Света троица

Епилог

Едуард Марч се беше отнесъл в мислите си. Доспехите му бяха опръскани с кръв и се чувстваше изнемощял. Ръцете го боляха — бяха му служили добре. Смрачаваше се. Чуваше виковете на ранените из притъмнелите поля, които бързо заглъхваха, щом ги откриеха и им прережеха гърлото. Хората му крачеха тежко в колони и редици, доспехите и ризниците им звънтяха. Нямаше победни викове, нямаше смях. Мрачното настроение на графа беше заразило всички. Мълчаха, когато минаваха покрай него — седеше върху едно паднало дърво, загледан в нищото, а огромният му меч лежеше върху коленете му.

Баща му и брат му Едмънд бяха мъртви, повалени от кучета и нищожества. Новината дойде само преди дни по веригата от ездачи, които циркулираха помежду им, точно когато една уелска войска приближи достатъчно, за да атакува. За известно време тогава той изгуби представа за действителността. Помнеше, че нареди на хората си да образуват редици и че те го гледаха със страх в очите. Бяха се изправили срещу четири хиляди войници сред които и някои от най-добрите стрелци. Въпреки това той бе заповядал да влязат в бой. Резултатът бе навред около него — поля, отрупани с мъртви тела, които потъваха в калта. В беса си бе хвърлил живота им на вятъра. Бе въртял меча наляво и надясно, докато острието се изтъпи, и въпреки това продължи да сече и да трепе с всеки свой удар. Когато бесът му се уталожи, битката бе спечелена, като последните сред тях бягаха от ридаещия гигант в желязо, който ги сечеше като житни класове.

Не знаеше колцина от собствените му мъже лежат сред жертвите. Не му пукаше дори да бе загубил всичките. Оуен Тюдор беше убит, армията му от уелски бойци изклана до един, синовете му — принудени да бягат. Бяха предпочели да се изправят срещу него и загубиха. И това бе единствено важното.

Едуард се надигна тежко на крака, почувствал десетина болежки и рани, които не беше забелязал досега. Отстрани през доспехите му се процеждаше кръв. Лицето му се сгърчи от болка, щом притисна мястото и усети как ребрата му се местят. Нощта щеше да е дълга. Той повдигна лице към тъмното небе. Копнееше да види пак лъчите на слънцето. С почуда си помисли: жив съм! Бе изразходвал тъмните страсти, които го изгаряха, изпразни цялата си същност, докато се почувства изцеден отвътре. Взе кървав данък заради смъртта на баща си.

Вдиша дълбоко и си спомни странното видение, осенило го на сутринта преди битката. Седеше и гледаше как слънцето изгрява, макар вече да не изпитваше радост от това. Щом то проряза хоризонта, появиха се още две слънца, по едно от двете му страни, блеснали златни очи, които хвърляха странни, ненормални сенки върху застаналите в очакване бойни редици. Хората му посочиха към тях и стаиха дъх от страх. Тогава мракът все още бе свил гнездо вътре в него. Беше се взирал в тази гледка, докато едва не ослепя, усещайки топлината по откритото си лице.

Не знаеше дали това видение бе последната благословия, която баща му е отправил към него. Но Едуард се почувства така, сякаш се възражда под светлината на тази странна троица. Той се роди отново. Беше на осемнайсет години. Беше херцогът на Йорк. Беше наследникът на трона.