Свръхнова

Външни колонии (корабът Рок), 3172

— Какво?

Себастиан вървеше по синия килим и разтриваше ръката си. За около четиредесет и пет секунди медицинската уредба на кораба беше наместила счупения му лакът, а по-малките му рани отнеха още по-малко време. Апаратът присветна с няколко странно оцветени светлинки, когато положиха в него черното нещо с разрушени дробове и три спукани хрущялни връзки на ребрата. Но Тайи упорито продължи да програмира, докато уредбата бръмчеше над звяра. Злокобно и щастливо, сега създанието куцукаше зад своя господар.

— Мишок, защо корабния лекар да оправи твойто гърло не оставиш? — Той отпусна ръката си. — Хубава работа можеше да свърши той.

— Не може. Когато бях дете, се опитваха на два-три пъти. Преди време се отказаха окончателно. Беше, когато си получих розетките. — Мишока вдигна рамене.

Себастиан се намръщи.

— Това в днешно време сериозно не звучи.

— Вярно че не звучи — отвърна Мишока. — Това не ми пречи. Те просто не могат да го оправят. Това било неврологично нещо-си-там.

— Какво било?

Мишока обърна длани и погледна отсъсващо.

— Неврологично съвпадение — намеси се Катин. — Незахванатите ти гласни струни са вероятно вроден дефект на неврологично съвпадение.

— Да, точно така казват.

— Има два вида вродени дефекти — започна да обяснява Катин. — И в двата случая част от тялото, вътрешна или външна, е деформирана, атрофирана или просто лошо пасва.

— При мен всички гласни струни са налице.

— Но в основата на мозъка ти има едно малко снопче нервни окончания, които, гледани в разрез, малко или много изглеждат като прототип на човешко същество. Ако прототипът е пълен, тогава мозъкът има всичкия нервен инструментариум, за да командва цялото тяло. Много рядко се случва така, че прототипът има същите увреждания като тялото, какъвто е случаят на Мишока. Дори физическият недостатък да бъде отстранен, в мозъка все пак липсват нервните окончания и връзки, необходими за управлението на физически изправния орган.

— Сигурно и с ръката на Принс е същото — каза Мишока. — Ако ръката му беше откъсната при злополука или нещо подобно, те биха могли да му присадят друга, да я свържат с вени, нерви и всичко друго, и да я направят чисто нова.

— О-о-о — възкликна Себастиан.

Линсеъс слизаше по рампата. Белите му пръсти разтриваха китките, които бяха като палки от слонова кост.

— Капитанът наистина прави един фантастичен полет…

Идас застана на ръба на басейна.

— Тая звезда, дето е тръгнал той, къде е…

— …по координати попада в края на вътрешния ръкав…

— …във Външните колонии, а после…

— …дори отвъд Далечните външни колонии.

— Много път дотам има — обади се Себастиан. — И през цялото време капитанът сам полета ще управлява.

— Капитанът има много неща, които трябва да премисли — изказа предположението си Катин.

Мишока надяна кожения ремък на рамото си и рече:

— И много неща, за които изобщо не желае да мисли. Ей, Катин, какво ще кажеш да си довършим оная партия шах?

— Видях номерата ти с топа — отвърна Катин. — Дай да играем честно.

Те седнаха до шахматната дъска.

След като изиграха три игри, гласът на ван Рей проехтя в салона.

— Всички да се явят в излъчвателните си камери. Наближаваме опасни напречни течения.

Мишока и Катин се надигнаха от пълните с глицерин столове. Катин скочи към малката врата зад витата стълба. Мишока забърза по килима и нагоре по трите стъпала. Огледалното пано се плъзна в стената. Той прекрачи една кутия с инструменти, навит кабел, три захвърлени запаметяващи елемента с негодни бобини — намотките им бяха протекли и там, където влагата беше изсъхнала, имаше солени петна върху платките, — и седна върху кушетката си. Размота кабелите и ги включи.

Олга настоятелно примигваше отгоре, отдолу, навсякъде около него.

Напречните течения — червени и сребристи паети, пръснати със шепа в пространството. Капитанът ги насочи срещу течението.

— Трябва да си бил много добър състезател, капитане — обади се Катин. — На каква яхта си летял? В училището имахме състезателен клуб, който даваше три яхти под наем. Един семестър си мислех да наема една от тях.

— Млъкни и дръж платното си стабилно.

Тук, в най-долната част на галактическата спирала, имаше по-малко звезди. Тук и гравиметричните потоци бяха по-слаби. Полетът в центъра на галактиката, където силите бяха по-големи и действаха постоянно, създаваше условия да се борави с десетки противоречащи си една на друга честоти. Сега капитанът трябваше просто да подбере подходящия сноп йонизирани изкривявания.

— Къде отиваме, впрочем? — попита Мишока.

Лорк посочи координатите върху статичния модел и Мишока ги прочете от подвижния.

Къде беше тази звезда?

Ако се вземат понятията „отдалечен“, „изолиран“ или „неясен“ и им се придаде точно математическо изражение, то при тази точна формулировка те ще изчезнат.

Звездата се намираше точно на мястото, където тези понятия изчезват.

— Моята звезда. — Лорк дръпна платната настрани, така че да могат да я видят. — Това е моето слънце. Това е моята Нова със светлина от преди осемстотин години. Гледай внимателно, Мишок, и добре замахвай платна. Ако проявиш привързаност с платната и ми спестиш една секунда към това слънце…

— Е-е стига, капитане!

— …ще забия колодата на Тайи в твойта глътка, напряко. Затова хубаво замахвай.

Мишока замахна така, че в главата му нахлу пълен мрак.

„Капитаните, които не са оттук, започна да размишлява Лорк, когато теченията се изчистиха, когато попадат в променливия хаос на централната ос, не тръгват да излизат с теченията на основния енергиен поток, за да се спасят, както това става в Плеяди. Те изоставят лъча, завъртат се и хлътват надолу с главата в целия този боклук. Половината от произшествията, за които сме чували, са ставали със самонадеяни капитани. Говорил съм на времето с някои от тях. Те са ми казвали, че тук на ръба, именно ние забиваме корабите в гравитационни завихряния. Вие винаги заспивате, разчитайки на екипажа си — ми казваха те.“

Той се разсмя.

— Капитане, ти много летя — каза Катин. — Личи си вече. Защо не се изключиш за малко?

— Чувствам се така сякаш размахвам пръсти из въздуха, в очакване да уловя нещо. Ти и Мишока оставате включени. Останалите куклички, можете да се изключите.

Платната започнаха да се свиват и нагъват докато всяко от тях заприлича на сноп светлина. Светлината угасна.

— Ей, капитан ван Рей, нещо…

— …нещо искахме да те попитаме…

— …преди. Имаш ли още…

— …можеш ли да ни кажеш къде си сложил…

— …разбира се, ако всичко е наред, капитане…

— …блаженството?

Нощта бързо настъпваше пред очите им. Платнаха ги отнасяха към един миниатюрен отвор в кадифения мрак.

— Тези от мините на Табмън сигурно доста добре си прекарват свободното време — обади се Мишока след малко. — Сетих се за нещо, Катин. Когато се мотаехме с капитана из Голд да търсим блаженството, там имаше много хора, които се опитваха да ни хванат на работа. Знаеш ли, тогава се замислих: розетката си е розетка, куплунга си е куплунг и ако аз съм включен в единия край, хич няма да ме интересува дали в другия има платно на космически кораб, мрежа за лов на аквалати или изкопчийска машина. Струва ми се, че бих могъл да поработя там за известно време.

— Дано сянката на Аштън Кларк да витае над дясното ти рамо и да пази лявото.

— Благодаря.

Миг по-късно той попита:

— Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? На Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет23 или нещо такова.

— Соке — отвърна Катин. — Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд“. Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал е заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. С тези пари жена му купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. С намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот — на хранене, обличане, спане — започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомява животни, да живее на едно място по собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Но Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положението в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените си очи. В противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно.

Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Но развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол на машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо“ от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. В редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите му преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободи от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.

Мишока гледаше през звездите.

— Спомням си, че на времето циганите много го ругаеха и проклинаха. — Той се замисли за момент. — Без розетки разбира се, че ще го проклинат.

— Имало е отделни групи, които не са приемали идеите на Кларк, особено на Земята, където винаги са били по-реакционно настроени. Но не са просъществували дълго.

— Да — каза Мишока… — Само осемстотин години. Не всички цигани са изменници като мен — и се разсмя.

— Системата на Аштън Кларк има само един недостатък, който аз забелязвам. И е минало доста време, докато той се прояви.

— Така ли? И кой е той?

— Това е едно нещо, за което преподавателите вече години наред предупреждават своите ученици. Можеш да го чуеш поне по веднъж на всяко събиране на интелектуалци. Съществува, изглежда, известна липса на културно единство. Точно това Република Вега се е опитала да създаде през 2800. Поради лекотата и удовлетворението, с които хората сега могат да работят, където и да се намират, за последните няколко десетки поколения се наблюдава такова придвижване на хора от свят на свят, че обществото вътрешно се е разпокъсало. Създало се е едно безвкусно, самодоволно интернланетарно общество, без истински традиции в историята си… — Катин замълча. — Преди да се включа, взех малко от блаженството на капитана. И тъкмо сега, докато говорех, преброих на ум хората, които съм чувал да говорят за това, от Харвард до Хел3. Знаеш ли? Мисля, че те грешат.

— Грешат ли?

— Да. Те просто търсят социалната традиция не там, където трябва. Съществуват културни традиции, изграждани и развивани през вековете, които сега са стигнали връхната си точка по отношение на нещо много жизнено и уникално за деня. И знаеш ли кой въплъщава тези традиции най-силно от всички, които досега съм срещал?

— Капитанът ли?

— Ти, Мишок.

— Ъ-ъ-ъ?

— Ти съчетаваш в себе си красотата, завещана ни през вековете и епохите от десетки общества, и я правиш първично твоя. Ти си продукт на онези напрежения и конфликти, които са избухвали по времето на Кларк и ги превъзмогваш със своя сиринкс по един изключително съвременен начин…

— О, стига, Катин.

— Търсех за книгата си образ, който да е в еднаква степен исторически важен и много човечен. Този образ си ти, Мишок. Моята книга ще бъде твоя биография! Тя ще разказва за това къде си бил, какво си правил, какво си видял и какво си показал на другите хора. Това ще бъде моят принос за обществото, моят исторически жест, искрицата, която осветява мрежата по цялата й ширина…

— Катин, ти си луд!

— Не, не съм. Най-сетне видях какво…

— Ей, вие там, дръжте платната добре опънати!

— Съжалявам, капитане.

— Да, капитане.

— Стига сте плямпали за звездите, особено, ако правите това със затворени очи.

Разочаровани, двамата киборги отново се съсредоточиха в нощната тъма. Мишока беше замислен, Катин — войнствено настроен.

— Наближаваме една ярка и гореща звезда. Това е единственото нещо на небето. Помнете. Дръжте я точно срещу нас и не допускайте да се отклонява. А за културното наследство можете да си дрънкате във вашето свободно време.

Звездата изгряваше без хоризонт.

На разстояние двадесет пъти по-голямо от разстояниието между Земята и слънцето (или между Арк и неговото глънце), една звезда от средна величина, тип „G“, не дава достатъчно светлина, каквато се излъчва по цял ден в атмосфера като земната. При тези разстояния дори най-яркият обект през нощта ще продължава да изглежда като звезда, не като слънце — като много ярка звезда.

Сега се намираха на два милиарда мили или малко ювече от двадесет слънчеви разстояния от нея.

Това беше най-ярката звезда.

— Каква красота, нали?

— Не, Мишок — каза Лорк, — това е просто звезда.

— Как можеш да познаеш…

— …че тя ще се превърне в Нова?

— По струпването на тежки материали върху повърхността й — обясни Лорк на близнаците. — Наблюдава се съвсем леко зачервяване на същинския цвят, причинено от съвсем лекото спадане на повърхностната температура. Леко е засилена и активността на слънчевите петна.

— По повърхността на някоя от планетите й, обаче, това не може да се познае, нали?

— Точно така. Зачервяването е твърде слабо, за да бъде установено с просто око. За щастие тази звезда няма планети. Има само някакви парчета с размер на спътници, които обикалят малко близичко и които може би са неуспешен опит за създаване на нов свят.

— Спътници? Спътници! — възпротиви се Катин. — Не може да има спътници без планети. Планетоиди да, но не спътници!

Лорк се засмя.

— Аз казах само с размер на спътници.

— О!

Всички платна бяха пуснати в действие, за да се завърти Рок в орбита с радиус два милиарда мили около звездата. Катин се беше излегнал в излъчвателната си камера, колебаейки се дали да не смени гледката на звездата със светлините в неговата камера.

— Какво става с изследователските станции, инсталирани от Алкейн?

— Те се носят точно толкова самотни, колкото сме ние. Когато му дойде времето ще се свържем с тях. Засега обаче нямаме нужда от тях, а и ние не им трябваме. Саяна ги е предупредила, че сме на път. Ще ви ги покажа върху подвижния модел. Ето, можете да проследите тяхното положение и движението им. Това е основната обитаема станция. Тя е петдесет пъти по-отдалечена, отколкото сме ние.

— Ние ще попаднем ли в опасната зона, когато тя изригне?

— Когато Нова се задейства, тя ще погълне небето и всичко по него на огромно разстояние.

— Кога ще започне това?

— Въпрос на дни е, както предрече Саяна. Но такива предсказания е известно, че са с точност две седмици по-рано или по-късно. Ще имаме няколко минути време да си изясним дали наистина се е задействала. В момента се намираме на два и половина светлинни часа от нея. — Всички образи идваха при тях не по светлинен път, а чрез смущение в ефира, което им даваше синхронизиран образ на слънцето. — Ще видим началото в мига, в който се задейства.

— А илириона? — попита Себастиан. — Как ще вземем го?

— Това е моя грижа — каза им Лорк. — Ще го вземем, когато му дойде времето. А сега всички сте свободни за малко.

Но никой не бързаше да изключи кабелите си. Платната се свиха до единични линии светлина, но едва след известно време две от тях останаха, а две изчезнаха.

Катин и Мишока се забавиха най-много.

— Капитане, — обади се Катин след няколко минути. — Просто се чудя… Казаха ли нещо особено патрулните, когато им съобщи за произшествието… с Дан?

Измина почти минута преди Лорк да отговори.

— Не съм им съобщавал нищо.

— О — възкликна Катин. — Честно казано, така си и мислех.

На три пъти Мишока започваше накакво изречение с „но“ и го прекъсваше.

— Принс има достъп до всички официални съобщения, които минават през патрулите в Дракон. Или поне предполагам, че има, така както аз получавам компютърен обзор на всичко онова, което минава през Плеяди. Неговият компютър сигурно е така програмиран, че да проследява изцяло всяко нещо, което има макар и най-малка връзка с мен. Ако беше проследил Дан, щеше да намери нова. А аз не исках да я намери по този начин. Установих това, когато разбрах, че той не знае за смъртта на Дан. Доколкото съм в течение, единствените хора, които знаят, са тук на този кораб. И аз държа да бъде така.

— Капитане!

— Какво, Мишок?

— Нещо се приближава към нас.

— Да не е продоволствения кораб за станцията? — попита Катин.

— Твърде близо е. Душат въображаемите ни следи.

Лорк мълчеше, докато странният кораб се движеше по координатния модел.

— Изключете се и идете в салона. Аз ще дойда.

— Но, капитане… — започна Мишока.

— Това е товарен кораб със седем платна, като нашият, само дето опознавателните му знаци са от Дракон.

— А какво прави тук?

— Казах, вървете в салона.

Щом опознавателният лъч изписа името на кораба в долната част на полето, Катин го прочете:

— „Черното какаду“? Хайде, Мишок. Капитанът каза да се изключим.

Извадиха куплунгите си и се присъединиха към останалите на ръба на басейна.

Вратата на върха на витата стълба се плъзна и се отвори. Лорк излезе и стъпи върху засенчената стълба.

Мишока гледаше ван Рей да слиза и си мислеше: „Капитанът е уморен.“

Катин наблюдаваше ван Рей и отражението му върху огледалната мозайка, и помисли: „Движи се уморено, но умората му е като на атлет преди да получи второ дихание.“

Лорк беше изминал половината от пътя, когато светлинната фантазия в позлатената рамка на отсрещната стена се изчисти.

Те започнаха. Мишока направо ахна.

— И така — започна Ръби. — Почти реми. Или това ти звучи надуто? Ти все още водиш. Ние не знаем къде възнамеряваш да намериш своята награда. Това състезание все стартира и финишира. — Синият й поглед обиколи целия екипаж, спря се за миг върху Мишока и се върна към Лорк. — До последната нощ в Таафайт не бях изпитвала такава болка. Вярно е, че цял живот съм била защитена. Но каквито и да са правилата, красавецо капитане (в това отекна презрение), ние двамата също сме отгледани като състезатели.

— Ръби, искам да говоря с теб… — гласът на Лорк затрепера. — И с Принс. Лично.

— Не съм сигурна дали Принс иска да говори с теб. Времето след като ни остави на ръба на Голд и последвалата борба със смъртта в лечебницата не е от най-приятните ми… ни спомени.

— Кажи на Принс, че ще се изстрелям със совалката към „Черното какаду“. Уморих се вече от тази приказка на ужасите, Ръби. Има неща, които вие искате да научите от мен. Има неща, които аз искам да ви кажа.

Ръката й нервно се премести към косата, паднала върху рамото й. Черният плащ завършваше със висока яка. След миг тя каза:

— Много добре — и после изчезна.

Лорк погледна надолу към екипажа си.

— Чухте, нали? Връщайте се на платната си. Тайи, наблюдавал съм те как държиш въжетата… Ти несъмнено имаш много повече опит в летенето от всички останали тук. Поеми капитанските розетки. И ако се случи нещо странно, каквото и да било, независимо дали съм се върнал или не, бързо изкарай Рок оттук.

Мишока и Катин се спогледаха, после погледнаха към Тайи.

Лорк прекоси килима и се изкачи на рампата. По средата на белия свод се спря и впери очи в собственото си отражение. После се изплю.

Изчезна, преди вълничките да докоснат ръба на басейна.

Останалите си размениха смутени погледи и се махнаха от басейна.

Външни колонии (корабът Черното какаду), 3172

Върху своята кушетка Катин включи куплунга си и сензорния вход за външни сигнали и установи, че вече всички го бяха направили.

Наблюдаваше как „Черното какаду“ ляга в дрейф, за да приеме совалката.

— Мишок?

— Да, Катин.

— Безпокоя се.

— За капитана ли?

— За нас.

„Черното какаду“ размаха платна в тъмнината и се обърна бавно, за да уеднакви орбитите.

— Ние бяхме легнали в дрейф, Мишок, ти и аз, близнаците, Тайи и Себастиан, все добри хора, но без цел. Тогава се появи един обсебен човек, грабна ни и ни довлече тук, на края на всичко. И ние пристигнахме, за да установим, че неговата обсебеност е наложила някакъв ред в нашата безцелност или поне е осмислила хаоса. Притеснява ме това, че аз съм му много благодарен. Аз би трябвало да се противя, за да се опитвам да отстоявам своя собствен ред. Но не го правя. Аз искам той да победи в собственото си адско състезание. Искам той да победи и докато той побеждава или губи, аз не мога сериозно да искам за себе си каквото и да било.

„Черното какаду“ пое совалката като оръдеен залп наопъки. Тъй като нямаше нужда да поддържа съответните орбити и тя лежеше в дрейф далеч от тях. Катин наблюдаваше мрачното й въртене.

— Добро утро.

— Добър вечер.

— По Гринуич сега е сутрин, Ръби.

— А аз проявявам любезност да те поздравя по Арк. Заповядай оттук. — Тя дръпна назад дрехата си, за да го пусне в черния коридор.

— Ръби?

— Да? — Чуваше гласа й точно зад лявото си рамо.

— Винаги съм се чудел на едно нещо, всеки път, когато съм те виждал. Много пъти ти си ми давала знак, че си великолепна личност. Но това мъждука изпод сянката на Принсовите нападки. Преди години, когато си говорихме на купона край Сена, бях поразен от факта, колко предизвикателна би могла да бъдеш в любовта.

— Париж е на много светове далеч оттук, Лорк.

— Принс те управлява. За мен това не е важно, но то е последното нещо, което бих му простил. Ти никога не си изразявала собствената си воля в негово присъствие. С изключение на Таафайт, под изтощеното слънце на онзи свят. Ти мислеше, че Принс е мъртъв. Зная, че помниш това. Мислил съм го и след това. Ти ме целуна. Но в този момент той изскимтя и ти избяга при него. Ръби, той се опитва да разруши Федерация Плеяди. Това са всичките светове, които се въртят около триста слънца и незнайно колко милиарда жители. Това са моите светове. Не мога да ги оставя да умрат.

— И за да ги спасиш, ти ще срутиш колоната на Дракон и ще захвърлиш Змея да се въргаля в праха? Ти ще издърпаш изпод Земята нейната икономическата опора и ще разпилееш отломките в нощта? Ще тласнеш световете от Дракон в епохи на хаос, граждански борби и лишения? Световете от Дракон принадлежат на Принс. Наистина ли си толкова самонадеян и мислиш, че той обича своите по-малко отколкото ти твоите?

— А ти какво обичаш, Ръби?

— Не само ти си имаш тайни, Лорк. Принс и аз си имаме нашите тайни. Наистина, когато ти се появи между горящите скали, аз мислех, че Принс е мъртъв. В устата си имах кух зъб, пълен със стрихнин. Исках да те даря с една победна целувка. И щях да го направя, ако Принс не беше изплакал.

— Принс обича Дракон? — Той се завъртя, хвана я за ръцете и я притисна до себе си.

Гърдите й се опряха в неговите. С отворени очи, те докоснаха лицата си. Лорк засмука тънката й уста със своята плътна уста, докато тя не се отвори и езикът му усети зъбите й.

Пръстите й се заровиха в твърдата му коса. Започна да издава грозни звуци. Щом отхлаби прегръдката си, тя отскочи с широко отворени очи. После миглите й забулиха синята светлина докато ядът не ги отвори отново.

— Е? — той дишаше тежко.

Тя уви плаща около тялото си.

— Когато едно оръжие веднъж ме подведе… — гласът й хриптеше като на Мишока, — аз го захвърлям. В противен случай ти, пирате-красавецо… — Дали хриптенето намаля? — Ние щяхме да… Но сега имам други оръжия.

Салонът на Какаду беше малък и ледено студен. Два мачтови киборга седяха на пейките. Третият стоеше на стъпалата до вратата на проекционната си камера.

Мъже с остри черти на лицата и бели униформи. Те напомняха на Лорк друг екипаж, в който беше работил. На раменете си носеха алено червените емблеми на Ред-шифт лимитед. Те гледаха Лорк и Ръби. Този, който стоеше прав, пристъпи назад, влезе в камерата си и панелната вратата издрънча във високата стая. Останалите двама също станаха, за да си вървят.

— Ще слезе ли Принс?

Ръби кимна с глава към металната стълба.

— Ще те приеме в капитанската кабина.

Лорк се заизкачва по стълбата. Сандалите му шляпаха по перфорираните стъпала. Ръби го следваше.

Той почука по обкованата врата.

Тя се отвори навътре. Лорк влезе. От тавана се спусна една ръкавица от метал и пластмаса, навлечена на сгъваема ръка, и го удари веднъж по лицето, после още веднъж.

Лорк залитна към вратата — от вътрешната страна тя беше покрита с кожа и украсена с пиринчени глави, — така че тя се затръшна.

— Това беше — обяви трупът, — задето се отнесе грубо със сестра ми.

Лорк разтри бузата си и погледна към Ръби. Тя стоеше до украсената врата. Богатите драперии бяха от същото винено червено като плаща й.

— Мислиш ли, че аз не наблюдавам всичко, което става на кораба? — попита трупът. — Аарон е бил невероятно прав, когато казваше, че вие, варварите от Плеяди, сте ужасно недодялани.

В резервоара бълбукаха мехури, докосваха одраните голи крака, обгръщаха и се скупчваха върху съсухрените слабини, плъзваха по гърдите — ребрата стърчаха между почернели парчета кожа — и се завихряра около обгорената плешива глава. През отворената уста без устни се виждаха изпочупени зъби. Нямаше нос. Тръби и жици изпълзяваха от разрушените розетки. Тръби пронизваха корема, слабините и рамото. В резервоара се вихреха течности и единствената ръка се движеше напред-назад с овъглени пръсти, сгърчени в мъртва хватка на граблива птица.

— Никога ли не са ти казвали, че е невъзпитано да се вторачваш? А сега точно си се вторачил.

Гласът се чу от говорител в стъклената стена.

— Страхувам се, че съм понесъл малко повече телесни повреди отколкото Ръби на оня свят.

Щом Лорк се отмести от вратата, над резервоара се спуснаха две подвижни камери.

— За човек, който притежава Ред-шифт лимитед, твоето завъртане да стиковаш орбитите не беше много… — баналното изказване не успя да замаскира стъписването на Лорк.

Кабелите за управление на кораба бяха включени в розетки, монтирани върху стъклената предница на резервоара. Самото стъкло беше част от стена. Кабелите се извиваха върху черни и златисти плочки и изчезваха в медната решетка, покриваща предния панел на компютъра.

Върху стените, пода и тавана, всички екрани за смущения в ефира, поставени в опални24 рамки, показваха една и ръща нощна гледка. В ъглите на всеки тях се виждаха сивкавите очертания на Рок.

В центъра им беше звездата.

— Уви! — каза трупът. — Никога не съм бил спортист25 като тебе. Но ти искаше да говориш с мен. Какво имаш да казваш?

Лорк отново погледна Ръби.

— Повечето неща вече казах на Ръби, Принс. Чул си ги.

— Все пак се съмнявам, че си ни довлякъл тук, до ръба на звездна катастрофа, за да ни кажеш само това. Илирионът, Лорк ван Рей. Нито ти, нито аз сме забравили основната цел на идването ти тук. Няма да излезеш, докато не кажеш къде смяташ да намериш…

Звездата се превърна в Нова.

Неизбежното идва без подготовка.

В първия момент образите около тях се превърнаха от точки в потоци светлина. А потоците ставаха все по-ярки.

Ръби се облегна на стената с ръка върху очите си.

— Твърде рано е! — извика трупът. — Дни по-рано…

Лорк направи три крачки през стаята, извади два куплунга от корпуса и ги включи в китките си. Третият куплунг вкара в гръбначната си розетка. Пое ролята на кораба. Сензорни потоци нахлуха в него. Гледката на стаята бе припокрита от нощта, а нощта бълваше пламъци.

Пое управлението от мачтовите киборги, обърна Какаду около собствената му ос и го насочи срещу снопа светлина. Корабът се хвърли напред.

Двете камери се завъртяха, за да го уловят във фокус.

— Какво правиш, Лорк? — извика Ръби.

— Спрете го! — чу се вик от трупа. — Той ни носи към слънцето.

Ръби се хвърли към Лорк и го хвана. И двамата се завъртяха, олюляха се. Стаята и слънцето навън се сляха в очите му като двойна експонация. Тя хвана примката на кабела, заметна я около врата му, затегна я и започна да го души. Обвивката на кабела се впи във врата му. Той провря едната си ръка под кабела, а с другата я блъсна в лицето. Ръби изръмжа и главата й се отметна назад (ръката му блъскаше в центъра на светлината). Косата й се плъзна и се разпиля, перуката падна от обгорения скалп. Беше ползвала медицинската уредба само за лечение. Козметичната пласти-кожа, с която беше възстановила лицето си, се разкъса между пръстите му. Гумения пласт се смъкна от покритите с петна и дупки бузи. Лорк внезапно дръпна ръката си. Обезобразеното й лице закрещя през огъня към него. Той се отскубна от ръцете й, стегнали врата му и я блъсна силно назад. Ръби залитна, настъпи плаща си и падна. Той се обърна точно, когато от тавана към него се спусна механичната ръка.

Хвана я.

Тя беше по-слаба и от човешка ръка.

Лесно я задържа на една ръка разстояние, докато пръстите се гърчеха в яростния огън на звездата.

— Спри! — изрева той.

В същия момент поиска да изключи сензорните входове в целия кораб.

Екраните посивяха.

Сензорните входове обикновено бяха разпръснати из шестте кабини на мачтовите киборги. Огънят нахлу в очите му.

— За Бога, какво се опитваш да направиш, Лорк?

— Да се гмурна в ада и да измъкна илириона с голите си ръце!

— Той е луд! — изпищя трупът. — Ръби, той е луд! Той ни убива, Ръби! Той само това иска, да ни убие!

— Да! Убивам ви! — Лорк отблъсна ръката.

Тя докопа кабела, който висеше от китката му, за да изскубне куплунга. Лорк отново хвана ръката. Корабът се разклати.

— За Бога, Лорк, измъкни ни оттук! — викаше трупът. — Измъкни ни оттук!

Корабът отново се разлюля. Изкуствената гравитация се задържа доста дълго и течността се блъсна в предната част на резервоара. Щом гравитацията се нормализира, стъклото стана на гранули.

— Твърде късно е — прошепна Лорк. — Хванати сме в гравитационна спирала.

— Защо правиш това?

— Просто за да те убия, Принс. — Върху лицето на Лорк бе изписана ярост, докато смехът му я разнесе. — Това е всичко, Принс! Това е всичко, което искам да направя сега!

— Не искам да умирам ОТНОВО! — изпищя трупът. — Не искам да пламна като горящо насекомо!

— Да пламнеш ли? — лицето на Лорк се сгърчи под белега. — О, не! Това ще става бавно, по-бавно отпреди. Ще трае десет, двадесет минути най-малко. Вече става горещо, нали? Но през следващите пет минути горещината няма да е непоносима. — Лицето на Лорк потъмня под златистия блясък. При всеки звук устните му се овлажняваха от слюнка. — Ще се свариш в собствения си сос като риба… — Той млъкна, за да почеше корема си под дрехата. Огледа стаята. — Какво може да гори тук? Драпериите? Плотът ти от истинско дърво ли е направен? И всички тези хартии?

Механичната ръка се изскубна от ръката на Лорк. Залюля се над стаята. Пръстите стигнаха ръката на Ръби.

— Не, Ръби! Спри го! Не допускай да ни убие!

— Ти си в течност, Принс, така че преди да изгориш, ще ги видиш пламнали. Ръби, по обгорените вече места ти няма да се изпотиш. Така че ти първа ще умреш. Той ще може да те наблюдава няколко минути преди собствените му течности да започнат да кипят, гумата да гори, пластмасата да се топи…

— Не! — ръката се изтръгна от ръката на Ръби, залюля се отново над стаята и се заби в предната част на резервоара. — Престъпник! Крадец! Рецидивист! Убиец! Убиец! Не…!

Ръката беше по-слаба от онази на Таафайт.

Стъклото също.

Стъклото се счупи.

Хранителните флуиди опръскаха Лорк, който затанцува назад върху подгизналите си сандали.

Трупът в резервоара се сбръчкваше, превръщаше се в плетеница от тръби и жици.

Образът върху камерите беше напълно разфокусиран.

Ръката изтропа върху мокрите плочки.

Когато пръстите се успокоиха, Ръби изкрещя, изкрещя отново. Тя се хвърли на пода, пропълзя по раздробения пласт стъкло, сграбчи трупа, притисна го към себе си, целуна го и изкрещя, целуна го отново, като се олюляваше напред-назад. Плащът й в локвата потъмня.

След малко плачът й секна. Тя изпусна тялото, метна се назад към стената на резервоара и притисна шията си. Лицето й пламна дълбоко под изгарянията и съсипания грим.

Ръби се свлече бавно по стената. Когато стигна пода, очите й бяха затворени.

— Ръби…? — В този момент нямаше никакво значение дали пълзейки по парчетата стъкло се беше нарязала или не. Целувката беше свършила всичко. При толкова тежки изгаряния, дори след намеса на медицинската уредба, тя неизбежно е била в хипералергично състояние. Чуждите протеини от хранителните течности на Принс бяха навлезли в нейния организъм, предизвиквайки масирана хистаминова реакция. Само за секунди тя бе изпаднала в анафилактичен шок.

Лорк започна да се смее.

Смехът му започна като разместване на буци в гърдите му. После се разгърна до мощен звук, кънтящ сред високите стени на наводнената камера. Триумфът беше смехотворен и ужасен, и негов.

Той си пое дълбоко въздух. С върховете на пръстите си усети как корабът се издига. Все още заслепен, той тласна „Черното какаду“ в изригващото слънце.

Някъде из кораба крещеше един от мачтовите киборги…

Външни колонии (корабът Рок), 3172

— Звездата! — извика Мишока. — Тя изригва в Нова!

Гласът на Тайи екна по веригата за управление:

— Напускаме! Веднага!

— А капитана! — извика Катин. — Вижте какво става с „Черното какаду“!

— „Какадуто“, господи, то…

— …Господи, то се спуска…

— …спуска се в…

— …слънцето!

— Добре, всички платната опънете. Катин, казах да платното опънеш!

— Господи… — Катин дишаше тежко. — О, не…

— Твърде ярко е — реши Тайи. — Продължаваме с изключени сензори!

Рок започна да се изтегля.

— О, Господи! Те, те наистина, те наистина пропадат! Толкова е ярка! Те ще умрат! Те ще изгорят като… те пропадат! О, Господи, спри ги! Нека някой да направи нещо! Капитанът е там! Вие трябва да направите нещо!

— Катин! — извика Мишока. — По дяволите, изключи сензорите си! Ти луд ли си?

— Те падат! Не! Това е като ярка дупка в центъра на всичко! И те пропадат в нея. О, те пропадат! Те пропадат…

— Катин! — изквича Мишока. — Не гледай натам!

— То расте, толкова е ярко… ярко… по-ярко! Едва ги виждам!

— Катин! — Изведнъж Мишока можа да изкрещи — Не помниш ли Дан? Изключи сензорния си вход!

— Не! Не, аз трябва да видя това! Сега бучи. Цепи нощта! Можеш да помиришеш горенето, горенето на пълния мрак. Не ги виждам вече, о, не, ето ги!

— Катин, спри! — Мишока се гърчеше под Олга. — Тайи, изключи входа му!

— Не мога. Аз трябва кораба от гравитацията да изкарам. Катин! Изключи сензорите си, аз заповядвам ти!

— Надолу… Надолу… Отново ги загубих! Не ги виждам вече. Светлината сега стана изцяло червена… Не мога…

Мишока усети, че платното на Катин диво се мята и кораба се наклони.

После Катин нададе вик:

— Не виждам!

И викът премина в ридание.

— Нищо не виждам!

Мишока се търаляше по кушетката с ръка върху очите си. Целият се тресеше.

— Мишок! — провикна се Тайи. — По дяволите, едното платно загубихме. Бързо надолу спусни!

Заслепен, Мишока спусна надолу. Чуваше риданията на Катин и сълзи на ужас пареха между клепачите му.

Рок се издигна, а „Черното какаду“ пропадна в нея.

А това беше Нова.

Въртя се сляп в огъня, потомък на пирати, наричан пират, убиец, крадец.

Ще издържа.

За миг ще грабна своята награда и ще съм вече човекът, който ще изтласка Дракон отвъд ръба на утрешния ден. Това, че го върша за спасението на Плеяди, не прави престъплението по-малко. Хората с най-много власт трябва в крайна сметка да извършват и най-тежките углавни престъпления. Тук, на „Черното какаду“, се намирам на един пламък разстояние от вечността. Веднъж й бях казал, че не сме създадени за нещо посредствено. Нито за посредствена смърт. (Има смърт, чийто единствен смисъл е умирането, за да се защити хаоса. Те са мъртви…) Такъв живот и такава смърт спират значимите неща, разделят вината от убиеца, възславата от героя, облагодетелствал обществото. Как ли останалите престъпници понасят своите престъпления? Кухите светове помятат своите кухи деца, отглеждат ги само за игра или борба. Достатъчно ли е това, за да се победи? Аз съборих една трета от космоса, за да издигна друга една трета и да разклатя още една трета от него. Но не се чувствам грешник. Това значи, че съм свободен и зъл. Добре, значи съм свободен и ще я оплаквам със смеха си. Мишок, Катин, вие, които можете да говорите, макар и впримчени в мрежата, кой от вас е по-сляп, щом не ме е гледал как побеждавам под това слънце? Усещам огъня в себе си. Точно като теб, покойни Дан, ще се опитам да уловя изгрева и мрака, но ще победя деня.

Външни колонии, Нова Бразилия II, 3172

Мрак.

Тишина.

Нищо.

И една мисъл:

Мисля… значи аз… аз съм Катин Крауфорд? Той се пребори с това. Но мисълта беше той и той беше мисъл. Тук нямаше къде да спре и да хвърли котва.

Един проблясък.

Един звън.

Мириона кимион.

Това беше началото.

Не! Той отново се вкопчи в тъмнината. Съзнанието му улови със собственото си ухо нечий вик: „Помниш ли Дан…“ и в собственото му око се завъртя картината на олюляващия се предател.

Отново звук, мирис, блясък зад клепките му.

Той се бореше за безсъзнанието, ужасен от пороя. Но ужасът ускори ударите на сърцето му и пулсът го понесе нагоре, нагоре, където се намираше и го чакаше великолепието на умиращата звезда.

Сънят в него бе убит.

Затаи дъх и отвори очи… Пред него се сипеха пастелни перли. Високите акорди се наслагваха един върху друг. Последваха кимион, джо-джен, сусам, анасон…

А зад цветовете мъжделееше една фигура.

— Мишок? — прошепна Катин и се учуди, че толкова ясно чува гласа си.

Мишока свали ръцете си от сиринкса.

Цветовете, ароматите и музиката изчезнаха.

— Събуди ли се? — Мишока седна върху перваза на прозореца, раменете и лявата част от лицето му бяха осветени до медно. Небето зад него беше пурпурно червено.

Катин затвори очи, отново отпусна главата си върху възглавницата и се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, откри белите му зъби и изведнъж се смеси със сълзите.

— Да — той се отпусна и отвори очи. — Да, буден съм. — Надигна се. — Къде сме? Това обитаемата станция на Алкейн ли е? — Но зад прозореца се виждаше пейзаж.

Мишока скочи от перваза и рече:

— Това е спътник на планетата, наречена Нова Бразилия.

Катин слезе от хамака и пристъпи към прозореца. Под атмосферния уловител, над няколкото ниски сгради се стелеше лунообразен хоризонт от черни и сиви кратери. Той пое дълбоко въздух — студен и наситен с озон — и отново погледна Мишока.

— Мишок, какво се случи? О, Мишок, мислех, че ще се събудя като…

— Дан е ослепял на път към слънцето. Ти хвана ослепителната светлина, когато се изтегляхме. Всички спектрални линии по силата на доплеровия ефект се изместиха в червения край на спектъра. Ултравиолетовите са тези, които засягат ретината и причиняват това, което се случи на Дан. Най-сетне Тайи улови момента и от капитанския пулт изключи твоя сензорен вход. Ти наистина за малко беше ослепял, знаеш ли. Веднага щом се спасихме, ние те вкарахме в медика.

Катин се намръщи.

— Какво правим тук тогава? Какво се случи?

— Закотвихме се близо до обитаемата станцията и наблюдавахме фойерверките от безопасно разстояние. За малко повече от три часа се получи максимален интензитет. Говорехме си с екипажа от Алкейн, когато получихме капитанския сигнал от „Черното какаду“. Втурнахме се стремглаво към него, прибрахме го и освободихме всички мачтови киборги от Какаду.

— Прибрахте го? Искаш да кажеш, че той се е измъкнал…

— Да. Той е в другата стая в момента. Иска да говори с теб.

— Значи наистина не се е будалкал с нас, когато говореше за корабите, влизащи в Нова и излизащи от другата й страна. — Те тръгнаха към вратата.

Минаха по коридор със стъклена стена, която гледаше към начупения спътник. Катин в пълно самозабвение щастливо съзерцаваше натрошените камъни, когато чу гласа на Мишока:

— Тук.

Отвориха вратата.

Силен лъч светлина падна върху лицето на Лорк.

— Кой е тук?

— Капитане? — обади се Катин. — Какво?

— Капитан ван Рей?

— …Катин? — пръстите му се вкопчиха в облегалките на стола. Жълтите му очи се втренчиха и отскочиха, отскочиха и се втренчиха.

— Капитане, какво…? — Лицето на Катин се сгърчи. Овладя паниката си и успокои чертите на лицето си.

— Докато още кръжахте, казах на Мишока да те доведе, за да ме видиш. Ти си… ти си добре. Всичко е наред — по обезобразената плът се изписа страдание, после се уталожи. Още за миг се възобнови страданието.

Катин затаи дъх.

— И ти също се опита да гледаш. Радвам се. Винаги съм мислил, че ти ще си един от тези, които ще ме разберат.

— Ти… ти, капитане, попадна в слънцето?

Лорк кимна.

— Но как се измъкна?

Лорк отпусна глава върху облегалката на стола. Черната кожа, червената коса, изпъстрена с жълти кичури, разфокусирания му поглед — това бяха единствените цветове в стаята.

— Какво? Каза, „измъкна“ ли? — смехът му отекна. — Това вече за никого не е тайна. Как съм се измъкнал. — В края на челюстта му трепна един мускул. — Слънцето… — Лорк протегна едната си ръка, пръстите му се разтвориха, за да уловят въображаемата сфера, — то се върти като света, като някои спътници. При звездните струпвания въртенето означава генериране на невероятно големи центростремителни сили, които действат в областта на екватора. Когато натрупването на тежки материали върху повърхността е към края си, когато звездата наистина се превръща в Нова, те падат навътре към центъра. — Пръстите му започнаха да треперят. — Поради въртенето частиците от полюсите се свличат по-бързо от тези на екватора. — Той отново стисна облегалките на стола. — Секунди след като започне превръщането в Нова, небесното тяло престава вече да кълбо, а…

— Торус26!

Бръчки насекоха лицето на Лорк. Главата му се наведе, сякаш за да избегне блясъка на силна светлина. После уплашените му черти отново се вдигнаха.

— Торус ли каза? Торус? Да. Това слънце се превърна в една поничка с голяма дупка, достатъчна да побере два Юпитера един до друг.

— Но учените от Алкейн изследват процеса на превръщане в Нова вече почти сто години. Защо не са знаели това?

— Преместването на материята се извършва изцяло навътре, към центъра на слънцето. Преместването на енергията протича в обратна посока, изцяло навън. Гравитационните сили теглят всичко навътре към дупката. Преместването на енергията поддържа температурата толкова ниска, колкото е температурата на повърхността на гигантска червена звезда — много под петстотин градуса.

И въпреки, че стаята беше прохладна, Катин забеляза пот да избива в бръчките по челото на Лорк.

— Топологичното издължаване на торус с подобни размери, цялата корона, която се вижда от всички станции на Алкейн, почти напълно съвпада с формата на кълбо. Дупка с такава големина, може да бъде сравнена с размерите на огнено кълбо, та такава дупка е трудно откриваема, освен ако човек не знае къде точно се намира, или да попадне на нея по случайност. — Пръстите върху облегалката на стола се разтвориха изведнъж и започнаха да треперят. — Илирионът…

— Ти… ти взе ли си твоя илирион, капитане?

Лорк отново вдигна ръка пред лицето си, този път свита в юмрук. Опита се да фокусира погледа си върху него. С другата ръка посегна да го сграбчи, почти го изпусна, посегна отново, нищо не хвана, и отново — разтворените пръсти уловиха свитите. Удвоеният юмрук се разтърси като при паралитичен гърч.

— Седем тона! Единствената материя, която се състои от над триста елемента и е достатъчно плътна, за да изпълни центъра на дупката. Илирион! Там той се намира в свободно състояние и всеки, който иска, може да се гмурне вътре и да го вземе. Влезте с кораба си там, огледайте се да го видите къде е и го съберете с енергийните си платна. Илирион, почти чист, без примеси. — Ръцете му се разделиха. — Просто минете с включени сензорни входове и се огледайте да видите къде е. — Сведе лице надолу. — Тя лежи там, лицето й… лицето й е забавна развалина в центъра на ада. А аз размахах седемте си ръце през ослепителния ден, за да хвана отломките от ада, които хвърчаха наоколо… — Той отново вдигна галава. — В Нова Бразилия има илирионов рудник… — Зад прозореца в небето висеше една огромна пъстра планета. — Тук имат оборудване за транспорт на илириона. Но трябваше да видиш лицата им, когато докарахме нашите седем тона, а Мишок? — той отново се изсмя високо. — Нали така, Мишок? Ти ми разказа на какво приличали, нали?… Мишок?

— Точно така, капитане.

Лорк кимна, пое дълбоко въздух.

— Катин, Мишок, вашата работа приключи. Сега ще получите документите си за освобождаване. Оттук редовно заминават кораби. Не очаквам да срещнете трудности с пътуването.

— Капитане — полюбопитства Катин, — ти какво ще правиш сега?

— Отивам на Нова Бразилия. Там е домът, където съм преживял много хубави мигове в детството си. Ще се върна там и ще… чакам.

— Има ли нещо, което можеш да правиш, капитане? Гледах и…

— Какво? Говори по-високо.

— Казах, че аз съм добре и гледах! — гласът на Катин пресекна.

— Ти гледаше как да се махнеш. А аз се оглеждах в търсене на центъра. Изкривяването на нервните окончания е проникнало чак до мозъка. Невроконгруенция27. — Той поклати глава. — Мишок, Катин, Аштън Кларк да ви пази!

— Но капитане…

— Аштън Кларк.

Катин погледна Мишока и после пак капитана. Мишока мачкаше каиша на сака с ръка. След това вдигна поглед. След миг двамата се обърнаха и излязоха от затъмнената стая.

Навън още веднаж огледаха лунния пейзаж.

— И така — започна Катин, — ван Рей получи своето, а Принс и Ръби не.

— Те са мъртви — обади се Мишока. — Капитанът каза, че ги е убил.

— О, — Катин впери поглед в лунния пейзаж. След малко продължи: — Седем тона илирион и равновесието започва да се клати. С изгрева на Плеяди започва залеза на Дракон. Във Външните Колонии също ще настъпят някои промени. Слава на Аштън Кларк, преселването на работници не е трудно днес. Все пак, ще има проблеми. Къде са Линсеъс и Идас?

— Вече са заминали. Получиха звездограма от брат си и отпътуваха да го видят, след като се озоваха тук, във Външните Колонии.

— Тобиас?

— Точно така.

— Горките близнаци. Горките тризнаци. Когато илирионът излезе и промяната започне… — Катин щракна с пръсти. Няма вече блаженство. — Той вдигна поглед към почти беззвездното небе. — Това е исторически момент, Мишок.

Мишока си чоплеше ухото с малкия пръст. Обицата му блестеше.

— Да. И аз си мислех същото.

— Какво ще правиш сега?

Мишока повдигна рамене.

— Наистина не знам. Затова поисках от Тайи да ми гледа на Тарот.

Катин повдигна вежди.

— Тя и Себастиан сега са долу. Техните питомци са пуснати край бара. Изплашиха народа до смърт и изпотрошиха почти всичко наоколо — засмя се дрезгаво той. — Трябваше да видиш това. Веднага щом успокоят собственика, ще се качат да ми гледат на карти. Вероятно ще намеря друга работа като мачтов киборг. Няма смисъл да мисля за рудници сега. — Пръстите му стиснаха кожения сак под мишницата. — Има много неща да видя още, много да свиря. С теб бихме могли да останем заедно за известно време, да се качим на един кораб. Понякога си дяволски смешен. Но те харесвам два пъти повече отколкото много други хора. Какви са твоите планове?

— Честно казано, не съм имал време да помисля за това. — Той пъхна ръце под колана си и наведе глава.

— Какво правиш?

— Мисля.

— За какво?

— За това, че тук се намирам на един прекрасен спътник. Току-що свърших хубава работа и поне за известно време няма да имам проблеми. Защо пък да не седна и да поработя сериозно над романа си? — Той вдигна поглед нагоре. — Но знаеш ли, Мишок? Аз вече не знам дали наистина искам да напиша книга.

— Ъ-ъ-ъ?

— Когато гледах Нова… Не, след това, точно преди да се събудя и да осъзная, че съм се разминал на косъм от доживотна слепота, глухота, липса на обоняние, докато полудявах от шума, разбрах колко малко съм гледал, мирисал, вкусвал, колко малко съм познал от основните неща в живота, които са ни дадени ей така. И после — капитанът…

— По дяволите — възкликна Мишока. С пръстите на босия си крак изтри прахта от обувката си. — Няма да я напишеш след всичко, което си направил до тук?

— Мишок, аз бих искал, но все още не съм намерил темата. Току-що се почувствах годен да тръгна и да я намеря. Сега съм просто един озарен човек, който може да каже много и нищо.

— Това е измъкване — изръмжа Мишока. — А капитана и Рок? Каза, че искаш да пишеш и за мен. Добре, хайде. Пиши също и за себе си, за близнаците. Наистина ли мислиш, че ще те съдят? Ще се надуват до смърт и двамата. Катин, аз наистина искам да напишеш тази книга. Може и да не мога да я прочета, но със сигурност ще те слушам, ако ти ми я четеш.

— Наистина ли?

— Разбира се. След всичко, което си направил до тук, ако спреш сега, няма изобщо да бъдеш щастлив.

— Мишок, ти ме изкушаваш. От години не съм желал да правя нищо друго — Катин се засмя. — Не, Мишок, аз все още твърде много мисля. И това последно пътуване на Рок? Достатъчно добре познавам свръхтипичната схема, която следвахме. Сега виждам, че мога да се опитам да я превърна в някакъв алегоричен сюжет за Граал. Това е единственият начин, по който мога да се справя, избягвайки цялата му мистична символика. Помниш ли всички писатели, за които ти разказвах, че са умрели преди да завършат своето повествование за Граал?

— О, Катин, това е такава глупост. Трябва да го напишеш.

— Глупост като Тарот ли? Не, Мишок. Страх ме да не загубя живота си, ако предприема такова нещо. — Той отново огледа пейзажа. Спътникът, толкова близък на душата му, го успокои пред лицето на неизвестното занапред. — Аз искам, наистина искам. Но от самото начало ще трябва да се преборя с много уловки от звездите, Мишок. Може би ще успея. Но не съм убеден. Единственият начин да се предпазя от тези уловки е, предполагам, да ги зарежа преди да съм стигнал до края.

Атина, юни 1966 — Ню Йорк, май 1967