Спутник, моя любов

5

Време е да разкажа с няколко думи за себе си.

Разбира се, тази история е за Сумире, не за мен. Все пак, тъй като я гледате през моите очи и от мен ще разберете що за човек беше тя, не е зле да кажа нещичко за себе си.

Никога не ми е било лесно да говоря за себе си. Винаги съм се чувствал объркан при парадоксалния въпрос: кой съм аз? Разбира се, никой не знае за мен повече, отколкото самият аз. Но когато разказвам за себе си, от субект на разказа ставам, естествено, негов обект и тогава се намесват всевъзможни съображения — ценностна система, възприятия, собствените ми способности на наблюдател — и волю-неволю избирам за какво да говоря и за какво не. Винаги ме е смущавала мисълта, че не описвам себе си много обективно.

Но съм забелязал, че този въпрос, изглежда, не безпокои повечето хора. Даде ли им се такава възможност, те са невероятно искрени, когато говорят за себе си. „Аз съм толкова честен, откровен човек“ — казват, или: „Аз съм много чувствителен човек и затова не ми е лесно да намирам общ език с хората“, или „Имам безпогрешен усет за истинските чувства на другите“. Ала неведнъж съм бил свидетел как този „леснораним човек“ съвсем безпричинно е наранявал други хора. А наричащият себе си „чистосърдечен и откровен“, без сам да си дава сметка какво прави, с лекота използва съвсем благоприлични оправдания, за да отстоява доводи, които са му от полза. Онзи пък, който „има непогрешим усет за истинските чувства на другите“, лесно се поддава и на най-прозрачното ласкателство. Не е ли това достатъчно, за да задам въпроса: доколко всъщност познаваме себе си?

Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се иска да отложа разглеждането на темата за самия мен. Много повече ме интересува онова, което е извън мен, обективната действителност. Опитвам се да разбера колко са важни за мен външният свят, определени обстоятелства, хора, а също и да постигна равновесие между тях и мен, да ги побера в себе си, така да се каже. Струва ми се, че така успявам да получа по-ясна, по-обективна представа за това, кой съм аз.

Такива мисли ми се въртяха из главата, когато бях юноша. Както майсторът-зидар опъва канапа и реди по него тухла след тухла, аз градях тази своя житейска философия. Размислите и логика ми помогнаха за формулирането й, но тя се основаваше най-вече на собствения ми опит. Оказа се обаче, че не е никак лесно да я обясниш на другите така, че да те разберат правилно — и това научих от опит.

Последицата бе, че в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не приемах за чиста монета ничии думи. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката. С други думи, бях саможивец.

Семейството ми е съвсем обикновено, толкова обикновено, че не знам с какво да започна. След като завършил факултета по природни науки на местен държавен университет, баща ми започнал работа в научноизследователската лаборатория на голямо предприятие за производство на хранителни продукти. Той обичаше голфа и всяка неделя беше на игрището. Майка ми бе много запалена по класическия поетичен стил танка — петстишия, и често посещаваше поетични рецитали. Винаги щом името й се появеше в раздела за поезия на вестника, тя дни наред беше щастлива като птичка. Майка ми обичаше да чисти, но не и да готви. Сестра ми, с пет години по-голяма от мен, ненавиждаше и чистенето, и готвенето и смяташе, че това е работа на други хора, само не и нейна. Затова твърде рано ми се наложи да си готвя сам. Купих си готварска книга и научих как се прави почти всичко, което обичам. Не познавах друго дете, което да живее така.

Роден съм в токийския квартал „Сугинами“, но докато бях още малък се преместихме в „Цуданума“, в префектура Чиба, и там израснах. В съседство живееха почти само чиновнически семейства, като нашето. Сестра ми бе винаги първа по успех в класа; не можеше да не бъде най-добрата, такъв й е характерът. Никога не вършеше нищо полезно, дори кучето не изведе нито веднъж на разходка. Тя завърши право в Токийския университет и на следващата година започна работа като адвокат. Съпругът й е енергичен консултант по въпросите на управлението. Купиха си луксозен четиристаен апартамент близо до парк Иойоги. Вътре обаче е истинска кочина.

За разлика от сестра си, аз не проявявах почти никакъв интерес към ученето и никак не се притеснявах какъв е успехът ми. Не исках родителите ми да ме тормозят, така че ходех на училище и гледах да си уча уроците и да си пиша домашните, без да си давам много зор. През останалото време играех футбол, а вкъщи се излежавах и поглъщах роман след роман. Никакви допълнителни уроци след часовете, никакви частни учители. При все това бележките ми не бяха никак лоши и си помислих, че мога да постъпя в някой приличен университет, без да се скапвам от зубрене за приемните изпити. Тъкмо така и стана.

Приеха ме в университета и заживях отделно от родителите си, в малка квартира. Впрочем дори когато живеехме в „Цуданума“, не помня да е имало някакви задушевни разговори в семейството ми. Бяхме под един покрив, но родителите и сестра ми бяха за мен като чужди хора и нямах представа какво искат от живота. Същото се отнасяше и за тях — и те не знаеха що за човек съм и към какво се стремя. Не че бях наясно какво искам да постигна в живота. Обичах да чета до самозабрава романи, но нямах перо на писател, за да пробвам да стана такъв; а да избера попрището на редактор или критик, също бе изключено, тъй като литературните ми пристрастия бяха твърде силни. „Романите би трябвало да носят само наслада“ — мислех си — „а не да са част от работата или следването ти.“ По тая причина записах не литература, а история. Не проявявах особен интерес към историята, но щом започнах да изучавам тази наука, я намерих за твърде увлекателна. Това откритие обаче не ме накара след университета да посветя живота си на историята, въпреки че научният ми ръководител ми направи такова предложение. Обичах да чета и да размишлявам, но нямах академична нагласа и от мен учен нямаше да излезе. Както казва Пушкин:

Да, така си беше. Но това не значи, че горях от желание да си намеря работа в някоя фирма, да се катеря стъпка по стъпка по хлъзгавата пирамида на капитализма, проправяйки си път със зъби и нокти в условията на жестоко съперничество.

И така, по метода на изключването, в края на краищата избрах професията на учителя. До училището имаше само няколко спирки на метрото. Оказа се, че мой чичо е служител в комитета по образованието на градчето, където се намираше училището. Тъкмо той ми предложи да стана учител. В университета не бях минал всички педагогически дисциплини и отначало ме назначиха за нещатен преподавател, но след кратък пробен период започнах работа като редовен учител. Не бях си и помислял, че ще стана учител, но постепенно започнах да изпитвам дълбоко уважение към тази професия и да я обичам повече, отколкото можех да си представя преди. По-точно е дори да се каже, че всъщност благодарение на тези чувства намерих себе си.

Влизах в класната стая и преподавах на своите малки ученици основни факти от историята на света и живота на Земята, обяснявах значението на думи, но в същото време всичко това — вече през очите и умовете на тези деца — пак се връщаше при мен и аз го учех като за първи път. Всичко си зависеше от мен, от това, как водех урока, но справех ли се добре с работата, тя ми се струваше удивително приятна и стимулираща едно силно и дори дълбоко преживяване. Разбирах се чудесно с учениците си, с майките им, с колегите си — почти с всички.

Все пак старите въпроси продължаваха да ме измъчват. Кой съм аз? Към какво се стремя? Какво искам от живота?

Най-близо до отговорите бях, когато разговарях със Сумире. Всъщност предпочитах повече да я слушам, отколкото да приказвам за себе си. Тя ми задаваше най-различни въпроси и ако не можех да намеря отговор или той беше неубедителен, Сумире се сърдеше, а понякога много се ядосваше. За разлика от други хора, тя съвсем искрено искаше да чуе каквото имах да й кажа. Затова се стараех да й отговарям колкото се може по-точно и нашите разговори ми помагаха да й разкривам все повече що за човек съм. На нея и същевременно — на себе си.

Срещахме се и разговаряхме с часове. Никога не се уморявахме от приказване, никога не ни се изчерпваха темите — книгите, светът, природата, езикът… Разговорите ни бяха толкова непринудени, толкова съкровени — повече, отколкото между любовници.

Винаги си мислех: колко хубаво би било, ако действително можехме да сме любовници. Копнеех за топлината на тялото й. Представях си, че сме женени и живеем заедно. Но трябваше да се изправя пред факта, че Сумире не изпитва никакви любовни чувства към мен, камо ли пък интерес като сексуален партньор. Случваше се разговорите ни да продължат до късно през нощта и тя да остане да пренощува при мен, но липсваше и най-незначителният намек за каквато и да било интимност. Към два-три часа̀ след полунощ, тя се прозяваше, мушваше се в леглото, отпускаше шава на възглавницата ми и веднага заспиваше. Аз си постилах на пода и си лягах, но не можех да заспя, главата ми беше пълна с налудничави фантазии, хаотични мисли, себеотвращение. Понякога неизбежното физическо желание ме терзаеше до лудост. Лежах буден и чаках да съмне.

Не бе никак лесно да приема факта, че Сумире почти, или може би напълно не проявява никакъв интерес към мен като към мъж. Понякога при тази мисъл ме заболяваше толкова силно, сякаш някой забиваше нож в корема ми. И все пак времето, прекарано с нея, ми бе по-скъпо от всичко. Тя ми помагаше да забравя, макар и за кратко, самотата си — основният тон на живота ми. Сумире разшири външните граници на моя свят, даде ми възможност да дишам с пълни гърди. Единствено тя можеше да стори това за мен.

За да облекча болката и, както се надявах, да премахна каквото и да било сексуално напрежение между двама ни, започнах да спя с други жени. Не мога да кажа, че имах голям успех сред жените. Не бях от така наречените галантни кавалери и нямах някакво особено мъжко обаяние и сексуално излъчване. Но все пак, и аз не знам защо, някои жени ме харесваха и скоро установих, че не е трудно да ги накарам да легнат с мен, ако оставя нещата да следват своя естествен ход. Тези малки буйства така и не събудиха сърдечни трепети в мен; в най-добрия случай бяха своеобразно облекчение.

Не криех от Сумире отношенията си с другите жени. Тя не знаеше всички подробности, тъй като се задоволявах само с общи описания. Историите ми явно не я интересуваха особено. Ако в тях имаше нещо обезпокоително, това бе обстоятелството, че като правило жените бяха по-възрастни от мен и бяха или омъжени, или имаха постоянни приятели. Най-последният ми любовен роман бе с майката на един от учениците ми. Срещах се с нея два пъти месечно.

— Ще се погубиш така — предупреди ме веднъж Сумире. Съгласих се с нея, но нищо не можех да направя.

Една съботна сутрин в началото на юли аз и моят клас от трийсет и пет ученици отидохме на планински поход в Окутама. Денят започна с весела суматоха и свърши с пълен хаос. Когато стигнахме билото, две деца откриха, че са забравили да сложат в раниците си своя обяд. Наблизо нямаше магазини и се наложи да разделя на две собствения си обяд — порция норимаки12, осигурен от училището. Така не ми остана нищо. Някой ми даде парче шоколад и това ми беше яденето този ден. После едно момиче каза, че се е уморило и не може повече да върви. Трябваше да я нося на гръб по целия път до подножието на планината. Две момчета взеха да се боричкат, уж на шега, и едното падна и си удари главата на камък. Получи леко мозъчно сътресение и силно кръвотечение от носа. Нищо опасно, но ризата му беше цялата в кръв, сякаш бе оцелял след клане. Наистина пълен хаос.

Върнах се вкъщи изтощен като бездомник, нощуващ по гарите. Взех душ, изпих едно студено питие, легнах си, без каквато и да било мисъл в главата, изключих осветлението и потънах в спокоен сън. Не след дълго телефонът иззвъня — Сумире. Погледнах часовника върху нощното си шкафче. Бях спал само около час. Но не започнах да мърморя — просто не можех, от умора. Има и такива дни.

— Може ли да се видим утре следобед? — попита тя.

В шест часа̀ вкъщи щеше да дойде една жена. Щеше да паркира червената си „Тойота Челика“ малко по-надолу на улицата и да позвъни на вратата ми.

— Свободен съм до четири — отвърнах.

Сумире беше с бяла блуза без ръкави, тъмносин минижуп и малки слънчеви очила. Единственото й украшение бе дребна пластмасова шнола. Съвсем обикновена премяна, почти никакъв грим — изглеждаше така, както винаги, в обичайното си състояние. Отначало обаче, не знам защо, не можах да я позная. Бяха минали само три седмици от последната ни среща, но момичето, което седеше срещу мен на масата, принадлежеше на съвършено друг свят. Казано направо, тя много се бе разхубавила. Сякаш бе разцъфтяла.

Поръчах си малка чаша наливна бира, Сумире поиска гроздов сок.

— Не мога да те позная в последно време — рекох.

— Такъв е периодът — отвърна вяло тя и отпи със сламка от питието си.

— Какъв период? — попитах.

— Нещо като закъсняло съзряване, струва ми се. Когато стана сутрин и се погледна в огледалото, виждам един напълно непознат човек. Изостанала съм от себе си, сякаш истинското ми „аз“ е влак, който не мога да догоня.

— В такъв случай няма ли да е по-добре просто да го оставиш да си върви в каквато си иска посока?

— Но ако изгубя себе си, къде бих могла да отида?

— Ако е въпрос за няколко дни, можеш да поживееш при мен. Винаги си добре дошла — ти, която може да се изгубиш.

Сумире се засмя.

— Шегата настрана. Интересно накъде ли все пак съм се запътила в този свят?

— Не знам. Но погледни нещата откъм светлата им страна — отказала си цигарите, носиш хубави, чисти дрехи, дори чорапите на краката ти са еднакви, говориш италиански. Знаеш как да подбираш вината по качество, разбираш от компютри и поне засега водиш редовен живот — вечер си лягаш, сутрин ставаш от сън. Все нанякъде трябва да си се устремила.

— Но все още не мога да напиша нито ред.

— Всяко нещо си има периоди на подем и на спад.

Сумире изкриви устни.

— Не мислиш ли, че това, което преживявам, може да се нарече отстъпничество?

— Отстъпничество ли? — Не можах веднага да разбера какво има предвид.

— Отстъпничество. Да измениш на възгледите и убежденията си.

— Наричаш отстъпничество това, че получи работа, обличаш се с хубави дрехи и вече не пишеш романи?

— Именно.

Поклатих глава.

— Преди пишеше, защото искаше да пишеш. Ако повече не искаш, защо да го правиш, нима си длъжна? Да не би да мислиш, че ако не пишеш, някое селце може да изгори напълно? Или някой кораб да потъне? Да се обърка редуването на приливите и отливите? Или пък избухването на революцията да се забави с пет години? Едва ли. Не смятам, че някой би нарекъл сегашния ти живот „отстъпничество“.

— Тогава как би трябвало да се нарече?

Отново поклатих шава.

— Думата „отстъпничество“ звучи твърде архаично и общо взето вече никой не си служи с нея. Все пак може някъде да са останали комуни, в които още се употребява. Не знам със сигурност. Но ми е ясно едно: ако не искаш да пишеш, не пиши. Никой не те кара насила.

— Комуни ли? Имаш предвид създадените от Ленин?

— Онези се наричат колхози. От тях нищо не е останало.

— Не че не искам да пиша — подзе Сумире, след като помисли малко. — Искам, обаче нищо не се получава. Сядам зад писалището си и се опитвам да пиша, но нищо не ми хрумва — никакви идеи, никакви думи, никакви сцени. Нищичко. Не много отдавна имаше безброй неща, за които ми се пишеше. Какво изобщо става с мен?

— Мен ли питаш?

Сумире кимна.

Отпих глътка студена бира и се помъчих да събера мислите си.

— Струва ми се, че в момента търсиш своето място в рамките на ново произведение. Докато си погълната от това търсене, не е необходимо да описваш чувствата си. Навярно е така. Или просто не ти е до това, защото си прекалено заета.

— А ти правиш ли го? Пренасяш ли се мислено в някое произведение?

— Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло. Разбираш ли за какво говоря?

Сумире леко кимна.

— Значи още не съм напълно готова да се впиша в рамките на новото произведение. Това ли искаш да кажеш?

— Най-големият проблем е, че засега самата ти не знаеш какво точно ще е въпросното произведение. Не си наясно как ще се развие сюжетът; стилът още не е определен. Знаеш само името на главния герой. И все пак новото произведение ще те промени напълно, ще станеш друг човек. Ще мине малко време — и то ще започне да работи в твоя полза, ще те подслони под крилото си и може би пред теб ще се открие нов свят. Но моментът още не е настъпил, все още си в несигурна позиция.

— Значи излиза, че съм махнала старата трансмисия, но още не съм затегнала болтовете на новата? А двигателят продължава да работи на празен ход. Така ли?

— Може и така да се каже.

Сумире се начумери, както обикновено, и дълго преследва една злополучна бучка лед със сламката си. Накрая вдигна поглед.

— Разбирам какво имаш предвид под „несигурна позиция“. Как да го обясня… Понякога се чувствам толкова самотна. Обзема ме такава безпомощност, сякаш се обърква цялостното устройство на света — правила, устои, ориентири — и всичко, с което съм свикнала, престава да съществува. Сякаш вече няма земно притегляне и аз се рея из космоса, без да знам къде отивам.

— Като малък изгубен спътник?

— Да, може би.

— Но ти имаш Миу — рекох.

— Да, поне засега.

За малко се възцари тишина.

— Мислиш ли, че тя се стреми към същото? — попитах.

Сумире кимна.

— Убедена съм. Толкова силно, колкото и аз.

— И физически ли?

— Трудно е да се каже. Засега не мога да разбера какво изпитва към мен. И това ме кара да се чувствам объркана и отчаяна.

— Класическа загадка.

Вместо да отговори, Сумире пак сви устни.

— Но ти самата си наясно с чувствата си, знаеш какво искаш, нали?

Тя кимна веднъж, недвусмислено. Беше напълно сериозна. Отпуснах се на стола и сключих ръце зад главата си.

— Няма ли да ме намразиш след всичко, което ти казах? — попита Сумире. Думите й, наподобяващи реплика от стар черно-бял филм на Жан-Люк Го дар, прозвучаха някъде отвъд рамките на съзнанието ми.

— Не, няма да те намразя.

Следващата ми среща с нея бе две седмици по-късно, в един неделен ден, когато й помогнах да се пренесе в друга квартира. Съвсем спонтанно бе решила да се премести и аз бях единственият човек, който отиде да й помогне. С изключение на книгите, вещите й бяха съвсем малко, така че бързо се справихме. Ето поне една полза от бедността.

Взех от един приятел микробус „Тойота“ и превозих покъщнината на Сумире до новото й жилище в района „Йойоги-Уехара“. Всъщност то не беше чак толкова ново или пък нещо особено на вид, но в сравнение с предишната й барака в „Кичиджоджи“ — която трябва да бъде включена в списъка на историческите паметници — определено бе крачка напред. Беше й го намерил един приятел на Миу — агент по недвижими имоти. Освен удобното местоположение и наемът бе поносим, а от прозорците се разкриваше хубава гледка. Беше и два пъти по-голямо от предишното й жилище. Правилно бе решила да се премести там. Паркът Йойоги бе наблизо и, при желание, тя можеше да ходи пеш на работа.

— От следващия месец ще работя пет дена седмично — заяви тя. — Тридневната работна седмица не е ни рак, ни риба; много по-добре е да ходя на работа всеки ден. Сега се налага да плащам по-висок наем, а Миу смята, че няма да ми се отрази зле, ако стана редовен служител във фирмата. А и дори да си седя вкъщи, няма да напиша нито ред.

— Идеята не е лоша — отбелязах аз.

— Ако работя всеки ден, ща не ща животът ми ще стане по-организиран и нормален и навярно ще престана да ти се обаждам в три и половина през нощта. Ето още един безспорен плюс.

— Огромен плюс — рекох аз. — Но е жалко, че ще живееш толкова далеч от мен.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Искаш ли да изтръгна сърцето си, за да те убедя?

Седях на голия под — направо на дъските, в новата квартира на Сумире, облегнат на стената. Сумире имаше толкова малко покъщнина, че жилището й изглеждаше пусто и необитавано. Прозорците бяха без пердета, книгите, които не се побираха на лавиците, лежаха накамарени на пода като група интелектуалци бежанци. Голямото огледало за цял ръст на стената, подарък от Миу по случай преместването в новата квартира, бе единственият предмет, който биеше на очи. Вечерният ветрец довяваше граченето на врани от парка. Сумире се настани до мен на пода.

— Знаеш ли какво? — рече.

— Какво?

— Ако бях някаква безполезна лесбийка, щеше ли да останеш мой приятел?

— Дори да беше безполезна лесбийка, това нямаше да промени нищо. Животът ми без теб би бил като „Най-големите хитове“ на Боби Дарин без „Мак Ножът“.

Сумире присви очи и ме погледна.

— Не съм сигурна, че схванах метафората, но май искаше да кажеш, че без мен ще се чувстваш много самотен, така ли?

— Така е горе-долу — отвърнах.

Сумире отпусна глава на рамото ми. Косата й бе прихваната с шнолка и можех да видя малките й, прелестни уши, толкова хубави, сякаш току-що бяха сътворени. Нежни, леснораними уши. Усещах дъха й по кожата си. Тя бе с розови шорти и избеляла, синя тениска, под която се очертаваха дребните й зърна. Долавяше се слаб мирис на пот. Нейната и моята пот — две миризми, смесили се неусетно в една.

Прииска ми се да я прегърна. После ме обзе страстно желание да я поваля на пода. Ала знаех, че усилието щеше да е напразно. Нищо нямаше да се получи. Взех да се задъхвам, зрителното ми поле внезапно се стесни. Времето не можеше да намери изход и се луташе като обезумяло. Непреодолимото желание се надигна и изду панталона ми. Страшно се смутих. Помъчих се да се овладея. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и в този непрогледен мрак започнах бавно да броя. Но желанието ми бе толкова силно, че очите ми се насълзиха.

— Ти също ми харесваш — каза Сумире. — Повече от всички в този огромен свят.

— След Миу, имаш предвид.

— С Миу е малко по-различно.

— Как по-различно?

— Чувствата, които изпитвам към нея, са различни от онези, които имам към теб. Тоест… хм. Как да се изразя?

— Ние, жалките, посредствени хетеросексуални мъже имаме удобен израз за това — рекох аз. — Казваме, че ни е станал.

Сумире се засмя.

— Никога не съм искала нищо особено от живота, освен да стана писателка. Винаги съм се задоволявала с онова, което имам. Но сега, точно в този момент, искам Миу. Много, много силно. Искам да я притежавам, да бъде моя. Просто не мога иначе. Нямам никакъв друг избор. Нито един. Не знам защо стана така. Разбираш ли?

Кимнах. Пенисът ми продължаваше да е непреодолимо твърд. Молех се Сумире да не забележи.

— Има една знаменита реплика на Граучо Маркс — рекох. — „Тя е толкова влюбена в мен, че нищо не разбира. И тъкмо затова е влюбена в мен.“

Сумире се усмихна.

— Дано нещата да се получат. Но бъди много внимателна. Твърде уязвима си. Помни това.

Без да каже дума, Сумире взе ръката ми и леко я стисна. Нейната малка, нежна ръка бе влажна от пот. Представих си как гали твърдия ми член. Помъчих се да не мисля за това, но безуспешно. Както Сумире бе казала, нямах никакъв друг избор. Представих си как свалям тениската й, шортите й, пликчетата й. Прекарвам върха на езика си по изопнатите й, напрегнати зърна. Разтварям широко краката й и прониквам във влажната й утроба. Бавно, в дълбоката тъма вътре. Тя ме примамва, обгръща ме, после ме изтласква навън… Не можех да спра потока на тези безумни фантазии. Отново стиснах силно очи и оставих да премине един плътен съсирек от време. Отпуснах шава и търпеливо зачаках нажеженият въздух около мен да се издигне нагоре и да се разсее.

Сумире предложи да отидем да вечеряме, но до края на деня трябваше да върна в Хино микробуса, който бях наел. Повече от всичко обаче исках да остана сам с властния си нагон и повече да не въвличам Сумире във фантазиите си. Не знаех докога ще мога да се контролирам, ако тя е до мен. Преминех ли критичната точка, не бе изключено да си загубя разсъдъка.

— Скоро ще те поканя на прилична вечеря. Чисти покривки, вино. Може би следващата седмица — обеща ми Сумире на сбогуване. — Тъй че ме включи в програмата си за следващата седмица.

— Така и ще направя — казах аз.

Когато минавах покрай огледалото, неволно погледнах в него и видях лицето си. Стори ми се странно. Бе моето лице, но откъде се беше взел този поглед? Нямах желание обаче да се върна и да се опитам да разбера каква е тая работа.

Сумире се спря на прага на новото си жилище да ме изпрати. Махна ми за довиждане — нещо, което рядко правеше.

Подобно на толкова други красиви обещания в живота ни, и въпросната вечеря така и не се състоя. В началото на август получих дълго писмо от нея.