Сълзата на дявола

30.

00.30

Агентът бе твърде млад и затова работата във ФБР още му се струваше вълнуващо преживяване. Затова нямаше нищо против да поеме нощното дежурство на първия ден от новата година в Службата за сигурност на третия етаж на главната щабквартира.

Още повече, че Луиз, колежката му, облечена с тясна синя блуза и къса черна пола, явно го сваляше.

Определено го сваляше, реши той.

Е, наистина, говореше за котката си, но по движенията ѝ той съдеше, че всъщност го сваля. Пък сутиенът ѝ беше черен и прозираше през блузата… Много красноречиво.

Агентът продължи да се взира в десетте видеомонитора, за които отговаряше. Луиз, седнала отляво, гледаше други десет. Мониторите бяха свързани с повече от шейсет камери, разположени на цялата територия на щабквартирата. Образът се сменяше на всеки пет секунди.

Луиз, с черния сутиен, клатеше разсеяно глава и дърдореше за къщата на родителите си в Чизапийкбей. Вътрешното устройство за оповестяване избръмча.

Не можеше да са Сам или Ралф — агентите, които двамата с Луиз току-що бяха сменили. Те имаха магнитни карти за достъп до всички помещения и щяха направо да влязат.

Агентът натисна копчето на устройството за оповестяване:

— Да?

— Аз съм детектив Харди. От Окръжното полицейско управление.

— Кой е Харди? — обърна се агентът към Луиз.

Тя вдигна рамене и отново се втренчи в мониторите.

— Да?

— Работя с Маргарет Лукас — изпращя микрофонът.

— А, по случая в метрото?

— Да.

Митичната Маргарет Лукас. Агентът работеше в Бюрото съвсем отскоро, но дори и той знаеше, че някой ден Лукас ще стане първата жена — началник на ФБР. Той натисна копчето за отваряне на вратата и се извъртя.

— С какво мога да ви помогна?

— Май съм се загубил — отвърна Харди.

— Е, случва се — усмихна се младият агент. — Накъде сте се запътили?

— Опитвам се да намеря лабораторията за изследване на документи. Излязох да си налея кафе и се изгубих.

— Документите ли? На седмия етаж. Наляво от асансьора. Няма как да се объркате.

— Благодаря.

— Какво е това? — възкликна внезапно Луиз. — Хей, какво е това?

Агентът я погледна, тя натисна едно копче, за да спре образа на една от камерите. Посочи монитора. На екрана се виждаше прострян по гръб мъж недалеч от тяхната зала, на същия етаж. Мониторите бяха черно-бели, но тъмната локва около главата му очевидно беше кръв.

— О, Господи — промълви тя и посегна към телефона. — Прилича на Ралф.

Отзад се чу леко изщракване. Луиз внезапно потрепери и изстена, блузата ѝ се обагри с кръв.

— О — промълви тя. — Какво…

Ново изщракване. Куршумът я улучи в тила и тя заби глава в контролното табло.

Младият агент се обърна към вратата, вдигна ръце и проплака:

— Не, не.

— Без паника — каза спокойно Харди.

— Моля ви!

— Без паника. Имам няколко въпроса.

— Не ме убивайте. Моля ви…

— И така — продължи с делови тон Харди, — компютрите ви работят със „Секюрчек“, нали?

— Аз…

— Ще те оставя жив, ако ми отговориш на всички въпроси.

— Да. — По бузите на агента потекоха сълзи. — „Секюрчек“.

— Коя версия?

— Шест-нула.

— И ако не въвеждате паролата на определени интервали, в Държавната охранителна система се включва аларма, така ли?

— Да… Вижте, господине…

Тялото на мъртвата жена до него потрепери леко. По контролното табло течеше кръв.

— О, Господи…

— Започнали сте смяната в полунощ, нали? — продължи бавно Харди.

— Моля ви, аз…

— В полунощ ли? — повтори детективът като учител, който изпитва бавноразвиващ се ученик.

Агентът кимна.

— Кога трябва да се въведе първата парола?

Младият агент вече плачеше със сълзи:

— В дванайсет и двайсет и една.

— А след това?

— В един и седем.

Харди погледна часовника на стената. Кимна.

— В празнични дни въвеждаме паролите по-нарядко — продължи уплашено младият агент, — затова след втората парола…

— Това ми беше достатъчно — увери го Харди, застреля го с два куршума в главата и натисна копчето за отваряне на вратата.

Мъжът, чието истинско име бе Едуард Филдинг, а не Лен Харди, се запъти към асансьора.

До 1.07, когато щеше да се задейства автоматичната аларма, имаше още малко време.

Достатъчно време.

В сградата нямаше жива душа, но въпреки това той се движеше, както знаеше, че трябва да се движи. Спокойно, без следа от припряност. Така че, ако се сблъска някой от малкото останали живи агенти, те да проверят пропуска му и съдейки по поведението му, да решат, че няма нищо подозрително и да го оставят да върши важната си работа.

Той си пое дълбоко въздух, за да усети миризмата на лабораториите, на кабинетите, на моргата. Чувстваше странна възбуда, че се намира точно тук — в центъра на вселената на правозащитните служби. В главната щабквартира на ФБР. Спомни си как преди години Гробокопача поиска да го заведе в някакъв музей в Хартфорд. Филдинг се съгласи и безумецът стоя с часове пред една илюстрация на Доре по „Божествена комедия“ — Данте и Вергилий пред дверите на ада. Точно така се чувстваше Филдинг сега — че е предприел пътешествие из подземния свят.

Докато вървеше по коридорите, той се обръщаше мислено към членовете на екипа:

„Не, агент Лукас, не, Паркър Кинкейд, не, доктор Джон Евънс… Не, мотивът ми не е отмъщение срещу политиците, нито тероризъм, нито бунт срещу социалната несправедливост. Не е и алчността. Двайсет милиона ли? Господи, можех да поискам десет пъти по толкова.“

„Не, водеше ме само стремежът към съвършенство.“

Наистина идеята за съвършеното престъпление беше малко изтъркана. Докато се занимаваше с лингвистика обаче, докато търсеше точните думи за бележката до кмета, Филдинг научи нещо интересно. В една статия в „Американско списание по лингвистика“ някакъв филолог бе написал, че макар сериозните писатели да се стремят да ги избягват, клишетата имат определена стойност, защото отразяват фундаментални истини с разбираеми изразни средства.

Съвършеното престъпление. Веруюто на Филдинг.

Съвършенство… То го опияняваше. Търсеше съвършенството във всичко — в начина, по който гладеше ризата си, лъскаше обувките си, подрязваше космите в ушите си; в начина, по който планираше престъпленията; в начина, по който ги изпълняваше.

Ако Филдинг имаше талант за адвокат, той щеше да създава съвършени схеми на защита, с които да оправдава безнадеждно закъсали клиенти. Ако хранеше някаква любов към планината, той би постигнал съвършена издръжливост и би покорил Еверест.

Тези дейности обаче не го привличаха.

Привличаха го престъпленията.

Невероятно щастлива случайност, мислеше си той, да се роди без дори зачатък на съвест. Както някои хора са плешиви по рождение или някои котки — с по шест пръста. Такава му беше природата, не зависеше от условията, в които бе израснал. Родителите му го обичаха и му даваха всичко; единственият им грях бе глупостта. Баща му беше застрахователен чиновник в Хартфорд, майка му припечелваше от надомна работа. В детството му нямаше лишения, нямаше тормоз. Той просто израсна с убеждението, че законът не действа за него. Нямаше логика. Прекарвал бе часове в чудене защо човек трябва да си налага ограничения. Защо човек да не се ръководи от желанията и ума си?

Въпреки че го научи малко по-късно, Филдинг бе роден непоправим престъпник, учебникарски пример за социопат.

И така, докато учеше алгебра и биология в гимназията „Сейнт Мери“, младият човек заработи върху истинското си призвание.

И както при всички учебни предмети, това образование премина през своите възходи и неуспехи.

Филдинг в ареста за подпалване жив на приятеля на девойката, която му харесваше (трябваше просто да остави колата си три-четири преки по-далеч).

Филдинг, пребит почти до смърт от двама полицаи, които се опитваше да изнудва със снимки как травестити им правят свирки в патрулните коли (трябваше да си намери по-якичък съучастник).

Филдинг след успешното изнудване на един голям производител на консервирано месо, който давал на добитъка си ензим, предизвикващ симптоми като от ботулиново отравяне (само че не се осмели да отиде за парите, защото не беше измислил как после да се измъкне незабелязано).

Човек се учи от грешките си…

В колежа не беше интересно. Студентите в Бенингтън бяха фрашкани с пари, но оставяха стаите си отключени и кражбите не бяха никакво предизвикателство за него. От време на време се забавляваше да изнасилва колежките си — истинско предизвикателство бе да изнасилиш някоя, без тя да разбере, че върху нея се извършва престъпно деяние. Филдинг обаче търсеше удоволствие от самата игра, не от секса, затова скоро се насочи към „чисти престъпления“, Е като кражбите. Не към „мръсни“ като изнасилването. Той се напъна да завърши психология, за да се впусне най-сетне в истинския живот, където да практикува уменията си.

През следващите десет години в родния си Кънектикът Филдинг се занимаваше точно с това — да се усъвършенства и да практикува. Най-вече грабежи. Избягваше такива престъпления като документна измама и подправяне на ценни книжа, защото при тях оставаха писмени свидетелства. Не се занимаваше с наркотици и рекет, защото там не можеше да работи сам, а Филдинг не се доверяваше на никого.

Когато уби за пръв път, беше на двайсет и седем.

Случайно, импулсивно престъпление, съвсем не в негов стил. Пиеше капучино в едно кафене в търговския център на Хартфорд. Видя една жена да излиза от близкия бижутериен магазин с пакет в ръка. В походката ѝ имаше нещо странно, нещо нервно, по което личеше, че пакетът съдържа скъпа вещ.

Той се качи в колата си и я проследи. На една пуста отсечка от шосето даде газ и ѝ пресече пътя. Ужасѐна, тя му хвърли пакета и го замоли да я остави.

Както седеше до шевролета ѝ, Филдинг си даде сметка, че нито носи маска, нито е сменил номерата на колата си. Сега си мислеше, че подсъзнателно е пропуснал да извърши тези приготовления, за да види какво е да убиеш човек. Извади пистолета си от жабката и преди тя да успее да изпищи, я застреля с два куршума.

Качи се пак в колата, върна се в кафенето и си поръча друго капучино. Странно, но повечето престъпници избягват да убиват, замисли се той. Страх ги е, защото си мислят, че така вероятността да ги заловят е по-голяма. Всъщност е точно обратното. Като убиеш, шансовете ти да се измъкнеш са по-големи.

Все пак полицията от време на време си вършеше работата и на няколко пъти го арестуваха. Всеки път го пускаха. Само веднъж във Флорида го хванаха за грабеж и уликите срещу него бяха неопровержими. Той обаче си намери добър адвокат, който успя да намали присъдата, при условие че клиентът му потърси медицинска помощ в психиатрична клиника.

Мисълта за престоя зад решетките го плашеше, но следващите две години му предоставиха удивителни изживявания. В психиатричната клиника на Дейд Сити Филдинг усети вкуса на престъпленията. Миризмата им. Много, ако не повечето задържани бяха там, защото адвокатите им извадили коза с временната невменяемост. Само глупаците лежат по затвори, хитреците постъпват в болница.

След две години в клиниката и блестящо представяне пред Съдебната психиатрична комисия Филдинг се върна в Кънектикът.

Първата му работа бе да си намери място като санитар в психиатричната болница за криминално проявени лица в Хартфорд.

Точно там срещна Дейвид Хюс, доста странно същество, Филдинг предполагаше, че е бил почтен човек, преди да наръга с нож жена си на Коледа в пристъп на ярост. Убийството с нож е доста банално престъпление, но това точно бе особено интересно. След като намушкал Памела няколко пъти в белите дробове, тя изтичала до шкафа, взела пистолет и преди да умре, застреляла Хюс в главата.

Филдинг не знаеше точно какво е станало в черепа на Хюс, изразено в медицински термини.

С течение на времето между двамата се установиха странни взаимоотношения. Това вероятно се дължеше на факта, че санитарят бе първият човек, когото простреляният видя, след като дойде в съзнание. Хюс изпълняваше всички желания на Филдинг. Носеше му кафе, чистеше му, гладеше му ризите, готвеше му. Впоследствие се оказа, че Хюс е готов да изпълнява и много повече от обикновените домашни задължения — това Филдинг откри, след като една вечер дежурната сестра, Рут Милър, издърпа ръката му измежду краката си с думите: „Ще те докладвам, задник такъв“.

Скоро след това Филдинг промърмори на Хюс:

— Тази Рут Милър. Някой трябва да убие тая кучка.

— Ммм, добре — отговори Хюс.

— Какво?

— Мммм, добре.

— Ще я убиеш заради мен?

— Ммм. Ами… да.

Филдинг го изведе на разходка в парка на болницата. Разговаряха дълго.

На следващия ден Хюс се появи в стаичката на Филдинг целият в кръв, с парче огледало в ръка и помоли за малко супа.

Филдинг го изми, като си мислеше, че е трябвало да определи по-точно мястото и времето на убийството. Реши, че Хюс е прекалено способен, за да проваля таланта му за дреболии. Обясни му как да се измъкне от болницата и как да се добере до една близка барака, която Филдинг използваше за следобедни забавления с някои от бавноразвиващите се пациентки.

Тази нощ измисли как да използва слугата си най-добре.

Хартфорд, после Бостън, после Уайтплейнс, после Филаделфия. Съвършени престъпления.

А сега беше във Вашингтон.

За да извърши, както се оказваше, най-съвършеното престъпление (въпреки че лингвист като Паркър Кинкейд би възразил срещу ненужната употреба на превъзходната степен за сравнение).

През последните шест месеца прекарваше почти по осемнайсет часа на ден в планиране на кражбата. Бавно проникваше през защитната система на ФБР — маскиран като млад детектив от Статистическия отдел на местната полиция. (Беше избрал точно това фалшиво име, защото според изследванията за психологическите асоциации, които пораждат имената, „Ленърд“ звучало безобидно, а „Харди“ внушавало образа на верен другар.) Първо проникна в регионалното управление на Бюрото в окръг Колумбия, защото то се занимаваше с особено тежките престъпления на територията на града. Запозна се с Рон Коен, главния агент, и заместниците му. Научи кога главен агент Коен излиза в отпуск и кой от подчинените му ще оглави разследване от такъв мащаб. Това се оказа, разбира се, Маргарет Лукас, чийто личен живот бе изпълнен със същата жестокост, с която той оплиташе мрежите си около Бюрото.

Преписваше тонове статистически данни за несъществуващи доклади, разхождаше се до автоматите за напитки и помещенията за почивка, където четеше скришом вътрешни записки, телефонни указатели, документи по различни разследвания и служебни ръководства. Междувременно, вкъщи и в онази тайна квартира в Грейвсенд, прекарваше времето си в ровене из Интернет и изучаване на правителствените организации, полицейските процедури, системите за охрана (и, да, Паркър, начина на изразяване на чужденците!).

Филдинг бе провел стотици телефонни разговори със специалисти по вътрешно обзавеждане, работили в щабквартирата на ФБР, с бивши служители, с външни предприемачи, със специалисти по охранителни системи; задаваше им невинни въпроси: за несъществуващи синдикални сдружения, за измислени фактури. Обикновено успяваше да измъкне някоя важна подробност — да речем, относно разположението на стаите в щабквартирата, за почивните дни на служителите, за входовете и изходите. Успя да научи марката и разположението на камерите на охранителната система. Броя и постовете на пазачите. Подробности за комуникационните системи.

Изгуби месеци, докато намери идеалния второстепенен изпълнител — Гилбърт Хавъл, безделник без полицейско досие и на практика без никакви писмени свидетелства за съществуването си. Човек, достатъчно наивен, за да повярва, че брилянтен престъпник като Филдинг може да има нужда от съучастник. Човек, лесен за убиване.

Полагаше огромни усилия. Но съвършенството изисква търпение.

И после, тази сутрин, Гробокопача превърна входа на метрото в ад от куршуми, а Филдинг се появи на прага на ФБР, готов да помогне, но удобно недоволен от ролята си на пето колело в разследването. Другите агенти биха проверили по два и по три пъти надеждността му. Но не и Маргарет Лукас, бедната самотна вдовица. Защото той беше Лен Харди, който скоро щеше да остане самотен вдовец, покрусен от същата скръб като тази, от която тя вече пета година безуспешно се опитваше да се отърси.

Разбира се, тя го прие, без дори да се замисли.

Точно както бе очаквал.

Защото Едуард Филдинг знаеше, че да планираш престъпления, в наши дни е цяла наука. Дори психолозите използват формули, за да изучават мозъка на престъпниците. И все пак самият извършител — като човешко същество — често се пренебрегва. О, той знаеше, че след като решат, че главният престъпник е мъртъв, агентите ще се съсредоточат върху бележката, върху текста, върху почерка, върху следовите улики, но от компютърните си програми и скъпата си апаратура никога няма да забележат истинския гений, който стои буквално на един метър зад тях.

Асансьорът дойде и той се качи. Не тръгна обаче за седмия етаж. Натисна копчето за първото подземно ниво. Потегли надолу.

Хранилището на ФБР е най-големият охраняван склад за веществени доказателства в страната.

Работи двайсет и четири часа в денонощието и обикновено се обслужва от двама служители, които помагат на агентите при регистрирането на уликите, а понякога и в пренасянето на по-големи предмети или при вкарването на конфискувани коли, камиони и дори яхти на ремаркета в хангарите на хранилището.

Тази вечер имаше трима дежурни, по единодушното решение на заместник-началника и Маргарет Лукас. Това се налагаше заради стойността на един определен обект, който в момента се намираше в сейфа.

Поради празничното настроение обаче двамата мъже и жената бяха доста разсеяни. Седяха около гишето за приемане, пиеха кафе и говореха за баскетбол. Двамата мъже седяха с гръб към прозорчето. Единият тъкмо казваше:

— Обожавам Родман.

— О, пууу-лиция3 — отвърна с преправен глас другият.

— Здравейте — прекъсна ги Едуард Филдинг.

Приближи се до гишето.

— Хей, знаеш ли какво станало с онзи човек в Мол? — попита жената.

— Не — отвърна Филдинг и я застреля в главата.

Другите двама умряха, преди да успеят да извадят оръжията си. Само единият успя да хване пистолета си „ЗИГ-Зауер“ в кобура.

Филдинг се пресегна и натисна копчето за вратата.

Преброи осем камери, насочени към гишето, рафтовете и сейфа, но това, което заснемаха, се предаваше до мониторите в стаята на третия етаж, а там нямаше никой, който да наблюдава хода на съвършеното престъпление.

Филдинг взе ключовете от колана на мъртвата жена и отвори сейфа. Помещението беше голямо, около седем на десет метра. Тук се съхраняваха наркотици и пари, иззети от престъпниците. Докато беше следствен за грабеж, Филдинг научи, че обвинението е длъжно да представи в съда не други банкноти, а точно онези, които са били заловени при полицейската акция, да речем, срещу някой наркопласьор или похитител. Точно затова агентите държаха парите, предназначени за откупа, тук. Всичко бе протекло по плана — кметът Кенеди, на когото Филдинг също беше съставил психологически профил, държеше парите да останат на разположение, в случай че Гробокопача се свърже с него и ги поиска.

И ето ги тук, парите.

Съвършено…

Две огромни брезентови раници с червени етикетчета на презрамките: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. НЕ МЕСТЍ.“

Той погледна часовника си. Прецени, че му остават двайсет минути, преди Кейдж, Кинкейд и останалите агенти да се върнат от Мол.

Предостатъчно време. Стига да действа бързо.

Филдинг отвори едната торба и изтърси пачките на пода. В брезента бяха втъкани няколко предавателя — точно както беше предвидил. В бандеролите също, както бе научил от Тоби Гелър — номер, който не очакваше. Чудеше се дали по някакъв начин и в отделните банкноти не са вкарани предаватели. Съмняваше се: Гелър не беше споменал нищо.

Въпреки това, за да се увери, Филдинг извади от джоба си малък сребрист инструмент — „Трансдетект“, скенер, който регистрира и най-малкото излъчване на всякакви честоти, от инфрачервени и видими лъчи до радиовълни. Той го прокара над купчината банкноти, в случай че Бюрото е съумяло по някакъв начин да вкара микропредаватели. Апаратът обаче не регистрира никакви сигнали.

Филдинг хвърли уреда встрани (нямаше вече нужда от него) и извади изпод ризата си копринена раничка. Сам си я беше ушил от плат за парашути. Започна да я тъпче с банкноти.

Беше поискал 20 милиона долара, защото това бе логичен откуп при подобно престъпление, а също и ако мотивът е отмъщение за значително събитие като Виетнамската война.

Филдинг обаче бе в състояние да носи само 4 милиона (които би трябвало да тежат точно трийсет и два килограма). Понеже не беше особено як, той ходи в продължение на шест месеца в една зала за бодибилдинг в Бетесда, Мериленд, за да може да пренесе товара.

Стодоларовите банкноти, разбира се, се проследяваха лесно (благодарение на съвременните скенери и компютри), Филдинг обаче бе обмислил и това. След няколко дни щеше да е в Бразилия, където четирите милиона подлежащи на проследяване банкноти щяха да се превърнат в 3 200 000 долара в злато. Те пък от своя страна щяха да станат на 3 милиона и 200 000 неподлежащи на проследяване долара.

А за няколко години те пак щяха да станат 4 000 000 от лихви и дивиденти.

Филдинг не съжаляваше за останалите банкноти. Престъпленията не бива да се извършват от алчност; трябва да се правят заради съвършенството.

Закопча раницата и я метна на рамо.

Излезе в коридора, олюля се под тежестта и се запъти към асансьора.

Трябваше да убие пазача на главния вход и всички членове на екипа, които бяха още в сградата. Тоби Гелър си беше отишъл вкъщи. Лукас обаче бе още тук. Тя определено трябваше да умре. При други обстоятелства нямаше да има значение дали ще я убие, или не — той криеше много внимателно самоличността си и истинския си адрес. Агентите обаче се бяха оказали много по-способни, отколкото беше очаквал. За Бога, та те откриха тайната му квартира в Грейвсенд… Това доста разтревожи Филдинг. Никога не бе предполагал, че ще успеят. За щастие Гилбърт Хавъл беше ходил на няколко пъти там и съседите щяха да го разпознаят на снимките, представени им от полицаите — така агентите решиха, че наистина той е замислил престъплението.

Втората опасност за плана му дойде, когато едва не откриха, че следващото нападение ще бъде на „Рици лейди“… Той бе гледал с ужас как компютърът постепенно сглобява фрагментите от изгубения текст. Едва дочака подходящия момент да извика: „Риц“! Да не би да е „Риц-Карлтън?“ Щом чуха това, всички приеха думите му за вярното решение. Стана почти невъзможно да допуснат друга вероятност.

Така става при решаването на ребуси, нали, Паркър?

Ами той?

О, прекалено е умен, за да остане жив.

Както вървеше по пустите коридори, Филдинг се замисли, че докато той бе съвършеният престъпник, Кинкейд беше съвършеният детектив.

Какво става, когато две съвършени противоположности се срещнат?

Това обаче беше реторичен въпрос, не главоблъсканица, и той нямаше намерение да си губи времето в търсене на отговора. Стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.

31.

00.45

Маргарет Лукас отвори врата на лабораторията за изследване на документи.

Надникна вътре:

— Хей? Доктор Евънс?

Никой не се обади.

„Къде се е запилял?“

Спря пред работната маса и погледна бележката на изнудвача.

„Краят е нощ.“

Може би Паркър Кинкейд не беше съвсем прав, че грешката е механична.

В известен смисъл краят наистина е нощ. Тъмнина, сън и спокойствие.

„Нощ, вземи ме. Мрак, погълни ме…“

Така си беше помислила, когато свекърва ѝ се обади с вестта за катастрофата. Това си мислеше, докато лежеше в онази ветровита ноемврийска нощ, или може би две нощи, или три… вече не помнеше — лежеше сама, неспособна да диша, неспособна да плаче.

Това си мислеше: „Нощ, вземи ме. Вземи ме, нощ!“

Сега Лукас стоеше приведена над работната маса в лабораторията, взираше се в бележката, късата ѝ руса коса се спускаше край очите ѝ. Взираше се в думите, в ченгелчетата на неравните букви. Спомни си как Кинкейд бе гледал бележката, как устните му леко помръдваха, сякаш разпитваше някого.

„Краят е нощ.“

Тя тръсна глава, за да прокуди мрачните мисли, обърна се и излезе.

Отиде при асансьора. Може би Евънс я чакаше долу, при пазача. Погледна разсеяно индикатора за етажите — асансьорът слизаше.

Коридорите бяха пусти, чуваха се само леките шумове, характерни за празните сгради през нощта. Регионалното управление, в което работеше, се намираше на няколко преки от кметството и тя не идваше тук много често. Не обичаше главната щабквартира. Беше прекалено голяма. А тази нощ — и тъмна, и зловеща. Маргарет Лукас не се плашеше лесно. Спомни си, че когато Кинкейд прожектираше бележката върху стената, си беше помислила: „Прилича на призрак.“ За нищо на света нямаше да го признае. Но точно това си бе помислила.

Сега Лукас усещаше присъствието на още призраци. Тук, в тези коридори. Призраци на загинали при изпълнение на служебния си дълг агенти. Призраци на жертви на престъпления, разследвани тук.

Ами нейните призраци? О, те бяха винаги с нея. Съпругът и синът ѝ. Никога не я изоставяха. А и тя не искаше да ги гони. Замененото дете искаше нещо да му напомня за Джаки Лукас.

Тя погледна пода пред вратата на асансьора. Забеляза тъмно петно. Какво беше? Миришеше на кафе.

Светлината от кабината освети коридора, чу се слабо скърцане. Вратата се отвори. Някой слезе от асансьора.

— О, здравей — каза Лукас. — Имам добри новини.

— Здравей, Маргарет — отвърна Сюзан Нанс; придържаше десетина папки. — Какво има?

— Току-що го картотекираха. Хванаха го в Мол.

— Убиецът от метрото ли?

— Да.

Сюзан вдигна палец:

— Страхотно. А, честита Нова година.

— И на теб също.

Лукас се качи в асансьора и слезе на партера.

На служебния вход пазачът Арти ѝ кимна любезно за поздрав.

— Доктор Евънс тръгна ли си? — попита тя.

— Не. Не съм го виждал.

Щеше да го изчака тук. Лукас се настани на едно от удобните кресла във фоайето. Цялата потъна в него. Чувстваше се смазана от умора. Искаше вече да си е вкъщи. Знаеше, че хората говорят зад гърба ѝ, че сигурно е страшно тъжно — самотна жена в празна къща. Това обаче изобщо не беше така. Да се прибираш сама вкъщи, е много по-приятно, отколкото да седиш в някой бар с приятелки или да излизаш на срещи с различни случайни (и скучни) мъже във Вашингтон.

У дома…

Замѝсли се за доклада, който трябваше да пише по случая СТРЕЛМЕТ.

Замѝсли се за Паркър.

„Съсредоточи се.“

После си спомни, че вече няма нужда да се съсредоточава.

Ами той? О, сигурно искаше да я покани на среща. Не можеше да не иска.

Тя обаче вече бе решила да му откаже. Той беше хубав, енергичен мъж, обожаваше децата си и домашния уют.

Колко привлекателно ѝ се струваше това. Но не, тя не можеше да го накаже така, не можеше да го накаже с мъката, която знаеше, че излъчва като отровни изпарения.

Може би Джаки Лукас щеше да сполучи с мъж като Кинкейд. Подменено дете като Маргарет обаче — никога.

Арти вдигна поглед от вестника си:

— О, забравих — Честита Нова година, агент Лукас.

— Честита Нова година, Арти.

Пожарникарите обливаха с пяна горящото вишнево дърво, тълпата постепенно се изтегляше покрай обгорения автобус с вонящите останки на Гробокопача.

„Гробокопача го няма. Край.“

През съзнанието му преминаваха стихове от Доктор Сюс и образи на странните му измислени същества.

Паркър отдаде това си състояние на комбинацията от изтощение и адреналин.

Обади се на хухалите и им обеща да се върне вкъщи до половин час. Роби разказа на баща си как някой надул пищялка точно в полунощ, събудил семейство Брадли и причинил лека паника в квартала. Стефи описа задъхано бенгалския огън в двора с объркани епитети.

— Обичам те, хухал. Скоро се прибирам.

— Обичам те, татко. Как е приятелят ти?

— Ще се оправи.

Кейдж разговаряше с един криминолог и Паркър се премести, за да не диша дима от обгорелия автобус. От останките му се носеше отвратителна миризма — не просто на изгоряла гума. Паркър много добре знаеше каква е и от мисълта, че в момента вдишва пепелта от трупа на Гробокопача, му се повдигаше.

Пред трупа на овъгления психопат и към края на тази неповторима нощ в съзнанието на Паркър, като минзухари, започнаха да изникват съвсем ежедневни притеснения. „По дяволите — помисли си, — нямам достатъчно пари, за да платя на госпожа Кавано.“ Той опипа джобовете си и извади няколко банкноти. Двайсет и два долара. Не стигаха. На път за вкъщи трябваше да се отбие при някой банкомат.

Погледна парчето хартия между банкнотите. Върху листчето бяха преписани думите от обгореното тефтерче на престъпника. Имената на двете последни цели на Гробокопача от спасения от пожара бележник.

„… две мили на юг. Р…“

„… място, което ти показах. Черн…“

— Какво е това? — попита Кейдж.

— Един спомен — отвърна Паркър и отново погледна бележката. — Само сувенир.

Едуард Филдинг спря да си поеме дъх в края на коридора, парите му тежаха.

Погледна към фоайето на десетина метра пред себе си и забеляза късата руса коса на Маргарет Лукас. По-нататък седеше пазачът и четеше вестник. Лампите в коридора бяха загасени и дори да погледнеха в неговата посока, трудно щяха да го забележат.

Той намести раницата на гърба си, стисна пистолета и пак огледа коридора. Кожените му подметки потропваха съвсем леко по плочките. Лукас гледаше в друга посока. Лесно щеше да ѝ пръсне черепа. После, когато пазачът вдигне поглед, щеше да довърши и него.

И после щеше да е свободен да си ходи вкъщи.

Туп, туп, туп.

Започна да се приближава към жертвите си.

„Идеално.“

32.

00.55

Маргарет Лукас загледа коледната елха във фоайето и се протегна като котка.

Заслуша разсеяно стъпките по коридора зад гърба си.

Преди две седмици това фоайе бе пълно с подаръците, дарени от агентите и служителите за бездомни семейства. Тя се бе записала като доброволец за разнасянето им, но в последния момент се отказа и вместо това работи дванайсет ча̀са в коледната нощ по разследване за убийство на един чернокож от двама бели.

Туп, туп, туп…

Съжаляваше, че не отиде да раздава подаръци на Коледа. Тогава си беше въобразила, че ще е по-полезна, ако вместо да си губи времето с разнасяне на играчки, свърши някаква „сериозна“ работа. Сега обаче си даваше сметка, че просто е изпитвала по-голям страх от срещите с малки деца в празничната вечер, отколкото при нахлуването в апартамента на въоръжен бандит в Манасас Парк.

Туп, туп, туп…

Тя погледна през прозореца. Улицата бе пълна с хора — тълпите се изтегляха от Мол. Замисли се за Гробокопача. Кой ли беше изстрелял куршумите, които го бяха убили? В живота си бе участвала в две големи престрелки и си спомняше само суматохата. Съвсем различно от филмите. Никога не изпитваш чувство, че действието тече на забавен кадър — престрелките в истинския живот стават за пет секунди на невероятно ужасяващ хаос, през които нищо не разбираш; и после всичко свършва.

Погледът ти се избистря едва след това: при грижите за ранените и изкарването на мъртвите.

Туп… туп…

Звънът на телефон я стресна.

Пред нея Арти вдигна слушалката и Лукас загледа разсеяно набръчканото му лице.

— Охрана… А, здравейте, агент Кейдж.

Изведнъж пазачът се намръщи. Вдигна очи към Лукас, после спря погледа си някъде зад нея. Очите му се разшириха:

— Детектив Харди ли?!… Какъв бил? Какво искате да кажете?… Ама той тъкмо влиза, той е… О, Господи.

Арти хвърли слушалката и трескаво заопипва кобура си.

Туп, туп, туптуптуптуп…

Лукас инстинктивно усети, че човекът зад нея всеки момент ще я нападне. Хвърли се напред и в същия момент куршумите от пистолета със заглушител се забиха в облегалката на дивана, където преди секунди бе подпирала главата си, разкъсаха тапицерията и отвътре се разхвърчаха парченца от пълнежа.

Тя погледна назад, извъртя се и се хвърли за прикритие към една декоративна палма.

Това е… Чакай, не може да бъде! Това е Харди!

Арти започна да стреля отчаяно, закрещя:

— Това е той! Той е убиецът. Той… О, не. О, не…

Пазачът погледна гърдите си. Бяха го уцелили. Свлече се зад гишето.

Нов куршум се заби в облегалката на дивана, на сантиметри от главата на Лукас. Тя се сви зад анемичната палма, която търпеше толкова много подигравки от страна на агентите. Куршумите затракаха по хромираната саксия.

Лукас действаше като робот. Дори не се замисли какво точно става и кой всъщност е този човек. Бързо се огледа, опита да се прицели. Наложи се обаче бързо да залегне, защото нов куршум разкъса дебелите зелени листа на сантиметри от лицето ѝ. Тя се претърколи наляво, към стената, и вдигна пистолет. За части от секундата се прицели и стреля три пъти по Харди.

Тежките 10-милиметрови куршуми не улучиха целта си и пробиха големи дупки в стената зад него. Харди стреля още два пъти и изчезна назад в коридора.

Тя изскочи иззад палмата и долепи гръб до стената.

Шумът от стъпките му заглъхна.

От другия край на коридора някой извика:

— Какво става? Какво става!

Някаква врата се затръшна в далечината.

Лукас бързо погледна зад ъгъла и отново се дръпна на безопасно място. Бе забелязала някакъв човек в другия край на коридора, тъмен силует. Тя се хвърли по корем, прицели се и изкрещя:

— Аз съм федерален агент! Кажи кой си, или ще стрелям!

— Тед Йън. От Компютърния отдел.

Лукас го познаваше. Беше приятел на Гелър. Тя обаче си помисли: „И това ми липсваше, компютърен маниак за подкрепление.“

— Сам ли си?

— Аз…

Последва мълчание.

— Тед?

— Не. Двама сме… Със Сюзан Нанс.

— О, Маргарет — проплака Нанс. — Луиз от охраната! Мъртва е! Тони Фелпс също.

„Господи. Какво става?“

— Ние сме… — понечи да каже Тед.

— Добре, тихо сега. Не издавайте къде се намирате. Някой мина ли покрай вас?

— Не. Не е минавал оттук. Чух някаква врата по-натам. Между нас е.

— Прикривай ме.

Лукас изтича към кабинката на пазача. Арти беше в безсъзнание, но не кървеше много силно. Тя вдигна слушалката, но Кейдж вече бе затворил. Обади се на 911, представи се като агент към Министерството на правосъдието и обяви Код 42 за централната щабквартира на ФБР.

Доколкото знаеше, това никога не беше правено в цялата история на Бюрото. Код 42 означаваше нападение срещу щабквартирата. Изразът бе станал нарицателен — когато кажеш за някого, че е обявил 42, значи тотално е провалил нещо.

— Имате ли оръжие? — извика тя.

— Служебно — отвърна Тед. — И двамата.

Носеха служебните си пистолети „Глок“ или „ЗИГ-Зауер“. Лукас си помисли за картечния си пистолет МР 5, който в момента се намираше в микробуса ѝ. Какво ли не би дала сега да е у нея!

Тя огледа коридора, все още беше празен.

Имаше осем врати. Пет отдясно и три отляво.

Той бе зад една от тях.

„Ето ти една главоблъсканица, Паркър. Зад коя врата е нашият Юда?“

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

Тя се запромъква с пистолет в ръка по коридора, забеляза силуетите на двамата агенти в другия край. Даде им знак да се отдръпнат зад ъгъла. Ако Харди изскочи от някоя врата, нямаше да може да стреля, ако Тед и Нанс стоят зад него. Те щяха да се сблъскат със същия проблем. Нямаше да стрелят от страх да не я уцелят. Сега губеха предимството на кръстосания огън, но Лукас нямаше да се колебае да натисне спусъка.

Тя се запромъква по коридора.

Зад коя врата?

„Помислѝ… Хайде! Мислѝ!“

Ако Харди имаше добро чувство за ориентация, сигурно знаеше, че петте кабинета вдясно са външни. Нямаше да избере тези отляво, защото така сам си преграждаше пътя за отстъпление.

„Добре, да се съсредоточим върху тези отдясно.“

На две от петте врати имаше табелки „ПРИЕМНА“, с други думи — помещение за разпити, като онова, в което бяха разговаряли с Чизман. Харди надали си мислеше, че във ФБР имат приемни зали, следователно щеше да реши, че тези помещения са свързани по някакъв начин със системата за сигурност и вероятно нямат прозорци — което беше точно така.

Стаята в средата бе означена като „ПОДДРЪЖКА“. Лукас не знаеше какво точно има там, но предположи, че представлява някакъв склад без друг изход, и реши, че Харди си е направил същото заключение.

Оставаха две врати. И двете — без надписи. И двете водеха към малки компютърни кабинети. И двете стаи имаха прозорци към улицата. Едната се намираше по-близо до фоайето, другата — до Тед и Нанс.

„Защо да бързам?“ — запита се тя. Можеше просто да изчака подкрепления.

Харди обаче може би точно сега чупеше някой прозорец и след секунди щеше да се измъкне на улицата. Лукас не можеше да го остави да избяга.

Коя врата, коя?

Тя направи избора си: по-близката до фоайето. Имаше логика. Харди нямаше да рискува да пробяга още десетина метра по коридора, като знае, че го преследва въоръжен агент.

Щом взе решението си, тя забрави всички други възможности.

„Главоблъсканиците изглеждат лесни, когато знаеш отговора. Също като в живота, нали?“

Тя натисна дръжката. Вратата обаче бе заключена.

Така ли е било, зачуди се тя, или той се е заключил отвътре?

Не, той я беше заключил. Трябваше да е вътре. Къде другаде ще се скрие? Тя изтича при кабината на пазача, взе ключовете от колана на Арти и се върна. Пъхна ключа в дупката и го завъртя внимателно.

Бравата изщрака силно.

„По дяволите. Можех със същия успех да извикам: «Ето ме, идвам!».“

Едно, две…

Дишай дълбоко.

Тя се замисли за съпруга си, за сина си.

„Обичам те, мамо!“

Блъсна вратата.

Приклекна, вдигна пистолет, готова да натисне тънкия спусък…

Нищо…

Нямаше го.

Чакай… бюрото… То бе единствената мебел, зад която може да се скрие.

Заобиколи го с насочен напред пистолет.

Нищо.

По дяволите, беше сбъркала. Той бе влязъл в другия кабинет, по-далечния.

Тогава, с периферното си зрение, забеляза леко помръдване.

Вратата точно срещу кабинета, в който се намираше — също с надпис „ПОДДРЪЖКА“ — се беше открехнала. Дулото със заглушителя сочеше към нея.

— Маргарет! — изкрещя Сюзан Нанс от другия край на коридора. После: — Не мърдай, хей!

Лукас се хвърли на пода в момента, в който Харди стреля два пъти.

Той обаче не се целеше в нея. Куршумите бяха предназначени за прозореца зад гърба ѝ. Стъклото се разби с трясък.

Нанс стреля три пъти по Харди, който се втурна тромаво (раницата му тежеше) през коридора в кабинета, в който лежеше Лукас. Агентката не успя да го улучи. Харди стреля напосоки, за да я накара да залегне. Тя се претърколи встрани. Куршумите се забиха в бюрото, а Харди изскочи през счупения прозорец на терасата към Девета улица.

Прехвърли се през парапета на тротоара. Лукас стреля, но и тя пропусна.

Скочи на крака и се втурна към прозореца.

Сега осъзна какво е станало:

Харди бе пробвал вратата към външния кабинет и беше установил, че е заключена. Бе изчакал в склада на службата по поддръжката на отсрещната страна на коридора. Беше предвидил действията ѝ — че ще реши, че е избрал точно тази врата, и ще вземе ключ от пазача, за да отвори. Беше я използвал.

Тя бе сгрешила.

„Прицелва се в най-левия и го улучва…“

Тя изскочи на терасата, сред строшените стъкла, и огледа улицата, но от Харди нямаше и следа.

„Куршумът не рикошира…“

Видя само голяма тълпа, която се прибираше от зарята. Хората гледаха изненадано хубавата блондинка, застанала на счупения прозорец с пистолет в ръка.

„Колко сокола ще останат на покрива?…“

33.

01.10

Паркър и Кейдж отново влязоха в лабораторията за изследване на документи, този път в компанията на заместник-началника.

— Шестима убити — промърмори той. — Боже всемогъщи. В самата щабквартира.

Бяха открили доктор Джон Евънс, застрелян с два куршума в лицето, в едно складово помещение на седмия етаж. Арти, дежурният пазач, бе ранен тежко, но щеше да се оправи.

— Кой, по дяволите, е този човек? — попита заместник-началникът.

Мъжът, представящ се за Харди, беше оставил няколко хубави отпечатъка. Бяха ги вкарали в Системата за автоматично идентифициране на пръстови отпечатъци. Ако някъде из страната имаше полицейско досие за него, скоро щяха да научат името му.

Лукас блъсна вратата и влезе. Паркър с тревога забеляза, че по бузата ѝ има капки кръв.

— Добре ли си? — попита той.

— На Арти е — промълви тя, след като забеляза какво гледа.

Премести поглед от Кинкейд към Кейдж. Очите ѝ вече приличаха на друго, не на камъни, но Паркър не можеше да определи на какво.

— Как разбра? — попита тя.

Кейдж кимна към Паркър:

— Той се досети.

— По треперенето на ръката — обясни Паркър. Извади бележката, която бе намерил в джоба си, докато търсеше пари за бавачката. — Забелязах, че в почерка му има „треперене“. Това се получава, когато човек се старае да преправи почерка си. Спомних си, че Харди записваше, докато диктувах, и се зачудих защо му е било да преправя почерка си. Сетих се само за едно обяснение: защото той е написал и бележката до кмета. Вгледах се и открих Сълзата на дявола. Така се уверих окончателно.

— Какво точно е станало? — настоя за обяснение заместник-началникът. — Шефът иска да му се докладва. Незабавно.

— Всичко е било нагласено — заяви Паркър.

Закрачи напред-назад. Целият план на престъплението бавно се наместваше в главата му. Той се обърна към Лукас:

— Как стана така, че Харди да се включи в разследването?

— Знаех си — изсъска тя. — През последните няколко месеца все се мотаеше из регионалното управление. Просто показваше значка; твърдеше, че имал нужда от статистически данни по престъпността в Окръга за някакъв доклад за Конгреса. Статистическият отдел на полицията представя такъв доклад два пъти годишно. Всички данни са достъпни за широката публика, не засягат текущи разследвания, затова никой не си е направил труда да го провери. Днес се появи с твърдението, че са го определили за офицер за свръзка по случая.

— Пък и никой не се интересува от този отдел — добави Паркър. — Така че, ако кметът или началникът на полицията бяха изпратили истински офицер за свръзка от „Тежки престъпления“ или от Детективския отдел, те вероятно нямаше да знаят, че в управлението няма никакъв Лен Харди.

— Значи го е планирал от два месеца! — възкликна Лукас.

— Вероятно дори от шест — промърмори Паркър. — Обмислил е всяка подробност. Истински перфекционист. Вижте обувките му, ноктите му, дрехите… Безупречни.

— А онзи в моргата? — почуди се Кейдж. — Онзи, дето го мислехме за изнудвача? Той откъде се взе?

— Той е куриер — обясни Паркър. — Харди, или както му е там името, го е наел само да занесе писмото.

— Ама — не се предаваше Кейдж — нали е загинал при нещастен случай?

— Не, не е било нещастен случай — обади се Лукас; направо взе думите от устата на Паркър.

Той кимна и добави:

— Харди го е убил. Премазал го е с краден камион, за да изглежда като нещастен случай.

— Така ни накара да помислим, че изнудвачът е мъртъв — продължи Лукас, — за да приберем парите в хранилището. Знаел е за предавателите в торбите и че ще опитаме да го заловим, докато ги взима.

Кейдж отново присви болезнено очи заради счупеното ребро:

— Оставил е торбите с предавателите долу. Прибрал е само парите. Свалил им е и бандеролите.

— Да, но нали той ви е насочил към Гробокопача? — зачуди се заместник-началникът. — Благодарение на него спряхте убиеца, преди да започне да стреля в Мол.

— Ама това е много ясно — възкликна Паркър, изненадан, че останалите още не се досещат.

— Какво искате да кажете? — продължи да недоумява заместник-началникът.

— Точно затова е избрал Мемориала на загиналите във Виетнам. Не е много далеч оттук. Знаел е, че няма да имаме достатъчно хора и буквално ще изпразним цялата сграда, за да изпратим всички след Гробокопача.

— И така просто си е влязъл в хранилището и си е прибрал паричките — измърмори кисело Лукас. — Точно както казваше Евънс. Всичко е планирано. Казах му, че сме поставили предаватели в торбите, но Евънс продължи да твърди, че и това е обмислил.

— А отпечатъците върху бележката? — обърна се Кейдж към Паркър.

— Харди никога не я е пипал с голи ръце, но се е погрижил куриерът да остави добри отпечатъци. За да се убедим окончателно, че той е изнудвачът.

— И е избрал човек без досие, който не е служил в армията — добави Лукас, — за да не можем да го идентифицираме… Господи, за всичко е помислил.

Един компютър изпиука. Кейдж се наведе и зачете:

— Това са резултатите от Системата за автоматично идентифициране на отпечатъци, Системата за анализ на особено тежки престъпления и Щатското полицейско управление на Кънектикът. Ето… — Започна да преглежда сведенията. На екрана се появи снимка; беше на Харди. — Едуард Филдинг, последна адресна регистрация: Блаксли, Кънектикът, в околностите на Хартфорд. О, нашият приятел не е много порядъчна личност. Четири ареста, една присъда. Има провинения и като малолетен, но тези досиета са засекретени. Многократно е лекуван за антисоциално поведение. Работил е като санитар в Психиатричното отделение за криминално проявени лица в Хартфордската щатска болница. Напуснал е след убийството на една сестра, която подала жалба за сексуален тормоз срещу него. Ръководството на болницата смята, че Филдинг накарал един пациент, Дейвид Хюс, да я убие. Хюс бил постъпил в отделението преди две години. На Коледа. Претърпял сериозна мозъчна травма вследствие на огнестрелна рана и бил силно податлив на внушения, Филдинг вероятно му е помогнал да избяга. Болничното ръководство и местната полиция започнали разследване срещу него, но той веднага след това изчезнал. През октомври миналата година.

— Хюс е Гробокопача — обяви тихо Паркър.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Убийствата в редакцията на хартфордския вестник — случаят, с който Чизман е започнал записките си за Филдинг — са станали през ноември. Това е първото им съвместно престъпление.

Паркър си спомни изрезките в бележника на журналиста.

„Хроника на скръбта…“

— Ама защо толкова много убийства? — не можеше да си обясни заместник-директорът. — Не може да е само за пари. Трябва да има връзка с някаква терористична група.

— Не — отсече Паркър. — Никакви терористични групи няма. Тук обаче сте прав. Не е вършил тези неща за пари. О, познат ми е.

— Познавате Филдинг?

— Не, познавам този тип хора. Той е като фалшификаторите на документи.

— Като фалшификаторите ли? — изненада се Лукас.

— Големите фалшификатори се изживяват като хора на изкуството, не като крадци. Парите не ги интересуват. Стремят се да създадат такъв фалшификат, с който да заблудят всекиго. Това е единствената им цел: съвършеният фалшификат.

Лукас кимна:

— Значи другите престъпления, в Хартфорд, в Бостън и във Филаделфия, са били само за упражнение. Откраднали са часовник, няколко хиляди долара. Било е само за да усъвършенства методите си.

— Точно така. А това тук е кулминацията. Този път гушна големите пари и сигурно ще се оттегли.

— Защо мислиш така? — попита Кейдж.

Лукас също знаеше отговора. Заговори преди Паркър:

— Защото жертва слугата си, за да избяга. Нали той ни насочи към Гробокопача.

Паркър си спомни как Харди бе стрелял по автобуса и добави:

— Всъщност може точно той да е застрелял Гробокопача в Мол. Ако го бяхме заловили, можеше да проговори.

Кейдж стовари ръка по масата:

— Харди ни се е присмивал. През цялото време ни се е присмивал зад гърба.

— Къде е сега? — попита заместник-началникът.

— О, сигурно е обмислил много добре бягството си — отговори Паркър. — Досега предвиждаше всяка наша следваща стъпка.

— Можем да вземем записа от видеокамерите във фоайето — предложи Кейдж. — Да го пуснем по всички телевизионни канали.

— В два през нощта? — усмихна се Паркър. — Кой ще го види? Пък и вече пропуснахме сутрешното издание на вестниците. Той така или иначе до изгрев-слънце ще е вън от страната, а до два дни сигурно ще легне на масата на някой пластичен хирург.

— Летищата са затворени — изтъкна заместник-началникът. — Не може да излети до сутринта.

— Ще отиде с кола до Луисвил, до Атланта или до Ню Йорк — намеси се Лукас. — Ще го включим все пак в бюлетина до всички регионални управления. Ще изпратим агенти по летищата, на гара „Амтрак“, на автогарите. Също във фирмите за коли под наем. Ще се свържем с Управлението за регистрация на превозни средства. Ще се обадим в полицията в Кънектикът.

Тя замълча и погледна Паркър. По погледа му разбра, че той си мисли същото като нея.

— Със сигурност го има предвид — рече той. — Не казвам да не го правим. Просто е очаквал да действаме точно така.

— Знам.

Чувството за безсилие все повече я разгневяваше.

— Ще го включим в списъка на десетимата най-опасни престъпници — заяви заместник-началникът.

Паркър обаче вече не слушаше. Гледаше бележката с искането за откуп.

— Съвършеният фалшификат — прошепна на себе си.

— Какво? — сепна се Лукас.

Той погледна часовника си:

— Ще отида да видя един стар познат.

— Идвам с теб.

Паркър се подвоуми:

— По-добре недей.

— Не, идвам.

— Нямам нужда от помощ.

— Идвам.

Паркър погледна сините ѝ очи — каменни ли бяха, или не?

Не успя да определи.

— Добре — съгласи се накрая.

Понесоха се по пустите улици. Паркър караше.

Някаква кола спря да ги изчака на едно кръстовище. На светлината от фаровете ѝ Паркър мерна профила на Лукас: тънките ѝ устни, чипия ѝ нос, извивката на шията ѝ.

Насочи вниманието си отново към платното по пътя за Александрия, щата Вирджиния.

„Може би ти завижда.“

Как му се искаше да я хване за ръката, да седнат заедно в някое ресторантче или на дивана му вкъщи. Или да легне до нея. И да говорят. Да говорят за каквото и да било.

Може би за тайната на Маргарет Лукас.

Или да правят, каквото понякога правеше с хухалите, да говорят за напълно безсмислени неща. Да говорят глупости, както го наричаха. За анимационни филмчета, за съседите, за евтините разпродажби в близкия супермаркет, за сметките за тока, за минали ваканции или плановете си за следващите почивни дни.

А може би двамата с Лукас ще си разказват премеждия от различни акции — истории, с които ченгетата, били те градски или федерални, обичат да се хвалят.

Тайната можеше да почака.

Щеше да чака години, докато тя се осмели да му я разкрие.

Години…

Изведнъж той си даде сметка, че мисли за връзката си с нея вече не в границите на една нощ, нито на една седмица, нито на месец. Какво го караше да си въобразява такива работи? Нищо. Какви смешни неща му минаваха през главата.

Каквото и да си въобразяваше, връзката между тях — между нея, жената-воин, и него, домошаря — бе невъзможна.

Дали наистина беше така? Той си спомни за хухалите в книжките на Доктор Сюс, съществата, обитаващи една прашинка, толкова малка, че никой не ги вижда. Въпреки това те бяха там, с всичките си веселби, странни хрумвания и още по-странни жилища. Защо да не откриеш любовта там, където ти се струва, че не може да съществува?

Погледна я още веднъж; и тя него. Той протегна плахо ръка и докосна коляното ѝ. Ръката ѝ стисна неговата.

Пристигнаха на адреса, който търсеха. Той отдръпна ръката си. Спря колата. Без да проронят дума. Без дори да разменят погледи.

Слязоха и застанаха един срещу друг. Как му се искаше да я прегърне! Да я обгърне с ръце, да я притисне към себе си. Тя го погледна и бавно разкопча сакото си. Отдолу се показа бялата ѝ блуза. Той пристъпи да я целуне.

Тя сведе поглед, извади пистолета си и пак се закопча. Присви очи и огледа улицата зад гърба му.

Паркър отстъпи встрани:

— О.

— Къде? — попита тя с делови тон.

Той се поколеба, погледна студените ѝ очи. След това кимна към една уличка:

— Натам.

Човекът, при когото отидоха, бе среден на ръст, с твърда брада и гъста коса. Носеше мизерен халат и ожесточеното тропане на Паркър по скърцащата врата очевидно го беше събудило.

Той погледна за момент двамата посетители, после, сякаш изведнъж нещо го дръпна, отстъпи назад.

Лукас влезе преди Паркър. Огледа се и прибра пистолета. Стаите бяха претъпкани с мебели, книги и вестници. По стените висяха стотици писма с различни подписи и откъси от исторически документи. Десетината рафта на секцията бяха затрупани с още книги и папки. Върху една маса, която заемаше по-голямата част от стаичката, бяха разхвърляни шишенца с мастило и писалки.

— Как я караш, Джеръми?

Домакинът разтърка очи. Хвърли поглед към старомодния механичен будилник:

— Господи, Паркър. Виж кое време е… Гледай сега, виж с какво се сдобих. Харесва ли ти?

Паркър пое прозрачната папка, която му подаде Джеръми.

Пръстите на домакина бяха жълти от цигарите, без които не можеше да живее. Паркър обаче знаеше, че пуши само извън къщата. Не искаше да рискува да замърси творенията си. Както всички истински гении, Джеръми жертваше пороците в името на таланта си.

Паркър вдигна папката на светлината. Взе една лупа и разгледа документа вътре. След известно време заяви:

— Широчината на буквите… много е добре.

— Повече от добре, Паркър.

— Добре, това мога да ти кажа. Началата и завършеците на думите са превъзходни. Както изглежда, празните полета също са с подходяща големина. Документът от оня период ли е?

— Разбира се.

— Само че се е наложило да симулираш стареене на мастилото с водороден пероксид. Това се открива лесно.

— Може да е така. А може и да не е — усмихна се Джеръми.

— Може да съм измислил нещо ново. Да ме арестуваш ли си дошъл, Паркър?

— Вече не съм ченге, Джеръми.

— Ти не, но тя е, нали?

— Да.

Джеръми си взе листа:

— Не съм го продал. Дори не съм го извадил за продажба.

— Обърна се към Лукас: — Това ми е нещо като хоби. Човек може да си има хоби, нали?

— Какво е това? — поинтересува се тя.

— Писмо от Робърт Е. Лий до един от генералите му — отвърна Паркър. — По-скоро трябва да мине за Робърт Е. Лий.

Лукас погледна Джеръми:

— Фалшифицирал ли го е?

— Съвършено вярно.

— Нищо не съм признавал. Ще се позова на Петата поправка.

— Струва може би петнайсет хиляди — продължи Паркър.

— Седемнайсет… Ако някой го продаде. Което никога няма да стане. — Джеръми се почеса по брадата, обърна се към Лукас: — Паркър ме арестува веднъж. Той единствен успя да ме разкрие. Знаете ли как стана?

— Как? — попита тя.

Паркър не мислеше вече за съвършения фалшификат, а за Маргарет Лукас, която явно намираше домакина им забавен. Гневът временно бе изчезнал от лицето ѝ и това достави истинска радост на Кинкейд.

— Заради водния знак на писмото — отвърна насмешливо Джеръми. — Тикнаха ме зад решетките заради един воден знак.

— Беше преди няколко години — добави Паркър. — Джеръми, нека се изразим така, се беше сдобил с няколко писма от Джон Кенеди.

— До Мерилин Монро ли? — попита Лукас.

Джеръми се намръщи:

— О, тези ли? Не, те бяха смешни. Аматьорска работа. Не, моите бяха от Кенеди за Хрушчов. Според тях Кенеди бил склонен на компромис за Куба. Помислете какъв интересен обрат в историята можеше да се получи. Двамата с Хрушчов да си разделят острова. Половината за руснаците, половината за нас.

— Наистина ли? — удиви се Лукас.

Джеръми запази мълчание и с лека усмивка сведе поглед към писмото на Робърт Е. Лий.

— Джеръми има богата фантазия — продължи Паркър; това бе най-деликатният начин, по който описваше понятието „лъжа“ на хухалите. — Писмата бяха фалшиви. Искаше да ги продаде за пет хиляди долара.

— Четири хиляди и петстотин — поправи го Джеръми.

— Само толкова? — изненада се Лукас.

— Джеръми не се занимава с това заради парите.

— И ти го хвана?

— Методът ми беше безупречен, Паркър, признай си.

— О, да — потвърди графологът. — Изработката беше съвършена. Мастилото, наклонът на буквите, началата и завършеците на думите, фразеологията, празните полета… За зла участ обаче през август 1963-та Правителствената типографска служба сменила президентския воден знак. Джеръми се докопал до някои от тези по-нови листове и използвал тях за изработване на фалшификатите си. Жалко, че писмата бяха датирани от май шейсет и трета.

— Лошо разузнаване — промърмори Джеръми. — И така, Паркър, ще ме арестувате ли? Какво съм ви направил сега?

— О, мисля, че сам знаеш, Джеръми. Мисля, че сам знаеш. Паркър предложи един стол на Лукас и издърпа един и за себе си. Двамата седнаха.

— О, Господи — въздъхна Джеръми.

— О, Господи — повтори Паркър.

34.

01.45

Най-после заваля сняг.

Огромни бели парцали се спускаха към земята. Беше натрупало вече пет сантиметра.

Едуард Филдинг, приведен под тежката копринена раница и с пистолет в дясната ръка, се промъкваше сред група дървета и храсти в Бетесда, щата Мериленд. За да стигне от главната щабквартира на ФБР дотук, бе сменил две крадени коли, които държеше скрити по пътя си за заблуда на преследвачите. Караше само по главните магистрали с максималната разрешена скорост. Беше спрял от другата страна на горичката и щеше да измине останалата част от пътя пеш. Товарът го забавяше, но той не искаше да рискува да остави парите в колата, въпреки че това предградие на Вашингтон бе сравнително сигурно.

Той излезе от горичката и спря пред оградата на къщата, в която живееше под наем.

Всички коли на улицата му бяха познати.

В къщата не се забелязваше нищо подозрително, никакво движение, никакви непознати сенки.

От другата страна на улицата всички постройки бяха тъмни с изключение на къщата на Харкинсови. Това също бе нормално. Харкинсови рядко си лягаха преди 2-3 часа.

Той остави раницата с парите до едно дърво срещу съседната къща. Изправи се, за да се разкърши. Тръгна покрай оградата и заоглежда тротоара, предния и задния двор около къщата си. Не забеляза никакви следи в снега.

Нарами пак парите и продължи към входната врата. Беше си оставил няколко знака срещу неканени посетители — самоделни приспособления, прости, но ефикасни: конци над портата, парченце обелена боя върху дръжката на вратата, ъгълчето на изтривалката бе подпряно леко на вратата.

Беше научил тези трикове от една Интернет-страница на крайнодесни екстремисти, посветена на начините да се предпазиш от чернилки, евреи и ченгета. Въпреки снега, по който присъствието на неканени гости веднага щеше да проличи, той провери внимателно и знаците си. Защото, когато човек извършва съвършено престъпление, трябва да предвиди всичко.

Отключи вратата и се замисли за следващите си действия. Щеше да се задържи тук само пет-десет минути — колкото да прехвърли парите в кутии от детски играчки, да си вземе другия багаж и после да отпътува, пак с крадени коли, оставени на няколко места покрай пътя му, за Оушън Сити. Оттам специално наета яхта щеше да го закара за два дни по Маями. След това с чартърен полет щеше да се добере до Коста Рика и същата нощ да отлети за Бразилия.

Там щеше…

Така и не разбра къде се е крила. Може би зад вратата. Може би в гардероба. Преди Филдинг да разбере какво става, Маргарет Лукас издърпа пистолета от ръката му и закрещя:

— Не мърдай, не мърдай, федерални агенти!

Филдинг нямаше как да не мърда, защото политна напред и след миг се озова легнал по корем, с пистолет, опрян в слепоочието. Някой издърпа парите от ръката му и двама едри агенти му сложиха белезници. Нечии пръсти бързо опипаха джобовете му.

Изправиха го на крака и го тръснаха в едно кресло.

Кейдж и още няколко мъже и жени се появиха на входната врата, докато друг агент проверяваше парите.

Като видя физиономията му на пълно недоумение, Лукас обясни:

— О, тези конци и други трикове? И ние четем такива Интернет-страници: онези глупости на „Арийска милиция“.

— Ами снега? — попита той. Трепереше от шока. — Няма следи! Как влязохте?

— О, взехме на заем кран и стълба от противопожарната служба в Бетесда. Минахме през прозореца на горния етаж.

В този момент Паркър Кинкейд се появи на входа. Лукас кимна към него:

— Той даде идеята за пожарната кола.

Филдинг не се съмняваше, че е било така.

Паркър се настани на креслото пред Филдинг и скръсти ръце. Детективът (въпреки всичко Паркър още мислеше за него като за такъв) изглеждаше по-стар и по-дребен. Паркър си спомни как по-рано бе пожелал да види престъпника жив, за да разбере как работи умът му. Сега желанието му бе изпълнено, но вече не изпитваше никакво любопитство, само отвращение.

„Загадките изглеждат лесни, когато знаеш отговора.“

Освен това стават скучни.

— Как приемаш мисълта да прекараш следващите десет години в единична килия… преди да ти направят смъртоносната инжекция? — полита Лукас престъпника.

— Няма да оцелееш дълго в общото помещение — обясни Кейдж. — Надявам се собствената ти компания да ти хареса.

— Предпочитам я пред всяка друга — изсъска Филдинг.

Кейдж продължи, сякаш не го е чул:

— В Бостън и Уайтплейнс също те търсят. Предполагам, че и в Хартфорд.

Филдинг вдигна изненадано вежди.

— Гробокопача ти е бил пациент в болницата, нали? — попита Паркър. — Болницата за криминално проявени. Дейвид Хюс.

Филдинг не искаше да издава изненадата си, но не успя да я скрие:

— Така е. Странен човек, а? Като Невидимия.

Паркър изведнъж разбра още нещо и застина.

Невидимия…

— В оперативната зала… Говорих за сина си. И не след дълго… Господи, скоро след това Роби видял някого в гаража. Това е бил Гробокопача!… Изпратил си го в дома ми!

Филдинг вдигна рамене:

— Прекалено далече стигна, Кинкейд. Трябваше да те отклоня за малко от разследването. Когато тръгнахте да търсите тайната ми квартира — откриването ѝ бе голям успех, между другото, — излязох и оставих съобщение на приятеля ми да посети твоя дребосък. Разбира се, чудех се дали да не го накарам да го убие, а защо не и теб, но имах нужда от присъствието ти в главната щабквартира преди полунощ. За да се досетиш къде ще е последният удар.

Паркър скочи и замахна с юмрук. Лукас хвана ръката му, преди да удари Филдинг в лицето.

— Разбирам те — прошепна тя, — но така няма да помогнеш на никого.

Разтреперан от гняв, Паркър отпусна ръка. Приближи се до прозореца и загледа снега. Опита да се овладее. Сигурен бе, че ако сега го оставят насаме с Филдинг, ще го убие. Не заради смъртта, която бе причинил тази нощ, а защото гласът на Роби още звучеше в ушите му: „Татко… татко…“

Лукас докосна ръката му. Той я погледна.

— Той причини същото и на мен — успокои го тя. Прелисти бележника, който държеше. — Преди няколко месеца някой влезе с взлом в дома ми. Той го е направил. Търсил е подробности за живота ми.

Филдинг запази мълчание.

Лукас се обърна към него:

— Ти си открил всичко за мен. Научил си за Том…

— Том ли? — почуди се Паркър.

— Подстригал си се като него. Каза, че си от околностите на Чикаго, също като него. Чел си писмата му… — Тя затвори очи и поклати глава. — „Всичко е тип-топ.“ Откраднал си любимия му израз! После ми каза, че жена ти е в кома. Защо? За да те оставя в разследването, въпреки че всички, включително и аз, не искахме да ни се месят външни хора.

— Трябваше да преодолея защитните ти прегради, Маргарет. Знаех какъв труден противник си.

— Ти открадна миналото ми, Филдинг!

— За какво друго служи миналото, освен за да го използваме?

— Защо ти трябваше да избиваш толкова много хора? — прошепна тя.

— Чудно ли ти се вижда? Защо не? Боже Господи, защо не? Защо смъртта на един човек ни се струва по-ужасяваща на смъртта на един милион? Човек или убива, или не. Ако убиваш, смъртта не означава нищо за теб, а щом от нея има изгода, тогава убиваш този, който трябва да умре. Ако някой не приема тази истина, значи е наивен глупак.

— Кой е човекът в моргата? — попита Кейдж.

— Казва се Гил Хавъл.

— А, мистериозният Гилбърт Джоунс — обади се Паркър. — Той нае хеликоптера, нали?

— Трябваше да ви убедя, че съм имал намерение да се измъкна с парите от полето около Галоус Роуд.

— Къде го намери?

— В един бар в Балтимор.

— Какъв беше този Хавъл?

— Някакъв неудачник. Скитник. Обещах му сто хиляди долара, ако остави бележката пред кметството и ако ми помогне да прибера парите с хеликоптера и да наема тайната квартира. Накарах го да мисли, че го смятам за партньор.

— И си го накарал да се прибере от кметството по определен маршрут, където си го чакал с камиона — досети се Паркър.

— Трябваше да помислите, че организаторът на престъплението е мъртъв. За да приберете парите в хранилището.

— Ами Кенеди? Защо го изпрати в „Риц“?

— Кмета ли? Той ме изненада. Реших да рискувам. Трябваше да насоча вниманието ви към „Риц-Карлтън“, за да не се сетите за „Рици лейди“. Освен това така ви подхвърлих уловката за името на Гробокопача, като един вид изкупление… Знаеш ли, Кинкейд, голяма работа си. Как разбра?

— Как разбрах, че си престъпникът ли? По почерка ти. Имах еталон за сравнение: когато ти диктувах записаното в бележника.

— Да, това ме притесняваше. Само че нямаше как да се измъкна, когато ме накара да водя записките, не смяташ ли? Постарах се обаче да импровизирам, опитах да преправя почерка си.

— Точката те издаде.

Филдинг кимна:

— А, да. Сълзата на дявола. Не се бях замислил… Как го каза? Че малките неща са най-важни.

— Не винаги, но в повечето случаи.

— Информацията за Гробокопача през цялото време е била с теб, нали? — попита Лукас. — Изобщо не си ходил в библиотеката.

— Не. По дяволите, нали точно затова нарекох Хюс „Гробокопача“. За да помислите, че става дума за някакво смешно отмъщение срещу правителството. Само че… — Той се огледа. — Как ме открихте тук?

— В тази къща ли? — Паркър не издържа на изкушението да се похвали: — Съвършенство. — Презрителната усмивка на убиеца се стопи. — За да се измъкнеш след съвършеното престъпление, е трябвало да имаш съвършени паспорти. Наложило се е да откриеш най-добрия фалшификатор. По стечение на обстоятелствата той ми е приятел. Е, да кажем, че сме близки познати — вкарвал съм го веднъж в затвора.

По лицето на Филдинг се изписа удивление:

— Да, ама той не знаеше нито истинското ми име, нито адреса ми.

— Не, но си му се обаждал по телефона.

— Не оттук — почти проплака Филдинг.

Лукас също пожела да участва в разбиването на самочувствието му. Кимна към вратата:

— От телефонния автомат на улицата. Открихме номера в архива на телефонната компания. — След това му показа една разпечатана на компютър снимка: — Свалихме я от записите на системата за сигурност в главната щабквартира. Достатъчно бе да я покажем на няколко души в квартала, за да разберем къде се криеш.

— По дяволите.

Филдинг затвори очи.

„Малките неща…“

— Фалшификаторите казват, че човек не може да мисли за всичко — заговори Паркър. — Само че това не е вярно. Човек трябва да помисли за всичко.

— Знаех, че си най-силното звено във веригата, Паркър — каза престъпникът. — Най-опасният противник. Трябваше да накарам Гробокопача да те убие още в началото.

— Май не се поколеба да жертваш приятеля си — отбеляза Кейдж.

— Гробокопача ли? Не бих го нарекъл точно приятел. Беше твърде опасен. Така или иначе, както може би сте се досетили, това трябваше да е последното ни престъпление. Вече нямах нужда от него.

На вратата се показа един агент:

— Хайде, Филдинг, колата ти дойде.

Поведоха го навън. Той спря на прага и се обърна:

— Признай, че съм добър, Паркър. Почти успях.

Паркър поклати глава:

— Няма „почти“.

Когато го отвеждаха обаче, Филдинг се подсмихна.

35.

02.26

Работници изтегляха обгорения автобус.

Съдебният лекар бе откарал останките на Гробокопача, с чиито ръце по ужасяващ начин се беше споил почернелият автомат.

Едуард Филдинг седеше окован във федералния арест.

Докато се сбогуваше с Кейдж и се оглеждаше за Маргарет Лукас, Паркър забеляза, че кметът Джералд Кенеди се е запътил към тях. През цялото време обикаляше района, придружен от глутница журналисти, оглеждаше щетите и наблюдаваше полицаите и спасителните екипи.

Приближи се до тях.

— Добър вечер, господин кмете — поздрави го Кейдж.

— На вас ли трябва да благодаря за тази малка новинарска история, агент Кейдж? За намека, че съм свързан с провала на яхтата?

Агентът вдигна рамене;

— Разследването беше по-важно, сър. Не трябваше да се появявате в „Риц“. По-добре щеше да е, ако не бяхте намесили политиката.

Кенеди поклати глава:

— Разбрах, че сте заловили главния виновник.

— Заловихме го.

Кенеди се обърна към Паркър:

— А вие сте агент…

— Джеферсън, господин кмете. Том.

— О, вие ли сте онзи, за когото слушах толкова? Специалистът по документите?

— Да. Забелязах, че сте доста точен стрелец.

— Не чак толкова точен. — Кметът кимна унило към автобуса. — Кажете, да не сте роднина на Томас Джеферсън?

— Аз ли? — засмя се Паркър. — Не, не. Нямам нищо общо.

— Помощникът ми се казва Джефрис — отбеляза кметът, сякаш разговаряше с гостите на някой официален прием.

Лукас се появи. Кимна на кмета и Паркър забеляза напрежение в очите ѝ, сякаш очакваше да ѝ се карат.

— Съжалявам за приятеля ви, агент Ардъл — каза кметът.

Лукас не отговори. Погледна обгорения автобус.

— Господин кмете — провикна се един репортер, — носи се слух, че не сте повикали Националната гвардия, за да не пречи на потока туристи. Бихте ли коментирали?

— Не!

— Тази нощ не мина много добре за никого, не смятате ли? — отбеляза Лукас.

— Така е, агент Лукас. Предполагам, че нещо, като тръгне зле, продължава така докрай.

Той хвана жена си под ръка и тръгнаха към лимузината.

Маргарет Лукас подаде на Кейдж някакви документи. След това, без да сваля очи от автобуса, се отправи към колата си. Паркър се зачуди дали е решила да си тръгне, без да си вземе довиждане с него.

Тя се качи, включи двигателя и пусна парното — температурите бяха паднали и от гъстите облаци, които покриваха небето, още се сипеха снежинки. Тя остави вратата на джипа отворена и се облегна назад.

Кейдж стисна ръката на Паркър:

— Какво мога да кажа?

И за негова изненада разпери ръце и го прегърна, присвивайки очи от болка, после бързо си тръгна.

— Лека нощ, Лукас — провикна се агентът. — Лека нощ, Паркър. Боже, как боли. Честита Нова година на всички. Честита Нова година, дявол да я вземе!

Паркър закопча якето си и тръгна към джипа на Лукас. Тя разглеждаше нещо. Паркър не видя добре какво е точно.

Приличаше на сгъната надве пощенска картичка. Лукас я гледаше втренчено. Обърна се към Паркър и като че се подвоуми. Точно преди той да приближи колата, прибра картичката в чантата си.

Извади бутилка бира от джоба си, отвори я с един ключ и я остави на предното табло.

— Това ли продават вече автоматите за напитки в главната щабквартира?

— Подарък е от свидетеля ми, Гари Мос.

Тя му предложи. Паркър взе бутилката, отпи голяма глътка. Лукас обърна лице към него:

— Лека нощ…

— Лека нощ — повтори той и ѝ подаде ръка.

Тя я стисна здраво. Ръцете им бяха измръзнали, но Паркър не усети нито студ, нито топлина при допира.

Никой не направи опит да пусне ръката на другия. Паркър сложи лявата си върху нейната.

— Как са децата? — попита Лукас. — Как им викаше?

— Хухалите.

— Хухалите. Да. Говори ли с тях?

— Много са добре — отвърна Паркър.

Неохотно пусна ръката ѝ. Дали и на нея не ѝ се искаше да задържи дланта му? Не можеше да определи.

— Предполагам, ще искаш доклад — отбеляза той.

Спомни си документите, които прокуратурата изисква за процесите. Купища бумаги. Те обаче не му бяха в тежест — нали работата му беше да се занимава с документи.

— Да — отвърна тя. — Но няма закъде да бързаш.

— В понеделник трябва да завърша една работа.

— По документ? Или по обзавеждането на къщата?

— По къщата ли? — засмя се той. — О, това не е моя работа. Разбирам малко от кухненска работа. Но от дърводелство — не. Искат да проверя автентичността на един документ. Писмо, за което се твърди, че е от Томас Джеферсън. Един търговец в Ню Йорк ми го изпрати за анализ.

— Оригинално ли е?

— Шестото ми чувство подсказва, че да. Трябва да проведа още няколко експеримента. А, ето.

Върна ѝ пистолета.

Лукас сега бе с пола, неподходящо облечена, за да крие пистолет при глезена си. Пъхна оръжието в жабката. Паркър отново се възхити от съвършения ѝ профил.

„Защо, по дяволите, ще ми завиждаш?“ — запита се.

Понякога загадките се разрешават сами, когато им дойде времето.

А на някои никога не научаваш отговора. Защото (така смяташе Паркър Кинкейд) не ти е писано.

— Хей, какво ще правиш утре вечер? — попита неочаквано той. — Какво ще кажеш за вечеря?

Тя се поколеба. Лицето ѝ не трепна. Дори като че престана да диша. Той също не помръдна, остана с лека усмивка, застинала на устните, както когато чакаше хухалите да си признаят за изчезналите бонбони или за счупената лампа.

Накрая тя също се усмихна, но Паркър забеляза, че усмивката ѝ не е искрена — каменна усмивка, също като очите ѝ. И веднага се досети какъв ще е отговорът.

— Съжалявам. Заета съм. Може би друг път.

Тоест — никога. „Ръководство за самотни родители“ на Паркър Кинкейд имаше цяла глава за евфемизмите.

— Разбира се — отвърна той, опитвайки да прикрие разочарованието си. — Друг път тогава.

— Къде е колата ти? Мога да те закарам.

— Не, благодаря. Ето я там.

Той отново хвана ръката ѝ и едва устоя на желанието да я придърпа към себе си.

— Лека нощ — пожела му тя.

Той кимна.

Докато се отдалечаваше, Паркър се обърна и забеляза, че Лукас му маха. Странен жест, защото лицето ѝ оставаше все така безизразно.

После обаче забеляза, че не му маха. Бършеше запотените стъкла, дори не го поглеждаше. Когато избърса прозорците си, Маргарет Лукас потегли с пълна скорост в най-лявото платно на булеварда.

На път за вкъщи Паркър спря в една закусвалня за кафе и сандвич и да изтегли пари от банкомат. У дома завари г-жа Кавано заспала на дивана.

Събуди я, плати ѝ два пъти повече, отколкото бе поискала, след това я изпрати до външната врата и остана на прага, докато тя внимателно прекоси улицата и се прибра у дома си отсреща.

Децата спяха в кревата му — телевизорът и видеото бяха в неговата стая. Екранът беше син, доказателство, че са гледали видеокасета. Той се разтревожи да не са взели нещо от богатата му колекция трилъри и научнофантастични филми, но касетата се оказа „Цар Лъв“. Това бе достатъчно обезпокояващо (Роби ненавиждаше хиените), но все пак представляваше доста безобиден завършек след насилието, на което беше станал свидетел.

Паркър бе изтощен. Бе пребит от умора. Чувстваше обаче, че от съня все още го делят часове.

Въпреки че изрично ѝ беше казал да не го прави, г-жа Кавано бе измила чиниите и почистила кухнята, така че сега той не можеше да изразходва енергията си по този начин. Затова взе боклука и го изнесе в задния двор, натоварен със зелените пликове като Дядо Коледа. „Странно нещо е животът — помисли си, — цяла вечер преследваш престъпници, а само след час отново си потънал в домашното ежедневие сред спокойното предградие.“

Паркър повдигна капака на кофата за боклук и огледа задния двор. Намръщи се. В снега имаше следи.

Пресни следи.

Само отпреди няколко минути, както изглеждаше — бяха още съвсем ясни, постоянно сипещият се сняг и вятърът още не ги бяха заличили. Натрапникът бе минал покрай прозореца на гостната, след това беше заобиколил към предния вход.

Сърцето на Паркър заби лудо.

Той остави внимателно плика с боклука и се прибра тихо в къщата. Затвори и заключи вратата на кухнята. Провери и предния вход. Беше заключен. Поради особеностите на работата му — високата стойност на документите и риска от замърсяване — всички прозорци бяха запечатани и не можеха да се отварят. Нямаше нужда да ги проверява.

Чии бяха тези следи?

Може би просто на някакви деца.

Или г-н Джонсън пак си търсеше кучето.

Сигурно беше така. Сигурно…

Десет секунди след това обаче той вече говореше с федералния арест на Вашингтон.

Представи се като специален агент Паркър Кинкейд, твърдение, което не беше вярно само от няколко години.

— Работих по тазвечерното разследване заедно с Маргарет Лукас.

— А, да. СТРЕЛМЕТ.

— Точно така. Тук ме гони лека параноя. Задържаният, Едуард Филдинг. Не са го пуснали под гаранция, нали?

— Гаранция ли? Няма начин. Ще му предявят обвиненията вдругиден.

— В ареста ли е?

— Да. В момента го виждам на монитора.

— Спи ли?

— Не. Седи на леглото. Добре се държи. Разговаря с адвоката си, това беше преди около час, после го прибрахме в килията и оттогава не е излизал. Защо?

— Просто съм станал малко по-плашлив от необходимото, предполагам. Стори ми се, че видях Невидимия.

— Невидимия ли? Гледай ти. А, и честита Нова година.

Паркър затвори, малко си отдъхна.

Само за пет секунди.

Говорил с адвоката си ли?

Паркър не познаваше никой адвокат в Окръга, който да е буден в този час, камо ли да се среща с клиент, чието дело ще бъде открито след два дни.

„Съвършенство.“

— О, господи.

Филдинг — човекът, който има план за всичко. Сигурно имаше план за бягство, ако го хванат.

Той вдигна слушалката и набра първата цифра на полицейския участък.

Връзката прекъсна.

Нещо се размърда покрай кухненската врата.

Паркър вдигна очи.

През прозореца на задната врата го наблюдаваше непознат мъж. Блед. С тъмно палто. Черно или синьо. По левия му ръкав имаше засъхнала кръв, но не много. Изгарянията по лицето му не бяха сериозни.

Нападателят вдигна автомата си със заглушител и натисна спусъка в мига, в който Паркър се хвърли встрани. Дръжката и бравата на задната врата изхвърчаха сред поток от куршуми. По пода се посипаха стъкла.

Без да бърза, Гробокопача отвори вратата и влезе, като стар приятел, поканен на кафе.

36.

03.00

На Гробокопача му е студено. Гробокопача иска вече да свършва и да си ходи.

Предпочита да остане навън. Харесва му… щрак… му… му… снегът.

Харесва му снегът.

О, я гледай, какъв хубав коледен венец и каква хубава коледна елха има в уютната къща на Паркър Кинкейд. На Тай ще му харесат.

Смешно…

Тук няма кученца, няма панделки. Но има хубав венец и хубава елха.

Улучил ли го е? Гробокопача не може да определи.

Не, вероятно не. Вижда как Кинкейд се промъква в друга стая, изгасва лампите, претъркулва се по пода.

Такива неща прави.

Гробокопача мисли, че е щастлив. Така му беше казал преди час човекът, който му казва какво да прави. Не му се наложи да слуша жената от гласовата поща, която звучи като Рут, този път получи истинско обаждане на мобилния телефон. Човекът каза на Гробокопача, че нощта още не е свършила, въпреки че Гробокопача бе отишъл при черната стена и беше направил каквото трябваше.

Не… щрак… още не беше свършила.

— Слушай — бе заявил човекът, който му казва какво да прави, и Гробокопача започна да го слуша.

Трябваше да убие още трима души. Някой си Кейдж, някоя си Лукас. И Паркър Кинкейд.

— Него убий най-напред. Разбра ли?

— Мммм, добре.

Гробокопача познава Кинкейд. Идвал е вече в къщата му. Кинкейд има малко момче като Тай, само че Гробокопача не харесва момченцето на Кинкейд, защото Кинкейд иска да го върне в болницата в Кънектикът. Кинкейд иска да му отнеме Тай.

— После, в четири и половина — продължи човекът, който му казва какво да прави, — искам да дойдеш във федералния следствен арест на Трета улица. Ще бъда в медицинската служба. Тя е в задната част на първия етаж. Ще се преструвам на болен. Убий всеки, когото видиш, и ме измъкни.

— Добре.

Гробокопача влиза в столовата и вижда как Кинкейд изскача изпод масата и се втурва в коридора. Той изстрелва нов откос. Лицето на Кинкейд прилича на лицето на Рут, преди да ѝ забие парчето стъкло в гърлото, и на лицето на Памела, преди да забие ножа под златното кръстче, ето ти подарък за Коледа обичам те обичам те обичам те много…

Кинкейд се скрива в друга част на къщата.

Но няма да избяга навън, Гробокопача го знае. Децата са тук. Един баща няма да изостави децата си.

Гробокопача го знае, защото никога не би изоставил Тай. Кинкейд няма да изостави русото момченце и тъмнокосото момиченце.

Ако Паркър Кинкейд се измъкне, Гробокопача никога няма да стигне до Калифорния. На Запад.

Той влиза във всекидневната с насочен напред автомат.

Паркър се претърколи по пода, за да избяга на Гробокопача, удари лакти в паркета, главата го болеше от сблъсъка с ръба на кухненската маса.

Хухалите!, помисли отчаяно и се втурна към стълбите. Нямаше да позволи на Гробокопача да се качи горе. Щеше да го удуши с голи ръце, ако трябва, но щеше да спаси децата си.

Нов откос. Той се отдръпна от стълбите и се хвърли на пода във всекидневната.

Оръжие… Какво да използва? Нямаше нищо подходящо. Не можеше да стигне до кухнята, за да вземе нож. Не можеше да се добере до гаража за брадва.

Защо, по дяволите, върна пистолета на Лукас?

Тогава я видя — бейзболната бухалка, един от коледните подаръци за Роби. Грабна я, стисна увитата с тиксо дръжка и пак се запромъква към стълбите.

„Къде е? Къде?“

Долови стъпки, леки. Скърцане на счупени стъкла под краката на Гробокопача.

Не можеше да определи обаче къде е.

В коридора ли?

В столовата ли? В остъклението на първия етаж?

Какво да прави?

Ако изкрещи на децата да се спасяват през прозореца, те просто щяха да се покажат, за да видят какво става. Трябваше да се качи при тях, да ги вдигне и да скочат заедно през прозореца. Щеше да се постарае да омекоти падането, колкото е възможно. Снегът щеше да му помогне. После щяха да побегнат към хвойновите храсти.

Стъпките се чуха по-близо. Изскърцване. Пауза. Ново изскърцване.

Паркър вдигна очи.

Не! Гробокопача бе в основата на стълбите, канеше се да се качи, гледаше нагоре. С безизразно лице.

„Той е с непроницаема психика…“

Паркър нямаше как да го нападне — щеше да се покаже в цял ръст и да го застрелят, преди да направи и три крачки. Затова запрати с все сила бухалката в столовата. Тя удари един шкаф със съдове.

Гробокопача спря. Обърна се бавно и тръгна към шума. Като зловещото чудовище от „То“.

Когато убиецът почти стигна до сводестия вход на стаята, Паркър излезе иззад дивана и се запромъква към него.

До жертвата му оставаха два метра, когато, без да иска, настъпи една от играчките на Роби. Тя се строши шумно.

Гробокопача се завъртя точно в момента, когато Паркър се хвърляше върху него, падна на колене. Паркър замахна с юмрук към лицето му. Ударът бе силен, но убиецът дръпна глава и Паркър, повлечен от инерцията, се строполи напрани. Извъртя се на пода и опита да грабне оръжието на Гробокопача. Убиецът обаче беше прекалено бърз и хвана автомата, изправи се… На Паркър не му оставаше нищо друго, освен да се свре в дупката между дивана и стената.

Целият бе облян в пот, ръцете му трепереха. Сви се в тясното скривалище.

Нямаше накъде да избяга.

Гробокопача отстъпи леко, огледа се, за да се ориентира. Паркър забеляза нещо остро на пода пред себе си. Нещо блестеше. Дълго парче стъкло. Грабна го.

Гробокопача присви очи, огледа се. Забеляза го. Паркър се вгледа в замъглените му очи. Не, очите на Маргарет Лукас изобщо не бяха безжизнени: в тях имаше милион пъти повече живот, отколкото в тези. Убиецът се приближи. Заобиколи дивана. Паркър напрегна всичките си мускули. Погледна зад нападателя, към коледната елха. Спомни си как с хухалите отваряха подаръците си на Коледа.

Поне да умре с мисълта за нещо хубаво…

Ако той трябва да умре, поне щеше да се погрижи децата му да оцелеят. Стисна дългото остро стъкло през ръкава си. Щеше да пререже яремната вена на убиеца и да се надява той да издъхне, преди да се добере до горния етаж. Не смееше дори да си помисли за гледката, която щеше да се разкрие пред хухалите на сутринта. Приклекна и стисна още по-силно импровизираното си оръжие.

Всичко щеше да е наред. Нали те щяха да оцелеят. Това бе най-важното.

Той се подготви за скок.

Гробокопача заобиколи дивана и вдигна автомата.

Паркър напрегна всичките си мускули.

Изведнъж… чу се оглушителен гърмеж, от пистолет без заглушител.

Гробокопача потрепери. Изпусна автомата. Погледна Паркър. После отпусна глава и се строполи на пода. Падна по очи, в тила му зееше дупка от куршум.

Паркър грабна автомата и се заоглежда.

„Какво? — запита се трескаво. — Какво стана?“

Видя силует на прага.

Някакво момче… Как бе възможно! Малко момченце. Чернокожо. Държеше пистолет. Влезе бавно и се втренчи в трупа. Държеше оръжието насочено към гърба на Гробокопача, като ченге от полицейски филм. Налагаше му се да държи тежкия пистолет с две ръце.

— Той уби татко — промълви момчето, без да поглежда Паркър. — Видях как го направи.

— Дай ми пистолета — прошепна Паркър.

Детето продължаваше да гледа втренчено Гробокопача. По бузите му потекоха сълзи.

— Уби татко! После ме докара тук, докара ме с една кола.

— Дай ми пистолета. Как се казваш?

— Видях го как го направи. Направи го пред очите ми. През цялото време го дебнах да го гръмна. Намерих това в колата му. Три-пет-седем.

— Всичко е наред. Как се казваш?

— Той е мъртъв. Мамка му.

Паркър се приближи, но детето насочи заплашително пистолета към него. Паркър спря и се дръпна назад.

— Просто го остави. Става ли? Моля те.

Момченцето не му обърна внимание. Огледа стаята.

Погледът му веднага спря на коледната елха. После се върна върху Гробокопача:

— Той уби татко. Защо го направи?

Паркър бавно се изправи, разпери ръце:

— Не се плаши. Няма да ти направя нищо лошо.

Погледна към горния етаж. Изстрелът очевидно не беше събудил децата. Той кимна към елхата:

— Ще отида там за малко.

Заобиколи момчето (и кървавото петно около главата на Гробокопача) и се приближи до елхата. Наведе се, вдигна нещо и се върна. Коленичи пред момчето и протегна празната си дясна ръка. След това с лявата му подаде космическия кораб на Роби — „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“.

— Хайде да ги разменим.

Детето погледна пластмасовата играчка. Отпусна ръката с пистолета. Изглеждаше малко по-ниско от Роби и сигурно тежеше не повече от трийсетина килограма. Очите му обаче бяха като на възрастен.

— Дай пистолета, моля те.

Момчето погледна страхопочтително играчката:

— Човече!

След това подаде на Паркър пистолета и взе космическия кораб.

— Изчакай — каза му Паркър. — Веднага се връщам. Искаш ли нещо за ядене? Гладен ли си?

Момчето не отговори.

Паркър взе автомата и пистолета и ги занесе на горния етаж. Остави ги на най-горната полица на гардероба и го заключи.

Усети някакво движение зад гърба си. Роби се задаваше по коридора.

— Татко?

— Здрасти, млади момко.

Паркър едва успяваше да сдържи гласа си да не затрепери.

— Сънувах. Чух изстрел. Страх ме е.

Паркър го пресрещна, преди да стигне до стълбите. Прегърна го и го върна в спалнята.

— Сигурно е от фойерверките — успокои го той.

— Може ли догодина да си вземем бомбички? — попита наивно детето.

— Ще видим.

Чу стъпки отвън, шляпане на обувки по улицата пред къщата. Погледна през прозореца. Чернокожото момче притича през двора, здраво стиснало космическия кораб, и се изгуби в мрака.

Закъде е тръгнало?, почуди се Паркър. За Вашингтон? За Западна Вирджиния? Нямаше време да мисли и него. Насочи цялото си внимание към собствения си син.

Паркър сложи Роби в леглото до сестра му. Трябваше да открие телефона си, за да се обади в полицията. Момченцето обаче не пускаше ръката му.

— Кошмар ли сънува? — попита той.

— Не знам. Просто чух гърмеж.

Паркър легна до него. Погледна часовника. Беше 3.30. Джоан щеше да се появи в 10.00 с чиновничката от социалната служба… Господи, какъв кошмар щеше да настане. В стените имаше десетки дупки от куршуми. Мебелите бяха строшени. Вратата на кухнята — разбита.

Насред килима лежеше кървав труп.

— Татко — промълви сънено Стефи.

— Няма нищо, слънчице.

— Чух някаква бомбичка. Пити Уелан има бомбички. Майка му му забранила, но той си купил. Видях ги.

— Това не е наша работа.

Паркър легна при децата си и затвори очи. Стефи положи глава върху гърдите му.

Той се замисли за дупките от куршуми, за гилзите, за разбитите мебели. За трупа.

Представи си показанията на Джоан в съда.

Какво можеше да направи? Какво оправдание да си измисли?

В следващия момент Паркър Кинкейд вече дишаше равномерно. Потопи се в дълбокия сън на родител, чиито деца са в безопасност в прегръдките му, най-сладкия сън на света.

Когато отвори очи, часът бе десет без пет. Събуди го затръшване на врата на кола и гласът на Джоан:

— Малко сме подранили, но предполагам, че няма да има нищо против. Внимавайте къде стъпвате. Гледайте, знаел е, че ще дойдем, а дори не е изринал снега. Типично за него. Типично.

37.

09.55

Скочи от леглото.

Виеше му се свят, главата му се пръскаше. Погледна през прозореца.

Джоан идваше към къщата. Ричард беше с нея, вървеше сърдито отзад. Явно никак не му се влизаше. Имаше и още една жена — социалната служителка. Ниска, на високи токчета. Оглеждаше одобрително къщата.

Спряха пред входната врата. Звънецът иззвъня.

Никаква надежда…

Той излезе в коридора на горния етаж. Ами просто нямаше да я пуска, каза си. Щеше да им прегради пътя. Щеше да ги накара да дойдат със съдебна заповед. Така можеше да спечели един-два часа.

Паркър спря пред вратата на спалнята. Обърна се и погледна спящите си деца. Искаше му се да ги грабне и да избягат през задния вход, да избягат в Западна Вирджиния.

Знаеше обаче, че така няма да постигне нищо.

Отново се позвъни.

„Какво мога да направя? Как да ги забавя?“

Джоан щеше да разбере, че има нещо нередно. Ако опита да ги забави, щеше само да възбуди допълнително подозренията ѝ. Пък и какво можеше да спечели с още два или три часа?

Той си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите.

Как можеше да обясни дупките от куршуми? Ами кръвта? Може би можеше…

Паркър спря на площадката.

Втрещен.

С гръб към него стоеше стройна блондинка с черна пола и бяла блуза и тъкмо отваряше вратата.

Което само по себе си бе достатъчно невероятно. Най-удивителното обаче бе състоянието на къщата.

Безупречно.

Нито парченце счупен порцелан или стъкло по пода. Нито една дупчица в стената. Всичко бе замазано и боядисано: в ъгъла на всекидневната се виждаха няколко кофи боя. На мястото на надупченото от куршуми кресло стоеше ново.

А от трупа на Гробокопача — нито следа. На лобното му място бе постлан нов персийски килим.

Джоан, Ричард и социалната служителка се появиха на прага, жената с черната пола се обърна:

— О, Паркър.

Беше Маргарет Лукас.

— Да — отвърна след няколко секунди той.

Тя се усмихна странно.

Той пак опита да налучка вярната реплика:

— Добро утро.

— Как спа? — попита тя. После подсказа: — Добре ли?

— Да. Много добре.

Лукас отново се обърна към гостите и кимна на Джоан:

— Вие сигурно сте съпругата на Паркър…

— Бивша съпруга!

И влезе в къщата. Социалната служителка, пълничка брюнетка, я последва. Ричард, с добродушно-глуповатото си изражение, пристъпи последен.

Паркър продължи надолу по стълбите. Не успя да се сдържи и прокара ръка по стената, където бе сигурен, че през нощта се беше забил откос. Шпакловката бе гладка като личицето на Стефи.

Рамото и главата го боляха ужасно от скока на земята при нахълтването на Гробокопача. Ако не беше болката, щеше да реши, че всичко е било сън.

Даде си сметка, че Джоан го гледа настойчиво с изкуствена усмивка:

— Казах: „Здравей, Паркър.“

— Добро утро, Джоан. Здравей, Ричард.

Паркър се приближи и целуна Джоан по бузата, ръкува се със съпруга ѝ. Ричард носеше найлонов плик с плюшени играчки.

Джоан не запозна Паркър със социалната служителка, но тя пристъпи напред и стисна ръката му. Може би се представи, а може би не. Паркър бе прекалено удивен, за да забележи.

Джоан погледна Лукас:

— Май с вас не сме се виждали. Вие сте…?

— Джаки Лукас. Приятелка на Паркър.

Джаки ли? Паркър вдигна вежди.

Джоан огледа равнодушно стройното тяло на Лукас. След това бившата съпруга (очите ѝ бяха като на Роби, но надменният им поглед бе толкова различен от неговия!) влезе във всекидневната.

— Ама ти да не си… Какво си направил? Да не си ремонтирал? Вчера не забелязах.

— Имах малко свободно време. Реших да пооправя това-онова.

Бившата му съпруга го огледа изпитателно:

— Ужасно изглеждаш, Паркър. Да не би да не си спал?

Лукас се засмя. Джоан се обърна към нея.

Лукас я погледна съучастнически:

— Паркър ме кани на закуска. После се качва уж да събудя децата, а всъщност заспива при тях.

Джоан изръмжа, сякаш да каже като преди малко: „Типично.“

Къде се беше дянала кръвта? Всичко бе оплискано с кръв!

— Какво ще кажете за малко кафе и курабийки? — предложи Лукас на гостите. — Паркър сам ги е правил.

— Аз бих пила малко кафе — прие социалната служителка. — И може би бих опитала половин курабийка.

— Малки са — успокои я Лукас. — Вземете направо цяла.

— Няма да откажа.

Лукас изчезна в кухнята, за да се появи само след секунди с пълен поднос.

— Паркър е голям кулинар — отбеляза.

— Знам — тросна се Джоан; уменията на бившия ѝ съпруг явно не я впечатляваха.

Лукас им подаде чашки с кафе и се обърна към Паркър:

— В колко се прибра снощи от болницата?

— Ъ?

— Болницата ли? Децата да не са болни? — попита Джоан с престорена загриженост; хвърли многозначителен поглед на социалната служителка.

— О, не, беше на посещение при един приятел — побърза да разсее заблудата ѝ Лукас.

— Не помня — отвърна Паркър. — Късно беше?

Отговорът му звучеше въпросително: Лукас бе режисьор на сценката и трябваше да се придържа към сценария ѝ.

— Какъв приятел? — поинтересува се Джоан.

— Харълд Кейдж — отвърна Лукас. — Нищо сериозно. Само счупено ребро. Нали така казаха?

— Счупено ребро.

— Подхлъзнал се и паднал, нали? — продължаваше Лукас достойното си за „Оскар“ изпълнение.

— Да — повтори Паркър. — Подхлъзнал се и паднал.

Отпи от кафето, което Лукас му бе пъхнала в ръцете.

Социалната служителка си взе втора курабийка.

— Ще ми дадете ли рецептата? — попита ентусиазирано.

— Разбира се — отговори Паркър.

Джоан се усмихна злобно. Обиколи всекидневната и внимателно огледа всичко.

— Къщата изглежда съвсем променена. — Приближи се до бившия си съпруг и прошепна съучастнически: — Значи спим със стройната малка Джаки, а?

— Не, Джоан. Тя е просто приятелка.

— А?

— Ще направя още кафе — обяви Лукас.

— Ще ти помогна — побърза да се измъкне и Паркър.

Влязоха в кухнята, той затвори вратата и погледна агентката.

— Как? — прошепна. — Как, за Бога…

Тя се засмя — несъмнено на изражението му:

— Снощи си се обаждал в ареста. Казал си, че си изплашен. От нощната смяна ми звъннаха. Опитах да се свържа, но от телефонната компания казаха, че кабелът ти е прекъснат. Специалните части от полицията на Феърфакс провели безшумна акция около три и половина и открили застрелян труп на долния етаж и теб — да спиш на горния. Кой застреля Гробокопача? Не си бил ти, нали?

— Някакво хлапе. Каза, че Гробокопача убил баща му. После го довел тук. Не ме питай защо. Хлапето просто изчезна… Чий беше трупът в автобуса?

— На шофьора. Предполагаме, че Гробокопача го е запазил жив за известно време, после го е пуснал да бяга към задното стъкло. Застрелял го, после запалил резервоара и когато огънят обхвана автобуса, скочил през прозореца. Използвал е дима за прикритие. Измъкнал се е в суматохата. По-хитър се оказа, отколкото го мислихме.

Паркър поклати глава:

— Не, Филдинг е измислил всичко. Казал е на Гробокопача точно какво да прави. Изобщо не е имал намерение да го жертва. Това нямаше да е последното им престъпление. Вероятно са щели да действат заедно с години… Ами къщата? — Той разпери ръце. — Как…

— Това е дело на Кейдж. Завъртя няколко телефона.

Чудотворецът.

— Не знам какво да кажа.

— Ние те забъркахме в тази каша. Това беше най-малкото, което можехме да направим.

Паркър нямаше намерение да спори по това.

— Чакай… Как се нарече преди малко? Джаки ли?

Тя се подвоуми, после отговори:

— Просто прякор. Така ме наричат нашите. Не го използвам много.

От стълбите се чуха тихи стъпки, децата слязоха във всекидневната. Паркър и Лукас чуха гласовете им:

— Мамо! Здрасти!

— Здравейте и двамата — отвърна Джоан. — Ето, ето… Това е за вас.

Чу се шумолене на хартия.

— Харесват ли ви? — попита Джоан. — А?

— Ама това било Барни — обади се несигурно Стефи.

Роби се изсмя високо. После изръмжа разочаровано:

— О, Голямата бяла птица.

Паркър поклати глава удивен от невежеството на бившата си съпруга. Усмихна се на Лукас. Тя обаче не забеляза. Гледаше втренчено вратата към всекидневната, сякаш хипнотизирана от детските гласове. След известно време се обърна към прозореца и загледа сипещия се сняг. Накрая отбеляза:

— Значи това била бившата ти жена. Не си приличате много.

Паркър се засмя. Лукас всъщност искаше да попита: „Как, по дяволите, можа да се ожениш за такава?“.

Логичен въпрос и той с удоволствие би отговорил. За това обаче му бе нужно доста повече време от това, с което разполагаха в момента. Пък и в замяна трябваше да научи поне част от отговорите на загадката Маргарет (или Джаки) Лукас.

А каква загадка беше само! Паркър я огледа от глава до пети — грима, бижутата. Меката бяла блуза, финото бельо отдолу. А днес си беше сложила и парфюм, не миришеше просто на ароматен сапун. За какво му напомняше това? Не можеше да определи.

Тя забеляза изпитателния му поглед.

Отново го хвана. Не го интересуваше.

— Не приличаш на агент от ФБР — направи ѝ комплимент той.

— В момента работя под прикритие — засмя се тя. — Доста способна бях навремето. Един път играх съпруга на наемен убиец от мафията.

— Италианка? С тази коса?

— За подкрепление използвах „Мис Клерол“. — За момент ѝ двамата замълчаха. После тя продължи: — Ще остана, докато си тръгнат. Предполагам, малък намек за семеен живот няма да е зле за пред социалната служителка.

— Повече от полезно ще бъде.

Тя вдигна рамене по начин, по-характерен за Кейдж.

— Виж — каза той, — знам, че си имаш и други планове, но с Хухалите имаме малко работа в задния двор.

— На снега ли?

— Да. Ще отрежем няколко храста. След това отиваме да караме шейни. Тъй де, тук снегът не се задържа много дълго…

Той замълча. Да не може да си довърши мисълта, да започва изречение с „тъй де“. Лингвистът в него не остана доволен. „Нервни сме, а?“

— Не знам дали ще ти е интересно, но…

Замълча отново.

— Това за покана ли да го смятам?

— Ами. Да.

— Тези планове, за които ти говорих… Щях да почистя къщата и да дошия блузата за дъщерята на една приятелка.

— Да разбирам ли, че приемаш?

Тя се усмихна несигурно:

— Може би. — Замълча за момент. — Кажи, как беше кафето? Не правя много често. Обикновено си купувам.

— Хубаво е.

Тя стоеше с лице към прозореца. Очите ѝ обаче гледаха към вратата; слушаше гласовете на децата. Обърна се отново към Паркър:

— О, разгадах я.

— Кое?

— Главоблъсканицата.

— Коя главоблъсканица?

— Колко сокола са останали на покрива. Тази сутрин, както си седях тук, се сетих.

— Добре. Казвай.

— Въпросът е подвеждащ. Има повече от един отговор.

— Добре. Само че това не означава, че въпросът е подвеждащ. Означава просто, че мислиш правилно. Разбрала си, че има повече от един верен отговор.

— Виждаш ли — продължи тя, — условията те подвеждат, че всички факти, които трябва да знаеш, са зададени. Само че не е така.

Напълно правилно. Той кимна.

— А фактите, които липсват, са свързани с характера на соколите.

— А, така ли? Какво общо има характерът на сокола с главоблъсканицата?

Тя размаха пръст. Паркър забеляза игриво пламъче в очите ѝ, което не беше виждал преди.

— Защото — заяви тя — соколите може да се изплашат от гърмежа. А може и да не се изплашат. Защото — помниш ли? — са далеч един от друг. Това трябва да ни насочи, нали?

— Така е. Продължавай.

— Добре, фермерът застрелва едната птица, но ние не знаем какво ще направят другите. И така, може и двата сокола да останат. Може един да отлети и един да остане. Може и двата да отлетят. Значи отговорите са три.

— Е, някои неща ги приемаш за даденост.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? Права ли съм, или не?

— Грешиш.

— Ама… — запротестира тя. — Не може да не съм права! — Не, не си — засмя се той.

— Е, поне отчасти съм права, нали?

— Няма „отчасти“, когато става дума за главоблъсканици. Искаш ли да научиш отговора?

Тя се подвоуми.

— Не. Това ще означава, че се предавам. Сама ще се досетя.

Моментът беше подходящ да я целуне.

Целуна я.

После Лукас наля още кафе, а Паркър се върна във всекидневната, за да прегърне децата си и да им пожелае добро утро в първия ден от новата година.

Бележка на автора:

В опита си да намери отговора на главоблъсканицата на Паркър Джаки Лукас допуска една грешка: приема за даденост, че застреляният сокол е паднал от покрива. Може да не е. В загадката не се пита колко живи сокола са останали, а изобщо колко сокола. Затова отговорът е следният: Три сокола ще останат, ако мъртвият не падне и другите два не отлетят. Два, ако мъртвият не падне и един от живите излети или ако мъртвият падне, а другите два останат. Един, ако мъртвият падне и един от другите отлети или ако мъртвият не падне, а другите два отлетят. И нито един сокол, ако мъртвият падне от покрива и другите два отлетят.