Глава 18

Слънцето играеше на криеница, ту хвърляше светлина върху гладкото езеро в Сентръл Парк, ту се скриваше зад плътните пухести сиви облаци. Тим погледна Луси, потопи греблото и контурите на един бряст, който се оглеждаше във водата, се разчупиха.

Луси седеше срещу него като порцеланова кукла, облечена в розов органдин и коприна с цвят на слонова кост. Усмихна се и потопи пръсти във водата, погледът й проследи двойка лебеди, които плуваха край тях.

През двете седмици, в които лейди Джулия оздравяваше, двамата се срещаха всеки ден. На първите срещи той излизаше с нея просто за да запълни мястото на красивата графиня, но сега нещата се бяха изменили. Изпитваше ужас при мисълта, че Джулия може да се върне в светския живот.

Един слънчев лъч прониза облаците, освети Луси и превърна косите й в тъмен пчелен мед. Тя вдигна очи към небето и се усмихна пленително. В този момент той разбра, че иска да я види сред падащи есенни листа, да я прегръща пред огъня, който пращи в камината през зимата, да й подари първата пролетна роза. Но какво да прави с Джулия?

Лъчът изчезна, притиснат от облаците.

— Изглежда, ще вали — каза Тим и като погледна небето, разбра, че скоро ще им се наложи да хукнат към дома й. Дали щеше да завари там Джулия?

— Винаги съм обичала дъжда. Особено когато носи нежност и прохлада през летните дни — Луси го погледна в очите, усмивката й обви сърцето му в топлина.

Тим се поколеба, отпусна неподвижно греблото във водата, докато гледаше лицето й. Как да я пусне да си иде?

— Когато бях малка, винаги гледах да избягам от къщи и да се разходя без чадър под летния дъжд. Това направо довеждаше майка ми до отчаяние.

— Ти ме довеждаш до отчаяние — каза той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да осъзнае какво казва. Остави греблото и се пресегна да я хване за ръката. Лодката се залюля от движението му.

— Прекрасна си, когато слънцето докосне лицето ти, когато блести в косите ти, когато се изчервяваш, щом ти направя комплимент.

По шията й се плъзна руменина и заля бузите й в тъмнорозово, малко по-наситено от органдина. Луси се обърна, вгледа се в бистрата вода, неспособна да издържи настойчивия му поглед.

Тим стисна ръката й и я пусна.

— Не трябваше да казвам това.

— Не е ли истина? — вдигна очи към лицето му.

— Напротив, истина е — Тим погледна надолу и видя отражението си. Гледаше го един човек, който вече е обременен с дълг. Всячески бе показал на лейди Джулия, че има намерение да се ожени за нея, а сега беше влюбен в друга. — Луси, защо ми трябваше толкова време, за да разбера колко си красива?

— Защо говориш така, сякаш вече е късно?

— Джулия — прошепна той и вдигна измъчен поглед към нея.

За момент тя не каза нищо. Големите й сини очи бяха изпълнени с тъга.

— Много ли я обичаш?

— Не — той се придвижи напред, опита се да я вземе в обятията си. Лодката за малко не се преобърна.

Луси се хвана отстрани и се облегна назад, очите й се разшириха от ужас.

— Може би ще е добре да ти кажа, че не умея да плувам.

Усмивка заигра по устните му при това мило признание и бързо угасна, щом си спомни в каква каша се е забъркал.

— Луси, само дето не съм помолил лейди Джулия да се ожени за мен. Какъв ли негодник ще се окажа, ако сега взема да попитам теб?

— Ти искаш да се ожениш за мен?

— Повече от всичко на света.

— О, мили! — извика тя, хвърли се напред и обви раменете му с ръце. Лодката се наклони. От едната страна нахлу вода. Остър писък раздра гърдите й и се сля с неговия плътен вик, когато лодката се обърна и двамата паднаха във водата като объркан възел от розов органдин и сиво-бял лен.


Влажен вятър нахлу поривисто през френските прозорци в кабинета в Дънкелд. Сабрина вдигна очи от шахматната дъска и погледна през терасата навън. Видя, че в небето се събират плътни сиви облаци и стомахът й се сви.

— Положението ти не е розово — каза Лутър и се надигна от канапето. Тежкото му тяло остави вдлъбнатина върху изумруденото кадифе. Той се обърна, за да погледне през прозорците. Всяко стъкло бе от диамант, прихванат между оловни ленти. Лутър засенчи дъската.

— Ако обичаш, Лутър, отмести се — каза Ормсби. — Правиш ни сянка.

Лутър се премести, застана до Сабрина и се вгледа в дъската от абанос и седеф.

— Та тя те е притиснала.

Ормсби повдигна една от белите си вежди и погледна ухиленото лице на Лутър.

— Играта още не е свършила — взе коня от резбовано и боядисано палисандрово дърво, поддържа го малко, очите му стрелнаха фигурите на Сабрина. Преди да го постави на бойното поле, той кимна одобрително на избора си.

Сабрина игра офицера.

— Мат.

— Изумително! — Ормсби се облегна. Потриваше брадичката си, разучаваше дъската, гъстите бели вежди бяха надвиснали над тъмнокафявите му очи.

Дълбокият смях на Лутър разтърси стаята.

— Обзалагам се, че може да съдере кожата на майора, ако играят за пари — каза той и така потупа Сабрина по гърба, че тя залитна.

Усмихна се на този здравеняк, който я охраняваше, откакто пристигна в Дънкелд преди две седмици. За това кратко време се привърза към любезния исполин, макар че той осуетяваше всичките й опити да избяга.

— Може дори да го победя.

Усмивката на Лутър проряза тъмната му брада.

— Ще се радвам, ако опитате.

— И аз — каза Ийън от вратата. Сабрина погледна високия мъж, изправен на входа. Не беше го виждала от пет дни, не влизаше в стаята му, опитваше се да смъкне оковите, които я свързваха с него. Грижите за раната само разпалиха желанието й да го прегърне. Дистанцирането, изглежда, също не помагаше.

— Май сте изненадана да ме видите — той се усмихна с познатия пиратски маниер. — Смятахте, че няма да оздравея?

Можеше да остане настрана, но не и преди докторът да й каже, че негодникът е на оправяне. Тя разпитваше Хана за състоянието му всеки ден, но той не трябваше да узнае това.

— Много сте подъл, за да умрете млад.

— Трябва да свърша някои неща — каза Ормсби и стана. Лутър го последва навън, като промърмори, че някаква кобила в конюшните имала нужда от грижи.

Байрон и Шекспир, които лежаха пред Сабрина, се надигнаха да поздравят господаря си. Пухкавата опашка на Байрон се вееше високо, Шекспир се тътреше на дебелите си крака.

— Изглежда, сте завоювали малко от територията ми — Ийън се приближи. Движенията на гъвкавото му тяло сега бяха напрегнати, държеше лявата ръка близо до себе си.

— Но тя още не смее да се доближи до мен — каза Сабрина и погледна Гуинивиър, която куцукаше зад Ийън.

— С времето и това ще стане.

Тя се размърда на стола и двамата знаеха, че не й остава много време.

Бялата риза и тъмносивите панталони на Ийън се вееха около него — личеше, че доста е отслабнал. Сабрина потисна порива да стане и да го подкрепи. Най-добре да не го докосва. Може би това е начинът да овладее емоциите си. Сигурно щеше да успее да устои на невероятния му чар.

Ийън седна в креслото, заето допреди малко от Ормсби, и като огледа шахматната дъска, каза:

— Много хитро.

— Казаха ми, че вие бихте се справили по-добре — мълния блесна в стъклата и озари лицето и раменете му със сребърни искри. Само миг по-късно гръмотевицата процепи утринния въздух. Сабрина потръпна, опита се да прояви смелост, да не допусне жестоките спомени, които се разбудиха в ума й.

— Плашат ли ви бурите?

Като малка тя много обичаше бурните дъждове, които раздираха долината на Мисисипи. Мълниите им приличаха на приказно небесно сияние. Но всичко се промени. Сега това беше само храна за спомените и всепоглъщащия страх, с който бе живяла в течение на месеци. Повдигна глава и срещна нежния му поглед. Под очите на Ийън тъмнееха морави сенки, които й напомниха, че за малко не го изгуби.

— Редно ли е вече да ставате от леглото?

— Имате навик да избягвате въпросите ми. — Сигурно много разпитвате.

Той взе черната царица от дъската и реши да промени темата.

— Ще играем ли?

Сабрина погледна ръката му, дългите му пръсти премятаха черната царица. Тези пръсти бяха докоснали тайни места по тялото й, за които тя самата не знаеше. Сега беше толкова уязвима, чувствата й можеха всеки момент да избият на повърхността. Двубоят беше неравностоен.

— Не мисля — Сабрина се надигна от стола.

Ийън сграбчи китката й, когато Сабрина се опита да го подмине.

— Пак ли ще избягате от мен?

Ръката й се сви, следи от пръстите му останаха по кожата й.

— Разбирам, че трудно приемате това, но аз не желая компанията ви.

Без да я изпуска, той стана. Значително я надвишаваше на ръст. Сабрина повдигна глава, за да го погледне в очите. Горещината на тялото му я привличаше като пламък.

— Дори не ми оставяте възможност да ви благодаря за помощта.

Тя сведе поглед, нежните му очи я смутиха повече от всеки изблик на гняв. Дали е повярвал в лейди Джулия? Едва тогава тя прозря, че той едва ли би се влюбил в англичанката. Плановете й за отмъщение бяха обречени на провал още от самото начало. Нямаше никакви възможности да спечели тази война. Единствената надежда, която таеше, бе, че ще може да напусне бойното поле невредима.

— Може би вие ми спасихте живота.

— Всеки греши понякога.

Той простена, дълбокият му глас потръпна в гърлото.

— Наранявате ме.

— Аз не — тя повдигна очи и го погледна. — Но някой друг успя. И според господин Макдафъл това не се случва за първи път.

Той поклати глава.

— Господин Макдафъл се тревожи твърде много.

— Кой друг знаеше, че ще идвате тук?

— Никой. Или поне не някой, който иска да ме убие.

— Може да са ви проследили. Това е човек, който ви мрази толкова, че да иска да ви убие.

— Говорите така, сякаш познавате някои от враговете ми — каза той и погали бузата й с пръсти. — Искам да кажа, някои други врагове, освен вас.

Тя сведе очи, за да прикрие чувствата си, и се вгледа в черните къдрици, които се подаваха изпод леко разкопчаната му риза. За момент се отдаде на мисълта за това, което усещаха устните й, когато докосваха тези къдрици, как опитваше вкуса на кожата му с език и вдъхваше уханието на тялото му. Тя прехапа устни и отмести поглед от този привлекателен триъгълник от окосмена загоряла кожа върху една златиста върволица на изумрудения вълнен килим под краката си.

— Познавате ли някой, който би се зарадвал, ако умра? — Сети се за двама. Единият, слава богу, беше на един речен кораб на километри от тук. Гръм разтърси небесата.

— Дочух един спор между Уолтър Стриклънд и жена му. Той, изглежда, не се радва особено на връзката ви с Фелисити.

— Стриклънд има погрешни впечатления.

— Предполагам, че това не му е хрумнало просто така — тя го гледаше настойчиво.

— Не — Ийън повдигна глава и се загледа в отворените френски прозорци зад гърба й. Сухожилията на врата му се изпънаха. — Фелисити е успяла да му го втълпи.

— И вие очаквате да повярвам, че нямате връзка с Фелисити? — попита тя, изумена от факта, че крещи като ревнива съпруга и не може да се овладее.

Ъгълчето на устните му трепна в усмивка и напрегнатото изражение изчезна. Очите му проникнаха зад паравана и, изглежда, видяха твърде много. Но в този момент Сабрина не можеше да отмести поглед, не можеше да скрие нищо от него.

— Ако не знаех коя сте, щях да ви кажа, че ми говорите като ревнива… — на вратата леко се почука и чертите на лицето му се изкривиха от раздразнение. — Да.

Беше Ормсби. Погледна първо нея, после него, очите му бяха странно загрижени и това разбуди у Сабрина инстинкта за оцеляване.

— Господин на име Бейнбридж желае да ви види, сър. Каза, че го очаквате.

Преди да пусне ръката й, Ийън я стисна силно.

— Въведете го.

— Кой е той? — попита Сабрина и отстъпи назад. Вече се досещаше и сама. През прозорците зад гърба й поривите на вятъра раздуваха изумрудените кадифени завеси, тръпки полазиха по гърба й. Гуинивиър сякаш усети емоционалното излъчване на двамата и се отдръпна предпазливо на възглавницата до камината.

Ийън не я изпускаше от поглед, внимаваше да не издава чувствата си. Като заговори, гласът му бе спокоен и равномерен:

— Човекът, който ще отговори на въпросите.

Вратата се отвори. През прозорците Сабрина видя как една светкавица прорязва потъмнялото небе, тътенът на гърма проехтя в каменната стена на Палисадата и премина по гърба й. В стаята влезе нисък човек с медночервена коса. Докато си стиснаха ръце с Ийън, той погледна към нея, изражението на очите зад кръглите очила беше неразгадаемо.

— Тази телеграма пристигна днес от детектива, който изпратих в Англия, за да разследва вашето питане, господин Тримейн — каза Бейнбридж и му подаде сгънат жълт лист.

Сабрина безуспешно се опита да си поеме дъх. Без да откъсва очи от Ийън, пристъпи заднишком към отворените врати, чувстваше се като сърна, притисната в леговището на лъва. Като прочете телеграмата, Ийън я погледна. Лицето му беше спокойно и безизразно, като издялано от орехово дърво. Само очите му пламтяха от омраза, чийто пламъци направо изгаряха душата й.

Той се обърна към Бейнбридж и тихо му каза нещо, думите му се изгубиха сред бученето на кръвта в ушите й. Дребният човек се усмихна, стисна му ръката и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. В стъклата блесна мълния и гърмът проехтя като оръдеен залп зад гърба й. Сабрина подскочи и притисна ръка до гърдите си. Ийън не помръдна, стоеше до шахматната дъска и държеше смачканата телеграма в ръка.

— За малко да ме убедиш. Почти бях повярвал в този театър — той не я погледна, очите му бяха приковани в картината над камината. — Какво се надяваше да постигнеш, Сабрина? Каква е целта на този план?

Вятърът повдигна завесите, поигра в ментовите поли на поплиновата й рокля и изпълни стаята с ухание на мокра трева и рози.

— Има ли значение? Ти спечели, Тримейн.

— Така ли? Наистина ли спечелих? — той се обърна към нея и изпусна телеграмата, която се понесе по същото течение, което усукваше полите на Сабрина, издигна се над земята и после падна на килима с леко шумолене. — И какво трябва да направи победителят с красивата си жертва?

Тя преглътна шумно, за да спре чувствата, които бяха заседнали на гърлото й.

— Пусни ме да си вървя, Тримейн.

Ъгълчето на устните му потрепна. Но в очите му все още гореше мътният пламък на гнева. Тя видя как в тези очи се пробужда някакъв звяр — онова същество, което забива само ножа в гърдите си. То можеше да убива с голи ръце.

— Да те пусна да си отидеш, за да опиташ отново? И следващия път може би ще е нещо смъртоносно?

Нямаше никакво намерение да я пусне. Не и невредима. Тя се обърна и хукна през френските врати. Едри капки дъжд се блъскаха в лицето й, вятърът раздираше полите й, докато тя тичаше по стълбите към розовата градина.

Болката трептеше в глезена й, но тя знаеше, че това е нищо в сравнение с болката, която ще изтърпи, ако той я хване. Байрон подскачаше и лаеше в краката й, сякаш искаше да я подкара обратно в къщата.

— Сабрина! — гласът на Ийън проряза въздуха като меч.

Тя се отклони от пътеката, полите й се оплетоха в един розов храст и лекият поплин се скъса. Гъстата трева потъваше под краката й. През дъжда, който я шибаше в лицето, видя конюшните, които се изправяха като някакви призрачни видения между локвите в края на алеята. Преди да успее да стъпи на чакъла, Ийън я сграбчи за лакътя. Тя се завъртя и удари рамото му с юмрук. Той протегна ръка и я придърпа към гърдите си.

— Пусни ме! — тя тръсна глава и последните гребени, останали в косата й, изхвръкнаха, гъстите къдри се посипаха по раменете, гърба и хълбоците й.

— Защо го направи? Защо дойде тук?

Тя премигна, за да пропъди дъжда от очите си, и се вгледа в похитителя си. Струи се стичаха по лицето му, на челото му бе прилепнал един кичур, по миглите му се събираха капки, кръгли като мъниста. Просветна мълния, посребри чертите му, очите му горяха от дива, необуздана страст.

Сабрина заблъска гърдите му, мяташе се в стоманените му прегръдки. Трябваше да се отскубне. Трябваше… той простена от болка, свитият й юмрук замръзна на гърдите му. Ръцете му я притиснаха, той затвори очи и лицето му се изкриви. Раната отново се бе отворила.

Сабрина притисна ръка и почувства биенето на сърцето му върху дланта си. Той леко си пое въздух, отвори зелените си очи и се вгледа в нея, погледът му беше помътнял от болка. Последното нещо, което трябваше да направи сега, бе да тича като луд под дъжда.

— Тримейн, пусни ме да си ида, преди и двамата да пострадаме още повече. Всичко свърши. Просто ме пусни.

— Не мога да го направя, Сабрина.

Той я хвана за ръката и я повлече обратно към къщата. Тя се дърпаше, запъваше обутите си крака в тревата, пързаляше се, за малко не се прекатури през глава към него. С едно леко движение той се наведе и я метна на рамо. Байрон припкаше в краката му.

— Пусни ме! — изпищя тя и заудря гърба му с юмруци. Без да й обръща внимание, той я пренесе от кабинета в коридора. Когато наближи стълбите, залитна и се хвана за парапета, за да не падне. Тъмната ръка на страха сграбчи сърцето й. Ударите по гърба му веднага престанаха.

— Пусни ме, Тримейн. Пусни ме, преди да се самоубиеш.

Той тръгна по стълбите, подпираше се на парапета, дишането му беше рязко и хрипливо. На втория етаж спря, подпря напрегнатата си ръка на резбованата подпорна колона и после продължи по коридора. Пусна я веднага щом влязоха в спалнята му.

— Да не би пак да кървиш?

— Надежда или страх е това, което блести в очите ти, Сабрина? — попита той и се приближи.

Сребърна светлина проблесна в стаята, последва я дълбок грохот.

— За жалост, ако исках да те убия, можех да го направя сто пъти, докато лежеше в безсъзнание тези дни.

На една крачка от нея той спря, широките му рамене се повдигаха от неравномерното дишане. Мократа ленена риза прилепваше по тялото му и очертаваше плътните мускули, преливащи се с тъмната сянка на черните къдрици.

— Какво искаш? — той трепереше от студ. — Защо дойде тук?

— Трябва да свалиш тези мокри дрехи — каза тя и се пресегна към копчетата на ризата му.

Ийън хвана ръцете й. От косата върху бузите му се стичаше вода, като струи сълзи, точно такива, които сега пареха душата й и се надигаха към повърхността.

— Кажи ми защо дойде тук? — думите с мъка излизаха от устата му.

— За да те нараня! Да те унижа така, както ти унизи мен!

Той си пое дъх дълбоко и я погледна.

— Като се ожениш за племенника ми?

— Никога не съм искала да се оженя за Тимъти.

Той обви шията й с ръка, подпря с палец нежната кожа под брадичката и повдигна главата й. Очите му горяха като изумрудени огньове и проникваха в душата й.

— Лъжеш.

— Копеле!

Покри устните й със своите в насилствена целувка. Сабрина усети вкус на дъжд, страст и гняв. Отблъсна раменете му, искаше да избяга от него, да избяга от желанието, което пропълзяваше в собственото й тяло. Но това беше жажда, потискана твърде дълго.

Той я притисна до себе си така, сякаш искаше да изцеди и последната капка живот от тялото й. Като дива птица желанието запърха в нея, напрегна се да разбие оковите на гнева и болката, мяташе се, издигаше се, бореше се да излети.

Дълбоко в плътта й отекна пулс, който се сля с ритъма на сърцето. Ръцете й се разтвориха на раменете му, пръстите й се плъзнаха по мократа му риза.

Той прокара ръце по гърба й, подхвана ханша й през пластовете подгизнали дрехи и леко я повдигна към тялото си. Но това изобщо не беше достатъчно. Метрите поплин и лен едва й позволяваха да почувства тялото му, топлината, която се надигаше в слабините му. Плътта й болезнено жадуваше допира на голото му тяло, искаше да го почувства вътре в себе си.

Сякаш прочел мислите й, той плъзна ръка и хвана горната част на корсажа й. С рязко движение го разтвори, копчетата се разхвърчаха и се блъснаха в гърдите му. Ръцете й останаха приковани към тялото, когато той дръпна дрехата към раменете й.

— Недей — простена тя. Последният разум се бореше да надмогне изблика на чувствата й. — Ти си мой враг!

— Омагьоса ме, вещице! — отворената му длан се плъзна по тялото й и докосна гърдите й. — Сега си носи последствията.

Горещите му пръсти галеха кожата й през тънката риза, докато развързваше корсета й. Нежната коприна се омачка в ръцете му и оголи гърдите й за допира на устните, езика и зъбите му.

Едната му ръка загреба косата на тила й, подхвана главата й и я задържа, докато я целуваше. Сабрина почувства, че неговата разгорещеност я завладява, огънят му я изпълваше, докато кръвта й кипна и тя почувства, че е готов да я погълне. Ръцете, стегнати до тялото й, се опитваха да го докоснат, деряха бедрата му, искаха да го придърпат, докато умът през цялото време й крещеше, че трябва да го отблъсне.

Той я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я притисна към кадифената завивка. Светкавица проблесна навън и обля в бяла светлина голите й гърди, чийто розови връхчета бяха набъбнали и изкусителни.

— Красива магьосница!

Той притисна разтворените си устни до шията й, езикът му премина по кожата и се спусна като гореща лава по извивката на рамото й.

Тя притисна раменете си в дюшека, изви се към него и подложи гърдите си в безмълвна молба. Той откликна, пое студената плът в устните си, езикът му беше като огнена фъртуна. Сабрина се разтърси, нежни звуци на доволство изпълниха стаята, с безпомощен срам тя разбра, че излизат от собствените й устни.

Той прокара ръце под полите й, отхвърли ги нагоре към кръста и разтвори краката й с коляно. Устните му се сляха с нейните, когато ръката му погали вътрешната страна на бедрото й, където потърси и откри отвора на бермудите. Още щом допря влажната й плът, тя повдигна таза си — един праисторически жест на желание, който не можеше да сдържи, дори ако от това зависеше животът й.

— Кажи, че ме желаеш, Сабрина — той произнесе думите тихо, дъхът му изгаряше рамото й, дрезгавият шепот едва надмогваше шума на дъжда, който плющеше по стъклата.

Абсолютна капитулация. Безусловна. Той искаше пълна победа над нея. Трябваше да откаже. Да го отблъсне. Той хвана чувствената й плът още по здраво, палецът му намери влажния вход и се плъзна вътре, после излезе навън, но тя се притисна към дланта му, простена и започна да се мята.

— Кажи ми — прошепна той и устните му докоснаха ухото й, а ръката му спря да се движи. — Кажи, че дълбоко в себе си ме желаеш.

Тя сви устни и се огъна, за да го достигне. Той се отдръпна, ръката му се отмести и трепна над нея, не я докосваше, остави я само да почувства топлината на дланта му върху влажната гореща плът. Желанието се бореше с гордостта й. Но битката бе отдавна решена.

— Желая те — прошепна тя. — Бог да ми е на помощ, желая те.

Въздишката, която се изтръгна от устните му, бе пълна с болка, сякаш нейното смирение го порази окончателно. Но тя не можеше да го осъзнае, способността й за това бе претопена в безумно желание. Измъкна се от корсажа и обгърна раменете му, държеше го неразделно до тялото си, притискаше чувствителните си гърди към мократа му риза. Завъртя ханш, почувства, че краката му се размърдаха, пръстите му я докоснаха, докато разкопчаваше панталона си. Скоро отново ще го притежава — това ще е откупът за изгубената гордост. В момента не можеше да прецени какво й струва всичко това.

Твърдата му плът я докосна, тя се изви, за да го обхване, дългите й крака се увиха високо около гърба му, викът й се блъсна в устните му, когато двамата се сляха. Спомени и сънища, действителност и фантазия се сляха. Сега беше неин, поне в тези няколко мига. Тя посрещаше всеки буен тласък на тялото му. Сега пак враждуваха, но силите им бяха изравнени в любовната битка.

Дъждът звънтеше по прозорците, светкавици разкъсваха небето като бледо подобие на бурята, разразила си между един мъж и една жена. Гняв, желание, ярост и любов се извисяваха и се разбиваха на малки светлинки и се преливаха. Тялото му потрепери, когато навлезе в нея един-единствен последен път, дълбокият му стон се сля с тихото й хлипане. Ийън я повдигна към себе си и я остави да го поеме в цялата му дължина и плътност.

Сабрина се опитваше да го придърпа все по-дълбоко в себе си, не можеше да си представи, че трябва да се отдели от него. Той се отпусна върху й и ниско изръмжа с глава на рамото й. Сабрина усети по кожата си топлото и влажно дишане. Погледна абаносовата коса, навита на едри къдрици на тила му, и повдигна ръка — копнееше да ги погали.

Тътенът на гърма се чу някъде в далечината и я върна към действителността. Нищо не беше се променило. Още бе негова пленница, той — неин враг.

Сабрина се поколеба, сви треперещите си пръсти и юмрукът й се отпусна върху рамото му. Ийън повдигна глава и погледна лицето й, очите му бяха като свежа зеленина — бистри и неразгадаеми. Сянка премина по лицето му, желание, което така приличаше на нейното, го преследваше като призрак. Искаше да обвие ръце около него и да го прегърне. Но не можеше.

Той се дръпна, стана, залитна и се хвана за колоната на леглото, за да не падне. Тя седна, мократа коса се посипа по гърба й и кичурите прилепнаха по кожата като ледени пръсти. Тя обгърна с ръце влажното си тяло — потрепери без топлината на Ийън. Гледаше го как намъква дрехите си. Чакаше поне дума или жест, които да й подскажат, че причината за това, което стана, бе нещо повече от плътска страст, повече от порочно отмъщение.

През мократа риза видя превръзката на кръста му, върху белия лен бе избило червено петно.

— Раната ти кърви — вдигна ръка към него.

Той отстъпи, сякаш не можеше да понесе допира. Сабрина отдръпна дланта си, наведе глава, за да прикрие болката в очите си. Как можеше така жестоко да я наранява? Защо го допусна?

Без да продума, той прекоси стаята, отвори махагоновия скрин и измъкна отвътре един халат от кашмир. На лицето му имаше дълбока бръчка.

— Свали тези мокри дрехи — хвърли халата към нея.

Тя го грабна и покри с меката тъкан голите си гърди.

Гневът в гласа му покоси всяка тайна надежда за обяснение на случилото се. Съзнанието й се изпълни с унизителни образи, бузите й пламнаха. Всичко стана точно според думите му. Не й остана дори достойната възможност да бъде изнасилена.

Тя метна халата, вмъкна ръце в широките ръкави, изправи се, полите се влачеха по воднистия килим. Под това прикритие свали останалите дрехи, остави полата, фустата и бермудите да паднат до краката й и се заслуша в стъпките на Ийън, който крачеше нервно из стаята.

Стегна колана около талията си и се обърна към него. Той стоеше до набраздения от дъжда прозорец и гледаше навън. Ръцете му бяха в джобовете, мократа риза прилепваше по широките рамене. Всичко, което можеше да направи, за да не изпадне отново в унизителна ситуация, бе да не го доближава и да не го докосва.

— Какво ще правиш с мен сега?

Той не мръдна, сякаш не чуваше. Ръцете й, скрити в дългите ръкави на халата му, се свиха в юмруци. Напрежение тегнеше във въздуха и пълзеше ниско по гръбнака й. Пое дъх и се на кани да повтори въпроса си, когато той отвърна:

— Иди в стаята си и се обличай — погледът му не се отмести от прозорците. — След час заминаваме.

— Къде ще ме водиш? Той не я погледна.

— Обратно в града.

Кръвта на Сабрина замръзна. Искаше да я довърши. Познаваше по гласа му, разбираше по стегнатите му рамене. Това беше краят на всичко. Искаше да напусне живота й завинаги и никога да не се върне.

Мисълта, че няма да го види повече, проряза сърцето й като мълния. Трябваше да чувства облекчение, а не такава ужасяваща пустота, сякаш е преживяла голяма загуба.

Той е неин враг.

Не искаше да го види никога повече. И все пак… Защо така копнееше да го удари? Защо искаше да крещи, да го хване и да го разтърси така, че да разбере колко ценно е това, което изхвърля? Всичко между тях можеше да изглежда съвсем иначе. Само ако той я обичаше…

Това е краят.

Никога нямаше да го види, да чуе гласа му, да почувства допира на ръката му. Бяха мъртви един за друг. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Вдигна глава и излезе от стаята, преди първата сълза да се търкулне по лицето й, преди още веднъж да се унизи пред този човек.

Загрузка...