Сребърната маска

ГЛАВА ПЕТА

СЪБРАХА СЕ В розовата стая и се проснаха на пухкавия килим с форма на сърце. Докато изготвяха стратегия, Тамара грубо късаше дантелите от краищата и ръкавите на едни наистина странно изглеждащи рокли в пастелни цветове. Розовото трябваше да успокоява хората, ала Кал се чувстваше единствено депресиран и много преял.

— Не мога да повярвам, че първоначалният ти план за бягство изисква друг план за бягство — каза Джаспър, — явно не те бива в бягането.

— Предполагам, че колкото повече бягаме, толкова по-добре се справяме — погледна го накриво Тамара.

Лицето на Джаспър сякаш просветна след кратък размисъл:

— Може би не е толкова зле, че сме отвлечени, все пак всичко това е направо драматично. Когато Селия разбере какво ми се е случило, ще й стане съвестно, че ме е зарязала. Ще държи снимката ми до сърцето си, ще се страхува за живота ми и от време на време ще проронва сълза за изгубената любов, която сме имали. „Само да можеше да се върне — ще си мисли тя, — ще го умолявам отново да ме приеме за гадже.“

Кал го погледна изумен.

— Това, разбира се, ще стане само ако не се измъкнем твърде бързо — продължи Джаспър. — Ще й трябва време, през което да разбере, че ме няма, за да изпита епичното страдание. Да кажем, няколко седмици. Все пак тук ни хранят добре.

— Ами ако дотогава си намери ново гадже? — предположи Тамара. — Все пак…

— Добре де — прекъсна я Джаспър. — Какво да правим? Ясно е, че трябва да избягаме още тази нощ!

— Вече проверих прозорците, поне тези в стаята — каза Тамара. — Елементални са, като онези в Паноптикона, не се чупят. Може и да успеем да ги пробием с магия, но ще ни коства много усилия и може да се включи аларма.

— Значи няма да бягаме през прозореца — заяви Джаспър. — Има ли начин да изпратим съобщение до Раван?

Тамара поклати глава.

— За да направим това, трябва да се измъкнем оттук. Мога да опитам да призова друг огнен елементал и да го пратя да я търси, но това е магия за много напреднали. Никога не съм правила нещо подобно.

— Е, Майстор Джоузеф каза, че трябва да нахраня Пакостник с кюфтета от хладилника, което означава, че ще трябва и да го изведа — рече Кал. — Това поне ще ни измъкне от сградата.

— Майстор Джоузеф няма да ни пусне всички да го разхождаме — предположи Тамара, — едва ли е толкова тъп.

— Не — намръщи се Джаспър, — но трябва да има и други обсебени наоколо, нали? Това е крепостта на Врага на Смъртта! Тук трябва да са всичките.

— И? — попита Тамара, като откъсна още една дантела и остави увиснали конци по една пола. — Това не го ли прави още по-зле за нас?

— Не — Джаспър погледна към Кал, — понеже означава, че ще има обсебени, които Кал може да контролира. Ами ако изведем Пакостник и Кал накара някои от неговите обсебени да се бият с тези на Алекс? Това може да се окаже достатъчно голямо разсейване, за да се измъкнем.

Кал си пое дълбоко въздух.

— Може би вие двамата трябва да избягате. Може да изведете Пакостник на разходка, както казахте, но после да продължите напред. Пакостник ще успее да ви опази от това, което е в гората, а аз ще остана тук и ще им попреча да ви последват. И после да се върнете с помощ. Светът на маговете може и да ме мрази, но едва ли искат да остана с Майстор Джоузеф — ще го сметнат за прекалено опасно.

— Кал, ако успеем да избягаме, е много вероятно Майстор Джоузеф да напусне това място и да те отведе със себе си — каза Тамара. — Той няма да ни чака да се върнем от Асамблеята с армия. Оставаме заедно.

— Освен това — добави Джаспър, — ако Асамблеята те хване, докато си с Майстор Джоузеф, ще решат, че си тук, защото така искаш.

Кал помисли, че Джаспър има отровен навик винаги да си представя най-лошото, което хората биха могли да очакват. Може би защото и неговият ум работеше по същия начин.

— Добре — рече той на глас, — какъв тогава е планът?

Тамара отговори:

— Обсебените.

— Искаш да се бият, както предложих аз? — Джаспър изглеждаше очарован. — Сериозно?

— Не — отвърна Тамара.

— Може би всички в къщата служат на Алекс — допусна Кал.

— Не мисля — отвърна Тамара, — спомни си какво каза той. „Аз ги създадох.“ Не може да е създал всички в къщата. Прекалено много са. Някои от тях трябва да са създадени от Константин и да са верни на теб.

Кал си спомни обсебения от Хаоса слуга в столовата и за начина, по който му се бе поклонил.

— Мисля, че знам къде трябва да потърся — каза бавно той.

Нощният въздух бе студен, затова те се разделиха да си вземат якета и се срещнаха отново в коридора. На пуловера на Джаспър бе изобразен кон. Тамара носеше дълга светлозелена рокля с откъсната дантела заедно с дънковото си яке и вестникарската шапка. Кал държеше Пакостник на каишка зад себе си.

— Да го направим — каза мрачно Тамара.

Слязоха бавно надолу по стълбите и тръгнаха по огромния коридор. Беше тъмно, а светлините едва мъждукаха. Кал подаде на Тамара каишката на Пакостник и се промъкна в столовата точно когато Майстор Джоузеф слезе надолу по стълбите.

— Какво правите? — попита той Тамара и Джаспър.

Кал опря око в процепа на вратата. Майстор Джоузеф беше с парцалива сива хавлия, което би трябвало да е смешно, но не беше. На лицето му бе изписана жестокост, която той бе успял да скрие по време на вечерята.

— Трябва да разходим Пакостник — каза Тамара и вирна брадичка, — ако не го направим, ще се случат лоши работи. С пода ти. С килимите ти.

Пакостник изскимтя.

— Добре — въздъхна Майстор Джоузеф, — стойте пред къщата, така че да ви виждам.

За голяма изненада на Кал Майстор Джоузеф се изправи и остана да гледа, когато Тамара и Джаспър отвориха предната врата, спогледаха се невярващо и излязоха на верандата. Можеше да види вода в далечината — реката, която ги отделяше от останалата суша. От къщата вероятно имаше чудесен изглед, но Кал започваше да я мрази.

Майстор Джоузеф остана на място за миг, докато вратата се затвори след тях, а после се обърна и тръгна по коридора.

Кал усети лека паника заради тъмнината в столовата. Може би на Майстор Джоузеф не му пукаше за Тамара и Джаспър и затова ги бе оставил да излязат. Дали пък не опитваше да им покаже, че може да му вярват? Или навън имаше нещо ужасно, което да им попречи да избягат или дори да ги нарани?

— Господарю! — чу се глас.

Кал подскочи. От мрака изплува сянка. Това бе обсебеният от Хаоса, който му се беше поклонил. Той имаше тъмна коса, а очите му се въртяха като на всички обсебени. Куцукаше, докато вървеше. Явно бе умрял ранен. Понякога Кал забравяше, че обсебените от Хаоса са просто ходещи мъртъвци. Той потисна ужаса от мисълта, че може би за другите хора не е трудно да го помнят.

— Отведи ме навън — каза той, — но по такъв начин, че Майстор Джоузеф да не забележи.

— Дааа…

Обсебеният се завъртя и изведе Кал от столовата през серия от коридори. Кал забеляза огромна стая с канал на пода като баня и друга стая с лавици, върху които бяха наредени блестящи елементали в делви. Имаше дори стая с окови по стените.

Ужас!

Обсебеният го изведе от последния коридор към врата, която се отвори след изтеглянето на няколко ръждиви резета. Отвън имаше огромна ливада, обрасла с бурени.

Беше успял.

Ливадата бе обградена от гора, пълна с непознати дървета. Въздухът бе необичайно студен за септември. Явно бяха на север. Той се отправи към гората, като обхвана раменете си с ръце. После щеше да мисли за студа.

— Добре — каза Кал на обсебения, който го последва със смущаващо тиха стъпка. — Ще чакам тук. Намери приятелите ми — момиче c шапка, вълк и момче със странна прическа, и им кажи къде съм. Имам предвид — без думи. Те няма да те разберат. Може просто да им посочиш?

Обсебеният дълго се взираше в него с въртящите се очи. Кал се запита дали не е трябвало да опише Тамара, Пакостник и Джаспър по различен начин. Може би обсебените не разбираха кои прически са странни. Може би имаше лош вкус.

— Дааа — каза той отново.

Макар да изглеждаше зловещ, той успокои страховете на Кал и се отдалечи с олюляване към предната част на имението.

Кал седна на един близък дънер и погледна обратно към огромната къща. Въпреки че знаеше кои лампи светят, къщата му се видя съвсем тъмна и самотна, като изоставена, все едно е илюзия на въздушната магия. Кал трябваше да внимава и за други неща, които не бяха наистина там.

Беше му странно, че си тръгва. Не че искаше да остане. Не харесваше Майстор Джоузеф, мразеше Алекс, а Анастасия му се струваше зловеща, но не му допадаше и идеята да се върне отново в затвора. И макар Тамара да искаше да го опази жив и здрав, той не вярваше, че това ще е лесно. Светът на маговете искаше да отмъсти на Константин и не се интересуваше какво ще стане с Калъм.

Сякаш никой не бе загрижен за Кал, а само за Константин. Чу шум от стъпки, които приближаваха към него, и пропъди мрачната мисъл.

Тамара беше загрижена. Пакостник също бе загрижен.

Може би и Джаспър донякъде бе загрижен или поне не мислеше за Кал като за Константин.

Алистър също беше загрижен. Може би двамата с баща му можеха да напуснат страната. Все пак Алистър никога не бе искал Кал да попадне в ръцете на маговете точно поради тази причина. Вероятно бе готов. А и търговията с антики в Европа сигурно върви добре.

— Кал! — извика Тамара и изтича до него. — Ти успя!

Джаспър погледна към обсебения и потрепери. Пакостник продължи нервно да души въздуха. В далечината се разнесе вой.

— Може и още да ни помогне — каза Кал, като посочи обсебения. — Отведи ни до най-близкия голям път.

— Дааа — каза обсебеният, — ссслед мееен.

Готов за дълго ходене в мрака, Кал се изправи въпреки болката в крака.

Петимата вървяха под лунната светлина колкото можеха по-бързо. Пакостник притичваше напред да разузнае, а после се връщаше. Кал изоставаше. Беше отвикнал да ходи. Месеци наред единственото му упражнение бе да крачи из килията си и към стаята за разпити. Кракът му сякаш пламтеше. За щастие, обсебеният съобразяваше скоростта си с него.

— Ще забележат, че ни няма — обади се Джаспър и умолително погледна Кал, — и ще тръгнат подире ни.

— Не мога по-бързо — отвърна шепнешком Кал, ядосан, че забавя движението.

— Няма да ни намерят лесно — намеси се Тамара и кръвнишки изгледа Джаспър. — Дори не знаят накъде сме се насочили. Обзалагам се, и през ум не им минава, че си имаме гид.

Кал оценяваше, че тя го защитава, но въпреки това се чувстваше зле. Настроението му се оправи малко по-късно, когато земята пред тях се спусна към мастиленочерен асфалтов път, достатъчно широк, че да е двупосочен.

Пакостник излая въодушевен.

Кал му изшътка, макар че и той самият се зарадва. Тръгнаха надолу по хълма.

— Хм… — подхвана Кал към обсебения, — мисля, че ще трябва да ни изчакаш тук, става ли? Ще се върнем и ще те намерим.

Обсебеният веднага спря да се движи и замръзна като някаква отвратителна статуя. Кал се запита дали някой би минал покрай него, за да го натовари в багажника си, както често правеше Алистър със статуи, намерени край пътя.

— Ако има коли — прошепна Джаспър, докато вървяха надолу по пътя в търсене на по-осветено място, за да хванат случайно преминаващ автомобил, — значи има мост, начин да се излезе от този остров.

Кал не бе мислил за това, но логиката премахна част от напрежението. Може би бяха по-близо до свободата, отколкото предполагаха. Ако имаше мост и можеха да си намерят превоз, вероятно вече бяха практически извън обсега на Майстор Джоузеф. Той погледна нагоре и надолу по пътя. Изглеждаше пуст. След един голям завой вече не можеше да види обсебения.

Внезапно към тях приближиха светлини. Тамара ахна. Това бе микробус с отвратително сладникавия надпис: ЦВЕТЯ ОТ ЗЕМЯТА НА ФЕИТЕ.

— Микробус за доставки на цветя! — извика Джаспър с облекчение.

Не беше чак толкова зловещо, като се имаше предвид кой друг живееше на този остров.

Тамара изскочи по средата на пътя и размаха ръце. „Можеше да направи далеч по-голям светлинен сигнал с огнена магия“, помисли си Кал, но това щеше да ужаси обикновен човек.

Микробусът внезапно спря. Късо подстриган мъж на средна възраст с обърната наопаки шапка подаде глава през прозореца.

— Какво става?

— Загубихме се — каза Тамара.

Тя свали вестникарската си шапка, така че плитките й паднаха свободно, а после замига невинно. С пастелноцветната си рокля приличаше на избягала от великденско тържество.

— Дойдохме до острова с лодка, но течението я отнесе, докато не гледахме, а после слънцето залезе и… — подсмъркна тя накрая. — Може ли да ни помогнете, господине?

Кал помисли, че с това „господине“ става прекалено сълзливо, но човечецът се върза.

— Ами, разбира се! — отвърна мъжът, който изглеждаше озадачен. — Няма проблеми. Качвайте се, деца.

Когато приближиха, той протегна мускулеста ръка. На бицепса му имаше черна татуировка, която наподобяваше око. Изглеждаше им странно позната.

— Я чакайте! Това какво е? — Мъжът посочи Пакостник.

— Моето куче — обясни Кал. — Казва се…

— Не ми пука как се казва — отвърна мъжът, — огромно е.

— Не можем да го оставим! — Тамара погледна човека с ококорени очи. — Моля ви? Съвсем питомен е.

И така, Кал се озова заедно с Джаспър и Пакостник в задната част на микробуса, където нямаше седалки, а само метал и стени без прозорци. Хюго, както се казваше мъжът, покани Тамара да седи до него отпред. Тя погледна извинително към Кал и Джаспър, докато Хюго затваряше металната врата зад тях.

— Отново предаден от жена — обяви Джаспър.

Микробусът потегли. Кал усети как мускулите му се отпускат веднага щом колелата се завъртяха. Можеше да стои в пълен мрак с Джаспър, но поне се отдалечаваше от Майстор Джоузеф и Алекс.

— Знаеш ли — каза той, — с такова поведение трудно ще си върнеш Селия.

Проблесна светлина. Беше искра огнена магия, пламнала в дланта на Джаспър — тя освети вътрешността на микробуса и намръщеното му лице.

— Знаеш ли — рече той, — тук вътре хич не ухае на цветя.

Кал мигом осъзна, че е прав. И по пода до краката им нямаше цветя или стръкчета. Микробусът миришеше, но на химия — на формалдехид.

— Не ми хареса как изглежда онзи тип — продължи Джаспър, — нито пък татуировката му.

Кал внезапно си спомни къде е виждал това око. Над портите на Паноптикона. Затворът, който никога не спеше. Сърцето му бясно затупка. Дали този човек не бе страж, който трябваше да го отведе обратно в затвора?

Кал чу как Тамара казва отпред в кабината:

— Не, не натам. He!

Хюго отвърна нещо. Навлязоха по черен път и заради друсането Кал не можа да различи следващите думи.

Внезапно спряха. След секунди задната врата на микробуса се отвори.

Майстор Джоузеф стоеше пред тях със строго изражение. Хюго ги бе върнал в крепостта на Врага на Смъртта.

— Ела с мен, Калъм!

Гласът му бе равен и спокоен, но Кал усещаше, че ръцете му са свити в юмруци. Беше бесен, но явно не искаше Хюго да види това.

— Трябва да поговорим. Надявах се да сторим това утре и при по-добри обстоятелства, но не мога да ти позволя да се разхождаш из острова.

Тамара слезе от мястото до шофьора. Изглеждаше смазана. Кал и Джаспър излязоха от задната част на микробуса, последвани от Пакостник, който опря нос в дланта на Кал, очевидно объркан от всичко, което се случваше.

Кал обаче разбираше всичко съвсем ясно. Затворът на Майстор Джоузеф не бе къщата, а целият остров.

— За мен бе чест да ви отвлека, сър — каза Хюго на Калъм, ухилен до ушите. — Вероятно не ме помните, но ви видях в Паноптикона.

Той потупа татуировката на ръката си.

— И аз бях там, знаете ли, от началото на войната. Бяхме много. Но щом се върнахте, разбрахме, че всичко ще е наред. Никога не сме спирали да вярваме във вас, дори когато казаха, че сте загинал. Ако някой може да възкръсне, това е Врагът на Смъртта.

Джаспър и Кал погледнаха към Тамара, която в ужас закри с ръце устата си. Ударът по Паноптикона не е бил само за да освободят Кал. Майстор Джоузеф бе използвал Анастасия, за да измъкне и някогашните последователи на Константин.

— Не искам да бъда на този остров — отвърна Кал. — Не смяташ ли, че ако наистина ми служиш, трябва да изпълняваш волята ми?

— Благодаря ти, че ги върна толкова бързо — каза Майстор Джоузеф, преди думите на Кал да достигнат до съзнанието на шофьора.

Хюго се ухили отново, кимна на Кал и се качи обратно в буса си.

— Успех с връщането на спомените — каза той, — скоро ще си спомните защо всъщност искате да сте тук.

Кал с натежало сърце изгледа как микробусът се отдалечава, а с него изчезва и планът му за бягство. Напълно съкрушени, тримата бегълци последваха Майстор Джоузеф обратно в къщата, следвани от Пакостник.

Майстор Джоузеф извади от джоба си ключ и отвори вратата на ателие, което не бяха виждали досега. Явно не се отопляваше — вътре бе толкова студено, колкото и навън. В далечния край на стаята имаше двойни врати, а в центъра — два дивана.

Майстор Джоузеф им даде знак да седнат, но той остана прав.

— Мога да ти взема магията и живота — рече бавно той, — да открадна силата ти за себе си. Как ти звучи това?

— Ако такъв е планът ти, какво чакаш? — отвърна Кал.

Тамара и Джаспър скочиха от дивана, готови за битка. Пакостник изръмжа.

Майстор Джоузеф обаче само се изсмя.

— Имам предложение за теб… Какво ще кажеш за това, Калъм — щом завършиш задачата, която ще ти поставя, може да напуснеш острова с твоите приятели, стига още да го желаеш.

— Задача? — зачуди се Кал. — Това някакъв трик ли е? Трябва да обуздая непобедим елементал? Или да разделя пръстта от пясъка по целия плаж?

— Нищо подобно — усмихна се Майстор Джоузеф.

Той отвори вратите в далечния край на стаята. След миг Кал и останалите го последваха.

Отвъд имаше огромна стая, боядисана в бяло. Единствената мебел беше метална маса, върху която лежеше съвършено запазено тяло, покрито до врата с тънък бял плат.

— Задачата — каза учителят — е да възкресиш Аарън Стюарт от мъртвите.