с кея. Крепяха я само няколко торби с мокър пясък. Можеше да я издърпа за секунда и да нареди корабът да отплава. Гадитик пазеше капитана. Пелитас беше при надзирателя на робите, готов да даде сигнал. Почувства се ужасно сам на палубата.

Тръсна раздразнено глава. Той беше взел това решение и щеше да чака, докато не види кой идва. Взря се в постройките на пристана, молеше се неговите хора най-после да се покажат, но не видя нищо; само чуваше приближаването на невидимите легионери — стъпките им отекваха все по-ясно и по-наблизо.

Когато излязоха на осветения от факлите пристан, сърцето на Юлий подскочи. Лично квесторът беше там, повел двадесетина от хората си, всички въоръжени. И бързаха към „Вентул“.

Светоний чу тропането на войниците и си отдъхна. Щеше да чака, докато заловят другите, и да се изплъзне призори. Квесторът щеше с удоволствие да разговаря с човека, изпратил предупреждението. Усмихна се. Изкушаваше се да остане за екзекуцията на Юлий, просто за да срещне погледа му, застанал в тълпата. За момент усети съжаление за другите, но сви рамене. Те бяха пирати, никой от тях не беше попречил на Юлий да унищожи дисциплината с безсрамните си ласкателства и обещания. Гадитик не беше достоен да командва, а Пелитас… щеше много да се зарадва да види как го убиват.

— Светоний! — изкрещя един глас зад него и сърцето му подскочи и за миг спря. — Бягай! Квесторът е довел войници… Бягай!

Светоний изпадна в паника. Гигантът Кир се носеше към него. Някой го избута на открито и той зяпна, като видя легионерите да идват към тях с голи мечове. Преглътна. Нямаше време да мисли. Можеше да го съсекат, преди да разберат, че именно той им е помогнал. Затича с другите. Вече нямаше шанс за лична среща с квестора, както си беше въобразявал. Трябваше първо да се измъкне жив от този хаос. Стисна зъби, затича напред и дори изпревари Кир.

Юлий почти извика от облекчение, когато видя последните да тичат към кораба. Хората на квестора ги забелязаха веднага и им завикаха да спрат.

— По-бързо! — извика Юлий на хората си.

Изстена, като видя колко близо са легионерите на квестора до неговите хора. Нямаше достатъчно време. Дори ако Кир и другите успееха да се качат на палубата, първите от пристанищните стражи щяха да се втурнат да ги преследват.

Сърцето на Юлий заби лудо, главата му се замая. Насили се да се обърне и извика:

— Хайде! Хайде, Пелитас! Бързо!

Дълбоко в търбуха на кораба чу как Пелитас вика заповеди. „Вентул“ потрепна, греблата се раздвижиха и се опряха в камъните на пристана, за да отблъснат кораба в тъмната вода. Юлий започна яростно да реже въжето, което го задържаше. Дъската, опряна на кея, помръдна и торбите с пясък се разместиха.

Много рано ли беше извикал? Войниците бяха на по-малко от петдесет стъпки от неговите хора, когато първите скочиха на палубата и се обърнаха назад с извадени мечове. Светоний, пъргав като невестулка, се метна на борда.

— Хайде, Кир! — извика Юлий и вдигна меча над главата си.

Едрият мъж обаче беше много бавен. Без да мисли, Юлий тръгна към дъската, готов да скочи на кея при него.

Кир спря и извади меча, за да отбие атаката на стражите.

— Кир! Много са! — изрева Юлий, разпъван между желанието да скочи в сигурен плен и това да помогне на последния от хората си. Греблата напънаха още веднъж и дъската падна.

Кир пристъпи заднишком към ръба на кея — не смееше да обърне гръб на хората на квестора. Те се хвърлиха към него и той посрещна първия с юмрука си — съкрушаващ удар, който отхвърли войника във водата. Бронята го повлече в поток сребърни мехурчета. Кир се обърна и ахна, когато един меч го удари в гърба. Размаха ръце, изрева, хвърли се към потеглящия кораб и се хвана за перилата с една ръка. Юлий го сграбчи за китката и се взря в тъмните му очи, полудели от болка и напрежение.

— Помогнете ми! — извика Юлий.

Трябваха още двама души, за да вдигнат Кир през перилата. Той изпъшка. От раната на гърба му течеше кръв и оставяше тъмно петно на дъските на палубата.

— Не исках да го убивам — каза Кир прегракнало.

Юлий коленичи до него и хвана ръката му.

— Нямаше избор.

Кир затвори очи от болка и не видя как Юлий се намръщи, когато се изправи и се отдалечи към перилата. Корабът бързо започна да се отделя от кея — робите вече имаха повече място да маневрират с греблата.

Само на двадесет стъпки от тях, легионерите ги гледаха яростно, на лицата им беше изписана омраза. Въпреки че бяха толкова близко, между тях и кораба зееше бавно разширяваща се пропаст, която не можеха да преодолеят. Един от тях плю ядно на камъните.

Квесторът стоеше с тях. Сега не беше с тога, а с тъмна туника и кожени панталони. Лицето му беше червено от гняв — и той, и хората му гледаха как корабът се отдалечава и потъва в нощта.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попита един от легионерите.

— Тичай при капитана на галерата, която пристигна вчера — изръмжа Правитас. — Предай му, че заповядвам веднага да отплава и да преследва търговския кораб „Вентул“. Искам да тръгне след час.

Войникът отдаде чест и попита:

— Да му обяснявам ли нещо?

— Кажи му, че има убит легионер и че корабът е откраднат от пирати.

Юлий събра хората си в тъмнината. Само Кир отсъстваше — лежеше в каютата да си почива, след като превързаха раната му. Ударът беше дълбоко под плешката, но раната изглеждаше чиста и ако имаше късмет, едрият войник щеше да оживее.

Моряците бяха заключени под палубата: щяха да ги държат там, докато не получеха възможност да им обяснят промяната в положението им. Добре поне, че неговите офицери можеха да се оправят с платната и без затруднения да управляват кораба. Въпреки това обаче не му харесваше да държи невинни хора затворени — беше твърде сурово напомняне за собствения им плен.

— Нещата се промениха — започна Юлий. Опитваше се да подреди обърканите си мисли. — За тези, които още не са чули, един от войниците на квестора се удави, когато се опита да настигне нашите хора. Това означава, че всяка галера в околността ще тръгне по следите ни. Трябва да се държим колкото може по-далеч от брега и да бягаме от всички платна, които видим, докато нещата не се уталожат. Не го бях планирал така, но връщане няма. Ако ни хванат, сме мъртви.

— Аз няма да стана пират — каза високо Гадитик. — Започнахме всичко това, за да се бием с пиратите, а не да ставаме като тях.

— Квесторът знае имената ни, не забравяй — каза Юлий. — В доклада, който ще прати в Рим, ще опише как сме откраднали кораб и как сме удавили един от неговите хора. И независимо дали ви харесва, или не, ние сме пирати, докато не успеем да измислим начин да оправим това недоразумение. Единствената ни надежда е да проследим Целз и да го пленим. Едва тогава може да спрат да ни преследват.

— Виж докъде ни докараха твоите глупости! — изфуча Светоний и размаха юмрук. — Загубени сме!

Аргументи заваляха от всички страни. Юлий остави хората си да викат; бореше се със собственото си отчаяние. Ех, ако квесторът си беше останал в леглото… сега щяха да са далече и да преследват пиратите.

Накрая се овладя и каза високо:

— Ако поне за малко спрете да спорите, ще видите, че нямаме избор. Ако се предадем, квесторът ще ни даде под съд и ще ни екзекутира. Това е неизбежно… Трябва да добавя нещо.

Настана тишина и Юлий усети надеждата в лицата им. Още мислеха, че може да промени нещо, а му бяха останали само голи обещания, на които и той почти не вярваше. Погледна в очите офицерите от „Акципитер“, един след друг.

— В онзи вонящ затвор мислехме, че е мечта да сме тук, на борда на приличен кораб, готови да предизвикаме враговете си в бой. Платихме си за това, но ще се разплатим окончателно, когато Целз бъде повален в краката ни и неговото злато стане наше. Изправете глави.

— Рим никога не забравя враговете си — каза Гадитик унило.

Юлий се насили да се усмихне.

— Но ние не сме врагове на Рим. Знаем, че не сме. Само трябва да убедим и тях в това.

Гадитик поклати глава, обърна се и се отдалечи по палубата. Вече се зазоряваше. Сини делфини играеха и скачаха зад кормилото на „Вентул“. Корабът пореше вълните и греблата с бързи удари ги отнасяха далеч от сушата и от възмездието.

Глава 15

Сервилия вървеше бавно през форума заедно със сина си, потънала в размисъл. Марк, доволен от спокойната разходка, гледаше зданието на сената. Тя почти не обръщаше внимание на големите арки и куполи — виждала ги беше хиляди пъти.

Погледна крадешком Брут. По нейна молба той беше дошъл на срещата им в пълната си униформа на центурион. Тя знаеше, че ще тръгнат клюки, че хората ще питат как се казва този млад мъж, че ще предполагат, че е неин любовник. Само няколко души можеха да прошепнат, че синът й се е върнал при нея — тайна, която щеше да предизвика много вълнения. Брут нямаше да мине незабелязан през сърцето на града, знаеше Сервилия. Имаше нещо животинско в начина, по който вървеше — навел леко глава настрани, за да чува всичко, с увереност, която караше тълпата да му прави път почти несъзнателно.

Цял месец двамата се срещаха всеки ден, първо в нейната къща, а после излизаха заедно на разходка из града. Отначало срещите минаваха сковано, изпълнени с неудобство, но колкото повече време минаваше, толкова повече двамата се отпускаха и можеха да разговарят без напрежение, дори да се смеят, макар че тези моменти още бяха редки.

Сервилия с изненада установи какво голямо удоволствие извлича от факта, че може да покаже на сина си римските светини и да му разкаже историите и легендите около тях. Рим беше пълен с легенди и Брут ги попиваше с жаден интерес. Тя прокара ръка през косата си и я отметна назад с небрежно движение. Един минувач се загледа в нея и Брут впи намръщен поглед в него, което едва не я накара да се разсмее. От време на време той се опитваше да се държи покровителствено — забравяше, че тя е оцеляла в този град през цялата си младост. Но някак си не можеше да го укори за това.

— Сенатът заседава — каза Сервилия, когато го видя да гледа към бронзовите врати.

— Знаеш ли какво разискват? — попита той.

Вече беше свикнал с това, че майка му знае почти всичко, свързано със сената. Не беше питал дали има любовници сред благородниците, но подозренията му бяха ясни, затова заобикаляше тази тема извънредно деликатно. Тя му се усмихна.

— Повечето от нещата са ужасно скучни: назначения, градски наредби, данъци. На старците това като че ли им харесва. Сигурно ще се стъмни, преди да свършат.

— Бих искал да ги чуя — каза той замислено. — Скучно или не, ще ми е интересно да прекарам един ден с тези хора. Тяхното влияние стига толкова далече, във всички римски земи, и то само от това малко място.

— Ще се отегчиш само след час. Повечето от истинската работа се върши на четири очи. Това, което ще видиш, е последният стадий — тогава нахвърлят законите, които са обмисляли седмици наред. Не е нещо, на което един млад мъж би се наслаждавал.

— На мене обаче ще ми хареса — отвърна той и Сервилия долови копнежа в гласа му.

Отново се запита какво да го прави. Изглежда, му харесваше да прекарва всяка сутрин с нея, но и двамата не бяха повдигали въпроса за бъдещето. Може би трябваше само да се наслаждават взаимно на компанията си, но понякога тя виждаше желанието му да се придвижи напред; нямаше обаче в какво да се прицели. Знаеше, че той се носи по течението, когато е с нея — излязъл за малко от житейската си пътека. Не съжаляваше за нито един момент, прекаран с него, но може би на Брут му трябваше някакъв тласък, за да го върне към същността му.

— След седмица започват да обсъждат назначенията за високи постове — каза тя наглед нехайно. — Рим ще има нов понтифекс максимус и нови жреци. Тези дни ще одобряват и командващите на легионите.

Зърна с крайчеца на окото си как главата му рязко се извръща към нея. Значи под спокойната му външност все пак се криеше някаква амбиция!

— Аз… трябва да подпиша нов договор — каза той бавно. — Мога да стана центурион кажи-речи във всеки легион.

— Мисля, че мога да уредя нещо по-добро от това, след като става дума за моя син — подхвърли тя небрежно.

Той замря, после започна неуверено:

— Какво… как?

Сервилия се засмя на объркването му и това го накара да се изчерви.

— Понякога забравям колко си невинен — каза тя, като смекчи думите си с усмивка. — Мисля, че си прекарал твърде много време в маршируване и битки. Да, може би е точно това. Имал си работа с диваци и войници и в живота ти не е имало дори лъх политика.

Посегна към ръката му и лекичко я стисна.

— Сенаторите са просто хора. А хората рядко правят нещата, които трябва. През повечето време правят онова, в което са убедени, или каквото им е наредено, или каквото са ги принудили със заплаха да направят. Подкупи минават от едни ръце в други, но истинските пари в Рим са влиянието и услугите. Имам първото и ми се дължат много услуги. Половината от тези назначения вече са решени в частни срещи. Останалите могат да бъдат спазарени или поискани.

Очакваше той да й отвърне с усмивка, но Брут изглеждаше така, сякаш нещо го боли, и тя пусна ръката му.

— Мислех, че е… различно — пророни той тихо.

Сервилия се разпъваше между желанието да не разбива илюзиите му и настоятелната потребност да го събуди за действителността, преди да го убият.

— Виждаш ли онази затворена сграда? Там римляните отиват да гласуват за сенатори, трибуни, квестори, дори претори. Това е тайно гласуване и те го вземат на сериозно, но винаги се избират едни и същи хора, едни и същи семейства, почти няма промени. Изглежда честно, но гласоподавателите не биха признали случаен човек. Само сенаторите имат достатъчно слава и богатство, за да накарат дори най-незначителните хора в града да повтарят имената им. Всичко е илюзия, но елегантна. Учудващото е, че малко сенатори наистина се опитват да бъдат справедливи, като почтено подобряват живота в града и повишават благосъстоянието на жителите му. — Сервилия посочи сградата на сената. — В тази сграда има велики мъже. Мъже, които издигат града с постиженията си. Повечето останали обаче нямат никаква сила. Използват силата на сената, за да се сдобиват с богатства и по-голям личен авторитет. Това е действителността. Сенатът не е нито лош, нито благословен, а нещо средно, като всичко, с което си имаме работа в този живот.

Брут я гледаше внимателно. Независимо дали го осъзнаваше, или не, но Сервилия не беше толкова уморена от живота, както й се искаше да изглежда. Циничният й по принцип вид беше изчезнал, когато заговори с очевидно отвращение за подкупните сенатори. Майка му не беше обикновена жена, помисли си той не за първи път.

— Разбирам те. Когато се запознах с Марий, той ми заприлича на бог. Дребните неща бяха под него. Срещнах толкова много хора, които не виждаха по-далеч от работата или ранга си, и когато погледна назад, разбирам, че той е имал виждане за града и всичко, което е правил, беше за да го осъществи, независимо какво ще му струва. Рискува всичките си притежания, за да победи Сула, и беше прав! Сула се разположи като цар в Рим веднага щом Марий умря.

Сервилия се огледа бързо да види дали някой не ги е чул и сниши глас.

— Не изричай тези имена толкова високо пред хора, Брут. Двамата може да са мъртви, но раните още не са зараснали и убийците на Сула още не са намерени. Радвам се, че си се запознал с Марий. Той никога не е идвал в къщата ми, но дори враговете му го уважаваха, знам това. Иска ми се да беше имало повече хора като него. — Заговори с по-игрив тон, за да разсее напрежението от сериозната тема. — Нека се поразходим, преди клюкарите да почнат да се питат за какво ли си приказваме. Искам да се изкача по хълма до храма на Юпитер. Сула накара да го построят отново след гражданската война — докара стълбовете от разрушения храм на Зевс в Гърция. Ще принесем жертва там.

— В неговия храм?

— Мъртвите не притежават храмовете. Храмът принадлежи на Рим или на самия бог, ако искаш. Мъжете все се опитват да оставят нещо след себе си. Мисля, че точно заради това ги обичам.

Брут я погледна, отново поразен от чувството, че тази жена е видяла и преживяла няколко живота, в сравнение с неговия, който беше само един.

— Искаш ли да заема пост в някой легион? — попита той.

Безопасната тема изкара усмивка на лицето й.

— Да, точно това трябва да направиш. За какво ми е да ми се дължат услуги, ако никога не ги поискам, нали? Може да изкараш цялата си кариера като центурион, пренебрегван от слепи командири, и да завършиш дните си в някое малко стопанство в едва опитомена нова провинция, принуден да спиш с меча до себе си. Вземи всичко, каквото мога да ти дам. Добре помни, че мога да ти помогна, след като толкова време отсъствах от живота ти. Нали разбираш? Това е дълг, който дължа на тебе, а аз винаги си плащам дълговете.

— Какво си намислила? — запита Брут.

— О, интересът се изостря, нали? Добре. Не ми се иска на сина ми да му липсва амбиция. Да видим. Ти си едва на деветнадесет години, така че религиозните постове засега са изключени. Трябва да е нещо военно. Помпей ще накара приятелите си да гласуват така, както аз искам. Той е стар другар. Крас също ще бъде с мене, защото ми дължи услуги. Цина… не знам, той е… по-отскорошен приятел.

Брут я изгледа учудено.

— Цина? Бащата на Корнелия? Мислех, че е доста стар.

Сервилия се засмя с дълбок гърлен смях.

— Понякога е стар, понякога не е.

Брут стана пурпурен от притеснение. Как щеше да погледне Корнелия в очите?

Сервилия изви пренебрежително устни, без да обръща внимание на смущението му.

— С тяхната подкрепа можеш да получиш командване над хиляда души във всеки от четирите легиона. Какво мислиш?

Брут едва не се препъна. Това, което му предлагаше майка му, беше великолепно. Чак сега разбра, че трябва да престане да се учудва на всяко нещо, което му разкриваше. Сервилия беше наистина необичайна жена, особено пък за майка. Една мисъл го порази и той спря. Тя се обърна и го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Ами бившият легион на Марий?

Сервилия се намръщи.

— Първородните са разпуснати. Дори ако сформират нов легион с това име, няма да са оцелели много от стария. Мисли с главата си, Брут. Всички приятели на Сула ще научат името ти. Късмет ще е да оцелееш дори една година при това положение.

Брут се поколеба. Длъжен беше да попита, иначе винаги щеше да се чуди дали не е трябвало да рискува.

— Възможно ли е все пак? Ако поема риска, могат ли тези хора, за които спомена, да се съберат отново?

Сервилия сви рамене и друг минувач я погледна, запленен за момент. Брут докосна дръжката на меча си и мъжът отмина.

— Ако аз го поискам, могат, но Първородните изпаднаха в немилост. Марий беше обявен за държавен враг. Кой ще дойде да се бие под неговото име? Не, невъзможно е.

— Искам го. Просто името и правото да събера и обуча нови войници. Нищо друго не искам повече от това.

Сервилия го погледна внимателно, право в очите.

— Сигурен ли си?

— Крас, Цина и Помпей могат ли да го направят?

Сервилия се усмихна, още учудена как този младеж може да преминава така лесно от гняв и развеселеност до върховна гордост. Не можеше да му откаже нищо.

— За това ще са необходими всички услуги, които мога да им окажа, но те ми го дължат. Заради собствения ми син няма да ми откажат да възстановят легиона на Първородните.

Брут я прегърна и тя със смях му върна прегръдката, увлечена в порива на щастието му.

— Трябва да събереш ужасно много пари, ако искаш да възкресиш легиона — каза тя, когато той я пусна. — Ще те представя на Крас. Не познавам по-богат, всъщност не мисля, че има някой по-богат от него. Но той не е глупак. Трябва да го убедиш, че златото му ще има възвръщаемост.

— Ще си помисля — каза Брут и погледна към зданието на сената зад тях.

Юлий помнеше какво беше станало с „Акципитер“ и за стотен път се ядосваше от голямата тежест и бавната скорост на римските галери. Когато зората избухна с внезапния блясък на тропика, хората му извикаха от страх, защото видяха недалече от кораба квадратно римско платно. Юлий го гледа почти до пладне, докато не се увери, че разстоянието си остава същото. После намръщено заповяда да изхвърлят товара през борда.

Поне на капитана не му се наложи да стане свидетел на това, защото още седеше вързан на стола в каютата си. Юлий знаеше, че ще изпадне в бяс, когато разбере, затова се налагаше да го обезщетят с част от златото на Целз… ако успееха да си го върнат. Наистина нямаше избор и когато неговите хора изкараха екипажа да им помага да хвърлят ценните стоки в морето, и на него му дожаля. Редките видове дърво заподскачаха върху вълните, но кожите и топовете плат потънаха бързо. Последни изхвърлиха огромните жълти слонски бивни. Юлий знаеше, че са ценни, и искаше да ги задържи, но се налагаше да ги изхвърли и неохотно даде знак да ги пуснат в морето заедно с всичко останало.

После накара войниците да застанат в готовност и се загледа в платното на хоризонта. Ако галерата наближеше, трябваше да оголи кораба от всичко, което може да бъде свалено от него. Но преследващата ги галера ставаше все по-малка и малка и накрая се изгуби в светлата синя шир.

Юлий огледа хората си. Забеляза, че Гадитик не е с тях — беше останал под палубата, когато той даде сигнал да изхвърлят товара. Намръщи се, но реши да не говори с него, за да не влошава ситуацията. В крайна сметка трябваше да продължат изпълнението на първоначалния план. Той беше единствената им надежда. Щеше да плава с „Вентул“ още няколко седмици край брега и да обучава новобранците в морските дела. Искаше му се да си направи корвус, но трябваше да изглеждат като търговски кораб, за да примамят пиратите да ги атакуват. Чак тогава щеше да разбере дали е успял да превърне селяните в легионери, или дали „Вентул“ няма да потъне като „Акципитер“. Стисна зъби и се помоли на Марс. Не биваше да пропуснат шанса си.

Глава 16

Александрия огледа малката стая. Не беше кой знае какво, но поне беше чиста. Не й се струваше редно да заема място в малкото домакинство на Табик сега, когато украшенията, правени от нея, вече носеха печалба. Знаеше, че старият занаятчия би я оставил да живее и занапред у тях, дори да плаща малък наем, ако тя настои, но в претъпканото му жилище на втория етаж едва имаше място за собственото му семейство.

Не им беше казала, че си търси квартира: възнамеряваше да ги изненада с покана за вечеря, когато намери подходящо жилище. Търсенето й беше отнело почти месец. На хазяите сигурно им се струваше странно, че жена, родена като робиня, би отказала нещо, но заради ниския наем, който можеше да си позволи да плаща, й се предлагаха мръсни и влажни стаи или пък такива, гъмжащи от дребни гадинки, с които тя не държеше да се запознава отблизо.

Би могла да си наеме повече от една стая, дори малка собствена къщичка. Изделията й се продаваха толкова бързо, че едва успяваше да ги изработва, и макар че повечето от печалбата отиваше за купуване на нов и по-хубав метал, оставаха достатъчно пари, които всеки месец да прибавя към спестяванията си. Може би това, че беше родена в робство, я беше научило да цени парите и тя с неохота се разделяше дори с най-дребната бронзова монета, която даваше за храна или покрив над главата си. Плащането на висок наем й изглеждаше върховна глупост. По-добре беше да харчи колкото се може по-малко и един ден да си купи собствена къща и да е наистина самостоятелна.

— Ще вземеш ли стаята? — попита жената.

Александрия се поколеба. Изкушаваше се да опита да смъкне още цената, но жената изглеждаше изтощена след цял ден работа на пазара, а и цената беше добра. Нямаше да е честно да се възползва от явната бедност на семейството. Ръцете на жената бяха целите в петна и рани от боята на преждите; Александрия видя и слаби сини следи над окото, когато тя несъзнателно отмести косата си назад.

— Трябва да видя още две стаи утре. Тогава ще ти кажа — отговори Александрия. — Да дойда ли утре вечер?

Жената примирено сви рамене.

— Питай за Атия. Ще съм тук. Нали знаеш, няма да намериш по-добра стая за цената, която даваш. Къщата е чиста и котката лови всички мишки.

Обърна се, за да започне вечерната си работа — приготвянето на храната, която беше донесла от пазара и която бе част от надницата й. Изглеждаше непречупена от мелницата на живота.

Странно беше да видиш свободна жена на ръба на бедността. В имението, където беше работила Александрия, дори робите бяха по-добре нахранени и облечени от тази жена. Беше живот, какъвто никога не бе виждала, и изпитваше странен срам, седнала тук в хубави дрехи, забола една от собствените си сребърни фибули на наметалото си.'

— Ще видя и другите и ще дойда — каза твърдо Александрия.

Атия започна да реже зеленчуците — слагаше ги в желязното гърне на глинената печка, иззидана до стената. Дори ножът, който държеше, имаше острие, тънко колкото пръст — износено, но все още използвано поради липса на друго.

Отвън се чу хор от нестройни викове и едно дребничко момче нахлу през отворената врата и връхлетя право върху Александрия.

— Ей! За малко не ме прегази! — засмя се тя.

Малкият я погледна озадачено. Очите му бяха сини, а лицето му цялото в прах, както и цялото му тяло и дрехите му. Носът му беше подут, със следи от кръв, размазана по бузата.

Атия остави ножа и го прегърна.

— Сега пък какво си направил? — И го тупна с пръст по носа.

Момчето се ухили и се задърпа да се освободи от ръцете й.

— Сбихме се, мамо. Момчетата, дето работят при касапина, ме гониха чак дотук и едното ме удари по носа.

Момчето гледаше майка си с лъчезарно изражение. После бръкна под туниката си и извади две парчета месо, от които още капеше кръв. Майка му изстена и ги грабна със светкавично движение.

— Не, мамо! Мои са! Не съм ги крал. Просто си ги взех.

Лицето на майка му побеля от гняв и тя тръгна към вратата.

Момчето подскачаше колкото може по-високо, за да вземе придобивките си от нея.

— Казвала съм ти да не крадеш и да не лъжеш. Пусни ме. Това трябва да се върне там, откъдето е дошло.

Александрия беше между Атия и вратата, затова излезе на улицата, за да я пусне навън. Група момчета стояха пред къщата и гледаха заплашително. Разсмяха се, когато видяха малкото момче да подскача около майка си, и единият от тях протегна ръка за месото. Атия го плесна в дланта му, без да каже нито дума.

— Много е бърз, признавам. Тедус заръча да ти кажа, че ще повика стражите, ако момчето ти открадне още нещо.

— Няма нужда — изсъска раздразнено Атия и изтри кръвта от ръцете си с парцал, който издърпа от ръкава си. — Кажи на Тедус, че никога не е загубил нещо, което да не му е било върнато, и ще пусна дума хората да не ходят в магазина му, ако извика стражите. Аз сама ще накажа сина си.

— И добре ще направиш — каза момчето.

Атия бързо вдигна ръка и то се дръпна, ухили се и посочи унизеното момченце, което още се държеше за полата й.

— Аз сам ще нашибам с колана си твоя малък Турин, ако го видя близо до магазина. Гледай да не припарва натам.

Атия почервеня от гняв и пристъпи напред, което им даде оправдание да хукнат да бягат, като викаха най-различни обиди.

Александрия се чудеше дали да си тръгне. Сцената, която беше видяла, не й влизаше в работата, но тя беше любопитна да разбере какво ще стане сега, когато майката остане насаме с непрокопсания си син.

Малкото момче подсмърчаше и триеше нос.

— Съжалявам, мамо. Помислих, че ще се зарадваш. Не мислех, че ще ме проследят чак дотук.

— Никога не мислиш. Ако баща ти беше жив, щеше да се срамува от тебе, момче. Щеше да ти каже, че ние никога не крадем и никога не лъжем. А после щеше да ти загрее задника с колана си — е, и аз ще го направя ей сега.

Момчето се задърпа и зарита, но тя стискаше здраво ръката му.

— Той е бил сарафин. Ти казваш, че всички сарафи са крадци, значи и той е бил крадец.

— Да не си посмял да говориш така! — каза Атия с побелели устни.

И без да чака отговор, тръшна сина си на коляното си и му нанесе шест здрави удара. При първите три той се дърпаше, но останалите понесе мълчаливо. Щом тя го пусна, момчето заобиколи двете жени, хукна по тясната уличка и изчезна зад близкия ъгъл.

Атия въздъхна. Александрия стисна нервно ръце, смутена, че е видяла такава интимна сцена. Жената като че ли изведнъж се сети за нея, погледна я и се изчерви.

— Съжалявам. Краде и не мога да го науча, че не бива. Всеки път го хващат, но на следващата седмица пак опитва.

— Турин ли се казва? — попита Александрия.

Жената поклати глава.

— Не. Казват му така, защото семейството ни се премести тук от Турин. По този начин го обиждат, но на него като че ли му харесва. Името му е Октавиан, наречен е на баща си; същински малък ужас. Само на девет години е, но повече се чувства у дома на улиците, отколкото вкъщи. Много се тревожа за него.

Тя погледна Александрия и прецени облеклото й.

— Не би трябвало да те занимавам с притесненията си, но наистина имаме нужда от наема за стаята. Той няма да краде от тебе, а ако го направи, ще го издам, кълна се в честта на семейството си. Ти не знаеш, но във вените му тече добра кръв. На Октавиите и Цезарите, стига тоя малък нехранимайко да го осъзнае.

— Цезарите ли? — попита остро Александрия.

Жената кимна.

— Баба му е родена в семейството на Цезар и се е омъжила в нашето. Без съмнение щеше да се разплаче, ако го види как краде месо от касапина. Искам да кажа, не че те не го познават! Ще му счупят ръцете, ако го направи отново, и какво ще правя тогава?

Сълзи потекоха от очите й. Александрия пристъпи напред и я прегърна през раменете.

— Ела да влезем. Мисля, че ще наема тази стая.

Жената се поизправи и я изгледа.

— Не ми трябва милостиня. Оправяме се, а момчето ще се научи.

— Не е милостиня. Твоята стая е първата чиста стая, когато видях досега, а и аз едно време… работех за едни Цезари преди няколко години. Възможно е да е същото семейство. Почти излязохме роднини.

Жената изтри очи с парцала, после се усмихна и попита;

— Гладна ли си?

Александрия помисли за малката купчинка зеленчуци, които чакаха да бъдат нарязани.

— Вече ядох. Ще ти платя за първия месец и ще ида да си взема нещата. Наблизо е.

Ако вървеше бързо и не се забавеше при Табик, можеше да се върне в новия си дом преди да се мръкне. Може би дотогава щяха да успеят да купят месо с парите от наема.

Сенаторите се размърдаха смутено. Обсъжданията бяха дълги и много от тях вече бяха стигнали до положението, когато започваха да не обръщат внимание на аргументите и просто гласуваха за това, за което се бяха разбрали предварително.

Когато вечерните сенки се удължиха, робите запалиха факлите по стените с помощта на дълги прътове и въздухът между лъскавите стени от бял мрамор се изпълни с лекия дъх на ароматизирано масло. Повечето сенатори, които се бяха събрали тази сутрин, вече си бяха тръгнали — последните гласувания щяха да минат без тях.

Крас се усмихна на себе си, след като се увери, че собствените му поддръжници ще останат, докато факлите не бъдат загасени и дългият присъствен ден не стигне до официалното си закриване с молитвата за благополучие на града. Слушаше напрегнато списъка с назначенията и чакаше онова, което двамата с Помпей бяха включили за гласуване. Почти без да искат, очите му се отклониха към списъка с легионите, изрязан на белия мрамор. На мястото на Първородните сега имаше празно пространство. Щеше да му е приятно да отчупи още едно парченце от наследството на Сула дори ако старата му приятелка не го беше помолила.

При тази мисъл погледна към Цина и очите им се срещнаха за миг. Цина кимна към списъка с легионите и се усмихна. Крас отвърна на усмивката му и огледа побеляващата коса на приятеля си. Със сигурност Сервилия не би могла да предпочете такъв повяхващ старец пред него, нали? Само мисълта за нея размърда кръвта му и го накара да пропусне края на гласуването. Загледа как гласува Цина и после вдигна ръка заедно с него.

Още сенатори станаха и си тръгнаха — кои при семействата си, кои при любовниците си. Крас загледа как Катон надига тежкото си тяло от седалката. Мъжът беше близък до Сула и щеше да му стане неприятно, като разбере, че е пропуснал следващото гласуване. Крас се опита да не показва удоволствието си, когато Катон се приближи и мина покрай него, увлечен в разговор. По-лесно щеше да е, след като поддръжниците на Сула си отидеха, но дори и ако всички останеха в сградата, той, Цина и Помпей щяха да успеят да прокарат предложението си, въпреки че възстановяването на легиона на Първородните щеше да ги вбеси. Напомни си да благодари на Сервилия за тази идея, когато я срещне следващия път. Може би някой малък подарък, с който да изрази възхищението си.

Помпей стана, за да отговори на въпрос относно новия командир на един легион в Гърция. Говореше със завладяваща увереност за новите хора, докато ги препоръчваше на сената. Крас беше чул, че имало второ въстание, а загубите означаваха шансове за приятели и роднини на мъжете в сенатската зала. Тъжно поклати глава, като си спомни деня, когато Марий беше прокарал насила гласуването, отстраняващо Сула от Рим, за да победи Митридат първия път. Ако Марий сега беше тук, щеше да ги накара да направят нещо. Но тези глупаци спореха и разискваха по цели дни, а трябваше да развъртят един-два от скъпоценните си легиони и да подкрепят онези, които се биеха в Гърция.

Крас се усмихна кисело — и той беше от дискутиращите глупаци. Последното въстание беше довело до гражданска война и диктатура. Нито един от пълководците в тази зала не се осмеляваше да излезе й да се предложи от страх, че другите ще се обединят срещу него. Не искаха втори Сула и в крайна сметка не правеха нищо. Дори Помпей изчакваше, а той беше почти толкова самоуверен, колкото и Марий. Самоубийство щеше да е да се предложи сам, както бяха направили Марий и Сула. Имаше твърде много злоба и завист сред тях, за да оставят някого да победи Митридат. Грешка на Сула, че го беше оставил свободен първия път. Никога не бе правил нищо както трябва.

Помпей си седна и гласуването мина бързо. Остана само последният въпрос от дневния ред, предложен от Крас и подкрепен от Помпей. Засега бяха оставили името на Цина извън протокола, защото се носеха слухове, че бил замесен в отравянето на Сула. Безпочвени слухове, разбира се, но никой не можеше да запуши устите на римските клюкари.

За миг Крас се запита дали наистина са безпочвени, но отхвърли тази мисъл. Той беше практичен човек, а Сула и миналото си бяха отишли. Ако дъщерята на Цина не беше отхвърлила предложението на Сула да му стане любовница, както беше чувал да се шепне, имаше сигурни доказателства, че боговете гледат благосклонно на дома на Цина… или може би на Цезарите. В крайна сметка, на един от двата.

Беше чул, че продължават да търсят роба, внесъл отровата, но още нищо не се знаеше — нито дори кой е поискал смъртта на Сула. Крас огледа полупразната зала. Можеше да е всеки от тях. Сула си беше създал много врагове с абсолютната си липса на предпазливост. А предпазливостта трябваше да е първото правило на политиците, помисли Крас. Второто правило трябваше да е да избягват привлекателни жени, които им искат услуги, но пък човек няма твърде много шансове за наслада в живота си, а и Сервилия му беше оставила някои спомени, които му бяха извънредно ценни.

— Възстановяване на легиона на Първородните в списъка на легионите — обяви говорителят и Крас седна по-изправено и се съсредоточи.

— Позволение да набира новобранци, да ги обучава, да приема клетвата им и да посочва офицери под ръководството на сената да се даде на Марк Брут от Рим — продължи говорителят монотонно, в контраст с развълнувания шепот, който се разнесе сред останалите в залата стотина сенатори.

Един от привържениците на Сула веднага излезе, без съмнение за да повика приятелите си да гласуват. Помпей се намръщи, когато видя Калпурний Бибул и двама други да стават, за да се изкажат по темата. Бибул беше яростен поддръжник на Сула и още се кълнеше, че убийците му ще бъдат разпънати на кръст, когато ги пипне.

Изглежда, си бяха наумили стария номер. Един след друг щяха да говорят пред сената, докато свърши сесията или поне докато достатъчно техни поддръжници не се върнат, за да гласуват „против“. Ако предложението бъдеше оставено за следващата сесия, можеше изобщо да не гласуват по него.

Крас погледна обезпокоено към Цина. За негово учудване старият мъж му намигна и Крас се отпусна и се настани удобно на мястото си. Парите бяха мощен лост; той го знаеше не по-зле от другите. За да спечелят гласуването, поддръжниците на Сула трябваше да започнат да се изказват, но говорителят изреди подробностите на предложението, без нито веднъж да погледне към тях, макар да се опитваха да привлекат вниманието му.

Щом изреди всички подробности, говорителят веднага обяви гласуване. Един от привържениците на Сула изруга високо и излезе от залата, което беше сериозно нарушение. Гласуването мина лесно и сесията беше закрита. По време на финалната молитва Крас погледна крадешком към Помпей и Цина. Трябваше внимателно да подбере подаръка си за Сервилия. Без съмнение и тези двамата имаха същата идея.

Глава 17

Юлий чакаше в тъмния трюм, изтеглил меча си. Всички мълчаха в очакване на сигнала и в тази необичайна тишина поскърцването на гредите на „Вентул“ им се струваше като шепот на ниски гласове над пляскането на вълните в борда.

После чуха пиратите над тях да се смеят и ругаят, докато привързваха бързата си трирема към „Вентул“ и се изсипваха на палубата му, без да срещнат съпротива. Юлий се напрягаше да чуе всеки звук. Беше нервен момент за всички, но най-опасно бе за онези, които бяха останали горе, където можеха да ги убият за назидание или просто от жестокост. Отначало Юлий беше изненадан, че екипажът на „Вентул“ иска да бъде на палубата, когато пиратите ги нападнат. Първоначалните им подозрения и гневът им срещу неговите войници бяха изчезнали, когато той им обясни плана да нападне пиратите, и Юлий вярваше в ентусиазма им. Голямо удоволствие им беше доставило да изберат онези, които да останат горе за първия сблъсък, и Юлий беше осъзнал, че за тези мъже шансът да се сразят с пиратите, от които се страхуваха и които мразеха, щеше да е възможност, единствена за цял живот. Търговски кораб като „Вентул“ винаги трябваше да бяга, за да се спаси, и през годините много моряци от екипажа му бяха загубили приятели заради Целз и другите като него.

Въпреки това беше оставил Пелитас и Пракс с тях, преоблечени в раздърпани дрехи. Не му се искаше да поверява живота си на непознати, а пък и те двамата щяха да успеят да дадат сигнала, ако екипажът ги предадеше. Предпочиташе да не оставя нищо на случайността.

Гласовете се чуваха приглушено над главите им. Неговите хора бяха притиснати нагъсто и не се осмеляваха дори да шепнат. Не се знаеше колко врагове са на палубата. Пиратските екипажи обикновено бяха по-малки от тези на римските галери, рядко повече от тридесет души, но Юлий бе видял многолюдните палуби на двата кораба, които потопиха „Акципитер“, и знаеше, че не може да разчита само на числено превъзходство. Трябваше да ги изненада, за да е сигурен. Заедно с останалите от екипажа, цели петдесет души чакаха с него. Юлий беше оставил моряците сами да си изберат оръжия и най-доброто, което можа да измисли, беше да ги разпредели сред собствените си войници, за да предотврати по този начин внезапна атака откъм тила, когато пиратите се изсипеха на палубата.

Един моряк седеше близо до него, стиснал ръждясал железен прът. У него не се долавяше никакъв намек за измама, доколкото виждаше Юлий. Както и другите, мъжът беше вперил поглед в тъмните дъски, през чиито цепнатини навлизаше слънчевата светлина — широки златни лъчи, които се въртяха и бляскаха от прах. Лъчите се движеха почти хипнотично, докато „Вентул“ се люлееше над вълните. Отгоре се чуха още гласове и Юлий се напрегна; гледаше светлината, блокирана от движещите се сенки, чуваше скърцането на дъските под тежестта на хората.

Беше изчакал възможно най-дълго, преди да слезе при другите: искаше да види със собствените си очи как действат пиратите — за следващия път. За да накара нещата да изглеждат истински, трябваше да заповяда гребците на „Вентул“ да гребат бързо, но беше готов да даде заповед да объркат ритъма, ако пиратите не успееха да скъсят разстоянието. Не стана нужда — колкото повече напредваше денят, толкова повече се скъсяваше разстоянието между вражеския кораб и „Вентул“.

Когато двата кораба се бяха сближили достатъчно, за да си преброят греблата, Юлий слезе долу, за да се присъедини към хората си. Притесняваше се най-вече от предположението, че врагът ще използва тренирани гребци, както беше направил Целз. Ако бяха наемници, сигурно нямаше да бъдат приковани към пейките, и мисълта, че пиратите могат да включат в нападението и яките гребци, го тревожеше. Това щеше да означава катастрофа. Беше видял, че вражеският кораб има на носа таран, който можеше да се забие във „Вентул“, ако пиратите налетяха право срещу тях, но предположи, че няма да го използват, а ще ги нападнат на абордаж. Без съмнение се чувстваха сигурни далеч от брега и патрулиращите галери; затова можеха да си позволят да отделят време, за да плячкосат товара, а и дори да си присвоят „Вентул“, вместо да го потопят. В края на краищата пиратите нямаха корабостроителници. Надяваше се, че са прехвърлили малко хора на палубата на „Вентул“. Никой кораб не можеше да избяга, ако екипажът му е здраво вързан, а той искаше пиратите да си помислят точно това. Потеше се от притеснение и чакаше сигнала. Безброй неща можеха да се объркат.

Духаше силен вятър и пръскаше ситни капчици солена вода по лицата на екипажа на „Вентул“ и на похитителите. Част от моряците се бяха предали веднага, бяха викнали на гребците да спрат и бяха спуснали платното и сега „Вентул“ подскачаше по вълните. Пелитас дръпна Пракс да седне до него — чуваше смеха на пиратите, които се прехвърляха на пленения кораб — и се усмихна: очакваше момента на контраатаката. Юлий беше казал да изчакат, докато враговете разделят силите си между двата кораба, но беше невъзможно да преценят колко души имат в резерва нападателите. Пелитас реши, че ще извика, когато двадесет мъже се прехвърлят на техния кораб. Ако бъдеха повече, нямаше да успеят да отблъснат първата атака, а битка на палубата беше последното, което би искал. Прекалено много новаци имаше сред хората на Юлий и ако пиратите не се предадяха бързо, битката щеше да се обърне и те щяха да загубят всичко.

Първите десет от враговете стъпиха на палубата на „Вентул“. Движеха се като бойна единица, предпазвайки се взаимно от внезапен удар. Разпръснаха се сред насядалия екипаж. От коланите им висяха въжета — бяха се приготвили да вържат пленниците. Без съмнение тези десетимата бяха най-добрите бойци, ветерани, които си знаеха работата и можеха да се измъкнат от всяка трудност. На Пелитас му се щеше Юлий да им беше позволил да вземат мечовете си на палубата. Чувстваше се гол без оръжие.

Пиратите почнаха да връзват моряците и той се поколеба. Само с десет пирати на палубата беше твърде рано да дава сигнал, но нападателите работеха бързо и ако вържеха всички, те нямаше изобщо да са от полза, когато започнеше боят. Видя още четирима да се прехвърлят през перилата на „Вентул“ и погледна сериозното лице на мъжа, който приближи към него с въже в ръцете. Четиринадесет стигаха.

— „Акципитер“! — изрева старият войник и скочи на крака.

Пиратът се стресна и изкрещя нещо в отговор, и тогава люковете се отвориха с трясък и римските легионери изскочиха, облечени в блестящи под слънцето брони.

Челюстта на мъжа до Пелитас увисна. Без да се колебае, Пелитас скочи на гърба му, стисна със свит лакът гърлото му и дръпна с всичка сила. Мъжът залитна, но не падна, успя да извърти меча си и го заби в гърдите му. Римлянинът се строполи в агония.

Юлий водеше атаката. Уби първия, когото видя, и изруга, понеже Пелитас бе извикал много рано: стрелците още бяха на другия кораб и рояк стрели осея палубата и уби един от вързаните моряци. Нямаше начин да се спасят без щитове и Юлий само можеше да се надява, че атаката му няма да пропадне. Неговите хора никога не бяха посрещали нападение, а това беше трудно дори за опитните войници, когато инстинктът им подсказваше да се снишават и да се крият. Острието му срещна вражески меч, той го отби, замахна отстрани и просна пирата на палубата. Бързо мушване в оголеното гърло и всичко свърши.

Огледа се за миг. Повечето пирати на борда на „Вентул“ бяха повалени. Неговите хора се биеха добре, но двама бяха улучени от стрели и виеха от болка.

Една бръмчаща стрела го улучи в гърдите, отхвърли го на крачка назад и падна на палубата. Бронята го беше спасила.

— На абордаж! — изрева той и мъжете скочиха заедно с него към пиратския кораб.

Пресрещна ги поредният облак стрели. Причиниха незначителни щети и Юлий благодари на боговете за дебелите римски брони.

Скочи на перилата на „Вентул“, подкованите му с желязо сандали се хлъзнаха по дървото, после стъпи на неприятелския кораб, падна, изруга и отби един замахнал към него меч с ръка. Мечът му беше под него и трябваше да се претърколи, за да го вдигне. Второ острие го удари в рамото и се отплесна от бронята.

Римляните изреваха, когато го видяха да пада, и започнаха дива сеч. Скачаха на палубата на неприятелския кораб, без да се пазят, и изтласкваха пиратите оттатък Юлий. Гадитик го хвана за ръката и го изправи.

— Дължиш ми още един живот — изръмжа старият войник.

Двамата се втурнаха към средата на палубата.

Юлий се хвърли срещу един пират и замахна с меча си. Очакваше париращ удар, но вместо това мъжът отстъпи назад и пусна меча си на палубата. Юлий полека сниши тежкия си меч към гърлото му и той ужасено извика:

— Милост!

Юлий замря и рискува още един светкавичен оглед наоколо. Пиратите отстъпваха. Много от тях бяха мъртви, а останалите бяха вдигнали ръце и молеха за милост. Мечове дрънчаха, хвърлени на палубата, стрелците пускаха лъковете на дъските.

Сърцето му затуптя гордо. Неговите новобранци стояха с блестящи брони и с изтеглени мечове, застанали в първа позиция. Изглеждаха напълно като отделение от легион — сурови и дисциплинирани.

— Стани — обърна се той към падналия мъж. — Конфискувам този кораб в полза на Рим.

Оцелелите пирати бяха вързани с въжетата, които бяха приготвили за екипажа на „Вентул“. Всичко стана бързо, макар че Юлий трябваше да нареди един от екипажа да бъде наказан, защото срита доскорошния си противник в главата, докато го връзваха.

— Десет удара за този войник — каза Юлий твърдо.

Неговите хора сграбчиха войника. Моряците от екипажа на „Вентул“ зяпнаха. Юлий ги изгледа и ги накара сведат очи — знаеше, че е важно да приемат заповедите му. Ако останеше на тях, може би щяха да убият пленниците, да ги насекат на парчета, да си върнат годините на омраза в оргия на мъчения и насилие. Юлий тъкмо щеше да заповяда да освободят гребците, които сигурно примираха от ужас долу на своята палуба, когато някой извика:

— Господарю, ела!

Пракс държеше Пелитас — затискаше с ръце раната в гърдите му. Кръв обагряше устата на приятеля му и още щом видя това, Юлий разбра, че няма надежда. Кабера би могъл да го спаси, но Кабера не беше тук. Пелитас се давеше, очите му бяха изцъклени. Всеки накъсан дъх изкарваше от устата му още кръв. Юлий клекна до двамата. Дойдоха още хора. Гледаха умиращия, застанали неподвижно във внезапно настъпилата дълбока тишина. Секундите като че ли бяха спрели хода си, но накрая мъчителното дишане престана и очите застинаха в стъклена неподвижност.

Юлий стана и без да откъсва поглед от тялото на приятеля си, каза:

— Помогнете на Пракс да го отнесе долу. Няма да хвърля наш боец в морето заедно с пиратите.

Обърна се и се отдалечи, без да каже нищо повече. От всички римляни само хората от „Акципитер“ разбираха защо изражението му трябва да е толкова студено: командирът не бива да показва слабост пред войниците си. Вече никой от тях не съмняваше кой ги предвожда. Дори Гадитик стоеше, навел глава, докато Юлий минаваше покрай него.

Вечерта излезе при другите войници от „Акципитер“ и всички заедно пиха в чест на Пелитас, който беше стигнал края на своя път.

Преди да си легнат, Гадитик излезе заедно с Юлий на осветената от луната палуба на „Вентул“. Двамата мълчаха, изгубени в спомени, но когато стигнаха началото на стълбите, водещи надолу, Гадитик го хвана за ръката.

— Ти командваш тук.

Юлий се обърна към него, изгледа го твърдо и каза само:

— Знам.

Гадитик се усмихна някак насила.

— Когато падна… едва тогава го разбрах. Всички тръгнаха след тебе, без да чакат заповед. Мисля, че ще те последват навсякъде.

— Иска ми се да знаех накъде ги водя — тихо каза Юлий. — Може би някои от хората, които пленихме, ще имат представа къде е Целз. Ще разберем на сутринта. — Погледна към мястото на палубата, където беше паднал Пелитас. — Пелитас щеше много да се смее, ако ме беше видял как се подхлъзвам. Смешно щеше да е да умра така.

И се засмя безрадостно. Смелата му атака да завърши с падане право в краката на врага. Гадитик не се засмя. Тупна го по рамото, но младият мъж като че ли не усети.

— Той нямаше да умре, ако не бях поискал да намеря Целз. Всички вие сега щяхте да сте вече в Рим и имената ви щяха да бъдат изчистени.

Гадитик го хвана за рамото и леко го обърна към себе си.

— Нали тъкмо ти каза, че няма смисъл да се тревожим заради онова, което можело да бъде? Всички искаме да върнем нещата и да сме били по-разумни, но не става така. Имаме един шанс, дори ако светът се крепи на него. Можеше да не водя „Акципитер“ покрай онзи бряг, но ако не бях го повел, кой знае? Може би щях да се разболея или може би щяха да ме намушкат в някоя кръчма, или щях да падна по стълбите и да си счупя врата. Просто няма смисъл да се тревожиш за това. Приемаме всеки ден така, както дойде, и вземаме най-добрите възможни решения.

— А ако свършат зле? — измърмори Юлий.

Гадитик вдигна рамене.

— Обикновено обвинявам боговете.

— Вярваш ли в тях?

— Не можеш да управляваш кораб, без да знаеш, че има нещо повече от хора и подводни скали. А храмовете… винаги съм искал да си осигуря безопасност с принасяните жертви. На никого не вреди, пък и знае ли човек?

Юлий се усмихна на тази практична философия.

— Надявам се… че отново ще видя Пелитас.

Гадитик кимна и каза:

— Всички ще го видим, но не сега.

Свали ръка от рамото на Юлий и заслиза надолу.

Останал сам, младият мъж обърна лице към морския вятър, затвори очи и стоя така дълго.

На следващата сутрин Юлий раздели хората си на два екипажа. Изкушаваше се да заеме капитанския пост на по-бързия пиратски кораб, но се довери на инстинкта си и го повери на собственика на „Вентул“ — Дур. Той беше пропуснал битката, заключен в каютата си, но когато разбра какво става, престана да оплаква изхвърления през борда товар. Мразеше пиратите, както и всеки друг от екипажа, и му достави огромно удоволствие да ги види вързани, както той беше седял вързан само допреди няколко часа.

Когато Юлий му обясни предложението си, Дур помисли, после стисна ръката му, за да запечатат сделката.

— Двата кораба са мои, след като намериш онзи, когото търсиш?

— Освен ако някой от тях не бъде потопен, когато атакуваме Целз. На моите хора ще им трябва кораб, за да се върнат в Рим. Бих искал да се върнат с кораба на Целз, но този пират си знае работата и няма да е лесно да го победим… ако изобщо го намерим — отговори Юлий. Питаше се доколко може да вярва на капитана на „Вентул“.

За да е сигурен в лоялността му, щеше да позволи само няколко души от екипажа на „Вентул“ да отидат с Дур на другия кораб. Останалите щяха да са от неговите легионери, та капитанът да си има едно наум.

Дур изглеждаше доволен и може би наистина беше. Продаването на пленения кораб щеше да му донесе много по-голяма печалба от товара, който беше загубил, макар че беше изстенал, когато узна, че е била изхвърлена и слоновата кост.

Основният проблем беше какво да правят с пиратите, оцелели в битката. По заповед на Юлий ранените бяха хвърлени през борда заедно с мъртвите. Сами си бяха избрали начина на живот и той не прояви никакво съчувствие към виковете им за милост. Останаха още седемнадесет, които трябваше да бъдат пазени ден и нощ. Юлий стисна зъби. Съдбата му зависеше изцяло от него самия.

Заповяда да довеждат пиратите един по един в каютата на капитана, където се беше разположил спокойно зад тежката маса. Двама от хората му държаха здраво всеки, когото вкарваха вътре — Юлий искаше пиратите да се чувстват безпомощни и гледаше възможно най-сурово и жестоко. Бяха казали, че капитанът им бил убит в боя, но Юлий се съмняваше — сигурно се криеше сред пленниците и се молеше никой да не го познае.

— Два въпроса — каза той на първия. — Ако отговориш, ще живееш. Ако не — отиваш при акулите. Кой е капитанът ви?

Мъжът плю на пода пред краката му и отмести поглед, сякаш нищо не го интересуваше.

— Къде е Целз? — продължи Юлий.

Никакъв отговор — но Юлий забеляза, че пленникът започва да се поти.

— Добре — каза той тихо. — Хвърлете го на акулите и ми доведете следващия.

— Слушам — отговориха в един глас войниците.

Тогава като че ли мъжът оживя — започна да се бори и да вика диво, докато го мъкнеха към перилата. Единият от новобранците извади нож от пояса си и другият го погледна въпросително. Първият сви рамене и преряза въжетата, стегнали ръцете на пирата, преди да го метнат през борда.

После прибра камата си и двамата загледаха как пиратът отчаяно пляска във водата.

— Реших, че трябва да му се даде шанс — каза войникът, който беше прерязал въжетата.

Три тъмни сенки се насочиха към гърчещия се човек: акулите следваха двата кораба още откакто първите тела бяха хвърлени през борда. Пиратът ги видя и полудя, запляска и зарита още по-силно и водата около него стана на пяна. После внезапно изчезна във вълните.

Двамата войници се обърнаха и тръгнаха да доведат на разпит следващия.

Вторият изобщо не можеше да плува и потъна. Третият ги ругаеше през целия път, при разпита и докато го хвърляха през борда, чак докато не потъна. Още акули се бяха събрали във водата и се блъскаха в кървавата пяна в яростна битка за храна.

Четвъртият проговори веднага щом Юлий зададе въпросите си.

— Така и така ще ме убиеш — каза той.

— Не и ако ми кажеш каквото искам да знам — отговори Юлий.

Мъжът се отпусна облекчено.

— Аз съм капитанът. Нали няма да ме убиеш?

— Ако ми кажеш къде е Целз, имаш думата ми.

— Зимува в Самос, в Азия. Чак оттатък Гръцко море.

— Не знам къде е — каза Юлий със съмнение.

— Това е голям остров край брега. Близо до Милет. Римските кораби не патрулират около него, но ние ходим там. Казвам ти истината!

Юлий му повярва и кимна.

— Чудесно. Значи отиваме там. Колко е далече?

— Един месец плаване, най-много два.

Юлий се намръщи. Трябваше да спрат някъде за провизии, а това означаваше повече път. Вдигна поглед към двамата войници.

— Хвърлете другите на акулите.

Пиратският капитан се намръщи.

— Но не и мене. Каза че няма да ме убиеш.

Юлий бавно се изправи.

— Заради твоите хора загубих добри приятели, както и цяла година от живота си.

— Ти ми даде дума! Трябвам ти, за да те заведа дотам. Не можеш да намериш острова без мене — викна мъжът. Гласът му трепереше от страх.

Все едно не го е чул, Юлий се обърна към войниците, които го държаха за ръцете.

— Засега го заключете някъде.

Остана сам в каютата и се заслуша как хората му измъкват останалите пирати и ги хвърлят през борда. Накрая шумът окончателно затихна и той отново чу скърцането и стоновете на кораба. Мислеше, че ще изпита срам или угризения заради дадената заповед, но за своя изненада не установи нищо подобно. После залости вратата, за да може да оплаче Пелитас насаме.

Глава 18

Александрия въздъхна раздразнено, когато видя, че фибулата й я няма при дрехите, които беше сгънала снощи. Бърз оглед в съседните стаи показа, че Октавиан е излязъл рано, и тя стисна зъби и излезе, за да отиде в работилничката на Табик. Не се ядосваше толкова заради скъпото сребро или дори заради многото часове, които беше прекарала над оформянето и полирането на фибулата. Тя беше единствената, която бе направила за себе си, и много хора, които идваха да купят нещо от Табик, я бяха видели. Украшението представляваше орел, какъвто не би избрала за собствената си наметка, ако не беше станал символ на римските легиони, и следователно бе нещо, което всички харесваха. Предимно офицери я спираха и я питаха за фибулата, а сега да я открадне някакво нахално хлапе… това я караше да стиска и отпуска юмруци, докато вървеше. Наметалото й все се свличаше и трябваше да го придърпва именно поради липсата на придържащата го фибула.

Момчето бе не само крадец, ами и, глупак. Как можеше да се надява да не го хванат? Много възможно — и много тревожно — беше предположението, че е толкова свикнало с наказанията, че не им обръща внимание, че иска да взема каквото му попадне и да си го задържи. Александрия тръсна раздразнено глава и замърмори какво ще го направи, като го хване. Малкият нямаше срам дори от майка си — нали беше видяла как се държи, когато момчето на касапина дойде да си прибере откраднатото месо.

Може би щеше да е по-добре да не споменава за това пред Атия. Мисълта да види унижение в очите й беше болезнена — а и дори след по-малко от седмица в новата си стая Александрия беше започнала да харесва тази жена. Тя си имаше гордост и някакво достойнство. Жалко, че тези качества не бяха преминали у сина й.

В края на размириците преди две години работилницата на Табик беше понесла доста щети. Александрия му беше помогнала да я възстанови, дори научи малко дърводелство, докато той поправяше вратата и работния тезгях. Препитанието му беше спасено от навременното прибиране на всички ценни метали в жилището му на горния етаж, добре барикадирано срещу бандите обирджии, които бяха вилнели из улиците на изпадналия в хаос град. Александрия дължеше много на този човек — не само защото я беше приютил при семейството си през най-лошия период на бунтовете. Имаше дълг към Табик и се бе заклела да го изплати…

Щом отвори дъбовата врата, чу крясък. Очите й блеснаха доволно, когато видя кого държи Табик. Беше Октавиан — Табик го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Момчето видя Александрия и се облещи.

— Няма да повярваш какво се опита да ми продаде — каза Табик.

Октавиан се задърпа още по-силно, изви се и го ритна по ръката.

Табик все едно не забеляза.

— Къде ми е фибулата, крадецо малък? — запита тя.

Табик отвори шепата си и й показа сребърния орел. Тя го взе и веднага го забоде на мястото му.

— Влиза тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и ми иска да му определя цена! — сърдито каза Табик.

Той беше абсолютно честен и мразеше хората, които смятат кражбата за лесен начин на живот. Раздруса Октавиан още веднъж. Момчето хленчеше и риташе и се мъчеше да избяга.

— Какво да правим с него? — попита бижутерът.

Александрия се замисли. Колкото и да се изкушаваше да набие малкия крадец, знаеше, че вещите й могат във всеки момент да изчезнат. Трябваше й по-трайно решение.

— Мисля, че мога да убедя майка му да го пусне да работи за нас — каза тя.

Табик отпусна ръка и Октавиан стъпи на пода. И веднага захапа ръката му. Табик пак го вдигна и момчето пак зарита в безсилен гняв.

— Глупости! Това момченце не е човек, а животно! — Табик гледаше белите следи от зъби по кокалчетата си.

— Може да се научи, Табик. Октавиан няма баща, а като гледам по какъв път е тръгнал, няма да доживее да порасне. Нали каза, че ти трябва момче да се занимава със заготовките, а и винаги има какво да се разчиства тук, и поръчки трябва да се разнасят…

— Неща! — изскимтя Октавиан.

Табик го изгледа и изсумтя.

— Кльощаво е като мишка. Никаква сила няма.

— На девет години е, Табик. Какво очакваш?

— Ще избяга веднага щом вратата се отвори — продължи старецът.

— Ако избяга, ще ти го доведа пак. Все някога трябва да се върне вкъщи, а аз ще го чакам там, ще го натупам и ще го върна тук. Ако стои тук, няма да се забърква в неприятности и ще е полезен и на двама ни. Вече не си млад, а той може да ни помага при коването.

Табик отново пусна Октавиан да стъпи на пода. Този път момчето не го ухапа, а загледа предпазливо как двамата възрастни обсъждат бъдещето му така, все едно го нямаше.

— Колко ще ми плащаш? — попита накрая сърдито и избърса сълзите от очите си с мръсните си пръсти, от което лицето му се изцапа още повече.

Табик се засмя.

— Да ти плащам ли! — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Момче, трябва да се научиш какво е търговията. Ти би трябвало да ми плащаш.

Октавиан изригна поток ругатни и се опита да го ухапе пак, но бижутерът го плесна, без дори да го погледне, и продължи:

— Ами ако открадне?

Александрия виждаше, че предложението й започва да му допада. Но кражбите наистина бяха проблем. Ако Октавиан изчезнеше със среброто или още по-зле — с малкия запас от злато, който Табик държеше заключен, това щеше да навреди на всички. Тя си наложи възможно най-строгото изражение, хвана брадичката на Октавиан и обърна лицето му към себе си.

— Ако открадне — каза тя и се взря строго в очите му, — ще го продадем като роб, за да плати дълга си. И майка му ще продадем.

— Няма! — викна невярващо Октавиан и спря да се дърпа.

— Не се занимавам с благотворителност, момче. Откраднеш ли — продавам те — отвърна твърдо Табик.

И намигна на Александрия над главата на Октавиан.

— Да, всички дългове се плащат — съгласи се тя незабавно.

Зимата беше дошла внезапно и Тубрук и Брут бяха с тежки наметала. Насичаха стария дъб на цепеници, за да ги извозят до имението. Рений като че ли не усещаше студа и беше оставил чукана си оголен на вятъра — нали беше далеч от очите на непознати. Беше довел един млад роб от имението да му подава дървата, за да ги цепи. Момчето не беше проговорило и дума, откакто дойде, и гледаше да е по-далече от брадвата на Рений. И от време на време се подсмихваше, като го гледаше как размахва брадвата с една ръка. Брут познаваше добре стария гладиатор и чакаше с безмълвно одобрение това, което непременно щеше да последва, ако Рений беше видял подхилкванията на момчето. Работеха здравата и дъхът им излизаше в зимния въздух на замръзнали облачета.

— Това, което ме притеснява най-много, е дългът към Крас — каза Брут на Тубрук, когато спря да си поеме дъх. — Дори само казармите струват четири хиляди ауреуса.

— Какво очаква в замяна? — попита Тубрук и също отпусна брадвата.

Брут вдигна рамене.

— Каза да не се тревожа, което означава, че не мога да спя от притеснение. Оръжейникът, когото нае, направи повече оръжия, отколкото са хората ми… даже след като претръсках цял Рим за новобранци. Както предполага моят центурион, трябва да работя години дори само за да му платя мечовете.

— Такива суми не са много за Крас. Разправят, че можел да купи половината сенат, ако иска — каза Тубрук.

Вятърът въртеше листа около тях. Студеният въздух хапеше гърлата им със студ, който им доставяше почти удоволствие.

— Знам. Майка ми казва, че той вече притежава голяма част от Рим — повече, отколкото знаел за какво да използва. Всичко, което купува, дава печалби, а това е още една причина да се питам каква му е ползата да купи легиона на Първородните.

Тубрук поклати глава и пак вдигна брадвата.

— Той не е купил нито легиона, нито тебе. Дори недей да мислиш така. Първородните не са къща или украшение — само сенатът може да ги командва. Ако мисли, че си създава собствен легион, трябва да му кажеш да сложи ново знаме в списъка с легионите.

— Не е казал такова нещо. Само подписва сметките, които му пращам. Майка ми мисли, че се надява да си осигури одобрението й с пари. Искам да го питам, но ако се окаже истина, тогава какво? Няма да продавам майка си на този мъж, нито на никой друг… но трябва да имам легиона на Първородните.

— На Сервилия няма да й е за пръв път — засмя се Тубрук.

Брут внимателно подпря брадвата си на един пън, пристъпи към Тубрук и старият гладиатор замря, като видя свитите му вежди.

— Да не съм чул това втори път, Тубрук — студено каза Брут.

Гласът му беше леден като вятъра, който се увиваше около тях.

Очите му бяха пронизващи.

— Напоследък много говориш за нея. Не съм те учил да си покорен. Нито аз, нито Рений.

Рений само изсумтя и изрита поредната цепеница. Неговата купчина цепеници беше наполовина колкото техните, макар че му беше струвала повече труд.

Брут поклати глава.

— Тя ми е майка, Тубрук!

— Но ти не я познаваш, момче. Просто искам да внимаваш.

— Внимавам достатъчно — каза Брут и пак хвана брадвата.

Почти час тримата работиха мълчаливо; малката ръчна количка отдавна беше натоварена. Накрая, като видя, че Брут няма да проговори, Тубрук преглътна раздразнението си и попита, без да го поглежда:

— Ще отидеш ли на плаца заедно с другите?

Знаеше отговора, но това поне беше безопасна тема, за да продължат разговора. Всяка година през зимата всички момчета, навършили шестнадесет години, отиваха на Марсово поле, където новите легиони забиваха знамената си. Само сакатите и слепите бяха освободени. Току-що възстановеният в списъците на сената легион на Първородните се състезаваше, за да забие своя орел редом с другите.

— Ще трябва — отвърна Брут неохотно.

Намръщеното му лице се отпусна.

— Заедно с войниците от другите градове там ще има почти три хиляди души. Някои от тях ще сключат договор с Първородните. А аз трябва да набера хора, и то бързо. Казармите, които купи Крас, са още празни.

— Колко имаш досега? — запита Тубрук.

— Със седмината, които дойдоха вчера, почти седемдесет. Обаче трябва да ги видиш, Тубрук.

Младият мъж погледна в далечината — представяше си лицата им.

— Мисля, че всеки, който е оцелял в битката срещу Сула, се е записал. Някои са се препитавали с какво ли не и просто са зарязали всичко и са тръгнали, когато са чули, че Първородните се сформират отново. Други пазеха къщи и храмове — и и те дойдоха, щом чуха. Само заради паметта на Марий.

Спря за миг и гласът му стана остър.

— Майка ми имаше пазач, бивш опций при Първородните. Помоли я да го пусне и тя се съгласи. Ще помага на Рений да тренира новаците, след като ги наберем.

Тубрук се обърна към Рений.

— Ще отидеш ли с тях?

Рений остави брадвата си.

— Нямам бъдеще като секач, момче. Моята работа е по-друга.

— Опитай се поне да не убиеш някого — изсумтя Тубрук. — Достатъчно работа ще имаш: не са много онези, които си мечтаят да влязат в легиона на Първородните.

— Ние имаме история — отвърна Брут. — Новите легиони, които събират другите, няма да могат да се равняват с нас.

Тубрук го изгледа остро.

— Срамна история, биха казали някои. Не ме гледай така сърдито — това говорят хората. Сигурно са ви белязали като легиона, който е загубил града. Ще ти е трудно.

Огледа купчините цепеници и пълната количка и кимна.

— За днес стига. И утре е ден. В имението ни чака по чаша греяно вино.

— Ей сега — каза Рений и се обърна към момчето. — Мисля, че вече замахвам по-добре, отколкото в началото, нали, момче?

Робът бързо прокара ръка под носа си — остави сребриста следа по бузата си и кимна, внезапно нервен.

Рений му се усмихна.

— Когато цепиш дърва, една ръка не е толкова сигурна, колкото две, не забравяй. Дай ей онзи пън и го дръж здраво, докато го сцепя.

Момчето довлече пъна при краката на Рений и понечи да се дръпне.

— Не. Дръж здраво. От двете страни — нареди Рений твърдо.

Момчето се поколеба и погледна другите двама, но те наблюдаваха с безмълвен интерес. Нямаше кой да му помогне. То премигна, стисна дървото и се дръпна колкото можеше по-назад. Лицето му се разкриви от страх.

Рений полека опипа дръжката, вдигна брадвата и каза:

— Дръж здраво.

Брадвата блесна като мълния и сцепи дървото. Момчето дръпна уплашено ръце.

Рений клекна до него и пусна брадвата на земята. Хвана една по една ръцете му и ги огледа. Щом видя, че няма рана, се усмихна и весело разроши косата му.

— Не се отплесна — каза момчето.

— Разбира се — съгласи се Рений със смях. — Смелчак си ти. Заслужи си чашата греяно вино, мен ако питаш.

Момчето грейна и забрави изтръпналите си ръце.

Поеха по склона към имението.

— Искам Първородните да са силни, когато се върне Юлий — каза Брут малко преди да наближат портата.

Юлий и Гадитик впериха очи в далечината през храстите, израснали по тъмния планински склон — малкият кораб стоеше закотвен долу, в спокойния залив. Бяха гладни и почти непоносимо жадни — мехът с вода беше празен, но се бяха уговорили да не се връщат, докато не се стъмни.

Беше им отнело повече време, отколкото очакваха, за да се изкатерят по склона до билото, където земята изведнъж започваше да се спуска стръмно на другата страна. Всеки път, когато мислеха, че са стигнали билото, пред тях се откриваше нова стръмнина и в края на краищата зората ги свари точно на превала. Точно преди да видят кораба Юлий вече се питаше дали пиратът не го беше излъгал, за да се спаси от акулите. Целия дълъг път до острова капитанът бе изкарал във вериги, прикован към веслата на собствения си кораб — беше си спечелил живота благодарение на подробностите за зимното убежище на Целз.

Юлий начерта с въглен върху парче пергамент всичко, което можаха да видят, за да има какво да покаже на другите. Гадитик го гледаше мълчаливо и намръщено. После измърмори:

— Няма да стане.

Юлий спря да чертае и се надигна да огледа още веднъж. И двамата не носеха броня — и за да се движат по-бързо, и за да не може слънцето да се отразява в нея и да издава къде се намират. После седна, довърши скицата и я огледа критично.

— С кораб наистина няма да стане. — На лицето му се изписа разочарование.

Плаваха с възможно най-голямата бързина и се готвеха ден и нощ за предстоящата битка с Целз. Юлий би заложил и последните си пари на способността им да превземат пиратския кораб на абордаж и да го пленят бързо, като дадат малко жертви. Но сега, когато гледаше залива, сгушен между три планини, цялото им планиране му се струваше напразно.

Островът всъщност се състоеше само от три високи върха, ограждащи малък залив. От високата си и много удобна точка за наблюдение двамата виждаха, че между трите върха има протоци с дълбока вода, така че откъдето и да нападнеха Целз, той можеше да тръгне по друг от протоците и да изчезне в морето, без да бърза и без да се изложи на опасност. Три кораба биха могли да го приклещят, но понеже имаха само два, това просто не можеше да стане.

Далече долу Юлий видя делфини — плуваха около кораба. Беше красиво и той помисли, че би искал да се върне тук. Отдалече, от морето, планините изглеждаха мрачни и стръмни, сиво-зелени под слънчевите лъчи, но сега, отвисоко, пред него се откриваше разкошна гледка. Въздухът беше толкова ясен, че се виждаха дори храстчетата и камъните на другите два остри върха, и двамата с Гадитик не се осмеляваха да помръднат: ако пиратите забележеха движение, единственият им шанс за отмъщение щеше да се стопи.

— Мислех си, че зимува в някой голям град, далече от Рим — замислено каза Юлий.

Островът изглеждаше необитаем с изключение на закотвения кораб и му се виждаше странно, че опитният пиратския екипаж не го намира скучен, след като месеци наред се е развличал с нападения над търговци.

— Той без съмнение посещава и градовете, но сам виждаш, че тук е много по-безопасно. Езерото ей там го снабдява с вода, а сигурно има и достатъчно птици и риба, за да се изхранват. И е там, казвам ти. На кого би могъл да се довери да наглежда кораба му?

Юлий го погледна и вдигна вежди.

— Горкият човечец.

Гадитик се ухили и погледна към слънцето.

— Богове. Ще минат часове, преди да тръгнем надолу. Умирам от жажда и гърлото ми е пълно с прах.

Юлий легна и сложи ръце под главата си. Затвори очи и каза замечтано:

— Можем да стигнем до него със салове, а корабите ще ни следват, за да блокират бягството му. Идва новолуние. Ще имаме достатъчно време да направим салове и да подготвим план. Сега ще поспя, а като стане достатъчно тъмно, се връщаме…

След малко вече похъркваше и Гадитик го изгледа развеселено. Беше твърде напрегнат, за да заспи, затова продължи да наблюдава пиратите на борда на кораба в залива далече под тях. Питаше се колко ли хора ще умрат, ако Целз има благоразумието всяка нощ да разполага добри наблюдатели, и си пожела да може да изпитва увереността на младия си другар.

Глава 19

Черната вода беше ужасно студена и се просмукваше в костите на римляните, които лежаха притиснати към саловете и полека гребяха с ръце към тъмната грамада на кораба на Целз. Бяха работили трескаво, за да направят саловете. Двата кораба се криеха край брега на острова извън залива. Когато работата свърши, петте сала бавно се плъзнаха през дълбоките канали към брега, където стоеше закотвен корабът на Целз. Римляните не носеха брони. Въпреки всичките предимства, които можеше да им даде това, Юлий реши, че няма да има време да ги облекат, затова хората му трепереха в мокри туники и панталони, които едва ги предпазваха от острия нощен ветрец.

Целз внезапно се събуди в каютата си и се ослуша, за да разбере какво го е стреснало. Да не би вятърът да се беше обърнал? Заливът беше прекрасно убежище, но някоя буря можеше да тласне вода по протоците и да изтръгне котвите.

Спеше му се и главата го цепеше — беше пил твърде много вечерта, не се беше измил и ръцете му бяха в мазни петна и лой от печеното месо. Той остърга едно с нокът. Без съмнение помощниците му си отспиваха, а някой трябваше непрекъснато да стои на вахта на палубата. Той въздъхна, протегна ръка към дрехите си в тъмното и сбърчи нос от миризмата на застояло вино и храна, която го лъхна от тях.

— Уф! — измърмори той и стисна очи. В гърлото му се надигна горчива течност.

Запита се дали си струва да буди Кабера, за да му забърка малко от онова лекарство, което като че ли помагаше в такива случаи.

Изведнъж чу подраскване, а и нещо като че ли тупна на палубата. Целз се намръщи, откачи камата от куката по-скоро по навик, отколкото от тревога, отвори вратата и погледна навън.

Зърна сянка, безлика и тъмна на фона на звездната светлина.

— Къде са ми парите? — прошепна Юлий.

Целз възкликна стреснато, пристъпи напред и замахна. Твърди пръсти сграбчиха косата му и го дръпнаха. Той залитна и изрева, очакваше в незащитения му гръб да се забие нож. Отскубна се и побягна нагоре.

На палубата цареше хаос от борещи се фигури — и странно мълчание. Никой не отговори на вика му. Целз видя как обезвреждат хората му — бяха твърде пияни и сънени, за да се отбраняват. Промъкна се покрай биещите се групички и затича към оръжейницата. Щяха да се барикадират там, битката още не беше загубена.

Нещо тежко го удари по врата и той се олюля, спъна се и се строполи на дъските. Тишината наистина беше странна. В тъмното не се чуваха никакви викове или заповеди, само сумтене и дишане на мъже, които безпощадно се биеха за живота си, като използваха всичко, попаднало им подръка. Целз зърна един от своите хора да се бори срещу дебелото въже, стегнато около врата му, после се надигна и отново тръгна в тъмното.

Оръжейницата беше обкръжена от непознатите. Мократа им кожа отразяваше светлината на звездите. Той вдигна камата, за да ги отблъсне, когато се спуснаха към него.

Една ръка се уви около гърлото му изотзад и Целз нанесе див удар по нея, за да го пусне; чу се приглушен стон. Той се извъртя, размаха камата, сенките се разделиха, една искра освети палубата като внезапна светкавица и разкри за миг блесналите очи на нападателите, после тъмнината се върна, по-страшна отпреди.

Юлий успя да запали лампата, която беше взел от каютата на пиратския капитан, и той извика от ужас, когато позна младия римлянин.

— Справедливост за мъртвите, Целз — каза Юлий и доближи светлината до стреснатото му лице. — Пленихме почти всички твои хора, макар че някои са се барикадирали долу. Но те ще почакат.

Очите му блестяха в светлината на лампата Някой хвана Целз изотзад, други се спуснаха към него и изтръгнаха камата от пръстите му. Юлий се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха.

— Гребците са приковани към пейките си. Хората ти ще умрат, както ти обещах. Конфискувам този кораб в полза на Рим и на дома на Цезарите.

Целз го гледаше смаяно. Долната му устна увисна безволево, докато се опитваше да разбере какво се е случило; това в момента явно беше извън възможностите му.

Без никакво предупреждение Юлий го удари с юмрук в корема. Целз почувства киселината да подскача в стомаха му, задави се и гърлото му се изпълни с горчилка. Отпусна се в ръцете на пазачите си и Юлий отстъпи. Целз обаче изведнъж се изтръгна от отхлабената за момент хватка на мъжете зад себе си, скочи към него, блъсна го и двамата се стовариха долу. По палубата плъзна огън от лампата. Объркани, римляните тръгнаха да гасят огъня с интуитивния страх на хора, плаващи на дървени кораби. Целз удари противника си, който се надигаше под него, после се хвърли към перилата на кораба, отчаяно търсейки спасение. Гигантската фигура на Кир му препречи пътя и той дори не забеляза острието, на което се наниза. В смъртна агония вдигна очи към лицето на убиеца си и не видя там нищо, само празнота. Тялото му се изхлузи от острието и се свлече на палубата.

Юлий се надигна задъхан. Чуваше пращене на дъски — хората му разбиваха барикадираните каюти. Всичко беше свършило — почти — и той се усмихна и премигна от болка: устата му беше разкървавена. Кабера се приближи по палубата. Изглеждаше още по-слаб, ако това изобщо беше възможно, и в широката му усмивка липсваше поне един зъб от тези, които Юлий помнеше. Но лицето му си беше същото.

— Не престанах да им повтарям, че ще се върнеш, но те не ми вярваха — весело каза старият лечител.

Юлий го прегърна, зарадван, че вижда стареца жив и здрав. Нямаше нужда от думи.

— Да видим колко от откупа ни е успял да похарчи Целз — каза той накрая. — Дайте лампи насам! Елате в трюма.

Кабера и другите го последваха по стълбите.

Вратата поддаде лесно под брадвите и маслените лампи осветиха помещението. Сърдитият ропот на гребците долиташе през стената като призрачно ехо.

Юлий рязко си пое дъх. Трюмът беше претъпкан. Големи лавици от дебели дъбови дъски се точеха по цялата дължина на стените, от пода до високия таван. На всяка лавица имаше богатство. Делви със златни монети и малки сребърни кюлчета, натрупани на купчини, разположени внимателно, за да не нарушат равновесието на кораба. Юлий поклати глава в неверие. Това, което виждаше пред себе си, беше достатъчно, за да си купи цяло малко царство. Целз сигурно много се беше безпокоил за тези съкровища. Юлий се съмняваше дали изобщо е напускал кораба си, след като бе имал да губи толкова много. Единственото, което не видя, беше пакетът с книжата, който Марий му беше дал, преди да умре. Той си знаеше, че за Целз тези документи няма да имат никаква цена — пиратът никога не би могъл да изтегли големите суми, без да стане ясно кой е всъщност. Юлий се беше надявал, че не са потънали с „Акципитер“, но пък загубените пари бяха нищо в сравнение със златото, което бяха спечелили в замяна.

Мъжете, които влязоха с него, онемяха от гледката. Само Кабера и Гадитик влязоха по-навътре в трюма — проверяваха и оценяваха съдържанието на всяка лавица. Гадитик спря, изсумтя и издърпа един сандък — на капака му беше пирографиран орел. В прилив на въодушевление той счупи ключалката с меча си.

Шепата му излезе от сандъка, пълна с лъскави сребърни монети, прясно отсечени. Всяка беше белязана с герба на Рим и с главата на Корнелий Сула.

— Можем да изчистим имената си, като върнем това — каза той и погледна доволно Юлий.

Юлий се засмя.

— С този кораб, който да замени „Акципитер“, ще ни приветстват като отдавна изгубени синове и без среброто. По-бърз е от повечето наши кораби.

Видя, че Кабера пъха скъпоценности в гънките на робата си, и му намигна развеселен.

Гадитик започна да се смее доволно и пусна монетите да се стекат между пръстите му обратно в сандъка.

— Можем да се върнем у дома — възкликна той. — Най-после можем да се върнем у дома!

Юлий не позволи на капитан Дур да вземе двете триреми, които му беше обещал в замяна на изхвърления товар — знаеше, че е глупаво да оголват защитата си, докато не стигнат на безопасно място в някое римско пристанище. Капитанът се разбесня, но нямаше избор.

Малко по-късно Гадитик посети Юлий в каютата, която беше принадлежала на Целз — сега измита и лъсната. Младият мъж крачеше из нея, все още ядосан от разговора с Дур.

Гадитик отпи от чашата с вино, одобри избора на Целз и каза:

— Можем да слезем на суша в пристанището в Тесалоника, Юлий, и да предадем парите на легиона и кораба. След като изчистим имената си, можем да тръгнем покрай брега или дори направо на запад, към Дирахион, и да вземем кораб за Рим. Близо сме. Дур каза, че ще се закълне, че сме имали делова уговорка, затова обвиненията в пиратство ще отпаднат.

— Остава войникът, който Кир уби на пристанището — каза Юлий замислено.

Гадитик сви рамене.

— Войниците умират, а Кир всъщност не го прободе. Човекът просто нямаше късмет. Няма да могат да ти го лепнат. Свободни сме да се върнем.

— Ти какво ще правиш? Имаш достатъчно пари, за да излезеш в пенсия, струва ми се.

— Може би. Мисля да използвам моя дял, за да платя на сената за робите, които потънаха с „Акципитер“. Ако го направя, дори може да ме пратят обратно в морето като капитан. Победихме два пиратски кораба, в края на краищата, което те не могат да пренебрегнат.

Юлий се изправи и стисна ръката му.

— Дължа ти много повече от това, нали знаеш.

Гадитик здраво стисна ръката му.

— Не ми дължиш нищо, момче. Когато бяхме в онази смрадлива дупка и приятелите ми умираха, волята ми за малко щеше да се изпари заедно с живота им.

— Но ти беше капитанът, Гадитик. Можеше да държиш на авторитета си.

Гадитик се усмихна малко тъжно.

— Човек понякога разбира, че в края на краищата не струва много.

— Но ти си добър човек, нали разбираш, и чудесен капитан — каза Юлий; искаше му се да може да намери по-добри думи за приятеля си.

Знаеше, че на Гадитик му беше трябвала неподозирана сила, за да преглътне гордостта си, но ако не го беше направил, никога нямаше да могат да си възвърнат живота и честта.

— Добре — въздъхна той. — Ако това е желанието ти, ще се върнем у дома.

Гадитик се усмихна, после попита:

— А ти какво ще правиш с твоя дял от златото?

Само Светоний се беше оплакал, когато Юлий беше взел половината за себе си, а останалата половина раздели поравно. След като извадеха държавните пари и откупите за офицерите от „Акципитер“, дяловете, които щяха да получат, въпреки всичко щяха да бъдат повече, отколкото изобщо бяха виждали. Светоний не беше казал и дума на Юлий, след като беше получил определената му сума, но от всички на трите кораба само неговото лице беше нацупено. Останалите гледаха на Юлий с нещо като благоговение.

— Не знам — каза Юлий и усмивката му се стопи. — Не мога да се върна в Рим, нали помниш.

— Заради Сула ли? — Гадитик си спомни как младият мъж се беше качил на галерата в Остия точно преди отлива, спомни си лицето му, потънало в пот от бягството от горящия град.

— Не мога да се върна, докато е жив — измърмори Юлий и настроението му помръкна толкова внезапно, както се беше и повишило.

— Много си млад, за да се тревожиш за това. Някои неприятели могат да бъдат победени, но други просто трябва да надживееш. Така е по-безопасно.

Докато корабите се плъзгаха през дълбоководния канал, който предпазваше Тесалоника от бурите на Егейско море, Юлий мислеше за разговора си с Гадитик. Трите кораба плаваха един до друг, гонени от вятъра, платната им плющяха и всички бяха излезли на палубите да чистят и лъскат. Той беше заповядал да се направят три флага на републиката и да ги издигнат на мачтите и когато флотилията заобиколи последния завой пред пристанището, тя представляваше гледка, която би ободрила всяко римско сърце. Юлий въздъхна. Рим беше всичко, което познаваше. Тубрук, Корнелия и Марк, когато отново се срещнеха. Майка му. За първи път, откакто се помнеше, искаше да я види само за да й каже, че разбира болестта й и че съжалява. Животът в изгнание беше непоносим. Потрепери, но не от вятъра.

Гадитик застана до него.

— Нещо не е наред, момче. Къде са търговските кораби? Галерите? Това пристанище обикновено е доста оживено.

Юлий напрегна очи, за да види земята, към която се приближаваха. Тънки струйки дим се издигаха във въздуха — твърде много, за да са от къщни огнища. Когато се приближиха достатъчно, забеляза, че единствените други кораби в пристанището са в окаяно състояние, явно опожарени. Един приличаше на изкормена черупка. Водата беше покрита с пелена от пепел и дървени отломки.

Останалите от екипажа в смаяно мълчание гледаха разгръщащата се пред тях отчайваща картина. Виждаха тела, гниещи под слънчевата светлина. Кучета ги дърпаха и отпуснатите крайници се мърдаха и подскачаха в някаква вулгарна пародия на живот.

Трите кораба пуснаха котва и войниците слязоха на брега, без да нарушават неестествената тишина, стиснали дръжките на мечовете — за което не стана нужда да се дава заповед. Юлий слезе с тях, след като каза на Гадитик да остане на борда и да е готов за бързо оттегляне. Римският капитан прие заповедта с кимване и бързо събра хора, които да останат с него и да наблюдават гребците.

Мъже, жени и деца лежаха по обветрените кафяви камъни на пристанището — трупове с ужасни рани, под облаци бръмчащи мухи, които приближаването на войниците накара да се вдигнат. Въпреки хладния ветрец, идващ от морето, вонята беше непоносима. Повечето от телата бяха на римски легионери, броните им още блестяха над черните туники. Юлий вървеше покрай купчините трупове заедно с другите и възстановяваше мислено разигралите се събития. Видя много петна от кръв около всяка група мъртъвци, без съмнение където враговете бяха паднали и после отнесени за погребение. Да оставят телата на римляните, където си бяха, беше нарочно оскърбление, акт на презрение, който започваше да разбужда гняв у Юлий; видя го отразен и в очите на хората около себе си. Вървяха по улиците с готови за бой мечове, с все по-нарастващ гняв, и гонеха орди плъхове и глутници кучета от труповете. Враг обаче не се виждаше. Пристанището беше пусто.

Юлий спря — дишаше тежко през устата — и загледа трупа на малко момиче в ръцете на войник, прободен в гърба, докато е бягал с него. Кожата им беше почерняла от слънцето, втвърдяващата се плът беше оголила зъбите и потъмнелите езици.

— Богове, кой ли го е направил? — прошепна Пракс.

Лицето на Юлий представляваше горчива маска.

— Ще разберем. Това е моят народ. Те ни призовават, Пракс, и аз ще им отговоря.

Пракс го погледна и усети маниакалната енергия, която струеше от младия мъж. Юлий се обърна към него и той отмести очи, не можеше да издържи погледа му.

— Заемете се да ги погребете. Гадитик може да каже молитвите, след като ги заровите.

Юлий спря и погледна към хоризонта, където слънцето гореше в мътен зимен меден отблясък.

— Останалите да отсекат дървета — ще разпъваме на кръст тук, по крайбрежието. За предупреждение на отговорните за това клане.

Пракс отдаде чест и изтича към закотвените кораби, доволен да се махне от вонята на смъртта и от младия офицер, чиито думи го плашеха, защото вече го познаваше.

Докато приковаваха първите петима към грубо скованите кръстове, Юлий стоеше безстрастно. Издигаха всеки кръст с въжета, докато напречното дърво не се плъзнеше в жлебовете, които да го задържат, а после го укрепваха с дървени клинове. Пиратите викаха, докато гърлата им не пресъхнаха и от тях вече не излизаше никакъв звук, само хрипове и свистене. Кървава пот капеше от мишниците и слабините на единия — тънки пурпурни линии, които очертаваха грозни криволици по кожата му. Третият се затърчи, когато набиха железния гвоздей през китката му в мекото дърво на кръста. Започна да се моли като дете, задърпа другата си ръка, но я хванаха и задържаха за ударите на чука и острието на гвоздея. Още преди неговите хора да довършат ужасната си задача, Юлий пристъпи напред като в замая и бавно извади меча си. Войниците замръзнаха при приближаването му, но той не им обърна внимание и заговори, сякаш мислеше на глас:

— Никога вече… — И заби меча си в гърлото на първия разпънат пират.

В очите, които бързо се изцъклиха, се мярна облекчение. Юлий отмести поглед и изтри меча си. Ненавиждаше собствената си слабост, но не можеше да гледа повече мъките им.

— Убийте бързо другите — заповяда, преди да се запъти към кораба.

Мислите му се блъскаха диво. Беше обещал да разпъне всички на кръст, но в действителност тази гледка бе толкова грозна, че не можеше да я понесе. Виковете го бяха накарали да се засрами. Беше му необходима цялата му воля, за да накара да разпънат останалите четирима след ужаса, предизвикан от вида на първия.

Направи нервна гримаса. Баща му не би показал слабост. Рений сам би ги приковал и след това щеше да спи спокойно. Усети, че бузите му горят от срам, и плю през ръба на кея. Въпреки всичко не би могъл да остане заедно с войниците си и да гледа как умират, а това, че се беше отдалечил сам от тях, би уронило авторитета му в очите на подчинените му, тъй като собствените му заповеди бяха довели до жестоката смърт на пиратите.

Кабера беше отказал да слезе на брега за екзекуциите заедно с легионерите. Стоеше до перилата на кораба, навел глава на една страна, с неизказан въпрос в очите. Юлий го погледна и сви рамене. Старият лечител потупа ръката му и в другата му ръка изникна амфора с вино.

— Добра идея — каза отсъстващо Юлий. Мислите му бяха далече. — Донеси още една. Довечера не искам да сънувам нищо.

Глава 20

Много малко от пристанищните постройки имаха покриви и стени, достатъчно сигурни, за да могат хората на Юлий да ги използват. По-голямата част бяха опожарени И бяха останали само каменните стени, подобни на празни черупки. Юлий прати хората си да претърсят района за храна. Макар че Целз беше събрал достатъчно храна, за да му стигне през зимата, едва ли щеше да стигне дълго време за толкова много здрави мъже.

Легионерите вървяха предпазливо — никога поединично и винаги очакваха внезапна атака. Дори след като събраха труповете и ги заровиха, пристанището си остана мълчаливо и мрачно и те живееха с мисълта, че който и да е унищожил римското население, може да е наблизо и да се върне.

Намериха жив само един мъж. Кракът му беше посечен и инфекцията го разяждаше. Откриха го, когато го чуха да се движи, за да убие един плъх, приближил се твърде много към миризмата на кръвта му. Мъжът тъкмо смазваше главата на животното с камък и извика от ужас, когато хората на Юлий го хванаха за ръцете и го изнесоха на светло. Тъй като беше стоял дни наред на тъмно, не можеше да понесе дори слабото утринно слънце и застена като трескав, докато го влачеха към кораба. Юлий повика Кабера веднага щом видя подутия крак, макар да предположи, че е късно. Устните на мъжа бяха целите в сухи корички и той заплака без сълзи, когато поднесоха към устата му купа вода. Кабера опипа подутия му крак с дългите си пръсти, поклати глава и дръпна Юлий настрана.

— Отровата е стигнала до слабините. Твърде късно е да го отрежа. Мога да се опитам да намаля болките му, но не му остава много.

— Можеш ли… да положиш ръце върху него? — попита Юлий с надежда.

— Твърде късно е, Юлий. Трябваше вече да е мъртъв.

Юлий кимна с горчиво примирение, взе купата от хората си и я доближи до устата на умиращия. Едва не дръпна ръце от трескавата жар, която го лъхна от изопнатата кожа.

— Разбираш ли ме? — попита младият римлянин.

Мъжът се опита да кимне, отпи от водата, задави се и лицето му почервеня.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — настоя Юлий.

Спазмите утихнаха и мъжът изтощено отпусна глава на гърдите си и прошепна:

— Убиха всички. Цялата страна е в пламъци.

— Въстание ли? — бързо попита Юлий.

Можеше да е някакъв нашественик, опустошил няколко крайбрежни града, преди да се оттегли с корабите си. Това се случваше твърде често в тези части на света. Мъжът кимна и пак помоли да пие.

— Митридат — каза после прегракнало. — Когато Сула умря, той ги повика…

Закашля се отново. Юлий излезе навън, на палубата, далеч от вонята на смърт, изпълнила каютата. „Сула е мъртъв?“ Стисна перилата на кораба, мускулите на ръцете му се сгърчиха в спазъм. Надяваше се мъжът, който му беше отнел Марий, да е умрял бавно и мъчително.

Част от него си беше представяла как се връща в Рим с новонабраните си войници, богат и властен, как побеждава Сула и отмъщава за Марий. В по-спокойните си моменти осъзнаваше, че това е детска фантазия, но я беше лелеял толкова дълго; мечта, благодарение на която месеците в килията и припадъците ставаха малко по-поносими.

Докато денят отминаваше, Юлий раздаваше силите си в изпълнението на десетки задачи, необходими за обезопасяване на района на пристанището. Даваните заповеди и хората, на които говореше, му изглеждаха далечни, докато се опитваше да осмисли новината, които беше чул от умиращия. Поне набавянето на провизии му беше осигурило достатъчно занимания. Смъртта на Сула оставяше дупка в бъдещето му, празнота, която се подиграваше на усилията му.

Търговецът Дур го намери да чисти един кладенец заедно с трима легионери. Всички нашественици обикновено отравяха местните водоизточници с трупове на животни и Юлий работеше вцепенено заедно с другите — вадеше разпадащите се мъртви пилета и се мъчеше да не се задави от вонята, докато ги хвърляше настрана.

— Трябва да поговоря с тебе — каза Дур.

Отначало Юлий като че ли не го чу, затова той повтори думите си по-високо. Юлий въздъхна и се обърна към него. Тримата войници продължиха да пускат въжетата с куките, за да вадят разложените пилета. Юлий избърса ръце в туниката си и Дур видя, че е изтощен — и изведнъж осъзна колко е млад този мъж. Поради умората, която гасеше огъня в него, изглеждаше почти като изгубен. Търговецът се прокашля:

— Искам да си тръгна с моите два кораба, господарю. Оставих писмо от мое име, в което се казва, че си наел „Вентул“, за да преследваш пирати. Време е да се върна при семейството си и към собствения си живот.

Юлий го изгледа, без да отговори. След малко Дур започна отново:

— Разбрахме се, че когато намериш Целз, ще взема моя кораб и първата трирема като обезщетение за изгубения товар. Нямам никакви оплаквания, но трябва да заповядаш на твоите хора да слязат от корабите ми, за да отплавам към дома. Те нямат да приемат заповеди от мене.

Юлий се ядоса. Доскоро не беше разбирал колко трудно е да удържиш някакво подобие на чест. Беше обещал на Дур двата кораба, но това беше преди да открие опустошеното от войната пристанище. Какво очакваше този мъж? Воинските инстинкти у Юлий настояваха да му откаже безусловно. Как можеше да помисли да се откаже от два от корабите си, когато Митридат избиваше всички римляни, намиращи се в Гърция?!

— Ела с мене — каза той на Дур и тръгна толкова бързо, че капитанът трябваше да се затича, за да не изостане.

Стигнаха до кея, където бяха закотвени трите кораба. Стражите отдадоха чест и Юлий им отвърна, после спря на ръба на пристана, в сянката на извисяващите се над него и над търговеца галери.

— Не искам да заминаваш.

Дур примига от изненада, после изсъска сърдито:

— Ти ми даде дума, че мога да си тръгна, когато плениш кораба на Целз!

Юлий се обърна към него и той преглътна мълчаливо, когато видя изражението му.

— Няма нужда да ми се напомня, капитане. Няма да ти попречим да си заминеш. Но Рим има нужда от тези кораби.

Остана дълго замислен, с потъмнели очи; взираше се в корабите, които се издигаха и спускаха в мръсната вода.

— Искам да тръгнеш с двата кораба покрай брега, колкото можеш по-бързо, и да намериш на запад пристанище, което Рим използва за дебаркиране на легиони. Предай държавните пари от мое име… и от името на капитан Гадитик от „Акципитер“. Те, струва ми се, ще ти дадат поръчение да отидеш в Рим и да докараш още войници. От това няма да спечелиш нищо, но двата кораба са бързи, а на властите им трябва всяко нещо, което е в състояние да плава.

Дур пристъпи от крак на крак и възрази:

— Няма ме вече от месеци. Семейството ми и кредиторите ми мислят, че съм мъртъв.

— А тук са загинали римляни, нима не видя труповете? Богове, моля те да направиш услуга на града, който те е отгледал. Никога не си се сражавал за този град, не си проливал кръвта си за него. Давам ти шанс да се отплатиш поне с малко за това, което той ти е дал.

Дур едва не се усмихна на тези думи, но се сдържа, понеже осъзна, че младият мъж говори съвсем сериозно. Запита се какво ли биха направили с този войник неговите приятели в Рим. Той като че ли виждаше града по такъв начин, че представата му нямаше нищо общо с просяците, плъховете и болестите. Разбра, че Юлий си представя Рим като нещо по-голямо, отколкото можеше да го види той, и за миг усети срам пред лицето на тази вяра.

— Откъде знаеш, че няма да взема парите и веднага да тръгна към Северна Италия, за да се върна вкъщи?

Юлий се намръщи и обърна студения си поглед към него.

— Защото, ако го направиш, ще стана твой враг и знаеш, че ще те намеря и ще те унищожа.

Думите бяха изречени небрежно, но след като беше видял екзекуциите и беше чул как Целз бе полетял през борда на собствения си кораб, Дур се уви по-плътно в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, и отвърна сърдито:

— Добре. Ще направя както казваш, макар че проклинам деня, в който те видях да стъпваш на „Вентул“.

Юлий викна на стражите на корабите на Дур:

— Моите войници да слизат!

Войниците, които се виждаха на палубата, отдадоха чест и тръгнаха да доведат другите. Главата на Дур се замая от облекчение и той каза тихо:

— Благодаря ти.

Юлий хвърли поглед натам, където каменният кей преминаваше в утъпкана пръст и където се виждаха пет фигури, увиснали на кръстовете.

— Не забравяй. — После обърна гръб на капитана и се отдалечи.

Дур се съмняваше, че някога ще може да забрави.

Когато се спусна нощта, мъжете се събраха в най-запазения от складовете. Една от стените беше доста очукана, но огънят я беше пощадил. Вонеше, но поне беше топло и сухо. Навън беше започнало да вали — тихо барабанене по тънкия дървен покрив.

Донесоха лампи от кораба на Целз. Жито, разпиляно от мародерите, застилаше пода; войниците седяха върху купища скъсани чували.

Гадитик се изправи пред насядалите мъже. Повечето бяха работили целия ден — или поправяха покрива, или носеха припаси от и към корабите, които щяха да заминат със сутрешния отлив.

— Време е да помислим за бъдещето. Искаше ми се малко да си почина в някое римско пристанище, преди да си ида у дома. Но един гръцки цар е избил нашите войници. Това не бива да остане безнаказано.

Сред мъжете се разнесе сърдит шепот, макар че беше трудно да се каже дали в знак на съгласие, или в пристъп на гняв. Юлий ги огледа от мястото си до Гадитик. Това бяха неговите войници. Беше изразходвал толкова време с простата цел да намери и убие Целз, че никога не се беше замислял какво ще дойде после… какво остава пък за далечната мечта, че един ден ще се изправи пред диктатора на Рим. Ако вкараше нова центурия в някой легион, сенатът трябваше да признае авторитета му и да му присъди официален пост.

Мълчаливо направи гримаса в сенките. А може би нямаше да постъпят така, щяха да назначат Гадитик, а него да върнат пак да командва само двадесет души. Сенаторите не бяха хора, които с охота биха признали необикновения му авторитет пред случайно събраната група хора, макар че новопридобитото му богатство би могло да му осигури влияние, стига да го използваше незабавно. Запита се дали би могъл да се задоволи с подобно положение и се усмихна незабелязано за войниците, които гледаха Гадитик. Имаше прост отговор. Той се беше научил, че няма нищо по-хубаво от водачеството и нищо по-предизвикателно от това да нямаш кого да помолиш за помощ. В най-лошите моменти бяха гледали него, за да разберат къде е пътят напред, да видят следващата стъпка. Богове, беше много по-лесно да следваш някого, без да мислиш… но не и наполовина толкова задоволяващо. Част от него копнееше за тази сигурност и за простото удоволствие да е в състава на едно цяло. Но в сърцето си той желаеше главозамайващата смесица от страх и опасност, която идваше само с командването.

Как можеше Сула да е мъртъв? Тази мисъл се връщаше отново и отново. Раненият, прибран на борда, не знаеше нищо за това — просто на войниците им било казано една година да носят черно. Когато мъжът беше изпаднал в безсъзнание, Юлий го беше оставил в ръцете на Кабера — по залез-слънце сърцето му най-накрая спря. Юлий беше заповядал да го погребат заедно с другите римляни и го беше срам да си помисли, че дори не го беше попитал как се казва.

— Юлий? Искаш да им кажеш нещо? — обърна се към него Гадитик и той трепна.

Виновно осъзна, че не е чул нищо от думите на по-възрастния офицер. Изправи се бавно, замисли се за миг и отвори уста.

— Знам, че повечето от вас се надяваха да видят Рим, и ще го видят. Моят град е странно място: мрамор и мечти, поддържани със силата на легионите. С клетвата, която полага, всеки легионер е задължен да пази нашия народ — навсякъде. Римският гражданин трябва да каже само едно: „Аз съм римски гражданин“, и това му гарантира подслон и закрила от наша страна.

Той спря. Всички очи в склада бяха впити в него.

— Но вие не сте положили тази клетва и аз не мога да ви карам да се биете за град, който никога не сте виждали. Имате повече богатство, отколкото повечето войници ще видят дори след десет години служба. Трябва да направите свободен избор — да служите под клетва или да си заминете. Ако си отидете, ще се разделим като приятели. Сражавахме се заедно и някои не оцеляха в битката. За други от вас може да има още много битки. Ако останете, ще предам съкровищата на Целз под опеката на капитан Дур, който ще се срещне с нас на западното крайбрежие, след като Митридат бъде победен.

Когато спря, нисък шепот отново изпълни помещението.

— Може ли да имаш доверие на Дур? — обади се Гадитик.

Юлий помисли за момент, после поклати глава.

— Не и за толкова много злато. Ще оставя Пракс при него да поддържа честността му.

Потърси с очи стария си опций и с удоволствие го видя да кима. Щом уреди това, Юлий си пое дълбоко дъх и пак огледа насядалите мъже. Можеше да назове по име всекиго от тях.

— Ще положите ли клетвата на легиона, за да бъдете под моя команда?

Те изреваха утвърдително.

Гадитик се наведе към ухото на Юлий и прошепна дрезгаво:

— Богове, сенатът ще ми вземе главата, ако го направиш!

— Тогава трябва да заминеш, Гадитик, да се присъединиш към Светоний на кораба, докато аз приемам клетвата им.

Гадитик го изгледа преценяващо. После каза:

— Питах се защо си го оставил там. Няма да положи клетва, която да не може да наруши… Мислил ли си накъде ще ги поведеш?

— Мислил съм. Ще събера армия и ще ги поведа право срещу Митридат.

Протегна ръка, Гадитик се поколеба, после я пое с кратко ръкостискане, което беше почти болезнено.

— Тогава пътят ни е един — каза той и Юлий кимна разбиращо.

Вдигна ръце, за да призове за тишина, и се усмихна, когато тя настъпи. Гласът му се разнесе ясно във внезапното мълчание.

— Никога не съм се съмнявал във вас — обърна се той към мъжете. — Нито за миг. Сега станете и повтаряйте.

Всички станаха като един и застанаха мирно, с вдигнати глави и изправени рамене.

Юлий ги огледа и разбра, че е длъжен да продължи напред. У него нямаше нищо, което да го накара да се отметне, но с клетвата неговият живот щеше да се промени, докато Митридат не паднеше мъртъв.

Започна да изрича думите, на които баща му го беше учил, когато светът още беше прост.

— Юпитер Победителю, чуй тази клетва. Посвещаваме нашата сила, нашата кръв, нашия живот на Рим. Няма да отстъпим. Няма да се пречупим. Няма да протестираме срещу страданието или болката. Където има светлина, оттук до края на света, ние защитаваме Рим под командата на Цезар.

Мъжете повтаряха след него с ниски и твърди гласове.

Глава 21

Александрия наблюдаваше незабелязано как Табик обяснява на Октавиан с непрекъснато ниско мърморене, придружаващо всяко движение на мощните му ръце. Беше сложил на тезгяха пред двамата дебело парче златна тел върху квадратна кожена подложка. Двата края на телта бяха хванати в малки дървени стеги и Табик жестикулираше, за да покаже как Октавиан трябва да движи тесния дървен шаблон по телта.

— Златото е най-мекият метал, момче. За да направиш форма от телта, само трябва леко да притиснеш маркиращия шаблон към нея и да го прокараш напред-назад, като движиш ръката си в права линия, както ти показах. Опитай.

Октавиан полека сниши шаблона и зъбците по долната му страна легнаха върху телта.

— Точно така. Сега натисни леко. Така, сега напред и назад. Добре. Дай да видим — продължи Табик.

Октавиан вдигна полека шаблона и грейна, когато видя равномерната поредица зрънца, образувани от натиска. Табик кимна.

— Имаш лека ръка. Твърде силният натиск ще разкъса материала и трябва да почваш отначало. Сега ще отпусна стегите и ще обърна телта, за да довършиш модела. Нагласи шаблона внимателно и натискай пак така полека; съединенията ще станат тънки като космите на главата ти.

Табик улови погледа на Александрия, докато разкършваше гърба си, схванат от продължителното привеждане над ниския тезгях, който беше направил специално за Октавиан. Тя му намигна и той леко се изчерви, после се изкашля, за да скрие усмивката си. Алескандрия знаеше, че уроците с Октавиан бяха започнали да му харесват. Беше му потребно доста време, за да изгуби част от недоверието си към малкия крадец, но от работата си със стария бижутер тя знаеше колко много му харесва да преподава уменията си.

Октавиан изруга, когато тънката тел поддаде под ръката му, и тъжно вдигна шаблона. Три парчета бяха откъснати. Табик събра тежките си вежди, поклати глава и внимателно взе откъснатите парченца, за да ги претопи и валцува повторно.

— Ще опитаме пак по-късно или утре. Този път почти успя. Когато маркираш чисто цялата дължина, ще ти покажа как да я прикрепиш по ръба на женска фибула.

Октавиан изглеждаше съкрушен и Александрия затаи дъх — питаше се дали ще избухне в един от онези гневни пристъпи, с които ги беше тормозил през първите няколко седмици. Когато това не стана, тя изпусна въздуха от дробовете си с бавно, облекчено издишване.

— Добре. Тая работа ми харесва — бавно каза Октавиан.

Табик зарови в пакетите с готови поръчки, които трябваше да бъдат занесени на собствениците им.

— Имам и друга работа за тебе — каза старецът и му подаде малка кожена кесия, сгъната и грижливо завързана. — Това е един сребърен пръстен, който поправих. Искам да изтичаш до пазара за добитък и да намериш майстор Гет. Той управлява продажбите, така че ще е лесно да го откриеш. Ще ти даде един сестерций за работата. Вземаш монетата и идваш право тук, без да спираш никъде. Разбра ли? Аз ти имам доверие. Ако загубиш пръстена или монетата, и двамата сме свършени.

Александрия се помъчи да не се засмее на изражението на момчето. Подобна заплаха би била безполезна през първите седмици от чиракуването му. Тогава Октавиан искаше само да го оставят на мира. Беше се борил едва ли не със зъби и нокти срещу обединените усилия на майка си, Табик и Александрия. Два пъти й се беше налагало да претърсва пазарите, за да го открие, и втория път го беше завлякла на робския пазар, за да го оценят. След това момчето престана да бяга, но започна да се цупи — нещо, което на Александрия й се струваше, че може да трае вечно.

Промяната беше дошла малко по-късно, когато Табик му показа как да направи един модел върху плочка от сребро с малки капчици от разтопения метал. Макар че беше изгорил палеца си, когато се опита да го докосне, процесът го беше омагьосал и Октавиан дори пропусна вечерята си — остана да гледа полирането на завършеното украшение. Майка му беше дошла в магазина уморена и притеснена, но като видя момчето да работи в захлас с кожите за полиране, не можа да намери думи. На следващата сутрин Александрия откри дрехите си почистени и изкърпени. Не бяха необходими благодарности. Макар че двете се виждаха само за един-два часа всеки ден преди сън, между тях беше възникнало такова приятелство, каквото може да се роди само между двама затворени и саможиви хора, работещи толкова усилено, че никога не могат да разберат, че са самотни.

Октавиан си подсвиркваше и подтичваше през тълпите на пазара за добитък. Щом селяните доведяха животните си в града за продажба и клане, пазарът се превръщаше в оживено място, наситено с топлите миризми на тор и кръв. Всички крещяха и размахваха ръце, за да се разберат във врявата.

Октавиан се обърна към един от продавачите, за да попита за Гет. Искаше да предаде поправения пръстен и да се върне в работилницата на Табик по-бързо, отколкото възрастните биха повярвали, че е възможно: представяше си как ще се изненада Табик от бързото му завръщане.

Една ръка внезапно го сграбчи за врата и той се озова във въздуха, с безпомощно ритащи крака. Ахна от изненада и се забори диво и инстинктивно да се отърве.

— Опитваш се да откраднеш нечия крава, а? — изсумтя някой в ухото му.

Октавиан извъртя глава и изстена, когато позна грубата физиономия на чирака на касапина, който толкова пъти го беше бил. Като пълен глупак беше занемарил обичайната си предпазливост и хищниците го бяха хванали без ни най-малко усилие.

— Пусни ме! Помощ! — изкрещя той.

По-голямото момче го фрасна по носа и му потече кръв.

— Я млъквай. Така и така трябва да те набия заради боя, който изядох от господаря, като не те спрях навреме последния път.

Здравата ръка, увита около врата на Октавиан, стисна гърлото му и чиракът го извлече в една малка уличка. Октавиан се напрегна, за да се отскубне, но положението му беше безнадеждно. Забързаната тълпа дори не поглеждаше към него. Още две момчета застанаха до чирака на касапина. И тримата имаха яките ръце на деца, свикнали на усилен физически труд. Носеха престилки, изцапани с прясна кръв от работата на пазара, и Октавиан изпадна в паника, всъщност едва не припадна от ужас при вида на свирепите им физиономии. Момчетата започнаха да го блъскат с юмруци веднага щом завиха зад ъгъла. Шумът на пазара заглъхна като отрязан от високите стени на постройките, които се издигаха над главите им.

Чиракът на касапина блъсна Октавиан в дълбоката до глезени мръсотия на уличката — смесица от отпадъци, изхвърляни години наред през тесните прозорчета над главите им. Октавиан залитна, приклекна и опита да се измъкне, но един от другите го ритна и го спря. Момчето изпищя от болка и страх, когато другите двама се присъединиха към първия и започнаха да го ритат където им попадне.

След минута трите момчета спряха, подпрели ръце на коленете си, задъхани от усилието. Октавиан се бе свил на топка в мръсотията.

Чиракът на касапина изви устни в подигравателна усмивка, вдигна юмрук и се засмя дрезгаво.

— Така ти се пада, туринско копеленце такова. Ще помислиш добре, преди да крадеш от господаря ми, нали?

Изрита Октавиан в лицето и изрева от възторг, когато главата му отхвръкна назад. Октавиан се просна безчувствен, с отворени очи. Мръсна вода влезе в устата му и макар че беше изпаднал в безсъзнание, той започна да кашля и да се дави. Не усети пръстите, които го претърсваха, и не чу доволния вик, когато по-големите момчета намериха сребърния пръстен в торбичката.

Чиракът на касапина подсвирна тихо. Камъкът бе нефрит, прикрепен към метала с малки сребърни зъбци.

— Интересно от кого ли го е откраднал?

Всички сритаха отново припадналия дребосък — този път заради собственика на пръстена, — а после тръгнаха към пазара, доволни от късмета си.

Октавиан се свести след няколко часа, надигна се и внимателно опипа краката си, за да види дали могат да го носят. Чувстваше се слаб и много изтощен. Клекна и изплю на земята тъмна кръв. Бръкна в джоба си за пръстена, после опипа наоколо. Накрая реши, че е изпаднал от джоба му, и сълзи пробиха през мръсотията и спечената кръв по лицето му. Тръгна с неуверени стъпки към улицата и без да престава да плаче, се запъти с треперещи крака към работилницата на Табик.

Табик тропна с крак по дървения под на магазина; във всяка бръчка на намръщеното му лице се четеше гняв.

— Кълна се в Тартара, ще го убия това момченце. Отдавна трябваше да си е дошъл.

— Така говориш от цял час, Табик. Може би се е забавил или не е могъл да намери майстор Гет — отвърна Александрия възможно по-спокойно.

Табик удари с юмрук по тезгяха и изрева:

— Или най-вероятно е продал пръстена и е избягал! А аз трябва да го плащам. Както и нефрита. Ще ми струва цял ден работа и още цял ауреус за материали, за да направя нов. Гет без съмнение ще се кълне, че му го е дала умиращата му майка, ще иска и компенсация на всичкото отгоре. Къде е това момче?

Дебелата дървена врата на магазина се открехна и Октавиан застана на прага. Табик изгледа смазаното му лице и разкъсаната му туника и се хвърли към него; от гнева му вече нямаше и следа.

— Съжалявам — изплака момчето, когато старият златар го вмъкна в работилницата. — Опитах се да се отърва, но бяха трима… и никой не ми помогна.

Изхлипа, когато Табик започна да опипва гърдите му, като търсеше да разбере дали няма нещо счупено.

Мъжът изруга през зъби, после каза:

— Здравата са те смлели. Боли ли те, като дишаш?

Октавиан внимателно избърса носа си с опакото на ръката си.

— Нищо ми няма. Дойдох веднага щом се свестих. Не ги видях в тълпата. Обикновено се пазя, но сега бързах и…

Избухна в сълзи и Александрия го прегърна и даде знак на Табик да се дръпне.

— Стига, Табик. Няма да му се караме. Били са го и трябва да се погрижим за него.

Табик не каза нищо. Тя отведе момчето в задната стаичка и нагоре по стълбите към жилището над магазина. Останал сам, бижутерът въздъхна и почеса сивата четина, избила след сутрешното бръснене. Поклати глава, обърна се към тезгяха и започна да подбира сечивата, които щяха да му трябват, за да изработи нов пръстен за майстор Гет.

Работи мълчаливо няколко минути, после спря, погледна към тесните стълби и измърмори:

— Ще трябва да ти направя приличен нож, момче. — След малко, докато скицираше модела с креда, добави: — И да те науча да го използваш.

Брут стоеше на Марсово поле. Орелът на Първородните бе забит в земята до него. С удоволствие видя, че другите легиони, които също набираха войници, използват знамена от тъкан плат, докато за неговия бяха намерили старата инсигния, която беше направил Марий. Изработена от мед и обкована с пластинки злато, тя улавяше отблясъците на утринното слънце и Брут се надяваше, че ще хване окото на достатъчно много от скупчилите се момчета, които се тълпяха тук още отпреди да се зазори. Не всички щяха да се запишат за войници — някои бяха дошли само да гледат, както и заради продавачите на храни, разположили сергиите си тук още преди разсъмване. Миризмите на печено месо и зеленчуци събудиха глада му и той подрънка монетите в кесията си, докато оглеждаше тълпата около забитите знамена.

Беше очаквал всичко да протече по-гладко. Рений изглеждаше точно като лъв от стария Рим и десетте войници, които бяха довели, стояха внушителни с новата си броня, полирана и лъщяща, предизвикваща възхищението на тълпата. Но Брут с мъка на сърцето виждаше как по цялата линия стотици млади римляни се записваха за легионери, без някой да се реши да се приближи до мястото, където стоеше той. На няколко пъти се събираха малки групички, които ги сочеха и си шепнеха, но после отминаваха. Той се изкушаваше да хване две-три от тези момчета и да разбере за какво си говорят, но се сдържа. Когато наближи пладне, тълпата беше намаляла почти наполовина и доколкото виждаше Брут, само около знамето на Първородните не се тълпяха групи от новото поколение.

Той стисна зъби. Онези, които вече се бяха присъединили, щяха да привлекат още хора към другите орли. Вече мислеше, че хората се питат какво им е на Първородните, та никой не иска да се запише при тях. Ръце щяха да покрият устите, които щяха да си шепнат с детинско въодушевление разни клюки за „легиона на предателя“. Закашля се и плю на песъчливата почва. Записването свършваше по залез-слънце и той нямаше какво друго да прави — само да стои и да чака до края, и да се надява да хване някои заблудени души, преди денят да е свършил. Обзе го смущение. Знаеше, че ако Марий беше тук, щеше да тръгне сред младите мъже, да ги увещава, да се шегува и да ги убеждава да се запишат в неговия легион. Разбира се, тогава имаше легион, в който да се записват.

Отново заоглежда навъсено тълпата: искаше му се да може да ги накара да разберат. Трима младежи тръгнаха към неговото знаме и той им се усмихна приветливо, доколкото можа.

— Първородните, нали? — попита единият.

Брут видя как другите крият усмивките си. Бяха дошли за забавление. За един кратък миг му се дощя да хване главите им и да ги чукне една в друга, но се овладя; усещаше втренчените погледи на десетимата си войници. Чуваше дишането на Рений до себе си, но старецът оставаше все така невъзмутим.

— Ние бяхме легионът на Марий, консул на Рим — каза той, — победители в Африка и във всички римски земи. Имаме славна история за мъжете, които ще се присъединят към нас.

— А какво е заплащането? — осведоми се най-високият с привидно сериозен тон.

Брут бавно си пое дъх. Знаеха, че сенатът определя заплатата за всички легиони. Като имаше зад гърба си Крас, който щеше да го подпомогне, той би искал да предложи повече, но имаше наложена граница, за да не се позволи на богати „дарители“ да подкопаят цялата система.

— Седемдесет и пет денария, както и при другите — отвърна той.

— Чакай малко. Не бяха ли Първородните онези, които обърнаха града с главата надолу? — запита високото момче, сякаш във внезапно прозрение.

Обърна се към ухилените си приятели, които с радост го оставиха да изнася представлението си.

— Точно така! — продължи той възхитено. — Сула ги смаза, нали? Предвождаше ги някакъв предател.

Спря, доловил промяната в израженията на приятелите си — разбра, че е прекалил. Докато се обръщаше към Брут, той замахна с юмрук, но Рений протегна ръка и блокира удара. Тримата младежи трепнаха, но водачът им бързо възстанови увереността си и устата му се изви презрително.

Но преди младежът да проговори, Рений пристъпи към него и попита високо:

— Как се казваш?

— Герминий Катон — отговори момъкът високомерно. — Сигурно си чувал за баща ми.

Рений се обърна към войниците зад себе си.

— Запишете името му.

Арогантността увяхна в учудване, когато Герминий видя да записват името му в свитъка.

— Не можеш да го направиш! Баща ми ще…

— Записан си, момче. Пред свидетели — отговори Рений. — Тези мъже ще се закълнат, че е било доброволно. След като ти дадем разрешение, ще бъдеш свободен да изтичаш и да кажеш на баща си колко се гордееш с това.

Синът на Катон изгледа яростно възрастните, после си възвърна предишната увереност.

— Името ми ще излезе от този списък преди залез.

Рений пристъпи още по-близо към него.

— Кажи на баща си, че Рений е записал името ти. Той знае кой съм. Кажи му, че винаги ще бъдеш известен като момчето, което се е опитало да се отклони от военна служба в името на града. Баща ти ще бъде унизен, ако подобно нещо се разчуе, нали? Мислиш ли, че ще вървиш по стъпките му след такъв срам? Сенатът не обича страхливци, момче.

Младежът пребледня от гняв и обида.

— Аз ще…

Спря и ужасно съмнение пропълзя на лицето му.

— Това, което ще направиш, е да застанеш до този орел, преди да бъдем готови да приемем клетвата ти. Докато не кажа друго, ти си първият новобранец за деня.

— Не можеш да ме спреш да си отида! — каза Герминий с треперещ глас.

— И да нарушиш законова разпоредба? Ще наредя да те бичуват, ако се отделиш и на крачка от мене. Застани мирно, преди да съм изгубил търпение!

Заповедта хвърли Герминий в безсилен гняв. Рений продължи да го гледа. Приятелите му започнаха да отстъпват.

— Имената ви! — изсъска Рений и те се смразиха.

— Запишете ги като легионери номер две и три за деня — продължи той. — Това ще свърши работа, вече познавам лицата ви. Застанете мирно, момчета.

Обърна се към войниците от легиона и без да обръща внимание на учудването им, каза високо:

— Ако избягат, искам да ги довлечете и да ги набиете с камшик тук, на място, на самото поле. Ще ми струва няколко новобранци, но поне ще видят, че славата си има и обратна страна.

Тримата млади римляни се изправиха сковано до строя. Брут дръпна Рений на няколко крачки, за да не ги чуят, и измърмори:

— Катон ще побеснее. За нищо на света няма да се съгласи синът му да бъде записан точно в този легион.

Рений плю на прашната трева.

— Но също така няма да иска синът му да бъде обявен за страхливец. Изборът е твой, но няма да спечелиш нищо, ако ги оставиш да си идат. Катон може да се опита да те подкупи, може и да си премълчи. След ден-два ще разберем.

Брут изгледа стария гладиатор и поклати невярващо глава.

— Ти го направи, а аз да се оправям, така ли?

Рений го погледна твърдо.

— Ако го беше ударил, баща му щеше да нареди да те убият.

— Ти не знаеше кой е, когато ме спря — възрази Брут.

Рений въздъхна.

— Не съм те учил така, момче. Наистина. Какво друго да си помисля, когато един младеж носи герба на баща си на златен пръстен, достатъчно голям, за да се купи цяла къща с него?

Брут премига, после пристъпи към тримата новобранци и се взря в ръката на Герминий, без да каже нищо. Тъкмо щеше да се върне при Рений, когато още три момчета се отделиха от тълпата и се приближиха към орела на Първородните.

— Запишете имената си в свитъка. Застанете заедно с другите момчета — каза им Рений. — Ще положите клетва, когато се съберат достатъчно хора.

И се усмихна — само с очи.

Глава 22

Юлий едва сдържаше гнева си. Отчаяно се нуждаеше от хора, но обграденият със стени римски град беше забравил дълга към основателите си и всяко изискване се посрещаше с безкрайни отлагания и дискусии.

— Младите мъже вече са при мене. Сега ми докарай ветераните — каза Юлий.

— Какво?! Беззащитни ли ще ни оставите? — изфуча възмутено старейшината на града.

Юлий изчака няколко мига, преди да отговори, точно както правеше Рений. Беше разбрал, че малките паузи придават тежест на думите му.

— Моите хора тръгват оттук право срещу Митридат. Няма от кой друг да се защитавате. Нямам време да обучавам още селяни за легионери, а от думите ти съдя, че наоколо, на левги оттук, няма други римски войски. Всички мъже в тези земи, които някога са държали меч в служба на Рим, ги искам тук с оръжия и брони, във възможно най-добро състояние.

Старейшината понечи да заговори, но Юлий го прекъсна, като леко повиши глас:

— Не мисля, че трябва да споменавам при какви условия са се пенсионирали тези войници. Ще е посегателство срещу честта им, ако им напомня, че са получили земите си при условие, че ако Рим ги призове, ще откликнат. Рим ги призовава. Докарай ги.

Старейшината се обърна и се отправи почти тичешком към залата на съвета. Юлий зачака с войниците си, застанали мирно зад гърба му. Начинанието му беше достатъчно възпрепятствано от отлаганията на съветниците и той не изпитваше никакво съчувствие. Всички те се намираха на завоювана територия и постоянната заплаха от въстание се беше превърнала в действителност. Нима тези хора очакваха, че ще останат да си живуркат тихо и мирно зад прекрасните си стени? Питаше се какво ли би станало, ако Митридат бе пристигнал тук пръв. Сигурно щяха да се предадат от страх за семействата си, да отворят портите и да коленичат в прахта.

— Някой идва — каза Гадитик зад гърба му.

Юлий се извърна наляво и се заслуша в отмерената стъпка на поне една центурия. Изруга под нос. Последното, което му трябваше в този момент, беше да се изправи срещу друг офицер от редовните легиони.

Когато ги видя обаче, се ободри.

— Легионери… на място! — отекна от стените на малкия площад дрезгав глас.

Един от хората на Юлий подсвирна изненадано. Мъжете бяха възрастни. Носеха брони отпреди десетки години, някои нагръдници бяха украсени с прости рисунки. По телата им ясно личаха последиците от десетилетия, изкарани на война. Доста от тях бяха с по едно око или с по една ръка. Други излагаха на показ стари рани по лицата и крайниците си, зле зашити и издърпали кожата в дълги белези.

Командирът беше здравеняк с обръсната глава и мощни рамене. Лицето му беше сбръчкано, но още излъчваше сила, която напомни на Юлий за Рений. Мъжът му отдаде чест, разбрал, че именно това е командващият, по-скоро инстинктивно, а може би поради разстоянието, на което се държеше от другите.

— Квертор Фар на твоите заповеди, господарю. Решихме, че съветът ще говори цял ден, затова свикахме войниците без него. Ветераните са готови за инспекция.

Юлий кимна; гледаше как още и още войници прииждат към площада и се нареждат в стегнат строй.

— Колко войници има тук? — попита той; опитваше се да прецени стойността на ветераните, които стояха изправени под зимното слънце.

— Общо са почти четиристотин, господарю, макар че някои още не са пристигнали от по-далечните имения. До залез трябва да се съберем.

— Каква е средната ви възраст? — продължи Юлий.

Квертор спря и изгледа от упор младия офицер пред себе си.

— Всички са ветерани. Това означава, че са стари. Но всички са доброволци и са толкова надеждни, колкото трябва, за да победиш Митридат. Имат нужда от няколко дни, за да свикнат да действат заедно, но помни — всички са изпитани и закалени. Много мъже умряха за Рим през годините. Тези оцеляха.

Държеше се доста безцеремонно, но Юлий чуваше вярата в думите му, докато ветеранът се опитваше да убеди строгия млад офицер, който беше дошъл в града им да търси армия.

— Какво ще кажеш за себе си, Квертор? Ти ли ги командваш?

Плешивият мъж се засмя — кратък, бързо прекъснат звук.

— Не аз. Съветът мисли, че ги командва той, но тези хора вървят по собствен път и повечето от тях са го правили, откакто се помнят. Щом чуха за Митридат, започнаха да лъскат мечовете си, ако ме разбираш.

— Говориш така, сякаш си бил един от тях.

Квертор вдигна вежди.

— Така е. Двадесет години служих в Първи легион в Киренайка, десет от тях като опций.

Някакъв инстинкт накара Юлий да запита:

— Последните десет?

Квертор се изкашля и погледна встрани.

— Всъщност шест. Разжалваха ме, понеже се увлякох в хазарт.

— Разбирам. Е, Квертор, изглежда, пак ще поиграем хазарт с тебе.

Квертор грейна в усмивка и се видя, че му липсват доста зъби, особено на долната челюст.

— Не бих се обзаложил срещу тях, господарю. Не ги познаваш.

Юлий огледа гъстите редици с по-малка увереност, отколкото показваше.

— Надявам се да си прав. Сега влез в строя и ще поговоря с тях.

За секунда помисли, че Квертор може да откаже, и се запита дали не са го разжалвали заради нещо повече от прекаляване с хазарт — доста често срещано занимание сред легионерите. После плешивият мъж влезе в редиците и застана мирно, заковал очи в него с явен интерес. Юлий напълни дробовете си с въздух и изрева така, че най-близките до него подскочиха.

— Римски ветерани!

Винаги бе имал мощен глас, но за миг се запита дали ще е достатъчно силен, ако някои от тези мъже са глухи.

— С моите хора минахме през две села на юг оттук, преди да дойдем във вашия град, за да набираме нови войници. Получихме известия, че Митридат лагерува на сто мили на запад. Можете да сте сигурни, че в този момент римски легиони и нови сили идват насам от крайбрежните пристанища Дирахион и Аполония. Смятам да подгоня Митридат към тях и заедно с вас да станем чукът на римската наковалня.

Успя да предизвика интереса им. Всички очи бяха впити в него — и тези на собствените му хора, и тези на побелелите ветерани. Благодари на боговете за решението да се отклони с десет мили на север, за да потърси новобранци в този град.

— Заедно с вас имам хиляда души под мое командване, за да нападнем Митридат. Някои от този град и от селата не са обучени. Други, които доведох със себе си, са свикнали само на морски бой на палубите на римските галери. Вие сте служили в сухопътни легиони и трябва да сте гръбнакът на нашия поход. Ще дам на всеки от вас другар по меч от моите хора, за да се упражнявате.

Замълча; настъпи мълчание и той разбра, че ветераните още помнят старата дисциплина. Запита се колко от тях ще издържат дългия път, преди да се стигне до сблъсък. С младите нови войници би могъл да покрие разстоянието за три или четири дни, но с тези? Нямаше как да разбере.

— Трябва ми един от вас за интендант, да приготви храната и екипировката от това, което успеете да намерите сред градските стени.

Квертор пристъпи напред. Очите му блестяха от удоволствие.

— Кажи, Квертор? — обърна се Юлий към него.

— Интендант, с твое позволение, господарю. Отдавна чакам възможност да подразня съвета.

— Добре. Но техните оплаквания ще дойдат при мене и аз ще се отнеса сериозно. Вземи трима от моите хора и започни да подготвяш припасите. Искам щитове за всички хора и всичките копия и лъкове, които можеш да намериш. Искам полева кухня извън стените с приготвена храна за всички, преди залез-слънце. Още е достатъчно светло, за да се упражняваме, и искам да видя колко сръчно могат се движат тези мъже. Ще са много гладни, когато приключат.

Квертор му отдаде чест и тръгна със стегната стъпка към Гадитик, който стоеше мирно на мястото, където Юлий го беше оставил заедно с другите. Юлий загледа как избира още двама души да тръгнат с него и се опита да пренебрегне предчувствието, че току-що е пуснал вълка сред стадото. Когато се отдалечиха, видя градския старейшина да излиза от залата на съвета и да се запътва право към събраните ветерани. Обърна се към тях. Каквото и да бяха решили, за него вече нямаше никакво значение.

— Видях, че можете да издържите, и от раните ви съдя, че умеете и да се биете — извика той към редиците. — Сега искам да видя дали можете да си спомните строевите упражнения.

По негова заповед те се обърнаха и тръгнаха по главната улица към портата, през която се излизаше от малкия град. Онези, които бяха чакали в страничните улички, се наредиха зад първите. Юлий даде знак на Гадитик да върви най-отзад. Двамата се спогледаха и последваха маршируващата колона, като оставиха старейшината да крещи зад тях; гласът му постепенно заглъхваше, докато най-накрая не разбра, че няма да го послушат.

На легионерите им трябваше известно време, за да образуват четири равни редици, като ветераните бяха размесени с по-младите мъже. Юлий се разхождаше през редиците и преценяваше способностите на войниците, които се бяха събрали, за да ги командва. Докато ги оглеждаше внимателно, се опитваше да си спомни уроците по полева тактика и упражненията, които Рений му беше набивал в главата толкова години. В никое от тях не се споменаваше как се прави легион от нищо, но много лесно можа да си спомни някои от маневрите и командите как да накара голяма група хора да се движи в строй и да изпълнява заповеди. Не го напускаше едно притеснение — че ветераните ще разберат, че никога не е командвал пехота. Намръщи се още повече. Просто трябваше да блъфира.

Като започна от войниците, стоящи по ъглите, построи обикновено каре и запресмята наум, докато те чакаха. Раздели другите на тридесет номерирани редици, после накара ъгловите войници да заемат позиции. Когато бяха готови, извика:

— Бавен марш в каре!

Мъжете тръгнаха с неравна стъпка, но съсредоточено, строиха се и застанаха безмълвно в стойка „мирно“.

— А сега се огледайте. Искам, където е възможно, до всеки ветеран да има по един по-млад войник. Ще съчетаем бързината с опита. Престрой се!

Шумът от стъпките им отекна странно, лишен от придружаващо го бъбрене. Юлий видя, че неговите хора вземат пример от ветераните, и се усмихна, като си спомни как Рений му повтаряше, че водачът трябва да е уважаван, но суров. Не биваше да се усмихва. Не биваше да го харесват. Бяха обичали Марий, но се бяха сражавали за него години наред, а сега Юлий нямаше толкова време.

— Имаме две кохорти от четиристотин и осемдесет души. Разделете се при петнадесета редица и оставете място между вас.

Те отново се раздвижиха и на прашния терен се отвори дълга алея.

— Първа кохорта ще се нарича Акципитер. Втората ще е Вентул. Акципитер ще се командва от моя помощник Гадитик, Вентул — от мене. Запомнете тези имена. Когато ги чуете в битка, искам да действате, без да мислите.

Реши да не споменава, че едното име е на търговски кораб, а другото — на галера, лежаща на дъното на морето. Изтри потта от челото си.

— Преди да започнем да се упражняваме в строй, трябва формацията ни да си има име.

Замълча и замига отчаяно — не можеше да намери нищо в ума си. Ветераните го гледаха и се питаха от какво ли е предизвикана внезапната му загуба на увереност. Подходящото име щеше да ги вдига на атака… Юлий изпадна в паника: не можеше да се сети за нищо, а беше убеден, че трябва да улучи от първия опит.

„Хайде — подканваше се той. — Измисли нещо!“ Очите му бродеха сред тях, сърдити от собствената му нерешителност. Всички тук бяха римляни — и млади, и стари.

— Вие сте Вълците на Рим — каза той.

Гласът му беше тих, но стигна и до най-далечните редици. Един-двама от ветераните се поизправиха и Юлий разбра, че е улучил.

— Кохорта Вентул — в четири манипули отдясно на мене. Акципитер — същото отляво. Имаме три часа преди да се мръкне. Упражнявайте престрояване, докато не капнете.

Не можа да се сдържи да не стисне юмрук в свирепо доволство, когато бойците изпълниха маневрата гладко. Извика Гадитик от редиците на Акципитер и отвърна на поздрава му.

— Искам до довечера да ги научиш да образуват всички формации. Не им давай и миг за мислене. Аз ще правя същото с моите. Смени командирите на отделения, ако видиш, че не стават, или за да повишиш дисциплината, но внимателно. Искам да поработят добре, докато не стане време за храна.

— Да не мислиш да тръгнем още утре? — попита Гадитик; стараеше се да говори тихо, за да не стигне гласът му до най-близките войници.

Юлий поклати глава.

— Утре ще упражняваме бойни игри, твоите срещу моите. Искам старите да си спомнят, а младите да свикнат да приемат заповеди в боя, под напрежение. Ела при мене довечера и ще разработим подробностите. А, освен това, Гадитик…

— Да?

— Тренирай твоите здравата, защото утре Вентул ще ги направи на пух и прах и ще трябва да започваш отново.

— Нямам търпение да те видя как ще го направиш — отвърна Гадитик с усмивка, отдаде чест и тръгна към новите си подчинени.

Когато след два дни даде заповед за тръгване, Юлий усети прилив на гордост. Краката му стъпваха леко по чуждата земя. Дясното му око беше почти затворено, защото един от хората на Гадитик го беше ударил с дръжката на брадвата си, но той знаеше, че болката ще отмине.

Доста хора в двете кохорти накуцваха след тренировъчните битки, но се бяха променили — бяха станали Вълците и той знаеше, че ще е трудно да бъдат убити и още по-трудно да бъдат пречупени. Щяха да вървят сто мили през гори и равнини и на Митридат щяха да му трябват много от неговите бунтовни селяни, за да устои на силата, която щеше да бъде хвърлена срещу него, Юлий беше сигурен в това. Усещаше се така, сякаш бе пил хубаво вино, и това го караше да иска да се засмее.

Гадитик, който вървеше до него, усети настроението му и се засмя, но сви вежди, понеже от сцепената му уста отново протече кръв.

— Едно нещо ми харесваше на галерите — там нямаше нужда да носиш толкова желязо и други неща на гръб.

Юлий го тупна по рамото.

— Смятай се за щастливец. Наричаха хората на вуйчо ми Мулетата на Марий, заради тежестта, която трябваше да носят.

Гадитик изгрухтя и намести тежкия си товар. Краката понасяха най-голямата тежест. Мнозина от ветераните имаха огромни прасци — признак на сила, изградена в резултат на безкрайна маршировка. Гадитик бе казал, че няма да даде почивка на кохортата си, докато Юлий не даде почивка на своята или някой от неговите ветерани не падне. Не беше сигурен кое от двете ще се случи по-напред.

Юлий тръгна през редиците, към челото на колоната. Чувстваше, че би могъл да марширува целия ден и цялата нощ, а римляните, вървящи след него, няма да изостанат. Градът изчезваше в далечината зад тях.

Глава 23

Животът, прекаран в боеве на чужда територия, закалява мъжете, мислеше Юлий, докато вървеше неотклонно напред в края на втория ден от похода, почти заслепен от прах и пот. Ако ветераните си бяха позволили да се отпуснат след пенсионирането си, едва ли щяха да се изравнят с бързия ход на по-младите войници. Но усиленият труд, който бяха полагали, за да обработват дадените им парцели, ги беше поддържал здрави и повечето изглеждаха като направени от жили и кожа под старите си брони. Кожените им туники бяха напукани от времето, но броните им блестяха от масло и полировка. Можеше сега да се водят селяни, но бързината, с която бяха реагирали на призива му, показваше истинската им природа. Някога най-дисциплинираните бойци на света, сега те крачеха уверено и всяка крачка от дългия поход съживяваше по една искрица от някогашния им плам. Това личеше в стойката и очите им, ентусиазмът за война отново пламваше в гърдите им. Бяха мъже, за които пенсията бе смърт, мъже, които се чувстваха най-живи във войнишкото братство, където можеха да изразходват цялата останала им енергия във внезапни удари и в пресушаващия устата ужас от изправянето срещу атаката на врага.

Юлий носеше на гърба си стар щит, откъснат от Квертор от горния праг на нечия порта. Беше здраво закрепен, затиснат от тежкия мях с вода на рамото му, който на всяка стъпка издаваше музикално бълбукане. Също като другите от галерата, и той усещаше тромавостта, породена от изчезването на навика да съобразяваш движенията си с ограниченото пространство на палубата, но дробовете му бяха чисти и припадъците, които го бяха тормозили след удара по главата, бяха изчезнали без следа. Не се осмеляваше да мисли за тях, но продължаваше да се тревожи какво ще стане с авторитета му, ако го връхлетят отново. В такъв ускорен поход и сред толкова хора човек нямаше къде да се усамоти.

През по-голямата част от първия ден Юлий беше наложил сравнително бавна скорост. Имаха твърде малко хора, за да рискуват да загубят повече ветерани, отколкото беше неизбежно, и всички бяха стигнали благополучно до първия лагер. Беше сложил по-младите на пост и никой не се беше оплакал, макар че Светоний съвсем ясно беше дал да се разбере, че премълчава коментара си, преди да се подчини на заповедта с нацупено покорство. Имаше моменти, когато Юлий с удоволствие би наредил да го бичуват и би го изоставил на пътя зад себе си, но сдържаше гнева си. Знаеше, че трябва да установи връзка с мъжете, връзка, достатъчно силна, за да издържи на първите трескави моменти на битката. Войниците трябваше да го възприемат така, както някога бяха възприемали Марий — като мъж, когото да следват и в ада.

На втория ден Юлий вървя с Гадитик в челото на двете кохорти през по-голямата част от сутринта. Уговориха всеки от тях известно време да води колоната, за да може другият да върви назад сред отделенията и да види къде са силните и слабите места. Да крачи сред войниците беше ценно за Юлий и именно в тези моменти той започна да вижда пламъчето на въодушевлението дори и в израженията на най-неиздръжливите. Тези мъже бяха отхвърлили дребнавите закони и ограничения на градския живот и се бяха върнали към най-простия свят, който бяха познавали.

За по-малко от час Юлий се върна почти до средата на кохортата „Вентул“. Един от ветераните привлече вниманието му — единственият, с когото се размина, без да срещне погледа му. Мъжът сигурно беше един от най-старите и вървеше между войниците, навел глава — Юлий предположи, че го прави нарочно. Вместо шлем носеше лъвска глава — кожата й бе отрязана на раменете му в права линия. Очите на звяра бяха тъмни хлътнали дупки; и също като собственика си, мъртвият лъв изглеждаше твърде стар, за да е все още полезен някому. Старецът вървеше и гледаше право напред, присвил очи, за да ги пази от праха. Юлий го огледа с интерес; отбеляза твърдите линии на жилите, които изпъкваха по врата му, и подутите стави на ръцете и пръстите — приличаха на връзка кокали. Макар че ветеранът държеше устата си затворена, от хлътналите бузи личеше, че по старите челюсти са останали съвсем малко зъби. Юлий се запита какъв ли дух поддържа подобен старец да марширува миля след миля, загледан в нещо, което никой друг не можеше да види.

Когато наближи пладне и Юлий реши да заповяда да спрат за обяд и един час почивка, видя, че мъжът започва да куца с левия крак, и забеляза, че коляното се е подуло за краткото време, откакто беше вървял редом с него. Извика да спрат, Вълците направиха две стегнати уставни крачки и спряха като един.

Старецът седна и опря гръб на едно дърво. Набръчканото му лице се намръщи, докато превързваше подутото си коляно — уви го толкова пъти, че не можеше да го свие. Беше свалил лъвската кожа и я беше оставил внимателно настрана. Косата му беше побеляла и залепнала на потни кичури.

— Как се казваш? — попита го Юлий.

Старецът заговори, без да престава да увива плата; опитваше как се движи коляното и изсумтяваше след всеки опит.

— Казват ми Корникс, Стария гарван. Ловец съм — ловях животни с капани в гората.

— Имам приятел, който може да ти помогне за коляното. Лечител е. Може дори да е по-стар от тебе — тихо каза Юлий.

Корникс поклати глава.

— Не ми трябва. Това коляно е издържало в много кампании. Ще понесе още една.

Юлий не настоя, впечатлен от упорството на мъжа и без нито дума повече му донесе хляб и боб. Това щеше да е последната им топла храна, преди да потеглят в строй срещу Митридат — иначе неприятелят можеше да ги открие по дима от огньовете. Корникс взе храната и кимна благодарно.

— Странен командир си ти — каза старецът между две хапки. — Да ми носиш храна…

Юлий го гледаше как яде. Накрая каза:

— Вече би трябвало да си се отказал от войниклъка. Сигурно има двадесет години, откакто си излязъл от легиона, а?

— По-скоро тридесет, и ти го знаеш — отвърна мъжът с усмивка, която разкри недосдъвкан залък хляб. — Още ми липсва.

— Имаш ли семейство? — Юлий все още не можеше да си отговори защо този човек не си стои в безопасност някъде из горите, вместо да изразходва последната си сила с другите ветерани.

— Преместихме се на север и жена ми умря. Сам съм.

Юлий стана. Погледът му се отклони към мястото, където Корникс беше оставил щита и меча си до дървото. Старецът също погледна натам и реши да отговори на неизречения въпрос.

— Още мога да ги използвам, не се безпокой.

— Ще се наложи. Казват, че Митридат имал огромна армия.

Корникс изсумтя презрително.

— Винаги казват така. — Преглътна хапката и отпи голяма глътка от меха с вода. — Ще искаш ли това от мене?

— Какво да искам? — отвърна Юлий.

— Виждам, че те гризе през цялото време, откакто тръгна до мене. Какво прави мъж на моята възраст на война? Това искаше да ме питаш, нали? Чудиш се дали още мога да въртя тоя стар меч.

— Мина ми през ума — засмя се Юлий в отговор на проблясъка на хумор в тъмните очи на стареца.

Корникс се засмя заедно с него — смехът му приличаше по-скоро на цвилене. После замълча и погледна в очите високия млад командир, който притежаваше цялата увереност на младостта и целият му живот беше пред него.

— Само за да платя дълга си, момче. Нашият град ми даде много повече, отколкото аз на него. Според мене така ще си изравним сметките.

Намигна, докато изричаше последните думи, и Юлий се усмихна насила, внезапно разбрал, че Корникс е тръгнал с него, за да умре. Може би предпочиташе бърз край пред самотната агония в някоя порутена колиба. Запита се колко ли от другите искат да жертват живота си с последните остатъци от смелостта си, вместо да чакат смъртта, която да се промъкне при тях някоя нощ. Потръпна, макар че денят не беше студен.

Нямаше начин да разбере къде лагерува Митридат. Докладите, които бе получил от оцелелите римляни, можеше да са неверни, а и гръцкият цар би могъл да им избяга с много мили, докато Вълците вървяха донякъде слепешком. Най-много се тревожеше да не би разузнавачите на двете войски да се натъкнат едни на други и така армиите да бъдат принудени да влязат в бой, преди да се е подготвил. Собствените му разузнавачи разбираха, че животът им зависи от това да не ги забележат, и Юлий накара най-бързите и най-сръчните да се отдалечат на много мили, за да търсят пресни следи от неприятеля, докато основната част от Вълците се криеше из храсталаците. Понеже не биваше да палят огън, прекарваха нощите в студ и влага, а през деня едва се стопляха от слабото слънце, което стигаше до тях през клоните на дърветата.

След четири дни бездействие Юлий беше готов да нареди на мъжете да излязат на открито и да поеме последиците. Бяха се върнали всичките му разузнавачи, с изключение на трима.

Юлий неспокойно ги очакваше. Знаеше, че са точно там, където трябва, защото бяха намерили убити римски часови само на пет мили на изток — хванати неподготвени, докато пазели самотна крепост. Телата изглеждаха жалки в смъртта и никакви думи, изречени от него, не можеха да подкладат решителността на хората му повече от тази гледка.

Разузнавачите най-после дойдоха — подтичваха през мокрите листа с равномерната стъпка, с която можеха да изминат много мили без почивка. Пренебрегнаха студеното задушено, което ги чакаше, и отидоха право при Юлий. Бяха уморени, но въодушевени. Бяха отсъствали цели четири дни и Юлий веднага разбра, че най-накрая са намерили врага.

— Къде са? — попита той и бързо се изправи.

— На тридесет мили на запад — отговори единият; нямаше търпение да съобщи новината. — Голям лагер. Изглежда, се готвят да се защитават срещу легионите, идващи от Орикон. Окопали са се в една теснина между два стръмни хълма.

Спря, за да си поеме дъх, и друг от разузнавачите продължи:

— Настанили са се по склоновете и по равното на запад. Имат широка линия разузнавачи и стражи, затова не можахме да се приближим много, но мястото изглежда достатъчно укрепено, за да спре дори конница. Видяхме стрелци да се упражняват с лъковете си. Видяхме и самия Митридат. Един едър мъж даваше заповеди на войската. Приличаше на важен военачалник.

— Колко са? — прекъсна го Юлий: тази подробност му беше необходима повече от всичко останало.

Разузнавачите се спогледаха и първият заговори отново:

— Мислим, че са около десет хиляди. Никой от нас не можа да се приближи достатъчно, за да сме сигурни, но цялата долина между хълмовете е покрита с кожени палатки, може би хиляда. Предположихме, че във всяка има от осем до десет бойци…

Другите двама кимнаха. Наблюдаваха Юлий, за да видят как приема новината. Изражението му нарочно остана безразлично, макар че усети разочарование. Нищо чудно, че Митридат се чувстваше достатъчно уверен, за да застане срещу легионерите, запътили се към него. Предишния път сенатът беше изпратил само Сула срещу едно малко въстание. Ако пратеха пак един легион, Митридат можеше да го победи, да спечели още една година, преди сенатът да разбере за това, и да събере всички възможни войници от другите територии. Сенаторите не биваше да си позволят да загубят Гърция! Всеки град под римско управление, който се криеше от царя зад високи стени, можеше да бъде унищожен, преди сенатът в крайна сметка да събере съкрушаваща войска. Реките щяха да потекат кървави, преди последният римлянин да бъде изгонен от земите на Митридат, а ако той успееше да обедини всички градове, това би означавало война за цяло едно поколение.

Юлий отпрати разузнавачите да се нахранят и да си починат — поне малко. Знаеше, че няма да им е достатъчно.

Веднага след като разузнавачите си тръгнаха, Гадитик се приближи към него и вдигна въпросително вежди.

— Намерихме го — уведоми го Юлий. — Десет хиляди, най-много. Мисля тази нощ да се придвижим на десет мили, а последните двайсетина да минем утре, когато се стъмни. Преди зазоряване стрелците ни ще повалят часовите и ще ударим по главните им сили.

Гадитик се разтревожи.

— Ветераните ще изпопадат от изтощение, ако ги пресилиш толкова много, и то в тъмното. Гърците ще ни избият.

— Ветераните са в много по-добро състояние, отколкото когато напуснахме града им. Ще е трудно, ще загубим част от тях, не се съмнявам, но на наша страна е изненадата. Те са прекарали целия си живот в походи. Искам да организираш бързо оттегляне след първата атака. Не искам да мислят за смъртна битка срещу толкова много врагове — право напред, убиват колкото могат повече и се оттеглят. Ще стигнем възможно най-далече преди зазоряване и тогава ще видя в каква форма сме.

Вдигна поглед през обраслите с мъх стъбла към небето над главата си.

— Не остава много до свечеряване, Гадитик. Приготви хората да тръгнат. За утре вечер ще дам почивка колкото може по-близо до врага, но гърците не бива да ни видят. Ще изработим тактиката, когато стигнем по-близо. Няма смисъл да планираме подробности, докато не ги видя как са се разположили. За момента не трябва да ги побеждаваме, а само да ги накараме да вдигнат лагера и да се придвижат на запад към легионите, които идват насам от крайбрежието.

— Ако идват — отвърна тихо Гадитик.

— Идват. Независимо какво е станало след смъртта на Сула, сенатът не може да си позволи да загуби Гърция без бой. Стегни редиците, Гадитик.

Гадитик отдаде чест. Знаеше, че всяка атака срещу толкова много врагове е рискована, но все пак нощният удар, предложен от Юлий, бе най-добрият избор, като се имаше предвид с колко хора разполагат. Освен това Митридат беше събрал армия от необучени, нередовни войници, които щяха да се сблъскат със сила, включваща извънредно опитни бойци с мечове. Срещу десет хиляди не беше много, но щеше да има значение.

Даде заповеди на кохортата да вдигне лагера и загледа как младите мъже и ветераните работят заедно бързо и тихо, събират се в рехава формация и тръгват през горичката. Наистина като вълци, поне някои от тях.

Глава 24

Митридат беше загубил часовите, охраняващи границите на лагера му, но още не го знаеше. Юлий беше наблюдавал външния му кръг почти цял час и накрая се усмихна, когато разгада простата система, използвана от гръцкия цар. Всеки от часовите му стоеше до горящ факел, закрепен на дървен прът. От време на време часовите вземаха факлите и ги размахваха над главите си, като получаваха в отговор същия сигнал от вътрешния кръг и от другите часови по линията.

Митридат може да беше цар, но не беше тактик. Вълците бяха съкрушили отбраната с двойки стрелци — един, който да повали часовия веднага щом той подаде сигнала, и още един, който да заеме мястото му. Всичко стана бързо и сега римляните можеха да навлязат във вътрешния кръг. Тук часовите бяха по-близо едни до други и ликвидирането им отне почти час. Юлий беше настоял да са предпазливи, но дори у него започваше да се трупа напрежение, докато чакаше последния гръцки часови да даде сигнала си, без изобщо да знае, че ще му отговорят само римляни.

Кабера пусна последната тиха стрела и един вражески войник падна беззвучно. След мигове кръгът светлина освети друга тъмна фигура, която стоеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило. Не се чу сигнал за тревога и Юлий стисна юмруци развълнувано.

Лагерът в подножието на хълмовете беше осветен от факли, поставени на пръти като онези, използвани от часовите. Отдалече тъмната зимна нощ изглеждаше накъсана от морета златисти петна — немигащи очи, бляскащо вперени в римляните, докато те чакаха сигнала на Юлий. На младия командир му се струваше, че целият свят се крепи на езика му. Приближи се до най-близкия от подменените часови и кимна на Кабера, който запали напоена с масло стрела от факлата и я изстреля високо.

Гадитик видя пламъка, който проряза нощта право нагоре, и насочи меча си към лагера пред себе си. Хората му излязоха от привидното си вцепенение, без да издадат нито един звук или боен вик. Тичаха в призрачна тишина към кръговете светлина, бележещи лагера, като същевременно се смесваха с войниците от Вентул, за да предизвикат колкото може повече паника и смут.

С падането на нощта гръцката армия се беше оттеглила за почивка, оставила се на рехавите пояси от часови, които да дадат предупреждение в случай на атака. Първите гръцки войници осъзнаха опасността, когато платнищата на кожените палатки бяха отметнати и невидими мечове започнаха да пробождат спящите, десетки бяха убити в първите няколко секунди. Викове и писъци огласиха спящия лагер и бойците започнаха да се будят и да грабват оръжие.

— Вълци! — изрева Юлий, преценил, че времето за пазене на мълчание е отминало.

Вълнението го понесе, докато тичаше заедно с хората си през лагера и убиваше всеки подал се от палатките. Беше казал на хората си да убиват най-малко по двама врагове, след което да се придвижват напред, но от собствения му меч бяха паднали вече трима, а още беше едва в края на първата си схватка. Усещаше паниката у хората на Митридат. Началниците им реагираха бавно на нападението и понеже никой не им беше дал заповеди, стотици бойци поотделно се опитваха да отнемат инициативата от прикритите в сенките нападатели — и умираха. Викът на Юлий беше повторен от кохортата на Гадитик, стотиците гласове увеличиха объркването и страха на неприятеля. Кабера изстреля останалите си стрели в тъмните палатки, а Юлий съсече един мъж, който се опита да извади меча си. Цареше хаос и Юлий едва не пропусна момента, който се беше заклел, че няма да пропусне.

Той дойде след много минути, когато отекнаха рогове и бягащите гърци започнаха да се сформират в отделения. В палатките, които римските войници бяха пропуснали, враговете се бяха въоръжили и сега започваха да отбиват атаката, заповеди на гръцки се чуваха сред трещенето на оръжията.

Юлий се извърна рязко и отсече ръката на един мъж, който скочи върху него. Всеки удар с тежкия меч нанасяше ужасни поражения, но следващият му удар беше блокиран чисто и той видя двама мъже срещу себе си и още, които тичаха към него от всички страни. Гърците се бяха съвзели и беше време Вълците да се оттеглят, преди да бъдат насечени на парчета.

— Отбой! — изрева той, замахна ниско с меча и посече дълбоко пищяла на по-близкия нападател.

Вторият се спъна в него, докато настъпваше насреща му, и Юлий отстъпи, обърна се и внезапно побягна; сандалите му се хлъзгаха по кървавата земя. Хората му веднага тръгнаха след него.

Извън факлите на лагера нощта беше черно скривалище. Когато Юлий извика отбой, всички факли на часовите бяха изгасени и римляните се разпръснаха невидими — изчезнаха бързо от границите на лагера, като оставиха зад себе си разрушения и трупове.

Гръцките отделения спряха в обсега на факлите в лагера — не им се искаше да хукнат слепешката в тъмното, където имаше може би хиляди неприятели — които, както бяха чули, били на цяла седмица път оттук, и то в съвсем друга посока. Докато се колебаеха, във въздуха се разнасяха объркани заповеди, а междувременно Вълците изчезнаха като призраци.

Митридат беснееше. Викове в другия край на лагера го изтръгнаха от съня му. Собствената му палатка беше разположена в тесния проход и докато спящият му ум се проясняваше, той разбра, че ги атакуват откъм безопасната страна — където той знаеше, че хората му са прочистили римските поселения по целия път от лагера им чак до изплашените градове по източното крайбрежие.

Неговите десет хиляди души покриваха почти цялата долина, но докато той докара капитаните си на мястото на атаката и започне да възстановява реда, римляните вече ги нямаше.

Започнаха мрачно да броят мъртвите. Оцелелите офицери смятаха, че нападателите са били почти пет хиляди — бяха оставили мъртви на място повече от хиляда гърци. Митридат изрева, като видя телата струпани на купчини — убити, преди да са имали възможност да се изправят срещу врага. Това си беше истинско клане и той отново изпита гнева, който го беше обзел, когато Сула го беше атакувал преди няколко години.

Как бяха могли да се озоват зад гърба му, питаше се той, докато вървеше сред обезобразените трупове. Връхлетя го гняв и ръката му запрати меча в нощта. Тъмнината го погълна почти в мига, когато изхвърча от пръстите му.

— Часовите са мъртви, господарю — съобщи един офицер.

Митридат го изгледа с очи, зачервени от дима и нарушения сън.

— Сложи други и приготви лагера за поход призори. Искам да тръгнете след тях.

Когато мъжът се отдалечи, за да изпълни заповедта му, Митридат отново огледа разрушенията около себе си. Беше изгубил хиляда души, но сред убитите беше видял само неколцина римляни. Защо се бяха оттеглили? Който и да беше този легион, изглеждаше така, сякаш са могли да унищожат целия лагер преди разсъмване — такава паника и смут цареше сред хората му. Къде другаде можеха да са в безопасност, ако не в сърцето на собствената си земя и в собствения си лагер?

Когато снощи се беше оттеглил за почивка, беше сигурен, че води най-голямата армия, която някога е събирал и която е била виждана от десетилетия. Сега знаеше, че не може да заспи, без да се страхува, че силата му е станала предмет на подигравки, че животът на всеки от хората му може да бъде изтръгнат с дивашка лекота. Загледа лицата около себе си и видя по тях страх и ужас; съмнение пропълзя в него. Мислеше, че предвожда лъвове, но разбра, че има пред себе си агнета.

Опита се да отпъди отчаянието, но то го притискаше тежко. По какъв начин би могъл да превземе Рим? Неговите войници бяха дошли под знамената му след няколко бързи победи срещу омразните римляни, но това бяха млади мъже, изпълнени с мечти за идеалите на Спарта и Атина. Мечти на Александър, които той може и да не беше в състояние да осъществи. Наведе глава и тежките му юмруци се свиха. Хората му се суетяха наоколо, без да се осмеляват да проговорят на ядосания цар.

— Би трябвало да се върнем — каза Светоний. — Още една атака, докато вдигат лагера. Няма да го очакват.

— А как ще можем пак да избягаме, щом вече се съмва? — отвърна раздразнено Юлий. — Не. Ще вървим, докато не намерим прикритие.

Извърна лице, за да не види сърдитото изражение, което знаеше, че ще предизвикат думите му. Дори това беше малко по-поносимо от извратеното удоволствие, обхванало младия офицер по време на нападението. Догади му се. За Юлий в тази кратка битка нямаше никаква чест — проста практическа работа за намаляване броя на врага. Горещият прилив на възбуда, изпълнил кръвта му в боя, се беше оттекъл веднага щом като сигнализира отбой — но Светоний намираше почти сексуално удоволствие в лесното убиване.

Ветераните също, забеляза Юлий, се бяха изтеглили от гръцкия лагер възможно най-бързо, без радостни викове и без да обръщат внимание на дребните рани. Пазеха професионално мълчание, както беше заповядал. Само Светоний се беше разбъбрил, докато вървяха, очевидно неспособен да спре да се хвали.

— Можехме да пратим стрелците и да стреляме от прикритие, преди да се оттеглим — каза той и от тази представа устата му се напълни със слюнка. — Видяхте ли часовия, когото улучих със стрелата? Право в гърлото, съвършен изстрел.

— Мълчи! — изсъска му Юлий. — Влез си на мястото в строя и си затваряй устата.

Беше му дошло до гуша от Светоний; имаше нещо дълбоко неприятно в неговото въодушевление, пораждано от убийствата. То като че ли не беше излизало наяве в морските битки, но убиването на спящи хора някак си беше събудило нещо грозно у младия офицер и Юлий искаше да го отблъсне възможно най-далече от себе си. Мисълта за разпънатите пирати проблясна в ума му и той потрепна; запита се дали Светоний би проявил милост, или би стигнал до самия край с тях. Подозираше, че ако Светоний тогава трябваше да дава заповедите, краят на пиратите щеше да е бавен и мъчителен.

Младият офицер не се върна веднага на мястото си и Юлий едва не го удари. Изглежда, бившият тесерарий Пранд смяташе, че между двамата има някакви особени връзки, произтичащи от спомените от килията на кораба на Целз. Юлий го погледна в лицето и видя, че е изкривено от злоба и че устата се движи беззвучно, докато Светоний мисли как да отговори на заповедта.

— Връщай се в строя или ще те убия веднага — изръмжа Юлий и Светоний най-после се скри в тъмното сред маршируващите мъже.

Един от ветераните се препъна и изруга. Лесно беше да се спъне, като нямаше луна да освети пътя му. Бяха потеглили с ускорена крачка, без никакви оплаквания. Всички знаеха, че Митридат ще излезе да ги търси веднага щом стане достатъчно светло. Имаха по-малко от два часа до зазоряване и при пълна скорост можеха да минат поне десет мили.

Заради ранените обаче милите щяха да са по-малко. Без да трябва да молят за това, мъжете, на които им беше трудно да вървят, бяха подкрепяни от по двама други. Все пак повечето рани бяха незначителни. Естеството на битката беше оставило по-голямата част от римляните или мъртви, или без нито една драскотина. Юлий не беше имал време да прецени загубите си, но предположи, че са се справили добре — много по-добре, отколкото се беше надявал.

Докато вървеше, си мислеше как би защитил гръцката армия, ако беше натоварен с това. Най-напред — по-добра система на сигнализация на часовите. Именно тази слабост им беше позволила да нахълтат в сърцето на лагера, без да се вдигне тревога. Вълците бяха имали късмет, както изглежда, но въпреки всичките си грешки Митридат не беше глупак. Следващия път щеше да им е по-трудно и щяха да умрат повече римляни. Невидим начело на дългата колона, Юлий най-накрая успя да отдели един миг в мълчанието на нощния поход, за да анализира успеха си. Въпреки цялото си неуместно ликуване Светоний имаше право. Всичко беше съвършено.

Когато зората настъпи, повечето от мъжете бяха изтощени. Юлий навъсено ги накара да продължат — и със заповеди, и със заплахи. След още няколко мили стигнаха до редица гористи хълмове, които щяха да ги скрият за през деня. Щяха да спят и да се нахранят тук, но докато слушаше стоновете на ветераните — дори тяхната желязна воля се огъваше пред безкрайния поход, той предположи, че ще трябва да останат скрити малко повече, за да си възвърнат силите.

Призори Митридат изпрати всичките си ограничени резерви от коне в групи от по двадесет конници със заповед да се върнат и да докладват веднага щом видят врага. Беше се отказал от първоначалния си план да вдигне целия лагер за търсенето. Може би римляните искаха да направи точно това — да остави очевидното прикритие на малката долина и да тръгне през равнините, където скритият легион можеше да го разбие. Крачеше из палатката си гневен и разочарован и проклинаше нерешителността си. Да се оттегли ли в някой град? Всички бяха римски и щяха да защитават стените си до последния човек. Но къде в равнините би могъл да е в безопасност? Знаеше, че е възможно няколко легиона да идват от запад, за да смажат въстанието, и за миг дори помисли да разпусне хората си, да ги прати обратно в селата им. Не, не можеше да го направи. Римляните щяха да ги изловят един по един, защото търсеха въстаници, а от това той нямаше да спечели нищо.

Стисна зъби със същия безсилен гняв, който беше вилнял у него още след като беше видял труповете на своите хора. Александър би ли позволил да бъде хванат в капан между два легиона?

Внезапно спря. Не, Александър нямаше да го позволи. Той щеше да тръгне на бой срещу тях. Но в коя посока? Ако придвижеше армията си обратно на изток, имаше възможност да бъде хванат от идващите откъм брега. Ако тръгнеше на запад към римските пристанища, нощните убийци щяха да нападнат ариергарда му. Боговете да му простят, но какво би направил Сула? Ако разузнавачите дойдеха без никакви новини и ако той не направеше нищо, щеше да започне да губи хората си като дезертьори — беше абсолютно сигурен.

Въздъхна, наля си трета чаша вино, въпреки киселината, която усещаше в празния си стомах, бунтуващ се срещу подобно наказание в толкова ранен час. Пренебрегна я и изгълта виното. След малко щеше да каже на синовете си, че хора са загинали заради тях, понеже през нощта не са се придвижили достатъчно бързо.

Денят напредваше. Той продължаваше да пие. Разузнавачите се върнаха с разпенени коне и без никакви новини. От целия лагер само цар Митридат се напи, за да може да спи, когато падне нощта.

Юлий знаеше, че оценката за краткото нощно нападение ще е неясна или преувеличена. В природата на войниците беше да се хвалят с по-големи успехи от действителните. Но дори ако приемеше това, бе намалил силите на Митридат с около осемстотин до хиляда души, като бе изгубил само единадесет свои. Тези мъже нямаше да бъдат погребани под погледа на римските богове. Нямаше време да събира труповете, но изоставянето им все пак представляваше трън под кожата на ветераните, които за нищо на света не биха зарязали труповете на своите братя по оръжие в ръцете на врага.

По-младите мъже се бяха отърсили от напрежението веднага след като бяха стигнали в безопасност под дърветата по хълмовете и Юлий беше дал разрешение да лагеруват. Крещяха от радост, докато не пресипнаха, а ветераните ги гледаха с усмивки, заети повече с чистене и смазване на екипировката, отколкото с ликуване.

Квертор беше изпратил петдесет от най-добрите си ловци да набавят месо и към средата на сутринта димящото ядене беше готово — на огньовете се печаха таралежи, зайци и сърни. Всеки огън беше риск, но дърветата щяха да разсеят дима, а Юлий знаеше, че на войниците им трябва топлина и гореща храна, затова само настоя огнищата да бъдат загасени веднага щом се опекат и последните уловени животни.

Този следобед разликата във възрастта се виждаше съвсем ясно. Младите новобранци се бяха възстановили напълно и се движеха енергично из лагера на малки групи, говореха и се смееха. Ветераните лежаха като мъртви, без дори да се обръщат насън, така че се събуждаха вцепенени. Синини се показваха по кожата им там, където предната нощ не беше имало никакви белези. Младите не обръщаха внимание на раните си, но не се подиграваха на ветераните, задето се бяха схванали. Бяха видели у тях уменията, а не възрастта.

Корникс дъвчеше бавно, седнал до един огън — наслаждаваше се на топлината, която сгряваше старите му кости.

— Ти оцеля — каза Юлий, искрено зарадван, че старецът е оживял в хаоса на атаката.

Коляното му още беше овързано.

Корникс му махна приветствено с парчето месо в ръката си.

— Точно така, не можаха да ме убият — съгласи се той и осмука месото, което държеше. — Забелязах, че останаха много.

Очите му потърсиха погледа на Юлий, изпълнени с интерес към младия мъж.

— Осем, дори девет хиляди — каза Юлий.

— Цяла вечност ще ми трябва да убия толкова много — отбеляза Корникс съвсем сериозно и задъвка месото със зъбите, които му бяха останали.

Юлий се усмихна.

— Да, така е. На майсторите им трябва време да си свършат работата.

Корникс кимна и на набръчканото му лице грейна усмивка.

Юлий го остави да се нахрани на спокойствие и намери Гадитик. Двамата обиколиха лагера и всички постове — часовите стояха по трима с цел винаги да има един, който да даде предупредителен сигнал за атака. Всяка група виждаше добре другата по цялата линия около лагера. За това бяха необходими много хора, но Юлий беше наредил са се сменят начесто, само през два часа, за да могат винаги да са бодри, и нощта мина без сигнал за тревога.

На следващия ден привечер, тъй като през зимата се стъмваше рано, римляните излязоха от горите и отново нападнаха лагера на Митридат.

Глава 25

Антонид крачеше из богато мебелираната стая, почервенял от гняв. Единственият друг човек в стаята, излегнат на мека пурпурна кушетка, беше едрият сенатор Катон. Очите, които наблюдаваха Антонид, изглеждаха малки, изгубени в месестото му потно лице, но блестяха заинтригувано, взрени в любимия помощник на Сула. Катон направи лека гримаса — дрехите на Антонид бяха целите в прах. Този човек беше крайно невъзпитан — да поиска среща, без дори да се е изкъпал.

— Нямам нови сведения, сенаторе, никакви — каза Антонид.

Катон въздъхна театрално и протегна месестата си ръка към таблата на кушетката, за да се надигне. Пръстите, които стиснаха дървото, бяха хлъзгави и лепкави от остатъците от сладкиша от обяда, прекъснат от Антонид. Катон седна и започна да ги облизва, докато чакаше раздразнения мъж да се успокои. Кучето на Сула никога нямаше търпение — това му беше добре известно. Дори докато диктаторът беше жив, Антонид беше заговорничил съвсем ненужно, за да се сдобие с повече авторитет и власт. След подлото убийство се беше държал възмутително — бе излязъл далеч извън границите на властта си в търсенето на убийците. Катон беше принуден да го подкрепи, когато сенатът дискутираше постъпките му, иначе щеше да го види повален от онези, които беше оскърбил. Защитата му не издържаше дори в онзи момент и Катон се запита дали нервно крачещият Антонид знае колко близо е бил до провала си. През изминалите месеци беше оскърбил почти всички важни личности в града — разпитваше дори хора извън всякакво подозрение.

Запита се как е могъл да го понася Сула. Лично той едва го издържаше.

— Не си ли мислил, че може и да не откриеш кой е дал заповедта за убийството? — попита той.

Антонид спря и се обърна към сенатора.

— Няма да се проваля. Отне ми повече време, отколкото мислех, но в крайна сметка някой ще проговори или ще се намери някакво доказателство, което ще покаже окървавените ръце и аз ще хвана престъпника.

Катон го загледа внимателно, видя налудничавия блясък в очите му. „Опасно вманиачен“, помисли си. Смяташе тихомълком да го премахне, преди да е причинил още неприятности. Бяха направени усилия, разбира се, за пред хората, но дори ако за смъртта на Сула не бъдеше отмъстено, градът щеше да продължи да живее, независимо от успеха или провала на Антонид.

— Може да отнеме и години, нали знаеш — продължи Катон. — А може и да умреш, преди да си открил виновника. Няма да е толкова странно. Можехме да очакваме разкрития или поне доноси малко след убийството, но нищо не подсказва къде са тези твои окървавени ръце и може и да не стане така. Може би вече е време да се откажеш от преследването.

Черните очи се забиха в него, но Катон не трепна. Изобщо не го интересуваше манията на този човек — дори с удоволствие го оставяше да обикаля като луд из домовете на почтените римляни. Сула беше мъртъв, отдавна станал на пепел. Може би вече беше време неговото куче да бъде обуздано.

Антонид като че ли усети мисълта зад безстрастното, отегчено изражение, с което Катон отвърна на втренчения му поглед.

— Дай ми още малко време, сенаторе — помоли той и гневната му физиономия се смени с внезапна предпазливост.

Може би в края на краищата знаеше, че тъкмо той го предпазва от гнева на другите в курията, помисли дебелият сенатор. Снизходително отмести поглед и Антонид побърза да заговори:

— Почти сигурен съм кой може да е поръчителят на убийството. Основните заподозрени са трима. Всеки от тях би могъл да го организира и всичките бяха поддръжници на Марий преди войната.

— И кои са тези опасни мъже? — запита остро Катон, макар че и той би могъл да изрече имената им също толкова лесно, колкото и генералът.

Осведомителите съобщаваха на него, преди да отидат при Антонид, тъй като в кесиите им подрънкваха именно неговите сестерции.

— Помпей и Цина най-вероятно. Може би най-вече Цина, защото Сула… се интересуваше от дъщеря му. И освен тях — Крас. Тези тримата имат пари и влияние, за да купят убиец, и не бяха приятели на Сула. А може би са действали заедно: Крас е дал парите, а Помпей — връзките.

— Назова трима доста влиятелни мъже. Вярвам, че не си споделил подозренията си с друг? Не ми се иска да те изгубя — каза подигравателно Катон.

Антонид като че ли не забеляза иронията.

— Не споделях мислите си с никого, докато нямах доказателства, за да ги обвиня. Те се възползваха от смъртта на Сула и сега открито гласуват срещу поддръжниците му в сената. Инстинктът ми подсказва, че е един от тях. Само да можех да ги разпитам, за да съм сигурен!

Изскърца със зъби от гняв и Катон трябваше да изчака, докато кожата му изгуби пурпурния си цвят и гневният спазъм премине.

— По-добре недей да се приближаваш до тях. Тези тримата са добре предпазени от сенатската комисия и от стражите си. Дори ако предположенията ти са верни, пак може да ти се изплъзнат.

Каза го главно за да види дали Антонид може да бъде подмамен да загуби съвсем самообладанието си, и беше възнаграден, когато зърна издуващите се вени на врата му. Засмя, се и Антонид изсъска гневно. Наистина, как беше могъл Сула да понася този човек? Беше наивен като дете и лесен за манипулиране.

— Решението е лесно. Наемаш собствени убийци и внимаваш да не знаят, че си ги наел ти.

Бе привлякъл цялото му внимание, забеляза доволно той. Усети как от виното започва да го боли главата и искаше този сърдитко да го освободи от присъствието си.

— Прати убийците при семействата им. Набележи любима съпруга, дъщеря, син. Остави белега си на тях, за да им покажеш, че е направено заради Сула. Една от стрелите ти ще улучи, а другите… Тези хора никога не са били мои приятели. Много добре ще е за нас да бъдат уязвими за известно време. После довърши нещата и си представи, че Сула вече пребивава в покой, както подобава на порядъчните духове.

Усмихна се, докато Антонид обмисляше идеята и слабото му лице се озаряваше от прилив на жестокост. От челото на младия мъж изчезнаха тревожните бръчки, вдълбани там преди месеци, още от деня на убийството. Катон кимна — знаеше, че е спечелил своя човек. Мислите му се обърнаха към възможността за малко студено месо, преди да си полегне, и той почти не обърна внимание на Антонид, който бързо излезе от стаята.

По-късно, докато тъпчеше храната в бавно дъвчещата си уста, Катон въздъхна раздразнено — мислеше за глупавия си син и за Рений. Спомни си как Рений се биеше на арената и потръпна — диващината му беше спирала дъха дори на разглезената тълпа на Рим. Мъж, който рискува живота си за толкова малко, не беше лесен за убеждаване. Какво можеше да предложи, за да откупи сина си? Брут беше жестоко затънал в дългове. Може би златото щеше да му повлияе. Властта беше несигурно нещо и ако парите и влиянието не успееха, щеше да му трябва полезен инструмент като Антонид. Жалко щеше да е да го загуби.

Александрия замря за миг, преди да почука на портата на имението, което познаваше толкова добре. Петте мили от града дотук й се сториха донякъде като връщане на хода на времето. За последно беше стояла тук като робиня и спомените нахлуха в нея: как Рений я нашиба с камшик, как целуваше Гай в конюшнята, как работеше до изнемога в дъжд и вятър, как убиваше мъже с кухненския нож в тъмнината под стените в разгара на робските бунтове. Ако Юлий не я беше отвел в града, още щеше да работи тук, пречупена под тежестта на отминаващите години.

Стари лица се връщаха към нея и изминалото време като че ли изчезна, така че трябваше да призове всяка частица смелост, за да вдигне ръка и да почука по дебелата порта.

— Кой е? — извика непознат глас, придружен от бързи стъпки.

Лице, което тя не познаваше, надникна към нея с неразгадаемо изражение — робът я оглеждаше, оглеждаше и малкото момче, което водеше. Тя вдигна предизвикателно глава и отвърна на погледа толкова уверено, колкото можа, въпреки бясното туптене на сърцето си.

— Александрия. Идвам да се видя с Тубрук. Той тук ли е?

— Изчакай малко, господарке — отвърна робът и изчезна от погледа й.

Александрия бързо си пое дъх. Беше разбрал, че е свободна жена. Изправи рамене още малко и си възвърна увереността. Трудно щеше да й е да се изправи срещу Тубрук, но намери сили да остане спокойна, докато чакаше. Октавиан мълчеше, все още сърдит заради решението, което бяха взели за бъдещето му.

Когато Тубрук отвори портата и излезе пред нея, тя едва не се строполи и така стисна ръката на Октавиан, че той изписка. Управителят изглеждаше непроменен, все същият, докато останалата част от света диво вървеше напред. Усмивката му беше искрено приятелска и тя почувства как напрежението й донякъде се изпарява.

— Чух, че се справяш добре — каза той. — Ела да хапнеш, ако си гладна.

— Само съм жадна, Тубрук. Това е Октавиан.

Старият гладиатор се наведе да погледне момчето, което уплашено се скри зад Александрия.

— Добро утро, момче. Сигурно си гладен? — Октавиан кимна и Тубрук се засмя. — Не познавам момче, което да не е винаги гладно. Елате вътре, ще наредя да донесат нещо.

Спря замислено за момент, после добави:

— Марк Брут е тук. С Рений.

Александрия за миг се вцепени. Името на Рений носеше горчиви спомени. Марк също беше име от забравеното й минало; сладостта се смесваше с болката. Тя стисна здраво ръката на Октавиан, докато минаваха през портата — по-скоро за свое успокоение.

Сенките в двора я накараха да потрепери. Беше стояла… ето там, когато бе убила един от нападателите, а Сузана беше умряла ето там, до портата. Тръсна глава и си пое дълбоко дъх. Твърде лесно беше да се загубиш в миналото, най-вече тук.

— Господарката как е? — попита тя.

Изражението на Тубрук леко се промени — стори й се внезапно остарял.

— Никак не е добре. Няма да можеш да се срещнеш с нея, ако за това си дошла.

— Съжалявам, че чувам такова нещо, но дойдох, за да се видя с тебе.

Той ги отведе в една тиха стая, която рядко беше виждала, докато беше робиня. Подът беше топъл и стаята беше приятна. Тубрук ги остави сами, за да поръча храна, и Александрия започна да се отпуска. Октавиан не го свърташе на едно място. Шареше със сандалите си по пода, докато Александрия не спря непокорните му крака, като стисна здраво коляното му.

Тубрук се върна и постави пред тях поднос с кана и купа с прясно нарязани плодове. Октавиан ги нападна възторжено и възрастният мъж се усмихна. После седна и зачака Александрия да заговори.

— Искам да говоря с тебе за Октавиан — каза тя след кратка пауза.

— Да повикам ли някой да му покаже конюшнята? — попита Тубрук.

Александрия вдигна рамене.

— Той знае за какво ще говорим.

Тубрук й наля студен ябълков сок и тя отпи. После обясни:

— Притежавам част от бижутерска работилница в града. Взехме Октавиан за чирак. Няма да те лъжа и да казвам, че е съвършен. Беше истинско диваче, но сега е съвсем различно момче.

Спря и погледна Октавиан, който се мъчеше да напъха огромен резен пъпеш в устата си.

Тубрук видя накъде гледа и се изправи.

— Засега стига толкова, момче. Иди намери конюшнята. Вземи ябълки за конете.

Октавиан погледна Александрия и когато тя кимна, се ухили, грабна няколко ябълки и изчезна от стаята, без да каже нито дума. Стъпките му заглъхнаха и отново се възцари тишина.

— Не помни баща си. Беше улично хлапе, когато го взехме. Щеше ми се да видиш как се промени оттогава, Тубрук! Омаяно е от уменията, на които го учи Табик. Сръчен е и след време, мисля, от него ще излезе чудесен занаятчия.

— Защо тогава го водиш при мен?

— Не можехме да го оставим да се покаже на улицата почти цял месец. Табик трябваше да го изпраща всяка вечер и после да се връща самичък в тъмното. Напоследък улиците не са безопасно място за това момче — пребиват го жестоко вече три пъти, откакто го взехме. Първия път откраднаха от него сребърен пръстен и мислим, че го следят — ако го пратим да носи някаква друга поръчка. Става дума за една банда момчета. Табик се оплака на господарите им, когато разбра кои са, но третият побой стана точно след това. Момчето е съкрушено, Тубрук. Табик му направи нож, но той не иска да го носи. Каза, че ще го убият, ако извади нож, и мисля, че е прав.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Майка му е отчаяна и й казах, че ще те попитам дали ще го вземеш да го обучиш. Надявахме се да може да поработи година-две в имението и после, като порасне, да го вземем пак в магазина и да продължи с чиракуването.

Усети, че се е разприказвала, и спря. Тубрук погледна ръцете си и тя продължи бързо — не искаше дай откаже.

— Семейството му има далечна роднинска връзка с Юлий. Дядовците им били братя или може би баджанаци, нещо такова. Ти си единственият ми познат, който може да го опази от уличните банди, Тубрук. Ще спасиш живота му. Не бих те молила, ако имаше друг, но…

— Ще го взема — каза внезапно Тубрук. Александрия премига изненадано и той се засмя. — Да не би да си помислила, че ще откажа? Не съм забравил, че ти рискува живота си за този дом. Можеше да избягаш и да се скриеш в конюшнята, но не го направи. Това ми стига. В имение като това винаги има работа, макар че загубихме доста от земята, след като ти си отиде. Момчето ще си печели хляба, не се тревожи. Днес ли ще го оставиш?

На Александрия й се дощя да прегърне стария гладиатор.

— Да, ако ти е удобно. Знаех си, че мога да разчитам на тебе. Благодаря ти. Ще може ли майка му да го посещава от време на време?

— Трябва да питам Аврелия, но сигурно ще е възможно, стига да не е много често. Ще й разкажа за връзката между семействата. Може би дори ще се зарадва.

Александрия въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

Отвън се чуха бързи стъпки и двамата обърнаха глави. Октавиан влетя със зачервено и развълнувано лице.

— В конюшнята има коне! — извика той и те се усмихнаха.

— Тук доста отдавна не е имало малки момчета. Чудесно ще е да поживее при нас — каза Тубрук.

Октавиан погледна първо него, после Александрия, и запристъпва нерешително от крак на крак.

— Значи оставам? — попита той тихо.

Тубрук кимна.

— Чака те куп работа, момче.

Момчето подскочи възторжено.

— Тук е чудесно!

— Не е излизал от града, откакто се е родил — поясни малко смутено Александрия.

Хвана ръката на Октавиан, изгледа го сериозно и го накара да застане мирно.

— Отсега нататък ще правиш каквото ти казват. Майка ти ще дойде да те види, когато посвикнеш тук. Работи добре и научи всичко, каквото можеш да научиш. Разбра ли?

Октавиан кимна с грейнало лице и тя го пусна.

— Благодаря ти, Тубрук. Нямаш представа какво означава това за мене.

— Виж, момиче — каза той. — Сега си свободна жена. Извървя същия път като мене. Дори да не се беше сражавала в размириците, пак бих ти помогнал с каквото ми е по силите.

Александрия го погледна с внезапно разбиране. През по-голямата част от младия й живот той беше управител на това имение и тя беше забравила, че и той знае за робството не по-малко от нея. Че двамата са свързани с връзки, за чието съществуване не беше подозирала. Тръгна към портата заедно с него и напрежението й полека започна да се изпарява.

Завариха там Брут и Рений — водеха две млади кобили и им говореха тихо. Щом видя Александрия, Брут подаде юздите на Рений и се втурна към нея, грабна я и я вдигна във въздуха.

— Богове! От години не съм те виждал.

— Пусни ме! — отвърна тя яростно и Брут едва не я остави да тупне на земята, стреснат от ледения й тон.

— Какво има? Помислих, че ще се зарадваш да ме видиш след…

— Няма да се държиш с мене като с твоя робиня! — изсъска тя.

Бузите й пламтяха. Част от нея искаше да й се присмее за внезапния пристъп на достойнство, но всичко се развиваше прекалено бързо. Онемяла от смущение, тя вдигна ръка — на нея вече го нямаше железния пръстен, белега на робството. Брут й се усмихна.

— Не исках да те обидя, господарке — каза той и се поклони.

Дощя й се да го ритне, но понеже Октавиан и Тубрук ги гледаха, си наложи да понесе подигравката. Непоносим, както винаги. Споменът за нещо, което беше казал Юлий, проблесна в ума й и когато Брут се изправи след поклона, тя го зашлеви.

Брут бе посегнал да хване китката й, обаче в следващия миг явно размисли и й позволи да го удари. Но не престана да се усмихва.

— С каквото и да съм го заслужил, надявам се, че всичко вече е свършило — каза той. — Аз…

— Юлий ми каза какви си ги разправял за мене — прекъсна го тя.

Не биваше да стане така. Тя искаше да седне и да се посмее с този млад вълк, когото познаваше някога, но всички негови думи сякаш постигаха само едно — да я вбесят.

Лицето на Брут се проясни във внезапно разбиране.

— Той е казал, че съм се хвалил? Аха. Хитрец е той. Не, никога не съм се хвалил. Но той предвижда нещата. Когато го видя, ще му кажа как са се развили. Ще му хареса. Да получа шамар пред Рений! Красиво, няма що.

— Ще отведа конете в конюшнята, докато свършите с игричките — измърмори старият гладиатор и се отдалечи.

Александрия го изгледа намръщено и забеляза как увива юздите на двете кобили около китката си с лекотата на дълга практика. Той пък дори не си даде труда да я поздрави.

Сълзи избиха в очите й. С изключение на Октавиан сякаш нищо не се беше променило след нощта на нападението. Всички бяха тук, но като че ли само тя единствена усещаше годините, изминали оттогава.

Тубрук погледна смаяното личице на Октавиан.

— Не зяпай така, момче. Имаш да свършиш доста работа, преди да си легнеш довечера. — И кимна към Александрия. — Ще ви оставя да си поговорите, докато показвам на Октавиан какво има да се прави.

Поклати предупредително глава към Брут, после хвана здраво Октавиан за ръката и го поведе нанякъде.

Брут и Александрия останаха сами в смрачаващия се двор, заговориха едновременно, млъкнаха и пак понечиха да заговорят.

— Съжалявам… — почна Брут.

— Не, аз се държах глупаво. Толкова отдавна беше, когато живеех тук, и Тубрук също, и ти, и Рений… сякаш всичко се върна.

— Никога не съм казвал на Юлий, че съм спал с тебе — продължи Брут и пристъпи към нея.

Беше много красива — а и жените изглеждат най-красиви по здрач. Очите й бяха големи и тъмни и начинът, по който отметна глава, за да го погледне, го накара да поиска да я целуне. Спомни си как се бяха целунали веднъж — отдавна, още преди Марий да му даде документите за назначение в легиона в Гърция.

— Тубрук не каза, че Юлий е тук… — почна Александрия.

Той поклати глава.

— Още чакаме вести от него. Пленили са го и са го държали за откуп в Африка, но вече сигурно пътува насам. Всъщност нищо вече не е като преди. Ти си свободна жена, аз станах центурион, а Рений вече не може да жонглира.

Александрия се засмя, като си представи как Рений жонглира с една ръка, и той се възползва от мига, за да я прегърне. Този път тя отвърна на прегръдката му, макар че когато Брут се опита да я целуне, извърна глава.

— Не мога ли дори да те приветствам както трябва? — изрече той учуден.

— Ти си ужасен, Марк Брут. Да знаеш, не съм примирала от очакване да те видя — отвърна тя.

— А аз пък примирах. Наистина — отговори той и тъжно поклати глава. — Искам официално позволение за среща с тебе и ако не го получа, може да…

Изпъшка комично и двамата се разсмяха.

Преди тя да успее да отговори, откъм портата отекна викът на пазача и Александрия подскочи.

— Приближават се конници и каруца — извика робът.

— Колко са? — викна Брут и я пусна.

Настроението за флирт моментално се изпари; във всеки случай Александрия предпочиташе този нов Марк пред стария. Не, не Марк — Брут.

— Трима мъже на коне и волска каруца. Мъжете са въоръжени.

— Тубрук! Рений! Първородни, на портата! — извика Брут.

Войниците наизскачаха от постройките в двора — поне двадесет души с брони. Александрия ахна и попита учудено:

— Значи бившият легион на Марий сега е с тебе?

Брут я погледна за миг.

— Които оцеляха от него. Когато Юлий се върне, ще му трябва военачалник. По-добре не се приближавай до портата, докато не разберем какво става.

След като тя кимна, той тръгна и Александрия внезапно се почувства сама. В ума й нахлуха спомени за кръв. Тя потрепери и тръгна към осветените постройки.

Тубрук излезе от конюшнята: Октавиан ситнеше до него. Управителят на имението остави момчето да се шляе в застлания с камъни двор, изкачи се по стълбите над портата и погледна към приближаващите се войници.

— Малко е късно за посещение! — извика той. — Каква работа имате тук?

— Идваме от страна на Катон да се срещнем с Марк Брут и гладиатора Рений — чу се в отговор дълбок глас.

Тубрук погледна надолу и кимна доволно, когато видя стрелците, разположени на позициите си в двора.

Бяха добре обучени и всеки, който се опиташе да нападне дома, щеше да бъде унищожен за броени мигове. Брут вече беше строил войниците си в отбранителен кръг и Тубрук му даде знак да отвори портата.

Вратата се отвори и затвори бързо, след като каруцата и конниците влязоха в двора. Неканените гости слязоха бавно от конете, огледаха се и застанаха нащрек. Рений и Брут се приближиха към тях и водачът на новодошлите кимна на едноръкия гладиатор.

— Господарят ми Катон смята, че е станала грешка. Синът му погрешно е бил записан в легиона на Първородните, докато всъщност е бил обещан на друг легион. Господарят ми разбира, че младежкият му ентусиазъм сигурно го е подвел на Марсово поле, и съжалява, че младежът не може да служи при вас. Каруцата е пълна със злато като компенсация за загубата ви.

Брут заобиколи потъналите в пот волове, отметна покривалото на каруцата и видя два тежки сандъка. Отвори единия и подсвирна — беше пълен със златни монети.

— Вашият господар високо оценява стойността на сина си за Първородните.

Войникът погледна безучастно към огромното съкровище, което беше докарал.

— Кръвта на Катон е безценна. Това е само залог. Герминий тук ли е?

— Знаеш, че е тук — отвърна Брут.

Това злато бе само частица от дълга му към Крас, но въпреки това бе огромна сума, която той не можеше да пренебрегне. Погледна към Рений, който сви рамене — Брут трябва да вземе решението. Щеше да е много лесно да отключи стаята на Герминий и да го предаде на дошлите в имението. Рим щеше да оцени красотата на жеста и Брут щеше да си спечели славата на опитен в сделките човек, задето е накарал Катон да направи това. Той въздъхна. Легионерите не бяха собственост на командирите си, за да ги купуват и продават.

— Върнете златото — каза той бавно и погледна сандъка със съжаление. — Предайте на господаря си моите благодарности заради жеста му и му кажете, че ще се отнасяме добре със сина му. Герминий е положил клетва и само смъртта може да я отмени.

Войникът кимна сковано.

— Ще предам съобщението ти, но господарят ми ще е много недоволен, че не намираш начин да поправиш тази злополучна грешка.

Вратите отново се отвориха и без нито дума повече малкият ескорт пое обратно в тъмнината; добичетата изреваха тъжно, когато каруцарят ги смушка, за да обърнат гръб на имението.

— Аз бих взел златото — отбеляза Рений, докато портите се затваряха.

— Не, нямаше да го вземеш. Както не го взех и аз — отвърна Брут.

Мълчаливо се запита какво ли ще направи Катон, когато разбере.

Щом влезе в дома си на хълма Авентин, Помпей повика дъщерите си. Аромат на току-що изпечен хляб изпълваше къщата и той го вдиша с наслада, после излезе в градината да ги намери. Беше уморен след дългия ден с докладите за продължаващата кампания против Митридат. Ако въпросът не беше толкова важен, ситуацията щеше да прилича по-скоро на фарс. След цели седмици дебати сенатът най-после беше позволил на двама пълководци да отидат с легионите си в Гърция. Според Помпей бяха избрали най-неспособните от всички, намирали се някога под командването на сената. Причината беше пределно ясна, но пък предпазливите военачалници се бяха придвижвали много бавно, за да не поемат дори минимален риск. Бяха обсаждали незначителни селища с цената на огромни затруднения, благодарение на което бяха успявали да се попридвижат напред. Щом си спомнеше за това, му се дощяваше да плюе сърдито.

Той самият бе поискал да му дадат командването на един легион, но това желание моментално доведе до възраженията на привържениците на Сула и те гласуваха против назначението му още в мига, когато името му се появи в сенатските списъци. Бореха се, за да опазят кариерите си за сметка на града, и това беше мръсна игра, поне по отношение на Помпей, но те го бяха вкарали насила в нея. Много добре разбираше, че ако събере „доброволци“, финансирани от Крас, ще го обявят за враг на републиката още преди да се е качил на корабите си. С всеки изминал ден положението ставаше все по-напечено, докладите разкриваха пълната липса на какъвто и да било напредък. Дори още не бяха сформирали ядрото на армията.

В градината поне беше прохладно, макар че ветрецът не успяваше да охлади гнева му. Как бе възможно такива псета да го хапят по петите в сената! Сърдити палета без никакво въображение и без чувство за величие. Някакви дюкянджии да управляват Рим!

Вървеше бавно из градината, потънал в мисли. Усещаше как напрежението от деня постепенно се разсейва. От години беше свикнал да отделя работния ден от домашния си живот с малка разходка из спокойната си градина. После, освежен, се присъединяваше към семейството си за вечеря, за да се посмее и да поиграе с дъщерите си, забравил за мизерния сенат поне до следващия ден.

Насмалко да не забележи най-малката си дъщеря — лежеше по корем в храстите до външната стена. Усмихна се — очакваше тя да скочи и да го прегърне. Много обичаше да го изненадва, когато си дойде у дома, и да се смее, когато той се стряска.

А после видя кръвта по дрехата й, тъмни кафяви петна, и се вцепени.

— Лаура! Хайде, момиче, ставай.

Кожата й беше ужасно бяла и той видя дълбокия прорез, където вратът се срещаше с пъстрата материя на детската й дреха.

— Хайде, скъпа, стани — прошепна той.

Приближи се към нея и седна сред мокрите листа.

Остана да гали косата й дълго. Слънцето залязваше и сенките полека се удължаваха.

Някак си усещаше, че трябва да вика за помощ, да крещи, да плаче, но не искаше да я остави дори и за да повика жена си. Спомни си как я беше носил на раменете си през лятото и как тя повтаряше всичко, казано от него, със звънливото си гласче. Беше седял до леглото й, когато тя гореше в треска, а сега седеше за последно с нея, шепнеше й, придърпваше нагоре дрехата, за да прикрие зейналата рана — единствения ярък цвят по нея.

След малко се изправи и тръгна сковано към къщата. Времето сякаш беше спряло. Женски писък се извиси в тишината.

Глава 26

Митридат се вгледа в утринните мъгли; питаше се дали римляните ще нападнат още веднъж. Придърпа тежкото наметало около раменете си и потръпна — каза си, че е от сутрешната хладина. Трудно беше да не изпитва отчаяние.

Нощните атаки ставаха все по-дръзки и в лагера вече никой не спеше спокойно. Всяка вечер стражите намаляваха и избраните се споглеждаха със зачервени очи и свиваха рамене, вече в очакване на неизбежната смърт. Ако не ги нападнеха, щяха да се върнат в укрепения лагер с нова увереност, която щеше да трае, докато пак изтеглеха лошия жребий.

По-често обаче не се връщаха. При преброяването всяка сутрин липсваха десетки, дори стотици часови. Митридат беше сигурен, че повече от половината чисто и просто дезертират, но лагерът му сякаш беше обкръжен от невидим враг, който избиваше хората му. Откриваха някои от часовите пронизани от стрели, но стрелите ги нямаше — бяха внимателно издърпани, за да послужат отново. Нямаше значение по колко души заедно стоят на пост или къде са разположени: всеки ден в лагера се връщаха все по-малко часови.

Царят огледа влажната мъгла, която като че ли запушваше дробовете му със зимен студ. Някои от хората му вярваха, че ги нападат призраци от стари битки, и разправяха за стари войници с бели бради, зърнати за момент, преди да изчезнат. Появяващи се и изчезващи в мълчание.

Митридат тръгна да обхожда линията на часовите. Също толкова изтощени, колкото и царят им, те все пак държаха оръжията си готови, стояха нащрек и чакаха мъглата да се вдигне. Той се мъчеше да им се усмихва, за да повдигне духа им, но беше трудно. Безсилието от това, че седмица след седмица губят хора, беше отнело смелостта на твърде много от войниците му. Царят отново вдигна рамене и прокле бялата мъгла, която като че ли висеше само над палатките, докато останалият свят се събуждаше. Понякога си мислеше, че ако успее да намери бърз кон и да се отдалечи от лагера, ще излезе на слънце и като погледне назад, ще види, че само неговата долина е потънала в мъгла.

Един труп лежеше недокоснат между палатките. Царят спря и го погледна, сърдит и засрамен, че младият боец не е бил погребан. Този факт, дори повече, отколкото безстрастните погледи на войниците му, показваше колко далеч са стигнали нещата, откакто неговите войски се събраха сред хълмовете и вдигнаха наздравица за успеха си и за провала на Рим. Колко мразеше това име.

Може би трябваше да оттегли армията си, но в ума му се въртеше натрапчивата мисъл, че врагът очаква тъкмо това — той да поведе хората си в равнините. Някъде, невидим за неговите разузнавачи, се криеше цял легион войници с командир, какъвто Митридат досега не беше срещал. Този командир като че ли искаше да ги унищожи един по един. Внезапни облаци стрели обсипваха всеки, който носеше офицерски шлем или знаме. Беше се стигнало дотам, че мъжете отказваха да вдигнат знамената и по-скоро с охота понасяха да ги накажат с бичуване, отколкото да привлекат върху главите си смъртта, която смятаха за неизбежна.

Ужасно беше да наблюдава стремглавото сриване на бойния дух. Един ден беше издал заповед групите часови да убиват всеки, който се опита да дезертира, но на следната нощ бяха изчезнали още повече хора и той пак не знаеше дали са мъртви, или избягали. Понякога виждаше само купчина брони, сякаш мъжете се бяха измъкнали от метала, отърсвайки се същевременно и от честта си, но друг път броните бяха опръскани с кръв.

Митридат потърка умореното си лице. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал, не се опитваше и да се напие, защото можеха да ги нападнат по всяко време на нощта. Враговете бяха като духове, помисли той и кръвта му се смрази. Смъртоносни, бързо движещи се духове, оставящи по тревата зад себе си безжизнена плът.

Синовете му бяха сформирали резервни части, така че нови бойци не липсваха, но от това нямаше полза. Митридат се питаше дали войниците му не отстъпват, защото не искат първи да налетят на врага и да ги убият. След като римляните изчезнеха, подкрепленията пристигаха със силни викове и дрънчене на щитове и мечове, заобикаляха ранените в кръг и крещяха обиди и предизвикателства в нощта, но това изглеждаше като изблик на безсилна злоба, боязлив последен удар или ехидна гримаса на страхливец, застанал на място, където е в безопасност.

Мъглата полека се вдигаше. Митридат започна да щипе бузите си, за да не измръзнат. Скоро щеше да получи доклад за загубените тази нощ часови и се надяваше, че днешният ден ще е един от онези, когато всички пристигаха смаяни от късмета си, залитащи от облекчение след часове напрежение и страх. Такива нощи обаче бяха редки.

Веднъж се беше опитал да направи засада на врага — със сто души, скрити до два от постовете. На другия ден всички до един бяха намерени мъртви и изстинали. Повече не беше опитал. Призраци.

Подухна вятър и той се уви още по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се кълби и след минути изчезна и се видя голата тъмна равнина. Митридат замръзна, когато видя редиците мълчаливо чакащи войници. Съвършени редици легионери, с искрящи в мъчителен сребърен блясък брони. Две кохорти. Хиляда души. Чакаха го — на две хиляди стъпки от тях.

Сърцето му заби болезнено под широките мускули на гърдите, главата му се замая. Чу викове да се надигат откъм лагера — оцелелите офицери караха войниците да станат и да заемат позиция. Обзе го паника. Хиляда души от едната страна. Къде бяха останалите?

— Пратете разузнавачите! — изрева той.

Вестоносците се метнаха на конете си и се пръснаха сред палатките.

— Стрелците при мене! — извика царят.

Заповедта му беше предадена навсякъде.

Стотици мъже с лъкове започнаха да се стичат към него. Митридат събра офицерите.

— Това сигурно е някаква хитрост. Искам да пазите тази страна на лагера. Стреляйте, за да ги държите надалеч. Убийте ги всичките, ако можете. Аз ще пазя челото, където трябва да дойде главната атака. Не пестете стрелите. Не бива да ни ударят в гръб, докато другите атакуват.

Офицерите закимаха. Лицата им показваха първите признаци на вълнение, радостта на силата, когато сееш смърт с жилещите върхове на стрелите, докато собствените ти хора са в безопасност.

Митридат препусна през лагера. Отчаянието му се изпаряваше и той изправи гръб на седлото, докато гледаше как хората му застават в готовност наоколо. Беше ден, а дори призраците можеха да бъдат убити през деня.

Юлий стоеше на десния фланг на ветераните, начело на кохортата „Вентул“. Три редици от по сто и шестдесет души стояха заедно с него — шест центурии от по осемдесет души, ветераните в първа и трета редица, а най-слабите бойци във втората, където не можеха да се огънат или да избягат. С Гадитик и мъжете от кохорта „Акципитер“ римляните се бяха прострели на цяла миля, мълчаливи и тихи. Игрите вече бяха свършили. Вълците знаеха, че може да загинат, преди слънцето да се издигне, но у тях нямаше страх. Бяха си казали молитвите и сега предстоеше само моментът на боя.

Студът беше непоносим и мъжете трепереха и чакаха мъглата да се вдигне. Не говореха, дори не беше необходимо новоназначените опции да смушкват с тоягите си по-младите войници, за да ги накарат да млъкнат. Всички като че ли усетиха момента, когато мъглата започна да се разнася под поривите на засилващия се вятър. Главите им се вдигнаха рязко, като на кучета, надушили дивеч; знаеха много добре как ще подейства видът им на гърците.

Някои от ветераните искаха да нападнат още докато утринната мъгла е гъста, но Юлий им каза, че иска врагът да изпита страх преди финалната атака, и те бяха приели заповедите му без въпроси. След три седмици опустошителни нападения срещу лагера ветераните гледаха младия командир, който маршируваше редом с тях, с нещо като благоговение. Той като че ли беше в състояние да отгатне всеки ход на Митридат и да му противодейства. Ако Юлий кажеше, че е време за последния удар, с който да съкрушат гърците, щяха да тръгнат след него, без да се оплакват.

Юлий наблюдаваше любопитно редиците палатки и предвкусваше момента. Питаше се коя от тичащите насам-натам фигури е царят, но не можеше да е сигурен. Когато слънчевата светлина обля долината, за момент го обхванаха съмнения. Въпреки загубите и дезертьорите, стотици през последните няколко нощи, той виждаше пред себе си огромна маса хора, пред която собствените му сили изглеждаха незначителни. Стисна зъби и потисна съмненията си. Много от палатките сигурно бяха полупразни.

Всеки ден изчакване за Юлий бе мъчително отлагане на окончателното решение. Пленените дезертьори разказваха за спадането на бойния дух и лошата организация в лагера на гърците. Юлий знаеше всичко за техните офицери, за екипировката им, за желанието им да влязат в бой. Отначало се беше задоволил с идеята за нощни атаки, с които да къса парчета от плътта на гръцката армия, докато Митридат не се изнерви и не налети право в ръцете на легионите, идващи откъм брега. Но дните и седмиците минаваха без никакъв признак, че гърците ще вдигнат лагера или че на хоризонта ще се появи римско подкрепление.

В началото на третата седмица Юлий се беше изправил пред възможността легионите да не дойдат, преди Митридат да се събуди от отбранителната си летаргия и да започне да мисли като истински командващ. В нощта, когато гръцките часови дезертираха с десетки, минавайки само на няколко стъпки от собствените му хора, без да го знаят, Юлий започна да прави планове за истинска атака.

В момента ядрото на гръцката армия бе подредено в големи карета от по десет редици и Юлий кимна — спомняше си уроците на стария си наставник. Гърците нямаше да могат да изнесат напред толкова много мечове, колкото собствения му широк строй, но десетте редици щяха да предотвратят объркването, когато враговете, които винаги ги бяха убивали в тъмното, най-накрая се изправеха срещу тях в равнината. Преглътна болезнено, докато оглеждаше терена и изчакваше идеалния момент да даде заповед за атака. Видя един висок мъж да се мята на коня си и да се отдалечава в галоп, а после стотици стрелци започнаха да сформират отделенията си. Въздухът щеше да почернее от стрелите им.

— Хиляди са — прошепна той на себе си.

Неговите хора сега имаха щитове — повечето откраднати от гърците, които бяха убивали нощ след нощ.

Но дори при това положение всеки успешен набег на гърците щеше да повали по няколко негови войници, дори ако те съберяха щитовете си, за да се скрият под тях.

— Свири атака, веднага! — изсъска Юлий на тръбача и той вдигна стария боен рог и изсвири сигнала.

Двете кохорти пристъпиха напред като една. Юлий се огледа наляво и надясно и се изсмя зловещо, като видя ветераните да образуват права редица, докато се придвижваха напред, почти без да го забележат. Никой не изоставаше. Старите бойци бяха жадували за такава атака почти колкото самия него и сега тяхното нетърпение най-накрая намираше отдушник.

Отначало се приближаваха бавно. Юлий зачака стрелците да стрелят и почти замръзна, когато хиляди дълги черни стрели избръмчаха във въздуха. Гърците се целеха добре, но ветераните бяха воювали срещу стрелци из всички римски земи. Придвижваха се, без да бързат, снишаваха се и щитът на всеки докосваше щита на другия до него. Така образуваха непробиваема стена и стрелите отскачаха, без да нанесат вреда, от обкованото с медни листове дърво.

За миг настана тишина, после ветераните се изправиха с дивашки викове. Щитовете бяха целите набучени със стрели, но редиците не бяха загубили нито един човек. Изминаха бързо двадесет крачки, после въздухът отново забръмча и те се снишиха под щитовете. Чуха се и викове на ранени, но ветераните се придвижиха така три пъти, като оставиха само няколко трупа на полето зад себе си.

Бяха достатъчно близко, за да нападнат. Юлий даде заповед и сигналът отекна по цялата линия. Вълците затичаха бързо и целият облак стрели мина над главите им.

Гръцките стрелци останаха на позиция прекалено дълго. Предната им редица се опита да отбие нападащите римляни, но Вълците изреваха, всявайки сред тях смут и ужас.

Юлий изкрещя от възторг, когато римската линия мина през тях — просече си път през редиците с кървава сръчност. Само след мигове гръцките редици се разсипаха. Юлий заповяда кохортата „Вентул“ да ги притисне, а Гадитик измести хората си малко наляво, за да разшири ъгъла на атаката.

Паника обхвана гръцките редици и те започнаха да отстъпват и да хвърлят оръжията си.

И изведнъж бягащите станаха страшно много, дори най-смелите се обръщаха и се присъединяваха към блъскащата се в отстъпление тълпа.

Вълците атакуваха. Ветераните си пробиваха път през редиците на врага с цялото си умение и опит от предишни битки, а по-младите войници — със суровата си енергия и нарастваща радост, която караше ръцете им треперят и очите им да подивяват, докато посипаха гърците, вилнеейки сред тях с окървавените си ръце.

Враговете се пръснаха във всички посоки. Офицерите им на два пъти се опитваха да ги съберат и Юлий трябваше да се притече на помощ на Акципитер, за да съкруши най-голямата група съпротивляващи се. Изплашените войници издържаха по-малко от минута и се разбягаха. Лагерът се превърна в кървава каша от стъпкани тела и изпочупени брони и ветераните започнаха да се уморяват — ръцете ги заболяха от стотиците нанесени удари.

Юлий заповяда Вентул да оформи „трион“ — средната редица се придвижи вдясно и вляво, за да запуши дупките и да укрепи най-слабите места. Кохортата му вилнееше из гръцкия лагер, сякаш не бяха преставали да убиват през целия този ден.

Гадитик се беше придвижил напред и неговите хора нападнаха Митридат и синовете му, обградени може би от хиляда мъже. Те действаха като котва за дезертьорите, които тичаха около тях, забавяха устремния им бяг и ги привличаха, за да се присъединят към последната отбрана. Юлий заповяда на острието си да пречупи линията на врага и неговите хора за пореден път отхвърлиха умората си. Той лично застана начело на втората редица зад Корникс. Трябваше бързо да пробият последната отбранителна линия на гърците. Тези мъже не бяха избягали и стояха под погледа на царя си, отпочинали и чакащи.

Войниците от Вентул оформиха острието на атаката така, сякаш цял живот се бяха сражавали заедно. Щитовете се вдигнаха нагоре, за да предпазят ъгловите войници от стрелите, и римляните удариха гръцките редици, които се огънаха и се заблъскаха една в друга. Само войникът на върха на острието оставаше незащитен — и Корникс падна под първите удари. Изправи се, облян в кръв; държеше се за корема с една ръка, докато другата не преставаше да нанася удари, докато той не падна отново, този път без да се вдигне. Юлий зае мястото му. Гигантът Кир бе до него.

Видя как Митридат разбутва побеснял войниците си, за да се приближи към римляните. Лицето му беше разкривено от бяс. Юлий по-скоро усети, отколкото видя как устремът започва да отслабва. Знаеше, че гръцкият цар трябва да отстъпи и че римляните не би трябвало да стигнат до него. Вместо това Митридат издаваше гръмогласни заповеди и най-близките до него войници отстъпваха, за да му отворят място.

Беше огромен мъж, увит в тежко пурпурно наметало. Не се опитваше да се защити, нанасяше удари с меча си със страшна сила. Юлий се сниши и ответният му удар беше блокиран с издрънчаване на метал, от което ръката му изтръпна. Мъжът беше силен и бърз. Ветераните изреваха още веднъж и се втурнаха напред, разблъскаха гърците с виелица от удари. Митридат като че ли не осъзнаваше какво става и когато линията се огъна покрай него, изрева и отново замахна с меча си в ужасен удар, насочен към гърдите на Юлий. Младият мъж се олюля. Двамата дишаха тежко от умора и гняв. Митридат вече беше далеч зад предната линия и Юлий знаеше, че само да даде заповед, царят ще бъде нападнат от всички страни.

Като видяха царя си в единоборство, телохранителите му отчаяно се помъчиха да стигнат до него. Ветераните падаха пред тях, силата им намаляваше. Митридат като че ли го усети и извика:

— При мен, синове мои! Елате при мен!

Юлий се дръпна назад, избегна удара му и после го посече в рамото. Митридат се спъна и Кир го блъсна и го прободе. Кръвта на Митридат бликна и той изпусна меча от омекналите си пръсти. Очите му срещнаха за миг погледа на Юлий, после той рухна сред труповете. Юлий размаха триумфално почервенелия си меч и Акципитер нападна гърците във фланг, сломи ги окончателно и ги обърна в бягство до последния човек.

Нямаха масло, за да изгорят труповете, затова Юлий заповяда да се изкопаят огромни ями в края на лагера. Цяла седмица мина, докато ги направят достатъчно дълбоки, за да заровят мъртъвците на Митридат. Юлий беше забранил празнуването, защото имаше още много оцелели войници от победената гръцка армия. Не му се изплъзна иронията на необходимостта да издига охраняема граница около същия този лагер, който толкова време беше нападал, но знаеше, че смъртта на царя почти е унищожила възможността оцелелите му войници да се съберат и да нападнат. Надяваше се, че смелостта им е окончателно подсечена, но макар че синовете на Митридат също бяха загинали в битката, Гадитик смяташе, че повече от четири хиляди други са избягали, и Юлий искаше да се махне от тази долина веднага щом и последният от неговите ранени оздравее — или умре.

Почти петстотин от Вълците бяха оцелели в атаката срещу лагера; повечето от падналите бяха загинали в последната битка около гръцкия цар. Юлий нареди да ги погребат отделно и никой не възрази. Отдадоха им пълни почести с ритуал, който зае по-голямата част от деня; погребалните факли изпускаха вонящ черен пушек, съвсем уместен като дан към тяхната саможертва.

Когато всички мъртви бяха заровени и лагерът беше разчистен, Юлий събра офицерите си. От ветераните избра десетимата най-стари центуриони и с тъга отбеляза, че Корникс не е оцелял в битката, за да се присъедини към тях, макар да знаеше, че старият войник беше избрал как да умре, без да съжалява. Квертор дойде с другите и едва когато седнаха заедно, Юлий забеляза, че Светоний също е дошъл, макар да не беше командир. Ръката на младия мъж беше превързана и именно превръзката накара Юлий да не го отпрати. Светоний си беше спечелил мястото може би, макар Юлий да се питаше дали битката му беше харесала дори наполовина толкова, колкото нощните атаки, които толкова обичаше.

— Искам да се придвижим по крайбрежието и да се срещнем с Дур и Пракс. Някъде между тази долина и морето трябва да има римски легионери, освен ако сенатът напълно не си е загубил ума. Ще предадем на тях тялото на Митридат и ще отплаваме към дома. Тук вече нищо не ни задържа.

— Кой ще разпусне войниците? — попита Квертор.

Юлий го погледна и му се усмихна.

— Аз ще ги разпусна, но чак на брега. Твърде много хора от гръцката армия останаха живи, за да ви разпускам точно сега. Освен това много от войниците, които доведох в твоя град, загинаха в битките и трябва да разпределя златото сред оцелелите. Мисля, че ще е честно всички оцелели да получат дял.

— Ще отделиш ли парите от твоята половина? — обади се Светоний.

— Не, няма. Откупите ще се върнат при собствениците си, както обещах. Каквото остане от тази половина, ще бъде разпределено между Вълците. Ако това не ти харесва, предлагам да им го кажеш. Кажи им, че не заслужават да отнесат малко злато в градовете и селата си заради това, което направиха тук.

Светоний наведе глава и се намръщи. Ветераните загледаха с интерес.

— За колко злато говорим? — попита Квертор.

Юлий сви рамене.

— Двадесет, може би тридесет ауреуса на човек. Ще го уточня, когато се срещнем с Дур.

— Този човек държи цялото злато на кораба си — намеси се един от другите — и ти очакваш да го намериш?

— Той даде дума. И аз дадох дума да го намеря и да го убия, ако наруши своята. Ще бъде там, където трябва. А сега искам всички да се приготвите за поход. Тръгваме след един час. Този лагер вече ми омръзна. И Гърция ми омръзна.

Обърна се към Гадитик и каза замечтано:

— Е, вече можем да си отидем у дома.

Намериха първия от двата легиона само на осемдесет мили от крайбрежието. Предвождаше го Север Лепид. В силно укрепения лагер Юлий и Кир предадоха на Лепид тялото на Митридат, положено на носилка от грубо сковано дърво. Кир мълчеше, докато полагаха тялото на ниска маса в една малка палатка, но Юлий видя, че устните му се движат в безмълвна молитва — уважение към победения неприятел. Когато свърши, Кир погледна Юлий без никакво смущение.

— Той беше смел мъж — каза простичко гигантът и Юлий бе поразен от промяната, станала с него от момента, когато се бяха срещнали в малкото селце на африканското крайбрежие.

— На римските богове ли се молеше? — попита го Юлий.

Едрият мъж сви рамене.

— Те още не ме познават. Когато стигна в Рим, тогава ще говоря с тях.

Римският легат изпрати ескорт да придружи Вълците до морето. Юлий не протестира против това решение, макар че ескортът му изглеждаше по-скоро като охрана на пленници, отколкото като гарант за свободното им придвижване.

Дур ги чакаше в пристанището. Не им се видя особено щастлив от факта, че са оцелели, но бързо омекна, когато Юлий каза, че ще му бъде платено за изгубеното време, както и за пътуването до Бриндизи — най-близкото римско пристанище.

Странно усещане беше отново да се озовеш на кораб и Юлий похарчи част от новото си богатство, за да изкупи всички бъчви с вино в пристанището за финалното честване. Въпреки възраженията на Светоний богатството на Целз беше разпределено сред оцелелите войници от Вълците и мнозина щяха да се върнат у дома богати.

Ветераните помолиха да се срещнат насаме с Юлий за последен път, преди да се отправят на изток към домовете си. Той им предложи постове, ако се върнат с него в Рим, но те само се засмяха. Трудно беше да изкушиш мъже на тяхната възраст, които имаха злато в кесиите си, и той наистина не очакваше да тръгнат с него. Квертор му благодари от името на всички и всички нададоха приветствени викове в негова чест. А после си тръгнаха.

Дур потегли със сутрешния отлив без фанфари или предизвестия. Младите войници, оцелели от легиона на Вълците, до един останаха с Юлий и се радваха на краткото морско пътуване с ентусиазма на младостта. Морето беше спокойно и само след две изминали като в сън седмици влязоха в пристанището на Бриндизи и стъпиха на суша.

Войниците, участвали в кампанията от самото й начало, гледаха замаяно, докато трите центурии на Вълците оформяха колона за похода си към Рим. Току-що повишен в командир на петдесет души, Кир строи хората си и загледа втрещено, най-накрая осъзнал, че ще види града, който го е призовал. Потръпна и размърда рамене. Беше по-студено, отколкото в малкото му стопанство на африканското крайбрежие, но все пак той усещаше, че принадлежи на тази земя. Чувстваше как призраците на прадедите му идват да приветстват своя потомък, как се гордеят с него.

Юлий коленичи и целуна прашната земя със сълзи на очи; бе прекалено развълнуван, за да говори. Беше загубил приятели, беше получил рани, които щеше да носи цял живот, но Сула беше мъртъв и той си беше у дома.