Сърцето на Луцифер

59

Смитбак бавно затвори телефона. Бе отнело няколко разговора — първо с „Ривър Оукс“, после с „Таймс“ — но Пендъргаст тъй или иначе бе успял да го открие.

Видя, че Нора го гледа с любопитство. Полицията най-сетне бе отворила служебния вход на музея и персоналът се стичаше покрай тях, бързайки към топлината вътре.

— Какво има, Бил? — попита го тя. — Кой беше?

— Специален агент Пендъргаст.

— Какво искаше?

— Моля? — Чувстваше се зашеметен.

— Попитах какво искаше. Изглеждаш шокиран.

— Току що получих едно ъ-ъ-ъ… твърде необикновено предложение.

— Предложение? Какво искаш да кажеш?

Смитбак сякаш се събуди от сън и сграбчи Нора за рамото.

— По-късно ще ти обясня. Слушай, ще се оправиш ли сама? Тревожа се за безопасността ти, след като Марго е мъртва, а и след всички тези предупреждения от Пендъргаст.

— В момента най-безопасното място в цял Ню Йорк е музеят. Наоколо има сигурно хиляда ченгета.

Смитбак кимна замислено.

— Така е.

— Виж, трябва да отивам на работа.

— Идвам с теб. Ще говоря с д-р Колъпи.

— Колъпи? Късмет!

Смитбак вече виждаше как кордонът от полицаи и гардове отблъсква голяма разлютена тълпа репортери. Не пускаха никого вътре, освен служители. А и той беше добре познат — твърде добре познат на охраната.

Усети ръката на Нора да се опира успокояващо на рамото му.

— Какво се каниш да правиш?

— Трябва да вляза вътре.

Нора сви вежди.

— Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?

— И още как! — Той надникна в зелените й очи, погледът му се плъзна по медната й коса и луничавото носле. — Знаеш ли какво всъщност искам да направя…?

— Не ме изкушавай. Имам един тон работа. Днес изложбата се отваря и за широката публика — впрочем, ако изобщо някога отворим.

Смитбак я прегърна и целуна. Опита се да се отдръпне, но Нора не го пускаше.

— Бил — прошепна тя в ухото му, — слава богу, че се върна. Останаха прегърнати още няколко мига, после Нора бавно отдръпна ръце. Усмихна се, намигна му и влезе в сградата.

Смитбак остана загледан след нея. След това се изблъска през тълпата от служители покрай вратата и подмина гмежта от репортери. Всички музейни работници бяха приготвили пропуските си. Полицията и охраната проверяваха документите на всекиго: щеше да е дяволски трудно да се промъкне. Смитбак се замисли за момент, после извади визитката си и надраска няколко думи на гърба.

Когато дойде неговият ред да премине през охранителната бариера, един от гардовете се изпречи на пътя му.

— Вашият пропуск?

— Аз съм Смитбак от „Таймс“.

— Попаднал си на погрешното място, приятелю. Пресата е нататък.

— Чуйте ме. Имам много спешно, лично съобщение за д-р Колъпи. Трябва да му бъде предадено незабавно, инак ще хвърчат глави. Вашата също… — Смитбак хвърли поглед към табелката с името му. — … господин Праймъс, в случай, че не ме допуснете.

Пазачът изглеждаше постреснат. Музейната администрация в последните години никак не правеше живота на тези долу лесен и поддържаше климат по-скоро на страх, отколкото на приятелство. Смитбак бе използвал този факт и преди, при това с добри резултати и се надяваше да проработи и този път.

— За какво става въпрос? — попита Праймъс.

— За диамантения обир. Имам вътрешна информация.

Гардът изглежда се колебаеше.

— Ами не знам.

— Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви само да предадете тази бележка право на директора. Не на секретарката му, нито на койтои да а друг — само на него. Вижте, не съм някой мошеник. Ясно? Ето ми журналистическата карта.

Мъжът я взе и заразглежда.

Смитбак притисна бележката в ръката му.

— Не я четете. Сложете я в плик и я доставете лично. Повярвайте ми, няма да съжалявате.

Човекът се поколеба. После взе визитката и изчезна в будката на охраната. След малко се появи с плик в ръка.

— Запечатах я вътре, изобщо не съм я поглеждал.

Смитбак взе плика и надраска отгоре: „За д-р Колъпи, извънредно важно, да се отвори веднага. От Уилям Смитбак младши, от «Ню Йорк Таймс».“

Пазачът кимна.

— Ще се погрижа да я доставят.

Смитбак се наведе напред.

— Не разбирате — искам вие лично да я доставите. — Той се огледа. — Не бих се доверил на нито един от тези некъдърници тук.

Гардът се изчерви и кимна.

— Добре тогава — и изчезна по коридора.

Смитбак зачака с мобилния си телефон в ръка. Пет минути изтекоха. Десет.

Петнайсет.

Започна да се разхожда неспокойно. Това не изглеждаше добре.

Изведнъж телефонът му иззвъня рязко. Той бързо го отвори.

— Обажда се Колъпи — долетя аристократичният глас. — Смитбак ли е?

— Да, аз съм.

— Един от охранителите ще ви съпроводи веднага до офиса ми.

Сцена на контролиран хаос посрещна Смитбак, докато приближаваше внушителните врати от резбован дъб, които водеха към кабинета на директора. Отпред се бяха струпали полицаи, детективи и музейни служители, вратата бе затворена, но щом придружителят на Смитбак обяви името му, веднага го пуснаха вътре.

Колъпи нервно се разхождаше край редицата сводести прозорци с ръце зад гърба. Отвън се виждаше зимната голота на Сентръл Парк. Смитбак разпозна директора на охраната, Манети, заедно с още няколко важни клечки, които бяха наобиколили бюрото на Колъпи.

Колъпи го забеляза и спря да крачи.

— Господин Смитбак?

— Същият.

Колъпи се обърна към Манети и останалите.

— Пет минути.

Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.

— Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?

Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.

— Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.

— Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно тревоги и без това. Трябва да е някаква ексцентрична спекулация, която не заслужава внимание.

— Не съм убеден, че това е разумно.

— Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.

— Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.

— По дяволите!

— Нека ви задам един въпрос — рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. — Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?

Колъпи му хвърли изпитателен поглед.

— Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.

— Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. — Б.пр.) по онова време?

— Не. Този камък не може да бъде сбъркан… — Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.

— Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?

— Направих съвсем разумно допускане.

— Точно в това е загадката, нали? Истината е — продължи Смитбак благо, — че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.

— Това е една абсурдна теория на конспирацията — възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. — Нямам време за подобни неща.

— Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.

— Статията? Каква статия?

— Във връзка с твърденията, за които ви споменах.

— Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!

— Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. — Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.

— Проклятие! — изруга Колъпи и се завъртя на пета. — Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.

— Любопитно предложение — кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.

— Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.

— Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.

Колъпи се завъртя.

— Може би сте прав. — Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. — Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.

— Ако диамантът е истински.

— Ще бъде истински, в противен случай музеят ще се откаже от застрахователна компания „Уърлд“ и господ да ми е на помощ.

— Ами гемологът? Трябва да бъде независим, за да му се има доверие.

Колъпи спря.

— Вярно, не можем да използваме някой от нашите куратори.

— И репутацията му очевидно трябва да бъде безупречна.

— Ще се свържа с Американския гемологически институт. Те могат да изпратят някой от техните експерти. — Колъпи се отправи към бюрото си, вдигна телефона и набързо проведе няколко разговора. После отново се обърна към Смитбак.

— Всичко е уредено. Ще се срещнем в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, на „Авеню ъв ди Америкас“, номер 1271, 42-и етаж, точно в един часа.

— А гемологът?

— Нарича се Джордж Каплан. Казват, че е един от най-добрите. — Той погледна Смитбак. — А сега, моля да ме извините, но имам страшно много работа. Ще се видим в един. — Директорът се поколеба за миг. — И благодаря за дискретността.

— На вашите услуги, д-р Колъпи.