Сребърен пламък

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

В средата на септември Трей бе извикан вкъщи по спешност. Валери роди дъщеря. Детето явно беше със смесена кръв и след като я погледна, Валери отказа да я докосва. Незабавно се обади в ранчото и ги осведоми, че им изпраща бебето. След няколко неистови телефонни обаждания намериха дойка и докато некръстеното дете пристигне, Блейз беше подготвила детската стая.

На следващия ден, когато Трей пристигна от летния лагер, той първо погледна мъничкото бебе, легнало в обвитата в розово люлка и веднага беше омагьосан от него. Като го гледаше с огромните си очи, тя гукаше и с бълбукане пукаше с устничките си балони, а когато се усмихна със странната си изкривена мъничка усмивка, Трей бе поразен от могъщата магия на бебешката усмивка.

— Много е умна — гордо измърмори Блейз, която стоеше до Трей. — Повечето бебета не се смеят до много по-късно.

— Приказваш като изкуфяла баба — подразни я Трей.

— Тя има нужда от нас — спокойно отвърна Блейз, имайки предвид това, че семейство Стюарт са я изоставили без да го споменава на глас.

— Да ти призная, тя ме спечели напълно. Каква чаровница! — Трей докосна нежно върха на мъхестата главица. — Има ли си име?

— Още не… мислехме, че ще е по-добре да почакаме, докато се върнеш.

— Валери не е ли…

Блейз поклати глава.

— Шибана кучка — промърмори Трей.

— На личността й определено не й липсва суровост — саркастично се съгласи Блейз, а след това бързо се усмихна на бебето, което започна да мляска с устенца, прилични на розова пъпка, като птиче, което иска да го нахранят. — Пак е гладна — каза майка му. — Не е ли сладко?

— Ти ли… имам пред вид… как… — със запъване започна Трей. Гледането на бебета беше далеч извън областта на неговите познания. Но всеки ден през следващите седмици той прекарваше часове в детската стая и се учеше как да се грижи за своята малка осиновена дъщеря.

По настояване на Хейзард я кръстиха Бел.

— Не сме съгласни само защото си тираничен кавгаджия — беше го подразнила Блейз, когато за първи път обсъждаха името.

— Разбира се, че сме, майко — с усмивка се беше намесил Трей. — Знаеш как се цупи, като не стане на неговото.

— Много смешно — с престорена обида бе отвърнал Хейзард. — Името е идеално.

— За актриса — бе казала Блейз.

— Или за жена — ездач на родео — ухилено бе допълнил Трей.

— Вие двамата можете да изберете второто име — мило бе отвърнал Хейзард, който също си беше драка.

— Великодушно — каза Трей с вдигнати вежди.

— Едно от добрите качества на баща ти.

Но Хейзард наистина беше тираничен и тъй като жена му и синът му държаха в най-висока степен на собствената си независимост като личности, те не завиждаха на Хейзард за собствените му предпочитания. Всъщност в името Бел имаше драматизъм, и все пак то бе много нежно, а тя, в очите на всеки от тях, бе истински красива. И така нежеланото дете, което по такъв драстичен начин бе променило живота на Трей, бъдещето на Емпрес и банковата сметка на Валери, стана безусловен център на внимание в ранчото.

Хейзард поръча специален сребърен сервиз от петдесет съда с кукленски размери и гравиран с името й и започна да обучава едно малко, яко, планинско пони за нейната първа езда. Блейз промени напълно детската стая и поръча кралски бебешки дрешки и принадлежности в Париж, докато Трей усъвършенстваше по-тънките моменти от залъгването и пъхването с измама на овесена каша и задушени зеленчуци в бебешките устица.

И Бел Джулия (Джулия от любимото на Трей стихотворение от Херик) цъфтеше.

Осеммесечният договор за неговите съпружески задължения изтече, когато Бел беше на един месец и същия ден Трей поиска развод от Валери.

Посети я в късния следобед, като избра времето след чая и преди ангажиментите за вечеря, когато беше най-вероятно Валери да си бъде вкъщи сама.

Все още беше облечена в роклята си за чай. Бледорозовият шифон бе поръбен с дълга дантела — деликатен контрапункт на тъмната й красота. Тя бавно вдигна очи, когато Трей влезе, невъзмутима, както винаги.

— Това едва ли е посещение от учтивост — мързеливо измърмори тя и леко наклони глава на една страна, за да го огледа. Трей бе облечен в прашни работни дрехи: кожено яке и елек върху пропитата от пот памучна риза. Ботушите и панталоните му бяха покрити със сиви песъчинки.

— Инсталираме нова мелница в рудника в Трейсивил — каза той в отговор на безразличието, с което тя го гледаше от розовото канапе. — Някой хора си изкарват хляба с труд.

— А някой не — с щедра усмивка му отвърна тя.

— Виждам, че както винаги постигнахме съгласие — сухо я контраатакува той. Той стоеше неспокойно едва пристъпил прага на салона. Нямаше намерение да остава по-дълго от необходимото.

— Винаги си толкова дръпнат, скъпи Трей. Зная, че можеш да бъдеш съвсем различен… седни и се отпусни. Ще си поговорим за едно време — тихо прошепна тя и с грациозен жест му посочи близкия стол.

Навикът й да гледа отвисоко на всички бедствия, които бе причинила със своята продажност, му лазеше по нервите.

— Искам развод — без заобикалки каза той. Не го интересуваха двуличните светски разговори.

— Не. — Гласът й беше равен, изражението й спокойно. Тя протегна ръка към чашата шери, която искреше на слънчевата светлина на малка мраморна масичка, изработена с отвратителен вкус във формата на лебед.

— Не? Имаш ли последно желание? — тихо попита той, като си мислеше, че един силен удар с човката на този лебед щеше да сложи край на проблемите му.

— Харесва ми да бъда мисис Брадок-Блек. — Тя си сръбна от шерито. Говореше със спокойствие, което го подразни. — Искаш ли? Португалско е. Много добро.

— Не пия шери, а дори и да пиех, нямаше да пия с теб — Гласът му звучеше напрегнато от усилието му да се контролира. Не беше очаквал това. — Подписа едно споразумение. — От думите му лъхаше арктически студ.

— Скъсах го.

— Не опростявай нещата — сряза я той. — Имаме копие.

Усмивката й бе класическа със своята невинност.

— Ще оспоря оригиналността му.

„Мили Боже!“, с отвращение си помисли Трей.

— Никога няма да се предадеш, нали?

Усмивката й се промени и за момент злобата й пролича.

— Но… скъпи, да се откажа от толкова много неща — провлече тя. — Не… не мисля, че това ме интересува.

Какво удоволствие би било, проблесна мисълта през ума му, да заличи тази усмивка от физиономията й. Усети мускулите на гърба му да се стягат под мократа от пот риза и коженото яке.

— Винаги подценявам твоята алчност — тихо каза той. Сребристосивите му очи блестяха като лед.

— Това е мое преимущество — доволно измърка тя.

— Това не е партия шах, Валери.

— Но е игра, нали, скъпи? — Гърленият й глас звучеше предизвикателно. Трей винаги беше изкарвал наяве дивото в нея и силното му физическо присъствие заедно с неговото отчуждение я смущаваха. Той толкова често, особено сега, покрит с прах и облечен в кожа, й напомняше за животно — голям тъмен хищник. Вълнуващо животно, което вече не бе нейно. Доставяше й удоволствие да го усмирява и да го унижава.

— Щом ще си играем игрички, нека оставим това на адвокатите — простичко каза Трей. — Ще ти отговоря, когато излязат резултатите от предварителните кръгове.

И той излезе.

На следващия ден Хейзард говори с Дънкан Стюарт и му напомни, че бяха подписали документи с условията, договорени преди сватбата.

Дънкан бе сдържан.

„Досаден и в шкембето си мъж на средна възраст“, помисли си Хейзард.

— Няма да ти отнема много време, Дънкан — каза Хейзард. — Защо двамата с дъщеря ти не решите какво ще ви трябва, за да… да речем, да напуснете Монтана. Запознайте с цифрата счетоводителите ни, а ние ще ви се обадим.

Първият рунд започна.

Като прецениха отново богатството на семейство Брадок-Блек с алчните си очи, Дънкан и Валери решиха, че първия път са се продали много евтино и че няма да навреди, ако ги попритиснат още малко. Хейзард не искаше проблеми с Бел и така услужливо насочи двамата Стюарт.

— Да ги убием — погнусен предложи Трей една сутрин и Хейзард вдигна очи от писмото, което препрочиташе, писмото, в което им предлагаха Дънкан да стане законен настойник на детето на Валери. — Самозалъгвам се — добави той с въздишка при стреснатия поглед на баща си. — Както изглежда, преговорите могат да се проточат известно време.

Хейзард се облегна в креслото си и леко се смръщи.

— Боя се, че е така, но хората като Стюарт се продават — всичко е въпрос единствено на споразумение по цената. Все пак ти съчувствам. Мразя тези пазарлъци. Как е Бел тази сутрин?

— С майка се скарахме кой да я нахрани на закуска. Спечелих — със закачлива усмивка отвърна Трей. — Хареса й ябълковият сок, но се опъна на овесената каша — с широк жест посочи изцапаната си риза. — Моят течен шоколад й хареса повече от кърмата. Чудесна е. — Без значение колко мрачно беше настроението му, Бел неизменно го караше да се усмихва.

— Радвам се, че нашата Сара Бернар забавлява и двама ви — отвърна Хейзард. На мястото на собствената му смръщена физиономия имаше усмивка. — Добре е за майка ти… в къщата нямаше бебе от дълго време.

— Все пак не мисля, че имаме нужда от балетните пантофки или от твоето планинско пони — палаво отбеляза Трей. Сребристите му очи искряха.

— Проявявай повече разбиране — тихо отговори Хейзард. — Изминаха толкова години откакто имахме толкова малко дете, около което да се суетим. Когато Дейзи дойде да живее при нас след… — Той замълча, замислен за двете малки дъщери, които бяха загубили, и как човек никога не се научава да живее със загубата. Когато продължи гласът му бе омекнал. — Почти беше пораснала.

Трей познаваше мъката, която баща му чувстваше. Никога не беше забравял траура на собственото си детство, а споменът, който пазеше, когато видя баща си да плаче за първи път беше неизлечим в паметта му. Дълбокият му глас беше нежен.

— Мама се грижи за всичко. Аз само изпълнявам заповеди — каза Трей. — И напълно я разбирам, татко, не се бой. Макар че, ако се стигне до решителна битка — добави той и се усмихна кратко, — не бих заложил на шансовете си да спечеля срещу нея.

— Упоритостта на майка ти е част от нейния чар — нежно отвърна Хейзард. — Съгласен съм с теб… ще се справи с цяла армия само с голи ръце.

— Бел осмисли цялата тази бъркотия и мизерия… не, че някога ще кажа на Валери. — Трей се протегна, за да отпусне напрегнатите мускули на гърба и врата си. Разочарованието му се облекчаваше, когато съсредоточеше мислите си върху Бел. — Валери не подозира, че благодарение на нея прибавих цял списък от нови изпълнения към своя репертоар — жизнерадостно сподели Трей, като се намести удобно в креслото срещу баща си. — Вече не само знам как да сменям пелени и да храня бебета… Мисля си и за значително по-големите ми възможности да водя любезни разговори. Вместо просто да кажа: „Как са децата“ и да кимам на подходящи интервали, вече мога да разменям собствени впечатления и да предлагам съвети. — Той се ухили. — Как мислиш, какво би казала за това светската лъвица Арабела Макгинис?

— Същото каквото казват за всяко нещо — сухо каза Хейзард. — „Колко извънредно интересно. Харесват ли ви новите ми обици?“

— Или рокля, шивач, прическа… това не се забравя… не, че някога съм им обръщал внимание. — Той вдигна очи към баща си, който седеше зад бюрото си и го изгледа изпод мигли. — Вие с мама разговаряте наистина, нали?

— Винаги. — В гласа на Хейзард се промъкна нежност. — Тя е най-Добрият ми приятел.

— За разлика от жена ми — саркастично се отзова Трей, — която разбира приятелството като по-голям чек и чиито майчински чувства приличат много на грижите на баща й за племената в резерватите. Запомни, искам пълно попечителство — напомни Трей на баща си. Отвращението личеше ясно в гласа му. — Не ме интересува колко ще струва.

— Така, както изглежда — каза Хейзард, по-скоро хладнокръвно отколкото враждебно, — може да вземат всичко от рудника в Лосткрийк.

— Един куршум ще ни излезе по-евтино — с усмивка каза Трей.

— Това е идея — отговори баща му и повдигна тъмните си вежди.

Стана така, че две седмици по-късно, някой с по-малко скрупули от тях сложи край на безчестния живот на Дънкан Стюарт. Като предприемач, който продаваше припаси за резерватите на посредниците, той бе обвинен заедно с колегите си в големи, безскрупулни измами. От неговите достойни за порицание интриги бяха пострадали еднакво и индианци, и бели. През юли от развалена храна бяха умрели петдесет индианци, а предишната зима в резервата Блек Ърт двеста души бяха гладували до смърт заради недостига на припаси, въпреки че регистрите на правителството показваха, че е бил платен и доставен целият обем хранителни стоки.

Беше обща практика стоките да се поръчват на правителството на най-високата цена, а след това на индианците да се доставя само малка част от тях. Основният дял оставаше, за да бъде препродаден със значителна печалба. През годините в обръщение влизаха най-раз лични промени на политиката, имащи за цел да осигурят по-малка корупция. Грант изпрати квакери; други администрации опитаха с военните, с какво ли не… Различните посредници и предприемачи взимаха пример един от друг, тъй като печалбите бяха твърде примамливи, твърде достъпни, а наказателните мерки твърде незначителни, за да се справят с общите слабости за всички хора, оказали се пред разградена стая, пълна със злато.

Дънкан беше намерен скалпиран, с натъпкана с развалено месо уста. Убийството беше извършено така, че на пръв поглед да изглежда като работа на индианци, но и Трей, и Хейзард забелязаха нелепостта на скалпирането и следяха разследването с интерес, който съвсем не бе случаен. След едно повърхностно следствие шерифът се отказа от преструвките, че търси убиеца. На границата животът все още се харчеше лесно, а Дънкан Стюарт си бе създал много врагове. Той беше от хората, които, за да спасят собствената си кожа, биха прахосали и живота на приближените си. От новите обвинения, които този път излизаха извън компетенциите на местната юрисдикция, ставаше ясно, че някой явно се е страхувал да не пострада, ако Дънкан се разприказва.

Шерифът реши, че убиецът на Дънкан трябва да е някой от разнообразния списък с негови врагове, на когото се е доверявал, защото Стюарт беше застрелян отблизо в тила. В откритите местности, където беше намерено тялото, никой не би могъл да се приближи незабелязано, а Дънкан никога не беше допускал индианец на по-малко от един изстрел разстояние с пушка, без да насочи в него пистолет. Макар че не можеше да се похвали с нищо друго, Дънкан беше реалист. Изгарянията от барута и изстрелът отзад предполагаха придружител, който е яздил близо зад него.

Един следобед, малко след погребението, Арабела Макгинис посети Валери под предлог, че идва да изкаже съболезнованията си. Те не бяха приятелки, а по-скоро съперници. И двете бяха богати и млади, горди със своята красота и оспорващи си един и същ, високо ценен кандидат за женитба. Отказът на Трей от неговите съпружески задължения бе облекчил само отчасти непримиримата й ревност от победата на Валери. Да бъде мисис Трей Брадок-Блек беше нещо, заради което на драго сърце би убила, и сега идваше, за да се осведоми в каква степен смъртта на бащата на Валери беше променило, ако изобщо имаше промяна, статуквото на брака на Трей.

Арабела влезе в задния малък салон, който Валери с добре обмислена неучтивост бе избрала, за да я приеме, и изчурулика:

— Каква очарователна стая, Валери. Твоят стил личи съвсем ясно в подредбата. Това наистина ли са негърски скулптури? Колко мило. — Тя се завъртя, за да огледа стаята и кафяво-червеният й копринен костюм прошумоля меко по килима. Театралното й движение беше подигравателно. — Но нима си сама, скъпа, в този печален за теб момент… без твоя съпруг до тебе. Струва ми се, че би трябвало да потърсиш утеха у Трей. Скъпият ти баща си замина толкова скоро. — Злобата й можеше да се пипне.

По нищо не личеше Валери да е в траур. Нито бе посърнала от скръб, нито пък имаше някаква възможност съпругът й да й предложи утеха — и двете жени чудесно разбираха всички обстоятелства. Единственото неизвестно в предстоящия разговор беше кой на кого първи ще пусне кръв и колко жестока ще бъде раната.

— Аз поне имам съпруг, скъпа — измърка в отговор Валери. — Още ли не си завела някой от твоите ухажори пред олтара?

— Папа казва, че още съм прекалено млада да мисля за женитба — дръзко тръсна златистите си къдри Арабела. — Ти намираш ли удовлетворение в брака? — язвително контраатакува тя.

— Открих, че бракът е възхитително — Валери направи пауза за по-голям ефект — доходоносен. Би ли желала чай, или предпочиташ обичайния си бърбън? — злонамерено запита Валери, отвръщайки на атаката на Арабела с усмихната злост.

— Малко от бърбъна на Трей би било чудесно — мило отвърна Арабела. В града нямаше човек, който да не знае, че Трей не е прекарал с Валери и двадесет минути след сватбата им.

— Той пие бренди.

— С мен винаги пиеше бърбън.

— С теб всички пият бърбън — заяви Валери и позвъни на прислугата, — защото само това имаш.

— Бърбъна от Кентъки е отличен. — Рос Макгиние се гордееше със своите кентъкски корени и бе не по-малко горд с бърбъна от личния резерв на неговото семейство.

— Така ли, не знаех — пренебрежително парира Валери. — Татко винаги внасяше алкохола от чужбина. — Тя махна с ръка към слугата, който бе влязъл в стаята. — Бърбън за мис Макгинис и шери за мен.

Докато слугата им наливаше питиетата, двете жени прибраха ноктите си и си размениха баналностите за времето, репетициите на хора, представлението на „Сън в лятна нощ“, поставено от драматичния театър на Хелена.

Вратата още не се беше затворила зад гърба на слугата, когато Арабела каза:

— Какъв млад хубавелко си намерила, за да те обслужва — и хвърли скрит поглед към затворената врата. Ударението изразяваше неприкрито мнение. — Не ми изглежда познат. И той ли е нов и вносен?

— Нов е, но с наемането на прислугата се занимава моят иконом — небрежно отвърна Валери. — Ще трябва да се обърнеш към него.

Но Арабела беше забелязала как очите на Валери се плъзнаха по добре развитото тяло на високия мъж, когато той се поклони, преди да напусне, макар че от мястото, където бе седнала, изпусна по-интересния отговор на проучващия й поглед. Красивият млад мъж с кестенява коса, който имаше прекалено хубав тен, за да е бил слуга дълго време, бе отвърнал с намигване и усмивка

— Как се казва? — Въпросът на Арабела бе не по малко небрежен от ироничното опровержение на Вале ри.

— Томас.

— Има ли си и фамилия?

— Сигурна съм, че си има — леко повдигна рамене Валери. — Отговаря и на Том — добави тя с двусмислена усмивка.

— Има красиви силни ръце — преценяващо измърмори Арабела.

— Да, нали? Трябва непрекъснато да му напомням да бъде внимателен… — Валери замълча деликатно. — Имам предвид с порцелана и кристалите. Искаш ли да го извикам обратно, за да можеш… ъъъ, да си сипеш втора чаша?

— С удоволствие — незабавно отвърна Арабела и реши за в бъдеще да се заинтересува от подбора на прислугата, който правеше майка й. Когато Томас се появи отново, той изпълни задълженията си с жизнерадостна дързост. Усмивката му граничеше с нахалство, поклонът му бе малко засукан, а когато каза: „Госпожице“, го направи с арогантност, която бе изненадващо очароваща.

— Малко е безочлив — отбеляза Арабела, след като той излезе от стаята.

— Предпочитам слугите ми да имат известна… жизненост — измърка Валери, — а Том е жизнен по особено красив начин.

— Колко удачно.

— Да, нали? — дяволито се усмихна Валери.

И от тази усмивка Арабела получи достатъчно информация, за да обядва навън през следващия месец.

Между другото, цялото име на Том беше Томас Китридж Брадок. Своя тен беше придобил, докато гонеше яхтата си край Нантукет, Австралия, Макао и Каус, а Блейз Брадок-Блек бе срещнала за пръв път своя непознат доведен брат преди две седмици, когато той бе представен в дома им от Тимс. Той се бе приближил до нея и с думите „Здрасти, сестро“ я бе сграбчил в прегръдката си. Беше роден шест месеца след смъртта на бащата на Блейз и едва съвсем наскоро беше научил, че има заварена сестра. Парите, оставени специално от Били Брадок под попечителството на любовницата му, бяха осигурили на сина, който той никога не бе виждал, всякакъв възможен лукс и едва миналия месец, когато майка му го срещна в Сан Франциско, му разказа истината за неговия баща.

„Наричай ме Кит, бе казал той на Блейз, като я бе целунал топло по бузата. Всички ме наричат така.“ И бе протегнал ръка към Хейзард. „Никога не съм имал шурей. Надявам се, нямаш нищо против.“ Когато отново се бе обърнал към Блейз, усмивката му я бе накарала да се просълзи — усмихваше й се баща й.

„И ти си ми първият зет, мило беше отвърнал Хейзард. Добре дошъл в семейството.“

И същата вечер, по време на продължилите с часове разговори в ранчото, с които взаимно се опознаваха, Кит бе предложил да шпионира Валери. „Ще бъде забавно“, бе казал той, младият мъж, тръгнал да търси приключения, който току-що се бе завърнал от тригодишно околосветско плаване.

„Хазарта и жените в Макао, бе им казал той, задържаха вниманието ми най-дълго време.“ Останал шест месеца. „Никога не се знаеше дали ще можеш да напуснеш играта с печалбата си. Човек се пристрастява, бе добавил ухилен. И прощавай, сестро, извинил се бе Кит, но този живот на ръба придава определена пикантност на по-късните часове с дамите.“

„Не е необходимо да ми се извиняваш, с усмивка бе отвърнала Блейз, след като през всичките тези години съм се чудила, кой разгневен баща ще пусне един кур шум в Трей. Боя се, че той също се присъединява към твоята пристрастеност към безразсъдния авантюризъм.“ Тя бе уловила бързата размяна на погледи между Трей и Хейзард и мило бе добавила: „Вие двамата, нали не си мислите, че съм повярвала на всичките онези невинни истории.“

Хейзард и Трей незабавно си бяха задали въпроса колко всъщност знае тя.

„Е, каква е тази твоя съпруга?“ бе попитал Кит.

„Щом обичаш приключенията…“, провлачил бе Трей.

„Звучи интересно. Значи всичко, което се иска от мен, е да я наглеждам, докато не приключат тези преговори?“

„Не се чувствай задължен“, намесила се бе Блейз.

„Наистина, Кит, обадил се бе Хейзард зад чашата бренди от дълбините на своето любимо, тапицирано с протрита кожа кресло, рано или късно Валери ще кандиса. Не е нужно да се забъркваш.“

„Хубава ли е?“

Хейзард и Трей отново си бяха разменили погледи. „Зависи от вкуса“, неопределено бе отвърнал Хейзард.

„Направо е разкошна, бе казала Блейз. Няма нужда да проявяваш дискретност пред мен, мили, обърнала се бе тя към Хейзард, знам добре как изглежда. Предполагам, че ти се е натиснала“, бързо бе завършила тя.

Хейзард се бе задавил с брендито си.

„Виждаш ли, Кит, бе казала Блейз, с Валери ще си изкараш чудесно.“

Отначало посещението на Арабела представляваше само още една незначителна досада в разправиите около необикновения й брак с Трей, но се оказа, че през следващите няколко дни Валери трябваше да изтърпи още няколко разпита за Томас, всеки от тях съпроводен от неприлични хихикания. Смъртта на баща й бе затвърдила намеренията й да приключи преговорите със семейство Брадок-Блек, а сега злонравните инсинуации на Арабела, разнасяни от уста на уста, я караха да бърза още повече.

Тя понечи да се самобичува за това, че не бе проявила повече здрав разум, но почти веднага се отърси от угризенията си. Несъмнено на Томас можеше да му се плати, за да изчезне удобно, ако се наложеше, а междувременно — на лицето й се появи мъничка усмивка на задоволство — безспорно, той бе един добре надарен млад прислужник. Тя погледна часовника си и реши, че няма да навреди, ако малко закъснееше за вечерята, която семейство Брукхил даваха тази вечер. Позвъни на Томас.

Един час по-късно, докато камериерката решеше косата й, тя забеляза, че бузите й все още бяха покрити с червенина от сладката жизненост на Томас.

— Тази вечер никакъв руж — нареди тя. — И ако още веднъж ме оскубеш, ще бъда принудена да те уволня без препоръки. — Валери беше страстна жена, но страстите й никога не бяха пречили на практичната й натура и сега, докато седеше и наблюдаваше как камериерката плахо подрежда с гребена всеки кичур коса на мястото му, тя реши, че трябва да проявява повече разум, когато става въпрос за собственото й бъдеще. Сега, когато баща й си беше заминал, фигурата й се бе възстановила и се бе отървала от нежеланото дете, пред нея се разкриваха нови, по-широки хоризонти. Ясно и с най-големи подробности започна да си представя навлизането й в нюйоркското общество. Бели пера в косата, помисли си тя, прикрепени с някой от специалните сапфири на Брадок-Блек. И, разбира се, рокля в подходящ нюанс на синьото… синият цвят винаги правеше очите й да изглеждат страхотни. Освен това не бе забранено да си доведеш и компетентен прислужник.

Валери настояваше да преговаря директно с Трей — никакви адвокати, никакви посредници. Искаше да се наслади на садистичното удоволствие да го види как се принуждава да приеме всичките й условия. Колкото и да е странно, Валери се чувстваше най-уязвена от отказа на Трей да се възползва от съпружеските си права. Нейната красота винаги беше привличала мъжете и ако в началото отказът на Трей бе за нея едно предизвикателство, накрая то се превърна в обида. Разбира се, вината за провалянето на плановете й беше негова и той трябваше да си плати скъпо за униженията. Фактът, че Трей обича нейната дъщеря не смекчаваше ни най-малко желанието й за мъст. Тя беше изхвърлила детето от живота си още при първото зърване на мургавата му кожа. Никакви чувства, никакви угризения. Трей беше отгледан във функционална, макар и голяма, фермерска къща, със светли просторни помещения, обзаведени от лондонския „Либърти“, не без помощта на любимите антикварни мебели на майка му. Къщата на Валери винаги го бе поразявала със своята показност… „лика-прилика със собственичката“, негодуващо си помисли той и влезе в хола.

Валери бе седнала на тапициран с кичест и украсен с ресни брокат. Беше обърната с гръб към ярката дневна светлина, смекчена от завесите от изкусно изплетени дантели. Трябваше да заобиколи гъмжилото от разпръснати из цялата стая мебели и махагон, след което се промъкна покрай една тромава масичка с крака във формата на лапи, аранжирана с японска ваза и паунови пера. Букетът тигров крем, подреден в една висока сребърна кана, близо до креслото на Валери, беше като блестящ дразнещо оранжев плисък. Напомни му за хищната природа на Валери. Като предупредителен сигнал, помисли си той, въпреки че днес беше заела позата на стеснително наивно девойче, наконтено с финтифлюшки от копринен муселин.

Тя кимна. Той също кимна и седна в едно от нейните натруфени кресла.

Преговорите започнаха в атмосфера на сдържан хлад.

— Сезонът в Ню Йорк едва започна, така че, ако успеем да достигнем до някакво споразумение днес, няма да изпусна по — голямата част от тържествата. — Валери говореше така, сякаш цялата лудост на събитията, чието начало беше поставила тя, въобще не съществуваше, сякаш Трей не отглеждаше дете от друг мъж, сякаш бе длъжен да се притеснява и заради нея.

— Дъщеря ти е здрава. Чувства се добре — благо каза Трей. Беше облечен в семпли кожени гамаши, сякаш парадираше с индианското си наследство насред претрупания салон на Валери.

— Децата не ме интересуват.

— Жалко, че не помисли за това по-рано — сухо я сряза Трей.

— Сигурна съм, че детската стая в ранчото е годна за отглеждането на едно дете.

— Не е. За щастие това не важи за майка ми и бавачките. — Нямаше да й даде преимуществото да разбере колко скъпа бе станала за него Бел. За Валери това би било само повод за ново изнудване, възможност да упражнява безкрайно своя натиск. Пазеше Кит в резерв срещу тази възможност.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре по време на преговорите, можем да смятаме, че Бел е мое задължение. — Тонът й опровергаваше категорично изявлението й.

— Много щедро от твоя страна, Валери. Великодушието ти е покъртително. — Той се излегна в креслото и протегна крака.

Сините й очи се присвиха при тази проява на дързост и незаинтересованост, като че ли беше дошъл на тези преговори от случаен интерес и гневът й си пролича за пръв път.

— Трябваше да изиграеш ролята си на съпруг, скъпи Трей.

— Не съм толкова добър актьор, мила Валери. — Той й отвърна със същата подмилкваща се злост, само веждите му присмехулно се вдигнаха лекичко нагоре.

— За нещастие — злобно каза тя, решила внезапно да го притисне, — този недостатък ще ти струва скъпо.

— Всичко, което има дори и слабо отношение към теб, ми струва скъпо — кратко се засмя Трей. — Свикнал съм.

— Ще хукнеш ли след онази жена, дето я купи, като получиш развод? — попита тя. Престорената й невинност прикриваше яда й от това, че Трей очевидно беше обичал жената. Отбягваше женската компания, откакто тя си беше заминала — нещо не само необичайно, но и унизително за жена като Валери, която никога не бе получавала отказ от мъж. Какво има онова малко селянче, което тя да не притежава? Не веднъж Валери си бе задавала разгорещено този въпрос. — Приказваше се, че те е размекнала — отмъстително измърмори тя.

Едно мускулче на челюстта на Трей потрепна, но гласът му бе безучастен, когато й отговори:

— Бих казал, че в твоето положение не си ти човекът, който да проверява предположенията и не виждам на някой да му влиза в работата какво ще правя след развода. — Гласът му се сниши до шепот. Светлите му очи гледаха неумолимо. — Аз обаче мога да изкажа предположението си, че след развода някоя друга част на страната ще бъде по-здравословна за теб.

— Заплашваш ли ме?

— Нима бих могъл да заплашвам жена? Забележи — прибави той, — не казах дама.

— Репутацията ти може и да не издържи на два смъртни случая в семейство Стюарт. — В изражението й липсваше страх. Само решителност. — И не си мисли, че ти си джентълмен.

— На оня свят моята репутация ще бъде най-малката ти грижа, Валери. — Стиснатите му в черта устни бяха като излети от камък. — И никога не съм казвал, че съм.

— Ти ли уби татко? — небрежно, по-скоро от любопитство попита тя.

От мястото си срещу нея Трей погледна Валери, за да види дали и изражението й е благоприлично, както тонът й. По същия начин можеше да го пита приятна ли намира температурата днес, без да се брои настроението, което той видя в порцелановото съвършенство на чертите й.

— Нямаше нужда — отвърна той. — В списъка на врагове на баща ти бях едва 1354-ти. Прекара доста народ, и то от дълго време. Сега, след като се налудувахме с язвителна любезност каза той, като я гледаше изпод тъмните си мигли, — защо не си кажеш цената и да започваме.

Само с леко свиване на покритите с муселин рамене тя отговори:

— Мисля, че трябва да започнем с очертаване и уговаряне на главните принципи на нашия казус. По въпроса за действителното владение, какъвто е случаят с тази къща, в който и договорът, и документите са на мое име, правото е недвусмислено.

— Валери — развесели се Трей, — компанията ни има двадесет и четири адвокати. Ако ми се слушат адвокатски приказки, трябва само да отида в офиса… или да поканя Дейзи, заварената ми сестра, на чай. Хайде, да преминем към основното — той дяволито повдигна едната си вежда, — нали се сещаш… парите.

— Искам голяма къща на Парк Авеню. — Гъвкавостта винаги е била едно от най-ценните й качества.

— Ето ти на, Валери, която всички познаваме и обичаме. Надявам се само — с присъщото му нахалство продължи той, — че тези преговори няма да изискват специални познания за жилищното проектиране и цените на строителните материали.

— Имам нужда от карета с четири коня и коняри в ливреи — безсрамно заяви тя. Държеше се толкова грубо, колкото той — лекомислено. — Също и персонал.

— Какъв стил мебелировка обсъждаме? Надявам се, нещо по-евтинко — Саркастично каза Трей, а след това изваден от търпение рязко се изправи в креслото си и възкликна: — Мили Боже, Валери, не ме е грижа къде ще живееш и как си представяш начина си на живот. Откровено казано, и ако си толкова умна, колкото изглеждаш, ще го приемеш като предупреждение, изобщо не ме е грижа дали ще живееш. Назови проклетата си цена!

Тя прецени заплахата бавно, така както вършеше всичко, и реши да държи твърдо на най-голямата сума, която бе обмисляла. Офанзивната тактика бе един от специалитетите й, така че щеше да започне с нечувана сума. Трей щеше да парира с нещо нелепо ниско. Тя щеше да смъква леко, той неохотно щеше да качва и в края на краищата, щяха да се споразумеят за сума, която да е някъде по средата. Тя си пое бързо въздух и назова цифрите.

Трей я изгледа продължително. Седеше безмълвен, с непроницаемо изражение. Ръцете му почиваха на коленете му.

— Това са много пари — много тихо каза той. — Трябва да ти се помоля ли?

За един кратък миг разумът й се счепка с триумфа, който щеше да изпита от тази гледка — Трей на колене пред нея. Но деловите мотиви веднага надделяха над непрактичното желание за реванш и вместо това тя започна да пресмята с колко да свали. Дали да не му напомни, че ще напусне града? Да остане твърдо на тази цена?

— Отговори ми — подкупващо каза той. — Искаш да ти целувам обувките за този развод? — Кит Брадок излезе иззад кулисите и започна да се придвижва към средата на сцената.

Имаше нещо смъртно опасно в тихата заплашителност на гласа му и Валери вдигна очи и го погледна, наистина го погледна, за пръв път откакто бяха започнали преговорите.

— Не — разумно отвърна тя, като видя изражението на лицето му.

— Това — прошепна Трей — беше правилният отговор. — Той извади един празен чек от джоба на ризата си. — Имаш ги, Валери, но ако някога се доближиш до който и да е от семейството ми, ще те убия. Не се шегувам. Всъщност точно в момента изпитвам огромно желание да го направя. Само си помисли колко пари ще си спестя. — От светлите му очи лъхаше мъртвешки студ. Смразяващ страх замени триумфа й.

Без да дочака отговора й, довърши върволицата цифри и думи и плъзна листчето по масата. Той се изправи. Ширината на раменете под гладката кожа стресна Валери. Стори й се заплашителна от ъгъла, от който го гледаше. — Аз бих поискал много повече — каза той и на красивото му лице се появи лека усмивка. Парите не бяха най-важното за него. Искаше я вън от своя живот, без тъжби и публични разправии. — Bon voyage, Валери.

Тя бе сграбчила чека. Мислите й можеха да бъдат прочетени на лицето й.

— Скъсаш ли този, няма да получиш друг. — В гласа му звучеше абсолютизма на шестнадесет поколения вождове.

Валери можеше да разпознае безусловната сигурност, когато я чуеше. Тя сгъна чека и го прибра в корсажа си.

— Надявам се никога да не я намериш — изсъска тя. Кипеше от яд и злоба задето я бяха изиграли.

— А аз се надявам, че в Ню Йорк имат достатъчно здрав разум, за да изтеглят подвижния мост, когато те видят, че приближаваш, сладурче.

Той отиде до вратата. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.

— Между другото — обърна се той. На лицето му играеше жива усмивка, — Том каза, че си най-услужливата жена, която е срещал. Бях го предупредил, че е така.

Трей и Кит останаха на чаша бренди дълго след като всички си бяха легнали. Вдигаха наздравици за освобождаването на Трей. Хейзард им бе казал, че разводът ще бъде ускорен от приятели и процесът ще бъде след две седмици.

— За свободата и преследването на щастието — гуляйджийската обяви Кит.

— За развода — Тихо промърмори Трей — и за простора. — Преди Валери той никога не бе имал ограничения и сега безмълвно се закле, че това няма да се повтори.

— Просторът е в Макао… там всичко е широко отворено. По двадесет и четири часа на ден. Ще ти хареса… удоволствие без задръжки, а след Макао ще те заведа на лов за крокодили в Нова Гвинея.

— Все едно да си легнеш с Валери — язвително провлачи Трей.

— Всъщност не е точно така — ухили се Кит. — По време на лов на крокодили разполагаш с пушка. С Валери излизаш на тепиха по гол задник — той повдигна вежди, — тя обича да командва в леглото.

— Опитва се — сдържано отвърна Трей.

— Тогава да пием за отзивчивите жени — весело вдигна чаша Кит.

— За развода.

— Дали не долавям леко предубеждение? — безгрижно се поинтересува Кит. Зелените му очи искряха.

— Все едно да излезеш от затвора с чувство за хумор.

Но с напредването на вечерта унинието на Трей вместо да намалява, ставаше все по-силно.

— Не бива да си тровиш нервите — с блага усмивка го увещаваше Кит. — Не и точно тази вечер.

Трей се отърси от потискащите мисли, завладели ума му. Ако Емпрес го бе чакала, днешната вечер щеше да е радостно събитие.

— Всичко се проваля — отвърна той толкова тихо, че Кит трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Забелязал ли си, че очакванията ни често са по-големи от това, което получаваме? — Той сви рамене, вдигна чашата си и я пресуши.

— Никоя ли жена не те беше зарязвала преди това? — макар въпросът да бе зададен без заобикалки, гласът на Кит звучеше безучастно, а самият той се бе излегнал невъзмутимо.

Очите на Трей се преместиха върху проснатата в креслото срещу него фигура и той се замисли за миг, преди да отговори.

— Не — каза той и отново си напълни чашата. — А теб?

— Не.

— Значи, разбираш — засмя се Трей. Той се смъкна в креслото и облегна глава назад. — Въпросът не е в това кой кого е зарязал — опитваше се да обясни той. — Не съм чак такъв егоист. Тази жена ми трови душата.

— Защо? — Във въпроса на Кит се смесваха съчувствие и любопитство.

— Ако знаех, щях да се успокоя. Тя бе… — Трей тихо въздъхна — …всичко — гореща, студена, мека и остра като меч, така дяволски истинска… — Гласът му заглъхна и зъбите му проблеснаха в кратка гримаса. — Авантюристка, която може да засрами дори и Валери.

— Валери определено има дарба — кротко се съгласи Кит. — Трябва да й се признае. Но ти още не си видял Макао. Жените там са — той се усмихна — изобретателни, на моменти дори вдъхновени. Трябва да дойдеш с мен. Яхтата ми е в Сан Франциско. Какъв по-добър начин да забравиш… как й беше името?

— Емпрес.

Веждите на Кит се повдигнаха.

— Скромно име.

— Приляга й — каза Трей. — Кучката!