Сянката

Слънцето току-що беше залязло и полека-лека изгарящата топлина, която се разстилаше сред камъните, бетона и асфалта на Града като ревматизъм, започваше да отшумява. Един по един седемте ветрове плахо, но с чувство на собствено достойнство спираха да крият въздишките си и започваха да обливат опустелите тротоари и улици със стенания и вопли. Луната, както винаги, страхливо се бе скатала зад последния останал на нощното небе облак и срамежливо надничаше иззад него. Дори прилепите се бяха покрили някъде – даже онази малка, нищожна частица от Древната Кръв на вампирската раса, която бе намерила убежище в тях, не бе достатъчна гаранция за безопасността им.

Градът се изправи. Стоманенобетонните му кости изпукаха зловещо, но издържаха. За пореден път. Пукотът накара милионите хора, изпаднали в полусънно-полукататонично състояние в леглата си, да потръпнат. На сутринта повечето от тях щяха да се оплачат едни на друг: „И тази нощ сънувах кошмар“… Градът съществуваше от хилядолетия, но досега никой не бе успял да разгадае причината на странните, периодично повтарящи се кошмари, които дебнеха в ъгълчето на съзнанието практически на всеки един от жителите и само чакаха точното време и място, за да протегнат хищните си лапи към сънищата и мечтите на хората.

А и в крайна сметка нямаше как някой да се досети за това. В университетите не обучават специалисти по психоанализа на Градове.

Градът се огледа наоколо – бавно и щателно, като самовлюбена тийнейджърка, излизаща на среща и желаеща да е перфектна. Всичко, кажи-речи, бе тихо, с изключение на няколко плъха, безцелно тичащи насам-натам из онова, за което Градът мислеше като за свои Обувки, а хората наричаха „Онази Гадост Гетото“, както и едно ято свраки-гастрольори, които явно не бяха запознати с традицията/необходимостта да се покриват всяка нощ, за да не се тикат между шамарите. Тук-там се долавяше невидимото присъствие на две-три дузини котки, но Градът отдавна се бе отказал да се опитва да се храни с тях. Бяха прекалено… пикантни… за неговия вкус. Кучетата бяха друго нещо: мислите им бяха елементарни и плоски, изпълнени с робско подчинение, безпричинно чувство за вина и безмозъчна упоритост, отказващи да се учат от грешките си… С две думи – съвсем по човешки.

Градът бавно плъзна невидимите си пипала из съзнанията на хората. Това, което напипа, бе в състояние да влуди не само Град, но и цяла Планета. За щастие Градът бе свикнал – не изпадна в писъци и не припадна, както бе направила последната Планета, която бе поканил на интимна вечеря на свещи (е, на улични лампи, но важно бе посланието). Имаше логика: нервите на Планетата бяха органични, а неговите – от оптично влакно, електрически кабел и водопроводни тръби.

Тази вечер щеше да си направи истинско пиршество. Менюто бе изтънчено и обилно: пет-шест серийни убиеца за предястие; десетина празноглави нимфоманки и горе-долу още толкова лицемери-професионалисти за основно; трима все още неразкрити от докторите социопата и около дузина Анонимни Алкохолици за десерт… Дори имаше и бонус – онова, за което Градът обичаше да мисли като за коняче с кафенце след обилна вечеря: двама изнасилвачи-педофили, пуснати под гаранция от двама съдии със сходни хобита. Deja-vu: историята никога не спираше да се самокопира…

Но в края на краищата именно човешката предсказуемост и склонност към мерзост му осигуряваше питателна, макар и леко еднообразна диета.

Градът въздъхна с отегчение.

И започна да се храни.

Неверие

(От цикъла „Кръчма „Зелената котка“)

От доста време не се бях наслаждавал на самотата по Коледа. Едва ли някой освен мен бе способен да оцени факта, че не се налага да фабрикуваш фалшива усмивка и неистинско „празнично“ настроение, докато всъщност ти се иска да крещиш и да блъскаш с юмрук по стените, заобикалящи те, били те истински или въображаеми. Вместо това реших да изляза за по едно бързо в любимата кръчма на Рей Макгавърн – място, където със сигурност нямаше да има пластмасови дядоколедовци, пеещи неточно коледни мелодии, изкуствен сняг или китайски лампички, намигащи ехидно и несинхронизирано като пекинска блудница. Виж, грог, водка, хобитски пушилист и уютното пращене на огъня в камината – това бяха все неща, на чиято компания бях уверен, че ще се насладя подобаващо.

Реших тази вечер да не залагам на излишна показност, затова оставих наметалото, жезъла и аметистовия пръстен в шкафа. Вместо това навлякох тениска с къс ръкав, раздърпани дънки и чифт кубинки. Днес щях да съм инкогнито. Ако има нещо, което на Бъдни вечер да се радва на по-голям интерес по улиците от човек, преоблечен като дядо Коледа, това бе Тъмен Маг. Беше ми писнало от загубеняци, които ме спираха по пътя, за да им помогна да си върнат любовта, да им измагьосам купчина пари или просто да излекувам с махване на ръката махмурлука от предната вечер.

„Зелената котка“ не бе далеч от дома, затова успях да отворя масивната дъбова врата и да се разположа на любимото си място още преди полунощ. Рей ме видя още на входа, но изчака да погаля изумрудената персийка, да седна и да запаля една лула, преди да дойде с чаша от любимия ми еликсир – водката, прекарана през 47 билки, ухаеща на свеж планински въздух, борови иглички и небе след гръмотевична буря. Първата глътка, както винаги, бе прекрасна. В крайна сметка, животът не бе кой знае колко лош, стига да знаеш как да му се насладиш.

Още не бях успял да приключа третата чаша, когато вратата на „Зелената котка“ се отвори и в кръчмата се изсипа пъстра и шарена компания: джуджето Ралфи, който явно се връщаше от разрешаването на някакъв спор (ясно се виждаха пресните вдлъбнатини по острието на секирата му); вампирът Джордж, елегантен както винаги, който носеше върху наметалото си чисто нов жетон от АК – Анонимните Кръвопийци, гордо свидетелстващ за факта, че притежателят му е „сух“ от пет месеца; драконът-метаморф Джаспър, който този път бе приел формата на висок блондин с обеца на носа и кичозен кърваво-червен смокинг; Бранди, колежката ми от Магическия Университет, чиято рокля можеше да накара и бенедиктински монах да си помисли доста неща от хоризонтален характер; сукубата Анджела, която очевидно доста страдаше от конкуренцията на Бранди и изглеждаше значително изнервена в снежнобялата си туника; Рики Вещицата, най-некадърният магьосник в Обединените Светове, който бе в състояние да оплеска дори любовна магия; елфът Марти, който се славеше с това, че може да изпие повече, отколкото тежи самочувствието му... Последен в кръчмата се намъкна върколакът Алекс, който малко се задържа пред прага, за да изплюе едно-две пера, заседнали между зъбите му.

Цялата агитка се спря за малко пред камината, огледа се наляво-надясно, зърна ме удобно заседнал в ъгъла и с крясъци „Тери, мойто момче, ка’ е хавата?!“ се юрна към моята маса. По-добрата половина от мен се зарадва, че няма да е сам на Бъдни вечер, но песимистичното ми алтер его въздъхна и се приготви за поредната шумна пиянска вечер, която очевидно щеше да завърши с някой-друг фойерверк, някоя-друга пощенска кутия, превърната във фламинго и някой-друг светофар, сдобил се на сутринта с гламурни цветове от рода на розово, виолетово и морско-синьо... Дежа вю.

Компанията придърпа столове от околните маси и се настани около мен. За секунди Рей Макгавърн вече бе успял да донесе напитки на всички, без да изчака поръчките им. Сигурно имаше нещо вярно в слуховете за това, че е или емпат, или направо жив телепат...

– Как е настроението, брато? – поинтересува се Рики Вещицата, който още със сядането си бе запалил огромната си лула, наподобяваща по размери (и по аромат...) дълго употребявано нощно гърне.

– Обичайното като за пред Коледа, Рики – отвърнах аз, стараейки се да дишам през устата. – Скука, мрак, няма подаръци под елхата... абе нормално.

– Дали някой друг освен мен се е запитвал понякога защо проклетата Коледа е един от малкото празници, разпространени из повечето Обединени Светове? – претенциозно се осведоми Джордж, вдигайки лаконично чашата си със синтетична кръв. На врата му се виждаше хемоглобиновата лепенка, неуспешно прикрита с елегантно шалче от пясъчна коприна.

– Този разговор вече сме го водили, и то около десет хиляди пъти, приятел – сопна се Анджела, която продължаваше да потропва нервно с крак, ядосана от факта, че вече цели пет минути никой от цялата кръчма не бе припаднал в краката ѝ и не се бе обяснил във вечна любов и плътски желания.

– Може би причината е твърде прозаична – продължи Джордж невъзмутимо, отпивайки от бокала си. – Вероятно просто желанията на всички хора във всеки един свят са едни и същи – да се събудят една сутрин и да намерят подаръци под натиканото в дневната им дръвче, преструвайки се, че не са харчили трудно спечелените си пари за тях, а някакъв дебелак в червен костюм, експлоататор на елени и пристрастен към бисквитки и мляко, им ги е промушил през комина...

– Брависимо, Жорж, успя да опошлиш поредния празник – усмихна се ослепително Бранди и придърпа роклята си малко по-нагоре. Вече почти наяве виждах как от ушите на Ралфи започваше да излиза пушек, а физиономията му бе почервеняла като чаша асгардско вино. Захапах клечка за зъби, за да скрия усмивката си.

Приятелите ми се дърлиха още известно време, за което успяха да преминат през повечето леки оскърбления, известни на езикознанието, да изпият по четири-пет чаши от съответното си питие и да изпушат няколко килограма хобитски пушилист толкова настървено, сякаш от утре ембаргото върху Средната земя щеше да започне отново.

– Тери, стара хиено такава, ти защо не се включваш в данданията?! – крясна по едно време Джаспър, който очевидно бе сръбнал повечко и трудно контролираше вида си. В момента кърваво-червеният му смокинг бе гарниран с резедава ренесансова перука и черни латексови панталони, на чатала на които с червило бе изрисувано сърчице.

– Нямам настроение за кавги, Джеси – въздъхнах аз и допих остатъка от водката. – Всъщност, нямам настроение за нищо... Искам просто да се натряскам, да направя някоя поразия и да се прибирам.

– Да не би да са те изритали от университета? – загрижено запита Марти, който от доста време насам ме врънкаше да ходатайствам за него, ако случайно някой път стане дума за вакантното лекторско място в катедра „Древни раси“.

– Не, не е това, Марти, и да, обещавам, следващия път ще говоря за теб с професор Гръбман...

– Тогава защо си увесил нос като рианска проститутка? – изръмжа Ралфи, тактичен както винаги.

Бръкнах във вътрешния си джоб, извадих дебелата пачка с пликове, които бях натикал там, преди да изляза, и ги метнах на масата.

– „Уважаеми г-н Сторн, благодарим Ви за изпратените ръкописи. За съжаление, точно в момента нашето издателство изпитва затруднения и едва ли ще е в състояние да издаде Вашите произведения...“ – започна да чете едното писмо Джордж.

– „Недостатъчно живият характер на Вашите герои, нереалността на ситуациите във Вашите творби и очевидната Ви незапознатост със съвременните тенденции във фентъзито правят публикуването на разказите Ви практически невъзможно...“ – прекъсна го Анджела, отваряйки втори плик.

– Абе тия луди ли са?! – удари с юмрук по масата Алекс. Чертите на лицето му за миг се размиха, разкривайки остри зъби и вълчи скули. – От толкова време се познаваме, нещата, през които сме преминали заедно, могат да напълнят цяла библиотека, а те ти навират в носа „съвременни тенденции“ и „нереални ситуации“???

– Е, все пак нямаше как да им кажа, че всъщност нещата, за които пиша, са ставали наистина... – свих рамене аз. – Представяш ли си: „Уважаемо издателство, представям на Вашето внимание последната си творба, която е нещо средно между документален пътепис из Обединените Светове, репортаж за живота на върколаци и практически наръчник „Как да преспим със сукуби, без това да се отрази на жизнения ни статус?“...

Анджела се изчерви и сведе поглед.

- И искаш да кажеш, че никога през живота си няма да се видим като герои на литературни произведения? – тъжно промълви Бранди.

– И децата няма да ме спират по улицата за автографи? – въздъхна Марти.

– Не и в близко бъдеще, другарчета... Поне докато не спрат да толерират некадърните пачаври с ялови стихове и богати татенца – въздъхнах и аз на свой ред и махнах на Рей за още една водка-47. Преди обаче чашата да се озове пред мен и носът ми да улови божествения аромат на билков алкохол, вратата на „Зелената котка“ се отвори и вътре нахлу разчорлен друид с разкривено от уплаха лице.

– Помогнете!!! – изкрещя той. – Има ли магове тук?

– По-полека, друже, ще си докараш инфаркт... – Джордж се изправи, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. Друидът се сепна, но след като видя жетона на АК, се поуспокои.

– Дриадите от Гората на Сенките си направиха шега и изпратиха коледни курабийки с виагра на планинските елфи от Ангтор, но когато играта загрубя, отказаха да... м-м-м... празнуват... с тях... и след това стана страшно! Колегите от Ордена ме изпратиха за помощ. Не знам колко още ще успяват да ги държат далеч едни от други...

– Рей, пиши ни го на сметката – изправих се аз и се запътих към вратата. Цялата компания ме последва.

– Сигурно и за това няма да ти повярват, ако след време решиш да го описваш – хвана ме под ръка Бранди.

– Сигурно, колежке. Сигурно...

Тъмнината навън, мрачна и гладка като мозък на поетеса, ни погълна. Бе време за поредното ни „недостатъчно реално“ приключение. Жалко, че никой никога няма да прочете за него.

„Стани герой!“

Ламята Спаска се събуди от пронизващ зъбобол. Между два от зъбите на средната ѝ глава бе заседнал шлемът на младия юнак, който бе направил глупостта да ѝ се изпречи на пътя вчера и който се бе оказал учудващо вкусен като за толкова неузрял екземпляр. Сега обаче гадната железария от главата му се бе запречила между кътниците ѝ и причиняваше такава остра болка, че сякаш се прехвърляше и на останалите две глави. А за капак на всичко очевидно бе започнала и да ръждясва, тъй като в устата ѝ се плацикаше странен вкус на тенекия.

Спаска въздъхна и с доста голямо усилие се изправи на крака. Пещерата, в която живееше вече стотици години, бе започнала да ѝ отеснява в раменете. Змеят Пенчо, с когото се виждаха от време на време по на едно-две бурета вино, от доста години насам ѝ триеше сол на главата, че трябва да мине на диета, че тия млади юнаци имат доста холестерол, че е сто пъти по-добре да се ориентира към баби, които нямали грам мазнина и имали вкус на еленска сушеница… Досега Спаска бе подминавала упреците му с пренебрежение, тъй като си мислеше, че змеят просто се опитва да срине самочувствието ѝ, за да може по-лесно да се се добере до прелестите ѝ. Явно мискининът обаче имаше право. Трябваше да преосмисли кулинарните си навици.

Когато излезе навън, видя, че денят е в разгара си. Пролетното слънце напичаше слабо, но старателно, пеперуди, птици и прочие сган пърхаха наоколо като в проклет анимационен филм, караконджулите премитаха хралупите си и изтърсваха усилено черги, явно наритани от жените си да свършат поне някаква работа… абе, с две думи, напълно нормален ден в Оранжевата гора. В интерес на истината гората също бе напълно нормална, изпълнена със зеленина, а и всички останали типично горски атрибути си бяха по местата. Селяните от близкото село Горно Таласъмиево я бяха нарекли „Оранжевата“ след онази прословута случка с вещера Краси, който се бе напил като казак и бе опожарил всичко след кратък инцидент, включващ фас от „Средец“, туба бензин и леко късогледство. На следващия ден, воден от угризения, ходещото доказателство за малоумност на човешкия род бе възстановил гората в предишния ѝ вид… или поне така си мислеше. Освен че бе доказан идиот, Краси се оказал и далтонист. След седмица-две всичко се оправи благодарение на двама пътуващи магесници от Македония, но прозвището „Оранжевата гора“ си бе останало и до днес.

Ламята с нежелание се запъти към западния край на гората, където живееше знахарят Тошко. Искрено се надяваше, че ще е достатъчно трезвен, за да успее да види каската на младежа между зъбите ѝ и да я извади безболезнено. По пътя се спря, за да поздрави учтиво групичката самовили, запътили се към потока да перат ризи, да клюкарят и да въздишат по неведоми младежи. След като ги изпрати със завистлив поглед (на тях определено не им се налагаше да спазват диети и други глупости), тя понечи да се върне на пътечката. Преди да успее обаче, върху нея буквално връхлетя бай Стамат – далечен правнук на Крали Марко, както постоянно обичаше да се хвали, силен като прадядо си и глупав като неодялан дървен стобор. Спаска плю ядосано, без въобще да ѝ пука (понякога забравяше, че плюнката ѝ представлява нещо подобно на коктейл „Молотов“):

– Къде си хукнал бре, непрокопсанико? Очи ли нямаш, та газиш дамите по пътя си?

– Не чу ли новината? – изстреля в отговор Стамат, докато се мъчеше да изгаси храстчето, имало нещастието да бъде на пътя на Спаскината плюнка.

– Каква новина, чумата да те тръшне дано?

– Кастинг! В Горно Таласъмиево! Утре сутрин на мегдана!!!

– За какво кастинг бре, хаймана?

– За „Стани герой“, как за какво… Каквато си отвеяна, сигурно и раждането си си проспала… – размърмори се Стамат. Спаска го плесна с опашка зад врата:

– Я не ми дръж такъв тон! И какво си се разщурал из гората като улав? Нали знаеш, че всичко е предрешено отдавна? Да не мислиш, че някой ще те пусне теб… – „…какъвто си прост“, искаше да добави ламята, но успя да се спре овреме: Стамат бе твърде чувствителен на теми, касаещи умствените му способности.

– Тази година е друго! – ухили се юначагата. – Май наистина не си в час. Толкин и Перумов са дисквалифицирани за преписване!

– Не може да бъде! Ами другите? Джордж Мартин например?

– Докато дописвал 48-ата книга от оная боза, зациклил, понеже в един момент убил всички. Сега се чудел как да продължи, понеже имал договор с издателството за още 39 тома, а в един момент останал без грам герои. Последното, което чух за него, е че бил се затворил в дома си и трескаво пишел описания на природата…

– А елфите?

– Елфите няма да се явяват, понеже този път щели да ходят на кастинг при Слави Трифонов! Някой ги бъзикнал, че само при него още не са се появявали елфи, те приели предизвикателството и в момента се контят и разучават „Притури се планината“ и „Кажи на майка си“.

Спаска усети как вълнението на Стамат се прехвърля и на нея. Кастингът за „Стани герой“ бе най-лесният начин да яхнеш гребена на вълната и да получиш цял фентъзи роман – само за теб! Години подред обитателите на Оранжевата гора се мъчеха да пробият, но нямаха и най-малък шанс: всичко бе предварително нагласено, дни преди конкурса се знаеше кого ще наградят и на кого ще е посветено поредното уродливо фентъзи. Сега обаче… Ако всичко, което казваше бай Стамат, бе вярно, имаше реален шанс за справедлив кастинг и справедлив избор на главен герой…

Докато ламята премисляше това, Стамат изтълкува мълчанието ѝ като учтив вариант на „довиждане“ и хукна да разгласява потресаващите новини из останалата част на гората. Спаска откъсна клон от най-близкия дъб и замислено го задъвка. В мечтите си вече се виждаше победителка. „Спаска и проклятието на бродниците“… добро име за роман… или пък може би „Куестът за златната ябълка: величието на ламята“… а защо не и „С потури из Средната земя“…

* * *

На другата сутрин на мегдана в Горно Таласъмиево се бяха изсипали над три четвърти от съществата в Оранжевата гора. Самодивите по стар техен обичай се бяха скупчили отделно от останалите и нервно се кискаха. Векове наред те мечтаеха да се появят в еротична сцена от някой фентъзи роман и дори бяха тренирали за целта: всяка от тях носеше за доказателство разпечатка от „Хаджи Димитър“ (нецензурираният от властта ръкопис, включително и тайната сцена с Караджата, за която се носеха легенди, но никой освен самите самодиви не бе чел). Със завидно постоянство те всяка година се явяваха на кастинга за „Стани герой“… и всяка година сукубите им отмъкваха ролите. Този път обаче сексуалните вампирки бяха решили да стачкуват заради подигравките, съпътстващи излизането на поредната книга на Стефани Майър. Самодивите тайничко злорадстваха и стискаха палци този път да им излезе късметът.

Вещиците и вещерите се бяха отделили на друга страна и безгрижно обменяха рецепти за любовно биле и средство против диария – техният начин да се справят със стреса и сценичната треска. Ако човек се вгледаше обаче, можеше да види притеснението в очите им. Вроденият им скептицизъм не можеше да ги накара да се отпуснат и да повярват, че този път няма изневиделица да изскочи някой пишман-магьосник, носещ странен прякор – Саранбозавият Маг, Пембеният Вълшебник или Страховитият Резедав Уорлок, да направи едни-два евтини циркаджийски трика (които след това НИКОГА не се появяваха в романите) и да им отмъкне за пореден път ролята.

Ламята се огледа, за да види дали таласъмите са успели да пристигнат от Старозагорските бани – Стамат бе обещал, че ще им прати жар-птица с добрата вест. Не успя да ги види – явно закъсняваха някъде по пътя. Сред тълпата видя караконджула Минчо, който също се озърташе и търсеше братовчедите си, но безуспешно.

Спаска успя да зърне в навалицата змея Пенчо и започна да разтиква тълпата, за да се добере до него. Двамата пуфнаха по едно кръгче дим от ноздрите си (елегантен и древен змейски поздрав, пукни от яд, Смог, ти, гущер глупав и срам за летящото племе!), след което се впуснаха в светски разговор за диети, начини за почистване на люспите на опашката и разликите във вкуса на селянин и гражданин.

Не бяха успели да разменят и по три приказки, когато на терасата на кметството излезе пиарът на „Стани герой“, неродената мома Ленче, и плясна три пъти с ръце. Тълпата приказни герои притихна.

– Здравейте и добре дошли на предварителния кастинг „Стани герой 2011“! – заговори Ленчето със звучен и добре школуван глас. Всички заръкопляскаха. Тя ги прикани към тишина с вдигнати ръце и продължи: – Моля всички живи твари да се наредят от лявата страна на кметството, а неживите – от дясната. Торбаланите ще раздадат на всеки един от вас номерче, с който ще се влиза. Благодаря ви за търпението! А сега мое удоволствие е да представя на вашето внимание журито на „Стани герой“!

Под бурните аплодисменти на обитателите на Оранжевата гора на терасата излязоха Те. Спаска притаи дъх, въпреки че и насън щеше да познае лицата им. Четиримата Фентъзи Критици, известни като Светата Инквизиция на Фентъзито; хората, които налагаха тежкото си мнение каква да бъде модата сред света на измислените герои; същите онези Четирима, които според слуховете бяха в основата на Толкиновия Преврат и последвалата Велика Фентъзи Революция (известна сред опозиционерите като Великото Тикане на Елфи Навсякъде). Този път обаче… този път следващият фентъзи роман можеше да бъде под знака на българския трибагреник! Можеше да прекрати хегемонията на изкопираната капиталистическа митология и да я замени с българска – не по-малко крадена, но родна и българска…!

Спаска развълнувано затупка с опашка, вдигайки малки прашни облачета от мръсната земя. Четиримата Критици се прибраха величествено в кметството. Дежурните торбалани започнаха да раздават номерчета, опитвайки се да озаптят разбунената тълпа приказни герои.

Кастингът можеше да започне.

Мракът и дъщеря ми

Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп.

Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!...

– Татко! Добре ли си? – разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек...

– Няма нищо, миличка. Иди... иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.

Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната ѝ красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите... Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите...

– Добре, Дени. Ела пак при мен.

Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.

От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека ѝ пръст, бях сляп като къртица.

Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството ѝ вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим – дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите ѝ забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т. н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка ѝ. Просто вървяхме и мълчахме, а малката ѝ ръчичка доверчиво стискаше моята...

Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии „Рейнголд“ и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата – нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс-любовниците си –отрепки и рокери – го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.

Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина... дрън-дрън, и така нататък, и така нататък... Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота си.

Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка ѝ, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда „Ангелите на Ада“ се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като dеjа-vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени.

Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това - вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния домашен ад. И успяхме.

Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в „Хилс Вали Обзървър“. Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време (дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.

Идеята да убием Джаки и да си върнем за кошмара, на който бяхме подложени толкова време, колкото и да е странно, хрумна първо на Дени. Няма да ви описвам с подробности случката, тъй като и без това вестниците направиха от нея национална сензация. От целия екшън в паметта ми се е врязал само един миг: Дени влиза в палатката, където майка ѝ се чука с онзи опулен миризлив рокер; в ръката си стиска нож – точно копие на онзи, с който някога моето съкровище ме бе ослепило; влюбената двойка се извръща едновременно към нея; Джаки изпищява; Дени с два замаха прерязва гърлата на двамата, след което ги обръща по гръб, отрязва пениса на мазнокосия изрод и го поставя в ръцете на майка си. Не помня друго. По-късно вестниците писаха, че сме изпозастреляли и заклали цялата банда; може и така да е било.

И знаете ли кое беше най-страшното? Това, че и на двамата ни хареса. Отново Дени беше тази, която предложи да тръгнем из страната, да издирим бившите любовници на майка ѝ и да ги избием един по един, а аз се съгласих. Двамата с нея се превърнахме в перфектна машина за отмъщение - баща и дъщеря с две съзнания, чифт очи и два чифта ръце, обединени в едно цяло, мисли, които започват у единия и завършват у другия, мисли, сеещи смърт по цялото Източно крайбрежие - от Бангор до Маями бийч...

Признавам, имахме доста работа. Моята бивша съпруга охотно бе давала прелестите си под наем на всеки, който я бе почерпил няколко бири. Но както отбеляза Дени, поне имахме с какво да се занимаваме.

С последния обаче направихме грешка. Оставихме жив очевидец – настоящата съпруга на Джулиън, която се оказа смъртоносно ранена, но все пак успя да изпее каквото бе видяла пред ченгетата. Сега снимките ни бяха разлепени из всички проклети щати, а ФБР и местните полицейски управления ни дишаха във врата. Вече втора седмица се криехме във вилата на една моя много добра приятелка и колежка от CNN – Фани, емигрант от някаква скапана източноевропейска държава. Рано или късно обаче щяха да я надушат, да я натъпчат с химикали и тя щеше да си признае всичко.

Ако ни хванат, ще се опитам да запазя дъщеря си. Няма да ми е трудно, понеже едва ли някой ще повярва, че едно толкова миловидно момиченце е в състояние да убива. Фани ми е обещала, че ще се грижи за нея. А след целия този ад, на който бях подложен, една смъртоносна инжекция ще ми се отрази повече от добре. Поне в сънищата ми няма повече да се появява лицето на Джаки – на онази Джаки, в която навремето се бях влюбил, онзи измислен образ, съществуващ единствено във въображението ми, преди ужасяващото пропито с бира реално чудовище да го прогони веднъж и завинаги. Тогава вече мракът, който властваше около мен, щеше да бъде истински.

– Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?

– Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред – успокоявам я аз и я галя по главата.

Иска ми се да ѝ говоря. Да ѝ кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да ѝ разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря и какво беше разочарованието ми, когато разбрах, че ще я имам, но от алкохолизирана и сексуално ненаситна майка. Да ѝ споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот... или да не се удавя в алкохол като майка ѝ.

Но вместо всичко това просто ѝ казвам, че я обичам, и я прегръщам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува.

Пред вилата спира кола. Двамата с Дени подскачаме и се напрягаме.

Искрено се надявам, че това е Фани.