Глава 22

Експлозия разтърси съзнанието на Сабрина. Тя скочи от леглото, дръпна чаршафа към гърдите си и погледна уплашено към входа. На прага стоеше баща й, вратата все още се люлееше от удара в стената.

— Проклет да си, Тримейн! — извика Дънкан и се втурна вътре.

Кучетата скочиха на крака. Усетили гнева му, Байрон и Шекспир отстъпиха от леглото, започнаха да ръмжат и да лаят. Гърбът на Байрон настръхна. Гуинивиър остана на възглавницата до камината. Гледаше го така, сякаш е дявол, дошъл да я отнесе. Дънкан спря на няколко крачки от вратата, очите му шареха от кучетата към леглото и обратно.

За първи път Сабрина видя Ийън да седи в леглото до себе си. Рошавата му коса падаше по челото, гърдите му бяха голи, завивките бяха смачкани в скута му и разкриваха част от голия му хълбок. Той прокара ръка през гъстата си грива и откри челото си. Гледаше ту Сабрина, ту Дънкан.

Сабрина си спомни за нощта. Имаше буря… и Ийън… той я прегръщаше цяла нощ. Тялото му бе напрегнато и пулсираше от желание. И въпреки всичко той просто я прегръщаше — точно както я помоли. Този жест й се стори много по-интимен от плътската любов.

— Не можахме да го спрем, майоре — зад Дънкан се появи Мак, а зад него — Ормсби, чийто устни се бяха опънали като тънка чертица.

— Няма значение — каза Ийън и сбърчи вежди, когато погледна Дънкан. С рязко подвикване усмири кучетата. — Можете да ни оставите. Господин О’Нийл, изглежда, иска да обсъди нещо с мен. Вземете и кучетата.

Като изкара кучетата в коридора, Ормсби изчезна от очите им, но Мак продължи да стои на вратата и да гледа О’Нийл като булдог, на който са отнели кокала.

— Тръгвай, Мак — Ийън не изпускаше Дънкан от очи.

Мак му хвърли един последен поглед, преди да се отдалечи по коридора.

— Ти отвлече дъщеря ми, янки — Дънкан се приближи към леглото, трепереше от гняв. — И аз искам отмъщение.

— Нямам намерение да се дуелирам с вас!

— Страхливец!

Ийън стисна здраво белия чаршаф.

— Ако не бяхте баща на Сабрина, кълна се, че…

— Пистолети или саби, Тримейн? Изберете вие.

— Татко, моля те — Сабрина се измъкна от леглото, втурна се към него и сграбчи ръката му. — Моля те, не прави това.

Дънкан я погледна.

— Трябваше да го предизвикам още първия път, когато те обиди.

Сабрина потръпна при мисълта за нещастието, което можеше да я сполети. Единият от двамата щеше да умре. Ако не успее да ги спре сега, преди и двамата да обезумеят от гняв, един ден трябваше да види как единият умира от ръката на другия.

— Татко, не можеш да направиш това.

— Дявол ме взел, ако не мога!

— Татко, моля те.

Дънкан поклати глава.

— И преда това те послушах, Брина. Когато ми каза, че ще се справиш с това копеле. Слушах те внимателно, защото знаех колко много обичаш този униформен мръсник — той погледна Ийън. В дълбоките му кафяви очи се четеше смъртна омраза. — Но вече е време да действам.

— И какво ще направиш, татко? Нима трябва да стоя настрана и да гледам как баща ми прави от мен вдовица?

Дънкан я сграбчи за раменете и пръстите му се впиха като нокти в кожата й.

— Откакто се срещнахте за първи път, този човек не ти е причинявал нищо друго, освен болка.

— Той е мой съпруг — тя постави ръце на гърдите му и се вкопчи в зелената жилетка. — Моля те не прави това.

Дънкан обхвана лицето й.

— Не бих издържал да те видя да се мъчиш отново.

— Тогава престани веднага, преди някой от вас да умре.

Дънкан погледна първо Ийън, а после Сабрина.

— Той заслужава да умре.

— А ти? Ами ако той те убие?

Пак старата самоувереност. Навремето пък казваше, че войната ще свърши за няколко седмици. А тя не свърши. Продължаваше дори и сега.

— Татко, моля те. Успокой се. Помисли какво правиш.

— Брина, аз…

Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си.

— Ако един от двама ви бъде ранен, няма да го понеса — прошепна тя. — Моля те не го прави.

Дънкан притвори очи и отметна глава назад, устните му се изопнаха. След известно време я погледна и отпусна рамене примирено.

— Искам само да си щастлива.

Тя го прегърна и притисна лице към гърдите му. Мъчеше се да спре сълзите, които пареха ъглите на очите й.

— Защо не слезеш долу да закусиш? Аз идвам веднага.

Дънкан я потупа по тила, както правеше, когато беше малка.

— Добре, коте — той я стисна силно, после излезе и я остави сама с Ийън.

Тя почувства погледа му, но не се обърна, а продължи да гледа затворената врата. Твърде много. Вече се разкри твърде много пред Тримейн. Леглото изскърца леко. Той стъпваше тихо, но тя го чувстваше, че идва, усети, че топлината на тялото му пулсира по гърба й, когато докосна рамото й.

— Сабрина, аз…

— Не казвай нищо, Тримейн — тя се отскубна от горещата ръка.

Направи няколко крачки по килима в сини и бели тонове, преди да се обърне. В съзнанието й проблесна образа на едно от езическите божества, които украсяваха коридора на Хенри Тримейн. Но студеният мрамор, изваян според класическите канони за мъжко съвършенство, бледнееше пред това творение от златна плът. Изглеждаше величествено — като гръцки бог, слязъл на земята — стоеше пред очите й, препълнени с обожание, в цялата си красота и мощ. Този бог пируваше със сърцата на смъртните девойки.

— Ако не се страхувах, че ще убиеш баща ми, щях да го насърча и да се радвам, ако се срещнете в двубоя на честта — тя се престори на ядосана.

Ийън смръщи вежди и една бръчка проряза челото му.

— Наистина ли нямаш търпение да се отървеш от мен?

Сабрина сведе очи към самурените къдри на гърдите му. Мразеше го, мразеше властта му над нея и способността да прекърши волята й.

— Ще танцувам на гроба ти, Тримейн.

— Не ти вярвам — той скъси разстоянието помежду им.

— Защото си прекалено горд.

Хавана я за ръцете. Тя почувства топлината на дланите му под бухналите дантелени ръкави на нощницата. Гърбът й се стегна.

Той уви ръце около нея и я придърпа към себе си, тялото му я изгаряше през лененото платно.

— Недей — опита се да се освободи. Почувства унижение, защото дрезгавият глас я издаде.

— Войната свърши, Сабрина — прошепна той и ръцете му я стегнаха като стоманени обръчи. — Предавам се.

Сабрина прехапа долната си устна. Той подхвана хълбоците й и я придърпа към себе си, като леко я повдигна. Притисна я и тя усети как въплъщението на желанието му нараства и допира корема й и пулсира от обещаваща жизненост.

— Желая те, Сабрина — устните му докоснаха слепоочието й. — Имам нужда от теб.

Хрипливият глас вибрираше и събуждаше желанието й. Уханието му подразни ноздрите й и някъде дълбоко тя усети, че тялото й се напряга като струни на арфа, обтегнати и настройвани от виртуоз.

— Пусни ме — тя опита да извика, но въздухът не й достигна и всичко се стопи в шепот.

Ийън плъзна пръсти нагоре по шията, повдигна главата й и я принуди да го погледне в очите.

— Много глупаво постъпих, когато те оставих — сведе устни към нейните.

Влажният му дъх, смесен с възбуждащия аромат, докосна лицето й. Тя се обърна и се опита да избегне целувката му. Когато я целуваше, забравяше всичко, дори и най-обикновените неща, като например коя е. Той разтвори длан върху бузата й, пръстите му се плъзнаха в косите, обхвана главата й и я задържа в плен, преди да атакува.

Бавно езикът му се плъзна между устните й, за да я накара да се отвори към него, но Сабрина стисна уста. Ийън захапа леко долната й устна, върхът на езика му докосна гладките й зъби, ръцете му играеха нагоре-надолу по гърба й, ваеха я според извивките на собственото му тяло.

Хълбоците му се задвижиха, придърпа я към себе си, притисна вълнуващо пулсиращата си възбудена плът към корема й, отблъсна я, после пак я придърпа отново и отново, докато не я въвлече в изкусителния ритъм на любовния танц.

Сабрина се почувства така, сякаш мускулите и костите й се стопяваха. Наведе се към него: нямаше избор. Устните й се разтвориха под неговите и езикът му нахлу вътре. Тя се отзова на неудържимия повик на тялото си и го прегърна.

— Сабрина — прошепна той нежно до устните й.

Тя прокара ръка през гъстата му коса, гъвкавите й пръсти се плъзнаха между хладните копринени кичури. Ийън погали шията й, нежността на това мъжко докосване се разля като тръпка по цялото й тяло. Беше всичко в живота й — цялата радост и цялата мъка. Нуждаеше се от него повече от въздуха.

Ръката му бавно се плъзна по дантелената платка под брадичката й. Със затворени очи тя си представи тъмните мъжествени очертания на дланта му, положена върху женствено бялата дантела. Виждаше тези ласкави, силни ръце, които галеха кожата й като някога — с любов и нежност. Много искаше да повярва в тези лъжи. Господ да й е на помощ.

Сабрина се надигна към него, изви гръб, усети тежестта на възбудения му член, притиснат в корема й. Ръката му се разтвори и върховете на пръстите му помилваха гърдите й. Беше горещ, много горещ. Кръвта пулсираше във върховете на гръдта й, всяко от овалните възвишения крещеше от желание да бъде докоснато.

Целуна всяка извивка на лицето й — ъгълчетата на очите, върха на носа, високите скули — докато разкопчаваше перлените копчета на нощницата й. Искаше да й покаже колко я обича. Искаше да й отдаде всичко — сърцето, душата, целия си живот.

Изхлузи нощницата от раменете й и тя падна помежду им. Мекият лен, който още беше топъл, докосна гърдите, корема и краката му. Погледна я, погали ръцете й по цялата дължина и я хвана за китките. Утринната светлина струеше по овалните й гърди, ягодовите връхчета се повдигаха, щом си поемеше дъх и го мамеха да ги вкуси.

Желанието завладя всяко мускулче от тялото му. Звярът в него искаше да се хвърли в нея, да я погълне, да погаси пожара, който го изгаряше. Но се въздържа. Много неща помежду им не бяха наред.

Повдигна я и ръцете му се изпълниха с копринената топлина на тялото й. Когато я положи върху белите чаршафи, тъмночервената й коса се разпиля по възглавницата. Сабрина протегна ръце към него. Той потъна в обятията й, ръцете му се плъзнаха около нея, прегърна я, твърдите й гърди се притискаха до тялото му, чупливите къдри, които увенчаваха бедрата й, допираха набъбналата му плът.

Обожаваше я, тя беше ангелът, който изхвърли от живота си. Милваше я, целуваше я навсякъде, показваше й колко я обича. Наведе се над къдрите между краката й, погали я с лице, вдъхна дълбоко аромата й. Извика и се изви към него, когато устните му се притиснаха към чувствителната пъпка на женския й цвят.

Езикът му потъна в нея и почувства вкуса на топлата, възбудена дълбина. Сабрина простена. Ийън измъкна езика си и го завъртя няколко пъти по нежните венчелистчета. Тя се надигна и започна да се мята, сякаш изпитваше не удоволствие, а болка. Същата болка, която пулсираше в слабините му. Ласкавите му ръце я успокояваха, дланите милваха опънатите й бедра, сякаш се опитваше да усмири собственото си желание.

Устните му усетиха, че тя се разпуква, тялото й се разлисти като цвят в сладък, трептящ екстаз. От устните й се изплъзна вик и погали слуха му. Тя хвана раменете му и се огъна към него, давайки воля на безсмъртното женско желание. Ийън се подчини и се плъзна нагоре по атлазената мекота на горещото й тяло.

Твърдото острие се притисна към влажните й гънки, ръцете му обхванаха лицето й. Тя затвори очи и остави образа му вън, но тялото й го приветстваше.

— Обичам те — прошепна той и докосна с устни нейните. — Винаги съм те обичал…

Ръцете й се плъзнаха в косата му и тя го придърпа към себе си, притисна към него отворената си уста и думите му заглъхнаха. В същия момент тазът й се повдигна, пожела го, обгърна го с горещината на своята тлееща, стегната и тръпнеща плът.

Тя бързо достигна критичната точка, мяташе се и стенеше под него. Но той искаше повече. Трябваше да й даде още. Отново и отново, докато не я усети да се вие и да тръпне под него, откликваше на желанията й, понасяше изтънченото мъчение да се отрече от собственото удоволствие, докато тя не му изписка да я последва. Едва тогава се предаде напълно, хвърли се в горящите й дълбини и издъхна в пламъците.

Тежко се отпусна в прегръдките й, положи лице на рамото й, усещаше как по тялото й преминават последните тръпки. Нямаше никакво желание да се движи. Никога повече. Тя беше неговият дом и неговата храна. Само с нея се чувстваше свободен. Само с нея искаше да посрещне бъдещето.

Разтворената й ръка се плъзна нагоре по гърба му. Той потри бузата си в нежната извивка на шията й. Пръстите й се плъзнаха по рамото, врата и се заровиха в косите му. Никога досега не му беше хрумвало, че загубата на една война може да му се отрази така благотворно, мислеше си той и вдъхваше аромата на плътта й. Жасминът се смесваше с женствената есенция. Никога досега…

С рязко движение тя дръпна главата му назад и опъна косата до такава степен, че почувства пулса в кожата си.

— Мразя те за това.

Той гледаше лицето и едва проумяваше гнева, който гореше в очите й. Тя се раздвижи под него, докато държеше косата му, блъсна гърдите му и той се претърколи отстрани.

— Направи от мен куртизанка, Тримейн. Само такава жена изпитва удоволствие, когато презира мъжа между краката си.

Гледаше я как се измъква от леглото, думите й направо го прерязаха.

— Ти не си куртизанка.

Тя грабна нощницата си от пода и се обърна към него, притиснала дрехата до гърдите си. Косата й бе разпиляна по раменете.

— Да не би да си променяш възгледите? Вчера бях точно това, нали си спомняш?

— Когато вчера ме остави в градината, аз… — той прокара ръка по тила си — още усещаше болката от опънатата кожа. — Аз разбрах, че съм се лъгал за теб.

— Просто така?

Той кимна, знаеше, че не звучи достоверно, съжаляваше, че не й каза снощи, макар че това едва ли би променило нещата.

— Сутринта, когато баща ти спомена случилото се на борда на „Бел“…

— Да не си мислиш, че можеш да ме манипулираш и използваш чувствата ми, за да ме притежаваш изцяло? — тя го погледна право в очите, цялото й същество пулсираше от емоции.

Ийън почувства сблъсъка с омразата й, сякаш оловен снаряд се вряза в гърдите му.

— Не знаех нищо за измамите на баща ти до утрото, след като те помолих да ми станеш жена.

— Лъжец!

— Сабрина, повярвай ми…

— Ще бъда идеалната домакиня за гостите ти, любяща майка на децата ти и проститутка в леглото ти. Но никога няма да ти повярвам.

Цъкането на часовника над камината се сливаше с плющенето на дъжда по стъклата.

— Ти си в кръвта ми, Сабрина. И аз съм в твоята. Създадени сме един за друг.

Тя поклати глава.

— Мразя те.

— Ще се наложи да промениш вижданията си.

— Това няма да стане. Никога повече няма да имаш власт над мен.

— Не искам власт над теб, Сабрина. Искам да ми бъдеш съпруга.

Тя се обърна и напусна стаята. Скри се в своята спалня и затръшна вратата помежду им. Нима той очакваше да му повярва? Наистина ли я смята за толкова наивна? И въпреки всичко тя усещаше, че дълбоко в себе си иска да му повярва. Една част от нея все още вярваше в детски приказки.

Глупава жена! Това са опасни измами! Ако не успее да се предпази, той ще я унищожи.

Изкъпа се. Едва успя да изпита удоволствието от топлата ароматизирана вода. С помощта на Хана се облече в копринена рокля на бели и зелени райета, прибра косата си на пухкав кок и слезе при баща си. Той имаше компания.

Когато Сабрина влезе в библиотеката, Дънкан се дръпна от прозорците. Керълайн стана, а Луси продължи да седи в креслото до майка си и да се взира в сключените си ръце.

— Много съжалявам за това, което се случи сутринта — Керълайн пристъпи към нея, полите й шумоляха, обграждаше я облак от розов аромат. — Казах на баща ти за сватбата ви, а той вече знаеше къде живее Ийън.

— Няма нищо.

— Този човек те насилва да останеш при него — каза Дънкан и лицето му пламна. — Ще го убия, кълна се, ако…

— Татко, аз съм добре. Моля те, недей…

— Ако искаш да помогнеш на Сабрина, трябва да промениш отношението си, Дънкан О’Нийл — Керълайн го погледна така, сякаш беше непослушен ученик.

Той искаше да каже нещо, но после размисли и се отказа. Обърна се към мокрите прозорци, сивата светлина обля гневното му лице.

Сабрина притисна ръце до пулсиращите си слепоочия. Погледна братовчедка си, видя тъмните сенки под очите й и отново се почувства виновна. Трябваше да намери начин да я помири с Тимъти Рейнолдс.

— Мила, подготвила съм един списък на хората, които трябва да поканиш на тържеството — докато говореше, Керълайн й подаде един сгънат жълт лист.

Тя хвърли един поглед на списъка, чудеше се как ли тези янки ще реагират на нейния театър. Последното нещо, което искаше сега, беше бал на янки. Тя прочете едно име и погледна леля си.

— Едва ли очакваш да поканя семейство Стриклънд.

— Ще бъде ужасно неучтиво, ако не го направиш, скъпа.

— Но тази жена е била любовница на мъжа ми. Стриклънд го мрази.

— Любовница? — Дънкан пристъпи към нея и повдигна юмрук. — Този янки си има любовница?

— Не — Сабрина се изненада от желанието си да защити Ийън. — Преди време му е била любовница, но това е било много отдавна.

— Сабрина, ако не ги поканиш, това ще означава, че знаеш за Фелисити и съпруга си — обясни Керълайн. — Повярвай, ако откажеш да ги поканиш, ще е по-лошо, отколкото ако се съгласиш.

Сабрина сгъна листа и посрещна сините очи на леля си.

— Ти знаеш най-добре. Ще направя каквото прецениш.

— Добро момиче — Керълайн хвана ръцете си. — Имаме стотици неща за вършене и трябва да започнем още тази сутрин — Керълайн се огледа наоколо, ментовите кадифени завеси й харесаха, богато резбованият диван и креслата бяха тапицирани в същото кадифе. — Разбира се, трябва да отидете в Европа, за да си купите мебели за тази къща.

— Добра идея — Сабрина се усмихна на леля си. — Мога да тръгна още утре и да се върна след около шест години.

Керълайн погледна племенницата си изпитателно и се усмихна така, сякаш всичко й е ясно.

— Не се страхувай, скъпа. Когато Ийън Тримейн и аз сме до теб, никой не би посмял да те пипне.

Сабрина имаше ужасното чувство, че Ийън е готов да я изложи на всяка опасност. Независимо от думите му, тя знаеше, че още не е приключил с отмъщението си. Той няма да се откаже, докато не разбие живота й на толкова много парченца, че тя никога да не успее да ги събере отново. И ако не внимава, щеше да му даде оръжията, с които да го направи.

— Ха, хванах ви на място — каза Делия и влетя в стаята. Синята коприна на черни точки се вееше зад нея и шумеше като вятър в листата.

Последва я Ормсби, който съобщи за пристигането й. Той леко повдигна гъстите си побелели вежди и погледна Делия, сякаш искаше да каже, че на нейно място би се държал по-прилично, след което се завъртя на пети и излезе.

— Щях да дойда още вчера, но знаех, че ще ви трябва време, за да уредите някои неща — тя хвана ръката на Сабрина. — Аз трябва да съм първата, която да ви каже „добре дошла“ в нашето семейство.

Сабрина очакваше известна резервираност от страна на роднините му. Ентусиазмът на Делия едновременно я изненада и поласка повече, отколкото очакваше.

— Благодаря.

— Когато Ийън ни каза, направо бях шокирана. Почти бяхме престанали да се надяваме, че някога ще се ожени. Водеше направо отшелнически живот след войната.

Сабрина си помисли, че той е от онези отшелници, които биха пренебрегнали целия свят, за да бъдат с харема си.

— Страхотен маскарад. Давам всичко, за да узная каква е била гримасата му, когато е разбрал истината — Делия отхвърли хубавата си глава назад и се разсмя. — Това е нещо достойно за мен.

Преди Сабрина да успее да отговори, Делия се обърна към Дънкан, за да му се представи. Сабрина трябваше да се подчини, но се намръщи, когато баща й не отвърна с нищо повече от формална усмивка — някакъв гърч на устните, който направо изглеждаше болезнен.

— Приликата е поразителна, макар че вие въобще не изглеждате като баща на Сабрина — Делия му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Ако не знаех, щях да помисля, че сте й по-голям брат.

Едва сега Дънкан се усмихна. Сабрина реши, че Делия може да очарова и мечка, дори ако е сърдита.

— Тъкмо се готвехме да излизаме, Делия — каза Керълайн и опъна една от сините си ръкавици. — Ако искаш, ела с нас. Предполагам, че ще пазаруваме цялата сутрин и част от следобеда.

Делия сключи ръце като за молитва.

— Сега наистина улучихте слабото ми място. С удоволствие ще ви придружа.

Ийън вдигна очи от телеграмата, която четеше, когато Илаяс Бейнбридж влезе в кантората му. След като си стиснаха ръцете, той му предложи стол.

— Този път молбата ми е твърде необикновена, господин Бейнбридж — Ийън се облегна.

Бейнбридж извади от вътрешния си джоб малко кафяво тефтерче. Погледна Ийън в очакване на инструкции.

— Искам да откриете един кон.

Бейнбридж се поколеба, моливът му увисна над празния лист.

— Кон?

Ийън се усмихна.

— Точно така.

Той повдигна една от медните си вежди, докато Ийън му излагаше молбата си. След като се сдоби с колкото може повече подробности, Бейнбридж увери Ийън, че ще направи всичко, което е по силите му, и си тръгна.

Ийън се завъртя в стола си и се загледа навън през прозореца към Бродуей. Паважът все още бе мокър от сутрешния дъжд, гласовете на хората, шумът на конете и колелата се смесваха и се носеха из влажния въздух. Жителите на Ню Йорк препълваха тротоарите, потоци от хора се тълпяха от двете страни на булеварда, бутаха се, блъскаха се, пресичаха, дамите повдигаха полите си над локвите, мъжете вървяха със сведени глави и избягваха каретите и вагонетките. Всички изглеждаха така, сякаш закъсняват за важна среща. Той се молеше да не е закъснял за най-важното нещо в живота си — Сабрина.

Една грешка ги доведе до такива недоразумения, че сега стояха като Лий и Грант един срещу друг, делеше ги бойното поле, осеяно с ранени мечти. И все пак войната още не бе свършила.

Тя все още го обичаше. Трябваше да вярва в това. Трябваше да вярва, че все още има шанс да се намерят. Иначе животът му не струваше нищо.

Загрузка...