Сълзата на дявола

20.

19.00

Столицата на свободния свят!

Колата на Кейдж за пореден път пропадна в дупка.

— Проклет град — изсъска той.

— Внимавай — предупреди Паркър.

Кимна към парчетата стъкло, които крепеше внимателно, като новородено, в скута си. Бе погледнал жълтите листове, но те бяха прекалено обгорели, за да разчете имената на третата и четвъртата цел. Трябваше да ги анализира в лабораторията.

Продължиха по разбития паваж, под отдавна изгорели улични лампи, които никой не си беше дал труда да подмени, покрай голи колове, върху които някога са висели пътни знаци, отдавна откраднати или съборени от вятъра.

Още дупки.

— Не мога да си обясня защо още живея тук — вдигна рамене Кейдж.

Летяха с пълна скорост по тъмните вашингтонски улици към щабквартирата. В колата освен Паркър се возеше и доктор Джон Евънс.

— А пък ако завали и сняг, провалът ни ще е пълен — добави агентът.

Разчистването на снега не беше сред приоритетите на градската управа и една снежна буря щеше много да затрудни отряда на Джери Бейкър, ако открият скривалището на Гробокопача или следващата му цел.

Евънс говореше по клетъчния си телефон, очевидно с някого от семейството си. Гласът му звучеше напевно, сякаш успокоява дете, но по откъслечните фрази, които долавяше Паркър, изглеждаше, че разговаря с жена си. Стори му се странно един психолог да разговаря така с друг възрастен човек. Но кой бе Паркър, та да говори за взаимоотношения? Когато Джоан се напиеше или изпаднеше в истерия, той често бе опитвал да я успокои, сякаш е десетгодишно момиченце.

Кейдж извади своя мобилен телефон и се обади в болницата, за да провери за състоянието на Гелър.

Затвори и съобщи на Паркър:

— Късметлия е. Леко обгазяване и изкълчен пръст на крака при скока през прозореца. Нищо сериозно. Ще го задържат за през нощта, но това е само за всеки случай.

— Трябва да получи награда — предложи Паркър.

— О, това е сигурно. Не се тревожи.

Паркър също кашляше леко. Още му беше лошо и усещаше острия вкус на дима в устата си.

Минаха още няколко пресечки. Ненадейно Кейдж изпусна ни в клин, ни в ръкав:

— Е?

— Е? — повтори Паркър. — Какво „Е“?

— Ами, още ли се забавляваме като в доброто старо време? — поясни агентът и шляпна по волана.

Паркър се направи, че не го е чул; набута едно парченце обгоряла хартия отново между стъклата.

Кейдж изпревари една по-бавна кола. След известно време настоя:

— Как е интимният ти живот? Има ли някоя?

— Точно сега не.

Всъщност от последната му по-дълготрайна връзка с жена бяха изминали девет месеца. Лин му липсваше. Беше с десет години по-млада от него, красива, стегната. Много хубави мигове бяха прекарали заедно — тичане, вечери, екскурзии до Мидълбърг. Липсваше му жизнеността ѝ, чувството ѝ за хумор (когато за пръв път я покани вкъщи, тя погледна подписа на Франклин Делано Рузвелт и съвсем сериозно заяви: „О, чувала съм за него. Той е основал веригата антикварни магазини «Франклин Майнт». Имам цялата му колекция порцеланови напръстници“). Майчиното ѝ чувство обаче не се беше развило дори на трийсетгодишна възраст. Тя обичаше да ходи с децата на театър или кино, но Паркър виждаше, че грижите за хухалите (и за него) скоро ще се превърнат в бреме за нея. За любовта, както и за безгрижния живот, си има време, така смяташе Паркър. Накрая стигнаха до споразумение, че след няколко години, когато тя бъде готова да гледа деца, могат отново да започнат по-сериозна връзка. И двамата съзнаваха, че раздялата е за добро.

— Аха — отбеляза Кейдж. — Значи просто си седиш вкъщи.

— Да, и си крия главата в пясъка като Ози.

— Като кого?

— Това е герой от една детска книжка.

— Нямаш ли чувството, че животът продължава да тече, а ти го изпускаш?

— Не, Кейдж, нямам такова чувство. Имам чувството, че децата ми растат и аз не го изпускам.

— Това е важно. Да, да. Сигурно е важно.

— Много е важно.

Евънс още говореше по телефона. Казваше на жена си, че я обича. Паркър насочи вниманието си към друго, за да не го слуша. Думите на психолога го потискаха.

Кейдж най-сетне изплю камъчето:

— Какво мислиш за Лукас?

— А ти какво мислиш? Способна е. Ще успее. Може да стигне върха. Ако преди това не се пръсне.

— Да се пръсне ли?

— Да, като електрическа крушка.

— Добра шега — засмя се Кейдж. — Не за това обаче те питах. Какво мислиш за нея като жена?

Паркър се закашля. Потрепери при спомена за куршумите и пламъците.

— Опитваш да ни събереш, а, стари своднико?

— Разбира се, че не. Просто ми се иска да не е толкова самотна. Ти си забавен човек. Можете да поизлезете.

— Кейдж…

— Не е омъжена. Няма гаджета. И, не знам дали си забелязал, доста е хубавичка. Не мислиш ли?

„Разбира се, че така мисля. За полицайка…“

Разбира се, че Лукас привличаше Паркър — и то не само с външния си вид. Още помнеше погледа ѝ, когато наблюдаваше как Роби се качва по стълбите. Пътят към сърцето на мъжа минава през децата му.

Той обаче отговори:

— Чакай само да свърши този случай, няма изобщо да се сети за мен.

— Така ли мислиш? — попита саркастично агентът.

— Нали я чу? Как само ме наруга заради пистолета…

— По дяволите, просто не иска да те върне на децата ти в дървено пардесю.

— Не, не е само това причината. Аз заплашвам да ѝ отнема водещата роля в разследването, а това не ѝ харесва. Само че трябва да знае едно — ще продължавам да ѝ се меся, стига да сметна за необходимо.

— Е, това е.

— Какво?

— Все едно слушам нея. Да не сте близнаци…

— Кейдж, стига!

— Виж, единственото занимание на Маргарет е да гони престъпници. Разбира се, че е ужасно амбициозна, но това е добро качество при нея. Тя е вторият най-способен следовател, когото познавам. — Паркър се направи, че не забелязва многозначителния поглед, с който бяха изречени тези думи. Кейдж се замисли за миг, после продължи: — Знаеш ли какво е хубавото на Лукас? Че се грижи сама за себе си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Сега ще ти обясня. Преди два месеца влязоха с взлом в дома ѝ.

— Къде живее?

— В Джорджтаун.

— Там се случват такива неща…

Колкото и да харесваше Вашингтон, Паркър никога не би живял там, заради децата.

— Прибира се вкъщи — продължи Кейдж — и заварва вратата разбита. Кучето ѝ тича из двора и…

— Куче ли има? Какво?

— Де да знам? Не разбирам от кучета. Голямо и черно. Чакай да свърша. Та уверява се тя, че кучето е добре и вместо да се обади в полицията, отива при джипа си, слага си бронирана жилетка, взима си автомата МР 5 и сама проверява къщата.

Паркър се засмя. Абсурдно бе да си представи която и да било друга стройна блондинка да се промъква из някоя къща с автомат с лазерен мерник в ръце. За Лукас обаче това му се струваше съвсем нормално.

— Още не схващам какво искаш да ми кажеш, Кейдж.

— Нищо не искам да ти кажа. Само — че Лукас няма нужда някой да се грижи за нея. При съвместния живот, нали се сещаш, мъж и жена… не смяташ ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.

Паркър предположи, че агентът говори за Джоан. Кейдж ги бе виждал заедно десетки пъти. Вярно беше, че Джоан привлече Паркър, защото търсеше някой да се грижи за нея, а той бе загубил родителите си малко преди да се запознаят и беше отчаян до побъркване. Паркър си спомни речта на Лукас преди няколко часа в Грейвсенд. Може би точно това му бе направило най-голямо впечатление у нея, не толкова способностите и самостоятелността ѝ.

Продължиха известно време в мълчание.

— МР 5, а? — попита накрая Паркър; представи си тежкия автомат на „Хеклер и Кох“.

— Да. Твърдеше, че най-много се тревожела да не би, ако се наложи да стреля по престъпник, да повреди някой от гоблените си. Тя и шие много добре. А какви бродерии прави, няма да повярваш.

— Казвал си ми го вече. А престъпника, залови ли го?

— Не. Бил избягал вече.

Паркър си спомни как се беше разгневила в Грейвсенд.

— Защо мислиш, че ми се нахвърли така? — попита.

След кратко замисляне агентът отговори:

— Може би ти завижда.

— Да ми завижда ли? Какво имаш предвид?

Кейдж обаче не пожела да отговори:

— Не ми е работа да говоря такива неща. Просто го имай предвид и не ѝ се връзвай.

— Не виждам логиката, Кейдж. Как така ще ми завижда?

— Приеми го като една от твоите главоблъсканици. Трябва или сам да се досетиш, или тя да ти каже отговора. Това е нейна работа. Аз няма да ти подсказвам повече.

— Какво ме интересува Маргарет Лукас?

Кейдж обаче не отговори; завъртя рязко волана, за да избегне поредната яма.

Евънс бе приключил разговора и си наля ново кафе от термоса. Досега бе изпил поне литър. Този път Паркър прие поканата му и отпи няколко глътки от горчивата течност.

— Как е семейството? — попита той.

Психологът се усмихна накриво:

— Дължа много игри на децата.

— Колко имате?

— Две.

— И аз. На колко са години?

— В пубертета са. Големи разбойници. — Лекарят явно не искаше да дава повече подробности. — А вашите?

— На осем и на десет.

— А, имате още няколко спокойни години.

— Най-добре е с внуците — намеси се Кейдж. — Мен слушайте. Играеш с тях, оставяш ги да се мърлят, да се мажат със сладолед, глезиш ги, а после ги изпращаш на родителите им. Сядаш пред телевизора и си пиеш бирата. Нещо да кажете?

Продължиха известно време в мълчание, накрая Евънс попита:

— Каква е тази случка със сина ви?

— Чували ли сте за Лодкаря?

Кейдж погледна тревожно Паркър, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Помня, че го писаха по вестниците — отвърна Евънс. — Не знам обаче подробности.

Паркър се изненада: убиецът бе тема номер на медиите в продължение на месеци. Вероятно лекарят живееше отскоро в града.

— Сериен убиец, който действаше в Северна Вирджиния и Южен Мериленд. Преди четири години. Отвличаше жени, изнасилваше ги, убиваше ги и оставяше труповете на някоя лодка или сал. Два пъти в река Потомак. В Шенандоа. В езерото Бърк във Феърфакс. Уликите сочеха един мъж от Арлингтън, но нямахме достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Най-накрая успях да го свържа с едно от убийствата по една бележка. Специалните служби го арестуваха. Осъдиха го, но успя да избяга от затвора. Тогава тъкмо водехме борбата за попечителство над децата с бившата ми съпруга. Съдът ме беше определил за временен настойник. Живеехме с децата и една прислужница във Фолс Чърч. Една нощ, около дванайсет, Роби се разпищя. Втурнах се в стаята му. Лодкаря се опитваше да разбие прозореца.

Евънс се намръщи. Внимателно изучаваше Паркър с бледите си очи.

Дори сега, след толкова години, спомените караха Паркър да настръхва. Не толкова видът на зловещото лице, което го гледаше през стъклото, колкото ужасът на детето му. Сълзите му, треперещите му ръце. Реши да не разказва на Кейдж и Евънс подробности за следващите пет минути (бяха му се сторили часове!): как избяга с децата в стаята на прислужницата, как затискаше вратата и слушаше стъпките на Лодкаря из къщата. Накрая, тъй като полицаите от шерифството на Феърфакс още ги нямаше, излезе в коридора със служебния си револвер.

Даде си сметка, че Евънс го гледа още по-внимателно отпреди. Почувства се като пациент. Лекарят забеляза изражението му и отмести поглед.

— Застреляхте ли го? — попита.

— Да.

„Револверът гърми прекалено силно!“, бе помислил, когато натискаше спусъка. Знаеше, че гърмежът ще усили допълнително ужаса на Роби и Стефи.

Колата спря пред щабквартирата, Евънс прибра термоса в раницата си и хвана Паркър за ръката. Погледна го в очите:

— Знаете ли какво ще направим?

Паркър вдигна вежди.

— Ще хванем този мръсник и ще се приберем при семействата си, където ни е мястото.

„Дано!“ — помисли си Паркър.

Екипът се събра в лабораторията за анализ на документи. Маргарет Лукас говореше по телефона, Паркър я загледа. Многозначителният ѝ поглед го накара да си спомни думите на Кейдж:

„Може би ти завижда…“

Тя сведе очи към бележника си. Почеркът ѝ привлече вниманието му. Завидна точност и икономичност. Без излишни заврънкулки.

Паркър остави стъклата върху работната маса.

Лукас затвори телефона и заговори:

— Къщата е изгоряла до основи. Криминолозите извършват оглед, но нищо не е останало. Компютърът и дискетите са безвъзвратно изгубени.

— А къщата, от която стреляше Гробокопача? — поинтересува се Кейдж.

— Празна като тексаска библиотека — отвърна мрачно тя. — Този път има гилзи, но той е бил с…

— Гумени ръкавици — завърши с въздишка Паркър.

— Да. С гумени, когато е зареждал автомата. И с кожени, когато е влизал в апартамента. Не е оставил никаква следа.

Телефонът иззвъня и Лукас се обади:

— Ало?… А, добре. — Вдигна поглед: — Сюзан Нанс се обажда. Получила е допълнителна информация от Бостън, Уайтплейнс и Филаделфия по случаите, за които говореше Чизман. Ще я включа към високоговорителя. — Натисна едно копче. — Продължавай, Сюзан.

— Открих водещите детективи по разследванията. Излиза, че няма добри улики. Никакви отпечатъци, никакви свидетели. Всички случаи са още отворени. Изпратихме им снимката на изнудвача, но никой не го разпозна. Всички обаче казаха нещо странно. Нещо общо за трите случая.

— Какво? — попита Паркър, докато внимателно почистваше стъклата с обгорените листове.

— Най-общо, че степента на насилието е необичайно висока в сравнение със стойността на откраднатото. В Бостън са взели само един часовник.

— Само един часовник? — възкликна Си Пи Ардъл. — Нямало ли е какво друго да отмъкне?

— Имало е. Излиза обаче, че само това е искал. Бил е „Ролекс“, но все пак… Струва не повече от две хиляди. В Уайтплейнс пък отмъкнал трийсет хиляди. Във Филаделфия, с убийствата в автобуса, откупът е бил само сто хиляди.

А във Вашингтон искаше двайсет милиона долара, помисли си Паркър. Престъпниците се стремяха към все по-голяма печалба.

Лукас очевидно си бе помислила същото.

— Може ли да се говори за прогресиране на насилието? — попита тя Евънс.

Психологът поклати глава:

— Не. Изглежда такова, но прогресиращите престъпници винаги се водят от нагона. Извършването на все по-тежки деяния е характерно за авторите на сексуални престъпления.

Потърка брада с опакото на кокалестата си ръка. Космите бяха къси, като че си я беше пуснал наскоро, и сигурно го сърбеше.

— Увеличават насилието, защото престъплението не ги задоволява — продължи той. — В престъпления за лична изгода обаче рядко се наблюдава прогресиране на насилието.

Паркър чувстваше, че загадката все повече се усложнява.

А може би се опростяваше.

И в двата случая не виждаше логично обяснение и това го смущаваше.

Той привърши с почистването на стъклата и насочи вниманието си към листовете между тях. Пораженията от огъня бяха по-големи, отколкото очакваше.

Все още имаше възможност да се прочетат някои от писанията на престъпника върху по-големите парчета. Това се прави, като повърхността на овъглената хартия се облъчва с инфрачервена светлина. Изгорялото мастило отразява различно от изгорялата хартия и обикновено дори върху изпепелени листове може да се прочете голяма част от написаното.

Паркър внимателно постави стъклата с обгорената хартия върху източника на инфрачервени лъчи „Фостър и Фриман“. Приклекна и взе една лупа (помисли си: „Този проклет Гробокопач ми унищожи петстотиндоларовата старинна «Лийц»“).

Харди погледна листа:

— Лабиринти. Рисувал е лабиринти.

Паркър не обърна внимание на тази страница, съсредоточи се върху листа, на който се споменаваше театър „Мейсън“. Предполагаше, че отдолу изнудвачът е записал следващите две цели — за осем и дванайсет часа през нощта. Точно тази страница обаче бе в по-лошо състояние.

— Добре, виждам няколко неща — промърмори той. Присви очи, взря се през лупата в друга част на листа, поклати глава:

— Мамка му…

— Какво? — полюбопитства Си Пи Ардъл.

— Целите, които Гробокопача вече е поразил, са напълно четливи. Станцията на метрото и театъра. Следващите две обаче… Не мога да ги разчета. Целта за полунощ, последната… тя е по-лесна за разчитане. Записвай, Харди.

Детективът грабна химикалка и бележник:

— Давай.

Паркър присви очи:

— Прилича на „място, което ти…“ Я да видим. „Място, което ти… показах“. Тире. После думата „черен“. Не, „черн…“ После има дупка. Не може да се възстанови.

Харди прочете:

— „Място, което ти показах“, тире, „черн…“

— Точно така. — Паркър вдигна глава. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Никой нямаше представа.

Кейдж погледна часовника си:

— Какво можеш да прочетеш за удара в осем часа? Трябва да се съсредоточим върху него. Остава по-малко от час.

Паркър се зае с третия ред от списъка. Взира се в него около минута. Започна да диктува:

— „… три километра на юг. Р…“ След това обаче нищо не се чете. Виждам много черти, но не и цели букви.

Взе бележника от Харди, отиде при черната дъска и преписа:

„… три километра на юг. Р…“

„… място, което ти показах — черн…“

— Какво означава това — зачуди се Кейдж. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Паркър нямаше представа.

Върна се на масата и се взря в стъклата, като дете, което гледа заплашително някой хулиган в училищния двор.

Обгореният лист обаче не се предаваше лесно.

— Три километра на юг от какво? — промърмори. — „Р“, Какво е това „Р“?

Въздъхна.

Вратата на лабораторията се отвори и Паркър подскочи от радост:

— Тоби!

Тоби Гелър влезе с несигурна походка. Беше се изкъпал и преоблякъл, но още миришеше на пушек и кашляше от време на време.

— Хей, момче, нямаш работа тук! — смъмри го Кейдж.

— Да не си полудял? Връщай се вкъщи! — нахвърли се върху него Лукас.

— В пустата ми ергенска квартира ли? След като съм вързал тенекия на вече бившето си гадже? Идеята не ми харесва.

Той понечи да се засмее, но вместо това се закашля. Спря и си пое дълбоко въздух.

— Как си, друже? — попита Си Пи Ардъл.

Прегърна горещо Гелър. По лицето на едрия мъж се четеше загриженост.

— Дори не си дадоха труда да определят степента на изгарянията ми — обясни Гелър. — Нищо по-сериозни от обикновено слънчево изгаряне. — Закашля се отново. — Е, освен белите дробове. Явно и аз съм дишал прекалено дълбоко като някои президенти. И така. Докъде сме стигнали?

— До бележника — отвърна тъжно Паркър. — Трудно ми е да ти го кажа, но не успяхме да прочетем много.

— Ох.

— Точно така, „ох“.

Лукас погледна работната маса. Приближи се до Паркър. Вече не миришеше на сапун, а на дим.

— Хмм — изсумтя.

— Какво?

Тя посочи късчетата овъглена хартия:

— Някое от тези парченца може да съвпадне след Р-то, не смяташ ли?

— Може.

— Това на какво ти напомня?

Паркър погледна листа:

— На пъзел.

— Точно така. Е… нали си Любителя на главоблъсканици. Не можеш ли да ги сглобиш?

Паркър отгледа стотиците парченца овъглена хартия. Щеше да отнеме часове, дори дни. Хрумна му обаче нещо:

— Тоби?

— Да?

Младият агент се закашля, докосна опърлената си вежда.

— Има ли компютърна програма за решаване на анаграми?

— Анаграми ли?

За най-голямо учудване на Паркър се обади не друг, а татуираният Си Пи Ардъл — мъжагата, за когото човек би предположил, че размърдва мозъка си само за да прецени коя бира е по-евтина.

— Ами да — сглобяваш различни думи от определени букви. Като в-о-л, л-о-в.

— О, разбира се, има такива — потвърди Гелър. — Ама, Паркър, ти нали твърдеше, че никога не би използвал компютър, за да разрешиш някоя загадка?

— Ааа, шегувах се.

Той се усмихна на Лукас. Тя го удостои с кратък поглед и отново обърна каменните си очи към останките от бележника.

— Да се заемем с откъса „… три километра. Р…“ Виж дали някоя от буквите в отделните парченца не пасва. Можеш ли да ги сглобиш?

Гелър се засмя:

— Страхотна идея. Ще сканираме бележката. Така ще имаме стандарт от всички букви. След това ще снимаме парченцата с дигиталния апарат на инфрачервен филтър, за да премахнем фона на обгорената хартия. Така ще получим само фрагменти от букви. После ще ги сглобя на компютъра.

— Ще стане ли? — попита Харди.

— Разбира се. Само не знам колко време ще ни отнеме.

Гелър извади дигиталния фотоапарат и направи няколко снимки на листа от обгорения бележник и на писмото до кмета. Свърза апарата с компютъра и започна да прехвърля снимките.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Останалите запазиха мълчание.

Пронизителен звън на клетъчен телефон ги стресна.

Паркър подскочи от изненада и бързо извади телефона си. На дисплея бе изписан домашният му номер.

— Ало?

— Паркър — прозвуча гласът на госпожа Кавано.

Сърцето му подскочи. В слушалката се чуваше хлипането на Роби.

— Какво е станало? — попита той, опитвайки да потисне тревогата си.

— Всички са добре — побърза да го успокои тя. — И Роби е добре. Само малко се уплаши. Сторило му се, че в задния двор се криел някакъв мъж. Лодкаря.

Само това не…

— Няма никой. Запалих външната лампа. Кучето на господин Джонсън пак се отвързало и скачаше из храстите. Нищо страшно. Роби обаче се уплаши.

— Дай да го чуя.

— Татко? Татко!

Момченцето заекваше от ужас. Никой друг звук не можеше да разтревожи Паркър повече от този. Той опита да си придаде бодър тон:

— Здравей, Роби! Какво става?

— Погледнах навън…

Детето заплака. Паркър затвори очи. Ужасът на сина му се предаваше и на него. Момченцето продължи:

— И ми се стори, че го видях. Лодкаря. Беше… Страшно.

— Не се ли сети, че там има само храсти? Утре ще ги отрежем.

— Не, този път беше при гаража.

Паркър се ядоса на себе си. С целия си мързел бе оставил вратата на гаража отворена, а вътре беше пълно с боклуци, които можеха да заприличат на човек в тъмното.

— Помниш ли какво правим в такива случаи?

Мълчание.

— Роби? Помниш ли?

— Взимам си щита.

— Много добре. Ами шлема? — Паркър вдигна поглед и забеляза, че Лукас го съзерцава в унес. — Сложи ли си шлема?

— Да — отвърна момченцето.

— А лампите?

— Ще ги включим.

— Колко лампи?

— Всички до последната — изрецитира момченцето.

О, тежко му беше да слуша гласа на сина си… И да знае какво му предстои. Огледа лабораторията, лицата на хората, които за една вечер се бяха превърнали в нещо повече от братя за него. Помисли си: „Можете, с малко късмет и силна воля, да преживеете без жените си, без приятелите си, без колегите си. Но не и без децата си. Никога. Те притежават сърцето ти завинаги.“ По телефона каза:

— Идвам веднага. Не се тревожи.

— Наистина ли? — попита момченцето.

— Ще карам с пълна скорост.

И затвори. Всички го гледаха безмълвно.

— Трябва да тръгвам — каза той на Кейдж. — Ще се върна, но сега трябва да вървя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харди.

— Не, благодаря, Лен.

— За Бога, Паркър — започна Кейдж, поглеждайки часовника. — Съжалявам, че се е изплашил, но…

Маргарет Лукас му направи знак да мълчи:

— Гробокопача няма как да разбере за участието ти в разследването. Въпреки това ще изпратя двама агенти пред дома ти.

Той помисли, че ще опита да го убеди да остане, но тя добави тихо:

— Тръгвай. Остани колкото е нужно.

Паркър я погледна в очите. Зачуди се дали не е успял да разгадае лабиринта специален агент Лукас.

Или пак бе попаднал на грешна следа?

Той понечи да ѝ благодари, но си даде сметка, че думите биха развалили магията. Кимна и забърза към вратата.

Когато излизаше, само гласът на Гелър нарушаваше тишината.

— Хайде, хайде — молеше той компютъра, като отчаян комарджия, насърчаващ губещия кон, на който е заложил.

21.

19.20

Точка по точка.

Снимките постепенно заизлизаха на монитора на Гелър. Все още неясни.

Маргарет Лукас крачеше напред-назад. Мислеше си за анаграмите, за пепелта. За Паркър Кинкейд.

Когато се прибере вкъщи, как ще успокои сина си? Ще го прегърне ли? Приказка ли ще му прочете? Дали беше от тези бащи, които обсъждат проблемите с децата си? Или щеше да опита да го разсее, да го накара да не мисли за това? Дали щеше да му подари нещо, за да „подкупи“ тревогата му?

Нямаше представа. В момента Маргарет Лукас знаеше само, че иска Кинкейд да е тук.

Е, поне една част от нея. Друга част от съзнанието ѝ искаше никога да не се връща, да си остане скрит в крайградската си крепост. Тя можеше…

„Не, не… Стига. Съсредоточѝ се.“

Лукас се обърна към самоуверения доктор Евънс. Загледа го как внимателно изучава бележката на изнудвача, как потърква късата си брада. Бледите му очи играеха тревожно и тя реши, че не би предпочела точно него за личен психолог. Той си наля още кафе от термоса. След това обяви:

— Хрумнаха ми някои неща за престъпника.

— Казвайте — подкани го тя.

— Приемете мнението ми с някои резерви — предупреди той. — За пълен профил ще са ми нужни много повече данни и поне две седмици.

— Давайте смело. Няма да ви държим отговорен за нищо.

— От видяното мога да заключа, че Гробокопача е само машина. Нека го наречем човек с „непроницаема психика“. Такива хора няма смисъл да се анализират. Все едно да правиш психологически профил на пистолет. Изнудвачът обаче, мъртвецът в моргата, е съвсем друго нещо. Нали сте чували за престъпници с подредена психика?

— Разбира се — отвърна Лукас.

— Е, този е високоорганизиран престъпник.

Лукас се втренчи в бележката. Лекарят продължи:

— Планирал е всичко до съвършенство. Времето, местата. Познавал е добре човешката психика, знаел е например, че кметът ще се съгласи да плати, въпреки че повечето властници не биха приели. Имал е по няколко резервни плана. Имам предвид клопката в скривалището му. И е открил идеалното оръжие, Гробокопача, живо човешко същество, което може са̀мо да убива. Нагърбил се е с невъзможна задача и може би е щял да я изпълни, ако не беше загинал при нещастен случай.

— В торбите с парите имаше вградени предаватели — изтъкна Лукас, — така че вероятно нямаше да успее да ни се измъкне.

— О, сигурно е имал план и за това.

Лукас си даде сметка, че психологът е прав.

— И така — продължи лекарят, — поискал е двайсет милиона. И е бил готов да избие стотици хора, за да ги получи. Не е бил прогресиращ престъпник, но е вдигал залозите, защото е знаел… Е, вярвал е, че ще се измъкне. Мислел се е за най-добрия, но наистина е бил добър. С една дума, самочувствието му е било подплатено.

— Което го прави още по-опасен — промърмори Си Пи.

— Точно така. Самочувствието не го е заслепявало. Бил е брилянтен…

— Кинкейд твърдеше, че бил високообразован — отбеляза Лукас; отново ѝ се прииска специалистът по документите да е тук, за да сподели сам идеите си. — Опитал се е да го прикрие в бележката, но Паркър разгада хода му.

Евънс се замисли за момент:

— С какво беше облечен, когато го донесоха в моргата?

Си Пи намери списъка и го прочете.

— Значи евтини дрехи — обобщи лекарят.

— Да.

— Не е облеклото, което бихме очаквали от високоинтелигентен човек, който е планирал всички подробности и който се кани да гушне двайсет милиона.

— Вярно е — призна Кейдж.

— И какво означава това? — поинтересува се Лукас.

— Тук виждам класовия признак — обясни Евънс. — Мисля, че е предпочитал да избива богати хора, с високо обществено положение. Смятал се е за по-умен от тях.

— Да, ама като стреля, улучва всички — възрази Харди, — не само богатите.

— Не, помислете. Дюпон Съркъл. Това е баровският квартал. Нищо общо няма с Югоизточния район. Ами театър „Мейсън“? Билетите за постановката сигурно са по шейсет долара. А и третото място, „Фор Сийзънс“. Въпреки че не е стрелял там, пак го избрал като цел. Познавал е мястото. Това е много луксозен хотел.

Лукас кимна. Сега ѝ стана ясно, ядосваше се, че не се е сетила по-рано. Отново се замисли за Паркър, за това, как подхожда към загадките. Непредубедено. Понякога бе трудно да се направи.

— Мисля, че е имал зъб на богатите, на елита.

— Защо? — попита Кейдж.

— Още не знам. Не мога да определя по фактите, които имаме. Мисля обаче, че наистина ги е мразил. О, преливал е от омраза. И когато опитваме да отгатнем следващата му цел, трябва да го имаме предвид.

Лукас придърпа снимката на мъртвеца и се втренчи в него.

Какво е бил замислил? Какви са били мотивите му?

Евънс я погледна и се засмя.

— Какво? — сепна се тя.

Той кимна към бележката:

— Имам чувството, че правя психологически профил на бележката. Сякаш тя е престъпникът.

Лукас си мислеше същото.

Същото бе казал и Паркър Кинкейд.

„Съсредоточѝ се…“

— Внимание, момчета — извика Гелър. — Тук излезе нещо.

Всички се скупчиха около екрана, на който се виждаха думите: „… три километра на юг. Р…“

Компютърът опитваше да намести буквите от парченцата обгорена хартия. Поставяше ги една по една на края на думата и ако не съвпаднеха, ги отхвърляше. Сега обаче бе прибавил и след Р-то. Отзад бе на път да се „залепи“ друга буква.

— Това е буквата със странната точка2, за която говореше Паркър — обяви Гелър.

— Сълзата на дявола! — прошепна Лукас.

— Каква е следващата буква? — попита Харди и се наведе към екрана.

— Не виждам — промърмори Лукас. — Прекалено е размазана.

— По дяволите! — възкликна Гелър. — Според компютъра тази съвпада. Аз обаче не мога да я различа. Някой може ли?

— Има нещо под реда — каза Лукас. — Някаква опашка…

Кейдж вдигна рязко глава;

— Опашка под реда ли?

— Риц! — възкликна Харди. — Може би „Риц-Карлтън“!

— Това трябва да е! — съгласи се Лукас. Кимна на Евънс:

— Ще нападне още богати хора.

— Логично е! — възкликна психологът. — Като имаме предвид тенденцията да ни подвежда, сигурно е решил, че ще включим хотелите, защото вече е оставил следа в хотел.

Гелър се извъртя със стола си към друг компютър. След пет секунди на монитора се появи електронната версия на телефонния указател.

— В района има два хотела „Риц“ — обяви компютърният специалист. — Един в Тайсънс Корнър и един в Пентагон Сити.

— Паркър смяташе, че ще се придържа в границите на Вашингтон — напомни Лукас. — Пентагон Сити е по-близо.

Обади се на Джери Бейкър:

— Искам всеки оперативен агент в Окръга и в Северна Вирджиния да бъде мобилизиран. И изпратете за всеки случай един отряд в Тайсънс. Няма да ви хареса, но ще действате без каски и наметала.

Това означаваше отрядите да са цивилни, да не ползват защитни средства.

— Сигурна ли си? — попита колебливо Бейкър.

Когато действат под прикритие, агентите не могат да използват целия набор от предпазни средства както при открита акция. Така е много по-рисковано, особено когато престъпникът има автоматично оръжие.

— Налага се, Джери. Веднъж почти го пипнахме, сигурно е станал плашлив като сърна. Само да види нещо подозрително — и ще си плюе на петите. Аз поемам отговорността.

— Добре, Маргарет. Разбрано.

Тя затвори.

Забеляза, че Лен Харди я гледа. Внезапно ѝ се стори остарял. Тя се зачуди дали пак ще повдигне въпроса за участието си в тактическите операции. Той обаче само попита:

— Цивилна ли операция ще провеждате?

— Да. Има ли проблем?

— Значи ли това, че няма да евакуираш хотела?

— Да, няма да го евакуирам.

— Ама тази вечер там сигурно ще има повече от хиляда души!

— Всичко трябва да изглежда нормално. Гробокопача може да заподозре нещо.

— Ами ако се промъкне… Дори не знаем как изглежда.

— Така е, Лен.

Той поклати глава:

— Не можеш да го направиш.

— Нямаме избор.

— Знаеш каква ми е работата — продължи той. — Занимавам се със статистика. Знаеш ли колко случайни минувачи загиват при цивилни операции? Ако опитате да го заловите при такива условия, има осемдесет процента вероятност за значителен брой смъртни случаи сред присъстващите.

— Ти какво предлагаш? — тросна се тя.

— Нека агентите останат цивилни, но гостите да се приберат. Остави служителите вътре, ако се налага, но премести всички останали.

— Можем да изпратим най-много петдесет-шейсет агенти в хотела — изтъкна тя. — Когато Гробокопача влезе във фоайето, ще очаква да види петстотин души. Ако са по-малко, веднага ще избяга. И ще отиде да стреля другаде.

— За Бога, Маргарет, поне изведете децата — промълви Харди.

Лукас замълча, втренчи се в бележката.

— Моля те — настоя детективът.

Тя го погледна в очите:

— Не. Ако опитаме да евакуираме когото и да било, мълвата веднага ще плъзне и ще настане паника.

— Значи ще се надяваш на късмета, така ли?

Тя погледна бележката.

„Краят е нощ…“

Сякаш ѝ се надсмиваше.

— Не — отсече. — Ще го хванем. Така ще стане. — Погледна Евънс: — Докторе, вие оставате. — После се обърна към Харди: — Ти ще поддържаш свръзката.

Той изпухтя сърдито.

— Хайде — обърна се Лукас към Кейдж. — Трябва да мина през кабинета си.

— За какво? — попита той и кимна към празния кобур на газена ѝ: — За нови боеприпаси ли?

— Не, за да си взема празничната рокля. Нали трябва да се слеем с тълпата.

— Измислил е нещо добро за нас.

Ръкавите на изработената по поръчка риза на Уендъл Джефрис бяха навити до лактите, откривайки здравите му черни ръце.

Има предвид Слейд Филипс, даде си сметка Кенеди.

Бяха в кабинета. Кметът току-що бе участвал в поредната смущаваща пресконференция. Присъстваха само десетина журналисти, а и те, дори по време на изказванията му, говореха по мобилни телефони и проверяваха пейджъри с надеждата да получат повече сведения от по-добри източници. Как да ги упрекнеш? За Бога, той нямаше какво да им каже. Можеше само да им съобщи за състоянието на някои от жертвите, които бе посетил в болницата.

— В девет ще излезе със специален репортаж — съобщи му Джефрис.

— Какво ще говори?

— Не ми каза. Смята, че би било неетично.

Кенеди се протегна на дивана — имитация на антикварна мебел, закупена от предшественика му. Облегалките за ръцете само дето не се бяха откъртили. Бе вдигнал крака върху една евтина възглавница; под единия крак на дивана беше пъхнат нагънат вестник, за да не се клати.

Кенеди погледна месинговия часовник:

„Скъпи господин кмете, благодарим ви много, че дойдохте да разговаряте с нас днес. За нас беше голяма чест да ви слушаме. Вие сте много добър с нас, децата и учениците, и искаме да ви посветим този подарък, който се надяваме да харесате…“

Голямата стрелка отбеляза още една минута. След един час, помисли си той, колко още щяха да са мъртви?

Телефонът иззвъня. Кенеди го погледна равнодушно и остави Джефрис да вдигне.

— Ало?

Мълчание.

— Да. Изчакайте. — Чернокожият подаде слушалката на Кенеди: — Ето нещо интересно.

Кметът взе слушалката:

— Да?

— Кмет Кенеди?

— Същият.

— Лен Харди се обажда.

— Детектив Харди?

— Да. Някой… някой друг слуша ли?

— Не. Това е личната ми линия.

Детективът се подвоуми, после каза:

— Мислех си… Мислех си за разговора ни.

Кенеди свали краката си от възглавницата.

— Продължавай, синко. Къде си?

— На Девета улица. В щабквартирата на ФБР.

Последва мълчание.

— Смело — подкани го кметът.

— Не мога да стоя повече със скръстени ръце. Трябва да направя нещо. Мисля, че тя греши.

— Лукас ли?

— Откриха къде ще е следващият удар. На Гробокопача, убиеца.

— Така ли? — Кенеди стисна силно слушалката. Направи знак на Джефрис да му даде лист и химикалка. — Къде?

— В „Риц-Карлтън“.

— Кой от двата?

— Не са много сигурни. Вероятно в Пентагон Сити… Но, господин кмете, тя не иска да ги евакуира.

— Какво?

— Лукас не иска да евакуира хората от хотела. Тя…

— Чакай. Знаят къде ще е ударът, а тя няма да съобщи на никого, така ли?

— Не, ще използва гостите като примамка. Няма как иначе да го нарека. Та, замислих се над думите ви. Реших, че трябва да ви се обадя.

— Постъпихте правилно, полицай.

— Надявам се, наистина се надявам. Не мога да говоря повече, господин кмете. Просто трябваше да ви го съобщя.

— Благодаря.

Кенеди затвори и стана от дивана.

— Какво ти каза? — попита Джефрис.

— Знаем коя е следващата цел. „Риц“. Обади се на Реджи, искам колата веднага. И полицейски ескорт.

— А репортери? — попита Джефрис, докато кметът се отдалечаваше към вратата.

Кенеди го погледна красноречиво.

Двамата седят в неловко мълчание, рамо до рамо, със скръстени ръце, в хотелската стая на Гробокопача.

Гледат телевизия.

Смешно.

Кадрите са познати на Гробокопача.

Кадрите са от театъра. Мястото, където трябваше да се развърти, както преди време в гората на Кънектикът, и да изпрати куршумите в милионите листа. Театърът, където искаше да се развърти, където трябваше да се развърти, но не успя.

Театърът, където… щрак… където страшният човек с издадената челюст и високата шапка искаше да го убие. Не, не той… Където полицаите дойдоха да го убият.

Той поглежда момчето, момчето гледа телевизия.

— Мамка му — казва момчето, както изглежда, без никаква причина.

Също като Памела.

Гробокопача набира номера на гласовата си поща и чува женския глас:

— Нямате нови съобщения.

Затваря.

Гробокопача няма много време. Поглежда часовника си. Момчето също го поглежда.

То е слабо и измъчено. Кожата около дясното му око е малко по-тъмна от останалата и Гробокопача знае, че мъжът, когото бе застрелял, много го е бил. Мисли, че се радва, задето е убил онзи мъж. Каквото и да означава „да се радваш“.

Гробокопача се чуди какво ли ще си помисли човекът, който му казва какво да прави, за момчето. Изрично му бе казал да убива всеки, който види лицето му. А момчето го беше разгледало много добре. На него обаче… щрак… обаче не му се вижда… щрак… справедливо да го убива.

Той отива в кухничката и отваря консерва супа. Сипва част от нея в една купичка. Поглежда хилавите ръце на момчето и сипва още фиде. Повече фиде. Затопля я на микровълновата печка точно за шейсет секунди. Така е според инструкциите, за да стане супата гореща. Поставя купичката пред момчето. Подава му лъжица.

Момчето гребва веднъж. После пак. Спира да яде. Поглежда телевизора. Малката му глава с форма на куршум се поклаща, очите му се притварят и Гробокопача разбира, че е уморено. Така правят главата и очите на Гробокопача, когато е уморен.

Двамата с момчето много си приличат, решава той.

Гробокопача посочва леглото. Но момчето го поглежда уплашено и не помръдва. Гробокопача посочва дивана и момчето става и отива на дивана. Ляга. Без да откъсва поглед от телевизора. Гробокопача взима одеяло и завива момчето.

Гробокопача поглежда телевизора. Показват още новини. Той намира канала за реклами. За сандвичи, за коли, за бира.

Такива неща.

Той казва на момчето:

— Как… щрак… как се казваш?

Момчето го поглежда с полузатворени очи:

— Тай.

— Тай — казва Гробокопача. Повтаря си името няколко пъти наум. — Излизам… Излизам навън.

— Аманал’савърнеш?

Какво иска да каже? Гробокопача поклаща глава — главата с малка вдлъбнатина над слепоочието.

— Нали ще се върнеш? — повтаря момчето.

— Ще се върна.

Момчето затваря очи.

Той се замисля какво друго да каже на Тай. Има няколко думи, които му се струва, че иска да му каже, но не си ги спомня. И без това няма значение, защото момчето вече спи. Гробокопача придърпва одеялото.

Отива при шкафа, отключва го и изважда една кутия патрони. Слага си гумени ръкавици и зарежда два пълнителя за автомата, след това прекарва петнайсет минути в подменяне уплътнението на заглушителя. Пак заключва шкафа.

Момчето продължава да спи. Гробокопача чува дишането му.

Поглежда скъсания плик с кученцата. Помисля си да го смачка и да го хвърли, но си спомня, че Тай го гледаше и явно го харесваше. Харесваше кученцата. Гробокопача изглажда плика и го оставя до момчето, така че, като се събуди, докато него го няма, да види кученцата и да не се страхува.

Гробокопача няма вече нужда от плика с кученцата.

— Вземи плътен кафяв плик за третия път — му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави.

И Гробокопача ще вземе кафяв хартиен плик.

Момчето се извърта на дивана, но продължава да спи.

Гробокопача пъха автомата в кафявия плик, слага си тъмното палто и ръкавици и излиза.

Качва се на колата си, хубава „Тойота Корола“.

Обича тези реклами.

„Оооо, обикновени люде…“

Обича ги повече от това: „О, какво чувство…“

Гробокопача знае как да кара. Той е много добър шофьор. С Памела обичаха да карат. Когато тя седеше на волана, караше бързо, когато шофираше той, караше бавно. Нея я глобяваха, а него — никога.

Той отваря жабката. Вътре има няколко пистолета. Той взима един и го прибира в джоба си.

— След театъра — беше го предупредил човекът, който му казва какво да прави, — ще изпратят много полицаи да те търсят. Трябва да внимаваш. Помни, ако някой види лицето ти…

Помня.

Паркър беше с Роби в стаята му. Детето седеше на леглото, Паркър — на люлеещия се стол, купен от един антикварен магазин.

По пода бяха разхвърляни двайсетина играчки, в стария телевизор бе включено устройство за видеоигри „Нинтендо“. Стените бяха облепени с плакати от „Междузвездни войни“. Люк Скайуокър. Дарт Вейдър…

„Талисманът ни за вечерта…“

Кейдж го беше казал, но Паркър се стараеше да не мисли за Кейдж. Нито за Маргарет Лукас. Нито за Гробокопача. Сега четеше на сина си. От „Хобит“.

Роби слушаше с огромен интерес, въпреки че баща му беше чел приказката неизброими пъти. Винаги я четяха, когато момчето се уплашеше от нещо, заради сцената с побеждаването на свирепия дракон. Тази част на книгата му вдъхваше смелост.

Когато Паркър влезе вкъщи преди по-малко от час, лицето на детето просветна. Той хвана сина си за ръка и го изведе в задния двор. Търпеливо му показа за пореден път, че там няма никой, нито в храстите, нито в гаража. Решиха, че побърканият стар господин Джонсън пак е пуснал кучето, без да затвори вратата на двора си.

Стефи също прегърна баща си и попита как е приятелят му, онзи в болницата.

— Добре е — отвърна Паркър.

Опита да открие някаква истина в твърдението си, но не успя да зърне и частичка. О, чувството за вина на родителите…

Когато Паркър и Роби тръгнаха към горния етаж, за да четат приказката, Стефи ги изпрати с поглед, пълен със съчувствие. При други обстоятелства щеше да се присъедини към тях, но сега разбра, че трябва да ги остави сами. Паркър бе научил едно нещо за децата си: Може да се боричкат и да се карат, но когато едното преживява трудни моменти (като спомените за Лодкаря например), другото инстинктивно разбира какво трябва да направи.

— Ще приготвя на Роби изненада за десерт — обяви момченцето и се шмугна в кухнята.

Докато четеше, Паркър хвърляше по някой и друг поглед към лицето на сина си. Момченцето седеше със затворени очи и изглеждаше напълно спокойно. (Откъс от „Ръководство за самотния родител“: „Понякога не е нужно да обясняваш нещо на децата си, нито да ги поучаваш, нито да им даваш пример със собственото си поведение. Просто трябва да си с тях. Нищо повече.“)

— Искаш ли да продължавам? — прошепна той.

Детето не отговори.

Паркър остави книгата в скута си и загледа сина си, поклащайки се с люлеещия се стол.

Съпругата на Томас Джеферсън, Мария, се споминала наскоро след раждането на третата им дъщеря (момиченцето пък починало на двегодишна възраст). Джеферсън никога не се оженил повторно и положил всички усилия да отгледа другите си две деца. Като политик и държавник той често отсъствал от къщи, ситуации, които много мразел. Писмата били начинът да поддържа връзка с децата си. Написал хиляди страници до момичетата, в които им изразявал съчувствие, предлагал им съвети, споделял проблеми и им засвидетелствал обичта си. Паркър познаваше Джеферсън толкова добре, колкото собствения си баща, и знаеше писмата му наизуст. Спомни си едно, от времето, когато Джеферсън бил вицепрезидент, в разгара на жестоки политически борби между враждуващите партии от онзи период.

„Скъпа Мария, преди два дни получих писмото ти от 21 януари. То озари с ярки лъчи отчаяното ми сърце. Заобиколен от постоянни грижи, злоба и коварство, заточен в щат, където на никое добро дело не се отвръща със същото, аз чувствам радост само когато нещо ме накара да си спомня за семейството си.“

Докато гледаше сина си, докато слушаше как дъщеря му трака с тигани на долния етаж, той се замисли, както често се случваше, дали се грижи добре за собствените си деца.

Колко нощи не можеше да спи заради тези тревоги.

Все пак бе отделил децата от майка им. Това, че съдът и приятелите му (и повечето приятели на Джоан) бяха на мнение, че това е единственото разумно нещо в случая, не го успокояваше ни най-малко. Бе станал самотен баща не по прищявка на злата съдба, както Джеферсън; не, Паркър сам беше взел решението.

Дали наистина го бе направил заради децата? Или за да избегне собствените си разочарования? Тази мисъл често го измъчваше. Преди да се оженят, Джоан му се беше сторила толкова добра, толкова очарователна. Впечатлението, което създаваше, обаче бе по-скоро театър. Всъщност тя беше самолюбива и пресметлива. Менеше настроенията като дрехи — държеше се страхотно за известно време, после в продължение на дни изпадаше в пристъпи на гняв, подозрения и параноя.

Като се запозна с Джоан, той тъкмо бе видял колко се променя животът, когато си още млад и родителите ти починат. Границата между теб и смъртта сякаш се стопява. Започваш да търсиш или кой да се грижи за теб, или, както бе в случая с Паркър, за кого да се грижиш.

„Не мислиш ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.“

Затова никак не беше чудно, че избра жена, която, макар и красива и очарователна, бе непостоянна в настроенията си и неспособна да се справя сама в живота.

Естествено, скоро след раждането на хухалите, когато се ожениха и се наложи да поемат по-голяма отговорност и дори да жертват личния си живот, Джоан стана още по-претенциозна и своенравна.

Паркър опита всичко. Обикаляха по психолози, отделяше ѝ повече време, отколкото на работата си и на децата, опитваше да я развеселява, уреждаше забавления, водеше я на екскурзии, приготвяше закуски и вечери за цялото семейство.

Между тайните, които Джоан бе скрила от него, обаче беше наследственият алкохолизъм в семейството ѝ и той остана страшно изненадан да открие, че тя пие много повече, отколкото е предполагал. От време на време опитваше да спре и ходеше при лекари, но винаги се проваляше.

Отчуждаваше се все повече и повече от него и от децата, все по-често запълваше времето си със забавления и капризи. Ходеше на уроци по готварство, купуваше си скъпи коли, пазаруваше безполезни вещи, прекарваше часове в един луксозен спортен клуб (където се запозна с настоящия си съпруг, Ричард). Но винаги успяваше да го измами с обещания да се промени.

Един ден обаче се случи Инцидентът.

През юни, преди четири години.

Паркър се прибра от работа в лабораторията на Бюрото и откри, че Джоан я няма. Хухалите бяха поверени на бавачка. Това, само по себе си, не беше нито необичайно, нито обезпокоително. Но когато се качи на горния етаж при децата, веднага забеляза, че нещо не е наред. Стефи и Роби седяха в детската спалня и редяха конструктор. Стефи изглеждаше отпаднала. Погледът ѝ беше замъглен, лицето ѝ — мокро от пот. Паркър забеляза, че е повърнала по пътя за банята. Сложи я да си легне и ѝ премери температурата — беше нормална. Паркър не се изненада, че бавачката не е забелязала, че на Стефи ѝ е лошо. Децата се притесняват, когато повърнат или нацапат гащите, и се крият. Момиченцето, изглежда, криеше и още нещо.

Момченцето все хвърляше тревожни погледи към раклата за играчки. („Първо наблюдавай очите им — пишеше в «Ръководство за самотни родители». — После слушай какво ти говорят.“) Паркър се приближи до раклата и Роби заплака и взе да го моли да не я отваря. Той, разбира се, я отвори. И застина. Пред него лежаха няколко бутилки водка, скрити от Джоан.

Стефани бе пияна. Беше се опитала да имитира майка си, пиейки водка „Абсолют“ от чашката си с Мечо Пух.

— Мама каза да не издаваме на никого тайната ѝ — проплака момченцето. — Каза, че ще побеснееш, ако разбереш. Каза, че ще ни се караш.

Два дни по-късно той подаде молба за развод. Нае добър юрист и уведоми Службата за защита на детето, преди Джоан да подаде фалшива жалба за побой, както предвиждаше адвокатът му.

Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всички сили, но това беше като борба да запази някоя лъскава играчка или спортна кола, не нещо, което ти е по-ценно от живота.

В крайна сметка, след няколко мъчителни месеца и изразходването на десетки хиляди долари, децата най-после останаха само негови.

Той бе решил да уреди живота си, за да могат хухалите да заживеят нормално.

И успяваше — поне през последните четири години. Сега обаче тя отново се беше заела с него и подновяваше опитите да промени решението за настойничество.

„О, Джоан, защо го правиш? Помислила ли си поне веднъж за тях? Не си ли разбрала, че нашето самолюбие — самолюбието на родителите — трябва да се изпари без следа, щом стане дума за децата ни?“ Ако наистина смяташе, че за Роби и Стефи ще е по-добре да прекарват времето си поравно между него и Джоан, би се съгласил на секундата. Той обаче не мислеше така.

Смяташе, че това ще е катастрофа за тях. Затова щеше да се бори със зъби и нокти в съда и в същото време да се постарае да им спести вълненията. В такива ситуации човек трябва да воюва на два фронта: да се биеш с врага и да победиш собственото си желание да споделиш болката си с децата. Това обаче е невъзможно.

— Татко — обади се ненадейно Роби. — Защо спря да четеш?

— Помислих, че си заспал.

— Просто клепачите ми си почиваха. Уморени са. Аз обаче не съм.

Паркър погледна часовника: 19.45. Петнайсет минути до…

„Не, не мислѝ за това.“

— Носиш ли си щита? — попита той сина си.

— Ето го.

— И моят е тук.

Вдигна книгата и отново зачете.

22.

19.45

Маргарет Лукас заразглежда гостите в хотел „Риц-Карлтън“.

Двамата с Кейдж стояха близо до входа във фоайето, където се събираха стотици гости за официалните вечери и приеми. Лукас носеше собственоръчно скроено и ушито тъмносиньо костюмче. Беше изработено от скъп вълнен плат и горната част прилепваше плътно по тялото ѝ. Отдолу носене дълга плисирана пола. Бе предвидила специален процеп на сакото, за да е сигурна, че тежкият „Глок 10“ на бедрото ѝ няма да развали хубавата линия на дрехата. Костюмчето много подхождаше за опера или скъпи ресторанти, но по стечение на обстоятелствата тя го бе носила само на сватби и погребения. Наричаше го „сватбарско-гробарския костюм“.

Осем без петнайсет.

— Нищо, Маргарет — прозвуча в слушалката ѝ гласът на Си Пи Ардъл.

Той стоеше на входа откъм гаража и се правеше на подпийнал гуляйджия. Беше в износени дънки и черно кожено яке. На главата си имаше шапка на „Червенокожите“, но не за да му топли, а защото нямаше коса, която да закрива слушалката на радиостанцията му. Около хотела бяха разположени още шейсет и петима цивилни агенти и носеха повече оръжие, отколкото на оръжейно изложение.

Търсеха човек, за когото практически не знаеха как изглежда.

Вероятно бял, вероятно среден на ръст.

Вероятно със златно кръстче на врата.

Във фоайето Лукас и Кейдж оглеждаха гостите, портиерите, служителите. Никой не отговаряше на неясната им представа за Гробокопача. Лукас си даде сметка, че ръцете им са вързани.

— Кажи нещо забавно — прошепна тя.

— Какво?

— Набиваме се на очи. Правѝ се, че ми говориш нещо.

— Добре — усмихна се широко Кейдж. — Та какво мислиш за Кинкейд?

Въпросът я свари неподготвена:

— За Кинкейд ли? Какво имаш предвид?

— Просто се опитвам да завържа разговор — оправда се той, вдигна рамене. — Какво мислиш за него?

— Не знам.

— А, знаеш, знаеш.

— Умен е, не просто природноинтелигентен.

Кейдж вдигна рамене в знак на съгласие:

— Добре. Това ми харесва.

Замълча.

— Накъде биеш? — попита тя.

— А, нищо. Нали се правим, че разговаряме.

Добре.

„Съсредоточѝ се…“

Огледаха още десетина души. Тя отхвърли възможността да са убийци по причини, които чувстваше инстинктивно, но не можеше да обясни.

„Природноинтелигентен…“

— Добър човек е, а? — изтърси след известно време Кейдж. — Кинкейд, де.

— Да. Много ни помогна.

Кейдж се засмя по характерния си начин — сякаш искаше да каже: „Хванах ли те натясно?“.

— Помогна ни — повтори думите ѝ.

Пак замълчаха.

— Загубил родителите си малко след като завършил колежа — продължи високият агент. — После дойде онази битка за родителските права преди няколко години. Жена му е психопат.

— Сигурно му е било тежко — съгласи се Лукас. Изведнъж се шмугна в тълпата. Беше забелязала един посетител с подозрителна подутина под сакото. Бързо позна, че е мобилен апарат, и се върна при Кейдж. Неволно попита:

— Какво е станало? С родителите му?

— Катастрофа. Една от онези нелепи случайности. На майка му ѝ открили рак, но успели да ѝ го изрежат навреме. Някакъв камион обаче се врязал в колата им на Деветдесет и пета, когато отивали към „Джонс Хопкинс“ за химиотерапията. Баща му бил професор. Срещали сме се няколко пъти. Симпатичен човек беше.

— Така ли? — промърмори разсеяно тя.

— История.

— Какво?

— Това преподаваше бащата на Кинкейд. История.

Пак замълчаха.

— Искам просто да си бъбрим някакви глупости, Кейдж — заяви накрая Лукас. — Не да ми търсиш гадже.

— Ама така ли ти прозвуча? И през ум не ми е минало! Само казвам, че човек не среща много хора като Кинкейд.

— Да, да. Виж, хайде да не се разсейваме, Кейдж.

— Аз не се разсейвам. И ти не се разсейваш. Той се чуди защо си му толкова сърдита.

— Много просто. Не се грижеше за собствената си безопасност. Нали му го казах. Разбрахме се. Край.

— Той е порядъчен човек. Държи на думата си. И е умен, странно нещо е разумът. Да го видиш само как разгадава ребуси!

— Да. Сигурна съм, че е страхотен.

„Съсредоточѝ се.“

Тя обаче не можеше да се съсредоточи. Постоянно мислеше за Кинкейд.

Значи в неговия живот имало голяма глава „Нещастни случаи“ — смърт и развод. Своенравна жена и усилия да отгледа сам децата си. Това обясняваше част от онова, което ѝ бе направило впечатление у него. Стените.

Кинкейд…

Изведнъж се сети за картичката.

Картичката от Джоуи.

От екскурзията, от която никога не се завърнаха — Том и Джоуи бяха при свекъра и свекърва ѝ в Охайо. Точно преди Деня на благодарността. Шестгодишният ѝ син ѝ бе изпратил картичка от летището точно преди да се качат на злополучния самолет. Вероятно не повече от половин час преди машината да се разбие в замръзналите нивя.

Момченцето обаче не е знаело, че му е нужна марка, за да изпрати картичката. Сигурно я беше пуснало в пощенската кутия, преди баща му да забележи какво прави.

Пристигна една седмица след погребението. На разноски на получателя. Тя плати и три часа си игра да махне пощенската марка, залепена върху част от писмото на сина ѝ.

„Много ни е весело, мамо. Баба и аз правихме сладки. Липсваш ми. Обичам те, мамо…“

Картичка от призрака на сина ѝ.

В момента беше в чантичката ѝ. Яркочервен залез над Средния Запад. Венчалната си халка държеше при другите бижута, но картичката щеше да носи постоянно със себе си до последния си час.

Шест месеца след катастрофата Лукас занесе копие от картичката за анализ на почерка на сина си.

— Който е написал това, е изобретателен и добросърдечен — бе казала специалистката по графоанализ. — Ще порасне хубав мъж. Умен и честен. И ще дарява близките си хора с много любов. Цяло щастие е да имаш такъв син.

За още десет долара специалистката ѝ записа думите си на касета. Лукас слушаше записа веднъж на няколко седмици. Сядаше в тъмната стая, запалваше свещичка, сипваше си една чаша (или две) и слушаше какъв е щял да бъде синът ѝ.

И изведнъж Паркър Кинкейд се появява в главната щабквартира на ФБР и важно заявява, че графоанализът е пълна глупост.

„Хората гледат на карти и говорят с покойните си близки. Това е шарлатанство.“

„Не е!“ — изкрещя мислено тя. Тя вярваше в думите на специалистката.

Трябваше да им вярва. Иначе щеше да полудее.

„Когато имаш деца, сякаш губиш част от разсъдъка си. Те ти го открадват и никога не ти го връщат… Понякога се чудя как родителите не се побъркват.“

Наблюдението на доктор Евънс. Не се беше издала пред него, но знаеше, че е напълно прав.

А сега пък Кейдж се опитва да я сватоса. Да, двамата с Кинкейд наистина си приличаха. И двамата бяха умни и високомерни. И двамата бяха загубили нещо в живота си. И двамата си бяха изградили защитни прегради: той — за да се предпази от външни опасности; тя, за да не се затвори дълбоко в себе си, където се таеше най-голямата опасност. И въпреки това инстинктът, който я правеше добро ченге, ѝ подсказваше (по необясними причини), че нямат бъдеще. Тя почти бе успяла да се върне към „нормалния“ живот. Живееше си с кучето Жан-Люк. Имаше някои приятели. Имаше компактдискове. Спортния клуб. Шиенето. Маргарет Лукас обаче бе емоционално закотвена (ако използваме термина на ФБР за човек, който дълго не е просперирал в кариерата).

Не, тя знаеше, че след тази вечер никога повече няма да види Паркър Кинкейд. И това беше съвсем нормално…

Слушалката ѝ изпращя:

— Маргарет… Боже Господи.

Беше Си Пи Ардъл.

Тя веднага извади пистолета.

— Престъпника ли видя? — прошепна силно в микрофона на ревера си.

— Не. Имаме неприятности. Тук настана страшна суматоха.

Кейдж също слушаше с ръка на пистолета си. Погледна Лукас и се намръщи.

— Кметът е тук — продължи Си Пи. — С десетина ченгета и — мамка му! — телевизионен екип!

— Не! — възкликна Лукас; някои от по-близко стоящите я изгледаха учудено.

— Включили са прожектори и всякакви други глупости. Тук е истински цирк!

— Идвам веднага.

— Господин кмете, това е федерална операция. Ще ви помоля да напуснете веднага.

Намираха се на закрития паркинг. Лукас веднага забеляза, че входът е платен. Това означаваше, че номерата на всички коли са записват и следователно Гробокопача нямаше да мине оттук — съучастникът му не би позволил да оставят каквото и да било свидетелство за посещението си. Кметът Кенеди и проклетите му спътници обаче се бяха насочили точно към главния вход, където убиецът веднага щеше да забележи униформените полицаи.

И, за Бога, телевизионен екип!

Кенеди погледна отвисоко Лукас. Беше с глава над нея.

— Трябва да изведете гостите на хотела — заяви той. — Да ги евакуирате. Когато убиецът се появи, оставете ме да говоря с него.

Лукас се направи, че не го е чула, и се обърна към Си Пи:

— Някой от тях успя ли вече да влезе в хотела?

— Не, спряхме ги.

— Евакуирайте ги! Изведете ги! — не млъкваше Кенеди.

— Не можем да го направим. Гробокопача ще разбере, че нещо не е наред.

— Е, тогава поне ги пратете по стаите им.

— Помислете малко, кмете. Повечето от тях не са отседнали в хотела. Те са местни жители, дошли за приемите и официалните вечери.

Лукас погледна към главния вход на хотела и улицата отпред. Нямаше много хора — магазините бяха затворени за празниците.

— Може да се появи всяка минута — прошепна гневно тя.

— Налага се да ви помоля да напуснете.

Помисли дали да не добави „сър“, но не го направи.

— Тогава ще се наложи да се обърна към по-висша инстанция. Кой ви е началник?

— Аз — обади се Кейдж. Изгледа студено кмета. — Тук нямате никакви правомощия.

— Кажете тогава кой е вашият началник.

— Някой, с когото няма да ви е много приятно да разговаряте, повярвайте ми.

— Оставете аз да преценя.

— Не — отсече Лукас; погледна часовника си. — Гробокопача може да влезе в сградата всеки момент. Нямам време да се разправям с вас. Заповядвам вие и хората ви да напуснете веднага!

Кенеди погледна помощника си… как се казваше? Май беше Джефрис. Един репортер снимаше целия разговор.

— Няма да позволя на ФБР да рискува живота на всички тези хора. Ще…

— Агент Ардъл, арестувайте кмета.

— Не можете да го арестувате — възрази Джефрис.

— Напротив, може — сряза го гневно Кейдж; раменете му направо затанцуваха. — И вас може да арестува.

— Разкарай го — нареди Лукас.

— В ареста ли?

Лукас се замисли:

— Не. Само остани с него и го дръж далеч от нас, докато не свърши операцията.

— Ще извикам адвоката си и…

Гневът я заслепи. Тя го погледна в очите и насочи пръст към гърдите му:

— Кмете, това е моя операция и вие ми пречите. Ще ви оставя да си тръгнете в компанията на агент Ардъл или, Бог ми е свидетел, ще ви изпратя в ареста. От вас зависи.

Последва мълчание. Лукас отмести очи от кмета, заоглежда внимателно паркинга, тротоарите, тъмните ъгли. Някаква следа от някой, който може да бъде Гробокопача.

— Добре — склони Кенеди. Кимна към хотела: — Но ако тази вечер се пролее кръв, на вас ще ви тежи на съвестта.

— Такава ми е работата — отвърна тя; спомни си, че същото бе казала и на Кинкейд. — Хайде, Си Пи.

Агентът придружи кмета до лимузината му. Джефрис загледа злобно Лукас, но тя му обърна гръб и двамата с Кейдж се върнаха в хотела.

— По дяволите! — изруга Кейдж.

— Не, мисля, че всичко е наред. Не вярвам Гробокопача да е забелязал нещо.

— Не това имах предвид. Помисли само: щом Кенеди знае, че сме тук, значи информацията е изтекла отнякъде. Кой, по дяволите, мислиш, че се е разприказвал?

— О, много добре знам кой е.

Тя извади телефона си и набра.

— Детектив — изсъска Лукас; с мъка сдържаше гнева си, — знаеш, че информацията за тактическите операции е строго секретна. Би ли ми изтъкнал основателна причина да не те изправя на съд за това, което си направил?

Тя очакваше Лен Харди да отрича или поне да измисли някакво тъпо оправдание, че е сгрешил или че са го подмамили, но за нейна изненада той отвърна рязко:

— Правѝ каквото щеш, но Кенеди искаше възможност да преговаря с престъпника и аз му я дадох.

— Защо?

— Защото ти си готова да жертваш живота на… колко — десет души? Двайсет?

— Ако така ще спра убиеца — да!

— Кенеди каза, че ще преговаря с него. Ще го убеди да вземе парите. Той…

— Знаеш ли, че се появи с някакъв скапан телевизионен екип?

— Какво? — заекна Харди.

— Телевизионен екип. Всичко е било театър за пред медиите. Ако Гробокопача беше видял прожекторите и униформените полицаи… просто щеше да си тръгне и да намери друга мишена.

— Той твърдеше, че искал да говори с него. Не предполагах, че ще го използва да си вдига имиджа.

— Е, точно за това искаше да го използва.

— Гробокопача…

— Не мисля, че е видял нещо.

Последва кратко мълчание. Харди въздъхна:

— Съжалявам, Маргарет. Просто исках да направя нещо. Не исках да загиват повече хора. Съжалявам.

Лукас стисна по-силно апарата. Знаеше, че трябва да го изгони, да го изрита от екипа. Вероятно да докладва и пред Полицейската дисциплинарна комисия. Представи си обаче как младият мъж се връща унил в дома си, дом, тих като онзи, в който се бе прибирала всяка вечер през годината след смъртта на Том и Джоуи — тишина, от която болеше, сякаш любимият ти е ударил плесница. Той щеше да прекара нощта сам, съкрушен от тъга по Ема — любимата жена на границата между живота и смъртта.

Харди явно усети колебанието ѝ, защото помоли:

— Няма да се повтори. Дай ми шанс…

— Добре, Лен. Ще говорим по-късно.

— Благодаря, Маргарет.

— Трябва да продължаваме с операцията.

Тя изключи рязко телефона и ако Харди каза нещо друго, не го чу. Върна се във фоайето на „Риц-Карлтън“.

Лукас за втори път извади пистолета, скри го отстрани под сакото си и започна да обикаля из тълпата. Кейдж потропа по часовника си. До осем оставаха пет минути.

Те гледаха тъмните води през парапета и се шегуваха за „Титаник“, ядяха скаридите и оставяха пилешките дробчета, говореха за вино и за лихви, и за предстоящи избори, и за политически скандали и гафове.

Повечето мъже носеха смокинги или официални костюми, повечето жени бяха в тъмни рокли, стигащи на два сантиметра над дъските на палубата.

— Не е ли красиво? Вижте само каква гледка.

— Ще видим ли фойерверките?

— Къде се загуби Ханк? Отмъкна ми бирата.

На яхтата имаше стотина развеселени пасажери. Корабчето разполагаше с три палуби и четири бара. Сред празничната тълпа цареше оживление.

Адвокати и лекари, откъснали се за няколко часа от проблемите на клиентите и пациентите си. Родители, отдъхващи си от грижите покрай децата. Любовници, замечтали се за празна каюта.

— … и какво ще прави чух че щял да се кандидатира но избирателите не стрували защо му трябва о ами Сали Клер Том наистина ли са наели тази къща в Уорънтън е не знам как могат да си го позволят…

Минутите течаха, наближаваше осем.

Всички бяха щастливи.

Приятни хора, които се наслаждават на пътуването, наслаждаваха се на компанията на приятелите си.

Радваха се на гледката, която щеше да им се разкрие, когато започнат фойерверките, радваха се на възможността поне една вечер да празнуват далеч от столицата.

Радваха се на любезното отношение на екипажа и келнерите на борда на луксозната яхта „Рици лейди“, която царствено се поклащаше край кея на река Потомак, на три километра южно от моста на Четиринайсета улица.

23.

20.05

Роби бе сменил Дж. Р. Р. Толкин с видеоиграта.

Вече не изглеждаше разтревожен и Паркър не издържаше повече — изгаряше от любопитство да научи за Гробокопача и за последното му нападение. Бяха ли успели Кейдж и Лукас? Бяха ли го открили?

Бяха ли го убили?

След сложни маневри около играчките по пода той слезе на долния етаж, където Стефи и г-жа Кавано готвеха в кухнята. Момиченцето стържеше съсредоточено нещо от една тенджера. Беше направила коледно дръвче от карамелизирани пуканки, посипано с оцветена в зелено захар. Произведението ѝ стоеше леко наклонено в една чиния на кухненския плот.

— Красиво е, хухал — похвали я Паркър.

— Опитах да ѝ сложа и сребърни топчета, но изпадаха.

— На Роби много ще му хареса.

Той понечи да тръгне към кабинета си, но забеляза тъга по лицето ѝ. Прегърна я:

— Братчето ти е добре, знаеш ли?

— Знам.

— Съжалявам, че стана така тази вечер.

— Всичко е наред.

Което, разбира се, означаваше, че нещо не е наред.

— Утре ще се забавляваме… Но, слънчице, знаеш ли, моя приятел… Трябваше да го видя.

— О, знам.

— Така ли?

— Познавам. Понякога целият си тук, а понякога част от теб е някъде другаде. Като се прибра тази вечер, разбрах, че част от теб е някъде другаде.

— Утре целият ще съм тук. Казаха, че ще вали сняг. Искаш ли да отидем да се пързаляме?

— Да! Може ли да направя какао?

— Даже се надявах да направиш.

Той прегърна дъщеричката си, после влезе в кабинета, за да се обади на Лукас. Не искаше детето да чуе разговора.

През прозореца обаче забеляза нещо да се движи по тротоара. Някакъв човек.

Бързо се приближи до прозореца и погледна навън. Не видя никого — само някаква непозната кола.

Бръкна в джоба си и напипа студения пистолет на Лукас. О, само не отново… Сети се за Лодкаря и онази ужасна нощ.

„Револверът гърми прекалено силно…“

На вратата се звънна.

— Аз ще отворя — извика рязко той.

Хвърли поглед в кухнята; Стефи примигна изненадано. Отново резките му действия разтревожиха едно от децата. Нямаше обаче време да я успокоява.

С ръка в джоба той погледна през стъклото на вратата и видя един агент на ФБР, когото помнеше отпреди няколко часа. Отдъхна си, опря глава в касата. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и отвори вратата с трепереща ръка. На стълбите се появи втори агент. Паркър си спомни обещанието на Лукас да изпрати двама души да го пазят.

— Агент Кинкейд?

Той кимна. Погледна през рамо, за да се увери, че Стефи не може да ги чуе.

— Маргарет Лукас ни изпрати да пазим семейството ви.

— Благодаря. Само спрете колата колкото може по-далеч. Не искам да тревожа децата.

— Разбира се, сър.

Той погледна часовника си. Отдъхна си. Ако Гробокопача бе нанесъл поредния си удар, Кейдж и Лукас щяха да се обадят. Може би вече бяха хванали мръсника.

— Убиецът от метрото? — попита той. — Гробокопача. Хванаха ли го?

Погледите, които си размениха двамата агенти, го накараха да потрепери.

О, не…

— Ами, сър…

Телефонът в къщата зазвъня. Госпожа Кавано вдигна.

— Убиецът се качил на една увеселителна яхта край брега на Потомак. Убил единайсет, ранил повече от двайсет. Мислех, че знаете.

О, Господи, не…

Започна да му се повдига.

„Аз тук чета книжки на децата, докато хората загиват.“

„Да живееш на улица «Сезам»“…

— Агент Лукас? Добре ли е? А агент Кейдж?

— Да, сър. Изобщо не са били близо до яхтата. Открили някаква улика, която сочела към „Риц“, затова решили, че Гробокопача ще нанесе удара си по някой от хотелите на веригата. Допуснали обаче грешка. Яхтата се казва „Рици лейди“. Лош късмет, нали?

— Охраната стреляла — добави другият агент — и това изплашило убиеца. Така че можеше да бъде и по-зле. Не успели обаче да го улучат, поне така мислят.

„Лош късмет…“

Не, това не е никакъв късмет. Когато не успееш да разрешиш някоя загадка, това не е заради лошия късмет.

„Три сокола…“

Той чу гласа на г-жа Кавано:

— Господин Кинкейд?

Погледна в стаята.

„Единайсет убити…“

— Търсят ви по телефона.

Паркър влезе в кухнята и взе слушалката. Очакваше да чуе Кейдж или Лукас.

Мекият баритон с приятен тембър обаче не му беше познат:

— Господин Кинкейд?

— Да? Кой е?

— Казвам се Слейд Филипс, от „ВПЛТ Нюз“. Господин Кинкейд, правим специално предаване за убийствата в навечерието на Нова година. Според източник, пожелал да остане анонимен, вие сте играли ключова роля в разследването и вероятно сте отговорен за изпращането на силите на ФБР по грешна следа в хотел „Риц-Карлтън“, докато убиецът е бил избрал друга мишена. Ще се включим в ефир в девет. Искаме да ви дадем възможност да споделите вашата гледна точка. Имате ли нещо да кажете?

Паркър си пое рязко въздух. Стори му се, че сърцето му спира за момент.

Това беше… Джоан щеше да разбере. Всички щяха да изберат.

— Господин Кинкейд?

— Няма какво да кажа.

Той затвори, но не уцели вилката. Телефонът падна с трясък на пода.

Гробокопача се връща в уютната си стая.

Мисли си за яхтата — където се развъртя като… щрак… като между червени и жълти листа и стреля с автомата си, и стреля, и стреля, и стреля…

Гледаше как хората падат и крещят, и бягат. Такива неща.

Не беше като в театъра. Не, не, този път улучи много. Това ще хареса на човека, който му казва какво да прави.

Гробокопача заключва вратата на стаята и първото, което прави, е да отиде при дивана и да погледне Тай. Момчето още спи. Одеялото е паднало и Гробокопача отново го завива.

Гробокопача включва телевизора и вижда кадри от „Рици лейди“. Отново вижда мъжа, когото познава… щрак… кмета. Кмета Кенеди. Той стои пред яхтата. Облечен е в хубав костюм, с хубава вратовръзка, странно е, че носи такива хубави дрехи при толкова жълти чували с трупове зад гърба му. Говори пред микрофона, но Гробокопача не чува какво казва, защото е изключил звука на телевизора, за да не събуди Тай.

Той продължава да гледа известно време, но по телевизията не показват никакви реклами. Той е разочарован и изгася апарата.

Мисли си: „Лека нощ, кмете.“

Започва да опакова нещата си, без да бърза.

Мотелите са хубави, мотелите са забавни.

Идват да ти чистят стаята всеки ден, взимат ти мръсните кърпи и ти носят чисти. Дори Памела не го правеше. Тя умееше да гледа цветя и да прави разни неща в леглото. Такива… щрак, щрак… неща.

Умът му прещраква, куршуми тракат из че… чер… черепа му.

Спомня си, по неизвестна причина, за Рут.

— О, Господи, не — бе възкликнала Рут. — Недей!

На него обаче му бяха казали да го направи — да забие дълго парче стъкло в гърлото ѝ — и той го направи. Тя се сгърчи, преди да умре. Това си спомня сега. Гърчовете на Рут.

Да се гърчи като на Коледа, дванайсети месец, двайсет и пето число, едно-две-две-пет, когато той правеше супа за Памела и ѝ даваше подаръка.

Той поглежда Тай. Ще вземе момчето… щрак… със себе си на Запад. Човекът, който му казва какво да прави, беше обещал да се обади, след като свършат във Вашингтон, и да му съобщи къде ще идат след това.

— Къде ще бъде? — бе попитал Гробокопача.

— Не знам. Може би на Запад.

— Къде е Запад?

— Калифорния. Може би Орегон.

— О.

Гробокопача няма представа къде са тези места.

Понякога обаче, късно през нощта, с пълен със супа стомах и усмихнат на смешните реклами, той си мисли за Запад и си представя какво ще прави там.

Сега, докато си събира багажа, той решава задължително да вземе момчето със себе си. На Запад… щрак.

Да, добре ще е. Хубаво ще е. Забавно.

Ще ядат супа и сос с люти чушки и ще гледат телевизия. Може да каже на момчето за рекламите.

Памела, жената на Гробокопача, с цвете в ръка и златен кръст между гърдите, обичаше да гледа реклами с него.

Нямаха обаче дете като Тай, което да гледа с тях.

— Аз? Дете от теб? Човече, да не си се… щрак… да не си се побъркал? Защо просто не се махнеш? Защо си още тук? Взимай си шибания подарък и да те няма. Марш. Още ли…

Щрак…

— Още ли да ти повтарям? Чукам се с Уилям от години. За пръв път ли го чуваш? Целият град знае, само ти не си разбрал. Ако исках да имам бебе, щях да зачена от него.

— Какво правиш? О, Гос…

Щрак.

— … поди. Остави го.

Спомените притичват като плъхове през черепа на Гробокопача.

— Не, недей! — пищеше тя, вперила поглед в ножа. — Недей!

Той обаче го направи.

Заби ножа в гърдите ѝ, точно под златния кръст, който ѝ беше подарил същата сутрин, сутринта на Коледа. Каква хубава червена роза разцъфва върху блузата ѝ! Той отново забива ножа в гърдите ѝ и розата става по-голяма.

И — цялата в кръв в кръв в кръв — Памела тича към… къде? Къде? Към шкафа, да, към шкафа на горния етаж. Кърви и пищи:

— О Господи Господи Господи…

Памела пищи, вдига пистолета, насочва го към главата му, ръката ѝ разцъфтява като хубава жълта роза и той усеща удар в слепоочието.

След време се събуди.

Първото, което видя, бяха грижовните очи на човека, който му казва какво да прави.

Щрак, щрак…

Сега се обажда на гласовата си поща. Няма съобщения.

Къде се загуби този човек, който му казва какво да прави?

Няма обаче време за мислене дали е весел или тъжен, каквото и да означава това. Има време само да се приготви за последния удар.

Гробокопача отключва шкафа. Взима втория автомат, също „Узи“. Слага си миризливите гумени ръкавици и започва да зарежда.

Този път с два автомата. И без пликове. Два автомата и много, много куршуми. Човекът, който му казва какво да прави, го накара този път да застреля повече хора, отколкото е застрелял през целия си живот.

Защото това ще е последната минута от последния час от последната нощ на годината.

24.

20.55

Запотен, Паркър Кинкейд нахълта в лабораторията за анализ на документи на ФБР.

Лукас излезе напред да го посрещне. Лицето ѝ бе по-бледо отпреди.

— Получих съобщението ти — каза тя. — Този репортер, Филипс, се е добрал до един от хората ни в куриерската служба. Някак си е узнал истинското ти име.

— Нали обещахте.

— Съжалявам, Паркър. Съжалявам. Информацията не е изтекла оттук. Не знам как е станало.

Доктор Евънс и Тоби Гелър мълчаха. Знаеха какво става, но като гледаха изражението на Паркър, явно не искаха да се намесват. Кейдж го нямаше в стаята.

Паркър им се беше обадил по мобилния телефон, докато хвърчеше със запалена сигнална лампа (беше я взел на заем от агентите пред дома си) от Феърфакс към центъра. Умът му трескаво работеше. Как да намали пораженията от тази катастрофа? Бе искал само да помогне, да спаси няколко живота. Това беше единственият му мотив, да спаси няколко деца. А ето какво ставаше сега…

Сега щяха да го лишат от собствените му деца.

„Краят на света…“

Представяше си какъв кошмар щеше да настане, ако Джоан успее да получи дори само частични родителски права върху децата. Скоро щеше да ѝ писне да се прави на майка. Ако не наеме детегледачка, щеше да ги оставя сами. Щеше да им се кара. Щеше да се наложи сами да си търсят какво да ядат, сами да си перат дрехите. Той бе отчаян.

Защо изобщо се беше замислил върху молбата на Кейдж?

На близката маса бе поставен малък телевизор. Паркър го включи. Рекламите свършиха и на екрана се появиха усмихнатите лица на новинарския екип на ВЛПТ.

— Къде е Кейдж? — попита гневно Паркър.

— Не знам — отвърна Лукас. — Сигурно някъде на горния етаж.

Не можеше ли да се преместят в друг щат? — мислеше отчаяно той. Не, Джоан нямаше да се откаже и съдът във Вирджиния пак щеше да упражни правомощията си.

На екрана онзи мръсник Филипс вдигна очи от купчина листове и погледна камерата с престорена загриженост.

— Добър вечер. Аз съм Слейд Филипс… Единайсет души бяха убити и двайсет и деветима — ранени, преди час в третото от серията нападения на престъпника, тероризиращ тази вечер Вашингтон. Ще представим специален репортаж с извънредни интервюта с близки на жертвите и с представители на полицията. Освен това ВЛПТ разполага с уникален запис от последното местопрестъпление, от яхтата, закотвена край брега на Потомак.

Паркър стисна юмруци.

— ВЛПТ научи също така, че полицията и агентите на ФБР са били изпратени по погрешка в един хотел, където се е смятало, че ще бъде следващият удар на убиеца. В резултат на това в близост до яхтата са останали прекалено малко служители на реда, за да реагират по съответен начин на нападението. Не се знае със сигурност кой е виновен за този провал, но информирани източници ни… ни докладваха…

Гласът на Филипс заглъхна. Той извъртя глава, вероятно за да чуе някого в малкия микрофон в ухото си. Погледна вдясно от камерата и леко се намръщи. Последва кратка пауза, след което явно се примири с това, което му бяха казали, и, издекламира:

— Информирани източници ни съобщиха, че кметът на федералния окръг Колумбия Джералд Д. Кенеди е бил задържан от федералните власти, вероятно във връзка с несполучливата операция… Сега от мястото на последния удар предава Черил Вандовър. Черил, бихте ли ни казали…

Кейдж влезе в лабораторията и изключи телевизора. Паркър затвори очи.

— Господи — промълви.

— Съжалявам, Паркър. Стават гафове. Аз обаче ти бях обещал нещо и държа на думата си. И друго — никога не ме питай как съм постигнал това. Определено няма да ти хареса. И така, имаме още един шанс. Да пипнем този негодник. И този път — без провали!

Лимузината спря пред кметството плавно като яхта в тиха вода.

Сравнението никак не харесваше на кмета, но нямаше как да не го направи. Тъкмо се връщаше от брега на Потомак, където бе утешавал оцелелите и беше огледал разрушенията, причинени от Гробокопача.

Високата му, стройна жена, Клер, седеше до него. Бяха удивени как куршумите са раздробили палубите, стените на каютите и масите. Можеше само да гадае какво са причинили на телата на жертвите.

Той се наведе и изключи телевизора.

— Как може? — прошепна Клер, имайки предвид намека на Филипс за мистериозната връзка на Кенеди с убийствата на яхтата.

Уендъл Джефрис се наведе и подпря лъскавата си глава с ръце:

— Филипс… вече му платих. Аз…

Кенеди му даде знак да мълчи. Очевидно помощникът му бе забравил за огромния, плешив федерален агент на предната седалка. Подкупването на журналисти без съмнение се преследваше по някой федерален закон.

Да, Джефрис бе платил на Слейд Филипс двайсет и петте хиляди долара. И не, никога нямаше да си ги получат обратно.

— Каквото и да стане — каза Кенеди на жена си и помощника си, — няма да назнача Филипс за прессекретар.

Каза го, както винаги, със съвършено сериозен тон и на двамата им бе нужно известно време, за да осъзнаят, че се шегува. Клер се засмя. Джефрис продължаваше да гледа като ударен с мокър парцал.

Смешното беше, че Кенеди вече никога нямаше да има прессекретар. Бившите политици не се нуждаят от такъв сътрудник. Идеше му да закрещи.

— Какво ще правим сега? — попита Клер.

— Ще пийнем по нещо и ще отидем на тържеството на Съюза на учителите афроамериканци. Кой знае? Гробокопача все пак може да се появи и да поиска парите. Все още има шанс да се срещнем лице в лице.

Клер поклати глава:

— След случилото се на яхтата? Не можеш да му се довериш. Ще те убие.

„Надали може да ме усмърти толкова, колкото медиите тази вечер“ — помисли си Кенеди.

Клер напръска твърдата си коса с парфюм от едно шишенце. Кенеди обожаваше тази миризма. Действаше му успокоително. Жизнената петдесет и девет годишна жена с остър поглед бе негов главен съветник още от първите му стъпки в политиката преди години.

— Много ли зле ще ти се отрази това? — попита тя.

— По най-лошия възможен начин.

Клер кимна и постави ръка върху крака на съпруга си. Помълчаха известно време.

Той кимна към минибара и попита ненадейно:

— Има ли тук някакво шампанско?

— Шампанско ли?

— Ами да. Да започнем с празнуването на позорното ми падение още сега.

— Едно време искаше да преподаваш — отбеляза тя. Намигна му и добави: — Професор Кенеди.

— И ти също, професор Кенеди. Ще поискаме съседни зали в „Уилям и Мери“.

Тя се усмихна и отвори минибара на лимузината.

На Джери Кенеди обаче изобщо не му беше до смях. Преподавателската практика щеше да е провал. Високоплатена работа в адвокатска кантора на Дюпон Съркъл щеше да е провал. Кенеди чувстваше, че смисълът на живота му е да довърши тази битка докрай. Да превърне това парче блатиста земя в по-добро място за малчуганите, родени тук. А това можеше да стане с осъществяването на „Проект за бъдещето“. Сега всичките му надежди рухнаха. Той погледна жена си. Тя се смееше.

Посочи минибара:

— „Гало“ и „Будвайзер“.

Какво друго да има във Вашингтон?

Кенеди отвори вратата и излезе на хладния нощен въздух.

Автоматите най-после са заредени.

Изолацията на използвания заглушител е сменена, на втория автомат е монтиран друг.

Гробокопача, в уютната си стая, проверява джоба си. Я да видим. Има един пистолет у себе си и още два в жабката на колата. И много, много патрони.

Гробокопача занася куфара си до колата. Човекът, който му казва какво да прави, го беше успокоил, че стаята е платена. Когато стане време да си ходи, просто си тръгва.

Той прибира купичките си за супа, чиниите и чашите в един кашон и го занася в тойотата на обикновения човек.

Гробокопача се връща в стаята, гледа слабичкия Тай няколко минути, отново се чуди къде… щрак… къде е Запад, после го загръща с одеялото. Занася детето, леко като кученце, до колата и го поставя на задната седалка.

Гробокопача сяда зад волана, но не запалва двигателя веднага. Обръща се, за да погледа още малко момчето. Завива краката му с одеялото. Момчето носи скъсани маратонки.

Спомня си нечий глас. Чий? На Памела ли? На Уилям ли? На човека, който му казва какво да прави, ли?

— Спи…

Чакай, чакай, чакай.

— Спи… Щрак, щрак.

Изведнъж няма никаква Памела, нито Рут с парче стъкло в гърлото, нито човек, който му казва какво да прави.

Има само Тай.

— Спи спокойно — казва Гробокопача на неподвижното момче.

Тези бяха думите, които искаше да му каже.

Не е сигурен какво точно означават, но въпреки това ги казва.

Той запалва двигателя. Дава мигач и включва фаровете, след това се вмъква между другите коли.

25.

22.05

Мястото на последния удар.

„… място, което ти показах — черн…“

Паркър Кинкейд стоеше с ръце на кръста пред черната дъска в лабораторията за анализ на документи. Взираше се главоблъсканицата пред себе си; „… място, което ти показах — черния…“

— Черния какво? — замисли се на глас доктор Евънс.

Кейдж вдигна рамене. Лукас говореше по телефона с криминолозите, участващи в огледа на „Рици лейди“. Затвори и съобщи на останалите от екипа, че както можеше да се очаква, уликите били съвсем малко. Бяха открили гилзи с някакви отпечатъци. Сега щели да ги вкарат в компютърната система за сравняване на отпечатъци и да изпратят резултатите по електронната поща. Други веществени доказателства не бяха открити. Свидетелите говореха за бял мъж на неопределена възраст с тъмно палто. Носел кафяв хартиен плик, в който вероятно бил автоматът. Бяха открили и някакви влакна. Криминолозите предполагаха, че са от плика, но и в това нямало нищо особено, което да ги насочи към източника.

Паркър се огледа:

— Къде е Харди?

Кейдж му разказа за инцидента в „Риц“.

Паркър кимна към Лукас:

— Изгони ли го?

— Не, но го направи на пух и прах — отговори Кейдж. — После му даде втори шанс. Сега е в библиотеката на долния етаж. Опитва да се реваншира.

Паркър погледна Гелър. Младият агент се взираше в екрана, докато компютърът напразно се опитваше да възстанови текста след „черн“. Хартията след тази дума бе по-силно повредена, отколкото на реда за „Рици лейди“.

Паркър направи няколко крачки, после спря. Загледа отново черната дъска. Имаше мъчителното чувство, че малко му остава да отгатне за какво става дума. Въздъхна.

Докато крачеше, се бе приближил до Лукас.

— Синът ти… добре ли е? — попита тя тихо.

— Да. Само малко се беше разтревожил.

Лукас кимна. На близкия монитор се появи съобщение: „Имате ново писмо.“ Тя се приближи, за да го прочете. Поклати глава:

— Отпечатъците върху гилзите са от един от пасажерите. Събирал си сувенири. Пак нищо.

Тя натисна бутона за запаметяване на съобщението.

Паркър загледа екрана:

— Кара ме да се чувствам безполезен.

— Кое?

— Електронната поща. Като специалист по документите имам предвид. О, благодарение на нея хората пишат повече, но…

— Но в наши дни не се пише толкова на ръка.

— Да.

— Жалко. Толкова добри улики се губят.

— Вярно е. Но за мен не това е тъжното.

— Тъжно ли?

Тя го погледна изпитателно. Очите ѝ вече не бяха студени, но това ненаучно определение сякаш я смущаваше, особено изказано от Паркър Кинкейд.

— За мен — обясни той — почеркът е част от характера на човека. Като чувството за хумор или въображението. Помисли само, това е единственото, което остава след смъртта ни. Написаното може да остане стотици години след нас. Хиляди. Чрез него ние най-пълно се приближаваме до безсмъртието.

— Част от характера на човека ли? Ама нали каза, че графоанализът бил шарлатанство.

— Не, искам да кажа, че написаното все пак е отражение на душата на човека. Няма значение как са изписани думите или какво казват, дори да са грешни и безсмислени. Важен е самият факт, че на някого са му дошли наум и ръката му ги е отразила на хартия. За мен това е истинско чудо.

Тя го слушаше с наведена глава, с поглед, забит в пода.

— Винаги съм смятал, че почеркът е отпечатък на сърцето и душата — добави Паркър.

И се изсмя мислено на последното си изказване. Очакваше Лукас отново да изпадне в някой от характерните си пристъпи. Случи се обаче нещо странно. Маргарет Лукас кимна и бързо отмести поглед. За момент Паркър си помисли, че на монитора се е появило ново съобщение. Такова обаче нямаше. Той виждаше лицето ѝ в екрана и му се стори, че в очите ѝ проблесват сълзи. Не беше очаквал такова нещо от Маргарет Лукас, но тя наистина плачеше.

Понечи да я попита какво не е наред, но тя рязко се отдръпна и се приближи към стъклата с останките от бележника на престъпника. Без да му дава възможност да се поинтересува защо плаче, тя попита:

— Тези лабиринти? Мислиш ли, че в тях може да е закодирано нещо? Дали могат да ни насочат към някоя следа?

Той не отговори. Продължи да я наблюдава. Тя се извърна рязко и повтори:

— Какво мислиш за лабиринтите?

Паркър сведе очи към обгорените листове. Само психопатите зашифроват съобщения в криптограми, а дори и те го правят рядко. Паркър обаче реши, че си струва да провери; и без това нямаше какво повече да направят. Постави стъклата с останките от бележника върху шрайбпроектора.

Лукас застана до него със скръстени ръце.

— Какво търсим? — поинтересува се Кейдж.

— Дали в чертите не са скрити някакви букви — отвърна ѝ Лукас.

— Добро предположение — похвали я Паркър.

Тя вече започваше да разбира от ребуси. Огледаха внимателно рисунките. Не откриха обаче нищо.

— Може да е карта — предположи тя.

Също добра идея.

Всички се взряха в рисунките. Като началник на регионалното управление Лукас знаеше наизуст картата на града. Чертите на лабиринта обаче не ѝ напомняха за разположението на улиците в никой квартал.

Гелър погледна пак компютъра си. Поклати глава.

— Работата с анаграмата не действа. Листът е прекалено силно овъглен, не мога да възстановя буквите.

Паркър се изправи пред черната дъска:

— Налага се да действаме по класическия начин. „… черн…“

— Някаква организация на афроамериканци? — предположи Евънс.

— Възможно е. Спомни си обаче, че престъпникът е бил високоинтелигентен. Образован.

Кейдж се намръщи:

— Е, и какво?

Лукас отговори вместо Паркър:

— Думата „черн“ е с малка буква. Ако е имал предвид организация, вероятно щеше да го напише с главна.

— Точно така — потвърди Паркър. — Мисля, че става дума за нарицателно име. Възможно е да е имал предвид черната раса, но се съмнявам да става дума за определена организация.

— Не забравяйте обаче — предупреди Кейдж, — че също така обича да ни подвежда.

— Вярно е — съгласи се Паркър.

„Черн…“

Паркър се приближи до работната маса и се вгледа в бележката. Постави ръце от двете ѝ страни. Вгледа се в Сълзата на дявола. Взря се в тъмното мастило.

„Какво знаеш? — попита я той мълчаливо. — Какво искаш да ни кажеш? Какви тайни криеш? Какво…“

— Открих нещо — чу се глас откъм вратата.

Всички се обърнаха.

Детектив Лен Харди се втурна в лабораторията с няколко листа в ръка. Беше задъхан, спря и си пое въздух:

— Права беше, Маргарет. Не ме бива да стрелям, нито да разследвам престъпления. Никой обаче не е по-добър в търсенето на информация. И така, реших, защо да не опитам? Открих някои сведения за името. Гробокопача. — Остави книжата на бюрото и огледа останалите от екипа. — Съжалявам за онази случка. С кмета. Всичко оплесках. Просто исках да направя нещо, за да спася онези хора.

— Няма нищо, Лен — прекъсна го Лукас. — Кажи какво си открил.

— Като търсехте информацията за прозвището, в кои картотеки проверихте? — обърна се Харди към Евънс.

— Където обикновено правим справки — отвърна лекарят; звучеше, сякаш се оправдава.

— Системата за анализ на изключително жестоки встъпления; картотеката на Нюйоркското полицейско управление; „Джон Джей“?

— Да.

— Много добре, но сетихте ли се за некриминални бази ранни? Най-сетне го открих. В картотеката на Катедрата по история на религията в Кеймбриджкия университет. — Харди отвори бележника си. — Помните ли онази групировка от шейсетте в Сан Франциско, която споменахте? „Гробокопачите“.

— Да, проверих ги, но те са били несериозна организация.

— Напротив. Били са радикално нелегално политическо и социално движение с център в Хайт Ашбъри. Четох за убежденията и историята им. Излиза, че са се кръстили на името на една английска организация от седемнайсети век. Която е била доста по-радикална. Борили са се за премахването на частната собственост върху земята. Ето най-важното. Те са били повече икономическа и социална организация, но са имали връзки с друга група, която упражнявала политическа дейност. Била е доста по-активна, дори екстремистка. Наричали са се „Истинските уеднаквители“.

— „Уеднаквители“ — промърмори Кейдж. — Доста зловещо.

— Целели са да управляват народните маси чрез контрол върху висшата класа и местната власт.

— Какво ни интересува това? — попита Лукас.

— Може да ни помогне да разберем коя е следващата цел на убиеца. Върху кого би нанесъл удар, ако иска да контролира обществото?

— Преди да отговорим на този въпрос — намеси се Паркър, — трябва да разберем какво го кара да напада обществото.

— Религиозни подбуди? — предположи Гелър. — Спомнете си разпятието.

— Възможно е — съгласи се Евънс, — но повечето религиозни фанатици не биха пожелали пари; по-скоро ще искат половин час ефирно време по Си Ен Ен.

— Може би е имал зъб на някого — предположи Паркър.

— Да. Отмъщение — измърмори Лукас.

— Някой се е отнесъл несправедливо с него и той иска да си върне.

Евънс кимна:

— Има логика.

— Кой обаче? Кой може да го е предизвикал? — замисли се на глас Харди; отново погледна бележката.

— Дали не са го уволнили несправедливо? — запита се Кейдж. — Някой недоволен работник?

— Не — отсече Евънс, — ако беше психопат, можеше да убива по тази причина. Той обаче не е бил психопат. Бил е умен и уравновесен човек.

— Големи пари, големи компании, големи риби… — изхриптя Гелър.

— Чакай — не се съгласи Харди, — в такъв случай нямаше ли да нанесе удара си в Ню Йорк, не във Вашингтон?

— Той е действал вече там — напомни Кейдж. — В Уайтплейнс.

Харди обаче поклати глава:

— Не. Спомнете си, Уайтплейнс, Бостън, Филаделфия. Това са само междинни спирки. Големият финал е тук. Защо точно Вашингтон? Какво толкова има тук?

— Правителството — отговори му Паркър. — Затова е тук.

Харди кимна:

— „Гробокопачите“ също са действали против местната власт. Значи може изобщо да не е свързано с висшата класа. — Погледна Евънс: — Може целта му да е федералното правителство.

— Това е — съгласи се Лукас. — Това трябва да е.

— Правителството сигурно е отговорно за някаква несправедливост към него — предположи Паркър; огледа останалите: — Имате ли идеи каква?

— Идеология? — замисли се на глас Кейдж. — Може да е комунист или член на някаква дясна групировка.

Евънс поклати глава:

— Не, досега щеше да разтръби наляво и надясно исканията си. Сигурно причината е лична.

Лукас и Харди се спогледаха. На Паркър му се стори, че и на двамата им е хрумнала една и съща мисъл.

— Смъртта на някой любим човек — каза детективът.

Лукас кимна.

— Възможно е — съгласи се психологът.

— Добре — намеси се Кейдж. — Какво може да е станало? Кой е умрял? Защо?

— Екзекуция? — предположи Харди.

Кейдж поклати глава:

— В столицата рядко се прилага смъртно наказание.

Повечето такива присъди се изпълняват в провинцията.

— Несполучлива спасителна акция на бреговата охрана — вметна Гелър.

— Много малко вероятно — отхвърли предложението Лукас.

— Катастрофа с кола на правителството, пиян държавен служител, който по невнимание е застрелял някого, нещастен случай в някой парк… дипломати… — започна да гадае Харди.

— Военните — предложи Кейдж. — В повечето смъртни случаи, свързани с федералната власт, вероятно са замесени военните.

— Само че в армията има сигурно стотици нещастни случаи на година — възрази Лукас. — Кога да се е случило? При учения? При военни действия?

— „Пустинна буря“?

— На колко години е изнудвачът? — попита Паркър.

Лукас взе предварителния доклад на съдебния лекар.

— Между четирийсет и петдесет — обяви.

„Черн…“

Изведнъж на Паркър му стана ясно:

— Черната стена.

Лукас кимна:

— Мемориала на загиналите във Виетнам.

— Някой познат е бил убит във Виетнам — обяви Харди. — Брат, сестра. Може жена му да е била медицинска сестра.

— Това е било преди трийсет години — възрази Кейдж. — Може ли такова нещо да се проявява чак сега?

— О, разбира се — отвърна Евънс. — Ако престъпникът не се е лекувал, за да овладее гнева си, омразата му постоянно се е увеличавала. А навечерието на Нова година е време за взимане на решения и хората често предприемат спонтанни действия, дори разрушителни. В тази нощ се извършват повече самоубийства от всяка друга през годината.

— О, Господи! — възкликна Лукас.

— Какво?

— Току-що си дадох сметка, че Мемориалът е в Мол. Тази нощ там ще се съберат двеста хиляди души. За зарята. Трябва да затворим тази част на парка.

— Тълпата вече е там — отбеляза Паркър. — Хората отиват няколко часа по-рано.

— За Бога — промълви Кейдж, — трябват ни хора.

Обади се на Арти, пазача на служебния вход, и го накара да свика спешно по вътрешната уредба всички свободни агенти в сградата за инструктаж във фоайето.

Лукас се свърза с Джери Бейкър и нареди да разположи подчинените си в северозападната част на Мол. След това изпрати съобщение на пейджъра на заместник-началника на Бюрото. Той ѝ се обади веднага. Тя поговори известно време с него, после затвори. Обърна се към останалите от екипа:

— Заместник-началникът ще дойде всеки момент. Ще го посрещна долу и ще го поставя в течение. Ще се срещнем при Мемориала.

Кейдж облече палтото си. Гелър се изправи и провери оръжието си. Пистолетът изглеждаше не на място в ръцете му, свикнали повече с компютърната мишка.

— Чакай, Тоби — спря го Лукас. — Ти се прибираш вкъщи.

— Ама аз мога…

— Това е заповед. Достатъчно работа свърши за днес.

Той опита да се противи, но накрая Лукас надделя — макар че се наложи да му обещае, че ще му се обади, ако пак им потрябва компютърен специалист.

— Ще си взема лаптопа — заяви той. Не можеше да си представи да бъде на повече на три крачки от компютър.

Лукас се обърна към Харди:

— Благодаря, детектив. Дяволски добра работа свърши.

Той се усмихна:

— Съжалявам, че оплесках нещата с кмета. Той…

Тя махна в знак, че приема извиненията. Усмихна се леко:

— Всичко е тип-топ. — После добави: — Още ли искаш да участваш в акция тази вечер?

— О, и още как.

— Добре, но стой по-назад. Кажи ми сериозно… Наистина ли можеш да стреляш?

— Разбира се. И съм доста точен… ако няма вятър.

Младият детектив облече шлифера си.

Паркър също вдигна якето си. Пистолетът тежеше в джоба му. Лукас му хвърли подозрителен поглед.

— Идвам — отвърна той на мълчаливия ѝ въпрос.

— Не е нужно, Паркър. Всичко е наред. Достатъчно направи тази вечер.

Той се усмихна:

— Само се прицелваш и стреляш, нали?

Тя се подвоуми, после повтори:

— Само се прицелваш и стреляш.

Господи, я ги виж!

Десет-двайсет агенти изскочиха от щабквартирата.

Хенри Чизман отпи за последно от бутилката „Джим Бийм“ и я хвърли на задната седалка на смърдящата на дим и уиски кола. Смачка цигарата си в препълнения пепелник.

Те се втурнаха към возилата си и колите една по една забръмчаха и потеглиха с пълна скорост.

Той не ги последва. Още не му беше дошло времето. Продължи да чака, търпелив като усойница.

След това на вратата се показа високият среброкос агент, Кейдж. Погледна назад. И, да! Ето го и него, Паркър Кинкейд.

Чизман не беше казал на агентите от ФБР всичко за себе си. Всъщност бе работил като журналист през по-голямата част от живота си и беше доста добър. Умееше да чете мислите на хората не по-зле от патрулиращо ченге. И докато те, без съмнение, изследваха движенията на ретините му и интонацията на гласа му в стаята за разпити, той провеждаше свой собствен анализ. Макар и без постиженията на съвременните технологии и доста по-интуитивни, неговите тестове бяха не по-малко точни от тестовете на Бюрото. На първо място, реши, че Джеферсън изобщо не е Джеферсън. Когато преди няколко часа агентът излезе от щабквартирата, Чизман изпрати номера на колата му на един частен детектив в Хартфорд, Кънектикът, за да научи истинското му име. След обикновено търсене в Интернет стана ясно, че този човек е бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР.

Щом Бюрото използва бивш агент като консултант, сигурно бе добър. Това означаваше, че си струва да проследи него. Не бюрократа Кейдж. Не безчувствената Лукас.

Кинкейд спря, за да си закопчее коженото яке, огледа се и се качи в една кола без отличителни знаци заедно с Кейдж и един друг агент или полицай, млад мъж със сериозно лице, облечен в шлифер. Сложиха сигнална лампа на контролното табло и потеглиха с пълна скорост на югозапад — към Мол.

Чизман лесно се присламчи зад кервана от коли, които се движеха толкова бързо, че никой не му обърна внимание. Около Осемнайсета улица и булевард „Конститюшън“ обаче движението бе така натоварено и тълпата — толкова гъста, че агентите се принудиха да спрат и продължат на бегом към Мол. Чизман не изоставаше.

Кейдж и Кинкейд застанаха рамо до рамо и заоглеждаха тълпата. Кинкейд посочи западния край на паметника на загиналите във Виетнам, Кейдж кимна към източния. Разделиха се и тръгнаха всеки в избраната посока, мъжът с шлифера се затича към „Конститюшън“.

Чизман бе едър мъж и не беше в много добра физическа форма. Въздухът едва проникваше в задръстените му бели дробове; сърцето му думкаше като газово бутало. Въпреки това той доста лесно смогваше да следи Паркър Кинкейд. Спря само за момент — за да премести пистолета си от мокрия от пот колан в джоба на палтото си.

26.

23.20

Палтото на Гробокопача тежи.

Тежат автоматите.

Тежат пълнителите със стотиците патрони .22-ри калибър…

Щрак, щрак…

… 22-ри калибър за пушка внимание изстреляният куршум може да прелети разстояние от километър и половина да не се разрешава на деца да стрелят без надзора на възрастен човек…

Гробокопача никога не би направил такова нещо — да позволи на деца да стрелят без надзора на възрастен човек.

Дори на Тай. Никога, никога, никога на Тай.

Два добре уплътнени заглушителя. С памук и гума, памук и гума.

Ти си ти си ти си най-добрият…

Автоматите са във вътрешните джобове на хубавото черно или синьо палто, коледния му подарък от Памела. Един от пистолетите от жабката на тойотата му е в десния външен джоб на палтото. В левия има още четири пълнителя.

Без пликове, без кученца…

Той стои в един тъмен ъгъл и никой от хората наблизо не го забелязва. Оглежда се за полицаи и агенти. Не се виждат никакви.

Тай спи на задната седалка на колата, на една пряка оттук. Когато Гробокопача го остави, момчето бе свило подобните си на крехки клонки ръце на гърдите си.

Това го тревожи най-много — ако полицията открие огън, Гробокопача ще се наложи да стреля с пистолетите без заглушители и Тай ще се събуди. И тогава няма да „спи спокойно“.

Тревожи се също, че момчето може да настине. Температурите продължават да падат. Гробокопача обаче си спомня, че е завил Тай с онова одеяло. Нищо няма да му стане. Той спи. Децата винаги са добре, щом спят.

Той стои сам и гледа хората, които съвсем скоро ще умрат. Обажда се по мобилния телефон и жената, която звучи като Рут преди случката с парчето огледало, казва:

— Нямате нови съобщения.

Значи може да убие тези хора.

Ще нападат по земята като сухи листа.

Туп туп туп туптуптуп…

Той ще… щрак… ще се развърти като пумпал, като играчка, каквато Тай може би иска да има, и ще разпръсне куршумите из тълпата. Куршумите от двата автомата.

След това ще се върне в колата и ще провери съобщенията си и ако човекът, който му казва какво да прави, още не се е обадил, двамата с Тай ще заминат и ще карат, докато не намерят… щрак… не намерят Калифорния.

Някой ще му каже къде се намира.

Не би трябвало да е много трудно да я открие. Намира се някъде на Запад. Така е запомнил.

Дали Гробокопача не е зад него?

Отпред?

Отстрани?

Паркър Кинкейд се отдели от останалите агенти и започна отчаяно да обикаля в голям кръг Мемориала на загиналите във Виетнам. Загуби се в тълпата. Търсеше човек с тъмно палто. С плик. С кръстче.

Прекалено много хора. Хиляди. Десет хиляди.

Кейдж беше от другата страна на Мемориала. Лен Харди — на булевард „Конститюшън“. Бейкър и останалите агенти оглеждаха тълпата от другата страна на Мол.

Паркър понечи да спре няколко посетители и да ги насочи на безопасно място към една групичка полицаи.

Изведнъж си даде сметка, че мисълта му е замъглена.

„Главоблъсканиците. Спомнѝ си главоблъсканиците“

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

Тогава разбра грешката си. Не търсеше на правилното място. Отстъпи встрани от пътя на тълпата и огледа района около паметника. Спомни си лабиринтите на изнудвача и осъзна, че престъпникът е знаел, че след третия удар агентите ще имат все някакво описание на Гробокопача. Сигурно е казал на убиеца да не се приближава към паметника по алеите, където могат да го забележат по-лесно; казал му е да се промъкне между дърветата.

Паркър се извъртя и бързо се шмугна в една групичка явори и вишни. Към Мол прииждаха още хора, но той не направи опит да ги спре и да ги накара да напуснат района. В момента работата му не беше да помага, да се грижи, да успокоява. Сега не изпълняваше ролята на баща, сега бе ловец — също като в онази нощ преди толкова години, когато се промъкваше из дома си в търсене на Лодкаря. С оръжие в ръка!

Сега търсеше плячката си.

Търсеше безличния мъж с тъмното палто. Мъжа със златното кръстче.

Хенри Чизман вървеше на десетина метра зад Кинкейд, когато бившият ФБР агент внезапно се завъртя и се шмугна сред група дървета.

Чизман го последва, като в същото време не преставаше да оглежда морето от хора.

Каква хубава мишена за Гробокопача!

Чизман стискаше пистолета си с дуло, насочено към земята. Никой не забелязваше оръжието му: хората бяха разсеяни и се чудеха какво става — защо всички тези полицаи и федерални агенти ги гонят от парка?

Кинкейд мина уверено между дърветата; Чизман го следваше на около шест-седем метра. Въпреки това, понеже навсякъде се мотаеха хора (десетки заставаха между него и Кинкейд), специалистът по почерците не подозираше, че го следят.

Бяха на десетина метра от черната стена, когато Чизман забеляза един мъж с тъмно палто да се показва иззад някакво дърво. Движеше се внимателно, плахо, сякаш се криеше от някого. После обаче се запъти към Мемориала, с прекалено уверена походка, с наведена глава, с очи, насочени към земята без видима причина, сякаш не иска да го забележат. Шмугна се в тълпата недалеч от Кинкейд.

Чизман се затича след него.

Изведнъж Кинкейд се обърна. Погледна Чизман, после отмести очи, после пак го погледна и се намръщи, сякаш лицето му е познато, но още не се сеща откъде. Чизман се извърна и се скри зад неколцина едри мъже с хладилна чанта. Реши, че се е изплъзнал на Кинкейд. Зае се отново с издирването, с търсенето на мъжа с тъмното палто.

Да, да, ето къде е! Мъж около четирийсетте, без никакви особени белези. Разкопча палтото си и огледа тълпата със замъглен поглед.

И тогава Чизман видя нещо да проблесва. Нещо златисто на врата на непознатия.

„Има златно кръстче…“

Агентите в бара бяха казали, че Гробокопача носи златно кръстче.

„Ето го, значи — помисли си Чизман. — Месаря, Разплакващия вдовици, Дявола…“

— Хей! — извика някой.

Чизман се обърна. Беше Кинкейд.

„Сега е моментът. Сега!“

Чизман вдигна пистолета си и го насочи към целта.

— Не! — изкрещя Кинкейд при вида на оръжието. — Не.

Чизман обаче нямаше добра видимост. Хората бяха прекалено много. Той подскочи настрани и се втурна сред тълпата, събаряйки няколко души. Отново изгуби от поглед Кинкейд.

На шест-седем метра отпред Гробокопача (без да подозира за присъствието на двамата мъже) оглеждаше тълпата като ловец — голямо ято диви гъски.

Чизман си проправи път през група младежи.

— Какво, по дяволите, правиш, човече?

— Хей…

Чизман не им обърна внимание. Къде беше Кинкейд? Къде!

Все още нямаше пряка видимост! Прекалено много хора.

Палтото на Гробокопача се разтвори. В един от големите му вътрешни джобове се видя черен картечен пистолет.

„Никой не го забелязва! — помисли си Чизман. — Сякаш е невидим.“

Никой не подозира. Семейства, деца, въпреки че убиецът минава само на крачки от тях…

Тълпата като че ставаше по-гъста. Полицаите насочваха всички към булевард „Конститюшън“, но много от хората оставаха — за да виждат по-добре фойерверките, предположи Чизман.

Гробокопача присвиваше очи, търсеше добра позиция за стрелба. Качи се на едно възвишение.

Кинкейд се появи от тълпата.

Чизман вдигна пистолета.

27.

23.40

Лимузината спря зад Мол, близо до трибуната за дипломати и членове на Конгреса.

Кметът Кенеди и жена му слязоха, Си Пи Ардъл ги последва.

— Нужно ли е да вървите по петите ни като куче? — попита го Клер.

— Такива са заповедите. Разбирате ли?

Клер вдигна рамене.

„Дали разбирам ли?“ — помисли си Кенеди. Разбираше, че на практика е арестуван, че не може да се появи на обществено място в собствения си град, без някой да го следи по петите.

Всяка надежда, че ще спаси кариерата си, увехна, достатъчно бе да види погледите на близкостоящите посетители. След репортажа на Слейд Филипс всички сякаш смятаха Кенеди за съучастник на Гробокопача.

Проблеснаха светкавици, запечатвайки мрачните им образи, които утре щяха да бъдат показани във вестниците с надписа „Кметът и г-жа Джери Кенеди“. Той махна за поздрав на някои от гостите на официалната трибуна и тактично отбягна разсеяните забележки от рода на „Къде се губиш?“ или „Как си, Джери?“. Всъщност никой не се интересуваше от отговорите — всички бързаха да се дистанцират от бъдещия бивш кмет.

Запитаха го: „Чухме, че нямало да идваш на зарята, Джери. Какво те води насам?“

Клер го накара да дойде.

Секретарката на Съюза на учителите афроамериканци се беше обадила да го посъветва да не идва на срещата, на която бе предвидено да държи една от ключовите речи, защото „може би така щяло да е по-добре за всички“.

Той с удоволствие щеше да се прибере вкъщи, но на Клер ѝ дойде по-добра идея:

— Хайде да се напоркаме и да отидем на проклетата заря.

— Не знам, скъпа.

— Е, аз знам. Ти не си от тия, дето бързо подвиват опашка. Излез с вдигната глава.

Той се замисли и си даде сметка, че това е най-умната идея, която е чул тази вечер. Клер извади бутилка „Мое“ и двамата я пресушиха по пътя насам.

Докато си проправяха път сред тълпата около трибуната, Кенеди се здрависа с конгресмен Лейнър, който очевидно веднага позна какъв е агент Ардъл — надзирател.

Лейнър вероятно реши, че каквото и да каже, ще прозвучи като злорадство, затова наведе глава и прошепна:

— Клер, колко си красива тази вечер.

— Благодаря, Пол — отвърна тя, после кимна на мълчаливата г-жа Лейнър: — Здравей, Майнди.

— Джери, какви са последните новини за разследването? — попита конгресменът.

— Все още чакам да ме уведомят.

— Заповядайте тук, господин кмете — покани го един разпоредител; посочи един празен ред оранжеви сгъваеми столове зад другите официални гости. Хвърли поглед към едрия агент: — За вашия приятел също има място.

— Не, не — отклони поканата Кенеди. — Можем да седнем и на стълбите.

— Не, моля ви…

Кенеди обаче, поне засега, можеше да взима и сам някои решения. Махна на Лейнър и разпоредителя, постла сакото си на най-горното стъпало за Клер и седна до нея. Си Пи Ардъл разбираше какво неудобство представлява присъствието на федерален агент за кмета, затова се настани на известно разстояние встрани.

— Обичах да се разхождам тук като дете — сподели той.

Това изненада Кенеди: повечето федерални агенти идват от други райони на страната.

— Тук ли сте израснали?

— Да. И пари да ми дават, не бих се преместил в Мериленд или Вирджиния.

— Къде е домът ви, агент Ардъл? — поинтересува се Клер.

— Близо до зоологическата градина. Почти на булеварда.

Кенеди се засмя леко. Като ще е затворник, поне тъмничарят да е местен жител.

Сгрят от шампанското, Кенеди се намести по-близо до Клер и я хвана за ръката. Загледаха парка. Впериха очи в стотиците хиляди хора наоколо. Кенеди с радост забеляза, че на трибуната няма микрофон. Не искаше да слуша никакви речи. Не искаше никой да му завира микрофон в лицето — Господи, какво можеше да им каже? Искаше само да седи до съпругата си и да гледа как фойерверките се пръскат над града. Да забрави мъките от изминалия ден. В обръщението до убиеца той бе казал, че денят е последен за годината, но очевидно днес идваше краят и на много други неща: на шансовете му да помогне на града например, на живота на много от гражданите му.

И краят на кариерата му като кмет: Лейнър и другите привърженици на връщането на Окръга под юрисдикцията на Конгреса вероятно щяха да използват случая с Гробокопача, за да поискат свалянето му — може би с обвинения за възпрепятстване на разследването или нещо подобно. Като прибавим и скандала с Отдела по образованието, Кенеди щеше да изхвърчи от кабинета си след броени месеци. Уендъл Джефрис и всичките му останали сподвижници щяха да бъдат разчистени скоропостижно. Това щеше да е краят на „Проект за бъдещето“.

Краят на всичките му надежди за Окръга. Бедният му град щеше да се върне с още десет години назад. Може би следващият кмет…

Изведнъж Кенеди забеляза нещо странно. Посетителите на парка сякаш се движеха целенасочено на изток, сякаш някой ги е подкарал като стадо натам.

Той се обърна към Клер, за да сподели наблюденията си, но тя изведнъж се сепна.

— Какво е това? — попита.

— Кое?

— Изстрели — заяви тя. — Чувам изстрели.

Кенеди погледна небето да не би зарята да е започнала по-рано. Видя само тъмно, облачно небе, просечено от паметника на Вашингтон.

Тогава чуха писъците.

Изстрелите, които бе произвел Чизман, изпълниха задачата си.

Когато си даде сметка, че никой не вижда Гробокопача и че няма да успее да хване убиеца на мушка, той стреля два пъти във въздуха, за да накара хората да се разпръснат и да му осигурят видимост към престъпника.

Гърмежите изплашиха тълпата. С вой и писъци всички се разбягаха, някой блъсна Гробокопача и той се свлече на колене. След секунди районът пред паметника се изпразни.

Чизман забеляза и Кинкейд, той се хвърли на земята и измъкна малък пистолет от джоба си. Не беше видял Гробокопача — някакъв вечнозелен храст му пречеше.

Това бе добре дошло за Чизман. Искаше той да застреля убиеца.

Гробокопача се надигна бавно. Картечният пистолет бе изпаднал от джоба му и той се огледа наоколо. Забеляза Чизман и застина. Това бяха най-странните очи, които журналистът бе виждал някога.

Бяха по-безизразни от очите на животно. Който и да беше поръчителят на убийствата (оня, който сега лежеше в моргата), той не беше изтъкан само от злина. Сигурно имаше чувства, мисли, желания. Той можеше да стане по-добър, съвестта му, заключена дълбоко в душата му, можеше да проговори.

Но Гробокопача? Не. Тази машина не можеше да изпитва разкаяние. Тя носеше само смърт.

„Убиец с човешки разум и дяволско сърце…“

Гробокопача погледна пистолета в ръката на Чизман. После отново вдигна очи към лицето на журналиста.

Кинкейд се изправи и закрещя на Чизман:

— Хвърли оръжието, хвърли оръжието!

Чизман не му обърна внимание и насочи пистолета към Гробокопача. Заговори с треперещ глас:

— Ти…

Откъм Гробокопача обаче се чу лек гърмеж. В палтото му се появи дупка. Чизман почувства силен удар в гърдите, свлече се на колене. Стреля, но не улучи.

Гробокопача извади малък пистолет от джоба си. Насочи го към гърдите на Чизман и стреля още два пъти.

Чизман залитна назад.

Падна върху студената земя. В стената на Мемориала се отразяваха далечни светлини.

— Ти…

Опита отново да напипа пистолета си… Но къде беше той? Сигурно го бе изпуснал.

Къде, къде?…

Кинкейд се втурна да търси прикритие, огледа се объркано. Чизман видя как Гробокопача се приближава бавно към автомата си, как го вдига и изстрелва един откос към Кинкейд, който в същия момент се хвърля зад едно дърво. Гробокопача се затича приведен сред храстите към бягащата тълпа.

Чизман заопипва земята за пистолета си.

— Ти… ти… ти…

Ръката му се отпусна безжизнена…

Много малко хора…

Щрак, щрак…

Смешно…

Много малко хора има наоколо, лежат на земята, оглеждат се. Уплашени са. Гробокопача може лесно да ги застреля, но полицаите ще го забележат.

— Последния път убий колкото можеш повече — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Но колко е „колкото можеш повече“?

Един, два, три, четири, пет…

Гробокопача не мисли, че човекът, който му казва какво да прави, е имал предвид половин дузина. „Последната минута на последния час на по…“

Затова той тича след тях, прави това, което трябва да прави, преструва се на уплашен, тича, както тичат останалите — приведен. Такива неща.

Ти си… ти си… ти си най-добрият.

„Кой беше онзи човек? — чуди се той. — Не беше полицай. Защо се опитваше да ме застреля?“

Гробокопача е скрил… щрак, щрак… автомата под палтото, под палтото, което обича, защото е подарък от Памела.

Някой крещи наблизо, но явно не на него, затова той не му обръща внимание. Никой не го забелязва. Той тича по тревата, покрай дърветата и храстите, покрай широката улица — булевард „Конститюшън“. Там има автобуси и коли и хиляди, хиляди хора. Ако се добере до тях, ще успее да убие стотици.

Той вижда музеи, като онзи, в който е изложена картината на входа към ада. Музеите са забавни, мисли си той. На Тай ще му хареса в музеите. Може би, когато отидат в Калифорния, на Запад, ще посетят някой музей заедно.

Чуват се още викове. Хората бягат. Навсякъде е пълно с мъже, жени и деца. С полицаи и агенти. Носят автомати „Узи“ или „Мак 10“ или, щрак, пистолети като на Гробокопача и като на дебелия човек, който се опита да го застреля. Тези мъже и жени обаче не стрелят, защото не знаят по кого. Гробокопача се слива с тълпата.

Щрак, щрак.

Колко още трябва да пробяга, за да се добере до повече хора?

Сигурно още стотина крачки.

Той тича към тях. Така обаче се отдалечава от Тай — от колата, паркирана на Двайсет и втора улица. Това не му харесва. Той иска да привършва със стрелбата и да се връща при момчето. Когато настигне тълпата, ще се развърти като въртележка, ще гледа как хората падат като листата в горите на Кънектикът, после ще се върне при момчето.

Ще се върти, върти, върти…

Те ще падат, както бе паднала Памела с червената роза на гърдите си и с жълтото, блестящо цвете в ръка.

Ще падат, падат, падат…

Още хора с пистолети тичат по тревата.

Изведнъж, наблизо, той чува тътен, бумтене, гърмежи и тракане.

По него ли стрелят?

Не, не… Я, гледай!

Над него в небето разцъфват цветя. Цветя от дим и искри, червени и жълти. Също така сини и бели.

Фойерверки.

Часовникът му изпиуква.

Полунощ е.

Време е да стреля.

Гробокопача обаче още не може да стреля. Няма достатъчно хора.

Гробокопача продължава да тича към тълпата. Може да застреля неколцина, но това не е достатъчно, за да зарадва човека, който му казва какво да прави.

Бум…

Един куршум изсвистява над главата му. Сега наистина някой стреля по него.

Крещи.

Двама мъже с якета на ФБР агенти вдясно от Гробокопача са го видели. Те стоят пред дървената трибуна, украсена с червени, сини и бели панделки, каквито има и дебелото бебе Нова година.

Той се обръща към тях и стреля с автомата през палтото. Не иска да го прави — да прави още дупки на хубавото тъмно палто, което му подари Памела, — но се налага. Не може да позволи на никого да види автомата.

Мъжете се хващат за лицата и за вратовете, сякаш ги жилят пчели, и падат.

Гробокопача се обръща и продължава да тича след тълпата.

Никой не е видял как застрелва агентите.

Остават му още стотина метра и ще попадне сред много хора, ще се оглежда като всички останали, ще търси убиеца, ще търси спасение. И тогава може да стреля, да стреля, да стреля.

Да се върти като въртележка в горите на Кънектикът.

28.

00.00

Когато първите куршуми се забиха в дъските около Джери Кенеди, той издърпа Клер от трибуната и я накара да легне на студената земя.

Сам залегна до нея откъм посоката, от която идваха куршумите.

— Добре ли си, скъпа? — изкрещя.

— Добре съм! — Гласът ѝ бе станал писклив от страх. — Какво става?

— Някой стреля. Сигурно е той! Убиецът, сигурно е тук!

Останаха свити един до друг. Миришеше на пръст, трева и разлята бира.

На платформата имаше един ранен — младият разпоредител. Един куршум го беше улучил, когато конгресмен Лейнър потърси укритие зад него. Изглежда нямаше други пострадали. Повечето куршуми изсвистяха, без да засегнат никого. Убиецът стреляше по двамата агенти пред трибуната, не по хората върху нея.

Сега Кенеди видя, че двамата агенти са мъртви.

Вдигна поглед и забеляза Си Пи Ардъл с черния пистолет в ръка да гледа празното пространство отпред. Стоеше изправен, дори не се беше навел.

— Агент Ардъл! — изкрещя Кенеди. — Ето го там! Ето го!

Агентът обаче не стреля. Кенеди се изправи на стълбите към трибуната и го дръпна за крачола:

— Ще избяга. Стреляйте!

Едрият агент държеше пистолета пред себе си, сякаш се цели.

— Ардъл!

— Ъммм.

— Какво чакате?

Си Пи Ардъл обаче продължаваше да гледа тревата.

След това бавно се завъртя. Погледна на север, после на изток, после на юг… Погледна Мемориала на загиналите, после дърветата, паметника на Вашингтон, знамето зад трибуната.

— Ъммм.

Агентът се завъртя още малко, докато завърши пълен кръг, и падна по гръб, вперил безжизнен поглед в небето. Чак сега Кенеди забеляза, че горната част на черепа му липсва.

— О, Господи!

Клер потрепери. От главата на мъртвия агент по стълбите рукна кръв, само на сантиметри от лицето ѝ.

Агентът избоботи нечленоразделно за последен път и избълва кървава пяна от устата си. Кенеди хвана ръката му. Тя потръпна леко. После замря.

Кенеди се изправи. Погледна към подиума, зад който се криеха Лейнър, помощникът му и един друг конгресмен. В парка цареше мрак — не бяха включили лампите заради фойерверките, но на светлината на фаровете на полицейските коли Кенеди много добре виждаше каква суматоха е настанала.

— Какво, по дяволите, търсиш в моя град, Гробокопачо? — изсъска той. После закрещя: — Какво търсиш тук!

— Джери, лягай — замоли го Клер.

Той обаче остана прав и продължи да оглежда околността, Опитвайки да различи тъмната фигура на убиеца.

Къде беше? Къде?

Тогава видя някакъв мъж в сенките, вървеше бързо покрай един ред вишневи дървета към „Конститюшън“.

Всеки момент щеше да се добере до тълпата в източната част на Мол.

Кенеди се изправи и измъкна пистолета от ръката на мъртвия агент.

— О, Джери, недей — проплака Клер. — Не! Извикай помощ.

— Няма време.

Тя заплака тихо.

Кенеди спря и се обърна към нея. Погали я по бузата с лявата си ръка и я целуна по челото, както правеше винаги, преди да загаси лампата и да си легне до нея. След това прескочи един млад политик и жена му, залегнали на тревата, и се втурна към булеварда.

„Ще получа удар — помисли си, — ще получа удар и ще умра…“

Въпреки това не спря да тича.

Заобикаляха го познати гледки: паметника на Вашингтон, голите вишневи дървета, кулата на Смитсъновия институт, сивите неоготически постройки на музеите, туристическите автобуси…

Кенеди се задъхваше, но продължаваше да тича.

Гробокопача бе на трийсетина метра напред. Двайсет и осем метра…

Двайсет метра.

Убиецът приближаваше тълпата. Извади черен автомат изпод палтото си.

От дърветата вляво на Кенеди се чу гърмеж. После друг, още два.

„Да! — помисли си Кенеди. — Видели са го!“

Изведнъж обаче пред краката му се вдигна облаче прах, друг куршум изсвистя над главата му.

Господи! Те стреляха по него. Видели са човек с пистолет да тича след тълпата и са решили, че той е убиецът.

— Не, не! — Той се приведе, после посочи убиеца: — Той е!

Убиецът тичаше покрай дърветата, заобиколи встрани към тълпата. Само след минута щеше да е на по-малко от двайсет метра от тях и да избие стотици само с едно натискане на спусъка.

„Да става каквото ще. Да се надяваме само, че ченгетата не ги бива в стрелбата.“ Кенеди продължи да тича.

Чу се още един изстрел, но после явно някой го позна. Нечий глас, усилен от високоговорител, заповяда на полицаите да спрат стрелбата.

— Назад! — закрещя Кенеди на тълпата.

Хората обаче нямаше накъде повече да отстъпват. Бяха хиляди.

Кенеди зави към дърветата, към мястото, където бе видял за последен път Гробокопача.

„Умирам“ — помисли си. Представи си как се гърчи в агония на земята, как напразно опитва да си поеме въздух.

„И освен това, какво, за Бога, се опитвам да направя? Що за идиотщина е това?“ За последен път бе стрелял на летния лагер със сина си — преди трийсет години. Тогава от три куршума никой не мина дори близо до целта, за голям срам на момчето.

„Тичай, тичай…“

По-близо до дърветата, по-близо до Гробокопача.

Агентите забелязаха накъде бяга и сигурно разбраха, че гони убиеца. Десетина мъже и жени в пълно бойно снаряжение тичаха към него.

Гробокопача излезе от храстите и насочи автомата към тълпата. Кимна, сякаш си говореше нещо.

Кенеди спря, вдигна пистолета на Ардъл и го насочи към убиеца. Не знаеше къде да се прицели. Спомни си как стояха с големия му син на стрелбището на летния лагер и как слушаха инструктора: „Натискайте леко спусъка. Не се изхвърляйте.“ Момчето се засмя цинично на тези думи.

И така, тази вечер Кенеди натисна леко спусъка. Гърмежът бе оглушителен, пистолетът подскочи високо. Кенеди отново свали оръжието. Взря се с присвити очи през дима и се изсмя на глас.

„За Бога, успях! Улучих го!“

Гробокопача лежеше на земята, стискаше лявата си ръка, лицето му бе разкривено от болка.

Кенеди стреля още веднъж. Този път пропусна, затова стреля още веднъж, още два пъти.

Гробокопача се изправи. Понечи да се прицели в Кенеди, но кметът стреля отново. Пак пропусна — куршумът отчупи парченце кора от едно дърво, — но замалко да уцели. Гробокопача се олюля. Изстреля къс откос по Кенеди. Не го улучи.

Убиецът погледна наляво, откъдето се задаваха полицаите и агентите. Прицели се към тях и натисна спусъка. Кенеди не чу нищо, не видя проблясване от цевта. Един от агентите обаче се свлече, наоколо захвърчаха откъснати тревички и пръст. Останалите агенти заеха поза за стрелба. Прицелиха се, но никой не стреля. Кенеди разбра защо — защото тълпата беше непосредствено зад Гробокопача. Със сигурност щяха да улучат някой невинен човек.

Само Кенеди имаше добра мерна линия.

Той се изправи и стреля още пет пъти в тъмния силует. Гробокопача отстъпи, отдалечи се от тълпата.

Пистолетът изщрака. Нямаше повече патрони.

Кенеди присви очи.

Тъмният силует на Гробокопача бе изчезнал.

Той се задъхва.

Нещо у него прещраква и той забравя всичко, което му е заръчал човекът, който му казва какво да прави. Забравя, че трябва да убие колкото може повече хора. Забравя какво трябва да прави, ако някой види лицето му. Иска само да се махне оттук и да се върне при Тай.

Куршумите, които изстрелва този човек, прелитат покрай него… „Той едва не ме уби.“ А ако го убият, какво ще стане с детето?

Той се привежда и побягва към един туристически автобус. Двигателят работи, от ауспуха излиза дим.

Ръката го боли.

Виж каква червена роза има върху ръката му!

О, как само… щрак… как само боли.

Надява се никога повече да не изпитва такава болка. Надява се Тай никога да не изпитва такава болка.

Той се оглежда за мъжа, който го простреля. Защо го направи? Гробокопача не разбира. Той просто правеше каквото са му казали.

Над Мол разцъфтяват фойерверки.

Полицаите и агентите приближават. Започват да стрелят. Гробокопача се качва на стъпалото на автобуса и се обръща. Засипва преследвачите с куршуми.

Голяма оранжева звезда избухва в небето.

„О, я виж — казва си той. — На Тай ще му хареса“

Счупва един прозорец на автобуса и се прицелва внимателно.

29.

00.15

Паркър и Кейдж приклекнаха зад една патрулна кола.

И двамата нямаха достатъчно добра подготовка за такава акция, затова сметнаха за по-разумно да оставят стрелбата на по-младите, по-опитни агенти.

Освен това, както бе отбелязал преди няколко минути Кейдж, паркът се беше превърнал в истинско бойно поле. Навсякъде хвърчаха куршуми. Гробокопача разполагаше с добро прикритие в автобуса и се целеше добре през счупения прозорец. Лен Харди и още неколцина полицаи бяха притиснати от тълпата от другата страна на „Конститюшън“.

Кейдж опипа ребрата си и присви очи от болка. Не беше ранен, но за да избегне няколко куршума, които пробиха ламарината на колата, се беше хвърлил тежко на земята.

— Добре ли си? — попита го Паркър.

— Едното ми ребро май е счупено. Мамка му!

Агентите бяха опразнили района около автобуса и го обсипваха с куршуми всеки път щом им се стореше, че виждат целта. Бяха спукали гумите, въпреки че Паркър не виждаше голяма опасност Гробокопача да се измъкне с колата — на повече от километър и в двете посоки широкият булевард представляваше огромно скупчване на коли.

Паркър долавяше откъслечни реплики от радиостанциите:

— Нямам добър прицел… Взривете го. Има ли някой гранати? Кой е на „Конститюшън“? Има… някой слуша ли? Имаме двама ранени на „Конститюшън“… Снайперисти на позиция.

Кейдж надникна над разбитата кола.

— Господи — прошепна, — какво прави това проклето хлапе?

Паркър проследи погледа му към булевард „Конститюшън“. Лен Харди, с малкия си револвер в ръка, се промъкваше от дърво към дърво в посока на автобуса, от време на време вдигаше глава и стреляше.

— Да не е полудял? — промърмори Паркър. — Няма жилетка.

— Лен! — изкрещя Кейдж; присви очи от болка.

— Лен!… — викна и Паркър. — Лен Харди! Връщай се. Остави го на специалния отряд.

Той обаче не ги чуваше. Или се правеше, че не чува.

— Сякаш иска да го убият — промърмори Кейдж.

Харди скочи и се втурна към автобуса, стреля в движение.

Дори на Паркър му беше ясно, че това не е правилна постъпка в такава операция.

Гробокопача се премести към задната част на автобуса, откъдето имаше добра видимост към Харди. Детективът сякаш не го забеляза. Клекна, предоставяйки на убиеца идеална мишена, и се зае да презарежда.

— Лен! — изкрещя Паркър. — Прикрий се.

— Дори няма устройство за презареждане — промърмори Кейдж.

Трябваше да пъха патроните един по един в барабана. Гробокопача се приближи още към задното стъкло на автобуса.

— Не! — изкрещя Паркър; знаеше, че след миг ще стане свидетел на смъртта на младия полицай.

— Господи — викна Кейдж и пак се сви от болка. Изведнъж Харди вдигна глава и явно осъзна какво става.

Вдигна револвера и стреля три пъти (толкова патрона бе успял да вкара), след това отскочи назад.

— Мъртъв е — промълви Кейдж. — Мъртъв е.

Паркър забеляза силуета на убиеца близо до аварийния изход в задната част на автобуса. Прозорецът бе изпръскан с кръв. Изведнъж се чу силен тътен и вътре избухнаха пламъци. По улицата потече горящ бензин.

Харди скочи на крака и изтича зад една полицейска кола. Седна и се хвана за главата. Беше уплашен, но невредим.

Чу се пронизителен писък и вътрешността на автобуса потъна в оранжеви пламъци. Гробокопача се завъртя като жива факла и се свлече между седалките.

Отвътре че чу тихо пукане (като от пуканките, с които Стефи бе приготвила изненадата за братчето си) и неизстреляните патрони на Гробокопача се взривиха от високата температура. Едно дърво на „Конститюшън“ избухна в пламъци и озари мрачното зрелище.

Агентите бавно излязоха иззад прикритията си и приближиха автобуса. Останаха на порядъчно разстояние, докато и последните боеприпаси не избухнаха. Появиха се няколко пожарни коли и заобливаха овъгления скелет на возилото с пяна.

След като пламъците бяха потушени, двама агенти приближиха автобуса и надникнаха вътре.

Изведнъж няколко гръмки експлозии проехтяха над Мол. Всички агенти и полицаи наблизо залегнаха и вдигнаха оръжие.

Гърмежите обаче идваха от фойерверките — оранжеви паяци, сини звезди, бели кълба. Величественият финал на представлението.

Двамата агенти слязоха от автобуса и свалиха шлемовете си.

След малко Паркър чу гласа на единия от радиостанцията на Кейдж:

— Колата — обезопасена. Престъпникът — мъртъв.

Безстрастно надгробно слово за убиец.

Докато вървяха към Мемориала на загиналите във Виетнам, Паркър разказа на Кейдж за Чизман, за началото на престрелката.

— Той стреля във въздуха за предупреждение. Ако не го беше направил, Гробокопача сигурно щеше да избие стотина души. Може би и повече.

— Какво, по дяволите, е целял?

Пред тях един полицай покриваше трупа на Хенри Чизман.

Кейдж се наведе; присви очи от болка. Един лекар бе опипал корема му и бе потвърдил съмненията му за счупено ребро. Превързаха го, после му дадоха малко тиленол. Най-неприятното в тази травма бе, че много го болеше, когато вдига рамене.

Агентът отметна жълтия найлон от трупа и започна да рови из джобовете на журналиста.

Извади от джоба на сакото бележник. Това бе истинска находка за Паркър: кожена корица, пришити на ръка страници. Листовете бяха от тънък пергамент, който по времето на Томас Джеферсън се е изработвал от животинска кожа, а сега се правеше от специална висококачествена хартия. Краищата им бяха позлатени.

Почеркът (вероятно на Чизман) бе сякаш на художник. Паркър можеше само да се възхищава.

Кейдж прелисти бележника, спря на една страница, зачете, поклати глава. Подаде бележника на Паркър:

— Я го прегледай.

Паркър се намръщи, погледна заглавието, изписано със златисто мастило: „Хроника на скръбта“.

Отвори бележника и зачете на глас:

— „В памет на жена ми, първата жертва на Месаря.“

Книгата бе разделена на глави: „Бостън“, „Уайтплейнс“. Вътре бяха залепени снимки от местопрестъпленията. Първата носеше заглавие „Хартфорд“. Паркър обърна на следващата страница и прочете: „Извадки от «Хартфорд нюз — Таймс»“. Чизман бе преписал цялата статия. Носеше дата от ноември миналата година.

— „Трима убити в Холдъп… Хартфордската полиция все още издирва човека, открил огън с пушка в редакцията на «Нюз — Таймс» в неделя, убивайки трима служители в отдела за малки обяви. За убиеца е известно само, че е среден на ръст мъж, с тъмно палто. Представител на полицията заяви, че мотивът на убиеца вероятно е бил да отвлече вниманието на силите на реда, докато негов съучастник ограбвал бронирана кола, доставяща пратка в една банка на другия край на града. Другият престъпник застрелял шофьора на камиона и помощника му. Избягал с 4000 долара.“

— Убил е трима души за четири бона — промърмори Кейдж. — Това е той, със сигурност.

Паркър вдигна поглед:

— Една от жертвите е Ани Чизман. Съпругата му.

— Значи е искал да пипне мръсника, колкото и ние.

— Чизман ни е използвал, за да се добере до Гробокопача и съучастника му. Затова толкова искаше да види трупа в моргата. И затова ме следеше. Използвал ме е за примамка. Примамка.

Отмъщение…

— Тази книга… благодарение на нея се е борил със скръбта.

Паркър се наведе и покри лицето на мъртвия журналист. Обърна се към Кейдж:

— Хайде да се обадим на Лукас. Да ѝ съобщим новините.

Маргарет Лукас седеше със заместник-началника на ФБР, хубав мъж с къса сивееща коса, в главната щабквартира, в служебното фоайе откъм булевард „Пенсилвания“. Бяха научили, че Гробокопача е в Мол и е открил огън, и Лукас изгаряше от желание да отиде лично на мястото на събитието, нали все пак тя водеше разследването. Протоколът обаче повеляваше да остане на разположение на висшето командване ва Бюрото.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя вдигна бързо, не смееше да си помисли, че може вече да са го хванали.

— Лукас на телефона.

— Маргарет — обади се Кейдж.

По интонацията му веднага разбра, че са хванали убиеца. Всеки полицай научава това звучене още в началото на кариерата си.

— Закопчан или картотекиран?

Имаше предвид „арестуван или застрелян“.

— Картотекиран — отвърна Кейдж.

Лукас бе готова да отправи благодарствена молитва.

— И, чуй това, кметът го погна пръв.

— Какво?

— Да, Кенеди. Стреля няколко пъти. Това спаси доста хора.

Тя предаде новините на заместник-началника.

— Добре ли си? — попита тя Кейдж.

— Да. Измъкнах се с едно счупено ребро. Скочих, за да си спася задника.

Стомахът ѝ обаче се сви. Имаше нещо в гласа му, някаква зловеща глухота.

„Джаки, майката на Том се обажда… Джаки, трябва да ти кажа нещо. От летището се обадиха… О, Джаки…“

— Но? — побърза да попита тя. — Какво стана? Кинкейд ли?

— Не, той е добре — отвърна меко агентът.

— Кажи какво е станало.

— Загубихме Си Пи, Маргарет. Съжалявам. Мъртъв е. Тя затвори очи. Въздъхна. Отново я обхвана гняв, гняв срещу самата себе си, че не е могла лично да пръсне черепа на Гробокопача.

— Дори не участва в престрелката — продължи Кейдж. — Гробокопача стреля към трибуната, където седеше и кметът. Си Пи просто се случи на лошо място.

„А на това място го изпратих аз — помисли тя с горчивина. — Господи.“

Познаваше агента от три години… О, не…

— Гробокопача уби още четирима от нашите — добави Кейдж, — трима са ранени. Шестима цивилни също са ранени. Все още половин дузина се смятат за изчезнали, но няма убити. Вероятно просто са се изгубили из тълпата и близките им не могат да ги открият. А, и онзи Чизман…

— Кой, писателят ли?

— Да. Гробокопача го уби.

— Какво?

— Не е бил никакъв писател. Всъщност бил е, но не затова беше тук. Гробокопача убил жена му и той ни използваше, за да се добере до него. Гробокопача го застреля още в началото.

Значи, акция на аматьорите, помисли си тя. Кинкейд. Кмета. Чизман.

— А Харди?

Кейдж ѝ разказа за отчаяната атака, която младият полицай бе предприел срещу автобуса:

— Беше доста близо и имаше хубава позиция. Може и той да е улучил Гробокопача. Никой не знае какво точно е станало.

— Очаквах да се свре в миша дупка — отбеляза Лукас.

— Напротив, изглеждаше, сякаш си търси смъртта със свещ, но като видя дебелия край, отстъпи и потърси прикритие. Явно е решил да поживее още някоя и друга година.

„Също като мен — помисли си Лукас. — Замененото дете.“

— Евънс там ли е? — попита Кейдж.

Лукас се огледа. Изненада се, че лекаря още го няма. Бяха се разбрали да слезе при нея във фоайето.

— Не знам къде е — отвърна. — Сигурно още в лабораторията. Или в оперативната зала.

— Намери го и му съобщи добрите новини. Благодари му и от мое име. И да представи дебелата си сметка за консултацията.

— Ще го потърся. Ще се обадя и на Тоби.

— С Паркър ще участваме в огледа на местопроизшествието, след около четирийсет и пет минути идваме.

След като тя затвори, заместник-началникът заяви:

— Отивам в Мол. Кой е най-старши там?

Тя едва се сдържа да не каже „Паркър Кинкейд“.

— Специален агент Кейдж. Можете да го намерите пред Мемориала, заедно с криминоложкия екип.

— Трябва да организираме и пресконференция. Ще уведомя началника. Може и той да поиска да даде изявление… Кажете, изпуснахте ли някое тържество тази вечер, Лукас?

— Е, това им е хубаво на празниците, сър. Винаги се повтарят на следващата година. — Тя се засмя. — Може би трябва да щамповат тази мисъл на фланелките ни.

Той се усмихна сдържано. После попита:

— Какво прави информаторът ви? Има ли нови заплахи?

— Мос ли? Не съм го виждала скоро. Трябва да го проверя.

— Да не би да очаквате неприятности? — намръщи се заместник-директорът.

— О, не. Просто обеща да ме черпи бира.

В празната лаборатория за изследване на документи доктор Джон Евънс затвори мобилния си телефон и изключи телевизора.

Значи бяха убили Гробокопача.

Репортажът по телевизията бе доста объркан, но поне ставаше ясно, че жертвите са малко — не както в метрото или на яхтата. Въпреки това кадрите от „Конститюшън“ приличаха на картина на бойно поле. Дим, десетки полицейски и пожарни коли, хора, които се крият зад автомобили, дървета, храсти.

Евънс облече дебелото си яке и отиде в ъгъла на лабораторията. Пъхна тежкия термос в раницата си, преметна я през рамо, излезе през двойната остъклена врата и тръгна по мрачния коридор.

Гробокопача… Едно от малкото, както бе казал на агентите, „психологически непроницаеми“ човешки същества на света.

Той спря пред асансьора, погледна списъка на етажите, за да се ориентира. Имаше и план на сградата. Той го заразглежда. Главната щабквартира на ФБР се оказа доста по-сложна, отколкото беше очаквал.

Той посегна към копчето с надпис „НАДОЛУ“, но преди да го натисне, някой се обади зад гърба му:

— Здравейте.

Евънс се обърна. Някой приближаваше откъм другия асансьор.

— Здравейте, докторе. Научихте ли новината?

Беше онзи млад детектив, Лен Харди. Шлиферът му вече не изглеждаше толкова безупречно изгладен. Бе изцапан и мокър. На бузата му имаше драскотина.

Евънс натисна копчето на асансьора. Два пъти. Бързаше да си ходи.

— Тъкмо гледах новините — отвърна той.

Смъкна раницата от рамото си. Изръмжа и започна да смъква ципа.

Харди погледна разсеяно мръсната раница. Продължи да говори:

— Казвам ви, решението ми да участвам в операцията беше доста прибързано. Едва не се побърках. Предполагам, че съм изпаднал в някаква истерия.

— Ъхъ — измърмори Евънс и извади термоса.

— Едва не ме гръмна — продължаваше да бърбори детективът. — Много се изплаших. Бях сигурно на десетина метра от него. Видях очите му, видях дулото на автомата му. Човече… Изведнъж се почувствах щастлив, че съм жив.

— Стават такива неща — съгласи се Евънс.

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор!

Харди погледна сребристия метален цилиндър, огледа коридора:

— Кажете, знаете ли къде е агент Лукас?

— Мисля, че е на долния етаж — отвърна Евънс; развинти капачката на термоса. — Трябваше да докладва на някого. Във фоайето. Вие не минахте ли оттам?

— Дойдох откъм гаража.

Лекарят отхлупи термоса:

— Знаете ли, детектив, когато разправяхте на всички за онези „Гробокопачи“ и „Уеднаквители“? Звучахте, сякаш ми нямате доверие.

Той се обърна към Харди.

Сведе очи и забеляза малкия пистолет със заглушител, насочен към него.

— Тук не става дума за доверие — отвърна детективът. Евънс изпусна термоса. По пода се разплиска кафе. Дулото на пистолета проблесна в жълто. Това бе последното, което видя.