Сребърна империя

25.

Танцьорките замръзнаха по местата си. Потта блестеше по телата им, звънчетата на китките и глезените им замлъкнаха. Белият пушек на кадилниците, които се люлееха в началото на мраморната стълба, миришеше на благовония. Гръцкото влияние се усещаше навсякъде в двореца, като се започне от мраморните колони с канелюри и бюстовете на крал Бела и предшествениците му и се стигне до оскъдното облекло на танцуващите момичета, които чакаха със сведени глави. Дори стените бяха украсени със златни листа от Египет и син лазурит от афганистанските планини. Таванът се извисяваше над тях в огромен купол, най-високия в крайречния град Естергом. С изписаните си и инкрустирани образи той прославяше възкръсналия Христос, както, разбира се, и самия унгарски крал.

Придворните се проснаха на земята. Бяха толкова много, че покриваха застлания с плочки под и телата им се притискаха като пчели в кошер. Само главните военачалници останаха прави покрай стените и продължиха да се гледат със зле прикрита неприязън. Йозеф Ландау, магистър на Ливонския орден, гледаше своя събрат рицар, който неотдавна бе станал негов командир. Конрад фон Тюринген беше могъща фигура във всяко отношение. Беше достатъчно едър, за да носи огромния си меч, а черната му брада, прошарена тук-там със сиви кичури, по никакъв начин не го правеше по-малко заплашителен. Фон Тюринген беше велик магистър на тевтонските рицари — орден, създаден в град Акра, недалеч от Галилея. Кланяше се само на свещеници. Помпозността и блясъкът на двора на крал Бела не можеха да впечатлят особено човек, който беше делил една трапеза с императора на Свещената римска империя и дори със самия папа Григорий.

Йозеф изпитваше известно благоговение към прошарения магистър. Ако тевтонските рицари не се бяха съгласили за обединяването, неговите ливонски братя щяха да бъдат разпуснати след загубата си във войната. Двуглавият черен орел, който носеше сега, имаше двойник на гърдите на Конрад. Земите на двамата заедно бяха почти колкото тези на краля, който ги караше да чакат като слуги. Те обаче служеха на една по-висша власт и забавянето само обтегна още повече нервите на Йозеф и засили гнева му.

Сенешалът на крал Бела започна да изрежда титлите на господаря си и Йозеф видя как очите на фон Тюринген се стрелкат раздразнено към тавана. Императорът на Свещената римска империя владееше стотици територии, достигащи чак до Италия и Йерусалим. Крал Бела Унгарски не можеше да се сравнява с него. Йозеф беше доволен, че командирът му няма нерви за такива суети. Подобни неща бяха присъщи на света, а Тевтонският орден гледаше към небето, така че користните грехове на обикновените хора да са далеч под братята. Йозеф докосна кръста от абанос и злато на гърдите си, горд, че ливонските братя бяха приети от благородния орден. Ако не го бяха направили, той сигурно щеше да остави бронята и меча и да стане скитащ монах и щеше да служи на Христос, обикаляйки в дрипи и с просешка купа в ръка. Понякога, когато димът на политическите игри ставаше гъст като този от кадилниците, се случваше отново да мечтае за подобен живот.

Сенешалът завърши с изброяването на титлите и тълпата в двореца се напрегна в очакване на господаря си. Йозеф се усмихна, когато видя Конрад да чеше отегчено ъгълчето на устните си, където някакво разранено петно бе хванало коричка. Прозвучаха рогове и ниският им рев се разнесе над града, оповестявайки пристигането на краля. Йозеф се зачуди дали от селяците по пазарите също се изисква да се проснат на земята. От тази мисъл устните му трепнаха, но се овладя. Крал Бела най-сетне пристигна — излезе в горната част на мраморното стълбище, така че беше почти с цял човешки ръст над всички останали.

Имаше руса брада и носеше косата си спусната до раменете. Златната корона сияеше на главата му, под нея блестяха две светлосини очи. Когато погледът му мина върху тях, Йозеф Ландау и Конрад фон Тюринген направиха внимателно премерени поклони. Крал Бела отчете присъствието им със съвсем леко кимване, след което зае мястото си на трона, украсен в златно и синьо като стените. Връчиха му церемониалните регалии на кралството му, сред които и голям златен жезъл, и кралят удари три пъти по пода с него. Сенешалът се дръпна назад, а някакъв също толкова пищно облечен придворен пристъпи напред и се обърна към тълпата.

— Днес няма да има изслушвания и съд. Кралят каза. Нека онези, които са дошли по такива въпроси, напуснат. Можете да отправите молбите си към съдебния пристав по обед.

Йозеф видя яда и разочарованието по лицата на мнозина мъже и жени, които се изправиха и се обърнаха да си тръгнат. Проявиха достатъчно здрав разум да не позволяват кралят да види реакцията им на волята му. Йозеф можеше да си представи как са плащали подкупи и са чакали да се доберат до това помещение, само за да им бъде наредено да си вървят, без да успеят да кажат нито дума. Видя една млада жена да си тръгва разплакана и се намръщи. Помещението се опразни бързо и накрая останаха десетина-петнайсет мъже, все висши благородници или рицари.

— Призовава се куманският господар Котен — извика сенешалът.

Някои от присъстващите се заспоглеждаха подозрително, но Йозеф забеляза, че Конрад си остава спокоен. Когато погледите им се срещнаха, по-възрастният мъж сви едва забележимо рамене. Това бе единственият отговор, който можеше да даде под погледа на краля.

Вратите в дъното се отвориха и влезе дребен мъж, в много отношения пълна противоположност на краля. За Йозеф кожата на Котен бе тъмна почти като на маврите от Йерусалим. Имаше изпитото лице и жилавото тяло на човек, който никога не е виждал повече храна от нужната му да остане жив — нещо рядко срещано в този двор. Очите му бяха свирепи, а поклонът му приличаше по-скоро на кимване.

Крал Бела стана от трона си и заговори за първи път от пристигането си:

— Ваши благородия, почитаеми рицари, свободни мъже. Татарите пресякоха планините.

Повтори думите на руски и латински, демонстрирайки учеността си.

При тези думи Конрад и Йозеф се прекръстиха, след което Конрад целуна тежкия златен пръстен, който носеше на лявата си ръка. Йозеф знаеше, че в него има мъничко парченце от Честния кръст на Разпятието. Самият той можеше само да мечтае за подобен талисман, който да успокои опънатите му нерви.

Реакцията на Котен беше да наклони глава на една страна и да се изплюе в краката си. Кралят и придворните му замръзнаха и на бузите на Бела се появиха червени петна. Преди той да успее да направи нещо, може би да заповяда на нахалника да излиже собствената си плюнка, Котен заговори:

— Не са татари, твое величество, а монголски воини. Движат се бързо и избиват всичко живо, което се изпречи на пътя им. Ако имаш приятели, кралю, повикай ги веднага. Ще имаш нужда от всички тях.

Очите на краля бяха ледени.

— Дадох убежище на хората ти тук, Котен. На двеста хиляди от твоето племе, от твоите семейства. Пресече планините, за да се спасиш от тези… монголски воини, нали? Тогава не беше облечен така добре, Котен. Беше в дрипи и на косъм от смъртта. Но въпреки това аз те приех. Дадох ти земи и храна от собствената си ръка.

— И в замяна на това взе тялото и кръвта, твое величество — отвърна Котен. — Аз самият бях кръстен в… нашата вяра.

— Това е дарът на Светия Дух, Божия благодат към теб. А светската цена тепърва трябва да се плати, Котен.

Дребният мъж зачака, стиснал юмруци зад гърба си. Йозеф гледаше и слушаше запленен. Беше чувал за масовото преселване на бегълци от Русия, които предпочели да оставят мъртвите си в замръзналите планини, вместо да бъдат настигнати. Разказите им за тази „Златна орда“ на монголите бяха свършили работата на цяла армия. Половината Унгария трепереше пред заплахата и от слуховете за черен дим в планините. Йозеф видя как кокалчетата на Котен побеляха, когато крал Бела продължи:

— Ако трябва да те броя за свой приятел, ще ми е нужен всеки твой воин. Ще им осигуря необходимото оръжие и ще им дам добра супа, за да им е топло, гориво за огньовете им, зоб за конете им, сол за храната им. Ти положи клетва, Котен. Като твой сюзерен ти заповядвам да се изправиш и да посрещнеш врага с мен. Не се бой за хората си. Това е моя земя. Аз ще ги спра тук.

Котен остави тишината да се проточи. Накрая отпусна рамене, сякаш го налегна огромна умора.

— Съюзниците ти ще изпратят ли войски? Папата? Императорът?

Сега дойде ред на крал Бела да замръзне. Папа Григорий и император Фридрих бяха вкопчени в тяхната собствена борба. Отправяше молби и към двамата за хора и оръжия вече повече от година, откакто започнаха да пристигат бегълците от Русия. Крал Фридрих бе изпратил тевтонските рицари — 1190 мъже. Броят им отговаряше на годината на създаването на ордена им и никога не се превишаваше. Бяха легендарни бойци, но Бела бе сигурен, че диваците от Златната орда ще ги пометат, както бурята помита есенните листа. Въпреки всичко показваше само самоувереност пред мъжете, от чиято подкрепа се нуждаеше.

— Обещана ми е войска от крал Болеслав от Краков, от херцог Хайнрих Силезийски и от крал Венцеслас Бохемски. Ще има свежи попълнения през зимата. Междувременно, разполагаме със собствените ми хора в Унгария, Котен — шейсет хиляди войници, всички добре обучени и горящи от желание да защитят страната си. Освен това имаме и рицари, Котен. Те ще удържат. С твоите конници мога да изведа на бойното поле сто хиляди души. — Усмихна се при мисълта за такава колосална войска. — Ще поемем най-лошото, което могат да стоварят отгоре ни, след което в началото на пролетта ще отвърнем на удара и завинаги ще сложим край на тази заплаха за мира.

Котен въздъхна.

— Добре. Ще доведа своите четиридесет хиляди на този танц, кралю. Ще устоим. — Сви рамене. — Пък и през зимата не можем да избягаме никъде, където да не ни догонят.

Конрад фон Тюринген се изкашля в бронираната си ръкавица. Кралят погледна през залата към него и кимна благосклонно. Главата на Тевтонския орден зачеса брадата си, мъчеше се да се добере до някаква въшка или друга гадина.

— Твое величество, господарю Котен. Не император Фридрих ни е изпратил при теб. Той има власт над земята, не над душите на хората. Дойдохме заради християнските си братя от Русия, наскоро обърнати в истинската вяра. Ние ще застанем между техните семейства и бурята. Това просто е наш дълг.

Останалите благородници в залата излязоха напред един след друг, за да врекат войниците и родовете си на каузата на краля. Йозеф изчака всички да свършат и също закле своите осемстотин ливонски рицари. Забеляза, че Котен не изглежда особено впечатлен, и му се усмихна. Като един от „наскоро обърнатите във вярата“, както се бе изразил Конрад, Котен все още нямаше представа за силата на мъжете, въоръжени в Христа. Рицарите бяха малко на брой, но всеки от тях бе майстор с оръжието и силата му на бойното поле бе не по-малка от силата на вярата му в Бог. Йозеф беше сигурен, че въпреки страховитата си репутация монголската войска ще се разбие в рицарите като вълна в скала.

— Всеки крал трябва да има подобни мъже зад себе си — рече Бела, видимо доволен от откритата им подкрепа. Като никога не му се беше наложило да се пазари, да увещава и да подкупва васалите си, за да спасят самите себе си. — Врагът се е събрал в подножието на Карпатите. Намира се на не повече от триста мили оттук, от другата страна на реките Дунав и Шайо. Разполагаме с месец, най-много два, за да се подготвим. Няма да стигнат тук преди пролетта.

— Твое величество — обади се Котен през кратката пауза. — Виждал съм ги как се придвижват. Вярно е, че на целия лагер ще му е нужно време да стигне до нас, но туманите, конните им войски, могат да прекосят това разстояние за осем дни. Ако не прекарваха летата в почивка, твое величество, отдавна щяха да са тук. Влязоха в Москва по замръзналата река. Бързи са като вълци през зимата, докато останалите хора спят. Трябва да сме готови, поне толкова, колкото е възможно.

Крал Бела се намръщи и почна да върти богато украсения си златен пръстен. Тази проява на нервност не остана незабелязана от Котен и останалите. Бела се беше качил на престола само преди шест години, след смъртта на баща си. Нищо от опита му не го беше подготвило за война от подобен тип. Накрая кралят кимна и каза:

— Добре. Маршал фон Тюринген, заминаваш днес за Буда и Пеща, за да ръководиш подготовката. Ще сме готови да ги посрещнем, когато дойдат.

Кралят протегна ръка и сенешалът извади дълъг меч и му го подаде. Бела го вдигна и поряза ръката си пред очите на всички. Лицето му остана безстрастно. Той размаза кръвта по острието и от сребристо то стана червено.

— Мои васали, виждате кралската кръв на Унгария. Направете дузина подобни мечове и ги разпратете по села и градове. Вдигнете ги високо. Хората ще отвърнат на призива на благородниците, на призива на краля си. Ние ще защитим кралството си. Нека това бъде нашият знак.

Субодай стоеше увит в кожи, протегнал ръце към пращящия огън. Пушекът се издигаше нагоре и погледът му го последва към старите греди на плевнята. Тя бе отдавна изоставена от стопанина си и в покрива зееше дупка. Но бе достатъчно суха, поне в единия край. Миришеше на коне и слама. Не беше кой знае какво място като за начало на завоевание на нова страна, но бе единственото в замръзналата равнина, която се простираше до хоризонта. Загледа как една висулка над отворената врата капе и се намръщи. Сигурно топлината на огъня бе стигнала до нея. Но пък това бе нова земя. Не знаеше нищо за сезоните тук, нито колко време ще продължи зимата.

Седмината му военачалници чакаха търпеливо, дъвчеха шумно джобовете от хляб с месо и си подаваха голям мях айраг, за да се стоплят.

Илугей, старшият мингхан командир на Хаджиун, бе поел командването на тумана му. След време ханът щеше да назначи нов военачалник, но засега Субодай бе издигнал Илугей. Не беше случайно съвпадение, че мъжът бе с прошарена коса и жилав, почти четиридесетгодишен, обучен в личната гвардия на Чингис. На Субодай му беше дошло до гуша от младите лъвове, които Бату бе събрал около себе си. Би предпочел Хазар, стига да не се намираше на почти пет хиляди мили оттук, в Каракорум. Нуждаеше се от сигурен човек, ако искаше да отведе войската чак до морето.

— Слушайте — каза Субодай без никакви встъпления. Спря само за момент, за да даде възможност на военачалниците да спрат да ядат и да се приближат. — Колкото по на запад отиваме, толкова повече нараства опасността да бъдем ударени по фланговете. Ако продължим напред, ще сме като копие, забито в центъра на армия. Всяка следваща стъпка ще увеличава риска.

Не гледаше към Бату, докато говореше, макар че усети как принцът се усмихва. Млъкна за момент, за да пийне глътка айраг, и напитката разля топлината си в стомаха му.

— Разделям войската на три. Байдур и Илугей ще ударят на север. Съгледвачите ми казват, че има войска недалеч от някакъв град на име Краков. Вашата задача е да разбиете тази войска и да изгорите града. Не бива да се позволява на тамошните дребни владетели да натрупат сили покрай фланга ни.

Погледна Илугей в очите.

— Ти си по-опитен от Байдур, който е нов в тази работа. — Усети как Байдур се вцепени, понеже сметна, че авторитетът му е изложен на опасност. — Можеш ли да приемеш командването му, Илугей?

— Мога, орлок — отвърна Илугей и сведе глава.

Байдур издиша. Не беше кой знае какво, но Субодай бе избрал един от поддръжниците на Бату и нарочно го фаворизираше.

— Гуюк и Монгке, земите на юг трябва да бъдат опустошени. Ще поведете туманите си натам. Разчистете земята от всеки, способен да излезе с пехотинци или конници. След като изпепелите всичко, ще се върнете да ме подкрепите.

— Ами аз, орлок? — тихо попита Бату. Беше се намръщил, когато чу, че Гуюк трябва да потегли на юг, далеч от него. — Къде ще е моята позиция?

— До мен, разбира се — с усмивка отвърна Субодай. — Ние с теб ще ударим на запад с Джебе, Чулгетай и парцаливите пехотинци. С три тумана заедно ще разорим Унгария, докато братята ни разчистват фланговете.

Нямаше никакви церемонии, докато напускаха старата плевня. Субодай забеляза как Бату не пропусна да потупа Гуюк по гърба, но лицата и на двамата бяха напрегнати. Бяха се били и препускали пред погледа на Субодай и другите тумани бяха готови да им се притекат на помощ. Не се бояха от отговорността. Всеки от тях приветстваше възможността да действа на своя глава. Именно затова търсеха власт и тя бе дошла при тях в подножието на Карпатите, от ръката на Субодай. Само Бату, Джебе и Чулгетай щяха да останат тук. Тримата бяха малко тъжни, докато гледаха как останалите се затичаха, за да стигнат по-бързо при воините си.

— Прилича на състезание, не мислиш ли? — обади се Джебе.

Бату го изгледа със студените си очи.

— Не мисля. Мисля, че ми се налага да остана с дойката си и с теб.

Джебе се разсмя и се протегна, за да разкърши скования си гръб.

— Прекалено много мислиш, Бату, казвал ли ти го е някой?

И се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.

Угедай седеше на една каменна пейка в парка и гледаше залеза. Тук изпитваше покой по начин, който никога не би могъл да обясни на баща си. Засмя се тихо. Дори мисълта за Чингис бе като да призове по-тъмни сенки върху дърветата наоколо. Угедай обичаше градината през лятото, но през зимата дърветата имаха различна прелест. Издигаха се голи, с разперени клони, мълчаливо очакващи зеления живот. Това бе време на мрак и копнеж, на уютни гери и греян айраг, на топли дрехи, които да те пазят от вятъра. Животът в герите бе едно от нещата, които му липсваха в двореца в Каракорум. По едно време дори си мислеше дали да не издигне един в двора, но отхвърли идеята като глупава. Не можеше да се върне към по-простия живот, не и след като го беше оставил зад себе си. Това бе копнежът на дете, стремеж към дните, когато майка му и баща му все още бяха живи. Баба му Хулун беше живяла достатъчно дълго, за да изгуби ума и спомените си, и Угедай потръпна при мисълта за последните й дни. Първата майка на народа накрая се бе превърнала в бръщолевещо дете, неспособно дори да се поддържа чисто. Никой не биваше да пожелава подобна участ дори на врага си, още по-малко на някой близък и скъп.

Протегна се, за да разкърши тялото си от деня, прекаран в седене и говорене. В града имаше твърде много говорене. Сякаш самите улици едва ли не бяха построени от думи. Усмихна се, като си помисли как ли щеше да реагира баща му на всичките срещи, на които се бе наложило да присъства този ден. Въпросите за чистата вода и отходните канали със сигурност щяха да докарат на Чингис апоплектичен удар.

Заслони очи и огледа озарения от слънчевите лъчи Каракорум. Градът бе залят от тъмнозлатиста светлина и всяка линия изпъкваше необичайно ясно. Очите му вече не бяха така зорки както навремето и Угедай се радваше на светлината и на онова, което разкриваше тя. Той беше създал Каракорум, не някой друг и със сигурност не баща му. Дворцовата кула хвърляше дълга сянка през града и в равнината отвъд него. Творението му бе все още младо, но след време щеше да се превърне в истинското сърце на държавата, в седалището на хановете. Запита се как ли ще бъде запомнен в бъдещите столетия.

Потръпна леко, когато задуха вечерният вятър. С бързо движение загърди дела си, но после го остави отново да се отвори. Какъв ли щеше да е животът му без слабостта на плътта? Въздъхна бавно. Усещаше неравномерното туптене в гърдите си. Вече се бе уморил да чака. Беше се хвърлил в битката да победи ужаса, бе се врязал във вражеската армия, сякаш страхът бе змия, която трябваше да смаже под сандала си. В отговор тя бе забила зъбите си в петата му и го беше запратила в мрака. Имаше моменти, когато си мислеше, че още не е излязъл от онази яма.

Поклати глава при спомена за Толуй и онова, което му бе причинил. Храбрият мъж можеше да победи страха, сам го беше научил, но може би само за известно време. Това бе нещо, което младите не разбираха — как страхът гризе човека, как се връща всеки път с нови сили, докато не останеш сам, отчаяно мъчещ се да си поемеш дъх.

Беше се задушил в отчаянието, бе се отказал от борбата, беше се предал. Сорхатани го бе издърпала обратно и му бе дала отново надежда, макар че така и нямаше да разбере, че в надеждата има и агония. Как можеше да живее, когато смъртта го дебнеше непрекъснато, сграбчваше го изотзад, притискаше го с тежестта си? Беше се изправил срещу нея. Беше призовал куража си и бе вдигнал глава, но тя не се бе извърнала. Никой човек не можеше да е силен цял ден и цяла нощ. Усилията го бяха изтощили докрай.

Отпусна ръце на коленете си, обърна ги и загледа дланите си. Мазолите бяха започнали да се появяват отново, макар че и за първи път от години му бяха излезли и мехури. Един-два още сълзяха след само час упражнения с меча и лъка този следобед. Усещаше как силата му се завръща, но прекалено бавно. На младини можеше да призове тялото си, без да се замисля, а дори тогава сърцето му беше слабо. Вдигна ръка и бръкна под копринената туника, напипа неравномерното пърхане в гърдите си. Сърцето му изглеждаше толкова крехко, като птичка.

Внезапната болка го стресна. Беше като удар и докато картината пред очите му се размазваше, Угедай се обърна да види какво го е ударило. Опипа главата си и приближи дланите до очите си. По тях нямаше кръв. Вторият спазъм го накара да се превие и той притисна гърди в коленете си, сякаш така можеше да пропъди болката. Изпъшка и се задъха. Пулсът забуча в ушите му, сякаш някой удряше с чук и вибрациите му отекваха през цялото му тяло.

— Престани! — яростно извика той. Тялото му беше неговият враг, сърцето — предателят. Можеше да му заповяда. Стисна юмруци и ги притисна в гърдите си, все така превит на две. Последва нов пристъп на болка, по-лош и от предишния. Угедай изстена и отметна глава, взря се в потъмняващото небе. Беше оцелявал преди. Щеше да оцелее и сега.

Така и не усети как се килна настрани и се свлече от пейката. Камъните на пътеката докоснаха бузата му. Чуваше как сърцето му бие силно и бавно, след което спря и настъпи ужасна тишина, която продължаваше и продължаваше. Стори му се, че чува гласа на баща си, и искаше да заплаче, но не му бяха останали сълзи, а само мрак и студ.

26.

Скърцането на пода изтръгна Сорхатани от съня. Тя се събуди и се стресна, като видя Кублай да стои намръщен до леглото й. Очите му бяха зачервени и тя изведнъж се изплаши от онова, което щеше да й каже. Макар да бяха минали години, споменът за смъртта на Толуй си оставаше болезнено пресен. Надигна се рязко, придърпа одеялото около себе си и попита остро:

— Какво има?

— Изглежда, синовете ти са проклети да носят лоши новини, майко — отвърна Кублай. Извърна се, когато тя стана и свали нощницата си, за да облече дрехите от предишния ден.

— Кажи ми — каза тя, докато закопчаваше туниката си.

— Ханът е мъртъв. Угедай е мъртъв — отвърна Кублай загледан през прозореца към нощния град. — Гвардейците му го открили. Научих от тях и отидох да го видя.

— Кой друг знае? — попита Сорхатани. Цялата й съненост се изпари.

Кублай сви рамене.

— Изпратиха човек да каже на Торогене. Дворецът е все още тих, поне засега. Открили са го в градината, майко. Без никакви признаци, че някой му е посегнал.

— Слава Богу поне за това. Сърцето му беше слабо, Кублай. Онези, които знаехме, се бояхме дълго време от този ден. Видя ли трупа му?

Кублай трепна от въпроса и спомена, който извика той.

— Видях го. После дойдох право при теб.

— Правилно си постъпил. Сега слушай. Има неща, които трябва да направиш още сега, Кублай, тъй като новината скоро ще плъзне. В противен случай още преди лятото ще видиш чичо си Чагатай да минава през портите на Каракорум, за да вземе онова, което му се полага по рождение.

Синът й впери поглед в нея, неспособен да проумее внезапното й хладнокръвие.

— Как бихме могли да го спрем? — попита той. — Как някой би могъл да го спре?

Сорхатани вече вървеше към вратата.

— Той не е наследникът, Кублай. Гуюк е следващият поред и има пълното право да го наследи. Трябва да пратиш вестоносец до войската на Субодай. От този момент Гуюк е в опасност, докато не бъде обявен за хан на големия съвет, също като баща му.

Кублай зяпна.

— Имаш ли представа колко далеч са те?

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Няма значение, ако ще и да е на края на света, синко. Гуюк трябва да научи. Пътните станции, Кублай. Има достатъчно коне между нас и Субодай, нали?

— Майко, ти не разбираш. Дотам са повече от четири хиляди мили, може би дори пет хиляди. Ще са нужни месеци, за да му съобщим новината.

— И какво? Напиши му я — отсече тя. — Нали сега нещата стават по този начин? Изпрати ездач със запечатано съобщение лично до Гуюк. Могат ли вестоносците да предадат лично писмо на такова разстояние?

— Да — отвърна смаяният Кублай. — Да, разбира се.

— Тогава тичай, момче! Тичай в стаите на Яо Шъ и напиши новината. Прати я час по-скоро на онзи, който трябва да я научи.

Сорхатани енергично смъкна един пръстен от пръста си и го пъхна в дланта му.

— Запечатай писмото с пръстена на баща си и прати вестоносеца. Накарай го да разбере, че никога не е имало по-важна вест от тази. Ако изобщо е имало причина за създаването на тези пътни станции, ето я.

Кублай се втурна по коридорите. Сорхатани го изпрати с поглед, прехапала устна, после тръгна в обратната посока, към покоите на Торогене. Новината не можеше да се опази само в града. По изгрев-слънце щеше да се разлети от Каракорум във всички посоки. Мисълта за Угедай я изпълни с мъка, но тя я пропъди и стисна юмруци. Не беше време за скърбене. Светът никога нямаше да е същият след настъпването на деня.

Докато сядаше зад писалището на Яо Шъ, Кублай си помисли, че има причина да благодари на майка си. Вратата към работните стаи на съветника беше сменена, но дупките за новата ключалка все още зееха празни. Вратата се отвори само с едно побутване и Кублай потръпна в студа, докато вземаше дзинската кутийка с прахан и чаткаше с огнивото, та да изкара искра. Лампата бе малка и той я скри добре, но из двореца вече се чуваха гласове и се движеха хора. Огледа се за вода, но не намери, така че плю върху багрилния камък и размаза плюнката с пръсти. Яо Шъ поддържаше набора си четчици от козина на язовец чист. Кублай избра най-тънката и започна да изписва дзинските знаци върху тънкото парче козя кожа, толкова тънко, че приличаше на жълта коприна.

Беше почти готов с краткото съобщение и посипваше няколкото реда с пясък, когато вратата изскърца и той нервно вдигна поглед. Яо Шъ стоеше по нощница на прага.

— Нямам време да обяснявам — отсечено рече Кублай, докато ставаше.

Нави кожата. Редовете, които щяха да променят държавата, бяха скрити и преди Яо Шъ да може да каже нещо, Кублай накапа восък върху пергамента и притисна отгоре му пръстена на баща си. Обърна се с напрегната физиономия към съветника на Угедай. Яо Шъ се взираше в малкия свитък и блестящия восък, докато Кублай го размахваше във въздуха, за да изсъхне по-бързо. Не можеше да разбере напрежението, което виждаше у младежа.

— Видях светлината. Изглежда, половината дворец е на крак — каза Яо Шъ, като нарочно препречи изхода, когато Кублай тръгна към него. — Какво е станало?

— Нямам право да ти казвам, съветнико — отвърна Кублай. — Тук съм по работа на хана.

Гледаше Яо Шъ твърдо, право в очите.

— Боя се, че трябва да настоя за обяснение за това… нахлуване, преди да те пусна — каза Яо Шъ.

— Не можеш да настояваш. Това не е твоя работа, съветнико. А семеен въпрос.

Ръката на Кублай не посегна към меча на кръста му. Знаеше, че съветникът не може да бъде сплашен с оръжие. Гледаха се в очите. Кублай чакаше мълчаливо.

Яо Шъ намръщено отстъпи настрани и го пусна да мине. Погледът му спря объркано върху още мокрия багрилен камък и пръснатите пособия за писане. Отвори уста да зададе още един въпрос, най-важния, но Кублай вече беше изчезнал, само стъпките му отекваха все по-слабо в коридора.

Централната пътна станция, от която започваше мрежата, простираща се на изток чак до земите на Дзин и отвъд тях, не беше далеч. Кублай профуча тичешком покрай пристройките на двореца, през двора и по галерията около една градина, където вятърът го настигна и задмина със студения си дъх. Видя факлите в парка — още хора се бяха събрали около тялото на хана. Яо Шъ съвсем скоро щеше да научи ужасната новина.

Излезе от двореца и затича по улицата, която бе станала сива във вълчата зора. Изпързаля се по калдъръма на ъгъла и видя светлините на ям станцията. Във всеки час от денонощието там имаше дежурен. Извика, докато тичаше под каменната арка към просторния двор с конюшни от двете страни. Спря задъхан и чу как един кон изпръхтя и удари с копито. Може би животното бе усетило възбудата му.

На двора излезе едър мъж, началникът на станцията. Беше еднорък — явно назначаването му тук бе компенсация за това, че е изгубил възможността да се сражава.

— Говоря от името на Сорхатани и Торогене, съпругата на Угедай хан — каза Кублай. — Това писмо трябва да стигне войската на Субодай по възможно най-бързия начин. Убивайте коне и хора, ако се наложи, но това трябва да стигне до наследника Гуюк. Не до някой друг, а до Гуюк. Да му се предаде лично. Разбра ли?

Старият воин го зяпна.

— Какво е толкова спешно, че…

Явно вестта все още не бе стигнала до онези, които разнасяха вестите. Кублай взе решение. Искаше началникът да се задейства бързо и да не губи нито миг повече.

— Ханът е мъртъв — с възможно по-спокоен глас каза той. — Наследникът му трябва да научи. А сега действай или напусни поста си.

Мъжът вече се беше обърнал и викаше дежурния. Кублай остана да гледа как мълчаливият млад ездач извежда коня си. Пратеникът се стресна, когато чу заповедта да убива коне и хора, но разбра важността на поръчението и кимна. Посланието изчезна дълбоко в кожената чанта, която пратеникът завърза здраво на гърба си. Слугите донесоха седло, от което висяха десетки звънчета.

При звука им конят изпръхтя и размърда уши. Знаеше, че звънчетата означават, че ще препуска бързо и надалеч.

Торогене плачеше. Сорхатани нямаше проблеми да влезе в покоите й — гвардейците пред вратата я пуснаха веднага щом видяха изражението й.

— Научи ли? — попита Торогене.

Сорхатани разпери ръце и двете се прегърнаха и се притиснаха една в друга.

— Тъкмо отивах към градината — каза Торогене. Тресеше се от мъка, всеки момент можеше да припадне. — Гвардейците стоят… при него… и ме чакат.

— Първо трябва да говоря с теб — каза Сорхатани.

Торогене поклати глава.

— После. Не мога да го оставя сам там.

Сорхатани прецени шансовете си да я спре и се отказа.

— Нека тогава дойда с теб.

Забързаха по коридорите. Торогене се давеше в ридания и това наруши самообладанието на Сорхатани. Тя също беше изгубила съпруг и раната бе още прясна, отворена отново от новината за смъртта на хана. Имаше неприятното усещане, че нещата излизат извън контрола й. Колко време щеше да мине, преди Чагатай да научи, че брат му най-сетне е умрял? И колко време щеше да мине, преди да дойде в Каракорум и да предяви претенциите си за ханството? Ако действаше бързо, можеше да доведе войската си тук много преди Гуюк да се върне.

Изгуби броя на завоите, преди най-после да усетят вятъра по лицата си и да видят градината. Факлите на гвардейците още осветяваха мястото, макар вече да се бе съмнало. Торогене извика задавено и се затича натам. Сорхатани затича след нея. Знаеше, че не може, че не бива да я спре.

Стигнаха до каменната пейка и Сорхатани спря и остави Торогене да измине последните няколко крачки до съпруга си сама. Гвардейците стояха мълчаливо и се мръщеха — не можеха да видят никакъв враг, но бяха гневни, че са се провалили в изпълнението на задълженията си.

Онзи, който бе открил Угедай, го беше обърнал с лице към небето. Очите му бяха затворени и той лежеше така неподвижно, както може да лежи единствено мъртвец; кожата му бе толкова бяла, сякаш и капка кръв нямаше в него. Сорхатани избърса сълзите си, Торогене коленичи до него и приглади косата му с длан. Не каза нищо и не заплака. Просто го гледаше. Ветрецът продължаваше да духа и градината около тях шумолеше. Някъде наблизо се обади птица. Торогене не помръдваше.

Дойде и Яо Шъ, по нощница, пребледнял почти като мъртвия си господар. Сякаш се състари и смали, като видя трупа. Не каза нищо. Тишината бе твърде дълбока за думи. Стоеше нещастно, още една бдяща сянка в градината. Слънцето бавно изгря и мнозина от присъстващите го погледнаха едва ли не с омраза, сякаш светлината и животът, които носеше, не бяха добре дошли тук.

Когато слънцето окъпа града в златисто кървавите си лъчи, Сорхатани най-сетне пристъпи напред и нежно докосна Торогене по рамото.

— Ела — каза й тихо. — Нека ги оставим да го приберат.

Торогене поклати глава и Сорхатани се наведе и зашепна в ухото й:

— Остави мъката си настрана засега. Трябва да мислиш за сина си, за Гуюк. Чуваш ли ме, Торогене? Трябва да си силна. Трябва да пролееш сълзите си за Угедай някой друг ден, ако искаш синът ти да оцелее.

Торогене бавно премигна и поклати глава — веднъж, два пъти. Сълзите бликаха изпод затворените й клепачи. Наведе се, целуна Угедай по устните и потръпна от ужасната им студенина. Никога вече нямаше да почувства топлотата му, прегръдката му. Погали ръцете му, новите мазоли и мехурите по дланите му. Те вече нямаше да заздравеят. Накрая се изправи.

— Ела с мен — меко й рече Сорхатани, сякаш успокояваше уплашено животинче. — Ще ти направя чай. Трябва да хапнеш нещо. Трябва да си силна, Торогене.

Торогене кимна и Сорхатани я поведе към покоите си. Обръщаше се назад почти на всяка крачка, докато градината не скри Угедай от очите й. Слугите изтичаха пред тях да направят чая.

Влязоха в покоите й и Сорхатани видя, че гвардейците заемат позиция пред вратата й. Осъзна, че те също са останали без водач. Смъртта на хана бе сложила край на установения ред и те изглеждаха едва ли не като изгубени.

— Имам заръка за вас — импулсивно каза тя и мъжете се изпънаха. — Изпратете вестоносец при командира си Алхун. Кажете му незабавно да дойде тук.

— Както заповядаш, господарке — каза един гвардеец, сведе глава и тръгна да изпълни нареждането.

Сорхатани каза на слугите да излязат. Чаят вече завираше и тя трябваше да остане насаме с жената на Угедай.

Торогене седеше и се взираше в нищото, зашеметена от мъка. Сорхатани зашета, като нарочно затрака с чашите. Чаят не беше съвсем станал, но щеше да свърши работа. Никак не й се искаше да се намесва в скръбта на друг, но се налагаше. Умът й работеше трескаво от мига, когато се беше събудила и бе видяла Кублай да стои до леглото й. Някаква част от нея знаеше какво се е случило още преди синът й да отвори уста.

— Торогене? Изпратих вестоносец до Гуюк. Чуваш ли ме? Наистина съжалявам. Угедай…

Задави се, когато собствената й скръб я заля. Тя също беше обичала хана, но пропъди мъката си, натика я някъде дълбоко в себе си, за да може да продължи.

— Той беше добър човек, Торогене. Синът ми Кублай изпрати писмо на Гуюк по пътните станции. Казва, че ще са нужни месеци, за да стигне до него. Не мисля обаче, че Гуюк ще се върне бързо.

Торогене рязко вдигна глава. Очите й бяха ужасни.

— Защо да не се върне у дома, при мен?

— Защото ще се сети, че чичо му Чагатай може вече да е пристигнал в града с туманите си, Торогене. Чагатай ще научи новината по-бързо и е много по-близо от войските на Субодай. Когато Гуюк се върне, Чагатай може вече да е хан. Чуй ме. Стане ли това, не бих заложила и една медна монета, че синът ти ще остане жив. Такъв е залогът, Торогене. Забрави засега мъката си и слушай.

Стъпки отвън накараха и двете да се обърнат. Старшият мингхан командир на ханската гвардия влезе в стаята. Беше в пълно бойно снаряжение. Поклони се отсечено на двете жени, без да крие раздразнението си, че са го повикали.

Сорхатани го изгледа студено.

Алхун може и да не беше осъзнал накъде се е изместила властта с настъпването на деня, но това не се отнасяше за нея.

— Не желая да се натрапвам в мъката ви — рече Алхун. — Разбирате, че мястото ми е при гвардейския туман, за да поддържам реда. Кой знае как ще реагира градът, когато новината се разчуе. Може да избухнат безредици. Ако разрешите…

— Млъквай! — остро го прекъсна Сорхатани. Алхун я погледна, но тя не му даде време да помисли и да осъзнае грешката си. — Нима би влязъл при хана дори без да почукваш на вратата? Тогава защо се отнасяш с по-малка почит към нас? Как смееш да ни прекъсваш?

— Аз… нали ме повикахте… — Лицето на Алхун пламна. Бяха минали много години, откакто някой му бе повишавал глас. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да прави.

Сорхатани заговори бавно и самоуверено:

— Аз се разпореждам със земите на прадедите, мингхан командир. Има само един човек в държавата, който е над мен. Тя. И тя седи тук. — Сорхатани видя, че Торогене я е зяпнала объркано, и продължи: — Докато Гуюк не пристигне в Каракорум, управлява неговата майка. Ако това не е очевидно поне за шепа хора, казвам го сега, за да се знае.

— Аз… — започна Алхун, но млъкна и се замисли.

Сорхатани нямаше нищо против да чака. Наля още чай, като се надяваше, че никой от двамата не забелязва треперещите й ръце.

— Права си, разбира се — каза Алхун. В гласа му се долавяше едва ли не облекчение. — Съжалявам, че наруших покоя ти, господарке. Господарке. — Поклони се отново на Торогене, този път много по-дълбоко.

— Ядосаш ли ме отново, ще ти взема главата, Алхун — продължи Сорхатани. — А сега осигури реда в града, както сам каза. Ще ти съобщя подробностите около погребението допълнително.

— Да, господарке — отвърна Алхун. Светът беше престанал да се върти лудо, поне в тези стаи. Не знаеше дали чувството за хаос няма да се върне, когато излезе в коридора.

— По залез-слънце доведи деветимата ти мингхан командири в главната зала за аудиенции. Тогава ще имам нови заповеди за вас. Не се съмнявам, че Чагатай хан ще обмисли атака срещу Каракорум, Алхун. Не бива кракът му да стъпи в този град, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Алхун.

— Тогава ни остави. — Сорхатани махна заповеднически с ръка.

Алхун излезе, като внимателно затвори вратата, и Сорхатани въздъхна дълбоко. Торогене я гледаше ококорено.

— Дано всичките ни битки минат така гладко — малко сърдито рече Сорхатани.

Байдур препускаше на север, преизпълнен с гордост. Подозираше, че Илугей ще докладва всяко негово действие, но мисълта за внимателното наблюдение не го плашеше. Баща му Чагатай го бе обучил на всяка дисциплина и тактика — а баща му бе син на Чингис хан. Байдур не бе дошъл тук неподготвен. Надяваше се само да има възможност да използва някои от нещата, които бе натоварил на резервните коне. Субодай му бе позволил да остави каруците. Огромното стадо, което следваше тумана, можеше да носи почти всичко без гредите на тежките катапулти.

Трудно му бе да прикрие радостта си, докато яздеше с двата тумана през земи, за каквито не бе и помислял. Според преценките изминаваха около шейсет мили на ден. Скоростта бе важна, Субодай го бе казал достатъчно ясно, но Байдур не можеше да остави вражески войски след себе си. Именно затова беше поел почти право на север от Карпатите. След като стигнеше на позицията си, щеше да продължи на запад успоредно на Субодай и да смазва всичко по пътя си. Хората му вече бяха започнали да прочистват земята. Краков се намираше на запад, а град Люблин — точно пред тях…

Байдур дръпна юздите и загледа кисело стените на Люблин. Земята около него бе пуста през зимата, нивите — черни и голи. Слезе от коня да провери почвата и смачка една черна буца между пръстите си. Земята беше добра. Само плодородната почва и конете можеха да събудят истинска алчност в него. Златото и дворците не означаваха нищо — баща му го бе научил и на това. Байдур никога не бе чувал за Краков, докато Субодай не спомена това име, но жадуваше да завладее полските княжества в името на хана. Дори беше възможно Угедай да награди такъв успешен военачалник с негово собствено ханство. И по-странни неща се бяха случвали.

Субодай му бе дал пергаменти с всичко, което му беше известно за земята пред тях, но Байдур все още не беше имал възможност да ги прочете. Нямаше значение. Който и да се изправеше пред него, щеше да бъде прегазен.

Яхна коня и препусна към града. Наближаваше залез-слънце и портите вече бяха затворени. Когато приближи, забеляза, че стените са стари и на места порутени, виждаха се множество кръпки и следи от направени през пръсти ремонти. На някои места имаше само прегради от натрупано дърво и камък. Усмихна се. Субодай очакваше бързина и разрушения.

Обърна се към Илугей, който седеше на коня си и наблюдаваше безстрастно.

— Ще изчакаме да се стъмни. Един ягун ще изкатери стената от другата страна, за да привлече вниманието на стражите. Други сто ще влязат и ще отворят портата отвътре. Искам това място да посрещне изгрева с пожар.

— Ще бъде направено — отвърна Илугей и препусна да предаде заповедите му.

27.

Байдур и Илугей се движеха с умопомрачаваща скорост. Малко след като Люблин падна, Байдур поведе туманите към Сандомир и Краков. С темпото, с което се движеха, попадаха на колони мъже, отиващи да помогнат на вече превзети градове. Байдур неизменно успяваше да изненада местните благородници и двадесетте му хиляди воини разбиваха по-малките войски, след което преследваха оцелелите. Това бе от онези кампании, на които се бе наслаждавал дядо му и които баща му Чагатай му беше описвал до най-малката подробност. Противникът бе тромав и реагираше бавно срещу забития в земите му нож. Байдур знаеше, че не може да очаква милост, ако се провали — нито от собствените си хора, нито от онези, срещу които се изправяше. Ако им се удадеше възможност, поляците щяха да изтребят туманите му до последния човек. Затова беше разумно да не се среща с тях според техните условия и да не им дава възможност да използват силните си страни. Нямаше подкрепления, които да повика, и затова използваше туманите си внимателно, тъй като трябваше да ги запази, та дори това да означаваше да откаже сражение.

Не знаеше името на мъжа, който водеше частите лъскави рицари и пехотинци срещу него при Краков. Съгледвачите съобщиха за армия от около петдесет хиляди и Байдур изруга, когато научи новината. Знаеше какво би поискал Субодай от него, но той никога не беше гледал на препускането през севера като самоубийство. Поне полският благородник не се бе оттеглил зад дебелите стени и не ги бе предизвикал да обсадят града. Краков беше открит като Москва и също толкова труден за защита. Силата му се намираше в многобройната армия, която се беше установила на лагер пред него и очакваше атаката на монголските тумани.

Байдур приближи опасно близо до града със старшите си мингхан командири, за да огледа войсковите формации и терена. Нямаше представа дали поляците представляват заплаха за Субодай, но точно затова беше изпратен на север. Не биваше да се позволи на тази армия да се присъедини към войските в Унгария, но не беше достатъчно само да бъдат задържани около Краков. Задачата на Байдур бе да направи разрез през цялата страна и да е сигурен, че никаква армия няма да помисли да потегли на помощ на юг, щом на собствената й територия върлуват вълци. Субодай щеше да му отреже ушите, ако пренебрегваше заповедите му.

Изкачи едно ниско възвишение и се загледа към морето мъже и коне. Видя, че са забелязали присъствието му — полски съгледвачи вече препускаха в галоп към него със заплашително извадени оръжия. Други, близо до града, възсядаха конете си, готови да защитават или атакуват, каквото и да означаваше появата му. Какво би направил баща му? Какво би направил дядо му срещу такова множество?

— Този град трябва да е много богат, щом го защитават толкова хора — промърмори стоящият до него Илугей.

Байдур се усмихна и бързо взе решение. Хората му имаха почти шейсет хиляди коня — бе толкова огромно стадо, че не можеше да остане на едно място за повече от ден. Конете опоскваха тревата като скакалци, също както туманите изяждаха всичко по пътя си. Но всеки резервен кон носеше лъкове и стрели, съдове, храна и стотици други неща, от които се нуждаеха в кампанията, дори плетената ракита и плъстта за герите. Ако не друго, Субодай го бе изпратил добре запасен.

— Мисля, че си прав, Илугей — рече Байдур, докато преценяваше шансовете. — Искат да защитят безценния си град и затова са се скупчили около него и ни чакат. — Ухили се. — Ако са така добри да останат на едно място, нашите стрели ще си кажат думата.

Обърна коня и пое назад, без да обръща внимание на вражеските съгледвачи, които се бяха приближили съвсем. Когато един се понесе към него, Байдур с едно плавно движение извади стрела от колчана, постави я на тетивата и я пусна. Изстрелът беше чудесен и съгледвачът се затъркаля по земята. Байдур се надяваше, че това е добра поличба.

Не обърна внимание на виковете и подигравките на останалите — знаеше, че няма да посмеят да го последват. Умът му вече работеше. Със запасите на резервните коне разполагаше с почти два милиона стрели от прави брезови клони, с добри пера, събрани в колчани по трийсет или шейсет. Въпреки това изобилие внимаваше да прибере и възстанови колкото се може повече от тях след сраженията. Стрелите бяха може би най-ценният им ресурс след конете. Погледна към слънцето и кимна. Все още беше рано. Нямаше да пропилее деня.

Крал Болеслав, велик херцог на Краков, барабанеше с бронираната си ръкавица по кожения лък на седлото, взрян в огромния облак прах, който бележеше движението на приближаващата монголска орда. Беше яхнал едър сив кон от породата, която можеше да тегли плуг през чернозема цял ден, без да се измори. Единадесет хиляди рицари стояха в готовност да унищожат нашественика веднъж завинаги. От лявата му страна бяха френските тамплиери с техните ливреи в червено и бяло върху стоманата. Болеслав чу как гласовете им се извисиха в молитва. Разполагаше с хиляди стрелци и, което бе най-важното, с копиеносци, които трябваше да посрещнат атаката с дългите си пики. Армията му вдъхваше увереност и той държеше вестоносците си наблизо, готови да препуснат към братовчеда му в Лигниц с новината за победата. Може би след като спасеше всички, роднините му най-сетне щяха да го признаят за пълноправен владетел на Полша.

Майката църква обаче щеше да стои на пътя му, кисело си помисли той. Тя предпочиташе полските благородници да пилеят силата си в междуособици и убийства, за да могат духовниците да трупат богатства и сланина. Само преди месец братовчед му Хенрих беше построил манастир за новия орден на доминиканците — бе похарчил за него купища сребро. Болеслав се намръщи при мисълта за бенефициите и индулгенциите, които Хенрих беше получил в отплата. Това бе голямата новина в рода.

Отправи мислена молитва към небето.

„Господи, ако видя победа днес, ще основа манастир в града си. Ще поставя златен потир на олтара и ще намеря мощи, които да привличат поклонници от хиляди мили. Ще поръчам да отслужат тържествена литургия за всички, които ще изгубят живота си. Кълна ти се, Господи, давам думата си. Дари ме с победа и ще бъдеш славен в целия Краков“.

Преглътна и посегна към бутилката вода, вързана с ремък за седлото. Мразеше това чакане и все още се боеше, че докладите на съгледвачите му може да излязат верни. Знаеше, че са склонни да преувеличават, но мнозина от тях се върнаха с разкази за орда, два пъти по-голяма от неговите петдесет хиляди — огромен океан от безчислени коне и ужасни нашественици, въоръжени с лъкове и цяла гора копия. Мехурът му напомни за себе си и Болеслав се намръщи раздразнено. Нека проклетите кучета дойдат. Бог щеше да каже думата си и те щяха да опитат силата на десницата му.

Виждаше как тъмната маса на врага приближава. Изливаха се по земята, твърде многобройни, за да бъдат преброени, макар да не му се вярваше, че това е огромната армия, която описваха съгледвачите. С тази мисъл дойде тревогата, че някъде другаде може да има и още неприятели. Беше получил само един доклад от Русия, но в него се казваше, че били привърженици на коварните номера, много обичали да устройват засади и да нанасят удари по фланговете. Нищо от това не проличаваше сега. Копиеносците бяха на позициите си, а монголите препускаха право напред, сякаш смятаха да се врежат в тях. Болеслав започна да се опасява, че е пропуснал нещо в плановете. Видя тамплиерите да се приготвят за контраатака, макар че засега бяха в безопасност зад копиеносците. Гледаше напрегнато как пиките се насочват напред и дръжките им се опират здраво в земята. Можеха да спрат всичко, да изкормят всеки, независимо колко е бърз или свиреп.

Монголите приближаваха в дълга редица с дълбочина не повече от петдесет души. Докато Болеслав се взираше в тях, те опънаха лъковете и стреляха. Хиляди стрели се издигнаха над копиеносците му и Болеслав за момент се ужаси. Хората му имаха щитове, но ги бяха хвърлили на земята, за да държат пиките срещу атакуващите.

Стрелите изсъскаха, после се посипаха върху бойците му. Последваха писъци. Стотици изпопадаха, а стрелите продължаваха да се изсипват на смъртоносен порой. Болеслав преброи дванайсет удара на сърцето си между всеки колосален залп — но пък сърцето му биеше като обезумяло. Собствените му стрелци отвърнаха също със залп и той зачака напрегнато, но стрелите изпопадаха пред монголските конници. Как бе възможно да стрелят толкова надалеч? Неговите стрелци бяха добри, сигурен беше, но ако не можеха да стигнат до врага, от тях нямаше никаква полза.

Командирите се опитаха да отговорят на атаката и по редиците се понесоха заповеди. Мнозина копиеносци пуснаха тежките оръжия. Някои взеха щитовете си, докато други се опитваха да държат едновременно копие и щит, с което правеха и двете безполезни. Болеслав изруга и погледна над главите им към командира на тамплиерите. Мъжът беше като куче на верига. Тамплиерите бяха готови да препуснат, но копиеносците все още блокираха пътя им. Не можеше да има плавна маневра, при която пехотинците да се дръпнат настрани и да пуснат тамплиерите.

Болеслав изруга задавено. Вестоносците му го погледнаха стреснато, но той не ругаеше тях. Още от съвсем млад беше предвождал армии. Дължеше силата си на сраженията, които бе водил и спечелил, но това, което виждаше в момента, бе подигравка с всичко научено. Монголите сякаш нямаха никакво командване. Не се виждаше спокоен център, който да насочва движението им. Това щеше да е нещо, на което Болеслав би могъл да отговори. В същото време не бяха и безредна тълпа, в която всеки да действа на своя глава. Движеха се и атакуваха, сякаш водени от хиляди насочващи ръце, сякаш всяка група бе напълно независима от останалите. Беше безумно, но те се движеха и нападаха като оси, отговарящи моментално на всяка заплаха.

Отстрани хиляда монголски воини закачиха лъковете на седлата си, вдигнаха копия, понесоха се напред и се врязаха в щитовете на копиеносците. Но още преди офицерите на Болеслав да успеят да реагират, вече се оттегляха и отново опъваха лъковете. Копиеносците ревяха яростно и вдигнаха оръжията си, само за да поемат смъртоносните стрели, които се понесоха с бръмчене към тях.

Болеслав зяпна ужасено, когато видя това да се повтаря навсякъде. Сърцето му подскочи, когато тамплиерите си запробиваха път напред с викове и ритници. Да, те щяха да въведат ред в хаоса. Това беше мисията им.

Не знаеше колко пехотинци е изгубил. В атаката нямаше отдих, нямаше време за прегрупиране и преценяване на тактиката на врага. Дори докато си мислеше това, монголите не спираха — две нови вълни стрели полетяха от близко разстояние: поваляха всеки, който беше предпочел пиката пред щита. Виковете и крясъците на ранените се засилваха, но тамплиерите вече бяха започнали своя бавен и ритмичен тръс, който вдъхваше ужас в сърцата на враговете им. Болеслав сви юмрук, когато тежките рицари минаха през последните замаяни копиеносци и ускориха ход в съвършен строй. Нищо на този свят не можеше да им устои.

Видя как монголите губят кураж, когато рицарите се сблъскаха челно с тях. По-дребните им коне падаха или отскачаха настрани от стоварилата се върху тях тежест. Монголските ездачи скачаха невредими от падащите си коне, но широките мечове ги съсичаха или копитата ги стъпкваха. Врагът започна да отстъпва и Болеслав възликува. Плавното движение на неприятелските части се обърка. Монголите стреляха срещу рицарите, но стрелите отскачаха от тежката броня или дори се пречупваха. Болеслав усети как битката се обръща и изкрещя окуражаващо на рицарите.

Тамплиерите удариха с рев монголския туман. Това бяха мъже, водили сражения чак из калните бойни полета на Йерусалим и Кипър. Очакваха врагът пред тях да се дръпне, пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Силата им бе неудържимият удар на чук, който трябваше да разбие врага на две половини, да стигне до центъра и да убие военачалника. Монголите падаха със стотици, обръщаха се и бягаха пред рицарите, задниците на конете им бяха почти в обсега на огромните мечове и тежките копия. Атаката на тамплиерите продължи още половин миля или повече, разпръсквайки всичко пред себе си.

Байдур вдигна ръка. Мингхан командирите очакваха сигнала му, момента, който той трябваше да избере. Заповедите полетяха по редиците. Двадесет мъже вдигнаха високо жълти знамена и изреваха на ягуните. Стотниците предадоха командите на десетниците. Чрез око или ухо, заповедите се разнесоха мигновено, като огън по слама. За миг хаосът се превърна в ред. Ягуните се отделиха от фланговете и оставиха рицарите да приближат без съпротива. Някои продължаваха да бягат, увличайки ги след себе си, но фланговете набъбваха и все повече и повече воини приготвяха лъковете си.

Тамплиерите се откъснаха далеч от пехотинците и зловещите им пики. Около десет хиляди от тях бяха препуснали напред — огромна сила, свикнала с победите. Бяха се забили дълбоко в монголските тумани, водени от самоувереността и вярата. Гледаха през тесните процепи на шлемовете си хаоса на монголското отстъпление и съсичаха с мечовете си всичко, което се озоваваше в обхвата им. Видяха как отделни части се отклоняват от двете им страни, но въпреки това продължиха напред, за да пробият вражеските редици и да стигнат до водача им, който и да е той.

По фланговете им хиляди монголски стрелци спряха уплашените си викове и поставиха стрели на тетивите. Със спокойна увереност подбраха целите си и насочиха стрелите към шиите на огромните бойни коне. Отпред животните бяха изцяло бронирани. Отстрани обаче вратовете им бяха или голи, или покрити само с развяващ се плат.

Байдур махна с ръка. Всички жълти знамена се смъкнаха като едно. Лъковете избръмчаха, освобождавайки огромната енергия на пълното опъване, и запратиха съскащите стрели в носещите се покрай тях коне. От толкова близо мишените бяха лесни за улучване и още при първите удари конете рухваха с пронизани гърла. Кръв запръска на мощни струи от ноздрите им. Мнозина от монголските воини трепнаха от съчувствие, но след миг извадиха нови стрели от колчаните си.

Рицарите изреваха. Улучените само веднъж пришпориха конете си и се опитаха да се измъкнат от връхлетялата ги от двете страни буря. Конете под тях падаха: стотици животни рухнаха изведнъж, като затиснаха или смазаха ездачите си. Рицарите се озоваха на земята замаяни, мъчещи се да се изправят.

Въпреки загубите тамплиерската атака продължи. Не беше лесно тежките бронирани коне да се обърнат настрани, но рицарите все пак опитаха. Някой зарева заповеди и моментално се превърна в мишена за всички стрелци наблизо. Конят му рухна, набоден като таралеж, а самият рицар падна с щръкнала от забралото на шлема му стрела.

Тамплиерите завиваха наляво и надясно към стрелците от двете им страни. Атаката се разделяше по дължината на колоната, като всеки рицар завиваше в обратната на онзи пред него посока. Беше маневра като за парад, каквато монголите не бяха виждали никога. Байдур беше впечатлен. След малко рицарите се озоваха лице в лице срещу воините, които ги жилеха. Ръкопашният бой бе единственият им шанс да се спасят от клането, в което се беше превърнала атаката им. Бяха изгубили скоростта, но бронята им беше яка и силите им все още бяха свежи. Ужасно дългите им копия смазваха ребрата на воините му, след което огромните мечове започнаха да се вдигат и спускат подобно на касапски сатъри.

Монголските ездачи танцуваха с конете си около тях и запращаха всяка стрела точно в целта — там, където виждаха пролука в доспехите или незащитена плът. Дългите мечове се въртяха над тях или се спускаха там, където се бяха намирали само миг по-рано.

Байдур чуваше гърления смях на хората си и знаеше, че той се дължи отчасти на облекчението им. Само размерът на рицарите и конете им беше достатъчен, за да събуди страх. Беше като прохладен ветрец върху сгорещена кожа да ги гледа как падат. Ала когато ударите на рицарите достигаха целта си, всяка нанесена рана бе смъртоносна. Байдур видя как един рицар в окъсан плащ в червено и бяло стовари меча си с такава сила, че отсече крака на един воин в бедрото и разпра седлото под него. Докато умираше, воинът сграбчи рицаря и го събори със себе си с трясък на метал.

Отмерените залпове от фланговете бяха сменени от меле крещящи хора и цвилещи коне, хиляди индивидуални схватки. Байдур препускаше насам-натам зад хората си и се мъчеше да определи как се справят. Видя как един рицар с мъка се изправи на крака и свали очукания си шлем. Черната му коса бе мокра от пот. Байдур препусна покрай него и го съсече.

Върна се назад и спря коня си. Огледа се, за да усети битката. Знаеше, че не може да се включи в атаката. Ако паднеше, командването щеше да се стовари върху плещите на Илугей. Байдур се изправи в стремената и се загледа в сцената, която знаеше, че никога няма да забрави. Навсякъде по огромното поле рицари в сребриста броня се биеха срещу туманите. Очуканите им щитове падаха от ръцете им, мечовете им отхвърчаваха встрани. Хиляди бяха избити на земята, държани от воините му, докато други вдигаха забралата на шлемовете им и забиваха остриета в лицата им. Други хиляди още бяха на конете си и викаха на другарите си. Байдур видя, че у тях няма страх. Но щеше да има. Скоро. Време беше да се уплашат. Не се изненада, когато ариергардът на атаката започна да се обръща и се превърна в хаотична маса, побягнала обратно към пехотинците и Краков. Даде заповед и осем мингхана препуснаха след рицарите и ги обсипаха със стрели. Малцина от тях щяха да стигнат до убежището зад пиките.

Болеслав гледаше отчаяно как каймакът на аристокрацията умира пред очите му. Никога не би повярвал, че рицарите могат да бъдат разбити от някакви си дрипави конници, ако не го беше видял със собствените си очи. Тези стрели! Мощта и точността им бяха зашеметяващи. Никога не бе виждал подобно нещо на бойното поле. Никой поляк не се беше сблъсквал с такъв противник.

Надеждата му се върна, когато видя ариергардът да обръща към града. Не беше в състояние да прецени мащабите на унищожението и челюстта му бавно увисна, когато осъзна колко малко са оцелелите, колко окаяни изглеждат в сравнение със сияйното великолепие на онези, които бяха препуснали срещу врага. Монголите продължаваха да ги преследват, пускаха адските си стрели с плавни движения, сякаш рицарите бяха мишени за упражнения на някакво огромно стрелбище.

Болеслав изпрати четири хиляди копиеносци да защитят отстъплението им и те принудиха монголите да спрат. Разбитите остатъци от тамплиерите се върнаха в тръс, покрити с прах и кръв, едва дишаха в сплесканите си брони.

А в следващия миг Болеслав с ужас видя, че монголските тумани приближават. Осъзна, че най-сетне ще използват копията си. Беше изгубил защитата на кавалерията и монголите щяха да ги пометат и да влязат в Краков. Извика да вдигнат пиките, но атака не последва. Вместо това стрелите заваляха отново, сякаш рицарите изобщо не бяха излизали в атака, сякаш монголите разполагаха с цял ден, за да довършат избиването.

Погледна към слънцето, което се снишаваше към далечните хълмове. Ненадейно една стрела улучи коня му и той се изправи на задните си крака. Друга удари щита му и го блъсна в гърдите му със силата си. Заля го противен страх. Не можеше да спаси Краков. Рицарите бяха превърнати в сянка на предишната си мощ и му оставаха само селяците пехотинци. Щеше да му е трудно да спаси дори собствения си живот. Даде знак да свирят отбой.

Светлината вече отслабваше, но монголите продължаваха да стрелят. Копиеносците започнаха да се оттеглят. Изтощените тамплиери се построиха в тънка редица отзад и поемаха стрелите с броните си, опитваха се с всички сили да не допуснат отстъплението да се превърне в пълно поражение.

Болеслав препусна в лек галоп. Свитата му го последва със сведени глави. Сянката на поражението бе надвиснала над всички, също като страха. Вместо да праща писма, известяващи победата му, щеше да тича при брат си Хенрих и да го моли за благосклонност и съжаление. Яздеше сковано, загледан в сенките напред. Монголите бяха унищожили френските тамплиери, най-великата бойна машина на света. До днес. Кой можеше да ги спре, ако военните ордени не бяха в състояние? Тези рицари бяха изклали орди мюсюлмански неверници в и около Йерусалим. Разбиването им на пух и прах само за един ден го беше потресло до дъното на душата му.

Зад тях монголите виеха като вълци, стотици препускаха напред и избиваха онези, които искаха само да се оттеглят. Стрелите продължиха да валят и когато настъпи здрач. Враговете смъкваха от седлата мъжете от последните редици и ги убиваха със смях, като се бутаха кой да нанесе първия ритник или удар.

Когато се стъмни съвсем, Байдур и Илугей най-сетне събраха воините си. Краков лежеше пред тях гол и беззащитен и те влязоха, без да бързат, в него под лъчите на изгряващата луна.

Лунната светлина бе силна, въздухът — ясен и студен. Пратеникът препускаше с всички сили по прашната пътека. Беше изтощен. Трудно му беше да държи очите си отворени, а болката в кръста беше станала нетърпима. Обзе го внезапна паника, когато изгуби бройката на пътните станции, покрай които бе минал този ден. Каракорум беше далеч назад, но той знаеше, че трябва да предаде на друг чантата с безценното й съдържание. Нямаше представа какво са му връчили — знаеше само, че струва повече от живота му. Човекът от Каракорум се бе появил от мрака и с хриплив глас му бе дал заповедите и чантата. Пратеникът беше препуснал в галоп още преди онзи да слезе от коня.

Стресна се, понеже осъзна, че едва не е паднал от седлото. Топлината на коня, ритмичният тропот на копитата, звънът на звънчетата под него — всичко това притъпяваше сетивата му. Това щеше да е втората му нощ без сън и без никакви другари освен пътя и коня. Отново преброи наум. Беше минал през шест пътни станции, като на всяка бе сменял коня си. Налагаше се да предаде чантата на следващата, в противен случай рискуваше да загине по пътя.

Видя светлините в далечината. Естествено, бяха чули звънчетата. Щяха да го чакат с кон и нов ездач, както и с мях айраг и мед, които да му дадат сили. Щеше да се наложи да използват ездача. Вече се намираше на края на силите си и изтощението му бе пълно.

Когато стигна каменния двор насред нищото, видимия знак на ханската власт и сила, премина в тръс. Докато хората се скупчваха около него, той преметна крак през седлото и кимна на ездача, който бе още почти момче. Наред с чантата имаше и устно послание. Какво беше то? Да, спомни си.

— Убивай коне и хора, ако се наложи. Препускай колкото можеш по-бързо и по-надалеч. Това трябва да бъде предадено лично на Гуюк. Повтори думите ми.

Заслуша как новият ездач повтаря възбудено казаното. Чантата премина с доверие от ръка на ръка и нямаше да бъде отворена, докато не стигне местоназначението си. Пратеникът видя някаква каменна пейка в двора, или може би нещо като легло. Отпусна се на него и загледа как момъкът препусна, преди да си позволи да затвори очи. Никога не бе яздил толкова бързо и толкова далеч и се запита какво ли може да е толкова важно.

28.

Погребалната клада на хана бе огромна, наполовина на височината на дворцовата кула. Беше издигната бързо с огромните запаси кедрово дърво от мазетата на двореца. Материалът бе открит там, след като прочетоха заръките на Угедай. Ханът се беше подготвил за смъртта и беше описал всяка подробност около церемонията много преди да умре. Имаше и други писма в запечатания пакет, който Яо Шъ предаде на Торогене. Личното послание до нея я бе накарало да се разплаче. Угедай го беше написал преди да потегли на кампанията срещу Дзин и сърцето й се късаше, докато четеше думите на съпруга си. Бил готов за смъртта, но никой човек не можел наистина да разбере какво означава светът да продължи без него, как близките му ще трябва да живеят оттук нататък, без да чуват гласа му и да усещат докосването му. Всичко, което бе останало от него, бяха писмата и спомените й. Самият Каракорум щеше да бъде негова гробница, прахта му щеше да бъде положена в подземната гробница под двореца, където да почива вечно.

Темуге стоеше на зелената трева в златиста копринена роба, обшита със синьо. Гърбът го болеше непрекъснато и трябваше да се напрегне, за да погледне към върха на кладата. Не плачеше за сина на брат си. Вместо това беше сплел ръце зад гърба си и се бе умислил дълбоко за бъдещето, докато пламъците се разрастваха, овъглявайки дървото и пръскайки във въздуха сладкия мирис на кедър, който щеше да се усети на много мили оттук.

Докато стоеше тук и изпълняваше дълга си пред очите на хилядите събрали се, умът му се понесе към миналото. Сънародниците му не обичаха да показват скръбта си публично, но в тълпата работници, които се бяха стекли тук от Каракорум, имаше много зачервени очи. Самият град беше пуст, сякаш никога не е бил заселван.

Син на Чингис лежеше в тези пламъци, син на брата, когото бе обичал и от когото се беше страхувал, когото бе мразил и когото бе обожавал. Темуге почти не си спомняше първите дни, когато ги преследваха, когато всички бяха просто деца. Това бе станало преди страшно много години, макар че той все още сънуваше от време на време студа и мъчителния глад. Мислите му често се връщаха към младостта, но в нея имаше малко утеха. Тогава бяха четирима братя. Темуджин, който щеше да избере тщеславното име Чингис, Хаджиун, Хазар и Бехтер. Темуге се опита да си спомни лицето на Бехтер, но така и не успя. Сестра му Темулун също беше там, но и тя бе изтръгната от живота.

Помисли си за писмото, което Яо Шъ бе получил тази сутрин. Брат му Хаджиун бе мъртъв и Темуге затърси в себе си следа от мъка, чувство на загуба като онази, която показваше Торогене с плача си. Не, нямаше нищо. Бяха се разделили преди много години, изгубени в онези трудности и неприятности на живота, които вгорчават чистите отношения. От седмината, който се бяха крили в онова дере, бяха останали само той и Хазар. Само те можеха да кажат, че са тук от самото начало. Сега и двамата бяха старци и той всеки ден усещаше болките в кокалите си.

Погледна покрай ставащата все по-ярка дървена клада и видя Хазар, който стоеше със сведена глава. На младини двамата заедно бяха прекосили Дзин и бяха открили Яо Шъ, който тогава бе просто скитащ монах, очакващ своето бъдеще. Трудно бе дори да си спомни какво е да си толкова силен и изпълнен с живот. Забеляза, че Хазар изглежда странно слаб. Главата му сякаш се бе уголемила, плътта по лицето и врата му се беше стопила. Изобщо не изглеждаше добре. Импулсивно отиде до него и си кимнаха, двама старци под слънцето.

— Изобщо не съм си помислял, че ще си отиде преди мен — промърмори Хазар.

Темуге го изгледа остро и Хазар забеляза погледа му и сви рамене.

— Аз съм стар и бучките на рамото ми стават по-големи. Не очаквах момчето да умре, преди да е дошло моето време, това е.

— Трябва да ги изрежеш, братко — рече Темуге.

Хазар се намръщи. Вече не можеше да носи доспехи, защото опираха болезнените места. Всяка вечер му се струваше, че бучките са се подули още, подобно на грозде под кожата му. Не спомена онези, които имаше на под мишниците си. И най-малкото им докосване предизвикваше такава болка, че му се завиваше свят. Мисълта, че в тях може да се забие нож, бе непоносима. „Това не е страхливост“, твърдо си рече той. Тези неща или щяха да изчезнат след време, или да го убият; едното или другото.

— Съжалявам, че и Хаджиун си е отишъл — рече Темуге.

Хазар затвори очи, скован от болка.

— Беше твърде стар да тръгва на поход. Казах му го. Не че се радвам, че излязох прав де. Господи, липсва ми.

Темуге го изгледа въпросително.

— Да не би случайно да си станал християнин?

Хазар се усмихна малко тъжно.

— Твърде късно е за мен. Просто ги слушам какво си говорят. Все споменават бога си. Онзи техен рай ми се струва малко скучен, ако се съди по думите им. Попитах един от монасите дали там ще има коне, а той каза, че не бихме ги искали, можеш ли да си представиш? Едно обаче ти казвам със сигурност — нямам намерение да яздя някой от ангелите им.

Темуге разбираше, че брат му говори така, за да скрие мъката си по Хаджиун. Отново погледна в собственото си сърце и откри единствено празнота. Това беше обезпокояващо.

— Тъкмо си мислех за онова дере между хълмовете, където се криехме — рече той.

Хазар се усмихна и поклати глава.

— Трудни времена бяха. Но пък ги преживяхме, както и всичко останало. — Погледна към града зад кладата, която поглъщаше тялото на хана. — Този град нямаше да съществува, ако го нямаше семейството ни. — Въздъхна замислено. — Странно е, като си спомня времето, когато нямаше държава. Може би това е достатъчно за един човешки живот. Видяхме добри години, братко, въпреки различията ни.

Темуге предпочете да извърне поглед, вместо да си спомни за заниманията си с тъмните изкуства. Като млад няколко години беше избраният ученик на онзи, който беше причинил огромна болка на семейството, онзи, чието име вече не се споменаваше. Хазар бе почти негов враг по онова време, но всичко това се беше случило много отдавна и бе почти забравено.

— Трябва да запишеш това — ненадейно рече Хазар и посочи погребалната клада с брадичка. — Както направи за Чингис. Трябва да го опишеш.

— Ще го направя, братко — отвърна Темуге. Отново погледна Хазар и видя колко е измършавял. — Изглеждаш зле, Хазар. На твое място бих ги оставил да ги изрежат.

— Да, но ти пък какво знаеш? — подигравателно отговори Хазар.

— Зная, че могат да те приспят с черната паста, за да не усещаш болката.

— Не се боя от болка — раздразнено каза Хазар. Въпреки това изглеждаше заинтересуван. Размърда рамене и се намръщи. — Може пък да го направя. Понякога почти не мога да използвам дясната си ръка.

— Ще ти е нужна, ако Чагатай дойде в Каракорум — рече Темуге.

Хазар кимна, потърка рамото си с лявата си ръка и изсумтя:

— Точно този бих искал да го видя със счупен врат. Бях там, когато Толуй даде живота си, братко. И какво получихме срещу него? Няколко мизерни години. Ако трябва да видя как Чагатай влиза триумфално през тези порти, май предпочитам да умра в съня си преди това.

— Ще пристигне тук преди Гуюк и Субодай, това поне го знаем със сигурност — кисело рече Темуге. Той също не изпитваше особена обич към простака, заченат от брат му. Чагатай като едното нищо щеше да изгори града просто за да покаже кой е главният. В това отношение бе истински син на баща си. Темуге потръпна, но си каза, че е просто от вятъра. Знаеше, че би трябвало да направи планове за изнасянето на най-ценните свитъци и книги преди пристигането на Чагатай, поне докато не се увери, че ще бъдат пазени добре. Самата мисъл за Чагатай като хан беше достатъчна, за да се изпоти. „На никой не му трябва втори Чингис“, помисли Темуге. Светът още не се беше възстановил напълно от разрушенията на първия.

Котен пресече Дунав с лодка. Гребецът — нацупен войник — го биваше и малкият съд се плъзгаше бързо по тъмните води. Котен, се беше увил плътно в наметалото си в студения здрач и бе потънал в мисли. Явно не можеше да избяга от съдбата си. Кралят имаше пълното право да поиска хората му. Унгария му беше дала убежище и за известно време Котен си мислеше, че е успял да спаси народа си. След като планините бяха останали зад тях, се беше осмелил да се надява, че монголските тумани няма да продължат толкова далеч на запад. Никога не го бяха правили. А ето че Златната орда се бе появила с рев от Карпатите и доскоро мирното и безопасно място вече не можеше да се нарече убежище.

Кипеше от яд, докато гледаше приближаващия бряг — тъмна линия от лепкава кал, която щеше да задърпа ботушите му. Стъпи в плитката вода и се намръщи, когато кракът му потъна във вонящата тиня. Гребецът измърмори нещо неразбираемо и огледа монетата внимателно, което си беше преднамерена обида. Ръката на Котен помръдна към ножа. Прииска му се да остави белег на лодкаря, за да му напомня как да се държи. Отказа се с неохота. Мъжът отблъсна лодката си и загреба, като го гледаше все така нацупено. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, изкрещя нещо, но Котен не му обърна внимание.

Подобни неща се повтаряха непрекъснато между Буда и Пеща. Куманските му сънародници бяха добри вярващи, бяха се покръстили по заповед на господаря си и правеха всичко възможно да се отнасят към новата религия като към своя собствена, пък било то и само заради оцеляването си. Разбираха, че запазването на живота си струва тази жертва, и му се бяха доверили. Сякаш никой от християнските духовници не намираше за странно, че цял народ може да изпита внезапно желание да приеме Христа в сърцето си.

Това обаче не беше достатъчно за жителите на градовете на Бела. Още от първите дни се понесоха истории за кражби и убийства, извършвани от хората му. Подобни слухове и клюки витаеха около всеки нещастен случай. И свиня не можеше да се разболее, без някой да заяви, че била проклета от някаква мургава жена. Котен се изплю и продължи да гази в калта. Предишния месец едно унгарско момиче бе обвинило две кумански момчета, че го изнасилили. Последвалите размирици бяха потушени с безмилостна жестокост от войниците на крал Бела, но омразата си оставаше и кипеше под повърхността. Малцина смятаха, че момичето лъже. В края на краищата тъкмо такива неща можеха да се очакват от мръсните чергари, настанили се сред тях. Те бяха хора без корен и не можеше да им се вярва. Биваше ги само да крадат, да убиват и да замърсяват чистата река.

Котен не харесваше домакините си точно толкова, колкото и те мразеха него и хората му. Не можеха да заемат по-малко място от това, помисли си раздразнено той, загледан в града от палатки и бараки покрай реката. Кралят беше обещал да им построи нов град или може би да разшири два-три от вече съществуващите. Беше говорил дори за област, където куманите да живеят спокойно самички. Може би щеше да удържи на думата си, ако не бяха дошли монголите, макар че Котен беше започнал да се съмнява в това.

Монголската заплаха като че ли само бе засилила напрежението между местните маджари и неговото племе. Хората му не можеха да излязат на улицата, без някой да ги заплюе или да блъска жените. Всяка нощ някой намираше края си с прерязано гърло. Нямаше наказани, ако трупът беше кумански, но съдиите и войниците бесеха хората му по двама и повече, ако жертвата беше от маджарите. Това бе лоша награда за новопокръстените двеста хиляди християни. Имаше моменти, когато Котен се чудеше що за вяра е тази: да проповядва доброта и в същото време да е така жестока към своите.

Вървеше по осеяния с изпражнения бряг. Вонята го задавяше. Богатите жители на Буда имаха чудесни канали за нечистотиите си. Дори по-бедните квартали в Пеща имаха по ъглите каци, които се събираха нощем. Чергарите кумани разполагаха единствено с реката. Бяха се опитали да я запазят чиста, но твърде много се бяха скупчили на тясната ивица. Вече бяха плъзнали болести и цели семейства умираха с червени петна по кожата, каквито не бе виждал в родината. Цялото място напомняше на вражески лагер, но кралят бе поискал войската му, а Котен беше човек на честта и бе положил клетва пред него. Крал Бела го беше преценил правилно, но сега, докато подритваше някакъв камък, Котен си помисли, че дори неговата чест си има граници. Дали щеше да види как избиват хората му заради такава мизерна награда? През целия си живот никога, нито веднъж не бе престъпил думата си. Понякога, когато гладуваше или беше болен, това бе единственото, което му оставаше, за да поддържа гордостта си.

Навлезе в Пеща с натежали от човешки изпражнения и кал ботуши. Беше обещал на жена си на връщане да купи месо, макар да знаеше, че цената ще скочи веднага щом го видят или го чуят да говори. Потупа дръжката на сабята си и ускори крачка. Вървеше изправен. Днес се чувстваше опасен човек, когото е по-добре да не обиждаш. Нямаше съмнение, че утре щеше да е различно, но засега можеше да даде малко воля на гнева си. Това го топлеше.

Докато се изкачваше по калното възвишение, на чийто връх се намираха магазините, чу нещо да се стоварва на земята недалеч от него. Вятърът фучеше в ушите му и той завъртя глава, за да чуе по-добре. Видя, че пред касапницата има запален фенер, но капаците над тезгяха вече се спускаха. Котен изруга под нос, затича се и извика:

— Чакай!

Не забеляза биещите се мъже, докато не паднаха почти в краката му. Единият имаше нож, но другият бе сграбчил ръката му. Котен не ги познаваше. Вдигна глава като ловджийско куче, когато чу още нещо. Приближаващи се гласове. Бяха гневни и в отговор той усети как собственият му гняв се надига. Какво ли се беше случило, докато го бе нямало? Поредното изнасилване или просто още едно обвинение срещу хората му? Докато се колебаеше, касапинът най-сетне успя да свали капаците и ги залости от вътрешната страна. Котен забърза натам, заблъска капаците с юмруци, но отговор не последва. Вбесен, той зави на ъгъла.

И видя в тъмната кална улица цяла тълпа. Вървеше към него. С две бързи крачки той се скри зад ъгъла, но мъжете бяха видели очертанието му на фона на залязващото слънце и го последваха.

Котен побягна. Бе живял достатъчно лета, за да знае, че го грози истинска опасност. Каквото и да бе събрало мъжете в тълпа, щеше да приключи зле за него, ако го настигнеха. Чу възбудения им рев и затича обратно към тъмната река. Стъпките им трополяха по дървената пътека и се приближаваха все повече.

Подхлъзна се, сабята излетя от ръката му и потъна в меката кал, без да издаде никакъв звук. Някой го блъсна, докато се изправяше, и в следващия миг се нахвърлиха върху него, изсипваха яростта си върху чужденеца, който с бягството си беше показал, че е виновен. Котен се съпротивляваше, но те го ритаха и ръгаха с ножове, притискаха го в мръсната кал, докато той не стана едва ли не част от нея, а кръвта му не се смеси с черната тиня.

Мъжете се отдръпнаха от безжизненото тяло на брега на реката. Някои тупаха доволно другарите си по раменете. Не знаеха кой е обезобразеният мъртвец, който лежеше в краката им. В далечината се чуха виковете на кралските стражари и всички като един се обърнаха и се пръснаха в сенките на търговския квартал. Чергарите щяха да научат и да се уплашат. Щеше да мине много време, преди да крачат без страх из градовете на по-добрите от тях. Много от мъжете бяха семейни и се върнаха при жените и децата си по задните улички, за да избегнат среща с войниците.

Събралата се пред Пеща армия беше огромна. Крал Бела дни наред беше като обезумял, когато започна да разбира какво струва събирането на толкова много мъже. Един войник не можеше да носи храна за повече от няколко дни, без да стане бавен и неспособен да се бие. Обозът беше погълнал всяка каруца и работен кон в страната и заемаше почти толкова място, колкото и събралото се при Дунав войнство. Сърцето на крал Бела сякаш изпълни целите му гърди, докато оглеждаше множеството. Повече от сто хиляди въоръжени мъже, рицари и пехотинци, се бяха отзовали на кървавите мечове, обиколили Унгария нашир и надлъж. Според най-добрите му преценки, монголската войска беше два или повече пъти по-малобройна от онази, която му беше казано да очаква. Кралят преглътна надигналата се в гърлото му жлъчка. Може и да беше изправен само пред половината Златна орда, но пристигащите от север донесения говореха за невъобразими разрушения. Не можеше да очаква помощ от Болеслав и Хенрих. Според онова, което беше научил, те самите едва удържаха нападението на появилите се там тумани. Люблин със сигурност беше паднал, имаше и едно съобщение, според което и Краков бил опожарен, макар Бела да не разбираше как е възможно подобно нещо. Оставаше му само да вярва, че докладите са преувеличени и са дело на уплашени хора. Определено не биваше да споделя наученото със своите офицери и съюзници.

Погледна към тевтонските рицари от дясната страна — две хиляди мъже, подредени в безупречен строй. Конете им сякаш бяха недокоснати от калта, в която газеше армията. Блестяха на слабата слънчева светлина и биеха с копита земята, а от ноздрите им излизаше пара. Бела обичаше бойните коне и знаеше, че тези на рицарите са сред най-породистите в целия свят.

Само лявото крило помрачаваше доброто му настроение. Куманите бяха добри конници, но все още бяха разгневени заради смъртта на Котен в някаква мръсна разправия край реката. Сякаш той беше виновен за това. Невъзможни хора. Когато прогонеше монголите отвъд планините, трябваше да си помисли по-добре дали да засели толкова много кумани в териториите си. Може би можеха да бъдат подкупени да си намерят нова родина, където да ги приемат по-добре. А и така нямаше да бъркат толкова дълбоко в кесията му.

Изруга под нос, когато видя куманските конници да излизат от строя, и изпрати вестоносец със строгата заповед да се върнат на позициите си. Загледа се след пратеника и видя как куманските ездачи се събират около него. Но не спряха. Бела се обърна към най-близкия от рицарите си и заповяда:

— Иди при куманите и им напомни за клетвата им за вярност към мен. Заповядвам им да останат по местата си, докато не им се нареди друго.

Рицарят сведе почтително копието си и препусна след първия пратеник. Междувременно куманите бяха съсипали симетрията на строя, конете им се бяха пръснали из полето без никакъв ред. Бела въздъхна. Чергарите нищо не разбираха от дисциплина. Опита се да си спомни името на сина на Котен, който би трябвало да ги командва, но така и не успя.

Не спряха, когато рицарят стигна при тях. Просто го заобиколиха в тръс, без да бързат. Бела изруга на глас, като видя, че се насочват към него. Явно искаха да променят нещо в клетвата си или пък да измолят по-добра храна и оръжие. Типично бе за тази мръсна сган да се опита да изкопчи някаква изгода от него, сякаш бе някакъв си долен търговец. „Разбират само от търговия и пазарлъци“, ядосано си помисли той. Бяха готови да продадат и собствените си дъщери, ако това можеше да им донесе злато.

Гледаше свирепо куманските конници, които бавно яздеха пред армията му. Вестоносците продължаваха да пристигат с последните доклади за монголите и той нарочно се обърна към тях, за да покаже презрението си към чергарите. Накрая един от рицарите му се окашля и когато вдигна очи, Бела видя сина на Котен. Младият мъж го гледаше. Кралят отново се помъчи да си спомни името му, но не успя. През последните дни имаше прекалено много работа, за да запомни всичко.

— Какво е толкова важно, че разваляте целия строй? — рязко попита Бела. Лицето му се беше зачервило от раздразнение.

Синът на Котен дори не му се поклони.

— Клетвата на баща ми ни обвързваше, кралю. Аз обаче не съм обвързан с нея.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Бела. — Каквито и да са грижите ти, сега не е нито времето, нито мястото. Върни се на позицията си. Ела при мен довечера, след като минем Дунав. Тогава ще те приема.

И крал Бела се обърна показно към вестоносците и взе поредния пергамент. Вдигна изумено глава, когато младежът заговори отново, сякаш не бе чул заповедта му.

— Това не е наша война, кралю. Беше ни показано съвсем ясно. Желая ти успех, но сега задачата ми е да изведа хората си от пътя на Златната орда.

Лицето на Бела стана тъмночервено, вените на челото му се издуха.

— Ще се върнете в строя! — изрева той.

Синът на Котен поклати глава.

— Сбогом, твое величество. Христос да благослови многобройните ти дела.

Бела рязко пое дъх, внезапно осъзнал, че всички кумански конници са впили поглед в него. Ръцете им бяха върху дръжките на сабите или стискаха лъковете, лицата им бяха ледени. Стисна устни. Те бяха четиридесет хиляди. Ако заповядаше да убият сина, като едното нищо щяха да нападнат гвардейците му. И щеше да настъпи катастрофа, от която полза щяха да имат единствено монголите. Сините му очи замръзнаха като лед.

— Точно когато врагът е пред нас? — изрева той. — Вие сте клетвопрестъпници! Вие сте страхливци и еретици!

Продължи да крещи, докато синът на Котен му обръщаше гръб. Господи, защо не можеше да си спомни името му! Думите му бяха като хвърлени на вятъра. Оставаше му само да пръска слюнки и да беснее, докато куманите се отдалечаваха. Заобиколиха огромната унгарска армия и се насочиха към лагера на сънародниците си.

— Не ни трябват козари в редиците, твое величество — с отвращение каза Йозеф Ландау. Братята му рицари около тях изръмжаха в знак на съгласие. Куманите все още яздеха пред основните части и крал Бела се помъчи да се овладее. Усмихна се насила и каза високо:

— Прав си, сир Йозеф. Ние сме сто хиляди души дори без тези… козари. Но след като победим, те ще си платят за това предателство.

— За мен ще е удоволствие да им дам да се разберат, твое величество — отвърна Йозеф Ландау с гадна физиономия, която можеше да се сравнява единствено с изражението на самия Бела.

— Добре. Разгласете, че аз съм отпратил куманите от бойното поле, сир Йозеф. Не искам хората ми да мислят за предателството им. Нека знаят, че съм избрал да се бия редом с мъже от истинска унгарска кръв. Това ще повдигне духа им. Колкото до чергарите, ти ще им покажеш цената за предателството им. Ще те разберат, сигурен съм.

Пое дълбоко дъх, за да уталожи гнева си.

— Вече се уморих да стоя тук и да слушам плачливите гласове на разни страхливци. Да тръгваме.

29.

Субодай гледаше как армията на крал Бела започва да пресича реката. Мостовете почерняха от хора и коне. Бату и Джебе бяха спрели конете си до него и също гледаха, преценяваха хората, срещу които им предстоеше да се изправят. Конете спокойно пощипваха трева. Пролетта бе настъпила рано в равнините и само тук-там на зеления килим се виждаха бели участъци сняг. Въздухът все още беше студен, но небето бе светлосиньо и светът се изпълваше с нов живот.

— Доста добри конници са — отбеляза Джебе.

Бату сви рамене, но Субодай каза тихо и замислено:

— Твърде много са. И през реката има прекалено много мостове. Но пък именно затова ще ги накараме да се озорят.

Бату ги погледна. Както винаги си даваше сметка, че двамата споделят разбиране, от което той е изключен. Това бе вбесяващо: несъмнено нарочно се държаха така. Извърна се, тъй като знаеше, че и двамата с лекота могат да разпознаят гнева му.

През целия си живот бе принуждаван да се бори за всичко, което беше постигнал. После ханът го бе измъкнал от калта и го беше издигнал до командващ туман в името на баща му. Бату бе почетен пред всички и на мястото на омразата му към света дойде нова борба, почти толкова мъчителна, колкото и предишната. Трябваше да докаже, че е способен да води, че има уменията и дисциплината, които хора като Субодай приемаха за даденост. В желанието си да се докаже никой друг не би могъл да работи по-здраво и да постигне повече от него. Беше млад, енергията му бе почти безкрайна в сравнение с тези старци.

Разкъсваше се, докато гледаше орлока. Една мъничка слаба част от него бе готова да даде всичко за едно потупване по рамото от Субодай, за одобрение, просто за одобрението му като мъж и водач. Останалото му същество мразеше тази слабост с такава страст, че тя нямаше как да не се излее навън като гняв. Нямаше съмнение, че баща му навремето се е възхищавал на Субодай. Нямаше съмнение, че му е имал доверие.

Смазването на подобни нужди бе част от възмъжаването и Бату го знаеше много добре. Никога нямаше да спечели доверието на Субодай. Никога нямаше да получи одобрението му. Затова смяташе да се издигне в държавата и когато Субодай остарее съвсем и остане без зъби, да разбере, че е преценил неправилно младия военачалник, който някога е бил под опеката му. Да разбере, че е изпуснал единствения, който би могъл да поеме завещаното от Чингис и да го направи златно.

Въздъхна. Не беше глупак. Дори фантазията за стария Субодай, осъзнаващ огромната си грешка, беше момчешка мечта. Ако беше научил нещо при съзряването си, то бе, че няма значение какво мислят другите за теб — дори онези, които уважаваш. В крайна сметка сам щеше да си съшие живота с всичките му горчиви грешки и триумфи, подобно на всеки друг. Опита се да не слуша вътрешната си нужда, която искаше двамата старци да слушат жадно всяка негова дума. Бе твърде млад за това, а и те бяха съвсем различни хора.

— Нека около половината минат през Дунава — тъкмо казваше Субодай на Джебе. — Имат… колко? Осемдесет хиляди?

— Мисля, че са повече. Не стоят неподвижно, така че не мога да съм сигурен.

— Два пъти повече конници, отколкото имаме ние — кисело отбеляза Субодай.

— Ами онези, които се махнаха? — попита Бату.

Субодай раздразнено поклати глава. Той също се беше питал защо десетки хиляди ездачи най-неочаквано се отделиха от армията на крал Бела точно преди той да тръгне напред. Миришеше му на някаква измама, а Субодай не обичаше да го правят на глупак.

— Не знам. Може да са резерва или част от някакъв друг план. Не ми харесва идеята толкова много войници да са извън погледа ми, докато се оттегляме. Ще пратя хора да ги потърсят. Ще пресекат реката по-надолу и ще разузнаят района.

— Значи смяташ, че са нещо като резерва? — попита Бату, доволен, че взема участие в разговора.

Субодай сви равнодушно рамене.

— Стига да не пресекат реката, не ме интересува какви са.

Пред тях армията на крал Бела се точеше по широките мостове над Дунава. Идваха на ясно разграничени части, разкриващи много за структурата и нападателните им способности. Именно затова Субодай наблюдаваше с такъв интерес. Различните групи веднага се събираха на брега и създаваха предмостие в случай на неочаквана атака. Субодай поклати глава, загледан във формациите им. Крал Бела имаше почти три пъти повече обучени войници от него. За да могат три тумана да постигнат победа над подобно множество, се искаха късмет, умения и многогодишен опит. Орлокът се усмихна замислено. Разполагаше с изобилие от тези неща. Още по-важното бе, че цял месец бе разузнавал територията около Буда и Пеща в търсене на най-доброто бойно поле. То със сигурност не беше на брега на Дунава — линията на сражението бе толкова дълга и разнообразна, че нямаше как да я контролира. Съществуваше само един отговор срещу превъзхождащ те по численост противник — да му отнемеш възможността да маневрира. И най-голямата армия на света се превръща в колона от само няколко души, ако й се наложи да мине през някой тесен проход или по мост.

Тримата военачалници наблюдаваха с мрачна съсредоточеност как унгарската армия се строява от тяхната страна на реката. Това отне цяла вечност и Субодай не пропусна нито една подробност. Беше доволен, че не вижда по-добра дисциплина от тази на другите армии, срещу които се беше изправял. Докладите от Байдур и Илугей бяха добри. От север нямаше да дойде втора армия. На юг Гуюк и Монгке бяха разорали ивица земя с ширината на самата Унгария и бяха разбили всички, които бяха сметнали за евентуална заплаха. Фланговете му бяха осигурени, както беше планирал и както се бе надявал, че ще стане. Беше готов да тръгне срещу краля. Субодай разтърка уморените си очи. След години, десетилетия, столетия сънародниците му щяха да яздят през зелените земи на Унгария, без да подозират, че навремето той е стоял тук и цялото им бъдеще е било на везните. Надяваше се, че ще капнат капка айраг за него, когато пият. Това бе всичко, за което можеше да мечтае човек — да си спомнят за него от време на време, наред с всички други духове, пролели кръвта си тук или другаде.

Ясно се виждаше как крал Бела язди пред войниците си и ги окуражава. Субодай чу рева на стотици тръби из плътните редици, развяваха се знамена. Гледката беше впечатляваща дори за хора, виждали армиите на дзинския император.

Бату беше стиснал зъби. Субодай би трябвало да сподели плановете си с него, още повече че тъкмо той щеше да рискува живота си и да се вреже в огромното множество на врага. Гордостта не му позволяваше да попита, а Субодай не бе разкрил нищо през дългите дни внимателно маневриране и разузнаване. Туманите и наборниците чакаха търпеливо с Чулгетай на две мили от реката.

Маджарските съгледвачи вече ги бяха забелязали и един малък отряд препусна към тях.

— Добре, видях достатъчно — каза Субодай и се обърна към Бату. — Туманите ще отстъпят. Бавно. Поддържай… две мили разстояние от врага. Пехотинците да тичат с конете. Кажи им, че могат да се държат за стремената или да яхнат резервните коне, ако започнат да изостават. Кралят също има пехотинци, така че няма да може да ни принуди да приемем сражение.

— Да отстъпят? — повтори Бату, но запази спокойна физиономия. — Смяташ ли да ми кажеш какво си замислил, орлок багатур?

— Разбира се! — ухили се Субодай. — Но не днес. Днес ще отстъпим пред превъзхождащата ни сила. Няма да е зле някои хора да се научат на малко смирение.

Сорхатани стоеше на стените на Каракорум и гледаше как слънцето изгрява. Докъдето й стигаше погледът, дзински работници издигаха стените: добавяха варовикови плочи върху хоросана, слагаха още хоросан и редяха още камъни над все още засъхващите долни пластове. Кандидати за работата не липсваха, строежът започваше рано сутрин и завършваше чак когато ставаше твърде тъмно, за да виждат какво правят. Всички, чийто живот бе свързан с града, разбираха, че трябва да очакват пристигането на Чагатай хан. Не биваше да му се позволи да влезе и нямаше съмнение какво щеше да последва. Туманите му щяха да атакуват стените на столицата на собствената си държава.

Сорхатани въздъхна. Стените изобщо нямаше да го спрат. Откакто Чингис се беше изправил срещу първия град, туманите бяха усъвършенствали катапултите си, а сега разполагаха и с онзи барут, който можеше да нанася невероятни поражения. Не знаеше дали майсторите на Чагатай вървят по същия път, но най-вероятно знаеха всяка подробност за най-новите оръдия и катапултите, изстрелващи бъчви с барут. Отляво на нея изграждаха оръдейна платформа — ниска яка кула, способна да побере мощното оръдие и да спре отката му.

Когато Чагатай дойдеше, нещата нямаше да са както ги иска, беше се погрижила за това. Градът щеше да бълва пламъци по него и може би някой огнен език щеше да сложи край на заплахата, преди братът на хана да разбие стените и да влезе вътре.

Почти по навик Сорхатани преброи дните от смъртта на Угедай. Дванайсет. Беше затворила пътната станция в града веднага след като съобщението за Гуюк бе заминало, но системата си имаше своите недостатъци. Друга верига пътни станции се простираше на запад от Каракорум към ханството на Чагатай на хиляда и петстотин мили, че и повече. Достатъчно бе някой от града да стигне само до една брънка от тази верига. Това щеше да е достатъчно конниците да препуснат и Чагатай щеше да научи за смъртта на хана. Отново се замисли за разстоянията. При най-добрата скорост новината щеше да стигне до него след шест дни. Двамата с Яо Шъ бяха започнали да правят тези сметки веднага щом се заеха с укрепването на града. Дори да потеглеше незабавно, ако веднага изтичаше за коня си и туманите му бяха в пълна готовност, щеше да му е нужен месец, за да стигне дотук, а по-вероятно два. Щеше да е принуден да следва ям станциите покрай пустинята Такламакан.

Това означаваше, че ще пристигне в най-добрия случай към средата на лятото.

Заслони очи и се загледа в работата по стените. Лицата и ръцете на дзинците бяха сиви от мократа вар. Когато дойдеше лятото, Каракорум щеше да е защитен от оръдия, качени на достатъчно широки за тях стени.

Наведе се, взе изсъхнала бучка вар, стри я на прах и изтупа длани. Още много работа имаше дотогава. Двете с Торогене държаха империята единствено с властните си заповеди и самоувереността си. Докато Гуюк не се върнеше в родината и не заемеше мястото на баща си, докато народът не се събереше да положи клетва пред него, Каракорум щеше да си остане уязвим. Щеше да им се наложи да издържат два, може би дори три месеца обсада. Сорхатани се ужасяваше от мисълта да види червена или черна шатра пред стените на столицата.

По някакъв странен начин Угедай бе постигнал триумф, като бе направил града си толкова важен. Чингис щеше да призове народа при себе си, някъде далеч от белите стени. Тази мисъл накара Сорхатани да замръзне. Не, Чагатай нямаше въображението на баща си, а Каракорум наистина бе станал важен символ за възкачването на трона. Който искаше да е хан, трябваше да контролира града. Кимна. Да, Чагатай щеше да дойде.

Погледна широката платформа, която щеше да позволи на стрелците да се съберат и да стрелят надолу към нападателите, и слезе по стъпалата от вътрешната страна на стената. На равни разстояния бяха вдигнати дървени навеси, под които щяха да се пазят колчани със стрели, вода, железни и глинени гърнета, пълни с барут. Градските стражи трупаха запаси храна с цялата бързина, на която бяха способни, препускаха на стотици мили във всички посоки, за да реквизират произведеното от селяните. Пазарите и кошарите бяха опразнени, а собствениците получаваха само бележките на Темуге, че ще бъдат обезщетени по-късно. В града вече се усещаше страх и никой не беше посмял да протестира. Сорхатани знаеше, че по пътищата на изток има бегълци. Някои семейства се изнасяха с надеждата да избегнат предстоящата разруха. В по-мрачните си моменти се съгласяваше със заключенията им. Йенкин беше издържал срещу великия хан цяла година, но пък стените му бяха яки, строени поколения наред. Каракорум изобщо не беше замислен да издържа на обсади. Не беше такъв планът на Угедай за белия град в пустошта.

Видя Торогене заедно с Яо Шъ и Алхун. И тримата я гледаха с очакване. Нищо в града не се случваше, без да е минало през ръцете й. Сърцето й се сви при мисълта за поредните стотици проблеми и трудности, но в същото време част от нея неимоверно се наслаждаваше на новия й авторитет. Значи такова беше усещането! Точно това бе познал съпругът й — другите да гледат теб и само теб. Изкиска се, когато си представи как Чингис научава, че създадената от него държава се управлява от жена. Помнеше думите му, че в бъдеще хората му ще носят по-хубави дрехи, ще ядат изтънчена храна и ще забравят какво му дължат. Отново надяна сериозна физиономия, преди да стигне до Яо Шъ и Торогене. Още не беше забравила онзи свиреп дърт дявол с жълтите очи, но имаше и други грижи, а Каракорум беше в опасност. Не вярваше, че правото й върху земите на предците ще се задължи дълго след като Чагатай стане хан на хановете. Синовете й можеше да бъдат убити при чистката на новия владетел, който щеше да постави свои хора начело на войските на държавата.

Бъдещето зависеше от това да забавят Чагатай достатъчно дълго, за да може Гуюк да се върне. Нямаше друга надежда и друг план. Сорхатани се усмихна на онези, които я очакваха. По лицата им бяха изписани собствените й тревоги. Сутрешният вятър разроши косата й и тя я приглади с длан и отсече:

— Е, да почваме. Какво имаме за тази сутрин?

Докато препускаше, Кисрут ругаеше бащата небе. Опипа охлузената си шия. Изобщо нямаше представа, че крадците по пътищата са станали толкова дръзки. Още потръпваше, като си спомнеше как онзи изскочи иззад дървото и сграбчи чантата на гърба му. Едва не го бе смъкнал от седлото. Е, щеше да каже на стария Гурбан и щяха да видят те! Никой нямаше право да заплашва вестоносците.

Вече виждаше гера, който бележеше двайсет и петата миля от прехода, и както винаги се опита да си представи някоя от големите пътни станции. Беше чувал разкази на минаващи ездачи, макар понякога да си мислеше, че преувеличават, като го гледат как поглъща всяка дума. Отделна кухня, специална храна само за ездачите. Запалени фенери през цялото денонощие, конюшни от полиран дъб, безброй прекрасни коне, готови да препуснат в степта. Казваше си, че един ден ще види всичко това и ще бъде уважаван сред събратята си. Често си мечтаеше така, докато яздеше напред-назад между двете станции, които бяха толкова малки и бедни, че се състояха само от по няколко гера и оградено за конете място. Градските вестоносци сякаш донасяха със себе си и великолепието на Каракорум.

На неговия пост нямаше нищо подобно. Той се управляваше от Гурбан и други двама сакати с жените им и това, изглежда, напълно ги задоволяваше. Кисрут беше мечтал да пренася важни съобщения и сърцето му още туптеше от думите на изтощения ездач. „Убивай хора и коне, ако се наложи, но стигни до Гуюк, до наследника. Това е лично за него“. Кисрут не знаеше какво носи, но със сигурност бе нещо важно. С нетърпение чакаше да го предаде на брат си и да повтори думите пред него.

С раздразнение видя, че не го чака никой. Гурбан сигурно спеше, наквасен с айрага, който жена му беше направила миналата седмица. Типично за стария пияница — да проспи най-важното послание в живота си. В живота им. Кисрут нарочно дрънна звънчетата още веднъж, докато слизаше от седлото, но герите си останаха все така притихнали, само от единия се издигаше струйка дим. Да не би всички да бяха решили да отидат на риба? Беше ги оставил преди три дни, за да отнесе няколко маловажни съобщения до другата станция.

Ритна вратата на гера, но не влезе. Писмото му вдъхваше самоувереност.

— Какво има? — обади се сънено брат му. — Кисрут? Ти ли си?

— Че кой друг? Аз съм! — рязко отвърна Кисрут. — Пристигам с много спешно писмо от Каракорум. И те заварвам да спиш!

Вратата се отвори и брат му излезе, търкаше очи. Рогозката, върху която беше спал, се бе отпечатала на лицето му. Кисрут се помъчи да овладее гнева си.

— Е? Тук съм, нали? — каза брат му.

Кисрут поклати глава.

— Знаеш ли какво? Аз ще го отнеса. Кажи на Гурбан, че по пътя за насам има крадци. Едва не ме свалиха от коня.

Брат му се ококори, както и трябваше. Никой не смееше да напада вестоносци.

— Ще му кажа, разбира се. Искаш ли аз да продължа с тази чанта? Тръгвам веднага, щом е толкова важно.

Кисрут вече беше взел решение, а и, честно казано, не искаше вълнуващото преживяване да приключи толкова бързо.

— Връщай се да спиш. Аз ще отнеса съобщението до следващия пост.

Изведнъж му се прииска да е далече оттук.

30.

Ден след ден туманите на Субодай отстъпваха пред унгарските конници. Бату вече беше изгубил броя на опитите на унгарския крал да завърже сражение. Пехотинците и от двете страни ги забавяха, но през първия ден след отдалечаването от Дунав крал Бела беше изпратил в атака двадесет хиляди кавалеристи. Субодай бе гледал безстрастно как приближават последните му редици и накрая с вбесяващо за Бату спокойствие заповяда да пуснат няколко залпа стрели, а окъсаните наборници се хванаха за седлата и се оставиха да ги мъкнат цели три мили, докато между противниците отново не зейна достатъчно разстояние. Когато се осмеляваха да приближат, маджарските конници биваха посрещани от облаци черни стрели, пуснати със смразяваща кръвта точност. Монголските мингхани имаха невиждана дисциплина: препусваха срещу врага, изстрелваха два залпа и се връщаха при туманите.

Първият ден бе най-тежкият, с непрекъснати атаки, които трябваше да се отблъскват. Субодай се беше подлудил от усилия да поддържа дистанция между двете войски, докато Буда и Пеща не изчезнаха от поглед. Когато слънцето залезе, той се усмихна при вида на огромния укрепен лагер, издигнат от армията на Бела. Беше почти като град. Маджарските войници натрупаха в равнината чували с пясък на височината на човешки ръст във формата на огромен правоъгълник. Бяха носили този товар по целия път от Дунав. Това донякъде обясняваше защо не бяха успели да настигнат монголите. Впечатленията на Субодай за краля се оказаха верни — само той и висшите му офицери почиваха зад сигурността на стените от чували. Останалата армия лагеруваше на открито. Кралят обръщаше на войниците си толкова малко внимание, колкото и на слугите си.

Унгарският крал сигурно очакваше да се храни и да спи добре в командната си шатра, но всяка нощ Субодай изпращаше хора с рогове и дзински фишеци, които да държат унгарската войска будна. Искаше да си има работа с уморен и изнервен крал, докато самият той спеше и хъркаше, а личната му стража се хилеше около гера му.

Следващите няколко дни бяха по-спокойни. Крал Бела като че ли разбра, че няма да може да ги накара да се обърнат и да се изправят срещу войската му. Атаките продължиха, но изглеждаха почти като перчене — рицарите се приближаваха, размахваха мечове и сипеха проклятия, а после триумфално се връщаха обратно.

А туманите продължаваха да отстъпват миля след миля. Някои от конете окуцяваха и бързо ги убиваха, макар че така и нямаха време да ги нарежат за месо. Пехотинците, които тичаха покрай конниците, бяха калени, но въпреки това някои от тях също не издържаха. Субодай заповяда всеки, който изостане, да бъде оставен само с меч, но туманите му бяха тренирали дълго време с парцаливите пехотинци и бяха водили сражения, така че си затваряше очите, когато воините му качваха пешаците на седлата зад себе си или ги връзваха на резервните коне.

Към следобеда на петия ден бяха изминали близо двеста мили и Субодай бе научил за врага всичко, което искаше да знае. Река Шайо беше пред него и през по-голямата част от сутринта той даваше заповеди за преминаване на единствения мост. Туманите не можеха да рискуват да бъдат приклещени до реката и нямаше нищо чудно, че маджарските конници започнаха да ги притискат все повече. Познаваха добре тукашната земя.

Когато слънцето премина зенита, Субодай извика при себе си Бату, Джебе и Чулгетай и каза:

— Джебе, искам туманите ти да прекосят реката без никакво бавене.

Военачалникът се намръщи.

— Ако бях на мястото на унгарския крал, щях да ударя сега, когато реката не ни позволява да маневрираме. Със сигурност знае, че мостът е само един.

Субодай се обърна в седлото и се загледа в реката, която се намираше само на няколко мили. Туманът на Чулгетай вече беше до брега. Не можеха да останат тук, пред дълбоката река.

— Кралят ни преследва вече пет дни. Според него ние ще избягаме направо към планините и ще бъдем прогонени отвъд тях. Мисля, че ще ни остави да се оттеглим, но ако не го направи, пак ще разполагам с двайсет хиляди души, готови да му покажат грешката му. Тръгвай по-бързо.

— Твоя воля, орлок. — Джебе сведе глава и препусна да даде заповедта на тумана си.

Бату прочисти гърлото си. Изведнъж се почувства неудобно в присъствието на Субодай.

— Не е ли време да разкриеш плановете си на по-простите военачалници, орлок? — Усмихна се, докато говореше, за да намали хапливостта на думите си.

Субодай го погледна.

— Реката е ключът. Досега само бягаме и бягаме. Те няма да очакват атака от нас, особено сега. Ще ни притиснат, когато видят, че започваме да преминаваме реката, но ние ще ги задържим със стрели. Привечер искам те да са от тази страна, а туманите ни — от другата. Точно това би очаквал кралят им от враг, когото можеш да подгониш с такава лекота. — Субодай се усмихна. — След като пресечем Шайо, искам последният мингхан да задържи моста. Той е единственото слабо място в приготовленията ми, Бату. Ако тези хиляда воини бъдат смазани бързо, врагът ще се добере до нас и ще изгубим преимуществото на тясното място.

Бату се замисли за моста, който беше видял при първото преминаване, когато туманите препускаха в тръс към Буда и Пеща. Беше каменен, достатъчно широк, за да минат по него дузина коне един до друг. Би могъл да го държи дни наред срещу рицарите, но маджарските стрелци щяха да пускат десетки хиляди стрели от бреговете. И в крайна сметка защитниците на моста щяха да паднат до един. Въздъхна и попита:

— Това ли ще е задачата ми, орлок? Поредното самоубийствено поръчение, което не би трябвало да преживея? Просто искам да съм сигурен, че съм разбрал заповедта ти правилно.

За негова изненада Субодай се изкиска.

— Не, не е за теб. Ти ми трябваш утре преди зазоряване. Оставям на теб кого да посочиш за задачата. Не бива да отстъпват пред атаката, Бату. Погрижи се да го разберат. Унгарският крал трябва да е сигурен, че смятаме да избягаме, че не можем да се изправим срещу армията му. И удържането на моста ще го убеди в това.

Бату кимна и се помъчи да скрие облекчението си. Туманът на Джебе вече беше потеглил, препускаше възможно най-бързо по моста и се събираше от другата страна на реката. Бату чу тръби откъм маджарите, обърна се и прехапа устна: врагът продължаваше да скъсява разстоянието.

— Много кръв ще се пролее, Субодай — тихо каза младежът.

Орлокът го погледна преценяващо със студените си очи.

— Ще ги накараме да платят за загубите ни. Имаш думата ми. А сега иди подбери хората си. Погрижи се да имат факли, с които да осветят моста по залез. Не искам никакви грешки, Бату. Чака ни напрегната нощ.

Темуге крачеше нервно по коридора пред покоите на лечителя. Беше пребледнял от приглушените викове, които се чуваха отвътре, но не можеше да се върне там. При първия разрез в рамото на Хазар беше изтекла бяла течност, която вонеше толкова отвратително, че той не се сдържа и си изповръща червата. Хазар стискаше зъби и мълчеше, но се разтрепери, когато ножът се заби по-дълбоко и започна да дълбае. Черната паста още беше на езика му и Темуге си помисли, че брат му халюцинира, когато започна да вика Чингис. И излезе, притиснал с ръкав устата и носа си.

Слуги подтичваха по коридора и мъкнеха какво ли не, от храна до строителни материали. Сорхатани, жената на племенника му, беше започнала да се готви за обсада едва ли не от деня на смъртта на Угедай. При тази мисъл Темуге се усмихна презрително и за момент му се прииска Чингис да можеше да се върне и да й набие малко ум в главата. Градът не можеше да издържи, това го разбираше и най-големият глупак. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да пратят човек при Чагатай и да започнат преговори. Единственият останал жив син на Чингис не беше толкова силен, че преговорите да са безсмислени. Темуге бе предложил себе си като пратеник, но Сорхатани само му се усмихна и му благодари, след което го отпрати. Темуге кипна, като се сети за това. Точно когато държавата се нуждаеше от вещото му мнение, той трябваше да се разправя с жена, която не разбираше нищо. Отново закрачи и трепна, когато Хазар изкрещя пак, този път по-силно.

Градът се нуждаеше от силен регент, а не от вдовицата на Угедай, която бе дотолкова зашеметена от мъка, че се беше оставила Сорхатани да я води. Темуге си помисли дали отново да не повдигне настоятелно въпроса. Колко пъти се бе приближавал до управлението на държавата? Духовете бяха срещу него преди, но сега имаше чувството, че костите са хвърлени и висят във въздуха. Градът бе ужасен, усещаше го. Нима не беше време за силен мъж, за брат на самия Чингис, който да хване здраво юздите? Изруга под нос, като си спомни онзи старши командир, Алхун. Беше се опитал да го проучи, да прецени мнението му за двете жени, които управляваха Каракорум. Алхун беше разбрал намеренията му, сигурен беше, но го отряза — просто му обърна гръб и Темуге остана да зяпа опулено след него.

Лечителят излезе, бършеше кръвта и гнойта от ръцете си.

— Съжалявам. Туморите бяха твърде дълбоки и твърде много. Военачалникът нямаше да живее още дълго. Изгуби много кръв. Нищо не можех да направя.

Темуге стисна юмруци, обхванат от внезапен гняв.

— Какво? Какво искаш да кажеш?! Нима е мъртъв!

Лечителят го погледна тъжно.

— Той знаеше, че рискът е голям, господарю. Съжалявам.

Темуге го бутна настрани и влезе в стаята. Едва не повърна пак от вонята.

Хазар се взираше в тавана със стъклен поглед. Голите му гърди бяха целите в белези — като бели въжета, останали от стотиците битки. По ръцете му белезите бяха толкова гъсти, че почти не се виждаше здрава кожа. Темуге отново видя колко е отслабнал Хазар, как костите изпъкват под опънатата кожа. Изпита облекчение, че лечителят го беше обърнал с лицето нагоре. Нямаше никакво желание да вижда отново ужасните морави рани, особено след като вонята им изпълваше дробовете му. Задави се, докато пристъпваше към тялото на брат си, но успя да се пресегне и да му затвори очите. Наложи се да натисне здраво клепачите, за да не се вдигнат.

— Сега кой ще се грижи за мен? — промълви Темуге. — Аз съм последният от нас, братко. С какво съм заслужил подобна участ?

За свое изумление заплака и сълзите потекоха по бузите му.

— Ставай, глупако — каза на трупа. — Вдигни си задника и ми кажи, че съм слаб и жалък, щом цивря. Стани, моля те.

Усети застаналия на прага лечител и рязко се обърна.

— Господарю, искаш ли… — започна лечителят.

— Махай се! — изрева Темуге.

Лечителят изчезна.

Темуге отново се обърна към лежащия на леглото мъртвец. Странно, но миризмата вече не му правеше впечатление.

— Аз съм последният от нас, Хазар. Бехтер и Темуджин, Хаджиун, Темулун, а сега и ти. Всички си отидохте. Никой не ми остана. — Осъзнаването на това го накара отново да се разплаче и той се свлече на един стол и прошепна: — Останах сам в град, който чака да бъде унищожен.

За миг очите му пламнаха от горчива ярост. Той имаше правото да наследи брат си, а не някакво копеле, което бе само мъчение за баща си. Ако Темуге разполагаше с верен туман, Чагатай нямаше да доживее да превземе Каракорум. Чагатай щеше да изгори всички книги в библиотеката на града, без изобщо да разбира каква съкровище са те. Темуге преглътна скръбта си и започна да мисли и да преценява възможностите си. Сорхатани не разбираше какъв е залогът. Може би градът щеше да издържи, ако имаше мъж, който да разбира стойността му, а не някаква жена, която просто бе наследила властта, без самата тя да има какъвто и да било талант. Субодай скоро щеше да научи, а той презираше Чагатай. Цялата войска щеше да поеме на изток като буря, за да защити столицата. Ако градът оцелееше, Гуюк щеше да му е благодарен.

Имаше чувството, че животът го е подготвял за този момент, за това решение. Братята му вече ги нямаше и без тях той се чувстваше странно свободен. Последният свидетел си беше отишъл и някогашните му провали вече бяха само пепел, отдавна и напълно забравени.

Все трябваше да има хора, които негодуваха от властта на Сорхатани. Яо Шъ със сигурност бе един от тях и Темуге си помисли, че съветникът би трябвало да познава и други. Можеше да стане преди пристигането на Чагатай. Понякога властта може да преминава от едни ръце в други с бързината на удар с нож. Темуге се изправи и погледна за последен път тялото на Хазар.

— Той ще изгори книгите, братко. Няма да му позволя да го направи. Аз бях от самото начало, когато смъртта беше само на един дъх разстояние. Обещавам, че няма да се боя сега, когато духът ти ме наблюдава. Аз съм роден за власт, братко. Светът би трябвало да е точно такъв, а не какъвто стана. Аз съм последният от нас, Хазар. Сега е моето време.

Крал Бела гледаше как лагерът се установява около него — именно около него, започваше от собствения му павилион, великолепно съоръжение с лъскави подпори и здрава тъкан, която не пропускаше вятъра. Вече надушваше храната, която приготвяха слугите му. Застанал в центъра на всичко това, Бела усети прилив на гордост. Армията му не се нуждаеше от онези чергари куманите, за да подгони монголите и да ги преследва дни наред. Маджарската стомана и маджарската храброст бяха повече от достатъчни. Досмеша го, като си помисли, че е подкарал монголските пастири по същия начин, по който те подкарват стадата си. Донякъде съжаляваше, че не ги е притиснал още повече в бреговете на Шайо, но те бяха продължили да бягат презглава и спряха само за момент при моста, преди да тръгнат по него. Заслони очи от залязващото слънце и видя вражеските шатри — странно кръгли, осеяли земята от другата страна на реката. В тях го нямаше онзи ред и онази спокойна ефективност, които виждаше около себе си. Помисли си с наслада за преследването, което предстоеше. Във вените му течеше кръвта на рицари и той чувстваше как предците му крещят победоносно при вида на прогонените нашественици, разбити — не, избити в планините, от които се бяха изсипали.

Обърна се, когато един от рицарите на фон Тюринген препусна към него. Беше англичанинът Хенри Брейбрук, екзотика сред тях, макар че бе знаменит боец и заслужаваше мястото си.

— Сър Хенри — поздрави го крал Бела.

Рицарят бавно слезе от коня и се поклони. Заговори на френски, тъй като и двамата владееха отлично този език.

— Господарю, опитват се да задържат моста. Осемстотин, може би хиляда души обърнаха конете си и останаха там.

— Значи предпочитат да не минаваме реката, така ли, сър Хенри? — Крал Бела се изкиска приятелски. — Дни наред усещат как им дишаме във вратовете и сега им се иска да ги оставим да отстъпят на спокойствие.

— Щом казвате, господарю. Но това е единственият мост на сто мили по реката, ако не и повече. Трябва да ги изтикаме тази вечер или утре сутринта.

Бела за момент се замисли. Настроението му беше чудесно.

— Когато бях момче, сър Хенри, обичах да събирам миди на езерото Балатон. Те се впиват в камъните, но с ножчето си успявах да ги изчегъртам и да ги пусна в гърнето! Разбираш ли накъде бия, сър Хенри?

Разсмя се на собственото си остроумие, но рицарят само леко се намръщи в очакване на заповеди. При вида на такъв безчувствен другар по оръжие кралят въздъхна. Хуморът не беше на почит сред рицарите с тяхната сурова версия на християнството. Полъх на вятъра донесе до тях миризмата на печено свинско и крал Бела плесна доволно с ръце и взе решение.

— Изпрати стрелци, сър Хенри. Нека се поупражняват малко с мишените преди залез-слънце. Удари ги здраво и ги прогони от другата страна на реката. Достатъчно ясно ли се изразих?

Рицарят сведе глава. Сър Хенри Брейбрук имаше цирей на крака, който трябваше да се среже, както и разранено стъпало, което като че ли започваше да гние под превръзката, въпреки че беше опитал какви ли не мехлеми и лапи. Храната, която го очакваше, беше рядка супа и стар хляб, може би и малко кисело вино, за да го прокара през сухото си гърло. Яхна внимателно коня си, скован от болежките. Не се радваше на клането, макар че безбожните монголи заслужаваха да бъдат изтрити от лицето на Христовата земя. Въпреки всичко щеше да изпълни заповедта на краля — нали бе дал рицарската си клетва.

Хенри Брейбрук предаде кралската заповед на един отряд стрелци — четири хиляди мъже под командването на унгарски принц, когото не харесваше и не уважаваше. Остана само колкото да ги види как потеглят към моста, след което се нареди с куркащ стомах на опашката за супата и хляба.

Чагатай погледна към яркото слънце. В дясната си ръка държеше пожълтял пергамент, който бе пропътувал повече от хиляда мили през пътните станции. Беше покрит с петна и мърляв, но няколкото изписани на него реда накараха сърцето му да затупти бясно. Вестоносецът, който го беше донесъл, още стоеше коленичил и чакаше. Чагатай бе забравил за него в мига, в който започна да чете. Посланието, надраскано набързо с дзински знаци, беше точно онова, което очакваше от години. Угедай най-сетне беше умрял.

Това променяше всичко. Сега Чагатай беше последният оцелял син на Чингис хан, последният пряк потомък на основателя на държавата, на хана на хановете. Почти чуваше гласа на стареца, докато мислеше какво предстои. Беше време за безмилостни действия, трябваше да грабне властта, която му беше обещана навремето, която бе негова по право. Очите му се насълзиха, отчасти от спомените за младостта. Най-сетне можеше да стане онзи мъж, когото би искал да види баща му. Несъзнателно смачка жълтия пергамент в юмрука си.

Субодай щеше да се изправи срещу него, или най-малко щеше да застане на страната на Гуюк. Орлокът никога не го беше обичал. Щеше да се наложи да бъде убит тихомълком, просто нямаше друг начин. Чагатай кимна замислено — това просто решение отваряше различни пътища за предстоящите дни. В двореца на Каракорум беше чул брат си да говори за верността на Субодай, но знаеше, че никога не би могъл да се довери на орлока. Просто помежду им имаше твърде много неща и той бе видял смъртната закана в студените очи на военачалника.

Каракорум беше ключът за ключалката, сигурен беше. Нямаше история на пряко наследяване на властта, поне сред племената. Ханът винаги се избираше сред онези, които бяха най-подходящи за водачи. Нямаше значение, че Гуюк е най-големият син на Угедай или че Угедай бе предпочел него — та нали самият той не беше най-големият от братята си. Народът не познаваше любимци. Щяха да приемат онзи, който държи града. Щяха да тръгнат след човека, имащ силата и волята да превземе Каракорум. Усмихна се. Имаше много синове, които да изпълнят стаите на онзи дворец. Синове, които щяха да продължат линията на Чингис до края на човешката история. Във въображението си видя замайваща картина на империя, простираща се от Корио на изток до западните държави, под властта на един-единствен силен хан. Дзинските владетели никога не бяха мечтали подобно нещо, но територията беше огромна и го изкушаваше да се опита да я овладее цялата.

Чу стъпки зад себе си. Прислужникът му Сунтай влезе в стаята. Като никога, Чагатай беше научил новина преди началника на шпионите. Усмихна се, като видя, че грозното му лице е зачервено, сякаш е тичал.

— Време е, Сунтай — каза Чагатай с блестящи от сълзите очи. — Ханът е мъртъв и трябва да събера туманите си.

Слугата му хвърли поглед към коленичилия вестоносец и след кратък размисъл зае същата поза и сведе глава.

— Твоя воля, господарю.

31.

Гуюк препускаше в галоп през гората след сръбския конник. Битката беше приключила преди дни, но двамата с Монгке продължаваха да преследват бягащите противници с туманите си, препускаха с все сили и гледаха да не оставят нито един жив, за да не могат да заминат в подкрепа на унгарския крал. Отново си помисли за многото маджари, които бе открил от тази страна на границата. Субодай бе прав да го прати на юг, където многобройните села щяха да се отзоват на призива на Бела. Е, вече не можеха да го направят — походът му през земите им се беше погрижил за това.

Чу далечния зов на тръба и изруга. Беше толкова близко до сърбина, че го виждаше как поглежда ужасено назад, но се отнасяше сериозно към отговорностите си. Спря коня и загледа как сърбинът изчезва между дърветата. Сигналът прозвуча отново, после за трети път. Гуюк се намръщи и се запита какво ли според Монгке е толкова спешно.

Докато се връщаше, видя, че хората му вече се събират. Излизаха от зеления сумрак и си подвикваха, хвалеха се с победите си. Един размахваше някакви златни верижки и Гуюк се усмихна на щастливото му изражение.

Когато Субодай ги бе пратил тук, Гуюк се беше уплашил, че това е нещо като наказание. Повече от ясно бе, че Субодай отстранява най-близките приятели на Бату. Походът на юг не обещаваше кой знае колко слава. Но ако този призив бе сигнал да се върнат при Субодай, Гуюк знаеше, че спомените му за тези няколко седмици ще са му скъпи и приятни. Двамата с Монгке работеха добре заедно и се бяха научили да се доверяват един на друг. Уважението му към Монгке определено се беше засилило. Братовчед му бе неуморен и вещ и макар да нямаше блестящите хрумвания на Бату, винаги беше там, където имаше нужда от него. Гуюк си спомни какво облекчение беше изпитал само преди няколко дни, когато Монгке разби сръбската част, която беше направила засада на мингханите му сред хълмовете.

След гората имаше скали и Гуюк предпазливо заслиза през тях, докато не стигна до равното. Вече виждаше как туманът на Монгке се строява, както и собствените си хора, които се стичаха от всички посоки и заемаха местата си. Препусна в лек галоп през равнината.

Отдалече чу звъна на звънчетата. Беше дошъл вестоносец. Сърцето му заби възбудено. Какви ли бяха новините? Много лесно беше да се почувстваш изолиран от основната войска и да ти се стори, че светът се изчерпва само с твоите битки и нападения. Насили се да се отпусне. Сигурно Субодай ги свикваше за някаква последна атака на запад. Бащата небе определено беше благословил начинанието му и Гуюк нито веднъж не бе съжалил, че е толкова далеч от родните степи. Беше млад, но можеше да си представи годините пред себе си, когато всички, участвали във великия поход, щяха да са обвързани един с друг по особен начин. Вече усещаше тази връзка, чувството на споделена опасност, дори на братска привързаност. Каквото и друго да бе възнамерявал Субодай, походът бе сплотил военачалниците, които яздеха с него.

Докато приближаваше, забеляза, че Монгке е зачервен и ядосан. Повдигна мълчаливо вежда и Монгке сви рамене и каза малко сърдито:

— Казва, че ще говори само с теб.

Гуюк погледна изненадано младия вестоносец. Беше мръсен, което си бе съвсем нормално след такъв път. Нямаше доспехи. Свали кожената чанта от гърба си, подаде му я и каза:

— Беше ми заръчано да предам съобщението лично на Гуюк, господарю. Не исках да те обидя. — Говореше всъщност на Монгке, който го гледаше кръвнишки.

— Сигурно орлок Субодай има причини за подобно решение — рече Гуюк, докато вземаше чантата и я отваряше.

Умореният конник се чувстваше неудобно в присъствието на такива високопоставени мъже, но поклати глава.

— Господарю, не съм виждал орлок Субодай. Съобщението идва от Каракорум.

Гуюк замръзна. После бръкна в чантата и извади единственото съобщение. Всички го видяха как пребледня, докато оглеждаше печата. Счупи го бързо и отвори съобщението, което бе пропътувало почти пет хиляди мили, за да стигне до него.

Прехапа устна, докато четеше, очите му се връщаха отново и отново към началото, докато се опитваше да осъзнае съдържанието. Накрая Монгке не издържа напрегнатата тишина и попита:

— Какво пише, Гуюк?

Гуюк поклати глава.

— Баща ми е мъртъв — замаяно рече той. — Ханът е мъртъв.

За миг Монгке остана неподвижен в седлото, после слезе от коня, коленичи в тревата и сведе глава. Мъжете около него последваха примера му, вестта се разпространи и след малко и двата тумана бяха на колене. Гуюк ги гледаше объркано, все още неспособен да проумее случващото се.

— Стани, Монгке — рече той. — Няма да забравя това, но сега трябва да се върна у дома. Трябва да тръгна към Каракорум.

Монгке се изправи и преди Гуюк да успее да го спре, докосна с чело ботуша му в стремето.

— Нека положа клетва пред теб. Позволи ми тази чест.

Гуюк впери поглед в него. Монгке го гледаше отдолу със свирепа гордост.

— Добре, военачалнико — тихо отвърна той.

— Ханът е мъртъв. Предлагам ти сол, мляко, коне, гери и кръв — каза Монгке. — Ще те следвам навсякъде, господарю. Давам ти думата си, а думата ми е желязо.

Гуюк потръпна, когато коленичилите мъже около него започнаха да повтарят думите, докато не ги казаха всички. Мълчанието се проточи и Гуюк загледа над тях към града отвъд хоризонта, който можеше да види единствено той.

— Заклехме се, господарю — рече Монгке. — Вече сме твои.

Яхна коня си и започна да раздава заповеди на най-близките мингхан командири.

Гуюк продължаваше да държи жълтия пергамент, който сякаш го изгаряше. Чу Монгке да нарежда на туманите да потеглят на север, към Субодай.

— Не. Трябва да замина още тази вечер — каза Гуюк. Погледът му бе стъклен, кожата му приличаше на восък под лъчите на слънцето. Едва забеляза как Монгке приближи коня си до неговия и почти не усети докосването му по рамото си.

— Ще имаш нужда и от другите тумани, приятелю — рече Монгке. — От всичките.

Субодай чуваше как реката тече съвсем наблизо. Носеше се силна миризма на мъже и коне — мокри дрехи, пот, овче месо и тор, всичко това смесено в нощния въздух. Беше вбесен, защото бе гледал как цял мингхан воини бе избит до крак, докато удържаше моста по негова заповед. Войниците бяха изпълнили задачата си и нощта настъпи, без маджарската войска да прекоси реката. Крал Бела беше прехвърлил само хиляда тежки конници да установят предмостие за утре сутринта. Те нямаше да спят, щом монголските лагерни огньове горяха навсякъде около тях. Жертвата си струваше, помисли си Субодай. Крал Бела беше принуден да чака до сутринта, преди да мине по моста и да продължи да преследва монголската войска.

Уморено разкърши схванатия си врат. Не беше нужно да говори на хората си, нито дори да им дава нови заповеди. Те също бяха гледали отпора на мингхана. Слушали бяха виковете на умиращите и плясъка на падащите във водата тела. Река Шайо течеше пълноводна и бърза и воините бързо се издавиха — тежките доспехи ги влачеха към дъното.

Луната не бе пълна, но осветяваше терена достатъчно. Реката блестеше като сребристо въже, което се губеше в сумрака, докато туманите минаваха през плиткия брод. Той беше ключът на плана на Субодай, открит при разузнаването след слизането от планините. Всичко, което Бела бе видял дотук, го беше накарало да вярва, че монголите бягат. Начинът, по който бяха удържали моста, му беше показал, че той е важен за тях. След това Субодай използва тъмните часове, преди луната да се издигне над равнината. Беше риск, при това голям, но орлокът бе толкова уморен от бягането, колкото и хората му.

Сега само парцаливите наборници държаха територията от другата страна на реката. Седяха около хилядите огньове под лунната светлина и се местеха от един на друг, за да създадат впечатлението за огромен лагер. Субодай пък беше повел туманите на три мили на север. Бяха превели конете през брода, без врагът да се усети. Субодай не беше оставил нито един туман в резерва. Ако планът му се провалеше, унгарският крал щеше да прекоси реката по зазоряване и парцаливите пехотинци щяха да бъдат унищожени.

Субодай шепнешком заповяда да ускорят темпото. Нужни бяха часове за преминаването на толкова много хора, особено когато се опитваха да не вдигат шум. Час по час поглеждаше към луната и преценяваше времето, което оставаше до зазоряване. Армията на крал Бела беше огромна. На Субодай щеше да му е нужен цял ден, за да отмъсти достатъчно за загубите си.

Туманите най-после се събраха. Конете пръхтяха и воините закриваха ноздрите им с мърлявите си длани. Шепнеха си и се смееха тихо в мрака, предвкусваха ужаса, който щеше да изпита уж преследващият ги враг. Бяха бягали цели пет дни. Най-сетне беше дошъл моментът да спрат и да ударят.

Субодай видя в сумрака, че Бату се приближава за заповеди. Беше се ухилил. Орлокът запази суровата си физиономия.

— Бату, твоят туман ще удари предната част на лагера, където е кралят им. Изненадайте ги, докато спят, и ги унищожете. Ако успеете да стигнете стените от чували, съборете ги. Приближете колкото можете по-тихо, после оставете стрелите и мечовете да крещят вместо вас.

— Както заповядаш, орлок — отвърна Бату. Като никога при изговарянето на титлата не се долавяше подигравка.

— Аз ще препусна с туманите на Джебе и Чулгетай и ще ги ударя отзад. Те са сигурни къде се намираме и няма да ни очакват. Стените им са безполезни, че и по-лошо — защото се чувстват в безопасност зад тях. Искам да се паникьосат, Бату. Всичко зависи от това да ги разбием бързо. Не забравяй, че са много повече от нас. Ако имат добри командири, могат да се прегрупират. Тогава ще сме принудени да се бием до последния човек и загубите ще са огромни. Не пропилявай войската ми, Бату. Разбираш ли?

— Ще се държа с воините, сякаш са ми синове — рече Бату.

Субодай изсумтя, но каза:

— Тръгвай тогава. Утрото наближава.

Загледа как Бату изчезва безмълвно в мрака. Нямаше сигнални тръби и барабани — врагът беше съвсем наблизо и не биваше да заподозре нищо. Туманът на Бату се построи бързо и пое в тръс към унгарския лагер. Монголските каруци, герите и ранените бяха оставени оттатък реката и трябваше да се оправят сами. Туманите бяха без багаж, можеха да препускат бързо и да нанесат тежки удари.

Субодай кимна отсечено на самия себе си. Трябваше да измине по-голямо разстояние от Бату, а времето бе съвсем малко. Усети, че сърцето му се разтупква по-силно. Рядко му се случваше да изпитва възбуда, но запази физиономията си безизразна, докато поведе последните два тумана на запад.

Крал Бела се събуди внезапно. Беше плувнал в пот. Разтърка очи да прогони кошмара и стана. Беше сънувал, че ги нападат. Примигна, когато започна да осъзнава, че това не е сън, а истина. Обхванат от внезапен страх, той подаде глава от командния павилион. Беше все още тъмно, но видя Конрад фон Тюринген на коня си, вече в пълно бойно снаряжение. Крещеше някакви заповеди. Хора тичаха във всички посоки, а оттатък стената зареваха бойни рогове. След миг Бела чу характерния грохот на барабани — с всеки миг ставаше все по-силен и ясен.

Изруга, върна се в палатката и затърси пипнешком дрехите си. Слугите бяха изчезнали. Препъна се в някакъв стол и изсъска от болка. Обу се и се облече, но всичко това му отнемаше ценно време. Грабна бродирания си жакет, наметна го на раменете си и изтича навън. Вече бяха довели коня му и той го яхна и се огледа.

Небето на изток избледняваше и Бела с ужас видя, че войската му е в пълен хаос. Чувалите с пясък бяха съборени и собствените му хора нахлуваха през отвора, гонени от дивите ездачи и стрелите им. Чу фон Тюринген да реве заповеди на рицарите си, които препускаха да подсилят отбраната, и в сърцето му пламна отчаяна надежда.

Чу грохот на още барабани и завъртя коня си. По някакъв начин монголите се бяха оказали зад него. Как бяха пресекли реката? Беше невъзможно, но ето че барабаните бяха зад гърба му и приближаваха.

Зашеметен, Бела препусна през лагера. Умът му все така отказваше да приеме случващото се. Неговите маджари бяха пробили очертанията на собствения си лагер на две места и се изливаха през отворите в търсене на спасение. Не можеше да си представи загубите, които би трябвало да са понесли, за да отстъпват по такъв начин.

Пред очите му отворите се разшириха и все повече хора се натъпкаха зад чувалите с пясък. Зад тях монголите продължаваха да нападат обърканите му хора, надупчваха ги със стрели и копия. Изглеждаха безброй и Бела се запита дали по някакъв начин не са успели да скрият резервна войска.

Помъчи се да запази спокойствие, въпреки че хаосът ставаше все по-ужасен. Знаеше, че трябва да си възвърне периметъра, да възстанови лагера и да събере хората си зад стените. След това можеше да прецени загубите и евентуално дори да предприеме контраатака. Изрева заповед на вестоносците и те препуснаха през суетящите се конници, като крещяха: „Възстановете стените! Дръжте стените!“ Ако успееше с това, може би щеше да се размине с катастрофата. Офицерите му щяха да въведат ред в хаоса. И той щеше да даде отпор на туманите.

Рицарите под командването на Йозеф Ландау го чуха. Строиха се и препуснаха в плътна маса през лагера. Междувременно монголите бяха стигнали стените и върху лагера се изсипа порой стрели. От това разстояние и с тази мощ на лъковете нямаше нужда да се прицелват. Бела не можеше да повярва на загубите, но рицарите продължиха напред като обсебени: също като него разбираха, че стените са единственото им спасение. Фон Тюринген поведе още сто от своите бронирани мъже — огромният маршал лесно се различаваше по брадата и дългия си меч.

И рицарите доказаха стойността си. Ландау и фон Тюринген пръснаха монголите, които се бяха осмелили да влязат в лагера, и ги отблъснаха към широките дупки в стената. Сражаваха се с праведна ярост. Сърцето на Бела се беше качило в гърлото му, докато гледаше как тевтонските рицари запушват отвора с конете си, вдигнали щитове, за да се предпазят от стрелите, които продължаваха да се изсипват отгоре им. Нещо удари Ландау и Бела видя как главата му клюмна, а конят му се понесе настрани. За момент рицарят се опита да се задържи в седлото, после размаха ръце и се сгромоляса в калта почти в краката на краля. Заклещен и задушаващ се в бронята си, Ландау умря бавно, блъскан и тъпкан от множеството.

Войниците възстановяваха стената с цялата бързина, на която бяха способни. Монголите приближиха отново, препускаха до самата стена, след което скачаха от конете и се претъркулваха от вътрешната страна. Един по един падаха — поваляше ги същият отряд стрелци, който бе атакувал моста предишната вечер. Бела задиша малко по-леко, когато заплахата от неминуемо поражение отмина. Стените бяха възстановени, врагът виеше отвън. Монголите бяха понесли тежки загуби, макар и много по-малки от неговите. Благодари на Бога, че е построил лагера си достатъчно голям, та хората му да се съберат в него.

Впери поглед в купчините мъртви войници и коне. Бяха надупчени със стрели, някои все още потръпваха. Слънцето се беше издигнало високо в небето. Бела не можеше да повярва, че е минало толкова време от първите сигнали за тревога.

Монголите продължаваха да нападат. Лагерът имаше само една порта и той изпрати стрелци, които да я пазят срещу нова атака. Видя как фон Тюринген събира рицарите си в колона. Тевтонците свалиха забралата и наведоха копията си. Фон Тюринген изрева да отворят портата. Почти шестстотин рицари пришпориха конете си и препуснаха в галоп навън. Бела си помисли, че няма да ги види отново.

Сети се да изпрати при всяка стена стрелци с пълни колчани. От всички страни забръмчаха тетиви, и той задиша по-бързо, когато чу гърлените викове отвън. Тевтонските рицари бяха в стихията си, врязаха се в монголските ездачи, като използваха тежестта и скоростта си да ги пометат, а враговете ревяха и пищяха. Бела едва сдържаше ужаса си. Вътре в лагера беше гмеж от хора и коне, но огромна част от армията му беше изклана в съня си. Не можеше да избяга. Бяха го хванали в капан и щеше да умре тук. Всички щяха да умрат.

Сякаш мина цяла вечност, преди фон Тюринген да се върне през портата. Блестящата колона рицари беше сведена до не повече от осемдесет, в най-добрия случай сто души. Мнозина се олюляваха в седлата, а от броните им стърчаха стрели. Огромната брада на фон Тюринген беше изцапана с кръв и той приличаше на някакъв мрачен бог. Яростните му сини очи се спряха върху унгарския крал.

Задъханият Бату спря коня си до Субодай. Орлокът стоеше на един нисък хълм и гледаше хода на сражението. Бату очакваше, че военачалникът ще е бесен от начина, по който се беше развила атаката, но вместо това Субодай се усмихна, когато го видя. Бату изчисти полепналата по врата му кал, усмихна се колебливо и каза:

— Рицарите са страховити воини.

Субодай кимна. Беше видял как брадатият гигант помете хората му. Монголските воини бяха твърде близо и не можеха да маневрират, когато рицарите излязоха. Внезапната им атака го изнерви с дисциплината и жестокостта си. Рицарите си пробиваха път през хората му като някакви неуморни касапи и веднага затваряха празнините в собствените си редици, когато другарите им падаха. Но всеки паднал отнасяше със себе си на оня свят по двама или трима воини, преди да успеят да го съсекат.

— Вече не са чак толкова много — отвърна Субодай, макар че атаката беше разклатила увереността му. Не беше забравил опасността от рицарите, но може би бе подценил силата им в подходящото време и място. Онзи брадат маниак беше напипал момента и бе изненадал тумана му точно когато воините виеха победоносно. Въпреки това само малка част от рицарите успя да се оттегли.

За момент Субодай се замисли за нова атака срещу стените, но цената щеше да е твърде висока. Беше натикал маджарите в укреплението им, което бе по-слабо от която и да било дзинска крепост. Съмняваше се, че разполагат с достатъчно вода за толкова много хора, натъпкани на едно място.

Загледа се към равнината и купищата тела, някои все още пълзяха. Атаките бяха смачкали унгарската армия и най-малкото бяха направили на пух и прах самоувереността на врага. Беше доволен, но прехапа устна, когато се замисли как да довърши започнатото.

— Колко време могат да издържат? — неочаквано попита Бату. Буквално беше прочел мислите му и Субодай го погледна изненадано.

— Най-много няколко дни. Докато им свърши водата. Но няма да чакат дотогава. Въпросът е колко хора и коне, колко стрели и копия са им останали. И колко са проклетите им рицари.

Трудно беше да направи точна преценка. Равнината бе осеяна с трупове, но той нямаше представа колко са оцелели и са стигнали до краля си. Затвори очи за момент и си представи района, сякаш летеше над него. Парцаливите му пехотинци все още бяха от другата страна на реката и сигурно гледаха кръвнишки малкия контингент, който беше минал по моста и бе заел позиция от другата страна. А лагерът на краля се намираше между Субодай и реката. Бату отново прочете мислите му.

— Да пратя ли вестоносец при пехотинците да прекосят реката?

Субодай не отговори. Все още не знаеше колко монголски воини са убити и ранени тази сутрин. Ако кралят беше спасил дори половината от армията си, разполагаше с достатъчно сили да започне сражение на равни начала — сражение, което Субодай можеше да спечели единствено ако хвърли всичките си тумани в касапницата. Безценната войска, която беше довел на великия поход, щеше да се стопи в боя с враг със същата сила и воля. А това не го устройваше. Мислеше трескаво и оглеждаше района около лагера. Накрая бавно кимна и този път Бату не успя да се досети какво е решил.

— Какво реши, орлок? Да пратя ли вестоносец през брода?

— Да. Кажи им да избият хората на краля от другата страна на реката. Трябва да си върнем моста, Бату. Не искам кралят да праща хора до реката за вода.

Помълча и добави:

— Щом овладеем моста, ще отдръпна туманите на една миля. Жаждата ще свърши работа вместо нас.

Бату го погледна объркано, а Субодай се озъби — а може би така се усмихваше?

32.

Въпреки хладния въздух Темуге се потеше в двора. Усещаше дългото острие на скрития под робата си нож. Извиканите в двора тази сутрин не бяха претърсени.

Укрепяването на Каракорум продължаваше денонощно и щеше да продължи, докато на хоризонта не се покажеха знамената на Чагатай. Ако успееха да задържат града до завръщането на Гуюк, Сорхатани и Торогене щяха да станат най-славените жени в историята. Поколения наред хората щяха да говорят как са подготвяли столицата за война. А името на Темуге, пазителя на ханската библиотека, щеше да бъде забравено.

Изгледа студено Сорхатани. Алхун също бе тук, нали беше старши мингхан командир на гвардейците. Темуге вдиша дълбоко студения въздух. Мислеше, планираше, решаваше. Веднъж брат му Чингис бе влязъл в гера на един хан и му беше прерязал гърлото. Не би трябвало оцелее, но бе успял да укроти племето на убития с думи и заплахи. И всички бяха спрели и го бяха слушали. Темуге изгаряше при мисълта, при надеждата, че мъжете и жените в двора също ще спрат и ще го слушат.

Докосна дръжката на ножа под дрехите си. В живота нямаше съдба, а само онова, което човек можеше да вземе и да задържи. Независимо дали го разбираха, или не, тези хора му дължаха своя град, живота си, всичко. Ако не беше Чингис, мъжете и жените в този студен двор все още щяха да са мърляви номади и всяко племе щеше да се е хванало за гушата със съседите си. Сега дори живееха по-дълго от мъжете и жените, които беше познавал като момче. Дзинските и мюсюлманските лечители ги спасяваха от болести, които навремето бяха смъртоносни.

Въпреки напиращия гняв част от него си оставаше ужасена от замисленото. Темуге отново и отново въздишаше и си казваше, че моментът е отминал — неговият момент в историята. После споменът за братята му се връщаше и той ги чуваше в ума си как се подиграват на нерешителността му. Смъртта бе просто смърт, нищо повече, и със сигурност нищо, което можеше да го посрами като мъж. По врата му се стече пот и той я избърса, с което привлече вниманието на Яо Шъ. Погледите им се срещнаха и Темуге си напомни, че не е сам в този заговор. Съветникът бе повече от открит с него. Изпитваше люта омраза към Сорхатани и това беше накарало Темуге да разкрие повече от мислите и мечтите си, отколкото бе възнамерявал.

Сорхатани освободи началниците на Каракорум да се заемат със задачите си и се обърна. Торогене тръгна с нея.

— Един момент, господарке — каза Темуге.

Устата му сякаш изричаше думите сама. Сорхатани бързаше и му махна да я последва, докато тръгваше към галерията. Именно този небрежен жест подсили куража му с гняв. Това, че някаква си жена си позволява да се държи с него като с молител, беше достатъчно лицето му да пламне. Забърза да ги настигне, черпеше сила от присъствието на Яо Шъ, който ги следваше. Докато навлизаха в сянката, хвърли поглед назад към двора и се намръщи, като видя Алхун все още да стои там и да се взира в него.

Сорхатани направи грешката да му позволи да я приближи твърде много и той сграбчи ръката й. Тя се дръпна и се освободи.

— Какво искаш, Темуге? — попита остро Сорхатани. — Имам работа.

Не беше време за думи, но той заговори, за да прикрие опита си да извади ножа изпод дела.

— Брат ми Чингис никога не би позволил жена да владее земите му.

Тя се вцепени и той извади ножа. Торогене ахна и отстъпи крачка назад. Сорхатани се ококори. Темуге я сграбчи с лявата си ръка и замахна да забие ножа в гърдите й.

Някой хвана ръката му с такава сила, че той залитна и извика от болка. Беше Яо Шъ. Студените му очи бяха изпълнени с презрение. Темуге дръпна ръката си, но не успя да се освободи. В гърдите му се надигна паника.

— Не — промълви той. В ъгълчетата на устата му изби слюнка. Не можеше да разбере какво се случва.

— В края на краищата излезе прав, Яо Шъ — каза Сорхатани. Изобщо не погледна Темуге, сякаш той бе престанал да има каквото и да било значение. — Извинявай, че не ти повярвах. Просто не мислех, че наистина може да е такъв глупак.

Яо Шъ стегна хватката си и ножът се изплъзна от ръката на Темуге и изтрака на каменния под.

— Винаги е бил слаб човек — отвърна той. Внезапно разтърси Темуге и той извика от страх и изумление. — Какво да правим с него?

Сорхатани се поколеба и Темуге побърза да се обади.

— Аз съм последният брат на Чингис. А вие кои сте? Нима ще ме съдите? Някакъв си дзински монах и две жени? Нямате право да ме съдите.

— Не представлява заплаха — продължи Яо Шъ, сякаш Темуге не бе казал нищо. — Можеш да го прогониш от ханството, да го отпратиш някъде надалеч като скиталец.

— Да, да го пратим някъде надалеч — съгласи се Торогене, вдовицата на Угедай. Трепереше.

Темуге усети погледа на Сорхатани върху себе си и пое бавно и дълбоко дъх. Знаеше, че животът му е в ръцете й.

— Не, Торогене — каза тя. — Подобно деяние трябва да бъде наказано. Той нямаше да прояви милост към нас.

Изчака Торогене да вземе решение, докато Темуге кълнеше и се мъчеше да се отскубне. Вдовицата на Угедай поклати глава и се отдалечи с насълзени очи.

— Предай го на Алхун — каза Сорхатани.

Обхванат от отчаяние, Темуге извика за помощ и се загърчи в хватката на Яо Шъ, който го държеше като безпомощно дете.

— Намерихме те в гората, монахо! — изсъска той. — Аз те доведох при Чингис. Как можеш да позволиш курвата на племенника ми да ти заповядва?

— Кажи на Алхун да го довърши бързо — каза Сорхатани. — Поне това мога да направя за него.

Яо Шъ кимна и тя се отдалечи. Темуге съвсем падна духом, когато чу приближаващите стъпки и видя Алхун да влиза в сянката на галерията.

— Чу ли? — попита Яо Шъ.

Очите на мингхан командира гледаха свирепо. Той сграбчи Темуге за рамото и кокалите на стареца изпукаха.

— Чух.

Държеше дълъг нож.

— Проклети да сте и двамата! — изсъска Темуге. — Да се провалите вдън земя дано!

И заплака.

На втория ден след изненадващата атака по зазоряване хората на Бела бяха възстановили стените с потрошени каруци и седла от мъртвите коне. Стрелците бяха постоянно нащрек, но гърлата им вече бяха пресъхнали. Водата едва стигаше за по една глътка сутрин и вечер. Конете също страдаха и Бела се чудеше какво да направи.

Мъчеше се да прогони отчаянието. Вече не мислеше, че докладите от север са преувеличени. Монголският военачалник имаше много по-малко хора, но те бяха разбили превъзхождащия ги противник с невероятна проява на маневреност и тактика, която го караше да кипи от ярост. През остатъка от онзи ужасен първи ден Бела беше очаквал нова атака срещу лагера, но тя така и не дойде. Чувстваше се като в капан тук, смазан сред толкова много хора и коне, които едва имаха място да помръднат. Не разбираше защо монголите не нападат, освен ако не бяха решили да си доставят извратеното удоволствие да гледат как един крал умира от жажда. Дори не заплашваха лагера и се бяха оттеглили далеч отвъд обхвата на стрелите. Бела всъщност едва ги виждаше в далечината. Голямото разстояние създаваше лъжовно чувство за сигурност. От докладите и от собствения си горчив опит той знаеше, че монголите са способни да се движат с невероятна скорост.

Фон Тюринген се приближи до него, поклони се сковано и каза:

— Един от хората ми мисли, че е намерил изход от положението.

Крал Бела примигна. Беше се молил за избавление, но изглеждаше малко вероятно отговорът на молитвите му да е този огромен брадат мъж, все още омацан със съсирена кръв.

— И какъв е той? — попита Бела, като се постара да запази кралското си достойнство под внимателния поглед на рицаря.

— По-лесно е да ти покажа, твое величество — отвърна фон Тюринген.

И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна. На Бела не му оставаше друго освен да го последва с нарастващо раздразнение.

Стигнаха до стената и маршалът посочи.

— Виждаш ли онези трима мои хора там?

Крал Бела надникна над стената и видя трима рицари. Бяха свалили броните си, но продължаваха да носят плащовете в жълто и черно на ордена си. Зад тях теренът се спускаше, след което се издигаше към монголския лагер, но не плавно. Имаше един нисък хребет, който вървеше на запад. Надеждата се събуди в сърцето му, докато обмисляше възможностите.

— Не бих рискувал конете през деня, но на тъмно всеки човек тук би могъл да мине под онзи хребет. С малко късмет и ако сме тихи, утре сутринта монголите ще открият пуст лагер.

Бела прехапа устна. Изведнъж го обзе ужас от мисълта да напусне крехкото убежище на лагера.

— Няма ли друг начин? — попита той.

Фон Тюринген се намръщи и веждите му се сключиха.

— Не и без достъп до вода. Не и без много по-голям лагер и материали за укрепления. Толкова сме натъпкани тук, че не ставаме за нищо, ако ни нападнат. Бъди благодарен, че още не са осъзнали колко сме слаби, твое величество. Бог ни показва пътя, но ти трябва да вземеш решението.

— Не можем ли да ги победим в битка, фон Тюринген? Навън има достатъчно място да се построим.

Маршалът на тевтонските рицари пое дъх, за да овладее гнева си. Не беше той онзи, който би трябвало да познава земите около река Шайо. Хората му нямаше откъде да знаят, че само на няколко мили надолу по течението има брод. Вината за ужасяващите загуби беше на краля, а не на неговите рицари. Трябваше да положи усилие, за да остане любезен.

— Твое величество, рицарите ми ще те следват до смърт. Останалите… е, те са уплашени хора. Възползвай се от тази възможност и ги изведи от този проклет лагер. Ще намеря друго място, където да отмъстим на тия козари. Забрави за битката тук, твое величество. Една кампания не може да бъде изгубена само заради един лош ден.

Крал Бела въртеше пръстена на пръста си. Фон Тюринген чакаше. Накрая кралят кимна.

— Добре. Щом се стъмни достатъчно, тръгваме.

Фон Тюринген веднага започна да дава заповеди на хората. Щеше да организира отстъплението с надеждата, че никой монголски съгледвач няма да приближи твърде близко тази нощ.

Веднага щом слънцето залезе, фон Тюринген даде заповедта напускане на лагера. Последните часове бяха прекарани в увиване на копитата с плат, за да не вдигат шум, макар че земята беше достатъчно мека. Тевтонските рицари наглеждаха първите, които се измъкнаха в мрака и поведоха конете си, като очакваха всеки момент да чуят виковете на врага. Самите рицари тръгнаха последни. Лагерът остана пуст на лунната светлина.

Фон Тюринген виждаше лагерните огньове на монголите в далечината. Усмихна се уморено при мисълта как на сутринта ще намерят празен лагер. Беше казал истината на краля. Загубите бяха ужасни, но щеше да има и други дни. Ако успееше да намери добро място за сражение, това предлагаше по-добри шансове, отколкото да умрат от жажда зад чувалите с пясък.

Скоро фон Тюринген изгуби представа за времето. Първите часове бяха напрегнати и потискащи, но след като лагерът остана далеч зад тях, колоните се разтеглиха на много мили и по-бързите изпревариха ранените и бавните. Дори рицарите изпитваха трескаво желание да се отдалечат от монголската войска.

Маршалът на тевтонците се измъчваше от болежки по цялото тяло. Знаеше, че плътта му представлява разноцветна маса от натъртвания под бронята от улучилите го стрели. В урината му имаше кръв. Докато яздеше в мрака, се замисли върху видяното и заключенията не му харесаха. Това бе още една причина да не допусне маджарската армия да се сражава отново. Ако докладите от север бяха верни, те бяха последната въоръжена сила между Унгария и Франция, която имаше някакъв шанс да спре монголското нашествие. Фон Тюринген бе ужасен. Изобщо не бе и помислял, че ще види през живота си подобна заплаха. Руските князе би трябвало да разпердушинят врага, а ето че се бяха провалили и бяха видели как градовете им горят.

„Френският крал Луи трябва да бъде уведомен“, кисело си помисли фон Тюринген. Още по-важно бе борбата между папата и императора на Свещената римска империя да се прекрати. Никой не беше в безопасност, докато истинският враг не бъде унищожен. Поклати глава и отново подкара коня си в тръс. Някъде напред унгарският крал яздеше с личната си гвардия. Фон Тюринген можеше да мечтае и за по-добър водач, но така бе отредила съдбата. Нямаше да се провали само заради една изгубена битка. И преди беше търпял поражения и винаги се бе връщал, за да прати пищящите души на враговете си в пъкъла.

Утрото наближаваше и фон Тюринген можеше само да предполага какво разстояние са изминали през нощта. Беше смъртно уморен и гърлото му беше пресъхнало — водата отдавна бе свършила. Знаеше, че трябва да потърси река веднага щом стане достатъчно светло, за да възстанови донякъде силата на конете и хората. При тази мисъл потупа коня си и му заговори успокояващо. Ако Бог беше с тях, монголите щяха да разберат за измъкването им чак на сутринта, ако не и по-късно. Усмихна се, като си представи как чакат търпеливо жаждата да подтикне маджарите да грабнат оръжията. Доста щяха да почакат.

Докато светлината на утрото от сребристосива ставаше златна, задачите, с които трябваше да се заеме, не му даваха мира. Първото нещо бе да намерят вода. Второто…

Видя някаква тъмна линия отдясно. Отначало помисли, че са дървета или някакви скали. Но в следващия миг тъмните сенки се раздвижиха. Маршалът дръпна юздите и замръзна.

Монголските воини седяха на конете си покрай пътя на армията с готови за стрелба лъкове. Фон Тюринген се опита да преглътне, но гърлото му бе съвсем сухо. Погледът му се плъзна по колоната. Отпред се точеше тънка върволица хора. За Бога, наблизо нямаше дори сигналист, който да надуе тръбата си! Неколцина от рицарите му яздеха малко напред и също дръпнаха юздите, спряха и го погледнаха мълчаливо. Знаеха какво ги чака.

Светът замръзна за страшно много време и фон Тюринген отправи последната си мълчалива молитва, последното разкаяние за греховете си. За последен път целуна пръстена със светите мощи. Докато пришпорваше коня си напред и посягаше към меча си, първите стрели полетяха във въздуха — пищяха като малки деца. Монголите се нахвърлиха върху тънката накъсана колона и касапницата започна.

Байдур и Илугей се върнаха в Унгария. Субодай беше дал почивка на туманите си. Триумфът се четеше на лицето на всеки воин. Посрещнаха ги с барабани и рогове. Воините на Субодай знаеха каква роля е изиграл Байдур за победата им и го посрещнаха с радостни викове, докато влизаше в лагера край Дунава.

Буда и Пеща бяха разграбени и опожарени. Крал Бела беше успял да избяга, но унгарската армия беше изклана. Броячите на Субодай бяха събрали чували с уши и някои говореха за шейсет хиляди убити, ако не и повече. Съгледвачите вече бяха препуснали на запад, но за този сезон туманите щяха да спрат великия си поход, за да натрупат сили от месото и плячкосаното вино.

Субодай изпрати вестоносци при Гуюк и Монгке, за да им каже да се прибират. Походите им бяха постигнали целта си и орлокът предпочиташе да събере всички на едно място, готови да продължат напред към морето.

Бату беше видял вестоносците да заминават и остана изненадан, когато един от хората му съобщи за тумани, идващи от юг. Заповедта на Субодай не би могла да стигне до Гуюк толкова бързо, но въпреки това той извика Байдур и двамата излязоха от лагера.

Бяха сред първите, които видяха знамената на тумана на Гуюк. Бату се разсмя и препусна в галоп през равнината. Имаха много истории за разказване и той предвкусваше безброй пиянски вечери.

Отначало двамата с Байдур не забелязаха намръщените физиономии на завръщащите се воини. Сред туманите на Гуюк и Монгке нямаше радостно ликуване. Гуюк пък беше толкова мрачен, колкото Бату не го бе виждал никога.

— Какво има, братовчеде? — попита Бату. Усмивката му беше изчезнала.

Гуюк се обърна и Бату забеляза, че очите му са зачервени и възпалени.

— Ханът е мъртъв — каза Гуюк.

Бату поклати глава.

— Баща ти? Как е възможно? Та той още е млад.

Гуюк го погледна изпод вежди и отвърна:

— Сърцето. Трябва веднага да се видя със Субодай.

Бату и Байдур препуснаха до него. Байдур яздеше пребледнял и потънал в мисли. Познаваше баща си по-добре от всеки друг и изведнъж се уплаши, че мъжете около него са се превърнали във врагове.

33.

Бату яздеше с Гуюк, Монгке и Байдур към двореца, който Субодай използваше за своя база. Задачите по настаняването и намирането на храна в разграбената Буда беше оставена на старшите мингхан командири.

Четиримата принцове стигнаха външната порта на кралския дворец и слязоха от конете. Стражите на орлока не ги спряха.

Гуюк водеше малката група, а Бату крачеше от дясната му страна. Откриха Субодай в една празна бална зала, където бяха домъкнали огромна маса, отрупана с карти и книжа. Орлокът задълбочено обсъждаше нещо с Джебе, Чулгетай и Илугей. Те кимаха, докато Субодай поставяше монети, за да отбележи разположението на туманите по картата. Бату се усмихна. Това бе среща на млади и стари и за първи път той беше сигурен, че може да предскаже резултата.

Субодай вдигна глава, намръщи се при вида на суровите физиономии на четиримата принцове и изсумтя:

— Не съм ви викал. — Гледаше Бату, но в следващия миг погледът му рязко и изненадано се премести към Гуюк, който каза:

— Баща ми е мъртъв, орлок.

Субодай затвори очи за момент, лицето му стана сурово. Кимна замислено.

— Седнете, моля.

Авторитетът му беше толкова дълбоко вкоренен в тях, че и четиримата тръгнаха към столовете около масата, макар че Бату остана прав — искаше да запази въздействието, което бяха оказали.

— Сърцето ли? — попита Субодай.

— Значи си знаел? — ахна Гуюк. — Да, сърцето е било.

— Каза ми, когато каза и на брат си Чагатай — отвърна Субодай. Погледът му се спря върху Байдур и Гуюк се обърна към него.

— Не знаех нищо — хладно каза Байдур.

Гуюк се обърна, но Субодай не свали поглед от Байдур, докато младият мъж не се размърда неловко на мястото си.

На Субодай му се искаше да каже стотици неща, но се овладя с усилие на волята.

— Какви са плановете ти? — попита той Гуюк. Една по-безпристрастна част от него се интересуваше как ще отговори Гуюк. Каквото и да беше останало от младостта му, то внезапно бе удушено. Субодай гледаше младия принц. Разбираше тихата резервираност, която виждаше у него. Върху плещите на Гуюк беше паднала нова тежест, независимо дали я желаеше, или не.

— Аз съм наследник на баща си — отвърна Гуюк. — Длъжен съм да се върна в Каракорум.

Субодай отново погледна Байдур и се намръщи, но думите трябваше да се изрекат.

— Наясно ли си със заплахата от страна на чичо си? Той има претенции към ханската власт.

Байдур се изчерви.

Гуюк замислено наклони глава и Субодай остана доволен, че го вижда да преценява отговора си. Вече нямаше място за вятърничавия младеж, който беше доскоро.

— Вестоносецът пристигна при мен преди месец. Имах време да помисля — рече Гуюк. — Ще изискам клетва за вярност от туманите тук.

— Това ще трябва да почака — каза Субодай. — Когато приключим тук, ще събереш целия народ, както направи баща ти.

Байдур отново се размърда, но никой не му обърна внимание. Намираше се в невъзможно положение, но отчаяно му се искаше да заговори.

— Мога да ти дам четири тумана и да оставя за себе си само три — каза Субодай. — Трябва да се завърнеш с войска, за да си осигуриш ханската власт. Чагатай не може да излезе с повече от два, най-много с три тумана на бойното поле. — Погледна хладно Байдур. — Препоръчвам ти да оставиш Байдур с мен, вместо да го принуждаваш да избира между братовчед и баща. — Сведе глава към Байдур. — Не го приемай като обида, военачалнико.

Байдур отвори уста, но не можеше да намери подходящите думи. Бату беше онзи, който проговори — за пръв път, откакто дойдоха.

— Познаваш Чагатай хан по-добре от всеки от нас, без да броим Байдур. Как според теб ще реагира той, когато научи новината?

Субодай не го погледна, докато отговаряше, а продължи да наблюдава Гуюк. Сякаш вадеше с ченгел думите от устата си.

— Ако действа прибързано, ще поведе туманите си към Каракорум.

— Ако действа прибързано… Разбирам — отвърна Бату. Наслаждаваше се на смущението, което виждаше на лицето на орлока. — И какво ще последва, когато Гуюк хан се прибере у дома?

— Чагатай или ще преговаря, или ще се бие. Никой не знае какво му е на ума. — Субодай опря длани на масата и се наведе към Гуюк. — Повярвай ми — Чагатай хан не е толкова опасен, колкото си мислиш.

Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна и зачака. Решението не беше просто военно. Бату едва се сдържа да не се ухили доволно.

Гуюк остави седящите около масата да се потят известно време, след което поклати глава.

— Ако не можеш да ми предложиш нещо повече от уверения, орлок, трябва да поведа туманите към родината. Всичките. — Погледна Джебе и Чулгетай, но старите военачалници не участваха във вземането на това решение. Субодай имаше върховна власт над войската, но сега не ставаше въпрос за военен проблем.

Субодай бавно издиша.

— Военачалнико, разполагам с нови карти с изобразени на тях земи, които не са били дори легенда за нас. Град Виена е само на някакви си сто мили на запад. Зад него е родината на рицарите тамплиери. Италия е на юг. Вече пратих съгледвачи в тамошните планини и планирам следващия етап. Това е постижението на живота ми.

И млъкна. Нямаше да се моли. Гуюк го изгледа студено.

— Ще ми трябват всички тумани, орлок Субодай. Всички.

— Не ти трябват парцаливите наборници. Остави ми само тях с два тумана и ще продължа нататък.

Гуюк бавно протегна ръка и хвана рамото на Субодай. Само преди месец не бе и сънувал, че подобен жест е възможен.

— Как мога да те оставя тук, Субодай? Как мога да оставя военачалника на Чингис хан в момента, когато ми е нужен най-много? Ти идваш с мен. Знаеш, че не мога да ти позволя да останеш. Ще се върнеш след някоя година, когато настъпи мир.

Субодай впери поглед в Байдур. Болката му бе видима за всички.

— Аз съм стар — каза Субодай. — И видях началото на всичко, когато самият Чингис беше млад. Няма да се върна отново тук. Разговарях с пленници. Между нас и океана няма нищо, абсолютно нищо. Видяхме рицарите им, Гуюк, не разбираш ли? Те не могат да ни спрат. Ако продължим напред, земята ще е наша от море до море, завинаги. От море до море, военачалнико. Наша за десет хиляди години. Можеш ли да си представиш подобно нещо?

— Тукашната земя не е важна — тихо рече Гуюк. — Родината е мястото, откъдето сме тръгнали. Не мога да изгубя нея заради земите тук.

Пусна рамото му и продължи със спокоен глас:

— Аз ще бъда хан, орлок Субодай. Имам нужда от теб.

Субодай бавно се отпусна на стола и сякаш цялата му енергия изчезна. Дори Бату се почувства неудобно да го гледа така сломен.

— Добре — каза орлокът. — Ще подготвя войската за завръщане у дома.

Чагатай гледаше към изгряващото слънце. Стаята беше без мебели и самият дворец беше пуст, ако не се брояха неколцината слуги, които трябваше да чистят. Не знаеше дали някога ще се върне тук и изпита мъка от това. Чу приближаващи стъпки и се обърна. Беше Сунтай, слугата му.

— Време е, господарю — каза Сунтай. Погледът му се спря върху смачкания пергамент в ръката на Чагатай, четен и препрочитан сто пъти след пристигането му само преди няколко дни.

— Да, време е — повтори като ехо Чагатай.

Погледна за последен път изгряващото слънце. Ято гъски излиташе от неподвижната вода. Чагатай беше в такова настроение, че впери поглед право в златната топка на хоризонта, сякаш я предизвикваше да се опита да го изгори.

— Мога да пристигна в Каракорум месеци преди него — рече Чагатай. — Ще взема клетвата на народа като хан, но когато той се върне, ще има война. Освен ако не последвам примера на любимия си брат Угедай. Какво мислиш, Сунтай? Гуюк би ли приел моето ханство тук в замяна на живота си? Хайде, дай ми съвет.

— Би могъл да приеме, господарю. В края на краищата ти го направи.

Чагатай се усмихна. За пръв път от години се чувстваше в мир със света.

— Може би трябва да се тревожа за бъдещите неприятности или пък за сина си Байдур. Сега трябва да мисля за неговия живот. Духове, ако можеше Гуюк просто да умре в съня си, пътят ми щеше да е открит! А вместо това аз доброволно му изпратих заложник.

Сунтай познаваше добре господаря си и се усмихна, докато се приближаваше да застане зад него.

— Гуюк може и да си мисли така, господарю, може би дори и орлок Субодай, но дали такъв заложник ще спре ръката ти?

Чагатай сви рамене.

— Имам много синове. Наградата е твърде голяма, за да се отказвам от нея само заради един от тях. Байдур ще трябва да се оправя сам. В края на краищата, Сунтай, аз му дадох най-добрите си воини за тумана му. Нямат равни на себе си в цялата държава. Ако той падне, ще скърбя за него, но съдбата му е в неговите собствени ръце, както винаги.

Чагатай не беше забелязал, че вместо обичайните сандали Сунтай е сложил меки ботуши. Не чу последната му стъпка. Усети ужилване, задави се от изненада и посегна към гърлото си. Какво…? Погледна ръката си и видя, че е цялата в кръв. Опита се да заговори, но гласът му беше изчезнал и се чу само някакво хриптене.

— Казват, че кинжалът кирпан е толкова остър, че смъртта е почти безболезнена — рече Сунтай. — Но никой не може да отговори дали наистина е така. Името му означава „милостива ръка“.

От гърлото на Чагатай излизаше някакво тихо гъргорене. Сунтай отстъпи две крачки, когато господарят му падна на колене, все още вкопчен в гърлото си.

— Раната е смъртоносна, господарю. Опитай се да запазиш спокойствие. Смъртта ще настъпи бързо.

Главата на Чагатай бавно се отпусна на гърдите му. Окървавената му дясна ръка посегна към сабята, но силите му стигнаха да я изтегли само един пръст от ножницата.

— Поръчано ми е да ти предам съобщение, господарю, ако имам възможност да го направя. Запомних думите наизуст. Можеш ли все още да чуваш?

Чагатай падна по очи. Някой извика наблизо и Сунтай се намръщи при мисълта какво следва.

— Съобщението е от Угедай хан, господарю. Трябва да ти го предам в момента на смъртта ти: „Това не е отмъщение, Чагатай. Правя го заради сина си. Вече не съм онзи човек, който те остави жив. Чрез моята дълга ръка ти няма да бъдеш хан“. — Сунтай въздъхна. — Никога не съм бил твой истински слуга, господарю, но ти беше чудесен господар. Сбогом.

Чагатай се отпусна безжизнено. Когато стражите нахълтаха в стаята с извадени саби, видяха Сунтай коленичил да шепне нещо в ухото на господаря си. Не помръдна, когато се втурнаха към него. Лицето му остана спокойно, докато го посичаха.

Беше студена ясна утрин. Субодай яхна коня си и погледна назад. Нямаше облаци и небето беше абсолютно синьо. Седем тумана, най-добрите воини на държавата, чакаха в строй. Зад тях каруците на обоза се точеха цели мили. Беше взел военачалници, някои от които почти момчета, и им беше показал силата им. Въпреки недостатъците си Гуюк щеше да е по-добър хан заради наученото по време на великия поход. Байдур щеше да е по-добър мъж от баща си. А бащата на Монгке би се гордял със сина си.

Въздъхна. Знаеше, че никога вече няма да види подобна войска. Старостта се беше промъкнала до него и се чувстваше уморен. Известно време си бе мислил, че е в състояние да язди вечно с младите мъже, морето го беше примамило толкова далеч от дома, колкото можеше само да мечтае навремето. Когато Гуюк нареди да спрат, това бе краят, шепотът на смъртта в ухото му. Загледа се в далечината и си представи градовете със златните им кули. Знаеше имената им, но никога нямаше да ги види — Виена, Париж, Рим.

Свършено беше. Знаеше, че ще трябва да посегне към оръжието, ако Чагатай предяви претенции към властта на Угедай. Може би щеше да види още една битка. Заедно с принцовете щеше да излезе на бойното поле на славата и да покаже на Чагатай защо Субодай багатур е станал военачалникът на Чингис хан.

Сви устни, вдигна ръка и рязко я свали. Зад него монголските тумани започнаха дългото пет хиляди мили пътуване, което най-сетне щеше да ги върне у дома.