Света троица

18.

Дери Бруър стоеше на проливния дъжд и наблюдаваше как колоната от въоръжени войници язди по широкия път към замъка Кенилуърт. На открития терен те нямаха никаква защита от изливащите се с грохот струи, които плискаха върху тях. Яздеха с приведени глави, седем дузини мъже в доспехи от плочки и със знамена, толкова подгизнали от водата, че бяха залепнали по прътите. Дори и така всички бяха нащрек, готови за атака. Независимо от четирите години, прекарани в мир, цялата страна кипеше, бушуваше и се надигаше като капак на тенджера, поставена върху силен огън.

Дери излезе на пътя им и застана в средата. Беше си избрал шестима яки мъже да стоят около него, за да образуват солидна група. Два бели впрегатни коня блокираха пътя малко по-нататък, огромни животни, двойно по-мускулести и по-тежки дори от боен кон. Както стояха нещата, не му се струваше вероятно посетителите да спрат заради един-единствен човек. Лошото време не помагаше, нито пък фактът, че замъкът се виждаше, а с него и обещанието за топлина и безопасност. Той вдигна ръка с дланта навън, застанал на пътя им с цялата си височина и каквато самоувереност успя да събере под жилещите струи на дъжда. До него приятелят му Уилфред Танър издигна кралското знаме в червено и златно, което се виждаше отдалеч. Костеливият и дребен контрабандист целият се тресеше от гордост, че са му разрешили да носи кралския флаг.

Едва минаваше час след пладне, макар че облаците на небосвода бяха превърнали широкия път в тъмносив тунел. Дери се вглеждаше в приближаващите ездачи, следеше за момента, в който ще го забележат и ще обадят на херцога, когото защитават. Не виждаше по-далеч от първите им редици, но някъде сред масивната група се намираше мъжът, с когото трябваше да се свърже.

— В името на краля, спрете! — изрева Дери, надвиквайки вятъра. И изруга тихо, когато реакция не последва.

Колоната приближаваше в тръс, потракваше при движението си, без всякакви признаци за забавяне на хода. Ако този, който ги водеше, не издадеше заповед, той знаеше, че ще минат направо през него и ще разпръснат жалката му групичка. Всеки бе наясно, че в Англия тази година цареше недоверие. Всеки незначителен барон, всеки рицар и неговите съседи сякаш събираха мъже и купуваха оръжие. Имаше голяма вероятност казанът да прекипи при такъв силен огън под него.

Чак когато първата редица застана само на крачки пред него, той чу как някакъв глас рязко издаде заповед. Тя мина като вълна през редовете им, макар че нямаше начин да не са я очаквали, и войниците спряха, преди да са го стъпкали. Щом най-сетне заковаха на място, Дери вече можеше да докосне влажната муцуна на най-близкия кон, макар че реши да се въздържи. Няма ездач, който да не се подразни, ако някой се пресегне към поводите му.

Пороят се засили без гръмотевици, небесата просто се разтвориха и изсипаха в един ден дъжда, който им се полагаше за цял месец. По земята се стичаха хиляди ручеи и огромни пространства блестяща вода ги заобикаляха отвсякъде. Дъждът трополеше по доспехите им и издаваше метално барабанене, което ту се усилваше, ту заглъхваше при всеки нов порив.

— Кой си ти, че стоиш на пътя ни? — обади се един рицар от втората редица. — Препречваш пътя на херцог Съмърсет. Отдръпни се!

Дери усещаше, че рицарите насреща му са готови да приложат сила. Дошли въоръжени за война, те бяха нервни, напрегнати. Тъй като никой не бе вдигнал забралото си, трудно можеше да определи кой е проговорил. Те спокойно можеха да минат за сребърни статуи, както бяха полускрити под подгизналите почти до черно сини наметала.

— Ще разговарям с Хенри Бофорт, херцог Съмърсет — силно и ясно изрече Дери, — чийто баща познавах добре и когото преди наричах приятел. Говоря от името на крал Хенри и кралица Маргарет. Виждате, че нямам мъже, с които да ви заплашвам, но по заповед на краля трябва да говоря със Съмърсет, преди да влезете в замъка.

Мъжете от предните редици го зяпаха през процепите на забралата. Другите отзад обърнаха глави и Дери проточи врат, за да види онзи от тях, който носеше емблемата на Съмърсет под наметалото си — подгизнала от вода туника на сини и бели ленти със златна лилия, разделена на четири от английските лъвове. Дери спря поглед върху слабата фигура на мъжа и сърцето му се сви при спомена за неговия баща. Един рицар се наведе към него и му прошепна нещо, което той не чу. С облекчение видя как младият херцог поклати глава и пришпори коня си, за да излезе на предна линия. Огромното животно, подобно на господаря си, бе покрито по гърдите и главата с железни плочки — сегменти, които се движеха при хода му и можеха да удържат почти на всякакви удари. Срещу невъоръжен човек самите доспехи представляваха оръжие и Дери преглътна притеснено, знаейки, че само при една погрешна стъпка могат да го пронижат.

Докато Дери го наблюдаваше втренчено, новият херцог на Съмърсет повдигна забралото и откри очите си, присвивайки ги срещу силния дъжд.

— Ваша милост, казвам се Дери Бруър. Познавах баща ви.

— Говорил ми е за теб — с неудоволствие призна — Хенри Бофорт. — Казваше, че си мъж, на когото мога да имам доверие, макар че ще си съставя собствено мнение за това. Какво искаш от мен?

— Само няколко думи на четири очи, милорд, заклевам се в името си, в клетвата си за вярност и в поста си в служба на краля.

Дери чакаше под студения взор на младия мъж, но друг рицар се обади, преди Съмърсет да успее да отговори.

— Милорд, това не мирише на хубаво — така да ни спрат на пътя посред проливния дъжд. Нека продължим към замъка на кралицата. Там ще чуем каквото трябва.

— Спешно е, милорд — добави в отговор Дери и зачака. — Не съм въоръжен.

Предположението, че Съмърсет стои настрана поради страх или от предпазливост беше достатъчно, за да предизвика у него моментален гняв. Той слезе от коня и закрачи към Дери, приближи твърде близо и го загледа отгоре. Дери реагира, като се извърна и отведе младия мъж малко по-встрани, далеч от хората си. Те също се наежиха и при всяка крачка на господаря им, която го отдалечаваше от тях, имаха готовност да пришпорят конете, да атакуват със смъртоносни намерения, ако нещо тръгнеше накриво.

— Какво искаш? — просъска херцогът и се приведе към него. — Тук съм привикан единствено с кралския печат, който изисква присъствието ми. Какво толкова имаш да ми казваш, та да ме държиш навън на дъжда?

Дери въздъхна облекчен.

— Сред хората ви, милорд, има човек, който предаде преди по-малко от месец документи на граф Солсбъри. Моите хора го наблюдаваха при този акт и после проследиха онзи, с когото той се срещна.

— Предател? — с изненада продума Съмърсет. — Защо тогава не си ме уведомил по-рано?

Дери установи, че бузите му пламват независимо от ледения дъжд.

— Понякога е полезно да знам кой има фалшиво прикритие, милорд, без да го разобличавам. По този начин можем да го накараме да подаде грешна информация на господаря си, ако ме разбирате правилно.

— Въпреки това сега ме спираш — подхвърли херцогът, като изгледа свирепо дрипавия мъж пред себе си.

— В Кенилуърт ще чуете планове, които не са за неговите уши, милорд. Сметнах, че ще бъде най-лесно и тихо проблемът да изчезне по пътя, а не в присъствието на кралицата.

— Разбирам. Как се казва този човек, който е обречен единствено от твоите думи?

Дери трепна от подозрението в гласа на младия лорд.

— Сър Хю Сароу, милорд. И тук няма никакво съмнение, абсолютно никакво. Пратете го обратно, ако искате, макар че той ще разбере и ще изчезне при враговете ви, ако сторите тъй.

Съмърсет хвърли поглед назад към разярените си хора.

— Сър Хю ли? Но той беше от хората на баща ми! Познавам го от детинство!

— Въпреки това, милорд. Той не може да влезе в двореца и да чуе онова, което е предназначено единствено за вашите уши. Баща ви ми се доверяваше, милорд. Крал Хенри и кралица Маргарет също продължават да ми се доверяват. Това ми е работата — да откривам предателите и да ги използвам или пък пречупвам.

— Баща ми може да ви е познавал, мастър Бруър, но не и аз. Ако откажа?

— Съжалявам да ви съобщя, но ще бъдете върнат от портала на замъка — рече Дери, като едва дишаше, наясно, че мъже като Хенри Бофорт бяха свикнали на абсолютно подчинение и към най-дребните си прищевки. — Не можете да влезете, докато този човек е свободен, милорд. По ваша заповед той може да бъде задържан и завързан, оставен в килия, докато разговаряте с кралицата. С удоволствие бих го разпитал, но той е ваш човек. И изборът си е ваш.

Дери се стресна, когато Съмърсет се извърна и изрева към хората си:

— Сър Хю Сароу! Тук при мен!

Редиците се размърдаха и затропаха, докато един мъж си проби път напред и слезе от коня. Той тръгна сковано към господаря си и Дери Бруър.

— Свалете си шлема, сър Хю! — рече Съмърсет.

Рицарят се подчини и откри тясното си, притеснено лице, частично прикрито от мустаците, а кафявите му очи се местеха от единия на другия мъж.

Съмърсет се наведе достатъчно, та да може Дери да усети топлия му дъх.

— Аз съм верен на краля, мастър Бруър. Смъртта на баща ми все още вика за отмъщение и аз няма да престана да го търся. Ако това е тест за лоялността ми, ето моят отговор.

Без предупреждение той изтегли меча си, замахна и, като извъртя горната част на тялото си, с все сила удари оголения врат на рицаря.

Острието закачи ръба на металната яка, преди да се вреже в плътта, и пусна искра, която бързо бе отмита от кръвта и дъжда. Сър Хю залитна от силата на удара. Лицето му пребледня като платно, той вдигна ръка към гърлото си с разширени от шока очи, после се строполи шумно в калта.

Дери изгледа младия мъж пред себе си — у него бушуваше гняв, който до този момент бе останал напълно прикрит.

— Ето краят на всичко — промълви Съмърсет. — И ако това единствено бе посланието ви към мен, мастър Бруър, мокър съм и ми е студено, а и още не съм чул какво ме чака в Кенилуърт.

— Благодаря за доверието, милорд — рече Дери, разтърсен. Направи жест към другарите си и те освободиха пътя пред колоната, колкото и нещастна преграда да бяха представлявали. Херцогът се върна назад и отново яхна коня си. Колоната премина край Дери, като десетки глави в шлемове се обърнаха да го изгледат с подозрение и ненавист. Той внимателно се отдръпна от пътя им, след като си бе свършил задачата.

Щом се отдалечиха, Дери повика с ръка хората си. Те завързаха трупа в доспехи за впрегатните добичета и го потеглиха през калта назад към замъка.

С напрегнато изражение Маргарет гледаше как Дери Бруър и още един мъж влизат и ѝ се покланят. Косата на главния шпионин беше зализана от дъжда, макар че се беше преоблякъл в сухи дрехи, преди да ѝ се представи. Каквото и предупреждение да му беше дал Дери, придружителят му определено изпитваше ужас, че се намира под зоркия поглед на кралицата на Англия. Мъжът беше сух като вейка с кестенява коса като четина, която, изглежда, се бе опитал да приглади с плюнка и длани. Целият се тресеше, докато се мъчеше да копира действията на Дери, като протегна напред единия си крак и се наведе над него.

Независимо от бурята, която биеше по стените на замъка през този ден, дългото лято на ’59 година беше изпържило Кенилуърт, разпуквайки мазилката на сградите и превръщайки пасищата в сухи кафяви поля, докъдето стигаше погледът. Маргарет обожаваше това място.

Преди три години върху каменните стени и кули бяха поставени двайсет и шест оръдия, достатъчни, за да напълнят с желязо околността в радиус от четвърт миля — и да разбият и метал, и плът, ако някой враг посмее да приближи. Маргарет не бе предупредила нито Йорк, нито Солсбъри за намеренията си, не бе дала никакъв знак, че не е абсолютно доволна от това, което има. Беше се доверила единствено на Дери Бруър — тя вярваше само на него. Двамата заедно бяха уредили Хенри да излезе от покоите си в двореца Уестминстър, убеждавайки лекарите му, че има нужда от чист въздух сред природата. Още щом напуснаха Лондон, Маргарет го беше отвела на север, преди някой да разбере какво планират. Бе получила стотина възмутени писма и вестители през трите години, които последваха, но какво можеше да стори Йорк? Не можеше да се свика нов парламент без краля. Законът и редът в страната започнаха да западат, да се рушат, но Кенилуърт беше непревземаема крепост. Дори Йорк не би посмял да събере армия, за да вземе краля от жена му.

— Приближете, мастър Бруър — рече Маргарет. — И доведете… придружителя си с вас, за да преценя качеството на хората, които наемате от името на съпруга ми.

Дери се изпъна и, усещайки палава искра в очите на кралицата, веднага ѝ се усмихна.

— Този невероятен човешки образец е Уилфред Танър, Ваше Височество. През последната година ми беше доста полезен. Едно време беше контрабандист, макар и не много успешен…

— Дери! — просъска Танър, ужасѐн, че разкриват предишната му професия.

— … но сега е на кралска служба — гладко продължи Дери. — Пътува с мен из страната и събира договорите ви — той вдигна една кожена чанта, пълна със свитъци. — Тук има още петдесетина, Ваше Височество. Подписани документи от мъже, дето ще се присъединят към Храбреците и са положили клетва.

— Добре ми служите, мастър Бруър. Моят съпруг често ми е говорил за вашата лоялност. Ако беше тук, знам, че щеше да ви благодари за всичко, което сте сторили за нас през последните години.

Споменаването на крал Хенри бе придружено от сбръчкване между очите, забеляза Дери. Маргарет още не бе навършила трийсет и в годините, след като се омъжи, се беше разхубавила неимоверно. Косата ѝ беше прибрана в тъмна лъскава плитка, дълга почти до кръста. Загледан в нея, той се зачуди дали тя има представа какво влияние оказва върху мъжете. Подозираше, че е съвсем наясно, до най-дребната подробност. Маргарет седеше на дървен стол с резба, облечена в рокля от тъмносиня коприна, която дискретно подчертаваше фигурата ѝ. Не се беше пръкнало второ дете, което да опъне тези шевове, не и през шестте години, откакто се беше родил принц Едуард. Дери леко наклони глава, за да може да я наблюдава, като чувството беше не на трепетна страст, а просто на удоволствие, едва ли не страхопочитание, че очите му виждат такава хубава жена. Светлината, която влизаше през един от големите прозорци, осветяваше кралицата, очите ѝ блестяха, а въздухът около нея се изпълни със златисти прашинки.

— Тези нови мъже за каузата ни — попита Маргарет, — те Храбреци на кралицата ли са? Или са на съпруга ми?

— Тези четирийсет и шестима положиха клетва за вас, милейди. Уилфред раздаде от вашите лебедови значки и мога да докладвам, че ги носят с голяма гордост. Мисля, че ще ми трябва още една купчина, когато пак изляза. На някои места те станаха най-новата мода и мнозина ги подаряват на съпругите си.

— Но когато ги повикаме, мастър Бруър, те трябва да носят моя знак или пък антилопата на съпруга ми. Нали? Каквато и да е модата, нашите Храбреци трябва да се разпознават помежду си по значките.

Дери размаха ръка във въздуха.

— Все са Храбреци — дали на краля, или на кралицата, няма значение, те служат на Короната, Ваше Височество За мен беше радост да видя такъв устрем в градовете и селата. И към мен самия се отнасят, сякаш ги е посетил благородник, където и да ме видят върху Възмездие.

— Видят върху… какво? Аа! Не е ли това доста префърцунено име за един кон, мастър Бруър?

— Всъщност той е отмъстително животно, милейди. Доста му подхожда, така както работата ми подхожда на мен. Уилфред тук пък си спечели доста поклоннички само като ми носи чантата с документите и значките.

Маргарет се засмя и Уилфред Танър стана аленочервен. Мъчеше се да сръга с лакът Дери, макар да не беше достатъчно близо.

Един от икономите на кралицата влезе зад гърба на двамата мъже в залата за аудиенции, безмълвно плъзгайки се през огромните врати с филцовите си обувки. Когато се обърна към господарката си, двамата мъже изненадани се стреснаха. Маргарет знаеше, че в нейно присъствие е забранено да се носи оръжие, затова с интерес проследи движението на ръцете им, които се шмугнаха към различни места на туниките или ръкавите им. Двамата мъже бързо се окопитиха и се спогледаха смутени.

— Ваше Височество, Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, и сър Джон Фортескю, главен съдия на Кралския съд — обяви икономът и се отдръпна, за да пропусне в стаята двамата.

В отговор Дери се поклони отново.

— Може ли да остана, милейди? Ще изслушам тези мъже в качеството си на ваш съветник.

Маргарет склони глава, като така позволи на Дери да отведе Уилфред Танър настрана. Стояха там смирено, макар Дери да наблюдаваше всичко изпод сключени вежди. В дъното на стаята се появиха двама много различни мъже.

Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, беше само на двайсет и три. Като човек, познавал много добре баща му, Дери успяваше да различи някои черти на стария херцог в лицето на сина му, макар вече да знаеше, че безизразното му изражение прикрива ужасяващ гняв, който все още го изгаряше и след четирите изминали години. Бофорт беше може би малко по-висок, отколкото бе баща му Едмънд, и пристъпи с енергична стъпка пред кралицата. През четирите години след битката при Сейнт Олбънс брадите пак бяха дошли на мода и младият Съмърсет като че ли се мъчеше да пусне брада, но резултатът беше посредствен — валма от тъмнокафяво и червеникаво, като краищата на мустаците му леко се извиваха нагоре край устните.

— Ваше Височество — рече той и със замах се поклони по-елегантно, отколкото Дери бе успял да го стори. За миг погледът на херцога се спря върху него, докато се изправяше, като по този начин му даде нужното признание.

— Милорд Съмърсет, добре дошли — рече Маргарет. — Потърпете само миг, докато поздравя придружителя ви.

Дери видя как страните на младия мъж поруменяха и повдигна вежди с интерес, докато онзи остана настрана. Херцогът не се беше оженил и той се зачуди дали не бива да го предупреди да внимава и да не гледа кралицата с този кравешки поглед там, където някой можеше да го види. Спомни си обаче с каква изненадваща и кървава стръв се бе разправил той с рицаря на пътя пред замъка и реши да се въздържи. Мъжът му се струваше достатъчно красив, но някак си доста безличен. Дери откри, че сам приглажда с ръка кичури от косата си, и развеселено тръсна глава на глупостта на мъжете по принцип.

След младия благородник влезе сър Джон Фортескю, целият облечен в черно — от широките роби, които сега бе притиснал към гърдите си, до показалите се отдолу няколко инча от вълнени чорапи и черни кожени ботуши. На шейсет и две лицето му почти нямаше бръчки и кожата му бе изпъната. Напомняше на Дери за членовете на някои монашески ордени, които прекарваха толкова голяма част от живота си с отпуснато за молитва лице, че не старееха като останалите хора. Фортескю нямаше брада, само тънък мустак над горната си устна, тъмен в средата и побелял по краищата на широката му уста. Това до някаква степен прикриваше липсата на горни и долни зъби от едната страна на челюстта и му придаваше иронично изражение дори когато лицето беше отпуснато. Останалите му зъби бяха силни и жълти, но половината от устата му бе изцяло от венци. Дери прихвана бързия поглед, който той отправи в негова посока. Главният кралски съдия беше известен с наблюдателността си и, конкретно в този случай, Дери почувства как са го преценили и отхвърлили, заедно с все още свития на запетайка Танър до него. Без съмнение Фортескю щеше да забележи признаците на любовен трепет у Съмърсет със същите студени очи и крива усмивка.

— Разрешавате ли да приближа, Ваше Височество? — попита съдията. Гласът му беше силен и твърд, както прилягаше на човек, свикнал да се обръща към съда в качеството си на главен съдия. Дери отбеляза лекото съскане при произнасянето на съгласните, когато езикът му срещаше само празно пространство там, където някога са били зъбите му.

— Разбира се, сър Джон — отвърна Маргарет. Тя видя как той поглежда към останалите в стаята и побърза да заговори преди него. — Можете също да се доверите на тези, които срещате на това място. Разбрахме ли се? Колкото и да сте непознати едни за други, всички вие сте лоялни мъже.

Четиримата посетители останаха за миг безмълвни, като всеки оглеждаше другите. Както херцогът, така и съдия Фортескю се смръщиха при вида на Уилфред Танър, който се чешеше по брадичката и сякаш искаше да бъде където и да е другаде, но не и тук. Той неведнъж беше имал контакт със съдии през живота си.

Маргарет изгуби търпение, наблюдавайки напрегнатото им мълчание.

— Милорд Съмърсет, господа, приятели. В името на краля всеки от вас играе роля в един по-голям план. Мастър Бруър тук прекара по пътищата две цели години заради мен, събирайки верни мъже, които са недоволни от лошото отношение към краля от страна на най-влиятелните му лордове. Йорк, Солсбъри и Уорик се присмяха на трона, на Англия и на Короната. Ето, изразих мнението си. Те вдигнаха оръжие, за да убият най-благородните съветници на краля, и въпреки това небесата не се разтвориха да ги накажат. Те все още процъфтяват, перчат се като петли, докато по-добри мъже гният в земята.

Тя осъзна, че е стиснала в юмрук едната си ръка, и я отпусна, гледаше как побелелите ѝ пръсти се разтварят като цвете.

— Не съм прекарала и една нощ оттогава, без да помисля за наказанието на тези мъже. Сър Джон дойде при мен, за да ми обясни какво казва законът, но какво представлява законът, дори този в Англия, ако не може да бъде приложен? Колцина сте накарали да положат клетва като Храбреци на кралицата, мастър Бруър? Колко станаха вече?

Дери премига. У жената, която седеше така застинала, за да им чете лекции, не бе останала и следа от лекия, дружелюбен тон. Той отново видя младата кралица, получила новината за раняването на съпруга си и издигането на Йорк над всичко. Не скръб, а смразяващ бяс. Макар че със сигурност светът ѝ се е разпаднал, този гняв беше като парчета, достатъчно остри, за да те порежат.

— Девет хиляди ще носят лебеда, Ваше Височество. Аз… не мога да отговарям за качеството им в повечето случаи. Макар че около осемстотин рицари са се врекли, останалите са фермери или ковачи и земеделци. Те имат нужда от добри мъже, дето да ги предвождат, но са дали клетва да защитават каузата ви.

— А второто от големите ни начинания, мастър Бруър? Кажете на сър Джон колцина ще носят антилопата на мъжа ми, когато кралят бъде заплашен от враговете си.

— Осем хиляди, Ваше Височество. От Дорсет до Нортъмбърланд — те всички се обучават за дълги походи и да се бият. Просто чакат командата на краля.

— Благодаря ви, мастър Бруър — рече Маргарет. — Е, сър Джон? Доволен ли сте? Подобни бройки задоволяват ли ви?

Сър Фортескю бе слушал впечатлен. Той отново се поклони с усмивка на уста.

— Ваше Височество, изумен съм. Вярвам, че са достатъчно. Не, убеден съм в това.

Съдията бе готов да продължи, но Хенри Бофорт се прокашля. Може и само от четири години да беше херцог, но доколкото Дери преценяваше, вече беше придобил малко от арогантността на породата. Младият мъж вдигна един-единствен пръст и в отговор най-старшият кралски съдия внезапно си затвори устата.

— Ваше Височество, каква хубава новина — рече той. — Чест е за мен да принадлежа към този кръг — после хвърли поглед към Уилфред Танър, като по лицето му премина сянка на съмнение. — Ще приема всякакъв авторитетен пост в такова… как го нарекохте, милейди? Такова „велико начинание“. Можете да разчитате на моята лоялност, докато и последният рог не засвири отбой.

— О, да, милорд Съмърсет, наистина разчитам — хладно отвърна Маргарет. — Тук няма средна позиция. Твърде дълго го планираме. Тъкмо тази сутрин вече се срещнах с лордовете Бъкингам, Клифорд, Грей и Одли. Благородниците на съпруга ми ще стоят или до него, или на пътя му. Отсега ви казвам, той няма да позволи да се прояви милосърдие към онези, който направят погрешния избор.

Дери тайно се зарадва, когато Хенри Бофорт отново вдигна пръст, за да поиска разрешение да говори. Маргарет сви устни, но му кимна с глава.

— Ваше Височество, щом тези армии ще тръгнат в бой само когато кралят е заплашен, трябва да попитам, къде е сега заплахата? Дори без парламент Йорк сякаш е доволен от всичко, което е спечелил. Уорик е в Кале. Солсбъри организира тържества и лов, но не можем да кажем, че някой от тях пряко е заплашил Негово Величество.

Изражението на Маргарет стана безизразно, докато той говореше, и предишната ѝ топлина изчезна.

— Да. Те смятат, че всички битки са спечелени. Това е важен въпрос и нещо, което ме затруднява. Мислех, че никога няма да го преодолея, докато сър Джон не ми обясни какво представлява Указът за поставяне извън закона. Това е искрата, която ще ги изкара, милорд. Това е камъкът, който ще счупи главите им.

Съмърсет кимна, като докосна с пръст устната си. За Дери бе пределно ясно, че младият херцог не познава тази юридическа мярка. Всички присъстващи се обърнаха към Фортескю, а той раздвижи полупразната си уста, очевидно показвайки удоволствие от тяхното внимание.

— Това е един закон за предатели — започна съдията. — Отдавна е регистриран, но рядко се използва, може би заради властта, която позволява. С кралския печат върху една писмена наредба за поставяне извън закона благородникът се превръща в простолюдие. Титлите му са без покритие, отказва му се унаследяване. Цялото му имущество се връща обратно при краля. Накратко, това е смърт, пълно заличаване на благородния род.

— Йорк никога няма да позволи да се издаде такова нещо — веднага се обади Дери, точно както се бяха разбрали преди това на четири очи с кралицата. Кипна, като видя как сър Джон се усмихна и заклати пръст към него.

— Законът за предателите е създаден да се прилага при най-крайна заплаха срещу кралския род, мастър Бруър. Онези, които са го одобрили, са разбирали, че ще има случаи, в които времето ще е малко, а предателите — опасно близо до успешен край. Тук не сме обременени с изисквания за множество доказателства. Макар че трябва на някакъв етап да мине през парламента, той може да се затвърди в закон и да се предприемат действия дори само при наличен кворум от лордове и съгласието на краля.

За пред Съмърсет Дери започна да масажира челото си, сякаш размишляваше, преструвайки се, че чува всичко това за първи път.

— Сър Джон е подготвил Указа — рече Маргарет. — Съпругът ми е съгласен да сложи печата си отгоре. Лордовете Пърси и Егремонт са загубили не по-малко от всички други със смъртта на баща си. Заедно с вас, милорд Съмърсет, те ще командват Храбреците на съпруга ми — тонът ѝ не му оставяше възможност да откаже и Съмърсет сведе глава. — След като веднъж е задействан, господа, Указът за лишаване от граждански права не може да се възпре. Той е призив за оръжие. Родът на Йорк ще падне или пък ще се бие… и пак ще падне.

Гласът ѝ трепереше, забеляза Дери. Йорк щеше да изскочи като бясно куче насреща им, щом това се чуеше. Само с един свитък хартия кралицата щеше да предизвика война.

Маргарет продължи. Очите ѝ блестяха в този момент, когато беше достигнала целта си след месеци и години на подготовка.

— Съпругът ми ще свика съвет от верни лордове в Ковънтри, за да чуе указа. Никакъв Лондон вече, господа. Ковънтри е само на пет мили оттук. Той ще ни служи за център. Мастър Бруър, ти ще повикаш хората, които са се клели да служат и да отдадат живота си на Короната. Използвай каквито искаш слова, но доведи и последния човек на полето и го обучи. Избрала съм си за командир на моите Храбреци Джеймс Тъчет, барон Одли. А съпругът ми сам ще предвожда армията си на бойното поле.

— Познавам лорд Одли — обади се Дери. — Той е ветеран, белобрад старец на служба, Ваше Височество. Нямам възражения срещу вашето решение. Трябва обаче да попитам дали крал Хенри е достатъчно добре за събитията, които ни предстоят.

Докато говореше, той сведе поглед от неудобство. Двамата с Маргарет се бяха споразумели той да зададе въпроса, макар че не му се нравеше тази част от ролята му, нито пък лъжите, които тя със сигурност щеше да изрече. Очебийно беше отсъствието на краля, когато такива велики дела се решаваха около него. Почти усети как погледът на кралицата се изостри.

— Съпругът ми няма търпение, мастър Бруър. Здравето му е непостоянно, наистина, но с всеки ден се подобрява. Не се тревожете за него в това отношение — тя махна с ръка, сякаш отхвърляше идеята. — Купих още един наръч пики и оловни боздугани за моите Храбреци, прибрани са високо горе, в складовете на Кенилуърт. Ще ви помоля да ги прегледате и да уговорите да бъдат занесени там, където имат нужда от тях. След месец разпространете новината за лишаването на Йорк от граждански права. Оставете вашите служители да пошушнат тук и там и да си свършат работата, тъй че Йорк и Солсбъри също да я научат. Тогава ще дойдат. И ние ще ги посрещнем.

— Ваше Височество — отвърна Дери, приемайки заповедите ѝ. Застанал там, той не можеше да не си спомни последния голям план, свързан с кралския род — да се осигури мир и съпруга от Франция в замяна на териториите на Мен и Анжу. Дери бе един от архитектите му, а кралицата пред него беше част от неговия резултат. Но лорд Съфолк бе убит, Лондон се оказа нападнат и почти цялата английска земя във Франция бе загубена. Не успя да потисне тръпката на страх, която го прониза при мисълта за още един заговор, който щеше да задвижи народите и благородническите родове като пионки върху шахматната дъска. Последиците от по-ранната катастрофа ги бяха довели до мястото, където стояха днес, и все още се разпространяваха.

Дери отхвърли за миг притесненията си и падна на едно коляно, веднага последван от Уилфред Танър, докато Съмърсет и Сър Джон Фортескю ги гледаха.

Лицето на Маргарет се проясни отново и тя изтри изражението си на хладен авторитет.

— Сложена е маса за всички вас. За мен ще бъде удоволствие да ми правите компания. Не се и съмнявам, че все още има въпроси, на които да отговарям. Моля, последвайте иконома ми, а аз ще се присъединя към вас на масата.

Тази вечер, след като камбаните в църквата на замъка избиха, Маргарет освободи и последните мъже, които я бяха посетили през този ден. Беше се видяла с две дузини войници и лордове, както и с търговци, на които бе възложена задачата да снабдят две армии с оръжие. Лицата им плуваха пред нея, докато носеше малката лампа по коридорите към спалните на съпруга си високо в източната кула на замъка.

Прошепна поздрав към стражите пред вратата на Хенри и се вмъкна вътре, минавайки през външните стаи. Единственият звук тук беше шумоленето на роклята ѝ и тихите стъпки от кожените ѝ обувки по камъните.

— Кой е? — извика Хенри отвътре.

Маргарет се усмихна уморено, като чу гласа му. Денят беше добър, щом той беше буден и в ясно съзнание. Хенри спеше часове наред и лесно можеше цял ден да бъде в несвяст. Малкото си будни часове той често прекарваше в църквата, стиснал с все сила длани пред себе си. Седмици и месеци можеха да минат почти без да прояви и искрица живот зад тази монотонност — пиеше и ядеше, без в празните му очи да се забелязва, че съзнава какво върши. Добрите моменти идваха бавно, беше като човек, събуждащ се от дълбок сън. Вече не си спомняше колко пъти енергията му се бе възвръщала и ѝ бе вдъхвала надежди само за да се изпари отново. Имаше дни, в които го заварваше облечен и жизнен, да разговаря оживено за техните планове. Подобни епизоди на възстановяване продължаваха ден или седмица, та дори месец, преди вцепенението да го завлече отново в прегръдките си. Тогава той пак потъваше и беше загубен за света. Маргарет никога не знаеше как ще го завари вечерта.

Все още скърбеше за това, че загуби любовта си към него. Тя не изчезна за една нощ и все още имаше моменти, в които усещаше припламването на чувства насред ледената тъга. Изпълняваше по-скоро ролята на майка, отколкото на съпруга, откакто се помнеше омъжена за него. Може би тук се криеше разковничето. Като толкова други неща, бе позволила и на любовта си към Хенри да се отцеди с течение на годините, да бъде изтръгната с нокти нишка по нишка, докато ѝ остана пустотата. Странното бе, че нямаше значение. Все едно дали му беше майка или съпруга, знаеше, че за нея няма спокойствие, докато враговете му не влязат в гроба. Йорк не ѝ беше оставил друго и тя го обвиняваше, че отново е потопил главата на Хенри под водата. Тя помнеше какво представляваше той преди Сейнт Олбънс, яркия блясък и обещанието в очите му тогава, сърцето ѝ пак се разкъсваше от болка. Беше му даден шанс да живее, да бъде жив, а Йорк му беше откраднал тази възможност, държал го бе потопен в скръбта му, докато той се бе загубил в нея.

— Аз съм, Хенри — рече тя, — Маргарет.

За нейна изненада, той беше седнал в леглото, а около него небрежно бяха разпилени книги и документи.

— По-рано чух мъжки гласове. Исках да стана и да ида при тях, но… — поклати глава в невъзможност да обясни летаргията, която му изстискваше цялата воля и караше и най-дребната задача да му отнема векове.

Маргарет прибра полите под себе си и седна до него, като заразглежда листовете върху завивката наоколо. Той забеляза интереса ѝ и махна с ръка към тях.

— Укази за отнемане на граждански права, любов моя. И Великата харта, там до крака ми. Донесоха ми ги, макар да не си спомням да съм ги искал.

Маргарет прикри раздразнението си, като започна да ги събира. Зарече се да се скара на слугата, който бе донесъл документите на мъжа ѝ. При условия на абсолютна тайна, тя бе поръчала да ѝ донесат от архивите в Лондон огромно количество документи, като криеше онези, които действително искаше, сред стотиците други. И накрая — последните, най-важни пакети, бяха попаднали в ръцете на Хенри, вместо в нейните.

— Аз помолих за тях, Хенри. Не исках да те безпокоят с разни хартийки, докато още не си добре.

— Не, те ме заинтересуваха! — оживи се той. — Цял ден ги четох. Тези Укази за отнемане на права разказват направо истории на ужасите, скъпа моя. Още треперя, като се сетя до какво са довели. Чела ли се записките по екзекуцията на двамата Диспенсър? Бащата бил нарязан на парчета и изяден от кучета, а синът…

— Не искам да слушам, Хенри — отвърна Маргарет. — Убедена съм, че са заслужавали съдбата, която ги е сполетяла, щом са застанали срещу законния си крал.

— Обратно, мисля, че са били на негова страна, Маргарет. Диспенсър са поддържали втория крал Едуард, но след като указът срещу тях бил издаден, влачили сина по улиците, с нож изрязали върху плътта му стихове срещу греха, после…

— Хенри, моля те! Недей повече! Направо треперя, като слушам такива неща. Трябва да си почиваш, а не да възпламеняваш мислите си с разни ужасяващи картини. Сега как ще заспиш с такива образи в главата си?

Кралят изглеждаше съкрушен.

— Както кажеш, Маргарет. Съжалявам. Не исках да те стряскам. Ще ги махна оттук.

Тя продължи да събира листовете в дебела купчина, после ги пъхна под мишница. Един от сноповете бе пристегнат със стара метална скоба, която раздра пръста ѝ и тя изохка от болка. Червени капки кръв прокапаха от върха му и Маргарет чу как мъжът ѝ пое рязко въздух и прималял погледна настрани. Тя засмука пръста, ядосана на себе си, виждайки, че на завивката остана едно червено петънце. След Сейнт Олбънс съпругът ѝ бе развил ужас при вида на кръв. Той още не бе забелязал капката, но нямаше да заспи, след като я види.

Маргарет взе със себе си документите и зарови из скрина край леглото му, извади отвътре одеяла и още една завивка — дебела и подплатена за студа.

— Лежи спокойно, миличък — каза му, движейки се бързо и делово, за да отхвърли слоевете и да ги замени, като мимоходом зърна босите му крака под чаршафа. Хенри се отпусна и бръчките от напрежение се изгладиха по лицето му. Прозя се, а Маргарет пак седна до него и погали челото му.

— Виждаш ли? Изтощи се.

— Нали няма да отнесеш светлината, Маргарет? Не обичам да се събуждам на тъмно.

— Ще оставя лампата тук, до леглото. Слугите ти са наблизо, винаги ще те чуят.

Тя продължи да гали челото му и очите му се затвориха.

— Обичам те, Маргарет — прошепна той.

— Знам — отвърна тя. И без никаква причина очите ѝ се напълниха със сълзи.

Когато дишането му се успокои и се убеди, че е заспал, тя отнесе документите в друга стая, където приближи до масата една лампа и седна да прегледа съдбата на семейство Диспенсър и резултата от Указа за лишаване от права, издаден срещу тях. Когато прочете, че този толкова важен документ е бил издаден от френската кралица, дошла в Англия, за да се омъжи за Едуард Втори, Маргарет изведнъж изправи гръб. Уроците на историята не трябваше да се пренебрегват и тя едва ли не дочуваше гласа на своята сънародничка отпреди един век. Не помръдна от мястото си, прехласната и въодушевена, докато слънцето не изгря.

19.

Солсбъри разтърка току-що обръснатото си лице със студена мокра кърпа, която затвори порите и облекчи парещото усещане след острия бръснач на Ранкин. Не беше сключвал облози с бръснаря си тази сутрин, а просто изтрая стърженето в абсолютна тишина, докато накрая се изправи и го освободи. На шейсет години Ричард Невил усещаше възрастта си. Всяка сутрин прекарваше по един час да се поти в упражнения, да поддържа ръката, с която държи меча, в добро състояние и ставите си подвижни. Никога не бе натрупвал килограми и сега, когато кожата и бузите му бяха провиснали, в тях нямаше тлъстина, която да ги закръгли. Дори и така, колкото и да се стараеше, за да попречи на напредването ѝ, възрастта отслабваше силите му. Беше време, когато виждаше ясно всяко решение, знаеше съвсем точно какво иска и как най-добре да го постигне. Сега само поклащаше глава при спомена за тази младежка бистрота. Едно време животът бе по-прост — когато задачата му беше да поддържа фамилията си силна и да разпространява кръвта на Невил по всички благороднически родове в Англия.

Съпругата му Алис влетя в стаята точно когато Ранкин се оттегляше бързешком. Тя постави на една тоалетка купа с пресни ябълки и внимателно прецени настроението на съпруга си. Замъкът Мидълхам бе благословен с прекрасни овощни градини и сайдерът, който произвеждаха там, беше достатъчно добър за продан. Типично за съпруга ѝ не го продаваха, а позволяваха на слугите да държат цели варели от него да отлежават в избите на замъка и да го използват както желаят.

Алис го наблюдаваше, докато той спря да бърше лицето и врата си. Виждаше, че е разсеян, че се оглежда безцелно наоколо за място, на което да остави кърпата, докато накрая тя приближи и я пое.

— Изглеждаш ми притеснен — рече и се пресегна да го докосне по ръката. Бяха женени от почти четирийсет години и бяха остарели заедно в онова, което той наричаше „нежния хомот“. Беше фраза, използвана често от него, за да я забавлява, една от многото, които ѝ подхвърляше, за да види усмивка на лицето ѝ. Хуморът може и да се бе изтъркал с годините, но не и споменът или любовта им.

— Чудно ли е, когато толкова много неща ме тормозят? — промърмори той. Застанал така до прозореца, виждаше златните поля около Мидълхам, които се простираха до хоризонта, а из тях разпръснати се движеха малките фигурки на мъже, жени и коне, които режеха и събираха снопове златно жито из нивите на графа. В друг ден гледката би му доставила удоволствие, картина на света в действие, както би трябвало да бъде — мъже, които извличат от земята доброто и чакат с нетърпение да изпият халба бира по залез-слънце. Първото докосване на есента бе оцветило дърветата в бронз и той се вглеждаше през тях в далечината.

Нямаше нужда Алис да се чуди защо съпругът ѝ е напрегнат. Откакто преди два дни бе дошъл вестоносецът, целият замък бе обърнат наопаки, дузини мъже потегляха във всички посоки с бързоноги коне, за да свикват рицари и наемници където сварят.

— На Ричард Йорк съм се клел във вярност — рече Солсбъри. Говореше едва ли не на себе си, макар че се обърна и докосна бузата ѝ. — Издигнах го достатъчно близко, за да вземе престола. И накрая той не се пресегна да го придърпа. Ако беше го сторил, сега нямаше да сме заплашени, нямаше да шепнат тук-там за този Указ за отнемане на права, който може да ни съсипе. Проклет да е с неговата нерешителност, Алис! Колко пъти трябва да ти дават короната, преди да посегнеш към нея? Йорк можеше да се възкачи на престола след Сейнт Олбънс и това щеше да е краят. Но прояви мекушавост, може би страх дори, зад стените на манастира, дето го пазеха отвсякъде. А сега? Минаха четири мирни години и всичко, което постигнахме, бе да позволим на краля пак да стане силен или по-скоро на кралицата да се вземе в ръце. И сега това! Родът на Йорк разтърсен до основи със самия кралския печат — нямам избор, Алис! Никакъв избор. Пак трябва да се бием. Трябва да вземем оръжието и пак да рискуваме всичко, което постигнах, след като то трябваше отдавна да е уредено.

— Няма да се провалиш, Ричард — твърдо рече жена му. — Никога не си се провалял. Каквото и да са подхванали, хората от рода Невил са процъфтявали — с ръка или с ум. Ти си прекрасен пастир за всички тях — да, и за други, дето не носят името ти. Сам казваше, че си събрал повече войска от кой да е друг род. Не си мързелувал по време на мира. Бъди окрилен от това, че имаше прозорливостта да събереш толкова много войници под знамената си, докато другите са дремели.

Солсбъри изсумтя, доволен, че собствената му съпруга му говори подобни неща. Не беше от онези, дето се хвалят, но му бе приятно, че тя оценява уменията му, макар подобни неща да се казваха само на четири очи.

— Баща ми ме учеше никога да не водя една и съща битка два пъти, Алис. Предупреждаваше ме, че ако победя, трябва да стъпча враговете си докрай, за да не могат вече никога да се надигнат.

— А ако загубиш? — попита тя.

Солсбъри се усмихна при спомена.

— Същият въпрос зададох и аз навремето. Каза ми, че ако загубя, поставям съдбата си в ръцете на други хора. Отговорът беше никога да не губя — той въздъхна и поклати глава. — И ето ме сега, обвързан да поддържам Йорк в една война, където един-единствен удар или стрела могат да прекратят всичко. Твърде съм стар за това, Алис. Чувствам го в схванатите си стави, в бавните си мисли. Това е път, който по-млади хора трябва да извървят. Бих предпочел да си седя тук в мир и да гледам как узрява реколтата.

Алис познаваше съпруга си достатъчно добре, за да подбере внимателно следващите си думи, да поласкае самолюбието му тъй, че да го извади от мрачното настроение.

— Може би тогава трябва да оставиш сина ни да командва войските. Имаш ли новини дали Ричард се е върнал от Кале? Ако той беше тук, знаеш, че не би отказал, любов моя. Той би вдигнал знамената на Невил заедно с тези на Уорик.

Тя видя как съпругът ѝ стисна челюст, а погледът му се изостри.

— Той е добър командир, да. Сърцето ми се пълни, като си спомня как поведе хората си в Сейнт Олбънс.

— И твоите, скъпи. Те го последваха, когато наду роговете. Разказа ми колко добре е изглеждал в червената си униформа.

Солсбъри задъвка долната си устна при спомена и челюстта му едва забележимо се издаде напред, когато вдигна глава.

— Въпреки това, още е млад и може би недостатъчно лукав — заяви той.

Тя кимна, като прикри доволната си усмивка.

— И прекара три години във Франция, докато аз тук следях всеки слух, идващ от ланкастърските съдилища. Не, лично трябва да ги предвождам, Алис. Уорик ще има своя шанс в близкото бъдеще. Не той дойде да ми съобщи за тези Храбреци на кралицата, че тренират и се подготвят. За тези Храбреци на краля, дето яздят из Севера и събират лъкове и пики, и железни боздугани. Къде бихме били, ако ги нямаше хората, на които плащам, за да ми донасят тези неща? Загубени щяхме да сме, Алис. Един Господ знае дали оттук нататък кралят изобщо ще напусне леглото си. Вече цяла година нямам никого в Кенилуърт, та да ми съобщи в какво състояние е той. Двама яки мъже — и двамата умрели в злополуки? Младият Джон Донел открит обесен от собствената си ръка, при положение че го познавам като веселяк, изобщо не страдаше от черни мисли? Сър Хю Сароу пък открит мъртъв в един от домовете с лоша репутация? Изключително странно човек да е посечен така в леглото си, Алис. Още преди две години знаех, че трябва да събирам рицари и наемници, все едно колко разорително ще е. Опитаха се да ми замажат очите, но аз си знаех. Щом толкова им се щеше да съм сляп, явно е имало нещо, дето не са искали да видя. Не, зад тази опасност се крие кралицата, тази вълчица, а не Хенри. Този беден, съсипан човечец е изцяло на милостта ѝ, на нейната и на тази на съветниците и придворните ѝ. Не се и съмнявам, че синовете на Пърси още ги боли от загубата на баща им. Те са планирали това и аз трябва да им отвърна, иначе ще видя в огъня всичко, за което съм се борил през живота си.

— Много добре, Ричард — обади се Алис. — Доволна съм, че чувам от теб тези думи. Надявам се, ще пазиш сина ни жив и здрав?

— Доколкото е по силите ми — отвърна Солсбъри. — И, с Божия помощ, ще прекратим всичко това — той леко наведе глава и сенки заиграха по очите му. — Казвам ти, Алис, щом Хенри трябва да падне, няма да се дърпам като Йорк. Не и когато родът и титлите ми са застрашени. Ще нанеса удара, който ще прекрати тази война на тайно шушукане. Защото, ако Йорк е разгромен, следващият ще е Солсбъри, а после Уорик. Един Указ ще доведе до следващия и всички ще бъдем напъдени от Англия. Няма да позволя това даже през трупа ми.

— Стара ми лисицо — рече тя и се отпусна в прегръдките му, а той я обгърна с ръце и подпря брадичка върху главата ѝ. — Върни се жив и здрав при мен, когато това свърши. Туй е всичко, за което те моля.

— Ще се върна — зарече се той, дишайки тежко с устни, допрени в косата ѝ. Усети как тя трепери под пръстите му. — Шшт! Не се бой за мен, любов моя! Имам три хиляди мъже — и Йорк още две хиляди. Синът ни ще доведе две хиляди с неговата червена униформа, почти половината от гарнизона му в Кале. Седем хиляди, Алис! И то не разни селяни, свикнали да въртят косата и мотиката, а добри воини в броня. Един железен нож, моя любов, с който да ударим или да блокираме силите на кралицата. Нима не бяхме повикани на Големия съвет в Ковънтри? По заповед на самия крал аз имам разрешението му да придвижвам армията си из страната, горките глупци, дето го позволиха. Няма да се движим нощем, а през деня, събираме се по заповед на краля. Обещавам ти, преди да падне първата слана, ще разбия враговете. Ще ги изтръгна и разпръсна като слабо семе от слаби видове, каквито всъщност са. Честна дума, Алис, ще го сторя.

Морето беше на двайсет мили зад гърба му, но Уорик още усещаше миризмата му в дрехите си — тази смес на стара влага и чиста сол, която по някакъв начин винаги успяваше да повдигне настроението му. Морските пръски бяха удряли по кожата му, докато прекосяваха Ламанша откъм Франция, и усещаше горчивината им върху голите си ръце. Той надигна халбата си на светлината на факлите и нададе радостен възглас заедно с мъжете, когато Едуард Марч изпрати поредния виещ от болка рицар по гръб на земята.

Първата им вечер на английска земя от почти четири години насам беше твърде дълга за шестстотинте мъже от Кале. Някои плачеха или танцуваха, щом стигнаха до земята на бащите си, хукнаха напред да я докоснат и потупат или да загребат шепа пръст, която да скрият в торбите си. Те бяха изстрадали загубата на Франция преди десет години, прекарали бяха дълги месеци без възнаграждение, когато цяла Англия сякаш бе готова да избухне в пламъци. Не бяха млади, никой от тях, всичките до един посивели ветерани, на които удобството на дома беше отказвано твърде дълго, за да помнят някаква нежност. Капитанът им, Андрю Тролоп, трябваше да избърше с кокалестите си пръсти сълзите от очите си, когато Уорик му каза, че най-сетне ще се върне у дома.

Уорик гледаше с удоволствие как синът на Йорк приклекна, за да избегне една яростно размахана тояга, докато със свободната си ръка сграбчи крака на мъжа, повдигна го и го запрати в други двама. Винаги имаше опасност при меле, дори ако беше с дървени тояги вместо с боздугани с шипове или пък ножове. Въпреки това още преди да навърши осемнайсет, графът на Марч караше опитни рицари да изглеждат като деца — и зрителите му го обожаваха за това, ликувайки при всеки удар. Уорик чуваше как Едуард се смее в шлема си, звукът излизаше изненадващо силен и дълбок за такъв млад мъж. Не за първи път Уорик изпитваше нетърпение да види лицето на Йорк в първия момент, когато съзре какъв гигант е станал синът му. С височината си и с мощната си конструкция Едуард надхвърляше дори легендарния ръст на своя съименник, краля, познат с прозвището „Дългите бедра“.

Уорик му се налагаше да наема най-добрите оръжейници във Франция само за да успява да облича графа в желязо, докато растеше. Въпреки това, докато другите момчета биха могли да станат хърбави при такъв бърз растеж, Марч бе възмъжал сред ветераните на Кале, тренираше с тях всеки ден и научаваше всички най-жестоки трикове, които можеха да се приложат на бойното поле.

Уорик наблюдаваше как двамата най-верни другари на графа ликуваха заедно с останалите, следяха всяко негово движение с очите на познавачи. Ковачът Джеймсън беше един от най-едрите мъже, които беше виждал, макар че дори и той трябваше да вдига очи към Марч, когато бяха един до друг. Робърт Далтън бе поел тренировките с меч на целия гарнизон на Кале и се кълнеше, че през живота си не е виждал толкова ръжда и мръсотия. Верността им към сина на Йорк беше видима и очевидна, примесена с гордост, докато го гледаха как се бие. Графът щеше да всява ужас по време на война, убеден беше в това. Той се извисяваше с цяла глава и дори с рамене над останалите напълно развити мъже и използваше такава сила при удар, че един обикновено вършеше работа.

Застанал до Уорик, капитан Тролоп се хилеше весело, вече сериозно почерпен с бирата и медовината, които бяха открили в първата кръчма на брега тази сутрин.

— Вече никой не ще да се обзалага с него — рече той и надигна чаша, за да се чукне с Уорик. — За твое здраве, милорд. В началото печелех, ама сега? Не става дори когато се изправи срещу трима или четирима.

Последният рицар, който се бореше с него, видя възможност да сграбчи за крака младия граф. Той се гмурна, но беше просто вдигнат във въздуха и пуснат с трясък на метал, което го остави зашеметен. Ръцете му махаха хаотично като бръмбар, обърнат по гръб. Тълпата зяпачи се развика одобрително и Уорик се усмихна, когато Марч приближи, залитайки, и се тръшна тежко на тревата до него. Едва дишаше и от него на вълни се излъчваше топлина, все едно бяха седнали твърде близко до някоя пещ. Уорик видя как сър Робърт и Джеймсън се надигнаха от техния кръг от факли, за да се присъединят към младия си ученик. Той направи знак да донесат нови халби бира за трима им.

Синът на Йорк се зае с шлема си и се заоплаква с приглушен глас, че това нещо се е огънало. Натискаше го все по-силно, докато накрая металът проскърца и нещо щракна, като отвътре се показа освободеното му и зачервено лице с грива от рошава черна коса.

— Божичко, мислех си, че няма никога да се махне! Ще трябва да накарам оръжейника да го погледне, преди да го сложа отново. Видя ли ме, Ричард? Капитан Тролоп? А, сър Робърт! Моля, седнете до мен! Видяхте ли последния? Можех да го хвърля надалеч. Но пък той за малко да ми докопа крака, ако беше по-силен, за да го вдигне.

Уорик надушваше миризмата на бира, силна и сладка, в дъха на графа, както беше задъхан. Подаде пълна халба в облечените му с железни ръкавици ръце и наблюдаваше развеселен как Едуард я пресуши на един дъх, дори присви устни, за да улови пяната по тях. Странно беше усещането да гледаш нагоре към някого, когато и двамата сте седнали. След последното внезапно израстване на височина Едуард бе развил такива яки мускули, че дори опитни воини свеждаха поглед към краката си в негово присъствие. В комбинация с младостта му това можеше да го превърне в чудовище за околните, ако не беше добродушният му нрав. Неведнъж Тролоп го беше сравнявал с мастифите на Кале — огромни кучета, донесени там от Англия преди около век, за да се развъжда породата. Тези едри зверове не носеха никакво зло в себе си, може би защото нямаше куче, дето да ги сплаши.

Докато Уорик се терзаеше над писмата на баща си, с които той го бе извикал обратно у дома, най-големият син на Йорк сякаш приемаше всичко като велика авантюра, която се коренеше в желанието му да се види пак с майка си и баща си. Уорик премига, когато Марч се оригна шумно, и се зачуди дали не бива да му припомни, че поведението от гарнизона едва ли ще бъде подходящо за дворцовите среди. Поклати глава и се усмихна иронично. На трийсет години той не беше нито баща на Едуард, нито баща на кой да е друг младеж, макар че може би му се щеше да е така. Имаше две дъщери, оставени на грижите на жена му, и като погледнеше този син гигант, трудно бе да не го жегне съжаление. Но той не се поддаде на тъгата. Все още имаше време да отгледа цяла сюрия момчета и, честно казано, чувстваше Едуард по-скоро като по-малък брат, който се нуждаеше от неговото одобрение за всичко, което вършеше.

Уорик и капитан Тролоп се спогледаха развеселени, щом графът излочи още две халби, не по-малки от първата, разливайки бира по брадичката и гърдите си.

— Ставаме и тръгваме рано, Едуард — не се сдържа да му напомни Уорик. — Трудно ще ти е да яздиш на седлото с толкова бира в корема.

— Невероятно съм жаден, това е — отвърна младокът и даде знак да му донесат четвърта халба. — Хвърлянето на мъже из въздуха пресушава гърлото.

Уорик се засмя и се предаде. От опит знаеше, че на следващия ден графът ще се жалва и ще ги пита защо не са го спрели, макар че наистина не беше лесно човек да го спре, когато си науми нещо. Независимо от жизнерадостното си поведение, Едуард имаше буен нрав, но умееше напълно да го владее. Хората го усещаха и предпазливо се отдръпваха. Точно както с истинския мастиф, никой със здрав разум не си пожелаваше да го види освирепял.

За изненада на Уорик, младокът изля четвъртата си халба бира в тревата и отпъди с ръка прислужника, който щеше веднага да му долее.

— Много добре, достатъчно. Главата ми се замая и не искам утре аз да съм този, дето ще ви забавя. Колко дни имаме до Лъдлоу, преди да се видя с баща си?

— Осем или десет, зависи от състоянието на пътя — отвърна Уорик. — В момента пътищата са добри и можем да изминаваме по двайсетина мили на ден, дори повече, ако караме направо на запад от Лондон.

— Осем тогава — рече младият мъж и за миг затвори очи, тъй като от бирата му се зави свят. — Баща ми се нуждае от тези мъже и ще го подкрепя. Аз ще диктувам темпото, Уорик. Ти просто ще трябва да не изоставаш.

Уорик прие това изхвърляне без коментар, защото съзнаваше, че Марч е в състояние да го стори. Архивистите в Кале им бяха обяснили какво означава Указът за лишаване от права. Заплахата за рода Йорк можеше да се разшири и да включи не само баща му, а и графа на Марч. Имотите и доходите, които Едуард вече притежаваше, можеше да бъдат иззети, да не говорим за още по-болезнения удар да го лишат от името Йорк и херцогството, което се надяваше да наследи.

Капитан Тролоп пораздвижи схванатите си от седене крака. Беше на петдесет и се чувстваше стар като потънала в лишеи планина в сравнение с Уорик и сина на Йорк. Но двамата го бяха довели в родната Англия и той им беше страшно благодарен за това.

— Убеден съм, милорди, че този Указ може да се анулира без да се прибягва до оръжие. Дори ние във Франция чухме за Сейнт Олбънс, как Йорк спасил краля от черните му съветници, изтръгнал го от хватката им и го скрил в манастира. Постъпил е благородно. Бащата на краля би приел с отворени обятия човека, който е спасил сина му, не се съмнявам в това.

— Ти си познавал крал Хари? — попита Уорик и повдигна вежди.

Капитанът поклати глава.

— Бях малко момче, когато той умря, милорд, макар че много исках да го познавам. Не е имало по-читав човек от стария крал Хал, който ни спечели цяла Франция.

— Макар че хора като Съмърсет и Съфолк пък ни я загубиха — отвърна Уорик. — Истината е такава каквато ви я казвам. Този крал Хенри е просто момче, въпреки че външно има вид на голям мъж. Той е обграден от придворни и лордове, които действат от негово име и всеки от тях си разиграва коня както му харесва. Баща ми Солсбъри прозря тази истина, когато разби Пърси и Съмърсет. Сега те пак са събрали смелост, самодоволни глупаци, подстрекавани и поддържани от една френска кралица.

Капитан Тролоп се изчерви и извърна поглед, вместо да отговори. В нормални времена кралица Маргарет бе поставяна над всякаква вина и критика, смятаха, че е твърде извисена, за да участва в отвратителните маневри на лордовете и придворните на Англия. Дори само намекът за критика накара капитана да изпита неудобство. Преди Уорик да успее да приглади разрошените му от обидата пера, Едуард заговори. След многото погълната бира гласът му беше твърде силен, макар че изобщо не отвори очите си.

— Ако ще издадат Указ за лишаване от права, то той трябва да е срещу Пърси, Егремонт и Съмърсет. Нашите бащи отрязаха главите на змиите, но техните синове ги замениха. По-добре да изличим тези имена от регистрите, за да не могат да възкръснат отново. Няма да направя подобна грешка, когато това се случи — тогава той отвори очи, зачервени и втренчени ядно в мъжете наоколо. — Баща ми спаси краля и отново ще го стори, но показа милост за родове, които трябваше да бъдат разбити и заличени. Аз няма да го сторя.

Последва тишина и Уорик стисна устни, макар че арогантната реч на младока ужасно го раздразни. За негова изненада, отговор даде капитан Тролоп.

— Англичаните от Кале ще застанат зад вас, милорди. Ние сме дали клетва. Не срещу краля, естествено, което само по себе си би било държавна измяна, но определено срещу онези, които се възползват от името му.

Уорик забеляза колко разтревожен беше по-старият мъж, замаян от всички разговори за политика и благороднически родове. Нямаше по-просто нещо от ясен враг, срещу когото да се изправиш и да го повалиш.

— Крал Хенри няма да се бие — твърдо рече Уорик. — Той е като дете или пък монах, отдаден е на молитви и спи от изгрев до залез-слънце. Не бива да се безпокоите за лоялността или клетвите си, докато крал Хенри спи и е в безопасност в Кенилуърт. Всичко, което ни предстои, е да посрещнем и победим онези, които управляват от негово име, както сами казвате. Ние ще идем в Лъдлоу, а те ще дойдат при нас. Ще бъде трудно и кърваво, но ще се възправим, щом всичко свърши.

— Ще ги разбием — добави Едуард, легна обратно на земята и се прозя. — И Йорк ще продължи. Тогава ще си спомня за моите приятели и за враговете си.

Вестителят стигна до Кенилуърт посред нощ, събуди замъка и извади кралица Маргарет от леглото ѝ. Все още в спалната си роба, тя посрещна младия мъж в залата за аудиенции с вързана коса и набръчкано и порозовяло от съня лице.

— Ваше Височество, нося съобщение от барон Одли. Казаха ми да ви предам думата „възмездие“.

Независимо от напрежението, Маргарет се позасмя. Знаеше, че само Дери Бруър би предложил името на любимия си кон за парола при тази толкова сериозна задача. Вестителят я изгледа с празен поглед.

— Говори тогава — рече тя.

Ездачът беше опитен човек. Той затвори очи и изрецитира думите, които му бе заповядано да запамети, вместо да рискува да ги засекат, ако са написани на хартия. Без той да знае, още един вестоносец щеше да се яви до час време и да донесе същото съобщение — застраховката на Дери да не би някой да се загуби.

— Ваше Височество, Солсбъри се придвижва. Тръгнал е на юг от Лъдлоу. Храбреците на кралицата ще застанат на пътя му, като така предотвратят сливането на хората му с тези на Йорк. Местоположението на Уорик и Марч още не ни е известно. Лорд Одли ви моли с цялото си уважение да информирате Бъкингам, Пърси, Егремонт и Съмърсет, а Храбреците на краля се подготвят за бойното поле. Оттук нататък — нека ви следват Божията благословия и добрият късмет.

Вестителят отвори очи. Пот се лееше от него от облекчение, че е изпълнил задачата си.

— Ти при лорд Одли ли се връщаш? — попита Маргарет. Мъжът кимна и, независимо от изтощението си, се изпъна като струна. — Кажи му, че Храбреците на краля заедно с Пърси и Съмърсет са край Ковънтри, въоръжени и готови за поход. Бъкингам и съпругът ми ще се бият с тях. Предай на Одли пожелание Бог да го пази и дано съдбата да му помага. Това е всичко. Сега ще накарам да те нахранят, почини си, но времето ни е малко. Икономът ми ще ти намери нещо за ядене, докато си на път.

— Много сте благосклонна, Ваше Височество — уморено отвърна мъжът, затвори отново очи, докато си шепнеше съобщението, за да го запамети. Напусна стаята почти тичешком и остави Маргарет да си хапе устните и да размишлява какво ще трябва да каже и да стори, за да вдигне съпруга си от леглото. В него бе ключът към всичко, а той не беше надявал доспехи от Сейнт Олбънс насам.

20.

Дълбоко в себе си барон Одли смяташе, че Храбреците на кралицата са сбирщина от всевъзможни хора. Мнозина бяха израснали в собственото му графство Чешир, както и в Шропшир и околните графства, събрани от селата по двама, по трима и по дузина. Някои бяха просто скитащи рицари, без собствена емблема или ливрея освен сребърния лебед на кралицата, закачен на гърдите им. Тези мъже поне бяха обучени за битки, независимо колко бяха бедни и лошо оборудвани. Останалите бяха селскостопански работници и ковачи, строители и касапи, и дребни земевладелци. Идваха от най-различни прослойки и области на живота и единственото общо помежду им бе верността им към краля и гневът им срещу Йорк.

„Дери Бруър е свързващото звено между всички тях“, мислеше си Одли, докато наблюдаваше как шпионинът приближава към него върху кокалестия си кон. Бруър бе онзи, които яздеше от село на село, за да организира наборния си пункт, призовавайки лоялните мъже да защитят краля и кралицата. Той и Уилфред Танър стигаха и до най-отдалечените ферми, и приемаха документите на синове, братя и бащи, на всеки, който отговаряше на изискванията и приемаше в замяна сребърната значка. Задачата на Одли през последните месеци бе да превърне повече момчета и земевладелци във войници. Някои от тях бяха в ръцете му вече над половин година, докато най-скорошните набори все още се чудеха от кой край да захванат пиката. Това водеше до хаос и след като се бяха събрали през последните няколко седмици, Одли откри, че Бруър е много полезен помощник. За жалост, спомените му от широкомащабните битки бяха все лични и нямаше представа от това каква тактика е била приложена на бойното поле. Като млад Бруър бил оръженосец и имал добра видимост само към боевете от редицата пред и зад него, докато е вървял напред. Може би по тази причина той бе отказал официално пост сред Храбреците, твърдейки пред Одли, че и без това има твърде много роли, та да може да поеме още една. Баронът с усмивка си припомни дързостта на този мъж, а междувременно той спря коня си до него.

— Добре се развиват, милорд — рече Дери и слезе от коня. — Не съм виждал такава многобройна армия от Франция насам. Казаха ми, че оръжието и доспехите на кралицата са стигнали до вас. Доволен ли сте?

— Не. И няма да съм доволен, докато не видя главата на Солсбъри на земята — отвърна Одли. Наясно беше, че мнозина стояха достатъчно близко, за да го чуят, и повиши глас, за да стигне той до тях. — Но те ще удържат, тези Храбреци. Имаме три пъти повече войници от онези, които вървят със Солсбъри, и той изобщо не знае какво го очаква. Залагам живота си заради тези мъже.

Онези, които го чуха, се усмихнаха на командира ветеран с неговите бели мустаци и брада и повториха думите му пред хората около тях.

— Право да си кажа, бих предпочел да тръгна с тези мъже срещу Лъдлоу — и самия Йорк — продължи Одли с доста по-снишен глас и вдигна ръка, за да пресече възражението на Дери, преди още да е започнал. — Да, разбирам, каузата ни ще има повече полза, ако разбием Солсбъри, преди да се е събрал с Йорк и Уорик. Чисто и просто здрав разум. И въпреки това, боли ме. Йорк е истинската заплаха за моя крал. Той е човекът, дето всички искат да видят на трона вместо законния му притежател. Йорк е в сърцето на тази бунтовническа група и бих искал да го видя наказан и лишен от права. Всъщност от четири години чакам да видя това.

Ако беше друг командир, Дери би го потупал по рамото, но Одли бе стегнат старец, който не обичаше да показва лични чувства от какъвто и да е вид. Вместо това той сведе глава.

— Ще го видите, милорд, не се съмнявам в това. Веднага щом разбием Солсбъри, можем да обърнем на юг и да се присъединим към Храбреците на краля. Още преди да е свършила годината, ще изкореним този плевел.

— Доста прибързано, мастър Бруър — рече Одли и поклати глава укорително. — Това да не ни е бодра весела разходка сред горите. Хората на Солсбъри са много обучени и бронирани с добро желязо. Ако не ги превъзхождахме толкова по численост, не бих бил така уверен.

— Но ги превъзхождаме и вие сте уверен — каза Дери с весели искри в очите.

Старецът изсумтя.

— Ами, да. Ще видим. Солсбъри не може да стигне до Лъдлоу, без да мине покрай нас. Но пък той е хитър, Бруър. Видях какво е свършил в далечния север и, видно е, човекът не е глупак. Приел съм си за правило да не броя взетите знамена, докато битката не приключи. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Докато двамата разговаряха, огромната армия от Храбреци на кралицата се беше строила в трите си основни групи, като капитаните и сержантите грубовато оправяха редиците. В очите на Одли строят изглеждаше доста неравен, твърде много мъже не бяха заели точно местата си. Но все пак огромната сила, която се оформи на Блоър Хийт, поне беше уверена и добре нахранена, девет хиляди силни млади мъже, положили клетва пред самата кралица. Техният плам стъписа Дери в началото. Значката със сребърен лебед първоначално бе влязла в употреба единствено за да се разграничат двете армии — като начин да се разпознават. Трудно бе да се разделят големи военни сили насред битка, а войната можеше да изисква бързо придвижване и реагиране. Но сребърните лебеди бяха приети с ентусиазъм и гордост. Младите мъже от английските села и градове бяха готови да се бият за обкръжената кралица, да приемат за своя нейната кауза. На Дери му се наложи да откаже на стотици, които пожелаха да носят сребърния лебед, като вместо това им даде антилопата на краля.

Хиляда и двеста от Храбреците бяха въоръжени с добри тикови лъкове, като всеки от тях бе съобразен с височината на притежателя си и струваше повече от половин годишна заплата в сребро. Дери може и да си мечтаеше за стрелци като Томас Удчърч, но не разполагаше с такива. Въпреки това във всяко населено място на Англия се намираше по някой стрелец от по-посредствена величина и всяка неделя там упражняващите се разцепваха на трески дървените мишени. Стрелците Храбреци можеха да изпълнят небето със стрели, когато моментът дойде, после пак и пак, по-бързо отколкото да си поемеш дъх. Още около седем хиляди носеха доспехи и брадви или железни боздугани: палки, с които да смачкват шлемовете, и големи ножове, с които да намушкват воините, след като ги свалят от конете. В тила гордо яздеха осемстотин рицари. На Дери му се искаше да са три или четири пъти повече, но бойните коне струваха цяло състояние и само най-богатите се биеха на коне. На краля и кралицата им бе струвало огромни суми да снабдят с коне скитащите рицари — мъже, които имаха уменията, но не можеха да си позволят играчките на войната. Последно той бе преглеждал квитанциите преди година и отказваше да го стори отново, докато порой от сребърни монети продължаваше да се излива от кралската хазна. Дори само ризниците и шлемовете бяха съсипващо скъпи. Пот го избиваше, като си помислеше за разходите, но не можеше да взима половинчати мерки. Богатството на Йорк беше легендарно и той със сигурност нямаше да се скъпи, когато ставаше дума да оборудва мъжете си.

Одли даде сигнал на слугите си, те му донесоха стъпенката и доведоха коня му, тъмнокафяв скопец, който пръхтеше и тропаше с крака. Докато с удоволствие се качваше върху седлото на собствения си кон Възмездие, Дери си мислеше, че е благодарен, дето животното е далеч по-младо от господаря си.

— Избрал съм това място внимателно, мастър Бруър подвикна му Одли. — Блоър Хийт се намира на пътя на Солсбъри към Лъдлоу. Виждате ли там в далечината? На около половин миля, онзи хълм с редицата от дъбови дървета и горичката? Ще чакаме на сянка при големия плет и когато излезем, ще обградим трите хиляди на Солсбъри и ще ги направим на пух и прах.

— Това ми звучи малко прибързано, милорд — отвърна Дери.

Одли вдигна поглед към бледото есенно небе.

— Дори и така да е. От дълго време чакам този момент. Честта на краля беше опетнена от предатели и той бе принуден да се оттегли в Кенилуърт, когато цяла Англия е негова. Доволен съм да служа за негов боздуган, мастър Бруър, за негов инструмент. Ако Бог пожелае, ще ги спрем още тук — баронът пришпори коня си, като предпочете да язди край Храбреците пешаци и да бъде в полезрението им.

В замъка Лъдлоу Йорк бе зареял поглед над бойниците, обърнат на север, където се надяваше да зърне армията на Солсбъри, идваща да го подкрепи. На запад чуваше бушуващите води на река Тийм, която се виеше около замъка, като селото и мостът Лъдфорд я пресичаха от южната страна. Той се завъртя целият и вдиша дълбоко влажния въздух, мъчейки се да намери покой. Замъкът вреше и кипеше, откакто бяха пристигнали писмата на Солсбъри. Йорк стисна до болка камъните, сещайки се за предателството спрямо рода и името му. Сигурен беше, че крал Хенри няма нищо общо с това. Беше работа само на френската кралица, която преплиташе копринени конци и ги дърпаше като кукловод. Откакто беше отвлякла краля и го бе скрила в Кенилуърт, той знаеше, че тя е негов враг. При спомена го обзе старата ярост за това толкова неочаквано действие, че въобще не бе могъл да го предвиди. Само нейното влияние би могло да даде на по-слабите хора кураж да действат срещу него. Указ за отнемане на права! Самите думи бяха отровни, заплаха, на която трябваше да отвърне безпощадно, все едно кой пръв е тръгнал по тоя път. Хладният вечерен бриз му помогна да потуши страстите си, но този път нямаше да се въздържи, както беше сторил в Сейнт Олбънс. Ако кралят отново попадне в ръцете му, каза си той, този път ще действа с меча си, ще отговори с един-единствен удар на всички онези, дето дръзват да заплашват името и рода му. Йорк още усещаше ужаса, който го бе завладял, когато писарите разровиха архивите си и му описаха ужасните последствия само от този документ, подпечатан от краля. Краят на една кралска династия, краят на правнука на един крал, да не говорим за титлите, които Йорк не би могъл да предаде на поколенията.

Тази мисъл го върна към необикновения му син, който се завърна с Уорик преди две нощи. Струваше му се, че ще се пръсне от гордост само щом видя исполинската фигура на Едуард. Никой от другите му синове не можеше да се похвали с такава височина и мускулатура. Най-малкият бе все така изкривен, макар че, вече седемгодишен, малкият Ричард най-сетне се бе научил да стиска челюст и да не вика от болка. Контрастът между синовете му се очертаваше най-ярко сега и той бе похвалил Едуард на едно от тържествата, зървайки за миг как Ричард наблюдава и двамата. Тогава той отпъди с ръка смръщеното момче, тъй като имаха твърде важни неща за обсъждане. Родът Йорк едва ли някога е бил по-силен — с такъв воин за наследник в момент, когато опасността е най-голяма.

Йорк посегна за каната с вино от Малмси, която бе поставил внимателно върху амбразурата. Пиян беше, знаеше го, но пък само за една нощ чувстваше, че има право да притъпи страстите сред войниците си, да ги остави да се отпуснат, докато той стоеше на студа и пресушаваше чаша след чаша. Гарнизонът от Кале май беше донесъл у дома доста положителни неща. Уорик сякаш също бе станал по-твърд за периода, прекаран в чужбина. Синът на Солсбъри беше оползотворил добре времето си, като нападаше чуждоземни кораби в Ламанша, съдове от Испания и Любек, или пък от други държави, чиито капитани се осмеляваха да изложат на риск корабите си близо до брега. По преценка на Йорк Уорик се бе превърнал във водач, вместо просто да бъде мъж, който е наследил титлата си чрез брак. Нямаше човек, който да го види и да постави под въпрос правото му отново да командва.

— А срещу нас — нищо и никакви лебеди и антилопи — промърмори Йорк. Двете хиляди на Уорик бяха зърнали движещи се колони, когато наближаваха земите около Лъдлоу. Не ги бяха предизвикали, не и при толкова многобройна армия, но истината беше, че страната бе във война и Йорк нямаше представа от числеността на онези, дето щяха да застанат насреща му. Благодареше на Бога, че двамата със Солсбъри се бяха събрали и бяха обучили толкова много воини през годините на мир. След като той пристигне, щяха заедно да имат седемхилядна армия, достатъчна, за да застанат срещу куп „Храбреци“, сглупили да се подведат по романтичните си идеали и благоволението на кралицата.

Пиянството му се вкисели и той се зачуди дали Маргарет ще завърже съпруга си за някой кон, за да го показва наоколо, докато мъжете го приветстват. Дразнеше го фактът, че Кенилуърт беше крепост, затворена както за шпиони, така и за вестители. Откъде да знае например дали кралят не се е възстановил от болестта си до степен, в която може да язди под знамената. Тази мисъл го мъчеше като леден нож, забит между ребрата, и той отпи отново, като довърши каната и почувства главата си замаяна. Можеше да се довери на Солсбъри и Уорик. Имаше доверие на сина си и на мъжете от Кале, които бе довел в Лъдлоу. Останалата част от страната щеше единствено да види, че отново са заплашили краля. Щяха да шепнат в ушите му епитета „предател“, където и да отидеше, но не и ако изпълнеше най-черните им опасения и вземеше трона за себе си.

Йорк кимна с глава и се обърна на север, загледан в небесата, където светеха само звездите над главата му.

— Идвай, стари приятелю — промърмори той завалено и вдигна чаша за поздрав към Солсбъри. — Идвай при мен и нека сторя онова, което трябваше да направя преди. Този път няма да стоя настрани.

Кралят плачеше и сълзите го заслепяваха, докато Маргарет и двама слуги се бореха да го напъхат в доспехите му. Тя вече се бе зачервила и се чувстваше неудобно от реакцията на съпруга си, макар че тези мъже се грижеха за Хенри от години в Уиндзор и в Кенилуърт. Действаше по-грубо от тях, дърпаше крайниците му напред-назад и натискаше сглобките една по една, за да ги затвори.

— Сега ни оставете — рече тя и раздразнено отхвърли падналия кичур коса над лицето си.

Двамата слуги изприпкаха навън, без да се обърнат дори, оставяйки краля и кралицата насаме. Доспехите на Хенри проскърцаха, когато седна обратно на леглото. Маргарет коленичи в краката му, вдигна ръка, за да го погали по бузата, а той премигваше и се мъчеше да сподави риданията си като малко дете.

— Няма да има кръв, Хенри, казах ти вече — успокои го тя. В отчаянието си едва се сдържаше да не му зашлеви шамар. — Трябва да излезеш на кон с твоите Храбреци. Трябва да те видят, облечен в доспехи и с развети знамена. Ще командват Съмърсет и Бъкингам, заедно с граф Пърси и барон Егремонт. Аз ще бъда там с теб през цялото време.

— Не мога — смотолеви Хенри и поклати глава. — Не знаеш за какво ме молиш.

— Единственото, за което те моля, е да се държиш като крал на Англия! — сряза го тя.

Думите жегнаха съпруга ѝ, но вече го налягаше апатията и той потъваше в мъгла, лицето му се отпусна, докато искрицата съзнателност в погледа му угасна в пустота. Тогава търпението на Маргарет съвсем се изчерпа и тя го разтърси толкова силно, че главата му се заклати във всички посоки.

— Стой буден, Хенри! Обърнах цялата страна, за да те доведа до това място. Цяла Англия се върти около Кенилуърт заради теб като ветропоказател. Подкупвах и обещавах, и заплашвах опасни мъже, но накрая ти трябва да проявиш воля или ще загубиш всичко. И какво ще струва тогава животът на сина ти, Хенри? И пукната пара няма да струва. Нищичко. Сега стани заради мен! Изправи се в доспехите си. Вземи меча!

Хенри не помръдна от мястото си, седеше отпуснат и втренчен в нищото. Маргарет се изправи и го загледа отгоре, гневна и отчаяна. Осем хиляди мъже се бяха заклели да се бият за краля. Шест хиляди от тях бяха войници, доведени му от неговите лордове. Всички те бяха дошли — от Съмърсет и Нортъмбърланд до дузина дребни лордове като Джон Клифорд, получил титлата барон след смъртта на баща си при Сейнт Олбънс. Въпреки това една четвърт от новобранците в кралската армия бяха необучени граждани и селяни, не по-опитни от собствените ѝ Храбреци. Маргарет знаеше, че само с присъствието си Хенри ще им вдъхне кураж, ще ги накара да стоят изправени, щом оръдията започнат да бълват и стрелите полетят из въздуха, а стомасите им се свият от ужас. Беше се вкопчила в надеждата, че Хенри ще се съживи, когато го облекат в доспехите, независимо от това в какъв етап от болестта се намираше. Лекарите бяха споменали за разни тонизиращи отвари, размесени с бренди, които щяха да раздвижат кръвта му и да го изкарат от ъгъла, в който се беше скрил. Надявала се беше, че няма да стигне до тях, но може би нямаше друг избор.

— О, лежи си там, тогава. Нека доспехите ръждясат от сълзите ти — тросна се тя и яростта придаде злост на думите ѝ. — Няма да ме има три дни, най-много четири. Когато се върна, лекарите ще ти вкарат огън във вените. Те ще те принудят да станеш. Чуваш ли ме, Хенри? Ако ще и да прекараш остатъка от живота си в тази мекушавост и дремливост, то този месец ще тръгнеш на поход срещу Йорк. За мен и за сина си, ако не заради себе си.

Мъжът ѝ я погледна с широко отворени, невинни очи.

— Ще го сторя, щом го искаш от мен, Маргарет. Както кажеш, щом трябва, ще го сторя.

Тя почувства как яростта ѝ се надига и беше убедена, че всеки момент ще го удари през лицето. Без да каже дума, изскочи от покоите му. Икономите на кралската спалня чакаха скупчени по-надолу в коридора и Маргарет се отправи към тях.

— Следващите няколко дни ще отсъствам. С изключение на вас никой не бива да говори с краля, докато ме няма. Абсолютно никой, докато не се върна. Нека доктор Хатклиф да е готов да го прочисти и да му даде лекарство следващия вторник сутринта. Тогава той ще стане, за да се присъедини към лордовете си и Храбреците на краля. Разбрано ли е всичко?

Мъжете се поклониха и промърмориха нещо утвърдително, защото усетиха гнева ѝ и се бояха от него. Маргарет ги подмина и се запъти към конюшните, където чакаха оседланите коне. Собствените ѝ Храбреци също щяха да се бият скоро, първата армия, заклела се в нейното име. Всичко друго щеше да чака, докато тя стане свидетел на тази битка и види първия триумф на Ланкастър, тъй дълго подклаждан от тлеещата жар. Беше петък вечер и тя ще бърза да види как ще разгромят Солсбъри на Блоър Хийт. Дори Дери Бруър не знаеше, че ще отиде там, че ще язди само с двама мечоносци, които да я пазят от бандитите по пътя.

21.

Блоър Хийт беше огромен, открит терен, миля след миля ниски шубраци и кафеникави треви. Трите хиляди мъже на Солсбъри се придвижваха с добра скорост през последните шест дни, пресичаха напряко през полята и използваха основните пътища само когато съвпадаха с линията юг-запад към замъка Лъдлоу. Ако беше само с пешаци и кавалерия, той можеше да преодолее разстоянието с четири изтощителни прехода, но каруците превърнаха придвижването им в пълзене по блатистата земя. От самото начало бе подозирал, че това няма да е внезапна атака или еднократен сблъсък на войски. По всичко изглеждаше, че поне една година няма да намери пак нито дом, нито мир — затова се движеше със скоростта на най-бавните си каруци, дето носеха храната и оборудването, инструментите, с резервните коне и преносимите ковачници — всичко, което можеше да му дотрябва в една кампания. Алтернативата беше да влезе прибързано и неподготвен в битка или пък да разчита на Йорк за подкрепа и материали. Всяка сутрин Солсбъри се терзаеше за загубеното време, после пак вземаше същото решение, като се движеше с каруците в тила. Загубили бяха половината от предишния ден, за да слязат с тежките фургони до реката и да пресекат коритото ѝ, макар че при наличието на стотици мъже задачата бе сравнително лека.

Пустошта поне беше суха земя, с ниски кафеникави хълмове, простиращи се в далечината на юг. Солсбъри носеше точни карти. Беше избрал най-краткия път към Лъдлоу и натискаше за най-добрата скорост, която можеха да постигнат. Когато един от съгледвачите му се върна в галоп, редиците му вече бяха прекосили половината пустош, разпръсвайки пасящите овце, и приближаваха някакъв поток, по който нямаше означен мост. Солсбъри се бе замислил как да преодолеят това препятствие и смръщено вдигна поглед към ездача. Още двама галопираха след него и той усети как пулсът му се ускорява.

— Отпред има въоръжени мъже, милорд. Видях пики и знамена отвъд падината.

— Колко са? — попита го Солсбъри и се вгледа, сякаш можеше да види през нагънатия терен пред себе си.

— Не успях да разбера, милорд, макар че бяха много. Съзрях ги и веднага се върнах да ви докладвам.

Двамата се извърнаха към следващия, който пристигаше. Задъхан, той докосна челото си.

— Колко са? — рязко попита Солсбъри. В пълен галоп пристигаше и третият съгледвач и новината вече се носеше по ширналите се редици.

— Два или три пъти повече от хората тук, милорд.

Вторият съгледвач посочи с ръка и обясни:

— Прикрили са се зад онзи хълм и редицата от храсти и дръвчета ей там.

Тогава Солсбъри даде заповед да спрат и тя се предаде от капитан на капитан, докато цялото множество от хора застана неподвижно в тревите — всички наясно, че нямат никакво прикритие наоколо. Третият съгледвач потвърди числеността на врага и Солсбъри изруга. Надявал се бе, че грешат, че врагът срещу него не би могъл да събере накуп толкова многочислена армия.

— Добре. Иди пак и разгледай добре земята между нас. Открий брод през потока — а сетне се обърна към другите двама: — Вие двамата, приближете колкото е възможно, но ако ви подгонят, стойте извън обсега им. Очите ви ми трябват, за да ги наблюдавате. Тръгвайте!

Тримата ездачи пришпориха конете отново и Солсбъри остана сам, напрегнат и обзет от тревога. Ако не бяха съгледвачите, щеше да попадне в засада, достатъчно голяма, за да го убие. Щеше му се при подобна численост да се оттегли, но стисна зъби при тази мисъл, защото знаеше, че няма как. Ако не успееше да се добере до Йорк и да го подкрепи, кралските войски щяха да обсадят и разгромят най-близкия му съюзник. И тогава нямаше да мине много време, преди те да пристигнат в Мидълхам с техните Укази и документи за лишаване от права. Той стисна основата на носа си и смръщи лице. Досега синът му Уорик сигурно бе стигнал до Лъдлоу и всичките варианти на Солсбъри за избор изчезваха яко дим. Каквито и да бяха шансовете му, той трябваше да се бие. Прошепна под нос бърза молитва, нещо почти богохулствено, после повика капитаните при себе си.

Шейсетина мъже с обезпокоени и мрачни лица пришпориха конете в галоп към графа, водещ своята армия. Новината вече се бе разпространила и той видя, че някои от войниците се навеждат, за да докоснат земята. Смръщи се на суеверието на онези, дето предупреждаваха земята да се подготви да приеме кръвта им.

— Наредете да докарат каруците на десния ни фланг — заповяда той със заучена увереност. — Навреме видяхме капана.

Докато говореше, той си спомни сватбата на сина си и армията на Пърси, която се бе опитала да го унищожи. През онзи ден той спечели, защото се оттегли и така доведе до поражението им. Част от напрежението го напусна. Нямаше нужда да разбива войската, която бе насреща му. Трябваше само да оцелее след сблъсъка и да ги заобиколи. Можеше да изостави каруците и знаеше, че ще издържи да се бие и да отстъпва към замъка Лъдлоу, който беше на не повече от два дни път на юг. Ако изпратеше напред съгледвачите си, Йорк дори би могъл да го пресрещне с подкрепления. Сигурно имаше начин да се промъкне, ако успее да избере подходящия момент да се откъсне от противника и да продължи напред.

Каруците надойдоха с трясък откъм тила, четирийсет и два тежки фургона, натоварени с оръжие и снаряжение, храна и подкови, всичко, за което се беше сетил, че може да му дотрябва. Сега най-добрата им употреба щеше да е да изиграят ролята на блокада, за да му пазят фланга, ала той знаеше, че не може да се окопава. Трябваше да стигне до Лъдлоу. Трябваше да продължи. В миг видя как лицата на войниците му светнаха при вида на солидната бариера от коли и кимна доволен на себе си. В продължение на години не беше оставял шотландците покрай северните блата на мира. Беше се бил в една дузина акции през живота си — достатъчно, за да знае, че числеността не е единственият ключ към победата. Дисциплината и тактиката бяха не по-малко важни. Може би бе дошло време да изпита качествата на хората, които стояха зад краля.

— Стрелците отпред! — изрева той към хората си. — Бавно навлизане в обхват. Сега ще покажем на тези фермери как се сражава истинска войска.

Мъжете го приветстваха чинно, макар че, залитайки, отново влизаха в крачка, той пак видя как някои от тях докосваха сухата трева и се прекръстваха с молитва на уста. Каруците също потеглиха с тях, като пазеха фланга им с дърво, колела и желязо. Стрелците му опънаха лъковете и приготвиха колчаните на бедрата си, прокарвайки пръсти по белите им гъши пера, като раздвижиха ръце, за да отпуснат мускулите си. Солсбъри развърза щита си от мястото, където бе завързан на хълбоците на коня му, и го нахлузи върху бронята между лакътя и китката си, усещайки с доволство тежестта му. Не беше нужно да побеждава, напомни си той. Трябваше само да премине. След това копелетата можеха да вземат каруците му и да го преследват чак до Лъдлоу, все тая му беше. Потокът се разшири, когато го наближи. Накрая се принуди пак да заповяда да спрат, като тихичко ругаеше под нос. Водата беше разяждала брега един Бог знае колко дълго и сега край него имаше големи ями, които ги отвеждаха в бушуващите води, а след това трябваше да се изкачат по още един стръмен бряг. Това щеше да е трудно за преодоляване препятствие, дори и да бяха сами в пустошта. В този миг той погледна нагоре и видя цял облак от стрели, който се спусна към тях като ято врабчета иззад дърветата и хълма отпред.

Одли беше доволен. Силите срещу него бяха едва една трета от неговите. И което бе още по-добре, той беше избрал най-удобното място за защита наоколо. Дори само за да стигне до позициите му, Солсбъри ще трябва да прекоси потока, да изкачи един стръмен склон, като през цялото време ще го обсипват със стрели. Одли наблюдаваше как и от двете страни се издига рояк от стрели, отпърво те сякаш плаваха във въздуха, после изведнъж се ускоряваха, гмуркаха се надолу и удряха. Повечето падаха надалеч от тях, а малкото, които успяваха да достигнат позициите им на върха на хълма, изчезваха в храсталаците, без от редиците му да се чуе вик от болка или стон. Ъглите на устата му се вдигнаха с мрачно задоволство. Имаше още една последна карта да изиграе и беше открил правилното място, където да я постави.

— Екипажите с топовете. Стрелба по врага! — изкрещя той през рамо. И веднага се обърна да ги гледа, като неволно трепкаше при всеки разнесъл се пукот отляво и отдясно. Видя две симетрични черни петна, които проблеснаха в посока на Солсбъри и изчезнаха сред редиците на воините в доспехи отвъд потока. Едното сякаш изобщо не произведе ефект, докато другото, изглежда, беше отскочило, покосявайки мъжете, тъй че пътят му можеше да се проследи по прострените по пътя му тела. Одли подсвирна възхитено, като само можеше да съжалява, че притежава само две, а не дузина тежки оръдия.

— Отново! Стреляйте отново! — изрева. — Целете се в центъра!

Топчиите се разтичаха наоколо като мравки върху труп. Той ги наблюдаваше ядно, защото все още не можеха да се приготвят.

Солсбъри не бе си губил времето, като видя колко е открит за нападение. Цялата централна част от армията му се изтегляше назад, оставяйки зад себе си мъртвите, по един и по двама там, където бяха попадали гюлетата или стрелите.

Одли се усмихна, щом оръдията стреляха повторно, цепейки въздуха с пукота си. Вторият изстрел се оказа по-несполучлив — единият изчезна някъде в земята, а другият уби един-единствен човек, дето се обръщаше, за да бяга. Силите на Солсбъри се разбързаха още повече и започнаха да се паникьосват. Одли се завъртя, щом чу как Храбреците на кралицата наддават дивашки рев, изпаднали в моментен екстаз при гледката на врага, който бягаше пред тях.

— Озаптете се там! — изкрещя им. — Капитани! Спрете ги!

Но те не успяха нищо да сторят и той побесня. Някои от хората му вече тичаха надолу по хълма, прехвърлили билото, и слизаха към потока. Одли изруга и с прегракнал глас захвана да вика на останалите да спрат на място.

Хиляди се изляха покрай него — с подивели от възбуда и кръвожадност лица.

— По дяволите! — рече Одли. — Доведи ми коня, бързо!

Заблъска го хаотичната тълпа, в която се превърнаха мъжете му, след като пренебрегнаха всички преимущества, дето земята им даваше, в желанието си да убиват отстъпващата в бяг войска. Одли направо пускаше искри, разгневен от глупостта и безразсъдството на Храбреците, но нищо не можеше да стори. Разполагаше с девет хиляди срещу трите хиляди на врага и не можеше да ги остави да се принизят до крещяща орда диваци, изправени срещу добре обучените войници. Качвайки се на коня, той видя първите, които се гмурнаха в реката, като скачаха от брега и се бухваха в буйните води сред фонтан от пръски.

Пред тях на високия бряг от другата страна на потока се изправиха, наредени в строй, войниците на Солсбъри. Сърцето на Одли прескочи от страх, щом те устремно тръгнаха към неговите мъже, които още се бореха с водата или пък със стръмния бряг.

С един-единствен луд набег неговите Храбреци бяха предали всичките си преимущества без едно. Те все още бяха повече на брой, но пък вражеските войници се спускаха надолу срещу уморени мъже.

Одли пришпори коня си по склона, достигна до водата и навлезе вътре с опасна скорост. В движение викаше на Храбреците си да спрат, да задържат, но реката беше по-широка и по-дълбока, отколкото предполагаха, хората му се бореха с водите до изтощение, а броят им ставаше все по-голям. Стотици стояха разтреперани и подвикваха на предните да се придвижват, докато чакаха своя ред да се покатерят.

Първият ред на Солсбъри ги удари, стена от мечове и брадви, защитени с щитове отпред. По фланговете Одли виждаше как конниците им излизат в строй, в очакване да се изправят пред собствените му кавалеристи и сержанти. Бяха слезли при потока в бавна процесия, по-опитните сред тях неподвластни на подтика да преследват. Одли не можеше да остави кавалерията си да остане от далечната страна и не преставаше да ругае лошия си късмет и отвратителната дисциплина на младите глупаци, които предвождаше. Той изтегли рога, който се удряше в коляното му, и изсвири двойна нота за атака. Това също послужи за успокоение на пехотинците, когато се обърнаха и видяха, че барон Одли е сред тях, за да ги командва.

Силите на Солсбъри си пробиваха път стъпка по стъпка, в пълно владение на хълма от тази страна на потока, като убиваха всеки, успял да стигне отсреща и да се изправи пред тях. Това продължи известно време и сечта беше ужасяваща, тръпка на ужас премина по редиците на Храбреците, които виждаха единствено смърт пред себе си. Хиляди бяха все още сухи, не бяха в състояние да доближат реката в тъпканицата от викащи, разярени мъже. Одли си бе пробил път сред тях и събра десетина от капитаните с четири или петстотин мъже, дето имаха достатъчно мозък да застанат и да удържат положението, докато останалите излязат от реката. Солсбъри видя опасността и роговете му прозвучаха из цялата пустош, докато мъжете му жестоко притискаха Храбреците, а стрелците му стреляха от фланговете, докато реката започна да тече кървавочервена от труповете в нея.

Сред хората около Одли се вряза внушителна редица войници с ризници, които убиваха с ужасяваща ефективност. Той дочу тропота на копита, когато тяхната кавалерия нападна неговата и двете се сблъскаха с оглушителен трясък, който разтърси земята. Група ездачи премина право през наемните му рицари и се завъртя към фланга на Храбреците, прочиствайки ги по пътя си, докато се добра до самия него. Одли успя само да вдигне щита и меча си, когато нечия брадва се вряза в гърдите му, като остави огромна вдлъбнатина в плочките, а от устата му взеха да излизат кървави мехури. Силите го напускаха, но успя да замахне с меча изотзад и с мощен удар да разсече опонента си между врата и рамото, изпращайки рицаря на земята. Още двама се юрнаха към него, видя вдигнат боздуган. Не успя да върне меча си навреме, тежкият метал тресна върху шлема му, разби черепа му и го просна на земята.

Храбреците на кралицата бяха притиснати от всички страни, а стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Онези, които още не бяха пресекли реката, загубиха желание да направят и крачка повече напред към такъв ужасяващ враг и започнаха да отстъпват. Две хиляди от Храбреците продължаваха да се бият около тялото на Одли, като някои подвикваха на онези зад тях в отчаяние, забелязвайки как се изнизват. Дотогава вече бяха наясно, че ще ги посекат, ако бягат обратно към реката, затова продължиха да се бият, падаха от стрели или пък от по-добри бойци, които ги поваляха. Побеснели, те пробиха дупки в редиците на Солсбъри, но това се оказа недостатъчно — щитовете се вдигаха и пролуките се затваряха обратно и това се повтаряше, докато и последният от тях не падна посечен на земята.

Студените води на потока изсмукаха кръвта на падналите тела, на места натрупани на толкова високи купчини, че човек като нищо би могъл да пресече, стъпвайки върху тях.

Когато битката приключи, Солсбъри дойде до самия ръб над водата. Слънцето започваше да залязва и, поглеждайки през реката, той се зачуди дали оръдията продължават да стоят на билото. Нямаше признаци там да има Храбреци. Всичките бяха избягали.

Той раздвижи врата си, който изпука, макар че не беше нанесъл и един удар по време на боя. Може би около хиляда от мъжете му бяха загинали, загуба, която не можеше да си позволи, все едно каква победа му беше спечелила. Най-малко три пъти повече лежаха мъртви край или в потока. Мъжете му вече събираха цели шепи със сребърни лебедови значки, смееха се на плячката и крещяха на другарите си да идват да събират още.

Извика капитаните си, прекъсвайки претърсването, изгледа ги със строг поглед, макар че реши да не обръща внимание на натежалите им торби.

— Прехвърлете каруците ми през проклетата река, преди да стане тъмно. Ще претърсим лагера на Храбреците, но трябва да бързаме — знаеше, че те очакват от него няколко думи за поздравление, но беше загубил една трета от армията си, мъже, от които двамата с Йорк имаха отчаяна нужда. И никак не му беше весело.

— Милорд, ще ни дадете ли време да се погрижим за ранените? — попита един от капитаните. Солсбъри го изгледа ядно, бесен, че го принуждават да взима такива решения.

— Тук не виждам нито хора на Пърси, нито на Съмърсет. В полето има още една армия и аз трябва да стигна до Лъдлоу. Ако могат да ходят, трябва да ни следват с по-бавно темпо. Оставете по един добър нож на всеки, който няма да изкара нощта. Загубихме тук половин ден, господа. Не можем да губим повече време. Пригответе се за поход.

Капитаните закимаха, но усмивките им изчезнаха. Отново се заеха с отговорностите на ранга си. Един по един те тръгнаха да изпълнят заповедта, оглеждайки кланицата, в която се беше превърнала пустошта, и реката, която още дни наред щеше да тече червена.

Маргарет се изправи там, където досега бе клечала абсолютно неподвижна толкова дълго време. Още преди часове бе спряла на това място, един хълм на изток от пустите поля, откъдето имаше добра видимост върху армията на Одли, а после и върху силите на Солсбъри, докато пресичаха открития терен. Беше пребледняла от ужас от онова, на което стана свидетел, и образите на жестокостта и насилието продължаваха да се въртят и проблясват в съзнанието ѝ, както стоеше там в сумрака. Искаше ѝ се да ги отмахне с ръка, както би разпъдила мухи, дето се мъчат да я накацат. В представите си от тази сутрин тя очакваше да види прави редици, застанали едни срещу други, а не хаос и писъци на лудост от хора, които бяха стъпквани и давени в реката, посичани и пробождани отблизо от хилещи се подигравателно врагове. Тя разтърси глава в опит да прогони мъчителните спомени. Тези мъже ѝ се бяха врекли във вярност и бяха носили нейния лебед. Бяха дошли на това място, изпълнени с доверие и обзети от боен дух, готови да се бият за краля и кралицата срещу предателите. Тя с мъка отлепи очи от гледката, макар че пред очите ѝ още стоеше картината на тъмните петна във водата, където потокът продължаваше да изсмуква кръвта от телата. Потрепери, самата тя почувствала се малка и премръзнала с настъпването на здрача. Не знаеше какво точно става след една битка — дали Солсбъри ще спре, за да погребе телата, или пък ще бърза да иде в Лъдлоу. По склоновете все още кръстосваха дузини от неговите ездачи и изведнъж я обзе страх, че някой може да я види и да тръгне да я преследва.

Гърлото ѝ пресъхна и тя закърши ръце при тази мисъл. Двамата ѝ придружители я чакаха в подножието на хълма. Не им беше позволила да се изкачат и да гледат с нея, знаейки, че така може сама да повика злото. Сутринта те ѝ изглеждаха силни и страховити воини, но след като слезе от хълма, ѝ се сториха крехки като всички други мъже, загинали през този ден.

Маргарет се качи на коня, без да продума; нямаше сили да заговори. Зад себе си чу, че пак изсвирва рог, и се сви на седлото. Растящите сенки създаваха илюзията, че вече са по петите ѝ. Изминаха миля и оставиха зад себе си пустошта, а тя все се обръщаше назад.

В първото село, през което минаха, Маргарет видя светлина от ковашка пещ. Макар че беше късно, ковачът все още работеше. Мисълта ѝ бе изцяло погълната от заплахата, че я преследват и от удоволствието, което Солсбъри би изпитал, ако я залови. Едва не отмина ковачницата, после рязко спря, като дочу звука от зачукване на подкови.

— Изведете ковача навън — рече тя, като с облекчение установи, че крякащият ѝ глас звучи по-твърдо, отколкото очакваше.

Мъжът излезе отпред по нейна заповед, като бършеше ръцете си в един мазен парцал. Той огледа финото наметало на красавицата, която се взираше в него, и реши да се поклони дълбоко.

— От подкова ли имате нужда, господарке? — запита мъжът. Посегна да потупа коня ѝ по врата и замръзна, когато един от пазачите ѝ извади меч — звук, който мъжът познаваше много добре.

— Свали ги всичките и ги сложи на обратно върху копитата — обяви Маргарет.

Когато беше малко момиче в Сомюр, майка и се оплакваше, че бракониерите правят същото. Всеки, който язди след тях, щеше да намери следи от копита, водещи в обратна посока, и щеше да поеме по друг път. Трикът беше изключително прост, макар че ковачът я загледа стреснато, после отмести очи към пътя зад тях. Маргарет разбра — досетил се е, че идват от битката, която се водеше през деня, и на изцапаното му със сажди лице се изписа объркване и мъничко страх.

— Платете на човека половин нобъл за работата — рече тя.

Очите на ковача се разшириха, той сграбчи златната монета още във въздуха, когато му я подхвърлиха, и внимателно я прибра. Маргарет слезе от коня, след което ковачът безмълвен започна да повдига копито след копито, издърпвайки бързо и вещо всеки клинец, като пускаше изкривените в торбата си, за да може по-късно да ги изправи и да ги замени с дузина нови, които наби със сила. Работеше пъргаво, притесняваха го нервните погледи, дето малката група хвърляше надолу по пътя. За нула време подковите и на трите коня бяха обърнати и поставени, и те се качиха отново. Маргарет поспря колебливо, искаше да каже две думи на човека, преди да е изчезнала завинаги за него.

— Майсторе, днес ти добре служи на кралския род — рече му. — В името на краля, моля те да не казваш на никого за това, което стори тази вечер.

Ковачът усещаше как въоръжените мъже го наблюдават. Отдръпна се, кимайки, и с вдигнати ръце се скри на безопасно място в ковачницата си, затоплена от пещта.

Маргарет пришпори коня. Докато чакаха, нощта се беше спуснала, а луната бе изгряла, пътят беше добър и небето — ясно. Тя се втурна в галоп към Кенилуърт и сигурността на своя дом.

22.

Хората на Солсбъри докуцукаха до Лъдлоу с разранени крака и изтощени до крайност. Графът, когото следваха, не им беше дал мира в продължение на петдесет мили, подтикван от ужасния страх, че ще завари замъка на Йорк под обсада. Пристигнаха, като едва се държаха на краката си, за битка не ставаше и дума, но там нямаше помен от нападаща армия. Солсбъри предаде благодарности на капитаните си и им позволи да лагеруват до четирите хиляди, които вече се бяха настанили там.

Войниците на Йорк гледаха как озверелите от глад мъже на Солсбъри се трупат край казаните за храна или просто лягат на тревата, за да спят. Новопристигналите не водеха обоз със себе си след изтощителния поход. Щом луната висна ниско на небесата, стотици сержанти от армията на Йорк обиколиха наоколо и раздадоха одеяла и вода, бира и месо, всичко, което имаха, в замяна на вести от битката.

Пристигането на новата войска покачи градуса на напрежение из огромния лагер край Лъдлоу. Нови редове от заострени дървени прътове бяха побити в земята и мнозина благославяха реката, дето извиваше около замъка откъм запад и юг, като така принуждаваше всеки враг да навлиза от изток.

Каруците на Солсбъри пристигнаха на другия ден и това позволи на хората му да опънат палатки и да върнат малко от онова, което им бяха дали. Онези от ранените в битката, които можеха да ходят, пристигнаха, залитайки, ден след това и се строполясваха с облекчение при вида на опънатите навред палатки около крепостта на Йорк. Поименната проверка установи, че липсват цели осемстотин души, докато доста други бяха само в тежест на лечителите и на снабдителите с провизии.

Вечерта на третия ден съгледвачите на Йорк се върнаха с вестта, която всички тъй или иначе очакваха. Кралските Храбреци бяха забелязани на дванайсет мили оттам. Всеки един от шестте хиляди, присъстващи в Лъдлоу, се нахрани до насита, поправи всичко, което беше счупено, и наточи оръжията си. Онези, които имаха коне, се погрижиха за тях, а отрядът от стрелци зае позиция пред замъка. Фургоните на Солсбъри за пореден път влязоха в действие, като блокираха южния подстъп откъм Лъдфорд през моста.

При падането на нощта войниците на Йорк потънаха в неспокоен сън, прекъсван от викове и кошмари, докато пак не затвореха очи с надеждата някак да преминат тъмните часове. Крепостта беше Лъдлоу, но реката защитаваше гърба им не по-малко от каменните стени зад тях. Всеки войник знаеше, че най-сетне ще им бъде позволено да тичат вътре за защита — но ако се стигнеше дотам, битката щеше да е загубена и замъкът със сигурност щеше да падне. Те бяха щитът и мечът, а не бойните кули на Лъдлоу. Пазачите се смениха в полунощ и от падналата вече лека слана лагерът заблестя. Пазачите тропаха с крака и духаха в дланите си в очакване на зората.

Луната изчезна на юг и яркостта ѝ бързо избледня. Докато небето преливаше от звездна светлина и мрак към първите нюанси на сивото, Солсбъри и Уорик се изкачиха по стълбите на най-високата кула, за да се вгледат на изток. Йорк и Едуард Марч бяха вече там и разговаряха тихо, когато бащата и синът Невил стигнаха до най-горното стъпало.

— Елате тук и ще ги видите — махна им Йорк.

Солсбъри присви очи в сумрака и зърна миниатюрни точици светлина в далечината, които мигаха и се местеха напред-назад.

— Колко са? — попита Солсбъри, като въпросът беше отправен колкото към младите мъже със зорки очи, толкова и към Йорк.

— Колкото си оставил живи из пустошта, плюс силите на краля — отвърна Йорк.

Той бе крещял и беснял през първата вечер, като чу на колко много войници Солсбъри е позволил да избягат. Приятелят му бе изтърпял тирадата, знаейки, че тя е плод на страховете му. Вярно, че можеше да тръгне по дирите им и да посече потоците от Храбреци на кралицата, които се изнизваха покрай него. Но можеше също те, прегрупирайки се, да дадат отпор и да го победят. Вместо това бе предпочел да следва първоначалния си план и да подсили Лъдлоу. Сега нямаше смисъл да съжаляват, че не бе избрал друг път.

В далечината редицата от факли все повече растеше — чак до хоризонта, докато четиримата мъже само се вглеждаха в тях мрачно и безмълвно. Йорк познаваше земята на изток най-добре от всички, затова и беше най-силно впечатлен, разтриваше тила си и клатеше глава.

— Все пак, може и да е трик — рече. — Мъже с факли, на разстояние един от друг, така че да изглеждат повече, отколкото в действителност са.

Сам не го вярваше и никой от останалите не отговори.

Слънцето щеше да разкрие числеността на кралската армия, изправена пред Лъдлоу.

— Лъдлоу никога не е бил превземан — заяви Йорк след време. — Тези стени ще продължават да стоят дълго след като ние си отидем, все едно колко кожари или земевладелци са решили да го нападнат през тази година.

Небето зад приближаващата армия бавно просветляваше, чисто и бледо. Йорк застина, щом започна да различава тъмните форми на оръдията, които мъжете влачеха със себе си. След като вече знаеше как да ги разпознава, той ги затърси с очи и се приведе още повече над камъните, толкова, че на Солсбъри му се прииска да го хване за ръката, преди да е паднал. Дузина тежки оръдия бяха довлечени до Лъдлоу, всяко от които можеше да изстреля желязно гюле по въздуха на разстояние цяла миля. Поставени под стените, та били те и стените на Лъдлоу, те щяха да причинят ужасяващи разрушения.

— Дошли са да ни разбият — прошепна Солсбъри.

Той усети как Йорк се разгневи на думите му, но светлината преди изгрева бе достатъчно силна за да могат всички да видят с очите си размерите на кралската армия. Едва можеха да различат благородническите знамена в меката сивкава утрин, но числеността им беше плашеща, поне два пъти повече от онези, които се бяха събрали зад името на Йорк.

— Виждам емблемата на Пърси — рече Едуард и посочи с пръст. — Лорд Грей ей там. Ексетър. Бъкингам. Съмърсет отляво, виждате ли? Това там знамето на Клифорд ли е?

— Да — отвърна Йорк. — Огромна глутница песове и момчета без бащи, тъй ми изглежда. Трябваше да убия Бъкингам в Сейнт Олбънс, когато се беше проснал на пода с лице, разрязано на две. Търсете кралската емблема с лъвовете. Или пък лебеда на кралицата. Тази вълчица ще е сред тях, сигурен съм.

Кралската армия спря на половин миля в далечината, засвириха рогове, които и мъртвите щяха да събудят, или поне всеки йоркист, дето би могъл някак си да проспи трясъка и тътена от тяхното пристигане. Редовете от факли бяха загасени, тъй като слънцето изгря изцяло, и Йорк и Солсбъри само можеха да се блещят от изумление срещу дузините рицари в доспехи, яздещи нагоре-надолу по протежение на първите редове с разветите знамена на всички родове, които бяха представени там, начело с трите златни лъва върху червен фон. Това беше представление, предназначено да всее страх и шок — и доста добре си свърши работата.

В първия ред екипажите от топчии вдигнаха огромните дула от черно желязо и поставиха дървени блокове под тях. Йорк стисна дясната си ръка в юмрук, като видя, че палят мангали, и мъже припкат край тях с чували с черен прах. По целия фронт на кралската армия във въздуха се извиха тънки струйки дим. Мъжете по зъбчатите стени чуха заповедта, един-единствен глас, на който отговори гръмотевичен тътен и такава експлозия от дим, че половината кралска войска изчезна зад него.

Във въздуха помежду им не излетяха метални гюлета. Пламъкът и димът бяха само предупреждение и демонстрация на мощ. У никого, видял това, не остана и грам съмнение, че следващият изстрел вече ще разкъсва тела и ще разбива стените на замъка. Но такъв не дойде. Вместо това един-единствен вестител излезе на кон пред останалите, придружен от шестима мъже. Двама от тях надуха рогове, докато останалите развяваха кралските знамена и лъвовете заплющяха. Те стигнаха до силите на Йорк и вестителят занарежда с пълен глас. Малко от думите му достигнаха до кулите, макар че четиримата мъже отгоре проточиха вратове, за да чуят. Йорк наблюдаваше с кисел вид, докато глашатаят приключи речта си и изчезна от поглед, насочвайки се към вътрешността на замъка. Щяха да го пропуснат да мине, за да остави посланието си на господаря на Лъдлоу.

Йорк се обърна към графовете до себе си и накрая спря поглед върху сина си, който стърчеше над всички тях, облечен в доспехите си. Като останалите и Йорк бе пребледнял, разколебан. Знаеше, че кралският пратеник ще бъде доведен при него, затова заговори бързо, докато още бяха сами.

— Не съм си мислил, че самият Хенри ще излезе срещу мен — рече той. — Независимо как са го сторили, не знам дали мъжете няма да се огънат при това положение.

Терзанията, които изпитваше тази малка група, застанала на бойниците, щяха да обземат и всеки войник, който стоеше отдолу. Едно беше да вдигнеш оръжие срещу някой друг лорд, особено от онези, дето Йорк бе обвинил, че са изменници и манипулатори на кралското мнение, съвсем друго бе да застанеш срещу краля на Англия на бойното поле. Всички можеха да видят карето от издигнати флагове и знамена.

— Половината от тях са фермерски синове — наруши тишината Едуард. — Можем да ги прогоним, точно както са си плюли на петите на Блоър Хийт. Нека двамата с Уорик поведем нашите две хиляди срещу фланга им. Ще ги притиснем отстрани, докато останалите атакуват центъра. Нашите мъже са ветерани, сър. Всеки от тях струва колкото двама или трима от тези тук — още докато говореше, граф Марч усещаше отчаянието на Солсбъри и на баща си. Младокът погледна към Уорик за подкрепа, но дори и той поклати глава.

Солсбъри се взря нагоре към стълбите, преценявайки дали няма да го чуят.

— Баща ми е бил нападан много пъти в тази земя — изведнъж каза той. — И все от един и същи шотландски главатар. Ралф Невил беше предпазлив човек, но в един случай се оказало, че го превъзхождат по численост, а го били сгащили на открито място. Знаел, че ако остане да се бие, ще загуби всичко.

Тримата до него го слушаха внимателно, а Солсбъри отново погледна към стъпалата.

— Той изпратил напред трима свои слуги, трима мъжаги с два сандъка сребро, оставил ги сами на една ливада, докато шотландците от клана пълзели към тях като вълци, каквито всъщност си и били. Сигурно неочакваният им късмет ги направил мнителни, или пък просто вече били научили, че графът е хитър враг. Хората на главатаря очаквали някаква клопка и докато успеят да се уверят, че няма такава, баща ми вече се бил оттеглил и се скрил в една крепост, недосегаем за атаките им.

— А какво станало със среброто и с хората му? — попита Едуард.

Солсбъри сви рамене.

— Взели всичко. Мъжете убили, а среброто набързо потеглило към дома на главатаря. Напили се до забрава заради спечеленото богатство и все още спели, когато хората на баща ми ги нападнали в тъмното. Бил довел предостатъчно воини за тази работа, а после пък проследили дирите на онези със сандъците през полята и горите. Хората на баща ми убили главатаря в дома му и насекли сподвижниците му, преди да успеят да се надигнат, за да се защитят. На сутринта си взели обратно сандъците и се върнали през границата. Този спомен беше любимият на баща ми в късните му години. Сгрявал се в студовете, като си спомнял как онези зяпнали от изненада, твърдеше той.

Тропотът на стъпки го накара да вдигне предупредително ръка към всички и да замлъкне рязко, без да довърши онова, дето искаше да каже.

— Милорди, говоря от името на Негово Величество Хенри, крал на Англия, Ирландия и Франция, Пазител и Защитник на кралството, херцог на Ланкастър и Корнуол, Бог да благослови името му — вестителят направи пауза и преглътна от неудобство под студения поглед на мъжете, към които се обръщаше. — Милорди, имам мисията да заявя пред вас, че кралят ще помилва всички онези, които са вдигнали оръжие срещу него. Ще прояви милост към всеки, който приеме неговото опрощение без забавяне — тук той трябваше да събере кураж да продължи и по челото му изби пот, — с изключение единствено на херцог Йорк, граф Солсбъри и граф Уорик. Тези мъже са обявени за предатели и трябва да бъдат предадени на кралските сили и на кралските власти.

— Ами граф Марч? — попиша Едуард, искрено обиден, че не е бил споменат.

Вестителят погледна нервно към огромния мъж, който клатеше глава.

— Не са ми казали да спомена това име, милорд. Аз… не мога…

— Вървете, сър — рече Йорк внезапно. — Ще изпратя отговора си по обед със свой собствен вестоносец. Ще се върнете ли при кралската армия?

— Да, милорд. Негово Величество чака да чуе отговора ви.

— Тогава крал Хенри е сред войниците, тъй ли? Присъства на бойното поле?

— Видях го със собствените си очи, милорд. Заклевам се. Ще изчакам отговора ви, ако пожелаете.

— Не — отвърна Йорк и го освободи с рязък жест. — Върнете се при господаря си.

Вестителят отново се поклони и изчезна, придружен надолу от прислугата на Йорк.

Солсбъри видя, че Йорк се готви да раздаде бесни заповеди. Още щом вестителят се отдалечи, той побърза да заговори:

— Историята на баща ми е ключът към тази врата. Не можем да издържим днес. Нямаме нито достатъчно мъже, нито достатъчно силни стени да устоим на такава армия.

— Какво, ще ме накараш да бягам ли? — нахвърли се върху най-стария си приятел Йорк.

— Нима кралят не предложи опрощение? — веднага отвърна Солсбъри. Вестоносецът му беше помогнал неволно, но Солсбъри трябваше да открие точните думи, с които да успокои настръхналата чест на Йорк. — Кажи на капитаните си да чакат завръщането ти. Кажи им, че кралят е просто маша на Пърси или пък залог на френската си кралица — той вдигна ръка и повиши глас, когато Йорк започна да спори. — Кажи им, че ще се върнеш през пролетта и че един водач избира мястото, на което ще стои, а не оставя врага си да му го избира. И Господ сам знае, че кралят не е популярен. Той почти не е напускал Кенилуърт от колко време вече? Не е свиквал парламент от три години, няма ред в страната. Не го обичат много, в сравнение с теб. Нека твоите и моите мъже си получат опрощението, Ричард! Нека се върнат по домовете си, като знаят, че това е просто все едно си поемат дъх между два удара, преди да разбием тази кралска паплач, лордовете един по един, човек по човек!

Йорк го беше зяпнал с леко отворена уста. Изглеждаше така, сякаш се бореше с предателството, и синът на Солсбъри добави своя глас в спора.

— Не можем да победим тук — тихо рече Уорик. — Знаем, че това е истината. Можем да умрем тук, най-вероятно, но бих предпочел да им дадем този малък триумф — а после да се върнем и да ги нападнем, когато са задрямали, опиянени от успеха си. Последната победа е важната, милорд Йорк, а не пътят към нея.

Гневът у Йорк бавно се изпари, главата му клюмна, той се подпря на назобената каменна стена. Без да обръща внимание на Уорик, отправи умоляващ поглед към Солсбъри.

— Смяташ, че можем да се завърнем след такава загуба? — попита с глас, прегракнал от болка.

— Изненадаха ни тук. От наша страна и ние ще ги изненадаме. Няма нищо недостойно при подобни обстоятелства, Ричард. Ако не беше така, щях да надуя роговете заедно с теб и да приключа с това днес по един или друг начин. Нима искаш да се откажа от живота си на това място? — Солсбъри вдигна гордо брадичка. — Ако дадеш заповед, ще се бием до последния човек. Ще ударим силно кралските…

Тропот и звънтене на доспехи прекъснаха думите му и четиримата погледнаха над кулите към събраните армии долу. Уорик възкликна, като видя знамената на придвижващите се войници.

— Какво правят тези? — извика той шокиран. — Това е капитан Тролоп, който отвежда войниците ми. Какво…

Уорик замлъкна, когато редиците на шестстотин ветерани от Кале издигнаха бяло знаме и приближиха към кралските сили. Посрещнаха ги враждебно приготвени пики, както и рицари и лордове, които излязоха напред. Докато Уорик ги наблюдаваше отвратен, редиците се разделиха, за да пропуснат маршируващата колона.

— Господи, Боже мой! Това е краят! — възкликна Солсбъри. — Тези мъже ни бяха нужни — и се обърна към Йорк. — Не е лесна работа да застанеш срещу краля, приятелю. Ако напуснеш това място, можем да подготвим капитаните за връщането си. Няма да бездействам, заклевам се. Ще пратя на всеки писмо с клетва, че съм верен на краля, като моля единствено той да защитава Хенри от зли хора.

— Не мога да се махна! — викна Йорк и го заглуши. — Не разбираш ли? Ако си тръгнем тази нощ, ще бъдем лишени от права с Указа, всеки един от нас! Йорк и Солсбъри — няма ги! Уорик — няма го! Марч — изчезва. Делото на целия ми живот, родът ми, името ми, почернени от техните укази, разсипани и унищожени! Проклет да си. Проклет да си крал Хенри и френската ти кучка. Предпочитам да умра тук с тези стени зад гърба си.

— Аз пък предпочитам да живея — обади се с твърд глас Уорик, пресичайки скръбната му тирада. — Предпочитам да живея, за да мога да преча на всеки закон, който те направят. Да живея, за да мога да държа парламента в ръката си и да ги принудя да скъсат тези наредби и укази. Да живея, за да мога да си отмъстя на враговете, заедно с онези, дето разбират, че Йорк също е с кралско потекло. Това бих сторил, милорд. Но баща ми каза истината. Ако пожелаете, ще остана с вас и ще гледам как войниците разрушават дома ви и онези, които обичате. Ще стоя до вас, когато ги пуснат да изнасилват и изтезават, подпалват и разбиват всичко, което ви е мило и драго. Такава е клетвата ми и силата на думата ми. Съдбата ми е във вашите ръце.

Йорк огледа тримата мъже, които чакаха неговото решение. Беше в капан, раздвоен между два пътя, всеки от които толкова страшен, че можеше само да гледа в една точка и да се тресе. След дълга пауза той кимна.

— Все още имам приятели в Ирландия. Мъже, които нехаят за указите и които ще ме защитават на моя земя. Ще дойдете ли с мен?

— Аз не — рече Солсбъри. — Кале ще ме държи далеч от лапите на кралските служители, но пък е близко до Кент. Достатъчно близко, за да прескоча отсреща в някоя тъмна нощ следващата година.

— Уорик? — попита Йорк.

— Кале — твърдо отговори той.

— Едуард? — рече Йорк и се обърна, поглеждайки нагоре към сина си, който стърчеше като дърво над тях. Младежът се сгърчи, разкъсван между две крайности на лоялност.

— Ако позволиш, татко, бих предпочел да се върна във Франция. Няма по-добро място да събера армия и да се върна обратно.

Ако изборът на сина му бе удар за него, Йорк с нищо не го показа. Кимна и потупа Едуард по рамото.

— Към отсрещните ливади има пътека и мост на запад от Лъдлоу. Пътят е тих и ще ни отведе надалеч. Трябва да разговарям с жена си, преди да тръгна, както и с капитаните си. Трябва да им се каже какво да очакват. Какво ще речете за завръщане през април, след шест месеца?

— Дайте ми девет месеца, милорд — отвърна Уорик. — Девет месеца и ще събера достатъчно мъже, за да спечелим всичко, дето сме загубили.

Йорк кимна, преструвайки се на неподвластен на изтръпващото отчаяние, което скова крайниците му.

— Много добре. Ще очаквам да чуя, че сте прекосили в първия ден на юли, дай Боже, всеки един от вас. Дайте ми клетва, че ще стъпите на английска земя през юли следващата година, или ще се прочуете като мъже без вяра, клетвопрестъпници. С Божията благословия ще им го върнем тъпкано за този позор.

Тримата графове се заклеха пред Ричард Йорк, стиснаха му ръката и коленичиха край бойниците. После, в мрачно настроение, слязоха надолу, за да уредят бягството си.

Когато настана вечер, из цялата крепост Лъдлоу и на юг в селцето Лъдфорд запалиха факли. Огромните порти на крепостта се разтвориха и първите редици въоръжени рицари навлязоха вътре с развети знамена на всички благородни родове, които представляваха. Херцогиня Сесили Йоркска застана да ги посрещне във вътрешния двор зад вратите, застинала и притихнала, докато въоръжените ездачи профучаваха край нея, търсейки някаква следа от съпруга ѝ или пък от някакъв вид клопка. Те трополяха и обикаляха из целия замък, ритаха врати и всяваха ужас у слугите, които се тресяха със сведени глави, очаквайки всеки момент да бъдат пронизани.

Минаха два часа, преди кралица Маргарет да влезе в Лъдлоу. Тя яздеше странично на седлото начело на стотина свои Храбреци и Томас, лорд Егремонт, беше този, който ѝ помогна да слезе от коня. Лицето ѝ бе сковано в презрителна ледена гримаса, когато застана пред съпругата на Йорк и огледа по-възрастната жена с хладна възбуда.

— Та, значи, смелият ви съпруг избяга, тъй ли? — попита Маргарет. — Като последния страхливец.

— А вашият никъде се не вижда. Спи ли — или пък се моли? — отвърна със сладък гласец Сесили. Очите на кралицата се присвиха, но тя продължи: — Спечелихте тази вечер, мила моя, но съпругът ми ще предяви претенции за това, което му се полага. Не бива да се съмнявате в това.

— Той няма да разполага с това място — рече Маргарет, като посочи с ръка каменните стени наоколо и се усмихна на по-възрастната жена, която някога ѝ се бе струвала застрашителна. — Лъдлоу ще бъде продаден сега, когато Йорк е един от простолюдието, заедно с всеки друг камък и късче земя, дето някога е притежавал. Къде ли ще прислониш глава тогава, Сесили? Без прислуга да те обслужва или друго име освен това на съпругата на изменник? Видях Указите с гордо положения кралски печат отгоре. Няма да намериш подслон и при Солсбъри, и Уорик след месец. Те всички са обект на Указа за отнемане на права и тази отвратителна троица е разчленена.

Сесили Йорк потръпна, сякаш думите бяха удари с камшик. Недалеч се чуваха крясъци и писъци, докато кралските войници вилнееха из село Лъдфорд, изпълнявайки заповедта да търсят Йорк.

— Аз се омъжих за мъж, миличка — рече Сесили, — а не за дете. Може би, ако ти бе сторила същото, щеше да разбереш защо не се страхувам.

— Аз пък се омъжих за крал — сряза я Маргарет, побесняла от хладнокръвната демонстрация на превъзходство на тази жена.

— Да, така е. И в замяна той загуби Франция. Не смятам, че това беше най-добрата сделка, мила моя, а ти?

В яростта си кралицата искаше да удари Сесили Йорк. И може би щеше да го стори, ако не бяха довели децата ѝ. Най-големият, Едмънд, бе прегърнал с всяка ръка по една от сестричките си. На шестнайсет той беше почти с телосложението на мъж, макар да носеше само туника с колан и нямаше оръжие. Едмънд носеше най-малкото си братче подпряно на хълбока си. На Ричард не му беше удобно така и, вкопчен в брат си като уплашено коте, той гледаше с ококорени очи наоколо.

Сесили се обърна към тях и протегна ръце към най-малкия.

— Ела тук при мен, Ричард — рече тя и му се усмихна, а той едва ли не скочи от брат си в ръцете ѝ и тя залитна под тежестта му.

Малкото момче трепереше, докато се изкатери по нея на безопасно място, и издаваше тихи животински стенания. Сесили го целуна по челото, обърна се към Маргарет и повдигна веждите си в безмълвен въпрос.

— Сега трябва да отведа децата си, освен ако нямаш още нещо за казване?

Едно от момичетата започна да плаче и да ридае при вида на толкова много непознати войници в дома им. Сесили ѝ каза да мълчи и остана да чака позволението на кралицата да се оттегли. Маргарет прехапа устни и с неудоволствие освободи съпругата на Йорк. Остана загледана след тях, докато излизаха през портите, и се почуди на собствената си завист и тъга.

23.

Маргарет вдиша дълбоко и се наслади на миризмите, които изпълваха Уестминстърския дворец. Коледа бе отминала само преди три дни и макар че двайсет и осми декември бе денят на Ирод, в който старият тиранин беше заповядал да убият децата, той бе също така и денят, в който кралските кухни печаха всички остатъци от сърнешкото месо на пайове и ги изпращаха навън. Те взимаха вътрешностите — черния дроб и сърцето, мозъка, краката и ушите, варяха ги на слаб огън, докато се получеше питателен сос, който после затваряха в тестото. Накрая персоналът на кралските кухни го изнасяше навън, а от хората, струпани пред двореца се изтръгваше триумфален вик. Пайовете с вътрешности се режеха на дебели резени и, още пускащи пара, се раздаваха на семействата. Маргарет бе опитала парче и откри, че на гъстия сос му трябваше време да премине от устата и зъбите ѝ надолу.

Тя гледаше със задоволство тълпата от един висок прозорец, докато цяла редица от готвачи наизлязоха, всеки натоварен с поднос с тежък пай отгоре, с ножове, провиснали край бедрата, за да режат порциите. Забеляза, че сред тълпата няма деца. В деня на Ирод често ги биеха, за да им напомнят за жестокостта на този крал, затова момчетата и момичетата на Лондон се покриваха кой както може на този ден, свеждаха глави и си вършеха работата в мълчание, вместо да напомнят на майсторите за тази традиция. Мъже и жени бяха струпани там, усмихнати и развеселени, притискаха се в редицата от готвачи. Мнозина носеха собствени кърпи и кошници, за да отнесат по някое парче.

Маргарет прокара ръка над стомаха си, почувствала тежест от всичко изядено през последните няколко дни. Беше седяла по време на коледната служба в Уестминстърското абатство със съпруга си, клюмнал до нея. Коледари се бяха събрали навън, за да танцуват и пеят, възхвалявайки раждането на Христа, но им беше забранено да влизат по църквите, защото пречеха на паството. Спомни си, че бяха започнали някаква кавга, биеха се по улиците, докато охраната ѝ не излезе с тояги и грубо ги разпръсна с ритници и удари всеки по пътя му.

Дери Бруър се покашля зад нея, тя се обърна и се усмихна, като го видя облечен в най-хубавите му, почистени дрехи. Трудно беше да свърже образа на мъжа, който току-що влезе, с кльощавия и треперещ монах, дето дойде при нея в Уиндзор преди пет години. Дери беше понапълнял междувременно, кръстът и раменете му бяха натежали. Все още изглеждаше силен като глиган, който не е загубил хитрината си с възрастта. Леко докосна стомаха си при тази мисъл. Скръбта и притесненията ѝ бяха помогнали да избегне тази съдба, може би защото утробата ѝ оставаше празна след Едуард. Тази мисъл ѝ причиняваше болка и тя се усмихна насила, за да поздрави Дери.

— Какви са новините, Дери? Икономът ми каза, че ще има набити деца из Лондон днес. Мислех, че си играе с мен, като знае, че съм израснала във Франция. Вярно ли е?

— Случвало се е, милейди, ако чираците станат шумни, а майсторите им загубят търпение. Имало е на този ден размирици. Не всяка година. Ако желаете да видите подобно нещо, със сигурност мога да го уредя.

Маргарет се засмя и поклати глава.

— Ех, да можеха всичките ми желания да се удовлетворяват по същия начин, Дери. Така си представях аз, че ще бъде, щом стана кралица, когато бях малко момиче и прекосявах Ламанша за първи път — думите ѝ върнаха спомена за човека, който я беше довел в Англия — Уилям дьо ла Пул, херцог Съфолк. Очите ѝ се замъглиха от тъга при тази мисъл.

— Как върви работата, Дери? Флотът готов ли е?

— Впрегнал съм в денонощна работа всеки корабостроител на южния бряг. Нови съдове или старите поправени, все едно, флотът ще е готов, милейди, до пролетта. Ще имаме кораби, дето да поемат армията, каквито Франция не е виждала от 46-та година насам. Достатъчно, за да изтръгнем Солсбъри, Уорик и Марч от Кале, убеден съм. Но ако са навлезли по-навътре в страната, френският крал никога няма да позволи английски войници да пресичат или да лагеруват на негова земя. Ще осигурим Кале за Короната, милейди, не се съмнявайте. Ще отнемем на противниците на краля това убежище, каквото и да са решили да правят.

— И след това Йорк в Ирландия — напомни му Маргарет.

Изрече го почти като въпрос и Дери отговори така, както вече поне десетина пъти бе отговарял.

— Милейди, знаете, че ви казах — Ирландия е диво място и Йорк го обичат там от времето, когато е бил кралски наместник — той прочисти гърлото си от неудобство. — Той има приятели в Ирландия, които вярват, че родът Йорк… ами, че той е от кралско потекло. Те ще се опълчат, а и хората им заедно с тях. Милейди, да се придвижи флотът на двайсет мили по море до Кале, не е кой знае какво. Можем да блокираме това пристанище, да прехвърлим армия, оръдия, всичко, от което имаме нужда, макар че се надявам те да се предадат, преди да сме принудени да сринем стените. Не искам френският крал да си мисли, че му се отваря нова възможност, породена от неуредиците ни. Ирландия… тя е нещо по-различно, милейди. Да се отведе армия на онзи див източен бряг, си е истинска операция за година или повече далеч от Англия, а от тези мъже ще има много по-голяма полза у дома. Ирландците са мрачни хора. Лордовете им ще възненавидят такова предизвикателство спрямо авторитета им и само една искра може да подпали въстание. Вече казах, че не бих препоръчал подобен подход, поне не тази година. Моля ви, нека да мислим за Йорк пак, след като сме взели в ръцете си Кале. Господ обича онези, които вървят няколко стъпки напред, милейди. Той обича да им показва цената на тяхната амбиция.

Маргарет се нацупи и в разочарованието си направи муцунка.

— Не мога да оставя тази птица на спокойствие — рече тя. — Той избяга, когато го бяхме притиснали, и показа презрение към всичките ми Храбреци. Не разбираш ли, Дери? Видях как Солсбъри изколи храбрите мъже, излезли на бойното поле, закичени с моята значка от любов към мен. Къде е наказанието за този отвратителен ден? Къде е справедливостта, след като Солсбъри и синът му са в безопасност във Франция, а Йорк е в Ирландия? Искам да ги доведат у дома във вериги, Дери! Колкото и да са ми стрували, колкото и да са ме заплашвали.

— Ваше Височество, знам това. Пак ще бъде Коледа, ако видя Йорк и Солсбъри върнати, за да бъдат съдени. Аз бях на Сейнт Олбънс, милейди. Знам колко дългове натрупаха — които още не са изплатени. Ще си платят, заклевам се. С шейсет кораба, натъпкани с войници и оръдия, ще ги извадим от дупката им като лисици. Моля ви само за търпение.

Маргарет кимна сковано и махна с ръка, за да го освободи. Дери се поклони, усещайки как гърбът му изтръпва. Боже, колко беше остарял! Размисли за всички неща, които трябваше да свърши през този ден, и се зачуди дали не може да намери време за час упражнения с меч с един от кралските гвардейци. В крайна сметка се беше научил да язди като рицар. Затуй бе решил да овладее и меча като рицар, макар че гордостта му страдаше, като го удряха оттук-оттам сякаш беше някое непослушно дете. Взе решение да се поизпоти, все едно какво ще му струва.

Маргарет вече се бе извърнала към прозореца, когато той тръгна да излиза, и пак се усмихваше на лондонските тълпи. Новата година идваше само след няколко дни и надеждите ѝ за нея бяха големи, по-големи от всички досегашни. Първо Кале, после Йорк, където и да се е скрил. Враговете на съпруга ѝ щяха да бъдат преследвани и Хенри щеше да изживее живота си в мир. След всички страдания Англия щеше да е по-силна, Маргарет бе уверена в това. Точно както и тя беше калила силата си като нажежено желязо. Още си спомняше невинното създание, което представляваше — крехко момиче, което едва говореше английски, само бледа сянка на жената, в която се бе превърнала.

За толкова тъмна януарска нощ морето беше спокойно. И такова трябваше да бъде за онова, което Уорик си беше наумил. Заедно с подбрани свои мъже той премина през ужасните ветрове, които върлуваха над Ламанша, като се успокояваше единствено от факта, че кралският флот никога не би могъл да излезе от пристанището в такова бурно море.

Беше в самото начало на 1460 година и само три месеца след бягството им от Лъдлоу. Йорк отплава за Ирландия, а Солсбъри, Уорик и Едуард Марч успяха да стигнат до Франция с една рибарска лодка. Това беше най-ниската точка и за тримата, макар че щом стъпиха в крепостта Кале, почти веднага започнаха да кроят планове за връщането си. Братът на Солсбъри, Уилям, лорд Фокънбърг, ги бе посетил по-късно със стотина свои мъже и две здрави каравели, които трябваше да се завържат на доковете. Като поддръжник на Хенри, лорд Фокънбърг донесе също и новината, че в Кент се събира флотът на Ланкастър — кораби, които щяха да акостират с десет хиляди войници или дори повече през пролетта. Ако в главите им изобщо имаше някакви съмнения за бъдещите им планове, думите му ги разпръснаха. Указите за лишаване от права бяха издадени и нямаше да ги оставят на спокойствие в изгнаничеството им.

Пристанището на Сандуич беше тихо и спокойно в малките часове на тази мразовита зимна нощ. Уорик и Солсбъри минаха заедно покрай пустия кей, а Едуард Марч вървеше само на стъпка зад тях. Четирийсетина мъже ги следваха на групички от по шестима до десетина. Всичко двеста войници ветерани бяха прекосили морето към Англия през тази нощ, облечени в прости, груби дрехи от вълна и кожа. Доспехите или ризниците щяха да създадат единствено затруднения за тихата работа, която им предстоеше. В тъмното биха могли да минат за кралски екипажи или пък кентски рибари. Въпреки това Сандуич бе преживял множество френски набези през вековете. Вражески кораби и преди се бяха промъквали през Ламанша и Уорик се чудеше само как църковните камбани още не са започнали да бият предупредително из града.

Късметът беше с тях. Бяха привързали четири малки лодки сред сенките от кралския флот — четирийсетина съда на котва с не повече от няколко лампи, които се люлееха помежду им. Самият град чернееше на фона на нощното небе, но много от жителите му имаха навика да се събуждат преди зазоряване. Уорик и баща му бяха планирали пристигането си в час, когато рибарските екипажи спяха, а кралските войници все още си отспиваха след изпитата бира.

Уорик се обърна рязко, щом чу приглушен вик откъм една от рибарските лодки, проскърцващи на котвените си стоянки. Не можеше да определи точния източник. Корабите бяха вързани на дока толкова близо, че хората му бяха успели да прескачат от един на друг и така да се придвижат. Част от мъжете стигнаха с малки лодки до по-далечните кораби и по стълбите, които прикрепваха за дървените стени, пропълзяваха на борда възможно най-тихо. После в миг спринтираха по тъмните палуби босоноги и почти без всякакъв шум удряха с тояги или промушваха с нож нещастните пазачи. Кралските екипажи всичките бяха на брега и във всеки от корабите имаше на пост само по неколцина млади мъже със задачата да поддържат лампата да гори и да дебнат за французи.

Уорик се бе загледал в откритото море и подскочи, когато баща му го сграбчи за ръката. По един страничен път, който водеше към крайбрежната алея, приближаваше светло петно от лампа. Може би заради присъствието в града на толкова много кралски войници, местните пазачи не бяха тъй бдителни, както се очакваше. Уорик и Марч се втурнаха напред и доловиха откъслечен разговор и смях, някаква история от току-що отминалите коледни празници. Уорик усещаше каква огромна сянка хвърля Едуард Марч край дясното му рамо. Загубена кауза беше, дето облече младия гигант в рибарски дрехи. Нямаше човек, който ще го погледне и няма да разбере, че е войник.

В малката група, която се зададе откъм ъгъла, бяха шест човека, които заковаха на място шокирани. Уорик видя, че единият носи голям звънец с дръжка, за да събужда града. Той преглътна. Двете групи стояха като замръзнали и се гледаха втренчено.

— Французите! — просъска един от пазачите и вдигна звънеца.

— Я си затваряй устата, глупако — сряза го Уорик. — На французи ли ти приличаме?

Мъжът се поколеба, стъпил на пръсти, все едно всеки момент щеше да изхвърчи. Онзи, дето ги предвождаше, вдигна капака на лампата си и лъчът ѝ освети сенките на неколцината мъже, дето притичваха зад гърба му. Пазачът внимателно прочисти гърлото си, знаейки, че една погрешна дума и е мъртъв.

— Не искаме неприятности, които и да сте вие — рече, като се мъчеше да придаде авторитет на гласа си, който едва излизаше треперещ от гърлото му. Очите му премигнаха към Едуард, защото усети неговата готовност да се бие.

— Графове Уорик, Солсбъри и Марч — отговори Уорик. Не му пукаше кой ще чуе, че са били там. Искаше само да вземе корабите и да се махне преди изгрев-слънце. Кралските екипажи надали щяха да тръгнат да ги гонят с рибарски лодки.

Пазачът се наклони напред и се вгледа в тях. За изненада на Уорик, той се усмихна. Без да се обръща, прошепна команда към онези зад себе си да не бягат.

— В такъв случай, ще трябва да ни вържете — каза мъжът, — иначе хората на краля ще ни обесят на сутринта.

— По дяволите, Джим! — просъска онзи със звънеца. — Ще ни нашарят гърбовете тъй или иначе.

— Няма да умреш — сряза го пазачът. — Ще те пребия собственоръчно, Пийт, ако зазвъниш с онази камбана.

Уорик намръщено слушаше този диалог. Беше очаквал кратко и брутално стълкновение с пазачите, после може би бърз спринт към последните кораби на дока, докато градът се раздвижва, за да отблъсне нашествениците. Изостреният спор течеше шепнешком и Уорик погледна към Солсбъри и Марч. Синът на Йорк сви рамене.

С отчаян жест онзи с лампата изведнъж се нахвърли върху другаря си, като същевременно изтръгна от ръката му дръжката на звънеца с приглушен звън.

— Ето, милорди. Няма да ви правим проблеми.

— Познавам ли те? — попита Уорик.

— Джим Уейнрайт, милорд. Не сме се запознавали, макар че се сещам как ме гонехте из уличките преди няколко години — Уейнрайт се ухили със странна гримаса, показвайки беззъбата си уста. — Тогава марширувах с Джак Кейд.

— Аа — предпазливо отвърна Уорик, като най-сетне разбра намека. Хиляди мъже от Кент се бяха върнали у дома с плячката си в онази ужасна нощ. Зачуди се колко ли от тях все още си спомнят с умиление бунта.

— Не беше честно онуй, дето сториха на Кейд и другарите му — продължи Уейнрайт и вдигна гордо брадичка. — Тези момчета не знаят какво беше, но аз знам. Кралицата ни помилва, милорд, всичко бе написано и подпечатано, а после те пак пратиха шериф Идън да ни преследва. Загубих заради това копеле скъпи другари. Мъже, които бяха помилвани, също като мен — за миг той се вгледа втренчено в приятелите си, за да се увери, че не се опитват да се измъкнат. — Всички чухме как кралските екипажи говорят за бунтовниците от Кале. Мисля си, че веднъж вече сте заставали от неправилната страна, та може да сте се научили вече, а?

— Може би съм — едва продума Уорик и мъжът се изсмя.

— Така си и мислех, милорд — онзи се огледа наляво, където един черен кораб се отлепи от дока, докато безмълвни фигури вдигаха платното.

— За корабите сте дошли, тъй ли? Трябват ви кралските кораби?

Уорик кимна и с изненада чу как Уейнрайт отново се смее.

— На сутринта ще побеснеят, това поне е ясно. Но пък ми се струва, че няма да взема страната на кралските екипажи сега. Не и като ми се е отдала възможност да им платя заради Кейд — той се почеса по брадата, докато размишляваше. — А трябват ли ви хора, милорд, съвсем не бихте сгрешили, ако ги потърсите в Кент, само туй да ви кажа. Не съм само аз, дет’ още имам зъб на краля заради онази нощ. Пък има и други, дет’ не харесаха онуй, което стана в Лъдлоу.

— Какво за Лъдлоу? — тихо попита Уорик. — Тръгнахме, когато се разбра, че няма надежда, не и преди това — той видя, че пазачът се почувства неудобно.

— Носи се слух, че пуснали да вилнеят разни яки момчета из селото — обясни Уейнрайт. — По-страшни и от френските нашественици. Цялата страна само за туй говореше по Коледа. Изнасилвания и убийства на невинни хора. Страшна работа. Крал Хенри не ги спрял, дори и не се опитал, тъй разправят. Казвам ви, милорд. Само извикайте „Кент“, щом сте готов, и вижте какво ще се случи, туй е всичко. Не ни харесва да чуваме как кралските войници убиват жени и деца, истина си е. Не един или двама доброволци ще съберете, дето искат да си отмъстят, а ние сме хората, които обсадиха Тауър, не забравяйте. Може да нямаме ризници и разни такива, но пък кентските мъже нямат нужда от тях. Те нападат и се изтеглят светкавично.

Солсбъри изслуша диалога, без да обели дума. Той погледна към небето, към бледнеещите на небосклона звезди, и потупа сина си по рамото.

— Трябва да действаме — прошепна. — Завържи тези мъже и вземи последните кораби.

Дори само по време на разговора им тъмните редици от рибарски лодки и каравели бяха оредели като извадени тук-там зъби и все повече от тях се плъзгаха към дълбоките води с провиснали въжета. Накрая останаха пет-шест с изгасени лампи и изчистени палуби.

Уорик кимна. Беше очаквал битка по доковете и все още напрягаше слух за звъна на църковни камбани из града. Време беше да тръгват.

— Благодаря ви, мастър Уейнрайт — рече той. — Няма да забравя какво ми казахте.

— Да, милорд, помнете го! Кент ще се вдигне, когато има добра кауза. И лоша да е, може би също, но по-хубаво да е за добра.

Бързо завързаха шестимата пазачи. Уорик се извини, че двама от неговите войници трябва да разкървавят малко лицата им, макар да го спести на самия Уейнрайт. До зазоряване имаше само час или два, а той знаеше, че ще открият стражата при изгрев-слънце, като за целта трябваше да могат да покажат някой и друг разбит нос.

Уорик изпрати баща си и Марч в различни кораби, като всеки от тях пое командването на малкия екипаж. Чака до последния момент, преди да скочи върху последния съд и да заеме позиция на руля, за да го изведе в открито море. Приливът се обръщаше и бяха нужни само пет-шест души, за да вдигнат единственото платно и да уловят утринния бриз. Зад себе си оставиха дългите докове празни, Уорик се загледа назад и се изсмя.

Вълнението се засили, щом излязоха от пристанището. Мъжете от Кале не достигаха, за да управляват заловените кораби, и използваха по-малките лодки, за да си прехвърлят въжетата. Един кораб с добър екипаж можеше с лекота да тегли друг съд, още повече че слънцето изгряваше и отсреща ясно се виждаше френският бряг.

С вдигнати и издути от вятъра платна на Уорик му се прищя да запее една морска песничка, която помнеше от детството си. Гласът му се носеше над вълните, а онези, които го чуваха и я знаеха, запяха с него, докато с усмивка работеха с платната и руля, насочвайки придобитото обратно към Кале.

24.

Пролетта дойде на френския бряг и донесе лек ветрец и синьо небе, из което кръжаха корморани и чайки. Откраднатият флот плаваше по крайбрежието на Англия и помогна да се съберат войниците и лордовете, верни на каузата на Йорк. През юни крепостта Кале едва побираше английските воини, разквартирувани из всяко свободно ъгълче и всяка конюшня. Две хиляди щяха да прекосят морето и да атакуват, а в крепостта щяха да останат осемстотин. Тъй като това беше последното парче английска земя във Франция, нито Солсбъри, нито Уорик искаха те да са хората, дето ще загубят крепостта, докато отсъстват. Стените на Кале трябваше да са добре защитени, независимо какво друго бе заложено на карта.

Уорик не беше стоял със скръстени ръце през месеците след нашествието му в Кент. Думите на пазача го бяха заинтригували и едва ли имаше нощ, в която по водата да не отплава някоя рибарска лодка, пълна с най-красноречивите му мъже. През пролетта хора на Уорик щъкаха из всички градове и села на Кент и свикваха под знамената всеки, който искаше да отмъсти за Джак Кейд и за диващината в Лъдфорд. Преди десет години Джак Кейд беше влязъл в Лондон с около хиляда и петстотин мъже. Макар че част от тях бяха от Есекс и други графства, кралят и служителите му далеч не бяха по-популярни в Кент сега, отколкото преди едно десетилетие. Ново поколение от момчета беше израснало под хомота на жестоки наказания и брутално данъчно облагане. След черната новина, че Указът срещу Йорк, Уорик и Солсбъри е влязъл в сила, всяка друга вест до някаква степен възвръщаше духа на Уорик.

В края на юни вече бяха готови. Само лошото време ги задържаше още в пристанището, морето беше твърде бурно, за да рискуват да прекосят. Клетвата му към Йорк не излизаше от главата на Уорик и той се ядосваше за всеки загубен ден, но ураганите трябваше да отминат. Флотът му от четирийсет и осем малки кораба можеше да превози всичките му две хиляди воини на един път, като половината от гарнизона на Кале беше натоварен да върне корабите обратно във Франция. След като капитан Тролоп дезертира на страната на краля, тези мъже се надпреварваха да помагат на графовете кой както може.

Докато войската се разпределяше по лодките, за да стигне до корабите, Уорик с любопитство се замисли за мъже като Цезар, който е бил принуден да построи флот, за да превози легионите си до Кент хиляда и петстотин години преди тях. И целта е била същата — Лондон. Освен кралския гарнизон, който не биха посмели да оставят зад гърба си, Лондон означаваше парламента и единствената група с достатъчно власт да отмени действието на Указа за лишаване от права. В Лондон беше разковничето, както винаги е било.

Вятърът духаше силно към английския бряг, докато флотът отплаваше. Сиви облаци се бяха надвесили и от постоянния ръмеж натъпканите в корабите мъже студуваха. Но пътуването беше съвсем кратко и само след час в морето мястото на акостиране вече се виждаше от корабите. Един по един те издуваха платната, доколкото смееха. Капитаните не можеха да извадят морските съдове на брега от страх да не заседнат. Трябваше доста време, за да пренесат хората с лодки, а през цялото това време се виждаше как местната милиция се щура по кейовете и доковете, събирайки хора, с които да отблъсне нападението. Твърде малко бяха, за да удържат толкова лодки с хора, акостиращи наведнъж. Последва кратка битка, след което милицията отстъпи, оставяйки тела по кея, като повечето им мъже се изпокриха.

Уорик акостира малко по-нататък на брега и зае отбранителна позиция на дълъг чакълест бряг, като разположи там стрелци. Без да срещнат съпротива, той и мъжете му се върнаха в пристанището на Сандуич и го изпълниха, наблюдавайки през цялото време как корабите се обръщат, вдигат платна и изчезват в бурното море и надигащия се вятър. Дори и така имаше стотици малки лодки, дето все още приближаваха с гребане към брега — толкова много, че приличаха на дънери, люшкани от вълните. Не всички имаха късмет и несигурният съд, подет от някоя вълна, се преобръщаше. Мъжете в ризници попадаха в разпенените вълни и повече не ги виждаха.

Близко до мястото, където Уорик докосна земята, на която се беше родил, два от търговските кораби излязоха направо върху чакъла. Наклониха се и останаха така, а капитаните им спуснаха дървени мостове от ниската част на палубата, за да могат да свалят дузина коне със завързани очи на сушата. Тези кораби щяха да изгният там, където бяха, но мъже като Солсбъри например бяха твърде стари да извървят шейсетте мили до Лондон.

Слънцето вече залязваше, когато и последният съд от флота изчезна в мъглата и облаците над Ламанша, оставяйки ги сами. Едва-едва ръмеше и мъжете се настаниха, като запалиха огньове по брега и доковете. Ядяха и пиеха, после се завиха кой как може, за да се помъчат да поспят няколко часа.

Щом слънцето изгря отново, колона от мъже прекоси града. Навсякъде около Уорик нервничеха войници, готови за атака. Въпреки това не местната милиция, нито пък части от кралските сили се върнаха да отблъснат хората му. Вестта за акостирането им вече се бе разпространила и стотици кентски мъже надойдоха с брадви, пики и сатъри. Те спряха край доковеше и Уорик само можеше да се усмихне, щом прие пазача Джим Уейнрайт на служба при себе се срещу заплащане от четири пенса на ден. Войската на графа започна да се придвижва на запад и тези първи няколкостотин станаха хиляди, като във всеки град по пътя им броят се увеличаваше.

Качени на коне, Уорик и баща му поздравяваха ликуващите тълпи в градовете и селата, където кентските семейства ги приветстваха като спасители, а не като врагове на Короната. Беше зашеметяващо изживяване и Уорик едва можеше да повярва на успеха си при набирането на войници. Хората на Кент се бяха разбунтували отново и този път той самият беше искрата. Не преставаше да се чуди колцина от тях бяха наясно, че той се беше бил срещу тях през последната тъмна нощ, в която бяха навлезли в столичния град.

Не му убягна иронията във всичко това. Вървейки по стъпките на самия Джак Кейд, той трябваше да ги събере в Саутуърк и да прекоси Лондонския мост, отправяйки се към Тауър и единствената сила, която можеше да спре настъплението му.

Стигнаха до южния бряг на лондонската река следобед на третия ден, след три тежки прехода. Уорик поръча да се преброят и откри, че към тях в Кент са се присъединили повече от десет хиляди мъже. Може и да бяха невъоръжени и необучени, но Кейд достатъчно добре се беше възползвал от такива мъже. Уорик прекрасно си спомняше онази нощ на кръвопролитие и хаос.

Заедно с баща си и Едуард Марч той отиде до южния край на Лондонския мост, без да обръща внимание на тълпите, които ги гледаха, все едно бяха на панаир.

— Не виждам кралски гвардейци — рече Солсбъри. — Нашите хора са уморени, макар че най-слабите още преди ден изостанаха. Ще ги вкарам в града — гордост пролича в погледа му, щом погледна към сина си, приемайки, че решението ще бъде на Уорик.

Огромната част от кентските мъже се беше присъединила заради вербовчиците на Уорик. Те чакаха команди от младия граф, а не от баща му. Синът на Йорк стори същото и Солсбъри получи прозрение, когато видя акостиращите групи. Можеше да се довери на сина си да ги води. Не беше лесно, но никога не бе се проявявал като глупак, който се вкопчва във властта дори когато естественото ѝ време е минало. Независимо от целия си военен опит, откри, че е готов да отстъпи място ако не на друг, то поне на наследника си.

Уорик усети задоволството на баща си и вътрешно благодари за годините, които бе прекарал в Кале. Всеки баща си спомня, когато синът му е откраднал нещо или е излъгал, или пък е сглупил в младежката си любов. Това, че той имаше възможност да е далеч дори само за няколко години, му беше позволило да се отдели от неговия строг поглед.

— Съгласно най-точните сведения, които сме получили, числеността на гарнизона в Тауър е хиляда души — рече той. — Може да се предадат, макар да не се надявам много. Знам само, че не можем да им позволим да напуснат Лондон след нас. Или със сила ще си пробием път навътре, или ще ги затворим зад собствените им стени. И двамата знаете плана. Бързината е всичко, ако искаме да имаме шансове за успех. Всеки ден, който загубим тук, е ден в повече за разрастването и подготовката на кралските сили.

Той не спомена за Указите за лишаване от права, които вече бяха влезли в сила. На 5 юли 1460 г. всички титли и имоти им бяха отнети. Макар че не говореха за това, тази загуба за тях беше като отворена рана, която източваше кръвта им. Все пак кралската армия сигурно се бе разпръснала по ферми и къщи след Лъдлоу. Уорик и баща му залагаха на един-единствен удар на север, за да стигнат до крал Хенри, преди лордовете му отново да успеят да се съберат. После всичко в закона можеше да бъде анулирано, след като веднъж пленят краля и кралския печат.

Едуард Марч ги слушаше и ясно виждаше каква взаимна гордост изпитват бащата и синът един от друг. Стоеше като статуя в доспехите си, без шлем на главата. Той също беше дошъл на кон от морския бряг, като животното бе по-подходящо да тегли плуг, отколкото да има ездач. То пасеше трева малко по-назад, докато неспокойното море от кентски мъже потропваше с крака и чакаше сред редиците в пълно бойно снаряжение. Във въздуха се усещаше нетърпеливо очакване, всички го чувстваха. Веднъж да прекосят този мост и приятният им поход през идиличната провинция щеше да свърши.

— Няма да прекарам още една нощ върху студената земя, когато мога да си почивам в чудесно легло и да се насладя на вечеря с бира — рече Едуард. — Хората ни стигнаха дотук днес и, уморени или не, ще изминат още една миля.

В сравнение със Солсбъри Едуард беше енергичен, силата и издръжливостта му почти нямаха граници. Всяка сутрин той ставаше първи на зазоряване, скачаше на крака и щастливо изпразваше мехура си, след което нахлузваше разните части от доспехите си и крещеше на прислугата да му донесе храна. Уорик не можеше да го упрекне за ентусиазма му, макар че присъствието на младия граф постепенно го изтощаваше.

— Много добре — рече Уорик. — Виждам, че двамата няма да кротнете, докато не влезем в града. Доведи рицарите и бойците в доспехи отпред, Едуард. Кейд се сблъска със стрелци и днес аз искам да се приготвят щитове.

— Изглежда ми достатъчно безопасно — отвърна Едуард и се вгледа между къщите и магазините от тяхната страна на моста. — Бих могъл веднага да го пресека.

Направи крачка напред и лицето на Уорик потъмня.

— Когато командваш ти, прави каквото искаш, Едуард. Дотогава, по дяволите, ще вършиш онова, което кажа аз.

Младежът посрещна погледа му без притеснение и остави тишината да продължи твърде дълго.

— Накарай някой друг да доведе рицарите тогава. Смятам, че аз първи ще вляза в града заради честта на баща ми.

Уорик почувства напрежение под втренчения поглед на гиганта. Той се изчерви леко, стисна челюст и подсвирна на един вестоносец да приеме и разнесе заповедта. Авторитетът му бе поставен под въпрос в присъствието на баща му, но истината си беше, че щяха да са нужни доста мъже, за да спрат граф Марч, ако той решеше да се инати. Не беше време за кавги и Уорик избра дискретността, макар гласът му да прозвуча стегнато, когато даде заповед за сбор.

Към тях хукнаха въоръжени мъже с щитове и вдигнато оръжие. Отзад тълпата от кентските им следовници се събираше и кипеше, докато ветераните от войската на Кейд си разменяха истории от последния път пред всеки, който бе готов да слуша. Настроението беше добро и само Уорик ходеше стегнат, когато роговете засвириха и първите редици стъпиха на широката улица, която минаваше в центъра на Лондонския мост.

Бяха влезли в града и тълпите продължаваха да ги приветстват и да им махат за поздрав, докато пресичаха реката и накрая стигнаха до улиците на отсрещния бряг. Уорик изрева заповед и авангардът от рицари в доспехи зави надясно, отправяйки се към Тауър и кралския гарнизон.

25.

Лорд Скейлс беше почервенял като домат от сподавените емоции, докато обикаляше край стените на Лондонската кула и гледаше улиците под краката си. От такава голяма височина виждаше войската, дето се събираше на около миля отвъд реката. Усети как потръпва при звука на роговете им, които сигнализираха, че са навлезли в Лондон. В този момент би дал всичко да има още хиляда души.

Спомените от въстанието на Джак Кейд бяха още пресни, макар че събитията датираха отпреди десетина години. Той бе разсъждавал дълго време за несполуката да се защити града тогава и не само заради собствената си роля в това. Без никакво напъване можеше да си спомни как пред очите му убиха стотици, а въстаниците обърнаха града в костница. В онази ужасяваща нощ Лондон изпадна в пълен хаос. При мисълта, че може да види някога пак нещо подобно, сърцето му се свиваше болезнено и той стискаше юмруци до болка. Знаеше, че задълбава дотолкова, че ще стигне до апоплексия или до тотален срив. Лекарят му го беше предупредил за този морав цвят, за дисбаланса на емоциите му, когато старостта изпиваше силите му. Въпреки това гневът единствено можеше да притъпи страха, който го обливаше с пот.

Наградата му за онази нощ отпреди десет години беше пенсия от сто паунда на година и използването на кралски търговски кораб. От тази търговия Скейлс бе забогатял, купуваше и продаваше малки товари с плат и вълна. Командир на гарнизона на Тауър беше последният му пост, преди да се пенсионира, синекурна длъжност с щедра пенсия и цял куп прислужници, които се грижеха за него. На шейсет и три години Скейлс беше наясно, че вече не е в състояние да излезе и да посрещне с щит и меч вилнеещите бунтари. Чувстваше слабостта си във всяко болезнено сгъване на ставите, във всеки поет с хриптене дъх.

По стените екипажите на топовете чакаха заповедите му. Единственото му успокоение беше, че след въстанието на Кейд защитата им беше много подсилена. Ако вражеска сила се опиташе да разбие портала, имаше тежки оръдия, с които да прочисти улиците и да ги превърне в кървава баня. По бойните кули имаше също и торсионни катапулти с конструкция, която всеки римски легионер би разпознал веднага, и те бяха в готовност да хвърлят най-ужасяващото оръжие, над което той имаше контрол, много по-страшно от пушките от бронз и желязо. Скейлс се прекръсти и целуна пръстена със семейния герб, който носеше. Нямаше да позволи да превземат Тауър. Почти се усмихна при мисълта какво би могъл да хвърли този път в действие срещу мъжете от Кент.

— Нека да дойдат — прошепна той, загледан в мъглявината над отсрещния бряг на реката, където още много мъже очакваха да пресекат. На разстояние цяла миля, като петно на земята, се виждаше тълпата от Кент, която постепенно се свиваше, докато навлизаха в града. Лондончани не правят опит да ги спрат, помисли си разгневен. Човек би очаквал, че помнят ужаса и разрушенията от последния път, но не, вятърът донасяше ликуващи викове, глупаци, които развяваха шапки към мъжете, дето щяха да подпалят столицата. Е, няма да им дам Тауър, дори цял Лондон наоколо да изгори — закле се пред себе си той.

Това не беше голямо успокоение. Службата му беше да защитава добрите хора от народа, а той не можеше да им помогне. Освен няколкото градски съветници тук-там и личните им охранители знаеше, че командва единствените войници в Лондон. Стисна челюст със студен и спокоен поглед. Благородниците на краля всички бяха на север или в големите си имения, или около Ковънтри. Хората на Скейлс бяха твърде малко, за да рискува да излезе навън, независимо какви ужасии щеше да види от стените. Всичко, което можеше да стори, беше да изпълнява точно служебните си задължения и да държи Тауър, докато до града стигнат подкрепления. Скейлс още веднъж погледна към редицата оръдия, насочени на запад над улиците. Реката течеше покрай южната стена, там нямаше мост и той не се страхуваше, че могат да му дойдат отстрани. Тауър беше крепост и щеше да говори на езика на стрелбата с всеки, който я приближеше.

— Готови за моите заповеди — изрева той и чу как гласът му отеква в древните камъни. Осемстотин негови войници се изпънаха в очакване. Екипажите на топовете провериха мангалите и бикфордовите фитили за последен път, а железните гюлета и торбите с барут вече бяха приготвени. Бялата кула се извисяваше над всички тях и Скейлс си спомни кръвопролитията и обляната в кръв земя около нея предишния път. Поклати глава. Нямаше да се случи повторно.

Уорик, Солсбъри и Марч яздеха един до друг по Темс Стрийт в посока на изток към Тауър. Бавният им ход до някаква степен затапваше тълпата зад гърба им, макар че все повече хора се промушваха под и около конете им и се втурваха напред. И тримата държаха оголени мечове, носени от вълната крещящи лондончани, които сякаш само бяха чакали възможност да отприщят собствения си гняв, независимо от намеренията на графовете или пък на мъжете от Кент. Уорик видя стотици с яки тояги или дълги ножове, които се щураха от улица на улица. Конят му се объркваше от хората, дето се мъчеха да ги задминат, а той пък се мъчеше да разбере какво се случва. Наистина бе мечтал да бъде искрата, която ще подпали въстание. Но не знаеше, че седи върху буре с черен барут, когато палеше клечката.

Не ставаше изобщо въпрос да поведе тълпите нанякъде. Всички те знаеха къде е кралският гарнизон и напираха към Тауър заедно с войската на Уорик, като им правеха знаци да ги следват. Жени и деца тичаха покрай тях и скоростта на тълпата се повишаваше с всеки миг, докато Уорик и баща му откриха, че се движат в тръс, за да не изпускат от очи Едуард Марч. Сър Робърт Далтън и голямата фигура на Джеймсън го вардеха от двете страни и се оглеждаха за опасности. Едуард се набиваше на очи, яздеше заедно с вълната, очевидно доволен от хаоса наоколо.

Парламентът не беше свикван от повече от три години. Далеч зад тях Уестминстърският дворец беше потънал във влага и с пуснати капаци, незатоплен от огън или от човешка глъч. Уорик знаеше, че крал Хенри е бил скрит в Кенилуърт, но не и как останалата част от страната се е справяла без биещото сърце на своето управление. Изглежда, кралските служители бяха действали с жестокост, оставени сами да прилагат законите. Навсякъде около него хората беснееха и той се чудеше дали изобщо ще може да контролира това, което бе започнал. Когато Кейд бе влязъл в Лондон, добрите граждани се бяха барикадирали в къщите си. Този път те бяха начело.

Тълпата нарастваше непрекъснато, запълваше всяка пресечка, вътрешен двор или алея с мъже, готови за бой, които прииждаха към Тауър и нейния гарнизон от мразени кралски войници. Земята около крепостните стени представляваше огромно празно пространство от каменни плочи, което Уорик разпозна като място за убиване още щом бе принуден да излезе на него. Тълпата крещеше и ревеше, изливайки яростта си нагоре към бойниците на Тауър, гледаше мъжете от Кент, като че ли очакваше от тях да идат с твърда крачка досами портала и да го съборят с ритници.

Уорик и баща му спряха конете си — все едно неподвижен остров насред цялата бясно движеща се тълпа, но накрая ги избутаха право пред самата крепост. Дори тогава бойните коне тропаха с копита и подскачаха наляво и надясно, изнервени от шумотевицата и хорското гъмжило наоколо.

Солсбъри се бе втренчил в най-високата точка на външните стени и присви очи, като видя горе тъмни фигури и издигащи се струйки дим. Черните дула на оръдията бяха надвиснали, насочени надолу. А хората продължаваха да прииждат, обхванати от все по-голяма възбуда, изпълваха откритото пространство, докато накрая почти не остана място да се обърнеш.

— Виждаш ли оръдията? — изкрещя той на сина си и ги посочи. Уорик само кимна, тъй като не можеше да надвика шума. Наоколо беше хаос; видя как някои от капитаните му с бой отблъсваха мъжете, за да си освободят място. Те вече бяха почервенели и прегракнали от викане и блъскане.

— Дайте им брадви на тези лондончани — изкрещя Солсбъри с всичка сила. Някои от множеството го чуха и викнаха одобрително. — Нека си пробият път през портала.

Уорик чуваше едва една от всеки три думи, но даде знак с ръка на хората си да се придвижат към най-слабата точка от крепостта Тауър. Веднъж Кейд я беше пробил, сега те щяха да го сторят отново.

Високо над главата си Уорик чу един-единствен глас да извиква заповед и дузина, които му отговориха. Вдигна очи, изведнъж почувствал страх.

Скейлс гледаше с отровен поглед как тълпите изпълват празното пространство около крепостта. Виждаше истинска тълпа, обикновени мъже, подивели от възможността да чупят и да рушат. През целия си живот се бе придържал към реда и стабилността, а сега орда опулени глупаци бяха дошли да разрушат всичко това. Въоръжени войници в ризници се бореха сред тях като камъчета, хвърлени в реката. Стотици мъже от Кент ревяха името на Кейд, като че можеха да го върнат от мъртвите със силата на яростта си.

Прииждаха все повече и повече и Скейлс почувства как под туниката от мишците му се стича пот. Усещаше осезаемо омразата на безимотните, докато те виеха срещу него. Мъже, дето не виждаха смисъл в кралските закони, дето щяха да ги отхвърлят с лекота в една оргия на насилието. Страхувал се беше за вредите, които биха могли да нанесат, когато са далеч от него. А всъщност те бяха дошли тук.

Наведе се напред, стиснал с ръце каменната стена, и се вгледа в тях. Десетки мъже с брадви се събираха в клинообразна формация, намеренията им бяха от ясни по-ясни, докато настъпваха през множеството, насочени към главния портал на Тауър. Скейлс изруга, щом съзря двамата конника най-отзад, малък остров насред бушуващата лудост. Стори му се, че усеща погледа им върху себе си. Той поклати невярващо глава, щом разпозна емблемите на родовете Солсбъри и Уорик по одеждите им. Прониза го ярост, от която се разтресе при вида на такова предателство от страна на графовете на краля. Не, сепна се изведнъж. Те вече бяха простолюдие.

Три от оръдията по стената бяха заредени без гюлета. И докато хората се струпваха и се тълпяха на откритото пространство отдолу, Скейлс пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Предупредителен изстрел! Без гюле! — гласът му отекна от стените на Бялата кула зад гърба му.

Чу се тройно изпукване, дулата се оригнаха и изплюха дълги езици от пламък, и обгърнаха топчиите в мръсен пушек. Скейлс загуби от поглед множеството отдолу, докато облакът премине. Дочуха се писъци, но когато въздухът се изчисти, те вече напираха напред. Вдигнаха се брадви, които затупкаха по външната врата. Той изруга на глас, без да го е грижа кой го чува.

Не, нямаше да загуби Тауър. Пребледнял, Скейлс погледна нагоре и видя лицата на топчиите, които чакаха заповеди. Страхуваха се и имаха пълно право. Ни един нямаше да преживее тази лудост, ако той ги допуснеше вътре.

— Донесете гръцкия огън — заповяда Скейлс. Мъжете хукнаха надолу по широките стълби по протежение на стената, пресякоха към складовете и се върнаха с много по-бавна крачка. Всеки от тях държеше огромна глинена делва, прегърнал я през широката част към гърдите си. Все едно притискаха дечица и бяха плувнали в пот, уплашени да не би да ги изпуснат на камъните.

Скейлс усети как сърцето му бушува в гърдите, биеше толкова бързо, че зрението му се замъгли и главата му се замая. Подпря се на бойниците и изкрещя на тълпата да се отдръпне. Те изръмжаха и го наругаха. Трясъкът от брадви и чукове продължи и той се отдръпна от ръба, защото не бе в състояние да гледа.

— Оръдия! Заредете и стреляйте! — рече съвсем тихо. Топчиите не го чуваха и той тръгна покрай бойниците, повтаряйки заповедта, която ги раздвижи в трескава дейност. Повече не погледна надолу, след като първите топове затрещяха, последвани моментално от неистови писъци. Все повече топове от бойниците изливаха залпове срещу масите и ги раздираха.

Скейлс спря пред един от малките катапулти, положил ръка върху огромните сплитки от конски косми, които служеха за пружина, по-дебели от човешко бедро. Глинените топки бяха на място и от върховете им висяха парцали. Три от тях бяха разпределени по стените и той се прекръсти, прошепна молитва, докато кимаше на загледаните в него мъже.

Всяка висяща сплитка бе запалена и катапултите освободиха товара си моментално. Никой на бойниците не желаеше да бъде близо до тази отвратителна смес, след като веднъж я запалеха. Дори топчиите се отдръпнаха от оръдията си, готови да бягат, ако някоя топка се разпръснеше и се разпилееше.

Пушекът все още лежеше тежко във въздуха и Скейлс наблюдаваше как тежките глинени топки се извисяват нависоко, после падат бързо като пламнали комети в мъглата. Затвори очи.

Шумът на тълпата сякаш заглъхна и само за един миг се превърна в страховита тишина. После отново започнаха писъците и този път се извисиха до кресчендо, до пълна лудост. Пламъци подпалиха пушечния дим и плъзнаха нагоре като от пещ, изгаряйки всичко живо, до което се докоснеха. Скейлс потрепери. Сам той беше надзиравал производството на гръцкия огън, отвратителна смес от нафта и селитра, сяра и гасена вар. Тази смес полепваше по всичко, до което се докоснеше, и изгаряше плътта. Водата само подхранваше пламъците и не можеше да ги изгаси. Стори му се, че чува плисък — горящите мъже се гмуркаха в реката, после с писъци се давеха, като им ставаше ясно, че адският огън продължава да ги гори.

Скейлс повдигна брадичка. Топчиите го гледаха втренчено в очакване на нова заповед. Той не срещна погледа им и се върна на мястото си при бойниците. Стисна юмрук, когато видя как тълпите се оттеглят, бягат като плъхове. Някои още горяха, залитаха и виеха от болка, подпалваха съседите си, когато се допираха в тях, докато накрая гласовете им заглъхваха, задавени от пламъците. Надигаше се отвратителна смрад и той чу как някои от хората му повръщат в момента, в който осъзнаваха на какво мирише. Пое дълбоко въздух, доволен. Колкото и грозна да бе картинката, човешката стихия разбра какво я очаква в лудата ѝ самозабрава. Тауър щеше да бъде защитавана с огън и меч. Нямаше да падне.

Уорик видя първите предупредителни пламъци, които облизаха небето над главите им. После огледа наредените оръдия, насочени срещу тях, и се обърна към баща си.

— Изтегли мъжете! Не ни трябва да разбиваме портите, а само да държим гарнизона в Лондон. Щом стрелят срещу своите, нямаме друг избор.

Солсбъри изумя, като видя колко много жени и деца имаше сред буйстващата тълпа. С отвращение погледна нагоре към бойниците, не можеше да повярва, че командирът ще избива хората, за които бе дал клетва, че ще защитава.

Дали от невежество, или от ужас, огромните маси още повече се притиснаха в стените на Тауър. Солсбъри виждаше как с брадви нападат портала и знаеше, че трябва да се оттеглят обратно. Допря рога до устните си и откри, че не му достига дъх, за да го надуе. Затова го подхвърли на сина си и го загледа как свири ниския тон за отбой, повтаряйки го няколко пъти.

Над тях отново се извиси бял пушек и започна да трещи. Железни гюлета, дето можеха да излетят на цяла миля, се врязаха в тълпата, убиваха с десетки наведнъж, оставяйки огромна кървава диря. Тогава шумът се превърна в стон, животински зов на отчаяние. Народът започна да напъва в обратната посока, търсейки всеки възможен начин да излезе от откритото пространство пред Тауър. Но раздиращата въздуха пукотевица продължаваше и вече нямаше безопасно място.

Уорик рязко вдигна глава, когато нещо раздра бузата му и остави кървава следа там, сякаш острие бе преминало по кожата му. Желязно гюле бе разкъсало тълпата наблизо с такава скорост, че очите му не успяха да го уловят. Тъкмо благодареше на Бога за късмета си, когато конят му започна да кашля и от муцуната му захвърчаха кървави пръски. Уорик бързо прехвърли крак и застана отстрани, щом животното се свлече на четири крака. Удареха ли в камъка железните гюлета, из въздуха се разхвърчаваха късчета метал и разкъсваха гъстата тълпа. Отчаян, Уорик отново засвири отбой и едва не бе повален от мъж и жена, които се шмугнаха невиждащи край него, опитвайки се да избягат.

Насред виковете на болка и гняв никой не чу катапултите. Той видя как три черни топки изскачат иззад бойниците, движейки се доста по-бавно от гюлетата, тъй че успя да ги проследи с объркан поглед. Видя как изчезват сред множеството, а след това от мястото се издигна сякаш топла пара и се задвижи над откритото пространство. Изригнаха три гнезда на огън, течни пламъци като езици избликнаха и облизаха разбунения народ.

В паника хората се помъчиха да се дръпнат, докато писъците на пострадалите цепеха жаловито въздуха. Уорик стоеше близо до коня на баща си, но и двамата бяха избутани назад. Зърна Едуард Марч, без кон, насред юрналите се мъже. Макар сър Робърт и Джеймсън все още да го вардеха, дори тримата не можеха да устоят на потока от хора, хукнали в обратна посока. Марч разбутваше със сила наоколо си и освобождаваше място. Никой, дето падна в хаотичната блъсканица, нямаше да стане отново, наоколо имаше стъпкани и смачкани тела, докато тълпата пищеше и бягаше от стените.

Резки гласове се обаждаха от периферията на площада, викаха на останалите да ги следват. Докъдето стигаше погледът им, Уорик и баща му виждаха единствено самите лондончани, които сочеха обратно към моста. Хиляди побягнаха, оставяйки Тауър зад гърба си. Уорик единствено можеше да се отдръпне до стената и да ги пропусне. Мястото на кръвопролитието се изпразни със скоростта, с която се бе изпълнило, като остави размазана плът, групи от изгорени тела и черен дим. Над главите им се надвесваха мъже, които крещяха и сочеха с пръст.

Видя Едуард Марч да залита наблизо. Ковачът Джеймсън беше зад него, макар че сър Робърт Далтън бе изчезнал някъде в блъсканицата. Пресегна се и сграбчи ризницата му отпред, като го завлече извън капана на множеството. Джеймсън дойде с него, подпря се с една ръка на стената, задъхан.

Марч му кимна с благодарност, опулил очи. В тази тълпа огромната му сила не му послужи за нищо и за първи път в живота си той изпита страх. Народът все още бягаше край тях и тримата графове можеха само да дишат тежко и да ги наблюдават. Още неколцина от техните се промъкнаха към стената, докато се събраха около четирийсет души. Десетки бяха стояли в подножието на крепостта, когато гръцкият огън се стовари отгоре им. Пламъците още горяха, проблясваха тук-там върху телата и върху камъните, все едно бяха живи.

— Трябва да се изнесем по-назад — рече Солсбъри. Беше пребледнял и изтощен, смазан от страх и от страшната сила на множеството.

Само на десетина ярда от площада имаше пресечка и тримата се запътиха натам. Сивите води на Темза се виждаха в далечния ѝ край. Хората им тръгнаха с тях, хвърляйки в движение назад нервни погледи.

— Давайте! — каза Солсбъри и насочи коня си по нея.

Поне от оръдията тук бяха в безопасност. Миниатюрната уличка, дълга не повече от шест или седем къщи, свършваше при реката и, щом спряха, всички съзряха почернелите трупове, носещи се във водата. Някои войници сочеха нещо с ръка и Уорик вдигна поглед. На отсрещния бряг се движеше маса от мъже. Лондончани вече бяха прекосили моста и се бяха добрали до отсрещната страна. Отначало помисли, че все още бягат от ужас. Не му се стори разумно, затова се загледа по-упорито.

Отсреща имаше много сгради — работилници и домове, дето се бяха разпилели извън града, завземайки ценната земя около моста. Складовете и пазарите на месо процъфтяваха там. Уорик зърна потоци мъже, които се провираха между къщите от дърво и тухли.

— Какво правят ония там? — попита Марч.

Уорик просто сви рамене. Лондончани познаваха града си много по-добре, отколкото той някога щеше да го познава. Видя, че тичащите мъже се събраха на едно място, с помощта на оръжието си нахлуха в една от тухлените сгради, ниска и разпростряна върху брега на Темза.

— Сигурно е за оръжие — предположи Солсбъри. — Има ли там оръжейна?

Един от войниците наблизо изведнъж изруга. Уорик се сети, че е от Лондон, и го повика.

— Знам какво е, милорд — отвърна мъжът и по лицето му се изписа страхопочитание. — Кралско депо, където правят оръдията.

Всеки един от тях се обърна и с изумление загледа как по пътеката покрай брега голяма група лондончани тикаха количката на едно черно оръдие. По размерите на дулото си оръдието лесно можеше да е едно от онези, дето стреляха по тълпата. Независимо от огромното му тегло шумната тълпа го буташе напред, без да спира, докато накрая го настани с лице към южната стена на Тауър, където нямаше топове.

Бяха намерили и торби с барут, докато още мъже с препъване ги следваха, стиснали в прегръдките си гюлета. Уорик източи врат, доколкото можа, и зърна притичващи фигури на високите стени на Тауър. Реката беше широка четвърт миля, но буйната вода нямаше да ги защити.

Първото гюле изпука и се разби в стената на Тауър, отчупи парчета камък и мазилка, които се разпръснаха по пътеката отдолу. Речните води закипяха, когато хиляди късчета заудряха по тях, след което потъваха. Див ликуващ рев се изтръгна от онази страна на реката, но не беше весел звук, по-скоро вой на вълци, готови да сплашват. Много време отне да се подготви вторият изстрел, но откъм кралските работилници донесоха друго оръдие, което насочиха срещу реката. Железните гюлета трещяха яко по старите камъни, отново и отново, докато се отвори огромна цепнатина, а част от външната стена се срина и се разпиля навън.

Уорик наблюдаваше зашеметен как мъжете на Лондон се прицелват и изстрелват поредното парче желязо с големината на кон. Димът и прахът известно време прикриваха нанесените щети, но после въздухът се прочисти и гледката задоволи онези, дето с такъв труд го бяха постигнали.

Оставиха оръдията на мястото им и тръгнаха обратно покрай брега към Лондонския мост. Уорик не се съмняваше, че ще се върнат тук, и поклати глава, като си представи касапницата, дето със сигурност щеше да последва.

— Това е то — каза той на баща си. — Направиха пробива си. Ще останеш ли да въвеждаш ред? Достатъчно време загубихме вече, а целта ми е далеч по-голяма от една крепост или дори самия Лондон.

— Върви, с Бога напред! — рече Солсбъри и премести очи от сина си на Едуард Марч. Ако не друго, то поне изпита облекчение, че имаше възможност да остане, вместо да трябва да натоварва старите си кокали с още осемдесет или деветдесет мили до Ковънтри. — Остави ми няколкостотин войници и ще хвърлям око на тълпата, макар да смятам, че яростта им ще гори не по-кратко от гръцкия огън. По дяволите, не съм си и представял, че ще видя как използват тази отвратителна гадост срещу собствения ми народ. Някой ще пострада заради това.

По-старият граф се отдръпна, а синът му и Марч хукнаха с две дузини мъже, вече вдигнали рогове, за да повикат останалите. Солсбъри знаеше, че ще отнеме много време да се въведе ред сред момчетата от Кент и да бъдат насочени по пътя на север. Почувства гордост от сина си тогава — Уорик нито за миг не бе изпуснал от очи пътя, по който трябваше да върви. Каквито и ужасии да бяха видели, Лондон представляваше само стъпка, началната стъпка на всичко това.

Започна да се стъмва, докато Уорик и Марч събираха войската си отново в северния край на градските стени. В сумрака сред тях се възвърна някакво спокойствие, макар че мнозина от кентските мъже бяха плячкосали бира, а други воняха на пушек и бяха зашеметени от онова, на което станаха свидетели.

Капитаните се занимаваха със събирането на мъжете и някои трябваше да бъдат поотупани, преди да се съгласят да напуснат града. Присъствали бяха на такова насилие над невинни хора, което плачеше за отмъщение. Жени и деца бяха изпепелени в тълпата край Тауър и те искаха да пролеят кръв в замяна. Наложи се Уорик да убеждава десетина настръхнали групички и да им припомня, че са дошли, за да ударят самия крал. Това се оказа достатъчно за повечето и Уорик ги видя как стискат брадвите и си представят как ги размахват, за да отмъстят за част от онова, което бяха видели. Не се съмняваше в ентусиазма на тези хора, той беше унищожителен и изпепеляващ.

В този момент църковните камбани из цял Лондон забиха, водени от приглушения звън на Стария Едуард в Уестминстър, на миля от тях. Въздухът беше топъл и мракът се сгъстяваше над десетхилядната армия. Пътят беше в краката им, здрави римски камъни. Уорик единствено съжаляваше, че не бе имал време да вземе със себе си някое от онези лондонски оръдия, но такива тежки неща щяха да ги забавят много. Скоростта беше всичко сега, знаеше го. Мъжете му бяха намерили две каруци в една конюшня край стените на града. Животните пръхтяха и се дърпаха, не особено щастливи от товара на мъжете в доспехи върху гърбовете им.

— Осемдесет мили! — изрева Уорик внезапно към мъжете около себе си. — Само осемдесет мили по хубав път — и ще се срещнете с кралската армия, която трепери от страх. Мъже, дето ми взеха всичко, и мъже, дето ще вземат всичко от вас. Викайте „Уорик“! Викайте „Марч“! Викайте „Йорк“ и „Джак Кейд“! Ще тръгнете ли с мен?

В отговор те заръмжаха и затропаха с крака, и той ги поведе на север.

26.

Томас, лорд Егремонт, предпочете да се взира във върховете на обувките си, вместо да гледа разяреното лице на своята кралица. Стоеше под огромното платнище, където шестгодишният принц дърпаше майка си за полата и искаше тя да му обърне внимание, като ѝ задаваше въпрос след въпрос, но Маргарет се бе вторачила в Егремонт и не обръщаше внимание на сина си.

— Ваше Височество — опита пак Томас, — изпратих най-бързите си вестоносци до брат ми. Не мога да им сложа крила, но той сигурно вече е тръгнал с войските си насам, за да подкрепи съпруга ви. Освен това имам със себе си моите мъже и личната ми охрана.

— Не е достатъчно — отсече Маргарет и изведнъж се обърна към Едуард, и го сграбчи за ръката. После видя, че е стреснала сина си, и с видимо усилие смекчи гласа си. — Едуард, миличък, не можеш ли да намериш нещо друго да правиш, вместо да ми задаваш всичките тия въпроси? Иди и намери лорд Бъкингам. Той искаше да ти покаже новите си доспехи.

Малкото момче развълнувано изхвръкна от шатрата и остави Маргарет насаме с по-малкия син на семейство Пърси. На Томас детето вече му липсваше, след като досега тъй полезно отвличаше вниманието им.

— Милорд Егремонт, щом не можете да ми обещаете бройката, която събрахме при Лъдлоу, няма да имам избор. Ще трябва да отведа съпруга си обратно в Кенилуърт и да чакам да ни нападнат! Кралят на Англия, Томас! Принуден да бяга от една шайка предатели!

Егремонт поклати глава. Подозираше, че Маргарет говори подобни неща, за да го стресне или пък засрами, макар че не можеше да не се съгласи с преценката ѝ. Кралските съгледвачи бяха хукнали от Лондон на север с новината, че Невил идва с войската си, още щом ги бяха зърнали на южния бряг на Темза. Изтощени, ездачите бяха стигнали до кралския лагер в Нортхамптън два дни по-късно. Бог знае дали бяха спечелили време, като бяха сменяли конете си в странноприемниците и бяха пришпорвали животните до изнемога. Дори йоркистите да бяха загубили съвсем малко време в столицата, все пак щяха да се придвижват със скоростта на пехотинци в поход. Откакто бе пристигнала вестта, кралският лагер беше в паника и всеки свободен ездач хукваше обратно да търси войници и благородници из именията им.

— Милейди, разбирам гнева ви, но ако се оттеглите в Кенилуърт, ще ни дадете достатъчно време да доведем още Храбреци от фермите и от домовете им. Брат ми и лорд Съмърсет вече са на път. След два, може би три дни ще имаме двойно повече войници от тези, които са с нас сега. Тогава няма да има значение дали силите на Йорк ще обсадят замъка ви. Обсадата може да се разбие отвън.

— Тогава това е вашият съвет, тъй ли, лорд Егремонт? — невярващо попита Маргарет. — След като излезе Указ за лишаването от права на Йорк, Солсбъри и Уорик? След заличаването на тези благороднически родове и пръскането на титлите и земите им? След голямата кралска победа при Лъдлоу и след като видяхме как кралските врагове побягват в нощта, вие ме съветвате да отстъпя?

Томас извърна поглед.

— Милейди — рече той накрая, — не, не бих ви посъветвал това. Имаме време — и имаме пет хиляди мъже. Лорд Бъкингам, барон Грей и аз сме достатъчно добра защита за краля на бойното поле. Въпреки това, ако решите да заведете сина си и крал Хенри на безопасно място, ще бъда по-щастлив. Така както стоят нещата, не бих се наел да предсказвам резултатите от всичко това. Солсбъри и Уорик сигурно вече са тръгнали на север. Не знаем колко време са останали в Лондон и дали са отишли до старите си имения за нови попълнения във войските си. Не знаем колко са, нито какво е качеството на хората им, макар че очаквам да е ниско. Срам ме е да го предложа, но пък Кенилуърт е само на трийсет мили оттук. Не бих се притеснявал толкова, ако знаех, че кралското семейство е в безопасност.

Преди Маргарет да успее да отговори, барон Грей влезе в шатрата зад гърба на Егремонт и се поклони дълбоко на кралицата. Той беше по-възрастен от сина на Пърси и му кимна едва забележимо за поздрав. Маргарет не знаеше дали лорд Егремонт е наясно с домогванията на Грей. Каквато и да бе причината, нито един от двама им не беше открил нещо особено, което да хареса у другия.

— Ваше Височество, лорд Егремонт, съгледвачите ми рапортуват за силите на Уорик и Марч — той спря за секунда, изчислявайки мислено докъде може да са стигнали за времето, което бе отнело на вестоносците му да се върнат с новината. — Те са на около… десет мили на юг и се придвижват бързо. Ще ми даде ли крал Хенри своите заповеди?

Независимо от шока при тази вест тя хвърли през рамо поглед към Хенри, седнал зад нея на един диван в задната част на шатрата. Очите му бяха отворени, беше облечен с ризница, готов за бойното поле, но не помръдна и не им обърна внимание. По лицето на Грей бързо премина сянка на неудоволствие, а кралицата отмести поглед от него. Дошъл бе да служи на крал, който се беше възстановил от слабостта си. Наместо това завари едно замаяно дете, което въобще не разбираше какво става около него.

Маргарет усети раздразнението на барона и заговори по-остро, отколкото възнамеряваше.

— На десет мили ли? — погледна към Егремонт и видя, че той е изумен не по-малко от нея. — Колко са, лорд Грей? Имате ли някаква идея?

— Осем до дванайсет хиляди, Ваше Височество. Някои в пълно снаряжение, повечето без него. Момчетата ми говорят за тълпа, предвождана от горе-долу свестни войници.

— В такъв случай, милорд, няма промяна в заповедта ви. Защитавайте краля. Дръжте фронта. Това достатъчно ясно ли е?

Грей стисна мускулите на челюстта си и кимна сковано. Хвърли още един поглед към седналата фигура зад тях, чиито доспехи блестяха в сенките.

— Да, милейди. Съвсем ясно е. Благодаря ви — рече той, завъртя се кръгом и изчезна, погълнат от слънчевите лъчи.

— Гадно старо копеле — промърмори под нос Егремонт. Той все още размишляваше как може да устои на подобна многочисленост, докато със зареян поглед дъвчеше долната си устна.

— Е, Томас — попита Маргарет. — Какво да правим? Да накарам ли да доведат Бъкингам?

— Много по-близо са, отколкото очаквах, милейди — отвърна той. — Сигурно са форсирали по Големия северен път и почти не са губили време в града. Със сигурност ще са уморени и това е за добро. Но числеността им… — гласът му заглъхна и той пак поклати глава. — Тази войска е почти до нас. Сега няма да има време брат ми да доведе хората си, нито Ексетър или Съмърсет, или пък който и да е друг. Освен ако не пристигнат през следващия един час, ще имаме само тези, дето са тук в момента — и, милейди, те не са достатъчно — прииска му се да викне обратно Грей, за да чуе каква част от приближаващата армия е на кон. Направи отчаян жест с ръка във въздуха и размисли набързо. — Трябва веднага да се махнете, Ваше Величество. Вземете сина си и съпруга си и тръгвайте за Кенилуърт.

— Когато не е добре, Томас, съпругът ми не може да язди.

Напрежението на Егремонт се показа в отговора му и тя се стресна от гневния му изблик.

— Тогава спасете себе си и сина си, милейди. Спасете нещо! Вземете една от обозните каруци и сложете крал Хенри да легне в нея! Разбирате ли? Те ни превъзхождат числено на открита земя. Можем да поставим колове и, да, бихме могли да ги задържим за известно време, но ще бъде трудно и кръвопролитно, и никой няма да знае резултата, докато не свърши. Бихте ли искали принц Едуард да види подобно нещо? Аз съм на ваша страна, Ваше Височество, а и имам собствени сметки за уреждане с Невил. Оставете ме да се бия за вас и краля ни.

Маргарет пребледня, докато той говореше, несвикнала с подобен тон. Гледаше го с широко отворени очи, заради страха и напрежението, което той излъчваше.

— Много добре, Томас. Открий сина ми и нека ми го доведат обратно. Ще ни трябват три оседлани коня. Аз ще се погрижа за съпруга си.

Сякаш внезапно освободен от някакъв капан, лорд Егремонт хукна. Маргарет бързо отиде до мястото, откъдето Хенри сякаш я гледаше. Тя бавно се сниши до него и го погледна дълбоко в очите. Импулсивно хвана ръката му и усети как студеният метал се хлъзга под пръстите ѝ.

— Чу ли? Можеш ли да станеш, Хенри? Вече не сме в безопасност. Трябва да вървим.

— Както кажеш — прошепна той едва чуто, сякаш въздишка се отрони от устните му. Но не помръдна.

— Хенри! — сопна се тя и го разтърси. — Ставай веднага, яхвай коня! Хайде!

— Остави ме тук — промърмори той и се отдръпна. В очите му се върна искрица живот и Маргарет отново се зачуди доколко разбира той в действителност.

— Няма — отвърна тя. Изведнъж стресната вдигна глава, като чу в далечината рогове. Заля я вълна от паника и тя започна да трепери. Как можеше да са толкова близо? Лорд Грей каза десет мили! Тя остави съпруга си и излезе на слънце, загледана в далечната колона от мъже, които приближаваха кралския лагер. Или Грей по някакъв начин е сгрешил, или пък кентските мъже бяха изминали тичешком последните няколко мили. Стъписана и ужасена, Маргарет разтърси глава и се обърна назад към затъмнената шатра. Цялата се тресеше, разкъсвана от две противоположни потребности.

Шумът от копита и впрягове пред палатката обяви пристигането на прислужника с конете. Маргарет едва не се разплака от облекчение, когато синът ѝ Едуард влетя вътре с блеснали очи.

— Бъки казва, че идва войска! — изпухтя малчуганът, като скачаше от крак на крак. — Казва, че са абсолютни копелета! — нарочно изрече последната дума заваляно, имитирайки неясната реч на мъжа, чието небце бе разсечено при Сейнт Олбънс и вече не можеше да изрича ясно думите.

— Едуард! — моментално го сряза Маргарет. — Лорд Бъкингам не е трябвало да те учи на такива думи, освен това е твърде добър човек, за да му се присмиваш — тя говореше едва ли не без да мисли, заета с мисълта да изведе съпруга си на безопасно място. Затвори за миг очи и усети как се тресе. Навън шумът от крачещи мъже се усилваше все повече. Из полето подвикваха гласове, които предупреждаваха силите на краля да се приготвят. Тя изтича обратно при съпруга си и го целуна силно по бузата.

— Моля ти се, Хенри, стани! Идват войници и ще има бой. Моля те, ела с мен!

Очите му се затвориха, макар тя да смяташе, че все още я чува. Нямаше повече време. Трябваше да направи избор между сина си и мъжа си и сърцето ѝ се късаше.

— Не, така ли? — попита го. — Съжалявам. Аз трябва да отведа Едуард. Господ да е с теб, Хенри.

Конят на Уорик беше съсипан под тежестта на мъжа в доспехи. Той го бе налагал с камшика и пришпорвал до кръв, за да стигнат до Нортхамптън, и знаеше, че ще трябва да слезе от него, за да се бие. Животното беше свикнало повече да тегли каруци с малцов овес за лондонските пивоварни. Сблъсъкът на метал и миризмата на кръв със сигурност щяха да го накарат да избяга.

До него Едуард от Марч яздеше на дори по-нещастно животно. За да не види как конят му рухва, Марч бе принуден да свали цялото си снаряжение. Всяка част от него бе поета гордо от мъжете наоколо му, които споделиха тежестта на метала, докато младият граф яздеше, облечен в кафява вълна. Лицето му бе толкова почервеняло, че никой не посмя да каже и дума за това.

По предните редици премина вик, щом видяха армията на краля. Бяха набивали крак яко дълго време, за да достигнат това място, но наградата вече бе пред очите им. Лъвските знамена на крал Хенри се вееха на откритото поле — земя, която бе притежание на абатството. Кралската армия изглеждаше малка в сравнение с огромната колона, дошла на север, но Уорик забеляза, че кралските войници носят доспехи, и сърцето му потъна при вида на стотиците конници и стрелци. Неговите мъже от Кент нямаха пики, за да застанат срещу кавалерията, и числеността можеше да помогне само дотук срещу добре обучените войници. Усети как пот избива по кожата му и за първи път му се прииска баща му да е до него. Трябваше да взима решения, от които зависеше дали ще победят, или ще бъдат безвъзвратно загубени. Слънцето още не беше стигнало пладне и той не успя да се освободи от предчувствието за заплаха, което се надигна у него.

— Ще приемеш ли на вяра думите на барон Грей? — попита Едуард, приближавайки с коня си до него.

Като най-старшият лорд тук, командването на армията се падаше на Уорик. Той не беше забравил изненадващото неподчинение на Едуард при Лондонския мост, но нямаше друг до себе си.

— Ето в това е проклетият въпрос, Едуард — отвърна той с неудобство. — Как да му се доверя?

Съгледвачите на лорд Грей ги следяха през цялата сутрин и през част от предния ден. Един от тях бе дошъл при тях с вдигнати ръце, за да покаже, че няма задни мисли. Предаде им едно необикновено предложение и Уорик все още не беше сигурен дали не е трик, с който да го подмамят към най-силното крило от кралската армия.

— Какво имаме да губим? — сви рамене Марч. — Той иска да издигнеш червено знаме, тъй че — вдигни го. Или ще си удържи на думата, или ще го посечем наравно с останалите.

Уорик се въздържа да покаже раздразнението си. Едуард беше много млад и още не бе станал свидетел на цялата злина на хората.

— Ако спази думата си, ще нападнем силите му откъм фланга. Виждаш ли ги там? Но ако неговият човек е излъгал и това е някаква клопка, най-добрите войници на Бъкингам са на онова място, за да ни направят на пух и прах.

За негово раздразнение, Едуард от Марч се разсмя.

— Нека! Аз ще водя атаката, след като си облека доспехите. Така или иначе, ще ги покосим.

Уорик им заповяда да спрат и слезе на земята, извеждайки изтощения си кон настрани, докато колоната се разширяваше. Нареди на капитаните си да въведат някакъв ред сред кентските наборници. Чуваше се как крещят заповеди с пълен глас, като усещаха погледите на двамата графове върху себе си. Малко по малко маршируващата линия прие друга структура — в дълги редици и квадрати, обърната с лице към кралската армия, разположена на по-малко от миля от тях върху открития терен. Уорик чуваше как в лагера им роговете свирят предупредително, а прислужници и конници сноват тичешком нагоре-надолу. Осемстотин ярда ги разделяха сега, достатъчно близо, за да различат широките знамена на Бъкингам в центъра. Недалеч имаше манастир и Уорик забеляза тъмните фигури на монасите, които наблюдаваха техните маневри.

Зад армията на краля течеше река с буйни от летните дъждове води. Уорик нямаше представа дали там има мост, но това означаваше, че войските на Бъкингам трудно щяха да се оттеглят. Кралските знамена все още се вееха над шатрата и ако дори кралското присъствие се окажеше недостатъчно, реката щеше да ги застави да останат и да се бият до последния човек. Уорик се зачуди дали кралицата е някъде наблизо. Спомените му от нея бяха далеч по-нежни от онова, което чувстваше към краля, лишил семействата му от всички права и имоти. Той разтърси глава, като се сети за баща си, който беше убеден, че кралицата, повече от всеки негов лорд, е като змия, увила се около Хенри.

— Бавно напред, четвърт миля! — заповяда той, когато бяха готови. Цяла вечност им отне да образуват формированието си, но всички бяха в добра кондиция и с нетърпение очакваха да се бият с кралските войници. Тръгнаха напред, братя и бащи от Кент, заедно в редиците. Хиляда и двеста войници в доспехи образуваха първите два реда, а зад тях кентските бунтовници, въоръжени с железни чукове с дъбови дръжки. Уорик усети как се надига стремежът им да нападат. Озапти го с резки заповеди, които ги задържаха в боен ред и бавна крачка. Трябваше да приближи, за да разгледа разположението на врага.

В мозъка му се загнезди една мисъл и го накара да премига. Той настъпваше срещу краля на Англия и този мъж по някакъв начин му беше враг. Само преди година би се разсмял, ако някой си бе представил подобна сцена. Въпреки всичко Указите за лишаване от права бяха одобрени и Уорик вече го нямаше. Хората му продължаваха да използват титлата, когато разговаряха с него, но той бе загубил всичко заедно със Солсбъри и Йорк. Едуард от Марч вървеше до него, стискаше меча си и очевидно си представяше кръвопролитни убийства.

Още веднъж поспряха. Манастирът беше по-близо от дясната им страна. Отвъд реката се виждаше самият град Нортхамптън, стените и църквите му едва се очертаваха в маранята. Той напрягаше поглед във всички посоки, видя гора от колове около кралските сили, както и стрелци по крилата. В ужасната тишина Едуард седна на тревата и позволи на Джеймсън да му надене последните части от снаряжението. Не бяха виждали сър Робърт Далтън от Лондон насам. Марч само си спомняше, че тълпата го беше завлякла настрани и той изведнъж изчезна, без дори да извика. Младият граф усещаше липсата му до себе си и това го смущаваше.

Уорик видя, че от мангалите сред кралските войници се издига дим, и тихо изруга. Мъжете около него бяха видели ефекта на големите оръдия върху тълпата, спомените бяха още пресни и ужасяващи. Трябваше да си луд, за да се изправиш пред подобно оръжие, без да трепнеш. Но човек винаги си въобразяваше, че ще бъде поразен не той, а съседът до него. Нямаше логика, но видя, че момчетата от Кент не се страхуваха от врага пред тях. Той ги огледа хубаво и забеляза, че са готови да се втурнат в атака само при една негова дума, като мнозина го зяпаха и чакаха единствено да си отвори устата. Искаха да тичат напред и да започнат да убиват. Сега изведнъж прозря защо французите толкова пъти не бяха сполучвали да пречупят такива войски. То се виждаше в ужасните ругатни на Едуард и в насечените му движения, в начина, по който кентските мъже стискаха брадвите и въртяха длани около дръжката, сякаш душеха деца. Те искаха да се бият. Искаха боят да започне. Добре, ще им достави това удоволствие.

— Напред! — извика.

Всичките му капитани знаеха каква е първата маневра срещу армията на краля. След като бяха толкова близо едни до други, не ставаше да подвикват заповедите из бойното поле и да издадат на Бъкингам намеренията си. Вместо това Уорик отиде право в центъра и бързо скъси разстоянието.

От двата фланга се издигна облак от стрели и той изпита ужас. Само първите му редици имаха щитове, а кралските стрелци издигаха стрели над главите им и раняваха и убиваха с дузини при всяка изпратена и профучаваща серия. По-страшна дори беше пукотевицата от изстрелите на оръдията, които плюеха пламъци от дулата си. Вълна след вълна покосяваше мъжете му, стрели валяха в краката му и се забиваха в земята. Все повече и повече излитаха, съскаха и тупкаха върху плът и желязо. Чуваха се викове на шок и агония, които бързо останаха назад, но той не се обърна. При двеста ярда разстояние всеки инстинкт крещеше да напада и да убива. Първите му редици преминаха в лек бяг, дишайки тежко.

— Червено знаме! — извика Уорик и зачака, докато вестителят му издигна аления плат, закачен на дръжката на пика, и го развяваше високо в продължение на десет стъпки, после го захвърли на земята. Това нямаше да означава нищо за Бъкингам, но то беше сигналът, за който бе помолил лорд Грей. Само след минути Уорик щеше да разбере дали оня го е направил на глупак.

Щом стигнаха на стотина ярда, Уорик издаде нова заповед да завият наляво. Стрелите вече покосяваха мъжете отблизо, пробиваха ризниците и чукаха по щитовете. Той почувства облекчение, че не е на кон, защото щеше да бъде лесна мишена. Първите му две редици показаха, че са опитни бойци, и не развалиха строя, докато извиваха редиците. Мъжете от Кент ги следваха по петите, като рязко свиха през полето, за да се насочат към фланга на Бъкингам. Оставиха след себе си следа от мъртъвци и ранени, които крещяха неистово.

Стрелците на краля бяха защитени от гора от колове. Те биха спрели кавалерия, но не и пешаци, които просто ги заобикаляха. Стрелците им не бяха подготвени за почти хиляда воини, които във внезапен изблик се спуснаха към тях с вой, сечаха наляво и надясно, докато те стреляха и се мъчеха да се прикриват. Атаката под дъжда от стрели беше ужасяваща, жертвите и ранените вероятно бяха стотици, ако не и хиляди. Тези мъже бяха погълнати от вълна на бясна ярост, разкъсвани от мечове и брадви, напълно побеснели, за да проявят каквато и да е предпазливост.

Онзи, който командваше кавалерията на външния фланг, предпочете да се отдръпне, вместо да остави мъжете си да посрещнат нападението. Докато избиваха стрелците, намерението на командващия очевидно бе да заобиколи и да удари срещу фланга на Уорик, като ги притисне между главните сили на краля и конниците в доспехи. След като нямаше свои конни рицари, Уорик не можеше да ги блокира. Хората му трябваше да се абстрахират от движещите се коне и да сблъскат щитовете си с пешаците, чиито редици напираха към центъра.

Уорик бе спазил обещанието си. Той чакаше, а хората му се удържаха в очакване на нова заповед. За известно време се задоволиха само да се движат напред, прилепили щит до щит. Имаше жертви и от двете страни. Завладени от битката, мъжете почти полудяха, едва се сдържаха. Въпреки това първите два реда запазиха дисциплината и защитата от щитове удържа.

Далеч напред Уорик видя как лорд Грей пришпорва коня си в обратна посока, както бе застанал насред хората си. Направи им знак да се отдалечат от войската на Уорик и да нападнат центъра. Невероятен рев се изтръгна от всяко гърло на бойното поле. Хората на Уорик нададоха дивашки победоносни крясъци, докато воините на Бъкингам закрещяха от ужас заради предателството им. Центърът поддаде и Уорик се юрна напред с все сили, като едва не падна в дупката, оставена от мъжете, срещу които преди малко напираше. Лорд Грей също спази думата си.

Едуард от Марч притича през няколко редици от съюзници, за да се вреже в кипежа на центъра, като по пътя си с мощни удари разбиваше на трески щитовете. Уорик едва не спря, за да гледа със страхопочитание огромния воин, дето изхвърляше мъжете зад гърба си с резки движения, превърнал себе си и Джеймсън в острието на клин от войници, които се врязваха дълбоко в редиците около Бъкингам.

Уорик се обърна заради кавалерията, от която все още се боеше, но ги видя застанали в компактна група недалеч. Установи с облекчение, че са хора на Грей. Те нямаше да участват.

Изправени пред предателството на лорд Грей, бойците на Бъкингам се огънаха. Опитаха се да се оттеглят в строй, като взаимно си пречеха и умираха с десетки, докато ги притискаха и посичаха на всяка крачка. Уорик видя как мъжете от Кент се вливат в боя, влизайки в схватка с всеки, когото достигнеха, и цепеха с брадвите си онези, които се обръщаха да бягат. Беше касапница и пълна лудница, но на този етап вече десетте хиляди не можеха да бъдат контролирани. Изминали бяха дълъг път, за да се бият с кралската армия, и знаеха, че са ги победили.

В центъра на кралските сили Уорик видя Бъкингам, останал без кон. Едуард от Марч притича натам и налетя на групичка рицари с оголен меч и щит. Без да изпуска от очи падналия херцог, младокът ги разбута със силни махове на ръцете, като двама или трима паднаха по гръб. Те се мъчеха да станат, а очите им светеха от желание за мъст, но Джеймсън стоеше плътно до Марч с оголен меч и никой не посмя да предизвика гиганта, дето тъй небрежно се отнесе с тях. Уорик беше все още на десетина крачки оттам, когато Бъкингам скочи на крака и отново вдигна меча си. Съсипаното лице на херцога бе закрито от забралото, но той забеляза, че държи лявата си ръка до тялото, очевидно предпазвайки счупени ребра.

Едуард от Марч му кимна, като го чакаше с две ръце, стиснал дръжката на меча.

— Готов ли си, милорд? — рече Марч и гласът му отекна в желязото наоколо.

Бъкингам сведе глава в отговор и падна мъртъв миг след това. Марч бе пробол с огромния си меч херцога между раменните плочки на ризницата, бе разцепил желязото и забил дълбоко острието. Уорик така го остави — да издърпва меча си от тялото, стъпил с ботуша върху гърдите му. Някои от кралските воини се опитваха да се предадат, но Уорик видя знамената на Пърси в жълто и синьо и не докосна рога до бедрата си. Кръвопролитията около него продължаваха и Марч се върна при него тичешком, с облени в кръв доспехи. Другарят му се усмихваше с мрачна гордост. Уорик вдигна очи към двамата мъже, а младият граф смъкна шлема и разтри с ръка косата си.

— Видя ли как убих Бъкингам? — попита Марч.

— Да — отвърна Уорик. Той бе харесвал Хъмфри Стафорд и му мина през ума, че този мъж заслужаваше по-добра участ за вярната си служба. Но така се развиха нещата. Не мислеше, че тази година в Англия съществуваше човек, който би се изправил с меч в ръка срещу Марч.

— Егремонт е за мен — рече Уорик.

Марч направи жест, все едно го пропускаше пред себе си през вратата, после внезапно се завъртя, щом Джеймсън удари с трясък меча си в мъжа, който тичаше срещу тях, като разби металната верига на ризницата му. Марч се засмя и тупна с длан рамото на огромния ковач, с което още веднъж напомни на Уорик за мастифите на Кале. Би заговорил, но вече бе преминал през стотина ярда от паднали тела, а пред него знамената на Пърси внезапно се залюляха и паднаха. Уорик изруга и разбута кентските воини наоколо си.

— Егремонт е мой! — изкрещя той и тръгна, изведнъж притеснен, че ще му отнемат правото да отмъсти на врага на семейството му.

Хората се оттеглиха и оставиха около лорда си само шестима рицари в доспехи.

Томас Пърси стоеше с ръце върху дръжката на меча си, като използваше момента да почине и да поеме въздух. Вдигна забралото си.

— Ричард Невил! — извика. — Който някога беше граф. Кой е този гигантски трол до теб, Ричард?

— Нека да го убия — изръмжа Марч.

— Ако падна — да. Но не преди това — отвърна Уорик. Чувстваше се все още свеж, защитен от боевете от всичките редици пред себе си. Осъзна, че някъде е загубил щита си, и пое друг, който един от мъжете му подаде, нанизвайки го на ръката си. Доспехите му се струваха леки и беше уверен в себе си, макар че Томас, лорд Егремонт, беше известен с уменията си.

Лордът от фамилия Пърси пристъпи напред, за да го посрещне. Изтощените рицари край него сякаш не бързаха да продължат боя, както ги бяха обкръжили. Застиналата сцена в центъра погълна вниманието на цялото бойно поле, та бойците се отдръпнаха един от друг, а кралските воини захвърлиха оръжието си, за да не ги убият.

— Ще се предадеш ли, Томас? — попита го Уорик. — Вижда се, че денят е наш.

— А ти ще го позволиш ли, ако го сторя?

Уорик се усмихна и поклати глава.

— Не, Томас, няма. Просто исках да видя дали ще се опиташ.

В отговор Егремонт щракна надолу забралото и приближи. Първият му удар се стовари върху щита на Уорик и бе последван от още три, което принуди Уорик да отстъпи. Лорд Пърси беше бърз, макар че четвъртият му замах сякаш дойде по-слаб и той залитна. Уорик изби щита му и направи сериозна вдлъбнатина отстрани на доспехите.

Егремонт падна на едно коляно, чуваше се как едва си поема дъх в шлема. Уорик го чакаше. Когато онзи се изправи, мечът му бързо излетя изотдолу, като размаза ръба на щита му и едва не го откъсна от ръката му. Обратният удар дойде на същото място отстрани и изпочупи плочките.

Още веднъж Егремонт коленичи, останал без дъх. Стенейки, той насила се надигна отново, за да се защити странично, но Уорик замахна към врата му с поразяващ удар. Томас Пърси се срути безжизнен, по лице на земята, с притиснат в тревата шлем. Тогава за първи път Уорик видя, че измежду плочките на гърба му стърчи кожената дръжка на кама, забита там. През цялото време, докато се биеха, от него бе шуртяла кръв и той със сигурност е чувствал, че силите го напускат. Не се надигна повече и Марч бе онзи, който свали шлема на Томас и откри безжизненото му лице, разранено и пребледняло.

Уорик се озърна наоколо и видя захвърлените мечове и труповете от всички страни. Усети как кръвта му бие с все сила. Свали шлема си, запрати го във въздуха със замах и изкрещя победоносно. Хиляди кентски мъже му отвърнаха като ехо, необятен, дрезгав вик, който сигурно се чу на мили оттам.

Уорик се обърна към Марч, убеден, че поне веднъж нищо, дето младият граф би могъл да каже, не би развалило настроението му.

— Краля? — рече Марч, усмихвайки се на изражението му.

— Да. Краля — отвърна Уорик.

Двамата мъже се обърнаха с лице към кралската шатра зад гърба им.

Откриха крал Хенри, седнал в тъмния ъгъл на шатрата. Беше свалил доспехите и стоеше облечен само в черните си дрехи от просто платно — дълга туника и чорапи, боядисани в еднакъв цвят, без всякакви пръстени и скъпоценности освен кралския герб, избродиран със златен конец върху гърдите му. Марч се приведе, за да влезе под навеса, и потрепери при мисълта, че кралят е седял тук така през цялото време, докато навън се убиваха с хиляди.

— Ваше Величество? — продума Уорик. Той вкара меча в ножницата, след като видя, че наоколо няма охрана, та дори и слуги, които да го обслужват. Всички бяха избягали. Хенри вдигна поглед и се смръщи.

— Ще ме убиете ли? — рече. Уорик забеляза, че целият се тресе. — Ще има ли кръв?

— Трябва — каза Марч и пристъпи напред. Но се огледа ядосано, когато Уорик го стисна за ръката. Все едно беше хванал клон — и двамата знаеха, че Марч с лекота може да се освободи.

Уорик заговори бързо и с тих глас.

— Ако кралят умре тук, неговият син, Едуард от Ланкастър, ще наследи трона. Момче, дето едва ли ще изпитва любов към нас.

Марч изсумтя раздразнено. Очите на Уорик се разшириха, щом видя, че младият граф държи в дясната си ръка дълъг кинжал.

— Какво ме интересува това? — изръмжа Марч, загледан в крехкия мъж, който наблюдаваше и двамата. — Той има слабо родословие, не се страхувам от него.

Уорик усети как у него напира гняв.

— Тогава се поинтересувай заради баща си! Той няма да е Йорк, докато не се отмени Указът. Ако крал Хенри е жив, неговият печат и парламентът ще дадат обратно на семействата ни всичко, което сме загубили.

За негово облекчение, дълбоко от гърдите на Марч се изтръгна гърлен звук, след което той прибра острието.

— Много добре — рече. — Все пак мисля, че и това ще стане по-късно. Не ми върши работа крал, дето ми е отнел наследството.

Уорик отпусна ръката си; прилошаваше му само при мисълта колко близко бе Марч да затрие мъжа, дето още се взираше в тях с опулени тъмни очи. Потенциалната опасност от насилие продължаваше да дреме във всеки замислен поглед, който Марч му хвърляше.

— Имаме всичко, на което се надявахме, Едуард — бавно рече Уорик. Говореше тъй, сякаш имаше насреща си опасно куче, което всеки момент може да побеснее. — Ще заведем краля обратно в Лондон и ще се срещнем там с баща ти. Бъди спокоен сега. Победихме.

27.

Йорк прокара длан по гладкия бял квадрат, изчистен и готов за пребоядисване. Таблата в тази стая някога представляваха преливащ пламък от цветове с гербовете на всеки благороднически род в Англия. Това бе едно от удоволствията на младостта му — да дойде в двореца Уестминстър и да види емблемата на своя род, разположена гордо сред всички останали. Вече не. Изрисуваните табла се простираха по четирите стени на стаята, гербове и история, изписани в символите на древните родове. Три бели квадрата разваляха хармонията. Три квадрата, изтръгнати и замазани в светло кремаво. Гербовете на Йорк, Солсбъри и Уорик бяха премахнати от вестителите на краля. Малко успокоение бе, че графство Марч все още стоеше там, разграфено на четири в синьо, жълто, червено и бяло. Изглежда, агентите на кралския съд не са били сигурни дали титлата трябва да се включи в Указа, като се има предвид, че вече беше дадена.

Солсбъри гледаше как херцогът прокарва замислено ръка по голата стена.

— Сега ще ги върнат обратно, Ричард — рече той. — Печатът на краля преобърна всички лъжи на кралицата му. Голямо удоволствие ми достави да видя как тия парламентарни дребосъци до един се надпреварваха да гласуват за нас.

Йорк въздъхна и устните му се свиха.

— Грозно нещо беше и не биваше да се случва. Нашите семейства са самата Англия, те са мозъка на костите ѝ. И въпреки това трябваше да видя как твоят герб и моят, изсечени от камък и дърво, са заличени с длето и пила. Проклетите му вестители добре са работили, докато аз бях в Ирландия. Замъкът Лъдлоу бил абсолютно опразнен, чу ли за това? В замъка Сандал имаше гоблени и статуи стари като Рим, но всичко е изчезнало, измъкнато, когато не съм бил в състояние да го защитя. Щетите, които този Указ ми причини, няма да могат да бъдат възстановени през целия ми живот.

— Толкова видях, да, макар че ми беше приятно да си прибера обратно имотите от онези, дето ги бяха купили. Някои от земите ми сега са в ръцете на Пърси, само си помисли! Ти поне успя да възстановиш всичко. Докато Хенри Пърси е жив и ме мрази заради смъртта на баща си и брат си, никога няма да мога да си взема земята, без да пролея кръв.

При тези думи Йорк се извърна към стената.

— Аз ти се доверих в Лъдлоу. И ти спази думата си. Няма да го забравя. Ти и синът ти ме извадихте от отчаянието, чувство, което не бих търпял повече заради никого. Винаги ще съм ти задължен — той протегна ръка и Солсбъри я пое, като я стисна над лакътя.

— Как е кралят? — попита Солсбъри, докато излизаха в коридора.

— Достатъчно добре — отвърна Йорк. — Епископ Кемп разправя, че е най-лесният гостенин, който някога е имал. Хенри прекарва времето си в църквата или пък чете, тъй говорят. И трябва да му напомнят да се храни.

— Обмислял ли си какво ще правиш с него сега, след като Указите са заличени от свитъците?

— Обмислял съм го много пъти — притеснено отвърна Йорк, — но не съм стигнал още до някакво решение.

Двамата мъже се изкачиха по стълбите, минаха през залата, където се събираше Долната камара, и влязоха в стаята в далечния ѝ край. Там вече жужеше от гласове и всички те секнаха, щом забелязаха Йорк.

Бялата зала беше нещо повече от помещение за дебати, много по-малка от онази долу, в която членовете на парламента се събираха. Покрай всяка от стените ѝ имаше пейки, а в средата — подиум, от който се правеха обръщенията към присъстващите. Отстрани, поставен така, че да има поглед над стаята, беше столът на краля, останал празен, прост трон от дъбово дърво, позлатен по краищата, върху който бяха резбовани три лъва.

Умът на Йорк все още броеше собствените му загуби и той едва поздрави събраните лордове. Бяха малко на брой и с нисък ранг. Никой от Пърси, Съмърсет или Клифорд не беше дошъл, нито пък от семействата, дето се бяха били за краля. Йорк разпозна дузина от маловажните барони, сред тях и Кромуел. Поспря на стъпалото и наклони глава към лорд Грей. Баронът беше наддал значително на тегло след битката край Нортхамптън, забеляза той, беше пуснал двойна гуша и гънки, дето повече отиваха на някой епископ. Знаеше всяка подробност за неговата роля за победата от сина си и Уорик. С удоволствие си представяше как казват на кралската армия, че врагът им е на мили от тях, а той се оказва вътре в средите им. И което е по-важното, Грей беше удържал на думата си и бе обърнал хората си срещу Бъкингам в подходящия момент. Да надебелее от богатството си и да стане ковчежник на Англия, беше малка награда за такова важно предателство.

Докато Йорк стоеше до катедрата, Солсбъри премина нататък и се присъедини към Уорик и Едуард от Марч, и двайсетина други. Всички вдигнаха поглед към херцога и Солсбъри ококори очи, когато онзи положи ръка върху кралското място, сякаш предявяваше претенции към него. Той му кимна рязко и Йорк се усмихна.

Изражението му се задържа само за миг, тъй като останалите мъже видяха къде е ръката му и какво означава това. Йорк се смръщи, щом някой от присъстващите просъска, а друг изръмжа нещо ядно. Погледът му се спря на скупчените недоволни лица и забеляза, че единствено Марч, Грей, Солсбъри и Уорик вдигат ръце в негова подкрепа. Четирима висши духовници бяха тук и, за свое неудоволствие, той видя как епископ Кемп клати бавно голямата си глава. Чудеше се дали да не седне на трона, да ги укори така за всичките им въздишки и отрицание. Канцлерът Уилям Олдхол влезе откъм страничната врата и също се смая, като зърна сцената пред себе си.

Йорк дръпна ръката си. Напрежението в стаята моментално се изпари и канцлерът приближи, за да говори — гласът му едва се чуваше на фона на тяхното бъбрене, напомнящо за птиче ято.

— Милорд Йорк, кралят е жив — прошепна Олдхол в ухото му, — а също и наследникът му. Мъжете тук не биха посмели да ви приемат при това положение на нещата, но искам да ви уверя, че работата ми даде плодове. Добрите парламентаристи обсъдиха как най-добре да продължим напред. Ако заемете мястото си, милорд, обещавам ви, ще бъдете доволен от резултата.

С голямо неудоволствие Йорк напусна катедрата и кралското място и слезе към банките. Солсбъри най-демонстративно го приветства, сякаш изобщо не бяха станали свидетели на нещо неприлично.

Олдхол ги преведе през встъпителната молитва, а после с най-цветисти изрази благодари на Господ за отмяната на Указите за лишаване от права на Йорк, Солсбъри и Уорик. Официалното ѝ обявяване предизвика ликуващи викове откъм събраните лордове и това до някаква степен пооправи помръкналото настроение на Йорк.

— Милорди, удоволствие е за мен да обявя волята на Камарата на общините по този въпрос. Членовете ѝ търсеха начин да изкажат благодарността си към Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, за неговата служба в името на краля, затова че е осигурил безопасността на крал Хенри и е спасил Негово Височество от предатели. С акт на съгласие Йорк бе определен за наследник на трона на Англия. Гласуването ще се състои по залез-слънце тази вечер. Ако то бъде успешно, новият проектозакон за кралския печат ще бъде предложен утре.

Челото на Йорк се изглади от бръчки, той седеше изправен, почти не чуваше поздравленията на всички мъже, които само преди минути му се мръщеха. Страхливците и в двете камари нямаше да му позволят да претендира за трона, но пък нямаха нищо против да поставят съдбата на Хенри в ръцете му и да го оставят да действа. Можеше да изпитва само отвращение към тях в този момент, макар че те бяха осъществили най-голямата му амбиция. Погледна обратно към банките зад себе си и улови погледа на сина си. Едуард знаеше какво означава това и грееше от щастие, стиснал дървото с двете си големи ръце.

Йорк се облегна назад, почувствал прилив на нова енергия и сила. При Лъдлоу беше принуден да избяга. Гледал беше как раздават или продават замъците и земите му на мъже, дето нямаха право да ги притежават. Името му и гербът му бяха изтръгнати от гоблените и столовете, изсечени от дървото и изгорени от желязото и камъка из цялата страна. Въпреки това, ако накрая станеше крал, всичко щеше да бъде само един горчив спомен. Той си даваше сметка, че присъствието на армия, която можеше да опустоши Лондон, бе превърнало изведнъж парламентаристите в толкова благи и сговорчиви. Лорд Скейлс бе оцелял, след като разбиха стената на Тауър, беше я барикадирал отвътре и бе избегнал кървавата разправа с лондонските тълпи. Скейлс бе държал крепостта достатъчно дълго и се предаде на Уорик, когато доведоха обратно краля. Но това не го спаси от отмъщението, което заслужаваше. Бяха необходими само два дни, за да го открие някой в килията му в Тауър. Йорк видя тялото, макар че не изпитваше симпатия към него след заповедите, които беше дал. По улиците още имаше кръв. Но по-важното, имаше само една войска през този ден в Лондон и тя беше вярна на Йорк. В хватката му се намираха както кралят, така и градът, и парламентът бе наясно с това.

Той затвори за миг очи, почувствал стара болка. Беше посетил Хенри в двореца във Фулъм по-надолу по реката и се моли часове заедно с него, мъчейки се да разбере този млад човек и слабостта му. През всички години на спорове Йорк никога не бе прекарвал достатъчно време с Хенри, за да вникне в истинския му характер. Усети как очите му се присвиват при мисълта да го убие. То би било убийството на истински невинна душа, най-ужасният от греховете, независимо как щеше да реши да стигне дотам. Без съмнение щеше да бъде прокълнат, макар че това проклятие би го направило крал. Настройваше се да събере воля да го изпълни, като си спомняше за кой ли път как проявената милост едва не му бе струвала живота и титлата. Отново отвори очи, вече взел решение. За да спази приличие, нямаше да предприема нищо известно време. Парламентът ще го произведе в наследник и преди да е отминала годината, Хенри безшумно ще заспи вечен сън, никога да не се събуди. Йорк ще бъде крал, какъвто е бил и прадядо му Едуард. А синът му ще наследи трона.

Още една мисъл му дойде наум, докато си поемаше дъх, и го изпълни с щастие. Така синът му няма да е прокълнат заради убийството на невинен човек. Едуард ще управлява рода Йорк и цяла Англия — а кой баща ще откаже да направи такъв подарък, все едно какво би му струвало? Каза си, че ще пише още същия ден на Сесили, която беше заета с ремонтите на Лъдлоу и надзираваше стотици работници. Усмихна се, като си представи реакцията ѝ. Още един акт на парламента и ще имат всичко, което някога са искали. Всичко в света ще си дойде на мястото след толкова много години, в които на трона е седял слаб род. Може дори да възвърне загубените земи във Франция. Кой ще му откаже правото, като стане крал? Усети как мозъкът му се пълни със славни представи и трябваше Солсбъри да го смушка отстрани с острия си лакът, за да го върне обратно на земята и да го накара да слуша Уилям Олдхол и дискусията, която все още течеше.

— … все още няма вести за кралица Маргарет или пък сина ѝ, не, лорд Грей. Докладват ми, че са били видени да преминават в Уелс, но местонахождението им засега е неизвестно — Олдхол показа неудобството си, докато поглеждаше към Йорк. — Днес на тези банки има празни места, които са достатъчно красноречиви. Ако милорд Йорк бъде обявен за наследник, не се съмнявам, че ще чуем от благородните лордове, които не дойдоха днес в Лондон, в тази зала.

Йорк сведе поглед, не му се слушаше. Знаеше достатъчно добре имената на онези, дето щяха да подкрепят кралицата: Пърси, Съмърсет, Клифорд, Ексетър. Доставяше му повече удоволствие да мисли за имена като Бъкингам и Егремонт, дето повече не можеха да ги тормозят.

Новината за избирането на наследник на трона щеше да накара Маргарет да си скубе косата от ярост, когато я чуе. Като си го представи, устните му потрепнаха в усмивка след всичко, което трябваше да изтърпи с Указа за лишаване от права. Като лято от детството беше удоволствието да си мисли как онези, които го бяха мъчили, сега на свой ред ще се мъчат. Маргарет загуби съпруга си. След като мине гласуването, ще е загубила също и наследството на сина си. Засмя се на глас при тази мисъл, прекъсвайки един възрастен барон, тъй че той спря и го изгледа. Солсбъри също се засмя. Беше наблюдавал внимателно лицето на Йорк, докато размишляваше, и почти успяваше да следи меандрите на съзнанието му, наслаждавайки се на всеки миг.

Маргарет се изчерви, поласкана от вниманието и комплиментите. Джаспър и Едмънд Тюдор може и да бяха произведени в херцози от съпруга ѝ, но все още стояха безмълвни от уважение в присъствието на баща си.

Оуен Тюдор пое ръката ѝ, за да я поведе, и се усмихваше с такава дяволита усмивка, че лесно можеше да си представи как е омагьосал веднъж и друга френска кралица. Беше с трийсет години по-стар от нея и макар да бе оплешивял и побелял, беше се запазил рядко енергичен, а доброто му здраве се виждаше по загорялата кожа, ясните очи и здравата десница. Приличаше на джентълмен фермер, без явни признаци за войника, който някога е бил.

Принц Едуард мина тичешком край тях и възкликна от задоволство при вида на сервираното угощение пред очите им. Подскачаше и се клатеше около тях, докато Маргарет се настаняваше на почетното място на масата, и приближи до собственото си място с огромно неудоволствие. Беше почти на седем години и пътуването им до Уелс му се струваше като приключение. След като бе израснал в Кенилуърт, не изпитваше страхопочитание към замъка Пембрук. Прекара сутринта, тичайки с висока скорост наоколо, като притесняваше слугите, които вече като че ли го обожаваха.

Пембрук бе подарък на Джаспър Тюдор от крал Хенри, но той зае едно място по-надолу от почетното, преотстъпвайки честта на баща си с весел кавалерски жест. За Маргарет бе видно, че тримата мъже се харесват, и усети, че нещо в нея се отключи и отпусна, докато пийваше от виното и наблюдаваше как поставят в средата на масата агнешкото блюдо, от което се виеше пара.

— Сърцето ми се пълни да видя семейство, което не се е хванало за гушите — рече тя. — Ако не бях успяла да дойда при вас, не знам какво бих сторила.

Оуен Тюдор я погледна и очите му се присвиха от удоволствие, че се намира в присъствието на такава красавица. Не можеше да не се усмихне на младата кралица, независимо от бедствията, които я бяха довели при синовете му.

— Ваше Височество… — започна той.

— Маргарет, моля.

— Много добре. Маргарет, радвам се, че се сетихте, че имате приятели тук. Моето семейство дължи много на съпруга ви. Не можем да се издължим само с вино и агнешко — било то и уелско агнешко, което е най-доброто в света.

Тя се усмихна и той направи знак да ѝ сервират още един дебел резен, от който капеше апетитен сос.

— Когато почина жена ми, Маргарет, вестта за женитбата ни и за момчетата се разнесе. Заловиха ме, знаехте ли това? О, да. Отведоха ме в затвора Нюгейт за известно време по заповед на председателя Уилям Трешъм. Само за няколко месеца, но, казвам ви, не си спомням по-голямо удоволствие от това да почувствам как слънцето прежуря върху кожата ми, щом ме пуснаха.

— А защо ви затвориха? — попита Маргарет, заинтригувана независимо от собствените си грижи.

Оуен Тюдор сви рамене.

— Гневяха се, че съм се оженил за съпругата на крал Хенри. И само заради това ми изпратиха войници. Можех да изчезна из хълмовете, предполагам, но не виждах как ще ме осъдят на затвор заради факта, че съм се оженил за кралица, не и след като първият ѝ съпруг беше погребан в земята. И все пак си мисля, че можеше още да съм там, ако вашият съпруг не беше подписал заповед да ме освободят, Господ да го благослови. Той постъпи правилно с мен и не изпитваше ненавист към човека, който беше обичал майка му колкото сам той я обичаше — старият мъж поклати глава, припомняйки си събитията. — Тя беше най-хубавото нещо в живота ми. Моята Катерин ми даде тези нехранимайковци за синове, а вашият съпруг ги направи херцози. Бях благословен повече, отколкото съм си представял, че е възможно, когато бях млад и глупав, макар че тя още ми липсва.

И, за своя изненада, Маргарет видя как в очите ту проблясват сълзи, които той набързо избърса. Трудно беше да не харесаш този човек.

— Жалко, че не съм я познавала — рече тя.

Оуен Тюдор кимна.

— И жалко, че съпругът ви не запази силата си. Страшно съжалявам за болестта му. С всяка изминала година вестите стават все по-лоши. Жестоко е онова, дето е бил принуден да изтърпи, трудно за всеки мъж, но още по-лошо за един крал. Знам, Маргарет, как кучетата обкръжават ранената сърна. Те могат да бъдат много жестоки.

Сега беше ред на Маргарет да усети как очите ѝ се пълнят. Тя извърна поглед, като се заигра с чашата вино, за да не позволи на мъката си да изригне в ридания при жалостта, която домакинът ѝ проявяваше.

— Наистина бяха — рече тихо тя. — Заловиха Хенри, а добрите мъже, дето го защитаваха, бяха убити. Сега Йорк го държи и го крие. Сърцето ми се къса… — събра воля да спре, преди мъката да я потопи.

— Въпреки това, милейди, вие можехте да останете в Кенилуърт — продължи Оуен.

Маргарет усети как синовете му се накланят напред с изострен интерес.

— Много съм доволен и се чувствам изключително поласкан, че дойдохте тук при нас, но още не знам по каква причина.

— Знаете — отвърна Маргарет, докато попиваше сълзите си с парче плат. — Ако останех там, където съм в безопасност, то би означавало, че съм се отказала. Това щеше да е краят. Вместо това дойдох при вас за войска, Оуен. Фактът, че трябва да ви моля, е болезнен — все едно с нажежено желязо горят кожата ми, но ако се чувствате задължен, сега трябва да поискам отплатата си.

— А, ето каква била работата — промърмори Оуен Тюдор, без очите му да мигнат. — Макар че нямаме никакъв избор, аз и моите момчета, милейди. И преди сме говорили и никога не е имало съмнения, не и ако ни помолите. Нали, момчета?

— Никакви — твърдо заяви Джаспър Тюдор.

Брат му Едмънд потвърди същото. Тримата мъже бяха мрачни и наскърбени. Принц Едуард беше замлъкнал и гледаше, ококорил очи, чувайки сериозните гласове на възрастните. Един прислужник му донесе да си похапне нарязани плодове и той задърпа ръкава на майка си, за да ѝ покаже. Маргарет се наведе и му се усмихна през сълзи, които така и не искаха да спрат.

— Благодарна съм на всички ви — рече тя. — Когато тръгнах насам, на това се надявах, но трябва да знаете, че Йорк и Солсбъри, Уорик и Марч — всички те застрашават семейството ми. Ще трябва да открия и да призова всеки мъж в Англия и Уелс — и отвъд, — за да застана срещу тях.

— Отвъд ли, милейди?

— Ако ми осигурите кораб, мислех си да ида да разговарям с крал Джеймс в Шотландия. В миналото той е поддържал каузата на Йорк, но смятам, че мога да му предложа неща, на които трудно ще откаже.

Синовете Тюдор изчакаха баща им да обмисли казаното. Накрая той заговори и кимна.

— Не бих искал да видя шотландци да слизат от планините, милейди. Те са жестока раса, право ви казвам, и сигурно всяват ужас на бойното поле. Но трябва да знаете, че техният крал ще се пазари много, за да ви даде помощта си. Каквото и да имате предвид — а не бих питал за такова лично нещо, — той ще иска всичко и още малко отгоре, ако правилно ме разбирате.

— Няма цена, която да е твърде висока, за да видя разбити враговете на съпруга ми — отвърна Маргарет.

— Това обаче аз не бих му казал, милейди, защото така крал Джеймс може и Лондон да поиска — и нещо отгоре — отвърна Оуен.

Тя видя как очите му проблясват лукаво и без да иска, му се усмихна. Тогава разбра, че няма как да се съмнява в чувствата на кралица Катерин и на един недодялан и солиден уелсец, облекчил скръбта ѝ по умрелия съпруг.

— Ще ви приготвя кораб, милейди — Джаспър Тюдор се обади. — По-късно през годината бурите са ужасни, но до края на лятото би трябвало да е безопасно за вас. Ще ви изпратя и двайсетина от собствените си стражи, за да респектирате шотландците.

— Добро момче — рече баща му. — Не можем да пуснем кралицата и принца ни да се скитат сами из пущинаците на Шотландия. Крал Джеймс ще очаква представителна свита. Сега, не се безпокойте. Аз ще изкарам на война уелсците, милейди. Може дори сам да яхна коня редом с тях, да им покажа на тези млади палета какво може едно старо куче.

Джаспър изсумтя и Маргарет се трогна от очевидната любов между бащата и сина. Такова нещо тя не познаваше и непрекъснато усещаше, че я избива на сълзи, докато накрая се ядоса на себе си. Това, че плака на масата им сигурно не бе навредило на шансовете ѝ да спечели подкрепата им, то беше ясно. Имаше мъже, дето биха преместили планини, за да се притекат на помощ на жена, изпаднала в беда.

— Давате ми надежда, Оуен — рече тя, докато все още дишаше на пресекулки. — Надявам се, че съпругът ми ще е в състояние да ви се отблагодари, както ви се полага.

— Чест ще е за мен — отвърна Оуен Тюдор. — Той е добър човек. Светът няма нужда от повече лукави дяволи, Маргарет. Имаме си достатъчно. Чуваш ли ме, момче? — последното той отправи към принц Едуард, който кимна в отговор и широко отвори очи. — Казах, че имаме нужда от добри мъже, дето да ни управляват. Един ден, ти ще бъдеш крал, знаеш ли това?

— Разбира се — отвърна момчето недоволно и накара стария мъж да се усмихне.

Маргарет се пресегна и му дръпна ухото тъй, че той изкрещя.

— Покажи уважение, Едуард — каза тя. — Тук си гостенин.

— Простете, сър — промълви момчето, докато разтриваше ухото си и се взираше начумерено в майка си.

28.

Дери Бруър се чудеше дали графът на Нортъмбърланд няма да получи пристъп на апоплексия. Вятърът виеше и стенеше из замъка Алнуик, свиреше с тръбни звуци, като че ли беше рог, който даваше отбой. На почетното място на масата Хенри Пърси бе притъмнял като буреносен облак, лицето му бе като на дете, което е надуло бузи и сдържа дъха си до припадък.

— Лорд Пърси, каузата ни е обща — припомни му Дери. — Кралицата трябва да се възползва от всяка възможна войска, ако искаме мирът да се възстанови.

— Но пък шотландци! Все едно е влязла в сделка с дявола! — възрази Хенри Пърси. Ченето му бе увиснало, докато клатеше глава, и това му придаваше глупав вид, при което Дери се усмихна. Той просто изчакваше младият граф да се успокои. За негова изненада, тогава се обади Съмърсет, мъж, който трудно можеше да разбере вековната неприязън на хората, охраняващи границите.

— Милорди, мастър Бруър, бих приел всякакъв вид войска, дори съставена от французи, щом това ще ни даде възможност да поправим злините. Приемам своята част от вината за Нортхамптън. Ако знаех, че поддръжниците на Йорк ще дойдат на север, щях да съм там, за да ги разбия. Всички имаме вина за онзи ден, носим отговорност за залавянето на крал Хенри.

— Брат ми Томас загина там — скастри го Хенри Пърси. — Не смятате ли, че ме боли от това? Заради Йорк загубих баща си. Заради лишените от права предатели загубих и брат си — той спря. — Може би достатъчно съм страдал, за да трая и присъствието на шотландците в Англия, мастър Бруър. Единствено съм благодарен, че баща ми не доживя да го види — той поклати глава с горчива ирония. — Мисля, че това щеше да убие стареца.

— Аз дори не знам дали ще дойдат — заяви Дери. — Макар че действително бих сключил сделка и с дявола, ако смятах, че…

За негово раздразнение, барон Клифорд изстреля своя отговор, като го прекъсна, преди да е довършил изречението.

— Не казвай това, Бруър. Дори и на шега, или в глупави хвалби. Дяволът се вслушва в такива самомнителни обещания и предприема действия.

Дери стисна зъби.

— … ако мислех, че ще ни доведе до победа. Милорди, виждал съм как Йорк, Солсбъри и Уорик превръщат бедствена ситуация в триумф. Доживях да видя и крал Хенри заловен и превърнат в затворник — той обиколи с очи всички присъстващи, включително и барон Клифорд. — И тримата загубихте бащите си при Сейнт Олбънс, а от тогава насам и братя, и приятели. През цялото това време тези предатели събираха сили, като съдбата ги покровителстваше изцяло. Указите за лишаване от права бяха обявени за нищожни от парламента. Йорк се провъзгласи за наследник на трона — и колко още ще живее кралят сега, когато е препъникамък в краката на Йорк? Казвам ви, милорди, това е горчивата истина. Ще ни е нужен всеки верен мъж и ако не сполучим, родът Йорк ще управлява во веки веков. Няма да има Нортъмбърланд, нито Съмърсет или Клифорд. Те няма да простят за указите, издадени срещу тях, ако стигнете дотам да разчитате на милостта им. Опрощението не е типична черта за Невил, милорди, когато те са силни. Знаете, че е истина. Така че, аз бих приветствал шотландците и уелсците, дори французите… за бога, сигурно и ирландците на нашите брегове, ако те възстановят на трона легитимните крал и кралица. Бих рискувал душата си и последния си дъх, за да видя Йорк победен. Нищо друго няма да ни свърши работа.

Лордовете наблюдаваха с уважение силната емоция, която мъжът пред тях изпитваше. Дери Бруър смърдеше от прекараните на път седмици. Знаеха, че е ходил до Уелс и из цялата страна, агитирайки хората да се съберат. По време на целия разговор се бе държал вежливо, но и с лека насмешка и само за миг бе позволил на гнева и решителността си да излязат наяве.

— Знаеш ли вече къде държат краля? — попита Съмърсет.

— Не е в Тауър — отвърна Дери. — Още възстановяват крепостта, след като онзи глупак Скейлс е допуснал тълпата да срине едната стена. Единствено съм изненадан, че Солсбъри му е позволил да се предаде, след като цял Лондон е искал да пролее кръвта му. Ето това е човек, за чиято смърт не бих скърбял, макар че някога съм се бил редом с него. Да използва гръцки огън и оръдия срещу лондончани! Казаха ми, че са го открили с прерязано гърло в килията му. Бих почерпил с пинт бира онзи, дето го е сторил, ако някога го открия — той поклати глава, отвратен. — Не, милорд, те държат краля някъде наблизо. Моите момчета търсят, но става дума за хиляди къщи, няма начин да се знае в коя е.

Спомни си как тичаше през двореца Уестминстър и търсеше Уилям дьо ла Пул преди години. Не го сподели с останалите, защото знаеше, че няма да го разберат, нито ще ги е грижа.

— Милорди, понякога ми се струва, че целия си живот съм посветил на Агнето, да го пазя от враговете му. Все едно имам трън под ноктите, като знам, че е пленен и животът му виси на косъм — за миг той затвори очи и челото му се смръщи. — Може би сега не можем да го спасим. Но искам да видя Йорк мъртъв, дори ако трябва да се изкача в крепостта му и да го пронижа в съня му.

Граф Пърси се засмя, слушайки с наслада злостните думи на Дери Бруър. Те идеално отразяваха собствените му чувства по въпроса и той спонтанно стисна Дери за ръката, за да изрази подкрепата си.

— Разполагаме с дванайсет хиляди, мастър Бруър. Истински войска, с пиконосци, кавалерия и оръдия. Ако кралицата може да доведе още малко от онези огромни, космати шотландци, не мисля, че ще се стигне дотам да катерите стени и крепости. Предстои да забучим главата на Йорк пред градските стени.

— Моля се за това, милорд — отвърна Дери.

Маргарет придърпа наметалото плътно около раменете си, усещайки че вятърът става все по-хаплив. В началото морското пътешествие ѝ беше почти приятно в слънчевите дни на късното лято. Това бе една седмица, прекарана в плаване нагоре по брега, без други задължения за нея, освен да прави планове и да наблюдава как принц Едуард подскача по палубата с боси нозе. Кожата му беше почервеняла, после, изложена на слънцето, стана златиста, макар че тя предпочете да се покрива. Въздухът сякаш ставаше по-студен с всяка измината миля по пътя им на север. Когато навлизаха в пристанището, с изумление установи, че по вълните на повърхността бие суграшица.

Завари една страна, потънала в скръб. Радостно ликуване при пристигането ѝ нямаше. Старейшините на три клана я посрещнаха на дока, поклониха се дълбоко и ѝ обясниха, че крал Джеймс е загинал само преди седмица. Не ѝ казаха повече подробности, докато придружаваха свитата ѝ през равнини и низини, а хората на Джаспър Тюдор я следваха, докарани в бляскави доспехи. Шотландците не ѝ се видяха впечатлени от тези мъже, макар да забеляза, че собствените им придружители неслучайно превъзхождат малката ѝ група в съотношение едно към четири: повече от стотина войника, които яздеха от границата с Англия към вътрешността.

Отне им три дни да стигнат до огромния замък на брега, все още недостроен, с черни зъбери от едната страна и с кряскащи чайки във въздуха. Тя се чувстваше по-силна, въпреки че я болеше гърбът от дългите часове на седлото. Всяка вечер се хранеше със старейшините в някоя крайпътна кръчма и водеше повърхностни разговори, без дори за миг да засегне причините, поради които беше дошла тук. Те я гледаха с жал и в резултат на това Маргарет им се ядоса; имаше чувството, че едва ли не влиза в битка с тях. Много пъти зададе въпроси за крал Джеймс, но те внимателно ги отклоняваха с въздишки и свити рамене, млъкваха, а после викаха да им донесат уиски, за да почетат скъпия си мъртвец.

Тя слезе сковано от коня си, когато от донесените откъм морето облаци започна да вали. Придърпа качулката на наметалото върху главата си и се втурна на сушина, подкарала пред себе си Едуард. Край всяка врата и порта вътре имаше стражи, мъже, облечени в черни туники, които я зяпаха с интерес. Тя държеше главата си гордо изправена и вървеше след старейшините, докато я въведоха в удобна на вид стая във вътрешността на замъка. Тази част беше обзаведена, макар че цели крила и стени все още не бяха довършени. Принц Едуард се втурна към прозореца, направен от мънички парченца стъкло в оловен обков. Загледа се навън в морето, докато майка му приглаждаше полите си и оправяше иглите в косата си.

Не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше красивата, чернокоса млада жена, която влезе в стаята и се втурна към нея без официално представяне. Маргарет се изправи бързо и откри, че другата е хванала ръцете ѝ.

Мери Гелдерс беше португалка, ако се съдеше по тена ѝ, макар че говореше с леко напевен шотландски акцент.

— Как ми се ще да се бяхме запознали в по-добри времена — рече тя. — Но каквито и обстоятелства да са те довели тук, добре си дошла. Това прекрасно момче синът ти ли е?

— Едуард — рече Маргарет, абсолютно обезоръжена. Беше очаквала свирепи шотландски водачи, но не и жена, по-млада от самата нея и с очи, още зачервени от плач.

Едуард приближи с явно нежелание, позволи да го прегърнат, макар че се задърпа.

— Е, Едуард, ако изтичаш в кухните, ще откриеш и моя син там. Младият Джеймс е горе-долу на твоя възраст и не бива да се биете, нали разбираш? Готвачката ще ти даде супа, ако я помолиш любезно.

Момчето ѝ хвърли лъчезарна усмивка. Стоеше мирно, докато тя го целуваше по бузата, а после тичешком изхвърча от стаята.

— Джеймс ще се погрижи за него — рече Мери и се усмихна, като чу заглъхващите му стъпки. — Седни, Маргарет, трябва всичко да ми разкажеш.

Маргарет седна на един дълъг диван и започна да събира разпилените си мисли.

— Чух тъжната вест от старейшините, милейди. Аз…

— Викай ми Мери! Не сме ли и двете кралици! Съпругът ми твърде много обичаше това оръдие, Маргарет. Предупреждавах го много пъти заради проклетото нещо, но той не ме послуша. Виждала ли си ги? Направени са да убиват и изглеждат свирепо. И понякога експлодират без предупреждение, разкъсват добрите мъже и ги изпращат твърде рано от този свят.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и, без да се замисля, Маргарет протегна ръце и я прегърна. Мери се разрида над рамото ѝ, трудно ѝ беше да се овладее, но накрая се отдръпна и попи сълзите от очите си.

— За пред хората на съпруга ми трябва да изглеждам хладнокръвна, нали разбираш? Не мога да им позволя да ме видят, че плача, след като всички те се чудят дали съм достатъчно силна да стана регент, докато синът ми расте. А сега, чуй ме само. Като глупава рибарска жена, с моите скърби. Ти познаваш такава болка, Маргарет. Бедният ти мъж взет в плен от враговете! Не мисля, че бих издържала подобно нещо, честно.

Маргарет премига от изненада и в гърлото ѝ се надигна буца от чувство за вина. Нямаше да споменава за срама, който я изяждаше непрекъснато отвътре, като някакво гризящо насекомо. Тя беше спасила сина си преди баща му. Не, беше спасила себе си, а него беше оставила. Нямаше какво да се заблуждава с лъжи. Изпитала бе и омраза към този мъж, който не искаше да се надигне, колкото и да го умоляваше. И срамът от това я глождеше и ѝ внушаваше отчаяна нужда да изтръгне Хенри от лапите на враговете му. Знаеше, че ще стори всичко, ще даде всичко, за да го види отново.

Усети как преградите между тях се сриват, когато другата хвана ръцете ѝ. Смятала бе да се държи студено и недостъпно, но нямаше защита срещу добрината на тази непозната, която можеше в един дъх да замени сълзите със смях и през цялото това време да не спира да бърбори. Мери видя как тя потрепери и махна с ръка, сякаш да отпъди тъгата.

— Всичко знаем тук, миличка. Съпругът ми симпатизираше на Йорк, но аз никога не съм била съгласна с него. Мисля, че Джеймс би запял друга песен, ако някой от собствените му лордове беше тръгнал срещу него, нали така? Не, ние двете сме еднакви. Докарани в чужди земи, за да бъдем кралици, омъжени и продадени заради добра зестра. Няма да забравя каква гордост изпитах, когато Уилям Крайтън дойде да ме прибере, моят собствен шотландски воин ме доведе при Джеймс. Ох, проклета да съм, пак се разревах! Много е прясно още.

— Мен Уилям дьо ла Пул дойде да ме придружи до Англия — едва продума Маргарет. Тогава и в нейните очи заблестяха сълзи. Двете с Мери избърсаха сълзите с опакото на дланите си и като видяха как са огледален образ една на друга, внезапно се разсмяха.

— Виж ни само как скърбим! — рече Мери. — Хората на съпруга ми ще си заскубят брадите от отвращение, ако разберат. Е, няма да им се разкрием. Ще кажем, че сме се изправили една срещу друга и сме разговаряли така, все едно в жилите ни тече ледена кръв. Те няма да го повярват, но все едно, така ще твърдим. Френската кралица на Англия и португалската кралица на Шотландия. Редки цветя сме ние двете, Маргарет — като два стръка пирен.

— Тогава не ме е срам да призная, че разчитам на твоята помощ, Мери — отвърна Маргарет. — Трябват ми мъже, да дойдат с мен на юг, за да освободя съпруга си.

Мери подсмъркна и кимна с глава, като прекара ръка по прибраната си коса.

— Знаех си го още щом твоят човек Бруър изпрати вест на Джеймс, че ще ни навестиш. Мисля, че съпругът ми щеше да те изпрати с празни ръце, Маргарет, но не и аз. Не бих оставила в беда една сродна душа, макар че ще ми трябва нещо, с което да оправдая действията си пред старейшините.

Маргарет кимна и се зачуди дали сълзите и силните емоции на жената не бяха до някаква степен притворство. Съмненията сигурно проличаха по лицето ѝ, защото Мери се наклони към нея и притисна длан в ръката ѝ.

— Няма да се пазаря с теб или да броя монетите. Наистина ще помогна с каквото мога. Сигурно си помислила за някакви условия, докато си била на път. Кажи ми какво възнамеряваше, Маргарет, и аз ще се съглася с всичко. Ще получиш четири хиляди войници — страхотни, подбрани момчета, които ще се сражават за теб.

Маргарет за пореден път изпита съмнения и подозрения. Ако това бяха преговори, всичко беше прекалено просто — или пък далеч по-сложно, отколкото бе очаквала. В този момент ѝ липсваше грубиянската откритост на Оуен Тюдор, въпреки цялата съпричастност, която ѝ показваха.

— Надявах се, че съпругът ти ще се съгласи да сгодим сина ми за някоя от твоите дъщери. Техните деца ще седят на трона на Англия.

— Съгласна! — възкликна Мери и размаха ръка във въздуха. — Ето! Дъщеря ми се казва Маргарет, на теб е кръстена. На пет години е и когато порасне, ще стане чудесна кралица на твоето момче.

— Кръстена на мен ли? — Маргарет ококори очи.

— Френската кралица на Англия, която защитаваше съпруга си толкова време от глутницата вълци? Какво по-добро име от това за моята дъщеря? Съжалявам само, че досега не се познавахме. Можех да ти помогна, ако моят Джеймс би се съгласил. Той беше невероятен мъж. Никога няма да срещна друг като него — за миг, при спомена за мъжа ѝ, тя свъси лице. Наклони глава, сякаш чуваше гласа му някъде наблизо. — Сещам се как все говореше за едно място, като трън в огромната му лапа, дето искаше и не можеше да има. Може би в негова памет трябва да го добавя към споразумението ни, но не, няма да го сторя! Казах, че ще те подкрепя с четири хиляди мъже и годежът е достатъчен, повече от достатъчен.

— За кое място говориш? — тихо попита Маргарет.

— Беруик, на реката Туийд. То е почти в Шотландия, казваше той. На самата граница. Това би означавало да се премести границата само с една миля, но духът му би останал доволен и е добре да отдам почит. Старейшините му ще сметнат, че съм проявила находчивост, ако им спечеля това.

— Убедена съм, че вече го мислят — промърмори Маргарет. Вече беше убедена, че младата жена е провела разговора точно по начина, по който бе искала, но дори и така цената не беше твърде висока. Не можеше повече да носи вината и срама на факта, че е загубила Хенри, независимо какво би ѝ струвало. Само при мисълта, че хора като Йорк може да го наранят, утробата ѝ се свиваше и стомахът я болеше, все едно някой я бе сритал. Маргарет сведе глава.

— Беруик е твой, Мери. На съпруга ми няма да му се свиди една миля, при положение че ще спечели цялото си кралство.

Мери Гелдерс отново взе ръцете ѝ в своите и ги стисна.

— Тогава сме се договорили. Ще ти дам най-добрите бойци на Шотландия, за да ги заведеш на юг с теб. Съпругът ми беше Водачът на клана, разбираш ли? Думата е „клана“ — децата. Те всички бяха негови деца и той им беше добър баща. Ще ги подбера само по брадата и мускулите им и по уменията им с меча. Направи ме свой съюзник, Маргарет, макар че нима не бях такава и преди. Ще обявим веднага годежа. Сега, ще седнеш ли на масата с мен? Искам да науча още толкова неща за Лондон и Франция.

Йорк чуваше как дъждът трополи по прозорците на епископския дворец. Стаята на краля беше осветена от огъня, който гореше ниско покрай едната стена, и от единствената лампа от мед и полирано желязо, поставена до лакътя на краля, за да може да чете. Освен шумът от дъжда единственият звук беше шепотът, който движещата се по хартията ръка предизвикваше, и тихото ромолене на гласа му, когато произнасяше думите на глас с непрестанно движещи се устни.

Двамата бяха сами. Всички слуги на епископа бяха тръгнали с него надолу по реката към Лондон, за да придружат господаря си, и никой не видя Йорк, когато пристигна и свали подгизналото си наметало. Входната врата се отвори, щом я бутна, и той премина през празните коридори, като носеше собствената си лампа и чуваше единствено своите стъпки.

Седеше до краля, чийто стол бе обърнат с лице към камината, толкова близо, та всеки наблюдател би си помислил, че двамата водят задушевен разговор. Макар че пъновете горяха ниско, стаята беше топла, а стените бяха с ламперия от стар тъмнозлатист дъб. Йорк се зачуди кой ли е бил крал, когато тези дървета са били изсечени. Дъбовите летви със сигурност бяха издялани много преди нашествието на норманите, били са стари дори тогава. Ателстан? Или дори по-рано от това. Може би са били изсушени и шлайфани, когато кралствата на Уесекс и Мерсия още не са били съединени под единния английски трон. Той сякаш усещаше тежестта на историята в тази стая. Вдиша миризмата на смола и дим, като че бяха най-финото ухание.

Между тях стоеше малка кръгла масичка, на която имаше една-единствена чаша, бутилка вино и много по-малко дървено шишенце със стъклена запушалка. Погледът на Йорк бе привлечен от тези вещи — гледаше как дъждовните капки от наметалото му се пръскат около тях и проблясват в отражението на жарта като капки от злато.

Мърморенето спря и Йорк бавно повдигна глава, щом усети, че Хенри го гледа с интерес.

— Знам защо си тук — изведнъж рече Хенри. — От толкова дълго време трая тази болест, тази лудост, струва ми се че цели години ми бяха отнети. Но не съм глупак. Никога не съм бил глупак.

Йорк извърна поглед, наведе се още повече, както бе седнал с лакти върху коленете, загледан в лакирания дървен под. Не вдигна глава, когато кралят заговори отново.

— Имаш ли вести от съпругата ми и сина ми, Ричард? Слугите ме обикалят с празни лица, сякаш съм някакъв призрак, като че всички те са оглушали. Ти ме виждаш, обаче, нали? Чуваш ме?

— Чувам ви, Ваше Величество. Виждам ви — изрече той на един дъх. — Съпругата и синът ви са добре, сигурен съм.

— Маргарет нарече сина ни Едуард, точно както и ти нарече своя, Ричард. Той е добро момче, винаги усмихнат. На колко години е твоят син сега, тринайсет? Повече?

— На осемнайсет, по-висок от повечето мъже.

— А, съжалявам, толкова много съм изпуснал. Казват, че синът е най-голямата гордост на баща си, а дъщерята му носи успокоение — продължи Хенри. — Съжалявам, че нямам дъщери, Ричард, макар че може би те ще дойдат по-късно.

Погледът на Йорк се стрелна към бутилките на масата.

— Може би, Ваше Величество.

— Собственият ми баща умря, преди дори да го познавам — каза Хенри и погледна през златистата светлина в стаята. — Не успя да се гордее с мен. Жалко, че не го познавах. Поне той да ме беше познавал.

— Баща ви беше велик човек, Ваше Величество, велик крал — главата на Йорк клюмна още повече. — Ако беше живял още десетина години, толкова много неща щяха да са различни сега.

— Да. Жалко, че не го познавах. Но трябва да съм спокоен. Ще го видя отново, заедно с майка ми. Това ме успокоява, Ричард, когато болестта ме притисне. Ще дойде ден, когато ще застана пред него. Ще му кажа, че съм бил крал — за известно време. Ще му опиша Маргарет и сина си Едуард. Ще се разочарова ли той, Ричард? Не съм спечелил войни като него — очите му изглеждаха огромни на приглушената светлина, зениците черни вирове от скръб, когато се обърна към Йорк. — Как ще ме познае той? Бях малък, когато умря.

— Ще ви познае, Ваше Величество. Ще ви прегърне.

Хенри се прозя, огледа се наоколо за слугите, дето ги нямаше, и се намръщи.

— Късно е, Ричард. Сега ставам много рано, преди изгрев-слънце. Дълго време четох и главата ме боли.

— Да ви сипя ли вино, Ваше Величество?

— Да, моля. То ми помага да спя, без да сънувам. Не бива да сънувам, Ричард. Виждам такива ужасяващи неща.

Йорк разчупи восъчния печат върху бутилката, махна хартиената запушалка и напълни чашата с тъмночервената течност, която изглеждаше черна в полумрака. Хенри сякаш го забрави, вниманието му бе привлечено от припламващите въглени, докато огънят догаряше. Йорк не усещаше присъствието на друг човек, все едно беше съвсем сам в стаята. Тишината я изпълваше като топъл въздух, плътна и тромава, когато ръката му посегна към второто шише. Отвори стъклената запушалка на миниатюрна пружинка, но не смеси течностите. Лицето на Хенри бе осветено в златиста светлина и сенки, очите му полуотворени, както се беше загледал във въглените.

Йорк затвори очи и притисна с длан челото си, все още хванал отвореното шише.

Изведнъж той стана рязко и стресна Хенри, който вдигна очи към него.

— Господ да ви пази, Ваше Величество — рече с дрезгав глас.

— Няма ли да останеш с мен? — попита Хенри и очите му попаднаха върху чашата с вино.

— Не мога. На север се събират войски. Войски, дето трябва да посрещна и разбия. Когато се събудите, слугите ви вече ще са се върнали.

Хенри взе чашата и я притисна към устните си, вдигайки я високо. Очите му останаха втренчени в Йорк, докато я изпи и я остави празна обратно.

— Пожелавам ти късмет, Ричард. Ти си по-добър човек, отколкото другите си мислят.

В гърлото си Йорк издаде приглушен звук, почти като болезнен стон. Изхвърча от стаята, все още стиснал малкото шише между пръстите си. Хенри се извърна обратно към огъня, притисна глава назад към тапицерията на стола си и почувства как го унася. Стъпките на Йорк сякаш отекваха дълго на това празно място, но накрая заглъхнаха съвсем.

29.

Зимата бе сковала земята, докато Йорк яздеше обратно към Уестминстърския дворец. Дъждът жулеше кожата му и накрая той започна да я усеща като маска. Нямаше луна и звезди под ниските облаци, виснали над града, тъй че бе принуден да води коня си за поводите в продължение на пет мили, стоплян единствено от надигащия се гняв. Но дори и той не можеше да противостои на хапещия студ. Пристигна в кралските апартаменти подгизнал и скован от дъжда, зъбите му тракаха и дори мислите му се бяха превърнали в хаотично движещи се ледени бучки в съзнанието му. Щом достигна запаления огън, застана пред него замаян, а върху килима в краката му се образуваха цели локви. Далеч беше от зазоряване, той се чувстваше изтощен до крайност, дотолкова, че се олюля, както бе застанал прав, със затворени очи и протегнати длани към топлината.

Солсбъри влезе в стаята в момента, когато наметалото на Йорк започна да изпуска пара. Очевидно бяха изкарали графа от леглото му, защото косата му стърчеше на сиви кичури и изглеждаше с десет години по-стар. Дори и така погледът му беше бистър, когато зърна високата, тъмна фигура, загледана в пламъците, докато дървото пукаше и съскаше. Солсбъри знаеше много добре къде е бил през нощта и направо го сърбеше да го разпита. Но щом онзи обърна към него зачервените си и подивели очи, въпросите замряха в гърлото му.

— Какви са новините? — попита Йорк. Ръцете му бяха станали яркочервени и подпухнали от близостта на огъня. Солсбъри се загледа в разперените му пръсти.

— Нищо повече за това колко са се събрали. В такова време твърде много от тях са скрити в палатки или зад градските стени.

Йорк го изгледа смръщено.

— Трябва да разберем.

— Не мога да правя чудеса, Ричард — отвърна Солсбъри и се изчерви. — Имам шестима добри шпиони в Ковънтри, трима в град Йорк, но само двама в цял Уелс — и от месец не съм получавал сведения от тях.

Нужни му бяха години, за да внедри информатори сред приближените на враговете им. След битката при Сейнт Олбънс Солсбъри се беше заел с тази задачи с огромна амбиция, решен да съперничи на Дери Бруър в обхвата и дълбочината на информацията. С времето той започна да схваща колко трудно се създават такива групи, а също и да осъзнава качествата на далеч по-опитния си противник. Твърде често бяха откривали хората му убити, почти винаги така, сякаш са претърпели ужасяващи инциденти. Въпреки това някои бяха оцелели, оставайки безмълвни и незабелязани, като накрая успяха да докладват, че на север се формира огромна армия.

Не беше много смислено. Никой не се биеше през зимата. Армията не можеше да се храни по пътя. Дъждът съсипваше лъковете, мъжете се хлъзгаха в лепкавата кал и изминаваха на ден половината от разстоянието, което преодоляваха в друг сезон. Замръзналите ръце изпускаха оръжието и цели армии можеха да се разминат в тъмните, ветровити нощи, без някога да разберат колко близко са били.

Независимо от всичко това, десетина влиятелни лордове водеха войници към едно и също място, забиваха знамена в калта и в хапещия студ. Още по-лошо, един от хората на Солсбъри докладва, че се набират войници в Уелс, че стотици се събират под подгизналите от дъжда знамена на Тюдорите. Никой никога не се биеше през зимата. Само фактът, че Хенри е затворен, можеше да ги изведе на поход към Лондон, готови на всичко да спасят своя крал.

— Имаш ли новини от сина си Уорик? — попита го Йорк.

Солсбъри поклати глава раздразнено.

— Още е твърде рано. Едно е да повикаш мъжете на Кент в средата на лятото. Съвсем друго е да ги изкараш от селата им точно преди Коледа.

— Лондон е твърде на юг — промърмори Йорк и се обърна към огъня. — Прекалено ми е далеч да следя какво правят. — Той видя как Солсбъри поруменява, сякаш го бяха скастрили, и кимна замислено на себе си.

Идея на Солсбъри беше да превърнат Лондон в своя крепост, докато чакат да се отменят Указите за лишаване от права. Известно време това му се струваше разумно при толкова много лондончани, които искаха да дойдат под знамената им, да бъдат обучени и въоръжени. След дивашката защита на Тауър от страна на лорд Скейлс хиляди лондонски момчета доброволно бяха поискали да се влеят в редиците им — от такива, дето принадлежаха към семейства от големите родове на Уич Стрийт, до момчета от бордеите. Те маршируваха цяла есен из полята на юг от реката, обучаваха се да използват пики и щитове.

Йорк сви юмруци, после пак разпери пръсти. Усещаше как топлината облекчава болката и кръвта се връща в тях. Докато двамата със Солсбъри бяха изграждали армия, кралицата, изглежда, също е била в движение, пускала е отрова в ушите на мъже като графовете Тюдор например. Дори би се възхитил от тази жена, ако тя от самото начало не беше толкова категорично настроена против него. Докато Маргарет е жива, докато синът ѝ живее, той знаеше, че няма да бъде в безопасност.

Зачуди се къде ли е в момента и дали е чула, че е обявен за наследник на трона. Туй беше малко успокоение насред обзелото го мрачно настроение. Мисълта му непрекъснато се връщаше към крал Хенри и стаята в епископския дворец и със страх очакваше момента, в който Солсбъри ще попита за него.

— Тръгваме на поход — изведнъж наруши тишината Йорк. — Няма да ги чакам да дойдат при мен. Ще оставим само три хиляди и с останалите ще тръгнем на север. Щом събират армия, искам да я видя. Искам да знам с колко хора разполагат. Като нищо може да чакат и пролетта и тогава ще ги хванем неподготвени. Да. По-добре е, отколкото да стоим тук и други да решават съдбата ни.

— Три хиляди могат достатъчно добре да поддържат реда — съгласи се Солсбъри. Вдигна още една цепеница и я сложи в камината, като разбутваше огъня с железния ръжен.

— Може и да могат, ама трудно ще се лиша от тях — рече Йорк. — Няма да оставим добри войници в Лондон. Имаме нужда от силна войска, за да се срещнем с Тюдорите, да ги стреснем и да ги принудим да си стоят в Уелс. Синът ми може да разположи три хиляди около Лъдлоу, за да защитават границата. Той познава земята там. Ще поддържаме група ездачи, за да си пращаме бързи съобщения. Ще създадем и свръзка с Уорик в Кент, докато води войските на север. Лондон сега не ни е нужен. Всички кръчми са останали на сухо вече — Йорк се усмихна иронично, доволен да види как лицето на по-стария мъж се разведрява.

— Бих искал да си ида у дома — тихо продължи той. — Твърде дълго прекарах на юг и вече се изтощих. След няколко месеца ще навърша петдесет и съм уморен вече. Чувстваш ли го? Ще си видя пак земите, па дори и армията на кралицата да ме чака там.

— Разбирам те. Същото изпитвам и аз, честно. Тази година загубих шест хиляди мъже. Твърде много реколти изгниха по нивите, защото няма момчета да ги ожънат. Сега хлябът е два пъти по-скъп, знаеш ли? А бирата е два пенса за пинт, толкова рядко се намира овес. Северът е потънал в беднотия. Има места, където хората гладуват заради битките, които са загубили. Смятам, че тези Храбреци са научили цената на бляскавите обещания и сребърните значки. Не могат да си позволят още една такава година.

През цялото време, докато говореха, един-единствен въпрос се въртеше в мозъка на Солсбъри. Подозираше, че вече се досеща за отговора от мрачното настроение на Йорк, но реши все пак да изговори на глас думите.

— В лицето на крал Хенри те имат талисман, за когото да събират поддръжници, име, дето им набира хора, които иначе биха прекарали зимата пред огнищата си. Ти… здрав ли го откри?

Йорк засмука предните си зъби, като езикът му обследваше една дупка там, която го болеше.

— Достатъчно добре беше, когато си тръгвах — той не отмести поглед от огъня, докато Солсбъри изпухтя раздразнено.

— Най-болният мъж в Англия бил „достатъчно добре“? Никой не би се изненадал, ако той си отиде по време на сън, но ти си някак сигурен, че бил добре? За бога, Ричард! Ти си наследникът на трона! Ще го чакаш да умре от старост ли?

— Не разбираш — сряза го Йорк. — Докато той е жив, имаме поне някакво подобие на извинение, че действаме в негова защита. Още има хора, немалко при това, дето ще се бият на наша страна, защото защитаваме краля. Ти беше в Лъдлоу. Видя как Тролоп изведе мъжете от Кале и ги прехвърли на страната на краля веднага щом съзря лъвските знамена. Ако Хенри умре, ще изхвърлим част от войската си. Жив, Хенри ни дава добра кауза.

Солсбъри изгледа по-младия мъж замислено, чуваше лъжата и не можеше да я разбере. Чудеше се дали самият Йорк я разбира.

— Ако Хенри по някакъв начин бе умрял тази нощ, както обсъждахме и се бояхме, че може да стане, ти щеше да си крал. Щеше да бъдеш коронясан утре в Лондон и да вдигнеш същото това лъвско знаме. Всички лордове и обикновени хора, дето изпитват такова страхопочитание към крал Хенри, щяха да коленичат пред теб — и да се бият за теб! Исусе Христе, още щом видях киселата ти физиономия, си знаех.

Независимо от гнева си, Солсбъри се огледа дали не е влязъл някой прислужник, който да ги дочуе. Сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Ти беше този, дето настояваше да не е от чужда ръка. Ти каза, че няма да позволиш някой крадец да нахлуе в стаята му. Ти каза, че не бива да се пролее кръв. Пазиш ли още шишето, или го остави до него на масата, за да го подушат лекарите му и да познаят миризмата?

Оскърбен от гнева на приятеля си, Йорк рязко бръкна в торбата под наметалото си и хвърли малкото шише в пламъците, където то остана цяло и бавно започна да почернява. И двамата чуха как отвътре нещо започна да кипи, после зелени огнени езици заиграха около тапата.

— Той е като дете — рече Йорк, — невинен е. Мисля, че разбра какво смятам да правя и ми прости. Това щеше да е чудовищно деяние, да прокълна душата си заради това момче.

— Щеше да си крал тази вечер — ядно подхвърли приятелят му. — Двамата щяхме да сме подсигурили бъдещето си, семействата и родовете си за векове напред. За такова нещо бих прокълнал хиляда души, и моята сред тях, а после щях да заспя съня на праведните.

— Ох, задръж си упреците — сърдито отвърна Йорк. — Това не ти е игра на тронове, ами истински резултати с истинска кръв. Чудя се как ще ме правиш крал, пък продължаваш да искаш да ме контролираш. Толкова ли е ужасно, че не можах да убия едно дете? Изобщо ли не те познавам?

Под пронизващия поглед на Йорк Солсбъри сведе очи и издиша тежко, почувства се напълно изпразнен.

— Познаваш ме — рече накрая. — И не, не е толкова ужасно. И аз щях да почувствам загуба, ако ми беше казал, че е умрял, ако не за друго, то поне от любов към баща му — разпери двете си ръце с обърнати нагоре празни длани. — Добре, Ричард. Няма да те моля пак. Изпрати Едуард към Уелс, а аз ще тръгна с теб на север, макар че старите ми кокали само при мисълта за това започват да се жалват. Ще намерим друг начин, който не е свързан със смъртта на Хенри.

Маргарет погледна през рамо и очите ѝ светнаха, щом видя сина си. Малкото момче яздеше с такава гордост, а около него беше пълно с шотландци. Старейшините го сложиха на кон, за да не изостава от тях, макар самите те да вървяха пешком. През първите няколко мили тя се беше притеснявала за безопасността му. Но единственият път, когато той се хлъзна, един младеж с лекота го подхвана и със замах го върна обратно на седлото, а момчето звучно се разсмя.

Можеха да я уплашат, тези бойци от клана, дето Мери ѝ беше избрала, за да я придружат в Англия. Не бяха едри, тук-таме с някои видими изключения. Имаха гъсти бради, червени или черни, или пък тъмнокестеняви, понякога сплетени на дълги плитки, често с втъкани в тях муски. Говореха на собствения си неразбираем език помежду си, макар че доста от тях май знаеха френски. Малцина говореха английски или поне си признаваха за това. Можеха да се хилят и да се споглеждат и при най-простия въпрос, избухвайки изневиделица в смях без разбираема за нея причина.

Виждаше се ясно, че са свирепи воини. Мери Гелдерс не бе излъгала, като ѝ каза, че ще ги подбира по силата и уменията им. Всеки от тях носеше leine, дълга жълта туника без ръкави, която стигаше до коленете. От самото начало се бе научила да разпознава по миризмата кой от тях е могъл да си позволи шафранова боя и кой е трябвало да използва конска урина. Над тази бойна одежда закачаха едно безформено платно — наричаха го brat, — придържано на врата от закопчалка, което го превръщаше в наметка, а и в одеяло, в което да спят. Някои бяха тъмносини или пък червени, докато други бяха изтъкани в странни шарки в кафяво и зелено.

Изненада се колко много от тях вървяха с голи крака под туниката и шала. Неколцина носеха, като сънародниците ѝ във Франция, карирани тесни панталони, залепнали за краката им от дългогодишна употреба и от маста, която са натривали в тях, за да ги пазят от студа. Останалите ходеха с космати крака, разголени почти до бедрата, тъй като затягаха наметката плътно около кръста си, като събираха плата в гънки, за да им е удобно.

Дните станаха къси и тъмни, докато дойде време да пресекат границата. Вървяха през светлите часове на деня, после почиваха и се хранеха — четири хиляди мъже, увити като пашкули в шаловете си върху влажната земя. Храната едва стигаше, макар че изпразваха хамбарите на всяко село или град, през които минаваха, и поставиха неколцина добри стрелци отпред, за да следят за зайци или зимни сърни. След седмица с тях Маргарет си даде сметка, че е отслабнала, а енергията ѝ като че ли се усилваше против всякаква логика, тъй като храната беше оскъдна — овес и по няколко ленти сушено месо.

Декември вече беше преполовил, когато стигнаха до град Йорк и огромната армия, дето се събираше в покрайнините му. Шотландците като че се оживиха при вида на палатките и очакващите ги въоръжени рицари, което притесни Маргарет. Довела беше в Англия един стар враг, макар да ѝ бяха обещали, че ще ѝ служат вярно. Лесно можеше да си представи някакво прибързано действие или закачливо подмятане и тогава младите шотландци щяха да се сбият с армията, на която се бяха притекли на помощ.

Съгледвачи тичаха пред нейните четири хиляди и носеха новината. Казваше си да не се безпокои, но видя как старейшината, когото те следваха, пресече линията на маршируващите бойци, проправяйки си път с коня, и се насочи към нея.

Андрю Дъглас говореше както френски, така и английски, макар че едновременно с това си мърмореше на галски, все едно че водеше разговор сам със себе си. Тя не знаеше официалната му позиция в двора на шотландския крал, макар Мери да бе споменала, че му има доверие. Беше едър и набит, един от малцината, които решиха да яздят, въпреки че контролираше коня си по-скоро със сила, отколкото с изящество и финес. Обичайното му изражение беше сякаш я измерваше с яростен поглед, макар тя да знаеше, че отчасти усещането се дължи на голямата му окосменост — брада, в която можеше да се скрие птиче гнездо, в комбинация с гъста черна коса до раменете и щръкнали вежди. Като изключим носа и една ивица открита кожа високо на скулите му, Дъглас приличаше на храсталак, иззад който надничаха сините му очи, винаги в сянка. Проявяваше достатъчно уважение към нея, макар че галските му мърморения може и да не бяха почтителни, откъде да знае.

— Милейди, най-добре да спра мъжете, преди да са уплашили хрътките, ако ме разбирате добре — рече той и добави тихо нещо под нос, което тя не разбра. — Трябва да им намеря добро място, на което да починат, близо до река — може би по-нагоре по течението над онези момчета там, тъй че да не им пият пикнята.

Маргарет премига, смятайки, че не го е разбрала точно, но и не искаше да го моли да повтаря. За човек, чийто матерен език беше френският, намираше шотландския акцент направо невъзможен понякога. Тя наклони глава, давайки съгласие за общата идея, и той извика нещо на собствения си език към мъжете около себе си, тъй че те спряха, развързвайки мечовете и брадвите си. Маргарет отново започна да се безпокои.

— А защо се въоръжават, Андрю? Тук няма врагове.

— Такъв си им е навикът, милейди. Обичат да държат желязо, когато англичаните са наблизо. Така са свикнали, не им обръщайте внимание.

Маргарет повика сина си, като го наблюдаваше с умиление как сритва коня си, поруменял от това, че толкова много погледи са вторачени в него. Накрая стигна до нея, задъхан и сияещ. В далечината може би три дузини мъже се бяха събрали пред строя и ги очакваха с вдигнати знамена, докато те приближаваха в лек тръс.

— Това там е херцог Съмърсет — рече Маргарет, обръщайки се към старейшината.

— Да, и граф Пърси. Познаваме му достатъчно добре герба — отвърна той.

— Благодарна съм, че честната дума на вашата кралица и на сина ѝ означават, че между вас няма да се водят битки — твърдо заяви Маргарет.

За нейна изненада, той се засмя.

— О, ние разбираме от примирие — и от това кой ни е съюзник. Ако знаехте малко повече за клановете, щяхте да се научите да се доверявате на тези момчета.

Независимо от успокоителните му думи, тя усети, че става все по-нервна, докато ездачите приближаваха. Обля я вълна на облекчение, щом зърна Дери Бруър, който яздеше до тях и сияеше от удоволствие.

Като най-старши лорд, Съмърсет първи слезе от коня и падна на коляно пред Маргарет, бързо последван от граф Пърси и барон Клифорд. Останалите мъже стояха мълчаливи, докато господарите им поздравяваха кралицата и сина ѝ и оглеждаха строените шотландци със студено изражение и с една ръка на дръжката на меча.

— Ваше Височество, каква радост да ви видим — заяви Съмърсет и се изправи. — Принц Едуард, добре дошъл.

— Мога само да се чудя каква цена сте платили за толкова много воини, милейди — вметна Хенри Пърси и се намръщи. — Надявам се, че не е прекалено обременяваща.

Младият граф имаше клюнестия нос на Пърси, забеляза тя, тази огромна издатина, която доминираше над лицето му и го караше да изглежда като по-млада версия на баща си.

— Убедена съм, че това е работа на Короната, милорд Пърси — отвърна тя рязко и го накара да се изчерви. — Сега да ви представя лорд Дъглас, командир на тези прекрасни бойци.

Граф Пърси усети враждебност, щом Андрю Дъглас приближи. Шотландецът специално се постара да покаже, че дланта му е празна, и после пое подадената му ръка така, сякаш правеше огромен компромис. Щом се освободи от ръкостискането, графът веднага се обърна и се отдалечи, като гледаше с неодобрение масата шотландци и движеше устни, дъвчейки една афта от вътрешната им страна. Маргарет видя как Дери Бруър се забавлява, наблюдавайки сценката.

— Определил съм ви лагер малко настрани от основната армия — обади се Съмърсет, смръщил вежди поради напрежението, което витаеше наоколо. — Лорд Дъглас, вие и мъжете ви ще заемете левия фланг, ако ни нападнат, близо до Клифорд и моите собствени хора.

— А вие къде ще сте разположите, лорд Пърси — невинно попита Андрю Дъглас.

— На десния фланг — веднага отговори Пърси и червенината по страните му се сгъсти. — Моите и вашите мъже имат дълга история и разправии, които няма да уреждаме тук — гласът и изражението му леко се втвърдиха при тези думи. — Не очаквам каквито и да е проблеми — същото съм казал на капитаните си. Разбира се, трябва да забраня на вашите хора да навлизат в града. Вече съм уверил в това градския им съвет.

— Приемаме условията ви, милорд — отвърна Дъглас. — Господ да ни порази, ако някога уплашим населението на град Йорк — шотландецът промърмори под нос още нещо, което накара Пърси да стане почти морав в лицето.

Маргарет се зачуди дали графът разбира странния, леещ се език, след като е пазил границата толкова дълго време срещу мъже, дето бяха точно като нейните четири хиляди. За миг само отправи мисловна молитва да не е докарала вълци в Англия.

— Ваше Височество — продума Съмърсет и прекъсна концентрацията ѝ, — с ваше разрешение, запазил съм стаи за вас на добра улица в града, за да си починете. Барон Клифорд е готов да покаже на тези мъже мястото на лагера им.

При тези думи Андрю Дъглас се разсмя, явно наслаждавайки се на някакъв подтекст, който волно или неволно имаше в думите му. Преди да я отведат, Маргарет слезе от коня си и прегърна шотландеца тъй изненадващо, че всички се вкамениха, като зареяха поглед в далечината от неудобство.

— Благодаря ти, че ме доведе вкъщи, Андрю. Каквито и да са причините ви, благодарна съм на теб и на хората ти. Те са добри момчета.

Шотландецът почервеня почти до нюанса на граф Пърси, който я гледаше втрещен. Дери Бруър помогна на кралицата отново да възседне седлото. С ухилена физиономия той самият се метна върху Възмездие и двамата потеглиха, като повлякоха със себе си и половината от събраните наоколо благородници и знаменосци. Над всички тях отново започна да вали, дъждовните капки плющяха и биеха по лицата на тези, които вдигнаха очи и изсумтяха.

30.

Коледа мина и замина в движение — една от най-странните коледи, която Йорк и Солсбъри бяха прекарали далеч от семействата си. Макар че вървяха на север, за да водят война, двамата не биха пропуснали деня, в който се е родил Христос, дори хората им да нямаха нищо против това и да не биха го сметнали за лоша поличба.

Присъствието на осемхилядната войска, която се стовари в енорията му, изуми епископа на Линкълн и макар катедралата на хълма да беше доста голяма, тя не можеше да побере всички. Огромни тълпи от мъже се бяха размесили без лоши помисли с местните енориаши, докато останалите, сгушени отвън, гледаха със страхопочитание нагоре към най-високата камбанария в Англия. Като никога, дъждът им даде почивка. Нямаше никакъв вятър и студът се засили. Градът заискри от скреж и хората отвън много бързо започнаха да треперят и да подухват в дланите си. В няколкото часа тишина и приглушено припяване на химни сякаш целият свят притаи дъх.

Бяха загубили почти два дни, за да стигнат до катедралата, но Йорк установи, че събитието е ободрило мъжете му. Сега те сякаш вървяха с по-лек товар върху плещите си. Несъмнено мнозина бяха изповядали греховете си насред това обширно и замръзнало затишие, молейки за прошка, за да имат поне шанс, ако умрат, да идат в рая. Самият той направи същото и в момента, когато коленичи, се почувства благодарен, че смъртта на краля не му тежи на съвестта. Щеше да е прекалено тежко бреме, твърде много за опрощение.

С изненада установи, че бавното придвижване на север му доставя удоволствие. Римските пътища бяха павирани със солидни каменни плочи, които прекосяваха пущинаци и гъсти дъбови, брезови и ясенови гори. Войниците изкачваха хълмове и пред тях се откриваше безкрайна гледка към тъмнозелените поля, преди да се спуснат пак към залесените долини и да продължат похода си.

Дъждът и пронизващият вятър им бяха постоянни спътници, процеждаха се през дърветата от двете страни на пътя, помрачаваха настроението на мъжете, а дрехите и наметалата натежаваха почти колкото доспехите им. Въпреки всичко Йорк вдишваше въздуха и той му беше познат, макар понякога да пронизваше дробовете му до болка. Политиката и проблемите от Лондон изчезнаха. Наслаждаваше се на компанията на Солсбъри, без да има друга грижа, освен да отхвърля достатъчно мили зад гърба си всеки ден. Храната не достигаше и след осем дни недояждане вече можеше да се потупа по корема и да усети със задоволство стегнатия мускул, загубил тлъстината, която бе натрупал през последните няколко години. Чувстваше се силен и бодър, макар да беше едва ли не срамно, че е повел войската си срещу вражеската армия. Независимо от цялото му доброжелателство този факт хвърляше сянка върху приповдигнатия му дух.

Двамата със Солсбъри събраха още четиристотин мъже от собствените си имоти, тъй като минаваха близо до тях — често единични фамилни къщи, които отдавна бяха притежание на семействата им и възвърнати след като Указите бяха анулирани. Вторият син на Йорк, Едмънд, граф на Рутланд, бе сред тях. Беше на седемнайсет и се пръскаше от гордост, че има възможност да върви до баща си и да се бие редом с него. Той нямаше височината и масивното телосложение на по-големия си брат, но приличаше на баща си — с черна коса и тъмни очи, и стърчеше видимо над него. Бащата приветства пристигането му с радостен вик, но, оставайки насаме със Солсбъри, сподели, че се чувства така, все едно Сесили го следи чрез момчето.

Йорк и Солсбъри използваха всеки излишен кон за съгледвачите, поставяха хора обратно по пътя за Лондон и на запад към границата с Уелс. Други пък яздеха на десет мили пред тях, групи от по трима ездачи, тъй че поне единият да оцелее при засада и да се върне обратно. Във враждебна територия най-разумно бе да имат пред себе си ездачи на голямо разстояние, които като морски кончета да щъкат напред-назад по всяко време, да приемат заповеди и да предават вести за обстановката пред тях. С всеки изминал ден разстоянието се увеличаваше, тъй че когато Уорик се върна на юг в Лондон, вестта за това беше остаряла с шест дни, докато стигне до Солсбъри. Съдейки по няколкото стегнати реда, които изпрати до баща си, Уорик идваше на север с мъжете от Кент, изтръгнати от семействата им и недоволстващи през целия път.

Едуард Марч беше още по-лаконичен, когато съобщението му ги достигна. Не даваше никакви сведения от замъка Лъдлоу, просто потвърждаваше, че е заел позиция и пращаше поздрави от майка си. Йорк се усмихна на себе си, щом прочете единствения ред, подписан „Е. Марч“, представяйки си Едуард разкъсван между отговорността да предвожда войска и тормозен през цялото време от наставленията на майка си. Все пак Йорк беше доволен. Всички бяха наизлезли.

Независимо от дъжда, тъмнината и студа, той имаше на бойното поле три войски, готови да разбият силите, които кралица Маргарет бе успяла да събере. Едва ли не беше готов да благославя враговете си, че са се събрали на едно място, макар и през зимата, където той можеше наведнъж да ги порази. Годината си отиваше и това му се стори в реда на нещата. Наближеше ли пролетта, цяла Англия вече щеше да е в ръцете му.

После се замисли за самотния млад мъж в епископския дворец, без съмнение в момента зачетен под лампата. Йорк разтърси глава, за да се освободи от този образ. Съдбата на Хенри беше завързан възел, той знаеше, че не е приключил с краля. Но за момента щеше да гледа единствено напред.

След като пращаха съгледвачи толкова далеч напред, нямаше начин Йорк и Солсбъри да бъдат изненадани. Нито един от двамата не видя нещо необичайно в галопиращия мъж, който пришпорваше към тях изнемощелия си кон. Когато минаха край град Шефилд, седалище на графа на Шрусбъри, Йорк вече навлизаше в земи, които познаваше особено добре още от детинство. Големият град Йорк бе разположен само на два дни път на север и той чувстваше, че е все едно у дома си. Хората му пропуснаха съгледвача, както толкова много пъти досега. Повечето нямаха нищо ново за докладване и Йорк го поздрави с усмивка, докато младият мъж слезе от коня и се поклони. Беше неестествено пребледнял и вир-вода от пот, но Йорк просто повдигна вежда, изчаквайки го да се успокои.

— Милорд, има огромна тълпа напред край град Йорк. Армия каквато не съм виждал през живота си.

Минаваха през една тъмна горичка, а пътят беше като разкъсан конец — половината от камъните му липсваха. От двете страни ги захлупваха дървета, които на места растяха направо между римските плочи. Йорк видя, че Солсбъри обърна коня си, и приближи, за да чуе.

— Изглежда, този младеж е открил обекта на отмъщението ни — рече Йорк, като говореше с насилено лековат тон. — А къде са другарите ти?

— Милорд, аз… аз… не знам. Видяхме, че те са пуснали собствени съгледвачи, и после пришпорих коня. Загубих ги от поглед — несъзнателно човекът потупа с трепереща ръка врата на коня си. От муцуната на животното се пенеше дълга лига, залепнала отгоре ѝ.

— Колко ги приближи, преди да обърнеш обратно? — попита Йорк. За негова изненада, младежът се изчерви, сякаш поставяха под въпрос смелостта му. — Просто ми разкажи какво видя.

Двамата със Солсбъри специално подбираха за съгледвачи само мъже, дето можеха да броят или поне да преценяват числеността на големи групи. Йорк гледаше нетърпеливо, докато онзи движеше пръстите си и си мърмореше под нос.

— Бяха разделени на три, милорд. Три големи квадрата, в които лагеруваха край града. Всеки от тях се състоеше от почти ш-шест хиляди, ако съм преценил точно. Може би малко по-малко, но бих казал, че разполагат с около осемнайсет хиляди.

Йорк преглътна и почувства как по гърба му премина тръпка. Беше се изправил пред почти толкова в Лъдлоу, но кралските благородници бяха загубили хиляди оттогава, а също и предводители като Бъкингам и Егремонт. За миг го налегна отчаяние при мисълта за такава многочислена армия. Където и да отидеха, кралицата и благородниците ѝ сякаш набираха войници все едно бяха ята от скакалци. Йорк обърна очи към Солсбъри, който го измери с намръщен поглед. Името на краля беше могъщо средство за привличане на мъже в негово отсъствие, или по-скоро поради отсъствието му. Йорк не срещна погледа му, размишляваше бързо, докато съгледвачът се взираше в него.

— Те знаят, че идваме, щом са се засекли с техните постови — изведнъж се обади Солсбъри. — Преди колко време беше това?

Младият мъж сякаш изпита облекчение, когато извърна поглед от болезнения израз върху лицето на Йорк.

— Видях ги вчера сутрин, милорд. Трябваше да завия в широка дъга, за да избегна ездачите, които ме преследваха, но надали са били повече от двайсет, може би трийсет мили. Не се отдалечавам повече.

— Те са имали един цял ден, за да дойдат на юг, ако са тръгнали веднага след като са забелязали съгледвачите ни.

— Не — каза Йорк. — Имаме още съгледвачи на шест и на дванайсет мили. И никой от тях не се е върнал да доложи, че ги е забелязал. Армията на кралицата не е помръднала, или поне не го прави бързо.

— Дори и така, Ричард, твърде много са — прошепна Солсбъри.

Йорк го изгледа кръвнишки, като на мига освободи задъхания войник и поръча да изпратят друг по същия път. Нуждаеше се от своите морски кончета повече от всякога сега, когато такава огромна армия беше тръгнала срещу него.

— Не, не са — твърдо възрази той. — Дори зимата да потисне духа на половината от кентските мъже, Уорик ще доведе шест хиляди или повече. Синът ми има три хиляди със себе си — говореше монотонно, като междувременно преценяваше шансовете им.

Ако извикаше обратно Едуард, на уелската граница нямаше да остане никой, който да се изправи срещу Тюдорите. Всичко зависеше от това колко са тръгнали с Уорик и на какво разстояние бяха от тях. Йорк тихичко изруга и Солсбъри кимна.

— Имаме нужда от крепост — обяви той. — Някъде, където да чакаме в безопасност. Мидълхам е твърде далеч и е прекалено малка за осем хиляди войници.

— Тогава Сандъл — предложи Йорк. — На не повече от четири левги от това място е.

— Може армията на кралицата вече да е минала оттам — възрази Солсбъри. — По̀ бих тръгнал на запад или на север, може би обратно към Лъдлоу дори.

— Ще ни покосят, преди да сме стигнали — Йорк силно разтри лицето си, сякаш да възвърне към живот плътта си. — Аз не бих предизвикал съдбата повторно. Не. Никой от другите съгледвачи не се върна. Можем да стигнем до замъка Сандъл. Той е почти като остров, крепост на хълма, и е лесен за защита. Ще ни свърши работа.

— Не ми харесва, че поемаме такъв риск — твърдо заяви Солсбъри. — Искаш от мен да се запътя право в ръцете на врага, който ни превъзхожда двукратно.

Той се стресна от изненада, като чу как Йорк се смее и рязко вдишва, пълнейки гърдите си с въздух.

— Аз съм си у дома. Накараха ме да вървя през бури и дъжд, но точно заради това се чувствам по-силен. Тази година си отива и този последен, голям лов с нея. Сандъл е само на няколко мили. Не се боя от твоя „риск“, нито от движението на враговете си, все едно колко от тях са ми довели — Йорк поклати глава с ехидна усмивка. — Няма да бягам. Нито днес, нито в някой друг ден. Това, че бях принуден да напусна Лъдлоу, ми стига за един живот. Казвам ти, повече няма да им обърна гръб.

Очите му гледаха студено в очакване на отговор и се чудеше дали Солсбъри ще продължи да спори, докато времето, което им беше толкова необходимо, се изнизваше.

— Четири левги до Сандъл? Сигурен ли си? Дванайсет мили? — отрони най-сетне другият. Йорк се усмихна на приятеля си.

— Не повече от това, заклевам се. Когато бях момче, яздех от Йорк до пазара в Шефилд с баща ти. Познавам тези земи. Ще сме в безопасност зад стените на Сандъл, преди слънцето да е започнало да залязва.

— Тогава засили темпото — отвърна Солсбъри. — Не можем да накараме слънцето да стои на едно място.

Армията, лагеруваща край стените на Йорк, беше най-голямата, която Дери Бруър някога бе виждал. Въпреки това той продължаваше да нервничи, гризеше със зъби една инфектирана драскотина на пръста си, притискаше сгорещеното място и плюеше, когато усетеше горчивина в устата си. Над огромната шир от палатки и мъже, които страдаха от непрекъснатата влага, надвиснаха буреносни облаци. Изкопали бяха отходни канали, но само за една нощ проливни дъждове те се наводниха и из целия лагер се понесе мръсотия, която се смеси със застоялата вода. Върлуваха и болести, тъй че по всяко време поне стотина мъже започваха да стенат и да изпразват червата си със смъкнати до глезените клинове или галски бричове. По някаква причина шотландците страдаха повече от останалите, чувстваха се съсипани от този странен бич и докато болестта ги изгаряше, силите им бяха отслабени като на деца.

Дери слезе от коня край шатрата на кралицата, най-голямата единична структура в равнината. Предаде юздите на Възмездие на един слуга, като отдели момент да му обясни за отчаяния копнеж на животното към сбръчкани зимни ябълки, ако случайно се намереше подобно нещо наоколо. Показа му едно сребърно пени като обещание и влезе, за да присъства на военния съвет. Чу гласовете на Маргарет и лордовете ѝ няколко крачки преди да влезе.

Вътре шумът от дъжда беше много по-силен. Шатрата пропускаше вода на поне десетина места и капките капеха в съдовете с тъпо почукване, а въздухът тежеше от влага. Полевите мангали, сложени върху мокри постелки, изпускаха кълбета от дим и прибавяха към атмосферата задушлив мирис на въглища и пукането на зелено дърво. Дери разстла наметката си да съхне върху една пейка и приближи, почти незабелязан, за да ги слуша.

Лорд Клифорд бе в центъра на дискусията — нисък мъж с фино телосложение и изящни мустаци, дето сигурно трябваше да се подкастрят всеки ден, за да запазят формата си. Макар че беше само един от дузината по-маловажни барони в това множество, той смело използваше смъртта на баща си в битката при Сейнт Олбънс с мъже като Съмърсет и Пърси. Заради тази споделена загуба те бяха предоставили място на Клифорд на своята маса и му бяха дали власт, далеч надхвърляща тази, която прилягаше на ранга му.

Дери не го харесваше, никак дори. Младият барон имаше навика да го надприказва, сякаш неговото мнение не струваше и пет пари. И при други обстоятелства щеше да е трудно да изпитва уважение към подобен човек, но ето, случи се тъй, че да не трябва да прави специални усилия, за да го намразва.

Застанал настрана, Дери се чудеше дали нарочно групата благородници до един бяха с лице към кралицата, като че тя беше огънят, който ги топлеше. Забеляза и огромния червенобрад шотландец, застанал зад рамото ѝ като страж. Лицето му беше безизразно, но слушаше доста внимателно онези, дето щяха в един момент да вкарат другарите му в битка.

Дери обхвана в миг всички подробности, настани се, пренебрегвайки миризмите на болест и разхлабени черва, които насищаха въздуха заедно с тези на мокра вълна и гниеща кожа. Поне е топло, помисли си с благодарност.

— Ако Йорк е довел краля на север, то ще е като затворник — казваше в този момент Клифорд. — Наредил съм на капитаните си да не обръщат внимание, ако видят кралски знамена. Те знаят, че крал Хенри никога няма да тръгне срещу съпругата и сина си, затова и не се боя от дезертьорство. Такива хора винаги са по-щастливи, ако им даваш прости команди, нали знаете. Въпреки това са решителни, милейди. Смятам, че гледката на лъвове на бойното поле би повдигнала духа им, би потвърдила, че те спасяват крал Хенри. Да се надяваме, че Йорк наистина го е довел. Това ще им придаде сили.

Маргарет забеляза приближаващия Дери Бруър. Направи му знак да дойде, без да обръща внимание на раздразненото сумтене на Клифорд, когато Съмърсет и Пърси му направиха път да мине напред.

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Все още вилнеят болести из лагера, милейди, но днес заболелите са по-малко от вчера. Виждал съм подобно нещо във Франция, но засега сме загубили само неколцина от най-слабите мъже. Мисля, че по-скоро ще заглъхне, отколкото да се разпространи, дай Боже. Изпратих шейсетте най-тежки случая обратно в града да си почиват и наредих да им дават бульон и бира. След това трябваше да настоявам за принципа „един излиза, друг влиза“, защото иначе цялата армия ще вземе да се настани на топло да почива — той вдигна поглед към безстрастното лице на шотландеца, застанал до нея. — Шотландските момчета отказаха да идат, милейди. Изглежда, предпочитат сами да си лекуват болежките.

Без да променя израза си, огромният мъжага му кимна едва забележимо и това накара Дери да се усмихне.

— Този човек няма ли нещо по-важно за съобщаване? — внезапно се обади лорд Клифорд с прекалено силен за затвореното пространство глас. — Знаем, че има болест сред лагера, Бруър. Предполагам, че има също и крадци, които крадат принадлежностите на другарите си. И какво от това? — той се огледа за реакцията на околните, сякаш очакваше от тях да го изхвърлят навън на дъжда.

Съмърсет поклати глава и предпочете да пренебрегне този изблик заради по-важните им задачи.

— Чакаме заповедта да тръгнем, милейди. Днес ли ще бъде това? Отнема време да се събере лагерът, а светлината вече си отива. Бих искал хората ми да са готови за тръгване.

В шатрата настъпи тишина, всеки един от мъжете се обърна, за да улови отговора на Маргарет. Между веждите ѝ се появиха две отвесни бръчки и Дери забеляза, че, както стоеше, тя подръпваше кожичката край нокътя на палеца си с показалеца на дясната си ръка. Разбираше безпокойството ѝ при толкова много старши благородници, вперили поглед в нея. Тя бе онази, която настоя да ѝ се подчиняват, като насила им наложи ранга и правото си на това. И това беше цената — че трябва да издаде заповед, която можеше да ги прати всичките на смърт. Всеки присъстващ там имаше и лична причина да влезе в бой срещу Йорк, но отговорността беше нейна, за съпруга и за сина ѝ.

Тя отвори уста да заговори, но потуши звука, който излезе от гърлото ѝ в дълга въздишка. Беше станала свидетел на ужасната касапница на Блоър Хийт, беше видяла цели армии, разкъсани и разбити от Нортхамптън, Уорик и Марч. Бе изминала стотици мили, за да събере достатъчно мъже, които да тръгнат за Лондон и да спасят краля. Но много преди да са готови, Йорк бе дошъл на север.

Налагаше се да вземе решението заради неговото присъствие. Тя трябваше да рискува всичко. Пръстът, който чоплеше палеца, стана по-настойчив и Дери чуваше как стърже в нокътя. Сърцето му се късаше за нея в настъпилата продължителна тишина. Беше се спазарила с Тюдорите и с шотландците, за да спечели подкрепата им. Беше им обещала собствения си син, заложила бе на един кон собственото си бъдеще. Той си представяше какъв страх би могла да изпитва да хвърли заровете още един път. Ако Йорк отново успееше да разгроми мъжете, събрани в тази шатра, тя нямаше какво повече да даде.

— Милорд Съмърсет ми каза, че предпазливостта не печели войни — най-сетне отрони Маргарет. Нещо в изражението ѝ се отпусна, изведнъж сякаш цялото ѝ напрежение се стопи. Пръстите ѝ спряха трескавото опипване и се и отпуснаха. Тя пое дълбоко въздух и едва не се задави. — Дайте заповед лагерът да се разформирова, милорди. Ще излезем на бойното поле срещу Йорк и всички, дето са тръгнали с него. Помнете, че се сражавате, за да освободите краля на Англия, задържан от тези отвратителни предатели. Вие сте застанали на правилната страна. Моите благодарности и Божията благословия да е с всички вас.

Главата ѝ клюмна, след като приключи, част от моментната ожесточеност я напусна и тя пак придоби тъжен и уморен вид. Лордовете около нея се поклониха и ѝ благодариха в нестроен, дрезгав хор, освободени от бездействието и вече тръгнали към своите бойци.

Дери остана с кралицата, шотландецът също беше там и го наблюдаваше внимателно. След сделката, която беше сключила отвъд границата, те очевидно бяха решили да я пазят докрай. Дери намигна на мъжагата, на което той отговори с жест, в който дясната му ръка попадна върху дръжката на камата.

— Бих ви попитал дали имате някакви специални инструкции за мен, милейди, но все още не сме съвсем насаме — при което той театрално изви глава към мрачния воин до нея.

Мъжът само го изгледа безстрастно.

Маргарет заусуква кичур коса около пръста си, все по-стегнато и по-стегнато. Гласът ѝ звучеше безрадостно, когато му отговори.

— Винаги си казвал, че работата ти приключва, когато започват боевете, Дери. Помогнал си ми повече, отколкото мога да изразя с думи, но дойде времето на битките. Сега, предполагам, всичко ще се решава от стрелците, рицарите и войниците — за миг тя стисна очи. — Дери, виждала съм как командва Солсбъри. С очите си видях как той разби армия три пъти по-голяма от неговата при Блоър Хийт. Не познавам достатъчно Йорк на бойното поле, за да се боя от него, но наистина се страхувам от Солсбъри. Ще стоиш ли близо до мен?

— Разбира се! А що се отнася до останалото, в лицето на Съмърсет и Пърси имате добри воини, милейди. Не се безпокойте. Съмърсет е прекрасен командир. Баща му го е обучил добре и момчетата му имат доверие. Доколкото виждам, той притежава талант за това, а и не се отказва от съвети. Никой от тях не обича Йорк, Маргарет. Знаят какво е заложено и няма да се огънат, обещавам ви. А също и шотландците най-вероятно.

Огромният мъж до Маргарет изсумтя раздразнено, а тя се позасмя.

— Не дразни човека, Дери. Ще те разкъса на парчета.

— Е, той е два пъти по-млад и два пъти по-едър, или почти — отвърна Дери. — Макар да реших, че мога първо малко да го притесня.

Шотландецът се усмихна бавно, показвайки какво мисли за изявлението му.

— Трябва да ми доведат коня, Дери — рече тя. — Твоят наблизо ли е?

— Възмездие ли? Почти няма нужда да го връзвам, толкова ме обича той. Като хрътка ми е верен, милейди.

Тя се усмихна, оценявайки опитите му да я ободри.

— Да се надяваме, че името му е добро знамение тогава.

31.

Замъкът Сандъл бе разположен в сърцето на територия от сто и двайсет хиляди акра, почти двеста квадратни мили земя. Ферми и гори, както и цели градове и дузина енории се намираха в границите ѝ, като всяка църква, ферма или търговия заплащаше десятък на васалния си лорд. Вярно е, че Йорк предпочиташе замъка Лъдлоу за свой семеен дом, но въпреки това усети как вътрешно се отпуска, щом двамата със Солсбъри достигнаха границата на владенията му и изминаха последните няколко мили по пътя към замъка.

Подобно на всички останали негови владения, когато Йорк отсъстваше, грижите за Сандъл бяха поверени на негов верен иконом — крепостта бе винаги в готовност да го приеме. Открай време Йорк имаше навика да посещава всяко от по-големите си имения два пъти годишно, като прекарваше достатъчно време там, за да изчисли приходите и всички разходи за персонала и доставките, всичко от новите конюшни до пресушаването на местната река, за да се избегне наводнение. Почти веднага щом войската на Йорк и Солсбъри прекоси външните граници, изпратиха бърз вестител напред. Сър Уилям Певерил, който бе обезпокоен в частните си покои, разположени в замъка, веднага излезе и пое нещата в свои ръце. Сър Уилям далеч не беше младеж, но рутинните дейности при завръщането на херцога бяха отдавна установени и не му причиняваха някакво особено безпокойство. Слугите, които си бяха отишли у дома за Коледа, бяха повикани обратно по най-бърз начин от близкото село Сандъл Магна и се юрнаха по пътя към замъка на големи, задъхани групи, за да се явят навреме и да приветстват Йорк с добре дошъл.

Преди херцогът да стигне до подножието на хълма, който водеше право до Сандъл, Певерил вече бе успял да промени изчисленията си за нужното количество месо три пъти, като с все по-невярващ глас крещеше въпроси към онези, които бяха донесли новината. Касапите и помощниците им бяха изпратени със сатърите си към ферми, разположени доста далеч от главните стени. Там имаше прибрани на топло за през зимата свине в свинарниците, застлани със слама, пилета и гъски. Както се говореше за хиляди войници, всичко трябваше да бъде заклано, за да се пече на шишовете. Дванайсетте коледни дни все още не бяха отминали и сър Уилям се досещаше, че Йорк ще очаква някакъв вид пиршество. Икономът на замъка нареди да заредят огнищата в главната кухня, както и две други в подземията, които се използваха единствено по време на тържества. Из цялата крепост момчета и камериерки тичаха във всички посоки, бършеха прах и чистеха, миеха прозорци и набързо се пременяха в празничните си одежди.

Йорк и Солсбъри яздеха един до друг начело на колоната, като бяха изпратили съгледвачите си на мили наоколо. Солсбъри никога не беше идвал в Сандъл и откри, че е впечатлен от тишината, обхванала имението, погледнато отвън. Той не можеше да види обаче истеричната подготовка, която се вихреше зад стените му. Пътеките и полята бяха добре поддържани и цели дузини производители на въглища навлязоха от зимните си колиби в гората, за да гледат как минава колоната, като сваляха шапки пред господаря си.

Редиците бавно се изкачваха по хълма, а вятърът сякаш се усилваше с всяка крачка, щипеше ръцете и лицата на мъжете, докато те се вкочаниха от студа и започнаха да треперят. Солсбъри забеляза миниатюрни фигури на най-високото ниво на кулата, далеч над останалата част от крепостта. Лицето му се сгърчи при мисълта как може някой да прекара там цяла нощ, за да следи за врагове. Земята на половин миля около Сандъл беше прочистена във всички посоки. И зад тези открити поля се простираха гъсти гори, които покриваха хълмовете в далечината във всички посоки.

Към самата крепост водеше само един вход, разположен над дълбок ров, предназначен да откаже всеки конник или пехотинец. Йорк с интерес надникна в него и видя, че се е събрала няколко фута вода от непрекъснатите дъждове. Подвижният мост бе спуснат за неговото идване под разветите знамена. Двамата със Солсбъри прекосиха тесния проход заедно, минаха през портала на охраната и през стени, дебели дванайсет фута в основата си.

Солсбъри отведе коня си и Йорк настрана и маршируващите редици започнаха да се изнизват през вратата, като че ли нямаха край. Пространството отзад имаше формата на подкова и надали бе по-голямо от два акра. То се спускаше надолу към градеж, който приличаше на юмрук — нещо като кула от тъмносив камък, разположена на около трийсет фута под основното ниво на двора. По време на война това би било второ препятствие, изпълнено с войници и свързано със собствен подвижен мост. Кулата пазеше единствената пътека към стената, издигаща се над всичко друго. Тя беше изградена на върха на свой собствен хълм, последната преграда, ако враг успееше да проникне в замъка. Дори само за да го достигне, всяка атакуваща сила трябваше да си пробие с бой път през двата рова, а после да се катери нагоре и да мине през третия подвижен мост. Когато той бе вдигнат, стената бе абсолютно изолирана от всичко останало.

Сандъл не притежаваше изяществото на Лъдлоу или пък на собствения му дом Мидълхам. Построен бе за война, макар и без очакванията да приеме зад стените си наблъскана осемхилядна войска. В далечния край на подковата имаше редица от дървени сгради в близост до външните стени. Вратите им бяха разтворени и отпред в редица стоеше прислугата, за да посрещне своя господар. Край тях се нижеха войници, които бързаха да се скрият от вятъра и студа, тъй че закъснелите намериха всяка стая и коридор натъпкани и трябваше с труд да си пробиват път до двора, за да открият там местенце за почивка. Те продължаваха да се вливат вътре, докато в крепостта не остана място, на което да не е седнал някой, оглеждащ се с нетърпение наоколо за храна. Високо над главите им знамената на рода Йорк вече се развяваха на кулата, за да покажат, че той отново е отседнал там. Йорк гледаше как издигат знамената и тихо изруга, после изпрати един от мъжете да се изкачи до най-високата точка на кулата и да нареди да ги свалят.

Нощта настъпи и покрай всяка вътрешна стена се запалиха лампи и свещи, извадиха мангали на двора, за да се греят треперещите мъже. Омазаните в кръв касапи влачеха бутове месо — всяка изба и всеки зимен склад бе претърсен за шунка, бира, огромни зелени късове бекон, както си беше на кокала, дори гърнета с мед и компот, всичко, което би могло да задоволи апетита на толкова много изгладнели войници.

Солсбъри беше сред онези, за които бяха отредени апартаменти. Едмънд, синът на Йорк, се нае да му покаже пътя, като водеше възпитан и малко притеснен разговор с него, докато минаваха през безкрайните коридори и преддверия. С тях вървяха двама слуги, спряха се от двете страни на една врата и застанаха неподвижно.

— Този е празен, милорд — рече Едмънд. — Тези двамата ще измият или поправят всичко, което бихте поискали.

— Исках само да знам къде ще спя — отвърна Солсбъри. — Дай ми само миг и ще се присъединя към баща ти — и той изчезна вътре, а Едмънд го изчака търпеливо, спазвайки правилата на гостоприемството дори и при тия необичайни обстоятелства.

Отвън все още разтоварваха каруците, та Солсбъри имаше много малко багаж със себе си. Той спази думата си и след минутка се върна. Беше оставил меча и ремъка му, както и връхната си дреха. Очевидно бе намерил време и да потопи ръце в купа с вода и да ги прокара през косата си, преди двамата с Едмънд да тръгнат обратно по същия път.

— Напомняш ми на баща си, когато беше млад — изведнъж се обади Солсбъри.

Едмънд се усмихна.

— Смятам, че аз съм по-висок, милорд.

В този момент и двамата се сетиха за Едуард и смръщената гримаса, която пробягна по лицето на младежа, заинтригува Солсбъри.

— Брат ти Едуард е вторият по височина мъж, когото съм виждал в живота си след сър Джон дьо Леон, когато служех във Франция. Но сър Джон нямаше толкова добро телосложение, не беше и… ъъ… красив.

— Красив ли, милорд? — възкликна Едмънд с лека усмивка на лицето.

Солсбъри сви рамене, твърде стар беше, за да се чувства неудобно.

— Да, тъй бих казал. Сър Джон беше както най-високият, така и най-грозният мъж, с когото съм се запознавал. Нещастен човек, като общо. Можеше да хвърли във въздуха варел със собственото си тегло на два пъти по-голяма височина от ръста си. Честно изпитание, което не съм видял някой да надмине. За жалост, независимо от огромната си сила, той не можеше да тича. Едва се тътреше, Едмънд, твърде бавно, както се оказа, поне що се отнася до френския обстрел с оръдия.

— Ах, милорд, съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да видя как брат ми среща човек, дето ще го накара да гледа нагоре — момчето имаше чувство за хумор и Солсбъри усети, че го харесва.

— Едмънд, баща ти, например, не е някакъв гигантски мъж, но не се отказва лесно, все едно какви са обстоятелствата. И хубаво е, че си има старци като мен наоколо да му дават добри съвети, а?

— Той ви се възхищава неизмерно, милорд. Зная го със сигурност.

Двамата бяха стигнали до главната зала и Едмънд отвори вратата. Вътре беше по-светло, отколкото в коридора, и той чу, че баща му повишава глас.

— Ще ви оставя тук, милорд. Трябва да се погрижа за кухненския персонал, ако искаме скоро да има нещо за ядене.

Солсбъри спря на прага.

— Ако случайно попаднеш на някое студено пиле например, та дори и на малко хляб и оризов пудинг, ще се сетиш къде съм, нали?

Едмънд се разкикоти и кимна.

— Ще видя какво мога да открия, милорд.

Солсбъри влезе и усети топлината на огромния огън, както и присъствието на множество мъже. Коминът не теглеше кой знае колко добре и помещението бе изпълнено с дим, като стоящите най-близко кашляха. Три малки кученца се щураха насам-натам в луда възбуда. Едното се спря да пишка върху крака на някакъв мъж и другарите му нададоха страшен вой, а той изрева и се опита да го срита. Солсбъри беше благодарен за топлината и направи завой към огъня, вървейки към Йорк.

— Синът ти е добро момче — каза му.

Йорк вдигна глава от масата, която бе отрупана с карти.

— Кой, Едмънд ли? Да, макар че предпочитах майка му да не го беше пращала при мен. Много ми се ще да го върна обратно в Лъдлоу, докато това тук не свърши.

— Ъъ, смятам, че туй няма да му се хареса. Той иска да те впечатли.

— Всички синове го искат — отвърна Йорк малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Извинявай, умът ми е в куп други неща. Дай да ти налея вино — и веднага щом му напълни чашата, пръстът му се плъзна по картата, за да му покаже. — Така. Изпратил съм ездач на бърз кон на юг към Уорик.

— А на запад? Каквото и да са намислили Тюдорите, трите хиляди на Едуард ще ни дойдат добре.

Йорк се заигра с чашите и каната, после поклати глава.

— Не, не още. Втората ни армия ще ни достигне след… три дни, най-много четири. Ако Уорик доведе шест хиляди, да, може би ще трябва да оголим Уелс. Но пък може да доведе и дванайсет или дори петнайсет хиляди. Туй момче е популярно в Кент, Ричард, а и Скейлс им даде нови поводи да си оправят сметките. Мисля, че те ще тръгнат срещу кралската армия. Дори през зимата.

Йорк го гледаше изпитателно и Солсбъри се зачуди дали херцогът не възнамерява да държи наследника си далеч от опасностите. Но при толкова много уши, наострили слух тук, не можеше да го попита. И докато се мъчеше да зададе деликатно въпроса си, вратата се отвори и изпотените слуги внесоха вътре огромни подноси с храна. Насъбраните мъже ги приветстваха шумно и радостни викове отекнаха из целия замък и земите му.

Бяха извървели двеста мили, хранейки се оскъдно, и сега се нахвърлиха на ястията като прегладнели зверове, опразваха чиниите, а после с пръсти ги обърсваха по краищата, като търсеха следи от мазнина. Солсбъри ги зяпаше изумен, докато не усети, че някой го докосва по рамото и видя, че Едмънд се е завърнал с един дървен поднос със студени меса и половин самун хляб.

— Няма ли оризов пудинг? — попита Солсбъри. — Шегувам се. Благословен да си, момко, че се сети. — Стомахът му къркореше.

Едмънд се усмихна и се поклони, после се запъти към кухните, за да се нахрани.

Йорк почти не обърна внимание на разговора им, наведен над картите. Солсбъри пристъпи към него и му предложи от храната си. Стояха прави, хапваха и пийваха. И двамата чуваха как дъждът барабани по покрива все по-силно, докато накрая шумът се превърна в оглушителен рев.

— Не завиждам на хората отвън — мрачно рече Йорк, — но Сандъл е твърде малък за толкова много войници. Уорик ще трябва да лагерува на прочистената земя, когато дойде. Не мисля, че бихме могли да вместим още дори и един мъж зад тези стени.

— Сега мъжете от Кент ще видят какво значи истинско време — бодро отвърна Солсбъри. — Само се надявам да си носят храна — той посочи към подносите и забеляза, че бяха празни. — Господи, Ричард. Надявам се, че имаш достатъчно зимнина. Тези лакомници ще ти изядат и ушите.

Той се обърна, очаквайки да види усмивка по лицето на приятеля си. Но, за негова изненада, Йорк изглеждаше притеснен.

— Казах на готвачите да нахранят колкото могат повече хора. Но чак осем хиляди! Едно ядене и килерите и складовете са празни. Утре ще изпратя ловни дружини, ако дъждът малко отслабне.

Солсбъри усети, че се прозява, и същевременно се усмихна, тъй че челюстта му изпука.

— И ти трябва да поспиш, Ричард! Гладен или сит, трябва да почиваш. И двамата не сме вече млади както едно време.

— А, ти си по-стар с няколко години, старче — отвърна Йорк. — Така или иначе, съмнявам се, че ще заспя, притеснен съм.

— Е, аз пък не мога да стоя буден — рече приятелят му и пак се прозя широко. И ръката, която вдигна към устата си, даде пример на околните, които изкопираха движението му и започнаха да се настаняват за сън кой където свари, бутаха се и ругаеха, за да се домогнат до най-добрите места край огнището. Кучетата вече се бяха свили на кълбо и замъкът бе притихнал, тъй че тишината на зимната нощ завладя всички.

— Отивам в леглото тогава — каза Солсбъри. — Ако не ме болят твърде много костите на сутринта, ще ти донеса един хубав елен. Ще го изпечем на двора за всички ония, дето не получиха пълна порция тази вечер.

Йорк за миг вдигна очи от картите и се усмихна, а по-старият мъж му намигна и тръгна да си пробива път през налягалите мъже.

Дери Бруър ругаеше в тъмното и мърмореше под нос, докато крачеше по покритата с листа земя, а наметалото му се закачи може би за хиляден път по трънаците наоколо. Той вдигна лампата, но без да отваря капаците, светлината бе достатъчна, за да вижда краката си. Наметката се врязваше в гърлото му и го задушаваше. Ядосан, той напъваше напред като впрегатен кон и накрая платът се скъса и той залитна. Единият му ботуш потъна в локва вода чак до глезена.

Гората беше страховито място през нощта, особено за човек роден и израснал в града. Никога не беше бракониерствал, ако не се броят кражбите от местната месарница. Дърветата не бяха просто тъмни, а по-скоро съвсем невидими, обрасли тъй гъсто с тръни и папрати между тях, че вече чувстваше кожата си раздрана на парчета. Поне десетина пъти спираше, за да изсмуква рани по ръцете си. Неведнъж му се забиваха малки трънчета и той трябваше да ги вади със зъби. Но най-лошото идваше, когато стряскаше някое животно в съня му и то се шмугваше в краката му, обзето от ужас, с мокра козина и изцъклени очи, едва видимо на бледата светлина на лампата, издавайки предупредителни звуци. Тъй далеч от обитаваните от човека места, Дери не можеше да разбере защо някоя птица ще гнезди на земята само за да го стресне, като внезапно размаха криле, докато той преминава. Ако имаше избор, винаги би предпочел бордеите на Лондон.

Огледа се наляво и надясно, като се увери още веднъж, че се придържа към линията, очертана от лампите. Те се простираха докъдето му стигаше погледа и в двете посоки, както армията навлизаше все по-навътре в гората. Съмърсет беше заповядал по периферията да пазят тишина, въпреки това мъжете псуваха и ругаеха, щом някой клон ги удряше през лицето, отместен от вървящите пред тях. Единствено мъжете в доспехи можеха да преминат през най-гъстите места, макар че дори и на тях се случваше да заклещят крак, а когато падаха, вдигаха шум до небесата. Дери забели очи възмутен, когато един от тях стори точно това на четирийсетина крачки от него — рицар, изруга с пълен глас, изкълчвайки крака си. Ако целта им не беше толкова сериозна, Дери би успял да види смешното в това. Сега обаче трябваше да куцука мрачно напред с останалите и имаше чувството, че всеки трън или шибащ клон, всяка изненадваща дупка или движение в мокрите листа изсмуква част от силите му. Беше по средата на зимата и нощите бяха най-дълги, но тази точно нощ сякаш нямаше край.

Линията на лампите се придвижваше. От клоните на дърветата капеха едри капки, които напояваха дрехите им. От известно време дъждът бе спрял, но под гъстата зеленина над главите им капките продължаваха да валят и удължаваха нещастието им. Единственият светъл лъч за Дери дойде, когато мъже като онзи надут задник Клифорд трябваше да слязат от конете и да бъхтят пешком заедно с останалите. Надяваше се глупакът да попадне в тунелите на някой язовец или пък, още по-добре, да го ухапе нещо отровно.

Не късметът бе поставил съгледвачите им около замъка Сандъл, които да следят за войските на Йорк. Дери Бруър беше изпратил тези мъже още преди няколко дни, макар че, когато го предложи, Клифорд бе изсумтял неодобрително и го бе изгледал презрително. Но докато съгледвачите се върнат и съобщят за войските на Йорк, онзи се беше покрил и Дери не успя да се наслади как се гърчи от неудобство.

Гъстите облаци закриваха луната и звездите, дори и погледът им да си пробиеше път през короните на дърветата, които сигурно са изглеждали съвсем същите преди още римляните да дойдат по тези земи. Дери се чувстваше все по-изтощен, а и се притесняваше, че може съвсем да изпуснат крепостта в тъмнината или още по-лошо — да излязат на прочистената земя около нея точно когато слънцето изгрее. Никога не беше виждал с очите си замъка Сандъл и беше трудно да направи план, без да има подробностите.

Вгледа се за миг в лампата си и провери дали свещта вътре не догаря. Видя, че фитилът е потънал в локва от разтопен восък, и зарови в торбите си за замяна. Много по-лесно беше да запалиш нова свещ от старата, отколкото да се мъчиш да произведеш искра с кремък в тъмното или пък да отидеш до съседа си. Без да спира, той отвори страничната вратичка и бръкна вътре. Сега виждаше мъжете около себе си по-ясно, съзря редица промъкващи се шотландци, като всички в миг се обърнаха да видят кой ги осветява. После духна вятър и угаси свещта му, а той започна да ругае.

— По-тихо там! — скара се някой на около двайсет крачки зад него.

Разпозна гласа на Клифорд и изпита желание, както беше пълна тъмнина, да се върне и хубавичко да го цапардоса, без онзи да може да го види. Вместо това стисна челюст и се придвижи до най-близката до него разлюляна лампа.

Стотици мъже го следваха по петите и имаха нужда от точицата светлина, която той излъчваше, за да не изгубят пътя. Без него те щяха да се отклонят, да изчезнат в непроходимата гора и никой повече нямаше да ги види.

32.

Когато се събуди, Солсбъри се почувства стар. Тазът му и кръстът бяха като вкаменени, тъй че на зазоряване се наложи да седне и да разтегне крака, като тихичко простенваше. Отпърво болката се изостри, а после поутихна и той се отпусна. Багажът му беше разопакован предната вечер, но прислугата на Сандъл продължи да работи до много късно, след като всички останали в замъка заспаха. Не си спомняше някой да е влизал в стаята му, но намери приготвени купа с прясна вода, чисти чорапи и долно бельо. Избърса се целият с ленена кърпа и така премахна старата пот и миризмата на кон от кожата си. С ръце напипа под леглото глинено гърне и внимателно го постави върху тоалетката, като преди да се облече изпразни мехура си със затворени очи и въздъхна облекчено.

На вратата леко се почука, той подвикна „влез“ и двама прислужници се появиха в стаята.

Единият носеше кожено вързопче с принадлежности за бръснене, а другият — купа с вряла вода, подгрята в кухните на замъка. Той разтърка с ръка наболата бяла брада. Когато я оставяше да израсте, Алис все му казваше, че изглежда като старец. Мъжът, който наточваше бръснача в кожената лента, му изглеждаше доста стабилен в ръцете, но въпреки това съжали, че Ранкин го няма. Искаше се сериозно доверие да допуснеш мъж, който държи острие, толкова близо до гърлото ти. Изсумтя и вдигна очи, развеселен от собствената си предпазливост, докато се настаняваше на стола. Когато човекът започна да маже топло олио по кожата му, чу как стомахът му къркори и се разсмя. Осем хиляди щяха да се събудят със същите спазми на глад и за тях нямаше нищо.

Слънцето все още изгряваше, когато стигна до главния двор. Спря се на вратата и погледна огромното людско множество, прекарало нощта на земята, потънала в сянката на стените, тъй че навсякъде наоколо блестеше от скреж. Мнозина бяха станали и се движеха, въртяха ръце, духаха и потръпваха, правеха всичко възможно да върнат към живот безчувствените си крайници. Други лежаха свити на кравай, стенеха или хъркаха, легнали плътно един до друг като спящи кучета. Един инициативен капитан се опитваше всячески да накара група мъже, които бяха спали вътре, да излязат, за да изпрати на тяхно място вкочанените момчета да се постоплят, без да обръща внимание на псувните им. Солсбъри одобри действията му. Добрият офицер се грижи за хората си.

Графът потръпна при мисълта, че би могъл да прекара нощта навън. Те всички бяха млади, разбира се, но в края на декември студът беше направо брутален. Тази мисъл го накара да вдигне поглед към кулата, вече озарена в златисто. Трима мъже стояха на най-високото и оглеждаха прочистената земя около крепостта, брулени от вятъра, който сигурно ги пронизваше до мозъка на костите им. Преди да изгрее слънцето, не им позволяваха да ползват дори мангал от страх, че светлината му ще отслаби способността им да следят за врага. Мъжете се обърнаха бавно, докато той ги наблюдаваше, обгръщайки с поглед всички посоки, без следа от тревога на лицата им.

Графът спря един капитан и му прехвърли отговорността да организира ловна дружина. Една от привилегиите на ранга му беше, че трябваше просто да стои и да чака, издухвайки дълги облаци от пара през дланите си, докато мъжът изпраща разсилни до конюшните и търси доброволци, дето щяха първи да си изберат от месото, което успееха да осигурят. Трийсетина мъже вдигнаха ръка, а числото им се утрои, щом новината се разнесе.

Солсбъри прекоси откритото пространство, докато те се събираха при портала, и закопча наметалото си на врата, загръщайки се в дебелите му гънки. Когато беше млад, онези, дето се оплакваха от студа, му се струваха по-слабосилни от него. Тогава просто не го беше чувствал по начина, по който те сигурно са го усещали, но отминалите години бяха отнели голяма част от закалката му. Вятърът сякаш проникваше над стените, блъскаше и брулеше мъжете, тъй че те залитаха от неговата сила. Небето поне беше ясно, малко благоволение на съдбата. Преди още слънчевите лъчи да се разпрострат из двора, Солсбъри вече се бе качил на коня си заедно с трима рицари капитани и двеста мъже, които чакаха на крака, за да подгонят дивеча. Той със задоволство забеляза, че неколцина носеха лъкове и колчани. Щеше да им дотрябва всичко, което намерят, за изхранването на толкова хора в замъка, от птиците и зайците дори до лисиците или вълците, дето са имали нещастието да им пресекат пътя. Кухненските скари биха поели всяка живинка за печене, макар че той много се надяваше да донесе някоя сърна или елен.

Войниците при портала подсвирнаха на онези горе на кулата. Те се взряха за последен път, преди да им извикат: „Чисто е!“. Избутаха масивната дървена врата навън и малката портичка се вдигна. Шестима войници спуснаха навън подвижния мост на мястото му върху рова.

Солсбъри се загледа в подгизналото поле отвъд външния ров и локвите вода, които блестяха на утринното слънце. Метна се на коня още щом първите редици от стрелци излязоха, като си бъбреха и се смееха. Гората, на която никога не е било позволявано да приближи твърде близко до замъка, лежеше пред тях в края на половин миля открито пространство — изкуствена линия, маркирана от горските пазачи векове преди тях.

Щом вратата се отвори, всеки мъж вътре сякаш се стегна, изведнъж усетил се уязвим, и ръцете се плъзнаха към дръжките на мечовете, а стотиците, дето лежаха, се изправиха. Солсбъри излезе и почувства как сърцето му бие по-бързо от чиста радост и как раздвижването носи живот в крайниците му, а кръвта протича из цялото му тяло. Бедрените кости го боляха силно, но той не обръщаше внимание, загледан напред за най-доброто място, където да навлезе сред дърветата. Около него и зад него двеста мъже се затичаха, задъхани, дърпаха лъкове и подвикваха на приятели. Зад тях вдигнаха подвижния мост и под него зейна бездна. Малката порта бе завинтена обратно в леглото си в камъните и вратите на замъка бяха затворени и залостени отново. Той извърна поглед назад към крепостта и видя как един от стражите на кулата вдига ръка. Отвърна му със същия жест, докато ловната дружина пресичаше прочистената земя и приближаваше линията на дърветата, все още потънали в дълбока сянка.

Йорк се събуди внезапно, седна в леглото и се зачуди в унес какво го е извадило от съня. Беше стоял до късно и бе оставял знаци по картите си в опит да състави план за всяка възможна комбинация на сили срещу него. За миг се обърна на другата страна и пак се отнесе в сън, после още веднъж чу как високо над главата му изсвири рог.

Кулата.

Изскочи от леглото, съблече набързо нощната си одежда, надяна туника и клин, без да се замисля, ругаейки наум, като откри, че през нощта единият му ботуш някак си бе изчезнал под леглото. Наметката му висеше на един стол и той я грабна заедно с меча и ремъка, залиташе по коридора, като едновременно с това запасваше оръжието над рамото и около кръста си. Рогът се разнесе отново, непрекъснато, зовеше за бой, за да вдигне крепостта срещу вражеската армия. Йорк се затича, отмятайки с длан падналата над челото си коса.

Излезе на двора и се подхлъзна на заледените камъни. На покрива на кулата стражите сочеха към нещо, което се намираше отвъд стената. Войниците вече се събираха край портала, подготвяха оръжието си и придърпваха ризници върху туниките си. Той прекоси втория мост над вътрешния ров, тичешком премина през наблюдателната кула и чу предупредителни крясъци. Граф Солсбъри беше извън Сандъл, толкова поне разбра. Мозъкът му беше в мъгла, все още се бореше да разбере какво се случва.

Затрополи нагоре по каменните стъпала и влезе в кулата, изкачи вътрешните стълби до покрива, където пристигна задъхан. Загледа се над затревеното поле към тъмната линия на гората в далечината. Всичко беше тихо и той се обърна озадачен към стражите, които го наблюдаваха.

— Какво видяхте? — попита ги.

Капитанът на охраната стисна челюст, като погледът му се стрелна към едно младо момче, което бе свело поглед към ботушите си.

— Милорд, аз гледах на юг. Но младият Тенън тук твърди, че видял някакво раздвижване сред дърветата, след като ловците ни навлязоха в гората. Може да не е било повече от дивеч, притичал да се скрие, но заповедта ми…

— Не, той е прав — отвърна Йорк. — По-добре да ме извадят от сън за нищо, отколкото да ме сгащят в леглото. Погледни ме, момче. Кажи ми какво видя.

Младежът се запрепъва в думите, а очите му, вторачени, гледаха навсякъде другаде, но не и в херцога на Йорк.

— Първите редици навлязоха без да шукнат, милорд. Пълно затишие. После нададоха викове и ми се стори, че чувам бой. Останалите изведнъж се втурнаха напред, а после ги нямаше и аз надух рога. Това е всичко, което знам, милорд. Но повече беше заради шума, а не заради онова, дето видях. Ловците не крещят, милорд, поне аз знам така.

Йорк се извърна и се вгледа в гъстите гори, които изведнъж придобиха мрачна, страховита окраска в очите му.

— Колцина излязоха навън?

Капитанът отговори на въпроса му.

— Видях ги как се подреждат при портата, милорд. Поне двеста. Някои имаха лъкове.

— В такъв случай не става дума за бандити. Двеста войници са твърде много за неколцина опърпани крадци — Йорк запука кокалчетата си и ръцете му се свиха в юмрук.

— И оттогава не сте чули нищо? — попита той по-младия страж.

Онзи безмълвно поклати глава.

— Стойте тук и си отваряйте очите. Викайте за всяко нещо, което видите. На около ден път от тази крепост се намира голяма армия. Ако те са дошли в горите ми, искам да…

Замлъкна на средата, щом малка групичка мъже изхвръкна от гората и с пълна скорост прекоси откритото пространство. Надали бяха повече от четирийсетина и тичаха като зайци. Йорк зяпна, като видя, че гледат към кулата и правят знаци. Някои сочеха назад към сенките на дърветата.

— Исусе! — процеди Йорк и затича с все сила обратно надолу. Успя да се задържи на крака, макар че стъпалата се сливаха под него, и крачките му заехтяха, докато пресичаше вътрешния подвижен мост към главния двор.

— Подредете се на вратата! — изрева през откритото пространство. — Готови за атака! Конят ми! Тук, бързо!

Имаше усещането, че е минал само миг, откакто беше на топло, заспал под одеялата. Разтърси глава. Със силата на волята си се мъчеше да се успокои, защото паниката щеше да го съсипе. Солсбъри беше там навън и е бил атакуван. Единственият ответ можеше да бъде да разбие онези, които водеха бой сред дърветата, да хвърли всеки мъж от замъка Сандъл срещу тях.

Йорк видя сина си Едмънд сред онези, които всеки момент щяха да излязат през главната порта. Сърцето му биеше тъй силно, че едва не припадна, но протегна ръка и издърпа младежа до себе си, като наведе глава и му заговори:

— Едмънд, заеми позиция при вратата на любовниците в западната стена. Знаеш къде е. Стой далеч оттук. Изчакай там да мине денят.

Миниатюрната вратичка беше скрита високо във външната стена, невидима за всеки нападател. Въпреки това Йорк я бе показал на синовете си, издърпа гъстия бръшлян, за да им покаже откъде, един по един, хората биха могли да избягат. Наричаха я вратата на любовниците, за да прикрият истинското ѝ предназначение, таен изход за спасение, когато крепостта бе пред превземане.

Синът му се стъписа при това предложение.

— Нима това е нападение, тогава? Армията на кралицата ли?

— Не знам — сряза го Йорк. — Във всички случаи, Едмънд, ти не си част от това. Вземи двама със себе си и използвай вратата. Днес не мога да се притеснявам и за теб.

Наведе се и целуна сина си по бузата, като за миг го прегърна.

— Върви!

Едмънд може би отвърна нещо, но баща му вече бе обърнал гръб. Бяха му донесли снаряжението и коня. Той седна на високия стол, който поставиха пред него, а прислужниците завързваха и закопчаваха плочки по бедрата му и обуваха на краката му ботуши с шпори. Той видя, че синът му все още стои там и гледа с копнеж през главния портал, докато го отваряха, а оттам се виждаха отчаяните мъже, които се мъчеха да влязат вътре.

— Върви! — изрева баща му и го стресна тъй, че той на мига тръгна.

С внезапно движение Йорк скочи от стола, щом ловците се втурнаха край него. Сграбчи един, като едва не го повали, тъй рязко спря хода му.

— Кой ни напада? — попита го.

— Не видях знамена, милорд. Мисля, че чух как викат Пърси, но те надойдоха от всички посоки и аз…

— Колко са? Къде е Солсбъри? — извика графът и накара човека да се свие от страх.

— Не видях, милорд. Имаше много хора, но дърветата. Не знам…

Йорк изръмжа и го бутна настрани. Мъжете му наизлизаха навън през подвижния мост, образуваха редици пред крепостта, сякаш зърно се изливаше върху земята, дърпаха се настрани, за да позволят на още и още да се появят на светлината.

Йорк отиде при тях веднага щом успяха да го облекат в доспехи, хванал юздата на коня си, с шлем и меч в едната си ръка.

Извън стените той усети как вятърът духа над открития терен, носейки мразовит дъх. Надяна шлема и закопча каишката под брадичката си. Кимна на войника, който му подложи кръстосаните си длани, постави металния си ботуш върху им и с едно плавно движение се метна на коня. Чу как мъжът изруга, когато шпората прониза палеца му, но не погледна надолу. Вместо това вдигна ръка, а после рязко я свали.

Капитаните изреваха заповед „Напред“, макар половината воини да бяха още в крепостта. Сандъл не беше построен така, че хиляди да могат да излязат лесно от него, но Йорк си представяше как повалят Солсбъри — като кучета, обградили мечка. С всеки изминал миг го пронизваха страх и гняв, затова не искаше да чака. Водеше коня си в редицата, вторачен в тъмните дървета. Вдигна рязко глава, като чу как нейде в тези листаци от сенки и зеленина прозвуча рог, слаб и тънък звук, някъде издалеч.

— С мен! — изрева надолу по редицата. Пришпори коня си и той хукна в галоп, юздите опънати като метални пръчки по врата му.

Мъжете удвоиха скоростта и се спуснаха с него през полето, оставяйки замъка и безопасността му зад себе си.

Солсбъри извика от болка, когато нещо прелетя пред очите му, удари рамото му и изчезна в храсталаците. Конят му се вдигна на задни крака и зарита по някого отдолу, щом се опита да грабне поводите. Гората изведнъж бе оживяла от хора, прииждащи тихомълком от всички посоки. Той се въртеше ли, въртеше, благодарен, че е взел меча си, размахваше го с все сила и ги държеше надалеч. Мъжете с него се биеха настървено за живота си и за безопасността на графа. Вече дори не знаеше в каква посока се намира замъкът Сандъл, знаеше само, че трябва да се измъкне, ако изобщо искаше да оцелее.

Тъкмо бяха навлезли в гъстата гора и нападението започна. Той все още нямаше представа дали врагът бе чакал него, или пък бе попаднал в засада, преди още да са били подготвени. Но нищо от това не би имало значение, ако не можеше да се върне, а шансовете се стопяваха пред очите му, докато посичаха всичките му войници наоколо. Повечето от ловната му дружина носеха ризници, толкова ценни бяха, че никога не ги оставяха без надзор. Но пък нямаха щитове и тежките остриета бяха рядкост, носеха предимно ками и малки брадвички, които се закачваха на коланите. Онези, дето ги връхлетяха иззад сумрака на дърветата, размахваха бойни брадви и дълги мечове, носеха шлемове и доспехи.

В далечината някои от хората му се откопчиха и хукнаха, проклинани от другите, дето останаха. Разбираше ги, за бога, разбираше ги добре. Накъдето и да погледнеше, към него настъпваха мъже, а дясната му ръка вече започваше да се уморява. Те сякаш извираха от гъсталаците, с изподрани, разкъсани лица, изцапани в зелено, озъбени, сграбчваха хората му и удряха, удряха, докато те почваха да плюят кръв и падаха на земята.

Един от ловците му се бе опитал да надуе рог, но звукът бе пресечен още в началото, щом стрела прониза гърдите му и той се срина. Друг го грабна и се помъчи да избяга, като същевременно изсвири. Но го спря облечена в желязо ръка, която стърчеше като пръчка, и той се търколи по гръб, подхвърляйки рога на трети. Този мъж успя да изсвири дълга нота, но някак загуби кураж и хукна през гъстата и ниска растителност, следван от трима войници на противника.

Солсбъри се огледа, обзет от ужас и чувство за безнадеждност. Те нямаха край, а неговите мъже падаха покосени наоколо. Пришпори коня си и животното прескочи някакъв храст, като пръхтеше и цвилеше стържещо, на пресекулки. Графът видя как някакъв мъж тича между две дървета и се хвърля връз него с огромен плонж. Замахна с меча си и усети, че реже месо, но после бе запратен по гръб на земята. Тогава конят му хукна да бяга, а той можеше единствено да го гледа как се отдалечава със стремена, размятани из въздуха.

Върху му се нахвърли брадат мъж, сякаш изникнал отникъде. Солсбъри се бореше, но беше много по-слаб. Онзи изръмжа нещо на шотландско-галски и вдигна брадвата над главата си.

— Мир! Откуп! — изкрещя графът. Беше толкова близо, че виждаше всяка пора, всяка драскотина по подивялото лице на мъжа.

За негово облекчение, нападателят го освободи от хватката си и се оттегли, облегна се на дръжката на брадвата и го загледа. И докато той се изправяше до седнало положение и се опитваше да заговори, младият шотландец изведнъж му се метна и го удари така, че загуби свяст.

Йорк чу коня, преди да го види. Собственото му животно се бореше да си пробие път през непроходимата гора, изтласкано насила от криволичещите нишки на животинските пътечки, за да може той да се движи наедно с хората си. Йорк дръпна юздите при звука на чаткащи копита и сърцето му сви, щом разпозна жребеца на Солсбъри, хукнал като полудял и вече разранен от тръните и клоните, през които е минал. Паникьосаното животно не виждаше как да пробие през редицата от мъже с вдигнати срещу него щитове, за да го принудят да спре на място, и се завъртя около оста си, ритайки с копита.

— Пуснете го да мине! — извика Йорк и продължи напред. — Не може да са далеч оттук.

Той различи донякъде пътеката, която конят бе оставил, и се опита да я проследи, макар че тя тъй кривеше и обикаляше, че беше почти невъзможно. Стори му се, че чува шум пред себе си, и протегна напред ръка. Капитаните му видяха и повториха жеста, като спряха безмълвно редиците от мъже.

Гората притихна, всички животни и птици отдавна бяха избягали далеч от тях. Йорк проточи врат, за да види нужната му посока, после различи звука на движещи се мъже, виковете и гласовете на врага в гората. Върху собствената му земя.

Той посочи към източника на звуците и мъжете му отново тръгнаха напред. Видя как гората пред очите им се раздвижи — редица от войници, която се простираше докъдето им стигаше погледът. В същия момент забелязаха и него и от двете страни избухна оглушителен рев. Йорк вдигна щита си и шумно спусна забралото, замахвайки с меча си за първия удар.

Армиите се сблъскаха и нямаше пространство за маневри или престрояване. Едната редица се огъваше пред другата и всяка смърт беше облято в пот, огласено от стенания убийство, в достатъчна близост, та да вдишаш същия въздух и да бъдеш опръскан с кръвта на другия, когато той падне. Йорк удряше ли, удряше всичко, що успееше да достигне, използвайки височината на коня си и дългия си меч, за да сее ужасна сеч. Но в миговете между замахванията си той виждаше как тълпи от войници напредват отляво и отдясно. Обграждаше го огромна сила. Наддаде тъжен вик заради Солсбъри, но нямаше друг избор.

— Отстъпете в редица! Стойте с лице към тях, но се отдръпвайте към замъка!

Още веднъж изрева заповедта и чу как капитаните му я повтарят с пълен глас, вече в отстъпление. Трудна работа беше, някои от тях бяха просто момчета от Лондон, обучени криво-ляво, стъписани пред дивашкото кръвопролитие, което не бяха очаквали.

Вражеските войници чуха заповедта му и започнаха настъпление. Йорк скръцна със зъби, когато видя, че някои от тях са облечени в синьо и жълто. Хора на Пърси, дошли да си отмъстят заради всички свои господари, които бяха загубили. Той се отдръпваше с кръгови движения, обръщаше коня си и галопираше обратно, после пак заставаше с лице към нападателите си. Не можеше да си спомни доколко се е отдалечил от замъка, не беше съвсем сигурен. Всяка крачка беше трудна, когато ревящи мъже с вдигнати брадви се втурваха срещу тях и замахваха с оръжието си в кръгови движения, сякаш жънеха овес. Войниците на Йорк падаха и пак се вдигаха, отстъпвайки, мъчеха се да образуват стена от щитове, но все пак гледаха в краката си, за да избегнат коренища и трънаци. Без да щат, се събираха в центъра, като търсеха защита сред тълпата, макар че по този начин онези по фланговете се разреждаха и падаха покосени.

Йорк направи още един кръг и видя пред себе си просветление. Молеше се на Господ да не е просто празнина в листака. Прекръсти се и даде заповедта, която те се надяваха да чуят.

— Веднага, тичайте и се прегрупирайте на открито! — Хората му моментално излетяха, още преди да е спрял да крещи, и трябваше да галопира с все сила, за да бъде редом с тях, докато конят му прескачаше храсти и излизаше на открито на зимното слънце и вятъра. Не беше сгрешил. Замъкът Сандъл лежеше отпред и хиляди мъже тичаха да се подредят в редици на откритото пространство, тупаха с ръце по коленете си с разгневени лица.

Усещането за подухващ вятър и хоризонт възвърна увереността им, накара ги да поискат да срещнат воините, дето тъй ги бяха уплашили в мрачната гора. Те вдигнаха оръжие и изреваха предизвикателно, докато гората бълваше войници направо върху полето.

Първите бяха посрещнати с трясък на щитове и голи мечове, но все повече и повече прииждаха, като успяха да заобиколят дори множеството, струпано пред Сандъл, заливайки го като вълна. Йорк веднага обърна коня си, щом видя как през откритата площ тичат шотландски воини с извадени ниско долу мечове. После те скачаха и с трясък разбиваха щитовете и ризниците на хората му. Сърцето го заболя, като съзря стрелците, които притичваха от фланговете им, защитени от стотици други, застанали с меч и щит пред тях, за да бъдат недосегаеми.

Стрелите полетяха след миг и битката ту напредваше, ту се отдръпваше на поляната пред замъка. Войската на Йорк беше настървена и всеотдайна, не се щадеше, но нямаше начин да разбие потока от войници, които прииждаха все така иззад дърветата. Стотици от нападателите бяха убити, но винаги идваха други, за да секат по редиците му, ревяха и се блъскаха. Стрелите летяха на рояци, поваляха хора или ги принуждаваха да вдигнат нагоре щитовете си, тъй че оставаха уязвими за удари отдолу.

Йорк и хората му биваха изтласквани все по-назад, докато конят му не се озова в третия ред, на не повече от петдесетина ярда от големия портал на Сандъл. Не можеше да се изтегли по малкия подвижен мост. Тъй както бе забавил тръгването им, тесният проход би се задръстил и сега от тела, ако се опитаха да потърсят закрила зад стените на замъка. Той пое дълбоко въздух, затвори очи и напълни дробовете си с въздуха, който бе познавал през целия си живот. Когато отвори очи, видя пред себе си Маргарет.

Кралицата яздеше кафява кобила, заобиколена от дузина брадати шотландци като нейна лична охрана. Бяха скупчени в самия край на бойното поле и наблюдаваха, едва показали се иззад дърветата. Деляха ги не повече от триста крачки и той ясно различаваше усмивката на лицето ѝ. Стори му се, че разпознава до нея Дери Бруър, и поклати глава.

Сякаш цял век мина, докато обхождаше с поглед бойното поле да открие и най-малкия лъч надежда. Битката около него продължаваше и всеки следващ момент ги доближаваше до пълния разгром. Всичко беше свършено. Той прокара език по устната си кухина, за да събере достатъчно слюнка да заговори. Внимателно прибра меча в ножницата и вдигна дясната си ръка.

— Мир! Предавам се! В името на Йорк, предайте мечовете си! — трябваше да повтори заповедта с пълен глас, преди да го чуят.

Мъжете му го изгледаха втрещени, по-скоро може би от облекчение. Те също виждаха накъде върви схватката. Онези в тила поставиха оръжието си на земята и вдигнаха ръце, за да покажат, че са го сторили. Той чуваше същата команда да отеква от другата им страна. Бавно, шумът от боя заглъхваше, заменен от виковете на ранените и умиращите — звук, който изведнъж прозвуча вцепеняващо в настъпилата тишина.

33.

Не беше лесна работа да обезоръжиш цяла войска. Мъжете, носили брадви и мечове с години, се бяха привързали към тях. Собствениците им не желаеха да се разделят с оръжието си само за да бъде то захвърлено на куп и оставено да ръждясва или пък дадено на някой незаслужаващ нехранимайко. Вятърът брулеше хората и се вихреше около тях, и те трепереха и обгръщаха с ръце раменете си сега, след като горещината на битката беше отминала.

Лорд Клифорд обиколи с група ездачи цялата крепост в търсене на въоръжени мъже от войската на Йорк — можеше някои все още да се крият в засада. Върху замръзналите полета задъхани войници и от двете страни проверяваха себе си и екипировката си, търсеха рани, които може да не са усетили. Мнозина ругаеха, откривайки прорези или дори дупки от стрели, и ги гледаха втрещено, късаха ленти от туниките си, за да ги превържат.

Всички хора на Йорк бяха проверявани за остри предмети. А когато нямаха оръжие, Съмърсет изпращаше войниците си обратно, за да им вземат ризниците. Естествено, те негодуваха и ругаеха, макар прекрасно да знаеха, че не могат да се противят. Под дърветата купчините със снаряжение растяха: шлемове и щитове, ризници, доспехи и брадви, всичко заедно. Мъртъвците бяха пребърквани за всичко ценно, дори ботушите им издърпваха и ги хвърляха в купчината. След време всички трупове вече бяха с боси крака и мрачните войници се върнаха отново, този път за да ги отнесат и да ги положат върху твърдата земя със скръстени върху гърдите ръце.

Тази работа отне часове и слънцето вече бе отвъд хоризонта, когато позволиха на първите оцелели да си тръгнат в групички от по десетина; на онези, дето можеха да ходят, им посочваха пътя на юг и им казваха да си вървят у дома. Лицата на някои приличаха на маски от замръзнала кръв или пък физиономията им бе неузнаваема, изкривена там, където плътта е била пронизана. Други притискаха ръцете си върху кървящи дупки или отсечени крайници и се клатеха, седнали на земята, пребледнели и повръщащи от болка. А онези, дето не можеха да ходят, бяха оставяни да седят и да умрат на вятъра, загледани в нищото.

Дери Бруър си направи труда да поговори с някои от капитаните на Йорк, преди да си тръгнат. Мнозина от съсипаните и треперещи мъже щяха да вървят пеша до дома си, да гладуват или да крадат, докато се отдалечаваха от Сандъл и всички спомени за тази загуба. Той не се съмняваше, че през следващия месец някои от оцелелите щяха да издъхнат по пътищата, докато други щяха да ги заловят, че крадат храна, и да ги обесят. Дери просто им спомена, че силните и невредимите сред тях биха могли да изчакат в района на Шефилд. Каза им, че може би ще имат възможност да се влеят в армията на кралицата, придвижвайки се на юг. Те му се изсмяха, но пътят до дома беше дълъг, а те нямаха храна. Той знаеше, че някои ще се сетят за предложението му и ще почакат. Не му харесваше да гледа как нахалост си отиват добри мъже, не и при положение, че не знаеха какво се случва с войските на Марч и на Уорик.

Слънцето залязваше над западните хълмове и оцветяваше небето. Отнеха меча на Йорк, макар че му оставиха доспехите. Конят му бе отведен, а ръцете му завързаха зад гърба. Двама войници застанаха до него и ръмжаха срещу онези, дето се опитваха да приближат, за да го заплюят или пък да му нанесат удар. Не му казваха нищо и той чакаше, оставен сам на себе си, докато враговете му разчистваха останките от битката.

Залезът догаряше в ярко златисто и той се загледа в него, докато очите го заболяха. Навсякъде наоколо последните остатъци от армията му се измъкваха към южния път, където вече се движеше огромен поток от приведени фигури, които му напомняха за бежанците във Франция преди десетилетие. Той държеше главата си изправена, стоеше бледен и изпънат, докато те се изнизваха край него. Някои го проклинаха под нос, но повечето шепнеха извинения. Той не реагираше на никое от двете, обърнал гръб на слънцето и застанал с лице към кралицата и нейните лордове.

Когато полето пред Сандъл беше почти изпразнено, Дери Бруър приближи към него.

— Има хора, които искат да разговарят с вас. Хайде!

Хвана Йорк за ръката и го задърпа към кралицата.

Йорк направи гримаса, когато го докосна.

— Аз съм с благородническа кръв, Бруър, внимавай!

Дери се позасмя, макар че не беше приятен звук. Издърпа Йорк до самия край на гората, където десетина благородници и самата кралица се обърнаха, за да ги наблюдават. Йорк вирна още повече брадичка, отказвайки да бъде сплашен. Очите му се спряха на една завързана фигура, паднала на колене и олюляваща се на земята. Той се усмихна от облекчение, като видя, че Солсбъри е жив, макар и с окървавена глава и потъмнели очи.

Дери го заведе право при него и го потупа по рамото, за да покаже, че трябва да коленичи. За миг Йорк остана изправен, но усети стягането на грубото въже върху китките си и нямаше друг избор, освен да трае.

Коленичи върху калната земя и студената вода започна да се пропива през доспехите му. Остана така, докато Маргарет приближи и застана до него, наклонила на една страна глава, като го наблюдаваше с неестествено вторачен поглед. От двете ѝ страни бяха Съмърсет и Хенри Пърси. Те имаха не по-малко издран и очукан вид от него самия.

— Трябва ли да ви поздравя, милейди? — попита я Йорк. — Като че ли съм ваш пленник сега?

— Не е нужно вие да ми казвате това — отвърна Маргарет. Очите ѝ блестяха злобно срещу мъжа, който бе заловил съпруга ѝ и лишил от наследство сина ѝ. — Къде е кралят, милорд? Това е всичко, което искам да науча от вас.

— Далеч оттук и на безопасно място — отвърна той. Размисли за миг и продължи: — Ако намерението ви е да искате откуп за нас, крал Хенри може да послужи като цена.

Маргарет затвори очи и ръката ѝ се сви в юмрук.

— Не, милорд Йорк. Не. През цялата година все говоря ли, говоря. Сега вече няма да правя сделки. Край! Ако не ми кажете къде е съпругът ми, не сте ми нужен вече — тя се обърна към Съмърсет, застанал в пълно снаряжение до нея с гол меч в ръка. — Вземете главата на Солсбъри, милорд, ще ѝ намеря място.

Йорк застина, изпаднал в шок и обзет от гняв.

— По какъв начин неговата смърт ще допринесе за каузата ви? Стой настрана, Съмърсет!

Отчаян, той се обърна към другаря си, който го наблюдаваше, жилите по врата му изпъкнали като въжета. Очите им се срещнаха и Солсбъри сви рамене. Лицето му беше подпухнало и разранено. Погледна нагоре към графа, който надигна меча си над главата му.

— Дано Господ да се смили над душата ми — прошепна. Затвори очи и проточи врат напред, целият разтреперан.

Съмърсет вдигна меча колкото можа по-високо, после с все сила заби острието и отсече главата му. Тя се търкулна в калта, а тялото се свлече и се килна настрани към зяпналия от ужас и потрес Йорк. Той се взря в Маргарет и видя в очите ѝ собствената си смърт.

Наблизо се чуха викове и благородниците около кралицата се хванаха за мечовете, после се отпуснаха, като видяха, че е просто барон Клифорд, който се връща при тях. Той се усмихна, щом видя тялото на Солсбъри и завързания, коленичил в калта Йорк. Приближи в тръс и слезе от коня си, измина последните няколко крачки пеша, за да погледне Йорк отблизо.

— Доставя ми удоволствие да те видя тъй унизен — рече Клифорд. — Благодаря на Бога, че дойдох навреме. Залових един младеж там до стената, с още неколцина младоци. Преди да го убия, ми каза, че е твой син — Йорк го гледаше втренчено, когато извади една кама, обляна в алена кръв.

Злостното удоволствие, което излъчваше Клифорд, сякаш помрачи момента за Маргарет.

— Погрижете се за хората си, бароне — сряза го тя.

Клифорд я погледна обидено, но се подчини и се обърна да върви.

Кралицата поклати глава, чувстваше умора, повдигаше ѝ се.

— Толкова много болка причинихте, Ричард — рече тя. — Толкова много бащи и синове умряха и всичко това, защото не приехте Хенри на трона.

— Този стол бе твърде голям за него — отвърна той. — Мислите, че сте спечелили победа ли? — гласът му ставаше все по-силен.

Смъртта на Солсбъри и убийството на бедния Едмънд го бяха зашеметили за известно време. Но нещо в дребнавата, злостна омраза на Клифорд му възвърна гордостта и като силно вино накара кръвта му да бушува. Той изправи гръб, щом херцогът на Съмърсет го приближи отстрани. Усети как онзи вдига кървавия меч и видя как Маргарет кимна с глава.

— Всичко, което сторихте, беше да освободите синовете ни! — извика Йорк. — Нека Бог да спаси душата ми!

Мечът се стовари и главата на Йорк се търколи. Маргарет изпусна въздуха си — бавно и пресекливо.

— Дойде краят на всичко това — прошепна. — Добрите мъже получиха възмездие — тя извиси глас за лордовете около нея. — Вземеше главите и ги забучете на кол пред стените на Йорк.

С болезнен интерес тя наблюдаваше как прибират двете отрязани глави и как от тях капе кръв по ръката на мъжа, дето ги държеше. Маргарет дойде съвсем близо и докосна отпуснатото лице на Йорк. Ръката ѝ се тресеше, все едно имаше тремор.

— На този му сложете хартиена корона, дето толкова искаше да носи истинската. Нека хората на Йорк да узнаят каква е цената на неговата амбиция.

Войникът кимна и отнесе главите.

Граф Пърси дойде до рамото ѝ, пребледнял от онова, на което бе станал свидетел.

— Сега, какво, милейди?

— Сега ли? — тя се обърна към него. — Сега обратно към Лондон, за да намерим съпруга ми.