13. Приятелска криеница (с допълнителни точки за мъчителна смърт!)

Сейди

Ясно. Да прекъснеш точно когато на сцената е излязъл демон убиец със секира. И да се опиташ да изкараш моя разказ скучен, а? Умираш си да си център на вниманието, Картър!

Е, докато ти се разхождаше по Нил в пищно обзаведен речен кораб, ние с Уолт също пътешествахме, но малко по-скромно.

Престраших се да проведа от царството на мъртвите още един разговор с Изида, за да уредя да ни отвори вход при делтата на Нил. Тя явно ми се сърдеше (нямам представа защо), защото ни остави с Уолт в тресавище до кръста, където направо не можехме да изтеглим крака от тинята.

— Благодаря! — креснах към небето.

Опитах се да тръгна, но не можах. Около нас се събраха цели рояци комари. Реката беше като жива, чуваше се как на повърхността се вдигат мехурчета и някой плиска и аз се сетих за острозъбата тигрова риба и за водните духове, които Картър ми беше описал веднъж.

— Хрумва ли ти нещо? — попитах Уолт.

Сега, след като се беше върнал в света на простосмъртните, той сякаш бе изгубил жизнеността си. Изглеждаше… сигурно ще бъде точно, ако кажа, че е изглеждал кух. Дрехите му бяха по-широки. Бялото на очите му беше с болнав жълтеникав оттенък. Раменете му бяха смъкнати, сякаш амулетите около врата му го теглеха надолу. Направо ми се плачеше, когато го гледах такъв — макар че не се разплаквам лесно.

— Да — отвърна той и затърси в раницата. — Имам каквото ни трябва.

Извади shabti, бяла восъчна фигурка на крокодил.

— О, не може да бъде — казах аз. — Прекрасен немирник такъв!

Уолт се усмихна. За миг стана както преди.

— Всички се изнесоха от Бруклинската къща. Помислих си, че не е хубаво да го оставяме сам.

Той метна фигурката в Нил и каза заповед от една дума. От водата с взрив изскочи Филип Македонски.

Обикновено е за предпочитане в Нил да не ви изненадва грамаден крокодил, но Филип беше приятна гледка. Усмихна ми се с грамадните си крокодилски зъби, със светнали розови очи и с бяла люспеста гърбина, която се носеше точно над повърхността.

Ние с Уолт се хванахме за Филип и той ни изтегли от тинята. Не след дълго вече се бяхме закрепили на гърба му и плавахме нагоре срещу течението. Аз се возех отпред, бях яхнала Филип върху раменете. Уолт беше отзад, по средата на крокодила. Той беше толкова огромен, че между мен и Уолт имаше доста място, вероятно повече, отколкото ми се искаше. Въпреки това си беше приятно да се возим, ако не броим това, че бяхме вир-вода, целите в кал, и бяхме обкръжени от комари.

Местността наоколо се свеждаше до лабиринт от речни ръкави, тревисти острови, тръстика и тинести плитчини. Беше невъзможно да се определи къде свършва реката и къде започва сушата. От време на време зървахме в далечината разорани ниви или покривите на някое селце, но като цяло реката беше само наша. Видяхме няколко крокодила, те обаче гледаха да стоят по-надалечко от нас. Трябваше да бъдат луди, за да тръгнат да закачат Филип.

И ние като Картър и Зия бяхме потеглили доста късно от Подземния свят. Разтревожих се, когато видях колко високо в небето се е издигнало слънцето. От жегата се беше образувала гъста мараня. Тениската и панталонът ми бяха целите мокри. Съжалих, че не съм си взела дрехи, с които да се преоблека, макар че това едва ли щеше да помогне особено, тъй като и раницата ми беше влажна. Пък и Уолт беше наблизо и нямаше къде да си сменя дрехите.

След малко ми стана скучно да наблюдавам делтата. Обърнах се и седнах с кръстосани крака и с лице към Уолт.

— Ако имахме дърва, можехме да си накладем върху гърба на Филип и лагерен огън.

Уолт се засмя.

— Според мен няма да му хареса. Пък и не съм сигурен, че можем да си позволим да пращаме сигнали с дима.

— Смяташ, че ни наблюдават ли?

Лицето му стана сериозно.

— На мястото на Апоп и дори на Сара Джейкъби…

Не се налагаше да довършва мисълта. Доста злодеи ни искаха мъртви. Естествено, че ни наблюдаваха.

Уолт затърси сред колекцията си амулети. Изобщо не обърнах внимание на нежните извивки на устата му и как от влажния въздух тениската му е залепнала за гърдите. Няма такова нещо — бях самото въплъщение на деловия подход.

Уолт избра амулет във вид на ибис, свещената птица на Тот. Прошепна й нещо и я метна във въздуха. Талисманът се уголеми до размерите на красива бяла птица с дълъг извит клюн и криле с черно по края. Тя закръжи над нас, от което в лицето ме лъхна ветрец, после полетя бавно и грациозно над мочурищата. Заприлича ми на щъркел от старите анимационни филмчета — птиците, които носят увитите във вързоп бебета. По някаква смехотворна причина се изчервих при тази мисъл.

— Пусна я да поразузнае ли? — предположих аз.

Уолт кимна.

— Ще потърси развалините на Саис. Дано са наблизо.

„Освен ако Изида не ни е пратила в другия край на делтата“, казах си аз.

Изида не отговори, което доказваше, че е вкисната.

Продължихме да се плъзгаме нагоре по течението с луксозния „Крокодил Круиз“. При други обстоятелства не бих се притеснила, че разполагам с толкова време, през което мога да съм насаме с Уолт, но сега имах да му казвам много неща, а не знаех как. Утре сутринта дългата ни битка с Апоп щеше да завърши по един или друг начин.

Притеснявах се, разбира се, за всички нас. Бях оставила Картър с онзи призрак психопат, Чичо Вини. Дори не събрах смелост да му кажа, че от време на време Зия се превръща в маниачка, мятаща огнени топки. Тревожех се за Еймъс и битката му със Сет. Тревожех се и за малките ни ученици, които всъщност си бяха сам-самички в Първи ном и със сигурност бяха изпаднали в ужас. Бях сломена заради татко, който седеше на престола в Подземния свят и тъгуваше за майка ни — за кой ли път — и, иска ли питане, се страхувах за духа на мама на ръба на разрушението някъде в Дуат.

Но най-вече се притеснявах за Уолт. Ние, останалите, имахме някакъв шанс — пък бил той и съвсем малък — да се измъкнем живи. Но дори и да надделеехме, Уолт беше обречен. Ако се вярваше на Сетне, той може би нямаше да доживее до пристигането ни в Саис.

Не се налагаше някой да ми го казва. Единственото, което трябваше да направя, бе да надзърна надолу към Дуат. Около Уолт кръжеше болезнено сива аура, която ставаше все по-слаба и слаба. Колко ли време оставаше, докато той се превърнеше в мумифицираната си версия, която бях видяла в Далас?

Но в Залата на Съдилището бях получила и друго видение. След като беше разговарял с чакала, застанал на стража, Уолт се бе обърнал към мен и за миг ми се стори, че той е…

— Анубис искаше да бъде там — прекъсна мислите ми Уолт. — В Залата на Съдилището де… искаше да бъде там заради теб, в случай че се питаш за това.

Аз се свъсих.

— Питах се за теб, Уолт Стоун. Времето ти изтича, а ние още не сме го обсъдили както трябва.

Беше ми трудно да изрека дори това.

Уолт влачеше крака във водата. Беше оставил обувките си върху опашката на Филип — да изсъхнат. Момчешките крака не са от нещата, които ми се струват привлекателни, особено след като току-що са били извадени от кални маратонки. Но краката на Уолт си бяха хубави. Ноктите му бяха почти същите на цвят, както тинята, въртяща се из Нил.

(Картър негодува, че съм ви занимавала с краката на Уолт. Е, извинявайте. Беше ми по-лесно да насоча вниманието си към пръстите му, а не към тъжното му лице!)

— Най-късно довечера — каза той. — Но ти, Сейди, не се притеснявай.

В мен се надигна гняв, който ме изненада.

— Престани! — троснах се аз. — Как така няма да се притеснявам? О, да, вече ми каза колко си благодарен, че си ме познавал, че си усвоил в Бруклинската къща магията и си помогнал в битката с Апоп. Много благородно. Но това не означава… — Гласът ми заглъхна. — Не означава, че нямам причини да се притеснявам.

Ударих с юмрук по люспестата гърбина на крокодила Филип, което не беше справедливо спрямо него. Не беше справедливо и да подвиквам на Уолт. Но бях уморена от трагедии. Не бях създадена за всички тези загуби, жертви и ужасна тъга. Идеше ми да прегърна Уолт, ала между нас имаше стена — съзнанието, че той е обречен. Чувствата ми към него бяха смесени — не знаех защо ме привлича той, дали защото е хубав, дали защото изпитвам вина, дали (колкото и дръзко да звучи) защото го обичам или защото вироглаво съм решила, че не искам да губя поредния човек, на когото държа.

— Сейди… — Уолт се втренчи в мочурищата. Изглеждаше съвсем безпомощен и вероятно не можех да го виня. Бях си невъзможна. — Ако умра в името на нещо, в което вярвам… нямам нищо против. Но не е задължително смъртта да слага край на всичко. Разговарям понякога с Анубис и…

— Богове на Египет, пак ли това! — възкликнах аз. — Много те моля, не говори за Анубис. Знам какво точно ти е казал.

Уолт се сепна.

— Наистина ли знаеш? И… не ти ли харесва?

— То оставаше да ми харесва! — креснах аз.

Уолт изглеждаше направо покрусен.

— О, я стига! — рекох му. — Знам, че Анубис е водач на мъртвите. Подготвя те за живота след смъртта. Казал ти е, че всичко ще бъде наред. Че ще умреш от благородна смърт, ще те съдят по бързата процедура и ще отидеш право в древноегипетския рай. Страхотно, няма що! Ще бъдеш призрак като клетата ми майка. За теб сигурно не е краят на света. Ако така приемаш по-леко съдбата си, добре. Но на мен не ми се слушат такива неща. Не ми трябва поредният човек, с когото… с когото не мога да бъда.

Лицето ми пламтеше. Не стига че сега майка ми беше призрак. Вече никога не можех да я притисна до себе си, да отида на пазар с нея, да чуя съветите й за разни момичешки неща. Не стига че бях откъсната от Анубис, ужасно, отчайващо невероятния бог, който бе грабнал сърцето ми. Дълбоко в себе си открай време знаех, че при тази разлика във възрастта — някъде около пет хилядолетия — е невъзможно да имаме връзка, но решението на другите богове да ме отделят веднъж завинаги от него само слагаше сол в раната.

Идваше ми в повече да си представям и Уолт като призрак, до когото също нямам достъп.

Погледнах го, притеснена, че заради детинското ми поведение той се чувства още по-зле.

За моя изненада, Уолт се усмихна. После се засмя.

— Какво? — попитах.

Той направо се запревива от смях, което според мен не беше никак мило.

— Какво толкова му е смешното? — извиках. — Уолтър Стоун!

— Не… — Той се хвана през тялото. — Не, просто… Ти не разбираш. Не е така.

— Е, тогава как е?

Уолт се овладя. Както личеше, явно се опитваше да си събере мислите, но точно тогава от небето се спусна белият му ибис. Приземи се върху главата на Филип, изпляска с криле и изграчи.

Усмивката на Уолт се стопи.

— Пристигнахме. Развалините на Саис.



Филип ни откара на брега. Обухме се и тръгнахме през заблатената местност. Пред нас под следобедното слънце се беше разпростряла палмова гора, обвита от мараня. Над нас летяха чапли. Около папирусите кръжаха оранжево-черни пчели.

Една кацна върху ръката на Уолт. Други закръжиха около главата му.

Той изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото разтревожен.

— Богинята, която би трябвало да живее тук, Нейт… тя не беше ли свързана по някакъв начин с пчелите?

— Нямам представа — признах си аз.

Кой знае защо, ми се искаше да говоря тихо.

/_Да, Картър, беше ми за пръв път. Благодаря, че попита._/

Надзърнах през палмовата гора. Стори ми се, че виждам в далечината поляна с няколко купчини кирпичени тухли, щръкнали като прогнили зъби от тревата.

Посочих ги на Уолт.

— Останки от храм?

Явно и той като мен бе обзет от инстинкта да е потаен. Приклекна в тревата, за да не бие на очи. След това погледна притеснен Филип Македонски.

— Може би не трябва да караме един сто и петдесет килограмов крокодил да се провира с нас през дърветата.

— Съгласна съм — отвърнах аз.

Уолт прошепна заповед от една дума. Филип отново се смали и се превърна във восъчна статуетка. Уолт го прибра в джоба си и двамата тръгнахме крадешком към развалините.

Колкото повече се приближавахме, толкова повече пчели изпълваха въздуха. Щом излязохме на поляната, заварихме цяла колония, струпала се на килим върху порутените кирпичени стени.

До тях, на разяден от стихиите камък, седеше жена, която се беше подпряла на лък и рисуваше нещо със стрела върху пръстта.

Беше красива по суров начин: слаба и бледа, скулеста, с хлътнали очи и извити вежди, приличаше на известна манекенка, за която не знаеш дали е точно прекрасна, или просто недохранена. Косата й беше лъскава и черна, сплетена на две плитки, които бяха прихванати с кремъчни върхове на стрели. Високомерното й лице сякаш казваше: неотразима съм, не сте достойни дори да ви погледна.

В дрехите й обаче нямаше нищо неотразимо. Тя беше облечена като за лов, в гащеризон в цветовете на пустинята: бежово, кафяво и охра. На колана й висяха няколко ножа. Жената носеше на гърба си каиш с колчан, а лъкът й си приличаше на сериозно оръжие: лъскаво дърво с издълбани по него магически йероглифи.

И най-притеснителното: жената явно ни чакаше.

— Вдигате шум — заяви недоволно. — Досега да съм ви убила десет пъти.

Погледнах Уолт, после отново жената, тръгнала на лов.

— Хм… благодаря! Задето не ни уби де.

Тя прихна.

— Не ми благодарете. И не правете друг път така, ако искате да останете живи.

Думите й не ми допаднаха, но като правило не моля тежковъоръжени жени да пояснят какво точно са имали предвид.

Уолт посочи символа, който жената рисуваше върху пръстта: кръгче с четири остри резки като крака.

— Ти си Нейт — предположи той. — Това е твоят символ: щит с кръстосани стрели.

Богинята вдигна вежди.

— Дълго ли мисли? То се знае, че съм Нейт. И да, това тук е моят символ.

— Прилича на бръмбар — включих се и аз.

— Не е никакъв бръмбар — ревна Нейт.

Пчелите, които пълзяха по кирпичените тухли отзад, се разлютиха.

— Така си е — отсъдих аз. — Не е бръмбар.

Уолт размаха пръст, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.

— Пчелите… сега вече се сетих. Това е едно от имената на твоя храм — Дом на пчелите.

— Пчелите са неуморни ловци — поясни Нейт. — Безстрашни воини. Обичам пчели.

— Е, кой не ги обича? — заявих аз. — Очарователни малки… бръмчалки. Но да ти кажа, тук сме по работа.

Започнах да обяснявам за Бес и сянката му.

Нейт ме прекъсна, като размаха стрелата.

— Знам защо сте тук. Другите ми казаха.

Аз навлажних устни.

— Кои други?

— Руските магьосници — отговори жената. — Бяха ужасна плячка. След тях наминаха и няколко демона. Не бяха по стока от руснаците. Всички искаха да ви убият.

Приближих се една крачка до Уолт.

— Ясно. Значи ти…

— Избих ги, разбира се — отговори Нейт.

Уолт издаде звук, нещо средно между мърморене и скимтене.

— Защо си ги избила… защото са лоши ли? — попита той обнадежден. — Знаела си, че демоните и магьосниците са се сдушили с Апоп, нали? Това е заговор.

— Разбира се, че е заговор — съгласи се Нейт. — В него участват всички: обикновените простосмъртни, магьосниците, демоните, данъчните инспектори. Но аз няма да им се дам току-така. Който проникне в земите ми, ще си плати. — Тя ми се усмихна сурово. — Взимам трофеи.

Нейт извади изпод яката на военното си яке връвчица. Трепнах — очаквах да видя някакви ужасии… хм, дори не ми се говори какви. Но на връвчицата бяха накачени опърпани квадрати плат: памучен, ленен, копринен.

— Джобове — довери ни с дяволито пламъче в очите богинята.

Уолт веднага се пипна инстинктивно отстрани по анцуга.

— Хм… взела си им джобовете?

— За жестока ли ме мислиш? — попита Нейт. — О, да, събирам джобовете на враговете.

— Ужас — простенах аз. — Не знаех, че демоните имат джобове.

— О, имат, имат, как да нямат. — Тя се огледа и в двете посоки явно за да се увери, че не ни подслушват. — Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Точно така — отвърнах. — Та сме дошли, за да намерим сянката на Бес.

— Да — рече богинята.

— Доколкото разбрах, си приятелка на Бес и Таурт.

— Така е. Харесвам ги. Те са грозни. Според мен не са сред заговорниците.

— О, определено не са. Затова сигурно ще ни покажеш сянката на Бес, а?

— Бих могла. Пребивава в царството ми — в здрача на дълбоката древност.

— Къде, къде… и сега какво?

Съжалих, че съм попитала.

Нейт опъна с тетивата стрелата и я запрати в небето. Докато тя се издигаше, въздухът се нагъна. Из околността плъзна ударна вълна и на мен за миг ми се зави свят.

След като примигнах, видях, че следобедното небе е станало по-яркосиньо и е изпъстрено с оранжеви облаци. Въздухът беше свеж и чист. Над нас летяха ята гъски. Палмите бяха по-високи, тревата — по-зелена…

/_Да, Картър, знам, че звучи смешно. Но от другата страна тревата наистина си беше по-зелена._/

Сега на мястото на кирпичените развалини се издигаше горд храм. Ние с Уолт и Нейт бяхме извън стените, които се извисяваха на десет метра и яркобели, блестяха на слънцето. Целият комплекс беше с площ поне десет квадратни километра. В средата на лявата стена блещукаше порта със златен филигран. Имаше път с каменни сфинксове от двете страни, който водеше към реката, а там бяха закотвени платноходи.

Дали съм се объркала ли? Да. Но го бях изживявала и друг път, когато в Залата на епохите бях докоснала завесите от светлина.

— В миналото ли сме? — предположих аз.

— В здрача на миналото — поправи ме Нейт. — В един спомен. Това е моето убежище. То може да се превърне и в място, където ще бъдете погребани, ако по време на лова не успеете да се спасите.

Аз застанах нащрек.

— В смисъл… че ще ловиш нас ли? Но ние не сме ти врагове! Бес ти е приятел. Би трябвало да ни помагаш!

— Сейди е права — намеси се и Уолт. — Твой враг е Апоп. Утре сутринта той ще унищожи света.

Нейт изсумтя.

— Краят на света ли? Предричат го, откакто свят светува. Вие, простосмъртните, нали сте си мекушави, не обърнахте внимание на предупредителните знаци, аз обаче съм се подготвила. Имам си подземен бункер и съм се запасила в него с храна, чиста вода и достатъчно оръжие и боеприпаси, за да дам отпор на войската на зомбитата.

Уолт сключи вежди.

— Каква войска на зомбита?

— Човек никога не знае — тросна се Нейт. — Важното е, че ще надживея апокалипсиса. Ще надживея земята. — Тя заби пръст в мен. — Знаеш ли, че шест неща по палмата стават за ядене?

— Хм…

— И никога няма да ми е скучно — продължи тя, — тъй като съм и богиня на тъкачите. Имам връв, ще ми стигне да си плета макраме цяло хилядолетие.

Не знаех какво да отговоря, тъй като нямах представа какво е макраме.

Уолт вдигна ръце.

— Страхотно, Нейт, но Апоп ще се въздигне утре. Ще погълне слънцето, ще потопи света в мрак и ще остави цялата земя да се срути отново в Морето на Хаоса.

— Аз ще бъда на сигурно в бункера — настоя Нейт. — Ако ми докажеш, че си приятел, а не противник, може би ще ти помогна с Бес. После можеш да дойдеш при мен в бункера. Ще те науча как да оцеляваш. Ще имаме дажби храна — като във войската — и от джобовете на враговете ще тъчем нови дрехи.

Ние с Уолт се спогледахме. Богинята не беше наред. За беда, имахме нужда от помощта й.

— Значи искаш да ни гониш като по време на лов — казах аз. — И от нас се очаква да оцелеем…

— До залез-слънце — уточни тя. — Ако дотогава ми се изплъзнете, ще дойдете да живеете в бункера ми.

— Имам контрапредложение — заявих тихо. — Никакъв бункер. Ако победим, ще ни помогнеш да намерим сянката на Бес, но и ще се сражаваш на наша страна срещу Апоп. Ако наистина си богиня на войната, на лова и така нататък, би трябвало да се радваш на хубавата битка.

Нейт се усмихна.

— Става! Дори ще ви дам пет минути предимство. Но ви предупреждавам: не губя никога. След като ви убия, ще ви взема джобовете!

— Как само се пазариш — отвърнах аз. — Но добре.

Уолт ме сръга с лакът.

— Хм, Сейди…

Стрелнах го с поглед, да го спра. Както личеше, нямаше начин да се изплъзнем от този лов, но вече ми беше хрумнало как да отървем кожите.

— Започнахме — викна Нейт. — Можете да ходите навсякъде по моите земи, които всъщност обхващат цялата делта. Няма значение. Ще ви намеря.

Уолт каза:

— Но…

— Вече четири минути — предупреди Нейт.

Направихме единственото разумно нещо. Обърнахме се и побягнахме.



— Какво е макраме? — креснах, докато тичахме презглава из гъсталака.

— Начин на плетене — обясни Уолт. — Защо говорим за това?

— Не знам — признах си. — Просто ми беше интер…

Светът се преобърна… по-точно, преобърнах се аз.

Установих, че вися с краката нагоре в мрежа от върви, които ми боцкаха.

— Ето какво е макраме — каза Уолт.

— Страхотно. Свали ме долу.

Той, нали си беше практичен, извади от раницата нож и успя да ме освободи, аз обаче бях сигурна, че сме изгубили почти цялата преднина от началото. Слънцето се беше снишило още малко към хоризонта, но колко още трябваше да оцеляваме: половин час? Един?

Уолт затърси из раницата и за кратко се замисли дали да не извади белия восъчен крокодил.

— Може би Филип?

— Не — отвърнах аз. — Не можем да влезем в челен сблъсък с Нейт. Трябва да й се изплъзнем. Можем да се разделим…

— Тигър. Лодка. Сфинкс. Камили. Няма невидимост — мърмореше той, докато оглеждаше амулетите. — Защо нямам амулет за невидимост?

Аз потреперих. Последния път, когато бях опитала невидимост, не се беше получило особено добре.

— Тя, Уолт, е богиня на лова. Едва ли ще я заблудим с магия, с която да се скрием, дори и да ти се намираше такава.

— Тогава какво? — попита той.

Допрях пръст до гърдите му и почуках по единствения амулет, който той не криеше: същия като моя.

— Амулетите shen ли? — Уолт примига. — Но как ще ни помогнат?

— Разделяме се и печелим време — обясних аз. — Чрез амулетите можем да разменяме мисли, нали така?

— Ами… да.

— И амулетите могат да ни телепортират теб при мен и мен при теб, нали?

Уолт се смръщи.

— Изработил съм ги така, че да го правят, но…

— Ако се разделим — продължих аз, — на Нейт ще й се наложи да избере единия, когото да проследи. Отдалечаваме се възможно най-много един от друг. Ако Нейт намери първо мен, ти ме телепортираш с амулета и аз вече няма да съм в опасност. Или обратното. После се разделяме отново и продължаваме в същия дух.

— Блестящо — призна той. — При условие, че амулетите се задействат бързо. И не изгубим мисловната връзка. И Нейт не убие единия, преди той да е повикал другия на помощ. И…

Долепих пръст до устните му.

— Хайде да приключим с „блестящо“.

Той кимна, после ме целуна набързо.

— Успех.

Смешник, защо ги прави тия работи точно когато не бива да се разсейвам! Хукна на север и след миг на зашеметеност аз пък се завтекох на юг.

Едва ли е най-уместно да се опитваш да се промъкнеш неусетно зад врага с кубинки, които скърцат.

Замислих се дали да не нагазя в реката, така че водата да заличи следата ми, но не исках да рискувам и да плувам, при положение че не знаех какво има под повърхността: крокодили, змии, зли духове. Веднъж Картър ми каза, че в древността повечето египтяни не знаели да плуват, което тогава ми се стори смехотворно. Да живееш край река и да не знаеш да плуваш! Сега вече разбирах. Ако си с всичкия си, едва ли ще се престрашиш да се топнеш в тази вода.

(Картър твърди, че ако влезеш да плуваш в Темза или в река Ист, това ще бъде точно толкова пагубно за здравето ти. Добре де, прав си.) /_А сега млъквай, скъпи ми братко, и ме остави да продължа с блестящата част за това как Сейди спаси положението._/

Тичах по брега, провирах се през тръстиката, прескочих един крокодил, който се припичаше на слънцето. Не си дадох труда да проверя дали ме е погнал. Имах да се тревожа от по-страшни хищници.

Не знам колко съм бягала. Имах чувството, че съм изминала километри. След като брегът се разшири, завих към сушата, като се стараех да остана под прикритието на палмите. Не чух да ме преследват, но отзад между плешките все ме сърбеше — очаквах там да се забие стрела.

Излязох с тежка стъпка на една поляна, където край открития огън до колиба със сламен покрив имаше древни египтяни по препаски, които готвеха. Египтяните може би бяха само сенки от миналото, но си изглеждаха съвсем истински. Стреснаха се, когато видяха как в бивака им нахълтва русо момиче в бойно облекло. Сетне забелязаха жезъла и вълшебната ми пръчка и незабавно залегнаха, като допряха глави до пръстта и изпелтечиха нещо за Per Ankh — Дома на живота.

— Хм, да — казах аз. — Тук съм по официална работа на Per Ankh. Продължавайте. Чао.

Пак се завтекох. Запитах се дали някой ден ще се появя върху рисунка в храм: малка руса египтянка с морави кичури в косата, която тича на една страна през палмите и крещи изписано с йероглифи „Лелееее!“, докато Нейт ме преследва. Поободрих се при мисълта как клетите археолози умуват ли, умуват какво пък е това.

Излязох в края на палмовата гора и спрях рязко. Пред мен, докъдето поглед стигаше, се бяха разпрострели разорани ниви. Нямаше къде да избягам или да се скрия.

Обърнах се.

ТРЯС!

В най-близката палма се заби стрела с такава сила, че върху главата ми заваляха фурми.

„Уолт — помислих си отчаяна, — хайде, моля те.“

От тревата на двайсет метра от мен се показа Нейт. Беше си намазала лицето с тиня от реката. От косата й като заешки уши стърчаха палмови клонки.

— Ходила съм на лов за кръвожадни свине по-умело от теб — оплака се тя. — Ходила съм по-умело на лов за растения, от които се прави папирус!

„Хайде, Уолт — помислих си. — Скъпи, скъпи Уолт. Хайде.“

Отвратена, Нейт поклати глава. Опъна с тетивата още една стрела. Усетих как ми се повдига, все едно съм в кола и шофьорът е ударил внезапно спирачка.

Видях, че седя до Уолт на едно дърво, на най-ниския клон на голяма смоковница.

— Получи се! — каза той.

Цена нямаше този Уолт!

Нацелувах го хубаво — доколкото можеш да нацелуваш хубаво в нашето положение. Усетих сладка миризма, каквато преди не бях забелязвала, сякаш Уолт е ял цветове на лотос. Представих си онази стара ученическа песничка: „Уолт и Сейди С-Е Ц-Е-Л-У-В-А-Т, седнали на дърво“. Добре че всички, които можеха да се заяждат с мен заради това, бяха пет хилядолетия напред в бъдещето.

Уолт си пое дълбоко въздух.

— Това за благодаря ли беше?

— Изглеждаш по-добре — забелязах аз. Очите му не бяха толкова жълти. Докато се движеше, той като че ли не изпитваше такава болка. Би трябвало да се зарадвам, но вместо това изпаднах в тревога. — Тази миризма на лотос… пил ли си нещо?

— Добре съм. — Той извърна очи. — Хайде да се разделим и да опитаме още веднъж.

От това тревогата ми не се притъпи, но Уолт беше прав. Нямахме време да си приказваме. Скочихме и двамата на земята и се отправихме в противоположни посоки.

Слънцето почти докосваше хоризонта. Вече бях обнадеждена. Със сигурност оставаше малко.

Бях на косъм да се заплета в поредната мрежа от макраме, добре че си отварях очите на четири и забелязах произведението на изкуството и занаятите, сътворено от Нейт. Заобиколих капана, проврях се през папирусовата тръстика и се озовах отново в храма на Нейт.

Златната порта зееше отворена. Широката улица със сфинксовете водеше право в комплекса. Никаква стража, никакви жреци. Нейт може би ги беше изтребила до крак и им беше взела джобовете или пък всички бяха в бункера и се готвеха за нашествието на зомбитата.

Хмм. Реших, че последното място, където Нейт ще тръгне да ме търси, е базовият й лагер. Пък и Таурт беше видяла сянката на Бес именно върху крепостния вал. Щеше да стане още по-добре, ако откриех сянката без помощта на Нейт.

Хукнах към портата, като попоглеждах подозрително сфинксовете. Никой от тях не оживя. В огромния двор вътре имаше два обелиска със златни върхове. Между тях сияеше статуя на Нейт в древноегипетско облекло. В краката й като военна плячка бяха струпани щитове и стрели.

Огледах стените наоколо. Към защитния вал водеха няколко стълбища. Залязващото слънце хвърляше колкото искаш дълги сенки, но аз търсех очертания като от джудже. Таурт беше предложила да повикам сянката. Тъкмо да опитам, когато чух в ума си гласа на Уолт: „Сейди!“.

Ужасно трудно е да се съсредоточиш, когато животът на някого зависи от теб.

Стиснах амулета shen и пророних:

— Хайде. Хайде.

Представих си, че Уолт стои до мен, за предпочитане без стрела, забита в него. Примигнах, и готово! Той за малко да ме събори, докато ме прегръщаше.

— Тя… тя щеше да ме убие — обясни задъхан. — Но първо поиска да поговорим. Заяви, че й харесал номерът ни. Щяла да ни съсече с гордост и да ни вземе джобовете.

— Супер — отвърнах аз. — Пак ли се разделяме?

Уолт погледна през рамото ми.

— Виж, виж, Сейди.

Посочи северозападния ъгъл на стените, където имаше кула, щръкнала над защитния вал. Докато небето почервеняваше, сенките отстрани на кулата започнаха да се топят бавно, но една остана: силуетът на набит дребосък с бухлата коса.

Имам опасения, че си забравихме плана. Завтекохме се заедно към стъпалата и се качихме на стената. Много скоро вече стояхме на парапета и гледахме сянката на Бес.

Сетих се, че сигурно сме точно на мястото, където Таурт и Бес са се държали за ръце в нощта, която тя беше описала. Бес беше казал истината: беше оставил сянката си тук, така че тя да е щастлива дори когато той не е.

— О, Бес… — Имах чувството, че сърцето ми се свива и се превръща във восъчен shabti. — Как ще я заловим, Уолт?

Някой каза зад нас:

— Няма да я залавяте.

Ние се обърнахме. Нейт стоеше на защитния вал на няколко метра от нас. Беше опънала с лъка две стрели. Представих си, че от такова разстояние тя изобщо няма да се затрудни да ни улучи и двамата.

— Добър опит — призна богинята. — Но по време на лов побеждавам само аз.

Загрузка...