Спиране на времето

2.

Ослепителното слънчево кълбо, което все още се намираше на педя над билото на хълма, накара Николас да примижи. Стремежът да продължи търсенето отново измести спомените му. Той трябваше да върви по-нататък. Времето напираше.

Стана и хукна да тича. Но много скоро се почувства толкова слаб и безпомощен, сякаш бе газил часове наред из лепкава кал. С усилие поставяше краката си един пред друг, а ритъмът на движенията му се изроди в някаква пародия на бавно ходене.

От време на време той спираше и изтриваше с длан мокрото си от пот чело. Вятърът бе спрял, въздухът беше горещ и гъст като катран.

Какво се бе случило с Натали?, питаше се той, ала вътрешното му неспокойствие не позволи на спомена да изплува отново. Той трябваше да продължи пътя си. Трябваше да достигне хълма, преди да беше станало твърде късно.

Заредиха се безкрайни мигове на изтощение. Сантиметър след сантиметър по склона, час след час (така му се струваше) той най-после изкачи възвишението.

Когато пред очите му се разстла билото на хълма, той съзря Натали. Седеше с гръб към него върху един камък, загледана в обширната, отворена към запад равнина, която се простираше в полите на хълма. Плодородната й почва подхранваше корените на много маслинени и прасковени дървета. Посред тъмнозелената шума стърчаха дървените кули на колела, задвижвани от вятъра, с които се напояваше сухата земя. Друг път вятърът непрекъснато ги въртеше; сега обаче те бяха застинали в покой сред дърветата като хиляди пеперуди.

Николас възприе гледката с изненада. Сега той отново знаеше, че Натали бе обичала този хълм. Изведнъж споменът го споходи отново.

След като Натали го бе оставила сам, Николас още дълго размишлява върху спречкването им. Питаше се дали тя все пак наистина нямаше право да го нарече страхливец, и след дълги разсъждения стигна до извода, че думи като „страхливост“ и „толерантност“ в същност служат за обозначаване на едно и също качество — те се различаваха единствено по гледната точка.

Остана на терасата, загледан в сенките, които все повече се издължаваха. Слънцето клонеше, вече към залез, когато той тръгна да търси Натали. Претърси околността на вилата и крайбрежната ивица с големите, плискани от морската вода кръгли камъни, на които тя обичаше да се пече. Плажът бе безлюден, както и останалият скалист бряг със зелените пипала на низшата растителност, които посягаха към водата.

После обходи местността зад вилата. Накрая откри Натали на хълма, който закриваше плодородната равнина с вятърните колела.

Тя седеше на един камък на самото било на хълма, без да сваля поглед от въртящите се гигантски камъни, чиято безукорна белота вече чезнеше в припадащия здрач. Беше обхванала с ръце коленете си.

Николас я заговори тихо, ала тя не реагира. Той коленичи пред нея и я докосна по рамото. Тя дишаше едва доловимо. Зениците й бяха огромни. Невиждащите й очи се взираха в далечината. Когато леко я побутна, тя бавно започна да се накланя встрани без каквато и да било реакция. Той я прихвана, взе я на ръце и, я отнесе във вилата. Вече се свечеряваше.

Надеждата му, че на следващата сутрин тя ще се събуди, се оказа напразна. Той се поколеба известно време, но после я натовари в колата и я откара в клиниката за отравяния с опиати.

Дежурният лекар изслуша обясненията на Николас, после положи Натали върху едно легло с електромотор и го насочи към диагностичното отделение. След няколко манипулации той кимна, сякаш за да потвърди казаното от Николас, и го попита от колко време познава Натали.

— Женени сме от десет години — отвърна Николас.

Лекарят отново приведе леглото в движение и подкани Николас да го придружи.

Докато вървяха по коридорите, боядисани в пастелнозелен цвят, лекарят обясняваше:

— Съпругата ви показва всички признаци на хроностазия. В общи линии знаем как се стига до такова заболяване. Може да се каже, че се касае за отравяне на хипофизната област в главния мозък. Напоследък често имаме работа с такива болни, особено след като хроностатикът се получава без рецепта. Вие също ли вземате хроностатик? Или може би някое друго средство за субективно удължаване времетраенето на някои преживявания?

Николас отговори отрицателно.

Лекарят кимна:

— От ваша страна това е много разумно. Разбира се, никой не възразява против малките дози. Субективният времеудължителен ефект не е нито опасен, нито води до болестни състояния — защо тогава да не удължим по такъв начин хубавите си преживявания? Но ако дозата бъде увеличена прекомерно, в мозъка нещо щраква и пациентът изключва. Не ни е известно как се стига до това, но знаем къде се намира церебралното увреждане.

— А можете ли да го отстраните? — прекъсна го Николас.

— Вие можете — каза лекарят.

Светещата зелена точка пробягваше по екрана и очертаваше назъбена крива, която лека-полека се променяше.

Гортис имаше намерение отново да увеличи дозата, но Лоренц го възпря.

— Оставете го малко да си помисли — каза той. — Ако целият спомен дойде изведнъж, има опасност да го загубим. — Той изгледа Гортис накриво. — Това с добрите шансове не беше съвсем вярно. През последния месец загубихме двама.

Гортис сви рамене:

— Ако му бях казал истината, щеше веднага да изфиряса. Нали видяхте колко е предпазлив.

Лоренц посочи към пулсиращата зелена линия.

— Мисля, че вече е време — каза той. — Дайте му почти максимална доза.

Гортис задействува шалтера.