41.

Полицейският участък на Колдуел имаше два входа — главният на Десета улица с многото стъпала, където телевизионни екипи снимаха гадостите, показвани по вечерните новини, и задният, с железни решетки, където се вършеше работата. В действителност предната фасада на Десета улица беше само с една идея по-представителна, защото архитектурата от шейсетте години беше като профила на грозна застаряваща жена — от никой ъгъл не беше хубава.

Полицейската кола, на чиято задна седалка седеше Леш, спря точно пред задния вход.

Как стана така, че се озова тук, по дяволите?

Полицаят, който го беше арестувал, заобиколи и отвори вратата.

— Излезте от колата, моля.

Леш го погледна, размърда крака, разкръстоса коленете си и се изправи с далеч по-големия си ръст пред човека. В съзнанието му се появи натрапчива фантазия как разкъсва гърлото на мъжа и кръвта му бликва като фонтан.

— Насам, господине.

— Няма проблем.

Досети се, че е притеснил полицая, по това, че той посегна към дръжката на пистолета си, макар да бяха пред очите на целия личен състав на участъка.

Леш бе поведен през двойна врата по коридор, застлан с балатум, който май беше там още от изобретяването на материала. Спряха пред плексигласова преграда, дебела колкото ръка, и полицаят изграчи нещо срещу кръгла метална пластина, монтирана на стената. Жената от другата страна изглеждаше извънредно делова в тъмносинята си униформа и почти толкова привлекателна като колегата си.

Но поне бързо се оправи с документите. Доволна, че е събрала целия нужен брой формуляри, които да попълнят, тя плъзна купчинката през отвора на гишето към полицая и кимна. От вратата до тях прозвуча жужене и изтракване като от превъртане на ключалка и после се озоваха в друг коридор със също толкова окаян балатум, който свършваше пред стаичка с пейка, стол и бюро.

Когато седнаха, полицаят извади химикалка и я щракна.

— Как е цялото ви име?

— Лари Оуен — отвърна Леш. — Казах му го вече.

Мъжът се наведе над формуляра.

— Адрес?

— Десета улица, номер 1583, апартамент 4 Б.

Прецени, че може да използва адреса от регистрацията на Фокуса. Господин Д. щеше да донесе фалшивата шофьорска книжка, използвана от Леш, когато живееше с родителите си, но той не помнеше какво пише на нея.

— Имате ли документ, с който да докажете, че живеете там?

— Не е у мен. Но приятелят ми ще го донесе.

— Дата на раждане?

— Кога ще ми позволите обаждането по телефона?

— След минута. Дата на раждане?

— Тринайсети октомври, хиляда деветстотин осемдесет и първа година.

Така поне мислеше, че пише на фалшивото свидетелство.

Полицаят придърпа тампон с мастило, изправи се и освободи едната ръка на Леш от белезниците.

— Сега трябва да ви взема пръстови отпечатъци.

Желая ти успех, помисли си Леш.

Остави човека да хване лявата му ръка и да я дръпне напред, наблюдаваше как топи върховете на пръстите му в тампона и после ги притиска към бяло листче хартия с десет квадратчета, разграфени в два реда.

Полицаят се намръщи при онова, което видя, и опита с друг пръст.

— Нищо не излиза.

— Изгорих се като дете.

— Не ще и дума.

Полицаят повтори още няколко пъти опита с тампона и листчето, после се отказа и отново му сложи белезниците.

— Застанете пред фотоапарата.

Леш прекоси стаята и застана неподвижно пред светкавицата, която блесна в лицето му.

— Искам си телефонното обаждане.

— Ще го получите.

— Каква е гаранцията ми за освобождаване?

— Не знам още.

— Кога мога да си тръгна оттук?

— Когато съдията определи гаранция и я платите. Вероятно следобед, като се има предвид, че още сме в малките часове на деня.

Премести ръцете на Леш отпред, отново ги закопча с белезниците и бутна към него телефонен апарат. Полицаят натисна бутона за високоговорителя и започна да набира мобилния телефон на господин Д., докато Леш му диктуваше цифрите. После отстъпи назад, когато лесърът отговори.

Леш реши да не губи време.

— Донеси ми портфейла. В якето на задната седалка е. Още не са определили гаранция, но намери пари спешно.

— Кога искате да дойда?

— Шофьорската книжка я донеси сега. А парите, когато съдията назове сумата. — Погледна към полицая. — Може ли да му позвъня пак, за да му кажа кога да дойде да ме вземе?

— Не, но той може да се обади на номератора ни и да разбере кога ще бъдете освободен.

— Чу ли това?

— Да — прозвуча гласът на господин Д. от мъничкия високоговорител.

— Не спирайте работа.

— Действаме.

Десет минути по-късно Леш влезе в общата арестантска килия. Беше стандартното помещение девет на девет метра, облицовано с огнеупорен материал, с решетки отпред и тоалетна и мивка от неръждаема стомана в ъгъла. Когато отиде и седна на пейката с гръб към стената, петимата присъстващи го огледаха. Двама от тях очевидно бяха наркомани, мазни като бекон и мозъците им без съмнение бяха изпържени по-рано същата нощ. Другите трима го зяпаха предизвикателно, макар да бяха само хора: мъж с масивни бицепси и дузина затворнически татуировки, седнал в отсрещния ъгъл, далеч от всички; гангстер със синя кърпа, вързана на главата, който правеше непрестанни тегели край решетките, и побъркан скинхед с тикове, застанал до вратата на килията.

Наркоманите, естествено, не ги беше грижа, че към компанията им се беше присъединил нов член, но другите го измерваха с поглед, сякаш беше агнешка плешка на деликатесния щанд.

Той се замисли за броя на лесърите, изгубени тази нощ.

— Ей, тъпанар — подхвърли той към мускулестия, — гаджето ти педал ли ти направи тези татуировки? Или беше твърде зает да те чука отзад?

Мъжът присви очи.

— Какво каза?

Гангстерът поклати глава.

— Сигурно чавка ти е изпила ума, бяло момче.

Смехът на скинхеда беше като шум от блендер — висок и бърз.

Кой да знаел, че вербуването става толкова бързо, помисли си Леш.



Фюри не се дематериализира пред „Зироу Сам“. Вместо това отиде в „Скриймърс“.

Тъй като нощта беше почти към края си, пред клуба нямаше опашка от чакащи, така че той влезе направо през главния вход и отиде до бара в дъното. Под гръмките звуци на рапа оцелелите от купона стискаха с мъртва хватка питиетата си и седяха подпрени един на друг по тъмните ъгли, неспособни дори да правят секс.

Барманът се приближи и каза:

— Сервираме последно питие.

— Мартини „Сапфир“.

Барманът се върна с питието и разгъна коктейлна салфетка, преди да остави конусовидната чаша.

— Дванайсет долара.

Фюри плъзна петдесетачка по черния плот на бара и покри банкнотата с ръка.

— Очаквам нещо. И не е ресто.

Барманът се втренчи в парите.

— Какво ти трябва?

— Искам да яздя коне18.

Другият взе да оглежда помещението.

— Нима? Това е клуб, не конна база.

— Никога не се обличам в синьо19.

Барманът обърна глава към Фюри и го огледа набързо.

— С дрехи, скъпи като твоите, можеш да носиш какъвто си щеш цвят.

— Не харесвам синьо.

— Не си тукашен, така ли?

— Може да се каже.

— Лицето ти направо е смазано.

— Така ли? Не бях забелязал.

Настъпи пауза.

— Виждаш ли онзи отзад с рокерското яке с орел на него? Може би той ще ти помогне. Само предполагам. Не го познавам.

— Разбира се, че не го познаваш.

Фюри остави петдесетачката и питието и тръгна през оредяващите посетители с една-единствена мисъл в главата си. Тъкмо се приближи, и въпросният тип се изниза от страничната врата.

Фюри го последва в уличката и в момента, в който се озоваха навън, нещо изщрака в съзнанието му, но той не обърна внимание. Интересуваше го едно-единствено нещо и беше толкова обсебен от него, че дори гласът на Магьосника бе замлъкнал.

— Прощавай — каза той.

Дилърът се обърна и измери Фюри набързо, както бе направил барманът.

— Не те познавам.

— Така е. Но познаваш мои приятели.

— Нима? — Когато Фюри размаха двеста долара пред него, онзи се ухили. — А, да. Какво търсиш?

— Х.

— Уцели момента. Почти съм го свършил.

Скъпият пръстен на дилъра проблесна в синьо, когато той пъхна ръка в джоба си.

За част от секундата в ума на Фюри изскочи образът на дилъра и наркомана в уличката — онези, на които той и лесърът се бяха натъкнали преди толкова много нощи. Странно, че от онази среща беше започнало спускането му надолу по наклона, което го бе довело дотук, до този момент, до тази задна уличка, където в ръката му се озова малко пликче с хероин.

— Аз съм тук — посочи с брадичка дилърът към вратата на клуба — почти всяка вечер…

Отвсякъде към тях се насочиха светлини, идващи от полицейски коли, паркирани в двата края на уличката.

— Горе ръцете! — изкрещя някой.

Фюри се взря в изпълнените с паника очи на дилъра и не изпита никакво съчувствие и съпричастност.

— Аз ще тръгвам. Довиждане.

Фюри изтри спомена за себе си от четирите ченгета с насочени пистолети и от дилъра с отчаяното изражение и се дематериализира с покупката си.

Загрузка...