Сянката

Ричард дръпна кабела на телевизора. Той се изключи с раздразнено пуфтене. Ричард кимна съгласно. И на него му се пуфтеше.

Значи онова, което откачалката му бе казала по телефона, бе вярно. Машинката работеше. И изпълняваше желания на всичкото отгоре. Имаше си собствена маймунска лапа за персонална употреба – лично негова си, поне докато някой не предявеше права върху джаджата, което най-вероятно нямаше да стане никога.

Телефонът продължаваше да се пули безмълвно. Ричард го взе и го включи. Да пробваме какво ще стане, ако го изпробваме на нещо неодушевено. Натисна бутона за активиране на фотоапарата. Появи се познатият интерфейс на камерата. Дотук нищо особено. Ричард насочи обективчето към парка от другата страна на улицата и докосна бутона за снимки.

Светкавица. Звук от фотоапарат. Нищо особено.

Поне на пръв поглед.

Не след дълго обаче го видя.

Първоначално си помисли, че гледа някакъв документален филм по Discovery Channel, един от онези, където снимат как пролетта настъпва, а след това ти го пускат обратно и на забавена скорост. Видя как тревата пожълтява и се сбръчква като лице на старица. Боята по пейките избледнява и започва бавно да се лющи, а самото дърво, от което бяха направени, се изкриви и напука. Игличките на елхите придобиха нездрав и болнав цвят, след което клюмнаха нещастно надолу, сякаш свеждаха глави пред силата на каквото и да бе излязлото от камерата на телефона проклятие. Детската въртележка за секунди се покри с ръжда, а от дървените кончета наизлизаха червеи и личинки, които досега се бяха спотайвали, но бяха усетили, че вече е настъпило време да покажат лицата си пред света и да приветстват унищожението, бавно пропълзяващо навред из парка. Някъде в далечината се носеше отчаян плач на малко момиченце, което не можеше да повярва, че златистият ретривър, с който си бе играло допреди малко, в момента представляваше изцъклен и озъбен скелет с остатъци от козина тук-там по кокалите, чиято зловеща белота изглеждаше странно на място сред останалата смърт, плъзнала неумолимо из квадратчето, уловено от визьора на камерата.

Чудесно, помисли си Ричард. Разсеяно метна фаса в кошчето и се запъти към дневната, за да вземе лист и химикал. Трябваше да си запише имената и телефоните на всички, които искаше да види мъртви. Всички, които навремето се бяха подигравали с него, бяха тикали колосалните си фишове за заплата в лицето му, бяха му се присмивали за това, че още е сам, че се развежда, че след развода остана без пукната стотинка... Беше време да си платят. Щеше да се обади лично на всеки един от тях, да си побъбри неангажиращо и накрая да им пожелае лек ден... или поне това, което им оставаше от деня.

Още докато се връщаше от дневната, носът му долови странна миризма, която определено не бе на място. Истеричното прихълцване на димния детектор в кухнята разсея съмненията. Фасът му бе подпалил кошчето, то на свой ред щедро бе предало един-два езика пламък накъм кухненската завеса, тя пък на свой ред бе споделила усещането с масата и ламперията...

Ричард тегли една майна по адрес на собствената си мърлящина и се втурна към вратата. Тя не се отваряше. Опита се да метне един от столовете в прозореца, за да може да излезе оттам. Столът отскочи, все едно стъклото беше армирано. Докато се мяташе насам-натам в отчаяни опити да намери път за бягство, и другите стаи се включиха в огнения купон. Димът вече беше навсякъде. С насълзени очи Ричард хвана телефона и докато дробовете му се раздираха от кашлица, набра 911. Спокойно, сега ще пратят помощ, пожарникарите за нула време ще угасят огъня и всичко ще е наред, опитваше се да се самоуспокои той, докато чакаше някой да вдигне телефона. Вместо обичайното „911, какъв е проблемът Ви?“ от другата страна на слушалката обаче се раздаде спокоен глас, познат на всеки американец от телевизионни интервюта, записи на аудиокниги и радиопредавания:

– Мистър Брикс... разбрах, че сте намерили телефона ми.

Имаш ли огънче?

Алисън усещаше как всеки момент ще превърти. Стаята ѝ се виждаше прекалено тясна, покривката на масата – прекалено ярка, а закачалката, на която като одрани кожи висяха десетките ѝ якета, елечета и наметки, сякаш дебнеше определен миг, за да се вкопчи в гърлото ѝ със стоманените си куки и примки. Мобилният ѝ телефон се хилеше неприятно и беззъбо от нощното шкафче, където го беше захвърлила преди час-два. Беше отворила всички врати, за да може течението да прочисти въздуха, и сега завесата ѝ правеше неприлични жестове откъм балконския прозорец. Алисън можеше да се закълне, че чува как някой (лудостта например) чука на вратата на апартамента ѝ, искайки формално разрешение да се намъкне в живота ѝ, където вече се бе настанила удобно преди месец-два.

А на всичкото отгоре на кухненската маса имаше пакет цигари. Беше спряла пушенето преди две седмици (може би и това оказваше влияние на умственото ѝ състояние), но намачканият пакет „Лъки Страйк“ бе повече от реален и нагло се бе разположил по средата на масата… Сякаш бе жиголо, изтегнало се удобно в сатенените чаршафи на спалнята и приканващо похотливо с поглед: „Смееш ли да опиташ?“. Алисън тръсна глава, защото образът на жиголото започваше неумолимо да придобива чертите на Джаред. Чернокосият мираж изчезна. Цигарите – не.

„И какво ще ми стане само от една?“, запита се изморено Алисън. Като се замислеше, всъщност това беше лайтмотивът на целия ѝ живот. Какво ще ми стане, ако не завърша университета, а се хвана на работа? Какво ще ми стане от едно излизане с онзи от бара? Какво ще ми стане от един бърз секс на леглото, което още не бе изстинало от топлината и прегръдките на Джаред? Какво ще ми стане от едно пропуснато противозачатъчно? И от второ? И от двадесето? Голям късмет, а?

Късметът ѝ – онова нагло копеленце, което се бе скатавало за цели 32 години, бе се показало само колкото да я раздразни и се бе омело, взимайки със себе си дори малкото останали хубави неща в живота ѝ: съпруг, работа, семейство, приятели… Алисън невесело се замисли как явно късметът и мислите за самоубийство са две братчета, които не могат да се понасят. Когато късметът се бе изнесъл, самоубийствените пориви в мозъка ѝ се бяха разпрострели като метастази, сякаш бяха чакали първия изгоден момент, за да запълнят всичко наоколо с образи на хапчета, примки, бръснарски ножчета и удобни за скачане балкони. В края на краищата, какво щеше да ѝ стане от едно самоубийство…

Погледът ѝ се плъзна по приготвените за ритуала аксесоари, чинно подредени на кухненския плот – макетно ножче с чисто ново острие, леген с топла вода (за да не се съсирва кръвта от прерязаните вени – „Самоубийство 101“, наръчник за начинаещи, стр. 3-18), бутилката „Джак Даниълс“ за обща анестезия, листчето и химикалката, готови да бъдат употребени за предсмъртно писмо (ако изобщо ѝ хрумнеше какво да напише – в мислите ѝ се въртяха само баналности от рода на „Сбогом и не тъжете за мен“… ха-ха, затъжили са се всички, няма що…), както и снимката на Джаред.

Докато съзнанието ѝ бе заето със самосъжаляване, ретроспекция на всичките ѝ колоритни фалове и обзор на предстоящото самоубийство, ръцете сякаш сами се плъзнаха по плота на масата, тръснаха пакета, хванаха умело излетялата от него цигара и я поставиха в устата ѝ. Още не бе успяла да оцени положението, а дясната ѝ ръка вече откриваше забутаната в джоба на халата запалка и поднасяше услужливо огънчето към осемте сантиметра грях, замаскиран като тютюн и хартия. Е, майната му. Алисън дръпна и издиша с наслада.

„Господи, това не се забравя – също като карането на колело!“, помисли си тя, докато димът бавно се стелеше из стаята. Постара се да изгони от главата си образа на детето си, протягащо ръчичка през гърлото ѝ (или през друго място…) и моли за едно бързо дръпване, докато не е дошло времето за раждане и не са почнали да го лъжат с разни биберони и пюренца. Мамка му. Това нейно въображение един ден щеше да я довърши. Пък и в крайна сметка какво щеше да му стане от една цигара? Особено като се има предвид какво бе намислила за финал на вечерта… нали?

Димът продължаваше да се завихря около нея и да оформя странни плетеници из кухнята. Алисън дори не усети как бе изпушила цигарата, бе я хвърлила разсеяно в мивката и бе запалила още една… след това още една… и още… Някаква заблудена мозъчна клетка небрежно отбеляза как цигарите в пакета не намаляват, но останалите аксони, дендрити и прочие плява из сивото ѝ вещество набързо я пратиха да се грижи за по-сериозни работи… като вдишването и издишването на дима например.

След двадесетата (или може би петдесетата?) цигара Алисън с мъка се насили да се огледа наоколо. Едвам успя да различи силуета на кухненската врата – толкова гъст бе станал димът наоколо. Устните ѝ бяха покрити с горчивия вкус на никотина, показалецът и средният ѝ пръст пареха, а очите ѝ смъдяха от лютивия аромат на „Лъки Страйк“, който сякаш се бе просмукал навсякъде. Лявото полукълбо на мозъка ѝ крещеше да стане, да захвърли пакета на земята и да го тъпче, докато от него не остане само филтърно-тютюнево-хартиена каша, след което да излезе от затворническата килия, в която се бе превърнала кухнята ѝ, да поседне в парка и да диша с пълни гърди истински, чист, безникотинов въздух, за да прочисти мислите си от червеникаво-сивата мъгла, която ги бе обгърнала… Дясната половина обаче не оставаше по-назад в крясъците (само дето в тях прозираше лудост, а не отчаяние) и притикваше пакета с цигарите смело и безотговорно към ръката ѝ.

Алисън вече изобщо не се съмняваше, че ще полудее, въпросът бе единствено кога. Тъй като прецени, че няма смисъл да протака повече, тя стана с ясното намерение най-накрая да вкара в употреба ножчето и останалата част от арсенала. Вместо това обаче откри, че е седнала отново на стола до масата и пали поредната цигара. В пакета все така имаше 19 цигари, независимо от факта, че по нейна бегла преценка досега бе изпушила поне 100. Останаха 19 дори когато димът (въпреки широко отворените врати и прозорци) стана толкова гъст, че не можеше да вижда собствените си пръсти. Бяха 19 и когато се строполи на масата, останала без дъх, без гърло, без ръце, без крака и без съзнание. Последните неопиянени от никотина мозъчни клетки мимоходом фиксираха странна сюрреалистична картина – как димът се навежда грижовно над нея, взема я на ръце и нежно я носи към спалнята – след което се подчиниха на общото настроение и изпаднаха в кататония.

***

Алисън се събуди в прекрасно настроение. Не помнеше кога се е преместила в леглото (последният ѝ читав спомен бе как приляга на кухненската маса), но явно сънят бе направил чудеса. Тя стана, отиде до кухнята и докато си правеше кафе, разсеяно се зачуди кога, по дяволите, бе успяла да изчисти. Спомняше си смътно за някакъв много странен и сякаш стереоскопичен сън – в него тя беше бременна, мислеше за самоубийство… разни такива несвързани работи. Споменът бе толкова ярък, че докато отпиваше от кафето, неволно плъзна поглед по кухненския плот (на която нямаше нищо, разбира се – нито макетни ножчета, нито каквото и да било) и по фигурата си. Разбира се, че не беше бременна, нито пък би си помислила дори за самоубийство – що за глупости! Реши, че е крайно време да излезе да се поразходи.

***

Джаред седеше на бара, отпиваше бавно от чашата, пълна с леден „Джим Бийм“ и се радваше на живота, който, противно на песимистичните мрънканици на загубеняците от службата му, бе пълен с цветя и рози. Бе успял да се отърве от Алисън, бе я разубедил да го съди за бащинство, беше в бар, където никой не го познаваше, от съседната маса го бройкаше девойка със съмнителна пълнолетност и съвсем несъмнителни силиконови прелести… абе с две думи, пей, сърце!

Тъкмо се чудеше откъде да подхване разговор с малолетния инфаркт, когато някой дръпна стола до него и седна, без дори да попита свободно ли е. Той се извърна раздразнен, чудейки се кой и как, дявол го взел, е успял да го открие. Учудването му бе още по-голямо, когато видя Алисън. Фигурата ѝ отново бе възвърнала стройността си (хм, нали абортите след третия месец бяха невъзможни…), а очите ѝ пламтяха в странен керемиден нюанс (ако беше малко по-трезвен, можеше да се закълне, че е червен!), вместо обикновеното зелено спокойствие.

– Здравей, Джаред – усмихна му се тя. Нещо в тази усмивка го притесни.

Алисън бръкна в чантата си и хвърли на масата леко намачкан пакет „Лъки Страйк“, който като че ли бе току-що разпечатан – стори му се, че липсва само една цигара.

– Имаш ли огънче?

Третият закон на Толкин

Виолетовият маг седеше в засада, притаен зад един храст в близост до Ливадата на Сенките, и чакаше тролът да мине покрай него, за да отърве от присъствието му жителите на графство Горъм.

Виолетовият маг се казваше Роджър. Роджър фон Щайнер, за да бъдем точни. Знаеше колко тъпо звучи това, когато го изричаше на глас, особено пред дамите от висшето общество, които току-що бе спасил от разгневени дракони, тролове или вампирясали данъчни, но нямаше какво да направи. Очевидно когато се бе раждал, всички възможни имена бяха отдавна изплагиатствани, затова родителите му се бяха принудили да го кръстят с това… м-м-м… меко казано, немагическо име.

Не че му пукаше особено. В крайна сметка бе добър в работата си и редовно успяваше да се вреди за храна, заплащане, усмивка или плътско отблагодаряване. Методично прочистваше графството и околните земи от разни гадове, които прииждаха към Ливадата на Сенките, сякаш тревата там бе от чиста проба джуджешко злато. В резултат на това селяните бяха спокойни, той бе нахранен и обичан, а свръхестествената напаст… е, добре де, ама в крайна сметка няма пълно щастие.

Изведнъж иззад гърба на Роджър се донесе сухо и някак си официално покашляне. Магьосникът подскочи стреснат и се обърна, надигайки жезъла си в движение, готов да отрази нападението на трола, който без съмнение се бе промъкнал някак си, гадината проклета…

Трол нямаше – нито зад него, нито където и да било наоколо. Покашлянето идваше откъм трима твърде странни индивида – с очила, леко оплешивяващи, държащи сиви папки под мишници. Изглеждаха като индигови копия един на друг. Роджър замига изненадано.

– Вие ли сте Роджър фон Щайнер, познат още като Виолетовият маг? – попита единият от очилатите мъже, разтваряйки папката си.

– Точно така… – отвърна Роджър, без да знае защо изведнъж по гръбнака му полазиха леденостудените пръсти на паниката.

– Роджър фон Щайнер, обвинен сте в системно нарушаване на Третия закон на Толкин. Признат сте за виновен от Общността на Ревизорите-Издатели и в следствие на това подлежите на незабавно дематериализиране – изрецитира с досада вторият от странната троица, който досега бе седял встрани и бе разлиствал отегчено някакви бумаги. Очевидно не произнасяше тази тирада за пръв път.

– Почакайте малко! Това някаква шега ли е? По дяволите, какъв е този закон… никога не съм го чувал – запелтечи смаяно Роджър, докато тримата го заобикаляха и вадеха от джобовете си някакви странни устройства, приличащи на хибрид между джобен калкулатор и картофобелачка.

– Непознаването на закона не ви гарантира закрила от неговата строгост, фон Щайнер! – изджафка първият от Ревизорите, настройвайки уреда си, без дори да го поглежда. – Всички така се оправдават: „не знам“, „не чух“, „не запомних“… а после ние сме тези, които трябва да сърбат тези ваши попари!

– Не може ли някак да се споразумеем? – жалостиво попита Роджър. Още не бе успял да завърши изречението си обаче, когато от устройствата в ръцете на ревизорите блесна яркожълта светлина; сякаш самото слънце бе долетяло за кратък пикник на Ливадата на Сенките, бе кихнало веднъж и се бе възнесло обратно в небето, без да го е грижа какво е причинило на тревата, мравките, глухарчетата и случайно забуталите се между тях магьосници.

Когато сумракът милостиво реши, че мирозданието се е препекло достатъчно, с рязко махване на ръка пропъди жаравата и наметна ливадата с тънкия сивкав воал на вечерната прохлада. Ливадата на Сенките бе пуста; от Виолетовия маг нямаше и следа; тримата Ревизори също се бяха изпарили яко дим. Една заблудена пеперуда се замота сред растенията, опитвайки се да направи труден избор между глухарчето в края на поляната и дивия репей в средата. Изведнъж вниманието ѝ бе привлечено от леко понамачкан лист хартия, търкалящ се безпризорно около един пън. Тя долетя с любопитство до него, разходи се из целулозните гънки и разочаровано отлетя, тъй като прецени, че това не е място, където една порядъчна пеперуда би трябвало да се разхожда. Ако можеше да чете, тя вероятно би намерила за интересни драскулките, с които бе ошарено листчето:

„Първи закон на Толкин: Създавай колкото се може повече герои, тъй като Объркването на Читателя е твой Господ-Бог; колкото по-неясен е сюжетът ти, колкото повече герои вплетеш във фабулата и колкото повече нови имена измислиш, толкова повече ще са Продажбите ти.

Втори закон на Толкин: Никога, за нищо на света, ама НИКОГА не завършвай Книгата, за да имат и Тези след теб какво да дописват, плагиатстват и коментират.

Трети закон на Толкин: Магьосникът от Книгата ти никога не трябва да се намесва в Развоя на Събитията, без значение с каква мощ разполага или колко напечена е Ситуацията; негово задължение е да седи безучастно встрани и да не помага на приятелите си възможно най-дълго време.“

Роботът-комарджия

(с поклон към сър Айзък)

Всичко, както обикновено, започна с изречението „Хващам се на бас, че…“.

Не, не, явно ще трябва да започна отначало. Колкото и да мразя дългите встъпления, трябва да призная, че всеки един разказ има нужда от цялата история, дори главните герои в него да са Джордж Сандърс и Грег Майкълс – хората, на които новинарските агенции посветиха най-много минути ефирно време от първия полет на човек до Юпитер насам. Общественото мнение за тях дълго време се колебаеше между „Осанна“ и „Разпни го“, за да се кротне най-накрая в сивата област на „На кого му пука“ (благодарение на усилията на едва ли не цял легион от генийчетата на „Ю Ес Роботикс“ и по-специално на отдела им „Връзки с обществеността“). Сега обаче, щом сте дошли при мен със желание да научите цялата истина, усещам, че е време историята да бъде завършена – с други думи, към средата, раздухана от новинарските агенции, аз, вашият покорен слуга, трябва да добавя увода и заключението.

Та да си дойдем на думата.

По времето, когато стана целият този скандал с робота KN-95 (наричан от всички Кени), Джордж Сандърс и Грег Майкълс бяха двойка инженери от „Ю Ес Роботикс енд меканикъл мен корпорейшън“, които отговаряха за фината настройка на позитронните мозъци на цялата продукция на фирмата. Другояче казано, нито един робот не излизаше от „Ю ЕС Роботикс“, без да е минал щателна инспекция от Грег и Джордж, целта на която бе да се уверят, че никой от механичните приятелчета няма да излезе сред обществото с дефект или неизправност, която да хвърли петно върху името на корпорацията. Ако се случеше двамата да забележат нещо нередно, те задържаха робота при тях, докато Желязната Сюзън Келвин не отделеше част от скъпоценното си време, за да дойде при тях, мимоходом да загатне как умствените им способности далеч отстъпват от тези на шимпанзе-аутист, да им подхвърли царствено решението на проблема и да се оттегли надуто и пренебрежително. Сандърс можеше да се закълне, че д-р Келвин дори успяваше да затръшне вратата на излизане – независимо от факта, че вратите в цялата фирма бяха плъзгащи се…

Но да се върнем на нашата история. Цялата галимация започна в деня, когато KN-95 дойде при Джордж и Грег. Роботите от серия KN бяха предназначени за работа в паладиевите мини на Амалтея – място, където се събираха отрепки от цял свят в надеждата да изкарат някоя-друга хилядарка и да се пенсионират. Тъй като още не се бе родил човек, който да устои на импулса да излъже кога точно отива на работа, кога си тръгва и колко точно е заработил по време на смяната си, роботите от серия KN трябваше да играят ролята на „бригадири“. В позитронните им мозъци бе вграден най-новият софтуер на „Ю Ес Роботикс“, който комбинираше почти перфектен детектор на лъжата, окомер, който бе в състояние да прецени теглото на количка с паладий с точност до седмия десетичен знак… и вежлив успокояващ глас, разработван от цял отдел по психология, който се предполагаше, че е предназначен да тушира напрежението между миньорите.

Когато ви казвам „напрежение“, не бих искал да оставате с погрешно впечатление, че имам предвид обикновен скандал, завършващ с дружеска прегръдка и масово пиене на алдебаранска бира. „Напрежението“ на Амалтея започваше с кирка в главата и завършваше с тълпа с липсващи крайници и органи в местния лазарет. Някои мислеха, че това е от паладиевите изпарения, които се смесваха с твърде недружелюбната атмосфера на планетоида. Други предполагаха, че виновна е гледката на Юпитер над главите им, от която човек, видите ли, се изнервял и започвал да си мисли за глупости. Трети, най-мъдрите от всички, въобще не се интересуваха от причината, а от следствието и винаги гледаха да са на няколко светлинни минути от свадата още в самия миг на започването ѝ.

Серията KN бе разработена с цел превенция на подобни инциденти, тъй като самото транспортиране на пострадалите в побоищата хора излизаше скъпо и прескъпо, да не говорим за загубите за икономиката на Земята, която изцяло зависеше от добива от Амалтея. Работата на Сандърс и Майкълс бе да се убедят, че Трите Закона са правилно програмирани в позитронните им мозъци, тъй като дори най-малкото отклонение би предизвикало ново напрежение, вместо да тушира старото. Двамата подлагаха всеки робот от серията на такива тестове, че средновековната Инквизиция (при положение, че на инквизиторите им бяха попадали позитронни роботи) би се изчервила от срам и тутакси би хукнала да наваксва пропуснатото.

94 от роботите вече бяха преминали тестовете и бяха опаковани обратно в транспортните си контейнери, готови да заминат с първия кораб за Амалтея. Грег и Джордж вече бяха успели да се отегчат до краен предел, тъй като въпросите, които задаваха на всеки един от партидата, бяха стандартизирани и място за импровизации нямаше. Именно скуката породи разговора, от който започна целият този цирк.

– Кога излизаш в отпуска? – попита Грег колегата си, докато му помагаше да разопаковат 95-ия робот от поредицата.

– След две седмици – въздъхна Джордж, зареждайки нов информационен кристал в комтаблото. – Повярвай ми, усещат се като две години…

– Вярвам ти, друже. Ако знаеш на мен пък колко ми е домъчняло за плажовете на Орион VI… за баровете… за казината… Направо бих убил, за да мога да друсна една игра на покер ей сега, с коктейлче в ръката и с една венерианка в скута!

– Е, коктейлчето и венерианката няма как да ти ги осигуря, но виж, за покера…

– Какво ти се върти из главата? – с блеснали очи попита Грег.

– Ще ти обясня веднага. Тези приятелчета, с които се занимаваме вече трети ден, имат детектор на лъжата, нали?

– Поне така пише в инструкцията.

– Това значи, че ще могат да разгадават кога човек блъфира и кога – не, нали?

– Не съм толкова сигурен, приятелю мой. Има тънка разлика между блъф и лъжа. Психологът от древния XXII век Роналд Фридрих е доказал невъзможността да се улови блъф при игра на покер с помощта на механично устройство. Именно затова махнаха детекторите на лъжата от орионските казина…

– Е, знам, но нищо не ни пречи да пробваме, нали?

– Освен факта, че Сюзън Келвин ще ни убие на секундата, в която разбере какво сме правили с безценните ѝ деца.

– Това, което човек не знае, не може да му навреди – изрецитира с присмех Джордж.

– Дори и да е така, пак нищо няма да се получи заради… заради… – Грег изведнъж спря на място, а очите му грейнаха.

– Приятелю, току-що ми хрумна как да изкараме някой-друг кредит за предстоящите си отпуски!

– Целият съм в слух.

– Ще организираме един турнир по покер между този тук… – Грег потупа корпуса на KN-95 – и Трип Гордън от „Логистика и счетоводство“. Нали знаеш, че той е цар на блъфирането?

– Надали има някой, който да не знае.

– Ще ги накараме да изиграя няколко партии покер, а междувременно ние ще спретнем едно залагане кой ще победи – човекът или машината.

– И кой ще е достатъчно глупав, за да заложи на човека? С този детектор на лъжата у него…

– Ние, колега. Ние ще заложим срещу… срещу Кени.

– Кени?

– Ами да – KN-95, съкратено Кени. А и в древни времена е имало някакъв филм – „Комарджията“, главната роля в който се е изпълнявала от един древен певец Кени Роджърс.

– Не съм го гледал.

– Няма и как да си го гледал, идиот такъв – говоря ти за твърде древни времена, когато киното е било двуизмерно.

– Както и да е, това няма значение. И откъде си толкова сигурен, че Кени ще загуби?

– Заради Законите на роботиката, Джорджи! Преди да започне турнирът, ние ще обясним на Кени, че ако победи, ще го разглобим на съставните му части. Тук ще включим Третия Закон, който задължава робота да се грижи за собствената си безопасност, доколкото това не противоречи на Първия и Втория Закони. След това направо ще му заповядаме да загуби, като по този начин вкарваме в употреба Втория Закон – „Роботът е длъжен да изпълнява заповедите на човека, доколкото тези заповеди не противоречат на Първия Закон“. А след това ще му кажем, че ако спечели, ние ще сме нещастни, тоест, ще ни бъде причинена вреда, а това автоматично задейства Първия Закон: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човек да бъде причинена вреда“. Работата ни е в кърпа вързана!

Останалите няколко дена преминаха в трескава подготовка и такава дълбока конспирация, че не само Сюзън Келвин и шефовете на станцията, но дори и ръководителите на отдели не знаеха нищо. За далаверата знаеха само заложилите.

Залаганията, както се и очакваше, вървяха като топъл хляб… и естествено всички залози бяха за Кени. Единствено Грег и Джордж бяха заложили по една годишна заплата за победа на Трип и всички посветени в заверата ги гледаха съжалително и/или подигравателно, когато се разминаваха с тях по коридорите. Кени бе закотвен в един празен склад, на който бе лепната табличка „Не влизай – радиация!“ и всички чакаха момента, в който д-р Келвин ще напусне станцията за час-два, за да обявят начало на турнира.

Най-сетне дългоочакваният ден дойде. Главният робопсихолог на „Ю Ес Роботикс“ бе извикана на Земята за кратко, за да свидетелства по някакво обвинение към робот, уж нападнал човек. В мига, в който совалката ѝ се отлепи от корпуса на станцията, складът, в който бе заточен Кени, се превърна в по-оживено място и от кръчмите на Процион III. Епичната битка между човека и машината можеше да започне!

* * *

… Когато и последният човек се изниза от склада, потупвайки съжалително Джордж и Грег по раменете, двамата конспиратори се стовариха върху най-близкия до тях контейнер и започнаха да си поемат дъх като риби на сухо. Мисълта за това как трябва да изкарат една година без никакви, ама абсолютно никакви пари ги караше да изпадат в тиха лудост.

– Да ти имам „железния“ план, колега… – избухна по едно време Джордж. – Какво, по дяволите, стана???

– Нямам ни най-малка представа – озъби се в отговор Грег. – Бях предвидил всичко…

– Както винаги, вие, двойка примати такива, не сте предвидили най-важното – човешкия фактор – донесе се глас иззад контейнера. Двамата скочиха като попарени:

– Доктор Келвин… ама вие не сте ли…

– На совалката ли? И да изпусна такова представление? В никакъв случай – усмихна се хладно Желязната дама. – Виждате ли, преди няколко дена Трип дойде при мен с молба за помощ. Беше се досетил, че готвите някакъв мръсен номер и се чудеше дали не мога да… изравня условията, така да се каже. Планът ви бе толкова прозрачен, че не бе необходимо човек да е робопсихолог, за да го разгадае. По мой съвет Трип прекара известно време с Кени… резултатът е налице, както се убедих сама.

– Но как… Ние бяхме помислили за всичко…

– За щастие и двамата не сте чак толкова големи специалисти, за да обгърнете всеки един аспект от психологията на един робот и Трите Закона в частност – гласът на д-р Келвин режеше като бръснач. – Вчера Трип цял ден чете на Кени древни трактати, философски книги и религиозни текстове, в които подробно се обясняваше какво зло са парите, какви увреждания причиняват те на човешкото съзнание и как сребролюбието е най-големият враг на човека… Мислите ли, че Кени би оставил човека срещу него да спечели и би ви оставил с купчини пари в ръцете, като по този начин ви причини вреда? Мислите ли, че би нарушил Първия Закон?

Някой друг да не ми харесва котето?

Да, разбира се, че е свободно, може да седнете. Е, има си хас, разбира се, че съм достатъчно голям… все пак навърших 10 миналата седмица. Въпреки че, ако питате мен, човек е пораснал тогава, когато започне да мисли като възрастен. В този смисъл аз съм голям, откакто станах на 6 и майка ми ме заряза. Ей така, просто реши, че вече не ѝ се занимава с деца и ме остави за осиновяване. Не, няма смисъл да ме съжалявате – в крайна сметка аз само спечелих от това. Нима вие бихте предпочели такъв живот за вашите деца: постоянен тормоз – както физически, така и психологически, ограничения, лишения и всевъзможни препятствия, изкуствено поставяни пред теб само и само за да удовлетвориш нечий болен мозък?...

Е, да, тя наистина беше болна, но това така или иначе не оправдава никого. Да сте чули сериен убиец да се измъкне от правосъдието с пледиране за временна невменяемост поради грип или остеопороза? А в края на краищата единствената разлика между серийните убийци и просмуканите със злоба майки е тази, че серийните убийци от време на време ги хващат. Майките от своя страна продължават да разливат отровнозелената си злоба из целия свят, докато най-накрая смъртта не се смили над човечеството и не ги тикне в някой от многото си казани с врящо олио. О, да, олио, не смола – повярвайте ми, виждал съм… но това е една друга история.

Така или иначе съдбата явно много мрази шестгодишни деца, току-що зарязани от майките си, защото веднага запретна ръкави и се зае да запълни дупката в живота ми с нова, още по-префинена и закалена злоба, хитроумно замаскирана за пред света като майчина загриженост. Заподмятаха ме насам-натам из приемни семейства, докато накрая не започнах да забравям собственото си име: всяка една от мащехите ми ме наричаше с неин собствен епитет, всеки по-обиден и по-оригинален от предходния. Един от последните бе Онзи; спрях се на него, защото освен обидно анонимен бе и удобно анонимен. А аз се бях уморил да бъда психологическата боксова круша за гадните вещици. Исках просто да бъда никой. И да си почина от всичко.

А, котето ли? Радвам се, че ви харесва, господа. То е още съвсем малко – няма и годинка. Но тогава поредната ми „майка“ му хвърли мерника и трябваше двамата с него да се ометем. Нали ви харесва? Нямате нищо против котета, нали? Казва се Джери и вече може да яде и други неща освен млечна попара. Свикнах го да…

О, не, господине, технически не съм бягал отникъде. Просто мащехата ми хвърли топа и аз вече не бях ничия собственост, затова просто тръгнах.

Та докъде бях стигнал?

А, до котето. Ама наистина ли ви харесва? Като че ли нещо се мръщите… Джери не е виновен, че се скубе, просто по този край е доста горещо, а той е свикнал на хладинка, затова… Джери ми е приятелче. Той е единственият, който остана до мен, когато онази вещица започна да ме ругае; всички останали се изнизаха, без да ме подкрепят. И предишните ми котета бяха така. Много ми е мъчно за тях. Ако бях разбрал за Нещото по-рано, може би щях да успея да ги защитя…

А, благодаря ви много, господине, много сте добър. Къде е моята ли? Ми доколкото си спомням, никога не съм имал носна кърпичка – мащехите ми тикаха по джобовете парчета вестник или салфетка: да съм се оправял както мога… Целият ми живот мина така, господине – мога да го опиша с четири думи: оправям се, както мога. Още когато първата ми приемна майка започна да ме тормози, си взех първото коте. Беше шарено, с костенуркова окраска и с бяла предна лапичка. Много беше сладко. Беше най-красивото коте в Дери, това мога да ви кажа със сигурност. Беше момиченце, затова я нарекох Линда. Двамата с нея обикаляхме по града, шляехме се безцелно, просто за да не се прибираме в онзи змиярник, където злобата и проклетията бяха толкова концентрирани, че ако човек присвиеше очи, почти можеше да ги види – как се носят като лепкави сополи из въздуха, запушват очите, носа и гърлото ти така, че да не можеш нито да дишаш, нито да викаш от болка, нито дори да плачеш. А можете ли да си представите какво му е едно дете на 6-7 години, от което сте отнели възможността да плаче – единственото облекчение, което по милост е предоставено на децата?

Дъртата вещица от самото начало не хареса Линда. Гадна била, гледала я странно, искала да я одере (не че искаше, но дори и да искаше, бих я оправдал)… абе глупости от този род. После започна заяждането за космите. Винаги дъртите вещици се хващат първо за космите. Ще кажеш, че и техните вмирисани, некъпани, перхидролизирани коси не се скубят! Но не, винаги трябва да се правят изречения за космите… Спомням си, когато Вещица №1 се разсмърдя за космите, обърса ми два шамара, след което се зае да гони Линда, за да ошамари и нея, нещо в мен се пречупи. Спомням си, че бях толкова бесен, че чак по очите ми избиха неволни сълзи – не от мъка, не… от бяс, от безсилие, от самия факт, че децата сме толкова безсилни, че дори не може да защитим едно свое четирилапо приятелче от мухлясалата злоба на една вещица. Спомням си още, че присвих очи, за да изтекат сълзите по-бързо, защото цивренето не се одобрява от дъртите вещици. За тях емоцията е нещо, което трябва да се пази консервирано в буркани и отваряно единствено по време на латиносериалите.

Когато присвих очи, сякаш въздухът в стаята се промени: стана по-гъст, по-лепкав, по-… някак си по-крив, ако искате. Не мога да ви го обясня по-добре, господине. Виждали ли сте как сякаш самото време се изкривява, когато погледнете през току-що издишания дим от цигара? Ами нещо подобно беше – това е най-близкото сравнение, за което мога да се сетя. Помните ли как ви казах преди малко как човек едва ли не можеше да види злобата на мащехата ми? Е, тогава наистина я видях – яркочервени нишки, които струяха от слепоочията ѝ, пулсираха с болезнен вид, като на прясно възпален гноясал тумор, извиваха се като отровни змии и обгръщаха котето ми с псевдо-майчинска прегръдка, която тровеше, задушаваше и убиваше. Много се изплаших. Не за дъртата – нея сигурно и атомна бомба не я ловеше, също като хлебарките. За Линда. Тя стоеше на средата на стаята, настръхнала, вдигнала предната си лапичка – онази, бялата – и изглеждаше толкова крехка и беззащитна…

И тогава стана Нещото.

Веднъж гледах как по телевизията един плешив чичко се опитва да обясни научно какво се е случило на една от предишните дърти вещици. Чичкото нарече Нещото „пост-травматична субпространствена материализация на психосоматичната енергия“. Дрън-дрън. Не разбрах и думичка от това; явно и чичковците от телевизията не можаха да разберат нищо, защото му се подиграха и го изгониха. Нито съм материализирал нещо, нито пък когато и да било през живота си съм имал психосоматична енергия… даже не знам какво е това. Просто стиснах зъби, бесен от факта, че някой ми обижда котето. Тогава… тогава сякаш въздухът в стаята се огъна – като лист хартия или като вестник, когато някой друг го държи, а ти искаш да прочетеш комикса на последната страница…

Пулсиращите гноясали върви се огънаха заедно с въздуха и обгърнаха главата на мащехата ми. За секунда очите ѝ пламнаха, косата ѝ настръхна като телена четка, а от прехапаната ѝ устна потече тънка струйка кръв. Явно не бях сбъркал и злобата ѝ наистина бе в промишлено количество. Линда изсъска и се скри под дивана. Аз издишах шумно и се загледах във вещицата. Тя тръсна глава, без да разбира какво се е случило току-що и изджафка някоя от поредните си обиди. Не ѝ се разсърдих. Не и този път. Беше ми страшно интересно какво ще стане.

Тя започна да оплешивява. Космите падаха от главата ѝ на снопчета, като слепнати пухчета от глухарче. Явно това бе пожелала да се случи на котето ми. И явно аз бях успял да обърна проклятието ѝ срещу самата нея.

Е, добре де, може и да не е било проклятие. Може първата ми мисъл – че това е просто злобата и проклетията, която по някакъв начин съм се научил да виждам – да е била правилна. Не знам. Но не ме и интересуваше. Вече имах начин да се защитавам.

Само дето бях подценил нивото на гадост у вещицата.

Една вечер се прибрахме с Линда след девет. Бяхме се разхождали из квартала, катерехме се по дървета, седяхме на пейки в парка и зяпахме минувачите… говорихме си… О, да, господа, когато цял живот никой не те слуша, когато не си се научил да говориш езика на мащехите (онзи с много „ремонти“, „тапети“ и прочие еснафщина из него), рано или късно се научаваш да говориш с единственото същество на този свят, което те разбира. С котката. Но май пак се отплеснах.

Когато се прибрахме, вещицата вдигна такъв скандал, че сигурно са я чули чак в Централен Мейн. Линда се стресна, изтръгна се от ръцете ми и тръгна да бяга в посока към кухнята, където прозорецът бе отворен и през него лесно можеше да се стигне до двора, а оттам до улицата, откъдето щях да я прибера, когато мръсницата спреше да беснее…

Но не бе достатъчно бърза.

И до ден днешен не знам дали вещицата искаше да ѝ строши главата или просто ритна напосоки, а обувката ѝ с онези модерни цигански тежки платформи свърши останалото. Единственото, което знам, е че звукът, с който Линда умря, ще ме преследва още доста дълго време. И досега не мога да стоя безучастен в кухня, когато някой готви нещо с яйца. Звукът от трошенето ме кара да плача. Винаги.

Отначало даже не разбрах какво става, тъй като сълзите ми бликнаха на секундата и стаята и без това се виждаше като през орнаментно стъкло. След това обаче усетих, че явно Нещото (онова с огъването на вестника и така нататък) се случва отново, тъй като забелязах как вещицата странно се е подпряла на касата на кухненската врата. Вратът ѝ бе огънат настрани под странен ъгъл, единият ѝ крак се влачеше безжизнено по земята, очите ѝ горяха с онзи инфектиран блясък, а главата ѝ…

О, как се пръсна главата ѝ! Стоях очарован и гледах как дъртата вещица умира в страшни мъки. Първо забелязах лека вдлъбнатина в челото ѝ, след това дупките по почти оплешивялата ѝ глава станаха хиляди, като на топка за голф, челото ѝ тръгна да се усуква в една посока, а брадичката – в друга, от ушите ѝ закапа кръв, а зъбите ѝ започнаха да се пукат един по един, мятайки костни шрапнели из цялата кухня…

След това главата ѝ се пръсна. Парчета мозък опръскаха огледалото над мивката, шепа косми задръсти боклукомелачката, а останалите късчета от зъбите ѝ излетяха и се забиха в кухненското шкафче (бях учуден, че това са нормални, а не змийски зъби).

Улових се, че сълзите ми са пресъхнали, а аз самият се усмихвам широко. Беше ми харесало. Не знаех защо… но все пак тогава не знаех думата „справедливост“. Нямаше откъде да я знам.

Взех лопатата от гаража и зарових Линда в задния двор. Оставих вещицата да гние в кухнята – чух, че я били намерили след седмица, когато вътрешната ѝ смрад се била превърнала в напълно реална такава.

Оттогава насетне съм сменил доста приемни семейства. Нито една от вещиците не обичаше котета. Много от котетата ми умряха. Вещиците обаче ги последваха.

Вече пораснах. Научих се да контролирам правилно Нещото. След последната вещица (направо бе прекрасно как гръдният ѝ кош експлодира; звукът почти успя да заглуши онзи яйчен пукот в главата ми…) се заканих, че нито едно от котетата ми отсега нататък няма да пострада. Вече мога да предвиждам злобата. Вече мога да я насочвам, преди да е наранила котетата ми.

Та, казвате, господа, някой от вас да не ми харесва котето?

Symphoniae mortuorum1

Когато светещите цифри на часовника се смениха с леко припукване на 02:30, Емилио рязко отвори очи и се изправи в леглото. Тялото му бе покрито със ситни капчици пот, които за секунди се изпариха и изпълниха стаята с остра миризма на страх и напрежение. Чувството не му бе непознато – за два месеца бе успял да свикне с него дотолкова, че бе съумял да убеди себе си как това е нещо напълно естествено като например прозявка или кихавица.

А освен това усещането беше… м-м-м, дори приятно на моменти. В секундата, в която отвореше очи, му се струваше, че тялото му е като къща, пълна със застоял въздух, прах и мръсотия… и в един момент някой все едно дърпаше щори и завеси рязко нагоре, издухваше молекулите на блатната миризма навън и пълнеше стаите с чудесния, успокояващ, нежен аромат на мрак.

Емилио мразеше светлината. Ненавиждаше начина, по който слънчевите лъчи рано сутрин брутално изнасилват крехките му клепачи, принуждавайки ги да се разтворят пряко волята им; възмущаваше се от грубостта, с която разкъсваха полупрозрачните пердета и нахлуваха в личното му пространство; роптаеше срещу наглостта, с която го преследваха цял ден, където и да отидеше, отнемайки му и малкото останала самота, на която можеше да се наслади с Хелена.

Като стана дума за това… Емилио рязко отхвърли завивката, стана и се насочи към леглото на сестра си. По пътя се блъсна в една-две играчки, разпиляни по пода, но знаеше, че след няколко минути очите му ще свикнат с благодатната тъмнина и ще започне да вижда не по-лошо от котка. Всъщност от известно време насам бе забелязал, че през нощта вижда доста по-добре, отколкото през деня. Още една причина да ненавижда деня и да обожава нощта. И тъмнината.

Когато ръцете му се опряха в рамката на леглото, вече различаваше значителна част от мъглявите силуети, изпълнили стаята като призрачни сенки, стоящи и чакащи някой да нарисува заветната пентаграма, да ги освободи от заточението и да улесни преминаването им от единия свят в другия. Сред тяхната безформеност и неопределеност видът на сестра му, излегнала се в средата на парцаливия дюшек и обвила покритата с лекета възглавница с ореола на златистата си коса, бе някак си не на място; сякаш някой случайно бе изтървал златен пръстен в купчина въглища.

Както винаги, щом наблюдаваше елегантната фигурка на сестра си, Емилио се захласна. Беше прелестна. Съвсем не детското излъчване на 13-годишното момиче за секунди предизвика познатото съвсем не детско чувство на изтръпване в долната част на корема, включително и онази част, която мащехата им наричаше „срамотии“. Ако днес не беше нощта на събота срещу неделя, ако беше който и да е друг ден от седмицата, Емилио щеше да се сгуши до сестра си и да обсипе нежното ѝ тяло с целувки, които на свой ред щяха да доведат до онова съвсем не детско чувство на безгрижен полет сред нощна гора, пълна с пеещи елфи, блуждаещи огънчета и летящи бебета-дракони… онова чувство на взаимност, което бе последното, което им бе останало след смъртта на майка им, чувството на пълно доверие и абсолютно разкриване един пред други, на блаженство и наслада, на мечтания и удоволствие…

Но днес бе нощта на събота срещу неделя. Емилио въздъхна и докосна с устни слепоочията на сестра си.

– Ели, ставай… Време е.

Хелена се размърда неспокойно и изведнъж се изправи рязко, също както бе направил Емилио преди малко. Капчиците пот по гърдите ѝ се изпариха също така мигновено, както и при него, но ароматът, който оставиха след себе си, бе нежен и опияняващ – като усещането за прясно окосена ливада след летен дъжд... главозамайващ… сладострастен…

– Спокойно, Ели, всичко е наред – прегърна я Емилио, мъчейки се да пропъди егоистичните мисли от главата си. Тя си пое рязко въздух и го прегърна на свой ред, задържайки ръката си на едно определено място малко по-дълго, отколкото бе благоприлично. Той я улови, отмести я внимателно и целуна нежно пръстите ѝ:

– Не сега, сестричке. Като се върнем. Помниш кой ден сме днес, нали?

– Да – усмихна се тя. Усмивката ѝ сякаш накара мрака да разцъфти със стотици хиляди нюанса на черното. – Да тръгваме.

Двамата набързо се облякоха (използваха всяка възможна секунда, за да бъдат без дрехи и да се наслаждават един на друг, когато могат, но за съжаление навън трябваше да бъдат облечени, за да не скандализират и без това пуританското селце), прескочиха перваза на прозореца и за секунди вече бяха на уличката. Усещането за сладостна болка в слабините на Емилио тъкмо започваше да отшумява, когато стигнаха ръждясалата врата на селските гробища. Внимателно я отместиха, влязоха в запустелия парцел земя и уверено закрачиха към отдалечената алея №259, намираща се в самия край на царството на мъртвите.

Когато стигнаха до гроба на слепия цигулар, Смъртта вече беше там. Косата ѝ бе подпряна на надгробния камък с изписани странни рунически думи, две от които със сигурност бяха „Анхело Гутиерес“. Цигулката на стария майстор вече бе в ръцете ѝ и костеливите ѝ пръсти с поскърцване опъваха ключовете, за да настроят инструмента в съответствие с някаква странна, неземна гама, нямаща нищо общо с хармониите на простосмъртните. Когато ги видя, Смъртта изостави за миг заниманията си, обърна се към тях и се поклони леко. Емилио можеше да се закълне, че на озъбената дупка, зейнала в долната част на черепа ѝ (някак си не му се обръщаше езика да нарече това „уста“), се бе появила лека усмивка, но по всяка вероятност само така му се струваше… в края на краищата Смъртта не би трябвало да се усмихва, нали?

Е да де, ама пък все пак Смъртта не би трябвало да свири и на цигулка, но въпреки това го правеше. Така че кой знае кое беше редно и кое – не.

Емилио и Хелена се поклониха учтиво на свой ред. Когато за пръв път се бяха срещнали със Смъртта, се бяха опитали да я заговорят. Бързо бяха разбрали, че опитите им са обречени на неуспех. Смъртта ги изслушваше вежливо, кимаше (одобрително?) и безмълвно се връщаше към заниманията си. Нито веднъж не им бе отговорила. Надали щеше да го направи и в бъдеще. Двамата се бяха примирили с това, още повече, че музиката им бе предостатъчна.

Смъртта приключи с настройването, отметна качулката на робата си назад и разкърши пръсти. Скърцането и пукотът, който се донесе до тях, напомни на Емилио за покашлянето, с което музикантите се опитват да подскажат на аудиторията, че би било уместна проява на вежливост, ако замлъкнат за секунди и дадат на твореца възможност да се съсредоточи. Той седна по турски на земята, прегърна Хелена през рамото (тя както обикновено се сгуши доверчиво в него) и двамата зачакаха Смъртта да започне.

Както обикновено, още първите звуци ги накараха да почувстват музиката с всяка фибра на телата си. Смъртта не просто свиреше на цигулката – тя говореше с нея, умоляваше я, обясняваше ѝ се в любов и изслушваше ответните ѝ чувства, шепнеше ѝ нежни като коприна слова и през цялото време я ласкаеше, люлееше я в скута си като коте, което ѝ се отблагодаряваше с всичката признателност и обожание, на което бе способно… Всеки акорд бе като фойерверк, разцепващ нощната тъмнина със залпове от още по-черен и в същото време ослепително цветен мрак; всяка нота избухваше с тъга и се разсипваше на десетки хиляди капчици мъка, карайки тревата на запустялото гробище да стене и въздъхва; всяко тремоло раздираше с гарванови нокти сърца, тела и душа, впиваше се като пиявица в сетивата и изсмукваше напоените с кръв чувства, за да засити глада си за любов и омраза… Емилио и Хелена стояха застинали на място, боейки се да си поемат дъх, сякаш всяко вдишване щеше да разруши магията и грубо да обругае светостта на симфонията, която се лееше като изповед изпод лъка на Смъртта. Искаше им се да останат така с дни, с години, с векове, докато телата им изтлеят като догаряща свещ, плътта им се разсипе на късчета обгоряла прах, а душите им, закостенели от тъгата, загризала ги безжалостно още от мига на майчината им смърт, се превърнат в две малки копия на кокалестата фигура в черна роба пред тях… след което да вземат по една цигулка от гроба на стария майстор и да засвирят заедно, без да спират, докато омразната лицемерна светлина най-накрая не подвие опашка като ритнат помияр и се скатае страхливо в някое ъгълче, освобождавайки място за пълноправния господар на този свят – мрака…

Не след дълго за съжаление обаче Смъртта изтръгна от цигулката последната нота за тази нощ, поклони се в отговор на безмълвните погледи на двете деца, пълни с обожание и възхищение, наметна качулката си и бавно се разтвори в нощта, оставяйки след себе си само безрадостното чувство за самота и отчаяние. Емилио въздъхна горчиво, изправи се и подаде ръка на сестра си, за да ѝ помогне да стане. Двамата закрачиха по обратния път към дома, без да изрекат и дума, за да не развалят магията на току-що случилото се.

На изток вече се виждаха първите нахални лъчи на изгряващото слънце, които опипваха похотливо облаците над тях и нетърпеливо ги чакаха да се отместят, за да започнат отново с разврата и гаврата над задъхващия се от светлина свят. Емилио не за пръв път си мислеше колко ще е хубаво, ако успеят по някакъв начин да прогонят този наглец някъде далеч, да го затворят между четири стени, където да си свети на спокойствие, без да има възможност да пакости на света… да се отблагодарят на Смъртта, като ѝ предоставят възможност да свири когато си иска, а не да чака милостивите мигове на мрак, за да излезе сред хората и да ги обсипе с великолепната си музика…

Днес обаче му се струваше, че почти е намерил решение на този проблем. Нещо му се въртеше из главата; нещо, което като че ли бе продиктувано от мрачно-мъртвата симфония, чиито звуци още предизвикваха странни мисли у него – мисли за пентаграми, уравнения, билки и руни… мисли, изпълнени с мъгла и студ, чакащи точно определен момент, за да покълнат и разцъфтят в мозъка му… но засега обикалящи из съзнанието му размазани и бледи…

Беше сигурен, че в края на краищата все някой ден нещата ще дойдат на фокус. Все някой ден.

В най-лошия случай – другата седмица. Когато отново настъпеше нощта на събота срещу неделя.

Накъде?

– Не, не и още веднъж не! Да не съм благотворително дружество!

Джак Мередит тръшна слушалката на телефона и ядосано се облегна назад в стола си. Почти никой от неговите познати бизнесмени не ползваше стационарни телефони отдавна – всички бяха минали на мобилни централи или Skype. Джак обаче обичаше звука на затворена с яд телефонна слушалка – тръшването за него олицетворяваше с власт, с контрол над нещата… и с обикновено човешко удоволствие от факта, че можеш да направиш на събеседника си онова, което допреди няколко години всички правеха на теб.

Преди да го повишат, този звук бе личният му погребален марш. Всяко затръшване погребваше една негова мечта. От известно време обаче насам лопатата бе в неговите ръце. Той бе Гробарят. И, бога ми, усещането бе невероятно.

Джак запали един „Честърфийд“, но почти на момента го загаси, спомняйки си за свръхмодерната противопожарна аларма, която бе инсталирана преди ден-два в цялата сграда. Мамка му, дори и техниката бе срещу пороците му! Той стана ядосано, грабна сакото си и се запъти към паркинга. Поне в колата си още можеше да пуши. Колата бе неговата крепост и да вървят по дяволите всички, които се опитаха да му забранят да прави каквото и да било там.

На излизане, естествено, затръшна вратата на офиса. Това бе другият му любим звук.

Паркингът отдавна бе опустял, понеже работното време на останалите бе свършило преди два-три часа. Джак обаче от доста време не се бе съобразявал с такива подробности като разписания и прочие ограничения. Според повечето хора именно това бе причината от прост служител да го повишат устремно до вицепрезидент на „Хайтек Сюпириър“. Според Джак причината бе, че в цялата компания имаше двама души с повече от една мозъчна клетка. Другият бе пазачът на паркинга, който поне се сещаше от време на време да се погрижи за колата му.

Огромният „Хамър“ се забелязваше отдалече. Солиден, целият в черно (Джак не обичаше лъскавите хромови дрънкулки и се отърва от тях почти веднага след като купи колата), излъчващ респект и страхопочитание… Колегите му шушукаха, че колата му е олицетворение на самия него – мрачен, недодялан и непроницаем. Джак не им обръщаше внимание. Идиоти. Можеха да намерят метафора за всичко. А работата не искаше метафори – искаше мозък.

Вратата на „Хамър“-а послушно се отвори, следвайки командата на уреда за дистанционно отключване. Джак се намъкна вътре и докато затваряше зад себе си (без да затръшва – това си беше неговата кола, а не някакъв служебен офис!), с невесела усмивка си помисли как един ден трябва да накара момчетата от отдела по Изкуствен Интелект да програмират возилото така, че да го приветства с гласа на Игор: „Ждравей, гошподарю!“. Това, естествено, щеше да му донесе допълнителна порция шушукания зад гърба му, но какво го засягаше? Важното беше той да е добре. Останалите можеха да вървят по дяволите. Всъщност, ако всички около него хвърлеха топа в един и същи миг, щастието му щеше да е безгранично.

Първата му работа бе да включи колата на контакт, да пусне климатроника и да запали цигарата, която стискаше още от асансьора. Бавно и с наслада издиша дима, който веднага се завихри около арматурното табло и небрежно се изниза през решетката на вентилацията. Джак огледа вътрешността на „Хамър“-а с почти нежно изражение. Ако някой му кажеше, че е влюбен в колата си, щеше да се изсмее… но всъщност си беше горе-долу така. Огромното чудовище бе единственото нещо в живота на Джак Мередит, което никога не го бе предавало, бе му служило вярно и продължаваше да е до него в добро и лошо. Той на своя страна му се отплащаше, като се грижеше за него като за домашен любимец. Естествено, бе се възползвал от факта, че работи в една от най-напредналите корпорации за битова и промишлена електроника и бе наблъскал возилото с толкова много техника, че прословутата къща на Бил Гейтс приличаше на виетнамско сираче в сравнение с него. GPS-ът, комуникационната уредба, бордовият компютър, аудио-системата, круиз-контролът… всички заедно бяха в състояние да докарат пристъп на позеленяваща завист у всички автолюбители.

Не че хората, които бяха влизали в „Хамър“-а, бяха много. Джак не обичаше да кани когото и да било в колата си. Дори гостите в дома му усещаха, че са нежелани и се изнизваха на втората минута, а какво остава за „Хамър“-а… Когато някой влезеше във возилото и започнеше да се възхищава на интериора, Джак се чувстваше така, сякаш някой е легнал в леглото му и е започнал да надига полата на жена му, възхвалявайки на глас краката ѝ, гърдите ѝ и онова, което бе между тези две територии, като същевременно описва с подробности какво точно възнамерява да прави с тях. Беше му противно. Затова допускаше до „Хамър“-а най-много един-двама… въпреки че сега не можеше да назове нито едно име.

Сравнението с жена обаче го накара да се сети за Линда. Тъпата крава, която бе разбила сърцето и банковата му сметка, след което бе забягнала нанякъде с брат му. Не беше я чувал от доста години, но Google услужливо му бе подсказвал от време на време за светските ѝ изпълнения, свързани с алкохол, оргии и околосветски пътешествия… финансирани с неговите пари, разбира се. Брат му никога не бе имал пари. Горкият келеш бе толкова тъп, че надали би успял да се обръсне, без да си пререже гърлото. Откакто се помнеше, търкаше стола в една адвокатска кантора, взимаше жълти стотинки и на всичко отгоре бе доволен от цялата работа. Идиот. Всички са идиоти. Целият свят бе пълен с идиоти, мамка му. Често му се струваше, че атомната бомба не беше чак толкова лошо изобретение… щом можеше да очисти света от идиоти, трябваше да ѝ се признае известна рационалност.

Джак ядосано метна цигарата през прозореца. Нямаше никакво намерение да цапа пепелника, а отвън за фаса щеше да се погрижат от отдел „Чистота“ на фирмата. Когато погледна часовника на таблото, видя, че вече минава 22 часа. Зачуди се какво да прави – от нерви сънят му се бе изпарил безследно, а черният му дроб жадуваше за една водчица. Не му се обикаляше по кръчми обаче – по това време в тях бяха останали само курвите и алкохолиците, а на него не му се комуникираше с нито един от двата вида. Реши да се прибере у дома. В хладилника май бе останала още една почти цяла бутилка водка, все отнякъде щеше да изрови и една кутия портокалов сок, а колекционерското Blu-Ray издание на „Междузвездни войни“ щеше да запълни останалите празнини.

Той закопча колана и натисна бутона на GPS-а. Навигацията се включи с мъркащ звук и с тих глас поздрави:

– Добра вечер, Джак. Накъде ще пътуваме?

– Към дома – отсече Джак. Обикновено се забавляваше поне половин час, разменяйки остроумни (както му се струваше) реплики с машинарията, изпробвайки фантазията на техниците, които я бяха програмирали. Днес обаче не бе в настроение дори за това. Просто искаше да се прибере, без да се налага да мисли. Дори не искаше да изчислява откъде да мине, за да избегне километричните задръствания, които в Лос Анджелис бяха денонощна напаст. Искаше просто да запали „Хамър“-а, да се остави в ръцете на GPS-а и круиз-контрола, да кара, изпразвайки съзнанието си до краен предел, докато най-накрая се озове вкъщи, пред камината, с бутилката в едната ръка и дистанционното в другата.

– Некоректна команда, Джак.

Той се сепна.

– Карай към дома – повтори той бавно с надеждата, че просто бракмата не е разпознала гласа му.

– Некоректна команда – с упорство повтори нежният женски глас на навигацията.

– Какво искаш да кажеш, проклето тенеке такова? – избухна Джак. – У дома, вкъщи, „Парк Лейн“ 451 В, искаш да ти нарисувам карта ли?

– Некоректна команда, Джак. Ти нямаш дом. – Гласът на GPS-а се донасяше през съраунд-системата на „Хамър“-а, създавайки илюзията, че дамата е седнала зад гърба му и съзаклятнически шепне откровения през рамото му.

– Как така нямам, мътните те взели?

– „Дом“ е място, където човек се чувства комфортно, Джак… В дома има кой да те чака, там съзнанието ти разпуска и се презарежда с енергия за следващия ден… В къщата ти няма дори котка, Джак… нито жена, нито родители, нито приятели… това дом ли е според теб?

– Млъкни! – ядосано удари панела Джак, мислено заканвайки се да намери идиотите, които бяха програмирали GPS-а, да ги наругае и да ги уволни без право на работа в друга софтуерна компания до края на живота им. Навигацията обаче продължаваше да нарежда:

– В дома си ти си по-напрегнат от всякога… ти мразиш това място… нощем се будиш с писъци заради кошмарите, които те преследват от години…

Джак посегна под таблото и измъкна кабелите, които захранваха с електричество проклетата джаджа. Дисплеят обаче продължаваше да свети в синьо, а гласът на девойката продължаваше да се лее през тонколоните, обгръщайки го в нежна, но невъзможна за измъкване прегръдка.

Хрумна му друга идея. Той натисна отново бутона за местоназначение и заповяда:

– Карай към Стенли Рокуел! – Стенли бе най-близкото до това, което можеше да се нарече „приятел“: негов колега от предишна работа, с когото бяха запазили някакви минимални взаимоотношения, просто за да могат да се оплакват от време на време един на друг и да освобождават напрежението с обиди и шамари, които на другия ден никой от двамата не помнеше.

– Некоректна команда, Джак.

– Стига вече с тази „некоректна команда“!!! Какво ѝ е некоректното пък на тази?

Вместо отговор екранът на навигацията изгасна, след което пламна отново в кървавочервен цвят. Внезапно от само себе си се включи радиото. Джак с крайчеца на съзнанието си отбеляза как вратите се заключват, но бе твърде изумен, за да реагира на това, тъй като неизвестен радиоводещ с въодушевление изливаше поток от думи в ефира:

– … главата му е била отрязана и поставена в микровълновата фурна. Полицаите открили останалата част от тялото му на покрива на къщата, забучено на гръмоотвода. Каква драма, драги радиослушатели! За тези, които сега се включват на вълните на радио WWRT, повтаряме извънредния випуск новини: финансистът Стенли Рокуел бе открит тази вечер мъртъв в къщата си в предградията на Лос Андже…

Радиото изгасна. Джак стоеше неподвижен, вперил поглед в навигацията, чийто дисплей отново светеше в синьо. Като в транс протегна ръка напред, докосна бутона „Отиди“ и прошепна:

– Къщата на брат ми…

Думите се отрониха от устните му като шепа прах. Дори не бе уверен дали дяволската машинка го бе чула… но тогава GPS-ът отново изплю поредната си порция светлина с цвят на съсирена кръв, след което DVD-плейърът се включи. Джак можеше да се закълне, че последният диск, който бе гледал, е „Индиана Джоунс и храмът на обречените“… само че това, което видя на LCD-монитора, нямаше нищо общо със Спилбърг… по-скоро с Ромеро или Дарабонт. Неизвестният оператор бе снимал с подвижна инфрачервена камера – Джак видя как домът на брат му се приближава, обвит в сюрреалистична зелена мъгла, поклащайки се леко наляво-надясно, сякаш снимащият страдаше от леко накуцване. Камерата се спря до прозореца; фирмът беше без звук, но Джак можеше да се закълне, че чува свистенето на газта от отворения кран на газовата камина. После в кадър се появи ръката на оператора – в нея имаше цигара „Честърфийлд“ и кибритена клечка. Кратко припламване, облаче дим пред обектива на камерата… кадър към летящата към вътрешността на къщата клечка… а след това ослепителнобяла експлозия, смразяваща кръвта с мълчаливата си безжалостност. Нямаше начин операторът да е оцелял при взрива… но когато черните кръгове пред очите на Джак отшумяха, ясно видя как камерата се отдалечава от врящия котел, който някога бе представлявал нормално човешко жилище. Сега образът се поклащаше още по-осезаемо; Джак бе сигурен, че към накуцването на снимащия се е добавил и демоничен смях, разтрисащ гърдите на подпалвача.

Искаше му се да изтръгне навигацията от удобното ѝ местенце в кожения салон на „Хамър“-а и да я блъска, блъска, блъска, докато и последната електронна фибра от злобното ѝ телце не се превърне в силиконова каша. Вместо това обаче ръката му, сякаш обладана от зъл дух, сама се насочи към бутона и го натисна. Джак усети как глас, който нямаше нищо общо с неговия, проговаря:

– Карай към родителите ми…

Този път, очевидно за разнообразие (Джак бе сигурен как GPS-ът тайничко се забавлява в черупката си от пластмаса), се включи комуникационната уредба. Надписът „Набирам…“ успя да примигне един или два пъти, преди отсреща да се включи телефонният секретар:

– Вие се свързахте с къщата на Роуз и Карлтън Мередит…

Гласът на баща му, хриптящ и накъсан, бе пресечен от тежка кашлица и хлипане. Пред очите на Джак изникна сцена от един документален филм, в който показваха ужасите на войната в Залива. Бяха показали младо войниче с ужасен поглед, което бе повалено от противопехотна мина и умря пред електронното око на камерата. Шрапнелите бяха надупчили гръдния му кош и го бяха превърнали в нещо като огромна човешка цедка. Джак още помнеше звука на кръвта, примесваща се с въздуха от белите дробове на момчето и излизаща навън на големи розови мехури, които се пукаха от пустинния вятър в мига, в който напуснеха гърдите. Бе абсолютно сигурен, че звуците, които чуваше в момента от телефонния секретар, са причинени от същото. От големи розови мехури.

– Съжаляваме, но в момента сме малко заети… с умиране, – продължи най-накрая баща му, – така че моля, оставете съобщение след сигнала, а полицаят, който се отзове на обаждането на 911, ще ви отговори. В случай, че никой от глупавите ни съседи… – отново кашлица, отново (вероятно) мехури… – не се досети да позвъни, може да го направите и вие, след като затворите. Току-що убих жена си с два изстрела в главата, а тя преди това успя да ме гръмне със сачми 13/0… точно както съм я учил… браво, моето момиче…

Сигналът прекъсна. Джак заудря с юмруци по волана, по таблото и по проклетия GPS, който все още продължаваше да свети в червено. Сълзите, които се стичаха по бузите му, караха дисплея да прилича на коледна елха – излъчващ радост, спокойствие и усещане за подаръци… ръката му се протегна отново към бутона на навигацията, но този път успя да я спре с огромно усилие на волята. Страхуваше се да задава повече направления… а и нямаше смисъл – сигурен бе, че всички негови познати (идиоти, а, обади се позакъснелият гласец на съвестта му) в съответствие с мечтите му са изпозастреляни, накълцани, взривени, сварени живи… „Един прекрасен завършек на работния ден“, помисли си той и се ухили налудничаво, само че противно на очакванията му мислите за цялата тази касапница не му донесоха кой знае каква радост. Той подпря чело на волана и прошепна:

– Ще отида в Ада…

Навигаторът изведнъж отново проблесна в синьо. Гласът, който се донесе от него, обаче не принадлежеше на неизвестната девойка, изкарваща прехраната си със записи на гласови команди за GPS-и. Гласът, който изпълни огромния „Хамър“ с лекота, бе по-внушителен и от самата кола… плътен, гърлен, хрипкав, наподобяващ купчини пръст, изсипващи се в масови гробове, лъхащи на отчаяние и сяра:

– Местоназначение прието. Пригответе се да карате две мили, след което завийте надясно…

Цветето от Антарес

Целият квартал в Марс-сити вече втори месец се обзалагаше какво ще е новото цвете, което ще донесе Джони Гибънс от поредната си трансгалактическа мисия. Джони бе местният герой (17 успешни полета до съседни и не чак толкова галактики), любимият съсед на всички (душа човек, който никога не отказва на никого) и председателят на обществото на любителите на котки „Земя-Марс“ (четири поредни мандата с всички шансове за още толкова в бъдеще). Причината обаче здравенякът със заразителна усмивка за бъде известен из цял Марс не бе нито една от трите. Джони бе любител на екзотични цветя.

Всъщност – не, това би било подценяване. Да го кажем така – Джони бе маниак на тема екзотични цветя. Градината му се пръскаше по шевовете от алдебарански рози, арктуриански калии и лалета от Проксима Центавър. Единственият оцелял екземпляр от транторианско омайниче в целия Земен Алианс гордо разпръскваше невероятния си аромат… познахте, в градината на Джони Гибънс. Земната тривизия, венерианският филиал на „Смитсониън“ и Имперската ботаническа градина на Йо бяха утъпкали широка пътечка до вратата на Джони, но молбите им да им даде поне семенце от омайничето неизменно удряха на камък. „Отидете до Трантор и си наберете колкото искате. Това тук си е мое“, режеше ги всеки път марсианецът.

Транторианското омайниче далеч не бе единственото цвете, което Гибънс не желаеше да споделя с останалите. Градината му бе неговата светая светих – можеш да разглеждаш, миришеш и въздишаш колкото си искаш, обаче протегни само един пръст, докосни само едно коренче – и със сигурност си успял да си спечелиш враг доживот. Ние, съседите на Джони, се бяхме примирили с това и се задоволявахме единствено с получаването на естетическа наслада от огромното разнообразие екзотична фауна, събрана зад оградата му.

Или поне така си мислехме. Първо Стенли Пъркинс, отявлен местен смутител на реда и хулиган по призвание, подхвърли уж на шега идеята някой – ей така, за спорта – да отмъкне разсад от „Форт Гибънс“ (повярвайте, в прякора на градината нямаше капка преувеличение…). Посмяхме се добре, тъй като не приехме думите му сериозно. После обаче и Нейтън Дрискол заговори как би било добре някой да успее да проникне зад силовото поле на оградата и да реквизира едно-две коренчета… за майтап, разбира се. Не мина и седмица, когато идеята вече бе изкристализирала перфектно в съзнанията на хората от квартала: знаеше се къде Джони държи резервния деактиватор на силовото поле (във фалшивото дъно на пощенската кутия), знаеше се кога жена му отсъства (всяка сряда – заради Фобоските разпродажби)… По дяволите, някой дори бе успял да разучи диетата на двете псета, които Гибънсови държаха уж с декоративна цел, но зъбите и гадният им нрав въобще не служеха само за украшение.

С две думи, перфектното престъпление бе планирано на 99,99%. Оставаха да се напаснат само два причинно-следствени вектора: а) Джони също да не си е у дома; б) някой да изяви желание да бъде доброволец във въпросната налудничава мисия. Всички се съгласиха, че е най-добре да се изчака Джони да се върне от поредната си мисия и да донесе новата си придобивка, та именно тогава да бъде нанесен фаталният удар. С намирането на доброволец бе решено да се поизчака.

Джони, разбира се, се върна на бял кон и с фанфари – хилядапроцентов успех, незаменим опит, крайъгълен камък в междузвездната логистика… дрън-дрън, едва ли и кметът помни дори само една трета от глупостите, които изприказва на космодрума. Гибънс също очевидно скучаеше, ние, публиката – също, тъй като се бяхме изсипали на пистата единствено да разберем каква е поредната придобивка на нашето момче. Когато протоколните простотии привършиха, Джони се врътна, влезе за кратко в совалката и излезе, държейки…

Не, надали ще успея да ви опиша красотата на цветето, което държеше Джо. Мамка му, сигурно и Омар Хайам, Томас Улф и Шекспир биха се затруднили, та камо ли прост експерт по противометеоритна отбрана като мен. Но така или иначе съм принуден да опитам.

Цветето бе стъклено. Или поне така си помислихме, когато го видяхме за пръв път. Листенцата му сияеха с блясъка на току-що полиран брилянт… или по-скоро оникс или ахат, тъй като бе напълно черно. Черно… и същевременно припламващо във всички цветове на дъгата, дори и в онези, които човешкото око още не бе успяло да назове с думи. В един момент си мислехме, че е прозрачно, тъй като можехме да видим очертанията на Джони през наситеновиолетовите му листа, но в следващия момент сякаш пелена, изтъкана от гъст облак, се спускаше върху цветето и вече единственото, което виждахме, бяха нашите собствени отражения. Докато Гибънс говореше, растението леко се поклащаше в ръцете му, съцветията му леко се докосваха едно друго с нежна ласка… и се чуваше… чуваше... един Айнщайн знае какво. Аз лично чух звъна на хиляди сребристи камбанки, полюшващи се от порив на есенен вятър. Марки Холбайн се кълнеше, че чул пърхането на крилете на милиони пеперуди, пуснати на свобода по едно и също време. А Дейвид Сингър ни уверяваше, че всички сме идиоти и че звукът приличал на смеха на елфи, тичащи по утринната роса. Не знам къде Дейв бе чувал елфи, припкащи жизнерадостно по мокра трева, но със сигурност последната хипотеза трая най-кратко.

Малцина от нас в действителност чуха какво разказа Джони – чак по-късно, когато вечерта се събрахме в кръчмата, сглобихме оттук-оттам що-годе правдоподобна версия на историята му. Цветето било от една от планетите в системата на Антарес, където Гибънс и компания кацнали между другото – повърхността ѝ била толкова пуста, че, погледната от космоса, приличала „на плешивото теме на комодор Джаксън“ (Марки се кълнеше, че цитатът бил точен и принадлежал на самия Джо). Нашите момчета решили да кацнат, само защото главният механик подметнал, че „планетата така и така мяза на сметище, значи една-две празни горивни клетки няма да са ѝ в повече“. Докато разтоварвали боклука, Джо (по стар негов обичай) тръгнал да се разходи и намерил цветето. Било самичко, в средата на неголяма площадка, ожарена сякаш с бластер, а около него нямало нищо друго – нито живо, нито останки. Направило му впечатление как над цветето има нещо като козирка с очевидно изкуствен произход. Хипотезата му бе, че на планетата преди време се е случила някаква ужасна катастрофа и вероятно последните оцелели същества в сетните си мигове са успели да направят заслон, за да остане живо поне едно нещо от техния свят, па било то и цвете. Трогателно… както бе по принцип всичко, което разказваше Джони. Човекът имаше талант.

Когато видяхме цветето от Антарес, всичко си дойде на мястото. Спогледахме се – очевидно една и съща брилянтна идея бе дошла на всички ни едновременно. Това, именно това бе цветето, което трябваше да бъде откраднато от градината на Джони и разсадено из нашите! Бе едновременно и справедливо, защото по този начин щяхме да възродим един изчезващ растителен вид, и вълнуващо, защото се чувствахме като добри юнаци, освобождаващи принцесата от омагьосаната кула. Да, знам, сега звучи идиотски, но не ни съдете толкова – по тривизията наскоро бяха въртели повторения на „Шрек“ и всички бяхме още под неговото въздействие.

В следващите няколко седмици се случиха две неща – Джони засади цветето, а ние доизпипвахме плана за неговото отвличане. Доброволците, естествено, изведнъж заизвираха отвсякъде, но след внимателно обмисляне решихме, че с отговорната задача трябва да се наеме Рей Брадли. От целия квартал единствено той бе лежал в затвора (е, вярно, че за кражба на лазерно фенерче, но репутацията му на престъпник бе неоспорима), а и фактът, че живееше в съседната до Джони къща, трябваше (поне според нас) да приспи бдителността на Сандра Гибънс.

Оставаше да напаснем и последната променлива в уравнението – някой трябваше да измъкне Джо от тях, докато Сандра рови из битпазарите на Фобос, а Рей се прави на смесица от Джеймс Бонд и Итън Хънт (да, знам, знам… тривизия, какво да ви кажа…). Някак си не се учудих, когато назначиха мен за доброволец. Свикнал съм, когато кварталът има проблем, лопатата за ринене на лайната да бъде тиквана в моите ръце.

И ето че заветната сряда дойде. Мисис Гибънс замина с първата совалка за Фобос, щабът на операцията зае позиция в къщата на Брадли, а аз отидох да почукам на вратата на Джони, молейки се да е в разговорливо настроение и да приеме една покана за почерпка в орбиталния бар „Хилтън“.

Джони прие. Не след дълго вече бяхме седнали в едно от VIP-сепаретата на бара, пийвахме юпитериански бърбън и си лафехме за доброто старо време, когато всички на Марс се познавахме поименно, тераформирането бе в разгара си и все още се ценеше трудът на противометеоритните специалисти като моя милост. В началото седях като на тръни и само чаках мига, в който или моят, или неговият комуникатор ще оповести провала в плановете ни. След чашка-две обаче се отпуснах и започнах дори да се наслаждавам на компанията на Джо. Това, че бе герой, не бе го накарало да забрави, че е човек. Нещо рядко срещано в последно време, когато всеки, който се поиздигне, започва тутакси да търси начин да ти плюе в душата. Заприказвахме се надълго и нашироко за неговите перипетии из галактиките. Не след дълго, разбира се, темата се прехвърли към градината му. Внимавах всячески да държа разговора встрани от новата му придобивка, но усилията ми бяха напразни – крастата си е краста…

– Тери, приятелю, казвам ти, че това цвете ще е на почетно място в колекцията ми! – прогърмя след максимум две изречения басовият глас на Джони, карайки половината заведение да се обърне и да види кой, по дяволите, се опитва да строши чашите по масите им със звукови вълни.

– Е, хайде сега… чак пък… Ами омайничето? – опитах се да сменя темата аз.

– Майната му на омайничето! – захили се на собствения си каламбур Гибънс. – Ако ония идиоти от „Смитсониън“ още го искат, направо мога да им го подаря! Честно ти казвам, това бижу от Антарес е хиляди пъти по-рядко, по-красиво и по-очарователно… Омайниче! Глупости!

Той продължи още известно време да ръси обиди към невинното цвете и славословия за новия си фаворит. Сигурно щеше да откара така до вечерта, ако към нашата маса не се бе присламчил някакъв странен екземпляр. Беше възрастен като света, сигурно връстник на първата мезонна ракета, облечен в износен тефлонов костюм от вида, които бяха излезли от мода още по време на моята младост. Леко зеленикавият му тен издаваше, че странникът е кореняк-венерианин.

– Извинявам се за натрапването, но дали случайно преди малко не споменахте нещо за някакво цвете от Антарес? – на доста правилен, макар и архаичен галактически запита учтиво непознатият.

– Да, господине, донесох си едно за сувенир от Антарес-IV… едно такова черно, приличащо на стъклено… Голяма красота! Вероятно сте чували за мен – аз съм Джони Гибънс… човекът с най-страхотната градина в тази сектор на галактиката… – започна с обичайните си самохвалства Джони. Старецът обаче (странно защо) не се впечатли от гръмките слова, дори най-безцеремонно ги прекъсна:

– Извинявайте, но това е невъзможно.

– Е, хубава работа! Как така „невъзможно“?

– Невъзможно! – твърдо повтори непознатият. – Последният екземпляр на Перуниката от Антарес бе унищожен преди повече от 20 години…

– Ами явно не е така, понеже в момента една бройка от тази чудесия се намира в моята лична градина, която, както вече казах, е най-…

– Бих ли могъл да изнахалствам още малко – прекъсна го отново старецът – и да помоля да ми покажете доказателство?

– Момент – намесих се аз. – Вижте това: лично аз снимах Джо преди няколко седмици.

Когато холограмата, прожектирана от комуникатора ми, засия в центъра на масата, непознатият пребледня (нещо, което по принцип на венерианците им се отдава трудно).

– В какво… кажете, Велики Космос, в какво сте го засадили?

– Опитах се максимално точно да възпроизведа почвата на Антарес-IV, а докато се аклиматизира, съм го затворил и в мехур от силово поле със синтезирана атмосфера… както правя с всяко едно от цветята си – отвърна смутено Гибънс.

– Слава на Айнщайн! – изстреля през зъби старецът. – Нямате си и най-малка представа на какво сте попаднали!

– Ами осветлете ни – ухилих се аз. Все още отказвах да приема, че думите на непознатия са сериозни – изглеждаше като леко попрекалил с Ю-водката.

– Казвам се Айзък Дарси и съм лингвист по професия – занарежда нетърпеливо възрастният мъж, уловил недоверието в погледите ни. – Преди доста време, докато още работех в библиотеката на Трантор, пред очите ми попадна копие от древен документ, холографиран от Втората експедиция до Антарес. Младежите не бяха успели да разберат за какво става дума в него, бяха го преснимали старателно, някой по-небрежен мой колега го бе приложил като копие към доклада на А-2 и така до деня, в който моя милост го откри. С известен труд успях да го преведа – използвах три или четири междинни речника, но в края на краищата успях! Документът бе своего рода предупреждение или изповед, ако предпочитате – пълно описание на начина, по който е загинала цивилизацията на Антарес-IV. Някога тяхната планета е била населявана от стотици хиляди растителни и животински видове… докато не се е появила Перуниката. Това не е растение, господа – това е животно! Е, може и да е растение – в крайна сметка не съм ксенобиолог – но дори да е така, е растение от рода на земните месоядни. Перуниката на Антарес обаче не била само месоядна – тя била всеядна. Не след дълго останалата част от биосферата на Антарес-IV нямала друг избор, освен да се обедини и да потърси начин за унищожаването ѝ. Успели, но само частично – открили, че хищникът не може да преживее без обикновена вода. Съществата разбрали, че единственият начин да спрат Перуниката е да предприемат самоубийствена акция – да унищожат всичката вода на планетата, да загинат самите те, но да не позволят на хищното цвете да се разпространи из галактиката… Доскоро мислех, че саможертвата им не е била напразно, но сега, когато казвате…

Старецът замълча. След секунда-две комуникаторът ми забръмча. Почувствах се герой на евтин тривизионен сериал. Когато натиснах бутона за отговор, пред трима ни изникна сияещата физиономия на Рей Брадли. И последните ми надежди, че планът по отмъкването на растението се е провалил, се изпариха. Можеше да почувствам триумфа му даже през холограмата:

– Готово, Тери! Китката вече е при мен! Джони, съжалявам, братчето ми, ама вече си имам ново цветенце в градинката!

Картината се отдалечи и ни продемонстрира черната грамада, мълчаливо извисяваща се в центъра на цветната леха. Гласът на Рей продължаваше да ликува:

– Сега вече не си единствен, Гибънс! И аз имам с какво да се похваля!

– Рей! Идиот такъв! – креснахме едновременно с Джони. – Веднага върни…

– Спокойно, Джо, ще се грижа добре за него – прекъсна ни Брадли, пресегна се встрани и натисна един бутон.

– Какво правиш?

– Нищо, друже – ухили се Рей. – Просто ще си полея градинката…

Курабийка-късметче

Картър можеше да се закълне, че курабийката му се изхили. Той затвори очи, тръсна глава и погледна отново към масата в корабната трапезария. Курабийката седеше неподвижно между арктурианското задушено със сладко-кисел сос и замразения десерт с люти чушки от Антарес. Нищо в гънките ѝ не подсказваше, че е способна на телепортация, пресмятане на транспортни вектори из петмерното пространство… или на хилене. Обикновена неодушевена курабийка-късметче. Просто бонус – безплатен комплимент от сервитьорката в закусвалнята на Вега IV, където бяха спрели да хапнат преди около два стандартни галактически часа. Останалите бяха изяли своите, а Картър, който се бе натъпкал до пръсване със специалитета на заведението – супа от венериански водорасли – си я бе запазил за по-късно. След като се качиха обратно на борда, капитанът тръсна всички недовършени задачи на Картър и ясно му даде да се разбере, че ако не ги приключи, докато стигнат портал 14-27-05, ще види отпуската си на следващото появяване на Халеевата комета.

Картър бе схванал намека и се бе потопил до уши в неевклидова алгебра, опитвайки се да изчисли всички възможни курсове, откъдето можеше да мине корабът им, без да се разпадне от гравитационни влияния на двойни звезди, забърсвайки по път някоя-друга поръчка, за да не умрат съвсем от глад. Явно думата „глад“, залутала се в мислите му, го бе накарала да се сети за остатъците от обяда си.

И когато погледна към масата, можеше да се закълне, че курабийката му се бе изхилила.

Все още се бе втренчил подозрително в нея, когато в трапезарията влезе Мастърс с прозвището „Мис Пиги“. Картър трепна и без да осъзнава какво точно прави и защо именно го прави, незабелязано прибра курабийката в джоба на ризата си. Хилене или не, но Мис Пиги бе в състояние да изяде и корабния мю-реактор и да поиска една-две паладиеви хипердрайв-скоби за допълнително. А курабийката си беше негова и никак не му се искаше да види как заподозряното в хилене нещо изчезва в търбуха на Мастърс.

– Ще го ядеш ли това? – изгърмя гласището на Мастърс. Както обикновено, тези думи при него заменяха „добър ден“, „как сте, колеги“ и „лека нощ“. Картър проследи погледа му и видя, че Мис Пиги с въжделение изпива с очи арктурианското задушено.

– Обслужи се – Картър му подхвърли вилица. Мастърс я улови с неочаквана грациозност, присъща на всички дебели люде, щом въпросът опреше до ядене, и започна да поглъща задушеното с почти влюбено изражение.

– На теб онази кака даде ли ти курабийка-късметче? – попита Картър. Мис Пиги задъвка замислено:

– Ъхъ, даже две… така де, втората аз си я изпросих.

– Не се и съмнявам – въздъхна Картър и тактично подпита:

– А случайно да забеляза нещо странно в тях?

– Ми не… малки бяха… – смръщи вежди Мастърс, борейки се с видното в погледа му желание да оближе чинията.

– Добре де, само питам.

Картър събра бумагите от масата и се запъти към каютата си. Когато влезе вътре и заключи плъзгащата се врата с отпечатъка от дланта си, той извади курабийката и я сложи на нощното шкафче до главата си. Дълго време я гледа, докато най-накрая се убеди, че най-вероятно всичко е било просто игра на въображението му.

И в момента, когато окончателно повярва в това, курабийката му се изхили отново.

Картър подскочи. Беше му дошло в повече. Гърч на работа, бавене на заплатите, а сега и хилещи се курабийки… е, не, не можеше да продължава така.

След кратка консултация с информационния терминал в каютата откри, че най-вероятното му състояние се нарича „параневрофрения“ и че две-три хапчета мементин никак, ама никак няма да му навредят, даже напротив. След като ги прокара с глътка L-бренди (забранено на повечето цивилизовани планети), светът му се видя значително по-розов, пък бил той населен с хилещи се тестени произведения или не.

Като стана дума за това… Картър призова цялата си останала воля (след намесата на брендито и мементина не бе останало кой знае колко) и се обърна към масата. Курабийката бе там. Не се хилеше. Засега.

Картър въздъхна, реши, че ще става, каквото ще, пресегна се и взе курабийката в ръка. Не се хилеше. Е, може би леко се подсмихваше… но пък от друга страна след такова количество психотропна материя в стомаха му нищо чудно след малко да види как койката му започва да играе танца на пингвина.

С рязко движение той разчупи курабийката.

Нищо.

Дори и той не знаеш какво очаква да се случи. Писъци? Потоци кръв от вътрешността на курабийката? Черва, вътрешни органи, мозък?

Нищо.

Нямаше даже и късметче.

Картър се ухили и лапна курабийката на една хапка.

* * *

След като дълго и безрезултатно хлопа по вратата на Картър в продължение на половин час, капитанът най-накрая се ядоса и прати да повикат корабния механик. Последният даже бе трезвен (учудващо…) и успя да отвори плъзгащата се преграда, без да счупи нищо (положително, като се има предвид, че предстоеше ревизия).

Каютата бе празна. Капитанът, механикът и Мис Пиги, който се бе присламчил от любопитство, преровиха цялото огромно пространство с размери метър на половин, но не откриха никого. Капитанът мислеше да се размрънка, но когато видя купчината листа, изписани със ситния почерк на Картър, реши, че животът продължава, събра ги и хукна да ги предава на бортинженера. Механикът се почеса по главата, философски заключи, че животът е пълен с мистерии и се запъти да допива остатъка от контрабандна бира, която криеше зад един от панелите на реактора. Мастърс също се бе запътил към каютата си, когато погледът му бе привлечен от стоящата на нощното шкафче курабийка. Стомахът му веднага се разкъркори: все пак не бе ял от близо десет минути. След като се огледа предпазливо, той взе курабийката и я пусна в джоба си, за да може да ѝ се наслади след някоя-друга минута на скришно място, далеч от погледите на останалите лакомници.

Чудна работа, можеше да се закълне, че курабийката е по-тежка от онези, които бе изял в закусвалнята.

И изглеждаше наедряла.

Купете си фантазия…

– Накъде, мътните те взели, си ме помъкнал, Джарвис? Поне да ме беше предупредил, за да се облека мизерно, както подобава на този квартал… Тези обувки ми струваха 200 суверена, а сега не бих дръзнал да се появя с тях и на долнопробно събиране на треторазрядни писарушки…

– Търпение, сър, почти стигнахме…

Бяхме се нагледали на подобни двойки – вечно мърморещ господар и раболепен прислужник – но въпреки това всички надигнахме глави любопитно, за да преценим с жаден поглед какво бихме могли да очакваме: истински клиент или обикновен зяпач, желаещ да провери дали историите за Улица „Фантазия“ и нейните обитатели са верни. Искрено се надявах да е от първите – двамата с Уилям не бяхме яли от седмица и нямаше да имаме нищо против, дори да ни платят с медени петачета. В мечтите си дори често си представяхме цял суверен – огромен, златен и тежък, който би ни осигурил достатъчно средства, за да прекараме почти година при поносимо мизерни условия…

Когато новобогаташът най-накрая преодоля презрението си и закрачи по покрития с мръсотия тротоар, очите ни се разшириха. Чух как Рей, който дремеше цял ден някъде зад мен, рязко си пое въздух през стиснати зъби. Аркадий и Борис забравиха за миг играта си на карти, рязко надигнаха глави и се опулиха невярващо. Артър механично приглади стърчащия си перчем, опитвайки се да скрие объркването си; не му се удаде – изглеждаше също толкова втрещен, колкото и всички останали.

На Улица „Фантазия“ се възцари мъртва тишина.

Новодошлият се казваше сър Джоузеф Брансуърт. Знаехме това от късчетата вестници, които понякога откривахме в контейнерите за смет и жадно четяхме. Не знаехме дали наистина неограничените финанси на баща му са причината да бъде обявен за най-прогресивен автор на фантастика и фентъзи за последните 20 години, но така или иначе бе факт, че копелето се къпеше в злато и издаваше по един роман на три месеца. Във времената на читателска криза и писателско мизерстване това бе все едно да къпеш кучето си със стогодишно шампанско… но Брансуърт и фамилията му отдавна бяха надраснали подобни буржоазни отживелици като криза, мизерия и безпаричие. Вероятността един ден някой от тях да се озове на Улица „Фантазия“ редом с нас, постлал дрипаво килимче и кръстосал крака по турски в очакване на какъв да е клиент, бе минимална, да не кажа и направо нищожна.

Само че и той, както и повечето пишещи и издаващи бездария, нямаше грам талант. Затова той и хората като него идваха тук, на Улица „Фантазия“, правиха фасони, гълчаха ни за мизерията и вонята, която се носеше на талази от нас, но в крайна сметка си тръгваха, олекнали откъм злато и мед, но забогатели с идея, стил или речников запас, които щяха да поддържат жива илюзията, че могат да пишат… е, не завинаги – до следващата им визита при нас.

Сър Джоузеф бавно тръгна покрай насядалите по тротоара дрипльовци, затискайки нос с напарфюмирана кърпичка. Тъй като бях заел предвидливо място в средата на улицата, можеше да чуя размяната на реплики между него и колегите. Така можеше да се подготвя, за да съм в състояние да му предложа нещо различно, когато стигне до мен.

– Купете си малко описания, сър… Евтино ги давам – по петаче за ред… – занарежда пан Станислав, който бе седнал в началото на редицата. Брансуърт дори не го удостои с поглед. Бедният Стас – казвал му бях хиляди пъти, че описанията вече не се търсят, но той продължаваше да упорства. „Все някой ще ги поиска, приятелю… а и нямам какво друго да предложа“, отклоняваше неизменно той всеки опит да му дам съвет.

– Философия… мъдрости и философия за всеки вкус! – включи се в предлагането Рей, когато видя, че Брансуърт приближава. – Вземете си философия, най-доброто въведение към истинската фантастика…

Сър Джоузеф презрително сбърчи нос и продължи напред. За кратко се спря пред Джей Ар, но когато чу несвързаните му брътвежи за тронове, мечове и дракони, побърза да се отдалечи. Робърт също не успя да го привлече за каузата, въпреки че даде най-доброто от себе си:

– Щипка хумор, чаена лъжичка сатира и две шепи сарказъм: най-добрата рецепта за най-фантасмагоричната и невероятностна манджа, която някога сте кусвали, сър!

Очевидно Брансуърт не беше чревоугодник, тъй като подмина с пренебрежение. Вече си мислех, че ще подмине и мен, когато изведнъж той заби токове в калдъръма, спря рязко и излая в лицето ми:

– Ами ти, младежо? Какво предлагаш? Защо не плямпаш като мизерните си събратя, а мълчиш, сякаш дяволът ти е отнел езика?

– В действителност е точно обратното, сър – от него съм го взел – ухилих се аз, стараейки се да не изглеждам твърде щастлив. Бездарията винаги се ядосваха при вида на някой, който е щастлив – вероятно защото повечето от тях никога не разбираха какво е истинско щастие.

– И какво искаш да ми продадеш с този твой език, дошъл от дявола, синко?

– Какво ще иска почитаемият господин? Стил, диалог, метафори…?

– Имам усещането, че криеш нещо под масата, младежо… че пазиш нещо за самия край на пазарлъка. Затова дай да пропуснем частта с залъгалките и да започнем сериозния разговор, какво ще кажеш?

Почти успях физически да почувствам високомерието му – хладно, мокро като сополива кърпа и омерзително като допир на плужек до кожата ти…

– Предлагам ти въображението си – преди да успея да се овладея, изтърсих аз.

Въздишката на изненада и неверие се проточи из Улица „Фантазия“ като порив на есенен вятър из запустяла къща. Всички надигнаха очи, за миг избистрени от мъглата на отчаянието, глада и безизходицата. Във всички се четеше един неизказан въпрос: „Наистина ли???“.

Сър Джоузеф изглеждаше не по-малко потресен.

– Помисли си пак, малчо – промълви той с леко по-земен тон, сякаш изумлението му го бе смъкнало от облаците, където го бе издигнало собственото му самолюбие.

– Защо не, Брансуърт? – заизливаха се думите от мен като порой. – На вас ще ви е от полза: като знам колко сте я закъсали откъм вдъхновение, и генетична мутация на мозъка няма да ви спаси от позора. Трябва ви моята фантазия… нуждаете се от нея… мога да усетя как мислено треперите от вълнение – като наркоман при вида на спринцовка или като хетера при вида на пълна кесия. Аз ще ви я дам – вземете я цялата! Това е все едно да се опитам да ви продам морето – колкото и да черпите от него, то няма да се изпразни; единствено вие ще се изморите и ще получите удар от непрестанното гребане. Но дори и фантазията ми един ден да пресъхне, аз вече нямам нужда от нея. Хората отдавна престанаха да я търсят, тя седи в мозъка ми и мухлясва там, трови го с гангренясалите си от обездвижване крайници… но тя не е виновна – виновни са консуматорите, които не искат вкусна храна в мрачна опаковка; виновни са тези, които купуват вашите безвкусици, обвити в безвкусен евтин станиол и полети с още по-безвкусен захарен сироп; виновни са тези, които плащат, за да получат нещо, което е негодно за употреба – о, да, те знаят това, те не го и употребяват, а просто го оставят на рафта с останалите безвкусици, където събира прах и личинки, но въпреки това, дори и прашасало, пак си остава модерно и желано… Затова вземете цялата ми фантазия, Брансуърт! Бъдете мъж обаче и си платете! Защото с хонорара за една страница от вашите тоалетни писания ние, истинските автори, ще преживяваме дълго… дори, да се надяваме, може би достатъчно дълго, за да станем свидетели на това как писарушки като вас ще бъдат изхвърлени в канализацията на литературата. И тогава, о, тогава, когато осъзнаем, че сме доживели до момента на нашето признание благодарение на вашите смрадливи пари, с които сте си купили малко талант изпод тезгяха… затова си струва да дадеш дори повече от фантазията си!

Честно казано, изпитах не по-малко удоволствие, когато видях какъв ефект оказа словесният ми шамар върху сър Джоузеф. Той вдигна ръце, сякаш за да се защити, страните му пламнаха, а устните му се сгърчиха в отчаян спазъм, за да възпрат проклятието, което напираше от вътрешността му. Без да каже и дума, той се завъртя и изчезна почти тичешком от Улица „Фантазия“, следван по петите от предания си слуга. Ухилих се, но усмивката ми бързо изчезна, когато осъзнах, че току-що съм пропилял една доста добра възможност за нормална вечеря за мен и колегите – нещо, което никой от нас не бе виждал от години. Стиснах юмруци, бесен на парвенютата от рода на Брансуърт и сие, но най-вече на самия себе си и на проклетия си език, който упорито отказваше да стои зад зъбите. Вече си мислех къде и какво да ударя, за да попремине гневът ми поне малко, когато иззад ъгъла се донесоха нови гласове. Преглътнах и заех смирена стойка върху парцаливата постелка.

Идваха нови клиенти.

Боже, дано успеехме да продадем поне нещо…

10 мг внимание

Трябваше да го направи още тази вечер. Усещаше нуждата с всяка фибра на тялото си. Чувстваше повика на необходимостта да пулсира като развален зъб в мозъка му. Знаеше, че колкото и да се мъчи да отлага, така или иначе в края на краищата щеше да се предаде и да го направи. Беше по-силно от него. По дяволите, сигурно бе по-силно и от самия господ, ако такова животно изобщо съществуваше.

Бавно стана от детското креватче и с безшумни стъпки се запъти към входната врата. Беше по пижамка, но време за преобличане нямаше. Ако се натъкнеше на някого, просто щеше да се престори, че ходи насън. Това винаги минаваше.

Когато вратата се затвори беззвучно зад гърба му, усети как есенният вятър загризва лакомо костите му. Не почувства студа – след толкова години самота нищо не можеше да изстуди вече заледеното сърце – но въпреки това кожата му веднага настръхна. Духът е силен, а плътта е слаба, нали така беше казал някой от пишман-мислителите на този свят? Само че те надали някога през живота си се бяха сблъсквали с кой знае какви изпитания както на духа, така и на плътта. Ако можеше, би ги поканил в своята реалност. Чудеше дали щяха да продължат да пишат такива глупости. Надали. По-вероятно щяха да се самоубият на първата седмица.

Унесен в мисли от този род, дори не забеляза кога е стигнал до къщата. Винаги се чудеше защо продължава да я нарича „къща“. Къщите бяха нещо уютно. Нещо, което символизираше домашното спокойствие, любовта и сплотеността. Къщата означаваше семейство. Тази… закътана в самия край на града, незабележима също като стопанина си, приличаща на огромно чудовище, покрито с мъх и увивни растения… със сигурност не навяваше семейни спомени. Освен ако не говорим за семейство караконджули.

Така или иначе обаче това бе най-близкото до дом, с което разполагаше. А и трябваше да признае, че огромните мазета и дългите заплетени коридори бяха идеални за нуждите му. Относителната ѝ невидимост пък бе допълнителен плюс. Така шансът някой да започне да си тика носа в неговите дела бе минимален.

Никога нямаше да открият децата.

Когато влезе вътре, влагата и мирисът на мухъл го връхлетяха без предупреждение. Хей, стопанин, тук сме, нямаме намерение да си ходим скоро, ти къде се губи толкова време, ние покрихме още две-три стени, изпълнихме със смрадта си още две-три стаи, ела да ти се похвалим… За момент се зачуди дали щеше някой ден да намери кураж да срине дъртата вещица. Едва ли.

Обутите му в пантофки с Мики Маус крачета се плъзгаха по вехтия под, без да издават и намек за шум. Дори когато заслиза по прогнилите стълби, водещи към главното мазе, тишината продължаваше да струи наоколо, гъста и необезпокоявана от векове. Едва когато в дъното на коридора започнаха да се мержелеят очертанията на клетката, безмълвието отстъпи неохотно, избутано встрани от детските хлипания, просмукали се в стените. Къде съм, пуснете ме, моля ви, мама и татко имат пари, ще ви платят… Несвързаните брътвежи прелитаха покрай ушите му като суграшица в първите дни на зимата: прекалено незначителни, за да ги вземеш на сериозно, но все пак неприятни и дразнещи. Никой от малките пикльовци, минали през това мазе, не знаеше какво е да си нещастен в истинския смисъл на думата, но въпреки това цивреха, като че ли светът свършваше след една-две минути, а мама и тати ги няма наоколо, за да ги нахранят и да им сменят нааканите гащи за последно… Жалко. Отблъскващо и жалко.

Когато стигна до клетката, отначало с труд различи къде точно е детето. Щом очите му пропривикнаха с тъмнината обаче, го забеляза. Беше се свряло в купчината парцали, които трябваше да му служат за чаршаф, завивка и възглавница едновременно.

– Ей, ти! – Детето се сепна и замига уплашено насреща му. Никога не си даваше труда да помни имената им. За него те бяха просто инструменти, а кой кръщава гаечните си ключове? – Стани и ела насам. Не се страхувай, днес е щастливият ти ден.

Малкият в първия момент не повярва на ушите си, но когато чу как клетката се отключва и вратата ѝ се отваря със зловещо скърцане, се изправи и с труд се завлече навън. Когато успя да разгледа похитителя си, очите му се отвориха широко, зениците му се разшириха, а устата му започна да бълва несвързани звуци в опит да събере в изречение натрупалите се емоции:

– Ъ… а… и… ъ…

Да, да, това си ти, голяма работа, не си ли виждал огледало? Раздразнението изпълни за миг съзнанието му и също толкова бързо се оттече извън тялото му. Сложи ръка на челото на хлапето. То затвори уста толкова рязко, че едва не си прехапа езика. Очите му се разфокусираха и се зареяха някъде в неопределеността. Когато го подтикна да тръгне по обратния път, то се заклатушка, без да се противи… и очевидно без да знае къде изобщо отива.

Когато стигнаха до входната врата, мръсотията вече бе изчезнала, косата на малкия бе прилежно сресана, а дрипавите парцали се бяха превърнали в небесносиня пижамка. На краката на детето се бяха материализирали чифт пантофки с Мики Маус. Сега вече между двамата нямаше ни най-малка разлика.

– Днес е Коледа – прошепна му той и го побутна към изхода. – Иди да празнуваш с вашите. Не си ме виждал, просто си сънувал това място, а през цялото време си бил у дома си с мама и тате.

– Аха… – провлечено измънка хлапето и отпуснато закрачи навън. Докато стигнеше, вече нямаше да си спомня нищо от това, което се бе случило през последните две седмици. Клетката, парцалите и всичко щяха да се превърнат в поредния лош сън, а както знаем, всички лоши сънища рано или късно си отиват, нали така, господа?

Усмихвайки се, той закрачи към кухнята. Мислеше да се подкрепи с един сандвич и една цигара, преди да излезе на лов.

Докато вървеше по коридора, метаморфозата започна по навик. Детското му телце се преобрази обратно в уродливото възрастно тяло, от което понякога му се повдигаше, меката като коприна коса изчезна, отстъпвайки неохотно на плешивината, очите му изгубиха лазурния си блясък и станаха отново мръснокафяви, а пижамката се превърна в дънки и избелял пуловер. Когато издиша с наслада дима от първото дърпане, всичко вече бе приключило.

Не след дълго отново бе по улиците, крачейки нервно и оглеждайки се за поредната жертва. Откри я след не повече от половин час търсене. Хлапето бе застанало пред витрината на магазин за играчки и без съмнение се чудеше с какво да изръси мама и тате за Коледа.

Беше разглезено. Беше лигаво. Беше малко.

Перфектно.

Спря се до него и уж случайно сложи ръка на рамото му. Дребният понечи да писне (покрай цялата тази педофилия всички вече бяха млади ченгета, мамка му…), но след секунда очите му се замъглиха, а от ъгълчето на устата му протече тънка струйка слюнка. Тръгна след него като кученце. Изобщо не се възпротиви, когато вратата на клетката се захлопна зад него.

Щеше да се съвземе след десетина минути. Само че вече щеше да е късно.

Щеше да бъде… заменено.

Той впи поглед в хлапето. След броени мигове костите в тялото му започнаха да се пренареждат. Можеше почти физически да усети как спиралите на ДНК-то му се въртят като в някакъв шантав калейдоскоп на молекулярно ниво. Белите му дробове въздъхнаха с облекчение, избавени от тоновете катран и никотин. Очите му пламнаха с бял огън, докато роговицата се възстановяваше…

И изведнъж, както винаги, всичко приключи. Той огледа критично първо себе си, а после и изкопираното дете. Всичко като че ли беше наред.

Не се притеснявай, малкия. Седмица-две – и пак ще имаш възможност да се къпеш в онова огромно богатство, с което разполагаш: любовта и грижите на майка си и баща си. Тъпото в случая е, че си нямаш и най-малка представа какво притежаваш. Нямаш идея, че по света има хора, които са толкова изгладнели за поне малка проява на загриженост, че са готови да крадат деца и да се преструват на тях, за да се насладят на поне една прегръдка… на чаша супа, докато са болни… или на какъвто и друг знак на привързаност. Хора, лишени от елементарни радости в живота в продължение на месеци, дни, десетилетия, дотолкова обрулени от безразличието и гадостите в живота, че започват да чувстват физическа болка от липсата на някой, който да ги обича. Хора, които изпитват почти наркотична зависимост от любов.

Хора като мен.

Нямаше да го разбере. Разглезени същества като него никога не разбираха.

Тъй въздъхна и тръгна към поредния си нов дом.

Човекът, който виждаше бъдещето

Дълъг и труден ден, предполагам, скъпи ми Хорлийнс? Да, не ми отговаряйте, бръчките около очите ви и десетките фасове под парапета говорят сами за себе си. Бихте ли възразили, ако Ви направя малко компания за една-две цигари? Не ми се прибира още… бих искал да подишам малко чист въздух, преди да се прибера в бетонния ковчег, който строителите оптимистично са нарекли „апартамент“, а в действителност представлява няколко десетки кубически метра нажежени газове, затворени между четири стени от нагорещен бетон и топящо се желязо.

Благодаря Ви. Знаех си, че няма да върнете един закопнял за глътка спокойствие старец. Ви сте добър човек, Хорлийнс, въпреки че едва ли го осъзнавате. Много рядко се срещат хора като Вас в наши дни. Ех, спомням си как навремето…

О, вижте, падаща звезда! Проклето дяволско творение… но какво правите, драги ми Хорлийнс? Да не би да си пожелавате нещо? Обезумяхте ли, младежо? Спрете веднага! Спрете, казвам Ви!!!

О, да, повярвайте ми, приятелю. Падащите звезди наистина са творения на Рогатия… или на нещо, което поради липса на други разумни термини наричаме Дявол. Самият аз се сблъсках преди известно време с подобно нещо, драги ми Хорлийнс. Тогава именно се научих да виждам бъдещето…

Смешно ли Ви е, млади човече? Да, колкото и да не Ви се вярва, наистина добих тази дарба – благодарение на един литър руска водка, една падаща звезда и потресаваща липса на здрав разум.

Тогава бях на двадесетина години – зелен и кипящ от енергия като Вас, дълбокоуважаеми младежо… копнеещ да покори света или поне женската му половина… а и плащащата му част в добавка като за начало. Пари и жени, Хорлийнс – колкото и книги да се изпишат за движещите сили на света, в края на краищата всичко след съкращаване на общите знаменатели се свежда до гореизброените две причини.

Една вечер, както си седях кротко на балкона на ергенската ми квартира, поливах обилно поредния отказ на поредната пачавра с поредната бутилка руска водка, когато една от тези падащи гадости проряза хоризонта като радиоактивна плюнка на украински черноработник. Бога ми, не помня какво съм си мислел тогава, но предполагам, че е било нещо от рода на колко хубаво ще е да можеш да виждаш предварително какво ще стане… коя жена ще те отреже, коя ще ти пусне, коя има баща-полицай и коя – съпруг-каратист… Явно в пиянския ми мозък тези несвързани мисли се бяха преплели в мъгляво, но все пак достатъчно отчетливо желание…

И точно в този момент Негово Рогато Великолепие бе решило да се заслуша.

Вероятно в романтичния Ви младежки дух, Хорлийнс, се оформя апокалиптична картина, продиктувана от холивудските бози, които вие, младите, поемате като тоалетна чиния отпадъци, да ме прощавате за прямотата. Сигурно вече си представяте как съм прибелил очи, как се е чул адски тътен, как съм се затъркалял по пода, а от устата ми са излизали зелени пламъци и виолетови пушеци… Е, в интерес на истината трябва да ви кажа, че гръм имаше, но после се оказа, че съседката от долния етаж пак е успяла да накара микровълновата си фурна да експлодира. Нищо друго обаче не подсказа, че желанието ми е изпълнено. Продължих да пия, докато не заспах на коктейлната масичка.

На следващия ден, когато отидох на работа, разбрах, че вече виждам бъдещето. Не мога да ви опиша с обикновени думи как се чувствах и какво точно ставаше в главата ми. Предполагам, че човек трябва да е добър писател, за да може да открие точните изражения за точните събития… Аз обаче за жалост бях обикновен банкер, така че не мога да удовлетворя любопитството Ви. Най-доброто, на което съм способен, е да Ви кажа, че все едно виждах раздвоено. Когато погледнех екрана на компютъра си например, на един слой виждах цифрите и графиките, които ми подаваха колегите, а на друг слой (поради липса на други изразни средства трябва да го нарека така) виждах какви ще са въпросните цифри и графики, но след два месеца, да речем… ако променях ъгъла, под който гледах, двата месеца ставаха две години… или три часа…

Не, невъзможно е. Все едно да се опитваш да обясниш на сляп хуманитарий неевклидова геометрия, и то нагледно.

Да, Хорлийнс, и аз като Вас тогава си мислех, че съм открил Щастието с главна буква – не онези мизерни трохи, които ни пробутва Оня Отгоре, а бурните пенливи струи на Щастието, от които можеш да пиеш с пълни шепи, без да можеш да им се наситиш. Но нали знаете, че всяка монета има две страни?

Колкото повече минаваше времето, толкова повече разбирах как в действителност не съм щастлив.

Защо ли? Поставете се на мое място само за секунда. Да, да, точно така – затворете очи и си представете, че съм аз… Не толкова бързо, младежо – не бързайте да лепвате на лицето си тази глупава усмивка… просто изчакайте малко.

Аха, виждам, че схванахте накъде бия.

Аз наистина виждах бъдещето. ЦЯЛОТО бъдеще. Без изключения.

Гледах красивите жени около мен, а виждах сбръчкани и сварливи баби. Милвах копринената козина на котето си, което ме гледаше с обожание и любов, и виждах мига, в който спира да диша и аз, облян в сълзи, търся в парка къде да го погреба. Вдишвах аромата на цветята на балкона, а смрадта на гниенето им замъгляваше съзнанието ми. Поглеждах небето сутрин, опитвайки се да се зарадвам на красивия залез, а очите ми (или онова, с което ги бе подменил Рогатият) виждаха единствено убийствения черно-син мрак, когато Слънцето умираше след десетина милиарда години и повличаше всичко след себе си в един последен смъртоносен танц на разрушението. Хвърлях поглед към огледалото и вместо себе си виждах там образа на полуразложен скелет, от чиито трошащи се кости висяха парчета кожа с нездрав цвят и окапващи мускули. Гледах бебета, а виждах мъртъвци. Опитвах се да слушам словата на Живота и чувах единствено тропота на копитата на четиримата Конници на Апокалипсиса…

Та кажете, мистър Хорлийнс, къде завършва проклятието и започва благословията на тази моя способност?

Предполагам, не ще намерите отговор на този въпрос. Аз самият го търся вече 40 години и не съм се приближил и на милиметър към разгадаването на мистерията.

Затова, драги ми мистър Хорлийнс, много внимавайте какво си пожелавате, когато видите падаща звезда. Понякога Дяволът слуша. А понякога дори изпълнява желанията ви.

Защото Дяволът, уважаеми Хорлийнс, има наистина дяволско чувство за хумор. Повярвайте ми. Убедил съм се в това.

Градът

Градът бавно отвори очи и се протегна лениво. Един-два задрямали гълъба се сепнаха и излетяха стремглаво, без да знаят накъде, само и само да бъдат по-далеч от източника на тревога, който се бе прокраднал тихомълком в сърцата им. Листата на дърветата във всички паркове зашумяха и се разтрепериха в изключителен синхрон – сякаш незнайна девойка бе прокарала ръка през косите им за секунда, след което бе изчезнала в предзалезната мараня. Фонтаните въздъхнаха и струите им бликнаха малко по-смутено, не толкова безгрижно и жизнерадостно, както по време на дневното господство на Човека. Тишината, която заля доскоро гръмогласния Град, бе всепоглъщаща, почти свръхестествена. Хората вече не бяха на смяна; ред беше на Града да се развихри.