Страст и омраза

7

На следващата сутрин Еме беше шокирана, когато Бранд влетя през незаключената врата на стаята й. Започна развълнувано да й разправя, че капитан Дръмънд казал, че тя можела да излиза от стаята си, но не от къщата. И през нощта щели да я заключват пак в стаята й.

Еме се обнадежди. Това беше малка отстъпка, но достатъчна, за да повдигне духа й. Затварянето й в стаята пораждаше у нея депресия и съкрушаваща скука. Свободното движение, независимо колко ограничено беше, предлагаше слаба надежда за измъкване от това непоносимо положение.

Савана страшно се зарадва, когато сутринта Еме слезе долу, след като Ник беше излязъл от къщата. Двете се прегърнаха, разплакаха се и започнаха да говорят една през друга… часове наред. Савана я упрекна, че се е забъркала в такава ужасна каша, но Еме беше прекалено щастлива, за да позволи укорите на старата да угасят пламъка на възродения й дух. Докато не можеше свободно да се среща с Бранд, тя понасяше тази раздяла като сурово наказание, а след като беше освободена от задушаващия я затвор, се почувства просто прекрасно.

— Може би трябва да благодариш на капитан Дръмънд, че те пусна от стаята — предложи Савана.

— Ако не беше той, сега нямаше да съм в това положение — изфуча сърдито Еме. — Проклета да съм, ако благодаря на този янки, че превзе дома ми.

— Не гладуваме — осмели се да подхвърли старата негърка.

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да разчитам на янките да ме хранят.

— Не искаш да кажеш това, миличка. Не съм виждала Бранд толкова загладен и пухкав, откакто беше бебе.

Еме знаеше, че Савана е права, но проклета да е, ако покаже слабост пред Ник Дръмънд. Този мъж вече беше пленил сетивата й по един твърде силен и властен начин. Какво още можеше да иска от нея?

Ник Дръмънд искаше Еме телом и духом, искаше я със спираща дъха настойчивост.

Искаше я в прегръдките си и в леглото си. Искаше да вярва, че Гарсън Пиндър не е неин любовник, че му беше реагирала в чист изблик на чувства. Искаше да вярва, че Бранд е негов син.

Всяка нощ еротични видения измъчваха съня му. Дори невинното минаване покрай спалнята на Еме, преди да влезе в своята стая, беше изпит по самообладание.

Една нощ, подтикван от сила, която денонощно измъчваше тялото и духа му, той усети, че самообладанието му се пречупва. Беше се опитал, господ знае колко упорито се беше опитвал да стои надалече от Еме, но беше мъж от плът и кръв, не някакъв проклет светец.

Нахлу в стаята й, без да почука, и това я събуди. Затвори вратата с крак и вдигна лампата, за да я освети. Еме се изправи в леглото, разтърквайки сънените си очи.

— Да не се е случило нещо? Нещо с Бранд? Господи, Бранд се е разболял!

— Детето е добре, Еме — каза Ник, оставяйки предпазливо лампата на нощната масичка. — Всичко е наред.

Еме го изгледа подозрително. Ризата му беше разкопчана до кръста, косата — разрошена, изглеждаше така, сякаш се е бил с някого. Но очите му приковаха вниманието й. Блестяха с див вътрешен огън. Очите на дявола.

— Щом всичко е наред, тогава защо влизаш в стаята ми по това време на нощта?

— Със сигурност имаш някаква представа защо.

Два червени гневни флага пламнаха на бузите й.

— Не!

— Виждам, че разбираш. Обещах си да стоя далече от тебе, Еме, но… не можах. По дяволите, Еме, дори не мога да намеря име на това, което изпитвам към тебе.

— Защо не го наречеш страст? — предложи тя.

— Страстта е голяма част от него, но мисля, че то е нещо много повече.

Еме изписка в лек протест, когато той приседна на леглото до нея и я взе в прегръдките си.

— Не ме докосвай!

— Не мога да се сетя дори за една причина, поради която да не те любя, Еме. Последния път ти хареса. Знам, че е така, макар че целта ти беше да ме съблазниш, за да повярвам, че не шпионираш. По дяволите, Еме, дори вече не мога да мисля.

— Има много причини, поради които би трябвало да ти се противопоставя — възрази Еме. — Първата и основната е, че сме врагове.

— Врагове през деня, любовници през нощта. Така да бъде, мога да го преживея. Но това, без което не мога да живея, е твоята невероятна реакция, топлината на тялото ти. Позволи ми да те любя, скъпа. И ако тези причини не са достатъчни, спомни си, че напълно съм в състояние да те пратя в затвора.

Тя усещаше топлината му, страстта му, отчаянието и решимостта му. Жаждата в зелените му очи накара кръвта й да закипи. Стана й горещо, после студено, после едновременно горещо и студено. И за свое огромно съжаление, разбра, че и тя го желае.

Когато устата му се притисна към нейната и езикът му разтвори устните й, тя повече не можеше да разсъждава. Поглъщаше влажната топлина на целувката му, усещаше грапавия допир на ръцете му по цялото си тяло. Чувстваше как почти разнищената й нощница се свлича по раменете и ханша и чувствителните връхчета на оголените й гърди опират в гъстите къдрави черни косми, покриващи неговите. Почувства се сякаш поразена от светкавица, когато той взе едното зърно в устата си и започна да го смуче. Тя изстена. Той се прехвърли на другата й гърда, а ръката му се плъзна между краката й. Тя не реагира на нахлуването, но отново изстена, този път по-силно от преди малко.

— Обичам да те докосвам така. — Пръстите му започнаха да търкат скритото възелче между краката й, докато тя не се обля във влажна топлина. — И обожавам начина, по който реагираш на докосването ми, въпреки че казваш, че ме мразиш. — Един пръст се вмъкна в нея. — Ти цялата си огън и страст, сладка и гореща. Надявам се, че съпругът ти е оценявал това.

Бо никога не ме е познавал такава, помисли тя. Само ти имаш властта да ме разпалиш и това ме плаши.

Напрежението вътре в нея я подлудяваше. Тя раздвижи хълбоците си, нагаждайки се към натиска на пръстите му, и го почувства да пъхва пръста си още по-дълбоко.

— Знам, че ме искаш, Еме. — Пръстите му започнаха да правят кръгообразни движения, предизвиквайки почти неспирните й стонове. — Кажи ми, Еме, кажи ми, че ме искаш.

Тя стисна зъби, заравяйки глава в рамото му.

— Ти… копеле… такова…

Той посегна и я хвана за косата, приближавайки лицето й към себе си.

— Кажи ми.

Пръстите му започнаха да се движат все по-бързо, прониквайки дълбоко в нея, влизаха и излизаха, докато палецът му правеше чудеса с чувствителното, пулсиращо място между бедрата й.

— Да, по дяволите, искам те! Доволен ли си сега?

— Никога няма да разбереш колко съм доволен.

Желанието правеше гласа му дрезгав. Спря само колкото да хвърли дрехите си, преди да я затисне под себе си. Но вместо да влезе в нея, както тя очакваше, той започна да целува ароматната долина между гърдите й. После устата му се спусна полека надолу, докосвайки нежно гърдите и бедрата й, и започна да полага влажни целувки върху онова специално място, откъдето пръстите му се бяха оттеглили само преди броени мигове. Езикът му раздели нежните гънки и Еме се изви нагоре, експлодирайки в сладка агония.

— Ник! Не можеш!

В отговор той стисна бедрата й и я задържа на място, докато устата му се наслаждаваше на вкуса й. Протестите й заглъхнаха в тихи възторжени хлипове, докато устните и езикът му изтласкваха всяка свързана мисъл от ума й. Ръцете й се впиха в раменете му, докато тялото й се извиваше под ласките на устата му, искайки и получавайки още.

Еме се люлееше на ръба на екстаза, разпалвана от влажната топлина на езика на Ник. Трескава страст бушуваше в нея, гореща и дива. Тя извика името му, откъсвайки се от действителността, докато пропадаше в бездна от непоносимо разкошна агония.

Ник изчака, докато последната тръпка напусна тялото й, преди да се плъзне нагоре и да покрие изцяло тялото й. Тя беше хлъзгава от пот и той облиза солената влага от зърната й, докато навлизаше дълбоко в нея. Започна да се движи бавно, почти лениво, искаше му се любенето им да трае вечно.

— Обгърни ме с крака.

Гласът му беше пресипнал от желание, надебелял от нетърпение.

Когато тя го направи, от устата му се откъсна нисък стон и той се плъзна още по-дълбоко в нея. Стегнатата й топлина го обгръщаше, притискаше, караше го да иска незабавно да излее семето си в нея.

— О, божичко, не мърдай! Още не!

Трябваха му няколко минути дълбоко дишане, за да си възвърне самообладанието и изцяло да вкуси насладата от любенето им. Когато разбра, че може да продължи, без да свърши незабавно, той започна отново да влиза и да излиза от нея. Еме усети как тялото й реагира на грубите му ласки с подновена жажда, която я смая. Насладата гърчеше вътрешностите й. Като диво животно тя се вкопчваше с нокти в гърба му, докато една топлина пълзеше неотстъпно от пръстите на краката й все по-нагоре към слабините.

Тогава тя усети как коремът на Ник се стяга и горещата струя на семето му, което обливаше утробата й. Последният му тласък донесе облекчението, което тя търсеше, и тя извика на висок глас името му. Целувката на Ник погълна вика й, смесвайки се със собствения му стон на облекчение. Той се отпусна върху нея, твърде отслабнал, за да помръдне, дори да се отдели от нея. Главата му почиваше в нежната ямка на шията й. Дишането му още беше накъсано и неравномерно. Също като нейното. Това му достави огромно удоволствие.

Когато прегръдката й го поотпусна, той се търкулна настрана и я увлече със себе си. Но тихите й протести изведнъж пречупиха настроението му.

— Какво има? Да не съм те наранил?

— Проклет янки такъв! — изсъска Еме. Внезапни угризения прогониха еуфорията й. — Превзе дома ми, трябва ли да искаш и гордостта ми? Не ми остави нищо, нищо…

— Господ да ми е на помощ, Еме, защото аз не мога да си помогна. Какво значение има дали съм в синя или в сива униформа? Ако помислиш малко, ще разбереш, че това, което току-що изпитахме, е отвъд всякаква омраза. Войната почти свърши, време е да изоставим предразсъдъците.

— Предразсъдъци ли? Мислиш, че това, което изпитвам към тебе, са просто предразсъдъци? — Тя се изсмя безрадостно. — Паметта ти е кратка, Ник Дръмънд. Нима забрави „Дикси Бел“? Или онова, което се случи онази нощ?

За миг Ник й се стори озадачен.

— Паметта не ми е изневерила, скъпа. — Отправи й безсрамна усмивка, надявайки се с нея да разсее омразата й. — Как бих могъл да забравя „Дикси Бел“ или великолепния начин, по който ти изплати дълга си? Беше изключително преживяване, което остана в паметта ми доста по-дълго, отколкото бих искал.

Еме избухна в безсилен гняв.

— Проклет янки такъв! Бях девствена! Не ти ли хрумна, че може да съм невинна?

— Боже господи! Как е възможно? Щях да разбера, ако беше така.

— Ти беше толкова обзет от страст, че невинността ми ти убягна — нападна го разпалено Еме. — Взе ме, пренебрегвайки чувствата ми. И на другата сутрин си замина, без да кажеш и дума.

— Предположих, че точно това искаш. Господ знае колко ми беше трудно да те оставя, но ти беше професионална комарджийка, за бога, и никога не бих помислил, че може да намеря девственица в леглото си. Наивността ти беше очарователна, но я сметнах за вродена черта на…

— На курва — нападна го Еме, довършвайки изречението му. — Помисли ме за курва.

— Може би в началото — съгласи се Ник. — Но не това щях да кажа. Щях да кажа вродена черта на много добра актриса. Това беше отдавна. Можеше да ми кажеш, че си девствена.

— А щеше ли да има значение?

— Бих излъгал, ако кажа „да“. Пет години е много време, но ако си спомням правилно, толкова те исках, че вероятно щях да те взема независимо от всичко. Не можеш ли да се откажеш от омразата си към мене? Никак не искам да те оставя сега, като знам, че омразата ти ще ме следва навсякъде.

— Ти си янки, но ако си заминеш утре, може да не те мразя чак толкова — изрече с надежда Еме.

Ник въздъхна.

— Невъзможно е и ти го знаеш. Тук съм, докато висшестоящите не решат да ме пратят другаде.

— Тогава не се приближавай до мене, докато не дойде този момент.

— Невъзможно е. — В тихия му, решителен глас все пак се чувстваше слаба нотка на извинение. — Искрено бих искал да уважа желанието ти. Но за да го направя, ми е необходимо по-голямо самообладание, отколкото имам. Ще продължавам да те любя, Еме Тревър, докато не се заситя със сладостта ти… което може да трае цял живот… или докато не ми заповядат да си тръгна оттук. И тъй като мога, ако се наложи, да те пратя в затвора, предлагам да се подчиниш на неизбежното.

Внезапни тръпки разтърсиха стройното тяло на Еме.

— Трябва ли да бъда твоята курва?

Ник се намръщи.

— По-скоро бих предпочел да мисля за тебе като за моя любовница.

— А аз предпочитам да мисля за тебе като за копеле.

Той се усмихна тъжно.

— Сега, когато си изяснихме нещата, можем да се насочим към същественото. — Дръпна я грубо и я притисна към твърдите очертания на тялото си. — Господ да ми е на помощ, но пак те искам, Еме Тревър.

Горещите му целувки възпламениха устните й, шията й, връхчетата на гърдите й. Изплашена от реакцията, която той винаги успяваше да предизвика в нея, Еме се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Целувките му падаха като капки огън върху тялото й, езикът му намираше чувствителни места, които тя дори не подозираше, че съществуват, устата му смучеш, галеше, докато тя не започна да се извива под него. Усещаше как сърцевината на съществото й се гърчи и стяга, готова да експлодира всеки момент. Изведнъж се почувства отгоре му, докато той разтваряше краката й и я караше да го язди като див жребец. Отметнала глава във върховно отдаване, тя се хвърли във вълните на страстта, олюлявайки се на ръба на бездната, между разума и лудостта, докато препускаше към върховното си предназначение.

Времето след това престана да съществува. Думите, които викаше, когато я заливаха вълните на екстаза, може би бяха излетели от паметта й, но Ник ги запази дълбоко в сърцето си, за да ги изважда и да им се наслаждава винаги, щом пожелае.

Животът във „Високите дъбове“ продължаваше както обикновено. Ник излизаше всеки ден на разузнаване. Макар Еме да чуваше грохота на топовете, линията на бойните действия си оставаше все така далече от имението. Понякога Ник оставаше цяла нощ навън и в такива случаи винаги оставяше лейтенант Дил да го замества. Добрият лейтенант се отнасяше към Еме с уважението, дължимо на една дама, но не й вярваше. Заповедта на Ник Еме да не излиза от къщата продължаваше да бъде в сила и никакви молби не бяха в състояние да умилостивят нито него, нито войниците, оставени да пазят къщата. Във „Високите дъбове“ продължаваха да пристигат секретни съобщения, твърде важни, за да попаднат във вражески ръце. Но една вечер, по време на вечерята Ник спомена нещо, което ободри духа на Еме и затвърди решението й да избяга от съкрушителния плен, в който той държеше сетивата й. Врагове през деня, любовници през нощта. Не можеше да се намери друг израз, по-близък до истината.

Ник беше казал на лейтенант Дил, че конфедератите на генерал Худ отбраняват Атланта, а армията на Шърман трябва да пресече река Пийч Трий, единствената естествена преграда между Чатахучи и северните отбранителни линии на Атланта. Грант смяташе, че превземането на Атланта ще означава край за Конфедерацията. Градът беше пълен с арсенали, леярни и оръжейни работилници, там се срещаха и четирите основни железопътни линии, по които армията на Съюза получаваше необходимите припаси.

Този разговор остави Еме още по-твърдо решена да избяга от затвора си. Щом армията на Конфедерацията беше наблизо, значи тя, Бранд и Савана можеха лесно да стигнат при своите. Щом минеше зад фронтовата линия, щеше да се спаси от чувствената власт на Ник Дръмънд. Почти всекинощните му посещения в леглото й я оставяха объркана и огорчена. Невероятно силната му власт над сетивата и беше направила живота й истинска бъркотия, беше я почти унищожила във водовъртежа, който я отнасяше в безумния си екстаз.

Мразеше го.

Желаеше го.

Еме заговори за плановете си да избяга от „Високите дъбове“ една вечер, когато двете със Савана приготвяха вечерята. Изненада се, че Савана не проявява особен ентусиазъм.

— Защо искаш да бягаш, миличка? — запита тя. — Не се държат зле с нас, Бранд яде повече, отколкото може да поеме. Ако отидем в Атланта, ще гладуваме с всички, които живеят там.

— Трябва се махна от капитан Дръмънд, Савана — настоя Еме. — Не можеш да разбереш колко мразя този мъж.

Савана изгледа многозначително Еме.

— Разбирам повече, отколкото си мислиш, дете.

Еме изпадна в паника.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбрах защо се страхуваш от капитан Дръмънд. Той е онзи комарджия, нали? Таткото на Бранд. И сега спиш с него.

— Господи, Савана, той… той ме изнасили! — Гласът й затрепери, тя отчаяно вкопчи пръсти в раменете на бавачката си. — Моля те, не му казвай за Бранд. Ако разбере, може да загубя сина си. Спя с него само защото ще ме прати в затвора, ако му откажа.

Савана я изгледа укорително.

— Сигурна ли си, че точно това искаш, дете? Не те упреквам, но мисля, че трябва да кажеш на капитан Дръмънд, че той е бащата на Бранд. Мисля, че това много ще го зарадва.

— Ако ме обичаш, Савана, няма повече да споменаваш това.

— Щом така искаш, миличка, разбира се, няма да казвам нищо. Но мисля, че правиш сериозна грешка.

Ник прочете последното съобщение от щаба и веднага го изгори. Полковник Брукс подозираше, че край Пийч Крийк се съсредоточават големи части от армията на Конфедерацията и нареждаше на Ник да прати разузнавачи зад вражеските линии, за да проучи обстановката отблизо. Налагаше се две или три нощи да отсъства от „Високите дъбове“. Макар че искаше да изпълни дълга си, не му беше приятно да се отдели от Еме за толкова много време. Въпреки че лейтенант Дил щеше да бди над имението, той знаеше, че Еме няма да се поколебае да избяга дори при най-слабата възможност. И имаше намерение да не й дава този шанс. Тя се бе превърнала в негова мания. Не минаваше нощ, без да отвори вратата на спалнята й, без да влезе и да се люби с нея. И макар тя да протестираше, тялото й му казваше, че го иска толкова много, колкото и той нея. Просто беше ужасно твърдоглава, за да си го признае. Така и не му прости, че беше отнел девствеността й, и когато беше дошъл във „Високите дъбове“, за да реквизира къщата й, това само беше засилило омразата й.

Тази нощ не беше по-различна от останалите. Когато всички в къщата заспаха, Ник тихо влезе в стаята й. Тя не можеше да му попречи, дори да искаше, защото той я заключваше всяка вечер, след като тя сложеше Бранд да си легне. Това правило беше наложил той, когато й позволи да се движи свободно из къщата, което означаваше, че може да идва в стаята й всеки път, щом пожелае.

Еме спеше дълбоко. Този път Ник беше закъснял, защото беше останал в кабинета си почти до полунощ, обсъждайки с лейтенант Дил как да проникнат на територията на конфедератите. След като Дил отиде да си легне, Ник изчака достатъчно, за да е уверен, че подчиненият му е заспал, и едва тогава отиде при Еме. Разбираше, че и Дил, и Савана знаят какво става, но да стои настрана от Еме би му било по-трудно, отколкото да си отреже дясната ръка.

Стаята беше тъмна, само лъч лунна светлина осветяваше лицето на Еме. Ник се усмихна и това разведри обичайното му угрижено изражение. Кичур черна коса падна на челото му и го накара да заприлича на малко момче. Нямаше обаче нищо момчешко в хищния поглед на зелените му очи. Еме ги наричаше дяволски очи и в момента той се чувстваше наистина като дявол.

Вгледа се в нея, възхитен от красотата й. Изпитваше огромен глад за нея — глад, подобен на диво животно, което беше взело властта над него. Съблече се и се пъхна в леглото при нея. Тя усети дъха му на бузата си, въздъхна и започна полека да се събужда. Той беше гол, горещ и твърд, тя усети възбудата му. Настроена към жаждата му, Еме се раздвижи предизвикателно, забравяйки за момент, че той е мъжът, когото мрази. Но това, което винаги бе смятала за омраза, се беше разраснало в мания, също толкова силна, колкото и неговата.

— Не искам това да свърши, Еме. Люби ме, скъпа, люби ме така, сякаш утрешният ден няма да настъпи. Утре отивам на опасна мисия и само господ знае каква съдба ми е приготвил.

Вниманието на Еме се изостри.

— Заминаваш? За колко време?

— Не съм сигурен. Два или три дни. Ще ти липсвам ли? Мисълта на Еме се хвана за думите му.

— Кой ще те замества тук?

Остро разочарование изкриви лицето на Ник. Надяваше се Еме да признае, че поне мъничко ще й липсва.

— Смятах да оставя лейтенант Дил, но той е мой заместник и трябва да ме замести в тази мисия, ако случайно… нещо ме възпрепятства. Сержант Джоунс ще остане във „Високите дъбове“ с трима войници. Опитай се да се държиш прилично, скъпа.

Еме спотаи една хитра усмивка. Двете със Савана нямаше да имат проблем да вземат от сержант Джоунс ключа за стаята й. После изведнъж мислите й се разпръснаха, когато ръцете и устните на Ник запалиха огън в кръвта й. Чувстваше тялото си така, сякаш всеки момент ще се хвърли от някой висок връх. Опита се да се дръпне от ръба, но той я държеше плътно до себе си, отказвайки да й отпусне дори миг здравомислие. Когато пръстите му започнаха да изследват хлъзгавата цепнатина на нейната женственост, я намериха влажна и готова.

— Докосни ме, скъпа — изпъшка той. — Моля те, докосни ме.

Все още колебаейки се, Еме разбра, че това е може би последният път на интимност с Ник, затова се подчини на еротичните му призиви. Пръстите й се плъзнаха по изпъкналите мускули на кръста и хълбоците му, по едното бедро и после по другото. Спря за миг, за да събере смелост, преди дръзко да обхване пулсиращата му мъжественост. Чу го да изохква. Ръката й инстинктивно се задвижи нагоре-надолу.

Той издържа няколко мига преди да изстене:

— О, господи, стига!

В следващия миг той вече беше върху нея, разтваряйки бедрата й, за да се вмъкне между тях. Краят дойде прекалено бързо и когато Еме отвори очи, усети стряскащите зелени очи на Ник да я фиксират упорито. Имаше нещо дълбоко и искрено в погледа му, нещо, с което по-скоро не би искала да си има работа. Достатъчни й бяха собствените й демони, за да тръгне да се бори и с тези, които преследваха Ник Дръмънд.

— Бранд готов ли е за тръгване? — прошепна Еме на Савана, докато й помагаше да отнесе чиниите от вечерята.

Ник беше заминал рано тази сутрин, затова Еме искаше да тръгне веднага щом пазещите ги войници се оттеглят за сън. Сержант Джоунс беше вечерял с тях и сега седеше в дневната, очаквайки кафето и кейка, които Савана беше обещала.

— Готов е, дете, но трябва пак да помислиш добре. Цял ден не му беше добре и ми се струва, че може да се е разболял.

— Не мога да чакам повече, Савана, трябва да напусна „Високите дъбове“, преди Ник да разбере, че Бранд е негов син. Сигурна съм, че само е развълнуван, знаеш ги децата. Намери ли лауданума, който да сложиш в кафето на сержант Джоунс? Слава богу, че си спомних, че има такова нещо в медицинското сандъче на капитан Дръмънд. Лесно беше да се промъкна в стаята му и да го взема оттам.

— Тука е — каза Савана, изваждайки шишенцето от джоба си.

— Дай му повечко, искам да спи цяла нощ. Ще сме на половината път до Атланта, преди сержантът да се събуди и да открие, че ни няма.

— Надявам се да не съжаляваш за това — изрече тайнствено Савана.