Спектакълът на Злото

- Но не е мой, Мартин.

- Права си, обаче точно сега имам нужда от помощта ти. Вълпс излиза на свобода. Няма никакъв начин да го спра и той го знае. Удуьрд е абсолютно убеден, че Стемплър и Рой вече не съществуват. Според него Вълпс е напълно самостоятелна личност и той е успял да убеди в това щатската комисия.

- Тази мисъл е потискаща. Обичам медицината също толкова, колкото ти обичаш правото. Ако това, което чувствам, е истина... не знам, но сякаш и двамата сме сбъркали професиите си.

- Не и ти. Ти свърши работата си.

- Доколкото разбирам, не съм била достатъчно добра.

- Той успя да ни измами, Моли. Трябва да призная, че аз исках да бъда излъган, исках да му повярвам, защото това беше единственият начин да спечеля делото. Звучи иронично, нали? Това, от което най-много се боя, е да съдя невинен човек, а в същото време трябва да живея с мисълта, че съм отговорен за спасението на виновен.

- Мисли практично. Ако няма какво да направиш, забрави за случая. Проблемът вече не е твой.

- Мой е. Така иска той.

- Какво искаш да кажеш?

Вейл повика Сен-Клер.

- Какво си спомняш най-ясно от убийството на епископа?

- Най-ясно ли? Снимките — отвърна тя. — Бяха отвратителни.

- Нещо друго? Спомняш ли си момчетата от олтара? Имената им?

- Страхувам се, че не. Помня само, че той ги уби.

- Не всичките. Един успя да избяга. Името му беше Алекс Линкълн. А помниш ли приятелката на Стемплър?

- Да. Срещнах я веднъж. В онзи приют...

- Дома на спасението. Линда Гелерман.

- Беше доста изплашена. Беше и бременна. Доколкото си спомням, имаше намерение да прави аборт.

- Точно така. Успя да оправи живота си, омъжи се преди две години и роди момче.

Тя се усмихна.

- Приятно е да чуеш история с хубав край.

- За съжаление, краят не е тук. Преди шест месеца в една прекрасна утрин някой се промъкнал у тях и я накълцал пред очите на детето й.

Очите на Моли се разшириха.

- А само преди десет дни някой сторил същото с Алекс Линкълн. Приликите с убийствата на Стемплър са много, на първо място изрязването на гениталиите и изписаните с кръв символи на тила. Знаем, че двете убийства са дело на един и същ човек. Едното е в Южен Илинойс, а другото край Сент Луис. В същото това време Стемплър е под максимална охрана и през последните десет години не е имал посетители и не е получавал или писал дори едно писмо.

- Но мислиш, че по някакъв начин е свързан с всичко това?

- Нещо такова.

- И как?

- Не знаем как и не знаем защо. Но съм убеден, че той режисира някакъв сериен убиец. Ние — Харви и аз - мислим, че това вероятно има връзка с прехвърлянето.

- Прехвърлянето ли? Не разбирам.

- Не е ли истина, че прехвърлянето на една личност към друга предизвиква у пациента ирационални очаквания към хората, с които работи или живее? Не е ли вярно, че повторното изживяване може да създаде големи проблеми?

- Възможно е. Има различни причини. Хората обикновено търсят одобрението на своите родители или на някой уважаван близък. Разочарованието може да предизвика ярост или някаква друга форма на несъгласие.

- И тази форма може да бъде по-лоша, отколкото очакваме?

- Да.

- И тенденциите могат да убягнат от погледа на терапевта, нали?

- Обикновено именно симптомите на неестествено поведение поставят пациента под специално наблюдение.

- Въпросът ми беше друг.

- Какво се опитваш да ми кажеш?

- Опитвам се да кажа, че може би някой, с когото си се занимавала, е имал по-различни душевни проблеми от...

Страните й порозовяха, а тонът й стана по-остър.

- Не си убеден в способностите ми, нали, Мартин?

- Разбира се, че съм убеден.

- Но дори не ме използва като свидетел по време на процеса.

- Ти свърши работата си, Моли. По дяволите, ако не беше ти... — Той спря, осъзнавайки, че разговорът взима неочаквана насока.

- Ако не бях аз, ти нямаше да имаш тези проблеми, това ли се опитваш да кажеш?

- Не, не. — Той поклати глава. — Отговорен съм аз и само аз.

- Тогава спри да внушаваш...

- Не внушавам нищо!

- Внушаваш, че един от моите пациенти е убиецът, когото търсиш.

- Не, просто мислим, че е възможно да е някой от тях. Пазиш ли касетите, които записа със Стемплър?

- Да.

- Къде са те?

- Заключени са.

- Къде?

- В кабинета ми.

- Можем ли да ги видим?

- Какво се опитваш да докажеш?

- Можем ли да ги видим, моля те?

Тя стана и отвори вратата към частния си кабинет. Покрай стените имаше дървени библиотечки, в които се виждаха безброй документи, папки и книги. Касетите със Стемплър бяха в края на една полица — двайсет и три, в отделни черни кутии, на гърба на всяка бе означена датата на записа.

В другия край на стаята имаше още няколко заключени шкафчета. Моли Ерингтън проследи погледа на Вейл към тях.

- Пазя и аудиокасети от повечето си разговори — каза тя с лек сарказъм. — Те също са заключени.

- Понякога оставяш ли ги отворени? Например през деня, докато ги ползваш?

- Касетите никога не са излизали от този офис.

- Говорила ли си за тях с някого?

- Споменавала съм случая, но със строго научни термини.

- И никакви подробности за, да речем, момчетата от олтара?

- Никакви. Никога. Става въпрос за конфиденциална информация. А и като изследователски материал те нямат кой знае каква стойност. — Тя го погледна и се намръщи. — Разпитваш ме така, сякаш съм на свидетелската скамейка!

- Опитвам се да си изясня как убиецът е разбрал за Линда и Алекс. Касетите са доста логична възможност. Споменавала ли си някога нещичко за мотива при убийството на Рашмън пред...

- Знаеш, че не мога да ти помогна, дори да исках. Нося доста голяма отговорност пред пациентите си. Искаш от мен да наруша едно от основните правила в професията си и да разкрия пред външен човек това, което пациентите споделят с мен.

- Не ме баламосвай, Моли — възкликна Вейл. В тона му се усещаше нарастващ гняв. — Тук въобще не става въпрос за основни правила и други подобни дрънканици. Говорим за касапница. Не просто убийство, а касапница. Стемплър е масов убиец. Искаш ли списък? Шекълс. Брат му. Мери Лафърти, старата му приятелка. Някакво момче в Ричмънд, дори не знаем името му, за Бога! Рашмън, Томи Халоуей, Били Джордан, Алекс Линкълн и бедната малка Линда Гелерман, която просто се е опитвала да намери смисъл в живота си в някакво забутано градче накрай света. Преброй ги, драга мис Ерингтън, точно деветима са. Поне за толкова знаем. Така че не ми говори за конфиденциалност и правила, когато всъщност става дума за двама психопати, които са някъде навън и могат да правят каквото си искат.

- Как се осмеляваш да ми говориш така?! Как...

- Моли, някой, когото си лекувала или с когото си работила, може да е сериен убиец и сега да получава заповеди от Стемплър. Помисли си — и двамата можеше да са твои клиенти. Нима искаш да ги защитиш с доводите за конфиденциалността на отношенията доктор — пациент?

- На мое място и ти би го направил — отряза го тя.

Вейл се поколеба. Но само след миг гласът му вече бе по-спокоен и по-тих.

- Виж, Моли, Стемплър беше мой клиент. Направих грешка. Сега се опитвам да я поправя. Не искаме подробности, а имена. Ще ги проверим съвсем дискретно. Нямаме намерение да нараняваме нечии чувства или да притесняваме когото и да било, но трябва да спрем убийствата, нали ме разбираш?

Тя не отговори. Отиде до прозореца и застана в сянката край него съвсем неподвижна. Сен-Клер нервно се люлееше в стола си. Беше изненадан от словесната атака на Вейл. Изпитваше страхотно желание да измъкне от джоба си тютюна за дъвчене. В стаята бе съвсем тихо. Вейл се беше успокоил и мълчеше. Раменете му бяха леко отпуснати и той поклащаше замислено глава. Моли проговори първа.

- Така или иначе, става въпрос просто за предположение — каза тя.

- Налага се да не се съглася, мадам — тихо каза Сен-Клер. — Дълбоко в себе си вярвам, че серийният убиец е дошъл оттук, също както вярвам, че Стемплър е успял да ви измами толкова успешно, колкото и нас. Не разбирам защо и предполагам, че вие сте единствената в тази стая, която може да даде някакъв отговор, но нито за миг не се съмнявам, че той е изключително умен и абсолютно побъркан. Не заслужава нито капка състрадание, съчувствие или милост. А който и да върши работата му, е също толкова лош.

- Как бихте могли да разберете? — попита тя, все още скрита в сянката в ъгъла. — Дори да ви дам списъка с имената, как ще разберете кой от тях е... — Изречението увисна.

- Просто трябва да ни имате доверие. Някой сигурно е имал достъп до вашите касети. Може дори да е идвал дотук и да ги е гледал. За него Стемплър е бил герой.

- И същият този някой няма алиби за дните, в които са били убити Линда Балфур и Алекс Линкълн — допълни Вейл.

- Твърдиш, че Аарон Стемплър е превърнал този човек в сериен убиец?

- Ни най-малко. Мисля, че той вече е бил готов и всичко, което е трябвало да направи Стемплър, е било да използва потенциала му. Вероятно прехвърлянето има ключова роля във всичко това.

Моли излезе от сенките и седна срещу Вейл и Сен-Клер.

- Защо продължаваш да говориш за това прехвърляне?

- Става въпрос за нещо, което ми каза Удуьрд. — Вейл си бе отбелязал основни моменти от записа на разговора с Удуьрд в джобното бележниче и сега го извади. — Ето го. Той говореше за другата страна на прехвърлянето и за това, че то създава някакъв подсъзнателен страх, че старите болки и травми могат да бъдат изживени повторно. Каза, че ставало въпрос за нож с две остриета и че страхът от повторното изживяване на всички минали страдания можел да противопостави пациента на лекуващия го. А после каза още и това, цитирам: "трансформацията може да се осъществи само ако реципиентът е съгласен".

- Вярно е — съгласи се Моли. — Никой не може да прехвърли душевните си качества към друг, ако другият не разполага с основа за такъв тип поведение.

- Виждате ли, това, което мислим, че е станало — започна Сен-Клер, — като ще ви помоля да извините аматьорската ми терминология, е, че съответният сериен убиец е бил тук на лечение и е реагирал враждебно към повторното изживяване. Та тази личност някак се е свързала със Стемплър, за да получи одобрението му, а Стемплър брилянтно се е възползвал от това и се е превърнал в негов наставник.

- Искате да кажете, че убиецът се е прехвърлил в Стемплър?

- Да. И Стемплър е използвал неговата нестабилност — обади се Вейл.

- Не сме сигурни единствено в начина, по който са се свързали, докторе. Очевидно убиецът е направил първата крачка, защото знаем, че Стемплър не е имал възможността сам да потърси контакт с когото и да било извън Дейзиленд. Това, което имам предвид, е, че някой отвън го е потърсил пръв, а не обратното.

- И защо мислите, че този човек е бил тук?

- Заради касетите. Касетите са единственият източник, от който убиецът може да научи за Рашмън и момчетата от олтара. И за Линда. — Той спря за миг, носле продължи: — Да предположим, че не става въпрос за пациент, който е на постоянно лечение тук...

- Искате да кажете, че може би е приходящ?

- Или дори някой от персонала. Някой, който е работил тук и в същото време е бил подложен на терапия. Попаднал е на документацията, изучил е Стемплър... а после вероятно е напуснал и по някакъв начин е получил работа в Дейзиленд...

- И именно там е бил повлиян от Стемплър — обади се Вейл.

- Нещо такова. Всъщност никой друг вариант не звучи толкова логично.

- Това възможно ли е, Моли? — попита Вейл.

- Е, не е речено, че пациентът непременно трябва да се прехвърли към лекуващия го.

- Значи това, което търсим, е някой, който е лекувал тук душевните си проблеми и е напуснал...

- Или пък е бил в отпуска в дните, в които са били убити Балфур и Линкълн — допълни Вейл.

- Мислите, че този човек все още може да е тук?

- Не, едва ли. Мислим — още веднъж ще подчертая, че това са само предположения — че убиецът в момента е в Чикаго и чака Стемплър, тоест Вълпс, да излезе от Дейзиленд. А той излиза днес, Моли.

- Предполагаме още, че убиецът разполага със списък на бъдещи жертви. - Списък, който му е даден от Вълпс.

Вейл вдигна куфарчето си на дивана и го отвори. Извади отвътре голям плик, в който имаше три снимки. Подаде на Моли снимката, която полицията бе направила на трупа на Линда Балфур. Тя я разгледа с невярващи очи, после му я върна. На лицето й се четеше отвращение.

- Алекс Линкълн е работел за някаква куриерска агенция. Бил е подмамен в една къща край Сент Луис и убит. Тази снимка е била в кутията, която е доставил. По същото време истинските собственици на къщата били на почивка.

Той й подаде полароидната снимка на Балфур. Очите й се разшириха, докато осъзнаваше, че всъщност това е фотографирано от убиеца.

- Мили Боже.

- Ти си психиатър, Моли — каза Вейл. — Как си го обясняваш? Същите признаци, както при убийствата на Стемплър. Послания, изписани с кръв на тила на всяка от жертвите. Цитати от книгите на Рашмън, които в момента се намират в една библиотека в Чикаго. При това убитите са последните двама от групичката от олтара. Тази информация така и не беше огласена на делото. Как я е получил тогава убиецът?

- Вижте, доктор Ерингтън, нямаме намерение да ровим из документацията ви или да искаме от вас кой знае какви подробности. Всичко, което ни трябва, е информация за някой пациент или работещ тук, който е имал шанса да прегледа тези касети. И ако разберем кой е той, бихме искали да потърсим сегашното му местонахождение. Няма да се учудя, ако се окаже, че на описанието отговарят няколко души. Задачата ни ще бъде да ги разследваме внимателно и да установим кой от тях е човекът, който ни трябва, и кой от тях е могъл да бъде в Гидеон, Илинойс и Сент Луис, Мисури, в дните, когато са били убити Балфур и Линкълн. Повтарям, нямаме никакво намерение да прекараме всички тук през разпити и да се месим във вътрешните ви работи, ако това е, от което се боите.

- И мислите, че убиецът се е насочил към Дейзиленд оттук?

- Най-вероятно — каза Вейл. — Може би не направо, но в крайна сметка е успял да направи контакт със Стемплър там.

- По кое време трябва да е бил тук?

- Не сме сигурни. Първото убийство датира от миналия октомври и моето предположение е, че този човек се е появил в "Джъстин" преди две-три години.

- Колко са хората тук — персоналът плюс болните? - попита Вейл.

- Наричай ги пациенти, ако обичаш.

- Извинявай.

- Списъкът с пациентите ни стига до 350. Медицинският персонал е от двайсет и двама души, а още двайсетина са кухненските работници, охраната и останалите служители. Общо всички са около четиристотин.

- Има ли текучество?

- В персонала? Не мисля. Мястото е добро, заплащането е отлично.

- Ами пациентите?

- Не съм съвсем сигурна, но мисля, че средният престой е около две-три години. Имаме няколко души, които са тук от доста дълго, а имаме и други, които остават само по шест месеца. Около една трета от настанените са деца или са под двайсет и една години.

- Ще ви кажа кое би могло да ни помогне, мадам. Би било чудесно, ако можем да получим списък на персонала и пациентите за последните три години.

- Нямаме право да разкриваме имената на нашите пациенти. Това е частна болница и на постъпилите тук е гарантирана пълна анонимност.

- А можем ли да получим списък на персонала и по- специално на тези, които са били подложени на терапия, докато са работели тук? — попита Вейл.

Тя се замисли, после се отправи към приемната си. Спря на вратата и каза:

- Искам да ме разберете правилно. Не се превземам. Тези хора наистина са с много крехка психика. Имат нужда от всички възможности, които можем да им предоставим. Не всичко свършва щастливо — понякога те остават тук завинаги или биват пращани в далеч по-лоши заведения. Работата ни никак не е лесна и се надявам, че го осъзнавате.

После излезе и затвори вратата.

Сен-Клер се наведе и прошепна:

- Нали разбираш, че може и да гоним този, дето духа?

- Имаш ли по-добра идея? — прошепна Вейл в отговор.

- По дяволите, не. В крайна сметка, сам избрах този вариант.

Двамата чуваха приглушения й глас. Говореше с някого по телефона. Вейл запали цигара. Моли се върна след десетина минути и седна срещу тях.

- Не ми е много приятно да правя всичко това — каза тя. — Говорих с Фред и с директора на персонала, Джийн Фрамптън, и те се съгласиха да ви предоставим информацията за работещите тук. Оставиха на мен да реша дали да обсъждаме тези, които са били подлагани на някакво лечение. И именно това ми е най-неприятно. Когато се разкриват пред нас, тези хора ни имат пълно доверие и да наруша...

- Напълно ви разбирам и можете да бъдете сигурна, че оценяваме чувствата ви — каза Сен-Клер. - Ще ви направя едно предложение, ако има хора от персонала, които някога са били и пациенти, можем да говорим за тях в най-общи линии и да не споменаваме имената им, докато не решим, че отговарят на търсеното от нас.

- Ще видим.

- Добре.

След трийсет минути те вече разполагаха с компютърна разпечатка с хората от персонала за последните пет години. Разстлаха листата върху масата и Моли Ерингтън най-общо ги запозна със съдържанието им. Списъкът бе разделен на няколко секции: име, адрес, възраст, пол, образование, квалификация, предишна работа. Имаше колонка "препоръки" и друга, над която пишеше "фотографии". Списъкът съдържаше петдесет и пет имена. Трийсет и осем от тях бяха на хора, които бяха работили тук през последните три години. Шестима бяха прекарали в института поне две, четирима бяха сравнително нови, а седем бяха напуснали или уволнени.

- Да започнем с тях — предложи Сен-Клер.

Моли имаше забележителна памет за всички от персонала, спомняше си подробности за характерите и поведението им.

- Когато виждаш едни и същи хора всеки ден в продължение на години, ги опознаваш доста добре — обясни тя.

Тримата прегледаха списъка и обсъдиха всеки от работилите в болницата, сякаш ставаше въпрос за кандидати за някоя много специална длъжност. След няколко часа Моли Ерингтън вече показваше много по-голяма заинтересованост към случая, внимателно оглеждаше всяко име и от време на време отиваше в кабинета си и се обаждаше по телефона, за да потърси отговор на някои от възникналите въпроси. Сен-Клер изпитваше познатото чувство, че напипват нещо, но все още не можеше да е съвсем сигурен.

Най-сетне отхвърлиха всички, с изключение на трима души — две жени и един мъж.

- Джен Райдър — каза Моли. — За няколко години беше настанена тук, после половин година живя в градчето и идваше само за терапията. Беше чистачка. Дисасоциативна, объркана. Изпадаше в кризи. Съседите й ни се обадиха, когато един ден отишла в задния двор и чисто гола коленичила да се моли пред някакво дърво. Твърдеше, че то било Дева Мария.

- Знаеш ли къде е сега?

- В щатската болница в Охайо. За съжаление, не успяхме да й помогнем.

- Сигурна ли си, че още е там?

- Да.

- Следващият.

- Сидни Трибъл. Веднага мога да ви кажа, че той е от Сент Луис и си замина веднага, щом го пуснахме. Там живее сестра му, с която са много близки. Има добра работа и получава сносна заплата. От доста време не е имал психологически проблеми.

- Защо бе тук?

- Шизоиден, параноичен, дисоциативен.

- А как го бяха освидетелствали?

- Съдебно решение. Жена му го напуснала и той изпаднал в умопомрачение. Решил, че тя и новият й приятел му се подиграват. Нападнал някакъв съвсем непознат в един магазин. Просто взел една ножица и се нахвърлил върху него.

- Убил ли го е?

Тя поклати глава.

- Раните били сравнително леки. Съдията наредил лечение, а сестрата на Трибъл платила, за да бъде настанен в "Джъстин", вместо в щатската болница.

- Колко дълго престоя тук?

- Една година беше редовен пациент, а през следващите две работеше тук и участваше в определени терапии. Беше електротехникът на института. Преди около година се върна в Сент Луис.

Сен-Клер погледна Вейл, после написа срещу името на Трибъл "възможен".

- Окей, кой е следващият? — попита Вейл.

- Рене Хътчинсън. Също беше чистачка. Доста интелигентна жена, дори по едно време се занимаваше с малките деца, но явно не искаше да поема отговорност. Първоначално чистеше, а после помагаше в лазарета. Беше доста хубава.

- Колко годишна беше?

- Към трийсет.

- Какъв беше проблемът й?

- Тя не беше мой пациент — отвърна Моли. — Бих предпочела да попитате доктор Салцман. Той беше нейният терапевт.

- Мислиш ли, че ще се съгласи да разговаря с нас?

- Сега ще разберем — каза тя и отиде до телефона.

Орин Салиман беше дребен мъж с посивяла вандайковска брадичка и черна, пригладена назад коса. Раменете му бяха приведени, сякаш притиснати от тежестта на професията му. Беше облечен с черно поло и сако от туид с кожени кръпки на лактите. Изглеждаше леко раздразнен от факта, че са го обезпокоили. Появи се в кабинета на Моли с ръце, пъхнати в джобовете, и огледа присъстващите иззад тънките рамки на очилата си. Моли му предложи безалкохолно, но той отказа.

- За какво става въпрос? — попита той рязко още с влизането си.

Моли представи Вейл и Сен-Клер и накратко обясни ситуацията, без да навлиза в подробности. Салцман беше бегло запознат със случая Стемплър, което донякъде помогна на разговора.

- Интересуват се от Рене Хътчинсън — обясни Моли.

- Знаеш, че нямам право да обсъждам работата си с Рене — каза той.

- Вижте, докторе — обади се Сен-Клер. — Нямаме никакво намерение да се ровим в личните проблеми на тази жена. Но трябва да проверим всички вероятности. Ако ви попитаме нещо, което бихте желали да запазите в тайна, просто ни кажете и няма да задълбаваме в тази посока.

- Хмм. — Салцман прекоси стаята и седна в другия край на дивана, срещу Вейл. — Да разбирам ли, че се интересувате от хора с психопатични тенденции?

- Нещо такова.

Той потропа с пръсти по масичката, после каза:

- Е, щом Моли няма нищо против, готов съм да разговаряме.

- Какво най-общо можете да ни разкажете за нея? — попита Вейл.

- Баща й бил военен, доколкото си спомням — сержант. Родена е някъде на запад, но после прекосила цялата страна. Напуснала дома си съвсем млада. Две години била в колеж в Колорадо. Доста интелигентна жена с невероятно крехко его.

- Разбрахте ли къде е причината?

- Не съвсем. Преди да дойде тук, беше преживяла нервна криза. При постъпването си на работа скри това от нас. Разбрахме го чак след две години. Работеше като нощна чистачка тук, а през деня ходеше на училище. Имаше доста изтощен вид. И веднъж неочаквано беше арестувана за кражба в някакъв магазин.

- Какво беше откраднала?

- Нещо незначително. Доколкото си спомням, беше евтина чантичка или нещо от този род. Но клептоманията е симптом, който заслужава специално внимание.

- А колко дълго остана тук?

- Работи в института около три години. През последните шест месеца беше подложена на терапия, чиято основна цел беше да укрепи вътрешните й сили и да възвърне самоуважението й.

- Знаете ли нещо повече за предишния й живот?

- Тя не обичаше да говорим за него.

- Не е ли била именно това причината, която я е довела при вас?

- Дойде при мен, защото се налагаше. Съдията нареди да й бъде оказана психиатрична помощ.

- За колко време?

- Шест месеца.

- Беше ли настроена отрицателно към сеансите ви?

- Не. Тя страдаше и повярвайте ми, душевните болки са също толкова силни, както когато например си счупите крак. С тази разлика, че не става въпрос за страдания, които можете да намалите с аспирин или друго обезболяващо средство. Не помагат никакви лекарства, а усещането е наистина много, много болезнено.

- Как се отнасяше към миналото си?

- Никак. Така и не успях да постигна истински контакт с нея. Процесът на повторното изживяване е най-болезненият от всички. Той изисква от индивида да се изправи отново срещу най-тъмните кътчета на душата си, да изследва мотиви и действия, които би предпочел да забрави.

- И Рене се противеше, така ли?

- Не проявяваше особен интерес към темата. Сериозно подозирам, че навремето е била сексуално насилена от баща си, макар всъщност никога да не ми го е казвала. Веднъж ми спомена, че баща й я измъчвал физически и душевно, но това бе всичко.

- Да разбираме ли, че е нямала желание да ви съдейства?

- Напротив, беше приятелски настроена и разговорлива, просто не искаше да се връща към миналото си. А шестте месеца не бяха достатъчни, за да заслужа доверието й.

- Харесвахте ли я?

- Не ми беше неприятна. Вижте, тя ми беше пациент шест месеца и я виждах по три часа седмично, Не е чудно, че не успях да я предразположа.

- А някога мислили ли сте, че може да е опасна?

- Не. Е, вероятно беше опасна сама за себе си, когато за пръв път дойде тук. Измъчваше я маниакална депресия, а в такива случаи хората често избират самоубийството. Но никога не съм смятал, че целенасочено би могла да нарани друг човек.

- Значи мислите, че в края на тези шест месеца вече е била излекувана?

- Да кажем, че просто успяхме да овладеем проблема, преди да бе станало твърде лошо. Тя не лежа тук, в болницата, а идваше веднъж седмично за сеансите. Предписвах й антидепресанти.

- Казахте, че работела нощем? — поинтересува се Вейл.

Салцман кимна.

- По четири часа пет пъти седмично и осем часа през уикенда. Почистваше офисите и стаите.

- Значи е имала достъп до ключовете за различните кабинети? В смисъл, че това й е било необходимо, за да си върши работата? — попита Вейл.

- Ами...

- Казахте още, че през деня ходела на училище — намеси се Сен-Клер. — Спомняте ли си какво учеше?

- Компютърни системи. Наричаше ги "вратата към бъдещето".

- Къде беше това? Тук, в Уинтроп ли? — попита Вейл.

Салцман се усмихна.

- Очевидно никога не сте виждали Уинтроп. Градчето е съвсем малко. Курсовете й бяха в Шелбивил, на около петнайсет мили по магистралата. Караше стар понтиак "Файърбърд".

- Знаете ли къде е отишла, след като напусна?

- Не, съжалявам. След заминаването изгубихме следите й. Трябва да проверите при Джийн, може отнякъде да са искали препоръки за нея.

Моли се извини, стана и отиде в кабинета си. След малко чуха, че говори с някого по телефона.

- Още един въпрос, докторе — каза Сен-Клер. — Някога изпитвали ли сте усещането, че Рене Хътчинсън може да е имала психопатични наклонности?

- Не, но това не означава, че е нямала. Психопатите са, освен всичко друго, и убедителни лъжци. На моменти тя беше някак отчуждена и предпазлива. Освен това често променяше настроението си, но в края на краищата това се случва всекиму, нали?

- Сещате ли се за нещо друго?

- Ами, честно да ви кажа, не. Тя отлично се разбираше с децата, особено с тези между осем и петнайсет години. Те сякаш й имаха доверие.

- Някога споменавала ли е Аарон Стемплър или един друг човек на име Вълпс? Реймънд Вълпс? — обади се Сен-Клер.

- Не мога да си спомня такова нещо.

Вейл подаде на Салцман визитната си картичка.

- Ако се сетите още нещо, ще ми се обадите, нали?

Салцман побутна очилата си и разгледа визитката.

- Окръжен прокурор, а? На какво се дължи интересът ви към Стемплър?

- Навремето бях негов защитник — отвърна Вейл. - Преди да стана прокурор.

- Аха — каза психиатърът и отново оправи очилата си. — Странна трансформация, нали?

- Мисля, че може и така да се каже — отвърна Вейл с усмивка.

- Е, добре, кажете на Моли, че ще се видим с нея по-късно. Вие двамата ще останете ли още?

- Не, след малко си тръгваме. Благодарим ви за помощта.

- Страхувам се, че не успях да ви помогна кой знае колко, но беше приятно да си поговоря с вас — каза Салцман и после излезе от офиса.

След малко Моли се върна и каза:

- Имам нещичко за вас. Джийн каза, че й поискали препоръка за Рене около два месеца, след като напуснала. Искането било от градската болница в Тер Хоут. Обадих се на шефа на персонала им и той ми обясни, че работила там четири месеца и напуснала в началото на годината. Повече нищо не знаят за нея.

- Значи е била там по време на убийството на Балфур? - каза Сен-Клер.

- И всичко е било само нервна криза, не е показала признаци на други душевни проблеми? — попита Вейл.

- Може би е изкусен лъжец, както би се изразил доктор Лоенщайн — предположи Сен-Клер.

- Наистина ли мислите, че е имала психопатични наклонности? — попита Моли.

- Вие ми кажете — усмихна се Сен-Клер.

Моли запали цигара и внимателно обмисли въпроса, преди да отговори.

- Ако е била, Орин не го е забелязал — отвърна тя най-сетне.

- Откъде дойде, преди да постъпи на работа тук? — попита Вейл.

- Ако може да се вярва на документацията, преди това е била в регионалната болница в Дейтън, Охайо — каза Сен-Клер, преглеждайки компютърната разпечатка. — В домакинския отдел. Тук има и нейна снимка, ако това въобще може да се нарече снимка.

- Ще помоля Джийн да намери оригинала.

- Искам да ви покажа нещо, ако не възразявате — каза Сен-Клер. После ги поведе към кабинета й. — Случайно да имате някаква фиба?

Моли се засмя.

- За съжаление, не използвам фиби.

- Ами кламери? Трябват ми два.

Тя отиде до бюрото си и му донесе два кламера. Той ги взе и ги изправи, после ги пъхна в ключалката на единия от заключените шкафове и едновременно ги завъртя. След малко се чу щракане и вратичката се отвори. Отне му около трийсет секунди. Той измъкна отвътре една касета, остави празната й кутийка обратно в шкафа и се обърна към Моли.

- Кога за последен път сте ги преглеждали, докторе? — попита той, подавайки й касетата.

- Не си спомням — отвърна Моли. — От четири-пет години, а може и повече.

- Тя е работела тук нощем, имала е ключ за офиса, можела е да влезе, да отвори шкафчето, да вземе една касета, а защо не две или три, и да ги върне на следващата вечер. Никакъв проблем. Никога няма да разберете това, освен ако не искате да прегледате именно касетата, която тя предишната вечер е взела. И ако, разбира се, Рене въобще има нещо общо.

- Смятате, че е знаела как да отвори тези шкафове?

- Не е кой знае колко трудно. Искам да кажа, че не съм го научил в полицията или нещо от този род. Прочетох го в една от онези книжки, нали се сещате, нещо като "101 неща, които винаги сте искали да разберете, но няма кой да ви каже". Въпросът е, че тя е имала достъп до касетите, нямаме известия за нея цели два месеца, преди да потърси работа в Тер Хоут, и има душевни проблеми. С изключение на Трибъл тя е единствената, която отговаря на описанието.

Върнаха се в другата стая. Директорката на персонала вече беше изпратила по някого две цветни снимки с размери 3 на 5 сантиметра. На едната беше Рене Хътчинсън, а на другата Трибъл. Моли ги подаде на Вейл и отново впери поглед в снимката на мъртвото тяло на Линда Балфур, поставена на масата пред нея.

- Мислите ли, че жена е способна да направи това? - попита тя.

- Мадам — каза Сен-Клер, — мисля, че една жена може да направи всичко, което може и мъжът, освен може би да стане баща. Макар вече да не съм сигурен дори в това.

32.

Анжелика Стодард беше нисичка и приличаше на майка си. Тялото й беше стегнато и стройно, сините й очи бяха толкова светли, че в първия момент човек можеше да си помисли, че е сляпа. Беше облечена с широк раздърпан пуловер, който се спускаше чак до коленете й. Джинсите й бяха изтъркани. Бе обута с маратонки, а върху русата й коса, чак до ушите й, бе нахлупена черна филцова шапка. Момичето изглеждаше погълнато от някаква мисъл и бързо крачеше напред със забоден в земята поглед. Когато Венъбъл изникна зад гърба й, Анжелика пьрвоначално не и обърна внимание, но сетне рязко се обърна и я погледна.

- Здрасти — каза Венъбъл. — Казвам се Джейн Венъбъл. Адвокатка съм на майка ти. Можем ли да отидем някъде и да поприказваме няколко минути?

- Не и тук — тихо отвърна момичето и се огледа притеснено.

- Където кажеш.

- Няма значение, само да не е тук — повтори Анжелика.

Венъбъл я поведе към колата си. Излязоха от зоната на университета и спряха пред малко бистро. Намериха свободна маса в единия ъгъл. Анжелика си поръча капучино, а Венъбъл поиска кафе без захар.

- Защо дойдохте в училище? — попита Анжелика. — Защо първо не се обадихте?

- Опитах се, но не успях да се свържа.

- Раменете на Анжелика се отпуснаха.

- О, да, телефонът е в коридора — каза тя и поклати глава. — Винаги е зает. Съжалявам, че се държах така, но... всичко това много ме потиска. Знам, че не е редно, но не мога да направя нищо.

- Не се притеснявай, Анжелика. Напълно те разбирам и няма никаква нужда да ми се извиняваш.

- Какво искате?

- Нуждая се от помощта ти.

- За какво?

- Искам да дойдеш с мен и да се срещнеш с майка си.

- Не мога! - бързо и тихо каза момичето. — Тя изрично ми забрани да...

- Анжелика, тя трябва да се бори.

- Не познавате майка ми. Щом си науми нещо...

- За Бога, тук не става въпрос какъв модел кола да си купи. Животът й е поставен на карта.

- Какво мога да помогна?

- Кажи й да се защитава.

- Няма да ме слуша и няма да промени решението си. Познавам я, мис Венъбъл. Говорих с нея. Позволиха й да ми се обади. През цялото време повтаряше само: "Това е единственият начин".

- Трябва да дойдеш с мен и да ме подкрепиш.

- Тя ще ме убие! — възкликна момичето, после бързо добави: — Говоря в преносен смисъл, разбира се.

- Анжелика... Как те наричат, Енджи ли?

Момичето кимна.

- Виж, Енджи, трябва да й кажеш, че двамата с баща ти имате нужда от нея. Не може просто да стои в ареста и спокойно да чака да й дадат максимална присъда. Ако се бори, можем да спечелим делото. Нали не искаш майка ти да прекара следващите двайсет години в щатския затвор?

- Не! О, не! Мили Боже, защо се случи именно на нас! — проплака Анжелика.

- Имай ми доверие — каза Венъбъл. — Просто прави това, което ти казвам, и ми имай доверие.

Вейл беше осигурил разрешение за подслушването на телефонния автомат в коридора пред стаята на Вълпс. Самата стая също беше подслушвана. Двама експерти от следствената служба бяха оборудвали с необходимата апаратура един изоставен таван от другата страна на улицата. Единият от тях, Боб Морис, беше завършил училище по електроника и академията на ФБР. Партньорът му, Реджи Соломон, беше класически пример за отвеян гений, чийто единствен интерес бяха загадките на електрониката. Втори екип, съставен от Ранди Добсьн, млад детектив с фланелка на "Атланта Брейвс" под коженото си яке, и Кърби Гросо, висока, слаба жена, облечена с анцуг, седяха в една кола, паркирана в съседната пряка. Двамата бяха известни като най-добрите тайни агенти в следствения отдел. В спортния сак на Гросо бе монтирана миниатюрна камера, която й позволяваше да снима Вълпс, без да бъде забелязана. .

Екипите видяха как Тери доведе Вълпс до приюта и му помогна да внесе вещите си в стаята на втория етаж. Вълпс имаше голям старомоден кожен куфар, стерео-уредба, телевизор, видео, чанта за инструменти и два кашона с книги и касети. Когато чуха, че влиза в стаята, Морис насочи телеобектива на фотоапарата си и щракна Вълпс през отворения прозорец. Чуха как надзирателят му обясни правилата и указанията, най-важното от които бе задължителният вечерен час. Надзирателят, който се представи като Дейвид Шмид, имаше приятен, предразполагащ глас.

- Всичко ще бъде наред, Реймънд — каза той, преди да излезе от стаята.

- Благодаря — отвърна Вълпс.

След няколко секунди се показа на прозореца. Огледа се,затвори очи и дълбоко вдъхна от свежия въздух.

Това, което всъщност правеше, бе запознаване с местността. Беше сигурен, че стаята и телефонът се подслушват, също както беше сигурен, че е наблюдаван през цялото време, вероятно от старата постройка от другата страна на улицата. Чудесно. Вейл бе приел предизвикателството.

Затвори прозореца, дръпна щорите и включи уредбата. В слушалките на Соломон прогърмя парче на "Джудас Прийст". Той бързо ги свали.

- Мамка му — изръмжа Морис. — Доколкото разбирам, с това звукът и картината изчезват.

Той взе преносимия си телефон и набра номера на паркираната наблизо кола.

- Да? — чу се приятният глас на Гросо.

- Обажда се Птицеловеца. Лисицата е в стаята си, щорите са спуснати, пуснал е силна музика и нищо не можем да чуем. Предлагам да покриете задния изход.

- Вече се сетихме, Птицеловец. Наблюдаваме го непрекъснато.

- Добре.

- Чао.

Морис и Соломон се настаниха удобно и зачакаха.

- Сигурен ли си, че не може да ни види? — попита Соломон.

- Не и през спуснатите щори.

- А когато не са спуснати?

- И тогава сме в безопасност. Освен ако не е Супермен.

- Защо всъщност следим този тип?

- Нямам представа — отвърна Морис. — Знам само, че Стенър го смята за много опасен, каквото и да означава това, по дяволите.

Вълпс застана в центъра на стаята и внимателно я огледа. Беше достатъчно голяма, за да има място за легло, гардероб, нощно шкафче и лампа. В единия край имаше масичка за кафе, от едната й страна бе разположено кресло, а от другата — малък диван, покрит с одеяло. До стената имаше още една маса, върху която можеше да постави телевизора си.

"Какво толкова, дявол да го вземе — помисли си той. - Така или иначе ще прекарвам тук само нощите." Усили звука на компактдиска и премести нощното шкафче зад вратата. Извади миникомпютъра си, разположи го върху шкафчето и го включи. После излезе в коридора, носейки в ръка портативен касетофон, вдигна слушалката, пусна монета в процепа и натисна записващия бутон на касетофона, доближавайки го до мембраната. Когато чу сигнала за свободно, набра номера на службата за точно време и затвори. После се върна в стаята си. Приютът беше почти празен. По това време на деня повечето от обитателите му бяха на работа.

Погледна часовника си. Имаше десет минути. Десет минути. Трябваше да използва шанса си.

Отново излезе в коридора, развинти болтчетата, които държаха горния капак на телефона, и го демонтира. Напипа необходимия кабел и го издърпа. Дори телефонът да беше подслушван, за толкова кратко време нямаше да разберат, че нещо не е в ред. А той работеше бързо. Откачи четирите цветни жички, които водеха към малкия магнит в телефона, и ги прикачи две по две към входните и изходните букси на радиоапаратчето, което бе сглобил в Дейзиленд. То успешно играеше ролята на свръзка между външната и останалите линии в телефонния апарат. После отново пъхна кабела, който бе издърпал, на мястото му и бързо постави горния капак, след което го завинти. Върна се в стаята си и затвори вратата.

Беше му отнело седем минути.

Отвори куфарчето си и извади карта на града от страничния джоб. Разстла я върху леглото и я огледа. На различни места върху нея бяха надраскани четири червени хикса. Той се усмихна, сгъна картата и я прибра.

Беше готов.

Лицето на Стодард беше посивяло, а под очите й имаше тъмни кръгове, причинени от нередовния сън. Прошарената й коса не бе ресана от няколко дни. Надзирателката, едра негърка с униформа и барета, я изведе от килията, за да я придружи до стаята за посещения.

- Знаеш ли, чух, че говориш с дъщеря си по телефона онзи ден — каза надзирателката, докато вървяха по коридора. — Нямах намерение да те подслушвам, но бях пред вратата и не можех да не те чуя. Чух, че й каза да не идва, обаче тя сега е тук.

- Какво?!

- Имам дъщеря и син и знам, че ако бях на твоето място, щяха да дойдат независимо какво им казвам. Чакай малко.

Надзирателката отключи едно от чекмеджетата на бюрото си, което се намираше в края на коридора, точно преди блиндираната врата, и измъкна отвътре чантичката си.

- Вътре има руж, червило и едно малко огледалце - обясни тя. — Няма да е зле да се пооправиш. Хем ще се почувстваш по-добре, хем няма да притесниш дъщеря си.

- Не исках да идва тук.

- Да, но тя вече е дошла, скъпа. Не можеш да я кориш. — Надзирателката й подаде грима и огледалцето си. Едит ги пое и се огледа. После се опита да напудри лицето си.

- Чакай, чакай — спря я надзирателката. — Дай да ти помогна.

- Как се казваш? — попита Едит.

- ЧерилУилямс — отвърна жената. — Преди да стана ченге, работех във фризьорски салон.

Тя внимателно напудри Едит, постави й съвсем малко червило и среса косата й назад. Сетне отстъпи една крачка, огледа я и заяви:

- Така е по-добре. Остава само да се усмихнеш и съм сигурна, че дъщеря ти ще си тръгне далеч по-щастлива, отколкото е дошла.

После подаде огледалцето на Стодард, която се огледа и се усмихна за пръв път от няколко дни.

- Благодаря — каза тя.

- Няма нищо. Кажи й, че храната тук е добра. Най-често това предизвиква най-силно безпокойство.

Но когато влезе в малката стая за посещения и видя Венъбъл и Анжелика, Едит Стодард сви устни и очите й присветнаха гневно.

- Казах ви, че не искам да... — започна тя, но не довърши изречението. Анжелика, разстроена от вида на майка си в затворнически дрехи и с белезници, се хвърли към нея и я прегърна.

- Мамо — изхълца тя, — обичам те! Моля ти се, послушай мис Венъбъл. Имаме нужда от теб, мамо! Липсваш ни. - Беше се притиснала с всички сили в Едит, а очите й се изпълниха със сълзи.

Стодард погледна Джейн Венъбъл ядосано, но след миг гневът отстъпи място на други чувства, очите й се затвориха, а устните й потрепнаха.

- О, Енджи — промълви тя. — Обичам те толкова много.

- Тогава моля те, моля те, чуй какво ти казва мис Венъбъл. Моля те, прави това, което ти казва. Вярвай й, много те моля.

Едит отстъпи назад и се погледна дъщеря си в очите.

- А сега, Енджи, ти ме чуй. Знам какво правя. Повярвай ми.

- Искам да се прибереш у дома — изхлипа момичето.

- Е, това няма да стане, скъпа. Трябва да привикнеш с тази мисъл. Ще се наложи да прекарваш малко повече време сама с баща си и да му помагаш.

Анжелика се дръпна рязко.

- А на мен кой ще ми помага, мамо? Ти просто седиш тук и не правиш нищо. Позволяваш им да пишат за теб по вестниците и всички в училище казват, че сигурно си виновна, защото...

- Аз съм виновна, Енджи. Свикни с това. Остави ме сама да се оправя с този проблем.

- Чудесно! - викна момичето. — Оправяй се. Ние, останалите, да вървим по дяволите, така ли? Щом искаш...

Тя се обърна й задумка по вратата. Надзирателката отвори и момичето изтича навън.

Едит Стодард се отпусна в един от столовете.

- Защо го направихте? Какво ще постигнете с това? - обърна се тя към Венъбъл.

- Едит, погледни ме.

Жената изви поглед към нея; очите й бяха изпълнени с гняв.

- Открих стаичката, Едит.

Стодард не отвърна нищо. Гневът в погледа й постепенно отстъпи място на страх.

- Намерих стаичката в гардероба. Знаеш за какво говоря, нали?

Мълчание.

- Кога започна тази гадост?

- Не беше точно така.

- Хайде стига! Видях белезниците, кожените колани, корсетите, камшиците. Откога си в ролята на сексуална робиня на Делъни?

Стодард сведе поглед.

- Трябва ли останалите да го научат?

- Кой? Вейл? Парвър? Полицията? Става въпрос за съществено доказателство и мога да бъда отстранена, ако го прикрия. И дори да не им го кажа, все някой ще попадне на тази стаичка — някой от хората, които ще ремонтират апартамента, бояджия или кой знае какъв. Кога започна това, Едит? Караше те да вършиш тези неща, за да запазиш работата си ли?

- Те не трябва да научат — повтори тя умолително. - Не трябва да научат какво сте открили.

- Ами оръжието?

- Оръжието? А, да, оръжието...

- Да не искаш да го хвърля в езерото? За Бога, Едит, аз съм ти адвокат, а не съучастник.

Стодард изправи рамене.

- Защо просто не си вършите работата?

- Именно това е работата ми. От какво се страхуваш? От това, което ще си помислят дъщеря ти и съпругът ти? За Бога, ти си била робиня на низките му страсти! Това може да ми помогне да спечеля делото, Едит.

- Никога! — Очите й блеснаха гневно.

Венъбъл я погледна твърдо.

- Ако мислиш, че ще позволя да ти лепнат двайсет години или доживотен затвор, много се лъжеш. Отговорна съм както пред теб, така и пред съда.

Тя седна и посегна към окованите й ръце. Стодард ги дръпна.

- Едит, чуй ме. Дори ако не се стигне до съдебен процес, ще мога да използвам тази информация изцяло в твоя полза. Мартин Вейл е много умен и ще успее да прецени възможностите си. Но аз трябва да му го кажа, разбираш ли?

- Не и ако се откажа от защитата ви.

- Дори да се откажете, съм задължена да го разкажа.

- И целият свят ще узнае...

- Ще узнаят полицията и окръжният прокурор. И, да, пресата също ще разбере, защото ще бъде отразено в полицейския доклад. Но какво имаш да губиш? Позволи ми да се боря за теб, Едит. Не искам да влизаш в затвора.

Стодард я погледна и след дълго мълчание каза:

- Не разбирате. Отначало беше унизително, но после...

- Да?

- После започнах да го очаквам с нетърпение. Не бях робиня. Очаквах дните, в които отивах там, а той излизаше от гардероба с онези колани, подаваше ми белезниците и аз го оковавах за таблата на леглото, а после правех с него каквото си поисках.

- Не е нужно да ми разправяш всичко това, Едит...

- Искам да ви го разкажа — прекъсна я Стодард. — Не разбирате ли, не бях правила секс със съпруга си от десет години. Десет години! Нямаше други мъже, не го бях мамила. Аз просто... разглеждах това като част от работата си. Едно от задълженията ми. А когато всичко свършваше, го удрях с камшика. Аз удрях него. "Ти, лошо момче", казвах му, вземах камшика и го налагах по гърба. Беше като отмъщение за всички унижения. Разбирате ли ме, мис Венъбъл? Харесваше ми. Какво според вас ще си помислят прокурорите за това?

- Никога няма да го узнаят — каза Венъбъл. — Не е нужно да им обясняваш нищо. Ще сключим сделка и няма да се налага да свидетелстваш.

Едит Стодард бавно се изправи, отиде до вратата и потропа. Надзирателката отвори. Преди да престъпи прага, Стодард се обърна към Джейн и каза:

- Вие ме предадохте, мис Венъбъл.

Руди Хайнс подреждаше смените си така, че да се появява в счетоводството на градската болница пет минути преди три. През уикенда отделът работеше от шест и половина сутринта до два и половина следобед, и обикновено към три вече нямаше никого. Никой не се задържаше дори минута след края на работното време. Днес обаче шефът на отдела, Хърман Лаверн, беше останал след работа и говореше по телефона. Доста неприятно. В крайна сметка Хайнс все пак реши да продължи с обичайната процедура.

"Господи, моля те, нека си тръгне преди три!"

Лаверн погледна Хайнс, прикри мембраната с длан и каза:

- Ей сега свършвам.

Хайнс кимна и избута вътре количката с кофата вода. Отиде в единия край на стаята и започна да мие пода, хвърляйки бързи погледи към единия от трите компютъра. Той беше съоръжен с модем и беше постоянно включен, за да приема съобщения, документи и различни сметки. Стрелката на часовника неумолимо се приближаваше към фаталното деление, а Лаверн продължаваше да бъбри по телефона.

Точно в три Вълпс изписа на екрана на миникомпютъра си "FONCOM" и моментално получи сигнал от телефона. Постави касетофончето до микрофона, вграден в системата, и натисна бутона за старт. Чу се звук от падаща монета, който чрез агтаратчето се предаде в самия телефон. След миг прозвуча сигналът за свободно и Вълпс набра 555-7478. След еднократно иззвъняване на екрана се появи "CONNECT". Той написа "DIRCOM" и мониторът се изчисти.

От другата страна на улицата Морис чу звука от падащата монета и после сигнала "свободно".

- Ето го — възкликна той и включи записното устройство. Соломон остави книжката, която четеше, и двамата се заслушаха в набирането на телефона. Чу се единично иззвъняване и когато от другата страна отговориха, нещо в слушалката запращя и звукът се изгуби.

- Какво е това, по дяволите? — попита Соломон.

- Май не успява да се свърже.

- Не можеш ли да направиш нещо — да смениш честотата или нещо подобно?

- Каква честота, бе! Микрофонът е директно в телефона. Или е сгрешил номера, или връзката не е наред.

Отсреща, в своята стая, Вьлпс започна да говори на другия компютър веднага, щом мониторът се изчисти.

Лаверн се готвеше да си тръгва, когато чу сигнала от компютъра.

- Какво пък е това? — измърмори той и се отправи към машината. Руди Хайнс стоеше до стената с вперени в екрана очи и нервно стискаше парцала с две ръце.

ХИДРА, ЛИСИЦАТА Е НА СВОБОДА - изписа се на екрана.

- Какво става, по дяволите? — изръмжа Лаверн. — Хидра? Лисица? Само това ми трябва, някакъв хакер да се опитва да проникне в компютъра.

ХИДРА?

- Невероятно — каза Лаверн.

ХИДРА?

Лаверн се наведе над клавиатурата и написа:

КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ХИДРА? И КОЙ СИ ТИ?

Вьлпс веднага написа "DISCON" и изключи програмата. Облегна се назад и известно време гледа празния екран. Някой се бе намесил във връзката. Но нямаше да прави втори опит. Ако Хидра беше там, съобщението бе прието. Вьлпс е свободен. Това беше единственото съобщение, което искаше да предаде.

На тавана от другата страна на улицата Соломон започваше да се изнервя.

- Защо не затваря?

- Защото е глупак — отвърна Морис.

- Седи си там, заслушан в нищото, така ли?

- Не знам какво прави, по дяволи...

Внезапно слушалката бе поставената мястото й.

- Най-сетне се усети тоя тъпанар — каза Соломон. Взе книжката си и отново се зачете в нея.

В стаята си Вьлпс изключи миникомпютъра, прибра го в чантата с инструментите и избута нощното шкафче на мястото му. После погледна часовника си.

Три и десет. Беше време за тръгване.

По същото време в болницата Лаверн измърмори:

- Сигурно някакви деца си играят с мрежата.

После се насочи към вратата и се обърна към Хайнс:

- Заключи вратата, когато свършиш.

Хайнс кимна и го изгледа как си тръгва. Сетне въздъхна облекчено. Всичко беше наред. Съобщението бе раздразнило Лаверн, но не бе предизвикало любопитството му. Лисицата беше на свобода и това бе всичко, което имаше значение. Часовникът на стената показваше три и двайсет.

Оставаха още само шест часа.

Десетина минути по-кьсно Вьлпс излезе от приюта. Морис звънна на Гросо.

- Слушам — отвърна тя.

- Лисицата излезе. Насочва се към вас.

- Не затваряй — каза тя.

Морис погледна към ъгъла. След секунда сивият форд се появи, обърна и пое покрай сградата, в която бе разположен подслушвателният пост. Няколко десетки метра по-нататък Вьлпс се качваше по стълбите към една от спирките на надземното метро.

- Качва се на влакчето — обяви след миг Гросо. — Продължаваме пеша. Обади се на пьтната полиция и ги предупреди да не ни вдигнат колата. Ще се свържем с Ледената шушулка веднага щом разберем къде отива.

- Разбрано — отвърна Морис и затвори.

Гросо и Добсън проследиха Вьлпс до голям триетажен базар близо до центъра на града. Вьлпс очевидно не бързаше за никъде. Гросо се движеше на известно разстояние зад него, докато Добсън го наблюдаваше откъм отсрещната редичка магазинчета. От време на време Гросо влизаше в различни магазини и се завърташе в тях, оставяйки следенето изцяло на Добсън. Той спираше и се вторачваше във витрините пред себе си, без да изпуска от очи отражението на Вьлпс. После Гросо отново се появяваше и беше ред на Добсън да влезе в някой магазин. И двамата носеха бийпъри, настроени на една линия. Ако някой от тях изгубеше Вьлпс от поглед или изпаднеше в беда, просто натискаше един бутон и моментално известяваше другия. Бяха добър екип — предпазливи, внимателни, опитни.

Вълпс обиколи първия етаж на базара, зает да разглежда витрините на различните магазини и хората около себе си. Беше пълно с народ заради сезонните разпродажби. Той се изкачи на втория етаж, влезе в една сладкарничка и след малко излезе с кофичка шоколадов сладолед. Седна на една пейка и бавно го изяде, наслаждавайки се на всяка хапка. После потъна в друг магазин и купи оттам два компактдиска. Следващата му покупка беше черно поло. Взе от един видеоклуб касета с "Безсъници в Сиатъл", после се насочи към киното в другия край на базара и си купи билет за "Списъкът на Шиндлер". След това се отправи към бистрото отсреща, поръча си хот-дог и кока-кола, и седна на една от масичките отпред. Добсън и Гросо се приближиха един до друг извън полезрението му.

- Мамка му, гледал съм тоя филм — изръмжа Добсън. — Цели три часа!

- Е, ще се наложи да го гледаш пак — отвърна Гросо. — И по време на филма няма да си отваряш устата. Мразя някой да ми казва какво ще се случи.

Когато привърши с яденето, Вълпс погледна часовника си и влезе в киното.

- Отивам да взема билети, ти купи пуканки — нареди Гросо.

Стенър чакаше Сен-Клер и Вейл на летището.

- Взех Джейн с мен — каза той и добави почти извинително: — Не исках да я оставям сама.

- Ами охраната? — попита Вейл.

Стенър погледна часовника си.

- Тъкмо трябва да застъпят на смяна.

Той отвори задната врата на колата и отвътре се показа Джейн Веньбъл. Вейл й се усмихна и напрегнатото му изражение леко се смекчи.

- Добре ли си? — попита той, когато се настани до нея.

- Разбира се. Отпусни се де, идеята да дойда беше моя.

- Извинявай, малко съм напрегнат — каза той. — Искам първо да минем през офиса, Абъл.

Веньбъл постави ръката си върху неговата.

- Успокой се. В този момент лошото момче е на кино.

- На кино?

- Двама от най-добрите ни агенти гледат "Списъкът на Шиндлер" с него — обясни Стенър, завивайки по магистралата. — Филмът трябва да свърши всеки момент.

- А той трябва да е в приюта най-късно в десет — каза Венъбьл. — Остава му малко повече от час.

- Какво е правил преди киното?

- Пазарувал, взел си видеокасета, хапнал сладолед.

- Проклетият му сладолед — измърмори Вейл. — А някакви телефонни разговори?

- Според Морис — нищо особено.

- Звънни му — нареди Вейл.

- Нали разбираш, че ако има връзка с убиеца, старата лисица съвсем умишлено ще си губи времето — каза Сен-Клер, докато набираше номера. — Ще изчака да приспи вниманието ни и чак тогава ще удари.

- Ето защо непрекъснато ще сме нащрек, Харви — отвърна Вейл.

- Морис е на телефона — обяви Сен-Клер след малко и подаде слушалката на Вейл.

- Мартин Вейл се обажда, Боби. На кого звъня Вълпс?

- Използва телефона само два пъти, мистър Вейл. Първия път поиска точно време, а после отново набра, но не успя да се свърже. Това е. После излезе.

- Благодаря. — Вейл върна слушалката на Сен-Клер. — Звънял е само два пъти и единия път не е успял да се свърже.

- В Дейзиленд ударихме на камък — обади се Стенър. — Разполагат с доста внушителен личен състав и текучеството е голямо. Над осемстотин пациенти. Непрекъснато сменящ се персонал. Опитахме се да проследим списъците две години назад. — Той поклати глава. - Оказа се, че практически е невъзможно.

- Значи единствените ни следи остават Хътчинсън и Трибъл — промърмори Сен-Клер. — При това и двете не са кой знае колко ясни.

- След обаждането ти Флеърти ги провери в компютъра — каза Стенър. — Няма сведения, че са работили в Дейзиленд. В Сент Луис също няма напредък. Днес следобед Флеърти се обади на своя познат там, сержант Никълсън, който му каза, че още не са попаднали на нищо. Никакви отпечатъци или следи, никой нищо не е чул.

- Имаме си работа с истински професионалист, Марти — обади се Сен-Клер.

- Не, имаме си работа със Стемплър - изчислил е всеки ход.

- Може би отделяш твърде голямо внимание на Стемплър — предположи Сен-Клер. — Може би става въпрос за някой, който е видял касетите в офиса на Еринггьн, разбрал е всичко, включително и за библиотеката на епископа, и е решил да подражава на идола си.

- Стемплър е — убедено повтори Вейл. — Видях го и говорих с него. Зад всичко това стои именно той и ще продължи в същия дух.

- Значи сега просто ще чакаме, така ли? — попита Стенър.

- Именно. Всички от екипа ли са подсигурени?

- Да — отвърна Стенър. — Или са под наблюдение, или са със семействата си. Флеърти държи под око Шана. Май и на двамата им харесва този вариант.

- Виж, знам, че това не е най-важното — обади се Сен-Клер, — обаче ми се струва, че с тази охрана и наблюдението ще изхарчим доста пари. Искам да кажа, ако това продължи дълго.

- Сещаш ли се за нещо по-добро, Харви? — тихо попита Вейл.

- Не. Не се сещам дори за нещо наполовина толкова добро.

Гросо и Добсън седяха в края на един от задните редове, откъдето можеха да наблюдават Вьлпс и да са достатьчно близо до изхода. Вълпс изгледа целия филм и стана чак когато се появиха финалните надписи. Гросо и Добсън бързо се измъкнаха навън.

Във фоайето тя извади цигарите си и възкликна:

- Три часа без да пуша! Щях да се побъркам. А ти по-добре изчезвай.

- Твърде късно е — отвърна Добсън.

Гросо се обърна и се оказа лице в лице с Вълис. Лицето му беше каменно.

- Извинете — каза той, — имате ли огънче?

После пъхна една цигара между устните си.

- Разбира се.

- Хареса ли ви филмът?

- Много е хубав — oтвърнa тя, запазвайки самообладание.

- Благодаря за огьнчето — усмихна се той и се насочи към изхода на базара.

- Разкрил ни е — изръмжа Гросо.

- Как? Та ние бяхме практически невидими.

- Не знам как, но ни е разкрил. И не само това, ами държи да го знаем. По дяволите, излизаме от играта.

- Е, така или иначе той вероятно се прибира в приюта. Вечерният час е в десет. Ще го проследим дотам, а после ще го оставим в ръцете на онези електронни гении. Стенър ще реши какво да правим утре.

- Просто ще ни извади от случая, Ранди.

- Какъв случай? Това случай ли е? Дявол да го вземе, не знаем дори защо следим този тип.

- Стенър казва, че бил опасен.

- Това ли било? Следим го, защото е опасен? Половината хора в този град са опасни, за Бога!

- Видът му ме изплаши — каза Гросо. — Обърна ли внимание на очите му?

- Аха, значи го следим, защото има страшни очи и защото е опасен. Вече се чувствам по-добре.

В метрото, което го откарваше обратно към приюта, Вълпс погледна часовника си. Осем и половина. Той се усмихна. Хидра щеше да влезе в действие след половин час.

Играта, която подготвяше от десет години, щеше да започне съвсем скоро.

33.

Под бледата лунна светлина сенките се преплитаха и играеха като странни мистични създания, които се криеха и изненадващо изникваха иззад ъглите на готическите постройки на чикагския университет. Наоми Чанс изпита внезапен страх. Митичните зверове-сенки я стряскаха. Тя забърза крачка и се опита да не обръща внимание на тези глупости. Вятърът развяваше полите на палтото й, докато тя упорито крачеше към паркинга. Ежемесечната среща на секретарките от правната асоциация бе както винаги изключително досадна, но Наоми бе длъжна да присъства поради особеното си положение в йерархията. Тази вечер се постара да съкрати процедурите колкото се можеше повече.

Когато достигна 57-а улица, видя как някъде зад дърветата и храстите от другата страна проблесна цигара. След секунда забеляза и мъжа, който стоеше отсреща. Беше скрит сред сенките, с ръце, пъхнати в джобовете. На пет-шест метра от него бе паркирана кола.

Тя сграбчи газовия спрей, който носеше в чантата си, и забърза още повече. Знаеше, че едва ли би забелязала нещо в една обикновена вечер. Но днес бе по-различно. Виждаше опасности навсякъде. "По дяволите — помисли си тя, — всички се плашим от освобождаването на Стемплър." Докато приближаваше скритата сред сенките фигура, ръката й стисна спрея по-силно. И тъкмо преди да пресече улицата, чу зад гърба си:

- Наоми Чанс?

- Кой е? — стресна се тя.

- Почакайте за секунда, моля ви.

Тя се втренчи в тъмното. Пред нея изникна едър чернокож мъж, чертите му бяха скрити от мрака.

- Какво искате от мен? — викна Наоми и измъкна спрея от чантата си. — Внимавайте, това е сълзотворен газ!

- Опа! — възкликна едрият мъж и отстъпи крачка назад. — Предупредиха ме, че сте сурова дама — допълни той и се засмя.

После бръкна в джоба си и извади портфейла си. Значката му блесна на бледата светлина от уличните лампи.

- Детектив Зак Лайд от чикагската полиция — каза той. — Шефът, Шок Джонсън, ни прати при окръжния прокурор, а пък той каза да ви държим под око. И точно това правим с партньора ми, мис Чанс, държим ви под око.

Наоми въздъхна.

- Изплаши ме до смърт, приятелче! — възкликна тя.

- Трябва да призная, че и вие малко ме стреснахте с този спрей — призна той. — Вижте, защо не ме оставите да ви откарам до вас? Ще прегледаме апартамента ви и после, нали разбирате, трябва да...

- Да ме държите под око? — довърши тя.

- Нещо такова — засмя се той. — Партньорът ми може да ни следва с вашата кола. Така ще съм по-спокоен.

- Защо просто не се качите в моята кола, а партньорът ви да ни последва? — предложи тя.

- Няма проблем — съгласи се той.

Двамата тръгнаха към паркираната наблизо полицейска кола. В този момент Наоми забеляза съдията Хари Шоут да излиза от библиотеката и се сети, че тази вечер бе завършил традиционният правен семинар. Видя как шофьорът на Шоут го пресрещна на няколко крачки от лимузината му.

- Ами съдията Шоут? — поинтересува се тя. — И него ли го държите под око?

- Той ни се присмя — обясни Лайд. — Каза, че мистър Вейл сигурно се е побъркал.

- Всички напоследък сме такива — каза тя с усмивка и го последва към колата.

На неколкостотин метра от тях Джеферсън Хикс, полицейски служител, който бе прикрепен като шофьор и охрана към Хари Шоут, го пресрещна пред колата, пое куфарчето му и попита:

- Как мина, ваша светлост?

- Чудесно, както винаги — отвърна самодоволно съдията. — Макар че, честно да си призная, не виждам как някой от тези некадърници може да стане истински адвокат.

- Да, сър — отвърна шофьорът.

Хикс имаше черен колан по карате и беше преминал специален курс за борба с тероризма. Беше прикрепен към Шоут от четири месеца, от деня, в който някакъв разгневен данъкоплатец, изпълнен с омерзение към системата, беше застрелял един от заместниците на съдията.

Когато седна на задната седалка на широкия мерцедес, Шоут се протегна към барчето и извади отвътре бутилка "Наполеон". Сипа си и бавно отпи, наслаждавайки се на отличния вкус.

- Докато бяхте на лекцията, пак се обадиха от офиса на прокурора — каза Хикс. — За онзи Стемплър.

- Вейл! — изръмжа презрително Шоут.

Преди да заеме мястото си в щатския върховен съд, в онези времена, когато бе познат като Палача Хари Шоут, ултраконсервативният юрист беше привърженик на суровите присъди; често оцветени с расизъм. Нетърпящ възражения и без никакво чувство за хумор, той винаги се отнасяше презрително към доводите на защитата и сякаш работеше с презумпция за виновност. Това му качество бе причина висшите магистрати да отлагат назначаването му във върховния съд цели три години, докато накрая, все пак впечатлени от огромните му юридически познания, не можеха повече да го спират.

Той се отпусна назад в меката седалка. Беше суров мъж с тънки мустачки и черна коса, която редовно боядисваше, за да прикрие сивеещите кичури. Двамата с Вейл се бяха срещали в съдебната зала много пъти! Шоут все още изпитваше неприязън към този мъж, който винаги нарушаваше правилата. Дори като прокурор, Вейл бе запазил арогантното си отношение към авторитетите и това вбесяваше съдията. Сега се опитваше да се противопостави на освобождаването на своя собствен клиент, макар водещите щатски психиатри да бяха на мнение, че в това няма нищо опасно.

- И той не знае какво иска — измърмори Шоут и отпи от чашата си, налегнат от неприятни спомени за процеса срещу Стемплър. После добави: - Да върви по дяволите.

- Да, сър — съгласи се Хикс.

- Връща се — каза Морис, когато Вълпс влезе в приюта. Нагласи видеокамерата към отворения прозорец и започна да снима веднага, щом Вълпс отвори вратата на стаята си.

- Пазарувал е — отбеляза Соломон, наблюдавайки през бинокъла как Вълпс стоварва на леглото съдържанието на двата плика. — Няколко компактдиска и нещо, което прилича на пуловер.

- Взел си е и видеокасета — обади се Морис. — Не мога да разчета... Безсънен...

- "Безсъници в Сиатъл" — каза Соломон. — Комедия.

- Надявам се, че е смешна, защото вероятно ще се наложи да я изслушаме.

- Има готини парчета. В един от епизодите пускат "Времето отлита" на Джими Дюранте.

- Кой пък е тоя Джими Дюранте?

- Голяма филмова звезда от едно време. Има страхотен глас. Ще го чуеш.

- Слага касетата във видеото — съобщи Соломон след малко.

- И сам виждам. Няма нужда непрекъснато да ме информираш.

Вълпс започна да се съблича, после се приближи до прозореца и пусна щорите.

- Нищо ново — обади се Морис. — Както очаквах, оставаме само на звук.

Чуваха как Вълпс тихичко си подсвирква, движи се из стаята, после леглото изскърца, телевизорът се включи и касетата стартира.

Морис изключи камерата и седна на стола си.

- Страхотно — измърмори Соломон. — Да слушаш филм, който не можеш да видиш.

Щом пусна щорите, Вълпс бързо нахлузи новото си черно поло. Извади от чантата с инструментите портативен касетофон и го сложи върху нощното шкафче. Преди време в Дейзиленд беше въртял филма няколко пъти и бе записал на касета собствения си смях и различни възклицания, перфектно изчислени точно по време на смешните епизоди. Беше се записал дори как си тананика успоредно с Дюранте.

Изчака филмът да започне и внимателно натисна бутона за старт. Сега касетата бе във великолепен синхрон с филма и това щеше да продължи почти два часа. Нагласи телевизора да се самоизключи в единайсет. С повече късмет, никой нямаше да усети липсата му чак до сутринта.

Отвори вратата и се ослуша. Чу шум откъм кухнята. Вероятно бе Шмид. Вълпс слезе по стълбите.

- Здрасти, Реймънд — каза Шмид.

- Здрасти. Исках да си взема една кока-кола.

- Няма проблем. Е, аз привърших тук. Нали ще заключиш вратата след мен?

- Разбира се. Лека нощ.

- Тук ще ти хареса, Реймънд. Сигурен съм — каза Шмид.

Вълпс се усмихна и кимна.

- Вече ми харесва — отвърна той.

В девет и петнайсет Морис видя Шмид да излиза от приюта. Пет минути по-късно осветлението на първия етаж изгасна. А след още пет минути Вълпс отвори един от прозорците на кухнята, покачи се на перваза и безшумно скочи в храстите зад къщата.

Стенър никога не беше виждал Вейл толкова неспокоен. Беше проверил всички от Дивата банда, за да е сигурен, че са в безопасност. Идеята Наоми да отиде на годишната среща на секретарките не му се стори добра, но се съгласи, когато разбра, че ще е в сигурни ръце. После настоя Парвьр, Флеърти и Майер, които живееха сами, да прекарат нощта заедно.

- Хайде, ще те откарам до вас — предложи Стенър. - В момента Вълпс гледа видео.

- Имам предчувствие — каза Вейл. — Като тези, дето ги има Харви. Ти наричаш това инстинкт.

- Честно казано, и аз имам предчувствие — обади се Сен-Клер. — Още от момента, когато дойдохме в офиса.

- Какво предчувствие, Харви? — попита Флеърти.

- Колко пъти трябва да ти казвам, Дермът, че ако знаех, това нямаше да е предчувствие, а реалност — раздразнено отвърна Сен-Клер.

- Последния път, когато имаше предчувствие, разкри случая с Линда Балфур — отбеляза Стенър.

- А последния път, когато твоят инстинкт проработи, открихме трупа на Попи Палмър — върна му го Сен-Клер.

- Съгласна съм с Абъл — обади се Джейн. — Най- добре е да си тръгваме. — После се обърна към Вейл. - Но преди това искам да поговорим за минутка насаме.

Изненадан от сериозността й, Вейл я въведе в кабинета си и затвори вратата.

- Какво има?

- Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — И то не е свързано с Аарон Стемплър.

- Ами, казвай тогава.

- Бях в апартамента на Делъни. Просто исках да хвърля един поглед на местопрестъплението. Тогава открих нещо. В гардероба в спалнята има тайно отделение.

- Какво отделение?

- Дълбоко е около две стъпки и широко около пет. Делъни е криел там играчките си.

- Играчки?

- Камшици, белезници, кожени колани...

- Какво?

- Плюс един трийсет и осем калибров "Смит Енд Уесьн". На пода. Очевидно някой просто го е хвърлил вътре. Не съм пипала нищо.

- Оръжието е там?

Веньбъл кимна.

- Предполагам, че наистина става дума за оръжието на убийството.

- Как го откри?

- Вероятно само жена би го забелязала. Знаеш, че жените са много чувствителни на тема интериор. Седях на леглото, гледах към гардероба и в един момент осъзнах, че нещо не е наред. В единия край имаше много повече пространство, отколкото в другия. Доближих се и го огледах внимателно, но първоначално не успях да си го обясня. После пак го огледах, още по-внимателно, и ми светна. За да отвориш отделението, трябва да измъкнеш една от пръчките и да натиснеш едно скрито бутонче.

- Мис Веньбъл, вие ме възхищавате! Искаш ли да работиш за мен?

- Вече си имам работа — защитавам Едит Стодард.

- Ако се готвиш да ми предложиш някаква сделка, по-добре да извикам и Шана. Все пак делото е нейно.

- Няма да правим никакви сделки, Марти. Отиваме на процес.

- Джейни, вероятно си открила оръжието на убийството. Това беше всичко, което ни трябваше!

- Била е негова жертва цели десет години, Мартин. Изнудвал я е и тя се е съгласявала, за да запази работата си. После я е изхвърлил заради младата блондинка и е разбил живота й. Ако разработя темата, мога дори да спечеля.

- На какво основание?

- Напрегни паметта си. Делото Макнафън. Струва ми се, можем да докажем, че Стодард е действала, без да осьзнава истинския характер на извършеното. Да не забравяме и идеята за "непреодолим импулс". Била е в състояние на такъв стрес, че не е могла да контролира действията си. Или какво ще кажеш за моментна загуба на разсъдъка? Унижавал я е и я е измъчвал толкова дълго и накрая я е изхвърлил като непотребна вещ.

- Запази пледоарията си за съдебните заседатели — каза той. Запали две цигари и й подаде едната. — Забравяш, че става въпрос за планирано убийство. Пък и нали Стодард е готова на всичко, за да избегне процеса?

- Но аз не.

- Все пак тя е клиентът.

- А аз съм служител на съда, задължен да предостави на своя клиент най-добрата вьзможна защита. Точно това смятам да направя. Ако настояваш, съм готова да се споразумеем, че е било нещастен случай.

Вейл се засмя.

- Трябва да съм луд. Или е невинна, или е виновна за нещо.

- Е, в такъв случай всичко ще се реши между Парвьр и мен — каза тя. — Освен ако по някое време не решиш да се намесиш.

- Никога не се намесвам в делата на прокурорите си - отвърна той. — Ще пратя Сен-Клер и Парвър да разгледат това тайно отделение. После двете може да си поприказвате.

- Какво мислиш, че ще направи тя?

- Ще се бори докрай.

- Добре си я научил, а?

- Нямаше нужда, такава си е по рождение. Е, благодаря, че ми разказа всичко това.

- Ти нямаше ли да го направиш?

- Разбира се, че щях. Но сигурно не ти е било леко, като си имала предвид разкриващите се перспективи.

- Не преставаш да ме удивляваш, Мартин — каза тя.

- А ти какво очакваше? Да те замеря с пепелника?

- Познавам неколцина, които биха го направили при подобни новини.

- Виж, Джейни, и двамата правим това, което трябва. По дяволите, нали аз самият донякъде те забърках в това.

Тя изви вежди.

- Донякъде?

Засмяха се.

Сен-Клер почука на вратата и Вейл му помаха да влезе.

- Току-що разбрах какво ми е било предчувствието - каза Сен-Клер. — Сетих се за нещо, което ми каза за телефонните обаждания на Вълпс.

- А по-точно?

- Че е навъртял някакъв номер, но връзката се разпаднала.

- Така ми каза Морис.

- Добре де, ако връзката се е разпаднала, защо Вълпс не е опитал да се свърже повторно?

Вейл погледна първо него, после Веньбъл.

- Прав е — каза тя. — Съвсем спокойно е можел да завърти отново. Ако аз се опитам да се свържа с някого и не успея от първия път...

- Или ще се обадиш в централата, или ще навъртиш номера отново, нали? — довърши вместо кея Сен-Клер.

Хикс влезе пръв. Светна лампите, прекоси малкия коридор до хола и постави куфарчето на Шоут върху бюрото му. След смъртта на жена си Шоут бе предпочел да се отърве от навяващата болезнени спомени стара къща край университета "Лойола" и бе купил този апартамент. Беше на първия етаж на една елегантна сграда близо до езерото. В единия край на хола голяма стъклена, плъзгаща се врата водеше към приятна тераса, където Шоут обичаше да си почива или да преглежда натрупалите се през деня документи. Високата ограда го скриваше от външни погледи.

Хикс разгърна тънките бели пердета, отвори вратата към терасата и огледа наоколо: после затвори и дръпна пердетата. Провери хола, двете спални и банята, после огледа гардеробите, килера и малката стаичка, която съдията използваше за кабинет.

- Чисто е — каза той накрая.

- Много добре, Хикс — каза Шоут. — Не знам какво щях да правя без теб.

- Вижте, ако искате, мога да прекарам нощта в спалнята за гости, в случай, че...

- Не говори глупости — отряза го Шоут. — Ще отида да си легна, ще гледам телевизия час-два и към десет сигурно отдавна ще съм заспал.

- Разбрано, сър. Сутринта в седем, нали?

- Както обикновено.

Той изпрати Хикс до външната врата, заключи и постави веригата. После взе една чаша, сипа си уиски с малко вода, изгаси осветлението в хола и влезе в спалнята си.

Всяка вечер Шоут спазваше определен ритуал, който никога не променяше. Приготви костюма си за следващия ден, постави чашата с уискито върху нощното шкафче, изми лицето и зъбите си и облече червената си копринена пижама. После преметна халата си на един стол до леглото, на една ръка разстояние, постави чехлите си внимателно точно там, където очакваше краката му да докоснат пода на сутринта и грижливо намести трите пухени възглавници. Сетне се вмъкна между завивките внимателно, сякаш се страхуваше да не ги измачка. Повдигна зад гърба си едната от възглавниците и като се настани удобно, полуседнал-полулегнал, насочи дистанционното към телевизора. Превключи на новинарския канал и намали звука. После отпи от чашата си. След няколко минути умората го налегна и той с мъка задържаше очите си отворени. Допи уискито и изключи телевизора.

Беше задрямал, когато внезапно стаята сякаш се изпълни с леден въздух. Той отвори очи. Ставаше все по-студено.

После му се стори, че чу някакъв звук. Той явно идваше от хола, макар че в просъницата си и в тъмното съдията не можеше да е съвсем сигурен.

- Хикс, ти ли си? — викна той, решил, че бодигардът му е забравил нещо и сега е пред външната врата. Изчака няколко секунди и напрегна слуха си.

Звукът се чу отново. Стори му се, че чува човешки говор.

Той протегна ръка към лампата, но в тъмното не можа да се ориентира и вместо това попадна на халата си. Измъкна се от леглото, краката му потърсиха чехлите. Не успя да ги намери, стана и се насочи към хола бос.

Щом влезе, го лъхна студен въздух. Той погледна към вратата за терасата. Беше широко отворена. Ефирните бели пердета се развяваха под напора на вятъра и в сумрака приличаха на призрачни одеяния.

"По дяволите — изруга той наум. — Хикс е забравил да затвори вратата към терасата."

Тръгна натам. И тогава чу гласа.

- Тишина. Искам тишина в залата.

После се чу някакво почукване.

Гласът, изглежда, идваше откъм развяващите се на вятъра пердета. Шоут пристъпи натам, напрягайки очите си в тъмното. И тогава видя някакъв неясен силует в ъгъла на стаята. Внезапно обзелият го страх го парализира. Силуетът нарасна, приближавайки се откъм зейналата врата. Движеше се право срещу него. Устата на Шоут пресъхна, краката му сякаш бяха заковани за пода.

- Кккой е? — успя да промълви той.

Фигурата, очертана от лунната светлина на фона на развяващите се пердета, вдигна ръка. Чу се щракване, а после същият глас, същият дрезгав шепот, който бе чул преди малко, каза:

- Принцът, пред когото се прекланят,

съдията, който мери ни греха,

големият и малкият, богатият, ратаят,

са равни, щом повика ги Смъртта.

И след малка пауза гласът допълни:

- Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.

- Помощ! — изпищя съдията. Обърна се и се затича към масичката до вратата, издърпа чекмеджето, бръкна и усети между пръстите си студения метал на своя 32 калибров пистолет. Но преди да успее да го извади, усети как една ръка сграбчи косата му и дръпна главата му назад.

Когато ножът преряза гърлото му, Шоут почувства просто едно парещо докосване. Но когато отвори уста, за да извика, от раната под брадичката му изсвистя въздух. Топла солена течност изпълни устата му.

И когато се появи ужасната болка, Шоут вече не можеше да я усети.

34.

Откриха номера съвсем лесно. Морис бе прикрепил към монитора дигитален четец, който бе разшифровал набирането. Стенър звънна в управлението и получи останалата информация.

- Градската болница — каза той. — Последните три цифри са вътрешен номер за съответния офис. 478 показва,, че се е обаждал в счетоводството.

- Защо, по дяволите, му е притрябвало да звъни в счетоводството на градската болница? — изненада се Вейл.

- И защо не е успял да се свърже? — допълни Сен-Клер.

Майер, компютърният експерт, седеше в ъгъла и слушаше разговора. Обърна се към компютъра си и задейства програмата за модем, после извика менюто. Набра номера — 555-7478, и когато получи сигнала, се втренчи очаквателно в монитора. Екранът се изчисти и след миг на него светна "CONNECT", придружено от ново меню.

- Ето отговора — каза той. — Обаждал се е на модем. Вълпс е говорил с компютър.

- С какво?! — възкликна Парвьр.

- Как ли пък не — обади се Сен-Клер. — И откъде смяташ, че е взел компютър?

- Нямам представа, но е направил точно това. Сега си обяснявам и бръмченето по линията — каза Майер. - Ако е имал на разположение минута и половина и е компютърен спец, е знаел какво точно трябва да направи.

- Може би трябва да го хванем и да го разпитаме? - предложи Флеърти.

- На какво основание? — възрази Вейл. — Той е свободен човек, разбираемо е да притежава компютър. Това му е работата. От друга страна, ако докажем, че го използва, за да задейства убиеца, ни е вързан в кърпа.

Той набра номера на Морис.

- Да, сър?

- Обажда се Мартин, Боби. Какво прави Вълпс в момента?

- Гледа видео. "Безсъници в Сиатъл".

- Сигурни ли сте, ме е там?

- Чуваме го как се смее. Преди малко дори си тананикаше заедно с Джими Дюранте.

- Задната врата наблюдава ли се?

- Разбира се.

- Отваряйте си очите на четири, Боби. Ако този тип направи нещо необичайно или например се обади по телефона, искам да разбера това веднага.

- Разбрано, сър.

Вейл затвори.

- В стаята си е и гледа видео. Чуват го как се смее.

Той закрачи напред-назад из офиса.

- Добре, ето какво ще направим — каза той след малко. — Бен и Харви, идвате с мен. Ще проверим счетоводството в болницата. Шана и Дермът, оставате тук край телефоните. Обадете се на Наоми, за да сме сигурни, че е в безопасност. Ако нещо се случи или ви се обади Морис, звъннете ми на преносимия телефон. Абъл, искам да заведеш Джейн у тях и да останеш с нея — имам предвид в къщата с нея, докато не се върна. Никой друг не може да я опази по-добре от теб. Искам също охраната пред къщата да оглежда периодично целия периметър. Някакви въпроси? Добре. Да тръгваме.

Спешното отделение в градската болница приличаше на бойно поле. Пред входа бяха паркирани три линейки, червената лампа на едната още се въртеше. С влизането си Вейл, Майер и Сен-Клер попаднаха сред шум и невероятно оживление. Един санитар буташе пред себе си носилка на колела, върху която лежеше млада жена. На лицето й бе поставена кислородна маска, а към ръцете й бяха прикачени системи. Очите й бяха притворени, главата й се люшкаше от движението на носилката. Край нея крачеше млад лекар, който на висок глас даваше нареждания на една от сестрите, придържаща отворената врата към операционната.

- Имаме счупване на глезена, вероятни наранявания по главата. Трябва да я прегледаме на рентгена, преди да влезем в операционната.

- Готови сме — извика сестрата в отговор.

От приемната излезе друг лекар, престилката му беше покрита с кръв.

- Извинете — повика го Вейл, но докторът му махна да изчака и влезе в операционната.

Вейл погледна през вратата на приемната и видя един санитар да покрива с чаршаф тялото на неподвижен, облян в кръв мъж. На два-три метра встрани неколцина лекари и сестри трескаво подготвяха следващия пациент за операционната. Една от сестрите бързо излезе от приемната, стиснала в ръка някаква папка.

- Извинете — пресрещна я Вейл, — опитваме се да открием старшата сестра.

- По коридора, асансьора до първия етаж, третата врата вляво, мисис Вилонски — изстреля сестрата, без да го погледне или да забави крачка.

- Благодаря — викна след нея Вейл.

Намериха дежурната стая и една от сестрите повика Ева Вилонски по телефона. После излезе, като преди това ги предупреди да не мърдат никъде, защото в цялата тази бъркотия старшата може и да не ги намери.

Вратите на асансьора се отвориха и една ниска, пълна жена се насочи към тях. Суровото й лице бе с изражението на булдог.

- Господа, аз съм Ева Вилонски, старшата сестра. Нямам много време, чакат ме в спешното отделение.

- Минахме оттам. Аз съм Мартин Вейл, окръжният прокурор.

- Да, сър, познах ви, виждала съм снимката ви във вестниците.

- Това са двама от моите помощници — Бен Майер и Харви Сен-Клер.

- Приятно ми е — кимна тя.

- Какво се е случило?

- Три коли са катастрофирали в Ласал — отвърна тя. — Трима починаха, за останалите шестима се борим. Престрелка в южната част, едно момиченце е убито, майка й едва се крепи. Освен това имаме два инфаркта и един, когото току-що доведоха за психиатричното отделение. Бил на покрива на театъра и се облекчавал върху минувачите отдолу. Всичко това се случи през последните четиридесет минути, а още няма единайсет. Тепърва загряваме.

- Съжалявам, че идваме в такъв момент — каза Вейл.

- Винаги е така — отвърна тя спокойно. — С какво мога да ви помогна?

- Искаме да хвърлим един поглед в счетоводството ви и също така да разберем дали днес следобед около три часа там е имало някой.

- През уикенда счетоводството приключва в два и половина — каза тя.

- Знам. Но имаме причина да вярваме, че днес около три там е имало някой. Много е важно да знаем точно кой.

- Може би някой от санитарите? Чистач? — предположи Сен-Клер.

- Възможно е — отвърна тя. — Ако наистина е толкова спешно, мога да се обадя на мистър Лаверн у дома. Той е шеф на отдела. Не е изключено някой днес наистина да е работил допълнително.

- Ще ви бъда признателен — каза Вейл.

- Мога ли да попитам за какво точно става въпрос?

- Хакер — отвърна Майер. — Имаме основания да смятаме, че някой се опитва да се включи във вашите компютри. Последиците могат да бъдат изключително сериозни.

- Мили Боже — възкликна тя.

- Разгърна някакъв указател и прокара пръст по имената. Стигна до Лаверн, погледна номера му и вдигна слушалката. Набра цифрите и зачака. Няколкото секунди се сториха на останалите цяла вечност.

- Не си е вкъщи — измърмори Сен-Клер.

- Мистър Лаверн? — внезапно каза сестрата. — Съжалявам, че ви безпокоя у дома, обажда се Ева Вилонски. При мен е окръжният прокурор. Би искал да говори с вас.

Тя подаде слушалката на Вейл.

- Мистър Лаверн, обажда се Мартин Вейл.

- Да, мистър Вейл?

- Мистър Лаверн, проверяваме един компютърен проблем и бихме искали да знаем дали днес някой от вашия офис е останал след края на работното време.

- Да, аз.

- Вие ли? Бяхте ли там в три часа?

- Да, сър, говорих по телефона с една фармацевтична компания от Западното крайбрежие.

- А имаше ли някой друг в стаята по същото време?

- Ъъ, да. Хайнс, така мисля, че се казва. Чисти всеки ден, след като приключим работа. За хакера ли става въпрос?

Въпросът изненада Вейл.

- Откъде знаете?

- Бях там, когато съобщението дойде но модема.

- Какво съобщение?

- Ами, как да ви кажа, беше доста налудничаво. Нещо за някаква лисица и за някой, наречен Хидра.

- Хидра? Спомняте ли си какво точно се казваше в съобщението?

- Ами... май първо пишеше "Хидра, лисицата е на свобода", а после името Хидра се повтори няколко пъти. Аз попитах кой е Хидра и кой се обажда, и тогава връзката прекъсна.

- И казвате, че в стаята сте били само двамата с Хайнс?

- Да. Дойде, докато говорех по телефона.

- Благодаря, мистър Лаверн. Много ни помогнахте.

- Бил е някакъв хакер, нали?

- Да. Разследваме случая.

- Знаех си. Нямаше какво друго да е. Вие винаги ли работите до толкова късно?

- Когато случаят е важен. Благодаря ви, мистър Лаверн. Дочуване.

Вейл постави слушалката на вилката и се обърна към Вилонски.

- Познавате ли някого от чистачите на име Хайнс?

- Да, Руди Хайнс.

- Покажи на мис Вилонски снимката на Трибьл — каза Вейл на Сен-Клер.

Харви извади портфейла от задния си джоб и измъкна отвътре снимката на Трибьл, която бяха получили от "Джъстин".

- Това ли е Руди Хайнс? — попита Вейл.

Тя погледна снимката и поклати глава.

- Не, това е мъж. Руди Хайнс е жена.

Отговорът й ги изненада. Вейл погледна Сен-Клер.

- Покажи другата.

Сен-Клер извади снимката на Рене Хътчинсън. Сестрата внимателно я погледна и после бавно кимна.

- Тя е. Косата й е по-тъмна и късо подстригана, но това определено е Руди.

- Можем ли да хвърлим един поглед в счетоводството?

- Разбира се.

Тя извади връзка ключове от едно чекмедже и ги поведе по коридорите. След малко стигнаха до една огромна стая, в която имаше няколко бюра. Компютрите бяха в дъното. Майер се насочи към тях, спря рязко пред единия и викна:

- Господи, вижте това!

- Скупчиха се пред екрана и прочетоха съобщението:

"Много мъдро...

Принцът, пред когото се прекланят,

съдията, който мери ни греха,

големият и малкият, богатият, ратаят,

са равни, щом повика ги Смъртта.

Хидра"

- По дяволите, не знам какво е това, но съм сигурен, че ще го намерим в някоя от книгите на Рашмън — каза Сен-Клер.

- Какво означава? — поинтересува се Ева Вилонски.

- Кой е Хидра?

- Гръцката митология, мадам — отвърна Сен-Клер.

- Лернейската хидра. Щом Херкулес отсича някоя от главите й, на нейно място изниквала нова.

- Или може би изниквало ново име? — предположи Вейл.

- Може би — съгласи се Сен-Клер.

- Той се опитва да ни каже нещо, Харви. Всичко, което ни праща, са послания — имена, цитати, всичко. Подиграва ни се.

Вейл прочете съобщението отново и се вледени. Прочете втория стих на глас:

- "Съдията, който мери ни греха".

- Шоут?

- Кой друг? Ще звънна на Шок Джонсън.

Сен-Клер се обърна към Ева Вилонски.

- Ще ви кажа какво точно означава това съобщение, мадам. Означава, че имаме страхотна нужда от адреса на тази Руди Хайнс.

Стенър паркира пред къщата на Веньбъл и й отвори задната врата. Когато приближиха входа, той извади пистолета си. Веньбъл се изненада. Стенър винаги изглеждаше толкова овладян, че трудно си го бе представяла въоръжен. Хвана я внимателно за лакътя, застана пред вратата и протегна ръка за ключа. Тя му го подаде, Стенър отключи и побутна вратата с крак. Влезе във вестибюла бавно и предпазливо, после бързо огледа първия етаж, провери хола, кухнята, спалнята за гости и всички шкафове.

- Тук е чисто — каза той.

Единият от охраната седеше на терасата с гръб към вратата. Слушаше уокмен.

- С тези слушалки не може да чуе нищо — каза Стенър, насочвайки се към него. — Мога да издърпам стола изпод задника му, без въобще да усети, че се приближавам. Ще го викна да остане тук с теб, докато проверя втория етаж.

Той отвори вратата и потупа пазача по рамото. Мъжът свали слушалките.

После се изправи и се обърна.

Лицето му беше изкривено в ужасна усмивка.

Минаха една или две секунди, преди шокираният Стенър да осъзнае, че ухиленият мъж пред него е Аарон Стемплър.

Но вече беше твърде късно.

- Добре дошъл у дома — изсъска Стемплър.

Ръката му се вдигна и ножът в нея за миг проблесна, преди да прободе Стенър в гърдите и да се насочи нагоре към сърцето му. Двамата паднаха назад в хола и се блъснаха в стената.

Дишайки тежко, Стенър сграбчи китката на Стемплър, за да му попречи да издърпа забития нож. Лицето на Стемплър беше само на няколко сантиметра от неговото, устните му се изкривиха в отвратителна усмивка. Той плъзна другата си ръка, бръкна в джоба на сакото на Стенър и измъкна оттам ключовете от колата.

Когато двамата влетяха в стаята, Веньбъл падна назад и с ужас видя забития в гърдите на Стенър нож.

После яростта й надделя над ужаса, тя сграбчи тежката метална лампа от масичката край себе си и я запокити към Стемплър. Лампата удари челюстта му и разкъса кожата. Стенър се изплъзна изпод зашеметения си нападател и се претърколи настрана със забития в гърдите си нож.

Стемплър изкрещя от болка. Хвана лампата и с другата си ръка удари Веньбъл по лицето. Тя залитна назад и се блъсна в стената, опитвайки се да запази равновесие. Стемплър вдигна с две ръце лампата над главата си.

Твърдият метал раздра бузата й и счупи челюстта й. Ужасна болка прониза окото й. Устата й се изпълни с кръв. Краката не я удържаха и тя падна на пода. Здравото й око бе вперено в разярения убиец.

Стемплър се обърна да вземе ножа, но Стенър се беше претърколил и сега ножът беше под него. Стемплър изтича в кухнята, сграбчи една кърпа и я притисна към бузата си. Издърпа едно чекмедже и изсипа съдържанието му на пода. После издърпа друго, и друго, и друго, докато най-сетне не намери това с ножовете. Взе един огромен сатър и се върна в хола. През това време обаче Стенър бе успял с огромна мъка да се превърти и да плъзне пистолета си към Джейн. Тя го грабна в мига, в който Стемплър отново влетя в хола. Почти изпаднала в безсъзнание и разкъсвана от ужасяваща болка, тя насочи оръжието и стреля. Куршумът се удари в кухненската врата и наоколо се разлетяха тресчици. Стемплър се метна на пода и пропълзя настрани, търсейки прикритие. Тя стреля отново и отново. Стемплър се хвърли зад дивана. Един от куршумите мина през меката материя, разкъса я и излетя от другата страна сред облак от памук и перушина. Стемплър грабна един стол. Побегна към прозореца, хвърли стола и излетя навън под дъжда от стъкла. После бясно се затича към колата на Стенър.

Веньбъл се претърколи по корем и погледна със здравото си око към Стенър, който бе издърпал ножа от гърдите си. Както го стискаше в ръката си, силите му изведнъж го напуснаха и той загуби съзнание. Ножът падна на пода.

Отвън се чу шум от запалване на двигател, колата изръмжа и изчезна нанякъде.

- Абъл... — промълви Веньбъл и пред очите й се спусна черна пелена.

35.

Когато пристигна пред апартамента на Хари Шоут, Шок Джонсън видя, че отпред вече има три полицейски коли. Шестима униформени полицаи претърсваха пространството край двуетажната сграда, но, спазвайки инструкциите на Джонсън, не бяха влизали в апартамента.

- Чукахме на вратата и звъняхме по телефона — обясни сержантът, който ръководеше екипа. - Никакъв отговор.

- По дяволите! — изръмжа Джонсън.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и огледа сградата.

- Какво е разположението, сержант? — попита той, без да сваля очи от постройката.

- Апартаментът е на цял етаж. Обитателите на втория са на почивка в Джорджия, така че той в момента е съвсем сам в къщата. От тази страна, зад оградата, има тераса, а от другата, както и отзад, има прозорци. Вътре е тъмно. Колата му е паркирана в гаража.

- Къде е проклетият му бодигард? Как му беше името?

- Хикс, сър. Обадих му се. Съдията го пуснал да си ходи. Всяка сутрин Хикс идва в седем часа и го взима. През деня пътуват с мерцедеса на съдията, вечер Хикс го оставя в гаража.

- Шоут не беше ли предупреден?

- Хикс казва, че се изсмял на Вейл.

- Мили Боже. Когато се върне от Атланта, Еклинг ще ме разкъса на парченца.

- Шефът в Атланта ли е?

- Да, на някаква конференция. Безплатни обеди и вечери, ядене и пиене на корем. — Той се озърна и посочи един мускулест млад полицай. — Как се казваш, синко?

- Джаковиц, сър.

- Прескочи тази ограда и се опитай да видиш нещо през вратата към терасата. Не искам да разбиваме нищо, преди да сме сигурни, че той е вътре.

- Да, сър.

- Вземи уоки-токито и внимавай.

Джаковиц прехвърли оградата с лекота.

Джонсън чакаше.

След малко радиостанцията изпращя.

- Вратата на терасата е отворена, сър — рапортува Джаковиц.

- Мамка му — изохка Джонсън. — Имаш ли фенерче?

- Да, сър.

- Хвърли един поглед вътре, но много предпазливо.

- Влизам.

Минута или две уоки-токито мълчеше, после се чу:

- Господи! Лейтенант, това е ужасно! Отварям предната врата.

Джонсън и сержантът отидоха при входа. След малко лампата в коридора светна и Джаковиц отвори вратата. Беше бледен и дишаше тежко.

- От дванайсет години съм в полицията, сър, но не съм виждал нищо подобно.

Джонсън влезе в антрето, огледа се и се насочи към хола. Шоут лежеше чисто гол в центъра на стаята. Ръцете му бяха скръстени отпред, сякаш бе приготвен за погребение. Тялото му бе насечено на стотици места, гениталиите му бяха отрязани. Навсякъде имаше кръв. Джонсън безмълвно гледа сцената минута-две.

Най-сетне каза:

- По дяволите, къде е главата му?

- И аз това се питам — дрезгаво отвърна Джаковиц.

Вълпс притискаше кърпата към бузата си, за да спре кървенето. В скута му лежеше карта на града, на която бе отбелязан пътят му от приюта до къщата на Венъбъл и обратно до апартамента на Хидра. Наблюдаваше километража. Налагаше се да кара малко по-бързо, защото предполагаше, че Веньбъл се е обадила в полицията и ситуацията е станала неудържима.

Какъв тъп късмет! Първо, да я доведе Стенър вместо Вейл. А после тази кучка да оплеска всичко. За втори път се опитваше да го убие. Първият бе в съда, когато се опита да го прати на електрическия стол, а вторият - преди малко.

Окей, значи бе хванал Стенър вместо Вейл. Не беше кой знае колко лошо. А и бе ударил онази кучка както й се полагаше. Вероятно й бе размазал лицето. Все пак не бе загубил вечерта си. Докато мислите му прелитаха към току-що отминалите събития, болката в челюстта отслабна.

Когато приближи апартамента на Хидра, предпазливостта му се събуди. Мина покрай сградата. Улицата изглеждаше чиста. Паркира от другата страна. За съжаление, Хидра нямаше телефон, иначе можеше да й звънне, да й каже да се разделят и да го изчака, докато намери къде да скрие колата. По-късно можеше да се върне и да я измъкне на безопасно място.

Щом спря, видя полицейската кола. Беше на следващата пряка и бавно се приближаваше към блока, на няколкостотин метра от него. После от нея слязоха две ченгета, огледаха блока, в който живееше Хидра, и влязоха във входа.

Бяха я разкрили. Но как, по дяволите? Реши, че трябва да изостави Хидра. Но пък тя знаеше плана. Не мислеше, че ще проговори, макар да бе толкова напрегната, че не беше сигурен дали ще издържи. Той запали двигателя, но в същия миг видя двамата полицаи да излизат от входа и да се връщат към колата си.

Отпусна се в седалката. Може би просто извършваха обичайната си проверка. Може би ставаше въпрос за съвпадение и сега те щяха да си тръгнат. Реши да изчака няколко минути.

Майер караше към южната част на града. Минаха покрай Гарфийлд Парк. Вейл се бе отпуснал на задната седалка и въртеше между пръстите си незапалена цигара. Сен-Клер се обърна и го погледна.

- И така, какво става с Вълпс? — попита той. — Можем ли вече да го хванем?

- Защото е говорил с някакъв компютър? Никога. Трябва да намерим жената, после ще решим. Все още не сме сигурни дали убиецът е тя.

- Няма къде да ни избяга — обади се Майер. — Седи си в стаята и пее в дует с Джими Дюранте.

- Добре — съгласи се Сен-Клер.

- Нещо не си съгласен — каза Вейл.

- Не, не, просто разсъждавам на глас.

- Да не би пак да имаш предчувствие?

- Нещо такова.

- И по-точно? — поинтересува се Майер.

- Просто ей така. Още не съм съвсем сигурен.

- Предчувствията ти ме нервират, Харви — каза Вейл.

- Защо?

- Защото в повечето случаи се оказват предвестници на ада.

- Не съм виновен. Така се случва.

- Нямам нищо против, просто казвам, че ме нервират.

Полицейската кола бе паркирана на стотина метра от сградата, в която живееше Руди Хайнс. На шофьорското място седеше старо, опитно ченге на име Джон Боьн. Партньорът му, Ричард Лушати, беше новобранец. Работеше в полицията от два месеца.

- Лейтенант Джонсън каза, че трябва да ви изчакаме тук, мистър Вейл. Разходихме се дотам и огледахме наоколо.

- И?

- Колата й е паркирана отзад. Радиаторът е топъл. А на предната седалка има доста кръв.

- Аха — изпъшка Сен-Клер.

- Значи мислите, че е вътре? — попита Вейл.

- Да, сър, сигурно е вътре.

- Добре, влизаме и трябва да внимаваме. Имайте предвид, че тази дама е опасна и може би въоръжена.

- Разбрано.

Майер спря колата пред полицейската и слязоха. Петимата мъже прекосиха тихата пуста улица и влязоха в сградата.

- Това е нейният апартамент — каза Боьн и посочи ъгловата врата на втория етаж.

- Има ли заден изход? — поинтересува се Сен-Клер.

- Да.

- Добре, вие двамата отидете отзад, а ние ще се оправим тук. Кой знае, може да реши да побегне.

- Добре.

Двамата полицаи се изнизаха в мрака, а Вейл, Сен-Клер и Майер тихо се промъкнаха пред вратата.

Вьлпс забеляза втората кола, но от мястото си не можеше да види какво точно става. После от колата излязоха трима мъже и полицаите тръгнаха след тях. Групичката пресече улицата към сградата, в която живееше Хидра. Когато минаха под една от уличните лампи, той разпозна лицето на Вейл.

Пулсът му се ускори. Болката в челюстта се усили, но той я игнорира. Беше изпълнен с омраза. Вейл беше само на стотина метра от него и той не можеше да направи нищо.

"Дяволите да те вземат, Вейл! Не очаквах да разбереш всичко толкова бързо."

Е, може би полицията още не бе разбрала за нападението над Стенър и Веньбъл. Стенър със сигурност бе мъртъв, а Веньбъл може би също бе предала богу дух. Така че колата му още не се издирваше.

Може би бе отмъстил на тази кучка повече, отколкото бе възнамерявал. Тази мисъл го развесели. Но сетне се сети, че трябва да се отърве от колата.

Беше твърде късно да помогне на Хидра. Надяваше се, че тя няма да издаде останалата част от плана... Жалко, отначало всичко бе планирано толкова добре и досега бе преминало без грешка. Но Веньбъл го бе прецакала, а сега и Вейл се появи кой знае откъде.

Трябваше да избяга оттук, да вземе друга кола и да зареже тази на Стенър. Разгледа картата и откри група блокове, които изглеждаха подходящи. Чудесно. Трябваше да намери паркинга и да си избере нова кола.

"Сбогом,- Хидра. Съжалявам, че не се получи."

Той подкара колата и се насочи към Норт Ривър.

- Аз ще вляза пръв — каза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

- Защо точно ти? — възрази Майер.

- Защото имам пистолет — отвърна Сен-Клер и измъкна магнума изпод сакото си.

Двамата униформени полицаи изникнаха в другия край на коридора.

- Чисто е — каза Боьн. — Колата й все още е отзад.

После тръгна към апартамента, следван от колегата си, Сен-Клер, Майер и Вейл. Почука на вратата.

- Мис Хайнс? — викна той.

Руди Хайнс беше в банята. Водата се стичаше по обагрените й с кръв ръце. Когато чу шума пред вратата, наметна халата си и влезе в хола.

Помещението беше мебелирано скромно. Имаше диван, два стола, малка кръгла масичка. Единствената светлина идваше от 60-ватовата крушка край вратата.

- Ти ли си? — викна тя.

От другата страна се чу приглушеният отговор:

- Мис Хайнс, ние сме от полицията. Искаме да поговорим с вас. Става въпрос за колата ви.

Тя се върна в банята и след миг излезе оттам с голям нож с леко извито острие. Стисна го здраво и застана в най-тъмния ъгъл на стаята.

- Мадам — каза високо Сен-Клер, — не искаме да разбиваме вратата ви. Отворете. Ще ви отнемем не повече от минута.

- Махайте се.

Сен-Клер погледна Вейл и вдигна рамене. После се обърна към Боьн.

- Давай.

Двете ченгета измъкнаха револверите си. Боьн отстъпи назад и ритна вратата на няколко сантиметра от дръжката. Вратата поддаде и се отвори. В другия край на коридора изникна любопитно лице.

- Изчезвай — нареди Сен-Клер.

Лицето се скри.

Двамата полицаи се хвърлиха напред. Боьн беше пръв, Лушати го прикриваше. Сен-Клер се движеше плътно зад тях. Именно той я видя пръв.

- Аз ще говоря — тихо каза той на другите, после се обърна към нея: — Защо ни накарахте да направим това?

- Какво искате? — викна тя.

После видя Вейл и очите й блеснаха.

- Знам кой сте — изсъска тя.

- Мис Хайнс, аз съм Мартин Вейл, окръжен проку...

- Знам кой сте? Защо не сте там?

- Къде?

- Какво искате?

- Мадам, използвате ли името Рене Хътчинсън? — намеси се Сен-Клер.

Тя се дръпна назад в тъмното. Очите й се стрелкаха от единия към другия. Вейл видя окървавената й ръка.

- "Отмъщението те осветява със свещена светлина." Софокъл — прошепна тя.

- Мис Хайнс, използвате ли името...

- Аз съм Хидра — каза тя. После вдигна ножа.

- Познавате ли Аарон Стемплър?

- Няма такъв човек.

- Познавате ли Реймънд Вълпс?

- "Отмъщението е по-сладко от меда." Омир.

- Познавате ли Лисицата? — попита Сен-Клер.

- "Наказанието е правосъдие за неверните."

- Чуйте, мадам...

Тя погледна към Вейл, очите й блестяха в тъмното.

- Какво правите тук?

- Къде трябва да бъда? — попита Вейл.

- С нея.

- С кого?

"Да умрем е дълг, който всички плащаме." Двамата полицаи се спогледаха въпросително. Майер огледа стаята. Видя малък касетофон на масичката край вратата. Беше покрит с кръв.

- Вижте, мадам, знаем, че сте Рене Хътчинсън. Няма ли да ни кажете къде е Лисицата? — Той пристъпи към нея. — Трябва да говорим с вас и Лисицата.

- Аз го научих на всичко — прошепна тя.

- На какво? — попита Сен-Клер.

- На всичко.

Майер се доближи до масичката и натисна бутона на касетофончето

- Спрете! — извика тя.

"Тишина! Тишина в залата!" Последва звук като от чукче.

"Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост."

Вейл веднага разпозна гласа. Беше Вълпс.

- Мис Хътчин... — започна Сен-Клер, но не успя да завърши.

Жената се хвърли напред. Ножът й бе насочен към Вейл, острието блесна в слабата светлина.

Сен-Клер застана на пътя й и насочи пистолета си към нея.

- Стой! - викна той.

Тя обаче не спря.

Младият полицай се паникьоса, стреля и я уцели в гърдите.

Тя извика. Ножът се изплъзна от ръката й, тялото й отхвръкна и падна назад.

- Благодаря ви — прошепна тя със сетни сили. — Благодаря ви...

Новобранецът изгуби самообладание. Погледна я с ужас.

- О, Боже! О, мили Боже! Защо не спря, когато ти казаха?! — викна той.

- Млъквай, Рич. Обади се да дойде линейка.

- Тя ни се нахвърли с ножа — каза младежът. — Не исках да...

Той побледня, постави ръка на устата си и се затича към банята.

- Бачкам от осемнайсет години и никога не съм стрелял — обади се Боън. — А той е на улицата от три месеца и вече застреля жена. — Старото ченге поклати глава. — Ще повикам линейката.

- Опитай с това — каза Вейл и му подаде преносимия телефон.

Полицаят набра 911.

Сен-Клер клекна край тялото на Хидра.

- Рене Хътчинсън?

- Аз съм Хидра — прошепна тя.

- Кой ти даде това име?

- Лисицата. Лисицата знае всичко. Но аз го научих на това, което знае.

Предчувствието на Сен-Клер внезапно се превърна в реалност. Спомни си някои от бележките по делото Стемплър. Бележки, които бе направил Томи Гудмън преди десет години.

- Как се срещнахте? — попита той.

- Винаги съм го познавала.

- Вие сте Ребека, нали?

- Аз съм... Хидра.

- Преди това бяхте Ребека, нали?

- Научих го на... всичко — прошепна тя.

- Мили Боже, вие сте учителката му, нали?

Тя не отговори.

- Когато срещнахте за пръв път, Ребека?

За миг спомените й се върнаха към малкото момче, което седеше в ъгъла на хола й. Обожаваше книгите, които му даваше, и препрочиташе пасажите, които му бе маркирала. После си спомни за мига, в който бяха заедно, избягали от жестокия свят навън. Правиха любов пред огъня. Внезапно спомените се покриха с бяла пелена.

Очите й угаснаха. Животът я напусна. Сен-Клер се опита да напипа пулса на врата й, но не усети нищо.

- Това е учителката на Стемплър, Марти — каза той. — Спомням си записките на Гудмън след завръщането му от Кентъки. Това е последното, което е записал. "Аз го научих на всичко". Била е също толкова луда, колкото и той.

- Той не е луд, Харви. Става въпрос за хладнокръвен убиец. Обади се на Морис. Кажи му да оставят апаратурата и да отидат в приюта. Искам да хванат това копеле.

- Както кажеш.

Младият полицай се появи на вратата на банята, изтривайки устата си с някаква кърпа.

- Мистър Вейл, тук има нещо за майор Стенър.

Вейл влезе в банята. На етажерката бе поставена кутия, адресирана до Стенър. Под името бе надраскано:

"Страх какво е — глас неверен,

вещаещ кобно участ зла

в ума на всеки лековерен

преди фаталната стрела."

Вейл отвори кутията и се втренчи в изцъклените очи на Хари Шоут.

36.

Морис и Соломон заудряха по вратата на приюта. След малко един дългокос младеж отвори, взря се изненадано в тях и попита:

- Какво става?

Морис му показа картата си.

- Полиция.

- Полиция! — панически повтори младежът.

- Искаме да проверим новия — каза Морис.

Двамата със Соломон поеха по стълбите и спряха пред вратата на Вълпс. Отвътре се чуваше веселият му смях.

- Отваряй! Полиция! — викна Морис.

После натисна дръжката. Вратата не беше заключена. Влетяха в стаята. Филмът вече свършваше. Морис видя касетофончето и замръзна.

- Зарадвай поне един човек... — пееше Джими Дюранте.

Соломон огледа празната стая и изръмжа:

- Мамка му, измамил ни е!

Телефонът иззвъня, тъкмо когато Вейл излизаше от апартамента на Рене Хътчинсън. Морис му съобщи новините.

- Обади се в централното управление и им разкажи какво става — нареди Вейл. — Аз ще съм в офиса.

Въпросът сега беше: къде е Стемплър?

След малко звънна Шок Джонсън с поредната порция лоши новини.

- Къде си? — попита той.

- В колата, на път за офиса — отвърна Вейл.

- Тръгвай към болницата. Стемплър е попаднал на Абьл и Джейн Веньбъл. Живи са, но в критично състояние. Убил е човека от охраната.

- По дяволите! — извика Вейл. — По дяволите! Какво се е случило?

- Убил е нашия човек и се е нахвърлил върху Джейн и Абьл, когато са влезли в къщата. Тя стреляла по него и той изчезнал с колата на Абьл. Това е всичко, което научихме от нея, преди да изпадне в безсъзнание. Съседите чули изстрелите и се обадили в полицията. Разпратих снимката му по участъците, но това, с което разполагаме, е отпреди десет години.

- Накарай художника да му прибави петнайсетина кила и десет години и ще получиш точния образ. Дай го на медиите. Обади се в управленията в съседните щати. Ако избяга от Чикаго, няма да можем да го хванем никога.

- Окей. Чух какво се е случило с онази жена. Намерихме Шоут в апартамента му. Явно Стемплър е причаквал Абьл и Веньбъл, а в същото време тя е нападнала съдията.

- Стемплър е успял да измами моите хора каза Вейл. — Изплъзнал се е от приюта.

- Дявол да го вземе, какво става, Марти?

- Той е на свобода и никой не знае какво си е наумил.

- Какво ще кажем на пресата?

- Кажи им истината, Шок. Как реагира Еклинг?

- Още не знае. В момента е на конференция в Атланта.

- Е, имаме три трупа, от които единият е ченге, а другият — съдия. Двама са в болница, а убиецът е на свобода. По-добре успокой репортерите, преди Еклинг да научи за станалото от телевизията.

- Ще се видим в болницата.

- Да.

Вейл затвори.

Майер се промъкваше сред оживения трафик, здраво стиснал волана.

- Пусни сирената — викна Вейл.

- Няма сирена, сър.

- Харви, утре искам сирена на тази кола!

- Да, сър. Какво казаха за Абьл?

- И двамата се държат, каквото и да означава това, по дяволите!

След десет минути Майер зави пред входа и спря. Вейл изскочи от колата и се втурна нагоре по стълбите. Бутна вратата и влетя вътре пред изумения поглед на дежурната сестра.

- Казвам се Мартин Вейл. Имате ли информация за Джейн Веньбъл и Абьл Стенър?

- В операционната са — отвърна сестрата. — Не знам никакви подробности.

- Аз съм окръжният прокурор — настоя той. — Тези хора са от моя екип. Не можете ли да ми кажете какво става?

- Трябва да изчакате лекарите — каза тя извинително. — Наистина не знам нищо. Съжалявам.

След миг зад гърба му изникнаха Майер и Сен-Клер. Вейл нервно закрачи напред-назад, хвърляйки погледи към операционната. Сестрата, явно свикнала с непрестанните посещения на близки и роднини, се наведе и прошепна на Сен-Клер:

- Защо не отидете в стаята за посещения? Има кафе, телевизор... Ще ви викна веднага, щом...

- Благодаря ви. Не мисля, че ще успеем да го измъкнем оттук, преди да е научил нещо.

- Може да мине доста време.

- Познавам го много добре. Няма да се откаже. Как вървят нещата?

- Вкараха ги преди петнайсетина минути. Предполагам, че в момента ги оперират.

- Мерси.

Вейл погледна часовника над вратата на операционната. Бе единайсет и двайсет. Стемплър бе на свобода по-малко от дванайсет часа.

Аарон Стемплър се намираше на първия етаж на шестетажен паркинг, прикрепен към висок блок. Огледа портала. Бариерата към паркинга се задействаше от специална карта, която приличаше на кредитна. Беше изоставил колата на Стенър на няколко преки оттук. Наближаваше полунощ. Помисли си, че който и да дойде сега, вероятно няма да потърси колата си преди сутринта.

След десетина минути през бариерата премина едно беемве. Караше го мъж. Беше сам. Чудесно.

Когато колата мина покрай него и се насочи към втория етаж на паркинга, Стемплър изскочи от прикритието си и я огледа. Имаше късмет. Беемвето спря в един от тъмните ъгли на паркинга. Той хвърли окървавената кърпа в едно кошче, притича под лампите и се сниши зад една редица автомобили. После се насочи към спрялото беемве. Шофьорът излезе, обърна се и взе някаква чанта от задната седалка. Постави я на земята и заключи колата.

Стемплър беше зад него. Изчака мъжът да го задмине и безшумно, като животно, се хвърли, сграбчи го за врата и го изви назад. Чу се тихо пукане и тялото на мъжа се отпусна в ръцете на Стемплър. Той го подхвана под мишниците и го издърпа до колата.

В същия момент се чу как бариерата се вдигна и някаква кола мина през нея. Стемплър се огледа. Чантата, която бе извадил мъжът, все още стоеше насред пътя. Стемплър бързо отвори багажника, набута трупа вътре, изтича и взе чантата. В този миг другата кола се изкачи на етажа и се насочи към него. Той се метна на предната седалка и залегна. Фаровете минаха над него и продължиха нататък.

Стемплър се изправи и огледа таблото на колата. Не беше карал от десет години, като се изключеше колата на Стенър преди малко. Беемвето имаше всичко: компактдиск, компютър, климатик, телефон. Той отвори чантата. Първото, което Видя, беше стетоскоиът.

Беше убил лекар.

Разгледа съдържанието на чантата. Още две коли се изкачиха в паркинга и той залегна, когато фаровете им осветиха беемвето. Намери в чантата малко бинт и превърза раната на лицето си. Имаше и болкоуспокояващи, но реши да не ги използва, за да остане нащрек.