Списъкът „Октомври“

20. Събота, 22.00

10 часа и 30 минути по-рано

— Хал, извинявай, че развалям съботната ти вечер.

— Винаги съм готов да ти помогна, Пит.

Двамата мъже се ръкуваха енергично. По съвпадение и двамата носеха златни гривни на дясната китка. Едната — подбрана с вкус; другата — не.

— Е, сядай — каза Питър Карпанков, като махна към един стол от другата страна на красивата, но доста изтъркана антикварна махагонова маса, която използваше за бюро. — Настанявай се. Нещо за пиене? Уиски? Това ли пиеш? Нещо друго?

— Не, благодаря.

Хал Диксън бе леко пълен, костюмът му — поизмачкан, но ризата — идеално изгладена дори в този късен час.

Намираха се на третия, последен етаж на старата сграда на Десето Авеню, където се помещаваше фирмата на Карпанков.

Руснакът си наля водка и отпи. Топла. Вдигна вежди и погледна госта си:

— Сигурен ли си, че не искаш нищо?

— Да, наистина, Пит. Тоест прав си, че обичам уиски, но в момента не ми се пие. Ако жена ми надуши, че съм пил алкохол, тежко ми. Мога да пия с нея, но не преди нея. Знаеш как е.

— Ох, жени, жени…

Стройният мъж се изкиска. Толкова много приличаше на Владимир Путин, че Диксън се чудеше дали не е някакъв роднина на руския президент. Нямаше акцент, но понякога човек можеше да си представи, че има.

Откъм ъгъла се чу тихо ръмжене и кучето на Карпанков — чиято порода не беше позната на Диксън — се протегна и мързеливо погледна госта. Не враждебно, но не и приятелски. Отново се просна на възглавничката и изпъшка. Животното сигурно тежеше седемдесет-осемдесет килограма. То впери кафявите си очи в Диксън и продължи да го гледа. Козината му на черни и сиви петна бе настръхнала — може би просто беше твърда.

А може би се готвеше да атакува.

— Добро животинче — с любов отбеляза Карпанков.

— Голямо е.

— Чух, че нещата ти доста са потръгнали. — Руснакът изглеждаше впечатлен. — Този проект за нов мол…

— Е, да — потвърди Диксън, като гледаше домакина си в очите. — Ще ударим келепира, въпреки че нямам никаква представа какво означава този израз.

Карпанков примигна. После се засмя:

— Ха, вярно. Не се бях замислил. „Да удариш келепира“. Какво означава това? Хората ей така си говорят, без да се замислят. Използват всякакви клишета. Направо да ти се додрайфа.

— Да ти се додрайфа.

Гледката от офиса на Карпанков беше към река Хъдсън. Сега, през нощта, водата се виждаше като черна ивица. Това, което сякаш течеше, бяха светлините — жълти, червени, зелени, бели, движещи се бавно на север и юг.

Карпанков отново погледна Диксън, който се опита да издържи колкото може повече погледа му.

Имаше странни зеници, помисли си, когато най-сетне отмести поглед. Не петдесет нюанса сиво. Само два.

— Мисля, че е крайно време да обсъдим онзи проект в Нюарк — каза руснакът. — Сериозно да поговорим.

Радостно предчувствие погъделичка корема на Диксън. Той отговори ентусиазирано:

— Това ще е голям удар, Пит. Осемцифрено число — без никакво усилие. Средно осемцифрено число. Смъмри се мислено: „Успокой се, по дяволите!

Превъзбудил си се като тийнейджърка по Джъстин Бийбър.“

— Осемцифрено, да, и ние така изчислихме.

— Хубаво ще се изперете — отбеляза Диксън.

Това беше шега, защото част от проекта включваше сделки с голяма фирма за химическо чистене. Той изгаряше от желание да участва.

Руснакът не даде признак, че е разбрал играта на думи.

Диксън запази непроницаемо изражение — налагаше се, когато преговаряш с хора като Карпанков — но радостта му бе неизмерима. От една година се надяваше руснакът да го включи в някой свой проект, в който и да е. Но Нюарк? Боже! Това беше голям удар. Това беше огромен удар.

— Обаче ще ти поискам една услуга, Хал.

За начинанието в Нюарк Диксън бе готов да му помогне. За всичко. Той се наведе напред и на лицето му се изписа изражение на приятно очакване.

— Всичко, което поискаш.

Подробностите за примамката — или уловката — обаче бяха отложени.

Телефонът на Карпанков иззвъня и той каза учтиво:

— Извинявай.

— Няма проблем.

Диксън погледна кучето и кучето го погледна. Мъжът първи отмести очи.

Вдигна едното си рамо, после — другото, за да нагласи сивото си сако. Беше тясно и от тънък вълнен плат — твърде тънък за студа навън. Беше си дал сметка за това още щом излезе от къщи, но не искаше да се връща за палто. Жена му! Ризата му бе в пастелносиньо, което някои вероятно смятаха за твърде безвкусно. На Диксън не му дремеше. Обичаше да носи ярки ризи, те бяха неговата запазена марка. Вчера розово, днес синьо. Утре щеше да носи жълто. Лимоненожълто. Беше му любимо. И винаги го носеше в неделя.

Руснакът свърши разговора. После, както винаги се случва в разговорите между мъже, настроението му се промени и дойде време за сериозното пазарене. Карпанков събра пръстите си, сякаш е погребал любезностите и е затъпкал пръстта върху гроба им.

— Така, имам една информация.

— Добре.

Карпанков често се изразяваше така. Имал „една информация“.

— Чувал ли си за „Октомврийския списък“?

— Не. Не ми е познат. Какво представлява?

— Не знам точно. Но ето какво ми е известно: това е списък на хора с голямо влияние. Опасни хора. Общо трийсетина, може би повече. Чух, че с някои от тях съм имал общ бизнес в миналото.

— „Октомврийски списък“. Защо се нарича така?

Руснакът сви рамене:

— Никой, с когото говорих за това, не знае. Мистерия. Може да означава, че целият ад ще се отприщи през октомври.

— Идния месец.

— Идния месец. Или може би означава, че нещо важно се е случило миналия октомври и в резултат някой си е направил планове. И така, Хал, аз искам този списък. Имам нужда от него. Но не мога да изпратя никого от хората ми да ми го набави, защото може да се направи връзка с мен. Тези хора, които познавам. А аз не искам да има връзка с мен.

„Защото аз съм дребна риба“ — помисли си Диксън. Това обаче не го притесняваше. Той кимна енергично, като вярно куче. Е, като нормално куче, не като звяра в ъгъла.

— Ето каква е работата — продължи руснакът. — Чух от Хенри… нали знаеш Хенри, моя асистент?

— Да, познавам Хенри. Свестен тип.

— Така е. Та той е чул, че една жена, която живее в града, притежава списъка или знае къде е. Ти ще вземеш списъка от нея и ще ми го донесеш и тогава двамата с теб ще си поделим наполовина проекта „Нюарк“.

— Петдесет процента? — промълви Диксън. — Много щедро, Пит.

Руснакът махна небрежно и продължи:

— Жената се казва Габриела Маккензи. Била е офис мениджър на тъпака, който е пазил списъка — и е избягал от града.

— Имаш ли адреса ѝ?

— В Горен Уестсайд, но сега не е там. — Карпанков се облегна назад. — Крие се заедно с някакъв тип, но според източника ми са някъде в града. Мъжът се казва Риърдън. Хората ми казаха, че ще открият скривалището им тази вечер или утре и ще ми съобщят. — Постави дланите си на масата и добави с поверителен тон: — Хал, казаха ми, че ти си човекът, който познава най-добре живота на улицата, ако разбираш какво искам да кажа. Живота в окопите.

— Старая се — скромно отговори Диксън. — Оправям се.

Карпанков се покашля. Погледът му се спря върху един модел на автомобил върху бюрото.

— Ще направиш каквото трябва, за да се добереш до списъка, нали? Няма проблем да го направиш. Въпреки че става дума за жена. Невинна жена.

— Няма никакъв проблем.

Диксън беше съвсем искрен, но премълча, че мисълта за задачата вече го възбужда.

— Тя ще бъде сдържана.

— Това е характерно за момичетата. Особено в определен период всеки месец.

Карпанков се усмихна:

— Имам предвид предпазлива. Аз не съм единственият, който иска списъка. Други хора също се опитват да се доберат до него.

— Добре. Само ми кажи къде да я намеря и аз ще се погрижа. — Диксън се намръщи. — Но тя знае, че има хора, които искат списъка, така ли?

— Да.

— Знаеш ли какъв трик използвам, който действа особено добре, особено при жените. Казвам им, че съм дякон в църква. Това притъпява бдителността им. Дори си нося Библията. — Диксън извади една черна книжка от предния си джоб.

— Много хитро, Хал.

Диксън се ухили широко и продължи:

— Така ще ме допусне до себе си. Ще я залъжа да влезе в колата. После ще я закарам на някой пуст строеж и ще поработя върху нея. Ще ми каже къде е списъкът. И после? В понеделник на новия търговски център изливат бетон. Никой никога няма да намери тялото.

— Чудесно.

— А онзи тип, който е с нея? Той свързан ли е?

— Не, просто някакъв бизнесмен, който я чука. Не ми дреме за него. Обаче… — Руснакът отново събра пръстите си.

— Ще се погрижа и за него. Може би най-добре просто да го застрелям.

Карпанков кимна одобрително:

— Хубаво. Ще ти се обадя веднага щом хората ми я открият.

Двамата мъже се изправиха и си стиснаха ръцете — този път още по-енергично; златните гривни издрънчаха приглушено. Когато видя Диксън да стиска с такъв плам ръката на господаря му, кучето стана. Хал забеляза това и веднага се дръпна.

— Няма проблем — каза Карпанков. — Той те харесва.

„Да бе — помисли си Диксън, — за вечеря.“ Усмихна се на кучето, което се задоволи просто да го изгледа от мястото си.

След пет минути Хал Диксън бе навън, на студената ветровита улица, и се опитваше да се загърне по-плътно със сакото. Доста по-спокоен се чувстваше, когато не беше в компанията на престъпния бос Питър Карпанков и неговата годзила. Тръгна бодро по улицата, като си мислеше на кого може да продаде „Октомврийския списък“, след като си направи копие.

19. Събота, 20.30

1 час и 30 минути по-рано

— Ужасно — прошепна Габриела през стиснати зъби. Трепереше. Седеше със затворени очи и дишаше тежко. Как можа да направи такова нещо?

Притисна се до Даниел на задната седалка на таксито и той я прегърна през рамото. Тя избърса очите си.

— Как може някой да извърши нещо толкова ужасно? — попита отново.

Погледна найлоновия плик с емблема на аптеки Си Ви Ес в краката си и се притисна още по-близо до Даниел. Той я прегърна по-силно. Беше як мъж. Хубавият костюм, който носеше, дебелият и в същото време мек плат, доста добре скриваше физиката му, но едно докосване на ръката му бе достатъчно, за да си дадеш сметка, че е в отлична форма.

Тя отново си спомни срещата им в петък, вчера.

И онова, което бе произтекло от нея.

Изпита приятен гъдел при спомена как Даниел, толкова близо, бърше влагата от челото ѝ — и после, със същата кърпичка, от своето.

Наистина ли се беше случило преди двайсет и четири часа? Струваше ѝ се цяла вечност.

Отново този гъдел — по-ниско, по-топло, пулсиращо. Тя обаче се опита да не му обръща внимание. Не му беше сега времето.

Сара…

Половин час по-рано таксито им беше спряло в Трибека и той бе взел един сак с тоалетни принадлежности и резервни дрехи. Сега отиваха към нейния апартамент, за да може и тя да направи същото — и най-важното, да вземе папките.

— В документите може да няма нищо важно — каза тя, — но те са единственото, което би могло да спаси Сара. Хващам се за тях като удавник за сламка.

Сега Даниел погледна найлоновия плик, смачкан като мъничко бледо тяло. Въпреки всичко, през което бе преминал, той оставаше олицетворение на спокойствието — докато в онази отвратителна уличка не видя това, което изпадна от плика. Тогава се отдръпна рязко назад — по-силна реакция от нейната. Бе промълвил: „Боже…“

Сега шокът беше преминал, но на негово място имаше гняв и може би — решителност.

— Защо поиска да го задържим? — попита тя. Когато бяха в уличката, първата реакция на Габриела беше да хвърли плика, сякаш бе напоен с киселина. Той обаче извади елегантната си копринена кърпичка и вдигна торбичката заедно със съдържанието ѝ.

— Това е веществено доказателство — обясни сега.

— Има ДНК… — кимна към плика — … може би дори отпечатъци от Джоузеф, ако е бил невнимателен.

— Прав си. Не се замислих за това. Реагирах емоционално.

— Съвсем разбираемо при тези обстоятелства. Двамата се умълчаха. Когато таксито стигна до Сентрал Парк и наближи апартамента ѝ, тя погледна шофьора, за да види дали ги слуша, но той говореше по мобилния си телефон на някакъв близкоизточен език. Габриела прошепна на Даниел:

— Полицията сигурно наблюдава апартамента. Може би и Джоузеф също.

Накара шофьора да продължи една пресечка по на север, зад блока ѝ. Таксито спря в една тъмна странична улица.

— След няколко минути се връщам — каза Габриела.

Апаратът така или иначе отмерваше времето за престой и шофьорът не се интересуваше с какво се занимават пътниците му, какви тайни мисии изпълняват. Продължи насечено разговора си.

Габриела слезе от таксито и тръгна покрай стените на близките сгради, сякаш отвсякъде дебнеха шпиони. Стигна до сервизната врата на блока. Товарният вход не беше заключен, но вратата към мазето — да. Ключът от главния вход обаче също ставаше.

След пет минути влезе в апартамента си, като не светна лампите. Почти пипнешком намери някакви дрехи и папките, които ѝ трябваха, и ги напъха в един спортен сак. После внимателно надникна навън, за да се увери, че никой съсед — или по-важно, полицай — не дебне в коридора. Нямаше никого.

Излезе и заключи.

Когато се върна при таксито, бързо се качи и шофьорът плавно потегли.

Даниел стисна коляното ѝ.

— Сара — измърмори тя след няколко пресечки. — Как ли се чувства сега, какво ли си мисли?

— Не се тревожи за това — прошепна той.

Отново я прегърна през раменете и тя почувства топлината му да я обгръща.

Като криволичеше във вечерния съботен трафик, образуващ леко задръстване около центъра „Линкълн“, таксито продължи на юг и изток през Мидтаун. След десет минути бяха пред „Уолдорф Астория“. Даниел плати на шофьора и двамата с Габриела слязоха на Парк Авеню. Отново с помощта на кърпичката той взе найлоновия плик със съдържанието му и го пъхна в сака си.

— Внимавай — прошепна Габриела. — Кръвта.

Когато влязоха във фоайето, спря и примигна смаяно.

— Леле, колко е красиво!

— Не си ли идвала в „Уолдорф“?

— Няма как, при моите финансови възможности.

— Обикновено идвам тук само за срещи с клиенти, но съм отсядал няколко пъти. Когато вкъщи е имало някакъв ремонт. Тук е старият Ню Йорк. Това харесвам в хотела.

Габриела се огледа, спря поглед върху красивата дървена облицовка, масивния часовник по средата на фоайето, високия таван.

— Хайде — подкани я той. — По-късно ще разглеждаме забележителностите.

На рецепцията взеха две стаи. Даниел плати с кредитна карта — тревожеше се, че полицията или някой друг, който иска да се добере до „Октомврийския списък“, може да я открие, ако тя използва своята. Минирането на данни беше на мода — поне така бе прочела в „Ню Йоркър“.

Качиха се с асансьора. Стаите им не бяха съседни, но се намираха на един етаж, недалеч една от друга. Докато вървяха по коридора, Габриела отново почувства как семенцето на привличането набъбва в нея — дори по-силно, отколкото по-рано днес в бара, когато се запознаха.

„Да — мислеше си — Сара.“ Но това име не ѝ пречеше да се вълнува силно при всеки поглед на Даниел. Смъмри се: „Как изобщо можеш да си помислиш да спиш с него?“

Друг вътрешен глас възрази: „Защото твърде дълго беше самотна. И защото с Даниел Риърдън малко — или може би много — си приличате.“ Но си напомни: „Съсредоточи се. Сара, Сара, Сара…“

В коридора каза:

— Хайде да хапнем нещо. Или поне да пийнем.

— Да, май имам нужда.

Сутрешната им закуска бе далечен спомен.

След като оставиха саковете в стаите си, двамата се срещнаха в затъмнения, елегантен бар на долния етаж. Седнаха един до друг от едната страна на масата, с допрени колене. Сервитьорката, с коса, събрана на голям кок, се приближи, поздрави ги и се представи като Лиз. Поинтересува се дали са в града по работа или на почивка. Габриела остави Даниел да отговори.

— Просто разглеждаме забележителностите — каза любезно.

— Жалко, че времето не е по-хубаво. Миналата седмица беше по-топло.

Поръчаха сирена, пастет и хляб, с бутилка брунело.

Докато пиеха силното тосканско вино, говореха за всичко, каквото им хрумне — за всичко, освен за „Октомврийския списък“ и отвличането, а още по-малко за найлоновия плик. Тя бе взела от апартамента си папките, озаглавени „Прескот Инвестмънт“ — текущи задачи. Остави ги обаче неотворени, сякаш се боеше, че няма да намери отговорите как могат да спасят отвлеченото ѝ дете.

Погледна телефона си и въздъхна:

— Съобщение от Рафаел. Успял е да се измъкне и да занесе пратката. Дотук добре.

Даниел кимна при тази добра новина. Свали сакото си и тя зърна ивица зачервена кожа — белег, видим през деколтето на ризата. Преминаваше от гърдите до рамото му. Даниел улови погледа ѝ и срамежливо закри белега.

— Може ли да попитам откъде ти е?

Той се поколеба.

— Извинявай, не искам да се бъркам, където не ми е работа.

— Няма проблем, ще ти кажа. Преди няколко години карах децата в Ню Хемпшир и бях много уморен. Не трябваше да продължавам. Заспах и изхвърчахме от пътя.

— Боже мой!

— Колата падна в една река. Вратите бяха заключени. Започна да се пълни с вода.

— Даниел, не!

— Боже, колко беше студено! Отивахме да видим есенната гора. Беше септември, но адски студено.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Щяхме да се удавим, но някакъв местен тип мина случайно. Изглеждаше като от филма „Избавление“, сещаш се. Планинец, селяндур. Слезе с пикала до реката, грабна една брадва и скочи да ни спасява, въпреки че водата беше ледена. Доплува до нас, разби задното стъкло и ни измъкна. Аз се порязах на една ламарина, докато избутвах момчетата навън.

— Ох, ужасно!

Даниел се засмя леко:

— И знаеш ли какво? Щом стъпихме на брега, онзи тип ни махна за довиждане и си тръгна. Не прие пари, дори не си каза името. Държеше се сякаш, мамка му, няма нищо по-нормално от това, да рискуваш собствения си живот, за да спасиш някого. Като че ли това бе най-естественото нещо на света.

— Още ли те боли? — попита тя, като кимна към гърдите му.

— Не, не. Това беше преди пет години. Понякога се схващам малко, когато е влажно. Но нищо по-сериозно. — Той замълча за момент. — Постъпих глупаво и за малко щях да убия синовете си. Този човек ми даде втори шанс. Не знам дали заслужавах. Но той се появи.

Габриела докосна ръката му. Страшно ѝ се искаше да го целуне, но положи усилие и устоя на изкушението. Двамата взеха чашите си с вино и се умълчаха.

Даниел плати сметката и по предложение на Габриела взе половината папки. Щяха да прекарат останалите часове на вечерта, докато капнат от умора, в търсене на следи за това, къде Чарлс Прескот би могъл да скрие парите. Качиха се в асансьора. Горе Даниел я изпрати до вратата на стаята ѝ.

Тя го прегърна.

— Даниел, не знам…

— Не знаеш как да ми благодариш ли?

Вместо да отговори, тя се притисна по-силно до него и захлипа.

— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Дъщеря ти ще се върне жива и здрава.

Габриела избърса очи, отдръпна се от него и си пое дълбоко въздух. Овладя се.

Минаха няколко секунди; двамата стояха неподвижно, заслушани в гласовете и смеха от другите стаи, звука на телевизор.

Тя отвори вратата и влезе в стаята си, обърна се отново към него. Даниел се приближи.

„Дали ще ме целуне?“ — запита се тя.

Почуди се също как ще реагира самата тя, ако се случи.

Вместо това обаче той я прегърна сдържано и измърмори:

— Лека нощ.

Отдръпна се в коридора. Вратата се затвори и Габриела остана сама.

18. Събота, 17.55

2 часа и 35 минути по-рано

Вървяха на север през Ийстсайд, като заобикаляха боклуци и туристи, хора, излезли да вечерят рано, отиващи на работа за нощна смяна, разхождащи кучетата си и бездомници… или може би просто жители на квартала, които приличаха на клошари — с измачкани дрехи, рошави, брадясали, раздърпани.

Задачата им, засега доста трудна, бе да намерят такси, с което да отидат до апартамента ѝ. Габриела измърмори ядосано:

— Ония гадняри там — забавиха ни с цял час! А срокът изтича след няколко минути!

— Поне не те вкараха в затвора — отбеляза той.

Тя не коментира това вяло успокоение.

— За бога, Даниел, безнадеждно е. Знаех, че не можем да намерим парите навреме, но поне можехме да открием някаква конкретна следа преди изтичането на срока. Нещо, с което да уверим Джоузеф, че скоро ще имаме парите. Но сега… по дяволите! — Беше отчаяна. Кимна на изток и юг, откъдето бяха дошли. — Проклети садисти, ония двамата.

— И къде, по дяволите, са всички таксита? — измърмори той.

Няколко минаха с висока скорост, но всичките бяха или заети, или приключили смяната. Даниел размаха портфейла си пред едно от последните, но шофьорът продължи.

С надеждата да намерят такси, завиха по друга улица, която бе мръсна, по-тъмна и по-смърдяща от посещаваните от туристите и затова не беше толкова претъпкана. Минаваха покрай магазини, зад чиито зацапани витрини бяха изложени прашни дивидита, дантели и копчета, избелели книги и техника; един изпаднал сексмагазин, осветен с жълто-зелени флуоресцентни лампи; китайски и мексикански ресторанти с храна за вкъщи, които по никакъв начин не биха могли да издържат хигиенна инспекция. Пред някои от тези заведения седяха хилави, мургави мъже: пушеха, разговаряха тихо или говореха по мобилни телефони.

Телефонът на Габриела иззвъня. Тя погледна часовника си.

— Крайният срок.

Двамата спряха и се приближиха до тухлената стена на една сграда, за да не ги подслуша някой.

Габриела си пое дълбоко дъх, прие разговора и включи на високоговорител, за да чува и Даниел.

— Джоузеф?

— А, Габриела. Гледах телефона. Чаках. Но ти не се обади.

— Още нямаше шест. Щях да ти се обадя! Кълна се. Чуй…

— Имаш ли парите?

— Намерих „Октомврийския списък“!

— О, така ли? — подигравателно възкликна той. — Значи имаме повод да празнуваме! Как изглежда? Дебел ли е, тънък ли е, върху кадастрон ли е отпечатан?

— Кажи ми… как е моето момиче? — избухна тя. — Кажи ми!

— Ами, малко е… разстроена — отговори Джоузеф.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Казах ѝ, че нямам добри новини от теб. Значи може да няма добри новини за нея.

— Така ли си ѝ казал? — прошепна Габриела.

— А ти как мислиш? Имам ли интерес дъщеря ти да изпадне в паника? Ох, с теб човек не може да се пошегува. Хайде, успокой се. Кажи сега за парите.

— Имам списъка.

— Това чух. Обаче фактът, че го повтаряш, ми подсказва, че нямаш парите. И след като не пожела да ми опишеш как изглежда списъкът, съм малко скептичен и за него.

— Не, не! Кълна се!

— Забелязала ли си, че когато човек казва нещо от рода на „кълна се“ или „трябва да ми повярваш“, той обикновено лъже?

— Не лъжа! Списъкът е у мен. Държа го на сигурно място. Не исках да го разнасям с мен.

— Нямаше нужда толкова да го пазиш. На глава от населението уличните грабежи в Ню Йорк не са повече, отколкото в Портланд. Но добре. Намерила си списъка. Вундербар! Да се върнем на въпроса за парите.

— Цял ден обикалям града и се опитвам да изпълня това, което искаш. Моля те, дай ми още малко време. Отне ми повече, отколкото очаквах. Съжалявам!

— Изпитваш чувство за вина, а?

Даниел настръхна от гняв. Лицето му помръкна.

Но той не каза нищо.

Тя доближи телефона до устата си.

— Моля те, беше кошмар. Полицията е навсякъде! Не мога просто да се промъкна в градината на Чарлс и да започна да копая за съкровище, нали? — Гласът ѝ заглъхна. След малко прошепна гневно: — Кажи ми как е дъщеря ми!

— Жива е.

— Жива? А добре ли е?

— Горе-долу.

— Сигурно е уплашена.

— И мен ме е страх от високото. Змиите също не са ми любими. Обаче се справяме. Та да си дойдем на думата. Парите карат света да се върти. Имахме сделка. — Отново замълча, сякаш се сърдеше. — Ти не я спази. Наруши споразумението ни.

— Ще намеря парите — сопна се тя. — Обаче ми трябва време! Правя всичко, което е по силите ми.

— Време, време — с дразнещ глас повтори той.

— Само още малко.

— А да не би да си намерила парите и да шикалкавиш, да търсиш начин хем да ги запазиш за себе си, хем да си върнеш момичето?

— Не! Защо да го правя?

— Защото остана без работа, забрави ли?

Габриела затрепери. Даниел постави ръка на рамото ѝ.

— Беше офис мениджър на Чарлс Прескот — продължи Джоузеф.

— Да — прошепна тя.

— Значи разбираш от бизнес, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш ли от бизнес? — раздразнено повтори той.

— Ами… знам някои неща. Защо питаш?

— Запозната ли си с принципа на наказанието?

— Гласът му стана абсолютно безстрастен. Угодническата нотка съвсем изчезна. — Например, когато не си плащаш данъците, има наказание. В случая не плати на мен навреме. Изпусна срока.

— Опитах!

— „Опитвам“ не означава нищо. Или правиш нещо, или не. Не е възможно да опиташ да направиш нещо. И така. Нов срок. Осемнайсет часът утре…

— Благодаря! Ще…

— Не съм свършил. Утре в шест вечерта ще ми дадеш „Октомврийския списък“. А сега — петстотин хиляди.

— Не! Не можеш да направиш това.

— Така ли казваш на данъчните? „Извинявайте, ама не мога да ви платя каквото искате. Не ме наказвайте! Аз съм разкаял се нацист.“ — Гласът му отново стана игрив. Той се изсмя.

— Защо не ми поискаш цял милион? — изкрещя Габриела. — Или десет? — Даниел стисна ръката ѝ.

— Давам най-доброто от себе си, Джоузеф — добави тя през сълзи.

— Аха, това е като „опитването“. Няма „най-добро“ или „най-лошо“. Само трябва да спазиш твоята половина от споразумението ни.

— Ние нямаме споразумение! Ти ме изнудваш, отвлече…

— Ало! Не си ли говорихме вече за диалозите във филмите? Така, говорех за последствията. Първо, наказанието — допълнителните сто бона. Второ, отиваш на клошарски лов.

— На какво?

— Клошарски лов.

— Не разбирам — сподавено прошепна Габриела.

— Кое не разбираш? Ще бъде лесно. Сигурен съм, че ще намериш голямата награда за по-малко от трийсет минути.

— Ти си луд!

— Е, това е нещо относително, не мислиш ли? Иди на Таймс Скуеър. Зад контейнера на задната уличка при кръстовището на Четирийсет и осма и Седмо Авеню. От западната страна.

— Какво има там? — попита тя е писклив, разтреперан глас.

Джоузеф обаче затвори.

Нямаха нужда от такси.

„Наградата“, която бе оставил да намерят, беше на четири-пет пресечки. Те се гмурнаха в света на Таймс Скуеър — объркан свят на ярки светлини, огромни монитори с висока разделителна способност, взаимнозаглушаващи се музикални парчета, амбулантни търговци, улични музиканти, изнервени шофьори, луди велосипедисти, туристи, туристи, туристи… Сега тълпата бе по-гъста, по-шумна, по-нетърпелива за предстоящите пиеси, концерти, филми, вечери в ресторантите.

За десет минути намериха пресечката, за която говореше Джоузеф.

— Там! Ето го контейнера — извика Габриела и тръгна към него.

— Чакай.

— Не.

Даниел се опита да я спре. Но тя се изскубна, коленичи и надникна зад очукания, тъмнозелен контейнер.

Извади найлонов плик с емблемата на аптечната верига Си Ви Ес и погледна вътре. Задави се.

— Това е пуловерчето на Сара!

Розовата дрешка бе сгъната внимателно. Габриела понечи да я вдигне и застина като вцепенена.

— Кръв, Даниел!

Размазаните петна, вече засъхнали и покафенели, се виждаха ясно. В тях имаше нещо примитивно, като цветовете на войната върху лицето на древен воин.

Габриела плахо вдигна пуловера, който бе вързан с раирана панделка за коса. В този момент дрешката се разгъна и от нея върху мръсния тротоар изпадна нещо. Розовото пръстче бе изцапано с кръв.

Даниел успя да я хване, преди главата ѝ да се разбие върху паважа.

17. Събота, 17.30

25 минути по-рано

„Добро за мен е само това, което е в мой интерес…“

Джоузеф Астър си повтаряше тези думи, докато носеше пазарската чанта към склада в западния край на Манхатън, между Четирийсета и Петдесета улица. Уличното движение бе шумно; това по река Хъдсън — тихо.

Масивното му тяло заемаше тротоара; хората поглеждаха туловището му, безизразните очи и къдравата руса коса и се отместваха от пътя му. Джоузеф не им обръщаше внимание — след като се увереше, че никой не е ченге и не представлява друга опасност.

Когато пред него се разкри впечатляващата гледка към един самолетоносач „Интрепид“, той зави по близката пресечка и наближи едноетажния склад. Отключи тежкия катинар и напрегна мускули, за да отвори вратата. Влезе и я затръшна след себе си. Светна лампите. Складът беше почти празен, макар че вътре имаше паркирани два микробуса, единият — абсолютно неизползваем, и в дъното бяха струпани кашони, омекнали и превърнали се в грозна мухлясала купчина. Сградата почти не се използваше, както няколко хиляди подобни като нея в района на Ню Йорк. Малки, солидни постройки, винаги нуждаещи се от пребоядисване и дезинфекция, без прозорци или с толкова зацапани стъкла, че през тях на практика не преминаваше светлина. Повечето от тези сгради бяха с легално предназначение. Някои от тях обаче се използваха от мъже, предимно от мъже, нуждаещи се от тайни квартири за определени дейности — скрити от обществото, скрити от полицията. Вземаха ги на дългосрочен наем, с предварително плащане. Консумативите се покриваха от фиктивни фирми.

Тази нощ бе последната, в която използваше този склад; щеше да го напусне завинаги и да се премести в друг подобен в Сохо за останалата част от работата, която можеше да нарече мисия „Габриела“ или мисия „Прескот“, но вместо това — с някакъв извратен хумор — наричаше „Приспиването на Сара“.

Съблече якето си, но остана с бежовите платнени ръкавици — винаги с ръкавици. Отиде до ъгъла на склада, при работната маса. По средата ѝ беше якето, което бе показал на Габриела по-рано през деня, както и розово пуловерче с бродиран надпис „Сара“ на гърдите. Отдясно имаше десетина стари инструмента и между тях намери голяма лозарска ножица, като тези за рязане на клони или цветя. Беше ръждясала, но достатъчно остра.

Единственият подходящ…

От пазарския плик извади пластмасова ръка от шивашки манекен, която бе откраднал по-рано следобед от товарната рампа на един магазин в Модния квартал, след като проследи Риърдън и Габриела до сградата на „Прескот Инвестмънтс“.

Стисна здраво ножицата и отряза малкото пръстче на чучелото при втората става. Постави го по средата на дрехата и извади последното нещо, което имаше в плика — говежда рибица, увита в дебел целофан. С ножицата сряза дупка в единия край на опаковката и остави кръвта да капе върху пуловера. Имаше повече течност, отколкото бе очаквал — резултатът беше доста кървав.

Чудесно.

Той върза дрешката с раирана панделка за коса.

Докато гледаше как говеждата кръв попива в плата, помисли: „Прекрасно, красота…“ Не трябваше да забрави да го каже по-късно на Габриела. Докато работеше, отвори бутилка от любимата си напитка „Спешъл Брю“. На практика това бе единственото, което пиеше. Действаше му подсилващо, успокояващо. Отпи голяма глътка.

Една бутилка на ден…

След като почисти и прибра месото в хладилника в малкия кухненски бокс на склада, пъхна творението си в найлонов плик с емблема на аптечната верига Си Ви Ес.

Върна се на масата и седна, отпи глътка „Хавайски пунш“ — с оригиналния аромат, червен.

Почуди се как ли ще реагира Габриела на сувенира в торбичката.

Отново погледна часовника си. Крайният срок наближаваше. Замисли се за Габриела, за „Октомврийския списък“ и Даниел Риърдън. Бе видял бизнесмена за първи път преди около шест часа на улицата с Габриела, а вече го мразеше силно.

Замисли се също за приятеля ѝ Франк Уолш, когото не познаваше, но беше следил известно време и, разбира се — проучил. Джоузеф винаги се подготвяше добре, когато практикуваше занаята си.

Франк Уолш — дебелакът, Франк Уолш — смотанякът.

Джоузеф не изпитваше особена неприязън към господин Уолш. Смяташе го за глупав, наивен човек. Жалък.

Помисли си колко жалко е, че ще прекара последната си нощ на този свят в компанията на майка си, а не с някоя мацка, която да изчука. Поне така предполагаше Джоузеф. Пфу!

Септемврийският хлад проникваше в склада и въпреки че имаше достатъчно естествена изолация, Джоузеф потрепери. Нямаше търпение да свърши тази част от работата и да се връща вкъщи в Куинс, където го чакаха няколко филма на дивиди, все още неразопаковани. Повечето хора биха се изненадали, че човек като него, който е убил двайсет и двама души — мъже, жени, и макар и само при крайна необходимост или по случайност, деца — обича да гледа филми. Но пък защо не? Убийците също са хора, нали? Всъщност той бе научил доста неща за занаята си от филмите и телевизията.

От „Дългият прекрасен петък“, „Професионалистът“, „Източни обещания“ и други. От „Семейство Сопрано“ — не толкова. Въпреки че харесваше сценария, той така и не можеше да разбере защо Тони и хората му — никой от които не беше особено интелигентен — не бяха арестувани и хвърлени зад решетките още към средата на първия сезон.

Късмет може би.

Ха-ха, не! — заради сценаристите.

Той вдигна яката на якето си и с удоволствие си представи как ще се върне вкъщи, ще седне пред уредбата „Сони“ сам — е, всъщност с котарака си Антониони — и ще изгледа последните дискове. Дали да не вземе и рибицата да си я сготви за вечеря?

Не, тази вечер щеше да хапне диетично. Да спести малко калории.

Джоузеф погледна часовника си. Взе найлоновия плик с емблемата на Си Ви Ес, излезе и заключи вратата на склада.

16. Събота, 16.50

40 минути по-рано

— Не очаквах, че ще го намерим — задъхано прошепна Габриела. — Списъкът „Октомври“.

Вървяха бързо по Трето Авеню, за да се отдалечат колкото може по-скоро от сградата.

— Не го погледнах — каза Даниел Риърдън. — Какво има на него?

— Видях само първата страница. Имена на хора, адреси, числа. Може да са номера на банкови сметки, може да са парични суми. Не знам какво означават. Никое от имената не ми е познато.

Продължиха мълчаливо няколко минути. След малко той пак заговори:

— Видя ли някъде да се споменава „октомври“?

— Не.

— Чудя се какво ли означава това? Дали е анаграма, име?

— Може би означава, че нещо ще се случи идния месец. Нещо много лошо.

Тя въздъхна, сякаш сега се почувства още по-виновна, задето не предаде списъка на полицията.

— Колко остава? — попита. — До срока, който даде Джоузеф?

— Около час и десет минути — отговори Даниел.

— О, не! Толкова ли е късно? — Габриела се загърна по-плътно с якето. Вятърът бе силен и носеше есенен хлад. — Абсурд да намерим парите навреме! Нямаме никаква следа.

— И аз не виждам как — съгласи се той.

— Поне списъкът е у нас!

— Това не е нещото, което той поиска в шест — отбеляза след кратко колебание той. — Искаше парите.

— Списъкът обаче е по-важен за него. Не остана ли с такова впечатление? Ако е разумен, ще го вземе и ще пусне Сара.

— Съжалявам, Габриела, но не мисля, че Джоузеф е много разумен човек.

Тя се втренчи в него и гласът ѝ прозвуча почти истерично:

— Ама това е единственото, което имам!

— Все пак трябва да се опитаме да намерим парите — настоя той. — Или поне мястото, където може да са, за да можем да му кажем, че сме близо. Това може да се окаже достатъчно — ако му дадем конкретни уверения, за да спечелим време.

Тя отпусна рамене и кимна към сградата:

— Ако в офиса няма нищо, не знам къде другаде да търсим следи…

Изведнъж млъкна.

— Какво има?

— Снощи, когато се видяхме…

— Да?

— Бях си тръгнала от работа по-рано, за да отида на срещата за договаряне на наема на онази сграда на Банкърс Скуеър. Онази спешна задача… бях взела няколко папки.

— Да, спомням си. Помислих, че си голям работохолик. Какво има в тях?

— Разни задачи за счетоводителя. Някои са свързани с фирмата, но има и лични на Чарлс. Ако в тях намеря нещо, можем поне да кажем на Джоузеф, че сме попаднали на следа.

— Хайде тогава да отидем у вас. Бързо. Няма много време.

Излязоха на края на тротоара, за да хванат такси.

Даниел вдигна ръка да помаха на едно, но в този момент зад гърба им се чу заповеден глас:

— Стойте на място.

Те спряха, спогледаха се изненадано и се обърнаха.

Габриела примигна и погледна двамата детективи с нескрит гняв. Прошепна на Даниел:

— Не можем да чакаме! Трябва да отидем до нас веднага!

Обърна се към полицаите:

— Детективи Кеплър и… — Погледна другия, по-дребен и със сивкав тен.

— Сурани.

Кеплър махна на таксито да тръгва.

— Не! — изкрещя Габриела.

Шофьорът се поколеба, но после се съобрази със заплашителния поглед на детектива и даде газ, за да вземе друг клиент.

Сурани попита:

— Да сте се чували наскоро с шефа си?

— Не. Нямам представа къде е отишъл. Щях да ви се обадя, ако бях научила нещо.

— Наистина ли? — намеси се Кеплър. — Не сте ли твърде заета?

— Какво намеквате? — попита студено тя.

— Ами да си стоите у вас, да гледате телевизия? Кой знае с какво се занимавате напоследък?

— Как ме открихте тук? — сопна се тя. — Следите ли ме?

— Бяхме в „Прескот Инвестмънтс“. Казаха ми, че жена с вашето описание е била забелязана да излиза бързо от сградата. Затова решихме да се разходим из околността. И да видим дали не се навъртате наоколо. След като сте извършили углавно престъпление.

По-спокойният от двамата, Сурани, добави:

— Преди минути получихме сигнал, че някой е проникнал в кабинета на Прескот.

Тя се намръщи:

— Какво?

Кеплър я погледна изпитателно — и цинично.

— Вие ли бяхте? — попита.

— Аз…

— Не ме лъжете.

— Не е била тя — твърдо отсече Даниел. Приближи се до полицая и добави: — Габриела искаше да си вземе някои лични вещи. Но видяхме полицейския печат и не влязохме.

— Така ли? — измърмори детективът.

— Точно така — заяви Габриела, като се огледа, сякаш Джоузеф се криеше някъде наоколо и внимателно следеше разговора.

О, и между другото, някой постоянно ще те наблюдава. Всяка минута…

— Вижте какво, трябва да тръгваме. Нямаме излишно време.

Кеплър не обърна внимание на възраженията ѝ:

— Пред сградата има полицай. Защо не ви е видял да влизате във фоайето?

— Не знам — троснато отговори тя. — Ако задачата му е да пази сградата, попитайте него.

Кеплър каза:

— Какво, по дяволите, търсехте?

— Някои лични вещи. Чухте много добре. Чекова книжка, някои банкови извлечения от мои сметки. Нищо, което да ви заинтересува. Нищо, свързано с Чарлс.

— И не сте скъсали вие полицейския печат?

— Разбира се, че не.

— Това е престъпление, ако сте го направили — отбеляза Сурани.

— Така и предположих. Затова не го направих.

Кеплър заплаши:

— Накарах един от хората си да провери всичко в кабинета. Да види дали не липсва нещо.

— Габриела преживява труден период — намеси се Даниел. — Защо не я оставите на мира?

Кеплър явно специално се беше упражнявал да пренебрегва хората. Той изгледа Даниел с видимо пренебрежение, после му обърна гръб, извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.

Сурани стоеше мълчаливо, не толкова враждебен, но нащрек, сякаш бе готов да ги сграбчи, ако се опитат да избягат.

Габриела погледна часовника си. Даниел също своя.

— Няма време — прошепна тя. — Срокът… — Устните ѝ потрепериха. — Трябва да вземем онези папки от апартамента ми!

Минутите летяха.

Тя пак погледна часовника си.

Срокът изтичаше след четирийсет и пет минути.

— Вече трябва да тръгваме!

Кеплър затвори телефона.

— Радвам се, че ви срещнахме — каза, като изобщо не изглеждаше да се радва. Кимна към телефона. — От ФБР току-що са открили още нещо. Клиентите, за които ви казах по-рано днес — някои от тях работят във финансовата сфера, в Щатите, Европа, Далечния изток, Бразилия. Много от тях играят на борсата. Но един от тях е известен търговец на незаконно оръжие, специализиран в експлозивите и химическото оръжие. Той е единственият, когото успяхме да идентифицираме. Гюнтер. Вероятно той е европеецът, когото споменахте в „Сейнт Томас“. Благодаря за това, между другото. Не знам малкото му име. Роден е във Франкфурт. Подозираме, че има тайна квартира някъде в Горен Ийстсайд. Името говори ли ви нещо?

— Не. Чарлс никога не е имал клиент на име Гюнтер.

— Оказва се, че има — сопна се Кеплър. — Току-що ви казах.

— Имам предвид, че никога не съм чувала името.

Изведнъж Кеплър погледна чантичката ѝ и видя ъгълчето на пощенски плик, подаващ се отвътре.

— Какво е това?

Тя се дръпна леко.

— Нищо.

— Нищо ли? Обзалагам се, че е нещо.

— Лични неща.

— Какви?

— Не съм длъжна да ви отговарям. Ако искате да ги видите, вземете заповед за обиск, по дяволите!

Кеплър се обърна към Сурани:

— Какво ни учат в полицейското училище?

— За кое?

— Когато има подозрения за углавно престъпление — например проникване е взлом.

— Ааа, проникване с взлом в офиссграда?

— Да, именно. Това означава, че можем да претърсим евентуалния заподозрян без съдебна заповед, нали? Конституцията разрешава.

— Да, даже ни насърчава да го направим.

— Обичам тази Конституция! — обяви Кеплър.

Дръпна чантичката от ръцете ѝ и извади плика.

15. Събота, 15.15

1 час и 35 минути по-рано

Вървяха мълчаливо и предпазливо по влажната, оградена с дървета улица на Мидтаун. Предпазливо — по необходимост. Знаеха, че полицията наблюдава офиса на Прескот.

Габриела оглеждаше автомобилите, профучаващи по страничната улица. Тъмни коли, светли коли, таксита, лимузини, камиони. Автомобилите, както и пешеходците, бяха част от пейзажа на Манхатън. Тя обаче не забеляза нищо необичайно, никой не им обръщаше особено внимание.

Въпреки че видяха една цивилна полицейска кола, двамата спряха за момент до едно гинко, оградено с ниска желязна ограда, за да не могат кучетата да препикават ствола му.

— Ето там — прошепна Габриела, като посочи една шестетажна офиссграда на двайсетина метра на изток от тях, от същата страна на улицата.

На табела до входната врата бяха изброени пет-шест фирми — терапевти, кабинет за диагностика по дланта, студио за графичен дизайн.

Най-отгоре: „Прескот Инвестмънтс“ ООД.

— Как си? — попита Даниел.

— Добре — небрежно отговори тя.

Спомни си, че когато беше малка, Професора често я успокояваше, като ѝ задаваше този въпрос. „Добре ли си?“ „Наред ли е всичко?“ Сядаше до нея и я поглеждаше изпитателно. Тя усещаше миризмата на тютюн и афтършейва му. Отначало отговаряше, че е добре, със същия тон като сега, но той се усмихваше и настояваше. Накрая успяваше да ѝ изкопчи, че е тъжна заради някаква случка в училище или защото някой ѝ се е присмял по пътя за вкъщи (дори на тринайсет Габриела бе висока и хилава като върлина), или просто понеже времето беше студено и облачно.

Откакто се помнеше, тя изпадаше в крайни настроения.

Професора обикновено успяваше да прогони тъгата, поне за известно време.

С усилие прогони спомените.

— Ето я — каза сега, като кимна към красивата си колежка Елена Родригес на отсрещния тротоар.

Латиноамериканката отиваше към сградата от противоположната посока. Вървеше със сведени очи и мрачно лице. Вдигна поглед и ги видя. Тръгна да пресича. Погледна за момент цивилната кола, в която имаше само един полицай. Спря на платното, сякаш се уплаши да не я видят; дръпна се назад. Мина един камион и тя пак тръгна бързо след него — право към едно приближаващо такси. Чу се пронизителен вик и свирене на спирачки като писък на граблива птица, после — глух удар. Даниел и Габриела не виждаха добре от мястото, където стояха, но след миг тялото на Елена се стовари на платното.

— Боже! — прошепна Даниел.

Полицаят от цивилната кола веднага изскочи и се притича на помощ. Огледа се за миг, после се наведе над жената и извади радиостанцията си. Шофьорът на таксито също притича, като размахваше отчаяно ръце.

— Господи! — промълви Даниел. — Дали е добре?

Нещата наистина изглеждаха зле, но Габриела прошепна:

— Не се тревожи за нея. Хайде.

Хвана го за ръката и го дръпна напред. Извади ключовете от джоба си и забърза към сградата. Докато полицаят се грижеше за Елена и говореше по радиостанцията, двамата влязоха във фоайето. Габриела пъхна ключа в ключалката на вътрешната врата и след по-малко от минута вече бяха на втория етаж, пред вратата с месингова табела: „Прескот Инвестмънтс“, ООД.

Вратата бе запечатана с жълто тиксо, на което пишеше: „Полицейска забрана. Не влизай“. Имаше телефонен номер, на който човек можеше да се обади, ако иска достъп до офиса.

Даниел се колебаеше, но Габриела отключи и бутна вратата навътре, при което лента се скъса със силен звук.

Затвори вратата, спря и се огледа удивено.

— Боже мой, взели са всичко! Компютрите, машините за унищожаване на документи, харддисковете, шкафчетата. Трябвал им е цял камион!

Даниел също огледа помещенията. Надникна през прозореца.

— Не мога да разбера как е Елена — отбеляза. — Дърветата ми пречат. Струва ми се, че още лежи.

— Не можем да се тревожим сега за нея. Трябва да претърсим за парите и списъка. Трябват ни!

Заоглежда трескаво малкото предмети, които бяха останали. Няколко грозни произведения на изкуството, снимки, дипломи и сертификати на стените. Също вази с изкуствени цветя, канцеларски материали, чаши, изсъхнали цветя, семейни снимки, винени бутилки, кутии с кафе и храна. На две масички имаше професионални списания, последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнал“, няколко книги: „Кредитни пазари в страните от БРИК“, „Счетоводни процедури“ и „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

В ъгъла бяха оставени няколко кашона — отворени и пълни с документи.

Габриела коленичи и се разрови из тях.

— Има ли нещо полезно? — попита Даниел. Затършува в чекмеджетата, в които нямаше нищо, освен канцеларски принадлежности.

Тя бързо прегледа папките.

— Не — отговори. — Това са само документи за наема и собствеността на сградата. Нищо, което да е свързано с бизнеса на Чарлс.

Започна да гледа в чекмеджетата и шкафовете, докато Даниел надничаше под килима и почукваше по стените, явно с надеждата да намери някакъв тайник.

Типичен мъжки подход, помисли си Габриела. Но не можеше да каже, че е по-лош от нейния.

Продължиха търсенето. След двайсет минути обаче тя сковано се изправи и се огледа.

— Нищо — каза отчаяно. Затвори очи и въздъхна. Погледна часовника на стената. — Чарлс винаги държеше часовника с десет минути напред. За да не закъснява, да не изпусне някоя среща или конферентно обаждане. Имаме точно два часа. Ох, Сара. — Изхлипа сподавено. — Какво ще правим?

Даниел отново погледна предпазливо през прозореца.

— Полицаят говори по радиостанцията. Гледа към сградата. Изглежда, като че ли подозира нещо. Хайде да се махаме.

В този момент Габриела се сепна.

— Нефт и газ — възкликна.

— Какво?

Посочи масичката в чакалнята:

— Книгата.

Сочеше учебника, дебел и внушителен. „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

— Никога не сме се занимавали с такава дейност. — Взе книгата и я разгърна. — Даниел, гледай.

Първите стотина страници съдържаха кратък текст относно процедурите за осчетоводяване и плащане на данъци. По средата обаче имаше десетина листа, добавени допълнително към книгата и нямащи нищо общо с нефта и газа.

На първата от тези страници бе изписано: Списък „Октомври“.

Габриела се засмя:

— Да!

— Скрил го е пред очите на всички.

— Хитрец! Списъкът е включен в книгата така, че да не я издува подозрително. Никой не би му обърнал внимание, а и няма опасност някой да тръгне да краде скучен счетоводен учебник. — Тя внимателно откъсна листовете. — Дай да го преснимаме. — Огледа се. — По дяволите, взели са ксерокса. Защо им е?

Даниел сви рамене:

— Може би заради вградената памет. Или за отпечатъци, де да знам.

Габриела надникна през прозореца.

— Мамка му! — Дръпна се бързо. — Не се показвай.

— Какво? Полицаят ли?

— Не. Друг. Някакъв мъж в една странична уличка гледаше към прозореца. Може да е Джоузеф. Беше с тъмно яке като неговото. Не видях добре.

— Как може да ни е проследил? Защо му е да го прави?

— Нали каза, че ще следи дали няма да отидем в полицията. — Габриела отново надникна предпазливо навън. — Не виждам никого. Може би е просто параноя.

— А може наистина да си го видяла. Не знам какво представлява този списък, но съм сигурен, че Джоузеф не е единственият, който иска да се добере до него.

Тя пак погледна през прозореца.

— Ченгето. Говори по радиостанцията. Усетил е, че нещо става.

— Да се махаме.

— Това е единственото копие на списъка. Не можем да рискуваме Джоузеф, полицията или ако има някой друг… — кимна към улицата — … да го открадне. Това е единственият ми коз, за да си върна Сара.

Огледа се бързо и видя няколко бутилки вино върху едно шкафче.

— Това са подаръци от клиенти. — Кимна към една тъмнозелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. — Можеш ли да отвориш тази?

Даниел откопча капака и го отвори. Габриела сгъна списъка, вдигна бутилката и го пъхна отдолу. Даниел затвори кутията и я сложи в найлонов плик. Тя взе черен маркер, написа нещо на листче за записки и го пъхна в торбичката.

— Какво ще правиш с това? — попита той.

— Ще го изпратя на приятеля ми Франк.

— Франк Уолш, господин Усложнение — кисело се усмихна Даниел.

— Да. Но надеждно усложнение. — Тя погледна през прозореца. — Какво прави полицаят?

Даниел също надникна навън.

— Още говори по радиостанцията, но гледа насам. Подозира нещо. Със сигурност.

Габриела отиде при бюрото, на което имаше табелка с надпис: „Е. Родригес“. Взе голям хартиен плик и напъха в него десетина документа от чантичката си: разписки, карти за отстъпка, няколко сметки. Пъхна го в чантичката, като остави единият му край да се подава.

— Застраховка — обясни. — За всеки случай. Хайде да тръгваме.

Даниел взе шампанското и излязоха. Тя затвори вратата. В коридора се чу шум от качващия се асансьор. Габриела кимна към стълбището. Качиха се на третия етаж, където един строен латиноамериканец миеше пода.

— Рафаел!

— Габриела! Чух за господин Прескот. Не е вярно, нали?

— Сигурна съм, че не е. Станала е ужасна грешка.

— Моля се за него. Жена ми също.

— Благодаря, Рафаел. Това е Даниел.

Мъжете се ръкуваха. После Габриела попита:

— Би ли ми направил една услуга, Рафаел?

— Разбира се. Какво да направя?

Тя взе торбичката с шампанското и му я подаде.

— Сега трябва да отида да говоря с адвокатите и да оправя счетоводството. Вечерта трябваше да се видя с един приятел, но няма да успея. Тази среща беше много важна за него. Би ли занесъл това до апартамента му във Вилидж?

— Да, разбира се. Ще го направя.

— Живее на Гринич Стрийт триста и осемдесет. Близо до „Бетун“. Казва се Франк Уолш.

Тя написа адреса и името. Подаде листчето на Рафаел и той го прибра в джоба си.

— Добре.

— Спасяваш ми живота, Рафаел.

Бръкна в чантичката си и извади четири банкноти по двайсет.

Той поклати глава:

— Няма нужда.

— Настоявам.

— Грасиас. — Той неохотно прибра парите.

— Де нада — отвърна тя. — Ако не е вкъщи, остави кутията при портиера.

С Даниел отново тръгнаха по стълбите. Тя забеляза развеселеното му изражение и се заоправдава:

— Франк ми е само приятел. Наистина.

— Хайде, стига. Как мога да ревнувам от човек, когото сама наричаш „усложнението“? Ако го беше определила като „жребец“ или „любовник“, тогава щеше да е друго.

Тя го прегърна и го целуна по врата. После изтичаха по стълбите и излязоха през задния вход на сградата.

14. Събота, 14.50

25 минути по-рано

Търтъл Бей, тази част от Източен Манхатън близо до сградата на Обединените нации, е бил един от най-лошите квартали в града. В края на XIX век районът бил пълен с незаконни фабрики — кожарски работилници, кланици, пивоварни, електроцентрали и въглищни складове — където броят на трудовите злополуки и смъртните случаи сред работниците бил чудовищен. Тъмните, претъпкани жилищни блокове били мръсни, смрадливи и почти толкова опасни и сеещи зараза, колкото шампиона на градската мизерия в Ню Йорк по онова време — файв Пойнтс, близо до мястото, където сега се намира Кметството.

Габриела знаеше всичко това, защото любимата тема на Професора бе историята на Ню Йорк. Той познаваше града, както някои мъже познават успехите на любимия си бейзболен отбор.

Самото име Търтъл Бей — или Костенурковият залив — както ѝ беше обяснил една вечер, докато седяха в уютния му кабинет, идвало от това, че на брега на намиращата се в близост Ийст Ривър имало закътано заливче, осигуряващо на товарните и пътническите кораби защита от опасностите на тази водна артерия, където плаването било рисковано дори при спокойно време, а в буря — смъртоносно. На тинестия бряг, в тръстиките и по камъните излизали да се приличат костенурки; чапли и чайки пирували с риба и рибни останки в тясната плитчина, преди речното дъно стръмно да се спусне в мрачните дълбини.

Той ѝ каза:

— Там е било място, където често са изхвърляли трупове в реката. Това важи и в наши дни, макар и много по-рядко. При силни дъждове водата изхвърляла черепи и кости. Децата си играели с човешките останки.

Реката може все още да ставаше от време на време гроб за някоя и друга жертва на мафията, но леле! — колко се бяха променили нещата за сто двайсет и пет години. Сега кварталът бе елегантен и спокоен, а заливчето изобщо го нямаше — бе изправено от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“.

Сега Габриела стоеше до Даниел Риърдън в жилищния район на Търтъл Бей, след като се бяха измъкнали от сенките — във всички значения на израза — на Горен Уестсайд, където бяха научили толкова лоши новини.

Надникнаха в тихата странична уличка — и лесно различиха цивилната полицейска кола, спряна пред малката сграда, в която се помещаваше офисът на „Прескот Инвестмънтс“.

— Беше прав — прошепна тя. — Наблюдават сградата. Търсят Чарлс. Търсят мен.

Колата с един полицай вътре бе спряна с предницата към тях, но те се отдръпнаха зад ъгъла на Второ Авеню, където не можеше да ги види. Застанаха под слънцето, чиито лъчи никак не успяваха да ги сгреят.

— Колко фирми има в сградата? — попита Даниел.

— Десетина. Повечето са малки. Нашата също. — Тя изведнъж застина неподвижно, като се вгледа малко по-нататък по улицата. Очите ѝ грейнаха. — Елена.

Даниел проследи погледа ѝ.

Стройната латиноамериканка — около трийсетте, с дънки и яке с емблемата на университета „Фордхам“, се приближи към тях. Косата ѝ бе събрана назад и изглеждаше влажна, може би от душа, изпод който Габриела я беше изкарала с обаждането си.

— О, Елена! — Габриела я прегърна.

— Не е ли ужасно? Болна съм. Направо се поболях!

Очите на Елена бяха зачервени, сякаш доскоро е плакала.

Габриела представи Даниел като „един приятел“.

Елена Родригес огледа красивия мъж от глава до пети, стисна ръката му и намигна на Габриела съзаклятнически, сякаш искаше да каже: „Ето това вече е мъж.“

— С Габриела работим заедно — обясни.

— Да, знам. Тя ми каза.

Елена наду бузи и промърмори:

— По-точно работехме заедно. Вече не. — Обърна се към Габриела: — Имаш ли някакви новини?

— Не. Знам само това, което полицаите ми казаха сутринта.

Красивото лице на Елена помръкна.

— Със същите ли говори? — попита. — Кеплър и някакъв индиец. Изобщо не ми харесаха. Особено Кеплър.

— Да.

Латиноамериканката придоби замислено изражение и кимна към сградата.

— Стотици пъти съм минавала оттук за работа — отбеляза тихо. — Бях толкова щастлива. А сега… — Сви рамене. Въздъхна и попита: — Е, какво искаш да направя? Готова съм на всичко, за да помогна.

— С Даниел искаме да отидем в офиса и да потърсим нещо, което ще докаже, че Чарлс е невинен.

— Да намерите гадняра, който го накисна.

— Точно така — отговори Габриела, макар и след кратко колебание.

Даниел я погледна. Сигурно разбираше колко виновна се чувства, че трябва да лъже своята колежка и приятелка.

— Имаме нужда от помощта ти.

— Разбира се.

— Само трябва да те предупредя, че това, което ще предприемем, е малко… крайно.

— Ей, момиче. Казах „всичко“, не ме ли разбра?

— Добре. Необходимо ни е да те блъсне кола.

— Какво?

— Нямам предвид наистина да те прегази. Просто тръгни да пресичаш улицата и се престори, че те блъска. Когато мине някой автомобил, издумкай отстрани по вратата и падни на тротоара. Полицаят, който пази сградата, ще изтича да ти помогне. Тогава ние с Даниел ще се промъкнем вътре и ще претърсим офиса. Само не му разкривай истинската си самоличност. Измисли нещо — че си си забравила портфейла вкъщи. Така няма да имаш неприятности, след като открият, че някой е влизал без разрешение в офиса.

Даниел Риърдън погледна Габриела за момент и се изсмя:

— Доста добри планове измисляш.

— Бях отличен офис мениджър — отговори тя.

— Когато казах „всичко“ — измърмори красивата латиноамериканка, — имах предвид да стоя цяла нощ да чета документи или нещо такова. Но ако искаш да си натъртя задника, ще предизвикам и катастрофа. Ей, а трябва ли да пищя?

— Колкото глас имаш.

13. Събота, 12,30

2 часа и 20 минути по-рано

Ъх, ъх, ъх…

— Боже — измърмори детектив Брад Кеплър. — Това е ужасно.

Беше ядосан. Освен това зъзнеше, беше схванат, изтръпнал. Стояха на покрива на сградата срещу тази, в която живееше Габриела в Западен Уестсайд. Двамата мъже имаха по една слушалка в ухото. Използваха устройство за подслушване.

— Ъх — изпъшка Сурани.

Кеплър се изсмя рязко:

— Мислиш, че е смешно, а?

Индиецът го погледна неразбиращо.

— Шумът, който издаваш.

— Какъв шум?

— Каза „ъх“. Изпъшка. Същото като това.

Кеплър се намръщи и почука по слушалката в ухото си. След това отново се вгледа в отворения, но закрит със завеси прозорец на дневната на Габриела.

— Какъв шум? — повтори Сурани. — Изпъшкал ли съм?

— Да, изпъшка. Каза: „ъх“.

— Е, и? Дразни ли те? — попита индиецът дръпнато, сякаш се вкисна, че го обвиняват.

Кеплър обаче не се трогна; в днешното състезание по вкиснатост той печелеше първо място.

— Току-що ѝ съобщихме, че шефът ѝ е духнал — измърмори той, — че е изгубила всичките си спестявания и е останала без работа, а тя какво прави?

Ъх, ъх, ъх…

— Шиба се с оня тип. Това не е нормално. Изобщо не е нормално.

— Хубав мъж е, трябва да му се признае. Прилича на актьор.

— Не, мамка му, изобщо не прилича!

— Обаче знаеш точно кой актьор имам предвид, нали? Значи прилича. И според мен определено е привлекателен.

Кеплър бе убеден, че партньорът му говори така само за да го дразни.

Сурани сви рамене:

— Не ми е работа да ѝ светя в спалнята. Нито на теб. Работата ни е да я следим. Това е. Нищо повече.

За изненада на двамата детективи Габриела и приятелят ѝ не продължиха да обикалят улиците, а отидоха в апартамента ѝ. Кеплър и Сурани — подготвени да я следят — набързо организираха наблюдателен пункт върху съседната сграда и сега стояха коленичили на студения, покрит с чакъл покрив. Включиха записващото устройство, насочиха микрофона към целта на наблюдението и зачакаха.

Скоро чуха гласове. Техниката беше много чувствителна и успяваха да разберат голяма част от разговора.

Обсъждането в апартамента се въртеше най-вече около Прескот и фирмата, и как Габриела още не можела да повярва на ужасните неща, които „ония задници“ — разбирай Кеплър и Сурани — били наговорили. Уловиха и коментар, че била страшно шокирана и ядосана за „това, което се случи“.

Записваха целия разговор. Не чуха нищо съществено.

Колкото до наблюдението, отначало почти нямаше какво да се види — сенки, поклащащи се завеси, отражения върху лъскави повърхности. Преди двайсетина минути обаче полицаите доловиха тих шепот и Кеплър примигна смаяно, когато погледна през бинокъла. Стисна рамото на Сурани и прошепна:

— Боже мили!

Двамата ахнаха при вида на Габриела, която съблече пуловера си и по сутиен и тесен клин, се приближи до прозореца и дръпна завесите.

Боже…

За известно време цареше тишина, после в слушалките се чуха страстни звуци.

И все още продължаваха.

— Ъх, ъх, ъх! — прекъснато от някое: — Да! Не спирай! — Или винаги актуалното: — Шибай ме!

— Коленете ме болят. Защо са посипали покрива с чакъл?

— Може би за отводняване.

— Ха, да не би камъните да спрат водата?

— Какво си се вкиснал? — измърмори Сурани. — Я, виж си панталона.

— Какво? Ох, мамка му!

По коленете на Кеплър имаше черни петна, вероятно от катран.

В този момент чу от слушалката заповед:

— Застани на четири крака! Така искаш да те шибам, нали, кучко?

Габриела отговори задъхано, че да, така иска да я шибат.

И ъхкането пак започна.

Индиецът се изсмя, от което колегата му още повече се вбеси. Искаше да се махат от този покрив.

След малко се чу едно продължително „ъъъъх“ — което, Кеплър предположи, означаваше край на купона.

— Оргазъм — прошепна Сурани. — Крайно време беше. Нямам търпение да се махна от този покрив. Умрях от студ. — Изправи се.

— Бъди готов, когато тръгне — каза Кеплър. — Трябва да се лепнем като ваденка за нея.

— Готов съм. Изглеждам ли ти, като да не съм готов? И „да се лепнем като ваденка“? Не можа ли да измислиш по-глупаво клише?

Кеплър се престори, че не е чул.

Следенето обаче се отложи. От апартамента на Габриела отново се чу шепот. И играта отново започна.

Ъх, ъх, ъх…

— Мамка му! — изръмжа Сурани и пак седна.

Кеплър го погледна. Индиецът рядко псуваше.

Операция „Чарлс Прескот“ изваждаше най-лошото от всеки.

12. Събота, 12.00

30 минути по-рано

Габриела бършеше очите си с кърпичка, докато двамата с Даниел вървяха към Сентрал Парк, мълчаливо осмисляйки жестоката новина, която бяха научили във фоайето на блока, в който живееше. Тротоарът бе нашарен с отчетливите сенки на дърветата. Септемврийското слънце светеше с пълна сила, но не сгряваше — като далечен прожектор. От време на време ръката на Даниел се докосваше до нейната и Габриела се питаше дали би я прегърнал за утешение.

Той не го направи.

— Ще отидем в офиса — каза тя и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Полицията може би вече е свършила там. Ще се опитам да намеря този „Октомврийски списък“.

Зърна отражението си в една витрина. Удиви се колко нормално изглежда, как не се различава от другите пешеходци — с тъмносив клин, тесен виненочервен пуловер, кожено яке, с чантичка през рамо, чанта „Тифани“ в ръка и красив мъж до нея. Изглеждаха, сякаш отиват на кино, в залата за фитнес или на ресторант с приятели.

Толкова приличаха на всички останали.

Но колко се различаваха.

— Този тип, Джоузеф — измърмори Даниел. — Боже! Знаеш ли, във весело настроение беше най-плашещ. Как се шегуваше! Това е просто извратено.

— Все пак се колебая дали да не отидем в полицията — каза тя. Погледна го. — Ти какво смяташ?

Той се замисли за момент.

— Честно да ти кажа, мисля, че ако отидем, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Ама те трябва да знаят как да действат в такива ситуации! — разпалено заяви Габриела. — Имат специалисти по спасяване на отвлечени. Сигурна съм. Експерти по преговори с похитители.

— Това е различно. Джоузеф не те изнудва просто за пари, които ще се съгласиш да му платиш — и полицията ще те подкрепи в това. Ако отидеш при тях, дори ако приемем, че Джоузеф няма да разбере, ще трябва да им кажеш за „Октомврийския списък“. И ченгетата ще го поискат.

— Така е — съгласи се тя след кратка пауза и пак избърса очите си.

— Освен това трябва да приемем, че Джоузеф прави това, което заплаши — изпратил е някого да те следи, за да е сигурен, че няма да доближиш ченгетата.

— Ти не заслужаваш това, Даниел. Не трябваше да се замесваш в тази каша, с мен. Преди двайсет и четири часа дори не ме познаваше. Защо просто не си отидеш вкъщи и не забравиш за мен.

Габриела усети как той обърна глава към нея.

— Нямам интерес да го правя.

— Кое да правиш?

— Да те забравя.

Тя стисна ръката му и за момент опря глава на силното му рамо. Беше гледала един филм, в който играеше актьорът, на когото приличаше Даниел, и той съблече фланелката си — с което подлуди повечето жени в залата. Двамата не само си приличаха в лице, ами и бяха със същото телосложение.

— Офисът ми е Мидтаун, източната част. Да вземем такси. Ще стигнем по-бързо. Срокът… шест следобед. Имаме толкова много неща да направим. — Тя се огледа за такси.

— Чакай — прошепна рязко той.

— Какво?

— Следят ни.

— Сигурен ли си? — попита недоверчиво. Когато се обърна обаче, видя микробус, който бавно караше до тротоара. — Джоузеф ли е?

— Досега не бях видял микробус.

— Ако са от полицията и Джоузеф види, ще си помисли, че сме им се обадили! — уплашено възкликна тя. — Ще убие Сара!

— Не е сигурно, че са ченгетата. Може да е съвпадение.

Микробусът обаче не беше случаен; в него наистина имаше полицаи. Това се потвърди, когато видяха синьо-бяла патрулна кола, приближаваща откъм „Кълъмбъс Съркъл“, рязко наби спирачки и направи обратен завой.

— Някой от микробуса се обади на хората в патрулната и им каза да се махат веднага — досети се Габриела. — Да, ченгета са. Сигурно се надяват да ги заведа при Чарлс.

— Виж там — измърмори Даниел.

Тя проследи погледа му и видя кола без отличителни знаци, но явно пак полицейска — сив седан с няколко малки антени на покрива.

— По дяволите! — изръмжа ядосано. — Навсякъде са!

— Какво да правим?

След кратко замисляне тя предложи:

— Да отидем у нас. Чакай, я иди там, до бордюра.

— Какво?

— Застани на слънце.

Даниел се намръщи недоумяващо. Но после се усмихна:

— Аха, искаш да ни видят.

— Точно така.

След десет минути отново бяха в блока ѝ. Вътре не срещнаха натрапници и се качиха в колебливия асансьор, за да ги откара до втория етаж. В апартамента с южно изложение, Габриела остави чантата „Тифани“, която ѝ бе донесъл, на една антикварна маса до вратата. Дамската чантичка — също. Съблече якето и го закачи.

Даниел се огледа, спря поглед върху книгите и снимките на красиво русо момиченце.

— Сара — отбеляза.

Тя не си даде труда да кимне. И без това думите му бяха констатация, а не въпрос.

Даниел забеляза и други снимки, главно на Габриела. На няколко от тях беше с родителите си. За по-дълго спря вниманието си върху една от тях.

— Тук с баща ти ли сте?

— Да — отговори тя, като погледна към него.

— Красив мъж. Родителите ти в града ли живеят?

— Той почина. Мама е в дом.

— Съжалявам. Какъв беше по професия?

— Работеше в електрическа компания. Мениджър в „Кон Ед“.

Снимката бе правена преди десетина години. Габриела бе на двайсет и две тогава, а баща ѝ — точно с трийсет години по-стар; бяха родени на една и съща дата: 10 май. Зодия Телец. Тя каза това на Даниел, после добави тъжно:

— Той обичаше да казва, че на нас, Телците, ни дреме на рогата за астрологията.

Даниел се засмя и още веднъж погледна високия мъж с прошарена коса.

Тя не му каза, че снимката е правена една седмица преди смъртта му.

Двамата стояха непринудено, спокойни и засмени. Майка ѝ бе в добро настроение и на шега ги снима.

Даниел забеляза също десетина художествени фотографии, черно-бели. Приближи се, за да ги разгледа по-добре. Повечето бяха натюрморти и пейзажи, но имаше и някои портрети.

— Ти ли си ги правила?

Тя гледаше навън през един процеп между завесите.

— Кое?

— Тези снимки. Твои ли са?

— Да.

— Впечатляващо.

Той стъпи на килима пред снимките и се наведе, за да ги разгледа.

— Навремето рисувах, но фотографията повече ми хареса — обясни Габриела. — Има нещо съблазнително в това да вземеш действителността и да я овладееш.

Изрече последните думи с ентусиазъм, който внезапно изчезна и тя се умълча. Загледа се в една рисунка на сърце, под което очевидно с много усилие бе написано: „Аз обичам мама“.

Сега Даниел отиде при прозореца.

— Виждаш ли ченгетата? — попита тя, като отмести очи от детската рисунка.

— Още не.

Обсъдиха какво да правят по-нататък, как да спасят Сара — да проникнат в офиса на „Прескот Инвестмънтс“, да потърсят „Октомврийския списък“ и парите.

Габриела се отпусна тежко на един стол.

— Непосилно е — въздъхна.

— Нищо не е непосилно, ако действаш последователно. — Той огледа улицата и изцъка. — Да. Ето ги. Отсреща има игрище и там стоят двама с наведени глави. Носят костюми и наоколо не се виждат деца. Може би говорят по скрити микрофони. О, има и на онзи покрив срещу нас. Приличат на двамата, които ни досаждаха на улицата.

— На покрива ли? — удиви се тя. — Вътре ли надничат?

— Не, изглежда, че монтират някаква апаратура. Микрофон — с нещо като сателитна чиния.

Габриела се обърна и разсеяно се огледа.

— Хубаво.

Даниел я погледна въпросително.

— Кажи ми, когато свършат.

Тя закрачи нервно напред-назад пред прозореца.

След не повече от минута той каза:

— Готово. Насочиха някаква голяма фалическа лупа насам.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Хайде да поговорим за Чарлс и случващото се, но не споменавай нищо за Джоузеф.

Той кимна.

Пет минути двамата водиха импровизиран, но естествено звучащ разговор за престъпленията, в които полицията обвиняваше Чарлс Прескот, и за нейното отчайващо положение. По едно време тя искрено заплака и се наложи да замълчи, за да се овладее.

След малко застана до прозореца и каза на Даниел:

— Ела при мен.

— Какво?…

— Ела!

Той се намръщи, заинтригуван от тона ѝ, и се подчини. В хладния ветрец, който проникваше през отворения прозорец, тя го прегърна силно и го целуна по устата. Колебливо отначало, но после — по-уверено.

— Целувай ме страстно — прошепна.

Това го изненада, но той направи, както тя искаше, уверено и страстно — прегърна я толкова силно, че раменете я заболяха. Почувства, че желанието му е истинско. Тогава копнежът в нея се отприщи.

Въпреки страстта си положи усилие да прошепне:

— Дръпни се и ме гледай, сякаш се любуваш на това, което виждаш. — Съблече виненочервения пуловер.

— Не се налага да се преструвам — прошепна той.

По светлосин сутиен и прилепнал клин Габриела отиде до прозореца, спря за момент и събра завесите. Отново облече пуловера.

— Проклятие! — измърмори Даниел.

Тя постави пръст пред устните си. Взе дистанционното и като спря звука, включи телевизора и започна да прехвърля каналите, докато намери един, предлагащ порнографски филми с таксуване на минута. Две щраквания, и долнопробното порно започна някъде от средата, от сцена, в която мъж и жена се натискаха върху много изстрадал шезлонг до някакъв басейн. Габриела увеличи звука.

Ъх, ъх, ъх…

Тя кимна към вратата и взе коженото си яке от закачалката в антрето. Лицето ѝ обаче посърна, когато погледът ѝ се спря върху дрехата на съседната закачалка — детско якенце от изкуствена кожа.

Сълзите ѝ отново потекоха.

Даниел постави ръка на рамото ѝ и я прегърна окуражително. Габриела си сложи слънчевите очила, той също своите и двамата излязоха в коридора, където миришеше на почистващ препарат. След десет минути се измъкнаха през сервизния вход зад сградата и отново тръгнаха към Сентрал Парк, скрити от дебнещи очи и уши.

11. Събота, 11.15

45 минути по-рано

— Още не мога да повярвам — прошепна Габриела. — Ако го познаваше, ако познаваше Чарлс, и ти щеше да кажеш, че това, което твърдят онези мъже, е невъзможно.

Двамата е Даниел продължиха мълчаливо под сенчестата улица на Горен Уестсайд. Почти бяха стигнали до апартамента ѝ. От там тя смяташе да се обади на Елена и адвоката на Чарлс и да се опита да разбере какво е станало.

— Той беше най-добрият човек на света — добави. — Когато се разведох, каза, че ако имам нужда от нещо, каквото и да е, само да му кажа. Намери ми адвокат за развода. Един от най-добрите в града. Даде ми назаем десет хиляди за разходите. Но се оказа, че не е заем. Когато се опитах да му ги върна, не пожела да вземе нито цент.

Тя извади хартиена кърпичка и попи с нея очите си.

Завиха по наподобяваща каньон странична улица, водеща на запад. След броени минути вече бяха при офиса — пететажна тухлена сграда на няколко пресечки от Сентрал Парк, между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“.

Когато влязоха във фоайето, някакъв мъж, застанал при асансьора, я изгледа от глава до пети.

— Габриела Маккензи?

— По дяволите. Пак ли ченгета? — прошепна тя на Даниел.

Тогава забелязаха, че мъжът държи хартиен плик от веригата за здравословна храна „Хол фуудс“.

— Какво е това? — тихо попита тя.

— Ти ли си Габриела?

Непознатият беше висок, близо метър и деветдесет, със ситни руси къдрици, солиден, но не дебел. Солиден като чувал с изкуствен тор.

— Да, аз съм. А вие кой сте?

Той се изхили идиотски:

— Хей, здрасти, бе! Как я караш? Хубава сутрин, нали? Прекрасна. Прогнозата е за облаци и рязко застудяване, но нека да се радваме на това, което имаме сега, как мислиш?

Приближи се към тях, доста пъргаво за толкова едър мъж. Усмихна се леко.

— Аз съм Джоузеф. — Не подаде ръка. — Не си човъркай мозъка. Не ме познаваш.

Кимна на Даниел, който се вгледа изпитателно в кафявите очи на натрапника. Под разкопчаното черно палто Джоузеф носеше широко кафяво сако и риза, която имаше две големи гънки на корема. Зъбите му бяха с розов оттенък.

— А вие…? Откъде ме познавате? — попита Габриела.

— О, все още не. Поне не лично. Голям пропуск. Как си днес? Не си много приказлива май. Няма проблем. Имам нещо, което ще те заинтересува.

— Какво говорите? Оставете ни на мира.

— Момент. Казах: „заинтересува“. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не.

— Брей, брей. Аз пък съм сигурен, че ще те заинтересува. Залагам пет кинта. Ловиш ли се на бас?

— Я се разкарай, бе — изръмжа Даниел, като пристъпи леко напред.

Джоузеф вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар. Ухили се; сви се, симулирайки уплаха. Настоя игриво:

— Само хвърли един поглед. Хайде, красавице. Умолявам те.

Вдигна плика.

Габриела погледна Даниел, но в този момент Джоузеф извади тънко яке, черно и синьо като водата в нюйоркското пристанище по здрач. Детски размер. Извади също пластмасова кукла, подобна на „Барби“, но без дрехи. Бежовият цвят на играчката проблесна на слънчевите лъчи, проникващи отвън.

Габриела изпищя.

Джоузеф се намръщи:

— Ушите ми. Ушите ми! — Потупа ги. — Това беше много шумно.

— Откъде взе тези неща? — изкрещя жената. — Това е якето на Сара! И куклата ѝ!

Дръпна се назад и извади мобилния си телефон.

— Относно телефона — предупреди Джоузеф, — опитай се да се сетиш защо не искам да се обаждаш на никого. Трудно ли е? Мисля, че не.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Даниел.

Джоузеф размаха предупредително пръст към него.

— Откъде си взел тези неща? — с треперещ глас повтори Габриела. — Къде е тя? Кой си ти?

— Колко много въпроси… Да караме поред. Взех якето от госпожица Сара. Това е близко до ума. Къде е тя? А ти къде мислиш? С едни мои приятели. Колкото до въпрос номер три, предпочитам засега да не отговарям.

Габриела замахна, хвана го за реверите. Той не очакваше такава реакция и залитна назад. Самодоволната му усмивка се смени с гневно изражение. Даниел възпря Габриела.

Лукавата усмивка се върна на лицето на Джоузеф.

— Спо-кой-но! Малката Сара е добре.

Даниел се приближи още. Джоузеф разтвори палтото и сакото си и показа ръкохватката на пистолет.

— Ще се перчиш ли още? Я по-спокойно, каубой!

Даниел го погледна стреснато, дръпна се назад.

Габриела изписка при вида на оръжието.

Джоузеф измери Даниел с поглед.

— Та какъв си ти точно, каубой?

— Приятел.

— Аха, приятел. Добре. Я дай да ти видя портфейла.

Даниел се поколеба, но бръкна в джоба си и подаде на другия мъж пачка банкноти. По петдесет и сто долара. Общо около хиляда.

— Това е нещо, което се държи в портфейла. Но не е портфейл.

— Вземи ги.

— Не ти искам парите. Искам портфейла ти.

Габриела закрещя:

— Къде е Сара? Какво си ѝ направил?

Джоузеф отново потупа ушите си и предупреди:

— Хайде да не привличаме излишно внимание. Това… — посочи пистолета — … е доста по-шумно от истеричните ти писъци. Хайде сега, каубой, давай портфейла.

Даниел му подаде мекия кожен аксесоар.

— Не, не… — захлипа жената.

Докато прехвърляше съдържанието на портфейла, Джоузеф изглеждаше, сякаш запаметява различни факти. Извади визитна картичка и я разгледа.

— Фонд „Норуок“. Звучи доходно. — Върна всичко на Даниел. — Дръж, каубой, живеещ на Франклин Стрийт осемдесет и пет. Хубав квартал. Засега това ми е достатъчно. Но ако ми потрябва заем, ще знам, че си тооолкова услужлив. — Обърна се към Габриела: — Сега за госпожица Сара. Причината да е на гости при моите приятели, е твоят шеф. Може би вече си се досетила. Чарлс Прескот изчезна. Това страшно ме разтревожи. Предполагам, че от полицията са ти казали, а?

— Да, но какво общо…

Той вдигна пръст пред устните си и я прекъсна:

— Едно обикновено „да“ ми стига. Не казвай повече от това, за което те питам. Ясно ли е?

Тя кимна, стисна юмруци.

— Така. Ако храбрите нюйоркски полицаи отново те потърсят, недей да говориш с тях. Ако телефонът ти иззвъни и номерът не ти е познат, не вдигай. Ако ти пратят съобщение, не им се обаждай. Ако те спрат на улицата и те попитат каквото и да било — дали ще е за часа, къде се намират хубави понички или какво бельо предпочита шефът ти — кажи им, че няма да говориш без адвокат. Ако разбера, че си приказвала с полицията, няма да съм доволен. А това означава, че и Сара няма да е щастлива.

— Стига! Престани с тези шибани игрички! — Габриела преглътна и се втренчи в якето и куклата. — Откъде да сме сигурни, че тя е при теб? Може просто да си откраднал нещата ѝ.

Мъжът грижливо сгъна синьото яке и го пъхна в плика; сложи куклата отгоре.

— Ето какво стана. Бившият ти съпруг Тимоти остави дъщеря ти на урок по танци тази сутрин. Скоро след това един мой сътрудник, който много прилича на бащата на Тим, мина през училището и я взе. Името и снимката му са в книгата за лица, упълномощени да вземат децата.

— Откъде знаеше всичко това? — смаяно прошепна Габриела.

Джоузеф не изглеждаше в настроение да ѝ обяснява.

— Казал на учителките, че има промяна в плановете и трябва да заведе детето на гости у приятели. Неочаквана екскурзия. Чичкото, приличащ на дядо, остави Сара при въпросните приятели, тоест при мен. Така го направихме. Доста гладко мина, ако питаш мен.

— Не! Тя не би тръгнала с непознат!

— Последният път, когато е виждала дядо си, е било преди две години. Цък, цък — социални мрежи. Кооолко непредпазливи са хората в наши дни!

Като бършеше очите си, тя прошепна:

— Нямам много пари. Но ще ти намеря колкото искаш. Ще взема назаем. Ще…

Той погледна насмешливо Даниел:

— Нещо ти стана напрегнато, каубой. Май се притесни. Виждам, виждам. Да не би да си решил да се правиш на герой? Да вземеш някоя химикалка и да ми я забиеш в окото, а? Ще те убия, преди да се доближиш на една педя от мен. Но ако все още успееш да грабнеш някоя бухалка или имаш базука, скрита някъде под дрехите, и успееш да ме очистиш, какво ще стане с нашата Сара? Хайде, бъди разумен, става ли?

— Полицията ще те хване — с равен глас заплаши Даниел. — ФБР. Отвличането е федерално престъпление.

Джоузеф въздъхна:

— Ох, моля те… — Отново погледна Габриела. Гласът му прозвуча по-разумно: — Слушай внимателно. Тя е добре. Гледа телевизия. Има си играчки. Мисли, че е при твои приятели, които не е виждала преди. Казах ѝ, че се налага да отсъстваш от града за ден-два.

— Ако ѝ направиш нещо, ще те…

— Стига с тия реплики от филми. Да не губим време, става ли?

— Настоявам да говоря с нея. Искам да я видя.

— След минутка.

— Моля те.

— След минутка. — Джоузеф се огледа; нямаше други хора. — Сега слушай внимателно. Слушаш ли?

— Да, но…

— Шшшт. Искам само да слушаш.

— Добре — промълви Габриела, като сведе очи към треперещите си ръце.

— Чувала ли си се с Чарлс Прескот днес?

— Не, кълна се. Вчера си тръгнах от работа рано. Щях да ти кажа, ако се бяхме чували. Моля те… Какво искаш от мен?

Джоузеф кимна. Отново огледа улицата. Имаше няколко минувачи, но никой не обръщаше внимание на тримата.

— Има един списък — с подробна информация за някои клиенти на Чарлс. Трийсет и двама, за да съм по-точен.

— Трийсет и двама ли? — попита тя, като се спогледаха бързо с Даниел.

— Точно така. Чарлс го нарича „Октомврийския списък“. Става дума за специални клиенти, за които е вършил… така да се каже, частни услуги.

— Никога не съм чувала за такъв списък.

— Това мен не ме интересува, нали? Та така, аз съм един от тези клиенти. И участвахме в много важно начинание — което излезе от релси заради неочакваното изчезване на шефа ти. Аз не обичам да излизам от релси и сега трябва да се свържа с останалите. Без него ние сме като в лодка без гребла. Направи ли ти впечатление думата, между другото? Списъкът ми „трябва“. И ти ще ми го намериш.

— Как мога да намеря нещо, за което никога не съм чувала?

— Ти познаваш Чарлс по-добре от повечето хора. Дори да казваш истината — а не съм съвсем сигурен в това между другото — но дори да казваш истината, ти най-лесно от всеки друг ще се сетиш къде е списъкът.

— Ако този списък е толкова важен, той няма да го държи у себе си — намеси се Даниел. — Сигурно го е дал на някого да го съхранява. На адвоката си, на…

— Не е у адвоката му. Вече проверих.

— Господин Гросбърг? — попита Габриела. — Говорил си с него?

Джоузеф замълча за момент и на плътните му устни се изписа нещо, което би могло да се приеме за усмивка.

— Имахме среща с него. Имахме… дискусия. Сигурен съм, че списъкът не е у него.

— Среща ли? Изобщо нямаше това предвид. Какво си му сторил?

— Успокой се. Ще се оправи за месец-два.

— Той е на седемдесет години! Какво му направи?

— Габриела, ще се разберем ли по този въпрос? Не искам излишни емоции от теб. От теб се иска да се съсредоточиш за доброто на Сара. Така, научих за списъка от едно птиченце — което впрочем не е вече между нас.

— Какво?

Джоузеф сбърчи нос — израз на пренебрежение към потресеното ѝ изражение.

— Та казвах, че това сладкопойно приятелче, това птиченце ми изпя, че Чарлс бил такъв параноик, че не държал списъка на компютъра си. Казвал, че щом компютрите на „Мосад“ могат да бъдат хакнати, значи и неговият можел. Имал го само на хартия.

И държал едно копие в Ню Йорк. Трябва да е някъде тук. Ти ще го намериш.

— Как?

Джоузеф вдигна пръст.

— Може би знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.

— Не знам! Може някой от другите служители да е чувал нещо за списъка, но…

— Елена Родригес, неговият принос против расовата дискриминация? Временно назначените работници? Счетоводителят? Не, ти си единствената, която е работила в такава близост с господин Чарлс Прескот. Тъй че ти си малката фея, която може да свърши работата. Искам ти да ми намериш „Октомврийския списък“.

Джоузеф впери изпитателно зловещите си очи в нея и добави:

— Искам и още нещо. Началния хонорар, който платих на Чарлс. Искам си го обратно. Четиристотин хиляди долара.

— Хонорар? В „Прескот Инвестмънтс“ не вземаме хонорари. Вземаме годишен процент от инвестиционния пакет… — Спря се за миг обаче и кимна презрително. — Но сега разбрах. Така е действал със специалните клиенти, за които говориш. Тези трийсет и двама.

— Именно!

— И ако не е тайна, откъде мога аз да знам къде стоят парите за… вашата дружинка?

— Ооо, какъв сарказъм! — престори се на засегнат Джоузеф.

— Слушай, Джо — намеси се Даниел. — Бъди реалист. Ако шефът ѝ е избягал, сигурно е взел парите със себе си.

— „Джо“ ли? — попита мъжагата и се огледа глуповато.

— Джоузеф.

— Ааа, това вече е друго. — Усмихна се. — Чарлс се измете от града доста бързо. Според моите източници, когато е научил, че има заповед за ареста му, веднага е духнал и не е успял да вземе всичките пари, които би могъл. Може би полицията е открила една част. Но съм сигурен, че има още много. Надявам се заради теб — и заради Сара — че ще улучиш джакпота. Сега, Габриела, нека да определим някои правила. Първо, без полиция. И обет за мълчание пред всеки друг: бившия ти мъж, най-добрата ти приятелка, фризьорката ти. Всички.

— Отвратителен си!

Джоузеф се обърна към Даниел, който изглеждаше, сякаш обмисля как да го нападне:

— Съжалявам, че се замеси, без да искаш. Но ситуацията ти е ясна. Не изглеждаш глупав. Ти също ще си държиш устата затворена. Ясно?

— Да.

Мъжагата се изсмя:

— Ох, ако можеше да се убива с поглед… — Отново погледна Габриела. — И така, часът е почти дванайсет. Списъкът ще ми трябва за началото на работния ден в понеделник, затова ти давам — щедро ти давам — срок до утре в шест. Неделя. Но за парите, там работата е друга. Ако всичко пропадне и полицията дойде да чук-чук, чука на вратата ми, тези пари ще ми трябват, за да си осигуря безпроблемно отплаване. Тях ги искам до шест тази вечер.

— Тази вечер? Невъзможно! Четиристотин хиляди долара?

— За доброто на Сара измисли как да го направиш съвсем възможно.

Неочаквано тя заяви с най-решителния тон, на който бе способна:

— Няма да направя нищо, докато не ми дадеш да говоря с дъщеря си.

— Не можеш да говориш с нея. — Джоузеф извади телефона си и пусна видео. — Обаче…

Даниел и Габриела погледнаха дисплея. Едно красиво русо момиченце гледаше анимационни филмчета, без да обръща внимание на два тъмни силуета, които се виждаха отзад.

— Как можеш да правиш това? — гневно възкликна Габриела.

Джоузеф въздъхна отегчено и прибра телефона.

— Време е за едно кратко изпитче. Така, кое е най-важното основно правило?

— Без полиция — приглушено отговори тя, сякаш говореше под вода.

— Ура! Получаваш шест плюс. — Той пусна куклата и якето в торбичката от „Хол фуудс“. — А, и между другото, някой ще те наблюдава през цялото време. Всяка минута. Вярваш ли ми? Няма нужда да отговаряш. Хайде, чао.

И си тръгна.

10. Събота, 10.30

45 минути по-рано

Четиримата души стояха в Сентрал Парк под ярката слънчева светлина. Жестока, ослепителна.

Нариш Сурани прибра полицейската си значка, хвърли пренебрежителен поглед на Даниел Риърдън и попита Габриела:

— Чували ли сте се с Чарлс Прескот днес?

Дори яркото слънце не можеше да разведри сивкавото лице на мургавия детектив.

— С шефа ми ли? Не. Боже мой, добре ли е?

Тя погледна плахо Даниел. Другият детектив, Брад Кеплър, също толкова успешно, колкото партньора си, се държеше, сякаш не го забелязва.

— Кога го видяхте за последен път? — попита той.

— Вчера в офиса. Сутринта. После отидох на делова среща и отсъствах целия ден. Случило ли се е нещо? Моля ви, кажете ми!

Двамата я гледаха подозрително. Сурани каза:

— Господин Прескот е изчезнал… със, както изглежда, голяма част от парите на клиентите си.

Габриела се изсмя:

— Не, това е невъзможно. Станала е грешка.

— Опасявам се, че не е. С детектив Сурани сме от отдел „финансови престъпления“ към полицията. Господин Прескот е разследван през последните два месеца.

— Трябва да е друг Чарлс Прескот. Сигурно има друг човек с неговото име.

Индиецът бе взел основната инициатива в разговора и сега пак той обясни:

— Финансовият отдел и ФБР разследваха паричните потоци през няколко подозрителни сметки за търговия с ценни книжа тук и в чужбина. Някои от тези сметки бяха открити на името на господин Прескот и изглежда, че са използвани за облагодетелстване на различни негови клиенти. Има нюйоркска връзка, затова се включихме и ние. Разследването тече от няколко месеца.

— Не може да бъде!

— Тази сутрин смятахме да влезем в офиса му и да го арестуваме, но явно е научил за разследването и вчера е избягал. В момента имаме екипи, които претърсват офиса и дома му. Изчезнал е, опразнил е половин дузина банкови сметки в САЩ и е прехвърлил парите в непроследими задгранични депозити.

Тя сведе очи. Бяха застанали близо до една шахта на канализацията. Желязната решетка отгоре бе от друго място, не от Ню Йорк. Дори не беше американска.

— Вчера Чарлс каза, че ще работи до късно. През по-голямата част от деня бях на делова среща извън офиса. Сутринта го видях за около час. Разменихме само няколко думи. Предположих, че е останал да работи до късно и после се е прибрал вкъщи.

— Не се е прибирал вкъщи. Следяхме дома му.

— Заминал ли е? Боже мой!

Кеплър се обърна към Даниел и се поинтересува:

— Приятел ли сте на госпожица Маккензи?

— Да.

— Вие познавате ли Чарлс Прескот?

— Не — намеси се Габриела. — Не го познава.

— С Габриела се запознахме снощи — обясни Даниел.

Полицаите веднага изгубиха интерес към него. Явно помислиха, че я е забърсал в някой бар, изпукал я е набързо през нощта и сутринта е останал за закуска. На Даниел му беше безразлично какво е впечатлението им за него.

— Със сигурност има грешка — настоя Габриела. Най-напред Чарлс никога не би направил нещо противозаконно. Не е възможно. — Гласът ѝ потрепери. Тя се покашля. — Ако е заминал неочаквано, сигурно е изникнало нещо спешно, убедена съм. Може би някой клиент има проблем. Чарлс е такъв. Той е повече от инвестиционен консултант. Той е приятел…

— Проблем, да. Федерално престъпление. — Кеплър добави: — Наистина, госпожице Маккензи, няма грешка.

Не издаваше емоция, но в гласа му се долавяше нотка на раздразнение.

— Аз съм офис мениджър — запелтечи Габриела. — Как би могъл да направи такова нещо, без аз да разбера? Как е възможно?

Даниел се размърда неловко, сякаш искаше да я предупреди: „Това не е най-разумното, което можеш да кажеш — сама да се посочиш като възможен съучастник.“ Тя замълча. Сурани примигна зад евтините си черни очила и каза:

— Нямаме доказателства, които да ви уличават в схемата.

Тонът му обаче намекваше за едно „все още“ на края на изречението.

— Кой е клиентът, когото имахте предвид? — попита Габриела.

— Все още нямаме имена. Според ФБР има хора от Далечния изток, Южна Америка и Близкия изток. В момента проследяват паричните преводи и покупките на ценни книжа.

Габриела се изсмя, макар и леко истерично:

— Наистина има грешка! Не съм чувала да работим с хора от там. Аз познавам всички клиенти.

— Е, според нашата информация Прескот е имал клиенти там — отвърна Сурани. — Трийсет и двама, както изглежда. И е прехвърлял пари между тези сметки. Кой знае защо? Пране на пари, най-вероятно. Засега обаче не сме сигурни.

— Боже! — удивено прошепна тя. — Трийсет и двама клиенти?

— Според информацията отпреди два дни.

Габриела отвори уста, но после бавно стисна устни, сякаш бе останала без думи.

— Госпожице Маккензи, трябва да разберете, че господин Прескот ни изненада. Знаехме, че има еднопосочен билет за Цюрих в Деня на Колумб, затова решихме, че дотогава смята да остане в страната.

— Еднопосочен ли? Не, аз уреждам всичките му пътувания. Нямаше никакви планове да заминава. Още по-малко с еднопосочен билет.

— Имал е! — повиши тон Кеплър.

Партньорът му продължи:

— Прескот явно е научил за разследването и се е изнесъл по-рано. Обаче не за Швейцария. Не знаем къде. Затова ни трябват имената и адресите на тези трийсет и двама клиенти.

— Не намерихте ли нещо в офиса?

Сурани обясни:

— Знаем, че вчера около 18.00 е кацнал в Сен Мартен. След това е изчезнал. Местните власти там не могат да го открият. Надяваме се вие да ни сътрудничите. Трябва да разберем къде е отишъл.

— Кажете ни всичко, което знаете — настоя Кеплър, като я погледна с присвити, тъмни очи.

— Не знам нищо!

— Вероятно знаете, Габриела — саркастично възрази той. — Знаете ли например за къщата в Маями?

— За вилата му на плажа ли? Разбира се.

— Ето! Видяхте ли? Значи знаете нещо. И въпреки това не пожелахте да го споделите доброволно. Да продължим. Какви други къщи има — интересуват ни по-точно тези зад граница. Или приятели и любовници, при които може да отсяда.

Габриела стоеше и гледаше втренчено отчетливите сенки на дърветата върху тротоара в ярката слънчева светлина.

— Госпожице Маккензи?

Тя го погледна:

— Какво?

— Притежава ли Прескот къщи извън страната? — попита по-рязко Кеплър. — Посещава ли някого, когато пътува в чужбина?

— Ами… не, поне не съм чувала за такива. Много често пътува до Карибските острови, там има клиенти.

Израженията на лицата на полицаите казваше: „Знаем, че има.“

И някои от тях бяха сред престъпните трийсет и двама, разбира се.

— Хайде, Габриела, продължавайте. Сигурно ще се сетите!

Даниел се намеси:

— Защо не ѝ дадете да се опомни? Току-що ѝ съобщихте ужасна новина. И не мисля, че го направихте по много тактичен начин.

Полицаите не му обърнаха внимание. Сурани, по-спокойният от двамата, продължи:

— Помислете, госпожице Маккензи. Да е споменавал нещо за пътуванията си? За хора, с които е смятал да се срещне?

— Аха — намеси се Кеплър, — май се сетихте нещо. Кажете ни. Хайде.

Даниел го погледна мрачно, но полицаят се беше втренчил в лицето на Габриела.

— Споменахте Сен Мартен — заговори тя. — Когато ходеше там, понякога летеше до Сейнт Томас. Не знам с кого се виждаше — може би с някого от тези трийсет и двама специални клиенти, които споменахте. Знам само, че човекът, с когото се срещаше, беше европеец и живееше в Сейнт Томас девет месеца в годината. И че имаше голяма яхта, огромна. Мисля, че се казваше „Остров“ или „Острови“.

Полицаите се спогледаха, сякаш тези трохи информация ги заинтересуваха.

— Добре, ще проверим — каза Сурани.

Кеплър кимна:

— Браво, Габриела. Знаех си, че ще се сетите нещо.

Даниел гледаше така, сякаш му се иска да изтрие с шамар ироничната усмивка от лицето на детектива.

— Говорихте ли с Елена Родригес? — попита Габриела. — Другата асистентка на Чарлс?

— Да, преди час — отговори Кеплър. — Не ни помогна много.

Сурани ѝ подаде визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, обадете ни се.

Тя взе картичката, но ръката ѝ се отпусна. На лицето ѝ се изписа ужас. Тя се втренчи в полицаите.

— О, боже! Сега си дадох сметка… работата ми? Как ще си изкарвам сега прехраната? Заплатата ми… Ами пенсионният ми фонд?

Индиецът погледна колегата си, на чието лице най-накрая се изписа подобие на съчувствие.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но снощи Прескот е опразнил всички сметки на фирмата. Включително фондовете за заплати и пенсионно осигуряване. Прехвърлил е близо двайсет и пет милиона в банка на Каймановите острови, където парите са изчезнали. Нищо не е оставил. Нито цент.

9. Събота, 10.00

30 минути по-рано

Двамата минаха покрай Шийп Медоу в Сентрал Парк и под свода от клоните на дърветата, огрени от яркото слънце. Листата все още не бяха опадали и образуваха наподобяващ прорязана от изпъкнали вени плът десѐн, жив и колоритен като в картина на Джаксън Полък. Сенките и светлите петна върху земята се меняха постоянно по прищявка на вятъра.

С преметната през рамо дамска чантичка, Габриела носеше в едната ръка чантата „Тифани“, която Даниел ѝ бе донесъл, а в другата — хартиено пликче с орехово-сметанова кифла за дъщеря ѝ.

— Да минем оттук — предложи и кимна на една страна.

Не след дълго стигнаха до езерото, като вървяха най-отстрани на алеята, за да не пречат на тичащите за здраве. Един сериозен привърженик на бързото ходене, с камилската си походка, задмина мнозина от бягащите.

Разговорът се пренесе към сериозни теми, типично за сутринта след вечерно запознанство, и Даниел я попита за работата ѝ в „Прескот Инвестмънтс“. Тя му разказа и добави ентусиазирано:

— Обичам работата си. Направо я обожавам. Бях от онези хора, които получават добри оценки, завършват с отличие, всички тези неща. Но не исках да се заровя в рутинна работа. Бях творческа натура.

Това беше важно за мен: писане, рисуване, дизайн и най-вече фотография. От една фирма за набиране на квалифицирани кадри ме изпратиха при Чарлс Прескот. Трябваше му човек на свободна практика, който да му направи снимки за една брошура.

Габриела се усмихна:

— Разпитваше ме дали мога да работя с „фотошоп“ и други програми, но на средата на интервюто ме прекъсна. Каза: „Няма смисъл.“ Щях да се разплача. Отчаяно се нуждаех от тази работа. Той се засмя и каза: „Видях портфолиото ви. Снимките са прекрасни. Вие сте истински художник. Но от разговора ни мога да кажа, че истинският ви талант е да анализирате и организирате. Да правите бизнес.“ Разбира се, помислих, че просто иска да ме разкара, но той ми предложи работа още на момента — офис мениджър. На пълен работен ден, с осигуровките и всичко. Отначало се почувствах засегната — тъй де, бях сигурна, че ще стана прочут художник-фотограф. Обаче осъзнах, че може би не искам точно това.

Габриела погледна Даниел развеселено:

— Е, отказа ли се вече да ме разпитваш? Отговорите ми са по-подробни от търсене в „Гугъл“. Сега ще избягаш ли?

— Все още не. Дотук положението не е толкова катастрофално, колкото тази нощ. — Даниел наклони грациозно глава и попита с подходящ по-сериозен тон. — Но ти не се отказа от фотографията, нали?

— Не. Дори, колкото и странно да звучи, станах по-продуктивна. Работата на пълна заетост ми даде свобода. Вече не се тревожех как ще се прехранвам със снимките, с дизайн, рисуване или писане. Можех да правя снимки, които ми харесват. И се оказа, че Чарлс е прав. Имах организаторски умения. Да управлявам офиса, да договарям наеми за апаратура, да планирам срещи, да водя счетоводство… всичко. Срещата с Чарлс спаси живота ми. Тъкмо се развеждах и имах нужда от посока, от увереност. Той стана мой закрилник… И знаеш ли какво?

— Никога не се е опитвал да те ухажва.

— Нито веднъж. Винаги е бил любезен. Внимателен, забавен. Прекрасен човек. И то в бизнес, където свестните хора не са много.

— Позната картинка.

Докато вървяха бавно по неравната алея, раменете им се докоснаха няколко пъти. Всеки път тя чувстваше как между тях прехвърча искра.

— Странно е. Един-два пъти в живота си срещаш някого, който е добър човек и променя коренно живота ти. Такъв човек е Чарлс.

— Предполагам също, че разбира от бизнеса си. Печели добре.

— О, да. Чарлс е гений, фирмата работи отлично.

— Може да му се обадя. Постоянно търся перспективни партньори. Ще помисля сериозно. Той ли управлява инвестиционния ти пакет? Пенсионен фонд или годишни дивиденти?

— Препоръча ми няколко изгодни сделки…

Тя изведнъж замълча, примигна и отвори уста.

Даниел очевидно с мъка оставаше сериозен. Накрая се отказа и се изсмя с глас.

— По дяволите — възкликна тя, като също се засмя. — Той ме накара да инвестирам в няколко изгодни сделки. Няма да стана милионерка, но когато дойде време Сара да влиза в колеж, ще имаме достатъчно пари за това.

— Бившият ти съпруг помага ли?

„Интересна промяна на темата“ — забеляза тя.

Отговори, като се опита да звучи неутрално:

— Тим търси себе си. Имам си една шега — която не съм му споделяла — че трябва да погледне по някой камък. Но се старае да помага, колкото може. Просто когато имаш дете, то става най-важното нещо в живота ти. Ако не си доволен от работата си, преглътни и изчакай, докато то завърши учението си. Ако си в депресия, справи се с нея заради детето си. Дори последното нещо на света, което искаш да гледаш, да е балетен рецитал, се примири и отивай. — Габриела изцъка с език. — Добре. Стига толкова за мен и бившия. Сега разкажи за твоите… деца.

Той се засмя на неловката пауза.

— Добре, Брайс и Стивън. На петнайсет и седемнайсет.

Описа ѝ две красиви, типични американски момчета. Добави, че са умни и не му създават почти никакви проблеми, освен от време на време да изпият тайно някоя бира или да се приберат с един час закъснение вечер.

— Не помирисват наркотици, не се бият.

Даниел обясни, че има планове да ги изпрати в добри колежи, но не в някой от най-елитните. Искал да им осигури добро образование, но в някое голямо учебно заведение, където учат деца от различни слоеве.

— Бизнес? Финанси?

— Нямам нищо против. Капитализмът ми харесва. Вълнуващо е. Обичам го. Но най-важното е те да са доволни. Това е единственият път към успеха. Кой знае? Може би ще станат художници, писатели или фотографи… Както и да е, изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?

Недалеч един елегантен кон, язден от красива млада брюнетка с пълна жокейска екипировка, препускаше в лек галоп по алеята за езда.

— Носиш ли си фотоапарата? — попита Даниел. — Можеш да направиш снимка за Сара.

— Не, обикновено не го нося. Освен това имам много снимки на коне.

Красивото животно се отдалечи на север, по посока на Харлем.

Габриела се умълча. Неочаквано Даниел се намръщи и погледна напред по алеята.

— Какво има?

— Стори ми се, че някой ни гледа.

Светлината стана по-ярка и той си сложи черните очила. Тя също погледна.

— Не виждам никого.

— Може би ми се е привидяло. Някакъв мъж с тъмен шлифер.

Продължиха към апартамента ѝ; спряха да разгледат няколко сергии. Стари книги, дискове с музика и храна, разбира се. Винаги храна.

По жестовете му Габриела усети промяна в настроението му.

— Това усложнение, за което ми каза в ресторанта… — заговори той. — Доколко усложнява нещата?

Отново погледна към мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги следи.

— Франк няма да тръгне да ме преследва.

— Няма ли? Сигурна ли си? Чакай, той по-едър ли е от мен?

Тя огледа атлетичните му рамене, ръце и гърди и отговори:

— Ако се стигне до бой, мисля, че ти ще го победиш.

— Ох, успокоих се — въздъхна той.

— Наистина, Франк е мил човек. Мога да разчитам на него. Той е… сладък.

Даниел се разсмя силно на това определение.

— Там живея. — Тя посочи една безлична сграда от другата страна на улицата, в която можеше да си позволи да живее единствено благодарение на странните, но благоприятни закони за наемните отношения в Ню Йорк.

Даниел понечи да каже нещо, но в този момент двама мъже с костюми, които не им бяха съвсем по мярка, се приближиха с очевидното намерение да ги заговорят.

Не дойдоха от мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги наблюдава.

Единият, бял и с добър тен, носеше авиаторски очила; другият — от индийски произход — имаше от онези очила, които автоматично потъмняват на слънцето. Габриела примигна изненадано при вида на полицейските им значки и служебните карти.

— Вие сте Габриела Маккензи.

— Да, аз… Аз съм. А вие кои сте?

Оня с авиаторските очила отговори дръпнато:

— Аз съм детектив Кеплър, а това е детектив Сурани. Може ли да поговорим?

8. Събота, 9.00

1 час по-рано

Седяха един срещу друг близо до зацапаната витрина на „Ървингс Дели“ в Горен Уестсайд.

В закусвалнята — смесица от линолеум, захабен хром и изтъркано дърво — цареше хаос. Миришеше на чесън, риба, пара, препечени филийки, кафе. Също на различни дезодоранти и афтършейви, използвани като заместител на сутрешния душ — все пак беше събота, защо да се докарваш?

Беше хубав, слънчев септемврийски ден и хората идваха на тълпи. Около масите и на опашката имаше много местни, но също и много „външни“, както ги наричаше Габриела.

— Имаш предвид от моя квартал ли? — повиши глас Даниел, за да надвика шума. — От Трибека?

— Обмисляме да въведем визи за хората, които идват отвъд Четиринайсета улица.

— Това е дискриминация.

Отново се наведоха над храната.

На Габриела ѝ се стори странно, че Даниел носи костюм дори през уикенда — сив като миналия ден, но е различна кройка, и ризата му беше бледорозова. Без вратовръзка. Дали имаше планирана бизнессреща за по-късно, или просто се чувстваше по-удобно в официални дрехи? Габриела носеше тъмносив клин, виненочервен пуловер, също и перли. Боти. Даниел я бе огледал веднъж — когато си мислеше, че тя не гледа. Пуловерът ѝ бе прилепнал по тялото.

Масата беше малка и тя намести привличащата вниманието тюркоазена чанта „Тифани“ в ъгъла.

— Благодаря, че ми я донесе.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Даниел я попита къде точно живее спрямо закусвалнята, която се намираше на „Бродуей“, близо до Седемдесет и пета.

Жената направи гримаса:

— На около четири пресечки. Идвам тук твърде често. За това дупе, което имам, трябва да благодаря само на „Ървингс“. — Посочи с очи към барплота, натрупан с храни за всеки възможен вкус. — Убедих се, че „кашер“ не означава малко калории. — Замълча и се намръщи. — Чакам.

Даниел се удари с длан по челото.

— Какъв задник?

— Твърде късно, твърде постно.

— Но очевидно спортуваш.

— За това ще ти дам няколко точки.

Той я погледна философски.

— Забелязала ли си, че когато един мъж каже на една жена: „Спортуваш ли?“, това е опит за свалка? Когато жената зададе този въпрос, обикновено иска да разбере дали, ако станат гаджета, той ще остава да я гушка в леглото в неделя сутрин, или ще става, за да излезе на среща с адидаските си.

— Трябва да помисля. Това опит за свалка ли беше?

— Искаш ли още конфитюр?

Закусваха кафе, ръжени питки и пушена сьомга. Без лук.

— Лукът е за четвърта-пета среща — обяви Габриела.

— Това среща ли е?

Беше мислила за това миналата вечер. Сега отговори:

— Не знам. Трябва да помислим.

— Съгласен. Но ти управляваш инвестиционна компания, а аз — венчърна фирма. И двамата сме професионални мислители. Не мислиш ли?

— Така е.

— Обаче няма нужда от мислене, за да кажа, че снощи преживяхме адски мъчителна вечер.

— Абсолютно си прав.

Той се намръщи:

— Почти не си докоснала храната. Може ли да взема това парче сьомга? Самотното от онази страна?

— Взимай го.

Той набоде парчето с вилицата и го лапна.

— Какви са ти плановете за днес?

— Ще взема Сара от урока по танци и ще прекараме заедно останалата част от уикенда.

— Двете си прекарвате страхотно заедно, личи си.

— О, да, така е. Ходим по магазините за играчки и дрешки, разбира се. Но също в Музея за съвременно изкуство и „Метрополитен“. Сара сама ме кара да я водя по музеи. Толкова е умна. Постоянно се налага да си напомням, че е едва на шест.

— Умна. Значи е взела твоите гени.

— Взела е темпераментните ми гени. Ох, май пак хвърлих камък в градината на бившия. Бях си обещала да не се заяждам повече с него.

Дадоха знак на младия келнер да им долее кафе. И му благодариха. Даниел я погледна и се усмихна лукаво:

— Това ли е моментът, когато ще ми разкажеш за усложнението?

Габриела се разсмя от сърце:

— Сигурно печелиш за клиентите си тонове пари с тази проницателност.

— Не носиш годежен пръстен — отбеляза той, като кимна към ръката ѝ. — Красива си — което е по-лек опит за свалка, отколкото „Леле, ти със сигурност тренираш“. Просто имам чувството, че не може да няма усложнение.

— Добре де. Има едно малко усложнение.

— Колко малко?

— Стига! — Тя отново се засмя. — Казва се Франк. Франк Уолш.

— Какво ужасно име — възкликна Даниел, като сбърчи съвършения си нос.

— Слушаш ли ме?

— Разкажи ми за Франк — подкани я той, като сякаш изплю името. — Умирам от нетърпение да чуя за усложнението Франк.

— Гаден си! Излизаме от време на време.

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя замълча за момент.

— Истината е, че той има малко по-голям интерес към мен, отколкото аз към него.

— Никога не ми се е случвало — саркастично отбеляза той. — Всъщност получавал съм предложение за брак още при първа среща. Попита ме дали ще се оженя за нея още щом ѝ казах, че имам работа. Не си измислям. Но трябва да уточня, че беше изпила известно количество текила.

— Ти отговори ли „да“?

— За кое? — престори се, че не разбира Даниел.

— Франк е смотаняк — продължи тя. — Компютърен маниак. Затворен. Но разбира от филми — което аз обожавам — и е забавен и внимателен. Сладък е. В наши дни няма много такива мъже.

— Ето по какво ще се ориентирам. По фактора „Сладост“.

— Сладост ли?

— Ако описваш сегашния си интерес към любовна връзка като вбесяващ и мъчителен, значи си влюбена. Ако казваш, че той е сладък, значи е обречен скоро да го зарежеш — заради някого, който те вбесява.

— Засега ще се въздържам от всякакви епитети по отношение на Франк. — Тя погледна часовника си. — Има още време, докато отида да взема Сара от школата по танци. Искаш ли да се разходим до нас?

— Добра идея. Така ще свалиш малко излишни килограми от задника си.

— Добър опит. Но не ме вбесяваш. Все още.

Тя взе вилицата му, на която бе набодено последното парченце сьомга, потопи розовото кубче в сметановия сос и го лапна бързо.