Страст и омраза

16

Когато Ник излезе от влака, пред очите му се разкри картина на такова безутешно отчаяние, каквото никога досега не беше виждал. По улиците на Атланта не се виждаха почти никакви други хора освен федерални войници. Гарата беше полуразрушена и той забеляза групи работници, поправящи линиите, които извеждаха от града. От време на време минаваше кабриолет с някоя и друга гримирана проститутка, сама или с покровител от федералните войски, но дори да имаше повече цивилни, завърнали се в града, това не си личеше по нищо.

Пътят от Вашингтон дотук мина скучно, в непрекъснати спирания заради ремонтните работи по трасето, почти всеки ден саботирано от конфедератите. Шърман беше решил да изостави жп линиите и беше определил за свой заместник в Атланта генерал Томас заедно с неговите шестдесет хиляди войници, докато той самият напредваше към крайбрежието, унищожавайки всичко по пътя си. Като че ли нищо не можеше да спре неумолимия ход на Шърман, който всеки ден изминаваше по дванадесет мили. Опълчението в Джорджия разрушаваше мостове, опожаряваше складове с провизии, сечеше дървета, минираше пътищата пред янките, но това само още повече ги ожесточаваше.

Ниските температури и острите ветрове почти за една нощ бяха отстъпили място на меко, почти пролетно време и Ник се зарадва на неочакваното разнообразие след суровата зима, която беше прекарал във Вашингтон. Запъти се направо към щаба, за да помоли да му намерят квартира за няколко дни. Дадоха му стая в хотел, използван от армията за настаняване на личния състав. Тъй като във влака не беше спал както трябва, той легна да си почине няколко минути, но потъна в дълбок сън. Когато се събуди, беше станало късно, за да тръгне към „Високите дъбове“, затова реши да види коня си. Сержант Джоунс му беше обещал, че ще погрижи Скаут да бъде настанен в конюшнята, докато господарят му е във Вашингтон.

Ник намери Скаут и установи, че за него се полагат добри грижи. Плати на собственика на конюшнята, но каза, че ще вземе коня чак утре сутринта, когато смяташе да тръгне към „Високите дъбове“. На вечеря се нахрани в офицерския стол, но не прие поканата да посети заведението на госпожица Мона — най-реномирания местен публичен дом. Не искаше да се люби с друга жена освен с Еме. Изгълта едно разредено уиски и си легна, мечтаейки как утре ще се види отново с Еме.

Щеше ли да му се зарадва, запита се той тревожно. Или още му беше сърдита? Имаха ли какво да ядат с Бранд или щеше да ги намери умиращи от глад? Часовете минаваха ужасно бавно.

Беше невероятно топъл ден за декември. Ник яхна Скаут и тръгна към „Високите дъбове“. В дисагите беше сложил лакомства за Бранд, шарен бродиран шал за Савана и един топ коприна за Еме. Знаеше, че шалът и коприната са лекомислени подаръци, но по-късно щеше да донесе и по-съществени. Не беше беден и можеше да си позволи да подари красиви неща на жената, която се надяваше да направи своя съпруга.

Тъй като баща му беше починал преди около десет години, Ник беше станал глава на семейството и единствена опора на майка си и сестра си. Така беше допреди няколко години, когато сестра му се омъжи. Оръжейната фабрика на баща му винаги даваше добри доходи, а в последните години дори процъфтяваше. Когато отиде на фронта, той остави като свой заместник съпруга на сестра си Клиф Уейленд и в негово отсъствие зет му управляваше много добре семейното предприятие. Толкова добре, че Ник сериозно възнамеряваше да му продаде фабриката, да вземе парите и да ги инвестира в нещо друго, по-приятно за него.

Когато намери отклонението от главния път, той подкара Скаут по дългата алея, обградена от дъбове, която водеше към имението. Нетърпението му сякаш беше заразително, защото конят трептеше като пружина под него. Сякаш беше познал пътя, по който вървяха, и искаше колкото може по-скоро да се върне у дома.

У дома.

Странно, помисли Ник, че беше започнал да мисли за „Високите дъбове“ като за свой дом. Беше обикнал това място също като Еме. Представи си го как ще изглежда след войната и предположи, че за поддържането на обширните земи ще трябва да се наемат доста работници. Виждаше го такова, каквото е било преди, с трепкащите под полъха на ветреца валма на памуковите храсти, готови всеки момент да бъдат прибрани от грижовни ръце. Виждаше добитък да пасе по склоновете и овощни градини, натежали от плод.

Когато наближи къщата, Ник видя само високите колони на входа, останали почти незасегнати от пожара. Стори му се, че всичко си е както преди. Но това първо впечатление се разпадна в мига, когато си даде сметка, че стените са опушени и напукани, а покривът е разбит и пропаднал.

— Боже господи, не!

Скочи от седлото и изтича към изтърбушената, полуразрушена къща, викайки с пресекващ глас името на Еме. В отговор чу само една страшна тишина. Започна като луд да дърпа падналите греди и да мята настрани остатъците от съборени стени, докато ръцете му се разкървавиха, а дрехите му почерняха от сажди. Когато осъзна, че къщата е била опожарена преди седмици и няма как да разбере какво е станало с Еме и Бранд, той се отпусна на земята и потъна в отчаян размисъл.

Живи ли са Еме и синът й, запита се отчаяно. Или са загинали в пожара? Ами Савана? Федерални войници ли са подпалили къщата или дезертьори конфедерати? Когато научеше кой е отговорен за това безсмислено разрушение, щеше лично да се погрижи да бъде наказан.

— Много закъсняхте, капитан Дръмънд.

Ник скочи и се обърна. Позна веднага гласа на Савана и почувства внезапен прилив на облекчение. Преди да осъзнае какво му е казала.

— За какво говориш? Защо съм закъснял?

Господи, дано не е това, което си мисля, замоли се той горещо.

— Еме я няма.

— О, господи, не — изтръгна се вик от устните му. Разкъсваше се от болка. Без Еме нямаше защо да живее.

Но си спомни за Бранд. И синът му ли е загинал?

— Ами Бранд? И той ли…

— Бранд си е добре. Живеем в една от робските колиби там отзад. Не е кой знае какво, но сме на топло и под покрив.

— О, господи, толкова съжалявам, Савана, така ужасно съжалявам. Кога се случи това?

— Тъкмо след като онази жена ви откара в Атланта.

— Благодаря ти, че си опазила Бранд. Сигурно не ти е било лесно. Как се справяше?

Не искаше да мисли за Еме. Не сега, не и когато раната беше още толкова прясна.

— Изхарчихме парите, които ни оставихте, а като свършиха… — Тя замълча и наведе глава, поглеждайки към палеца на крака, който се подаваше от парцалите, с които беше омотала краката си, след като обувките й съвсем се прокъсаха. — Не е право, капитане, не е право моето дете да страда.

Той помисли, че старата негърка говори за Бранд.

— Няма защо да се тревожиш за Бранд, Савана, ще ви отведа във Вашингтон и там ще се грижат добре за вас. Макар че Еме така и не си призна, винаги съм знаел, че Бранд е мой син.

Савана изведнъж се разяри.

— Никъде не отивам без Еме. Нито пък Бранд. Тя ще ме удуши, ако отведете детето.

Сълзи изпълниха очите на Ник и той побърза да ги изтрие с опакото на дланта си.

— Еме не би искала синът й да гладува. И аз я обичах, Савана, но трябва да мислим за Бранд. Ще се справим някак си.

— Ще се справим, но не съм толкова сигурна за Еме — отвърна мрачно Савана.

Забележката й стресна Ник. Помисли няколко секунди и изведнъж разбра какво е искала да каже. Сърцето му подскочи радостно и той сграбчи Савана за раменете, а огънят в зелените му очи я накара да се свие изплашено.

— Какво говориш, Савана? Помислих, че ми каза, че Еме е умряла.

— Умряла ли? Божичко, как ще е? — Тя вдигна очи към небето. — Не е умряла, капитане, просто я няма тука.

— Къде е отишла?

Хватката му накара Савана да изпъшка.

— В Атланта. Казвах й, аз, че там няма работа за нея, обаче тя се зарече, че няма да ни остави да умираме от глад. Не че иска да го прави. Или да й харесва. Не-е. Гладувахме, капитане, и тримата. Нямаше друг начин.

— Какво разправяш, по дяволите?

— Ник! Върна се! Знаех си, че ще дойдеш, обаче мама все говореше, че никога няма да се върнеш във „Високите дъбове“.

Ник сграбчи детето, което влетя в прегръдките му. Изстена болезнено, когато усети колко отслабнало е малкото телце, ребрата му се брояха под изтънялата кожа. Колко ли мъки са изтърпели в негово отсъствие, помисли Ник в пристъп на вина. Закле се, че отсега нататък нито Еме, нито Бранд ще изпитат глад или лишения. А когато научеше къде работи Еме, щеше да отиде при нея и да остави съдбата си в нейни ръце.

— Къде е майка ти, синко? — запита той, след като пусна Бранд.

— В Атланта. Донесе ни храна и лекарства и пак замина.

— Болен ли си бил?

— Имаше възпаление на дробовете — отвърна Савана. — Еме не можеше да го гледа как се мъчи. Затова го направи.

— Какво е направила?

Ник започваше вече да губи търпение.

— Не мога да го кажа.

— Тя е при госпожица Мона — изчурулика Бранд. — Чух я, като казваше на Савана, че щяла да работи в уличен дом.

Ник едва не се задави.

— Какво?

— О, божке — изстена Савана, разтърсвайки скръбно глава. — Еме ще побеснее, ако разбере, че детето ни е чуло какво приказваме.

Ник се навъси. Досега Бранд не го беше виждал толкова разсърден, дори когато Еме беше избягала от „Високите дъбове“ и я беше заключил в стаята й за наказание. Личицето му се сви болезнено, но той храбро се помъчи да преглътне сълзите.

— Нещо лошо ли казах?

Ник се наведе и взе детето на ръце.

— Не, синко, не си казал нищо лошо, не се сърдя на тебе. Просто се тревожа за майка ти. Вземи да надникнеш в дисагите ми — донесъл съм ти подаръци.

— Подаръци? За мене? — В очите му затанцува любопитно пламъче. — Не помня кога последно съм получавал подаръци. А, сетих се — когато ти ми издяла конче.

Пламнал от нетърпение, Бранд се измъкна от ръцете на Ник, хукна към Скаут и започна да рови в дисагите. И докато издаваше радостни възклицания, откривайки едно след друго неочакваните съкровища, Ник продължи разговора си със Савана.

— Кога отиде Еме при госпожица Мона? — Гласът му сякаш всеки момент щеше да секне.

— Преди една седмица.

Тих стон се изтръгна от устните на Ник.

— Имаш ли вест от нея?

— Не. Донесе достатъчно храна, колкото да имаме за две или три седмици, и каза, че нямало скоро да си идва.

— Защо, по дяволите, не се опита да я спреш?

— Помъчих се. Господ знае, че се помъчих, но нали я знаете Еме колко е упорита! — Наистина, Ник знаеше това много добре. — Надяваше се да си намери почтена работа, обаче не можа. И не можеше да остави Бранд да гладува. Точно така щеше да стане, ако не беше отишла при госпожица Мона.

— Събери си нещата и тези на Бранд. Скоро ще се върна.

С лице, застинало в гневна маска, Ник се извърна рязко и се приближи към коня, в чиито дисаги още се ровеше Бранд. Момчето тъкмо беше пъхнало в устата си една ментова пръчка. Ник никога не беше виждал такова блажено изражение.

— Трябва да тръгвам, синко, но скоро ще се върна с майка ти. После всички отиваме във Вашингтон.

— Ще заминем от „Високите дъбове“?

— Само временно. — Той се обърна към старата жена. — Грижи се за момчето, Савана. — После, като си спомни за подаръка, който й беше донесъл, извади пакета от дисагите и го пъхна в ръцете й. — Това е за тебе.

— Не се карайте на Еме — предупреди го старата бавачка, размахвайки пръст пред лицето си. — Тя направи каквото трябваше.

Ник се качи на седлото.

— Не ми чети конско, Савана. На Еме трябваше да се скараш. Когато я намеря, ще се опитам да се въздържа. Ако това ще ти бъде някаква утеха, обещавам, че няма да й направя нищо лошо.

Отдалечавайки се от имението, почувства, че не е сигурен дали ще може да спази това обещание. Толкова беше ядосан на Еме, че можеше като нищо да извие хубавото й вратле. Като си представеше, че някакви мъже щяха да я мачкат и да се възползват грубиянски от нея, му прилошаваше. Макар да осъзнаваше, че го е направила заради Бранд, не можеше да не се вбесява. За бога, та той я обичаше!

Еме се огледа в огледалото, но видя насреща си една непозната жена, която изобщо не приличаше на нея. Жената, която я гледаше от огледалото, имаше пълни устни с цвета на узряла слива и напудрени с руж бузи. Очите й бяха обградени с черна линия, клепачите — подчертани с леки отсенки, които им придаваха чувствен изглед. Беше облечена в прозрачна вееща се роба, която не скриваше почти нищо от тялото и. Тънка риза, стигаща високо над коленете, разкриваше дълги, стройни крака, почти целите й гърди и подчертаваше тънката талия.

Макар че госпожица Мона цяла седмица я беше тъпкала с храна, това почти не й се беше отразило. Само дето хлътнатините под скулите и ключиците бяха изчезнали. Тялото й още беше болезнено слабо, но въпреки това напълно женствено, с всички необходими извивки и трапчинки. Обувки с висок ток допълваха тоалета й.

Най-големият й страх беше, че няма да може да направи това, което се очакваше от нея.

Колкото повече наближаваше времето, когато трябваше да слезе по стълбите и да се присъедини към момичетата на госпожица Мона, толкова по-голяма паника я обземаше. Беше се опитала да не мисли за това, което щеше да стане тази вечер, но само смъртта можеше да я накара да забрави факта, че в мига, когато позволеше на някой мъж да легне с нея, това щеше да я превърне в курва.

Мисли за Бранд, повтаряше си тя. Мисли, че спасяваш живота на двама души, не за глупавата си гордост или чест. За какво щеше да й послужи честта, ако любимите й хора умрат от глад? Едно леко почукване на вратата я сепна и я изтръгна от мрачните й мисли. Вратата се отвори и Мона влезе, без да чака покана.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — изгука възторжено тя. — Знаех си. Още си малко слабичка, но съм сигурна, че клиентите ми ще са също толкова доволни от тебе, колкото и аз. Не си нервна, нали?

— Аз… да, тревожа се. Не ми е лесно.

— С времето ще свикнеш — каза Мона с малко рязък, делови тон. — Знаеш правилата, нали? Аз водя преговорите. След като се уточним и се разберем за цената, отвеждаш клиента горе. Водя точни сметки за приходите на всяко момиче. Внимавай да не те изиграят. Не позволявам грубости. Ако някой клиент се опита да те излъже или да ти направи нещо, викаш на помощ някой от пазачите.

— Вярвам ви, госпожице Мона, това не ме тревожи. Просто не знам дали ще мога да направя каквото се очаква от мене.

— Не те държа насила тук, скъпа — припомни й Мона. — Ако имаше друг начин да изхранваш детето си, щях да те пусна, макар да ми дължиш пари. Вярвам, че ще ми ги върнеш.

— Вие ме приехте и ми дадохте храна за семейството ми във „Високите дъбове“. Няма да ви подведа. Освен това, и двете знаем, че в Атланта няма друга работа като за мене. Сделката си е сделка. Ще изпълня моята част.

— Знаех, че ще се чувстваш така. Това, което правиш тук, няма нищо общо с честта, трябва да оцелееш. Не си единствената жена, принудена да проституира от глад и обстоятелства, над които няма власт. Слава богу, че има благоразумието да дойдеш при мене, защото аз се грижа за момичетата си. Сега, скъпа, другите момичета вече се събират долу. Мъжете започнаха да пристигат. Слез, когато се приготвиш.

Еме остана още няколко минути в стаята си. Повдигаше й се, но успя някак си да преглътне горчивия вкус на жлъчка, който се надигаше в гърлото й. Коленете й се подгъваха, сърцето й биеше неравномерно. Но тя знаеше, че не може повече да се бави. Затова отвори с треперещи ръце вратата на стаята си и излезе на площадката, която гледаше към гъмжащата от хора приемна.

Сините униформи се смесваха с цветните петна на оскъдните одежди на момичетата, които предлагаха подноси с напитки. Някои мъже неприкрито оглеждаха момичетата, други, по-дръзки, ги попипваха и потупваха. Но никое момиче като че ли нямаше нищо против. Еме видя как един от мъжете хвана едно момиче за ръката и го поведе към госпожица Мона, която започна да преговаря. Когато мъжът обясни какво иска, се договориха за цената и Мона записа нещо в една тетрадка. Парите минаха от ръка в ръка и момичето поведе мъжа нагоре по стълбите. Еме си пое дълбоко дъх, изчака кикотещата се двойка да влезе в стаята и се насочи към долния етаж.

Ник почука с огромно нетърпение на вратата на заведението на госпожица Мона. Изостреното му, напрегнато лице даваше представа на какво напрежение е подложен. Още не можеше да повярва, че ще намери Еме в някакъв публичен дом, но отчаянието караше хората да вършат неща, каквито никога не биха направили в други обстоятелства. Според Савана Еме беше от цяла седмица при госпожица Мона. Той потръпна, представяйки си какво е била принудена да изтърпи, преди той да дойде в Атланта.

Вратата се отвори. Той влезе, но отказа да даде фуражката и пелерината си на портиерката, а се насочи направо към приемната. Там вече беше пълно с военни и неколцина цивилни на правителствена служба. Ник позна един-двама от офицерите, но повечето от останалите мъже виждаше за първи път и това го успокои. По-добре беше възможно най-малко негови познати да знаят, че бъдещата му съпруга е… Господи, не можеше да нарече Еме курва!

Тогава я видя, застанала на най-горното стъпало, изплашена и обезсърчена. Лицето й беше силно гримирано, беше облечена — или, по-скоро, съблечена — много предизвикателно. Спря и я загледа, забелязвайки как слабостта й подчертава още повече неземната й красота.

Еме не забеляза Ник сред навалицата от сини униформи. Не гледаше към никого, погледът й се рееше някъде над главите на хората. Ник я видя да слиза по стълбите, видя какво оживление предизвика появата й сред мъжете, които я забелязаха, и очите му се наляха с кръв при мисълта, че тези мъже искат да спят с нея. В един миг самообладанието му се пречупи и той не можа да се въздържи да не направи това, което съвестта му изискваше да стори, още от мига, когато Савана му беше казала къде да търси Еме.

Междувременно Еме стигна до най-долното стъпало и спря, за да събере смелост, преди да направи последната стъпка. Щом слезеше при другите момичета в приемната, вече нямаше да има власт над онова, което непременно трябваше да последва. Почти не беше на себе си от паника, погледът й трескаво скачаше от едно лице на друго. И тогава тя го видя. Той безцеремонно си пробиваше път през тълпата мъже и оскъдно облечени жени, за да стигне до нея. Лицето му беше изкривено от ярост. Стискаше юмруци, а очите му бяха така потъмнели, че бяха станали почти черни. Наистина очите на дявола. Еме почувства как я разтърсва тръпка на жесток, отнемащ разума страх.

Ник спря на сантиметри от нея и за един кратък миг я изгледа с невероятно спокоен поглед.

— Времето за игра свърши, скъпа, тръгваш с мене.

Очите на Еме се разшириха, тя раздвижи устни, но не можа да издаде никакъв звук. Ник моментално смъкна пелерината си, уви я около раменете й, вдигна я и я метна на рамо като чувал картофи.

— Ти си моя, Еме Тревър, проклет да съм, ако позволя на друг мъж да те има.

— Какво става тук, майоре? — Мона се появи внезапно до рамото на Ник, придружена от двама едри пазачи. — Ако сте направили избора си, първо трябва да се договорите с мене.

— По дяволите договорките — изрече със стиснати зъби Ник. — Еме ми принадлежи. Отвеждам я. Всеки глупак може да види, че мястото й не е тук.

— Еме дойде тук по своя воля — каза Мона, стремейки се да потуши надигащия се скандал. — Не задържам насила никое момиче.

— Пусни ме, Ник Дръмънд! — извика Еме, удряйки с юмруци гърба на Ник. — Не принадлежа на никой мъж.

— Чухте я, майоре, пуснете я.

Двамата пазачи пристъпиха напред със заплашителен вид.

— Вижте какво — каза Ник с едва сдържано нетърпение, — ние с Еме трябва да поговорим насаме. На драго сърце ще платя за времето й.

Очите на Мона блеснаха разбиращо. Тъй като Еме, изглежда, познаваше майора, а майорът със сигурност познаваше Еме, тя не видя нищо лошо в желанието на Ник.

— Ако искате да си говорите, трябва да го направите в моето заведение. Аз се грижа за момичетата си и не ги пускам оттук, освен ако не съм напълно сигурна, че искат да си идат. Ако платите за времето й и обещаете, че няма да й направите нищо лошо, не виждам защо да не удовлетворя желанието ви.

— Не знам колко може да струва цяла нощ, но това трябва да е достатъчно — изрече с отвращение Ник, бъркайки в джоба със свободната си ръка.

Извади няколко банкноти и ги хвърли на Мона. Тя ги улови сръчно и даде знак на пазачите да пропуснат Ник.

— Третата врата вляво. И помнете, никакви грубости.

— Не искам да отивам с него — обади се Еме с приглушен глас, продължавайки да се бори.

Какво право имаше Ник да идва тук и да я излага по този начин? Без съмнение вече беше женен за Реджина Блекуел и сега идваше у госпожица Мона, за да избяга от задушаващата властност на съпругата си.

— Мълчи — изръмжа Ник, катерейки се по стълбите, преди Мона да си е променила намеренията.

Мона се загледа замислено подире им. Не знаеше каква е работата, но познаваше мъжете. Ник Дръмънд беше решителен мъж, който знаеше какво иска. Беше изникнал изневиделица от миналото на Еме, за да вземе жената, която смяташе за своя. В ума на Мона заседна неоспоримата мисъл, че кариерата на Еме в нейното заведение е свършила още преди да е започнала. И тя се запита дали дръзкият майор знае, че това щеше да бъде първата нощ на Еме с клиенти. Пожела си да можеше да стане свидетелка на фойерверките, които щяха неминуемо да избухнат след малко, когато се стигнеше до сблъсъка на тези два темперамента, но би заложила всичките си пари, че победител щеше да излезе майорът.

Ник затвори с ритник вратата на стаята на Еме, набърчвайки неодобрително нос пред пищната мебелировка и безвкусните тапети. Стовари я безцеремонно на меката покривка на леглото, отиде към вратата, заключи я и се върна, за да се надвеси над нея. Лицето му приличаше на буреносен облак, тъмно и заплашително.

— Къде, по дяволите, ти е отишъл мозъкът, че си тръгнала да работиш в публичен дом? Толкова ли ти харесва да се търкаляш с по няколко мъже на нощ? Изтрий си лицето, приличаш на курва.

— Не смей да ме съдиш, копеле такова! Нямаш представа какво ме е довело тук или защо съм го направила.

— Имам известна представа — каза Ник и изражението му се смекчи. — Но от това не ми става по-лесно да преглътна тая работа. Защо не ме потърси? Можеше да питаш в щаба, да помолиш да ми пратят телеграма. Или да оставиш писмо.

— Ако става дума за майор Танър, по-добре недей. Отидох при него, но той не пожела да ме изслуша.

— Помоли ли го да ти помогне да се свържеш с мене? Каза ли му, че синът ми е болен и гладува? Обзалагам се, че не си споменала името ми.

— Синът ти! Никога не съм ти казвала, че Бранд е твой син.

— Не си, но сега ще ми кажеш. Бях извънредно търпелив с тебе, Еме, но дойде време да ми кажеш истината.

Той я изгледа така, че тя веднага разбра — вече няма смисъл да се преструва.

— Да, по дяволите, Бранд е твой син! Сега доволен ли си?

Ник се усмихна.

— Ужасно съм доволен.

— И какво ще направиш сега? Не мисли, че ти и твоята Реджина ще отглеждате сина ми, защото няма да ти го дам.

— Какво общо има Реджина с тая работа?

— Тя ти е годеница. Или вече сте се оженили? Беше твърдо решена да те има.

— Няма да се женя за Реджина Блекуел. И ще отгледам сина си.

Еме ахна. Точно от това се страхуваше. Ник щеше да й отнеме сина и тя никога повече нямаше да го види.

— Не можеш да вземеш Бранд, Ник. Моля те, не виждаш ли, че ако ми го отнемеш, това ще ме убие?

— Ще поговорим по-късно за Бранд. Първо ми кажи какво те накара да търсиш работа в… в…

— В публичен дом — довърши изречението Еме, тъй като на него явно му беше трудно да произнесе тези думи. — Направих каквото трябваше, за да спася Бранд и Савана. Бранд беше болен. Двамата имаха нужда от храна и лекарства. Сключих сделка с Мона и възнамерявам да спазя моята част.

— Като спиш с мъже?

Силна червенина плъзна нагоре по шията на Еме.

— Правим каквото трябва заради тези, които обичаме.

— Господи, Еме, прииска ми се да те напляскам, като чух какво си направила. Още не съм сигурен дали няма да го направя, затова се въздържам да те докосна, както забелязваш, след като влязохме в тази стая. Казах ти, че ще се върна в Атланта. Знаеш колко много означаваш за мене.

— Но не чак толкова, че да споменеш, че си сгоден — нападна го тя.

— Наистина, не се сетих за това. Когато те открих, Реджина вече нямаше никакво значение за мене. И без това смятах да разваля годежа при първа възможност, но по време на война човек не може винаги да прави това, което иска.

Той се отпусна на леглото до нея, почувствал внезапна умора. Сега не го интересуваше какво е правила или с кого. Никога нямаше да я упреква за миналото, само бъдещето им имаше значение. Колко ли мъже е имала за една седмица, запита се той все пак. Дори един да беше, пак щеше да е много, дочу тъничко вътрешно гласче. Но Ник бързо отстрани противната мисъл.

— Какво те кара да смяташ, че ще интересувам от някоя синя куртка? — нападна го Еме. — Вашите войници съсипаха родния ми край разориха хората, изнасилваха и убиваха, рушаха и опожаряваха. Мразя те, мразя и всичко свързано с тебе. Защо просто не ни оставиш на мира?

Очите на Ник блеснаха в ярък зелен огън.

— Ти не ме мразиш, скъпа. Имаме дете, забрави ли?

— Как да забравя? Години наред живях в страх, че някой ден ще научиш за Бранд и ще ми го отнемеш. Беше самонадеяно от моя страна да мисля така, като се има предвид, че ти явно не се интересуваше какво е станало с мене, след като си прибра дълга на честта, който ти дължах. Но това се случи. Срещнахме се отново в не толкова прекрасни обстоятелства, бих казала, и сега ти искаш да ми вземеш Бранд. Как ще ми обясниш това?

— Съдба, скъпа. Трябвало е да стане. Точно както любовта помежду ни. Няма да ти отнема сина. Ти, Бранд и Савана идвате с мене във Вашингтон.

Еме се надигна.

— Какво! Как ли пък не! Никога няма да стъпя в този град. Колкото до любовта помежду ни, защо не си признаеш, че изпитваш само страст към мене? Искаш да отида с тебе във Вашингтон само защото искаш сина си, не защото имаш чувства към мене.

— Грешиш, скъпа. Да, искам Бранд, но не без тебе. Признавам, че изпитвам страст към тебе, но не е само това. Ако се страхуваш, че един ден ще започна да мисля лошо за тебе, защото… защото си дошла тук, бъди сигурна, че никога повече няма да говоря за това. Не ми харесва, но приемам, че си го направила от отчаяние и безизходица.

— Колко галантно от твоя страна — озъби се Еме. — Но съвсем ненужно. Не съм спала с никого, откакто Реджина те отведе от „Високите дъбове“.

Радостта се надигна на талази в него и сърцето му преля от щастие. Твърде хубаво беше, за да повярва. Еме беше вече цяла седмица при госпожица Мона. Как е възможно да не е спала с нито един мъж? Тя видя доволното му изражение, но веднага съзря и помрачаващото го безпокойство.

— Не очаквам да ми повярваш, но самата истина е, че госпожица Мона не ме караше да бързам. Каза, че трябва първо да си почина и да се поохраня. Цяла седмица ме тъпка с всякаква храна, а днес трябваше да бъде дебютът ми.

— Трябваше? — повтори Ник. Дяволчето в зелените му очи затанцува победния си танц. — Е, аз пръв ще прекарам една нощ с тебе. Люби ме, Еме. Отдай се на страстта ни, каквато няма втора на света. Утре заминаваме за Вашингтон, а тази нощ ни принадлежи!

— Как ли пък не!