Таен обожател

Глава 1

Лунният сърп се носеше между голите клони на дърветата и докато прекосяваше затревения площад, Лаура Рийд усещаше как под краката й се троши крехката пожълтяла трева. Дърветата все още бяха обкичени с малки, бели коледни свещи. След една седмица съвестните общински служители от отдел „Паркове“ в Кейп Крисчън ще свалят украсата, но сега светещите лампички напомняха за неотдавнашния празник. Лаура мушна ръце в дълбоките джобове на палтото си и потръпна. В такова време излизаше в града с яке, дебел пуловер и ботуши. Но със съпруга й Джими смятаха да вечерят навън на Нова година и затова сега под вълненото палто тя беше с копринена блуза и пола, с тънки чорапи и обувки с висок ток. Декемврийският мраз пронизваше тялото й.

Лаура обичаше да се разхожда из града въпреки студа. Кейп Крисчън беше малко архитектурно бижу, сякаш запазено от Викторианската епоха. Кацнало на най-южния бряг на Ню Джърси, то беше живописно по всяко време на годината.

Огромни клонести дървета се извисяваха над тихите улици и скриваха редиците стари къщи, които бяха грижливо поддържани и украсени с изкусно изработени орнаменти. От всеки ъгъл на Мейн стрийт се виждаше океанът, който оформяше източната граница на града.

През лятото тук се стичаха тълпи от туристи, които искаха, докато летуват по плажовете, да се потопят в странната атмосфера на една друга епоха. Джими Рийд беше роден и израснал в този град и когато доведе тук Лаура, я увери, че скоро и тя ще обикне това място. Лаура наистина обичаше Кейп Крисчън по всяко време на годината, но също като местните хора го обичаше най-много през зимата, когато улиците бяха пусти, а градът — притихнал край пулсиращото море.

Лаура мина покрай католическата църква в готически стил. Декорите от библейската сцена на Рождество все още бяха пред църквата, осветени от един прожектор. Тя си спомни първия път, когато дойдоха тук — на Коледа, когато Майкъл беше на две години. Беше се загледала в една витрина, а той се отскубна от нея, стигна до яслата, взе бебето Иисус и със светнали очи се запъти обратно към нея. „Моето бебе“, извика той пред благосклонните погледи на минувачите, а тя побърза да върне куклата в яслата.

Лаура се усмихна, припомняйки си тази сцена, и продължи покрай ярко боядисаните фасади на магазините, оформящи търговската площ на Мейн стрийт. Всички витрини бяха богато украсени. Коледните празници в Кейп Крисчън се отличаваха с не по-малко оживление от летните месеци. Преди Коледа в града идваха туристи да разглеждат викторианските къщи, пищно украсени с гирлянди и запалени свещи. Понякога Лаура се чудеше как хората намират време за разходки по Коледа. Тя едва смогваше да се справи с готвенето, пазаруването и опаковането на подаръците.

Но минеше ли Коледа, Кейп Крисчън отново потъваше в зимен сън. Галерия „Рийд“, на третата пресечка на Мейн стрийт, беше слабо осветена. В шест часа вечерта преди Нова година нямаше опасност от наплив на клиенти. Джими бе отишъл в галерията късно следобед, за да довърши няколко рамки, и затова галерията беше отворена. Лаура бутна входната врата и камбанката издрънча с влизането й.

Вътре бяха запалени само една-две лампи, но златистата светлина, която идваше от работилницата на Джими на горния стаж, осветяваше стълбата. Мъж с изпито лице и гъста посивяла коса седеше в инвалидна количка под една от лампите. Прелистваше някаква книга с големите си, изящни пръсти. Той вдигна поглед при отварянето на вратата. Лицето му беше без бръчки, по младежки гладко. На бледите му бузи избиха две червени петна.

— Лаура — възкликна той.

— Здравей, Гари. Каква приятна изненада — усмихна се тя, като го видя.

— С Джими трябваше да обсъдим нещо — за стипендията.

Лаура кимна. Гари Юрик беше местен художник и приятел. Джими беше убедил Гари да кандидатства за една престижна стипендия, която щеше да му даде възможност да преподава и да учи една година в Бостънския музей на изобразителното изкуство.

— Сигурна съм, че ще я получиш — каза Лаура.

— Нямам нужното образование — възрази Гари.

— Да, но си постигнал успехи, за каквито други художници могат само да мечтаят.

— Може би — каза той и се изчерви от удоволствие.

— Джими горе ли е? — попита тя.

Гари Юрик кимна и сложи книгата в скута си.

Лаура тръгна към стълбата и забеляза, че по стените са окачени няколко нови картини, а на много от старите платна са сложени сини стикери, което означаваше, че са продадени. Джими откри галерията в много подходящ момент. През последните две години и туристите, и местните хора проявяваха огромен интерес към изкуството и потокът от любопитни клиенти не секваше.

— Аз съм — извика тя.

— Сега идвам — провикна се Джими.

Лаура кимна и се върна при Гари. Придърпа едно ниско сгъваемо столче и седна до него. Веднъж Гари бе казал, че мрази хората да го гледат отвисоко, когато говорят с него. Лаура го разбираше. Нищо не й струваше да седне, за да се чувства той по-добре.

— Какво си зачел? — попита тя, сочейки книгата в скута му.

— Не ти ли е позната? — протегна той книгата към нея.

Лаура я пое и видя. Беше новата й книга „Раул и конят от небето“, четвъртата книга от нейната вече известна детска поредица за Раул и неговите извънземни приятели.

— Няма ли обложка? — попита тя.

— Тук някъде е — отвърна Гари, избягвайки погледа й. — Тази е на Джими. Мисля, че е най-добрата ти книга, що се отнася до илюстрациите. Конят е направо като жив — каза сериозно той.

— О, благодаря, Гари — отвърна тя, искрено зарадвана. — Това е истински комплимент, щом ти го казваш.

Гари се усмихна и пак се изчерви. Беше малко по-млад от Джими, около трийсетгодишен, но отдалеч, в инвалидната количка и с посивялата коса, изглеждаше много по-възрастен. Джими й беше казал, че косата му е посивяла на седемнайсет години, след катастрофата. Лаура обаче смяташе, че когато се усмихва така, изглежда като младеж.

Тя посочи една нова негова картина на стената — окъпан в светлина лиричен акварел, изобразяващ „Дормли“, големия стар викториански хотел на плажа.

— Красота — каза тя. — Как успяваш да предадеш светлината по този начин?

— В главата ми винаги е лято — каза той.

Лаура се засмя разбиращо, а Гари обърна количката и се загледа в другите картини.

— Джими е изложил обещаващи художници.

Лаура се засмя и поклати глава. Гари знаеше много добре, че никой от тези художници не го конкурира, но като на всеки творец самочувствието му можеше лесно да бъде накърнено. Гари беше една от безспорните находки на Джими в галерията. Двамата бяха приятели от деца. Гари винаги се беше увличал по изкуството, но когато остана прикован за инвалидната количка след автомобилната катастрофа, се захвана сериозно с рисуване.

Когато се върна в града и откри галерията, Джими веднага си даде сметка за търговската стойност на красивите акварели на Гари, който рисуваше прекрасните викториански сгради на града. Идеята да се отпечатват картини на Гари върху листа за писма, календари и чаши за чай беше на Джими. Серията от акварели започваше да се превръща в задължителен сувенир за туристите в Кейп Крисчън. Това сътрудничество носеше финансов успех и на двамата.

— Мислиш ли, че ще предпочете други художници пред нас? — попита тя замислено Гари.

Гари стреснато я погледна. У него имаше нещо невинно, което винаги разнежваше Лаура.

— Така ли смяташ?

— Шегувам се — отвърна тя. — Макар че сигурно вече му е време да си намери ново протеже. Просто няма как. То си му е в природата.

Гари кимна и каза:

— Роден е за меценат.

— Чакай малко — възрази Лаура, — меценатът е човек, който има много пари.

— Права си. По-правилно е да се каже наставник.

— Аз нямаше никога да направя тези книги, ако не беше той да ме пришпорва — каза през смях тя.

Лаура беше учила изкуство, но винаги с намерението да стане учителка по рисуване. Джими обаче не я оставяше на мира и я насърчаваше, докато завърши първата си книга. Джими беше този, който изпрати книгата на литературни агенти и издатели. След всеки отказ тя изпадаше във все по-голямо отчаяние, а той ставаше все по-решителен. И накрая неговата вяра в нея се оправда.

— Много е сигурен във вкуса си — каза Гари.

— Да, когато хареса нещо, смята, че е само въпрос на време светът също да го хареса — усмихна се иронично Лаура.

Гари плъзна поглед по стените и каза:

— Сигурно е прекрасно да си толкова уверен.

Камбанката отново издрънча и вратата се отвори. В галерията влезе жена на средна възраст, увита с шал и дебело вълнено палто. Имаше измъчено лице и рядка прошарена коса, небрежно вдигната на кок. Погледна мрачно Лаура и Гари и без предисловие каза:

— Свърших с пазаруването.

— Здравейте, мисис Юрик — поздрави я Лаура.

Всеки път, когато видеше Ванда Юрик, й ставаше мъчно за нея. Струваше й се, че Ванда винаги е разстроена или че ще избухне в плач. Лаура знаеше от Джими, че Ванда е поела изцяло бремето на семейния живот, когато Гари е бил малък, и грижите по него след катастрофата. Бащата на Гари, Карл Юрик, бил некадърен чаровник и алкохолик, който изчезвал, когато му скимне, и никога не поемал отговорност за семейството си. След катастрофата не се мяркал в продължение на няколко години. Много хора, включително Джими, намираха кусури на Ванда и смятаха, че е прекалено грижовна, но Лаура си представяше как самата тя би се чувствала на мястото на Ванда, ако нещо подобно се случеше със собствения й син Майкъл. Как може една майка да се примири с такова нещо?

— Здравейте — отвърна лаконично Ванда. — Гари, ще те чакам отзад.

— Добре — отговори той.

Без да каже нещо повече, Ванда се обърна и излезе.

Гари сякаш се притесни.

— Майка ми ме докара днес — обясни той. — Моята кола е на ремонт. — Гари имаше специална кола, приспособена за инвалиди, която управляваше само с ръце. — Трябва да вървя — добави той, оглеждайки се за палтото си.

Лаура го видя преметнато на един стол и му го подаде.

— Радвам се, че се видяхме — каза тя. — Ела да вечеряме заедно другата седмица. Свободен ли си във вторник?

— Ще видя — отвърна ядосано той. — Благодаря за поканата. Как е Майк?

— Добре е — усмихна се Лаура.

— Кажи му, че ще дойда да го повозя. — Майкъл обичаше да се вози в инвалидната количка в скута на Гари и искаше от него да кара все по-бързо. Първия път, когато Майкъл се покатери в количката, Лаура се ужаси, но Гари само се разсмя. На него изглежда му харесваше.

Гари облече палтото си и подкара количката. Джими беше монтирал по една наклонена плоскост на задния вход в галерията и дома си, за да може Гари лесно да влиза и излиза. Той спря количката при стълбата, извика „Довиждане, Джим“ и се запъти към задната врата.

— Горе главата, мой човек! — провикна се Джим и после извика на Лаура: — Затвори си очите и не ги отваряй, докато не ти кажа.

— Защо? — засмя се Лаура, но си затвори очите.

Чу тежките стъпки на Джими по стълбите, усети силната мъжка миризма, която излъчваше, и след това чу как оставя нещо тежко на бюрото.

— Хайде, отвори си очите — каза той.

Лаура погледна и радостно възкликна. Той беше поставил в рамка обложката на новата й книга.

— Един закъснял коледен подарък — въздъхна той. — Нямах възможност да го направя по-рано. Бързах да приключа с поръчките.

Лаура се усмихна на съпруга си. Той беше едър мъж с широки рамене и безгрижна увереност на човек, който винаги се е радвал на много обич. Беше един от любимците на Кейп Крисчън, представил се отлично и на академичната, и на футболната сцена, и в гимназията, и в колежа, а когато тя се запозна с него в Сан Франциско, беше на път да стане силен играч в бизнеса с произведения на изкуството. Всички се изненадаха от решението му да се откаже от обещаващата си кариера, да се върне на Източния бряг и да открие малка галерия в родния си град. Но той вложи в галерията огромния си капацитет за работа и усета си за изкуство. Нищо чудно, че жънеше успехи.

— Прекрасна е — каза тя. — Благодаря ти. — Стана от стола и го целуна по брадясалата буза. Харесваше й, че си пуска брада. Смяташе, че е по-привлекателен така, а освен това той вече не се оплакваше, че трябва да се бръсне. Тя погледна отново подаръка и прокара леко пръст по рамката. — Много красива рамка си направил.

— Много хубава снимка за рамката — каза той, надвесен над рамото й. Нейната снимка върху обложката на книгата беше направена от него предишното лято на плажа.

Като повечето хора, Лаура беше критична към собствената си външност. Но точно тази снимка й харесваше.

— Хубава е — призна тя.

— В действителност обаче си много по-хубава — отвърна той.

— Между другото, Марта ми се обади днес — каза Лаура. Марта Еберхарт беше редакторката на Лаура, която преди три години измъкна ръкописа й заедно с илюстрациите от купищата сладникаво-глуповати писания и направи от нея авторка. Лаура изпитваше дълбока лоялност и признателност към Марта.

— Така ли? Какво каза? Как върви книгата? — попита Джим.

— Изглежда върви много добре — каза Лаура. — Тя, изглежда е доволна.

— Чудесно.

— Миналия месец говорила с някакъв човек от „Книжен свят“, който иска да напише материал за мен — каза Лаура, горда от тази новина. — Някакъв човек, който се казва Боб Гърстър. Иска да дойде тук, да направи снимки, да вземе интервю…

— Това е чудесно — отговори Джими, който не пропускаше нито една възможност за реклама. — Може да му покажем къщата, галерията, всички картини!

— Чакай да видим — отвърна предпазливо Лаура. — Още не е се е обадил. Може да се е отказал.

— Всъщност не знам — каза шеговито Джим. — Сега като си помисля, не съм сигурен, че искам някой друг да ти прави снимки. И после разни книгомани да примират, като те видят.

— С тези ласкателства… ще си спечелиш една много специална вечер — изгледа го тя, вдигнала вежди.

Джими се усмихна. Обичаше да гледа съпругата си. Винаги казваше, че се е влюбил в нея от пръв поглед. В действителност първото нещо, което си бе помислил за нея, беше, че за жалост не е достатъчно талантлив, за да я нарисува. Тя имаше млечна кожа, тъмносиви очи, които винаги гледаха спокойно и замислено, високи скули и широка уста. Такова лице не се забравяше, то се открояваше още повече със сребристорусата коса, която падаше с мека извивка на раменете й.

— Това е много по-хубав подарък от рибарските принадлежности, които аз ти подарих за Коледа — каза тя, изчервявайки се под неговия изпитателен поглед.

— Но аз точно това исках. Дано само да имам възможност да ги използвам през лятото… да излезем с лодката с теб и с Майкъл.

Лаура го разбираше много добре. Той си купи рибарска лодка, когато се върнаха да живеят тук, но лятото беше най-натовареният сезон за него. Нямаше почти никакво свободно време.

Джими припряно събираше нещата от бюрото си, където беше работил през деня.

— Ей сега свършвам — каза той. — Запазил съм маса в „Мари“.

— Добре. Аз съм готова за италианска кухня.

— Заведе ли Майкъл при майка ми?

— Сидни дойде и го взе — обясни тя.

Сидни Барън беше втори баща на Джими. Джеймс Рийд старши, полицай от Кейп Крисчън, беше починал от инфаркт, когато Джими беше на три години. Майката на Джими, Долорес, бе отгледала сама сина си. Чак когато Джими навърши шестнадесет години, тя се омъжи за Сидни, кротък вдовец, който снабдяваше със спално бельо и покривки за маси хотелите и ресторантите на Атлантик Сити. Джими не можеше да приеме Сидни като баща, но за Майкъл той беше единственият дядо — любимият Попи.

— Видях за малко Гари. И майка му — каза тя.

Джими се намръщи и каза:

— Не мога да понасям тази жена. Държи се с Гари като че ли той е дете в бебешка количка, а не възрастен мъж.

— Всеки път, като я видя, се сещам за онази мъдрост: „Внимавай какво ще си пожелаеш“ — каза замислено Лаура. — Нали знаеш, всяка майка в някакъв момент иска децата й да останат завинаги при нея. Но не по този начин. Това, което в действителност майката иска, е те да пораснат, да бъдат щастливи, да се сбъднат мечтите им…

— Това ти го искаш — каза Джими. — Но не с всички е така. Въпросът е, че Гари би могъл да се отдели от нея и да заживее нормален живот, но тя му пречи. Понякога си мисля, че на нея така й харесва.

— Това не е ли малко несправедливо?

— Не знам. Може би. Виж какво…

— Какво?

— Ричард се отби днес…

— И?

— И попита дали ще излизаме тази вечер…

— Не ми казвай, че… — прекъсна го Лаура.

— Той и Канди искат да дойдат с нас…

— О, не. Джими…

— Какво можех да направя? Нямаше как да се измъкна.

— Можеше да му кажеш, че е Нова година и искаш да бъдем само двамата.

— Права си — кимна Джими. — Ще му се обадя.

Лаура въздъхна. Знаеше, че го поставя в неловко положение. Ричард Уолш беше техният адвокат и съдружник на Джими в галерията. Беше местен човек, друг приятел на Джими от детинство, демонстрирал впечатляващо умение да печели пари. По професия беше юрист, но хобито му беше да прави инвестиции и в това си занимание постигаше забележителни успехи. И говореше само за това. Но имаше чувство за хумор и Лаура го харесваше. Обаче едва издържаше жена му Канди.

Канди беше спечелила някога конкурс за красота и основното й занимание беше да се мотае в голямата си модерна къща в съседното градче Рок Харбър и да купува бижута по интернет или да действа с уредите си за фитнес. Канди Уолш беше последният човек, с когото Лаура би искала да прекара вечерта.

— Помниш ли му телефона? — смотолеви Джими.

Лаура знаеше, че той се чувства задължен на Ричард, който беше инвестирал средства в галерията и бе предоставил финансова подкрепа, за да превърне Джими галерията в място, което привлича погледа на всеки минувач. На Лаура никак не й се искаше да поставя Джими в неловко положение.

— Остави! — каза тя. — Хайде да вървим.

— Сигурна ли си? — попита неуверено той.

— Да, да, само че побързай, преди да съм си променила решението.

— Ще ти се реванширам, скъпа — погледна я с благодарност Джими.

— Само да не забравиш — отвърна тя.

Глава 2

Канди Уолш се протегна като котка и замърка.

— Другата седмица по това време ще работя върху тена си. Ще попивам слънчевите лъчи по монокини. — Погледна към Джими и Ричард, очаквайки да види как двамата се разнежват, представяйки си полуголото й тяло, излегнато под слънцето, но мъжете бяха навели глави над сметачната машинка, чиито бутони Ричард трескаво натискаше. Канди се нацупи.

— Къде ще ходиш? — попита от учтивост Лаура.

— В Насау. Винаги там ходим. Там се пазарува най-добре. Нямаш представа какви порцеланови и кристални сервизи има — заяви Канди, която не готвеше и никога не канеше гости. — И бижута. Този часовник е оттам. — Тя протегна меката си, изящна ръка, натежала от обсипания с диаманти часовник.

— Много е хубав — отвърна Лаура без всякакъв ентусиазъм.

— И какви казина, разбира се. Толкова често ходим в Насау, че Ричард смята да си купим къща там. Нали така, скъпи?

Ричард спря да обяснява инвестиционните стратегии и се усмихна на жена си. Канди леко му намигна, като внимаваше да не се размаже гримът й.

Лаура въздъхна.

Канди изтълкува погрешно въздишката.

— Вие сигурно не можете да пътувате много заради детето и малката галерия и всичко останало — каза съчувствено тя.

— Мен пътуването не ме привлича толкова много — отвърна Лаура. — Прекарала съм цялото си детство в пътуване. Баща ми служеше във флота и на всеки две години трябваше да се местим. А аз исках да живеем на едно място.

— Да, да се мести човек с родителите си е досадно — каза Канди. — Но да ходиш на курорт в най-красивото кътче на света, е различно. Къде живеят родителите ти сега? Ако са на някое хубаво място, можеш да им ходиш на гости.

— Те не са живи — отговори рязко Лаура. — Загинаха в самолетна катастрофа — добави тя и за миг изпита неестествено удоволствие от смутения израз на Канди, която без съмнение си представяше как лети със самолета за Насау.

— Много жалко — каза Канди.

Лаура сви рамене и си допи кафето, гледайки безизразно пред себе си. Джими погледна жена си, а после — часовника си.

— Май трябва да тръгваме — каза той.

— Ще си мисля за вас на плажа — заяви весело Канди.

— Чудесно — отвърна троснато Лаура.

Джими стана и издърпа стола й.

На вратата Мари Ванезе извади две тъмночервени рози от вазата на масата и, както правеше при специални случаи, даде по една роза на дамите.

— Рози за прекрасните дами — каза тя с дрезгавия си глас.

— Благодаря, Мари — възкликна Лаура, като пое цветето с дълга дръжка и вдъхна аромата на кадифените кървавочервени листенца.

— О-о-х — извика Канди и облиза показалеца си с идеално направен маникюр. — Този трън ме убоде. Ричард, вземи цветето.

Ричард пое розата в месестата си ръка и се опита да я закрепи, докато загръщаше Канди в коженото й палто.

— Всичко беше прекрасно, както винаги — каза Джими на Мари, докато навличаше палтото си. — Благодаря, че ни сместихте.

По смуглото лице на Мари грейна усмивка.

— Радвам се, че ви беше приятно — отговори хрипливо тя.

Заведението на Мари с украсените със свещи маси винаги имаше клиенти, но беше особено натоварено в студените зимни вечери през празниците, когато повечето от другите ресторанти бяха затворени; в такива дни пикантните ястия на Мари сякаш успокояваха душата. Брат й Доминик държеше един известен ресторант, за който се носеха слухове, че е свърталище на хора, свързани с организираната престъпност в Атлантик Сити, но никой не обелваше и дума за това пред Мари, която със своето достолепно и благопристойно държане беше типична представителка на Кейп Крисчън. Тя живееше кротко и тихо с една пенсионирана библиотекарка и двете жени гледаха три котки. Когато не беше в ресторанта, Мари събираше миди по плажа; от тях правеше колажи, които излагаше по летните базари.

— Облечете се добре, преди да излезете на студа. И пак да дойдете — каза тя, изпровождайки ги в мразовитата декемврийска вечер.

Канди, която бе взела розата от Ричард, след като си беше сложила кожени ръкавици, си играеше кокетно с цветето и се усмихваше на Джими.

— Какво ще кажете да отидем до Атлантик Сити и там да посрещнем Новата година — предложи любезно Ричард. — Да пийнем по нещо, да видим някое представление?

Лаура знаеше от Джими, че Ричард обича оживлението на Атлантик Сити. За нея обаче нямаше нищо по-досадно от това да пуска монети в някоя игрална машина и да гледа как хората пилеят парите си, като хвърлят карти или зарове. Тя отправи предупредителен поглед към мъжа си.

— Няма как, Ричард. Трябва да вземем Майкъл от майка ми — каза Джими.

— На връх Нова година? Сега е само десет часът. Хайде да вървим — подкани Ричард. — Той ще остане при майка ти тази нощ.

Джими поклати глава и каза:

— Не, не, трябва да го вземем. Родителско задължение, нали разбираш.

Канди ги погледна съжалително.

— Е, добре — примири се Ричард. — Ще трябва да се справим сами. Много се радвам, че се видяхме.

Лаура се насили да се усмихне.

Канди потропваше с крака, обути с обувки „Ферагамо“.

— Измръзвам, Ричард. Хайде да тръгваме.

Последваха сбогувания, после Лаура се притисна към Джими и двамата забързаха към колата. Когато седна на предната седалка и затвори вратата, зъбите й тракаха.

— Ей сега ще се стопли — каза Джими, като запали мотора и включи отоплението. — Вечерята беше хубава, нали?

— Много вкусна — съгласи се Лаура, — само че в един момент се уплаших, че ще трябва да посрещнем Новата година в Трамп Касъл.

— Слава богу, че имаме Майкъл — засмя се Джими. — Чак ме е срам, че го използвах като претекст да се измъкнем.

— Видя ли я как ни погледна? — поклати глава Лаура. — Все едно че й каза, че отиваме да ни вадят нерв без упойка.

— Знаеш ли, аз мисля, че на Ричард наистина му се иска да има деца, но ще му е много трудно да убеди Канди.

— Тежко и горко на децата, затова дано не успее да я убеди — каза Лаура.

— Съжалявам, че трябваше да бъдем с тях тази вечер — каза той.

— Няма значение.

— Чудя се дали Майкъл е заспал. Надявам се, че вече спи — продължи той и добави, вдигнал подканващо вежди: — Може да изпием по чаша шампанско в нашия будоар.

— Карай сега — отвърна тя.

Изминаха краткото разстояние до крайбрежния квартал Сийшел в приятно мълчание. Облицованите с камък вили оформяха голям жилищен комплекс, който някога беше огромен хотел. Долорес и Сидни имаха удобен двустаен апартамент. Едната стая беше подредена с всички удобства, за които можеше да мечтае едно момче на възрастта на Майкъл.

„Тази стая е по-хубава от моята у дома“, каза веднъж той и тогава на Лаура й стана неприятно. Знаеше, че той не влага нищо лошо в това, но все пак се засегна. Непрекъснато имаше чувството, че води някаква некоректна конкуренция със свекърва си. Така беше от момента, в който се запознаха.

Джими натисна звънеца на входната врата и Долорес им отвори. Тя ги чакаше на площадката пред апартамента, облечена в светлосин костюм за джогинг и снежнобели маратонки, фризурата беше превърнала побелялата й коса в захаросан кошер, а широкото й лице беше внимателно гримирано. На главата си имаше карнавална шапка от станиол. Щом ги видя, тя наду срещу тях една свирка.

— Честита Нова година! — извика Долорес. Протегна ръце към Джими и той я прегърна, надвесен над нея като мечка.

— Още не е полунощ, мамо — каза Джими. — Суеверен съм.

Лаура се вмъкна покрай тях и влезе в апартамента.

Сидни седеше на тумбест бамбуков стол и четеше „Атлантик Сити Прес“. В ъгъла зад гърба му коледната елха все още припламваше с разноцветни светлинки. Сидни вдигна поглед над очилата си.

— Здравей, Лаура. Как беше вечерята?

— Добре — отговори тя. — Бяхме с Ричард и Канди Уолш.

— Голяма красавица е тази Канди — каза Долорес, която в този момент влезе, хванала собственически Джими под ръка. Гривните й издрънчаха като коледни звънчета. — Винаги е толкова добре облечена. Винаги е с прическа.

Лаура веднага си даде сметка, че на чорапа й се е пуснала бримка и че след вечерята не си е сложила червило.

Сидни тактично се намеси, обръщайки се към Джими:

— Джим, смяташ ли, че „Флайърс“ ще се отърват от този треньор?

— Ако искат пак да спечелят, по-добре е да се отърват — отвърна Джими.

Той често се чудеше защо Сидни обича толкова много спорта, при положение че не разбира кой знае колко от нито един спорт. Според Лаура обаче Джими не забелязваше с каква лекота Сидни успява да общува с него. От бейзбол на футбол, от баскетбол на хокей, от отбор на отбор, от играч на играч, Сидни поддържаше един спокоен диалог, който беше интересен и за двамата. Това сигурно е било необходима тактика, когато е влязъл в тази къща, намествайки се между Джими и майка му.

— Как е Майкъл? — попита Лаура.

Сидни се засмя доволно.

— Направо се беше развихрил тази вечер. — И той като Долорес се радваше на радостната суматоха, която Майкъл създаваше при честите си посещения.

— Дано не ви е създал много неприятности.

— Никакви неприятности не ни е създал. Като ангелче се държа — възрази Долорес.

— Заспал ли е вече?

— Спи дълбоко в стаята си — отвърна тя. — Нищо не може да го събуди. Защо не го оставите тук тази нощ?

— Трябва да ходи на неделно училище утре — каза Лаура.

— Не може ли аз да го заведа на неделно училище? Всяка седмица в продължение на дванадесет години съм водила сина си на неделно училище. И всеки ден на редовно училище. И през цялото време ходех на работа.

Лаура долови скритата критика в думите й. Долорес смяташе, че нейните детски книги са само едно несериозно развлечение, едно извинение да не работи, особено сега, когато единственото им дете вече ходеше на училище. Вярно, че Лаура не трупаше пари от книгите си, но нали имаше доход. Освен това обичаше да си е вкъщи и да се грижи за домакинството. Но какъв смисъл имаше да се оправдава? Ако ходеше на работа, Долорес сигурно щеше да каже, че не се грижи за семейството си.

— Вие двамата трябва да отидете в „Мари“ — каза Джими. — Чудесен ресторант.

— Получавам киселини от такава храна — заяви Долорес.

Лаура едва се въздържа да не каже нещо. Не можеше да разбере защо свекърва й оспорва или намира кусур на всичко, което се каже. Джими обаче изобщо не се дразнеше от това. Тези неща му минаваха край ушите. Засмиваше се и казваше, че тя си е просто такава.

— Майкъл яде да? — попита Лаура.

— Дали е ял? — засмя се Долорес. — И още как. Ние си направихме тук новогодишно парти. Първо яде кренвирши, после пуканки, сладолед, торта. Какво друго, Сид?

— Поничка със сладко — поклати глава Сидни.

— А, да, беше останала от закуска. Яде сякаш дни наред не е ял като хората.

— Дано не му стане нещо на стомаха — подразни се Лаура. Няколко пъти след гостуване у баба си Майкъл се оплакваше, че го боли коремът.

— Нищо няма да му стане — отвърна безгрижно Долорес. — Не е лошо от време на време да яде това, което му харесва. Всичката тази здравословна храна не е чак толкова добра за децата. Освен това бабите и дядовците трябва да глезят внуците си. Нали така, Сид? Ние сме му единствените.

Сид кимна и потупа жилавата й ръка, която тя бе положила на рамото му.

На Лаура й идеше да изпищи. Долорес винаги се държеше така, сякаш у нейните родители имаше нещо подозрително, тъй като и двамата бяха починали преди Лаура да се запознае с Джими. Лаура искаше да й каже, че ако е зависело от тях, нямаше да е така. Веднъж Долорес я попита защо подписва книгите си с бащиното си име. Когато се опита да й обясни, че по този начин изразява уважение към паметта на родителите си, Долорес скептично я погледна. И попита какъв смисъл има това. Нали са умрели. Защо не изрази уважение към съпруга и към сина си, които могат да оценят жеста.

— Направила съм кафе — каза Долорес. — Защо не седнете?

— По-добре да не сядаме, мамо — отвърна Джими. — Утре трябва да ставаме рано, нали разбираш.

— Добре, добре — каза Долорес.

Джими докосна Лаура по ръката.

— Ще отида да го взема.

— Аз ще му събера нещата — добави Долорес и тръгна след сина си. — Няма да се оправиш в тъмното.

Лаура седна срещу Сидни. Знаеше, че Джими все още гледа на него като на някакъв натрапник в семейството. Също както Долорес гледаше на нея. Заради това чувстваше, че нещо я свързва със Сидни. Не познаваше толкова кротък, толкова добродушен човек. Понякога се възхищаваше на постижението му да спечели обичта на Долорес. Сигурна беше, че под външността му се крие решителност, която малцина долавяха. Не можеше да си обясни защо изобщо е държал толкова много да спечели Долорес. Е, това не е съвсем справедливо. Долорес беше напориста и много енергична жена. Тя обичаше мъжете в живота си със страстна преданост. Можеше да се лиши единствено от снаха си.

— Когато си играя с твоя син на пода, се чувствам двадесет години по-млад — каза Сидни.

— Защото кипи от енергия — отвърна усмихнато Лаура.

— Така е, а като си отиде, се чувствам двадесет години по-стар, отколкото съм.

Лаура се засмя.

— И знаеш ли, вече чете доста добре. Тази вечер ми помагаше, докато му четях приказка, преди да заспи. Днешните деца отрано се научават да четат.

— О, да — отговори Лаура. — Знаят азбуката, преди да тръгнат на училище.

— Страхотно дете е.

— И много те обича — добави искрено Лаура.

— И аз го обичам — каза Сидни.

Лаура за миг съжали, че не може да говори със свекърва си така спокойно, както говореше със Сидни. Всеки разговор с Долорес приличаше на боксов мач.

Тя се изправи, щом Джими влезе в стаята с петгодишния им син, който продължаваше да спи на рамото му. Червената бейзболна шапка на Майкъл, която Джими му беше купил на един мач миналото лято, стоеше килната върху меката му кестенява коса. Лаура пристъпи към мъжа си и прокара пръст по зачервената пълничка буза на Майкъл. И се намръщи. Стори й се, че е топъл, но реши да замълчи.

Протегна ръка и взе раничката с патока Доналд, която Долорес държеше.

— Благодаря ти, че го гледа тази вечер, Долорес — каза тя.

— Глупости. Нали ми е внук? Ако можеше, всяка вечер щях да го гледам. Жалко само, че нямам още трима такива като него.

Лаура обърна гръб на познатия рефрен, в който долавяше обвинение, и каза:

— Лека нощ, Сид.

Джими се наведе и целуна майка си по бузата.

— Започни Новата година както трябва. Обръсни тази брада, чуваш ли? — каза Долорес. — Приличаш на скитник с нея.

Джими се засмя.

Лаура отвори вратата и излезе в коридора.

Глава 3

Докато Джими си вземаше душ, Лаура отвори гардероба, за да намери нещо по-прозрачно и дантелесто. През зимата обикновено спеше с памучна нощница. Ветровитата стара селска къща, която купиха, когато се преместиха в Кейп Крисчън, е била някога лятна вила. Макар че сега беше пригодена за живеене през зимата, тя просто не беше строена така, че да задържа топлина. Имаше много прозорци и остъклени врати, които дрънчаха от вятъра. Но Лаура обичаше тази къща. Смяташе, че двамата с Джими са постъпили правилно, влагайки нейното скромно наследство в единственото материално нещо, за което беше мечтала от дете — собствен дом.

Лаура напипа копринената черна нощница, която Джими й подари след раждането на Майкъл, когато вече можеше да влиза в дрехите си. Спомни си, че когато й я подари, двамата се пошегуваха, че ако използва тази нощница, много скоро пак ще забременее. Нещата обаче не се развиха така. Лекарите казваха, че няма медицински проблем. Съветите им не помагаха. Може би прекалено много се стараете, бе казал грубо един от тях. Той обаче не можа да отговори на въпроса как човек да не се старае да получи нещо, което иска с цялото си сърце. На всички, които питаха, а те бяха много, просто казваха, че се надяват, че ще имат още деца. Долорес обаче така и не можа да повярва. Миналата година в Деня на благодарността Лаура влезе в кухнята и чу как Долорес казва на своя роднина: „Първия път веднага забременя, ама нали тогава искаше да впримчи сина ми да се ожени за нея“.

Лаура затвори шумно вратата на гардероба и седна на ръба на леглото. На тази жена не можеше да се угоди. Никога нямаше да прости на Лаура, че е „откраднала“ сина й. Един общ приятел запозна Лаура и Джими в Сан Франциско. Лаура беше начална учителка по рисуване, а Джими беше куратор на един от големите музеи в града. Отначало тя нямаше желание да се запознае с него. Представяше си го като слабоват мъж с папийонка и беше приятно изненадана, когато установи, че той прилича по-скоро на бейзболен защитник, какъвто е бил в колежа, отколкото на специалист по история на изкуството. Общителен и експанзивен, Джими умееше да убеждава ценителите на изкуство да се разделят със своите колекции, поради което гледаха на него като на човек, успешно навлизащ в бизнеса с художествени произведения.

Лаура беше привлечена от неговата сърдечност и самоувереност и отношенията им бързо се задълбочиха. Когато обаче въпреки предпазните мерки тя забременя, Джими изобщо не се поколеба. Той настояваше, че единственото, което трябва да направят, е да се оженят и то колкото се може по-бързо. Лаура не държеше да вдигат пищна сватба. Тя беше единствено дете и две години преди това нейните родители бяха загинали. Нямаше кой да й се радва като булка или да се суети край нея. Тогава си мислеше, че може би майката на Джими ще се засегне, ако я изключат от събитието. Джими обеща, че ще й обясни всичко и няколко седмици по-късно двамата сключиха брак в общината. Много скоро след това обаче Долорес прие обяснението по телефона с гръм и трясък. Джими увери Лаура, че Долорес ще преглътне това. Как можах да го послушам, чудеше се тя сега.

Идеята да дойдат в Кейп Крисчън и да открият художествена галерия беше на Джими. Той отдавна се дразнеше от големия бизнес в изкуството и когато Майкъл навърши три години, на Джими вече му беше дотегнало да живее в големия град и да се чувства откъснат от жена си и от детето си заради все по-големите служебни ангажименти. Каза на Лаура, че иска сам да си е началник, да отгледа сина си в малък град и да се посвети на откриването на художници. Тревожеше се как ще реагира тя, но Лаура прие идеята с ентусиазъм. Беше ходила в Кейп Крисчън една Коледа, за да види Майкъл баба си и дядо си и тогава градчето й беше харесало много. Долорес се държа ледено с нея, но това изглежда беше най-добрият начин да излекува старите си рани. Опиянена от собственото си щастие, Лаура наивно смяташе, че свекърва й ще бъде доволна и всичко ще бъде простено. Но не се получи така.

Сега, като се замислеше, Лаура разбираше защо Долорес е реагирала така. Всяка майка щеше да се разстрои, ако нейният син се ожени, има дете и реши да захвърли кариерата си, без изобщо да я попита за мнението й. По-лесно е да обвиниш за всичко това съпругата, отколкото да си признаеш, че синът ти е избрал нов живот, без да е получил твоето одобрение или дори без изобщо да те е информирал. Така че независимо от приказките на Джими, Долорес си оставаше убедена, че Лаура е забременяла, за да накара Джими да се ожени за нея и след това се е заела да провали кариерата му.

Ох, няма да мисля за нея, каза си Лаура. Ще ми се развали настроението. Съблече си дрехите и прекара хлъзгавата нощница през главата си. Макар че беше настръхнала от студ в стаята, нощницата прилепна приятно към кожата й. Няма никакво значение кой какво казва или мисли. Двамата с Джими постъпиха правилно, направиха правилния избор. Бракът им беше стабилен и щастлив, имаха син, когото обожаваха. Джими беше доволен, че е собственик на галерия и че може да работи на две крачки от дома си. През лятото тримата прекарваха часове наред в галерията, през зимата разполагаха с достатъчно свободно време — седяха сгушени пред камината или се разхождаха на снега. Лаура се радваше на всеки ден, прекаран с мъжа си, имаше дом и семейство, за каквито винаги беше мечтала.

Лаура дръпна завивките и намали светлината на лампата — в стаята притъмня. Мушна се в леглото и щом чу стъпките на Джими в коридора, смъкна тънката презрамка от рамото си. Моят съпруг, каза си тя. Сърцето й преливаше от любов към него.

Джими влезе в стаята, разтривайки гладко избръсната си брадичка.

Лаура рязко се изправи в леглото и втренчи поглед в него.

— Хм-м — промълви той, загледан в нощницата й, и съблече хавлията си. — Я да видим какво има тук?

При вида на голобрадото му лице целият любовен порив на Лаура се изпари.

— Обръснал си си брадата — каза тя обвинително.

— Да, омръзна ми вече. Не е моят стил. — Той се настани в леглото и като се подпря на лакът, потърка в рамото й току-що избръснатата си буза.

— Не, недей — каза студено тя, отдръпвайки се от него.

— Какво има? — изправи се Джими. — Нали не си се облякла така за друг мъж? — пошегува се той. Лаура продължи упорито да мълчи. — Хайде де. Какво има? — попита той.

— Обръсна си брадата, защото майка ти нареди, нали така?

— Не, разбира се, че не е така. Хайде стига! — Той се протегна да я хване за ръката, но тя се дръпна. Изведнъж усети, че е измръзнала от студ. Измъкна се изпод завивките, пресегна се за дебелия си плюшен халат в долния край на леглото и го облече.

— Не ти ли се струва малко странно, че щом майка ти каже, че трябва да си обръснеш брадата, ти веднага го правиш?

Джими се отпусна тежко на възглавницата си.

— Тя повтаря това от шест месеца, ако си спомняш. Просто вече не ми се ходеше с брада. Толкова ли съм отблъскващ без нея?

— Въпросът не е в това и ти го знаеш.

— В какво е въпросът?

— В това, че си на тридесет и три години и продължаваш да правиш това, което нареди майка ти.

— Трябва ли да започваме отново? — въздъхна Джими.

— Защо не? За мен въпросът винаги е на дневен ред, щом е свързан с Долорес.

— Работата е там, че приемаш навътре всичко, което тя каже. И си мислиш, че аз правя същото. Но аз не я вземам толкова на сериозно. Знам, че в повечето случаи тя не мисли това, което казва. Понеже говори без заобикалки…

— Много меко се изразяваш — тросна се Лаура.

— Виж какво, знам, че понякога се засягаш от нейните думи. Съгласен съм, че не е тактична. Но какво мога да направя? Израснал съм с нея. Цял живот съм я гледал как се разпорежда. За разлика от теб тя не мисли, преди да си отвори устата. Просто изрича всичко, което й дойде на ум. Но не иска да каже нищо лошо.

— Мрази ме и винаги ме е мразила.

— Не те мрази.

— Държи ме отговорна за това, че не си станал милионер. Продължава да си мисли, че съм те подмамила да се ожениш за мен и съм ти провалила живота.

Джими се подпря на лакът и се усмихна.

— Скъпа, какво значение има какво си мисли? До гуша ми беше дошло да се подмазвам на богати колекционери, за да измъкна по някоя картина. И те обичах. И още те обичам. Тя може да си мисли каквото си иска.

— Но защо не можеш да я накараш да разбере? — попита умолително Лаура.

— Защото тя никога няма да се промени — отговори спокойно той. — Сигурно заради всичко онова, което преживяхме, когато бях още дете — смъртта на баща ми, когато бях толкова малък — тя просто има по-силно развито чувство на собственост от някои други майки. Щеше да намери кусури на всяко друго момиче, в което бих се влюбил. Не може да го преодолее. Но аз винаги съм знаел това. Когато се запознах с теб и си дадох сметка, че съм срещнал единственото момиче, което е за мен, направих единственото нещо, което можех. Убедих те да се оженим и след това, когато станах готов, поех удара. Няма друг начин с Долорес. Цял живот така съм се справял с нея. Изслушвам я, потупвам я по рамото, съгласявам се и после си правя каквото знам. Винаги е било така и винаги ще бъде така.

Лаура усети, че гневът й стихва. Знаеше, че той е прав. Джими беше твърдоглав и упорит като майка си. В известен смисъл тази му способност да действа като булдозер я беше привлякла; това качество вероятно бе резултат от дългогодишната му борба с Долорес. Ако той беше друг, тя нямаше да го обича. Погледна искрящите му кафяви очи, видя замислената усмивка на широкото му, избръснато лице.

— Казах й, че те харесвам с брада. Не трябваше да го правя — призна тъжно тя.

Джими вече се смееше. Пресегна се и я придърпа към себе си.

— Утре ще си пусна бакенбарди. Щом това те възбужда…

— Възбужда ме — отвърна тя, преструвайки се, че се съпротивлява.

— Междувременно обаче, мислех, че… — Джими задърпа полека ръкавите на халата й, докато той се свлече на пода до леглото.

Тя се притисна в обятията му и смеейки се, каза:

— С теб не може да се спори.

— Не може и това е положението — отвърна той и започна да я целува.

Познатата топлина на устните му, притиснатото му към нея тяло започнаха да изтласкват изминалия ден и света, който я заобикаляше. Тя чувстваше, че се отпуска в прегръдките му, че се потапя в нежните му ласки. Детският плач внезапно прекъсна любовния унес:

— Мамо… не ми е добре.

Лаура се отскубна от Джими, погледна го ядосано, но на устните й трепна усмивка.

— Ето до какво води калоричната храна на майка ти.

— Дългата ръка на Долорес се протяга през целия град и стига до спалнята ни — поклати глава Джими.

Лаура въздъхна и стана; навлече топлия халат и обу старите си пантофи.

— Съжалявам, скъпи. Връщам се веднага.

Лаура излезе в коридора. Стаята на Майкъл беше в другия край на къщата.

— Идвам, миличък. — Когато влезе в стаята му и запали нощната лампа Мечо Пух, видя, че Майкъл се е изправил в леглото, присвил лице в гримаса. Тя седна до него и отметна меката му коса от челото. — Какво има, мойто момче?

— Лошо ми е.

— Коремът ли?

— Боли ме — отговори той.

— Разбрах, че си ял много неща у баба си.

Майкъл кимна сериозно. Очите му бяха като шоколадови топчета, косата му — мека като коприна.

— Не ми е добре.

— Виж какво, ще сляза долу и ще ти направя от онзи специален чай, съгласен ли си? След това ще ти разтрия корема.

— Добре — каза жално той.

Лаура излезе в коридора. Джими стоеше облегнат на вратата на тяхната стая, облечен само с долнището на пижамата си, скръстил голите си ръце на широките си, мускулести гърди.

— Боли го коремът — каза Лаура. — Отивам да му направя чай. Ще се забавя малко.

— Ще отида да го видя — кимна Джими. Лаура заслиза по стълбите и той извика след нея: — Отлагаме мероприятието, нали така?

Тя се обърна да го погледне и кимна.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — усмихна се тя и тръгна към кухнята.

Билковият чай с мед помогна както винаги, когато Майкъл го заболеше коремът. Лаура обаче подозираше, че помагат не толкова билките, колкото сладкото и топлото, а също и фактът, че мама е станала и е направила чая, от който му минава.

Тя сложи празната чаша на нощното шкафче, оправи възглавниците и се сви на тясното легло до Майкъл. Той се сгуши под завивката, привлечен от топлината на старата, позната хавлия. Тя започна да го разтрива по корема, описвайки с ръка кръг след кръг. Майкъл се отпусна и успокои до нея.

— Мамо, изпей ми „Палечка“ — каза той със сънен глас.

Като продължаваше да го гали по корема, тя тихичко запя. Толкова й беше приятно — разбира се, че не защото Майкъл се е разболял, а защото иска да бъде прегърнат и утешен. Напоследък той беше станал толкова независим, че моменти като този бяха много скъпи за нея. За кратко време той ставаше отново нейното бебе.

— Пак я изпей — прошепна той, когато тя свърши.

— Как е коремът?

— По-добре — отвърна той. — Ще я изпееш ли?

Лаура го притисна силно към себе си и го целуна по главата.

— Разбира се — каза тя и се прозя.

Затвори очи и запя отново; гласът й секваше всеки път, щом дрямката я връхлетеше. Майкъл довършваше прекъсната фраза. В един момент тя чу дълбокото му, равномерно дишане. Някъде по средата на песента гласът й замря и тя също заспа, обвила ръце около него.

Не можеше да каже какво точно я е събудило. Дали беше сподавен вик или силен удар — нещо я накара да седне в леглото на Майкъл, нащрек, обзета от ужас. Майкъл се обърна, спеше непробудно, след като се беше затоплил и отпуснал.

Лаура седеше в тъмното, опряла неудобно врата си в таблата на леглото, и чакаше пак да чуе онзи звук. Чудеше се дали Джими го е чул. Той обикновено спеше дълбоко. Здравият му, спокоен сън беше за нея още едно доказателство за неговата увереност. Той работеше здравата, играеше здравата, спеше здравата. Такъв беше Джими. Но онзи удар се чу силно, каза си тя. Достатъчно силно, за да събуди дори него. Той сигурно ще стане и ще види какво има. Тя наостри уши, но не чу нищо повече. Може би така й се е сторило. Или е сънувала нещо. Но скована от страх, знаеше със сигурност, че действително е чула нещо.

Не е задължително обаче да е нещо лошо, каза си Лаура. Някоя катеричка, която е скочила на покрива. Вятърът, който шумно е отворил и затворил вратата на лятната баня зад къщата. Шум от минаваща кола. Или нещо… някой. Искаше да забрави за това, пак да заспи, но цялото й тяло вече беше настръхнало. Освен това трябваше да се върне в стаята си. Ще събуди Джими. А това не е лесна работа. Но той ще слезе долу и ще провери. Няма да позволи тя да прави това. Но още докато вземаше решението да стане, Лаура се поколеба, усети как сърцето й се разбива и стомахът и се свива. Измъкна долния край на халата си изпод малкото свито телце на Майкъл и стана от леглото. Това не наруши съня му. Часовникът на бюрото му показваше 2:30 часа. Лаура излезе на пръсти от детската стая и затвори вратата.

Като се изключи слабата светлина над вратата на банята, коридорът тънеше в мрак. Лаура тръгна към спалнята. Щом стигна до стълбата, се обърна и погледна назад. На долната площадка имаше един прозорец от цветно стъкло, който пропускаше сноп лунна светлина. Иначе долу беше тъмно и тихо. Тя се ослуша, после пристъпи към стаята си. Едва направи няколко крачки, когато пред нея изникна една тъмна фигура, която излезе в коридора през вратата на спалнята.

Като видя мъжа в коридора, Лаура се опита да поеме дъх, после изпищя. Сърцето й бясно заби, а косата й настръхна от страх.

— Джими — прошепна тя, но знаеше, че това не е Джими. — Кой е? — извика тя, но думите прозвучаха като хленч.

Мъжът пристъпи към нея. Беше облечен в черно и носеше маска на лицето си. Когато приближи, тя видя, че държи нещо в ръката си, облечена в ръкавица.

Лаура се олюля и замръзна на място, с широко отворени очи и сковани от ужас крака.

— Джими — извика тя със слаб глас. — Помощ!

Преди да успее да помръдне, преди някаква мисъл да мине през главата й, мъжът се хвърли върху нея. Тя се опита да отстъпи, търсейки перилото на стълбата, но зад нея бяха само стъпалата. Мъжът светкавично замахна с ръка и я удари. Тя пое удара с главата си. Помъчи се да се хване за нещо, но не можа и започна да пада.

Глава 4

Лаура отвори очи, усети остро пулсиране в главата си, а когато се опита да помръдне, силна болка проряза глезена й. Беше паднала на долната площадка, изтъркаля се по стъпалата. Къщата все още тънеше в мрак и тишина. Усети нещо мокро и лепкаво на челото си и на едната си буза. Дори в тъмното можеше да види тъмни петна отпред на белия си халат.

В първия момент не можа да се ориентира. После изведнъж образът на нападателя нахлу в съзнанието й. Тя отвори уста да извика, спомни си и сподави вика. Ами ако е още тук и я чуе? Какво търсеше тук? Къде е Джими? Защо не идва? А Майкъл? О, господи!

Мисълта за беззащитното й дете я изправи на крака, но докато се надигаше, извика от болка. Вкопчи се в перилото за опора и преодоля стъпалото. Джими, Майкъл. Шепнеше имената им, сякаш казваше молитвата, докато изкачваше стъпалата едно по едно. На всяка крачка поглеждаше назад към тънещата в мрак стълба, очаквайки да види там облечената в черно фигура, която я гледа с невиждащи очи. Още ли е там? Сърцето й биеше, сякаш щеше да се пръсне. Там ли е? В къщата ли е? Мислите й се насочиха към Джими. Защо не идва? Ако можеше да дойде, нямаше ли да дойде? Искаше да го извика, но не смееше. Онзи човек може би е долу. Ще я чуе. И ще се върне.

Лаура изкачи стъпалата и спря, колебаеща се в коя посока да тръгне. По-близо беше спалнята, където беше Джими. Където трябваше да бъде. Може би спи. Или е ранен. Или… Не искаше да мисли повече. Тревожеше се повече за детето си, за рожбата си, за най-уязвимото същество. Детската стая беше в дъното, но отстрани имаше парапет, на който можеше да се подпира. Това не беше въпрос на избор. Трябваше да отиде при Майкъл.

След като успя да се придвижи бавно покрай парапета, тя стигна до дъното на коридора и се свлече пред вратата на Майкъл. Той беше там, в леглото си. Лаура бързо претърси с поглед ъглите на стаята. Беше тъмно, виждаха се само неясни очертания, може би играчки или мебели, а може би нещо друго. Мина й през ум как понякога Майкъл се разплакваше, уплашен, че някакво чудовище се крие в ъгъла. Тогава двамата с Джими палеха лампата и му показваха, че няма от какво да се страхува. Тя напипа с треперещи пръсти електрическия ключ, но не посмя да запали лампата. Ако мъжът е още в къщата, внезапно появилата се светлина може да привлече погледа му. Тя стигна с куцукане до леглото и се строполи на него. Майкъл се размърда и промърмори нещо.

— Не… — Дъхът му я погали като пролетно ухание. Лаура зарови лице в горнището на пижамата му.

— Слава богу — прошепна тя. — Благодаря ти, Господи.

Лаура вдигна глава, огледа се, но стаята беше тиха. Прегърна здраво Майкъл, усети дишането му и го благослови. После го разтърси и прошепна:

— Майкъл, миличък, събуди се. Трябва да дойдеш с мама.

Майкъл изсумтя, недоволен, че го будят, след това отвори очи.

Лаура се опита да се усмихне и каза шепнешком:

— Хайде, миличък. Трябва да станеш.

Той запремига, разтърка очи и попита с ясен глас:

— Защо шепнеш?

— Ш-т, миличък — отвърна тя настойчиво. — Моля те, не вдигай шум. Ела с мама.

Все още много сънен, той послушно стана от леглото и високо попита:

— Къде отиваме?

— Тихо, миличък — повтори умолително тя. — Трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш да отидем в спалнята на мама и на татко. Ударих си крака.

Той кимна важно и много сериозно каза:

— Трябва да си взема мечката.

— Добре, вземи си мечката. Хайде — пошепна настойчиво тя.

Стиснал под мишница едно рошаво мече, той я хвана за ръка. Двамата прекосиха бавно коридора. Лаура стискаше зъби на всяка крачка. Най-после стигнаха вратата на спалнята. Тя беше открехната, но не се виждаше какво има вътре.

— Добре — каза тя. — Майкъл, стой така. Чакай тук, където мога да те виждам. И не мърдай!

Той понечи да се възпротиви, но тя приклекна, хвана го здраво за лактите и го погледна предупредително в очите.

— Добре — каза той, преглъщайки възмущението си.

С трепереща ръка Лаура бутна вратата и погледна в стаята. Горните чекмеджета на бюрото бяха отворени. Кутията й с бижута беше преобърната. Лунната светлина влизаше през прозорците и осветяваше леглото. Джими лежеше на леглото. Единият му крак висеше. Беше разперил ръце, обърнал лице към прозореца. Той никога не спеше така.

А може би понякога спи така. Може би спи точно така. Може би докато аз спя, той всяка нощ се обръща по този начин, каза си Лаура. Едно тъничко уплашено гласче някъде дълбоко в нея повтаряше „Не, не“, но тя го заглуши в отчаяния си стремеж да се хване като удавник за сламка. Може би точно така спи. А може би крадецът е ударил и него. Ударил го е по главата, за да загуби съзнание, докато ограбва къщата им. Да, сигурно точно това е станало. Затова тя няма да обръща внимание на ледените клещи, които стискаха сърцето й. Няма да обръща внимание на настръхналите косъмчета по врата си, на ужасното усещане в стомаха си. Ще се прави, че в стаята няма никой.

Не ставаше дума за нападателя. На лунната светлина ясно се виждаше, че той вече не е тук. Имаше обаче нещо друго, чието присъствие се налагаше със своята безмълвност, бездиханност, непоправимост. Лаура не искаше да признае, че го има. Довлече се до спалнята, където лежеше нейният съпруг, молейки се, умолявайки Господ. Само да е добре. Само да е в безсъзнание, просто да е заспал и аз ще… ще направя… всичко, каквото и да е… обещавам… всичко.

Очите му бяха отворени, изцъклени. Едната половина на главата му и възглавницата представляваха тъмна, лепкава маса. Тя го докосна, лицето му беше студено.

— Джими — прошепна тя. — Аз съм. Лаура. Кажи ми нещо. — Окървавената му глава увисна като глава на парцалена кукла. Безжизнените му очи бяха обърнати към друг свят. Гледката, която той представляваше, внезапно я изпълни с ужас. Тя поклати глава и започна да отстъпва назад. — Не-е-е — изпищя тя. — Не-е-е… Джими, не-е-е…

— Мамо! — пребледнялото, стреснато лице на Майкъл, застанал на вратата, и пискливият му уплашен глас й подействаха като плесница. — Мамо, какво е станало? Какво му е на татко?

Лаура се обърна и видя, че Майкъл влиза в стаята. Видя го като на забавен кадър как бута вратата и тръгва към нея с увисналото под мишница мече, викайки баща си. Инстинктивно, без дори да чувства болката в глезена си, тя прекоси стаята, грабна го и го повлече по пода, за да му попречи да види.

— Какво му е на татко? — попита умоляващо той.

Една мисъл само пронизваше ума й. Трябва да го изведа оттук. Трябва да го изведа от стаята. Не мога да го оставя да види. Точно до леглото имаше телефон и тя едва се удържаше да не вдигне слушалката, но протегнеше ли ръка, Майкъл щеше да се освободи и да види баща си. Да го види как лежи целият в кръв. Гледка, която ще го преследва цял живот. Трябва да мисля, каза си тя. За Майкъл.

Много искаше да сграбчи телефона. Ами ако мъжът е още там, пред вратата, и ги чака да излязат? Но Майкъл вече плачеше. Бореше се с нея да отиде при Джими. Отскубваше се от ръцете й. Лаура го стисна толкова силно, че той извика:

— Боли ме така.

— Помогни ми — каза шепнешком тя. — Трябва да ми помогнеш. — В съседната стая, в кабинета й имаше телефон. — Помогни ми! Хайде, по-бързо! — прошепна тя.

— Нека да събудим татко — изплака той. — Татко може да ти помогне.

— Не, само ти можеш. Помогни ми да отидем в другата стая — подкани го настоятелно тя. — Не мога да ходя сама.

— Защо не можеш?

— Майкъл, чуваш ли! — изкрещя тя.

По бузите на детето рукнаха сълзи. Нейното лице остана сухо. Баща й беше потомствен военен и Лаура беше научена да преглъща сълзите си и да ги крие, както се крие нещо срамно. Нейният баща я беше лишил от толкова естествения начин на разтоварване, какъвто са сълзите. Тя знаеше, че той не го прави от жестокост. Просто не можеше да се държи по друг начин. Затова и на погребението му тя не пророни нито една сълза, точно както би искал той. Но се закле да не постъпва така със собственото си дете.

Подсмърчайки, Майкъл я остави да се подпре на рамото му и стисна здраво халата й в малкия си юмрук. Тя влезе с куцане в кабинета си, увери се, че в стаята няма никой и заключи вратата. Добра се до бюрото и запали лампата, която висеше над дъската за рисуване.

— Мамо, цялата си в кръв! — изпищя Майкъл.

— Ела при мен — каза Лаура.

Той поклати глава. След като видя кръвта по халата й, не искаше да отиде при нея. Тя се свлече на стола пред бюрото, стиснала силно малката му ръка, и вдигна слушалката.

— Не мърдай! — заповяда му тя и усети как той целият отново се разтрепери.

После набра номера на полицията.

— С какво мога да ви помогна? — чу се женски глас.

За миг Лаура помисли, че ще припадне. Не отместваше поглед от Майкъл. Той плачеше и малките му рамене се тресяха. Устата й беше толкова пресъхнала, че отначало не можа да проговори.

— Мога ли да ви помогна? — повтори жената.

— Помогнете ми! Мъжът ми — прошепна тя. — Някой се вмъкна вкъщи. Целият е в кръв. Мисля… мисля… че е умрял.

Глава 5

Винсънт Мур се обърна в топлото легло и ръката му се отпусна върху Ингрид, която спеше до него. Пронизителното иззвъняване на телефона го събуди. Той отвори очи и за миг, преди да вдигне слушалката, се опита да събере мислите си.

Кейти, помисли си той и усети как го обзема ужас. Дъщеря му, която живееше в Олбъни, караше тежка бременност в четвъртия месец. Кървеше, трябваше да лежи, получи всички възможни усложнения.

Винс вдигна слушалката.

— Шефе?

Винс изпита облекчение, като чу гласа на Джерилин Конлън, опитната диспечерка от полицейската телефонна централа. Присви очи и погледна електронния часовник до главата си: 3:45 сутринта. Сигурно е нещо сериозно, щом го търсят по това време. Явно не е пожар. Досега сирената да е завила. Нощта срещу Нова година. Може би автомобилна катастрофа. Сигурно някой гуляйджия е прекалил с пиенето.

— Да, какво се е случило? — надигна се той и успя да седне.

Ингрид се обърна към мъжа си и премигна в тъмното.

— Кейти ли е? — попита уплашено тя.

Винс поклати отрицателно глава и запали нощната лампа.

— Слава богу — каза Ингрид. Изправи се и придърпа завивките към гърдите си, гледайки как лицето на съпруга й придобива пепеляв цвят.

— Ясно — промълви Винс. — Ясно. Хората от „Бърза помощ“ там ли са? Добре. Обади се на Рон Ленард, следователя от окръжната прокуратура, и му кажи, че искам да го видя там, колкото се може по-скоро. Също и на лекаря, който е установил смъртта… А, така ли? Ясно, добре. Искам всички служители, които са на разположение, всички до един да бъдат изпратени в района. Трябват ми заподозреният и оръжието… Какво?… Преди един час? О, боже мой. Добре. Джерилин, слушай, това е важно. Искам да намериш Боби Маккандълс и да го изпратиш да вземе семейство Барън. Живеят на Бийч Роуд в комплекса Сийшел. Кажи му да не включва никакви сирени. Те ще умрат от страх, само като чуят звънеца на вратата.

Ингрид го погледна изумена.

— Точно така — продължи Винс. — Той е най-подходящият. От години познава семейството. Добре. Аз тръгвам.

Винс затвори телефона, стана от леглото и нахлузи панталоните си, преметнати на стола.

— Защо пращаш Боби при Долорес? — попита тревожно Ингрид. — Какво се е случило, Винс?

— Джими Рийд е застрелян, убит е — каза без заобикалки Винс.

Ингрид изпищя.

— Трябва да вървя — каза Винс.

— Мисис Рийд — каза ясно и силно жената от спешното медицинско звено. Лаура лежеше на носилка. — След малко ще ви закараме в спешното отделение. Разбирате ли какво ви казвам?

Сега цялата къща беше осветена и вътре кипеше оживена дейност. По стълбите отекваха стъпки. Трима души се занимаваха с нея — един млад мъж и две жени. Мереха пулса и кръвното й налягане, обездвижваха крака й.

Лаура протегна ръка и сграбчи края на якето на едната жена, която почистваше раната на главата й. На картончето пишеше, че се казва Кара.

— Мъжът ми — опита се да каже Лаура, но зъбите й тракаха. — Майкъл.

— Завий я с още едно одеяло — нареди Кара на мъжа зад нея. — Налягането пада. Не бива да изпада в шок. — Жената погледна спокойно Лаура в очите и каза: — Синът ви е тук, при вашата съседка мисис Гарити. Тя ще се погрижи за него.

Лаура видя лицето на Пам Гарити над себе си. Смътно си даде сметка, че Пам е облякла тъмночервеното яке върху нощницата си. Очите на Пам плуваха в сълзи, докато се взираше тревожно в лицето на Лаура.

— Лаура — каза тихо тя. — Ще заведа Майкъл у нас. Ще го сложа в стаята на Луис. Ще бъдат под постоянна охрана.

Лаура поклати глава. Искаше да каже: Не. Спрете. Какво става? Но всичко беше много неясно и далечно. Бяха й сложили инжекция и пред очите й започваше да пада мъгла.

— Искам да остана с мама — чу тя плача на Майкъл.

Лаура изви глава на носилката, за да го види.

— Майка ти трябва да отиде в болницата, за да я прегледаме там — обясни едната жена. После се обърна към Лаура: — Прегледахме го. На него му няма нищо. Нито драскотина.

Лаура протегна ръце към Майкъл, той я прегърна и притисна глава в бузата й. Съсредоточи се, каза си тя. Заради Майкъл.

— Иди с Пам сега — пошепна тя през напуканите си устни. — Поиграй с Луис, докато се върна.

Сълзите му намокриха лицето й.

Пам стисна ръката й и решително каза:

— Аз поемам грижата за него.

Лаура кимна, имаше чувството, че се отдалечава от тях на плаващ леден къс.

— Хайде, миличък — пошепна тя на сина си и усети как ръчичките му се отделят от нея.

— Трябва да я изнесем оттук — каза жената на име Кара.

Лаура изведнъж усети, че каиши стягат тялото й и че някой вдига носилката.

— Тръгваме — каза младият мъж, изправен над нея.

— Не-е-е — простена Лаура, щом носилката се заклати, но те не обърнаха внимание на нейните безпомощни викове. Пренесоха я до стълбата. Тя изви глава и видя полицаи, струпани пред вратата на спалнята, и светкавици от фотоапарати вътре в стаята. Чу гневни мъжки гласове. — Джими! — извика Лаура. Той беше още там. Тя знаеше. Лежеше на леглото, съвсем сам, докато тези непознати хора обикаляха из стаята им.

След това почувства, че се накланя и че я свалят по стълбите. Зърна парче тапет, отлепил се от най-горния ъгъл на тавана над стълбата.

Мина й през ум, че Джими ще трябва да се качи на стълбата да го залепи. Но в следващия миг сякаш нещо силно я блъсна в гърдите и тя осъзна всичко. Никога, никога вече.

— Леко на ъгъла — каза младият мъж отпред. — Тук става по-стръмно.

Заслизаха по стълбите. Зъбите на Лаура потракваха при всяко стъпало. Болка опасваше цялата й глава. Обезболяващите лекарства помагаха, но болката все още не беше изчезнала. Очите й пареха, но не можеше да заплаче.

— Направете път — извика мъжът с носилката на полицаите пред вратата. Те веднага се отдръпнаха.

— Един момент. — Хората от „Бърза помощ“ спряха и Лаура видя едно познато лице, надвесено над нея.

Тя облиза пресъхналите си устни и прошепна:

— Винсънт Мур. — Тя протегна ръка и се опита да хване ръкава му, но пръстите й бяха безчувствени и не можеха да се свият.

— Дадохте ли й успокоителни? — попита той Кара.

— Да, сър. Обезболяващи и успокоителни. Беше силно възбудена. Трябва да бъде под наблюдение заради раната на главата.

Един мъж пристъпи до Мур. Беше по-млад и носеше сив костюм с тъмна вратовръзка. Докато се взираше в Лаура, на лицето му се изписа странно изражение.

Мур се надвеси над Лаура.

— Това е детектив Ленард. Той ще ни помогне да открием кой е извършил това — каза мрачно Мур, като изговаряше бавно думите, сякаш тя беше глуха.

Изведнъж мъжът в сивия костюм дръпна Винс настрана и тихо му заговори. Полицейският началник направи гримаса на отвращение. После мрачно кимна. Обърна се и каза на Кара, която водеше екипа на „Бърза помощ“:

— Трябва да й вържем ръцете — обясни той. — Кажете им да направят парафинов тест в болницата.

Кара вдигна вежди и погледна скептично към Лаура. После се отдалечи от носилката, докато следователят Ленард, приклекнал до носилката, надяна две пластмасови торбички на ръцете на Лаура и ги залепи със скоч на китките.

— Добре ли ги чувствате? — попита той Лаура.

Тя кимна, вцепенена, безчувствена.

Кара се наведе и пъхна ръцете на Лаура под тънките одеяла.

— Ще дойда да те видя в болницата — каза Винс. Потупа Лаура по рамото и се изправи. — Хайде, водете я — добави той.

Лаура усети, че пак се движат. Външната врата беше отворена и нахлулият студен въздух се смеси с топлината във входното антре. Точно когато понечиха да я изнесат навън, някой внезапно препречи пътя им. Долорес и Сидни, с раздърпани дрехи и разрошени коси, изникнаха пред тях, следвани от полицай Маккандълс.

Долорес гледаше като обезумяла Лаура, прикована към носилката, с обездвижен в гипс крак, с толкова пребледняло лице, че почти се сливаше с бялата превръзка на главата й. При тази гледка очите на Долорес се наляха със сълзи. Тя нежно отметна един влажен кичур от студеното чело на Лаура.

— Горкото ми момиче — прошепна тя. Погледът й се плъзна уплашено по струпалите се полицаи в къщата и спря върху началника им, който ги бе видял, че идват. Той се изправи срещу тях. — Къде е внукът ми? — попита тя.

— При съседката, мисис Гарити. Там е в пълна безопасност. Къщата ще бъде охранявана цяла нощ.

Сидни изохка, сякаш едва сега започваше да разбира.

— Винсънт — извика Долорес, пресягайки се да хване ръката на стария си приятел. — Божичко, кажи ми, че не е истина.

Трупаният дълги години опит в полицията този път не можа да помогне на Винсънт Мур.

— Съжалявам, Дий — каза той и очите му се замъглиха от сълзи.

Глава 6

Докато я прегледаха в спешното отделение и я закараха с количка в самостоятелна стая, утрото настъпи. Една сестра й помогна да се прехвърли от количката и да легне между колосаните чаршафи на леглото. Преди сестрата да пусне щорите, Лаура забеляза, че денят е сив и мрачен. Когато остана сама, видя, че пред вратата стои полицай.

Изпадна в полусън, изпълнен с ужасни видения. Всеки път щом задремеше, сестрите я разтърсваха — изглежда заради раната на главата. Глътна с готовност предложените й болкоуспокояващи лекарства и отказа няколкото лъжици супа и крем, които й донесоха. Лекарите идваха и си отиваха, преглеждаха я, задаваха въпроси. Зашеметена, безчувствено равнодушна към състоянието си, тя им отговаряше.

По едно време през деня, който не се отличаваше много от нощта, дойде началникът на полицията Мур, седна до леглото и я накара да му разкаже какво се е случило. Докато изреждаше събитията, в долния край на леглото стоеше лекар, който мрачно следеше дали ще й стигнат силите. Със запъване Лаура разказа на полицейския началник за шума, за мъжа в тъмното и за удара по главата. Когато стигна до момента, в който беше открила Джими, дишането й се затрудни. По настояване на лекаря Мур каза да пропусне този момент. След това тя разказа за Майкъл и за обаждането в полицията. Сякаш разказваше за нещо, случило се на някой друг. Мур не остана дълго. Когато си отиде, лекарят нареди да й дадат още едно хапче за успокоение.

Не пускаха посетители при нея, но вечерта й позволиха да говори с Майкъл по телефона. Тъничкият му гласец сякаш стигаше до нея от друга планета. Лаура му изтананика нещо. Някаква песничка. Когато свърши, слушалката падна от ръката й.

Полусънното състояние, в което бе изпаднала, продължи до среднощ, когато най-после й позволиха да заспи — опасността от раната на главата беше преминала. Сънят я захвърли в черна бездна, където нито чуваше, нито усещаше нещо.

— Събуди се, мила — каза сестрата.

Лаура отвори очи и се огледа. През щорите, които бяха наполовина вдигнати, в стаята влизаше сива светлина. Денят беше започнал. Новата година бе дошла. Сърцето й се сви при мисълта за този ден. За тази година, за предстоящите години, за живота си сега. За живота си без Джими. Само преди един ден тя беше нормална, щастлива жена. А сега започваше живот на вдовица. Лаура зарови лице във възглавницата с надежда да се върне в съня на забравата. Да заличи всичко.

— О, не, недей така — каза сестрата. — Трябва да се измиеш. Ще имаш посещение.

— Не искам никакво посещение — каза равнодушно Лаура.

Но сестрата, без да проявява милост, продължи да я подканя и Лаура стана, а после направи някакъв вял опит да се поизмие, като се подпираше на патериците, докато тътреше гипсирания си крак. Накрая се строполи изтощена на леглото и отпи малко топла вода през сламка от чашата на нощното си шкафче. Сестрата събра използваните хавлиени кърпи и чаршафи и излезе от стаята, разменяйки закачливи поздрави с полицая на вратата.

Лаура лежеше в леглото и отправила невиждащ поглед в щорите, се чудеше как ще се справи. Как ще работи? Как ще живее? Как ще отгледа сина си без баща? И нейният, и неговият живот се въртяха около Джими. Те бяха неговите две планети. Той беше тяхната звезда. Техният източник на топлина и светлина. Затвори очи и видя лицето му. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Лаура обърна глава да види кой е.

В стаята влезе Винсънт Мур, следван от млада униформена полицайка и от един облечен с костюм мъж, който изглеждаше смътно познат.

— Мисис Рийд, как се чувствате? — попита Мур.

— Нали си говорим на „ти“ — напомни му Лаура, объркана от официалния му тон.

Мур кимна и продължи:

— Това е полицай Хейл. Тя ще записва разговора ни. — Полицайката кимна и седна на стола в ъгъла на стаята, като извади нещо от една чанта. — А това е следователят Ленард — продължи Мур, сочейки мъжа със сресаната назад руса коса и спокойни сиви очи.

— Вие бяхте у дома — каза безизразно тя.

Следователят Ленард кимна.

— Хванахте ли го? — попита Лаура и усети една искрица, разпалваща… гняв или отмъщение. — Убиецът на мъжа ми?

— Още не — отговори неловко полицейският началник.

Лаура се отпусна тежко на възглавницата. Значи той е на свобода. Някакво чудовище, което беше влязло в къщата им като диво животно и разбило на парченца нейния живот, е все още на свобода. Как ще спи пак в тази къща? Как ще се чувства в безопасност? Тя изведнъж осъзна почти шокирана, че иска да види убиеца мъртъв. Никога не си беше мислила, че е отмъстителна, но сега разбра, че е точно такава. Искаше този човек, който и да е той, да го няма. Да е заличен от лицето на земята.

— Лаура — каза полицейският началник Мур, — дошли сме, защото трябва да изясним някои неща.

— Добре — въздъхна Лаура и кимна. — Както кажете, стига това да помогне.

— Мисис Рийд — започна Рон Ленард, — защо не сте била в леглото при съпруга си, когато е станало нападението?

Резкият му тон й подейства така, сякаш някой я заля с кофа ледена вода. Откакто се бе случило нещастието, всички се държаха мило с нея, говореха внимателно, като че ли тя беше от стъкло. Този човек обаче беше различен. Изглеждаше враждебно настроен. Сякаш би могла да предотврати убийството на Джими, ако беше останала в леглото си. Може би е така, каза си тя. Щеше ли да бъде по-различно? Щеше ли Джими да е още жив? Когато отговори, гласът й трепереше:

— Казах на началника на полицията. На сина ми му беше лошо. Бях при него в стаята му.

Рон кимна.

— Колко лошо му беше? Повръщаше ли?

— Не, беше му зле на стомаха. Разтривах му корема.

— Значи не му е било толкова зле, че да извикате лекар например.

Лаура уморено се усмихна.

— Не. Никой не вика лекар посред нощ за дете, което го боли корем. Освен ако не е нещо наистина сериозно.

— Щом не е било сериозно, защо тогава сте спала в стаята на детето? — попита намръщено Рон Ленард.

— Заспала съм, както го бях гушнала. Вие имате ли деца, мистър Ленард?

Следователят не отговори на въпроса й, а продължи:

— Значи причината не е била, че, да речем, сте се скарали със съпруга си?

Лаура поклати глава, обидена от въпроса му. Изведнъж си даде сметка, че започва да се оправдава, като си припомни разговора за брадата на Джими и за Долорес. Господи, сега това й се струваше толкова дребнаво, толкова тъжно. Последните ни мигове заедно… и да пропилеем някои от тях в заяждане за неговата брада.

— Не. Искам да кажа, че всъщност имахме един малък спор, но това изобщо не беше важно. — Тя погледна към Винс за подкрепа. Той избягна тъжния й поглед. — Изобщо не беше важно. Вече… се бяхме сдобрили, когато Майкъл ме извика.

Рон Ленард погледна бележките си и каза:

— Разговаряхме с мисис Канди Уолш. Вие и вашият съпруг сте вечеряли със семейство Уолш въпросната вечер.

— Да.

— Мисис Уолш каза, че може би сте се скарали със съпруга си. Според нея сте била в лошо настроение.

Лаура усети, че лицето й пламва от възмущение. А може би направо от гняв. Но в същото време й идваше да се разсмее.

— Канди Уолш — възкликна тя, клатейки глава. — Тази… — понечи да продължи, но се въздържа да каже нещо лошо за Канди. — Нищо чудно. Канди никога не би допуснала, че самата тя може да е причина за нечие лошо настроение.

Преди да успее да поясни какво има предвид, следователят Ленард попита:

— Разбирахте ли се със съпруга си?

— Да, разбира се — отговори ядосано Лаура. — Защо ме питате за такива неща? Как ще ви помогне това да хванете убиеца?

— Знаете ли някой, който би искал да убие съпруга ви?

— Не — отвърна глухо Лаура. — Никой. Съпругът ми беше… — Болката отново стисна като в обръч главата й. — Всички го обичаха — побърза да добави тя.

— Имаше ли други жени? — попита спокойно той.

Лаура се изправи и гневно го изгледа.

— Не, разбира се — обърна се тя и намести възглавницата зад гърба си.

— Ако не възразявате, ще ви кажа, че при такава загуба очаквах да ви видя, че плачете — каза следователят Ленард.

— Възразявам. И то много — изгледа го гневно Лаура. — Повярвайте ми, че ако можех, щях да плача.

Той веднага смени тактиката.

— Знаете ли какво правеше този човек в дома ви?

— Дали знам…? — попита объркано Лаура. Гневът й към този човек я правеше язвителна. — Предполагам, че е крадял. Изхождам от факта, че имаше пистолет, че носеше маска на лицето, че домът ни беше обран, а съпругът ми — убит.

— Фактически домът ви не е обран. Няколко чекмеджета са отворени и съдържанието им е разхвърляно. Двамата със съпруга си имате ли скъпи бижута?

— Не — изгледа го Лаура и поклати глава.

— Притежавате ли пистолет, мисис Рийд?

— Не, не притежавам.

— Знаете ли да стреляте с пистолет?

— Какво значение има това? — Лаура усети, че кожата й настръхва.

— Знаете ли да стреляте?

Лаура погледна към началника на полицията Мур. Не го познаваше добре, макар че се бяха виждали неведнъж. Той и съпругата му бяха стари приятели на семейството на Джими. Тя смяташе, че Винсънт Мур трябва да се намеси заради Джими, ако не заради нея. Следователят сякаш не си даваше сметка, че тя току-що е загубила съпруга си.

— Винсънт, не му ли каза на този човек какво се случи?

Началникът на полицията Мур не откликна на приятелския тон.

— Със следователя Ленард сме малко объркани от фактите около убийството на съпруга ви. Преди да продължим, мисис Рийд, трябва да ви уведомя, че имате право да изисквате присъствието на адвокат по време на разпита. Ако искате адвокат, може да отложим въпросите, докато той дойде.

— Адвокат — възкликна Лаура. — Нямам нужда от адвокат. Не ставайте смешни. Защо ми е адвокат?

— Тогава да продължим — каза Рон Ленард. — Можете ли да стреляте с пистолет?

— Да, мога — отвърна предизвикателно Лаура. — Баща ми беше военен във флота. Научи ме да стрелям с пистолет, когато бях на десет години. И ако имах пистолет, щях да застрелям този мръсник в лицето.

— Кой мръсник? — попита Рон Ленард.

Теб, помисли си Лаура и прехапа език, за да не го каже.

— Как смеете? — попита гневно тя.

Рон Ленард кимна и я изгледа хладно с неумолимите си сиви очи.

— Какво казват лекарите за състоянието ви?

Лаура се смути от внезапната промяна в тона му.

— Че е добро. Надявам се, че ще мога да си отида у дома… — И си представи къщата… без Джими. — Да се върна при сина си — промълви тя. — Може би още днес.

— Разбрахме, че сте си изкълчили глезена.

— Да, когато ме блъсна по стълбите.

— Имате и рана на главата. Повърхностна.

Лаура го изгледа с присвити очи.

— Ако беше на вашата глава, нямаше да говорите така.

Рон Ленард се засмя, но не изглеждаше развеселен.

— Такава е медицинската диагноза.

— Бях цялата в кръв. Изпаднах в безсъзнание.

— Раните по главата кървят силно, колкото и да са малки. А вие казвате, че сте изпаднала в безсъзнание, защото сте си ударили главата, когато сте паднала. Че фактически сте била в безсъзнание близо час. Искам да кажа, че има един час, за който не се знае нищо, от момента, в който мъжът ви е бил убит, до момента, в който сте се обадила в полицията.

— Е, и? — попита Лаура.

— Значи този убиец… — изговори той бавно думата, — е застрелял мъжа ви от упор, а вас само ви е чукнал по челото, след което вие сте паднала и толкова.

Лаура се обърна към полицейския началник Мур.

— Какви ги приказвате? Да не би аз да съм виновна колко силно ме е ударил онзи? Да не си мислите, че искам да съм жива? — извика тя. Но си помисли за Майкъл и изпита вина. Да, искам да съм жива заради Майкъл. — Вижте какво — каза тя по-спокойно, — не знам защо не уби и мен. Може би бързаше, може би имаше такова намерение. Не знам. Не знам какво правеше този мъж…

— Ако изобщо е имало мъж — каза Рон Ленард.

Тя го изгледа втренчено. Кръвта сякаш се смрази в жилите й.

— Как така „ако“? — попита тя.

— Знаете ли каква застраховка имаше съпругът ви, мисис Рийд?

— Ако изобщо е имало мъж…?

— Аз ще ви кажа за каква сума е бил застрахован. Джеймс Рийд младши е направил неотдавна застраховка за петстотин хиляди долара. Това е голяма сума за толкова млад човек. И с малък бизнес.

Главата на Лаура се завъртя.

— Ричард ни посъветва… беше застраховка за определен период от време. Ричард Уолш… каза, че е важно да сме осигурени, докато Майкъл порасне. Попитайте го. Той ще ви каже.

— Говорихме с мистър Уолш. Той каза, че съпругът ви не е бил склонен да прави такава голяма застраховка, но вие сте го убедила…

— Той мен ме убеди — извика Лаура. — Ричард каза, че така трябва да направим, заради Майкъл…

Рон Ленард взе да пресмята нещо в бележника си.

— Убийството сега се приема като случайна смърт. При двойно обезщетение това прави един милион долара, мисис Рийд. Вие сте една доста богата млада жена.

Лаура погледна полицейския началник Мур, но лицето му, което обикновено беше приветливо, сега остана мрачно. Обърна глава и срещна невъзмутимия поглед на Рон Ленард. Сърцето й се разби. Усети как кръвта нахлува в главата й като отприщена вълна.

— Какво искате да кажете? — попита тя. Но разбра. Умът не й го побираше, но разбра.

Лицето на Рон Ленард остана безизразно, но в гласа му прозвуча безмилостна нотка.

— Искам да кажа, мисис Рийд, че има известни неточности във вашия разказ.

— В моя разказ? — пое въздух тя. Все едно че беше написала художествен разказ. Стисна здраво леглото отстрани. Стаята се завъртя пред очите й.