14

Когато Д’Агоста пристигна в „Омлетерия“, Хейуърд вече бе заела обичайното сепаре край прозореца. Не я бе виждал от двадесет и четири часа — беше се паднало да кара нощна смяна в офиса. Той спря на прага на ресторанта и я загледа. Сутрешното слънце правеше блестящата й черна коса почти синя и придаваше на бялата й кожа мраморна лъскавина. Тя пишеше усърдно нещо на лаптопа си, прехапала долната си устна. Видът й предизвика у него остро, почти болезнено чувство на обич и нежност.

Не знаеше дали ще бъде в състояние да направи това Тя внезапно вдигна очи нагоре, сякаш бе усетила погледа му. Съсредоточеният й израз изчезна и красивите й черти се озариха от усмивка.

— Вини — произнесе тя, когато той се приближи. — Съжалявам, лазанята ти неаполитана наистина ми липсваше.

Той я целуна и седна на стола отсреща.

— Всичко е наред. Лазанята няма да избяга. Притеснява ме това, че работиш прекалено много.

— Такава ми е работата.

В този момент се появи мургава келнерка, сложи една чиния с омлет пред Хейуърд и се зае да налива кафе.

— Просто оставете каната — усмихна се Лора. Жената кимна и се обърна към Д’Агоста:

— Ще искаш ли менюто, скъпи?

— Не. Донесете ми две препържени яйца и препечен ръжен хляб.

— Аз дойдох по-рано и поръчах — каза Хейуърд и отпи от кафето. — Надявам се, че не се сърдиш. Трябва да се връщам обратно в офиса и…

— Ще се връщаш отново?

Тя се намръщи и поклати глава:

— Ще остана и тази нощ.

— Натиск отгоре?

— Натискът винаги е отгоре. Но този път случаят го изисква. Просто не мога да се справя.

Д’Агоста я гледаше как унищожава омлета, усещайки как тревогата в него нараства. Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора ще умрат, беше му казал Пендъргаст предишната нощ. Измъкни всичко, което можеш, от Лора Хейуърд. Той се обърна към кафе-бара и се вгледа в лицата, търсейки едно белезникаво-синьо и едно кафяво око. Но, разбира се, Диоген би си сложил контактни лещи, скривайки най-характерните си особености.

— Защо не ми разкажеш за случая? — подхвърли той колкото се може по-небрежно.

Тя си взе нова хапка и я поднесе към устата си.

— Резултатите от аутопсията дойдоха. В тях няма нищо изненадващо. Дюшам е починал вследствие на масирани вътрешни наранявания, причинени от падането. Счупени са няколко фарингитни кости, но не самото обесване е причинило смъртта: гръбначният стълб не е бил прекъснат и няма белези на задушаване. И тук е първият от многото съдбоносни моменти. Въжето е било прерязало едва ли не предварително с нещо много остро. Убиецът е искал то да се скъса по време на обесването.

Д’Агоста изстина. Моят пра-пра-чичо е бил убит по съвсем същия начин…

— Дюшам първоначално е бил обезсилен в апартамента, а след това — вързан. Има охлузвания по лявото слепоочие, но самата глава е толкова силно разбита при падането, че не можем да бъдем сигурни какво точно е причинило всичката тази кръв в апартамента. Вземи това: раната от охлузването е била почистена и превързана, както изглежда, от убиеца.

— Да-а-а… — Вълна от емоции заля Д’Агоста. А не можеше да каже нищо на Хейуърд.

— След това извършителят е избутал едно дълго бюро до стената, убедил е Дюшам да се качи на него и го е накарал да скочи през прозореца.

— По своя воля?

Хейуърд кимна.

— С вързани зад гърба ръце и примка на шията.

— Някой забелязал ли е убиеца? — Д’Агоста усети стягане в гърдите; знаеше много добре кой е убиецът, но все още не можеше да й го каже. Премълчаването се оказа неочаквано трудно.

— Никой в сградата не е забелязал нещо необичайно. Има само едно възможно място за наблюдение — от охранителната камера в приземния етаж. Кадър на мъж с дъждобран, сниман в гръб. Висок, слаб. Разполагаме с дигитално увеличения образ, но техниците не вярват, че е използваем. Мъжът е знаел, че има камери и е внимавал да остава извън обсега им. — Тя допи кафето си и си наля втора чаша. — Огледахме документите на жертвата, ателието му, търсихме някакъв мотив — продължи тя. — Нищо. След това използвахме мобилния му телефон и звъняхме на негови приятели и познати. Никой от тези, с които говорихме, не можеше да повярва… А, има едно странно съвпадение. Дюшам е познавал агент Пендъргаст.

Д’Агоста замръзна Не знаеше какво да каже, как да реагира. Някакси не можеше да играе пред Лора Хейуърд. Усети, че върху лицето му избива червенина.

— Изглежда са били приятели. Адресът на Пендъргаст в Дакота беше записан в телефона. Според органайзера му двамата са обядвали заедно три пъти през последната година, винаги на 21-и. Колко лошо, че Пендъргаст не може да участва в този случай. Мисля си, че в момента бих приела дори неговата помощ.

Внезапно спря, уловила изражението на Д’Агоста.

— О, Вини — каза тя и протегна ръка през масата, за да улови неговата — Съжалявам. Беше нетактично от моя страна.

Думите й го накараха да се почувства още по-зле.

— Може би това е престъплението, за което Пендъргаст ме предупреждаваше в бележката си.

Хейуърд бавно измъкна ръката си.

— Моля?

— Ами-и-и-и… — заекна Д’Агоста — Диоген мрази брат си. Може би е планирал да му отмъсти, като убие приятелите му.

Тя го погледна и очите й потъмняха.

— Чух, че напоследък е убит друг приятел на Пендъргаст. Един професор от Ню Орлиънс.

— Но, Вини, Пендъргаст е мъртъв. Защо му е притрябвало сега да убива неговите приятели?

— Откъде можем да знаем как мисли един болен мозък? Просто казвам, че ако това беше мой случай, щях да се замисля над подозрителните съвпадения.

— Как разбра за убийството в Ню Орлиънс?

Д’Агоста сведе очи и започна да сгъва салфетката си.

— Не мога да си спомня. Струва ми се, че май секретарката му, Констанс, го спомена.

— Наистина, около случая има много странни неща, признавам. — Хейуърд въздъхна — И макар това, което ми казваш, да е твърде пресилено, ще помисля над него.

Келнерката се върна с поръчката.

Д’Агоста с усилие откъсна очи от очите на Лора. Побърза да вземе вилицата и ножа и започна да реже яйцата. В чинията се разля жълта струя.

Д’Агоста се дръпна назад.

— Келнер!

Седящите в близките сепарета се обърнаха, а келнерката се върна с бавни крачки към масата.

Д’ Агоста й подаде чинията.

— Тези яйца са сурови. А аз казах добре изпържени, дори не леко изпържени.

— Дадено, скъпи, не се нервирай. — Жената взе чинията и се отдалечи.

— Ох! — изпъшка Хейуърд. — Не ти ли се струва, че беше доста груб с бедната жена?

— Мразя рохкави яйца — каза Д’Агоста, забил поглед в кафето си. — Не мога дори да ги гледам.

За миг настъпи тишина.

— Какво не е наред, Вини? — попита тя.

— Тази работа с Диоген.

— Не го приемай погрешно, но е крайно време да престанеш да гониш тоя, дето духа и да се върнеш на работа. Не можеш да съживиш Пендъргаст. А и Сингълтън няма да ти позволи вечно да караш така. На всичкото отгоре, напоследък се държиш толкова странно, не приличаш на себе си. Повярвай ми, Вини, работата е най-добрият начин да прогониш болката.

Права си, помисли си той. Държеше се странно, защото не се и чувстваше на себе си. Това, че не казваше на Хейуърд истината, бе достатъчно лошо. Но нещата не свършваха тук — ето че си стоеше и измъкваше от нея информация, като същевременно криеше факта, че Пендъргаст е още жив.

Той се опита да скалъпи нещо, наподобяващо глуповата усмивка.

— Съжалявам, Лора. Права си — време е да се залавям за работа. Побърквам те с шантавото си поведение, а всъщност ти си тази, която не е мигнала. Какво друго по случая те държа будна цяла нощ?

За миг тя го изгледа преценяващо. После сдъвка хапка от омлета си и го избута настрана.

— За пръв път виждам така грижливо извършено убийство. Не само, че разполагаме с толкова малко улики, но на всичкото отгоре са адски объркващи. Единствените следи, освен въжетата, които престъпникът е оставил, са влакна от дрехи.

— Е, това ви осигурява ако не друго, то поне три дири, по които да тръгнете.

— Вярно. Влакната, въжето и структурата на възлите. Но дотук и трите ни изведоха до задънена улица Ето какво ме задържа през нощта — това, и обичайната писмена работа. Влакната са от някаква екзотична вълна, непозната на криминалистите. Не фигурира нито в местните бази данни, нито в тези на федералните. В момента над нея работи текстилен експерт. Същото е и с въжетата. Материалът не прилича на нищо, произведено в Америка, Европа, Австралия или Средния Изток.

— Ами възлите?

— О, те са дори още по-странни. Специалистът по възлите, когото впрочем вдигнахме от леглото в три посред нощ, беше възхитен. На пръв поглед изглеждат съвсем произволно заплетени, масивни, като че някой маниак на тема възли се е побъркал. Но всъщност въобще не са такива. Излиза, че са направени експертно. Много са сложни. Специалистът здравата се затрудни. Каза, че никога не е виждал подобен възел, че сигурно това е някакъв изцяло нов тип заплитане. Задълба се до такава степен в математика и теория на възлите, че още в началото изгубих нишката на мисълта му.

— Ако може, бих искал да видя снимка на възлите.

Тя отново го стрелна с изпитателен поглед.

— Хей, все пак едно време бях бойскаут — каза той безгрижно, макар да не се чувстваше така.

Тя кимна бавно.

— В Академията ми преподаваше един Райдърбек, помниш ли го?

— Не.

— Той обожаваше възлите. Обичаше да казва, че те са триизмерният израз на четириизмерен проблем. Каквото и да значи това. — Тя отпи глътка кафе. — Рано или късно тези възли ще ни помогнат да разрешим случая.

Келнерката се завърна и постави яйцата пред Д’Агоста с триумфална усмивка. Сега те изглеждаха съсухрени и покафенели по краищата.

Хейуърд погледна към чинията и усмивката отново се върна на устните й.

— Да ти е сладко! — изхили се тя.

Изведнъж палтото му завибрира. За миг Д’Агоста замръзна от изненада. След това си спомни за клетъчния телефон, който Пендъргаст му беше дал, и го извади от джоба си.

— Нов телефон? — осведоми се Хейуърд. — Кога си го взе?

Д’Агоста се поколеба. След това, съвсем внезапно реши, че просто не може да я излъже още веднъж.

— Извинявай — каза той и се изправи. — Трябва да вървя. Ще ти обясня по-късно.

Хейуърд също се надигна, по лицето й се четеше изненада.

— Но, Вин…

— Ще платиш ли закуската? — попита той, като сложи ръце на раменете й и я целуна. — Следващият път е мой ред.

— Но…

— До довечера, скъпа. Късмет със случая! — И отвръщайки на въпросителния й поглед, я стисна за раменете за довиждане. Обърна се и забързано излезе от ресторанта.

После хвърли поглед на съобщението върху малкия дисплей.

На ъгъла на Саутуестърн 77 и Йорк. ВЕДНАГА.

Загрузка...