Сянката на змея

4. Как се допитах до гълъба на войната

Бях влюбен в поилка за птици.

Повечето момчета си проверяваха телефоните за есемеси или следяха като обсебени какво са казали за тях момичетата в интернет. Аз пък не можех да се откача от купичката за гадаене.

Беше най-обикновена месингова чинийка на каменно столче, сложена на балкона на стаята ми. Но когато бях там, се хващах, че току поглеждам към нея и едва се сдържам да не се завтека на балкона, за да проверя дали няма да зърна Зия.

Най-странното бе, че дори не можех да я определя като своя приятелка. Как наричате момиче, след като сте се влюбили в shabti, който е нейно копие, а после спасявате истинското момиче, колкото да разберете, че чувствата ви не са споделени? А Сейди си въобразява, че нейните чувства били сложни.

От половин година, откакто Зия отиде да помага на чичо ми в Първи ном, единствената връзка, която имах с нея, бе чрез купичката. Бях прекарал толкова часове да се взирам в нея и да разговарям със Зия, че трудно си спомнях как изглежда, ако лицето й не е нагънато от омагьосания зехтин.

Докато стигна балкона, се задъхах. Зия ме погледна от повърхността на зехтина. Беше кръстосала ръце и се взираше ядосано с очи, които, още малко, и да ме подпалят. (Първата купа за гадаене, изработена от Уолт, наистина се подпали, но това е друга история.)

— Картър — каза тя. — Ще те удуша.

Беше красива, когато се заканваше да ме убие. През лятото беше оставила косата си да порасне дълга и сега тя се спускаше на лъскава черна вълна върху раменете й. Не беше shabti, в който се бях влюбил, но лицето й пак бе красиво, като изваяно: малък нос, пълни червени устни, изумителни кехлибарени очи. Кожата й сияеше като топъл съд, изваден току-що от грънчарската пещ.

— Чула си за Далас — предположих аз. — Зия, съжалявам…

— Картър, всички са чули за Далас. От един час другите номове изпращат на Еймъс ba, искат отговори. Чак в Куба магьосниците са усетили вълните в Дуат. Някои твърдят, че си вдигнал във въздуха половината Тексас. Други разправят, че бил унищожен целият Петдесет и първи ном. Има и такива, които казват… казват, че си мъртъв.

От загрижеността в гласа й настроението ми се пооправи, но и се почувствах по-гузен.

— Исках да ти съобщя предварително — отвърнах. — Но докато се усетим, че Апоп е взел на мушка Далас, трябваше да се изнесем незабавно.

Разказах й какво е станало с изложбата на Тутанкамон, включително за грешките ни и за жертвите, които сме дали.

Опитах се да разчета онова, което се бе изписало върху лицето на Зия. Дори след толкова месеци ми беше трудно да се досетя какво си мисли. Само при вида й мозъкът ми като че ли даваше на късо. Половината време дори не помнех как да довърша изреченията.

Накрая Зия промърмори нещо на арабски — сигурно проклятие.

— Радвам се, че си се спасил… но наистина ли Петдесет и първи ном е унищожен?… — Тя поклати невярващо глава. — Познавах Ан Грисъм. Когато бях малка, тя ми е преподавала лечебна магия.

Спомних си красивата руса жена, която беше свирила с оркестъра, и съсипаната цигулка в края на взрива.

— Бяха добри хора — отбелязах.

— Едни от последните ни съюзници — заяви Зия. — Бунтовниците вече обвиняват теб за смъртта им. Ако и други номове изоставят Еймъс…

Не се налагаше да си довършва мисълта. Миналата пролет най-големите злодеи в Дома на живота бяха създали отряд за бързо реагиране, който да унищожи Бруклинската къща. Бяхме ги разгромили. След като стана новият Главен лектор, Еймъс дори ги помилва. Но някои отказаха да го подкрепят. Размирниците още бяха на свобода — набираха мощ, настройваха срещу нас други магьосници. Сякаш ни трябваха още противници.

— Как така обвиняват мен? — изумих се аз. — Свързаха ли се с теб?

— По-лошо. Изпратиха съобщение, което да ти предам.

Зехтинът се нагъна. Видях друго лице: Сара Джейкъби, водачка на бунтовниците. Беше с млечнобяла кожа, щръкнала черна коса и тъмни очи, които сякаш през цялото време бяха стреснати и бяха очертани с прекалено много черен молив. С чисто бялата дреха Джейкъби приличаше на призрак от маскарада на Хелоуин.

Тя стоеше в помещение с мраморни колони от двете страни. Зад нея се бяха наредили петима-шестима смръщени магьосници — елитните й главорези. Разпознах синьото наметало и бръснатата глава на Куай, прогонен от Севернокорейския ном, след като убил свой събрат магьосник. До него стоеше Петрович, украинец с белег на лицето, който навремето работеше наемен убиец при стария ни враг Влад Меншиков.

Другите не познавах, но се съмнявах някой да е по-зъл от самата Сара Джейкъби. Преди Меншиков да я пусне на свобода, тя беше заточена на Антарктида заради цунамито, което предизвикала в Индийския океан и което погубило четвърт милион души.

— Картър Кейн! — кресна Сара Джейкъби.

Знаех, че е на запис, но пак подскочих от гласа й.

— Домът на живота настоява да се предадеш — заяви тя. — Няма прошка за престъпленията ти. Ще платиш с живота си.

Тъкмо ме присви под лъжичката, и по зехтина блеснаха поредица изображения с насилие и разруха. Видях как Розетският камък се пръсва на парчета в Британския музей — злополуката от миналата Коледа, при която Сет се беше отскубнал на свобода, а татко беше загинал. Как Джейкъби се беше добрала до записа? Видях и битката в Бруклинската къща от миналата пролет, когато ние със Сейди бяхме пристигнали с лодката на бога на Слънцето Ра, за да отблъснем отряда на Джейкъби. От образите, които тя ми показа, излизаше едва ли не че агресорите сме ние: тълпа хулигани с божествени способности, които скъсват от бой клетата Джейкъби и приятелите й.

— Ти пусна на свобода Сет и побратимите му — продължи Джейкъби. — Престъпи най-свещеното правило в магията и се сдуши с боговете. Така наруши равновесието на Маат и предизвика въздигането на Апоп.

— Лъжа! — възразих аз. — Апоп си се въздигаше и без мен.

Точно тогава се сетих, че крещя на видеозапис.

Сцените продължаваха да се сменят. Видях горящ небостъргач в токийския квартал „Шибуя“ — щабквартирата на Двеста трийсет и четвърти ном. Един летящ демон със самурайски меч вместо глава изхвърча през прозореца, понесъл магьосник, който пищеше.

Видях дома на предишния Главен лектор Мишел Дежарден: красива къща в Париж, на улица „Ле Пирамид“, сега в развалини. Покривът се беше срутил. Прозорците бяха счупени. Из мъртвата градина бяха разпилени разкъсани свитъци и подгизнали книги, на входната врата като дамга върху добиче тлееше йероглифът за Хаос.

— Именно ти причини всичко това — заяви Джейкъби. — Даде мантията на Главния лектор на един слуга на злото. Покваряваш невръстните магьосници, като ги тласкаш по пътя на боговете. Подкопа могъществото на Дома на живота и ни остави във властта на Апоп. Няма да търпим повече. Който те последва, ще бъде наказан.

Гледката се смени и пред мен изникна къщата със сфинкса в Лондон, щабквартира на Британския ном. Ние със Сейди бяхме ходили там през лятото и след дълги часове на преговори бяхме успели да постигнем примирие. Видях как Куай прекосява с гръм и трясък галерията, като събаря статуите на боговете и бута книгите от лавиците. Десетина британски магьосници стояха, оковани във вериги, пред поробителката си — Сара Джейкъби, която държеше лъскав черен нож. Водачът на нома, безобидно старче на име сър Лестър, беше принуден да падне на колене. Сара Джейкъби вдигна ножа. Острието се спусна и сцената изчезна.

Призрачното лице на Джейкъби се взря в мен от повърхността на зехтина. Очите й бяха тъмни като празните очни ябълки на череп.

— Кланът Кейн е истинска напаст — заяви Джейкъби. — Трябва да бъдете изтребени. Предайте се и ти, и другите от рода, за да бъдете екзекутирани. Ще пощадим последователите ви, стига те да се откажат от пътя на боговете. Не се домогвам до длъжността на Главния лектор, но за доброто на Египет трябва да се нагърбя и с нея. След като всички в клана Кейн бъдат мъртви, отново ще бъдем силни и сплотени. Ще заличим щетите, които нанесохте, и ще пратим обратно в Дуат боговете и Апоп. Справедливостта ще възтържествува бързо, Картър Кейн. Това е единственото предупреждение, което ще получиш.

Образът на Сара Джейкъби се разтвори в зехтина и аз отново останах насаме с отражението на Зия.

— Да — казах с треперлив глас. — За човек, избил толкова хора, тя говори доста убедително.

Зия кимна.

— Джейкъби вече е привлякла или разгромила повечето ни съюзници в Европа и Азия. Много от нападенията в последно време — против Париж, Токио, Мадрид — са дело именно на Джейкъби. Тя обаче прехвърля вината върху Апоп… или върху Бруклинската къща.

— Това е нелепо.

— Ние с теб го знаем — съгласи се Зия. — Но магьосниците са уплашени. Джейкъби им втълпява, че ако всички в клана Кейн бъдат избити, Апоп ще се прибере в Дуат и нещата ще се оправят. Иска им се да вярват в това. Джейкъби им внушава, че ако те подкрепят, подписват смъртната си присъда. След разрушаването на Далас…

— Разбрах — троснах се аз.

Не беше честно да си го изкарвам на Зия, но се чувствах напълно безпомощен. Каквото и да направехме, то се оказваше погрешно. Представих си как Апоп се смее в Подземния свят. Може би точно заради това още не бе нападнал с цялата си мощ Дома на живота. Забавляваше се неописуемо, докато наблюдаваше как се разкъсваме помежду си.

— Защо Джейкъби не е изпратила съобщението на Еймъс? — попитах аз. — Нали той е Главен лектор.

Зия извърна поглед, сякаш проверяваше нещо. Не виждах къде точно се намира, но явно не беше в стаята в Първи ном, където нощуваше, или в Залата на епохите.

— Както каза и Джейкъби, те смятат Еймъс за слуга на злото. Не желаят да разговарят с него.

— Защото навремето в Еймъс се всели Сет — предположих аз. — Той нямаше вина за това. Беше излекуван. Сега е добре.

Зия се свъси.

— Какво? — попитах я. — Добре е, нали?

— Сложно е, Картър. Виж какво, най-големият проблем е Джейкъби. Превзела е старата база на Меншиков в Санкт Петербург. Превърнала я е в крепост почти като Първи ном. Не знаем какво е намислила и с колко магьосници разполага. Не знаем къде и кога ще нападне. Но това ще стане скоро.

„Справедливостта ще възтържествува бързо, Картър Кейн. Това е единственото предупреждение, което ще получиш.“

Нещо ми подсказваше, че Джейкъби няма да тръгне отново срещу Бруклинската къща — заради униженията от последния път. Но щом искаше да сложи ръка върху Дома на живота и да изтреби клана Кейн, накъде ли щеше да насочи усилията си?

Вперих очи в Зия и разбрах какво си мисли тя.

— Не — казах. — Никога няма да нападнат Първи ном. Това ще бъде равнозначно на самоубийство. Той е оцелял в продължение на пет хилядолетия.

— Картър… по-слаби сме, отколкото смяташ. Никога не сме разполагали с достатъчно хора. Някои от най-добрите ни магьосници изчезнаха — вероятно защото са се прехвърлили в противниковия лагер. Останали са ни няколко старци и шепа изплашени деца плюс Еймъс и мен. — Тя разпери отчаяна ръце. — И през половината време не мога да мръдна оттук…

— Чакай — спрях я. — Къде се намираш?

Някъде откъм лявата й страна се чу немощен мъжки глас:

— Здрастиии!

Зия въздъхна.

— Страхотно. Станал е от сън.

В купата за гадаене надзърна старче. То се ухили и се видя, че са му останали всичко на всичко два зъба. С голата сбръчкана глава мъжът приличаше на грохнало бебе.

— Зебрите са тук!

Старецът отвори уста и се опита да изсмуче зехтина в купата, от което повърхността й се нагъна на вълнички.

— Господи, не! — издърпа го Зия назад. — Не можеш да пиеш от омагьосания зехтин. Вече говорихме за това. Ето ти курабийка.

— Курабийки! — изписка дядката. — Ухааа! — затанцува той с вкусното лакомство в ръце.

Изкуфелият дядо на Зия? Не. Това беше Ра, бог на Слънцето, пръв божествен фараон на Египет и заклет враг на Апоп. Миналата пролет бяхме тръгнали да го търсим и да го върнем към живот от непробудния му сън с надеждата, че той ще се въздигне в цялата си слава и вместо нас ще надделее над змията на Хаоса.

А се оказа, че Ра се е събудил изкуфял и побъркан. Нямаше равен в това да яде бисквити, да точи лиги и да пее безсмислени песни. А в битката с Апоп? Това вече беше друго.

— Пак ли си болногледачка? — попитах аз.

Зия сви рамене.

— Слънцето тук вече изгря. Хор и Изида обикновено го наглеждат нощем, докато е в лодката на Слънцето. Но през деня… е, Ра се разстройва, ако не намина да го видя, а никой от другите богове не иска да седи с него. Всъщност, Картър… — Тя сниши глас. — Не ми се мисли какво могат да направят, ако оставя Ра насаме с тях. Дотяга ми от него.

— Ухааа! — каза някъде в дъното Ра.

Сърцето ми се сви. Поредното нещо, за което да се чувствам гузен: бях натоварил Зия и със задълженията на болногледачка на бога на Слънцето. Ден след ден тя не можеше да мръдне от тронната зала на боговете, освен това помагаше на Еймъс да ръководи нощем Първи ном и почти нямаше време за сън, камо ли пък за срещи… в случай че все пак съберях смелост да я поканя.

Това, разбира се, нямаше да има никакво значение, ако Апоп разрушеше света или Сара Джейкъби и нейните главорези магьосници се доберяха до мен. За миг се запитах дали Джейкъби не е права — дали светът не бе тръгнал към гибелта си заради семейство Кейн и дали нямаше да е по-добре без нас.

Почувствах се толкова безпомощен, че за малко ми се прииска да призова могъществото на Хор. Щеше да ми дойде добре да почувствам смелостта и самоувереността на бога. Но подозирах, че е за предпочитане да не обединявам мислите си с мислите на Хор. Бездруго изпитвах смесени чувства, само това оставаше — да чувам наум още един глас, който да ме обърка още повече.

— Виждам по лицето ти какво изпитваш — скастри ме Зия. — Не се вини, Картър. Ако не бяхте вие със Сейди, Апоп щеше вече да е унищожил света. Още има надежда.

План Б, помислих си аз. Ако не разгадаехме загадката със сенките и как да ги използваме, за да се преборим с Апоп, щяхме да опрем до план Б, но дори и той да се увенчаеше с успех, ние със Сейди пак бяхме обречени на сигурна смърт. Аз обаче нямах намерение да го споделям със Зия. Не й трябваха още потискащи новини.

— Права си — рекох. — Все ще измислим нещо.

— Довечера се връщам в Първи ном. Свържи се с мен тогава, чу ли? Не е зле да обсъдим…

Зад нея се чу тътен, сякаш някой стържеше с каменна плоча по пода.

— Тук е Собек — пошушна тя. — Как само го мразя този тип. Ще поговорим по-късно.

— Чакай, Зия — спрях я аз. — За какво ще говорим?

Но зехтинът потъмня и тя изчезна.

Имах нужда да поспя. Вместо това засновах напред-назад из стаята си в Бруклинската къща.

Тя беше страхотна: удобни легла, HD телевизори, бърз безжичен интернет и хладилничета, които се зареждаха с магия. Цяло войнство омагьосани метли, парцали и кърпи за прах поддържаха идеална чистота. Гардеробите винаги бяха пълни с чисти дрехи точно по мярка.

Въпреки това се чувствах в стаята си като в клетка. Може би защото я делях с песоглавец. Хуфу не се свърташе за дълго тук (обикновено стоеше долу с Клио или се оставяше малчуганите да го пощят), но върху леглото му имаше вдлъбнатинка във вид на песоглавец, на нощното шкафче беше оставена кутия „Чирио“ и в ъгъла беше окачена люлка от автомобилна гума. Сейди я беше сложила на шега, но Хуфу си я харесваше много и сърце не ми даваше да я махна. Истината беше, че бях свикнал с присъствието на песоглавеца. Сега той прекарваше повечето време с дечковците и затова ми липсваше. Колкото и да ме дразнеше, ми беше скъп на сърцето и аз се бях привързал към него — точно както към сестра си.

/_Да, Сейди. Знаеше, че ще се стигне дотук._/

По монитора на лаптопа се носеха картинките на скрийнсейвъра. На тях се виждаше татко на разкопки в Египет — изглеждаше спокоен и личеше, че той тук ръководи нещата, беше облечен в бежова униформа като на военните, беше запретнал ръкави и показваше счупената каменна глава на статуята на някакъв фараон, която държеше с тъмни мускулести ръце. С голата глава и козята брадичка приличаше малко на дявол.

На друга снимка беше чичо Еймъс, който свиреше на саксофон от сцената на джазов клуб. Беше с кръгли тъмни очила, синьо бомбе с тясна периферия и копринен костюм в същия цвят, както винаги, с безупречна кройка. В плитките му бяха втъкнати сапфири. Всъщност не съм го виждал никога да свири на сцена, но харесвах тази снимка, защото на нея чичо Еймъс изглеждаше много енергичен и щастлив — за разлика от последно време, когато върху плещите му тежеше бремето да ръководи цял ном. За съжаление, снимката ми напомняше и за Ан Грисъм, цигуларката от Тексас, която по-рано днес вечерта се бе забавлявала толкова, а после беше загинала.

Изображението върху екрана се смени. Видях как мама ме люшка върху коляното си, когато съм бил бебе. Сейди все се заяжда заради това. На снимката съм по сини ританки с петна от пюре отпред. Държа се за палците на мама и изглеждам уплашен, сякаш казвам на мама, която ме дундурка: „Свали ме от това влакче на ужасите!“. Тя, както винаги, е красива дори по старата тениска и дънки, с коса, овързана в кърпа. Усмихва ми се, сякаш съм най-прекрасното нещо в живота й.

Болеше ме, докато гледах снимката, а аз не извръщах очи.

Спомних си какво ми е казала Сейди — че нещо се случва с духовете на мъртвите и ако не разберем какво, нищо чудно да не видим никога повече мама.

Поех си дълбоко въздух. Татко, чичо, мама — все могъщи магьосници. Всички бяха жертвали много, за да възстановят Дома на живота.

Бяха по-възрастни, по-мъдри и силни от мен. Десетилетия наред бяха правили магии. Докато ние със Сейди го умеехме едва от девет месеца. А от нас се искаше да извършим нещо, което не бе постигал никой магьосник: да разгромим не друг, а Апоп.

Отидох при гардероба и извадих стария си куфар. По-скоро не куфар, а сак от черна кожа като милион други, които ще видите по летищата. Дълги години го разнасях по света, докато пътувах с татко. Той ме беше научил да живея само с вещите, които мога да пренеса.

Отворих сака. Беше празен, вътре имаше само едно нещо: статуетка на навита на кълбо змия, изсечена от червен гранит с йероглифи отгоре. Името Апоп беше зачеркнато и върху него бяха написани мощни възпиращи заклинания, но въпреки това статуетката беше най-опасният предмет в цялата къща: изобразяваше врага.

Ние със Сейди и Уолт я бяхме направили тайно (въпреки яростните възражения на Баст). Доверихме се само на Уолт, защото не можехме без умението му да изработва амулети. Дори Еймъс нямаше да одобри такъв опасен експеримент. Една грешка, едно направено не както трябва заклинание, и статуята щеше да се превърне от оръжие срещу Апоп във вход, откъдето той да проникне в Бруклинската къща. Но нямахме избор, трябваше да рискуваме. Освен ако не намерехме друг начин да разгромим Змея, ние със Сейди щяхме да бъдем принудени да използваме статуята за план Б.

— Налудничава идея — каза някой от балкона.

На перилата беше кацнал гълъб. В погледа му имаше нещо много негълъбово. Той изглеждаше безстрашен, почти опасен, а аз познах гласа, по-мъжествен и войнствен, отколкото очакваш от представител на гълъбовото племе.

— Хор? — попитах аз.

Гълъбът понаклони глава.

— Може ли да вляза?

Знаех, че пита не просто от любезност. На къщата бяха направени силни магии срещу нежелани напасти във вид на гризачи, термити и египетски богове.

— Давам ти разрешение да влезеш — отвърнах тържествено. — Хор във вид на… хм… на гълъб.

— Благодаря ти.

Гълъбът скочи от перилата и влезе с клатушкане в стаята.

— Защо? — полюбопитствах.

Хор настръхна.

— Е, потърсих сокол, но в Ню Йорк не се срещат под път и над път. Исках нещо крилато, затова гълъбът ми се стори най-подходящ. Те са пригодени добре към градовете, не се страхуват от хората. Благородни птици, нали?

— Благородни — съгласих се аз. — Това е първата дума, която ми хрумва, ако си мисля за гълъби.

— Наистина — рече Хор.

Както личи, сарказмът не съществувал в Древен Египет, защото Хор все не го забелязваше. Литна на леглото и клъвна от „Чирио“-то, останал от обяда на Хуфу.

— Ей, ако вземеш да ми се изакаш върху одеялата… — предупредих аз.

— Ама моля ти се. Боговете на войната не акат по одеяла. Е, ако не броим един път, когато…

— Забрави, че съм казал нещо.

Хор кацна в края на куфара. Надзърна надолу към статуетката на Апоп.

— Опасно — каза. — Прекалено опасно, Картър.

Не му бях споменавал за план Б, но не се изненадах, че знае. Ние с Хор прекалено често бяхме споделяли един и същ разум. Колкото повече се учех да направлявам мощта му, толкова повече се разбирахме помежду си. Неприятната страна на божествената магия бе, че невинаги успявах да прекъсна тази връзка.

— Резервен план при непредвидени обстоятелства — обясних аз. — Опитваме се да намерим и друг начин.

— Тръгнахте да търсите онзи свитък — припомни си той. — Чийто последен препис изгоря днес вечерта в Далас.

Едвам се удържах да не боцна с нещо гълъба.

— Да. Но Сейди намери кутията със сянката. Според нея тя ще ни насочи. Случайно да знаеш как се използват сенки срещу Апоп?

Гълъбът извърна глава встрани.

— Всъщност не. Аз разбирам магията по-скоро буквално. Пронизваш враговете с меч и те умират. Ако възкръснат, пак ги пронизваш. И при необходимост повтаряш. Със Сет се получи.

— След колко години на битки?

Гълъбът се взря в мен.

— За какво намекваш?

Реших да избегна спора. Хор беше бог на войната. Обичаше да се сражава, но му бяха необходими години, за да победи бога на злото Сет. А Сет си беше детска залъгалка в сравнение с Апоп, първичната сила на Хаоса. И да фраснехме с меча Апоп, нямаше да се получи нищо.

Сетих се какво каза преди малко Баст в библиотеката.

— Тот дали знае повече за сенките? — попитах аз.

— Вероятно — промърмори Хор. — Тот не го бива за друго, освен да изучава стари плесенясали свитъци. — Той се взря във фигурката на змията. — Странно… Току-що си спомних нещо. Преди време египтяните употребяваха една и съща дума за „статуя“ и „сянка“, защото и двете са по-малки копия на предмета. Наричаха ги sheut.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Гълъбът настръхна.

— Нищо. Просто ми хрумна, докато гледах статуята, а ти ми говореше за сенки.

Усетих как ме побиват ледени тръпки.

Сенки… статуи.

Миналата пролет ние със Сейди бяхме видели как предишният Главен лектор Дежарден прави заклинание за проклятие над Апоп. Такива заклинания са опасни дори срещу по-незначителни демони. Трябва да счупиш статуетка на онова, което си решил да унищожиш, и така да заличиш и него, да го премахнеш от лицето на земята. Само при една грешка се взривяват различни неща, включително самият магьосник, направил заклинанието.

Долу, в Подземния свят, Главният лектор Дежарден беше използвал направена набързо фигурка на Апоп. Беше загинал, а единственото, което бе постигнал, бе да изтласка Апоп малко по-навътре в Дуат.

Двамата със Сейди се надявахме, че ако заедно работим с по-могъща магическа статуя, ще успеем да унищожим напълно Апоп или поне ще го запратим толкова навътре в Дуат, че той няма да се завърне никога.

Това беше план Б. Знаехме обаче, че такова силно заклинание ще ни отнеме силите и ще ни струва живота. Освен ако не намерехме друг начин.

Статуите като сенки, сенките като статуи.

В съзнанието ми започна да се избистря план В: мисъл, толкова налудничава, че не исках да я изразявам с думи.

— Хор — подхванах предпазливо, — Апоп има ли сянка?

Гълъбът примига с червени очи.

— Що за въпрос! Откъде-накъде ще… — Той погледна надолу към червената статуя. — О… А! Всъщност много умно. Доказуемо налудничаво, но умно. Смяташ, че във версията на книгата „Как да се разгроми Апоп“, която е написана от Сетне и която Змеят е решил да унищожи на всяка цена… смяташ, че в нея е имало тайно заклинание за…

— Нямам представа — признах си. — Струва си да попитаме Тот. Той може би знае нещо.

— Може би — отвърна от немай-къде Хор. — Но пак си мисля, че е най-добре да го нападнем фронтално.

— Не се и съмнявам.

Гълъбът заклати глава.

— Ние, аз и ти, сме достатъчно силни. Не е зле да се обединим, Картър. Нека се вселя в теб, както онзи път. Можем да поведем армиите на боговете и на хората и да разгромим Змея. Ще владеем заедно света.

Тази мисъл сигурно щеше да ми се стори по-примамлива, ако не гледах охранена птица с трошици „Чирио“ по перата. Не ми се виждаше много уместно да допускам един гълъб да владее света.

— Ще го обсъдим по-късно — казах аз. — Първо трябва да поговоря с Тот.

— Ба! — Хор изпляска с криле. — Той е още в Мемфис, на онзи свой смехотворен стадион. Но ако смяташ да се виждаш с него, няма да те чакам дълго.

— Защо?

— Точно това съм дошъл да ти кажа — отговори Хор. — Отношенията между боговете се усложняват. Апоп сее раздори между нас, напада ни един по един, точно както прави и с магьосниците. Пръв пострада Тот.

— Пострадал ли… как?

Гълъбът настръхна. От клюна му се изви дим.

— О, ужас. Птицата, в която съм се вселил, се самоунищожава. Не може да задържи още за дълго духа ми. Побързай, Картър. Трудно ми е да правя така, че боговете да са единни, а онова старче Ра не влияе добре на бойния ни дух. Ако ние с теб не поведем скоро войските си, може и да не ни останат такива.

— Но…

Гълъбът хлъцна и от човката му пак се изви дим.

— Трябва да тръгвам. Успех.

Хор излетя през прозореца, оставяйки ме сам със статуетката на Апоп и с няколко сиви пера.

Спал съм като мумия. Това беше хубавата част. Лошата бе, че Баст ме беше оставила в леглото чак до следобед.

— Защо не си ме събудила? — възмутих се аз. — Имам да върша разни неща!

Баст разпери ръце.

— Сейди настоя. Снощи си имал тежка вечер. Тя каза, че си се нуждаел от почивка. Аз съм котка. Отнасям се с уважение към свещения сън.

Още бях ядосан, но дълбоко в себе си знаех, че Сейди е права. Снощи бях изразходвал много магическа енергия и си бях легнал наистина късно. Не беше изключено — наистина не беше изключено — Сейди да ми мисли само доброто.

(Току-що я видях да ми прави физиономии, значи все пак е изключено.)

Взех си душ и се облякох. Когато другите деца се върнаха от училище, вече се чувствах отново почти човек.

Да, казах „училище“, най-обикновено старовремско училище. Миналата година бяхме обучавали всички в Бруклинската къща, но в началото на есенния срок Баст реши, че на малчуганите ще им дойде добре една доза живот като най-обикновени простосмъртни. Сега през деня те ходеха в съседната академия в Бруклин, а магията усвояваха надвечер и в почивните дни.

Само аз си стоях у дома. Винаги съм учил вкъщи. Идваше ми много, освен да ръководя Двайсет и първи ном, и да се занимавам с училищни шкафчета, програми, учебници и закуски в бюфета.

Сигурно си мислите, че другите деца, и най-вече Сейди, са негодували. Всъщност обаче те нямаха нищо против да ходят на училище. Момичетата се радваха, че имат повече приятели (и, както твърдяха, по-малко откачени момчета, с които да флиртуват). Момчетата пък можеха да спортуват с истински отбори, а не само с Хуфу и с баскетболни кошове, приспособени върху египетски статуи. Колкото до Баст, тя се радваше, че в къщата е тихо и може да си се излежава на пода и да се препича на слънце.

Та когато другите се прибраха, бях разсъждавал дълго за разговорите си със Зия и Хор. Планът, който бях измислил снощи, пак ми се виждаше налудничав, но аз реших, че той вероятно е най-доброто, до което можем да прибегнем. След като го изложих накратко на Сейди и Баст, които (ужас!) се съгласиха с мен, тримата стигнахме до заключението, че е време да кажем и на останалите си приятели.

Събрахме се да вечеряме на голямата тераса. Там е приятно да се храниш, има невидими прегради срещу вятъра и страхотна гледка към река Ист и Манхатън. Храната се доставяше с магия и винаги беше вкусна. Въпреки това се притеснявах да ям там. От девет месеца провеждахме всичките си важни срещи именно на терасата. Бях започнал да свързвам тези вечери с някакви бедствия.

Напълнихме чиниите си на шведската маса, докато нашият пазач — крокодилът албинос Филип Македонски — се плискаше щастлив в плувния си басейн. Трябваше да мине малко време, докато свикна да се храня до шестметров крокодил, но Филип беше добре обучен. Ядеше само бекон, по някоя и друга водна птица и от време на време чудовища, дошли да ни нападат.

Баст се беше разположила на челно място с купичка котешка храна „Пурина за пируващи котки“. Ние със Сейди седяхме точно срещу нея. Хуфу се бе вживял в ролята на бавачка на малчуганите, а някои от привлечените наскоро деца бяха вътре в къщата — пишеха си домашните или наваксваха с магиите, но иначе присъстваха повечето от най-важните хора — десетина от големите ученици.

Ако отчетем колко неприятно бе завършила предната вечер, всички изглеждаха в странно добро настроение. В известен смисъл се радвах, че още не знаят за видеозаписа, на който Сара Джейкъби ме заплашваше със смърт. Джулиан току подскачаше на стола и се усмихваше без особена причина. Клио и Джаз си шушукаха и се кикотеха. Дори Феликс явно се бе възстановил след шока в Далас. Правеше от картофено пюре мънички shabti във вид на пингвини и ги съживяваше.

Само Уолт изглеждаше мрачен. В чинията на едрото момче нямаше нищо друго освен три моркова и парченце желиран сладкиш „Джел-О“. (Хуфу твърдеше, че бил с невероятни лечебни свойства.) Ако се съди от напрежението около очите на Уолт и скованите му движения, явно го болеше много повече от снощи.

Аз се извърнах към Сейди.

— Какво става тук? Всички ми се виждат… разсеяни.

Тя се взря в мен.

— Все забравям, че не ходиш на училище. Довечера е първата танцова забава, Картър. Ще дойдат деца от три други училища. Нали можем да свършим по-бързо със събранието?

— Ти шегуваш ли се! — възкликнах аз. — Чудя се какъв план да измисля за края на света, а тя, моля ви се, се притеснява дали няма да закъснее за танците.

— Споменавала съм ти поне десетина пъти — настоя сестра ми. — Пък и имаме нужда от нещо, което да ни повдигне настроението. Хайде, съобщи на всички какъв е планът ти. Някои още не са решили какво да облекат.

Понечих да възразя, но останалите ме гледаха с очакване. Прокашлях се.

— Добре тогава. Знам, че има танцова забава, но…

— В седем — прекъсна ме Джаз. — Ще дойдеш, нали?

Тя ми се усмихна. Ама че работа… дали не флиртуваше?

(Сейди ме нарече току-що тъп. Ей, имам да мисля за други неща.)

— Хм… както и да е — смотолевих аз. — Трябва да обсъдим случилото се в Далас и онова, което ни предстои от тук нататък.

Това понижи настроението. Усмивките помръкнаха. Приятелите ми заслушаха, докато разказвах накратко за задачата ни в Петдесет и първи ном, за унищожената книга „Как да се разгроми Апоп“ и за кутията със сянката, която сме взели. Споделих и как Сара Джейкъби е поискала да се предам, а Хор е споделил, че сред боговете цари смут.

Включи се и Сейди. Тя обясни за странната си среща с лицето от стената, за двамата богове и за призрака на майка ни. Сподели и как имала чувството, че вероятността да победим Апоп е свързана по някакъв начин със сенките.

Клио вдигна ръка.

— Така значи… разбунтувалите се магьосници са взели решение да те убият. Боговете не са в състояние да ни помогнат. Апоп може да се въздигне всеки момент, а последният свитък, който е могъл да ни помогне да го победим, е унищожен. Но ние да не се притесняваме, защото разполагаме с празна кутия и смътен намек за сенките.

— Леле, Клио! — ахна възхитена Баст. — В теб има нещо котешко.

Аз долепих длани до масата. Искаха се съвсем малко усилия да призова могъществото на Хор и да я направя на трески. Но се съмнявах, че това ще допринесе за славата ми на спокоен водач, който се владее.

— Не е просто смътен намек — възразих аз. — Вижте какво, всички сте учили за проклятията за унищожение, нали?

Нашият крокодил Филип изсумтя. Удари с опашка по басейна и върху вечерята ни се изсипа дъжд. Магическите същества реагират донякъде болезнено на думата „проклятие“.

Джулиан попи водата по препечения си сандвич със сирене.

— Няма как да прокълнеш Апоп, приятелю. Той е огромен. Дежарден опита и това го уби.

— Знам — уверих го аз. — При такива заклинания обикновено унищожаваш статуя, която въплъщава врага. Но какво ще се получи, ако успееш да направиш магия на по-могъщо въплъщение — на нещо, което е по-тясно свързано с Апоп?

Както седеше, Уолт се наведе напред, изведнъж му беше станало интересно.

— На неговата сянка ли?

Феликс се стресна и изпусна лъжицата, която натроши един от пингвините му от картофено пюре.

— Я чакай, какво?

— Подсказа ми го Хор — обясних аз. — Спомена, че в древността са наричали статуите сенки.

— Но само в преносен смисъл — включи се и Алиса. — Нали?

Баст остави празната купичка. Както личеше, още бе притеснена от темата за сенките, но след като й обясних, че или ще прибегнем до тях, или ние със Сейди ще умрем, тя склони да ни подкрепи.

— Може би не — отговори богинята котка. — Имайте предвид, че не съм спец по проклятията. Гадна работа. Но е напълно възможно статуята, използвана за проклятията, първоначално да е олицетворявала сянката на онова, което искаш да унищожиш — тя е важна част от душата.

— И така — заяви Сейди, — можем да прокълнем със заклинание Апоп, но вместо да унищожаваме статуя, ще заличим истинската му сянка. Блестящо, а?

— Пълна дивотия — отсече Джулиан. — Как се заличава сянка?

Уолт изгони един пингвин от картофено пюре, който се бе доближил до желирания му сладкиш, и добави:

— Не са дивотии. При имитативната магия използваш малко копие, за да манипулираш онова, което искаш да унищожиш. Напълно възможно е в някакъв момент цялата традиция за изработка на статуетки, които изобразяват хора и богове, да се е свеждала до представата, че тези статуи наистина съдържат тяхната sheut. Има множество предания, според които душите на боговете са се вселили в статуи. Ако сянката е вместена вътре в статуята, човек би могъл да я унищожи.

— И ти ще успееш ли да направиш такава статуя? — попита Алиса. — Нещо, което да хване като в капан сянката… не на друг, а на самия Апоп?

— Може би. — Уолт ме погледна. Повечето хора около масата не знаеха, че вече сме изработили статуя на змията, която може би щеше да свърши работа. — Дори да успея, трябва да намерим сянката. След това ще се наложи да приложим доста сложни магии, за да я заловим и унищожим.

— Как така да намерим сянката? — усмихна се Феликс притеснен, сякаш се надяваше, че се шегуваме. — Тя не е ли точно под Апоп? И как се лови сянка? Като стъпиш върху нея ли? Или я осветиш?

— По-сложно е — отговорих аз. — Древният магьосник Сетне, човекът, написал своя версия на книгата „Как да се разгроми Апоп“… мисля, че той може би е разработил заклинание, с което да хванеш сянката и да я унищожиш. Точно по тази причина Апоп е направил всичко възможно да изгори свидетелствата. Това е тайното му слабо място.

— Но свитъка вече го няма — напомни Клио.

— Затова пък можем да попитаме Тот — напомни Уолт. — Ако някой знае отговорите, то това е именно той.

Напрежението около масата като че ли се поразсея. Ако не друго, поне бяхме дали на учениците някаква надежда, колкото и слаба да беше тя. Бях признателен, че Уолт е на наша страна. Умението му да изработва амулети може би бе единствената ни надежда да прикрепим сянката към статуята, освен това вотът му на доверие имаше тежест сред другите деца.

— Трябва незабавно да посетим Тот — заявих аз. — Още днес вечерта.

— Да — съгласи се Сейди. — Веднага след танците.

Аз я изгледах лошо.

— Не говориш сериозно.

— О, говоря си съвсем сериозно, скъпи ми братко. — Тя се усмихна дяволито и за секунда се притесних да не вземе да призове тайното ми име и да ме принуди да й се подчиня. — Днес вечерта ще ходим на танци. И ти ще дойдеш с нас.