Сребърна империя

9.

Дворцовите градини на Каракорум още бяха млади. Дзинските градинари бяха направили всичко по силите си, но на някои растения и дървета им бяха нужни десетилетия, за да се покажат в пълното си великолепие.

Въпреки младостта си обаче те бяха прекрасно място. Яо Шъ се заслуша в ромона на течащата вода и се усмихна, възхитен за кой ли път от замайващата сложност на душите. Син на Чингис да поръча подобна градина — това си бе чисто чудо. Мястото бе взрив от ефирни цветове и разнообразие, невъзможно и въпреки това съществуващо. Всеки път, когато си мислеше, че разбира някой човек, се натъкваше на някакво противоречие. Мързеливците бяха в състояние да работят до смърт, милите можеха да стават жестоки, а жестоките — да изкупят прегрешенията в живота си. Всеки ден можеше да е различен от всички предишни; и всеки човек беше различен — не само от останалите, но и от разпадащите се парчета на самия него, които се губеха назад в миналото. А жените! Яо Шъ спря да погледа през клоните към една сладко пееща чучулига. Когато си помисли за сложността на жените, се разсмя с глас. Птичката изхвърча и изчезна, без да спира да чурулика, макар и вече уплашено.

С жените беше още по-зле. Яо Шъ знаеше, че е много добър в преценяването на характерите, по-добър от повечето мъже. Защо иначе Угедай щеше да му повери толкова власт, докато отсъства? А ето че да говориш с жена като Сорхатани беше като да се взираш в бездна. Оттам можеше да те гледа какво ли не. Понякога беше игриво мило котенце. Друг път бе тигрица с кървава паст и нокти. Жената на Толуй имаше това променливо качество, сякаш бе от живак. Беше абсолютно безстрашна, но ако успееше да я разсмее, можеше да се киска безпомощно като малко момиче.

Яо Шъ се смъмри сурово. Сорхатани му беше позволила да учи синовете й да четат и пишат, дори да споделя с тях будистката си философия, макар тя самата да беше християнка. Въпреки вярата си тя бе абсолютно прагматична спрямо синовете си, когато ставаше въпрос за подготовката им за бъдещето.

Поклати глава, докато прехвърляше едно малко възвишение в парка. В тази част архитектът си бе позволил своеволие и бе издигнал могилка, достатъчно висока, за да може посетителят да вижда отвъд стената на градината. Каракорум се простираше навсякъде около него, но мислите му не бяха свързани с града. Приличаше на някакъв учен, бродещ сред градините, без да се замисля за света навън. И в същото време долавяше всяко шумолене на листата около себе си и очите му не пропускаха нищо.

Беше забелязал двама от синовете на Сорхатани. Хулегу беше на младото дръвче гинко отдясно и явно не осъзнаваше, че подобните на ветрила листа леко треперят от дъха му. Арик-Боке не биваше да носи червено в градината, където имаше толкова малко червени цветя. Яо Шъ го откри почти моментално. Ханският съветник тръгна през градината в центъра между младите ловци, като непрекъснато ги долавяше как се преместват, за да не го изпускат от поглед. Щеше да му е по-весело, ако се беше получил завършен триъгълник с Кублай. Виж, той беше истинската заплаха.

Яо Шъ винаги вървеше сигурно, усещаше земята под сандалите си. Ръцете му бяха отпуснати, готови да посрещнат всяка атака. Може би не подобаваше за един добър будист да се наслаждава на рефлексите си, но Яо Шъ знаеше, че това ще е и урок за момчетата, напомняне, че все още не знаят всичко — стига да можеше да открие Кублай, който единствен от тримата беше с лък.

Градината нямаше и пет години и големите дървета бяха само няколко, все бързорастящи върби и тополи. Едно се бе надвесило през пътеката отпред и Яо Шъ усети опасността още отдалеч. Не беше само заради това, че мястото бе подходящо за засада — направи му впечатление колко е притихнало, че пеперудите липсват и не се долавя никакво движение. Усмихна се. Момчетата го бяха зяпнали, когато им предложи играта, но пък човек трябва да се раздвижи, за да опъне тетивата и да стреля. За да попадне в обхвата им, те трябваше да му устроят засада или да се издадат с движението си. Не беше особено трудно да надхитри синовете на Толуй.

Кублай изскочи от храсталака и дясната му ръка се дръпна назад в класическото опъване на тетива от стрелец. Яо Шъ се просна на земята и се претърколи от пътеката. Нещо не беше наред, разбра го още докато се премяташе. Не чу съскането на стрела, нито бръмченето на тетивата. Така че вместо да скочи на крака, както възнамеряваше, той се претърколи през рамо и се върна на първоначалното си място. Кублай се бе ухилил до уши. В ръцете му нямаше лък.

Яо Шъ чу тихо подсвирване зад себе си. Друг човек би се обърнал, но той отново се просна на земята, претърколи се от пътеката, скочи и се затича към източника на звука.

Хулегу се усмихваше зад единствената стрела, която им бе дал Яо Шъ този слънчев следобед. Будисткият монах рязко спря. Момчето имаше бързи ръце, знаеше го. Може би даже прекалено бързи. Въпреки това трябваше да има движение.

— Това беше хитро — рече Яо Шъ.

Очите на Хулегу се присвиха и усмивката му се разтегли още повече. С плавни движения Яо Шъ пристъпи към него и грабна стрелата. Хулегу инстинктивно пусна тетивата и за миг Яо Шъ си помисли, че е уловил стрелата и го е спрял. В следващия миг обаче ръката му подскочи, сякаш го е ритнал кон — тетивата удари кокалчетата му и почти изби стрелата от ръката му. Пръстите го заболяха и Яо Шъ се замоли дано да няма счупени. Не показа болката си пред момчето, а му подаде стрелата. Хулегу я взе потресен. Всичко бе станало за миг, за едно мигване на окото.

— Много хитро беше да накараш Кублай да ти даде лъка — рече Яо Шъ.

— Той го измисли — отвърна Хулегу, сякаш се оправдаваше. — Каза, че ще се оглеждаш за зеления му елек и няма да обърнеш внимание на моя син.

Държеше стрелата предпазливо, сякаш не можеше да повярва на случилото се. Кублай се приближи и я докосна едва ли не със страхопочитание.

— Хвана я от тетивата — рече той. — Това е невъзможно.

Яо Шъ се намръщи на това немарливо мислене и скри ръце зад гърба си. За момчетата беше истинска картина на спокойствието. Болката в дясната му ръка се засилваше. Вече бе сигурен, че е пукнал, може би дори счупил кост. Всъщност реакцията му беше безсмислена. Имаше стотици начини да се справи със заплахата от страна на Хулегу веднага щом се озовеше близо до него. Едно просто блокиране на нерва в лакътя щеше да го накара да пусне лъка. Яо Шъ потисна въздишката си. Суетата открай време бе негова слабост.

— Бързината не е всичко — рече той. — Упражняваме се бавно, докато не се научим да се движим добре, докато тялото ни се научи да реагира без мисъл, но после, когато се задействаш, трябва да се движиш колкото се може по-бързо. Това ти дава сила и мощ. Блокирането, дори виждането на удара става трудно. И най-силният противник може да бъде победен със скорост, а вие всички сте млади и от добро потекло. Дядо ви беше като нападаща змия до деня на смъртта си. И вие притежавате тази бързина, но трябва да се научите да я владеете.

Хулегу и Кублай се спогледаха. Арик-Боке се присъедини към тях със зачервено от радост лице. Не беше видял как ханският съветник грабва стрела от тетивата на опънат лък.

— А сега продължете с уроците, млади господари — рече Яо Шъ. — Ще се наложи да ви оставя, за да чуя докладите за нашия хан и ваш баща.

— И за Монгке — обади се Хулегу. — Той ще смаже враговете ни, така ми каза.

— И за Монгке — съгласи се със смях Яо Шъ. Беше доволен от разочарованите им физиономии, когато разбраха, че времето им с него е приключило.

За момент се загледа в Кублай. Чингис с право би се гордял с внуците си. Монгке беше пораснал силен, без да боледува нито ден, без да се нарани нито веднъж. От него щеше да стане боец и военачалник, на когото можеш да вярваш и когото можеш да следваш. Но онзи, който впечатляваше най-много учителите си, беше Кублай, чийто ум скачаше на някоя идея и я разпердушинваше тутакси. Разбира се, че Кублай щеше да се сети за размяната на лъка. Проста хитрина, но едва не се бе увенчала с успех.

Яо Шъ се поклони на младежите и им обърна гръб. Усмихна се, докато се отдалечаваше по пътеката и слушаше как Кублай и Хулегу шепнешком описват случилото се на брат си. Ръката му беше започнала да се подува. Трябваше да я накисне във вода и да я превърже.

Стигна до края на градината и едва потисна стона си при вида на чакащите го хора. Поне десетина писари и вестоносци проточваха шии да зърнат съветника на Угедай, потейки се на сутрешното слънце. Това бяха главните му помощници, които на свой ред командваха куп други, почти цяла войска, въоръжена с мастило и хартия. Яо Шъ с известна насмешка си мислеше за тях като за свои мингхан командири. Те контролираха администрацията на огромната и все още разширяваща се територия, от данъците до разрешенията за внос и дори държавните начинания като събирането на новите такси по мостовете. Чичото на Угедай Темуге искаше този пост, но ханът го беше дал на будисткия монах, който бе съпровождал Чингис при почти всичките му победи и с по-голям или по-малък успех бе обучавал братята и синовете му. Темуге беше получил библиотеките на Каракорум и непрекъснато настояваше за все повече и повече средства. Яо Шъ знаеше, че Темуге ще е един от онези, които ще се опитат да стигнат до него днес. Между съветника и просителите имаше хора на шест нива, но братът на самия Чингис обикновено ги принуждаваше да отстъпят.

Стигна до групата и започна да решава въпросите им. Даваше резки отговори и вземаше бързите решения, които бяха причината Угедай да го сложи на този пост. Беше открил, че е в състояние да запомни огромно количество информация и да я използва, когато се наложи. Благодарение на него монголските земи започваха да стават все по-устроени, макар че използваше дзински книжници за чиновници. Бавно, но сигурно Яо Шъ внасяше цивилизован дух в монголския двор. На Чингис това не би му харесало, но пък той не би харесал и самата идея за Каракорум. Яо Шъ се усмихна на себе си, когато въпросите свършиха и всички се пръснаха по задачите си. Чингис беше завоювал земите с кон, но един хан не можеше да управлява от кон. Угедай, изглежда, разбираше това по начин, по който баща му не би могъл.

Яо Шъ влезе в двореца и тръгна към кабинета си. Там го чакаха по-сериозни решения. Съкровищницата осигуряваше брони, оръжие, храна и облекло за три войски и съответно се топеше. Дори огромните съкровища, натрупани от Чингис, не бяха неизчерпаеми, макар да разполагаше с още година или две, преди хазната да остане без злато и сребро. Дотогава обаче данъците със сигурност щяха да се превърнат от малък поток в пълноводна река.

Видя Сорхатани с две от прислужничките й и се възползва от момента да й се полюбува, преди тя да го забележи. Позата й я открояваше — жена, която вървеше като императрица, както винаги. Изглеждаше много по-висока, отколкото бе всъщност. Беше родила четирима синове и въпреки това движенията й все още бяха гъвкави, намазаната й с масло кожа блестеше от здраве. Докато я зяпаше, жените се разсмяха на нещо и гласовете им отекнаха в прохладните коридори. Съпругът й и най-големият й син бяха заминали с хана, на хиляди мили на изток. Всички вести показваха, че се справят добре. Яо Шъ си помисли за доклада, който бе прочел тази сутрин. Хвалеха се, че враговете падали като гнили дървета. Въздъхна. На монголските доклади определено им липсваше умерена сдържаност.

Сорхатани го видя и Яо Шъ се поклони дълбоко, след което изтърпя, когато тя хвана ръцете му. Сякаш настояваше да прави това всеки път, когато се срещнеха. Така и не забеляза, че си е счупил пръста.

— Момчетата ми добре ли се представиха пред теб, съветнико?

Яо Шъ се усмихна за момент, докато тя пускаше ръцете му. Все още бе достатъчно млад, за да почувства силата на красотата й, и се помъчи да й даде отпор, доколкото можеше.

— Задоволително, господарке — отвърна той официално. — Заведох ги в парка да се поупражняваме. Разбрах, че ще напуснеш града.

— Трябва да видя земите, които получи мъжът ми. Почти не ги помня от детството си. — Сорхатани се усмихна унесено. — Бих искала да видя местата, където Чингис и братята му са тичали като момчета.

— Прекрасна страна е, макар и сурова — призна Яо Шъ. — Явно си забравила тамошните зими.

Сорхатани леко потрепери.

— Не, студът е едно от нещата, които помня. Моли се за топло време, съветнико. А какво става със съпруга ми? Със сина ми? Имаш ли вести от тях?

Яо Шъ отговори по-внимателно на невинно зададения въпрос.

— Не съм чул за никакви нещастия, господарке. Ханските тумани са завладели нова територия, почти до границите на Сун на юг. Мисля, че ще се върнат след година, най-много след две.

— Радвам се да го чуя, Яо Шъ. Моля се ханът да е в безопасност.

Макар да знаеше, че й харесва да го прикотква към своята религия, Яо Шъ отвърна.

— Неговата безопасност няма да се повлияе от молитви, Сорхатани. Сигурен съм, че го знаеш.

— Ти молиш ли се, съветнико? — попита тя малко закачливо.

Яо Шъ въздъхна. Сорхатани някак си го караше да се чувства стар всеки път, когато беше в подобно настроение.

— Не моля за нищо, освен за повече разбиране, Сорхатани. Докато медитирам, аз просто слушам.

— А Бог какво ти казва, докато слушаш?

— Буда е казал: „Когато се страхуват, хората отиват при свещени планини и свещени горички, при свещени дървета и светилища“. Аз не се боя от смъртта, господарке. Не се нуждая от бог, който да ме утешава в страха ми.

— Тогава ще се моля и за теб, съветнико, да намериш покой.

Яо Шъ завъртя очи, но се поклони отново; много добре осъзнаваше, че прислужничките й следят разговора с интерес.

— Много мило от твоя страна — отвърна той.

Видя, че очите й проблясват. Явно денят щеше да бъде пълен с хиляди дребни подробности. Имаше да снабдява ханска войска в дзинските земи, друга в Хорезъм под командването на Чагатай и третата на Субодай, готова да удари по-далеч на север и запад, отколкото беше стъпвал монголски крак. И в същото време знаеше, че през по-голямата част от деня ще мисли за десетте неща, които трябваше да каже на Сорхатани. Беше просто вбесяващо.

Угедай не отнесе войната до Суджоу. Градът се намираше отвъд границата на Сун, на бреговете на река Яндзъ. Дори да не се намираше на територията на Сун, той бе невероятно красив и Угедай не можеше да си позволи да го унищожи. Два тумана се установиха край градските стени, а ханът продължи, съпровождан само от един ягун от сто воини.

Когато влезе с гвардейците си в изпълнения с езерца и дървета парк, почувства покой. Запита се дали градините в Каракорум някога ще могат да съперничат на този великолепно планиран пущинак. Опита се да скрие тъжната си завист към местния администратор, който подтичваше нервно до него.

Угедай беше смятал Каракорум за модел на новия свят, но разположеният до голямо езеро Суджоу със своите древни улици и постройки караше столицата му да изглежда груба и недовършена. Усмихна се при мисълта как би реагирал баща му на подобна несправедливост. На Чингис щеше да му е забавно да превземе това творение и да го превърне в купища димящи развалини. Такъв бе личният му коментар относно човешката суета.

Запита се дали Яо Шъ не е дошъл от някое място като Суджоу. Никога не бе питал монаха, но не беше трудно да си представи как хора като него вървят по безупречно чистите улици. Толуй и Монгке бяха отишли на пазарния площад, за да намерят подходящи подаръци за Сорхатани. Бяха взели само дузина воини, но пък в града не се усещаше заплаха. Угедай бе съобщил на хората си, че няма да има грабежи и разрушения. Наказанието за престъпването на тази заповед беше съвсем ясно и Суджоу си остана ужасен, но недокоснат.

Сутринта бе пълна с чудеса за хана, като се започне от градския склад с черен барут, където всички работници носеха меки пантофи, до изумителната мелница и огромните станове, произвеждащи платно. Но не те бяха причината да поведе туманите си в територията на Сун. Малкият град имаше складове с коприна и всеки от воините му носеше риза от този материал. Това бе единствената тъкан, способна да задържи забиваща се в плътта стрела. По свой начин тя бе по-ценна и от бронята. Угедай нямаше представа живота на колко души е спасила. За съжаление хората му знаеха стойността й и малцина изобщо сваляха копринените си ризи, за да ги изперат. Вонята на гниеща коприна беше част от надвисналото над туманите зловоние, а когато се покриваше със сол и пот, тъканта губеше еластичността си. Угедай се нуждаеше от цялата продукция на Суджоу и други места като него. Унищожаването на старите насаждения бяла черница, която хранеше копринените буби, щеше да сложи завинаги край на производството. Може би баща му щеше да ги изгори. Угедай обаче нямаше да го направи. Тази сутрин беше гледал казаните, в които варяха бубите в пашкулите им, преди да ги разплетат. Подобни неща бяха истински чудеса. Работниците не бяха прекъснали работа, докато минаваше покрай тях, спираха само да сдъвчат поредната личинка, която изваждаха. Никой не гладуваше в навесите за коприна в Суджоу.

Ханът не си беше направил труда да научи името на дребния мъж, който подтичваше и се потеше до него, и се мъчеше да не изостава, докато Угедай крачеше през водния парк. Когато му задаваше въпрос, администраторът бърбореше като подплашена птица. Поне можеха да общуват. Трябваше да благодари за това на Яо Шъ и на годините, прекарани в ученето на езика.

Знаеше, че престоят му в парка ще е кратък. Туманите бяха неспокойни сред толкова много благоденствие. Въпреки дисциплината им щяха да се появят проблеми, ако ги оставеше твърде дълго в околностите на града. Беше забелязал, че мъжете на Суджоу бяха проявили здрав разум и бяха скрили жените си, но изкушения винаги имаше.

— Хиляда топа коприна годишно — каза Угедай. — Суджоу може да произвежда толкова, нали?

— Да, господарю. Тежка, с добър цвят и блясък. Добре боядисана, без петна и оплетени нишки.

Докато говореше, администраторът кимаше нещастно. Каквото и да се случеше, подозираше, че ще бъде съсипан. Монголските войски щяха да си заминат и войниците на императора щяха да дойдат и да го питат защо е сключил търговски договор с врага на господаря им. Най-много от всичко му се искаше да намери някое тихо местенце в парка, да напише последното си стихотворение и да си пререже вените.

Угедай видя изцъклените му очи и предположи, че е ужасен. Направи знак на един от гвардейците си, който пристъпи напред и сграбчи администратора за гърлото. Стъкленият поглед изчезна, а Угедай продължи да върви, сякаш нищо не се беше случило.

— Пусни го. Сега слушаш ли? Твоите господари и императорът ти не са твоя грижа. Аз контролирам севера и те в крайна сметка ще започнат да търгуват с мен.

Гърдите го боляха и Угедай вървеше с чаша червено вино в ръка — пълнеха му я непрекъснато. Заедно с праха от напръстник питието облекчаваше болката, макар че алкохолът започваше да го хваща. Пресуши чашата и пак протегна ръка. Вторият гвардеец моментално пристъпи напред с наполовина пълен мях. Угедай изруга, когато разля малко от тъмната течност по ръкава си.

— По обед ще изпратя писарите си в дома ти — рече той. Трябваше да говори бавно и твърдо, за да не заваля думите, но дребният мъж сякаш не забелязваше. — Те ще уточнят подробностите. Ще плащам със сребро, разбираш ли? По обед, а не довечера или някой друг ден.

Администраторът кимна. По обед вече щеше да е мъртъв; нямаше значение какво ще се разбере с този странен човек, който говореше по толкова отвратителен начин. Само миризмата на монголите беше достатъчна, за да остане без дъх. Беше не само вонята на гнила коприна, но и плътната миризма на мъже, които никога не са се научавали да мият кожите си далеч на север, където въздухът бе сух. На юг те се потяха и воняха. Администраторът не се изненада, че ханът харесва парка. Със своите езерца и потока той бе едно от най-прохладните места в Суджоу.

Нещо в поведението на човека привлече вниманието на Угедай и той спря на един каменен мост над потока. По повърхността безметежно се носеха лилии — корените им чезнеха в черната вода.

— От много години имам вземане-даване с дзински големци и търговци — рече Угедай, задържа чашата над водата и се загледа в отражението си долу. Огледалната му душа впери поглед в него, подобна на душата сянка, която вървеше по дирите му през деня. Видя, че лицето му изглежда подпухнало, но въпреки това пресуши чашата и я протегна, за да я напълнят отново. Пиенето бе станало толкова естествено за него, колкото и дишането. Болката в гърдите му поутихна и той разсеяно се почеса по гърдите. — Разбираш ли? Те лъжат, бавят и правят списъци, но не действат. Много са добри в бавенето. А аз съм много добър в получаването на онова, което искам. Трябва ли да ти разяснявам какво ще се случи с теб, ако не изпълниш поръчките ми още днес?

— Разбирам, господарю — отвърна човекът.

Пак се появи — онзи блясък в окото, който правеше Угедай несигурен. Дребният човек някак беше прекрачил отвъд страха. Погледът му потъмняваше, сякаш вече не го бе грижа за нищо. Угедай беше усетил това и предишния път и вдигна ръка, за да му плесне един шамар и да го събуди. Администраторът рязко се дръпна и Угедай се разсмя и отново разля виното. Кайките закапаха във водата гъсти като кръв.

— Няма измъкване от мен, дори и в смъртта. — Знаеше, че вече заваля думите, но се чувстваше добре и сърцето му бе само далечно туптящо напрежение. — Ако сложиш край на живота си, преди да е уредено всичко, ще заповядам Суджоу да бъде унищожен, всяка тухла да бъде откъртена от съседната и направена на прах. Което не е мокро, ще гори, разбираш ли? Ха. Което не е мокро, ще гори.

Видя искрата на съпротива в очите на човека, но след миг тя се смени с примиреност. Угедай кимна. Трудно е да управляваш хора, които спокойно могат да изберат смъртта в отговор на агресията. Това бе едно от многото неща, за които им се възхищаваше, но днес нямаше търпение. От опит знаеше, че трябва да направи така, че изборът на смъртта да доведе до такава мъка, че да не им остава друго, освен да живеят и да продължат да му служат.

— Бягай да се приготвиш, администраторе. Аз ще се порадвам още малко на тази малка градинка.

Загледа как човекът забърза да изпълни нареждането му.

Гвардейците му щяха да задържат непрекъснато пристигащите вестоносци поне докато не се почувстваше готов да тръгне. Камъкът под голите му лакти беше прохладен и приятен.

Той отново пресуши чашата в непохватните си пръсти.

В късния следобед двадесет хиляди воини начело с Угедай и Толуй възседнаха конете си край стените на Суджоу. Елитните гвардейци на Угедай бяха половината от войската — мъже, прочули се с лъка и меча. Седем хиляди от тумана му яздеха черни коне и носеха черна броня с червени кантове. Много от прошарените воини бяха воювали още с Чингис и бяха заслужили свирепата си репутация. Останалите три хиляди бяха от Нощната и Дневната стража; яздеха светлокафяви или петнисти коне и имаха по-прости доспехи. Сред тях бе и Баабгай борецът, личен подарък от Хазар за хана. Ако не се броеше единственото изключение в негово лице, останалите бяха подбрани както според силата, така и според интелекта си. Чингис беше установил правилото, че човек трябва да служи в гвардията на хана, преди да може да поведе дори хиляда души в бой. Говореше се, че и най-последният от тях може да командва мингхан, ако се наложи. Първенците със знатна кръв водеха туманите, но ханските гвардейци бяха професионалистите, благодарение на които туманите си вършеха работата.

Гледката на войската винаги радваше Угедай. Властта, която можеше да упражнява чрез бойците си, беше опияняваща, възбуждаща. Туманът на Хазар беше на север и в него имаше десетки съгледвачи. Нямаше да е трудно да го открие отново. Угедай беше доволен от свършеното сутринта.

Освен воините бе довел в дзинските земи и армия от писари и чиновници, които да водят под отчет всичко, което е спечелил. Новият хан се беше поучил от завоеванията на баща си. За да има мир, някой трябваше да стъпи на врата на народа. Данъците и маловажните закони държаха хората кротки и дори донякъде спокойни, макар самият той да намираше това за озадачаващо. Вече не беше достатъчно да унищожиш войските им и да продължиш нататък. Може би подбудата бе съществуването на Каракорум, но сега той имаше във всеки дзински град свои хора, които движеха нещата от негово име.

Този ден бе обърнал толкова чаши вино и айраг, че не им помнеше бройката. Яздеха на север и Угедай знаеше, че е пиян. Не го беше грижа. Беше сключил договорите за коприна, подпечатани от ужасения местен големец, който беше измъкнат от градския си дом, за да бъде свидетел на сключването му. Императорът на Сун или щеше да ги уважи, или да даде на Угедай повод да нахлуе в земите му.

Задникът му се протриваше всеки ден от дървеното седло и дрехите му залепваха за прозрачните течности, които се просмукваха през разранената кожа. Вече не можеше да се съблече, без да се накисне в топла вана, но това бе дребна несгода. Не очакваше да живее още дълго и всеки ден му носеше радост.

Видя прашния облак отпред след съвсем кратко яздене, което обаче все пак разпука коричките на задника му и те отново засълзиха. Земите на Сун вече бяха на десет мили зад тях. Угедай знаеше, че няма да го очакват от юг. Усмихна се при мисълта за паниката, която щеше да предизвика появата на туманите му. В далечината Хазар нападаше последната останала войска, която Дзин бе успял да събере. Числено превъзхождан на откритата равнина, Хазар можеше само да ги задържи, но знаеше, че туманите на Угедай и Толуй пристигат. Щеше да е кървава кланица и Угедай си затананика доволно.

10.

Зоркият поглед на Хазар не пропусна знамената на Угедай хан. Теренът съвсем не бе идеален — тревиста равнина, където от години не бяха пасли стада и навсякъде имаше храсти и фиданки. Стъпи на седлото и се изправи, балансираше небрежно, докато конят му щипеше трева.

— Добро момче — промърмори. Имаше предвид Угедай.

Бе заел позиция на малко възвишение извън обхвата на лъковете, но достатъчно близо до врага, за да насочва атаките си. Войската на императора беше видимо очукана след многодневното отблъскване на монголските конници. Но въпреки това дзинските части бяха дисциплинирани и смели, както Хазар беше научил на свой гръб. Непрекъснато поддържаха плътна линия пики срещу хората му. Теренът не позволяваше пряка атака с копия и той беше принуден да ги покосява с вълни от стрели. Докато настъпи пладне, стрелците му избиваха десетки противници, но дзинските войници продължаваха да се движат неотклонно на юг и монголският туман се местеше с тях. Хазар видя как уморените лица се обръщат към новата заплаха и зяпват носещите се към тях оранжеви знамена на монголския хан.

„Някъде сред тези блестящи дзински редици едно момче, вече млад мъж всъщност, сигурно беснее“, помисли си Хазар. Момчето император Сюан бе коленичило пред Чингис, когато великият хан бе изпепелил столицата му. Самият Хазар беше хванал в капан младежа в град Кайфенг, преди да бъде отзован в родината. Беше като гореща кръв и мляко в стомаха му да знае, че дзинският император отново е в играта и че животът му е в ръцете му. Тази развръзка се бе проточила твърде дълго.

Въпреки това императорът почти беше стигнал южната империя, където родът му продължаваше да управлява в блясък и изолация. Ако Чингис му беше дал само още няколко дни, щеше да навлезе в онези земи още тогава. Бе сигурен в това. Не знаеше нищичко за политическите игри между двете държави с изключение на това, че Сун сякаш имаха милионни армии. За момента му беше достатъчно да накаже със смърт северния император. Беше му достатъчно да язди с тумана си. Съжаляваше само, че Чингис не е жив да го види.

Изгубен в тъжните спомени, Хазар едва не се обърна да даде заповед на Хо Са и Самука, но си спомни, че и двамата бяха мъртви от години. Потръпна. Толкова хора бяха мъртви, откакто той и братята му се криеха от враговете си в едно мъничко дере, а зимата наближаваше. От онези уплашени и изгладнели деца в света се бе появила нова сила, но Хаджиун, Темуге и самият Хазар бяха единствените оцелели. Цената беше висока, макар той да знаеше, че на Чингис нямаше да му се посвиди да я плати.

— Най-добрите от нас — прошепна на себе си Хазар, докато гледаше равномерното приближаване на силите на Угедай. Беше видял достатъчно. Клекна, седна в седлото и рязко изсвири. Двама вестоносци пристигнаха в галоп. И двамата бяха с голи ръце, почернели от прах и носеха само копринени туники и гамаши, за да яздят бързо и леко.

— Първите четири мингхани да натиснат западния им фланг — рязко нареди Хазар на първия. — Да не позволят на врага да се изпречва на пътя на хана.

Вестоносецът препусна през бойното поле, младежкото му лице грееше от вълнение. Другият чакаше търпеливо, докато Хазар наблюдаваше прииждането и отдръпването на вълните хора подобно на стар ястреб, кръжащ над поляна. Видя как от някаква дупка изскочиха зайци и се втурнаха към него. Доволните му дружинници ги простреляха и слязоха от конете. Това бе друг знак, че теренът е пълен с препятствия и че атаката ще е още по-опасна.

Хазар се намръщи. Днес нямаше да грабне лесна победа. Дзинската войска превъзхождаше неговата в отношение повече от шест към едно. Дори след пристигането на Угедай и Толуй съотношението щеше да е две към едно. Хазар ги беше тормозил и покосявал, докато се движеха на юг, но така и не бе успял да принуди императора да спре и да се бие. Самият Угедай предложи да заобиколи отдалеч и да дойде от юг. Три дни бяха изминали мъчително бавно и накрая Хазар бе започнал да мисли, че императорът ще успее да стигне до границата и да се спаси, преди Угедай да дойде.

Откри, че му се иска Чингис да идваше от юг. Сърцето му се сви при тази мисъл и той тръсна глава, за да пропъди старческите си мечти. Имаше работа за вършене.

— Ето какво ще кажеш на Юсеп — обърна се той към вестоносеца. — Да се заеме с източния фланг и да ги принуди да се устремят към хана като през фуния. Ако трябва, да използват всичките си стрели. Той ще командва от пети до осми мингхан. При мен остават две хиляди души резерва. Повтори. — Изчака нетърпеливо, докато вестоносецът повтори заповедта, после го отпрати.

Загледа се към откритата равнина и се зачуди колко ли е пораснал дзинският император. Вече не беше гордо момченце, а мъж в разцвета на силите си, но лишен от онова, което бе негово по право. Земите, които беше познавал, сега се управляваха от монголски принцове. Огромните армии на баща му бяха смазани. Само тези войници му бяха останали. „Може би именно затова се бият толкова свирепо“, помисли си Хазар. Те бяха последната надежда за императора си и го знаеха. Границата със Сун се намираше мъчително близо, а те бяха все още силни и многобройни, подобни на пъстроцветни оси.

Хазар се върна при резервните воини, които седяха отпуснато на конете и гледаха врага. Изправиха се, когато командирът им спря пред тях — знаеха, че той ще забележи и най-дребната проява на немарливост.

Дзинските редици се престроиха, за да отговорят на новата заплаха. Настръхнаха пики и копия. Точно както беше очаквал Хазар, войниците започнаха да се отклоняват от прекия път към границата. Лично той нямаше да има нищо против, ако Угедай не беше там. Дзинският император искаше да стигне границата със Сун. Ако можеше да бъде принуден да се движи покрай нея, без да я пресича, в крайна сметка войската му щеше да се умори и монголските тумани щяха да започнат да я разкъсват по фланговете. До залез-слънце имаше още време и пехотинците на императора щяха да изгубят сили преди монголските ездачи. Дзинската кавалерия бе първата мишена на Хазар и беше откъсната от онези, които защитаваше от сабите и стрелите. Оцелелите се намираха дълбоко в центъра на войската, опозорени и пречупени.

Когато Угедай се приближеше, дзинците щяха да се озоват в капан между две неприятелски сили. Хазар си затананика, наслаждаваше се на онова, което предстоеше. Нищо не прекършваше бойния дух повече от страха да бъдеш нападнат в гръб.

Гледаше как първите четири хиляди воини бавно напредват през рояка стрели от арбалети, приведени в седлата, защитени от бронята си. Някои падаха, но останалите се приближаваха все повече и повече, въпреки че много от животните се препъваха. Един кон падна на колене, когато земята под него хлътна, но ездачът го изправи и продължи напред. Докато го наблюдаваше, Хазар стисна поводите с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

Разстоянието между двете войски стана петдесет крачки и въздухът почерня от виещи стрели. Предните дзински редици хвърляха копия, но повечето не достигаха целите си и падаха на земята. Поради лошия терен монголските редици бяха нестройни, но лъковете им се огънаха като един. Въпреки рева на офицерите императорските войници се дръпнаха уплашено назад. Бяха се изправяли пред тази буря твърде много пъти и бяха отчаяни. От това разстояние монголските лъкове можеха да пробият почти всичко. Хората му напрягаха яките мускули на раменете си, хванали тетивите със закоравели като кокали пръсти. Никой друг народ нямаше лъкове с подобна мощ, нито толкова силни мъже, които да ги използват.

Пуснаха стрелите и бръмченето на тетивите долетя чак до Хазар. Залпът отвори във вражеските редици голяма дупка, стрелите отхвърляха хората назад така, че пиките и арбалетите им рязко се вдигаха към небето. Хазар кимна отсечено. Нито той, нито Джебе бяха спечелили златото на празника. Първото място спечелиха стрелците на Субодай. Въпреки това той също знаеше как се стреля.

Поразените падаха с щръкнали от телата им стрели, ехтяха писъци. Хазар се ухили. Бяха пробили кожата на вражеската армия. Копнееше да даде заповед да продължат дълбоко с брадви и копия. Беше виждал как войски биват разсичани по този начин въпреки цялата им мощ, барабани и разноцветни знамена.

Монголската дисциплина, калена в битки из цял свят, издържа. Хората му пускаха стрела след стрела, подбираха за мишени онези, които се опитваха да отстъпят или да се скрият зад щитовете си. Най-предните редици се сблъскаха и от двете страни паднаха още жертви, преди мингхан командирите да затръбят отбой и ликуващите воини да отстъпят.

От недокоснатите задни редици на дзинската армия се надигна нестроен победоносен вик, но хората на Хазар се обърнаха в седлата и пуснаха по една последна стрела точно когато бойният дух на врага отново се вдигна. Виковете секнаха и мингханите с дюдюкане заеха новата си позиция и се приготвиха да нападнат отново. През последната половин миля движението на дзинската войска беше забавено; дори оставяха ранените си.

— Ето ги най-после — промърмори Хазар. — Ханът излиза на бойното поле.

Виждаше знаменосците на Угедай в множеството, което напредваше в тръс по неравния терен. Дзинските редици се приготвиха да ги посрещнат: събраха щитовете и наведоха пиките, които можеха да изкормят нападащ кон. Когато монголите стигнаха на двеста крачки, стрелите полетяха на черни вълни. Пукотът на хилядите лъкове напомняше на буйно горящ лагерен огън — звук, който Хазар познаваше по-добре от всеки друг воин. Изведнъж изпита увереност, че дзинците са паднали в ръцете им. Днес императорът нямаше да намери убежище.

Прозвуча друг грохот, много по-силен от познатото от детството бръмчене на тетивите. Беше като гръмотевица, последвана от полъх, който мина през хората му. Хазар впери поглед в издигащия се облак дим, който скри част от сблъскалите се редици на Угедай и дзинската армия, и попита остро:

— Какво беше това?

— Барут, господарю — незабавно отвърна един от хората му. — Използват огнени гърнета.

— На бойното поле! — Хазар се слиса. Изруга. Беше виждал да използват това оръжие от градските стени и знаеше какви поражения нанася. Железните гърнета, пълни с черния прах, можеха да пръснат парчета горещ метал през гъстите редици на хората му. Трябваше обаче да бъдат хвърляни достатъчно далеч, за да не пострадат и самите защитници. Не можеше да си представи как дзинците могат да ги използват, без да избият собствените си хора.

Още не беше успял да се окопити, когато се разнесе втори тътен. Поради разстоянието звукът бе приглушен, но той видя как мъже и коне политат във въздуха и се сгромолясват в тревата. После дойде миризмата, парлива и горчива. Някои от хората му се закашляха. Дзинците се развикаха тържествуващо и лицето на Хазар се изкриви от ярост.

Всички инстинкти го подбуждаха да препусне срещу враговете, преди да са се възползвали от временното преимущество, което бяха спечелили. Атаката на Угедай изгуби устрема си и само краищата на двете войски се сражаваха в далечината. Хазар се насили да запази самообладание. Това не беше нападение срещу друго племе. Дзинците бяха многобройни и имаха достатъчно кураж да изгубят половината от своите, за да изкормят хана на монголите. Бащата небе знаеше, че дзинският император желае това. Хазар усещаше погледите на хората си върху себе си. Чакаха заповедта му. Той стисна зъби и нареди:

— Задръжте. Чакайте. — Не откъсваше поглед от битката. Неговите две хиляди можеха да се окажат решаващи за победата — или просто да загинат в касапницата. Изборът, решението зависеше от него.

Угедай — яздеше доста назад в редиците — никога не беше чувал подобен грохот. Беше ревал, докато стрелите политаха с хиляди, отново и отново, преди воините му да извадят сабите и да атакуват. Мъжете около него препуснаха напред, всеки се стремеше да покаже куража си и да спечели одобрението на хана. За тях бе рядка възможност да се бият пред очите на мъжа, който управляваше народа. Никой не искаше да пропусне шанса си и всички напираха да се бият като обезумели, без да показват болка и слабост.

Но докато се носеха към врага, оглушителният грохот ги отхвърли назад. Лявото ухо на Угедай писна. Върху него се посипа прах. Той замаяно се опитваше да разбере какво става. Видя един изгубил коня си воин да стои вцепенено, с окървавено лице. Имаше трупове, десетки ранени се гърчеха и се мъчеха да изтръгнат забилия се в плътта им метал. Експлозията бе оглушила и зашеметила онези, които се бяха оказали най-близко. Редиците обаче продължаваха да се носят напред, Угедай видя как един изгубил коня си воин се запрепъва пред друг ездач и попадна под копитата.

Тръсна глава, за да я проясни, да премахне внезапната пустота в нея. Сърцето блъскаше в ушите му и сякаш някаква широка лента стискаше главата му. Спомни си как беше видял да мъчат някакъв нещастник — мимолетна картина с кожени ремъци около главата, които се стягаха с пръчка. Устройството беше просто, но предизвикваше ужасяваща болка, черепът поддаваше и накрая се счупи. Угедай чувстваше главата си точно така — сякаш около нея бавно се затягат ремъци.

Нова оглушителна експлозия сякаш вдигна земята под тях. Коне зацвилиха и се изправиха на задните си крака, въртяха уплашено очи, а воините яростно се мъчеха да ги овладеят. Угедай виждаше черните петънца, хвърляни високо във въздуха от дзинските редици. Не знаеше какво представляват и как да им се противопостави. С внезапен потрес, прогонил изведнъж опиянението му, той осъзна, че може да умре в тази камениста равнина. Не беше въпрос на храброст или издръжливост, а просто на късмет. Тръсна отново глава и очите му блеснаха. Тялото му беше слабо, сърцето — немощно, но като се изключеха тези неща, той имаше късмет. Разнесе се нов трясък, последван от други два. Хората на Угедай се бяха огънали. От дясната му страна туманът на Толуй бе стигнал по-напред, но и неговите воини също бяха зашеметени от мощните експлозии, които убиваха множество хора и от двете страни.

Угедай изтегли бащиния си меч и изрева предизвикателно. Дружинниците му видяха безразсъдството му и то подпали кръвта им. Последваха го, когато пришпори коня си напред, и се ухилиха на безумния хан, който сам се втурва срещу врага. Всички бяха млади. Яздеха с най-любимия син на Чингис, с белязания от бащата небе, хана на народа. Техният живот не струваше колкото неговия и те бяха готови да го жертват с такава лекота, с която биха изхвърлили скъсан повод.

Експлозиите зачестиха. Все повече черни топки политаха във въздуха и падаха сред монголите. Докато летеше напред, Угедай видя изгубил коня си воин да вдига една от тях. Изкрещя му предупредително, но миг по-късно човекът се превърна в кървава каша. Въздухът изведнъж се изпълни с бръмчащи оси. Коне и хора закрещяха, когато железните жила се забиваха в плътта им.

Дружинниците на Угедай се хвърлиха в боя, защитавайки своя хан. Дзинските пики ги спираха и все повече и повече от хората му губеха конете си, но се нахвърляха върху пиконосците с ножове и саби, за да разчистят път за напиращите зад тях потни ездачи. Една черна топка падна почти в краката на Угедай и един от хората му се хвърли отгоре й. Трясъкът беше приглушен, а в гърба на воина цъфна червена дупка и парче кост полетя във въздуха почти на цял човешки бой. Намиращите се около Угедай трепнаха, но моментално се изправиха, засрамени, че ханът може да види страха им.

Угедай осъзна, че е видял някакъв отговор на непознатото оръжие, и изрева:

— Хвърляйте се върху тях, когато паднат, за вашия хан!

Докато следващата вълна снаряди политаше във въздуха, заповедта беше повторена по редиците. Бяха шест железни топки, от които съскаха къси фитили. Угедай загледа с гордост как воините се надпреварват да ги достигнат и да угасят фитилите, преди другарите им да са пострадали. Обърна се отново към врага и видя страх по лицата на дзинските войници. На неговото лице пък беше изписана ярост и жажда за мъст.

— Лъкове! — изрева той. — Разчистете път и продължете с копия. Копиеносците насам!

В очите му имаше сълзи, но не за онези, които бяха жертвали живота си. Във всеки жив, буден миг имаше радост. Въздухът бе студен и горчив в гърлото му, пълен със странната миризма на горящ барут. Вдиша дълбоко и за момент, когато хората му разрязаха дзинските редици, ремъкът около главата му сякаш се отпусна.

Хазар несъзнателно кимна в знак на одобрение на маневрата на Угедай. Двата монголски тумана бяха стреснати от експлозиите и инстинктивно се бяха дръпнали от източника на този грохот и резките проблясъци. Хазар обаче беше видял как дружинниците на хана преодоляват страха си и разсичат дзинските редици. Трясъкът на експлозиите изведнъж стана приглушен и той вече не виждаше пороя камъни и пръст при всеки взрив. Снарядите продължаваха да падат върху монголската войска, но сега тя сякаш ги поглъщаше. При тази мисъл Хазар се ухили и рече на хората си:

— Ханът май ги похапва тия железни топки. Гледайте, още е гладен. Иска повече, за да си напълни корема.

Прикри собствения си страх от безразсъдната атака на Угедай. Ако ханът умреше днес, начело на народа щеше да застане Чагатай и всичко, за което се бяха борили, щеше да се окаже напразно.

Докато препускаха в тръс на юг, опитното му око обхождаше бойното поле. Дзинският император не беше трепнал. Хората му се придвижваха с цялата бързина, на която бяха способни, газеха по собствените си мъртъвци. Подобна армия не можеше лесно да бъде спряна от наполовина по-малобройна сила. Това бе тактически проблем и Хазар се мъчеше да намери някакво решение. Ако заповядаше редиците да се разредят и да обхванат дзинците като мрежа, те можеха да я пробият с копията си. Ако поддържаше строя в дълбочина, императорът можеше да ги заобиколи, докато се мъчеше стъпка по стъпка да се добере до границата. За него сигурно беше мъчително да е толкова близко до спасението и в същото време врагът да вилнее от всички страни.

Мингханите му избиваха като на игра вражеските войници в тила, оставяха широка диря от трупове по избуялата трева. Дзинците дори не се обръщаха, толкова твърдо бяха решени да стигнат до границата. Докато препускаше на юг след тях, Хазар видя един войник, оплетен в клоните на ниско бодливо дърво. Погледна го и видя как лицето му потръпва и очите му се разширяват от сляпата агония. Извади сабята и заби върха й в гърлото му. Това не бе проява на милост. Просто този ден не беше убивал и копнееше да се включи в битката.

Пролятата кръв го накара да изгуби част от самообладанието си и Хазар извика на воините си:

— След мен! С нищо не помагаме тук, а ханът е на бойното поле.

Препусна, докато не се озова само на сто крачки зад врага; търсеше най-доброто място и възможност за удар. Надигна се в седлото и се загледа в далечината с надеждата да види знаменосците на самия император. Трябваше да са някъде в центъра на гъстите редици, сигурен бе — преграда от коне, метал и хора, чиято единствена цел беше да отведат своя отчаян владетел до спасението. Хазар избърса с парцал кръвта от сабята си, преди да я прибере в ножницата. Хората му пускаха стрели в дзинските войници с безмилостна точност. Да, трудно беше да се сдържи.

Атаката на Угедай проби външните редици пиконосци. Дзинските части бяха дисциплинирани, но дисциплината сама по себе си не можеше да им донесе победа и те падаха, съсичани от монголските конници. Редиците им се разкъсваха, отстъпваха, раздробяваха се на групички съпротивляващи се мъже, които падаха, надупчени от стрели.

Проехтяха тръби и десет хиляди дзински мечоносци извадиха оръжията си и нападнаха с рев. Тичаха напред под пороя изстрелвани от съвсем близо стрели. Предните им редици бяха повалени и стъпкани. Тръгнаха като маса, а после се оказаха по разпокъсани двойки, тройки или дузини, изправени пред сабите на конниците. При вида на тази касапница онези отзад се поколебаха и монголските редици се спуснаха срещу тях. Само след няколко мига вече препускаха в галоп и нищо не можеше да спре атаката им. Дзинските редици се огънаха и отстъпиха още.

Толуй видя, че брат му се е врязал дълбоко във вражеската армия. Ханският клин дружинници избиваше противниците така, сякаш можеше да стигне чак до другия край. Изпита страхопочитание към Угедай. Не беше очаквал да го види как полудява на бойното поле, но явно вече нищо не можеше да го спре и хората му трябваше да напрягат всичките си сили, за да не изостават. Угедай препускаше, сякаш беше безсмъртен и нищо не можеше да го докосне, макар че въздухът бе пълен със смърт и пушек.

Толуй никога досега не бе виждал пушек на бойно поле. Това беше нещо ново и на хората му не им хареса, когато димът се понесе към тях. Толуй вече беше започнал да свиква със странната миризма, но оглушителните трясъци и гърмежи бяха най-ужасното нещо, което бе изпитвал. Не можеше да спре обаче, не и след като Угедай се носеше през противниковите редици. Всички бяха обезсърчени, че не могат да прекъснат движението на врага на юг. Сражението бе на път да се превърне в хаотична схватка, в която монголските преимущества скорост и точност щяха да се изгубят в яростта и жаждата за мъст.

Толуй заповяда на мингхан командирите си да защитят хана, да побързат да подкрепят фланговете му и да разширят клина в дзинската войска. Изпита прилив на гордост, когато Монгке предаде заповедта на своите хиляда и те го последваха без капка колебание. Малко бяха случаите, в които Чингис влизаше в сражение заедно със синовете си. Въпреки страха си за Монгке Толуй се усмихна гордо да види такъв силен младеж. Сорхатани също щеше да се гордее с него, когато й разкажеше.

Пушекът се разсея и Толуй зачака да последва нова гръмовна вълна. Дзинската войска заобикаляше хората му и се движеше неотклонно на юг. Толуй изруга, когато някакъв дзински войник мина почти под главата на коня му, мъчейки се да остане в строя. Уби го с къс удар отгоре, в мястото на врата, където нямаше броня.

Вдигна очи и видя стотици други да се приближават към него. Бяха с брони на обикновени войници, но носеха черни железни тръби. Видя ги как се мъчат под тежестта им, но продължаваха напред с някаква странна увереност. Командирите им изреваха заповеди да заредят и Толуй инстинктивно разбра, че не бива да им дава тази възможност.

И изрева прегракнало своите собствени заповеди. Хиляда от хората му се обърнаха да нападнат новата заплаха, като оставиха клина на Угедай да продължи без тях.

Дзинските войници падаха, докато се суетяха с фитилите и тръбите. Някои бяха смазани от конете, други умряха, докато поднасяха горящи фитили към оръжията. Много от тръбите паднаха на земята. Монголските воини обръщаха отворите им настрани и дори се хвърляха отгоре им със стиснати очи.

Не успяха обаче да стигнат до всички. Прозвучаха нестройни гърмежи и разкъсаха редиците им.

Един воин до Толуй излетя от седлото, без дори да успее да извика. Кон рухна на колене с окървавени гърди. Грохотът бе ужасяващ, после пушекът дойде на огромна сива вълна и ги заслепи. Толуй изведнъж изхвърча от седлото, падна, сабята му се прекърши и той загледа невярващо дръжката. Някой се стовари отгоре му, но не знаеше дали е враг, или някой от собствените му хора. С мъка успя да се измъкне, извади дългия си нож от ботуша си, вдигна го високо и закуца по димящата земя. Около него прозвучаха още гърмежи — тръбите изстрелваха зарядите си от камък и желязо.

Толуй не знаеше колко време се бият. В гъстия дим едва успяваше да превъзмогне страха си и да не му позволи да го погълне. Успокои се с преценки, принуди ума си да работи сред целия грохот и хаос. Дзинската войска можеше да достигне границата до залез-слънце: тя вече се намираше само на няколко мили, но противникът страдаше и умираше за всяка крачка. Когато пушекът се разсея, Толуй хвърли бърз поглед към слънцето и видя, че е значително по-ниско, сякаш беше паднало, докато се беше гърчил в облака. Направо не можеше да повярва, докато спираше един изгубил ездача си кон и се оглеждаше за добра сабя. Земята под краката му беше разкаляна от кръв. Гадеше му се от вонята на вътрешности и смърт, смесена с миризмата на изгорял барут — горчива комбинация, която не искаше да усеща никога повече.

Сюан, Синът на небето, яздеше недокоснат от касапницата. Миризмата на барут щипеше ноздрите му. Около него монголските тумани виеха и нападаха благородните му воини, разкъсваха ги със зъби и желязо. Лицето на Сюан беше студено, докато се взираше на юг над главите им. Виждаше границата, но смяташе, че монголите ще спрат, след като подмине простия каменен храм, който маркираше края на едната страна и началото на другата. По някаква случайност дзинската армия беше успяла да се върне на главния път. Бялата каменна постройка бе далечно петънце, оазис на мир, към който се бяха устремили биещите се армии.

Потеше се в доспехите си, засрамен от мисълта, че може да пришпори коня си и да препусне сам напред по пътя. Конят му бе великолепен силен жребец, но Сюан не беше глупак. Не можеше да влезе в земите на Сун като просяк. Армията защитаваше тялото му, но също така и последното богатство на Дзин, събрано в хиляди чували и торби. Жените и децата му също бяха тук, скрити от стени от желязо и верни мъже. Не можеше да ги остави на милостта на монголския хан.

С това богатство щеше да бъде посрещнат добре от братовчед си. С армия щеше да си осигури уважението на императора на Сун. Щеше да има място на масата на благородниците, докато планираха кампанията за освобождаването на земите на предшествениците си.

Тази мисъл го накара да се намръщи. Не обичаше особено роднините си в сунския двор. Лидзун, императорът, човек от поколението на баща му, гледаше на територията на Дзин като на своя собствена и твърдеше, че тя все още не е негова само поради някаква дребна грешка на историята. Имаше вероятност Сюан да пъха ръката си в гнездо на плъхове с бягството си в Сун. Нямаше друг избор обаче. Монголските козари бродеха из земите му, сякаш им принадлежаха, надничаха във всеки склад, описваха богатствата на всяко село и налагаха данъци, който никога нямаше да се научат как да харчат. Срамът от всичко това би трябвало да е непоносим, но Сюан никога не бе познавал мир. Беше израснал, свиквайки с унижението да губи империята си парче по парче от армията скакалци, и беше видял опожаряването на столицата на баща си. Сунският му братовчед със сигурност нямаше да подцени заплахата. Но пък и в миналото бе имало завоеватели, племенни вождове, които събирали пълчища и после умирали. Империите им винаги се разпадаха, разбити от невежеството и слабостта на по-низшите хора. Сюан знаеше, че император Лидзун ще се изкуси да ги игнорира и просто да изчака един-два века. Избърса потта от челото си и примигна от щипещата сол. Да, времето лекуваше всички болести, но не и тези проклети диваци. Монголите бяха изгубили своя велик завоевател, когато беше в зенита на силата си, но бяха продължили, сякаш отделният човек няма значение. Сюан не знаеше дали това ги прави по-цивилизовани, или просто бяха глутница вълци, намерила новия си водач.

Стисна със задоволство юмрук, когато чу резките гърмежи на бомбардите. Имаше съвсем малко, но те бяха чудесно, страховито оръжие. Това също бе нещо, което носеше със себе си в Сун — жизненоважно познание за врага, както и начин той да бъде унищожен. Вълкът не може да устои пред човек с горяща факла. Сюан знаеше, че той би могъл да е това оръжие, стига да разполагаше с време и място да изпълни плановете си.

Виковете на офицерите го изтръгнаха от унеса му. Те сочеха на юг и Сюан заслони очите си от лъчите на залязващото слънце и се вгледа в далечината.

Към границата, която бе само на две мили оттук, приближаваше войска. Той различаваше огромните бързо движещи се формации, които покриваха хълмовете. „Сунските части реагират на заплахата като оси“, помисли си. Щяха да отговорят на наглостта на хана, осмелил се да влезе в земите им. Сюан продължи да се вглежда съсредоточено и започна да осъзнава, че това не е някаква незначителна сила на областен губернатор. Самият император никога не би напуснал столицата си, за да си цапа ръцете с мръсотиите на войната. Би трябвало да е някой от синовете му, може би самият престолонаследник. Никой друг не би могъл да командва такова множество. Каретата изпъстряха земята като шарки по плат, всяко се състоеше най-малко от пет хиляди добре обучени и екипирани мъже. Сюан се опита да ги преброи, но това бе невъзможно заради прахта и разстоянието. Мъжете около него вече ликуваха, но той присви очи и се замисли за монголските сили, които все още ръмжаха по петите му.

Ако братовчед му затвореше границата, нямаше да оцелее. Почеса раздразнено засъхнала струйка пот по лицето си и от нокътя му по кожата остана червен белег. Нали нямаше просто да стоят там и да гледат как го убиват? Не знаеше. Нямаше как да знае. От напрежението жлъчката в стомаха му се надигна.

Сюан пое дълбоко дъх, свика генералите си и започна да раздава заповеди. Армията се стегна като юмрук. Мъже с тежки щитове се завтекоха да заемат позиции и да изградят силна защита, която да задържи монголите достатъчно дълго, та предните части и центърът да достигнат границата. Беше отчаян план, чиято цел бе единствено оцеляването, но в този момент той можеше да запази и живота на много войници. Сюан беше водил отбранителни боеве от дни. Ако границата беше затворена, щеше да се наложи да се обърне и да удари по хана. Все още разполагаше с числено превъзходство и хората му горяха от желание да отвърнат на ударите, които бяха понесли.

Тази мисъл бе опияняваща и Сюан се запита дали да не атакува дори ако армията по границата се дръпне, за да му позволи да мине. Искаше само да намери убежище с достатъчно хора, които да направят гласа му силен на предстоящите съвещания. Но в същото време монголският хан продължаваше да има по-малобройна войска от неговата. Мърлявите монголски пастири щяха да бъдат поразени и изнервени от вида на толкова много безупречно строени полкове.

Първите сунски редици стигнаха границата и спряха — идеални редици от разноцветна броня и развяващи се знамена. Докато се взираше в тях, Сюан видя как от редицата избълва облак дим и чу трясък. Над равнината полетя каменна топка. Не улучи никого, но посланието беше явно. Сунският принц беше докарал на бойното поле топове, огромни метални тръби на колела, които можеха с един изстрел да размажат цяла редица коне и хора. Нека ханът сам да осъзнае тази дребна подробност.

Армията на Сюан продължаваше напред. Сърцето на младия мъж пърхаше като птичка, докато приближаваха тъмните редици на Сун.

11.

Когато видя огромната армия на границата със Сун, Хазар не повярва на очите си. За разлика от северната, южната държава не беше водила своята битка при Гърлото на язовеца. Нейният император не беше изпращал армии само за да ги види разбити, унищожени и изклани. Войниците му никога не бяха бягали в ужас от монголските ездачи. Хазар ги мразеше заради великолепието им и отново му се прииска Чингис да беше тук — ако не за друго, то поне за да види как гневът на брат му пламва.

Сунските редици се простираха на цели мили и в сравнение с тях маршируващите карета на дзинските им братовчеди изглеждаха нищожни. Хазар видя, че темпото им към границата се забавя. Запита се дали на дзинския император ще му бъде позволено да се измъкне, или ще бъде върнат. Тази мисъл му даде известна надежда и тя бе единствената малка утеха на фона на яростта и възмущението му. Та той беше спечелил битката! Дзинските части дни наред се бяха мъчили да го държат на разстояние, но нито веднъж не бяха предприели контраатака. Нападаха единствено когато хората му разкъсваха редиците им. Туманът му беше напоил земята с кръвта им, беше понесъл експлозии и порои нагорещен метал. Хората му бяха умирали, разкъсани на парчета, осакатени. Бяха спечелили победата си, а сега тя щеше да им бъде открадната.

Резервът му от две хиляди души все още бе свеж. Хазар даде знак с флаг на камиларите и момчетата заудряха барабаните накара, вързани от двете страни на животните. При сигнала бронираните коне препуснаха напред и воините бавно свалиха тежките си копия и ги насочиха небрежно, показвайки силата и уменията си. Стената ездачи отвърна на барабаните с крясък, от който кръвта на врага се смразяваше.

Двете хиляди на Хазар достигнаха пълна скорост само на двайсет крачки от потресените дзинци. Военачалникът успя да види как някои от тях забиват дългите си щитове в земята, но само щитове не можеха да спрат атаката му. За целта командирите трябваше да смесят щитоносци и копиеносци в неразрушима преграда. Изпълнените с ужас войници на императора обаче трябваше да продължат марша си към границата.

Монголските коне носеха броня, която покриваше главите и гърдите им. Самите воини бяха облечени в люспеста броня и шлемове и носеха копия и саби, както и пълни с провизии дисаги. Изсипаха се върху дзинските редици като лавина.

Хазар видя как най-близките редици рухват, смазани от копия и копита. Някои от конете се запънаха и зацвилиха и ездачите им ги заудряха яростно и закрещяха, за да ги накарат да продължат напред. Други се хвърлиха право през дзинците и копията на воините се прекършиха от силата на удара. Бойците захвърляха ненужните дръжки и продължаваха със сабите, заякналите от две десетилетия стрелба с лък мускули се свиваха и разгъваха неуморно, оръжията посичаха неумолимо озъбените лица на дзинците.

Топли червени капки опръскаха Хазар, когато убиха коня му, но той успя навреме да скочи от него. Усети кръв по устните си и се изплю с отвращение, без да обръща внимание на протегнатата ръка на дружинника, който се опитваше да го хване и да го качи на седлото. Яростта му от предстоящото измъкване на императора замъгляваше преценката му. Тръгна дебнешком към вражеските войници, държеше сабята си ниско, докато не се счепкаха. Ударите му бяха свирепи и точни и докато крачеше напред с хората си, дзинците предпочетоха да се отдръпнат, вместо да го атакуват.

Усещаше начумерените погледи на императорските войници, гледаше ги как мълчаливо се отдалечават от него. Изсумтя, когато сабята му се хлъзна по нечий щит, вдигна я пак и посече войника, след това повали още един. Едва тогава се качи на коня зад телохранителя си, за да види какво става.

В далечината предните редици на дзинската войска бяха стигнали до армията на Сун.

— Намери ми кон — извика Хазар.

Воинът обърна и препуснаха навън от дупката, която бяха изрязали в дзинската войска. Тя се затвори зад тях и очуканите щитове отново се вдигнаха.

Хазар се огледа за Угедай. Кръвта му се поуспокои и той обмисли положението. Дори дете можеше да разбере, че положението е безнадеждно. Изправени пред подобна армия, туманите можеха само да отстъпят. Ако сунските полкове атакуваха, монголите щяха да бъдат принудени да се изтеглят, щяха да бъдат прогонени от границата. Единственият избор бе между достойното отстъпление и бягството, сякаш вълци ги гонеха по петите. Хазар стисна зъби. Нищо не можеше да се направи.

Съпровождан от трима генерали с пищна броня и наметала, Сюан подкара коня си в тръс към сунските редици. Всички бяха прашни и уморени, но Сюан яздеше, сякаш нямаше начин да бъде върнат. Знаеше, че трябва да е първият, който стигне до армията. Разбира се, братовчедите му нямаше да позволят на простите войници да навлязат в териториите им. Единствено Сюан като император можеше да определя правилата относно себе си. Той бе Син на небето. Това бе титла без държава, той беше император без градове, но въпреки това запази достойнство, когато стигна първата редица войници.

Те не помръднаха и Сюан изчисти някаква прашинка от ръкавиците си. Не показа никакви признаци на неудобство, докато се взираше над главите на сунските войници. Чуваше как монголите разкъсват собствените му хора, но не се обърна, за да го види. Имаше вероятност братовчед му Лидзун да позволи армията му да бъде унищожена, докато всички те чакаха. При тази мисъл Сюан кипна, но нямаше какво да направи. Беше дошъл като молител в земите на Сун. Ако императорът избереше да премахне силата му по този начин, той не можеше да направи нищо. Това бе дързък ход, който едва ли не заслужаваше аплодисменти. Нека разбитият дзински император да влезе, но нека преди това да види как от армията му остава само шепа хора. Нека падне на колене и моли за спасение.

Всички избори, всички планове и стратегии се бяха свели само до един-единствен начин на действие. Беше стигнал до редиците. Ако се отвореха да го пропуснат, щеше да е в безопасност с онези от войската му, които бяха останали живи. Опита се да не мисли какво ще стане, ако коварните сунски братовчеди са решили да го изкарат от играта. Не беше под достойнството им да го примамят да дойде точно тук и да чака, чака и чака. Можеше да седи на коня си пред тях, докато монголите не избият армията му и не дойдат и за него. Имаше вероятност Лидзун дори тогава да не помръдне пръст, за да го спаси.

Лицето на Сюан бе напълно безизразно. Каквото и да станеше, такава беше съдбата му и нямаше да я отрече. Някъде дълбоко в него се таеше бялата искрица на яростта, но тя си остана скрита. Възможно най-небрежно той се обърна към един от генералите си и го попита за оръдието, използвано от сунската армия.

Генералът видимо се потеше, но отговори така, сякаш се намираха на военен преглед.

— Полеви модел, твое императорско величество, подобно на онези, които използваме на градските стени. Бронзът се излива в калъп, след което се полира. Барутът гори с огромна сила, запраща топката към врага и всява ужас в него.

Сюан кимна, сякаш бе впечатлен. В името на предците, колко трябваше да чака?

— Такова голямо оръдие би трябвало да е много тежко — сковано отбеляза той. — Сигурно е трудно да бъде придвижвано по неравен терен.

Генералът кимна, доволен, че господарят му е завързал разговор с него, макар да разбираше не по-зле от всички останали какъв е залогът.

— Качено е на каруца, твое императорско величество. На колела е, но да, нужни са много мъже и волове, за да бъде замъкнато на позиция. Още хора са нужни за пренасянето на каменните топки, торбите с барут, шомполите и фитилите. Може би ще имаш възможност да огледаш някое по-подробно, след като влезем на територията на Сун.

Сюан го изгледа укорително заради липсата му на тактичност.

— Може би, генерале. А сега ми кажи за сунските полкове. Всички тези знамена са ми непознати.

Човекът започна да изрежда имената и историите. Беше експерт в тази област и Сюан много добре го знаеше. Наклони глава и заслуша монотонния глас, но през цялото време не сваляше поглед от сунските редици. Накрая някакъв офицер на великолепен жребец пресече граничната линия и Синът на небето се помъчи да не покаже как сърцето му трепна.

Трудно му беше да остави генерала да завърши дългата поредица имена, но се застави да слуша, та на сунския офицер да му се наложи да ги изчака. Скъпоценната му армия мреше, докато той кимаше на досадните подробности, но лицето на Сюан бе спокойно и на него дори бе изписан интерес.

Накрая генералът се усети и млъкна. Сюан му благодари и се престори, че едва сега забелязва сунския офицер. Човекът се спеши веднага щом погледите им се срещнаха, пристъпи напред и се просна на прашната земя, след което докосна с чело стремето на генерала. Заговори, без да поглежда към Сюан.

— Нося съобщение за Сина на небето.

— Кажи го на мен, войнико. Аз ще му го предам — отвърна генералът.

Човекът отново се просна, после се изправи.

— Негово императорско величество те приветства с добре дошъл в своите земи, Сине на небето. Да живееш десет хиляди години.

Сюан не можеше да се принизи дотам, че да отговори на някакъв си войник. Съобщението трябваше да му бъде предадено от някой високопоставен и той се запита как да разбира тази изтънчена обида. Почти не слушаше, докато генералът приключваше с формалностите. Сюан подкара коня си, без да погледне назад. По гърба му се стичаха струйки пот, както и под мишниците. Бельото му бе подгизнало.

Сунската войска се разтвори пред него — вълнообразно движение, което продължи половин миля. По този начин последната дзинска армия можеше да мине между редиците, а границата си оставаше все така недостъпна за общия им враг. Сюан и генералите му пресякоха невидимата линия, без да показват никакви чувства пред онези, които ги наблюдаваха. Дзинските части се изляха подир тях като гной от спукал се цирей.

Угедай гледаше невярващо, обхванат от ярост. Видя как сред сунските редици се издигат шатри — огромни правоъгълници от коприна с цвят на праскова. На вятъра се вееха знамена, отбелязващи частите стрелци, пиконосци и копиеносци. Видът на свежата кавалерия бе онова, което обузда бойното му безумие. Полкове конници се взираха към неравното бойно поле с неговата ивица мъртъвци. Дали сунските войници щяха да се въздържат от внезапна атака веднага щом дзинският император се окаже в безопасност? Единствено залязващото слънце би могло да ги спре, а може би дори то нямаше да го направи. Монголските коне бяха препускали дни наред. Бяха уморени колкото ездачите си и този път самият хан бе на бойното поле, изправен пред многократно превъзхождаща го сила и лишен от всякакво преимущество. Угедай поклати глава. Беше видял изригналия пушек, който издаде наличието на тежки оръдия. Не беше време да го мисли сега, но не виждаше как самият той ще успее да изкара подобни оръжия на бойното поле. Бяха прекалено бавни и тежки за войска, чиято основна сила винаги е била в скоростта и подвижността. В далечината видя малка група на коне да минава през сунските редици. Дзинският император беше успял да премине границата.

Усети как вълната от изтощение измества завладяващата енергия на битката. Почти не можеше да повярва, че се е хвърлил в боя без капка страх. Беше се изправил срещу враговете и бе останал абсолютно невредим. За един съвсем кратък миг се изпълни с гордост.

Но въпреки всичко се беше провалил. Ремъците около главата му отново напомниха за себе си и започнаха да се стягат. Във всяко загрижено лице му се привиждаше подигравка. Почти чуваше шепота на воините си. Чингис не би се провалил. Баща му все някак щеше да измъкне победата и в това катастрофално положение.

Даде нови заповеди и трите тумана се дръпнаха от отстъпващите дзински редици. Хората му очакваха тази команда и мингханите бързо и с лекота се строиха в карета, обърнати към границата със Сун.

Внезапната тишина беше като преса. Угедай бавно подкара коня си покрай редиците воини, зачервен и потен. Ако сунските генерали наистина искаха да се доберат до него, изобщо нямаше да чакат останалите дзинци да прекосят границата. Половината сунска армия можеше да се хвърли в атака още сега. Угедай преглътна и езикът му обходи устата — беше толкова пресъхнала, че можеше да се задави. Направи знак на един вестоносец и той му подаде мях червено вино. Напитката накваси устните му и той загълта, засука жадно от кожената цицка. Болката в главата му растеше непрекъснато и той осъзна, че вижда размазано. Отначало си помисли, че е заради потта, но картината не се проясняваше, колкото и свирепо да търкаше очи.

Монголските тумани се строяваха, но стотици все още бяха задъхани или превързваха рани. Угедай видя как Толуй подкара кобилата си към него през разровената земя. Двамата братя се спогледаха примирено и Толуй обърна коня си, за да види още веднъж как дзинският император им се измъква.

— Този човек има страшно много късмет — тихо рече той. — Но ние разполагаме със земята и градовете му. Унищожихме всичките му армии с изключение на онази шепа оцелели.

— Достатъчно — рязко каза Угедай и разтърка слепоочията си. — Не е нужно да слагаш мед в горчилката. Сега трябва да вкарам войска в земите на Сун. Те дадоха убежище на враговете ми и знаят, че съм длъжен да отговоря. — Намръщи се и засмука отново от меха. — Ще има и други дни, за да отмъстим за мъртвите. Приготви хората да се връщат на север. Бързо, но не прекалено явно, разбираш ли?

Толуй се усмихна. Никой командващ не обича да го виждат как се оттегля, но воините щяха да го разберат. Нали и те виждаха стената сунски войници. Никой монголски воин не гореше от желание да е първият, блъснал се в онази непоклатима граница.

Докато Толуй обръщаше коня, в далечината се чу трясък. Той рязко завъртя глава и видя облака пушек, издигащ се над редицата сунски оръдия. Само едно беше стреляло. Двамата видяха как нещо кръгло се извиси за момент във въздуха, след което падна на земята и отскочи.

Нещото спря само на няколкостотин крачки от хана и брат му. За момент никой не помръдна, после Толуй сви рамене и смуши коня си към него; яздеше изправен. Знаеше, че го наблюдават много повече мъже, отколкото присъстващите на празника в Каракорум.

Върна се с някаква торба. Хазар вече беше препуснал пред туманите да види какво става. Кимна на племенниците си и посегна към торбата. Толуй поклати едва забележимо глава и я подаде на Угедай.

Ханът само я гледаше и примигваше. Виждаше двойно. Толуй зачака заповед, но понеже брат му не каза нищо, сряза въжето на торбата и изсумтя от отвращение, когато измъкна за косата отрязана глава с изцъклени очи.

Хазар и Толуй я гледаха неразбиращо. Главата се клатеше и леко се завърташе ту на едната, ту на другата страна. Угедай присви очи и се намръщи, когато позна администратора от сутрешното посещение. Нима наистина го бе виждал днес? Изглеждаше му невъзможно. Тогава в земите на Сун нямаше армия, макар че тя би могла да се движи буквално по петите им. Посланието бе толкова ясно, колкото и мълчаливите редици, които стояха на границата, без да я пресичат дори една крачка. Нямаше да му позволят да стъпи на територията на Сун по каквато и да било причина.

Угедай отвори уста да заговори и внезапна болка пламна в главата му. Бе по-лоша от всичко, което бе изпитвал досега. Изпъшка безпомощно — тих гърлен звук. Толуй видя страданието му, пусна кървавата глава и приближи коня си до брат си.

— Зле ли ти е?

Брат му се олюля в седлото и Толуй се уплаши, че може да падне пред туманите. Ханът никога не би се възстановил от подобна поличба, не и пред погледа на врага. Толуй притисна коня си в коня на Угедай и го прегърна през рамо, за да го подкрепи. Разтревоженият Хазар застана непохватно от другата страна. Стъпка по стъпка поведоха хана към монголските редици и слязоха от конете веднага щом зяпналите ги воини ги заобиколиха.

Угедай се бе вкопчил с мъртва хватка в седлото. Лицето му бе някак изкривено, лявото му око сълзеше. Дясното бе широко отворено и изпълнено с болка, но той не се пусна, докато Толуй не започна насила да маха пръстите му от седлото. После изведнъж омекна и се свлече в ръцете на брат си. Тялото му бе отпуснато като на спящо дете.

Толуй стоеше втрещен и се взираше в бледото лице на брат си. Погледна Хазар и видя собствената си физиономия, отразена на лицето му.

— Имам добър шаман в лагера — каза Толуй. — Прати ми и твоя, заедно с най-добрите дзински и мюсюлмански лечители, които познаваш.

Като никога Хазар не възрази. Погледът му се върна към племенника му — в съзнание, но напълно безпомощен. Участ, която накара Хазар да потръпне.

— Добре, военачалнико — рече той. — Но трябва да наберем известно разстояние между себе си и онази армия, преди да са решили да изпитат силата ни.

— Води туманите, чичо. Аз ще взема брат си.

Направи му знак и Хазар му помогна да вдигнат Угедай на коня на Толуй. Животното изпръхтя от двойната тежест. Толуй хвана брат си през гърдите, за да го задържи, и потегли в тръс. Краката на Угедай се клатеха във въздуха, главата му висеше.

По залез-слънце воините на хана все още яздеха бавно към лагера си, намиращ се на повече от сто мили на север. Зад тях сунските войници запалиха факли по цялата редица — лъжлив хоризонт, който се виждаше от много мили.

Чагатай дръпна поводите на върха на хълма, потупа кобилата по врата и я почеса зад ушите. Двата тумана спряха зад него. Синовете и жените му чакаха търпеливо с тях. Беше избрал възвишението нарочно — искаше да види ханството, завладяно от Чингис и предадено му от Угедай. Оттук можеше да вижда на много мили и дъхът му секна при вида на огромните пространства, които притежаваше. Земята бе единственото истинско богатство.

Много години бяха изминали, откакто войските на Чингис бяха нахлули в този край. Белезите от свирепото им преминаване нямаше да зараснат поколения наред. Усмихна се при тази мисъл. Баща му беше старателен човек. Някои градове завинаги щяха да останат в развалини, засипвани с прах и пусти, обитавани единствено от духове. Но въпреки това дарът на Угедай не беше фалшив. Жителите на Самарканд и Бухара бяха възстановили своите стени и пазари. От всички други народи те най-добре знаеха, че сянката на хана е дълга, а отмъщението му — безмилостно. Под неговата закрила се бяха разраснали и бяха заложили на мира.

Чагатай присви очи към залязващото слънце и видя в далечината черни редици — кервани с каруци, волове и камили, проточили се на изток и запад. Пътуваха към Самарканд, който бе бяло петно на хоризонта. Чагатай не го бе грижа за търговците, но знаеше, че пътищата поддържат градовете живи и ги правят силни. Угедай му бе дал страна с добра почва, реки и чудесни стада. Гледката пред него беше достатъчна да се запита за собствените си амбиции. Достатъчно ли беше да управлява подобни земи, напоявани обилно и със сочна трева? Усмихна се. За син и наследник на Чингис — не, не беше достатъчно.

Горещ полъх мина по хълма. Чагатай затвори очи и се обърна към залязващото слънце, наслаждаваше се на вятъра, който развяваше дългата му черна коса. Щеше да си построи дворец при реката. Щеше да ловува със стрели и орли из хълмовете. Щеше да направи тези нови земи свой дом, но нямаше да заспи и да сънува. Имаше шпиони и доносници при Угедай, Субодай и всички влиятелни мъже в държавата. Щеше да дойде време, когато щеше да остави ханството от мляко и мед и да посегне отново към онова, което му бе обещано. В кръвта му беше да е хан, но той вече не бе глупав младеж. С владение като това можеше да изчака своя момент.

Замисли се за жените, които раждаха тези градове, за меката им благоуханна плът. Красотата и младостта им не повяхваха от живота в степите. Може би именно такава бе целта на градовете — да държат жените меки и закръглени, вместо корави и силни. Това бе достатъчна причина да ги остави да съществуват. Докато се готвеше да продължи напред, Чагатай се изкиска при мисълта за вълка, влизащ в кошарата. Нямаше да препуска, сеейки огън и разруха. Овчарят не се бои от собствените си хубави агънца.

12.

Герът вонеше на нещо неприятно, въздухът бе като лепкав. Толуй и Хазар седяха на ниски легла в ъгъла и гледаха с безпокойство как шаманът на Угедай разтрива крайниците на хана. Морол беше със здраво телосложение, дребен и набит, с гъст сив пискюл косми на брадичката. Хазар се опитваше да не зяпа дясната му ръка, която го бе белязала по рождение като един от онези, които никога няма да излязат на лов или за риба. Шестият пръст, тъмнокафяв и изкривен, беше направил Морол шаман.

Положението на занаята му беше силно пострадало след като онзи, чието име вече не се споменаваше, беше предал Чингис. Но ето че Морол се посъветва съвсем кратко с облечените в роби лечители и други шамани, преди да ги отпрати. Личният шаман на хана имаше известна власт, поне сред хората от своя занаят.

Морол сякаш не си даваше сметка за двамата, които го наблюдаваха. Изправяше и свиваше крайниците на Угедай, оставяше ги да паднат безжизнено, като в същото време разтриваше ставите и си мърмореше нещо. Особено внимание отдели на главата и врата: седна на леглото с кръстосани крака и издърпа главата и раменете на Угедай в скута си, така че ханът да се взира сляпо нагоре. Тънките пръсти на шамана опипваха и натискаха костите на черепа, захванаха темето, докато самият Морол се взираше някъде в нищото. Хазар и Толуй не разбираха нищо. По едно време шаманът кимна и зацъка с език.

Тялото на хана бе хлъзгаво от пот. Угедай не бе казал нито дума след припадъка си на сунската граница, а вече бяха минали два дни. Не беше ранен, но дъхът му бе сладникав като гниещ плод и именно тази миризма изпълваше гера и едва не задавяше Хазар. Дзинските лечители бяха запалили фитили с успокояващи благовония с думите, че пушекът ще му помогне да се излекува. Морол беше позволил това, макар че не успя да скрие презрението си.

Шаманът се занимаваше с Угедай вече цял ден. Беше потопил тялото му в ледена вода, после го уви с груба тъкан, за да раздвижи кръвта му. Очите на хана през цялото време бяха отворени и понякога се движеха, но той така и не се събуди. Когато го обръщаха на една страна, от отпуснатите му устни се стичаха лиги.

„Угедай няма да оцелее, ако остане в това състояние“, горчиво си помисли Хазар. Можеха да му наливат в стомаха вода и дори топло мляко и кръв през тънка бамбукова сламка, макар че се давеше и от устата му течеше кръв заради разраненото гърло. Гледан като безпомощно бебе, Угедай можеше да бъде държан жив неопределено дълго. Държавата обаче беше без хан, а имаше и други неща, които можеха да убият човек.

Хазар беше забранил всякакво напускане на лагера. Пристигащите вестоносци се сваляха от конете и се поставяха под стража. Новината можеше да се скрие за известно време. Чагатай още нямаше да приготви войската си за триумфално завръщане в Каракорум. Въпреки това в туманите имаше амбициозни мъже, които много добре знаеха как ще бъдат приети, ако отнесат тази новина. Чагатай щеше да ги награди със злато, повишаване и коне, с каквото пожелаеха. Рано или късно един или неколцина щяха да се изкушат и да се измъкнат в нощта. Ако преди това нищо не се променеше, с Угедай бе свършено, дори да останеше жив. При тази мисъл Хазар трепна и се запита колко ли време ще му се наложи да остане в ханския гер. Нямаше полза да кисне тук и да се мае като някакъв старец.

Лицето на Угедай изглеждаше по-подпухнало и отпреди, сякаш под кожата му се натрупваше течност. В същото време беше горещ на допир, тялото му изгаряше запасите си. Времето се точеше едва-едва в гера, а навън слънцето изгря и премина през зенита. Толуй и Хазар гледаха как Морол взе ръцете на Угедай, проби вените от вътрешната страна на лактите и остави кръвта да се стича в месингов тас. Нищо не се промени. Угедай продължаваше да се взира невиждащо и да примигва от време на време. Не знаеха дори дали ги чува.

Накрая шаманът замълча и задърпа раздразнено дзинската си брадичка, сякаш искаше да я изскубе. Положи главата на Угедай на грубото одеяло и се изправи. Слугата му се зае да превърже направените от господаря му разрези, смълчан и изпълнен с благоговение, че се грижи за самия хан.

С безразсъдния авторитет на хората от неговия занаят, Морол направи знак на двамата мъже да го последват на чист въздух. Те излязоха и задишаха дълбоко, за да прогонят лепкавата сладост от дробовете си. Около тях воините на хана очакваха с надежда на лицата добри новини. Морол поклати глава и мнозина от тях се извърнаха.

— Нямам лек за това — рече шаманът. — Кръвта му тече добре, макар да ми изглежда тъмна, без жизнен дух. Не мисля, че е сърцето му, макар да чувам, че било слабо. Използвал е дзински сиропи. — Той вдигна с отвращение празна синя бутилка. — Поел е ужасен риск, като се е доверил на техните настойки и нечистотии. Използват всичко, от неродени деца до тигров пенис. Виждал съм го с очите си.

— Тези неща изобщо не ме интересуват — озъби се Хазар. — Щом не можеш да направиш нищо за него, ще намеря други, с повече въображение.

Морол сякаш се изпълни с гняв и Хазар реагира моментално, като пристъпи напред и нарочно спря съвсем близко до него и го изгледа отгоре.

— Внимавай, дребосък. Ако бях на твое място, щях да се опитам да съм полезен.

— С нищо не помагате на Угедай с тези разправии — намеси се Толуй. — Няма значение какво е правил преди, какви настойки и прахове е взимал. Можеш ли да му помогнеш сега?

Докато отговаряше, Морол продължаваше да гледа кръвнишки Хазар.

— Тялото му е съвсем наред, нищо му няма. Духът му е слаб, или е бил накаран да отслабне. Не зная дали не е бил прокълнат и докаран до това положение от някой враг, или сам си го е направил.

Издиша рязко и продължи:

— Понякога хората просто умират. Бащата небе ги повиква и ги грабва от земята, дори да са ханове. Не на всяко нещо има отговор.

Съвсем неочаквано Хазар посегна, сграбчи шамана за робата и го дръпна към себе си. Морол се опита да окаже съпротива, но инстинктът за оцеляване го накара да отпусне ръце. Хазар беше влиятелен човек и животът на шамана висеше на тънката нишка на добрата му воля.

— Има тъмна магия — изръмжа Хазар. — Виждал съм я. Опитвал съм човешко сърце и усетих как светлината пламна в мен. Не ми казвай, че не може да се направи нищо. Ако духовете желаят кръв, ще пролея цели езера за хана.

— Ще бъде както казваш, военачалнико — запелтечи Морол. — Довечера ще принеса в жертва дузина кобили. Може би ще е достатъчно.

Хазар го пусна и Морол залитна назад.

— Животът ти зависи от това, нали разбираш? — каза Хазар. — Чувал съм предостатъчно обещания и лъжи от такива като теб. Умре ли той, ще бъдеш погребан на небето с него, завързан на кол на някой връх, да те ядат ястреби и лисици.

— Разбирам, военачалнико — сковано отвърна Морол. — А сега трябва да приготвя животните за жертвоприношението. Трябва да бъдат убити по правилния начин, за да може кръвта им да замести неговата.

Град Дзянкан се издигаше тук от повече от две хиляди години. Подхранван от огромната река Яндзъ, животворната кръв на цял Китай, той беше столица на древни държави и династии, бе натрупал богатствата си от бои и коприна. Шумът на становете никога не спираше, те думкаха и тракаха по цял ден и по цяла нощ, за да осигурят на сунските благородници дрехи, обувки и гоблени. Навсякъде се носеше миризмата на буби, с които работниците се хранеха на всяко ядене, изпържени до златисто и приготвяни с подправки, риба и мазнини.

В сравнение с малкия Суджоу на север или с рибарските селища покрай реката, Дзянкан бе истинска твърдина на мощ и богатство. Това се виждаше по облечените в пъстри доспехи войници, които стояха на всеки ъгъл, по дворците и пълните с милиони работници улици, чийто живот се въртеше около личинката, която правеше пашкул с толкова съвършена нишка, че можеше да бъде развита и превърната в изключително красива тъкан.

Със Сюан се отнасяха относително прилично. Жените и децата му бяха настанени в други дворци. Войниците му бяха пратени на юг, където нямаше да представляват опасност. Не му казаха къде се намират казармите им. Сунските чиновници показваха полагаемата се любезност към ранга му, а синът на самия император благоволи да го приеме и да го приветства със сладникави приказки. Сюан овладя прилива гняв, който заплашваше да го погълне при спомена за срещата. Беше изгубил всичко и те не пропускаха да му припомнят незавидното му положение чрез най-изтънчени обиди. Само свикнал със съвършенството човек би могъл да долови лекия привкус на стария чай или факта, че слугите, които му бяха изпратени, бяха донякъде недодялани и дори непохватни. Сюан не знаеше дали императорът нарочно иска да го унизи, или мекушавият му напарфюмиран син е просто глупак. Нямаше значение. Винаги си даваше сметка, че не се намира сред приятели. Изобщо нямаше да стъпи в земите на Сун, ако положението не бе толкова отчаяно.

Отначало, когато сунските войници започнаха да описват обоза и припасите му, оръжията му бяха предизвикали известен интерес. Това също събуди за момент раздразнението на Сюан, особено като си припомни потайните им усмивки. Най-ценните му притежания бяха положени в огромен двор, в който останките от богатството на баща му изглеждаха нищожни. Въпреки това Сюан не беше сигурен, че ще ги види отново. Сандъците със златни и сребърни монети бяха изчезнали в някаква скрита съкровищница, може би дори не в този град. В замяна Сюан получи само наръч красиво изписани листа, подпечатани с печатите на разни сановници. Намираше се изцяло в ръцете на хора, които го смятаха в най-добрия случай за слаб съюзник, а в най-лошия — за препятствие по пътя към земите, които смятаха за свои.

Загледан към града, Сюан мълчаливо стисна зъби. Само това издаваше напрежението му. Бяха се изсмели презрително на снарядите и ръчните му оръдия. Сун разполагаше с хиляди подобни оръжия, при това по-усъвършенствани. Ясно беше, че се смятат за недосегаеми. Армиите им бяха силни и добре снабдени, градовете им пращяха от богатство. Някаква горчива част от него искаше монголите да им покажат глупостта на тази арогантност. Стомахът му се свиваше, когато виждаше как сунските офицери му хвърлят погледи и си шепнат, сякаш просто бе предал дзинските земи на някакви си пастири. Странно беше да изпитва удоволствие, представяйки си как монголският хан влиза с воините си в Дзянкан и обръща сунските армии в безредно бягство.

Усмихна се при тази мисъл. Слънцето бе изгряло, копринените станове тракаха и скърцаха като дървояди в таванска греда. Щеше да прекара деня със старшите си съветници, да говори безкрайно и да се преструва, че от тях има някаква полза, докато чакаха сунският император да забележи съществуването им.

Някъде наблизо зазвъня камбана — един от стотиците тонове, които зазвучаваха из града по различно време. Някои отбелязваха новия час или обявяваха пристигането на вестоносци, други призоваваха децата на училище. Докато слънцето залязваше, Сюан си припомни думите на една поема от младостта си и измърмори полугласно:

— Слънцето чезне и потъва в здрача. Хората се прибират вкъщи и ярките върхове потъмняват. Диви гъски летят към белите тръстики. Мисля за северната порта и чувам камбанен звън между мен и съня.

Очите му се наляха със сълзи, когато си спомни колко мил бе баща му с него, малкото момче. Примигна да ги махне, преди някой да го види и да докладва за слабостта му.

Подбраните от Морол коне бяха все млади кобили. Беше ги взел от стадото резервни животни — избира ги половин ден според съвършения цвят и безупречната козина. Един от собствениците мълчеше покрусено наблизо — две от най-добрите му бели кобили бяха определени за жертвоприношение. Животните бяха продукт на поколения грижлив подбор. Не бяха раждали жребчета и родословието им щеше да прекъсне. Въпреки почти свещеното отношение между конярите и любимите им животни името на Угедай караше всяка съпротива да изчезне.

Подобно нещо никога не бе виждано в степите. Туманите така се бяха скупчили около гера на Угедай, че Морол трябваше да поиска кордон да ги държи на разстояние. Но воините продължаваха да се бутат напред, и жените и децата също: всички изгаряха от желание да видят магията и великото жертвоприношение. Ничий друг живот не можеше да струва толкова много и те гледаха омаяни и изпълнени с ужас как Морол точи ножовете си и ги благославя.

Хазар седеше недалеч от Угедай, който бе положен на покрит с коприна сламеник под залязващото слънце. Ханът бе облечен в полирани доспехи и от време на време бавно отваряше и затваряше уста, сякаш искаше глътка вода. Невъзможно бе да гледа бледата му кожа и да не си спомни за умиращия Чингис. При тази мисъл Хазар трепна и старата мъка накара сърцето му да забие по-бързо. Опита се да не зяпа, когато доведоха първата кобила и двама силни мъже хванаха главата й. Другите кобили бяха далеч назад, за да не виждат клането, но Хазар знаеше, че ще надушат кръвта.

Младата кобила беше усетила нещо и вече бе неспокойна. Пристъпваше нервно, дърпаше глава и цвилеше силно, мъчеше се да се освободи от пръстите, стиснали здраво гривата й. Светлата й козина беше съвършена, без никакви белези и кърлежи. Морол беше направил добър избор и някои воини бяха потресени от подобно жертвоприношение.

Морол бе напалил по-висок от него огън пред гера на хана. Сега запали клонка кедър и угаси пламъците, така че дървото да изпуска благовонен пушек. Отиде при Угедай и задържа клонката над тялото му, за да пречисти въздуха и да благослови хана за предстоящия ритуал. С бавни стъпки обиколи проснатата му фигура, като припяваше нещо, от което Хазар настръхна. Погледна племенника си Толуй и го видя как гледа прехласнато, омаян от шамана. Младият мъж никога не би разбрал как Хазар навремето бе чул Чингис да говори на древен език, а кръвта на враговете му лъщеше по устните му.

Мракът сякаш се спусна по-бързо от обикновено. Хиляди воини седяха в мълчание. Ранените в битката бяха преместени надалеч, за да не смущават ритуала със стоновете си. Тишината бе толкова пълна, че Хазар си помисли, че въпреки това ги чува — немощни и далечни, като тъжен зов на птици.

Вързаха здраво предните и задните крака на кобилата и тя зацвили уплашено. Воините я бутнаха, за да я съборят, и неспособна да направи и една крачка, тя падна тромаво и остана да лежи с изправена глава. Единият воин хвана мускулестата й шия и я задържа. Другият я стисна за задните крака и двамата погледнаха към Морол.

Шаманът не позволи да го карат да бърза. Започна да се моли, редуваше песни и мърморене. Посвети живота на кобилата на майката земя, която щеше да изпие кръвта й. Молеше отново и отново животът на хана да бъде пощаден.

Накрая пристъпи към кобилата. Държеше два ножа и продължи да пее и да се моли, докато избираше място под шията, където гладката бяла козина започваше да се спуска към гърдите на животното. Двамата воини напрегнаха мускули.

С бързо движение Морол заби единия нож до дръжката. Гъстата тъмна кръв плисна по ръцете му. Кобилата се разтрепери и зацвили уплашено, запръхтя и се опита да се изправи. Воините седнаха на краката й и кръвта продължи да блика с всеки удар на сърцето и да плиска и тях.

Морол постави длан на шията на кобилата и усети как кожата й изстива. Кобилата още се съпротивляваше, но силите й намаляваха. Шаманът вдигна устните й и кимна при вида на бледите й венци. Още веднъж на висок глас призова духовете на земята и вдигна втория нож — дълъг и тежък, с великолепно острие. Изчака, докато кръвта започна да тече по-мудно, след което бързо започна да реже гърлото на кобилата. Острието изчезна в месото. Бликна още кръв и той видя как зениците на кобилата станаха огромни и безкрайно черни.

Морол тръгна към хана, вдигнал окървавени ръце. Угедай лежеше неподвижно, блед като смъртта. Морол леко поклати глава и прокара пръсти по бузите му, оставяйки червени ивици.

Никой не смееше да продума. Всички знаеха, че в жертвоприношението има магия. Морол пропъди някаква муха от лицето си и мнозина от присъстващите направиха знак за пропъждане на злото при мисълта, че духовете се събират като мухи на леш.

Морол кимна на мъжете да извлекат мъртвото животно и да доведат следващото. Знаеше, че кобилите ще се съпротивляват при миризмата на кръвта, но искаше поне да им спести гледката на мъртвата им сестра.

Отново започна припяването, което щеше да завърши с жертвоприношение. Хазар извърна очи. Мнозина от воините си тръгнаха, за да не гледат как подобно богатство отива нахалост под ножа.

Втората кобила изглеждаше по-кротка от първата, с по-малко дух. Остави се да я доведат, но после усети нещо, изпадна в паника, зацвили ужасено и се задърпа с все сили, за да се отскубне от държащите я мъже. Докато те дърпаха в обратната посока, въжето се скъса и кобилата се освободи. Препусна в тъмното право към Толуй и го събори на земята.

Не стигна далеч. Воините разпериха ръце и я спряха, после намериха друго въже и пак я отведоха при огъня.

Леко натъртеният Толуй стана и се изтупа. Видя, че Морол го гледа странно, и сви рамене под погледа му. Припяването започна отново и втората кобила бързо бе спъната и приготвена за ножовете. Очертаваше се дълга нощ, а горчивата миризма на кръв вече бе силна.

13.

Земята около хана беше подгизнала и червена. Кръвта на дузината кобили се просмукваше в почвата, но накрая тя вече не можеше да я поема и се образуваха локви. Тлъсти черни мухи бръмчаха навсякъде, полудели от миризмата. Комари се бяха събрали на облаци в топлия влажен въздух. Морол бе целият в кръв, делът му бе натежал от нея. Накрая небето изсветля и угасиха факлите. Шаманът бе изтощен, но ханът продължаваше да лежи неподвижно на сламеника с хлътнали, подобни на дупки очи.

Воините спяха на тревата в очакване на новини. Не бяха взели кобилите за месо и телата им лежаха на купчина с разперени тънки крака, а коремите им започваха да се надуват от натрупалите се газове. Никой не знаеше дали жертвоприношението няма да изгуби силата си, ако изядат месото, така че то щеше да остане да гние недокоснато, когато вдигнеха лагера.

По изгрев-слънце Морол коленичи в мократа трева и коленете му потънаха в меката почва. Беше убил дванадесет кобили и се чувстваше натежал, натоварен със смърт. Твърдо не искаше да показва отчаянието си. Ханът продължаваше да лежи безпомощен, с лице, изписано със засъхнала кръв. Морол зашепна древните заклинания и молитви, повтаряше ги отново и отново, докато думите не се сляха в монотонен поток.

— Ханът е окован — изграчи той. — Изгубен и сам в затвора на плътта. Покажете ми как да скъсам веригите му. Покажете ми какво трябва да сторя, за да го върна. Ханът е окован…

Усещаше слабата светлина на изгряващото слънце върху затворените си клепачи. Беше отчаян, но му се струваше, че долавя шепота на духовете около лежащия Угедай. През нощта бе хванал китката на хана да провери пулса му, толкова неподвижен бе той. И в същото време се случваше внезапно да трепне и да се раздвижи, устата му се отваряше и затваряше, за миг в очите му проблясваше нещо като съзнание. Отговор имаше, Морол бе сигурен в това. Само трябваше да го открие.

— Тенгри синьо небе, Ерлик, владетелю на подземния свят, господарю на сенките, покажете ми как да скъсам веригите — прошепна със стържещ глас Морол. — Нека той види душата си огледало във водата, нека види душата си сянка в слънчевата светлина. Дадох ви реки кръв, чудни кобили проляха живота си в земята. Дадох кръв на деветдесет и деветте богове на бялото и черното. Покажете ми веригите и аз ще ги скъсам. Направете ме ковашки чук. В името на деветдесет и деветте, в името на трите души, покажете ми пътя. — Вдигна дясната си ръка към слънцето и разпери пръстите, които бяха неговият белег и неговото призвание. — Това е вашата древна земя, духове повелители на Дзин. Ако чувате гласа ми, покажете ми как ще бъдете удовлетворени. Прошепнете исканията си в ушите ми. Покажете ми веригите.

Угедай изстена и главата му се завъртя. Морол моментално се озова до него, като продължаваше да припява. След нощ като тази, с все още сивото утро и полузамръзналата роса върху червената трева, той усещаше духовете около хана. Чуваше ги как дишат. Устата му бе пресъхнала от горчивата паста, която бе оставила черна коричка по устните му. Беше се издигнал с нейна помощ в мрака, но нямаше отговори, нямаше проблясък на светлина и разбиране.

— Какво ви е нужно, за да го оставите? Какво искате? Тази плът е затворът за хана. Ще получите всичко, което поискате. — Пое дълбоко дъх, бе на път да припадне. — Моя живот ли желаете? Ще го дам. Кажете ми как да скъсам веригите. Кобилите ли не бяха достатъчно? Мога да ви дам още хиляда, за да бележат кожата му. Мога да изтъка паяжина от кръв около него, чиле от черни нишки и черна магия. — Задиша по-бързо, задъха се, повиши топлината на тялото си, та това да го доведе до по-силни видения. — Да доведа ли девици? Роби или врагове? — Сниши глас, за да не го чуят другите. — Да доведа ли деца, които да умрат за хана? Ще ви отдадат с радост живота си. Покажете ми веригите, които да поразя. Направете ме ковашки чук. От роднина ли се нуждае? Семейството му би дало живота си за хана.

Угедай се размърда. Замига бързо и докато Морол го гледаше поразен, ханът понечи да се надигне, но залитна обратно в постелята, понеже дясната му ръка се подгъна. Шаманът го хвана, отметна глава и нададе ликуващ вълчи вой.

— Негов син ли искате? — продължи отчаяно Морол, без да пуска хана. — Или дъщерите му? Чичовците му? Или приятелите му? Дайте ми знак, скъсайте веригите!

Воините се сепнаха от воя му и наскачаха. Стотици се събраха тичешком от всички посоки. Новината се разнесе и щом я научаваха, мъже и жени вдигаха ръце и ликуваха, блъскаха гърнета и мечове, вдигаха шум с всичко, което им бе подръка. Нададоха оглушителни радостни крясъци и Угедай трепна и се надигна.

— Донесете ми вода — със слаб глас каза той. — Какво става?

Отвори очи и видя кървавото поле и трупа на последната кобила. Не можеше да разбере какво става. Разтърка сърбящото го лице и зяпна объркано люспите засъхнала кръв по дланите си.

— Вдигнете нов гер за хана — нареди Морол. Гласът му беше хриплив, но набираше сила от изпълнилото го ликуване. — Да бъде чист и сух. Донесете храна и чиста вода.

Издигнаха гера около Угедай, който вече можеше да седи. Слабостта в ръката му си отиваше бавно. Когато плъстта скри изгряващото слънце, той вече пиеше вода и викаше за вино, но Морол не искаше и да чуе. Авторитетът на шамана се беше издигнал неимоверно след успеха му и ханските слуги не можеха да пренебрегнат суровия му поглед. За кратко време шаманът бе в състояние да се наложи над собствения си хан. Морол се изпъчи, изпълнен с ново достойнство и неспособен да скрие гордостта си.

Като най-важни мъже в лагера, Хазар и Толуй влязоха при Угедай в новия гер. Ханът все още бе блед, но се усмихна слабо на загрижените им физиономии. Очите му бяха хлътнали и тъмни и ръката му трепереше. Морол му подаде купа солен чай и му каза да я изпие цялата. Ханът се намръщи и облиза устни, когато си помисли за вино, но не възрази. Беше усетил как смъртта го притиска и се беше уплашил, колкото и да си мислеше, че е подготвен за нея.

— Имаше моменти, когато можех да чуя всичко, но не и да отговоря — рече Угедай с немощен като на старец глас. — Мислех си, че съм мъртъв, че духовете ми говорят. Беше…

Погледът му помръкна. Отпи отново и не им каза за ужаса, който беше изпитал, уловен в собственото си тяло, как губеше съзнание и отново идваше на себе си. Баща му го беше учил никога да не говори за страховете си. Хората са глупци, бе казал Чингис, винаги си въобразяват, че другите са по-силни и по-бързи, че се страхуват по-малко. Макар да бе слаб, Угедай помнеше. Ужасът от онзи мрак го беше потресъл, но той все още бе ханът.

Слугите постлаха груба плъст върху окървавената земя около него. Дебелите постелки моментално подгизнаха, станаха тежки и червени. Донесоха още топове и ги натрупаха върху долните пластове, докато не покриха целия гер. Морол коленичи до Угедай и понечи да прегледа очите и венците му.

— Справи се добре, Морол — рече Угедай. — Не очаквах, че ще се върна.

Морол се намръщи.

— Още не е свършило, господарю. Жертването на кобилите не беше достатъчно. — Пое дълбоко дъх и замълча, загриза нокътя си и усети вкуса на кръв. — Духовете на тази земя са пълни със злоба и омраза. Пуснаха душата ти едва когато заговорих за друг на твоето място.

Угедай погледна замаяно шамана, мъчеше се да скрие страха си.

— Какво искаш да кажеш? Главата ми сякаш е пълна с оси, Морол. Говори ясно, като на дете. Тогава ще те разбера.

— Има цена за завръщането ти, господарю. Не зная с колко време разполагаш, преди да те грабнат отново в мрака. Може да стане след ден или само след няколко вдишвания, не мога да кажа.

Угедай се вцепени.

— Не мога да мина отново през това, разбираш ли, шамане? Не бих могъл… — Очите го засърбяха и той яростно ги разтърка. Собственото му тяло бе слаб съсъд, открай време. — Донеси ми вино, шамане.

— Още не, господарю. Имаме съвсем малко време и трябва да мислиш ясно.

— Направи каквото трябва, Морол. Ще платя всяка цена.

Угедай бе видял мъртвите кобили и поклати уморено глава, загледан сякаш през стените на гера към мястото, където продължаваха да лежат труповете. — Разполагаш със стадата ми, с колачите, с каквото ти трябва.

— Конете не са достатъчни, господарю, съжалявам. Ти се върна при нас…

Угедай го изгледа остро.

— Говори! Никой не знае колко време имам!

Този път шаманът заекна. Никак не му се искаше да казва онова, което трябваше.

— Друго жертвоприношение, господарю. Трябва да е някой от твоята кръв. Това бе предложението, което те изкопчи от смъртта. Това беше причината да се върнеш.

Толкова съсредоточено следеше за реакцията на Угедай, че не усети как Хазар се приближи до него, докато той не го вдигна във въздуха и не го обърна към себе си.

— Ах ти, дребно… — В яростта си Хазар запръска слюнки в лицето на Морол. Държеше шамана и го разтърсваше, както куче разтърсва уловен плъх. — Чувал съм тези игри и преди от такива като теб. Счупихме гръбнака на последния и го оставихме на вълците. Мислиш, че можеш да уплашиш семейството ми? Моето семейство? Мислиш, че можеш да искаш кръв за нищожните си заклинания и песнички? Е, след теб, шамане. Ти ще умреш пръв, пък после ще видим.

Вече беше извадил къс нож от колана си и го държеше ниско до бедрото си. Преди някой да успее да отвори уста, завъртя рязко китка и наръга Морол в слабините. Шаманът изпъшка и Хазар го пусна да падне по гръб. Изтри кръвта от ножа, но го държеше в готовност да удари отново. Морол се гърчеше, притиснал раната си с длани.

Угедай бавно се надигна от сламеника. Беше отслабнал и немощен, но погледът му бе свиреп. Хазар го погледна хладно, без никакъв страх.

— Убиваш собствения ми шаман в лагера ми, така ли, чичо? — изръмжа Угедай. — Забравяш къде се намираш. Забравяш кой съм аз.

Хазар вирна непокорно брадичка, но прибра ножа.

— Виж го добре, Угедай… господарю — отвърна той. — Този тук иска смъртта ми и затова ти прошепва, че трябва да е човек от твоята кръв. Тези като него са затънали до гуша в игрите на власт и причиниха на семейството ми — на твоето семейство — достатъчно болка. Не бива да се вслушваш в нито една негова дума. Да изчакаме няколко дни и да видим как се оправяш. Ще бъдеш отново силен, залагам собствените си кобили.

Морол се претърколи на колене. Притиснатата към слабините му длан беше червена от прясната кръв. Повръщаше му се и се тресеше от болка. Изгледа кръвнишки Хазар.

— Още не зная името. Не избирам аз. Иска ми се да можех да го направя.

— Шамане — тихо рече Угедай. — Няма да получиш сина ми, дори собственият ми живот да зависи от това. Нито пък жена ми.

— Жена ти не е от твоята кръв, господарю. Позволи да врачувам отново и да разбера името.

Угедай кимна и се отпусна на сламеника. Дори това малко напрягане на силите го беше докарало почти до припадък. Морол се изправи като старец, прегърбен от болката. Хазар му се усмихна студено. Между краката на шамана капеше кръв и моментално изчезваше в плъстта.

— Действай бързо — каза Хазар. — Нямам търпение към такива като теб, особено днес.

Морол сведе очи. Беше уплашен от този мъж, който прилагаше насилие със същата лекота, с която дишаше. Не можеше да разтвори робата си и да прегледа раната, докато Хазар го гледаше така насмешливо. Чувстваше се зле, разрезът туптеше и пареше. Тръсна глава в опит да я проясни. Той бе шаманът на хана и предсказанието трябваше да е правилно. Запита се какво ли ще стане, ако духовете му кажат името на Хазар. Едва ли щеше да остане жив дълго.

Под презрителния поглед на Хазар Морол изпрати слугите си да донесат благовонни фитили. Скоро въздухът в гера се изпълни с пушек и Морол добави още билки в горящата купа и вдиша. Прохладата, която усети, превърна болката в слабините му в някаква далечна дребна досада. След малко дори това усещане избледня и изчезна.

Угедай се разкашля от пушека, който влезе в дробовете му. Един от слугите най-сетне се престраши и в краката на хана се появи мях с вино. Угедай започна да пие като умиращ от жажда и бузите му отново се зачервиха. Очите му блестяха от интерес и ужас, когато Морол хвана костите за гадаене, повдигна ги към четирите посоки на света и призова духовете да водят ръката му.

После шаманът взе гърне с лепкава черна паста и натърка езика си с нея. Беше опасно да пуска толкова скоро духа си за втори път, но той събра сили, без да обръща внимание на това как сърцето запърха в гърдите му. От горчилката на очите му избиха сълзи и те заблестяха в сумрака. Зениците му станаха огромни, също като на умиращите кобили.

Кръвта бавно се просмукваше в слоевете плъст и миризмата й беше противна. Изтощените мъже едва я търпяха в комбинация с упойващите благовония, но Морол сякаш се чувстваше идеално в натежалия въздух — пастата даваше сила на плътта му. Гласът му се извиси в припяване, докато вдигаше костите на север, изток, юг и запад отново и отново и призоваваше духовете да го водят.

Накрая хвърли костите — толкова силно, че жълтите парчета се пръснаха по плъстта. Поличба ли бе, че подскочиха и се затъркаляха далеч от него? Морол изруга на глас и Хазар се разсмя, когато шаманът се опита да разчете начина, по който бяха паднали.

— Десет… единайсет… къде е последната? — попита Морол, без да се обръща към никого.

Никой не бе забелязал, че Толуй е пребледнял почти колкото самия хан. Шаманът не бе видял жълтия ашик, който бе спрял в ботуша на Толуй и докосваше меката кожа.

Толуй обаче го видя. Беше потискал противния страх, който изпита, когато чу, че жертвата трябва да е от кръвта на Угедай. От този момент беше обхванат от вцепенена безпомощност, бе се примирил със съдба, която нямаше начин да избегне. Изплашената кобила беше съборила именно него, не друг. Помисли си, че го е разбрал още тогава. Част от него искаше да забие ашика дълбоко в плъстта, да го скрие с крака си, но с усилие на волята той не го направи. Угедай бе ханът, човекът, когото баща му беше избрал да управлява. Ничий живот не бе по-ценен от неговия.

— Тук е — прошепна Толуй и след като никой не го чу, повтори по-високо: — Тук.

Морол го погледна и погледът му блесна от внезапното досещане.

— Кобилата те събори — шепнешком рече шаманът. Очите му бяха черни, но на лицето му имаше нещо като съчувствие.

Толуй кимна безмълвно.

— Какво? — намеси се Угедай и погледна остро Морол. — Не си го и помисляй, шамане. Толуй няма работа в това.

Говореше твърдо, но ужасът от гроба още не го беше пуснал и чашата с вино трепереше в ръцете му — Толуй го виждаше съвсем ясно.

— Ти си моят по-голям брат, Угедай — рече той. — Нещо повече, ти си ханът, човекът, когото избра баща ни. — Усмихна се и се почеса по бузата и за момент заприлича почти на момче. — Веднъж той ми каза, че аз трябва да съм онзи, който да ти припомня нещата, които си забравил. Че аз трябва да те водя, докато си хан, и да бъда дясната ти ръка.

— Това е лудост — обади се Хазар. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост. — Нека първо да пролея кръвта на шамана.

— Добре, военачалнико — изведнъж се озъби Морол и пристъпи към Хазар с разперени ръце. — Ще заплатя тази цена. Ти вече проля кръвта ми тази сутрин. Вземи и останалата, щом искаш. Няма да променя поличбите. Това няма да промени онова, което трябва да се направи.

Хазар докосна дръжката на ножа, скрит под мърлявите му дрехи, но Морол не се извърна от него. Пастата бе пропъдила страха му и вместо него той видя любовта на Хазар към Угедай и Толуй, а също и безсилието му. Старият военачалник можеше да се изправи срещу всякакъв враг, но беше изгубен и объркан от подобно решение. Морол отпусна ръце и търпеливо зачака Хазар да разбере неизбежното и да го приеме.

Накрая Толуй бе онзи, който наруши мълчанието.

— Имам много неща за вършене, чичо. По-добре ме остави. Трябва да видя сина си и да пиша на жена си.

Лицето му бе сковано от болка, но гласът му остана спокоен.

— Баща ти нямаше да се предаде — мрачно рече Хазар. — Повярвай ми, познавах го по-добре от всеки друг.

Не беше толкова сигурен обаче. Понякога Чингис изпадаше в настроения, в които би жертвал живота си, без да се замисли, даже наслаждавайки се на величествения жест. В други моменти пък щеше да се бори ожесточено до последния си дъх, независимо дали е обречен, или не. Хазар с цялото си сърце искаше брат му Хаджиун да беше тук. Хаджиун щеше да намери отговор, да покаже пътя през трънаците. За лош късмет, той яздеше със Субодай и Бату на север. Като никога, Хазар беше сам.

Усещаше напрежението на по-младите мъже, които го гледаха с надежда да нанесе някакъв удар, с който да пресече решението. Единственото, за което се сещаше, бе да убие шамана. Осъзна, че това също е безсмислена постъпка. Морол вярваше в собствените си думи, а и доколкото Хазар знаеше, говореше самата истина. Затвори очи и се напрегна да чуе гласа на Хаджиун. Какво би казал той? Някой трябваше да умре за Угедай. Хазар вдигна глава и отвори очи.

— Аз ще бъда твоята жертва, шамане. Вземи моя живот срещу живота на хана. Мога да направя това в памет на брат ми, за сина на брат ми.

— Не — отвърна Морол и му обърна гръб. — Не си ти избраният, не и днес. Поличбите са ясни. Изборът е колкото прост, толкова и труден.

Толуй се усмихна уморено, пристъпи към Хазар и двамата се прегърнаха за момент под погледите на Угедай и шамана.

— По залез, Морол — рече Толуй на шамана. — Дай ми един ден да се подготвя.

— Господарю, знаците са дадени. Не знаем колко време му остава на хана, преди да отнемат духа му.

Угедай не каза нищо. Толуй го погледна и стисна зъби, явно водеше вътрешна борба. После прошепна:

— Няма да избягам, братко. Но не съм готов за ножа. Още не. Дай ми този ден и ще те благословя от другата страна.

Угедай кимна слабо. Лицето му бе измъчено. Искаше да отвори уста, да викне на Морол да се разкара и да предизвика злите духове отново да се върнат за него. Не можа да го направи. Споменът за собствената му безпомощност отново се събуди. Не би могъл отново да понесе подобно нещо.

— По залез, братко — най-сетне промълви Угедай.

Без да каже нито дума повече, Толуй закрачи към изхода, наведе се, за да мине през ниската врата на гера, и излезе на чистия въздух и слънцето.

Около него огромният лагер се бе разпрострял във всички посоки, забързан и изпълнен със звуците на коне и жени, деца и воини. Сърцето на Толуй се сви от болка при тази приятна, напълно нормална гледка. Жегна го отчаяние при мисълта, че това е последната му сутрин. Нямаше да види друг изгрев. Известно време просто стоя загледан в издигащото се в небето слънце, заслонил очи от ослепителния му блясък.

14.

Толуй поведе малка група от десетима ездачи към реката, която минаваше покрай лагера. Синът му Монгке яздеше от дясната му страна, лицето му бе бледо и напрегнато. Покрай стремената на Толуй тичаха две робини. На брега той спря, слезе и робините свалиха бронята и дрехите му. Гол, Толуй влезе в студената вода и краката му потънаха в прохладната тиня. Изми се бавно, като изтърка с пясъка мазнината от кожата си, после целият се потопи под водата, за да се изплакне.

Двете му робини също се съблякоха и го последваха в реката. Трепереха, докато почистваха ноктите му с костени инструменти. Бяха нагазили до кръста във водата и гърдите им бяха твърди и с настръхнали зърна. У тях нямаше радост, не се смееха и Толуй не беше възбуден от гледката, макар че всеки друг ден щеше да се заиграе с тях в плитчините и да ги пръска, за да чуе как пискат и се кикотят.

Внимателно и съсредоточено Толуй взе бутилката чисто масло и го втри в косата си. По-хубавата от робините я завърза на черна опашка, която увисна на гърба му. Кожата му беше много бяла на тила, където косата я защитаваше от слънцето.

Монгке стоеше и гледаше баща си. Другите мингхан командири бяха все възрастни мъже, виждали хиляди битки.

Чувстваше се млад и неопитен сред тях, но те не го поглеждаха. Бяха се смълчали от уважение към Толуй и Монгке знаеше, че трябва да запази студената физиономия в чест на баща си. Щеше да е срамно военачалникът да види сина си да плаче, затова Монгке стоеше като изваян от камък, с безизразно лице. И в същото време не можеше да откъсне очи от баща си. Толуй им бе казал решението си и всички бяха потресени от него, безпомощни пред волята му и пред нуждата на хана.

Един от тях тихо подсвирна, понеже видя Хазар да излиза от лагера с друга група мъже. Военачалникът беше спечелил уважението им, но въпреки това бяха готови да му попречат да доближи реката. В ден като този не ги интересуваше, че се изправят срещу брата на Чингис.

Толуй беше стоял с празен поглед, докато връзваха косата му. Изсвирването го изтръгна от унеса и той кимна на Монгке да пуснат Хазар. Чичо му скочи от коня и слезе на брега.

— Ще ти е нужна помощта на приятел за това — рече Хазар.

Погледът на Монгке се заби в тила му, но Хазар не забеляза.

Толуй погледна мълчаливо реката и накрая сведе глава в знак на съгласие и тръгна към брега. Робините излязоха с него и той търпеливо изчака да го изсушат. Слънцето го стопли и напрежението му донякъде намаля. Погледна чакащата го броня — купчина от желязо и кожа. Беше носил броня през целия си живот на възрастен, но изведнъж тази му се стори нещо чуждо. Беше дзинска изработка и не подхождаше на настроението му.

— Няма да слагам бронята — каза той на Монгке, който стоеше в очакване на заповеди. — Прибери я. Може би след време ще я носиш ти.

Монгке се бореше с мъката си, но се наведе да събере частите на бронята. Хазар го погледна с одобрение, доволен от това как синът на Толуй пази достойнството му. Гордостта на баща му блестеше в очите му, макар че Монгке се извърна, без да я види.

Толуй гледаше как жените си намятат дрехи, за да скрият голотата си. Изпрати едната да донесе точно определени гамаши и дел от гера, както и нови ботуши. Тя затича боса по тревата и доста от мъжете се обърнаха да гледат как краката й проблясват на слънцето.

— Опитвам се да повярвам, че това се случва наистина — тихо рече Толуй. Хазар го погледна и стисна рамото му в мълчалива подкрепа, а той продължи: — Когато те видях да идваш, си помислих, че нещо се е променило. Надявах се да е така. Сякаш някаква част от мен ще очаква вик, прекъсване, укор до последния момент. Странно е как сами измъчваме себе си.

— Баща ти би се гордял с теб, знаеш го — отвърна Хазар. Чувстваше се безполезен, неспособен да намери подходящите думи.

Странно, но тъкмо Толуй видя страданието на чичо си.

— Мисля, че е по-добре да остана известно време насаме със себе си, чичо — меко каза той. — Синът ми е моята утеха. Той ще отнесе съобщенията ми у дома. Ще ми трябваш по-късно, по залез. — Въздъхна. — Тогава ще имам нужда да стоиш до мен, не се съмнявам. Сега обаче трябва да пиша писма и да давам заръки.

— Добре, Толуй. Ще се върна, когато слънцето започне да залязва. Само едно ще ти кажа — когато всичко свърши, ще убия онзи шаман.

Толуй се изкиска.

— Не бих очаквал друго, чичо. Ще ми е нужен слуга в отвъдния свят. Морол ще се справи чудесно.

Младата робиня се върна с наръч чисти вълнени дрехи. Голият Толуй обу гамашите и скри мъжеството си. Робинята завърза ремъка на кръста му, докато Толуй стоеше с разперени ръце и се взираше в далечината. Жените се разплакаха, но никой не ги упрекна. Толуй бе поласкан да чуе плача им. Не смееше да помисли за Сорхатани и как ще реагира тя. Гледаше как Хазар мълчаливо яхна коня си, обзет от мъка. После вдигна дясната си ръка за поздрав и пое към лагера.

Толуй седна на тревата и робините коленичиха пред него. Ботушите бяха нови, от мека кожа. Жените увиха краката му в необработена вълна, надянаха му ботушите и ги завързаха с бързи и точни движения. Накрая той стана.

Делът беше най-простият, който имаше, леко подплатена дреха без почти никаква украса освен копчетата, оформени като мънички звънчета. Беше стар, навремето бе принадлежал на Чингис и бе белязан с бродерията на племето на Вълците. Толуй прокара длани по грубата шарка и откри, че тя му действа успокояващо. Баща му бе носил този дел и може би в дрехата беше останал намек от някогашната му сила.

— Разходи се с мен, Монгке — каза той на сина си. — Искам да ти кажа някои неща, които да запомниш.

Слънцето се спусна към хоризонта на последния ден. Хладната светлина бавно губеше цветовете си и равнините станаха меко сивкави. Седнал с кръстосани крака на тревата, Толуй гледаше как слънцето докосва хълмовете на запад. Беше хубав ден. Бе прекарал част от него с робините и се беше изгубил за известно време в насладите на плътта. Бе посочил заместника си, който да води тумана. Лакота беше добър и верен мъж. Нямаше да посрами паметта на Толуй и след време, когато Монгке набереше повече опит, щеше да му отстъпи поста.

Угедай бе дошъл при него следобед да му каже, че ще посочи Сорхатани за глава на семейството на Толуй с всички права, които е имал съпругът й. Тя щеше да запази богатството му и попечителството над синовете му. При завръщането си у дома Монгке щеше да получи другите жени и робини на Толуй и щеше да ги защитава от онези, които биха се опитали да се възползват от тях. Сянката на хана щеше да запази семейството му в безопасност. Това бе най-малкото, което Угедай можеше да предложи, но Толуй се чувстваше по-леко, след като го чу, не толкова уплашен. Искаше му се само да можеше да поговори със Сорхатани и с другите си синове още един последен път. Диктуването на писма на писарите не беше същото. Силно желаеше да прегърне жена си поне веднъж, да я притисне до себе си и да вдиша аромата на косата й.

Въздъхна. Трудно бе да намери покой, докато слънцето залязваше. Опитваше се да не изпуска нито един миг, но умът му изневеряваше, отнасяше се нанякъде и се връщаше стряскащо в реалността. Времето изтичаше като масло през пръстите му и той не можеше да задържи нито един момент от него.

Туманите се бяха подредили в строй, за да станат свидетели на жертвата му. Пред него на тревата стоеше Угедай с Хазар и Морол. Монгке чакаше малко настрани от тримата. Само той не сваляше нито за миг очи баща си и погледът му бе единственият знак за ужаса и смайването, които го бяха обзели.

Толуй пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на миризмата на коне и овце във вечерния ветрец. Беше доволен, че е избрал простото облекло на пастир. Бронята щеше да го задуши, щеше да се чувства затворен в желязо. А ето че вместо това се чувстваше свободен, чист и спокоен.

Тръгна към малката група мъже. Монгке се взираше в него като зашеметено теле. Толуй привлече сина си за кратка прегръдка и го пусна преди трепетът, който усети в гърдите си, да се превърне в хлипане.

— Готов съм — рече той.

Угедай седна с кръстосани крака от едната му страна, а Хазар — от другата. След кратко колебание Монгке последва примера им.

Имаше определена неприязън, докато всички гледаха как Морол поднася фитил към някакви месингови гърнета. Тънки струйки дим се понесоха през равнината и шаманът запя.

Морол бе гол до кръста, кожата му бе нашарена на червени и тъмносини ивици. Очите му гледаха иззад маска, която почти не приличаше на човешко лице. Четиримата мъже бяха обърнати на запад и докато шаманът изпяваше шестте стиха на песента на смъртта, се взираха в залязващото слънце. Хоризонтът бавно го поглъщаше, докато от него не остана само една дебела златна линия.

Когато завърши посветения на майката земя стих, Морол тропна с крак и замушка с нож във въздуха, призовавайки бащата небе. Гласът му набираше сила — двоен тон от носа и гърлото, един от първите звуци, които Толуй помнеше. Братът на Угедай слушаше разсеяно, неспособен да откъсне поглед от златната нишка, свързваща го с живота.

След като свърши посветените на четирите посоки на света стихове, Морол сложи ножа в събраните длани на Толуй и той се загледа в синьо-черното острие на последните лъчи на слънцето. Намери покоя, от който се нуждаеше. Всичко около него бе рязко очертано и отчетливо. Пое дълбоко дъх и опря върха в кожата си.

Угедай се пресегна и стисна лявото му рамо. Хазар направи същото с дясното. Толуй чувстваше тяхната сила, тяхната мъка и това успокои и последните остатъци от страха му.

Погледна Монгке и видя, че очите на младия му син са пълни със сълзи. Нямаше срам в това.

— Грижи се за майка си, момче — рече Толуй, после сведе поглед и пое дълбоко дъх. — Време е — каза високо. — Аз съм подходяща жертва за хана. Аз съм висок, силен и млад. Аз ще заема мястото на брат си.

Слънцето изчезна на запад и Толуй заби ножа в гърдите си, в сърцето. Целият въздух от дробовете му излезе надълго дрезгаво съскане. Откри, че не може да диша, и се помъчи да овладее паниката си. Знаеше разрезите, които трябваше да направи — Морол му бе обяснил всеки детайл от ритуала. Синът му го гледаше и трябваше да намери сила.

Тялото на Толуй бе станало като от камък, всеки мускул бе стегнат. Той отново пое въздух и заби острието между ребрата си, разрязвайки сърцето. Болката бе като горяща в него главня, но той извади ножа и погледна слисано струята кръв, която шурна след острието. Силата му намаляваше и когато Толуй залитна напред, Хазар се пресегна и хвана ръката му с невъзможно силни пръсти. Толуй го погледна с благодарност, неспособен да издаде нито звук. Хазар насочи ръката му по-нагоре, стискаше пръстите му, за да не изпуснат ножа.

Когато Хазар му помогна да прекара острието през гърлото си, Толуй се отпусна. Беше замръзнал, човек от лед, чиято топла кръв изтичаше в тревата. Не видя как шаманът поднесе купа под гръкляна му. Главата му клюмна напред и Хазар го сграбчи отзад за врата. Толуй усещаше топлото му докосване, докато умираше.

Морол поднесе преливащата купа на Угедай. Ханът бе коленичил със сведена глава, вперил поглед в мрака. Не бе пуснал тялото на Толуй и то седеше изправено между двамата с чичо му.

— Трябва да пиеш, докато приключа, господарю — каза Морол.

Угедай го чу, взе купата с лявата си ръка и я надигна. Задави се от топлата кръв на брат си и част от нея потече по брадичката и шията му. Морол не каза нищо, докато ханът събираше сили и се мъчеше да не повърне. Когато купата се изпразни, Угедай я хвърли в мрака, а Морол отново запя шестте стиха, призовавайки духовете да дойдат и да видят жертвоприношението.

Някъде по средата чу как Угедай повръща на тревата. Вече беше твърде тъмно, за да го видят, така че шаманът продължи ритуала.

Сорхатани препускаше в галоп през кафявата степ. Синът й беше с нея и заедно с резервните коне и товарните животни оставяха дълга прашна диря. Беше горещо и Сорхатани яздеше с голи ръце, облечена в жълта копринена туника, гамаши от еленова кожа и меки ботуши. Не се бе къпала отдавна и беше мръсна, но ликуваше, докато кобилата я носеше през древната земя на племената.

Тревата беше съвсем суха, долините изгаряха от жажда. Сушата бе пощадила само най-широките реки. За да напълнят меховете, трябваше да копаят в речната глина, докато не стигнат до мътната неприятна на вкус вода. Коприната и тук показваше качествата си — с нея прецеждаха тинята и гърчещите се гадинки от безценната течност.

Докато препускаше, виждаше белите кости на овце и говеда, натрошени на парчета от вълци и лисици. Всеки друг би си помислил, че предоставянето на толкова суха земя не е голяма награда за съпруга й. Сорхатани обаче разбираше, че тук винаги е имало тежки години и че тази земя ражда силни мъже и още по-силни жени. Синовете й вече се бяха научили да попълват запасите им вода и да не я лочат, сякаш наблизо винаги ще има някой поток. През зимата всичко замръзваше, а през лятото изгаряше, но пък свободата беше огромна — а и рано или късно отново идваха дъждове. Спомените й от детството бяха за хълмове като развълнувана зелена коприна, простиращи се във всички посоки до хоризонта. Земята понасяше суши и студове, но след това се прераждаше.

В далечината се издигаше планината Делиун-болдах, почти мистична в легендите на племената. Чингис бе роден някъде в околностите й. Баща му Есугей беше яздил с дружинниците си там, защитавайки стадата си от крадци през най-студените месеци.

Сорхатани не сваляше поглед от една друга канара — червената скала, която Чингис изкачил с братята си, когато светът бил по-малък и всички племена враждували помежду си. Тримата й сина не изоставаха и червеното възвишение растеше пред тях. Там Чингис и Хаджиун намерили орлово гнездо и занесли на баща си две чудесни пиленца. Сорхатани можеше да си представи вълнението им, дори лицата им в лицата на собствените си синове.

Единственото й желание бе и Монгке да беше тук, макар да знаеше, че това е майчинска глупост. Монгке трябваше да се научи да командва, да провежда кампании с баща си и чичовците си. Воините нямаше да уважават командир, който не знае нищо за терена или тактиката.

Запита се дали майката на Чингис е обичала Бехтер така, както тя обичаше първородното си дете. Според историите Бехтер бил сериозен по дух, също като Монгке. Най-големият й син трудно се смееше, нито имаше ослепителните проблясъци на проникновение и чувство за хумор, които бяха така характерни за Кублай.

Гледаше как Кублай препуска и как вързаната му на дзинска опашка коса се мята на вятъра. Беше тънък и жилав като баща си и дядо си. Момчетата й се надпреварваха в прахта и тя се гордееше с тяхната младост и сила, сякаш бяха нейни собствени.

Толуй и Монгке бяха заминали преди много месеци. На Сорхатани й бе трудно да остави Каракорум, но знаеше, че трябва да подготви лагер за съпруга си и да разучи земята. Нейна беше задачата да издигне герите в сянката на Делиун-болдах и да намери добри пасища из речните равнини. Хиляди мъже и жени бяха дошли с нея в родината, но за момента трябваше да я изчакат, докато посети червения хълм.

Може би някой ден Монгке щеше да командва войска като Субодай или да стане влиятелен мъж до чичо си Чагатай. Лесно беше да мечтае в ден като този, когато вятърът караше косата й да се вее като река от копринени нишки.

Погледна зад себе си към дружинниците на съпруга си. Двама от най-свирепите воини под негово командване яздеха недалеч от семейството. Докато ги гледаше, Сорхатани видя как главите им се въртят наляво и надясно в търсене и на най-малкия знак за опасност. Усмихна се. Преди да замине, Толуй бе дал много ясни заповеди да пазят на всяка цена жена му и синовете му. Възможно бе хълмовете и степите на родината им наистина да бяха на практика опразнени от номадски семейства, но той въпреки това се безпокоеше. Великолепен човек, помисли си тя. Ако имаше само частица от амбицията на баща си, Толуй можеше да стигне много далеч. Настроението й не се помрачи от тази мисъл. Не беше тя онази, която да определя съдбата на мъжа си. Той бе най-младият син на Чингис и от най-ранна възраст бе знаел, че братята му ще водят, а той ще ги следва.

Синовете й бяха друго нещо. Дори най-малкият, Арик-Боке, беше обучаван като воин и книжник още откакто проходи. Всички можеха да четат и пишат официалната дзинска писменост. Макар тя да се молеше на Христос и майка му, те бяха учени на религията на Дзин и Сун, където се намираше истинската власт. Каквото и да таеше бъдещето за тях, тя знаеше, че ги е приготвила за него по възможно най-добрия начин.

Спряха в подножието на червената канара и Сорхатани извика от удоволствие, когато видя дребните петънца на кръжащите високо горе орли. Част от нея си мислеше, че слуховете за тях са само пастирски приказки, начин да се почете историята на Чингис. Но ето че те наистина бяха тук и гнездото им трябваше да се намира някъде сред чукарите.

Дружинниците на съпруга й ги настигнаха, поклониха й се дълбоко и търпеливо зачакаха заповедите й.

— Синовете ми ще се изкатерят, за да потърсят гнездото — каза тя, развълнувана като малко момиче. Нямаше нужда да обяснява. И двамата воини присвиваха очи нагоре към кръжащите птици. — Огледайте района за вода, но не се отдалечавайте много.

Мъжете тутакси препуснаха. Бяха се научили, че Сорхатани очаква същото моментално подчинение, каквото очакваше и съпругът й. Беше израснала сред влиятелни хора, бе се омъжила в семейството на великия хан още съвсем млада и знаеше, че мъжете предпочитат да следват заповеди, но и че е нужно усилие на волята, за да водиш. А тя имаше тази воля.

Кублай и Хулегу вече бяха в подножието на червените канари и оглеждаха за гнездото, заслонили очи от слънцето. Бяха малко позакъснели. Ако наистина имаше пиленца, те вече щяха да са силни, може би дори способни да напускат гнездото и да летят. Сорхатани не знаеше дали синовете й няма да останат разочаровани, но това нямаше значение. Беше ги направила част от легендата за живота на Чингис и те никога нямаше да забравят катеренето, независимо дали щяха да донесат малко, или не. Днес тя им даваше спомен, който един ден щяха да разказват на собствените си деца.

Момчетата свалиха оръжията си и започнаха да се катерят по лесната част, а Сорхатани извади торба мека извара изпод седлото на кобилата. Сама беше начукала твърдото сирене на малки парченца, за да не претъркат гърба на кобилата, докато омекваха във вода. Гъстата жълта каша беше горчива и освежаваща и тя много я обичаше. Облиза устни, бръкна в торбата и си облиза пръстите.

Не й отне много време да отиде при товарните животни, да вземе кожена кофа и да ги напои. Когато привърши със задачите си, се разрови из дисагите и намери няколко сладки сушени фурми. Погледна виновно към хълма, докато гризеше едната — знаеше, че синовете й обичат рядкото лакомство. Но пък те не бяха тук. Виждаше ги високо горе, катереха се с лекота със силните си кльощави крака. Щяха да се върнат чак по залез.

От много време Сорхатани за първи път бе останала сама. Спъна кобилата, за да не се отдалечава, постла одеяло на сухата трева и седна.

Прекара следобеда в почивка, наслаждаваше се на спокойствието и самотата. От време на време се захващаше да бродира със сърма един дел за Кублай. Щеше да е чудесен, когато станеше готов, и тя работеше със сведена глава, като късаше от време на време нишката със здравите си бели зъби. Под топлите слънчеви лъчи човек лесно се унася и Сорхатани подремна. Когато се събуди, бе късен следобед и беше започнало леко да се захлажда. Стана и се протегна с прозявка. Страната бе хубава и се чувстваше като у дома си. Беше сънувала Чингис като млад и лицето й бе зачервено. Беше от онези сънища, които не можеше да сподели със синовете си.

Някакво движение в далечината привлече вниманието й. Това бе инстинктивна дарба, развивана поколения — ключът към оцеляването бе пръв да забележиш неприятеля. Намръщи се и заслони очи с длан, после сви ръцете си на тръба, за да фокусира по-добре зрението си. Дори с този стар номер на съгледвачите тъмната фигура бе само малко далечно петънце.

Дружинниците на мъжа й не бяха спали и вече препускаха в галоп, за да пресекат пътя на самотния ездач. Сорхатани усети как чувството за покой отслабва и изчезва, когато стигнаха до него и самотната точица се превърна в по-голямо петно.

— Кой си ти? — промърмори тихо тя.

Трудно бе да не изпита тревога. Самотен ездач можеше да бъде единствено някой от пратениците, които прекосяваха хиляди мили, за да отнесат вести от хана и военачалниците му. Със свежи коне те можеха да изминават по сто мили на ден, а понякога дори повече, ако въпросът бе на живот и смърт. Ханските войски на територията на Дзин се намираха само на десет дни път за такива хора. Видя, че тримата конници се приближават заедно, и утробата й се стегна от внезапно обзелото я лошо предчувствие.

Зад себе си чу момчетата, които се връщаха от катеренето. Гласовете им бяха леки и весели, но не се чуваха ликуващи викове. Малките орлета явно бяха напуснали гнездото или бяха избягали от протегнатите към тях ръце. Сорхатани започна да прибира нещата. Уви безценните игли и макари в парче плат и завърза умело възлите, без почти да им обръща внимание. Предпочиташе да прави това, вместо да стои безпомощно в очакване. После, без да бърза, се зае с дисагите и меховете с вода.

А когато се обърна, ръката й полетя към устата, защото веднага позна ездача между двамата дружинници. Все още бяха далече и дори нямаше да я чуят, ако им извикаше. Когато приближиха, видя как Монгке се олюлява в седлото, на път да припадне от изтощение.

Беше покрит с прах и по хълбоците на коня му имаше спечени струйки — беше изпразвал мехура си, без да слиза от седлото. Знаеше, че пратениците правят това само когато трябва да отнесат вестите по най-бързия начин, и сърцето й прескочи от ужас. Не каза нищо, когато най-големият й син слезе от коня, залитна на несигурните си крака и едва не падна. Накрая погледите им се срещнаха. Не беше нужно Монгке да й казва нищо. Тя вече го знаеше.

Сорхатани не заплака. Макар някаква част от нея да знаеше, че съпругът й си е отишъл, тя стоеше права и мислите й бясно препускаха. Имаше толкова много неща, които трябваше да направи.

— Добре си дошъл в лагера ми, синко — най-сетне рече тя. После, почти в транс, се обърна към дружинниците и им нареди да запалят огън и да направят солен чай. Другите й синове стояха мълчаливи и объркани.

— Седни с мен, Монгке — меко рече тя.

Синът й кимна. Очите му бяха зачервени от умора и мъка. Седна на тревата до нея и кимна и на Кублай, Хулегу и Арик-Боке, които се скупчиха в тесен кръг около майка си. Когато соленият чай беше готов, Монгке изпи първата купа на няколко глътки, за да изчисти прахта от гърлото си. Думите все още чакаха да бъдат изговорени. Сорхатани едва не изкрещя, за да го спре: ако Монгке не го кажеше, нямаше да е напълно истина. Но след като думите излезеха от устата му, животът й, животът на синовете й щеше да се промени и тя щеше завинаги да е изгубила любимия си.

— Баща ми е мъртъв — рече Монгке.

Майка му затвори очи за момент. Последната й надежда беше направена на пух и прах. Пое дълбоко дъх.

— Беше добър съпруг — задавено прошепна тя. — Беше воин, който командваше десет хиляди от името на хана. Обичах го повече, отколкото можете да си представите. — От сълзите очите й станаха огромни и гласът й застърга в стегнатото от мъка гърло. — Кажи ми как се е случило, Монгке. Не спестявай нищо.

15.

Субодай спря на ръба на отвесната скала и се наведе напред в седлото, за да погледне към долината. Цял ден се беше катерил по кози пътеки, за да стигне дотук, но от тази височина можеше да вижда на двадесет мили наоколо и погледът му обхващаше възвишения и села, реки и градчета. Широката Волга течеше на запад, но не представляваше сериозна преграда. Вече беше изпратил хора по плитчините й да разучат островите и отсрещния бряг. Вече беше нападал тези земи. Усмихна се, когато си спомни как бе превел воините си през замръзналите реки. Русите не бяха вярвали, че някой би могъл да издържи зимите им. Бяха сгрешили. Само Чингис можеше да го призове обратно онзи път. И когато великият хан му нареди да се върне у дома, Субодай се подчини, но това нямаше да се случи отново. Угедай му бе дал свобода на действие. Дзинските граници на изток бяха сигурни. Ако успееше да смаже враговете на запад, народът щеше да държи централните равнини от море до море и да се превърне в империя с невъобразими размери. Субодай жадуваше да види земите отвъд руските гори чак до легендарните студени морета и призрачно белите народи, които никога не бяха виждали слънце.

С тази гледка пред себе си не беше трудно да си представи нишките на влияние, достигащи обратно до него. Субодай стоеше в центъра на паяжина от вестители и шпиони. На стотици мили около мястото, на което се намираше, имаше свои мъже и жени на всеки пазар, във всяко село, градче и крепост. Някои от тях нямаха представа, че монетите, които получават, идват от монголските войски. Имаше съгледвачи и доносници от тюркските племена, които нямаха дръпнатите очи, издаващи неговите воини. Други бяха от онези, които Субодай и Бату вече бяха привлекли на своя страна или ги бяха принудили насила да им съдействат. Излизаха, залитайки, от пепелищата на всяко градче, останали без дом и отчаяни, готови да се съгласят на всичко, което им предлагаха завоевателите в замяна на живота им. Среброто на хана течеше като река през ръцете на Субодай и той купуваше информация, както купуваше месо и сол — и я ценеше далеч повече.

Обърна се, когато Бату излезе от последния завой, спря до него, слезе от коня и се взря към долините с изражение на отегчено негодувание. Субодай леко се намръщи. Не можеше да промени миналото, както не можеше и да оспори правото на хан Угедай да издигне навъсения младеж до командир на десет хиляди. Зелен младок с войска на свое разположение можеше да направи купища поразии. Странното бе, че Субодай упорито го обучаваше да стане колкото се може по-ефективен унищожител. Само времето обаче можеше да му даде далновидност и мъдрост — нещата, които в момента липсваха на Бату.

Дълго време мълчаха, но накрая търпението на Бату се изчерпа, както и очакваше Субодай. В сърцето на гневния млад воин нямаше спокойствие, нямаше вътрешен мир. Вместо това в него кипеше непрекъсната ярост и всички около него я усещаха.

— Дойдох, Субодай багатур. — Каза го така, че „доблестен“ да прозвучи като подигравка. — Какво е онова, което могат да видят само твоите очи?

Субодай отговори, сякаш не бе усетил нищо: гласът му бе толкова вбесяващо спокоен, колкото успя да го направи.

— Когато продължим нататък, хората ти няма да могат да виждат терена, Бату. Могат да се изгубят или да бъдат спрени от някакво препятствие. Виждаш ли онези ниски хълмове там?

Бату се загледа в посоката, в която сочеше Субодай.

— Оттук можеш да видиш как вървят почти заедно, а между тях има долина, широка около… миля, може би две. Четири или пет ли, ако използваме дзинските мерки. Можем да скрием два мингхана от едната и от другата страна и да устроим засада. Ако завържем сражение с русите на няколко мили по-нататък, едно лъжливо отстъпление ще ги домъкне до тези хълмове и те няма да могат да се измъкнат.

— Нищо ново — каза Бату. — Знам за лъжливите отстъпления. Мислех си, че ще имаш нещо по-интересно, което да си заслужава да моря коня си дотук.

Субодай го изгледа студено, но Бату отвърна на погледа му с безочлива самоувереност.

— Да, орлок Субодай? — рече той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Важно е да избереш терена и да го разучиш добре за скрити препятствия — отвърна Субодай.

Бату се изкиска и отново се загледа надолу. Въпреки цялата му опърничавост и арогантност Субодай видя, че не пропуска нито една подробност от земята — очите му се стрелкаха напред-назад, докато запомняше всичко. Беше неприятен ученик, но умът му беше неимоверно остър. Трудно бе понякога да не се сети за баща му и спомените за него пропъждаха раздразнението му.

— Кажи ми какво виждаш в нашите тумани — продължи Субодай.

Бату сви рамене. Точно под тях виждаше петте колони — яздеха бавно. Трябваше му само един поглед, за да ги прецени.

— Пътуваме отделно и атакуваме заедно. Пет пръста, покриващи колкото се може по-голяма територия. Вестоносците поддържат контакт между тях и осигуряват бърза реакция на всяка изпречила ни се сила. Мисля, че дядо ми е започнал тази практика. Работила е чудесно още оттогава.

Ухили се, без да поглежда към Субодай. Знаеше, че военачалникът е създател на формацията, която позволяваше на относително малка войска да покрие огромни площи, да напада села и градове и да оставя зад себе си димящи развалини. Частите се събираха заедно само когато се появяваше силен враг — тогава вестоносците караха туманите да се свият в юмрук, който смазваше съпротивата и след това продължаваха нататък.

— Очите ти са зорки; Бату. Кажи ми какво друго виждаш.

Гласът на Субодай бе влудяващо спокоен и Бату лапна въдицата, твърдо решен да покаже на стареца, че не се нуждае от уроците му. Заговори бързо, като разсичаше въздуха с ръка.

— Пред всяка колона има съгледвачи на групи по десет. Яздят на осемдесет мили напред и се оглеждат за враг. В центъра са семействата, багажът, герите, воловете, камилите, барабанчиците и прибраните гери за хилядните. Има подвижни ковачници на каруци с колела със спици, подсилени с желязо. Мисля, че ти си ги измислил, военачалнико. Момчетата и пехотинците също са там, те са последната ни защита в случай, че воините ни бъдат победени. Около тях са стадата овце, кози, както и резервните коне, разбира се, по три или повече на човек. — Заговори по-бързо, наслаждаваше се на шанса да покаже познанията си: — Отвъд тях е тежката кавалерия на тумана, разделена на мингхани. Още по-нататък е леката кавалерия, която първа трябва да посрещне всяка атака със стрелите си. И накрая са онези от ариергарда, които се мъкнат последни и им се иска да бяха по-близо до предните редици, вместо да газят в лайната на всички. Да продължа ли с изреждането на командирите? Ти си орлокът, главнокомандващият, както научавам. Нямаш именито потекло, така че аз съм принцът, от чието име се раздават заповедите, внук на Чингис хан. Странно положение, но ще го обсъждаме друг път. Аз водя туман, както и военачалниците Хаджиун, Джебе, Чулгетай и Гуюк. Мингхан командирите по старшинство са…

— Достатъчно, Бату — тихо рече Субодай.

— Илугей, Мукали, Дегей, Толон, Онгур, Борокул…

— Достатъчно! — рязко заповяда Субодай. — Знам имената им.

— Ясно. — Бату повдигна вежда. — В такъв случай не разбирам какво искаше да науча, като изгубя половин ден в катерене из тоя чукар с теб. Ако съм направил грешки, трябва да си способен да ми ги посочиш. Сгреших ли някъде, военачалнико? Оставих ли те недоволен по някакъв начин? Трябва да ми кажеш, за да поправя недостатъците си.

Погледът му се впи в Субодай и за момент в очите му пролича стаената горчилка. Субодай овладя гнева си, стисна го здраво, преди да е съсипал младежа, който бе виновен единствено с проклетията и арогантността си. Прекалено много приличаше на Джучи и Субодай знаеше, че недостатъците му си имат причини.

— Не спомена помощните войски — спокойно каза Субодай след дълго мълчание.

В отговор Бату се изкиска неприятно.

— Да, и няма да го направя. Нашите парцаливи наборници се добри единствено в това да поемат стрелите на враговете ни. Връщам се при тумана си, военачалнико.

Стана и понечи да яхне коня си, но Субодай се пресегна и хвана юздите. Бату го изгледа свирепо, но намери достатъчно здрав разум да не посегне към сабята на кръста си.

— Още не съм ти дал разрешение да си тръгнеш — каза Субодай.

Лицето му продължаваше да е все така безизразно, но гласът му бе станал по-твърд и очите му бяха ледени. Бату се усмихна и Субодай видя, че се кани да каже нещо, което щеше да сложи край на напрегнатата любезност помежду им. Именно затова предпочиташе да има вземане-даване с по-възрастни мъже, които имаха известна представа за последствията и нямаше да пропилеят целия си живот заради някаква необмислена постъпка. Така че заговори бързо и твърдо, за да попречи на младежа да се съсипе сам.

— Ако изпитам и най-малкото съмнение относно способността ти да изпълняваш заповедите ми, Бату, ще те върна в Каракорум. — Бату пое дъх и лицето му се изкриви, но Субодай продължи неумолимо: — Можеш да отнесеш оплакванията си на чичо си, но вече няма да яздиш с мен. Ако ти дам да превземеш някой хълм, ще унищожиш целия си туман, но не бива да се провалиш. Ако ти кажа да заемеш позиция, ще съсипеш конете си, но ще стигнеш навреме. Разбираш ли? Провалиш ли се в каквото и да било, няма да имаш втори шанс. Това не е игра и изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. А сега, ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

Почти на двадесет, Бату бе съзрял през годините след победата на конните надбягвания в Каракорум. Овладя се с бързина, която изненада Субодай, укроти емоциите си и ги натика дълбоко в себе си, така че очите му да не изразяват нищо. Личеше си, че вече е повече мъж, отколкото дете, но това го правеше много по-опасен противник.

— Можеш да ми имаш вяра, Субодай багатур — каза Бату, този път без никаква подигравка в гласа. — А сега, с твое позволение, ще се върна при колоната си.

Субодай кимна и Бату яхна коня си и заслиза по козята пътека. Субодай гледаше намръщено подир него. Трябваше да го върне в Каракорум. Ако беше някой друг командир, щеше да заповяда да го бичуват и да го завържат за кон, за да го върнат опозорен у дома. Само спомените за бащата на Бату — и за дядо му, естествено — сдържаха ръката му. Те бяха мъже, които можеше да последваш. Може би Бату също щеше да стане като тях, освен ако не намереше смъртта си преди това, разбира се. Той трябваше да бъде изпитан, душата му да придобие онази тежест, която идва единствено от истинското познание и умение, а не от младежката самонадеяност. Субодай кимна замислено и пак загледа земите пред себе си. Щеше да има много възможности да кали с огън младия принц.

Руските земи бяха широко отворени за атаките, които предпочиташе Субодай. Дори благородниците имаха домове и градчета, защитени само с дървена палисада. Някои от тях бяха удържали десетилетия и дори столетия, но монголската военна машина беше преодолявала подобни препятствия на дзинска територия. Катапултите им правеха на трески старите дънери и смазваха онези, които се криеха зад тях. Вярно, че монголските стрелци трябваше да се справят с най-гъстите гори, които бяха виждали, гори, които се простираха на хиляди мили и можеха да крият големи конни отряди. Изминалото лято беше горещо и силните дъждове често правеха земята твърде мека, за да напредват с подобаваща скорост. Субодай ужасно мразеше тресавищата, но вече започваше да си мисли, че ако не бяха те, Чингис е направил грешка, че е нападнал на изток. Земите на запад бяха богати и въпреки това Субодай все още не беше виждал войска, достойна да се изправи срещу туманите му. Походът откара монголите на стотици мили на север и зимата носеше благословено облекчение от мухите, дъждовете и болестите.

През първата година се беше придържал към източния бряг на Волга и предпочиташе да смаже всяка възможна заплаха от района, който щеше да остане зад него и да се превърне в част от пътя за подкрепления от Каракорум. Макар разстоянията да бяха огромни, по този път вече имаше постоянен поток ездачи. Зад туманите се издигаха първите пътни станции, укрепени не по-зле от всичко друго на руска територия. Субодай изобщо не се интересуваше от сградите, но те пазеха жито, седла и най-бързите коне от стадата, готови за всеки, който трябваше да препусне през земите на империята.

Една пролетна утрин Субодай събра най-старшите си командири на една поляна близо до езеро с много пернат дивеч. Съгледвачите бяха наловили хиляди птици с мрежите си или ги сваляха със стрелите си за забавление. Жените в лагерите ги скубеха, за да ги опекат вечерта, а тревата се губеше под безбройните пера.

Бату гледаше с внимателно прикрит интерес как Субодай извиква един от най-силните си воини. Лицето на мъжа не се виждаше зад шлема от полирано желязо. Всичко по него беше заграбено по време на похода на запад. Дори конят му беше чудовище, черен като нощта и един път и половина по-висок и от най-едрия монголски кон. Подобно на ездача, конят бе покрит с желязо от пластините около очите до покривалото от твърда кожа и метал, пазещо задницата му от стрели.

Някои от мъжете гледаха алчно коня, но Бату се отнесе с презрение към животното. Беше сигурен, че с тези размери и с цялата броня по себе си ще е бавно, особено в битка.

— Ето срещу какво ще се изправим, докато се движим на запад — каза Субодай. — Мъже като този в железни клетки са най-страховитата сила на бойното поле. Според християнските монаси в Каракорум атаката им е неудържима и дори само с тежестта си от метал и кожа те могат да смажат всичко, с което разполагаме.

Мъжете се размърдаха неспокойно, неспособни да решат дали да повярват на подобно шантаво твърдение. Загледаха с интерес как Субодай приближава коня си до много по-едрото животно. Изглеждаше съвсем дребен до мъжа и коня, но използваше поводите си с лекота и ги обиколи в тесен кръг.

— Вдигни ръка, когато ме виждаш, Тангут — рече той.

Не мина много време, преди да разберат какво има предвид. Полезрението на мъжа в желязо се оказа съвсем тясна ивица отпред.

— Дори с вдигнато забрало той не може да вижда нищо отстрани или зад себе си, а с това желязо трудно може да се обърне бързо.

Субодай се пресегна и потупа нагръдника на воина. Той изкънтя като камбана.

— Гърдите му са добре защитени. Под това нещо има ризница, подобна на метална дреха. Върши подобна работа като нашите копринени туники, но е предназначена да издържи по-скоро на удара на брадви и ножове, отколкото на стрели.

Субодай даде знак на едно момче с дълго копие и то изтича до бронирания воин и му го подаде, като потупа крака му, за да привлече вниманието му.

— Ето как се използват — продължи Субодай. — Подобно на нашите тежки коне, препускат право срещу врага. При атака в бронята им няма абсолютно никаква пролука.

Кимна на Тангут и всички загледаха как воинът подкара коня. Тромавата му метална черупка дрънчеше при всяка стъпка.

Щом се отдалечи на двеста крачки, мъжът обърна тежкото животно, което се изправи на задни крака и сви уши, смушка го в хълбоците и животното полетя напред, дебелите му крака забиха земята. Бату видя как свеждането на главата на коня събира бронята на гърдите и черепа в едно цяло и образува непробиваема черупка. Копието се сниши, върхът му преряза въздуха на кръгове и се насочи право към гърдите на Субодай.

Бату усети, че е затаил дъх, и издиша, раздразнен, че се е вързал на представлението на Субодай. Загледа хладно как воинът лети в галоп с насочено напред смъртоносно оръжие. Копитата думкаха и Бату внезапно си представи цяла редица подобни мъже, летящи по бойното поле. Преглътна нервно.

Субодай смуши коня си и той се стрелна настрани. Бронираният воин се опита да промени посоката, но не успя да се завърти при тази скорост и прелетя покрай него.

Субодай се изправи, извади с плавно движение лъка си и се прицели небрежно. Предната част на коня бе бронирана не по-зле от ездача. Броня имаше дори върху гривата му, но под огромната шия всичко бе открито и голо.

Стрелата на Субодай се заби точно там и конят изцвили, от ноздрите му бликна кръв.

— Отстрани са уязвими за добър стрелец — извика Субодай. Говореше без гордост — всеки от наблюдаващите можеше да направи подобен изстрел. Командирите се усмихнаха при мисълта, че такива мощни врагове могат да бъдат свалени със скорост и стрели.

Конят цвилеше и мяташе глава от болка. После бавно падна на колене и воинът стъпи на земята, пусна копието, извади дългия си меч и тръгна към Субодай.

— За да победим подобни бронирани мъже, трябва първо да убием конете им — продължи Субодай. — Бронята им е замислена така, че да отклонява изстреляните отпред стрели. Всичко е направено за атаката, но когато са на земята, те са тромави и бавни като костенурки.

И за да демонстрира казаното, извади дебела стрела с дълъг стоманен връх.

Приближаващият воин го видя и се поколеба. Не знаеше докъде е готов да стигне Субодай, за да потвърди думите си, но пък военачалникът би се отнесъл съвсем безжалостно с изгубил кураж мъж. Моментът на нерешителност отмина и воинът забърза напред, вдигнал застрашително меча си.

Субодай — управляваше коня си само с колене — лесно излезе извън обхвата му. Отново опъна тетивата и усети огромната сила на лъка, докато издърпваше дългата три стъпки стрела до ухото си. Пусна я само от няколко крачки разстояние и тя мина през страничните плочи.

Воинът рухна сред дрънчене на метал. Субодай се ухили.

— Те имат само една сила — в редица, обърнати напред. Ако им позволим да използват тази сила, ще ни пометат, както косата жъне пшеница. Ако се пръснем и им устроим засада, инсценираме фалшиви отстъпления и ги заобикаляме, ще са безпомощни като малки деца.

Бату гледаше как слугите на Субодай отнасят умиращия воин настрани — потяха се и напрягаха мускули под тежкия товар. Счупиха стрелата, за да свалят бронята и да я върнат на Субодай.

— Според онези фукащи се християни, които искаха да ни подплашат, тези тежко бронирани конници не са имали равни на себе си на бойното поле цели сто години. — Субодай вдигна металната броня и всички видяха как слънчевият лъч проблесна през дупката. — Не можем да оставим никаква по-значителна военна сила или град зад нас или по фланговете си, но ако това е най-доброто, с което разполагат, май ще ги изненадаме.

Всички вдигнаха лъковете си и завикаха името на Субодай. Бату се присъедини към тях — внимаваше да не е единственият, останал извън групата. Видя как погледът на Субодай се стрелна към него и на лицето на военачалника се изписа задоволство. Бату се усмихна при мисълта, че поддържа самочувствието му. Така трябваше. Засега. Войската бе силна, но се нуждаеха от Субодай да ги поведе на запад срещу огромните армии от конници и по-нататък, при онези железни мъже. За Бату хора като Субодай бяха стари и времето им клонеше към края си. Шансът му щеше да дойде по естествения си ред. Нямаше нужда да насилва нещата.

Чагатай си беше построил летен дворец на брега на река Амударя, на западния край на империята си, която се простираше чак до Кабул на юг. Беше избрал висок хълм, където дори през най-горещите месеци духаше прохладен ветрец. Слънцето на ханството му го беше направило слаб и тъмен, сякаш бе изпарило цялата течност от тялото му и го беше оставило твърд като стар кирпич. Владееше градовете Бухара, Самарканд и Кабул с всичките им богатства. Жителите на тези градове се бяха научили да се справят с лятната жега, като пиеха студени напитки и спяха следобед, преди да продължат да се занимават с работата си. Чагатай си беше избрал близо сто нови жени само от градовете и много от тях вече му бяха родили синове и дъщери. Беше приел буквално заповедта на Угедай да му създаде нова войска и се радваше на тънките писъци в детските стаи на харема си. Дори беше научил новата дума за колекцията си красиви жени, тъй като на родния му език нямаше подобно нещо.

Имаше обаче времена, когато му липсваха замръзналите равнини на родината. Зимата беше мимолетно нещо в тези земи, винаги с обещание за завръщане към изпълнения със зеленина живот. Макар да се случваше да има студени нощи, хората от новото му ханство нямаха представа за безкрайния смазващ студ, който беше оформил монголския народ, за безплодните плата, където трябваше да се бориш за всеки залък, за живота, вървящ редом с вечно дебнещата смърт. А тази страна имаше горички, даващи фурми и плодове, зелени хълмове и реки, които се разливаха на всеки няколко години и никой не помнеше някога да са пресъхвали.

Летният му дворец беше построен по същите планове и пропорции като двореца на Угедай в Каракорум, но внимателно намален като размери. Чагатай съвсем не беше глупак, за какъвто го смятаха някои. Никой велик хан нямаше да се зарадва да чуе за постройка, съперничеща на негово собствено творение, и Чагатай внимаваше да остане съюзник, вместо да го възприемат като евентуална заплаха.

Чу, че слугата му се приближава по мраморния коридор, водещ към залата за аудиенции с изглед към реката. Единствената отстъпка на Сунтай пред местния климат бяха отворените сандали с железни нитове, които тракаха и отекваха много преди да го видиш. Чагатай стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Ято патици се спускаше да кацне сред тръстиките покрай брега, а високо в небето бе застинал самотен орел с бяла опашка, безмълвен и смъртно опасен.

Когато Сунтай влезе, Чагатай се обърна и посочи бутилката арак на масата. Двамата бяха започнали да харесват анасоновата напитка, така популярна сред персийските граждани. Чагатай отново се обърна към реката, докато Сунтай напълни чашите и добави малко вода, така че питието стана бяло като кобилешко мляко.

Чагатай взе чашата, без да откъсва поглед от орела над реката. Присви очи срещу залязващото слънце, когато птицата внезапно полетя надолу към водата и се издигна отново с гърчеща се риба в ноктите. Патиците се разлетяха в безмозъчна паника и Чагатай се усмихна. Беше започнал да се привързва към новия си дом. Страната бе добра за онези, които щяха да дойдат след него. Угедай наистина се бе оказал щедър.

— Чу новината — рече Чагатай. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Всяка вест, стигнала до летния му дворец, рано или късно минаваше през ръцете на Сунтай.

Сунтай кимна и зачака да чуе мислите на господаря си. За онези, които не го познаваха, той приличаше на всеки друг воин, който беше оставил по бузите и брадичката си дебели белези от нож. Някои го правеха, за да се отърват от нуждата да се бръснат по време на кампаниите. Сунтай винаги беше мърляв и косата му бе сплъстена, пропита със старо вонящо масло. Отнасяше се с презрение към навика на персите да се къпят редовно и бе сред онези, които най-силно страдаха от циреи и обриви. С тъмните си очи и слабата си фигура приличаше на жесток убиец. Всъщност умът зад внимателно създадения външен образ бе много по-остър дори от скритите из дрехите му ножове.

— Не очаквах да изгубя още един брат толкова скоро — тихо рече Чагатай, пресуши чашата си на един дъх и се оригна. — Двама си отидоха. И останахме само двама.

— Господарю, не бива да стоим при прозореца и да обсъждаме подобни неща. Винаги ще се намерят любопитни уши.

Чагатай сви рамене и направи знак с празната си чаша. Сунтай тръгна с него и сръчно грабна бутилката арак, докато минаваха покрай масичката. Седнаха един срещу друг на богато украсена маса от абанос, инкрустиран със злато — навремето бе принадлежала на някакъв персийски владетел. Нямаше никакъв символизъм в това, че се намираше в самия център на помещението: Сунтай знаеше, че тук не могат да бъдат чути и от най-внимателните подслушвачи, долепили уши до външните стени. Подозираше, че Угедай е настанил шпиони в новия летен дворец, също както Сунтай беше внедрил такива при Субодай и Угедай, Хазар и Хаджиун, при всички високопоставени мъже, до който можеше да се добере. Лоялността бе сложна игра, но той я харесваше.

— Имам съобщения за пристъпа на хана — каза Сунтай. — Не мога да кажа колко близо е бил до смъртта, без да разпитам шамана, който се е грижил за него. За съжаление, той не е от моите хора.

— Знаеш, че трябва да съм готов за тръгване веднага щом пристигне първият вестоносец.

Въпреки разположението на масата Чагатай не се сдържа и се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. После се наведе напред и продължи съвсем тихо:

— Нужни бяха четиридесет и девет дни, за да науча това, Сунтай. Това е много време. Ако искам да стана велик хан, трябва да получавам по-подробни и по-бързи новини. Следващия път, когато Угедай падне, искам да съм там, преди да е изстинал, разбираш ли?

Сунтай докосна с върховете на пръстите си челото, устата и сърцето си — използва арабския жест, изразяващ уважение и подчинение.

— Твоята воля е заповед за мен, господарю. Един от най-добрите ми служители беше изкормен при лов на глигани. Отне ми време да го заместя в свитата на великия хан. Разполагам обаче с други двама, готови за издигане сред приближените му. Само след няколко месеца ще станат членове на най-тесния му кръг.

— Направи го, Сунтай. Ще имаме само един шанс да поемем юздите. Не искам слабият му син да събере племената, преди да съм в състояние да действам. Служи ми добре в това и ще се издигнеш заедно с мен. Държавата на баща ми е твърде силна за човек, който не може да владее дори собственото си тяло.

Сунтай се усмихна и потърка грозните белези по дясната си буза. Създаденият през годините инстинкт не му позволяваше да се съгласи с измяната, нито дори да кимне. Беше се занимавал твърде дълго с шпиони и доносници и никога не говореше, преди да претегли внимателно думите си. Чагатай беше свикнал с мълчанието му, така че просто напълни отново чашите, доля вода, за да премахне горчивината на питието, и каза:

— Да пием за брат ми Толуй.

Сунтай се вгледа в него. В очите на Чагатай се четеше истинска мъка. Главният шпионин на хана вдигна чашата и сведе поглед.

— Баща ми би се гордял с подобна саможертва — продължи Чагатай. — Било е безумие, но, в името на бащата небе, славно безумие.

Сунтай пи. Даваше си сметка, че господарят му е прекарал по-голямата част от деня в пиене. Личеше си по кървясалите му очи и непохватните движения. За разлика от него, Сунтай само опитваше от питието си. Едва не се задави, когато Чагатай го тупна по рамото и се разсмя. Бялата течност се разля по лакираната маса.

— Семейството е всичко, Сунтай. Никога не си помисляй, че съм забравил това… — Гласът му замря и за момент той се зарея в спомени. — Но изборът на баща ми беше аз да го наследя. Имаше време, когато съдбата ми бе изписана върху камък и издълбана дълбоко. А сега трябва сам да я осъществя. Но това означава само да сбъдна мечтите на стареца, нали?

— Разбирам, господарю — рече Сунтай и отново напълни чашата на Чагатай. — Това е достойна цел.

16.

Дъждът нямаше да продължи дълго, Субодай бе почти сигурен в това. Силата обаче, с която се изсипваше върху туманите му, беше зашеметяваща. Небето бе черно като катран и проблясващите от време на време светкавици очертаваха с резки образи бойното поле. Субодай никога не би се решил да се сражава в такъв ден, ако врагът не настъпваше в мрака. Беше дързък ход дори за конници, въоръжени почти като собствените му воини.

Волга беше зад тях. Беше им отнело цяла година да въдворят властта си в земите отвъд реката — втората година от напускането на Каракорум. Субодай бе избрал тактиката систематично да жили владетелите, да атакува укрепените им градчета и градове на широк фронт, за да ги принуди да се обединят срещу него. Така туманите му можеха да ги унищожат всичките, вместо да губят дълги години в преследване на всеки княз и дребен благородник, както и да се наричаха. В продължение на месеци Субодай бе виждал съгледвачи да наблюдават колоните му от върховете на хълмовете, но те изчезваха във влажните гори при първото предизвикателство. Изглежда, господарите им си нямаха доверие един на друг и за известно време той беше принуден да се справя с тях поотделно. За да покрие територията, която възнамеряваше, не смееше да остави голяма войска или град недокоснати. Всичко бе сложна мрежа от проучване на терена и събиране на информация и с всеки следващ месец управлението й ставаше все по-трудно. Клинът му се забиваше все по-навътре и по-навътре, ресурсите му се разтягаха в дълга нишка. Трябваха му повече хора.

Съгледвачите му както винаги излизаха на постоянните си смени. Преди няколко дни някои от тях изненадващо се завърнаха и Субодай бе готов за атаката почти два дни преди появата на врага.

В мрака под студения дъжд прозвучаха рогове. Разделените на мили монголски колони се бяха събрали. Нямаше отделен лагер за онези, които не можеха да се бият. Субодай бе предпочел да премести всички, от малките деца до стариците, в каруците, под закрилата на основната войска. Леката му кавалерия зае позиции по краищата. Всеки воин беше скрил лъка си и се ужасяваше от момента, когато ще му се наложи да стреля в дъжда. Всички имаха резервни тетиви, но водата бързо ги съсипваше и лишаваше стрелите от пробивната им сила.

Сивата утрин настъпи почти незабелязано. Земята беше разкаляна и каруците щяха да затъват, така че Субодай нареди да останат назад. През цялото време продължаваше да събира информация. Много от съгледвачите му бяха свалени, но други успяваха да стигнат до туманите с новини. Някои бяха ранени, един дори беше със забита стрела между лопатките. Още преди да се развидели съвсем, Субодай разполагаше с преценка за числеността на противника. Врагът се движеше бързо към него, рискуваше живота на хора и коне, за да изненада монголските колони, да ги свари неподготвени за сражението.

Усмихна се при тази мисъл. Не беше някакъв дивак, че да го изненадат по изгрев-слънце. Хората му нямаше да бъдат изтребени с внезапна атака. Руските благородници реагираха като мравки, мъчещи се да прогонят натрапника от мравуняка си, без изобщо да спрат и да помислят.

Туманите гладко се подредиха във формация, всеки ягун от сто души зае мястото си до следващия, командирите подвикваха, за да запазят строя. Петимата военачалници докладваха последователно на Субодай, той без колебание им даде заповеди и те препуснаха в галоп, за да предадат нарежданията му.

Субодай имаше навика да разпитва пленниците, ако златото не можеше да му осигури онова, от което се нуждаеше. Някъде напред се намираше Москва, центърът на властта в този регион. Пленниците знаеха местоположението й на брега на едноименната река. Сега Субодай също го знаеше. Русите бяха изумително арогантни, щом се мислеха за господари на централните равнини. Субодай отново се усмихна.

Пороят беше започнал, след като вражеските конници предприеха атаката, но не им беше наредено да се оттеглят. Калта щеше да ги спъва толкова, колкото и собствените му воини. Русите имаха числено превъзходство, но пък това се отнасяше за всеки друг враг досега. Помощните части, към които Бату се бе отнесъл с такова презрение, бяха достатъчни за удържането на фланговете и нямаше да позволят туманите да бъдат обкръжени. Субодай беше пратил някои от най-добрите си хора при тях и те вече не бяха сбирщина селяни. Той също вече нямаше да ги пожертва просто така, без основателна причина. За опитното му око формациите пехотинци изглеждаха парцаливи и безредни в сравнение с дисциплинираните тумани, но пък за сметка на това бяха многобройни и стояха в калта с брадви, мечове и щитове.

Субодай беше дал заповедите и останалото зависеше от отделните командири. Хората му знаеха, че плановете могат да се променят за миг, ако се появи нещо извънредно. Новите заповеди отново щяха да преминат като вълна и воините му щяха да реагират много по-бързо, отколкото би могъл да предположи противникът.

Под черния облак светлината си оставаше слаба. Дъждът изведнъж стана по-силен, макар че гръмотевиците утихнаха за известно време. Междувременно Субодай можеше да различи конниците, които се движеха като петно през хълмовете. Той самият яздеше с туманите си и проверяваше всяка подробност, а вестоносците непрекъснато препускаха през полето. Ако не беше дъждът, щеше да раздели войската и да изпрати Бату да удари врага във фланг или да го заобиколи в гръб. Но при сегашното положение бе предпочел да изглежда бавен и тромав, обща маса воини, препускащи сляпо срещу врага. Точно това щяха да очакват русите от бронирани конници.

Субодай погледна през полето към тумана на Бату. Позицията на младежа бе отбелязана в третия ред от гора знамена, но Субодай знаеше, че самият той не се намира там. Това също бе нововъведение. Армиите насочваха стрелите си най-вече към командирите и владетелите. Субодай беше наредил тези места да се разкриват чрез знамената, но самите военачалници да са на достатъчно разстояние от тях. Знаменосците носеха тежки щитове и бойният им дух беше висок от мисълта, че измамват по такъв начин противника.

Студена кал, изхвърчала изпод копито, се лепна за бузата на Субодай и той я избърса. Русите бяха на не повече от миля и умът му пресмяташе, докато разстоянието между двете войски се скъсяваше. Какво друго би могъл да направи? Намръщи се. Голяма част от плана зависеше от това Бату да изпълнява заповедите му, но дори младият военачалник да се провалеше или да откажеше да се подчинява, Субодай беше готов. Нямаше да даде на Бату втори шанс, независимо кои бяха баща му и дядо му.

Дъждът внезапно спря и утрото изведнъж се изпълни със звуци, приглушените досега заповеди зазвучаха ясно и силно. Руският принц бе разширил редицата, когато бе видял числеността им, и се приготвяше да ги обкръжи. Един от фланговете се мъчеше да не изостава на калния терен, конете затъваха в размекнатата почва. Това бе слабост и Субодай прати вестоносци до военачалниците, за да е сигурен, че са го забелязали.

Оставаха осемстотин крачи, а той продължаваше да държи колоните заедно. Разстоянието бе твърде голямо за стрели, а се наложи да изоставят оръдието, тъй като щеше да затъне в калта. Субодай видя, че руските воини носят копия и лъкове. Не виждаше огромните коне, яхнати от мъже в желязо. Руските благородници като че ли предпочитаха леката броня и скоростта пред силата, подобно на самия него. Ако врагът наистина разбираше тези качества, щеше да е много трудно да бъде победен, но русите не показваха подобно разбиране. Бяха видели по-малката му войска, мъкнеща се напред като накуп. Който и да ги водеше, беше избрал простата монолитна формация, за да смаже жалките диви пастири.

На четиристотин крачки разстояние високо във въздуха полетяха първите стрели, пуснати от млади глупаци от двете страни, които явно трябваше да се учат още. Нито една руска стрела не достигна хората му — повечето от тях пазеха тетивите си покрити до последния момент. Повечето умели воини бяха изработили лъковете си сами и не биха рискували да ги съсипят, като скъсат тетива. Оръжията бяха твърде ценни и понякога бяха единственото стойностно нещо, което притежаваха, ако не се брои конят и седлото.

Субодай видя руския княз, който командваше. Подобно на лъжливата позиция на Бату, той бе заобиколен от знамена и гвардейци, но нямаше начин да се сгреши при вида на огромния кон в центъра на армията. Ездачът му беше облечен в броня, която блестеше като сребро в дъжда. Главата му бе непокрита и от разстояние двеста крачки все още зорките очи на Субодай можеха да различат русата му брада. Субодай изпрати нов вестоносец до Бату, за да е сигурен, че е набелязал своя човек, но се оказа ненужно. Още щом вестоносецът препусна, Бату посочи напред и даде заповеди на мингхан командирите си.

Над главите им отново проблесна светкавица и за миг Субодай видя хилядите светли лица на враговете, които погледнаха нагоре. Много от тях бяха брадати. В сравнение с монголците, по чиито лица растяха малко косми, тези приличаха на огромни тромави мечки. Полетяха стрели, пуснати високо във въздуха от леката му кавалерия. За първите изстрели всеки десети воин използваше връх с пищялка, която надаваше вой във въздуха. Тези стрели нанасяха малко поражения, но звукът им беше злокобен и ужасяващ. Субодай се ухили, когато чу тътена на барабаните накара — те сякаш отговаряха на отминаващата на изток буря.

Стрелите се извисиха и полетяха стремглаво надолу. Субодай забеляза начина, по който дружинниците защитиха светлокосия си предводител с щитовете си, като пренебрегнаха собствената си безопасност. Някои паднаха, но след това неотклонното настъпление на русите като че ли набра скорост и разстоянието бързо започна да се скъсява. Леките монголски ездачи пуснаха още един облак стрели и се оттеглиха в последния момент, за да направят място на копиеносците. Това беше моментът на безумие на Бату, точно както беше наредил Субодай. Внукът на Чингис щеше лично да атакува светлокосия водач. Покритият с желязо конник би очаквал подобно предизвикателство.

Барабаните ревяха, момчетата на камилите ги удряха като луди. Мингханите на Бату се понесоха в клиновидна формация пред туманите и воините нададоха пронизителен дюдюкащ вик, от който лицата на противника побеляха от ужас.

Русите изстреляха рояци стрели, най-вече по знаменосците в третата редица на основната формация и техните плющящи флагове. Те обаче вдигнаха щитове над главите си и издържаха на смъртоносния порой. Намиращият се пред тях Бату поведе три хиляди в атака срещу самия център на руската войска.

Субодай наблюдаваше хладнокръвно, доволен, че младежът има достатъчно кураж. Клинът имаше конкретна задача. Субодай гледаше как воините пробиват със стрелите си дупка в руските редици и проникват все по-дълбоко и по-дълбоко. Светлокосият командир ги сочеше и крещеше на хората си, докато мингханите на Бату хвърляха изпочупените копия и вадеха кривите си саби. Коне и хора падаха, но останалите продължаваха напред. Преди да ги изгуби от поглед в мелето, Субодай видя Бату на кървавия връх на клина — пробиваше си път все по-навътре във вражеските редици.

Бату съсече някакво ревящо лице — прекара сабята през устата на мъжа така, че долната му челюст увисна. Дясната ръка го болеше, но кръвта му бе пламнала и се чувстваше така, сякаш може да се бие цял ден. Знаеше, че Субодай го гледа — безмилостният тактик, орлокът багатур, който хвърляше хората си в атака така, сякаш не представляваха нищо за него. Е, нека старецът да види как се правят нещата.

Ударните му мингхани се врязаха в русите, право към княза и дългите му знамена. Имаше моменти, в които Бату успяваше да зърне светлокосия воин в бляскавите доспехи. Князът знаеше, че идват към него и рискуват всичко за един-единствен удар в гърлото. Самата руска войска също би предприела подобна атака.

Бату знаеше истинския план. Субодай го беше споделил с него, преди да го отпрати. Трябваше да удари силно, докато хората му не бъдат притиснати отвсякъде. А тогава щеше да си пробие с бой път назад. Усмихна се горчиво. На този етап нямаше да е трудно да се престорят на уплашени. Лъжливото оттегляне щеше да огъне монголския център и бързо да се превърне в разгром, когато туманите отстъпят. Вражеските конници щяха да бъдат увлечени все по-напред и по-напред от крилата пехотинци, докато не се разтеглят в тънък строй. После челюстите щяха да се затворят. Ако някои успееха да се измъкнат от капана, резервът на Хаджиун, скрит на две мили назад в гъстата гора, щеше да ги удари от двете страни. Планът беше добър, стига помощните войски да успееха да удържат фланговете — и стига Бату да оцелееше. Докато нанасяше удар отдолу по бузата на нечий кон, той си спомни предизвикателството в очите на военачалника, когато му бе дал заповедта. Бату с нищо не беше издал яростта, която го изпълни. Разбира се, че Субодай щеше да избере него. Та нима не беше трън в задника му от толкова месеци? Когато научиха, мингхан командирите му се спогледаха примирено, но въпреки това всички пожелаха да участват. Никой не искаше да остане назад, вместо да препусне с внука на Чингис.

При мисълта за пропиляната им вярност яростта отново изпълни Бату. Колко навътре беше проникнал във вражеските редици? На двеста крачки? Триста? Или повече? Русите бяха навсякъде около него, мечовете им проблясваха, щитовете поемаха ударите му. Стрели свистяха покрай лицето му. Противниците носеха кожени доспехи и сабята му беше достатъчно остра, за да ги пробие при намушкване и дори да ги среже, докато той прелиташе покрай тях и ги оставяше да гледат с изумление окървавените си ребра. Нямаше представа колко време продължава напред, все по-напред и по-напред, все по-далеч от безопасността и туманите. Знаеше само, че трябва добре да подбере момента. Ако избързаше, русите щяха да усетят капана и просто да затворят редиците си зад него. Ако закъснееше, нямаше да останат достатъчно очукани воини, които да инсценират бягството. Хората му бяха избрали да влязат в пастта на звяра. Не заради Субодай, а заради него.

Усети как атаката му губи скорост — натискът върху монголските воини се засили. С всяка стъпка напред все повече руски войници се изправяха срещу фланговете му и правеха клина все по-тънък и по-тънък, подобно на забита в плът игла. Бату усети как страхът се надига в гърлото му като киселина. Сграбчи някакъв щит от кожа и дърво с лявата си ръка, дръпна го към себе си и нанесе удар над ръба към мъжа зад него. Заби острието с цялата си ярост и после бутна още напред, така че врагът да падне с лице, превърнато в кървава каша.

Трима воини бяха редом с него, докато пришпори коня си още четири крачки напред и уби един от враговете, за да отвори място. Изведнъж един от другарите му беше улучен от стрела в гърлото и полетя назад от седлото, конят му изпръхтя панически и зарита. Време беше. Моментът определено бе настъпил. Бату се огледа. Достатъчно ли беше направил? Агонията на избора го загриза. Не можеше да се върне твърде рано и да се изправи пред суровото лице на Субодай. По-добре да умре, отколкото онзи да реши, че е изгубил хладнокръвие.

Откакто се помнеше, му беше трудно да гледа в очите човек, който е познавал Чингис. Как изобщо би могъл да се мери с подобни спомени? Дядото, който бе създал държавата и който никога не бе чувал за Бату. Бащата, който бе предал народа и бе убит като куче в снега. Време беше.

Бату пое удар на меч с бронирания си ръкав — остави острието да се плъзне безполезно по него, докато съсичаше ръката, която го държеше. Оплиска го още кръв. Отвсякъде се чуваха писъци. Русите срещу него бяха бледи от ярост или страх, държаха тежки щитове, от които стърчаха множество монголски стрели. Бату се обърна да започне отстъплението и за миг видя през редиците врагове светлокосия водач, който седеше и го гледаше спокойно, с огромен меч напряко на седлото.

Субодай изобщо не беше очаквал, че клинът ще се забие толкова дълбоко. Бату видя, че хората му са готови да си пробият път назад. Макар да нямаше никакви отличителни белези за ранг, които да го направят мишена за всеки руски стрелец, воините му го следяха, рискуваха собствения си живот, за да погледнат към него. Повечето руси все още бяха обърнати напред, където туманите се сблъскваха с тях. Щяха да нададат вой и да се втурнат да ги преследват, когато монголите се обърнеха да бягат, но Бату си помисли, че хората му могат да успеят и да положат началото на разгрома. Беше толкова близо. Кой би помислил, че клинът му може да достигне чак до руския княз?

Пое дълбоко дъх и изрева на хората си:

— Никакво отстъпление!

Смуши коня си и той изрита с предните си крака и изби щита от ръката на някакъв руснак. Бату се хвърли в образувалия се отвор, размахваше сабята си като обезумял. Нещо го удари отстрани и го заля вълна от болка, но изчезна, преди да разбере дали не е пострадал сериозно. Видя как светлокосият водач вдига меча и щита си и как огромният му кон изпръхтя. Руският княз бе решил да не чака, кръвта му бе кипнала от предизвикателството. Бойният му кон препусна напред.

Бату изкрещя възбудено и засипа свирепи ругатни. Допреди малко не знаеше дали ще успее да пробие последните плътни редици, но ето че самият княз идваше да съсече наглите диваци. Бату видя как мечът му се издига зад рамото. Двата коня летяха един срещу друг, но конят на Бату бе изтощен от постоянното блъскане и безбройните драскотини и порязвания, докато бе препускал през враговете.

Бату вдигна високо сабята си; мъчеше се да си спомни думите на Субодай за слабостите на бронираните конници. Мъжът с русата брада изглеждаше великан отблизо, целият в стомана, неудържим. Обаче не носеше шлем, а Бату беше млад и бърз. Докато руският меч се спускаше с достатъчно сила, за да го съсече на две, Бату дръпна коня си надясно, далеч от летящото острие. Собственото му острие се стрелна като змийски език напред и се задържа само колкото да целуне гърлото на мъжа под брадата.

Но остърга метал и Бату изруга. Част от брадата бе срязана, но самият мъж бе останал невредим, макар да ревеше в шок. Конете се разминаваха в пресата, неспособни да се отдалечат много, а двамата мъже бяха един до друг, уязвимите им леви страни бяха оголени. Грамадният меч отново се вдигна нагоре, но князът бе бавен и тежък. Преди да успее да нанесе удар, Бату го удари три пъти в лицето, по бузите и зъбите, като отсече част от челюстта. Руският княз залитна, когато Бату блъсна с все сили бронята му и огъна металния лист, защитаващ гърдите му.

Лицето на княза бе кървава пихтия, с избити зъби и увиснала долна челюст. Със сигурност щеше да умре от тези ужасни рани, но очите му изведнъж се проясниха и той замахна с лявата си ръка като с боздуган. Ударът попадна в гърдите на Бату, който управляваше коня си само с колене, и той залитна и се изви в неестествен ъгъл. Високото седло обаче го задържа. Сабята му беше изчезнала, а не си спомняше кога е отлетяла от ръката му. В пристъп на дива ярост той извади ножа от канията на прасеца си, заби го в кървавата рана на мястото на челюстта и продължи да ръга, докато русата брада не стана яркочервена от кръв.

Князът рухна и щитоносците и свитата му нададоха ужасени викове. Бату вдигна ръце високо във въздуха и изрева с пълна сила, че е жив и е излязъл победител. Не знаеше какво прави Субодай, нито какво ще си помисли. Решението беше негово и князът се бе изправил срещу него. Беше победил могъщ враг и за момента изобщо не го беше грижа, че русите могат да го убият. Това беше мигът на Бату и той му се наслаждаваше с пълна сила.

Отначало не видя вълната, която пробяга през редиците на русите, когато вестта се разнесе. За половината войска това се бе случило зад гърба им и новината за смъртта на княза се предаваше с викове от част на част. Още преди Бату да свали ръцете си, някои от намиращите се най-отпред благородници обърнаха конете си и започнаха да се оттеглят, като повличаха хиляди конници след себе си. Онези, които се опитаха да продължат сражението, ги видяха, закрещяха яростно и надуха рогове. Князът бе мъртъв и войските му бяха потресени от внезапната лоша поличба. Това нямаше да е техният ден, тяхната победа. И от решителни бойци те се превърнаха в уплашени хора, които заотстъпваха от туманите на Субодай, очакваха някой да ги окуражи, да поеме командването.

Това не се случи. Субодай прати мингхани да препуснат покрай фланговете. Изпод копитата на жилавите коне полетя кал и заваля като дъжд. Върху руските редици отново се изсипаха стрели и тежкият кон на Субодай полетя напред, а зад него се оформи клин като онзи на Бату, който бе стигнал до сърцето на врага. Три отделни удара се забиха в обърканите редици, но дори сега русите останаха нерешителни. Бяха видели как благородниците им бягат и другите части се оттеглят. Беше твърде много да се иска от тях да останат, за да бъдат изклани. Все повече и повече руси напускаха бойното поле, като само малцина поглеждаха назад към стопяващото се ядро на армията, където другарите им все още препускаха и умираха. Бяха дотук. Князът бе мъртъв и те бяха направили достатъчно.

Субодай наблюдаваше спокойно как руската армия се разпада. Запита се как ли щяха да я карат собствените му тумани, ако го бяха видели да пада мъртъв, но знаеше отговора. Щяха да продължат. Щяха да издържат. В туманите воините почти не виждаха орлока или собствените си военачалници. Познаваха водача на десятката, тъй като го избираха сами. Познаваха командира на стотната, може би можеха да разпознаят дори мингхан командира. Те бяха онези, които говореха с авторитет, а не някакъв далечен командващ. Субодай знаеше, че ако падне, хората му ще си свършат задачата и ще издигнат друг на неговото място. Това бе суров обичай, дори жесток, но алтернативата беше да видиш унищожаване на войската, предизвикано от смъртта само на един човек.

Разпрати вестоносци до военачалниците, за да ги поздрави за победата и да даде нови заповеди. Запита се дали онези, които бяха напуснали бойното поле, очакват да бъдат пуснати да си идат. Понякога не можеше да разбере чуждите войници, с които се сблъскваше, макар да научаваше всичко, до което можеше да се добере. Знаеше, че някои от тях очакват да се завърнат по домовете си, но това бе глупаво. Защо да оставяш живи хора, които един ден отново ще се изправят срещу теб? Това беше война и Субодай знаеше, че предстои продължителен лов, който щеше да се проточи седмици и може би месеци, преди хората му да убият и последния враг. Разтърка очи, изведнъж обхванат от умора. Трябваше да се срещне с Бату, ако младежът бе все още жив. Не се беше подчинил на заповедите му. Зачуди се дали може да заповяда да бичуват военачалник, който му е поднесъл такава победа.

Мъжете наблизо нададоха радостни викове и той погледна натам. Устните му се свиха раздразнено, щом видя Бату в центъра им. Половината руска армия бе все още на бойното поле, а неговите мингхани вече си подаваха мехове с вино и крещяха като деца.

Обърна коня си и бавно тръгна към групата. Онези, които го видяха, се смълчаха. Знаменосците му развяха дългите копринени ивици и те заплющяха на вятъра.

Бату долови или чу приближаването му. Вече беше започнал да усеща боя, който беше изял. Едното му око и бузата се бяха подули и лицето му бе станало несиметрично. Беше покрит с кръв и пот и вонеше на мокри коне. Люспи от бронята му висяха скъсани и имаше дълга плитка рана, започваща от ухото и изчезваща под туниката му. Но въпреки всичко ликуваше и киселата физиономия на Субодай не можеше да развали настроението му.

— Военачалнико, пропиляваш сутринта — каза Субодай.

Виковете около Бату се задавиха и започнаха да утихват. Когато замлъкнаха съвсем, Субодай продължи студено:

— Преследвай врага, военачалнико. Никой от тях не бива да се измъкне. Намери обоза и лагера им и гледай да не бъде разграбен.

Внезапно смълчалият се Бату го зяпна.

— Какво? — продължи Субодай. — Да не би да искаш да се изправиш отново срещу тях утре, след като не си се възползвал от предимството си? Ще им позволиш ли да намерят закрила зад стените на Москва или Киев? Или ще ги преследваш заедно с останалите тумани под мое командване?

Воините около Бату наведоха глави като момчета, хванати насред кражба. Не смееха да погледнат Субодай. Единствено Бату не отмести поглед от него. Субодай очакваше някакво възражение, но се оказа, че е преценил погрешно младежа.

Друга група конници препусна през редиците. Клането започваше, копиеносците и стрелците поваляха русите почти на място. Субодай видя, че групата се води от ханския син Гуюк, който не сваляше очи от Бату, докато приближаваше. Сякаш изобщо не забеляза Субодай.

— Бату багатур! — извика Гуюк, щом спря коня си до него. — Беше великолепно, братовчеде. Видях всичко. В името на бащата небе, мислех си, че с теб е свършено, но тогава ти стигна до командира им! — Останал без думи, той потупа с възхищение Бату по гърба. — Ще спомена това в доклада до баща ми. Какъв подвиг!

Бату погледна Субодай, за да види как приема подобна похвала. Гуюк забеляза това и се обърна към стария воин.

— Поздравления за тази победа, Субодай. — Беше прям и радостен, явно без да си дава сметка, че е прекъснал напрегнат момент. — Какъв удар само! Видя ли го? Сърцето ми щеше да изскочи, когато видях как князът препусна към него.

Субодай кимна в знак на съгласие и каза сухо:

— Въпреки това на русите не бива да им бъде позволено да се прегрупират. Време е да ги подгоним, да ги преследваме чак до Москва. Твоят туман също ще се включи, военачалнико.

Гуюк сви рамене.

— Е, значи тръгваме на лов. Денят е чудесен.

И без изобщо да осъзнава ситуацията, тупна още веднъж Бату по рамото и препусна с хората си. Тишината се възцари отново и Бату се ухили, чакаше. Субодай не каза нищо и Бату кимна сякаш на себе си, обърна коня и отиде при мингхан командирите си. Субодай остана да гледа след него.

17.

Сорхатани гневно вървеше по коридора, следвана от синовете си и от няколко слуги. Та тя беше член на семейството на хана по силата на брака си! Беше си мислила, че той може и да не се върне от земите на Дзин. Сякаш цяла вечност нямаше никаква вест за завръщането му, сякаш бяха погълнали цялата му войска. А когато той най-сетне си дойде, не я повика, не й прати абсолютно никаква вест. Тя нямаше да приеме каквито и да било забавяния от някакви дребни надути чиновници. Вестоносците и слугите й биваха пренебрегвани и връщани, без дори някой да си направи труда да измисли някакво извинение. Накрая се наложи лично да дойде в Каракорум.

Но вместо просто да й позволят да се види с хана и да поговорят за общата си мъка и загуба, я спря някакъв дзински чиновник с двойна гуша и меки ръце. Какво си мислеше Угедай, че използва подобни напарфюмирани придворни в собствения си дворец? Що за послание за сила би пратило това на онези, които са по-малко любезни от Сорхатани?

Придворният я беше спрял веднъж, но днес и четиримата й синове бяха с нея. Щеше да види Угедай, още сега! Каквато и да бе мъката му, можеше да я сподели. Ханът бе изгубил брат, но за нея той бе съпруг, бащата на синовете й. Ако имаше време, когато Угедай да може да бъде убеден за нещо, то беше сега. Идеята бе опияняваща. Човек с власт, каквато бе имал Чингис, да лежи в тези стаи като прекършена тръстика. В двореца се носеха слухове, че почти не говорел и не се хранел. Онези, които успявали да стигнат до него, със сигурност можели да получат онова, което искат, но той бил дал заповед да не се допускат посетители. Е, тя щеше да му каже колко я бе оскърбила тази заповед и с това щеше започне преговорите. Отпред имаше още един последен завой в лабиринта от коридори. Мина под някакви стенописи, без да ги погледне — вниманието й бе насочено към по-важни неща.

Последният коридор бе дълъг. Стъпките им отекваха от каменния под и стени. Макар че пред полираната медна врата имаше хора, Сорхатани продължи енергично напред, като принуди синовете си да ускорят крачка. Ханът беше неин девер, болен и слаб в мъката си. Как смееше някакъв си дзински евнух да й пречи да види собственото си семейство?

Докато приближаваше, се огледа напразно за пъстроцветните коприни, които предпочиташе онзи тип, и едва не се препъна, когато видя на неговото място Яо Шъ. Нямаше и следа от човека, с когото бе спорила същата тази сутрин. Яо Шъ я гледаше. Нагласата му ясно личеше от стойката му. Сорхатани промени плана си в движение: освобождаваше се от гнева си на всяка стъпка, подобно на сменяща кожата си змия.

Когато стигна блестящата метална врата, вече ходеше с нормална крачка и се усмихваше най-сладко на ханския съветник. Въпреки това кипеше, че още един дзински чиновник ще я спре на вратата, особено човек с такова силно влияние. Яо Шъ не можеше да бъде скастрен и нямаше да позволи да го заплашват. Не беше нужно да поглежда по-малките си синове, за да разбере, че ги е страх от мъжа, който ги бе обучавал. В един или друг момент Яо Шъ бе пердашил и четиримата за различни простъпки. Беше натупал Кублай като черга, когато момчето бе сложило скорпион в ботуша му.

Сега той я гледаше, а лицето му бе строго като това на гвардейците от двете му страни.

— Ханът не приема посетители днес, Сорхатани. Съжалявам, че се е наложило да минеш през целия град. Изпратих вестоносец по зазоряване, за да те предупреди да не идваш.

Сорхатани скри раздразнението си зад усмивка. Фактът, че й бяха дали къща доста далеч от двореца, бе друг знак, че в това нещо имат пръст други хора, а не Угедай. Ханът щеше да й даде покои в двореца, ако знаеше, че е дошла. Сигурна беше.

Изобщо не се поколеба да предизвика Яо Шъ с безизразното му лице.

— Що за заговор е това? — изсъска му. — Да не би да си убил хана, Яо Шъ? Как така оставам с впечатлението, че по коридорите на Каракорум в последно време се срещат само дзински служители?

И докато смаяният Яо Шъ си поемаше въздух, тя заговори на синовете си, без да откъсва очи от съветника.

— Монгке, Кублай, извадете сабите си. Вече нямам доверие на този човек. Той твърди, че ханът няма да приеме жената на любимия си брат.

Чу изсвистяването на метал зад себе си, но по-важното бе, че видя съмнението, появило се внезапно на лицата на монголските гвардейци от двете страни на Яо Шъ.

— Ханът има цяла армия слуги, писари, държанки и съпруги — продължи тя. — А къде е жена му Торогене? Защо не е тук, за да се грижи за него в неразположението му? Как така не мога да намеря никой, който да може да потвърди, че го е виждал жив през последните дни и дори седмици?

Заслужаваше си тръпката да види как свръхестественото самообладание на Яо Шъ се пречупва. Беше шашардисан, изваден от равновесие от словесната й атака.

— Ханът беше много болен, както сама казваш — отвърна той. — Помоли за тишина и спокойствие в двореца си. Аз съм негов съветник, Сорхатани. Не ми е работа да казвам къде е отишло семейството му, нито да обсъждам това в коридорите.

Сорхатани видя, че Яо Шъ наистина се измъчва от трудните заповеди, които е получил, и продължи да натиска в най-слабата му точка: характерната за него добрина.

— Казваш, че семейството му го няма ли, Яо Шъ? Гуюк е със Субодай. Не познавам дъщерите на Угедай, нито децата му от другите му жени. Значи Торогене не е тук? При този прост въпрос очите му проблеснаха.

— Разбирам — продължи тя. — Значи най-вероятно е в летния дворец на река Орхон. Да, точно там бих я пратила аз, ако смятах да заграбя властта в града, Яо Шъ. Ако имах намерението да убия хана в постелята му и да го заместя с… с кого? С брат му Чагатай ли? Той моментално би се появил тук. Това ли е планът ти? Какво има зад тази врата, Яо Шъ? Какво си направил?!

Беше повишила глас, говореше все по-силно и по-високо. Яо Шъ трепна от острия й тон, но се бе видял в чудо. Не можеше да накара гвардейците да я отведат насила, особено след като синовете й бяха готови да я защитят. Първият, който посегнеше към Сорхатани, щеше да изгуби ръката си, нямаше съмнение в това. Монгке отдавна вече не беше някогашното начумерено момче, което познаваше навремето. Яо Шъ нарочно не сваляше поглед от Сорхатани, но усещаше как Монгке се взира студено в него и го предизвиква да го погледне в очите.

— Трябва да изпълнявам заповедите, които са ми дадени, Сорхатани — отново опита Яо Шъ. — Никой не бива да минава през тази врата. На никого не се разрешава среща с хана. Той няма отговор за теб, аз също нямам. А сега, моля, отиди си, почини си и се нахрани. Може би ханът ще те приеме утре.

Сорхатани се напрегна, сякаш щеше да го нападне. Яо Шъ обаче не беше станал слаб покрай задълженията си. Синовете й бяха разказали как грабнал стрела от опъната тетива в дворцовия парк. Сякаш бе преди цяла вечност, когато съпругът й бе все още жив. Тя усети напиращите в очите й сълзи и примигна, за да ги махне. Време беше за гняв, не за мъка. Знаеше, че ако се остави да се разплаче, днес няма да мине през вратата.

Пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Убийство! Ханът е в опасност! Бързо насам!

— Няма никаква опасност! — опита се да я надвика Яо Шъ. Тази жена беше полудяла! Какво се надяваше да постигне, като крещеше като попарена котка в коридорите му? Чу да приближават тичащи стъпки и изруга под нос. Нощта преди Угедай да стане хан все още бе болезнен спомен за гвардейците и те реагираха моментално на всяка потенциална заплаха.

— Стана грешка… — започна той.

— Няма грешка, Алхун — рязко го прекъсна Сорхатани, говореше на най-старшия.

Яо Шъ мислено изстена. Естествено, че тя знаеше името на командира. Сорхатани имаше безподобна памет за подобни неща — а може би специално бе проверила кои командири са на стража днес. Съветникът затърси думи, които да спасят положението, и каза:

— Господарката се е объркала.

Мингхан командирът не му обърна внимание, а заговори направо със Сорхатани.

— Какво е станало?

Сорхатани сведе поглед и поклати глава. Яо Шъ с раздразнение видя, че в очите й има сълзи.

— Този дзински чиновник твърди, че ханът не можел да приеме никого. Вече дни наред от него няма нито вест. Говори подозрително, Алхун, нямам вяра на думите му.

Войникът кимна. Имаше бърза мисъл и не се колебаеше да действа, както всъщност би трябвало да се очаква от човек с неговия ранг. Обърна се към Яо Шъ.

— Ще трябва да се дръпнеш, съветник. Трябва да проверя как е ханът.

— Той заповяда… — започна Яо Шъ, но командирът го прекъсна:

— Ще го видя. Дръпни се. Веднага!

Двамата стояха абсолютно неподвижно и се гледаха кръвнишки, сякаш бяха сами в коридора. Яо Шъ бе поставен в невъзможно положение и Сорхатани разбираше, че всеки момент може да последва кратка и кървава схватка. И за да не се стигне дотам, каза:

— Яо Шъ, ти ще дойдеш с нас.

Съветникът я изгледа вбесено, но тя му бе дала възможност, така че той се възползва.

— Добре. — Обърна се към Алхун. — Загрижеността ти е похвална, мингхан командир. Не бива обаче да позволяваш въоръжени мъже като тези младежи да влизат при хана. Всички трябва първо да бъдат претърсени.

Сорхатани понечи да възрази, но Яо Шъ бе непреклонен.

— Настоявам — каза той. Вече отново се бе овладял.

— Те ще останат тук — заяви Сорхатани, която не искаше да изпуска момента. Всъщност нямаше нищо против синовете й да останат отвън с броните и сабите си. Вече си бяха свършили работата, като я подкрепиха при вратата. Не искаше да научават всичко, което предстоеше да стане.

Намръщен, Яо Шъ вдигна малкото месингово резе на главната ключалка. Тя бе богато украсена, оформена като дракон, навит в центъра на вратата. Пореден знак за дзинското влияние върху хана, помисли си Сорхатани, докато вратата се отваряше. Докато влизаше след Яо Шъ и Алхун, я посрещна студен полъх на вятър.

Нямаше запалени лампи, но от отворения прозорец влизаше слаба светлина. Капаците бяха отлетели назад с такава сила, че единият висеше накриво на счупената си панта. Дългите копринени завеси се вееха в стаята, шумяха и плющяха в стените.

В помещението бе невероятно студено и от устата им веднага започна да излиза пара. Вратата зад тях се затвори и Сорхатани потръпна, когато погледът й се спря върху фигурата на дивана в центъра на стаята. Как можеше Угедай да издържа на такъв студ, облечен само в тънка копринена туника и гамаши? Ръцете му бяха голи, а краката му бяха станали синкави. Лежеше по гръб и се взираше в тавана.

Изобщо не се обърна към тях и за момент Яо Шъ бе обхванат от ужас при мисълта, че са намерили хана мъртъв. После видя парата от устата на неподвижната фигура. Дишаше.

Отначало никой не бе сигурен какво да направи. Мингхан командирът беше видял, че ханът е жив. Задачата му беше приключила, но достойнството му не му позволяваше просто да си тръгне, поне не и преди да се извини за нахлуването. Яо Шъ също мълчеше, терзан от чувството за вина, че не е изпълнил заповедите. Сорхатани ги бе изработила всички.

Естествено, тя бе първата, която заговори.

— Господарю хане — рече тя. Беше повишила глас, та Угедай да я чуе през шума на вятъра, но той не реагира. — Дойдох при теб в мъката си, господарю.

Отново не последва нищо и Яо Шъ загледа с интерес как тя стисна зъби, за да овладее раздразнението си. Направи знак на командира да я отведе и той понечи да я хване за ръката.

Сорхатани се дръпна.

— Съпругът ми даде живота си за теб, господарю. Как ще използваш неговия дар? По този начин ли? Като чакаш смъртта в някаква ледена стая?

— Спри! — обади се ужасеният Яо Шъ.

Хвана твърдо Сорхатани за ръката и я обърна към вратата, но и тримата замръзнаха, когато чуха зад себе си скърцане. Ханът се беше надигнал. Обърнаха се към него. Кожата му бе болнаво жълта, очите — кървясали.

Под студения му поглед старшият мингхан командир на гвардейците коленичи и дълбоко сведе глава.

— Стани, Алхун — изхриптя Угедай. — Защо сте тук? Не казах ли, че искам да бъда оставен сам?

— Господарю, съжалявам. Накараха ме да помисля, че може да си болен или да умираш.

За негова изненада Угедай се усмихна безрадостно.

— Всъщност и двете, Алхун. Е, вече ме видя. А сега се махай.

Командирът забърза към изхода. Угедай се загледа в съветника си. Още не беше погледнал към Сорхатани, макар че тъкмо нейният глас го бе събудил.

— Излез, Яо Шъ — каза Угедай.

Съветникът се поклони дълбоко, хватката му върху ръката на Сорхатани се стегна и той я помъкна към вратата.

— Господарю! — извика тя.

— Достатъчно! — рязко каза Яо Шъ и я дръпна силно. Ако я беше пуснал, тя щеше да падне, но вместо това Сорхатани се извъртя към него, безпомощна, но свирепа като котка.

— Пусни ме! — изсъска му. — Угедай! Как можеш да гледаш как ме нападат и да не направиш нищо? Нима не стоях до теб в нощта на ножовете, в същия този дворец? Съпругът ми би отговорил на подобно оскърбление. Къде е той сега? Угедай!

Беше вече на прага, когато ханът отговори.

— Свободен си, Яо Шъ. Остави я да се приближи.

— Господарю — започна той. — Тя…

— Остави я да се приближи.

Сорхатани изгледа отровно съветника, докато разтъркваше ръката си и изправяше снага. Яо Шъ отново се поклони и излезе, без да поглежда назад, лицето му беше студено и безизразно. Вратата тихо се затвори зад него и Сорхатани бавно издиша, като се постара да скрие задоволството си. Беше вътре. Ситуацията бе станала напрегната и дори опасна, но тя бе успяла да се срещне на четири очи с хана.

Угедай я гледаше как приближава. Чувстваше вина, но не извърна поглед от нея. Преди тя да успее да заговори отново, се чуха стъпки и подрънкване на стъкло и метал и влезе ханският прислужник Барас агур, носеше поднос.

— Имам посетител, Барас — промърмори Угедай.

Слугата погледна Сорхатани с неприкрита враждебност.

— Ханът не е добре. Трябва да дойдеш друг път.

Говореше със самочувствието на доверен човек, чиито заслуги към хана са неоспорими. Сорхатани му се усмихна и се запита дали не е влязъл в по-майчинска роля, откакто ханът беше болен. Определено изглеждаше щастлив да се суети около Угедай. Не помръдна.

Барас агур сви устни, остави с тих звън подноса до господаря си и се обърна към нея.

— Ханът не се чувства добре и не иска посетители — настоя той с малко по-висок тон от допустимото.

Сорхатани видя растящото му възмущение и затова също повиши тон.

— Благодаря, че донесе чая, Барас агур. Аз ще обслужа хана вместо теб. Помниш мястото си, нали?

Слугата за момент като че ли щеше да запръска слюнки. Погледна към Угедай, но понеже ханът не каза нищо, се поклони, изгледа Сорхатани с ледена неприязън и излезе.

Сорхатани добави в димящата златиста течност щипка кафява сол, която бе така ценна за живота, наля и мляко от мъничката каничка, така приятна и гладка на допир. Движенията й бяха бързи и уверени.

— Обслужи ме — рече Угедай.

Тя грациозно коленичи пред него и му подаде чашата с наведена глава.

— На твоите заповеди, господарю.

Потръпна леко от докосването му, докато вземаше чашата. Пръстите му бяха като от лед в тази стая, в която непрекъснато духаше. Изпод спуснатите си клепачи виждаше, че лицето му е потъмняло и на петна, сякаш имаше дълбоки натъртвания. Краката му бяха нашарени от вените като мрамор. Бледожълтите му очи я гледаха. Той отпи глътка чай. Течението издухваше парата.

Коленичила в краката му, Сорхатани го погледна в очите и каза:

— Благодаря, че изпрати сина ми при мен. Беше утеха да науча най-лошото от него.

Угедай извърна поглед. Премести чашата в другата си ръка, тъй като изгаряше измръзналите му пръсти. Запита се дали Сорхатани осъзнава колко е прекрасна, коленичила така с изправен гръб и с развявана от вятъра коса. Косата й изглеждаше като жива и той я гледаше мълчаливо, почти омагьосан. От завръщането си в Каракорум не беше говорил за смъртта на Толуй. Знаеше, че Сорхатани е дошла да повдигне темата, и се сви в ниския диван. Не можеше да обясни отпадналостта и изтощението, които го бяха обзели напоследък. Месеците отлитаха, без да ги забележи, а предизвикателствата на управлението оставаха без отговор. Той чакаше смъртта и проклинаше, че е толкова бавна и не идва.

Сорхатани не можеше да повярва колко се е променил Угедай. Беше напуснал Каракорум изпълнен с живот и смях, непрекъснато пиян. Все още ликуващ, че е станал хан, бе заминал с елитните си тумани да утвърди дзинските граници и се бе представил великолепно на бойното поле при тази трудна задача. Да си спомня онези дни бе като да гледа назад към младостта. Човекът, който се бе върнал, бе видимо състарен, на челото, около очите и устата му се бяха появили дълбоки бръчки. Бледите му очи вече не й напомняха за Чингис. В този кротък поглед нямаше искра, не се долавяше никаква заплаха. Така не биваше.

— Съпругът ми бе в добро здраве — неочаквано каза тя. — Можеше да живее още дълги години, да види как синовете му се превръщат в чудесни мъже. Може би щеше да има още деца, да си вземе още жени. След време щеше да стане дядо. Харесва ми да си мисля за радостта, която щеше да изпита през тези години.

Угедай се сви, сякаш го беше нападнала, но тя продължи без колебание. Говореше с твърд и ясен глас, така че той да чуе всяка нейна дума.

— Той имаше чувство за дълг, което днес се среща твърде рядко, господарю. Вярваше, че държавата е по-важна от здравето и живота му. Вярваше в съществуването на нещо по-голямо от самия него, от моето щастие и дори от живота на синовете му. У него имаше прозрението на баща ти, господарю, че от степните племена може да се роди държава и народ, който може да намери своето място в света. Че заслужава подобно място.

— Аз… аз казах, че той… — започна Угедай.

Сорхатани го прекъсна и за момент в очите му проблесна гняв, но бързо избледня.

— Той хвърли бъдещето си на вятъра, но не само за теб, господарю. Обичаше те, но не го направи само от обич. А също и заради волята и мечтите на баща си. Разбираш ли?

— Разбира се, че разбирам — уморено рече Угедай.

Сорхатани кимна, но продължи:

— Той ти даде живот, стана твой втори баща. Но не само заради теб. А и за онези, които ще дойдат след теб, онези от рода на баща му, за бъдещата държава, за воините, които са още деца, за децата, които те ще родят.

Угедай вдигна ръка, за да я спре.

— Уморен съм, Сорхатани. Може би ще е по-добре да…

— И как използва ти този безценен дар? — прошепна Сорхатани. — Отпращаш жена си, оставяш съветника си да броди из пустия дворец. Гвардейците ти са оставени да създават неприятности в града, без никакъв контрол. Двама от тях бяха обесени вчера — знаеш ли това? Убили касапин за един говежди бут. Къде е дъхът на хана във вратовете им, чувството, че са част от държавата? Нима е в тази стая, в този леден вятър, докато седиш сам тук?

— Сорхатани…

— Ти ще умреш тук. Ще те намерят вцепенен и изстинал. И дарът на Толуй ще бъде пропилян. Кажи ми тогава как аз ще оправдая онова, което е сторил за теб.

Лицето му се изкриви и Сорхатани с изумление видя, че се мъчи да не заплаче. Това не беше Чингис, който би скочил вбесен от думите й. Това пред нея бе един пречупен човек.

— Не биваше да му позволявам да го прави — рече Угедай. — Колко още ми остава? Месеци? Дни? Не мога да знам.

— Що за глупост е това? — Сорхатани бе изгубила търпение и съвсем се беше забравила. — Ще живееш още четиридесет години и из цялата огромна държава ще те обичат и ще се страхуват от теб. Безброй деца ще се родят с твоето име, в твоя чест, ако излезеш от тази стая и загърбиш слабостта си.

— Не разбираш — каза Угедай.

Само двама души знаеха за слабостта, която го измъчваше. Ако кажеше на Сорхатани, рискуваше това да се разчуе в лагерите и туманите, но в същото време двамата бяха сами и тя бе коленичила пред него и го гледаше с огромните си очи в сумрака. Нуждаеше се от някого.

— Сърцето ми е слабо — едва чуто промълви той. — Наистина не зная колко време ми остава. Не биваше да му позволявам да се жертва за мен, но бях… — Запъна се, неспособен да намери подходящите думи.

— О, съпруже мой — промълви Сорхатани, когато най-сетне разбра. Внезапно надигналата се мъка я задави. — Ох, любов моя.

Погледна го, очите й блестяха от сълзи.

— Той знаеше ли? Толуй знаеше ли?

— Мисля, че да — отговори Угедай и извърна очи.

Не беше сигурен как да реагира. Беше научил, че шаманът е обсъдил слабостта на тялото му с брат му и с чичо му, но самият той не беше помолил Толуй за това. След като бе излязъл на повърхността от черната река, давейки се и мъчейки се да си поеме дъх, Угедай беше готов да сграбчи всяко нещо, което му подадат. Тогава беше готов на всичко, само и само да си осигури още един ден под слънцето. Сега му бе трудно да си спомни тази жажда за живот, сякаш я беше изпитвал някой друг. Студената стая с развяващите се коприни някак пропъждаше спомените. Огледа се и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Ако е знаел, жертвата му е била още по-голяма — рече тя. — И това е още една причина да не губиш нито ден повече. Ако Толуй можеше да те види сега, Угедай, дали щеше да си помисли, че е дал живота си за нещо, което си заслужава? Или ще се засрами от теб?

Думите й го жегнаха и гневът му се събуди отново.

— Как смееш да ми говориш по такъв начин?

Беше спрял да примигва като еднодневно агне. В погледа, с който я гледаше, се долавяше нещо от стария хан. Сорхатани го прие с радост, макар все още да беше замаяна от чутото. Ако Угедай умреше, кой щеше да поведе народа? Отговорът не закъсня нито за миг. Чагатай щеше да се появи триумфално в Каракорум само няколко дни след смъртта му, за да приеме благосклонната воля на бащата небе. Стисна зъби само при мисълта за удоволствието, което би изпитал.

— Ставай — каза тя. — Ставай, господарю. Дори и да не ти остава много време, има много неща за вършене. Не бива да пропиляваш нито един ден, нито една сутрин! Вземи живота си в двете си ръце и го задръж при себе си, господарю. Няма да получиш друг на този свят.

Той понечи да каже нещо, но тя се пресегна, придърпа главата му към себе си и го целуна по устата. Дъхът и устните му бяха хладни, с вкус на чай. Когато го пусна, Угедай залитна назад, после скочи на крака и я загледа невярващо.

— Какво беше това? — попита той. — Имам достатъчно жени, Сорхатани.

— Исках да се уверя, че си все още жив, господарю. Съпругът ми даде живота си за тези безценни дни, независимо колко много или малко са те. Ще ми се довериш ли в неговото име?

Той все още беше замаян и Сорхатани го знаеше. Беше събудила нещо в него, но мъглата на отчаянието, може би предизвикана от дзинските лекарства, все още бе тежка и притъпяваше ума му. И въпреки това тя видя блясъка на интереса в очите му, когато я погледна, коленичила пред него. Угедай призова волята си като патерица, вдигната високо в наводнение — вижда се само за миг, а след това изчезва в дълбините.

— Не, Сорхатани, нямам ти доверие.

Тя се усмихна.

— Това и трябваше да се очаква, господарю. Но ще видиш, че съм на твоя страна.

Стана и затвори прозореца и стоновете на вятъра най-сетне спряха.

— Ще повикам слугите ти, господарю. Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш добра храна.

Той се взираше в нея, докато тя заливаше Барас агур с порой заръки. Барас погледна към Угедай над рамото й, но ханът просто примирено сви рамене. Беше облекчение да има някой, който да знае от какво има нужда. Тази мисъл събуди друга.

— Трябва да наредя жена ми и дъщерите ми да бъдат върнати в двореца, Сорхатани. Те са в летния дом на Орхон.

Сорхатани се замисли за момент.

— Все още не се чувстваш добре, господарю. Мисля, че на твое място бих изчакала няколко дни, преди да върна семейството и прислугата. Нека не бързаме.

Така за известно време тя щеше да е единствената приближена до хана. С неговия печат можеше да уреди синът й Монгке да постъпи при Субодай, да се присъедини към великия поход, с който се пишеше бъдещето. Не беше готова така бързо да се отказва от подобно влияние.

Угедай кимна. Не можеше да й противоречи.

18.

Земята бе покрита с есенен скреж и от муцуните на конете излизаше бяла пара. Монгке мина покрай поредната двойка съгледвачи на Субодай. Отдавна изпитваше благоговение към военачалника, но нищо не го бе подготвило за минаването с десетте си хиляди воини по следите на разрухата, която той бе оставил след себе си. Отвъд река Волга в продължение на стотици мили на запад градчетата и селата бяха разграбени и унищожени. Беше минал през местата на три по-големи сражения, където все още се въртяха орляци птици и дребни животни, насъбрали кураж при наличието на толкова много гниеща плът. Вонята сякаш се беше просмукала навсякъде и Монгке я надушваше при всеки полъх на вятъра.

Видя галопиращите съгледвачи дни преди да зърне основната монголска войска. Тя бе прекарала лятото в лагер с размерите на Каракорум, какъвто беше преди построяването на ханския град. Представляваше стълпотворение от множество бели гери, мирна сцена с утринни огньове и огромни стада коне в далечината. Монгке поклати удивено глава, докато приближаваше.

Естествено, знамената му бяха разпознати, но въпреки това Субодай изпрати един мингхан да го посрещне, преди туманът да се озове в опасна близост до основния лагер. Монгке прие безмълвните изпитателни погледи на хората на орлока. Позна командира им, видя как той кимна сякаш на себе си и разбра, че Субодай е изпратил човек, който може да потвърди самоличността му. Гледаше очарован как командирът направи знак на спътника си и той вдигна дълга месингова тръба към устните си. Прозвуча сигнал и Монгке се огледа слисано, когато му бе отговорено отляво и отдясно. Коне и воини се появиха на по-малко от миля от двете им страни. Субодай беше изпратил и други части по фланговете му. Това донякъде обясняваше как си е пробивал път напред толкова далеч от дома.

Когато стигнаха основния лагер, вече им беше разчистено място — огромно пусто поле край малка рекичка. Монгке беше изнервен, но се стараеше да не го показва. Щеше да чака, без с нищо да издава нетърпението си.

Туманът му с бърза ефективност се зае с изграждането на лагера и издигането на герите. Десетте му хиляди воини и конете, които водеха, се нуждаеха от площта на малък град само за да си починат. Субодай се беше приготвил за пристигането им.

Монгке чу радостен вик, обърна се и видя чичо си Хаджиун да върви към него. Изглеждаше много остарял и куцаше силно. Монгке го гледаше предпазливо, но стисна протегнатата му за поздрав ръка.

— От дни чаках да те видя — рече Хаджиун. — Субодай ще иска да чуе новини от дома довечера. Поканен си като гост в гера му. Носиш нови вести. — Усмихна се на младия мъж, в който се бе превърнал племенникът му. — Доколкото разбрах, майка ти има източници, с които нашите съгледвачи не могат да се сравняват.

Монгке се опита да скрие объркването си. Каракорум се намираше на три хиляди мили на изток. Бяха му нужни четири месеца усилен преход, за да стигне до Субодай. През последния месец се бе случвало той да се движи толкова бързо, че Монгке си мислеше, че никога няма да го настигне. Ако военачалникът не бе спрял за един сезон, за да даде почивка на стадата и хората си, Монгке все още щеше да пътува. А ето че Хаджиун говореше така, сякаш Каракорум се намираше в съседната долина.

— Добре си осведомен, чичо — рече Монгке след кратко мълчание. — Нося доста писма от дома.

— Нещо за мен?

— Да, чичо. Имам писма от две от жените ти, а също и от хана.

— Отлично. Ще ги взема още сега.

Хаджиун потри ръце в очакване и Монгке скри усмивката си, когато осъзна, че това е основната причина чичо му да дойде да го поздрави по такъв начин. Може би не бяха твърде заети, щом искаха да чуят новини от дома. Отиде до коня си, който пасеше покритата със скреж трева, отвори дисагите и извади купчина мазни жълти листове.

Докато Монгке ровеше из тях, Хаджиун подметна:

— Едва ли би взел тумана на баща си, за да пазиш писмата, Монгке. Това означава ли, че оставаш?

Монгке си помисли за усилията, които бе положила майка му да накара Угедай да прати най-големия й син при тази войска. Тя смяташе, че бъдещето на държавата се намира в бойната чест, която можеше да спечели тук, че всеки, който се върне от похода на запад, ще държи поводите на съдбата. Запита се дали наистина е била права.

— С позволението на орлок Субодай, да — рече той, докато му подаваше писмата.

Хаджиун ги взе с усмивка и го потупа по рамото.

— Виждам, че си прашен и уморен. Почини и хапни, докато вдигнат герите. Ще се видим довечера.

И тъкмо да си тръгне, видяха, че към тях се приближава друг конник.

Субодай яздеше през гъмжащия лагер, без да откъсва очи от лицето на Монгке. Носеше нова люспеста броня, чиста и добре смазана, която не ограничаваше движенията му. Конят му бе с цвят на мед, почти червен на слънчевата светлина.

На Монгке му беше трудно да отвърне на този поглед. Видя как Субодай се намръщи леко, после смуши коня си и препусна по-бързо.

— Добре дошъл в лагера ми, военачалнико — каза, щом спря пред тях. Обръщаше се към Монгке с официалната му титла.

Монгке спокойно се поклони. Съзнаваше, че носи този ранг единствено защото майка му като че ли държеше хана в ръцете си. Но в същото време жертвата на баща му бе издигнала сина и това бе напълно справедливо. Той беше участвал във войната срещу Дзин. Щеше да се представи добре и при Субодай, сигурен бе.

Сякаш доловил мислите му, Субодай погледна към тумана от Каракорум и каза:

— Много се натъжих, когато научих за смъртта на баща ти. Беше прекрасен човек. Определено ще ни бъдеш от полза тук.

Орлокът бе явно доволен при вида на толкова много допълнителни воини. Така туманите му ставаха шест, с почти още толкова хора в помощната войска. Бащата небе определено се усмихваше на кампанията му.

— Имаш един или два месеца, преди да потеглим — продължи Субодай. — Трябва да изчакаме реките да замръзнат. След това ще тръгнем на поход срещу Москва.

— През зимата? — изтърси Монгке, преди да успее да се спре. За негово облекчение Субодай само се изкиска.

— Зимата е нашето време. Те се затварят в градовете си през студените дни. Прибират конете си в конюшни и седят около буйни огньове в огромните си каменни къщи. Ако искаш меча кожа, дали ще нападнеш през лятото, когато мечката е силна и бърза, или би предпочел да прережеш гърлото й, докато спи? Ние издържаме на студа, Монгке. Превзех Рязан и Коломна през зимата. Твоите хора ще започнат незабавно да дават патрули и да тренират. Това ще ги държи заети.

Субодай кимна на Хаджиун, който се поклони, изцъка на червения си кон и се отдалечи.

— Той е… впечатляващ — рече Монгке. — Мисля, че съм попаднал на правилното място.

— Разбира се, че си — отвърна Хаджиун. — Невероятно е, Монгке. Само дядо ти имаше такъв усет за кампании. Има моменти, когато си мисля, че е обладан от някакъв войнствен дух. Той знае какво ще направят те. Миналия месец ме изпрати да чакам насред нищото. И минаха само два дни, когато един отряд препусна в галоп покрай нас. Три хиляди рицари, тръгнали да помогнат на Новгород. — Усмихна се. — Къде другаде да бъдеш? На безопасно у дома? Прав беше да дойдеш тук. Имаме един шанс да накараме света да падне на колене, Монгке. Ако успеем, ще последват векове мир. Ако ли не, всичко, което построи дядо ти, ще се превърне в пепел само за едно поколение. Такъв е залогът, Монгке. Този път няма да спрем, докато не стигнем морето. А ако Субодай измисли начин да качи конете на кораби, може би няма да спрем дори тогава!

Чагатай яздеше покрай отвесните скали на Бамиян с най-големия си син Байдур. Разположените северозападно от Кабул червеникавокафяви чукари минаваха извън земите, дадени му от Угедай, но пък семейството му никога не бе имало наистина признати братя. Ухили се при тази мисъл, доволен, че язди в намаляващата жега, в сянката на тъмните върхове. Градчето Бамиян беше древно, домовете му бяха построени от същия кафеникав камък, от който бе и околният терен. Беше се сблъсквало и преди със завоеватели и войски, но Чагатай нямаше спорове с местните селяни. Той и хората му патрулираха районите отвъд Амударя, но нямаше причина да превръщат селата и градчетата в димящи развалини.

С надвисналата над тях сянка на хана, те всъщност процъфтяваха. Хиляди семейства бяха дошли да живеят в земите около ханството му, тъй като знаеха, че никой не би посмял да поведе войска в близост до Самарканд или Кабул. Чагатай беше показал ясно властта си през първите две години, когато пое контрол над район, обитаван от диви разбойници и агресивни местни племена. Повечето бяха изклани, а останалите бяха пропъдени като кози, за да отнесат вестта на онези, които не искаха да чуят. Посланието не остана неразбрано и много от местните вярваха, че се е върнал самият Чингис. Хората на Чагатай не си бяха направили труда да поправят тази грешка.

Байдур вече беше висок, със светложълти очи, които бележеха кръвната линия на великия хан и осигуряваха незабавно подчинение от страна на онези, които бяха познавали Чингис. Чагатай го наблюдаваше внимателно как води кобилата си през пресечения терен. „Този свят е различен“, помисли си с известна печал Чагатай. Когато беше на годините на Байдур, той враждуваше с по-големия си брат Джучи — никой от двамата не желаеше да се откаже от възможността да стане хан след баща им. Споменът бе горчив и сладък едновременно. Чагатай никога нямаше да забрави деня, когато баща им беше отхвърлил и двамата и бе направил свой наследник Угедай.

Въздухът беше горещ през целия ден, но по залез-слънце стана по-прохладен и Чагатай можеше да се отпусне и да се наслаждава на гледките и звуците около себе си. Ханството му заемаше огромна площ, по-голяма дори от родината. То бе завладяно от Чингис, но Чагатай не би се отнесъл с презрение към дара на брат си. Скалите надвиснаха над тях и Байдур погледна назад към него, за да разбере накъде да продължат.

— Към подножието на скалите — каза Чагатай. — Искам да видиш едно чудо.

Байдур се усмихна и Чагатай изпита прилив на обич и гордост. Дали собственият му баща бе изпитвал подобни чувства? Не знаеше. За момент почти му се прииска Джучи да беше жив, за да може да му каже колко различни са нещата, как този свят е станал много по-голям от малкото наследство, за което враждуваха. Сега осъзнаваше, че хоризонтите са достатъчно широки за всички тях, но мъдростта на годините е по-горчива, когато онези, които си разочаровал, вече ги няма. Не можеше да върне младостта си и да я изживее по-разумно. Колко нетърпелив е бил навремето, колко глупав! Много пъти се беше заклевал да не прави същите грешки със собствените си синове, но те също трябваше да намерят собствения си път. Помисли си за един друг свой син, убит при нападение на някакви парцаливи диваци. Просто беше изкарал лош късмет да се натъкне на лагера им. Чагатай се беше погрижил да страдат много за смъртта на момчето. Мъката го изпълни и също толкова бързо изчезна. В живота му винаги бе имало смърт. Но ето че той оцеляваше там, където други, може би по-добри от него, не успяваха. Определено имаше късмет.

Чагатай вече виждаше стотиците тъмни петънца в подножието на скалите. От предишните си идвания знаеше, че това са пещери, някои естествени, но повечето изсечени в скалата от онези, които предпочитаха прохладните убежища пред кирпичените домове в равнината. Разбойниците. Някои пещери продължаваха дълбоко в земята, но Чагатай не мислеше, че задачата ще е твърде трудна. Туманът, който яздеше зад него, носеше достатъчно дърва да затрупа входовете на пещерите и да изкара разбойниците с пушек като диви пчели от гнездото им.

Над тъмните петна на пещерите се издигаха два пръста от сянка — огромни ниши, изсечени в скалата. Острите очи на Байдур ги различиха от цяла миля и той ги посочи възбудено и погледна баща си за обяснение. Чагатай се усмихна и само сви рамене, макар да знаеше много добре какво представляват. Те бяха една от причините да вземе сина си на този поход. Тъмните фигури растяха пред тях и накрая Байдур дръпна поводите на кобилата си и се взря в по-голямата. Бе поразен, когато разбра какво е.

Огромна статуя, по-голяма от всяко друго произведение на човешката ръка, което Байдур бе виждал. Можеха да се различат гънките на робата, изсечени в кафявия камък. Едната ръка бе вдигната с отворена длан, а другата беше протегната, сякаш поднасяше дарение. Втората статуя бе малко по-малка — две усмихващи се фигури, гледащи към залязващото слънце.

— Кой ги е направил? — попита слисаният Байдур. Щеше да отиде още по-близо, но Чагатай цъкна с език, за да го спре. Обитателите на пещерите имаха остри очи и бяха добри с лъка. Не биваше да ги изкушава със сина си.

— Това са статуи на Буда, някакво дзинско божество — каза той.

— Тук? Но Дзин е много далеч — отвърна Байдур. Ръцете му не намираха покой, явно, искаше да отиде и да докосне огромните фигури.

— Вярата на хората не признава граници, синко — рече Чагатай. — В края на краищата и в Каракорум има християни и мюсюлмани. Самият съветник на хана е един от тези будисти.

— Не разбирам как са ги докарали тук… не, били са изработени на място, скалата около тях е била изсечена — каза Байдур.

Чагатай кимна, доволен от схватливостта на сина си. Статуите бяха издялани от самата планина, плод на усърден и ревностен труд.

— Според местните се издигали тук открай време. Може би от хиляди години. Има и още една сред възвишенията, огромна фигура на легнал мъж.

Чагатай изпитваше странна гордост, сякаш по някакъв начин лично бе допринесъл за тези статуи. Простата наслада на сина му бе радост за него.

— Защо искаше да ги видя? — попита Байдур. — Благодарен съм, те са… изумителни. Но защо трябваше да ми ги покажеш?

Чагатай погали меката муцуна на кобилата. Как да му обясни?

— Защото баща ми не вярваше в изграждането на бъдеще — рече накрая. — Казваше, че за един мъж няма по-добър начин да прекара живота си от този да воюва с враговете. Трофеите, земите и златото, които си виждал, дойдоха почти като случайно следствие от тези негови възгледи. Той никога не ги е търсил заради самите тях. А ето че тук имаш доказателство, Байдур. Онова, което построяваме, може да продължи да съществува и да бъде запомнено, може би и за хиляда поколения напред.

— Разбирам — тихо рече Байдур.

Чагатай кимна.

— Днес ще изкараме с пушек крадците и разбойниците, които живеят в пещерите. Бих могъл да обстрелям скалите с катапулти. След месеци или години бих ги направил на чакъл, но реших да не го правя заради статуите. Те ми напомнят, че онова, което правим, може да ни надживее.

Слънцето залязваше. Баща и син стояха и гледаха как сенките се движат по лицата на огромните каменни фигури. Зад тях мингхан командирите вече вдигаха лагера, пламваха огньове за вечеря. Онези в пещерите можеха да изчакат още една нощ. Може би някои от тях щяха да избягат в мрака, макар че Чагатай беше скрил воини от другата страна, за да издебнат всеки, който се опита да се измъкне.

Когато седнаха да се нахранят, Чагатай загледа как Байдур сяда с кръстосани крака и взема чашата солен чай в дясната си ръка, а лявата му автоматично се свива в лакътя. Беше чудесен млад воин, приближаващ разцвета на годините си.

На подноса между тях имаше безквасен хляб и овнешко, приготвено с ухаещи подправки.

— Надявам се, че сега разбираш защо трябва да те пратя надалеч, синко — най-сетне каза Чагатай.

Байдур спря да дъвче и Чагатай продължи:

— Това е прекрасна страна, богата и плодородна. Човек може да язди свободно по цял ден тук. Но това не е мястото, на което народът ни ще създаде историята си. Тук няма борба, дори ако броиш шепата въстаници и крадци на добитък. Не, бъдещето се пише с похода на запад, Байдур. И ти трябва да си част от него.

Синът му не отговори, очите му бяха съвсем черни в сумрака. Чагатай кимна със задоволство, че младежът не пилее думи напразно. Бръкна в пазвата си и извади снопче листа.

— Изпратих съобщения до брат си, хана, с молба да ти бъде позволено да се присъединиш към Субодай. Той се съгласи. Ще вземеш първия ми туман за свой собствен и ще научиш от Субодай всичко, което можеш. Двамата с него невинаги сме били на една и съща страна, но няма по-добър учител от него. В бъдеще фактът, че си познавал орлока, ще означава много в очите на хората.

Байдур преглътна с мъка залъка си и сведе глава. Това бе най-голямото му желание и той нямаше представа как баща му го е разбрал. Верността го задържаше в ханството, но сърцето му бе с великия поход на хиляди мили на запад и север. Беше преизпълнен с благодарност.

— За мен е голяма чест — задавено рече той.

Чагатай се изкиска, пресегна се и разроши косата на сина си.

— Препускай бързо, момче. Доколкото познавам Субодай, няма да се бави да чака никого.

— Мислех си, че ще ме пратиш в Каракорум — каза Байдур.

Баща му поклати глава. На лицето му внезапно се изписа горчивина.

— Няма бъдеще там. Повярвай ми. Каракорум е застояла вода, където нищо не се движи и няма живот. Не, бъдещето е на запад.

19.

Вятърът стенеше и шепнеше като живо същество, хапеше дробовете им, когато вдишваха. Снегът валеше непрекъснато, макар да не скриваше пътя. Субодай и хората му водеха конете си по замръзналата река Москва. Ледът беше като кокал, бял и мъртъв в мрака. Град Москва се намираше напред, кулите на храмовете се издигаха високо на хоризонта. Дори в тъмното светлината блестеше зад дървените капаци на прозорците — хиляди свещи бяха запалени, за да отпразнуват раждането на Христос. По-голямата част от града бе затворена и залостена в разгара на зимата, в ужасния студ, който прибираше старите и слабите.

Монголите газеха напред с приведени глави, копитата на конете бяха увити в плат, за да не вдигат шум. Реката, по която вървяха, минаваше през самия център на града. Беше твърде широка, за да се пази или препречи, и представляваше естествено слабо място. Мнозина воини погледнаха нагоре, докато минаваха под един заледен мост от дърво и камък, със сводове, издигащи се от огромни колони. Отгоре не се чу никакъв вик. Градските първенци си мислеха, че е пълно безумие някоя вражеска войска да мине по леда на реката, за да проникне в града.

Само два тумана следваха руслото на реката към Москва. Бату и Монгке бяха на юг, опустошаваха градове и се грижеха никакви сили да не могат да достигнат до монголските войски. Гуюк и Хаджиун бяха на север, за да не допуснат евентуално подкрепление за града. Малко вероятно бе да има такова. Сякаш единствено туманите бяха склонни да излязат в най-студените месеци. Леденият въздух хапеше свирепо. Студът смразяваше лицата, ръцете и краката, изсмукваше силите. Но въпреки това бойците издържаха. Мнозина носеха делове като наметала над броните си. Мажеха с овча мас откритата кожа и се увиваха в пластове коприна, вълна и желязо; краката им измръзваха въпреки напъханата в ботушите вълна. Устните им бяха разранени и залепнали от замръзналата слюнка. Но все пак те оцеляха и когато храната започна да свършва, пускаха кръв на конете си и пиеха горещата течност, която им даваше сили. Конете бяха измършавели, но знаеха как да ровят снега, за да стигнат до замръзналата трева отдолу. Те също бяха израснали в сурова страна.

Съгледвачите на Субодай се движеха по-бързо от основната сила и рискуваха живота на конете си на ледената земя, за да предупредят отрано за евентуална организирана защита. Градът беше неестествено тих, от снега всичко изглеждаше толкова неподвижно, че Субодай можеше да чуе химните, които се пееха в църквите. Не знаеше езика, но далечните гласове сякаш отиваха на студа. Поклати глава. Леденият път бе странно красив, но нямаше място за подобни сантименталности. Целта му бе да смаже всеки, имащ силата да се изправи срещу него. Едва тогава можеше да продължи напред, след като е сигурен, че фланговете и тилът му са безопасни.

Самият град не беше голям. Храмовете му бяха построени на високата земя над реката, а около тях се гушеха къщите на духовниците и богатите семейства. На лунната светлина се виждаше как покриват склоновете и преминават в градче с по-малки постройки, разпръснати безредно наоколо. Реката хранеше всички тях, даваше им живот, а сега щеше да им донесе смърт. Субодай рязко завъртя глава, когато наблизо се разнесе висок уплашен вик. Паниката беше съвсем очевидна. Най-накрая ги бяха забелязали. Единственото, което го изненадваше, бе колко късно стана това. Гласът викаше и викаше, после се задави — някой от съгледвачите покрай брега си беше свършил работата. Вече имаше червена кръв по снега, първата за тази нощ. Но стражът все пак бе чут и не след дълго в града зазвъняха камбани и вдигнаха тревога.

Катедралата беше смълчана, във въздуха се носеше силната миризма на тамян от кадилницата, изпускаща бял дим. Великият княз Ярослав седеше със сведена глава със семейството си на запазените за тях скамейки и слушаше песнопението, чиито думи бяха написани преди осемстотин години.

— Ако Той не е плът, кого са положили в яслите? Ако Той не е Бог, кого са дошли да възхвалят ангелите небесни?

Князът не изпитваше покой, независимо колко силно се мъчеше да остави настрана грижите за този свят и да намери утеха във вярата. Кой знае къде щяха да нанесат следващия си удар проклетите монголи? Движеха се с невероятна скорост, войските, които бе изпратил срещу тях, бяха като деца. Три хиляди от най-добрите му витязи бяха изклани в началото на зимата. Бяха излезли да открият монголската войска и да съобщят местоположението й, не да я нападат. Не се бяха върнали. Разполагаше единствено със слухове за кървави дири по хълмовете, които вече бяха покрити със сняг.

Княз Ярослав сплете пръстите на ръцете си и вдиша тежкият мирис на тамян изпълнил дробовете му.

— Ако Той не е плът, кого е кръстил Йоан? — пропя отец Дмитрий и силният му глас отекна в просторната църква.

Пейките бяха заети и причината не бе само празнуването на Рождество Христово. Ярослав се запита колко ли от хората тук се боят от вълка с червена муцуна, който ловува из хълмовете и снега. Катедралата бе място на светлина и безопасност, макар да бе достатъчно студено, че да не сваляш тежкия кожух. Къде другаде можеше да отиде човек в нощ като тази?

— Ако Той не е Бог, за кого Отецът е казал: Този е Моят възлюбен Син?

Думите бяха успокояващи и извикваха образа на младия Христос. Ярослав знаеше, че в тази нощ трябва да съсредоточи мислите си върху раждането и прераждането, но вместо това си мислеше за разпятието, за болката и агонията в градината преди повече от хиляда години.

Ръката на жена му докосна неговата и той осъзна, че седи със затворени очи и леко се олюлява, както правят молещите се старици. Трябваше да изглежда спокоен, толкова много погледи бяха вперени в него. Всички го гледаха като закрилник, но самият той се чувстваше безпомощен и объркан. Зимата не беше спряла монголските войски. Ако братята и братовчедите му бяха повярвали, щеше да разполага с достатъчно сила, за да унищожи нашествениците, но вместо това те си бяха помислили, че крои планове да увеличи мощта си, и не бяха обърнали внимание на писмата и посланията му. Какви глупаци го заобикаляха само! Трудно беше да намериш покой, дори в нощ като тази.

— Ако Той не е плът, кого са поканили на сватбата в Кана? Ако Той не е Бог, кой е превърнал водата във вино?

Гласът на свещеника отекваше, следваше свой собствен ритъм, който би трябвало да бъде успокояващ. Нямаше да се четат по-мрачни стихове в нощта на Рождество. Ярослав не знаеше дали монголската войска ще нападне градовете му Владимир и Москва. Дали щяха да стигнат и до самия Киев? Не бяха минали много години, откакто удариха дълбоко в горите и тундрата, избиваха на воля и отново изчезнаха. Имаше много истории и легенди за страховитите „татари“. Те бяха единственото, което монголите бяха оставили след себе си миналия път. Подобно на буря, бяха ударили и после бяха изчезнали.

Не разполагаше с нищо, което да е в състояние да ги спре. Ярослав отново се замоли от все сърце градът и семейството му да бъдат пощадени. Бог е милостив, знаеше го. Но не и монголите.

Някъде отдалеч се чуха слаби викове. Князът вдигна глава. Жена му го погледна объркано. Ярослав чу тичащи стъпки и се обърна. Нима ще го извикат в този час? Не можеха ли командирите му да изкарат една нощ без него, докато търси утеха в лоното на светата Църква? Не искаше да става от трудно затопленото си място. Докато се колебаеше, се чуха още бягащи стъпки, някой се втурна нагоре по стълбите на камбанарията. Стомахът на Ярослав се сви от внезапно обзелия го ужас. Не, не тук, не и в тази нощ.

Камбаната зазвъня над главата му. Половината богомолци погледнаха нагоре, сякаш можеха да видят през дървените греди. Ярослав видя, че отец Дмитрий върви към него, и бързо се изправи. Преди отецът да приближи, той се наведе и заговори в ухото на жена си:

— Веднага вземи децата. Идете с колата до казармата, спасявайте се. Намери Константин, той ще е там с конете ми. Махнете се от града. Ще дойда, когато мога.

Лицето на жена му бе побеляло от ужас, но тя без колебание събра дъщерите и синовете им и ги поведе като някакви сънени патета. Ярослав вече вървеше по пътеката между скамейките. Погледите на всички бяха насочени към него. Отец Дмитрий го настигна и се осмели да хване ръката му. Гласът му бе дрезгав шепот.

— Нападение ли е? Татарите? Можеш ли да задържиш града?

Княз Ярослав внезапно спря и възрастният мъж се блъсна в него. В друга нощ щеше да скастри свещеника за безочието му. Не можеше обаче да излъже в присъствието на родения Христос.

— Ако са тук, не мога да ги задържа, отче, не. Погрижи се за стадото си. Аз трябва да спася собственото си семейство.

Свещеникът залитна назад, сякаш беше ударен, със зяпнала от ужас уста. Камбаната продължаваше да звъни отчаяно над града и снега.

Щом излезе тичешком навън, князът чу писъците в далечината. Колата на семейството му вече тръгваше — черен силует, който се плъзгаше в мрака, съпътстван от плющенето на камшика на кочияша. Чу как тънкият възбуден глас на сина му заглъхва в далечината — като всички деца той изобщо не осъзнаваше опасността.

Отново беше започнало да вали и Ярослав потръпна. Мислеше трескаво. От месеци беше изслушвал донесения за жестокостта на монголите. Град Рязан бе превърнат в димящи развалини, диви животни разкъсваха труповете по улиците. Самият той беше отишъл там с отряд дружинници и двама повърнаха от гледката. Бяха корави, свикнали със смъртта мъже, но онова, което се изпречи пред очите им, бе пълна разруха, унищожение в невиждани мащаби. Този враг нямаше представа за чест, водеше войни и унищожаваше градове, за да смаже волята на противника си. Князът пристъпи към пръхтящия кон на помощника си. Беше жребец, бърз и черен като нощта.

— Слез — заповяда той. — Ще се върнеш в казармата пеша.

Мъжът незабавно прехвърли крак през седлото и скочи в снега.

Князът яхна коня. Седлото бе все още топло. Помощникът му му отдаде чест. Ярослав не го погледна — вече обръщаше. Копитата чаткаха по каменния път. Не можеше да препусне в галоп, тъй като рискуваше да падне и да убие както себе си, така и коня. Чу викове наблизо и звън на стомана — един-единствен удар, долетял през ледения въздух Бог знае откъде.

Хората излизаха навън и викаха. Никой не знаеше какво става.

Казармата не беше много далеч. Ярослав почти очакваше да види семейството си отпред. Кочияшът можеше да подкара конете по-бързо заради тежестта на колата и намиращите се в нея. Князът се замоли тихо на Богородица да се погрижи за малките му деца. Не беше в състояние да запази града от дошлите по снега вълци. Можеше единствено да избяга. Казваше си, че това е правилното тактическо решение, но срамът го изгаряше въпреки студа.

Яздеше, без да обръща внимание на викащите към него. Малцина щяха да са оцелелите, тъй като врагът бе дошъл в разгара на зимата. А никой не го очакваше. Князът беше събрал основната си армия край Киев в очакване на пролетта. Войниците бяха на зимен лагер зад огромни дървени палисади на почти триста мили на югозапад. В Москва разполагаше само с две хиляди души, при това не от най-добрите му бойци. Мнозина бяха ранени и зимуваха удобно в града вместо в лагерите, където дизентерията и холерата бяха постоянна заплаха. Князът прие с твърдо сърце съдбата им. Трябваше да се бият, да му дадат време да се измъкне. Можеше само да се надява, че монголската войска вече не е затворила изходите от града. Поне един от пътищата трябваше да е все още отворен за семейството му.

Луната блестеше през падащия сняг. Князът стигна до дървения мост над замръзналата река. Когато копитата зачаткаха по старото дърво, погледна надолу и се вцепени. Белият лед беше покрит с коне и хора, които вече плъзваха по бреговете като пролята в нощта черна кръв. Чуха се още писъци, когато първите монголи нахлуха в домовете край реката. Ярослав сведе глава и продължи напред. Извади украсения параден меч от ножницата. С ужас видя как някакви тъмни фигури прескачат дървения парапет на моста. Двама… не, четирима. Бяха чули коня му. Нещо избръмча покрай лицето му — толкова бързо, че той не успя дори да трепне. Пришпори коня, вече без да го е грижа за хлъзгавата земя. Някакъв човек изникна от дясната му страна. Ярослав го изрита и го прониза болка — май си бе изкълчил коляното. Човекът падна мълчаливо, със смазани от ритника гърди. Князът стигна до края на моста и белият път се откри пред него.

Усети удара на стрелата като потръпване под себе си. Конят изцвили от болка и тичането му се забави и Ярослав го пришпори, за да изстиска всичко от него. И наистина почти чувстваше как животът изтича от жребеца, който продължаваше да се препъва напред, гонен от паниката и дълга. На ъгъла сърцето на животното вече не издържа и предните му крака се подгънаха. Ярослав скочи от седлото, свил глава между раменете си, и се опита да се претърколи встрани. Въпреки снега земята беше твърда като желязо и той остана да лежи без дъх, зашеметен, макар да осъзнаваше, че трябва по някакъв начин да се изправи, преди онези от моста да стигнат до него. Замаян и безпомощен, той се надигна и трепна, когато коляното му изпука и се огъна. Не изкрещя. Чуваше гърлените гласове на враговете зад завоя.

Запрепъва се напред, воден от инстинкта за оцеляване. Коляното му гореше и трябваше да прехапе устна, за да не изкрещи от болка. Колко оставаше до казармата? Можеше само да влачи ранения си крак. Очите му се напълниха със сълзи, докато прехвърляше тежестта си върху него, залиташе напред и правеше поредната крачка. Болката ставаше все по-силна и накрая той си помисли, че може да изгуби съзнание. Не, трябваше да издържи.

Бе видял изгорените трупове в Рязан. Насили се да направи още няколко крачки, но после кракът му се подгъна и той вече не можеше да го контролира. Рухна на земята и си прехапа езика. Устата му се напълни с кръв.

Изплю я. Виеше му се свят. Коляното го болеше ужасно. Допълзя до близката стена и се надигна, използвайки я за опора. Всеки момент очакваше да чуе тичащите стъпки на монголските зверове, привлечени сигурно от миризмата на кръвта му. Обърна се да ги посрещне. Вече не можеше да бяга.

В плътните сенки покрай стената видя трима монголи. Вървяха пеша и водеха конете си по стъпките му. Изстена. Снегът продължаваше да вали, но отпечатъците му щяха да се виждат още час, ако не и повече. Все още не го бяха забелязали, но и малко дете можеше да проследи дирите му. Огледа се отчаяно за някаква дупка, в която да се свре. Болезнено осъзнаваше, че всичките му войници са в казармата. Семейството му вече трябваше да пътува на югозапад към Киев. Доколкото познаваше Константин, опитният стар войник щеше да изпрати сто от най-добрите му хора с жена му и децата.

Не знаеше дали другите ще останат да се бият, или просто ще се стопят в мрака и ще оставят жителите на града на произвола на съдбата. Вече надушваше миризмата на пушек във въздуха, но не можеше да откъсне очи от хората, които вървяха по дирите му. Бяха само на петдесет-шейсет крачки. И сочеха в неговата посока.

По пътя откъм моста се появи конник и Ярослав видя как преследвачите му веднага се изправиха. Приличаха на кучета пред вълк и стояха със сведени глави. Новодошлият рязко им заповяда нещо и тримата веднага яхнаха конете си. Последният се загледа в сенките към княза, сякаш можеше да го види, и Ярослав несъзнателно затаи дъх. Накрая монголът тръсна сърдито глава и обърна коня си към моста.

Князът едва можеше да повярва, че е останал жив. Но пък бе открил, че монголите имат дисциплина, рангове и тактика. Някой висшестоящ им бе наредил да овладеят моста. Краткото преследване ги беше отдалечило от поста им, но структурата на нещо като редовна армия ги беше намерила и ги бе върнала. Той беше оцелял, но се налагаше отново да се изправи срещу тях на бойното поле. Изведнъж тази задача започна да му изглежда много по-трудна.

Отново се запрепъва към казармата. Можеше само да се моли някой все още да го очаква там.

Субодай стоеше сам в каменната кула и гледаше замръзналия град. За да стигне до прозорците, трябваше да се промъкне покрай тежката, тъмнозелена от годините бронзова камбана. Нощта долу бе раздрана от трептящи златни пламъци.

Мястото беше идеално за наблюдение. На светлината на далечните пожари можеше да види резултатите от внезапния си удар по ледения път. Долу монголските воини вече се развилняваха. Чуваше смеха им, докато рушаха всичко, чуваше звъна на свещници и потири по каменния под. Наред със смеха се чуха и писъци.

Съпротива почти нямаше. Малкото войници бяха изклани бързо и монголите се пръснаха по улиците. Завладяването на един град винаги бе кървава работа. Воините не получаваха злато или сребро от Субодай или военачалниците си. Вместо това от тях се очакваше да грабят и да поробват там, където ги поведеше. Това ги караше да гледат жадно градските стени, но след като влезеха вътре, командирите трябваше да не се месят.

След падането на града никой не можеше да контролира мингханите. Тяхно право бе да гонят жените и мъжете по улиците, да се напиват и да вилнеят. Субодай се възмущаваше, когато виждаше воините си в подобно състояние. Като главнокомандващ той трябваше да задържи няколко мингхана трезви в случай на евентуална контраатака или появата на нов враг на следващата сутрин. Туманите бяха определили с жребий кои ще са нещастниците, които ще трябва да стоят и да мръзнат цяла нощ, да слушат писъците и веселбите и да си мечтаят и те да участват.

Сви раздразнено устни. Градът трябваше да изгори, в това отношение нямаше никакви скрупули. Изобщо не се интересуваше за съдбата на жителите му. Те не бяха негови сънародници. И все пак това му се струваше… ненужно разточително, недостойно. Чувството му за ред се възмущаваше, че трябва да остави туманите да вилнеят веднага щом градската стена рухне. Усмихна се уморено при мисълта как щяха да реагират, ако им предложи редовна заплата и сол вместо грабежите. Чингис веднъж му бе казал, че никога не бива да дава заповед, на която няма да се подчинят. Никога не биваше да им позволява да видят границите на властта му. Истината бе, че той би могъл да ги изкара от града. Щяха да се построят по негова заповед, да захвърлят всичко и да тръгнат, било то пияни или трезви. Със сигурност щяха да го направят. Но само един път.

Чу груб смях, приближаваше се. Изплака жена и Субодай изпъшка раздразнено, когато си даде сметка, че някой се качва при него. След малко видя двама воини да дърпат след себе си млада жена в търсене на по-спокойно местенце. Първият замръзна, щом видя орлока. Бе зверски пиян, но погледът на Субодай имаше свойството да прорязва дори мъглата на пиянствата. Изненадан, мъжът се опита да се поклони и се спъна. Другарят му на стъпалото под него изруга.

— Ще ви оставя на мира, орлок — каза воинът, като заваляше думите. Другарят му чу и се смълча, но жената продължи да се съпротивлява.

Субодай я погледна и се намръщи. Дрехите й бяха добре ушити, от хубав плат. Несъмнено бе дъщеря на някое богато семейство, което сигурно беше избито пред очите й. Тъмнокафявата й коса бе прибрана със сребърна шнола, но сега беше разчорлена и висеше на дълги кичури. Момичето погледна към Субодай и той видя ужаса й. Почти се обърна, за да остави воините да се оттеглят. Не бяха чак толкова пияни, че да посмеят да помръднат, преди да ги е освободил. Самият Субодай нямаше живи деца, нямаше дъщери.

— Оставете я тук — рязко заповяда той и още докато го казваше, се изненада от самия себе си. Та той беше леденият военачалник, човекът без чувства. Разбираше слабостите на другите, но не ги споделяше. Но въпреки това катедралата беше прекрасна по свой начин с огромните си, покрити с канелюри каменни сводове. Каза си, че именно тези неща докосват чувствата му, а не животинската паника на момичето.

Воините я пуснаха и изчезнаха забързано надолу, доволни, че са се отървали без наказание или някакви допълнителни поръчения. Когато стъпките им затихнаха, Субодай отново се обърна и се загледа към града. Пожарите вече бяха станали повече и отделни части на Москва бяха червени от пламъците. До сутринта по-голямата част от града щеше да е пепел, камъните така щяха да се нагорещят, че да се напукат.

Чу тежкото дишане на момичето и лекото шумолене на дрехата й, когато тя се отпусна покрай стената.

— Можеш ли да ме разбереш? — попита я той на дзински.

Момичето го изгледа с празен поглед и Субодай въздъхна. Руският нямаше почти нищо общо с езиците, които знаеше. Беше научил няколко думи, но не и такива, с които да й каже, че е в безопасност. Тя се взираше в него и той се запита как ли би се почувствал един баща в подобно положение. Тя знаеше, че не може да избяга. В църквата и по улиците беснееха пияни мъже. Нямаше да стигне далеч. В камбанарията беше по-спокойно и Субодай отново въздъхна, когато тя започна тихо да хлипа и прибра колене до гърдите си като малко дете.

— Млъкни — рязко нареди той, внезапно раздразнен, че е нарушила краткия момент на покой. Забеляза, че е изгубила обувките си. Краката й бяха боси и почервенели от студ. Беше се смълчала от острия му тон и той продължи да я гледа, докато тя не вдигна очи към него. Субодай протегна ръцете си напред, за да покаже, че са празни.

— Меня завут Субодай — бавно каза той и тикна пръст в гърдите си. Не знаеше как да я попита за името й. Зачака търпеливо и напрежението й донякъде намаля.

— Аня — рече тя. Последва порой звуци, които Субодай не можеше да разбере. Почти беше изчерпал запаса си от думи.

— Остани тук — продължи той на родния си език. — Тук си в безопасност. Аз си тръгвам.

Понечи да мине покрай нея и отначало тя трепна уплашено. Когато осъзна, че се кани да слезе по каменните стъпала, извика уплашено и заговори отново. Очите й бяха широко отворени, умоляващи.

Субодай въздъхна.

— Добре. Ще остана. Субодай остане. Докато изгрее слънцето, разбираш ли? Тогава ще си тръгна. Войниците ще си тръгнат. После ще можеш да намериш близките си.

Тя видя, че той се връща при прозореца, запълзя към него и седна в краката му.

— Чингис хан — промърмори Субодай. — Чувала ли си това име?

Видя как очите й се разширяват. На лицето й се изписа странна мъка.

— Ще говорят за него и след хиляда години, Аня. Че и повече. А ето, че Субодай е неизвестен. Човекът, който спечели сраженията за него, който следваше заповедите му. Името на Субодай е просто дим на вятъра.

Тя не можеше да го разбере, но гласът му беше успокояващ и тя прибра още по-плътно крака до гърдите си. Изглеждаше съвсем мъничка в краката му.

— Той вече е мъртъв, момиче. Отиде си. Аз останах, за да изкупя греховете си. Мисля, че вие, християните, разбирате това.

Тя отново го изгледа неразбиращо и това освободи думите, които толкова отдавна бяха заседнали в гърдите му.

— Моят живот вече не е мой — тихо рече Субодай. — Думата ми е без стойност. Но дългът продължава, Аня, до последния дъх. Той е всичко, което ми е останало.

Въздухът бе леден и той видя, че тя трепери. Свали с въздишка наметалото си и я зави. Загледа я как се сгушва в него, докато не остана да се вижда само лицето й. Без топлата дреха му стана по-студено, но той посрещна с радост неудобството. Духът му бе неспокоен. Субодай опря длани на каменния парапет и зачака настъпването на утрото.

20.

Яо Шъ кипеше вътрешно. Дори въздухът в стаята миришеше различно, не както преди. Сорхатани носеше новото си положение като тежка роба, наслаждаваше се на безбройните слуги, които се грижеха за нея. Чрез Угедай беше получила титлите на съпруга си. С един-единствен удар бе поставила под контрола си сърцевината на монголските равнини, родното място на самия Чингис. Яо Шъ неволно се запита дали ханът се е замислял за всички последици, когато беше предал тези територии на Толуй.

Друга жена кротко щеше да управлява земите и титлите, докато не ги предаде на синовете си. Самият Угедай със сигурност си беше мислил, че ще стане точно това. Сорхатани обаче беше отишла по-далеч. Ето например тази сутрин Яо Шъ беше принуден да потвърди заповед за изваждане на средства от ханската съкровищница. Върху документите се мъдреше личният печат на Толуй и като пръв съветник Яо Шъ не можеше да откаже. Огромно количество злато и сребро беше прибрано в дървени сандъци под киселия му поглед и предадено на гвардейците й. Можеше само да гадае какво ще прави с толкова много скъпоценни метали, с които можеше да си построи дворец, село или път в пустошта.

Сега, докато седеше с нея, Яо Шъ повтаряше мислено една будистка мантра, за да успокои мислите си. Беше му разрешила аудиенция като по-висша от него, напълно давайки си сметка, че поведението й дразни ужасно ханския съветник. Той не пропусна да забележи, че им сервират личните прислужници на Угедай. Несъмнено Сорхатани беше избрала точно тях, за да демонстрира властта си.

Яо Шъ пое плитката купичка и отпи. Чаят бе от най-добрите дзински листа, вероятно от личните запаси на хана, купени на баснословни цени от чаените плантации на Ханджоу. Намръщи се, докато оставяше купата. Само за няколко месеца Сорхатани бе станала незаменима за хана. Енергията й бе необичайна, но Яо Шъ все пак продължаваше да се изненадва колко умело усеща нуждите на хана. Но най-силно го тормозеше фактът, че самият той всъщност стриктно изпълняваше заповедите, които му бяха дадени. Беше се подчинил на заповедта на Угедай никой да не го тревожи. Беше изпълнил дълга си, но въпреки това тя бе успяла да нахлуе в двореца и да наложи внезапно изникналия си авторитет върху слугите, сякаш се беше родила с него. За по-малко от ден си беше обзавела покои до тези на самия Угедай. Слугите бяха приели, че ханът го одобрява, и макар Яо Шъ да подозираше, че Сорхатани е злоупотребила стократно с оказаното й благоволение, тя бе успяла да се намести в двореца подобно на кърлеж. Наблюдаваше я внимателно как отпива от чая. Не пропусна робата й от фина зелена коприна, сребърните нишки, сплитащи косата й, и бялата пудра по кожата й, от която изглеждаше като изваяна от порцелан, студена и съвършена. Облеклото и маниерите на дзинските благородници бяха подбрани нарочно, но тя отвърна на погледа му със спокойната прямота на сънародниците си. Сам по себе си погледът й бе предизвикателство и той трябваше да се насили да не отвърне.

— Хубав ли е чаят, съветнико? — попита тя.

Той сведе глава.

— Превъзходен е, но трябва да попитам…

— Удобно ли ти е? Да наредя ли на слугите да ти донесат възглавничка за гърба?

Яо Шъ се почеса по ухото и отново се насили да се успокои.

— Не ми трябват възглавнички, Сорхатани. Онова, което искам, е обяснение за заповедите, които ми бяха съобщени в покоите ми снощи.

— Заповеди ли, съветнико? Нима подобни неща не се решават между теб и хана? Това определено не е моя работа.

Очите й бяха широко отворени и открити. Яо Шъ прикри раздразнението си, като направи знак да му налеят още чай. Отпи и опита отново.

— Както несъмнено знаеш, Сорхатани, гвардейците на хана не ми позволяват да разговарям с него.

Това бе унизително признание и той се изчерви, докато се питаше как е успяла да се намести така изкусно между Угедай и света. Всички около хана изпълняваха желанията му. Тя пък изобщо не се съобразяваше с тях и се държеше с Угедай, сякаш е инвалид или малко дете. В двореца се носеше слух, че се грижела за него, както квачка се грижи за пиленце, но вместо да се раздразни, на Угедай сякаш му харесвало да го глезят. Яо Шъ можеше само да се надява ханът да се възстанови по-бързо, за да изхвърли тази вълчица от двореца и отново да започне да управлява наистина.

— Ако желаеш, съветнико, мога да попитам хана за заповедите, които казваш, че ти били дадени. Знаеш обаче, че той не е много добре телом и духом. Не може да се настоява за отговори от него, докато не си възвърне силите.

— Зная, Сорхатани — отвърна Яо Шъ, стисна зъби за миг и тя видя как мускулите на челюстта му заиграха. — Както и да е, явно става въпрос за някаква грешка. Не мисля, че ханът желае да напусна Каракорум заради някакво безсмислено обикаляне за събиране на данъци в северните дзински градове. Това означава да отсъствам с месеци от града.

— Но все пак, ако заповедите са такива… — Тя сви рамене. — Ние се подчиняваме, Яо Шъ, нали така?

Подозренията му се засилиха, макар да не разбираше как би могла именно тя да даде заповедта да бъде отпратен. Това само засили решимостта му да остане и да оспори контрола й върху хана в неговото нестабилно положение.

— Ще пратя друг. Нужен съм тук, в Каракорум.

Сорхатани се намръщи деликатно.

— Поемаш огромни рискове, съветнико. Предвид здравословното състояние на хана, не би било добре да бъде ядосван с неподчинение.

— Имам други задачи. Например да върна жената на хана от летния дворец, където линее от месеци.

Сега бе ред на Сорхатани да й стане неудобно.

— Той не е викал Торогене — рече тя.

— Тя не е негова слугиня — отвърна Яо Шъ. — Проявявала огромен интерес към грижите ти за съпруга й. Разбрах, че когато чула, че си тъй близка с него, изявила желание да се върне и да ти благодари лично.

Сорхатани го изгледа студено. Едва скриваха взаимната си ненавист зад фасадата на добро поведение и спокойствие.

— Значи си разговарял с нея?

— Чрез писма, разбира се. Мисля, че ще пристигне само след няколко дни. — В момент на вдъхновение реши да поукраси малко истината в своя полза. — Помоли лично да я посрещна, за да може да научи последните новини за града. Така че разбираш защо не мога да замина тъкмо сега.

Сорхатани леко сведе глава в знак, че му признава умелия ход.

— Виждам, че си много… добросъвестен в задълженията си. Много неща трябва да се направят за посрещането на съпругата на хана. Трябва да ти благодаря, че ме уведоми навреме.

Високо на челото й започна тик, който бе доказателство за напрежението й. Яо Шъ го наблюдаваше с удоволствие. Знаеше, че тя усеща погледа му върху това място. Използва момента, за да я притисне още.

— Колкото до мен, бих искал също да обсъдя позволението, дадено от Угедай на племенника му да замине при Субодай.

— Какво? — сепна се Сорхатани, изтръгната от мислите си. — Монгке няма да бъде наблюдател на бъдещето, съветник. А ще помогне за създаването му. Съвсем правилно е синът ми да присъства, докато Субодай завладява западните страни. Или орлокът трябва да обере цялата слава, че ни е осигурил стабилна граница?

— Извинявай, нямах предвид твоя син. А Байдур, сина на Чагатай. Той също е тръгнал по следите на Субодай. О, мислех, че си чула.

Опита се да не се усмихне. Въпреки всичките си връзки в града Сорхатани нямаше достъп — поне засега — до неговата мрежа от шпиони и клюкари, разпростряла се на хиляди мили във всяка посока. Гледаше я как овладява изненадата си и емоциите й се укротяват. Тази жена се контролираше невероятно добре и той трябваше да си припомни, че зад красотата й се крие ум, по-остър от този на повечето хора.

Яо Шъ се наведе напред, за да не могат да ги подслушат слугите в стаята.

— Ако наистина гледаш бъдещето, изненадан съм, че не си се сетила, че Байдур ще се включи в големия поход на запад. В края на краищата баща му е следващият, който ще стане хан.

— След Гуюк, сина на Угедай — рязко отвърна Сорхатани.

Яо Шъ кимна.

— Разбира се, стига всичко да е добре, но преди не чак толкова много години тези коридори и стаи бяха пълни с въоръжени мъже, които оспорваха точно такъв въпрос. Дано никога повече не се случи подобно нещо. Принцовете се събират при Субодай, Сорхатани. Ако смяташ един ден синовете ти да предявят претенции за ханството, трябва да си наясно какъв е залогът. Гуюк, Бату и Байдур имат същите основателни претенции като твоите деца, не мислиш ли?

Тя го изгледа кръвнишки, сякаш й беше посегнал. Той се усмихна и се изправи. Срещата беше приключила.

— Ще те оставя с чая и чудесните ти неща, Сорхатани. Лично аз съм открил, че този разкош е мимолетен, но му се наслаждавай за момента.

Тя остана да седи, потънала в мисли. Докато излизаше, Яо Шъ си обеща, че ще бъде тук, за да види завръщането на ханската съпруга в Каракорум. Не можеше да си откаже подобно удоволствие след толкова месеци напрежение.

Войниците стояха и трепереха в сянката на огромната порта. Подобно на укреплението около тях, тя бе изработена от стари черни дънери, завързани с дебели въжета, които бяха станали чупливи от зимния студ. В крепостта имаше хора, чието ежедневно задължение бе да правят обиколки, като стъпваха внимателно по тясната пътека. Със замръзнали ръце те проверяваха всички въжета, които бяха като от желязо в студа. Задачата им отнемаше по-голямата част от деня. Укреплението приличаше повече на градче, отколкото на лагер; зад стените му се бяха наблъскали хиляди хора.

Дворът пред портата беше добро място, безопасно място, мислеше си Павел. Намираше се тук, защото бе след последните, които пристигнаха през изминалата нощ. Войниците, които тропаха с крака и пъхаха ръце под мишниците си, за да ги стоплят, все още усещаха силата й, надвиснала на тях. Опитваха да не мислят за онова, което предстоеше, когато портата щеше да бъде отворена от мучащите волове и те щяха да излязат навън сред вълците.

Павел стоеше по-назад от онези, които бяха най-близо до портата, и опипваше нервно дръжката на меча си. Искаше му се да го изтегли и да го огледа. Дядо му му беше обяснил колко е важно да го поддържа остър. Беше му казал какво да прави, ако получи оръжие, по-старо от самия него, с повече драскотини, белези и нащърбени места, отколкото може да си представи. Павел бе виждал как някои от истинските войници прокарват брусове по мечовете си, но не бе събрал кураж да помоли някой да му услужи. Не приличаха на хора, които биха дали каквото и да било на някакво си момче. Все още не бе видял великия княз, макар да проточваше врат и да се изправяше на пръсти. Щеше да има какво да разказва, когато се прибереше у дома. Дядо му често си спомняше Краков, а когато обърнеше повечко чашки, твърдеше, че бил виждал краля на младини, макар че може би просто си измисляше.

Павел копнееше да зърне свободните конници — казаците, които князът бе наел за кампанията срещу цяла река злато. Не че се надяваше много, че баща му може да е сред тях. Част от него разбираше тъгата в очите на дядо му, която се появяваше винаги, когато говореше за храбрия младеж, заминал да стане един от тях. Павел беше виждал майка си да плаче, когато си мислеше, че е сама. Бяха оставили Краков с желанието да си купят собствена земя, но селският живот се оказа само на една крачка от гладната смърт и не носеше никаква радост. Ако не друго, руските селяни бяха по-зле и от онези, които бяха оставили в родината си.

Винаги имаше хора, които заминаваха за Киев или Москва в търсене на работа. Обещаваха, че ще пращат пари на семействата си, но малцина го правеха, а още по-малко бяха онези, които се завръщаха. Поклати глава. Не беше дете, надяващо се на поне мъничко истина във всички лъжи. Имаше меч и щеше да се бие за княза заедно с тези груби и свирепи ездачи. Усмихна се, развеселен от самия себе си. Все още щеше да търси лицето на баща си сред тях, уморено и състарено, с късо подстригана коса, за да се предпази от въшките. Надяваше се, че ще успее да го познае след толкова много време. Казаците бяха някъде извън укреплението и яздеха в снега.

С настъпването на утрото студът стана пронизващ, земята бе на киша от краката на хора и коне, Павел разкърши рамене и изруга, когато някой го блъсна отзад. Харесваше му да ругае. Мъжете около него използваха думи, каквито не беше чувал никога, и той изръмжа доста добро проклятие на незнайния натрапник. Раздразнението му изчезна, когато видя, че го е блъснало някакво момче — носеше купа тестени топки, пълни с месо и билки. Ръцете на Павел бяха бързи и той успя да отмъкне две от димящите лакомства, докато слугата се провираше покрай него. Момчето изруга при кражбата, но Павел не му обърна внимание и бързо лапна едната топка, преди някой да го е забелязал и да му е отнел плячката. Вкусът беше превъзходен и сокът потече по брадичката му и под плетената ризница, която бе получил тази сутрин. Тогава се беше почувствал като мъж, годен да носи мъжки товар. Отначало си мислеше, че ще се уплаши, но в укреплението имаше хиляди войници и още много казаци отвън. Те не изглеждаха уплашени, макар мнозина да бяха смълчани, с напрегнати лица. Павел не разговаряше с онези, които имаха бради или буйни мустаци. Надяваше се един ден и самият той да има мустак, но над горната му устна все още не растеше нищо. Помисли си с вина за бръснача на баща си в плевнята. През последния месец всяка вечер тайно го беше прокарвал по бузите си. Момчетата от селото казваха, че от това космите растели по-бързо, но при него почти нямаше признаци за подобно нещо. Поне засега.

Някъде в далечината прозвучаха рогове и навсякъде около него мъже започнаха да крещят заповеди. Нямаше време да изяде втората тестена топка, така че я пъхна под кожения си елек и усети как топлината й плъзва по кожата му. Искаше му се дядо му да беше тук да го види. Старецът беше заминал да събира дърва, за да не им се налага да излизат надалеч по-късно, когато зимата стегне хватката си още повече. Естествено, майка му плака, когато Павел доведе при задната врата набиращия войници от името на княза. Пред него тя не беше в състояние да му откаже, точно както го беше замислил. Павел бе тръгнал гордо зад набиращия и все още си спомняше съчетанието от възбуда и нервност по лицата на другите по пътя. Почти всички бяха по-големи от него, а на един брадата му стигаше чак до гърдите. Беше разочарован, че не видя сред тях други младежи от селото. Несъмнено се бяха изпокрили, за да не ги вземат във войската. Беше чул, че момчетата се спотайвали в плевните и в оборите, за да избегнат призива на княза. Техните бащи обаче не бяха казаци. Павел не беше погледнал назад — е, направи го, но само веднъж. Майка му беше излязла до края на селото и бе вдигнала ръка да го изпрати. Надяваше се, че дядо му ще се гордее, когато научи. Не бе сигурен как ще реагира старецът, но поне щеше да му се размине боят, ако новината го ядосаше. Ухили се, като си представи как дъртият дявол стои на двора сред кокошките и няма върху кого да стовари колана си.

Нещо ставаше, това поне беше ясно. Павел видя стотника да минава наблизо. Той бе единственият командир, когото познаваше. Изглеждаше уморен. Инстинктът накара Павел да го последва. Ако предстоеше да излязат, трябваше да е със своята стотна, така му бяха казали. Не познаваше никого от нея, но стотникът му явно знаеше накъде отива. Заедно минаха покрай портата и стотникът най-сетне го видя и каза:

— Ти си един от моите. — Посочи му няколко души и продължи, без да чака отговор.

Другите от стотната изглеждаха точно толкова непохватно с мечовете и металните ризници, които стигаха почти до коленете им, колкото се чувстваше и самият Павел. Търкаха ръцете си, станали червени или синкави от студа. Стотникът беше заминал да събира останалите.

Роговете зазвучаха отново, този път от стените на укреплението, и Павел подскочи. Един от онези до него му се изсмя гадно; зъбите му бяха изпочупени и кафяви. Бузите на Павел пламнаха. Беше се надявал да срещне братската дружба, която му беше описвал дядо му, но не можеше да я намери в този замръзнал двор, в който мъжете пикаеха в кишата, с изпити от студа лица. От бялото небе заваля и мнозина засипаха проклятия — снегът щеше да утежни деня още повече.

Павел загледа как подкараха кафявите волове, които теглеха портата. От телата им се вдигаше пара. Нима вече щяха да излизат? Стотникът не се виждаше никакъв. Беше изчезнал точно когато Павел искаше да му зададе куп въпроси. Видя как ивица светлина се процежда между крилата на портата, която със стон се отваряше навътре. Мъжете в двора се дръпнаха назад, тълпата се люшна като пшеница под вятър. Отзад започна суматоха, чуха се високи гласове, изпълнени с болка и гняв. Павел се обърна да види какво става, а онзи, който се беше изсмял, поклати глава и изръмжа:

— Размахаха камшиците, момче. Ще ни пратят в боя като животни. Така постъпват чудните командири на княза.

Този мъж се осмеляваше да осъжда самия княз! Павел предпочете да се извърне, вместо да отговори, а после се затътри напред, когато онези отзад започнаха да се бутат към двора. Портата зейна още по-широко. Белотата отвън бе почти ослепителна след толкова дългото стоене на сянка.

Въздухът изгаряше дробовете и гърлото му. Бе толкова студено, че Бату едва дишаше. От друга страна, всички бяха потни и можеха единствено да продължат да се движат. Спирането означаваше потта да замръзне и да започнат бавно да умират, без да усещат как телата им постепенно стават безчувствени.

Малко след зазоряване Субодай бе изпратил дясното си крило напред под командването на Бату. Не се страхуваха от новобранците и повинниците, които князът събираше в големите си укрепления. Стрелите щяха да ги пометат. Истинската опасност бе вражеската конница и Бату беше горд, че пръв ще излезе срещу нея. По зазоряване бяха направили лъжлива маневра наляво, за да принудят русите да подсилят редиците си по фланговете. Докато князът прехвърляше хората си от другото крило, Бату изчака сигнала на Субодай, след което бързо се понесе напред. Вече виждаше как редиците на противника се хвърлят към тумана му. Князът бе събрал многобройна войска да защити Киев, но никой от войниците му не беше очаквал, че ще се бие през зимата. Студът беше убийствен.

Бату провери в движение тетивата и огъна леко лъка, за да раздвижи силните мускули на раменете си. Колчанът на гърба му бе пълен със стрели и той чуваше шумоленето на перата им до ухото си.

Князът бе забелязал опасността — Бату вече го виждаше, него и красивите му знамена в единия край. Рогове известиха заповедите му, но Субодай беше изпратил Монгке наляво, принуждавайки двете крила да излязат напред от основната част. Орлокът държеше центъра заедно с Джебе и Хаджиун и тежките конници, въоръжени с дълги копия. Всеки, който излезеше от укреплението, щеше да се озове срещу плътна черна редица, готова да ги посрещне.

Бату кимна на знаменосеца си и огромното парче оранжева коприна се развя високо, ясно видимо по цялата редица. Чу се скърцането на хиляди лъкове, опънати едновременно — стон, който изпълни въздуха. Четири хиляди стрели излетяха високо във въздуха и стрелците веднага посегнаха назад за следващата стрела и я поставиха на тетивата, както бяха учени още от деца. Надигаха се леко в седлата, като балансираха с колене на препускащите коне. От това разстояние нямаше нужда от голяма точност. Стрелите се извисяваха и се изсипваха върху казашките конници, засенчваха небето и след миг пак го оставяха чисто и пусто.

Вражеските коне рухваха на земята. Противниците отговаряха на стрелбата, но лъковете им не можеха да се сравняват с монголските и стрелите им не достигаха целите си. Бату забави ход, за да се възползва от това предимство. По негов сигнал лекият галоп премина в тръс, а после и в спокоен ход, но стрелите продължаваха да излитат, по една на всеки шест удара на сърцето, подобно на ударите на чук върху наковалня.

Руските конници се понесоха сляпо напред, вдигнали високо щитове и приведени колкото се може по-ниско. Двете крила щяха да се сблъскат до укрепеното градче и Бату се премести в предната редица. Хората му очакваха да го видят там след безразсъдната атака срещу руския княз и сърцето му заби по-бързо, когато се озова срещу врага, заобиколен от тумана си.

Стрелбата не прекъсваше нито за миг. Монголските конници вече не пускаха стрелите си във високи дъги, а започнаха да подбират мишените си. Нападащите руси не бяха облечени в стомана като личната дружина на княза. Субодай трябваше да се погрижи за онези в центъра. Казаците продължаваха да падат под пороя стрели, който отнасяше хора и коне.

Бату откри, че колчанът му е празен. Намръщи се и закачи лъка на куката на седлото. Изтегли сабята си и цялата редица направи същото. Руското крило беше сериозно очукано, стотици неприятели бяха останали да лежат зад атакуващите. Останалите живи продължаваха да препускат напред, но мнозина бяха ранени и се олюляваха в седлата, дробовете им се пълнеха с кръв от забитите в гърдите им стрели. Въпреки това не се отказваха и монголите ги съсичаха в движение, нанасяха удари с бронирани юмруци и налакътници, използваха мечовете си със смъртоносна точност.

Туманът помете остатъците от крилото и продължи покрай стените на укреплението. Бату зърна за миг как грамадната му порта се отваря, но в следващия момент тя се озова зад него и той преследваше враг, който почти висеше от седлото си и се мъчеше да се измъкне. Монголските воини дюдюкаха и се хвалеха кой е избил повече неприятели. Бату усещаше гордостта и радостта им, когато му кимаха. Това бе най-хубавият момент — когато врагът бе пръснат и можеха да го гонят като овце.

Портата се отвори и Павел бе изблъскан на ярката светлина. Под лъчите на изгряващото слънце снегът бе ослепителен. Той примигна от объркване и страх. Крещяха твърде много хора и не можеше да разбере нищо. Изтегли меча си и тръгна напред, но човекът пред него внезапно спря. Беше онзи, който преди малко бе споменал камшиците.

— Върви де! — извика му Павел.

Отзад вече го бутаха. Мъжът с изпочупените зъби плю в снега, взрян в монголската войска, която връхлиташе срещу тях. Копията се сведоха надолу като едно.

— Исусе Христе, спаси ни — промърмори мъжът и Павел не разбра това молитва ли е, или ругатня. Чу как онези зад него подемат боен вик, за да се окуражат едни други, но гласовете бяха слаби и Павел усети как ръцете му отмаляват, как стомахът му се свива.

Монголската редица ставаше все по-голяма, с приближаването й земята под краката им затрепери. Хората се заспоглеждаха. Командирите крещяха, пръскаха слюнки и сочеха към монголите. Колоната продължаваше да се движи, неспособна да спре, тъй като онези отзад продължаваха да се натискат да излязат.

— За княза! — изкрещя някакъв командир. Малцина подеха вика му, но гласовете им бяха слаби и скоро заглъхнаха. Монголският туман се приближаваше като черна вълна, която щеше да ги помете.

21.

Хаджиун чу смеха много преди да види групата. Трепна, когато болният му крак го прободе. Една стара рана в бедрото беше забрала и гнойта трябваше да се изстисква два пъти на ден, ако се вярваше на лечителя мюсюлманин на Субодай. Това обаче като че ли не помагаше. Раната го мъчеше от месеци, при това се обаждаше изведнъж, без предупреждение. И сега трябваше да отиде при младите командири, накуцвайки като сакат, и това го караше да се чувства много стар. Беше стар, разбира се. Куц или не, те щяха да усетят годините му.

Чу гласа на Гуюк да се извисява над останалите. Отново разказваше някаква история за победите на Бату. Хаджиун въздъхна тихо, докато минаваше покрай последния гер. Гуюк го забеляза и спря. Останалите се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му.

— Водата току-що кипна, военачалнико — весело извика Гуюк. — Добре си дошъл да пиеш чай с нас. Или нещо по-силно, ако предпочиташ.

Останалите се разсмяха, сякаш беше казал голяма шега. Хаджиун потисна гримасата си. Напомни си, че също е бил млад. Навремето. Много отдавна.

Четиримата се бяха излегнали като млади лъвове и Хаджиун изпъшка, докато се настаняваше върху плъстената постелка и внимателно изпъваше крака си. Естествено, Бату забеляза подутото бедро. Този не пропускаше нищо.

— Как е кракът ти, военачалнико?

— Пълен с гной — сопна се Хаджиун.

От тона му лицето на Бату стана безизразно и Хаджиун се наруга наум. Малко болка и изпотяване — и ето го, зъби се на момчетата като някакво дърто зло псе. Огледа малката група и кимна на Байдур, на когото определено му бе трудно да скрие вълнението си, че участва в похода. Младият воин беше нервен и ококорен, че е в такава компания и че се държат с него като с равен. Хаджиун се запита дали тези младежи знаят за коварните номера на бащите си и ако знаят, дали това изобщо ги интересува.

Взе купата чай с дясната си ръка и се опита да се отпусне, докато отпиваше. Познаваше бащите на всичките тези младежи, да не говорим за самия Чингис. При тази мисъл годините го налегнаха тежко. Можеше да види Толуй в Монгке и това го натъжаваше. Силните черти на Чагатай напираха на лицето на Байдур, в линията на скулите и издадената челюст. Времето щеше да покаже дали е наследил и упоритата му издръжливост и сила. Хаджиун виждаше, че момъкът все още трябва да се докаже по някакъв начин в тази компания. В никакъв случай не беше от водачите в групата.

Това насочи мислите му към Бату и той го погледна и видя, че младият мъж го наблюдава с нещо като усмивка, сякаш четеше мислите му. Останалите се отнасяха почтително с него, това бе очевидно, но Хаджиун се запита дали новооткритото им приятелство ще издържи на предизвикателствата на времето. Когато станеха съперници за ханствата, нямаше да са толкова спокойни заедно, помисли си той и отново отпи от чая.

Гуюк се усмихваше открито. Той бе онзи, който очакваше да стане наследник. Не беше имал за баща Чингис, който да го кали и да го накара да разбере опасностите от лесното сприятеляване. Може би Угедай се бе държал твърде меко с него или пък младежът бе просто нормален воин, без онази безмилостна жилка, която открояваше хора като Чингис.

„И като мен“ — помисли си Хаджиун, спомнил си собствените си мечти и минала слава. Да вижда бъдещето в тези младежи беше горчиво и сладко едновременно. Проявяваха уважение към него, но той не вярваше, че разбират дълга, който дължаха. Чаят изведнъж му се видя горчив от тази мисъл, но пък задните му зъби отдавна гниеха и всичко вече имаше лош вкус.

— Имаш ли някаква причина да ни посещаваш в тази студена утрин? — неочаквано попита Бату.

— Дойдох да кажа добре дошъл на Байдур в лагера — отвърна Хаджиун. — Нямаше ме, когато доведе бащиния си туман.

— Своят собствен туман, военачалнико — незабавно го поправи Гуюк. — Всички сме произведени в командващи от бащите си.

Не забеляза как Бату се стегна. Неговият баща Джучи не бе направил нищо за него, но ето че той седеше с останалите; негови братовчеди и принцове, силен и може би по-твърд от тях. Хаджиун не пропусна мимолетната емоция, която се мярна на лицето на младия мъж. Мислено пожела късмет на всички.

— Е, не мога да пропилявам цялата сутрин в киснене тук — рече Хаджиун. — Казаха ми, че трябва да разтъпча този крак, да карам кръвта да се движи.

Надигна се с мъка, без да използва протегнатата ръка на Гуюк. Глупавият крак отново пулсираше в синхрон с ударите на сърцето му. Трябваше пак да иде до лечителя и да изтърпи поредното ровичкане с нож в месото, за да излезе кафявата мръсотия. Намръщи се, кимна на младежите и си тръгна.

— Доста неща е видял през живота си — замислено рече Гуюк, докато гледаше след него.

— Той е просто един старец — отвърна Бату. — Ние ще видим още повече. — Ухили се на Гуюк. — Като за начало, дъното на няколко меха айраг. Извади от личните си запаси, Гуюк. Не мисли, че не съм чувал за пратките от баща ти.

Гуюк се изчерви, че е в центъра на вниманието. Останалите се развикаха бързо да донесе пиенето и той се втурна към гера.

— Субодай ми каза да се явя при него по залез — с разтревожен тон каза Байдур.

Бату сви рамене.

— Същото се отнася и за нас. Но пък не ни каза, че трябва да сме трезви. Не се безпокой, братовчеде, ще изнесем представление за дъртия дявол. Може би е време да разбере, че ние сме принцовете на държавата. Той е само занаятчия, когото сме наели, същото като сарач… или тухлар. Добър е в работата си, Байдур, но това е всичко.

Байдур се чувстваше неудобно. Беше дошъл във войската след сраженията край Киев и знаеше, че тепърва трябва да се доказва пред братовчедите си. Бату беше първият, който го поздрави, но Байдур беше достатъчно схватлив, за да види проклетията му. Отнасяше се предпазливо към тях, тъй като всички бяха негови братовчеди и принцове на една и съща държава. Предпочете да премълчи и Бату се отпусна отново на купчината чували със зърно. След малко Гуюк се върна с два големи меха айраг на раменете.

Яо Шъ беше положил много усилия да е готов за срещата на Сорхатани и жената на хана. Летният дворец на река Орхон бе само на ден яздене за вестоносец, но Торогене никога не бе пътувала с подобна скорост. Въпреки привидната й припряност превозването на целия й багаж и хора й отне близо месец. Яо Шъ се наслаждаваше на тайното удоволствие да гледа как напрежението на Сорхатани се засилва с всеки ден, да я вижда как бърза из двореца и града, как проверява документите на съкровищницата и се занимава с хиляди неща около грижите й за хана, за които можеше да бъде укорена.

През това време, само чрез писма и вестоносци, Яо Шъ отново бе спечелил свободата си на действие. Вече не го тормозеха постоянните запитвания и искания на Сорхатани за вниманието му и за отпускане на средства. Вече не го викаха по всяко време на денонощието да обяснява някакъв политически въпрос или аспект на титлите и правомощията, които тя бе получила вместо съпруга си. Реши, че това е идеалното приложение на властта — да постигнеш желания резултат с минимални усилия.

През предишните два дни коридорите на двореца бяха излъскани от цяла армия дзински слуги. Всичко, направено от плат, беше изнесено на двора и изтупано, след което внимателно бе върнато на мястото му. Свежи плодове бяха сложени в бъчви с лед и прибрани в избите под земята, навсякъде бяха поставени толкова много цветя, че цялата сграда се изпълни с тежкия им аромат. Жената на хана се връщаше у дома и не биваше да остане разочарована.

Яо Шъ крачеше из проветривия коридор и се наслаждаваше на слабите лъчи на слънцето в студения ясен ден. Хубавото на поста му бе, че никой не можеше да възрази на личния съветник на хана, ако реши да е тук при завръщането на Торогене. Беше всъщност негово задължение да я посрещне и Сорхатани нищо не можеше да направи по въпроса.

Чу звука на рог в покрайнините на града и се усмихна. Кортежът най-сетне се бе появил. Имаше време да отиде до кабинета си и да облече най-официалните си дрехи. Делът му бе мърляв и той го поизтупа, докато бързаше към стаи си. Едва забеляза слугата, който се просна край прага, докато влизаше. Имаше чисти дрехи в един сандък. Може би бяха малко мухлясали, но пък кедровото дърво би трябвало да държи молците далеч от тях. Мина бързо през стаята и тъкмо се наведе над сандъка, когато чу вратата зад гърба му да се затваря. Докато се обръщаше изненадан, се чу изщракване на резе, последвано от стърженето на ключ в ключалка.

Яо Шъ забрави за сандъка. Отиде до вратата и натисна дръжката, макар да знаеше, че вратата няма да се отвори. Заповед на Сорхатани, естествено. Почти му идеше да се усмихне на нечуваното й нахалство да го заключи в собствените му стаи. Още по-дразнещото бе, че именно той бе наредил да сложат ключалки на вратите в двореца — поне на онези стаи, в които се пазеха ценни неща. Уроците от дългата нощ, когато Чагатай беше изпратил хората си в двореца да сеят ужас и разруха, бяха научени. Единствено здравата врата беше спасила хана тогава. Яо Шъ прокара длан по дървото и промърмори:

— Сериозно ли го мислиш, Сорхатани?

Потисна безполезното желание да заблъска по вратата или да завика за помощ. В целия дворец цареше суматоха. Отвън може би щяха да минат слуги, но достойнството му щеше да е сериозно накърнено, ако се стигнеше дотам да го спасяват от собствения му кабинет.

Потупа вратата с длан, за да провери здравината й. От дете беше калявал тялото си. Години наред започваше всеки ден с хиляда удара по ръцете си. По костите му се бяха образували малки пукнатини, които се запълваха и ставаха по-плътни, така че той можеше да отприщи цялата си сила, без да се страхува, че ще си счупи китките. Вратата обаче изглеждаше потискащо здрава. А той вече не беше млад. С горчива усмивка загърби младежкото желание да реагира със сила.

Вместо това ръцете му продължиха към пантите. Те представляваха прости железни щифтове, пъхнати в железни пръстени, но вратата можеше да се извади от тях само ако е отворена. Сега рамката не му позволяваше да я повдигне. Огледа се, но не намери нищо подходящо. Сандъкът бе твърде тежък, за да го запрати по вратата, а останалите неща — мастилницата, писалките и свитъците — бяха твърде леки, за да са му от полза. Изруга под нос. Прозорците на помещението бяха с железни решетки, а и бяха малки, за да не замръзне от зимните ветрове, докато работи.

Всичките му опити да намери разумно решение се проваляха и той усети как гневът му отново се надига. Налагаше се да приложи сила. Разтърка кокалчетата на дясната си ръка. От дългогодишните удари по стълбове върху кожата се бяха образували дебели мазоли, но костите отдолу бяха като мрамор, пукани и заздравявали, докато не се бяха превърнали в плътна маса.

Свали сандалите си и се разтъпка. Краката му бяха твърди и здрави. Е, след малко щеше да види дали още е в състояние да разбие врата без инструменти.

Избра най-слабото място, където една плоскост бе закрепена към основната рамка. Пое дълбоко дъх и се подготви.

Сорхатани стоеше при главната порта на Каракорум. Известно време се беше чудила къде точно да посрещне жената на Угедай. Дали нямаше да изглежда като предизвикателство да я кара да мине през целия град, докато застанат една срещу друга? Не познаваше достатъчно добре Торогене, за да е сигурна. Основният й спомен за нея бе като за грижовна съпруга и майка, която бе запазила спокойствие в дългата нощ, когато Угедай беше нападнат в покоите си. Сорхатани си повтаряше, че не е направила нищо лошо, че не може да бъде укорявана, че се е грижила за хана. И в същото време много добре знаеше, че чувствата на една съпруга към по-младите жени не са от най-рационално естество. Както и да минеше, срещата щеше да е, меко казано, деликатна. Сорхатани се беше подготвила по най-добрия възможен начин. Останалото беше в ръцете на бащата небе и майката земя, както и на самата Торогене.

Кортежът беше впечатляваща гледка — конниците и каруците се бяха проточили почти цяла миля по пътя. Сорхатани беше наредила да отворят градските порти, за да не обиди Торогене, но в същото време се страхуваше, че жената на хана ще мине покрай нея, сякаш тя не съществува. Гледаше нервно как първите редици конници минаха под арката, а след тях изтрополи най-голямата каруца. Теглена от шест вола, тя се движеше бавно и скърцаше толкова силно, че се чуваше надалеч. Жената на хана седеше под балдахин от четири брезови кола, поддържащи копринен покрив. Завесите бяха вдигнати и Сорхатани се напрегна, когато видя прибиращата се при съпруга си Торогене. Усети как тя я търси с очи — а когато погледът й се спря върху нея, Торогене сякаш бе очарована. Сорхатани знаеше какво вижда — стройна и красива жена в дзинска дреха от зелена коприна, с коса, прибрана със сребърна шнола с размерите на мъжка длан.

Колата спря само на няколко крачки от нея. Положението беше сложно и през изминалите дни Сорхатани не бе успяла да намери решение. Разбира се, Торогене беше жената на хана. При последната им среща тя стоеше по-високо от Сорхатани. Оттогава обаче Сорхатани бе получила всичките титли и цялата власт на съпруга си. В късата история на държавата нямаше подобен прецедент. Определено никоя друга жена не беше имала правото да поведе туман, ако реши да го направи. Това бе израз на уважение на хана към саможертвата на съпруга й.

Сорхатани пое дълбоко и бавно дъх, когато видя как Торогене се премества до ръба на колата и протяга ръка, за да й помогнат да слезе. Беше на години и вече бе побеляла, но макар да бе жена на хана, би трябвало да се поклони на Толуй, ако той стоеше на мястото на Сорхатани. И би трябвало да заговори първа. Сорхатани не знаеше какво ще направи Торогене, но нямаше намерение да си създава враг в лицето на тази жена.

Моментът за вземане на решение изтичаше, но изведнъж вниманието и на двете беше отвлечено от звука на тичащи стъпки. Сорхатани и Торогене се обърнаха едновременно към Яо Шъ, който тъкмо минаваше през портата. Лицето му бе сковано от гняв, очите му проблясваха. Сорхатани зърна за миг окървавените му кокалчета, но той скри ръце зад гърба си и направи дълбок официален поклон пред жената на хана, за да я приветства с добре дошла.

Може би това беше пример от негова страна? Сорхатани загърби своето новопоявило се достойнство и когато Торогене се обърна към нея, също се поклони дълбоко и когато се изправи, каза:

— Добре дошла, господарке. Ханът е на път да оздравее и се нуждае от теб повече от всякога.

Торогене едва забележимо се отпусна, намекът за напрежение в стойката й изчезна. Яо Шъ ги гледаше с очакване. По-възрастната жена се усмихна и съветникът се вбеси, когато видя как Сорхатани имитира изражението й.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш всичко, което е нужно да зная — топло рече Торогене. — Много тъгувах, когато научих за съпруга ти. Той бе най-храбрият мъж, когото съм познавала.

Сорхатани се изчерви. Заля я вълна на облекчение, че ханската жена не се отнася високомерно с нея и не се държи враждебно. Отново се поклони, този път съвсем импулсивно.

— Ела при мен в колата, скъпа — рече Торогене и хвана Сорхатани под ръка. — Така ще можем да разговаряме по пътя до двореца. Яо Шъ ли виждам там?

— Господарке — смотолеви Яо Шъ.

— Ще искам да видя сметките, съветнико. Донеси ми ги в покоите на хана по залез.

— Разбира се, господарке — отвърна той.

Що за игра беше това? Беше се надявал двете да съскат една срещу друга като котки заради Угедай, а вместо това те сякаш се бяха преценили една друга и се бяха харесали от пръв поглед и само след няколко разменени думи. Помисли си, че никога няма да разбере жените. Те бяха великата мистерия на живота. Ръцете го боляха и пулсираха от блъскането на вратата. Изведнъж го налегна умора. Искаше единствено да се върне в стаите си и да седне с нещо горещо за пиене. Загледа с вцепенено отчаяние как Сорхатани и Торогене се качват в колата и се настаняват една до друга, вече бъбрейки като птички. Колоната потегли сред виковете на каруцарите и воините от ескорта и скоро Яо Шъ остана сам на прашния път. Хрумна му, че сметките са в такова състояние, че само той може да се оправи с тях. Чакаше го много работа до залез-слънце, преди да има възможност да си почине.

Каракорум изобщо не можеше да се нарече тих. Личните гвардейци на хана бяха изкарани от казармата да охраняват пътя и да удържат тълпите, които държаха да зърнат Торогене. На жената на хана се гледаше като на майка на народа и на гвардейците им се отвори доста работа. Торогене се усмихваше приветливо, докато минаваха по улиците към златния купол и кулата на ханския дворец.

— Бях забравила колко много хора има тук — рече Торогене и поклати глава в почуда. Мъже и жени вдигаха деца към нея с напразната надежда, че ще ги благослови с докосването си. Други викаха името й или благославяха хана и семейството му. Гвардейците едва удържаха човешкия прилив.

Торогене заговори отново и Сорхатани забеляза как бузите й леко се изчервиха.

— Разбрах, че Угедай е доста привързан към теб.

Раздразнена, Сорхатани за момент затвори очи. Яо Шъ.

— Грижите за него ми създадоха някакво занимание, докато се справя със собствената си мъка — отвърна тя. В очите й не се четеше вина и Торогене я изгледа с интерес. Сорхатани беше красавица. Самата тя не беше толкова хубава дори като млада.

— Изглежда, си оскърбила съветника на съпруга ми, меко казано. Това говори нещо за теб.

Сорхатани се усмихна.

— Той смята, че желанията на хана следва да бъдат уважавани. Аз… не ги уважих. Мисля, че раздразних Угедай, като го накарах отново да се заеме със задълженията си. Все още не се е възстановил напълно, господарке, но мисля, че ще видиш промяна у него.

Жената на хана потупа коляното си, успокоена от приказките на Сорхатани. В името на духовете, тази жена си беше осигурила титлите на мъжа си с цената само на няколко разрошени пера! И ако това не беше достатъчно, под грижите й ханът бе започнал да се възстановява, а преди това не искаше да види нито жена си, нито съветника си. Всъщност тя знаеше, че Угедай беше решил да умре сам в двореца. Беше я отпратил със студена примиреност, която Торогене не бе в състояние да пробие. Беше си помислила, че ако откаже да се подчини, той ще се пречупи окончателно пред очите й. Той не я бе допуснал в мъката си. Това все още болеше.

Сорхатани бе направила онова, което тя не бе успяла, и Торогене мислено благодари на по-младата жена, независимо как го е постигнала. Дори Яо Шъ бе принуден да признае, че Угедай е в по-добро разположение на духа. От друга страна, бе добре да знае, че Сорхатани може да е нервна като малко момиче. Това я правеше по-малко страшна.

Сорхатани погледна благата жена до себе си. Беше минало много време, откакто някой бе показвал подобна привързаност към нея, и тя откри, че Торогене й харесва още повече. Трудно можеше да изрази облекчението си, че помежду им няма напрежение и неприязън. Торогене не беше толкова глупава, че да се върне у дома с гръм и трясък. Ако Угедай имаше поне усета на мармот, щеше да я държи близо до себе си от момента на завръщането си от Дзин. Щеше да се излекува в обятията й. А вместо това беше избрал да чака смъртта в онази ледена стая. Сега Сорхатани знаеше, че е гледал на постъпката си като на отказ да трепне пред лицето на смъртта. Беше се измъчвал с минали грехове и грешки, докато накрая не бе в състояние да спаси дори себе си.

— Радвам се, че си била с него, Сорхатани — рече Торогене.

Внезапно се изчерви още повече и Сорхатани се подготви за въпроса, който знаеше, че ще последва.

— Не съм младо момиче и изчервяваща се девица — продължи Торогене. — Съпругът ми си има много жени… а също робини и прислужнички, които да се грижат за всяка негова нужда. Няма да се засегна, но искам да знам дали си го утешавала по всякакъв начин.

— Не и в леглото — с усмивка отвърна Сорхатани. — Веднъж едва не ме награби, докато се къпех, но го ударих с четката за крака.

Торогене се изкиска.

— Точно това е начинът да се справиш с тях, когато се разгорещят, мила. Ти си много красива, нали разбираш. Мисля, че щях да ревнувам, ако му се беше отдала.

Усмихнаха се една на друга и всяка от тях осъзна, че е намерила приятелка. И, и двете се запитаха дали другата цени това откритие колкото самата нея.

22.

През следващата пролет и лято Субодай бавно се движеше на запад. Руските княжества останаха зад него и той стигна до границата на познатия му свят. Съгледвачите се бяха пръснали пред туманите, обхождаха непознатите територии месеци наред и отбелязваха долини, градове и езера, сглобяваха обща картина на онова, което лежеше пред него. Онези, които можеха да четат и пишат, си водеха бележки за силата на войските, на които попадаха, както и за колоните бегълци, спасяващи се от него. Онези, които бяха неграмотни, връзваха снопове от по десет пръчки, като всеки сноп означаваше хиляда души. Системата беше груба, но Субодай се задоволяваше с това да се движи през лятото и да се бие всяка зима, залагайки на силите на хората си. Господарите и благородниците в тези нови земи губеха сили от този подход към войната. Засега не му бяха показали нищо, което би могло да застраши конните му воини.

Субодай смяташе, че в крайна сметка ще се сблъска с армии, равностойни на онези, които командваше дзинският император. В някой момент тукашните благородници щяха да обединят усилията си срещу него. Чуваше слухове за войски като облаци скакалци, но не знаеше дали това не са преувеличения. Ако чуждоземните господари не се обединяха, щяха да бъдат победени един по един и той нямаше да спре, изобщо нямаше да спре, докато не види морето.

Препусна до началото на колоната, за да провери продоволствията, които бе обещал да прати Монгке. Дори само поддържането на толкова много хора го принуждаваше да се движи непрекъснато. Конете се нуждаеха от огромни равнини със сладка трева, а огромният брой опърпани пешаци с всеки ден се превръщаше във все по-голям проблем. Изпълняваха предназначението си, когато се използваха безжалостно. Туманите на Субодай ги изпращаха първи напред, та врагът да използва всичките си стрели за арбалети и лъкове по тях, преди да се сблъска с основните монголски сили. По този начин те бяха достатъчно ценни, но за изхранването им трябваше да избиват всичко живо, което се изпречваше на пътя им — не само стадата говеда и овце, но и елени, зайци и диви птици. Опоскваха земята и не оставяха почти нищо след себе си, дори вълци и лисици. Унищожаването на селата донякъде му се струваше като акт на милосърдие. По-добре бърза смърт, отколкото да останеш да гладуваш, без зрънце зърно и парче месо за наближаващата зима. Неведнъж туманите на Субодай се натъкваха на изоставени села, места, обитавани от духове от години, понеже чумата или гладът бяха принудили хората да се махнат. Нищо чудно, че се събираха в големите градове. Там можеха да се преструват, че са в безопасност, и да намерят утеха в числеността си и във високите стени. Все още не знаеха колко слаби са тези укрепления за туманите му. Той беше превзел Йенкин, с дзинския император зад стените. Нищо от видяното на запад не можеше да се сравнява с онзи каменен град.

За пореден път видя Гуюк заедно с Бату и стисна зъби. Монгке и Байдур бяха на стотици мили оттук, иначе сигурно и те щяха да са с тях. Четиримата принцове се бяха сприятелили, което можеше да е достатъчно полезно, стига Бату да не бе онзи, който ги обединяваше. Може би защото бе най-големият, или пък защото Гуюк се водеше по него, но Бату като че ли командваше останалите. Демонстрираше огромно уважение, когато Субодай говореше с него, но на лицето му винаги можеше да се долови онази подигравателна полуусмивка. Никога не бе достатъчно явна, за да накара орлока да реагира, но въпреки това я имаше. Усещаше я като трън в гърба си — там, където не можеше да го стигне и да го извади.

Стигна началото на колоната и дръпна юздите. Зад него туманът на Бату яздеше редом с този на Гуюк. Нямаше го обичайното грубо съревнование между воините — те сякаш бяха възприели поведението на военачалниците си. При вида на стройните редици Субодай изсумтя. Не можеше да ги критикува, но се дразнеше, че Гуюк и Бату си приказват по цял ден, сякаш отиват на сватбено пиршество, а не се движат из вражеска територия.

Беше напрегнат и раздразнителен. Не бе ял нищо и бе изминал близо двайсет мили от сутринта, проверявайки колоните.

Бату му се поклони в седлото и извика:

— Нови заповеди ли имаш, орлок?

Гуюк също вдигна поглед и Субодай приближи коня си до техните. Не си направи труда да отговори на безсмисления въпрос, а попита:

— Стадото говеда от Монгке пристигна ли вече? — Знаеше, че е пристигнало, но трябваше да зачекне темата. Гуюк незабавно кимна.

— Малко преди зазоряване. Двеста глави, при това едри добичета. Заклахме двайсет бичета, а останалите са в стадата отзад.

— Пратете шейсет на Хаджиун. Той няма — отсечено им нареди Субодай. Не искаше дори да изглежда, че ги моли за услуга.

— Може би защото седи в каруца, вместо да препусне да намери месо — измърмори Бату.

Гуюк едва не се задави, докато се мъчеше да не се изсмее. Субодай ги изгледа студено. Сякаш не беше достатъчно синът на самия хан да се държи като глупак. Безочието на Бату бе нещо, срещу което в крайна сметка трябваше да се изправи и което да смаже. Надяваше се Бату да престъпи линията, преди да се стигне до убийство. Той бе млад и твърдоглав. Щеше да направи грешка, Субодай бе сигурен в това.

Един съгледвач препусна към тях и Субодай автоматично се обърна към него, но мъжът го подмина, продължи към Бату, спря пред него и докладва:

— Селото до реката вече е близо, военачалнико. Нали нареди да бъдеш уведомен.

— А самата река? — попита Бату. Знаеше, че Субодай я е разузнал още преди дни за бродове и мостове. Полуусмивката отново играеше на лицето му. Беше доволен, че Субодай може да чуе всяка дума.

— Два плитки брода пред нас, военачалнико. По-добрият е на север.

— Добре. Ще минем по него. Покажи на дружинниците ми къде е, после ни поведи.

— Да, господарю — отвърна съгледвачът. Поклони се на Бату, после и на Субодай, смуши коня си и препусна към воините.

— Има ли нещо друго, орлок? — невинно попита Бату. — Или да си върша работата?

— Разположете се на лагер веднага щом прекосите реката, а по залез-слънце и двамата елате при мен.

Видя ги как се споглеждат и извръщат очи, за да не се разсмеят. Стисна зъби и ги остави. Разполагаше с новини за два града оттатък планините, които според съгледвачите били пълни с бегълци, спасяващи се от монголските тумани. А ето че вместо да се подготвя за кампания срещу Буда и Пеща, трябваше да се занимава с военачалници, които се държат като деца. Запита се дали да не дръпне Гуюк настрани, да го смъмри и да му набие в главата нещо като чувство за дълг или достойнство. Намръщи се още повече. След благополучната атака в сърцето на руската войска Бату подяждаше авторитета на орлока. Ако продължаваше по този начин, щеше да има трупове. Май беше време да сграбчи проблема, че дори и човека, за гърлото. В този поход нямаше място за предизвикателства срещу авторитета му, дори от хански синове и внуци.

По залез-слънце военачалниците потеглиха към гера на Субодай. Туманите почиваха около тях в океан от светли гери, простиращи се докъдето стигнат очите. Сред герите беше скупчена една по-тъмна маса бойци. Огромното мнозинство от тях бяха руси, оцелели при унищожаването на градчетата и селата им. Имаше и други, по-малко на брой, които бяха дошли за плячка — следваха войската през долините и предлагаха оръжията и силата си. Повечето от тях бяха направени командири на останалите, тъй като различаваха дръжката на меча от върха му. Бяха въоръжени и екипирани кой с каквото намери, а тъй като най-добрата храна отиваше за туманите, бяха мършави и винаги гладни.

Павел бе един от тях, мършав като вълк и вечно уморен от тренировките. Не разбираше и половината от онова, което го караха да прави, но го правеше. Сутрин бягаше по десет мили зад туманите. Беше изгубил ръждивия си меч в единствената битка през живота си и се отърва на косъм да не изгуби и живота си с него. Ударът, който го бе повалил, беше откъснал парче кожа от скалпа му и го бе зашеметил. Когато най-сетне дойде на себе си, укреплението гореше, а туманите се бяха разположили на огромен лагер. Мъртвите лежаха там, където бяха съсечени, някои от телата бяха ограбени. Лицето му бе покрито със собствената му кръв, замръзнала на пластове от косата до брадичката. Не смееше да я докосне, макар че беше затворила като плътна маса дясното му око.

Може би щеше да се измъкне тихомълком, ако не беше мъжът с гнилите зъби, който бе минал покрай него с мях с някаква гадна течност. От една глътка Павел повърна, а мъжът се изсмя по гадния си начин и каза, че името му било Алексей и че трябвало да се държат заедно. Именно Алексей го поведе през лагера, където монголските воини се бяха изпонатръшкали пияни и повечето спяха, и отидоха при някакъв човек, който имаше такива отвратителни белези, че Павел трепна.

— Полска кръв — каза Алексей. — Просто селско момче, но не побягна.

Мъжът с белезите изсумтя, след което каза на Павел на руски, че не биха се отказали от още един меч. Павел протегна празните си ръце. Нямаше представа къде е изчезнало оръжието му, а и светът все още се въртеше около него. Помнеше, че мъжът спомена нещо за пукнат череп, преди отново да изгуби съзнание.

Новият му живот беше тежък. Храната бе оскъдна, макар да му бяха дали хубав меч — не нащърбен и ръждясал като предишния. Тичаше с туманите и стискаше зъби, докато сърцето му не започваше да бие така, сякаш всеки момент ще се пръсне. Мъчеше се да не мисли за дома, за майка си и дядо си, които беше оставил. Те щяха да се грижат за малкото стопанство, да гледат как расте пшеницата и да се готвят за жътва. Нямаше да може да им помогне тази година.

Видя тримата мъже, яздещи към големия гер в центъра на лагера. Знаеше, че високият с жестокото лице е Бату, внук на Чингис. Павел научаваше всички имена, които можеше. Това бе единственият начин да установи някакъв ред в новия хаос в живота си. Не познаваше онзи, който се ухили тъпо, когато Бату каза нещо. Опипа дръжката на меча си в тъмното. Искаше му се да има достатъчно сила да отиде при тях и да ги съсече. Не беше видял да убиват княза, макар че останалите мъже поклащаха глави и извръщаха поглед, когато ги питаше. Като че ли въпросът не ги интересуваше толкова, колкото него.

Павел приближи гера, без да го забележат. Знаеше името на водача им, макар да му бе трудно да накара устата си да го произнесе. Субодай. Той бе човекът, отговорен за опожаряването на Москва. Павел проточи шия да го зърне, но не можа да надникне във вътрешността на гера. Въздъхна. Можеше да тича повече, отколкото бе вярвал, че е възможно. Изкушаваше се да избяга, когато няма луна, макар да бе видял участта на малцината, които опитаха. Върнаха ги на парчета и ги хвърлиха на останалите, като на кучета. Не бе видял с очите си, но си мислеше, че гладуващите му другари са изяли кървавите парчета. Гладът правеше ужасни неща с хората.

Полъх на вятъра донесе до него миризмата на чай и печено агне и устата му се напълни със слюнка. Откакто бе напуснал дома си, бе вечно гладен, но нямаше да има никаква храна до сутринта, и то едва след като е тичал и е товарил каруци, докато не капне. При тази мисъл разтърка схванатия си гръб и усети новите мускули. Не бяха големи, просто твърди от работата. Мълчаливо си каза, че може и да избяга при следващото новолуние. Дори да го хванеха, поне щеше да е опитал, но щяха доста да се озорят, докато го пипнат.

Бату се наведе да влезе в гера, после се изправи и поздрави намиращите се вътре. Беше довел Гуюк и Байдур и остана доволен, че Монгке вече е пристигнал. Бату му кимна, но Монгке само го изгледа и продължи да пълни устата си с овнешко. Бату си припомни, че Монгке също е изгубил баща си. Може би имаше някакъв начин да споделят тази мъка. Фактът, че чувстваше единствено омраза към собствения си баща, не беше препятствие, стига да подходи внимателно към младежа. Всички те бяха принцове, с кръвна връзка с Чингис, каквато Субодай никога не би могъл да има. Бату се наслади на идеята, на чувството за идентичност, на мисълта, че е част от тази група. Не — че те бяха неговата група хора, които щеше да води. Той бе най-големият, макар че Монгке имаше мускулестото телосложение и киселите обноски на опитен мъж. „Той ще се повлияе най-трудно“, помисли Бату. Гуюк и Байдур бяха само момчета в сравнение с него, млади и посрещащи всичко с ентусиазъм. Лесно беше да си представи как управлява империя с тях.

Преди да седне, поздрави с кратки поклони Хаджиун, Джебе и Чулгетай. Още старци. Забеляза, че бедрото на Хаджиун е ужасно подуто, много по-зле отпреди. Военачалникът седеше на нисък сламеник, протегнал болния си крак настрани. Бърз поглед към лицето му му показа уморени очи и пожълтяла от неразположението кожа. Бату си помисли, че дядо му няма да преживее следващата зима, но такъв бе редът на нещата. Старите умираха, за да дадат път на младите. Не си позволи да се безпокои с подобни мисли.

Субодай наблюдаваше със студени очи и чакаше Бату да заговори пръв. Бату се погрижи да се усмихне широко. Мислите му го бяха размекнали.

— Чудесна вечер, орлок. Хората ми казват, че това са най-добрите пасища, откакто напуснахме родината. Конете са натрупали толкова сланина, че не е за вярване.

— Сядай, Бату. И добре дошъл — рязко отвърна Субодай. — Гуюк, Байдур, чаят е в котела. Слуги няма, така че си налейте сами.

С дрънчене и кикот двамата младежи се заеха със задачата да налеят врящия чай от огромния железен котел на печката в центъра на гера, под дупката за пушека. Субодай гледаше как Байдур подаде на Бату купата с димяща солена течност. Жестът бе естествен, но подобни дребни неща винаги бяха свързани с властта. Бату като че ли за съвсем кратко време си беше намерил още един последовател. Субодай сигурно щеше да се възхити на лидерската му дарба, стига да не се месеше в собствения му контрол над войската. Баща му Джучи беше имал същия талант. Субодай знаеше името, което Бату беше дал на войската. През годините на кампанията „Златната орда“ бе станало почти общоприето название, както става с подобни неща. Половината от хората като че ли си мислеха, че Бату е главнокомандващ, и той не беше направил нищо, за да разсее заблуждението им. Тази мисъл накара Субодай да стисне зъби.

Угедай бе почел копелето на Джучи с титли и авторитет съвсем преднамерено, въпреки възраженията на Субодай. Всъщност Бату не се беше опозорил. Никак даже. Беше странно огорчаващо да види, че Бату е един от най-добрите. Но хора като него винаги бяха опасни. Трудността беше в справянето с тях, в насочването на енергията им, стига вече да не е станало твърде късно.

— Маджарите от Унгария са конници — започна Субодай. Нарочно говореше съвсем тихо, за да накара останалите да се наведат напред и да напрегнат слух. — Имат огромни стада и използват централните равнини почти по същия начин като нас. Само че не са номади. Построили са два града на бреговете на река Дунав, Пеща и Буда. Не са добре укрепени, макар че Буда е разположен на хълмове. Пеща е на равнина.

Спря за въпроси.

— Защита? — незабавно се обади Бату. — Стени? Оръжия? Продоволствени пътища?

— Пеща няма стени. Съгледвачите докладват за каменен дворец на един от хълмовете на Буда, вероятно на краля им. Името му е…

— Не е важно — прекъсна го Бату. — Мисля, че не е кой знае колко трудно да превземем тези градове. Защо изобщо да чакаме зимата?

— Името му е Бела Четвърти — продължи Субодай с потъмнели от гняв очи. — Ще изчакаме зимата, защото ще можем да пресечем реката, когато замръзне. Подобно на Москва, тя ще ни послужи за път между градовете, направо в сърцата им.

Гуюк усети напрежението между двамата и постави длан върху ръката на Бату, но той се дръпна раздразнено.

— Туманът ми е готов да препусне още днес, орлок. Съгледвачите ми казват, че планините на запад са проходими преди зимата. Можем да сме в онези градове преди падането на първия сняг. Ти си онзи, който твърдеше, че скоростта е важна. Да не би вече предпазливостта да е станала по-важна?

— Затваряй си нахалната уста, момче — изведнъж се озъби Джебе.

Погледът на Бату се стрелна към възрастния мъж. Джебе бе яздил с Чингис из афганистанските възвишения. Беше тъмен и строен, годините и опитът бяха оставили отпечатъка си върху лицето му. Бату изсумтя презрително.

— Не е необходимо да оставяме големите цели за зимата, военачалнико. И съм сигурен, че орлокът го знае. Някои от нас биха желали да видят края на завоеванията преди да остареем. Естествено, за другите вече е твърде късно за подобно нещо.

Джебе понечи да скочи, но Субодай вдигна ръка пред него и той не помръдна от мястото си. Бату се изкиска.

— Изпълнявах всички заповеди на Субодай — рече той. Огледа се, докато говореше, като нарочно спря поглед върху принцовете. — Превземах градове и градчета, защото великият стратег казваше: „Иди там. После там“. Не съм възразил на нито една негова заповед.

Замълча и в гера се възцари пълна тишина. Никой нямаше да заговори, ако не го направеше Субодай, а той запази мълчание. Бату сви рамене, сякаш не е станало нищо, и продължи:

— Но в същото време не забравям, че бях издигнат от самия хан, а не от орлока. Аз съм първият човек на хана, каквито сме и всички ние. Нещо повече, аз съм от кръвта, от линията на Чингис, също както Гуюк, Байдур и Монгке. Не е достатъчно да следваш сляпо някого и да се надяваш, че това е правилно. Ние сме онези, които водят, които оспорват дадените ни заповеди, не е ли така, орлок Субодай?

— Не — отвърна Субодай. — Не е така. Ти се подчиняваш на заповеди, защото ако не го правиш, не можеш да очакваш хората ти да го правят. Ти си част от вълка, а не целият вълк. Мислех си, че си научил това още като момче, но явно не си. Вълкът не може да има повече от една глава, военачалнико, защото ще се разкъса на части.

Пое дълбоко дъх и млъкна. Бату беше избрал лош момент да се наложи. По-възрастните мъже бяха смаяни от думите му, а принцовете изобщо не бяха готови да свалят Субодай багатур, не и през този сезон. Скри задоволството си и заговори отново:

— Недоволен съм от теб, Бату. Остави ни. Утре сутринта ще получиш нови заповеди.

Бату се обърна към Гуюк за подкрепа. Стомахът му се сви, когато синът на хана не отвърна на погледа му. Бату се намръщи, кимна и рече сковано:

— Добре, орлок.

Никой не каза нито дума, докато излизаше. В настъпилата тишина Субодай отново напълни чашата си и отпи от горещия чай.

— Планините пред нас не са просто хребет или няколко хълма — рече той. — Съгледвачите ми твърдят, че ще трябва да изминем шейсет или седемдесет мили през чукарите. Самите те са успели, но без местни хора няма как да знаем кои са основните проходи. Бих могъл да пусна няколко мингхана да направят карта на долините, без каруци и със запаси за няколко седмици. За останалите, за обсадните машини, каруците, семействата и ранените, преходът ще бъде бавен и труден. Трябва да знаем къде са проходите, за да оцелеем. Сигурно ще се наложи да строим пътища и мостове. И въпреки всичко трябва да напредваме с добра скорост. В противен случай ще изгубим мнозина, когато дойде зимата. Не можем да позволим тя да ни свари в планината. Там горе няма пасища.

Огледа събралите се военачалници. Трябваше да направи един от тях силен, да го отдели от останалите. Това обаче не беше Бату.

— Гуюк. Ти ще си пръв. Тръгни утре с два мингхана. Вземи инструменти за прокарване на път, дървен материал, всичко, което сметнеш, че може да ти потрябва. Направи път, който да е подходящ за колите. Поддържай контакт със съгледвачите и ни води.

Гуюк не бе пропуснал да забележи демонстрацията на власт над Бату и не се поколеба нито за миг.

— Твоя воля, орлок — рече и сведе глава. Беше доволен от тази отговорност. Знаеше, че оцеляването на останалите зависи от намирането на добър път. В същото време се очертаваше тежък труд и щеше да се наложи да открие и отбележи всяко задънено дере.

— Съгледвачите ми казват, че отвъд планините започва открита земя — каза Субодай. — Не можели да й видят края. Ще принудим живеещите там да се изправят срещу нас на бойното поле. В името на хана ще вземем градовете им, жените им и земите им. Това е великият поход, най-далечният удар в историята на народа на Чингис. Никой няма да ни спре.

Джебе изсумтя доволно, вдигна мях айраг и го метна на Субодай, който го вдигна и го стисна. Течността потече на струйка в гърлото му. Герът вонеше на мокра вълна и овнешко — сладка миризма, която бе познавал през целия си живот. Като видяха орлока така въодушевен и уверен, Гуюк и Байдур се спогледаха. Монгке пък наблюдаваше всички с безизразна физиономия.

Павел тичаше, както не бе тичал никога. Мътните светлини на монголските огньове избледняха на хоризонта зад него. На няколко пъти пада, като на третото падане се удари лошо и започна да куца. В тъмнината беше блъснал главата си в нещо, но болката бе нищо в сравнение с онова, което щяха да му направят монголите, ако го хванат.

Беше сам в нощта, без спътник, но и без да чува тропот на преследващи го коне. Мнозина от другите мъже бяха изгубили домовете си през годините на войната. Някои едва помнеха предишния си живот, но Павел не бе изгубил спомените си. Надяваше се, че майка му и дядо му все още се грижат за малкото стопанство някъде на север. Щеше да е в безопасност, когато стигне при тях, и си каза, че вече никога няма да ги напусне. Тичаше и си представяше как другите младежи ще го гледат със завист заради нещата, които бе видял. Селските момичета щяха да виждат в него кален войник, различен от другите момчета. Никога нямаше да им спомене за телата, натрупани като купчини дърва, нито за това как изпускаш мехура си от страх. Нямаше да говори за такива неща. Мечът му тежеше и той знаеше, че го забавя, но сърце не му даваше да го изхвърли. Щеше да влезе в двора и майка му със сигурност щеше да се разплаче, като го види да се връща от войната. Щеше да стигне до дома. Мечът го спъна и докато залиташе, Павел го изпусна и се поколеба, преди да продължи нататък. Чувстваше се много по-лек без него.

23.

Бату изруга. Пак се потеше. Знаеше, че потта може да замръзне под дрехите в такъв студ, да направи човек отпуснат и сънен, докато накрая той просто не легне и не умре в снега. Изсумтя и се запита дали постоянният му кипящ гняв ще му помогне да остане жив. Всеизвестно бе, че изпотяването трябва да се избягва, но няма как да го направиш, когато буташ тежка каруца с още осем мъже, напрягаш се и напъваш мускули, докато проклетото нещо най-сетне не помръдне още няколко стъпки напред. Пред колата имаше изпънати въжета, стигащи до група мъже, които теглеха като добичета; навъсени, тежко стъпващи руси, които никога не поглеждаха назад и трябваше да бъдат удряни или бити с камшик, за да ги накараш да ти обърнат внимание. Беше влудяваща работа, която трябваше да се повтаря отново и отново, а колите се обръщаха и изсипваха товара си. Първия път, когато видя как една се откъсна и се понесе надолу по стръмнината, Бату едва не се разсмя. После видя един мъж с окървавено лице там, където го беше шибнало въжето. Друг пък си беше счупил китката. Всеки ден се случваха злополуки, а в този студ и най-малката рана изсмукваше силите и ставаше по-трудно да продължиш на следващата сутрин. Всички бяха схванати и натъртени, но Субодай и безценните му военачалници ги ръчкаха всеки ден напред, все по-високо и по-високо в Карпатите.

Небето бе станало по-ниско и ослепително бяло, цяла сутрин се канеше да завали сняг. Когато това най-сетне се случи, мнозина от мъжете изстенаха. Колите бяха достатъчно тежки за придвижване и на твърда земя. На кишата хората се подхлъзваха и падаха на всяка крачка, дишаха тежко, а нямаше кой да ги смени. Всички бяха заети с прекарването и Бату се запита как е станало така, че да натрупат толкова коли и снаряжение. Беше свикнал да препуска напред с тумана си и да оставя повечето от награбеното назад. Понякога си мислеше, че могат да построят град насред нищото с инструментите и материалите, които мъкнеха със себе си. Субодай беше домъкнал в планините дори огромни дънери, за чието пренасяне бяха нужни стотици мъже. Това означаваше, че имаха огън за през нощта, когато нямаше какво да горят, но вятърът прогонваше цялата топлина или едната ти страна измръзваше, а другата се опичаше. Бату кипеше от ярост заради начина, по който принцовете се бяха отнесли с братовчед си, а това, че Гуюк не се беше застъпил за него, само наливаше допълнително масло в огъня. Единственото, което бе направил, бе да подложи на съмнение абсолютната власт на Субодай над тях, а не да откаже заповед. Гордееше се с това, но беше наказан почти по същия начин, по който Субодай щеше да го накаже и за неподчинение.

Отново приклекна и опря рамо под напречната греда с останалите мъже, готови да повдигнат колата.

— Едно, две, три…

Пъшкаха от усилие, докато отмерваше ритъма. Субодай не беше успял да попречи на хората му да се спешат, за да му помогнат. Може би отначало това бе само израз на вярност на воина към неговия военачалник, но Бату си мислеше, че след многото дни съсипващ труд хората му са толкова отвратени от Субодай багатур, колкото беше и самият той.

— Едно, две, три… — отново изстена Бату.

Колата се повдигна тежко. Кракът на Бату се хлъзна и той се вкопчи в канатата, за да не падне. Дланите му бяха увити във вълна и овча кожа, но го боляха, бяха ожулени до месо. Използва момента да премести тежестта на другата си ръка, за да може кръвта да стигне до върховете на пръстите и да ги спаси от измръзване. Твърде много от хората имаха бели петна по носовете и бузите. Това обясняваше избледнелите белези на по-възрастните, които вече бяха минавали през подобни изпитания.

Субодай имаше правото да му възложи всяка задача, но Бату знаеше, че авторитетът на орлока е доста по-крехък, отколкото си мисли. Правото му да командва му бе дадено от хана, но дори при поход не всичките им действия бяха чисто военни. Щеше да има моменти, когато трябваше да се вземат политически решения, а те бяха отговорност на принцовете, не на воините. С подкрепата на Гуюк решенията на орлока можеха да се отхвърлят, дори самият той можеше да бъде отстранен, Бату бе сигурен в това. Само трябваше да издебне удобен момент, когато авторитетът на Субодай да не е толкова ясно изразен. Беше склонен да чака, но откриваше, че с всеки ден търпението му се изчерпва все повече и повече. Субодай не беше от кръвта. Принцовете щяха да изковат бъдещето, а не някакъв очукан стар военачалник, който отдавна би трябвало да е загърбил походите и да се грижи за козите си. Вложи гнева си в мускулите си и му се стори, че може да вдигне колата сам, да я бута напред и нагоре.

Угедай се качи бавно в седлото. Усещаше как бедрата му протестират. Кога се беше сковал толкова? Мускулите на краката и кръста му бяха станали изумително слаби. Потръпваха, докато се вдигаше на стремената, както потръпва кон, за да пропъди мухите.

Забеляза, че Сорхатани нарочно не го гледа. Вместо това се суетеше около синовете си. Кублай проверяваше подпругата на коня си, а Арик-Боке и Хулегу съвсем се бяха смълчали в присъствието на хана. Угедай беше виждал по-малките само един-два пъти, но Сорхатани водеше Кублай при него да разговарят вечер. Беше го направила така, че да изглежда като благоволение от негова страна, но Угедай постепенно бе започнал да чака разговорите им с нетърпение. Момчето имаше остър ум и сякаш безкраен интерес към историите за минали битки, особено ако в тях е участвал Чингис. Угедай беше открил, че преживява отново славните моменти от миналото през очите на Кублай, и всеки ден прекарваше част от времето си в планиране какво да разкаже на младежа вечерта.

Отново провери крадешком краката си и погледна надолу, когато Торогене се изкиска зад него. Обърна коня си към нея. Знаеше, че е слаб и блед от прекалено дългото стоене на закрито. Ставите го боляха и така копнееше за вино, че устата му пресъхваше само при мисълта за глътчица. Беше обещал на Торогене, че ще пие само по няколко чаши на ден. Всъщност дори нещо повече — тя го беше накарала да се закълне съвсем сериозно, че ще намали пиенето. Не й беше казал за огромните чаши, които се изработваха по негова поръчка. Думата му беше желязо, но виното бе едно от малкото останали му удоволствия.

— Не се застоявай навън, ако усетиш, че започваш да се уморяваш — каза Торогене. — Командирите ти могат да изчакат още ден, ако е нужно. Трябва да възстановяваш силите си бавно.

Угедай се усмихна на тона й и се запита дали всички съпруги в един момент се превръщат в майки на мъжете си. При тази мисъл не се сдържа и погледна към Сорхатани, която бе все още стройна и силна като пастирче. Тази жена определено не заслужаваше да спи сама в студено легло. Не можеше да си спомни кога за последно беше изпитвал истинска страст, ако не се броят сънищата. Чувстваше тялото си износено, отслабнало и старо. Но пък слънцето грееше слабо и есенното небе бе синьо. Щеше да язди покрай канала да види как вървят новите работи. Може би дори щеше да се изкъпе в реката, стига да събереше кураж да влезе в ледената вода.

— Гледай да не подпалиш града ми, докато ме няма — грубо рече той.

— Не мога да обещая, но ще опитам — отвърна Торогене и се усмихна. Хвана крака му в стремето, достатъчно силно, за да усети натиска. Угедай нямаше нужда да говори за любовта, която изпитваше към нея; просто се наведе и докосна бузата й, след което смуши коня и изтрополи през портата.

Синовете на Сорхатани тръгнаха с него. Кублай държеше поводите на три коня, натоварени с провизии. Угедай гледаше как младежът им зацъка с език. Беше толкова пълен с живот, че това почти му причиняваше болка. Не беше разказал на Кублай за смъртта на Толуй. Все още не бе готов за тази история с цялата й мъка, която продължаваше и до днес.

Отне им половината сутрин да стигнат до реката. След толкова много месеци бездействие издръжливостта му се беше стопила. Ръцете и краката му бяха станали тежки като олово и когато дойде време да слязат от конете, бедрата му се схванаха и той едва не извика. Вече чуваше далечните гърмежи в долината, а в далечината беше увиснал дим, подобен на сутрешна мъгла. Във въздуха се долавяше онази сярна горчилка, която помнеше от границата със Сун. Изненадващо, но изпита едва ли не удоволствие да вдиша малко гадната миризма.

Сорхатани и синовете й издигнаха малък гер на сухата земя до брега и сложиха вода за чай. Докато тя завираше, Угедай отново се качи на коня. Цъкна с език, за да привлече вниманието на Кублай, и младежът скочи в седлото с грейнало от вълнение лице.

Двамата заедно поеха по огряната от слънцето равнина към мястото, където Хазар подготвяше артилеристите за преглед. Още отдалеч можеше да се види гордостта на стария военачалник от новите оръжия. Той също беше на границата със Сун и бе видял унищожителния им потенциал. Угедай яздеше бавно. Не изпитваше чувство за неотложност или нужда да бърза. Срещата му с онази непрогледна нощ беше променила начина, по който гледаше на нещата. Просто вече бе по-трудно да го е грижа за дреболии. Кублай до него му послужи като напомняне, че не всички споделят нагласата му — направо се беше изпотил при вида на полираните бронзови оръдия.

Угедай изтърпя формалностите с чичо си. Отклони поканата за чай и храна и накрая даде знак на артилеристите да започнат.

— Няма да е зле да слезеш от коня си и да го държиш за юздите, господарю — каза Хазар.

Изглеждаше отслабнал и уморен, но очите му горяха от ентусиазъм. Угедай не беше впечатлен от настроението на чичо си. Усещаше краката си слаби и не искаше да залита пред толкова хора. Припомни си, че отново е пред очите на народа. Едно залитане и всички щяха да научат за слабостта му.

— Конят ми е бил на границата със Сун — отвърна той. — Няма да се уплаши. Кублай, ти по-добре слез от твоя.

— Добре, господарю — официално каза Хазар, сплете пръсти зад гърба си и кимна отсечено на артилеристите. Те бяха на групи по четирима и носеха торби с барут, както и някакво друго странно оборудване. Кублай поглъщаше гледката с очи като омагьосан.

— Покажете ми — каза Угедай.

Хазар даде заповеди и Угедай загледа от седлото как първият екип провери дали обкованите с желязо колела на оръдието са застопорени. Един от воините постави тръстика в дупката и запали фитил от фенера си. Щом пламъкът докосна тръстиката, се появи искра. Последва експлозия, от която оръдието подскочи назад така, че опорите на колелата едва издържаха. Угедай не видя излетялото гюле, но кимна; нарочно запази спокойна физиономия. Ушите на коня му трепнаха, но после животното проточи шия да откъсне стрък трева. Кублай трябваше да плесне своя през муцуната, за да го успокои, после му изръмжа нещо. Не искаше да се посрами, като позволи на коня си да се отскубне и да побегне пред очите на хана. В същото време бе повече от благодарен, че не е на седлото.

— Стреляйте едновременно с другите — каза Угедай.

Хазар кимна гордо и осемте екипа вкараха тръстиките в дупките и запалиха фитилите.

— По моя команда, артилеристи. Готови! Огън!

Трясъкът беше неописуем. Екипите се бяха упражнявали седмици наред извън града и оръдията стреляха почти едновременно, със съвсем слабо забавяне. Този път Угедай видя как размазаните петна изчезват през долината, едно или две паднаха на земята и отскочиха. Усмихна се при мисълта какво ще се случи с коне или хора, попаднали под ударите на тези оръжия.

— Отлично — рече той.

Хазар го чу и се изкиска, възхитен, че може да контролира гръмотевиците.

Погледът на Угедай се насочи към редицата тежки катапулти зад оръдията. Те можеха да изстрелват бъчви с барут на стотици стъпки. Инженерите му бяха научили трика от дзинците, но бяха усъвършенствали барута, така че той гореше по-бързо и по-силно. Угедай не разбираше процеса, но пък и не го беше грижа. Важното беше, че оръжията действаха.

До катапултите също имаше мъже, застанали мирно и готови за действие. Угедай внезапно си даде сметка, че не се чувства уморен. Експлозиите и лютивият дим го бяха съживили. Може би именно затова забеляза, че раменете на Хазар са отпуснати. Възрастният мъж не можеше да скрие изтощението си.

— Да не си болен, чичо?

Хазар сви рамене и се намръщи.

— Имам бучки по раменете. Заради тях си движа трудно ръката, това е.

Прежълтялото му лице издаваше, че лъже, и Угедай се намръщи, а чичо му продължи:

— Шаманите казват, че трябва да ги изрежа, но не искам онези касапи да се докопат до мен. Още не. Половината от хората, които срязват, ако не и повече, така и не стават от постелята.

— Трябва да го направиш — меко каза Угедай. — Все още не искам да те изгубя, чичо.

— Аз съм като хълмовете, момче — изсумтя Хазар. — Няколко бучки няма да ме спрат.

Угедай се усмихна и рече:

— Надявам се. Покажи ми още, чичо.

Когато Угедай и Кублай се върнаха в малкия лагер до реката, беше почти пладне и чаят отдавна беше преварен и не ставаше за пиене. Артилерийската стрелба зад тях продължаваше, прахосваха се огромни количества барут за обучаването на хората, които щяха да играят основна роля в бъдещите сражения. Хазар беше в стихията си.

Ханът и Кублай воняха на сяра. Арик-Боке и Хулегу ги гледаха с неприкрита завист. Сорхатани нареди на синовете си да приготвят нов чай и отиде при Угедай.

Ханът стоеше на брега на реката и гледаше отвъд нея, прикрил с длан очите си от слънцето. Шумът на водопада заглушаваше стъпките на приближаващата Сорхатани.

— Кублай така бъбри, че не можеш да му затвориш устата — рече тя. — Предполагам, че демонстрацията е минала добре.

Угедай сви рамене.

— По-добре, отколкото предполагах. Хазар е сигурен, че с новия барут оръдията ни ще имат същия обхват като оръдията на Сун. — Сви ръката си в юмрук и лицето му стана свирепо. — Това ще промени нещата, Сорхатани. Един ден ще ги изненадаме. Иска ми се да можехме да пратим няколко и на Субодай, но ще са нужни години, за да ги замъкнем толкова далече.

— Силите ти се възвръщат — усмихнато отбеляза тя.

— От виното е — отвърна той.

Сорхатани се разсмя.

— Не е от виното, пияница такъв, а от сутрешната езда като тази и следобедните упражнения с лъка. Вече изглеждаш различен от човека, когото намерих в онази студена стая. — Замълча и наклони глава настрани. — Освен това си и понапълнял. Присъствието на Торогене ти се отразява добре.

Угедай се усмихна, но възбудата от оръдията вече избледняваше и сърцето му бе другаде. Понякога мислеше за страховете си като за черна тъкан, която се увиваше около него и го задушаваше. Беше умрял по време на онази кампания и макар че слънцето светеше и сърцето все още биеше в гърдите му, беше трудно да изкара поредния ден. Беше си мислил, че саможертвата на Толуй може да му даде някаква нова цел, но вместо това чувстваше загубата като поредния товар, който бе твърде тежък, за да се понесе. Тъканта продължаваше да го увива въпреки всичко, което беше направила Сорхатани. Почти не можеше да го обясни и част от него искаше тази жена да го остави сам, за да намери някакъв спокоен път напред.

Под зоркия поглед на Сорхатани Угедай седна със семейството, пи чай и яде студената храна, която бяха донесли. Никой не му донесе вино, така че се наложи да рови в багажа и пи направо от меха. Пренебрегна изражението на Сорхатани, когато червената течност възвърна цвета на бузите му. Очите й бяха като от кремък, затова Угедай заговори, за да я разсее:

— Синът ти Монгке се справя отлично. В докладите си Субодай се изказва много добре за него.

Другите й синове изведнъж наостриха уши, а Угедай избърса устни и млясна, за да усети вкуса на виното. Днес то му се струваше по-горчиво и бе възкисело на езика, сякаш бе развалено. За негова изненада, пръв се обади Кублай.

— Господарю, превзели ли са Киев? — попита той с изпълнен с уважение тон.

— Да. Брат ти е участвал в сраженията.

Кублай като че ли едва сдържаше нетърпението си.

— Значи вече са стигнали Карпатите? Знаеш ли дали ще успеят да ги преминат тази зима?

— Ще умориш хана с бърборенето си — обади се Сорхатани, но Угедай забеляза, че тя също очаква отговора, и каза:

— Според последните съобщения смятат да опитат да пресекат планините още тази година.

— Това е трудна планина — тихо промърмори Кублай.

Угедай се зачуди как един младеж може да знае нещо за планини на четири хиляди мили оттук. Светът бе станал много по-голям, отколкото в детството му. С мрежата съгледвачи и пътни станции познанията за него непрекъснато се изливаха в Каракорум. Ханската библиотека вече имаше произведения на гръцки и латински, пълни с чудеса, на които трудно можеше да повярва. Чичо му Темуге се беше заел сериозно да направи библиотеката прочута и харчеше цели състояния за най-редките книги и свитъци. Щеше да е нужно цяло поколение, за да бъдат преведени на разбираем език, но Темуге вече беше осигурил дузина християнски монаси, които работеха върху задачата. Угедай усети, че се е унесъл, и се върна в реалността, за да обмисли думите, които бяха накарали ума му да се зарее. Запита се дали Кублай не се тревожи за безопасността на брат си.

— С пристигането на Байдур, Субодай има седем тумана и четиридесет хиляди наборници — рече той. — Планините няма да ги спрат.

— А след планините, господарю? — Кублай преглътна, притеснен да не раздразни най-могъщия човек в държавата. — Монгке казва, че ще продължат да яздят чак до морето.

По-малките братя зачакаха отговора. Угедай въздъхна. Предполагаше, че далечните битки са вълнуващи в сравнение с ученето и спокойствието в Каракорум. Синовете на Сорхатани нямаше да останат дълго в каменното гнездо, личеше им.

— Заповедите ми са да умиротвори запада, да ни осигури мирна граница без врагове, които да искат да нахлуят в земите ни. Как Субодай смята да направи това, зависи от него. Може би след година-две ще заминеш при него. Би ли искал?

— Да. Монгке ми е брат — сериозно отвърна Кублай. — А и бих искал да видя повече от света, а не само карти в книгите.

Угедай се изкиска. Спомняше си как навремето и на него светът му изглеждаше безграничен и му се искаше да го види целия. Някак си обаче беше изгубил онази неутолима жажда и за момент се запита дали Каракорум не му я е отнел. Може би това беше проклятието на градовете — задържаха народите на едно място и ги правеха слепи. Мисълта не беше от приятните.

— Бих искал да поговоря на четири очи с майка ви — каза той, когато осъзна, че няма да му удаде по-добър момент от този.

Кублай скочи пръв, подбра братята си към конете и ги поведе към артилеристите на Хазар, които продължаваха да се упражняват под следобедното слънце.

Сорхатани погледна Угедай с любопитство и отсече:

— Ако смяташ да ми се обясняваш в любов, Торогене ми каза какво да отвърна.

За нейно удоволствие той се разсмя.

— Не се съмнявам, че го е направила, но бъди спокойна, Сорхатани. С мен си в безопасност.

Поколеба се и тя се наведе напред. С изненада откри, че се е изчервил.

— Ти си все още млада жена, Сорхатани — започна той.

Тя предпочете да си затвори устата и да не отговори, макар че очите й проблясваха. Угедай направи още два опита да продължи, но все се запъваше.

— Добре, дотук установихме, че съм млада — рече тя.

— Имаш титлите на съпруга си — продължи той.

Доброто настроение на Сорхатани се изпари. Единственият човек, който можеше да премахне необичайната власт, която имаше, нервно се опитваше да й каже какво е намислил. Тя заговори отново, този път с по-твърд глас.

— Спечелени чрез жертва и смърт, господарю. Да, спечелени, а не дадени като дар.

Угедай примигна и поклати глава.

— Титлите ти също са в безопасност, Сорхатани. Думата ми е желязо и ти ги получи от моята ръка. Няма да ти ги отнема.

— Тогава какво ти е заседнало в гърлото и не ти дава да го кажеш?

Угедай пое дълбоко дъх.

— Трябва да се омъжиш отново.

— Господарю, Торогене ми каза да ти напомня…

— Не за мен, жено! Казах ти вече. А за сина ми. За Гуюк.

Зашеметена, Сорхатани впери поглед в него. Гуюк беше наследникът на хана. Тя познаваше твърде добре Угедай, за да си помисли, че предложението му е прибързано. Умът й заработи трескаво в опит да разбере какво всъщност цели той. Торогене вероятно знаеше, че ще й направи подобно предложение. Угедай никога не би се сетил сам за това.

Ханът се извърна, за да й даде време да реши. Докато той се взираше някъде в далечината, циничната част на Сорхатани се запита дали това не е начин ханството да си върне огромните територии на съпруга й. С един удар бракът с Гуюк щеше да отмени прибързаното предложение на Угедай към Толуй. Ефектите от онова уникално решение все още бяха осезаеми и тя не знаеше как ще свърши всичко това. Първоначалните земи на Чингис хан бяха управлявани от жена и дори самата тя все още едва свикваше с този факт.

Замисли се за собствените си синове. Гуюк бе по-голям от Монгке, но само малко. Дали синовете й щяха да я наследят, или щяха да видят как наследството им се отнема при такъв съюз на семействата? Потръпна и се замоли Угедай да не го е забелязал. Той беше ханът и можеше да й заповяда да се омъжи, също както й беше дал титлите на съпруга й. Властта му над нея бе абсолютна, стига да решеше да я използва. Погледна го, без да обръща глава, преценяваше човека, за когото се бе грижила по време на пристъпите му, някои от тях толкова дълги и ужасни, че си беше мислила, че няма да излезе от тях. Животът му бе крехък като порцелан, но въпреки това той все още бе владетелят и думата му беше желязо.

Усещаше, че търпението му се изчерпва. Някакво мускулче на врата му затрепери и тя се загледа в него, търсейки подходящите думи.

— Оказваш ми огромна чест с това предложение, Угедай. Твоят син и наследник…

— Значи приемаш? — рязко попита той. Очите му обаче издаваха, че е разбрал отговора от тона й.

— Не мога — меко отвърна Сорхатани. — Мъката ми по Толуй си е все така голяма. Няма да се омъжа повторно, господарю. Сега моят живот са синовете ми и нищо друго. Не искам нищо повече от това.

Угедай се намръщи и мълчанието отново се настани помежду им. Сорхатани се страхуваше, че следващите му думи ще са заповед, пренебрегване на волята й. Ако ги изречеше, нямаше друг избор освен да се подчини. Съпротивата бе все едно да залага на кости бъдещето на синовете си, да види как ги лишават от авторитет и власт още преди да са се научили да ги използват. Беше бърсала кожата на хана, когато се беше изпускал, без да усети. Беше го хранила със собствената си ръка, когато стенеше и молеше за покой и смърт. Но въпреки това той бе син на баща си. Съдбата на една съпруга, на една жена, означаваше малко за него и тя не знаеше какво ще каже той. Зачака мълчаливо с наведена глава. Ветрецът подухваше помежду им.

Измина цяла вечност, но накрая той кимна.

— Добре, Сорхатани. Длъжен съм да уважа свободата ти, щом това е желанието ти. Няма да настоявам за подчинение по този въпрос. Не съм казал на Гуюк. Само Торогене знае, че съм се замислял за подобно нещо.

Вълна на облекчение заля Сорхатани и тя инстинктивно се просна на тревата и опря чело в крака му.

— Ох, я ставай — рече той. — Ама че смирена си се извъдила.

24.

Хаджиун умря в планините, над нивото на снега, където нямаше нито време, нито сила да се грижи за тялото си. Плътта му се бе надула от отровата в забралия му крак. Прекара последните си дни в бълнуване и агония, ръцете и лицето му бяха покрити с петна. Умря мъчително и трудно.

Зимата настъпи само няколко дни след това и виелиците завиха из планините. Тежък сняг затрупа тесните проходи, които бе разузнал Гуюк. Единственото добро на внезапно настъпилия студ бе, че мъртвите не се разлагаха. Субодай беше наредил тялото на Хаджиун да бъде увито в саван и качено на каруца. Братът на Чингис бе поискал да бъде изгорен вместо погребан в небето, оставен на птиците и животните на някой висок чукар. Дзинският ритуал на кремирането намираше все повече привърженици. Онези от народа, които бяха приели християнството, дори ги заравяха, макар да предпочитаха да бъдат положени в земята със сърцата на враговете им, които да им бъдат слуги в отвъдния свят. Нито Субодай, нито Угедай възпираха по някакъв начин тези практики. Хората от народа сами вземаха решенията си за нещо, което не можеше да навреди на никого.

Карпатите нямаха само един връх, а представляваха десетки долини и хребети, които трябваше да се преодолеят. Отначало монголите бяха единствените живи същества, ако не се броят птиците в небето, но после попаднаха на първия замръзнал труп високо горе, където дишането причиняваше болка в дробовете. Тялото лежеше само, ръцете и лицето бяха почернели от вятъра, почти като овъглени. Снегът покриваше нещастника наполовина и един от мингхан командирите изпрати воините си да изкопаят и други подобни купчини сняг. Откриха още трупове с мургави или бледи лица, тюрки или руси, често брадати. Мъже лежаха до жените си, а децата им бяха замръзнали между тях. Телата им се бяха запазили на високото, изсушени, плътта им се бе превърнала в камък.

Бяха стотици и военачалниците можеха само да се чудят кои са били тези хора и защо са рискували живота си в планините. Мъртвите не изглеждаха стари, но нямаше начин да го определят със сигурност. Може би лежаха тук от векове или пък бяха измрели само месеци преди появата на монголите по тези места.

Вятърът и снегът преобразиха напълно света. След първите снежинки животинските пътеки изчезнаха и започнаха да се натрупват такива преспи, че се налагаше да ги прекопават на всяка крачка. Спасяваха ги единствено съобщенията между съгледвачите на всеки проход, многочислеността и дисциплината на туманите. Субодай редуваше хората, които трябваше да пробиват път — разгребваха преспите с лопати и с голи ръце. Онези отзад вървяха по широка ивица кафява киша, разбърквана от десетки хиляди стъпала и копита. Снеговете не можеха да ги спрат. Вече бяха стигнали твърде далеч.

Студовете се засилиха още повече и най-слабите и ранените се бореха да не изостават. Туманите все по-често минаваха покрай седнали фигури, умрели със сведени глави. Сред тях имаше деца, родени в годините след тръгването от Каракорум. Малките им телца замръзваха бързо, когато ги оставяха в снега, вятърът рошеше косите им. Насичаха за месо падналите коне, за да нахранят хората. Туманите продължаваха напред и не спряха, докато не видяха долу равнините и не оставиха планините и вечността зад себе си. Преходът продължи два месеца повече, отколкото се беше надявал Субодай.

От другата страна на Карпатите туманите се събраха да оплачат военачалника, който бе от основателите на държавата. Войската наборници седеше и гледаше неразбиращо и навъсено как монголските шамани пеят и разказват историята на живота му. За човек като Хаджиун разказите и песните продължиха цели два дни. Онези, които ги слушаха, се хранеха кой където бе седнал и стопляха замръзналия айраг, за да могат да пият за брата на Чингис хан. По залез-слънце на втория ден Субодай лично запали напоената с мазнина погребална клада и отстъпи назад, когато черният пушек се издигна във въздуха.

Орлокът гледаше тъмния стълб и неволно се замисли за сигнала, който даваха на враговете. За всеки, който имаше очи да го види, пушекът означаваше, че монголите са прекосили планините. Субодай поклати глава, когато си спомни бялата, червената и черната шатри, които Чингис беше издигал пред градовете. Първата бе просто предупреждение да се предадат бързо. Червената обещаваше, че заради отказа им ще бъде убит всеки мъж, годен да носи оръжие. Черната шатра означаваше, че след падането на града няма да има оцелели. Тя обещаваше пълно разрушение и гола земя. Може би издигащите се искри и мазният черен пушек бяха поличба за онези, които ги виждаха. Може би щяха да ги забележат и да разберат, че Субодай е дошъл. Можеше да се усмихне на собствената си суета, тъй като командваше измършавели хора, все още слаби след смазващия труд, който бяха положили. Но в същото време съгледвачите му вече бяха на път. Те щяха да открият място, където да отпочинат и да се възстановят; някои трябваше да се простят с пръстите си, които бяха станали безполезни.

Пламъците танцуваха и пращяха, вятърът лъхна и запрати пушека в лицата на насъбралите се мъже. Бяха използвали част от дървения материал, който Субодай бе прекарал през планините — бяха го натрупали върху тялото на Хаджиун на височина два човешки боя. Пушекът носеше сладникавата миризма на опечено месо и някои от по-младите се задавиха, когато поеха дъх. Субодай чуваше стоновете и скърцането на бронята на военачалника, която се разширяваше от високата температура, и звуците му приличаха на глас в огъня. Тръсна глава, за да прогони тези глупави мисли, и усети, че Бату го наблюдава.

Принцът стоеше с Гуюк, Байдур и Монгке. И четиримата бяха под негово командване, но в същото време тази група бе различна от останалите. Субодай отвърна на погледа му, докато Бату не извърна очи. Постоянната му полуусмивка и този път играеше на лицето му.

Субодай потръпна, когато осъзна, че смъртта на Хаджиун е лична загуба за него. Старият военачалник го беше подкрепял на съветите и на бойното поле, доверяваше се на Субодай да намери изход от положението, колкото и тежко да изглеждаше то. Тази сляпа вяра беше умряла с него и Субодай знаеше, че фланговете му са оголени. Запита се дали да не издигне Монгке на някакъв по-висок пост. В сравнение с другите принцове той изглеждаше най-малко повлиян от Бату, но ако преценката на Субодай се окажеше погрешна, имаше вероятност само да направи Бату още по-силен. Вятърът задуха още по-силно. Субодай изруга под нос. Мразеше лабиринта на политиката, която се появи след смъртта на Чингис. Беше свикнал с тактиката, с лъжливите ходове и номерата на бойното поле. Каракорум бе добавил към тях още много и той вече не можеше да предвиди дали някой няма да го наръга изневиделица или да го предаде. Вече не можеше да познава простите сърца на хората около себе си и да им доверява живота си.

Разтърка грубо очи и видя влажно петънце по ръкавицата си. Въздъхна. Хаджиун беше приятел. Смъртта му недвусмислено напомняше, че Субодай също остарява.

— Това е последната ми кампания — промълви той на фигурата в кладата. Различаваше Хаджиун в почернялата му броня, сам в златистата пещ. — Когато приключа, ще върна прахта ти в родината, стари приятелю.

— Беше велик мъж — каза Бату.

Субодай се стресна. От дращенето на огъня не беше чул приближаването му. Изпълни го ярост, че Бату ще започне с горчивите си приказки дори на погребението на Хаджиун. Понечи да отговори, но Бату вдигна ръка.

— Не се подигравам, орлок. Не познавах и половината от историята му, докато не я чух от шамана.

Субодай преглътна думите си и отвърна на спокойния поглед на Бату, след което отново се обърна към кладата. Бату заговори отново и гласът му бе мек, изпълнен с благоговение.

— Крил се е с Чингис и другите деца от враговете им. Били са калени от глада и страха. От това семейство, от тези братя, сме се появили всички ние. Разбирам това, орлок. Ти също си бил част от това. Ти си видял раждането на държавата. А аз не мога да си представя подобно нещо. — Въздъхна и разтърка основата на носа си, за да прогони умората. — Надявам се да се намерят истории и за мен, когато дойде времето да ме предадат на огъня.

Субодай се извърна към него, но Бату вече се отдалечаваше. Въздухът бе чист и студен, с обещание за още сняг.