Сянка по стъклото

30. Свързването

Когато Фейеламор най-сетне избута с пръта лодката по протока към гъстите тръстики, слънцето клонеше към залез. Десет часа се бяха изнизали, откакто отвлече от Физ Горго Мейгрейт — сега тя изгаряше от треска и бе почти в несвяст. Носът на лодката се заби в едно кално островче и Мейгрейт изпъшка и отвори очи — хлътнали и пожълтели.

Фейеламор нагази в кафеникавата вода и издърпа лодката по полегатия бряг, въпреки че при толкова тръстики наоколо нямаше опасност да я отнесе течение. След това се върна да изправи огънатите стръкове, за да не остане и следа, че някой се е провирал оттук. Излезе от водата и огледа островчето. Колкото и мека да беше калта отгоре, по-надолу не поддаваше, лепнеше на дебели пластове по ботушите й, натрапваше усилие за всяка крачка напред. Трудно стигна до тръстиките от другата страна. Никъде нямаше суха земя, само студена сива кал и едно-единствено тънко дърво, отдавна изсъхнало. По залез мъглата вече се сгъстяваше.

Върна се при лодката. Мейгрейт лежеше провесена през борда и се напъваше да повърне. Вдигна глава, когато лодката се разклати, поредният пристъп я преви и тя пак се вкопчи в дъските. Фейеламор я наблюдаваше безизразно.

— Ще останем в лодката — каза тя, щом Мейгрейт се посъвзе. — Тук няма друго освен кал. Дай сега да се погрижа за тебе, докато е още светло.

Дръпна полека вкоравения плат от гърба й и внимателно огледа раните.

— Има и някакво възпаление. — Намръщи се. — Предполагам, че е от мръсотията по инструментите. Нося мехлем, който ще помогне.

С три крачки стигна до кърмата и порови в раницата си. Вятърът дразнеше кожата по гърба на Мейгрейт. Грубата й дреха вече се просмукваше с влага. Фейеламор намаза раните. Допирът на пръстите й беше болезнен, но от мехлема кожата изтръпна приятно.

— Нямам с какво да те превържа, раните ти са прекалено много. Но пък ще зараснат бързо. Облечи това.

Фейеламор извади от раницата си дълга широка риза. Дрехата се плъзна като коприна по раменете и гърба на Мейгрейт и тя пак я вдигна, за да се заеме господарката й с останалите рани.

На сутринта Мейгрейт се събуди и видя, че лодката се плъзга през безкрайна мочурлива гора. Тъмната вода имаше цвят на чай и бе осеяна с жълтеещи листа на сардови дървета. На височина тези дървета достигаха поне двайсет разтега, множество стволове се разделяха от един корен. Меката кора, подобна на пергамент, висеше на ивици или се носеше на мънички салчета по водата. Слънцето — още беше ниско в небето — се мяркаше между дърветата. Бяха се насочили почти точно на север.

— Добро утро! — каза тя на господарката си, която тласкаше с пръта от кърмата.

Фейеламор, явно прекарала нощта в размисъл за провалите на Мейгрейт, я изгледа, сви устни и извърна глава, без да отвърне.

Цяла сутрин продължиха в същата посока. След всяко принудително отклонение Фейеламор отново завиваше на север. По пладне Мейгрейт опита пак:

— Къде отиваме? Защо на север?

— Млъкни! — развика се господарката й. — Вече няма да те посвещавам в делата си. Не питай. Ти ме подведе — след всичко, на което те научих!

И продължи още по-ядно да избутва лодката напред.

Мейгрейт затвори очи, опря глава в извитите дъски и се опита да поспи. Точно в сън прекара повечето време и този, и следващия ден, а лодката се поклащаше под нея. Изненадващо, сънищата й бяха хубави. Само веднъж сънува уелмите и се събуди с писък. Фейеламор веднага се озова до нея, погали мокрото й от пот чело и промълви няколко успокояващи думи на фейлемската реч. Преди да се унесе, Мейгрейт като че ли за пръв път зърна съжаление в очите на господарката си. Съжаление… или печал. А Фейеламор никога не си ги позволяваше.

На четвъртия ден се размърда късно след полунощ. Сърпът на изгряващата луна висеше накриво зад тънките листи, белите стволове бяха навсякъде като колони в храм. Лодката бе спряла, Фейеламор отдъхваше за малко на кърмата. Мейгрейт пристъпи към нея и нерешително отпусна ръка на рамото й.

— Съжалявам. Много те разочаровах. Но не всичко е изгубено. Огледалото още е у Каран. Тя ще ти го донесе. Даде ненарушима клетва.

Господарката рязко отблъсна ръката й. Недокоснатото й от времето лице се набръчка.

— Жалка глупачка… Не ми се умилквай. Никога няма да ти простя. Казах ти да отидеш сама.

Фейеламор се взираше в нея с неприязън, подхранвана от вековния безсилен гняв на фейлемите.

— Непременно трябваше да си осигуря помощта й. Нямаше да успея сама.

— Пфу! Този самонадеян наглец Игър не може да се мери с тебе, след като аз те подготвих.

— Може и така да е. Понякога дори аз осъзнавам силата си. Но ти си пренебрегнала нещо в подготовката ми, и то жизненоважно. Стремежа да налагам волята си. Аз изпълних дълга си към тебе, отпратих Каран да избяга с вещта, за която ти толкова копнееше. Дори надделях за кратко над Игър. Но не извлякох никакво удоволствие от това и скоро волята ми измени. А по-късно го опознах, научих за несгодите му и започнах да го съжалявам. Ето какво научих във Физ Горго.

— Да го съжаляваш?! — слиса се Фейеламор и за пръв път си даде сметка, че сътвореното от нея оръжие има недостатък, за който сама си е виновна. — След като ти е сторил това? А би трябвало за цял живот да го намразиш, да пламтиш от желание да го унищожиш. Той не те е пожалил.

— Не вярвам, че той изпрати уелмите. Вече няма такава власт над тях, служат му само докато е изгодно за тях. А и Игър не е единственият отнесъл се зле с мен. Колко пъти съм питала що за гнусно престъпление са извършили майка ми и баща ми или пък е било извършено спрямо тях. Ти защо ме взе? С каква цел ме подготви? Защо съм принудена да крия цвета на очите си? — Гласът й изтъня почти до вой. — Коя съм аз?! — Внезапно заговори умоляващо. — Защо тъкмо аз? Ти доказа колко лесно би взела Огледалото, защото си майсторка на илюзиите. Защо не отиде ти?

Фейеламор за миг се смути от нападките и непривичния поток от емоции. Обърка я и откритието, че има страни в характера на Мейгрейт, която не е опознала и не може да овладее. Какво във Физ Горго я бе променило толкова?

— Мисли каквото си щеш, но и за мен не беше леко. За да наложиш илюзията, по-трудната работа се върши предварително.

— Искала си да подложиш на изпитание и мен, и подготовката ми! И после към каква цел щеше да ме насъскаш? Фейлемите са знаели, защото още в детството ми ме прогониха в изгнание заедно с тебе. Защо не ми се доверяваш? Винаги съм ти била предана. Не мисля за нищо освен за дълга си към тебе.

Фейеламор се взря в очите й, наведе се и я пипна по челото.

— Треската е силна и въображението ти щурее. Трябва да си почиваш.

Почти в същия миг Мейгрейт почувства как я обзема безметежност, мъчителните преживявания се отцедиха от душата й. Възпротиви се за малко, но усилието вече беше прекомерно за нея и тя се остави Фейеламор да я настани да седне. Господарката загърна раменете й с одеяло и Мейгрейт се уви плътно с него, защото изведнъж премръзна. Трепереше и зяпаше разсеяно блатото. Фейеламор й подаде малка паница.

— Изпий това. Ще намали болката и треската и ще ти помогне да заспиш.

„Само че нито усещам болка, нито имам треска“ — помисли Мейгрейт замаяно.

Надникна в паницата — на дъното й се клатушкаше гъста, наглед метална течност; в слабата светлина на луната приличаше на живак.

— Пий — подкани я господарката й и тя се подчини.

Фейеламор проследи зорко дали е глътнала всичко и прибра паницата.

А Мейгрейт отпусна чело на ръцете си и скрита зад тях, остави последната глътка да изтече от ъгълчето на устата й — тя тутакси се смеси с мръсотията по дъното. После умората победи Мейгрейт и тя заспа на секундата.

Фейеламор се взираше в отпуснатата Мейгрейт. С тази роба приличаше на безформена буца, но едната й чудесно оформена ръка се подаваше изпод нея. „Жалостта не ми е непозната, но с нищо не допринася за стремежите ми. Няма да се откажа нито от тях, нито от тебе, но… вече ще съм по-предпазлива“.

Прекрачи леко от лодката на едно обрасло с тръстики островче и намери полянка. Седна и плъзна пръсти през ароматните листа.

„Как стигнах дотук? Да поведа фейлемите към Сантенар… о, как копнеех за тази чест на Талалейм в незапомнената древност. Колко разпалено мечтаех за нея. Как жадно посегнах към славата… и колко нехайно се обремених с този дълг. Тогава можех ли да прозра, че от дълга ще ме избави само смъртта? Не помня. Колко им е хубаво на фейлемите, че могат да стоварят грижите върху плещите на предводителката си.

А колко неохотно ни изпрати съборът тук! Подтикваха ни и дългът, и страхът. Щом кароните излязоха извън Аакан, как да не ги последваме? Трите свята са взаимно зависими. Трябваше да им се противопоставим, за да запазим равновесието, защото всичко е свързано с всичко останало. Но как намразихме Сантенар… О, да, не му липсва красота, но по нищо не напомня за Талалейм. Толкова сме самотни тук. Толкова съм самотна аз. Как ми се иска да съм сред своя народ. Останалите от онези, които доведох, са покварени също като мен.

Аз предвождах фейлемите към този свят и аз трябва да ги върна. Но никой не подхожда за такава непосилна задача. Възбраната беше непробиваема. Дългът ме принуждаваше да открия проход, а проход нямаше. Това противоречие едва не ме лиши от разум, самотата стана непоносима. И тогава невъобразимо находчивата Ялкара, с която враждуваха, намери чрез Лъжовното огледало изкривяване във Възбраната, но го затвори зад себе си, когато избяга. Кратка надежда… и безпросветно отчаяние. Тогава се поддадох на покварата. Тънех в мрак, търсех, проследявах и накрая ме споходи надеждата — заедно с шанса.

Ако ни познаваше по-добре, Мейгрейт, щеше да разбереш как можех да извърша тази ужасна злина, за да проправя пътя към дома. Не е чудно, че те мразя толкова. Аз те създадох и когато си пред очите ми, виждам само своето падение“.

Размишленията се превърнаха в бдение, Фейеламор седеше безмълвно на тревата, отметнала глава към звездите, докато утрото не ги угаси.

Мейгрейт се събуди късно, с пресъхнала уста и смътен натиск в слепоочията. Случките от предната вечер бяха странно далечни, макар и да съзнаваше ужасната неотложност на възстановяването им в паметта си. Насили затъпелия си ум да се върне към тях. Едновременно вдигна глава и срещна особено изпитателния поглед на Фейеламор.

— Как ме боли главата тази сутрин — измънка Мейгрейт, сбърчи чело и се извърна, за да не забележи господарката й внезапното пробуждане на спомена.

— Но треската я няма, както виждам. Значи моят лек ти е помогна.

— Сигурно. Не го помня. Кой ден сме?

— Утрото на четвъртия, откакто те изведох от Физ Горго. Какво си спомняш?

— Килията на уелмите. Това не бих могла да забравя никога. Ти дойде да ме вземеш — изреждаше унесено Мейгрейт. — Каменни коридори. Болка в стъпалата, гърба… навсякъде. Тази лодка… — Тя се огледа. — Май дълго се провирахме през гора от големи бели дървета, а може и да е било сън. Не, освен ако още не сънувам, защото същите дървета са навсякъде. Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш — усмихна се тя на Фейеламор.

Господарката също се усмихна и докосна рамото й — но в очите й се таеше съмнение.

По-късно разпита Мейгрейт надълго и нашироко за кражбата на Огледалото, за уелмите и Игър, но особено настойчиво за Каран. Мейгрейт не знаеше какво да й каже, разкъсвана между приятелството и дълга. Уелмите също искаха да знаят повече за Каран. Какво будеше интереса им? Че има усета ли? Защо възликуваха така, когато тя издаде потеклото на Каран? Вартила каза нещо… „Сега знам какво да използвам срещу нея“.

„Предупредих я да крие произхода си, а по-добре беше да я предупреди за себе си. Никога да не споделя с мен. На какво я обрекох с предателството си? Смърт или робство?“

— Любопитно — промълви Фейеламор. — Тази Каран има скрити заложби, каквито не съм си и представяла. Дарбата да се свързва… откъде ли я има? Непременно ще науча повече за нея. Веднъж ти спомена, че родът й живее недалеч от Толрайм. И един от фейлемите се засели там преди много време, носеше се слух, че е заченал дъщеря, но тя не дойде при нас, разбира се. Може нещо да се е предало по наследство.

Мейгрейт обаче не я слушаше, погълната от угризенията и срама… и от непоносимия страх за Каран. Не каза нищо повече за нея.

Към обяд навлязоха през ивица тръстики в малко езеро. На другия бряг изоставиха лодката. До вечерта вървяха през гора и стигнаха до село край някаква река. Фейеламор купи кану с няколко дребни сребърни монети, после обясни:

— Това е приток на река Хиндирин.

Плаваха денонощно с цялата възможна бързина, въпреки че нощем луната не се показваше. Фейеламор неистово се стремеше да открие Каран, макар да съзнаваше, че след толкова време шансът тя още да носи Огледалото е нищожен.

Един ден спряха, та Мейгрейт да се покатери по високия откос на брега и да установи къде са. След тесния пояс дървета покрай реката гората свършваше. Докъдето погледът й стигаше, се простираха тревисти равнини.

— Добре напредваме — отбеляза Фейеламор, щом чу новината.

— Надолу по реката има град — напомни Мейгрейт. — Предъл. Ако ще отидем открито в него, ми трябват други дрехи, пък и ботуши.

— Виждам само две възможности — започна господарката й, — и то при условие, че Каран все още има намерение да отиде в Сит. Да се насочим на югоизток, да прекосим Хиндирин при Галардил, да минем през пролома Зарка и да влезем в Ягадор от юг. Или да тръгнем на североизток и да се доберем до Ягадор през планините. Южният път е по-дълъг, но ако е валяло много, снегът може да е затрупал всички проходи.

— Два може и да са отворени — отвърна Мейгрейт. — Единият е от Хачет към Банадор през Тулин. Ние обаче сме твърде далече от него. Другият е на стария планински път от Предъл към Нарн и Сит. Минах по него само преди година. По него се стига най-пряко, ако ще и да сме на цял месец от Ягадор. От Нарн бихме могли да се спуснем по реката до Сит или да тръгнем на север към Банадор и Туркад. Това са местата който Каран би избрала.

— Ще вляза в Предъл сама, за да ти купя необходимото, а и храна. Ще се опитам да събера сведения и тогава ще реша.

Недалеч от колибите, с които започваха покрайнините, Фейеламор си придаде друга външност, за да отиде в града. Мейгрейт загреба обратно срещу течението, скри кануто между дърветата и щом господарка й се отдалечи, се замисли — имаше за какво.

Какво бе направил Игър? Заповядал ли бе да ги преследват? Във Физ Горго изглеждаше, че каквото и да научеше от нея, нямаше особено значение за плановете му за настъплението, за борбата за надмощие с уелмите и за собствените му кошмари. Струваше й се, че той не знае какво да прави с нея. Не, нямаше да се опитва да я върне — тя само го разсейваше, дразнеше любопитството му, а сега той можеше да продължи осъществяването на замислите си. Какво предстоеше? И каква щеше да е ролята на уелмите?

Мейгрейт вече проумяваше и същината на собствените си затруднения. Излизаше извън сянката на Фейеламор. За нея сигурно имаше и друго в живота освен изпълнението на дълга. Непременно имаше.

Фейеламор се върна късно следобед и докато Мейгрейт захвърляше робата и обличаше новите си дрехи, каза:

— Налага се да тръгнем през планините. Не говорят за нищо друго освен за настъплението на Игъровите армии от Орист и от юг. Напредват към Ягадор през пролома Зарка и всички мостове се охраняват. Оттам не можем да минем.

Мейгрейт попиваше жадно вестите за Игър и вероятно прекали, защото господарката й я изгледа особено. „Трябва да внимавам“. Позволи на мускулите по лицето си да се отпуснат, а усмивката да избледнее. „Тази тайна тя не бива да научи“. Оттогава чуеха ли новини, се стараеше да не прекалява с интереса или равнодушието си към делата на Игър.

Щом се отърва от уелмските парцали, Мейгрейт сякаш отхвърли голяма тежест и продължи по пътя бодро и усърдно. Стигнаха с кануто до Хиндирин след седмица упорито гребане и го зарязаха в едно градче, казваше се Гесоу. Там купиха коне и още седмица бързаха на север под ярката луна. Накрая излязоха на път за прохода към Нарн и след още четири дни доближиха планините, без нищо да им попречи.

Изкачваха се неспирно, излязоха на хребета, откъдето можеха да огледат ширналите се равнини. Отряд конници яздеше по техния път. Фейеламор засенчи очите си с длан и се взря в далечните точици.

— Уелми… Почти няма съмнение. Голям отряд, препускат усилено. Изобщо не се прикриват, а и защо да го правят? Ние сме само две, макар че може да се окажем твърде страшни за тях. Конете ни са уморени. Трябва да сме готови да се защитим.

Уелми! Мейгрейт не успя да скрие уплахата си.

— Овладей се, страхливке! Всичко научено ли забрави? — презрително подхвърли Фейеламор. — Познаваш тези места… Какъв избор имаме?

— По-нагоре — започна колебливо Мейгрейт — има отклонение на пътеката. Сред скалите е разположена малка падина с камънаци от всички страни. Веднъж нощувах там. Лесно ще се отбраняваме, макар че ще си отрежем пътя за бягство. Но не е ли безполезна съпротивата срещу такова множество?

— Волята ти наистина едва мъждука — отврати се господарката й. — Ще се браним, защото не бива да се покоряваме, защото смъртта е по-добра от плен и защото докато сме на свобода, има надежда. — Тя сякаш израсна пред очите на Мейгрейт, гласът й зазвуча гръмко. — Браня се, защото съм надеждата на фейлемите, а Талалейм ме зове. Никакви уелми не ще ме сломят, и десет да са, и петдесет, защото волята им е на слуги — окаяни, нищожни слабаци. Аз съм се опълчвала на самия Рулке. Не си ти, която ще ми говори за воля.

Ездачите напредваха толкова стремително, че докато Фейеламор и Мейгрейт се изкатерят до избраното убежище, оставаше само около час да ги застигнат.

— Погледни — промълви Фейеламор. — Сега разпознаваш ли ги?

— Ясно е, че са уелми.

Подготвиха се за отбрана, доколкото можеха. Притъмня, лек снежец покриваше следите им, но излезе вятър и разкъса облаците. Те се свиха в примитивното си скривалище, но макар да чакаха нащрек цяла нощ, уелмите не се появиха.

В студеното утро двете отново се промъкнаха към пътеката. Следите им от вечерта личаха. Още по-отчетливи бяха следите на уелмите. Дори не бяха спирали тук. Малко по-късно Фейеламор и Мейгрейт зърнаха отряда да язди по-нависоко със същата бързина.

— Каквото и да търсят, за тях е по-важно от нас. Дали не отиват да сеят смут, за да улеснят настъпващите войски на Игър?

— Имам лошо предчувствие — промърмори Мейгрейт.

През следващата седмица напредваха бдително по планинските пътеки, без да се отърсят напълно от опасенията си за засада. Накрая минаха през последния проход и се спуснаха към гората. Спряха сред високите дървета.

— С малко късмет ще стигнем в Нарн утре вечерта — каза Мейгрейт, след като вечеряха. — Там ще научим новини за войната.

Лежеше по гръб в спалния чувал, подпряла главата си на един дънер, и не можеше да заспи. Надигна се и навлезе в гората, докато светлината на огъня не се скри зад шубраците. Долавяше колко мрачно притихнала е нощта. Какво я тревожеше? Не знаеше, но всичко се въртеше около уелмите. Те не отиваха на война — вършеха нещо по-потайно.

Минаваше полунощ, звездите блещукаха остро над върховете на дърветата в прозрачния студен въздух. Мейгрейт се пъхна отново в студената постеля. Огънят тлееше в оранжеви въглени. Тя се загледа в тъмното небе. Парцаливо облаче закри звездата, в която се взираше. Клепачите й се спуснаха и я споходи сънят.

Сянка се мярна пред играещите пламъци, втора, последвана от още много. Тя трепереше, но не издаде нито звук. Нямаше кой да й се притече на помощ. Закачулена фигура се появи до палатката, наведе се и разпори платнището. Тя вдигна малкия кинжал. Силуетът я търсеше опипом. Тя замахна и фигурата отскочи с вой. Налетяха други, удряше ги с острието, но надделяха. „Мейгрейт!“ — извика, връзката се разкриви, юмрук се заби в слепоочието й… и всичко изчезна.

Мейгрейт подскочи и кресна:

— Каран, къде си?

Но пред очите й нямаше нищо освен жарава и високи дървета.

И Фейеламор се надигна, будна в същия миг.

— Какво стана? Какво видя?

— Каран! Нападнаха я… онези уелми. За малко връзката помежду ни се възстанови. Затова са бързали толкова. Тя сигурно е наблизо.

— Ами размърдай се, преди да ни избягат с Огледалото.

Мейгрейт едва не зашлеви господарката си.

— Проклето да е, ти също! Бях в ръцете им, знам какво ще й направят.

— Къде е тя? Каза ли ти?

— Не! — ядно се сопна Мейгрейт. — Може би отначало дори не знаеше, че съм аз. Виждах през нейните очи, после тя извика и… толкова.

Припряно си събраха багажа, угасиха огъня и потеглиха.

— Все пак какво видя? Как изглеждаше местността?

Мейгрейт се опита да мисли спокойно.

— Имаше светлина от звездите и огънят гореше, но зърнах малко подробности. Тя беше в някаква палатка. Поляна, дърветата бяха по-високи от тукашните, а земята по-равна. Нямаше сняг, наблизо се чуваше ромолене на поток. Това е всичко.

— Слаби нишки, по които да се водим. Не може да е далеч, някъде под планините, вероятно по-близо до реката. Ти познаваш тези земи, опитай се да се сетиш. Но как се е озовала тук? Ти спомена как си чула, че е някъде около Хечет, а дотам има много път на север.

— Само че беше отдавна. Може да се е върнала през прохода също като нас. Несъмнено някой от съгледвачите на Игър я е видял и е пратил вест на уелмите. Иначе как ще знаят къде да я намерят? Аз… спомних си. Има пътека към Нарн и свършва при сала, разбира се. Но трябва да претърсим голяма площ.

— Да допуснем, че е нощувала край пътеката. Равно място с поток. Да не се бавим!

Дириха цяла нощ, но чак към зазоряване откриха следи от много хора край поток, пресичащ пътеката. Излязоха на поляната и зърнаха палатката на затревената могилка, студения ручей до нея, разхвърляните изпочупени вещи, напоеното с кръв одеяло.

— Тя е била тук — каза Мейгрейт. — Това са нейните ботуши, ето ги чашата и чинията й. Ох, Каран… Моята слабост те тласна към този край.

— Значи Огледалото е у тях — горчиво промълви Фейеламор. — Всичко беше напразно.

— Още не. Няма и шест часа, откакто я плениха. Но накъде биха се отправили? Към Нарн? Не ми се вярва, поне докато е светло. Нищо чудно да се крият някъде в гората и да чакат да притъмнее. Да тръгнем след тях.

Продължиха предпазливо по течението на ручея, но скоро пътеката се изгуби в гората. Не можеха да яздят в тези гъсталаци и вързаха конете при водата. След още над два часа претърсване Фейеламор се изнерви и изсумтя:

— Нещо не е наред, съзирам някаква хитрост. Огледалото вече не е у нея, те също не са го намерили. Явно го е скрила.

— Тогава върви да го търсиш това проклето нещо! — изсъска Мейгрейт, поддала се на внезапна ярост, обзета от отчаяние, ужас и презрение към себе си. — Но аз няма да дойда с тебе.

Вторачи се право в очите на Фейеламор, която направя крачка към нея, протегнала ръка.

— Стой! — тросна й се Мейгрейт. — Ще намеря воля в себе си, ако ме принудиш.

Оставаха изправени една срещу друга в един проточил се миг, после Фейеламор се врътна и тръгна напряко през гората. Мейгрейт я изпроводи с поглед. Чувстваше, че се е отървала от тежък товар.

31. Историята на Фейеламор

Фейеламор тръгна нагоре през гората: връщаше се към поляната подтиквана от чувството, че там все още има какво да намери. Толкова бе възбудена, че почти не обърна внимание на Мейгрейт и нейната озадачаваща опърничавост. Рано или късно щеше да се върне при нея — вкоренената вярност към дълга щеше да я доведе. Доближи поляната чак след пладне, но дочути гласове я накараха да спре и да застане нащрек. Послужи си с илюзии, за да промени външността си, и се скри в гората. Съвсем скоро на поляната излезе отряд аакими. Позна водача им, бе го срещала в прастари времена — Тенсор.

Той излезе напред, огледа палатката и разхвърляните вещи и поклати глава. Пристъпи към потока, като внимаваше да не гази по следите, а постоя загледан надолу. Накрая даде зная на другите аакими и те се пръснаха да търсят. Ръмящите капки постепенно се превърнаха в проливен дъжд.

След малко един подвикна тихо на останалите: държеше някакви бели неща. Стоеше в отсрещния край на поляната и през дъждовната завеса Фейеламор не виждаше какво държи, нито чуваше думите му. Аакимите се събраха и разгледаха внимателно нещата, после ги пуснаха на земята и търсенето продължи.

Тенсор и един по-нисък мъж стояха настрана и разговаряха. Ниският посочи към гората и двамата тръгнаха натам бавно, заболи поглед в земята, навеждаха се да проверят някакви следи и накрая навлязоха между дърветата. Тъкмо това ги спаси.

Мигове по-късно още един отряд — от уелмите, се прокрадна от другите две страни на поляната. Ненадейно обсипаха аакимите със стрели. Трима паднаха без звук от първия залп, още един се свлече, след това уелмите нападнаха. Висока красива жена, оцеляла от стрелите, беше съсечена светкавично. Последните трима проумяха, че положението е безнадеждно, и нахълтаха в гъсталаците. От десетимата уелми двама загинаха в схватката. Двама останаха, шестима се втурнаха след бягащите аакими. Фейеламор наблюдаваше втрещена. Боят приключи за няма и минута — тя изобщо не би успяла да се намеси.

Скоро една дългуреста жена изскочи от гората, повика пазещите на поляната и тримата се втурнаха в храсталака.

Фейеламор се повдигна на пръсти да огледа над храстите, напрегнала докрай изострените си сетива. Но онези, които я издебнаха, бяха още по-хитри и я свариха неподготвена. Мускулеста ръка се стегна около шията й, острие опря в ребрата й. Ръката я задушаваше.

Тя изохка, отпусна се и увисна безсилно в очакване на своя шанс, но ножът я убоде и я принуди да се изправи. Някой ловко върза ръцете й и я блъсна в мократа трева. Тя се обърна тромаво на гръб и погледна нагоре към нападателите. Тенсор! Отначало не се уплаши, защото някога бяха съюзници.

Той се взираше в нея; очевидно не разбираше кой е насреща му, но скоро проникна през илюзията.

— Фей-ел-амор! — проточи Тенсор. — Значи не си умряла? Какво правиш тук?

— Мога да ти задам същия въпрос. — Тя пъргаво се изправя. — Развържи ме.

Тенсор още я гледаше втренчено с присвитите си очи я бавна стигаше до прозрението. Значи Мендарк не бе имал нищо общо… Магистърът бе отрекъл да е замесен, но той не повярва на стария си приятел. А Фейеламор имаше повече причини от всеки друг да си присвои Огледалото. Ако знаеше, че е жива, щеше да заподозре нея. Да, това беше много по-правдоподобно. И в отчаянието си той стигна до увереност, че тя се стреми да премахне аакимите. Колкото повече умрат, толкова по-удобно за нея. Ето защо се бе крила тук, докато други й свършат мръсната работа, и бе злорадствала.

— Ти! — процеди накрая в избуялата си ярост, освирепял от поредния неуспех да вземе Огледалото. — Сега разбирам… Ти си била в дъното на всичко. Ти си изкушила Каран да ни предаде с фейлемското си лукавство. Тя е носела Огледалото на тебе. И пак заради тебе моите сънародници лежат мъртви, а уелмите ни преследват като глутница псета. — Той се обърна към един от спътниците си. — Вържете я здраво и й запушете устата. Отведете я в Шазмак и я пазете там, докато се върна. Блейз, ти ще прекосиш реката с тях, ще продължиш към Нарн и ще съобщиш на останалите какво се случи. Аз ще тръгна след уелмите, накъдето ги подмамиха Йенис и Тел. Чакай ме призори и по здрач на брега на Гар две левги нагоре по течението от Нарн. — Отново се взря във Фейеламор. — Ще те държим в Шазмак като заложница на Огледалото. Щом си го върнем, ще те освободим.

Фейеламор отвори уста и леденият й глас уплаши дори Тенсор, защото тя видя в случайната среща рухването на всичките си замисли.

— Измяната на Каран не е мое дело. Заповядах на Мейгрейт да изпълзи задачата сама. Каран е издала името ми на Игър, досущ както предаде и вас. И недей да виниш мен за стореното от уелмите. За мен е тежка печал да гледам как скъпоценната аакимска кръв бе пролята тук. — Тонът й вече смразяваше. — Предупреждавам те обаче, че самото оцеляване на аакимите се крепи върху острието на ножа. Това е моментът на съдбовния избор, независимо дали го проумяваш. Би трябвало да се нахвърлим срещу уелмите, не един срещу друг. Ако ме плениш, Шазмак ще бъде обречен, защото нищо не ще ме отклони от моя път.

— Вслушай се в думите й, Тенсор — настоя Блейз, висок мъж с окървавено рамо. — Това е същинско безумие. Разумът повелява да търсим нови приятели, не да превръщаме старите в смъртни врагове.

Тенсор съзираше в очите на Фейеламор идната си участ. За миг-два се подвоуми, но бе обзет от такава ярост, отчаяние и безразсъдство, че всякакви увещания само укрепваха ината му. Изпъчи се и дори Фейеламор се впечатли от величавата му осанка.

— Ние сме аакими! Твоето приятелство би ни дало още сила, но няма да просим. Можела си да ги спасиш — добави той сурово. — Отведете я. Отнасяйте се добре с нея, но я дръжте под око. Пазете се от дарбата й. И нито за миг не я оставяйте на свобода.

Аакимите я хванаха, но тя се дръпна, макар че беше вързана. Впери в Тенсор толкова изпепеляващ поглед, че той отстъпи крачка назад, внезапно разколебан. Нито волята, нито гордостта, нито силата й отстъпваха на неговата… и този път само единият от тях щеше да успее.

— Пръснеш ли тези семена по вятъра — изрече тя, — бурята ще ти ги върне стократно. И отново ще познаете страх, който бяхте забравили за петдесет човешки поколения. Враговете ви вече се надигат.

И му обърна гръб. Двамата аакими до нея изтръпнаха, но стиснаха въжетата, вързаха очите и устата й и безмълвно я поведоха към лодката. Тенсор постоя замислен за мъчителния си избор, после прогони мислите за Фейеламор и тръгна след уелмите.

Фейеламор преживя пътуването до Шазмак като нескончаем кошмар. Влачеха я невиждаща през шубраци и студени ручеи. Излязоха на бряг, пазачите й помогнаха да се качи в малка лодка, за да минат през буйстващата река. Накрая дъното застърга по чакъл. На другия бряг Блейз се отдели, а нея я поведоха припряно срещу течението на реката. Аакимите не спряха нито веднъж и говореха само когато й предлагаха храна или вода.

Дълго вървяха под земята през пещери, просмукани със студена влага, катереха се по хлъзгави стъпала, за да стигнат кулите на Шазмак с неспирния вой на вятъра.

Завърши първият ден от пленничеството й в Шазмак. Фейеламор беше толкова уморена, че я боляха чак костите, тънеше в такава безнадеждност, че не можеше да мигне. И в това влудяващо я безсъние си блъскаше главата над залавянето си, несправедливостта на Тенсор и задължението да си върне свободата. Как им бе позволила да я заловят, когато беше толкова близо до Огледалото? Трябваше да бъде на свобода.

Узна колко здрав и умно измислен е затворът й — килия в килията. Шестима пазачи бдяха едновременно и достатъчно далеч, за да не ги омае. Но дори да се справеше с тях, нямаше как да излъже Стражите. Изниза се и вторият ден, тя побесняваше от изтощението и безизходицата. Непременно имаше изход, какъвто ще да е. Но сгодният случай й се изпречи съвсем неочаквано…

Аакимите спазваха нареждането да се отнасят към нея с цялото уважение, което й се полагаше. И по едно време Емант, който бе избрал да остана в Шазмак след процеса срещу Каран, дойде да попита желае ли тя да облекчи пленничеството си с книги. Фейеламор не поиска, обаче щом зърна този едър, вечно начумерен белязан мъж, не й отне много време да вникне в терзанията му и техния корен — неговото отчуждение, обсебващата го страст по Каран, унижението да е отхвърлен и от нея, и от аакимите.

Зададе му въпроси за Каран, опитваше се да определи това изплъзващо й се качество, което толкова я безпокоеше. Но той й представяше образ, изкривен от омраза и горчилка — описваше Каран като недостойна изменница.

„Където и да отида, се сблъсквам с нейните измами и предателства. Двамата с Емант са си лика-прилика“. Тя съзираше цялата му слабост — склонността към насилие, опасното налудничаво лукавство. И щом откри тези качества, от които можеше да се възползва, се вкопчи във възможността и с натиск върху уязвимостта му скоро го докара до треска от ярост и отчаяние.

Ненадейно той изтърва думи, които я поразиха подобно на мълния.

— Каран е кръстоска като мен, но с по-малко аакимска кръв, само четвърт. Защо аакимите я…

— Не, Каран е… — Фейеламор се запъна. Немислимо беше той да знае каквото тя подозираше — че сред прадедите на Каран има и фейлеми. — Та какво казваше?

— Нейна прародителка е Мантил, далечна братовчедка на Тенсор.

„Вече е била мелез!“

Толкова се стъписа, че трудно овладя изражението си. Значи положението бе несравнимо по-лошо. Твърде вероятно беше Каран да е трикръвна — имаше в себе си кръв и от Трите свята. Защо тогава да се пита как Мейгрейт толкова се е привързала към нея? Случайност на историята, нито разпозната, нито под нечия власт… и толкова зла, толкова порочна. Фейеламор бе имала пълно право да се бои от нея. А Каран бе притежавала поне доскоро Огледалото. Как бе възможно тази необуздана трикръвна да броди на воля?

Страхът се загнезди дълбоко в душата й — и нейната цел се крепеше върху острието на ножа. На какво ли можеше да е способна трикръвната? На какви ли събития вече бе дала начало? Накъде можеше да тласне подредбата им, която Фейеламор се стремеше да изгради толкова отдавна? Нямаше място за чувства или чест, Каран представляваше такава опасност, че не биваше да остане жива. И нима имаше по-подходящо оръжие от отрепката, застанала пред нея? Току-виж, послужи и на двете й цели.

Задължително беше да се увери, да отиде в Готрайм. Ами ако Каран имаше братя и сестри, таящи в себе си същата гибелна заплаха? Това беше по-важно от Огледалото.

Опита се да склони Емант да й върне свободата, но той нито заради себе си, нито заради нея не би предал аакимите. „Че каква съм му аз? Но заради Каран… ако му я напъхам в ръцете, едва ли ще откаже. За мен също е изгодно, защото с тази безмерна страст и омраза накрая той ще я погуби. А насъскам ли го веднъж, нищо не би го отклонило от целта — нито глад, нито умора, нито уплаха, нито смърт“.

А Емант се досещаше, че тя може да изпълни най-съкровеното му желание, и дойде отново.

— Ще ти кажа как жената, по която чезнеш, може да бъде твоя — увери го Фейеламор.

Очите му блеснаха, но лицето му запази киселото си изражение.

— Никога няма да ми се покори.

— Ще ти обясня как ще стане.

Той не мърдаше, загледан в нея през решетките — сега я мразеше повече от всеки друг на света.

— Обясни ми — процеди накрая.

— Тя има дарбата за свързване, чрез която можеш да овладееш волята й. Виждам, че и ти имаш слаба способност да се досещаш за мислите на другите. Нерядко се среща сред кръстоски на аакимите — добави, почти без да прикрива презрението си. — Ще те науча как да създадеш връзка, която тя никога не би могла да разкъса. И тогава ще правиш с нея, каквото ти скимне. Но ти я обичаш искрено, разбира се…

Нетърпението го обзе.

— Какво да направя за тебе в замяна? — попита заядливо. — Не мога да те освободя. Вече има прекалено много пазачи и проверки. Обмислих го, но няма да стане.

— Ще напуснеш Шазмак по тайния път. Ще отидеш в Банадор и ще потърсиш уелмите около Нарн. Покажи им как стигнат до Шазмак, как да обезсилят Стражите. Увери ги, че Каран е скрила Огледалото тук. Това ще ги убеди да дойдат.

— Уелмите!? Това не мога да направя.

— Те не са твои врагове — отвърна Фейеламор, затворила ума си за него. — А и какво ще направят шепа уелми срещу мощта на аакимите, съхранила се през хилядолетията?

— Щом е така, как ще се освободиш? — попита той, макар че му беше все едно.

Надяваше се да смажат и нея, и всички други тук, обаче недоумяваше.

— Имам власт над тях — натърти Фейеламор. — Не им е по силите да ме възпрат.

„Малко е нужно, за да те склоня, драги — добави наум с пренебрежение. — Душата ти е толкова прогнила, че ще се вкопчиш във всяко оправдание, за да предадеш и своите. Разбирам защо толкова лесно сте отстъпили своя свят. Никой сред фейлемите не би изменил на народа и света си“.

— Как да създам връзката? — попита Емант и тя се увери, че е в ръцете й.

— Притежаваш ли нейна вещ, с която да си послужа? Нещо, което е носила? И ти си го прибрал тихомълком?

Навъсеното му лице грейна за миг и той без нито дума повече излезе, като само кимна на пазачите във външната килия. Когато се върна, стискаше в едната си месеста длан фина сребърна верижка, на която висеше малък амулет от нефрит.

— Неин ли е? — усъмни се Фейеламор. — Сигурен ли си?

— Да. Взех го от нейната стая, когато дойде в Шазмак наскоро. Вече си опитах силите с него, но не постигнах нищо. Може пък тя да е неуязвима за такива заклинания.

Фейеламор разгледа амулета.

— Да, усещам остатък от немощна, обикновена магийка. Ясно защо не си успял.

Той се наежи, но не каза нищо.

— Остава ми го и си върви. Ела пак сутринта.

На другия ден Емант дойде при нея още преди зазоряване. Фейеламор вече беше будна.

— Намериш ли я, дай и това и я убеди да го сложи на шията си. През нощта вложих в амулета уловка. Направи точно каквото ще ти кажа. Помежду ви ще възникне връзка, която тя не ще може да премахне. И ще се подчини на волята ти.

— И ще ме обича? Даваш ли ми дума? — попита Емант почти жално.

— А ти би ли разчитал на моята дума? Ако е така, давам ти я.

Сниши глас и му обясни подробно какво трябва да направи. Но Емант още не се престрашаваше.

— Как да я намеря?

— Отиди в Нарн и потърси една нейна приятелка, казва се Мейгрейт. Виждам, че имаш дарбата на усета. — Фейеламор се свърза с него и вложи в ума му образа на Мейгрейт, за да не я сбърка с друга жена. — Тя ще те отведе при Каран. Не се ли случи това, тръгни към Туркад. Игър нахлува в Ягадор и единствено Туркад може да му противостои. Направи необходимото и ми пази Огледалото. Ще дойда в Туркад да си го взема.

— Трябва да посоча на Мейгрейт причина да търся Каран, иначе няма да ме се довери.

— Кажи й, че носиш помирително послание от Тенсор. Тя знае, че е бил като баща на Каран. Ще повярва, че той би могъл да прости. Ще споделиш с Мейгрейт, че съм пленница в Шазмак, но че тя не бива да идва тук, защото скоро ще съм свободна. Предай й от мен, че искам да поговорим, нека ме потърси в град Толрайм в Банадор. А сега тръгвай. А, и се представяй с друго име — Мейгрейт може вече да е чула нещо за тебе.

Минаха десет дни, през които Фейеламор впиваше пръсти в решетките на своя затвор и чакаше с надеждата, че не е сбъркала в преценката си за Мейгрейт. „Тя ще дойде. Още сега сигурно съжалява за думите, които ми каза, ще е объркана от чувството за вина. Нуждае се от мен… и винаги ще се нуждае. Дългът ще я призове да се върне. Така ще бъде… Но дали ще се отзове?“

В ранното утро я събудиха крясъци и шум на битка, после всички Стражи изведнъж замряха и тя излезе необезпокоявана от килията. Използва илюзия за скриване и наблюдаваше, потресена от онова, което бе направила. Гадеше й се от жестокостта на уелмите. Надмощието им над аакимите пролича веднага. Но откъде се бяха събрали толкова огромна орда?

И тогава стигна до страховитото прозрение. Тези вече не бяха уелми, бяха… гашади! Той се надигаше, Огледалото беше незнайно къде, по света бродеше необуздана трикръвна. А той знаеше как да извлече полза от нея.

32. Победата на уелмите

Когато си изплака сълзите, Лиан се изправи. Усещаше сърцето си като ледена буца ярост. Прогони мъката с тършуване из бивака. Пипна пепелта — изстинала. С омраза към себе си помисли, че са нападнали скоро след като бе тръгнал. Каран бе знаела, че идват. Защо го бе убедила да даде това обещание? Защо го прогони? А той защо тръгна?

Бяха минали два часа, откакто Фейеламор и Мейгрейт бяха намерели бивака, още толкова оставаха, преди Фейеламор да се върне тук. До потока Лиан видя отпечатъци от ботушите на тежки хора с тясни стъпала… а наблизо имаше малка следа, но по-голяма от крака на Каран. Тук бяха ходили поне петима.

Събра вещите на Каран — жалка купчинка. Канчето и чиниите бяха огънати от тъпкане. Храната — разпиляна. Събра я, без да се замисля и я прибра в торбата. От накълцаните ботуши дори бяха откъснали подметките при трескавото претърсване. Дрехите бяха непокътнати, липсваше обаче наметалото. По четката за коса, чорапите и ножа имаше кръв. Намери малкия й дневник в калта под палатката. И сатърчето беше забито в земята.

Възможно ли бе да е жива? Позволи си сянка на надежда. Ами ако кръвта не беше от нея? Твърде злобно, отмъстително нападение, не подхождаше на аакимския нрав. Но познаваше ли изобщо тази раса? Как биха постъпили с изгнаница, с предателка? И все пак реши, особено като имаше предвид кошмарите на Каран, че са били уелмите.

Тя знаеше, че идват, но не се бе опитала да бяга. Беше се примирила, като че ли с нещо й бяха отнели волята. Защо обаче не си бяха послужили с това средство досега? И го беше отпратила… О, Каран!

Зърна нещо бяло до един дънер в края на поляната. Половината от гипсовата превръзка, грубо срязана по дължина, за да проверят вътре ли е Огледалото. Върна се с парчето в ръка насред поляната, седна и го сложи на коляното си.

Притисна го безмерно униние. Проследи с пръст извивките на ръката й, запечатани в гипса. Тънки китки, малки изящни длани. Толкова му липсваше. Толкова я обичаше… Втрещи се, че чак сега осъзнава това. За пръв път го завладяваше такова чувство. Защо му я отнеха? Имаше ли справедливост на света?

Дъждецът оставяше капчици по косата му и се стичаше по лицето. Накрая мислите му се отплеснаха към Огледалото. „Точно тази вечер няма да говоря за него“ — така каза тя. И тогава той се озадачи. Вече бе знаела. И не би позволила толкова лесно да вземат Огледалото. Къде го бе крила, щом дори аакимите не можаха да го намерят?

Усети се, че гледа напрегнато парчето гипс. Не, нямаше как да е толкова просто. Нали на процеса споменаха, че са проверили под превръзката? Не беше възможно и да е в самия гипс, защото Лиан с очите си видя как Раел го разбърка и го нанесе върху шината. Подхвърли парчето на дланта си и го доближи до очите си. Прорезът беше назъбен, с капки кръв по него. Кръв от Каран! Изведнъж Лиан захвърли парчето, то се удари в един камък, напука се и оголи едната куха метална пръчка. И му напомни за онази срамна сцена в Шазмак — как тършуваше в стаята на Каран и тя го завари.

Наведе се и вдигна нацепения гипс. Откърти го от пръчката, изтърка я в крачола на панталона си и накрая майсторски обработената повърхност лъсна. Намери и другото парче в шубраците и извади втората пръчка, без изобщо да помисли какво върши. Нехайно се опита да ги завинти, но нещо в кухината на едната му попречи. Бръкна с тънка клечка и измъкна стегнато навито руло от тъмен метал, което се разгърна и се втвърди в черна плоскост колкото лист от книга. Приличаше на живак, вкаран в черна рамка. В блестящата повърхност Лиан видя лицето си, мръсно и брадясало.

Пулеше се слисан в Огледалото. Изобщо не се бе сетил, че може да бъде навивано на тръбичка. И двамата с Раел знаеха за тънките пръчки в шината, но дори не си спомниха за тях след гипсирането на счупената ръка. А уелмите бяха търсили припряно, и то на тъмно. Сигурно Каран бе скрила Огледалото, когато той бе отишъл да повика Раел на помощ.

Колко жадуваше да го види преди, но сега не го искаше. То не му принадлежеше. Внезапно се опомни. Ама какво го бе прихванало — да седи на открито с това нещо в ръце? Знае ли се кой дебне и го причаква?

Потисна желанието да се озърне и пъхна Огледалото в дълбокия вътрешен джоб на наметалото си, закопча капачето и си заръча по-късно да го зашие, за да не изпадне. Пусна натрошения гипс на земята.

„Ако бях случаен скитник или неверен приятел, би трябвало да грабна всичко това — рече си, щом огледа пак малкото здрави вещи на Каран. — Пък и точно такъв вид имам“. Отряза парче от одеялото, уви всичко на вързоп и го провеси през рамо с парче от въжето.

Утрото преваляше. Накъде ли се бяха отправили? Тръгна по течението на ручея и пак откри дълъг отпечатък от ботуш. Спусна се по склона. Имаше още следи от подковани ботуши с хем дълги, хем широки подметки. А това там в мъха не беше ли плиснала кръв? Пипна едно петно и го помириса. Кръв, но чия? Надеждата му се разгаряше. Щом не бяха намерили Огледалото, щяха да й запазят живота.

Вървеше покрай потока към Гар. На два пъти се натъкна на по-дребни отпечатъци от лек човек и се почуди. Дъждецът се позасили, над земята плъзна мъгла. Изведнъж точно пред него изцвили кон. Животните се оказаха две, вързани на дълги поводи, които вече бяха омотали. Лиан не умува много, а сряза въжетата и продължи.

Тук долината беше по-камениста и със стръмни склонове, потокът — дълбок и бърз, с гъста растителност по бреговете. Въздухът бе наситен с влага. По пладне Лиан спря и изяде къшей черен хляб. Дъждът се засилваше.

Продължи да дири през целия ден. Още преди залез гората се обгърна в сива мъгла, а той не виждаше повече следи. Щом наближи реката, навлезе в толкова оплетени гъсталаци, че трудно изминаваше по хиляда крачки на час и вече знаеше, че не остават много шансове да намери Каран. Да чака ли утрото? И да имаше следи, дъждът бездруго щеше да ги заличи. Предположи, че са тръгнали към скрита до водата лодка, иначе щяха да вървят по пътеката. Дали бяха потеглили, или също изчакваха да свърши нощта? Той се сви на мократа земя под един храст и зачака да се развидели.

Лиан ненадейно се сепна в неспокойния си сън. Веригата на Тайчид се мержделееше през листата. Измъкна се от наметалото си и надникна през хаоса от лози и бръшлян, който скриваше речния бряг. Стана и понечи да се измъкне от гората, но застина, щом чу глух тропот. Сигурно точно той го бе събудил. Последва почукване на метал по камък откъм реката. Без да решава съзнателно, той вече пълзеше по корем, скри се в храстите и погледна надолу.

На петдесетина крачки от него имаше дълга тясна лодка, вързана за носа и кърмата. Висок як уелм гледаше нагоре. Друг вече се катереше по каменистия бряг. Приклекна горе, огледа се наляво, надясно и хлътна в гората. Лиан се промъкна по-наблизо и се скри под раздърпан храст с провиснали листа с лек дъх на камфор. Не се наложи да чака дълго. Запращяха съчки и се появиха пет висока фигури, покрити с еднакви закачулени наметала, вързани на кръста. Първо един силует, после два пъти по два с носилки на раменете.

Първият поспря в края на гората, вгледа се към реката и махна на останалите. Звездите ги осветиха през пролука между дърветата. Изпод качулката на водача падаше дълъг бял кичур и Лиан видя, че е жена — на средна възраст, с рязко очертано лице и дълга брадичка. Не успя да разгледа добре другите. На първата носилка лежеше уелм. Дългата му черна коса закриваше наполовина изцапаната превръзка на челото му. На гърдите си също имаше окървавени бинтове. Очите му бяха затворени, въжета го крепяха на носилката.

На втората носилка, завита с изпокъсаното си наметало и с боси крака, с разрошена коса и широко отворени очи, лежеше Каран. И тя беше вързана. Лиан се надигна сковано. Но преди втрещеният му ум да роди някакъв идиотски план за спасението й, смъкнаха първата носилка по стръмнината и жената подкани мъжете с втората също да слизат към реката.

Лиан стисна дръжката на ножа си и в един безумен миг се канеше да скочи подире им, но изтърва дори тази възможност, преди да се опомни. Пак се пъхна под храста в безсилен бяс. Уелмите пуснаха носилките една до друга — първата грижливо, втората по-небрежно. Единият от петимата седна на кърмата в лодката, докато жената отвързваше въжетата, и я оттласна с весло. Водата понесе лодката точно под Лиан. На носа стърчеше издялана от дърво фигура на чакалот, воден хищник с неутолим апетит, който сякаш се състоеше само от зъби и опашка с шипове. Лиан видя още веднъж изцъклените очи на Каран, после уелмите загребаха, излязоха в силното течение и скоро лодката се смали до петънце в нощта.

Много по-късно Лиан успя да се насили да помръдне. Обзе го странна вялост и просто прие случилото се. Какво друго му оставаше? Ако Каран беше на негово място, щеше ли да направи още нещо? Не намери утеха в този въпрос.

Ясно, тези бяха уелми, но не същата група, която ги бе подгонила от Тулин. Как бяха намерили Каран толкова скоро? Не чрез някакво свойство на Огледалото, иначе щяха да вземат и него.

Не знаеше отговорите на въпросите, но няколко неща бяха очевидни и той почна да ги изброява на пръсти. Първо — аакимите бяха някъде наоколо. Второ — уелмите сигурно се надяваха да запазят в тайна залавянето на Каран, поне докато не узнаят къде е скрито Огледалото. Трето — той бе оставил ясни следи в бивака. Скоро и едните, и другите щяха да му отделят нежелано внимание. Потръпваше от желание да отложи неизбежното, но нямаше къде да избяга от това прозрение. Сега всичко зависеше от него. Той сам, без оръжие, без умения, трябваше да спаси Каран. Но как? Не можеше да им противопостави сила, а и къде да се скрият? Нямаше по-близко място от Туркад, от който ги деляха седмици път през почти непознати за него земи.

Накъде я откарваха? До Физ Горго също имаше много седмици, а за Игър да си отмъсти на крадлата несъмнено беше по-маловажно от връщането на Огледалото, и то колкото се може по-бързо. Аха, ето един отговор. Нямаше да отидат по-нататък от Нарн.

По зазоряване тръгна нагоре по склона, стръмен и хлъзгав, но по-проходим от горските шубраци. Спомни си, че е достатъчно да продължи по билото, за да излезе на пътеката към сала.

Слънцето най-сетне изгря, мъглата обаче само се сгъсти. Влагата сякаш проникваше и в костите му и колкото и да тропаше с крака и да размахваше ръце, не се сгряваше. Накрая стигна до една тясна пътека и спря нерешително — не можеше да познае дали водеше към Нарн.

Продължи бавно. Мъглата скри всичко и по едно време той се усети, че е кривнал от пътеката и изобщо няма представа къде е попаднал. В паметта му се мярна откъс от „Балада за Ларн“ — измяна, клане на невинни, принцесата-престолонаследница в изгнание отвъд морето. Тъкмо в такъв ден, в обвита с мъгла гора бе извършена касапницата. Настръхна.

Причуваха му се звуци: пукот и стържене на клони от вятъра, само че вятър нямаше. Зад себе си като че ли чу стъпки. Извъртя се, насилваше очите си да видят нещо в мъглата. Шумът заглъхна след няколко секунди. Въображението му ли се увеличаваше, или някой го подвеждаше да се издаде?

Наложи си спокойствие, потърси къде да се скрие и да помисли. Пак заваля, гнилите листа по земята миришеха на мокра пръст. Видя едно дебело дърво, отдавна изсъхнало и прекършено по средата. В основата си се бе сцепило и един храст закриваше хралупата. Той се вмъкна вътре с облекчение. Гъмжеше от пълзящи гадинки, но пък беше сухо.

Хапна хляб и се помъчи да измисли нещо. Нямаше да намери пътя в тази мъгла. А и сигурно вече го търсеха. Колко трудно му беше без Каран, тя май винаги знаеше какъв избор да направи. Изтощението му пречеше да реши и накрая той се унесе, събуди се, пак задряма, а денят се изцеждаше.

И едва сега си спомни за Огледалото. Толкова дълго си го представяше, мъчеше се да го разгадае, копнееше да го види и докосне. А през целия ден го бе зарязал в джоба си. Извади го в сумрака, опипа с пръсти сребристите знаци по рамката. Символът в горния десен ъгъл приличаше на три отчасти покриващи се кръгчета, заобиколени от червени лунни сърпове. Какво значение бе вложено в него? Колко изкусно бе изработено… То не криеше ли отговорите на въпросите му? Само ако знаеше как да го накара да ги разкрие…

Докосваше символа как ли не, но напразно. В Преданията бяха съхранени всевъзможни слова за отключване и той изрече поред всички, които помнеше, но Огледалото показваше само лицето му.

През нощта вятърът се обърна и разнесе мъглата. Щом започна да просветлява, на петия ден след измъкването от тунелите, Лиан се добра до пристана на сала. Прибра си раницата, свря се между дърветата и зачака.

Когато светилото се издигна над бялата мътилка, салът безшумно пристана и от него се изсипа тълпа: ратаи, пътници, един пътуващ търговец и други, чиито занятия изглеждаха достатъчно безобидни. Селяните нарамиха инструментите си и веднага тръгнаха по пътеката нагоре. Другите постояха на пристана, докато бъдат стоварени най-различни кутии, чували, сандъци и друг багаж. Тогава групата, чакаща мълчаливо да се качи на палубата, тръгна към сала, но я спря матросът, изпречил се върху тясното подвижно мостче. Пътниците се наредиха на опашка.

Лиан забеляза висок жилав мъж с остри черти, който дебнеше наблизо. Накрая всички се качиха, издърпаха подвижното мостче на борда и салът се плъзна по водата. Наблюдателят остана на кея, гледаше след сала, докато той не се скри в ивицата мъгла, все още лепнеща над средата на течението, след това се огледа уж равнодушно.

Лиан се пъхна по-навътре в скривалището си. От време на време мъжът се отдалечаваше малко в едната или другата посока по брега, после се връщаше на мястото си. Накрая застана между дърветата встрани от пътеката — салът пак доближаваше кея.

Лиан се наведе и взе един чепат клон. Откъм пътя долиташе приглушена врява. Няколко групички слизаха към кея и Лиан се възползва от това.

Вдигна една съчка от земята и я строши с пукот. Мъжът се извъртя, огледа се и пак се вторачи в идващите хора. Лиан метна счупената съчка наляво и тя прошумоля в тревата — най-изтърканият номер на света, но свърши работа. Наблюдателят запристъпва натам с кинжал в ръка. Приличаше на носачите от изминалата нощ.

Протегна ръката с ножа и отмести храстите вляво от Лиан, който пък стисна тоягата си колебливо. Онзи посегна и към храста, който ги делеше. Внезапно откъм пристана се разнесе вик — салът бе стигнал брега. Уелмът прибра ножа в канията и се обърна натам.

„Сега!“ Лиан се плъзна между дънера и храста и непохватно халоса уелма по слепоочието. Той тупна на четири крака, помъчи се да стане, но Лиан скочи на гърба му и го зашемети с още един удар. Върза го усукани ивици, отрязани от ризата му, запуши устата му с друго парче от нея, хвърли оръжието и парите му в реката и профуча по подвижното мостче малко преди салът да потегли. Плати си превоза с няколко медни монети, седна, наведе глава и дръпна качулката над лицето си.

Голямата река беше широка половин левга и салът я прекосяваше за около час — напредваше мудно по въжето. На другия бряг Лиан преспокойно се смеси с тълпата пътници и се запиля из улиците на Нарн.

Това беше най-многолюдния град в областта и сравнително важно търговско пристанище. Обитаваха го десетина хиляди души, но в миналото бе имал повече жители, затова много от сградите пустееха и се рушаха. А бреговата ивица беше осеяна с кейове и складове. Насред града се мъдреше парк с дебели дъбове и каменен храм, зеленясал от мъх. Старите обществени постройки около парка до една бяха иззидани от камък, но нататък започваше хаосът и Нарн западаше до плетеница от тесни кални улици, натъпкани с дървени къщи, почти всичките съборетини.

Лиан се запъти към един мърляв квартал недалеч от реката, намери странноприемница, плати допълнително да е сам в стаята, даде още пари за гореща вода и лежа в коритото, докато не отми мръсотията от последните дни. Накрая залости вратата и спа до здрач.

Вечерта прекара в кръчмите на Нарн — предпазливо се заслушваше в разговорите на пиячите, вмъкваше по някой уклончив въпрос, но не изкопчи никакви сведения. Поне беше очевидно, че не само той разпитва из града. Хората клюкарстваха за непознати натрапници и според описанията това бяха аакими. Съзнаваше колко се набива на очи с рошавата си кестенява коса сред ниско подстриганите чернокоси кореняци. Скоро погледите на местните хора станаха неприязнени, той излезе и закрачи към брега. Не го биваше за шпионин. Трябваше да измисли нещо друго.

При реката свърна надясно и продължи бавно надолу по течението. След кея на сала се редяха още пристани на дървени подпори, гниещи въпреки нанесения по тях катран, покрити с водорасли и черни речни мидички. Подобно на повечето други постройки в Нарн, складовете бяха правоъгълни, сковани от небоядисани дъски. Почти всички бяха вдигнати на стълбове, за да не ги залива придошлата река, и покрити с керемиди.

Зад последния склад бяха пръснати схлупени къщурки, също дъсчени, до няколко от тях имаше издърпани малки лодки. Лиан ги огледа подробно, върна се до пристана и тръгна в другата посока където също имаше складове. Стигна до поредица от полегати докове. На най-далечния някакъв мъж теглеше със скрипец лодка, подобна на видяната от Лиан през нощта. Имаше още много малки съдове, вързани за колове, забити в плитчините.

Той спираше близо до всяка и проверяваше. Чак накрая откри търсената — наполовина покрита с брезент и със стърчащ на носа чакалот от дърво. Лиан я зяпна, чудеше се какво да направи.

Неочаквано зад гърба му някой изръмжа:

— А бе, ти какво се навърташ при мойта лодка?

Обърна се и видя някакъв дебел мъж. Лицето му бе скрито в тъмнината. Вече бе намислил какво да каже.

— Аз съм Гарнтор. — Каза родовото име на баба си. — Търся една приятелка, млада и червенокоса. По-миналата нощ я видях в твоята лодка. Знаеш ли къде е сега? — Добави по-тихо: — Ще ти платя щедро, ако ми помогнеш.

Мъжът се отдръпна крачка назад и светлината от близкия уличен фенер падна на небръснатото му лице. Изглеждаше притеснен.

— Хич не знам за какво приказваш — смънка той. Думите му звучаха като хленчене. — Лодката си съхне тука цяла седмица. Няма работа за мен и туйто. Хлапетата ми гладуват, нали така!

„Но не и ти, прасе тлъсто!“ — мислено изръмжа Лиан.

— Виж, никого не искам да въвличам в неприятности, просто се опитвам да намеря приятелката си. Ще ти платя щедро — повтори и раздрънка монетите в джоба си.

По лицето на дебелака се изписа борбата между страха и алчността, която все пак победи.

— Ами те кажи-речи нищо не платиха — оплака се той. — Обещаваха щедро, а накрая излязоха скръндзи. Взех два-три гроша, пък лодката ми я нямаше две нощи. И те си мислят, че ще си затварям устата, нали така!

Лиан се подразни от тези „нали така“, но му се усмихна и пак подрънка монетите. Мъжът облиза устни.

— Ще ти дам един сребърен тар, ако ми кажеш кои наеха лодката ти и къде да га намеря — започна да се пазари Лиан.

Очите на дебелака блеснаха срещу фенера, той пак облиза устата и възрази:

— Не стига. Ще ме намерят. Значи трябва да се махна, нали? За по-малко от пет тара няма да стане.

Лиан се намръщи, загърби го и подчертано преброи парите, които извади от джоба си. Пак се обърна към мъжа и каза:

— Три сребърни тара и две медни монети, само това имам.

Мъжът протегна ръка, но Лиан отстъпи назад.

— Първо да чуя историята.

Но дебелакът го хвана за рамото и изсъска:

— Не тук, на открито. Ела зад лодката.

Лиан бутна мърлявата му ръка от рамото си и не помръдна.

— Никой не се мярка наблизо. Разказвай тук.

Дебелакът настръхна.

— Тук — не. Задръж си парите!

Понечи да си тръгне и Лиан отстъпи неохотно.

— Добре де.

И позволи мъжът да го замъкне в плътния мрак зад лодката.

— Седмина бяха — подхвана лодкарят, — две жени и петима мъже. Високата жена беше старшата, нали така! „Искам лодката ти — така каза. — За една нощ, може би за две. Ще ти платя богато. Никой не бива да научи. А ти няма да припарваш до лодката си“.

— Кога говорихте? — уточни Лиан.

— Дойдоха в града на коне преди три дни. Всичките седмина се качиха в лодката. Върнаха се по тъмно — само тя и още двама. Били са нагоре по реката. По-миналата вечер пак потеглиха, към осем часа. Двама трудничко гребат срещу течението, нали така! Дойдоха си към три през нощта. И шестимата, пък седмият на носилка и с момичето с червена коса. Видя ми се умряло. Не могат да скрият такива неща те от Пендер, нали така. Закъснял си, може вече да я ядат червеите! Жалко. — Той протегна ръка. — Давай, това си струва трите тара.

— Къде я отнесоха? — студено и настойчиво попита Лиан, без да поглежда подложената шепа.

— А, не знам — изломоти Пендер.

— Знаеш, разбира се — натърти Лиан; осланяше се на интуицията си. — Проследил си ги. За хитрец като тебе не е било трудно, а те са пренесли момичето наблизо, нали?

— Не е наблизо — възрази Пендер и се смути. — Е, то се знае, тръгнах подире им. Трябваше да знам какви ги вършат — оправда се гузно. — Отнесоха я в оная голямата къща в стария град, третата от края на Мелничарска улица. На покрива отпред има килната куличка. Това знам. Дай си ми парите — отсече той намусено.

Лиан изсипа в дланта му монетите, Пендер ги напъха в задния си джоб и си тръгна. Лиан се загледа след него: не знаеше правилно ли е каквото бе намислил. Извади ножа си.

— Пендер!

Дебелакът се върна с нежелание.

— Дано мога да разчитам на мълчанието ти — каза Лиан и вдигна ножа, за да блесне под фенера. Пендер се смръзна и Лиан го сграбчи за ризата. — Ти вече ги издаде. Кажи ми поне една причина да не издадеш и мен.

Очите на дебелака се изцъклиха.

— Ще ме удушите, господине — изхърка той. — Знам, не будя доверие, ама платят ли ми, върша работа. Оная жена обеща много, пък даде малко. Нищо не й дължа.

Лиан се взря изпитателно в него.

— Май мога да ти вярвам. Ако е така, ще получиш още пет тара. Издадеш ли ме, ще те убия, а жена ти и децата ще хвърля в реката.

Мъжът изпадна в такава паника, че Лиан едва не съжали за заплахите си.

— Господине, вярвайте ми! — захлипа той. — Задръжте си таровете, оставете ни на мира. В Нарн нямат милост към чужденци като нас. Повярвайте ми! Платихте ми добре. Няма да ви издам.

— Добре тогава. Да не забравиш обаче. Върви си.

Пендер забърза в тъмата. Лиан изчака малко и го последва. Наблизо се хлопна врата. Лиан се промъква през гол двор само с едно престаряло дърво и малко цветя край прага. През едно прозорче с мътни стъкла проникваше жълтеникавата светлина на маслена лампа. Лиан надникна и видя стая с вехти мебели. Дебелакът седеше на леглото с провесен нос, а две дечица се вкопчваха в нисичка тъмнокоса жена. Махна се, обзет от чувство за вина. „Но какво да направя? Не изглеждаше човек, на когото да разчиташ. А и ако ме бе срещнал денем, едва ли щеше да се уплаши чак толкова“.

33. Историята на Мейгрейт

След като Фейеламор се скри в гората, Мейгрейт продължи покрай потока. Дъждът й пречеше. Сякаш цяла вечност не намираше нови следи. Ами ако не бяха тръгнали по течението? Защо да не се отправят в която и да било друга посока? Колко уморена беше… Повече от месец след бягството от Физ Горго не можеше да се възстанови напълно — все бързаха, все не си доспиваха, а тя се боеше и от останалото зад гърба й, и от предстоящото.

Опря рамо в грубата кора на едно дърво и се помъчи да мисли свързано. Предположи, че онези са тръгнала към Нарн, но незнайно по кой път. Как да ги намери освен по щастлива случайност? По-добре бе да тръгне към самия град и да наблюдава брега.

Тръгна напряко през гората към пристана на сала. Ако се бе забавила малко, щеше да срещне Лиан, който бе тръгнал по течението към Гар, и цялото бъдеще на Трите свята вероятно щеше да е съвсем друго, но се разминаха с някакъв си половин час. Мейгрейт се упрекваше, че бе обидила Фейеламор. Отдавна назряващият сблъсък първо я въодушеви, но сега в душата й се утаяваше само горчилката на пренебрегнатия дълг. Не, по-скоро на своенравно отхвърления дълг, без нищо да го замени.

Изведнъж се сети за конете. Върна се, където ги бяха оставила, но намери въжетата срязани, а животните ги нямаше. Отново се запровира през гората между пътеката и брега и чак преди здрач стигна до кея. Но тук й провървя: салът още чакаше.

Мейгрейт с облекчение влезе в града и бързо си избра удобно място — покрива на изоставен склад. Оттук виждаше и кея на сала, и почти цялата брегова ивица, макар че фенерите едва мъждукаха. Бдя цяла нощ, отпъждаше преумората, но не видя нищо.

Наблюдава и на другия ден, но накрая силите й свършиха — имаше да наваксва сън от три нощи. Задряма както си седеше и се събуди чак на следващия ден. Хукна надолу по стълбата с увереността, че ги е изтървала през нощта. Дебнеше на брега и се взираше във всеки пътник, слязъл от сала. Разпита и хамалите, но от никого не чу каквото й се искаше. Сега се питаше дали Каран изобщо е стигнала до Нарн, и макар че уелмите несъмнено бяха минали през града, не откри човек, който да спомене нещо за тях.

Остана още един ден, не научи нищо ново и я обзе страх, че Каран вече е далеч. Пак прекоси Гар със сала и на западния бряг отиде в Гилт, на цял ден надолу по течението. Задаваше въпроси на всеки срещнат, но чак по обратния път научи нещо озадачаващо.

Тътреше се към пристана с подбити пети и посърнала душа, когато зърна селяни да плевят една нива и помоли един мършав старец да дойде при нея. Жилавите му ръце и крака бяха голи, ръцете му — мазолести и напукани, ставите — подути и криви. Той се вторачи в нея изпод широката си, изплетена от тръстика шапка. Имаше сълзящи, но зорки очи.

— Търся една млада жена — започна Мейгрейт може би за стотен път. — С къдрава червена коса и зелени очи. Ей толкова висока.

— Не мога да река, че съм я виждал — отвърна човекът и се подпря на мотиката си. Вгледа се придирчиво в лицето й и добави: — Ама не сте първата, дето пита.

„Най-сетне…“

— Още кой ви е питал?

— Е, мен не са питали, а ей оня там — Крийни.

Старецът говореше особено: умислено поспираше след всяко изречение и изричаше думите натъртено, сякаш ги скъпеше.

— Не че е имало полза де. Крийни си ни е смахнатичък.

Погледът на Мейгрейт се стрелна към посочения мъж — висок, с непохватни движения.

— Ама тъй си му е най-добре, като гледам какво ни чака. Вървях обаче наблизо, та чух всичко. Оня беше голям любопитко. Слизахме от сала, пък той търчеше надолу, та щеше да си потроши краката. Онуй корито си отплава, а момъкът се развика подир него като глупак. Обаче те никога не връщат сала. После дойде да подпитва Крийни. Само дето не бяхме срещали такваз жена. Я да видим… — Той пресметна наум. — Значи ще да е било преди шест дни, рано сутринта, щото тогаз дойдохме с първия сал.

Мейгрейт също се зае със сметките. Ако селянинът не бъркаше, в същото утро двете с Фейеламор бяха намерили бивака. Дори почти по същото време. Старецът отговори на въпросите й още преди да е успяла да ги зададе.

— Доста млад беше. На ръст горе-долу като вас или мъничко по-висок. С права кестенява коса, пуснал я е дълга. Тука не правят тъй. И с кафяви очи. От доста време не се беше бръснал. Много угрижен ми се видя. И гласът му не беше от обикновените, май е свикнал да разказва. — Забеляза втренчения й поглед и добави: — Пътувал съм насам-натам, да знаете, преди да закъсам тъй. Слушал съм да разказват Преданията.

Погледа я още малко, после бавно са захвана с плевенето.

Мейгрейт му махна с благодарност, но той не вдигна глава и тя продължи по пътя към сала. Кой ли бе търсил Каран толкова разтревожен? „Ами че и аз го видях — сети се накрая. — И то два пъти, в Нарн. На втората сутрин, след като отидох там. И го запомних, защото повечето мъже в тези земи имат черна коса и се подстригват късо. Зърнах го и по-миналата нощ. Обикаляше по брега, но пък в това няма нищо особено. Дали я е намерил?“

Задържа се няколко дни в Нарн, обаче следата бе изстинала и тя не научи нищо. Една сутрин за кой ли път се качи на сала и след пладне беше на поляната, където бяха пленили Каран.

Личеше, че в опустелия бивак са се сражавали и умирали хора, защото от земята стърчаха стрели, върху жълтите листа ръждясваха счупени оръжия. В западния край имаше пет гроба, оформени спретнато и грижливо. В гората наблизо се натъкна на още два — надуши ги, преди да ги види. Нехайно нахвърляни купчинки пръст, под които единият труп се виждаше. Понечи да го огледа, но вонята я отблъсна. Все пак позна, че мъртвецът е уелм.

Върна се припряно на поляната. Нямаше какво толкова да види. Всички вещи на Каран бяха прибрани освен счупените и напълно безполезните — окървавено парче от одеяло, парцали от палатката. Нямаше ги дори нарязаните ботуши. Тук лъхаше на студена печал, струваше й се, че и дърветата са се отдръпнали от ужас.

„Огледалото е струпало всички тук. И след като са отвели Каран, други са се сражавали на това място, умирали са безсмислено“. Чии ли бяха петте гроба?

Вниманието й прикова едно място, където мнозина бяха газили тревата. Нещо се белееше между листата. Разчупена гипсова превръзка, чиито отломки полека се разтваряха и ронеха под дъжда. Наблизо бяха захвърлени две кухи метални пръчки.

Взе едната, проследи с пръсти изкусните гравюри по повърхността й. Настръхна от гъдел в ръката и за миг в паметта й са открои друг украсен метален цилиндър, видя се как вади от него Огледалото в библиотеката на Игър. Вече знаеше, че доскоро то е било съхранявано в тръбичката. Обикновено парче метал, но пък сътворено изкусно. Прибра го в един от джобовете на наметалото си.

Седна на дънера до отдавна угасналия огън и цял следобед се отдаде на вяло униние. Всичките й дела и желания се бяха превърнали в прах. Бе провалила Фейеламор. Уелмите бяха хванали Каран. А сега и Огледалото го нямаше въпреки всичко, което Каран бе направила, за да го опази. Уелмите сигурно я бяха измъчвали и бяха разбрали къде е било скрито.

А къде ли беше Фейеламор?

Никога не бе обичала господарката си, но и сега се стремеше към одобрението й, защото си нямаше друг. Дългът й беше да служи, обаче тя бе отхвърлила Фейеламор и не й бе останало нищо. Беше се откъснала и от Игър — там част от живота й бе завършила, преди да е започнала.

Притъмняваше бързо, валеше, и колкото и празно да беше в душата й, не искаше да измръзне. Надигна се и извади от раницата си здравото промазано платнище, което Фейеламор й бе купила в Предъл. Закрепи го с колчета, забити в земята, и се пъхна под него. Извади някаква храна, но дори не забеляза какво яде.

Нощта се точеше мудно и накрая умората притъпи горестта й, погнусата й от себе си, дори угризенията й и тя се отпусна в сън, който не носеше отдих. И цяла нощ беше безпомощна свидетелка как призраци и мъртви уелми с проядени лица гонят спътниците й. Направеше ли нещо, щеше само да умножи страданията им.

Най-сетне с утрото потъна в дълбок спокоен сън. Грееше се под слънчевите лъчи и в съня хладна ръка погали челото й. Олекна й за пръв път от много месеци — за нищо не се тревожеше. Събуди се усмихната под слънчевата светлина.

Прозя се, протегна се, отвори очи, вдигна глава… и впи поглед в безумните черни очи на Емант. Сви се на топка и изскочи изпод платнището.

— Кой си ти? Какво искаш от мен? — попита, готова да го удари.

Той се отдръпна предпазливо и й показа празните си ръце. Блясъкът в очите му угасна и сега изглеждаше най-обикновен, само да не провисваше на такива гънки петнистата му кожа, а дълбоките бръчки, врязали се край устата, да не издаваха докъде е стигнал в съсипията си. Но нямаше нищо дразнещо в дълбокия му овладян глас.

— Не исках да ви стресна — започна учтиво. — Аз съм Флак. Търся една жена, казва се Мейгрейт, а вие отговаряте на описанието.

— Аз съм — потвърди тя. — Кой ви изпраща?

— Нося ви тайно послание от Фейеламор. Аакимите я плениха и я затвориха в Шазмак. Но тя ще си върне свободата и моли да се срещнете в град Толрайм, в Банадор.

„Пленили са Фейеламор?“

— Има ли и друго?

— От нея — не. — Той се поколеба. — Но има още нещо…

— Казвайте.

— Доколкото знам, вие сте приятелка на Каран от Банадор. Тенсор търси среща с нея.

— И защо?

— А, сигурно не знаете… Каран се върна в Шазмак, между нея и Тенсор пламна яростен спор за Огледалото и тя го отнесе. Сега Тенсор желае да се сдобри с нея. Преди бяха много близки.

— Знам. Често ми е говорила за него. Само че няма с какво да ви помогна. Минаха цели девет дни, откакто двете с Фейеламор видяхме този бивак, а още тогава уелмите бяха хванали Каран. И Огледалото го няма. Търсих я в Нарн и по двата бряга на реката, но е изчезнала безследно.

Емант се разбърза.

— Ще отида в Нарн и ще я намеря. Ако я срещнете, кажете й да тръгне към Туркад, заради войната този град е единственото сигурно убежище.

Скоро се скри в гората.

Мейгрейт потръпна, запали наново огъня и си свари чай. Пак седна на дънера и се опита да стигне до някакво решение. Копнееше да открие Каран, но нямаше представа откъде да започне. Собствените й чувства я зовяха на юг, но дори ако Игър я искаше, и с него до себе си не би застанала отново срещу уелмите. Всъщност нямаше избор — връщаше се към дълга си. Краткият й бунт бе свършил. Без Фейеламор тя беше нищо.

След много дни пристигна в Толрайм, град недалеч от имението Готрайм. Опасяваше се, че Фейеламор е тръгнала, но я намери още щом отиде на пазарния площад. Господарката седеше до една маса под навес откъм слънчевата страна и пред нея имаше паница плодове.

— Значи дойде — отбеляза господарката й, когато Мейгрейт я доближи. — Надявах се. Носиш ли го?

Мейгрейт призна неуспеха си и се изненада, че Фейеламор не прояви гняв: лицето й остана невъзмутимо.

— Дълго умувах над загадката на Каран, откакто ти ми разказа за дарбите й. Как са се зародили? Проверих онова, което си спомнях, в тукашните архиви за рода Фърн. Догадката ми е вярна. Един мъж от фейлемите е живял тук отдавна. Имал тайна връзка с момиче от този род, родила се дъщеря. Случката била срамна и я потулили, но архивът е съхранен. Макар това да било преди много поколения, името Мелуселда се предавало на дъщерите, какъвто е обичаят в тази област. Дарбата е от смесването на кръвта. Но наученото в Шазмак ме хвърли в ужас.

Фейеламор млъкна и я прониза със суров поглед. Мейгрейт се смути.

— Да… — промълви накрая и се изчерви. — Тя има и аакимска кръв от баба си. Не ти го казах, защото се настрои твърде враждебно към нея. Е, и?

Господарката й едва се сдържаше.

— Значи тя е трикръвна — изсъска тя и устните й се свиха в бяла линия. — Произхожда от три човешки раси, от Трите свята. При единствената ни среща преди години долових, че е опасна за мен. Сега вече знам причината.

Фейеламор се замисли за иронията — толкова мъчителни усилия й струваше да създаде своя трикръвна, а изведнъж от нищото изскача друга, напълно съзряла, но необуздана, дива и коварна. Дали пък светът не се опитваше да възстанови равновесието? Все пак у новопоявилата се трикръвна имаше хитроумие без овладяна сила. Нейното създание беше по-добро.

— Върнах се при тебе — промълви Мейгрейт, — но не ме притискай. Ако Каран е пречка пред замислите ти, ще намериш начин да я заобиколиш. Навредиш ли й, няма да ме видиш повече.

— Няма да й сторя зло — отсече Фейеламор, наведе се, бръкна в раницата си и извади очила. — Носи ги! Ще прикриват цвета на очите ти. — Мейгрейт си сложи очилата. — А сега ми кажи за Огледалото.

— Разбрах в какво го е крила.

Мейгрейт показа металната тръбичка.

— Но къде е то?! — възкликна Фейеламор. — Когато стигнах до бивака, гипсовата превръзка не беше да поляната. Върнах се след четири часа и я намерих натрошена. Дошъл е още някой освен аакимите и уелмите и е прибрал Огледалото. Аха! Младежът, за когото ми каза. Чух за него и в Шазмак. Нейният спътник Лиан. Той го е взел! И отгоре на всичко е зейн. Ама че каша… Как ли ще постъпи? — Фейеламор се запъна. — Ще отиде в Туркад. Няма накъде другаде да се запъти. Значи и ние ще тръгнем натам. Решителният момент е все по-близо, а аз съм уплашена и неподготвена. Да вървим: налага се да прекроя наново всичките си планове.

34. Пламъци в нощта

Старият квартал на Нарн бе разположен над реката. Заобикаляше го каменна стена, срутена на много места, но самият квартал беше стар само по название, защото някогашните каменни къщи отдавна бяха съборени. Вместо тях се скупчваше странна смесица от мизерни бараки, къщурки на няколко нива и красиви, но овехтели внушителни здания.

Мелничарска улица се проточваше от пазарния площад към реката и завършваше с глуха стена зад склад за вълна. Всички къщи тук бяха построени от груби дъски и имаха какви ли не форми. Стаи, балкони и веранди стърчаха под всякакви ъгли и във всевъзможни подредби, а и наглед противно на всички правила в строителството. Повечето се крепяха на подпори заради наводненията.

Посочената от Пендер постройка беше недалеч от стената, тук къщите бяха схлупени, а улиците пустееха. Сградата беше просторна, отличаваше се от съседните по високата куличка, напомняща за шапка на вещица, само че наистина наклонена и с падащи керемиди. И в мрака имаше окаян, западнал вид с разкривения си покрив и нехайно закованите прозорци.

Лиан мина небрежно покрай нея и спря две врати по-нататък в една дълбока сянка. Пред къщата нямаше никого, но през пролуките между дъските на прозорците се процеждаше светлина. Някакъв юноша се заклатушка по улицата с мях за вино в ръка. Малко по-късно в един коптор зад гърба на Лиан се разнесоха крясъци, звънна счупено, после тишината се възцари отново.

Нощта беше хладна и Лиан свиваше и разгъваше пръсти, за да ги стопли. Долови движение пред къщата. Някой стоеше на пост в тъмата. Силуетът се открои за миг в оскъдната светлина и се скри, остана само тънката бледа ивица на открехнатата врата.

Лиан се сниши, промъкна се до къщата по тесния проход отстрани и се пъхна под верандата. Отдолу беше голяма бъркотия — предната половина върху подпори, високи половин разтег, по-старата задна част се крепеше на изронени тухли и камъни. По земята имаше какви ли ли не остатъци от безчет години: счупени съдове, скъсани чували, гниещи парчета дърво, ръждиви железа.

В тягостните нощни часове той опозна цялата къща отдолу, като много внимаваше да не бутне нещо в мрака и тишината. Понякога притискаше ухо към дъските на пода, за да чуе някакъв звук отгоре. Рядко се случваше. Бдящият на пост се разтъпкваше пред къщата или влизаше, отваряха и затваряха врати, някой ходеше. Нищо не издаваше обитателите на сградата да са уелми или Каран да е при тях. Накрая младежът се настани възможно по-удобно в теснотията и проспа остатъка от нощта.

Сутринта го събуди тропот на тичащи по верандата отпред крака и трескаво блъскане по вратата. Отвориха я и напрегнатият тих разговор се чу ясно през дъските.

— Нападнаха ме в гръб. Бяха поне двама, може би трима. Вързаха ме — задъхваше се някакъв мъж.

— Стегни се, Тарлаг — разнесе се неприязнен женски глас. — Не привличай внимание към себе си и къщата. Кажи ми спокойно какво се случи.

— Пазех при кея на сала, както ми заповяда. Чух шум между дърветата наблизо. Отидох да проверя и ме удариха изотзад, вързаха ме и ме зарязаха там. Чак снощи се освободих. Качих се на първия сал сутринта.

— Колко бяха и какво знаеш за тях?

— Нищо. А и не намерих следи.

— Не може ли да е бил спътникът й? Онзи… онзи Лиан — поколеба се тя за името, — за когото ни предупреди Идлис? Онзи, който се срещнал с нея при Тулин и й помогнал да избяга?

Тарлаг изфуча с пренебрежение:

— Че как може да е бил той? От всичко казано за него знаем, че е глупак и страхливец. Не, сигурно е бил някой от онези скреца — натърти грубо на думата, — аакимите. Вартила, трябва да ги изтребим.

Под тях Лиан се подсмихна мрачно — радваше се, че го подценяват. Щеше да им покажа, че не е толкова загубен.

— Вероятно си прав, Тарлаг. Ща удвоим постовете. Малко остава да я прекършим. Скоро ще го вземем. Длъжни сме — много се нуждаем от него. Върви.

Лиан чу тежки стъпки да се отдалечават към задната страна на къщата. Щом стихнаха, Вартила каза тихо:

— Дръж го под око, Генд. Тарлаг е твърде небрежен, има и нещо невярно в разказа му. Плати на лодкаря, но наблюдавайте и него. Не ми се иска да прибягваме до още убийства, но ако се налага… Какви вести имаме от другата част на отряда?

— Тръгнали са нагоре по реката след аакимите. Вартила, наистина ли ще смажеш съзнанието й?

— Не, разбира се. Едва ли някога ще намерим друга толкова надарена. Ще ми се да я запазя непокътната колкото се може по-дълго. Но тя ще страда — това поддържа дарбата.

Пак стъпки, които се разделиха в две посоки. Съвсем тихо се чуха нови заповеди от Вартила, Лиан обаче не схвана думите. Поне вече знаеше, че Каран е тук.

С утрото просветля и под къщата. Той поднови обиколките си и накрая беше възнаграден. Откри я в една от задните стаи. Вартила и говореше с чегъртащия си глас за Мейгрейт, описваше такива изтезания и жестокости, че Лиан едва издържаше, особено пък при заплахите какво тепърва ще причинят на жертвата си. Но Каран само прихна.

— Знам, че лъжеш. Мейгрейт е на свобода и дори в този момент ме търси.

Дълго мълчание и пък стържещият глас:

— За последен път те питам — какво направи с пашлара… Огледалото? Нямам желание да разнебитя съзнанието ти, но трябва да взема Огледалото. — Вартила май се залъгваше, че придумва убедително. — Не е недостойно да признаеш пред мен сега, защото и без това то скоро ще е в ръцете ми.

Гласът на Каран потрепна, но после отново стана твърд.

— Дори да ми разрушиш ума, няма да го получиш, защото е недосегаемо за тебе. Лиан тръгна с него по течението. След два дни ще е в Сит, където ще предаде Огледалото в сигурни ръце. Върни се при господаря си да му предадеш това от мен.

Смехът на Вартила беше като стържене на песъчинки между метални плочи.

— Лъжеш, Каран от Банадор. Аакимите те наричат Великата предателка. Е, колкото са останали от тях. Вчера този твой Лиан е нападнал един от моите хора на пристана. И сега е в Нарн, търси те.

Каран се засмя на свой ред, малко пискливо.

— Прозвището Великия предател се пада на Рулке и дори вие, блатни твари, знаете това. В сравнение с него аз съм нищожно дребосъче. А на Лиан не му стигат нито воля, нито смелост. Избяга от вас онази нощ. И няма да дойде тук, не съм му никаква. Искаше да се докопа до Огледалото. И на вас е известно, че го е изпратил Мендарк. — Лиан чу рязко вдишване през зъби. — Ами да, Мендарк! Магистърът знае как да си послужи с Огледалото. Време е да се тревожите за Тенсор. Той също е в Нарн и никога нищо не забравя.

— Стига — прогърмя гласът на Вартила. — Няма да ти търпя игричките. Кажи ми къде е скрито Огледалото.

Каран май я заплю. Последва глух удар и Каран писна задавено. Под тях Лиан стисна главата си с ръце.

Този ден Вартила още два пъти дойде в стаята на Каран, но тя пак не се поддаваше. В късния следобед къщата притихна. Лиан вече познаваше наизуст основите, а гласовете и звуците му помогнаха да си представи как са разположени стаите и коридорите. Реши какво ще направи. Вътре имаше поне шестима уелми — още трима освен Вартила, Тарлаг и Генд. Пазачите отпред и отзад се сменяха на всеки два часа. Реши да изчака до полунощ… не, до два след полунощ, когато уелмите на пост ще са уморени, а другите — ако имаше късмет — заспали.

Щом притъмня, той се измъкна и тръгна по улицата. Комините и от двете страни на къщата бълваха дим. Той купи храна, мях с готварско масло от ядки, голям чувал, а също дрехи и ботуши за Каран. Най-трудно намери ботушите, защото искаше да са удобни и здрави като предишните.

При първата си обиколка бе видял дърводелска работилница. Напълни чувала със стърготини от купчината до водното колело, задвижващо машините, и се помъкна обратно с чувала на гръб. Сред другите тежко натоварени хора не се набиваше на очи. В мрака скри дрехите под един избуял жив плет и се върна в скривалището си под къщата.

Най-после дочака полунощ. Отпред поговориха приглушено, вратата се затвори тихо. Плетеният стол на верандата изскърца. Отзад не се чуваше нито звук. Лиан завлече чувала си до едно място, където дъските на пода бяха напукани и с големи пролуки, и струпа отдолу купчина стърготини, висока цяла стъпка. Направи вдлъбнатина по средата и изля в нея маслото. После пак зачака.

В два след полунощ излязоха да пазят други уелми. Ново скрибуцане на стола подсказа, че единият се е настанил отпред. Другият обиколи къщата и повече не се чу. Лиан изби искра с огнивото над стърготините.

Просмуканите с масло стърготини пламнаха ярко за около минута, после затляха в оранжево. Щом се разгоряха достатъчно, той струпа отгоре още стърготини и черният пушек започна да се сгъстява. Лиан се надяваше това да продължи часове. Ако планът му успееше, уелмите в къщата щяха да изпаднат в несвяст, както си спят. Оставаха само двамата пазачи.

Ех, защо не можеше да се свърже с Каран и да я предупреди…

Изпълзя встрани, извади от джоба си тънко въже и го опъна между оградата и една от подпорите. После се притаи зад една каца под улука. Пазачът мина само след няколко минути — макар на Лиан да му са сториха часове, — спъна се, рухна на колене и изруга, а Лиан го цапна зад ухото с приготвената тояга. Върза го колкото можа по-здраво в тъмното и го претърколи до оградата. Изпод къщата вече бълваше дим.

Лиан се промъкна край стената, заскрежената трева пращеше под краката му. Отпред другият пазач седеше, вдигнал крака на парапета, и зяпаше към улицата. Изобщо не се обърна, когато Лиан вдигна тоягата.

„Не мога да направя това…“ — разколеба се внезапно Лиан. Уелмът обаче изви глава, забеляза силуета с вдигната тояга и подскочи от стола. В следващия миг дървото го халоса по главата, прекъсна напиращия от устата му вик и той се стовари на верандата с тих стон.

Лиан го погледна бегло и влезе през парадния вход, като закри носа си с ръка. Задименото помещение се осветяваше само от един фенер. Той сложи резето и взе фенера с лявата си ръка. През пролуката нахлуваше още пушек. Лиан тръгва по коридора на пръсти. Разпределението на стаите беше като запечатано в ума му. Лесно можеше да се ориентира и със затворени очи.

Стигна до средата, когато някой отвън задърпа вратата, последва яростно блъскане с тяло. Лиан погледна в една отворена стая и смътно различи на пода човек, задавен от дима.

Отсрещната врата се отвори със замах и високата жена, която бе видял преди две нощи (явно тя беше Вартила), застана на прага — облечена, но боса. Превиваше се от кашлица.

Зърна Лиан в мътилката и изграчи:

— Генд, ти ли си? Пожар ли има?

Внезапно проумя, че говори на натрапник, и лицето й се скова.

Светкавично протегна изопната ръка към него, устните й се размърдаха беззвучно. Лиан й налетя с рамо и я изпрати обратно в стаята. Вартила изчезна в пушеците и нещо се стовари с трясък, може би шкаф. Но и от мрака се носеха чужди, неразбираеми думи. По краката му пропълзяха иглички.

Той отскочи назад през прага и затръшна вратата. Гласът в ушите му секна, но още шепнеше в главата му, все по-бавно и ниско, докато не заприлича на жабешко квакане. Някакъв мъж го пресрещна в коридора, Лиан заби юмрук в шията му, повали го и изтича покрай него.

Квакането се превърна в глух тътен, а гъделът в краката вече беше остро смъдене. На всяка крачка го пронизваше болка. Лиан едва виждаше мъждукането между горещите дъски. Коридорът завършваше със затворена врата — в задната стаичка без прозорец държаха Каран.

Чу крясък зад гърба си и огнена болка запълни гръбнака му, ръцете и краката му изтръпнаха. Обърна се. Вартила се подаде от дима, отново изпънала ръка напред.

Лиан запрати фенера в краката й. Стена от огън избумтя в коридора. Той дръпна резето, нахълта в стаята на Каран, затвори вратата и яростно струпа до нея каквито мебели видя — маса, сандъци, поставка за леген. Тук се дишаше по-леко — нямаше толкова пушек.

Посрещна го дрезгаво подсмиване от отсрещния ъгъл. Каран се бе подпряла на лакът на леглото. Хлътналите й очи сякаш светеха, на едната й буза имаше лилав оток. Смееше се. Протегна ръка към него.

— Милият ми Лиан. Знаех, че си ти. Редно беше да кажеш: „Дойдох да те спася“.

Той прекоси стаята със скок и коленичи до нея. Прегърнаха се непохватно. Зад вратата бучаха пламъци. Имаше и викове, но те заглъхнаха. Отново усещаше краката си.

— Помислих те за мъртва. Толкова кръв имаше…

— За щастие повечето не беше от мен.

Каран поседя още миг-два, опряла брадичка на рамото му, откъсна се от него и все тъй засмяна каза:

— Не че искам да се покажа неблагодарница, особено след като толкова се потруди да дойдеш при мен, но ти подпали къщата и запречи вратата, и ако се огледаш, няма да намериш прозорец. Какво си намислил?

— През пода. — Той посочи надолу. — Дъските са изгнили от старост. Докато уелмите си спасяват живота, ще избягаме под къщата. Изобщо няма да ни видят.

Извади ножа си, пъхна го в пролуката между две дъски и напъна. Острието се счупи при дръжката.

— Поставката — подсети го Каран. — Желязна е.

Лиан обаче зяпаше неуверено. Каран изкуцука при купчината мебели и тромаво издърпа поставката до средата на пода.

— Виж, тази дъска си е сцепена. Ти ще се справиш, няма как — изхриптя тя. — Ръката ми е безполезна.

Китката й беше зачервена и подута. Каран забеляза как той се вторачи в ръката й и сви рамене.

— После не си направиха труда да я превържат.

Той изстина от думите й — разбра, че със смеха си Каран прикрива колко е изстрадала. Взря се изцъклено в барикадираната врата, изгаряше от желание да поваля и стъпква. А покрай вратата се процеждаха струйки дим, в средата й чернееше овъглено петно.

— Лиан! — освести го Каран.

Поставката имаше дебела основа от желязо. Той я вдигна над главата си и с все сила я заби в най-близката дъска, разхвърчаха се трески. Разби и съседната, захвърли поставката и с ритници напъха в дупката отчупените краища на дъските. Облаци пушек се просмукаха в стаята. Лиан се провря в отвора.

— Дръж се за наметалото ми и не се пускай.

Каран погледна със съмнение задимената дупка, после и тлеещата врата, вдиша дълбоко и кимна.

Въздухът под къщата задушаваше и пареше, откъм фасадата димът червенееше. Докато се отдалечаваха от дупката, нещо падна тежко зад тях. Вратата или може би стена. След миг цялата стая пламна. Вълна от нажежен въздух опари босите стъпала на Каран. Тя замаяно стискаше наметалото на Лиан и почти се влачеше след него. Очите й сълзяха, дробовете й се издуваха за глътка въздух.

Накрая се измъкнаха отзад — пропълзяха под един трънлив храст. Каран беше толкова слаба, че се наложи Лиан да я влачи.

Цялата дясна половина на къщата гореше и пламъци се издигаха над покрива, но в задния двор още беше тъмно. Наоколо не се мяркаше никой, отпред обаче викаха. Лиан хвана Каран под мишница и наполовина я изнесе, наполовина я завлече през провисналата ограда и от другата страна на съседната къща. Свряха се в някакъв жив плет. Лиан уви Каран в наметката си и я сложи да легне, после излезе на улицата и се смеси с тълпата, събрала се да гледа пожара.

Трима стояха в предния двор, пред очите му още двама изнесоха през вратата трети. Зяпачите дърдореха, но никой не предложи помощ.

„Така, знам ги къде са всички освен онзи, който беше на носилка“.

Върна се при плета. Каран тъкмо се изправяше. Лиан прибра торбата с дрехите, подаде й ръка и бавно тръгнаха по тесните улички на Нарн към брега. Чуха зад себе си грохот и към небето блъвнаха високи пламъци. Покривът бе рухнал.

— Ако извадим късмет — каза Лиан, — до сутринта няма да се усетят, че не сме останали вътре. Дотогава трябва да се махнем от града.

Каран го изгледа питащо.

— Намерих човека, от когото са наели лодката — добави Лиан. — Той ще ни откара.

Стигнаха до къщурката на Пендер и Лиан заудря по вратата с юмрук. Вътре се размърда светлинка и женски глас подвиква:

— Кой е? Какво искате?

— Събудете Пендер! Отворете!

Светлината се скри. След миг гласът на Пендер се чу през вратата, напрегнат от страх и инат:

— Я си вървете! Елате сутринта!

— Пендер, аз съм. Спомни си уговорката ни. Отвори! Побързай, ти също си в опасност.

Мълчание.

— Не се мотай! — настоя Лиан. — Уелмите идват. Трябва да бягаме веднага.

Резето застърга, вратата се открехна, после се отвори докрай. Пендер застана пред тях — бос, небръснат, шкембето му издуваше нощницата.

Лиан го избута навътре и лодкарят отстъпи и уплашено вдигна ръце.

— Не се бой. — Лиан извади шепа сребърни тарове от кесията която Уистан му бе дал толкова отдавна. — Аз поне държа на уговорките.

Пендер взе парите с такова облекчение, че чак беше смешно.

— Но сега отново се нуждая от помощта ти — добави Лиан. — Веднага ще ни откараш в Сит.

Щом го чу да изрича името на града, застаналата отзад Каран се показа на светло и отвори уста. Лиан стисна ръката й и тя млъкна. Пендер я зяпна невярващо и заекна:

— Ама тя… тя беше умряла, видях я. — Гласът му затрепери — Да не вдигаш мъртъвци от гроба? Ти си чародей? Нямаш нужда от помощта ми. Махнете се!

— Трябва да ни помогнеш, а и вече си затънал в неприятности и трябва да избягаш веднага.

Пендер се обърна и с тежки стъпки влезе в другата стая. До вратата застана дребничка слаба жена с лъскава черна коса до раменете, извит нос и сиви очи и попита:

— Какво искате?

— Всички сме заплашени от уелмите — онези, които са наели лодката ви. Искат да ни хванат, а и вас няма да оставят на мира.

Жената огледа стаичката.

— Бездруго нямаме нищо тук. — Тя са позамисли. — Нарн е студено, неприветливо място, няма да ми липсва. Ще ви вземем с нас. Цената е пет сребърни тара: два за пътуването и три за неприятностите.

Лиан й даде парите и тя отиде в другата стая.

— Подготви лодката — чуха я да казва на Пендер. — Отплаваме след половин час. — Върна се усмихната и протегна ръка. — Аз съм Хасиен.

После пак се скри оттатък, а Пендер навъсен мина покрай тях и излезе от къщурката.

— Трябва да поговорим — прошепна Каран. — Да отидем в Сит може вече да не е най-доброто решение. А и Огледалото…

Лиан я погледна безметежно.

— Да оставим това за по-късно. Трябва да се махнем преди зазоряване. И дай първо да ти превържа ръката.

След малко бяха готови и заедно с Хасиен и двете малки деца отидоха при лодката.

— Качвайте се — вкиснато нареди Пендер.

Жена му настани децата на носа върху едно сгънато одеяло и седна при тях.

Полека се понесоха по течението. Пендер нагласи кърмовото весло в скобата и се изплю към Нарн. Уличните фенери оставаха все по-назад, превърнаха се в мътни точици и изчезнаха. Лодката се скри в мъглата.

Утрото настъпи с хладна сивкава светлина, плъзнала по небето. Мъглата се разпокъса и изведнъж се разнесе. Каран зашава, уви наметалото около шията си. Лиан зяпаше улисано реката пред тях. Кестенявата му коса се бе опърлила на ситни къси къдрици от едната страна и лепнеше от пепел и прахоляк. Беше целият в сажди. Тя го смуши с лакът и той се обърна засмян. Светлокафявите му очи бяха кръвясали.

— А, да, щяхме да говорим за нещо.

Устните й докоснаха ухото му и тя изсъска:

— Огледалото!

Лиан се престори, че не разбира.

— Огледалото! — повтори тя.

Той й се ухили самодоволно, изгледа я, после бръкна във вътрешния си джоб. Не напипа Огледалото през гладката подплата.

Намръщи се. Претърси старателно всички джобове, повтори доста по-трескаво. Смущение, угриженост и накрая омаломощаващо отчаяние се редуваха на вълни, докато ровеше в раницата, в нейната торба, пак в джобовете си. Знаеше, че изобщо не го е вадил от сигурно закопчания джоб на наметалото, но вече разбираше, че го няма, и изобщо не успяваше да си представи как го е загубил.

— Няма го — призна смазан.

Тя сви вежди.

— Кое го няма?

— Огледалото! — изстена Лиан. — Върнах се при палатката и го намерих. А сега го няма!

Каран се втрещи.

— Намерил си го и вече си го изгубил?!

— Сложих го в наметалото и не го намирам. Сигурно е паднало никъде под къщата.

Идеше му да скочи от лодката.

35. Обсадата на Сит

— Ох, Лиан, какъв глупак си! — възкликна Каран, щом проумя какво се е случило.

Той рязко вдигна глава, а тя се разкикоти несдържано.

— Ама че си глупак — повтаряше, целуваше го и се смееше, от очите й бликаха сълзи и се стичаха по мръсните й бузи.

Хасиен ги гледаше и се чудеше каква е тази врява.

— Защо, какво съм направил?

Недоумението му я накара отново да се превие от смях.

— Не помниш ли, че ме загърна с твоето наметало? А сега бръкна във вътрешния джоб на куртката.

Каран опипа наметалото и измъкна навитото Огледало, само колкото да се увери, че наистина е то.

На Лиан така му олекна, че му се зави свят. Сложи глава в скута й, не му се говореше. Каран го погали по бузата, после по боцкащите остатъци от коса по слепоочието.

— Никога не мога да ти се отблагодаря. Извинявай, че те подразних.

Нито можеше да крие повече чувствата си, нито искаше.

Хасиен ги погледна пак след няколко минути, видя ги прегърнати и заспали дълбоко и пак се загледа настрана.

— Опитах се да си послужа с него — призна той, когато издигналото се високо слънце ги събуди. — И досега малко ме е срам от това.

— Така ти се пада — засмя се Каран. — Видя ли нещо?

— Абсолютно нищо.

— И аз.

— Преди време — колебливо добави той — си мислех за сделка с Тенсор.

— Сериозно? Каква сделка?

— Давам му Огледалото, за да не те преследва. И за да надникне в тайните на Възбраната.

Тя се намръщи.

— Ядоса ли се? — попита Лиан.

Каран стисна ръката му.

— Не, разбира се. Но не очаквам от тебе да се нагърбиш с моя товар. Може би правя страшна грешка с това Огледало.

— Ама ти не знаеше, че е у мен — сети се той. — Чух те обаче да го казваш на Вартила. Как научи?

— Никак. Просто изстрелвах приумици във всички посоки като искри от фойерверк с надеждата да й отклоня вниманието. Знаех обаче, че си в Нарн. Знаех и че ще опиташ някакъв нелеп план, какъвто само на тебе може да ти хрумне. Например да подпалиш къщата още докато и ние сме вътре.

— Не ми се подигравай.

— О, не! Ти ме спаси, и то два пъти. Бях отчаяна, всичките ми планове се провалиха, ти беше незнайно къде. Имах предостатъчно време да размишлявам над недостатъците си в почивките между изтезанията. И не знам кое беше по-мъчително… Отначало очаквах да дойде Мейгрейт. Веднъж се уверих, че е наблизо, но тя тъй и не ме откри, а не можех да я повикам — страхувах се да използвах дарбата си. А те ме тормозеха и с описания как са се гаврили с нея.

— Чух — промърмори Лиан. — Не знам защо, но твоята дарба е скъпоценна за тях. Трябва да се пазиш.

— Не подозираха обаче, че знам за освобождаването на Мейгрейт. Когато ме нападнаха, волята ми изпрати зов за приятел и дарбата ми независимо от мен я намери. Усетих, че не е далеч и че ме търси.

Каран въздъхна.

— Но накрая бях готова да им призная всичко, макар да бях сигурна, че после ще ме убият. И тогава усетих тебе — щураше се наоколо, както само ти го можеш. Трудно прикрих радостта си. Ти ми даде сила да издържа.

— Но защо ме прогони от бивака? Още тогава щях да ти помогна.

— Гневът ти може и да те прави страховит, но не се пробужда лесно — подкачи го тя.

— Толкова се терзаех, че съм страхливец…

— Стига глупости! Спомни се, че ми се закле да направиш каквото ти кажа. И въпреки това се инатеше. Нищо не можеше да направиш. Ако беше останал, щеш да си мъртъв още в първата минута, а аз щях да се хвърля срещу тях толкова свирепо, че щяха да убият и мен.

— А защо ги чакаше бездейно?

Каран затвори очи и са върна в кошмара, за да го осмисли.

— Имаха някаква власт над мен — започна колебливо. — Нещо се случи. Ти видя началото, после се добраха до мен чрез сънищата ми. Волята ми стигна само да те отпратя. Вцепениха ме някак. Тежко ми е да си спомням.

А как да му разкаже за гаврата след това — превърнаха я във връзка между тях и отдавна изгубения си господар. Тя потискаше дарбата си от страх какво още може да я сполети. Все едно изкопа дупка и зарови спомените в нея…

Откъм носа се чуха детски гласове и се показаха двете хлапета: удивително приличаха на майка си. Момиченцето, на около шест годлни, сериозно стисна ръцете им, а по-малкото момче не искаше да ги погледне.

— Щом привърша с Изкуплението, ще закусим — каза Хасиен.

После изпълни ритуал от поклони, тихи думи и сдържани жестове, какъвто Лиан виждаше за пръв път.

Каран заговори на ухото му.

— Хората от Огур, страна много на юг от Черното море, имат подобни обичаи, доколкото знам. Но ако Хасиен е оттам, значи е попаднала много далеч от родината си.

Хасиен забеляза че си шепнат, приключи с обреда и пристъпи към тях, може би с мисълта, че дължи обяснение.

— Животът ни е частица от несравнимо по-велик ред. Не ни е дадена дори надеждата да го проумеем или да му повлияем, можем само да отпъждаме сенките от прага си. А миналите ни злодеяния ги привличат към нас. Затова се отдавам на Изкуплението. — Вдигна една голяма дървена паница. — Ще споделите ли храната ни?

Каран се усмихна и каза:

— Дарената от вас храна ще разведри пътуването ни, халима наса ак-тулипу мас. Приемаме поканата ти с благодарност.

Лицето на Хасиен грейна.

В паницата имаше най-различни сушени плодове, дори любимите на Шанд гелони. Имаше и черен хляб, твърдо жълто сирене и купчинка червени триъгълни ядки. Каран предложи къшей на Хасиен съгласно познатите й обичаи, но жената се засмя — ситните й бели зъби лъснаха — и поклати глава.

Когато всеки си взе, каквото пожела, децата се нахраниха, Хасиен поднесе паницата на Пендер с ироничен поклон. Той държеше кърмовото весло с дясната си ръка, вторачен в реката, и започна да се храна с лявата. Хасиен му се поклони още по-ниско, върна се на носа и се загледа с почуда в пътниците. Те седяха прегърнати и не се пуснаха целия ден.

— Колко ще пътуваме до Сит? — подвикна Каран на Хасиен.

— Щом хълмовете по брега останат зад нас, реката почва да криволичи бавно. Ако плуваме само по светло, ще стигнем за пет-шест дни.

— А ако плаваме непрекъснато?

— Малко повече от две денонощия. Това ли искате?

— Налага се.

— Никой не може да се мери с Пендер по тази река — отбеляза Хасиен, без да си позволи гордост. — Няма да ни настигнат.

Каран знаеше доста за лодкарството и бе убедена, че това не е празна хвалба. Колкото и да беше начумерен, Пендер управляваше лодката с ловкост и умение, които сякаш сливаха едрото му тяло с нея и с реката.

— Но как е възможно най-добрият лодкар по реката да остане без работа? — изненада се Лиан.

— Ние сме чужденци. Хората в Нарн са със студени души, враждебни и недоверчиви. За нас оставаше онова, с което другите не искаха да се захванат.

Спускаха се по течението още два дни, без да спират. Слънцето изгряваше късно, залязваше рано, а косите му лъчи сгряваха слабо. Всяка нощ по реката се разстилаше мъгла, но нито ги отклоняваше, нито ги забавяше. Понякога изглеждаше, че Пендер насочва лодката единствено по усет или според недоловима промяна в шума на реката. Вместо планини и гористи възвишения край тях се изнизваха ниски хълмчета, а когато в реката се вля друга, почти равна на нея по пълноводие, навлязоха в западния край на Ягадорската равнина и бреговете се снишиха съвсем. Вдясно до хоризонта се ширнаха поля без нито едно дърво освен покрай виещия се бряг. Вляво пък заснежените планини се отдалечаваха.

Следобеда на втория ден навлязоха в суха област с ниски ридове, стръмни и каменисти от север, полегати и обрасли с бодливи храсти от юг.

— Областта Крейд — каза Хасиен и посочи голите хълмове отляво.

Лиан се загледа без особен интерес — тукашните злочести, обеднели народи играеха съвсем дребна роля в Преданията. Не се виждаха селища, укрепления или пътища, само еднообразните хълмове и извисилите се Филдорионски планини по-нататък.

Каран повече не спомена за премеждията си с уелмите, а пък живото въображение на Лиан му ги рисуваше прекалено подробно и той повече не попита. Тя се възстановяваше бързо и с доближаването до Сит се ободри. Не казваше обаче на кого ще даде Огледалото, макар да личеше, че се надява Мейгрейт да е пристигнала в града. Често говореше за нея и беше ясно, че тя й липсва.

По пладне на третия ден реката зави рязко на изток. Пред тях в плавна дъга от нея се отделяше канал със стръмни брегове, широк стотина разтега.

„Какъв неимоверен труд“ — мислеше си Лиан, докато течението ги отнасяше нататък. Навлязоха в дълъг прав участък между зъбери, притиснали руслото; след още един широк завой реката продължаваше на юг. Тук канарите свършваха и пред погледите им се откри прастарият каменен мост с огромен централен свод от желязо, по който минаваше Големият път. Вляво беше Сит, край чийто бряг имаше немислимо струпване на всевъзможни кораби и лодки. Градът покриваше всяко местенце по склоновете на острова.

Каран въздъхна облекчено.

— Най-сетне в Сит. Ако ще живея в град, предпочитам Сит. Колко е прекрасен! А жителите му са сърдечни и щедри.

— Значи не харесваш Туркад?

— Туркад?! Мръсна дупка! Все едно е Нарн, но хилядократно уголемен, западнал и покварен. Изобщо не ми го споменавай.

Лиан и сам се убеждаваше в красотата на Сит, особено видян откъм реката. Целият бе построен от жълт пясъчник, кулите му лъщяха под следобедното слънце — лъчите му посребряваха плочите от цепен камък по покривите. Дори кейовете бяха чисти и спретнати въпреки шумното оживление.

— Още ли искаш да се прибереш след Сит?

Тя изобщо не забави отговора си.

— Разбира се. Отивам си у дома в Готрайм. Толкова ми домъчня! А там имат нужда от мен, особено ако войната се разпростре и в нашите земи.

— Може би дългът ще те принуди да се задържиш тук.

— Нямам дълг към никого освен към хората си. Банадор е свободна страна. Ако ще Мейгрейт да ме умолява на колене, повече няма да се въвличам в нищо. Ами ти?

Лиан мълчеше. Събитията нямаше да намерят своя завършек в Готрайм, нито пък там щеше да научи края на сказанието си. Огледалото щеше да продължи нанякъде, а той не би могъл да го последва. Пък и имаше дълг към Мендарк. Рано или късно щеше да се наложи да го изплати… Надяваше се да е по-късно, щом нямаше да му занесе Огледалото. Тази мисъл го плашеше. И той искаше мир и спокойствие, а не да се товари всеки ден със съдбините на света. А и как да се раздели с Каран?

— Чувал съм, че Готрайм е най-съвършеното кътче на света — подхвърли той. — Ще ми се да прекарам зимата там.

— А когато зимата свърши?

— Не знам. Ще чакам някакво знамение.

Свободният град Сит заемаше хълмове, обхванати в примка от реката освен на юг. В далечното минало основателите на града бяха прокопали широк и дълбок канал и бяха създали остров с размери две левги на една и половина. Търговската държава процъфтяваше, защитена от реката и стръмните скалисти брегове.

Пендер загреба към спокойните води на пристанището, а Хасиен се оглеждаше за свободен кей. Накрая му посочи един от по-старите, скован от неодялани трупи, макар че и там лодките бяха вързани в три редици и трябваше да прескачат по тях, за да отнесат на кея малкото си вещи.

Качиха се по късата стълба и Лиан се огледа. Лабиринтът от кейове се простираше във всички посоки и навсякъде цареше трескава суетня.

Тръгнаха след Пендер към митницата. Пред входа се сблъскаха с бързащ мъж, който се усмихна радостно.

— Пендер, стари друже! — извика той и разпери ръце за прегръдка. — Колко е хубаво да те видя! От последната ни среща май минаха цели две години! — Отдръпна се и погледна внимателно приятеля си. — Ама че дни си избрал да тръгнеш по реката. — Чак тогава видя жената и децата и лицето му се изопна. — Хасиен, какво те води насам в тези черни времена?!

Тя бе пристъпила с усмивка към него, но спря озадачена.

— Дирхан, какво не е наред? Отказахме се от Нарн и идваме да живеем в Сит.

— Но как тъй не сте чули? Огромна армия настъпи от Орист. Целият Ягадор южно от Гар е превзет, Виликшатур е обсаден, а Игър вече напредва към Сит. Авангардът му ще стигне до моста над канала само след няколко дни. Зле сте избрали момента да дойдете. Нима не знаехте?

— Имаме си неприятности. Избягахме от Нарн преди три дни, без са спираме никъде. Доведохме и тези двамата. Преследват ги страшните пазители на Игър, от които бягаме и ние. Трябва да се скрием някъде.

После представи Лиан и Каран на Дирхан — нисък и мургав, със слабо лице и нос като човка.

— Добре поне, че пристигате сега — каза Дирхан. — Довечера пристанището ще бъде затворено, дори аз не бях могъл да ви вкарам в града. А от сутринта никой не може да припари, особено пък шпионите на Игър от Орист. Ако обаче са непреклонни, ще преплуват нощем и ще се изкатерят по скалите. Елате с мен, ще пратя някого да се погрижи за лодката.

— Непреклонни са… — въздъхна Каран, докато вземаха раниците си.

Дирхан я изгледа някак странно, после се развика и махна с ръка. Притичаха двама работници и по негова заповед преместиха лодката другаде. Пендер се вторачи след нея, като че ли се бореше със себе си, но после лицето му се отпусна, той взе последния малък сандък и тръгна с приятеля си.

— Ще завариш Сит твърде променен — обърна се Дирхан към Хасиен, когато ги въведе в митницата, продълговато ниско здание в самия край на пристана. — Вече е нужен пропуск, за да влезеш и да останеш в града. Ще го уредя обаче.

Зад митницата видяха базалтов обелиск с четири страни, целият покрит с дребни надписи. Дирхан забеляза любопитния поглед на Лиан и му обясни:

— Законите на Сит. По време на престоя си ще имаш време да ги опознаеш. Всъщност, за да получиш пропуск, трябва да подпишеш декларация, че ще ги спазваш най-стриктно. В Сит държим на законността.

— Но ще минат часове само докато ги прочета — изсумтя Лиан.

— Има ги на всяко кръстовище — каза Каран. — Подписвай и да вървим.

— Така е — любезно потвърди Дирхан. — Но за да подпечатат пропуските ви, трябва да имате и собствено копие, което да носите винаги.

След половин час се сдобиха с пропуски и екземпляри от законите, разделиха се с Дирхан и влязоха в града.

— Има една малка къща до жилището на Дирхан, в която ще се подслоним засега — отговори Хасиен на въпроса, зададен й от Каран.

Сбогуваха се и Каран веднага забърза по най-тесните и тъмни улички. Докато стигнат до целта — невзрачна врата в някаква задънена уличка, Лиан съвсем се обърка.

Каран нетърпеливо потропа, вратата се открехна и видяха сбръчкано лице.

— Аз съм Каран, искам веднага да говоря с Мейгрейт. Тук ли е?

— Не съм я виждала от месеци.

Раменете на Каран се превиха, но гласът й се изостри.

— Тогава ще говоря с Фейчанд.

— Не познавам такава.

— Няма ли тук някой приятел на Мейгрейт?

— И Гистел го няма. Казваш, че името ти е Каран? Не съм чувала за тебе.

— Приятелка съм на Мейгрейт. Пуснете ни да влезем, моля ви.

Вратата се открехна още малко. Светлосините очи на старицата ги огледаха.

— А този кой е?

— Лиан. Приятел. Много ми помагаше. Пуснете ни. Мейгрейт няма да е доволна, ако обсъждаме делата й на прага.

Каран се озърташе неспокойно към уличката. Издрънча верига и вратата се отвори. След като влязоха, старицата залости, поведе ги по сумрачен коридор и нагоре към студена опушена стая с тясно прозорче. В отсрещния ъгъл тлееше малко огнище, но не топлеше кой знае колко.

— Чакайте тук. Ще ви донеса храна.

И побърза да излезе.

Лиан пусна раницата на пода и седна с гръб към стената. На пода имаше протрит килим — червено-сините завъртулки по него едва се виждаха. На тъмната дървена ламперия над огнището висеше малък гоблен, зацапан със сажди, на една скоба до вратата мъждееше лампа.

Каран застана до огнището и се вторачи в жаравата. Побутна въглените с върха на ботуша си: подскочи облаче искри.

— Ох, къде ли е Мейгрейт? А и тази тук ми разправя, че не познавала Фейчанд. Сигурно лъже. Защо няма никой?

Пак срита ядосано огъня.

— Плавахме много бързо от Нарн. Обикновеното пътуване с лодка отнема четири-пет дни — опита да я успокои Лиан. — А и никой не е знаел, че ще дойдеш днес — или изобщо.

— Не ми останаха сили, Лиан. Не мога повече. Крепеше ме единствено надеждата да предам Огледалото тук. Да го нося другаде е нетърпимо… а и къде да отида?

„И то без да разчитам на дарбата си“ — добави наум.

Старицата им донесе най-проста гозба и се оправда с войната. Макар да се отнасяше любезно с тях, ги гледаше недоверчиво и на излизане заключи вратата.

— Не знае какво да прави — измърмори Лиан. — Нещо се е объркало, няма нареждания и се бои. Впрочем, коя е Фейчанд?

— Онази, на която трябва да дам Огледалото. Господарката на Мейгрейт. За нея не мога да говоря.

— Страхувам се — призна Каран, когато се нахраниха. — Сит е могъщ град, но как ще устои на такава огромна сила? Водата ще спре нашествието само за няколко дни. Но дори Сит да не се предаде, околните земи ще бъдат завзети и оставаме тук като в капан.

— Още колко ще я чакаш?

— Не много. Защо ли дойдох? Тук е по-зле и от Шазмак — там поне ме обичаха. Сърцето ми подсказва, че всичко отива на зле, но къде да се дяна? Това бреме ми натежа прекомерно.

„Е, най-после няма за какво да спорим — рече си Лиан. — Остана ни едно-единствено убежище. Хем Мендарк ще ни помогне, хем ще върна дълга си към него“.

— Да тръгнем на север към Туркад. Мендарк ще те закриля.

— А, да. Мендарк! Знаех си, че пак ще подхванеш тези приказки, щом няма на кого да се опра. И при какви ли условия ще ми предложи закрилата си? Не, ще разчитам Фейчанд да се върне. Туркад е последния шанс.

Дните се точеха мъчително в тази теснотия. Каран се държеше сприхаво и капризно, явно беше уплашена. На петия ден войските на Игър доближиха по южния бряг и обсадиха Сит. Старицата им носеше два пъти на ден храна и вода, само че дажбите намаляваха. Лиан запълваше времето си с писане. Носеше дневника си в торбичка на колана от страх да не загуби бележките си за „Предание за Огледалото“.

В късната нощ седеше на пода, увит в одеяло, и на немощната светлина от огнището се мъчеше да чете една книга, намерена в шкафа. Каран спеше отсреща. По коридора отекнаха тежки стъпки, изскърцаха дъски и пред вратата някой зашепна.

Вратата се отвори и влезе мъж с дълъг кожух. По кестенявата му коса и брада и по раменете му лепнеше сняг. Бе висок колкото Лиан и млад, но вече напълняваше в кръста. Погледна го, отвори уста, но видя и омотаната в одеяла Каран на пода и отиде при нея.

Наведе се и я раздруса грубо за рамото. Тя се стресна, седна и отблъсна ръката му. Махна кичурите от очите си и се изправи.

— Кой си ти?

— Гистел. Какво търсите тук?

— Какво търся ли?! — кресна Каран — Къде е Фейчанд? Искам да говоря спешно с нея по заръка на Мейгрейт.

— От много седмици не е идвала — ядоса се и Гистел. — Я обясни коя си! Казваш, че идваш по заръка на Мейгрейт, ние обаче знаем, че тя е пленница във Физ Горго, накъдето тръгна сама.

— Аз я придружих. Избягах, а после и тя си е върнала свободата. Обещах да дойда за среща с Фейчанд тук и това ми струваше много мъки.

— Фейчанд тръгна отдавна — неохотно изръмжа Гистел. — Безпокоеше се ще бъде ли изпълнена задачата. Може би е отишла да освободи Мейгрейт. Не знам, защото не споделя с мен, а оттогава няма никакви вести. И какъв е този противен зейн? Как се осмеляваш да го доведеш тук?!

Каран скочи и замахна с крак да го ритне в слабините. Гистел отскочи заднешком, спъна се и тупна в огнището, по главата му се посипаха сажди. Лиан прихна.

— Да не си повторил тези думи! — каза Каран със заплашително спокойствие. — Той ми помагаше във всичко, значи е направил услуга и на нея.

Гистел избърса чернилката от лицето си и стана. Очите му святкаха злобно, но пък виждаше, че Каран е посегнала към ножа си.

— И къде е тя? — пак натърти Каран. — Щом проклетото Огледало е толкова важно, защо не е тук да си го вземе? Изобщо не съм го искала! — Неочаквано измъкна Огледалото от джоба си и го захвърли в краката на Гистел. — Ето ти го! Носи го където искаш и й го пази. Аз си изпълних задължението.

Металното руло звънна, търкулна се по пода, бавно се разгъна и изведнъж се опъна в блещукащ лист. Лицето на Гистел се скова от неудържимо изкушение. Мигът се проточи. Той полека се наведе да го вземе. Пръстите на Каран се свиха около дръжката на ножа. А неговите пръсти докоснаха Огледалото и се отдръпнаха. Гистел вдигна глава, видя изражението й, внимателно се изправи, заобиколи Огледалото и излезе.

С плувнали в сълзи очи Каран пристъпи към Лиан и опря глава в рамото му. Той я прегърна.

— И аз не съм роден за такива дела — прошепна в косата й. — Какво ли не бих дал, за да съм в Чантед, да седя кротко в кръчмата с чаша до лакътя или да разказвам до огнището в тази дъждовна нощ, а вятърът да си вие безсилен навън. И аз натрупах причини да имам зъб на Мендарк.

36. Бегълци

На другия ден Каран се събуди с чувството, че е изоставена в злонамерен, но и равнодушен свят. Навън беше дъждовно, ветровито и студено. Бурята бе разместила керемиди, от часове по стените се стичаше вода и се събираше на пода, просмукваше се в килима. Стаята се размириса на престаряло куче.

Тя се стресна, щом си спомни най-натрапчивата част от сънищата си.

— Нещо страшно е сполетяло Шазмак — промълви отпаднало. — Сънувах го.

Лиан, свит на топка под одеялата си при огнището, изпъшка и дръпна завивките от лицето си. Жадуваше да поспи още поне два-три часа. Надигна се и се опита да я слуша внимателно.

— Сънувах уелмите. Връхлитаха на многобройна унищожителна орда, но не приличаха на онези, които познавам. Аакимите бяха безсилни срещу тях, както и аз през онази нощ.

„Безсилна съм и сега, не ми остана упоритост, няма къде да отида и се плаша от дарбата си. А без нея все едно съм сляпа… и безумна“

Таванът, провиснал под тежестта на водата, накрая се спука и мръсен поток се изля върху постелята й. Това беше прекалено! Светът се бе обърнал с главата надолу за една нощ. Каран се разплака, преджапа боса и почти гола и се пъхна под одеялата на Лиан. Той я прегърна, усещаше колко е отслабнала. Но щом я докосна, в главата му се прехвърли откъс от съня и той неволно извика от прозрение кои са уелмите.

— Гашадите! Те са гашадите!

Каран изскимтя и се вкопчи в него. Щом налучка името, умът му сякаш избухна. Гашадите имаха свое място в Преданията. В древността Рулке ги дарил със знания, след като се провалил със зейните. Открай време бяха безпощадни врагове на аакимите.

— Но къде ли ги е намерил Игър? — запита се на глас. — От хиляди години в Преданията няма нищо ново за тях… не и откакто Рулке е бил затворен в Нощната пустош.

— „Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало“ — измънка свряната под одеялата Каран.

— Какво?!

— Идлис ми каза това преди месеци. И спомена, че били дошли от ледения юг.

Щом тя се унесе отново, Лиан стана и надникна през прозорчето към глухата уличка, мъглата и дъжда. В такова време Игър можеше да прати войници в лодки където и да било по източния бряг на острова, никой не би ги усетил, докато не стъпят на сушата. Значи нашествениците можеха да влязат в града привечер.

Долу старицата седеше на разръфан плетен стол до кухненското огнище и мижеше към страниците на малка зелена книжка.

— Какви са новините? — попита я Лиан.

Тя му посочи очукано джезве на печката и чак когато той седна срещу нея с чаши, бълващи пара, отвори уста. След като Гистел се върна, вече се държеше по-приветливо.

— Много сме зле. В града е пълен хаос. Всички са ужасно наплашени, където и да отидох тази сутрин. Аз от какво да се боя в живота освен какъв ще бъде краят му за мен? Смъртта не ме плаши, но днес и аз се страхувам. Дори разносвачите на вода са се изпокрили.

Тя пак зашумоли с листата на книгата. Лиан отпиваше горчивото кафе. Навън дъждът май спираше.

— И още нещо има — продължи старицата. — Страшните пазители на Игър — уелмите, вчера бяха навсякъде по другия бряг, командваха войските. А днес са изчезнали, никой не ги е виждал в часовете, преди да се сгъсти мъглата. Може би тук вече нямат нужда от тях, отишли са да тормозят други земи.

— Може би… — промърмори Лиан.

Уелми… Гашади! Но имаше още по-неотложни грижи.

— Трябва да се махнем. Явно Фейчанд няма да дойде, нито пък Мейгрейт. Къде да отидем? Гистел ще ни помогне ли?

Старицата огледа празната кухня.

— Гистел ли… Може би, макар че никога не съм го харесвала. Вече и за него се питам. Дълго го нямаше. Къде ли е бил? — Взря се в Лиан, като че и него претегляше наум. — Мисля, че е твърде късно. Но има ли значение дали сте тук, или не? Ако искате, тръгвайте. Но няма къде освен към Туркад, а и ще вървите пеша.

— Страх ме е да отида в Туркад — смънка Каран от прага. Беше дошла, без да я усетят.

— Мен пък ме е страх да седя тук — възрази старицата, — ама съм твърде стара да бягам. Да бяхте продължили с лодката към морето, забавихте се в града. Сега врагът е навсякъде из Ягадор южно от реката. Никой лодкар няма да ви откара.

— Познавам един, който може и да се съгласи — замислено каза Лиан.

Към единадесет вечерта мъглата се сгъсти толкова, че от единия край на лодката не се виждаше другият. Двамата се бяха сгушили по средата и чакаха — Каран с унило безразличие, Лиан в тревога. Зад тях Пендер повтаряше все същата ругатня:

— Фарш, фарш, фарш! — Изведнъж избухна: — Къде е този Гистел? Трябваше да дойде преди час. Вятърът се засилва и ще издуха мъглата. Този ваш водач е изменник, така де!

Понечи да излезе на кея. И Лиан беше обзет от същите опасения, но не можеше да го пусне.

— Чакай!

— Стига толкова. Те идват!

Така си беше. Зад тях се разгаряше битка, чуваха се викове и писъци. Подухна вятър, мъглата изтъня, чезнеше с плашеща бързина — първо се показаха лъскавите върхове на кулите, макар че по реката още нямаше видимост. Студените лунни лъчи осветиха Сит. Лиан докопа ръката на Пендер и грубо го дръпна да седне.

— Не мърдай оттук! Ще тръгнем с Гистел.

— Пет минути. Не повече.

Чакаха настръхнали. Едно от зданията зад кейовете пламна, пожарът бързо плъзна по хълма. Цели тълпи се изсипваха на пристанището от уличките. Един мъж подтичваше и се взираше към водата.

— Ето го — посочи Лиан, стана и се хвана за ръба на кея. — Ей, тук сме! — извика и размаха ръка.

Пендер също се изправи. Гистел вече тичаше с все сила към тях.

— Фарш! — изсъска дебелакът, тръшна се на кърмата и разклати лодката.

Дръпна яростно въжето. Лиан го погледна недоумяващо, но в следващия миг забеляза двете закачулени фигури, които също тичаха към тях. Пендер мощно отблъсна лодката с веслото и Лиан залитна към носа.

Вятърът разкъсваше мъглата на ивици и кълбета. Пендер напъна веслата и умело насочи лодката към най-близкото белезникаво петно над водата. Още трима души се устремиха към мястото, откъдето бяха потеглили, ясно откроени от пожарищата в града. Един посочи с дългата си ръка, друг се подпря на коляно. Стрела се заби в дъските до ръката на Пендер. Той пак изруга, загреба още по-силно, лодката зави и се скри в мъглата.

Почти по същото време една лодчица, газеща надълбоко, покрита с кал и клонки, се допря безшумно до каменистата южна страна на острова. Едър мъж скочи от нея и се вкопчи в мокрите скали, а лодчицата бавно се завъртя нанякъде в тъмата. Мъжът изпълзя по канарите в мрака и мъглата и се промъкна в Сит. Щъкаше къде ли не и търсеше и дори сред развихреното насилие през тази ужасна нощ бягащите хора спираха за миг и зяпваха страховития мъж. Лицето с черна брада не изразяваше нищо, само заревото открояваше двата криви белега по бузата на Емант.

— Та какво ще искате сега от мен? — попита Пендер, докато се свираха в тръстиките на северния бряг, повече от левга по-надолу.

Три часа се изплъзваха на вражеските патрули, прокрадваха се от едно петно мъгла към друго, а когато вятърът я разпиля, пълзяха по безбройните протоци и заблатени места в долното течение на Гар.

Лиан не можеше да се отърси от колебанията си. Не познаваше областта и не вярваше, че двамата с Каран ще стигнат по суша до Туркас, особено пък щом войскарите щяха да ги издирват. Доскоро се уповаваше на Гистел да ги отведе там. А упоритата самоуверена Каран я нямаше, вместо нея виждаше отчуждената и потисната непозната. Както и да я заприказваше, тя само повтаряше:

— Страх ме е да отида в Туркад.

— Не можехме да останем в Сит.

— Знам.

— Ами Банадор?

— Да бях отишла там направо от Шазмак, дори ако трябваше да те зарежа по пътя. Сега е късно, те вече ще ме чакат там.

— Да прекосим морето? — промълви той със съмнение. — Щом ме гониха чак дотук, няма да им избягам в равнините на Алмадин.

— Тогава какво да правим?

Лиан се взря умоляващо в Пендер.

За лодкаря това беше нещо ново и засега предпочиташе да си мълчи. И той се бе преобразил — вкиснат на сушата, способен и властен в лодката си.

— Чудя се и за самата задача — мърмореше Каран. — А тя какво право има да притежава Огледалото? Името й кънти на кухо в главата ми. Сега се питам дали да го дам на нея не е толкова зле, колкото и на Тенсор. Вече не знам кое е правилно. Разсъдъкът ме подвежда, както и увереността, всичко ми изглежда безсмислено.

— Не съм новак в бягането и криенето — намеси се Пендер. — Аз бих се притаил в Туркад. Свърталище на порока си е, нали така! Там има местенца, където и вашите врагове не смеят да припарят. А и градът е много по-могъщ от Сит.

— Каран, нямаме друг избор. Нека отидем в Туркад.

Тя се извърна към водата. Трепереше и колкото и да стискаше клепачи, две сълзи се плъзнаха по бузите й.

Пендер ги видя, вникваше и в нямата молба. „Ти си добра душа. За тебе ще го направя, ако поискаш“.

— Не съм бил в земите оттук до Туркад — каза им с неприязънта на моряк към ходенето. — А в тези времена дори аз не мога да ви откарам денем. Из мочурищата обаче има много протоци, а и устието си го бива, така де! В по-тъмна нощ мога да ви закарам до морето. И ще продължите към Туркад.

Но и тази нощ, и следващата беше пълнолуние, а мъгла нямаше. Тримата студуваха сред тръстиките. Преди третата нощ се заоблачи и потеглиха, щом залезе слънцето.

Каран не продумваше, беше безпомощна и примирена. Нямаше какво да даде от себе си. Ако Мейгрейт бе дошла… но никога нямаше да я намери. Долавяше мощта на Игър наоколо, също и уелмите. Мяркаха се и онези очи от видението; все по-големи и зли. Той я искаше, тя беше втъкана в стремежите му. Ден и нощ се сливаха в грозен сън. Сега пък се плашеше, че обезумява, колкото и да я утешаваше близостта на Лиан.

Пендер промушваше лодката по менящите се протоци в мочурищата и на сутринта вече надушваха соления дъх на морето. По негово настояване през деня се криха в тресавищата. Добре, че го послушаха, защото в утрото войници претърсиха наоколо с малки лодки, по-късно чуха скрибуцане на дъски и плисъка на много весла — край тях мина цяла флотилия.

Пълното лице на Пендер се опечали още щом помирисаха морето.

— Как копнея за морските вълни — отрони тъжно.

Любопитството на Каран замъждука за пръв път от много дни.

— Какво ти се е случило?

— Имах си малък кораб, превозвах стоки покрай брега, понякога и отвъд. Но враговете ми бяха твърде много — процеди с омраза. — Не ме искаха. Отнемал съм бил от печалбите им, нали така! Съюзиха са срещу мен, подпалиха кораба ми. Всичко изгоря, нямах пари да платя стоката, трябваше да бягам. А бях най-добрият капитан в Туркадско море. Сега греба по вонящата река и не припечелвам дори за насъщния.

Вечерта с лекота се провряха покрай патрулите и преди полунощ стигнаха до морето по най-северното разклонение на устието. Вятърът налиташе от север, високи вълни се разбиваха в плитчините по-навътре. Скоро всички бяха мокри до кости.

— Тук няма опасност за вас — извика им Пендер в шумотевицата. — Ще ви оставя на брега, селото е наблизо, така де! Купете или откраднете лодка. Имате два-три дни плаване до Туркад. Време е да се върна при децата си.

Обърна, преодоля вълните и доближи брега. Не мръдна от кърмата. Каран прекрачи предпазливо на пясъка. Стоеше търпеливо, хванала въжето, и рееше поглед над водата.

И Лиан седеше, надмогнат от уплахата. Дори да откраднеше лодка, не би могъл да се добере до Туркад по това бурно море. Предпочиташе отново да пълзи по опасната пътека към Шазмак.

— Никога не съм плавал сам в море — изломоти той.

Пендер го изгледа с отвращение.

— Колко си жалък… А пък се уплаших от тебе. Защо ли да ти помагам? Няма да го направя дори за цяла торба сребро.

И тогава срещна погледа на Каран.

— Ще го направиш ли заради мен? — попита тя и закоравялото му сърце трепна.

Поумува и ръката му може би случайно опипа кесията на кръста му. Лиан безмълвно пусна в мазолестата му длан няколко големи сребърни монети. Лодкарят ги претегли, задържа ръката си протегната ръка и младежът с нежелание добави още една монета. Парите веднага изчезнаха в кесията.

— Качвайте се.

— Ами децата? — не се сдържа Лиан.

Пендер въздъхна.

— И в Сит са на толкова сигурно място, колкото е всяко друго.

Закрепи мачтата и опъна малкото платно.

Тази нощ Каран пак започна да вика насън. Лиан стискаше ръката й и тя се успокои за малко, а после се разпищя, мяташе се и бърбореше несвързано на банадорско наречие, което той трудно схващаше. Притисна я до себе си, галеше чорлавата й коса и покритите със солени пръски бузи. И двамата се унесоха.

Изведнъж връзката помежду им, изкована в Шазмак, оживя и изля непоносим порой от лица: Вартила, Идлис, Игър, още някой. Лиан се поразсъни, щом си спомни какво бе преживял в Тулин. Същото лице бе зърнал и през нощта на онази поляна. Фигурата, грамадна на каменното си кресло, разкъсваше оковите и посягаше напред.

Рулке! Как не се бе сетил досега? Рулке! Но защо тя го сънуваше? Лиан внезапно потъна в кошмара.

Мярна се Игър, след него — Тенсор. Видя дори себе си. Лицата се въртяха и разкривяваха, сливаха се или изпъкваха поотделно. Отново се пренесе в Нощната пустош, невеществения затвор, сътворен за Рулке. Съзря там и него, само че не окован на камъка. Трудеше се в огромна зала и наглед довършваше някакво творение, машина с нечовешки размери и несъмнено със скрити сили. Този път Рулке не се огледа, макар и да беше ясно, че го е забелязал, защото сам привлече мисления му взор. И това незнайно защо беше още по-смразяващо.

Каран изхленчи. Сънят се промени и Лиан видя лицето на Емант. Отново преживя същия ужас, но осъзна, щом паметта му бавно се откъсна от виденията на Каран, че сега Емант злорадства над нея и че тъкмо от него тя се плаши най-много.

Каран запищя — призрачен звук от устата на човек, тласнат до ръба на лудостта. Разсмя се диво, откопчи се от Лиан и са хвърли в морето.

Пендер не се помайваше — натисна кърмовото весло, смъкна платното, но въпреки това се отдалечаваха. Лиан подскачаше, крещеше на Каран и клатеше лодката опасно. Лодкарят се вбеси, заби юмрук в корема му и го запрати зад борда.

— Не бях срещал толкова безполезен глупак — промърмори и му викна: — Натам бе!

Лиан заплува, вълните го подхвърляха и спускаха, от време на време погледът му откриваше Каран, проснала се неподвижно във водата. Накрая стигна до нея и я хвана. Беше бледа и студена като труп, но пръстите му напипаха слаб пулс на гърлото й.

Обърна я по гръб, обви я с ръце, подпря тялото й на гърдите си и натисна. От устата и носа й зашуртя вода. Натисна втори път, после трети. Изтече още вода, после тя вдиша с пресекливо гъргорене и повърна през рамото му в морето.

Лиан изми лицето й. Главата й се люшкаше в ръцете му, очите й блуждаха. Той я хвана по-здраво и се огледа за лодката. Нямаше я.

Отблъсна се с крака, за да погледне по-надалеч — от лодката нямаше и помен. Вълна заля очите му. „Наистина съм тъпанар — кореше се окаяно. — Дори Пендер е по-умен. Ако не беше той…“

Но къде ли беше Пендер? В тази тъма можеше изобщо да не ги открие. Или просто да ги зареже. Погледът на Лиан шареше в търсене на брега, но той не знаеше накъде да се взира. А и бездруго нищо нямаше да види в мрака. Водата беше толкова студена, че вече изтръпваше. Нямаше да се наложи да чака дълго смъртта.

37. Старият град

Лиан си мислеше, че плува с Каран от часове, макар че изобщо не бе изтекло толкова време. После чу скърцането на весла, лодката внезапно се появи и умелата ръка на Пендер я насочи толкова близо до тях, че Лиан се пресегна и се хвана за борда. Пендер издърпа веслата и извлече от водата първо Каран, после и него. Уви ги с едно платнище, но вятърът ги смразяваше.

— Тя трябва да седи до огън и да пие нещо топло — отсече лодкарят. — Отиваме на брега.

Лиан седеше прегърбен под платнището и гледаше дебелото му грозно лице с безмерно уважение.

Нататък по брега намериха ивичка пясък, свряна между скални издатини. Навътре растеше гъста гора, а между скалите — пирен. Пендер заби носа на лодката в пясъка. Запалиха два големи огъня и сложиха Каран между тях, пояха я поред с рядка супа и сладък чай. Накрая тя заспа, но кошмарите започнаха отново. Два пъти скачаше и побягваше в мрака, така че се наложи да я вържат.

Сутринта изглеждаше по-добре, колкото и да беше изнемощяла. Вятърът се обърна от юг, имаше надежда да пътуват по-бързо. Вдигнаха платното и се понесоха право към Туркад.

В утрото на осмия ден след бягството им от Сит цялото небе на запад беше покрито с димна завеса. Лодката заобиколи врязания в морето нос и навлезе в дълбоките, защитени от бурните води на Порт Кардасон, най-огромното пристанище по бреговете на Мелдорин, морската врата към прастария град Туркад. Пристанището беше претъпкано с морски съдове — от грамадни кораби, целите в жълти платна, пристигнали чак от Крандор с товар от подправки и коприна, накити и рядка дървесина, до мъничките рибарски кюли. Гористи хребети се спускаха досами водата и между тях имаше скътани безчет дълги тесни заливчета. Морето пред пристанището беше осеяно с мънички островчета — на някои стърчаха фарове, бележещи безопасния път, който тук се отклоняваше вляво.

На половин левга навътре зад три скалисти острова беше градът — пъстро петно на фона на назъбените възвишения, които сякаш го изтикваха към морето. Минаха между островите, пак свърнаха на запад, плъзнаха се по дълбоките сини води на Порт Кардасон и стигнаха до ширналата се мътилка на Туркадския залив.

Лиан оглеждаше всичко опулен.

— Колкото и да съм пътешествал, друг такъв град не съм виждал. Сигурно са изсекли цели гори, за да го построят.

— Не си и подушвал друг такъв, така де! — вметна Пендер и си запуши носа.

Вятърът носеше от север тежка воня на развалена риба и други гнусотии.

Каран, която наглед почти се опомняше, промълви:

— Винаги е бил място на злочестини за мен.

Туркад не беше най-големият град в Мелдорин, но останалите не можеха да му съперничат по древност — дори по времето на Шутдар беше стар. Целият бряг бе покрит с гигантско натрупване на пристани, скелета, складове, кейове — навлизаха във водата върху яки колони, почернели от катран, с надстроени по три, четири, че и по пет етажа върху тях. Някои достигаха на дължина цели хиляда стъпки. Всичко това заемаше поне една левга от залива. Някои постройки още бяха здрави, други се бяха наклонили, подовете на трети бяха провиснали към вълните. Имаше свързващи мостчета с греди колкото дънер на старо дърво, укрепени с ленти почернено желязо. Този неимоверен градеж незабележимо затъваше в тинята, обаче отгоре рисковано се издигаха нови равнища — пристанищното градче Хлун, чиито облечени в роби обитатели контролираха всички морски превози от и до Туркад.

— Морето се надига, а земята потъва — отбеляза Каран. — Те неспирно строят ново върху старото. Най-древната част на града прилича на айсберг — повечето е под водата.

Лодката се провираше на зигзаг в гъмжилото и спря до внушителен пристан. Водата лъщеше мазно.

Изкачиха се по стъпала, сякаш създадени от великани, и стигнаха до черната площадка. Пендер издири един чиновник, плати му таксата и придирчиво прочете разписката. Без нея на мига щеше да се прости с лодката си.

Докато вървяха по дългия пристан, подминаха дупка — явно долу една от колоните не бе издържала на гниенето. В дупката се виждаше хаос от смахнато килната дървения, истински кошер от слузести килийки.

Някакво движение привлече погледа на Лиан. Отдолу го зяпаше мършаво мръсно лице. Всъщност лицата бяха много. По гредите пълзяха жителите на тази бърлога. Посочи ги на Каран.

— Прекалено много хора, земята не стига — отвърна тя и потръпна — Затова няма празно място. Да се махнем от тази проклетия, привиждат ми се кошмари дори само като стоя върху нея.

Тя нарами раницата си и тръгна припряно към западните хълмове и кулите на стария град. Най-сетне се добраха до брега и навлязоха в стръмните тесни улици, настлани с тъмносини тухли на черни петънца. Край тях се редяха сгради от потъмнял камък. Веднага след като се настаниха в една от многобройните странноприемници около пристанището, Пендер отпраши нанякъде.

Каран поръча чай и седна на пода срещу Лиан.

— Не биваше да идваме тук.

— Нямаше къде другаде.

— Не се отдалечихме от враговете ми, а дойдохме при тях.

— За кого говориш? От кого се боиш? От Мендарк ли?

— Не знам — изхлипа тя. — Страх ме е да си помогна с усета.

Оглеждаше се, сякаш стените се събираха да я смажат. Впи пръсти в чашата и наведе глава, та парата да облъхва лицето й. Ароматът като че ли я освежи.

— Както изглежда, принудена съм да разчитам на твоя приятел Мендарк. По-добре иди да го известиш.

Вялото покорство в гласа й натъжи Лиан.

— Не бих го нарекъл приятел. — Опасяваше се почти колкото нея от тази среща. — Дадено, отивам. Но ти в безопасност ли си тук?

— Ще залостя вратата и ще спя. Тръгвай по-бързо.

Когато Лиан излезе на улицата, минаваше пладне. Той се огледа. Крайбрежната улица беше изпъстрена с изнесени навън маси на кафенета, а нагоре по склона продължаваше същински лабиринт. Но Мендарк беше Магистър, всеки сигурно знаеше къде живее.

Първите двама го отминаха, без да отговорят, но едно улично хлапе, момиче на десетина години, мърляво и кльощаво, с корички и на двете колена, го упъти към цитаделата. Явно Лиан надплати за услугата с медните монети, които пусна в шепата му, защото то се озърна (никой не ги гледаше), прибра съкровището си и офейка. Посочената му твърдина беше цял комплекс от кули върху хълма, бе ги видял още от лодката.

Начесто губеше посоката по криволичещите улички и безистени на стария град. Веднъж-дваж момичето се показа зад него, но тъкмо когато реши да го наеме за водачка, то изчезна и повече не се мярна.

Цял час изгуби, докато стигне пред портата на цитаделата — отворена, но с четирима стражници в алено и синьо пред входа. Препречиха му пътя с дългите си копия.

— Ей, селяндур, ти пък каква работа имаш вътре? — попита един.

Лиан съжали, че не бе проявил предвидливост — трябваше да си купи чисти дрехи, да се изкъпе и да се обръсне.

Впери поглед в очите на мъжа и каза решително:

— Аз съм Лиан от Чантед. Нося вест от Уистан, наставник на Школата в Чантед, за Мендарк, Магистър на Висшия съвет на Туркад. Настоявам да ме пуснете незабавно вътре.

Друг страж се ухили присмехулно и каза нещо на третия, двамата се разкикотиха. Старшият се намръщи и ги сгълча. Те млъкнаха, но широките усмивки не изчезваха от лицата им. Той пак се обърна към Лиан.

— Разбира се, носиш знак от Уистан, за да докажеш, че изпълняваш негово поръчение, нали?

Лиан разпери ръце.

— Уви, нападнаха ме грабители и вече нямам знак.

Изражението на стража се промени.

— Не знам за никакъв Магистър Мендарк — изтърси с лукава усмивчица и си потърка брадичката. Другите прихнаха сдържано. — Сигурен ли си, че не бъркаш името или дори града? Смотаняците от Чантед са малко слабоумни, както съм чувал.

Лиан пламна.

— Вие сте глупаците тук — озъби се гневно. — Задачата ми не търпи отлагане. Няма да търпя някакви идиоти да ми губят времето. Пуснете ме веднага.

Усмивките се стопиха тутакси, копията се завъртяха към него.

— Ако си какъвто казваш, макар че се съмнявам — ухили се пак старшия и го побутна по гърдите с върха на копието си, — предупреждавам те да не си насилваш късмета. С името на Мендарк вече не можеш да влезеш в цитаделата. Тази предател бе свален от власт и изгонен от стария град.

Лиан се смая и запелтечи:

— Но… Кога? Как? Нищо не съм чул…

— Не е новина. Целият цивилизован свят знае. Скоро вестта може да стигне и до Чантед.

Отново последва буен смях.

— Къде да го намеря? Още ли е жив?

— Казват, че се заврял в Масанд, до водата. Онова свърталище открай време е прочуто с вонята си. Крайно време е да го изгорим до основи заедно с паразитите там. Внимавай да не си наблизо, когато дойдем.

Масанд! Лиан изобщо не знаеше къде е това място и дори дала е в пределите на Туркад. Отдалечи се малко от стражниците и седна на едва ниска каменна стена. Питаше най-учтиво всеки минувач как да се добере до Масанд, където живеел Мендарк. Достатъчно беше да чуят името, за да се махнат припряно. Той закрачи бавно надолу, чудеше се какво да прави. Ненадейно хлапето се озова до него. Лиан предположи, че подобни умения са полезни за оцеляването в този град.

— Къде искаш да отидеш? — попита момичето с гласец, тъничък като краката му. — Мога да те заведа.

— В Масанд.

— В Масанд ли? — Момичето го изгледа невярващо. — Че за к’во ти е?

— Това си е моя работа. Знаеш ли къде е? Ще ти платя добре.

Веднага осъзна грешката си. Сега трябваше да й даде десеторно повече от обичайното. Е, още имаше пари, а и не си струваше да се пазари за дреболии.

— Знам. Ще те заведа. — Тя се озърна през рамо. — Ама не оттука. Слез под хълма. Ще те намеря.

Момичето пак изчезна някъде. Лиан допусна, че му е заръчала да се върне на крайбрежната улица. Нямаше друг избор и щом стъпи на настилката там, хлапето изникна от някаква уличка със сергии, на които продаваха възможно най-противни гнили зеленчуци.

Лиан я огледа по-зорко — нерядко тези бездомни деца се подчиняваха на бандити.

По-опърпан дребосък от нея май не бе виждал. Не личеше някоя от прокъсаните вехтории по тялото й да е била прана някога. Светлата й коса беше сравнително чиста, затова пък окълцана с нож малко над раменете. Имаше твърде издължено лице за дете, остър нос и изпъкнала брадичка. Невинността в големите очи с цвят на лешник беше учудваща за хлапе, отрасло на улицата. По босите й крака имаше засъхнали кални пръски, но по ръцете нямаше видима мръсотия. Такава беше донякъде противоречивата картинка пред очите му.

Време беше да се замисли. След няколко часа щеше да се стъмни. Седна до една масичка на открито и извика да му донесат чай. Момичето стоеше наблизо и го гледаше.

— Дете, как се казваш?

— Лилис.

— Лилис. Искаш ли нещо за пиене, гладна ли си?

Тя го зяпна недоверчиво. Защо пък някой ще й плаща обяда? Преценяваше го, както и той нея. Изглеждаше угрижен и уморен, имаше дълбоко врязани сенки под очите. Дрехите му бяха протъркани и измърляни от дълго пътуване, по тях съхнеше сол. Но не приличаше на човек, от когото да се бои, а гласът му беше толкова благ и топъл, че неволно го хареса. А и беше прегладняла. Още не бе яла този ден, макар че с всяка от трите медни монети щеше да си купува огризки за цяла седмица, ако успееше да ги опази.

— Да — призна. — Гладна съм.

Седна срещу него, за да е по-далеч.

Лиан нямаше представа какво обичат децата, но в такъв студен ветровит ден избра паница с гъста супа, а когато хлапето обра със залък и последните капки в своята, а той посръбваше бавно чай, взе за нея чаша убийствено сладък горещ шоколад. Такава наслада тя преживяваше за пръв път. Въртеше из устата си всяка глътчица и ту зяпваше чашата, ту очите му.

— Сега да вървим в Масанд.

Хлапето скочи охотно, поклони му се от благодарност и го поведе бързо, но по обиколен маршрут, като начесто се оглеждаше, към южно предградие на каменист нос, навлизащ в морето.

По пътя попита:

— Ти к’во работиш?

Той обясни какво върши разказвачът, описа библиотеката в Чантед, дори й разказа къса история, подходяща за детски ум. Времето минаваше приятно и незабелязано. Лили го слушаше смълчана, но не забравяше да се озърта във всички посоки — това беше задължение на водача. На едно място, в най-напрегнатия момент от сказанието, когато гибел заплашваше героинята, студената й ръка хвана неговата и я стискаше, докато не излязоха под ярък уличен фенер.

Вече се бе смрачило, ръмеше ситен дъждец. Оказа се, че Масанд е от старите квартали на града, макар и извън очертанията на първите крепостни стени. Състоеше се от две части — каменни здания на билото и по-новите, край огромното пристанище.

Убежището на Мендарк се намираше във вила на една скална издатина, под която склонът се спускаше стръмно към кейовете. Имаше висока ограда от базалт, тук-там напукана. По земята се виждаха купчини дялан камък, личеше, че оградата е потегната набързо. Високата желязна порта беше открехната. Лиан я бутна и тя се отвори с ръждиво скърцане. В будката на пазача не завари никого, макар че в огнището имаше запалени дърва. Широката масивна къща беше по средата на запусната морава с бели и сини цветчета. В единия ъгъл седем тънки каменни кулички стърчаха над залива, някои само малко по-високи от сградата, други извисили се на повече от двадесет разтега. Всяка завършваше с купол от кован метал, по който блещукаха отражения от светлините на града.

Лиан потропа на предния вход. Отвътре някой подвикна, после му отвори висока жена, която го огледа невъзмутимо.

— Аз съм Лиан от Чантед. Дойдох да търся помощ. Мендарк тук ли е? — изляха се думите от устата му.

Губеше самообладание пред тези безстрастни очи.

Жената пак го премери с поглед, взря се за миг в чакащата по-назад Лилис и му протегна ръка.

— Добре си дошъл. Отдавна те търсим. Влез. Аз съм Талия.

Лиан подкани Лилис с жест и внезапно си спомни, че не е уговорил с нея колко ще й плати. Извади един сребърен тар и й го подаде с усмивка.

— Благодаря ти, Лилис.

Светлината от коридора огряваше лицето й. Тя не се засмя. Жадуваше за тази монета по-силно от всяко друго нещо в живота си. Тръсна глава и очите й блеснаха.

— Ти вече ми плати — изписука момичето и си тръгна.

Лиан постоя загледан след нея, после се обърна към Талия, която пък наблюдаваше сцената с немалка изненада. Спомни си какво й бе казал Шанд преди месеци в Тулин. Лиан наистина имаше нещо особено у себе си, щом толкова бе омаял едно бездомно хлапе, че то да откажа цял сребърен тар. С тази монета в Туркад можеше да се купи дори човешки живот. Това й напомни още нещо. Шанд също щеше да идва в града, но още не се бе появил.

— На такъв водач се плаща по четвърт меден грайнт на ден, а и пак трябва да си пазиш гърба. Ти май си намерил единственото честно безпризорниче в Туркад. Сега ще ти се лепне.

— Хич няма да ми е излишен честен приятел — отвърна той и стисна топлата й силна десница.

Талия взе фенер и го поведе по гол коридор и нагоре по стълба.

— Мендарк ще се зарадва, ако носиш добри новини. Имахме много несполуки.

Стигнаха до отворена врата в края на дълъг коридор и влязоха в просторна правоъгълна стая, осветена от три маслени лампи под високия таван. В камината отсреща бумтеше огън. По тъмната ламперия нямаше друго освен избледнял гоблен с ловна сцена в гора — глиган се канеше да изкорми ловеца. Две тапицирани с кожа кресла бяха придърпани пред камината.

— Дойде Лиан — каза Талия от прага.

В едното кресло зашумоля хартия, Мендарк се изправи и се обърна към тях, разперил ръце и засмян. Прегърнаха се, после Мендарк се дръпна и сложи ръка на рамото на Лиан.

— Колко се радвам да те видя! Сигурно има пет години, откакто пътувахме заедно към Зайл. А все едно беше вчера — изобщо не си се променил.

Лиан не бе очаквал чак толкова сърдечно посрещане. Помнеше добре, че преди пет години Мендарк си бе наумил да го проучи. Не биваше да вярва на думите му, затова пък си струваше да не пропусне никоя негова постъпка.

Покровителят му наглед беше към края на средната възраст, с права кестенява коса до раменете, дебел нос, тъмносини очи, пълни устни и трапчинки от смях. В черните вежди и брада белееше само някой косъм. Лицето и ръцете му бяха груби. Носеше дебел бежов вълнен панталон, пуснат над високите ботуши, и кафява вълнена риза.

— Времето е било милостиво и към тебе — отвърна Лиан.

Забеляза обаче, че косата на Мендарк е оредяла, че ъгълчетата на устните му са извити надолу, че очите му са затаили недоверие и умора, сякаш изчерпва силите си докрай.

— Ела да се сгрееш — подкани го Талия, която се бе подпряла на лавицата над камината. — Той ще те разпитва часове наред, без изобщо да помисли дали ти е удобно… Впрочем, никой не пази на портата. Сигурно са в кръчмата на ъгъла. Да отида ли да им стегна малко юздите?

Мендарк навъсено кимна и Талия излезе. Мендарк хвана Лиан под ръка и го настани в едното кресло пред огъня.

— Хапна ли вече? — Посочи му масичка до стената с хляб, плодове и блюдо, отрупано с печено месо и зеленчукова гарнитура, всичко поизстинало.

— Не много — призна Лиан, вперил поглед в угощението.

— Ние ядохме. Избера си каквото желаеш.

Лиан си напълни една чиния и седна. Чувстваше се неловко, не забравяше дълга си и се питаше как ли Мендарк ще подхване разговора. Мълчаха, докато се нахрани. Талия се върна. Мендарк наля три чаши тъмно вино от една керамична кана и подхвърли:

— Ти много ни разтревожи. — Но се усмихваше.

— С какво?

— Талия те е търсила в планините незнайно колко седмици. Смятахме те за мъртъв. Е, какви са вестите? Какво става с Огледалото?

Лиан започна дългия си разказ. Щом стигна до въпроса си към Тенсор, Мендарк прихна.

— Лиан, не ти липсва или смелост, или неописуема тъпота. Какво те прихвана, че да го разпитваш толкова нагло?

— Той се отнесе зле с Каран.

— Не и от неговата гледна точка. Все едно. Отдавна ми се иска са те попитам за друго. Какво ли беше?… О, да, за новото „Предание за Възбраната“, което си разказал в Чантед. Никакви подробности не успях да науча.

— Уистан не разрешава. Изхвърли ме от Школата, защото отказах да му се подчиня.

— Тъй ли било? Е, бездруго беше време да напуснеш Школата.

— Канех се да те попитам за това — нерешително промълви Лиан. — Какво ще изискваш от мен?

— Какво ли не, но до това ще стигнем по-късно. Засега чакам само отговори! Какво толкова различно имаше в твоето сказание?

Лиан му обясни за убийството на сакатото момиче и подчерта:

— Значи някой е проникнал потайно в кулата.

— Интересно! Какво те притеснява? Аа… Върви по коридора, клозетът е вляво. — Младежът излезе. — Талия, ти какво ще кажеш?

— Май е открил нещо важно.

— Може би, но е вероятно накрая да излезе празна работа, както с толкова други прекъснати нишки към миналото. Питам се обаче прав ли е Тенсор, че който и да е влязъл пръв в изгорената кула, трябва да е бил от тримата карони? Най-добре ще е да се поровим в това.

— Мендарк, кажи ми защо стана покровител на Лиан.

— Беше си очевидно, че има безмерни заложби, но се нуждаеше от възможно най-доброто обучение. Както и ти преди него! Имам нужда от човек и с неговия талант. Миналото и бъдещето ни са оплетени, а кой ще ги разнищи по-добре от един летописец?

— Мислех си, че искаш да те възхвалява във Велико предание след смъртта ти.

Мендарк се подсмихна, без да се смути.

— И това го има.

Лиан се върна и довърши историята за скиталчеството си.

— Така пристигнахме тук сутринта и след дълго дирене дойдох при вас.

Макар че непрекъснато умуваше над съня си в Шазмак, след като прочете „Предания на аакимите“, и се питаше съществува ли митичната Тълкувателна плоча, не сподели това с Мендарк. Тази тайна щеше да остане само негова. Но някой ден, когато му се отплатеше за дълга и го завареше в добро настроение, щеше да се опита да научи от него още за Възбраната. Нищо не можеше да угаси желанието му да разбера кой е убиецът на сакатото момиче.

— Каран е тук — в Туркад, и носи Огледалото?! — Мендарк буквално изхвърча от креслото. — Говедо такова! Защо не я доведе тук? Да ти напомня ли какво ми дължиш?

— Тя не искаше. Страхува се. И е готова да даде Огледалото единствено на някоя си Фейчанд.

— Фейчанд! — повтори Мендарк. — Чувал съм за нея. Незначителна чародейка. И защо точно на нея?

— Не знам. Има още нищо. Каран често сънува как Рулке се надига и отхвърля оковите.

— Рулке ли? Той е в неразрушим затвор.

— Някой бди ли над Нощната пустош?

— Аз бдя. Но всички предпазни мерки са непокътнати. Може би изпитанията са увредили ума й.

Лиан се разстрои, щом чу друг да изрича на глас собствените му опасения, затвори очи и се облегна в креслото.

— Къде е Каран сега? — остро попита Талия и ги върна в настоящето — Сама ли е?

— Да.

— Тогава да вървим. — Мендарк вече бе взел наметалото си. — Тя е изложена на страшна опасност. Целият свят сякаш е потърсил убежище в Туркад — и добрите, и злите, а армиите на Игър са на броени дни оттук. Тя умее ли да си служи с Огледалото?

— Не казва, а аз не умея — убедих се. Няколко дни беше у мен, приложих всичко, което бях прочел или чул, но виждах само своето лице.

— Нима очакваше друго? — добродушно попита Мендарк. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че такова изкуство се учи, и то много дълго.

На излизане минаха през портата и в будката за пазача Лиан видя двама твърде намусени мъже. Излязоха на улицата.

— Какво се чува за войната? Сит още ли се брани? — попита Лиан.

Талия завъртя глава.

— Превзет е преди дни, всички земи на юг са завладени. И ти си видял дима. Игър изгаря всичко пред себе си.

— Мендарк, а тебе какво те е сполетяло?

— Отнеха ми властта. Може би заслужено. Струва ми се, че прекалено съм затънал в миналото. И е крайно време да поискам отплата от всички, които ми дължат нещо. Но за това по-късно, както казах.

Вървяха припряно в мрака. Върху тях се изливаше порой, рядко срещаха някого по улиците. Веднъж на Лиан му се привидя Лилис някъде отзад. След около час бяха в странноприемницата. Той потропа и макар че наближаваше полунощ, Каран се обади веднага:

— Кой е?

Лиан й отговори и тя колебливо дръпна резето. Държеше ножа си и не го прибра, когато видя лицето му.

— Къде беше?… — започна заядливо, но видя другите двама в коридора, пребледня и понечи да побегне.

— Доведох Мендарк, както се уговорихме — веднага я успокои той.

— А коя е жената? Познавам я отнякъде.

Фенерът подчертаваше тъмните кръгове около очите й. Тя го вдигна към лицето на Талия.

— Ти ли си? — олекна й малко.

Лиан й представи Мендарк и Каран предпазливо стисна ръката му.

Каран бавно се отдалечи от вратата, вторачена в мъжа, който толкова самоуверено стоеше до огнището и също я оглеждаше. Значи това бил легендарният Мендарк, чийто път започваше в същото онова далечно минало, където бяха корените и на Игър. „Прилича на онези, които виждам във всяка кръчма да се наливат с вино и да ръсят измислици“ — рече си презрително.

Той забеляза, че дребничката Каран спря нерешително насред стаята, и като че с някаква игра на светлината се смали, загуби част от заплашителния си вид и умисленото му изражение уталожи опасенията й.

„Умно, поне има дарбата на усета“ — неохотно призна тя. После предложи чай на всички.

Талия бъбреше тихо с Лиан. Излъчваше същото властно спокойствие, което бе проявила в Предъл.

Каран й се намуси неприязнено заради лъскавата черна коса, падаща по гърба й, великолепната й шоколадова кожа, тъмнокафявите очи със златисти искрици, продълговатото лице с меки очертания. Лиан й каза нещо и тя се засмя приятно и гърлено, прекрасните й зъби лъснаха. Двамата си говореха толкова непринудено, все едно са близки от години, и на Каран й се стори, че Лиан я изоставя. „Неверни приятелю, как можеш да си подхвърляш шегички с нея? Тя никога не би разбрала какво изтърпях“.

Каран обърна гръб на Мендарк, който седеше отпуснато на стола и зяпаше тавана, и я попита:

— Какво искате от мен?

— Спомни си срещата ни в Предъл — отговори Талия. — Събирах сведения за Мендарк и му съобщих какво научих за Огледалото и за тебе. Ти побягна на север, докато чаках заповедите му. Ако бях тръгнала веднага след тебе, може би нямаше да те сполетят толкова несгоди.

— Може би — озъби се Каран. — Но аз не се доверявам лесно.

— Когато получих отговор от Мендарк с нареждане да те издиря, ти беше далеч. Само успях да пратя вест, че бягаш към Хечет.

— Много послания бяха разменени, за да бъдеш намерена и доведена тук — намеси се Мендарк. — Ето че Лиан те доведе по най-заобиколния път, макар че не бих избрал точно него за водач.

— И аз — отвърна Каран. — Но без него нямаше да съм тук.

Талия продължи:

— Старият Шанд в Тулин ми каза накъде си тръгнала. Едва не те догоних южно от планините, но се натъкнах на уелмите. Подмамих ги да тръгнат на запад, но когато се откъснах от тях и се върнах, вече те нямаше. Помислих, че си загинала във виелиците.

Каран се взря в нея — претегляше думите й. Накрая дори Талия като че ли се притесни.

— Да, делата ти говорят в твоя полза — промълви накрая Каран. — Но как да се доверя на него? — добави грубо, втренчена ядно в Мендарк.

Лиан се смути. Талия се извърна да прикрие усмивката си. Мендарк безизразно отвърна на погледа й.

— Може ли да го видя? — попита той след миг-два.

Тя тутакси понечи да откаже, но нещо в изражението му я накара да размисли. Пъхна ръка в тайния джоб и безмълвно му даде Огледалото.

Мендарк го хвана внимателно.

„Защо му го дадох? — ядоса се Каран. — Толкова лесно ли ми наложи принуда?“

Лиан се опули изумен и тя го скастри с поглед.

Мендарк изрече някаква неясна дума, стегнатото метално руло се разгъна звънливо и легна на дланта му. Той докосна с показалец алено-сребристия символ. В Огледалото се избистри картина. Черна безлюдна равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури; от едната страна над хълм се накланяше желязна кула. Далеч назад имаше назъбени планини. Малко червено слънце надничаше за кратко между размятани буреносни облаци. Не се мяркаше нито едно живо същество.

— Аакан… — отрони Каран. — Светът на аакимите и кароните. Много негови изображения съм виждала в Шазмак.

Лиан пристъпи към тях, очите му грейнаха, щом надникна в Огледалото.

— Все едно надзъртаме през прозорец.

Мендарк кимна отнесено.

— Но къде започва този прозорец и накъде води? Дали е само спомен, оживял в Огледалото? Аакан… какъвто е бил, какъвто е сега или какъвто ще бъде? Защо точно това място, а не друго? Има ли послание или смисъл?

Каран сви рамене.

— Досега не видях нищо в него — излъга тя. — А в Шазмак не говорят за това.

Мендарк отново пипна символа и картината избледня. Каза друга дума, обаче нямаше изображение. Доближи Огледалото към очите си, не видя нищо ново и го върна на Каран, която изненадана го прибра в джоба си.

— Сега ще дойдеш с мен — каза й Мендарк. — Откакто Тилан е Магистър, в Туркад се вихри беззаконие. Още не съм победен окончателно, но по-добре ще те опазя на своя територия.

Каран почти склони да тръгне с него, но тонът му я засегна и тя отказа, без да се замисли.

— И аз мога да се опазя, натрупах богат опит с враговете. Ще си стоя тук. Ти постъпи както искаш — сопна се на Лиан. — Благодарна съм ти, че ми помогна, но не и че ме доведе тук.

— Ще остана — реши той, макар и с въздишка по уюта във вилата.

Мендарк не помръдваше. Каран седна на една възглавница и обви коленете си с ръце. Той също седна пред огнището и я погледна. Тя извърна глава.

— Каран, живеем в трудни времена. Туркад е обсаден и отвън, и отвътре. Армиите на Игър настъпиха толкова бързо, че дори съгледвачите ни останаха в тила им. И не беше случайно, че ме прогониха от Съвета. В града се уговарят съюзи, плашещи колкото врага пред стените ни. Или ще сме сплотени, или всички ни ще повалят. Ти нямаш приятели, не можеш да устоиш сама. Все ще трябва да се довериш на някого. Ела с мен.

— Не! — ядоса се тя. — Враговете ме преследват от много месеци. И ти си същият в очите ми.

Мендарк бавно се изправи.

— Проклето момиченце… — Сведе поглед към наежената Каран. — Старият свят рухва — светът на Съвета, съхранил се още от Възбраната. Такъв шанс няма да се повтори.

Каран долови промяната в настроението му толкова отчетливо, сякаш четеше мислите му. „Как ще ми се противопостави? Ами да! Ще й го отнема“.

Без предупреждение тя подскочи, отстъпи и малкия нож блесна във вдигнатата й ръка. Мендарк също понечи да размърда ръка. Каран се напрегна.

— Само се опитай, и ножът ми ще се забие в очите ти, преди да си казал първата сричка.

Лиан гледаше, безсилен да се намеси. Всяко случайно движение или звук можеха да я предизвикат.

Талия полека се пресегна откъм огнището и хвана ръката на Мендарк.

— Недей.

Тримата не шавнаха още миг-два и напрежението се разсея. Мендарк тръсна глава, сякаш да я проясни, врътна се и излезе без нито дума повече.

Талия като че ли искаше да поговори с Каран, но се разколеба и го последва. А Каран още се присвиваше за скок с изцъклени очи. Лиан внимателно измъкна ножа от пръстите й, побутна я към огнището и я накара да се отпусне на възглавниците. Тя се разтрепери, усмихна се немощно и впи пръсти в ръката му.

— За миг дочух музиката на сенките, зовеше ме — отрони печално.

— Звучеше твърде гръмко. — Той потръпна. — Умолявам те, не го прави пак. Не можеш да си играеш с Мендарк.

— Ще браня онова, което ми е поверено да съхранявам.

Навън не валеше, вятърът развяваше косата на Мендарк. Двамата с Талия вървяха мълчаливо към вилата.

— Постъпи глупаво — натякна му тя чак на стъпалата пред входа. — Малко оставаше да дойде с нас, но с това в свършено. Сбърка в избора на кого да прилагаш хитрините си, приятелю. Тя знаеше какво ще направиш още преди самият ти да си решил.

— Не се съмнявах, че ще ми го даде, ако я притисна.

Талия го погледна хем със съчувствие, хем със съжаление.

— Как можа изобщо да ти щукне, след като знаеш какво е направила досега?

— Не знам. — На светло той изглеждаше стар и измършавял. — Току-що направих тежка, ужасна грешка. Нека се върнем, за да я поправя.

— Не сега. Не видя ли, че отчаянието я разярява? Ще си поприказвам с нея след ден-два. Може би все нещичко ще спасим.

— Ще загубим много време.

— Значи ще е утре.

— И утре е твърде късно. Колко време остава, преди Тилан да я намери? Има хиляда шпиони, пръснати из града, затова пък няма моите задръжки. Смразявам се дори само от мисълта Огледалото да попадне в неговите ръце. — Мендарк поклати глава. — Не съм виждал човек да реагира толкова светкавично. Наистина предвиди какво ще направя още докато и аз не знаех това. Каран има мощна дарба за усета… вероятно по-силна и от моята. Може да ми е особено полезна при правилна подготовка. Ама че съм глупак…

38. Посещение на Магистъра

Макар че беше късно сутринта, Каран се излежаваше. Сдърпа се с Лиан и го изпъди, после се ядоса, че той излезе послушно. Някой почука на вратата. Тя не помръдна. Потропа се по-силно. Каран уморено вдигна глава. Нямаше ли поне веднъж да я оставят на спокойствие?

— Кой е?

— Каран, вътре ли си? — попита познат глас зад вратата.

Тя ахна от радост.

— Мейгрейт, наистина ли си ти?!

Припряно дръпна резетата и отвори. Пред нея стоеше Мейгрейт, в очите й имаше сълзи.

— Ох, Мейгрейт, дойде най-после… Дори не смеех да се надявам. Как се измъкна? Не мога вече да понасям това нещо. Нека ти го дам.

— Остави това засега. Искам да се видя с тебе. Какво ти е? Сякаш си пред прага на смъртта.

— Бях пред този праг неведнъж, откакто стовари върху мен бремето на Огледалото. И сега ме застигна проклятието на моя род. Губя си ума. — Мейгрейт не помнеше Каран да е говорила с такъв равен, безстрастен глас. — Навремето не бих повярвала, че ще имам врагове. А сега се изненадвам, когато имам дори един приятел. Стягат обръча около мен, преследват ме, не мирясват.

— С това се свърши. Няма да ти сторят зло тук. Ти направи каквото трябваше, никой не би могъл да иска повече от тебе. Ще си взема Огледалото, ако желаеш, и ще го пазя, докато дойде Фейчанд. О, Каран, за толкова неща имаме да си говорим! Първо обаче трябва да изпълня една заръка и ще се върна. Отивам на тайна среща извън града.

Каран пребледня.

— Внимавай! Игър настъпва насам.

— Знам… — отвърна Мейгрейт унесено, по лицето й се изписа нетърпението на момиче.

— Пак си тръгваш — промълви Каран, отново бездушно. — И този път изобщо няма да се върнеш. Моля те, не отивай. Враговете ми са навсякъде около мен.

— Каран, не говори така. Вече нищо не те заплашва. Ще дойда пак довечера.

— Тогава те моля да го вземеш. Помниш ли как се захласна по него във Физ Горго?

— Няма да се повтори. Научих колко лъжовна и коварна клопка е тази вещ. Изобщо не желая да го поглеждам. Пази ми го още няколко часа. Не бива да го нося там, където отивам. А когато се върна, ще знам как да постъпя с него.

— Моля те!… — Гласът на Каран пресекна.

Твърде късно. Мейгрейт вече беше до вратата. Но си спомни нещо и се обърна.

— Търсеше те един ааким от Шазмак.

Каран се вцепени от ужас.

— Не!

Мейгрейт се върна при нея и стисна ръцете й.

— Няма защо да се боиш. Идва по волята на Тенсор с молба за помирение.

— Сигурно е уловка. Идва да ме хване, да ме отведе в Шазмак. Няма да се видя с него. Не му казвай къде съм.

— Не съм му казала. Но Тенсор не би те измамил. Сам би дошъл да те отведе, ако можеше.

— Вярно… Но от другия ме е страх. Кой е той?

— Казва се Флак.

— Не го познавам. — Каран се поуспокои. — Сигурно е пристигнал в Шазмак съвсем наскоро. Щом трябва, доведи го довечера. Ще се срещна с него, ако и ти си до мен. Обещай ми, че ще си тук.

— Щом искаш. До довечера.

Вечерта отмина, настъпи нощта, но Мейгрейт не се върна. И Лиан не се вясваше. Наближаваше полунощ и Каран дремеше на леглото. Чу леко почукване на вратата. Опита се да провери с усета, но толкова отдавна се боеше да използва дарбата си, че сега не й подсказа нищо. А и поначало не можеше да разчита винаги на нея. Открехна вратата. В тъмнината не виждаше лицето на стоящия в коридора мъж.

— Добър вечер. Казвам се Флак. Идвам от Шазмак и нося помирително послание от Тенсор.

Промененият глас не означаваше нищо за нея, но тя смътно долавяше нещо познато и се поколеба. Аакимът протегна ръка, в шепата му блестеше малък предмет.

— Нося ти и това. Сигурно е твое. Намерено е в твоята стая, когато си напуснала Шазмак.

Озадачената Каран взе фината сребърна верижка с амулета от нефрит. След миг го позна. Беше на Лиан, разбира се. Той щеше да се зарадва. Тя сложи амулета на шията си.

Аакимът прекрачи към нея в рамката на вратата.

„Познах те!“ Опита се да затръшне вратата, но ръката не й се подчини. Изведнъж я обзе ужас. „Това е кошмар, вече го сънувах, не го искам…“ Нещо изцеждаше цялата й воля. Мъжът се вмъкна в стаята, лицето му се освети, двойният белег на лицето му лъсна. „Емант!“ Идеше й да изпищи, но не издаде нито звук.

— Сега си моя — заяви той. — В живота и в смъртта.

Пристъпяше бавно към нея. Лицето му беше неузнаваемо, сякаш гниеше отвътре. Дъхът му вонеше на мърша, кафявата преди кожа жълтееше и провисваше от костите. Нямаше я и застрашителната му пъргавина. Ходеше тромаво и неравномерно.

Тя за малко не повърна от страх и погнуса. Това беше по-зле и от уелмите, от неспирно повтарящия се кошмар. И беше сама. Приятелите й я бяха изоставили. Дори Мейгрейт я бе предала и беше изпратила този звяр да я погуби. Обеща, а не дойде!

Къде ли беше Лиан? „Уж ме обичаше, а защо те няма сега? Отишъл си да заговорничиш с приятелчето си Мендарк, поредния ми враг… Враг ли? — повтори помътеното й съзнание. — Предложи ми помощ. Но само искаше онова. Дори ти, Лиан, искаше единствено Огледалото.

Любов ли? Обичал ме е само този звяр, който ми налита. Но този път няма любов у него, луд е като мен. Ще ми дари гавра и смърт, нищо друго“.

— Не! — кресна тя.

Надигна се от пода, бузата й се подуваше. Облиза струйката кръв от устната си.

„Как можеш да ме мразиш така? Какво съм сторила, че да заслужа тази омраза? Поне кажи нещо…“

Но едрото, брадато, все още неимоверно силно същество не продумваше.

Китката я болеше.

„Ама че ми досади тази китка — рече си тя кисело. — Край. Вече е все едно. Нищо няма значение“.

Тя се отдръпна. Емант я доближи присвит.

Странно, чувстваше волята му в себе си като при свързване. „Как ще се свърже с мен, ако аз не поискам?“

„Ела при мен — зовеше я той чрез връзката. — Сега не можеш да ми се противиш. Ела при мен. Е, обичаш ли ме? Ще ме обичаш. Ще те заставя, да знаеш“.

Тя се разкикоти неудържимо, смехът проряза безумието й и разкъса мижавата връзка.

— Да те обичам ли? — викна Каран. — По-скоро ще обичам личинките в уличната мръсотия, отколкото тебе. Права бях да постъпя така с тебе тогава. И пак ще го направя.

Извади ножа си. Емант се стъписа.

— Заповядвам ти да ме обичаш. Фейеламор ми обеща, че ще мога. Заради тебе предадох Шазмак на уелмите. И оттогава те търся — в Нарн, в Сит, навсякъде. Вечно мисля за тебе. За нищо друго. Ти трябва да ме обичаш — и така ще бъде.

Предал е Шазмак? Фейеламор? Пак ли се бе озовала в кошмара? Тя тръгна към него, очите й искряха.

— Що за лудост е това?

Погледът й скова Емант, той се подвоуми и заотстъпва.

— Доведоха Фейеламор в Шазмак. — Дълбокият му глас изтъня и захриптя. — Тенсор заповяда да бъде задържана като пленница. Искаше да избяга на всяка цена. Обеща да ми даде власт над тебе, ако й помогна. Показах на уелмите тайния път към Шазмак и ги научих как да отнемат силата на Стражите. Тя ми каза, че те ще й върнат свободата. И наложи заклинание на верижката ти. Обеща, че щом ти я дам, ще ми се подчиняваш. Но и тя ме предаде…

Каран се разсмя кухо и грозно.

— О, не. Мисля си, че е предала всекиго освен тебе. Верижката е омагьосана, но уловката е насочена към притежателят й. Не съм аз, а Лиан.

Тя разлюля амулета пред очите му, дразнеше го.

— Ето, дай му я. Сигурна съм, че той ще те обича. Духом е твърде слаб.

Емант изби верижката от ръката й и се хвърли към нея. Тя отскочи към вратата, падна и опита да се претърколи. Той се стовари върху нея, тежестта му я смазваше. Белезите на лицето му станаха тебеширено бели, гримасата му ги изкривяваше в малки сърпове. Пръстите му напипваха гърлото й, стискаха, тя си спомни за ножа в здравата си ръка, забиваше го отново и отново.

Най-после дойдоха — късно след полунощ: Лиан, Талия и Мендарк. Спряха на прага и се вторачиха невярващо в тъмната стая. На пода имаше две окървавени тела.

Лиан се разрида така, сякаш щеше да му се пръсне сърцето. Мендарк го изведе, а Талия обърна мъжа по гръб. Сгърченото белязано лице й беше непознато. Отмести краката му от Каран и го завлече в ъгъла. „Кой си ти и защо си дошъл? Каквото и да си очаквал от Огледалото, несъмнено не е бил този край“.

— Сънувах, че сме обвързани во веки веков, любими. Но само миг от вечността изтече, а прегръдката ти вече е студена.

Леденият ясен глас прозвуча зад гърба й и Талия се извъртя светкавично. Каран още лежеше по гръб, дрехите й бяха подгизнали от потъмняла кръв. Протягаше ръце усмихната, но не отваряше очи.

— Къде си, любими? Що за немощен любовник си, та толкова бързо ти омръзна? Не ме напускай. Върни се. Обвий с любящите си пръсти бялото ми гърло… — гласът й се насити с отрова — и ми позволи да забия това остриенце в черното ти сърце.

Каран замахна бясно и притихна.

Талия не изчака да чуе още, а изтича да намери Лиан и Мендарк.

— Жива е. — Лиан се изправи мигновено. — Предупреждавам те обаче да не я доближаваш. Тя е безвъзвратно луда и много опасна.

Той я избута и хукна към стаята, като викаше Каран. После изскимтя. Другите двама нахълтаха и го завариха да се дърпа заднешком, стиснал едната си ръка, от която капеше кръв. Беше смаян. Каран стоеше срещу него, хванала ножа, лицето й бе замръзнало в гадна маска.

— Виках те, а ти не дойде! Обеща ми!

Мендарк отстрани от пътя си Лиан и Талия и запристъпва полека към Каран. Тя размаха ножа и се усмихна.

— Ей тази игра повече ми харесва. Вече сме я играли.

Той спря. В този момент дойде и Мейгрейт — спря като закована, слисана от гледката: Каран обезумяла и цялата в кръв, труп в ъгъла, трима непознати… не, младежа бе видяла в Нарн… скупчени в другия ъгъл. Не знаеше какво да направи. Извика с приглушен от мъка глас:

— Каран!

Каран се обърна немислимо бързо, ножът й разсече въздуха пред лицето на Мейгрейт — тя беше с дълго черно наметало с качулка. Лицето й оставаше в сянка и другите не можеха да го видят. Каран обаче знаеше коя е.

— Обеща да се върнеш, а не дойде. Обеща да не ми го пращаш, затова пък той дойде. Емант! Зовях те, умолявах те, но те нямаше. Какво още е нужно, за да те измъкне от постелята на любовника ти?

Пак замахна свирепо и Мейгрейт отстъпи и каза тихо:

— Не е така.

Каран отпусна ножа и ужасът бавно плъзна по лицето й, погнусата от самата нея го разкриви така, че Лиан настръхна.

— Убих го. Колко лесно било в края на краищата. Помогни ми, татко…

— Сега ще дойдеш ли с мен? — попита Мендарк. Гласът му леко трепереше.

— Вече ми е все едно. Нищо няма значение.

Но преди да помръднат, в коридора се вдигна врява, дотичаха неколцина стражници, следвани от висок оплешивяващ мъж с черна роба, бледи очи и нос като боздуган: Тилан, който бе отнел на Мендарк поста Магистър на Висшия съвет. Каран се вторачи в натрапника, опитваше се да проумее целта му с размътения си ум. Стражниците обаче мигновено овладяха положението. Тя се опита да ги нападне, но някой я халоса с копието си по слепоочието и я повали.

Тилан я претърси и с тържествуващ вик извади Огледалото от тайния джоб. Мендарк пристъпи към него, но върховете на копията тутакси се опряха в гърдите му. Капитанът на стражата погледна въпросително новия Магистър.

Тилан завъртя глава.

— Сега мога да си позволя великодушие, но ви предупреждавам — пазете се. Стражници, отведете я и вземете всичко, което е нейно.

Вързаха ръцете на Каран и я понесоха към цитаделата.

Четиримата в стаята се зяпаха цяла минута, после Мейгрейт изфуча навън. Лиан вдигна верижката с амулета от пода и също се запъти към прага.

Сутринта Мендарк и Лиан седяха до огъня във вилата и чакаха Талия да се върне с новини. Бяха будували цяла нощ. Никой не продумваше от часове. Лиан беше като зашеметен от скръб.

Вратата се отвори. Талия беше изтощена.

— Какво научи? — попита веднага Лиан.

— Затворена е в цитаделата. Друго не знам.

— Ами другата жена? Разбра ли коя е?

— Не! Само Каран може да ни каже.

Мендарк се взираше в пламъците, опрял глава на дланите си. Събитията през последните дни го бяха смалили още повече. Чувстваше, че е изгубил власт над съдбата си.

Вратата се отвори безцеремонно и в стаята безшумно влезе жена. Високите й ботуши бяха опръскани с кал, от синьото наметало се стичаше вода. Свали шапката си, завъртя глава да освободи светлата си коса и очите й се вторачиха право в Мендарк. Той се стресна.

— Аз съм Фейеламор. Дойдох за Огледалото.

Затаилият дъх Мендарк издиша бавно.

— Не съм те забравил. Колко време мина? Шест столетия? — Тя вдигна рамене с безразличие. — Е, ти ли си Фейчанд?

— Бях Фейчанд, но тайната излезе наяве.

— Значи е ненужно да питам как си минала покрай пазачите. Закъсня. Тилан отне Огледалото, а сега той е Магистър. И по време на война е всевластен. Нищо не мога да направя, за да го взема.

Лицето й помръкна.

— А момичето?

— И тя е в ръцете му, но вече никой няма полза от нея. Загуби си ума.

Маската сякаш се смъкна от лицето на Фейчанд. Можеше да е и по-лошо.

Мендарк набързо й описа как се бе стигнало до сцената в стаята и смъртта на Емант. Лицето й се отпуска още мъничко. Всичко се нареждаше добре, оставаше само затруднението с Тилан, но и то можеше да бъда отстранено. Скоро всички щяха да се съберат тук.

Лиан се взираше в този лик без възраст с омраза и недоверие, но и с приковано внимание. В тази времена срещите с фейлеми бяха рядкост, а никой летописец не се бе натъквал на Фейеламор от векове. Запомняше изключителната й външност за сказанието си, особено златистите котешки очи и стряскащо прозирната кожа.

— Ето го значи нищожния зейн — подхвърли тя, усетила погледа му. — Народът ви е в упадък, както виждам.

— Но за какво му е на Тилан това Огледало? — вметна изведнъж Талия.

— Иска го, за да отваря проходи, портали в пространството — обясни Мендарк, — каквато несъмнено е била целта и на Игър. Представи си какво могъщество ще притежава, ако може мигновено да прехвърли армиите или шпионите си навсякъде из Сантенар. Смята се, че Огледалото съдържа тайната на подобни устройства.

Лиан не се сдържа и избълва яростно:

— Вдън земя да пропадне Огледалото! Трябва да освободите Каран.

— Не виждам как бих успял — възрази Мендарк.

— Чух, че Тилан е заповядал да я оковат във вериги — намеси се Талия. — Наложило се да я обуздават.

— Вериги!? — кресна Лиан. — Каран във вериги!? Длъжни сте да направите нещо.

— Докато е там горе, аз съм безпомощен.

— Цитаделата е недостъпна за Мендарк — обясни Талия. — Не може да влезе нито открито, нито тайно. Изложени сме на риск, особено с този враг пред портите. Щом сме във война, Тилан може да ни затвори, дора да ни убие, и никой нищо няма да му каже. Докато я държат в цитаделата, нищо не ни е по силите.

— Има начин — вметна Фейеламор, която до този момент слушаше безучастно — и той е по силите единствено на Мендарк. Трябва да свикаш Голям събор. Те ще са принудени да излязат от цитаделата. И тогава ще има шанс да си върнем и Огледалото, и нея, щом толкова искате, макар че тя е порочна и коварна.

— Разбира се… — промълви Мендарк. — Що за облак е обгърнал ума ми, че не си спомних веднага?

„Но защо я няма Мейгрейт? — недоумяваше Фейеламор. — Задължително е да присъства на Големия събор.“

После излезе също толкова безшумно, както бе влязла.

— Току-що видяхме една твърде зла твар — обади се Лиан. — Забелязахте ли запечатаната на лицето й омраза? Не й вярвайте, не свиквайте този събор.

— Не е зла — отвърна му Мендарк, — но може да извърши злини. Като представителка на фейлемите се отъждествява с народа си. Естествено, не й вярвам, но ще свикам Големия събор. И той ще е длъжен да дойде, длъжен да донесе Огледалото и да го предаде на Правниците. Най-сетне виждам сгоден случай и ще се възползвам…

Лиан сви вежди. Не разбираше.

— Великият събор се провежда само при крайна заплаха за Туркад — продължи Мендарк. — Понякога тласка в нова посока или издига нов предводител. Аз бях Магистър преди Тилан и дори в тези времена той не може да отхвърли искането ми. Трябва да дойде с Огледалото и Каран пред събора, който се провежда в града, а не в цитаделата.

— И как това ще помогне да я освободим?

— Де да знам — тросна се Мендарк. — Но поне ще можем да стигнем до нея, ако измислим нещо.

— Все пак той може да откаже.

— Не може. Още не е толкова уверен в силите си.

Дните отминаваха. Армиите на Игър се събираха в равнините южно от Туркад. Изпроводиха пратеници и те се върнаха. Стените на града нямаше да издържат на нападение, затова войската се готвеше за битка пред южната порта. И тогава получиха вести за друга армия, настъпваща от северозапад, за да обкръжи Туркад. Разгоря се паника — единственият изход беше по море. Пристанището се претъпка, всеки годен за плаване съд беше претоварен до опасност от потъване. Нашественици и бранители изчакваха едни срещу други.

39. Затворничка

След няколко дни Мендарк повика Лиан.

— Затвори вратата и пак ми разкажи тази история за Възбраната, края на твоето сказание и какво си научил от Тенсор. Сериозно съм разтревожен — Игър разпалва война, Фейеламор се появява, Каран сънува Рулке… твърде много съвпадения.

Лиан му разказа всичко отново.

— И дори не знам откъде да започна диренето си — добавя той.

— И аз не знам. — Мендарк разтърка брадясалата си буза. — Е, архивът на Рулке е тук, в скрипториума на Магистъра.

— Никога ли не си надничал в него?

— Забравяш с кого говориш! — изръмжа Мендарк. — Архивът запълва много стаи, но е почти неразгадаем. Прочетох всичко, което се разбира. Но пък никой не е разполагал с новите ти открития и не е знаел какво да търси. Най-добре иди да потърсиш със свеж поглед.

— Нали каза, че цитаделата е недостъпна?

— Да, за мен и онези, които ми служат. Непреодолима преграда. Но той не може да забрани на всекиго в Туркад. Ще дръзнеш ли да си опиташ късмета?

„Аха! Значи може да вляза, а Каран е окована във вериги там…“

— Как ще ме вкараш?

— Имам си начини.

— Щом е така, защо не изведеш Каран?

Мендарк въздъхна.

— Не се набърквай в делата ми. Тя несъмнено е под строга охрана — и от хора, и от устройства като онези Стражи в Шазмак. Освен това Тилан, иска или не, ще я доведе на Големия събор след три дни. И без щуротии — отиваш там с една-единствена цел.

„Все му е едно. Е, само да проникна вътре…“

— Ще се опитам — обеща Лиан.

— Добре. Ела след два часа и ще ти дам карта и каталог за проучване.

— Разумно ли е — кимна Талия, когато Лиан излезе — да нарушаваш примирието преди събора? Ако го разобличат, Тилан вероятно ще откаже да дойде.

— Има риск, но е несравним с опасността от неведението. Трябва да знам!

В три сутринта Лиан се бе запасил с храна и вода за два дни, носеше карта и каталог, фенер и два малки мяха с масло. Криеше ги под наметалото си, защото както обикновено валеше. Талия го заведе по криви улички до невзрачна постройка. Лиан бе облякъл безлични дрехи на слуга — тъмносини широки панталони и блуза, и беше обул сандали.

Минаха отзад, Талия вдигна някакъв капак, спуснаха се в подземие, тя направи нещо, което той не видя, паднаха парчета мазилка и част от стената се завъртя с глуха въздишка.

— Никой не е минавал оттук много отдавна — каза тя, вдигна фенера и влезе в подземния проход.

Лиан вървеше подире й, теснотата го безпокоеше. Нямаше нищо за гледане освен камъни и пръст. Тунелът завиваше наляво-надясно, но постоянно се издигаше — все пак цитаделата се намираше върху хълм.

Талия внезапно спря.

— Какво има?

— Май усетих нещо… — Тя продължи по-предпазливо и сякаш се натъкна на невидима преграда. — Ох!…

— Какво стана?

— Блъснах се в защитата. Заболя ме. Не мога да отида по-нататък, но за тебе може би е безопасно. Да проверим ще усетиш ли…

Той направи крачка, после втора.

— Нищо!

— Желая ти сполука, летописецо.

Лиан й помаха с ръка и напрегнато продължи по тунела. След минута вече не виждаше зад себе си светлината от фенера на Талия. Остана съвсем сам под земята.

Следваше остри завои надясно по стръмен наклон и стигна до стена. Талия го бе научила какво да направи — да открие три определени вдлъбнатини в нея и да ги натисне едновременно с пръсти. На двадесетия или тридесетия път той налучка съчетанието от ямички в неравната стена и една плоча се завъртя безшумно. Той успя да се провре в тесния отвор и плочата веднага се затвори. Сега беше в подземията на цитаделата!

Всичко мина доста по-лесно, отколкото очакваше. Лиан стигна до описаната му врата съвсем скоро, без да види никого.

Имаше ключ — плоска метална пластинка. Просто го пъхна в прореза на вратата и зачака. След цяла минута нещо вътре щракна. Лиан отвори, влезе, затвори и бутна резето.

Представяше си ниска, плесенясала крипта, малко по-широко подобие на тунела, но се озова в помещение като библиотека — огромно, с висок таван и сухо. Очевидно бе предназначено за съхранение на важни документи. Имаше неизброими редици от рафтове и поставка с отвори за свитъци. В дъното се виждаха шкафове от пода до тавана. Хиляди папки и томове, които не бе разгръщал нито един летописец.

Лиан пак погледна нахвърляния от Мендарк каталог и тръгна покрий рафтовете. Ориентираше се в подредбата, вадеше ту книга, ту свитък, колкото да добие представа за архива. Откъде да започне? Само за да се запознае бегло с побраното в тази зала, щяха да му трябват месеци.

Започна с най интересното — документите от времето на Възбраната. След няколко часа проумя колко безнадеждно е това начинание. Всъщност периодът обхващаше стотици години и хиляди документи, но нито един не му беше от полза. Обядва, допълни фенера с масло и се опита да измисли по-успешен подход. Сега цялата задача му се струваше безсмислена. Кой глупак бе съставил каталога? И учещ за летописец юноша би се справил по-умело.

Потърси данни за Шутдар и флейтата — тези бяха най-ранните. После за Прочистването, фейлемите и аакимите. Накрая би могъл да запълни много пропуски в Преданията, но пак не откри нищо, което да го улесни в диренето.

При новото преглеждане на каталога нещо привлече вниманието му. Цял раздел, озаглавен „Кореспонденция — други карони“. Отдолу бяха изредени Кандор, Ялкара и още имена. За някои знаеше, че са мелези, кръстоска между карони и аакими или карони и други раси. За какво ли си бяха писали? Още тягостни часове на ровене в писма, договори, обзори за селското стопанство, добив на руди, климат, пътища и какви ли не всекидневни занимания. Всеки карон бе изградил своя империя и кореспонденцията помежду им се бе натрупала невероятно.

Маслото в първия мях свършваше. Откога ли беше тук? Според Талия маслото от едни мях щеше да му стигне за дванадесет часа… или бяха осемнадесет? Спра се на второто число, защото се чувстваше изтощен. Подреди си папките на пода вместо постеля. Спеше зле, откакто бяха отвели Каран. Угаси фенера и се унесе.

Вторият ден много приличаше на първия. Неогледно море от книжа, всеки раздел в каталога обхващаше множество рафтове, запълнени с документи. И във втория мях маслото намаляваше, а трябваше да му остане и за да търся Каран.

Върна се при кореспонденцията. Откровените писма сигурно бяха унищожени, но дали нямаше да се натъкне на намек или нишка, които не означават нищо за другите? Купчина писма, разменени между Рулке и Кандор. Стотици. Много часове четене. Лиан отстъпи пред обзелия го подтик и ги напъха в чувала. Нещо друго? Писмата между Рулке и Ялкара, доста по-малко на брой. След първото престъпление му беше по-лесно. Взе и тях.

Разгъна картата и проследи пътя навън, за да го запечата в паметта си. Не се оправяше добре с карти. Но къде ли беше Каран? Проучи разпределението и на горните етажи. Общо девет, поясненията бяха изписани със ситен почерк. Кухни, пекарни, зали (бяха десетки), библиотеки, картографска зала, стаи за слугите, спални. Стотици помещения. А по-надолу складове, оръжейни, караулни, подземия… килии!

„Успокой се! — заповяда си Лиан. — Може изобщо да не е в килиите, а да е заключена в която и да било стая. А дори да е долу, сигурно я охраняват“.

Но идеята да я намери се бе загнездила в ума му въпреки опасенията, че ще го хванат, че Тилан ще научи какво е търсил и че ще провали замислите на Мендарк… Отхвърли всичко това в миг. Мендарк да се пукне, ако ще!

Тъмниците бяха чак в другия край на цитаделата. Как да отиде там, без да го спипат? Отново проследи маршрута по картата и го запомни. След няколко минути излезе в осветени коридори, угаси фенера и със стиснати книжа в едната ръка се постара да си придаде вид на забързан служител. Май беше много късно, защото срещна само двама души по пътя си, но те не го и погледнаха.

Ето я и стълбата, която си бе набелязал — спускаше стръмно към долния етаж. Лиан се промъкна дотам и надникна зад ъгъла. В сумрачния коридор мъждукаха само два фенера, но се виждаше, че и наляво, и надясно има килии. По-нататък зърна голяма ниша, отделена от коридора с дълъг тезгях. Сигурно беше помещение за стражата, но изглеждаше празно. Къде ли бяха отишли?

И тогава чу бълбукащо хъркане. Надзърна зад тезгяха. Надзирателят спеше по гръб на дълга пейка. Нишата вонеше на бира. Лиан я подмина, без никой да го спре.

В големи или тесни килии спяха затворници, вероятно верни поддръжници на Мендарк. Налагаше се да светне с фенера във всяка, за да провери вътре ли е Каран. Не я намираше, а един-двама се размърдаха от светлината. Стигна до друга ниша за пазачи, този път празна. Нататък всички килии пустееха освен една с окачен до нея фенер.

Лиан се вкопчи в решетката и прошепна:

— Каран!

Тя лежеше върху купчина слама на пода, завита с опърпано одеяло. От единия край стърчеше червената й коса, от другия — босите й крака. Не мърдаше.

— Каран — повика я по-силно.

Тя потръпна и мудно вдигна глава, но не го позна.

— Каран, аз съм — Лиан. Ела по-бързо!

Тя се надигна — посипа се слама — и повлече крака към вратата. Вторачи се в лицето му и със същото равнодушие се върна на мръсната си постеля. Едната й буза бе отекла. От празния й поглед сърцето му се обърна.

Втория път успя да промуши ръце между прътите и да я прегърне. В очите й просветна искрица, но пак угасна. Щом докосна прътите на решетката, се присви. Лиан я пусна и се помъчи да разклати вратата. Тя дори не шавна. Притича до празната ниша. Никакви ключове! Върна се чак при другата, където надзирателят спеше в безметежна увереност, че цялата цитадела е защитена със заклинания. Къде ли бяха ключовете?

Сега мъжът седеше, свлякъл се върху масата, и ключовете бяха полузакрити от шкембето му — беше колкото бъчвонката, откъдето си бе точил бира. Ръката му пълзеше по масата. Лиан побутна каната към шарещите пръсти, пияницата я надигна и загълта, без да отваря очи. Изохка доволно, оригна се, килна се на една страна и ключовете лъснаха. Лиан мигновено ги откачи от колана и затича на пръсти по коридора.

Още вторият щракна в бравата, той се хвърли в килията и пое Каран в прегръдката си. Тя висеше в ръката му като парцалена кукла, беше ужасно отслабнала.

— Да вървим!

Тя го последва към вратата, но изведнъж спря и посочи коридора. Лиан също бе чул гласа, заревал пиянска песен, и се паникьоса.

— Надзирателят!…

Каран внезапно се разтресе като от убождане с нажежена игла. Напълно равнодушна към собствената си участ, тя се опомни на секундата, щом Лиан бе изпаднал в опасност.

— Лиан! — прошепна и се превърна в измършавяло подобие на предишната Каран. — О, Лиан, ти дойде… — Метна ръце около врата му и покри лицето му с целувки. — Махни са оттук, преди да са затворили и тебе. Моля те, тръгвай. Той ще те убие.

Той я дръпна за ръката.

— Хайде! Още имаме време да се измъкнем. Стражът е пиян.

— Не мога. По-бързо, скрий се в сламата.

Как ли да се скрие в тази жалка купчинка? Все пак легна, а Каран го покри с миризлива слама. Легна пред него и зави и двамата с одеялото. Студената й ръка стисна пръстите му.

Точно навреме. Надзирателят залиташе по коридора, олюля се пред килията, понечи да се опре на вратата и тя се отвори.

Той изпсува и я затръшна с трясък. Мъчеше се да поизтрезнее, да си спомни дали е заключил. То се знае. Никога не забравяше, макар че тази килия беше и под друга охрана. Вторачи се в дундестия черен Страж до стената при решетката. Приличаше на шапка на вещица. През тесен процеп се процеждаше жълта светлина. Олекна му. Бяха го предупредили за тази затворничка. Много била хитра.

Вдигна фенера. Червенокосата жена лежеше на сламата, както правеше почти през цялото време. Не му се виждаше да е чак толкова хитра. Ама по-добре да заключи веднага, преди някой да дойде. Избягаше ли тя, Тилан щеше да му отреже ушите и да го изрита на предната линия срещу врага. Остави фенера и опипа по колана си за ключовете. Нямаше ги! Чудна работа. Никога не ги сваляше, освен за да ги предаде на човека, който застъпваше да го смени.

Стресна се, сандалите му зашляпаха по коридора. Каран се надигна, изтръска сламата от раменете на Лиан и пак стисна ръцете му. Той трепна.

— Какво има? — Тя се взря в червенеещата рана на дланта му. — Кой ти направи това?

Лиан се поколеба.

— Ами ти. Не помниш ли? След като Емант…

Каран го зяпна като зашлевена.

— Порязала съм те с ножа? Емант ли?…

Изстена, очите й се подбелиха и той очакваше пак да обезумее, но заплахата, надвиснала над него, я принуди да се овладее.

— Прости ми. Не помня.

— Да вървим. Пазачът ей сега ще се върне.

— Да, побързай. Дори пиян е твърде силен противник за тебе.

— И ти идваш.

Каран му посочи Стража.

— Нагласен е за мен. Не мога да мина.

— Ами ако успеем? — Лиан отвори вратата. Каран не изглеждаше убедена, но той я задърпа. — Затичай се колкото можеш!

Засилиха се. Лиан мина безпрепятствено, после ръката му, която държеше пръстите на Каран, срещна внезапна съпротива и едва не се изтръгна от рамото му. Той се стовари по гръб и в същия миг жълто сияние от Стража обля коридора, промени се в синьо, после във виолетово. Стражът зазвъня с такава мощ, все едно стояха под биеща храмова камбана.

Каран лежеше в килията, едната й ръка се подуваше пред очите му като ужилена.

— Не вярвах да успеем — каза му, призрачна във виолетовата светлина. — Моля те, тръгвай. Те са длъжни да ме изправят пред събора утре, но нищо не ги задължава да запазят твоя живот.

Лиан се озърташе диво. Каквото и да направеше, все бъркаше. А надзирателят вече се тътреше откъм нишата с меч в ръка.

Нямаше ли начин да спре Стража? Опита се да го вдигне, но нещо сякаш го бе залепило за пода. Срита го до болка в пръстите, но Стражът си остана непокътнат.

Осени го внезапно вдъхновение. Побърза да извади меха и изстиска маслото през процепа на Стража. Дрънченето стана по-глухо, но зловещата виолетова светлина не помръкна. Надзирателят трополеше към него. Лиан откъсна фенера от стената, счупи стъклото и поднесе горящия фитил към Стража. Вътре подскочи жълто пламъче. Надзирателят вече бе съвсем близо, размахал меча непохватно.

Лиан запрати счупения фенер към главата му, не улучи, обърна се да побегне и се подхлъзна на разлято масло.

Залитна право към надзирателя, който замахна свирепо и щеше да му отсече главата, ако Лиан не се бе проснал по лице. Надзирателят също загуби равновесие и падна отгоре му — изкара му въздуха и блъсна брадичката му в пода. Мечът изтрака на камъните. Зашеметеният Лиан не помръдваше.

Дебелакът го цапардоса по главата, после го срита три пъти в ребрата и се заклатушка към оръжието. Лиан изохка, надигна се и изплю кръв.

Каран нададе страшен вой, надзирателят изобщо не се обърна и вдигна меча. В този миг Стражът блъвна пламъци, нещо вътре изпращя, звънът секна с гъргорене и виолетовата светлина угасна. Надзирателят изобщо не погледна назад, зажаднял за кръв. Острието стигна връхната си точка. Лиан се мъчеше да отстъпи пълзешком, но се плъзгаше по маслото като котка върху лед.

Каран излетя от килията по-бързо от стрела, подскочи и коленете й се забиха в тила на надзирателя. Протегнатата й ръка изби меча. Дебелакът се стовари на пода и повече не мръдна. Тя помогна на Лиан да се изправи, грабна меча и кресна:

— Сега накъде?

Той посочи към нишата.

— Не, точно оттам ще дойдат. Вземи фенера!

Лиан я послуша, Каран хвана ръката му и двамата се втурнаха нататък по коридора. Вече чуваха далечни викове. Свърнаха зад един ъгъл и изкачиха къса стълба. Каран спря задъхана, но ухилена.

— Подпалвач такъв! Не можеш ли да измислиш друг начин да ме спасяваш? И не си въобразявай, че приемам в леглото си всяко момче за поръчки на разни чародеи. Накъде трябва да продължим?

Той се радваше да види познатата му Каран.

— Към един таен проход, но е далеч, чак от другата страна на цитаделата. Умът ми не побира как да се доберем дотам, щом всички са вдигнати по тревога.

— Е, повечето мъже от стражата излязоха срещу врага пред стените. Дай ми картата. Надникни и ми кажи мяркат ли се светлини.

— Няма нищо!

— Значи сега сме тук, нали?

Лиан се затрудни да посочи къде са в момента, но накрая кимна.

— А проходът?

Той плъзна показалец по картата.

— Чак толкова далеч ли? — Каран се намръщи. — Е, поне да се махнем оттук. Да се качим по тази стълба догоре. Така разстоянието се удължава, но не биха очаквали да се появим там.

Стълбата за слуги беше стръмна и тясна. Изкатериха шест-седем етажа, поспряха да поемат дъх, и стигнаха до последния етаж.

— Толкова съм слаба — ядосано се задъха Каран; мъчеше се да не диша твърде шумно. — Няма как, ще поседна за минутка.

И Лиан беше доволен, че има оправдание да си почине. Бдеше, докато Каран отново се взираше в картата на светлината на фенера.

— Ама че лабиринт — промълви Лиан след малко. — Толкова стълби, толкова коридори! Обаче пък няма как да ги претърсят едновременно.

— Виждаш ли някого?

— Не.

— Тогава тръгваме напряко през този етаж и в другия край се спускаме. Ще се озовем съвсем наблизо до твоя таен проход. Какво ще кажеш?

Завиха към по-широк коридор, застлан с пътека и окичен с гоблени и портрети. Тук-там през отворени врати се виждаха разкошни безлюдни стаи. Тъкмо подминаваха една тежка двойна врата, когато чуха глас:

— Ей сега!

Вратата се отвори рязко.

— Не се оглеждай — прошепна Каран. — Върви нормално, все едно си някой от слугите.

„Как пък не! — рече си той. — С тези твои дрипи…“

— Ей, вие! — отекна крясък по коридора.

— Това е Тилан! — възкликна Каран. — Бягай!

— След тях! — изгърмя гласът на Тилан. — Стража, към източната стълба!

Притичаха в края на коридора и се втурнаха назад по стъпалата. На площадката Лиан спря и притисна ребрата си с ръка.

— Боли ли?

— Ще издържа някак.

Затичаха пак надолу и след секунди чуха как преследвачите също затропаха по стъпалата. Тичаха и тичаха, докато на Лиан не му останаха сили.

— Тази стълба беше последната — изхърка Каран. — Помниш ли откъде да минем?

— Май натам. — Той изкуцука десетина крачки по коридора и се върна. — Не, натам. — Спря. — Не съм сигурен.

Каран гледаше картата. Гонещият ги отряд слизаше с грохот по стъпалата.

— След мен! — извика тя, подмина го тичешком и свърна наляво в по-широк коридор.

— Да, спомних си, че е оттук.

Стражниците бяха само на един хвърлей копие от тях. Друга група изскочи отпред. Спипаха ги!

— Оттук!

Каран се шмугна в един страничен коридор, после надясно, наляво, пак наляво между все по-тесни стени. За малко се отървяха от преследвачите и спечелиха около минута. Изведнъж нахълтаха в гола стая, от която нямаше изход.

— Тази ли е?

— Да, да, тази! Помня драскотините по стените.

— Тогава отвори прохода! Аз ще се опитам да ги спра.

Беше взела късия меч на надзирателя.

Указанията за отварянето от тази страна бяха други. Трябваше да натисне последователно четири издатини по стената. Лиан опита поредицата, както я помнеше. Нищо. Промени реда, но стената си беше все същата, студена, мръсна и влажна. Трети опит. Четвърти. Пръстите му шареха бясно по всичко, което се подаваше от стената.

Ехтящ удар на острие в острие. Лиан се озърна. Каран размахваше меча умело, а в тесния коридор можеше да я доближи само един страж. Мъжът обаче стърчеше с цяла глава над нея, а и имаше доста по-дълго оръжие. Неизбежният край щеше вече да е настъпил, ако стражниците нямаха заповед да й запазят живота.

— Предай се! — извика Лиан.

И един непредпазлив удар стигаше да я убие.

— Върви по дяволите! — кресна тя. — Намери го, глупако!

Лиан продължи да опипва стената. Започна да му се струва, че дори не е попаднал където трябва, но изведнъж стената заскрибуца и част от нея се завъртя.

— Каран, готово! — изрева той.

В същия миг стражът успя да удари отдолу по меча й и го изби. Тя отскочи назад, но едрият мъж се оказа отчайващо пъргав. С три скока я докопа и тя не можеше да се измъкне от яката му хватка. Зад него напираха още десетина стражници, както и Тилан. Нямаше спасение.

— Бягай — викна тя на вцепенения Лиан. — Няма да пострадам. Утре ще се видим.

— Не разчитай на това! — изръмжа Тилан.

Лиан проумя, че тя е права. Към него нямаше да проявят снизхождение. Махна й за сбогом, хвърли се през отвора и удари по стената отвътре. Вратата почна да се затваря.

Стражът пусна Каран и хукна към прохода. Каран незабавно се хвърли през стаята, за да отвлече вниманието на останалите. Едрият мъж навря крака си в пролуката, но капакът се затваряше с чегъртане, сякаш нищо не му пречеше. Стражът изпищя — твърде късно беше да си издърпа крака. Изпукаха кости и той отново писна. Капакът се долепи до стената.

Лиан трепереше. Запали фенера. Трябваше да офейка по-скоро. Онези все щяха да изкъртят някак капака. Изстиска последните капки масло във фенера и забърза към изхода от тунела.

— Що за глупак си ти, Лиан?! С право са те изгонили от Школата. Къде ти беше умът?

Мендарк кипеше от мрачна ярост.

— Можех ли да я зарежа там, след като я видях? Ти не направи нищо за нея.

Мендарк побесня.

— Нищо ли?! Цяла седмица без умора хвърлям усилия за този събор, а ти оплеска всичко. Изобщо не биваше да припарваш до тъмниците. Няма ли да проумееш какво направи? Сега Тилан не е длъжен да се яви на събора. Ами ако те бяха заловили и научеха какво си се опитал да откриеш? Той хич не е тъп. Там вече щяха да ровят стотина писари и ако имаше нещо за намиране, щяха да го научат. За разлика от тебе!

— Каталогът на архива е съставен от явен идиот — отсече Лиан. — Просто не ми стигна времето.

— Аз направих този каталог — ледено го осведоми Мендарк. — И изобщо не ми се оправдавай!

— Е, натъкнах се на нещо, което изглежда интересно. Може би когато…

— Уф! Махни ми се от главата! Талия! Талия!!!

Не можеше да заспи от угризения за глупостта си и заради страданията, които бе причинил на Каран с нея. Посред нощ се захвана да преглежда писмата. По прозореца почукваше суграшица. Преди зазоряване стигна до следващата нишка в писмо от Кандор до Рулке. Повече от хилядолетие бе минало след написването му в разгара на Прочистването, опустошителната война между кароните и аакимите.

Най-сетне някакво потвърждение!

В архивите нямаше и следа от отговора на Рулке. Лиан знаеше, че Кандор е бил убит преди около хилядолетие. Имало ли бе изобщо среща? Ако не, дали книжата на Кандор още бяха в изоставената му твърдина Катаза?

На коя дата бе умрял? Лиан бе наизустил датите още като дете още през първата си година в Школата. Не се затрудни да си спомни кога е загинал Кандор — 22 галенд 2092 година по летоброенето започващо с Възбраната. Преди почти 1006 години. Но в писмото Кандор си бе послужил с каронския календар, започващ с покоряването на Аакан.

Лиан пресметна — писмото е било изпратено повече от година преди смъртта на Кандор. Предостатъчно двамата да са се срещнали, може би е присъствала и Ялкара. Ако в архива нямаше нищо друго, следващата стъпка щеше да е пътуването до Катаза. Значи се нуждаеше от парите и влиянието на Мендарк.

Няколко пъти се опита да поговори с него за това, но Мендарк непрекъснато беше зает и не го приемаше. Значи оставаше за след Големия събор.

40. Големият събор

В часовете преди събора, много след полунощ, Мендарк и Талия стояха пред бюрото му, отрупано с карти, книжа и полуразгънати свитъци. През целия ден бяха преглеждали протоколи от минали събори и бяха обмислили стратегията си. На долния етаж пропъденият Лиан седеше прегърбен на едно от креслата до огнището.

Внезапно се вдигна врява, в преддверието проехтя звънче. Талия отиде до прозореца, който гледаше към портата, и го отвори. Натрапниците се виждаха добре в светлината от будката.

— Дошъл е Тенсор — подвикна тя през рамо — и води още десетина аакими. Да ги поканя ли?

Мендарк кимна, тя кресна на пазачите да пуснат групата и слезе да отвори.

— Тенсор!? — ахна Лиан, щом разбра какво става.

И хукна към задния изход, но Талия го улови за китките.

— Кротувай! Да не си въобразяваш, че в такъв момент ще си губи времето с нищожества? Качи се горе.

След малко Талия доведе опръскания с кал и уморен Тенсор.

Той отказа всякакви напитка и гозби и започна направо:

— Утре ще се състои Голям събор. С каква цел? — Огледа стаята и очите му сякаш прободоха Лиан. — Тук ли е Каран?

Мендарк накратко разказа какво се е случило.

Тенсор изпадна в горчиви угризения.

— Емант!… Моя е вината за това. Да бях предвидил, след като Синдиците го превърнаха в изгнаник сред нас. Той беше твърде потиснат. Значи Каран е затворничка, а Огледалото — отнето. И какво може да направи съборът?

— Целта е Тилан да излезе от цитаделата, но след снощните тъпотии на Лиан може и да не поиска.

Мендарк разказа и за премеждията на Лиан в цитаделата. Тенсор изгледа младежа, сякаш е червей в калта.

— Зейнът не знае що е морал и чест, но изглежда, няма и ум. Е, ще оставим това за друг път. Ето и новините от мен. Напразно търсихме Каран седмици наред след Шазмак, а доскоро ни тормозеха и уелмите. После изчезнаха — май им вдъхнахме страх накрая! Стигнахме на юг до Сит, макар че беше невъзможно да проникнем в града, бяхме и в Банадор, но не я заварихме там. И влизането в Туркад беше тежко изпитание, обкръжен е от могъщи армии и ще бъде превзет. Тогава в Мелдорин няма да остане друга сила освен Игър… и аакимите. Още когато тръгвах от Шазмак, моят народ беше готов.

— Значи не си се връщал там след бягството на Каран?

— Вече ти казах. Ние сме готови. Отдавна съхранявахме силата си за такива времена. — Обърна се, но спря пред вратата. — Не съм те забравил, Лиан от Чантед. Тепърва ще си разчистим сметките.

Тенсор излезе.

— Мендарк! — възкликна Лиан. — Трябва да говоря с тебе.

— Махни се. И аз имам да уреждам сметки с тебе, но не тази нощ.

Съборът започна късно сутринта в Голямата зала на стария Туркад. Тя беше дълга, висока, без украса, облицована до сводестия таван с тъмно дърво. Прастарата зала беше остатък от ранните години на града и заемаше особено място в сърцата на жителите му. Бе обзаведена със сурова простота — в единия край само маса и тринадесет стола, където щяха да се настанят в ролята на арбитри Правниците, и подиум за свидетели и тъжители. За публиката имаше заковани към пода пейки с високи облегалки. Високо над масата се подаваше балкон.

Мендарк и Лиан влязоха след Талия. Тя седна на пейката зад масата на Правниците. Тенсор вече беше там.

— Ами ако Тилан откаже да дойде? — попита я Лиан.

— Ще се наложи да измислим нещо.

— Още не си ми обяснила какъв е смисълът на този събор. С какво може да помогне на Каран?

— В мирно време делото й щеше да бъде разгледано от по-нисшия правен събор, но той е разпуснат по време на война. Предназначението на Големия събор е да се справя със заплахи срещу Туркад. Мендарк обаче уреди съставянето на протокола така, че Правниците първо да отсъдят кому принадлежи Огледалото. Всеки, претендиращ за собственост над него, трябва да заяви това и да представи доводите си. Мендарк ще е пръв, защото той поиска свикването на събора.

— Но какво ще стане, ако Тилан не се съобрази с отсъждането на арбитрите?

Талия го изгледа смаяно.

— Никой не може да оспори присъдата на Правниците.

Лиан се замисли. И това ли беше съвпадение? Днес беше 22 галенд — годишнина от смъртта на Кандор.

Часовникът на стената отброи единадесет удара. Тилан не идваше. Въпреки това Старшата правница, крехка стара жена с бяла коса и хлътнали бузи, даде знак на Мендарк да започне изложението си. Той застана на подиума — открит отпред, с парапет в полукръг и извит навес два човешки ръста над пода.

— Благодаря, Нелиса. — Поклони й се и подхвана в присъщия си досаден стил: — Свиках този Голям събор съгласно правото и задължението си като дългогодишен Магистър в Съвета на Сантенар, за да намерим изход от опасността…

Вратата се отвори шумно — Тилан най-после се появи, придружен от стражници и цяла свита. До него се влачеше Каран. Тилан се озъби на Мендарк. На бузата му изпъкваше дълга подута драскотина, явно оставена от Каран.

А на подиума Мендарк довършваше въведението към жалбата си:

— …но преди няколко дни при нас дойде най-неочаквано Каран от Банадор и донесе предмет, известен като Огледалото на Аакан, който е бил откраднат от Игър. През последните месеци полагах усилия тази вещ да бъде донесена в Туркад, за да умножи славата ни и да подсили отбраната ни. Но узурпаторът Тилан я открадни и отвлече жената. Тези деяния противоречат на древните ни закони и заплашват сигурността на цял Туркад. Ще се примири ли съборът с тях?

— Мендарк, не ни губи времето с твоето позьорство — сряза го Старшата правница през сбръчканите си устни. Изглеждаше престаряла, сприхава и уплашена. — Имаш това право и ние ще те изслушаме, макар че да свикаш Голям събор в такъв момент само показва презрението ти към нашите древни традиции. Тази сутрин чух оплакване от Тилан, че си нарушил примирието. Обоснови се добре, иначе и ти може да се окажеш обвинен.

— Първо ще ви разкажа за Игър и за корена на враждебността му към нас — Забранените опити с техните печални последствия.

— Това го знаем — отсече Нелиса, — както и твоята съмнителна роля. Познаваме и склонността ти да прекрояваш историята. Говори по същество.

— …и за неговото настаняване в порутения Физ Горго — по инерция довърши Мендарк, изгубил нишката. — Бавното… трупане на сила, нападенията срещу съседните области, докато не завладя цял Орист от Огнената река до планините Биркуаш. И всички народи в Мелдорин тръпнеха в страх. Но тук — в Туркад, защитени от планините, ние му се надсмивахме допреди дни. И защо настъпи към нас? Обвинява Съвета за всичките си несгоди, въпреки че ние само…

— Остави историята на усърдните летописци — пак го прекъсна Нелиса — или съборът още ще заседава, когато войските му разбият портите. Заеми се със същината на проблема. Каква полза можем да извлечем от Огледалото? Защо Тилан е постъпил така? Прав ли е бил? Каран от Банадор, ти имаш важна роля във всичко това. Ела и разкажи своята история. Застани тук!

Старшата правница сочеше подиума, където още стоеше Мендарк.

Каран задрънча с веригите си по стъпалата.

— Свалете тези железа! — извика Мендарк. — Никой не може да се изправи окован пред Големия събор.

Тилан махна с ръка на оръжейника си, който пристъпи с дебел ключ в ръка и махна оковите. Каран изкуцука към Правниците, босите й стъпала стъпваха беззвучно по камъка. На тънките й глезени личаха широки зачервени подутини, на едната й буза се виждаше черно-зелен оток. Под сенчестия широк навес на подиума изглеждаше ужасена и смазана.

Никой в залата освен Лиан и Тенсор не бе чувал разказа й за бягството от Физ Горго. Говореше сковано, без да отклонява поглед, сякаш изреждаше чужди премеждия, но никой не остана равнодушен към смелостта й. Тя обаче премълча пробуждането на гашадите, спомените от онази нощ близо до Нарн бяха скрити надълбоко.

Правниците я слушаха внимателно. Когато тя приключи, мълчанието се проточи.

Тенсор клатеше глава.

— Толкова храбра, умна и находчива. Как можа да ни предадеш? — промълви скръбно.

— Измених на аакимите, за да ги спася от тебе. Ти си същият като Питлис.

Тенсор мигновено скочи и изкрещя:

— А ти си луда като майка си!

И отхвърли словата й с едно презрително движение на китката.

— Нямаше ли още нещо? — меко се обади Мендарк. — Разкажи пред събора какво се случи, когато Емант влезе в стаята ти.

— Идвал е тук ли? Не помня — смути се Каран.

Отново бе заличила това от паметта си. Мендарк допълни подробностите, които бе видял, и разрешиха на Каран да слезе от подиума, но трябваше да седне отпред при другите свидетели.

Слуги донесоха храна. Щом излязоха с празните подноси и пред всички бяха сложени чаши с червен чай, Мендарк стана за втори път.

— На събора не е известна историята на Огледалото.

Изгледа предизвикателно Нелиса. Устата й сякаш бе замръзнала, извита надолу, но тя му даде знак да говори. Мендарк повтори в доста разширена версия онова, което Лиан бе чул от Каран, преди да отидат в Шазмак.

— Целта на Съвета открай време — говореше Мендарк — е да изучава знанията на врага и да издига защита срещу него. Много битки водихме, много поражения претърпяхме. И малко победи освен запращането на Рулке в Нощната пустош и задържането му там. Уповавах се, че Огледалото може да ни доближи до сбъдването на великия замисъл — окончателното му прогонване. Затова изпратих Лиан от Чантед да намери Каран и да я доведе в Туркад. Нямам неоправдани надежди за Огледалото: то е като книга с милиони страници, всяка разпиляна на късчета и късчетата пуснати в бъчва. Може би никога не ще се научим как да я прочетем.

Мендарк поспря, но Нелиса го подкани с уморен жест.

— Така стигаме и до същината. Тилан ме изхвърли от цитаделата и си присвои Огледалото. Присвои го — натъртено повтори Мендарк. — Всички знаят за дългата ми служба в Съвета, а Тилан е самонадеян новак, себичен авантюрист. Нима сте глупци, че да поверите съдбата на Туркад на човек като него?

— Мендарк изкривява истината в своя полза — прошепна Талия в ухото на Лиан. — Отдавна е в открита вражда с Тилан.

Тилан скочи.

— Мендарк ви нарича глупци, защото такова е мнението му за вас. Но вие знаете каква е истината — бумтеше гласът му, докато той се взираше поред в Правниците. — Той си играе с думите. Този замисъл е вече минало — Рулке губи сили. Всеки път, когато проверяваме, е все по-немощен и безжизнен. Скоро ще угасне дотолкова, че да се пресегнем в Нощната пустош и да го смажем, и тогава Сантенар ще бъде свободен. Дано този ден настъпи, докато съм Магистър. Не се поддавайте на уловките на Мендарк. Той сам се издава колко малко цени мъдростта ви.

— Не! — разнесе се необузданият вик на Каран. — Рулке достига съзнанието ми. Той е жесток и могъщ!

Тилан я изгледа с жалост.

— Да, да лудите винаги имат досег с боговете. Живей си с виденията, но остави делата на Туркад на онези, които се стремят само до го възвеличат.

— Това е гибелно нехайство! — изръмжа и Мендарк. — Тилан ви казва онова, което бихте искали да чуете, както и Рулке ви показва каквото бихте желали да видите.

Но в думите му не звучеше убеденост — в сравнение с Тилан беше стар и слаб. Правниците вече се настройваха срещу него.

— Този глупак е стар — закънтя гласът на Тилан — и затънал в миналото! Сантенар се преобразява и Съветът не бива да изостава. Огледалото ни показва пътя. В него е скрита тайната за отварянето на проходи — мигновено пренасяне във всяка точка на света. Представяте ли си колко могъщ ще е Туркад тогава?

Тилан беше величав, с развята коса и светли очи; пробуждаше у всички копнеж по власт, жажда за господство и слава.

— Докато Мендарк беше начело, клоняхме към упадък, а той се увличаше по дреболии. И къде е сега богатството на Съвета? Хазната ни е празна, но той прекарва старините си в разкош. — Изопна ръка към Мендарк. — Ето го резултата — Игър е пред портите! Трябва да му се опълчим, да премахнем заплахата и да върнем силата на Туркад, на този велик горд град, пръв сред всички в Мелдорин, дори в цял Сантенар. Нашите войски вече нанесоха удари по врага. Ще го натикаме обратно в смрадливите блата на Орист, където му е мястото. — Тилан заговори спокойно, подкупващо, сякаш няма нужда да обяснява, но го прави от уважение към поданиците си. — Прогоних Мендарк, вярно е, но само за доброто на Туркад. Толкова е безчестен, че вчера наруши примирието, наложено преди събора. Изпрати летописеца си да краде от цитаделата. Какво всъщност търсеше той? Не е искал да освободи това момиче, както се преструваше, а да проникне в архива на Рулке. Защо толкова напираше да влезе там? Мендарк премълча това пред събора. Нещо от което да извлече изгода, не се съмнявайте.

Мендарк прониза с поглед Лиан изпод бухналите си вежди: „Видя ли какво направи, глупако!“

— Но защо, Мендарк?! — възкликна Нелиса. — Какво е търсил този Лиан?

— Не мога да споделя пред целия събор. Ще кажа насаме на Арбитърката.

— Да, едни са правилата за Мендарк и други за всички останали — злобно вметна Тилан.

Нелиса изопна показалец.

— Не мога да те принудя, но това безмерно подкопава доводите ти.

Настроението в залата забележимо се променяше в полза на Тилан.

— На кого ще се доверите? — гърмеше гласът на Тилан. — Мендарк наруши примирието, показа презрението си и към мен, и към традициите на Туркад. А аз въпреки това се явих пред този събор да обясня постъпките си. Да, взех Огледалото. Признавам с гордост. То ще бъде основата на новия ни замисъл, ще овладеем могъществото на кароните. Вече няма да поддържаме с усилие наблюдението над Рулке, а направо ще го унищожим. Туркад ще има неговата сила. Нима бихте се отказали от такава слава?

Алчна обща въздишка огласи събора. Но миг по-късно бяха отрезвени.

— Не знаете нищо за Огледалото — прозвуча висок студен глас от балкона. — И никога няма да научите тайните му.

Всички се вторачиха нагоре. До парапета стоеше ниска жена в прашни от пътуване дрехи, дългата й сребриста коса бе сплетена на плитка, вързана на тила. Излъчваше такава мощ и непреклонност, че дори Старшата правница попита пресекливо за името й.

— Аз съм Фейеламор — заяви жената. — Не съм между мъртвите, а се крих от света. Аз подготвих Мейгрейт, за да се промъкне във Физ Горго и да изнесе Огледалото. То е мое и ще го притежавам!

Тенсор вече беше на крака, взираше се в нея толкова напрегнато, че едва сдържа вопъла си.

Фейеламор отново се вгледа в Правниците.

— Заблуждавате се за Огледалото. Аакимите никога не са го използвали за друго освен за наблюдение — обикновена дреболия. По време на Прочистването Ялкара взе Огледалото, което аакимите бяха захвърлили, защото вече не смееха да прибягват до него, и го подчини на волята си, за да шпионира. През последните й години тук неведнъж водихме битки, но накрая бях победена, защото тя узна твърде много тайни. Ялкара откри изкривяване във Възбраната, отвори проход и избяга, като изостави Огледалото.

— Затова то е мое — плячка от войната — продължи тя. — Аз обаче дълги години лежах на косъм от смъртта, Огледалото бе скрито. Когато най-после се възстанових, пуснах слух, че съм умряла. Търсих Огледалото и научих, че Игър го е намерил. Разберете: Огледалото няма никаква своя сила. Но ако сте способни да го разчетете, съдържа знания и безчет тайни, като далеч не най-маловажна сред тях е как Ялкара отвори прохода. Но никой от вас няма да го отключи. Ялкара го затвори и има един-единствен ключ — моят!

Тенсор вдигна ръка и залата притихна в очакване. Той се обърна към Старшата правница.

— Настоявам Арбитърката да изпълни задълженията си. Безспорно е, че Огледалото е наше. Ние го създадохме в далечното минало на Аакан и го донесохме на Сантенар. Няма спор и че Ялкара го открадна от нас. Никой друг няма права над него.

— Какво ще отговориш? — обърна се Нелиса към Фейеламор.

— Лудата Каран каза истината! Тенсор ще употреби Огледалото срещу Рулке и ще въвлече целия свят във война. Аакимите тънат в упадък, за който са слепи. Те загубиха правата си.

— Ние сме загрижени за този свят и с нищо не бихме му навредили! — разгорещи се Тенсор. — Тъкмо Фейеламор се кани да разкъса Възбраната, да отвори наново Пътя между световете и да остави Сантенар беззащитен пред жестоката пустош. Върнете ни Огледалото. Нашият враг е и ваш враг. Ние разполагаме срещу него с оръжие, което няма да ни подведе.

Очите на достолепно изправилия се Тенсор святкаха, гордостта му от възраждането на аакимите беше непоклатима. Той пак се вторачи във Фейеламор.

— Как се озова тук? — попита властно. — Как се измъкна от Шазмак?

— Не ти ли казах, че не можеш да ме задържиш? И че твоето безразсъдство ще навлече гибел на аакимите? Думите ми се потвърдиха, защото уелмите намериха тайния път към Шазмак и сега градът ви лежи в развалини.

— Развалини!? — изрева Тенсор така, че всички затаиха дъх. — Ами народа ми?

— Не знам някой да е оцелял.

— Всички са мъртви? — Гласът му спадна до шепот.

Наведе глава, но внезапно се изопна и нададе такъв горестен вопъл, че сърцето на Лиан щеше да се пръсне. Дори Фейеламор се олюля. Тенсор се бореше със себе си, зяпаше в нищото, а цялата зала трепереше с мъката му.

Накрая се овладя. Плътният му глас беше тих, но натежал от заплаха:

— И как уелмите влязоха в Шазмак? Кой им показа пътя? И защо биха го направили?

Нейният глас също беше толкова тих, че слушателите го чуваха трудно.

— Защо ли? Нима не познаваш уелмите — ти, който толкова шумно се хвалиш с мощта на аакимите? Те са гашадите, древните ви врагове, покварени преди много столетия от Рулке, за да му служат.

— Гашадите! — Тенсор се олюля от ярост и ужас. — Гашадите?! Това е непоносимо.

Каран изхлипа и закри лицето си с ръце.

— А кой им показа пътя ли? — продължи Фейеламор. — Има ли друга освен онази, която сама призна предателството си към аакимите? Онази, която беше с уелмите в Нарн, преди да потеглят право към Шазмак. Онази, която се преструва на обезумяла, за да избегне наказанието за престъпленията си. Никога не съм виждала подобно коварство в толкова млада душа. — Тя сочеше обвиняващо. — Каран! Каран от Банадор. Тя е изменницата. Вижте я как плаче от угризения и срам. Тя ги пусна в Шазмак!

— Никога — мънкаше разтреперана и просълзена Каран. — Никога не…

Лиан се надигна и викна:

— Не! Не! Невъзможно…

Талия обаче впи пръсти в рамото му и го натисна да седне.

— Така не се постъпва пред Голям събор. И тя ще има своя шанс.

Лиан се изви към нея стъписан и уплашен за Каран.

— Това не е никакъв събор, а гавра с правосъдието! Няма кой да я защити.

Каран се обърна към обвинителката си, но Лиан ясно виждаше, че безумието я завладява отново.

— Не бях аз. — Тресеше се цялата. — Не предадох Шазмак, колкото и да ме изтезаваха уелмите. — Потиснатият спомен нахлу в съзнанието й. — Тя им е показала пътя, Фейеламор! Обещала да ме подчини на Емант. А в замяна той отвел уелмите до тайния път и ги научил как да отнемат силата на Стражите. Той сам ми призна, преди да го убия. — Лицето й се разкриви от ужас. — Убих го…

Тенсор погледна Фейеламор, която каза:

— Момичето само призна лъжите, измените и убийството. Залъгва ни, че е луда, за да оправдае престъпленията си. На нито една нейна дума не може да се вярва.

— Не мога да отрека това — печално промълви Тенсор.

Очите на Каран се въртяха диво. Виждаше Мендарк, Талия, Тенсор, Тилан, други познати лица, но никой не срещаше погледа й. Никой не й вярваше. После се взря в Лиан през мъглата на сълзите. Единственият й приятел.

Отвън долиташе шумотевица. Нелиса се съветваше тихо с другите Правници. Подпря се на тънките си ръце, за да стане, и стисна неуверено бастуна си.

„Колко е слаба и объркана — ужаси се Лиан. — Ще обрече Каран, без да я изслуша“. Вторачи се нагоре във Фейеламор, която се бе опряла тежко на парапета.

Някой заблъска по вратата. Един страж я отвори и вътре нахълта висок мъж с дрехи на вестоносец. Свлече се на колене, отворил широко уста. По униформата му имаше кървави петна. Насили се да стане, погледът му блуждаеше из залата, докато не се спря на Тилан.

— Войната… — изграчи мъжът.

От бързане да стигне до него Тилан прескочи пейката.

— Какво за войната, вестоносецо? Лош обрат ли?

— Войната свърши — отмаляло рече мъжът. — Армията ни е разгромена. Игър е при южната порта. Бранят я малцина. Свършено е с Туркад.

Виковете стихнаха. Поройният дъжд, изливал се цял ден, спря изведнъж. Фейеламор бе слязла от балкона и стоеше недалеч от Старшата правница, но все поглеждаше неспокойно нагоре. Тенсор я следеше с присвити очи. Всички чакаха Нелиса, която не сядаше.

Тя заговори с усилие, гласът й стържеше:

— Ето какво отсъждаме. Тенсор, искането ти е справедливо. Огледалото е ваше по право, но как да ви го дадем? Аакимите са унищожени, а ние изпаднахме в тежко положение. Вслушахме се в предупрежденията, отправени от тебе и от Фейеламор, обаче знаем кой е нашият враг — Игър. Ще задържим Огледалото, докато войната не свърши и не победим врага. Тилан, постъпил си непочтено, за което те порицаваме. Но ние знаем, че си действал само за благото на Туркад. Няма да ти отсъдим наказание.

В пълната тишина всички извиха глава към Тенсор. Отчаянието на лицето му се стопи, смени го разсеян, отнесен поглед, но мускулите на челюстите му се издуха, устните му помръднаха. Мендарк се сепна и изскочи на подиума.

— В таза зала е събрана толкова мощ, че да отблъснем дори огромната сила на Игър. А той черпи силата си от нашата слабост. Нека забравим разногласията си и да се обединим срещу него. Когато го победим, ще имаме време да спорим за Огледалото.

Събраните в залата замърмориха одобрително и пак се вторачиха в Тенсор. Фейеламор пристъпи по-наблизо. Раменете на Тенсор се превиха, той насили устните си в крива усмивка, накрая наведе отстъпчиво глава. Талия тихо въздъхна. Напрежението спадна.

— Каран от Банадор — продължи Нелиса безжалостно, — по друго време щяхме да те затворим в тъмница. Но сега сме във война, надвиснала е огромна заплаха, а предателството ражда предателство. Не можем да си позволим човечност към изменници. Изведете я — подкани тя с отсечено движение стражниците. — И приключвайте по-бързо с нея.

Мендарк отново се хвърли към подиума и кресна:

— Това не е волята на събора! Обвиненията не бяха доказани. Не можете да я докоснете.

— Отсъждането е неоспоримо, гражданино Мендарк — ледено натърти Нелиса. — А ти си обвинен в оскърбление на Големия събор. Изведете и него. Затворете го в тъмницата. Съборът свърши. Вървете да спасявате каквото можете.

Фейеламор гледаше Каран със съзнанието, че е спечелила, но не намираше никаква радост в това.

Каран вдигна глава и в ума на Лиан нахлу поток от образи: как пада по стълбите в краката й, застиналото й лице след гибелта на Раел, споделените гозби и вино първата вечер в Шазмак, когато беше щастлива като дете, шегите й в лодката след бягството от Нарн… Картините бавно се сляха в нейния сегашен образ. „Не тъгувай — сякаш му казваше тя. — Имахме и хубави мигове, но моят час дойде“. Усмихваше му се с такава нежна обич, че му разби сърцето.

Стражниците я доближиха. Тенсор печално склони глава.

— Сбогом, чедо. Наистина съжалявам.

Хванаха я за ръцете и я поведоха, Мендарк ги последва.

Неистов гняв се разгаряше в Лиан. Мъжът до него беше важен сановник в града и носеше церемониален меч. Лиан не бе докосвал през живота си такова оръжие, но посегна, готов да поругае Големия събор и да умре до Каран.

Талия стисна ръката му и прошепна настойчиво: „Не!“, но той я отблъсна толкова яростно, че я прекатури през пейката.

— Плюя на древните традиции в Туркад — изръмжа през зъби.

Мечът му се стори лек като перце. Той се присви за скок към сигурната си гибел.

От балкона се разнесе шум и Фейеламор извика високо:

— Мейгрейт! Най-после! Ела тук.

Всички вдигнаха глави. Мейгрейт застана до парапета и отметна качулката си. Лъскавата тъмна коса падна на раменете й като кафява коприна. Не криеше очите си. Наведе се напред и лампите в залата сякаш блеснаха по-ярко, за да се отразят в тях. Те сияеха като рубини.

Гледаше право във Фейеламор със страховита решимост.

Тенсор се блещеше срещу нея с потреса на внезапно откровение.

— Нима кароните никнат изпод земята? Стига толкова!

Насочи ръка срещу Мейгрейт, но смелостта като че ли му измени и пак я отпусна. Бавно поклати глава, после рязко се обърна към Нелиса, доловила прикрито движение.

Каран застена гърлено и кръвта във вените на Лиан се смръзна. Опулените в нея стражници я пуснаха. Мечът се изплъзна от пръстите на Лиан и издрънча на пода. Гъстата червена коса на Каран се изправяше като ореол около главата й, очите й се подбелиха. Тя тръскаше глава и мудно изтласкваше с длани въздуха пред себе си. На Лиан му призля от ужас.

Чу ясния глас на Мейгрейт от балкона:

— Не, не можеш. Не бива! Недей!

Тенсор бавно вдигна ръка към Нелиса. Избухна сияние с цвета на засъхнала кръв, глух тътен отекна в ушите на Лиан.

Болка пламна в слепоочията му, все едно смазваха главата му между два камъка. Стори му се, че очите му кипват, ослепя, а после сякаш една порта се затвори в мозъка му и се отвори друга. Болката отслабна, отново виждаше. Зърна Нелиса, която още стискаше Огледалото в лявата си ръка. Устата й зееше като тъмна бездна, но писъкът оставаше нечут. Мършавите й мускули се сгърчиха и я запратиха в стената с пукот на строшена яйчена черупка. Правниците бяха разхвърляни като сламки. Залата притъмня.

Лиан се надигна от пода. Навсякъде се въргаляха хора. Тилан бе застинал на колене, безсилен да стане, от раната на бузата му струеше кръв. Талия седеше, скръстила ръце в скута си, и устните й мърдаха, без да се чува нищо. Мендарк шаваше слабо до подиума, Фейеламор се отдалечаваше пълзешком, блъскаше се сляпо в краката на съборени столове и маси. Мейгрейт не се виждаше, но една тънка ръка бе провиснала от парапета на балкона.

Тенсор прекрачи и грабна Огледалото от безжизнените пръсти на Нелиса. Лиан се озърташе трескаво. Защо точно той не бе пострадал? И какво можеше да направи, след като и могъщите бяха безсилни?

И изведнъж погледът му се спря на Каран, свита на пода между стражниците. До нея се събираше локвичка кръв, лицето й бе пребледняло. И гневът му се пробуди безмерен — страшна ярост срещу Тенсор, Мендарк, Тилан, Фейеламор и Нелиса… не, нея вече я нямаше. Но най-вече срещу Тенсор. Изтича през залата, грабна бастуна на Нелиса, който бе паднал до масата, вдигна го високо и го стовари с трясък върху темето на Тенсор.

Аакимът застина, после полека се обърна. Отприщената мощ бе засегнала дори него. Лицето и ръцете му белееха призрачно. Олюляваше се. Устните и брадичката му бяха зацапани с червено. Кръвясалите му очи приковаха Лиан.

— Само ти си невредим — изхриптя Тенсор. — Имам нужда от човек като тебе. Време е да си уредим сметките, летописецо.

— Няма да тръгна с тебе — отсече Лиан с омраза и страх, но колкото и несломима да бе волята му, краката му отказаха да я послушат.

Тенсор хвана безволния младеж за ръката и го изведе от Голямата зала, а после и от Туркад през таен изход. Водеше го на север.