Свръхнова

Драко, Тритон, Хел3, 3172

Някой от мачтовите киборги бе надраскал с черен молив „Олга“ на цялата лицева повърхност на излъчвателя.

— Добре — каза Мишока на машината, — ти си Олга.

Бръмчене и присветване, три зелени светлинки и четири червени. Мишока започна досадната проверка на налягането, неговото разпределение и фазовите показания.

За движението на един кораб със скорост по-голяма от тази на светлината се използват изкривяванията на пространството, действителните деформации, които материята създава в самата безкрайност. Да се говори за скоростта на светлината като максимална скорост при движението на даден обект е все едно да се говори за дванайсет — тринайсет мили в час като гранична скорост на един плувец в морето. Но, ако плувецът започне да използва водните течения и вятъра, какъвто е принципът на платноходите, ограничението изчезва. Всеки звезден кораб има седем енергийни крила, които изпълняват ролята на платна. Шест излъчвателя, контролирани от компютри, пронизват платната в нощната тъма. Всеки от мачтовите киборги контролира по един компютър. Капитанът контролира седмия. Енергийните платна се настройват съобразно променливите честоти на стазисните напрежения — по този начин, благодарение на енергията на илириона в неговата сърцевина, корабът сам плавно се изхвърля от дадена плоскост в пространството. Това правеха Олга и нейните побратими. Но контролът върху формата на платната и ъгъла на установката им най-добре се осъществяваше от човешки мозък. Това бе работата на Мишока, разбира се в съответствие със заповедите на капитана. Капитанът също така упражняваше пълен контрол върху уредите, обслужващи енергийните платна.

Стените на кабината бяха покрити с графити от предишните екипажи. Имаше и кушетка. Мишока настрои индукционната междинна поредица бобинни кондензатори от седемдесет микрофарада, плъзна се по улея в стената и седна.

Бръкна с ръка под дрехата си и напипа розетката на кръста си. В Купър му я бяха присадили към гръбначния стълб. Той хвана първия рефлексен проводник, който като примка обикаляше целия под и изчезваше някъде в предния панел на компютъра. Повъртя го в ръцете си, докато дванадесетте щифта попаднат в гнездото на розетката му и се напаснат. След това хвана по-малкия куплунг с шестте щифта и го вкара в гнездото от вътрешната страна на лявата си китка. Така и двата му радиални нерва бяха свързани с Олга. Отзад на врата си имаше още една розетка. Той плъзна и последния куплунг в нея — проводникът беше тежък и малко го дърпаше за врата — и видя искри. Този изпращаше директно в мозъка му импулси, които ускоряваха звука и картината. Той вече долавяше слабо бръмчене. Пресегна се, завъртя едно копче на предния панел на Олга и бръмченето стана по-ясно. Таванът, стените и пода бяха покрити с контролни уреди. Стаята беше достатъчно малка, за да може с едно пресягане от кушетката да стигне всеки един от тях. Но щом корабът излети, той няма да ги пипа изобщо. Ще контролира платната директно чрез нервните импулси на собственото си тяло.

— Винаги се чувствам така, сякаш съм готов за Голямото завръщане — чу в ушите си гласа на Катин. Всички мачтови киборги на кораба имаха контакт помежду си след включване в кабините. — Винаги така ме пробожда в кръста, като че ли от това противоестествено място се е проточила пъпната ми връв. По-добре щеше да бъде, ако бях марионетка в куклен спектакъл. Наистина ли знаеш как да се оправяш с тези неща?

— Много би било лошо, ако не си разбрал досега — отвърна Мишока.

— Цялото това шоу е заради илириона — обади се Идас.

— Заради илириона и Нова — добави Линцеос.

— Какво правиш с твоите животни, Себастиян?

— С мляко храня ги.

— И с транквиланти в него — чу се мекия глас на Тайи. — Сега спят те.

Всички светлини угаснаха.

Включи се и капитанът. Рисунките, надписите и всички знаци по стените изчезнаха. Останаха само червените светлини, които се гонеха по тавана.

— Едно раздрусване и играта с дъгоцветните камъни започва — каза Катин.

Мишока избута с крак кутията със сиринкса под кушетката и легна. Придърпа кабела изпод гърба си и го нагласи на врата.

— Всичко наред ли е? — гласът на ван Рей се разнесе из целия кораб. — Опънете предните платна.

Мишока замига пред новата гледка — космодрум: по площадката проблясваха светлини, пукнатините от лавата по повърхността на кората изчезваха и се превръщаха във виолетови трептения от края на спектъра. Но над хоризонта „ветровете“ бяха брилянтни.

— Свалете страничното платно със седем градуса.

Мишока сгъна онова, което някога беше лявата му ръка. И страничното платно се сведе като крило от слюда.

— Ей, Катин — прошепна Мишока, — това не е ли страхотно? Виж!

Мишока потръпна, изви гръб под светлинния щит. Олга бе завладяла неговото дишане, ударите на сърцето, докато окончанията на гръбначния му мозък бяха отдадени на системите на кораба.

— За илирион, за Принс и Ръби Ред — чу се единият от близнаците.

— Дръж си платното! — заповяда капитана.

— Катин, виж…

— Мишок, легни си и се отпусни — прошепна Катин. — Аз смятам да направя точно това и да мисля за миналото си.

Пустотата изрева.

— Ти наистина ли се чувстваш отегчен, Катин?

— Всяко нещо може да те отегчи, ако добре се постараеш.

— Ей, вие двамата, погледнете нагоре — намеси се капитанът.

Те погледнаха.

— Пуск на стазисните превключватели.

За момент светлините на Олга заслониха гледката пред него. И изчезнаха — ветрове се понесоха насреща му. И започна завъртането в обратна посока на слънцето.

— Сбогом, спътник — прошепна Катин.

Федерация Плеяди, Арк, Ню Арк, 3148

Луната се сля с Нептун. Нептун се сля със слънцето. И слънцето започна да залязва. Пред тях избухна нощта. Как започна всичко?

Той се казваше Лорк ван Рей и живееше на Екстол парк номер 12 в голямата къща на хълма: Ню Арк (N.W. 73), Арк. Това трябваше да каже някому на улицата, ако се е загубил и човекът щеше да му помогне да си отиде в къщи. По улиците на Арк бяха поставени прозрачни противоветрови заслони и вечерите, от април чак до юмбра, бяха продухвани от разноцветни изпарения, които се блъскаха, разпръсваха се и се извиваха над града, разположен върху скалистите склонове на Тонг. Казваше се Лорк ван Рей и живееше… Това бяха нещата от детството му, трайните неща, които първо беше научил. Арк бе най-големият град във Федерация Плеяди. Майка му и баща му бяха известни хора и често отсъстваха. Когато си бяха у дома, говореха за Драко, за неговия столичен свят — Земята. Говореха за преустройство, за бъдещия суверенитет на Външните колонии. Идваха им на гости този сенатор или онзи висш представител на нещо. Когато секретарят Морган се ожени за леля Саяна, те дойдоха на вечеря у тях и секретарят Морган му подари холографска карта на Федерация Плеяди, която изглеждаше като най-обикновено парче хартия, но погледнато под тензорен лъч, то приличаше на нощна гледка през прозорец с проблясващи светлинни точици на различно разстояние и ветреещи се благородни газове.

— Ти живееш на Арк, втората планета от това слънце тук — казваше баща му и сочеше надолу, където Лорк бе изпънал картата върху масичка от камък зад стъклената стена. Навън разклонените паякообразни дървета шумоляха, разклащани от силния вечерен вятър.

— Къде е Земята?

Баща му гръмко се разсмя, сам в гостната стая.

— Не можеш да я видиш на тази карта. Това е карта, изобразяваща само Федерация Плеяди.

Морган сложи ръката си върху рамото на момчето.

— Аз другия път карта на Драко ще ти донеса — засмя се секретарят. Очите му имаха формата на бадеми.

Лорк се обърна към баща си.

— Искам да отида в Драко — после пак заговори на секретаря Морган. — Аз някой ден да отида в Драко искам.

Секретарят Морган говореше като повечето от хората в неговото училище в Козби, както говореха онези хора от улицата, които му бяха помогнали да намери дома си, когато се беше загубил на четиригодишна възраст (но и не като баща му или леля Саяна), а майка му и баща му бяха страшно изплашени („Толкова се безпокояхме. Мислехме, че си отвлечен. Не трябва да ходиш при тия улични картоиграчи, въпреки че те доведоха в къщи.“) Родителите му се смееха, когато той им заговореше по този начин, но сега хич не им беше до смях, защото секретарят Морган беше гост.

— Карта на Драко! Притрябвала му е. О, да, Драко! — измънка баща му.

Леля Саяна се изсмя. След нея майка му и секретарят Морган също се засмяха.

Те живееха на Арк, но често с големи кораби посещаваха и други светове. Имаше кабини, в които само като се пресегнеш към пъстрите панели, можеше да получиш каквото си пожелаеш за ядене по всяко време. Или можеше да слезеш до наблюдателния екран и да разглеждаш ветровете в космоса, трансформирани във видими светлинни пана върху шуплестия таван, цветове, вършеещи между звездите, които се носеха край тях. И човек разбираше, че се движи по-бързо от каквото и да било.

Понякога родителите му отиваха в Драко, на Земята, в градове, наричани Ню Йорк и Пекин. Мислеше си, кога ли ще го вземат с тях.

Но всяка година през последната седмица на Салуари те хващаха един от големите кораби и заминаваха за друг свят, който също не беше отбелязан на картата. Той се казваше Нова Бразилия и се намираше във Външните колонии. И той бе живял в Нова Бразилия на остров Сао Орини, защото родителите му имаха къща там в близост до рудника.

Външни колонии, Нова Бразилия, Сао Орини, 3149

Имената Принс и Ръби Ред чу за първи път, когато бе в къщата на Сао Орини. Лежеше в тъмното и крещеше, че иска светлина.

Най-сетне майка му дойде, махна предпазната мрежа за насекоми (тя не беше необходима, защото в къщата имаше сонарна инсталация, от която малките червени буболечки бягаха, макар че навън те понякога хапеха и караха човек да се чувства особено за няколко часа. Мама обаче искаше да бъде сигурна.) Тя го вдигна на ръце.

— Шшш! Шшш! Всичко е наред. Няма ли да заспиваш вече? Утре има прием. Ще дойдат Принс и Ръби. Не искаш ли да си играеш с Принс и Ръби на приема?

Тя го носеше на ръце, обикаляше детската стая и спря само за да натисне ключа на стената до входната врата. Таванът започна да се върти, докато поляризираният панел се избистри. Двата спътника пръскаха оранжева светлина между палмовите листа, които обвиваха покрива. Тя го сложи в леглото и погали твърдата му рижа коса. След малко тръгна да излиза.

— Не гаси, мамо!

Ръката й се махна от ключа. Усмихна му се. Стоплен от усмивката, той се обърна, за да вижда спътниците през гъстите корони на палмите.

Принс и Ръби идваха от Земята. Той знаеше, че родителите на майка му бяха на Земята, в една държава, наречена Сенегал. Прародителите на баща му бяха също земляни от Норвегия. Фамилията ван Рей, руси и буйни, от поколения движеха борсовите операции във Федерация Плеяди. Той не беше съвсем наясно какво точно правеха, но каквото и да е, то бе успешно. Неговият род бе собственик на илирионовия рудник, който се намираше точно зад северния край на Сао Орини. Понякога баща му се шегуваше с него и му разправяше, че щял да направи от него един малък надзирател на мините. Такава вероятно бе играта. Спътниците вече залязваха. Доспа му се.

Не си спомняше кога и как се беше запознал със синеокото, чернокосо момче, което имаше изкуствена дясна ръка, нито пък със стройната му сестра. Но си спомни как тримата — той, Принс и Ръби играеха на следващия ден в градината.

Показа им мястото зад бамбука, където можеше да се изкатерят до пресечената в камъка паст.

— Какво е това? — попита Принс.

— Това са драконите — обясни Лорк.

— Тук няма дракони — намеси се Ръби.

— Това са дракони. Така каза баща ми.

— А-ха — Принс постави изкуствената си ръка на долния ръб и се надигна сам. — За какво са те?

— Можеш да се покатериш и да влезеш в тях. После можеш да слезеш долу. Татко казва, че са ги издълбали хората, които са живели тук преди нас.

— Кой е живял тук преди? — попита Ръби. — Какво са правели те с драконите? Принс, помогни ми да се кача.

— Мисля, че са били глупави. — Принс и Ръби се бяха изправили между каменните зъби над него. (По-късно щеше да разбере, че „хората, живели тук преди“ са били от раса, изчезнала във Външните колонии преди двадесет хиляди години. Техните произведения бяха оцелели и върху разрушените основи ван Рей бе построил този дворец.)

Лорк подскочи към челюстта, хвана се с пръсти за долната устна и задраска нагоре.

— Би ли ми подал ръка?

— Момент — отвърна Принс. После бавно постави обувката си върху пръстите на Лорк и натисна.

Лорк изохка и падна долу на земята, притиснал ръката си.

Ръби се изкикоти.

— Хей! — Той трепереше от негодувание, преливаше от възмущение. Болката туптеше в ставите му.

— Не трябваше да му се присмиваш заради ръката — каза Ръби. — Той не обича това.

— Хм — Лорк за пръв път погледна директно към щипката от метал и пластмаса. — Не съм му се присмивал.

— Присмя ми се — отвърна спокойно Принс. — Не обичам хората, които ми се присмиват.

— Но аз… — мозъкът на Лорк, едва на седем години, се опитваше да осмисли абсурдното обвинение. Отново се изправи. — Какво й има на ръката ти?

Принс приклекна, приведе се и замахна към главата на Лорк.

— Виж…! — той отскочи назад. Механичният крайник се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше.

— Не говори повече за ръката ми! Нищо й няма. Нищо!

— Ако престанеш да му се подиграваш — намеси се Ръби, гледайки орнаментите върху покрива на каменната паст, — той ще ти стане приятел.

— Добре — отвърна Лорк обезпокоен. Принс се усмихна.

— Значи, вече сме приятели. — Той имаше много бледо лице и дребни зъби.

— Добре — отвърна Лорк. За себе си беше решил, че не харесва Принс.

— Ако кажеш нещо като „да си стиснем ръцете“ ще те пребие — обади се Ръби. — А той може да го направи, нищо че си по-голям от него.

И Ръби можеше да го направи.

— Хайде, влизай тук! — каза Принс.

Лорк се покатери в пастта при двете деца.

— Сега какво ще правим? — попита Ръби. — Ще се спуснем долу ли?

— Оттук се вижда градината — отвърна Лорк, — и можем да наблюдаваме приема.

— Кой иска да наблюдава дърташки прием? — попита Ръби.

— Аз — обади се Принс.

— О-о! — включи се Ръби. — Ти искаш. Добре тогава.

Оттатък бамбука гостите се разхождаха из градината. Те се смееха тихо, говореха за последната психорама, за политика, пиеха от високи чаши. Баща му стоеше до фонтана и обсъждаше с няколко души възгледите си за предложения суверенитет на Външните колонии — в края на краищата домът му беше там и той трябваше да държи ръката си върху пулса на времето. Това бе годината, в която бе убит секретаря Морган. И макар, че Андъруд бе заловен, все още се спореше за това, коя от фракциите е отговорна за това.

Една жена с посребрени коси кокетираше пред една двойка младоженци, дошли с посланик Селвин, който също беше от фамилията, братовчед. Аарон Ред, едър, представителен, истински джентълмен, бе притиснал в един ъгъл три млади дами и им четеше епископска проповед върху моралното падение на младите. Майката обикаляше сред гостите. Полите на червената й рокля шумоляха по тревата, следвани от бръмчаща масичка за сервиране. Тя се спираше тук-там и предлагаше на гостите сандвичи, напитки и своето мнение за новите предложения по преустройството. След една година феноменален масов успех, тоху-боху най-сетне бе приет от интелигенцията като официална музикална форма и сега поляната се заливаше от насечени ритми. Светлинната скулптура в ъгъла се извиваше, мъждукаше и растеше в зависимост от музикалните тонове.

Изведнъж бащата гръмко се изсмя, което накара всички да обърнат погледи към него.

— Чуйте това! Чуйте само, какво ми говори Лузуна!

Беше сложил ръката си върху рамото на един студент, който бе дошъл с младоженците. Невъздържаността на ван Рей очевидно бе подтикнала младия човек към спор. Бащата го подкани с жест да повтори думите си.

— Казах само, че живеем в епоха, която с икономическите си, политически и технологични промени разруши всички културни традиции.

— Господи — изсмя се жената с посребрените коси, — това ли е всичко?

— Не, не — размаха ръце бащата. — Ние трябва да чуем какво мисли младото поколение. Продължавайте, господине.

— Липсват хранилища на националната или световна солидарност дори на Земята, центъра на Драко. Последните половин дузина поколения стават свидетели на небивало преселение на народите от свят на свят. Това псевдо-интерпланетарно общество, което подмени всички истински традиции, макар и привлекателно, е напълно изпразнено от съдържание и прикрива невероятна плетеница от упадък, схематичност, корупция…

— Наистина, Лузуна — възкликна младата съпруга, — личи си твоята ерудиция. — Тя току-що бе изпила поредното питие по настояване на дамата с посребрените коси — и плагиатство.

(По погледите, които си размениха гостите, дори тримата малчугани, свити в пастта на издялания гущер, разбраха, че с последните си думи Лузуна бе стигнал твърде далеч.)

Майка му прекоси поляната, позлатените й нокти отмятаха назад края на червената рокля. Тя протегна ръце към Лузуна и се усмихна:

— Хайде, нека довършим дисекцията на обществото след вечеря. Приготвили сме съвършено корумпирано манго-банго с нетрадиционно лосо йе мбиджи и упадъчно мпати а нсенго. — За приемите майка му винаги приготвяше старинни сенегалски блюда. — И ако фурната е в ред, ще завършим с едно ужасно псевдо-интерпланетарно тиба йока фламбе.

Студентът се огледа, разбра, че в този момент от него се иска да се усмихне и направи по-доброто, засмя се. Хванала студента под ръка, майката поведе гостите за вечеря.

— Някой ми беше казал, че вие сте спечелил стипендия за Университета на Драко в Сентаури. Трябва да сте много умен. Вие сте землянин, доколкото разбирам по акцента ви. От Сенегал може би? Хм! И аз съм от там. От кой град?

С чувство на облекчение бащата прокара ръка през косата си с цвят на дъбово дърво и последва гостите към павилиона за вечеря, щорите на който бяха спуснати.

Върху каменния език Ръби се обърна към брат си:

— Мисля, че не трябва да правиш това.

— Защо? — попита Принс.

Лорк се обърна и погледна към брата и сестрата. Принс бе взел един камък от пода на драконската паст и го държеше с механичната си ръка. В отсрещния край на поляната бе поставен кафез с бели какаду, които мама бе донесла от Земята след последното й пътуване дотам.

Принс се прицели. Формите от метал и пластмаса се размазаха.

На разстояние четиридесет фута птиците се разхвърчаха из клетката. Едната падна и Лорк видя, дори от толкова далеч, кръв по перата й.

— Точно в тази се бях прицелил — похвали се Принс с усмивка на уста.

— Ей — обади се Лорк, — мама няма да е… — Той отново погледна механичния израстък, прикрепен към рамото на Принс върху изкуствения му крайник. — Я кажи, по-добре ли се целиш с…

— Внимавай! — Принс смръщи черни вежди над тънките рамки на очилата си. — Предупредих те да не се подиграваш на ръката ми, нали? — Ръката се изтегли назад и Лорк чу звука на моторите в китката и лакътя — бръмчене, тракане, щракане и пак бръмчене.

— Той не е виновен, че се е родил така — обади се Ръби. — Не е възпитано да правиш забележки на гостите си. Но Аарон си каза, че всички вие тук сте варвари, нали Принс?

— Да, точно така — той свали ръката си. По високоговорителя в градината се чу глас.

— Деца, къде сте? Елате да вечеряте. Бързо.

Те се смъкнаха долу, излязоха от драконите и прекосиха бамбука.

Лорк си легна, все още възбуден от приема. Палмовите дървета над тавана на детската стая, който от предишната вечер беше останал прозрачен, хвърляха двойна сянка върху леглото му.

— Лорк! — чу се шепот.

— Шшт! По-тихо, Принс.

— Лорк? — тихо се обади някой.

Той дръпна мрежата и седна в леглото. Проблеснаха шарките на пластмасовия под — тигри, слонове и маймуни.

— Какво искате?

— Чухме, че излязоха през портала — Принс стоеше на прага на детската стая по шорти. — Къде отиват?

— И ние искаме да отидем — обади се Ръби иззад лакътя на брат си.

— Къде отиват? — повтори въпроса си Принс.

— В града — Лорк стана и прекоси светещата менажерия. — Когато приятелите на мама и татко идват тук на почивка, те винаги ги водят долу в селището.

— И какво правят там? — попита Принс и се подпря на страницата на вратата.

— Те отиват… ами, отиват в града. — Любопитството постепенно се настаняваше на мястото на незнанието.

— Ние разкарахме бавачката — каза Ръби.

— Твойта не е много добра, та ни беше лесно. Всичко тук е толкова старомодно. Аарон казва, че само варварите от Плеяди виждали някакъв чар в това да се живее тук. Ще ни заведеш ли да видим къде са отишли?

— Добре, аз…

— Ние искаме да отидем — каза Ръби.

— Ти не искаш ли също да отидеш и да ги видиш?

— Добре — всъщност той имаше намерение да откаже. — Само трябва да си сложа сандалите.

Но именно детското любопитство — да се види какво правят възрастните, когато децата не са с тях — полага основите на юношеското, а по-късно и на човешкото познание.

Градината около портала шумолеше. През деня вратата реагираше на отпечатъка от ръката на Лорк и веднага се отваряше, но той дори се изненада, че и сега тя се изтегли встрани.

Нишката на пътя потъваше във влажната нощ.

Над скалите и водата един нисък спътник превръщаше сушата в език от слонова кост, изплезен срещу морето. Светлините на селото светваха и изгасваха между дърветата като контролно табло на компютър. Скалите, тебеширенобели под високия по-малък спътник, оформяха пътя. Един кактус издигаше острите си шипове към небето.

Стигнаха до първото градско кафене и Лорк каза „здрасти!“ на един от миньорите, седнали отвън.

— Млади господарю — кимна миньорът.

— Знаеш ли къде са моите родители? — попита го Лорк.

— Минаха оттук — промърмори той, — дамите бяха с красиви рокли, а господата с костюми и тъмни ризи. Минаха от тук преди час, час и половина.

— На какъв език говори тоз? — полюбопитства Принс.

— Ти разбираш ли го? — изкикоти се Ръби.

В този момент Лорк осъзна още нещо: когато говореха с хората от Сао Орини, той и родителите му използваха съвършено различен набор от думи в сравнение с тези, които изговаряха помежду си и с гостите. Той бе научил напевния португалски диалект под примигващите светлини на един хипноучител отдавна, в мъглявината на ранното си детство.

— Къде отидоха? — попита той отново.

Името на миньора бе Таво. Преди година, когато затвориха мината за около месец, той бе включен към една от раздрънканите градинарски машини, която се грижеше за парка зад къщата. Между слабоумните старци и будните деца обикновено се създава някакво толерантно приятелство. Таво беше мръсен и глупав. Това се харесваше на Лорк. Но майка му сложи край на това приятелство, когато предната година той се прибра веднъж от селото в къщи и разказа, че гледал как Таво убива един човек, който обидил пияческите способности на Таво.

— Хайде, Таво, кажи ми къде отидоха?

Таво сви рамене.

В осветените букви върху вратата на кафенето се удряха насекоми.

От навесите се вееха книжни гирлянди, останали още от Празника на суверенитета. Всъщност, честваше се годишнина от суверенитета на Плеяди, но тукашните миньори празнуваха с надежда за своя собствен суверенитет и този на майката и на бащата.

— Той знае ли къде са отишли? — попита Принс. Таво пиеше ром и замезваше с вкиснало мляко от пукната чаша. Той потупа коляното си и Лорк седна, като хвърли поглед на Принс и Ръби.

Братът и сестрата се спогледаха озадачени.

— Седнете и вие — каза Лорк, — на столовете.

Те седнаха.

Таво предложи на Лорк вкиснатото си мляко. Лорк изпи половината и подаде чашата на Принс.

— Искаш ли малко?

Принс надигна чашата до устата си и помириса съдържанието й.

— Вие пиете такова нещо!

Той сбръчка лице и рязко остави чашата. Лорк взе чашата с рома.

— Може би предпочиташ…?

Таво бързо се пресегна и взе чашата от ръката му.

— Това не е за вас, малък господарю.

— Таво, къде са родителите ми?

— Там горе, в гората, при Алонза.

— Ще ни заведеш ли там, Таво?

— Кого да заведа?

— Нас. Искаме да отидем и да ги видим.

Таво се замисли.

— Не можем да отидем, защото нямате пари.

Той разчорли косата на Лорк.

— Ей, малък господарю, имаш ли някакви пари?

Лорк извади няколкото монети, които имаше в джоба си.

— Не стигат.

— Принс, ти или Ръби имате ли някакви пари?

Принс имаше в шортите си 2 паунда.

— Дай ги на Таво.

— Защо?

— Той ще ни заведе да видим родителите си.

Таво се пресегна и взе парите от Принс, изведнъж вдигна вежди, изненадан от сумата.

— Той дава ли ми ги?

— Ако ни заведеш, където трябва — отговори му Лорк.

Таво погъделичка Лорк по корема. Те се разсмяха. Таво сгъна една разписка и я пусна в джоба му. После си поръча още един ром и вкиснато мляко.

— Млякото е за теб. Приятелите ти искат ли?

— Хайде, Таво, ти каза, че ще ни заведеш.

— Тихо — каза миньорът. — Мисля дали изобщо трябва да ходим там горе. Нали знаеш, че утре сутринта трябва да се включа за работа. — Той потупа розетката върху китката си.

Лорк сложи сол и пипер в млякото и го изсърба.

— Аз искам да го опитам — обади се Ръби.

— Мирише ужасно — каза Принс. — Не пий такова нещо. Ще ни заведе ли?

Таво се обърна с жест към собственика на кафенето.

— Много хора ли се качиха тази вечер при Алонза?

— Днес е петък, нали? — отвърна собственикът на въпроса с въпрос.

— Момчето иска да го заведа горе — продължи Таво, — за вечерта.

— Ти ще водиш момчето на ван Рей горе при Алонза? — пурпурночервената по рождение бенка на собственика се сбръчка.

— Родителите му са горе — сви рамене Таво. — Момчето иска да ги заведа. Знаеш ли, той ми нареди да ги заведа. Това ще ми е много по-забавно от седенето тука и мачкането на насекоми.

Той се наведе, завърза езиците на овехтелите си сандали един за друг и ги провеси през врата си.

— Хайде, малък господарю, кажи на едноръкото момче и на момичето да се държат прилично.

Като чу забележката за ръката на Принс, Лорк подскочи.

— Тръгваме.

Но Принс и Ръби не разбраха нищо.

— Тръгваме — обясни им Лорк, — нагоре при Алонза.

— Какво е това при Алонза?

— Това да не е като местата, където Аарон взима онези хубави жени в Пекин?

— Те тук нямат такива неща като в Пекин — обади се Принс. — Тъпо! Те дори си нямат нещо като Париж!

Таво се наведе и хвана ръката на Лорк.

— Не се отделяй от мен. Кажи и на приятелите си да не се отделят от нас.

Ръката на Таво бе потна и мазолеста. Джунглата над тях цъкаше и съскаше.

— Къде отиваме? — попита Принс.

— Да видим мама и татко. — Гласът на Лорк звучеше колебливо. — При Алонза.

Като чу последната дума, Таво се огледа и кимна с глава. Той посочи някъде между дърветата, удвоени от светлината на двата спътника.

— Далеч ли е това, Таво?

Таво само плесна Лорк по врата, хвана го отново за ръката и продължи напред.

На върха на хълма нещата се проясниха: изпод краищата на една шатра се процеждаше светлина. Група мъже се шегуваха и пиеха с една дебела жена, излязла на въздух. Лицето и раменете й бяха влажни. Гърдите й лъщяха, преди да потънат в оранжевата щампа на деколтето. Тя навиваше плитката си.

— Стой! — каза тихо Таво и избута децата назад.

— Ей, защо…

— Трябва да стоим тук — обясни Лорк на Принс, който бе тръгнал след миньора.

Принс се огледа, после се върна и застана до Лорк и Ръби.

Таво се присъедини към мъжете и пое бутилката, покрита с лико, която обикаляше групичката от ръка в ръка.

— Хей, Алонза, господарите ван Рей…? — той посочи с пръст към шатрата.

— Понякога идват. Понякога си водят и гостите с тях. — отвърна Алонза. — Понякога искат да видят…

— Сега — прекъсна я Таво. — Сега тук ли са?

Тя взе бутилката и кимна.

Таво се обърна и махна с ръка на децата.

Лорк, последван от напрегнатите брат и сестра, пристъпи и застана зад него. Мъжете продължиха да си говорят на висок тон, който заглушаваше крясъците и смеховете от шатрата. Нощта бе гореща. Бутилката направи още три обиколки. Лорк и Ръби си пийнаха малко. Последния път Принс направи физиономия, но и той пийна.

Накрая Таво бутна Лорк по рамото.

— Вътре.

Таво трябваше да приклекне под ниската врата. Лорк бе най-висок сред децата, но с главата си само забръсна платнището.

На централния прът бе закачен прожектор. Ярката светлина обливаше покривалото на шатрата, пълнеше ушните миди, осветяваше ноздрите, чертите на състарените лица. Една глава клюмна в тълпата, прогонвайки смеха и ругатните. Лъснаха влажни устни, когато гърлото на бутилка се отмести. Разпуснати, потни коси. Сред оглушителния шум някой биеше камбана. Лорк усети, че дланите му изтръпват от възбуда.

Хората започнаха да се навеждат. Таво приклекна. Принс и Ръби също. Лорк ги последва, но той се държеше за овлажнената яка на Таво.

Един мъж с високи ботуши крачеше напред-назад покрай ямата и приканваше тълпата да седне.

Изведнъж на отсрещната страна, точно зад парапета, Лорк разпозна жената с посребрената коса. Тя се беше облегнала на рамото на сенегалския студент Лузуна. Кичури от косата й бяха прилепнали към челото като разбъркани и усукани ножове. Студентът беше с разгърдена риза. Дрехата му я нямаше.

Миньорът отново разклати въжето на звънеца. Върху лъскавата му ръка бе паднала перушина и не се отлепи, въпреки че той размахваше ръце и викаше на тълпата. Сега той блъскаше с тъмния си юмрук по ламаринената стена и призоваваше към тишина.

Между дупките в преградата имаше заклещени пари. Това бяха облозите, натъпкани между дъските. Лорк обиколи с поглед парапета и видя младоженците долу, в ниското. Той се беше навел към нея и й сочеше нещо.

Миньорът стъпваше в кашата от люспи и перушина. Ботушите му бяха черни до колената.

Когато хората се поумириха, той се насочи към отсамната страна на ямата, която Лорк не можеше да види, и се наведе…

Вратичката на кафеза се открехна. С мощен вик миньорът скочи върху парапета и сграбчи централната подпора. Зрителите изкрещяха и тълпата се надигна. Тези, които бяха наклякали, започнаха да се изправят. Лорк се опита да си пробие път напред.

На отсрещната страна на ямата той видя баща си, който се изправяше, с лице, изгубило очертанията си и разкривено под русата коса. Ван Рей размаха юмрук срещу ямата. Майка му, с ръка на гърлото, се притискаше до него. Посланик Селвин се опитваше да си пробие път между двама миньори и викаше от парапета.

— Аарон е тук — възкликна Ръби.

— Не — чу се гласът на Принс.

Толкова много хора стояха прави, че Лорк вече не виждаше нищо. Таво стана и се развика по хората да седнат, докато някой му подаде една бутилка.

Лорк се премести наляво, за да може да вижда. Когато от ляво му заслониха гледката, пристъпи надясно. Някаква неясна възбуда бушуваше в гърдите му.

Миньорът стоеше изправен на парапета над тълпата. Подскачайки, с рамото си бе ударил прожектора и по платнището заиграха сенки. Облегна се на рейката, присви очи от полюшващата се светлина и потри разкривените си ръце. Тогава видя залепналата по него перушина. Отупа се внимателно и започна да пощи сплъстените си гърди, раменете.

От края на ямата избухна шум, после внезапно секна и накрая се превърна във вой. Някой размахваше една жилетка.

Миньорът не намери нищо и отново се облегна на стълба.

Възбуден и запленен едновременно, Лорк почувствува, че му прилошава от рома и вонята.

— Хайде — извика той на Принс, — нека да се качим горе, оттам се вижда всичко.

— Мисля, че не трябва да правим това — отговори му Ръби.

— Защо не? — Принс направи крачка напред, но изглеждаше уплашен.

Лорк се клатушкаше пред него.

Изведнъж някой го хвана за ръката и рязко го завъртя.

— Какво правите тук? — ядосан и смутен, ван Рей дишаше тежко. — Кой ви каза, че можете да водите децата тук?

Лорк се огледа за Таво. Таво го нямаше.

Зад гърба на баща му пристъпваше и Аарон Ред.

— Казах ви, че трябва някой да остане с тях. Вашите бавачки тук са толкова старомодни, че всяко малко по-хитро дете може да ги преметне.

Ван Рей бързо се обърна.

— Децата са добре. Но Лорк много добре знае, че не му е разрешено да излиза вечерно време сам!

— Аз ще ги заведа в къщи — каза мама и се приближи. — Не се тревожи, Аарон. Те са добре. Страшно много съжалявам, наистина. — После се обърна към децата и каза: — Какво ви прихвана, та дойдохте тук?

Около тях се бяха скупчили миньори и наблюдаваха сцената.

Ръби започна да плаче.

— Скъпо дете, какво има? — мама изглеждаше притеснена.

— Няма й нищо — отговори вместо нея Аарон, — знае си какво ще й се случи като я прибера в къщи. Те си знаят, когато са непослушни.

Ръби, която не беше и помислила, какво ще се случи, започна да плаче съвсем на сериозно.

— Хайде да поговорим утре за това — майката хвърли отчаян поглед на ван Рей. Но притеснен от сълзите на Ръби и огорчен от присъствието на Лорк, бащата не й отговори.

— Да, заведи ги вкъщи, Дана. — Той вдигна глава и погледна насъбралите се миньори. — Заведи ги вкъщи. Хайде, Аарон, няма за какво да се безпокоиш.

— Хайде — каза мама, — Ръби, Принс, дайте ръце. Ела Лорк, тръгваме за…

Майката протегна ръце на децата.

В този момент Принс я хвана с изкуствената си ръка и силно я дръпна…

Майката изпищя, олюля се напред и удари китката му със свободната си ръка. Металните и пластмасови пръсти затегнаха хватката още по-силно около ръката й.

— Принс! — Аарон посегна към него, но момчето му убягна, извъртя се и се просна на пода.

Майката падна на колене върху мръсния под, хлипаше и тихо ридаеше. Бащата я вдигна за раменете.

— Дана! Какво направи той? Какво се случи?

Майката поклати глава.

Принс се затича направо срещу Таво.

— Хвани го! — извика бащата на португалски.

— Принс! — изрева Аарон.

Като чу името си, момчето престана да се съпротивлява. Той се отпусна в ръцете на Таво с пребледняло лице.

Майката се беше изправила и беше захлупила лице върху рамото на бащата.

— …една от белите ми птици — дочу я да казва Лорк.

— Принс, ела тук! — изкомандва Аарон.

Принс се върна назад, а движенията му бяха резки и трескави.

— Сега — заговори Аарон, — с Дана отивате вкъщи. Тя съжалява, че е споменала ръката ти. Не е искала да те обиди.

Майката и бащата гледаха Аарон с изумление. Аарон Ред7 се обърна към тях. Той бе малък човек. Единственото червено нещо по него, което Лорк можеше да види бяха ъгълчетата на очите му.

— Знаете ли — Аарон изглеждаше уморен, — аз никога не споменавам неговия недостатък. Никога.

Той изглеждаше отчаян.

— Не искам да се чувства непълноценен. Не допускам някой да го сочи като различен от останалите. Никога не трябва да говорите за това пред него. Никога и по никакъв повод.

Бащата се опита да каже нещо. Но причина за обърканата вечер беше той.

Майката изгледа последователно двамата мъже, после погледна ръката си. Поставила я бе в другата си длан и я поклащаше.

— Деца — каза тя, — елате с мен.

— Дана, сигурна ли си, че можеш…

Майката го прекъсна с поглед.

— Деца, елате с мен — повтори тя. Напуснаха шатрата.

Таво бе навън.

— Ще дойда с вас, сеньора. Ако искате, ще дойда да ви изпратя до къщата.

— Да, Таво — отговори мама, — благодаря ти.

Притискаше ръката си до корема.

— Това момче с желязната ръка — Таво посочи с глава, — момичето и вашия син. Аз ги доведох тук, сеньора. Но те ме накараха, сеньора. Те ми казаха да ги доведа тук.

— Разбирам те — отвърна мама.

Този път не минаха през джунглата, а хванаха по-широкия път, който водеше покрай пристана. От него обикновено тръгваха аквабусите, които отнасяха миньорите до подводните мини. Високите съдове се полюшваха във водата, хвърляха двойни сенки върху вълните.

Като стигнаха до портала на парка, Лорк изведнъж почувства, че му се повръща.

— Таво, дръж му главата — нареди мама. — Виждаш ли, тези вълнения не са добри за теб, Лорк. Пак си пил от онова мляко. По-добре ли ти е вече?

Той не спомена за рома. Зловонията в шатрата, както и миризмата, която излъчваше Таво, му помогнаха да запази своята тайна. Принс и Ръби го гледаха мълчаливо и бегло се споглеждаха.

Горе майката хубаво подреди бавачката и отпрати Принс и Ръби в стаята им. Накрая дойде в детската стая.

— Още ли те боли ръката, мамо? — попита Лорк с глава на възглавницата си.

— Боли ме. Като по чудо нищо не е счупено. Оттук отивам веднага да се прегледам в медицинската уредба.

— Те искаха да отидем там! — обади се Лорк. — Казаха, че искат да разберат къде сте отишли всички вие.

Майка му седна на леглото и започна да го гали по гърба със здравата си ръка.

— А ти не искаше ли да видиш, поне малко?

— Да — отговори той след кратка пауза.

— Така си и мислех. Как ти е коремът? Каквото и да ми говорят, не виждам какво хубаво може да има за теб в това вкиснато мляко.

Той все още не бе споменал за рома.

— А сега заспивай — и тя се запъти към вратата на детската стая.

Той си спомняше как тя докосна ключа.

Той си спомняше гаснещия спътник, който видя през въртящия се таван.

Федерация Плеяди, Арк, Ню Арк, 3162

Лорк свързваше Принс Ред с идването и изчезването на светлината.

Той седеше гол до плувния басейн на покрива и четеше за изпита си по петрология, когато изведнъж пурпурните листа пред каменния вход се размърдаха. От силната буря навън остъкленият таван бучеше. Кулите на Арк, укрепени, за да устояват на вятъра, изглеждаха криви зад проблясващия купол.

— Татко! — Лорк остави учебника и се изправи. — Ей, аз съм трети на изпита по висша математика. Трети!

Ван Рей в обшита с кожа парка8 пристъпи през листата.

— И мисля, че сега се правиш, че учиш. Няма ли да ти е по-лесно в библиотеката? Как успяваш да се съсредоточиш тук, където всичко те разсейва?

— Петрология — възкликна Лорк със записващия бележник в ръка. — Всъщност няма нужда да уча за този изпит. Имам вече награди.

Едва през последните няколко години Лорк се научи да приема съвсем спокойно изискванията на родителите си за съвършенство. Научил се на това, той разбра, че забележките им са чисто ритуални и формални, така че ако успееше да ги остави да минат покрай ушите му, той отваряше пътя на нормалното общуване.

— О, така ли — възкликна баща му. После се засмя. Беше разкопчал парката си, скрежът в косите му се беше превърнал в капчици вода. — Ти най-после започна да учиш, вместо да се ровиш из чарковете на Калибан.

— А, ти ме подсети, татко. Регистрирал съм я за участие в регатата на Ню Арк. Ще дойдете ли с мама горе да видите финала?

— Ако успеем. Знаеш, че майка ти напоследък не се чувства особено добре. Последното пътуване бе малко тежко. А и ти я тревожиш с твоите състезания.

— Но защо? Аз не допуснах това да ми попречи на ученето.

Ван Рей сви рамене.

— Тя мисли, че има нещо опасно. — Остави парката на скалата. — Прочетохме за твоята награда в Трантор миналия месец. Поздравявам те. Макар и да се безпокои за теб, майка ти бе горда като квачка с малките си, когато обясняваше на всички педантки от женския клуб, че си неин син.

— Искаше ми се да бяхте там.

— И ние искахме това, но нямаше как да съкратим пътуването си с един месец. Ела, искам да ти покажа нещо.

Лорк последва баща си покрай поточето, което се виеше от басейна. Като тръгнаха надолу по стълбите, които се спускаха зад водопада и към къщата, ван Рей обгърна с ръка раменете на сина си. Стълбите се задвижиха от тяхната тежест.

— Спряхме на Земята по време на пътуването. Прекарахме един ден с Аарон Ред. Мисля, че си го виждал преди много, много време. Ред-шифт лимитед.

— В Нова Бразилия — обади се Лорк. — В мината.

— Нима помниш неща, станали толкова отдавна? — Стъпалата се изравниха и ги понесоха през оранжерията. От храстите изхвърчаха какаду, удряха се в прозрачната стена, отвъд която снегът покриваше терасите, после кацаха сред кървавочервените цветя и тропаха по пясъка. — С него беше и Принс, момче на твоите години, може би малко по-голямо. — Лорк не се интересуваше какво е правил Принс през всичките тези години, както обикновено децата не се интересуват с какво се занимават децата на приятелите на техните родители. Навремето Принс набързо бе сменил четири училища и слуховете, достигнали до Плеяди говореха, че само благодарение на богатството на Ред-шифт лимитед тези смени не са бивали открито наричани „изключване“.

— Помня го — каза Лорк, — той беше само с една ръка.

— Сега носи черна ръкавица до рамото с лента най-горе, покрита със скъпоценности. Много впечатляващ младеж. Каза, че те помни. Вие двамата май бяхте направили пакост или нещо такова на времето. Сега той малко се е поукротил или поне така изглежда.

Лорк се измъкна изпод ръката на баща си и стъпи върху белия килим, който покриваше зимната градина.

— Какво искаше да ми покажеш?

Баща му се насочи към една от кулите за общуване. Това бе прозрачна колона, широка четири фута, която подпираше прозрачния покрив с капител от декоративно стъкло.

— Дана, искаш ли да покажеш на Лорк какво си му донесла?

— Момент. — В колоната се очерта фигурата на майка му. Тя седеше в дълбоко кресло. От масата зад нея взе едно зелено парче плат и го разгъна върху скута си, покрит с брокат.

— Колко са красиви! — възкликна Лорк. — Къде намери хептодинов кварц?

Камъните, предимно силиконови, бяха образувани от геоложкото налягане по такъв начин, че във всеки кристал с големината на детски юмрук светлината протичаше по начупени сини линии в неправилни форми.

— Намерих ги, когато спряхме на Сигнус. Бяхме отседнали в близост до Гърмящата пустиня на Крол. Виждахме ги от прозореца на стаята ни отвъд стените на града. Гледката беше така ефектна и величествена, както винаги я описват. Един следобед, когато баща ти беше на конференция, аз излязох да се разходя. Като ги видях, се сетих за твоята колекция и купих тези специално за теб.

— Благодаря. — Той се усмихна на образа в колоната. От четири години насам нито той, нито баща му бяха виждали майка му. Станала жертва на дегенеративно психическо и физическо заболяване, което често я правеше съвсем неконтактна, тя се бе затворила в своя апартамент в къщата с лекарствата си, с диагностициращите компютри, с козметиките си, гравотермията и четящите машини. Тя, а най-често някой от нейните андроиди, програмирани по нейния основен модел на реакции, се появяваше в кулите за общуване и показваше някакво подобие на нейния нормален вид и личност. По същия начин, чрез андроид и телерамна връзка, тя „придружаваше“ ван Рей по време на деловите пътувания, докато физическото й присъствие бе ограничено до скритите, изолирани помещения, където никому не бе разрешено да влиза с изключение на психотехника, който тихичко я посещаваше веднъж в месеца.

— Те са чудесни — повтори той и пристъпи напред.

— Ще ти ги оставя довечера в стаята. — Тя взе един камък с черната си ръка и го завъртя. — Аз самата ги намирам прекрасни. Почти хипнотизиращи.

— Ела тук. — Ван Рей се обърна към една от другите колони. — Имам да ти покажа още нещо. Очевидно Аарон е разбрал нещо за състезателните ти страсти и за това, колко добре се представяш. — Нещо се очертаваше във втората колона. — Двама от неговите инженери разработили нов йонен съединител. Те ни казаха, че бил твърде чувствителен за масова употреба и не би било изгодно за тях да го произвеждат в промишлени мащаби. Но Аарон каза, че качеството на връзката било идеално за малки състезателни кораби. Аз му предложих да го купя за теб. Не искаше и да чуе дори. Изпраща ти го като подарък.

— Наистина ли? — Лорк усети, че вълнението му е по-голямо от учудването. — Къде е?

В колоната се очерта контейнер, поставен в ъгъла на една от товарните платформи. В далечината между маяците се очертаха контурите на пристанището за яхти Неа Лимани.

— Оттатък на пистата ли?

Лорк седна в зеления хамак, който висеше от тавана.

— Прекрасно! Ще го видя, когато сляза довечера. Все още не съм събрал екипаж за състезанието.

— Ти все събираш в екипажа си хора, които се мотаят около космодрума. — Майка му поклати глава. — Това винаги ме безпокои.

— Мамо, хората, които обичат състезанията, тези, които се интересуват от състезателни кораби, хората, които знаят как се плава, обикновено се навъртат около хангарите. Но така или иначе, аз познавам половината хора в Неа Лимани.

— Все пак аз бих желала да си подбираш екипаж измежду твоите съученици и приятели или хора, подобни на тях.

— Какво им е лошото на хората, които обичат да дрънкат? — той леко се усмихна.

— Не съм казала нищо подобно. Само си мисля, че трябва да използваш хора, които познаваш.

— Какво смяташ да правиш след състезанието — вклини се баща му в разговора, — до края на ваканцията?

Лорк сви рамене.

— Искаш ли да поработя като надзирател в мината на Сао Орини? Както миналата година.

Веждите на баща му се вдигнаха учудено, а после се събраха при вертикалните бръчки в основата на носа.

— След всичко, което се случи с дъщерята на миньора…? — Веждите отново се изопнаха. — Нима искаш пак да отидеш там?

Лорк отново сви рамене.

— Мислил ли си за нещо, което би искал да правиш? — обади се майка му.

— Аштън Кларк ще ми подскаже нещо. Но точно сега трябва да отида и да намеря хора за екипажа си. — Той стана от хамака. — Мамо, благодаря ти за камъните. А за ваканцията ще говорим, когато училището наистина свърши.

Той тръгна към моста, извил се над водата.

— Нали няма много да…

— Преди полунощ.

— Лорк, и още нещо.

Той спря в началото на моста и се облегна върху алуминиевия парапет.

— Принс ще прави купон. Изпратил ти е покана. Ще бъде на Земята, в Париж на Ил Сан Луи. Но е само три дни след регатата. Няма да успееш…

— С Калибан се стига Земята за три дни.

— Не, Лорк, ти не можеш да стигнеш до Земята с това малко…

— Никога не съм бил в Париж. За последен път петнадесетгодишен бях на Земята, когато ме взехте с вас и ходихме в Пекин. Лесно е да се плава надолу из Драко. — На излизане той отново се обърна към тях. — Ако не успея да събера сега екипаж, няма дори да отида на училище другата седмица.

И изчезна от другата страна на моста.

Федерация Плеяди/Драко (Калибан), 3162

Екипажът му се състоеше от двама приятели, които доброволно му предложиха помощта си, за да разопакова йоновия съединител. Нито един от тях не беше от Федерация Плеяди.

Брайън, момче на възрастта на Лорк, който бе учил една година в университета на Драко, а след това излетял за Външните колонии, сега си отработваше билета за връщане. Той бе изкарал капитански и мачтови курсове за състезателни яхти, но само в кооперативния яхт-клуб, спонсориран от училището му. Приятелството им се градеше на взаимното уважение и на общия им интерес към състезателните кораби. Лорк мълчаливо се прехласваше от начина, по който Брайън бе стигнал до другия край на галактиката, пробивайки си път без никакви пари или предварителна подготовка. Докато Брайън беше най-сетне срещнал един митичен богаташ, който можеше да притежава собствен кораб и чието име, поне дотогава, бе само една абстракция от спортните ленти — Лорк ван Рей, един от най-младите и най-ефектни представители на новото поколение капитани-състезатели.

Дан, който допълваше екипажа на малкия тривитлов състезателен кораб, бе мъж около четиридесетте, землянин от Австралия. Бяха го срещнали в един бар, където захвана да разправя цял сериал от истории, случили се с него по времето, когато е бил търговски мачтов киборг на голям товарен кораб или когато случайно е попадал в екипажи на капитани-състезатели, въпреки че самият той никога да не е бил капитан. Бос, препасал с въже прокъсаните си на коленете панталони, Дан олицетворяваше мачтовите киборги, които се шляеха по нагорещените пътеки на Неа Лимани. Високите противовятърни куполи препречваха пътя на ураганните пориви, които от Тонг връхлитаха върху блесналия в светлини Арк — през целия месец Юмбра имаше само три часа дневна светлина през двайсет и девет часовото денонощие. По барове и сауни, регистрационни бюра и всякакви дупки, където извършваха какви ли не услуги, механици, офицери и мачтови киборги пиеха до късно, говореха за текущите новини, за надбягвания.

Реакцията на Брайън на предложението веднага след състезанието да отлетят за Земята беше:

— Чудесно. Защо не? Аз така или иначе трябва да се върна в Драко навреме за ваканционните лекции.

А на Дан:

— Париж? Това е ужасно близо до Австралия, нали? В Мелбърн имам дете и две жени и не изгарям от желание да ме спипат там. Надявам се, ако не стоим твърде дълго…

След като регатата стремително прелетя покрай кръжащия около Арк сателит-наблюдателница, затвори кръга по вътрешния ръб на звездното струпване край Дим, Мъртвата сестра и се върна обратно на Арк. Тогава дойде съобщението, че Калибан се е класирал втори.

— Добре, хайде да се махаме от тук. Отиваме на купона на Принс!

— Бъди внимателен… — от високоговорителя се чу гласът на майка му.

— Поздрави Аарон от нас. И още веднъж, честито, синко — обади се баща му. — Ако по време на това глупаво пътуване разбиеш тази бакърена пеперуда, не очаквай от мен да ти купя друга.

— Довиждане, татко.

Калибан се издигна сред звездните кораби, струпани на станцията за наблюдение, където зрителите бяха надошли да наблюдават финала на Регата. Долу високите петдесет фута прозорци блестяха в звездната светлина (зад един от тях баща му и един от андроидите на майка му стояха до парапета и наблюдаваха отдалечаването на кораба). Само с едно мигновено обръщане те профучаха през Федерация Плеяди и се насочиха към Сол.

Денят отминаваше. Те бяха загубили шест часа в една завихрена мъглявина („Сега, ако имахме истински кораб вместо тази играчка тук — негодуваше Дан по интеркома, — с едно кихване щяхме да излезем от това нещо.“ Лорк настрои на по-висока честота скенера на йоновия съединител. „Брайън, намали с два до пет румба. После го изправи бързо — така!“), но успяха да наваксат изгубеното време, а после и част от отклонението, предизвикано от външния прилив.

Измина още един и се появи Сол — една нажежена, растяща светлина в безкрайния космос.

Драко, Земя, Париж, 3162

На мили разстояние под издутите платна се въртеше полето Де Блау като осморка от предпазния Миценианов екран. Оттук излитаха товарните совалки за голямото звездно пристанище на втория спътник на Нептун. Светлините на петстотинметровите пътнически лайнери осветяваха платформите. Калибан се приземи върху площадката за кацане в яхтовия залив, снишавайки се плавно като трисегментно хвърчило. Щом ги хванаха насочващите лъчи, Лорк стана от кушетката.

— Добре, сладури. Свалете платната!

Минута след допира до твърдата повърхност той изключи бръмчащите вътрешности на Калибан. Светлините на датчиците около него угаснаха.

Брайън се промуши в контролната кабина, завързвайки левия си сандал. Дан, небръснат, с разгърдена дреха, изникна от неговата излъчвателна камера.

— Май пристигнахме, капитане. — Той спря да чопли мръсотията между пръстите на краката си. — Какъв е този купон дето ще ходите?

Лорк натисна бутона за разтоварване и подът започна да се спуска надолу, да се плъзга по жлебовете, докато долния край на пода докосна земята.

— И аз не съм съвсем наясно — отговори му Лорк, — но мисля, че всички ще разберем след като отидем там.

— О-о, не-е — проточи Дан, когато стигнаха най-ниската точка. — Аз не ставам за подобно общество. — Те излязоха от сянката на корпуса. — Намерете ми някой бар и на връщане просто ме приберете оттам.

— Ако вие двамата не искате да дойдете — заговори Лорк, оглеждайки се по полето, — ще седнем някъде да хапнем и вие може да останете там.

— Аз… да, така да се каже, исках да отида. — Брайън изглеждаше разочарован. — Едва ли друг път ще имам възможност да отида на купон, организиран от Принс Ред.

Лорк погледна Брайън. Набитото, чернокосо момче с тъмнокафяви очи бе сменило протритата кожена работна дреха с чиста риза на цветя. Лорк едва сега започна да осъзнава, колко заслепено бе това младо момче, прибрано някъде из вселената, от видимото и предполагаемото богатство на един деветнадесетгодишен младеж, който притежава собствена яхта и ходи по купони в Париж.

На Лорк изобщо не му беше дошло на ум да си смени дрехата.

— Тогава ти ела — каза Лорк, — а Дан ще го приберем на връщане.

— Само че, вие двамата, гледайте да не се напиете толкова, че да не можете да ме занесете до кораба.

Лорк и Дан се засмяха.

Брайън оглеждаше останалите яхти в залива.

— Ей, работили ли сте някога на Зефир с три платна? — той докосна ръката на Лорк и посочи към един елегантен, позлатен корпус. — Обзалагам се, че с някой от тези могат да се правят истински лупинги.

— При ниски честоти ускорението е по-бавно — Лорк се обърна отново към Дан. — От теб се иска да си на борда утре, преди излитане. Никакво намерение нямам да обикалям и да те търся.

— Мен, толкова близо до Австралия? Не се безпокой, капитане. А между другото, нали няма да се разтревожиш, ако се случи да доведа жена на кораба? — Погледна Лорк и му намигна.

— Кажи ми — обади се Брайън, — как се управляват тези Борс-27? Нашият училищен клуб се опита да направи замяна с един друг клуб, който имаше десетгодишен Борс. Само че те искаха пари.

— Ако не си тръгне от кораба с нещо, което не е донесла — отговори Лорк на Дан. И отново се обърна към Брайън:

— На Борс съм се качвал за последен път, когато бях на три години. Един мой приятел имаше такова нещо преди две-три години. Работеше много добре, но не беше на нивото на Калибан.

Минаха през портала на космодрума, тръгнаха надолу по стълбите към улицата и минаха през сянката на една усукана като змия колона.

Париж си оставаше повече или по-малко равнинен град. Единствените обекти, които по-осезателно нарушаваха хоризонталната му структура бяха Айфеловата кула отляво и островърхата постройка на Халите — пазари на седемдесет етажа, обградени с прозрачни витрини и свързани с мозайка от метални орнаменти. Тук бяха съсредоточени храната и стоките, предназначени за двадесет и трите милиона жители на града.

Те свиха нагоре по Рю де лез Остроно9, край ресторанти и хотелски маркизи10. Дан бръкна под въжето, препасано на кръста му, за да се почеше по корема и отметна дългата си коса от челото.

— Къде ли тук може да се напие един мачтов киборг? — Изведнъж той посочи с пръст една малка уличка. — Тук.

В дъното на улицата с форма на буквата „L“ имаше малко кафене с пукнато стъкло на витрината. Льо Сидерал. Вратата му тъкмо се затваряше зад гърбовете на две жени.

— Прекрасно — проточи Дан и забърза пред Лорк и Брайън.

— Понякога завиждам на хора като него — тихо каза Брайън на Лорк.

Лорк го погледна учудено.

— Наистина ли не ти пука, че може да доведе жена на кораба?

Лорк сви рамене.

— И аз бих довел.

— О, сигурно ти е лесно с жените, особено с твоя състезателен кораб.

— Предполагам, че това помага.

Брайън захапа нокътя на палеца си и поклати глава.

— Сигурно е много хубаво. Понякога си мисля, че момичетата забравят, че съм жив. С яхта или без яхта, все ще е същото… — Той се засмя. — Ти някога… качвал ли си момиче на кораба си?

За момент Лорк не отговори. После каза:

— Аз имам три деца.

Сега Брайън изглеждаше учуден.

— Едно момче и две момичета. Техните майки са миньори в един свят във Външните колонии, Нова Бразилия.

— О, искаш да кажеш, че си…

Лорк кръстоса ръце и постави китки върху раменете си.

— Струва ми се, че ние сме живели по твърде различен начин — каза бавно Брайън — ти и аз.

— И аз точно това си мислех. — После Лорк се засмя. Брайън с труд се усмихна.

— Хей, вие там, спрете — чуха зад гърба си глас. — Почакайте!

Обърнаха се.

— Лорк! Лорк ван Рей!

Черната ръкавица, която бе описвал баща му, сега бе заменена със сребърна. Препаската, вързана високо на бицепса, бе изпъстрена с диаманти.

— Принс?

Жилетката, панталоните, обувките, всичко бе сребърно.

— За малко да те изпусна!

Скулестото лице под черната коса беше въодушевено.

— Полевите служби ми се обадиха още щом си получил от Нептун разрешение за кацане. Състезателна яхта, а? Сигурно ти отнема цялото време. А, чакай, преди да съм забравил: Аарон ме помоли, ако дойдеш, да те помоля от негово име да предадеш поздрави на леля ти Саяна. Миналия месец тя прекара с нас един уикенд по крайбрежието на света Чобе.

— Благодаря, ще й предам, ако я видя — отвърна Лорк. — Щом като миналия месец тя е била с вас, то ти си я виждал много по-скоро. Тя вече не идва толкова често на Арк.

— Саяна… — започна Брайън — …Морган? — завърши той стъписан.

Но Принс беше заговорил отново.

— Виж. — Той постави ръцете си върху раменете на Лорк, покрити с кожена дреха. (Лорк се опитваше да определи разликата в натиска, упражняван от пръстите с и без ръкавица.) — Преди купона трябва да стигна до връх Кенюна и да се върна обратно. Мога да ползвам всички възможни превозни средства, които пристигат откъде ли не. Но Аарон не иска да ми помогне. Той повече не желае да има нищо общо с моя купон и смята, че вече сме му изпуснали края. Страхувам се, че злоупотребих с името му на няколко места, за да уредя някои неща, които той не одобряваше. Но той е далече, някъде на Вега. Искаш ли да ме закараш до Хималаите?

— Добре. — Лорк отначало предположи, че Принс и Брайън ще крепят платната. Но изведнъж се сети, че Принс, с тази ръка, няма да бъде добра мачта. — Ей, Дан — провикна се той надолу по улицата. — Имаме още работа.

Австралиецът тъкмо беше отворил вратата. Той се обърна, поклати глава и тръгна обратно.

— Какво ще правим там? — попита Лорк като тръгнаха към стартовата площадка.

— Ще ти кажа по пътя.

Като минаха през портала (и край колоната на Драко, с увит около нея змей, блестящ под лъчите на залязващото слънце), Брайън поведе разговор.

— Това се казва външен вид — обърна се той към Принс.

— На Ил ще има много хора. Аз искам всички да виждат къде се намирам.

— Тази ръкавица някаква нова мода ли е на Земята?

Лорк усети, че стомахът му се свива. Хвърли бърз поглед към двете момчета.

— Такива неща — продължаваше Брайън, — обикновено стигат до Кентавър най-малко един месец след като на Земята вече не се носят. А в Дракон не съм бил вече десет месеца.

Принс погледна ръката си и я обърна.

Падналият здрач помрачи небето.

Тогава по върха на оградата се появиха мигащи светлини: светлината очертаваше гънките на ръкавицата на Принс.

— Това си е мой собствен стил — той погледна Брайън. — Аз нямам дясна ръка. Това тук — той сви в юмрук сребърните пръсти, — е само метал и пластмаса, и бръмчащи вътрешности. — Изсмя се остро. — Но ми служи… почти като истинска.

— Ох — в гласа на Брайън се почувства смущение. — Не знаех.

Принс се засмя.

— Понякога и аз почти забравям. Понякога. Къде ви е корабът?

— Тук.

Лорк посочи кораба и осъзна, че между първата и сегашната му среща с Принс са минали дузина години.

Драко, Земя, Непал, 3162

— Всички ли са включени?

— Ти ми плащаш, капитане — чу се стържещият глас на Дан. — Ти колиш, ти бесиш.

— Готов съм, капитане — обади се Брайън.

— Опънете долните платна…

Принс седна зад Лорк и сложи едната си ръка върху неговото рамо (истинската си ръка).

— Цял свят пристига на това нещо. Ти идваш чак тази вечер, но хората са се засъбирали от една седмица насам. Поканил съм стотина души, а са се струпали най-малко триста. Броят им расте, расте! — Щом навлязоха в инерционното поле, Де Блау се спусна надолу, а залязващото слънце висеше от запад и обливаше света с огнен блясък. Небесният хоризонт пламтеше.

— Например, Че-онг домъкна някъде от края на Драко една компания абсолютни диваци…

По високоговорителя се чу гласът на Брайън.

— Че-онг, имаш предвид звездата на психорамата ли?

— От студиото й дадоха една седмица отпуска и тя реши да дойде на моя купон. Онзи ден си наумила да се захване с алпинизъм и отлетя за Непал.

Слънцето минаваше над главите им. Пътуването между две точки на една планета изисква да се излети от точно определено място и да се кацне на друго точно определено място. Звездолетът с енергийни платна трябва най-напред да излети, да обиколи три-четири пъти Земята и да се спусне плавно надолу. От единия край на света до другия се стига за същите седем-осем минути, необходими за придвижване от единия край на града до другия.

— Днес следобед Че ми се обади по радиото и каза, че вече са изминали три четвърти от пътя до връх Кенюна. Под тях бушува буря и затова не могат да се доберат до междинната спасителна станция в Катманду, откъдето да извикат хеликоптер да ги вземе. Разбира се, бурята не й попречила да обиколи една трета от света, за да ми се обади и да ми разкаже за своите проблеми. Както и да е, обещах й, че ще измисля нещо.

— Как, по дяволите, мислиш, че ще можем да ги вземем от планината?

— Ще стигнете на около 20 фута от скалата и ще увиснете над нея. Аз ще сляза долу и ще ги взема.

— Двайсет фута! — замъгленият свят потъна под тях. — И ти искаш да стигнеш жив за купона?

— Получи ли йоновия съединител, който ти изпрати Аарон?

— И сега го ползвам.

— Той е достатъчно чувствителен за подобен род маневри. А и ти си състезател, човек на риска, капитан. Така ли е?

— Ще се опитам да го направя — каза Лорк разтревожен. — Аз съм по-луд и от теб — добави той и се засмя. — Ще се опитаме, Принс.

Под тях се стелеше мрежа от сняг и скали. Лорк установи лорановите координати на планината, както му ги беше подал Принс. Принс се пресегна през ръката на Лорк и настрои радиото…

В кабината нахлу нежен глас на момиче:

— Ето, там! Това не са ли те? Принс! Принс, скъпи, да ни спасиш ли идваш? Ние висим тук на едни малки замръзнали зъбери и сме съвсем нещастни. Принс…? — гласът й звучеше на фона на някаква музика, чуваше се и неясна смесица от други гласове.

— Дръж се, Че — проговори Принс в микрофона. — Казах ти, че ще направим нещо. — Обърна се към Лорк. — Тук! Трябва да са точно отдолу.

Лорк изключи честотния филтър и Калибан се плъзна надолу през гравитационното изкривяване на самата планина. Върховете се издигаха изваяни и блестящи.

— Ей, вижте! Казах ли ви аз, че Принс няма да ни остави да киснем тук и да пропуснем купона му.

А отзад се чу:

— О, Сесил, крачка дори не мога да направя…

— Засилете малко музиката…

— Но аз не обичам аншоа…

— Принс — извика Че, — побързай! Отново започва да вали сняг. Сесил, ти знаеш, че това нямаше да се случи, ако ти не беше решила да правиш салонни фокуси с пикелите.

— Хайде да потанцуваме, сладурче!

— Казах не. Твърде близо сме до ръба.

Калибан се снишаваше и върху подовия екран под краката на Лорк в естествена светлина блеснаха, сгрени от луната лед, пясък, чакъл и морени.

— Колко души са тук? — попита Лорк. — Корабът ни не е много голям.

— Ще се сместят.

Върху екрана се приплъзна заледеният скален корниз. Част от групата седеше на зелено пончо около бутилки с вино, сирене и кошници с храна. Други танцуваха, а трети седяха на сгъваеми столове. Един се беше покатерил на най-високия корниз и, засенчил с ръка очите си, гледаше кораба.

— Че — обади се Принс, — ние сме тук. Събирайте си багажа. Не можем да ви чакаме цял ден.

— О, небеса! Значи това си ти горе! Хайде, тръгваме! Да, това е Принс!

Върху корниза започна трескава работа. Младежите се разтичаха наоколо, събираха разпилените неща, прибираха ги в раниците, а двама сгъваха пончото.

— Едгар! Не го изхвърляй! Това вино е четиридесет и осем годишно, ти и една такава бутилка няма да намериш. Да, Хилари, можеш да смениш музиката. Не! Не изключвайте още отоплителя! О, Сесил, колко си луда! Брр! Добре, мисля, че след минута-две вече няма да сме тук. Разбира се, че ще танцувам с теб, сладурче. Но не толкова близо до ръба на скалата. Момент. Принс? Принс…!

— Че — извика Принс, след като Лорк се беше приближил още повече. — Имате ли долу някакво въже? — Той закри с ръка микрофона. — Гледал ли си я в „Дъщерите на Мейхам“, където тя играеше чалнатата шестнайсетгодишна дъщеря на онзи ботаник?

Лорк кимна с глава.

— Това не беше игра. — Той махна ръката си от микрофона. — Че! Въже! Имате ли някакво въже?

— Купища! Едгар, къде е въжето? Но ние се изкатерихме дотук по нещо! А, ето го! А сега какво да правя?

— Завържи големи възли на всеки два фута. На какво разстояние над вас сме ние?

— Четиридесет фута ли? Тридесет ли? Едгар! Сесил! Хосе! Нали чухте. Връзвайте възлите!

Върху подовия екран Лорк наблюдаваше сянката на яхтата, която се плъзгаше над снежните върхове. Той спусна кораба още по-ниско.

— Лорк, ще ми отвориш люка в шлюзовата камера, когато се…

— Намираме се на седемнайсет фута над тях — извика Лорк през рамото си. — Дотук сме, Принс! — той се пресегна. — Отворено е.

— Чудесно!

Принс се шмугна през отвора и влезе в шлюзовата камера. Нахлулият студен въздух се блъсна в гърба на Лорк. Дан и Брайън стабилизираха кораба срещу вятъра.

Върху подовия екран Лорк видя как едно от момчетата хвърляше въжето нагоре към кораба. Принс изглежда беше застанал на отворения люк, за да го хване със сребърната си ръкавица. Успя едва след третия опит. В този момент гласът на Принс заглуши свистенето на вятъра:

— Така. Вързах го. Тръгвайте нагоре!

Един след друг те се заизкачваха по възлестото въже.

— Насам. Внимавай…

— Човече, ама че е студено тук. Щом се излезе от нагревателното поле…

— Държа те. Влизай вътре…

— Не вярвах, че ще се оправим. Ей, искате ли малко Шатоньоф дьо Пап от четиридесет и осма? Че каза, че не може да се намери…

Шлюзовата камера се изпълни с глъч. После се чу:

— Принс! Колко мило от твоя страна е това, че дойде да ме спасиш! На купона ти ще има ли турска музика от деветнадесети век? Тук не можахме да хванем нито една местна станция, но попаднахме на една образователна програма, излъчвана от Нова Зеландия. Върха! Едгар дори измисли нова стъпка. Заставаш на ръце и крака и просто си клатиш тялото нагоре-надолу. Хосе, внимавай да не паднеш обратно на тази проклета планина! Ела веднага тук да се запознаеш с Принс Ред. Купонът довечера е негов, а баща му има повече милиони и от твоя. Сега затворете вратата и да се махаме от шлюзовата камера. Ох, тия машини и чудесии. Това не е за мен.

— Влез вътре, Че, и подосаждай малко на капитана. Познаваш ли Лорк ван Рей?

— Господи, момчето, което печели всички състезания? Та той сигурно има повече пари и от теб…

— Шшшт! — театрално прошепна Принс на влизане в кабината. — Не искам той да разбере.

Лорк вдигна кораба от планината и го завъртя.

— Значи ти си този, който печели всички награди. Толкова си хубав!

Че-онг бе облечена в съвсем прозрачна грейка.

— С този кораб ли ги спечели?

Все още задъхана от катеренето, тя огледа кабината. Червените ареоли на гърдите й се очертаваха върху винила при всяко вдишване и издишване.

— Това е прекрасно. Никога не съм се качвала на яхта.

След нея нахлу цялата тумба:

— Някой иска ли от това, реколта четиридесет и осма…?

— Не чувам никаква музика тук. Защо няма музика…?

— Сесил, имаш ли още от онзи златист прах?

— Ние сме над йоносферата, глупак такъв, и електромагнитните вълни не се отразяват тук. Освен това ние се движим твърде…

Че-онг се обърна към всички.

— О, Сесил, къде се дяна този вълшебен златист прашец? Принс, Лорк, трябва да го опитате. Сесил е син на майор…

— Губернатор…

— На един от онези мънички светове, за които само сме чували, че били далече-далече оттук. Той носеше този златист прашец, който те събират от скалните пукнатини. О, виж, той има още много.

Светът под тях започна да се върти.

— Виж, Принс, вдишваш го ето така. Ааах! Това те кара да виждаш най-прекрасните цветове във всяка гледка, да чуваш най-невероятни звуци, а съзнанието ти се втурва и изпълва всяка дума с нов смисъл. Хайде, Лорк…

— Внимавай! — засмя се Принс. — Той трябва да ни върне обратно в Париж.

— Ох — възкликна Че, — това няма да му попречи. Ние просто ще пристигнем по-бързо. Това е то.

Останалите се обадиха зад тях:

— Къде каза тя, че ще бъде този проклет купон?

— В Ил Сент Луис. Това е в Париж.

— Къде…?

— Париж, сладурче, Париж. Отиваме на купон в…

Драко, Земя, Париж, 3162

В средата на четвърти век византийският император Юлий, изтощен от социалните брожения на Сите дьо Пари (чието население, под хиляда жители по онова време, обитавало главно шатри от кожа, скупчени около храм от камък и дърво, изграден в чест на Великата Майка), се преместил оттатък реката на един по-малък остров.

През първата половина на двадесети век царицата на световната козметична индустрия, в желанието си да избяга от претенциите на Дясната банка и от бохемските ексцесии на Лявата, издигнала тук своя парижки pied a terre11, чиито стени били покрити с безценни произведения на изкуството (в същото време дървеният храм на отвъдния бряг на реката бил заменен от катедрала с две кули-близнаци).

В края на тридесет и първи век централното авеню беше залято от светлини, в страничните алеи ехтеше музика, лееше се пиене, всичко беше изпъстрено от менажерии и игрални домове, нощта се раздираше от илюминации и фойерверки — на Ил Сент Луис течеше купонът на Принс Ред.

— Оттук! Насреща!

Бяха се струпали върху рамковия мост. Черната Сена блещукаше в тъмнината. На отсрещния бряг каменните балюстради бяха скрити зад гъста зеленина. Скулптурните контрафорси на Нотр Дам, осветени отдолу, се издигаха между дърветата в парка на Сите.

— Никой не може да дойде на моя остров без маска — извика Принс.

Като стигнаха в средата на моста, той скочи върху парапета, хвана се за една от гредите, заразмахва сребърната си ръка над тълпата.

— Вие сте на купон! Вие сте на купон при Принс! И всеки трябва да носи маска!

В тъмнината зад скулестото му лице разцъфнаха сини и червени кълба фойерверки.

— Страхотно е! — изпищя Че-онг и се втурна към парапета. — Но ако си сложа маска, никой няма да ме познае, Принс! В студиото ми казаха, че мога да дойда тук, само ако имам достатъчно силна изява!

Той скочи, сграбчи виниловата й ръкавица и я поведе надолу по стълбите. Там, върху стативи, втренчено гледаха стотици глави-маски.

— За теб, Че, аз съм приготвил специална маска! — той смъкна една прозрачна, два фута висока, глава на плъх с уши, обрамчени с бяла козина, с вежди от златна сърма и скъпоценни камъни, поклащащи се в краищата на телените мустачки.

— Страхотно е! — изпищя Че, когато Принс нахлузи маската на раменете й.

Зад прозрачната злоба на маската нежното й зеленооко лице се заливаше от смях.

— Това е за теб! — Сесил получи глава на саблезъба пантера, Едгар с орел с блестящи пера, а черната коса на Хосе изчезна под маската на гущер.

За Дан имаше лъв (той се възпротиви срещу всеобщата настойчивост, но щом даде войнственото си съгласие, всички го забравиха), а за Брайън — грифон (до момента сякаш всички го бяха забравили, макар че ги следваше настоятелно).

— И ти! — Принс се обърна към Лорк. — За теб също съм приготвил специална маска!

С бурен смях той смъкна една пиратска глава с превръзка на окото, цветна кърпа, дълбок белег на бузата и кинжал между зъбите. Тя с лекота се нахлузи върху главата на Лорк: гледаше през дупки издълбани за очите му на врата на маската. Принс го потупа по гърба.

— На ван Рей му се полага само пират, това е! — провикна се той зад гърба на Лорк, тръгнал вече по павираната улица.

Смехът се засили, когато на моста се събраха и останалите.

Над тълпата девойки с фризури от двадесет и трети век, епохата преди Аштон Кларк, напудрени и високо тупирани, хвърляха конфети от балконите. По улицата си проправяше път един човек с мечка. Докато не докосна козината с рамо и не усети миризмата на мускус, Лорк си мислеше, че това е някой от маскираните. Лапите зашляпаха нататък. Тълпата го обкръжи.

Лорк бе уши.

Лорк бе очи.

Блаженство изпълваше възприятието на всички избистрени усещания. Както си вървеше по павираната улица, покрита с конфети, изведнъж възприятията рязко се обърнаха (както могат да се обърнат платната на кораб). Той усети собственото си присъствие. Светът му се събра в моментното възприятие на ръцете и езика. Гласовете около него галеха съзнанието му.

— Шампанско! Това не е ли страхотно! — в ъгъла до една табла с вино прозрачният плъх бе притиснал грифона с дреха на цветя. — Не се ли забавляваш? Аз съм истински запленена!

— Разбира се — отговори Брайън, — но аз никога не съм бил на такъв купон. Хора като Лорк, Принс, като теб, вие сте хора, за които аз само бях чувал. Трудно ми беше да си представя, че вие наистина съществувате.

— И ти си между нас сега. На времето и аз имах същия проблем. Радвам се, че си между нас, та да ни напомняш за онези дни. Сега просто продължавай да ни говориш…

Лорк се присъедини към друга група.

— …на една лодка за увеселителни разходки от Порт Саид до Истанбул, там беше и онзи рибар от Плеяди, който свиреше най-прекрасните неща на своя сензорен сиринкс…

— …после ние трябваше да пропътуваме на автостоп целия Иран, защото моното не работеше. Аз наистина мисля, че Земята се пука по шевовете…

— …прекрасен купон. Истинско вълшебство…

Лорк бе твърде млад, много богат и се чудеше какви ли ограничения му налагат тези обстоятелства.

Босоног, с въжен колан, лъвът се беше подпрял на рамката на вратата и наблюдаваше:

— Как я караш, капитане?

Лорк махна с ръка на Дан и излезе.

Сега усещаше в себе си една благовидност и чистота. Музиката проникваше през кухата му маска, където главата му бе сякаш тапицирана със звука на собственото му дишане. Върху естрадата един човек свиреше на клавесин танца-паван на Бирд. При отдалечаването му взеха връх звуци от друга тоналност. Върху естрада на другата страна на улицата две момичета и две момчета пресъздаваха мелодични антифонални творби на Mommas and the Poppas в стил от двадесети век. Лорк зави в една странична улица и се смеси с тълпата, която го понесе напред, докато най-сетне го изправи пред огромна купчина клавиатури на електронни инструменти, които възпроизвеждаха дразнещите, структурирани безмълвия на Тоху-боху. Реагирайки с носталгия на попмузиката от преди десет години, гостите с подути глави от папие-маше и пластмаса, се бяха разделили на групи и танцуваха по двама, трима, петима и седем човека. От дясно се полюшкваше глава на лебед, от ляво се поклащаше лице на жаба, поставено върху покрити с пайети рамене. Още по-нататък до слуха му достигнаха безтерцови модулации, каквито бе чул по високоговорителите на Калибан, кръжейки над Хималаите.

Те нахлуха сред тълпата на дансинга:

— Той успя! Не е ли разкошен Принс! — те викаха и подскачаха. — Той е намерил тази стара турска музика!

Бедра, гърди и рамене проблясваха под винила (порите на плата се отваряха при топло време и прозрачният костюм хладнееше като коприна), Че-онг се поклащаше и придържаше обшитите с козина уши на маската.

— Всички долу! Застанете на четири крака! Сега ще ви покажем нашата нова танцова стъпка! Ето така: само си клатете…

Лорк се насочи към фойерверките на нощта, малко поуморен, малко възбуден. Той прекоси улицата, която обрамчваше острова и приседна на камък близо до един от прожекторите, осветяващ сградите на Ил. От другата страна на реката, на отсрещния кей, се разхождаха хора, сами или по двойки, зяпаха фойерверките или просто наблюдаваха веселбата тук.

Зад гърба му прозвуча силен смях на момиче. Той се обърна — глава на райска птица, сини пера около червени лъскави очи, червен клюн, червен вълнист гребен… — тя тъкмо се беше отделила от групата, за да се прислони до ниската стена. Бризът развяваше полите на дрехата й, така че те се вееха покрай спиралните пиринчени закопчалки на раменете, по китките и бедрата й. Беше приседнала на камъка, а пръстите на краката й, обути в сандали, висяха на един инч над земята. С дългите си ръце (ноктите й бяха пурпурночервени) тя свали маската от лицето. Щом откри лицето си и остави маската на камъка, бричът разпиля черните й коси, като ту ги спускаше върху раменете й, ту ги вдигаше нагоре. Водата под тях се премрежи, сякаш някой беше хвърлил пясък.

Той извърна поглед. Погледна отново. Намръщи се.

Има два вида красота (лицето й го порази — първо мисълта му, после говора, а накрая изцяло): при едната чертите и формите на тялото напълно отговарят на общоприетите стандарти, които никого не дразнят: това е красотата на фотомоделите и известните актриси. Такава беше красотата на Че-онг. При тази очите бяха натрошен син нефрит, скулите — високо над белите вдлъбнатини на широкото лице. Брадичката беше широка, а устните — добре оформени, червени и плътни. Носът падаше прав от челото надолу и се разширяваше към ноздрите. Тя дишаше с вятъра. Вперил поглед в нея, той усети аромата на реката, на парижката нощ, на вятъра в града. Тези черти бяха твърде строги и силни за лице на толкова млада жена. Но той знаеше, че властното им съчетание ще го накара да се обърне отново към нея, да я помни след като някога си отиде. Лицето й внушаваше такава сила, че караше обикновените красавици да се изяждат отвътре. Тя го погледна:

— Лорк ван Рей?

Намръщеното му лице се изкриви още повече под маската.

Тя се наведе над паважа, който докосваше водата.

— Те са толкова далече — обади се тя и кимна с глава към хората на кея. — Те са много по-далеч, отколкото си мислим ние, пък и те също. Какво ли биха правили на нашето парти?

Лорк свали маската си и постави пирата до нейната качулата птица.

Тя отново го стрелна с поглед.

— Значи така изглеждаш. Хубав си.

— Откъде знаеш кой съм аз? — Помисли си, че не я е забелязал в тълпата, която първа мина по моста, очакваше да му каже нещо за неговите снимки, които се появяваха понякога из галактиката, когато печелеше състезания.

— По маската. По маската те познах.

— Наистина ли? — той се засмя. — Нищо не разбирам.

Дъгите на веждите й се изостриха. Няколко секунди смях, твърде тих, който твърде бързо отзвуча.

— А ти. Коя си ти?

— Аз съм Ръби Ред.

Беше все така слаба. Някога едно малко момиче бе стояло над него в пастта на един звяр… Сега и Лорк се засмя:

— Какво има в моята маска, та така да ме издава?

— Откакто предаде на баща ти поканата за купона и въпреки малката вероятност наистина да дойдеш, Принс тайно злорадстваше при възможността да те накара да я сложиш. Кажи ми, само от любезност ли задоволяваш противните му капризи и носиш това нещо?

— Всички други носят маски. Мисля, че идеята е хубава.

— Да, разбирам — гласът й доби тона на обичаен разговор. — Брат ми каза, че сме се срещали преди много години. Аз… не бих те познала. Но те помня.

— И аз те помня.

— Принс също. Той е бил на седем години. Това значи, че аз съм била на пет.

— Как минаха твоите последни дванадесет години?

— Растях в послушание и покорство, докато ти беше „ужасното дете“ в състезанията на Плеяди, парадирайки с нечестно спечелените пари на родителите си.

— Виж — той посочи хората, които гледаха от отсрещния бряг. Някои от тях изглежда помислиха, че им маха и му отвърнаха.

Ръби се засмя и също помаха с ръка.

— Дали разбират колко особени сме ние тук? Чувствам се много странно тази вечер. — Тя вдигна лице със затворени очи. Сини фойерверки оцветиха клепачите й.

— Тези хора са твърде далеч оттук, за да видят колко си красива.

Тя отново го погледна.

— Вярно е. Ти си…

— Ние сме…

— …много красиви.

— Не мислиш ли, капитан ван Рей, че е опасно да казваш такива неща на домакинята?

— Не мислиш ли, че е опасно да казваш такива неща на госта си?

— Но ние сме уникални, млади капитане. Ако искаме, можем да флиртуваме дори с Дан…

Уличните светлини около тях изгаснаха.

От страничната улица се чу вик. Гирляндите от цветни лампи също бяха угаснали. Лорк се отдръпна от кея, а Ръби го хвана за рамото.

Светлините и прозорците по продължение на острова присветнаха два пъти. Някой крещеше. После илюминацията изгря отново, а с нея се върна и смехът.

— Този мой брат! — Ръби поклати глава. — Всички го предупреждаваха, че ще има проблеми с тока, но той настояваше да омотае целия остров с електрически кабели. Той реши, че електрическото осветление ще създава повече романтика от идеалните индукционно-флуоресцентни тръби, които до вчера бяха монтирани тук и утре ще трябва да бъдат възстановени от градската управа. Трябваше да видиш как се мъчеше да докопа един генератор. Това е чудесен музеен експонат на шестстотин години и запълва цяла стая. Страхувам се, че Принс е непоправим романтик…

Лорк постави ръката си върху нейната.

Тя го погледна. Дръпна ръката си.

— Сега трябва да си вървя. Обещах да му помогна.

Усмивката й не беше на щастлив човек. Проницателното й изражение се отпечата в изострените му сетива.

— Не слагай повече маската на Принс — тя взе от парапета маската на райската птица. — Не е нужно да демонстрираш пред всички тук оскърблението, просто защото той е избрал теб, за да те оскърби.

Объркан, Лорк сведе поглед към пиратската глава.

Очите от фолио пробляскваха срещу него от сините пера.

— Освен това — гласът й сега беше приглушен, — ти си твърде красив, за да се закриваш с нещо толкова грозно и ужасно.

Тя вече пресичаше улицата, изчезваше в многолюдната алея.

Той огледа пътя нагоре и надолу, не му се оставаше повече тук.

Пресече улицата след нея, потъна в същата тълпа и бързо осъзна, че я следва.

Тя беше красива.

Това не беше просто блаженство.

Това не беше просто възбуда от купона.

Това беше предизвикано от нейното лице и от начина, по който то се преобразяваше в съзвучие с изричаните думи.

Това беше празнотата в него, станала толкова осезателна сега, само защото преди малко, докато си разменяха баналностите, той бе изпълнен с нейното лице, с гласа й.

— …проблемът с всичко това е в липсата на солидна културна основа. — (Лорк обърна поглед в посоката, където грифонът говореше на сериозни и съсредоточени броненосци, маймуни и други.) — „Това масово преселване от свят на свят доведе до факта, че ние нямаме вече истинско изкуство, а само нещо псевдо-интерпланетарно…“

Пред входа на земята лежаха главите на лъв и жаба. По-нататък в тъмното с изпотен от танци гръб, Дан притискаше едно момиче с пайети по раменете си.

След като извървя половин квартал, Ръби се изкачи по няколко стъпала с парапет от вито желязо.

— Ръби!

Той се затича…

— Ей, внимавай…

— По-полека! Накъде си…?

— По-бавно…

Той прескочи перилата и се затича по стълбите след нея.

— Ръби Ред! — после влезе през вратата. — Ръби…?

Широки гоблени между тънки огледала погълнаха ехото от неговия глас. Вратата до мраморната маса бе открехната. Той прекоси фоайето и я отвори.

Тя включи въртящо се осветление.

Изпод пода цветни потоци светлина на приливи и отливи заизпълваха стаята. Отблясъците им играеха по тежките, изработени от черен кристал крака на мебелите в стил Република Вега. Тя отстъпи назад, без да хвърли сянка.

— Лорк! Какво правиш сега тук? — тя току-що бе поставила маската си на птица върху една от кръглите лавици, които се местеха на различни нива из цялата стая.

— Исках да поговоря с теб още малко.

Веждите оформяха черни дъги над очите й.

— Съжалявам. Принс е предвидил пантомима за представлението на открито, което ще започне в полунощ в центъра на острова. Трябва да се преоблека.

Едната от лавиците се приближи до него. Преди устройството да реагира на неговата телесна температура и да го отмине, Лорк се пресегна и взе една бутилка ликьор от стъклената поставка.

— Трябва ли наистина толкова да бързаш? — Той надигна бутилката. — Искам да разбера коя си ти, какво правиш, какво мислиш. Искам да ти кажа всичко за мен.

— Съжалявам. — Тя се обърна към спираловидния ескалатор, който щеше да я отведе на балкона.

Неговият силен смях я спря. Тя се обърна, за да види какво го беше предизвикало.

— Ръби?

Обръщането й продължи, докато отново попадна лице в лице с него.

Той прекоси повдигащия се под и постави ръце върху меката дреха, която се спускаше по раменете й. Пръстите му се сключиха на ръцете й.

— Ръби Ред.

Неговата интонация предизвика стъписване на лицето й.

— Остани тук с мен. Можем да отидем в друг град, в друг свят, под друго слънце. Не те ли отегчават тукашните съзвездия? Знам една планета, където съзвездията се казват Котилото на лудата свиня, Голям и Малък рис, Окото на Вадамин.

Тя взе две чаши от преминаващата лавица.

— Какво те кара да си толкова самоуверен? — усмихна се тя. — Каквото и да е, то е част от теб.

— Ще дойдеш ли?

— Не.

— Защо? — Наля от разпенения кехлибар в малките чаши.

— Първо — той остави бутилката върху друга подвижна лавица, а тя му подаде чашата, — защото е ужасно невъзпитано една домакиня да напусне партито си преди полунощ. Не зная какви са обичаите при вас на Арк.

— А след полунощ?

— Второ — тя отпи от питието и сбърчи нос (той беше учуден, потресен, че нейната гладка кожа може да издържи нещо толкова човешко, като сбръчкването), — Принс подготвя този купон от месеци и не искам да го тревожа като не се появя в уречения час. — Лорк докосна с пръст бузата й. — И трето — погледът й се отмести от ръба на чашата, за да срещне неговия, — аз съм дъщерята на Аарон Ред, а ти си мургавият, червенокос, висок, красив син — Ръби извърна глава — на един русоляв крадец!

Почувства студ върху върха на пръстите си, където преди малко бе чувствал топлината на ръката й.

Постави дланта си върху нейната буза и зарови пръсти в косата й. Тя се отдръпна от ръката му и стъпи върху спираловидния ескалатор. Издигна се нагоре и пътьом добави:

— Пък и не си чак толкова горд, щом допускаш Принс да се гаври с теб по този начин.

Ескалаторът мина покрай него и Лорк скочи на ръба му. Озадачена, тя отстъпи крачка назад.

— Какви са всички тези приказки за крадци, пиратство, подигравки? — ядоса се, не толкова на нея, колкото на объркването, което тя предизвика в него. — Нищо не разбирам, а и не знам дали изобщо бих искал да разбера. Не знам как е на Земята, но на Арк не се подиграваме с гостите си.

Ръби погледна в чашата си, после в очите му, а сетне отново в чашата си.

— Съжалявам, извинявай. — И отново впери поглед в него. — Лорк, махни се оттук. Принс ще дойде след малко. Аз изобщо не трябваше да говоря с теб…

— Защо? — Стаята се въртеше и потъваше. — С кого трябва да говориш и с кого не можеш? Не зная каква е причината за всичко това, но ти ми приказваш сякаш съм от простолюдието. — Той отново се изсмя — лекият, нисък звук в гърдите му се усили и разтърси раменете му. — Ти си Ръби Ред, нали? — Хвана я за раменете и я притисна до себе си. За миг сините й очи се затвориха. — ти на сериозно ли приемаш всички тези безсмислици, дето ги разправя простолюдието?

— Лорк, по-добре…

— Аз съм Лорк ван Рей! А ти си Ръби, Ръби, Ръби Ред!

Ескалаторът вече подминаваше първия балкон и ги отнасяше нагоре.

— Лорк, моля те, аз трябва да…

— Ти трябва да дойдеш с мен! Ще дойдеш ли с мен, Ръби, отвъд границите на Драко? Ще дойдеш ли на Арк, където ти и брат ти никога не сте били? Или пък, ела с мен на Сао Орини! Там има една къща, която ще си спомниш, щом я видиш отново, там на края на галактиката. — Изкачваха се вече над втория балкон и завиваха към третия. — Ще играем зад бамбука върху каменните езици на гущерите.

Тя извика, защото едно декоративно стъкло се удари в тавана на ескалатора и ги обсипа с парченца.

— Принс! — тя се отблъсна от Лорк и погледна надолу през ръба на ескалатора.

— Остави я! Махни се от нея! — Сребърната му ръкавица сграбчи една от другите лавици, които индукционното поле носеше из стаята, и я запокити към тях. — Проклет да си. — Гласът му секна от ярост и после отново прозвуча: — Махай се!

Вторият поднос прелетя покрай раменете им и се разби върху пода на балкона. Лорк замахна с ръка, за да отбие настрани счупените парчета.

Принс се втурна нагоре по стълбата откъм лявата страна на галерията. Лорк хукна надолу от ескалатора, прекоси балкона, покрит с килим и стигна горния край на същата стълба — Ръби го следваше — и заслиза надолу.

Срещнаха се на първия балкон. Принс сграбчи двата парапета, задъхвайки се от ярост.

— Принс, какво по дяволите става с…

Принс се хвърли напред да го хване. Сребърната му ръкавица се удари със звън в перилата точно на мястото, където до преди малко стоеше Лорк. Месинговият прът се огъна, металът се изкриви.

— Крадец! Мародер! — изсъска злобно Принс. — Убиец! Отрепка…

— Какво говориш…?

— …изчадие на отрепки. Ако докоснеш сестра ми… — ръката му отново замахна.

— Принс, не! — това бе гласът на Ръби.

Лорк се наведе през балкона и скочи от дванадесет фута височина на пода. Приземи се, падна на ръце и колене в един червен басейн, който изсветля до жълто и бе пресечен от зелено течение.

— Лорк…! — това отново бе гласът на Ръби.

Той се претърколи и преобърна върху мултихрома (и в този момент видя Ръби до перилата, закрила устата си с ръце. После Принс прескочи парапета, летеше във въздуха, падаше върху него). Принс удари със сребърния си юмрук точно по мястото, където преди малко бе главата на Лорк.

Храс!

Лорк се олюля, но вече беше прав и се опитваше да възстанови дишането си. Принс бе все още долу.

Мултихромът се разби под ръкавицата му. Парчетата се разхвърчаха на един ярд от мястото на удара. Рисунъкът бе като застинали слънчеви лъчи около една ослепителна точка.

— Ти… — обади се Лорк. Думите секваха от тежкото му дишане. — И ти, и Ръби, да не сте полудели…?

Принс се свлече отново на колене. Яростта и болката се изписаха върху лицето му в готовност за насилие. Устните му трепереха около дребните зъби, клепачите — около тюркоазените очи.

— Селяндур такъв, свиня! Дойде на Земята и се осмели да посегнеш, да посегнеш на сестра ми…

— Принс, моля те… — гласът й се разнесе над тях, пълен с болка и страдание. Дивната красота се преплете и разби във вика й.

Принс успя да се изправи, грабна друга плаваща лавица. Хвърли я с мощен рев.

Острият предмет сряза ръката му. Лорк извика и рухна през летящата врата зад него.

В стаята нахлу студен въздух. От улицата се чуха силни викове и смях.

— Ще те хвана! Ще те пипна аз тебе — и се хвърли към Лорк. — Ще те убия!

Лорк се обърна, прескочи кованото желязо и се втурна срещу тълпата.

Когато се вклини в навалицата, хората се разпищяха. Те го удряха с ръце по лицето, блъскаха го по гърдите, стискаха го за раменете. Писъците и виковете се усилваха. Принс бе плътно зад него.

— Тия какво…? Хей, внимавай…

— Те се бият! Вижте, това е Принс…

— Хванете ги! Разтървете ги! Какво…?

Лорк се изтръгна от тълпата и залитна към парапета. За миг се оказа над развълнуваната Сена и мокрите скали. Отблъсна се назад и се обърна да види какво става зад него.

— Пуснете ме да мина! — Гласът на Принс се изви над тълпата. — Пуснете ми ръката! Ръката ми, пуснете ме да мина!

Спомените го разтърсиха. Объркването от преди малко сега се превърна в страх.

Каменните стълби зад него водеха към крайбрежната алея. Той побягна надолу и като стигна до последното стъпало, чу останалите зад гърба си.

Силни светлини го заслепиха. Лорк разтърси глава. По мокрия паваж, по зеленясалата каменна стена зад него се плъзна светлина — някой бе пуснал прожектор, за да огледа.

— Пуснете ми… — гласът на Принс стигна до ушите му, заглушавайки всички останали. — Ще го пипна!

Принс тичаше по стълбите надолу, а отразените образи го гледаха от скалите. Той се олюля на дъното, заслепен от осветената река, но запази равновесие.

Дрехата му се беше смъкнала от едното рамо. По време на боя бе загубил дългата си ръкавица.

Лорк отстъпи назад.

Принс вдигна ръка — черните метални кости се свързваха от медена мрежа и скъпоценни кондензатори, в прозрачния корпус бръмчаха скрипци и трансмисионни колела.

Лорк направи още една крачка.

Принс се пресегна към него.

Лорк се отмести към стената. Двете момчета се дебнеха в кръг.

Гостите се струпаха около преградата, бутаха се върху парапета. Лисици и гущери, орли и насекоми се бутаха взаимно, за да гледат. Някой се спъна в прожектора и отражението на галерията във водата се разклати.

— Крадец! — спазми разтърсваха тесния гръден кош на Принс. — Пират! — Над тях избухна фойерверк. Тътенът от експлозията се чу по-късно. — Ти си мръсник, Лорк ван Рей! Ти си по-нищожен от…

В този момент Лорк скочи и се хвърли напред.

В гърдите му се надигна ярост, заслепи погледа му, завладя ръцете му. Единият му юмрук удари странично главата на Принс, а другият се заби в корема му. Той нападаше с чувство за накърнена гордост, с ярост, примесена с объркване от небивалото унижение, което спираше дъха му до болка в ребрата. Той се биеше пред погледите на насъбралото се множество. Удряше отново и отново, без да знае къде.

Изкуствената ръка на Принс се вдигна.

Хвана го под брадата, лъскавите пръсти се свиха. Раздраха кожата му, начупиха костите му, после се преместиха нагоре, откривайки устата, бузата, челото. Разкъсваха мастната тъкан и мускулите.

Лорк изскимтя, устата му се напълни с кръв и той падна.

— Принс! — Ръби бе застанала до стената (именно тя беше обърнала прожектора, за да гледа боя). Вятърът от реката развяваше червената й рокля и черните й коси.

Задъхан Принс отстъпи още назад. Лорк лежеше, захлупил лице, с ръка във водата. Под главата му струеше кръв и обливаше камъка.

Принс рязко се обърна и тръгна по стълбите. Някой отново обърна прожектора. За момент той заля със светлина хората, струпани на кея от другата страна на Сена. После светлината се премести нагоре, надолу, докато най-сетне се спря върху сградата.

Хората загърбиха парапета.

Някой тръгна по стълбите надолу и застана лице в лице с Принс. След миг той се извърна. Едно пластмасово лице на плъх се отдалечи от перилата. Някой прегърна прозрачното винилово рамо и я отведе. Музика от дузина епохи заля целия остров.

Черните води на реката поклащаха главата на Лорк. Реката засмукваше ръката му.

После по стената се спусна един лъв и, бос, скочи до камъка. Един грифон се втурна надолу по стълбите и коленичи до него.

Дан махна маската от главата си и я захвърли на стълбите. Тя тупна и се изтърколи. Главата на грифона го последва.

Брайън обърна Лорк по гръб.

Дъхът на Дан спря в гърлото му, а после излезе със свистене.

— Тоя май ни е съсипал капитана, а?

— Дан, трябва да доведем тук патрул или нещо подобно. Те не могат да вършат такива неща!

Дан повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че не могат? Работил съм за разни копелета с по-малко пари от тези на Ред-шифт, които си позволяваха много повече.

Лорк простена.

— Медекип! — обади се Брайън. — Къде можем да намерим тук медекип?

— Не е умрял. Ще го занесем на кораба. Като дойде на себе си, ще си взема парите и ще се махна от тази проклета планета — той се взираше отвъд реката в двете островърхи кули на Нотр Дам на отсрещния бряг. — Земята просто не е достатъчно голяма за мен, както и Австралия. Искам да си ходим.

Пъхна едната си ръка под коленете на Лорк, другата под раменете му и се изправи.

— Ще го носиш ли?

— Можеш ли да измислиш нещо друго, та да стигнем с него до кораба? — Дан се обърна и тръгна към стълбите.

— Но тук трябва да има… — Брайън го следваше. — Трябва да…

Във водата нещо изсъска. Брайън се обърна. Крилото на една патрулна лодка остърга брега.

— Накъде сте понесли капитан ван Рей? — На предната седалка Ръби бе заметната с тъмна пелерина.

— На яхтата му, госпожо — отвърна Дан. — По нищо не личи да е добре дошъл тук.

— Дайте го на лодката.

— Не мисля, че можем да го оставим в ръцете на когото и да било от този свят.

— Вие неговият екипаж ли сте?

— Да, точно така — отговори Брайън. — Ще го заведете ли на лекар?

— Смятах да го закарам в де Блау Филд. Трябва веднага да се махате от Земята.

— И аз така мисля, госпожо — каза Дан.

— Сложете го отзад. Там под седалката има чанта за спешна медицинска помощ. Опитайте се да спрете кървенето.

Брайън стъпи върху люлеещата се патрулна лодка и бръкна под седалката, за да извади измежду парцалите и веригите една малка пластмасова кутия. Когато и Дан се качи на лодката, тя леко потъна. Ръби взе контролния кабел от предната седалка и го включи в китката си. Тръгнаха напред със съскане. Малката лодка се издигна над пръските от подводните си крила и полетя. Понт Сен Мишел, Понт Ньов, Понт дез Ар хвърляха сенките си върху лодката. Париж мъждукаше по двата бряга.

Няколко мига по-късно осветените подпори на Айфеловата кула изпъкнаха на фона на останалите сгради. Вдясно над скосеното каменно корито и зад гъстите смоковници, последните закъснели минувачи се разхождаха под лампите на Але де Син.12