Смъртта на царете

Глава 27

Катон прокара тлъстата си ръка по челото си. Макар че зимният студ все още държеше Рим в своя плен, сградата на сената беше пълна и въздухът тежеше от топлината на тристате благородници, скупчили се в малкото пространство. Катон вдигна ръка за тишина и зачака търпеливо, докато гласовете бавно утихваха.

— Този Цезар, този безразсъден младеж показа само пренебрежение към волята на сената. Като действаше сам, той причини смъртта на стотици римски граждани, много от тях ветерани от нашите легиони. Доколкото разбрах, си е присвоил власт, каквато не му е била давана… и се е държал точно така, както бих очаквал от племенник на Марий. Призовавам сената да смъмри това младо петле — да покажем неодобрението си от това, че безразсъдно е погубил живота на римски граждани, и от пренебрежението към нашия авторитет, което така явно показва.

Седна с доволно изсумтяване и говорителят се изправи. Беше едър месест мъж, който не можеше да понася глупаците. Макар че авторитетът му беше номинален, като че ли му харесваше, че има поне формална власт над силните мъже в сената.

При думите на Катон Цина се беше изправил — лицето му беше почервеняло от гняв. Говорителят му кимна, за да му даде думата, и Цина обходи с поглед сенаторите, за да привлече вниманието им.

— Както мнозина от вас знаят, аз съм свързан с Цезар чрез брака на дъщеря си — започна той. — Не дойдох тук да говоря в негова защита, а да взема участие в това, което би трябвало да е проява на нашата благодарност към него.

Недоволно мърморене откъм привържениците на Катон за момент заглуши думите му, но той изчака с ледено търпение гласовете да утихнат.

— Не трябва ли да изкажем благодарност на мъжа, който съкруши един от враговете на Рим? Митридат е мъртъв, армията му е разпръсната, а някои от вас говорят за упреци? Не е за вярване. Вместо да броим колко негови хора са паднали в битка срещу превъзхождащи ги сили, помислете за невинните, които останаха живи, защото Митридат беше съкрушен. Още колко наши съотечественици щяха да умрат, докато вашите предпазливи легиони най-накрая стигнат достатъчно близо, за да нападнат врага? Ако вярваме на докладите, пратените от нас легиони така и нямаше да се приближат и да стигнат до гръцките сили!

Чуха се одобрителни викове. Мнозина сенатори от двете страни станаха, за да искат думата. Говорителят погледна Цина и вдигна въпросително вежди. Цина неохотно кимна и си седна.

До Катон се изправи сенатор Пранд — висок, слаб в сравнение с едрия си покровител; когато получи знак да говори, се прокашля леко и почна:

— Моят син Светоний беше сред пленените от пиратите, наред с този Цезар. Имам неговите доклади, върху които основавам мнението си, и те сочат колко е опасен този млад мъж за всичко, което ние защитаваме. Той действа, без да се съветва с никого. Влиза в конфликт, без да мисли за други методи за разрешаване на проблема. Единственият му отговор на всичко е сляпа атака. Имам подробности за екзекуции и мъчения, вършени по негова заповед, без одобрението на сената. Вкарал е стари войници в битка само заради личната си прослава. Трябва да се съглася с почитаемия Катон, че Цезар трябва да бъде повикан тук и да бъде наказан справедливо заради действията си. Не бива да забравяме и обвиненията в пиратство, повдигнати срещу него от квестора Правитас. Ако бъде оправдан, както някои смятат, че е редно, може да създадем втори Марий и след време да съжаляваме за великодушието си.

Катон кимна на един нервно изглеждащ мъж да се изправи, за да вземе думата — сенатор Бибул. Лицето на Бибул беше бледно, капки нервна пот оросяваха челото му. Нарушавайки правилата, той заговори, преди да получи разрешение, и първите му думи се изгубиха в неодобрителни подвиквания.

— … трябва да се помисли да му се отнеме мястото в сената — каза той и преглътна. — Или може би да му се забрани да заема военен пост. Нека да стане търговец с плячкосаното злато, което е донесъл.

Говорителят го гледаше строго и с кратък жест го накара да си седне. Лицето на Бибул беше пламнало от смущение. Говорителят се обърна към противоположните пейки и явно решен да възстанови баланса, даде думата на Крас. Той стана и загледа спокойно плътните редици, докато в залата отново не се възцари тишина.

— Как само показвате тайните си страхове! — почна високо Крас. — Нов Марий, казвате? Неговият племенник! Как ли трябва да треперим! Отвращавате ме. Нима мислите, че скъпоценната ви република може да оцелее без военна сила? Колцина от вас тук са командвали войници в успешни битки?

Погледът му мина по редиците; той знаеше, че Катон е изслужил само двегодишния минимум, след който да има правото да се придвижва по-нагоре по политическата стълбица. Някои закимаха, но Катон само се прозя и погледна настрани.

— Тук говорим за един млад мъж, който знае как да води войници — продължи Крас. — Събра малка армия и победи войска, осем или девет пъти по-голяма от неговата. Наистина е действал, без първо да потърси одобрението ни, но пък трябваше ли да чака една или дори две години, докато приключим с нашите дебати!

Говорителят го изгледа строго, за да го накара да млъкне, но Крас не му обърна внимание.

— Не, онова, което предизвиква такава отровна злоба у някои от нас, е срамният факт, че този млад мъж ни показа, че сме избрали не когото трябва да командва римските легиони. Неговите успехи са доказателство, че ние не действахме достатъчно енергично и бързо, за да защитим завоеванията си в Гърция. Точно това ви дразни у този човек. То е единствената причина за гнева ви срещу него. Нека ви напомня, че Цезар спечели дъбов венец за смелостта си в Митилена. Той е даровит, лоялен войник на Рим и ще е срам за нас да не признаем това публично. Чух Бибул да мърмори, че трябвало да му отнемат ранга в легиона, и се питам какви ли победи ни е донесъл Бибул? А Катон? Пранд намеква за пиратство, но много добре му е известно, че след като фактите излязоха наяве, се доказа, че тези обвинения са безпочвени. Нищо чудно, че засяга такава трудна тема, защото собственият му син е един от обвинените! Би трябвало да обсипете Цезар с почести заради направеното от него.

— Достатъчно, Крас — каза говорителят, доволен, че е отпуснал достатъчно време, за да се обезсили избухването на Бибул. — Двете страни се изказаха. Можем да преминем към гласуване.

Онези, които стояха прави, седнаха колебливо и заоглеждаха залата в опит да отгатнат резултата. Преди гласуването да започне, масивната бронзова врата на залата се отвори и влезе Помпей, което породи ново раздвижване на интереса. След смъртта на дъщеря си той не се беше появявал близо до форума или до сената и сега сенаторите си зашепнаха — задаваха си въпроси във връзка с преживяната от него трагедия и с евентуалните последици от нея.

Говорителят махна към Помпей и му посочи едно място сред редиците. Но Помпей отиде до мястото си и вместо да седне, остана прав, в очакване да му се обърне внимание.

Говорителят въздъхна и го посочи. Шумовете в залата стихнаха, всички очи се обръщаха към новодошлия. Особено напрегнато, забелязвайки всяка подробност, го наблюдаваше Катон. Не беше минало много време, откакто прахът на дъщеря му беше положен в земята, но по лицето на Помпей не се виждаха следи от мъка. Той изглеждаше спокоен, докато погледът му обхождаше плътно насядалите по скамейките сенатори.

— Простете ми отсъствието и закъснението, сенатори. Погребах дъщеря си — каза той тихо, без следа от неувереност. — Сега се заклевам пред вас, че отговорните ще съжаляват, задето са се възползвали от невинни хора в игрите на властта, но това е проблем за някой следващ ден.

Говореше спокойно, но онези, които седяха по-близо, виждаха как всеки негов мускул се е стегнал, сякаш той едва удържа огромния си гняв.

— За какво са дебатите тази сутрин? — обърна се Помпей към говорителя.

— За да решим дали да гласуваме порицание, или одобрение за действията на Юлий Цезар в Гърция — отговори той.

— Разбирам. И какво е мнението на Катон по въпроса? — попита Помпей, без да поглежда към разплутата фигура, която изведнъж се размърда неспокойно.

Говорителят погледна към Катон и отвърна озадачено:

— Той искаше порицание.

Помпей стисна ръце зад гърба си — седящите зад него забелязаха как побеляха кокалчетата на пръстите му — и каза спокойно:

— Тогава аз гласувам против.

За момент задържа погледа си върху Катон, докато всички не осъзнаха новозародилата се между двамата враждебност. Разнесе се нисък шепот, по-старите сенатори се поизправиха с подновен интерес.

— Нещо повече, призовавам моите поддръжници да гласуват против него. Призовавам всеки глас, който ми се дължи. Изсипете гласовете си тук и да разчистим нещата помежду си.

Сенаторите си зашепнаха — обсъждаха последиците от подобен ход. Това практически означаваше обявяване на война и Катон стисна разплутата си уста в тънка раздразнена черта, когато говорителят обяви гласуване. Като призоваваше всичките си длъжници едновременно, Помпей отхвърляше десетки спогодби и съюзи, постигнати с цената на години преговори, просто за да покаже публично презрението си.

Крас пребледня. Това беше неразумно от страна на Помпей, макар да му се струваше, че разбира защо го прави. Никой в залата не се съмняваше, че Помпей без пряко обвинение е посочил мъжа, отговорен за убийството на дъщеря му. Катон щеше да загуби много от властта си в миговете, докато хората му преценяваха тази нова заплаха и решаваха дали да се отдръпнат от него. Той въздъхна — поне гласуването щеше да бъде спечелено и решението щеше да бъде в ущърб на Катон. Макар че цифрите отразяваха задължения към Помпей, датиращи от много отдавна, на дебелия сенатор му беше трудно, като се виждаше останал почти сам, докато другите се обединяваха срещу него.

Гласуването мина бързо и Помпей си седна, след като сложи началото на дискусия какъв ранг в легиона трябва да се даде на Юлий, когато дойде в сената. Тъй като повечето сенатори искаха да излязат, за да се поразхладят на свеж въздух, всичко мина изненадващо бързо. Катон почти не взе участие, вцепенен от наложеното му унижение.

Докато сенаторите излизаха през бронзовите врати, Катон направи гримаса и кимна на Помпей — признаваше се за победен. Помпей не му обърна внимание и бързо си тръгна.

Тубрук се качи по стълбите на стената, благодарен за ранното предупреждение, донесено от робите, които работеха на полето. Напрегна очи, за да види по-добре маршируващата колона, задала се към тях по пътя.

— Две или три центурии, струва ми се — викна той на Корнелия, която беше излязла на двора по негова молба. — Не виждам знамената им, но са с брони. Може да е част от римския гарнизон.

— Ще ги отпратиш ли? — попита нервно Корнелия.

Тубрук не бързаше да отговори — взираше се напрегнато в приближаващите се войници. Бяха добре дисциплинирани, облечени в брони, но липсата на знамена много го смути. Смъртта на дъщерята на Помпей беше съживила сред старите римски патрициански семейства напрежението, изчезнало след смъртта на Сула. Щом беше възможно такъв влиятелен сенатор да стане обект на покушение в собствения си дом, значи никой не беше в безопасност. Тубрук се поколеба. Ако помолеше Брут и неговите войници да застанат на стража пред портите, това би могло да се схване като предизвикателство или оскърбление, нанесено на представители на закона. Той стисна зъби и взе решение. По-скоро би оскърбил някого, отколкото да остане уязвим; твърде възможно беше приближаващите се към имението центурии да са убийци, нарочно прикрили всички отличителни знаци на легионите.

— Повикай Брут. Кажи му, че хората му ми трябват тук, веднага! — извика Тубрук на Корнелия.

Забравила за достойнството си, тя хукна към сградите.

Когато приближаващата се колона стигна на по-малко от хиляда крачки, Брут вече беше строил хората си при портите, готов да ги прати в атака. Имаше на разположение само двадесет войници и Тубрук съжали, че нямат място за повече, макар че отначало се беше присмял на младия командир, че пътува дори и с този ескорт.

Брут усети старото предчувствие да стяга стомаха му. Детето в него си пожела да не беше оставял Рений в градските казарми, но това беше момент на слабост. Увереността му нарасна, когато извади меча си; войниците реагираха незабавно, напрежението им отстъпи на сковани усмивки. Всички чуваха тропота на войниците, които се приближаваха към имението, но у никого не се виждаше и следа от страх.

Едно дете излезе тичешком от конюшнята и почти се блъсна в краката на Брут.

— Ти няма да идваш с нас — изсъска той, за да предотврати още неизречената молба.

Знаеше много малко за хлапето, за което се грижеше Тубрук, но когато зърна в ръцете му блестящата под слънцето кама, ревна сърдито:

— Махай се оттук!

Октавиан замръзна, отворил широко очи, после се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума. Брут не му обърна внимание — наблюдаваше Тубрук, за да разбере какво става навън. Ужасно беше да чака в несигурност, но разбираше, че войниците, пратени от сената, не бива да се посрещат с изтеглени мечове. Със сигурност щеше да последва кръвопролитие дори ако идваха със съвсем невинно послание.

Горе на стената Тубрук присви очи, докато приближаващата се армия скъсяваше разстоянието — маршируваше уверено по пътя към имението. Изведнъж си пое дъх и цялото напрежение в миг се оттече от него.

— Марк Брут — извика той. — Заповядай на хората си да отворят портата и излезте да ги посрещнете.

Брут вдигна въпросителен поглед към него.

— Сигурен ли си? Ако идват с враждебни намерения, можем да се защитаваме по-добре зад стените.

— Отвори вратите — отвърна тихо Тубрук. Изражението му беше странно.

Брут сви рамене, даде заповед на Първородните и те извадиха мечовете си и пристъпиха напред. Сърцето му биеше силно и той усещаше дивата радост, породена от увереността му. Нямаше жив мъж на този свят, който да го победи в бой с меч, не и след онзи ден с Рений в същия този двор преди толкова години.

— Добре, старче. Но ако ме убият, ще чакам да ти дойде времето!

Юлий видя въоръжените мъже да излизат от портите и замря. Какво се бе случило тук?

— Приготви оръжията! — изсъска той и веселите изражения моментално изчезнаха от лицата на хората му.

Това, което за него беше победоносно завръщане, внезапно се изпълваше с опасност. Кабера подскочи, когато чу заповедта, и огледа с присвити очи непознатите войници. Протегна ръка, за да привлече вниманието на Юлий, но размисли и се усмихна на себе си, вдигна камата си и яростно я размаха. Обля го пристъп на огромна радост, но войниците наоколо не споделяха настроението му. Те бяха очаквали да ги посрещнат като герои след толкова много трудни месеци на походи и битки. Изтеглиха мечовете от ножниците с изкривени от ярост лица.

— Строй се в редици! — заповяда Юлий. Кипеше вътрешно.

Ако бяха превзели дома му, щеше да ги унищожи, нямаше да остави жив човек. Сърцето му се сви, като си помисли за майка си и за Тубрук.

Изгледа войниците, които се разгръщаха пред стените. Не повече от двадесет, макар че вътре можеше да има още. Легионери. Маневрираха добре, но той имаше вяра в своите Вълци срещу всякакви други войници, където и да било, а освен това неговите хора имаха числено превъзходство. Отпъди всички мисли за семейството си и се приготви да даде заповед за атака.

— О, Марсе! Ще атакуват — възкликна Брут, докато гледаше как насрещната колона се разгръща за атака.

Когато видя превъзхождащите го сили, се изкуши да заповяда на хората си да се върнат зад стените, но нямаше да имат време да затворят вратите и враговете щяха да ги насекат на парчета.

— Обезопаси вратите, Тубрук! — изрева той.

Старият глупак беше подценил заплахата и сега се налагаше да си плащат.

За гордост на Брут Първородните не се огънаха, макар да разбираха, че гибелта им е неизбежна. Заеха позиция близо до стените на имението и приготвиха оръжията си. Всеки носеше по четири дълги копия и много от враговете щяха да паднат, преди да се приближат достатъчно, за да влязат в бой с мечове.

— Готови… — извика Брут.

Само още няколко крачки и напредващите редици щяха да стигнат съвсем близо до имението.

Чу се заповед за спиране и войниците отсреща спряха като един. Брут вдигна вежди изненадано и заоглежда неприятелите. Изведнъж видя Юлий и избухна във висок смях за огромно смущение на околните.

— Свободно! — заповяда той на своите двадесет души и загледа как те връщат мечовете в ножниците.

А после ги накара да тръгнат с маршова стъпка към спрелите войници, като се превиваше от смях.

Юлий заговори пръв.

— Имаш ли изобщо представа как без малко щях да те пробода?

— И аз мислех същото — отвърна Брут. — Моите хора чакаха само заповед. Късметът още не ти е изневерил, както виждам.

— Аз обаче те познах — намеси се Кабера.

Брут се зарадва, че вижда стареца жив и здрав. Тримата се прегърнаха, за пълно объркване на бойните редици и от едната, и от другата страна. Юлий пусна Брут, забеляза трите стрели на нагръдника му и викна:

— Богове! Първородните, нали?

Брут кимна. Очите му блестяха.

— Да. Получих командването, макар че засега сме доста малко.

— Колко малко?

— Липсват ни около четири хиляди войници, но работя по въпроса.

Юлий подсвирна, после каза:

— Имаме много да си говорим. Тубрук знае ли, че съм се върнал?

Брут кимна към белите стени на имението. Тубрук вдигна ръка в поздрав от върха на стената. Кабера му махна въодушевено.

— Знае — отвърна Брут и се усмихна криво.

— Ще трябва да намеря казарми в града за войниците ми — каза Юлий. — Могат да разпънат палатки в имението, докато се погрижа за някои неща, но им трябват постоянни квартири, както и място за упражнения.

— Знам къде е мястото и има човек, който да ги обучава — отговори Брут. — Рений се върна с мене.

— Ще имам нужда от двама ви — отговори Юлий; вече планираше бъдещето.

Брут се усмихна. Усещаше лекота в гърдите си, докато гледаше стария си приятел. Видя нови белези по лицето му — придаваха му по-суров вид, отколкото си го спомняше, но пак си беше същият. Импулсивно протегна ръка и Юлий я стисна здраво: изпитваше същите чувства.

— Жена ми добре ли е? — попита Юлий и се вгледа в лицето на стария си приятел.

— Тя е тук, заедно с дъщеря ти.

— Имам дъщеря?! — Усмивката на Юлий се простря върху цялото му лице и му придаде малко глупав вид. — Какво чакаме още? Дъщеря!.. Ела!

Бързо заповяда да направят лагер край стените и тръгна. Брут поведе своите двадесет души след него. Мислеше трескаво. Имаше да разкаже на Юлий толкова много неща. За убийството на Сула и на дъщерята на Помпей, за сенатските клюки, които чуваше от майка си. Юлий трябваше да се запознае със Сервилия! Сега, след като се бе върнал, светът сякаш отново се беше изправил стабилно на крака и Брут усети как грижите му се оттеглят. Щом старият му приятел се беше върнал, за да му помогне, той щеше да възвърне старата сила на Първородните — щеше да започне с хората, които Юлий беше довел със себе си. В негово присъствие проблемите изглеждаха лесноразрешими и той най-добре от всички би разбрал защо „легионът на предателя“ трябва да бъде възстановен.

Брут се засмя на Тубрук, който го гледаше със странно развеселено изражение.

— Добри очи като за човек на твоя възраст.

— Войникът винаги обръща внимание на подробностите, като например кой е командирът — отвърна весело Тубрук.

Брут се отърси от смущението си.

— Къде хукна Юлий?

— При жена си и дъщеря си, момче. Дай му малко време да постои при тях.

Брут се намръщи.

— Разбира се. Ще заведа хората си в градските казарми и ще останем там през нощта. Кажи му къде съм.

— Не исках да кажа… няма нужда да си тръгваш, момче — бързо каза Тубрук.

Брут поклати глава.

— Не. Ти си прав. Сега е време той да е със семейството си. Утре ще се видим.

Обърна се сковано и нареди на войниците си да се строят в колона и да излязат от портата.

Кабера бродеше из двора и гледаше всичко с блажена усмивка.

— Тубрук! — извика той. — Ще ни нахраниш добре, нали? Толкова отдавна не съм пил хубаво вино и не съм ял онези цивилизовани яденета, с които така се гордеете вие, римляните. Искаш ли да се позавъртя около готвача? Харесва ми този човек, беше прекрасен певец. Ти добре ли си?

С отдалечаването на Брут намусеното изражение на Тубрук изчезна. Нямаше как да остане незасегнат от вълната на въодушевление, която Кабера, като че ли носеше със себе си, където и да отидеше. Този старец му беше липсвал ужасно много и той слезе по стълбите, за да го поздрави.

Кабера видя как старият гладиатор хвърля поглед подир Брут и го потупа по рамото.

— Остави момчето да върви. Винаги си е бил малко докачлив, нали помниш? Те пак ще станат като братя, но Юлий първо трябва да навакса много неща.

Тубрук стисна слабите рамене на лечителя.

— Готвачът ще се отчае, като види колко много хора трябва да храни, но ти обещавам, ще ви хареса повече от дажбите, с които сте свикнали.

— Целта ми е много по-голяма — отговори сериозно Кабера, после му намигна.

Корнелия чу тичащи стъпки зад себе си и бързо се обърна. В първия миг не позна офицера, застанал пред нея, загорял и отслабнал от пътуванията си. Лицето му светна от радост и той пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя го стисна здраво и вдиша със смях мириса на кожата му, а той я вдигна и я завъртя във въздуха.

— Толкова време мина без тебе. — Очите му блестяха.

Ребрата я заболяха, но тя не обърна внимание на болката.

Юлий дълго не обръщаше внимание на нищо освен на красивата жена в ръцете си. Накрая я пусна и отстъпи назад, но задържа ръката й, сякаш не искаше да я остави да му се изплъзне.

— Прекрасна си, съпруго моя — каза той. — Научих, че имаме дъщеря.

Корнелия раздразнено сви устни.

— Исках аз да ти го кажа. Клавдия, донеси я — извика тя и дойката влезе достатъчно бързо, за да стане ясно, че е стояла зад вратата и е чакала да свършат с приветствията.

Малкото момиченце гледаше с интерес, докато Клавдия го носеше към родителите му. Очите на детето имаха същия мек кафяв цвят като на майката, но косата беше тъмна като на Юлий. Той се усмихна и детето му върна усмивката — на бузите му се образуваха трапчинки.

— Вече е почти на две годинки и тероризира цялата къща. И говори, когато се отпусне пред хората — гордо каза Корнелия и взе детето от ръцете на бавачката.

Юлий прегърна двете и леко ги притисна.

— Често, в най-лошите си моменти, си мечтаех как ще те видя. Дори не знаех, че си бременна, когато заминах — каза той, след като я пусна. — Дъщеря ни ходи ли вече?

Клавдия и Корнелия кимнаха и се усмихнаха една на друга — как може дете на две години да не ходи? Корнелия остави момиченцето на пода и тримата го загледаха как тича из стаята и оглежда всичко.

— Нарекох я Юлия, на тебе. Не бях сигурна дали ще се върнеш и… — Очите на Корнелия се напълниха със сълзи и Юлий отново я притисна силно към себе си.

— Е, върнах се и вече съм тук.

— Известно време нещата бяха… трудни. Тубрук трябваше да продаде част от земите, за да плати откупа.

Тя се поколеба, преди да му каже всичко. Сула беше мъртъв, слава на всичките богове. Само щеше да нарани Юлий, ако му разкажеше какво беше изтърпяла от него. Щеше да предупреди Тубрук да не казва нищо.

— Тубрук е продал земи? — попита изненадано Юлий. — Надявах се… не, няма значение. Ще си ги върна. Искам да чуя всичко, което се е случило в града, откакто заминах, но това ще почака — първо ще си взема една хубава баня и ще се преоблека. Дойдохме направо от брега, без да влизаме в града. — Вдигна ръка, за да погали косата й, и тя леко потрепна от допира. — Имам изненада за тебе — каза той и извика хората си.

Корнелия чакаше търпеливо с Клавдия и дъщеря си, докато войниците на Юлий внасяха разни торби и ги струпваха в центъра на залата. Съпругът й все още беше същият извор на енергия, какъвто го помнеше. Викна на слугите да покажат на мъжете къде са избите и заповяда да изнесат толкова вино, колкото войниците поискат. Други слуги получиха най-различни заповеди и къщата оживя. Накрая той затвори вратата и даде знак на Корнелия да се приближи към кожените торби. Двете с Клавдия неволно ахнаха, когато видяха бляскавите златни монети, след като той развърза връзките. Юлий се засмя от удоволствие и им показа още и още чували, пълни със слитъци или сребърни и златни монети.

— Целият откуп и още четири пъти по толкова — каза той весело и почна да връзва торбите. — Ще си откупим земите.

Корнелия понечи да попита откъде е намерил това богатство, но когато очите й се спряха на белите белези по тъмните му ръце и на дълбоката резка на челото му, усети, че не може да заговори. Той беше платил наистина голяма цена.

— Тата? — чу се тънко гласче и Юлий се засмя, като погледна надолу и видя, че детето е протегнало ръце с молба да го вдигне.

— Да, скъпото ми момиче. Аз съм татко ти. Дойдох си. Сега трябва да се накисна добре и да си похапна, преди да се наспя. Много е хубаво да си спинкаш в легълцето, нали?

Дъщеря му се засмя и той я прегърна.

— Полека! Тя не е някой от твоите войници — предупреди го Клавдия и посегна да я вземе.

Юлий трепна, даде й я, после въздъхна доволно, вгледан в семейството си.

— Имаме да наваксваме много неща, скъпа — обърна се към жена си.

Тъй като нямаше никакво търпение да разбере как вървят нещата, Юлий повика Тубрук да му докладва, докато се къпеше.

Тубрук стоеше до ръба на басейна и изреждаше данните за финансовите сделки на имението за предните три години, както го беше правил за бащата на Юлий. Когато Юлий най-накрая се почувства чист, изглеждаше доста по-млад от мрачния войник, когото Тубрук беше зърнал в челото на „неприятелската“ колона. Очите му възвърнаха бледосиния си цвят и когато приливът на енергия от горещата вода отмина, Юлий едва успяваше да остане буден, за да слуша.

Тубрук сложи до него мека роба и кърпи и го остави сам. Тръгна тихо по коридорите на имението, заслушан в песните на пияните войници, които долитаха отвън.

За първи път след събитията вината, която го беше преследвала заради смъртта на Сула, изчезна, сякаш никога не беше съществувала. Смяташе да каже всичко на Юлий, когато той приключи работите около връщането си в Рим и нещата се успокоят. Убийството беше направено в негово име, в края на краищата, и ако Юлий знаеше, Тубрук щеше да може да прати анонимни дарове на семействата на Касаверий, на Ферк и на родителите на младия войник, който му беше препречил пътя при портата. Особено на Ферк, чието семейство беше съсипано без него. Тубрук им дължеше много заради смелостта на баща им и знаеше, че Юлий ще изпитва същото.

Докато минаваше покрай стаята на Аврелия, чу отвътре тих стон. Застана нерешително пред вратата. Юлий беше твърде уморен, за да го буди, а и още не беше попитал за майка си. Тубрук също искаше да стигне до леглото си след дългия уморителен ден, но въздъхна, отвори вратата и влезе.

Глава 28

Пратеникът от сената пристигна на следващата сутрин. На Тубрук му трябваше доста време, за да събуди Юлий, и когато той най-накрая прие сенатския пратеник, личеше, че още не се е разсънил съвсем. След месеците изтощително напрежение една нощ сън в собствения му дом не беше достатъчна, за да пропъди огромната му умора.

Юлий се прозя, прокара ръка през косата си и се усмихна на младия мъж, дошъл от името на Рим.

— Аз съм Юлий Цезар. Какво послание ми носиш?

— Сенатът те моли да присъстваш на разширеното събрание днес по пладне, господарю — бързо каза пратеникът.

Юлий премига и попита с леко съмнение:

— Това ли е всичко?

Пратеникът пристъпи от крак на крак.

— Това е официалното послание, господарю. Не ми е известно друго, освен каквото разправят куриерите помежду си.

— Тубрук? — обърна се Юлий към управителя на имението и той подаде на мъжа една сребърна монета. — Е? — запита Юлий, когато монетата изчезна в кесията му.

Пратеникът се усмихна.

— Говори се, че ще ти бъде присъден ранг военен трибун заради това, което си направил в Гърция.

— Трибун? — Юлий погледна Тубрук.

— Една стъпка нагоре по стълбицата — каза спокойно управителят на имението и погледна към пратеника.

Юлий разбра и отпрати куриера по обратния път към Рим.

Когато останаха сами, Тубрук го тупна по гърба.

— Е, честито. Сега ще ми кажеш ли как си го спечели? За разлика от сената, аз нямам куриери, които да търчат насам-натам по моите дела. Чух, че си победил Митридат и си разбил армия, двадесет пъти по-голяма от твоята.

Юлий се засмя изненадано.

— Другата седмица, както умеят да раздуват нещата хората в Рим, армията на Митридат сигурно ще стане тридесет пъти по-голяма от моята. А може би не трябва да поправям цифрите — добави той невесело. — Ела да се разходим и ще ти разкажа всички подробности. Искам да видя къде са прокарали новата граница.

Видя внезапното смръщване на Тубрук и се усмихна, за да разсее притесненията му.

— Изненадах се, когато Корнелия ми каза. Изобщо не предполагах, че точно ти можеш да продадеш земя.

— Трябваше или да продавам, или да пратя по-малък откуп. А този дом има само един син.

Юлий стисна рамото му във внезапен прилив на обич.

— Знам, само се шегувах. Направил си каквото трябва. Сега мога да си я откупя.

— Продадох я на бащата на Светоний — навъсено каза Тубрук.

Юлий замълча. Знаеше, че това се е наложило заради откупа. В края на краищата сенатор Пранд също трябваше да събира пари, за да откупи сина си.

— Поне взе ли добра цена?

Тубрук отговори измъчено:

— Не особено. Той се пазари много и трябваше да отстъпя повече, отколкото бях намислил. Сигурен съм, че за него е било добра сделка, но… — той изкриви уста, сякаш беше захапал нещо горчиво — за нас срамът беше неописуем.

Юлий си пое дълбоко дъх.

— Покажи ми колко земя сме загубили и ще видим как да накараме стареца да ни я върне. Ако прилича на сина си, няма да е лесно. Искам да съм си у дома, когато майка ми се събуди, Тубрук. Имам да й разказвам страшно много неща.

Нещо не позволи на Юлий да каже на Тубрук за раната на главата и за припадъците след нея. Отчасти от срам поради липсата на разбиране, която беше показвал спрямо майка си през годините — нещо, което съзнаваше, че е длъжен да поправи. И друго — не искаше да види съжаление в очите на стария гладиатор. Със сигурност нямаше да го понесе.

Запътиха се към гората, из която Юлий беше тичал като момче. Тубрук слушаше, а Юлий му разказваше всичко, което се бе случило през годините, докато беше отсъствал от Рим.

Новата граница представляваше солидна дървена ограда, забита точно през пътеката, където Юлий преди години беше изкопал вълчата яма за Светоний. Като я видя да пресича земята, която семейството му беше притежавало поколения наред, му се дощя да я счупи, но той само се облегна на нея, дълбоко замислен.

— Имам достатъчно злато, за да мога да му предложа много повече, отколкото струва земята, Тубрук. Но не искам никой да ме мами.

— Той ще бъде на днешното заседание на сената. Можеш да го намериш там. Възможно е да не сме го преценили правилно. Има вероятност да предложи да ти върне земята срещу сумата, която е платил за нея — предположи Тубрук, но доста неуверено.

Юлий почука с кокалчетата на пръстите си по солидната ограда и въздъхна тежко.

— Съмнявам се. Светоний си е у дома, а ние преживяхме доста нещо заедно с него — и на кораба, и в Гърция. Няма да иска да ми окаже каквато и да било услуга… но аз ще си върна бащината си земя. Ще видя какво мисли Марк.

— Вече се нарича Брут. Направили са го центурион в Бронзовия юмрук. Сигурно ще иска и твоето мнение за Първородните.

— Нашият Брут сигурно е най-младият легат в историята на Рим! — възкликна Юлий с почти възторжен смях.

— Легат без легион — изсумтя Тубрук и погледът му изстина. — След смъртта на Марий Сула накара да заличат от списъците името на легиона му. Известно време животът в Рим беше много несигурен. Никой не беше в безопасност. Дори сенаторите. Всеки, когото Сула посочеше като враг на държавата, моментално биваше извлечен от дома си и екзекутиран без съд. Мислех да отведа Корнелия и детето, но…

Стресна се, като си спомни какво му беше казала Корнелия.

Старият гладиатор се разкъсваше между лоялността си към Юлий и тази към Корнелия. Връзката му с двамата беше много по-близка до бащината любов, отколкото до професионалния дълг на управител на имението. Никак не обичаше да пази тайни, но знаеше, че Юлий трябва да чуе от нейната уста какво е понесла от ръцете на Сула. Юлий като че ли не забеляза угрижената му физиономия — и той бе потънал в мисли.

— Слава на фурните, че този мръсник умря, Тубрук. Не знам какво щях да направя, ако беше жив. Предполагам, че щях да ти пиша да изведеш семейството ми извън страната, но животът в изгнание щеше да представлява край за мене. Не мога да ти опиша какво е да чувствам римска земя под краката си след толкова време. Не бях осъзнал силата й, докато не я усетих, нали разбираш?

— Знаеш, че разбирам, момче. Чудно ми е как Кабера може да се скита така. Живот без корен… това не е за мене. Но може би пък ние имаме по-дълбоки корени, отколкото повечето хора.

Юлий остави погледа си да се плъзне над забулените в зелено планини, които пазеха безброй спомени, и решението му се затвърди. Щеше да си върне това, което му бе отнето.

Нападна го обаче друга мисъл,

— Какво стана с дома на Марий?

— Изгубен е — каза Тубрук, без да го поглежда. — Продадоха го на търг, след като обявиха Сула за диктатор. Голяма част от имотите на Марий смени собственика си по негова заповед. Крас купи някои неща, но търгът си беше жив фарс и поддръжниците на Сула разграбиха най-хубавите части.

— Кой живее сега там? — попита Юлий със скован от гняв глас.

Тубрук сви рамене.

— Дадоха на Антонид, помощника на Сула, или по-скоро той го получи срещу мизерна сума. Наричат го Кучето на Сула заради предаността му, но се знае, че покрай господаря си спечели доста много.

Юлий стисна юмруци.

— Този проблем мога да го уредя още днес след събранието на сената. С много войници ли разполага Антонид?

Тубрук се намръщи, после се ухили.

— Само няколко стражи пазят къщата. Постът му беше незначителен, разбира се, и никой и не помисли да му го отнеме, пък и не е свързан с конкретен легион. Имаш хора, с които да го надвиеш, ако действаш бързо.

— Значи ще действам бързо — отвърна Юлий, после погледна към имението. — Майка ми дали вече е будна?

— Обикновено по това време е станала. Напоследък не спи много — отвърна Тубрук. — Болестта й е пак като преди, но трябва да знаеш, че силите й все повече отслабват.

Юлий погледна с обич стария гладиатор, чиито емоции бяха винаги по-близо до повърхността, отколкото му се струваше.

— Майка ми е загубена без тебе — каза той тихо.

Тръгнаха обратно към имението. Тубрук се гледаше в земята. Постоянното му задължение към Аврелия не беше нещо, за което би говорил свободно с когото и да било, въпреки че занимаваше почти всичките му мисли, особено през последните няколко месеца. Мислеше за Аврелия, докато гледаше Клавдия и й признаваше чувството, възникнало изневиделица за негова огромна изненада. Бавачката на Корнелия беше мила жена и беше дала да се разбере, че споделя тихата любов, която й засвидетелстваше Тубрук. Но той трябваше да се грижи за Аврелия и знаеше, че никога не би могъл да се оттегли в малка къщичка в града, докато това задължение съществува в живота му, дори ако можеха да откупят Клавдия от робство — което тя беше уверена, че е напълно възможно. Нямаше какво да спечели, ако се притеснява за бъдещето, помисли той, когато наближиха имението. Всеки път виждаше плановете си осуетени. Можеха да направят само едно — да са готови за бързи обрати и промени.

Октавиан ги чакаше пред портата. Когато наближиха, Юлий го изгледа безучастно, после спря изненадано, когато малкото момче му се поклони дълбоко.

— Кой е този? — попита той Тубрук и се изненада, като го видя да се изчервява.

— Казва се Октавиан, господарю. Обещах му, че ще ти го представя, когато бъде възможно, но той пак изгуби търпение, както виждам.

Октавиан наведе глава. Истина беше, че не можеше да чака, но не се беше провинил в неподчинение чак толкова много, че Тубрук да промени намеренията си, нали?

— Тубрук се грижи за мене вместо майка ми — каза момчето, вдигна глава и погледна Юлий. — Уча се да се бия с меч и да яздя коне, и…

С нарастващо смущение Тубрук го тупна леко по гърба, за да го спре. Възнамеряваше да обясни подробно ситуацията на Юлий и никак не му стана приятно да я види така тръсната пред него без дори миг подготовка.

— Александрия го доведе — каза той и потупа Октавиан по гърба, за да го насочи към конюшнята. — Пада ти се далечен роднина. Майка ти като че ли го харесва, но това момче има още да се учи на добро поведение.

— Да се бие с меч и да язди коне? — попита Юлий, леко развеселен. Наслаждаваше се на объркването на Тубрук.

Да види управителя на имението да се изчервява — ето това за него беше съвършено ново преживяване и той с радост му позволи да изтрае още няколко мига.

Тубрук направи гримаса, почеса се зад ухото, после впери очи в Октавиан, докато момчето най-накрая не разбра намека и в крайна сметка не хукна към конюшнята.

— Да. Градските чираци го тормозели и реших, че мога да го науча как да се пази сам. Щях да го обсъдя с тебе, но…

Юлий избухна в смях.

— Никога не съм те виждал толкова нервен! Май си харесал това хлапе, а?

Тубрук сви рамене. Беше ядосан. Типично за Октавиан отново да пренебрегне заповедите му. За него всеки ден като че ли започваше на чисто, със съвсем забравени уроци и наказания.

— Като за такова малко момче духът му е непреклонен. Сега, като го поопитомихме, ми напомня понякога за тебе.

— Няма да подлагам на съмнение нищо, което си направил в мое отсъствие тук, Тубрук. Ако преценките ти са били достатъчно добри според баща ми, винаги ще са достатъчно добри и за мене. Ще се погрижа за момчето, когато се върна… довечера или утре. Малко е млад, за да се бие с хлапаците из града, нали?

Тубрук кимна, доволен, че Юлий не възразява. Запита се дали е уместно точно сега да спомене, че момчето има собствена стая и дори кон в конюшнята. Може би не.

Все още усмихнат, Юлий влезе в къщата. Тубрук остана сам на двора. С крайчеца на окото си долови леко помръдване край конюшнята и въздъхна. Момчето пак шпионираше, може би разтревожено, че ще му отнемат коня — единствената заплаха, която оказваше някакво въздействие върху него.

Юлий седеше мълчаливо в стаята на майка си и наблюдаваше как една робиня я маже с помади и бои, които донякъде скриваха лошото й състояние. Фактът, че беше позволила той да я види без тези разкрасителни средства, го притесняваше толкова, колкото и видът й — беше невероятно отслабнала и в ужасно състояние. Толкова време си беше обещавал, че ще разкрие пред нея колко добре разбира болестта й, че ще намери някакво дружелюбно отношение помежду им, каквото имаше в детството му. Сега, когато моментът беше дошъл, не знаеше откъде да започне. Почти не познаваше жената, седяща пред огледалото. Бузите й бяха хлътнали като тъмни ями — съпротивляваха се на нанасяните от робинята гримове и упорито изпъкваха под светлите цветове като сянката на тегнещата над нея смърт. Тъмните й очи бяха безжизнени и уморени, а ръцете й — толкова слаби, че той премигна болезнено, впил очи в тях.

Поне го беше познала. Беше го посрещнала със сълзи в очите и слаба прегръдка, на която той беше отвърнал безкрайно внимателно — усещаше, че би могъл да счупи крехкото нещо, в което се беше превърнала майка му. Дори и тогава обаче тя изохка леко и Юлий усети пристъп на вина.

Когато робинята прибра гримовете в елегантно украсено сандъче и излезе с поклон от стаята, Аврелия се обърна към сина си и се опита да се усмихне — кожата й се набръчка като пергамент под дебелия слой фалшиви цветове. Юлий се бореше с чувствата си. Кабера беше казал, че неговото състояние е различно от това на майка му, и той знаеше, че тя никога не е получавала рана като онази, която едва не го беше убила. Въпреки разликата все пак сега двамата най-накрая имаха нещо общо, макар че той за нищо на света не можеше да прехвърли мост през тази зееща пропаст.

— Аз… мислех много за тебе, докато ме нямаше — започна тихо.

Тя не отговори, видимо омаяна от отражението на лицето си в полирания бронз. Дългите й тънки пръсти се вдигнаха и опипаха гърлото и косата й; тя се обръщаше насам-натам и се мръщеше на себе си.

— Бях ранен в битка и дълго боледувах — продължи Юлий, — а след това ме нападнаха странни припадъци. Те… ми напомниха за твоята болест и помислих, че трябва да ти го кажа. Иска ми се да бях по-добър син. И не разбирах какво преживяваш, но когато ми се случи, все едно че пред мене се отвори някакъв прозорец. Съжалявам.

Загледа как треперещите й ръце поглаждат лицето й; с всяка изречена дума движенията им ставаха все по-оживени. Разтревожен за нея, Юлий се понадигна и това я разсея и тя се обърна към него и прошепна:

— Юлий…

Зениците й се бяха разширили и очите й изглеждаха разфокусирани, погледът й се рееше някъде над него.

— Тук съм — отвърна той тъжно; питаше се дали изобщо го е чула.

— Мислех, че си ме изоставил — продължи тя и от гласа й по гърба му полазиха тръпки.

— Не, върнах се — отговори той; в очите му запари тъга.

— Гай добре ли е? Той е толкова своеволно момче — продължи Аврелия, като затвори очи и наведе глава, сякаш за да отдели света от себе си.

— Той е… добре е. Много те обича — отвърна тихо Юлий и вдигна ръка, за да избърше напиращите сълзи.

Аврелия кимна и отново се върна към огледалото си и собственото си отражение в него.

— Радвам се. Ще пратиш ли някоя робиня да се погрижи за мене, скъпи? Ще ми трябва малко грим, мисля, за да се покажа пред домашните.

Юлий кимна и се изправи.

— Ще ти пратя — отговори тихо и излезе от стаята.

Когато сянката на слънчевия часовник на форума отбеляза пладне, Юлий, заобиколен от стражите си, тръгна по огромния площад право към сградата на сената. Докато пресичаше откритото пространство, се порази от промените, настъпили в града след заминаването му. Укрепленията, които Марий беше издигнал покрай стената, бяха махнати, на идване беше видял по улиците само неколцина легионери. Дори и те се държаха спокойно, разхождаха се с любовниците си или бъбреха, събрани на малки групички, без никаква следа от напрежение, каквото беше очаквал. Рим отново беше град, изпълнен с мир. Докато вървеше по плоските сиви улични камъни, той потръпна. Беше довел десетима от войниците си, за да стоят близо до него, докато се намираше тук без броня, облечен в официални дрехи. Подобни предпазни мерки изглеждаха излишни и той не знаеше дали се радва, или съжалява. Битката за стените още не се беше изличила от ума му… сякаш никога не беше заминавал — но наоколо хората се смееха и се шегуваха под бледото зимно слънце, слепи за сцените, които проблясваха в ума му. Видя отново Марий да пада, преживя сблъсъка на черните фигури в нощта, докато войниците на Сула посипаха защитниците, скупчили се около своя пълководец.

Устата му се изкриви огорчено от мисълта колко млад и наивен е бил в онази нощ. Току-що се беше оженил и беше видял всичките си мечти и планове рухнали, а собственото си бъдеще — завинаги променено. Ако бяха победили Сула… ако го бяха победили, на Рим щяха да му бъдат спестени години бруталност и републиката щеше с достойнство да възстанови поне част от миналото си.

Заповяда на хората си да спрат на най-долното от широките мраморни стъпала и въпреки че на форума цареше спокойствие, им каза да останат нащрек. След смъртта на Марий беше научил, че е най-безопасно винаги да очаква евентуални вълнения, дори пред сградата на сената.

Погледна нагоре към бронзовите врати, отворени заради събранието. Сенаторите стояха на групички по двама и по трима, обсъждаха темите от деня и чакаха да ги призоват. Юлий видя тъст си Цина заедно с Крас и се качи по стълбите, за да ги поздрави. Те говореха, сближили глави, и Юлий видя по лицата им да пробягва веселие и същевременно огорчение. Крас беше същият — слаб и загорял, облечен в проста бяла роба и с обикновени сандали. За последен път Юлий беше видял Цина, когато се ожениха с Корнелия, и от двамата сенатори именно той беше промененият след тези години. Когато се обърна, за да поздрави Юлий, младият мъж се порази от бръчките, вдълбали се по лицето му — видими резултати от тревогите му. Цина му се усмихна уморено и Юлий му отвърна със стеснение: така и не беше успял да го опознае.

— Скитникът се връща, оставил в покой меча и лъка — каза Крас. — Вуйчо ти щеше да се гордее с тебе.

— Благодаря. Тъкмо си мислех за него — отвърна Юлий. — Трудно е отново да видиш града след толкова време, особено тук, в сената. Все очаквам да чуя гласа му.

— Докато Сула беше жив, не биваше дори името му да се споменава, знаеш ли това? — попита Крас; явно очакваше реакцията му.

Само леко трепване на устата издаде чувствата на младия мъж.

— Желанията на Сула, докато беше жив, не означаваха нищо за мене; сега пък още по-малко — каза безстрастно Юлий. — След заседанието на сената искам да посетя гроба на Марий, за да му засвидетелствам почитта си.

Крас и Цина се спогледаха и Крас докосна съчувствено ръката му.

— Съжалявам, но останките му бяха изровени и разпръснати. Направили са го войници на Сула, макар че той отрече. Мисля, че точно затова заповяда вуйчо ти да бъде изгорен.

Юлий се напрегна — бореше се да запази самообладание. Крас заговори спокойно, за да му даде време да се овладее.

— Наследството на диктатора още ни създава неприятности в лицето на неговите приятели в сената. Катон е пръв сред тях, а на Катул и Бибул като че ли ужасно им харесва да го следват във всичко. Вярвам, познаваш сенатор Пранд, чийто син беше пленник заедно с тебе?

Юлий кимна и каза хладно:

— Имам да говоря за някои работи с него след днешното събрание.

Стисна дясната си ръка с лявата, внезапно разтревожен, че емоциите, които напираха в него, ще го повалят в пристъп тук, на стъпалата на сената, и ще го опетнят завинаги. Крас се направи, че не забелязва, че нещо не е наред — за което Юлий му беше извънредно благодарен.

— Внимавай с Пранд, Юлий — каза тихо Крас, за да не могат сенаторите, които тъкмо влизаха в сградата, да го чуят. — Той е много близък с последователите на Сула и Катон го смята за свой верен приятел.

Юлий се наведе към него и прошепна прегракнало:

— Приятелите на Сула са мои врагове.

И без да каже нито дума повече, обърна гръб на двамата, изкачи последните стъпала и изчезна в сенчестата зала.

Крас и Цина се спогледаха и тръгнаха след него, но с по-бавна стъпка.

— Целите ни изглеждат сходни — пророни тихо Цина.

Крас само кимна — искаше да млъкнат. Около тях имаше и приятели, и врагове.

Щом влезе, Юлий почувства трептящата енергия на събраните. Имаше само няколко празни места и той седна на третия ред. Беше напрегнат, но и доволен — най-накрая бе в сърцето на властта. Като виждаше толкова много непознати, си пожела да беше останал с Крас и тъста си, за да му кажат кои са новите лица. Засега обаче само наблюдаваше. Усмихна се на себе си — спомни си, че сенатът е битка. Фалшива — и той го знаеше. Тук врагове можеха да му бъдат онези, които го приветстват най-сърдечно, а после пращат след него убийци. Баща му винаги говореше презрително за повечето патриции, макар да признаваше с неохота, че уважава малцината, които поставят честта над политиката.

Събранието утихна и един възрастен консул — Юлий не го познаваше — започна да рецитира встъпителната клетва. Като един всички сенатори се изправиха, за да изслушат тържествените думи.

— Ние, които сме Рим, посвещаваме живота си на мира на града, отдаваме силата си на града и честта си на неговите граждани.

Юлий повтаряше заедно с другите тези величествени слова и усети как го овладява вълнение. Сърцето на света още биеше. Съсредоточено се заслуша в темите от дневния ред и успя да остане външно спокоен, когато консулът стигна точката „Пост военен трибун да бъде присъден на Гай Юлий Цезар за действията му в Гърция“. Малцина от онези, които го познаваха, се обърнаха, за да видят реакцията му, но той не реагира, благодарен за предупреждението, което беше купил от сенатския пратеник. Реши да наеме съветници, които по-късно да му разяснят всички теми от днешната дискусия. Щеше да има нужда от опитни хора да подготвят делата, с които щеше да се заеме веднага щом получеше първия пост в политическата си кариера. Усещаше мрачна увереност, че първото му дело ще е процесът срещу Антонид, след като изземеше от ръцете му дома на вуйчо си. Аргументите трябваше да включват и публичното реабилитиране на Марий. Мисълта за това го изпълваше с огромно удовлетворение.

Лесно позна Катон по едрата му фигура, макар че не си спомняше да го е виждал при единственото си посещение в сената преди години. Сенаторът представляваше някаква огромна маса плът, чертите му като че ли се скриваха сред обилните месести гънки, така че истинският човек сякаш гледаше някъде дълбоко иззад лицето. Около него седеше котерията му от приятели и поддръжници и като съдеше по оказваната му почит, Юлий разбираше, че той е много влиятелен, както го беше предупредил Крас. Бащата на Светоний също беше там и очите им се срещнаха за миг, преди възрастният мъж да отмести поглед и да се направи, че не го е видял. След миг прошепна нещо на ухото на Катон и Юлий усети, че става обект на втренчен поглед, който изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разтревожен. Запази безстрастно изражение, но мислено набеляза този човек като свой враг. След миг проследи как очите на Катон прелетяха и се спряха върху Помпей, когато той влезе и зае мястото, запазено му от неговите поддръжници.

Юлий също съсредоточи вниманието си върху Помпей. Забеляза, че отпуснатостта му е изчезнала. Беше стегнат, с яки мускули, както би трябвало да изглежда един войник — хрътка в сравнение с шопара Катон. Кожата му беше силно загоряла и Юлий си спомни, че доскоро е бил в Испания да наблюдава разположените там легиони. Без съмнение необходимостта да се справя с бунтовните племена в провинциите беше стопила всичките му излишни тлъстини.

Помпей се изправи, за да се изкаже по първия въпрос от дневния ред, и заговори за нуждата да бъде пратена войска срещу морските пирати; според него те имали хиляда кораба и контролирали две хиляди села и градове. Като имаше предвид собствения си горчив опит, Юлий заслуша с интерес, смаян, че този сериозен проблем е така занемарен. Учуди се, когато други станаха, за да оспорят цифрите, дадени от Помпей, и да се противопоставят на по-нататъшното разпръсване на войските.

— Мога да прочистя моретата за четиридесет дни, ако имах кораби и хора — извика Помпей, но резултатите от гласуването бяха против него и той си седна, свъсил ядосано вежди.

Юлий гласува по три други точки: забеляза, че и в трите случая Помпей, Крас и Цина гласуват като него. Претърпяха обаче поражение и по трите въпроса и Юлий започна да се ядосва. Въстанието на робите, разположили се близо до Везувий, беше трудно за потушаване, но вместо да изпрати смазващи сили, сенатът даде разрешение срещу тях да излезе само един легион. Юлий невярващо тръсна глава. Едва сега осъзна колко предпазлив е станал сенатът. От опита с Марий и собствените си битки знаеше, че градът трябва да е силен, за да оцелее, но много от сенаторите бяха слепи за проблемите, пред които се изправяха командирите на легионите по бреговете на Маре Интернум. След като цял час слуша речите им, Юлий вече много по-добре разбираше недоволството на мъже като Пракс и Гадитик от празнодумците в сената. Беше очаквал да види активни благородни мъже, готови да действат в изпълнение на клетвата, която изричаха всеки ден, а не да се сблъска с дребнави спорове и противоборстващи фракции. Потънал в тези мисли, той пропусна следващата точка и се вслуша едва когато чу името си.

— … Цезар, на когото ще бъде даден пост военен трибун с всички права и почести като благодарност за победата над Митридат в Гърция и пленяването на два пиратски кораба.

Всички сенатори станаха, дори Катон се надигна тежко.

Юлий се ухили като момче, когато започнаха да го поздравяват, и се направи, че не вижда онези, които си замълчаха, макар че отбелязваше всяко лице, докато обхождаше с поглед претъпканите скамейки. Седна си с бурно разтуптяно сърце. Трибунът имаше право да набира войски, а той знаеше, че недалече оттук има триста души, които веднага ще се подчинят на заповедите му. Катон улови погледа му и му кимна; изпитваше го. Юлий му отвърна с щастлива усмивка. Нямаше защо да предупреждава този човек, че вече си е спечелил нов враг.

Когато бронзовите врати се отвориха, за да пуснат дневната светлина в сенатската зала, Юлий бързо тръгна сред сенаторите, за да хване на излизане бащата на Светоний.

— Бих искал да поговорим, сенаторе — обърна се той към него, като прекъсна разговора му с някакъв непознат.

Сенатор Пранд се обърна към него, вдигна изненадано вежди и отвърна:

— Не виждам какво имаме да обсъждаме.

Юлий пренебрегна студения тон и продължи така, сякаш говореше със стар приятел.

— Става дума за земята, която управителят на имението ми ти е продал, за да събере пари за моя откуп. Знаеш, че успях да си върна златото, върнах дори откупа на твоя син. Бих искал да се срещнем, за да обсъдим цената, срещу която мога да си върна семейната земя.

Сенаторът поклати глава.

— Съжалявам. Отдавна исках да разширя имението си и планирам да построя там нова къща за сина си, след като разчистя горите. Съжалявам, но не мога да ти помогна.

Усмихна се студено и понечи да му обърне гръб. Юлий обаче посегна и го хвана за ръката. Сенатор Пранд я дръпна и лицето му почервеня от гняв.

— Внимавай, младежо. Намираш се в залата на сената, не в някое африканско село. Ако пак ме докоснеш, ще наредя да те арестуват. От това, което ми разказа синът ми, не си човек, с когото искам да си имам работа.

— Може да е споменал и че не съм човек, когото си струва да спечелиш за неприятел — каза Юлий тихо, за да не може да го чуе никой друг.

Сенаторът замръзна за миг, преценявайки заплахата, после се обърна сковано и тръгна да настигне Катон, който тъкмо минаваше през вратата.

Юлий го изгледа замислено. Беше очаквал нещо такова… но новината за предстоящия строеж на къща върху бившата му земя му подейства като плесница. От върха на хълма тя щеше да гледа към неговото имение — позиция на превъзходство, която несъмнено би доставила огромно удоволствие на Светоний. Огледа се за Крас и Цина, искаше да говори с тях, преди да са си тръгнали. До известна степен думите на бащата на Светоний бяха верни. Ако прибегнеше до сила сред стените на града, бързо щеше да стигне до провал. Налагаше се да действа ловко.

— Значи първо Антонид — измърмори той под нос.

Там силата щеше да му послужи много добре.

Глава 29

Юлий вървеше през града начело на десетимата си войници към бившия дом на Марий. Измъчваха го болезнени спомени. Отново усети вълнението, което беше изпитал, когато избликът на енергия около Марий го беше въвлякъл във вихъра си. Всяка улица и всеки завой му напомняха онова негово първо, бурно приближаване към сената, заобиколен от най-силните мъже сред Първородните. На колко години беше тогава? На четиринадесет? Достатъчно голям, за да схване поуката — законът се подчинява на силата. Дори Сула беше подвил опашка пред войниците на форума — там, на камъните, опръскани от кръвта на напиращите тълпи. Марий беше получил искания триумф, а след това и консулството, макар че в крайна сметка победител беше излязъл Сула. Тъга обхвана Юлий — искаше му се да беше преживял поне още един миг с властния пълководец.

Никой от хората му не беше виждал досега Рим; четирима от тях идваха от малки селца по африканското крайбрежие. Всички се мъчеха да не се зазяпват, но не успяваха — бяха омаяни от великия град.

Кир беше омагьосан от гъстите тълпи по оживените улици и благодарение на реакцията на гиганта Юлий видя града с нови очи. Рим наистина нямаше равен на себе си. Миризмите на храни и подправки се смесваха с виковете и ударите на чукове, тълпите бяха облечени в туники и тоги в синьо, червено и златно. Беше истински празник за сетивата и Юлий се наслаждаваше на учудването на войниците си и си спомняше как беше стоял с Марий на позлатената колесница и как тогава улиците също бяха изпълнени с ликуващи хора. В паметта му непомръкващата слава на този момент се смесваше с болката от случилото се после, но все пак тогава, в онзи ден, той беше тук.

Макар че само по-големите улици имаха имена, Юлий безпогрешно си спомни пътя и почти несъзнателно пое в правилната посока, която беше следвал при първото си посещение след минаването през форума. Постепенно улиците ставаха все по-празни откъм хора и по-чисти, докато се изкачваха по змиевидно криволичещите улици и по павирания път, покрай който се редяха скромни врати и порти, всяка от които скриваше зад себе си съкровища.

Юлий спря хората си доста преди портата, която помнеше толкова добре, и се приближи към нея сам. Един дребен набит роб с проста туника се приближи към решетките, за да го посрещне. Макар че се усмихваше учтиво, Юлий забеляза, че очите му се стрелкат насам-натам по улицата с предпазливост, породена от навика.

— Дойдох да говоря със собственика на къщата — каза Юлий спокойно и се усмихна.

— Господаря Антонид го няма — отвърна вратарят предпазливо.

Юлий кимна, сякаш беше очаквал точно този отговор.

— Значи се налага да го почакам вътре. Той трябва да получи вестите, които му нося.

— Не може да влезеш, докато не… — започна мъжът.

Юлий внезапно посегна през пречките, както някога беше видял да го прави Рений. Вратарят почти успя да отскочи, но пръстите на Юлий се впиха здраво в туниката му и го дръпнаха към решетките.

— Отвори вратата — прошепна той на ухото на дърпащия се роб.

— Няма! Ако знаеше кой е собственикът на тази къща, нямаше да посмееш се държиш така. Ще си мъртъв още преди залез, освен ако не ме пуснеш веднага!

Юлий дръпна още по-силно и лицето на мъжа опря в решетките.

— Знам кой е. Аз съм собственикът на тази къща. Отвори вратата или ще те убия.

— Убий ме, но няма да влезеш! — изръмжа робът; продължаваше да се дърпа.

Пое си въздух, за да извика за помощ, и Юлий внезапно се усмихна на смелостта му. Без да каже и дума повече, бръкна през решетките с другата си ръка и взе ключовете от пояса му. Вратарят изпъшка сърдито, а Юлий подсвирна на хората си да се приближат.

— Дръжте го и гледайте да не вика. Трябват ми и двете ръце, за да отключа и да вдигна резето Не го наранявайте. Той е смел човек.

— Помощ! — успя да извика вратарят, преди тежките ръце на Кир да затиснат устата му.

Юлий пъхна ключа в ключалката и се усмихна, щом го чу да прещраква. Вдигна резето и портата се отвори. Двама стражи дотичаха с трополене в двора, вдигнали мечовете си.

Хората на Юлий бързо се хвърлиха да ги обезоръжат. Щом видяха колко много са противниците им, стражите хвърлиха мечовете си. Вратарят обаче не се предаваше — дори се опита да ухапе Кир по ръката и получи силна плесница.

— Вържете ги и претърсете навсякъде. Не проливайте кръв — заповяда Юлий и загледа хладнокръвно как хората му се пръскат по двойки, за да претърсят къщата, която познаваше толкова добре.

Тя почти не се беше променила. Фонтанът си беше същият. Антонид беше оставил градините във вида, в който ги беше заварил. Юлий видя мястото, където беше целунал Александрия — можеше без водач да отиде до нейната стая в отделението за роби. Лесно беше да си представи как Марий реве от смях — невидим някъде; в този миг би дал много, за да види отново едрия мъж. Тъгата на спомена го притисна внезапно.

Не познаваше никого от слугите и робите, които неговите хора изведоха и вързаха на двора, като действаха с развеселена бързина. Един-двама от легионерите му бяха получили драскотини по лицата в резултат на съпротивата им, но Юлий с удоволствие видя, че никой от заловените не е пострадал. Знаеше, че ако иска да постигне успех пред съда и да възстанови правото си върху дома като единствен жив наследник, е много важно това да се направи по мирен път. Магистратите бяха благородното съсловие и всякакви истории за кръвопролитие в центъра на града щяха да ги настроят против него още от самото начало.

Всичко стана много бързо и без никакви излишни разговори; хората му извлякоха пленените на улицата, най-накрая избутаха и вратаря. Устата му беше вързана и той не можеше да вика, но продължаваше да им мята гневни погледи. Юлий лично затвори портата и я заключи с ключа, който беше взел от пояса на вратаря, като при това му намигна. Вратарят го изгледа вбесено.

Мъжете се строиха пред него в две редици по петима. Не бяха достатъчни, за да удържат дома при атака, и се налагаше да прати двама от тях в имението, за да доведат петдесет от най-добрите му бойци. Добре беше да планира процеса, но онзи, който владееше дома, щеше да има неоспоримо предимство, а Юлий беше решен да не го загуби, когато Антонид се върне.

В крайна сметка изпрати трима от най-бързите бегачи, като ги накара да облекат вестителски туники, взети от складовете на къщата. Най-вече се тревожеше да не се загубят в непознатия им град и се прокле, че не бе взел човек от имението да им помогне да намерят обратния път към моста над Тибър.

Когато вестителите изчезнаха, той се обърна към хората си и по лицето му се разля бавна усмивка.

— Казах ви, че ще ви намеря казарми в Рим — бяха думите му.

Те се изхилиха и се спогледаха одобрително.

— Трима от вас ще пазят портата. Други трима ще ги сменят след два часа. Бъдете нащрек. Антонид ще се върне много преди денят да свърши — абсолютно съм сигурен. Повикайте ме, когато пристигне.

Мисълта за предстоящия разговор го ободри невероятно. Беше обезопасил дома до падането на нощта и дотогава би могъл да насочи вниманието си към реабилитацията на името на Марий в Рим, дори ако трябваше да се пребори с целия сенат.

Когато двама от пратениците на Юлий дотичаха — третият беше изостанал с цели две мили, — Брут и Кабера бяха в двора на имението. Свикнал да командва, Брут начаса организира петдесет души и пое с бърз ход към града. Юлий нямаше откъде да знае, че толкова много въоръжени мъже няма да бъдат пуснати вътре, затова Брут ги накара да свалят броните и мечовете си и им заповяда да влязат в града по двама и по трима; щяха да се съберат отново извън погледа на градските стражи, които бяха очите и ушите на сената сред стените на Рим. Последна през портите щеше да мине каруцата, натоварена с оръжията им.

Брут стигна до портите с нея, за да подкупи капитана на стражите. Кабера извади бутилка вино изпод чергилото и я пъхна в ръката на капитана заедно с няколко монети; с едно конспиративно намигване стражите ги пуснаха да влязат.

— Не знам дали да се радвам, или да се тревожа колко лесно мина всичко — измърмори Брут, когато продължиха. — След като всичко свърши, изкушавам се да се върна при капитана и да си поговоря с него. Подкупът дори не беше особено голям.

Кабера се изкикоти

— Щеше да заподозре нещо, ако беше по-голям. Не, платихме точно колкото да ни помисли за търговци на вино, които са решили да си спестят градския данък. Ти изглеждаш като страж, а може би мене ме е помислил за богатия винотърговец.

Брут изсумтя.

— Помислил те е за каруцаря на търговеца. Тази мръсна раздърпана роба не ми изглежда много като дреха на богаташ.

Кабера не каза нищо, но го погледна раздразнено.

Каруцата заприщваше почти цялата ширина на улиците, колелата й точно се вместваха между камъните за стъпване. Нямаше къде да обърнат, затова напредваха доста бавно към дома на Марий, макар че на Кабера много му харесваше да крещи на другите каруцари и да размахва юмрук на всеки осмелил се да пресече пътя им. Четирима от хората на Юлий тръгнаха зад тях, явно доволни, че ще могат да вървят подир каруцата през лабиринта от улици. И Брут, и Кабера не се осмеляваха да погледнат към войниците, макар Брут да се питаше колко време още ще се провират през града, преди слънцето да залезе. Дадените на войниците инструкции бяха достатъчно прости, но след месеците упражнения с Първородните в казармите и след честите пътувания, за да се види с майка си, той вече добре познаваше Рим, а те — не. Като се престори, че проверява колелата на каруцата, Брут се огледа и с облекчение видя, че след тях вървят вече деветима от поисканите от Юлий войници. Надяваше се да не бият много на очи, иначе любопитните римски граждани бързо щяха да тръгнат подир тях и пред бившия дом на Марий щеше да се дотътри цяла импровизирана процесия, предвождана от неговата каруца, поради което всеки опит да останат незабелязани щеше да пропадне.

Когато започнаха да се изкачват по стръмната улица към голямата къща, която толкова живо си спомняше, Брут видя някакъв човек пред портите — ръкомахаше и викаше нещо. Поне пътят тук беше широк и ако спреше каруцата, нямаше да затрудни движението, помисли той.

— Слез и провери колелата, изобщо направи каквото се сетиш, ако щеш ги брой — изсъска той на Кабера, който се смъкна тромаво долу, започна да обикаля каруцата и наистина да брои колелата.

Мъжът пред портата като че ли не забеляза натоварената каруца, спряла точно зад него, и Брут рискува да хвърли още един поглед зад гърба си — премигна изненадано, когато видя мъжете зад себе си.

Лоша работа: бяха се строили в редици и въпреки липсата на оръжие изглеждаха точно това, което си бяха — група легионери, преструващи се на цивилни. Брут скочи от каруцата и изтича към тях.

— Не ми стойте мирно, глупаци такива. След малко всяка къща наоколо ще прати стражите си да видят какво става!

Мъжете се размърдаха неуверено и той се огледа. Не можеше да направи нищо. Слугите и стражите от околните домове вече се бяха приближили към решетките на вратите, за да огледат групата войници. До слуха му долитаха тревожните им подвиквания.

— Добре. Да забравим за секретността. Взимайте мечовете и броните и ме следвайте към портата. Бързо! В сената ще полудеят, когато разберат, че в града е влязла войска.

Забравили несигурността си, войниците грабнаха екипировката си и я надянаха без излишно суетене. Това им отне само минута, след което Брут нареди на Кабера да преустанови броенето на колелата, продължило до момента без никакво спиране.

— А сега напред — изръмжа той с пламнало лице пред непрекъснато растящия брой зяпачи.

Тръгнаха с бойна стъпка към вратата в съвършени редици и за момент Брут забрави смущението си, като видя колко бързо и професионално се престрояват мъжете, вървящи след него. Бяха идеални за Първородните.

Когато Юлий му обясни как стоят нещата, Антонид побесня.

— Как смееш! — изрева той. — Ще се оплача пред сената. Тази къща е моя според правото на покупката и ще те видя мъртъв, преди да допусна да ми я откраднеш.

— Не съм откраднал нищо от никого. Не си имал право да предлагаш пари за нещо, което е било собственост на вуйчо ми — отвърна Юлий спокойно; всъщност се наслаждаваше на яростта на мъжа.

— Собственост на враг на държавата! Земите и богатството му бяха конфискувани. Собственост на предател! — извика Антонид.

Много му се искаше да се пресегне през решетките и да сграбчи безсрамния младеж за гърлото, но стражите до Юлий бяха изтеглили мечовете си, а неговите стражи бяха само двама. Помисли какво би могъл да намери Юлий в стаите вътре. Дали имаше някаква улика, свързана с дъщерята на Помпей? Струваше му се, че няма, но тази мисъл не му даваше мира и прибавяше към яда му и доста паника.

— Предател според думите на човека, който тръгна в атака против собствения си град? — отвърна Юлий и присви очи. — Следователно погрешно обявен за предател. Марий защитаваше сената от един човек, който сам искаше да се назначи за диктатор. Марий беше мъж на честта.

Антонид плю с отвращение и плюнката едва не попадна върху туниката на все още вързания вратар.

— Ето това мисля аз за неговата чест — изрева той и сграбчи решетката с две ръце.

Юлий махна на един от хората си и Антонид се принуди да я пусне.

— Да не си и помислил да пипнеш нещо, което притежавам — каза заплашително Юлий.

Антонид понечи да отговори, но внезапният тропот на легионерски сандали зад него го накара да замълчи. Обърна се да види идващите и по лицето му плъзна усмивка.

— Сега ще видиш, престъпнико. Сенатът е изпратил хора да възстановят реда. Ще накарам да те бичуват и да те изхвърлят на улицата, както ти си изхвърлил моите хора.

После се обърна към новодошлите.

— Този човек е нахлул в дома ми и е вързал слугите ми!

На устата му беше избила пяна.

— Е, изглежда симпатичен, нека да му го оставим — отвърна Брут.

В първите няколко секунди Антонид не разбра, после се вгледа в бронята на въоръжените мъже, застанали срещу него, и видя, че не носят никакви отличителни знаци.

Дръпна се бавно назад и изправи предизвикателно глава.

Брут се изсмя.

Антонид застана между собствените си двама стражи, които запристъпваха нервно от крак на крак, защото вече на всички беше ясно — в присъствието на толкова много потенциални врагове, — че те са негови хора.

— Сенатът ще ме чуе — изсъска Антонид.

— Кажи на господарите си да определят дата за изслушване. Ще защитя действията си в рамките на закона — отвърна Юлий и отключи портата, за да може Брут да въведе хората си.

Антонид го изгледа вбесено, после се обърна и се отдалечи, последван от двамата си стражи.

Юлий спря Брут, докато минаваше край него.

— Не е точно срещата, която предвиждах, Брут.

Приятелят му сви устни за миг, без да вдига очи към него.

— Но ги доведох, нали? Нямаш представа колко е трудно да вкараш въоръжени хора в този град. Денят, когато Марий въведе в Рим петдесет души в пълно въоръжение, отдавна отмина.

Кабера се присъедини към тях заедно с последните войници и каза весело:

— Стражите при градските порти ме взеха за преуспяващ търговец на вино.

Юлий и Брут не му обърнаха внимание, вгледани един в друг. Накрая Брут наведе глава.

— Да, всичко би могло да стане и по-гладко.

Напрежението между тях изчезна и Юлий се усмихна.

— Хареса ми, когато Антонид помисли, че ви праща сенатът. Точно този момент бе най-подходящият войниците да се появят, и точно както го направиха — без да се прикриват.

Брут все още изглеждаше навъсен, но на лицето му полека се изписа усмивка.

— Може би. Виж, сенатът бързо ще разбере, че си вкарал в града толкова много хора. Няма да допуснат подобно нещо. Трябва да помислиш да пратиш някои от тях в казармите на Първородните.

— По-късно — отвърна Юлий. — Първо трябва да обмислим добре някои неща. Другите ни центурии, които сега са в имението, също ще бъдат докарани тук. — Пред главата му мина една мисъл. — Как така сенатът не възразява срещу присъствието на Първородните в града?

Брут вдигна рамене.

— Не забравяй, че те са в списъка на легионите. А и казармите им всъщност са извън стените, в северната част, близо до Квириналската порта. Имам едно от най-добрите полета за упражнения в Рим и Рений за учител. Трябва да го видиш.

— Направил си много, Брут — каза Юлий и го стисна за рамото. — Рим вече няма да е същият, след като ти се върна. Ще докарам хората си при тебе веднага щом се убедя, че Антонид няма да се опита да ме извади оттук.

Брут стисна ръката му и възкликна:

— Твоите хора ми трябват. Първородните трябва да увеличат броя си. Няма да се спра, докато не си възвърнем старата сила. Марий…

— Не, Брут. — Юлий пусна ръката му. — Не ме разбра. Моите хора са се клели във вярност само към мене. Не могат да бъдат под твое командване.

Не искаше да говори по този начин на приятеля си, но по-добре беше да си изяснят нещата от самото начало.

— Какво? — отвърна изненадано Брут. — Виж, те не са в състава на никой легион, а Първородните имат по-малко от хиляда души. Просто трябва…

Юлий поклати отрицателно глава.

— Ще ти помогна с набирането на нови войници, както обещах, но не мога да ти дам тези. Съжалявам.

Брут го изгледа невярващо.

— Но аз възстановявам Първородните заради тебе! Ще бъда твоят меч в Рим, не помниш ли?

— Помня — отвърна Юлий и отново хвана ръката му. — Твоето приятелство означава за мене повече от всичко друго, освен може би живота на жена ми и дъщеря ми. Твоята кръв е в моите вени, нали и ти помниш това? Както моята е в твоите.

Млъкна и силно стисна ръката му.

— Тези хора са моите Вълци. Не могат да бъдат под твое командване. Нека не говорим повече.

Брут отдръпна ръката си и лицето му стана сурово.

— Добре. Запази си твоите Вълци, докато аз се боря за всеки новобранец. Ще се върна в моите казарми при моите си хора. Ела да ме видиш там, когато решиш да докараш войниците си. Може би ще обсъдим наема за настаняването им.

Обърна се и отвори портата.

— Марк! — извика Юлий след него.

Брут замръзна за миг, после излезе, без да се обръща.

Въпреки че двамата му стражи го охраняваха, Антонид държеше ръка на камата, пъхната в пояса му, докато вървеше през тъмните улички. Каквито бяха тесни, през нощта имаше много места, където да се укрият мародери. Опитваше се да диша през устата и се мъчеше да не обръща внимание на локвите мръсна вода, изцапали сандалите му веднага след като направи първите няколко стъпки встрани от главните улици. Един от хората му се подхлъзна и изруга.

Дори дневната светлина рядко стигаше до тази част на Рим, а през нощта сенките ставаха направо ужасяващи. Тук нямаше закони, никакви войници не можеха да влязат, никой гражданин не би се осмелил да се отзове на вик за помощ. Антонид стисна камата си още по-здраво и трепна, когато нещо отпълзя настрани от тях, докато минаваха покрай него. Не се вгледа, само продължи напред почти слепешком — броеше ъглите, като ги напипваше с ръце. Три ъгъла след влизането, после още четири наляво.

Дори през нощта по тези улички имаше такова оживление, каквото по-голямата част от Рим никога нямаше да види. Хората, с които се разминаваха, почти не говореха. Бързащи фигури минаваха покрай тримата мъже, без да ги погледнат, заобикаляха мръсните локви с наведени глави. Там, където някоя факла осветяваше по две-три стъпки от уличката, хората се пазеха от светлината, сякаш ако попаднеха в нейния кръг, това щеше да им навлече някакво нещастие.

Само яростта караше Антонид да продължава напред, и то не без страх. Мъжът, с когото се беше запознал, му беше казал никога да не идва неканен в тези улици, но загубата на дома му вля смелост, породена от гнева. Дори тя обаче се изпаряваше в мрака от растящия му вътрешен смут.

Най-накрая стигна до мястото, което беше намерил и преди — кръстовище между плесенясали стени някъде дълбоко в сърцето на бордеите. Спря, за да потърси своя човек, и напрегна очи в тъмното. Вода капеше бавно по близките камъни. Внезапно изшумоляване на стъпки накара хората му да се извърнат нервно и да измъкнат камите си.

— Казах ти да не ме търсиш до последната нощ от месеца — прошепна един съскащ глас до ухото му.

Антонид едва не изпадна в паника, краката му се подхлъзнаха по мокрите камъни, докато отскачаше в ужас от внезапната близост. Камата моментално изскочи от пояса му, но китката му се озова в желязна хватка, срещу която не можеше да се съпротивлява.

Мъжът, който се изправи пред него, носеше наметало с качулка от тъмен груб плат, която прикриваше чертите му, макар че това едва ли беше необходимо в мастилената чернота на тези улички.

Антонид едва не се задави, когато от непознатия го лъхна странна сладникава миризма. Това беше миризмата на болестта, на невидимото разложение, замаскирано с ароматизирано масло, и той се запита дали наметалото не крие и нещо друго освен самоличността. Тъмният мъж се наведе толкова близо, че почти докосна ухото му с невидимите си устни.

— Защо дойде така шумно? Притесни половината ни съгледвачи!

Гневният шепот се чуваше толкова близо, че сладникавите вълни на топлия дъх едва не накараха Антонид да повърне. Той потрепери, когато качулката докосна бузата му.

— Налагаше се. Имам още работа за тебе и искам да се свърши много бързо.

Менгемето стисна китката му с почти болезнена сила. Антонид не се дръпна, за да не погледне право в мъжа, от страх, че лицата им ще се докоснат. Вместо това отмести очи и се помъчи да не се намръщи — гадният дъх като че ли заразяваше всяка поета от него глътка въздух.

— Още не съм намерил път към сина на Крас. Много е рано за следващия. Когато се бърза, умират мои братя. Не си ми платил достатъчно, за да губя хора заради тебе само за да ти направя услуга.

— Забрави Крас. Сега не ме интересува той. Искам да убиеш дъщерята на Цина. Тя е твоята жертва. Остави знак с името на Сула, както направи за малката кучка на Помпей.

Мъжът натисна китката му към кръста му и Антонид разбра жеста и прибра камата. Зачака, без да се осмелява да покаже открито отвращението си, като се дръпне. Знаеше, че ако поведението му изглежда оскърбително, нито той, нито хората му ще успеят да се върнат на широките улици.

— Сигурно я пазят много добре. Ще трябва да платиш за живота на онези, които ще загубя, докато стигна до нея. Цената е десет хиляди сестерции.

Антонид стисна зъби. Катон щеше да покрие дълга, беше абсолютно сигурен в това. Нима не беше негова идеята да наеме тези мъже?

— Добре. Ще платя. Стражите ми ще докарат златото тук в деня, за който се уговорихме, както преди.

— Трябва да намериш други стражи. И не идвай тук неканен, защото цената ще стане още по-висока — прошепна гласът и човекът с наметалото го пусна.

Чуха се бързи стъпки и само след миг Антонид усети, че вече е сам. Приближи се предпазливо към мястото, където бяха стояли хората му, приклекна, опипа и отдръпна ръце, когато усети мокротата на прерязаните им гърла.

Глава 30

Юлий докара хората си в казармите на Първородните един час преди зазоряване. Както беше казал Брут, постройките и дворът за упражнения бяха внушителни и Юлий чак подсвирна, когато мина под арката на главната порта и забеляза доброто разположение на часовите и укрепените позиции вътре.

Пазачите на портата сигурно знаеха, че трябва да ги очакват, и махнаха на войниците да влизат. Щом всички влязоха и тежката врата се затвори, Юлий се намери в обстановка, сходна на онази между двете стени на Митилена. Всяка от постройките, които гледаха към главния двор, можеше да се пази от стрелци и тъй като нямаше никакъв изход, единственият път напред беше тесен проход с бойници за още стрелци по стените. Юлий вдигна ръка и центуриите му спряха в двора в съвършено каре.

Запита се колко ли време Брут ще го остави да чака тук. Трудно беше да се предскаже, след като толкова дълго не се беше виждал с най-добрия си приятел. Момчето, което познаваше някога, вече щеше да е дошло при него, но мъжът, предвождащ останките от легиона на Първородните, се беше променил много през годините, в които не се бяха виждали — може би достатъчно, за да погребе момчето, но Юлий все още не беше сигурен в това.

Без никакъв външен признак на нетърпение той остана безстрастно да чака заедно с хората си. Казармите му трябваха и от това, което му беше разказал Тубрук, преценяваше, че са толкова добри, колкото твърдеше и Брут. С помощта на Крас, поел разходите по покупката, той в края на краищата получаваше достатъчно много средства, за да купи най-добрите в града. Докато продължаваше да чака, помисли дали да не купи част от казармите направо от Крас. В мислите си обаче се съгласяваше с Тубрук, че връзката, която поддържаше с богатия сенатор, в бъдеще може да се превърне в неудобство, независимо колко добре настроен към него беше Крас в момента.

Брут излезе от главната постройка, следван от Рений. Юлий погледна чукана, останал от лявата ръка на стария гладиатор, но лицето му не издаде нищо. Брут изглеждаше бесен и Юлий усети как надеждите му умират. Приятелят му стигна до него, спря и му отдаде чест като на равен. Юлий без колебание отвърна на поздрава. За секунда усети болка от спречкването, което ги разделяше… но нямаше да отстъпи. Брут не беше човек, когото би искал да ласкае или да контролира. Този вид манипулация беше предназначена за неговите врагове или за формалните съюзници, но не и за момчето, с което беше уловил гарвана преди толкова много години.

— Добре дошъл в казармите на Първородните, трибуне — каза Брут.

Официалният тон накара Юлий да поклати глава. Бодна го леко раздразнение и той заговори на Рений, като пренебрегна Брут:

— Радвам се, че те виждам. Не можеш ли да го накараш да разбере, че тези мъже не са Първородните?

Рений го изгледа безстрастно за миг, после каза:

— Сега не е време да разделяте силите си, момче. Денят за избор на Марсово поле за тази година мина. Няма да има повече войници за друг легион. Вие двамата би трябвало да престанете да се дуете и да вземете да се помирите.

— Кълна се в боговете, Брут — изсумтя раздразнено Юлий. — Какво искаш да направя? Първородните не могат да имат двама командири, а моите хора са се клели само пред мене. Намерих ги в разни селца и ги направих легионери от едното нищо. Не можеш да очакваш да ги предам на друг командир след всичко, което преживяха заедно с мен.

— Помислих… че най-вече ти би искал да видиш Първородните отново събрани и силни.

— Като трибун имам властта да събера войници за тебе. Ще пратя хора из страната. Кълна се, че ще възстановим Първородните. Дължа на Марий толкова, колкото и ти, дори повече.

Брут се взря в очите му; претегляше думите му. После попита със скован от напрежение глас:

— Ще събираш свой собствен легион, нали? Ще искаш ли в списъците да фигурира ново име?

Юлий се поколеба. Рений се изкашля — готвеше се да проговори: Навикът от годините послушание ги накара да го изчакат. Той погледна Юлий в очите.

— Лоялността се среща много рядко, момче, но Брут рискува живота си за тебе, когато накара да възстановят Първородните в списъците на сената. Хора като Катон сега са против него, а той го направи заради тебе. Няма конфликт. Първородните са твоят легион. Нима не виждаш? Твоите хора могат да се закълнат да служат пред друг командир и пак да бъдат твои хора.

Юлий ги погледна — сякаш хвърляше поглед назад, към детството си — и нерешително поклати глава.

— Не може да има двама командири.

Брут се втренчи в него.

— Да не би да искаш да положа клетва пред тебе? Да ти предам командването?

— Как иначе можеш да си моят меч, Брут? Но не мога да те моля да се откажеш от ранга, за който винаги си мечтал; твърде много ще е.

И стисна леко ръката му.

— Не — отвърна Брут, внезапно взел решение. — Не е твърде много. Между нас има и по-отдавнашни клетви и винаги съм се клел, че ще дойда при тебе, когато ме призовеш. Призоваваш ли ме сега?

Юлий си пое дълъг, бавен дъх — преценяваше приятеля си — и усети как сърцето му внезапно започва да бие по-силно.

— Призовавам те — отвърна той тихо.

Брут го погледна право в очите.

— Тогава ще положа клетва заедно с твоите Вълци и ще започнем този ден, като възродим Първородните.

Юлий взе като лична стража само пет от хората си и тръгна по оживените градски улици, като следваше указанията, които му беше дал Тубрук. Увереността му нарастваше. Беше си осигурил собствеността над дома на вуйчо си, добре пазен от двадесет войници. И нещо още по-важно — проблемът с Първородните беше решен. Мълчаливо благославяше Брут и Рений за проявената към него лоялност. Дори в прилива на гордост частица от него му нашепваше, че в края на краищата е манипулирал любовта им към него толкова хладнокръвно, колкото би го направил и с всеки свой враг. Нямаше друг начин, казваше си той… само че вътрешният глас не искаше да замълчи.

Намери лесно работилничката на Табик, недалече от дома на Марий. Докато се приближаваше, го изпълни вълнение. Не беше виждал Александрия от деня на сватбата си и след като се върна, го беше страх да попита Тубрук дали е оцеляла в жестоките размирици след бягството му от града. Докосна дръжката на вратата и се поколеба — обзе го предишната нервност, която винаги го беше притеснявала в присъствието на Александрия. Поклати глава развеселено, осъзнал какво изпитва, и влезе, а хората му блокираха тясната уличка.

Александрия — стоеше само на няколко крачки от вратата — се обърна, за да поздрави новодошлия. Щом го видя, се засмя от простичкото удоволствие, че отново е срещнала стар приятел. На врата й имаше златна верижка. Табик се бе навел над тезгяха зад нея. Юлий я гледаше жадно. Златото сияеше на шията й и тя като че ли излъчваше самоувереност, каквато навремето й липсваше.

— Много си красива — каза Юлий, докато затваряше вратата.

— Защото съм застанала до Табик — отвърна тя весело.

Старият бижутер изсумтя и вдигна очи от работата си. Погледна мъжа, който беше влязъл в работилничката, и се изправи, като се хвана за кръста.

— Купуваш или продаваш? — попита той и свали верижката от врата на Александрия.

Юлий със съжаление проследи изчезването на украшението.

— Нито едното, нито другото. Юлий е стар приятел — отвърна тя.

Табик кимна сдържано.

— Онзи, който се грижи за Октавиан?

— Момчето е добре — каза Юлий.

Табик изсумтя и се опита да скрие доволната си усмивка.

— Радвам се.

После се оттегли към дъното на работилничката и ги остави насаме.

— Отслабнал си, Юлий. Красивата ти съпруга не те ли храни? — попита закачливо Александрия.

Юлий се засмя.

— Върнах се само преди няколко дни. Сега се нанесох в къщата на Марий.

Александрия премига изненадано.

— Бързо действаш. Мислех, че там живее Антонид.

— Живееше. Трябва да заведа дело срещу него, за да запазя къщата, но пък това ще ми даде шанс да очистя името на Марий пред града.

Споменът за трудните времена накара усмивката й да изчезне. Александрия почна да сваля престилката си — сумтеше, понеже не успяваше да развърже възела. Юлий понечи да пристъпи напред и да й помогне, но с усилие на волята се сдържа. Стресна се, че усеща прилив на старото си желание към нея, и остана неподвижен, докато тя не развърза връзките.

„Ти си женен мъж“, каза си той твърдо, но усети, че се изчервява, когато Александрия отново го погледна.

— И защо си дошъл в скромната ни малка работилничка? Съмнявам се, че е само за да ме видиш, Юлий.

— Може и така да се каже. Зарадвах се, когато Тубрук каза, че си оцеляла. Чух, че Метела се самоубила.

Както винаги, в нейно присъствие му беше трудно да намери думи; плашеше се от това, че тя като че ли убива красноречието му.

Александрия се обърна към него с блеснали очи.

— Нямаше да я оставя, ако знаех какво е намислила. Богове, щях да я взема с мен в дома на Табик. Тя беше жертва, както и мъжете, които оня негодник Сула изби по улиците. Само съжалявам, че е умрял бързо, поне така казват. Иска ми се да беше умрял бавно и мъчително.

— Не съм го забравил, колкото и на сената да му се иска да е така — съгласи се Юлий с горчивина в гласа.

Между двамата прелетя поглед на взаимно разбиране — спомен за онези, които бяха загубили, и възродена интимност — по-голяма, отколкото можеха да допуснат.

— Ще ги накараш да си платят, нали, Юлий? Не искам да видя пак онзи измет да се разхожда свободно. Рим е по-мръсно място, отколкото се вижда от форума, зная го много добре.

— Ще направя, каквото мога. Ще започна, като ги накарам да отдадат почести на Марий, което би трябвало да приседне на доста хора — отвърна той съвсем сериозно.

Александрия му се усмихна.

— Богове, колко се радвам да те видя след толкова много време. Напомня ми за миналото — каза тя и той отново се изчерви.

Увереността й като свободна жена я беше направила почти неузнаваема, но Юлий все още усещаше, че тази жена е човек, на когото може да вярва, просто защото беше част от неговото минало. По-циничният глас в него заподозря, че е безнадеждно наивен. Всички се бяха променили — Брут трябваше да му е достатъчен като напомняне.

— Искам да ти благодаря за парите, които си оставил на Метела за освобождаването ми — поде Александрия. — С тях купих дял в тази работилница. Това означаваше много за мене.

Юлий махна с ръка.

— Исках да ти помогна. — Той неловко пристъпи от крак на крак.

— Да не си дошъл тук да видиш как съм ги похарчила?

— Не. Знам, че казах, че бих могъл да дойда да те видя просто от приятелство, но всъщност… — започна неуверено той.

— Знаех си! Искаш да поръчаш колие за съпругата си или красива фибула? Ще направя нещо специално, да подхожда на очите й.

Веселостта й контрастираше със сериозното му настроение — беше толкова различен от неувереното момче, което познаваше преди.

— Не, става дума за процеса и за след това. Искам да поръчам бронзови щитове в чест на Марий; портретът му, битките му, дори смъртта му, когато градът падна. Искам да разкажа историята на неговия живот.

Александрия прокара ръка по вързаната си коса, като остави лека следа от златен прашец. Прашинките улавяха светлината в такт с движенията й и на Юлий му се дощя да прокара нежно палец по нея, за да ги махне. Ядоса се на себе си и се навъси.

Тя се намръщи замислено, после взе от лавицата едно стило и восъчна табличка.

— Трябва да са големи, може би три стъпки в диаметър, да се виждат отдалече.

Започна да скицира върху восъчната табличка, притворила едното си око. Юлий я загледа как отмята един кичур от челото си. Тубрук беше казал, че я бива в работата й, а на преценката му обикновено можеше да се вярва.

— Първият трябва да е портрет. Какво мислиш за това?

Обърна табличната към него и Юлий се успокои, когато видя лицето, което познаваше. В чертите имаше нещо от силата, която помнеше, макар че простите линии не можеха да бъдат друго освен ехо на живота, изпълвал някога тялото на Марий.

— Това е той! Не знаех, че можеш да правиш такива неща.

— Табик обича да учи другите. Мога да изработя тези щитове, но металът е твърде скъп. Не искам да се пазаря с тебе, Юлий, но става дума за месеци работа. Но пък може да се прославя в целия град.

— Цената не е важна. Доверявам ти се да определиш почтена цена, само че ще ми трябват за след седмици, а не месеци. Сенатът няма да отлага процеса толкова дълго, а Антонид беснее заради къщата. Трябва ми най-доброто, което можеш да направиш, възможно най-бързо.

— Табик? — подвикна Александрия.

Побелелият майстор излезе от задната стаичка. Тя му обясни бързо за какво става дума и Юлий се усмихна, когато лицето на мъжа грейна заинтересувано. Накрая Табик кимна.

— Може да поема нормалната работа в магазина, но украшенията по поръчка трябва да се отложат. Не забравяй — той потърка замислено брадичката си, — тази поръчка може да повиши цените на нещата, които вече си завършила, а това никак няма да е зле. Ще трябва да наемем по-голямо помещение. Дай сега да видим…

Той взе още една табличка от лавицата и двамата заедно започнаха да драскат и да си говорят тихо. Юлий ги наблюдаваше развълнувано. Накрая се споразумяха и Александрия се обърна към него, все още със златните прашинки в косата.

— Наемам се да изпълня поръчката. Цената ще зависи от броя на неуспешните отливки. Когато ти остане свободно време, ще трябва да обсъдим какво искаш да бъде изобразено на щитовете.

— Знаеш къде съм — отвърна той, — Винаги можеш да ме намериш там, когато имаш нужда от мене.

Александрия започна да върти стилото между пръстите си, внезапно изпаднала в смущение.

— Предпочитам ти да дойдеш — каза тя; не искаше да обяснява как старото имение беше подложило на изпитание силите й последния път, когато беше минала през портите му.

Юлий разбра неизказаното.

— Добре. Може да доведа и момчето. Тубрук каза, че все говорело за тебе и… мм… за Табик.

— Непременно. Октавиан липсва и на двама ни. Майка му ходи да го види, когато може, но сигурно му е трудно без нея — отвърна тя.

— Обърнал е имението с главата надолу. Преди няколко дни Тубрук го хванал да язди моя кон из полето.

— И го набил? — попита препалено бързо Александрия.

Юлий поклати глава и се усмихна.

— И през ум не му е минало. Добре, че Рений не го е хванал, макар че не знам как би го ступал с една ръка. Кажи на майка му да не се тревожи. Той е мой роднина, ще се грижа за него.

— Октавиан никога не е имал баща, Юлий. На едно момче му трябва баща много повече, отколкото на момичетата.

Юлий се поколеба. Не искаше да поема такава отговорност.

— Мога само да кажа, че с Рений и Тубрук ще израсне както трябва.

— Те не са негови роднини, Юлий — отвърна Александрия и впи очи в него, докато той не отмести поглед.

— Добре! Ще го държа при мен, макар че не съм имал и миг спокойствие, откакто се върнах в града. Ще го наглеждам.

Александрия му се усмихна широко и каза, сякаш четеше по книга:

— Няма по-голямо изпитание за способностите на мъжа от възпитанието на сина му.

Юлий въздъхна и отвърна замислено:

— Баща ми казваше така.

— Знам. И е имал право. Това момче няма бъдеще по улиците на града. Никакво. Къде щеше да е Брут, ако семейството ти не го беше прибрало?

— Съгласих се, Александрия. Трябва ли да го повтарям до безкрай?

Без да го предупреди, тя вдигна ръка и докосна белия белег, който пресичаше челото му.

— Дай да го видя. — Приближи се към него и подсвирна. — Цяло чудо е, че си оживял. Затова ли окото ти изглежда различно?

Той вдигна рамене, готов да смени темата. После внезапно започна да разказва за битката на „Акципитер“, за раната на главата, за чието излекуване му бяха необходими цели месеци, за припадъците, от които все още страдаше.

— След като заминах, вече нищо не е същото — въздъхна той. — Или може би всичко е същото, а аз съм се променил твърде много. Кабера каза, че припадъците може да ме преследват до края на живота ми или да спрат още утре. Няма начин да се разбере.

Вдигна лявата си ръка и присви очи, за да я погледне. Видя, че не трепери.

— Понякога си мисля, че животът не е нищо друго освен болка с моменти на радост — отвърна Александрия. — Ти си по-силен отпреди, Юлий, дори след това раняване. Просто трябва да изчакаш болката да мине и да уловиш моментите на щастие, без да се тревожиш за бъдещето.

Той отпусна ръка, усетил внезапно смущение, че е говорил толкова открито за тайните си страхове. Не беше бреме, което да стоварва върху нея или върху друг; беше само негово. Той беше главата на семейството, римски трибун и военачалник на Първородните. Странно как не можеше да изпита удоволствието, което някога му беше доставяла подобна мечта.

— Виждала ли си… Брут? — попита Юлий след известна пауза.

Александрия се обърна и се захвана да подрежда сечивата, пръснати по тезгяха на Табик. После отрони:

— Виждаме се.

— О. Не съм му казал, че с тебе…

Александрия внезапно се засмя и го погледна през рамо.

— По-добре недей. Достатъчно се състезавате двамата, за да намесвате и мене в съперничествата си.

За свое учудване Юлий усети жилото на ревността да разбърква мислите му. Помъчи се да се пребори с това. Александрия не беше негова и с изключение на замръзналите спомени отпреди години никога не му беше принадлежала. Тя го погледна. Като че ли не усещаше водовъртежа на скритите му мисли.

— Дръж го близо до себе си, Юлий. Рим е по-опасен, отколкото ти се струва.

Юлий едва не се усмихна при мисълта какво беше преживял, само и само да се върне тук, но фактът, че животът му имаше значение за нея, изведнъж го отрезви. — Непременно — увери я той.

Юлий слезе от коня и извървя пеша последните две мили до имението си. Най-различни планове се въртяха в главата му, докато вървеше, увил юздите около ръката си. Откакто се беше върнал, събитията се развиваха прекалено бързо. Получи поста военен трибун, върна си дома на Марий и пое командването на Първородните, отново се срещна с Александрия. Грижеше се за Октавиан. Корнелия… съпругата му беше като непозната за него. Намръщи се, докато вървеше, унасян от потропването на подковите в праха. Споменът за нея му беше помогнал да мине през най-големите изпитания на пленничеството. Желанието да се върне при Корнелия се таеше в него като невидима сила, превъзмогваща раните, страданията и болката. Но когато накрая я беше прегърнал, му се стори, че държи в ръцете си друга жена. Надяваше се, че с времето това ще отмине, но част от него още копнееше за съпругата, която обичаше — макар че тя беше съвсем близо сега и чакаше завръщането му.

Предстоящият съдебен процес изобщо не го безпокоеше. Беше издържал половин година влудяващо еднообразие в килията на кораба, обзет от мисли как ще реабилитира Марий, и ако Антонид не му беше дал сегашния шанс, щеше да повдигне този въпрос по някакъв друг начин. В никакъв случай не би понесъл вуйчо му да остане обект на ненавист в очите на римските граждани.

Корнелия излезе на портата да го посрещне и той я целуна. Със закъснение му хрумна, че в нощите след завръщането си беше пренебрегвал едни други, съкровени неща, случващи се между съпрузи. Интимността щеше да възстанови любовта му към нея, беше сигурен в това. Изтощението от пътуването изчезна почти мигновено и Юлий я целуна пак. Не искаше да я пусне. Но понеже беше потънал в мислите си, не забеляза, че тя замръзва, вцепенена от внезапна паника. Юлий подхвърли юздите на коня на един роб, който чакаше наблизо, и прошепна на ухото й:

— Как си?

Ароматът на парфюма й изпълни дробовете му с хладина. Корнелия се усмихна притеснено.

— Детето спи ли?

Тя отдръпна леко глава, за да го погледне.

— Какво имаш предвид? — Мъчеше се да остане спокойна.

— Ще ти покажа, ако искаш — отвърна той и я целуна още веднъж.

Кожата й искреше, светла и красива. Тръгнаха заедно към усамотението на дома.

Когато останаха сами в спалнята, Юлий почувства известна неловкост. Прикри нервността си с целувки, докато разхвърляше дрехите си по пода. Долавяше нещо в реакцията на Корнелия, но не можеше да е сигурен дали не си дължи просто на дългата раздяла. Бяха се познавали толкова кратко, че знаеше, че не би могъл да иска бързо да си възвърнат предишната интимност, и се мъчеше да я накара да се отпусне. Гледаше я и леко прокарваше ръце по гърба й, докато седяха един до друг голи. Само една мигаща лампа осветяваше стаята в златисто сияние.

Корнелия едва понасяше целувките му. Искаше да изплаче тъгата си. На никого не беше казвала какво бе направил Сула, дори на Клавдия. Беше срам, който се надяваше да забрави, нещо, което държеше дълбоко в себе си. Пое Юлий, когато той се възбуди, но не чувстваше нищо освен страх — спомените за последното й посещение в дома на диктатора се върнаха неканени в ума й. Чу отново плача на дъщеря си в люлката до леглото, докато Сула я затискаше под себе си, и сълзите бликнаха в очите й: жестокостта се връщаше в спомените й с ужасяваща сила.

— Не… не мога, Гай — прошепна тя пресекнато.

— Какво има? — запита Юлий, смаян от сълзите й.

Корнелия се притисна до него и той я прегърна и притисна бузата си към нейната. Хлипанията продължаваха да я разтърсват.

— Какво ти е? — прошепна той. — Да не бе някой да… Изведнъж се почувства празен, докато устата му изричаше ужасната мисъл.

Отначало тя не можа да отговори, но после зашепна, стиснала очи. Не за най-лошото, но за началото… за ужаса на бременността, за безпомощния гняв, че няма никой, който да спре Сула.

Юлий слушаше. Затисна го огромна тъга. Сълзи на гняв и безсилие напираха под клепачите му, докато слушаше какво е преживяла. Хапеше устни, за да не зададе въпросите, които искаше да зададе, безсмислените глупави въпроси, които нямаше да послужат за нищо, освен да наранят още повече и двамата. Нищо нямаше значение — той искаше само да я прегръща. Накрая хлипането замря в къси, болезнени тръпки.

— Той е мъртъв, Корнелия. Не може да ти нарани. Не може да ти направи нищо — тихо каза Юлий.

И започна да й разказва как любовта му към нея го е крепила, докато е мислил, че ще полудее в тъмната килия, колко горд е бил на сватбата им, колко много значи тя в живота му. Сълзите му изсъхнаха заедно с нейните и докато луната потъваше зад утринния хоризонт, двамата заспаха — но непрегърнати.

Глава 31

Рано сутринта, когато слънцето тъкмо се беше издигнало над хоризонта, Тубрук намери Юлий облегнат на външната страна на имението, увил с одеяло голите си гърди, за да се предпази от утринния студ.

— Да не си болен? — попита старият гладиатор.

За негово учудване Юлий не проговори — като че ли дори не бе усетил приближаването му. Очите на младия мъж бяха зачервени от недоспиване и той потръпваше от слабия ветрец. Тубрук огледа белите белези по загорелите му рамене — следи от стари болки и борби. После тихо каза:

— Юлий?

Не получи отговор, но Юлий отметна одеялото и остана само по сандали и къси кожени гащи, стигащи до средата на бедрата.

— Трябва да потичам — каза той и вдигна очи към гората на хълма над тях.

Гласът му беше студен като вятъра и Тубрук загрижено присви очи.

— Ще дойда с тебе, момче, ако нямаш нищо против да ме почакаш.

И когато Юлий вдигна рамене, влезе в къщата, за да свали туниката и панталоните си.

След малко затичаха към хълма със скорост, наложена от Юлий.

Тубрук пробяга с лекота първата миля през гората — радваше се, че не е занемарил упражненията. После, когато гърдите му започнаха да горят от напрежение, погледна Юлий. Младият мъж тичаше леко по пресечения терен, дробовете му разпъваха гърдите в дълги, бавни вдишвания. Тубрук го настигна, остана наравно с него за кратко, после пак забави. Юлий продължаваше да тича. Не отронваше и дума. Потта се лееше от челото му на капчици, които пареха очите му.

След още една миля излязоха от хладния зелен мрак на гората и затичаха по границата на имението. Тубрук вече се задъхваше, мускулите на краката му протестираха. Колкото и да беше трениран, никой мъж на негова възраст не можеше дълго да поддържа тази скорост, а Юлий не показваше никакъв признак на умора, сякаш напрежението на тялото бе пренебрегнато и дори забравено. Очите му бяха вперени право напред; той не виждаше, че Тубрук започва да се уморява. Старият гладиатор разбираше, че е много важно да е до възпитаника си, когато той най-накрая се поддаде на умората, но усилието караше пред погледа му да пробягват светкавици и сърцето му биеше болезнено; обливаха го горещи вълни, които увеличаваха вече нарасналото му замайване още повече.

Юлий спря без предупреждение, стисна глава с ръцете си и задиша тежко. Тубрук също спря, благодарен за почивката. Застана пред Юлий, за да блокира пътеката — надяваше се, че той няма да затича отново само след няколко секунди отдих.

— Знаеш ли какво се е случило с Корнелия? — попита Юлий.

Тубрук усети хлад и изтощението му моментално изчезна.

— Разбрах — каза той и се навъси. — Клавдия ми каза.

Юлий изруга яростно и стисна юмруци. Лицето му почервеня. Тубрук едва не отскочи от него и се зачуди на себе си. Младият мъж се изправи и закрачи нервно, яростта караше ръцете му да търсят нещо, което да убият. Очите му се впериха в управителя на имението и Тубрук призова цялата си воля, за да отвърне на погледа му.

— Ти ми обеща, че ще я пазиш! — изсъска Юлий, пристъпи напред и лицето му се озова само на няколко пръста от лицето на Тубрук. — Поверих ти Корнелия!

Вдигна юмрук във внезапен спазъм и Тубрук замря, за да не трепне пред идващия удар. Но младият мъж само изсумтя и се извърна.

Тубрук заговори тихо — разбираше емоциите, които изпълваха Юлий:

— Когато Клавдия ми каза, предприех някои действия…

Юлий като че ли не го чу.

— Този негодник Сула я е измъчвал, Тубрук! Пипал я е с мръсните си ръце… — Юлий избухна в сълзи.

Смъкна се на колене в жилавата трева и закри очите си с ръце. Тубрук клекна, прегърна го и го придърпа към гърдите си с внезапно избликнала сила. Юлий не се възпротиви и заговори със сподавен глас:

— Тя мислела, че ще я намразя, Тубрук! Можеш ли да повярваш?

Тубрук го прегърна здраво и остави тъгата да се излива свободно. Когато Юлий най-накрая се поуспокои, го пусна и погледна пребледнялото му от мъка лице.

— Аз го убих, Юлий. Аз убих Сула, когато научих.

Юлий го погледна смаяно и Тубрук продължи, облекчен, че най-накрая може да си признае.

— Уредих да ме вкарат като кухненски роб и сложих в храната аконит.

Юлий се размърда, осъзнал опасността, пред която бяха изправени. Стисна силно ръцете на Тубрук.

— Кой друг знае за това?

— Само Клавдия. Не казах на Корнелия, за да я предпазя — отвърна Тубрук и потисна подтика да се освободи от ръцете му.

— И никой друг? Сигурен ли си? Може ли някой да те познае?

Разгневен, Тубрук откопчи от себе си вкочанените пръсти на Юлий.

— Всички, които биха могли да ме познаят, са мъртви. Приятелят ми от тридесет години, когото накарах да ме продаде в домакинството на Сула, умря от изтезанията, без да ме издаде. С изключение на Клавдия и нас двамата никой друг няма да се сети, кълна се. — Погледна студените очи на Юлий и заговори бавно през зъби, отгатнал мислите му: — Няма да посегнеш на Клавдия, Юлий. Не си го и помисляй.

— Докато е жива, жена ми и дъщеря ми са в опасност — отвърна Юлий.

— Докато аз съм жив, също. И мене ли ще убиеш? Ще ти се наложи, ако посегнеш на Клавдия. Кълна ти се. Тогава аз ще трябва да те убия.

Стояха един срещу друг, сковани от напрежение. Мълчанието продължаваше, никой от двамата не отместваше очи. Накрая Юлий потръпна и лудостта в очите му се стопи. Тубрук продължаваше да се взира яростно в него. Искаше младият мъж да се откаже от намерението си. Накрая Юлий проговори:

— Добре, Тубрук. Но ако привържениците на Сула дойдат да я търсят — или да търсят тебе, не трябва да те свържат със семейството ми.

— Не ме моли! — отговори яростно Тубрук. — Десетилетия служих на семейството ти. Няма да дам моята кръв, нито нейната. Обичам я, Юлий, и тя ме обича. Дългът ми, любовта ми към тебе няма да ме накарат да я предам. Просто няма да стане. Сигурен съм, че никой няма да свърже Сула с мене или с тебе. Ръцете ми са в кръв — това е доказателството.

Юлий проговори отново. Гласът му беше натежал от умора.

— Тогава трябва да заминеш. Имам достатъчно средства да те настаня някъде далече от Рим. Мога да освободя Клавдия и да я вземеш с теб.

Тубрук стисна зъби.

— А майка ти? Кой ще я гледа?

Цялото напрежение се оттече от младия мъж — вече изглеждаше изтощен, приличаше на празна черупка.

— Корнелия е тук… може да наема и болногледачка. Какъв избор имам, Тубрук? Да не мислиш, че го искам? Ти си с мене, откакто се помня. Не мога да си представя ти да не управляваш имението… но привържениците на Сула още търсят убийците, и ти го знаеш. О, богове, дъщерята на Помпей!

Замръзна в ужас, осъзнал последиците от тази смърт. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот.

— Удрят на сляпо! Корнелия вече е в опасност!

И без да каже и дума повече, затича към имението — направо през потока, отляво на тясното мостче. Тубрук изруга и хукна след него, макар да знаеше, че не може да го настигне с уморените си крака. Беше разбрал, че Юлий има право, и паниката завладя и него.

Корнелия не беше спала много, също като съпруга си, и сега седеше с Клавдия и Юлия и обсъждаше предстоящото си пътуване до града. Чу Юлий да вика войниците и се надигна нервно. Въпреки миговете на нежност, които й беше засвидетелствал съпругът й, това не беше мъжът, заминал от Рим толкова набързо преди години. Невинността беше изчезнала, може би с получаването на белезите, за които той не искаше да говори. Имаше моменти, когато тя мислеше, че вече няма сълзи у нея заради онова, което й беше направил Сула, което беше отнел на двамата с Юлий.

— Какво е станало? — възкликна Корнелия.

Юлий погледна навъсено към Клавдия: знаеше, също както и Тубрук, че ако посвети Корнелия в тайната, това само ще увеличи риска. Тубрук, който го следваше по петите, се спогледа с бавачката и кимна, за да потвърди онова, което тя вече беше отгатнала. Юлий заговори бързо, облекчен, че Корнелия е жива и здрава. Тичането до дома беше истински ужас — измъчваха го представите за убийци, промъкващи се в къщата.

— Помислих, че може да си в опасност… от врагове, от приятелите на Сула. Помпей загуби дъщеря си, а той беше близък до Марий, Трябваше да се сетя по-рано. Възможно е онези, които търсят да отмъстят за диктатора, да удрят по враговете му, като се надяват да хванат в мрежите си истинския убиец. Трябва да повикам хора от Първородните да те пазят тук и да пратя вест до Крас. Той може да е следващият набелязан. Богове, дори и Брут! Макар че той поне е добре предпазен.

Юлий крачеше нервно из стаята, голите му гърди се надигаха тежко от лудешкото тичане.

— Трябва да си послужа с хитрост срещу тях, но не мога да ги оставя живи. По един или друг начин трябва да пречупя гръбнака на съюза им, основан в името на Сула. Не можем да живеем и всеки момент да чакаме ножа на убиеца.

Изведнъж се обърна и насочи пръст към управителя на имението, застанал целият изпотен до вратата.

— Тубрук, искам да пазиш семейството ми, докато всичко свърши. Ще трябва да отида в Рим и ми трябва човек, на когото да вярвам, човек, който да се грижи за семейството ми тук.

Възрастният мъж изправи рамене, изпълнен с достойнство. Нямаше да спомене на никого за жестоките заплахи, които му беше отправил Юлий, но да се опитва да отгатне накъде ще се насочи постоянно променящата се негова мисъл — това не беше по силите му.

— Искаш да съм тук? — Думите му прозвучаха толкова твърдо, че Юлий спря.

— Да. Допуснах грешка. Майка ми има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе, повече от всякога. На кого другиго мога да се доверя?

Тубрук кимна — разбираше, че разговорът на хълма няма да бъде споменат повече. Младият мъж, който се разхождаше като леопард, не беше от хората, които не искат да се освободят от миналите си грешки.

— Кой е заплахата? — попита Корнелия, затаила дъх от страх.

— Катон ги води, заедно с последователите си. Може би Антонид. Дори бащата на Светоний може да е част от заговора. Те ще са зад него или поне ще знаят — отговори Юлий.

Корнелия потръпна. Съпругът й изруга, поразен от внезапна мисъл.

— Трябваше да убия Кучето на Сула, когато имах възможност. Беше само на няколко стъпки от мене, пред портата на Марий. Ако той има пръст в убийството на дъщерята на Помпей… тогава е по-опасен, отколкото си мислех. Богове, колко съм бил сляп!

— Значи трябва да се видиш с Помпей. Той е твой съюзник, независимо дали го съзнава, или не — бързо каза Тубрук.

— И с Крас, и с баща ти също — отвърна Юлий и погледна към Корнелия. — Трябва да се срещна и с тримата.

Корнелия седна. Юлий коленичи до нея и хвана ръката й.

— Няма да допусна нищо да те нарани, обещавам. С петдесет войници мога да направя от това имение истинска крепост.

В очите му тя прочете намерението да я защити. Не любов, а съпружески дълг. Мислеше си, че е станала неуязвима за загубите, но да види лицето му толкова студено и открито — това беше по-лошо от всичко.

Насили се да се усмихне и притисна ръка към бузата му — още гореща от тичането. „Крепост или затвор“, помисли си.

След два дни откъм града дойдоха конници. Юлий и Брут само за минути вдигнаха имението на крак. Рений беше докарал петдесет души от Първородните от казармите и на конниците щеше да им трябва цяла армия, за да пробие защитата. Стрелци стояха по цялата стена, Корнелия заедно с другите бе скрита в новото отделение, специално предназначено от Юлий за тази цел. Клавдия беше отнесла Юлия долу, без да спори, но изгубиха ценно време, докато преместят Аврелия, която не разбираше какво става.

Юлий стоеше сам на двора и гледаше как Тубрук и Рений заемат позициите си. Октавиан беше пратен долу с жените въпреки яростните му протести. Юлий кимна. Имението беше обезопасено.

Качи се по стълбите на обходната пътека над портата и загледа как конниците спират на известно разстояние, внезапно станали предпазливи от демонстрацията на сила по стените. Една карета се придвижи между двете им редици, теглена от два коня — животните пристъпваха нерешително, усещаха напрежението. Юлий безмълвно загледа как един от конниците слиза и постила парче коприна в праха пред каретата.

От нея, стъпвайки тежко, слезе Катон и внимателно оправи гънките на тогата си. Не се беше напрашил от пътя и погледна към Юлий с безстрастно изражение, преди да махне на няколко от хората си да слязат от седлата и да се приближат към портата.

Зад гърба си Юлий вдигна няколко пръста, за да покаже колко души идват. Бяха твърде малко, за да предприемат открита атака, но той се притесни от приближаването на този опасен човек до хората, които обичаше. Стисна зъби, когато войниците спряха под сянката на портата. Брут му беше казал за сина на Катон, но той не можеше да промени нищо от случилото се. Също като Брут, просто искаше да се отърве от това. Нечий юмрук удари по дебелите дъски на портата.

— Кой идва в моя дом? — попита високо Юлий. Гледаше Катон.

Катон му отвърна с безстрастен поглед. Щеше да изчака, докато свършат формалностите. Много добре разбираше какво се върти в главата на Юлий, но пък не можеш току-така да отпратиш един сенатор, нали.

Един от войниците на Катон заговори също така високо:

— Сенатор Катон желае да влезе и да поговори по личен въпрос. Отпрати хората си и отвори портата.

Юлий не отговори, а слезе в двора и бързо се посъветва с Брут и Тубрук. Пратиха част от защитниците да се приберат и да чакат. Другите получиха задачи, които им позволяваха да останат наблизо. Смешно беше да видиш въоръжени мъже да извеждат коне от конюшните и да ги чешат на открито, но Юлий не искаше да рискува и докато лично отваряше вратата, се питаше дали след миг няма да се лее кръв. Катон влезе и се усмихна, като видя колко въоръжени мъже стоят наоколо.

— Война ли очакваш, Цезаре?

— Легионът трябва да се упражнява, сенаторе. Не бих искал врагът да ме свари неподготвен — отвърна Юлий.

Намръщи се, докато войниците на Катон влизаха заедно с господаря си. Трябваше да ги пусне — но благодари на домашните си богове за предвидливостта да доведе толкова много войници от Първородните от казармите им в града. Хората на Катон щяха да умрат за секунди, ако дадеше заповед. Лицата им показваха, че разбират това: гледаха как слугите отвеждат конете им и те остават незащитени в открития двор.

— Значи ти си сега водачът на Първородните? — каза Катон. — Не си спомням това да е било обсъждано в сената.

В гласа му не се криеше никаква заплаха, но Юлий замръзна: знаеше, че трябва да претегля всяка своя дума.

— Още не е официално, но да, аз говоря от тяхно име — отвърна той.

Учтивостта изискваше да покани сенатора да седне и да му предложи да се освежи след пътуването, но той не можеше да се принуди да спази протокола — знаеше, че Катон ще приеме това като малък триумф.

Рений и Брут се приближиха и Катон погледна първо единия, после другия, видимо необезпокоен.

— Добре, Юлий. Дойдох да говоря с теб за моя син — продължи той. — Предложих злато за него, но получих отказ. Тази вечер идвам да питам какво искаш срещу него.

Вдигна глава и Юлий видя, че хлътналите му очи пламтят. Запита се дали този мъж е заповядал да убият дъщерята на Помпей. Щеше ли да намали риска за себе си, ако върнеше Герминий на баща му? Или това щеше да се сметне за слабост, която Катон би използвал, за да превърне дома му в пепел?

— Той положи клетва, сенаторе. Така че…

— Хората не ви достигат, нали? — прекъсна го Катон. — Мога да докарам тук утре сутрин хиляда души. Здрави роби от собственото ми имение, за да се превърнат в гръбнака на Първородните.

— В легионите няма роби, сенаторе — изсумтя Рений. — Първородните са свободни мъже.

Катон махна с ръка, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

— Освободете ги, след като положат скъпоценната ви клетва. Не се съмнявам, че човек като тебе ще намери начин. Ти си толкова… изобретателен.

Частица от злобата му пролича в казаните думи. Юлий знаеше, че ако отстъпи пред него, това ще означава катастрофа.

— Отговорът ми е „не“, сенаторе. Клетва не се отменя.

Катон го изгледа безмълвно за момент.

— Тогава не ми оставяш избор. Ако синът ми трябва да служи две години при тебе, искам, след като минат тези години, да го видя жив. Ще пратя мъжете — млъкна за миг, — освободените роби, Рений. Ще ти ги пратя, за да пазят сина ми.

— Когато ги освободиш, може да не искат да направят това, което искаш ти — отвърна Рений. Гледаше сенатора строго.

— Ще дойдат — изсъска Катон. — Малко хора са ми са създавали толкова неприятности като тебе.

— Те няма да са пазачи на сина ти, ако влязат в легиона на Първородните — каза Юлий. — Повярвай ми, няма да допусна подобно нещо.

— И ще ме върнеш с празни ръце? — попита Катон нервно.

Хората в двора започнаха да посягат към мечовете.

— Ако боговете позволят, ще ти върна сина след две години. Това е всичко — отговори твърдо Юлий.

— Погрижи се да стане така, Цезаре. Ако не оцелее… — Катон стисна зъби, изоставил всяка привидна любезност. — Погрижи се да оцелее.

Обърна се и даде знак да отворят портата. После се качи в каретата и потегли, без да поглежда назад.

Щом затвориха портата, Брут се обърна към Юлий.

— Какво си въобразяваш?! Колко от неговите „освободени роби“ ще са шпиони според тебе? Колко от тях ще са убийци? Помисли ли за това? Богове, трябва да го спреш.

— Не искаш ли още хиляда души за Първородните? — попита Юлий.

— На тази цена? По-скоро бих върнал Герминий на баща му или бих взел златото. Ако бяха по-малко, щяхме да можем да ги наблюдаваме. Но хиляда! Да не можем да вярваме на половината от легиона! Това е лудост.

— Брут е прав — обади се Рений. — Дори сто души не ми се иска да приема, какво остава за толкова много.

Юлий ги изгледа. Те не бяха с него, когато беше претърсвал африканското крайбрежие, за да събере синове на римски войници, нито когато беше намерил ветераните в Гърция.

— Ще ги направим наши — каза той. В гласа му нямаше и капка съмнение.

Катон спа, докато слънцето не се издигна високо над зимния град. Събуди се с главоболие, което не можа да премахне дори греяното вино. Главата му все още туптеше, докато слушаше Антонид: едва успяваше да седи изправен.

— Десет хиляди сестерции е много дори за смърт — каза накрая намусено.

С наслада загледа потта, която изби по челото на Антонид — знаеше много добре, както го знаеше и самият Антонид, че ако парите не бъдат платени, злобата на наемниците ще намери излаз в неминуемо убийство. Дребнаво беше да го кара да чака, знаеше Катон, но все пак остави времето да се проточи. Трябваше да очакват публична проява на враждебност от страна на Помпей дори ако убиецът не беше оставил в ръката на момичето глинена табличка, както му бяха заповядали. Катон не би могъл да предположи, че сенаторът ще отхвърли услугите му само за да наложи своето, макар че се възхищаваше на силния му ход. Беше се надявал, че Помпей ще действа, подтикван от мъка и лудост, че ще му даде повод да прати да го арестуват и да го извади от играта на власт в сената. Вместо това Помпей беше показал сдържаност, която го правеше още по-опасен враг, отколкото му се струваше преди. Катон въздъхна и се почеса по устата. Ако го преценяваха според враговете му, сигурно имаше голяма власт в Рим.

— Бих се изкушил да оттегля подкрепата си и парите си от твоето отмъщение, Антониде, ако не ставаше дума за този твой процес. Наех Руф Сулпиций за твой адвокат.

— Мога и сам да се защитавам срещу Цезар, сенаторе. Делото е просто — отговори изненадано Антонид.

— Не. Искам този млад нахалник да бъде унизен. От това, което видях, той е доста млад и невъздържан и ще бъде победен лесно. Публично излагане пред магистратите и плебеите ще отнеме от блясъка на ранга му на военен трибун. Дори можем да искаме смъртта му заради неправдите, които си изтърпял. — Катон потърка челото си, затвори очи и нацупи уста. — Има цена за моя син и той трябва да я плати. Използвай Сулпиций. Няма кой знае колко добри адвокати като него в Рим. Той ще ти назначи юристи и ще намери прецеденти в обичайното право. Не се съмнявам, че Цезар ще се подготви добре. Изпрати ли поканите?

— Още не. Чаках да определят дата. Обърнах се към претора, но досега нямам отговор.

— Точно затова имаш нужда от човек като Сулпиций. Срещни се с него и го остави да води делото. Той ще ти определи дата за процеса след един месец или по-малко. Това му е работата, нали знаеш? Скъпоценният ти дом ще се върне при тебе, за което очаквам съответно да ми бъдеш благодарен и задължен.

— Аз съм ти задължен, сенаторе. А парите?

— Да, да — произнесе заядливо Катон. — Ще имаш парите за съда и… за другото. Сега ме остави да си почивам.

Дори в дома си той говореше предпазливо, наслаждаваше се на конспирацията, която го караше да използва мъже като Антонид. Знаеше, че много от сенаторите гледат на него само като на празнодумец, предпочитащ да отговаря с хапливи реплики. Убийствата бяха приятно отклонение от обичайните за него интриги и той намираше властта, която те му даваха, за възхитителна. Да посочиш с пръст някого и да му пратиш убийци — това беше тръпка дори за толкова обръгнал човек като него. Когато Антонид си тръгна, Катон нареди да му донесат хладна кърпа, с която да увие лицето си.

Глава 32

Процесът започна на разсъмване — още преди зората, която събуждаше работниците и пращаше крадците и проститутките по леглата им. Мястото на форума, определено за съдебни процеси, беше все още осветено с факли и голяма тълпа се блъскаше по края му, възпирана само от гъстата редица войници, докарани от градските казарми. Пряко командвани от квестора, натоварен да наблюдава процеса, те имаха задачата да поддържат реда в случай, че се стигне до неприемлива за плебса присъда, затова хората внимаваха да не се озоват в обсега на тоягите им. Необичайно за процес, засягащ такава привидно незначителна материя, пейките от двете страни на адвокатското каре също бяха пълни. Много от хората, които Юлий познаваше от сената, бяха дошли да слушат или по негова покана, или повикани от Антонид. Собственото му семейство беше останало в имението извън Рим. Корнелия и дъщеря му трябваше да стоят там под покровителството на Първородните — а и Юлий не искаше Тубрук да се приближава до Антонид или до сенаторите въпреки всичките му уверения, че никой няма до го познае.

Търсещият му поглед намери Брут на втората редица до една жена, която вдигна глава и го погледна. Имаше нещо смущаващо в хладната й оценка и той се запита как тя успява да изпъкне сред тълпата, сякаш седи много по-близо до него от всеки друг. За един кратък миг жената се облегна леко назад, може би за да привлече вниманието му. Косата й беше пусната свободно и преди той да призове волята си, за да отклони очи, тя вдигна ръка и отмахна един кичур, паднал на лицето й.

Юлий се насили да се отпусне и да се съсредоточи, вдиша топлия въздух и запрехвърля в ума си точките, които беше подготвил заедно с юристите си през седмиците след официалното изпращане на поканите. Ако съдиите бъдеха почтени, имаше превъзходен шанс да спечели, но ако някой от римските магистрати беше подкупен от неприятелите му, процесът щеше да се превърне в подигравка. Погледът му се зарея над събиращата се тълпа, която не знаеше какъв е залогът. Бяха дошли, за да се поразвлекат с речите, да аплодират или да ругаят остроумията в дебатите. Юлий се надяваше, че някои са дошли заради слуховете, които неговите юристи бяха пръснали из града — че процесът щял да бъде реабилитация на Марий. Бяха се събрали много плебеи и продавачите на печена риба и димящ хляб въртяха добра търговия, докато хората търпеливо очакваха идването на магистратите и на претора.

Юлий отново погледна към закритите с драперия щитове, които Александрия беше успяла да завърши, и забеляза, че много хора в тълпата се напрягат, за да ги зърнат, сочат ги и си говорят. Само Александрия, Табик и той знаеха какво се крие зад гънките на драпериите и сърцето на Юлий трепна при мисълта за реакцията на събралите се, щом дръпнеше плата.

Зад него тримата юристи ровеха в документите си, навели глави, и разговаряха тихо. Наемането на Квинт Сцевола, за да му помогне да подготви делото, му струваше два златни таланта, но нямаше много мъже в Рим, които да са по-вещи от него и в обичайното право, и в законите от Дванадесетте таблици. Голяма сума му беше струвало да го подмами да излезе от усамотението си, но въпреки упорития артрит мозъкът зад очите, забулени с тежки клепачи, беше толкова остър, какъвто го бяха описали на Юлий. Той загледа Квинт, докато адвокатът дращеше някаква бележка в документите, и хвана погледа му, когато той вдигна замислено очи.

— Нервен ли си? — запита Квинт и махна с пергамента към съда и тълпите, потънали в сенките оттатък.

— Малко — призна Юлий. — Залогът ми е голям.

— Не забравяй цената. Винаги я пренебрегваш.

— Няма да забравя, Квинт. Достатъчно преговаряхме — отвърна Юлий.

Беше обикнал възрастния юрист, въпреки че мъжът като че ли живееше само заради закона и не се интересуваше от другите грижи на Рим. Като на шега през първата седмица от подготовката Юлий го беше запитал какво ще направи, ако разбере, че някой от синовете му е подпалил къща в града. След като мисли дълго, Квинт каза, че няма да може да поеме случая, защото законът забранява да призове сам себе си като свидетел.

Квинт пъхна бележките в ръцете на Юлий и каза строго:

— Не се страхувай да ги поглеждаш. Те ще се опитат да те накарат да говориш, без да мислиш. Ако усещаш, че аргументите ти се изплъзват, обърни се и аз ще те посъветвам колкото мога по-добре. Помниш ли пасажа от Дванадесетте таблици?

— Онзи, който всички учехме наизуст като деца? Да, знам го.

Квинт изсумтя саркастично.

— Може би трябва да ми го изрецитираш пак, за да съм сигурен.

Юлий отвори уста да отговори, но му попречиха развълнувани викове, долитащи откъм публиката.

— Идват магистратите и преторът. Само с един час закъснение, уважаеми Сцевола — прошепна един от по-младите юристи на Квинт.

Юлий проследи погледа му и видя групата да излиза от сената, където обикновено се подготвяха магистратите.

Тълпата замълча. Групата от четирима мъже вървеше бавно заедно със стражите си. Юлий ги огледа. Не познаваше претора — нисък червенолик мъж с голо теме. Вървеше с наведена глава, все едно унесен в мисли, и зае мястото си на издигнатата платформа, специално направена за процеса. После кимна на центуриона на стражите и даде сигнал на магистратите да заемат местата си до него.

Тези хора му бяха познати и Юлий въздъхна облекчено, когато видя, че никой от тях не спада към фракциите в сената. Най-много се боеше, че ще бъдат подставени от Катон, но се зарадва, когато един от тях му се усмихна. Народният трибун зае мястото си последен, като най-старши от магистратите. Тълпата нададе откъслечни приветствени викове към своя представител и той се усмихна и вдигна ръка за кратък поздрав. Казваше се Сервий Пела, но Юлий не можеше да си спомни нищо друго за него. Косата му беше бяла и ниско остригана над ъглестия череп, хлътналите му очи изглеждаха черни в мътната светлина на факлите. Юлий бегло си пожела да беше имал време да се запознае с него при някое от сенатските събрания, но отпъди тази мисъл. Нямаше защо да се притеснява за магистратите, знаеше го. Ако успееше да се справи с хитрините на Руф, адвоката на Антонид, щеше да спечели делото. Ако не, щеше да изгуби не само дома, който беше принадлежал на Марий, но и голяма част от влиянието си в сената и в самия град. Не съжаляваше за рисковете, които беше поел, като бе избързал с процеса. Марий не би очаквал по-малко от него.

Погледна към мястото, където седеше Катон, и усети тежкия му поглед, прикован в него. Бибул беше там, както винаги, също и Катул. Юлий видя, че Светоний седи до баща си — и двамата се усмихваха по един и същи начин. Израженията им издаваха, че са роднини, дори ако човек не го знаеше.

Отмести поглед: предпочиташе да не показва гнева си. Привържениците на Катон щяха да се научат да се страхуват, когато премахнеше един по един стълбовете на тяхното влияние.

Квинт го потупа по рамото и седна заедно с другите юристи. Тълпата зашушука в очакване процесът да започне. Юлий погледна отново към щитовете, за да е сигурен, че драперията не се е смъкнала.

Преторът бавно се изправи и приглади гънките на тогата си. Заповяда да угасят факлите и всички зачакаха, докато светлините угаснаха. Вече само сивата зора осветяваше форума.

— Този съд се събира на деветдесет и четвъртия ден от консулската година. Нека се отбележи в регистрите. Натоварвам всички присъстващи пред погледа на боговете да говорят само истината под страх от изгнание. Ако някой даде лъжливи показания пред този съд, нека му бъдат отказани огън, сол и вода и да бъде прогонен далеч от този град, за да не се завърне никога, съгласно едиктите.

Преторът спря и изгледа най-напред Антонид, после Юлий. Двамата наведоха глави, за да покажат, че са разбрали, и той продължи; острият му глас се извиси над мълчаливите редици насядали хора.

— В това дело за rei vindicatio кой е ищецът?

Антонид пристъпи напред.

— Аз. Антонид Север Серторий. Обявявам, че собствеността ми е отнета неправомерно.

— Кой ще говори от твое име?

— Руф Сулпиций — отвърна Антонид.

Думите му породиха оживен шепот сред зрителите и това накара претора да ги погледне строго.

— Да излезе ответникът — каза той високо.

Юлий слезе от платформата с щитовете и се изправи пред Антонид.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, ответникът пред този съд. Обявявам, че имам право на собственост върху имота. Ще говоря от свое име.

— Донесе ли част от имота като негов символ?

— Да, почитаеми преторе — отвърна Юлий.

Обърна се към драпериите, дръпна едната и разкри първия бронзов щит пред съда. Тълпата ахна, чуха се доволни, макар и само прошепнати коментари.

Щитът беше точно какъвто бе искал Юлий. Александрия беше вложила всичко в създаването му — нали знаеше, че може да си създаде име само за един ден пред съда, сената и народа.

Щитът беше обточен с малки бронзови дискове, но всички очи бяха приковани в лицето и раменете на Марий в центъра — релеф в естествена големина. Марий гледаше строго. Хората се развикаха одобрително — показваха уважението си към покойния военачалник.

Антонид зашепна оживено с адвоката си, после се изкашля, за да привлече вниманието на магистратите. Шумът на тълпата беше прекалено силен и преторът махна на центуриона на съда. Като един войниците удариха с тоягите си по камъните и тълпата се усмири. Руф пристъпи напред, кокалест и прегърбен като лешояд, облечен в тъмна роба. Посочи с ехидна усмивка щита.

— Уважаеми преторе, моят клиент настоява, че това… нещо не е част от въпросния дом. Не може да се квалифицира като символ, освен ако не е било част от въпросната собственост.

— Знам закона, Руф. Не си мисли да ме поучаваш — отвърна преторът и се обърна към Юлий. — Можеш ли да отговориш?

— Вярно е, че докато Антонид неправомерно владееше дома на Марий, подобен щит не е висял на стените, но висеше тази сутрин и както всичко друго, би могъл да е символ на оспорваната собственост. Мога да доведа свидетели, които да го потвърдят — каза Юлий, без да се смути.

Преторът кимна.

— Няма да е необходимо. Приемам твърдението. Щитът ще бъде използван като символ.

Намръщи се, когато тълпата отново завика приветствено, и понечи да вдигне ръка за друг сигнал към стражите. Хората се смълчаха — знаеха, че не бива да подлагат търпението му на изпитание.

— Ищецът и ответникът, приближете се към символа и извършете ритуала на оспорването — подкани преторът високо.

Антонид мина през площадката; държеше тънко копие. Юлий, със също такова копие в ръка, пристъпи на платформата заедно с него. Изражението му не издаваше никакъв триумф — това би оскърбило магистратите. Допря копието си до щита — чу се леко прозвънване на метал — и се отдръпна. Антонид сведе своето копие и сви устни, когато в тълпата се чуха подигравателни смехове. Руф стоеше със скръстени ръце и безизразно лице.

— Собствеността беше белязана за оспорване. Съдът може да започне — каза преторът и се настани по-удобно на седалката си.

Неговото участие в действието за момента беше приключило — той щеше да се намеси пак едва когато дойдеше време да разпусне съда. Тримата магистрати станаха и му се поклониха, после единият се прокашля и се обърна към Антонид:

— Понеже си ищец, твоят защитник трябва да говори пръв.

Руф се поклони и пристъпи три крачки напред.

— Преторе, магистрати, сенатори — започна той. — Случаят е прост, макар че предвижданите наказания стигат до крайностите в нашите закони. Преди пет седмици ответникът вкара въоръжени мъже в града с цел насилие. Подобно действие е наказуемо със смърт или изгнание. Освен това ответникът използва хората си, за да нахлуе в частен дом — дома на ищеца Антонид. Наказанието за това е бичуване, но след смъртното наказание може да бъде схванато като ненужна жестокост.

Изчака смехът на съдиите да спре. Тълпата остана мълчалива.

— Слугите и стражите на дома са били вързани, а когато собственикът се е върнал, въпросните въоръжени мъже са му попречили да влезе в собствения си дом. Той не е отмъстителен човек, но престъпленията срещу него са много и са сериозни. Като негов адвокат настоявам да наложите най-строгото наказание. Смърт от меч е единствената възможна присъда за подобно нарушаване на римските закони.

Учтиво ръкопляскане се разнесе от хората, седнали край Катон, и Руф им кимна кратко и зае отново мястото си; но блесналите му очи опровергаваха привидното му спокойствие.

— Има думата ответникът — продължи магистратът.

Нищо в държането му не показваше дали е бил развълнуван от думите на Руф, но Юлий въпреки това пристъпи с чувство на празнота в стомаха. Знаеше, че Руф ще поиска смъртно наказание, но сега, като го чу, то се превърна в действителност, която разколеба увереността му.

— Преторе, магистрати, сенатори, римски народе — започна Юлий достатъчно високо, за да го чуе и тълпата.

Плебеите го приветстваха, макар че преторът им отправи смръщен поглед. Юлий спря за момент. Инстинктивно усещаше, че реабилитирането на Марий ще се хареса по-скоро на народа, който беше страдал от действията на Сула, отколкото на мълчаливите съдии, но играта с тълпата беше опасен ход и дори можеше да настрои магистратите срещу него. Трябваше да внимава.

— Този процес започна много отдавна, не преди пет седмици — поде той. — Процесът започна в една нощ преди три години, когато градът се готвеше за гражданска война. В онзи момент Марий беше законно назначеният консул на Рим и неговият легион беше укрепил града срещу нападение…

— Уважаеми магистрати, призовавам ви да го накарате да прекрати тази реч — намеси се Руф и стана от мястото си. — Тук говорим за собственост над една къща, а не за отминали битки.

Магистратите се посъветваха, после един от тях се изправи.

— Не го прекъсвай, Руф. Ответникът има право да изложи позицията си така, както намери за добре.

Руф се подчини и седна.

— Благодаря, уважаеми магистрате — продължи Юлий. — Всички знаят много добре, че Марий беше мой вуйчо. Той пое отбраната на града, когато Сула замина за Гърция, за да срази Митридат — задача, която Сула не изпълни докрай.

Тълпата захихика, после се смълча, защото преторът я изгледа яростно. Юлий продължи:

— Марий беше убеден, че Сула ще се върне в града с цел да завземе властта. За да предотврати това, той укрепи стените на Рим и подготви войниците си да защитават града и гражданите му срещу въоръжено нападение. Ако Сула се беше приближил към стените с мир, щеше да му бъде позволено да заеме консулски пост и спокойствието в града щеше да остане ненарушено. Той обаче беше оставил убийци вътре в града, убийци, които нападнаха Марий в тъмнината коварно, за да го премахнат. Хората на Сула отвориха вратите и пуснаха господаря си в града. Това беше първото въоръжено нападение срещу града за повече от двеста години.

Юлий спря и си пое дъх. Гледаше магистратите, за да види как ще реагират на думите му. Те го гледаха безстрастно, лицата им не издаваха нищо.

— Вуйчо ми падна убит от ръката на Сула и макар че хората му се сражаваха геройски дни наред, те също паднаха под оръжията на нашественика.

— Това е прекалено! — извика Руф и скочи. — Този човек очерня името на любимия водач на Рим, и то под закрилата на съда. Призовавам ви да го порицаете!

Магистратът, който се беше изказал последен, се наведе напред и каза на Юлий:

— Злоупотребяваш с търпението ни, Цезар. Ако бъдеш признат за виновен в това дело, бъди сигурен, че ще имаме предвид неуважението ти. Разбираш ли?

Юлий кимна и преглътна — гърлото му внезапно бе пресъхнало.

— Разбирам. Но трябва да кажа истината.

Магистратът вдигна рамене.

— Е, ти си решаваш.

Юлий си пое дъх и заговори отново:

— Известна ви е по-голямата част от останалото. Като победител Сула взе титлата диктатор. Няма да говоря за този период от историята на града.

Магистратът кимна отсечено и Юлий продължи:

— Макар че беше защитавал града в рамките на закона, Марий беше обявен за предател и имуществата му бяха продадени от държавата. Домът му беше обявен за продан на публичен търг и купен от ищеца пред този съд, Антонид. Легионът на Марий беше разпуснат и името му беше зачеркнато от почетните списъци в сената.

Юлий спря и наведе глава, сякаш от срам заради това действие. Сред сенаторите се чу сдържан шепот. Юлий отново вдигна глава и гласът му прозвуча над съдиите и над тълпата:

— Моята защита се крепи на три точки. Първата е, че легионът на Първородните беше възстановен в списъците с всички почести. Щом тяхната чест е неопетнена, как може водачът им да бъде наричан предател? Второ, ако Марий е бил погрешно наказан, значи имуществата му трябва да преминат към живия наследник, тоест към мене. И трето, действията ми, с които отнех собствеността върху моята къща от крадците, бяха извършени със съзнанието, че съдът ще прояви снизхождение, като има предвид несправедливата съдба на Марий. Голяма грешка беше извършена, но срещу мене, а не от мене.

Тълпата нададе приветствени викове и стражите отново удариха с тоягите си по земята.

Магистратите събраха глави за момент, после един от тях махна на Руф, за да отговори. Той стана, въздъхна и почна:

— Опитите на Цезар да обърка нещата са възхитителни със своята искреност, но законът вижда всичко съвсем ясно. Сигурен съм, че на съдиите това връщане в историята им е харесало, както и на мене, но подозирам, че те разбират, че тази интерпретация е повлияна от личните връзки на ответника с Марий. Колкото и да ми се иска да оспоря тезата, която той представя като факт, имам възможността да проследя случая до основата му в закона и да не хабя времето на присъстващите.

Адвокатът погледна Юлий и му се усмихна приятелски, та всички да видят, че прощава на младия мъж глупостта му.

— Както ми беше казано, моят клиент е купил този дом на търга в напълно законна сделка. Името му фигурира в договора за продажба. Отнемането на неговата собственост с помощта на въоръжени стражи е връщане към използването на сила за разрешаване на спорове. Сигурен съм, че всички забелязахте докосванията на копията до този интересен щит в началото на процеса. Напомням ви, че символичният акт на борба е точно това. В Рим ние не изтегляме мечове, за да приключим споровете, без да се подчиним на закона. Симпатизирам на доводите, които издигна младият Цезар, но те нямат никакво отношение към днешното дело. Сигурен съм, че той ще иска да се върне още по-назад и да разкрие историята на дома до деня на самото му построяване, но няма причина за подобно разширяване на темата. Трябва отново да призова за смъртно наказание, макар да съжалявам, че Рим ще изгуби един толкова надарен младеж.

На лицето му се изписа тъга заради суровото наказание, което неминуемо щеше да бъде наложено, после той седна на мястото си и заговори на Антонид, който гледаше Юлий с присвити очи.

Юлий стана и отново се обърна към магистратите.

— Тъй като Руф спомена за договора за продажба, смятам, че би трябвало да представи документа пред съда.

Руф се намръщи и отвърна:

— Ако собствеността беше кон или роб, уважаеми съдии, тогава, разбира се, бих могъл да представя исканото. За съжаление, тъй като става дума за къща, превзета с изненада и въоръжена сила, документите бяха вътре в нея, както Цезар добре знае.

Магистратът, който като че ли говореше от името на останалите, погледна намръщено Юлий и попита:

— Тези документи у теб ли са?

— Не — отговори Юлий. — Няма и следа от тях в дома на Марий, кълна се.

И си седна. По съвет на Квинт предната нощ беше изгорил договора за продажба и съвестта му беше чиста.

— Значи нито една от страните не може да представи документи за собственост? — продължи магистратът.

Юлий поклати глава; същото направи и Руф, доста раздразнено, после стана и се обърна отново към магистратите.

— Моят клиент подозираше, че подобни важни документи ще „изчезнат“ преди процеса. — Каза го с едва прикриван гняв. — Но ние имаме свидетел, който е присъствал на търга и може да потвърди законната продажба в полза на Антонид.

Свидетелят стана. Юлий го позна веднага — беше един от онези, които седяха около Катон в сената, висок слаб мъж с оредяла коса.

— Казвам се Публий Тенелия. Мога да свидетелствам за законността на продажбата.

— Може ли да разпитам този мъж? — попита Юлий и пристъпи напред, след като получи позволение. — Ти беше ли свидетел на целия търг? — обърна се той към Тенелия.

— Да, бях. От началото до края.

— Видя ли договор за продажба, написан на името на Антонид?

Мъжът се поколеба.

— Видях… името.

Погледът му беше нервен и Юлий разбра, че лъже.

— Значи си видял документа за малко? — настоя той.

— Не, видях го съвсем ясно — отвърна мъжът по-уверено.

— Каква сума плати Антонид?

Руф се усмихна. Номерът нямаше да мине — свидетелят беше грижливо подготвен за подобни въпроси.

— Хиляда сестерции — отвърна триумфално мъжът.

Усмивката му изчезна при внезапните подигравателни викове, долитащи от тълпата извън съда. Много глави се обърнаха към струпаните плебеи и Юлий видя, както и съдиите, че с напредването на процеса улиците са се запълнили с гъсти тълпи. Всяко възможно място беше заето, целият форум беше пълен с хора. Магистратите се спогледаха и преторът гневно стисна уста. Подобна голяма публика увеличаваше възможността да настъпят размирици и той помисли дали да не прати куриер до казармите, за да доведе още войници, които да пазят реда.

Когато тълпата се умълча, Юлий проговори отново:

— Като подготовка за този процес, уважаеми магистрати, накарах да направят оценка на къщата. Ако трябваше да се продаде тази сутрин, купувачът би трябвало да плати около един милион сестерции, а не хиляда. Един пасаж от Дванадесетте таблици има отношение по този въпрос.

Докато той се готвеше да цитира старинния закон, Руф вдигна очи в знак, че му е досадно, и свидетелят се размърда нервно, защото още не го бяха освободили.

— „Собствеността не може да мине от продавача към купувача, преди да е платена цената й“ — високо каза Юлий.

Хората се развикаха одобрително.

— Хиляда сестерции за собственост, която струва един милион, не е цена, уважаеми магистрати. Продажбата е била фарс, подигравка с търга. След като няма дори договор за продажба, значи не е осъществена законна сделка.

Руф бавно се изправи.

— Цезар иска да ни накара да повярваме, че всяка сделка е нарушение на Таблиците.

Тълпата закрещя и преторът все пак прати куриера да доведе още войници.

— Отново ще повторя, че Цезар се опитва да обърка съда с безсмислени отклонения. Свидетелят доказа, че продажбата е била реална. Сумата не е важна. Моят клиент умее да се пазари.

И си седна, като се намръщи с преднамерена досада. Не можеше да признае, че търгът е бил формален, за да може Сула да възнагради фаворитите си, макар че Цезар го беше показал ясно — пък и хората го знаеха отпреди. Много сърдити погледи се втренчиха в Антонид и той се сви на седалката си.

— Нещо повече — продължи Юлий, сякаш Руф не се беше обаждал. — Тъй като въпросът за собствеността на къщата беше повдигнат от свидетеля на Антонид, има още нещо, което бих искал да изнеса пред вниманието на съда. Ако присъдите в моя полза, като законен наследник на собствеността, ще искам наем за двете години ползване от Антонид. Приблизителната оценка на сумата е тридесет хиляди сестерции, които добавям към претенцията за къщата като пари, неполучени от моето семейство, докато ищецът е живял там.

— Какво? Как смееш да искаш такова нещо? — изсъска Антонид гневно и скочи от мястото си.

Руф едва успя да го убеди да си седне — шепнеше му припряно нещо. Когато Антонид се успокои, Руф пак се обърна към магистратите.

— Цезар добавя публично оскърбление към обидата, уважаеми магистрати, като дразни клиента ми. Къщата беше празна, когато Антонид законно влезе в нейно владение след продажбата. Не може да става въпрос за плащане на наем.

— Моето семейство реши да я държи празна, както имаше право. Но бих могъл да получа тази сума, ако не беше наемателят, когото представяш — викна Юлий.

Магистратът се изкашля, после наведе глава, за да чуе другите двама, преди да говори. След като се посъветваха, отново се изправи.

— Струва ми се, случаят е достатъчно ясен. Някой от вас двамата има ли да добави още нещо, преди да пристъпим към отсъждането?

Юлий се замисли, но всичко, което искаше да каже, вече беше казано. Погледът му се отклони към бронзовите щитове, които още стояха покрити, но той сдържа желанието си да ги открие пред тълпата — знаеше, че съдиите ще преценят това като евтин ход за печелене на популярност. Изобщо не беше сигурен каква ще е присъдата. Обърна се към Квинт, но старият мъж само сви рамене.

— Нямам какво да добавя, уважаеми магистрати — каза Юлий.

Тълпата го приветства и завика оскърбително към Руф, когато той също приключи речта си. Тримата магистрати станаха и се поклониха на претора, преди да тръгнат към сградата на сената, където щяха да оформят окончателната присъда. Войниците, които бяха дошли от казармите, разчистиха пътя пред тях, въоръжени не с тояги, а вече с мечове.

След като те се отдалечиха, преторът стана и се обърна към тълпата; говореше високо, за да го чуят и застаналите най-далече:

— Когато съдиите се върнат, няма да има размирици, каквато и да е присъдата. Бъдете сигурни, че всички безредици ще бъдат посрещнати с бързо и окончателно наказание. Ще се разотидете тихо и мирно, а всеки, който не направи така, ще понесе последиците от моето неодобрение.

И седна на мястото си, без да обръща внимание на яростните погледи, които му мятаха римските граждани. Само след няколко секунди един далечен глас извика: „Марий!“ и след миг още гласове започнаха да скандират. След малко цялата тълпа затропа с крака и завика името на Марий, а събраните членове на сената се огледаха нервно, внезапно осъзнали, че между тях и тълпата стои само рехава редица войници.

Юлий реши, че точно сега е моментът да разкрие останалата част от работата на Александрия. Улови погледа й на пейките, докато хващаше платното, закриващо втория щит, и видя, че тя се усмихва развълнувана. Дръпна го с царствена бавност и тълпата завика радостно. Беше щитът с трите кръстосани стрели на Първородните, любимия легион на Марий. Седналият на пейките Брут внезапно стана и завика също така диво като тълпата; хората около него последваха примера му.

Преторът извика нещо на Юлий, но той не го чу от шума на тълпата и тръгна към останалите щитове; отмяташе покривалата едно след друго. С всеки открит щит тълпата полудяваше все повече; тези, които виждаха изображенията, ги преразказваха на по-далечните. Родители вдигаха малките си деца на раменете си, за да видят и те, юмруци се размахваха ликуващо във въздуха. Щитовете показваха сцени от живота на Марий — битките му в Африка, триумфа му по улиците на града, гордото му стоене на стените в очакване на Сула.

Когато стисна до последния щит, Юлий направи драматична пауза и тълпата се смълча, сякаш по невидим сигнал. Той издърпа покривалото и последният щит блесна под утринното слънце… съвършено празен.

В настъпилата тишина се разнесе гласът му:

— Римски народе, ти избираш последното изображение днес, в този ден — извика той и хората избухнаха в приветствен рев и викове, които накараха претора да скочи на крака и да призове стражите.

Разстоянието между тълпата и съда беше разширено — войниците използваха тоягите си, за да избутат хората назад. Тълпата отстъпи объркано, със сърдити викове; всички освиркваха Антонид.

Името на Марий се разнесе отново като боен зов — сякаш целият Рим започна да го скандира.

В сивата утринна светлина Корнелия загледа как Тубрук се навежда към Клавдия и я целува. Беше толкова нежен, че почти я заболя да го гледа, но не можеше да отмести очи. Скри се да не я видят в тъмния прозорец и се почувства по-самотна от всякога. Беше сигурна, че Клавдия ще помоли да я освободи, и тогава тя щеше да остане съвсем сама.

Усмихна се горчиво, припомняше си нежните моменти от миналото. Не трябваше да стане така. Юлий изглеждаше толкова пълен с живот и енергия, когато поемаше Рим в ръцете си, но нищо от това не беше предназначено за нея. Спомни си думите, които бликаха от него, докато Марий беше още жив. Трябваше да запушва с ръка устата му, за да не може слугите на баща й да ги чуят, докато той говореше и се смееше с нея. Тогава в него имаше толкова радост… Сега беше като някакъв непознат и макар че един-два пъти го беше зърнала да я гледа със стария огън, пламъкът в очите му угасваше в мига, когато тя го улавяше. Имаше моменти, когато събираше кураж да поиска той да се люби с нея, само за да разчупи леда, настанил се помежду им. Желаеше го, дори го сънуваше, но всеки път споменът за другите ръце, на Сула, отнемаше решителността й и тя отново потъваше сама в кошмарите си. Сула беше мъртъв, не преставаше да си повтаря, но все виждаше лицето му и понякога й се струваше, че долавя миризмата му. Тогава ужасът я караше да се свие в завивките, за да се защити от света.

Тубрук прегърна бавачката й през раменете и Клавдия положи глава на рамото му; шепнеше му нещо. Корнелия чу дълбокия му смях да звъни и завидя на това, което бяха открили. Не би могла да откаже, ако Клавдия я помолеше да я освободи, макар че мисълта, че е забравената съпруга, докато Юлий се радваше на своя град и своя легион, беше непоносима. Тя ги беше виждала и преди, онези отровни римски матрони с дойки за децата си и с роби, които шетаха в домовете им. Те прекарваха дните си в купуване на скъпи дрехи и организиране на обществен кръг, който Корнелия смяташе за равностоен на бавна смърт. Как ли щяха да я одумват, ако знаеха истината за един брак, в който нямаше любов?

Корнелия сърдито разтърка очи. Беше твърде млада, за да допусне това да я унищожи. Ако беше необходима една година, за да се възстанови, значи щеше да изчака. Макар че пленничеството го беше променило, Юлий все още беше младият мъж, когото беше познавала. Онзи, който беше рискувал живота си в дома на баща й, за да стигне до стаята й по хлъзгавите покриви. Само да можеше да запази този мъж в ума си, щеше да успее отново да говори с него и може би той щеше да си припомни момичето, което беше обичал. Разговорът нямаше да се превърне в спор и никой от тях нямаше да остави другия в самота.

Една сянка се мярна в двора и Корнелия вдигна глава, за да види по-добре. Можеше да е някой от часовите, обикалящи по време на дежурството си — но беше Октавиан. Шпионираше влюбените. Ако го повикаше, моментът на интимност между Клавдия и Тубрук щеше да бъде развален. Тя се надяваше момчето да прояви достатъчно разум да не се приближава твърде много.

Юлий също беше израснал сред тези стени и някога сигурно също така беше омаян от любовта, както сега Октавиан.

Тя мълчаливо загледа как Октавиан се снишава зад цистерната за вода и гледа Тубрук и Клавдия. Двамата отново се целунаха, после Тубрук посегна надолу и се засмя. Явно намери, каквото търсеше, защото ръката му за миг замря… а после се стрелна напред и към мястото, където се криеше Октавиан, литна камъче.

— Връщай се в леглото! — подвикна Тубрук към момчето.

Корнелия се усмихна и се обърна, за да се подчини и тя на този съвет.

— Вратите на сената се отварят! — каза Квинт зад рамото на Юлий.

Юлий се обърна и видя, че магистратите се връщат.

— Много са бързи — каза той нервно.

Старият мъж кимна и изсумтя:

— Бързането, бих казал, не е добро при дела за спорна собственост.

Юлий се напрегна, обзе го внезапен страх. Беше ли направил достатъчно? Ако решението беше против него и съдиите приемеха призива за смъртно наказание, щеше да е мъртъв, преди слънцето да залезе. Чуваше сандалите им по камъните на форума, сякаш отбелязваха последните му мигове. Пот пропълзя под мишниците му под тогата, лепнеше студено по кожата му.

Заедно с останалите в съда, той стана да посрещне магистратите и им се поклони. Войниците, които ги бяха придружили в сградата на сената, заеха местата си като втора редица между тълпата и съда, положили ръце на дръжките на мечовете. Сърцето на Юлий затупа бясно. Ако се очакваха размирици, беше редно магистратите вече да са им казали каква е присъдата.

Тримата съдии се придвижиха към местата си с бавно достойнство. Юлий се опита да хване погледите им, докато сядаха; отчаяно искаше да разбере какво ще кажат. Те не издаваха нищо и тълпата се смълча в растящо напрежение — чакаше ги да проговорят.

Магистратът, който беше говорил през целия процес, се изправи тежко на крака; лицето му беше мрачно.

— Чуй присъдата ни, римски народе — призова той. — Ние потърсихме истината и говорим от името на закона.

Юлий неволно затаи дъх. Мълчанието, което го обкръжаваше, стана почти болезнено след оглушителните радостни викове и скандирания допреди малко.

— Отсъждам в полза на Антонид — каза мъжът, почти без да помръдва главата и врата си.

Зрителите изреваха гневно, после отново замълчаха, когато се изправи вторият съдия.

— Аз също отсъждам в полза на Антонид. — И погледът му мина над непокорния хаос на тълпата.

Нов рев последва думите му и Юлий неочаквано се почувства зашеметен от реакцията на зрителите.

Народният трибун стана и изгледа тълпата и бронзовото изображение на Марий; накрая погледът му падна върху Юлий.

— Като трибун имам право да наложа вето над присъдите на колегите магистрати. Това не е път, който бих избрал лекомислено, и аз прецених внимателно аргументите.

Замълча, за да придаде тежест на думите си, и всички очи се приковаха към него.

— Днес упражнявам правото си на вето. Отсъждам в полза на Цезар — изрече трибунът.

Хората подлудяха от радост и отново започнаха да скандират името на Марий, още по-високо отпреди.

Юлий се отпусна на стола и обърса потта от челото си.

— Много добре, момче — усмихна му се беззъбо Квинт. — Има много хора, които ще запомнят името ти, ако стигнеш до по-висок пост. Много ми хареса как използва тези твои щитове. Показно е, но хората обичат показността. Моите поздравления.

Юлий бавно си пое дъх, все още замаян, че беше толкова близо до катастрофата. Краката му трепереха, докато пресичаше подиума към мястото, където седеше Антонид. Достатъчно високо за магистратите, за да го чуят над рева на тълпата, той започна първата част от отмъщението си за Корнелия.

— Слагам ръка върху тебе за сумата от тридесет хиляди сестерции — изрече Юлий и сграбчи грубо робата на Антонид.

Мъжът застина в безсилен гняв, очите му затърсиха Катон в тълпата на пейките. Юлий също се обърна, без да го пуска. Видя Катон да среща очите на Антонид и после бавно и отвратено да поклаща глава. Антонид изглеждаше замаян от развоя на събитията.

— Нямам толкова пари — каза той.

Руф се спусна към Юлий.

— Обичайно е да се даде тридесетдневен срок за плащане на такъв голям дълг.

Юлий се усмихна, но в усмивката му нямаше никаква веселост.

— Не. Ще ги получа сега или Антонид ще бъде продаден в робство.

Антонид се задърпа яростно, но не можа да се изтръгне.

— Не можеш! Катоне, не можеш да позволиш да ме отведат! — извика той, но Катон му обърна гръб и се приготви да напусне съда.

Помпей беше сред тълпата — гледаше зрелището с жаден интерес. Антонид все още се владееше достатъчно, за да не издаде тайната на убийците. Или Катон, или самите убийци щяха да се погрижат той да бъде измъчван и премахнат, ако ги издадеше.

Брут дойде и застана до Юлий. Носеше дебело въже.

— Вържи го, Бруте, но без грубост. Искам да получа възможно най-много за него на робския пазар — каза сурово Юлий. Гласът му бе пълен с гняв.

Брут изпълни задачата си бързо и сръчно, като накрая запуши устата на Антонид, за да заглуши ръмженето му. Магистратите гледаха, без да се намесват — връзването бе в рамките на закона. Двамата, които бяха гласували срещу Юлий, бяха почервенели от едва сдържан гняв.

Когато работата беше свършена, Руф докосна ръката на Юлий.

— Добре говори, Цезар, но Квинт е твърде стар, за да го избереш за свой юрист за в бъдеще. Надявам се, че ще запомниш името ми, ако ти самият се нуждаеш от адвокат.

Юлий се взря в него и отвърна:

— Няма вероятност да те забравя.

След като Антонид беше вързан и обявен за продаване в робство, преторът разпусна съда и тълпата отново заликува. Катон вече си беше тръгнал. Повечето от другите сенатори също напуснаха бързо пейките — явно се чувстваха неудобно в присъствието на толкова граждани, които ги бяха избирали за свои представители.

Юлий и Брут повлякоха Антонид по пода на съда и го стовариха грубо на платформата с щитовете.

Александрия заобиколи сенаторите и дойде при тях. Очите й блестяха от триумф.

— Чудесна работа свърши. За момент ми се стори, че ще загубиш.

— И аз така си помислих. Трябва да благодаря на трибуна за това, което направи. Той ми спаси живота.

— Трибунът е от народа, не забравяй — изсумтя Брут. — Щяха да го разкъсат, ако беше гласувал против тебе, както другите. Богове, погледни!

Брут махна с ръка към гражданите, които се тълпяха, за да зърнат Юлий по-отблизо.

— Застани до щитовете и им благодари — посъветва го Александрия със сияйна усмивка.

Каквото и да станеше по-нататък, тя знаеше, че работите й ще се търсят и заможните римляни ще плащат за тях висока цена.

Юлий се изправи и тълпата го приветства. Разнесоха се нови скандирания. Доволна червенина се разля по бузите му, когато чу името си изричано наред с това на Марий.

Той вдигна ръка за поздрав и разбра, че Квинт е прав. Името на Цезар щеше да остане в умовете на хората… и кой знае какво щеше да му донесе това?

Утринното слънце се беше издигнало, за да освети форума и бронзовите щитове, изработени от Александрия. Те искряха и Юлий се усмихна, когато ги погледна. Надяваше се, че и Марий ги вижда, където и да беше сега.

Глава 33

В утринния въздух се усещаше първата топлина на пролетта. Юлий тичаше през любимите си гори; чувстваше как се освобождава от напрежението на последните дни. След като вълнението от процеса премина, той прекарваше повечето време с Рений и Брут в казармите на Първородните и се връщаше вкъщи само за да спи. Мъжете, които беше набрал в Африка и Гърция, напредваха в обучението и сред оцелелите от Първородните се долавяше ново чувство на гордост, когато видяха възраждането на любимия легион на Марий. Мъжете, които им беше пратил Катон, бяха млади и неопитни. Юлий се изкушаваше да ги разпита за миналото им, но устоя. Нищо друго освен клетвата им нямаше значение, независимо с какво ги държеше Катон — щяха да го научат с времето. Рений прекарваше всеки час с тях, като използваше по-опитните да му помагат в обучението на новобранците.

Макар че все още бяха по-малко от половината от необходимия брой, Първородните пратиха вести и в другите градове, като Крас обеща да плати за всички новобранци, които успеят да привлекат под знамето на легиона.

Дългът към него беше добил зашеметяващи размери, но Юлий се беше съгласил. Златото на Целз не стигаше — трябваше му огромно състояние, за да поддържа цял легион, но пък Крас беше противник на привържениците на Сула. Големите суми отстъпиха назад в ума на Юлий. Всеки ден нови пътници с подбити крака идваха от всички краища на страната, примамени от обещанията на пратениците в далечните провинции. Беше вълнуващо време и всяка вечер, щом слънцето залезете, Юлий се разделяше неохотно с тях… за да намери хладен прием в дома си.

Макар че спяха в едно легло, Корнелия подскачаше, щом той я докоснеше, а после се разбесняваше срещу него, докато и той не се разсърдеше и не излезеше да спи в някоя друга стая. Всяка нощ ставаше все по-зле и той лягаше да спи, измъчван от копнеж за нея. Предишната Корнелия му липсваше. Понякога той се обръщаше към нея, за да сподели някоя мисъл или шега, но виждаше лицето й изпълнено с горчивина, която не можеше да си обясни.

От време на време се изкушаваше да повика някоя робиня, просто за да се облекчи. Знаеше обаче, че Корнелия ще го намрази заради това, и страдаше в дългите нощи; постоянен гняв започна да запълва будните му часове и само сънят му носеше спокойствие. Сънуваше Александрия.

Макар че го беше срам, беше водил Октавиан цели три пъти в града, просто за да си намери извинение да се отбие в работилничката на Табик. На третия път Брут беше там и след като тримата побъбриха няколко минути, като се запъваха на всяка втора дума, Юлий се закле да не стъпва повече в работилницата.

Спря задъхан, когато стигна билото на хълма, който гледаше към имението му, недалеч от новата граница — вдигнатата от бащата на Светоний ограда. Може би беше вече време да направи нещо по този въпрос. Изпълнил дробовете си с хубавия чист въздух и изпотен от тичането, той усети въодушевление, докато наблюдаваше своята земя. Рим беше готов за промяна. Усещаше го, както чувстваше неуловимата смяна на сезоните, която щеше да върне топлината на лятото по улиците и на полето.

Тропот на подкови прекъсна мечтанията му и Юлий отстъпи настрани от пътеката. Тропотът се засилваше. Предположи кой е още преди да зърне малката фигурка, кацнала на гърба на най-мощния жребец в конюшнята. Забеляза умението на момчето, но се намръщи, което накара Октавиан рязко да спре сред мокрите горски листа.

Жребецът изцвили и затанцува, сърдит, че е спрян толкова внезапно. Момчето се смъкна от голия гръб на коня, стиснало с ръка гривата му. Юлий не каза нищо, само го изгледа свъсено.

— Съ-жалявам — заекна Октавиан и се изчерви от смущение. — На коня му трябваше да се поразтъпче, а момчетата в конюшнята не искаха да го разходят. Знам, че обещах да не…

— Ела с мене — прекъсна го Юлий.

Тръгнаха мълчаливо надолу по хълма; унилият Октавиан водеше жребеца зад Юлий. Щяха да го набият или още по-зле, да го пратят обратно в града и никога отново да не види кон. Очите му се напълниха със сълзи, но той бързо ги избърса. Юлий щеше да го презира, ако го видеше да плаче като бебе. Реши да приеме наказанието си без сълзи, дори ако трябваше да си иде оттук.

Юлий викна да отворят вратата и двамата с Октавиан тръгнаха към конюшнята. Някои от животните бяха продадени, когато Тубрук бе събирал парите за откупа, но управителят беше запазил най-добрите коне, за да възстановят стадото. Юлий влезе в сенчестата конюшня, носеща благословен дъх на топлина. Поколеба се, когато конете обърнаха глави и задушиха въздуха с меките си ноздри. Без нито дума той се приближи към един млад жребец, който Тубрук беше отгледал и обучил от малко жребче, и прокара ръка по мощното му кафяво рамо.

Октавиан го гледаше мълчаливо. Юлий надяна юздите и избра седло от висящите на стената. После поведе пръхтящия кон навън към сутрешното слънце.

— Защо не яздиш твоя кон?

Октавиан го изгледа; не знаеше какво да отговори.

— Много е бавен — отвърна и потупа жребеца по шията.

Мощният кон се извисяваше над него, но остана мирен, без да показва нищо от темперамента, който дразнеше конярчетата.

— Знаеш, че си мой роднина, нали? — попита Юлий.

— Майка ми ми каза — отвърна момчето.

Юлий се замисли за миг. Подозираше, че баща му би го набил с пръчка — и Брут също, — ако бяха изкарали най-добрия жребец да галопира из горите, но не искаше да разваля хубавото настроение, което го беше обзело. Пък и в края на краищата беше обещал на Александрия да се грижи за момчето.

— Тогава ела, братовчеде, да видим дали си толкова добър, колкото си мислиш.

Лицето на Октавиан светна, когато Юлий поведе конете навън и загледа как момчето леко скача на гърба на жребеца. Юлий подкара своя кон бавно, после изведнъж изкрещя и го смуши да полети в галоп нагоре по склона.

Октавиан го изгледа със зяпнала уста, след това се усмихна щастливо, заби пети в корема на коня си, изкрещя от радост и вятърът развя косата му.

Когато Юлий се върна, Корнелия копнееше да го прегърне. Зачервен от ездата и разчорлен, той изглеждаше толкова млад и пълен с живот, че сърцето й се късаше. Искаше да го види как й се усмихва, да усети силата на ръцете му, когато я прегърне, но изведнъж усети, че му заговаря сърдито: горчивината се изливаше неконтролируемо, докато част от нея плачеше за по-меки думи, които не можеше да намери.

— Колко време още трябва да живея тук като затворничка? — попита тя. — Ти имаш свобода, докато аз не мога да ям или да тръгна нанякъде, без цяла тълпа от твоите Първородни да ме следва!

— Те са тук, за да те пазят! — отвърна Юлий, стреснат от дълбочината на чувствата й.

Корнелия го изгледа яростно.

— Докога, Юлий? Знаеш много добре, че може да минат години, преди враговете ти да престанат да бъдат опасни. Да не би да си решил да ме държиш затворена до края на живота ми? А дъщеря ти? Кога за последен път си я прегърнал? Да не би да искаш да израсне без баща? Войниците ти претърсиха дори приятелите на баща ми, когато дойдоха на гости. Няма да дойдат втори път, можеш да си сигурен.

— Работя, Корнелия, знаеш го. Ще отделям време за нея, обещавам. Може би войниците са били прекалено предпазливи — призна Юлий, — но им казах да се грижат за безопасността ти, докато не се справя със заплахата от убийци.

— И само заради това, което се случи с дъщерята на Помпей? — викна ядосано Корнелия. — Хрумвало ли ти е, че може да няма никаква опасност? Доколкото знаем, всъщност Помпей е бил нападнат за нещо, което няма нищо общо със сената, но в резултат на това на мене ми се забранява дори да ходя в града! Това е прекалено, Юлий, не мога да го понеса!

Не успяваше да сдържи думите, макар че вътрешно се гърчеше от объркване. Не трябваше да стане така. Той трябваше да види любовта й, но вместо това се отдръпваше.

Юлий я погледна твърдо.

— Искаш да оставя семейството ни уязвимо за атаки? Не мога. Няма да го направя. Вече предприех действия срещу враговете си. Пречупих Антонид пред очите на Катон и неговите поддръжници. Те знаят, че съм опасен за тях, и това увеличава много риска за тебе. Дори ако техните убийци се прицелват само в мене, могат да се натъкнат на тебе.

Корнелия си пое дълбоко дъх.

— Ние сме затворници в собствения си дом… за да спасиш нас, или да спасиш своята гордост?

Видя как очите му пламват гневно и й стана мъчно за него.

— Какво искаш да ти кажа? — изсъска той. — Искаш ли да се върнеш при баща си? Върви. Но тогава Първородните ще дойдат с тебе и ще превърнат дома му в крепост. Докато враговете ми не умрат, ти трябва да си в безопасност.

Той притисна силно очите си с длани, сякаш за да отпъди гнева, който се събираше в него. После протегна ръце към нея и прегърна вцепененото й тяло.

— Моята гордост няма нищо общо с това, Корнелия. В живота ми няма нищо по-важно от вас двете с Юлия. Мисълта, че някой може да ви нарани, е… непоносима. Просто трябва да си в безопасност.

— Но това не е вярно, нали? — прошепна тя. — Повече се грижиш за града, отколкото за собственото си семейство. Повече си загрижен за репутацията си и за любовта на народа към тебе, отколкото за нас.

Сълзи потекоха от очите й и Юлий я прегърна и притисна бузата си до нейната. Думите й го изплашиха и той започна да се бори с вътрешния глас, който забелязваше истината в тях.

— Не, скъпа — каза тихо и нежно. — За мене ти си повече от всичко на света.

Тя отстъпи и го погледна в очите.

— Тогава ела с нас, Юлий. Ако това е вярно, вземи златото си и семейството си и да забравим този грозен спор. Има други земи, където можем да се установим, където Рим е твърде далече, за да ни създава неприятности, и дъщеря ти може да излезе без страх от ножове в нощта. Тя вече сънува кошмари, Юлий. Страхувам се повече от това, което затворничеството прави с нея, отколкото за себе си. Ако означаваме толкова много за тебе, напусни Рим.

Очите му се затвориха скръбно.

— Не можеш… да ме молиш за това — каза той.

Тя се изтръгна от прегръдката му и макар че ръцете му копнееха да я прегърнат, той не можа. Гласът й беше суров и висок, изпълваше цялата стая.

— Тогава не ме убеждавай колко много ни обичаш, Юлий. Никога повече не го казвай. Твоят скъпоценен град ни държи в опасност и ти се обграждаш с лъжи за дълг и любов.

Гневни сълзи потекоха отново от зачервените й очи, тя отвори вратата и мина покрай войниците от Първородните, които стояха от другата страна. Лицата им бяха бледи от това, което бяха чули, и и двамата бяха приковали очи в пода. И все пак следваха Корнелия — но на разстояние, за да не предизвикат гнева й.

Юлий остана сам в стаята. Вече за трети път след процеса се караха и сега беше най-лошото. Беше си дошъл у дома изпълнен с вълнение от триумфа и докато й разказваше, това някак си беше извадило наяве чувствата й, беше я накарало да говори с гняв, какъвто не беше виждал у нея досега. Надяваше се, че Клавдия е наблизо. Като че ли само старата бавачка можеше да я успокои. Всичко, казано от него, само влошаваше нещата.

Навъси се и се замисли за какво всъщност се бяха скарали. Тя не разбираше работата, подета от него в града. Той стисна юмруци във внезапен гняв спрямо себе си. Корнелия беше права: притежаваше богатство, достатъчно, за да заминат. Имението можеше да бъде продадено на алчните му съседи, можеше да остави борбите в сената на другите. Тубрук можеше да се пенсионира, но тогава щеше да е все едно че семейството на Цезарите никога не е играло никаква роля в най-големия град на света.

В ума му проблесна спомен как Тубрук натиска ръката му в черната земя на полето — отдавна, когато беше малко момче. Той беше част от земята и никога не би могъл да я напусне, макар че го беше срам, че наранява Корнелия. Когато неприятелите бъдеха победени, тя щеше да разбере, че това е било просто мимолетна тревога, и двамата щяха да гледат дъщеря си как расте на спокойствие в ръцете на Рим. Само да можеше Корнелия да издържи настоящето, щеше да й се отплати в бъдеще.

Накрая се отърси от мрачните си мисли и се изправи. Наближаваше пладне, събранието на сената беше определено за късния следобед. Трябваше да побърза да свърши работата си в дома на Светоний, преди да тръгне към града.

Октавиан беше в конюшнята — помагаше на Тубрук да оседлае конете. Жребецът, който Юлий беше яздил тази сутрин, блестеше, добре изчесан. Юлий потупа момчето по рамото, докато премяташе крак през седлото, и споменът за развеселяващата езда малко намали гнева му. В пристъп на вина неволно осъзна, че му се иска да се махне от имението… от Корнелия.

Земите, притежавани от бащата на Светоний, бяха по-близо до града, отколкото тези на Юлий, с една голяма ивица, вървяща успоредно на собствените му граници. Макар че сенаторът нямаше военен ранг, беше наел много стражи, които се изправиха срещу двамата пътници веднага след като те минаха границата, а после ги придружиха до къщата с професионална предпазливост и бързина. Пратиха напред няколко души и когато Юлий и Тубрук наближиха входа на дома, се спогледаха, учудени от бързата реакция.

Мястото, където беше израснал Светоний, представляваше обширен конгломерат от белосани затворени дворове — беше може би два пъти по-голямо от имението, наследено от Юлий. Потокът, който подхранваше собствените му земи, течеше и през земите на Пранд и навсякъде растяха дървета и храсти. Стари борове засенчваха входа и пътят към него беше хладен от сенките им. Тубрук изсумтя неодобрително.

— Невъзможно да е се защитава това място — измърмори той. — Дърветата дават твърде много прикритие за нападатели. Трябва им външна стена и порта. Мога да го превзема с двадесет души.

Юлий не отговори — мислеше за собствения си дом и разчистената земя около него. Досега не беше разбирал каква следа е оставило влиянието на Тубрук, особено след робските безредици преди години. Домът на Светоний беше красив и контрастът правеше неговия дом да бледнее. Може би Корнелия щеше да е щастлива и времето й щеше да минава по-лесно, ако живееше в такъв дом, дом, който да не прилича на войнишка казарма.

Минаха през входа — тухлена арка, водеща към градина, където се чуваше ромонът на течаща вода, скрита сред цъфтящи храсти и растения. Юлий свали тежките торби от конете и нарами едната. Тубрук взе другата и подаде юздите на робите, които дойдоха да ги посрещнат. Настаниха ги да седнат в една прохладна стая и им казаха да чакат.

Юлий се разположи удобно — очакваше, че сенаторът ще се направи, че не знае за пристигането им. Тубрук отиде до прозореца и загледа цветята. Юлий си помисли, че сигурно ще се харесат на Корнелия, ако ги насадят около дома му.

Един млад роб влезе и каза:

— Сенатор Пранд приветства трибуна. Моля, последвайте ме.

Тубрук вдигна вежди, изненадан от бързината, с която ги приемаха. Юлий само вдигна рамене и двамата последваха роба в едно отдалечено крило. Той отвори една врата и се поклони, докато те минаваха през нея.

Сенатор Пранд седеше със сина си в стая, която приличаше повече на храм, отколкото на място за живеене. Богат, изпъстрен с жилки мрамор покриваше стените и пода, домашният олтар беше поставен до отсрещната стена. Миришеше на благовония. Юлий отново си помисли, че трябва да направи доста промени в имението си. Всяка стъпка донасяше нови и интересни детайли за окото — от бюста на един предшественик в олтара до колекцията гръцки и египетски реликви на стената, които много му се прииска да проучи. Беше преднамерена демонстрация, на богатство, но Юлий го възприе като насока за промените, които сам щеше да направи, и напълно пропусна предвиждания ефект.

— Посещението ти е неочаквано, Цезаре — каза Пранд.

Юлий се усмихна.

— Имаш прекрасен дом, сенаторе. Особено градината.

Пранд премига изненадано и отвърна любезно:

— Благодаря, трибуне. Работих много години, за да постигна това. Но ти още не си ми казал защо си дошъл.

Юлий вдигна торбата от рамото си и я пусна на мраморния под. Чу се звън на монети.

— Знаеш защо съм дошъл, сенаторе. Дойдох да си откупя земята, която е била продадена на тебе, докато бях в плен заедно със сина ти.

Юлий погледна Светоний. Лицето на младия мъж беше замръзнало в презрителна маска. Юлий не прие предизвикателството и му отвърна с безучастен поглед. Трябваше да се споразумее с бащата.

— Мислех да построя къща за сина си на тази земя — каза сенаторът.

— Помня — отвърна Юлий. — Донесох толкова пари, колкото си платил, плюс още една четвърт, за да те компенсирам за загубата. Няма да се пазаря с тебе за земята си, няма и да правя повторно предложение — каза той твърдо и развърза торбата, за да покаже златото.

— Това е… честно споразумение — отвърна Пранд. — Ще наредя на робите си да върнат старите граници.

— Какво?! Татко, не можеш да… — започна сърдито Светоний.

— Мълчи! — изсъска сенаторът.

Младият мъж поклати невярващо глава. Юлий стисна ръката на баща му в знак, че сделката е сключена. После, без нито дума повече, Юлий и Тубрук си тръгнаха и Светоний остана с баща си.

— Защо го направи? — попита младият мъж гневно.

Баща му сви презрително уста, за да наподоби физиономията му.

— Ти си глупак, синко. Обичам те, но си глупак. Нали беше на процеса заедно с мене. Не можеш да си позволиш този човек да ти е враг. Ясно ли ти е?

— Ами къщата, която щеше да построиш? Богове, нали вече говорих с архитектите!

Сенатор Пранд погледна сина си и погледът му изразяваше неодобрение, което нарани младия мъж по-зле от плесница.

— Повярвай ми, Светоний. Щеше да умреш в тази къща, на границата на неговите земи. Независимо дали го съзнаваш, или не, аз те опазих жив. Не се страхувам за себе си, но ти си най-големият ми син, а Юлий е твърде опасен за тебе. Катон се страхува от него, значи и ти би трябвало да се боиш.

— Не се боя нито от Цезар, нито от войниците му! — извика Светоний.

Баща му тъжно поклати глава.

— Точно затова си глупак, сине.

Докато влизаха в имението, Юлий и Тубрук чуха викове откъм главната постройка. Брут изтича да ги посрещне и радостните им усмивки замръзнаха, щом видяха изражението му.

— Слава на боговете, че се върнахте — бяха първите му думи. — Сенаторите свикват всички. Първородните трябва незабавно да се приготвят за тръгване.

Един роб изведе коня на Брут и той веднага го яхна.

— Какво е станало? — попита развълнувано Юлий.

— Робите са въстанали, някъде на север. Хиляди роби и стотици гладиатори. Избили са собствениците си. Мутина е опустошена — отвърна Брут. Лицето му беше пребледняло.

— Не е възможно! Там има два легиона — намеси се Тубрук ужасено.

— Така казаха. Разпратиха вестители, но мисля, че ще искате лично да чуете новините колкото може по-скоро.

— Не мога да махна оттук хората, които пазят съпругата ми — каза Юлий. — Не и когато има опасност тук да възникне друг бунт.

Брут вдигна рамене.

— Заповядано е всеки наличен войник да бъде готов да тръгне на север, Юлий… но аз ще забравя, че тук има някакви войници. — И потупа приятеля си по рамото.

Юлий стисна юздите, готов да забие пети в хълбоците на коня, и се обърна към управителя:

— Обезопаси къщата, Тубрук. Ако въстанието се разрасне, можем да се поздравим, че сме го предвидили. Пази семейството ми, както си го правил винаги.

Тубрук го погледна в очите и двамата се разбраха без думи. За да не може Брут да го чуе, Юлий се наведе над рамото на жребеца си и прошепна на ухото на управителя:

— Знам какво ти дължа.

Смъртта на Сула ги беше спасила всички.

— Не се притеснявай, върви! — отвърна намръщено Тубрук и потупа задницата на коня на господаря си.

Двамата млади мъже се наведоха на седлата и препуснаха към Рим. Скоро след тях остана само облак прах.

Глава 34

Сенатът гъмжеше в оживление. Брут и Юлий слязоха в края на форума и поведоха конете си сред групичките сенатори, които прииждаха от всички посоки, повикани по спешност от целия град и от именията извън града.

— Как така получи новината толкова бързо? — попита Юлий приятеля си.

Брут като че ли се смути, но после го погледна в очите.

— Майка ми ми каза. Тя има… връзки в сената. Може би е една от първите, които са научили.

Юлий забеляза сдържаността на приятеля си и се зачуди. Брут упорито настояваше да го запознае със Сервилия и сега Юлий усети колко е важно това за него.

— Наистина би трябвало да се запозная с майка ти — каза наглед небрежно.

Брут го погледна, помисли, че му се подиграва, но след миг се успокои.

— Тя също иска да се запознае с тебе, особено след процеса. Искам да я опознаеш. Не си срещал човек като нея.

— Значи може би тази вечер, ако имаме време — отговори Юлий, като се помъчи да прикрие нерешителността си.

Тубрук му беше разказал доста неща за тази жена, но той все пак дължеше това на Брут.

Когато стигнаха до първото стъпало, Брут пое юздите на двата коня и каза:

— Ела после в казармите, ако можеш. Ще подготвя Първородните да тръгнат под твое командване.

Очите му блестяха от въодушевление и това накара Юлий да се засмее.

— Веднага щом се освободя — обеща той и се заизкачва по стълбите, за да влезе в залата.

Говорителят и консулът още не бяха дошли, така че официалните дискусии не бяха започнали. Половината сенатори се бяха събрали в тревожни групички и спореха така шумно, че това още повече усилваше впечатлението, че се е случило нещо необичайно.

Юлий веднага отиде да поговори с познатите си сенатори и да получи още сведения.

Помпей стоеше заедно с Крас и Цина — бяха увлечени в разгорещен спор. Кимнаха на Юлий, после продължиха разговора си.

— Разбира се, че ти ще поемеш командването, приятелю. Нямаме никакъв друг изтъкнат пълководец и дори Катон няма да се поколебае, щом имаме само войските в Ариминум, които да пазят юга — тъкмо казваше Крас на Помпей.

Помпей вдигна рамене. На лицето му се изписа огорчение.

— Той ще направи всичко, за да ми попречи да поема военния контрол, знаеш го много добре. Не бива да му се позволява да издига свои хора. Виж какво става в Гърция. А и пиратите, които бродят свободно и нападат търговците! Ако тези гладиатори са същите, които не успяхме да победим при Везувий, значи Мутина е загубена заради плахата ни политика след смъртта на Сула. И всичко това, защото Катон блокира сената, за да не може да прати военачалник, достоен за задачата. Мислиш ли, че днес ще е по-различно?

— Може би — отвърна Цина. — Катон има на север имения, които сигурно са заплашени от въстаналите роби. Те дори могат да слязат на юг и да атакуват града. Няма да е такъв глупак да пренебрегне заплаха срещу Рим. Трябва да те прати. Поне върнахме легионите от Гърция, за да се присъединят към другите.

— Ето, идва консулът. Той трябва да наложи ветото си срещу Катон, ако дебелият глупак се намеси. Това е нещо повече от личен спор помежду ни. Заложена е безопасността на севера. И безопасността на самия Рим.

Помпей се запровира между събиращите се сенатори, за да говори с консула. Юлий ги загледа. Консулът беше възрастен мъж, чието избиране на този пост бе компромис между фракциите в сената. Докато Помпей му говореше, като подкрепяше думите си с жестове, той се оглеждаше нервно и неспокойно. Юлий се намръщи, когато консулът обърна гръб на жестикулиращия Помпей, изкачи се на рострата и извика:

— Заемете местата си, сенатори.

Бързо изрекоха встъпителната клетва и после консулът се изкашля, за да привлече вниманието на всички.

— Повикахме ви на спешно съвещание, за да обсъдим как да реагираме на въстанието. Имам нови сведения, и те са много тревожни. Това е въстание на гладиатори от школата в Капуа. Най-напред местният квестор сметнал, че може да се справи, но не успял да потуши бунта. Изглежда, са събрали армия от роби и са избягали на север. Опустошили са много градове и имения, убили са стотици хора и са опожарили всичко, което не са могли да плячкосат. Легатът в Мутина излязъл срещу тях, но гарнизонът бил унищожен, няма оцелели.

Консулът млъкна. Сенаторите, които досега не бяха чули новините, ахнаха и завикаха възмутено и той вдигна ръце, за да ги успокои.

— Сенатори, не бива да подценяваме тази заплаха. Легионите в Ариминум получиха заповед да укрепят града, но понеже загубихме Мутина, северът е напълно открит. Пресмятанията са приблизителни, но е възможно армията им да се състои от около тридесет хиляди роби; нови и нови се присъединяват към тях, след като те опустошат поредния град. Мога само да предполагам, че са надвили легионите в Мутина с голямо числено превъзходство. Трябва да ги посрещнем с възможно най-голямата войска, която успеем да съберем, и същевременно да държим здраво юга. Няма нужда да ви казвам, че не можем да оголим гарнизоните в Гърция, без да се изложим на риск, толкова скоро след тамошното въстание. За момента робите не са дали признаци да се насочват към Рим, но ако го направят, в града има повече от осемдесет хиляди роби, които могат да се присъединят към тях, докато ние стигнем юга. Това е сериозна заплаха и отговорът ни трябва да е твърд и окончателен.

Консулът погледна бързо към Катон, после към Помпей.

— Искам да оставите настрана разногласията си за доброто на града и римските земи. Призовавам говорителя, за да изслушаме мненията.

Консулът седна и избърса нервно челото си, явно облекчен, че може да предаде на другиго ръководството на събранието. Говорителят вече дълги години заемаше този пост и опитът му позволяваше да се дистанцира, което успяваше да охлади и най-горещите темпераменти. Той изчака търпеливо да се възцари тишина, преди да даде думата на първия оратор.

— Помпей?

— Благодаря, уважаеми говорителю. Сенатори, искам да ми бъде дадено командването на легионите, които ще пратите срещу тези въстаници. Познавате миналото ми и моля да гласувате бързо. Всички римски войници на сто мили наоколо са призовани да се явят в града. След седмица ще имаме армия от шест легиона, които да пратим срещу робите; те ще се съединят с двата легиона от Ариминум, когато стигнем там. Ако се забавим, армията на робите може да стигне доста далече и да стане невъзможно да я спрем. Помнете, че те са повече от нас, сенатори. Дори в нашите собствени домове. Дайте ми командването и ще ги унищожа в името на сената.

Помпей седна, съпроводен от акламации и одобрително тропане с крака. Не реагира на шума — беше вперил поглед в Катон, който се изправи бавно, със зачервено лице.

— Думата има Катон — обяви говорителят.

— Ние наистина добре познаваме Помпей — започна Катон и отправи студена усмивка към сенатора с каменното лице. — Съгласен съм с него, че трябва да се събере войска и да се изпрати, за да удари бързо, преди огънят на въстанието да ни отнеме севера. Но има и други кандидатури за командващи тази войска, има и други с опит във войните, водени от Рим. Изглежда странно, но мъж, който се самопредлага, може и да не е подходящ за подобна роля. По-добре за тази трудна задача да назначим човек, приемлив за всички нас. Признавам, че готовността на Помпей ме смущава, като се имат предвид неотдавнашните събития в града, и вместо това предлагам командването да бъде дадено на Лепид, който току-що се завърна от Гърция.

Катон седна. За миг се възцари мълчание, което обаче почти веднага отстъпи място на сърдити викове и взаимни нападки между двете фракции.

— Замълчете. Не служите на Рим със злобата си — викна говорителят.

Огледа седналите сенатори и кимна на Юлий, който се беше изправил в края на речта на Катон.

— Бях свидетел на предпазливостта на Лепид срещу Митридат. Не посмя да го нападне и не се беше отдалечил кой знае колко от мястото, където беше стоварил войската си, когато му предадох трупа на гръцкия цар. Виждал съм много подобни компромиси в този сенат. Лепид е лош избор в момент, когато имаме нужда да се придвижим бързо и да смажем въстанието, преди да сме изпуснали положението от контрол. Трябва да оставим настрана раздорите и деленето и да поверим командването на единствения, който ще действа най-активно и най-бързо. А това е Помпей.

Говорителят кимна в знак на съгласие, като изостави обичайното си безпристрастие, но след миг беше принуден да даде думата на Катон, който отново се изправи.

— Сенатори, обезпокоен съм, че заплахата срещу нас се използва като прикритие за нечии амбиции. Лепид никога няма да ни застраши, след като битката свърши, но Помпей може да има предвид разни неща, дори сега, в момента когато разискваме този избор. Аз ще гласувам за Лепид.

Отпусна се на мястото си и отправи бърз, яростен поглед към Юлий.

— Има ли други кандидати да се изкажат? Ако има, да станат, иначе преминаваме към гласуване.

Говорителят зачака, оглеждайки редиците.

Крас се изправи сковано, като пренебрегна изненадата на поддръжниците на Катон. Когато му кимнаха да говори, той хвана ръце зад гърба си като учител, обръщащ се към учениците си.

— Сенатори, страхувам се, че тази политика ще ни накара да направим погрешния избор. Не знам кой ще спечели — Помпей или Лепид, но ако е Лепид, това може само да доведе до катастрофа. Издигам моята кандидатура, за да не допусна напразната смърт на много хора, което сигурно ще стане, ако Лепид бъде назначен за командващ. Макар че през последните години се занимавам с личните си дела, аз също имам опит с легионите.

И седна. Залата забръмча от нервни реплики. Помпей, удивен от хода на своя приятел, се опита да улови погледа му, но не успя, защото Крас отказа да погледне към него. След като шумът утихна, Помпей се изправи, несъзнателно стиснал юмруци, и каза:

— Оттеглям кандидатурата си в полза на Крас.

— Значи гласуваме без повече отлагане. Потвърждавайте избора си, като ставате — каза говорителят, изненадан, както и всички други, от развоя на събитията.

Изчака още малко сенаторите да помислят, после започна да извиква имената.

— Лепид!

Юлий завъртя глава, преброи станалите и въздъхна облекчено. Не бяха достатъчно, за да решат избора.

— Крас! — произнесе говорителят и се усмихна.

Юлий стана заедно с Помпей и другите, които бяха преценили, че именно този избор е правилният. Говорителят кимна на консула и той се изправи и заяви тържествено:

— Крас е назначен за военачалник на северните армии и му се заповядва да поеме срещу въстаниците и да ги унищожи.

Крас стана, за да благодари на сенаторите.

— Ще дам всичко от себе си, за да запазя нашите земи и нашия град. Веднага щом легионите се съберат на Марсово поле, ще тръгна срещу въстаниците.

Изчака за миг и се усмихна хитро.

— Легатите ще са под мое командване, но трябва да имам помощник в случай, че ме убият. За свой помощник назначавам Гней Помпей.

От всички краища на залата се чуха викове — и на възмущение, и на одобрение. Говорителят призова за тишина, но никой не му обърна внимание. Юлий се засмя на удара и Крас му кимна — явно се забавляваше.

— Тишина! — изрева говорителят, вече изгубил търпение.

Разговорите неохотно утихнаха под свирепия му поглед.

— Трябва да обсъдим подробностите, сенатори — каза консулът и почна да рови в документите пред себе си. — Вестителите съобщават, че робите са добре въоръжени след Мутина, взели са оръжията и броните на легионерите. Един от нашите хора казва, че видял гладиатори да обучават робите да се бият с меч и копие, да подражават на нашите полеви формации. След случилото се в Мутина не бива да ги подценяваме.

Консулът нервно хвърли поглед към пергамента пред себе си.

— Имат ли водачи? — извика Помпей.

Консулът кимна, без да вдига глава от документите.

— Изглежда, във всички отношения имат структура като на нашите легиони. Ето съобщението от собственика на школата, откъдето са избягали гладиаторите.

Сенаторите зачакаха търпеливо, докато консулът намери документа, който търсеше.

— Да, били са седемдесет и всички стражи са били убити. Робите от казармите са тръгнали с тях, макар че той не знае дали доброволно, или насила. Пише, че едва се е спасил. Изглежда, тези гладиатори са водачите на робската армия.

— Кой ги предвожда? — запита Помпей, без да го е грижа, че тонът му донякъде потвърждава фиктивността на ръководната позиция на Крас.

Консулът се вгледа отново в документите и пак наплюнчи пръстите си, за да ги отдели един от друг.

— Да, ето. Води ги един гладиатор, Спартак, тракиец. Той е започнал и останалите са го последвали. Няма друго, но аз ще предам всичко на Крас, когато дойдат още съобщения.

— С ваше позволение, бих искал да се оттегля заедно с моя помощник, за да се приготвя за похода — обади се Крас.

После се обърна към Юлий:

— Искам Първородните да тръгнат с мен, Юлий.

— Ще са готови — обеща младият мъж.

Крас се отпусна в топлината на ваната и остави неприятностите от деня да се оттекат от него. Отвън тъмнината беше дошла рано, но банята беше осветена от леко мигащи лампи и свещи, водните пари насищаха въздуха. Той отпусна ръце на мраморния ръб, наслаждаваше се на хладината му под ръцете си. Водата му стигаше до врата и седнал на гладката каменна седалка, той можеше да се отпусне напълно. Издиша бавно и се запита защо басейнът в собственото му имение никога не му се е струвал толкова удобен.

Сервилия седеше гола във водата срещу него — само раменете й се подаваха над повърхността. Когато се раздвижи, извивките на гърдите й се показаха за един изкусителен момент, преди отново да се скрият под воала на ароматните масла, които беше изляла в басейна. Знаеше, че Крас иска точно това, и го направи веднага щом дойде при нея след военния съвет, уморен и раздразнен. Ядът му обаче се беше изпарил, докато пръстите й разтриваха болезнено схванатия му врат, преди той да влезе в дълбокия басейн, вграден в пода в частното отделение на къщата й. Сервилия винаги усещаше настроението му.

Загледа как напрежението на деня се оттича от Крас, поразвеселена от въздишките и стоновете му. Знаеше това, което едва ли някой друг подозираше за застаряващия сенатор — че е ужасно самотен мъж, натрупал състояние и авторитет, без да разчита на приятелите от младостта си. Рядко искаше от нея нещо повече, отколкото да си поговорят, макар Сервилия да знаеше, че голотата й може да го възбуди, ако тя реши. Беше удобна връзка, без мръсните принуди на плащането да съсипят интимността. Крас не й предлагаше пари, а разговори — макар че понякога думите струваха повече от злато.

Маслото блестеше по повърхността на басейна и тя прокарваше пръста си по него — знаеше, че той се наслаждава, като я гледа.

— Ти възроди Първородните — каза Сервилия. — Синът ми е ужасно горд с хората, които е намерил за легиона.

Крас се усмихна бавно.

— Ако беше познавала Марий, щеше да знаеш защо ми беше толкова приятно да го направя.

Реши да не й припомня за ролята на Помпей и Цина — предпочиташе да не чува имената им в нейната къща. Това беше още едно от нещата, които тя разбираше, без да бъде изречено.

Сервилия се надигна над водата и гърдите й се показаха. Много се гордееше с тях и се движеше без смущение. Крас се усмихна оценяващо; чувстваше се съвсем удобно в нейно присъствие.

— Малко се изненадах, като чух, че е предал командването на Юлий — продължи Крас.

Сервилия сви рамене с движение, което го омагьоса.

— Обича го — отвърна тя. — Рим е щастлив, че има синове като тях.

— Катон няма да е съгласен, скъпа. Трябва да внимаваш с него.

— Знам, Крас. И двамата са много млади. Прекалено млади, за да видят опасността от нарастващите дългове.

Крас въздъхна.

— Ти дойде при мене за помощ, не забравяй. Не съм сложил ограничения на разходите за Първородните. Искаш ли да отменя дълга? Ще ми се смеят.

— Задето си възродил легиона на Марий от пепелта? Никога. Постъпи като държавник, Крас; те ще го оценят. Това е благородна постъпка.

Крас се засмя, облегна назад глава на студения камък и се вгледа в тавана, където парата се виеше, охладена в ароматна мъгла.

— Доста очевидно ме ласкаеш, не мислиш ли? Не говорим за малка сума, колкото и да ми беше приятно отново да видя Първородните в списъците на сената.

— Мислил ли си, че Юлий може и да е в състояние да плати дълга си? Той разполага с доста пари.

Въздухът охлаждаше кожата й и тя леко потръпна и се плъзна обратно във водата.

— Значи още по-добре за тебе да му подариш това — голям жест, за да засрамиш дребните душици в сената. Знам, че парите не те интересуват, Крас, точно затова имаш много. Ти обичаш влиянието, което дават те. Има друг вид дългове. Колко пъти съм ти давала информация, от която си се възползвал?

Сервилия сви рамене, отговаряйки на собствения си въпрос, и димящата вода се разбяга на вълнички от нея. Крас вдигна глава и плъзна поглед по нея. Тя му се усмихна.

— Това е част от приятелството ни и ми доставяше удоволствие от време на време да ти помагам. Синът ми винаги ще е добре разположен към тебе, ако му подариш тези пари. Юлий ще те подкрепи във всичко. Не можеш да купиш подобни хора със злато, Крас. Те имат твърде много гордост. Но един опростен дълг? Това е благородна постъпка и ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.

— Ще… помисля — каза той и затвори очи.

Сервилия го загледа, докато той потъваше в дрямка. Крас щеше да направи всичко, за което го помоли. Мислите й се върнаха към Юлий и процеса му. Много упорит младеж! Когато синът й му беше предал Първородните, тя се запита дали не са забравили дълга си към Крас. Сега този дълг нямаше да е бреме. Странно как мисълта за благодарността на сина й й доставяше по-малко удоволствие в сравнение с това, че Юлий знаеше, че тя е допринесла за подаръка.

Леко плъзна ръце по корема си; мислеше за младия римлянин със странните очи. У него имаше сила, пред която силата на спящия Крас бе само слабо ехо, макар че именно той щеше да поведе легионите на север.

Една от робините й влезе в стаята — красиво момиче, което Сервилия беше спасила от едно малко стопанство на север.

— Синът ти дойде, господарке, заедно с трибуна — прошепна момичето.

Сервилия погледна Крас, после даде знак на робинята да заеме мястото й в топлата вода. Когато Крас се събудеше, нямаше да му хареса, че е сам, а момичето беше достатъчно привлекателно, за да събуди интереса му.

Сервилия, без да се бърше, облече една роба и леко потръпна в предусещане.

Спря за момент пред едно огромно огледало на стената и отметна влажната коса от челото си. Усещаше лекота в корема от изненадващото напрежение при мисълта да се срещне най-накрая с Юлий. Усмихна се развеселено на себе си.

Брут седеше заедно с Юлий в стая, абсолютно лишена от показността, с която бяха обзаведени работните й помещения. Мебелите бяха прости, стените бяха изрисувани, което даваше усещане за топлина. Огънят припукваше със златиста светлина. Двамата станаха, за да я посрещнат.

— Хубаво е, че най-накрая те виждам, Цезар — каза тя и му подаде ръка.

Робата лепнеше върху влажната й кожа, точно както се беше надявала, и изражението му я развесели, защото той се опитваше да не я гледа.

Юлий бе зашеметен. Запита се дали Брут е смутен от факта, че тя изглежда почти гола под тънката материя, която покриваше кожата й. Видя, че се е къпала, и пулсът му затуптя при мисълта какво е ставало преди пристигането му. „Не е красива“, помисли той, но когато се усмихнеше, имаше нещо непресторено в чувствеността й. Неясно осъзна, че отдавна не е спал с жена и че почти е забравил какво е усещането — но дори Корнелия и Александрия не го бяха вълнували така, както тази жена го постигаше без никакво усилие.

Изчерви се и хвана ръката й.

— Синът ти говори много хубави неща за тебе. Радвам се, че се срещаме, макар и за малко, преди да се върна у дома. Съжалявам, че не мога да остана повече.

— Първородните сигурно нямат търпение да смажат въстанието — каза разбиращо Сервилия.

Очите му се разшириха, когато осъзна думите й.

— Няма да те задържам — трябва да се върна в банята. Само запомни, че в мое лице може да намериш приятелка, когато имаш нужда.

Юлий се запита дали наистина в очите й, които го гледаха толкова топло, има обещание. Гласът й беше нисък и мек, би могъл да го слуша безкрайно. Разтърси глава, сякаш за да излезе от някакъв транс.

— Няма да забравя. — И я погледна право в очите.

А когато Сервилия отмести очи към сина си, хвърли поглед към мястото, където линиите на влажната материя се заобляха около гърдите й, и пак се изчерви, щом тя улови погледа му и се усмихна с явно удоволствие.

— Трябва пак да го доведеш, Брут, когато имате повече време.

Юлий погледна приятеля си, който се понамръщи и отвърна:

— Непременно.

Двамата млади мъже излязоха. Сервилия остана да гледа след тях. Пръстите й леко докоснаха гърдите й — тя мислеше за младия римлянин. Щръкналите й зърна нямаха нищо общо със студенината на въздуха.

Въпреки тъмнината по улиците Брут лесно намери дома на Александрия. Облечен в бронята на Първородните, младият мъж бе неапетитна плячка за злосторниците, които нападаха само слабите и бедните. Атия, майката на Октавиан, отвори вратата малко стреснато, но страхът й изчезна мигом, щом го позна. Брут влезе. Питаше се колко ли други хора живеят в ужас, че войници може да дойдат през нощта. Сенаторите се обграждаха със стражи, но обикновените хора в Рим не можеха да си позволят друга защита освен вратите, които запречваха с резета, за да се отделят от останалата част на града.

Александрия се беше прибрала, но Брут се смути, като видя, че майката на Октавиан приготвя вечерята съвсем близо до тях.

— Няма ли къде да поговорим насаме? — попита той.

Александрия погледна към отворената врата на стаята си, но Атия стисна уста и се намръщи.

— Не в моя дом. Не сте женени.

Брут се изчерви.

— Заминавам утре. Исках само…

— Много добре разбирам какво искаш, но няма да стане в моя дом.

И продължи да реже зеленчуците. Брут и Александрия сподавиха кикота си, който само би потвърдил подозренията й.

— Ще дойдеш ли навън с мене, Брут? Сигурна съм, че Атия може да ни вярва, след като и съседите ще ни виждат — предложи Александрия.

После взе наметалото си и излезе. Атия невъзмутимо изсипа нарязаните зеленчуци в гърнето.

Навън Александрия се приближи към него и се целунаха. Макар да беше тъмно, улиците още бяха пълни с хора. Брут се огледа наоколо раздразнено. Малкия портик едва ги предпазваше от вятъра, камо ли да им осигури някакво усамотение.

— Смешно е — каза той, макар че всъщност се надяваше на точно такава среща, каквато Атия беше предотвратила.

Та той заминаваше да се бие! Почти традиция беше да си потърси гостоприемно женско легло, преди да потегли.

Александрия се засмя и го целуна по врата, точно над бронята.

— Загърни ни с наметалото ми — прошепна тя на ухото му и сърцето му се разтупка като лудо.

Той нагласи наметката така, че уви и двамата. Дъхът им се смесваше.

— Ще ми липсваш — каза натъжено Брут; усещаше тялото й да се притиска до него.

Трябваше да държи наметалото с едната си ръка, но другата беше свободна и той я плъзна по топлината на гърба й и надолу. Александрия ахна и тихо прошепна:

— Мисля, че Атия беше права…

Тръпнеше под силната му ръка, сякаш беше гола. Хората в тъмнината около тях само увеличаваха възбудата й. Притисна се силно към Брут, усещаше твърдостта на бронята му. Краката му бяха голи, както винаги, и смаяна от смелостта си, Александрия плъзна ръка по бедрата му и усети гладката им сила.

— Трябва да я повикам да ме пази от тебе — прошепна тя и ръцете й се плъзнаха нагоре.

Намери връзките и ги отхлаби, напипа топлината му. Той изстена, когато пръстите й го обгърнаха, и се огледа да види дали някой не ги гледа. Минувачите не им обръщаха внимание в тъмното — и изведнъж му стана безразлично дали могат да ги видят.

— Искам да ме помниш, докато си далече оттук, Брут. Не искам да лягаш с лагерните проститутки — прошепна тя. — С тебе имаме някои недовършени работи…

— Няма… 0, богове, толкова отдавна те искам…

Тя дръпна нагоре столата си под наметалото, позволи му да се плъзне в нея и затвори очи. Опряха се на портика — не усещаха нищо около себе си — и се задвижиха безмълвно. Нощта ги погълна.

Александрия прехапа устни в наслада и уви наметалото още по-плътно около тях, така че то едва не се вряза в гърлото й. Нагръдникът на бронята му се притискаше студено към нея, но тя не чувстваше неудобство, а само топлината на Брут в себе си. Дъхът му изгаряше устните й. Тя пъшкаше и го усещаше как се напряга.

Като че ли мина безкрайно много време, преди да усетят схващането в мускулите и студа. Александрия изстена леко, когато той излезе от нея. В тъмнината Брут галеше кожата, която не можеше да види, с някакво благоговение. Топлината, създадена от двамата, се кълбеше във въздуха. Той се взря в очите й и те отвърнаха на погледа му. Видя в тях уязвимост въпреки всичката й увереност, но това нямаше значение. Той нямаше да я нарани. Помъчи се да намери думи, за да й каже какво означава тя за него, но Александрия сложи ръка на устата му.

— Шт… знам. Само се върни при мене. Само се върни.

Загърна се в наметалото, за да прикрие раздърпаните си дрехи, целуна го за последен път и отвори вратата. Светлината се появи за миг, после изчезна заедно с нея и той остана сам.

Забави се за малко под портика, за да се приведе в приличен вид, та да може да върви спокойно по улицата. Все още трепереше целият — и се чувстваше ужасно жив.

Глава 35

Юлий се обърна да огледа блестящата змия, която се виеше по Виа Фламиния към високия проход. Първите три дни, преди да започне да си възвръща тренировката от Гърция, бяха трудни. Сега краката му се бяха превърнали в планини от мускули и той се наслаждаваше на удоволствието, което идваше от простото движение — чувстваше тялото си неизтощимо. Всяка вечер в лагера се упражняваше в бой с меч с майсторите, които беше довел Крас, и макар да знаеше, че няма да стане толкова добър като тях, китките му ден след ден ставаха все по-силни и само учителите по меч можеха да пробият защитата му.

Вятърът духаше около маршируващата колона и Юлий потрепна. Макар че беше виждал много различни земи, докато се намираше извън Рим, студът на апенинските върхове беше нов за него и той го понасяше с мрачно неудоволствие, също като повечето от войниците.

За да премахне вкуса на прах в гърлото си, глътна малко вода от меха. Колоната спираше само два пъти на ден: за малко по пладне и после вечерта, която започваше с три часа изтощителна работа, за да издигнат стена около лагера срещу засада или нападение. Юлий погледна към колоната на легиона и се удиви на дължината й. От високия проход през планините виждаше на огромно разстояние в чистия въздух, но невидимият ариергард на конницата беше на повече от тридесет мили. Тъй като Крас беше наложил бърз ход, двадесет и пет мили от зори до здрач, това означаваше, че войниците в ариергарда са на един ден път от челото на колоната и ще ги настигнат едва при Ариминум. Всяко спиране трябваше да бъде предадено назад по колоната от тръбачи; изсвирените ноти се губеха в далечината, докато не заглъхнеха съвсем.

Горе по стръмните склонове яздеха екстраординариите — специалните конни разузнавачи. Яхнали здрави коне, те покриваха три, дори четири пъти дължината на колоната, докато препускаха напред-назад. Юлий знаеше, че това е стандартна тактика, макар че всеки, който би се осмелил да атакува колона с тяхната сила, щеше да е истински самоубиец.

Начело беше авангардът — легион, избиран всеки ден с жребий. Тъй като Първородните нямаха достатъчна численост, не можеха да вземат участие в смените и винаги бяха на десет мили по-назад, загубени някъде по средата на колоната. Юлий се запита какво мислят Брут и Рений за похода. Кабера беше по-стар от някои от ветераните, които се бяха сражавали заедно с него против Митридат. Когато се върнеше в Рим, помисли той, щеше да е важно да се държи близо до Крас — но приятелите му му липсваха. Колкото и да се напрягаше, не можеше да различи орела на Първородните сред другите знамена. Гледаше как конницата препуска покрай колоната, също като мравките войници, които беше видял в Африка, винаги готови да отблъскват неуморно всяка атака, докато бойните линии не се подредят зад тях.

Юлий маршируваше с авангарда на един вик разстояние от Крас и Помпей, които яздеха ходом наред с предвожданите от тях войници. Понеже пред тях имаше повече от четири хиляди мъже, когато прозвуча сигналът за вечерното спиране, пълководците бяха наредили нещата така, че основният лагер да бъде вдигнат и палатките да бъдат опънати, когато те стигнат до мястото. Така имаха възможност веднага да започнат да се хранят и да обсъждат положението, докато войниците издигат огромните насипи около тях — стена, която да отблъсне всяка атака.

Всяка вечер маркираха и трите лагера с флагове — по един и същи начин. Когато слънцето най-накрая залезете зад планините, шестте легиона оставаха сред огромни квадратни укрепления, разчертани от идеално прави улици: град, издигнат от нищото сред пустошта. Юлий се учудваше на тази организация, която по-старите войници приемаха за нещо съвсем естествено. Заедно с другите той всяка вечер зачукваше железните колчета за палатките на мястото, определено за тях. После се присъединяваше към отделенията, които копаеха рова и вдигаха насипите, образуващи външната стена на обезопасения лагер, непрекъсната с изключение на четирите врати, които си имаха стража и пароли. Макар че беше научил от учителите си много неща за всекидневния живот в легиона, реалността го омайваше и той още от самото начало прозря, че част от тяхната сила идва от миналите грешки, от които са си извадили поука. Ако Митридат беше се оградил със стена, каквато легионите издигаха в момента, той още щеше да стои в Гърция и да се чуди как да влезе във вражеския лагер.

Настланият с камъни Виа Фламиния се виеше в тясна клисура между склонове от ронливи скали. Макар че светлината на деня вече гаснеше, Юлий предположи, че Крас ще накара войниците да маршируват, докато авангардът не достигне достатъчно широко място за първия лагер. Един от легионите трябваше да се върне назад, долу в равнините, за по-голяма сигурност, което щеше да остави прохода свободен с изключение на часовите и екстраординариите, патрулиращи с конете си в тъмнината. Каквото и да станеше, легионите не биваше да бъдат изненадани от враг — предпазна мярка, научена преди повече от сто години, докато се бяха сражавали срещу Ханибал в равнините. Юлий си спомни възхищението на Марий от стария враг. Но дори и Ханибал в края на краищата беше отстъпил пред Рим.

Земята може някога да беше представлявала дива пустош, но сега широките плочи на Виа Фламиния прорязваха планините и на всеки двадесет мили имаше стражеви постове. Села изникваха около тези постове, хората търсеха закрила под сянката на Рим. Мнозина намираха препитание в поддържането на пътя и от време на време Юлий виждаше малки групи чакащи работници, мрачно безразлични към всичко освен към прекъсването на работата им.

Друг път отминаваха търговци, на които им се беше наложило да излязат от пътя и които гледаха войниците със смесица от гняв и благоговение. Не можеха да се придвижат към Рим, докато легионите маршируваха, и онези, които караха бързо развалящи се стоки, гледаха намусено, докато пресмятаха бъдещите си загуби. Легионерите не им обръщаха никакво внимание. Те бяха построили търговските артерии със собствените си ръце и гърбове и имаха предимство при използването им.

Искаше му се Тубрук да е тук. Навремето той беше пътувал по същия път през планините и през широките равнини на север, където Крас се надяваше да се срещне с армията на робите. Но управителят на имението вече не би искал да участва в никаква кампания, дори Юлий да не му беше възложил задачата да осигурява безопасността на Корнелия.

Несъзнателно стисна устни, когато си спомни раздялата им. Беше горчива и макар никак да не му се искаше да тръгва с още неуталожен гняв, не можеше да отлага присъединяването си към Първородните сред другите легиони на Марсово поле, готови да тръгнат на север.

Спомените от последния път, когато беше напуснал града, бяха още пресни в ума му. Тогава Рим гореше на хоризонта зад гърба му и хората на Сула преследваха остатъците от Първородните. Юлий се намръщи. От друга страна, легионът беше жив, а отровената плът на Сула се беше превърнала в пепел.

Съдът донякъде беше реабилитирал името на Марий в Рим, но докато приятелите на Сула бяха още живи и докато играеха отмъстителните си игри в сената, Юлий знаеше, че не може да изгради онзи Рим, който беше искал Марий. Катон беше в безопасност, докато основните му противници бяха на война, но след като се върнеха, Юлий щеше да обедини силите си с Помпей, за да го пречупи. Помпей разбираше тази необходимост повече от мнозина други. За миг Юлий се замисли за съдбата на сина на Катон. Много лесно беше да го праща в първата редица при всяка атака, докато не падне убит, но това щеше да е победа на страхливец. Закле се, че ако Герминий умре, смъртта му ще е като на всеки друг войник — по прищявка на съдбата. Бяха намерили дъщерята на Помпей с глинена плочка в ръка — и на плочката бе написано името на Сула, но Юлий нямаше да се принизи да убива невинни, макар да се надяваше, че Катон ще се тревожи за сина си. Е, нека изгубеше съня си, докато те се бият за Рим.

Най-напред трябваше да дойдат дългите, горчиви месеци на кампанията. Юлий знаеше, че ще има щастието да види стените на града може би чак след цяла година. Но се бе научил да е търпелив. Само армия би могла да превземе имението му, а Цина, бащата на Корнелия, беше останал, за да пречи на Катон в сената. Бяха създали почти роднински съюз и Юлий знаеше, че могат да постигнат много неща благодарение на силата на Помпей и богатството на Крас.

Слънцето вече залязваше и тръбачите дадоха сигнал за спиране. Юлий виждаше Виа Фламиния в дълбоката долина. Напред пътят се катереше по далечния черен връх, който, казваха, бил последното изкачване преди Ариминум. Пожела си Брут да беше тук да го види или пък Кабера, който пътуваше с обоза още по-назад в колоната. Рангът на военен трибун му беше позволил да заеме място близо до челото, но походът в боен строй не беше място за разговори с приятели.

Слънцето залезе и първата стража зае позиции, като остави щитовете си при другите от отделенията, по силата на отдавнашна традиция. Върху хаотичния пейзаж беше наложен ред. Десет хиляди войници се нахраниха бързо и легнаха да спят в миниатюрния град, който бяха създали. През цялата нощ ги събуждаха подред, за да поемат дежурството си, а онези, които се връщаха от стража, лягаха в още топлите постели, за да се спасят от планинския студ.

Юлий застъпи на стража в тъмнината; гледаше издигнатите насипи и суровия пейзаж. Взе един дървен квадрат от ръцете на един центурион и запомни паролата, изрязана на него. После остана сам в тъмното, с мълчаливия лагер зад гърба си. С крива усмивка разбра защо на стражите не им се дават щитове: твърде лесно беше да положиш ръце на ръба на щита, после глава на ръцете — и да се забравиш. Остана нащрек и се запита преди колко време за последно са намерили някой страж заспал. Наказанието беше бой до смърт от собствените съжители по палатка, което не позволяваше и на най-уморения войник да затвори очи.

Дежурството му мина без произшествия и Юлий се смени с друг от палатката; пожела си сънят да дойде бързо. Проблемите с Корнелия и Катон му се струваха някак си далечни, докато лежеше със затворени очи, заслушан в хъркането на мъжете наоколо. Лесно беше да си представи, че няма сила на света, която да попречи на огромната мощ, предвождана от Крас по пътя на север. Докато се унасяше в сън, последно му се мярна мисълта, че двамата с Брут имат възможност да отличат името на Първородните в предстоящото кръвопролитие.

Октавиан изкрещя и нападна. Скупчилите се срещу него противници не знаеха, че е роден боец и че след всеки нанесен от него удар някой пада и призовава майка си за сетен път. Момчето скочи напред, за да прободе водача, който в трескавото му въображение много му приличаше на чирака на касапина. Врагът падна, изхърка и махна на Октавиан да се наведе към окървавената му уста, за да чуе последните му думи.

— Сражавал съм се в стотици битки, но никога не съм срещал толкова умел противник — прошепна врагът с последния си дъх.

Октавиан извика тържествуващо и затича из конюшнята, като размахваше тежкия меч над главата си. Внезапно една силна ръка го стисна за китката изотзад и той извика изненадано.

— Защо си взел меча ми? — изсумтя Тубрук.

Октавиан премига — очакваше удар; после, когато удар не последва, бавно отвори очи. Старият гладиатор го гледаше сурово и очакваше отговор.

— Ами… да се поупражнявам.

Без да пуска китката на момчето, за да не му избяга, Тубрук посегна и издърпа меча от несъпротивляващите се пръсти. Огледа го, изруга и Октавиан подскочи и се ококори, като видя свъсените му вежди. Не беше очаквал Тубрук да се върне от полето толкова скоро, мислеше, че няма да го има поне още няколко часа, а дотогава щеше отдавна да остави меча на мястото му.

— Я погледни! Знаеш ли колко време ще ми трябва да го наточа наново? Не, разбира се, че не знаеш. Ти си просто един малък глупак, който мисли, че може да открадне каквото си поиска.

Очите на Октавиан се напълниха със сълзи. Най-много от всичко искаше старият гладиатор да го харесва — неодобрението беше по-лошо от всяка болка.

— Съжалявам. Само го взех за малко. Ще го наточа и нащърбеното няма да личи!

Тубрук отново огледа острието.

— Какво си го направил? Нарочно ли го удари? Това не може да се наточи. Трябва да се преработи или изобщо да се изхвърли. Носил съм този меч на гладиаторския ринг и в три войни — и всичко това унищожено за един час от едно момче, което не може да си държи ръцете настрани от чуждите неща. Този път прекали.

Тубрук ядосано хвърли меча на земята, пусна треперещия Октавиан и излезе от конюшнята, като остави момчето само с нещастието му.

Октавиан взе меча и прокара палец по острието, сериозно нащърбено на няколко места. Ако успееше да намери хубав брус и да изчезне от имението за няколко часа, когато се върнеше, Тубрук щеше вече да се е успокоил и той щеше да му върне меча. В ума му се появи представата как старият гладиатор се изненадва, когато му връща меча — като нов.

„Мислех, че не може да се поправи!“, представи си думите на Тубрук. Октавиан пък мислеше, че лично той може да не каже нищо, а просто да сведе смирено очи и да изчака Тубрук да разроши косата му, вече забравил за инцидента.

Връщането на стария гладиатор прекъсна бляновете му и Октавиан пусна меча от страх — Тубрук държеше тежък кожен колан.

— Не! Ще го наточа, обещавам! — викна Октавиан, но Тубрук, все така със свирепо мълчание, го извлече от конюшнята под ярката слънчева светлина.

Октавиан се бореше безнадеждно, но ръката, която го държеше, беше силна и той не можеше да се изскубне, колкото и да беше пораснал. Тубрук отвори главната порта с ръката, с която държеше колана, изпъшка от усилието и изръмжа:

— Трябваше да го направя много отдавна. Ето ти пътя към града. Махай се и изобщо не поглеждай назад. Ако останеш тук, ще те бия, докато не ти дойде умът в главата. Какво избираш? Тръгваш или оставаш?

— Не искам да си отида, Тубрук — извика момчето и захлипа от ужас и срам.

Тубрук стисна устни, глух за молбите му, после каза сурово:

— Добре тогава.

Хвана туниката на Октавиан и го шибна отзад с колана. Ударът отекна в двора.

Октавиан се задърпа и завика, но Тубрук не му обърна внимание и отново вдигна колана.

— Тубрук! Спри! — извика Корнелия.

Беше излязла на двора да види кой вдига такъв шум и застана пред тях с блеснали очи. Октавиан използва момента да издърпа туниката си от хватката на Тубрук и да изтича при нея: прегърна я и скри глава в гънките на роклята й.

— Какво правиш, Тубрук? — изфуча Корнелия.

Управителят на имението не отговори и пристъпи, за да сграбчи отново Октавиан. Дори притиснал глава в гънките на дрехата й, Октавиан го усети да идва и отскочи зад нея. Корнелия разпери ръце, за да спре стария гладиатор, и той наистина спря. Дишаше тежко.

— Престани. Детето е уплашено до смърт, не виждаш ли? — настоя Корнелия.

Тубрук бавно поклати глава. Очите му блеснаха.

— Ако го оставиш сега да се крие зад тебе, ще стане още по-лош, когато порасне. Искам да запомни това и да не го забравя следващия път, когато помисли да открадне нещо.

Корнелия се наведе, хвана ръцете на Октавиан и го попита:

— Какво си взел този път?

— Меча му. Само за малко. Щях да го върна, обаче той се нащърби и Тубрук си дойде, преди да го наточа — захленчи Октавиан. Поглеждаше стария гладиатор с крайчеца на окото си, да не би случайно пак да поиска да го сграбчи.

Корнелия поклати глава.

— Повредил си меча му? О, това вече е прекалено. Трябва да си понесеш наказанието. Съжалявам.

Октавиан запищя, докато тя откопчваше пръстите му от дрехата си. Тубрук отново го сграбчи за туниката. Корнелия прехапа долната си устна, докато управителят вдигна колана още четири пъти, а после пусна Октавиан да избяга в успокояващия мрак на конюшнята.

— Ужасно го е страх от тебе — каза Корнелия; гледаше подир отдалечаващото се тичешком момче.

— Сам си го изпроси. Оставял съм го ненаказван за неща, каквито никога не бих търпял от Юлий или Брут, докато бяха момчета. Прекарва половината си време в света на мечтите. Няма да е зле някой от време на време да му позагрее задника. Може би следващия път, когато реши да открадне нещо, ще се позамисли.

— Мечът съсипан ли е? — попита Корнелия. Все още не знаеше как да се държи с този мъж, който беше познавал Юлий като малък, когато е бил колкото Октавиан.

Тубрук сви рамене.

— Почти. Ще го оправя. Но и това момче трябва да се оправи, иначе нищо няма да излезе от него. Остави го да постои в конюшнята. Ще се наплаче и доколкото го познавам, след малко ще излезе да яде, ни лук ял, ни лук мирисал.

Октавиан обаче не дойде на вечеря и след като се стъмни, Клавдия занесе в конюшнята купа с храна. Не можа да го намери при животните, а и когато претърсиха имението, не откриха никакви следи от момчето. Беше изчезнало заедно с меча.

— Много си грозен, за да се справяш добре с меча — подметна весело Брут, докато двамата със сърдития легионер се въртяха в кръг.

Денят постепенно гаснеше. Мъжете се бяха събрали в центъра на лагера, както предните три вечери, за да гледат състезанията, организирани от Брут.

— Трябва ти умение, вярно е, но да си малко по-хубав също е важно — продължи Брут. Гледаше мъжа с втренчен поглед, който противоречеше на шеговития му тон.

Легионерът го изгледа кръвнишки и стисна учебния меч още по-силно. Макар че дървените оръжия не можеха да убиват, с един солиден удар човек можеше да счупи пръст или да извади око. Острието беше кухо и запълнено с олово, което го правеше по-тежко от обикновен меч. Когато войниците вземеха в ръце истинските си оръжия, ги усещаха почти чудотворно леки.

Брут се извъртя, за да избегне удара — остави острието да мине на косъм от него. Беше започнал състезанията в края на шестата вечер, когато разбра, че не е толкова изморен, колкото очакваше. Двубоите бързо бяха станали основното развлечение за скучаещите войници, привлечени от наперената самоувереност на Брут и от хвалбите му, че никой сред тях не може да го победи. Често се биеше с трима или четирима подред и след втората вечер дори хазартните игри в лагера престанаха, защото всички пари се залагаха за или против него. Ако продължеше да побеждава, щеше да завърши похода с цяло съкровище.

— Хората харесват красиви герои, нали разбираш. А ти не си от тях — заяви Брут и атакува внезапно. — Красотата не е в нещо определено, като например нос или уста…

Започна поредица удари, която легионерът отбиваше отчаяно, после отстъпи, за да му позволи да си поеме дъх. В началото и легионерът беше също толкова наперен като него, но сега косата му беше плувнала в пот. Брут се вгледа в него с присвити очи, сякаш оценяваше физиономията му, и каза подигравателно:

— Не, това е натрупана грозота. Сякаш нищо не си е на мястото.

Войникът изръмжа и нанесе удар с такава сила, че ако беше улучил, щеше да разцепи черепа на Брут. Но ударът пропусна целта си и докато войникът политаше след меча, Брут го удари със своя в основата на врата, само колкото да го накара да загуби равновесие. Легионерът се просна на земята, после се надигна. Дишаше тежко.

— Утре? Мисля, че утре ще мога да те бия, ако ми дадеш шанс, нищо че съм грозен.

Брут сви рамене и посочи редицата чакащи войници.

— Има други преди тебе, но ще опитам да направя нещо, та Кабера да те вреди в опашката утре вечер, ако искаш. Все още държиш меча твърде стегнато.

Войникът погледна ръката си и кимна.

— Работи върху китките — продължи сериозно Брут. — Ако можеш да вярваш на силата им, ще успееш малко да отпуснеш хватката.

Мъжът се оттегли в тълпата, като въртеше съсредоточено дървения меч.

Кабера изведе следващия. Представи го така, сякаш беше любимо дете:

— Казва, че много го бивало. Бил шампион на центурията си преди няколко години. Интендантът иска да знае дали ще позволиш пак да залагат. Мисля, че много го безпокоиш — ухили се Кабера на Брут. Беше доволен, че се е вмъкнал в редиците на Първородните след първата скучна вечер в ариергарда на колоната.

Брут огледа следващия си противник от глава до пети, забеляза мощните му рамене и тънкия кръст. Мъжът не обърна внимание на огледа — разкършваше рамене.

— Как се казваш? — попита Брут.

— Домиций. Центурион — отвърна мъжът.

В него имаше нещо, което накара Брут да присвие подозрително очи.

— Бил си шампион на центурията, така ли? Преди колко години?

— Три. И шампион на легиона миналата година — отговори Домиций, без да го поглежда.

Брут бързо погледна Кабера и осъзна, че тълпата около тях е нараснала дотам, че сигурно само часовите бяха останали на поста си. Рений също беше дошъл и Брут се намръщи, когато го видя. Трудно е да се отпуснеш, докато мъжът, който те е учил, поклаща глава в явно неверие. Но бързо си възвърна увереността.

— Там е работата, Домиций, че съм сигурен, че си достатъчно способен, но във всяко поколение трябва да има някой, който да е по-добър от всички останали. Някой по-млад. Това е природен закон.

Домиций, който бавно разтягаше мускулите на краката си, като че ли се позамисли.

— Може и да си прав.

— Прав съм. Някой трябва да е най-добрият и почти се притеснявам да призная, че това съм аз.

Започна да дебне реакцията на Домиций.

— Почти се притесняваш? — измърмори мъжът и разкърши гръб.

Брут усети как спокойствието на легионера започва да го дразни. Почти хипнотичните му движения го оплитаха в някаква мрежа.

— Точно така. Кабера? Върви при интенданта и му кажи, че може да залагат за още един тур с Домиций.

— Не мисля, че… — започна Кабера. Гледаше Домиций със съмнение.

Центурионът беше почти една глава по-висок от Брут и се движеше с рядко срещана лекота и гъвкавост.

— Просто му кажи. Само един залог и идвам да прибера парите.

Кабера направи гримаса и се отдалечи със ситни стъпки.

Домиций се изправи и се усмихна на Брут.

— Точно това чаках — каза той. — Приятелите ми загубиха доста пари в залози срещу тебе.

— Това нищо ли не ти говори? Хайде да започваме — рязко каза Брут.

Домиций въздъхна.

— Вие, по-ниските, винаги сте толкова нетърпеливи. — И поклати глава почти укорително.

Октавиан изтри нос с опакото на ръката си и по кожата му остана сребриста следа. Отначало градът му се видя различен. Лесно беше да се промъкне покрай стражите на портата — използва една каруца като прикритие, но когато влезе вътре, шумът, миризмите и забързаните тълпи започнаха да го безпокоят. През месеците в имението беше забравил каква енергия излъчва Рим дори през нощта.

Надяваше се Тубрук да се разтревожи за него. След един-два дни щяха да го приемат с любов. Особено ако успееше да убеди Табик да оправи меча. Само трябваше да не се забърква в неприятности до сутринта, когато малката работилничка щеше да отвори. Беше увил меча в един конски чул и го държеше под мишница. Иначе нямаше да стигне далече с него. Някой загрижен за общото благо гражданин щеше да го спре или още по-зле, някой крадец можеше да го отмъкне и да го продаде за дребни пари.

Почти несъзнателно Октавиан насочи стъпките си към дома на майка си. Ако прекараше нощта там, на сутринта щеше да отиде при Табик и да се върне в имението след един-два дни, и Тубрук пак щеше да е доволен. Помисли как ще реагира майка му, като го види, и премига. Щеше да види меча и да помисли, че го е откраднал. Като за майка не проявяваше особено много доверие към него, призна тъжно пред себе си Октавиан. Никога не му вярваше, дори когато казваше истината, а това неизменно го вбесяваше.

Може би трябваше да се опита да се свърже с Александрия, да я накара да излезе, без да събужда останалите в къщата. Тя сигурно по-добре от майка му щеше да го посъветва какво да направи. Октавиан се запровира сред минувачите, като заобикаляше уличните продавачи и устояваше на подтика да грабне от горещата храна, която изпълваше въздуха с изкусителни ухания. Умираше от глад, но празнотата в стомаха отстъпваше пред нуждата да се реабилитира пред Тубрук. Ако го хванеше някой сърдит уличен продавач, това щеше да развали нещата толкова сигурно, колкото и един разговор с майка му.

— Я, плъхът!

Внезапното възклицание го изтръгна от мислите му. Той вдигна изненадано глава, видя чирака на касапина и го обхвана паника. Затича по улицата, за да избегне ръцете, които се протягаха да го хванат. Всички бяха тук — всичките му стари врагове. Октавиан отчаяно разви чула, стисна меча на Тубрук и го вдигна пред себе си, когато чиракът на касапина се втурна към него, протегнал ръце, за да го сграбчи. Дивият удар едва не посече протегнатите пръсти и чиракът изруга изненадано.

— Ще те убия, копеленце малко! Чудех се къде ли си се дянал. Значи сега крадеш мечове, а?

Докато чиракът му се зъбеше, Октавиан видя как другите се разпръсват, за да му отрежат пътя. След миг беше обграден от тях. Хората около тях се правеха, че не виждат нищо — сигурно просто не искаха да се намесват.

Октавиан вдигна меча в първа позиция, както го беше учил Тубрук. Не можеше да избяга, затова се закле да ги натръшка, преди да го хванат.

Чиракът на касапина се засмя и пристъпи към него.

— Май вече не си толкова наперен, а, плъх такъв?

Видя му се огромен и мечът сякаш беше безполезен в ръцете му. По-голямото момче се приближи, протегнало ръка, за да отбие внезапна атака. На лицето му се четеше животинска възбуда.

— Дай ми го и ще ти оставя живота — ухили се чиракът.

Октавиан стисна още по-здраво меча. Чудеше се какво би направил Тубрук в неговото положение. Сети се, когато чиракът пристъпи в обсега на размахания меч.

Изкрещя и нападна, и стовари острието върху протегнатата към него ръка. Ако мечът беше остър, чиракът на касапина щеше да бъде осакатен. Но сега той само извика и отстъпи назад с ругатня, хванал ударената си ръка с другата.

— Остави ме на мира! — изкрещя Октавиан и се огледа за пролука, откъдето да избяга.

Не намери обаче никаква пролука. Чиракът на касапина огледа порязаната си ръка и изкриви лице в зловеща физиономия. Полегна зад гърба си, измъкна от колана си тежък нож и го размаха пред лицето на Октавиан. Ножът беше черен от кръвта на животните, които момчето колеше с него, и Октавиан не можеше да откъсне очи от острието.

— Ще те заколя, плъх такъв! Ще ти извадя очите и ще те пусна да просиш — изсъска по-голямото момче.

Октавиан се опита да побегне, но вместо да го хванат, другите момчета се разсмяха и го заблъскаха обратно към чирака на касапина. Октавиан вдигна отново меча… и тогава една сянка се извиси над по-големите момчета, и една тежка ръка удари чирака на касапина по главата и го просна на земята.

Тубрук протегна ръка и взе ножа от мястото, където беше паднал. Чиракът на касапина започна да се изправя и Тубрук стисна юмрук и го повали отново в уличната мръсотия, където той се загърни зашеметен.

— Никога не съм мислил, че един ден ще се бия с деца — изръмжа Тубрук. — Ти добре ли си?

Октавиан го гледаше зяпнал и смаян.

— От часове те търся.

— Аз… носех меча при Табик. Не съм го откраднал — отвърна Октавиан. В очите му напираха сълзи.

— Знам, момче. Клавдия каза, че сигурно си се запътил точно натам. Май е добре, че дойдох да те намеря, нали?

Старият гладиатор огледа скупчилите се чираци, които стояха нащрек около тях — не знаеха дали да бягат, или не.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се махна — търпението ми вече взе да се изчерпва — каза Тубрук.

От изражението му бе ясно какви може да са последиците, така че момчетата изчезнаха, без да губят време.

— Аз ще се оправя с Табик и меча. Сега идваш ли в имението, или не?

Октавиан кимна. Тубрук се обърна и тръгна към портата. Щяха да стигнат в имението малко преди разсъмване, но той и без това не би могъл да заспи, ако не разбереше къде е Октавиан. Харесваше това момче въпреки всичките му пакости.

— Почакай, Тубрук, само за малко — каза Октавиан.

Тубрук се обърна и се навъси.

— Сега пък какво?

Октавиан се приближи към падналия чирак и го срита с всичка сила в слабините.

— Богове, колко още имаш да учиш — въздъхна Тубрук. — Не се постъпва така с повален враг.

— Знам. Обаче трябваше да му го върна.

Тубрук пак въздъхна и тръгна. Октавиан тръгна след него.

— Може и да си прав, момче.

Брут не можеше да повярва какво му се случва. Този мъж не беше човек. Вече не му бе останал дъх за шеги и почти беше загубил двубоя още в първите няколко секунди, когато Домиций го беше нападнал с бързина, каквато никога не беше виждал; гневът беше изострил рефлексите на центуриона, за да съответстват на атаката, той блокираше ударите му с трясък и на Брут почти не му се вярваше, че това е възможно. Домиций като че ли не спираше да си поеме дъх. Ударите валяха безспир, от всички страни, и Брут вече на два пъти едва не беше загубил меча си, когато попадаха върху ръката му. Ако се биеха с истински оръжия, това щеше да е достатъчно, за да го довърши, но и в учебните боеве такива удари се смятаха за решаващи, особено когато се залагаха пари.

Брут се движеше в плавния стил, научен от диваците в Гърция. Както се надяваше, разликата в ритъма беше разстроила атаката на Домиций и той успя да го улучи с удар, който би отсякъл ръката му при китката, ако мечът беше истински.

Домиций отстъпи и го изгледа малко учудено, и Брут използва момента, за да се успокои и да се стегне. Домиций дишаше тежко, но изглеждаше съвсем спокоен.

За да може да се чуе шумът от евентуална вражеска атака, на гледащите войници беше забранено да викат и те само съскаха и ахкаха тихо, размахваха свити юмруци и стискаха зъби в потискано вълнение.

В един момент Брут можеше да го наръга в ребрата, но това беше забранено, защото при сериозни травми на следващия ден войниците нямаше да могат нито да се бият, нито да маршируват в поход.

— Можех… да те наръгам — изгъргори Брут.

— И аз можех преди малко — отвърна Домиций. — Все пак ръцете ми са по-дълги от твоите.

Последва нова атака и Брут блокира два удара, преди третият да проникне през защитата му. Той впери очи в дървения връх на меча, притиснал се болезнено към гърдите му точно под ребрата.

— Мисля, че печеля — каза Домиций. — Наистина си много добър. Едва не ме победи с този стил, който използваше в първата половина на боя. Трябва някой път да ми го покажеш.

Видя унилото изражение на Брут и се изкикоти.

— Синко, бил съм шампион на легиона пет пъти, откакто бях на твоите години. Още си твърде млад, за да разгърнеш докрай уменията си, а за да станеш много добър, се иска още повече време. Нека се срещнем пак след година-две и резултатът може да е различен. Доста добре се справи засега.

Домиций се отдалечи сред тълпата войници, които радостно го тупаха по гърба и раменете. Кабера се приближи към Брут с кисела физиономия.

— Много е добър — измърмори Брут. — По-добър е дори от Рений.

— Можеш ли да го победиш, ако се биете пак?

Брут се замисли и потърка брадичката и устата си.

— Мога. Ако си извлека поуки от днешния бой.

— Добре. Защото аз взех залозите от интенданта още преди да започнете.

— Какво? Казах ти да ги оставиш! — възкликна Брут. — Ха! И колко спечелихме?

— Двадесет ауреуса, тоест първоначалните пари, удвоени за седемте боя, които спечели. Трябваше да заложа малко на тебе срещу Домиций, просто от учтивост, но останалото си е чиста сума.

Брут се засмя високо, после премига — натъртените от дървения меч места го боляха.

— Той ме предизвика само за да даде възможност на приятелите си да си върнат парите. Май ще имам друг шанс все пак.

— Мога да го уредя за утре, ако искаш. Залозите ще са невероятни. Ако спечелиш, в лагера няма да остане и пукната пара.

— Добре. Искам пак да се бия с Домиций. Ама че си умен, старче. Откъде знаеше, че ще загубя?

Кабера въздъхна и се наведе към него, сякаш да сподели някаква съкровена тайна.

— Знаех, защото си идиот. Никой не може да победи шампион на легиона, след като се е бил с трима души.

— Следващия път ще оставя Рений да прави залозите — изсумтя Брут.

— В такъв случай ще си взема моя дял, преди да започнеш — засмя се Кабера.

Глава 36

Юлий мислеше, че е виждал оживени пристанища в Африка и Гърция, но Ариминум беше центърът на търговията със зърно в цялата страна и на пристаните плътно се редяха един до друг кораби, товарещи и разтоварващи стоки. Дори имаше централен форум и храмове за войниците, за да се молят на спокойствие за избавление в предстоящия конфликт. Същински малък Рим, построен в края на голямата равнина на река Пад и врата към юга. Всичко от север, което идваше в Рим, минаваше първо през Ариминум.

Крас и Помпей бяха заели един частен дом до форума и именно натам се беше запътил Юлий втората вечер, след като се наложи веднъж-дваж да попита за пътя. Пътуваше с десет от войниците на Първородните като предпазна мярка в непознат град, но жителите изглеждаха твърде заети с търговията, за да имат време за заговори и политика. Дали огромната войска, разположена в кръг около града, ги тревожеше — това не му беше известно. Корабите и керваните със зърно влизаха и излизаха, работите се вършеха без прекъсване, сякаш единствената военна заплаха беше възможността да се вдигнат цените по пазарите.

Юлий мина лесно през забързаните тълпи с хората си. Слушаше бъбренето на гражданите, които почти не забелязваха войниците, макар да се налагаше да ги заобикалят. Може би имаха право да се чувстват сигурни, помисли той. С двата северни легиона, които беше срещнал в града, събраната армия наближаваше четиридесет хиляди опитни войници. Трудно беше да си представи войска, с която не биха се справили, въпреки целия шок от въстанието на Спартак, след като този гладиатор беше всял ужас в Мутина.

Намери къщата лесно. На стъпалата пред вратата пазеха часовите. Типично за Крас да открие такъв разкошен дом, помисли Юлий с усмивка. Въпреки всичките си лични задръжки, той обичаше да е обграден от красиви неща. Юлий се запита дали собственикът на дома няма да открие някои липси сред съкровищата си след заминаването на войските. Помнеше какво беше казал Марий — че на Крас може да се повери всичко, само не и произведения на изкуството.

Един войник го въведе в стая, където се извисяваше сметаненобяла статуя на голо момиче. Крас и Помпей бяха сложили столове при краката на статуята, пред тях в кръг бяха подредени няколко пейки.

Шестима от осмината легати вече бяха дошли и когато влязоха и последните двама, Юлий седна, сложи ръце в скута си и зачака. Последен влезе Лепид, който навремето беше приел от него трупа на Митридат в Гърция. Това сякаш се беше разиграло преди много време, но мъжът все още имаше същото безстрашно и безгрижно изражение; кимна разсеяно на Юлий, седна и започна да чисти ноктите на едната си ръка с другата.

Помпей се наведе напред, така че задните крака на стола му се отделиха от пода.

— Оттук нататък очаквам да се срещам с вас всяка вечер, след като разположите часовите. Вместо да имаме уязвима линия от четири лагера, дадох нареждания да се издигнат само два, с по четири легиона във всеки. Трябва да сте достатъчно близо, за да стигате до позицията на командващия два часа преди полунощ.

Легатите си зашепнаха, обсъждайки току-що чутото. След малко Помпей продължи:

— Според последните сведения армията на робите се е запътила на север и се придвижва много бързо. Възможно е да достигнат Алпите и Галия. Ако не можем да ги хванем преди това, ще изчезнат. Галия е огромна, а влиянието ни там е слабо. Не бива да им се позволява да се изплъзнат на свобода, иначе следващата година ще се озовем пред въстание на всички роби, останали в римските земи. Това ще предизвика огромни щети, ще измрат много хора.

Замълча, за да даде възможност на събраните да осмислят думите му, но легатите само го гледаха безмълвно. Един-двама стрелнаха погледи към Крас, явно питайки се кой тук е сенатският командващ, но другарят на Помпей седеше спокойно на стола си и само кимаше, докато Помпей продължаваше да изрежда:

— Получавате нареждане да тръгнете в боен ред първо на запад, по пътищата в равнините, докато не дам сигнал да завиете на север. Като цяло пътят е по-дълъг, но ще се придвижваме по-бързо, отколкото ако минем напряко. Искам тридесет мили на ден, после двадесет, после пак тридесет.

— За колко време? — прекъсна го Лепид.

Помпей замръзна и остави мълчанието да покаже колко е раздразнен.

— Може би трябва да вървим около петстотин мили на запад и после още известно разстояние на север, което не можем да определим, без да знаем точно къде се намира врагът. Разбира се, зависи доколко ще се приближат към планините. Очаквам…

— Това не може да стане — пак го прекъсна Лепид, съвсем категорично.

Помпей стана и го погледна остро.

— Казвам ти какво ще стане, Лепид. Ако твоят легион не може да настигне другите, които командвам аз, значи ще те лиша от ранга ти и ще го дам на човек, който може да ги накара да маршируват.

Лепид изсумтя възмутено.

Юлий се запита дали някой е казвал на Лепид колко малко му е оставало, за да овладее целия контрол над легионите. Но заради няколко гласа в сената сега позициите им бяха разменени. Вгледа се в лицето му по-внимателно и заподозря, че това му е много добре известно. Без съмнение Катон беше пуснал слуха, докато се събираха на Марсово поле, с надеждата по-нататък да предизвика смутове.

— Моите войници изминаха триста мили с усилен ход — каза Лепид. — Могат пак да го направят, но ще им трябват две седмици, за да си починат, и не повече от двадесет — двадесет и пет мили на ден след това. Иначе ще изгубя хора.

— Значи ще изгубим хора! — изсъска Помпей. — С всеки ден, който изчакваме в Ариминум, Спартак се доближава до планините и до свободата в Галия. Няма да стоя тук нито ден повече, отколкото е необходимо, за да натоварим провизии. Ако накрая останем с няколко десетки осакатени, цената ще си струва. Или няколкостотин, ако има разлика между това да ги хванем и това да ги гледаме как избягват наказанието заради римската кръв по ръцете си. Девет хиляди убити в Мутина!

Гласът на Помпей се беше повишил в пристъп на гняв и той се наведе към Лепид, който му отвърна с ужасяващо спокоен поглед.

— Кой командва тук? — запита Лепид и махна с ръка към Крас.

— Даде ми се да разбера, че сенатът е предпочел Крас пред мене. Не признавам това „помощник-командващ“. Законно ли е въобще?

Другите легати не пропуснаха евентуалната насока, което Лепид би могъл да даде на дискусията — Юлий също. Гледаха говорещите като котки, с внимателно скрити нокти, и изчакваха изхода. Крас също се изправи и застана до Помпей.

— Помпей говори с моя глас, Лепид, и това е гласът на сената. Каквото и да си чул, би трябвало да знаеш, че не бива да се съмняваш в командващия.

Лицето на Помпей беше станало мораво от гняв.

— Чуй какво ще ти кажа, Лепид. Ще накарам да ти отнемат ранга в първия миг, когато допуснеш грешка. Само още веднъж да се усъмниш в някоя моя заповед, ще накарам да те убият и да те оставят на пътя. Разбра ли?

— Напълно — отвърна Лепид, явно удовлетворен.

Юлий се запита какво ли се е надявал да спечели легатът от тази размяна на гневни думи. Дали бе имал намерение да саботира Крас? Юлий знаеше, че не би могъл да служи при такъв човек, независимо колко ходове правеше, за да си спечели власт. Заплахата в лицето на Помпей беше огромна. Ако Лепид вдъхваше онзи вид лична лоялност, която Юлий беше видял у Първородните и Марий, значи Помпей поемаше огромен риск. Ако беше в положението на Помпей, помисли Юлий, би било по-добре да нареди незабавно да убият Лепид и да върне легиона му посрамен в Рим. Загубването на войници беше по-леко наказание, отколкото да вървиш в поход с хора, които могат да те предадат.

— Ще тръгнем след два дни, на разсъмване — каза Помпей. — Пратил съм вече шпиони напред по пътя; имат заповед да се срещнат с основната войска, когато се приближим. Ще уточним бойната тактика, когато имаме повече сведения. Свободни сте. Трибуне Цезар, искам да поговоря с тебе, ако можеш да останеш.

Лепид стана заедно с другите легати и заговори двама от тях, докато излизаха от стаята. Преди гласовете им да заглъхнат, Юлий го чу да се смее на някакво остроумие и видя Помпей да замръзва раздразнено.

— Този е очите и ушите на Катон — обърна се Помпей към Крас.

— Можеш да си сигурен, че следи всичко, което правим, за да го съобщи, когато се върнем.

Крас сви рамене.

— Тогава го върни в Рим. Ще подпечатам заповедта с моя печат. Можем да победим бунтовниците със седем легиона също толкова лесно, както и с осем.

Помпей поклати глава.

— Може би. Но има и други доклади, за които не споменах. Юлий, това не бива да продължава, разбираш ли? Няма смисъл да се пръскат слухове из целия лагер, преди да е настъпил утрешният ден, което ще се случи, ако бях казал всичко на другите и особено на Лепид. Армията на робите е нараснала застрашително. Получавам сведения, че вече са над петдесет хиляди. Стотици имения са опустошени. Сега те вече не могат да се предадат и ще се бият отчаяно. Знаят как наказваме избягалите роби, затова въстанието няма как да приключи без огромно насилие. Мисля, че ще имаме нужда от всички легиони, с които разполагаме.

— Значи не можем да разчитаме да ги разгромим — каза Юлий.

Помпей се намръщи.

— Не, струва ми се, че не е така. Очаквам да побягнат при първата атака, но пък водят със себе си жени и деца и нямат накъде да отстъпят, ако загубят. Гладиаторите вече са постигнали не един успех и сигурно представляват нещо повече от сбирщина. — Изсумтя тихо. — Ако не знаех как стоят нещата, бих се зачудил дали Катон не се надява да загубим, но не е така. Това би било твърде много и от негова страна. Те все още може да решат да се насочат на юг, а от Ариминум нататък цялата страна е оголена. Трябва да бъдат смазани и са ми нужни добри командири, за да го направим, разбираш ли, Юлий?

— Имам над две хиляди под знамето на Първородните — отвърна Юлий.

Реши да не споменава, че Катон му беше пратил половината от тях, за да пазят сина му. Рений ги беше обучавал до припадък, но качеството на уменията им все още беше доста под равнището на опитните войници. Запита се колко души чакат удобния момент да му забият нож в гърба. Да имаш такива хора зад себе си не вдъхваше сигурност, въпреки всичките уверения, които даваше Рений, че те наистина ще станат част от Първородните.

— Хубаво е да видя отново това име на бойното поле. Нямаш представа колко се радвам — отвърна Помпей и се усмихна с удивително момчешка усмивка. Но след миг мантията на постоянния му гняв отново се настани на раменете му, както беше още от първия миг след смъртта на дъщеря му. — Искам Първородните да маршируват отстрани на Лепид. Не вярвам на човек, чийто наставник е Катон. Когато се стигне до бой, стой близо до него. Вярвам, че ще направиш всичко необходимо. Смятам, че ще бъдеш моят личен екстраординарий. Добре се справи в Гърция. Направи го и за мене.

— На твое разположение съм — потвърди Юлий и кимна отсечено.

После срещна очите на Крас; знаеше, че е включен в плана още от самото начало. Трябваше да каже и на Брут.

Когато си тръгна, обграден от войниците от Първородните, усети вълнение и гордост. Не беше забравен и щеше да се погрижи Помпей да не съжалява за оказаното му доверие.

Робът заби лопатата в земята и изпъшка — буците светла пръст бяха невероятно твърди. Пот капеше от лицето му и оставяше тъмни петна в праха, раменете му пламтяха от усилието. Отначало не забеляза мъжа, застанал до него, защото беше твърде потънал в собственото си нещастие. После долови някакво движение с крайчеца на окото си. Не реагира веднага — прикри изненадата си и продължи да копае. Мехурите по ръцете му се бяха пукнали и той остави за миг лопатата, за да се погрижи за тях; осъзнаваше присъствието на непознатия, но все още не искаше да му даде да разбере, че го е усетил. Беше се научил да прикрива дори най-дребните неща от господарите си.

— Кой си ти? — попита тихо непознатият.

Робът се обърна спокойно към него. Мъжът беше загърнат в груба кафява роба, под нея се виждаше окъсана туника. Лицето му беше отчасти скрито, но очите му светеха от интерес и съжаление.

— Роб — отвърна робът и присви очи срещу слънцето.

Дори сред редиците лози то прежуряше, пареше и предизвикваше болезнени мехури по кожата му. Раменете му бяха целите зачервени от изгаряния, белещата се кожа го сърбеше непрекъснато. Той се почеса лениво; наблюдаваше новодошлия. Запита се дали знае колко близо са пазачите.

— Не би трябвало да си тук, приятелю. Собственикът държи пазачи на полето. Ще те убият, ако видят, че влизаш в чужда собственост.

Странникът сви рамене, без да отмества поглед.

— Пазачите са мъртви.

Робът престана да се чеше и се изправи. Усещаше ума си изпразнен от преумора.

Как бе възможно пазачите да са мъртви? Този човек да не беше луд? Какво искаше от него? Дрехите му не бяха по-различни от неговите. Непознатият явно не беше богат; нищо чудно да беше слуга на господаря, пратен да изпита лоялността му. Или просто просяк.

— Аз… трябва да работя — измърмори робът.

— Пазачите са мъртви, не ме ли чу? Не си длъжен да работиш. Кой си ти?

— Роб — изсъска робът, без да може да сдържи горчивината в гласа си.

Очите на странника се приковаха в него по такъв начин, че робът разбра, че се усмихва под покривалото си.

— Не, братко. Ние те направихме свободен човек.

— Невъзможно.

Мъжът се засмя високо и дръпна покривалото от устата си. Видя се силно, здраво лице. Без никакво предупреждение непознатият пъхна два пръста в устата си и изсвири. Лозите зашумоляха и робът грабна лопатата си в пристъп на страх; в ума му загъмжаха представи за убийци, дошли от Рим, за да му отнемат живота. Обзе го слабост и стомахът му се сви в спазъм, макар че нямаше какво да повърне.

Сред зелените сенки се появиха мъже. Усмихваха се. Робът вдигна лопатата и я размаха заплашително.

— Които и да сте, оставете ме. Няма да кажа на никого, че сте тук — извика той. Сърцето му туптеше диво, гладът замайваше сетивата му.

Първият мъж се изсмя.

— Няма на кого да кажеш, приятелю. Беше роб, а сега вече си свободен. Това е истината. Пазачите са мъртви, а ние продължаваме напред. Ще дойдеш ли с нас?

— Ами… — не можеше да се застави да каже „господарят“ пред тези мъже, — ами собственикът и семейството му?

— Те са затворени в къщата си. Искаш ли да ги видиш?

Робът погледна мъжете и осъзна смисъла на израженията им. В тях имаше вълнение, което той разбираше, и започна да им вярва.

— Да, искам. Искам един час насаме с дъщерите и бащата.

Мъжът отново се засмя; смехът му не беше никак приятен.

— Каква омраза! Но я разбирам. Умееш ли да си служиш с меч? Имам тук един за тебе, ако искаш.

Протегна го, сякаш на шега.

На робите им беше забранено да носят оръжие. Ако го вземеше, го чакаше смърт, заедно с останалите. Но робът протегна ръка и стисна здраво меча, зарадва се на тежината му.

— А сега ни кажи кой си ти? — попита тихо странникът.

— Казвам се Антонид. Някога бях римски военачалник — отговори робът и изправи гръб.

Мъжът вдигна вежди.

— Спартак ще иска да се запознае с тебе. Той също е бил войник преди… всичко това.

— Ще ми оставите ли семейството? — запита нетърпеливо Антонид.

— Ще ти дадем един час, но след това трябва да тръгваме. Днес имаме да освобождаваме още роби, а и армията ни се нуждае от зърното в тукашните житници.

Антонид се усмихна при мисълта какво щеше да направи с хората, които се бяха нарекли негови господари. Беше ги виждал само отдалече, докато работеше на полето, но във въображението си си представяше ехидните им физиономии, които не беше имал възможност да зърне отблизо. Прокара палец по острието на меча.

— Първо ме заведете в къщата. Щом свърша там, съм ваш.

Гъмжилото в мръсните улички като че ли нямаше нищо общо с живота и светлините на Рим. Двамата мъже, пратени от Катон, предпазливо си пробиваха път през отпадъците, като се опитваха да не реагират на пискливите гласове на плъховете. В тъмните улички обаче имаше по-големи хищници. По едно време чуха рязък детски писък, който бързо заглъхна, сякаш внезапно задушен. Двамата затаиха дъх, зачакаха да го чуят отново и кимнаха разбиращо, когато мълчанието се проточи сякаш до безкрайност. По тези места животът не струваше много.

Преброиха няколко завоя, като от време на време се съветваха шепнешком, когато се наложеше да включат в броенето някоя малка пролука между сградите. Понякога пролуката биваше по-тясна от една стъпка и запълнена с тъмна маса, която не се осмеляваха да изследват. Единият от тях настъпи мъртво куче, удавено в канавката — то като че ли се мъчеше да изпълзи и потрепваше леко, докато невидими зъби гризяха потопената част от трупа му.

Стигнаха пресечката, където Катон им беше казал да чакат. Беше пусто, не се мяркаха никакви минувачи.

След известно време една сянка се отдели от тъмнината и тръгна към тях.

— Кого търсите тук? — прошепна един глас.

Двамата мъже преглътнаха уплашено и се взряха, за да различат чертите на непознатия в тъмното.

— Не ме гледайте! — изсъска гласът.

Двамата се извърнаха рязко, сякаш получили тласък в гърба, и се взряха в земята, опръскана с нещо, наподобяващо ръжда. Тъмната фигура пристъпи толкова близо, че можеха дори да я докоснат. Облъхна ги непоносима смрад.

— Нашият господар ни каза да кажем името на Антонид на човека, който ще дойде — каза единият от двамата. Дишаше през уста.

— Той беше продаден като роб на север. Кой е вашият господар сега? — отвърна гласът.

Единият мъж внезапно си спомни, че когато баща му беше умрял, миришеше точно по същия начин, преви се и повърна, избълва последното си ядене в неузнаваемата каша, застилаща земята. Другият заговори задъхано:

— Казаха — никакви имена. Господарят иска да продължи съюза с тебе, но не бива да се казват имена.

В носовете им влезе топла миризма на гнилоч.

— Мога да го отгатна, глупаци такива, но знам как да играя тази игра. Добре, какво ще иска господарят ви от мене? Съобщете посланието си, докато още проявявам търпение.

— Той… господарят ни каза, че сега трябва да забравиш за онзи, за когото помоли Антонид, понеже е продаден в робство. Ще ти даде други имена и ще ти плати каквото поискаш. Иска съюзът да продължи.

Непознатият изсумтя, сякаш съжаляваше за нещо.

— Кажи му да ми каже имената и ще реша. Няма да обещая да служа на никого. Колкото до смъртта, откупена от Антонид, твърде късно е да връщам хората, които пратих. Едната е мъртва, макар че още ходи нагоре-надолу, без да го знае. Сега се върни при господаря си и вземи и своя приятел със слабия стомах.

Непознатият изчезна и слугата на Катон си пое дълбоко дъх — предпочиташе смрадта на улицата пред неуловимата миризма, която като че ли беше пропила дрехите и кожата му, докато говореха. Тя продължи да лепне по двамата мъже, докато се връщаха към широките улици и към света, който се смееше и викаше, без да има представа за вонящите улички, намиращи се в такава непосредствена близост до него.

Глава 37

Редица наметнати в бяло хребети запречваше хоризонта. Някъде между зъберите се намираха трите прохода, които се надяваха да достигнат, за да избягат от гнева на Рим. Студените върхове накараха Спартак да изпита пристъп на носталгия. Макар че не беше виждал Тракия от детските си години, си спомняше как се беше катерил по склоновете на планините там. Винаги беше обичал високите места, където вятърът постоянно обвяваше кожата му. Така човек се чувстваше истински жив.

— Толкова са близо — каза той. — Можем да ги прекосим след една-две седмици и никога повече да не зърнем римска униформа.

— Докато не дойдат следващата година и не преровят Галия, за да те открият, доколкото ги познавам — отвърна Крикс.

Крикс винаги се държеше безцеремонно. Имаше репутацията на практичен човек, не си позволяваше да се разсейва в мечти и неразумни планове, които да го откъсват от оловната реалност на стореното от тях. Беше нисък и набит в сравнение със Спартак, който бе гъвкав и подвижен, с тяло, което издаваше сила и бързина дори и когато не помръдваше. Крикс не притежаваше подобна грациозност. Роден в мина, той беше толкова грозен, колкото и силен, а освен това беше и единственият гладиатор, който би могъл да победи Спартак в двубой.

— Не могат да ни намерят, Крикс. Галите казват, че земята оттатък планините е пълна с войнствени племена. Легионите трябва да воюват десетки години, а нямат сили за това. Сега, след като им липсва Сула, нямат и приличен водач в цялата си глутница. Ако пресечем Алпите, ще сме свободни.

— Още ли си такъв мечтател, Спартак? — възрази Крикс с явно раздразнение. — Каква свобода виждаш, че да си заслужава? Свободата да работиш по-усилено, отколкото когато бяхме роби, за да изтръгнеш нищожна реколта от земя, заплашвана от местните? Онези племена няма да ни искат. Не повече, отколкото римляните, можеш да бъдеш сигурен. Тази твоя свобода ще ни изяде силите. Прати стотина мъже да преведат жените и децата през проходите и да завършим започнатото.

Спартак изгледа помощника си. У Крикс имаше кръвожадност, която само се беше разгоряла от триумфа в Мутина. След всичко, което бе преживял като роб, това бе разбираемо, но Спартак знаеше, че не е само това.

— Техния изнежен живот ли искаш, Крикс? — попита той.

— Защо не? — отвърна с въпрос Крикс. — Ние разбутахме кошера им и сега трябва да вземем меда. Помниш гражданската война, и аз я помня. Който притежава Рим, притежава всичко. Ако можем да превземем града, те ще паднат на колене. Сула го знаеше!

— Той беше римски пълководец, а не роб.

— Няма значение! Щом влезеш вътре, можеш да промениш правилата по своя угода. Няма други правила освен това, което решиш, щом си по-силният. Казвам ти, ако пропуснеш този шанс, ще съсипеш всичко, което направихме. След десет години писарите ще напишат, че войниците от гарнизона в Мутина са били бунтовници, а ние сме били лоялните римляни. Ако превземем града, ще можем да им натикаме историята и гордостта в гърлата и да ги накараме да признаят новия ред. Само дай заповед, Спартак. Аз ще се погрижа да бъде изпълнена.

— А дворците и именията? — запита Спартак и присви очи.

— Наши! Защо не? Какво има в Галия освен пустош и мизерни селца?

— Ще ти трябват роби, за да ги поддържаш, Крикс, помисли ли за това? Кой ще събира жътвата и ще се грижи за лозята ти?

Крикс размаха покрития си с белези юмрук към мъжа, когото обичаше повече от всички на света.

— Знам какво мислиш, но ние няма да го направим като онези проклетници. Не трябва да е по този начин.

Спартак го загледа мълчаливо и той продължи сърдито:

— Добре, щом искаш отговор, ще накарам сенаторите да обработват полята ми и дори ще им плащам надница на тия кучи синове.

Спартак се изсмя.

— Кой е мечтателят сега, Крикс? Виж, ние стигнахме дотук. Достигнахме място, където можем да оставим всичко зад себе си и да започнем живота си отново. Не! Да се върнем към живота си такъв, какъвто би трябвало да бъде. Те може да ни настигнат, в края на краищата, но както казах, Галия е достатъчно голяма да скрие не само една армия. Ще продължим на север, докато не намерим място, където Рим е само празен звук и никой не е чувал за него. Ако пак се върнем на юг, дори без жените и децата, рискуваме да загубим всичко, което спечелихме. И заради какво? За да седнеш в една мраморна постройка и да ругаеш някакви старци?

— Значи ще им позволиш да те изгонят от тяхната земя? — попита огорчено Крикс.

Спартак стисна китката му с мощната си ръка.

— А ти ще чакаш ли да дойдат да те убият?

Думите му накараха гнева на Крикс да се стопи.

— Нищо не разбираш, проклет тракиецо — каза той с измъчена усмивка. — Сега това е и моята земя. Тук аз съм твоят помощник, робският юмрук, който съкруши един легион на собствената му земя и още два в Мутина. В Галия ще съм поредният дивак, облечен в зле ощавена кожа. И ти също. Ще сме луди, ако се откажем от цялата тази власт и богатство само за да прекараме оставащите ни години в надежда, че няма да ни намерят. Виж, сега имаме Антонид. Той знае къде са им слабостите. Ако не мислех, че можем да победим, щях да им обърна гръб и да изчезна, преди да съм видял поредния легионер, но ни е можем да победим. Антонид казва, че те са вързани на всичките си граници — в Гърция, Африка, навсякъде. Няма достатъчно легиони в страната, за да ни нападнат. Богове, северът е отворен, нали видя. Антонид казва, че можем да извадим трима войници срещу всеки легионер. Числеността ни не би могла да бъде по-добра, не и в този живот. Каквото и да имат, ние можем да ги победим и след това Рим, градовете, страната, богатството, всичко ще бъде наше. Всичко.

Протегна ръка и прошепна думите, които бяха белязали всеки етап от въстанието им от първите диви дни до все по-ясно очертаващата се вяра, че могат да пречупят реда, съществувал столетия наред:

— Всичко или нищо, Спартак?

Гладиаторът погледна ръката му и си спомни клетвата им за вечно приятелство. Погледът му се отклони към орела на Мутина, подпрян на стената на палатката му. След миг безмълвно съзерцание въздъхна.

— Добре, всичко или нищо. Отпрати жените и децата. А после искам да поговоря с Антонид, преди да се срещна с хората. Мислиш ли, че ще ни последват?

— Не, Спартак. Но тебе ще те последват навсякъде.

Спартак кимна.

— Значи ще тръгнем на юг и ще ги ударим право в сърцето.

— И ще го изтръгнем.

Помпей беше наредил Лепид да върви в челото на колоната със своя легион, като по такъв начин определя скоростта. Зад тях маршируваха Първородните начело с Крас и Помпей. Посланието беше ясно и първите сто мили бяха изминати с исканата от Помпей бързина, без нито един войник да изостане.

Вечерите в двата големи лагера по Виа Фламиния бяха по-тихи отпреди. Походът изсмукваше силите на легионерите и когато дадяха сигнал за почивка, те искаха само да ядат и да спят — и нищо друго. Дори и Брут беше прекратил състезанията по бой с меч след две загуби и две победи срещу Домиций. Кабера изпитваше видимо огорчение.

Екстраординариите непрекъснато сновяха напред-назад с конете си, разузнаваха далеч напред пред основните сили. Съобщенията, които донасяха, бяха обезпокоително кратки — не се забелязваше никаква следа от армията на робите. Помпей пращаше още и още разузнавачи със заповед да препускат на север и на запад, за да ги намерят. Никой не го казваше на глас, но всички се страхуваха, че в подобна огромна страна въстаниците могат да им се изплъзнат и да се придвижат към незащитения юг.

Всяка вечер съвещанието на военачалниците протичаше сред ожесточени спорове и гневни избухвалия. Вместо да приеме това, че върви начело, като доказателство, че Помпей не е доволен от него, на Лепид като че ли много му харесваше да води колоната. Помпей пък ставаше все по-глух за оплакванията му. Според Лепид само неговият авторитет би могъл да наложи бързината, която Помпей искаше от легионите, и всяка вечер той твърдеше, че крайната цена може да се окаже съсипваща. Много добре знаеше кога да престане да изпитва търпението на Помпей и срещите на командващите се бяха превърнали едва ли не в борба на воли между двамата, а Крас не можеше да се намеси. Юлий се надяваше, че Лепид умее да се бие също толкова добре, колкото и да спори.

След две седмици марш на запад Лепид триумфално съобщи, че падналите по пътя войници са оставени в селата и им е заповядано веднага щом се излекуват, да се присъединят отново към войските. Всяка вечер стотици легионери по цялата дължина на колоната се оплакваха от мехури и пришки. Легионите започнаха да се изтощават много бързо и другите легати започнаха да вземат страната на Лепид — подкрепяха призива му да се даде почивка. Помпей се съгласи неохотно — не искаше авторитетът му да се подкопава, затова даде почивка от четири дни. Само екстраординариите трябваше да продължат разузнаването и Помпей ги изпрати за последен път, надявайки се вече да открият въстаническата армия.

Конниците се прибраха в галоп. Бунтовниците се движели на юг и изток, далече от планините: били се насочили към равнините. Помпей веднага събра хората си, за да им предаде лошите новини.

— Те се насочват към Рим и разузнавачите казват, че сигурно са повече от осемдесет хиляди. Всички роби от севера са се присъединили към тях.

Нямаше смисъл да крие обезпокоителните цифри от легатите, тъй като бунтовниците бяха само на стотина мили. Сега, когато разузнавачите ги бяха намерили, нямаше да им позволят да се изплъзнат. Независимо от броя им трябваше само да се избере най-доброто място, за да ги атакуват.

— Щом се насочват на юг, можем или да тръгнем да ги пресрещнем, или да чакаме да стигнат до нас — продължи Помпей. — Каквото и да стане, те не бива да минат, иначе изгубваме Рим. Не допускайте грешки! Ако пробият линията ни, Рим ще падне и всичко, което обичаме, ще умре като Картаген. Ще стоим тук и ще се отбраняваме до последния човек, ако се наложи. Съобщете това на хората си. Няма накъде да се оттеглим, няма безопасно място, където да се прегрупираме и отново да настъпим. Републиката зависи само от нас.

Лепид изглеждаше смаян като другите.

— Осемдесет хиляди! И аз, както всички други, вярвам на нашите войници, но… Трябва да дойдат и легионите от Гърция и Испания. Сенатът не знаеше каква е заплахата, когато ни изпрати.

Този път Помпей понесе упрека, без да избухне.

— Изпратих съобщения в Рим, но сега тук сме ние. Дори ако можем да оголим границите, без да загубим всичко, което сме спечелили за сто години, тези легиони няма как да стигнат тук навреме, за да вземат участие в битката.

— Но ние можем да се бием и същевременно да отстъпваме, докато не пристигнат подкрепления. Осемдесет хиляди ще ни надвият. Ще ни обградят отстрани и ще ни пречупят още в първия час на боя. Невъзможно е!

— Кажи го пред легионерите и точно това ще се случи — изръмжа му Помпей. — Пред нас не са обучени войници, Лепид. Те можеха да избягат през планините, но вместо това са тръгнали да плячкосват, докато нашите войници се бият за родните си градове и за живота на всички техни жители. Те няма да отстъпят. Ще издържим.

— Командващият в Мутина сигурно е казал същото — промърмори Лепид — не достатъчно високо, за да накара Помпей да отговори, но достатъчно, за да си спечели яростен поглед.

— Моите заповеди са да нападнем и да ги унищожим. Точно това ще направим. Ако ги изчакваме, те може да ни заобиколят, така че трябва да нападнем. Пригответе хората да тръгнем на север. Лепид, ти поемаш левия фланг и ще държиш широк фронт, за да не ни обградят. Те нямат почти никаква конница, затова използвай нашата, за да държиш крилата. Юлий, искам да си отляво, за да подкрепиш Лепид, ако стане нужда. Ние двамата с Крас ще поемем десния фланг, както винаги, и ще съсредоточа по-голямата част от конницата там, за да не им позволя да се пръснат срещу нас и да тръгнат на юг и изток към Ариминум. Не трябва да им се позволи да стигнат този град.

Единият от двамата легати от Ариминум се обади:

— Моля да дойда на десния фланг с тебе. Много от хората ми са оставили семействата си в Ариминум, и моето е там. Ще се бият още по-ожесточено, като знаят какво може да стане, ако флангът бъде пробит.

Помпей кимна.

— Добре. Легионите от Ариминум ще са сърцевината на десния фланг. Другите остават в центъра. Искам манипулите с хастати да излязат на предна линия вместо велитите. Трябва ни по-скоро тежест, отколкото бързина, за да ги пречупим още с първата атака. Вкарайте бързо триариите, ако напредването се забави. Не съм виждал войска, която да може да надвие нашите ветерани.

Зазори се, преди събранието да свърши, и денят мина в подготовка за тръгване. Юлий остана с Първородните, след като предаде заповедите на Брут и центурионите. Следобед вече всички знаеха колко сериозна битка предстои и изтощението от похода беше забравено — войниците мислеха само за предстоящия сблъсък. Въпреки слуховете за огромната численост на врага всички войници твърдо бяха решили, че няма да оставят Рим и семействата си незащитени пред лицето на нашественика. По-добре от всеки друг те знаеха, че нямат равни в дисциплина и умение, независимо кои или колко са срещу тях.

Наближиха армията на Спартак по залез-слънце.

Заповедта беше да се издигне укрепен лагер със стени два пъти по-високи от обикновеното. Всички войници бяха готови да отблъснат евентуална нощна атака — проверяваха броните и мечовете, мажеха кожените части с масло и лъскаха металните части. Върховете на копията бяха наточени или заменени с нови в ковачниците. Огромните балисти и онагри бяха сглобени, каменните снаряди бяха струпани край тях, дълбоки коловози очертаваха пътя на тежките бойни машини. Армията на робите не разполагаше с каменометни съоръжения и макар че редицата машини беше само една, ритникът на онагрите можеше да отвори огромни пробиви във вражеската атака.

Брут събуди Юлий от неспокойния му сън, като го разтърси за рамото.

— Трябва да застъпвам ли? — попита Юлий сънено и се надигна в тъмната палатка.

— Шт. Излез. Искам да ти покажа нещо.

Юлий го последва през лагера — на два пъти спряха, за да кажат паролата на бдящите часови. Обезпокояващо близо до врага, лагерът съвсем не беше тих. Много от мъжете, които не можеха да заспят, седяха около палатките си или край малки огньове и говореха тихо.

Брут водеше Юлий към преторианската врата в северната стена на лагера.

— Какво си намислил? — изсъска Юлий.

— Трябваш ми, за да излезем от лагера. Ти си военен трибун, ще те пуснат.

Обясни му идеята си и Юлий се вгледа в него с присвити очи — чудеше се на дивата енергия, която, изглежда, му беше толкова присъща. Помисли да откаже и да се върне в палатката, но нощният въздух беше прояснил главата му и той се съмняваше, че ще може да заспи пак. Не се чувстваше уморен. Напротив, мускулите му трепереха от нервна енергия и ленивото чакане щеше да е по-лошо от всичко друго.

На преторианската врата пазеха часови екстраординарии. Когато Юлий и Брут наближиха, командирът им подкара коня си към тях и попита безцеремонно:

— Какво искате?

— Да излезем от лагера — отговори Юлий.

— Имам заповед никой да не излиза.

— Аз съм легатът на Първородните, римски военен трибун и племенник на Марий. Пусни ни да минем.

Центурионът се поколеба.

— Трябва да съобщя за това. Ако излезете, нарушавате заповедта на Помпей.

Юлий погледна Брут и мълчаливо го изруга, задето го е поставил в такова положение.

— Ще му обясня, когато се върна. А ти съобщи каквото намериш за добре.

— Той ще иска да знае какво смятате да правите — продължи центурионът.

Юлий се възхищаваше на лоялността му, но и се притесняваше как ще реагира Помпей, ако мъжът изпълнеше заплахата си да докладва.

— Има една висока скала, която гледа към бойното поле — каза той тихо. — Брут вярва, че оттам можем да огледаме вражеските сили.

— Знам я, легате, но разузнавачите казаха, че е много стръмна и не могат да я изкачат. Недостъпна е — отвърна мъжът и потърка замислено брадичката си.

— Струва си поне да се опита — намеси се Брут.

Едва сега центурионът го погледна и се навъси. После каза:

— Мога да отложа докладването, докато не дойдат новите часови след три часа. Ако дотогава не сте се върнали, ще трябва да докладвам, че сте дезертирали. Това мога да направя за племенника на Марий, но не повече.

— Добре. Няма да се стигне дотам. Как се казваш? — попита Юлий.

— Таран, легате.

Юлий потупа шията на коня му.

— Аз съм Юлий Цезар, а това е Марк Брут. Ще се върнем, преди да се сменят часовите, Таран. Давам ти дума, че ще се върнем.

Стражите се отместиха, за да ги пуснат, и Юлий и Брут излязоха на каменистата равнина; неприятелят беше някъде далече пред тях.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат стражите да ги чуят, Юлий се обърна към Брут.

— Не мога да повярвам, че ме уговори да го направя. Ако Помпей разбере, ще ни одере живи.

Брут безгрижно сви рамене.

— Няма, ако се качим на онази скала. Неговите разузнавачи са конници, не забравяй. Те мислят, че там, където не може да се изкачи кон, и човек не може. Гледах я, преди да се стъмни, и мисля, че отгоре ще виждаме добре. Има достатъчно лунна светлина, за да огледаме вражеския лагер, и ще е полезно, каквото и да каже Помпей за това, че сме излезли от лагера.

— Дано да си прав — сърдито отвърна Юлий. — Хайде. Три часа не са много време.

Затичаха към черната скала, очертана срещу звездите. Извисяваше се като остър зъб сред равнината.

— Отблизо е още по-висока — прошепна Брут, докато сваляше сандалите и меча си, за да се катери по-лесно.

Подкованите с желязо сандали можеше да се подхлъзнат, а и щяха да стържат по камъните. Нямаше начин да разберат колко близо са до патрулите на робите, но сигурно бяха близо. Юлий погледна луната и се опита да прецени колко време им остава, преди да залезе.

После също свали меча и сандалите и си пое дъх, дълбоко и бавно.

Макар че лунната светлина им помагаше, катеренето беше трудно и страшно. По целия път нагоре Юлий се тревожеше, че е напълно възможно някой стрелец от робите да ги види, да ги набучи със стрели и те да паднат и да се сплескат долу на камъните. Колкото повече се изкачваха, толкова по-висока им се струваше скалата — Юлий беше сигурен, че е висока над сто стъпки, дори двеста. След известно време краката му се превърнаха в безчувствени цепеници, едва успяваше да ги движи. Пръстите му се схванаха и той започна да се тревожи, че няма да могат да се върнат в лагера, преди да съобщят за отсъствието им. Стори му се, че е минал почти час, докато стигнат голия връх на скалата. В първите няколко мига двамата с Брут не можеха да направят друго, освен да лежат задъхани по корем, докато чакаха измъчените им мускули да се отпуснат.

Върхът бе осветен от лунните лъчи почти в бяло. Юлий се надигна, клекна — и замръзна от ужас.

На скалата имаше хора — само на една стъпка от него. Двама души стояха и ги наблюдаваха. Юлий посегна към кръста си, където обикновено висеше мечът му, и едва не изруга на глас, щом си спомни, че го е оставил долу.

— Вие двамата май сте намислили същото като нас — каза един дълбок глас.

Брут изруга и се изправи, обхванат от внезапен страх, също както Юлий. Мъжът говореше на латински, но явно не беше римлянин.

— Нямаше да успеете да се изкатерите с мечове, момчета, но аз например си взех камата. А когато човек е толкова нависоко и е бос, е по-добре да кротува. Така че гледайте да не ме ядосате.

Брут и Юлий се спогледаха. Нямаше накъде да бягат. Двамата мъже пред тях също бяха боси и носеха само туники и кожени панталони. Онзи, който беше проговорил, показа камата си.

— Това е положението, момчета. По дрехите ви виждам, че сте римляни. Дойдохте да видите какво става, а?

— Да ги убием — обади се другарят му.

Брут го погледна и потръпна. Мъжът беше здраво сложен, същински борец, и лунната светлина разкриваше безмилостното му изражение. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го повлече със себе си надолу, но тази мисъл не го успокояваше. Затова се отдръпна от ръба. Другият мъж докосна гърдите на приятеля си и го спря.

— Няма нужда, Крикс. Ще имаме достатъчно време в битката утре. Тогава всички можем да проливаме кръв, да ревем и да заплашваме колкото ни се иска.

Борецът се подчини със сумтене и обърна гръб на двамата римляни. Почти можеха да го докоснат, но нещо в позата му предупреждаваше Брут, че той очаква това. Може би се надяваше да го направят.

— Въоръжени ли сте? — запита почти любезно първият, като им махна да се приближат.

Когато те не помръднаха, той пристъпи към Юлий, като държеше камата готова. Зад него по-ниският се беше обърнал и гледаше свирепо младите мъже — предизвикваше ги да се опитат да направят нещо.

Юлий позволи да го опипат за оръжие и застана настрана, за да проверят и Брут за скрити оръжия. Мъжът беше висок и раменете му изглеждаха достатъчно мощни, за да му дават сила дори без камата.

— Добре, момчета — каза той, когато са увери, че са без оръжия. — Аз нося оръжие само защото ми е професия. Ще се биете ли утре?

Юлий кимна. Не можеше да повярва на случващото се. И изведнъж се засмя, което накара Брут да подскочи. Мъжът с камата също се засмя, погледна младия римлянин и каза:

— И ти можеш да се засмееш, момче. Тук няма да се бием. Направете това, за което сте дошли; все едно, няма смисъл. Утре нищо не може да ни спре, каквото и да съобщите във вашия лагер.

Юлий — наблюдаваше мъжа, за да не би изненадващо да го нападне — седна. Сърцето му бурно туптеше при мисълта да го бутне долу. Ситуацията беше, най-меко казано, странна, но мъжът с камата изглеждаше съвсем спокоен, все едно утрешната битка, в която всички щяха да участват, изобщо не го интересуваше.

От високата скала въстаническият лагер изглеждаше невероятно близко, сякаш с един голям скок биха могли да се озоват право в центъра му. Юлий го гледаше и се питаше дали двамата ще им позволят да се върнат, преди часовият да съобщи за отсъствието им.

Високият мъж прибра камата, седна до Юлий и проследи погледа му.

— Най-голямата армия, която съм виждал — каза той и махна към въстаническия лагер. — Утре ще ви е доста трудно.

Юлий не каза нищо. Но в себе си се съгласи с тези думи. Вражеският лагер беше много голям. Въстаниците щяха да залеят осемте легиона без никакви трудности.

Брут и борецът стояха прави — всеки наблюдаваше втренчено движенията на другия. Мъжът с камата им се ухили и каза:

— Седнете и вие.

Двамата бавно седнаха, но останаха нащрек.

— Имате тридесет-четиридесет хиляди войници, нали? — обърна се борецът към Брут.

— Почти позна — отвърна късо Брут и мъжът се наежи, но другарят му го докосна леко и го спря.

— Какво значение има? Ще обърнем римляните в бягство, независимо колко са на брой.

Усмихна се на Юлий — надяваше се, че ще разбере шегата. Юлий не му обърна внимание — мъчеше се да запомни малкото подробности от лагера, които успяваше да различи в неясната светлина. Забеляза, че луната се е снишила, и стана бавно, за да не стресне странните си другари.

— Вече трябва да се връщаме.

Напрежението отново го обзе. Усети, че всичко го боли.

— Да, всички трябва да се връщаме — отговори мъжът с камата и също се изправи.

Беше най-висок от четиримата, гъвкавите му движения издаваха, че е роден боец. Брут усети това и може би именно несъзнателното му усещане накара онзи с фигурата на борец пак да се наежи.

— Беше… интересно. Дано не се срещнем утре с тебе — обади се Юлий.

— Надявам се ние да се срещнем — обърна се Брут към бореца, но той само изсумтя презрително.

Мъжът с камата се разкърши, после тупна Юлий по рамото и се усмихна.

— Ние сме в ръцете на боговете, момчета. Мисля, че двамата с приятеля ми трябва да слезем първи, нали? Не ми се иска да се отметнете от краткото ни войнишко примирие, когато си вземете мечовете. Слезте оттам, откъдето се качихте. Ние ще изчезнем веднага.

След миг двамата непознати се заспускаха по скалата с небрежна лекота. Брут шумно издиша и изсумтя:

— Помислих, че вече сме мъртви.

— И аз. Според тебе това Спартак ли беше?

— Може би. Когато разказвам тази история, със сигурност ще е той. — Брут се разсмя, за да се отърве от ужасното напрежение от срещата.

— Да тръгваме, че часовият ще ни докладва на Помпей — каза Юлий, без да му обръща внимание.

Спуснаха се бързо и безшумно, но с цената на доста драскотини и синини. Намериха сандалите, където ги бяха оставили — но мечовете им ги нямаше. Брут ги потърси в храстите наоколо, но се върна с празни ръце.

— Робите са си роби — изсумтя. — Никаква чест нямат.

Глава 38

Легионите се строиха в боен ред два часа преди разсъмване. Веднага щом стана достатъчно светло, тръбачите дадоха сигнал и огромните карета легионери се придвижиха напред, отърсвайки от раменете си утринната скованост. Сред редиците не се чуваха безгрижни разговори, защото армията на Спартак запълваше равнината и като че ли се губеше зад хоризонта. Дори тропотът на сандалите бе приглушен. Всички мълчаха и чакаха момента, когато мълчанието щеше да експлодира в хаос.

Тежките онагри и катапулти бяха разположени по цялата линия на легионите. Натрупаните на огромни купчини камъни, гюлета и стрели с тежината на трима мъже щяха да бъдат изстреляни, за да смажат неприятелите. Мъжете около тях надаваха доволни възклицания, докато опъваха дебелите въжета от конски косъм.

От двете страни на Юлий вървяха Брут и Кир, Рений беше на една стъпка зад него. Макар че за всеки от новобранците на Катон щеше да е самоубийство да се опита да го нападне, тримата мъже около Юлий бяха нащрек за подобна възможност. При тях нямаше място за Кабера — той беше оставен в лагера въпреки възраженията си. Старецът също искаше да надене броня и да вземе меч, но никога не се беше сражавал във формация и само щеше да наруши ритъма на войниците около себе си, така че Юлий твърдо му забрани да тръгне с тях.

Четиримата вървяха в осмата редица зад облечените в броня хастати, обградени от най-добрите от Първородните — тренирани от Рений, който ги беше научил да са готови за подобен ден. Новобранците на Катон бяха на повече от един изстрел с лък зад тях.

Макар че мнозина нямаха търпение да нападнат, всички съобразяваха хода си с предната линия. Несъзнателно оголваха стиснатите си зъби, забравили всичко на света. Всички подтици към насилие, които трябваше да сдържат в градовете, бяха добре дошли в този боен строй и някои от мъжете едва сдържаха смеха си, обзети от странната свобода, която даваше това чувство.

Чу се заповед да спрат и след секунди трещенето на каменометните машини раздра въздуха; огромните съоръжения блъвнаха смъртоносния си заряд. Робите не можеха да избягнат летящите камъни и железа, стотици бяха смазани, метателните машини бяха заредени отново и Помпей зачака да даде повторно сигнал, като облизваше сухите си устни.

След третия изстрел дойде заповед да тръгнат напред. Още един път машините щяха да стрелят над главите им, преди линиите на двете войски да се сблъскат.

Когато армиите се сближиха, легионерите отхвърлиха от раменете си гладката кожа на цивилизацията — остана само дисциплината на легиона и неукротимо надигащото се желание да убиват. През пролуките в предните редици те виждаха неприятеля, който ги чакаше — тъмна стена от мъже, които бяха дошли да изпитат силата на защитниците на Рим. Някои носеха мечове, но други размахваха брадви и коси. Кървави петна по земята бележеха широките пробиви, направени от каменните снаряди на онагрите, но бързо се запълваха от настъпващите бойци.

Юлий усети връзката с хората около себе си — сърцата им започнаха да бият диво, изпълвайки ги със сила и безразсъдна енергия.

— Напред, Първородни! — изкрещя Юлий, обзет от непреодолимото желание да се затича срещу врага с войниците си.

Брут също бе изпълнен със странна радост.

Сякаш сто години минаха, докато прекосят равнината, а после внезапен звук проряза спокойствието — предните две редици хвърлиха копията си и сумтенето им премина в див рев.

Врагът ревеше оглушително и се хвърляше срещу легионерите. Трясъкът на първите схватки заглуши звуците, които дойдоха след него. Тежките римски щитове се устремиха право напред в нападащата редица и ударът на легионерите повали стотици роби. Мечовете започнаха да се забиват във вражеските тела, зашуртя кръв, ръцете и лицата на войниците почервеняха.

Брут беше вдясно от Юлий и той сечеше пред щита му. Кир се биеше сам и с огромната си сила смазваше всеки, който се изпречеше пред него. Юлий и Брут забиваха мечове в телата на врага и всеки техен удар беше смъртоносен. Когато задните редици минеха над труповете, щяха да останат само кървави кости и смазана плът.

Хастатите бяха гръбнакът на армията, мъже с десет години опит, и у тях нямаше страх. Но след малко Юлий започна да усеща лека промяна в скоростта — започнаха да напредват по-бавно. Дори хастатите се уморяваха срещу безчетните врагове и мнозина от задните редици минаха напред, за да запълнят празнините, като прекрачваха и прескачаха гърчещите се тела на мъже, които познаваха и брояха за свои приятели. Рений вървеше с тях. Щитът беше привързан към тялото му със здрави върви. Той убиваше с единични удари, отново и отново поемаше удари по щита си, за да успее да контраатакува. Щитът се огъваше и трещеше под ударите, но издържаше.

Тръбачите изсвириха сигнал от три ноти и цялата линия се раздвижи — римските манипули тръгнаха напред с дисциплина, нямаща равна на себе си. Хастатите вдигнаха щитовете, за да се предпазят, отстъпиха като един назад през редиците и триариите заеха мястото им. Хастатите бяха задъхани и уморени, но изпълнени с диво удоволствие: викаха насърчително на ветераните с двадесетгодишна практика, които тичаха напред, за да оформят новата първа линия. Триариите бяха най-добрите войници, в разцвета на силата си. Семейство и приятели за тях бяха легионите, където служеха, и скоро те също се обляха в червено като хастатите преди тях. Освен Рений Първородните имаха само шепа войници, допълнени с пресните сили, осигурени от Катон. Робите се хвърляха срещу легионите и Първородните понесоха най-големи загуби, защото новобранците умираха по-бързо от опитните войници.

Единственият път напред беше през труповете; никоя от двете страни не отстъпваше от кървавата пропаст, в каквато се беше превърнала предната линия. Юлий стоеше в петата редица на Първородните, готов като тях за атака. Ръце и мечове трепереха във въодушевление — мъжете бяха достатъчно близко до боя, пръскани от все повече и повече капки кръв, които валяха върху тях като червен дъжд и се стичаха по блестящите им брони.

Някои роби отстъпиха пред хастатите, други — когато триариите влязоха в боя, за да съкрушат волята на врага. Телата, които газеха и пробождаха толкова небрежно, ставаха все повече — стотици, дори хиляди, но те едва-що бяха започнали да посичат външните слоеве от армията на Спартак и скоро останалите разбраха, че трябва да заемат местата им. Щом осъзнаха, че е неизбежно, нервите се успокоиха, дори на най-слабите духом. Всички чакаха да влязат в първата редица.

— Първородни! Хвърляйте вторите копия! — заповяда Юлий.

Копията литнаха над главите на първата линия и западаха сред вражеската армия. Десетките и стотици викове свидетелстваха за отлитащия под острите върхове човешки живот.

Юлий се надигна на пръсти, за да види какво става по фланговете. Изправена срещу толкова много врагове, конницата трябваше да не допусне легионите да бъдат обкръжени. Докато линията на армията на Спартак се огъваше пред римляните, един спомен проблесна в главата на Юлий — далечна учебна стая и урок за войните на Александър. Колкото и да беше голяма, римската армия можеше да бъде погълната и унищожена, освен ако фланговете не останеха силни. Още с първия поглед усети промяната вляво. Видя линията да се огъва навътре, точно при легиона на Лепид, видя как враговете се изсипват през отворилата се пролука. Беше твърде далече, за да види подробности, и докато се придвижваше напред заедно с Брут, ги изгуби от поглед и изруга.

— Брут, виждаш ли Лепид? Пробиват при него. Можеш ли да видиш дали се държат?

Брут също се надигна, за да разбере какво става.

— Линията е пробита — каза той ужасено. — Богове, мисля, че обръщат боя!

Юлий огледа предната линия на четири редици пред него. Триариите сечаха робите и като че ли не се уморяваха. Обзе го страх. Ако придвижеше Първородните наляво в подкрепа, както беше обещал на Помпей, щеше да остави триариите оголени. Ако линията им оредееше или бъдеше прекъсната, очакваните от тях подкрепления нямаше да дойдат и робите щяха да имат две места, откъдето да пробият — щяха да накъсат римската линия на островчета, които щяха да се смаляват и чезнат със смъртта на всеки легионер.

Видя левия фланг да се сгъстява — пробивът се разшири и някои от хората на Лепид започнаха да обръщат гръб на неприятеля и хукваха да бягат. Това щеше да се разпространи като чума: бягащите помитаха с отстъплението си задните редици и ги заразяваха със страхливостта си. Юлий взе решение.

— Първородни! Наляво към фланга!

Предните редици го чуха, но не можеха да се обърнат. Но пък щяха да знаят, че зад тях няма никой да ги подкрепи, и щяха да се бият още по-свирепо.

Първородните се придвижиха бързо. Беше опасна маневра насред боя, но Юлий знаеше, че трябва да използва хората си, за да подсили легиона на Лепид, преди целият ляв фланг да се е сгромолясал. Тичаше през редиците заедно с другите, прескачаше трупове и продължаваше да вика заповеди. В най-добрия случай имаше само секунди, за да предотврати разгрома.

Брут стигна пръв, като нарочно събори един бягащ легионер с щита си. Юлий и Кир застанаха до него и образуваха ядрото, а Първородните оформиха наоколо им стена, през която оттеглящите се римляни трябваше да преминат, за да избягат. Рений беше изчезнал в навалицата, отделен от тях от стотици войници.

— Бойци! — изрева Юлий, лицето му бе разкривено в животинска маска на ярост. — Никой да не премине тази линия жив. Покажете на Лепид кои сме!

Изпадналите в паника легионери на Лепид внезапно спряха — редиците на Първородните пречеха на отстъплението им. Огънят на паниката изчезна от очите им, когато видяха мечовете, готови да ги посекат. Нямаше съмнение, че мечовете ще влязат в действие. Първородните, както и Юлий, разбираха, че всички ще умрат, ако легионът на Лепид избяга пред фланга на робите. Това щеше да означава пълно поражение.

След миг в тълпата, в каквато се бяха превърнали войниците на Лепид, се върна някакво подобие на ред. Центурионите и опциите използваха плоското на мечовете си и дебели тояги, за да принудят войниците да се строят, и успяха да го постигнат, макар и в последния момент.

Армията на робите беше усетила слабостта им. Чуваха непрестанни заповеди, стотици роби напираха в пролуката, за да я разширят. Юлий се разкъсваше — дали да върви напред през редиците, или да накара Първородните да затворят пробива и да задържат позицията си, ако случайно войниците на Лепид отново се разбягат? Знаеше, че затворената пролука може всеки момент отново да се отвори, ужасените войници едва контролираха страха си от смъртта. Втория път бягството им щеше да е по-лесно.

— Юлий? — викна Брут. Чакаше заповед.

Юлий погледна приятеля си и видя готовността му. В края на краищата нямаше избор. Трябваше сами да поемат фронта и да се молят войниците на Лепид да не ги оставят оголени.

— Първородни! Напред! — извика той и седемстотин мъже под негова команда се втурнаха напред заедно с него в съвършена формация.

Последните от войниците на Лепид се обърнаха, за да избягат от робите, и Първородните ги посякоха, преди да внесат паника. Направиха го бързо и ефикасно, което трябваше да послужи като предупреждение към робите, опитващи се да се възползват от предимството, което бяха спечелили.

Щитовете на Първородните запълниха пробива, мечовете им се издигаха и падаха светкавично, всички жертваха предпазливостта в името на бързината. Газеха ранените, които викаха под краката им, и вървяха напред с такава скорост, че имаше опасност да оставят цялата първа редица зад себе си и да бъдат съсечени. Рений ги настигна запъхтян, без да престава да реве заповеди.

Юлий се биеше трескаво. Ръката го болеше — дълга рана я беше белязала с червена линия от китката почти до рамото. Огромен роб с римска броня скочи към него, но Рений го прободе в пролуката между плочките на бронята и той падна.

Юлий уби следващия, който се изправи пред него, но после го нападнаха трима. Беше благодарен заради хилядите часове упражнения, които го бяха научили да действа още преди да започне да мисли. Пристъпи към първия и го блъсна в другите, без да го убие — искаше да ги обърка. Мъжът блъсна втория, той се олюля и Юлий преряза гърлото му със странично плъзване на меча, после скочи покрай него и заби меча си в гърдите на третия. Острието заседна в ребрата му и Юлий изрева гневно, защото окървавената му ръка се хлъзна по дръжката и за миг той остана без оръжие.

Последният замахна с меча си и Юлий се хвърли на земята, за да избегне удара. Обзе го паника, очакваше да усети как металът влиза в тялото му и как кръвта му се смесва с хлъзгавата каша под него. Мъжът умря с меча на Кир, забит в устата му, и Юлий посегна и издърпа собствения си меч от трупа — чу се пукане на цепещи се кости.

Брут беше на крачка пред него и Юлий го видя да убива още двама с лекота и бързина, каквито не беше виждал у никой друг, още повече у момчето, което беше познавал цял живот. Като че ли около Брут оставаше свободно пространство, а лицето му беше спокойно, почти величествено. Всичко живо, което влизаше в обсега на меча му, умираше след един-два удара и робите сякаш усещаха това и се дърпаха по-надалече.

— Брут! — извика Юлий. — Гладиатори пред тебе!

Към Първородните се бяха устремили мъже, облечени в гладиаторски брони. Носеха цели шлемове, които покриваха лицата им — имаха само дупки за очите и това подсилваше нечовешката свирепост на вида им. Пристигането им като че ли въодушеви робите, така че Първородните спряха и опряха щитовете си в меката земя.

Юлий се запита дали сред тях са мъжете, които бяха срещнали през нощта. Невъзможно беше да е сигурен сред дрънченето на метала. Гладиаторите бяха бързи и обучени, но Юлий видя Рений да поваля с рамо един от тях, когато редиците се сближиха. Вдигна високо щита си, отби два удара и ответният му удар нащърби някаква броня. Мускулите го боляха, дъхът като че ли прогаряше гърлото му.

Брут чакаше в езеро от тишина, недокоснато от натиска на телата навсякъде около него. Гладиаторът, срещу когото се беше изправил, направи лъжливо движение, но Брут лесно го разгада и отскочи от истинския удар. Мечът му се изнесе рязко напред в отговор и прониза врата на мъжа. Бликна кръв и на една крачка от него Юлий чу тихото учудено ахване на гладиатора и за миг го видя как смаяно вдига ръка. Ударът не беше силен, но бе прерязал голяма вена и краката на гладиатора омекнаха. Той се опита да се изправи, лъхтеше и стенеше като ранен бик, но в следващия миг животът го напусна.

Юлий заби меча си в нечий оголен врат и отлитна назад, когато някой се блъсна в щита му и скъса връзките, които го държаха. Юлий го пусна и сграбчи нападателя, за да го отблъсне достатъчно, та да може да го прободе. Усети бодване в гърба — мъжът се опита да го прониже с кама.

Първородните падаха около него. Още гладиатори се втурваха напред, за да се възползват от пробива, който още не се беше затворил. Юлий се огледа и с облекчение видя, че легионът на Лепид се е престроил и е готов да тръгне напред.

— Първородни! Строй се по манипули! — извика той и уби още двама разярени роби, които налитаха диво… но пък умираха бързо.

Бяха безброй дори без да придвижват пресни сили напред. Първородните щяха да бъдат победени. Брут скочи към него и Юлий странно защо се зарадва, като видя, че диша тежко: допреди малко приятелят му беше изглеждал недосегаем в битката, затова му подейства ободряващо да разбере, че и той може да се умори като всички. Юлий загледа одобрително как хората на Лепид се хвърлят в атака. Време беше да се върне на първоначалната си позиция. Левият фланг беше обезопасен.

— Господарю! — чу глас отляво.

Обърна се рязко, твърде напрегнат, за да очаква друго освен заплаха. Видя един центурион без шлем. Голяма синина на бузата и окървавените му ръце показваха, че допреди миг се е сражавал ожесточено.

— Какво? — попита Юлий.

— Лепид е мъртъв. Няма кой да командва вляво.

Юлий затвори очи за секунда, за да отпъди умората. Погледна Брут, който се усмихна и каза малко огорчено:

— Пак извади късмет.

Юлий стисна силно ръката на приятеля си в мълчаливо признание за това, от което се беше отказал, после се обърна към чакащия войник.

— Добре, центурионе. Аз поемам командването. Да донесат орела при мене, за да знаят хората къде да идват за заповеди. Кажи им, че ако се огънат, след битката ще ги разпъна до един.

Центурионът се втренчи в очите на младия командир, после отдаде чест и изтича да доведе знаменосеца. На четири редици пред тях битката беснееше.

Помпей и Крас наблюдаваха боя от конете си. Слънцето изгряваше, хълмовете гъмжаха от армията на робите. Помпей беше наредил онагрите и катапултите да стрелят непрекъснато над фронтовата линия, докато не свършат снарядите. Бяха спрели след първите три часа и след това битката беше станала още по-свирепа.

Сенаторите наблюдаваха в сравнителна безопасност на повече от сто крачки зад фронтовата линия, застанали на десния фланг. Една центурия пазеше позицията и позволяваше само на екстраординариите да стигат до двамата командири. Конете пристигаха в командния пункт покрити с пяна. Един от конниците се втурна към сенаторите и отдаде чест въпреки очевидната си умора.

— Пробивът е затворен, господарю. Цезар командва левия фланг. Лепид е мъртъв. — Дишаше тежко.

— Добре — отвърна късо Помпей. — Това ми спестява задачата да убия този глупак след битката. Върви при Марций и му кажи да поведе хиляда души в помощ на Цезар. Да го остави да командва. Заслужил си го е.

Конникът отдаде чест и се отдалечи в галоп сред стражите; умората му личеше по това как се е навел над врата на коня. Помпей махна на друг от екстраординариите да се приближи и да е готов за следващата заповед. После погледна към биещите се, за да прецени развоя на битката.

Знаеше, че римляните трябва да надвият робите. Хиляди от тях бяха паднали, но останалите изглеждаха като обладани от демони и легионите се изтощаваха. Колкото и да подсилваха фронтовата линия с нови манипули, непрекъснато идваха още и още врагове, които подкопаваха силата и волята им. Беше дал нареждания стрелците да стрелят по всеки в гладиаторска броня, но улучването на отделни мишени беше почти невъзможна задача.

Крас, който наблюдаваше десния фланг, където конницата се опитваше да задържи спечеленото в първата атака, но явно губеше, викна:

— Помпей! Отдясно!

Помпей пое риска и прати вестоносец да докара подкрепление. Беше опасно да махат твърде много хора от центъра. Ако там се получеше пробив, армията щеше да бъде разполовена и това щеше да е краят. Обзе го отчаяние. Робите сякаш извираха от земята. Въпреки цялото римско умение и дисциплина той не виждаше как ще могат да ги победят. Неговите хора убиваха, докато се изтощят, но на свой ред непрекъснато падаха убити.

Помпей махна на тръбачите да дадат сигнал да дойде още една манипула. Вече не знаеше колко пъти беше дал тази заповед и можеше да си представи какво чувстваха хората му, когато ги връщаше на предната линия, преди да са възстановили силите си. Трябваше да ги праща наново в боя на кратки интервали, за да ги щади, но това означаваше и по-малко време за възвръщане на силите им.

Отдясно долетя предупредителен вик. Робите бяха преодолели последните конници и напираха напред, като заплашваха да заобиколят фланга и дори да го ударят отзад. Помпей изруга и повика още един конник.

— Вдясно да се оттеглят в боен ред. Вляво да тръгнат напред. Трябва да обърнем изцяло реда, преди да са ни обкръжили. Тръбачите да тръбят завой надясно. Върви.

Мъжът се отдалечи в галоп. Двамата пълководци изоставиха достойнството и се надигнаха на седлата си, за да виждат по-добре. Стиснатите юмруци на Помпей бяха побелели — той знаеше, че цялата битка се крепи на неговото решение. Ако отстъплението се превърнеше в паника, армията на робите щеше да обгради римляните. Устата му беше пресъхнала.

На заповедите им трябваше доста време, за да стигнат до всички. Но после отекнаха викове и десният фланг започна да отстъпва дисциплинирано — отместваше линията като червен диагонал през равнината. Левият фланг пък започна да напира напред срещу редиците на робите.

Цялата битка започна да се обръща и Помпей усети трескава тревога. Това беше единственият начин да спаси пробития десен фланг, но докато хилядите правеха завой, робите имаха възможност да се оттеглят и да се насочат към Ариминум, ако командирите им видеха този шанс.

Като видя, че легионите не се огъват, Спартак изруга. Отначало помисли, че Антонид е прав и че флангът ще бъде преодолян, но някак си римляните се бяха извъртели заедно, осемте легиона се движеха като един, за да обърнат битката на изток. Спартак дори изпита нещо като възхищение, докато гледаше как мечтите му се превръщат в прах на бойното поле. За миг си спомни собствените си дни като легионер. Беше хубаво, преди всичко да рухне — пиянско сбиване и убит офицер… и оттогава нищо не беше както трябва. Беше избягал, защото знаеше, че ще го наклеветят пред приятелите на убития и ще го осъдят на смърт. Нямаше справедливост за човек като него: беше още дете, когато го взеха от Тракия. Според римляните не беше римлянин, а нещо само малко повече от животно. Най-различни спомени, повечето горчиви: плен и робство, после гладиаторската школа, където се отнасяха с тях като с кучета, държани на верига и бити, за да станат свирепи.

— Morituri te salutamus — прошепна той, докато гледаше как хората му умират.

„Ние, които ще умрем, те поздравяваме“. Погледна към слънцето и видя, че е слязло оттатък пладне, студено и бледо зад облаците. Дните вече бяха започнали да се удължават и до смрачаване оставаха още няколко часа.

Гледа битката дълго. Надяваше се да види легионите да се пречупват, но те стояха здраво срещу множеството на робите и той започна да се отчайва. Накрая кимна замислено. Щом римляните се оттеглеха в лагера си за през нощта, щеше да тръгне за Ариминум. Хората му не бяха яли вече четири дни, а римският град беше пълен с храна и щяха да възстановят силите си.

— Трябва да бягаме, Крикс — измърмори Спартак.

Приятелят му и Антонид стояха до него.

— Може да се пречупят, преди да се смрачи — каза Крикс.

Антонид изръмжа и плю ядосано. Беше им обещал победа и усещаше, че колкото повече нараства броят на убитите, толкова по-бързо намалява влиянието му сред робите.

Спартак поклати глава.

— Не. Щом не ги победихме досега, няма да се огънат. Ще се върнат в лагера си, ще се наядат здравата и утре ще дойдат пак, за да си довършат работата. Но няма да ни намерят.

— Защо няма да се огънат? — запита сърдито Крикс.

— Защото ако се огънат, Рим става наш — изръмжа Антонид. — Те знаят какъв е залогът, но ние все още можем да победим. Изтегли предните линии и ги замени с отпочинали хора. Обгради левия им фланг. Няма значение дали ще избягат — можем поне да ги изморим.

Спартак го изгледа накриво. У този мъж имаше само жлъч: той като че ли не разбираше, че войниците, които настоява да бъдат пожертвани, са техни приятели и братя. За миг гладиаторът затвори очи. Всички бяха приветствали възторжено Крикс, когато им го беше показал, облечен в броня, взета от труп на римлянин. Бяха го разходили като всеобщ любимец пред войниците, но обещанията му излязоха безпочвени, а умната му тактика само безнадеждно объркваше робите, които никога не бяха хващали меч, преди да грабнат оръжие и да въстанат.

— Нашите хора са изтощени от глад — каза Спартак. — Видях ги да ядат треви и корени. Не можем да оцелеем още един ден, нямаме сили и да се бием.

— Може да опитаме да се промъкнем към проходите и да тръгнем към Галия… — започна Крикс.

— И колко хора ще стигнат живи там? — попита Спартак. — Легионите ще тръгнат след нас още преди да сме се измъкнали от равнините. Не, вече пропуснахме този шанс. Трябва да тръгнем към Ариминум. Ще вземем каквато храна намерим там. Все пак имаме преднина.

— Ако можем да намерим кораби, ще се отървем — каза Крикс.

— Ще ни трябва цяла флота — отвърна Спартак.

Копнееше да се изплъзне от властта на Рим и знаеше, че трябва да поведе хората си през планините. Да им даде възможността да си създадат собствена малка държавица. Добре е човек да е свободен.

Антонид едва се сдържаше. Тези хора го бяха освободили от робство, за да бъде убит сега от своите. Никой не разбираше, че Рим няма да прости на човек, който е освободил робите. Та нали всички роби в страната щяха да се вдигнат срещу господарите си. Слушаше плановете им с нарастващ гняв. Единствената свобода, която виждаха, идваше от разбиването на легионите в равнината, независимо колко ще им струва. Антонид си обеща да избяга, преди да дойде краят. За нищо на света нямаше да допусне да го поведат като пленник през Рим. Не можеше да понесе мисълта как триумфиращият Катон го осъжда само с едно махване на тлъстата си ръка.

— Хората са изтощени — изсъска Крас. — Трябва да дадеш отбой, преди да започнат да падат от умора.

— Ще издържат — каза Помпей и присви очи към залязващото слънце. — Прати екстраординариите да дадат заповед за прибиране в лагера за през нощта. Ще се отдръпнем, когато се стъмни.

Ако сега дам такава заповед, робите ще помислят, че са пречупили единствените легиони между тази равнина и Рим. Трябва да издържат.

Крас закърши безпомощно ръце. Легионите бяха под негово командване и ако Помпей изчакаше твърде дълго, за да ги призове обратно, това би означавало край на всичко. Ако легионите се огънеха, след тях щеше да падне и Рим.

Юлий си пое дъх и зачака сигнала за следващата атака. Кръвта по него беше засъхнала и с всяко движение се лющеше на тъмни корички. Стара кръв. Той уморено вдигна ръка и присви очи, когато усети колко е изтощен.

Някой до него изпъшка и Юлий се обърна. Мъжът се беше сражавал яростно в последната атака с увереността на безсмъртен. Видя, че Юлий го гледа, и през сивите му очи мина сянка. Нямаше какво да се каже. Юлий само се запита дали синът на Катон ще оцелее в битката. Ако оцелееше, Катон най-вероятно нямаше да разбере промяната в него.

Зад гърба му Кир плю — повече кръв, отколкото слюнка. Устните му бяха сцепени и подути и усмивката му червенееше.

Всички бяха ранени и изтощени. Юлий свиваше очи от болка при всяко движение — беше си сецнал кръста, когато беше избутал от себе си един труп. Болезнените бодежи стигаха чак до раменете му и той не искаше нищо друго, освен да легне и да заспи. Погледна Брут, когото един освирепял роб беше повалил в безсъзнание. Кир го беше извлякъл през редиците и по здрач той се беше свестил, но се движеше по-бавно, без предишната сръчност. Юлий се запита дали главата му не е пукната, но не можеше да го върне в лагера — имаха нужда от всеки войник, който можеше да се държи на крака.

Всички бяха преодолели изтощението и болката, бяха изпаднали в някакво вцепенение, което оставяше ума да се рее свободен. Цветовете избледняваха, мъжете губеха представа за времето — виждаха го как се забавя и после отново се забързва с плашеща скорост.

Юлий чу роговете на тръбачите и трепна. Пристъпи напред, залитна и ръката на Кир се стрелна да го подкрепи.

— Е, свърши за днес — каза Кир и хвана Юлий през раменете. — Вече се стъмни. Трябва да се прибираме в лагера.

Юлий го изгледа неразбиращо за миг, после кимна уморено.

— Кажи на Брут и Рений да строят хората и да се оттеглят в приличен ред. Да си отварят очите за внезапна атака.

От умора говореше завалено, но все пак вдигна глава и се усмихна на мъжа, когото беше намерил на един друг континент, в един съвсем различен свят. — Тук по-хубаво ли е, отколкото в твоето село, Кир?

Кир огледа труповете около тях. Беше най-трудният ден в живота му, но сега беше с другари. А там, в своето село, беше сам.

— Да — каза той тихо и Юлий го разбра.

Глава 39

Светоний се облегна на оградата в гората и загледа как работят робите на баща му — изваждаха коловете, за да премахнат границата. След няколко часа всички следи от нея щяха да изчезнат. Светоний се намръщи. Къщата, която беше планирал, щеше да е красива, щеше да се издига над дърветата и над земите на Цезар. Беше решил да я направи с тераса, за да седи на нея в топлите вечери с чаша студено питие. Всичко това се беше изпарило поради внезапната слабост, проявена от баща му.

Той зачопли една тресчица от кола; мислеше за дребните обиди, които беше понасял от Юлий, докато бяха пленници, а после и при Вълците в Гърция. Знаеше, че ако него го нямаше там, другите щяха да го приемат с по-голяма готовност, може би дори щяха да се съгласят той да ги командва, вместо да се подчинят на Юлий. Тогава той щеше да предаде трупа на Митридат на легата Лепид и да вечеря с него, вместо да бърза към пристанището. Сенатът щеше да даде на него ранга военен трибун и баща му щеше ужасно да се гордее с това.

Но вместо това беше получил единствено откупа, който принадлежеше на баща му, и няколко белега, като спомен от всичко, което беше преживял. Цезар пък беше отвел Вълците далеч на север и Светоний бе останал тук, дори без минималната утеха да види построен собствения си дом.

Дръпна рязко тресчицата във внезапен гняв и присви очи, когато тя го одраска. Беше искал да тръгне на север с шестте легиона, но никой от легатите не го беше приел. Нямаше съмнение кой ги е наговорил. Знаеше, че баща му би могъл да си поиска дължимите услуги, за да приемат сина му, но старецът не го беше направил. Срамът от това, на което беше подложен, го изгаряше дори тук, в хладната гора.

Долови някакво движение и погледна натам. Може би някой от робите на баща му бе избягал от работа. Бичуването, което непременно щеше да заповяда, донякъде би го успокоило — животът течеше по-силно във вените му, когато наказваше мързеливците. Знаеше, че робите го мразят, но така беше редно. Пое си дълбоко дъх, за да излае някоя заповед и да ги види как подскачат. Но изведнъж замръзна. Неколцина мъже се прокрадваха през гъстия храсталак от другата страна на оградата. Не бяха от неговите роби. Светоний сниши глава, много бавно, и ги загледа мълчаливо, докато минаваха недалече от него, без да го видят. Сърцето му заби във внезапен страх и дъхът му секна. Не го бяха видели… но цялата тази работа му изглеждаше много странна. Трима от мъжете се придвижваха много бавно, четвърти ги следваше на разстояние. Някакъв инстинкт го предупреди да се сниши и да изчака първите да изчезнат зад дърветата. Четвъртият се придвижваше извънредно предпазливо. Носеше тъмни груби дрехи, също като останалите, и с лекота прескачаше падналите дървета: безшумните му движения издаваха уменията на дългогодишен ловец.

Беше въоръжен и на Светоний изведнъж му се стори, че го е видял сред дърветата. Понечи да избяга или да викне на робите си. Сети се какво говореха за въстанието на робите на север и умът му се изпълни с представата за ножовете им, картинна и ужасяваща. Беше виждал десетки и стотици хора да умират и лесно можеше да си представи как тези мъже го нападат като свирепи зверове. Носеше меч, но не посегна към него.

Затаи дъх. Мъжът като че ли усети, че някой го наблюдава, и се поколеба и се заоглежда. Не забеляза Светоний и след малко продължи подир другарите си.

Светоний бавно си пое дъх. Все още не се осмеляваше да помръдне. Бяха се запътили към имението на север. Очите му станаха жестоки, когато осъзна това. Нека Цезар си вземе земята, с тези мъже, които вървят по нея. Той нямаше да ги издаде. Всичко беше в ръцете на боговете, а не в неговите.

Болката и горчивината го бяха напуснали. Изправи се и се разкърши. Каквито и да бяха непознатите, той им пожела успех и тръгна към робите, които разваляха оградата. Заповяда им да се приберат в имението, с инстинктивното намерение през следващите няколко дни да стои по-далече от гората.

Робите видяха, че настроението му се е подобрило, и се спогледаха; питаха се каква ли диващина е замислил, че е толкова весел.

Юлий се спъна в един камък и изруга. Знаеше, че ако падне, може и да не стане и да го оставят на пътя.

Не можеха да спрат, защото армията на робите вървеше пред тях право към Ариминум. Бягството през полето в тъмнината им беше дало половин ден преднина и Помпей беше заповядал да ги последват. За седем дни легионите така и не бяха успели да скъсят разстоянието, защото преследваха далеч по-отпочинала армия. Робите събираха храна от селата, през които минаваха, опустошаваха ги като скакалци, а легионите вървяха по следите на техните разрушения. Юлий знаеше, че ще изгубят още много войници, но ако робите тръгнеха на юг, щяха да заварят Рим оголен за първи път в историята му.

Взря се в гърба на легионера пред себе си. Гледаше този гръб от дни и го познаваше до последната подробност, от прошарената коса, която се подаваше под шлема, до кървавите петна по глезените на мъжа, вървял десетки мили, докато пришките по краката му се пробият. Мина с безразличие през мокрото петно от нечия пикня и се запита кога ли и той ще спре за малко, за да се изпикае.

До него Брут се изкашля и плю. Обичайната му енергия като че ли беше изчезнала. Беше се превил под тежестта на екипировката си и личеше, че раменете му са охлузени. Всяка вечер ги мажеше с мазнина и стоически чакаше да заздравеят.

Не бяха разменили нито дума от сутринта — схватката им с умората и пътя протичаше безшумно. Повечето войници бяха като тях. Вървяха отпуснати, с отворени усти, свили съзнанието си до една точка някъде напред по пътя. Когато роговете изсвиреха за почивка, се блъскаха в другите пред себе си; ходеха почти като насън.

Без да спират, Юлий и Брут задъвкаха коравия хляб и месото, което им бяха раздали. Докато се опитваха да изцедят слюнка, за да преглътнат, минаха покрай още един паднал войник и се запитаха дали и те също ще останат някъде по пътя.

Ако Спартак искаше да изтощи легионите, не би могъл да избере по-успешен начин. Освен това всички знаеха, че задължително ще има още една битка, когато робите и гладиаторите решат да спрат. Но пък само смъртта щеше да спре легионите.

Кабера изкашля праха от гърлото си и Юлий го погледна, за стотен път учуден, че старецът още не е паднал. Оскъдните дажби и дългите мили път бяха направили слабата му фигура още по-слаба, така че изглеждаше почти като скелет. Бузите му бяха хлътнали и тъмни, походът беше изтощил и чувството му за хумор, и бъбривостта му. Също като Брут и Рений пред него, и Кабера не беше проговорил от мига, когато опциите ги сръчкаха да стават — също толкова уморени и отслабнали, те мушкаха с тоягите си и офицери, и войници, без разлика.

Спяха само по четири часа. Помпей знаеше, че може да заварят Ариминум в пламъци, но робите едва ли щяха да имат възможност да спрат, преди легионите да се появят на хоризонта и да ги принудят да продължат напред. Не биваше да позволят на Спартак да се прегрупира. Ако се наложеше, щяха да го подгонят към морето.

Юлий едва държеше главата си изправена, но го правеше, защото знаеше, че Първородните го гледат. Легионът на Лепид вървеше заедно с тях — но бойците се държаха настрана едни от други. Първородните не бяха избягали, а другите бяха. Всички знаеха, че наказанието заради бягството на бойното поле предстои. В очите на войниците от легиона на Лепид се четеше страх, който унищожаваше волята им, докато запълваха часовете вървене с безмълвни тревоги. Юлий и Брут не можеха да направят нищо за тях. Единствено смъртта на Лепид оправдаваше донякъде паниката на бойците му.

Стигнаха мястото на някакъв стар лагер и тръбачите изсвириха. До времето за нощна почивка оставаха още два часа, но Помпей явно беше решил да използва старата лагерна стена, още повече че хората направо падаха от умора. Всички умираха за сън, но първо трябваше да се нахранят, затова готвачите загряха възможно най-бързо питките и сушеното месо. Легионерите се нахраниха механично, после развиха тънките походни одеяла и налягаха.

Внезапно един тръбач изсвири. Идваха Помпей и Крас.

Юлий стана и срита Брут, който се беше свил на кълбо и вече се унасяше в сън. Рений изпъшка и се надигна тежко, подпирайки се на единствената си ръка.

— Ставайте! Всички да стават. Центуриони, стройте Първородните в карета за инспекция. Бързо!

Никак не му се искаше да го прави. Гледаше как мъжете се надигат с мъка, зашеметени от умора. Мнозина спяха прави и се олюляваха, ръцете им бяха увиснали. Центурионите ги мушкаха и дърпаха, докато не постигнаха някакво подобие на ред. Нямаше стонове и оплаквания — легионерите нямаха нито енергия, нито воля да се съпротивляват. Стояха там, където ги бяха изправили, и чакаха да им се каже, че могат отново да легнат.

Помпей и Крас влязоха в лагера на коне и спряха близо до Юлий. Сериозно свитите им устни накараха някои от войниците на Лепид да усетят опасността и да започнат нервно да се споглеждат. Помпей се обърна към Юлий, който му отдаде чест и викна:

— Първородните са строени.

— Първородните да си почиват. На тяхно място да се строят хората на Лепид — студено каза Помпей.

Юлий даде заповед и тримата загледаха как войниците бързо се строяват. Дори и след загубите в паниката на битката от легиона все още имаше над три хиляди оцелели. Някои бяха ранени, макар че най-тежко ранените още преди дни бяха останали назад по пътищата. Преди да се обърне към тях, Помпей се наведе към Юлий и тихо каза:

— Не се меси, Юлий. Решението е взето.

Юлий отвърна безстрастно на погледа му. Помпей кимна, после двамата с Крас тръгнаха в тръс към предната редица на събраните войници.

— Центуриони, излезте напред! — викна високо Помпей. — Този легион се посрами и трябва да бъде наказан. Няма извинение за страхливостта. Чуйте какво наказание ви се налага. Всеки десети в редиците ще бъде белязан от центурионите. Ще умре от ръцете на другите. Няма да използвате оръжия, а ще ги смажете до смърт с юмруци и тояги. Ще пролеете кръвта на собствените си приятели и завинаги ще запомните това. Всеки десети от вас ще умре днес. Центуриони, започвайте броенето.

Юлий загледа с ужас, когато центурионите започнаха да отброяват. Докато те вървяха покрай редиците, мъжете около белязаните нещастници се свиваха в страх, когато офицерът стигнеше до тях, а после си отдъхваха, когато ръката му паднеше върху нечие друго рамо. Някои ахнаха, заради себе си или заради приятелите си, но нямаше място за никаква милост. Крас и Помпей наблюдаваха всичко с мълчаливо презрение.

Накрая триста мъже излязоха от редиците. Някои хлипаха, други гледаха безстрастно в земята: не можеха да разберат какво се случва с тях и защо са белязани да умрат.

— Запомнете това! — изрева Помпей на войниците. — Вие избягахте пред робите! От поколения никой легион не е бягал. Оставете оръжията и изпълнете заповедта.

Редиците се разсипаха и всеки от отделените беше обграден от по деветима свои приятели и братя. Юлий чу как някой измърмори полугласно извинение, преди да нанесе първия удар. Беше по-ужасно от всичко, което беше виждал. Опциите имаха тояги, но обикновените войници разполагаха само с юмруците си, с които да смажат лицата и гърдите на хората, които познаваха от години. Някои от тях плачеха, докато удряха, разкривили лица като деца, но никой не отстъпи.

Мина много време. Някои от пребитите войници умряха бързо с премазани гърла, но други продължаваха да треперят и да пищят. Дори Брут се разтрепери, докато гледаше замаяно как мъжете ритат и бият като изпаднали в транс другарите си. Поклати глава невярващо, после отвратено отмести поглед. Рений стоеше неподвижно, лицето му беше пребледняло.

— Никога не съм мислил, че отново ще видя това — измърмори той. — Мислех, че този обичай е отмрял преди години.

— Така беше — каза Юлий. — Помпей, изглежда, го съживи.

Кир гледаше изплашено. Отправи въпросителен поглед към Юлий, но той нямаше какво да му каже.

Центурионите започнаха да проверяват труповете един по един. Легионерите пак се подредиха в сравнително стройни редици. Телата лежаха проснати пред тях сред кръгове кървава трева.

— Ако бяхме в Рим, щях да заповядам да ви разформироват и да ви се забрани да носите оръжие — изрева Помпей в настъпилата тишина. — Но сега обстоятелствата ви спасиха.

Погледна Крас и сенаторът се размърда на седлото си. Внезапно Юлий се намръщи. Щом Помпей отстъпваше пред Крас, това означаваше, че му се налага зад всичките му думи непременно да стои тежестта на сенатския авторитет. Въпреки всичките увъртания само Крас притежаваше тази власт.

Крас се прокашля и проговори:

— Заповядвам да се сформира нов легион, който да изтрие петното от легиона на Лепид. Ще се присъедините към Първородните и ще създадете нова история. Знамената ви ще бъдат сменени. Ще получите ново име, незасегнато от позора. Назначавам Гай Юлий Цезар за ваш командващ. Говоря от името на сената.

Крас обърна коня си и погледна Юлий.

— Няма ли да влязат в състава на Първородните? — попита невярващо младият мъж.

Крас поклати глава.

— Знам какво ще ти причини това, Юлий, но така е по-добре. Ако просто се присъединят към тебе, никога няма да станете едно цяло. Новото име ще прочисти полето пред тях… и пред тебе. С Помпей го обсъдихме. Подчини се на нашите заповеди. Днес настъпи краят на Първородните.

За момент Юлий не можа да каже нито дума от гняв. Крас го наблюдаваше внимателно, изчакваше реакцията му. Младият мъж разбираше какво се опитват да направят, но споменът за Марий не напускаше мислите му. Крас усети това, наведе се и заговори тихо, за да не го чуят другите:

— Вуйчо ти би разбрал това, бъди сигурен.

Юлий стисна зъби и кимна рязко. Не можеше да каже нищо. Дължеше много на този мъж.

Крас се изправи и каза вече по-спокойно:

— Ще имаш нужда от ново име за тях. Помпей мисли, че би трябвало…

— Не — прекъсна го Юлий. — Имам име за новия си легион.

Крас вдигна вежди изненадано, когато Юлий заобиколи коня му и се изправи срещу окървавените мъже, които трябваше да командва. Пое си дълбоко дъх, та гласът му да стигне възможно най-далече.

— Ще приема клетвата ви, ако ми я дадете. Помня, че вие не напуснахте бойното поле, а се събрахте, когато го поисках от вас, дори след смъртта на Лепид. — Сведе очи към премазаните тела пред редиците. — Цената за онзи момент беше платена и това никога повече няма да се споменава след днешния ден. Но трябва да го запомните.

Мълчанието беше ужасно, въздухът миришеше на кръв.

— Вие сте белязани със смъртта на всеки десети от вас. Наричам ви Десети легион, за да не забравите никога каква цена платихте и никога да не се пречупвате.

С крайчеца на окото си Юлий видя Крас да премигва, когато чу новото име, но знаеше, че е направил правилния избор.

— Първородни! Последната ми команда към вас. Стройте се в редици заедно с вашите братя. Вгледайте се в лицата им, научете имената им. И знайте — когато някой чуе, че срещу него е застанал Десети легион, ще изпита страх, защото този легион е платил дълга си със собствената си кръв.

Докато редиците се престрояваха, Юлий се върна при Крас. Помпей също се приближи към сенатора. Двамата погледнаха младия мъж с предпазлив интерес.

— Ти говори… добре, Юлий — каза Помпей.

И поклати глава, докато гледаше строяващите се редици. Беше помислил, че Юлий може да се възпротиви на заповедта заради името на Първородните, и беше готов да му наложи волята си. Но като видя лекотата, с която младият командир прие новината и я накара да заработи за него, се изненада. Чак сега му стана ясно защо и как младият мъж беше постигнал такъв успех в Гърция срещу Митридат и срещу пиратите преди това. Той като че ли знаеше какви думи да изрича и думите му се забиваха по-силно и от мечове.

— Бих искал да удължа почивката в лагера, преди да тръгнем напред — каза Юлий. — Това ще ми даде възможност да говоря с хората и да ги оставя да се нахранят и да си отспят.

За момент Помпей се изкуши да откаже. Освен че беше наложително да преследват робите, инстинктът го предупреждаваше да не прави нещата твърде лесни за младия командир, който се обръщаше право към сърцата на войниците и само за миг ги караше да се отърсят от нещастието си. Но отстъпи. Цезар щеше да има нужда от всяко предимство, щом се налагаше да възстанови достойнството на новия легион, да го въздигне от пепелта.

— Можеш да им кажеш, че съм им отпуснал още два часа по твоя молба, Юлий. Бъдете готови да тръгнете по залез.

— Благодаря. Ще се погрижа за нови щитове и броня за хората веднага щом приключим с въстанието.

Помпей кимна разсеяно и махна на Крас да тръгнат към челото на колоната. Юлий загледа след тях с неразгадаемо изражение. После се обърна към Брут и видя, че е дошъл и Кабера; нещичко от предишната жизненост и интерес се беше върнало на лицето на лечителя. Юлий се усмихна криво.

— Брут, кажи им да си довършат вечерята. След това искам да говоря с колкото мога повече хора, преди да легнат да спят. На мое място Марий би научил имената им. И аз ще го направя.

— Боли ме, че изгубихме Първородните — измърмори Брут.

Юлий поклати глава.

— Не сме ги изгубили. Името ще остане в списъците на сената. Ще се погрижа за това. Помпей и Крас бяха прави да дадат ново начало, макар че наистина е болезнено. Хайде, ела да се разходим сред Десетия. Време е да се освободим от миналото.

Облак дим скриваше Ариминум. Армията на робите нахлу в града и го плячкоса. Гражданите се бяха затворили зад залостените си врати и Спартак вървеше свободно с армията си по тихите улици. Подпалиха житниците и изоставените пазари: знаеха, че преследвачите им със сигурност ще загубят поне малко време, за да ги загасят, преди отново да ги подгонят. Всеки спечелен час имаше значение, защото легионите неотстъпно вървяха по петите им.

Стражите на градската хазна бяха избягали и Спартак нареди златото да бъде натоварено на мулета и изпратено на юг. Това съкровище беше натрупано от търговия и мечтата за кораби, които да ги отведат към свободата, стана действителност веднага щом гладиаторите видяха сандъците, пълни с пари.

По кейовете нямаше никакви кораби — те бяха далеч навътре в морето и хората по палубите наблюдаваха как ордата роби ограбва града им под издигащите се пламъци и стълбове дим. Корабите бяха претъпкани с безмълвни хора, които не можеха да направят нищо, само гледаха. Спартак се приближи към ръба на пристана и се взря в тях.

— Виж колко са много, Крикс. Имаме достатъчно злато, за да откупим превоза на всички ни.

— Няма да си мръднат и пръста, за да ни спасят — отвърна Крикс. — Трябва да се обърнем към пиратите. Боговете знаят, че те имат достатъчно кораби, а освен това, струва ми се, ще им достави удоволствие да плюят в лицето на Рим.

— Но как да се свържем с тях? Да пратим конници? Не може да няма начин да стигнем до пиратите.

Спартак пак погледна към далечните кораби. Плановете им щяха да се осъществят, ако успееха да се свържат с враговете на Рим.

Антонид застана до него и присви очи.

— Храбрите римски граждани се крият от нас като деца.

Спартак сви рамене — огорчението и озлоблението на Антонид му бяха омръзнали.

— Шестдесетина кораба като тези ще ни дадат възможност да напуснем римските земи. Флота, купена със собственото им злато — това ще е справедливо.

Антонид погледна с интерес двамата гладиатори. Доскоро се изкушаваше да се измъкне от района на пристанището, да вземе бронята си и да се присъедини към тълпите, които сигурно щяха да се съберат след заминаването на робите. После обаче видя златото, което бяха взели от съкровищницата. Достатъчно, за да си купи имение в Испания или голямо стопанство в Африка. Имаше много места, където човек да се скрие, места, които обаче не биха подслонили цяла армия. Антонид знаеше, че ако остане с тях, вярата им в него би могла да му даде необходимия му шанс. Щеше ли да му прости Помпей, ако му донесеше главата на Спартак? Не. Вече се беше изправял пред римски съд и преживяното му стигаше. По-добре беше да избяга на някое тихо местенце и да започне живота си отново.

Спартак обърна гръб на морето и каза:

— Ще пратим хора до всяко пристанище. Ще носят пари, за да покажат, че не говорят празни приказки. Това е твоя задача, Крикс. Ех, ако знаех как да се свържем с пиратите. Кажи им какъв е планът. Това ще повдигне духа им, когато тръгнем на юг.

— Значи се насочваме на юг, към Рим? — запита остро Антонид.

Ужасен гняв сгърчи за миг чертите на гладиатора и Антонид се дръпна.

— Изобщо не трябваше да слизаме от планините — отвърна Спартак. — Но сега трябва да спечелим преднина. Ще изпреварим легионите. И помнете, ние опустошаваме полята им и с всеки ден унищожаваме тяхното богатство. То ни прави силни. Нека видим каква държава ще имат в момента, когато се изправим пред любимия им град.

И се взря на запад, в слънцето, и очите му блеснаха в златисто. Представяше си как легионите преследват армията му. На лицето му се изписа огорчение и Антонид отмести поглед.

Глава 40

Александрия стоеше на стената. Дъждът тупкаше по камъните. Факли светеха из целия Рим, пращяха и съскаха, и озаряваха с мътна светлина лицата на защитниците. Щом бяха чули предупредителните сигнали на роговете, всички граждани се бяха стекли на стените, грабнали кой каквото му падне, за да защитят града от мълчаливата армия, която се точеше през калта на Марсово поле.

Табик държеше здраво железния си чук, лицето му беше изопнато и бледо. Беше безпощаден, както и останалите, съзнаваше много добре Александрия. Ако робите ги нападнеха, гражданите трябваше да се бият също толкова свирепо, както и самите легиони. Тя се обърна наляво и надясно по линията защитници — огледа светлините, огледа лицата, взиращи се в тъмното — и се учуди на царящото спокойствие. Семейства стояха заедно, безмълвни, дори децата не вдигаха шум пред лицето на армията, която минаваше покрай тях. Светлината беше оскъдна, но достатъчна, за да виждат белите лица на робите, когато поглеждаха нагоре към стените на града, осъдил армията им на смърт. Колоната като че ли нямаше край.

Пратеници, дошли от легионите, бяха съобщили, че робите наближават града, и сенаторите бяха наредили на гражданите да стоят на стените, докато опасността не отмине; дадоха пример, като заеха места на големите порти, понесли мечовете на бащите и дедите си.

Накрая и последните роби се стопиха в нощта и Александрия вдиша дълбоко. Дъждът беше започнал да отслабва и Рим беше оцелял. Внезапни усмивки и смях около нея й показаха, че всички са го почувствали, и за миг тя разбра, че в мрака са се свързали с неразрушима връзка. Но вътрешно се разкъсваше. Някога беше робиня, също като тези роби, и бленуваше да се издигне, за да разруши скъпоценните къщи на господарите.

— Всички ли ще ги убият? — измърмори тя почти на себе си.

Табик се обърна към нея.

— Да. Сенаторите се уплашиха и няма да простят на нито един. Легионите ще се окъпят в кръв.

Помпей четеше съобщенията от Рим. Дъждът барабанеше по платнището на командирската палатка и на места прокапваше вътре. Храната седеше недокосната на масата. Помпей четеше и препрочиташе всяко съобщение. Трябваше да каже на Крас.

След малко стана и закрачи нервно. Взе една факла и се приближи до картата, която покриваше едната стена на палатката. Тъмни петна влага личаха по пергамента и Помпей си помисли, че трябва да я свали, ако продължи да вали все така силно. Рим представляваше малко кръгче на дебелата кожа, някъде на юг от него робите вървяха към морето. Той се взря в символа на града — знаеше, че трябва да вземе решение, преди Крас да е дошъл. Само часовите се движеха в мълчаливия лагер, унили и измокрени до кости. Сенатът им беше изпратил припаси веднага щом армията на Спартак се беше насочила на юг.

Помпей се гордееше със своя народ, гордееше се, че стари и млади, жени и лоялни роби бяха излезли по стените, готови да се бият. Дори сенаторите се бяха въоръжили, защото имаха свои центурии, които да защитят града с цената на живота си. Това беше дало надежда на гражданите.

Тихи гласове отвън оповестиха приближаването на Крас. След миг той влезе и се огледа в полутъмната палатка. Носеше тежко кожено наметало над бронята си. Рязко свали качулката и пръсна навсякъде капки вода.

— Невъзможна нощ.

— Някои от новините са… ужасни — отвърна Помпей, — но трябва да почакат. На брега има четири легиона, току-що пристигнали от Гърция. Ще се срещна с тях и ще ги накарам да тръгнат с нас.

— Защо ти? Можеш да пратиш екстраординарии с нашите печати на заповедите. Защо да отиваш лично?

Помпей направи гримаса.

— Намерили са човека, който уби дъщеря ми. Хората, които пратих да го търсят, го наблюдават. Ще се отбия в града, преди да се срещна с вървящите на запад легиони. Трябва да продължиш без мене.

Крас седна и го загледа. После каза:

— Ако се обърнат и влязат в бой, няма да мога да те изчакам.

Помпей поклати глава.

— Тогава не ги карай да се обръщат. Остави им място да бягат и след няколко дни, след една седмица ще се върна със свежи подкрепления и ще свършим с този лов. Не рискувай да загубиш всичко, приятелю. Колкото и да си изкусен в сената, не си пълководец. Знаеш го много добре.

Крас скри гнева си. Винаги гледаха на него като на търговец, като на заемодавец, сякаш легионите криеха някаква голяма тайна, която само малцина избрани можеха да разберат. Сякаш в неговото богатство имаше нещо срамно. Виждаше с какво отчаяние Помпей се мъчи да не загуби тази победа. Колко ужасно щеше да е, ако презреният Крас му я открадне изпод носа! Който съкрушеше въстанието, щеше да стане следващият консул, той беше сигурен в това. Как би могъл сенатът да устои пред волята на хората, пред толкова много месеци страх? Не за първи път Крас усети съжаление за великодушието си, за това, че бе предпочел Помпей в сенатските дебати. Ако беше знаел как ще тръгне кампанията, щеше да потегли сам.

— Ще ги подгоня на юг — каза той и Помпей кимна доволен.

Взе друго послание от масата и го подаде на Крас. Когато той почна да чете, стана и посочи картата.

— Тези съобщения за флота могат да са само във връзка с робите. Бих останал, ако не бях сигурен, че ще продължат напред, но стига да не ги предизвикваш, те трябва да се насочат на юг, за да се срещнат с корабите. Ще повикам галери срещу тях. Няма да избягат по море, кълна се.

— Ако имат такова намерение — измърмори Крас, без да спира да чете.

— Не могат да бягат вечно. Ще започнат да гладуват, независимо какво са намерили да ограбват. Всеки ден отнема от силите им. Не, те се опитват да избягат и тези съобщения са ключът към това.

— А когато видят нашите галери да се събират, за да предотвратят бягството, ти ще настъпиш заедно с гръцките легиони, за да ги довършиш? — попита Крас и в тона му се промъкна жлъчна нотка.

— Точно така — отвърна остро Помпей. — Не приемай леко тази заплаха, Крас. Ако загубим сега, губим всичко. Трябват ни допълнителните легиони, които ще докарам. Не влизай в битка, докато не видиш моите знамена. По-скоро бих искал да те видя да се оттегляш, отколкото да узная, че са те победили, преди да се върна.

— Добре — отвърна Крас, ужилен от небрежното подценяване на способностите му.

Ако Спартак нападнеше в отсъствието на Помпей, моментът щеше да е негов и той щеше да го сграбчи, и славата заедно с него.

— Знам, че ще дойдеш колкото може по-бързо — добави на глас.

Помпей се поотпусна и опря юмруци на масата.

— Има още нещо. Заминавам веднага за града и не знам дали трябва да го пазя в тайна, докато не сме свършили тук.

— Кажи ми — тихо промълви Крас.

Палатките бяха натежали от дъжда. Мъжете спяха дълбоко. Юлий сънуваше имението. Цял ден легионите бяха вървели усилено към Рим и когато беше дошла заповед да разпънат палатките, легионерите едва бяха успели да свалят броните си, преди да заспят. Онези, които бяха издържали форсираните походи, бяха по-здрави от когато и да било — стегната кожа над яки мускули. Бяха видели приятели да изостават в похода, просто да падат край пътя с треперещи крака. Някои се бяха присъединили към края на колоната, но много от ранените бяха умрели — губеха кръв с всяка стъпка, накрая изтощените им сърца просто спираха и те рухваха там, където ги надвиеше слабостта.

Легионите обаче бяха станали по-здрави в похода и вървяха напред с гордо вдигнати глави. На третата седмица Помпей беше наложил още по-бърз ход по Виа Фламиния и те се бяха подчинили без протест.

Юлий измърмори раздразнено, защото някой го побутна по рамото.

— Дойде пратеник от Помпей. Събуди се. Бързо.

Той моментално скочи и разтърси глава, за да прогони съня. Надникна навън към пратеника, носещ бронзовия печат на Помпей, бързо се облече и излезе под дъжда.

Юлий влезе и отдаде чест на Крас и Помпей. Имаше нещо странно в израженията им.

— Седни, Юлий — каза Крас.

Възрастният мъж избягваше да срещне погледа му и Юлий леко се намръщи, докато сядаше на една пейка до масата. Крас и Помпей продължиха да мълчат и неясна тревога сви стомаха му. Помпей наля чаша вино и я побутна към младия трибун.

— Получих… лоши новини, Юлий. Дойдоха съобщения от града — започна той.

Пое си бавно дъх и продължи:

— Нападнали са имението ти. Жена ти е убита.

Юлий скочи.

— Не! Това не е вярно!

— Съжалявам, Юлий. Получихме го заедно с военните съобщения.

Ужасът на младия мъж събуди собствения му спомен — как беше намерил дъщеря си в градината. Подаде пергамента на Юлий и мълчаливо загледа как той на няколко пъти започва да го чете със замъглени очи. Младият мъж дишаше тежко, ръцете му трепереха.

— О, богове, не! — прошепна той. — Ами Тубрук? Октавиан? За дъщеря ми не се казва нищо. Нищо, само няколко думи. Корнелия…

Не можа да довърши.

— Това е официално съобщение, Юлий — каза Помпей. — Възможно е да са живи. Ще има и други писма. — Спря за миг и взе решение. — Тъй като сме близо до града, ще те разбера, ако отсъстваш за малко, за да видиш какво става в дома ти.

Юлий като че ли не го чу. Крас се приближи към младия мъж, който беше видял толкова много мъка в живота си.

— Ако искаш да се върнеш в имението си, ще подпиша заповедите. Чуваш ли ме?

Юлий вдигна глава и двамата мъже отместиха очи — не можеха да гледат страданието му.

— Моля за разрешение да взема Десети с мене — каза Юлий с треперещ глас.

— Не мога да позволя това, Юлий — отвърна Помпей. — Дори ако можехме да се лишим от тях, не мога да ти дам цял легион.

— Само петдесет, само десет души… — замоли се Юлий.

Помпей поклати глава.

— Аз самият също се връщам в града. Ще има правосъдие, кълна ти се, но ще бъде по правилата на Пакс Романа, по римския закон. Всичко, за което работеше Марий. Ти ще се върнеш с мене тук след няколко дни, за да сложим край на въстанието. Това е твой дълг, както и мой.

Юлий стана, за да излезе. Помпей положи ръка на рамото му.

— Не можем да отхвърлим републиката, понеже не ни харесват ограниченията, Юлий. Когато дъщеря ми умря, аз се заставих да чакам. Самият Марий казваше, че републиката си струва един живот. Не помниш ли?

— Не и нейния живот — отговори Юлий и избухна в хлипове. — Тя не беше част от това…

Двамата пълководци се спогледаха.

— Върви у дома си, Юлий — каза тихо Крас. — Отвън те чака кон. Брут ще командва Десети, докато те няма.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да си възвърне някакво подобие на самообладание.

— Благодаря ви — изрече тихо и се опита да отдаде чест.

Още стискаше съобщението в ръка и като забеляза това, го остави на пейката, преди да излезе и да яхне коня. Искаше просто да забие пети в хълбоците на животното и да се отдалечи в галоп от лагера, но вместо това го подкара към Десети легион.

— Отивам в Рим, Брут. Корнелия е мъртва.

— О, Юлий, не! — смаяно възкликна Брут.

Прегърна го и сълзите на Юлий най-накрая потекоха.

— Тръгваме ли? — прошепна Брут.

— Помпей забрани.

— Въпреки това, тръгваме ли? Дай ми заповед.

Юлий затвори очи за миг — мислеше за думите на Помпей. Той също беше понесъл мъчителна загуба. Можеше ли да се покаже по-слаб от него? Смъртта на Корнелия го беше освободила от задръжки. Сега нищо не можеше да го спре да хвърли цяла армия срещу Катон и да го изтръгне от плътта на Рим. Част от него отчаяно искаше да види пламъци да се извисяват над града, да заличат завинаги това име и спомена за привържениците на Сула. Катул, Бибул, Пранд, самият Катон — те имаха семейства, които можеха да платят с кръвта си за онова, което му бяха отнели.

Но оставаше дъщеря му Юлия. В съобщението не се казваше дали е жива — нито една дума.

Щом помисли за нея, връзките на живота, който беше избрал, го обгърнаха като успокояващо наметало и някак си заглушиха мъката му. Брут го гледаше в напрегнато очакване.

— Не, Брут, още не. Ще чакам. Но има един кръвен дълг, който трябва да се плати. Предвождай Десети, докато се върна.

— Сам ли тръгваш? Нека дойда с тебе.

— Не бива. Ти трябва да поемеш командването. Помпей ми забрани да взема хора от Десети. Доведи ми Кабера. Трябва ми.

Брут изтича да събуди стария лечител. Когато разбра какво е станало, старецът забърза въпреки явното си изтощение.

Брут се върна при Цезар и го погледна в очите.

— Помпей не знае за войниците, които оставихме в имението, Юлий. Те са готови да умрат за тебе.

— Стига да са живи — отвърна Юлий.

Беше ослепял от сълзи под неспирния дъжд.

Глава 41

Тежки кълбести облаци скриваха пролетното слънце и дъждът продължаваше да вали. Юлий и Кабера влязоха в имението. Юлий бе обзет от дълбока умора, която нямаше нищо общо с нощната езда. Заради тежестта на стареца беше яздил почти ходом часове наред. Не усещаше обаче никакво желание да бърза. Искаше му се времето да се разтегне до безкрайност, мръщеше се на всяка стъпка, която го приближаваше към този момент. Кабера мълча през цялото пътуване — вечната му заразителна радост се беше стопила. Мократа дреха лепнеше по изтънелите му кости и той трепереше.

Юлий слезе пред портата и загледа как тя се отваря пред него. Някак си сега, когато беше стигнал тук, не искаше да влезе, но все пак вкара коня в двора. Усещаше се вцепенен.

На лицата на войниците, които го посрещнаха, беше изписана мъка. Той не им каза нищо, а тръгна през калния двор. Кабера го гледаше как се отдалечава и поглаждаше меката муцуна на коня.

Клавдия държеше някакъв окървавен парцал. Беше бледа и изтощена, с тъмни торбички под очите.

— Къде е тя? — попита Юлий и Клавдия като че ли се стопи пред него.

— В триклиниума — отвърна бавачката. — Господарю, аз…

Юлий мина покрай нея, влезе в триклиниума и спря. Факли осветяваха проста постеля и озаряваха лицето на Корнелия. Юлий се приближи към съпругата си и я погледна, ръцете му затрепериха. Беше измита и облечена в бяло, с чисто лице и коса, вързана на тила.

Той докосна лицето й и премига, усещайки мекотата му.

Смъртта не можеше да се скрие. Очите й се бяха поотворили и той виждаше бялото под клепачите. Помъчи се да ги затвори, но те пак се отвориха, когато отдръпна пръсти.

— Съжалявам — прошепна Юлий. Шепотът му отекна под трептенето на факлите.

Хвана ръката й, стисна студените пръсти и коленичи до нея.

— Съжалявам. Ти никога не си била част от това. Съжалявам, че не те отведох. Ако можеш да ме чуеш… аз те обичам, винаги съм те обичал.

Наведе глава, защото срамът го връхлетя. Последните му думи към тази жена, която се беше заклел да обича, бяха изпълнени с гняв и сега вече нямаше как да се освободи от тази вина. Беше толкова глупав! Не й беше помогнал, някак си бе уверен, че тя винаги ще е тук и че кавгите нямат никакво значение. А сега тя си беше отишла… Той сви юмруци и стисна главата си с тях. Как се беше хвалил пред нея! Че враговете му ще бъдат съкрушени и че тя ще е в безопасност…

Един глас разтърси тишината:

— Не! Не влизай там!

Беше Клавдия. Юлий се извъртя и посегна към меча.

Дъщеря му дотича в тишината и спря, щом го видя. Той помръдна инстинктивно, за да скрие Корнелия от очите й, после пристъпи към нея и я вдигна на ръце.

— Мама умряла — каза момиченцето и той поклати глава. Не можеше да спре бликащите сълзи.

— Не, не! Тя е тук. Тя те обича — отвърна Юлий.

Хората на Помпей едва не се задавяха от миризмата на гнило, лъхаща от мъжа, когото държаха. Плътта, която усещаха под наметалото, като че ли се плъзгаше по костите и когато поотпуснаха хватката, закачуленият мъж изохка от болка, сякаш нещо се беше откъснало. Помпей се изправи пред тях с блеснали от злорадство очи. До него стояха две млади момичета, които беше намерил в къщата, дълбоко скрита в лабиринта на уличките. Бяха уплашени до смърт, но нямаше къде да избягат и мълчаха.

Помпей изтри потта от бузата си.

— Свалете му качулката. Искам да видя човека, който е убил дъщеря ми.

Двамата войници дръпнаха грубия плат и извърнаха отвратено очи. Убиецът го изгледа яростно; лицето му представляваше маса от пришки и циреи. Нямаше и петънце здрава плът, нашарената с белези кървяща кожа се пукаше, докато говореше.

— Не съм този, когото търсите!

— Ти си един от тях — озъби се Помпей. — Имаш едно име за мене, знам. Но този живот тук е мой и ще го взема заради това, което си направил.

Сълзящите очи на мъжа се отместиха към двете момичета, които се свиха от страх. Ако Помпей вече не беше отгатнал, в този момент щеше да разбере, че това са дъщерите му. Сенаторът познаваше много добре този страх. Убиецът заговори бързо, сякаш за да се опита да ги заблуди.

— Как ме намери?

Помпей извади от колана си нож и острието блесна в полумрака на стаята.

— Загубих доста време и злато, и живота на четирима добри мъже, за да те проследя, но мръсниците, които използваш, в края на краищата те издадоха. Казаха ми, че си построил красиво имение на север, далече от тази дупка. Построено от моята кръв. Да не би да си мислил, че съм забравил за убиеца на дъщеря си?

Мъжът се закашля; дъхът му беше зловонен въпреки сладникавия парфюм, който използваше, за да задуши миризмата на гнило.

— Не от моя нож…

— Но по твоя заповед. Кой ти каза името? Чие злато взе? Аз знам, но го кажи пред свидетели, за да мога да потърся правосъдие.

За един дълъг миг погледите им се кръстосаха, после очите на убиеца се спуснаха към острието, което Помпей държеше сякаш небрежно. Дъщерите му ги гледаха ококорени. Те не разбираха опасността и на убиеца му се прииска да изкрещи, че са невинни. Гледаха го толкова доверчиво… Не се ужасяваха от раните му. Ако не бяха нежните грижи, които полагаха за него, той би отнел живота си дълго преди да беше настъпил сегашният миг. Дъщерите му не бяха болни, кожата им беше съвършена под пластовете мръсотия, с която се прикриваха от хищниците по мръсните улици. Кой щеше да се грижи за тях, когато той умреше? Убиецът знаеше достатъчно за Помпей, за да разбере, че животът му е свършил. Помпей не изпитваше никаква милост след смъртта на дъщеря си… ако изобщо някога беше изпитвал.

— Пусни дъщерите ми и ще ти кажа — изскимтя убиецът.

Помпей изсумтя, после посегна към по-малката и я хвана за косата. С другата ръка прекара камата през гърлото й и я пусна, когато тя омекна в хватката му.

Убиецът изпищя заедно със сестра й, която се мъчеше да се изскубне от държащите я мъже, после заплака.

— Е? — каза Помпей.

Избърса камата с два пръста; кръвта падаше на тежки беззвучни капки по пръстения под. Зачака търпеливо, докато главата на убиеца не престана да се тресе от хлипове.

— Другата ще живее. Може би. За последен път те питам. Чие злато взе?

— Катон… Беше Катон, чрез Антонид. Само това знам, кълна се.

Помпей се обърна към войниците.

— Чухте ли?

Те кимнаха. Бяха навъсени като командира си.

— Е, значи тук свършихме.

Обърна се да си тръгне. Само едно малко петно кръв на ръката му подсказваше, че е бил тук.

— Убийте и двамата. Първо момичето — добави той и излезе на мръсната уличка.

— Буден ли е? — попита Юлий.

В стаята миришеше на болест. Тубрук лежеше прострян на леглото, по чаршафа имаше тъмни петна кръв. Преди да влезе, Юлий беше изчакал дъщеря си да престане да плаче и полека беше свалил пръстите й от врата си. Тя се беше разплакала отново, но той не искаше да я въвежда в друго обиталище на смъртта, затова Клавдия повика една млада робиня да се погрижи за нея. От начина, по който момиченцето се прилепи към девойката, ставаше ясно, че тя го е успокоявала неведнъж през последните ужасни дни.

— Може да се събуди, ако му говориш, но отдавна не се е събуждал — тихо каза Клавдия.

Лицето й казваше на Юлий повече, отколкото би искал да узнае. Тубрук лежеше в странна поза, пресни шевове минаваха през гърдите му и се губеха под завивките. Макар да изглеждаше, че спи, той потръпна и Юлий придърпа завивката нагоре. По устата на стария гладиатор имаше несъсирена кръв. Клавдия вдигна от пода купа с почервеняла вода и я попи. Юлий гледаше отчаяно.

Тубрук изстена и отвори очи.

— Още ли си тук, бабке? — прошепна той и слаба усмивка раздвижи устата му.

— Докато ме искаш, любов моя — отвърна тя.

Вдигна очи към Юлий, после погледна мъжа в леглото и каза:

— Юлий дойде.

Тубрук обърна глава и изхърка:

— Ела насам да те видя.

Клавдия се дръпна и Юлий се приближи и погледна Тубрук в очите. Старият гладиатор си пое дълбоко дъх и цялото му тяло потръпна.

— Не можах да ги спра, Юлий. Опитах, но… не можах да стигна навреме.

— Не си виновен ти — прошепна Юлий и от очите му бликнаха сълзи.

— Убих всичките… убих го, за да я спася — каза Тубрук отпаднало.

Дишаше на пресекулки. Юлий се отчая. Боговете бяха отредили твърде много мъки на най-любимите му хора.

— Повикай Кабера. Той е лечител — обърна се Юлий към Клавдия.

Тя му махна да наведе глава и прошепна:

— Не го оставяй да се мъчи. Нищо не може да се направи. Не му е останала никаква кръв.

— Доведи Кабера — отвърна Юлий свирепо.

Помисли, че ще възрази, но после Клавдия излезе и той я чу да вика в коридора.

— Кабера е тук, Тубрук. Ще ти стане по-добре — поде Юлий и лек хлип задра отново гърлото му.

Старецът влезе — пръскаше навсякъде дъждовни капки — и бързо се приближи до леглото. Със сръчни пръсти провери раните, като повдигна завивките, за да ги види изцяло. Погледна отчаяния Юлий и въздъхна:

— Ще се опитам.

Положи ръце на гърдите на Тубрук и затвори очи.

Юлий се наведе напред и зашепна молитва. Не виждаше нищо, само приведената фигура на стария лечител и ръцете му, неподвижни и тъмни върху белите гърди. Тубрук си пое дъх във внезапен спазъм, после бавно издиша. Отвори очи, погледна Клавдия и прошепна:

— Болката си отиде, любов моя…

В същия миг животът го напусна. Кабера се олюля и падна на пода.

Помпей изгледа смръщено капитана на галерата, който стоеше сковано пред него.

— Не ме интересува какви заповеди си получил. Ето какви са моите. Ще отплаваш на юг към Сицилия и ще събереш всички галери, които срещнеш по пътя. Всички римски кораби трябва да пазят юга и да попречат на робите да избягат. Разбра ли, или трябва да те арестувам и да назнача друг капитан на твое място?

Гадитик отдаде чест; не харесваше надменния сенатор, но не се осмеляваше да го покаже. След половин година, прекарана в плаване, се беше надявал да остане поне малко на суша, в града, но сега получаваше заповед да излезе отново в морето, без дори да му се даде възможност да почисти кораба. Пракс щеше да се вбеси.

— Разбрах, господарю. Ще излезем от пристанището с отлива.

— И нито миг по-късно — отговори Помпей, обърна се и тръгна към чакащите го войници.

Гадитик го загледа да се отдалечава, после хвърли поглед към другите галери, които вече отплаваха. Тъй като всички се бяха запътили към Сицилийския проток, римските пристанища щяха да станат лесна плячка за пиратите. Каквото и да беше замислил сенатът, Гадитик се надяваше, че начинанието ще си струва риска.

Клавдия намери Юлий да пие от мъка в една тъмна стая. Той вдигна очи, когато тя влезе, но в погледа му не се четеше нищо.

— Сега тук ли ще останеш? — попита бавачката.

Той поклати глава.

— Не. Ще се погрижа за погребенията и тръгвам.

Говореше завалено, в гласа му се усещаше невероятна тъга, но тя не можеше да го утеши с никакви думи. Част от нея искаше да го накара да почувства болка заради жестокия начин, по който се беше държал с Корнелия, и тя с последни сили се сдържа да не проговори, за да не го нарани. Лицето му показваше, че той съзнава това.

— Ще останеш ли да се грижиш за майка ми и дъщеря ми? — попита Юлий, без да я поглежда.

— Аз съм робиня. Длъжна съм да се върна в дома на сенатор Цина — отвърна тя.

Той я погледна и махна с ръка в пиянски жест.

— Освобождавам те. Ще откупя документите от баща й. Поне това ще направя, преди да замина. Просто се грижи за Юлия. Октавиан тук ли е?

— В конюшнята. Не знаех дали да го върна на майка му…

— Грижи се и за него. Той е моя кръв и аз му го обещах. Държа на обещанията си. — Лицето му се изкриви в мъка. — Искам да останеш тук и да управляваш тази къща. Не знам кога ще се върна, но когато си дойда, искам да ми говориш за нея. Познавала си я преди мене и искам да знам всичко.

Той беше толкова млад, помисли тя. Млад, глупав и едва сега научаваше, че животът е ужасно нечестен. Колко дълго беше чакала любовта, преди да я намери с Тубрук? Корнелия щеше да я освободи, за да се омъжи, а Тубрук щеше да я помоли за това, щом събереше кураж. Сега не й бе останало нищо — момичето, което беше отгледала от бебе, лежеше безжизнено в другата стая. Когато събереше сили, Клавдия щеше да измие и Тубрук. Но не веднага.

— Ще остана — каза тя и се запита дали Юлий я е чул.

Глава 42

Катон стоеше на форума под тъмното небе. Тогата му бе смъкната и отпуснатата му бяла плът блестеше под стичащите се струйки вода. Гърбът му беше белязан с ивици от ударите на камшика, а в болката, която изпитваше, отекваха гневът и отвращението му от дребните душици, които го бяха победили. Никой от тях не би се погнусил да направи това, което беше направил той, стига да имаха възможност. Но сега те го гледаха яростно и го сочеха с пръст, сякаш изобщо не бяха същите като него. Бившият сенатор направи презрителна физиономия и изправи още повече глава, когато палачът се приближи с дългия меч, блеснал в ръцете му.

Помпей гледаше, без да показва вътрешното си задоволство. Беше отложил завръщането си при Крас, за да се погрижи да приключи с тази задача. Би предпочел да види тези дебели ръце приковани към дървения кръст и изложени на форума за бавна смърт — такъв край щеше да е по-подходящ за Катон. Но поне беше получил удовлетворение, когато семейството на осъдения беше продадено в робство въпреки отчаяните му викове. Къщата му беше предадена на сената и парите, получени от продажбата й, щяха да финансират легионите, които Помпей щеше да хвърли срещу робите.

Юлий гледаше вцепенено: Помпей го беше поканил да участва в триумфалното му шествие, за да гледа екзекуцията, но той не виждаше нищо. Не изпитваше никаква радост, че ще види как убиват Катон. Не повече, отколкото ако би видял смъртта на някое куче или настъпена хлебарка. Дебелият сенатор нямаше представа каква мъка беше причинил — и нищо от неговите страдания не би могло да върне Корнелия. Да свършват бързо, прошепна той на себе си. По-бързо.

Катон плю на камъните на форума и огледа тълпата от сенатори и граждани, които се бяха стекли да гледат екзекуцията. Сега поне тълпата не изглеждаше заплашително настроена. Той така и не си беше спечелил популярност сред хората от града; като че ли пък някой се тревожеше какво правят или мислят те. Плю отново и сви гневно уста при вида на чакащата тълпа. Животни, които изобщо си нямат представа как един велик мъж може да държи закона в шепата си. Марий го знаеше, Сула също. Никой от тези тук не можеше да разбере, че закон няма — има само това, което можеш да хванеш.

Отекнаха стъпки и Катон обърна глава и видя Помпей да се насочва към него. Намръщи се. Този човек дори нямаше благовъзпитаността да го остави да умре без още подигравки. Не беше създаден за величие. Сула би позволил на врага си достойнството на самотната смърт, независимо какво беше станало помежду им. Той беше мъж, който разбираше какво означава власт.

Помпей се приближи и се наведе към ухото му.

— Семейството ти няма да живее дълго в робство. Купих ги всичките — прошепна съскащият му глас.

Катон го изгледа студено и попита също така тихо:

— И Герминий ли?

— Той няма да оцелее в следващата битка.

Катон се усмихна. Запита се дали Помпей си мисли, че Юлий и Брут ще са по-лесни за манипулиране. Вдигна презрително глава. Изглеждаше уместно родът му да свърши с него. Беше чувал за древни царе, които заповядвали семействата им да бъдат хвърлени на погребалните им клади. Помпей постъпваше глупаво, като се опитваше да го нарани.

— И ти ще познаеш подобен ден — каза му той. — Твърде нищожен си, за да държиш този град в юмрука си.

Изсмя се прегракнало, когато лицето на Помпей трепна в гневен спазъм.

— Довърши го — изсъска Помпей на палача, обърна се и сърдито тръгна към чакащите сенатори.

Катон кимна на палача. Изведнъж се почувства уморен, почти вцепенен.

— Не, момче. Някои неща човек трябва да свърши със собствената си ръка — измърмори той и свали тежката гривна от ръката си.

С палец освободи скрития бръснач, обърна се към тълпата и я изгледа презрително. Дръпна бързо, преряза гърлото си и зачака. Кръвта бликна и обля бялата му плът.

Палачът стреснато пристъпи напред, но Катон вдигна ръка и го спря — отказваше меча. Тълпата гледаше в животинска омая как краката му започнаха да треперят… после той се смъкна на колене. Продължи да гледа свирепо още миг, преди да рухне на камъните.

Събралите се граждани си поеха дъх и напрежението от смъртта се разсея. Въпреки престъпленията на Катон, които се обсъждаха шепнешком, смелостта му развали удоволствието, което бяха дошли да намерят тук. Хората започнаха да се пръскат безмълвно, подминаваха падналото тяло с наведени глави и с по някоя кратка молитва.

Помпей гневно сви устни. Подобен завършек отнемаше радостта от отмъщението, караше го да се усеща някак си ограбен. Даде знак на стражите си да отнесат трупа и се обърна към Юлий:

— Сега тръгваме на юг, за да си довършим работата.

Легатът учудено изгледа Крас.

— Та това са повече от двадесет мили неравен терен. Моля те, помисли. Трябва да заемем централна позиция, да сме готови да ги спрем, да не им позволим да пробият…

Крас го изчака да свърши; тропаше нервно с пръсти по масата, докато го слушаше. Беше сигурен, че това е единственото, което трябва да се направи. Робите бяха притиснати до морето и ако Помпей беше стигнал до галерите, сега нямаше да има кораби, на които да се качат. Той само трябваше да ги задържи, да ги притисне в тесния участък в края на полуострова. Погледна картата на Помпей на стената. На нея разстоянието изглеждаше съвсем малко.

— Заповедите ми са ясни. Нови легиони идват от север, водени от Помпей. Ще задържим линията, докато не пристигнат, и искам в полето да се издигнат укрепления. Не ми губи времето.

В гласа му се дочу опасна нотка. Легатът сигурно не би се колебал така, ако Помпей даваше заповедите. Това беше непоносимо.

— Тръгвай! — изсъска Крас и стана от стола си.

Когато остана сам, пак седна, потърка нервно чело и отново погледна картата.

Всеки шум в нощта го караше да подскача от страх, че робите може да са пробили редиците му и да тръгнат пак да опустошават страната. Не биваше да допусне това да се повтори. Отначало мислеше да ги притисне към морето, но ако те започнеха да се бият така, както се бяха сражавали там, на север? Щом пътят им за бягство бъдеше отрязан, щяха да се бият отчаяно и ако надвиеха римските войници, той беше загубен, дори да не загинеше в битката. Сенатът щеше да заповяда да го екзекутират. Намръщи се. Колко от сенаторите имаха дългове, които само смъртта му би могла да заличи? Можеше да си представи благочестивите им лица, докато обсъждат съдбата му в сената. Откакто Помпей го остави да действа сам, започна по-добре да разбира колко са сложни нещата. Нямаше кого да пита, трябваше лично да взема решенията.

Отиде до картата, прокара пръст по най-тясната ивица земя в югозападния край на полуострова, намръщи се и прошепна:

— Ще ви задържим тук, докато дойдат легионите.

Двадесет мили насипи. Подобен вал не беше вдиган никога и когато го издигнеха, римляните щяха да разказват на децата си за него и за Крас, който построил стена през цялата държава. Драсна отново с пръст, пак и пак, докато на пергамента не пролича тъмна линия.

Стената щеше да спре робите, освен ако Помпей не се беше провалил в усилията си да събере достатъчно галери, за да им попречи да избягат и за да не стане после Крас посмешище за цялата страна, че е пазил само пустите полета.

След забавянето за екзекуцията на Катон Помпей накара гръцките легиони да вървят на юг без почивка. Те бяха ветерани от гръцките граници и сред тях имаше достатъчно хастати и триарии, които да подтикват младите напред. Вървяха по камъните на Виа Апия и първия ден изминаха тридесет и пет мили. Помпей знаеше, че ще започнат да вървят по-бавно, когато излязат от пътя, но дори ако робите бяха избягали в най-отдалечената част на страната, за по-малко от две седмици можеше да ги настигне с пристигналите от Гърция легиони.

Юлий яздеше заедно с Кабера. Сменяха конете на всеки дванадесет мили в пътните станции. Помпей се учудваше на младия трибун. Беше му казал само няколко думи, докато стояха и гледаха как Катон умира на форума, но младият мъж сякаш се беше превърнал в друг човек. Вътрешният огън, който беше нервирал Помпей, когато Юлий беше поел контрола над новия Десети легион, като че ли беше угаснал. Всеки ден, докато яздеха един до друг, Помпей го оглеждаше внимателно. Беше виждал мъже, които се пречупваха след подобна трагедия, и ако Юлий не беше в състояние да командва, той нямаше да се поколебае да го свали от поста му. Марк Брут също беше подходящ за задачата, но дълбоко в себе си Помпей признаваше, че Брут никога няма да е такава заплаха за него, каквато би могъл да представлява този. Начинът, по който Юлий беше поел властта над Първородните и същевременно беше запазил приятелството на Брут, говореше много за способностите му. Може би щеше да е по-добре да накара да го свалят, преди да се е възстановил след убийството на съпругата си, докато все още е слаб.

Помпей погледна далече напред по широкия път. Крас нямаше смелостта да нападне армията на робите — той го знаеше от момента, когато беше чул да произнасят името му в сената. Победата щеше да е само негова и само това щеше да му е нужно, за да обедини фракциите в сената и да си осигури властта над Рим. Някъде далеч пред него флотилията галери блокираше морето и макар че робите още не го знаеха, беше дошъл краят на тяхното въстание.

Спартак погледна над скалите към дима от поредния кораб, пленен и подпален от римските галери. Морето гъмжеше от кораби, бягащи пред римската флота. Нямаше милост за пленените. От години военните галери безрезултатно бяха преследвали пиратите и сега се отдаваха на жаждата си за мъст. Някои от корабите бяха превзети на абордаж, но повечето бяха подпалени — две-три галери едновременно изсипваха огън върху палубите им и пиратите гинеха в пламъците и скачаха с крясъци в морето. Оцелелите кораби бързо се отдалечаваха от брега и отнасяха със себе си последния шанс на робите за свобода.

Спартак погледна към дрипавата си армия. Всички бяха гладни и уморени, смазани от съзнанието, че дългото им бягство през страната е свършило безуспешно. Но въпреки това той се гордееше с тях.

— Няма начин да избягаме, нали? — попита уморено Крикс.

— Няма. Без корабите сме свършени — отвърна Спартак.

Крикс погледна към мъжете около тях — седяха без никаква надежда под неспиращия дъжд.

— Трябваше да идем оттатък планините — каза той тихо.

Спартак сви рамене и се усмихна криво.

— Но пък здравата ги изпотихме. Кълна се във всички богове, наистина ги изплашихме.

Отново замълчаха и загледаха морето. Римските галери опожаряваха или прогонваха и последните пиратски кораби. Пушекът се издигаше под дъжда, свиреп и горещ като отмъщение.

— Антонид си отиде — обади се изведнъж Крикс.

— Знам. Дойде снощи да иска злато.

— И ти му даде? — попита невярващо Крикс.

Спартак сви рамене.

— Защо не? Щом може да се спаси, желая му успех. Тук не му остава нищо. И ти трябва да си отидеш. Може би някои от нас ще успеят да се спасят. Той няма да мине покрай легионите. Проклетата стена, която вдигнаха, ни отряза пътя.

Изправи се и продължи:

— Не ни остава друго, освен да я пробием и да се пръснем. Няма смисъл да чакаме да ни изколят като агнета. Събери хората, Крикс. Ще раздадем златото, всеки да има по малко, и после бягаме.

— Ще ни преследват — възрази Крикс.

— Няма да изловят всички ни. Страната е твърде голяма.

Спартак протегна ръка и приятелят му я стисна.

— До нова среща, Крикс.

— До нова среща.

Луната я нямаше. Нямаше какво да ги издаде на войниците, застанали по голямата стена, която се простираше от бряг до бряг. Когато Спартак я видя, поклати глава в мълчаливо неверие, че един римски пълководец може да опита подобна лудост — да притисне робите към морето. Известно свидетелство за уважение към последователите му беше фактът, че легионите не се осмеляваха да ги преследват, а се задоволяваха да седят и да надничат в тъмното от вала.

Спартак лежеше по корем в жилавата трева. Беше намазал лицето си с кал. Крикс лежеше до него, а зад тях чакаха хората им — чакаха някой да изкрещи: „Атака!“ Когато им беше обяснил какъв е залогът, те бяха приели нещата, без да възразяват. Всички бяха видели опожаряването на корабите и отчаянието им се беше превърнало в мрачен фатализъм. Голямата мечта беше умряла. Щяха да се разпилеят като семена по вятъра и римляните нямаше да успеят да ги заловят.

— Веригата войници, която пази вала, навярно е рехава — им каза Спартак, когато слънцето залезе. — Ние ще сме стрелата, която ще пробие кожата им, и преди да се групират, повечето от нас ще са се промъкнали.

Без никакви одобрителни викове хората предадоха на околните думите му, без да проявяват вълнение, а след това седнаха да наточат мечовете си и да чакат. Когато слънцето залезе, Спартак стана и те тръгнаха подир него, приведени в тъмнината.

Валът се очертаваше като тъмна линия под слабата светлина на звездите. Крикс погледна Спартак и се напрегна да различи чертите на приятеля си в мрака.

— Висока е поне десет стъпки и изглежда солидна.

По-скоро усети, отколкото видя как Спартак кимва. Двамата се изправиха бавно и Спартак подсвирна тихо, за да повика групата, която щеше първа да атакува стената. Мъжете се събраха около него като сенки — най-силните, въоръжени с чукове и брадви.

— Напред. Построеното може да се разруши — прошепна Спартак и те се затичаха в нощта.

Глава 43

Юлий ядеше. Из цялото поле наоколо, докъдето стигаше погледът му, виждаше как се хранят войниците от гръцките легиони и как тънките бели нишки на готварските огньове се издигат право нагоре. Земята беше разкаляна, тежки буци залепваха по сандалите им и ги бавеха. Бойците седяха кой където намери — на камъни, на тревата, направо в калта.

Юлий знаеше, че почивката ще е кратка. Рано сутринта екстраординариите се бяха върнали от разузнаване и сред войниците се носеха разни слухове, още преди да беше дошло официалното съобщение.

В новините нямаше нищо добро. Армията на робите се насочваше на север, не бе забелязан нито един от орлите на Крас. Помпей се ядоса на конника, който донесе новините — искаше подробности, но той не можеше да му ги даде. Където и да се намираше, Крас не беше успял да притисне робите до морето. Юлий разсеяно се питаше дали е още жив — но не изпитваше кой знае каква тревога. Беше видял твърде много смърт. Още един сенатор в тази съкрушителна кампания, какво толкова…

Пак заваля и Юлий въздъхна. Земята щеше да се размекне още повече. Нямаше значение. Това съответстваше на настроението му, небето отразяваше тъгата, която го беше обзела. Бледото лице на жена му и осветеното от факли легло завинаги се бяха запечатали в ума му. Сякаш още виждаше Тубрук, дори Катон. Всичко бе толкова безсмислено. В началото борбата му беше харесала, тогава Марий беше покрит със слава и те знаеха, че се бият за града и един за друг — но с времето очертанията се бяха размили и сега той седеше, потънал в погнуса и разяждан от вина.

Ядеше, без да усеща вкуса на храната. Когато Пелитас беше умрял, беше плакал, но за останалите вече нямаше сълзи. Нямаше повече лъжи за тях, повече речи. Голямата лъжа беше, че е останало нещо, за което да се бият.

Баща му може би беше виждал в републиката нещо, което да си струва да бъде спасено, но от това нещо не беше останало нищо. Само дребни душици като Катон и Помпей, които не виждаха по-далече от славата си. Хора, безразлични към всичко. Към всички неща, които Тубрук му беше казал, че са важни. Юлий беше повярвал на онова, на което го учеха великите мъже, но всички те бяха загинали заради мечтите си.

Посегна към калта под краката си и прокара с пръст дълга черта. С нищо не можеше да се плати смъртта им, смъртта на всеки от тях. Нито смъртта на Корнелия, нито на Тубрук, нито на някой от мъжете, които беше предвождал в Гърция. Те го бяха следвали и бяха дали живота си, без да се оплакват. И той можеше да направи същото.

Очакваше предстоящата битка с нетърпение. Щеше да излезе на предната линия — един последен час, докато всичко свърши. Бяха му омръзнали и сенатът, и пътят. Спомни си деня, в който Марий го беше въвел за първи път в сената. Тогава беше изпаднал в благоговение — нали се намираше в сърцето на властта. Сенаторите му се бяха сторили толкова благородни… но после ги беше опознал добре и бе престанал да ги уважава. Уви се в наметалото, защото вятърът и дъждът се усилиха. Войниците заругаха.

— Юлий? — обади се Кабера.

Юлий се обърна и се усмихна. Кабера беше направил венец от листата на храстите наоколо.

— Сложи го, момче, твой е.

Юлий поклати глава.

— Не днес, Кабера. Не тук.

— Направих го за тебе, Юлий. Моля те.

Изправиха се и Юлий сложи ръка на рамото на стареца.

— Добре. — И въздъхна примирено.

Свали шлема и си сложи венеца. Мокрите листа бодяха. Някои от мъжете го погледнаха, но Юлий не им обърна внимание. Кабера беше преживял всичко заедно с него и не заслужаваше да чака смъртта си в някакво кално поле далече от дома. Още един, който щеше да умре край него.

— Искам да стоиш далече от предната линия, Кабера. Искам да останеш жив.

— Твоят път е мой, забрави ли? — каза старецът. Очите му блестяха.

Бялата му коса висеше на сплъстени кичури. Изглеждаше толкова жалък, че Юлий се засмя.

Войниците около тях наставаха безмълвно. Юлий рязко вдигна глава — помисли, че е време да тръгват, но те просто стояха и го гледаха. Изправиха се всички, дори онези, които не виждаха какво става. Оставили паниците си, пуснали наметалата си да подгизват в калта, легионерите стояха изправени, а дъждът не спираше да вали.

Юлий учудено вдигна ръка, пипна венеца и изведнъж го изпълни гордост. Това не бяха дребни душици. Отдаваха живота си без страх, вярваха, че командирите им няма да ги предадат. Усети връзката, която ги свързваше в едно.

— Ние сме Рим — прошепна той и огледа хилядите, станали прави в негова чест.

И в този момент разбра какво бе подхранвало предаността на Тубрук, разбра и вярата на баща си. Разбра, че ще посегне към мечтата, както го бяха направили по-добрите преди него, и ще им отдаде почит с живота си.

Далечни тръбачи изсвириха протяжния сигнал за вдигане на лагера.

— Напред, братя! — изрева Спартак.

Това беше краят, но все пак не усещаха страх. Неговата армия от роби беше показала, че легионите могат да бъдат победени, и той знаеше, че ще настане ден, когато отворените от тях пробойни ще се разширят и Рим ще падне. Бойците зад него нададоха многогласен вик, когато хилядите войници на Помпей занастъпваха към тях все по-бързо и по-бързо, като челюсти, които да ги смачкат. Спартак виждаше, че дрипавата му армия ще бъде смазана. Извади меча си и каза сякаш на себе си:

— Богове, как ги подплашихме.

Въздухът почерня от стрели.