Стършел

ПЪРВА ГЛАВА

Една юлска вечер през 1846 година няколко души се събраха във Флоренция в дома на професор Фабрици да поговорят върху плановете за бъдещата политическа работа.

Някои от тях принадлежаха към партията на Мацини1 и не биха се примирили с нищо по-малко от една демократична република и обединена Италия. Други бяха конституционни монархисти и либерали от различни оттенъци. Но всички бяха единни в едно — в недоволството си от тосканската цензура. Няколко известни професори бяха свикали това събрание с надеждата, че поне по този въпрос представителите на различните партии могат да беседват един час, без да се карат.

Бяха изминали само две седмици от прочутата амнистия, която Пий IX2 даде при възшествието си на престола на политическите престъпници в Папската област3, но вълната от либерален възторг, предизвикана от това събитие, вече заливаше цяла Италия. В Тоскана неочакваната амнистия,

——

1 Мацини, Джузепе (1805–1872) — италиански дребнобуржоазен демократ, основател и водач на организацията „Млада Италия“.

2 Пий IX — римски папа от 1846 година. След възкачването си на престола провел известни либерални реформи, с цел да отдалечи опасността от революция и да спечели симпатиите на интелигенцията. Но по-късно, наплашен от революционните събития през 1848 година, той се върнал към обикновената реакционна политика на своите предшественици.

——

Папската област — обширна територия в средната част на Италия, поставена от Виенския конгрес (1815) под изключителния контрол на Ватикана.

Изглежда, бе повлияла дори на правителството. Фабрици и някои други видни флорентинци бяха сметнали, че моментът е благоприятен да се предприеме смел опит за реформиране законите на печата.

— Разбира се — бе казал драматургът Лега, когато за първи път се обсъждаше въпросът, — ще бъде невъзможно издаването на вестник, докато не се промени законът за печата; не трябва да се бърза с първия брой. Но сигурно вече ще можем да прокараме през цензурата няколко памфлета. Колкото по-рано направим това, толкова по-бързо ще постигнем изменение на закона.

Сега той обясняваше в библиотеката на Фабрици своята теория за линията, която в дадения момент трябва да следват писателителиберали.

— Не може да има никакво съмнение, че по някакъв начин ние трябва да се възползуваме от създалото се положение — заговори с провлечен глас един от присъствуващите, адвокат с посивели коси. — Едва ли ще ни се удаде по-подходящ момент за прокарването на сериозни реформи. Но аз се съмнявам в ползата от памфлетите. Те само ще раздразнят и уплашат правителството, вместо да го спечелят на наша страна, към което ние всъщност се стремим. Ако веднъж властите започнат да ни смятат за опасни агитатори, ние не ще можем да се надяваме на тяхната помощ.

— Какво предлагате тогава?

— Петиция.

— До великия херцог?1

— Да. За разширяване свободата на печата. Застаналият до прозореца брюнет с умно и живо лице се засмя и се обърна.

— Много ще ви помогнат петициите! — каза гой. — Мислех, че резултатът от делото Ренци2 е достатъчен, за да излекува всекиго от подобни илюзии.

— Уважаеми господине, аз не по-малко от вас скърбя, че

——

1 Великият херцог — Леополд II, управител на Тоскана, политически зависим от австрийското правителство.

2 Ренци — водач на въстание срещу папата и австрийската тирания през 1845 година. По-късно арестуван и предаден на Ватикана от великия херцог на Тоскана.

ние не успяхме да предотвратим предаването на Ренци. Наистина не искам да обиждам когото и да било, но аз мисля, че неуспехът ни в случая до голяма степен се дължи на нетърпението и необуздаността на някои от нас. Аз, разбира се, бих се поколебал…

— Както винаги постъпва всеки пиемонтец1 — остро го прекъсна брюнетът. — Не знам къде сте открили необузданост и нетърпение, може би в кротките петиции, които изпращахме. Възможно е в Тоскана и Пиемонт това да се счита за, необузданост, но в Неапол2 ние съвсем не бихме го нарекли с това име.

— За щастие — забеляза пиемонтецът — неаполитанската необузданост е присъща само за Неапол.

— Моля, престанете, господа! — намеси се професорът. — Както неаполитанските, така и пиемонтските обичаи си имат своите добри страни. Но сега ние се намираме в Тоскана и тосканският обичай повелява да се придържаме към същността на работата. Грасини гласува за петиции, Гали — против. Какво мислите вие, доктор Рикардо?

— Не виждам нищо лошо в петициите и ако Грасини състави петиция, аз ще я подпиша с голямо удоволствие. Но аз не мисля, че само с петиции ние ще постигнем много. Защо да не използуваме и петициите, и памфлетите.

— Просто защото памфлетите ще накарат правителството да не обърне внимание на петициите ни — каза Грасини.

— То и без това няма да ни обърне внимание. — Неаполитанецът стана и се приближи до масата. — Господа, вие сте на погрешен път. Спечелването на правителството няма да доведе до нищо. Нужно е да вдигнем народа.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. С какво ще започнете?

— Смешно е да се пита Гали за това! Разбира се, той най-напред ще удари цензора по главата.

— Не, това няма да направя — каза уверено Гали. — Вие

——

1 Пиемонтец — жител на Пиемонт, тогава част от кралство Сардиния.

2 Неапол — тогава столица на кралството на двете Сицилии.

винаги мислите, че щом човек иде от юг, той няма друг аргумент освен хладното оръжие.

— Добре, какво предлагате тогава? Ш-т! Внимание, господа! Гали ще направи предложение.

Присъствуващите, които досега спореха поотделно на малки групички от по двама-трима души, се събраха около масата, за да слушат. Гали вдигна ръце в знак на протест.

— Не, господа, това не е предложение, а просто идея. Струва ми се, че на практика в цялото това ликуване около новия папа се крие голяма опасност. Хората, изглежда мислят, че той, като е взел нов курс и даде амнистия, достатъчно е ние, всички без изключение, цяла Италия, да се хвърлим в обятията му и той ще ни отведе в обетованата земя. Аз не по-малко от всеки друг се възхищавам от поведението на папата. Амнистията беше блестящ акт.

— Сигурен съм, че негово светейшество ще се почувствува поласкан… — започна с презрение Грасини.

— Стига, Грасини, оставете човека да говори! — на свой ред го прекъсна Рикардо. — Чудно нещо! Вие двамата никога не се въздържате, като куче и котка. Продължавайте, Гали!

— Ето какво исках да кажа — продължи неаполитанецът. — Без съмнение светият отец се ръководи от най-добри намерения. Друг е въпросът, доколко той ще успее да проведе реформата си. Засега всичко е гладко, разбира се, и реакционерите в цялата Италия ще покротуват месец-два, докато отшуми възбуждението около амнистията. Но те няма да изпуснат властта от ръцете си без бой. Аз съм убеден, че до средата на зимата езуитите1, грегорианците2, санфедистите3 и останалата част от кликата им ще започнат да заговорничат, да плетат интриги, да умъртвяват с отрова всеки, когото не успеят да подкупят.

— Това не е далеч от истината.

— Добре тогава. Да чакаме ли, като смирено изпращаме

——

1 Езуити — католически орден, основан в 1534 година. Членовете му са били специално обучени за подмолна политическа работа в услуга на Ватикана.

2 Грегорианци — католическа организация, неодобряваща политиката на новия папа.

3 Санфедисти — поддръжници на съвместните действия на папата и Австрия срещу националноосвободителното движение.

нашите петиции, докато Ламбручини1 и неговата сган убедят великия херцог да ни постави изцяло под властта на езуитите и да изпрати няколко австрийски хусари да патрулират по улиците и пазят реда — или ще ги изпреварим, като се възползуваме от временното им смущение и нанесем първия удар?

— Кажете, най-напред какъв удар предлагате?

— Предлагам да започнем организирана пропаганда и агитация срещу езуитите.

— Всъщност — обявяване на война с пропагандни материали?

— Да, ще разобличаваме интригите им, ще разкриваме техните тайни, ще призоваваме народа да се обедини на борба срещу езуитите.

— Но тук няма езуити за разобличаване.

— Няма ли? Почакайте три месеца и ще видите колко много ще има и тук. Тогава ще бъде твърде късно да се отървем от тях.

— Но нали, за да се вдигне градът срещу езуитите, ще трябва да се говори направо. Ако постъпите така, как ще избегнете цензурата?

— Защо ще я избягвам. Просто няма да се съобразявам с нея.

— Ще печатате памфлетите анонимно? Всичко това е много хубаво, но истината е, че ние всички сме имали достатъчно работа с тайни печатници и знаем…

— Нямах това предвид. Аз бих печатал памфлетите открито, с нашите имена и адреси. А те, ако посмеят, нека ни преследват.

— Съвсем налудничав проект — възкликна Грасини. — Това означава просто от глупост да си сложиш сам главата в устата на лъва.

— О, няма защо да се плашите — прекъсна го рязко Гали, — никой не иска от вас да отидете в затвора заради нашите памфлети.

— Бъдете по-въздържан, Гали! — каза Рикардо. — Тук не

——

1 Ламбручини — кардинал, държавен секретар при предшественика на Пий IX, папа Григорий, оказвал помощ на австрийците и сам се опирал на тях в борбата си

срещу италианския народ.

става дума за страх. Ние всички като тебе сме готови да отидем в затвора, стига да спечелим нещо от това, но да се излагаш на опасност за нищо, е просто детинщина. Лично аз имам една поправка към направеното предложение.

— Каква?

— Мисля, че можем да намерим такъв начин на предпазлива борба с езуитите, че да избегнем сблъскването с цензурата.

— Не виждам как бихте го постигнали.

— Струва ми се, че е възможно да забулим онова, което има да кажем, в такава форма, че…

— Че цензурата да не го разбере? А ще очаквате от бедния занаятчия или работник с невежеството и глупостта си да вникне в смисъла му. Това не звучи много практично.

— Какво мислите вие, Мартини — попита професорът, като се обърна към седналия до него широкоплещест човек с голяма черна брада.

— Въздържам се да изкажа мнението си. Нужни ми са още факти. Трябва да се направят редица опити, да се види какво ще излезе от тях.

— Аз бих искал да чуя какво ще каже синьора Бола. Нейните предложения винаги са ценни.

Погледите на всички се обърнаха към единствената жена в стаята, която, седнала на дивана и подпряла с ръка главата си, слушаше мълчаливо спора. Тя имаше дълбоки, замислени черни очи, но сега, когато вдигна поглед, в тях съвсем видимо трепна насмешливо пламъче.

— Боя се, че няма да се съглася с нито един от вас — каза тя.

— Както обикновено, но най-лошото е, че винаги сте права — подметна Рикардо.

— Съвършено вярно е, че трябва да се борим по някакъв начин с езуитите. Ако с едно оръжие не успеем, трябва да използуваме друго. Предизвикателството е слабо оръжие, а бягството показва липса на гъвкавост. Колкото до петициите — това са просто детски играчки.

— Надявам се, синьора — намеси се със сериозен вид Грасини, — че не препоръчвате такива методи като… като убийството?

Мартини подръпна големите си мустаци, а Гали направо се разсмя. Дори сериозната млада жена не можа да сдържи усмивката си.

— Повярвайте — каза тя, — ако бях дотолкова кръвожадна, че да мисля за такива неща, нямаше да бъда толкова наивна да говоря за тях. Най-смъртоносното оръжие, което познавам, е осмиването. Успеем ли веднъж да направим езуитите смешни, да накараме хората да се присмиват на тях и техните искания, ние ще ги победим без кръвопролития.

— Мисля, че имате право в това отношение — каза Фабрици, — но не виждам как ще се осъществи това.

— Защо да не можем да го осъществим? — попита Мартини. — Сатирата по-лесно ще мине през цензурата, отколкото сериозната статия. А ако трябва да се пише алегорично, средният читател по-лесно ще открие двойния смисъл в една на пръв поглед безобидна шега, отколкото в научния или икономически трактат.

— Какво предлагате, синьора: да се пишат сатирични памфлети или да се опитаме да издаваме хумористичен вестник? Сигурен съм, че цензурата никога няма да разреши второто.

— Нямам предвид точно това. Вярвам, че серия от малки сатирични листове в стихове или проза, продавани съвсем евтино или разпространявани безплатно по улиците, ще свършат много полезна работа. Ако намерим остроумен художник, който да вникне в замисъла ни, можем да ги направим и илюстровани.

— Чудесна идея, стига само да може да се осъществи. Заемем ли се с подобно нещо, то трябва да бъде извършено добре. Нужен ни е първокласен сатирик. А откъде ще го вземем?

— Вие добре знаете — прибави Лега, — че повечето от нас са сериозни писатели. Колкото и да уважавам присъствуващите тук, страхувам се, че опитът ни да бъдем хумористи би приличал много на слон, който се мъчи да танцува тарантела1.

— Съвсем не предлагам да се хвърлим в работа, която не е

——

1 Тарантела — народен италиански танц, изпълняван в много бърз ритъм.

по силите ни. Мисълта ми е, че трябва да се опитаме да намерим един наистина талантлив сатирик — без съмнение такъв все има някъде в Италия — и да го снабдим с необходимите средства. Разбира се, ние трябва да познаваме човека и да сме сигурни, че ще следва линията, по която ще се споразумеем.

— Но къде ще го намерим? Аз мога да преброя върху пръстите на едната си ръка сатириците, които действително имат талант, но никого от тях не можем да привлечем. Джусти1 няма да приеме — той и без това е достатъчно зает. В Ломбардия има един или двама добри писатели, но те пишат на милански диалект…

— Освен това — каза Грасини — на народа в Тоскана трябва да се влияе с по-добри средства. Аз съм сигурен, че най-малко ще се сметне като липса на политически savoir faire2’, ако третираме такъв сериозен въпрос като гражданската и религиозна свобода в шеговита форма. Флоренция не е като Лондон — с множество фабрики и хора, които трупат пари, нито като Париж — свърталище на безделието и разкоша. Това е град с велика история…

— Такава беше и Атина — с усмивка го прекъсна синьора Бола, — но гражданите й бяха позадрямали и се нуждаеха от стършел, който да ги пробуди…

Рикардо удари с ръка по масата.

— Как не помислихме за Стършела! Това е човекът, който, ни е нужен.

— Кой е той?

— Стършелът — Феличе Риварес. Не си ли го спомняте Един от хората на Муратори3, които преди три години слязоха от Апенините.

— Вие ги познавахте, нали? Спомням си, че пътувахте тях, когато заминаха за Париж.

— Да. Аз отидох чак до Ливорно да изпратя Риварес

——

Джуст и — италиански поет и сатирик. През тридесетте години на 19 в. със своия

сатири той бичувал австрийските подтисници и призовавал към политическо единство.

2 Savoir faire (фр.) — тука — такт.

3 Муратори — двама братя, ръководители на неуспешно въстание в Папската област.

Марсилия. Той не искаше да се установи в Тоскана. Каза, че след неуспеха на въстанието нищо друго не му е останало, освен да се смее и затова намери, че е най-добре да отиде в Париж. Без съмнение и той е мислел като синьор Грасини, че Тоскана не е подходящо място за смеха. Но аз съм почти сигурен, че ако го повикаме сега, когато има какво да се върши в Италия, той би се върнал.

— Какво име споменахте?

— Риварес. Мисля, че е бразилец. Във всеки случай знам, че е живял в Бразилия. Той е един от най-остроумните хора, които съм срещал някога. През онази седмица в Ливорно съвсем не ни беше до веселба. Стигаше само да погледнеш бедния Ламбертини, за да ти се свие сърцето от мъка. Но когато Риварес беше в стаята, човек не можеше да не се смее. Това беше един безконечен фойерверк от шеги. На лицето си имаше страшна рана от саблен удар. Спомням си, че я шихме. Странен човек е той. Но аз съм убеден, че някои от тия бедни момчета не изпаднаха в пълно отчаяние само благодарение на остроумието му.

— Това ли е човекът, който пише политически статии във френските вестници под псевдонима Стършел?

— Да. Най-вече къси статийки ц хумористични фейлетони. Апенинските контрабандисти го нарекоха „Стършел“ заради хапливия му език и оттогава той се подписва с това име.

— Знам нещо за този господин — бавно и с важен вид се намеси в разговора Грасини — и не мога да кажа, че онова, което съм чул, говори в негова полза. Той безспорно притежава известно остроумие, външно и повърхностно, но аз мисля, че способностите му се преувеличават. Възможно е да не му липсва и смелост. Но смятам, че репутацията му в Париж и Виена съвсем не е безукорна. Изглежда, че господин с… хм… много приключения и неизвестно минало. Казват, че той бил прибран по милост от експедицията на Дюпре1 някъде в джунглите на тропическа Южна Америка в невъобразимо окаяно състояние и съвсем подивял. Струва ми се, че той никога не е обяснил задоволително как е стигнал до такова

——

’,Дюпре — експедицията, за която става дума, е вероятно измислена от автора.

положение. Колкото до злополучното въстание в Апенините, не е тайна, че в него участвуваха какви ли не хора. Онези, които екзекутираха в Болоня1, не бяха нищо повече от обикновени престъпници. А и нравственият облик на много от успелите да избягат не подлежи на описание. Без съмнение някои от участниците бяха хора достойни…

— Някои от тях бяха близки приятели на част от присъствуващите в тази стая — прекъсна го Рикардо и в гласа му прозвуча нотка на негодувание. — Похвално е да бъдеш строг и взискателен, Грасини. Но тези „обикновени престъпници“ пожертвуваха живота си за своята вяра, а то е повече от онова, което вие или аз сме извършили досега.

— Когато друг път хората ви разказват тази кална парижка сплетня — прибави Гали, — можете да им кажете от мое име, че се лъжат относно експедицията на Дюпре. Аз познавам лично адютанта на Дюпре, Мартел, и от него съм чул цялата история. Вярно е, че са намерили Риварес съвсем изнемощял. Той се сражавал на страната на Аржентинската република2, попаднал в плен и после избягал. Известно време се скитал из страната преоблечен, като се мъчел да се върне в Буенос Айрес. Приказките, че уж са го прибрали по милост, са чиста измислица. Техният преводач се разболял и трябвало да се върне обратно. Нито един от французите не знаел местните наречия, затова предложили на Риварес мястото на преводач и той прекарал цели три години с тях при изследване притоците на Амазонка. Според Мартел без Риварес експедицията нямало да завърши успешно.

— Какъвто и да е този човек — каза Фабрици, — у него вероятно има нещо забележително, щом е могъл да очарова такива опитни хора като Мартел и Дюпре. Какво мислите вие, синьора?

— Не знам нищо по този въпрос. Бях в Англия, когато бегълците са минали през Тоскана. Но струва ми се, че доброто мнение за Риварес на участниците в тригодишната

——

1 Болоня — град в Северна Италия, където са били екзекутирани участниците в ръководеното от Муратори въстание.

2 Аржентинската република — авторката има предвид националноосвободителните войни в Южна Америка през XIX век.

експедиция из диви земи, както и на другарите му във въстанието, са достатъчно сериозна препоръка и бихме могли да не обръщаме внимание на булевардните клюки.

— Няма защо да говорим какво е мнението на другарите му за него — подзе Рикардо. — Всички се бяха привързали към Риварес — от Муратори и Цамбекари до най-простия планинец. Освен това той е личен приятел на Орсини1. Вярно е, от друга страна, че се разправят всевъзможни истории от не много приятно естество за живота му в Париж. Но който не иска да има врагове, не бива да става политически сатирик.

— Не съм сигурен — вмеси се Лега, — но струва ми се, че го видях веднъж, когато бяха тук бегълците. Не е ли гърбав, куц или нещо подобно?

Професорът беше отворил едно от чекмеджетата на писмената си маса и преглеждаше куп книжа.

— Мисля, че имам полицейското описание на отличителните му белези — каза той. — Спомняте си, че по времето, когато те избягаха и се криеха из планинските проходи, навсякъде бяха разлепени сведения за външния им вид, а кардиналът… как се казваше този негодник… да, Спинола2, дори предлагаше награда за главите им.

— Впрочем по този случай се разказваше една чудна история за Риварес. Облякъл се той в стара войнишка униформа и тръгнал из страната като карабинер, ранен при изпълнение на дълга си, който търси своята част. Риварес се натъкнал на една ловна група, изпратена от Спинола да го търси, накарал преследвачите си да го вземат в своята кола и цял ден пътувал с тях. Разказвал им ужасяващи истории — как бил пленен от въстаниците, как го откарали в свърталището си в планината и го подложили на нечовешки мъки… Показали му обявлението, на което била описана външността му, и той наговорил всички глупости, които му дошли на ум за този „сатана“, наречен „Стършел“. А през нощта, когато всички заспали, той излял кофа вода в барута, напълнил

——

Орсини, Феличе (1819–1858) — борец за освобождението на Италия, мацинист, екзекутиран в Париж след несполучлив опит за покушение срещу Наполеон III.

Спинола — кардинал, папски наместник, известен с жестокостта си към участниците във въстанията срещу папата.

джобовете си с провизии и патрони и офейкал…

— А, ето листа, който търсех — обади се Фабрици. — „Феличе Риварес, наречен Стършел. Възраст — около 30 години; месторождение и родители — неизвестни, вероятно — южноамериканец; професия — журналист. Нисък: чернокос; черна брада; мургав; очи — сини; чело — високо; нос, уста, брадичка…“ Да, ето: „Особени белези — куца с десния крак; лявата му ръка е осакатена и без два пръста; на лицето си има белег от неотдавнашно нараняване със сабя; заеква“. А по-надолу има забележка: „Изкусен стрелец; да се внимава при арестуването му“.

— Чудно как е могъл да измами ловната група при такъв внушителен списък на отличителните му белези!

— Безспорно само смелостта му го е спасила. Ако у някого се е появило подозрение — той би бил загубен. Но той умее да си придаде такъв невинен и внушаващ доверие вид. когато пожелае, че може да се измъкне от всяко положение… Е, господа, какво мислите за направеното предложение? Излиза, че Риварес е доста добре известен на някои от нас. Да му съобщим ли, че бихме се радвали да дойде тук и да ни помогне, или не?

— Мисля — каза Фабрици, — че е добре първо да му загатнем за нашия план и да видим дали е склонен да приеме предложението ни.

— Можете да бъдете сигурни, че ще приеме, щом става въпрос за борба срещу езуитите. Не съм срещал по-непримирим антиклерикал от него — той е просто болен на тая тема.

— Значи вие ще му пишете, Рикардо?

— Разбира се. Чакайте да си припомня къде е той сега. Ако не се лъжа — в Швейцария. Неспокоен дух — постоянно се движи! Колкото за памфлетите… ?

Отново започна дълъг и оживен спор. Когато най-после всички почнаха да се разотиват, Мартини се приближи до мълчаливата млада жена.

— Аз ще ви изпратя, Джема.

— Благодаря. Искам да поговоря с вас по работа.

— Някаква неприятност с адресите? — запита той тихо.

— Нещо сериозно. Но мисля, че е време да направим някои промени. Тази седмица са задържали в пощата две писма. В тях нямаше нищо важно, а и задържането им може би е случайно, но не бива да рискуваме. Ако полицията е заподозряла някои от нашите адреси, ще трябва да ги променим незабавно.

— Ще дойда утре да помислим по този въпрос. А сега не искам да говорим за работата — изглеждате уморена.

— Не, не съм уморена.

— Тогава пак сте разстроена от нещо.

— Не, не особено.

ВТОРА ГЛАВА

— В къщи ли е госпожата, Кети?

— Да, сър; облича се. Заповядайте в гостната, тя сега ще слезе.

Кети посрещна гостенина весело и дружелюбно, както подобава на една девонширска1 девойка. Тя особено обичаше Мартини. Той говореше английски, наистина като чужденец, но все пак доста добре; той никога не оставаше до един часа през нощта, когато госпожата е вече уморена, и не разискваше политиката на висок глас, както правеха някои от посетителите. И най-важното — той беше дошъл в Девоншир, за да помогне на госпожата, когато я беше сполетяло нещастие, когато детенцето й почина, а мъжът й умираше. Оттогава този едър, несръчен и мълчалив човек беше за Кети „член на семейството“ също така, както и мързеливият черен котарак Пашт, който се бе вече настанил на коляното му. От своя страна Пашт смяташе Мартини за полезна домашна мебел. Този гост никога не го настъпваше по опашката, не пухкаше тютюнев дим в очите му, нито му додяваше по някакъв начин. Той се държеше така, както подхожда на едно двукрако същество позволяваше на Пашт да легне и търка на удобното му к

——

Девоншир — графство в Англия

коляно, а когато седнеше на масата, не забравяше, че за един котарак не е никак интересно да наблюдава отстрани как хората ядат риба. Тяхното приятелство бе започнало отдавна. Някога, когато Пашт беше още малко котенце, а тежко болната му господарка не можеше да мисли за него, Мартини го бе взел под свое покровителство и го донесе тук, свит в една кошница, чак от Англия. Котаракът се беше убедил от дълъг опит, че този недодялан човек, който приличаше на мечка, е верен приятел.

— Колко удобно сте се разположили вие двамата — каза Джема, влизайки в стаята. — Човек ще помисли, че смятате да прекарате така цялата вечер.

Мартини внимателно свали котарака от коляното си.

— Дойдох по-рано — каза той — с надеждата, че ще ми дадете чашка чай, преди да тръгнем. У Грасини сигурно ще се събере страшно много народ, но едва ли ще има свястна вечеря — никога не можеш да си хапнеш добре в тези модни къщи.

— Хайде, хайде! — засмя се Джема. — Не ставайте лош като Гали. Бедният Грасини има достатъчно свои грехове — защо трябва да отговаря и за това, че жена му е лоша домакиня? А чаят ще стане веднага. Кети е направила девонширски кекс нарочно за вас.

— Кети е добра душа, нали, Пашт? Впрочем същото може да се каже и за вас, щом сте облекли тази хубава рокля. Страхувах се, че ще забравите.

— Нали ви обещах, макар че навярно ще ми бъде топло с нея в такава задушна вечер.

— Във Фиезоле1 е много по-хладно. А нищо не ви прилича, така, както тази бяла кашмирена рокля. Донесъл съм ви малко цветя за нея.

— Какви чудесни рози! Да им се не нагледаш! Но по-добре ще бъде да ги сложа във вода. Не обичам да се закичвам с цветя.

— Това е един от вашите предразсъдъци.

— Не, не е. Но мисля, че ще им бъде много отегчително да

——

’ Фиезоле — град близо до Флоренция.

бъдат забодени цяла вечер върху роклята на такава скучна особа като мене.

— Страхувам се, че тази вечер всички ще се отегчим. Разговорите ще бъдат непоносимо скучни.

— Защо?

— Отчасти затова, че до каквото се докосне Грасини, то става неинтересно като самия него.

— Не бъдете зъл! Не е справедливо да се говори така за човек, у когото ще бъдем на гости.

— Вие винаги имате право, мадона. Добре тогава — ще бъде скучно, защото половината от интересните хора няма да дойдат.

— Как така?

— Не знам. Някои са извън града, други са болни и прочее. Във всеки случай там ще бъдат двама или трима посланика, няколко учени германци и обикновената разнолика тълпа от туристи, руски князе и литератори и още няколко френски офицери. Други, доколкото знам, няма да има — с изключение, разбира се, на новия сатирик, който ще бъде главната атракция тази вечер.

— Новият сатирик? Как, Риварес? Аз мислех, че Грасини никак не го одобрява.

— Така е. Но щом той е вече тук и за него без съмнение ще се заговори, Грасини иска новият лъв да бъде показан за първи път в неговия дом. Можете да бъдете сигурни, че Риварес не е чул нищо за неодобрението на Грасини, макар че може би ще се досети — той е достатъчно наблюдателен.

— Аз дори не знаех, че е дошъл.

— Той пристигна едва вчера. А ето и чая. Не ставайте, аз ще взема чайника.

с Мартини не се чувствуваше никъде така щастлив, както в тази малка гостна стая. Приятелството на Джема, това, че тя не съзнаваше колко очарователна е за него, нейното просто и сърдечно другарско отношение озаряваше с радост не твърде радостния му живот. И винаги когато се чувствуваше особено подтиснат, той идваше тук след работа, седеше, обикновено мълчаливо, и гледаше как тя се навежда над ръкоделието си, как налива чай. Тя никога не го разпитваше за неговите неприятности, нито изразяваше гласно съчувствието си. И все пак той си отиваше по-бодър и успокоен, чувствувайки, както обичаше да си казва сам, „че сега има сили да изкара още една-две седмици“. Тя притежаваше, без да съзнава сама, рядката способност да успокоява. И когато преди две години неговите най-близки приятели бяха предадени в Калабрия и застреляни като вълци1, може би само нейната непоколебима вяра го беше спасила от отчаяние.

Той идваше понякога в неделя сутрин „да поговорят по работа“. Този израз означаваше всичко, свързано с практическата дейност на партията на Мацини, а те двамата бяха нейни активни и предани членове. Тогава Джема ставаше сякаш друго същество — проницателна, хладна, логична, безукорно точна и безпристрастна. Тези, които я познаваха само в политическата работа, я смятаха за опитна и дисциплинирана конспираторка, на която можеш да се довериш, за смел и ценен във всяко отношение член на партията, но намираха, че й липсва живот и индивидуалност. „Тя е роден конспиратор и струва колкото дузина от нас, но нищо повече“ — бе казал за нея Гали. Трудно беше да се проникне до тази „мадона Джема“, която Мартини познаваше.

— Е, какво представлява вашият „нов сатирик“? — попита тя, като отваряше бюфета и поглеждаше Мартини през рамото си. — Ето, Чезаре, бонбони и захаросани ядки за вас. Интересно е защо революционерите обичат толкова много сладки неща?

— Другите мъже също, само смятат, че е под достойнството им да си признаят. Новият сатирик ли? Той е човек, по когото обикновените жени ще полудеят, но на вас няма да ви хареса. Един вид професионалист в подхвърляне на остроти който броди по света с мрачно настроение и с една красива балерина, която се влачи след него.

— Наистина ли има някаква балерина, или просто сте сърдит и искате също да подхвърляте остроти.

— Опазил ме бог! Не, балерината е съвсем истинска и при

——

1 Очевидно намек за съдбата на братята Бандиера, които в 1844 година направили опит да вдигнат въстание в Калабрия, но били предадени, заловени и разстреляни на място.

това е много хубаво, за тези, които харесват предизвикателната красота. Лично аз не я харесвам. Тя е унгарска циганка или нещо подобно — поне Рикардо твърди това — от някакъв провинциален театър в Галиция. Той изглежда доста нахален — представя я на хората така, като че ли е неомъжената му леля.

— Това е почтено, ако тя е напуснала дома си заради него.

— Вие може би гледате на нещата така, мила мадона, но обществото — не. Мисля, че на повечето хора ще бъде неприятно да ги представят на жена, за която знаят, че е негова метреса.

— А откъде могат да знаят, ако не им каже той?

— Това е очевидно. И вие ще се уверите, ако я видите. Но струва ми се, че той все пак не е толкова дързък, за да я доведе у Грасини.

— Те не биха я приели. Синьора Грасини не е способна на такава неблагоприлична постъпка. Но аз се интересувах за синьор Риварес като сатирик, а не като човек. Фабрици ми каза, че са му писали и той се е съгласил да дойде тук и да започне кампанията срещу езуитите. Това беше последното, което чух. Тази седмица имаше толкова много работа.

— Едва ли ще мога да ви кажа нещо повече. Изглежда, че паричният въпрос не е причинил никакви затруднения, както се опасявахме. По всичко личи, че той е добре материално и е съгласен да работи без възнаграждение.

— Той разполага с лични средства?

— Вероятно. Макар че това. е доста странно — вие чухте онази вечер у Фабрици в какво състояние го е намерила експедицията на Дюпре. Но казват, че имал дялове в някакви бразилски мини, а освен това е пожънал голям успех като фейлетонист в Париж, Виена и Лондон. Той, изглежда, владее поне половин дузина езици, а нищо няма да му пречи да поддържа и оттук връзките си с вестниците. Ругаенето на езуитите няма да отнеме всичкото му време.

— Това е вярно, разбира се. Трябва да тръгваме, Чезаре. Аз все пак ще се закича с розите. Почакайте ме само минутка.

Тя изтича горе и след малко се върна — розите бяха забодени на роклята, а на главата и беше метнат черен шарф от испанска дантела. Мартини я погледна одобрително с окото на художник.

— Приличате на царица, madona mia, на великата и мъдра Савска царица1.

— Не сте много любезен — засмя се Джема. — Да знаете само колко труд съм положила, за да заприличам на истинска светска дама! Бива ли една конспираторка да прилича на Савската царица? Не така ще се пазим от шпионите.

— Никога няма да заприличате на празна светска дама, колкото и да се стараете. Но всъщност това няма значение — вие сте много хубава, макар че не можете да се подсмивате и да се криете зад ветрилото си като синьора Грасини.

— Е, Чезаре, оставете клетата жена на мира! Хайде подсладете злия си език с още един бонбон. Готов ли сте? Тогава да тръгваме.

Мартини имаше пълно право, когато каза, че приемът ще бъде и многолюден, и скучен. Литераторите разговаряха учтиво за дребни неща и изглеждаха безнадеждно отегчени, докато „разноликата тълпа от туристи и руски князе“ се разхождаше от стая в стая, разпитваше за разните знаменитости и се стараеше да води интелектуални разговори. Грасини посрещаше гостите с обноски, излъскани като обущата му, но когато видя Джема, студеното му лице просветна. Всъщност той не я обичаше и дори в дъното на душата си тайно се страхуваше от нея. Но той разбираше, че без Джема неговият салон ще бъде по-малко интересен. Грасини се бе издигнал й професията си и сега, когато беше вече богат и известен главната му амбиция бе да направи своя дом център на либералните и интелектуални среди. Той съзнаваше с болка че незначителната, наконтена дребна женица, бъбрива и поувехнала, за която беше имал неблагоразумието да се ожени на младини, не може да бъде стопанка на голям литературен салон. И винаги когато успееше да убеди Джема да дойде, той чувствуваше, че приемът ще премине успешно. Нейното спокойно и изискано държане създаваше сред гостите непринуденост, а самото й присъствие сякаш разсейваше този

——

1 Савската царица — според библията — приказно красива и мъдра владетелка на древна източна държава.

лъх на вулгарност, който му се струваше, че винаги изпълва неговия дом.

Синьора Грасини посрещна Джема ласкаво, като възкликна със силен шепот:

— Колко сте очарователна тази вечер! — И заоглежда бялата й кашмирена рокля с враждебно критичен поглед.

Тя дълбоко ненавиждаше гостенката си точно заради това, за което Мартини я обичаше — за нейния спокоен и силен характер, за нейната сериозност и прямота, за нейния уравновесен ум, дори за израза на лицето й. А когато синьора Грасини мразеше някоя жена, тя беше особено ласкава с нея. Джема знаеше истинската стойност на тези комплименти и нежности и не се вълнуваше от тях. За нея „излизането в обществото“ беше отегчителна и неприятна задача, която всеки конспиратор, който не иска да привлече вниманието на шпионите, трябва да изпълнява добросъвестно. Това й се струваше тъй уморително, както и писането на шифровани писма. Но тя знаеше, че да имат репутация на елегантна дама е добро средство да разсееш подозренията, затова проучваше модните журнали така старателно, както и ключовете на шифъра.

Отегчените и меланхолични литературни лъвове се пооживиха, като чуха името на Джема. Тя бе много популярна в техните среди и особено между журналистите от радикалните групировки. Те веднага се отправиха към този край на дългата стая, където седна Джема. Но тя беше твърде опитен конспиратор, за да им позволи да я монополизират. С радикалите можеше да се види всякога. Сега, когато се стълпиха около нея, тя ги отпрати вежливо да си гледат работата, като им припомни усмихнато, че е излишно да губят времето си, за да убеждават нея, когато тук има толкова много туристи, които трябва да бъдат убеждавани. Тя самата се посвети на един член на английския парламент, чиито симпатии @републикан ската партия искаше да спечели. Джема знаеше, че той е специалист по финансите и за да привлече вниманието му, го попита какво мисли по един технически въпрос във връзка с австрийската валута, после ловко прехвърли разговора върху състоянието на ломбардо венециянския бюджет. Англичанинът, който очакваше да бъде отегчаван с лек раз говор, я погледна подозрително, очевидно се боеше да не би да е попаднал в лапите на някакъв „син чорап“. Но като се убеди, че тя е приятна на вид и интересна като събеседник, той отстъпи напълно и се впусна в такова сериозно разискване на италианските финанси, сякаш пред него беше самият Метерних3. А когато Грасини доведе един французин, който искал да узнае от синьора Бола нещо за историята на „Млада Италия“, членът на парламента стана от мястото си почти убеден, че Италия наистина има повече основание да негодува, отколкото той е предполагал.

По-късно вечерта Джема излезе незабелязано на терасата под прозорците на приемната, за да поседи няколко минути сама сред големите камелии и олеандри. От задушния въздух и постоянно движещия се из стаите поток от хора бе получила главоболие. В края на терасата имаше един ред палми и високи папрати, посадени в сандъци, прикрити от разцъфнали лилии и други цветя. От малкото свободно ъгълче зад този параван се откриваше чудесна гледка към долината. Клоните на нара, отрупани със закъснели цветове, се свеждаха над тесния проход между растенията.

В това тихо ъгълче се скри Джема с надеждата, че никой няма да се досети къде е. Чувствуваше нужда от малко почивка и тишина, за да се спаси от започващото главоболие. Нощта бе топла и чудно тиха, но идвайки от задушните стаи, Джема почувствува хлад и метна дантеления шарф на главата си.

Приближаващите се гласове и стъпки прогониха сънливото настроение, което я беше завладяло. Тя се отдръпна в сянката, като се надяваше да остане незабелязана и да може

——

1 Ломбардо-Венеция — според Виенския конгрес Ломбардия и бившата Венецианска република бяха обединени и поставени под контрола ма Австрия.

2 Син чорап — жена, която парадира с литературни интереси. В средата на XVIII век някои богати дами започнали да уреждат вечери, на които, вместо да се играе на карти, както било прието във висшето общество, се говорело за литература. Някои от мъжете, които посещавали тези вечери поети носели сини чорапи вместо черни копринени.

3 Метерних (1773–1859) — австрийски политически деец. който особено ненавиждали в Италия за жестокия терор, който се провеждал по негово указание.

да поседи още няколко минути на тишина, преди да започне отново да измъчва уморения си мозък с разговори. Но за голямо съжаление стъпките спряха почти до зеления параван. Тогава тънкото пискливо гласче на синьора Грасини пресекна за миг заедно с потока от думи. Чу се друг, мъжки глас, който беше особено мек и звучен. Но хубавият тембър не можеше да скрие странното провлачване на думите, което може би не беше маниерност, а следствие от постоянно усилие да се преодолее някакъв недостатък в говора, във всеки случай това правеше неприятно впечатление.

— Англичанка ли, казахте? — запита този глас. — Но името й е съвсем италианско. Как беше — Бола?

— Да, тя е вдовицата на клетия Джовани Бола, който умря в Англия преди три-четири години, ако си спомняте. Ах, аз забравих, че вие водите такъв скитнически живот и не можете да знаете всички мъченици на нашата нещастна родина. А те са толкова много!

Синьора Грасини въздъхна. Тя винаги говореше по такъв начин с чужденците. Ролята на патриотка, която оплаква съдбата на Италия, се съчетаваше ефектно с пансионерските й обноски и с хубавичкото й, по детски начупено лице.

— Умрял в Англия? — повтори другият глас. — Навярно е бил емигрант? Името ми се струва познато — не е ли имал връзки с „Млада Италия“ при нейното възникване?

— Да. Той беше един от нещастните младежи, които бяха арестувани през 1833 г. Помните ли тази тъжна история? След няколко месеца го освободиха, а две-три години по-късно, когато отново беше издадена заповед за задържането му, той избяга в Англия. След това се научихме, че се е оженил там. Изобщо това беше романтична история, но клетият Бола винаги е бил романтик!

— А после, казвате, умрял в Англия?

— Да, от туберкулоза. Не му понесъл ужасният английски климат. А точно преди смъртта му тя загубила и единственото си дете — заболяло от скарлатина. Много тъжно, нали? Ние всички толкова обичаме милата Джема! Тя, горката, е малко студена, но нали знаете — всички англичани са такива. Аз мисля, че страданията я направиха меланхолична и…

Джема стана и отмести клоните на нара. Тя не можеше да слуша как бъбрят за личното й нещастие и не се помъчи да скрие неудоволствието си, когато излезе на светло.

— А, ето я! — извика домакинята със забележително спокойствие. — Джема, мила, аз се чудех къде изчезнахте. Синьор Феличе Риварес иска да се запознае с вас.

„Значи това е Стършелът“ — помисли Джема и го погледна с любопитство.

Той се поклони учтиво, но стори й се, че погледът му се плъзна по нея някак дръзко и изпитателно.

— Намерили сте си пппрекрасно кътче тук — каза той, като погледна паравана от зеленина. — И кккаква чудесна гледка!

— Да, приятно ъгълче. Излязох да взема малко въздух.

— Наистина грехота е да се седи вътре в такава чудна нощ — каза домакинята и вдигна очи към звездите. (Тя имаше хубави клепки и обичаше да ги показва.) — Вижте, синьор! Нямаше ли да бъде рай нашата мила Италия, ако беше свободна? Ах, като си помисля само — странаробиня, страна с такива цветя и с такова небе!

— И с такива женипатриотки! — добави меко и провлечено Стършелът.

Джема го погледна почти уплашена — дързостта му безспорно беше твърде очебиеща, за да остане незабелязана. Но тя бе подценила жаждата на синьора Грасини за комплименти — бедната жена спусна ресници с въздишка.

— Ах, синьор, толкова малко може да направи една жена! Но кой знае — може би някой ден ще докажа, че заслужавам да се наричам италианка! А сега трябва да се върна към обществените си задължения. Френският посланик ме помоли да запозная неговата възпитаница с всички знаменитости. Трябва да дойдете след малко да я видите. Прекрасно момиче! Джема, мила, аз изведох синьор Риварес, за да му покажа каква красива гледка имаме оттук. Сега трябва да го оставя на вас. Зная, че ще се погрижите за него и ще го представите на всички. А, ето и пленителния руски княз! Запознахте ли се с него? Казват, че бил любимец на император Николай. Той командува гарнизон в някакъв полски град с име, което е невъзможно да се произнесе.Quelle nuit magnifique! N’est’ce pas, топ prince?’

Тя се отдалечи, като бърбореше неспирно на господина с волски врат, масивна челюст и мундир, отрупан с ордени. Жалостивите й псалми за „notre malheureuse patrie“2, примесени с възгласите „charmant“3 и „mon prince“, постепенно заглъхнаха.

Джема стоеше неподвижно до нара. Тя изпитваше съжаление към бедната, глупава женица и се възмущаваше от дързостта на Стършела. Той гледаше отдалечаващата се двойка с изражение на лицето, което ядосваше Джема — не беше великодушно от негова страна да се надсмива над такива жалки създания.

— Пред нас, ръка за ръка, шествуват италианският и руският патриотизъм, напълно доволни един от друг — каза той, като се обърна усмихнат към Джема. — Кой предпочитате вие?

Тя се понамръщи и не отговори.

— Р-разбира се — продължи той, — всичко това е въпрос на вкус. Но аз мисля, че от тези два вида руският е за предпочитане, той е по-съвършен. Ако Русия трябваше да крепи господството си на цветя и небеса вместо на барут и пушки, „mon prince“ едва ли би се ззадържал дълго в полската крепост.

— Мисля — каза Джема студено, — че можем да запазим личното си мнение за себе си, без да се надсмиваме над жената, чиито гости сме.

— Съд?! — О, да! Аз ззабравих, че в Италия особено държат на гостоприемството. Удивително гостоприемни хора са италианците. Убеден съм, че и австрийците мислят така. Няма ли да седнете?

Като накуцваше, той прекоси терасата, за да донесе стол за Джема, и застана срещу нея, облегнат на парапета. Светлината от един прозорец падаше точно върху лицето му и сега Джема можеше да го разгледа спокойно.

——

1 Каква прекрасна нощ! Нали княже?

2 Нашата нещастна родина.

3 Очарователен.

Тя беше разочарована. Очакваше да види, ако не приятно, то поне характерно лице, от което лъха сила. Но в този човек най-силно впечатление правеше склонността му да се облича контешки и зле прикритата надменност в израза и държането му. Беше мургав като мулат и въпреки недъга си,гъвкав като котка. Изобщо някак странно приличаше на черен ягуар. Челото и лявата му страна бяха обезобразени от дълъг, крив белег — следа от някогашен удар със сабя. Джема забеляза, че когато заеква, тази страна на лицето му потрепваше нервно. Ако нямаше тези недостатъци, той може би щеше да бъде по своему хубав, но изобщо лицето му не бе привлекателно.

След малко той отново заговори — меко и провлечено.

„Сигурно точно така би звучал гласът на ягуара, ако той можеше да говори и е добре разположен“ — помисли си Джема с нарастващо раздразнение.

— Чувах — каза Стършелът, — че се интересувате от радикалната преса и че сътрудничите на вестниците.

— Пиша понякога, но имам много малко свободно време.

— Да, разбира се! Научих от синьора Грасини, че се занимавате и с други важни неща.

Джема повдигна леко веждите си. Синьора Грасини като всяка глупава женица очевидно беше надрънкала какво ли не на този хитър човек, който вече положително не се харесваше на Джема.

— Аз съм наистина доста заета — каза тя сухо. — Но синьора Грасини преувеличава значението на моята работа. В по-голямата си част тя е съвършено незначителна.

— Всъщност щеше да бъде много лошо, ако ние всички не се занимавахме с друго, освен да оплакваме Италия. Боя се, че близостта с домакина на този дом и с неговата съпруга може да накара всекиго да стане лекомислен — за самозащита. Да, да, знам какво искате да кажете и вие сте напълно права. Но те двамата са наистина смешни със своя патриотизъм… Прибирате ли се вече? Тук е толкова хубаво!

— Трябва да вляза вътре. Ах, шарфът ми… Благодаря.

Стършелът се беше навел да вдигне шарфа й и сега, застанал срещу нея, я гледаше с широко отворени очи, сини и невинни като незабравки край ручей.

— Знам, че ми се разсърдихте — каза той виновно, — задето се присмивам на тази боядисана, восъчна кукла. Но какво да правя?

— Щом ме питате, ще ви кажа: смятам, че е невеликодушно и… недостойно да се присмиваме на някого заради глупостта му; все едно, че се присмиваме на сакат човек или…

Стършелът пое дъх внезапно, някак болезнено, и като се отдръпна назад, погледна куция си крак и изкривената си ръка. След миг той се овладя отново и избухна в смях.

— Сравнението ви не е сполучливо, синьора. Ние. сакатите, не се перчим пред хората със своите недъзи както тази жена с глупостите си. Повярвайте ни поне в едно — ние съзнаваме, че да бъдеш уродлив физически, не е по-приятно от това, да бъдеш духовно уродлив… Тук има стъпало — хванете се за ръката ми.

Джема влезе в стаята мълчаливо и в недоумение. Неговата неочаквана чувствителност я бе смутила съвсем.

Щом той отвори вратата на приемната, Джема разбра, че в нейно отсъствие се е случило нещо необикновено. Повечето от господата изглеждаха сърдити и се чувствуваха някак неудобно. Дамите със зачервени страни се бяха оттеглили в единия край на стаята и се правеха, че не разбират какво става. Домакинът въртеше в ръце очилата си със сдържан, но очевиден гняв, а в един ъгъл се беше събрала малка група туристи, които хвърляха любопитни погледи към другия край на стаята. Изглежда, че там ставаше нещо, което за тях бе шега, а за повечето от гостите — предизвикателство. Като че само синьора Грасини не бе забелязала нищо — тя си вееше кокетно с ветрило и бъбреше на секретаря на холандското посолство, който я слушаше с широка усмивка.

Джема спря за миг при вратата и се обърна да види дали и Стършелът е забелязал безпокойството сред гостите. Нямаше съмнение — в очите му проблесна злобна радост, когато плъзна погледа си от щастливото и спокойно лице на домакинята към канапето в края на стаята. Джема разбра веднага — той беше довел тук метресата си под фалшива фирма, в която бе повярвала единствено синьора Грасини.

Циганката седеше на канапето, облегната назад, заобиколена от група ухилени контета и кавалерийски офицери, които я гледаха с лека насмешка. Тя беше богато облечена в кехлибарено и червено, с ориенталски блясък и толкова много украшения, че изпъкваше в този флорентински литературен салон като тропическа птица между врабчета и скорци. Самата тя очевидно се чувствуваше не на място и гледаше обидените дами намръщено, с подчертано презрение, Като видя, че Стършелът прекосява стаята с Джема, тя скочи и го посрещна с пороен брътвеж на много неправилен френски език.

— Monsieur Риварес, търсих ви навсякъде! Граф Салтиков иска да знае дали можете да идете във вилата му утре вечер. Ще има танци.

— Съжалявам, че не мога да отида, пък и да можех — не танцувам. Синьора Бола, позволете ми да ви представя iadame Зита Рени.

Циганката погледна Джема гголупредизвикателно и се поклони студено. Мартини имаше право — тя наистина беше хубава. Красотата й беше жива и някак животинска, не одухотворена, движенията й — извънредно хармонични и свободни — бяха очарователни. Но тя имаше ниско чело, а в извивката на нежните й ноздри прозираше нещо несимпатично, почти жестоко. Чувството на подтиснатост, което обхвана Джема, откакто се запозна със Стършела, се усили в присъствието на циганката. И когато след малко домакинът помоли синьора Бола да му помогне при разговора с някакви туристи в другата стая, тя прие със странното чувство на облекчение.

— Е, мадона, какво мислите за Стършела? — попита Мартини, когато се връщаха от Флоренция късно през нощта. — Не намирате ли, че той подигра безсрамно нещастната синьора Грасини?

— Искате да кажете — за балерината?

— Да. Той я убеждаваше, че циганката ще бъде сензацията на сезона. А синьора Грасини е готова на всичко, щом става дума за някоя знаменитост.

— Струва ми се, че постъпката му е непочтена и груба. Тя постави Грасини в неудобно положение, а това беше жестоко и за момичето. Сигурна съм, че съвсем не се е чувствувало добре.

— Вие говорихте с него, нали? Какво впечатление ви направи?

— О, Чезаре, не мислех за нищо друго, освен как да се избавя от него. Не съм срещала по-отегчителен човек. Още след първите десет минути ме заболя глава. Той е сякаш въплъщение на някакъв неспокоен демон.

— Предполагах, че няма да ви се хареса. А откровено казано — на мен също. Той се извива като змиорка — нямам доверие в него.

ТРЕТА ГЛАВА

Стършелът си нае квартира извън римската врата, недалеч от къщата, в която се беше установила Зита. Той очевидно обичаше до известна степен разкоша и макар че в стаите му нищо не говореше за някаква особена екстравагантност, личеше, че има вкус към луксозните дреболии и проявява претенциозна изисканост при подредбата на всичко, а това изненада Гали и Рикардо. Те очакваха, че човек, който е живял по дивите брегове на Амазонка, ще има по-скромен вкус и се учудваха на безукорните му вратовръзки и броя на обущата му, на многото цветя, поставени винаги на писмената му маса. Общо взето, с него те се разбираха добре. Стършелът беше гостоприемен и дружелюбен с всички и особено с местните членове на партията на Мацини. Очевидно само Джема правеше изключение от това правило — тя, изглежда, му беше станала неприятна още при първата среща и той всячески я избягваше. В два-три случая той дори се отнесе грубо към нея, с което си спечели съвсем искрената омраза на Мартини. Стършелът и Мартини не си допаднаха още от самото начало; струваше им се, че са толкова различни по темперамент, че могат да чувствуват само неразположение един към друг. А у Мартини това неразположение беше прерасло във враждебност.

— Малко ме интересува дали ме обича, или не — каза той мрачно на Джема един ден. — Аз също не го обичам, но това никого не засяга. Не мога да търпя обаче отношението му към вас. Бих му поискал обяснение, ако не се страхувах, че ще стане скандал — неудобно е да се караме, след като сами го поканихме да дойде.

— Оставете го на мира, Чезаре. Това няма никакво значение. И после и аз съм толкова виновна, колкото и той.

— За какво?

— За това, че не ме обича. Когато се запознахме онази вечер у Грасини, аз му казах нещо грубо.

— Вие сте казали нещо грубо? Трудно мога да повярвам, мадона.

— Не нарочно, разбира се. После много съжалявах. Казах, че не е хубаво да се присмиваме на сакатите, а той се засегна. На мене и на ум не ми идваше, че е сакат — той съвсем не е толкова недъгав.

— Не, разбира се. Едното му рамо е по-високо от другото и лявата му ръка е доста лошо осакатена, но той нито е гърбав, нито е хром. За това, че понакуцва, не заслужава и да се говори.

— Така или инак, той цял потрепера и промени цвета на лицето си. Аз, разбира се, бях ужасно нетактична, но странно е, че той е тъй чувствителен. Мисля си — дали не е страдал понякога от жестоки шеги.

— По-лесно мога да си представя как той се надсмива над другите. Въпреки изисканото му държание ми се струва, че този човек е по природа груб и това не мога да понасям.

— Чезаре, това е съвсем несправедливо. Аз също не го обичам, но защо е нужно да го изкарваме по-лош, отколкото е? Наистина държанието му е малко превзето и дразнещо — това, предполагам, е от преголямото внимание към него.

Ужасно додява с остротите, които подхвърля непрекъснато, но аз не вярвам, че прави това с някакви лоши намерения.

— Не знам какви са намеренията му, но трябва да има нещо нечисто у човек, който се подиграва с всичко. Противно ми беше да го слушам онзи ден при спора у Фабрици, когато говореше с пренебрежение за реформите в Рим.1 Той като че ли навсякъде търси лоши подбуди.

Джема въздъхна.

— Боя се, че по този въпрос съм съгласна по-скоро с него, отколкото с вас — каза тя. — Вие, всички добри хора живеете с най-прекрасни надежди и очаквания. Винаги сте склонни да мислите, че ако за папа бъде избран един разумен човек на средна възраст, всичко останало ще се нареди от само себе си — той ще разтвори вратите на затворите, ще започне да раздава благословии наляво и надясно и току виж, че след три месеца настанал раят на земята. Сякаш не разбирате, че той, дори и да иска, не може да поправи положението. Въпросът е не в държанието на този или онзи човек, а в това, че принципът е погрешен.

— Кой принцип? Светската власт на папата?

— Защо? Това е само част от общото зло. Погрешно е един човек да има правото да затваря или освобождава другите. На такава нездрава основа не могат да се градят отношенията между хората.

Мартини вдигна ръце.

— Достатъчно, мадона — каза той, като се засмя. — Няма да споря с вас, щом почвате така явно да проповядвате антиномия2. Сигурен съм, че вашите прадеди са били английски левълеристи3 през седемнайсетия век. При това аз съм дошъл, за да ви покажа този ръкопис.

Мартини извади от джоба си няколко листа.

— Нов памфлет?

— Една глупост, която този нещастник Риварес изпрати на

——

1 Става дума за реформите на Пий IX.

2 Антиномия (гр.) — противоречие между две положения, признавани за еднакво правилни.

3 Левълеристи — дребнобуржоазна партия в Англия през периода на английската буржоазна революция през XVIII век, която се е борила за социално равенство.

вчерашното заседание на комитета. Аз знаех, че рано или късно ще имаме неприятности с него.

— Защо? Какво има? Право да ви кажа, Чезаре, струва ми се, че сте предубеден. Риварес може да е неприятен, но не е глупав.

— Аз не отричам, че този памфлег е доста остроумен. Но по-добре прочетете го сама.

Памфлетът осмиваше бурния възторг, с който Италия посреща новия папа. Като всичко, написано от Стършела, той беше жлъчен и язвителен. Но колкото и да я дразнете неговият стил, Джема не можеше да не признае пред себе си, че критиката е справедлива.

— Напълно съм съгласна, че памфлетът е непоносимо жлъчен — каза тя, като остави ръкописа. — Но най-лошото е, че всичко това е напълно вярно.

— Джема!

— Да, така е. Ако искате, можете да наречете този човек студенокръвна змиорка, но истината е на негова страна. Безполезно е да се убеждаваме, че памфлетът няма да попадне в целта. Ще попадне!

— Тогава — да не би да предлагате да го отпечатаме?

— Това е съвсем друг въпрос. Разбира се, смятам, че не би трябвало да се отпечата в такъв вид. Ще оскърби и ще отчужди от нас всички, без да допринесе полза. Но ако той се съгласи да го поправи и да изхвърли личните си нападки, мисля, че ще свърши много добра работа. Критиката по политическите въпроси е ценна. Не предполагах, че може да пише така хубаво. Той говори това, което е нужно и което никой от нас не е имал смелостта да каже. Чудесно е написан пасажът, където сравнява Италия с пиян човек, който плаче от умиление на рамото на крадеца, докато той пребърква джобовете му.

— Джема! Та това е най-лошата част на памфлета! Не мога да понасям този злобен лай по всичко и по всички!

— Аз също. Но не е там въпросът. Риварес има много неприятен стил, а и като човек не е по-привлекателен. Но когато казва, че ние се опиваме от процесии, прегръдки и призиви за любов и помирение и че от това ще се възползуват не други, а езуитите и санфедистите, той е хиляди пъти прав. Съжалявам, че не бях на заседанието на комитета вчера. До какво решение стигнахте накрая?

— До това, за което съм дошъл: молим ви да отидете при Риварес. поговорете с него и го убедете да посмекчи памфлета си.

— Аз? Че аз почти не го познавам. И при това той ме ненавижда. Защо трябва именно аз да отида?

— Просто защото няма кой друг да отиде днес. Освен това вие сте най-благоразумната от нас и не ще се впуснете в безполезни спорове и няма да се скарате с него, както бихме направили ние.

— Да, сигурно няма да постъпя така. Добре, ще отида, щом искате, макар че вероятността да успея е малка.

— Аз съм убеден, че ще се справите с него, ако се постараете. Да, и кажете му още, че всички от комитета харесаха памфлета от литературна гледна точка. Това ще го предразположи и е съвършено вярно.

Стършелът седеше до маса, отрупана с цветя и папрат, и гледаше безцелно в пода, на коляното му имаше едно отворено писмо. Рошавото шотландско куче, което лежеше на килима пред краката му, вдигна глава и изръмжа, когато Джема почука на отворената врата. Стършелът стана бързо и се поклони студено и официално. Лицето му изведнъж стана сурово и неизразително.

— Много любезно от ваша страна — каза той с леден глас. — Аз щях да дойда при вас, ако ми бяхте съобщили, че искате да говорите с мен.

Джема почувствува, че той би искал тя да потъне в земята и побърза да каже защо е дошла. Той се поклони отново и й подаде стол.

— Комитетът ме помоли да дойда при вас — започна тя, — защото се появи известно разногласие по вашия памфлет.

— Така и предполагах. — Той се усмихна и седна срещу

нея, след това премести една ваза с хризантеми, за да не блести светлината в очите му.

— Повечето от членовете на комитета се съгласиха, че памфлетът ви е прекрасен като литературно произведение, но че е неудобно да се напечата в този си вид. Те се боят, че неговият рязък тон може да оскърби и да отблъсне някои хора, чиято помощ и подкрепа са ценни за партията.

Той взе една хризантема от вазата и започна бавно да къса белите й листенца. Джема забеляза как тънките пръсти на дясната му ръка пущат едно след друго откъснатите листчета и изпита странното чувство, че някога по-рано е виждала този жест.

— Като литературно произведение — забеляза Стършелът с тихия си студен глас — този памфлет няма никаква стойност и могат да му се възхищават само хора, които не разбират нищо от литература. Той наистина може да оскърби някого, но аз точно това съм целил.

— Разбирам ви напълно. Но въпросът е, дали няма да оскърби не тези, които е нужно.

Стършелът вдигна рамене и сложи едно листенце между зъбите си.

— Мисля, че се лъжете — каза той. — Пита се: защо ме покани вашият комитет да дойда тук? Аз разбрах — за да изобличавам и осмивам езуитите. Изпълнявам задължението си, доколкото ми позволяват силите.

— Мога да ви уверя, че никой не се съмнява нито във вашите сили, нито в добрата ви воля. Но комитетът се страхува, че либералната партия може да се оскърби и градските работници да ни лишат от моралната си подкрепа. С този памфлет вие искате да атакувате санфедистите. Но много читатели ще го разберат като атака срещу църквата и новия папа. А това по тактически съображения комитетът смята за нежелателно.

— Започвам да разбирам. Докато става въпрос за тези духовни лица, с които партията сега е в лоши отношения, аз мога да говоря истината. Но щом засегна свещениците — любимци на комитета, о, тогава „истината е куче, което трябва да се прибере в колибата си, докато светият отец се грее на огън1“… Да, шутът беше прав… Очевидно трябва да се преклоня пред решението на комитета, но аз продължавам да мисля, че той пуща стрелите си на две страни, а ммонсиньор М-монтаннели остава по средата, невредим.

— Монтанели? — повтори Джема. — Не ви разбирам. За епископа на Бризигела ли говорите?

— Да, Новият папа току-що го е направил кардинал. Тук имам едно писмо. Искате ли да го чуете? Пише ми мой приятел — от другата страна на границата.

— Границата на Папската област?

— Да. Ето какво пише той. — Стършелът взе писмото, което беше в ръката му, когато влезе Джема, и зачете, като изведнъж започна силно да заеква: — „С-скоро ще имаш у-удоволствието да ввидиш един от ннай-злите си врагове, ккардинал Лоренцо Монтанннели, епископ на Ббризшела.“ — Той спря за миг, после започна да чете отново — много бавно и като разтегляше думите, но вече без да заеква: — „Той възнамерява да дойде в Тоскана през следния месец с важната мисия да ратува за примирение. Първо ще проповядва във Флоренция, където ще остане около три седмици, след това ще отиде в Сиена и Пиза, а оттам през Пистоя2 ще се върне в Романя3. Той открито се присъедини към либералите в черковните среди и е личен приятел на папата и на кардинал Ферети. При папа Григорий беше в немилост и го бяха отпратили в един затънтен край в Апенините. Сега той бързо се издигна. Всъщност Монтанели е оръдие на езуитите като всеки санфедист в страната. Възлагането на тази мисия също става по внушение на някой от езуитските отци. Той е един от най-блестящите проповедници на църквата и е не по-малко опасен от самия Ламбручини. Задачата му е да поддържа общия възторг във връзка с избирането на новия папа и да отвлича общественото внимание, докато великият херцог подпише подготвяния от агентите на езуитите декрет. Какъв е този декрет, не успях да узная.“ А по-нататък се казва: „Не

Парафраза на думите на шута от Шекспировата пиеса «Крал Лир», първо

——

1CIICTUS1C. четвърта сиена.

2 Сиена. Пистоя — градове в областта Тоскана. част от Папската област.

не мога да разбера дали Монтанели знае с каква цел го изпращат в Тоскана или езуитите го разиграват, както си искат. Той е или необикновено хитър негодник, или най-голямото магаре, което се е раждало на земята. Най-странното е, че, доколкото се простират сведенията ми. той нито приема подкупи, нито издържа метреси — нещо. което срещам за първи път.“

Стършелът остави писмото и загледа Джема с притворени очи, явно очаквайки тя да заговори.

— Уверен ли сте, че вашият осведомител предава фактите точно? — попита тя след малко.

— Относно безукорния личен живот на монсиньор Монтанели? Не, но моят приятел също не е положителен. Ако забелязахте, той прави уговорка: „Доколкото се простират сведенията ми…“

— Думата ми беше не за това, а за възложената му мисия — прекъсна го Джема хладно.

— Да, в това отношение мога да се доверя напълно на автора на писмото. Той е мой стар приятел — един от другарите ми от 43 г. А сега заема пост, който му дава изключителни възможности да се осведомява по такива въпроси.

„Навярно е чиновник във Ватикана — помисли си веднага Джема. — Значи такива връзки има той? Аз допущах подобно нещо.“

— То се знае, писмото е лично — продължи Стършелът. — Вие разбирате, че тези сведения не бива да се поверяват на никого освен на членовете на вашия комитет.

— За това не е нужно да се говори. Но да се върнем към памфлета. Мога ли да съобщя в комитета, че сте съгласен да направите някои поправки и да посмекчите тона му. или…

— Не мислите ли, синьора, че поправките могат не само да смекчат тона, но и да намалят красотата на „литературното произведение“?

— Вие искате да знаете моето собствено мнение, но аз съм дошла тук, за да изразя мнението на целия комитет.

— Значи ли това, че вввие не сте съгласна с мнението на целия комитет? — Той прибра писмото в джоба си. наведе се напред и я погледна с нетърпелив и съсредоточен израз, който съвсем промени лицето му. — Вие мислите…

— Ако ви интересува какво мисля лично аз, мога да ви кажа, че не съм съгласна с членовете на комитета и по двата пункта. Аз не се възхищавам от памфлета като литературно произведение, но смятам, че той дава вярно тълкуване на фактите и е умен от тактична гледна точка,

— Значи…

— Аз съм напълно съгласна с вас, че Италия върви след измамна светлина и че всичките тези възторзи и ликуване могат да я заведат в ужасно тресавище. И аз бих се радвала много, ако това се каже открито и смело, дори с риск да оскърбим и отблъснем някои от сегашните си привърженици. Но като представител на комитет, повечето от членовете на който поддържат обратното становище, аз не мога да настоявам на своето лично мнение. Убедена съм също така, че ако изобщо трябва да се говори за тези неща, те трябва да се кажат спокойно и сдържано, а не с тона на този памфлет.

— Ще почакате ли една минута да хвърля поглед върху ръкописа си?

Той взе памфлета, прелисти страниците и се намръщи недоволно.

— Да, разбира се, вие имате пълно право. Това е евтин фейлетон, а не политическа сатира. Но какво да се прави? Ако го напиша по-благоприличие, хората няма да го разберат; ако памфлетът не е достатъчно жлъчен, ще кажат, че е скучен.

— Не мислите ли, че от прекалено много жлъчност също може да доскучае?

Той й хвърли бърз и изпитателен поглед и се разсмя.

— Вие, синьора, очевидно сте от онези ужасни хора, които винаги имат право! Но ако устоя на изкушението да бъда зъл, може би с време ще стана скучен като синьора Грасини. Господи, каква съдба! Не, не се мръщете. Знам, че не ме обичате и ще се придържам към въпроса. Ето какви са практическите изводи: ако изхвърля личните нападки и оставя непроменена съществената част на памфлета, комитетът ще изрази съжалението си, че не може да поеме отговорност за отпечатването му. Ако изхвърля политическите истини и насоча всички нападки срещу враговете на партията, комитетът ще се възхити от този памфлет, но вие и аз ще знаем, че той не заслужава да бъде напечатан. Ето ви една метафизическа задача: кое е по желателно — да бъде отпечатан — без да заслужава тази чест, или да заслужи тази чест, без да бъде отпечатан? Е, синьора?

— Не мисля, че съществуват само тези две възможности. Смятам, че ако изхвърлите личните нападки, комитетът ще се съгласи да отпечата памфлета. Мнозина няма да го одобрят, но аз съм убедена, че той ще бъде полезен. Трябва обаче да промените тона му. Ако същността на това, което казвате, е твърде голям хап, който читателите ще преглътнат трудно, няма защо да ги наплашвате още в началото с формата му.

Стършелът въздъхна и примирено вдигна рамене.

— Подчинявам се, синьора, само че при едно условие. Вие ми отнемате възможността да се посмея сега, но следния път ще ми разрешите. Когато негово преосвещенство, @непорочният кардинал, пристигне във Флоренция, вие и вашият комитет не трябва да ми пречите да злословя, колкото ми е угодно. Това е мое задължение.

Той говореше някак небрежно и студено, вадеше хризантеми от вазата и гледаше прозрачните им листенца срещу светлината.

„Как трепери ръката му — помисли Джема, като видя. че цветята се люлеят. — Навярно пие!“

— По-добре е да поговорите с другите членове на комитета по този въпрос — каза тя и стана. — Не знам какво ще бъде тяхното мнение.

— А вашето?

Той също беше станал и като се опря на масата, притисна цветята до лицето си.

Джема се колебаеше. Въпросът я смути, той събуждаше стари и тежки спомени.

— Аз… не знам — каза тя най-после. — Преди много години съм чувала нещо за монсиньор Монтанели. Тогава той беше само каноник и ректор на духовна семинария в провинцията, където живеех като момиче. За него ми разказваше често един човек… който го познаваше отблизо. Не съм чувала нищо лошо за Монтанели. Вярвам, че поне тогава той наистина е бил забележителен човек. Но това беше много отдавна и може би се е променил. Безотговорната власт разваля много хора. Стършелът вдигна главата си над цветята и погледна Джема съсредоточено.

— Във всеки случай — каза той, — ако монсиньор Монтанели не е подлец, той е оръдие в ръцете на подлеци. А за мен и за моите приятели отвъд границата това е все едно. Камъкът, който лежи насред пътя, може да има най-добри намерения, но той трябва да бъде изритан оттам… Позволете ми, синьора!

Той позвъни, отиде до вратата, като накуцваше, и я отвори.

— Много мило беше от ваша страна, че дойдохте, синьора. Да изпратя ли за карета? Не? Тогава — довиждане! Бианка, отвори входната врата, моля ти се.

Джема излезе на улицата замислена. „Моите приятели отвъд границата…“ Кои са те? И как смята той да изрита камъка от пътя? Ако мисли да направи това само със своите сатири, защо, когато говореше, очите му светеха така заплашително?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Монсиньор Монтанели пристигна във Флоренция в началото на октомври. Неговото посещение развълнува целия град. Той беше известен проповедник и представител на новото течение в католическата църква. Хората с нетърпение очакваха да чуят неговото тълкуване на „новата доктрина“, проповедта му за мир и любов, която трябваше да излекува скърбите на Италия. Назначаването на кардинал Гици за държавен секретар на Ватикана вместо омразния на всички Ламбручини повдигна още повече общото въодушевление. А именно Монтанели бе човекът, който можеше да поддържа това настроение.

Безукорната строгост на живота му беше достатъчно рядко явление между висшите сановници на римската църква, за да не привлече вниманието на хората, които бяха свикнали да смятат изнудването, подкупите и недостойните интриги почти неразривно свързани с кариерата на духовниците. Оснен това Монтанели действително беше талантлив проповедник; хубавият глас и личният чар можеха да му осигурят успех винаги и навсякъде.

Грасини, както обикновено, полагаше всички усилия да доведе новопристигналата знаменитост в своя дом. Но това не беше толкова лесно. Монтанели отговаряше на всички покани с учтив, но ясен отказ, извиняваше се с разклатеното си здраве и своята заетост, като казваше, че няма нито сили, нито свободно време да се явява в обществото.

— Какви всеядни животни са съпрузите Грасини! — каза с презрение Мартини на Джема, като пресичаха площад „Синьориа“ в една светла и студена неделна утрин. — Забелязахте ли с какъв поклон удостои той каляската на кардинала? За тях е все едно кой е човекът, стига за него да се говори. В живота си не съм срещал такива ловци на лъвове като тях. През август търчаха след Стършела, а сега — след Монтанели. Надявам се, че негово преосвещенство се чувствува поласкан от вниманието им, което вече е било оказано на цял рояк авантюристи.

Те бяха слушали проповедта на Монтанели в катедралата; грамадният храм беше така препълнен с посетители, че Мартини, като се боеше да не би Джема да получи отново главоболие, я беше убедил да излязат преди края на службата. Той използува слънчевата сутрин, първата след цяла седмица дъждове, като повод да й предложи една разходка до залесените хълмове край Сан Николо.

— Не! — отговори Джема. — Иска ми се да се поразходим, ако имате време, но не към хълмовете. Нека вървим край Арно1. Монтанели ще мине оттук на връщане от черквата, а и аз като Грасини искам да видя тази знаменитост.

— Че нали току-що го видяхте.

— Не отблизо. В катедралата имаше толкова народ, а когато-

——

1 Арно — река, която минава през град Флоренция.

мина с каляската, беше гърбом към нас. Ако идем към моста, непременно ще го видим — той е отседнал наблизо, край Арно.

— Но какво е това внезапно желание да видите Монтанели? Вие никога не сте се интересували от прочути проповедници.

— Интересувам се не от проповедника, а от човека. Искам да видя колко се е променил от последния път, когато го срещнах.

— Кога беше това?

— Два дни след смъртта на Артур.

Мартини я погледна тревожно. Те бяха излезли край Арно и сега Джема гледаше водата с оня разсеян и нищо невиждаш поглед, който той никак не обичаше.

— Джема, мила — каза той след малко, — нима тази печална история ще ви преследва цял живот? Всеки е правил грешки на седемнадесет години.

— Не всеки от нас на седемнадесет години е убил най-скъпия си приятел — отговори тя унило и като се облегна на каменния парапет на моста, погледна към реката.

Мартини замълча. Той почти се страхуваше да й говори, когато тя изпаднеше в такова състояние.

— Не мога да погледна водата, без да си спомня — каза тя и бавно вдигна очи. По тялото й премина нервна тръпка. — Нека походим още малко, Чезаре, студено е, когато се стои на едно място.

Те минаха по моста мълчаливо и тръгнаха нагоре по реката. След малко тя заговори отново:

— Какъв прекрасен глас има този човек! В него има нещо, което не съм доловила в друг човешки глас. Струва ми се, че тук се крие половината от тайната на неговото обаяние.!

— Чудесен глас — потвърди Мартини, като се улови за новата тема на разговор с надежда да откъсне Джема отЁ ужасния спомен, събуден от реката. — Независимо от гласа му, той е един от най-добрите проповедници, които съм слушал, но мисля, че тайната на обаянието му се крие по-дълбоко — в начина на живот, който тъй много го отличава от останалите духовници. Не знам дали бихте намерили поне

един друг висш сановник в цялата италианска църква — освен самия папа — с толкова неопетнена репутация. Спомням си, че миналата година, когато бях в Романя и минах през неговата епархия, видях как сурови планинци чакат на дъжда само за да го видят или да се докоснат до дрехата му. Там го почитат почти като светец, а това е много, защото хората в оня край мразят всеки, който носи расо. Казах на един стар селянин — истински контрабандист, — че ми прави впечатление предаността им към епископа, а той ми отговори: „Ние не обичаме поповете, защото са лъжци. Обичаме само монсиньор Монтанели. Той никога не е излъгал или постъпил несправедливо.“

— Чудя се — каза Джема сякаш на себе си — дали той знае какво мислят хората за него.

— Защо да не знае? Смятате, че това не е вярно?

— Аз знам. че не е вярно.

— Откъде знаете?

— Той сам ми каза.

— Той? Монтанели? Джема, какво искате да кажете?

Тя вдигна косата, паднала на челото й, и се обърна към Мартини. Те спряха отново. Той се облегна на парапета, а Джема започна бавно да чертае линии по земята с върха на чадъра си.

— Чезаре, ние сме приятели от толкова години, а аз никога не съм ви разказвала какво всъщност се случи с Артур.

— Няма нужда да ми казвате, мила — прекъсна я той бързо. — Аз вече знам всичко.

— От Джовани?

— Да. Преди смъртта си той ми разправи това една нощ, докато седях при него. Той каза… Джема, сега, когато стана дума за това, по-добре е да не крия истината… Той каза, че вие постоянно се измъчвате от спомена за този нещастен случай и ме помоли да ви бъда другар, да се старая да ви отвличам от тези мисли. И аз съм се старал, мила, макар че може би безуспешно.

— Зная — отговори тя тихо и вдигна за миг очите си. — Трудно щеше да ми бъде без вашата дружба. Но Джовани не ви е казал за монсиньор Монтанели, нали?

— Не, аз не знаех, че той има нещо общо с тази история. Джовани ми разказа за шпионина и за…

— За това, че аз ударих Артур и той се удави. А аз ще ви кажа за Монтанели.

Те се върнаха към моста, по който трябваше да мине каляската на кардинала. Джема заговори, като не откъсваше очи от водата.

— По онова време Монтанели беше каноник и ректор на духовната семинария в Пиза. Преподаваше уроци по философия на Артур, а и по-късно, когато Артур постъпи в университета, продължи да се занимава с него. Те бяха много привързани един към друг и приличаха по-скоро на двама влюбени, отколкото на учител и ученик. Артур боготвореше дори земята, до която се докосваше Монтанели. Помня как веднъж ми каза, че ако загуби своя „padre“ — той винаги така наричаше Монтанели — ще се удави… Вие знаете историята с шпионина. На другия ден баща ми и Бартънови — заварените братя на Артур, ужасни хора — търсиха трупа в пристанището чак до вечерта, а аз седях сама в стаята си и мислех за своята постъпка…

Тя поспря за миг и продължи отново:

— Късно вечерта баща ми дойде при мене и каза: „Джема, детето ми, слез долу, искам да се видиш с един човек“. И когато слязохме, намерих в кабинета един студент от групата — разтреперан и бял като платно. Той ни каза за второто писмо на Джовани от затвора. В него се съобщавало, че той научил от надзирателя за Карди, който през време на изповед изтръгнал признание от Артур. Помня, че студентът ми каза: „Сега имаме една утеха — знаем, че Артур е невинен“. Татко държеше ръцете ми и се мъчеше да ме успокои — той тогава не знаеше за плесницата. Аз отново се качих в стаята си и седях цяла нощ сама. На сутринта баща ми и Бартънови отидоха пак на пристанището. Те още се надяваха да открият трупът!

— Но не можаха да го намерят, нали?

— Не, навярно водата го е изхвърлила в морето, но те не губеха надежда. Бях сама в стаята си, когато прислужницата ми каза, че един свещеник е идвал, но като разбрал, че баща ми е на пристанището, си отишъл. Сетих се, че е Монтанели,

изтичах през задния вход и го настигнах при вратата на градината. Когато му казах: „Каноник Монтанели, искам да поговоря с вас“, той се спря и зачака мълчаливо. Ах. Чезаре. ако бяхте видели лицето му! Месеци наред неможех да го забравя! Казах му: „Аз съм дъщерята на доктор Уорън, дойдох да ви призная, че аз убих Артур“. Разказах му всичко, а той стоеше и слушаше като вкаменен. Когато свърших, проговори: „Нека се успокои сърцето ти, мое дете. Не ти, а аз съм неговият убиец, защото аз го измамих и той разбра това“. После се обърна и излезе, без да каже ни дума повече.

— И после?

— Не знам какво е станало с него след това. Същата вечер научих, че е припаднал на улицата и го занесли в една къща близо до пристанището. Нищо повече не знам. Баща ми правеше всичко, което е възможно, за мене. Като му разказах какво съм направила, той остави работата си и веднага ме отведе в Англия, където нищо нямаше да ми напомня за случилото се. Страхуваше се да не би и аз да свърша във водата и по едно време наистина не бях далеч от тази мисъл. Но после, знаете, когато разбрахме, че баща ми е болен от рак, аз трябваше да дойда на себе си — нямаше кой друг да го гледа. След смъртта му децата останаха на моите ръце, докато по-големият ми брат ги прибра в своя дом. А после дойде Джовани, Знаете ли, отначало ние просто се страхувахме да се срещнем:м — този ужасен спомен беше винаги между нас. Той така много се измъчваше: за своята отговорност за това нещастно негово писмо от затвора. Но струва ми се, че точно общата скръб ни сближи.

Мартини се усмихна и поклати глава.

— Може да е било така за вас — каза той, — но Джовани беше решил за себе си още от първата ви среща. Спомням си връщането му в Милано след първото му посещение в Ливорно. Той така бълнуваше за вас, та ми се струваше, че ще се поболея от приказките му за англичанката Джема. Дори мислех, че ще ви намразя. А, ето кардинала!

Каляската мина по моста и спря пред една голяма къща на брега на Арно. Монтанели се беше облегнал на възглавниците, сякаш бе много уморен и не се интересуваше вече от въодушевената тълпа, събрала се пред входа, за да го види. Вдъхновението, което озаряваше лицето му в катедралата, беше угаснало и сега, на слънчевата светлина, ясно личаха следите на грижи и умора. Когато той слезе от каляската и отмина към къщата с тежката и унила походка на уморената и грижовна старост, Джема се обърна и тръгна бавно към моста. В лицето й за миг сякаш се бе отразил неговият повехнал и безнадежден израз. Мартини вървеше до нея мълчаливо.

— Често съм се чудела — почна Джема след малко — какво искаше да каже той, когато говореше, че го е измамил. Понякога ми е идвало на ум…

— Да?

— Това е твърде странно, но те двамата тъй много си приличаха.

— Кои?

— Артур и Монтанели. И не само аз бях забелязала това. А и в отношенията между членовете на семейството имаше нещо загадъчно. Мисис Бартън. майката на Артур, беше най-милата жена, която съм виждала. И тя имаше такова одухотворено лице като Артур, а мисля, че и по характер си приличаха. Но тя винаги изглеждаше някак уплашена, като престъпник, хванат на местопрестъплението. А жената на заварения й син се отнасяше с нея така. както човек не би се отнасял с кучето си. Самият Артур поразително се отличаваше от тези вулгарни Бартънови. В детските години, разбира се, много неща се приемат безкритично, но по-късно често съм си мислила дали всъщност Артур беше от Бартънови.

— Може би той е научил нещо за майка си и в действителност това е станало причина за самоубийството му, а съвсем не историята с Карди — прекъсна я Мартини. Това беше единствената утеха, която му дойде на ум.

Джема поклати глава.

— Ако бяхте видели лицето му, след като го ударих, нямаше да мислите така, Чезаре. Може би е истина моето предложение за Монтанели, вероятно е истина… Но и това, което аз сторих, е вече сторено.

Те повървяха известно време мълчаливо.

— Мила моя — каза Мартини най-после, — ако имаше начин да се промени нещо, което е вече извършено, би си струвало да размишляваме върху старите си грешки. Но щом няма, нека оставим мъртвите на мира. Тази история е ужасна и все пак бедният младеж е по-щастлив от мнозина, които останаха живи — от тези, които сега са в изгнание или по затворите. За тях трябва да мислим; ние нямаме право да разкъсваме сърцата си от скръб по мъртвите. Спомнете си какво казва вашият любим Шели: „Миналото принадлежи на смъртта, бъдещето е твое“. Използувайте го, докато е още ваше, и не мислете за лошото, което сте направили някога, а за хубавото, което можете да направите сега.

Искрено загрижен, Мартини неусетно беше хванал ръката на Джема, но той я пусна веднага и се отдръпна, щом чу един тих, студен и провлечен глас зад гърба си.

— Монсиньор Монтанннели — казваше този унил глас — е безспорно такъв, какъвто казвате вие, драги докторе. Той дори е прекалено добър за този грешен свят и би трябвало да бъде любезно отправен към отвъдния. Сигурен съм, че той там ще произведе също такава сензация, както и тук. Там навярно има много стари духове, които още никога не са виждали такава рядкост — честен кардинал. А духовете особено много обичат новостите…

— Откъде знаете? — попита гласът на доктор Рикардо с едва сдържано раздразнение.

— От светото писание, драги господине. Според евангелието, ако може да му се вярва, дори и най-уважаваният от духовете е имал склонност към странните съчетания. А ккардинал и честност — това е според мене едно доста странно съчетание, несъвместимо като например раци с мед… А, синьор Мартини и синьора Бола! След дъжда сега времето е чудесно, нали? Чухте ли новия Савонарола1?

Мартини се обърна рязко. Стършелът с пура в уста и с оранжерийно цвете на петлицата беше протегнал тънката си ръка в елегантна ръкавица. Сега, когато слънцето блестеше в

——

Савонарола, Джироламо (1452–1498) — флорентински проповедник, известен с ораторския си талант.

безукорно лъснатите му обуща и отблясъците на водата играеха по усмихнатото му лице, той се стори на Мартини по-малко недъгав и по-самонадеян отвсякога. Те се ръкуваха — единият дружески, а другият — с нежелание, когато Рикардо изведнъж извика:

— Синьора Бола не е добре!

Тя беше така пребледняла, че лицето й, засенчено от шапката, изглеждаше почти восъчно, а панделките на шията й се движеха в такт с биенето на сърцето й.

— Ще се прибера в къщи — едва можа да каже тя.

Извикаха карета и Мартини седна до Джема, за да я изпрати. Стършелът се беше навел да оправи дрехата й, която висеше над колелото, и когато повдигна внезапно очи към лицето на Джема, Мартини видя как тя се отдръпна ужасена.

— Джема, какво ви е? — попита той на английски, когато потеглиха. — Какво ви каза този негодник?

— Нищо, Чезаре. Той няма никаква вина. Аз… аз се изплаших…

— Изплашихте се?

— Да, стори ми се…

Тя покри очите си с ръка и Мартини почака мълчаливо, докато дойде отново на себе си. Лицето й вече добиваше естествения си цвят.

— Вие сте напълно прав — каза тя най-после, като се обърна към Мартини и заговори с обикновения си глас. — Да се връщаме към страшното минало е съвсем безполезно. Това така разстройва нервите, че започваш да си представяш най-невероятни неща. Никога вече няма да говорим по този въпрос, Чезаре, защото ще започна да намирам сходство с Артур у всеки срещнат. Това е нещо като халюцинация, някакъв кошмар посред бял ден. Преди малко, когато това ужасно конте се приближи до мене, си представих, че виждам Артур.

ПЕТА ГЛАВА

Стършелът положително умееше да си създава лични врагове. Той беше пристигнал във Флоренция през август, а до края на октомври три четвърти от членовете на комитета, който го бе поканил, споделяха мнението на Мартини. Дори и почитателите му сега се дразнеха от неговите яростни нападки срещу Монтанели. А и Гали, който в началото беше склонен да одобрява всичко, което остроумният сатирик пише и върши, започна с прискърбие да признава, че е по-добре Монтанели да се остави на мира. „Почтени кардинали не се срещат толкова често. С тях трябва да се отнасяме по-учтиво.“

Единственият, който очевидно оставаше съвсем безразличен към пороя от карикатури и пасквили, беше самият Монтанели. Едва ли си струва трудът, казваше Мартини, да се осмива човек, който се отнася тъй благодушно към това. В града се говореше, че веднъж, когато обядвал с флорентинския архиепископ, Монтанели намерил в стаята един от жлъчните пасквили на Стършела, насочен срещу него. Той го прочел и го подал на архиепископа с думите: „Доста остроумно написано, нали?“

Един ден в града се поязи памфлет, озаглавен „Тайната на благовещението“. Под него дори и да не стоеше известният вече подпис — стършел с разперени криле, — повечето от читателите по жлъчния език, бездруго щяха да познаят автора. Това беше диалог между Тоскана, представена като Дева Мария, и Монтанели — ангел, понесъл лилиите на непорочността и увенчан с маслиновото клонче на мира, който оповестява идването на езуитите. Диалогът беше изпълнен с лични обиди и намеци от твърде деликатно естество. Цяла Флоренция прие сатирата като непристойна и несправедлива. И все пак цяла Флоренция се смееше. Имаше нещо неотразимо в абсурдните хрумвания на Стършела и тези, които най-много се възмущаваха и го ненавиждаха, се смееха не по-малко от най-добрите му приятели. Колкото и да бе отблъскващ тонът на диалога, той оказа влияние върху общественото мнение в града. Личната репутация на Монтанели беше на много голяма висота, за да бъде сериозно накърнена от един пасквил, колкото и остроумен да е той, но въпреки това за известно време настроението почти се обърна против кардинала. Стършелът знаеше къде да жили. И макар че въодушевени тълпи все още се събираха пред дома на кардинала, за да го зърнат, когато се качва или слиза от каляската, заплашителни викове: „Езуит!“ и „Санфедистки шпионин!“ вече често се смесваха с овациите и благословиите. Но Монтанели имаше и достатъчно привърженици. Два дни след отпечатването на диалога в „Духовник“ — влиятелен църковен вестник — се появи блестяща статия, озаглавена „Отговор на тайната на благовещението“ и подписана „Син на църквата“. Тя беше страстна защита на Монтанели срещу клеветническите обвинения на Стършела. Анонимният автор, след като излагаше красноречиво и разпалено теорията за възможността да се установи мир на земята и добра воля между хората, чийто апостол беше новият папа, завършваше с искане Стършелът да докаже поне едно от твърденията си и с горещ призив към читателите да не вярват на презрения клеветник. Както убедителността, с която се поставяше въпросът в статията, така и литературните й достойнства я отличаваха много от обикновените материали във вестниците и тя привлече вниманието на мнозина в града, още повече че дори редакторът не знаеше кой е нейният автор. Статията бе скоро отпечатана отделно като брошура и за „анонимния защитник“ почна да се говори по всички кафенета във Флоренция.

Стършелът отговори с яростни нападки срещу новия папа и всички, които го поддържаха, особено срещу Монтанели, който, загатваше той внимателно, вероятно сам има пръст в написването на своето славословие. На това обвинение анонимният защитник отговори отново в „Духовник“ с категоричен отказ. През останалото време, което Монтанели прекара в града, спорът между двамата автори привличаше повече общественото внимание, отколкото самият прочут проповедник.

Някои от членовете на либералната партия се опитаха да докажат на Стършела колко неуместен е злобният му тон към Монтанели, но от това не излезе нищо. Той само се усмихна любезно и каза със заекване:

— Г-господа, вие наистина не сте много добросъвестни. Аз изрично поставих условие, когато отстъпих пред синьора Бола, че трябва да ми позволите сега да се посмея мъничко за свое удоволствие. Такъв беше нашият догогор.

В края на октомври Монтанели се върна в своята епархия в Романя. Преди да напусне Флоренция, той произнесе прощална проповед, в която спомена и за възникналата полемика, като внимателно осъди яростта и на двамата автори. Той отправи молба към своя неизвестен защитник да даде пример на търпимост, като прекрати тази безполезна и недостойна война на думи. На другия ден във вестник „Духовник“ се появи бележка, че в отговор на публично отправената молба на монсеньор Монтанели „Синът на църквата“ се оттегля от полемиката.

За Стършела остана последната дума. Той пусна малък памфлет, в който заявяваше, че е обезоръжен и победен от християнската кротост на Монтанели, че е готов да лее сълзи на помирение пред първия срешнат санфедкст. Аз дори имам желание — завършваше той — да прегърна моя анонимен противник. И ако читателите знаят, тъй както знаем негово преосвещенство и аз какво значи това и защо моят противник остана анонимен, те биха повярвали в моята искреност.

В края на ноември Стършелът съобщи на комитета че ще отиде за две седмици на почивка край морето. Той уж замина за Ливорно, но доктор Рикардо, който пристигна там наскоро и искаше да говори с него, напразно го търси из града. На пети декември в Папската област покрай цялата Апенинска верига избухнаха бурни политически демонстрации и мнозина взеха да се досещат защо бе хрумнало на Стършела да почива посред зима. Той се върна във Флоренция след потушаването на бунтовете. На Рикардо, когото срещна на улицата, гой каза любезно:

— Чух, че сте ме търсили в Ливорно, но аз останах в Пиза, Чудесен старинен град! Там можеш да се чувствуваш като в Аркадия.

Около Коледа той отиде на едно следобедно заседание на литературния комитет в дома на доктор Рикардо, близо до Порта ала Кроче2. Събранието беше многолюдно. Стършелът дойде с малко закъснение, поклони се, извини се усмихнато, но се оказа, че няма къде да седне. Рикардо стана да донесе стол от другата стая, но Стършелът го спря.

— Не се безпокойте — каза той, — тук ще ми бъде много удобно.

Той прекоси стаята, седна на прозореца, до който беше Джема, и опря глава на рамката. Когато я погледна с притворени очи и с неуловимата си загадъчна усмивка, напомняща портрет на Леонардо да Винчи. инстинктивното недоверие, което Джема изпитваше към този човек, се замени с непонятен страх.

Обсъждаше се въпросът за издаване на памфлет по повод глада, надвиснал над Тоскана. В него трябваше да се изложи становището на комитета и мерките, които той предлага срещу бедствието. Трудно бе да се вземе определено решение, защото в комитета, както обикновено, имаше противоречиви мнения. По-напредничавите, между които Джема. Мартини и Рикардо, бяха за настоятелен призив до правителството и обществото да се вземат незабавно необходимите мерки за подпомагане на селяните. По умерените, в чието число, разбира се, беше и Грасини, се бояха, че твърде настойчивият тон ще раздразни, вместо да убеди правителството.

— Хубаво е, господа, че искаме незабавно да се помогне на нуждаещите се — каза Грасини, като погледна спокойно иснизходително към разпалените радикали. — Повечето от вас имат и други желания, които едва ли ще се осъществят. Ако възприемем такъв тон, какъвто предлагате вие. твърд възможно е правителството да не вземе никакви мерки, докато не започне истински глад. Но ако накараме правителството

——

’ Аркадия — област в древна Гърция, възпята от античните поети като идиличен край на мирен овчарски живот. В по-късните литературни произведения е щастлива, приказна страна, далеч от тревогите и грижите на всекидневието. 2 2 Порта ала Кроче (итал.) — вероятно название на някои от старите входни врати на града.

проучи състоянието на реколтата, това ще бъде крачка напред. Гали, който седеше в ъгъла до камината, скочи, за да отговори на своя противник.

— Крачка напред — да, драги господине. Но ако ще има глад, той едва ли ще ни чака да вървим с такива крачки. Хората могат да измрат, без да дочакат нашата помощ.

— Интересно е да се знае — започна Закони, но няколко гласа го прекъснаха:

— По-високо! Не се чува!

— Как ще се чува, когато на улицата има такъв адски шум! — каза Гали сърдито, — Затворен ли е прозорецът, Рикардо? Дори себе си не чувам!

Джема се огледа.

— Да — каза тя, — прозорецът е затворен. Вън като че ли минава цирк или нещо подобно.

От улицата долитаха викове, смях, дрънкане на звънци и тропот, примесен с рева на ужасна духова музика и безмилостно думкане на барабан.

— Така ще бъде тези дни — каза Рикардо. — По Коледа винаги е шумно. Какво казвахте, Закони?

— Казвах, че е интересно да се знае какво мислят по този въпрос в Пиза и Ливорно. Навярно синьор Риварес ще може да ни каже, тъй като току-що се завърна оттам.

Стършелът не отговори. Той се бе загледал през прозореца и очевидно не чу въпроса.

— Синьор Риварес! — каза Джема.

Тя бе седнала най-близо до него. Но тъй като Риварес продължаваше да мълчи, тя се наведе и докосна ръката му. Той се обърна бавно и Джема трепна, като видя страшната неподвижност на лицето му. За миг й се стори, че гледа лицето на мъртвец. После устните му се раздвижиха някак странно и безжизнено.

— Да — прошепна Стършелът, — цирк.

Първото й инстинктивно желание бе да го скрие от любопитните погледи на другите. Без да знае какво му е, тя разбра, че го е завладяла всецяло някаква страшна мисъл или халюцинация и че в този момент той е напълно в нейна власт. Джема бързо застана пред него и отвори прозореца, като че ли искаше да погледне навън. Никой освен нея не видя лицето му. По улицата минаваше пътуващ цирк с клоуни, възседнали магарета, и арлекини1 в пъстри костюми. Празничната тълпа от маскирани се смееше и блъскаше, разменяше си шеги и дъжд от серпантини с клоуните и подхвърляше пакетчета с бонбони към украсената с дрънкулки и пера каляска, в която седеше Коломбина2 — с изкуствени букли на челото си и с изкуствена усмивка на боядисаните си устни. След колесницата се точеше пъстра върволица от дечурлига, просяци, премятащи се акробати и амбулантни търговци. Те се блъскаха, удряха и ръкопляскаха на някого, когото Джема отначало не можа да види сред разлюляната тълпа. Но след миг тя забеляза, че предмет на вниманието е едно джудже — гърбаво и грозно, облечено като шут, с книжна шапка и звънчета. То очевидно беше от трупата и забавляваше тълпата с отвратителни гримаси и кривене.

— Какво става там? — попита Рикардо, като се приближи до прозореца. — Изглежда, че ви е твърде интересно.

Той беше малко учуден, че заставят целия комитет да ги чака заради някакви пътуващи артисти. Джема се обърна.

— Няма нищо интересно — каза тя. — Цирк. Но вдигат такъв шум, че помислих да не би да има нещо друго.

Джема се бе опряла на прозореца и изведнъж почувствува как студените пръсти на Стършела стиснаха силно ръката й.

— Благодаря ви — каза той тихо, затвори прозореца и седна отново на мястото си. — Извинете ме, че ви прекъснах, господа. Загледах се в цирка. М-много ккрасиво зрелище! — добави той весело.

— Закони ви питаше нещо — каза Мартини рязко.

Поведението на Стършела му се струваше неуместно нахалство и му бе неприятно, че Джема нетактично последва примера му. Това не й беше присъщо.

Стършелът заяви, че не знае нищо за настроението в Пиза, тъй като е бил там „само на почивка“. И веднага се впусна в разпалени разсъждения — първо, за изгледите на реколтата, после, по въпроса за памфлета, докато умори всички с порой

——

1 Арлекин — влюбен .слуга, хитрец, главен герой в народния италиански театър.

2 Коломбина — весела прислужничка, в която е влюбен Арлекин.

от приказки и заекване. Звукът на собствения му глас като че ли му доставяше някакво болезнено удоволствие.

Когато събранието свърши и членовете на комитета станаха да си отиват, Рикардо се приближи до Мартини.

— Ще останете ли да вечеряме заедно? Фабрици и Закони вече обещаха.

— Благодаря, ще отида да изпратя синьора Бола.

— Вие наистина ли се боите, че не мога да си отида сама? — попита Джема, като стана и наметна шала си. — Разбира се, че ще остане, доктор Рикардо. Хубаво е да се поразвлече. Той съвсем рядко излиза.

— Ако разрешите, ще ви изпратя аз — намеси се Стършелът. — Отивам в същата посока.

— Ако наистина ви е на път…

— Вие, Риварес, няма ли да имате време да се отбиете насам по-късно вечерта? — запита Рикардо, като им отваряше вратата.

Стършелът го погледна през рамото си и се засмя.

— Аз, драги приятелю? Аз ще отида на цирк!

— Какъв чудак! И каква е тази негова страст към клоуните? — каза Рикардо, когато се върна при гостите си.

— Предполагам, от колегиалност — обади се Мартини. — Той самият е истински клоун.

— Да беше само туй, добре! — намеси се сериозно Фабрици.

— Ако е клоун, той е твърде опасен клоун!

— В какъв смисъл опасен?

— Не ми харесват тайнствените увеселителни пътешествия, които обича да прави. Това беше третото поред и аз изобщо не вярвам, че е бил в Пиза.

— Струва ми се, вече за никого не е тайна, че той ходи в планините — каза Закони. — Той дори не се старае особено да отрича връзките си с контрабандистите от Савиньо. Естествено е да използува приятелството им, за да прехвърля своите памфлети в Папската област.

— Точно по този въпрос исках да поговоря с вас — каза Рикардо. — Мисля, че ще бъде най-добре, ако помолим Риварес да се заеме и с нашата контрабанда. Според мене печатницата в Пистоя не работи както трябва, а прехвърлянето на позиви през границата винаги по един и същ начин — в пури, е съвсем примитивно.

— Досега този начин беше много подходящ — възрази Мартини упорито.

Беше му омръзнало вече да слуша как Гали и Рикардо постоянно сочат Стършела за пример. Самият Мартини смяташе, че работите вървяха достатъчно добре и преди появата на този „превзет авантюрист“, който искаше да поучава всички.

— Досега е бил подходящ, защото не сме имали друга възможност. Но вие знаете, че станаха много арести и конфискации. Струва ми се, че ако Риварес се заеме с това, ще имаме по-рядко такива неприятности.

— Защо мислите така?

— Първо, защото контрабандистите гледат на нас като на чужди хора или може би като на дойна крава, докато Риварес им е личен приятел, ако не и водач, на когото те вярват. Можете да бъдете сигурни, че всеки контрабандист в Апенините на драго сърце ще направи за един участник в савиньонското въстание това, което никога няма да направи за нас. И второ, едва ли някой от нас познава планините като Риварес. Не забравяйте, че той се е крил там и знае всички контрабандистки пътеки. Нито един контрабандист няма да посмее да го излъже, дори и да иска, а и да се опита — няма да успее.

— И тъй, какво предлагате вие — да му поверим цялата работа около доставянето на нашата литература от другата страна — разпределение, адреси, скривалища и всичко — или да го помолим само да се заеме с прехвърлянето й през границата. .

— Предполагам, че той знае всичките наши адреси и скривалища и още много други. Едва ли можем да го научим нещо в това отношение. Колкото за разпределението — ще решите вие. Според мене важният въпрос е именно прехвърлянето през границата. Сравнително лесно е разпространението на литературата, след като веднъж пристигне в Болоня.

— Лично аз — каза Мартини — съм против този план. Преди всичко приказките за ловкостта на Стършела са само едно предположение. Всъщност никой от нас не е видял как се справя той с такава работа и никой не знае дали може да запази разума си в опасен момент.

— В това можете да не се съмнявате! — обади се Рикардо. — Историята на савиньонското въстание доказва, че той не губи самообладание.

— Освен това — продължи Мартини — аз не съм склонен от малкото, което знам за Риварес досега, да му доверим всичките си тайни. Изглежда ми твърде лекомислен и театрален. Да се повери цялата контрабандна работа на партията в ръцете на един човек е сериозно нещо. Вие какво мислите, Фабрици?

— Ако ставаше дума само за вашите възражения, Мартини — отговори професорът, — аз бих ги отхвърлил, тъй като Риварес действително притежава всички качества, за които говори Рикардо. Аз не се съмнявам в неговата смелост, честност и самообладание. Имаме достатъчно доказателства и за това, че познава планините и планинците. Но има нещо друго. Не съм уверен, че той ходи в планините само за да прехвърля своите памфлети. Почнах да се съмнявам дали няма и друга цел. Това, разбира се, трябва да остане между нас, тъй като е само едно подозрение. Струва ми се, че е възможно той да има връзки с някои от планинските групи, и то с най-опасните от тях.

— Искате да кажете с „Червените пояси“?

— Не. С „Ножовете“.

— С „Ножовете“? Та това е малка нелегална група преди всичко от селяни, които нямат нито образование, нито политически опит.

— Такива бяха и въстаниците в Савиньо. Но те имаха няколко образовани водачи, а може и тази група да има. Не забравяйте, че повечето от членовете на терористичните групи в Романя са участници в савиньонското въстание, които видяха, че нямат сили да се борят срещу клерикалите открито чрез въстания и се отдадоха на убийства. Ръцете им не са достатъчно здрави, за да държат пушки, и те грабнаха ножове.

— Но защо смятате, че Риварес е свързан с тях?

— Не смятам, само подозирам. Във всеки случай мисля, че трябва да проучим всичко, преди да му поверим прехвърлянето на нашата литература през границата. Защото ако Риварес се заеме с двете работи едновременно, той може да навреди сериозно на партията — ще подкопае авторитета й, без да принесе полза. Но за това ще поговорим друг път. Сега искам да ви съобщя новините от Рим. Говори се, че ще бъде определена комисия, която да изготви проект за градското самоуправление.

ШЕСТА ГЛАВА

Джема и Стършелът вървяха мълчаливо край река Арно. Неговата трескава бъбривост сякаш беше пресъхнала. Той не бе проговорил, откакто излязоха от дома на Рикардо, и Джема искрено се радваше на мълчанието му. Тя винаги се чувствуваше стеснена в негово присъствие, а днес й бе особено неловко, защото странното му поведение на събранието я беше дълбоко смутило.

До двореца Уфици1 той внезапно спря и се обърна към Джема.

— Уморена ли сте?

— Не. Защо?

— Нито сте особено заета тази вечер?

— Не.

— Мога ли да ви помоля за нещо — иска ми се да се поразходим.

— Къде?

— Все едно. Където искате.

— Но защо? Той се поколеба.

——

1 Дворецът Уфици — построен през XVI век, известен с библиотеката и колекцията си от картини.

— Аз… не мога да ви обясня или поне трудно е да се обясни. Нмного ви моля.

Той вдигна очите си към Джема и тя беше поразена от странния им израз.

— Нещо става с вас — каза тя нежно.

Стършелът откъсна едно листенце от цветето в бутониерата си и започна да го къса на парченца. На кого тъй странно приличаше той? На някого със същите нервни и бързи движения на пръстите.

— Тежко ми е — каза той едва чуто, като погледна ръцете си. — Аз… не искам да бъда сам тази вечер. Ще дойдете ли?

— Да. Разбира се, ако не предпочитате да отидем у дома.

— Не. Елате да вечеряме заедно в ресторант — тук, на „Синьориа“. Не отказвайте, моля ви. Нали обещахте вече!

Те влязоха в ресторанта. Стършелът поръча вечеря, но почти не я докосна, а продължаваше упорито да мълчи, трошеше хляб и си играеше със салфетката. Джема се чувствуваше съвсем неудобно и почти съжаляваше, че прие поканата му. Мълчанието ставаше тягостно и все пак тя не можеше да започне лек разговор с човек, който изглежда не забелязваше присъствието й. Най-после той вдигна глава и каза неочаквано:

— Искате ли да идем на цирк?

Тя го погледна учудено. Какво си беше наумил за този цирк?

— Ходили ли сте някога? — попита той, преди Джема да успее да отговори.

— Не. Смятах, че не е интересно.

— Много е интересно. Струва ми се, че никой не може да изучава живота на хората, без да ходи на цирк. Хайде да се върнем към Порта ала Кроче.

Когато те пристигнаха, пътуващият цирк бе вече разпънал палатката си до градската врата и непоносимото скрибуцане на цигулки и биене на барабани показваше, че представлението е започнало.

То беше съвсем примитивно. Няколко клоуни, арлекини и акробати, един цирков ездач, който скачаше през обръчи, изписаната Коломбина и гърбавото джудже, което пускаше скучни и глупави смешки — това беше цялата трупа. В смешките нямаше нищо грубо и неприлично, но те бяха изтъркани и плоски, във всичко имаше нещо подтискащо, тъпо. Публиката със свойствената си тосканска учтивост се смееше и ръкопляскаше. Но единственото нещо, което действително я забавляваше, бяха номерата на джуджето, в които Джема не намираше нито ловкост, нито остроумие. Джуджето се кривеше ужасно, а зрителите му подражаваха и вдигаха децата на раменете си, за да видят „грозното човече“.

— Синьор Риварес, това наистина ли ви харесва? — попита Джема, като се обърна към Стършела, който седеше зад нея, опрян на една от подпорните греди на палатката. — Струва ми се…

Джема не се доизказа и го загледа мълчаливо. Тя не беше виждала човешко лице, което да изразява такова бездънно и безнадеждно страдание освен лицето на Монтанели, когато стояха до градинската врата в Ливорно. Сега лицето на Стършела, кой знае защо, й напомни за Дантевия „Ад“.

Джуджето, след като получи ритник от един клоун, се преметна и се търкулна като кълбо вън от арената. Започна диалог между двама клоуни и Стършелът се изправи, сякаш се беше събудил.

— Да си отиваме ли? — попита той. — Или искате да погледате още?

— По-добре да станем.

Те излязоха от палатката и тръгнаха през зелената полянка към реката. Известно време никой не заговори.

— Как ви се стори представлението? — попита най-после Стършелът.

— Стори ми се доста скучно, а част от него — просто неприятна.

— Коя част?

— Кривенето и гримасите са много грозни. В тях няма нищо остроумно.

— Говорите за номерата на джуджето? Като знаеше с каква болезнена чувствителност Стършелът се отнася към своите физически недостатъци, Джема гледаше да не засяга тази част от представлението. Но тъй като той сам беше подел разговора, тя отвърна:

— Да, това никак не ми хареса.

— Но публиката хареса най-много именно тези номера.

— Да, може би. И това е най-лошото.

— Защото там нямаше никакво изкуство?

— не, в представлението изобщо нямаше изкуство. Искам да кажа, че беше… жестоко. Той се усмихна.

— Жестоко? Имате предвид гърбавия?

— Искам да кажа… Самият той, разбира се, беше съвсем безразличен към всичко. За него това е само начин да изкара парче хляб, както цирковите номера на ездача или ролята на Коломбина. Но като гледаш това кривене, ти става тежко — обидно, унизително е за човека.

— Той едва ли се чувствува по-унизен сега, отколкото при първото си излизане на арената. Не са ли повечето от нас унизени по един или друг начин?

— Да, но… това може да ви се стори глупав предразсъдък — за мене човешкото тяло е нещо свято. Не мога да гледам как с него издевателствуват и се подиграват.

— А човешката душа?

Той се бе спрял и опрян на каменния парапет край реката, гледаше Джема право в очите.

— Човешката душа? — повтори тя, като също се спря и го погледна учудено.

Стършелът разпери ръце с неочаквана разпаленост.

— Нима никога не ви е дошло на ум, че този жалък клоун може да има душа — жива, бореща се човешка душа, скрита в изкривеното му тяло и принудена да му робува? Вие, тъй отзивчива към всичко, жалите тялото, покрито с палячовски дрехи и звънчета, но помисляли ли сте за нещастната душа, която няма дори пъстри дрипи, за да прикрие страшната си голота? Помислете си как тя трепери от студ, засрамена и нещастна пред очите на хората, как подигравките им я шибат като камшик, а смехът им я наранява като нажежено желязо. Представете си как тя се озърта безпомощно към планините, които не искат да я затрупат, към скалите, които не искат да я покрият, и завижда дори на плъховете, задето могат да се проврат в някоя дупка и да се скрият. И не забравяйте, че душата е няма, че не може да извика с глас и трябва само да търпи, да търпи, да търпи… Впрочем аз говоря глупости! Защо не се смеете? Нямате ли никакво чувство за хумор!

Джема се обърна бавно и тръгна мълчаливо край реката. През цялата вечер не й беше минало през ум, че вълнението на Стършела може да има някаква връзка с цирка. А сега, когато внезапният изблик бе разкрил частица от вътрешния му живот, тя не можеше да намери нито една утешителна дума, макар че сърцето й преливаше от съжаление към него. Той вървеше до нея, обърнал главата си настрани и загледан във водата.

— Повярвайте, моля ви се — започна той изведнъж, като я гледаше настойчиво, — че всичко, което ви казах, е просто въображение. Аз понякога фантазирам, но не обичам хората да се отнасят към моите фантазии сериозно.

Джема не отговори и те продължиха да вървят в мълчание. Като минаваха край вратите на двореца Уфици, Стършелът пресече улицата и се наведе над една тъмна купчинка до оградата.

— Какво ти е, мъничко? — попита той с такава нежност, каквато Джема още не беше забелязала у него. — Защо не се прибереш в къщи?

Купчинката се раздвижи и отговори нещо с глух, стенещ глас. Джема се приближи и видя едно дете на около шест години, окъсано и мръсно, което се бе свило на улицата като уплашено животинче. Стършелът беше сложил ръка на рошавата му главица.

— Какво има? — каза той, като се наведе още по-ниско, за да чуе неясния отговор. — Ти трябва да се прибереш, да си легнеш. Малките момчета нямат работа навън през нощта, ще измръзнеш съвсем! Дай си ръката и скочи като мъж! Къде живееш?

Той хвана ръчичката на детето и го повдигна, но то изпищя и се отпусна отново.

— Е, какво? — каза Стършелът и коленичи. — А, синьора, вижте!

Рамото и дрешката на детето бяха кървави.

— Кажи ми, какво е станало? — продължаваше нежно Стършелът. — Не си паднал, нали? Би ли те някой? Така си и мислех! Кой?

— Чичо.

— А! Кога?

— Сутринта. Той беше пиян и аз… аз…

— И ти му се изпречи на пътя, нали? Не бива да постъпваш така, малко момче, пияните не обичат да им се пречкат. Какво да правим с това дребосъче, синьора? Ела тук на светлото, мое момче, дай да видя рамото ти! Сега ме прегърни, не бой се, така.

Той взе момчето на ръце, пренесе го през улицата и го остави на широкия каменен парапет. После извади джобното си ножче и сръчно отряза скъсания ръкав, като опря главичката на детето до гърдите си, а Джема държеше наранената ръка. Рамото на момченцето беше лошо ожулено и посиняло, а на ръката му имаше дълбока рана.

— Здраво те е пернал — каза Стършелът, като превързваше раната с носната си кърпа, за да не се замърси от дрехите. — С какво те удари?

— С лопатата. Поисках му едно солдо1, за да си купя полента2 от дюкянчето на ъгъла, а той ме удари с лопатата. Стършелът трепна.

— А — каза той меко, — това боли, нали, мъничкото ми?

— Той ме удари с лопатата… и аз избягах… избягах, защото ме удари.

— И оттогава досега си скитал, без да хапнеш? Вместо да отговори, детето се разплака. Стършелът го вдигна от парапета.

— Хайде, хайде! Ей сега ще оправим всичко. Не знам само дали има наблизо карета. Може би всичките чакат пред театъра — тази вечер там има гала представление. Съвестно ми е да ви разкарвам така, синьора, но…

— Аз ще дойда с вас. Може да ви е нужна помощ. Как ще го носите на ръце толкова далеч? Не е ли тежък?

——

1 Солдо — дребна медна монета.

2 Полента — вид каша.

— О, аз ще се справя, благодаря ви.

Пред входа на театъра чакаха само няколко карети и те бяха ангажирани. Представлението бе свършило и публиката се разотиваше. На афишите с големи букви беше написано името на Зита — тя участвуваше в балета. Стършелът помоли Джема да го почака малко, отправи се към входа за артистите и попита пазача:

— Излезе ли мадам Рени?

— Не, господине — отговори пазачът и загледа с учудване добре облечения мъж, който държеше в ръце окъсано улично дете. — Мадам Рени ще излезе ей сега, каретата й чака. Да, ето я, иде.

Зита слизаше по стълбите, облегната на ръката на млад кавалерийски офицер. Тя изглеждаше особено красива във вечерната си рокля, над която бе наметнала огненочервена кадифена пелерина. На кръста й висеше голямо ветрило от щраусови пера. При входа Зита спря изненадана, пусна ръката на офицера и се приближи до Стършела.

— Феличе! — учуди се тя. — Какво носиш?

— Намерих това дете на улицата. То е ранено и гладно.

Трябва да го отведа колкото може по-бързо в къщи, а никъде няма карета. Затова искам да го кача на твоята.

— Феличе! Да не би да отнесеш това ужасно просяче в квартирата си? Извикай полицай — нека той го отведе в приюта или където трябва. Не можеш да прибереш всички просяци от града…

— Детето е ранено — повтори Стършелът. — Ако е нужно, утре може да отиде в приюта, но сега аз трябва да се погрижа за него и да го нахраня.

По лицето на Зита се изписа отвращение.

— Опрял си главата му до ризата си. Как можеш? Та то е мръсно!

Стършелът я погледна с внезапно кипнал гняв.

— Детето е гладно — извика той разярен. — Ти не разбираш какво значи това, нали?

— Синьор Риварес — намеси се Джема, като пристъпи напред. — Аз живея съвсем близо. Да занесем детето у дома.

Ако не намерите карета, ще остане да преспи у нас. Той се обърна бързо.

— Вие сте съгласна?

— Разбира се. Лека нощ, мадам Рени!

Циганката кимна студено, вдигна ядосана рамене и пое отново ръката на офицера. После прибра шлейфа на роклята си и като мина край Стършела и Джема, се отправи към каретата си.

— Ако искате, ще я изпратя обратно да вземе вас и детето, господин Риварес — каза тя, като се спря на стъпалото.

— Добре, ще дам адреса.

Стършелът отиде до каретата, подаде адреса на кочияша и се върна при Джема със своя товар.

Кети чакаше господарката си. Като чу какво се е случило, тя веднага изтича за топла вода и превръзки. Стършелът сложи детето на един стол и коленичи до него, после свали бързо дрипите му, почисти и превърза раната нежно и сръчно. Той току-що бе измил момчето и го завиваше в едно топло одеяло, когато влезе Джема с поднос в ръце.

— Пациентът ви готов ли е за ядене? — попита тя и се усмихна на чудноватото малко човече. — Аз му приготвих вечеря.

Стършелът се изправи и събра мръсните парцаливи дрешки.

— Ние ужасно ви разхвърлихме стаята — каза той. — но тези дрехи е най-добре да се хвърлят право в огъня, утре ще му купя нови. Нямате ли малко коняк, синьора? Мисля че е добре да му дадем няколко глътки. Аз, ако позволите, ще отида да се измия.

Като се нахрани, детето веднага заспа в ръцете на Стършела, опряло рошавата си главичка на бялата му риза. Джема, след като помогна на Кети да подреди разхвърляната стая, седна до масата.

— Синьор Риварес, трябва да хапнете нещо, преди да си отидете в къщи. Вие почти не вечеряхте, а вече е късно.

— Бих изпил чаша чай по английски1. Прощавайте, че ви задържах толкова до късно.

——

Чаша чай по английски — пиене на чай с грок.

— Какво приказвате? Оставете момченцето на канапето — ще се изморите. Почакайте само да постеля чаршаф върху възглавниците. Какво ще правите с него?

— Утре ли? Ще проверя дали няма други роднини освен този пияница и ако няма, вероятно ще трябва да се възползувам от съвета на мадам Рени и да го заведа в приюта. А може би за него ще бъде най-добре да завържа камък на шията му и да го пусна в реката. Но това ще ме изложи на неприятни последици… Спи дълбоко! Какво нещастно малко създание си ти, бедно дете, по-беззащитно от бездомна котка!

Когато Кети донесе чая, момчето отвори очи, седна и се заоглежда уплашено. Но щом видя Стършела, когото то вече смяташе за свой покровител, слезе от канапето и като се препъваше в одеялото, се настани до него. Момчето се беше вече оправило дотолкова, че започна да проявява любопитство. То посочи ранената лява ръка, с която Стършелът сега държеше парче кекс, и попита:

— Какво е това?

— Това? Кекс — искаш ли? Мисля, че ти си похапна достатъчно засега. Почакай до утре, момченце.

— Не… това!

Момчето протегна ръка и докосна мястото на липсващите пръсти и големия белег на китката. Стършелът остави сладкиша.

— А, това е същото, каквото ти имаш на рамото си. Удари ме един човек, който беше по-силен от мене.

— Много ли болеше?

— Не знам… не повече от много други неща. А ти сега трябва да спиш — толкова късно през нощта не се задават въпроси.

Момчето бе заспало пак, когато дойде каретата. Стършелът го взе на ръце, без да го събуди, и тръгна към стълбите.

— Днес вие бяхте за мене добър ангел — каза той на Джема, като се спря до вратата. — Но това, разбира се, няма да ни попречи в бъдеще да се караме, колкото ни е угодно.

— Нямам желание да се карам с никого.

— Но аз имам. Без кавги животът е непоносим. Добрата кавга е солта на земята. Тя е по-интересна дори от цирково представление!

Той се засмя тихо, като че ли на себе си, и тръгна надолу по стълбите със спящото дете в ръце.

СЕДМА ГЛАВА

Един ден през първата седмица на януари Мартини, който бе разпратил покани за ежемесечното събрание на литературния комитет, получи от Стършела лаконична, написана с молив записка: „Много съжалявам, не мога да дойда“. Това го ядоса малко, тъй като в поканата имаше забележка: „въпросът е важен“. Такова пренебрежително отношение му се стори почти дръзко. .Още повече че през деня се бяха получили три различни писма, които съдържаха лоши новини, а и вятърът духаше от изток1, така че Мартини се чувствуваше разстроен и раздразнен. Затова когато на събранието д-р Рикардо попита: „Риварес не е ли тук?“, той отговори твърде сърдито:

— Не. Той изглежда е зает с нещо по-интересно и не може или не иска да дойде.

— Наистина, Мартини — каза раздразнено Гали, — вие сте най-предубеденият човек във Флоренция. Щом някой не ви се нрави, всичко, което той върши, ви се струва лошо. Как може да дойде Риварес, когато е болен?

— Кой ви каза, че е болен?

— Нима не знаете? Той лежи вече четвърти ден.

— Какво му е?

— Не зная. Заради болестта си трябваше да отложи срещата, която ми беше определил за четвъртък. Когато наминах снощи, ми казаха, че е много болен и не може да приеме никого. Мислех, че Рикардо се е погрижил за него.

——

1 Вятърът духаше от изток — в Италия източният вятър идва от Африка и е сух, Дразнещ и наситен с прах.

— Аз не знаех. Още тази вечер ще се отбия и ще видя дали се нуждае от нещо.

На следната утрин Рикардо, съвсем бледен и уморен, влезе в малкия кабинет на Джема. Тя седеше до масата и монотонно диктуваше редове от цифри на Мартини, който с лупа в едната ръка и с тънко подострен молив в другата нанасяше едва забележими бележки върху страниците на една книга. Джема направи знак с ръка да се пази тишина. Рикардо знаеше, че когато човек пише шифър, не трябва да бъде смущаван, и седна на канапето зад Джема, като се прозяваше и с мъка държеше очите си отворени.

— 2, 4; 3, 7; 6, 1; 3, 5; 4, 1 — равномерно като машина звучеше гласът на Джема; — 8, 4; 7, 2; 5, 1; с това свършва изречението, Чезаре.

Тя отбеляза на листа с карфичка точно докъде е стигнала и се обърна:

— Добро утро, докторе. Колко отпаднал изглеждате! Да не сте болен?

— Нищо ми няма — само съм уморен. Прекарах една ужасна нощ с Риварес.

— С Риварес?

— Да. Бях при него цялата нощ, а сега трябва да отида при моите пациенти в болницата. Дойдох само да попитам дали не можете да се сетите за някого, който би се грижил за него през следните дни. Намира се в страшно състояние. Аз, разбира се, ще направя всичко, каквото мога. Но сега нямам време, а той не иска и да чуе за милосърдна сестра.

— Но какво му е?

— Струва ми се, че много неща са се събрали. Преди всичко…

— Преди всичко закусили ли сте?

— Да, благодаря ви. Риварес без съмнение не е добре с нервите си. Но главната причина за болестта му е една стара рана, която, по всичко личи, е била непростимо занемарена. Общо взето, здравето му е съвсем разнебитено. Предполага че по време на войната в Южна Америка — когато са го ранили, не са му оказали нужната помощ. Вероятно всичко било направено набързо и не съвсем грижливо. Той е щастлив че изобщо е останал жив. Но Риварес е предразположен към хроническо възпаление и всяка дреболия може да предизвика криза…

— Опасно ли е това?

— не. Главната опасност при такива случаи е, че пациентът може да стигне до отчаяние и да вземе арсеник.

— Значи има силни болки.

— Просто ужасни. Не знам как издържа. През нощта бях принуден да му дам опиум — мразя да прибягвам към това при нервно болни. Но трябваше някак да се спре болката.

— Струва ми се, че нервите му са разстроени.

— Много, но е извънредно волев. Снощи, преди да загуби съзнание от болки, самообладанието му беше учудващо. Но към края на нощта ми създаде големи грижи. И откога, мислите, че е в такова състояние? Цели пет нощи. А край него няма жива душа освен глупавата му хазяйка, която няма да се събуди, дори и да се срути къщата, а и каква полза, ако се събуди.

— А балерината?

— Да, това е интересно, той не й позволява да се доближи до него. Изпитва необясним ужас от нея. Изобщо това е най-непонятният човек, който съм срещал — целият изтъкан от противоречия.

Рикардо извади часовника си и го погледна. Лицето му беше загрижено.

— Ще закъснея за болницата — но какво да се прави. Днес помощникът ми ще трябва да започне работа без мене. Съжалявам, че не знаех за болестта на Риварес по-рано — не биваше да го оставяме да се мъчи така, нощ подир нощ.

— А защо не е изпратил някого да ни каже, че е болен? — прекъсна го Мартини. — Би трябвало да знае, че няма да го оставим сам!

— А вие, докторе, можехте да извикате някой от нас снощи, вместо да се изморявате така — каза Джема.

— Аз исках да извикам Гали, мила синьора, но Риварес така се разсърди от това предложение, че не посмях. Когато го запитах кого би желал да повикаме, той ме погледна ужасено, после закри очите си с ръце и каза: „Не им съобщавайте, те ще се смеят!“ Изглежда, завладяла го е мисълта, че хората ще му се смеят — за какво, не можах да разбера. Говореше все на испански. Но болните понякога правят най-странни неща.

— Кой е при него сега? — попита Джема.

— Никой освен хазяйката и прислужницата й.

— Аз ще отида при него — каза Мартини.

— Благодаря. Ще се отбия пак довечера. Ще намерите едно листче с писмените ми указания в чекмеджето на масата до големия прозорец, а опиумът е на полицата в другата стая. Ако започнат пак болките, дайте му още една доза — не повече. Но в никакъв случай не оставяйте шишенцето близо до него — може да се изкуши да вземе по-голямо количество.

Когато Мартини влезе в затъмнената стая, Стършелът бързо изви глава, протегна му горещата си ръка и каза, като безуспешно се мъчеше да говори с обикновения си небрежен тон:

— А, Мартини! Вие идвате да ми се карате за коректурите. Не ми се сърдете, че не се явих на заседанието на комитета снощи, защото не съм съвсем добре и…

— Оставете комитета! Преди малко срещнах Рикардо и дойдох да видя не мога ли да ви бъда полезен с нещо. Лицето на Стършела застина.

— О, така ли! Много мило от ваша страна, но нямаше никаква нужда. Аз съм само малко неразположен.

— Така и разбрах от Рикардо. Струва ми се, че той е бил тук цялата нощ.

Стършелът гневно прехапа устни.

— Благодаря ви, сега съм добре и нямам нужда от нищо.

— Тогава аз ще поседя в съседната стая. Може би предпочитате да бъдете сам. Ще оставя вратата притворена, за да чуя, ако ме повикате.

— Моля ви, не се безпокойте. Действително нищо няма да ми трябва. Напразно ще си изгубите времето заради мене.

— Глупости! — прекъсна го Мартини рязко. — Защо се мъчите да ме заблуждавате? Да не мислите, че нямам очи? Лежете спокойно и се опитайте да заспите, ако можете.

Мартини отиде в съседната стая, като остави вратата открехната, и седна да чете. След малко той чу как Стършелът се обърна неспокойно един-два пъти. Мартини остави книгата й се ослуша. За миг беше тихо, после пак започнаха неспокойните движения, чу се бързото, тежко дишане на човек, който стиска зъби, за да не изохка. Мартини влезе при болния.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Риварес?…

Отговор не последва и Мартини отиде до леглото. Измъчен и бледен, Стършелът го погледна и поклати мълчаливо глава.

— Да ви дам ли още малко опиум? Рикардо каза, че може, ако болките се усилят много.

— Не, благодаря. Мога да потърпя още малко. Може да стане по-лошо после.

Мартини вдигна рамене и седна до леглото. Цял час, който му се стори безконечен, той мълчаливо наблюдава болния. После стана и донесе опиума.

— Риварес, това не може да продължава така. Ако вие можете все още да търпите, аз не мога. Трябва да вземете опиум.

Стършелът се подчини, без да проговори, след това се обърна настрана и затвори очи. Мартини седна пак и се заслуша в дишането му, което постепенно ставаше по-дълбоко и равно.

Стършелът беше много изтощен и спа дълго, непробудно. Час подир час той лежеше, без да се помръдне. Няколко пъти през деня и вечерта Мартини се приближава до леглото и се вглежда в неподвижния Риварес — дишането му беше единственият признак на живот. Лицето му бе тъй бледно и безжизнено, че най-после Мартини се уплаши — дали не му бе дал много голяма доза опиум? Ранената лява ръка лежеше над одеялото и Мартини я раздвижи леко, за да събуди спящия. Незакопчаният ръкав се свлече и разкри няколко дълбоки и страшни белези от китката до лакътя.

— Представяте ли си как е изглеждала тази ръка, когато раните са били пресни? — чу се гласът на Рикардо от дъното на стаята.

— А, дойдохте ли най-после! Слушайте, Рикардо — безкрайно ли ще спи този човек? Дадох му една доза преди около десет часа и оттогава не е помръднал нито един мускул. Рикардо се наведе и заслуша.

— Нищо, дишането му е съвсем нормално. Това е само от голямо изтощение — но какво можем да очакваме след такава нощ. Възможно е да има още един пристъп към сутринта. Надявам се, че някой ще поседи край него.

— Да, Гали. Изпрати да ни обадят, че ще дойде в десет часа.

— Вече е към десет. А — той се събужда! Кажете на прислужницата да стопли бульона. Спокойно, спокойно, Риварес! Няма нужда да ме нападате — аз не съм епископ!

Стършелът се понадигна, като гледаше пред себе си уплашено.

— Мой ред ли е сега? — промърмори той на испански. — Забавлявайте публиката още една минута. Аз… А! Не ви видях, Рикардо. — Той огледа стаята и озадачено прокара ръка по челото си. — Мартини! Аз мислех, че сте си отишли. Навярно съм заспал.

— Спахте през последните десет часа като спящата красавица. А сега ще изпиете един бульон и ще поспите пак.

— Десет часа! Мартини, а нима вие стояхте тук през всичкото време?

— Да. Бях започнал вече да се страхувам, че съм ви дал твърде голяма доза опиум.

Стършелът го погледна лукаво.

— Не ви провървя този път! Колко тихи биха станали заседанията на комитета без мене! По дяволите, какво искате,! Рикардо? За бога, оставете ме на мира! Ужасно мразя да ме измъчват лекари.

— Добре, изпийте това и ще ви оставя на спокойствие. Но след ден-два ще дойда пак и ще ви прегледам хубаво. Мисля,; че най-лошото вече мина. Сега не приличате толкова на призрак, появил се на угощението.

— Скоро ще ми мине съвсем, благодаря ви. А този кой е — Гали? Изглежда, че всичките грации са се събрали тази вечер при мене.

— Аз ще остана при вас през нощта.

— Глупости! Нямам нужда от никого. Вървете си в къщи — всички. Дори и да имам нов пристъп — не можете да ми помогнете. Повече опиум няма да вземам — той е добро лекарство, но само за един път.

— Боя се, че имате право — каза Рикардо. — Но не винаги е тъй лесно да се изпълни такова решение. Стършелът го погледна и се усмихна.

— Не се страхувайте! Ако имах такива склонности, навярно отдавна щях да се пристрастя.

— Във всеки случай няма да ви оставим сам — каза сухо Рикардо. — Гали, елате за малко в другата стая, искам да ви кажа нещо. Лека нощ, Риварес. Ще намина утре.

Мартини се канеше да ги последва в другата стая, когато чу името си, произнесено с тих глас. Стършелът му бе протегнал ръката си.

— Благодаря ви!

— Празна работа! Спете!

Когато Рикардо си отиде, Мартини остана още няколко минути в предната стая, за да поговори с Гали. На излизане от къщата той чу, че пред градинската врата спря карета, видя, че от нея слезе жена, която тръгна по пътеката. Беше Зита — тя очевидно се връщаше от някакво вечерно забавление. Мартини свали шапка и й направи път да мине, после тръгна през тъмната уличка към Поджа империале1. След малко градинската врата се хлопна и по уличката се чуха бързи стъпки.

— Почакайте! — извика Зита.

Когато той се обърна, за да я пресрещне, тя изведнъж спря, после тръгна бавно към него, като влачеше едната си ръка по оградата от жив плет. Улицата се осветяваше само от един фенер на ъгъла и Мартини видя при слабата светлина, че Зита е навела глава, смутена или засрамена.

— Как е той? — попита тя, без да вдигне очи.

— Много по-добре от сутринта. Почти през целия ден спа и сега изглежда по-малко изтощен. Мисля, че кризата вече минава.

Тя продължаваше да гледа в земята.

— Много лошо ли беше този път?

Пол:

——

1 империале — название на хълм край град Флоренция.

— Струва ми се, че едва ли би могло да бъде по-лошо.

— Така и мислех. Щом не ме пуска да вляза в стаята, значи е зле.

— Той често ли има такива кризи?

— Зависи… това става съвсем неравномерно. Миналото; лято в Швейцария беше много добре. Но предишната зима, когато бяхме във Виена, прекара много тежко. Понякога не ми позволява да се доближа до него цели дни. Той мрази да съм край него, когато е болен.

Тя погледна Мартини за миг и като наведе очите си отново, продължи:

— Той винаги ме изпращаше под някакъв предлог на бал, на концерт или където и да е, щом усетеше, че ще има криза. Тогава се заключваше в стаята си. Аз се връщах обратно и сядах пред вратата му — би побеснял, ако знаеше. Той навярно ще пусне кучето, ако скимти отвън, но не и мене. Струва ми се, че него обича повече.

В тона й звучеше някакъв особен сърдит укор.

— Надявам се, че занапред няма да бъде толкова лошо — каза Мартини меко. — Доктор Рикардо ще се заеме сериозно с болестта му. Може би ще има по-чувствително подобрение. Във всеки случай той успява да облекчи болките му. Но друг път по-добре е да ни съобщавате веднага. Той щеше да страда много по-малко, ако се бяхме научили навреме. Лека нощ!

Мартини протегна ръката си, но Зита се отдръпна бързо.

— Не разбирам защо искате да се ръкувате с неговата метреса.

— Както обичате — промърмори смутено Мартини. Зита тропна с крак.

— Аз ви мразя! — извика тя и обърна към него горящите си като разпалени въглени очи. — Мразя всички ви! Идвате тук и му говорите за политика. И той ви позволява да седите при него цяла нощ и да му давате лекарства, за да не чувствува болки, а аз дори не смея да надникна през вратата! Какво е той за вас? Какво право имате да ми го отнемате? Аз ви мразя! Мразя ви! Мразя ви!

Тя избухна в неудържим плач, спусна се назад в градината и хлопна вратата под носа му.

„Боже мой — мислеше си Мартини, като се отдалечаваше по уличката, — това момиче е наистина влюбено в него! Странно, много странно…“

ОСМА ГЛАВА

Стършелът бързо възстановяваше силите си. Един подиробед през следната седмица Рикардо го намери облечен в турски халат, излегнат на канапето, да разговаря с Мартини и Гали. Той дори говореше, че ще слезе долу, но Рикардо само се засмя и попита дали не би желал вече да отиде на екскурзия през долината до Фиезоле.

— А за разнообразие бихте могли да направите посещение на семейство Грасини — прибави той заядливо. — Сигурен съм, че мадам ще бъде във възторг от вас особено сега, когато сте тъй бледен и интересен.

Стършелът направи трагичен жест с ръце.

— Господи! Аз пък и не съм се сетил за това! Тя ще ме вземе за един от италианските мъченици и ще ме обсипе с патриотични слова. Аз, разбира се, ще трябва да играя тази роля, да й разкажа, че са ме нарязали на парчета в едно подземие и после много лошо са ме зашили. Тя ще любопитствува да узнае точно какво съм изпитвал. Мислите ли, че няма да повярва, Рикардо? Залагам индийския си кинжал срещу спиртосаната тения във вашия кабинет, че тя ще глътне и най-голямата лъжа, която мога да измисля. Условието е изгодно и ви съветвам да приемете облога.

— Благодаря, нямам такава страст към смъртоносните оръжия, както вие.

— И тенията може да бъде смъртоносна като кинжала, но не е тъй красива.

— Само че, драги мой, аз нямам нужда от вашия кинжал, а от моята тения. Мартини, трябва да тръгвам. Вие ли ще имате грижата за този неспокоен пациент?

— Само до три часа. Гали и аз трябва да идем до Сан Миниато, а докато се върна, тук ще поседи синьора Бола.

— Синьора Бола! — повтори Стършелът изумен. — Но, Мартини, това не може да бъде! Няма да допусна една дама да се занимава с мене и с моите болести. И къде ще я поканя? Тук няма да й бъде приятно.

— Откога започнахте да държите толкова за благоприличието? — засмя се Рикардо. — А синьора Бола, драги приятелю, е нашата главна милосърдна сестра. Тя е започнала да се грижи за болни още когато е носела къса рокличка и не съм срещал по-добра сестра. Нямало да й бъде приятно в тази стая! Та да не би да става дума за синьора Грасини! Щом синьора Бола ще бъде тук, няма нужда да й оставям никакви указания, Мартини. Охо, вече е два и половина. Трябва да бягам!

— Хайде, Риварес, вземете си лекарството, преди да дойде тя — каза Гали, като се приближи към него с чаша лекарство в ръка.

— По дяволите лекарството!

Както често се случва с оздравяващите, Стършелът сега беше много раздразнителен и създаваше доста неприятности на своите предани болногледачи.

— Защо ме тъпчете с всевъзможни ужасии, когато вече нямам болки?

— Само защото не желая да започнат отново. Или искате! да ви стане лошо, когато дойде синьора Бола, и да се наложи тя да ви дава опиум?

— Уважаеми господине, ако болките смятат да почнат, ще почнат. Това не е зъбобол, та да му действуват вашите глупави лекарства. От тях има толкова полза, колкото от детска играчкапомпа, когато има истински пожар. Но както и да е, предполагам, че трябва да ви се подчиня.

Той пое чашата с лявата си ръка и Гали, като видя ужасните белези, си спомни за предишната тема на разговор.

— Между другото — каза той, — кога получихте тези рани? През войната ли?

— Нали току-що ви разказах, че съм бил в тайно подземие…

— Да, този вариант е за синьора Грасини. Предполагам, че това са рани от Бразилската война1.

— Да, там пострадах малко, пострадах и при един лов из дивите места и още тук-таме.

— А, да, по време на научната експедиция. Можете да си закопчеете ризата, аз свърших вече. Там, изглежда, сте имали интересни преживявания.

— То се знае, не можете да живеете в дивите страни без разни приключения — каза Стършелът. — А както знаете, приключенията не винаги са приятни.

— Все пак не мога да си представя къде сте се очукали толкова, освен ако в някое от приключенията са участвували и диви зверове. От какво са тези белези на лявата ви ръка например?

— А, това стана при един лов на пуми. Знаете, аз стрелях… На вратата се почука.

— Подредена ли е стаята, Мартини? Да? Тогава отворете вратата, моля ви се. Вие сте извънредно добра, синьора! Извинявайте, че не мога да стана.

— И няма защо да ставате. Не съм гостенка. Дойдох малко по-рано, Чезаре. Мислех, че навярно бързате да тръгнете.

— Мога да остана още четвърт час. Дайте си наметката, ще я оставя в другата стая. Да взема ли и кошницата?

— Внимавайте — там има пресни яйца. Кети ги донесе от Монте Оливерто тази сутрин. А ето и няколко рози за вас, синьор Риварес. Знам, че обичате цветята.

Тя седна до масата и като подряза дръжките на розите, започна да ги нарежда в една ваза.

— Е, Риварес — каза Гали, — разкажете ни до края за лова на пуми, тъкмо бяхте почнали.

— А, да! Гали ме питаше, синьора, за живота в Южна Америка и аз бях почнал да му разказвам как пострада лявата ми ръка. Това беше в Перу. Преследвахме една пума и се наложи да прегазим река, а когато се прицелих в животното,

——

1 Вероятно авторката има предвид републиканското въстание срещу португалските управници в Южна Бразилия, в което е участвувал Гарибалди.

пушката ми направи засечка — барутът се беше намокрил; Разбира се, пумата не пожела да почака, докато оправя оръжието — и това е резултатът.

— Приятно приключение, няма какво да се каже!

— Не беше толкова страшно! Имаше и хубаво, и лошо, разбира се, но изобщо животът там е чуден. Например ловът на змии…

Той продължи да бърбори, да разказва история след история ту за аржентинската война, ту за бразилската експедиция, за ловни подвизи, за срещи с диваци или със зверове. Гали, захласнат като дете, което слуша приказка, го прекъсваше всеки миг с въпросите си. Впечатлителен, както са обикновено неаполитанците, той обичаше всичко сензационно. Джема извади от кошницата плетивото си слушаше мълчаливо, без да вдига очи от бързо движещите пръсти. Мартини се мръщеше и току се въртеше неспокойно, начина, по който се разказваха тези случки, той намираше твърде много самохвалство и самодоволство. Въпреки неволното си възхищение от човека, който понасяше физическите болки с такова поразително мъжество — Мартини беше се убедил сам в това миналата седмица, — той дълбоко ненавиждаше Стършела — цялото му държание, всичките постъпки.

— Какъв славен живот! — въздъхна Гали с наивна завист. — Чудно ми е,че сте се решили да напуснете Бразилия След като познаваш тази страна, навярно всички други изглеждат много скучни!

— Мисля, че се чувствувах най-добре в Перу и Еквадор каза Стършелът. — Там е наистина прекрасно. Разбира се много е горещо, особено по крайбрежието на Еквадор, животът е доста суров. Но и най-силното въображение не може да си представи красотата на природата там.

— Вярвам — каза Гали, — че пълната свобода на живота в една дива страна би ме очаровала повече от каквато и да е природна красота. Там навярно можеш да почувствуваш своето лично, човешко достойнство така, както никога не можеш да го почувствуваш в нашите многолюдни градове.

— Да — отговори Стършелът, — това е…

Джема вдигна очи от плетивото си и го погледна. Изведнъж червенина обля лицето му и той спря да говори. Настъпи кратко мълчание.

— Да не би това да е нов пристъп? — попита разтревожен Гали.

— О, нищо ми няма благодарение на вашите лллекарства, които пппроклинах. Отивате ли си вече, Мартини?

— Да. Да вървим, Гали. Ще закъснеем. Джема ги изпрати и скоро се върна. Носеше чаша мляко с разбито яйце.

— Изпийте това, моля ви се — каза тя меко, но настойчиво и отново седна да плете.

Стършелът кротко се подчини.

Половин час никой от тях не проговори. Накрая Стършелът едва чуто каза:

— Синьора Бола!

Тя го погледна. Той късаше ресни от покривката на кушетката, без да повдигне очи.

— Вие не повярвахте, че онова, което разказвах преди малко, е истина — започна той.

— Ни най-малко не се съмнявах, че разказвате измислици — отговори тихо тя.

— Вие сте съвършено права. През всичкото време разправях измислици.

— И за войната?

— За всичко. Изобщо не съм участвувал в тази война. Колкото до експедицията, аз наистина имах няколко приключения и повечето от историите са верни, но не така стана раняването ми. Предполагам, че след като сте открили една Моя лъжа, мога да ви призная всичко.

— Не ви ли се струва, че излишно хабите силите си да измисляте толкова много лъжи? — попита тя. — Мисля, че не си струва труда.

— А какво да направя? Нали знаете вашата английска поговорка: „Ако не задаваш въпроси, няма да те излъжат“. Не ми прави никакво удоволствие да мамя хората така, но трябва Да им отговоря някак, когато ме питат как съм се осакатил. А щом това е нужно, защо да не измисля нещо красиво. Видяхте колко доволен остана Гали.

— Значи предпочитате да задоволите Гали, отколкото да кажете истината?

— Истината! — Той я погледна, като все още държеше разнищения край на покривката. — Искате да кажа истината на тези хора? По-скоро бих отрязал езика си! — После рязко и с някакво особено смущение добави: — Аз още на никого не съм казал истината, но ако искате, ще я кажа на вас.

Тя мълчаливо остави плетивото си. Стори й се, че има! нещо трогателно тъжно в това, че този твърд, потаен и необичлив човек тъй внезапно иска да се довери на една жена, която почти не познава и очевидно не обича.

Последва дълго мълчание. После Джема вдигна глава. Стършелът се беше облегнал на малката масичка и закриваше очи от светлината с наранената си ръка. Джема забеляза, че пръстите му са нервно изопнати и белегът на китката му пулсира. Тя се приближи и тихо произнесе името му. Той се стресна и вдигна глава.

— Аз ззабравих — започна да се извинява той със заекване, — че щях дда ви рразкажа за…

— За нещастния случай, при който сте пострадали. Но ако споменът ви тревожи…

— За нещастния случай? Да, само че нямаше никаква случайност, а просто ме пребиха с един ръжен.

Тя го гледаше в пълно недоумение. С трепереща ръка той вдигна нагоре косата си и погледна Джема усмихнат.

— Няма ли да седнете? Приближете стола си, моля ви. Съжалявам, че аз не мога да ви услужа. — знаете ли, като c припомням сега това, мисля си каква скъпоценна ннаходка щях да бъда за Рикардо, ако беше имал възможност да лекува тогава. Той, като истински хирург, има особенО влечение към счупените кости, а струва ми се, че по онова време всичко чупливо у мене бе строшено — с изключение на врата.

— И на смелостта ви — добави меко Джема. — Но вие може би я смятате за една от нечупливите си принадлежности. Стършелът поклати глава.

— He — каза той, — смелостта ми позакърпиха заедно с всичко останало. Но тогава тя се беше разтрошила като порцеланова чаша. И това е ужасното. Да… бях почнал да ви разказвам за ръжена. Това се случи… чакайте да си припомня… преди около тринадесет години, в Лима. Вече ви казах, че Перу е прекрасна страна, но животът там не е тъй приятен за тези, които като мене попаднат в низините му. Бях прекарал известно време в Аржентина и после в Чили, където се скитах и едва не умрях от глад. В Лима отидох от Валпараисо като момче за всичко на един параход, който превозваше добитък. Не можах да си намеря работа в самия град, затова се отправих към доковете в Каляо1 — да опитам и там щастието си. Край всички подобни пристанища, разбира се, има вертепи, където се събират моряците, и най-после успях да се настаня като прислужник в един ужасен комарджийски дом. Аз готвех, отбелязвах точките на ония, които играеха билярд, разнасях напитки на моряците и дамите им, вършех какво ли не още. Работата не бе твърде приятна, но аз бях доволен и от нея — поне можех да се нахраня, да виждам човешки лица и да слушам нещо като човешка реч. Вие може би си мислите, че това е нищо. Но аз бях лежал наскоро от тропическа треска в един полусрутен бордей, съвсем сам, което ме беше изпълнило с ужас. И тъй, една вечер ме накараха да изведа навън някакъв пиян матрос, който започваше да буйствува. Той беше слязал на брега и проиграл всичките си пари, затова настроението му бе лошо. Аз, разбира се, трябваше да се подчиня, за да не загубя мястото си и да не умра от глад. Но този човек беше два пъти по-силен от мене, аз… аз нямах още двадесет и една година и след треската бях слаб като коте. А матросът носеше и ръжен.

Стършелът млъкна за миг, погледна крадешком Джема и продължи:

— Очевидно той е имал намерение да ме убие, но не беше пресметнал добре ударите си и от мене остана здраво само толкова, колкото е нужно, за да продължа да живея.

——

1 Каляо — пристанището на Лима.

— А другите хора не се ли намесиха? Всички ли се уплашиха от един пиян матрос?

Стършелът вдигна очи и се разсмя.

— Другите хора? Комарджиите и притежателите на дома. Аз, разбирате ли, бях техен слуга, тяхна собственост. Те ни обиколиха и безспорно се забавляваха от зрелището. нещата се смятат за добра шега, ако разбира се, не ви се случи да бъдете потърпевшият.

Джема потрепера.

— И какъв беше краят?

— За края не мога да ви кажа много — подир такова премеждие човек обикновено не си спомня какво се е случило през последните няколко дни. Но наблизо имаше параходен лекар, изглежда, някой го е повикал, като видели, че не съм умрял. Той ме позакърпил някак — Рикардо намира, че е извършил това доста лошо, но може би тук има професионална завист. Както и да е, когато дойдох на себе си, видях, че една стара — местна жителка — ме е прибрала от християнско милосърдие — звучи малко странно, нали. Спомням си как седеше свита в ъгъла на колибата, пушеше с черна лула, плюеше по пода и мърмореше под носа си. Добра старица — казваше ми, че мога да умра спокойно, че никой няма да ме безпокои. Но духът на противоречието ме беше завладял и аз реших да живея. Да се върна отново към живота, трудно и понякога ми се вижда, че не си е струвало труда, старицата имаше удивително търпение. При нея останах — колко ли беше? — близо четири месеца лежах в колибата й — някога ревях като луд, а през останалото време бях зъл като ранен звяр. Трябва да ви кажа, че болките бяха доста силни, още в детинството си аз бях разглезен от твърде много неща.

— И после?

— После… пооправих се горе-долу и изпълзях от колибата. Не, не мислете, че направих това от деликатност, от нежелание да злоупотребявам с добрината на една бедна жена. Не ме вълнуваха такива чувства, а просто не можех да понасям вече колибата. Преди малко вие споменахте за моята смелост. Да бяхте ме видели тогава! Най-силните болки започваха надвечер, когато се здрачаваше. А подиробед обикновено лежах сам и следях как слънцето слиза все по-ниско и по-ниско… О, вие не бихте могли да разберете! Аз и сега изтръпвам, като видя залеза! Настъпи дълга пауза.

— И тогава тръгнах из страната с надеждата да намеря някъде работа. Бих полудял, ако трябваше да остана в Лима. Стигнах до Куско1 и там… Но всъщност защо ви измъчвам с тази отдавнашна история — тя дори не притежава качеството да бъде смешна.

Джема повдигна глава и го погледна с дълбоки, сериозни очи.

— Не говорете така, моля ви се — каза тя. Той прехапа устни и откъсна още една нишка от ресните на покривката.

— Ако… ако искате. Страхувам се, че е мъчително за вас да си припомняте.

— Смятате ли, че забравям, когато мълча? Тогава е по-лошо. Но не мислете, че самият спомен е мъчителен. Не, страшното е, че бях загубил власт над себе си.

— Аз… струва ми се, не ви разбирам добре.

— Искам да кажа — почувствувах, че смелостта ми се изчерпва, открих, че съм станал страхливец.

— Сигурно издръжливостта на всеки човек има граница.

— Да, а който е достигнал тази граница веднъж, не знае кога ще се озове на нея пак.

— Бихте ли ми казали — попита Джема колебливо — как така се оказахте изхвърлен на онзи далечен бряг сам, на двадесет години?

— Много просто. У дома, в стария свят, пред мене се откриваше добър живот, но аз избягах от него.

— Защо?

Той се засмя пак със своя рязък, грубоват смях.

— Защо? Предполагам, защото бях самонадеян хлапак. Аз съм отрасъл в много богат дом, дето така ме пазеха и глезеха, Та бях започнал да си представям, че светът е направен от

——

1 Куско — стар град в Перу, древна столица на инките, които са живели в Южна еРика преди идването на европейците.

розова вата и захаросани бадеми. Но в един прекрасен ден открих, че човекът, на когото вярвах, ме е лъгал. Защо; трепнахте? Какво има?

— Нищо. Продължавайте, моля ви се.

— Аз открих, че са ме подвели да повярвам в една лъжа. Нещо съвсем обикновено, разбира се, но както ви казах, аз бях млад и самонадеян и мислех, че лъжците отиват в ада. Затова избягах от къщи и се гмурнах в Южна Америка, за да потъна или да изплувам, ако мога — без стотинка в джоба си, без да, знам нито една испанска дума, без нищо освен скъпи навици и бели ръце, с които трябваше да изкарвам хляба си. И естествено, резултатът беше, че се натопих в истинския ад, без да престана да вярвам във въображаемия. И затънах доста дълбоко — изминаха цели пет години, докато експедицията на Дюпре ме намери и ме извади отново на повърхността.

— Пет години! Това е ужасно! А нямахте ли приятели?

— Приятели! Аз… — той се обърна към нея с неочаквана ярост — аз никога не съм имал приятел!

Но след миг, сякаш засрамен от невъздържаността си, той продължи бързо:

— Не бива да вземате това много сериозно. Аз ви предадох всичко в извънредно мрачна светлина, а всъщност не беше толкова лошо през първата година и половина. Бях млад и силен и се справях доста добре, докато не ме беляза матросът,! Но след това не можех да си намеря работа. Чудно е какво сигурно оръжие може да бъде един ръжен, когато се използува, както трябва, а никой не иска да вземе на работа сакат човек

— Какво работехте вие?

— Каквото намерех. Известно време живях, като вършех каква да е работа при робите по захарните плантации — разнасях това-онова, но не излизаше нищо. Надзиратели винаги ме прогонваха — бях куц и не можех нито да се движа бързо, нито да вдигам тежки товари. А освен това и постоянно се появяваше възпалението или дявол я знае каква е проклетата ми болест… След известно време отидох в сребърните мини и се опитах да намеря работа там, но напразно.

Управителите се смееха само при мисълта, че искам работа, а миньорите просто решиха да ме уморят.

— Но защо?

— Такава е, изглежда, човешката природа. Те видяха, че мога да се отбранявам само с една ръка. Това най-после ми дотегна и тръгнах из страната пеш, без посока. Просто скитах с надеждата, че някъде ще се намери нещо.

— Пеш? С този куц крак?

Стършелът я погледна, като изведнъж някак умоляващо въздъхна.

— Аз… аз бях гладен — каза той.

Джема обърна глава малко встрани и подпря брадичката си с ръка. След кратко мълчание той започна отново, гласът му ставаше все по-глух и по-глух.

— Скитах, скитах, докато едва не се побърках, и все нищо! Отидох в Еквадор, а там още по-лошо. Понякога ми попадаха домашни съдове за поправка — аз съм доста добър тенекеджия, изпълнявах малки поръчки или чистех кочини, а друг път… вършех какво ли не. И най-после, един ден…

Тънката му мургава ръка изведнъж се сви в юмрук. Джема вдигна глава и го погледна с тревога. Стършелът се бе обърнал към нея в профил и тя видя, че една вена на челото му бие като чук, с бързи, неравни удари. Джема се наведе напред и нежно сложи ръката си върху неговата.

— Стига толкова. Ужасно е дори да се разказва това. Той погледна нерешително ръката й, поклати глава и продължи твърдо:

— Един ден аз срещнах пътуващ цирк. Нали помните Цирка, който гледахме преди няколко вечери. Този беше нещо подобно, но още по-груб. Разбира се, имаше и бой с бикове. Циркът бе спрял да нощува край шосето и аз се приближих до палатката за милостиня. А времето беше горещо, аз бях изтощен от глад и припаднах пред входа на палатката. В онези дни често ми се случваше внезапно да загубя съзнание като пансионерка със стегнат корсет. Артистите ме прибраха, Дадоха ми коняк, нахраниха ме… и на другата сутрин… ми преДложиха…

Отново последва мълчание.

— Те имаха нужда от гърбаво джудже или от някакъв друг изрод, когото момчета да замерват с кори от портокали й банани, който да ги разсмива… Нали видяхте клоуна онази вечер — и аз бях такъв за около две години. Научих се да изпълнявам номерата. Не бях достатъчно уродлив, но това поправиха лесно — сложиха ми изкуствена гърбица и се постараха да използуват колкото може по-добре куция ми крак и тази ръка… А публиката там не е много взискателна. Попадне ли й живо същество, което може да изтезава тя е доволна. и палячовските дрехи допринасяха много. Лошото беше само, че боледувах често и тогава не можех да играя. Понякога собственикът, когато не беше в настроение, настояваше да изляза на арената по време на пристъпите на болестта, Предполагам, че публиката оставаше особено доволна в такива вечери. Веднъж, спомням си, припаднах от болки посред представлението… Когато се опомних, видях, че публиката се е събрала край мене — тя викаше, крещеше и ме замерваше с…

— Спрете! Не мога да понасям повече! За бога, стига!

Тя стана и запуши ушите си с ръце. Стършелът млъкна и я погледна — в очите на Джема блестяха сълзи.

— Дявол да го вземе! Какъв идиот съм аз! — прошепна той.

Тя прекоси стаята и застана до прозореца. Когато се обърна, Стършелът се беше подпрял отново на масата, покрил очите си с ръка. Той като че ли бе забравил за нейното присъствие. Джема седна до него, без да продума. След дълго мълчание тя каза бавно:

— Искам да ви задам един въпрос?

— Да? — отвърна той, без да помръдне.

— Защо не си прерязахте гърлото?

Той вдигна очи с дълбоко учудване.

— Не очаквах такъв въпрос от вас. А моята работа? Кой би я свършил вместо мене?

— Вашата работа?… Да, разбирам! Вие току-що казахте, че сте страхливец. Но щом сте преживели всичко това, без да се откажете от своята цел, вие сте най-смелият човек, който съм срещала.

Той отново закри очи и стисна горещо ръката й. Обгърна ги мълчание, което сякаш нямаше да има край.

Изведнъж откъм градината прозвъня чист и ясен сопранов глас, който пееше куплети от булевардна френска песен.

Пиеро, ти танцувай, Пиеро, танцувай, мой беден Жано! Да живее безгрижната радост, тъй прекрасна е нашата младост! Ако плача, въздишам пред вас, ако тъжно лице имам аз, господа, туй е само за смях! Хахаха! Господа, туй е само за смях!

Още при първите думи на песента Стършелът изтегли ръката си и се отдръпна от Джема със сподавена въздишка.

— Да, това е Зита — каза той бавно — и нейните приятели офицери. Тя се опита да влезе тук онази вечер, преди да дойде Рикардо. Бих полудял, ако се бе докоснала до мене!

— Но тя не знае — възпротиви се Джема меко, — тя не предполага, че ви причинява болка.

Но Джема хвана ръката му и я стисна тъй силно, като че ли държеше човек, на когото правят операция. Когато песента спря и откъм градината се разнесе дружен смях и ръкопляскания, той вдигна очите си с израз на измъчено животно.

В градината отново избухна смях. Джема стана и отвори прозореца. Зита, метнала кокетно над косите си шарф със златиста бродерия, стоеше на градинската пътека. В ръката си бе вдигнала букетче теменужки, за което, изглежда, се състезаваха трима млади кавалерийски офицери.

— Мадам Рени! — извика Джема.

Лицето на Зита потъмня като буреносен облак.

— Мадам? — каза тя, като се обърна и погледна нагоре предизвикателно.

— Бихте ли помолили приятелите си да говорят малко по-тихо? Синьор Риварес никак не е добре.

Циганката захвърли теменужките на земята.

— Allez-vous-en1 — каза тя, като се обърна рязко към учудените офицери. — Vous m’embetez, meyssieurs.2

Зита излезе бавно на улицата. Джема @затвоnри прозореца.

— Отидоха си — каза тя на Стършела.

— Благодаря. Иззвинявайте, че ви обезпокоих.

— Това не е безпокойство.

Той веднага долови колебанието в гласа й.

— Но — каза той. — Вие не довършихте изречението, синьора. В ума ви остана едно неизказано „но“.

— Щом надничате в главите на хората, не трябва да се обиждате от онова, което прочитате там. Разбира се, не е моя работа, но аз не мога да схвана…

— Моето отвращение от мадам Рени? То се появява само когато…

— Не, чудно ми е как можете да живеете с нея, щом изпитвате такова отвращение. Струва ми се, че това е обидно за нея като жена и като…

— Жена! — Той се изсмя грубо. — Вие я наричате жена? „Мадам“ — туй е само за смях!

— Това не е честно! — каза Джема. — Нямате право да говорите за нея така пред никого, а особено пред друга жена.

Той се обърна настрана и с широко отворени очи се загледа през прозореца в залязващото слънце. Джема спусна пердето и затвори капаците, за да не гледа той залеза. После седна до масата край другия прозорец и взе пак плетивото си.

— Искате ли да запаля лампата? — попита тя след малко.

Той поклати глава.

Когато притъмня съвсем и не се виждаше вече, Джема сви ръкоделието си и го прибра в кошницата. Известно време стоя със скръстени ръце и наблюдава мълчаливо неподвижната фигура на Стършела. Слабата вечерна светлина, която падаше на лицето му, сякаш смекчаваше твърдия му, невежлив и самонадеян израз и подчертаваше скръбните линии около устата. По незнайните пътища на мисълта тя изведнъж си

——

1 Вървете си!

2 Отегчавате ме, господа!

представи ясно каменния кръст, който баща й бе издигнал в памет на Артур и надписа на кръста:

„Всичките ти бури и вълни са минали над мен“.

Един час измина в пълно мълчание. Най-после Джема стана и отиде тихо в другата стая. След малко се върна с лампа и спря за миг, като мислеше, че Стършелът е заспал. Но щом светлината огря лицето му, той се обърна.

— Направих ви чаша кафе — каза тя и остави лампата.

— Оставете го някъде за малко. Елате по-близо, моля ви. Той взе двете й ръце в своите.

— Аз размислих — каза той. — Вие сте напълно права — животът ми се е заплел в ужасен възел. Но не забравяйте, че не всеки ден се среща жена, която можеш да… обичаш. А аз… аз бях потънал надълбоко. Аз се страхувам…

— Страхувате се…

— От тъмнината. Понякога не смея да остана сам нощем. Трябва да чувствувам до себе си живо същество, нещо устойчиво. Това е околната тъмнина, която… Не, не! Не това е истинският ад, а вътрешната тъмнина. Там няма нито сълзи, нито скърцане със зъби. Само мълчание… мълчание…

Очите му се разшириха. Джема стоеше неподвижно и едва дишаше, докато той заговори отново.

— Всичко това ви звучи като мистификация, нали? Вие не можете да го разберете — за щастие. Аз просто искам да кажа, че е напълно възможно да полудея, ако се опитам да живея съвсем сам… И не ме съдете много строго, ако можете. Аз все пак не съм такъв груб и жесток човек, за какъвто може би ме смятате.

— Аз не бих могла да ви съдя — отговори Джема. — Не съм страдала колкото вас. Но и аз съм преживяла не малко… други неща. Аз мисля… сигурна съм, че ако от страх пред каквото и да е извършите нещо наистина жестоко, несправедливо или низко, после ще съжалявате. Колкото за останалото — ако вие не сте издържали само в едно, аз знам, че на ваше място бих пропаднала във всичко — бих проклела бога, бих умряла.

Той още държеше ръцете й.

— Кажете ми — започна той много нежно, — извършили ли сте някога в живота си нещо наистина жестоко?

Тя не отговори, само главата й се наклони малко надолу и две големи сълзи паднаха на ръката му.

— Кажете ми! — прошепна той горещо и още по-силно стисна ръцете й. — Кажете ми! Аз ви разказах за всичките си страдания.

— Да… веднъж… много отдавна. И то на човека, когото обичах повече от всичко на света.

Ръцете на Стършела трепереха силно и продължаваха все така да стискат нейните.

— Той беше наш другар — продължи Джема — и аз повярвах в една клевета срещу него — в една обикновена нагла лъжа, измислена от полицията. Аз го ударих по лицето като предател. Той си отиде и се удави. А след два дни научих, че е бил напълно невинен. Може би този спомен е по-лош от който и да е от вашите. Бих отрязала дясната си ръка, за да поправя извършеното от нея.

Нещо стремително и опасно, нещо, което Джема не беше виждала по-рано, блесна в очите му. Той наведе неочаквано глава и целуна ръката й.

Тя се отдръпна уплашено.

— Недейте! — извика тя умоляващо. — Моля ви се, не правете това никога вече! Вие ме оскърбявате!

— Не мислите ли, че и вие сте оскърбили човека, когото убихте?

— Човекът… когото убих… А, Чезаре идва най-после! Аз… аз трябва да си отивам!

Когато Мартини влезе в стаята, свари Стършела да лежи сам, до него стоеше недокоснатата чаша с кафе, а той тихо, някак унило и равнодушно проклинаше, но това изглежда не го удовлетворяваше.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Няколко дни по-късно Стършелът, все още доста бледен и като накуцваше повече от обикновено, влезе в читалнята на градската библиотека и поиска проповедите на кардинал Монтанели. Рикардо, който четеше на една съседна маса, вдигна глава. Той много обичаше Стършела, но не можеше да възприеме тази негова черта — странната му заядливост.

— Да не готвите нов удар срещу нещастния кардинал? — попита той малко раздразнено.

— Драги ми приятелю, защо ввинаги приписвате на хората лллоши намерения? Това ссъвсем не е християнско. Аз готвя есе върху съвременната теология за нновия вестник.

— Какъв нов вестник? — намръщи се Рикардо.

Може би беше общоизвестно, че се очаква нов закон за печата и че опозицията се готвеше да изненада града с един радикален вестник. Но формално това все още бе тайна.

— „Вестник на мошениците“, разбира се, или „Църковен календар“.

— Ш-шт! Риварес, безпокоим другите читатели.

— Е, тогава гледайте си хирургията, ако тя е предметът на заниманията ви, а оставете ттеологията за мене. Аз нне ви се меся, когато оправяте счупени кости, макар че знам ммного повече от вас по този въпрос.

И Стършелът се наведе над своя том проповеди с напрегнато и съсредоточено лице. Един от библиотекарите се приближи до него.

— Синьор Риварес! Ако се не лъжа, вие сте били с експедицията на Дюпре при изследване притоците на Амазонка? Навярно бихте могли да ни помогнете. Една дама се интересува от записките на експедицията, а ние сме ги изпратили за подвързия.

— Какво иска да знае тя?

— Само в коя година е потеглила експедицията и кога е минала през Еквадор.

— Тръгна от Париж през есента на 1837, а мина през Кито1 в април 1838. Три години прекарахме в Бразилия, после се спуснахме към Рио2 и се върнахме в Париж през лятото на 1841. Интересува ли се дамата от датите на отделните открития?

— Не, само това, благодаря ви. Аз записах всичко. Бепо, занеси, моля ти се, това листче на синьора Бола. Още веднъж ви благодаря, синьор Риварес. Извинявайте за безпокойството.

Стършелът се облегна на гърба на стола и се намръщи озадачен. Защо й бяха нужни тези дати? Когато минаха през Еквадор…

Джема се върна в къщи със справката в ръка. Април 1838 — Артур беше умрял през май 1833. Пет години…

Тя почна да се разхожда из стаята. Последните няколко нощи беше спала лошо и имаше тъмни сенки под очите.

Пет години… и „богат дом“? … И „някой, на когото е вярвал, го измамил“… измамил го и той открил това…

Тя се спря и стисна с ръце главата си. О, това е безумие, не може да бъде, недопустимо е…

И все пак те съвсем внимателно претърсиха пристанището.

Пет години… Той е „нямал още двадесет и една година“, когато пияният матрос… Тогава — трябва да е бил деветнадесетгодишен, когато е избягал от къщи. Нали сам го каза: „Година и половина“… И откъде има тези сини очи и тези нервни, неспокойни пръсти? И защо е така озлобен срещу Монтанели? Пет години… пет години…

Да знаеше само, че се е удавил… да беше видяла тялото, сигурно старата рана би престанала да боли, старият спомен не би я ужасявал. Може би след още двадесет години тя би свикнала да гледа на миналото, без да потръпва.

Цялата й младост бе отровена от мисълта за онова, което бе извършила. Упорито, ден след ден, година след година тя се

——

1 Кито — столицата на Еквадор.

2 Рио — Рио де Жанейро.

Тя винаги се беше борила срещу демона на разкаянието. Винаги си втълпяваше, че в бъдещето е смисълът на живота й. Винаги затваряше очите и ушите си срещу преследващия я призрак на миналото. И ден след ден, година след година образът на отнесения в морето удавник не я оставяше, а в сърцето й се надигаше мъчителният вик, който тя не можеше да заглуши: „Аз убих Артур! Артур е мъртъв!“ Понякога й се струваше, че товарът не е по силите й.

Сега Джема би дала половината от живота си да й върнат това бреме. Ако беше го убила… то мъката за извършеното й беше позната. Тя твърде дълго я беше понасяла, за да се превие под тежестта й сега. Но ако го бе тласнала не във водата, а… Тя седна и покри с ръце очите си. Целият й живот беше помрачен заради него, за това, че той бе мъртъв. О, само дано не беше му донесла нещо по-лошо от смъртта.

Бавно и безмилостно Джема проследи стъпка по стъпка целия ад на неговия минал живот. И всичко беше така ярко, сякаш самата тя го бе почувствувала и видяла — безпомощното гърчене на голата душа, гаврата, по-страшна от смъртта, ужасът на самотата, бавната, мъчителна, жестока агония. Да, всичко беше така ярко, сякаш самата тя бе стояла до него в | мръсната индианска колиба, бе страдала с него в сребърните мини, в кафеените плантации, в ужасния пътуващ цирк…

Циркът… Не, тя трябваше да се откъсне поне от това видение. Да стоиш и мислиш за него беше достатъчно, за да загубиш разсъдъка си.

Тя отвори едно малко чекмедже на писмената си маса. Там пазеше няколко дребни неща, които нямаше сърце да унищожи. Джема не събираше сантиментални спомени и запазването на тези дреболии беше отстъпка пред една нейна слабост, която тя настойчиво подтискаше. Много рядко си позволяваше да отвори това чекмедже.

Сега тя извади всички — едно по едно, — първото писмо на Джовани до нея, цветята, които бяха стояли в мъртвата му ръка, къдрица от косите на детето й, увехнал лист от гроба на баща й. В дъното на чекмеджето имаше едно малко портретче на Артур от десетгодишната му възраст — единствената му запазена снимка.

Джема седна с портретчето в ръце и загледа хубавата детска главичка, докато пред нея израсна образът на истинския Артур. Колко ясно виждаше тя всяка подробност! Нежното очертание на устните, големите, искрени очи, ангелската чистота на израза — всичко беше отпечатано в паметта й, като че бе умрял вчера. Очите й бавно се изпълниха със заслепяващи сълзи и тя престана да вижда портрета.

Как можа да си представи такова нещо! Светотатство беше дори в мислите си да свърже този светъл далечен образ с калните низини на живота. Боговете, изглежда, поне малко са го обичали и са му позволили да умре млад! Хиляди пъти по-добре е да изчезне в небитието, отколкото да живее, за да се превърне в Стършела, с неговите безукорни вратовръзки и съмнителни духовитости, с язвителния му език и с неговата балерина! Не, не! Това беше ужасна и безсмислена фантазия. Тя бе изтерзала сърцето си с глупави приумици. Артур е мъртъв.

— Мога ли да вляза — попита от вратата един мек глас. Джема така се стресна, че изтърва портретчето. Стършелът прекоси стаята, куцайки, вдигна го и й го подаде.

— Как ме изплашихте! — каза тя.

— Много съжалявам! Може би преча?

— Не. Преглеждах някои стари работи.

Тя се поколеба за миг, после му подаде портретчето.

— Какво ще кажете за тази главичка?

Докато той разглеждаше портретчето, тя го наблюдаваше така, като че ли животът й зависеше от израза на лицето му — но то говореше само за отрицателно и критично отношение.

— Поставяте ми мъчна задача — каза той. — Портретът е избледнял, а винаги е трудно да разчетеш детското лице. Но струва ми се, че това дете би станало нещастен човек и най-разумно би било изобщо да не пораства.

— Защо?

— Вижте линията на долната устна. Т-тя издава натура, която чувствува болката като болка и неправдата като неправда. А в света няма ммясто за такива хора. Нужни са хора, които не мислят за нищо освен за работата си.

— Не намирате ли прилика с някого, когото познавате?

Стършелът се вгледа по-отблизо в портретчето.

— Да. Колко странно! Да, разбира се. Много прилича.

— На кого?

— На кардинал Монтаннели. Кой знае, може би безукорният отец има племенник? Кое е детето, ако мога да попитам?

— Това е детски портрет на моя приятел, за когото ви разказах неотдавна…

— Този, когото убихте? Джема неволно отстъпи. Как леко, как жестоко изговаряше той ужасната дума!

— Да, когото убих… ако той наистина е мъртъв.

— Ако?

Тя не сваляше очи от лицето му.

— Понякога съм се съмнявала — каза тя. — Трупът му не бе открит. Възможно е той да е избягал от къщи като вас и да е отишъл в Южна Америка.

— Да се надяваме, че не е постъпил така. На вас ще ви бъде тежко да живеете с такъв спомен.

— някога участвувах в не едно сражение и сигурно съм изпратил доста хора в царството на сенките, но ако на съвестта ми тежеше поне едно живо същество, изпратено от мен в Южна Америка, щях да загубя съня си…

— Значи вие мислите — прекъсна го тя, като сключи ръцете си и дойде по-близо до него, — че ако той не бе се удавил… ако, беше преживял онова, което сте преживели вие… не би се върнал, не би се откъснал от миналото? Вярвате, че той никога не би забравил? А нима за мене беше леко? Вижте!

Тя отметна гъстата коса от челото си. Между черните къдри минаваше широка бяла ивица.

Настъпи продълъжително мълчание.

— Аз мисля — бавно каза Стършелът, — че е по-добре мъртвите да си останат мъртви. Трудно се забравят някои неща. И ако бях на мястото на вашия мъртъв приятел, аз щях да си остана мъртъв. Духът е противно нещо.

Тя прибра портретчето в чекмеджето и заключи писалището.

— Жестока философия — каза тя. — А сега да поговорим за нещо друго.

— Дойдох за малък делови разговор с вас, ако разрешите — поверителен разговор във връзка с един мой план. Тя приближи стола до масата и седна.

— Какво мислите относно проектирания закон за печата — започна той и сега в говора му нямаше и следа от обикновеното заекване.

— Какво мисля? Мисля, че ползата от него ще бъде малка, но все пак по-добре е да имаш половин хляб, отколкото никак.

— Безспорно. А вие смятате ли да работите в един от новите вестници, които нашите добри приятели тук се готвят да издават?

— Да, мислех такова нещо. Около започването на нов вестник винаги има много техническа работа — уреждане на отпечатването, разпространението и…

— Докога ще пропилявате умствените си способности по такъв начин?

— Защо да ги „пропилявам“?

— Защото ги пропилявате. Вие знаете много добре, че имате повече ум в главата си, отколкото голяма част от мъжете, с които работите, и въпреки това им позволявате да ви превърнат в обикновен изпълнител и момче за всичко. Сравнени с вас по ум, Грасини и Гали са просто ученици. И все пак вие седите и преглеждате коректурите им като печатарски чирак.

— Преди всичко аз не използувам цялото си време за преглеждане на коректури, а освен това струва ми се, че преувеличавате умствените ми способности. Те съвсем не са тъй блестящи, както си мислите.

— Аз съвсем не мисля, че са блестящи — отговори той тихо, — но вие имате положителен здрав разум, което е много по-важно. На извънредно скучните заседания на комитета винаги вие посочвате уязвимите места в разсъжденията на всички.

— Не сте справедлив към другите. Мартини например мисли много логично, а няма никакво съмнение и в способностите на Фабрици и Лега. А Грасини има по-солидни познания по икономическата статистика на Италия от който и да е чиновник в страната.

— Е, това още не е много. Но да оставим настрана други те и техните способности. Все пак факт е, че вие с възможностите, които имате, бихте могли да вършите по-важна работа, и да изпълнявате по-отговорна длъжност, отколкото досега.

— Аз съм напълно доволна от положението си. Може би моята работа не е много ценна, но всички вършим онова, което можем.

— Синьора Бола, излишно е вече ние двамата да си правим комплименти и да скромничим. Кажете ми честно — не разбирате ли, че вие използувате силите си за работа, която хора, с по-малки способности от вашите биха вършили също така добре?

— Щом настоявате толкова за отговор, ще ви кажа: да, до известна степен.

— Тогава защо оставяте това да продължава? Не последва отговор.

— Защо оставяте това да продължава?

— Защото… не мога да го променя.

— Защо?

Тя го погледна с укор.

— Не е учтиво… не е честно да настоявате така.

— И все пак ще ми кажете защо.

— Е, добре — защото животът ми е разбит и сега аз нямам сили да започна нещо значително. Годна съм само да бъда товарен кон в революционното движение, да върша черната работа на партията. Нея поне изпълнявам добросъвестно, й нали все някой трябва да я върши!

— Да, разбира се, но не винаги един и същ човек!

— Това е почти единственото, за което съм годна сега. Той я погледна с притворени, непроницаеми очи. Джема вдигна глава.

— Ние се връщаме на старата тема, а уж щяхме да водим делови разговор. Уверявам ви, съвсем безполезно е да ми говорите за онова, което съм могла да свърша. Вече е твърде късно. Но може би ще мога да ви помогна в обмислянето на вашия план. Какъв е той?

— Вие първо заявявате, че е безполезно да ви правя каквото и да е предложение, а после питате какво е моето предложение. Нужна ми е вашата помощ не само в обмислянето, но и в изпълнението на моя план.

— Нека го чуя първо, а след това ще разискваме.

— Кажете ми най-напред, знаете ли нещо за въстанието, което се подготвя във Венеция?

— След амнистията не се говори за нищо друго освен за подготовка на въстания и заговори на санфедистите. Но аз се отнасям скептично както към едните, така и към другите слухове.

— Аз също — в повечето случаи. Но става дума за наистина сериозно подготвяно въстание на цяла провинция срещу австрийците. Много млади хора от Папската област и особено от четирите легатства2 се готвят тайно да преминат границата и да се присъединят към въстаниците като доброволци. А от моите приятели в Романя научих…

— Кажете ми — прекъсна го тя, — сигурен ли сте, че може да се вярва на тези ваши приятели?

— Напълно. Аз ги познавам лично, работил съм с тях.

— Искате да кажете, че те са членове на организацията, към която принадлежите и вие? Простете за недоверието ми, но аз винаги се съмнявам малко в точността на сведенията, които се получават от тайните организации. Струва ми се, че навикът…

— Кой ви каза, че членувам в някаква „организация“? — прекъсна я той рязко.

— Никой. Досетих се.

— А! — Стършелът се отпусна на стола си и погледна Джема намръщено. — Винаги ли се досещате за личните работи на хората? — попита той след малко.

— Много често. Аз съм доста наблюдателна и имам навика

——

1 Венеция — на времето независима република в североизточната част на Италия. В 1815 година тя била поставена под австрийски контрол.

2 Четирите легатства — провинции в Папската област, управлявани от назначени от папата лица, наречени „легати“.

да съпоставям нещата. Казвам ви това, за да внимавате, когато не искате да узная нещо.

— Нямам нищо против да знаете каквото и да било, стига да го запазите само за себе си. Предполагам, че не сте…

Джема го погледна малко обидено и учудено.

— Този въпрос е съвсем излишен! — каза тя.

— Сигурен съм, че не бихте казали нищо на външни хора но помислих, че може би на членовете на вашата партия…

— Партията се занимава с факти, а не с моите лични наблюдения и хрумвания. Разбира се, никога не съм споменала за това на никого.

— Надявам се… не бива да се обиждате от моята откровеност, защото вие започнахте този разговор — надява се, че не към „Ножовете“.

— Благодаря ви. А не сте ли отгатнали и към коя организация принадлежа?

— Защо се надявате?

— Защото сте годен за нещо по-добро.

— Ние всички сме годни за по-добри неща от тези, които вършим. Връщам ви вашия отговор. Аз обаче не членувам в „Ножовете“, а в „Червените пояси“. Там има по-здрави хора, които се отнасят по-сериозно към делото си.

— Под „делото“ разбирате убийства?

— И това между другото. Ножът понякога е много полезен но само ако зад него има добре организирана пропаганда Точно това не одобрявам в другата организация. Те мислят, че ножът може да оправи всичко, а това е погрешно. Той може, направи много, но не всичко.

— Наистина ли мислите, че изобщо може да направи нещо?

Той я погледна учудено.

— Разбира се — продължи тя, — в момента ножът може да отстрани затрудненията, предизвикани от присъствието някой опитен шпионин или неудобен чиновник, но дали мястото на отстранените не създава по-късно нови, по-големи затруднения — е друг въпрос. Това ми напомня притчата за изметената и подредена къща и седемте дявола1. Всяко убийство озлобява още повече полицията и привиква хората към насилие и жестокост, а в резултат положението може да се окаже по-лошо, отколкото е било.

— Какво, мислите, ще стане, когато дойде революцията? Не предполагате ли, че тогава народът трябва да привикне с насилието? Войната си е война.

— Да, но откритата революция е друго нещо. Тя е само момент от живота на народа, тя е цената, с която заплащаме целия наш прогрес. Няма съмнение, че тогава ще станат страшни работи — те са неизбежни при всяка революция. Но те ще бъдат изолирани факти — изключителни явления в един изключителен момент. А ужасното в необузданата употреба на ножовете е, че това става навик. Хората започват да гледат на насилието като на нещо ежедневно и у тях се притъпява чувството за светостта на човешкия живот. Не съм била дълго време в Романя, но колкото и малко да познавам хората там, имам впечатление, че те са свикнали или свикват с насилието.

— Но дори това е за предпочитане пред навика да слушаш и да се покоряваш.

— Не съм съгласна. Всички подобни навици са лоши и робски, а в този освен това има и свирепост. Разбира се, ако смятате, че целта на революционера е просто да изтръгне някои определени отстъпки от правителството, тогава тайната организация и ножът трябва да ви се струват най-подходящите оръжия, тъй като правителствата от нищо друго не се плашат толкова. Но ако мислите, както мисля аз, че да се принуди правителството да отстъпи в нещо още не е цел, а само средство за постигане на целта и че всъщност ние трябва да променим отношението на човек към човека, тогава трябва да пристъпите към работата по друг начин. Като научите простите хора да гледат кръв, няма да ги накарате да ценят по-високо човешкия живот.

— А религията?

— Не ви разбирам. Той се усмихна.

Според библейската приказка един човек измел къщата си, за да прогони дявола.

но дяволът се върнал отново със седем други дяволи и се настанил в почистената къща.

— Струва ми се, че ние виждаме корена на злото на различни места. Вие го търсите в недооценяване стойността на човешкия живот.

— По-скоро в светостта на човека.

— Кажете го, както искате. За мене основната причина за объркването и грешките ни се крие в болестта на ума, наречена религия.

— Имате ли предвид определена религия?

— Не, това е само въпрос на външни признаци. Болестта всъщност е в състоянието на ума — в неестественото желание да си създадеш идол и да му се покланяш, да коленичиш пред него и да го боготвориш. Малко значение има дали това нещо е Исус, Буда или дървото тамтам1. Вие, разбира се, не сте съгласна с мене. Може да сте атеист, агностик или каквото и да е друго, но аз от пет ярда ще усетя религиозното ви предразположение. Но няма смисъл да спорим върху това. Вие обаче грешите, като мислите, че аз виждам в употребата на ножа просто средство за отстраняване на неудобни лица. Да, средство, и според мене най-доброто, само че за подкопаване престижа на църквата и още, за да се научат хората да гледат на духовниците като на обикновени гадини.

— И като постигнете това, като пробудите зверското у човека и го обърнете срещу църквата, тогава…

— Тогава ще съм извършил работата, в която е смисълът на моя живот.

— За тази работа ли ми говорихте онзи ден?

— Да, именно за нея.

Джема потрепера и се обърна.

— Разочаровах ли ви? каза той, като я погледна усмихнат.

— Не, не точно разочарование, мисля, че… малко… се боя, от вас.

След миг тя го погледна и каза с обикновения си деловит тон:

— Това е безплоден разговор. Нашите гледища се различават твърде много. Колкото за мене, аз вярвам в

——

1 Дървото тамтам — свещено дърво за някои негърски племена.

пропагандата — пропаганда и пак пропаганда, а когато настъпи часът — открито въстание.

— Тогава нека се върнем към моя план. Той е във връзка с пропагандата и още повече с въстанието.

— Да?

— Както ви казах, много доброволци от Романя ще се присъединят към венецианците. Още не знаем кога ще избухне въстанието — може би не по-рано от есента или зимата. Но доброволците в Апенините трябва да бъдат въоръжени и готови да тръгнат към равнините, щом ги повикат. Заех се да им доставя оръжие и боеприпаси в Папската област…

— Почакайте за момент. Как можете да работите с тези хора? Всички революционери в Ломбардия и Венеция поддържат новия папа. Те ръка за ръка с прогресивното движение в църквата подкрепят либералните реформи. Как е възможно един непримирим антиклерикал като вас да се разбира с тях?

Стършелът вдигна рамене.

— Какво ме засяга, че те обичат да се забавляват с парцалени кукли, щом си вършат работата! Разбира се, папата ще бъде тяхно знаме. Но това не ме интересува, стига да върви подготовката на въстанието. Всяка пръчка е добра за кучето и всеки повик за борба може да вдигне народа на крак срещу австрийците.

— Какво искате аз да направя?

— Главно, да ми помогнете да прехвърлим оръжието през границата.

— Как бих могла?

— Вие можете да направите това по-добре от всеки друг. Смятам да закупя оръжието в Англия и ще има доста големи трудности по пренасянето му. Невъзможно е да се достави през пристанищата в Папската област .-Ще трябва да се донесе в Тоскана и след това да се прехвърли през Апенините.

— В такъв случай ще трябва да се преминават две граници вместо една.

— Да, но другият път е безнадежден. Не може да се прекара голям контрабанден товар през нетърговско пристанище, вие знаете, че в Чивита Векиа1 не влизат повече от три

——

1 Чивита Векиа — главното морско пристанище на Папската област на западния бряг

на Италия.

гребни лодки и някоя рибарска гемия. Ако товарът ни стигне до Тоскана, аз мога да се справя с прехвърлянето му в Папската област. Моите хора познават всяка планинска пътека, а, имаме и достатъчно скривалища. Товарът трябва да пристигне по море до Ливорно и това е главната трудност. Аз нямам връзки с контрабандистите там, но вярвам, че вие имате.

— Оставете ме да помисля пет минути.

Джема се наведе напред, сложи лакът на коляното си подпря брадичката си с ръка. След няколкоминутно мълчание тя вдигна очи.

— Може би ще успея да ви помогна в това отношение — каза тя, — но преди да преминем нататък, искам да ви задам един въпрос. Можете ли да ми дадете дума, че тази работа не е свързана с убийства или с каквото и да е насилие?

— Разбира се. За това не е нужно и да се говори. Не бих ви молил да участвувате в нещо, което знам; че не одобрявате.

— Кога трябва да ви дам окончателния си отговор?

— Нямаме много време за губене, но ще ви оставя да размислите няколко дни.

— Свободен ли сте в събота вечерта?

— Чакайте да видя… днес е четвъртък… да.

— Добре, елате тогава. Аз ще обмисля въпроса и ще ви съобщя окончателното си решение.

Следния неделен ден Джема изпрати съобщение в комитета на флорентинската организация на партията, че смята да се заеме със специална работа от политически характер, която ще й попречи за няколко месеца да изпълнява възложените й задачи.

Съобщението събуди известно учудване, но никой от Комитета не възрази. Джема беше позната в партията от няколко години като човек, на когото може да се вярва, и членовете на комитета решиха, че щом синьора Бола предприема неочаквана стъпка, тя сигурно има основателни причини за това.

На Мартини тя каза откровено, че се е заела да помогне на Стършела в една „гранична работа“. Беше си запазила правото да каже само толкова на своя стар приятел, за да не би между тях да възникнат недоразумения, да се породи съмнение и чувство, че има нещо тайнствено. Струваше й се, че му дължи това доказателство за доверието си в него. Мартини не отговори нищо, когато Джема му каза, но тя видя, че тази новина го нарани дълбоко, макар че не разбираше защо.

Те бяха седнали на терасата у Джема и гледаха над червените покриви към Фиезоле. След дълго мълчание Мартини стана и започна да се разхожда нагоре-надолу с ръце в джобовете, като свиреше с уста, което бе сигурен признак, че се вълнува. Джема го наблюдава известно време.

— Чезаре, вие се тревожите за тази работа — каза тя най-после. — Много съжалявам, че я приемате с такова безпокойство, но не можех да не реша така, както намирам, че е правилно.

— Не се тревожа за работата — отговори той мрачно. — Не знам дори каква е, но предполагам, че няма нищо лошо, щом сте се съгласили да се заемете с нея. Аз обаче нямам доверие в този човек.

— Струва ми се, че вие не го разбирате. Аз също не го разбирах, докато не го опознах повече. Той съвсем не е съвършен, но е много по-добър, отколкото мислите.

— Възможно е.

Мартини отново започна да се разхожда мълчаливо и изведнъж спря пред Джема.

— Джема, откажете се! Откажете се, докато не е много късно! Не оставяйте този човек да ви уплете в неща, за които после ще съжалявате.

— Чезаре — каза тя меко, — вие не мислите какво говорите, Никой в нищо не ме уплита. Аз взех това решение по собствена воля, след като сама обмислих добре всичко. Знам, че не обичате Риварес, но сега ние говорим за политическа Работа, а не за личности.

— Мадона! Откажете се! Този човек е опасен, той е потаен, безскрупулен… и е влюбен във вас! Джема се отдръпна.

— Чезаре, откъде ви дойде на ум такова нещо?

— Той е влюбен във вас — повтори Мартини. — Пазете се от него, мадона!

— Мили Чезаре, не мога да направя това и не мога да ви обясня защо. Ние сме свързани… не по наше желание и наша воля.

— Щом сте свързани, няма защо да се говори повече каза Мартини унило.

Той си тръгна, като се извини, че е зает, а скита с часове из калните улици. Тази вечер светът му изглеждаше много мрачен. Едно съкровище имаше той, а ето че дойде този човек и му го отне.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Към средата на февруари Стършелът отиде в Ливорно. Джема го беше свързала там с един млад англичанин, параходен агент с либерални възгледи, с когото тя и мъжът й се бяха запознали в Англия. Той беше правил вече няколко пъти малки услуги на флорентинските радикали — заемал им бе пари, за да посрещнат непредвидени разходи, разрешавал бе да използуват адреса на кантората му за партийни писма и пратки, Но това винаги ставаше с посредничеството на Джема, от приятелски чувства към нея! Следователно според партийната етика тя имаше право да използува тази връзка, както намери за добре. Но въпросът беше, дали сега ще могат да се възползуват от нея. Да получиш писма от Сицилия на адреса на един симпатизиращ приятел или да скриеш документи в касата на кантората му? беше едно, а да искаш от него да пренесе контрабанда през границата огнестрелно оръжие — съвсем друго. Джема почти не се надяваше, че той ще се съгласи.

— Все пак можете да се опитате — беше казала тя на Стършела, — но не вярвам да излезе нещо. Ако отидете при Бейли с моята препоръка и му поискате петстотин скуди1, не се съмнявам, че ще ви ги даде веднага, той е много щедър. Може би лесно ще се съгласи да ви услужи с паспорта си или да укрие в зимника си някой беглец. Но ако му заговорите за пушки, той навярно ще се втрещи и ще помисли, че и двамата сме се побъркали.

— Но може би ще ми даде някаква идея или ще ме запознае с един-двама матроси — беше й отговорил Стършелът. — Във всеки случай заслужава да се опита.

Един ден в края на месеца той се появи в кабинета й, облечен по-небрежно от обикновено, и по лицето му Джема разбра веднага, че носи добри новини.

— Е, най-после! Вече бях започнала да мисля, че нещо ви се е случило.

— Сметнах, че е по-безопасно да не ви пиша, а не можех да се върна по-рано.

— Сега ли пристигнахте?

— Да, идвам право от дилижанса. Отбих се да ви кажа, че работата се нареди.

— Нима искате да кажете, че Бейли се съгласи да помогне?

— Нещо повече, той поема цялата работа — опаковка, пренасяне — всичко. Пушките ще бъдат скрити в бали със стока и ще дойдат направо от Англия. Неговият съдружник и близък приятел, Уилямс, се съгласи да се погрижи за изпращането на оръжието от Саутхемптън, а Бейли ще го прекара през митницата в Ливорно. Затова се забавих толкова много. Уилямс тръгваше за Саутхемптън и аз го придружих до Генуа.

— За да поговорите по пътя върху подробностите?

— Да, когато не се чувствувах съвсем зле от морската болест.

— Нима сте лош моряк? — попита бързо тя, като си спомни как Артур беше страдал от морска болест, когато веднъж баща й ги заведе на разходка в морето.

— Едва ли ще се намери по-лош, макар че съм пътувал доста по море. Но все пак, докато товареха в Генуа, успяхме да поговорим. Мисля, че познавате Уилямс. Той е чуден, умен

——

1 кУди — италиански сребърни монети.

момък и заслужава пълно доверие; Бейли — също. Те двамата умеят да държат езика зад зъбите си.

— Все пак, струва ми се, че Бейли се излага на голяма опасност, като се заема с тази работа.

— Същото му казах и аз, но той само погледна мрачно и отговори: „Какво ви засяга това?“ Такъв отговор напълно му подхожда. Ако срещнех Бейли в Тимбукту1, щях да го спра и да му кажа: „Добро утро, англичанино“.

— Още не мога да проумея как успяхте да ги убедите! Особено Уилямс — на него аз съвсем не разчитах.

— Да, отначало той упорито се противопоставяше, но не от страх, а защото всичко това му се струвало „неделово“. Но не мина много време и успях да го склоня. Сега да пристъпим към подробностите.

Когато Стършелът стигна до квартирата си, слънцето беше залязло и цъфналата японска дюля, провиснала над градинския зид, изглеждаше черна при гаснещата светлина. Той откъсна няколко клонки и влезе в къщата. Като отвори вратата на кабинета, от стола в ъгъла скочи Зита и изтича към него.

— Феличе! Струваше ми се, че никога няма да се върнеш! Първата му мисъл беше да я попита строго какво търси в неговия кабинет. Но после си спомни, че не беше я виждал от три седмици, протегна ръка и каза някак сухо:

— Добър вечер, Зита. Как си?

Тя вдигна глава, като очакваше, че ще я целуне, но Стършелът мина край нея, сякаш не беше забелязал нищо, и взе една ваза, за да сложи клонките. В следния миг вратата се разтвори широко, в стаята влетя кучето и затанцува радостно около него, като лаеше и скимтеше от удоволствие. Той остави цветята и се наведе да погали кучето.

— Здравей, Шайтан! Как си, приятелю? Аз съм, дойдох си Дай си лапата като възпитано куче!

Лицето на Зита доби сърдит и мрачен вид.

——

1 Тимбукту — търговски град в Африка, на границата между Сахара и Судан.

— Ще отидем ли да вечеряме? — попита студено тя. — Ти писа, че ще се върнеш днес и аз поръчах вечеря у дома.

Стършелът бързо се обърна.

— много съжалявам. Не тряббваше да ме чакаш. Ще се преоблека и ще дойда веднага. М-моля ти се, сложи във вода тези клончета.

Когато Стършелът влезе в трапезарията на Зита, тя стоеше пред огледалото и забождаше едно от клончетата на роклята си. Тя, изглежда, беше решила да бъде добра и се приближи до него с няколко розови цветчета в ръка.

— За тебе са. Чакай да те закича.

Докато вечеряха, Стършелът се стараеше да бъде любезен и непрекъснато говореше за дребни неща, а Зита му отвръщаше с ласкава усмивка. Очевидната й радост от завръщането му някак го смути. Той беше свикнал с мисълта, че тя има свой, различен от неговия живот, сред свои близки приятели, и никога не бе му идвало на ум, че може да й липсва. И все пак навярно й е било мъчно, щом е тъй радостна сега.

— Да пием кафето на терасата, тази вечер е топло — каза тя.

— Добре. Да взема ли китарата ти? Може би ще попееш. Тя поруменя от удоволствие. Той бе взискателен по отношение на музиката и рядко я караше да пее.

На терасата покрай стените имаше широка дървена пейка. Стършелът избра един ъгъл, откъдето се откриваше хубава гледка към хълмовете, а Зита седна на ниската стена, облегна се на една колона и опря краката си на пейката. Тя не се вълнуваше особено от пейзажа и предпочиташе да гледа Стършела.

— Дай ми една цигара — каза тя. — Не съм пушила нито веднъж, откакто замина.

— Чудесна идея! Една ццигара и бблаженството ще бъде пълно.

Зита се наведе към него и го погледна сериозно.

— Наистина ли си щастлив? Стършелът вдигна вежди.

— Да, защо не? Нахраних се добре, пред мене е една от най-красивите гледки в Европа, а сега ще пия кафе и ще слушам унгарска народна песен. Съвестта ми е чиста, храносмилането ми е добро. Какво повече може да желае човек?

— Знам, че искаш още едно нещо. — Какво?

— Това! Тя хвърли една малка картонена кутийка в ръцете му.

— Захаросани бадеми! — защо не ми каза, преди да запуша? — укори я той.

— Ех, какво си бебе! Ще ги изядеш, след като си изпушиш цигарата. А, и кафето пристига.

Стършелът сърбаше кафето си и ядеше захаросани бадеми тъй съсредоточено и с такова удоволствие, с каквото котката яде каймак.

— Колко е хубаво да пиеш иистинско кафе след глупавото ппитие, което поднасят в Ливорно — каза той меко и провлечено.

— Ето една много важна причина да си останеш вече в къщи.

— Няма да бъде за дълго — утре заминавам пак. Усмивката изчезна от лицето на Зита.

— Утре? Защо? Къде ще отиваш?

— На две-три мместа по работа.

Джема и Стършелът бяха решили, че той трябва да отиде лично в Апенините, за да уреди с контрабандистите от граничната зона пренасянето на оръжието. Преминаването през границата на Папската област беше свързано със сериозна опасност за него, но то беше необходимо за успеха на делото.

— Винаги работа! — въздъхна тихичко Зита, после попита високо:

— Дълго ли ще отсъствуваш?

— Не, ввероятно само две или три седмици.

— Предполагам, че е по онази работа? — запита тя рязко.

— По онази работа?

— Да, по работата, с която се мъчиш да си счупиш главатар вечната ти политика.

— Има нещо общо с ппполитиката. Зита захвърли цигарата си.

— Лъжеш ме — каза тя. — Знам, че там, където отиваш, е опасно за тебе.

— Аз отивам пправо в ада — отговори той апатично. — Да нямаш ттам случайно някои приятели, на които искаш да изпратиш този бръшлян? Във всеки случай не е ннужно да смъкваш целия.

Зита беше откъснала гневно една шепа листа от бръшляна, който се увиваше около колоната, и сега ги захвърли ядосано.

— Там, където отиваш, е опасно — повтори тя, — а дори не искаш да си признаеш честно! Мислиш, че с мене можеш само да се шегуваш и да си играеш? Сигурно ще те обесят някой ден, без дори да си казал „сбогом“. Вечно Политика, политика — дотегна ми тази политика!

— С-също и на мене — каза Стършелът, като се прозя лениво — и затова да говорим за нещо друго, ако, разбира се, не искаш да попееш.

— Добре, подай ми китарата. Какво да изпея?

— Баладата за изгубения кон — ти я пееш толкова хубаво. Зита запя старата унгарска балада за човека, който, като загубил първо коня си, след това дома и най-после любимата си, се утешавал с мисълта, че „на бойното поле край Мохач1 се загубили повече“. Това беше една от песните, които Стършелът особено много обичаше. Мъжествената и трагична мелодия и покъртителната сила на припева го трогваха повече от най-нежната музика.

Гласът на Зита беше чудесен тази вечер. Мелодията се лееше от устните й силна и чиста, изпълнена със странна жажда за живот. Тя би пяла лошо италиански или славянски песни, а немски — още по-лошо. Но унгарски народни песни Зита пееше прекрасно.

Стършелът слушаше с разширени очи и полуотворена усТа — никога не беше я чувал да пее така хубаво. Като стигна До последния куплет на песента, гласът на Зита внезапно затрептя.

„Е, нищо! Повече загубиха…“

——

1 Мохач — град в Унгария.

Песента пресекна. Зита се разплака и скри лице в листата) на бръшляна. — Зита! Стършелът стана и взе китарата от ръката й.

— Какво има?

Тя се тресеше от плач и закриваше лицето си с ръце. Той докосна ръката й.

— Какво има, кажи ми — каза той нежно.

— Остави ме! — изхлипа тя и се отдръпна. — Остави ме! Стършелът се върна на мястото си и почака, докато тя се

успокои. Изведнъж той почувствува ръцете й около врата си. Зита бе коленичила до него.

— Феличе, не отивай! Не заминавай!

— За това ще поговорим после — каза той и внимателно се освободи от ръцете й. — Кажи ми първо какво те разстрои така. Страхуваш ли се от нещо?

Тя поклати глава мълчаливо.

— Оскърбих ли те с нещо?

— Не.

Зита сложи ръка на шията му.

— Тогава — какво?

— Ще те убият — прошепна тя най-после. — Онзи ден чух един от тези, които идват тук, да казва, че ще пострадаш, а когато те питам за това, ти винаги ми се смееш.

— Мое мило дете — каза Стършелът, след като помълча, учуден, — защо си си втълпила такава мисъл? Ти преувеличаваш опасността. Твърде е възможно някой ден да ме убият — това е обикновен край за революционера. Но няма, причини да се предполага, че ще ме убият тъкмо сега. Аз не рискувам повече от другите.

— От другите? Какво са за мене другите? Ако ме обичаше, ти нямаше да изчезваш така; не би ме оставял да лежа будна по цели нощи и да мисля не си ли арестуван или да сънувам, че си мъртъв, ако заспя. Ти се грижиш за това куче повече, отколкото за мене.

Стършелът стана бавно и отиде на другия край на терасата. Той не бе подготвен за такава сцена и не знаеше какво да отговори. Да, Джема имаше право. Животът му се бе заплел така, че трудно можеше да го разплете.

— Седни и нека поприказваме спокойно — каза той, като се върна отново при Зита. — Струва ми се, че между нас има недоразумение. Аз, разбира се, не бих се смял, ако знаех, че говориш сериозно. Опитай се да ми кажеш ясно какво те тревожи и ако наистина има недоразумение, ще се помъчим да го отстраним.

— Всичко е ясно. Виждам, че не даваш пет пари за мене.

— Мило дете, най-добре ще е да бъдем съвсем откровени един към друг. Винаги съм се старал да бъда честен в отношението си към тебе и мисля, че никога не съм те лъгал, колкото се отнася до…

— О, да, бил си достатъчно честен. Ти никога дори не си се опитвал да видиш в мене нещо повече от една проститутка, евтино украшение, което много други мъже са притежавали преди тебе…

— Престани, Зита! Не съм мислил така за нито едно живо същество.

— Ти никога не си ме обичал — настояваше мрачно тя.

— Да, никога не съм те обичал. Изслушай ме и не мисли лошо за мен.

— Кой каза, че мисля лошо за тебе. Аз…

— Почакай. Ето какво искам да ти кажа. Аз не вярвам в общоприетия морал и не го уважавам. За мен отношенията между мъжа и жената са само въпрос на личен вкус и предпочитание…

— И на пари — прекъсна го тя с горчив смях. Той трепна смутено.

— Това, разбира се, е грозната страна на въпроса. Но повярвай ми, ако предполагах, че съм ти неприятен, ако бях почувствувал, че изпитваш отвращение, никога не бих ти предложил пари, не бих се възползувал от положението ти, за да те склоня. Не съм се отнасял така с нито една жена в живота си, не съм излъгал нито една жена в чувствата си към нея. Вярвай ми, говоря ти истината.

Стършелът замълча, но тя не отговори.

— Мислех — продължи той че ако един мъж, сам в света, чувствува нужда от близостта на жена и намери такава жена, която му се харесва и на която не е противен, той има право да приема с благодарност, дружески удоволствието, което тя би желала да му достави, без да се обвързва по-тясно с нея. Аз не виждам нищо лошо в това, стига и двете страни да не допущат нечестност, оскърбление или измама. А въпросът, че преди да те срещна, си имала подобни отношения и с други мъже, изобщо не ме е занимавал. Просто мислех, че тази връзка ще бъде приятна и безобидна и за двама ни и че всеки от нас има правото да я прекрати, щом тя му омръзне. Ако съм сгрешил, ако ти си започнала да гледаш на нашите отношения не така, тогава… Той замълча отново.

— Тогава? — прошепна Зита, без да вдигне очи.

— Тогава съм постъпил лошо спрямо тебе и много съжалявам. Но не съм искал да направя това.

— „Не си искал“, „мислил си“… Феличе, от желязо ли c направен? Никога ли в живота си не си обичал жена, та не раз @бираш, че аз те обичам?

Той неочаквано потръпна от вълнение — — тъй отдавна никой не бе му казвал „аз те обичам“. В този миг Зита скочи и го прегърна.

— Феличе, да се махнем оттук! Да се махнем от тази проклета страна, от всички тези хора и тяхната политика! Какво общо имаме ние с тях? Да заминем, двамата ще бъдем щастливи. Да отидем в Южна Америка, където си живял.

Физическият ужас, който се породи у него по асоциация му върна самообладанието. Той свали ръцете й от раменете си и ги стисна силно.

— Зита! Помъчи се да разбереш какво ти казвам. Аз не те обичам. А и да те обичах, не бих тръгнал с тебе. Тук, в Италия аз имам работа, имам другари…

— И още някого, когото обичаш повече от мене! — извика тя с ярост. — О, аз бих могла да те убия! Ти не се интересуваш толкова от другарите си, а от… аз знам от кого!

— Мълчи! — каза той тихо. — Ти си развълнувана и си въобразяващ неверни неща.

— Предполагаш, че мисля за синьора Бола? Не, не се лъжа толкова лесно! С нея ти говориш само за политика и я обичаш толкова, колкото и мене. Аз мисля за кардинала! Стършелът се сепна, сякаш бяха стреляли по него.

— Кардинала? — повтори той механично.

— Кардинал Монтанели, който дойде да проповядва тук през есента. Мислиш, че не видях лицето ти, когато каляската му мина край вас? Ти беше бял като носната ми кърпа! Та ти и сега трепериш като лист само защото споменах името му!

Той се изправи.

— Не знаеш какво говориш — каза Стършелът много бавно и тихо. — Аз… мразя кардинала. Той е най-злият ми враг.

— Враг или не, ти го обичаш повече от всеки друг на света. Погледни ме в очите и ако можеш, кажи, че това не е истина.

Стършелът се обърна настрани и се загледа към градината. Зита го наблюдаваше крадешком, смутена от собствените си думи. В мълчанието му имаше нещо ужасяващо. Най-после тя пристъпи към него като изплашено дете и нерешително дръпна ръкава му. Стършелът се обърна.

— Истина е — каза той.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— А не мога ли да се срещна с него някъде в планината? В Бризигела е опасно за мене.

— Всяка педя земя в Романя е опасна за тебе. Но точно сега в Бризигела е най-безопасно.

— Защо?

— Ще ти кажа след малко. Онзи човек със синия жакет не бива да вижда лицето ти — той е опасен… Да, страшна буря беше. Лозята много пострадаха, такова нещо не съм запомнил.

Стършелът простря ръце върху масата и отпусна главата си между тях като уморен или пиян човек. Току-що влезлият опасен посетител в син жакет се огледа бързо, но видя само Двама селяни, седнали да изпият бутилка вино и да поговорят За реколтата, и един сънлив планинец, склонил глава на масата. Това бе обикновена картина за кръчмите в малки селца като Маради и човекът със синия жакет очевидно сметна, че тук няма какво да се подслушва, защото изпи виното си на един дъх и се отправи към външното помещение. Там той се облегна на тезгяха и забъбра лениво с кръчмаря, като от време на време поглеждаше с едно око през отворената врата към масата, на която седяха тримата души. Двамата селяни продължаваха да пият виното си и да разсъждават на местно наречие за времето, а Стършелът хъркаше като човек с чиста съвест.

Най-после шпионинът, изглежда, реши, че в кръчмата няма нищо интересно и че е безполезно да си губи повече времето. Той се разплати, потътри се навън и тръгна бавно по тясната уличка. Стършелът се прозя, протегна се, вдигна глава и потърка очи с ръкава на ленената си риза.

— Доста сериозно следят тук — каза той, като извади джобното си ножче и си отряза едно парче от ръжения хляб на масата.

— Много ли ви безпокоят напоследък, Микеле?

— Повече от комарите през август. Нито за миг не ни оставят на мира. Където и да идеш, ще намериш шпионин. Дори и горе, в планината, където по-рано не смееха да ходят, сега се срещат групи от трима-четирима, нали, Джино? Затова наредихме да се видиш с Доминикино в града.

— Да, но защо в Бризигела? В крайграничните градове винаги има много шпиони.

— Точно сега Бризигела е най-удобното място — събрали са се богомолци от всички краища на страната.

— Че какво търсят там?

— Наблизо е пътят за Рим и мнозина от великденските богомолци се отбиват там, да чуят литургията.

— Не зззнаех, че в Бризигела има нещо особено.

— Кардиналът е там. Не помниш ли, че през декември бе отишъл да проповядва във Флоренция? Този е същия кардинал — Монтанели. Казват, че имал голям успех.

— Възможно е. Аз не ходя да слушам проповеди.

— Знаеш ли — смятат го за светец.

— Как го е нагласил?

— Не знам. Може би за това, че раздава всичките си приходи и живее като енорийски свещеник с четирипетстотин скуди на година.

— Има и друго — намеси се човекът, когото нарекоха Джино. — Той не само раздава пари, а е посветил целия си живот на грижи за бедните, иска да се лекуват добре болните и от сутрин до вечер слуша жалби и оплаквания. Аз не обичам поповете повече от тебе, Микеле, но монсиньор Монтанели не е като другите кардинали.

— Види се, той е по-скоро глупец, отколкото измамник — каза Микеле. — Както и да е, но хората са полудели по него и последната щуротия е богомолците да се отбиват в Бризигела, за да получат благословията му. Доминикино мислеше да иде там като продавач с една кошница евтини кръстчета и броеници. Хората купуват такива неща и молят кардинала да ги докосне, а после ги окачват на децата си против уроки.

— Чакайте малко. Като какъв ще отида аз — като богомолец? Мисля, че днешното облекло ми пподхожда, но не бива да се явявам в Бризигела в същия вид. Това ще бъде улика против вас, ако ме хванат.

— Няма да те хванат. Приготвили сме ти чудесни дрехи, паспорт и всичко необходимо.

— Какви?

— На един стар испански богомолец — разкаял се престъпник от Сиера. Миналата година той се разболя в Анкона и един наш другар го качи от състрадание на търговски кораб и го свали във Венеция, дето старикът имаше приятел, и той от благодарност си остави на нас документите. Точно за тебе са.

— Разкаян пппрестъпник? А пполицията?

— Всичко е наред. Преди няколко години той се върна от каторгата и оттогава все ходи в Ерусалим и по други свещени места, за да спасява душата си. Той е убил по погрешка сина си, като го сметнал за някой друг, и в момент на разкаяние се предал сам на полицията.

— Много ли е стар?

— Да, но една перука и бяла брада ще са ти достатъчни, заЩото отличителните белези според документите му напълно отговарят на твоите. Той е бивш войник, куц и на лицето си също като тебе има белег от удар със сабя. Испанец е, а ако срещнеш богомолцииспанци, ти ще можеш да поговориш с тях.

— Къде трябва да се срещна с Доминикино?

— Ще се присъединиш към богомолците на кръстопътя, който ще ти посочим на картата, и ще кажеш, че си се заблудил из планината. Като стигнеш до града, заедно с другите ще отидеш на пазарния площад пред двореца на кардинала.

— Значи той живее в ддворец, макар че е светец?

— Живее в едно от крилата, а останалата част от двореца е превърнал в болница. Ти ще чакаш заедно с всички да излезе кардиналът и да ви даде благословията си, а Доминикино ще те намери. Той ще носи кошницата си и ще попита: „И ти ли си богомолец, дядо?“ Ще му отговориш: „Нещастен грешник съм аз“. Тогава той ще остави кошницата си на земята и ще изтрие лицето си с ръкав, а ти ще му подадеш шест солди за една броеница.

— Той, разбира се, ще ми съобщи къде можем да поговорим.

— Да, докато народът зяпа Монтанели, ще има достатъчно време да се уговорите за мястото на срещата. Такъв е нашият план, но ако не ти харесва, можем да съобщим на Доминикино и да уредим нещо друго.

— Не, планът е добър. Само погрижете се брадата и перуката да изглеждат естествени.

— И ти ли си богомолец, дядо?

Стършелът, който седеше на стъпалата пред епископския дворец, вдигна рошавата си бяла глава и произнесе паролата с дрезгав, треперещ глас и чужд акцент. Доминикино свали кожения ремък от рамото си и сложи на стъпалото кошницата с дреболии за набожните. Никой от селяните и богомолците, които седяха по стъпалата и изпълваха пазарния площад, не им обръщаше внимание, но от предпазливост те поведоха откъслечен разговор. Доминикино говореше на местно наречие, Стършелът — на развален италиански език, примесен с испански думи.

— Негово преосвещенство! Негово преосвещенство излиза! — се развикаха хората пред вратата. — Дръпнете се! Негово преосвещенство излиза!

Старецът и продавачът се изправиха. — Ето, дядо — каза Доминикино и сложи в ръката на Стършела една малка иконка, завита в книга. — Вземи и това, а като идеш в Рим, помоли се и за мене.

Стършелът мушна иконката в пазвата си и се обърна, да види човека в лилава мантия и червена шапчица, който стоеше на най-горното стъпало и благославяше събраните с прострени напред ръце.

Монтанели заслиза бавно по стъпалата и хората се струпаха около него, за да целуват ръцете му. Мнозина падаха на колене и допираха края на мантията му до устните си, когато той минаваше.

— Мир вам, мои деца!

Като чу този ясен, сребрист глас, Стършелът наведе глава тъй ниско, че белите коси паднах а на лицето му. Доминикино видя как тояжката затрепера в ръцете му и си помисли с възторг: „Какъв актьор!“

Една жена, която стоеше близо до тях, се наведе и вдигна детето си от стъпалото.

— Ела, Чедо — каза тя. — Негово преосвещенство ще те благослови, както Христос е благославял децата.

Стършелът пристъпи напред и се спря. О, колко е тежко! Всички тия чужди хора — тия богомолци и планинци — можеха да се приближат, да заговорят с него и той щеше да докосне с ръка главичките на децата им. Той може би щеше да каже на малкото селянче „carino“, както казваше някога…

Стършелът се отпусна отново на стъпалото и се извърна, за да не гледа. Да би могъл да се свие в някой ъгъл, да запуши ушите си и да не чува. Човешките сили не стигаха за такова изпитание — да си тъй близко, тъй близко, че само ако протегнеш ръка, ще докоснеш милата десница…

— Не искаш ли да се подслониш, приятелю? — каза мекият глас. — Сигурно ти е хладно.

Сърцето на Стършела замря. Един миг той не чувствуваше нищо освен кръвта, която напираше и сякаш щеше да пръсне гърдите му. После тя се разля отново по тялото му като гореща вълна. Той вдигна глава. Тъжните дълбоки очи над него се изпълниха с нежност и състрадание, щом видяха лицето му.

— Отстъпете малко, приятели — каза Монтанели, като се обърна към тълпата. — Искам да поговоря с него.

Хората се отдръпнаха полека, като си шушукаха, и Стършелът, който седеше неподвижен, със стиснати зъби и сведен към земята поглед, почувствува, че до рамото му нежно се докосна ръката на Монтанели.

— Ти си преживял голяма скръб. Мога ли да ти помогна с нещо?

Стършелът поклати глава мълчаливо.

— Богомолец ли си?

— Нещастен грешник съм аз.

Случайното сходство между въпроса на Монтанели и паролата беше спасителната сламка, за която Стършелът се улови в своето отчаяние и отговори механично. Той затрепера: ръката, която леко докосваше рамото му, сякаш го изгаряше.

Кардиналът се наведе още по-ниско над него.

— Ти може би искаш да поговорим насаме? Ако мога да ти помогна с нещо…

Стършелът за първи път погледна право и спокойно в очите на Монтанели. Самообладанието му се беше върнало.

— Няма смисъл — каза той. — Никой не може да ми помогне.

От тълпата излезе един полицай.

— Простете ми, че се намесвам, ваше преосвещенство. Струва ми се, че старецът не е съвсем с ума си. Той е напълно безопасен и документите му са редовни, затова не го закачаме. Изтърпял е наказанието си за едно голямо престъпление и сега изкупва греха си с покаяние.

— Голямо престъпление — повтори Стършелът и поклати бавно глава.

— Благодаря ви, капитане. Ако обичате, отдръпнете се малко. Приятелю, винаги може да се помогне на човек, който се е разкаял искрено. Не искаш ли да дойдеш при мене довечера?

— Ще приеме ли ваше преосвещенство човек, който е виновен за смъртта на собствения си син?

Въпросът прозвуча почти като обвинение, Монтанели се отдръпна и настръхна сякаш от студен вятър.

— Да не дава бог аз да те съдя, каквото и да си извършил! — каза той тържествено. — Пред него ние всички сме грешници, а праведността ни е жалка отрепка. Ако дойдеш, аз ще те приема така, както се моля богу да приеме и мене един ден.

Стършелът внезапно простря ръцете си разпалено.

— Слушайте! — каза той. — Слушайте всички вие, християни! Ако един човек е убил единствения си син — сина, който го е обичал и му е вярвал, който е бил плът от плътта и кръв от кръвта му, ако с лъжа и измама го е завлякъл в гроба, може ли този човек да очаква нещо на земята или на небето? Пред бога и пред хората аз съм признал греха си. Излежал съм наказанието, което хората ми определиха, и те ме пуснаха да си вървя. Но ще каже ли някога бог „Стига“? Чия благословия ще снеме проклятието му от моята душа? Чие опрощение ще поправи това, което съм извършил?

Настана мъртва тишина, хората погледнаха Монтанели и видяха как се издига кръстът на гърдите му.

Най-после той вдигна очи и благослови с несигурна ръка.

— Бог е милостив — каза той. — Сложи мъката си пред неговия престол. Защото писано е: „Не низвергвай разбитото и съкрушено сърце“.

Кардиналът се обърна и тръгна през площада, като на всяка крачка се спираше да поговори с хората, да вземе на ръце децата.

Вечерта Стършелът според указанията, написани на книгата, с която беше обвита иконката, се отправи към уговореното за среща място. Това беше къщата на местния лекар — деен член на организацията. Повечето от конспираторите се бяха вече събрали и възторгът, с който посрещнаха Стършела, беше ново доказателство за популярността му като водач.

— Ние се радваме, че си пак между нас — каза докторът, — но радостта ни ще бъде още по-голяма, когато си заминеш. Тази работа е страшно опасна и самият аз бях против такъв план. Сигурен ли си, че нито едно от полицейските кучета не те забеляза тази сутрин на площада?

— Ззабелязаха ме, разбира се, но не ме пппознаха. Доминикино уреди всичко великолепно. Но къде е той? Не го виждам.

— Сега ще дойде. Значи всичко мина гладко? Получи ли благословията на кардинала?

— Благословията ли? Това е нищо — дочу се от вратата гласът на Доминикино. — Риварес, ти си пълен с изненади като баница на Заговезни. Какви още таланти се крият у тебе?

— За какво става дума? — попита лениво Стършелът, облегнал се на канапето с пура в уста. Той все още беше облечен в дрехите на богомолец, но беше свалил бялата си брада и перуката.

— Не предполагах, че си такъв актьор. По-добро изпълнение не съм видял никога в живота си. Негово преосвещенство едва не се разплака.

— Как стана това? Да чуем, Риварес.

Стършелът повдигна рамене. Тази вечер той беше неразговорчив и присъствуващите, като видяха, че няма да изтръгнат нищо от него, се обърнаха към Доминикино. Когато той им описа сцената на площада, един млад работник, който не бе участвувал в общия смях, рязко забеляза:

— Наистина умело изиграно. Но не виждам каква е ползата. от разиграването на цялата тази комедия.

— Каква ли? — намеси се Стършелът. — Сега аз мога свободно да се разхождам и да върша, каквото пожелая, и на никого няма да хрумне да ме заподозре в нещо. Утре целият град ще знае за случилото се и когато ме срещне някой от шпионите, ще си каже: „Това е смахнатият Диего, който изповяда греховете си на площада“. В това има не малка изгода.

— Така е. Но все пак работата може да се свърши и без подигравката с кардинала. Той е добър човек и не заслужава подобни шеги.

— И на мен самия се стори доста порядъчен човек — съгласи се безучастно Стършелът.

— Глупости, Сандро! Ние нямаме нужда от кардинали тук! — каза Доминикино. — Ако монсиньор Монтанели беше заел предложения му в Рим пост, Риварес нямаше да има възможност да го подиграе.

— Той не прие поста, защото не искаше да остави работата си тук.

— По-право, защото не искаше да бъде отровен от агентите на Ламбручинн. Няма никакво съмнение, че те му кроят нещо. Щом един кардинал, популярен като него, предпочита да остане в такова забравено от бога място, ние знаем какво се крие зад това, нали, Риварес?

Стършелът пускаше колелца дим.

— Може би работата е в ррразбитото и съкрушено сърце — забеляза той, като се облегна назад и следеше колелцата дим. — А сега да минем на въпроса, господа.

Започнаха да обсъждат подробно различните планове за прехвърляне и укриване на оръжието. Стършелът слушаше много внимателно, като от време на време правеше остри бележки по някои неточно изказване или неразумна идея. Когато разискванията свършиха, той направи няколко конкретни предложения, повечето от които се приеха без спор. С това събранието приключи. Решено бе, че докато се завърне благополучно в Тоскана, трябва да се избягват късните събрания, за да не привлекат вниманието на полицията. Малко след десет часа всички се разотидоха освен доктора, Стършела и Доминикино. Те останаха като членове на подкомитета за обсъждането на някои специални въпроси. Поведе се дълъг и разгорещен спор и най-после Доминикино погледна часовника.

— Единадесет и половина. Не бива да оставаме повече, защото нощната стража може да ни забележи.

— Кога минава? — попита Стършелът.

— Към дванадесет. Искам да се прибера в къщи, преди да е минала. Лека нощ, Джордано. Заедно ли ще вървим, Риварес?

— Не, мисля, че поотделно е по-безопасно. Ще се видим ли пак?

— Да, в Кастел Болониезе. Не знам още как ще бъда облечен, но нали помниш паролата. Ти, струва ми се, ще тръгнеш утре.

Стършелът слагаше внимателно брадата и перуката си пред огледалото.

— Утре заран с богомолците. А в други ден ще се разболея и ще остана в някоя овчарска колиба. Оттам ще поема направо през планината и ще пристигна преди тебе. Лека нощ.

Часовникът на катедралата биеше дванадесет, когато Стършелът надзърна в големия хамбар, даден за подслон на богомолците. На пода бяха налягали безредно хора, повечето от които силно хъркаха. Въздухът беше нетърпимо спарен и мръсен. Стършелът се отдръпна с погнуса. Излишно беше да се опитва да заспи. По-добре е да се поразходи и да потърси навес или купа сено, където щеше да бъде поне тихо и чисто.

Беше чудно хубава нощ. Голяма пълна луна грееше на тъмнолилавото небе. Стършелът скиташе безцелно из улиците и мислеше разстроен за случилото се тази сутрин. Сега той съжаляваше, че се бе съгласил с плана на Доминикино — да се срещнат в Бризигела. Ако още в самото начало бе заявил, че планът е опасен, щяха да определят друго място. Тогава щеше да се избегне този противен, жалък фарс с него и Монтанели.

Колко се бе променил неговият padre! Ho гласът му бе същият — както в онези далечни дни, когато го наричаше „carino“.

На другия край на улицата се появи фенерът на нощния пазач и Стършелът сви по една тясна, крива уличка. Той направи няколко крачки и се озова на площада пред катедралата, близо до лявото крило на епископския дворец. Заленият от лунна светлина площад беше безлюден. Стършелът забеляза, че една странична врата на катедралата бе открехната. Навярно клисарят бе забравил да я затвори. Разбира се, по това време не можеше да има служба. Защо да не влезе и поспи на една скамейка вместо в задушния хамбар? Ще се измъкне рано сутринта, преди да дойде клисарят. А и да го завари някой, сигурно ще помисли, че побърканият Диего е четял молитвите си в някой ъгъл и са го заключили вътре.

Той застана до вратата, ослуша се и влезе с безшумната си походка, която, макар и хром, беше запазил. Лунната светлина струеше през прозорците и падаше на широки ивици върху мраморния под. Олтарът беше ярко осветен, всичко се виждаше ясно както денем. В подножието му беше коленичил кардинал Монтанели, сам, гологлав, със скръстени ръце.

Стършелът се отдръпна в сянката. Да се измъкне ли, преди да го е видял Монтанели? Това, разбира се, щеше да бъде най-разумното, а може би и най-човечното. А какво лошо има, ако се приближи малко — да зърне лицето на своя padre още веднъж? Сега тук нямаше тълпа, не беше нужно да разиграва ужасни комедии като тази сутрин. Може би друг случай няма да му се удаде. Ще се промъкне тихо и без да го забележи кардиналът, ще го погледне за последен път и тогава отново ще се заеме със своето дело.

Като се движеше в сенките на колоните, Стършелът се приближи безшумно и спря до страничната врата на олтара. Сянката на епископския престол бе достатъчно широка, за да го скрие. Той се сви в тъмнината и затаи дъх.

— Мое бедно момче! О, господи! Мое бедно момче!…

Задавеният шепот бе пропит с такова безпределно отчаяние, че Стършелът неволно потрепера. После се чу дълбоко, тежко ридание без сълзи и той видя как Монтанели започна да кърши ръце като човек, измъчван от физическа болка.

Стършелът не бе предполагал, че това ще бъде така мъчително. Много пъти той си бе казвал с горчивина: „Излишно е да се безпокоя. Раната е зараснала отдавна.“ И ето, след толкова години той видя, че раната отново кърви. А колко лесно би могъл сега да я излекува! Достатъчно е само да протегне ръка, да пристъпи напред и да каже: „Padre, това съм аз!“

А Джема с бялата ивица на косата си? О,-да би могъл да прости! Да можеше да изреже от паметта си миналото, което се бе врязало така дълбоко — пияния матрос, захарната плантация, пътуващия цирк! Какво по-жестоко от това — искаш да простиш, жадуваш да простиш, а знаеш, че това е безнадеждно. Не можеш, не смееш да простиш.

Най-после Монтанели се изправи, прекръсти се и се обърна. Стършелът се отдръпна още по-навътре в сянката, изтръпнал от страх, че ще бъде забелязан, че ще го издаде биенето на сърцето му. Той въздъхна облекчено. Монтанели мина край него така близо, че лилавата мантия докосна лицето му — мина и не го забеляза.

Не го видя. О, защо направи това? Единствената възможност — този единствен скъп миг — той беше пропуснал. Стършелът трепна и излезе на светло.

— Padre!

Звукът на неговия собствен глас, който прозвуча и замря под сводовете на катедралата, го изпълни с неописуем страх. Той отново се отдръпна в сянката. Монтанели спря до една колона неподвижен, заслушан с широко отворени очи, обзет от ужаса на смъртта. Стършелът не можа да разбере колко продължи мълчанието — миг или цяла вечност. Той изведнъж се опомни. Монтанели се олюля, като че ли щеше да падне, устните му отначало беззвучно се движеха.

— Артур — чу се най-после тих шепот. — Да, водата е дълбока…

Стършелът пристъпи напред.

— Простете ми, ваше преосвещенство. Мислех, че е някой свещеник.

— А, старият богомолец?

Монтанели веднага се овладя, но по неспокойния блясък на сапфира върху ръката му Стършелът разбра, че той все още трепери.

— Нуждаеш ли се от нещо, приятелю? Късно е, а нощем катедралата се затваря.

— Извинявайте, ваше преосвещенство, ако съм сгрешил. Намерих вратата отворена и влязох да се помоля. Помислих, че виждам свещеник, уединен в размисъл, и почаках, за да благослови ей това.

Стършелът подаде едно малко тенекиено кръстче, което беше купил от Доминикино. Монтанели взе кръстчето от ръката му, влезе в олтара и го положи за миг върху престола.

— Вземи, сине — каза той, — и успокой сърцето си, защото бог е благ и милосърден.Иди в Рим и помоли неговия служител светия отец да те благослови. Мир на душата ти!

Стършелът склони глава, за да приеме благословията, и се отправи бавно към изхода.

— Почакай — каза Монтанели, опрял ръка на дверите на олтара. — Когато приемеш светото причастие в Рим, помоли се за един страдащ, за един, върху чиято душа тежи десницата на всевишния.

Гласът на кардинала беше почти задавен от сълзи и Стършелът едва не отстъпи от своето решение. Още миг и той щеше да се издаде. Но мисълта за цирка отново изплува в съзнанието му и той си спомни, като Йона1, че трябва да остане непоколебим в гнева си.

— Кой съм аз, та да чуе всевишният молитвите ми? Един прокажен низвергнат! Да можех като ваше преосвещенство да поднеса в дар пред престола му един свят живот или една душа, неопетнена, без скрити угризения…

Монтанели се обърна рязко.

— Аз мога да принеса само един дар — каза той, — моето съкрушено сърце.

Няколко дни по-късно Стършелът се завърна във Флоренция с дилижанса от Пистоя. Той отиде право при Джема, но не я завари в къщи. Остави й бележка, че ще дойде отново на другата сутрин, и се прибра у дома си с надеждата, че няма да намери пак Зита в кабинета си. Тази вечер нейната ревност и натяквания биха действували на нервите му като зъболекарска бормашина.

— Добър вечер, Бианка — каза той на прислужницата, която му отвори. — Идвала ли е мадам Рени днес?

Тя го загледа учудено.

— Мадам Рени? Че тя дошла ли си е, синьор?

— Не разбирам — каза той, като се смръщи и спря на прага.

— Тя замина малко след вас и остави всичкия си багаж. На никого не се обади.

——

’ Йона — библейско лице.

— Малко след мене? Преди около две седмици?

— Да, синьор, същия ден. Остави нещата си разхвърляни. Всички съседи говорят за това.

Стършелът се обърна, без да проговори, и забърза по уличката към къщата, в която бе живяла Зита. От стаите й не липсваше нищо. Там бяха всички подаръци, които Стършелът й бе направил. Тя не беше оставила никакво писмо или бележка.

— Извинявайте, синьор — каза Бианка, като подаде глава през вратата, — една стара жена…

Той я погледна гневно.

— Какво искаш? Защо вървиш подире ми?

— Една стара жена иска да ви види.

— За какво й съм? Кажи й, че не мога да дойда, зает съм.

— Тя идва почти всяка вечер, откакто сте заминали, и все пита кога ще се върнете.

— Нека ти каже какво иска. Не, остави, сам ще видя. Старата жена го чакаше пред вратата на салона в неговата къща. Тя беше бедно облечена, с тъмно набръчкано като мушмула лице, забрадена с пъстра кърпа. Когато Стършелът влезе, тя стана и го загледа изпитателно с черните си очи.

— Ти ли си куцият господин? — каза тя и го измери с поглед от глава до пети. — Нося ти вест от Зита Рени.

Стършелът отвори вратата на кабинета си, пусна я да мине и затвори вратата след себе си, за да не чува Бианка.

— Заповядай, седни. С-сега кажи коя си.

— Това не е твоя работа. Дойдох да ти кажа, че Зита Рени замина с моя син.

— С твоя… син?

— Да, синьор. Щом не знаеш как да пазиш метресата си, не можеш да се сърдиш, ако ти я вземе друг. Моят син има кръв в жилите си, не вода и мляко като тебе. Той е от цигански род.

— А, ти си циганка! Значи Зита се е върнала при своите? Циганката го погледна учудено и с презрение. У тези християни няма и капка мъжество — те дори не могат да се ядосат, когато ги обидиш!

— Какъв си ти, че да стои при тебе? Нашите жени може да поживеят с някой от вас, ако им скимне или ако им плащате добре. Но циганската кръв винаги се връща при циганите. Лицето на Стършела остана все така спокойно и студено.

— С цигански катун ли замина тя, или само с твоя син? Жената се разсмя.

— Да не смяташ да я гониш и да я върнеш? Късно е вече, синьор. Да си се сетил по-рано!

— Не, искам само да науча истината, ако желаеш да ми я кажеш.

Циганката вдигна рамене. Не си струваше трудът да обижда такъв бездушен човек.

— Истината е, че Зита е срещнала сина ми на улицата в деня, когато си я оставил, и му заговорила на цигански език. А той, като разбрал, че тя е от нашата кръв, макар че била облечена богато, я залюбил заради хубавото й лице така, както циганите знаят да любят, и я доведе в катуна. Тя ни разказа за всичките си мъки. Горкото момиче, толкова плака и хълца, та ни разкъса сърцата. Утешихме я, колкото можахме, и най-после тя захвърли скъпите си дрехи, облече се по нашенски и отиде при сина ми, за да му бъде жена и да го има като мъж. Той няма да й казва: „Не те обичам“ или „Имам друга работа“. Младата жена има нужда от мъж, а какъв мъж си ти? Не можеш дори да целунеш едно хубаво момиче, когато ти се хвърли на врата!

— Ти каза — прекъсна я Стършелът, — че ми носиш вест от нея.

— Да, затова останах след катуна, за да ти я предам. Зита ми поръча да ти кажа, че й дошло до гуша от вашите студени хора, които се занимават само с глупости, и че иска да се върне при своите и да бъде свободна. „Кажи му — рече, — че аз съм жена и че го обичах и затова не искам да му бъда повече любовница.“ И право беше момичето да избяга. Не е лошо за едно момиче да спечели някой лев с хубостта си, ако може — та нали за това е хубостта? Но циганката никога не може да обича истински мъж от вашия род.

Стършелът се изправи.

— Това ли е всичко? — попита той. — Тогава кажи й, моля ти се, че е постъпила добре и че й желая щастие. Нямам какво друго да кажа. Лека нощ.

Той не се помръдна, докато градинската врата не хлопна зад старата циганка. Тогава седна и закри лицето си с ръце.

Още една плесница! Нямаше ли да му оставят поне зрънце гордост, поне капка уважение към себе си? Не беше ли изстрадал всичко, което човек може да понесе? Не бяха ли захвърлили в калта и сърцето му, не бяха ли го мачкали с крака случайните минувачи? Нямаше кътче в душата му без следа от нечие презрение, ненаранено от нечия гавра. Сега дори и тази млада циганка, която бе прибрал от улицата, дори и тя бе взела камшик в ръката си.

Пред вратата заскимтя Шайтан и Стършелът отиде да му отвори. Кучето се спусна към господаря си, радостно както винаги. Но като разбра, че нещо не е в ред, легна на килима до него и опря влажния си нос в отпуснатата му ръка.

След един час към предния вход на къщата се приближи Джема. Никой не отговори на почукването й. Бианка, разбрала, че Стършелът няма да вечеря, беше отишла на гости при една съседка — готвачка. Тя бе оставила вратата отворена и лампата в салона запалена. Джема почака малко, после реши да влезе и види дали Стършелът е в къщи, тъй като искаше да му съобщи важни новини от Бейли.

Тя почука на вратата на кабинета. Отвътре се чу гласът на Стършела:

— Можеш да излезеш, Бианка. Нямам нужда от нищо. Джема тихо отвори вратата. В стаята бе съвсем тъмно, но лампата от коридора хвърли ивица светлина, когато влезе, и тя видя, че Стършелът седеше сам, отпуснал глава на гърдите си, а кучето е заспало в краката му.

— Аз съм — каза Джема. Той скочи.

— Джема… Джема! Тъй много исках да ви видя! Преди тя да успее да проговори, той коленичи пред нея и зарови лице в гънките на роклята й. Цялото му тяло се разтърси от конвулсивна тръпка и това бе по-страшно от сълзи. Джема стоеше неподвижна. Тя не можеше с нищо да му помогне… с нищо и това беше най-мъчително. Тя трябваше да стои и да го гледа пасивно… тя, която би умряла за да го избави от страдание. О, ако смееше да се наведе и да го прегърне, да го притисне до сърцето си и да го защити, ако е нужно и със собственото си тяло, от всякакви нови обиди и злини! Тогава той отново ще бъде за нея Артур, отново ще настъпи ден и сенките ще се разпръснат.

Не, не! Нима той ще може някога да забрави? Нали тя го бе захвърлила в оня ад, тя, със своята дясна ръка.

И Джема пропусна този кратък миг. Стършелът стана бързо, седна до масата и закри очи с ръка, като хапеше устни.

След малко той я погледна и каза тихо:

— Простете, изплаших ви. Джема му протегна двете си ръце:

— Приятелю мой — каза тя, — не сме ли вече достатъчно близки, за да ми вярвате поне малко? Какво се е случило?

— Нищо, само лични неприятности. Не виждам защо трябва да ви тревожа с тях.

— Слушайте — продължи Джема, като взе разтрепераната му ръка в своите ръце и се помъчи да го успокои. — Не исках да докосвам това, над което нямам право. Но вие сам, по своя воля, ми доверихте много. Доверете ми и малкото, което остава, като на своя сестра. Не сваляйте маската от лицето си, ако така се чувствувате по-добре, но свалете маската от душата си заради самия себе си.

Стършелът наведе още по-ниско глава.

— Трябва да бъдете търпелива с мене — каза той, — аз навярно няма да бъда добър брат. Но ако знаехте… Едва не полудях последната седмица. Струваше ми се, че съм отново в Южна Америка. Понякога в мен се вмъква дяволът и… — Той замълча.

— Не мога ли и аз да поема частица от вашето страдание — прошепна най-после Джема.

Той отпусна глава на ръката й.

— Тежка е десницата божия!