Спутник, моя любов

4

През първата си лятна ваканция в университета поех на кратко пътешествие сам из Хокурику6. Във влака се запознах с една жена, която бе с осем години по-възрастна от мен и също пътуваше сама. Прекарахме заедно една нощ. Приличаше на историята, разказана в началото на романа „Сан-широ“ от Сосеки7.

Беше работила във валутния отдел на токийска банка. Винаги, когато имала повече свободно време, грабвала няколко книги и тръгвала на път сама. По-малко нерви се хабят, ако пътешестваш сам, поясни тя. Беше доста привлекателна и не можех да разбера защо прояви интерес към човек като мен — скромно, мършаво осемнайсетгодишно студентче. Но явно й беше приятно да седи насреща ми и да се смее с глас и от сърце на безобидните ми шеги. Бъбрех безспир — нещо, което рядко ми се случва. Оказа се, че и двамата пътуваме до Канадзава.

— Има ли къде да отседнеш? — попита тя.

— Не — отвърнах. По онова време не си запазвах предварително стая за нощуване.

— Аз съм запазила стая в един хотел — рече тя. — Можем да се настаним двамата, ако искаш. Не се безпокой, цената е една и съща.

Не можах да се отпусна и когато се любихме за първи път, се получи твърде неумело. Извиних й се.

— Колко сме галантни! — рече тя. — Няма защо да се извиняваш за дреболии.

След като взе душ, тя си облече халат, донесе две студени бири от хладилника и ми подаде едната.

— Добър шофьор ли си? — попита ме внезапно, сякаш си спомни нещо.

— Съвсем неотдавна взех шофьорска книжка и не бих твърдял, че съм особено добър. Карам криво-ляво.

Тя се засмя.

— И при мен е същото. Струва ми се, че се справям добре зад волана, но приятелите ми са на друго мнение. Така че и аз, предполагам, не съм кой знае какъв шофьор. Може би познаваш хора, които се смятат за страхотни шофьори?

— Да.

— И други, които не са чак толкова добри.

Кимнах. Тя отпи спокойно от бирата си и се позамисли.

— Май тези неща донякъде са вродени. Може дори да се нарече талант. Някои хора са сръчни; други са вързани в ръцете… Някои са доста внимателни, други не са. Нали?

Отново кимнах.

— Добре, да речем, че ти предстои продължително пътуване с кола, но не сам, а с още някой — двамата ще се сменяте зад волана. Какъв човек ще избереш? Такъв, който е добър шофьор, но е невнимателен, или внимателен, но който не е чак толкова добър шофьор?

— Може би втория — отвърнах аз.

— Аз също — рече тя. — И това, което правим тук, е нещо подобно. Добро или лошо, умело или несръчно — не е важно. Важното е да си внимателен. Да си спокоен, да бъдеш бдителен за всичко, което те обкръжава.

— Бдителен ли? — попитах аз.

Тя само се усмихна и нищо не каза.

Малко по-късно се любихме отново и този път се получи удивително леко и приятно. Да бъдеш бдителен — започвах полека-лека да разбирам какво значи това. За пръв път видях как реагира една жена, когато е във вихъра на страстта.

На сутринта закусихме заедно и се разделихме. Поехме в различни посоки. Жената продължи пътуването си, а аз своето. Преди да се сбогуваме, тя ми каза, че след два месеца се омъжва за свой колега от банката.

— Много мил човек е — рече с усмивка. — Заедно сме от пет години и ето че накрая решихме да сключим брак. Едва ли ще мога занапред да пътешествам сама. Това ми е за последно.

Бях още млад и смятах, че в живота непрекъснато се случват такива вълнуващи събития. След време разбрах колко съм се заблуждавал.

Разказах за това на Сумире много отдавна. Не помня по какъв повод. Може би когато си говорехме за сексуалното желание.

— И какво все пак е значението на тази история? — попита ме тя.

— Да бъдем внимателни, ето какво. Да, най-вече това — отвърнах аз. — Да не съдим за нещата, преди да са се случили, да не ги предрешаваме, а да се вслушваме в ставащото, а сърцето и умът ни да са открити за света.

— Хм — произнесе тя в отговор. Като че ли размишляваше върху малкото ми сексуално приключение и навярно се питаше дали не би могла да го включи в някой от романите си.

— Сигурно имаш богат опит с жените?

— Не бих казал, че е богат — възразих спокойно. — Срещнах тази жена съвсем случайно.

Сумире загриза ноктите си, потънала в мисли.

— Все пак какво трябва да направиш, за да станеш „внимателен“? Настъпва критичният момент, когато си казваш: „Добре, ще бъда бдителен и ще се вслушвам внимателно“, обаче не можеш просто да щракнеш с пръсти и да станеш добър в тези работи, не е ли така? Обясни ми по-конкретно? Дай ми някакъв пример.

— Първо трябва да се успокоиш. Как? Да кажем… като броиш.

— После?

— Ами можеш да си мислиш за краставици в хладилник през някой летен следобед. Просто ти давам пример.

— Чакай сега — рече тя след кратка пауза. — Искаш да кажеш, че като правиш секс, си представяш краставици в хладилник през летен следобед?

— Невинаги — отвърнах аз.

— Понякога.

— Да, понякога.

Сумире направи недоволна гримаса и няколко пъти поклати глава.

— Много по-странен си, отколкото изглеждаш.

— Всеки човек е странен с нещо — казах аз.

— Когато в ресторанта Миу държеше ръката ми в своята и ме гледаше втренчено, си мислих за краставици — рече Сумире. „Успокой се, вслушвай се внимателно“ — казвах си.

— За краставици?

— Не си ли спомняш какво ми разказа… за краставиците в хладилника през летен следобед?

— А-а, да — спомних си разговора ни. — Е, помогнаха ли ти?

— Доста.

— Радвам се — рекох.

Сумире продължи:

— Домът на Миу е съвсем близо до ресторанта, може и пеш да се стигне. Не е много голям, но е наистина хубав. Слънчева веранда, стайни растения, италиански кожен диван, тонколони „Боус“, няколко гравюри, „Ягуар“ в гаража. Живее в него сама. Жилището, което имат със съпруга й, е някъде в „Сетагая“8. Връща се там за почивните дни. През повечето време живее в апартамента си в „Аояма“9. Според теб какво ми показа тя там?

— Любимите сандали на Марк Болан, от змийска кожа, в стъклена кутия — осмелих се да предположа. — Безценно наследство, без което историята на рокендрола щеше да е непълна. Не липсва и една люспица, а на подметката се мъдри автографът на самия Болан. Феновете се пръскат от завист.

Сумире се намръщи и въздъхна.

— Ако се изобрети автомобил, който се движи с глупави шеги, ти би могъл да стигнеш доста далече.

— Отдай това на моя беден ум — казах кротко.

— Добре, шегата настрана, помисли сега сериозно. Как смяташ, какво ми показа тя там? Ако познаеш, аз плащам сметката.

Изкашлях се лекичко и рекох:

— Показала ти е тези великолепни дрехи, с които си сега. И ти е казала: „Носи ги със здраве и, ако обичаш, идвай с тях на работа.“

— Позна — рече Сумире. — Оказа се, че Миу има богата приятелка, която притежава цяла кама̀ра излишни дрехи и фигурата й е почти същата като моята. Не е ли странен светът? Има хора, които притежават толкова много дрехи, че не могат да ги натъпчат в гардеробите си. А има и други, такива като мен, чиито чорапи на краката им никога не са ешове. Както и да е, да оставим това. Тя отиде в дома на приятелката си и се върна с цял наръч излишни дрехи. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че не са съвсем по модата, но на пръв поглед не личи, нали?

— Нямаше да забележа, колкото и внимателно да се взирам — казах.

Сумире се усмихна, доволна от отговора ми.

— Дрехите са ми съвсем по мярка. Роклите, блузите, полите — всичко. Ще трябва малко да ги постесня в талията, но ако съм с колан, няма никакъв проблем. За щастие двете с Миу носим почти един и същи номер обувки, така че тя ми отстъпи няколко чифта, които не носи. С високи и с ниски токчета, летни сандали. Всичките с италиански имена. Получих и дамска чанта. И малко козметика.

— Истинска Джейн Еър — рекох аз.

И така Сумире започна да работи три дни седмично в офиса на Миу. С костюм или с рокля, с обувки с високи токчета, с лек грим тя се качваше сутрин на бързия влак от Кичиджоджи до Хараджуку. Сумире да ползва градски транспорт?! Някак не можех да си го представя.

Освен с офиса във фирмата си в Акасака, Миу разполагала със собствен малък офис в Джингумае. Там имало две бюра — на нея и на секретарката й (тоест на Сумире), шкаф за папки, факс, телефон и електронен органайзър. Нищо повече. Към този едностаен апартамент в жилищен блок се добавяли малка кухня и баня. Имало и CD-плейър, тонколонки и десетина компактдиска с класическа музика. Помещението се намирало на втория етаж, прозорците гледали на изток и от тях се виждал малък парк. Партерът се заемал от търговски салон за мебели от Северна Европа. Сградата била навътре от главната улица и градският шум почти не се чувал.

С пристигането в офиса, Сумире поливала цветята и включвала кафеварката. Прослушвала телефонния секретар и проверявала електронната поща. Ако имало съобщения, ги разпечатвала и ги оставяла на бюрото на Миу. Повечето били от чуждестранни компании и търговски агенти и на английски или на френски. Отваряла получените писма и изхвърляла рекламите, изпратени по пощата. Всеки ден имало по няколко обаждания, някои от чужбина. Сумире записвала имената на позвънилите, телефонните им номера, по какъв повод се обаждат и после предавала тази информация на Миу по мобилния й телефон.

Миу се появявала в офиса обикновено към един или два часа по обед. Оставала там час — час и нещо, давала на Сумире разни поръчения, пиела кафе, провеждала няколко разговора. Когато трябвало да се изпрати писмен отговор, тя го диктувала, а Сумире го набирала на компютъра и го изпращала по пощата или по факса — предимно кратки делови писма. Освен това Сумире запазвала час на Миу при фризьора, маса в ресторант или час скуош. След като приключели, двете си бъбрели известно време, после Миу си тръгвала.

Така Сумире често оставала с часове сама в офиса. Нямало с кого да си говори, но никога не й било скучно или тъжно. Преговаряла уроците си по италиански, които вземала два пъти седмично. Запаметявала неправилните глаголи, слушала касети, по които проверявала произношението си. Изкарала няколко компютърни курса и вече можела да се справя сама с обикновени неизправности. Прегледала файловете, записани на твърдия диск, и постепенно добила представа за работата на Миу.

На онази сватба Миу й разказала накратко с какво се занимава — че поддържа търговски отношения с дребни производители на вино, главно от Франция. Купувала стоката от тях и я предлагала на ресторанти и специализирани магазини в Токио. Понякога организирала концертни турнета в Япония на изпълнители на класическа музика. Всички практически въпроси уреждали големи агенции, а Миу разработвала общия план и отчасти поемала подготовката на турнетата. Специалното й занимание било да издирва неизвестни даровити млади изпълнители и да ги кани да изнесат концерти в Япония.

Сумире така и не разбрала доколко доходен е този неин „частен бизнес“. Счетоводните документи на фирмата били на друг диск и недостъпни без парола. Но какво значение имало това, щом можела да вижда Миу и да говори с нея? При тази мисъл изпадала във възторг и сърцето й биело лудо. „Това е бюрото, на което тя седи. Това е химикалката, с която пише; от тази чашка пие кафе“ — мислела си. Независимо колко банални били задачите, които й поставяла Миу, Сумире се стараела да ги изпълни колкото се може по-добре.

От време на време Миу я канела да вечерят някъде. Тъй като работата й била свързана с виното, Миу смятала за важно редовно да посещава най-известните ресторанти, за да е в течение на случващото се в бранша. Винаги си поръчвала леко ястие с риба, понякога пиле, но половината й порция оставала недокосната, а от десерта се отказвала. Внимателно и подробно разглеждала листа с вината, преди да поръча бутилка, но никога не пиела повече от една чаша. „Пий, колкото искаш“ — предлагала тя на Сумире, но Сумире, разбира се, не можела да изпие сама всичкото. Така че накрая на масата оставала половин бутилка скъпо вино, обаче за Миу това явно нямало значение.

— Струва ми се голямо разточителство да се поръчва цяла бутилка само за нас двете — казала веднъж Сумире. — Едва успяваме да я изпием наполовина.

— Не бери грижа — засмяла се Миу. — Колкото повече вино оставяме, толкова повече хора, които работят в ресторанта, ще могат да го опитат. Сомелиерът10, оберкелнерът, всички, та чак до сервитьора, който пълни чашите. Така доста хора ще започнат да придобиват вкус към хубавото вино. Ето защо да поръчваш скъпо вино и да го оставяш недопито не е прахосничество.

Миу избрала „Медок“ от 1986 година, разгледала цвета му и после, сякаш се наслаждавала на изящно художествено произведение, го пробвала на вкус.

— Така е с всичко — най-полезно се оказва онова, което си научил от опит, за което си платил със собствените си пари. А не готовите знания, придобити от книгите.

Следвайки примера на Миу, Сумире взела чашата си и внимателно отпила глътка, задържала виното в устата си и едва тогава го преглътнала. За момент останал приятен добавъчен привкус, но след няколко секунди той изчезнал като утринната роса по листата в летен ден. Небцето било готово за следваща хапка. Всеки път, когато двете се хранели и разговаряли, Сумире научавала нещо ново и се удивлявала за колко много неща няма никаква представа.

— Знаеш ли, никога по-рано не съм си и помисляла, че искам да приличам на някого — изрекла веднъж Сумире, може би под въздействие на виното, защото тогава изпила по-голямо от обикновеното количество. — Но сега често ми се случва да си мисля колко хубаво би било да съм като теб.

Дъхът на Миу секнал за миг. После тя взела чашата си и я поднесла към устните. Лъч светлина обагрил за кратко очите й в тъмночервения цвят на виното. Лицето й било лишено от обичайната си изискана непринуденост.

— Навярно няма да го разбереш… — промълвила тя и поставила обратно чашата си на масата. — Но тази, която седи пред теб, това не съм истинската аз. Преди четиринайсет години от мен остана само половината от човека, който бях по-рано. Колко хубаво би било, ако се бяхме срещнали тогава, когато бях още цяла, истинска. Сега е безсмислено да говорим за това.

Сумире така се изненадала, че загубила ума и дума и пропуснала възможността веднага да попита Миу какво й се е случило преди четиринайсет години. Защо е останала само половината от истинското й аз? И какво все пак има предвид под половината? След това загадъчно признание Миу още по-силно започнала да привлича Сумире. „Тя е невероятна“ — мислела си Сумире за нея.

Посредством фрагментите от разговорите им на Сумире се удало да свърже в едно цяло някои факти за живота на Миу. Съпругът й бил японец, с пет години по-възрастен от нея. Две години следвал в Икономическия факултет на Сеулския университет и владеел корейски. Бил сърдечен човек, чудесно се справял със служебните си задължения и всъщност той ръководел компанията й. Макар че отначало нейното семейство владеело този бизнес, никой не можел да каже лоша дума за мъжа й.

Още когато била съвсем малка, Миу проявила дарба да свири на пиано. Нямала и десет години, а вече била спечелила голямата награда в няколко конкурса за млади таланти. Постъпила в консерватория, където учила при прочут пианист, после по негова препоръка следвала в музикална академия във Франция. Репертоарът й включвал главно произведения от късните романтици, Шуман и Менделсон, и композитори като Пуленк, Равел, Барток и Прокофиев. Изпълнението й умело съчетавало пронизващо, емоционално звучене с безукорно овладяна техника. През студентските си години изнесла множество концерти, всичките приети добре. Бъдещето й на концертираща пианистка изглеждало безоблачно. Но докато следвала в чужбина, баща й се разболял и тя затворила капака на пианото и се върнала в Япония. И никога повече не докоснала клавишите.

— Как си могла толкова лесно да зарежеш пианото? — колебливо попитала Сумире. — Да не говорим за това, ако не искаш. Просто ми се струва, как да кажа, малко странно. Нали за да станеш пианистка, е трябвало да пожертваш толкова много неща?

— За пианото пожертвах не много неща, както ти каза, а всичко — спокойно отвърнала Миу. — Трябваше да му отдам плътта и кръвта си, всичко, без остатък, и не можех да кажа „не“. Нито веднъж.

— Не съжаляваше ли, че се отказа? Почти си успяла да станеш пианистка. Трябвало е да направиш само още една крачка — и готово.

Миу се вгледала в очите на Сумире, сякаш сама търсела отговор на този въпрос. Дълбок, настойчив поглед, като спокоен поток, на дъното на който се надпреварват безмълвни струи. Единствено времето можело да ги укроти.

— Прощавай. Позволих си твърде много — извинила се Сумире.

— Няма за какво. Просто ми е трудно да говоря за това.

Повече не се върнали на тази тема.

Миу не позволявала да се пуши в офиса й и не понасяла цигарения дим. Затова след като започна работа при нея, Сумире реши, че е получила прекрасна възможност да се откаже от цигарите. Но не й беше никак лесно, тъй като дотогава пушеше по две кутии „Марлборо“ дневно. След месец заприлича на зверче, на което са отрязали рунтавата опашка — напълно загуби душевното си равновесие, което и по-рано не беше особено стабилно. И, както може би сте се досетили, започна да ми се обажда по нощите.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за цигарите. Не мога да спя, а заспя ли, сънувам кошмари. Имам запек. Не мога да чета, не мога да напиша нито ред.

— Всички хора имат подобни проблеми, когато оставят цигарите. Поне в началото — рекох аз.

— Лесно се дават мнения за други хора! — каза рязко тя.

— И то човек, който не е изпушил нито една цигара през живота си.

— Ако не можеш да изказваш свободно мнението си за другите, значи светът се е превърнал в мрачно и опасно място, не мислиш ли? Спомни си само какви ги е вършил другарят Йосиф Сталин.

В другия край на линията Сумире дълго мълча. Тягостно мълчание, като на загиналите на Източния фронт.

— Ало! — извиках.

Накрая тя проговори:

— Не, честно казано, не мисля, че не мога да пиша само защото престанах да пуша. Това може би е една от причините, но има и други. Отказването от цигарите е просто едно оправдание: „Не мога да пиша, защото ми е забранено да пуша. Безсилна съм да сторя каквото и да било.“

— Затова си толкова напрегната?

— Предполагам — рече тя с по-мек тон. — Не че просто не мога да пиша. Онова, което наистина ме безпокои, е, че вече не съм сигурна в самото писане. Преди бях убедена, че призванието ми е да пиша. Вече не съм. Прочетох нещо, написано от мен неотдавна, и то ми се стори твърде отегчително. Не разбрах какво съм искала да кажа. То е като да забележиш отдалеч нечии мръсни чорапи, захвърлени небрежно на пода. Лошо ми става, като си помисля колко време и енергия съм прахосала.

— В такива моменти решаваш да звъннеш на някого в три часа̀ след полунощ и да го събудиш — символично, разбира се — от неговия спокоен знаков сън.

— Кажи ми — заговори Сумире, — някога съмнявал ли си се в онова, с което се занимаваш? Струвало ли ти се е, че си направил погрешен избор?

— Доста често имам такива притеснения — отвърнах.

— Сериозно?

— Да.

Сумире потрака с нокти по предните си зъби. Когато се замислеше, тя често правеше така.

— По-рано почти не са ме налягали подобни притеснения. Не че винаги съм сигурна в таланта си. Не съм чак толкова наивна. Добре знам, че съм себелюбива и своенравна, една ненапълно оформила се личност. Но никога не съм се съмнявала в призванието си. Може да съм допускала грешки, но винаги съм чувствала, че вървя по правилния път.

— Извадила си късмет — казах. — То е нещо като дълъг дъждовен период след засяване на ориза.

— Може би си прав.

— Но в последно време работата се закучи.

— Така е. Не върви и не върви. Понякога ме страх, че всичко, което съм правила досега, е било погрешно. Сякаш сънувам съвсем ясен сън, будя се посред нощ и известно време не мога да разбера кое е истина и кое не е… Такова невероятно усещане. Разбираш ли за какво говоря?

— Мисля, че да.

— Тия дни ме мъчи мисълта, че отпуснатото ми за романи време е изтекло и нищо няма да напиша. Светът гъмжи от глупави, наивни момичета и аз съм просто една от тях. Не виждам по-далеч от носа си и преследвам мечти, които никога няма са се сбъднат. Би трябвало да затворя капака на пианото и да сляза от сцената. Преди да е станало твърде късно.

— Да затвориш капака на пианото ли?

— В преносен смисъл.

Прехвърлих слушалката от лявата в дясната си ръка.

— Знаеш ли, в едно съм напълно сигурен. Може би ти не си, но аз съм. Ако се съди по написаното от теб досега, не може да има съмнение, че някога ще станеш забележителна писателка.

— Наистина ли мислиш така?

— Чувствам го с цялото си сърце — отвърнах. — Нима бих те излъгал за такова нещо? В текстовете ти има прекрасни, много изразителни места. Например описанието на морския бряг през май. Когато го чета, чувам шума на вятъра, долавям аромата на море, чувствам как слънцето топли нежно ръцете ми. А когато пишеш за малка, пълна с цигарен дим стая, започвам да се задъхвам, сякаш не ми достига кислород. И на очите ми залютява. Много писатели биха ти завидели, не на всеки е дадено да пише така. В романите ти има живот, естествено дихание, вътрешна сила. В момента не му достига цялостност, завършеност, но това не означава, че е време… да затвориш капака на пианото.

Сумире помълча десет-петнайсет секунди.

— Не го казваш само за да ме утешиш и ободриш, нали?

— Не, в никакъв случай. Това, което говоря, е безспорен факт.

— Като река Молдау?

— Точно така.

— Благодаря ти — рече тя.

— Няма за какво — отвърнах.

— Понякога си толкова сладък. Като Коледа, летните ваканции и новородено кученце, всичко наведнъж.

Измърморих нещо неразбираемо, както винаги, когато някой ме хвали.

— Но имам едно притеснение — добави тя. — Един прекрасен ден ще се ожениш за някое хубаво момиче и напълно ще ме забравиш. И вече няма да мога да ти се обаждам посред нощ, винаги когато ми се прииска. Права ли съм?

— Можеш да се обаждаш денем.

— Идеята ти не е добра. Нищичко не разбираш.

— Нито пък ти — възразих аз. — Повечето хора работят, когато свети Слънцето, а настъпи ли нощта, гасят лампата и си лягат. — Думите ми прозвучаха така, сякаш си рецитирах пасторално стихотворение сред поле с тикви.

— Неотдавна прочетох статия във вестника — продължи тя, напълно пренебрегвайки думите ми. — В нея пише, че лесбийките са такива по рождение; имало някаква мъничка кост във вътрешното ухо, която при тях била съвсем различна по форма, отколкото при другите жени. Някаква костица със сложно име. Излиза, че лесбийството не е придобита сексуална ориентация, а е генетично обусловено. Откритието било направено от американски лекар. Нямам представа защо той се занимава с такива изследвания, но откакто прочетох статията, непрекъснато мисля за тази пуста костица в ухото и се питам каква ли е по форма моята.

Не знаех какво да кажа. Настъпи тишина. Също толкова тихо е, когато се налива олио в голям тиган.

— Сигурна си, че изпитваш сексуално желание към Миу, така ли? — попитах.

— Сто процента съм сигурна — отвърна Сумире. — Когато съм с нея, оная костица в ухото ми започва да трепти и леко да припуква — като камбанка от тънка раковина при полъха на вятъра. И ми се иска Миу да ме прегърне и да оставим нещата да следват естествения си ход. Ако това не е сексуално желание, значи във вените ми тече доматен сок.

— Хм… — изрекох. Какво друго можех да кажа?

— Това обяснява всичко. Защо не искам да правя секс с мъже. Защо не чувствам нищо. Защо все си мисля, че съм различна от другите.

— Да ти кажа ли аз какво мисля? — попитах я.

— Разбира се.

— Във всяко лесно обяснение по пътя на логиката има скрит капан. Зная го от личен опит. Някой беше казал, че изобщо не си струва труда да се обяснява нещо, което може да се обясни само с една книга. Така че не бива да правиш прибързани заключения.

— Ще го запомня — заяви Сумире и връзката внезапно прекъсна.

Представих си как окачва слушалката и излиза от телефонната будка. Часовникът ми показваше 3,30. Отидох в кухнята, изпих чаша вода, после пак се мушнах под завивките и затворих очи. Но сънят не идваше. Дръпнах пердето и видях Луната, безмълвно скитаща по небето като някое бледо, добро сираче. Разбрах, че няма да мога да заспя. Сварих си кафе, придърпах един стол по-близо до прозореца, седнах и изядох няколко бисквити със сирене. После четох в очакване на утрото.