Спектакълът на Злото

- Знаеш как е. Понякога помниш някоя глупост цял живот.

Удуьрд забеляза нарастващата враждебност между двамата и реши да се намеси.

- Реймънд, кажи на Мартин за първото си излизане в града.

Беше ред на Вейл да се стегне. Погледна Вълпс и очите им се срещнаха.

- Бил си навън? — попита Вейл, опитвайки се да запази самообладание.

- Само три пъти — обясни Удуьрд. — Под наблюдение.

- Кога беше това?

- През последните две седмици — отвърна Вълпс. Погледът му беше все така студен. — Нямате представа какво чувство изпитваш, когато влезеш в сладкарницата и имаш пред себе си двайсет и осем вида сладолед, покрити отгоре с шоколадов крем или...

Нещо не беше наред и Вейл веднага разбра, какво е то. В тона на Вълпс нямаше радост, нямаше възбуда, нямаше чувства. Човекът срещу него се владееше перфектно.

- Или сметана — каза Вейл.

- Да, сметана — повтори Вълпс.

- Значи най-възбуждащото в първия ти ден навън беше сладоледът с шоколадов крем или сметана? — попита Вейл.

- Това е само метафора — поясни Реймънд. — Става въпрос за свободата на избора. Ако не друго, поне можеш да избираш между шоколадов и сметанов.

- Още една метафора — отбеляза Вейл. — Черно и бяло, както обикновено става в живота.

Погледите им все още не се откъсваха един от друг. Черно и бяло. Вейл си спомни за последния ден от процеса. Беше прекарал седмици, борейки се да докаже с помощта на екипа си, че Стемнлър наистина съчетава две индивидуалности в едно тяло: Аарон, симпатичното дете от Криксайд, Кентъки, което бе преживяло толкова мъки и страдания, и Рой, злият близнак с неутолима жажда за отмъщение и убийства. Беше спечелил и спасил Стемплър от сигурна екзекуция, а Венъбъл, съзнавайки, че е загубила, се беше съгласила на сделка със защитата. Аарон Стемплър беше пратен в Дейзиленд до пълното му излекуване.

Победата беше въодушевила Вейл. И внезапно, излизайки от съдебната зала, Стемплър се беше обърнал към него и усмихнато бе прошепнал: "Да предположим, че никога не е имало Аарон". Смехът му отекваше из коридора, докато го отвеждаха.

"Той иска да знам. Иска да знам, но да не мога да направя нищо. Точно както в деня след процеса. Не му беше достатъчно просто да създаде кошмара, а и да го набие в главата ми, да ме измъчи с мисълта, че съм безпомощен."

Това беше общата им тайна през тези десет години, жестоката и мрачна истина, която ги сближаваше дори в този миг.

Стемплър беше ненаситен. Вейл вече го разбираше съвсем ясно. Правилата на играта се крепяха върху предизвикателството.

"Спри ме, ако можеш. Твой съм, стига да успееш."

Вейл не отклони погледа си.

- И какво друго нрави в града, освен да се тъпчеш с шоколадов сладолед? — попита той.

- Влязох в един музикален магазин и си купих няколко компактдиска, после отидох в "Дата Сити" и разгледах най-новите компютърни игри. Бях и в "Белкс", откъдето си взех чифт джинси. Сам си ги избрах — любимият ми цвят, кройка и прочее. Два часа на свобода... Като изключим, разбира се, факта, че Макс ми беше като сянка. Следващия път беше същото, по-следващия пак. Онзи ден дори ходихме на кино. Беше великолепно. Големият екран. Звукът. Съвсем различно е от това, което мога да видя на двайсетсантиметровото си телевизорче. Страхотно удоволствие...

- Сигурен съм — прекъсна го Вейл. Не го попита кой филм е гледал, макар да знаеше, че Вълпс умира от желание да му каже. Вече бе разбрал това, за което беше дошъл. Сега искаше само да се измъкне оттук колкото се може по-бързо.

- Откъде имаш пари? — попита той, надявайки се поне малко да унижи Вълпс и да нарани гордостта му.

- Спечелих ги — спокойно отвърна Вълпс.

- Спечели ги?

- Реймънд е доста добър в електрониката — намеси се Удуьрд. — Може да поправи почти всичко. Видеокасетофони, телевизори, компютри...

- Телефони? — прекъсна го Вейл, повдигайки вежди.

Нещо като усмивка премина по устните на Вълпс.

- Телефонната компания сама се грижи за клиентите си — отвърна той.

- Реймънд печели но седемдесет и пет цента на час, като поправя развалената апаратура на института. Позволяваме му да се занимава и с вещи на външни хора. Те ги оставят при охраната на външния портал и...

- Вече имам над девет хиляди в банката — тихо го прекъсна Вълпс. — Самюел ги внася вместо мен. Не се оплаквам от липса на работа.

- Той е най-добрият в околността — гордо отбеляза Удуьрд. — Би могъл да отвори истинска работилница.

- Скоро и това ще стане — обади се Вълпс.

Забележката му смрази Вейл. Изражението на младежа не се беше променило, само очите му леко примигнаха.

- Не разбирам — промълви Вейл.

- Е, това са най-важните новини — усмихна се Удуьрд. — След три дни Реймънд излиза в отпуск.

- Отпуск?

- За шест седмици. Намерихме му работа в един сервиз на Уестърн...

- Ще дойде в Чикаго, така ли? — прекъсна го Вейл.

- Имаме филиал там — обясни Удуьрд. — Непрекъснато наблюдение, вечерен час, групова терапия. Мислим, че Реймънд вече е готов за това. Нали, момчето ми?

- Сигурен съм, че ще се справя.

- Сякаш гигантска ръка стисна гърдите на Вейл. Той се опита да запази самообладание, но студена пот овлажни дланите му, а лицето му побледня. Отпи глътка кока-кола от кутията.

- Сигурен съм, че ще се справиш — каза след малко той с възможно най-безразличен тон.

- Ако всичко бъде наред, тоест ако той успее да се справи през тези няколко седмици, ще го изпишем. Така реши управителният съвет.

- Е, предполагам, че трябва да те поздравя — промърмори Вейл.

- Може някой път да обядваме заедно — каза Вълпс. — В крайна сметка, вие сте отговорен за моето... ьь, за съществуването ми, не е ли така?

- Чудесна идея — намеси се Удуьрд.

- Ще видим.

- Какво мислите, мист... Мартин? — попита докторът. — Тези новини връщат ли вярата ви в избавлението и възкресението?

- Възкресението?

- Реймънд, така да се каже, възкръсна от пепелта.

В думите на Удуьрд се чувстваше такава гордост, че Вейл отново усети студените тръпки по гърба си. Този път причината не беше Вълпс, а егоцентричният доктор, който дотолкова бе заслепен от собствената си непогрешимост, че не успяваше да съзре истинската природа на пациента си. Вейл обаче си спомни онзи далечен ден, когато сам бе изпитал самодоволството, че е избавил своя клиент.

Той почти не чу останалата част от разговора. Вече му беше все едно. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тази стая.

- Е, мисля, че това е достатъчно за днес — каза Уду ьрд. — Сигурен съм, че всеки от нас има и други задачи.

- Да — отвърна Вейл, насилвайки се да се усмихне.

Удуьрд отиде до вратата, за да извика Макс. Вейл стана и заобиколи масата. Когато се озова зад Вълпс, наведе глава и прошепна:

- Реймънд?

Вълпс не се обърна.

- Да?

- Да предположим, че никога не е имало Аарон?

Реймънд продължи да гледа в отсрещната стена. Усмихваше се, но Вейл нямаше как да го види.

"Той знае. Знае, но не може да направи нищо. Аз съм свободен и той не може да ме спре, защото никой не би му повярвал."

Мина половин минута, преди Вълпс да се обърне. Той стана, а лицето му се озова на няколко сантиметра от това на Вейл. Усмихваше се, но внезапно, за миг, очите му сякаш се вледениха. В тях пропълзя омраза и ирисите им се оцветиха в кървавочервено.

Ужасяващото чувство, което бе споходило Вейл при влизането му в работилницата, се върна само за секунда, но това беше достатъчно, за да изпълни сърцето му със студ.

Венъбъл беше права. Сега го беше видял със собствените си очи. Сякаш се бе взрял в самата същност на... кого? На Аарон, Рой или Реймънд? Независимо чии бяха тези изпълнени с омраза очи, те разкриваха само едно — несравнимия блясък на злото. Единствената разлика с юношата, когото Вейл бе спасил преди десет години, беше, че този пред него беше по-възрастен, по-опасен и скоро щеше да бъде свободен.

- Винаги ще има място за Аарон в сърцето ми — тихо каза Вълпс, потупвайки се в гърдите. — Също както винаги ще има и място за Мартин. Дължа всичко на вас двамата.

После се усмихна подкупващо и добави:

- Благодаря ви.

Вълпс стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как прекосяват двора. Можеше да предположи реакцията на Вейл. Почти чуваше протестите му.

Обаче грешеше. Вейл съзнаваше, че няма смисъл да спори с Удуьрд. Всичко беше решено и той нямаше как да го спре.

- Давате доста хляб на пресата — каза той.

- Пресата въобще няма да разбере — отвърна Удуьрд. — Заповедта за освобождаването е подписана от местен съдия, който симпатизира на делото ни. Ще изпишем Реймънд Вълпс. Пресата знае за Аарон Стемплър и едва ли подозира за съществуването на Вълпс.

За миг Вейл се поколеба дали да не му разкаже за убийствата на Линда Балфур и Алекс Линкълн, но реши да премълчи. Рано или късно това щеше да стане известно. А и Реймънд имаше идеално алиби. Жертвите щяха да бъдат приписани на някой маниак, който бе решил да подражава на онзи Стемнлър отпреди десет години.

Превъзходно. Вълпс бе помислил за всичко.

- Предполагам, че осъзнавате конфиденциалността на тази среща — каза Удуьрд.

- Конфиденциалността ли?

- Е, така да се каже, вие все още сте негов адвокат.

Вейл поклати глава.

- Сблъсък на интересите — саркастично отвърна той. — Трябваше да се откажа от задълженията си, когато станах прокурор.

- Дайте шанс на момчето — каза Удуьрд.

- Той вече не е момче, докторе — сряза го Вейл.

Двамата си стиснаха ръцете и Вейл се насочи към колата, където го чакаше Тони. Кадилакът се отправи към футболното игрище. Хеликоптерът вече бе готов за излитане. Вейл се наведе и се затича към него. След секунди вече беше на седалката и сложи колана си.

- Господи! — измърмори пилотът. — Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

- Така беше — отвърна Вейл. - Да се махаме оттук.

25.

ТАМ ЛИ СИ, ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА.

СПРАВИ СЕ ВЕЛИКОЛЕПНО. НАДХВЪРЛИ ОЧАКВАНИЯТА МИ.

БЛАГОДАРЯ, ЛИСИЦА.

ИЗУЧИ ЛИ ПЛАНА?

ДА, ЛИСИЦА, ПЛАНЪТ Е ЧУДЕСЕН.

ГОТОВ ЛИ СИ?

ДА, ДА.

И СИ ПОЛУЧИЛ ПОСЛАНИЕТО?

ДА, ЛИСИЦА.

ОТЛИЧНО. ВЪЗБУДЕН ЛИ СИ?

ВИНАГИ.

ЧАСЪТ ОТНОВО НАСТЪПИ.

БЛАГОДАРЯ. НЕ ОБИЧАМ ДА ЧАКАМ.

КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС?

ИЗГАРЯМ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ.

ДОБРЕ. ТРЯБВА ДА БЪДЕШ ПО-ПРЕДПАЗЛИВ ОТВСЯКОГА.

РОЙ ЗНАЕ ЛИ?

ДА. НО НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ. ОЧАКВАХМЕ ГО.

ЩЕ ВНИМАВАМ.

ДОБРЕ. ДО СКОРО, ХИДРА.

ДА, ДА, ДА!

ДОТОГАВА...

26.

Вечерта вече се спускаше над града, когато Парвър влезе в сградата. Последните отблясъци на деня се отразяваха в прозорците и създаваха причудливи отражения по стените. В офиса нямаше жива душа, с изключение на Вейл. Той се бе отпуснал в креслото си, краката му бяха вдигнати върху бюрото, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Единствената светлина на етажа идваше от настолната му лампа. Погледът му бе вторачен в отсрещната стена.

Тя предпазливо почука по отворената врата. Вейл я погледна и й кимна.

- Зает ли си?

Той сякаш се замисли над въпроса, после отвърна:

- Да. С всички сили се опитвам да си почина. Невероятно трудно е да не вършиш нищо.

- Е, добре, няма да те занимавам с глупости — каза тя и се обърна.

- Вече е късно — спря я той. — Заповядай,седни.За какво става въпрос?

- Делото Стодард — отвърна Парвър и погледът й се плъзна по отрупаното с документи бюро. В единия край се виждаше касетофон с големината на кредитна карта, свързан с обикновена на вид писалка посредством тънка жичка.

- Какво по-точно? — поинтересува се Вейл.

- Не съм сигурна, но мисля, че има няколко пробойни. Нещо не... — Тя спря, търсейки точните думи.

- Не се връзва? — предложи Вейл.

- Да. Знам, че искаш перфектно изработено дело.

- Ние, смъртните, не сме способни на перфектност - каза той и се усмихна. — Перфектен е изгревът. Раждането на дете. Това няма нищо общо с нас.

- Има хора, които...

- Които?

- Няма значение. Не трябваше въобще да започвам.

- Вече започна.

Тя си пое дъх и изстреля:

- Има хора, които казват, че отиваш в съда само когато си сигурен, че ще спечелиш.

Вейл се замисли за миг.

- Предполагам, че отстрани изглежда точно така.

- А за теб как е?

Той извади цигара и я потърка между пръстите си, после каза:

- Това, към което се стремя, са дела без никакви подводни камъни. Не искам в средата на процеса да открия, че съдим невинен човек. Трябва да съм сигурен, че обвиняемият наистина е виновен. Иначе бих се отказал. Ако това означава, че влизам в съда само когато съм сигурен, че ще спечеля, нека бъде така. Ако съм абсолютно убеден, без никакво съмнение, във виновността на обвиняемия — като Дарби например — бих хвърлил всичките си сили, за да му осигуря справедливо наказание.

- Но можем ли въобще да бъдем толкова сигурни, Марти? — попита тя.

- Тоест?

- Ами, искам да кажа, че ако не става въпрос за предварително решен случай, много трудно бихме могли да бъдем сигурни във виновността на когото и да е.

- Но сме сигурни за Дарби.

- И ти реши да сключиш сделка.

- Направих го, защото все още нямаме достатъчно сили за дело. Всичко, с което разполагаме, е превъзходният слух на онази стара госпожа. Рейни за нула време ще измъкне това копеле на свобода. Вече ти казах, много по-добре е да го вкараме за двайсет години, отколкото след няколко дни отново да е в бара на Попи Палмър с двеста и петдесет бона в джоба.

- Може би онези са имали предвид точно това.

- Кои? С кого си разговаряла?

Тя вдигна рамене.

- Наистина не си спомням. Някакви адвокатчета при Гуидо говореха за теб.

- А ти как реагира?

- Ядосах се — отвърна тя.

Вейл се засмя. След миг и тя го последва.

Когато смехът им затихна, лицето му отново се изопна. Парвър го погледна и осъзна, че никога до този момент не го виждала толкова ядосан. Когато нещо го изкарваше извън кожата му, той заприличваше на опитен играч на покер. Лицето му се превръщаше в каменна маска и само очите му показваха някакво чувство. Погледът му ставаше напрегнат и предизвикателен. Когато беше спокоен, отношението му беше типично ирландско — "не се коси" или пък "заслужава ли си да се нервираш за дреболии".

Сега погледът му беше много, много напрегнат.

- Какво те яде? — попита тя. Изненада се, че сама зададе този въпрос и осъзна, че може би в този миг бе преминала границата между професионалните и личните отношения.

Очите му се втренчиха в отсрещната стена, той пъхна цигарата между устните си, но не я запали.

- Стемплър — отвърна той след малко.

- Стемплър?

- Днес се видях с него.

- И какво те разстрои?

- Той е лъжец. Напълно аморален. Психопат и убиец. Скоро ще бъде навън и сигурно вече е набелязал следващата си жертва. Наясно е, че аз знам истината, но е наясно също и че не мога да направя нищо, за да го спра. Това го изпълва с огромно удовлетворение.

Очите й се разшириха.

- Само това ни трябваше!

- Ти си първата, на която го казвам — подчерта той. - Пази го в тайна, докато сам не реша да го известя на останалите.

- Какво смяташ да нравиш?

- Ако знаех отговора, нямаше да седя тук в тъмното. Вече щях да съм приключил с великолепните спагети, които готви Джейн, и да предвкусвам по-нататъшните удоволствия за вечерта.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

- Шана, ти си доста умно момиче и си страхотна в съда, обаче това надали е нещо, в което би искала да се забъркаш. Няма нищо общо с разглеждането на снимки от местопрестъплението или разпита на някой новоизпечен убиец. Става въпрос за игра на дявола и бъди сигурна, че ако застанеш твърде близо, огънят няма да те пощади.

Тя не отговори. В стаята настъпи мълчание. След известно време Парвър се прокашля и се надигна. Тогава Вейл внезапно се изправи в креслото си и изпука с пръсти толкова силно, че я стресна.

- Окей — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Сега смятам да отида у Джейн Венъбъл и да се опитам да забравя всичко това поне за няколко часа. Що се отнася до Едит Стодард, права си. Както казва Джейн, в случая има нещо гнило. Разбери какво е то. Аз също бих искал да го узная. Делото е твое, Парвър. И така, има ли нещо специално, което искаше да ми кажеш?

- Не, просто исках да поговоря с някого и попаднах на теб.

- Искаш ли да поговорим още?

Тя се усмихна и поклати глава.

- Не, а съм сигурна, че и ти не си в настроение. Вейл стана и разкърши ръце.

- Точно така. Хайде да тръгваме. Ще вземем такси, аз черпя.

- Ще си платя своята половина — запротестира тя.

- Добре, добре — успокои я Вейл. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш и цялата сметка.

Харви Сен-Клер наблюдаваше залеза през един от прозорците на фермата. На около половин миля от постройката се виждаха танцуващите лъчи на фенерчетата. Търсеха Попи Палмър вече шести час.

- Няма да я намерят, Абъл.

- Знам.

- Тогава защо ги прати там?

- Може и да греша.

Стенър от два часа седеше зад бюрото на Дарби и ровеше в сметките, писмата, бележките и останалите документи, които бе открил из чекмеджетата. Сен-Клер издърпа един стол и седна.

- Никаква самолетна резервация. Не е викала такси. Колата й е паркирана пред апартамента...

- Не е изключено да я е откарал Дарби.

- Никаква самолетна резервация — повтори Сен- Клер. — И никаква сестра във Финикс.

- Отишла е при някой друг.

- Никаква самолетна резервация...

- Платила е в брой и е оставила измислено име.

- Снимката й е разпратена по всички билетни бюра на летището. Никой не я разпозна.

- Може да е носела перука.

- Ти си доста странен човек, Абъл, известно ли ти е?

- От десет години работя за Мартин Вейл. Не се притеснявай, и ти ще свикнеш. Той мрази изненадите.

- Щом не е тук и не е заминавала, къде, по дяволите, може да бъде?

Стенър не отговори.

- Понякога ми се иска никога да не бях чувал за правата на заподозрения и всички онези шибани глупости - измърмори Сен-Клер. — Тексаското правосъдие би свършило далеч по-добра работа.

- Какво е тексаското правосъдие? — поинтересува се Стенър и почти веднага съжали, че е попитал. Беше подредял проверените писма в единия край на бюрото, а в другия бе купчинката с днешната, още неотворена поща.

- Когато работех като шериф, тоест преди двайсетина години — започна Сен-Клер, — веднъж ме пратиха на юг, към мексиканската граница, по следите на един тип — Чъло Грасиас, който незаконно прекарваше емигранти през границата и ги продаваше за ратаи на разни земевладелци от околността. Двама колеги, едни от най-добрите ми приятели, го хванали и го карали към Сан Антонио, но не знаели, че приятелката на Грасиас му дала някакво шоколадче, в което била натъпкала пружина от часовник. Доколкото си спомням, шоколадчето беше "Сникърс" или "Марс".

Стенър учудено вдигна поглед, после отново се съсредоточи върху пощата. Сен-Клер продължи:

- Чъло мушнал пружинката в задния си джоб, защото знаел, че ще му сложат белезниците на гърба. Докато го карали — той бил на задната седалка — измъкнал пружинката и успял да отключи белезниците. Сетне се навел напред, измъкнал пищова на Фреди Корело, изстрелял два куршума в главата му, после вкарал останалите четири в тила на Чарли Хинкъл, който карал, сетне скочил на предната седалка, изритал двата трупа навън и се понесъл към границата с полицейската кола. Намерили колата на около десет мили от граничния пункт Игъл. Така че аз отидох в Игъл и именно там срещнах Харли Бонън, който беше към метър и деветдесет и тежеше стотина килограма. В сравнение с него Джон Уейн би приличал на третокласник.

- Аха.

- Разправих на Харли това, което знаех, и той ми каза, че познавал онзи шибан мексиканец и че можел да ми помогне. После ме настани в някакъв скапан мотел, в който нямаше климатик и хлебарките бяха като плъхове. От тавана висеше вентилатор колкото хеликоптерна перка.

- Аха.

- На следващия ден Харли ме събуди в четири сутринта и ме откара в Куемадо, където точно до реката, в една падинка, намерихме дузина мъртви мексиканци, всеки с огромна дупка в тила. Бяха съблечени чисто голи. Харли почна да души наоколо и най-сетне каза, че един сигурно е избягал. Значи ние тръгваме по някакви следи и след няколко часа стигаме до една пещера, където намираме нещастника, умиращ от жажда.

- Аха.

- Той ни разказа, че били прецакани от някакъв федерален капитан на име... по дяволите, как се казваше оня...ъь, Мартино, Мартинес, нещо от този род. В далаверата участвал и тип, наречен Чъло, който трябвало да ги вземе от границата и да им намери добра работа отсам. Само че капитанът и Чъло изведнъж почнали да стрелят по тях. Този едва успял да се измъкне. Харли познаваше Мартинес и същата вечер се насочихме към Рио Гранде. Минахме реката и открихме, че онзи тип, капитанът, се налива в една кръчма наблизо. Изчакахме го отвън и когато излезе, Харли го хвана за врата и го хвърли отзад в джипа. После се върнахме край реката и Харли събори онзи във водата, събу му панталоните и му навря огромния си пищов в задника, след което каза: "Къде е Чъло? Броя до три и после не знам, може да се наложи да ти пръсна мозъка по втория начин."

- Аха — измърмори Стенър, все още преглеждайки пощата.

- След час бяхме край един бар от американската страна. Камионетката на Чъло беше отвън, а той самият седеше вътре, наливаше се с бира и щипеше някаква сеньорита. Харли извади един нож, дето повече приличаше на сабя, и издълба ей такава дупка в една от задните гуми на камиона. Аз се вмъкнах в бара и си викнах една бира, после казах на мексикански: На камиона отвън нещо са му спаднали гумите". Чъло се изстреля през вратата, аз го последвах. Той заоглежда пораженията върху гумата и тогава зад гьрба му изникна Харли, извади патлака и изръмжа: "Гарсиас, арестуван си за убийство". Онзи направи голямата грешка да посегне към кръста си, тогава се чу "буум!" и шерифът проби в корема на това тъпо копеле дупка колкото пица. И знаеш ли какво ми каза после старият Харли? "Един затворник струва на държавата двайсет долара дневно, а Чъло щеше да прекара в пандиза двайсет години. По дяволите, Харви, току-що спестихме на данъкоплатците около сто бона. Трябва да се почерпим." Ето това имам предвид, когато говоря за тексаско правосъдие.

Стенър все още бе зает с писмата и документите.

- Доста си обстоятелствен — отбеляза той.

- Помислих, че искаш да чуеш всички подробности - каза Сен-Клер. — А и не виждам закъде бързаме.

Той стана, отиде до прозореца, отвори го и изплю тютюна, който дъвчеше.

- Ако беше на мястото на Дарби и искаше да се скриеш за седмица-две, къде щеше да отидеш? — попита Стенър.

- Нямам представа. Хаваите? Карибските острови?

- Не може да си го позволи. Застрахователната компания не му изплаща полицата, банковата му сметка е почти празна. Със сигурност е изчерпал кредитните си карти. А и вчера все още е бил тук — пощата е отваряна.

Той подаде на Сен-Клер някаква телефонна сметка.

- Какво ще кажеш за един малък ловен излет? Хижата Ред Марш, на около осемдесет мили оттук. Точно на брега на река Пекатоника. Обаждал им се е два пъти миналия месец и веднъж само преди няколко дни.

Стенър набра номера.

- Ред Марш — чу се приятен глас с лек акцент.

- Ало? — каза Стенър. — Ние сме приятели на Джим Дарби, мистър Джеймс Дарби. Трябваше да пристигнем с него, но ни се отвори малко работа. Свършихме по-рано и тъкмо се чудехме дали той още е при вас...

- Долу е, подготвя лодката си. Мога да го извикам, ако изчакате един момент.

- Не, не, няма нужда. Искаме да го изненадаме. Имате ли свободна стая?

- Разбира се. Бунгало номер осем, точно до неговото.

- Той в номер седем ли е?

- Девет.

- Чудесно. Не му казвайте, че сме се обаждали, искаме да го изненадаме на закуска.

- Тогава трябва да дойдете много рано. Излиза с лодката си към четири и половина. Иска да е на пусия още преди изгрев, както правят повечето ловци тук.

- Давате ли лодки под наем?

- Естествено.

- Запазете една за нас, ако обичате. Името ми е Стенър. А. Стенър.

- Аби Стенър?

- Точно така, Аби Стенър — отвърна той, затвори, погледна Харви и се усмихна. - Хванахме го.

Джейн Венъбъл се бе облегнала на рамото му, единият й крак беше прехвърлен върху неговия, устните й бяха долепени до лявото му ухо. Вейл си спомни първия път, когато се бяха любили, страстно и лудо. Страстта им все още беше внезапна, непреодолима и всепоглъщаща, но вече съществуваше и чувството на успокоение и комфорт. Причината вероятно бе, че и двамата бяха на около четиридесет, и любовта, ако въобще ставаше дума за любов, защото никой от тях още не бе произнесъл тази дума гласно, беше като да откриеш малкото съкровище, което някога си загубил и не си се надявал отново да намериш. За първи път от години Вейл беше щастлив, че денят е свършил и че той е избягал от офиса си, за да изпита удоволствието от нечие присъствие. Отпусна се назад с усмивка, но внезапно мислите му се върнаха към Аарон Стемплър — или Реймънд Вълпс, или който и да беше — и си помисли: "Не и този път, кучи сине. Вече ме изработи веднъж. Тогава беше за моя сметка. Сега ще е за твоя."

27.

Мъглата беше толкова гъсга, че Стенър трябваше да кара с не повече от двайсет мили в час. Присвитите му очи следяха бялата линия на шосето. Тъй като бяха пропуснали отбивката за хижата, се бе наложило да обърнат и сега се оглеждаха за знака. В крайна сметка го видяха — малка дървена табела, която сочеше към изчезващ между дърветата черен път. Закъсняваха. Минаваше четири и половина.

На табелата с големи бели букви пишеше: "Хижа Ред Марш". Тънка червена стрелка сочеше вярната посока. Колата пое натам, но мъглата не позволяваше на Стенър да натисне газта докрай. След около две мили хижата внезапно изскочи пред тях. Наоколо се виждаха бунгалата.

Пет без петнайсет.

Уолт Сандерсон, едър швед с тънки рижави мустаци, които се спускаха чак до брадата му, излезе от дървената постройка и се насочи към тях. Беше облечен с дебел пуловер и пухено яке.

- Аби Стенър? — попита той.

- Да — отвърна детективът, излизайки от колата.

- Изпуснахте Дарби за малко — каза Сандерсон с необичайния си акцент. — Излезе преди десет-петнайсет минути. Приготвил съм лодката, която поръчахте, ще ви дам и карта на блатата и реката. Няма да ви отнеме много време да го настигнете. Ще разтоварите багажа си, когато се върнете. Няма нужда да заключвате колата си.

- Звучи цивилизовано — отбеляза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

- Сипал съм горещо кафе в термоса. Надявам се, че го предпочитате без захар.

Стенър нямаше нищо против захарта, но не разполагаха с достатъчно време за подобни капризи. Двамата със Сен-Клер измъкнаха от багажника черните кожени чанти с пушките, после Стенър пъхна в джоба си кутията с резервните патрони. Междувременно Сандерсон се върна с термоса и ги поведе по тясната пътечка към реката.

- Внимателно, момчета, нищо не се вижда от тази мъгла.

- Винаги ли е толкова гъста? — поинтересува се Сен- Клер.

- Не и през деня.

Лодката беше дълга почти три метра и към кърмата й бе прикрепен мощен мотор. Сандерсон стъпи вътре, огледа се и измърмори нещо под носа си. После слезе и отиде до бараката в края на кея. След няколко минути се върна с преметнато през рамо дълго въже.

- Мога да се закълна, че снощи сложих в лодката котва и верига — каза той. — Ето ви въже. Край реката е пълно с храсти и дървета, няма да ви е трудно да се вържете за някое от тях.

- Няма проблеми — кимна Стенър и се качи на борда. Сен-Клер проверяваше мотора.

След малко вече бяха на път. Лицата и якетата им се овлажниха от мъглата.

- Доста мрачно време — отбеляза Сен-Клер, проследявайки с поглед тънкия лъч на фенерчето, който разцепваше мъглата.

- О, смърт, да изпълниш дъха ми с мъгла, да покриеш лицето ми с облак — тихо каза Стенър.

- Не знаех, че си поет — обади се Сен-Клер.

- Не съм. Робърт Браунинг го е казал.

Лодката се носеше по течението, моторът монотонно бръмчеше отзад, а Стенър разглеждаше картата, опитвайки се да разбере къде точно се намират. След двайсетина минути видяха смътните очертания на друга лодка. Беше вързана към едно от крайречните дървета.

- Двама са — прошепна Стенър, когато доближиха заливчето.

- Двамата ловци бяха облечени в камуфлажни дрехи. Бяха хвърлили якетата си в задната част на лодката. Никой от тях не беше Дарби. Сен-Клер насочи моторницата към тях. Единият от мъжете, висок и слаб, беше надигнал някаква дамаджана и спокойно отпиваше. Едър черен лабрадор беше полегнал пред другия.

- Добрутро — викна този, който седеше зад кучето. Беше нисък, пълничък, с добродушно изражение.

- Добрутро — отвърна Стенър.

Сен-Клер изви руля и двете лодки допряха бордовете си. Високият мъж остави дамаджаната и избърса уста с опакото на ръкава си.

- Искате ли? — понита той. — Домашно е. Голям студ е днес.

- Не, благодаря — отвърна Стенър.

Сен-Клер обаче протегна ръка и пое дамаджаната. Подпря я на лакътя си и отпи дълга глътка. После я отпусна и потръпна.

- Прав си — отбеляза той. — Това наистина може да стопли и мъртвец. Мерси.

- Виждали ли сте някой друг тази сутрин? — попита Стенър.

- Сигурно имате предвид Джим Дарби. Тръгна към шести. Мина оттук може би преди около час и половина.

- Какво е шести? — полюбопитства Стенър.

- Всеки от заслоните си има номер. Отбелязани са на картата. Старият Уолт се е погрижил за маркировката. Шести е надолу по реката, на половин миля. Тук е четвърти, а от другата страна, ей там, е пети.

- Какво е разстоянието до шести? — попита Стенър.

- Около половин миля, нали ви казах.

- Значи можем да стигнем дотам за десетина минути?

- По-скоро пет, дори и в мъгла като тази.

- Благодаря.

- Вие негови приятели ли сте? — понита единият.

- Да — отвърна Сен-Клер. — Мислим да го изненадаме. Е, благодаря за помощта.

- Няма нищо.

- И на вас. Наслука.

Сен-Клер се обърна, отново запали мотора и насочи лодката надолу по реката към шестия заслон.

След пет минути забелязаха малка дървена табела, върху която с бяла боя бе изписана цифрата 6. Сен-Клер изви руля към брега и изключи машината. Заслонът беше празен.

- Чу ли? — попита Сен-Клер.

Стенър се озърна, после дочу тихото ръмжене на някакъв мотор. Сетне се чу и далечният лай на куче. Нещо пльосна във водата, ръмженето на мотора се засили.

- Идва — прошепна Стенър.

- Звукът все повече се засилваше и внезапно точно срещу тях изникна корпусът на другата лодка. Дарби седеше до руля. Не ги забеляза, докато кучето, което приличаше на шпаньол, не започна да вие.

- По дяволите — извика той изненадано и изгаси мотора.

- После вдигна пушката, която лежеше в скута му, и се вторачи в приближаващата се лодка. Когато се приближи на няколко метра, разпозна Стенър. Детективът протегна ръка, издърпа борда на лодката към тяхната и каза:

- Добро утро, мистър Дарби.

- После извади от вътрешния си джоб заповедта за арест. В същото време Сен-Клер се изправи и насочи пистолета си към Дарби.

- Бихте ли оставили пушката си настрана? - каза той спокойно.

- Имаме заповед за задържането ви, Дарби — съобщи Стенър и размаха документа.

Дарби се шашардиса. Мъглата не успя да скрие пребледнялото му лице.

- Тука ли? — понита той.

Кучето изръмжа.

- Млъквай, Рагс! — викна Дарби.

Шпаньолът сведе глава и изскимтя.

- Шерифът ни чака в хижата — каза Сен-Клер. — Не искате да добавите бягство към останалите си проблеми, нали?

- Откъде накъде? Приличам ли ви на беглец? Няма защо да бягам.

- Тази заповед ви обвинява в предумишлено убийство на жена ви. Имате право да мълчите...

- Знам процедурата — измърмори Дарби и остави пушката настрана. — Вече съм чувал всичко това.

- Обърнете се и поставете ръце зад гьрба си — каза Стенър. — Трябва да ви сложа белезници.

- Няма да избягам — възпротиви се Дарби.

- Такъв е редът.

- Не го правете, моля ви. — Тонът му вече не беше арогантен, а по-скоро умолителен.

- Казах ви, такъв е редът.

- Не ме закопчавайте зад гърба, моля ви. Няма къде да избягам.

- Май се опитваш да ни преметнеш, а? — обади се Сен-Клер.

- Моля ви, не ме закопчавайте зад гърба — отново проплака Дарби. — Аз... не мога да плувам.

Сен-Клер погледна Стенър, който на свой ред отправи поглед към Дарби. Мъжът изглеждаше много уплашен. Кучето отново зави.

- Млъкни! — викна той и го удари през муцуната. Шпаньолът изскимтя и се сви на дъното на лодката.

- Моля ви — повтори Дарби.

- Сложи му белезниците отпред, Харви — каза Стенър.

Сен-Клер се доближи, без да навежда пистолета си.

- Благодаря — каза Дарби, протягайки ръцете си напред. Когато Сен-Клер му сложи белезниците, се отпусна настрани и легна на дъното на лодката, подпрял глава на единия борд. Рагс пропълзя до него и започна да лиже лицето му.

- Кучетата прощават всичко — отбеляза Сен-Клер, клатейки глава. После погледна Дарби в очите. — Какво правеше в блатото?

- Ходих по голяма нужда — отвърна той.

- Eгa ти голямата нужда. Звучеше като потъването на "Титаник".

Сен-Клер насочи фенерчето към посоката, откъдето беше дошъл Дарби. Лодката му беше оставила зад себе си дълга следа в блатото.

- Я виж — викна Сен-Клер и се ухили. — Да видим накъде води.

Той върза лодката на Дарби за тяхната и се насочи по следата, движейки се плътно покрай брега. На изток вече се виждаше червеният диск на изгряващото слънце. Една водна змия се плъзна по калната повърхност и след малко се загуби сред мократа трева. Отнякъде изчурулика птичка, после се чу шумът от крилете й. Внезапно следата свърши. Изкривеният ствол на едно изсъхнало дръвче се впиваше в неравната повърхност, избуялите тръстики около него образуваха нещо като кръг.

- Тук трябва да е — каза Сен-Клер. — Върни се обратно в хижата, а аз ще вържа лодката и ще те изчакам. Доведи шерифа и няколко от неговите момчета да изследват околността.

- Става — съгласи се Стенър и скочи в другата лодка. — Дръж кучето — викна той на Дарби.

- Няма да ви направи нищо — отвърна той. — Само лае. Какво става?

- Търсим Попи Палмър — отвърна Стенър.

Дарби пребледня.

- Какво имате предвид? — попита той. — Тя отиде при сестра си във Финикс.

- Няма никаква сестра във Финикс.

- Значи ме е излъгала.

- Такъв е животът — засмя се Сен-Клер.

- Връщам се колкото се може по-бързо, Харви — викна Стенър. — Ще се справиш ли?

Сен-Клер го погледна ухилено и отпи от термоса с кафето.

Слънчевите лъчи и вятърът успяха да пробият мъглата. Утрото беше студено, небето се изчисти. Сен-Клер видя десетметровия катер, който се спускаше по реката към вързаната лодка. Изсвири с пръсти и помаха с ръка. Катерът бавно изви и се доближи до лодката. Стенър беше на борда, застанал зад шерифа — едър мъж с тъмносиньо яке и кафява шапка. Значката му бе закачена на кръста, до кобура с револвера.

- Добро утро, господа — каза Сен-Клер. — Благодаря, че наминахте.

Катерът спря до лодката на Сен-Клер и шерифът скочи на борда й, протягайки ръка.

- Джейк Бродстроук — каза той с дълбок, авторитетен глас. — Съжалявам, че се забавихме, но трябваше да намерим няколко водолази. Надявам се, че знаете какво правите.

- Е, става въпрос просто за едно предположение — обясни Сен-Клер. — Трябва обаче да знаете, че през последните трийсет години почти никога не съм грешил в предположенията си.

Единият от водолазите, с черен неопренов костюм и маска, се спусна в блатото. Водата не беше много дълбока.

- Не мисля, че ще имаме нужда от драга, шерифе — каза той. — Дъното е покрито с тиня, но ще се оправим и сами. Дайте ми светлина.

Той пое херметизирания фенер, оправи водолазната си маска и се гмурна. След около минута го последва и колегата му. Останалите седнаха в лодката и зачакаха в пълно мълчание. Единственият звук наоколо беше на вятъра, свирещ в тръстиките.

Мина половин час. Шерифът дъвчеше остатъка от някаква пура. Харви се изплю в надиплената от вятъра вода. Стенър седеше напълно неподвижен. Очите на всички бяха вперени в посоката, накъдето бяха поели водолазите.

И изведнъж съвсем близо до лодката водата забълбука и внезапно на повърхността изплува главата на жена. Мократа й тъмна коса се бе разпиляла над подпухналото сивосинкаво лице. Устата й бе пълна с кал. Около гърлото й бе пристегната ръждива верига. Докато изплуваше на повърхността, от очите й бликна вода и за миг им се стори, че жената плаче. Попи Палмър бе изиграла последния си стриптийз.

- Господи! — изохка Сен-Клер.

- Да — полугласно каза Стенър. — И аз се надявах да грешим.

28.

Вейл бе затворил вратата на кабинета си, което беше сигнал за останалите, че не иска да го безпокоят. Наоми наричаше това "гмуркане". Той сякаш се намираше под водата, в съвсем различен свят, без звуци или вълнения, свят, в който цялата информация от съответния случай бе събрана в едно. Категоризираше фактите и ги подреждаше хронологически, докато не образуваха картина, която му се струваше достатъчно логична. Някои от парчетата на този своеобразен пъзел все още липсваха, но крайният резултат вече се виждаше съвсем ясно. В главата му се въртеше само едно — Аарон Стемплър. Макар сега да се наричаше Реймънд Вълпс, Вейл бе сигурен, че това е същият онзи Аарон — познат и непроменен.

Още не беше разказал на екипа си за възникналите проблеми и смяташе да го направи чак когато успееше да анализира срещата си в Дейзиленд и да подготви стратегия за действие. Беше си сложил слушалките и за пореден път прослушваше касетата сьс записа от срещата с доктора и неговото "създание". Знаеше, че само и само за да му се подиграе, по някое време в този разговор Вълпс бе разкрил истинската си самоличност. В записа със сигурност имаше някаква следа и той трябваше да я открие. Беше убеден, че щеше да е нещо, което само той би разбрал и което Вълпс му е подхвърлил, за да го унизи и да му припомни как успешно го беше преметнал.

След няколко часа усамотението на Вейл беше прекъснато от обаждането на Стенър. Той каза, че двамата със Сен-Клер са на път към офиса, където ще разкажат всички подробности, но най-важното било, че арестували Дарби и намерили трупа на Попи Палмър. Вейл остави касетофончето настрана. Вълпс щеше да почака пред новите разкрития по случая Дарби.

Двайсетина минути по-кьсно Стенър и Сен-Клер нахлуха в офиса.

За Бога, нима Абъл се усмихваше?

Вейл викна Парвър и когато всички се събраха, седна зад бюрото си.

- Окей. Да чуем какво сте открили.

- Всичко си каза — започна Сен-Клер. — Онази старица е била съвсем права за изстрелите, Шана. Очистил е жена си като едното нищо. И тъй като Рейни така и не успял да се свърже с него, той си мислел, че вече е волен като птичка. Единственото, което го тревожело, била Попи Палмър.

- Насилил е късмета си — намеси се Стенър. — Обадил са на Палмър, взел я от тях и й казал, че ще я откара до летището. Вместо това я завел във фермата си и я удушил.

- Сетне нещастният копелдак я хвърлил в багажника на колата си и поел на запад — продължи Сен-Клер. - Прекарал нощта в един мотел близо до Рокфорд. На сутринта увил трупа в една верига от котва за лодка и го хвърлил в блатата край Пекатоника.

- Поздравления — каза Вейл. — Свършили сте отлична работа.

- Имахме известен късмет — призна Стенър. — Бяхме доста близо и чухме как изхвърли тялото в блатото. - Той се обърна към Шана Парвър. — Но сега вече е твой. За двойно убийство.

- Рейни ни чакаше в щатския затвор, когато го закарахме там — съобщи Сен-Клер. — Каза, че искал да поприказвате.

Вейл се засмя.

- Разбира се, че иска. Е, по дяволите Рейни, вече е много късно. — Той погледна Парвър. — Добре, Шана, прави каквото знаеш. Вече е в твоите ръце. Предполагам, че ще искаш максимална присъда, нали?

Тя се усмихна, но не изглеждаше много убедена.

- Разбира се.

- Друга идея ли имаш?

- Не.

- Спазихте ли всички процедури? — попита Вейл, поглеждайки Стенър. — Арестът и така нататък?

- Показахме му заповедта, прочетохме му правата и извикахме местния шериф и неговите хора да открият тялото.

Парвър мълчеше и нервно хапеше устни.

- Какво има, Шана? — попита Вейл.

- Не мога да се отърва от мисълта, че ако го бяхме затворили още първия път, сега Попи Палмър щеше да е жива.

- Нямахме никакви доказателства — раздразнено отвърна Вейл. — По дяволите, тя вече е била мъртва, когато издадохме заповедта.

Парвър не каза нищо.

- Шана?

- Да?

- Ако Палмър не ни беше излъгала, можеше да спаси живота си.

- Знам.

- Кажи на Рейни от мое име, че смъртта на момичето тежи на неговата съвест, а не на нашата. Ако беше довел това копеле навреме, щяхме да предотвратим второто убийство.

- Ще му го кажа — кимна тя.

- Добре. Никакви сделки повече. Искаше да го разнищиш, нали? Твой е. Закарай го на електрическия стол.

- Да, сър.

Сен-Клер се отправи към архива, разположен на няколкостотин метра от сградата на съда. Слънцето залязваше, вечерта се очертаваше доста хладна. Беше станал преди изгрев и не бе спрял чак до залез, но не се чувстваше изморен. Реши да разрови планините от документи и да се опита да открие видеокасетите от разпитите на Стемплър. Задачата можеше да се окаже неизпълнима, но, кой знае, може пък и да имаше късмет - за втори път в един и същи ден.

Внимателно пое по мрачните коридори, осветени само от няколко мъждиви крушки. От двете му страни се редуваха шкафове и полици, отрупани с прашни документи, кутии и кашони. Отнякъде се чуваше приглушена музика и Сен-Клер различи гласа на Франк Синатра. Когато стигна до ъгьла на главния коридор и погледна в страничното крило, забеляза един униформен полицай, отпуснал се в люлеещ се стол под старомодна преносима лампа с бледа зеленикава светлина. Беше сложил краката си върху метално бюро и бавно се люшкаше напред-назад, заслушан в малкия транзистор пред себе си.

- Здрасти — викна Сен-Клер. Ехото понесе гласа му по мрачния коридор.

Полицаят подскочи.

- Дявол да го вземе! Изкара ми акъла!

- Извинявай — каза Сен-Клер и се приближи до бюрото. — Харви Сен-Клер, от канцеларията на окръжния прокурор.

Полицаят стана и изключи радиото. На гърдите му имаше значка с надпис: "К. Фелшър, пазач".

- Сержант Клод Фелшър на вашите услуги — каза той и протегна ръка.

Беше едър, пълен мъж с бирено коремче. Униформата му не беше закопчана, а разхлабената вратовръзка разкриваше липсата на най-горното копче на ризата. Сив кичур се виеше над едното му ухо. Изглеждаше прашен и забравен, като екземпляр, забутан в най-далечния ъгъл на някой музей. Единствено лъснатата му значка блестеше, отразявайки бледата светлина от лампата.

Сен-Клер задъвка малко тютюн и подаде пакетчето на сержанта. Той поклати глава отрицателно.

- Откога си пазач тук, Клод?

- Дявол да го вземе, имам чувството, че са минали сто години.

- Сигурно е най-самотната работа в града.

- О, не знам — отвърна полицаят. — Има кой да ми прави компания. Огледай се. Тук е събрана почти цялата криминална история на щата. Спомняш ли си Спек? Ричард Спек?

- Разбира се.

- Ей го там, в крило номер 19. Гейси е в номер шест. Джордж Фарли, онзи, дето уби дванайсет жени, спомняш ли си? Разфасовал ги и ги натъпкал в буркани в мазето си. В номер пет. Имаме документи дори за Дилинджър, от времето, когато са го опандизили покрай онзи банков обир в Гери. Ама тогава престъпленията са били истински престъпления, а не мизерни като сега. За Бога, в днешно време могат само да разбиват коли и аптеки. Светът не върви на добре, Харви.

- Абсолютно си прав. Спомняш ли си случая Рашмън?

- Архиепископа? Дявол да го вземе, сякаш беше вчера. За това ли си дошъл?

Сен-Клер кимна.

- Щатът срещу Аарон Стемплър. Процесът завърши в края на март.

- Нещо по-специално ли търсиш?

- Веществено доказателство.

- О, мама му стара! Виж, с веществените доказателства е малко по-сложно. Първо, когато ги докарват тук, вече са добре опоскани. Мнозина си прибират вещите обратно. Освен това не ги подреждаме по някакъв специален признак. Тук сигурно са събрани хиляди, стотици хиляди дела, много от които са така объркани, че никога не можеш да се оправиш. Да не говорим за изгубените.

- Надявах се, че може да имам късмет.

- Е, добре, ще опитаме.

Сержантът издърпа едното от чекмеджетата на бюрото и извади фенерче. После поведе Сен-Клер по коридора. След известно време откри кашончетата с документите по делото Стемплър.

- Вече съм ги разглеждал — обясни Сен-Клер. — Няма никакви веществени доказателства. Само хартии.

- Прав си — кимна Фелшър, преглеждайки съдържанието на кутиите. — Всъщност какво точно търсиш?

- Видеокасети.

- Аха. Е, разгледай наоколо. — Полицаят разпери ръце и се засмя.

- Няма смисъл. Благодаря за помощта, Клод.

Двамата си стиснаха ръцете и Сен-Клер се насочи обратно към изхода.

- Не се ядосвай, Харви — викна след него Фелшър. - Така или иначе вече щяха съвсем да са се скапали. Тук не държим много на чистотата и реда.

- Не исках да ги гледам. Надявах се просто да разбера дали са били взети от някого и евентуално от кого.

- О, почакай тогава. Това вече е друга работа. С това трябваше да започнеш. Може пък наистина да ти излезе късметът.

Фелшър отиде до една лавица, върху която бяха подредени масивни, дебело подвързани томове. Прекара показалец по гръбчетата им, върху които бяха отбелязани дати.

- Да видим... 1-10 септември 1982... декември.... февруари... А, ето! 20-30 март 1983. — Той издърпа палката и я изтупа от прахта. — Това са указателите. Не помагат кой знае колко, но знае ли човек...

Отвори палката и внимателно разгърна пожълтелите страници.

-Трябва да внимаваме. Нищо чудно да се разпадне и ръцете ми. Стемплър, Стемплър... Процесът беше доста шумен, а? Какво се случи с него?

- Още е в Дейзиленд.

- Добре. Като си спомням как беше накълцал епископа, май трябва да го държат там завинаги.

- Да — съгласи се Харви.

- Окей, мисля, че го намерих... 23 март. Щатът срещу Аарон Стемплър, предумишлено. Да видим... окървавени дрехи, обувки, кухненски нож, няколко книги, пръстен — всичко това е върнато на катедралата на Лейквю, 2 април 1983. Ей, знаеш ли, Харви, май наистина си късметлия. Ето, двайсет и три видеокасети. Върнати на доктор Моли Еринггън, Уинтроп, Индиана, 26 април 1983.

Парвър беше останала последна. Седеше зад бюрото в малката си стаичка и преглеждаше документите по делото Дарби. След малко ги избута настрана и измъкна папката с материалите за Едит Стодард. Беше уморена, но не й се прибираше вкъщи, а и нямаше други планове.

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре излезе Флеърти, стиснал в ръка старо, олющено куфарче. Влезе в кабинета си, хвърли куфарчето на бюрото и чак тогава забеляза Парвър. Отиде до остъклената й стаичка и застана на вратата с ръце в джобовете.

- Разбрах за Дарби — каза той. — Нямам търпение да чуя пледоарията ти.

Тя вдигна поглед към него и се намръщи.

- А за Попи Палмър разбра ли?

- Следобедните вестници са пълни с подробности — отвърна той. — Еклинг е полудял. Казал, че ако неговото управление водело случая, момичето още щяло да е живо.

- Как ли пък не! Ако разчитахме на Еклинг, Дарби вече щеше да е избил половината щат — озъби се тя.

Флеърти леко подсвирна.

- Добре ли си? — попита той.

- Защо? — сряза го Парвър.

- Ей, извинявай, трябваше да почукам. — Той се обърна.

- Къде отиваш? — викна тя след него.

- Не знам, просто изглеждаш малко... загрижена.

- Загрижена? — повтори тя и се усмихна. — Да, предполагам, че наистина изглеждам малко загрижена.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя го погледна, после избута стола си назад и стана.

- Какво ще кажеш да отидем до "Коркрън"? Ще те черпя едно питие.

- Не, аз ще те черпя едно питие.

- А, така значи. Виж, Флеърти, ще направим следното. Ще теглим чоп.

- Как?

- Ще хвърляме към стената. — Тя бръкна в чантата си и измъкна две монети от по четвърт долар. — В компютърния отдел, там няма килим.

- Звучиш като професионалист.

- Понякога ми върви.

Двамата отидоха в другата стая и застанаха на десетина стъпки от стената.

- Какви са правилата? — невинно попита той.

- Само не ми казвай, че в Бостън не сте играли на тая игра!

- По онова време нямах пари за подобни забавления.

- Просто я мяташ. Този, който метне най-близо до стената, печели. Искаш ли да потренираш?

- Няма смисъл да губим време. Победителят черпи, така ли?

- Да.

- Хвърляй първа, тъкмо да видя как става.

Тя се наведе напред, постави едната си ръка на коляното, хвана монетата с палеца и показалеца на другата и леко я метна. Монетата се удари в стената, отскочи, завъртя се и падна на десетина сантиметра от стената.

- Доста добре — отбеляза той.

- Не е лошо.

- Значи така, а? — Той я погледна и зае същата поза, обаче хвана монетата с лявата си ръка.

- Чак сега забелязвам, че си левичар — каза тя.

- Ти въобще рядко ми обръщаш внимание, Парвър - каза той.

Забележката я изненада.

- Просто трябва да я метна, така ли?

- Аха.

Той леко се наведе напред, изпъна ръка и хвърли монетата. Тя се превъртя във въздуха, удари се там, където се съединяваха стената и подът, и застина на не повече от сантиметър от ъгъла.

- Бре! — възкликна той. — Голям късмет.

В очите й проблесна подозрение.

- Ти ме преметна, Флеърти — изръмжа тя.

- Никога!

- Видях как го направи. Определено ме преметна. Не играеш за пръв път.

Той се ухили, вдигна монетите от пода и й ги подаде.

- Тръгваме ли?

Взеха такси до "Коркрън" и когато пристигнаха там, влязоха в "Дамския клуб". Валяка ги удостои с нащърбената си усмивка и ги поведе към ъгловата маса. Избърса я е един скъсан парцал и ги погледна очаквателно.

- Пиене? Ядене? — поинтересува се той.

- Първо напитките, носле ще видим.

- Окей, какво да бъде?

- Мартини с много джин и никакви екстри — каза Шана.

- Екстри ли?

- Без черешки и така нататък — обясни му Флеърти,

- Схванах. За вас както винаги, а, мистър Флеърти?

- Да.

- Няма проблем — ухили се Валяка и се насочи към бара.

- Добре, Парвър, ще ми кажеш ли какъв ти е проблемът? Дявол да го вземе, получи всичко, което искаше. Дарби ти е вързан в кърпа, Стодард също. Две големи дела. Искаш ли да ми отстъпиш едното?

- Не, много ти благодаря — отвърна тя надменно.

- Тогава?

- Ами днес, когато Марти ме попита дали съм готова да пратя Дарби на електрическия стол...

- Не искаше ли и ти именно това?

Валяка донесе питиетата и ги сложи на масата. Шана изгълта своето и си поръча второ.

- Става въпрос за друго — каза тя и се намръщи. — По дяволите, това имаше вкус на лимонада.

- За пръв път ли пиеш мартини?

- Да. Обикновено съм на ром с кола.

- По дяволите, изгълта го, сякаш беше чаша мляко! Внимавай, тези неща са доста коварни.

- Глупости. Виж в какви малки чаши ги сервират. Нищо няма да ми стане. Та за какво си говорехме?

- За изпържването на Дарби. Каза, ме ставало въпрос за друго.

- Да, сетих се. Виж, проблемът е, че досега никога не съм водила углавно дело.

- Не ми казвай, че те е хванала сценична треска! — Флеърти се засмя. — На желязната Парвър й омекват краката? Хайде де, това е просто поредният случай. Няма нужда да се впрягаш чак толкова.

- Не ме разбра. Не се притеснявам, че няма да спечеля. Просто... никога не съм мислила за това.

- За кое? Какво имаш предвид, по дяволите?

- За искането на смъртна присъда.

- Ясно. Атака на съвестта, а? Стига глупости, Шана. Този тип най-хладнокръвно е застрелял жена си с ловджийска пушка. После, без да се замисли, е удушил и стринтийзьорката. Помисли си само, гледал я е в очите, докато я е убивал.

- Стига, Дермът!

- Не. Ние сме прокурори, Шана. Последната преграда между цивилизацията и джунглата. Не създаваме закони, а само ги спазваме. А ако законът обвинява Дарби в предумишлено убийство, той е обречен.

- Знам всичко това, за Бога! — ядоса се Парвър. — Не съм дошла тук, за да слушам лекции за житейските ценности!

Тя стана, за да си тръгне, но той я хвана за ръката.

- Извинявай. Понякога съм твърде циничен. Старите навици умират трудно. Никакви лекции повече, обещавам. Не си тръгвай... моля те.

Тя го погледна и се усмихна.

- Без повече глупости?

- Обещавам.

- Добре. — Тя седна и допи второто си мартини.

- Искам да те попитам нещо — каза Флеърти. — Ако си сред съдебните заседатели и ти зададат въпроса дали си за смъртното наказание, какво би отговорила?

- Доста сложен въпрос.

- Така е. Но помисли над него. — Той отпи от сока си.

- Ще кажа, че не съм сигурна, но в никакъв случай не бих оставила това да повлияе на отсъждането ми. Важни са доказателствата.

- Добре. А би ли отишла в съда, ако се съмняваш във вината на обвиняемия?

- За Бога, все едно слушам Мартин. Онази вечер ме понита същото.

- Именно от това прокурорите се боят най-много - да разпънат невинен човек.

Тя махна на келнера и му посочи празната си чаша.

- Въпросът е, че ако си сигурна — както е с Дарби - няма от какво да се тревожиш. Просто си вършиш работата. Как би се почувствала, ако видиш Дарби да си излиза от залата свободен?

- Няма да стане — уверено отвърна тя.

- Но представи си, че с делото се захване някой друг и оплете конците.

Тя не отговори. След известно мълчание внезапно смени темата.

- Едит Стодард...

- Какъв пък е проблемът с нея?

- Нещо не се връзва, Флеърти. Тя дори не иска да се бори.

- За какво да се бори? В рапорта е написано съвсем ясно и точно — купила си е оръжие, тренирала е с него две седмици, после е застреляла Делъни. И то с два куршума, при положение, че първият е бил достатъчен. Няма измъкване.

- Как би постъпил на мое място?

- Няма какво толкова да му мислиш. Очевидно е планирала убийството поне от две седмици. Не става въпрос нито за внезапен импулс, нито за моментна лудост, нито за самозащита. Писнало й е, подготвила се е и му е пръснала главата.

- Но тя е толкова нещастна. В нея има нещо... тъжно.

- Тъжното е, че е изправена пред токов удар от двайсет хиляди волта. Не би трябвало да го приемаш толкова лично, Шана.

- Знам, но въпреки това го приемам лично, разбра ли? Много лично.

- Може би е редно да оставиш делото на някой друг.

- Не си го и помисляй. Ще се оправя.

- Няма от какво да се притесняваш. Венъбъл не е участвала в криминално дело от десет години.

Шана довърши третото си мартини и побутна чашата към ръба на масата.

- Смяташ, че всичко е толкова просто, а? Е, виж какво ще ти кажа — Веньбьл наистина е много добра. Десетте години нямат никакво значение. — Тя се наведе над масата и прошепна: — Мисля, че между нея и Марти има нещо.

- Хайде де! — възкликна той с престорена изненада, спомняйки си за цветята в апартамента й.

Шана кимна и му намигна съзаклятнически.

- Чудесата никога не свършват — засмя се той.

Келнерът донесе ново питие и прибра празната чаша.

- Това е четвъртото ти мартини — подчерта Флеърти. — Случайно знам, че тукашният барман набляга на джина. Не ми влиза в работата, но май не си наясно какви могат да бъдат последиците.

- Е, може тази вечер да искам да си пийна, Флеърти — каза тя и надигна чашата. — Знаеш ли, това е адски дълго име. Фле-ър-ти. Почти три срички. Ще ти викам Флей. Както и да е, Флей, имаш ли нещо против малко да се напия?

- Самият аз никога не съм се напивал — призна й той със срамежлива усмивка.

- Шегуваш се.

- Ни най-малко. Но но едно време пушех опиум.

- Това не е законно.

- Именно затова се отказах.

Тя вдигна чашата си и я завъртя.

- В това обаче няма нищо незаконно.

- Така е.

- Знаеш ли, че когато за първи път опитах марихуана, бях седнала пред печката в кухнята на една моя приятелка и около час и половина чаках Били Джоел да излезе от хладилника.

Флеърти се засмя и поклати глава.

- Сигурно е била първо качество.

- Не знам. Никога не повторих — каза тя и осъзна, че езикът й вече се преплита, а Флеърти изненадващо се разпада на двама.

Затвори едното си око и се опита да фокусира красивото му лице.

- Защо никога досега не си ме канил никъде?

- Ето, днес го направих.

- Да, ама чак след шесг месеца. Знам, че не си обратен.

- Не съм.

- И знам, че, ъь, не съм толкова отлъскваща. — Тя спря и се закикоти. — От-блъс-ква-ща.

- О, не, не си - тихо отвърна той и се усмихна.

- Тогава?

- Ако живееш по улиците на Бостън, нямаш кой знае какъв шанс да се научиш на добри обноски. В поправителния дом също.

- Толкова лош ли си бил?

- Доста лош.

- Какво е най-лошото, което някога си нравил? Или може би не трябва да питам?

- Крадяхме коли.

- Крал си коли?

Той кимна.

- Да, заедно с няколко приятелчета..

- Можеш ли да правиш това, дето го показват във филмите, нали се сещаш, да измъкнеш всичките жички от таблото и да запалиш колата? А? — Тя отново притвори едното си око и фокусира поглед.

- Никакъв проблем — кимна той. — Трийсет секунди.

- Майтапиш се!

- Ни най-малко.

- И защо се отказа?

- Имах видение. Една нощ Господ седна в крайчеца на леглото ми и ми каза, че ако продължавам по същия начин, ще умра млад.

- И?

- Приех това съвсем сериозно.

- Но тя всъщност не го е направила, нали? — скептично попита Шана.

- Тя ли?

- Господ е жена, не знаеш ли?

- О, така ли? — Флеърти се усмихна и остави чашата си върху масата. — Направи го, макар и по особен начин. Един от най-добрите ми приятели отиде на електрическия стол. Обра магазин и застреля едно ченге. С Ерни бяхме доста близки.

- Ерни?

- Ерни Холерън. Бяхме петима и правехме всичко заедно. Ерни беше един от нас. Но когато уби ченгето, го осъдиха на смърт. А в нощта, в която щяха да изпълнят присъдата, купихме бира, взехме автобуса и отидохме до онзи хълм край затвора, откъдето се вижда цялата сграда. После седнахме там и зачакахме да го сложат на стола. Знаеш ли как се разбира, когато дръпнат ръчката? За момент всички останали светлини в сградата примигват. Правят го два пъти, за да са сигурни, че всичко е наред. Седяхме там, докато душата му не излетя, после хвърлихме към оградата празните кутии от бирата и взехме автобуса към града. Същата нощ Господ говори с мен и аз реших, че не искам да свърша по същия начин.

- Знаеш ли какво? — каза Шана след известно мълчание. — Въобще не ме интересуват... ин-те-ре-су-ват... обноските, Флей. — Тя отпи от чашата си. — Това, на което държа, са сръде... сърдечч...

- Сърдечните?

- Благодаря... сърдечните разговори и, ъъ, един готин мъж с красиви очи и черна коса и други такива пов-ръх... повър...

- Повърхностни?

- Благодаря... повърхностни неща. Защо винаги носиш черно, Флей? Приличаш на Джони Кеш.

Той въздъхна и отпи от сока си, после се взря в леко paзмитите й очи.

- Истината ли?

- Как иначе?

- Нямам никакво чувство за стил. Не знам кое с кое върви. Докато нося черно, не съм застрашен.

- Да не би да ти пука?

Той се изчерви.

- Мисля, че да.

- Е, колега, май си притесс... притеснен — каза тя и цъкна с език. — Да знаеш, Флей, има нещо не-о-бик-но-ве-но в теб.

Той се засмя.

- А ти определено се напи.

- Притесс...нявам ли те?

- Не.

Погледите им се срещнаха и след малко тя сведе очи.

- Миш... мислиш ли, че мога да изляза оттук, без да падна по очи?

- Никога не бих те оставил да паднеш по очи. Искаш ли да тръгваме?

- Да тръгваме — изкикоти се тя. — Ей сега.

- Кафе?

Тя поклати глава отрицателно.

- Добре, ще поседим тук, докато се приготвиш.

- Миш... мислиш ли, ме Валяка може да ни викне такси?

- Изчакай ме тук, ще отида да проверя.

- Неее, ще те чакам ей там! — Тя посочи другия край на помещението и се изкикоти.

Келнерът извика такси, Дермът й помогна да се изправи, прегърна я и я поведе към вратата.

- Преструвай се, че се гушкаме, така никой няма да ни обърне внимание — каза той.

- Гуш-шкаме? Така ли му викате в Бостън?

- Да — отвърна той.

Излязоха навън. Откъм реката духаше вятър.

- Боже мой! — възкликна тя. — Какво е това?

- Чист въздух.

- Краката ми се огъват — призна тя, докато отиваха към таксито.

Флеърти й помогна да се намести на задната седалка.

- Флей?

- Да?

- Мерси.

- За какво?

- Че ме изслуша.

- Харесва ми да те слушам.

- Наистина ли?

- Разбира се.

- Тогава ме слушай внимателно... защото... ще се опитам да си спомня къде живея.

Тя се отпусна назад, облегна глава на рамото му и го погледна с едно око.

- Ще ти кажа... една тайна, мистър Флей. Желая те още... от първия път, когато те видях. Имаш ли нещо против?

Флеърти се усмихна и я прегърна по-здраво.

- Нямам — тихо отвърна той, без да й признае, че бе изпитал същото.

- Добре — измърмори тя и след миг вече спеше.

Шана Парвър живееше в двуетажен тухлен блок на ъгьла на Уест Южени и Норт Парк. Флеърти плати на шофьора, намери ключа в чантата й и повдигна спящото й тяло.

- Да ви помогна ли? — предложи шофьорът.

- Не, тя е съвсем лека — отвърна Флеърти и пое към сградата. Намери апартамента й без никаква трудност, подпря Шана на стената и, придържайки я с една ръка, отключи с другата. После я пренесе вътре и ритна вратата с пета.

Апартаментът беше малък и приятен. Стените бяха боядисани в светли пастелни тонове, меката мебел създаваше уют. Тясната кухничка бе отделена от хола с елегантен дървен бар. По стените висяха репродукции на Миро, Матис и Шагал. Флеърти пренесе Шана в спалнята и натисна с рамо ключа за осветлението. Стаята беше разхвърляна, леглото неоправено; чиния с остатъци от пица споделяше нощното шкафче заедно с куп книги и документи. Той я положи на леглото и Шана сънено се размърда.

- Вкъщи ли съм?

- Да.

- И си ме пренесъл по стълбите?

- Аха.

- Сър Халагад... а бе как беше... Това си ти. Рицар благороден!

Тя се опита да седне, но падна назад върху кожения матрак, разпери ръце и въздъхна.

- Устата ми сякаш е пълна с перушина — промърмори тя и се изкикоти.

- Ще ти донеса вода.

- Аз пък ще опитам да се съблека.

Той отиде до кухнята, взе чиста чаша от шкафа и пусна вътре няколко ледени кубчета от камерата на хладилника. После сипа върху тях студена вода от чешмата и разклати чашата.

- Как се справяш? — викна той към спалнята.

- Доста добре.

- Кажи ми, когато си легнеш.

- Вече съм готова — чу се гласът й.

Той отиде в спалнята и видя, че тя се е отпуснала назад, наполовина завита от юргана, а единият й крак се подава отстрани. От глезена му висеше полусъбутият чорапогащник. Останалите дрехи се въргаляха на пода до леглото.

- Почти успях — изпъшка Шана. — Този крак ми изигра истински номер.

После се изкикоти и се изви настрана.

- Прав беше за ония мартинита.

Той остави чашата на нощното й шкафче и отиде до прозореца да спусне щорите. Внезапно по гърба му пробягаха студени тръпки. Разгърна щорите и огледа тъмната улица.

Беше пуста, ако се изключеше колата, паркирана до отсрещния тротоар. В нея също не се виждаше никой.

Въобразяваше си. Дори убиецът да сновеше някъде из Чикаго, Шана Парвър сигурно беше чак в края на списъка му.

- Флей?

- Да?

Тя го погледна, все още стиснала едното си око.

- Не ме оставяй, моля ти се. Не искам да се събудя сама. Става ли?

- Няма проблем.

- Супер си.

Той се приближи до леглото и й помогна да се поизправи, за да пийне вода.

- Мммм. — Тя отново се отпусна назад. — Няма да ме оставиш, нали?

- Не, няма да те оставя.

Шана се усмихна и след миг отново спеше.

Флеърти седна на леглото и внимателно изхлузи чорапогащника от левия й глезен. После пое стъпалото й и нежно го разтри.

Господи, дори стъпалата и бяха страхотии.

Джейн Венъбъл седеше на задната седалка на служебната лимузина. Мартин вече й липсваше. Наложи й се да прекара вечерта в компанията на едни свои японски клиенти и Вейл реши, че е по-разумно да прекара нощта в собствения си апартамент.

Вече беше разглезена. Разглезена от нежността му, от страстното им любене. Разглезена дори само от неговото присъствие. Липсваше й всяка минута, когато не бяха заедно.

Погледна през прозореца. Светлините на града се размазваха край матовото стъкло. Когато спряха на един светофар, тя внезапно се наведе напред.

- Лари, завий пред този блок, моля те.

Шофьорът изви и паркира пред висока модерна сграда. После излезе и й отвори вратата.

- Връщам се след няколко минути — каза тя и се насочи към входа.

Портиерът седеше зад полукръгло бюро, което приличаше на табло в пилотската кабина на самолет. Видеомониторите, монтирани върху него, позволяваха непрестанен контрол върху всеки от коридорите в трийсететажната сграда. Портиерът беше слаб мъж на средна възраст, със сивееща на места коса, прилежно вчесана назад. Носеше син костюм с втькнат в бутониерата червен карамфил и приличаше по-скоро на рецепционист в някой скъп хотел, отколкото на нощен пазач в жилищен блок.

- С какво мога да ви бъда полезен? — попита той с фалшив, добре трениран британски акцент, хвърляйки бърз поглед към спрялата пред входа черна лимузина.

Венъбъл се постара да предложи най-ослепителната си усмивка.

- Здравей — каза тя. — Как се казваш?

Виктор — отвърна той.

- Е, Виктор, името ми е Джейн Венъбъл — обясни тя, извади от чантичката си лист хартия и го плъзна по бюрото към него. — Аз съм адвокат. Един мой клиент е обвинен в убийството на Джон Делъни. Това е съдебно разрешение за оглед на местопрестъплението. Знам, че часът не е подходящ, но мога ли да разгледам апартамента?

- Какво? Сега? Искате да го огледате сега?

Тя постави върху документа една петдесетдоларова банкнота.

- Случайно попаднах в квартала. Ще ми отнеме не повече от петнайсет минути.

Той погледна съдебното разрешение, после лимузината и накрая взе банкнотата с усмивка.

- Мога ли да устоя на такива прекрасни очи, мис Венъбьл ? — каза той, отвори едно чекмедже, извади връзка ключове и я поведе към асансьора.

Когато поеха нагоре, портиерът отбеляза:

- Неприятен случай, нали?

- Ужасен — отвърна тя и си помисли, че смъртта на Делъни вероятно е предизвикала бурни веселия из целия град. — Добре ли го познавахте?

Виктор повдигна вежди и се усмихна.

- Когато влизаше, ми казваше "здрасти", а когато излизаше — "приятна вечер". На Коледа ми подаряваше бутилка скоч. Ако мислите, че това е добро познанство...

- Какъв беше скочът?

- "Чивас".

- Не е лошо.

Асансьорът спря на трийсетия етаж и Виктор отключи вратата на апартамента. Полицейските ленти бяха махнати.

- Вършете си работата спокойно, аз съм на смяна до два — каза той. — Като излезете, просто дръпнете вратата.

- Ти си истинско съкровище, Виктор.

- Благодаря, мис Венъбъл — отвърна той и излезе, затваряйки след себе си.

"Налудничава идея — помисли си тя, — да дойда тук посред нощ." Но когато бе погледнала през прозореца на колата и бе видяла, че се намира пред сградата... е, какво толкова, така или иначе не бързаше да се прибира у дома.

Бяха минали години от последния път, когато бе оглеждала сцената на някое престъпление, и сега, докато се отправяше към всекидневната, сърцето й се разтуптя. Застана на няколко стъпки от прага.

Не търсеше нещо конкретно, просто чувстваше, че трябва да се запознае с местопрестъплението. Дължеше го най-вече на Едит Стодард. Разгледа спалнята и се отправи към банята. На полицата под огледалото имаше четка за зъби, бръснач, крем за бръснене и флакон с афтьршейв.

Отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше празен и изчистен. В един от шкафовете имаше консерви и няколко пакета спагети. Тя се върна в спалнята и провери чекмеджетата на бюрото. Нищо интересно. Взе един пепелник, седна на леглото и го постави до себе си. Реши преди да си тръгне да изпуши една цигара. В лимузината не се пушеше.

Въпросът, който най-много я тревожеше, беше дали чувството, че е предадена, бе накарало Едит Стодард да убие Делъни? Мисълта я глождеше непрекъснато. Останалите факти бяха убедителни, но мотивът беше доста мъгляв. После обаче си припомни други подобни случаи, които на пръв поглед изглеждаха също толкова странни. Като например онзи пощальон, когото след няколко часа се върнал с автоматична пушка, застрелял девет души и накрая се самоубил. Може би мотивът не беше толкова мъгляв.

Докато си мислеше за Едит Стодард, погледът й се насочи към вградения в стената гардероб. От мястото, където седеше, виждаше вътрешността му изцяло. Беше допрян до банята, доста голям и полупразен, като се изключеха един костюм, няколко ризи, халат, кожени чехли и чифт официални черни обувки.

Нещо друго обаче привлече вниманието й. Докато гледаше към дрешника, осъзна, че той е някак несъразмерен. В единия си край беше дълбок, доста навътре в стената, а в другия — далеч по-тесен. Разликата беше поне петдесет сантиметра.

Тя го гледа няколко минути и старите й инстинкти заработиха в онази комбинация от въображение и нюх, която навремето я бе направила един от най-добрите прокурори.

- Защо този гардероб е толкова сбъркан? — запита се тя гласно.

Влезе в банята и провери дали няма някакви шкафове към дрешника, но се оказа, че няма нищо подобно. Върна се в спалнята и го разгледа внимателно. Само жена би обърнала внимание на това странно интериорно решение. Само жена би се загрижила за тази загуба на използваемо пространство. Тя застана в по-тясната част и почука по стената. Кънтеше на кухо.

Сейф? Място, където Делъни е криел секретни документи? Можеше ли да открие нещо, което би й помогнало в съда? Тя натисна стената и повърхността леко поддаде. Натисна по-силно. Отново поддаде, но само от горната част. Очевидно панелът беше заключен в средата. Тя отстъпи и го огледа внимателно. Пред нея имаше врата и тя трябваше да разбере как да я отвори.

Внимателно опипа стената, но не откри нищо.

Въздъхна и седна в края на леглото, загледана към дрешника. Погледът й се спря на напречните пръчки, върху които се окачваха закачалките. В по-тясната част не беше окачено нищо. Тя се доближи, протегна се и хвана пръчката, после се опита да я помръдне. Беше завинтена към стената. Венъбъл продължи да я върти, докато най-сетне не я извади от гнездото й. Погледна в него и видя малък бутон. Натисна го, чу се щракане и панелът се помръдна с още няколко сантиметра. В процепа блесна светлинка. Тя бутна стената и вратата се отвори.

Дъхът й спря. Очите и не повярваха на това, което видяха.

- Боже мой — промълви тя изумена.

После погледът й се плъзна към пода на скривалището.

Револверът.

29.

Джейн Венъбъл се появи в офиса на Вейл точно в десет сутринта. Беше облечена в зелен копринен костюм, на чийто фон червеникавата й коса приличаше на огнен водопад. Премина през офиса със сигурната крачка на човек, който знае какво струва и защо е тук. Погледите на всички се насочиха към нея и проследиха пътя й до бюрото на Наоми.

- Здравейте — каза Венъбъл с лъчезарна усмивка и й подаде ръка. — Вие сигурно сте Наоми. Аз съм Джейн Венъбъл.

След миг Вейл излезе от кабинета си и я посрещна, без да обръща внимание на беглата й усмивка. Наоми обаче не пропускаше нищо. "Марти — помисли си тя, здраво си затънал."

Вейл беше уредил специална среща на Дивата банда с Венъбъл, защото тя беше пряко свързана със случая Стемплър и помощта й в настоящия момент можеше да се окаже необходима. Влязоха в кабинета му и той затвори вратата, но зад тънкото стъкло, което служеше за стена, двамата все още бяха пред погледите на останалите.

- Прекарах ужасна нощ — каза тя, широко усмихната.

- Изпуших цял пакет цигари, преди да заспя — каза той, отвръщайки на усмивката й.

- Нека ти е за урок.

- Наблюдават ни — отбеляза той, почти незабележимо кимвайки към останалите в офиса.

- Знам. Не е ли забавно?

- Кафе?

- Разбира се.

- Снощи минах край дома ти, просто за да проверя дали всичко е наред — каза той.

- Вече не знам какво си мислят съседите — отвърна тя. — Един тип спира пред входа и прекарва там цялата нощ, а друг се разполага на терасата и през час се разхожда наоколо с фенерче.

- Сигурно те мислят за още по-загадъчна.

- Всъщност не знам защо го казах. Все още не съм срещала никого от съседите си.

Когато се обърна да сипе кафето, Вейл погледна отражението й в стъклото на отворения прозорец. Възторгът й бе отстъпил място на вгльбеност, сякаш внезапно се бе сетила нещо неприятно.

И наистина, Венъбъл не можеше да се отърве от мисълта за делото Стодард. Скривалището, което бе открила в апартамента на Делъни, я изправяше пред особена дилема. Като защитник на Стодард, тя не беше длъжна да разкаже на прокурора какво е намерила. От друга страна, оръжието бе неразделна част от делото и можеше да бъде обвинена за укриване на улики. Бе решила да не пипа нищо. Затвори тайната стаичка и излезе от апартамента. Аргументът й щеше да бъде, че не е знаела чий револвер е видяла. А и още не беше говорила с Едит Стодард за откритието си. Реши да забрави проблема за миг и да се съсредоточи върху въпросите, за които я бе извикал Вейл. "Отпусни се — каза си тя. Има време за всичко."

Вейл сипа лъжичка захар в кафето й. Когато й го донесе, тя отново бе лъчезарна. Той постави чашката на масата пред нея и каза:

- Какво те тревожи?

- Не мисля, че ме познаваш достагьчно дълго.

- Колко?

- Достагьчно, за да кажеш кога съм разтревожена.

- Така ли? Е, по реакцията ти съдя, че съм познал — каза той и седна зад бюрото си.

Тя се наведе напред и с престорен сарказъм прошепна:

- Умея отлично да се владея, господин окръжен прокурор.

Вейл се засмя.

- Липсвах ли ти? — попита тя с такова изражение, сякаш говореха за времето навън.

- О, не, макар и да ми мина през ума, че някой самурай може да те заплени на снощната вечеря.

Тя също се засмя.

- Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно, Вейл.

- Нямам никакво намерение да се отървавам от теб.

Двамата продължаваха да се държат така, сякаш разговаряха за незначителни теми. Пантомимата беше предназначена за хората от другата страна на стъклото, които, от своя страна, се преструваха на много заети и сякаш нямаха никакво желание да разберат какво точно става в кабинета на окръжния прокурор.

- Добре — кимна тя и буйната й коса се разпиля по раменете й.

Той подсвирна одобрително.

- Изглеждаш великолепно.

- Предполагам, че ако те целуна за добро утро, онези там ще замръзнат по местата си.

- И с право.

- Жалко.

- Добре, сега смятам да повикам Дивата банда и да започваме, Предполагам, че така или иначе се опитват да прочетат по устните ни какво си говорим. Освен това всички умират да се запознаят с легендарната Джейн Венъбъл.

- Без съмнение.

- Не се шегувам. Знаят всичко за теб. Наизустили са записките от процеса срещу Стемплър.

- Чудесно! — озъби се тя. — Наизустили са всичко за единствения случай, в който мистър Вундеркинд успя да ми натрие носа и твърдиш, че знаят всичко за мен?

- Всъщност бяха два пъти. Искам да кажа, че ти натрих носа два пъти. Да не си забравила онзи...

- Хайде, викай ги — отряза го тя.

- Наистина ми липсваше снощи — прошепна той, когато мина покрай нея, насочвайки се към вратата.

- Решението беше твое.

- Посипвам главата си с пепел.

Той отвори вратата и махна на останалите. Те приключиха с телефонните разговори, подредбата на документи и останалите си задачи и след пет минути един по един започнаха да влизат в кабинета, любезно поздравявайки Венъбъл със смесица от уважение и подозрение — тя все още беше потенциален враг в съдебната зала. Сипаха си кафе, опитаха поничките, които Наоми предвидливо бе донесла, и всеки си намери място — някои на пода, други на столовете и креслата. Погледите им бяха изпълнени с любопитство. Вейл много рядко правеше подобни неочаквани събирания. Липсваха само Хейзъл Флайшман и Боби Уинслоу, които тази сутрин бяха в съда.

Последен в стаята влезе тъмнокожият Боби Хартфорд и седна на пода до Флеърти.

- Поканих Джейн Венъбъл на днешното събиране, защото тя е дълбоко свързана с това, което ще обсъждаме — започна Вейл, после се обърна към нея. — Наричаме го помежду си мозъчно сканиране. Правилата са едни и същи за всеки. Ако искаш да попиташ нещо, да допълниш казаното или да припомниш някой факт, не се притеснявай да го направиш. Вероятно ще чуеш доводи, които не са съвсем обичайни, но това също не бива да те притеснява.

Той отпи от кафето си, запали цигара и издуха дима към вентилатора.

- И така, положението е следното: Предполагам, че всички сте чели рапорта на Дермът за убийствата на Балфур и Линкълн. Чели сте също и протоколите от процеса срещу Стемплър, така че сте наясно със случая и разбирате, че между тези престъпления има доста впечатляващи съвпадения. И въпреки че последните две убийства са извън нашата юрисдикция, съвсем скоро ще се наложи да се включим в играта, независимо дали ни се харесва, или не. Бях сигурен, че Стемплър иска да разбера, че е успял да ни преметне — а и че продължава да го прави. Затова когато отидох на срещата с него и с терапевта му, доктор Удуърд, бях подготвен. Записах целия ни разговор.

- Това законно ли е? — попита Хартфорд.

- Нямам намерение да го използвам в съда.

- Въпросът ми беше друг — настоя Хартфорд.

Вейл го погледна внимателно, после поклати глава.

- Не, не е. — Сетне се ухили. — Ако искаш, можеш да излезеш от стаята, когато пусна записа.

- О, не, по дяволите — засмя се Хартфорд. — Просто исках да разбера какво криеш.

Из стаята се разнесе смях.

- Крия страха си — сериозно отвърна Вейл. — Страх ме е от този човек. Той е много, много опасен. Надявам се да успея да ви убедя в това още преди края на днешното ни събиране. И преди да ви пусна касетата, искам да резюмирам фактите, с които разполагаме. Знаем, че Стемплър не е имал никакъв контакт с външния свят през последните десет години — не е говорил по телефона, не е писал или получавал писма, не е имал посетители. Знаем още, че убиецът изписва с кръв на тила на жертвите си съобщения като тези, които оставяше Стемплър. Цитатите, също както беше при Стемплър, са от книгите на Рашмън, които в момента се съхраняват в Нюбъри. Е, всички тези съвпадения могат да бъдат обяснени. Вестникарски статии, протоколи от делото и прочее — всеки би могъл да ги прочете. Но знаем също, че този, който е убил Балфур и Линкълн, е имал достъп до информация, която би могла да дойде единствено от Стемплър. Защото обществеността така и не разбра, че всъщност Рашмън е бил педофил. Събрал групичка, наречена "момчетата от олтара" — четири момчета и едно момиче — и режисирал с тях порнографски филмчета, като по някое време излизал иззад камерата и правел секс с момичето, с някое от момчетата или дори с всичките — в зависимост от моментното му настроение. Стемплър бил едно от момчетата от олтара. После убил двама от тях. Алекс Линкълн обаче успял да избяга. Избягала и приятелката на Стемпл ьр, Линда, която била младата девойка от групичката. По-късно се омъжила и станала мисис Линда Балфур. Днес и двамата са мъртви, а обстоятелствата около смъртта им са същите, както при някогашните убийства на Стемплър.

- Има една разлика — намеси се Стенър. — Сега убиецът си прибира трофеи — нещо като малки сувенири. Взел е някаква препарирана риба от къщата на Линда Балфур и катарамата от колана на Линкълн. Струва ми се, че този, с когото си имаме работа, е истински сериен убиец.

- Освен това е оставил полароидна снимка на мъртвата Балфур до трупа на Линкълн — каза Флеърти. — Държи да ни съобщи, че е извършил и двете престъпления.

- Това, което ви казах за Рашмън, така и не стана публично достояние — продължи Вейл. — Сеансите с момчетата от олтара бяха запечатани на две видеокасети, които с Джейн Венъбъл по взаимна уговорка изтрихме веднага след края на процеса. Теорията ни е, че Стемплър вдъхновява този убиец, но не знаем нито как го прави, нито как въобще е установил контакт с него. Мисля, че по някое време в разговора, който проведохме в Дейзиленд, той се разкрива, за да ми подскаже, че е отговорен за последните убийства.

- Защо? — попита Майер.

- Защото си играе игрички с мен. Той е психопат. Струва ми се, че е най-добре първо да изслушате касетата и тогава да зададете останалите си въпроси. Може би някой от вас ще чуе това, което аз пропускам.

- А може и дa грешиш — обади се Флеърти. — Може би той въобще не е имал намерение да ти се разкрива.

- Да не би да намекваш, че ставам параноичен, Дермът?

- Нещо такова.

Вейл вдигна рамене и се усмихна.

- Много е вероятно. Въпросът е дали параноята ми е обоснована. Вие решете.

Той натисна бутона за старт и от говорителя се чу началото на разговора с Удуърд. Присъстващите внимателно се заслушаха в разказа на доктора за почти десетгодишната му работа с Аарон Стемплър. Обяснението за трансформацията на Стемплър в Реймънд Вълпс предизвика доста шум. После, докато течеше разговорът между Вейл и Стемплър-Вълпс, Флеърти внезапно се изправи и каза:

- Чакай! Спри тук.

Вейл спря записа.

- Върни малко и го пусни отново — каза Флеърти.

Вейл превъртя назад и пак натисна старта.

"Вейл: Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник... не мога да си спомня името му, минаха десет години.

Вълпс: Шекълс.

Вейл: Точно така, Шекълс.

Вълпс: Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.

Вейл: Подценяваш чувствата им.

Вълпс: Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?

Вейл: Знам.

Вълпс: Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.

Вейл: О, не мисля... Ами другите? Разказвал ли ти е и за тях?

Вълпс: Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?

Вейл: Не си спомням името й.

Вълпс: Лафърти. Мери Лафърти."

- Ето това, което търсиш — каза Флеърти, поглеждайки победоносно Вейл. — Повтаря името Мери Лафърти три пъти. Преди въобще не знаех за съществуването й, така че не се усетих веднага. А тъй като не съм я включил в рапорта си, ти също не си могъл да направиш връзка.

- Каква връзка? Какво искаш да кажеш? — попита Венъбъл.

- Спомняте ли си пакета, който Линкълн доставя вечерта, когато е бил убит? Името на подателя е М. Лафърти. Никой още не е разбрал подробностите, тъй като не сме дали информация на пресата.

Разкритието предизвика бурни разговори. Най-възбуден беше Сен-Клер.

- Това не е ли достагьчно, за да разбиеш теорията на онзи Удуьрд на пух и прах? — попита той. — По дяволите, какво по-добро доказателство, че Вълпс, който и да е той, е знаел за тези убийства?

- Това не променя нещата — каза Вейл. — Аз бях адвокат на Стемплър и не мога да предприема никакви юридически действия срещу него. Дори не мога да свидетелствам в съда. Така или иначе, това, с което разполагаме, са косвени улики и догадки, и ви гарантирам, че те сами по себе си няма да убедят Удуьрд. Той смята случая за своя лична медицинска победа и Вълпс много добре го знае. Но ти си прав за пакета, Дермът. Вълпс е мислел, че знам името на подателя, и по този начин ми е съобщил, че е замесен в убийствата поне на Линкълн и Линда Балфур.

- Има и още нещо — обади се Джейн Венъбъл. — Самото име Вълпс.

Останалите я погледнаха с любопитство.

- Вълпс се пише като латинското "вулпес", което значи "лисица".

- Най-лукавото животно — отбеляза полугласно Стенър.

- Поредното скапано послание — изръмжа Сен-Клер.

- Джейни — каза Вейл, — видях онези червени очи, за които говореше. Беше само за миг, но съзрях в тях бездънна омраза. Сякаш за секунда надзърнах в ада.

- Е, и аз открих нещичко, което може би ще ни помогне — неочаквано се обади Наоми. — Отбелязано е в доклада до съдията, който е подписал заповедта за отпуската на Вълпс.

- Как се добра до него? — изненада се Вейл.

- Случайно познавам една от служителките в тамошния съд — отвърна тя и му намигна. После разлисти страниците. — Ето го, отбелязано е в графа "разни”. Мистър Стемплър очевидно страда от фобия.

- Фобия? Каква по-точно? — попита Вейл.

- Страхува се от тъмното — отвърна Наоми и се изкикоти.

- Страхува се от тъмното? — повтори невярващо Парвър.

Флеърти избухна в смях.

- Страхува се от тъмното — потвърди Наоми. — Когато е пристигнал в Дейзиленд, е получил специално разрешение да спи на запалена лампа.

- И все още ли спи на светло? — попита Вейл.

Тя кимна.

- Според Удуьрд, Шифо и Бескът, които са подписали молбата за отпуската му, това се наричало неагресивна страхова реакция. Отнасят я към травмите, които е получил в детството си.

- Същият този Удуьрд казва в разговора си с Мартин, че Реймънд никога не е изживявал повторно психологическите проблеми на Аарон или Рой — каза Парвър.

- Е, как тогава изживява фобията на Стемплър? — възкликна Сен-Клер.

- Много просто — обади се Вейл. — Това е единственото, което Стемплър не може да скрие.

- Как е могъл да го пропусне Удуьрд? — попита Наоми.

- Искал е да го пропусне — отвърна Вейл. — Вече си е приготвил рамка за Нобеловата награда по медицина.

- А може и въобще да не му е обърнал внимание — предположи Венъбъл. — Стемплър е спал на светло години наред и Реймънд просто е продължил да го нрави. Вероятно забележката в доклада е останала от по- рано.

- Страх от тъмното — каза Стенър. — Всичко се връзва. Най-големият ужас в живота на Стемплър са въгледобивните мини.

- И нищо не е по-тъмно от Дупката — добави Сен-Клер.

- Освен може би душата му — отбеляза Джейн Венъбъл.

- Мисля, че мога да отговоря на един от най-важните въпроси — тихо каза Боби Хартфорд. — Знам как е открил Линкълн и Балфур. Отивам оттатък да се обадя по телефона. Можете да слушате разговора от интеркома на Марти.

- На кого ще звъниш? — попита Флеърти.

- На пътната полиция в Минесота.

Хартфорд отиде в своята стая и набра номера. След миг от другата страна се чу леко писклив глас:

- Пьтна полиция. Сержант Колтър на телефона.

- Здравейте, сержант, обажда се Джон Стендиш от чикагското полицейско управление. Как сте?

- Не се оплакваме, съседе. Какво мога да направя за вас?

- Търсим един свидетел по дело за убийство. Загубихме следите му преди две-три години. Разбрахме, че са го видели някъде във вашия участък. Бихте ли проверили в компютъра?

- Знаете ли името му?

- Александър Сандърс Линкълн. Бял, мъж, 26 годишен.

- Изчакайте за минута.

В слушалката се чу как сержантът трака по клавиатурата на някакъв компютър.

- Нямате късмет, приятелю. Бил е при нас до 1991-ва, после срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. А, почакайте за момент — пътната полиция в Мисури е поискала информация за него през ноември 1991-ва. Вероятно е държал изпит за по-горна категория. При нас е чист, няма произшествия.

- Добре, ще проверя в Мисури. Благодаря, сержант. Направихте ми голяма услуга.

- Пак заповядайте.

Хартфорд затвори. После набра друг номер.

- Пьтна полиция Илинойс, сержант Андерсьн. С какво мога да ви бъда полезен?

- Здравейте, Андерсън, тук е детектив Джони Стендиш от чикагската полиция.

- Добрутро, Стендиш, какъв е проблемът?

- Имаме една заповед за арест, чийто срок изтича съвсем скоро. Търсим жена на име Линда Гелерман, бяла, 24 годишна. Информираха ни, че е в Илинойс. Бихте ли проверили в компютъра си, може пък и да изскочи отнякъде.

- Гелерман?

- Точно така.

Последва пауза, после лейтенантът отново взе слушалката.

- Да. Линда Гелерман... Омъжила се е преди две години и са й преиздали книжката с нова фамилия. Линда Балфур, Фронт Стрийт 102, Гидеон, Илинойс.

- Ей, стана по-бързо, отколкото очаквах. Май вече мога да изляза в обедна почивка.

Андерсън се засмя.

- Де и аз да имах тоя късмет.

- Благодаря, приятелю. Всичко най-добро.

- Винаги на вашите услуги. Дочуване.

Хартфорд затвори и се върна в кабинета на Вейл. Плесна с ръце и седна на пода.

- Стар номер — обясни той. — Едно време записвахме номерата на колите на ку-клукс-клановците, откривахме имената им, обаждахме им се по телефона и казвахме, че сме от ФБР и че е по-добре да си налягат парцалите. Това им държеше влага за по няколко месеца.

- И Стемплър е можел да го прави от Дейзиленд, ако е имал достъп до телефон — каза Флеърти.

- Но е нямал — възрази Вейл.

- Ами работилницата?

- Няма прекарана линия.

- Може убиецът да го е направил — предположи Сен-Клер.

- Тръпки ме побиха, когато говореше за Линда Гелерман — обади се Парвър. — Преди две години е била сигурна, че най-сетне е започнала истинския си живот.

- И е била права — каза Наоми. — Само дето не е знаела, че ще продължи толкова кратко.

- Според теб се е преструвал през цялото време, така ли, Марти? — попита Флеърти.

- Ти как мислиш, Абъл? — понита Вейл.

- Мисля, че никога не е имало Рой. Мисля също, че Реймънд Вълпс е мит. Стемплър беше и продължава да е един много хитър, хладнокръвен и напълно побъркан убиец.

- Можеш ли да бъдеш по-конкретен, моля те? — обади се Венъбъл.

Групичката избухна в нервен смях, който разреди натрупалото се напрежение.

- Номерът му е доста добър и би било невероятно трудно да се докаже в съда — каза Вейл, — но съм напълно съгласен с Абъл. Мисля, че през последните десет години Стемплър е успявал да преметне всички.

- Всяко действие на това копеле съдържа някакво послание — каза Сен-Клер.

- Включително новото му име — отбеляза Хартфорд. — Лисицата.

- Е, новото послание е "Хванете ме, ако можете" — въздъхна Вейл. — Защото утре сутринта Реймънд Вълпс ще бъде пуснат от Дейзиленд за цели шест седмици. И ще дойде тук. Абъл, искам двама души непрекъснато да го следят — без да му се навират под носа, но от достагьчно близо, за да могат да го заснемат на видеокасета. Искам да разбера с кого разговаря, с кого се среща, къде ходи.

- Това не е ли нарушаване на правата му? — небрежно попита Сен-Клер, изплювайки малко тютюн в неизменната си паничка.

- Не — отвърна Вейл. — Виж, ако го натикаме в някоя тъмна уличка и му смачкаме фасона от бой, това вече е нарушаване на правата.

Забележката му изненада всички. Никога не бяха виждали шефа си толкова разярен.

- Все още нямаме отговор на основния въпрос — обади се Флеърти. — Как е открил серийния убиец и как поддържа контакт с него?

- Мисля, че забравяме един важен факт — каза Сен- Клер. — Като доказателствен материал на процеса срещу Стемплър са използвани двайсет и три видеокасети.

- Двайсет и три касети? — почуди се Вейл.

- Спомням си ги — каза Венъбъл. — Не се ли сещаш, Марти? Съдията Шоут искаше да прегледа всички записи на Моли Ерингтън, за да прецени дали Стем- плър трябва да бъде пратен в Дейзиленд.

- По дяволите, бях забравил — възкликна Вейл. — Така и не ги получихме обратно.

- Моли Ерингтън обаче ги е получила — каза Сен- Клер. - Около седмица след края на процеса. През последните десет години те са в нея, ако, разбира се, не ги е изтрила.

- Едва ли би го направила — обади се Парвьр. — Доколкото разбирам, на тях е запечатан ценен изследователски материал.

- Което ме подсеща, че може би подхващаме проблема от погрешния край — каза Венъбьл.

- Тоест? — полюбоиитства Стеньр.

- Може би Стемплър въобще не е търсил убиеца — отвърна Венъбьл. — Може би е станало точно обратното.

30.

- Какво ще кажеш, Реймънд? — попита Тери. — Искаш ли да обядваш в столовата? Да хапнеш с останалите, преди да си тръгнеш?

- Десет години съм обядвал сам — отвърна Вълпс. Не виждам защо трябва да правя изключение. Ще изчакам да слезем в града и ще изям един хот-дог. После ще си купя шоколадов сладолед.

Тери се засмя.

- Ех, този сладолед! Сега трябва да заключа вратата. Нали разбираш, правилата са си правила.

- Разбира се. Един час повече няма да ми навреди. Освен това трябва да опаковам инструментите си.

- Правилно. Гордея се с теб, Реймънд.

- Благодаря, Тери. Ще ми липсваш.

- И ти на мен. — Той се засмя. — По дяволите, ти беше единственият тук, с когото можех да разговарям нормално. Ще ти донеса една кока-кола.

- Благодаря.

Тери издърпа вратата зад себе си и я заключи отвън.

Вълпс се заслуша в отдалечаващите се стъпки. После отвори едно от шкафчетата, извади отвътре видеокасетофон и го постави на работната маса. Взе една отвертка и внимателно развинти капака. Вдигна го и го опря отстрани на видеокасетофона, сякаш да пази заслон от евентуални погледи откъм вратата.

Сетне погледна през двора към счетоводството, което се намираше в главната сграда срещу него и прозорецът му беше горе-долу на равнището на неговия.

Офисът беше малък и в него работеха три жени. Двете от тях стояха до вратата и очевидно се готвеха да отиват на обяд. Третата, Върна Мабълтън, крачеше напред-назад край прозореца и говореше по преносимия си телефон. Махна на другите две жени и те излязоха. Тя седна в крайчеца на бюрото си и продължи да говори.

Вълпс я наблюдаваше безизразно. От време на време хвърляше по някой поглед към вратата на работилницата.

Във видеокасетофона бе монтиран малък, ръчно изработен компютър. Беше дълъг около петнайсет сантиметра, широк около десет и висок не повече от пет. Представляваше миниатюрна клавиатура, свързана с малък дигитален монитор. Отстрани имаше черна квадратна кутия с размери седем на пет сантиметра. Вълпс ги извади и ги постави на масата. После, без да престава да хвърля бързи погледи към вратата, свърза компютъра с кутията посредством петсантиметрово парче телефонен кабел.

Беше много горд с изобретението си. Компютърът фактически представляваше модем с клавиатура и Вълпс го беше сглобил от различни ненужни части. Беше особено горд от предавателната кутия. Търпеливо беше изчакал повече от година, докато един от компютрите в счетоводството се развали. Бе обяснил, че не може да го поправи преди идущата събота, знаейки, че тогава офисът е празен. И докато пазачът го чакаше отвън, греейки се на следобедното слънце, Вълпс бе разглобил преносимия телефон и бе скицирал схемата му. После в продължение на пет месеца бе събирал материали за изработката, включвайки по някоя и друга част в редовните си поръчки, за да не събужда подозрение. Отне му още четири месеца да изработи копие на преносимия телефон от счетоводството. В крайна сметка беше сглобил нещо като набиращо устройство за модема.

Той отново погледна към офиса. Върна Мабълтън се изправи, кимна и остави преносимия телефон върху майката. Взе чантичката си и излезе от стаята. Вълпс включи миникомпютъра и написа "MODEM". След миг на екрана се появи "ENTER". Той изписа телефонния номер и зачака. Цифрите премигнаха и след няколко секунди на монитора светна "CONTACT". Тогава Вълпс започна да пише.

ТАМ ЛИ СИ, ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА, КАКТО ВИНАГИ.

ВРЕМЕ Е.

О, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.

ГОТОВ ЛИ СИ?

ДА, ЛИСИЦА, ВИНАГИ СЪМ ГОТОВ.

ПРЕГЛЕДА ЛИ СПИСЪКА?

И ЧЕТИРИМАТА.

И?

ИЗБЕРИ СИ.

ЧУДЕСЕН СИ, ХИДРА, КАКТО ВИНАГИ.

БЛАГОДАРЯ, ЛИСИЦА. КОЙ ЩЕ БЪДЕ?

ТИ КОГО БИ ИЗБРАЛ?

КОГОТО КАЖЕШ, ЛИСИЦА.

МИСЛЯ...

ДА?

МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ ДОВЕЧЕРА.

О, ЛИСИЦА, ДОВЕЧЕРА! БЛАГОДАРЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.

ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА?

ЗНАЕШ КАКВО ДА ПРАВИШ СЛЕД ТОВА.

О, ДА, ЛИСИЦА, РАЗБИРА СЕ.

ЗАПОЧНИ С НОМЕР ТРИ.

НОМЕР ТРИ! ДА, ДА, ДА, ЛИСИЦА, ДА! ДО СКОРО...

Вълпс написа "END" и екранът угасна. Сърцето му препускаше. Беше получил ерекция. Наведе се напред, така че лицето му остана скрито зад капака на видеокасетофона. Дъхът му се учести. Празнеше се. После пое дълбоко дъх няколко пъти и се отпусна назад. Пулсът му лека-полека се нормализира. Той въздъхна.

После откачи малката кутия и отвори чантата с инструментите. Грижливо уви компютърчето и кутията в парче станиол, после ги постави в дъното на чантата, покривайки ги с останалите инструменти.

"И така, за днес свършихме.”

31.

Двумоторният самолет се приземи на тревистата писта край малкото градче Милфорд в Северна Индиана. Никой не ги чакаше с луксозна лимузина, така че Вейл и Сен- Клер наеха кола от летището и поеха към института "Джъстин". Той се намираше на шест мили на юг покрай река Флатрок и правеше далеч по-приятно впечатление от Дейзиленд. Редица големи дървета скриваха "Джъстин" от магистралата, а към самия институт водеше чакълест път. Когато пресякоха горичката, пред очите им се разкриха постройки, които приличаха повече на нечие имение, отколкото на институт за душевноболни. Няколко стари тухлени сгради обграждаха неголямо езеро. Висок силоз се бе изправил като самотен пазач в средата на широката поляна, която разделяше застроената част от гората. От едната страна на езерото, зад постройките, висока телена ограда обграждаше огромно игрище, където се забавляваха няколко деца. Една жена, облечена в дебело червено яке, четеше книга близо до тях. На езерото имаше малък пристан, в единия му край бе издигнат навес с тенекиен покрив. На двайсетина метра от брега плаваше дървен сал.

- Прилича на един летен лагер, където ни водиха, когато бях малък — каза Сен-Клер.

- Някак не мога да си те представя като дете, Харви - каза Вейл.

- Бях на девет години. По дяволите, мразех го! Трябваше да плуваме всеки ден, а водата беше направо ледена. Устните ми посиняваха. — Той се изплю през прозореца на колата и попита: — Как му беше името на оня?

- Лоенщайн. Доктор Фред Лоенщайн. Той е директорът.

- Симпатяга ли е?

- Звучеше доста приятно но телефона.

- Не си говорил с нея, така ли?

- Секретарката й каза, че била на съвещание, така че потърсих директора.

- Той знае ли за какво става въпрос?

- Горе-долу.

Завиха към това, което очевидно беше главната постройка и спряха пред входа. Беше масивна тухлена сграда с висок, покрит с керемиди покрив. На чакълестата алея отпред бяха паркирани няколко коли. Откъм езерото повя хладен вятър и вдигна облачета прах. Едно момче на петнайсетина години миеше с маркуч паркиран наблизо стар пикап.

- Търсим доктор Лоенщайн — викна Вейл. — Кабинетът му в тази сграда ли е?

Момчето кимна.

Влязоха и се озоваха в огромно фоайе с висок таван и голяма камина, обградена от стари дивани и кресла. На рецепцията седеше едра жена към четиридесетте, със сива коса, събрана на кок с метални фиби. Върху олющеното дървено бюро пред нея имаше вазичка с няколко градински цветя. На стената зад гърба й висеше голяма репродукция, леко наклонена на една страна. Единственото модерно нещо край нея беше интеркомът.

- С какво мога да ви помогна? — любезно попита жената.

- Казвам се Мартин Вейл и имам уговорена среща с доктор Лоенщайн.

- От Чикаго сте, нали?

- Точно така.

- Доста бързо пристигнахте — отбеляза тя и вдигна слушалката.

- Чудесата на полета — ухили се Сен-Клер и й намигна.

Тя го погледна над спуснатите на носа й очила, после каза в слушалката:

- Докторе, вашите гости от Чикаго са вече тук. Да, и аз им го казах... Чудесата на полета. Добре. — Тя затвори и се обърна към тях. — Първата врата вдясно.

После махна с ръка към една отворена врата в коридора и закачливо се усмихна на Харви.

Лоенщайн беше огромен мъж с широки рамене и рошава кестенява коса. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, а измачканите му панталони бяха изтъркани на коленете. Лицето му бе широко и добродушно, в пълна противоположност на доктор Удуърд, с когото Вейл бе имал честта да се запознае съвсем скоро.

Седеше зад бюрото си и, стиснал в ръка лупа, изучаваше една голяма жълта пеперуда, забодена с карфица върху квадратно картонче. Бюрото бе покрито с документи, книги и разни хартийки, а в единия ьгьл имаше недопита чаша чай. Вейл почука по отворената врата и докторът вдигна поглед.

- Доктор Лоенщайн? Аз съм Мартин Вейл, а това е Харви Сен-Клер.

- Е, определено не сте си губили времето. Дойдохте по-бързо, отколкото очаквах — приветства ги гръмогласно докторът.

- За специални случаи като този разполагаме с дву-моторна "Чесна" — обясни Вейл. — Спестихме два часа.

- Чудесно — каза Лоенщайн, остави лупата и протегна огромната си ръка.

- Красива е — отбеляза Сен-Клер и кимна към пеперудата.

- Обикновен монарх — обясни Лоенщайн. — Намерих я на перваза сутринта. Помислих си, че на децата ще им е приятно да я разгледат. Искате ли нещо? Чай, кафе?

- Не, благодаря —- отвърна Вейл.

Лоенщайн се отпусна зад бюрото си и им посочи двата дървени стола пред него.

- Оценявам помощта ви в случая, докторе — каза Вейл. — Не бих ви обезпокоил, ако Моли имаше възможност да приеме обаждането ми.

- Разбирам характера на проблема ви, мистър Вейл, но не знам никакви подробности около случая Стемплър. Имам чувството, че трябва да го изясните двамата с Моли. Също така съм сигурен, че ако се бяхте свързали по телефона с нея, тя щеше да ви откаже среща.

- Защо?

- Преди няколко години Моли преживя нервна криза. Комбинация от изтощение, депресия и алкохол. Прекара тук година и половина като пациент.

- Съжалявам, не знаех.

- Успя да надмогне основните си проблеми. Е, имаше странични ефекти. Близо година страдаше от агорафобия, казано иначе — страхуваше се от откритото. Не излизаше навън. За щастие, преживя и това. Разполага с малка къща край пътя, купи си кола. Сега работи главно с деца и трябва да ви кажа, че има успех. Избягва прекалените натоварвания. Както сигурно знаете, тя е великолепна жена. Завършила е с пълно отличие университета в Индиана. Доста чувствителна дама.

- Знам това, докторе — каза Вейл. — Тя свърши отлична работа по делото Стемплър.

- Точно това имам предвид. Мисля, че е оставило известни следи.

- И по-точно?

- Не съм съвсем сигурен. Когато пристигна тук, беше доста затворена. Не искаше да говори за това доста дълго време. Де факто, така и не разказа нищо за случая, освен със строго научни термини. Със сигурност това не е опит, който би искала да изживее отново.

- Ако не иска да говори с нас, защо тогава ни поканихте тук?

- Защото проблемът е сериозен. А тя вече е достатъчно силна, за да може да се справи с него.

- Вие ли сте нейният терапевт?

- Бях. Тя освен това ми е и близък приятел. От петнайсет години. Проблемите на брат й също се отразиха върху състоянието й. Нали знаете за него?

Вейл кимна.

- Закъснял стресов синдром от Виетнам, нали?

- Да. Той е кататоник. Така и не се оправи. Проблемът е доста сериозен.

- Не й завиждам — отбеляза Вейл. — Но все пак сте я убедили да говори с нас.

- Казах й, че ситуацията е доста заплетена. Не съм навлизал в подробности. Тя ми има доверие.

- Благодаря.

Вейл и Сен-Клер станаха почти едновременно.

- Между другото, докторе — каза Вейл, — бихте ли ми обяснили какво по-точно е психопат? С възможно най-прости думи, разбира се.

Лоенщайн го погледна внимателно, после бавно поклати глава.

- Абсолютно аморален човек, параноичен, таи в себе си огромна ярост, която най-често успява да скрие. Спомняте ли си момчето в Тексъс Тауьр? Никой така и не разбра точно колко е бил разярен, докато не превърна града в стрелбище. Освен това психопатите са антисоциални и са патологични лъжци. Законите не означават нищо за тях.

- Готови ли са да извършат убийство?

- Понякога. Зависи от степента на ярост. Могат също така да бъдат чаровни, интелигентни, приятни и харесвани в обществото. Защо ме питате?

- Мисля, че Аарон Стемнлър идеално се вписва в описанието.

- Истински чаровник, а?

Вейл кимна.

- Е, с това си изкарваме хляба, мистър Вейл — каза той и се върна към пеперудата си. — Втората врата вляво. Очаква ви.

Кабинетът на доктор Моли Ерингтън беше мебелиран семпло, но с вкус. В ъгъла бе разположен зелен мек диван, покрит с възглавнички, край него имаше два люлеещи се стола. В центъра на стаята имаше старинна масичка за кафе. Тапетите на стените бяха в сиво и бяло. Върху дивана бе преметнато вълнено одеяло, а в единия край на масичката бе поставена ваза с яркожълто цвете. През единствения прозорец в стаята проникваше бледа светлина, в ъглите се таяха мрачни сенки.

- Здравей, Мартин — тихо каза тя.

Вейл бе изненадан от вида й. Беше по-мъничка, отколкото си я спомняше, нежната й кожа бе потъмняла от белезите на времето и страданията, в тъмнокестенявата й коса се забелязваха сиви нишки. Светлите й сини очи гледаха измъчено. Очевидно годината, когато се бе лекувала, бе оставила сериозен отпечатък върху някогашната Моли Ерингтън. И въпреки това в нея все още се забелязваше нещичко от старата й сила и упоритост.

- Здрасти, Моли. Радвам се да те видя.

- Минаха десет години — каза тя. — Доста време. Изобщо не си се променил. Заповядай, седни.

После се усмихна на Сен-Клер.

- Аз съм Моли.

- Харви Сен-Клер, докторе. Приятно ми е.

Вейл седна на дивана, а Сен-Клер се отпусна в един от люлеещите се столове.

- Доста приятно местенце — обади се Вейл. — Напомня ми за колеж или нещо подобно.

- Фред го нарича "общежитието" — каза тя. — Живях тук известно време.

- Той ни каза.

- Сега живея в града. Пазарувам, ходя на кино. — Тя се усмихна. — Вече не страдам от агорафобия.

- Съжалявам за болестта ти. Не знаех...

- Благодаря. Преживяването беше доста странно — да бъдеш за малко от другата страна. Даде ми нов поглед към живота.

Тонът й подсказваше, че не би искала да обсъждат повече миналите й проблеми. Извади един пепелник от чекмеджето на бюрото си, постави го на масата и каза:

- Можете да пушите.

Изглеждаше толкова спокойна, че Вейл се запита дали не е взела някакво успокоително.

- Какво стана с Томи Гудман? — попита тя. — Още ли работи за теб?

- Запозна се с една богата млада дама от Напа Вали, ожениха се и сега е вицепрезидент на винарската компания на баща й. Кара ролс-ройс и има тригодишен син,който вече се вживява в ролята си на престолонаследник. - Тя се засмя и отметна глава. После затвори очи и въздъхна.

- Томи — богаташ! Трудно ми е да повярвам. Ами ти?

- Аз съм окръжен прокурор.

- Шегуваш се!

- За съжаление, не. Харви, с когото вече се запозна, е един от най-добрите ми следователи. Навремето е помогнал за залавянето на Панчо Виля.

- Е, не съм чак толкова стар — възпротиви се Сен-Клер.

- Ами Наоми?

- Все същата.

- Разбрах за Съдията. Леля ми ми каза, двамата се познаваха отдавна. Колко тъжно. Беше истински джентълмен. Винаги успяваше да ме развесели.

- Много ми липсва — призна Вейл. — Вече не е същото.

- Кое?

За момент Вейл изглеждаше изненадан от въпроса, после отвърна:

- Всичко, предполагам.

Тя стана и отиде до малкия хладилник в ъгъла.

- Искате ли кола? Или може би сок?

- Благодаря, аз предпочитам кола.

- За мен същото — кимна Сен-Клер.

- Имам само бутилирана.

- Така я харесвам най-много — отвърна Сен-Клер с усмивка.

Тя отвори три бутилки, избърса гърлата им с една хартиена салфетка и ги постави на масата. После седна и запали цигара.

- Идването ви тук има връзка с Аарон Стемплър, нали?

- Да.

- Пускат го на свобода?

- Как се досети?

- Е, минаха десет години...

- И какво от това?

- За толкова време все трябва да са измислили някакво лечение.

- Няма начин Стемплър да бъде излекуван.

- Мислеше другояче преди десет години.

- Исках да знам, че ако бъде излекуван, ще го освободят. Не желаех да бъде пратен в Рок Айлънд да излежи присъдата си. Но нещата доста се промениха.

- Каква е диагнозата?

- Чувала ли си за претворяване на личността?

- Разбира се.

- Неговият психиатър твърди, че Стемплър се е претворил в нов човек, наречен Реймънд Вълпс. Очевидно Аарон и Рой са се изпарили, което обаче не ми се струва съвсем вероятно.

- Ставаш циничен, Мартин. Не забравяй, че именно ти го спаси.

- И какво от това?

- За Бога, защо имаш такова отношение към него?

- Защото не му вярвам. Не вярвам, че някога е съществувал Рой, и мисля, че Реймънд е измислица на силно развитото въображение на Аарон. А самодоволството на доктор Удуърд е спомогнало за безпроблемното му развитие.

- Сам Удуьрд?! Той ли му е терапевт?

- През последните десетина години. Познаваш ли го?

- Само по репутацията му.

- Която е?...

- Великолепна. Той е доста уважаван в тези кръгове. Твърдиш, че Аарон Стемплър е измамил Сам Удуьрд, мен, теб, съдебните психиатри, прокурора, съдията...

- Всички. Да, вярвам. Вярвам, че той е абсолютен психопат и много добър актьор.

- Това е невъзможно, Мартин.

- Спомняш ли си, когато ми разказа за първото появяване на Рой пред теб? Че изведнъж станало студено и че не си могла да дишаш? Спомняш ли си го?

- Доста добре. Никога не бях и все още не съм изпитвала нещо подобно.

- Случи се и на мен, когато влязох в стаята и се срещнах със Стемплър — или Вълпс — за пръв пьт от десет години. Беше като поличба. Сякаш бях пред лицето на Злото. На мен също ми се случи за пръв път.

- Било е предубеденост. Очевидно си си спомнял paзказа ми съвсем ярко. Очаквал си да се случи и...

- Случи се преди да го видя. Дори не знаех, че е в стаята.

Последва пауза. После тя попита:

- Изпита ли някакво безпокойство, когато влезе там?

- Да.

- Защото отново щеше да видиш Аарон?

- Предполагам, че донякъде и това имаше значение. Но като цяло Дейзиленд ми действа потискащо.

- Няма причина да го харесваш, Мартин. Не е като да ходиш на театър.

- Нямах това предвид. Искам да кажа, че там някак витае усещането за безнадеждност.

Той се опитваше да я насочи към основния въпрос, заради който бяха тук. Искаше да спечели доверието й, да възвърне доброто й отношение към него, но засега не успяваше.

Обърна се към Сен-Клер.

- Харви, имаш ли нещо против да ни оставиш сами за минутка?

Сен-Клер кимна и излезе от стаята.

- Това, което ще ти кажа, донякъде нарушава основните принципи на професията ми — започна Вейл. — Става въпрос за разговорите между адвокат и неговия клиент, които обикновено се пазят в тайна. Но тъй като ти дълго се занимава с него, мисля, че е редно да го чуеш. Не забравяй, че това трябва да си остане между нас.

Той й преразказа случилото се веднага след процеса и последните думи на Аарон.

- Знам, че не се шегуваше — каза Вейл накрая. — Мисля, че самолюбието му го подтикна да си признае.

- Защо не ми разказа това по-рано?

- И какво щеше да се промени? По дяволите, всичко щеше да си остане същото. Той можеше да се изправи гордо и да обясни на целия свяг, че е напълно здрав и че е убил онези трима души съвсем хладнокръвно, но никой нямаше да може да направи нищо. Стемплър беше признат за виновен за три убийства, за които получи съответната присъда. Нищо не можеше да се промени, Моли. Никой не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление.

- Но ти сам си ми казвал, че работата ти е да търсиш пролуките в закона и да ги използваш, за да промениш света за добро.

- Не ме разбираш. Не можем да вкараме Реймънд Вълпс в съда. Двамата с теб сме обвързани от тайната. Ако бях отишъл при съдията Шоут и му бях разказал всичко това, признавайки, че съм направил грешка, той вероятно щеше да поиска да бъда наказан. Доколкото познавам отношението му към мен, това не би било чудно. От друга страна, какво щях да постигна, ако го бях казал на теб? Ти също нямаше да можеш да направиш нищо.

- Значи е дошло времето да го пуснат, а ти искаш да го задържиш вътре заради нещо, което ти е казал преди десет години.

- Проблемът е доста по-сложен.