Таен обожател

Глава 7

Винсънт Мур, началник на полицията в Кейп Крисчън, притисна телефонната слушалка с рамото си и широко усмихнат загледа снимките със спящото бебе.

— Получих снимките тази сутрин — каза той на жена си Ингрид, с която говореше по телефона. — Каква кукла е само. Как е Кейти днес? — Ингрид беше в Олбъни и помагаше на Кейт, която след трудна бременност бе родила без усложнения второто си дете — момиченце. Винс и Ингрид имаха и син — Роби, който живееше във Филаделфия. От него те имаха един внук, така че сега внуците им ставаха трима.

Ингрид го увери, че Кейт е добре и в момента спи.

— Кажи й, че ще се обадя по-късно — поръча Винс. Жалко че не можеше да отиде да види бебето; трябваше да изчака до септември, когато излезе в отпуска. През май започваше оживеният курортен резон в Кейп Крисчън. Нямаше как да се измъкне. — Ти кога се връщаш? — попита той замислено Ингрид.

Жена му обеща, че ще се върне до края на седмицата. Докато му разказваше какви планове има за следващите два-три дни, Винс отпи кафе от картонената чаша и погледът му обходи цялото помещение. Видя на вратата една позната фигура.

Винс се изправи на стола си и с една книжна салфетка заличи следите от кафе, които чашата беше оставила на бюрото му.

— Трябва да свършваме — прекъсна той Ингрид. — Долорес е при мен. — Ингрид разбра, двамата си казаха набързо довиждане и Винс даде знак на Долорес да влезе при него.

Винс Мур се познаваше с Долорес и с покойния й съпруг Джим Рийд от деца. Помнеше родителите и на двамата. Беше присъствал на сватбата им и нямаше да забрави нощта, когато се роди Джим младши. Със смъртта на Джим Рийд старши той сякаш загуби роден брат. Винс и Ингрид запазиха близките отношения с вдовицата на Джим и с малкия им син. През лятото Ингрид и Долорес водеха заедно децата на плаж и седяха под съседни чадъри, а Джими, Роби и Кейт си играеха на пясъка.

Винс въздъхна. Чувстваше се ужасно, докато Долорес пристъпваше към бюрото му. Чувстваше се ужасно, защото пак беше с празни ръце. Знаеше какво иска Долорес, но засега не можеше да направи нищо. Не можеше да нареди някой да бъде арестуван.

Винс, Рон Ленард и окръжният прокурор Клайд Джаксън, представителен чернокож мъж, възпитаник на Принстън, който имаше слабост към ушити по поръчка костюми, посветиха безброй часове на анализиране на фактите. И тримата, макар и в различна степен, имаха едно и също подозрение, но официално версията на Лаура не можеше да бъде оборена. Официално те все още търсеха маскиран нападател, който бе влязъл в къщата на семейство Рийд през един незатворен прозорец и беше застрелял Джеймс Рийд младши в леглото му. И освен това беше откраднал един часовник „Ролекс“ и няколко бижута. Нямаше никакви свидетели, а и не бяха намерили оръжието на убийството — 38-калибров пистолет „Смит и Уесън“. Местният печат съответно отрази случая като случаен обир, завършил с убийство. Седмици наред Винс трябваше да праща вечер хората си да придружават възрастни жени до домовете им и да ги кара да проверяват всеки шум и всеки отворен прозорец.

Много хора в градчето Кейп Крисчън обаче изглежда споделяха тайните подозрения, които пазителите на реда и закона имаха по този случай. Джими Рийд беше местен човек, а жена му идваше от друго място. Той беше убит в леглото си, а тя, без косъм да падне от главата й, остана да се радва на неочаквано наследство от един милион долара. При такива убийства представителите на закона задължително насочваха подозрението си към съпруга или съпругата. Никой от квартала не беше видял подозрително лице наоколо. В къщата нямаше никакви следи от мистериозния нападател — никакви влакна, никакви косми. Убиец, който не оставя никакви следи след себе си, е наистина нещо странно. Между времето на смъртта на Джими и обаждането на Лаура в полицията имаше един час. Един час, през който Рон, Винс и Клайд Джаксън подозираха, че оръжието на убийството и една малка кутийка с бижута са били хвърлени в морето и отнесени от прилива.

Доказателства обаче нямаше. Нямаше никакви улики, които да бъдат представени на съдебен процес. Парафиновият тест, направен на Лаура, показваше, че тя не е стреляла с пистолет. Или поне не е стреляла с голи ръце. Пренебрегвайки съвета на адвоката си, Лаура се подложи на детектора на лъжата и премина успешно проверката. Тя очакваше, че резултатите ще я оневинят в представите на полицията и на местните хора. В това отношение обаче се лъжеше.

Долорес се настани на стола до Винс и сложи на бюрото му парче кейк, увито в пергаментова хартия.

— Това е за твоята диета — каза тя.

— Много ти благодаря — каза унило Винс, потупвайки отпуснатия си корем. Напоследък, когато идваше в участъка, Долорес често му носеше нещо за ядене. Вече не идваше всеки ден, но все още от време на време го посещаваше. През първите седмици след смъртта на Джими Долорес беше постоянно тук — ту разплакана, ту възмутена, тя настояваше да получи информация, безмълвно подкрепяна от втория си съпруг Сидни. Тези дни идваше с грижливо направена прическа и внимателно облечена, както винаги, но под очите й имаше тъмни кръгове, които гримът не можеше да скрие. Сякаш се бе съсухрила напоследък, беше остаряла само за няколко месеца. Всички знаеха колко много скърби за сина си и колко дълго още ще скърби.

— Ингрид още ли е в Олбъни при Кейт? — попита Долорес.

Винс кимна и гордо подаде цветните снимки през бюрото.

— Тази сутрин ги получих.

Долорес разгледа снимките с жаден поглед. На устните й трепна усмивка, но очите й останаха тъжни.

— Каква красавица — възкликна тя. — Това ти е третото внуче, нали? — попита тя.

Винс кимна.

— Прекрасно — въздъхна тя и се облегна на стола.

— Как е твоят внук?

— Майкъл? — сви устни Долорес. — Майкъл е просто един ангел. Добре е. Но нали знаеш какви са децата. Големи актьори. Могат да се преструват, че нищо лошо не се е случило.

— Как да не знам? — кимна мрачно Винс.

— Правим всичко възможно да му помогнем. Всички ние. Мъжът ми и аз. Приятелите ни. Нали разбираш.

— Снаха ти няма нищо против да го виждате, нали?

Щом стана дума за Лаура, лицето на Долорес прие каменно изражение.

— Сидни отива да го вземе. Аз не говоря с нея. Сидни е посредникът. Той е светец. Нямам представа как изобщо издържа да говори с нея, но го прави, за да мога аз да виждам Майкъл.

Винс знаеше много добре как се чувства Долорес. Отначало тя отхвърляше предположението, че Лаура е извършила престъплението. Лаура е съпруга и майка. Това е немислимо. Но Долорес остана дълбоко потресена, когато видя, че вдовицата на сина й не се разплака на погребението. Хората се опитваха да й обяснят. Казваха, че снаха й е изпаднала в шок. Че е като замаяна. Самата Лаура се извини, като обясни, че нейният баща ненавиждал плача и изисквал да сдържа сълзите си. Долорес обаче не можа да приеме това. Някога тя също остана млада вдовица. Знаеше какво значи да скърбиш за любимия. След това дойде сянката на съмнението, хвърлена от Рон Ленард с неговите разнищващи въпроси, и тя започна да се чуди дали Лаура казва истината. Започна да споделя тревогите си в полицията, после със Сидни, докато накрая той направо се изтощи да я слуша. Но с всеки изминал ден нейните подозрения се засилваха. И тя намрази снаха си.

Винс от своя страна не можеше да вземе категорично становище. Знаеше фактите не по-зле от всички, но някъде дълбоко в себе си искаше да повярва на младата жена. Тя беше мълчалива и сериозна, макар че беше трудно да се каже каква е била преди трагедията. Вярно, че никой никога не я беше видял да плаче, дори на погребението, но той беше сигурен, че тя скърби. След смъртта на Джими, винаги когато я видеше, си спомняше един стих от баладата „Прекрасната дама, която не знае милост“ — „чезна в самота и бледност“, защото му се струваше, че се отнася за нея. Разбира се, когато сподели това с Ингрид, която беше гимназиална учителка по английска, тя тактично му напомни, че думите в баладата на Кийтс се отнасят за рицаря, а не за дамата. Изоставен е рицарят, който бленува за жестоката девица.

— Лаура беше тук преди малко — каза Винс. — Искаше да знае дали има нещо ново.

— Не се и съмнявам, че иска да знае — светнаха гневно очите на Долорес.

Винс се престори, че не е разбрал. Лаура не беше обвинена в никакво престъпление. Все пак той трябваше да бъде обективен.

— Има няколко обаждания след появата на постерите. Такава голяма награда е много съблазнителна за хората — каза Винс.

Лаура беше обявила награда от 250 000 долара от застраховката на Джими за информация, която би помогнала за залавянето на убиеца му. Постерите, които веднага привличаха погледа, бяха дело на Гари Юрик. До този момент обажданията не бяха довели до нищо.

— Е, нали не рискува нищо с тази награда? Няма защо да се тревожи, че някой ще я получи — каза горчиво Долорес.

— Долорес — започна Винс, като леко я потупа по ръката, — не бива да губиш надежда. Ако онзи тип се подвизава някъде, един ден ще го намерим.

— А ако няма такъв тип?

— Разследването продължава — заяви твърдо Винс.

— Е, исках да се отбия днес, преди да заминем. Заминаваме със Сидни за няколко седмици. Един от неговите големи клиенти — собственикът на „Стела ди Маре“ в Атлантик Сити — ни предложи вилата си във Флорида и Сидни каза, че ако не отидем да починем малко, щял да се разведе с мен — засмя се глухо тя.

— Много добра идея — каза искрено Винс. — Заминете. Сменете обстановката.

— Това е телефонният номер във Флорида. Ако има някакви новини… каквото и да е… — Долорес му подаде лист хартия.

Винс стисна ръката й, поемайки листчето, и каза:

— Ще ти се обадя веднага. Обещавам ти, Дий.

— Добре, Винс — отвърна уморено тя и се изправи. — Трябва да се прибирам да си приготвя багажа.

Винс стана и я хвана за ръката.

— Опитай се да прекараш добре там, а аз ще държа фронта тук. Джими не ми излиза от ума. Няма да се успокоим, докато не хванем убиеца. Разбра ли?

— И аз няма да се успокоя — отвърна мрачно тя.

— Благодаря за кейка — каза Винс.

— Много здраве на Ингрид и Кейти, като ги чуеш.

— Ще им кажа — обеща Винс.

Той я проследи с поглед, докато тя излизаше с приведени рамене, сякаш понесла голям товар, и изпита познатото терзание. Помнеше как понякога се чувстваше уморен от работата и мечтаеше да се пенсионира, а след това да си купят с Ингрид каравана. Но след онази кошмарна новогодишна нощ мечтаеше само за едно — да намери онова изплъзващо се важно доказателство, което да изправи пред съда убиеца, отнел живота на Джими Рийд. Ако този убиец е Лаура Рийд, ще намерят начин да го докажат. Той дължеше това на Долорес и на нейния внук, както и на приятеля си Джими Рийд, когото беше загубил. Това престъпление го отвращаваше и като полицай, и като човек, не му даваше мира. Не може един невинен човек да бъде убит в леглото си и никой да не бъде наказан за това.

Глава 8

Пролетта шумно напираше през отворения прозорец. Слънцето и песента на птиците нахлуваха в къщата, а въздухът ухаеше на люляк. Ела навън да си играем, мамеше я денят. Но най-настоятелен беше Майкъл, който й повтаряше, че му е обещала да го заведе на пристанището да види яхтите. Накрая тя се съгласи. Беше взела решение и днес щеше да го изпълни.

Лаура присви очи към прозореца, откъдето я гледаше неканеното слънце. Зимата беше идеалният сезон за нея — тънък, сив плащ, под който трепереща можеше да се скрие. Тя излизаше само когато се налагаше — да напазарува, да прибере Майкъл от училище. През повечето време от деня събираше смелост да излезе от къщи. В студения, ранно падащ мрак можеше да се загърне с нещо, да се скрие от злобните погледи, от съскащите думи, изречени шепнешком зад гърба й. Но през април още с първите плахи слънчеви дни депресията й като че ли се засили. Дневната светлина сякаш се задържаше прекалено дълго и когато трябваше да излезе в града, тя се чувстваше много уязвима без прикритието на тежко палто или на плътно нахлупена шапка на главата. Хората можеха свободно да я зяпат в лицето, да гледат как потръпва от студените им погледи. Достатъчно тежко й беше, че остана вдовица, че трябва да живее ден след ден без Джими. Но да я подозират…

Звънецът на входната врата я стресна.

— Аз ще отворя — извика Майкъл, но Лаура скочи и го дръпна назад.

— Не! — извика тя, после добави по-спокойно: — Аз ще отворя.

Честнът стрийт се къпеше в светлина. Беше от онези красиви дни, когато хората излизат навън да се разхождат. Лаура се запита дали някога ще може отново да се чувства в безопасност. В тази къща няма да може. През първите два месеца къщата се охраняваше нощем. Тя се премести да спи срещу стаята на Майкъл. Каза на Ричард Уолш, че иска да обяви къщата за продан, но той я посъветва да не предприема нищо точно сега. Щяха да я нападнат любопитни хора и сеирджии, но никой нямаше да иска да я купи. Всички знаеха, че в къщата е извършено престъпление — един мъж е бил убит в леглото си.

Лаура открехна едва-едва вратата и видя едно момче, което държеше стъклена ваза с букет цветя. Колата на цветарския магазин на Скот беше спряла до бордюра. Лаура даде бакшиш на момчето и му благодари, внесе цветята вътре и ги сложи на масичката в антрето. Отвори картичката, макар че знаеше какво пише на нея: „От един приятел“. След смъртта на Джими получаваше тези букети два пъти месечно. Когато пристигна първият букет, се озадачи, в първия момент дори се изплаши от анонимния подател. Но почти веднага разпозна картичката и се успокои. Гари Юрик беше един от малцината в града, които все още се държаха добре с нея, които не допускаха, че тя е убийца. Но когато се опита да му благодари, той се изчерви и се направи, че не знае нищо за цветята.

Може би трябва да се отбием при него на път за пристанището, помисли си тя. Последния път, когато разговаряха, той я покани да види новите му картини, преди да бъдат изложени в галерията. Ричард Уолш беше поел галерията. Лаура нямаше нищо против. И без друго не можеше да си представи, че някога ще влезе пак в нея. Знаеше обаче, че Гари искрено цени мнението й. Сега, когато я нямаше подкрепата на Джими, и двамата се чувстваха несигурни, лишени от най-доверения си критик и поддръжник. Лаура не беше хващала писалка или четка за рисуване от деня, в който Джими умря.

— По пътя може да се отбием да видим чичо Гари — каза Лаура на Майкъл.

— Добре. Може ли да отидем сега? — попита Майкъл.

Лаура въздъхна. За повечето хора една разходка с две почивки по пътя не е голямо изпитание, но за нея това беше сложна мисия. Цяла сутрин Майкъл игра тихо, не искаше да я ядосва, страх го беше да не би тя пак да се свие в черупката си. Предната вечер говориха, че ще отидат на пристанището и за да се подготви, Лаура си изми косата. През последните месеци често забравяше да я мие. Но тази сутрин за малко да се откаже от решението си. Майкъл я придума, използвайки всичките си детски хитрини.

Лаура облече дълга сива рокля на дребни цветчета. Това беше любимата пролетна рокля на Джими. Денят беше прекрасен. Нямаше никакво извинение да отлага повече. Сложи широкополата сламена шапка, която висеше на една кука. Когато я видя, че си слага шапката пред огледалото в антрето, Майкъл заряза влаковата композиция, грабна бейзболната шапка и я нахлупи на главата си.

В този момент телефонът иззвъня и двамата впериха очи в него. После се спогледаха, Лаура — изтощена, Майкъл — стиснал решително устни. Той скочи, изтича до телефона, вдигна слушалката и бързо каза:

— Не можем да говорим сега. Точно излизаме.

— Майкъл — скара му се Лаура, — дай ми телефона.

Майкъл неохотно й подаде слушалката.

— Ало? — каза предпазливо Лаура.

— Разбрах, че се обаждам в неудобно време — каза Марта Еберхарт.

Лаура се усмихна, като чу гласа на редакторката си. За щастие Марта беше от хората, които изявлението на Майкъл може само да развесели, а не да обиди.

— Обещала съм му да отидем на пристанището — обясни Лаура. — А той е сигурен, че ще се отметна. — Деловите отношения на Лаура и Марта отдавна бяха прераснали в непринудено приятелство въпреки голямото разстояние, което ги делеше. — У дома ли си? — попита Лаура, представяйки си Марта в нейния едностаен апартамент, обзаведен елегантно в бяло и бежово със скъпи мебели, по които са нахвърляни дрехи, обувки и книги.

— У дома съм — въздъхна Марта. — И само си мечтая някой красавец като Майкъл да ме заведе на някое пристанище. И затова отивам да играя аеробика за жени при бивш треньор от морския флот. Виж какво, няма да ви задържам, исках само да разбера как си.

Лаура погледна Майкъл, който се беше оттеглил на пода и ядосано се саморазправяше с войниците си.

— Добре съм. Още не съм започнала да работя, но…

— Не се обаждам за това. Днес е събота. Не съм на работа. Хайде тръгвайте. Знам, че онзи малчуган вече губи търпение.

— Така е — каза Лаура.

Как й се прииска да се озове по някакъв магически начин на остров Манхатън, където можеше да потъне в канапето на Марта, да пийне малко вино и да говори с приятелката си часове наред, после двете да излязат да вечерят навън и накрая да заспи на разтегателния диван на Марта. Веднъж или два пъти, когато още беше жив, Джими настоя тя да направи точно това. После се оказа, че пътуването е било прекрасно бягство от всекидневието. От това имам нужда сега, каза си замислено Лаура. Как ми се иска да се махна оттук. От този град. От всичко.

От всичко, освен от сина си, каза си тя и погледна тъжно и любвеобилно главата му, наведена над враждуващите войници.

— Трябва да тръгвам — каза Лаура.

— Пази се — поръча Марта, преди да затвори.

— Хайде, готова съм — каза тихо Лаура на детето, приклекнало сред играчките.

Майкъл я погледна и широко се усмихна.

— Добре — каза той, изправи се и я хвана за ръка, сякаш за да й даде кураж.

Двамата излязоха навън.

Къщата, в която живееха Гари Юрик и майка му, беше сива, облицована с избелели кедрови греди, кацнала самотно над залива Кейбъл. Построена през 50-те години, голямата ферма сега беше изцяло ремонтирана, за да отговаря на нуждите на Гари. Беше много по-хубава, отколкото къщата, в която Гари беше израснал. Застраховката, изплатена след злополуката, им даде възможност да се преместят тук. Четири момчета имаше в колата в онази снежна нощ на катастрофата. Джими и още едно момче се отърваха невредими. Момчето, което шофираше, загина на място, а Гари остана за цял живот инвалид. Делото на Гари се проточи няколко години, но сега той и майка му живееха сравнително добре. Лаура знаеше, че някои хора дори им завиждат за къщата и подмятат, че той добре си е уредил нещата. Хората в този град понякога са толкова жестоки и тесногръди, помисли си тя. Сякаш един чек може да компенсира загубата на краката ти или на любимия ти човек.

Тя почука на вратата, докато Майкъл се мотаеше по стълбите. Отвори й Ванда Юрик, която имаше толкова раздърпан вид, сякаш току-що се беше измъкнала от отломките на разрушена сграда, макар че отвътре се чуваше телевизорът — вървеше едно сутрешно популярно предаване. Ванда изгледа безизразно Лаура, сякаш не я познаваше. За Ванда това беше нещо обичайно. Сякаш умът й постоянно бе ангажиран с нещо.

— Гари тук ли е? — попита Лаура.

— Че къде може да бъде? — попита обвинително Ванда.

Къде ли не, помисли си раздразнено Лаура. Та той е на инвалидна количка, а не на апарат за изкуствено дишане. Тя си спомни мнението на Джими за Ванда. Ванда иска той да бъде безпомощен, смяташе Джими, който обикновено имаше точна преценка за хората. В случая обаче Лаура мислеше, че той греши. Ванда никога не изглеждаше щастлива от живота, който води. Винаги се държеше така, сякаш бе обречена до края на дните си на тежко и трудно съществуване.

— Може ли да го видим? — попита с въздишка Лаура.

— В ателието е — отвърна Ванда, отмествайки поглед от нея.

Лаура беше идвала тук само веднъж или два пъти. Огледа се несигурно и Ванда посочи към дъното на къщата. Лаура подкани Майкъл да върви пред нея, решена да се оправи сама и да не иска допълнителна информация от негостоприемната Ванда.

Оказа се обаче, че не е трудно да намерят ателието. Някога помещението сигурно е било веранда, която сега беше закрита. Остъклените стени гледаха към морето. Задният двор на къщата представляваше една дюна, осеяна със скали и обрасла с трева. Далечният й край беше превърнат в кей, който се врязваше в спокойните води на залива. Днес морето беше тъмносиньо и чайките се носеха над него, а виковете им се чуваха през прозорците. Гари, който рисуваше на масата си, когато те влязоха, се обърна и ги поздрави, усмихнат срамежливо, но радостно. Майкъл се втурна към него и се покатери на скута му.

— Майкъл, спри — скара му се Лаура, но Гари вече беше нахлупил шапката на очите му и го гъделичкаше под мишниците. Виковете на Майкъл изпълниха тихата стая. Лаура се усмихна.

Гари взе кутия с флумастери и лист хартия, подаде му ги и каза:

— Я ми нарисувай онзи фар там.

Майкъл отправи поглед към залива, където сочеше Гари, разположи се на пода и се захвана за работа.

— Тръгнали сме към пристанището и решихме да се отбием да видим новите картини — обясни набързо Лаура.

Гари кимна. Знаеше, че напоследък Лаура води живот на затворник. Тя говореше така, сякаш беше съвсем нормално, че е излязла с Майкъл. И някога това беше съвсем нормално. Но не и след смъртта на Джими.

— Хубаво е, че си излязла — каза той. — Знам колко е трудно, когато имаш чувството, че всички те гледат и те сочат зад гърба ти. Тогава изобщо не ти се иска да излезеш от къщи.

Лаура го погледна признателно. Даде си сметка, че в известен смисъл те си приличат — животът и на двама им бе станал подвластен на жесток инцидент, над който те нямаха контрол.

— А ти защо не ме сочиш с пръст като останалите?

Гари сви рамене, придвижи количката до стената, където бяха подпрени няколко платна, и каза:

— Аз те познавам. Знам каква си.

Лаура го последва и седна на един дървен стол с облегалка до стената. Започна да разглежда картините. Вместо познатите, окъпани в светлина акварели, тези творби бяха красиви, но мрачни пейзажи на блатистите местности, типични за околността. Земята се сливаше с водата, а водата се смесваше с небето. Мрачна блатиста местност, населена с крайбрежни птици, лишена от човешко присъствие заради коварството на измамно спокойната си повърхност.

— Какво мислиш? — попита той.

— Ами, едва ли ще станат по-популярни от предишната серия на архитектурна тематика — отговори тя. Загледан в платната, Гари се мъчеше да потисне импулсивното си желание да защити творбите си. — Мисля обаче, че това са най-красивите картини, които си нарисувал досега.

Той я погледна със светнало лице, бузите му поруменяха като на дете, на което току-що са подарили кученце.

— Не се изненадвай толкова много — каза тя. — Сигурно знаеш, че са много добри.

— Не бях сигурен — отвърна той.

— Много са хубави — каза тихо Лаура. — Макар че са по-меланхолични в сравнение с другите ти картини.

— Има нещо печално и тъжно в блатата. С колата мога да стигна до резервата за птици. Там никога няма хора. Трябва обаче много да внимавам, когато карам по дървените мостове. Ако затъна в тая пролетна кал, може да мине цяла седмица, докато някой ме открие — засмя се той.

— Може би не трябва да ходиш сам — каза тя.

— Аз обичам да съм сам — отвърна решително той.

Ванда Юрик влезе в ателието, огледа се и без всякакви заобикалки каза:

— Правя сандвичи с риба тон за обяд. С бял или с ръжен хляб ги искаш?

Лицето на Гари помръкна.

— Искате ли да останете за обяд? — попита той с надежда в гласа.

Лаура скочи от стола, като видя как Ванда сви устни при тази нежелана покана.

— Трябва да тръгваме. Хайде, Майкъл.

Майкъл вдигна листа и го размаха победоносно към тях.

— Вижте моята картина.

— Много добре, Майкъл — каза Гари, разглеждайки рисунката.

— Бял или ръжен хляб? — повтори настоятелно Ванда.

— Ръжен — каза тихо Гари, без да я погледне.

Ванда се обърна и излезе от ателието.

— Благодаря ти, че ми показа картините — каза Лаура.

— Ти кога ще ми покажеш нещо твое? — попита тихо Гари.

— Не знам — поклати глава Лаура. — Марта ми се обади тази сутрин, но тя е много внимателна и никога не пита. Имам договор за още една книга, но съм като вцепенена, Гари.

— Знам — кимна Гари. — Но ако се опиташ да поработиш, може би лошите мисли ще се разсеят. Аз с удоволствие ще погледна скиците. Не че мога да заместя Джими, но…

— О, много ще се радвам на помощта ти — увери го тя. — Може би точно от това имам нужда. Сигурна съм, че си прав. Всички тези книги за Раул са плод на детските ми фантазии. Искам да кажа, че като дете бях самотна. Баща ми беше доста по-възрастен от майка ми и… не че искаше да бъде строг, но беше корав човек, много взискателен, бих казала. Знам, че ме обичаше — никога не съм се съмнявала в това, но животът в нашия дом не беше весел или безгрижен. И тъй като все се местехме, нямах близък приятел. През повечето време живеех в собствения си малък свят. И за мен този свят беше щастлив. Но едно е да се криеш в него като дете, а съвсем друго, когато си възрастен.

— Така е. Разбирам.

— Сега просто се опитвам да живея ден за ден.

— Ако започнеш нещо, ще се радвам да го видя. Животът продължава, нали знаеш.

— Така казват — въздъхна тя. — Но наистина много ти благодаря, Гари. Благодаря ти, че остана приятел през цялото това време.

За миг настана неловко мълчание. После Лаура каза:

— Трябва да вървим. Майкъл, кажи довиждане на чичо Гари, защото тръгваме.

— Ще окача тази рисунка на дъската — каза сериозно Гари, който все още държеше в ръка творението на Майкъл. — Приятно прекарване на пристанището. Но ако искате, мога да дойда с вас.

— Това е нещо, което трябва да направя сама — заяви мрачно Лаура.

— О, нямах предвид… — побърза да каже той.

— Просто трябва да го направя — продължи Лаура. — Да докажа, че мога.

— Разбирам — кимна той.

Знам, помисли си тя.

Майкъл целуна Гари по бузата и изхвърча през вратата. Лаура се наведе и го целуна по другата буза.

— Може би следващия път — отговори тя. В този момент Ванда отново се появи. — Довиждане, мисис Юрик — каза Лаура.

— Довиждане.

След като Лаура и Майкъл излязоха, Ванда се обърна към сина си:

— Тук ли искаш да ядеш, или в кухнята?

— Ще дойда в кухнята — отвърна той.

— Само си губиш времето да любезничиш с нея и с детето. Държиш се като кученце в нейно присъствие.

— Мамо, те са ми приятели. На теб това не ти влиза в работата.

— Хората разправят, че тя го е убила. А аз казвам: И какво от това? По-добре без такъв като него.

— Да не си посмяла да говориш така — изръмжа Гари.

— Защо да не говоря? Това е истината. Джими Рийд те сложи в тази количка.

— Беше катастрофа, мамо. Не искам да слушам такива приказки.

— Това е истината и ти я знаеш — извика Ванда. — Той опропасти целия ни живот, а след това замина да си гледа кефа. Никога пет пари не е давал за теб. Мен ако ме питаш, Джими Рийд си получи заслуженото.

— Не те питам. И никога повече недей да говориш така — каза Гари, стискайки дръжките на количката си, докато пръстите му побеляха.

— Никога няма да разбереш — поклати глава Ванда.

Глава 9

Майкъл подскачаше по дъсчения кей и радостно подвикваше на яхтите, но въодушевлението му се дължеше и на красивия ден, и на крехкото присъствие на майка му, която крачеше бавно след него. Небето беше пастелносиньо, осеяно с пухкави облачета. Водата имаше сапфирен цвят, а закотвените една до друга яхти блестяха ослепително на тъмния морски фон.

Майкъл спря и изчака Лаура да го настигне.

— Жалко, че вече нямаме лодката на татко — каза той.

— Да, жалко — отвърна тя. Лодката на татко, усмивката на татко, животът на татко. Ако можехме само да си ги върнем. — Но аз не мога да карам лодка, Майкъл. А и ти си още малък да бъдеш капитан.

— Да, знам — каза той.

Лаура не направи опит да продаде лодката след смъртта на Джими. Беше толкова разстроена и объркана, че не можеше да предприеме нищо такова. Но Ричард Уолш отдавна търсеше да купи на баща си лодка като тази на Джими и предложи добра цена, затова Лаура се съгласи да я продаде. Отначало искаше да я запази за Майкъл, когато порасне, но Сидни внимателно й обясни, че е по-лесно да се купи нова лодка, когато му дойде времето, отколкото години наред да се пази лодката на Джими.

— Сигурна съм, че когато пораснеш, ще имаш лодка — опита се тя да отговори насърчително. Майкъл кимна, но бойкото му настроение се бе изпарило. — Искаш ли сладолед? — попита без да мисли Лаура, като видя тъжния му поглед.

— Преди обяд? — попита изненадано Майкъл.

— Да — каза тя. Пред перспективата да яде сладолед Майкъл забрави за лодката. В действителност те почти не бяха използвали лодката. Все не намираха време за това. — Хайде — подкани го Лаура и той пое доверчиво протегната й ръка.

Двамата закрачиха към магазина на пристанището, наречен Боут Пийпъл, чиито предприемчиви и неуморни собственици Уендъл и Фани Кларк бяха натрупали цяло състояние. Лаура се поколеба, преди да влезе. Уендъл и Фани изкараха цялата зима във Флорида, но от април бяха тук. Без съмнение бяха чули всички приказки и сигурно вече имаха мнение по всички въпроси, свързани с нея.

Стига, каза си тя. Синът ми е тъжен и иска сладолед. Това е единственото важно нещо. Отвори вратата и направи път на Майкъл, после махна с ръка на Уендъл Кларк, който стоеше зад щанда.

Уендъл сякаш пребледня, като ги видя. Засуети се край рафтовете, надявайки се, че те ще си тръгнат, без да се наложи да говори с тях. Но Майкъл се запъти право към хладилника със сладоледа.

— Здравейте, мистър Кларк — каза той, без изобщо да се притеснява.

Уендъл, който имаше внуци, се обърна и погледна тъжно детето.

— Здравей, Майкъл — каза той. После направи опит да се усмихне на Лаура. Тя видя познатото смущение, изписано на лицето му. Понякога това не беше враждебност. Понякога хората просто не знаеха какво да кажат.

— Какъв прекрасен ден, нали? — каза Лаура.

— Наистина е прекрасен — отвърна Уендъл, видимо облекчен. — С какво мога да ви услужа?

Лаура поиска една фунийка сладолед за Майкъл и му я подаде.

— Това е от мен — настоя Уендъл и отхвърли всички възражения.

Лаура му благодари и се обърна към Майкъл.

— Внимавай да не капе — напомни му тя.

— Ще внимавам — обеща сериозно Майкъл. — Може ли да изляза навън?

Лаура се поколеба. В този момент от склада излезе Фани Кларк. Тя ги погледна, после се обърна към мъжа си, вдигнала вежди като две малки предупредителни флагчета.

— Здравей, мойто момче — каза тя на Майкъл. — Здравей, Лаура. Как си?

— Здравейте, мисис Кларк. Мамо, моля те, може ли да изляза?

Сладоледът вече започваше да се стича по ръба на фунийката и Лаура тревожно огледа магазина, който само на пръв поглед изглеждаше най-обикновен, но всъщност беше скъп магазин. Искаше да избяга и топящият се сладолед на Майкъл беше прекрасно извинение за това. Нужно беше само да каже: Трябва да тръгваме. Извинявайте. Но едно упорито вътрешно гласче настоятелно повтаряше: Не трябва да се извиняваш. Ти си жертва на ужасно престъпление. Искаш ли синът ти да гледа как се промъкваш покрай хората? Сякаш двамата сте виновни за нещо? Не, каза си тя. В никакъв случай.

— Излез навън и седни отпред на пейката да си изядеш сладоледа — каза спокойно тя.

— Добре — извика Майкъл и затвори шумно вратата зад себе си.

Тя го придружи почти до вратата, видя го как седна доволен на пейката, клатейки обутите си в гуменки крака, загледал лениво олюляващите се яхти.

— Всеки път, като го видя, разбирам колко е пораснал — каза Фани и мина пред щанда. — Все повече заприличва на баща си.

— Да, така е — кимна Лаура. — Той ми е утехата.

— Ужасно съжаляваме за Джими — каза Фани.

— Благодаря. Цветята, които изпратихте, бяха прекрасни.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим. Познаваме Джими от дете — поклати глава Фани. — Просто не мога да повярвам, че такова нещо се е случило.

Това защо ли ми звучи като обвинение, каза си Лаура, след като е просто една констатация. При това вярна. Аз самата не мога да повярвам.

— Знам. Беше истински кошмар.

— И то точно тук, в Кейп Крисчън. Такова нещо човек очаква да се случи във Филаделфия или някъде другаде. Но не и тук. — Фани поклати глава. — Значи, нахлу в къщата ви и застреля Джими в леглото…

— Точно така — каза смутено Лаура.

— Не мога да си представя как още живееш в тази къща. Ако с Уендъл се беше случило такова нещо, щях да се махна още на другия ден. Нищо нямаше да може да ме задържи.

Освен ако не съм го убила аз, нали, искаше да каже Лаура. И усети, че отново я обзема гняв. Но къде да отида, запита се тя. При кого?

— Не е лесно, но се опитваме да се справим — успя да каже тя колкото се може по-спокойно.

— Изглеждаш много добре — каза Фани и този път Лаура долови безпогрешно неодобрителната нотка в гласа на по-възрастната жена.

— Благодаря. А вие добре ли изкарахте зимата? — попита учтиво Лаура, решена да не отстъпва.

— О, нали знаеш колко много обичаме Флорида. Децата дойдоха и беше много хубаво. Но се радваме, че се върнахме. На мен ми доскучава. Магазинът ми липсва.

Лаура се усмихна леко и кимна с глава.

— Обещах на Майкъл да отидем да погледаме яхтите — каза тя и тръгна към вратата. Едва издържаше в магазина. Още преди да излезе, се опита да намери с поглед пейката. Видя я, но не видя сина си. Втурна се към вратата и я отвори. На пейката нямаше никой.

— Майкъл — извика тя.

— Какво има? — попита Фани.

— Няма го — извика Лаура. — Майкъл — изкрещя тя. Втурна се навън с разбито сърце. Слънчевата светлина я заслепи след полумрака в магазина. Лаура засенчи очи и обезумяла огледа кея.

От Майкъл нямаше и следа.

— О, господи, не — каза тя шепнешком. Не, не е възможно.

— Успокой се — каза Фани зад гърба й. — Понякога децата просто се отдалечават.

— Той не може да плува — извика Лаура. — Защо го пуснах навън? О, Господи, моля те, недей…

— Аз не чух нищо — каза Фани, запазвайки присъствие на духа. — Щяхме да чуем, ако беше скочил във водата или ако беше извикал. — Уендъл, чул тревожните им гласове, излезе навън при тях.

Слънцето сякаш й се присмиваше. Да не би някой да ме е проклел, каза си Лаура. Трябва ли да загубя тук всички, които обичам? Ще се разделя ли днес с единственото, което ми е останало? Възможно е. Може и това да стане. Немислимото може да се случи ей така, изведнъж. Тя вече знаеше това много добре.

— Майкъл! — изкрещя тя. Обърна се към Уендъл и го сграбчи за ризата. — Помогнете ми — извика тя. — Направете нещо. Извикайте полицията.

— Успокой се — каза Уендъл, но лицето му пребледня. — Ще се върне. Майкъл! — извика силно той и гласът му потрепери.

— Ето ме, мамо — чу се едно гласче.

От облекчението, което изпита, на Лаура й се подкосиха краката. Значи това не е краят на света. Животът ще продължи. От месеци насам за първи път се зарадва на този факт. Завъртя се с цялото си тяло по посока на гласа, а Уендъл я потупа по рамото и тръгна обратно към магазина. Майкъл стоеше прав на кърмата на огромна яхта, закотвена малко по-надолу на кея.

Лаура се втурна към него.

— Какво правиш на тази яхта? — извика тя. — Веднага слизай.

— Той ме покани — каза Майкъл, сочейки към мъжа, който се появи от остъклената каюта.

Лаура вдигна Майкъл и силно го притисна, преди да го пусне да стъпи на земята. След това се обърна и загледа мъжа, излязъл от каютата. Той имаше стегнато мускулесто тяло, а движенията му излъчваха някакво напрежение, което не бе типично за моряк. Очите му бяха ясносини, а черната му коса тук-там сребрееше. Беше облечен с памучна сиво-кафява риза и джинси, ръцете му бяха загорели, а обветреното му лице говореше, че дълго време е бил на открито. За миг тя си помисли, че го познава. Нещо в него смътно й напомни за позната мелодия, която обаче бързо заглъхна.

— Извинете, случило ли се е нещо? — попита той. — Синът ви се възхищаваше на яхтата и аз го поканих да я разгледа.

Лаура притисна Майкъл към себе си и извика:

— Поканили сте го на яхтата? Как може такова нещо? Вие луд ли сте? Та това е петгодишно дете!

Мъжът вдигна безпомощно рамене.

— Той ми каза, че сте в магазина. Не сме излезли в морето, че да…

Лаура се разтрепери.

— Не ви ли мина през ум, дори за миг, че може да се разтревожа?

— Съжалявам — каза мъжът. — Наистина не помислих, че…

— Разбира се, че не сте помислил — прекъсна го Лаура. — Аз си представих, че е паднал в морето и се е удавил — добави тя и гласът й секна.

Мъжът внимателно я наблюдаваше.

Лаура преглътна сълзите си, както я бяха учили. Клекна пред Майкъл и го погледна в очите.

— Казала съм ти, че никога, ама никога не бива да ходиш с непознат човек.

— Никъде не съм ходил — възрази Майкъл.

— Само не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа. Милион пъти съм ти повтаряла и в мига, в който обърна гръб…

— Съжалявам… — наведе глава Майкъл.

— Направи ли ти нещо? — попита тя.

— Ей, чакайте — извика ядосано мъжът от яхтата.

— Не — каза жално Майкъл. — Само ми показваше яхтата.

— Нищо му няма — намеси се решително Фани и погали Майкъл по косата. — Това е най-важното.

— Хайде. Тръгваме — каза рязко Лаура.

— Ами яхтите? — възропта Майкъл.

— Недей да спориш. Тръгваме. За днес вече видя достатъчно яхти.

— Мамо — започна умолително той.

— Никакво мамо. Хайде.

Лаура се обърна към Фани, но едва успя да се усмихне и сковано да каже:

— Благодаря, че ми помогнахте.

— Няма нищо — измърмори Фани. — Радвам се, че всичко е наред.

Лаура поклати глава и бързо закрачи, влачейки Майкъл зад себе си.

Мъжът слезе от яхтата и застана до Фани. Гледаше с тревога как Лаура се отдалечава с Майкъл.

— Не го приемайте лично — посъветва го Фани. — Тя просто не мисли с главата си.

— Нищо лошо не исках да направя — каза той. — Сигурно постъпих глупаво, но детето каза, че майка му е тук…

Лаура и Майкъл се скриха от погледа им и Фани въздъхна.

— Нямате вина. Просто нервите й са много опънати. Какво само преживя… Мъжът й го убиха минала зима. В нощта срещу Нова година. Може би сте чели във вестника. Казваше се Джими Рийд.

— Не, бях на Карибските острови тогава — каза мъжът и добави: — Боже мой, това е ужасно.

Фани кимна, доволна от ефекта, който бе постигнала с тази ужасяваща история. Всички се шокираха, като я чуеха.

— Застрелян в леглото. Тя го намерила мъртъв.

— Горката жена — каза той.

— Да — кимна Фани. — Някои хора обаче разправят…

— Какво разправят? — погледна я с любопитство мъжът.

— Разправят, че не само го е намерила…

— Не ви разбирам.

— Тя казва, че в къщата влязъл крадец с пистолет, само че… никой не е арестуван — сви рамене Фани.

Мъжът изгледа Фани, след това насочи поглед натам, където Лаура и Майкъл вече не се виждаха.

— Искате да кажете… те смятат, че тя го е убила? Тази красива жена?

— Хората приказват какво ли не — поклати глава Фани. — Нали разбирате. Малък град.

— И вие ли така смятате? — попита той и в тона му прозвуча неодобрение.

— Аз смятам, че човек никога не може да бъде сигурен — каза твърдо Фани. — Във всеки случай детето е единственото, което й остана. Затова е толкова настръхнала.

— Разбира се, че ще е настръхнала. Аз нямах представа — каза той.

— Как можехте да знаете? Вие просто проявихте любезност.

— Въпреки това се чувствам неудобно — каза той.

— О, не се тревожете. Между другото, казвам се Фани Кларк. С мъжа ми държим магазина тук. Забелязах ви онзи ден. Яхтата ви е много хубава — каза любезно Фани. — „Тартан 3800“, нали? Тук рядко идват толкова големи яхти.

— Да, благодаря — отвърна разсеяно той, загледан в кея, сякаш все още можеше да види Лаура.

— Откъде идвате?

Мъжът насочи отново вниманието си към Фани и каза:

— От Барбадос. Бях на островите тази зима. Казвам се Иън Търнър — протегна той ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Иън — каза Фани. Тя беше свикнала с непринудените обноски на моряшката общност. — Ще останете ли тук?

Иън се загледа в кея и каза:

— Не знам. Карам ден за ден. Знаете ли, има нещо в тази жена. Стори ми се, че я познавам.

— Тя не е оттук — каза Фани.

— И аз не съм оттук — отвърна Иън.

— Откъде сте? — попита любезно Фани.

— От Кънектикът. Но купих лодката в Бриджтаун, в Барбадос и обикалям крайбрежието.

— Ако имате нужда от нещо, с Уендъл ще се радваме да ви услужим.

— Благодаря — каза Иън.

— Защо не дойдете да се запознаете със съпруга ми Уендъл?

Мъжът кимна и прехапа устни.

— И без това трябва да си купя батерии — каза той.

— Имаме всякакви батерии — каза Фани. — И стига вече сте се притеснявали. Лаура просто не е на себе си след всичко, което се случи. Всеки друг би разбрал, че просто се държите любезно.

— Сигурно — отвърна замислено той. — Тя просто ми се стори… позната. Като малък познавах едно момиче… То също се казваше Лаура. Лаура Хейстингс.

— Това е тя — възкликна Фани. — Пише книги под това име, книги за деца.

Мъжът изгледа изумено Фани. После погледът му отново се насочи към безлюдния кей, по който Лаура си бе отишла.

— Не може да бъде. Не мога да повярвам. Същото момиче?

— О, да — каза доволно Фани. — Тя е — и като се приближи към него, добави с дяволита усмивка: — Личеше ли си по нещо, че като порасне, ще убие мъжа си?

— Лаура Хейстингс — поклати Иън недоумяващо глава. След това изразът му се смени и той погледна Фани с такава ненавист, че тя веднага съжали за предизвикателния си въпрос. — Мисля, че не — каза хладно той. — Лаура Хейстингс ми спаси живота.

Глава 10

Лаура седна на леглото на Майкъл и нежно отметна меката коса от челото му. На слабата светлина на нощната лампа тя виждаше как тъмните му мигли потрепват. След смъртта на Джими той искаше да спи със запалена лампа, макар че преди никога не се страхуваше от тъмното. Искаше също майка му да стои при него всяка вечер, докато заспи, и Лаура с удоволствие оставаше, а после с нежелание излизаше от стаята и слизаше долу в самотната празна къща, тънеща в тишината.

— Спи ли ти се? — попита го тя шепнешком.

— Малко — призна той.

— Съжалявам, че разходката ни на пристанището днес завърши по този начин. Но ужасно се уплаших, когато не те видях на пейката.

— Знам — каза той.

— Разбираш ли защо не бива да се качваш в чужда яхта? Защо е опасно да се качваш не само в кола с непознат?

— Знам, мамо — каза сериозно той. — Съжалявам, че се уплаши. Никога вече няма да правя така.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя го повдигна и го прегърна. Мъчно й беше, че светът е станал толкова опасно място. Погледът й се спря на малката снимка на баща му, която след онази нощ той държеше до леглото си в рамка.

— Обичам те повече от всичко — каза тя. Ръчичките на Майкъл силно я притискаха. Тя не искаше той да види болката, изписана на лицето й. — Пак ще отидем — добави Лаура. — И ще бъде много по-хубаво. Нали?

Майкъл кимна сънливо.

— Хайде сега, заспивай — каза тя и той се отпусна на възглавницата си.

Майкъл се обърна под завивките и се намести в удобна поза. Лаура изчака, докато затвори очи и равномерното му дишане изпълни стаята. Той поне можеше да спи. Нейните нощи бяха мъчителни. Лежеше в тъмното с широко отворени очи и мислеше за хапчетата за сън, към които не искаше да се пристрастява. Беше благодарна, че Майкъл имаше спокоен сън.

Когато чу дълбоката му въздишка, с която още от бебе обявяваше, че е дълбоко заспал, тя внимателно стана от леглото, притвори вратата и още веднъж го погледна. „Спи, ангел мой“, прошепна тя, излезе от стаята и слезе по стълбите.

Големият часовник в антрето тиктакаше силно, но иначе къщата беше притихнала както обикновено. Лаура влезе във всекидневната и погледна без всякакъв интерес купчината книги, които се канеше да прочете. Не можеше да си обясни защо се чувства така — не я свърташе на едно място, не се задържаше за миг седнала. Погледна вестника с програмата на телевизията и нетърпеливо го захвърли. Разбира се, че имаше работа, която трябваше да свърши, но беше много уморена. Отиде при бюрото, където стояха натрупани съобщения за неплатени сметки. Трябва да ги оправя, помисли си тя. Да свърша с тази работа. Въздъхна, запали лампата с копринения абажур с ресни и придърпа кожения стол към бюрото.

Точно се канеше да седне и звънецът на входната врата я стресна. Иззвъняването я уплаши. Понякога и звънът на телефона я плашеше. Стига, каза си тя. Стегни се. Но веднага се запита дали винаги ще бъде така. Дали всеки път, щом тръгне из собствената си къща, ще очаква да види непознат човек — престъпник, влязъл незабелязано в дома. Ще събуди Майкъл, помисли си ядосано тя, когато звънецът отново иззвъня. През цветните стъкла на входната врата видя силуета на мъж, когото не познаваше. Сърцето й подскочи от страх при мисълта, че на входа стои непознат човек, но след това изведнъж си даде сметка кой е той.

Лаура отвори вратата и без да каже нищо изгледа мъжа, застанал на прага. Мъжът от яхтата. Той беше с чиста риза и косата му блестеше на светлината, която хвърляше лампата над вратата. Ухаеше на сапун.

Той се опита да се усмихне и каза:

— Надявам се, че не ви притеснявам, Фани Кларк ми каза къде живеете.

Лаура не отговори. След миг колебание той продължи:

— Трябва да се представя. Казвам се Иън Търнър.

Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос и той я загледа с очакване и надежда.

Лаура го погледна озадачено.

Иън сви вежди, като видя, че името му не й говори нищо.

— Дойдох, защото искам още веднъж да се извиня за това, което се случи следобед.

— Вече се извинихте — каза хладно тя. — Повече извинения не са нужни.

— Аз мисля, че са нужни — отвърна твърдо той.

— Сигурна съм, че просто искахте да бъдете любезен със сина ми — каза Лаура. Въздържа се да добави: „Въпреки че такава проява на любезност е осъдителна“, но малко оставаше да го каже. И нетърпеливо завъртя топката на вратата.

— Точно така, но имах чувството, че съм постъпил наистина глупаво. След това Фани ми каза за съпруга ви.

Бледото лице на Лаура поруменя от възмущение.

— Какво ви каза за съпруга ми? — попита направо Лаура. Че съм го убила ли, искаше да попита тя. Искате да видите отблизо една жена, която може би е убила съпруга си?

— Просто си помислих, че след като човек го сполети такава ужасна загуба… може да стане някак… свръхпредпазлив…

— Искате да кажете, че реагирах неадекватно? — изгледа го Лаура с присвити очи.

— Не, съвсем не. Просто исках да кажа, че…

— За ваше сведение, едното няма нищо общо с другото. Аз съм родител. Майкъл ми е дете. Всеки родител би реагирал по същия начин. — Усети, че я обзема раздразнение. Този човек си прекарваше времето, като обикаляше моретата с яхта. Как да обясниш на такъв човек отговорността, която поемаш, когато станеш майка, и страховете, които развиваш, че отвсякъде те дебне опасност? — Няма значение — каза уморено тя и се помъчи да се раздели учтиво с него, като добави: — Нека просто да забравим за случилото се. Благодаря, че дойдохте.

— Вижте — започна той, — разбирам, че искате да си отида. Аз наистина дойдох да се извиня, но… има и друга причина.

Лаура го изгледа изпитателно.

— Имам чувството, че сме се срещали и преди.

— Да не би да се познаваме отнякъде? — попита саркастично Лаура. Но сарказмът й само прикриваше факта, че неговата настоятелност я плашеше.

— Знам, че нещо по-банално от това трудно може да се измисли — каза той, — но говоря сериозно. Не ви ли изглеждам познат?

Лаура поклати глава, но отговаряйки отрицателно на въпроса му, си спомни, че сутринта на кея си беше помислила точно това.

— Живели ли сте някога като дете в Ню Брайтън, Кънектикът?

Изненадана, тя се вгледа в лицето му и кимна.

— Живяла съм на много места — възрази тя.

— Фани ми каза, че сте писателка. Че издавате книги под името Лаура Хейстингс. Аз познавах едно момиче на име Лаура Хейстингс. Преди много години. Когато бях съвсем малък. Косата и очите й…

Лаура се взря в него, мъчейки се да вдигне завесата на времето, но не успя. Имаше нещо познато в лицето му, но чертите му й убягваха, сякаш го гледаше през калейдоскоп. Неясен образ от миналото.

— Малко ми е неудобно да говоря за това — каза той. — Веднъж бях изпаднал в беда… бях паднал… и едно момиченце… Лаура Хейстингс… вие… ме намерихте.

Тя изведнъж си спомни. Нищо чудно, че не бе разпознала тези искрящи очи. Някога той носеше очила. Тъмната му пухкава коса беше късо подстригана. Малко, слабичко момче с мръсна тениска на райета, с лице, изцапано от кал и сълзи.

— Момчето в ямата — възкликна тя.

Иън кимна и по лицето му се разля широка усмивка.

— Ето че си спомнихте — извика тържествуващо той. — Когато Фани каза името ви, направо се побърках, защото в мига, в който ви видях, бях сигурен. Искам да кажа… не че не сте се променила, но косата и това красиво лице… толкова се зарадвах, като ви видях.

Лаура го гледаше и клатеше глава. Беше на шест години тогава. Играеше сама под дърветата недалеч до тяхната къща. Като дете често оставаше сама. Нямаше братя и сестри. Местеха се от къща на къща, все под наем. През повечето време тя живееше в свой въображаем свят. А близката гора беше идеално място, където даваше воля на фантазиите си. Веднъж обаче чу странни, жални викове, които я уплашиха до смърт. Трябваше да събере целия си детски кураж, за да не избяга, а да тръгне в посоката, откъдето те идваха.

— Стъмваше се, когато чух, че някой вика.

Иън се усмихна и ентусиазирано продължи:

— Мислех, че никой няма да ме чуе. Бях тръгнал да обикалям из гората, но паднах и си счупих крака. Струваше ми се, че от часове викам за помощ. И тогава вие се надвесихте над мен със същата тази руса коса. А аз си помислих, че сте ангел или нещо такова.

Лаура се засмя, припомняйки си случая.

— Майка ви ми даде един долар, затова че съм ви намерила.

— Съвсем в стила на майка ми — отвърна той, клатейки глава.

— Да, разбира се — каза Лаура. Облегна се на рамката на вратата и го загледа, удивена, че този мъж, този човек от далечното минало се появява пред нея по този начин. — Какво странно съвпадение — добави тя.

— Така е — съгласи се веднага той. — Аз самият не можех да повярвам. Каква е вероятността… Затова трябваше да дойда тази вечер…

— Това беше толкова отдавна — каза замислено тя. — Ти беше в по-горен клас. Иън… точно така. Беше много умен.

— Остави тия работи. Бях откачалката на класа. Искаш ли да седнем и да поговорим малко? Да видим с кого какво се е случило.

Лаура веднага застана нащрек. Вярно, че си припомни всичко. Но той все пак беше непознат.

— Не знам. Късно е вече — каза тя.

Иън нежно я погледна и съвсем спокойно каза:

— Както искаш. За нищо на света няма да се натрапвам. Но в края на краищата ти дължа живота си, Лаура Хейстингс.

Въпреки страховете си думите му я трогнаха, изпълниха я с признателност, защото той я помнеше с нещо добро. Помнеше я като ангел, дошъл да го спаси. А тя бе свикнала напоследък да виждат в нея престъпник.

— Искам да кажа само, че на яхтата е ужасно самотно — добави замислено той.

Самотно, помисли си тя. Той изобщо не знае какво е самота. Притихналата зад гърба й къща мълчеше заплашително. Тя взе решение и каза:

— Добре, защо не. Заповядай, седни.

— По-добре се наметни с нещо — каза той. — Навън е красиво, но е хладно. — Тя долови в гласа му нотка на загриженост и понечи да възрази, но се размисли.

— Сега ще се върна — каза Лаура. Влезе в антрето, свали от закачалката бродираното си джинсово яке и за миг се погледна в огледалото. Лицето й беше поруменяло, а в очите имаше блясък и възбуда. Прокара пръсти през косата си и облече якето. Толкова съм отвикнала да имам компания, помисли си Лаура. Беше станала като отшелник през последните няколко месеца.

Като излезе на верандата, видя, че той седи на перилото, загледан в тъмната улица. Стори й се напрегнат и уморен — състояние, което й беше добре познато. Но това беше странно за човек, който си губи времето да се разхожда с яхта. Иън не беше мъж с класическа хубост, но чертите му излъчваха една тъжна изящност, която привличаше погледа. Лаура седна на люлеещия се стол и усети, че той я гледа. Тя потръпна и като мушна ръце в джобовете на якето си, каза:

— Хладно е. Искаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна той. — Няма да се застоявам.

Тя изпита едновременно облекчение и разочарование.

— Чувствам се някак странно — каза той, — защото знам, че като ме гледаш сега, виждаш в мен онова дребно кльощаво момче с очила и счупен крак.

Лаура се засмя, после попита:

— Семейството ти още ли живее в Ню Брайтън? Имаше брат, нали? Той ми беше връстник.

— Джейсън — кимна Иън. — Още е там. Пожарникар е. Има две деца. Майка ми живее при него.

— А баща ти? Не си спомням…

Лицето на Иън се изопна, погледът му стана безизразен.

— Почина — отговори лаконично той. — Беше учител по музика в гимназията.

— Точно така — каза Лаура. — Съжалявам. — Тя смътно си спомняше мистър Търнър. Едър мъж с много бледо лице. Със същата тъмна коса като на Иън.

— А твоето семейство? — попита той. — Вие се преместихте. Баща ти служеше във флота, нали?

Лаура кимна и взе да брои на пръсти.

— Втори клас. Преместихме се във Вирджиния. После в Тексас. После в Калифорния. И така нататък, и така нататък.

— А сега? Те къде са сега?

— Загинаха в самолетна катастрофа — отговори Лаура.

— Ужасно — сви вежди Иън. — Значи сега си съвсем сама, така ли?

Най-неочаквано и необяснимо Лаура изпита признателност към него за това, че той разбира. Имаше чувството, че тя е паднала в ямата, а той се е надвесил над нея и я гледа с очи, преливащи от състрадание.

— Да. Съвсем сама — каза тя.

И двамата замълчаха. Лаура знаеше, че той иска да попита за Джими, да разбере какво се е случило, но не й се искаше да говорят за това.

— Накъде си тръгнал с яхтата? — попита тя.

Той извърна поглед намръщен и каза:

— Просто плавам. Без посока.

Лаура кимна и каза:

— Не е лошо да живееш така, стига да можеш. — Не искаше думите й да прозвучат неодобрително, но така се получи.

— И аз така мислех — каза той. — В един момент ми се струваше, че точно това трябва да направя.

— Но не си се правил през цялото време на моряк — погледна го с любопитство Лаура.

Той се извърна и улови погледа й.

— Не — каза той. — Бях истински човек.

Лаура се изчерви от упрека му.

— Не исках да кажа това.

— Няма нищо. Важното е, че е вярно — отвърна той.

— Много хора мечтаят да се качат на яхта и да отплават нанякъде — опита се да възрази Лаура. — Мисля, че желанието да избягаш с много разпространено. Да отлетиш, да отплаваш, да се махнеш. Повечето хора обаче не го правят. Само си остават с фантазиите и те им помагат да преодолеят най-трудното. Ти какъв беше като истински човек? — попита бавно тя и се усмихна.

Настана неловко мълчание. Накрая той каза:

— Работех на базата в Ню Брайтън. Изследовател съм. Ядрен физик.

— Какво съвпадение — каза закачливо Лаура. — Също като мен!

Иън се усмихна малко срамежливо и каза:

— Това е вид специализирана…

— Значи реши да замениш физиката с живот в открито море?

— Не е точно така — започна той. — Загубих…

Тя видя как той търси думите и изведнъж се уплаши, сякаш беше навлязла много навътре срещу прилива.

— Жена ми и синът ми загинаха. Той беше само на седем години. Просто не виждах повече смисъл…

Лаура усети, че лицето й пламва.

— О, господи — извика тя. — Много съжалявам. — Изпита срам от арогантното си държане, от думите си, че само един родител може да разбере…

— Не исках да те разстройвам — каза той.

— Не, не — отвърна тя. — Аз не трябваше да говоря така.

— Просто исках да разбереш, че… днес, когато не можа да намериш детето си… аз знаех как се чувстваш. Знам и как се чувстваш заради съпруга си. Аз не съм някакъв безделник, който се шляе по плажовете и обикаля с яхта крайбрежието…

— Господи, чувствам се ужасно, Иън — каза Лаура. — Моля те, извинявай.

— Не се чувствай ужасно — отговори той. — Просто не исках да си мислиш, че… Но нямам нищо против да говоря за това… с теб — добави той.

Искаше й се да скочи от стола и да избяга. Ако Джими не беше умрял, може би щеше да избяга. Но сега вече се беше научила да страда. Не се плашеше така, както се плашеха онези, чийто живот все още не е съсипан. Някои хора приемаха мъката на другите като болест, от която може да се заразят, ако се доближат много близо. Тя обаче знаеше, че това не е така. Знаеше, че мъката е като клуб, в който се влиза по принуда. Клуб, чиито членове са преминали през най-жестоки изпитания.

— Кога се случи това? — попита тихо тя.

Иън въздъхна, после се замисли, сякаш пресмяташе нещо.

— Филип умря… през септември. Той и жена ми загинаха при пожар, когато къщата ни беше запалена. В района на Ню Брайтън се подвизаваше един сериен подпалвач. Най-накрая го хванаха, но… — Поколеба се, сякаш искаше да обясни как е станало, но се отказа. — Все едно, Габриела умря в пожара, Филип се мъчи известно време в Центъра по изгаряния. — Той закима, както правят хората, когато се мъчат да се хванат за някакъв факт, за да преглътнат сълзите си. — След това започнах да си мисля за всички неща, които искахме да правим заедно един ден, когато имаме време…

— Колко ужасно. Много съжалявам — каза Лаура.

Настъпи мълчание, но то вече не беше неловко. Сякаш и двамата се взираха в една и съща черна бездна.

— Бях започнал да казвам нещо друго и не знам как стигнах до това — каза рязко той.

— Говореше за яхтата — припомни му тихо тя.

— Точно така. Значи, всички се опитваха да ме убедят да не напускам работа, но аз все си мислех, че животът е много кратък, че човек трябва да живее сега, да улови момента, както се казва… В края на ноември отидох на Карибските острови и купих яхтата. И оттогава плавам.

— Доволен ли си, че го направи? — попита тя.

— Човек не може да избяга от мъката си — усмихна се тъжно Иън.

— Да, мисля, че не може — съгласи се Лаура. — Макар че аз бих опитала.

— Има и някои положителни страни. Например наблюдавах разкошни залези. Прочетох много и то хубави книги. Освен това срещнах интересни хора.

Сякаш решила да се отпусне, Лаура облегна глава на люлеещия се стол и затвори очи. Но в притихналия мрак тя беше напълно будна и все още трепереше, макар че не беше студено.

— Изглежда си постъпил правилно — каза тя.

— И аз така смятах — отговори той. — Но вече започвам да се уморявам. Прекалената свобода сама по себе си ограничава.

— Хм-м-м… — Лаура се потопи в собствените си мисли. Разговорът бе поел в много мрачна посока и тя не знаеше как да я промени. Накрая, опитвайки се да се усмихне, каза: — Каква весела двойка сме двамата, нали?

— Трябва вече да тръгвам — каза рязко той. — Достатъчно приказки наприказвах. Нямах намерение да говоря за всичко това. Просто беше важно да дойда и да разбера ти ли си истинската Лаура Хейстингс. Момичето, което ме спаси.

Лаура се усмихна. Колко е хубаво, когато не те гледат със страх или презрение.

— Радвам се, че разбра — каза искрено тя.

— Благодаря за гостоприемството — каза той и мускулестото му тяло се отдели от перилото на верандата.

Лаура се смути и неловко се засмя.

— Какво гостоприемство? Не можа дори на удобен стол да седнеш.

— Това няма значение. Повярвай ми.

Тя го проследи с поглед, докато той слизаше по стълбите. Иън спря на най-долното стъпало и се обърна към нея.

— Ако искаш утре да доведеш сина си да разгледа яхтата, с удоволствие ще му я покажа — каза той. — Ще ви разходя и двамата. Момчетата се интересуват от яхти, а и на мен ще ми бъде приятно. Наистина ще се радвам на неговата компания. Също и на твоята.

В първия миг тя се зарадва и си помисли: Да, добре. След това ентусиазмът й помръкна.

— Не, не мога — каза Лаура.

— Защо не можеш? — попита я спокойно той. — Страх те е какво ще си помислят хората ли?

В същия миг тя си даде сметка колко абсурдно е това. Хората в този град не можеха да си помислят за нея нещо по-лошо, отколкото вече си мислеха. А фактът, че двамата се знаеха от деца, правеше познанството им приемливо. Майкъл щеше да се зарадва. Ставаше дума за няколко часа извън къщи. Щеше да им се отрази добре. Това не беше любовна, а приятелска среща. Разходка заради Майкъл.

— Елате в единайсет часа — каза той. — Тогава започва приливът. — После погледна критично балетните пантофки на краката й и добави: — Обуй нещо с гумени подметки.

Не знам, мислеше тя, докато той се отдалечаваше. Може би не трябва да го правя.

Той се обърна и видя колебанието, изписано на лицето й.

— Нали имаш гуменки?

— Да, имам гуменки — отвърна Лаура и без да иска се засмя.

— Добре, до утре тогава — каза той.

— Добре, до утре — каза тя безпомощно.

Глава 11

Тя стоеше на върха на някакъв хълм и гледаше надолу към една цъфнала ливада с детелина и полска шипка. На безоблачното небе слънцето грееше ярко и тя се потеше от топлината, която то излъчваше. В полите на хълма имаше езеро, в което се оглеждаше синьото небе. Езерото я изкушаваше с прохладната си бистра вода. Тя отправи поглед към водната повърхност и видя, че някой плува. Плувецът вдигна глава и махна с ръка. Беше Джими. Сърцето й сякаш запя. Боса, като дете, тя се спусна по хълма. Отначало вървеше бавно, но после, обзета от желание да стигне до Джими, да се гмурне в примамливата вода при него, започна да тича. Беше почти на брега, разперила ръце да се хвърли в езерото, когато чу вик.

Викът не беше в съня й. Чу го до ухото си, силен и отчаян. Лаура се изправи в леглото като стрела, цялата обляна в пот. „Какво?“, извика тя, взирайки се като обезумяла в тъмните ъгли на стаята, опитвайки се да види нещо в тъмното.

В стаята нямаше никой. Беше сама. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Майкъл, каза си тя.

Скочи, грабна халата, който бе оставила в долния край на леглото, втурна се към вратата и я отвори. Къщата беше притихнала. Навлече припряно халата върху нощницата си и хукна през коридора към стаята на сина си.

Отвори вратата и погледна вътре. Той спеше по гръб, с отворена уста, вдигнал ръце над главата, напълно отдаден на съня. Тя се промъкна до леглото и коленичи до него, после го погали по косата и го целуна по пълничката буза. Майкъл се размърда, но не се събуди.

Не е бил Майкъл, каза си Лаура, и сърцето й, което лудо биеше, започна да се успокоява — топлината, която излъчваше детското телце, я убеди, че той е в безопасност. Какво беше това тогава? Сънувала съм, каза си тя. Просто някакъв странен сън. Може би някой е минавал по улицата и е извикал. И аз съм го чула в съня си. Когато времето се стопли, навън винаги става шумно, чуват се невъздържани подвиквания на млади хора, който се прибират късно вечер от барове и клубове. Сигурно това е било. Тя с нежелание се откъсна от сина си, отиде при прозореца и вдигна пердето от домашно памучно платно.

Улицата беше безлюдна. Луната и светлината на уличните лампи хвърляха върху чакълената настилка бледосиви неясни сенки. Зад извилото се като дъга улично осветление къщи, храсти и дървета тънеха в мастилен мрак. Навън нямаше никой. В момента, в който понечи да се дръпне от прозореца, Лаура долови с крайчеца на окото си движение в храстите отсреща. Сърцето й отново подскочи и тя сграбчи пердето, мачкайки плата между пръстите си. Взря се в тъмнината, но не можа да види нищо. Кой е там, попита тя безмълвно, но не долови никакво движение, никакъв признак на живот. Няма никой, отговори си тя сама, опитвайки се да се успокои. Сигурно е минала някоя котка или куче. Уплашила съм се от съня. Добре, продължи тя, каквото и да е било, вече го няма. Връщам се в леглото. Но остана като закована пред прозореца. Стоя дълго време, втренчила очи навън, а в главата й продължаваше да кънти онзи вик.

— Мислех, че искаш да разгледаш яхтата — каза тихо Лаура и като хвана Майкъл за ръката, забърза по кея. Закъсняха, защото Майкъл се размотаваше. Минаха край магазина на съпрузите Кларк и тя погледна към витрината, но изпита облекчение, че вътре няма никой. Беше намислила какво ще каже — поканата на Иън е компенсация за причинената вчера уплаха. И всъщност беше точно така. Но звучеше някак фалшиво и тя не искаше да го казва. Сега, когато денят бе настъпил, трябваше да си признае, че цялата тази история прилича на уговорена любовна среща и Майкъл явно беше доловил това, защото цялата сутрин се цупеше.

Иън стоеше на палубата и им махна, когато те наближиха. Лаура си мислеше, че може би на дневна светлина той ще изглежда различен, непривлекателен. Но още щом го видя, тази надежда рухна и нещо в нея трепна, сякаш неканено ято пеперуди запърха в гърдите й. Синята вода искреше под яхтата, а слънцето обгръщаше широките рамене на Иън като наметало. Той присви очи и ги засенчи със загорялата си ръка.

— Хайде, качвайте се и двамата — извика той.

Майкъл, който явно възнамеряваше да се инати, не можа да устои на изкушението, виждайки огромния едномачтов платноход. С помощта на Иън се изкачи на палубата и попита може ли да слезе долу.

— Слизай — отвърна Иън и подаде ръка на Лаура.

— Аз мога — отклони тя протегнатата ръка.

— Внимавай по стъпалата — каза той, докато тя се спускаше след Майкъл.

— Тук ли живееш? — попита закачливо тя.

— Това е моят дом, прекрасен дом — отговори той.

Главното помещение изглеждаше изненадващо просторно и удобно. Имаше кухненски бокс с две широки легла от двете страни и една маса между тях. Над леглата имаше лавица с книги и вградени шкафове. Всички дървени части бяха излъскани до блясък.

— Много е красиво — каза искрено Лаура. — Какво има в шкафчетата?

— Книги, дрехи, разни неща. Всичко трябва да е затворено, за да не изпада, когато морето е бурно — обясни той.

— Правилно — отвърна тя и се зае да изпробва всички места за сядане. — Това също е удобно.

— Не е лошо — каза Иън и седна на едно от леглата.

— Винаги съм си мислила, че тези каюти са толкова малки и тесни, че трябва да пълзиш в тях — призна тя.

— Това би било много неудобно, освен ако не си Квазимодо — каза той.

Лаура се засмя и попита:

— Къде спиш?

— В предната каюта — отговори той и посочи към носа на лодката. — Мисля, че Майкъл е сега там и опитва койката. Отзад има още едно миниатюрно помещение — посочи той тъмното пространство зад кухнята. — Банята. Има всичко освен вана…

Тя го последва, надничайки в малката баня.

Майкъл изникна от полумрака на спалното помещение.

— Мамо, страхотно е. Също като пиратски кораб.

— Точно така — промълви тя.

— Радвам се, че ви харесва — каза Иън. — Майкъл, искаш ли да ми помогнеш да я подкараме?

— Добре — кимна Майкъл почти невярващо.

Той тръгна след Иън обратно през голямата каюта. Лаура вървеше последна. Като мина покрай лавицата с книги, тя машинално плъзна поглед по заглавията. Видя няколко научни книги и два-три романа от Том Кланси. Но имаше доста книги за източни религии, които изглеждаха многократно прелиствани. До тях забеляза в рамка една-единствена снимка на красива жена с гарвановочерна коса и момченце с тъмнокестенява коса, подстригано на черта и широко усмихнато с един паднал зъб. Габриела и Филип, каза си тя. Сърцето й се сви от жалост, като видя засмените им, безгрижни лица.

Лаура се изкачи по стълбата и седна на палубата, докато Иън закопчаваше спасителния пояс на Майкъл. Обяснявайки на Майкъл какво точно ще направи, Иън извъртя триъгълното платно и го опъна. После вдигна котвената верига и запали мотора, с чиято помощ щяха да излязат от пристанището в открито море. Майкъл възкликваше всеки път, щом видеше познато място, и махаше с ръка на другите яхти. Слънцето напече лицето на Лаура и тя усети как я наляга сънливост от приглушеното бумтене на мотора и от неспокойната нощ, която бе прекарала, макар че нервите й все още бяха опънати.

Когато излязоха в морето, Иън извика Майкъл и каза:

— Това въже се нарича фал. Помогни ми да вдигнем грота. — Двамата задърпаха и огромното бяло платно се издигна. Майкъл възторжено извика и погледна майка си със светнали от радост очи, изпълнявайки новата си роля на помощник-капитан. Лаура му се усмихна и затвори очи. Вече се чувстваше по-добре и се радваше, че дойдоха. Денят беше прекрасен, а водата действаше успокояващо.

Иън изключи мотора.

— Сега ще хванем вятъра — каза той доволен и яхтата се плъзна безшумно по водата; единственият шум, който се чуваше, беше от плющенето на платната. Без да пуска румпела, Иън се усмихна на Лаура.

Тя пак се смути от усмивката му.

— Толкова спокойно изглежда тук — каза тя. — Как знаеш в коя посока духа вятърът?

Иън я докосна леко с пръсти по бузата и шията и тя едва не извика. Обърна се рязко към него.

— Усещаш го по бузата и по шията — каза невинно той. — Просто развиваш чувствителност за това.

— Не се увличай много. Не искам да се бавим — каза тя.

— Няма — отговори той. — Ще се върнем до един-два часа.

— Добре. Просто исках да знаеш.

— Знам — кимна той.

Денят беше чудесен за плаване. Небето и водата блестяха ослепително в яркосини цветове. Всичко останало изглеждаше много далеч. Лаура сякаш се потопи в тишината и спокойствието. Иън отговаряше на всички настоятелни въпроси на Майкъл и тя се отпусна, приемайки милувките на морския вятър и на слънцето.

— Много търпелив учител си — каза тя. — Сигурно си го наследил от баща си.

— Мисля, че не. — Усмивката изчезна от лицето на Иън.

— Просто предположих… — каза смутено Лаура. — Нали беше учител.

— Малкото търпение, което може би е имал, сигурно се е изчерпвало с учениците му — отговори с горчивина Иън. — У дома се представяше в друга светлина.

Тя разбра по лицето му, че се мъчи да говори сдържано по този въпрос и затова реши да смени темата.

— Сигурна съм обаче, че ти си бил много търпелив баща.

— Исках да бъда добър баща. Различен от собствения си. Но накрая не успях да спася сина си.

Думите му не я притесниха. Тя вече знаеше, че хората изпитват нужда да говорят за трагедиите си, че не искат да се отнасят към тях така, сякаш за живота им не може да се говори.

— Видях книгите ти по философия и източни религии — каза тя. — Опитваш ли се да откриеш някакъв смисъл в това, което ти се е случило?

Иън присви очи и вдигна поглед към слънчевото небе.

— Интересува ме въпросът за детерминизма и свободната воля. В каква степен контролираме съдбата си? Трябва ли просто да се научим да я приемаме?

— Аз някога мислех, че имам някакъв контрол над съдбата си — каза тя. — Но сега се чудя…

— Аз мисля, че трябва да се опитаме да управляваме съдбата си — продължи той. — Въпреки всичко. Аз съм учен, нали разбираш. Свикнал съм да контролирам променливите величини. Не ми харесва идеята да бъда подвластен на обстоятелствата.

— Например на вятъра — каза тя. — Използваш вятъра, за да насочиш яхтата.

— Така е — съгласи се той. — Безгрижен моряк съм аз…

— Не можеш да ме заблудиш — каза тя.

Иън премигна, сякаш го бяха хванали в лъжа и каза:

— На меч всичко ми е изписано.

Тя го погледна съчувствено. Животът му се беше изплъзнал и сега той се опитваше отново да си го върне. Тя разбираше това. Много добре го разбираше.

— Фактът, че сега съм на тази яхта, ме кара да си мисля, че съм се възползвала по най-добрия начин от един прекрасен ден — каза сговорчиво тя.

— И аз така смятам — кимна той, видимо по-радостен.

Има нещо вечно в това да се оставиш на вятъра да те тласка напред, помисли си Лаура, да използваш една невидима природна сила да те заведе там, където искаш да отидеш. А Иън се сработваше отлично с вятъра. Яхтата не губеше скорост, а разклатеха ли се платната, нужен му беше само миг, за да ги изправи. Това беше много стар начин на пътуване, много непрактичен за тази епоха и за тези времена. Но колко романтично е да предпочетеш платното пред мотора.

Продължиха така още половин час, през който се наслаждаваха на морския вятър и спокойно разговаряха. На няколко пъти Лаура го улови, че той замислено я гледа, и му се усмихна, но въпреки всичко това я караше да се чувства неловко. Опита се да насочи разговора към по-обща тема.

— Разбирам защо обичаш плаването — каза тя, когато погледите им отново се срещнаха. — Мъжът ми имаше рибарска лодка, но…

— Моторница… — каза пренебрежително Иън. — За нея не са нужни умения. Просто запалваш мотора и тръгваш.

Лаура се изправи на мястото си, изпитвайки раздразнение.

— Той просто искаше да лови риба. Не беше запознат с цялата тази морска философия. Уменията му бяха в други области — каза тя и кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво има? — попита той.

— Стана ми хладно. Мисля, че трябва да се връщаме — каза тя.

— Вече? — погледна я изненадано Иън.

— Да. Веднага.

— Чакай, не се обиждай — каза той. — Всички моряци говорят по този начин за моторните лодки. По традиция. Това е същото като спортното съперничество. Изобщо не е насочено лично към мъжа ти.

Лаура бръкна в платнената си торба и извади очилата за слънце.

— Извинявай — продължи той. — Беше нетактично от моя страна. Не исках да те обидя. В никакъв случай.

— Не е това — поклати глава тя. — Просто се замислих за Джими… Изведнъж се почувствах уморена. Моля те, нека да се върнем.

— Сигурна ли си? — попита той.

Лаура не отговори.

Иън въздъхна и извика:

— Обратен завой, Майкъл, и право напред.

— Ама връщаме ли се вече? — възропта Майкъл и Лаура, без да иска, се усмихна.

Яхтата се движеше бързо към кея. Иън мълчеше. Сега, когато разходката беше почти свършила, Лаура се засрами, че се е засегнала от безобидните му думи. Наближиха кея и Иън започна внимателно да си проправя път. Лаура свали слънчевите очила и ги пусна в торбата. Събра дрехите, които бяха съблекли, и сложи и тях в торбата. Докато тя седеше на кърмата, Иън, който не спираше да обяснява на Майкъл какво прави, вкара яхтата на мястото й. После се върна при Лаура. Майкъл подскачаше весело по палубата и Лаура му извика да внимава.

— Толкова е хубаво, че е щастлив — каза тя.

Иън кимна и каза:

— Съжалявам, че развалих разходката.

— Не си я развалил — отвърна тя. — Съжалявам, че положи толкова усилия, а накрая трябваше съвсем набързо да се върнем. Аз… просто не бях във форма.

— Ти беше съвършена — каза той. — Ти си съвършена.

Лаура го погледна, изненадана от емоционалния му тон. Той я гледаше с неприкрит възторг. Може би все още я виждаше като момиченцето, притекло му се помощ, но какво от това. Хубаво е да си герой в нечии очи, хубаво е, че някой я смята за достойна личност. Тя изпита топло чувство към него заради старото им познанство.

— Иън — каза тя, — просто искам да знаеш, че съм много благодарна…

— Аз съм благодарен, че дойде с мене — каза той.

— Ето, виждаш ли. Това е отплата за доброто дело, което извърших преди толкова време. Получих възможност да прекарам един прекрасен, безгрижен ден, точно когато имах нужда от такова нещо.

— Можеш да прекараш още много такива дни — каза той.

— Но ти скоро трябва да заминеш. Чакат те още много пристанища — каза спокойно тя.

— Не, не трябва — отговори той. — От мен зависи. Мога да остана колкото искам.

Лаура усети как стомахът й се сви при тези думи и поклати глава.

— Иън, днес беше прекрасно. Но не искам да оставаш с погрешно впечатление… за мен. Няма никаква възможност…

Най-неочаквано Майкъл се развика:

— Лодката на татко, лодката на татко!

Лаура подскочи, сякаш, въпреки гласа на разума, щеше да види Джими и се огледа. Една моторница преминаваше бавно край тях. Караше я посивял мъж. Явно озадачен, той гледаше Майкъл, който му махаше с ръка. Зад него на кърмата седяха двама млади хора. Жената беше облечена от главата до краката в светлолилави одежди на спортен състезател и имаше крайно отегчен вид. Мъжът говореше по мобифона си. Лаура позна Ричард и Канди Уолш. Бяха излезли на разходка с лодката, която Ричард купи на баща си. Погледите им се срещнаха и Ричард присви очи срещу нея. Лаура вдигна ръка за поздрав. Канди се изправи и изумено я изгледа.

— Това е лодката на татко — извика Майкъл.

— Да, тя е — потвърди сдържано Лаура.

Бащата на Ричард отново насочи вниманието си към управлението на лодката, а Ричард се престори, че продължава да говори по телефона. Канди обаче се извъртя на мястото си, без да откъсва поглед от нея.

— Ваши приятели? — попита Иън.

— Нашият адвокат — кимна тя. — Беше близък приятел на мъжа ми. Сега е поел финансите му.

Иън кимна.

— Лошо ли е, че те видяха?

Лаура поклати уморено глава.

— Няма значение. Трябва вече да тръгваме. — Яхтата се олюля, когато тя стъпи на кея. Иън още не бе слязъл.

— Не бързай толкова — каза той. — Изчакай малко и може да отидем да вечеряме заедно.

— Не — каза Лаура. — Трябва да вървим. Майкъл, кажи благодаря на мистър Търнър.

— Лаура, какво има? — попита Иън.

— Нищо — отвърна Лаура. — Благодаря за разходката. Хайде, Майкъл.

— Благодаря — каза Майкъл.

— Няма защо. Пак ще излезем в морето.

Майкъл вече подскачаше по дъските на кея, когато Иън слезе от яхтата.

— Мисля да поостана малко тук — каза тихо Иън.

Лаура разбра и се разтревожи.

— Не го прави заради мен — каза рязко тя и се стресна от тона си.

— Тук ми харесва — каза той. — Това е най-хубавото място, което съм виждал.

Лаура почувства, че лицето й пламва. Втурна се след Майкъл, сякаш бягаше от прилив, който всеки момент щеше да я връхлети. Като стигна до края на вълнолома, видя Фани Кларк, застанала на вратата на магазина с ръце на кръста, свила неодобрително устни. Лаура се опита да се усмихне, но Фани обърна гръб и се скри в магазина.

Глава 12

Лаура сложи на кухненската маса две чинии макарони със сирене и две чаши с мляко. Майкъл и Луис седяха един срещу друг, стиснали по една малка вилица в ръка.

— Изяжте сега това. Майка ти скоро ще се върне, Луис — каза Лаура.

Пам я болеше зъб. Каза, че зъболекарят може веднага да я приеме. Лаура се съгласи без колебание да поеме Луис. Майкъл и Луис обичаха да играят заедно и майките им често ги събираха. Дуейн, мъжът на Пам, служеше в бреговата охрана и много често отсъстваше от дома. След смъртта на Джими Лаура долавяше неприкрита враждебност в отношението на Дуейн към нея, но когато попита за това Пам, тя каза, че просто си въобразява.

Това беше малка благородна лъжа и Пам го знаеше, но нямаше намерение да наскърбява Лаура. Колкото и да беше предана на Дуейн, Пам се гордееше, че е независима личност. Водеше Луис на църква, макар че Дуейн не обичаше да ходи на църква, гласуваше за републиканците, макар че мъжът й подкрепяше демократите. Затова, когато Дуейн й каза да намери друго дете, с което Луис да си играе, Пам му се сопна да не се меси, но никога нямаше да сподели това с Лаура.

Двете деца се нахвърлиха с апетит на макароните, а Лаура отвори безразлично хладилника, за да извади нещо за себе си. На входната врата се почука и намеренията й се провалиха. Веднага усети, че сърцето й тревожно заби. Това не е нито Пам, нито Гари, каза си тя. И двамата влизат през задната врата.

— Довършете си яденето. Който си изпразни чинията, получава шоколадова вафла — обеща тя и излезе от кухнята.

Сигурно е момчето, което носи вестниците, мина й през ума. Идва да си получи парите. Но докато бързаше към вратата, разпусна косата си, хваната на конска опашка, и прокара пръсти през нея.

— Добър вечер, мисис Рийд.

Сърцето на Лаура се сви. Беше следователят Ленард, облечен с обичайния си сив костюм, който беше в тон с очите му. Лаура беше сигурна, че когато е на работа, той никога не сваля сакото и връзката си независимо колко е горещо. Русата му коса беше грижливо сресана назад, а лицето му — безстрастно.

Тя не го покани да влезе. Двамата не се преструваха, че изпитват приятелски чувства. Още в първия миг тя бе усетила, че той й няма доверие. Подозренията му я изнервяха.

— С какво мога да ви услужа?

— Може ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса.

Лаура се обърна и се запъти към всекидневната, без да си даде труд да му отговори. Той щеше да я последва, ако иска. Тя винаги бе спазвала законите, винаги се бе доверявала на полицията. Никога не бе оправдавала тийнейджърите, градските бедняци и чернокожите, които твърдяха, че полицаите ги преследват без причина. Сега обаче разбираше какво значи полицейски тормоз — не заради извършено деяние, а заради самия тебе.

Лаура му посочи един стол и седна.

— Какво искате? — попита направо тя. Нямаше защо да се преструват, че това е приятелско посещение.

— Съобщиха ми, че вчера са ви видели в компанията на един мъж, който е непознат тук в Кейп Крисчън. Бихте ли ми казали нещо за него?

— Кой ви каза това? — поиска да разбере Лаура.

— Съжалявам, но това не е ваша работа.

— Не може ли да имам приятели? — попита Лаура. — Искам да кажа, нямам ли право да прекарам един час с приятел?

— Ние знаем само, че се казва Иън Търнър и че е оставил на пристанището доста голяма и скъпа яхта.

— Не мога да повярвам — възмути се Лаура. — Как може…? Просто излязохме с яхтата на разходка. Това беше всичко.

— Може ли да ми кажете нещо за приятелството ви? Откога познавате този човек?

— Фани Кларк — каза решително Лаура. — Тя е. Ако ви е казала името му, сигурно ви е описала и как се срещнахме.

Следователят Ленард не си направи труд да потвърди или да отхвърли нейното подозрение.

— Твърдите, че се познавате отдавна. Имате ли любовна връзка с мистър Търнър? Имахте ли любовна връзка с него, докато мъжът ви беше жив?

— Не — извика Лаура. — Срещнахме се на пристанището преди два дни. Не съм виждала Иън от детските си години. И нямаме любовна връзка.

Следователят Ленард погледна бележките си, без да промени изражението си.

— Бяхте ли любовници в миналото, когато се познавахте?

— Бяхме на пет или на шест години тогава, мистър Ленард. Една-две години ходехме в едно училище.

— Мистър Търнър женен ли е, или не?

— Защо не го попитате?

— Той тук ли ще дойде?

— Не — извика предизвикателно Лаура.

Рон Ленард се замисли и каза:

— Защо все пак да не изчакам тук? Да видя дали ще дойде.

Лаура въздъхна от раздразнение.

— Мистър Търнър е вдовец от Ню Брайтън, Кънектикът. Живял е там цял живот, физик е. Работил е в морската база. Жена му и детето му са загинали при пожар миналата година.

Следователят вдигна вежди.

— Заради това един сериен подпалвач сега излежава три доживотни присъди в затвора в Лансдейл. Доволен ли сте?

— Разбира се, ще проверя всичко това. Значи, вие твърдите, че не сте имала любовна връзка с този мъж, докато съпругата му или вашият съпруг са били живи?

Лаура стисна зъби. Все едно че някой я заливаше с кофи с помия. Не издържаше вече да я виждат в тази отвратителна светлина.

— Знаете ли, мистър Ленард, аз съм жертвата. Аз загубих съпруга си, загубих завинаги спокойствието си. А от вас очаквам да намерите убиеца. Нямате представа какъв гняв ме обзема, като виждам, че и двамата си губим времето, докато отговарям на грозните ви инсинуации…

Рон Ленард затвори рязко бележника си и стана.

— Мисля си, че ще използвам това за отправна точка — каза той.

— Защо не се опитате да намерите мъжа, който уби съпруга ми? — попита тя с пресипнал глас.

Детективът отвори вратата и излезе от стаята.

— Много красиви цветя — каза той и кимна към букета на масата в антрето. — От мистър Търнър ли са?

На Лаура й идваше да тръшне вратата в лицето му, но се въздържа.

— Не — отвърна студено тя. Не съм длъжна да ти кажа от кого са цветята, мръсник такъв, помисли си тя. Той сякаш се канеше да попита още нещо, но се размисли. Тя изчака, докато той слезе по стълбите и се качи в колата си, после затвори вратата и се облегна на нея, затворила очи.

— Изядохме всичко, мамо — извика Майкъл от кухнята. — Готови сме за шоколадовите вафли.

— И още малко мляко — добави Луис.

Лаура въздъхна и се отдалечи от вратата.

— Добре — каза тя и отиде в кухнята да изпълни обещанието си.

Майкъл и Луис познаха по лицето й, че е ядосана и замълчаха. Когато чинията с шоколадовите лакомства се появи на масата, те се нахвърлиха, сякаш умираха от глад.

Лаура взе една книжна салфетка, намокри я на чешмата в кухнята и я притисна на челото си, което бе започнало да пулсира. Наля си чаша кола и бързо я изпи. Понякога главата й минаваше от малко кофеин. Задната врата се отвори и Пам влезе с подута дясна буза.

— Как беше? — попита Лаура.

— Ужасно. Не питай.

— Здравей, мамо — извика Луис с размазан шоколад по устата.

— Вече приключват с яденето — каза Лаура.

— Може ли да излезем? — попита Майкъл.

— Разбира се, но само в задния двор — каза уморено Лаура.

Пам избута с ръка трохите от столовете и седна.

Лаура започна да оправи кухнята.

— Нещо за пиене? — попита тя Пам.

Пам направи гримаса и опипа изтръпналата си челюст.

— Ще се въздържа — каза тя и продължи да наблюдава Лаура, която слагаше чиниите в машината за миене на съдове и пълнеше с вода тенджерата, в която беше варила макароните. — Какво има, Лаура? Луис ли те ядоса?

— О, Луис се държа прекрасно — отговори Лаура. — И двамата се държаха прекрасно. Просто ме боли главата.

— Дай да ти помогна — каза Пам.

— Не, не, недей да ставаш. Изчакай да ти мине. Дадоха ли ти нещо за болката?

— На връщане се отбих в аптеката — кимна Пам. Поколеба се малко, като видя разсеяното лице на Лаура, после каза: — Като идвах насам, ми се стори, че видях следователя Ленард да минава с колата по улицата. Да не би да е бил тук?

— Да — въздъхна Лаура.

— Какво има? — извика Пам.

— Вчера с Майкъл излязохме на разходка в морето с един човек, с когото се запознахме на пристанището. И полицията иска да знае защо — каза с равен глас Лаура.

— Това има ли нещо общо с мъжа, с когото говореше онази вечер на верандата? — попита Пам.

Лаура се обърна с кутията от вафли в ръка и вдигнала изненадано вежди, изгледа Пам.

— И ти ли ме следиш? — попита настръхнала тя.

Пам не се срамуваше от любопитството си.

— Виж какво, тези дни и птичка да запее, отивам на прозореца да я видя с очите си. — Тя поклати глава и продължи: — Ако бях толкова любопитна онази вечер…

Лаура въздъхна и кимна.

— Да. Точно така, това е същият мъж. Казва се Иън Търнър. Срещнахме го, когато отидохме да гледаме яхтите. Оказа се, че сме се познавали като деца. И той ни покани да се разходим.

— Чаровен мъж е — каза Пам.

— Пам!

— Какво? Нали го огледах, когато си тръгна.

— Изобщо не ме интересува дали е чаровен, или не. Излязох с него, само защото смятах, че Майкъл ще се радва. И защото някога го познавах… нали разбираш.

— Ясно — отвърна тихо Пам. Двете замълчаха, а Лаура прибра вафлите в бюфета и затвори вратичката, която изскърца. — Той женен ли е? — попита Пам.

— Не, но какво общо има това? — възкликна раздразнено Лаура.

— Какво искаше полицията? — попита Пам.

Лаура се облегна на кухненския плот и кръстоса ръце на памучната си синя риза.

— Да разбере дали имам любовна връзка с него. С човек, когото съм срещнала преди два дни.

Пам поклати съчувствено глава.

— Това е абсурдно — каза тя.

— Всъщност искат да знаят дали сме имали любовна връзка преди убийството на Джими.

— О, Лаура!

— Знам — каза Лаура. — Отвратително е. Грозно е.

— Добре, ти харесваш ли този мъж? — попита Пам.

— Дали го харесвам! — възмути се Лаура. — Дори и да го харесвах… Виж какво, той е симпатичен човек, но аз не съм на любовна вълна. А начинът, по който полицията дебне всяка моя стъпка… Все едно, повече няма да го виждам и толкова. До гуша ми дойде от този тормоз.

— Не те обвинявам — каза Пам. — Мисля, че е престъпление да те измъчват по този начин. Просто нямат никакво основание. Освен това толкова малко време е минало, откакто… Джими го няма. Ти още не си готова за нова връзка. Нужно е време…

— Така е — каза Лаура, сякаш се оправдаваше.

Звънецът на входната врата иззвъня и двете жени се спогледаха.

— Очакваш ли някого? — попита Пам.

— Не — отговори рязко Лаура и отиде да отвори. На вратата стоеше Иън с кафява книжна торба.

— Поръчах си китайска храна, но са ми дали порция за двама… — каза той. — Искаш ли…?

Пам се появи зад Лаура.

— Извинявай. Ти имаш гости — каза Иън.

— Аз точно си тръгвах — отговори Пам.

— Искате ли малко китайска храна? — попита любезно Иън.

Пам сложи ръка на подутата си буза.

— Извадиха ми нерв — обясни тя. — Тази вечер съм на супа. Ще наглеждам децата отзад — добави тя. Като се размина с Иън на вратата, се обърна пак към Лаура, която усети как лицето й пламна.

Иън погледна Лаура и каза с надежда в гласа:

— Пиле по китайски.

— Казах ти, че повече не може да се виждаме — обясни тя.

— Донесох и клечки — каза той.

Глава 13

Лаура му обърна гръб и влезе вътре. Той я последва и затвори вратата.

— Къде мога да оставя това? — попита той.

Лаура влезе във всекидневната, седна сковано в едно кресло, стиснала здраво страничните облегалки, с изопнато лице, без следа от усмивка.

— Може ли тук? — попита пак той, като отмести внимателно няколко списания и постави предпазливо книжната торба, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да избухне. Отвори я и бръкна вътре. — Кифличка с яйце? — предложи той.

Най-накрая Лаура го погледна.

— Не разбираш ли кога някой ти казва „не“? — попита тя с леден глас.

Иън върна кифличката обратно в торбата, избърса разсеяно ръцете си с една книжна салфетка и каза:

— Трябваше първо да се обадя — каза той.

— Изобщо не трябваше да идваш.

— Исках да те видя — каза тихо той.

— Казах ти, че не мога — извика тя.

Иън безмълвно я изгледа. Лаура поклати глава и извърна поглед от него.

— Защо си толкова ядосана? — попита той. — Обидих ли те с нещо? Да не би да е китайската храна? Да не си алергична към глутаминова киселина или към нещо друго?

Лаура знаеше какво прави той. Опитваше се да я развесели. Но няма представа как стоят нещата тук, помисли си тя. Погледна го, без да се усмихне, и каза:

— Полицията беше тук днес.

— Полицията? Защо?

— Някой ме е видял, че съм излязла с теб и е съобщил на полицията. Сега следователят Ленард, който не ме изпуска от очи, иска да знае всичко за теб. Иска да знае дали имам любовна връзка с тебе. Дали сме били любовници преди смъртта на мъжа ми. Или на твоята жена.

— Шегуваш се — каза Иън, пребледнял.

Лаура поклати глава.

— Много хора в този град — и особено въпросният следовател — смятат, че аз съм застреляла съпруга си.

— Защо смятат така? — попита той.

— Искаш ли да чуеш цялата история? — тросна се тя.

— Не, не. Не ме интересува — каза той.

— Ако бях на твое място, щеше да ме интересува — заяви предизвикателно тя. — Защото по всяка вероятност сега ще започнат да те проучват. Да разследват миналото ти. От игла до конец.

— Само защото сме излезли заедно на разходка? — намръщи се Иън. — Кой им е казал все пак?

— Не знам — въздъхна Лаура. — Всъщност мога да се досетя, но… какво от това? Такова е общото мнение.

Иън замълча. После я погледна.

— Ще дадеш ли по една чиния? Всичко ще изстине.

Лаура го изгледа мрачно.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, чух, но не ме интересува — отговори той и се изправи. — Кухнята в дъното ли е?

Лаура остана на стола си, клатейки глава. Иън излезе и след малко се върна с две чинии и две чаени чаши. Разпредели храната в чиниите и напълни чашите с чай от една картонена кутия. След това остави две клечки до нейната чиния и започна да яде.

— Техните подозрения не ни засягат — каза той. — Няма какво да крием. Та ние се срещнахме онзи ден. Опитай от това. Много е хубаво.

Лаура взе вяло клечките. Забеляза колко ловко си служи с тях Иън. Той излъчваше някаква тишина и спокойствие, все едно че нищо не го тревожеше. Тя почувства, че присъствието му я успокоява — той сякаш обещаваше да даде отговор на всичките й въпроси, а тя трябваше само да му се довери.

Странно е, мислеше си Лаура, когато си познавал някого като малък, след това да го срещнеш отново като възрастен. Всички механизми за справяне и самоконтрол, които човек цял живот усвоява — изглеждат като маска, като фасада, зад която се крие невинната простодушност на някогашното дете. Този сдържан мъж, който седеше във всекидневната и ядеше китайска храна, напомняше твърде малко за изпадналото в ужас момченце, което тя откри със счупен крак в онази яма в тъмната гора. Какво е станало с това дете, запита се тя. Какво го е променило толкова много? А може би уплашеното дете все още го има? Толкова неуязвим ли си, колкото изглеждаш? Или просто си се научил да надяваш маска, зад която хладнокръвно се криеш?

— Колко време беше женен? — попита рязко тя. — Как се запозна с жена си?

Той я погледна, изненадан от въпроса.

— Това е сериозна смяна на темата — каза спокойно той.

— Имаш възражения ли? — попита тя.

— Не — отвърна той и по лицето му премина сянка. — Не, нямам. — Замисли се, сякаш преценяваше отговора си. После каза: — Запознахме се в Рим, където следвах. Тя беше студентка в университета. Бяхме женени осем години.

— Каква беше тя?

Иън въздъхна.

— Габриела… Габриела беше като красиво, екзотично цвете, което не трябваше да бъде пренасяно. Тя не можа да свикне с живота тук. Не можа да разцъфти. Беше отишла в Рим от едно малко село и непрекъснато тъгуваше за дома си.

Лаура отпи от чая и постави внимателно чашата си на масата.

— Сигурно те е обичала много, щом е оставила родината си и е дошла тук при теб.

Иън сви устни.

— Имаше много нежна душа. Понякога си мисля, че ни обичаше прекалено много, Филип и мен. Ставаше неспокойна, щом изчезнехме от погледа й. Непрекъснато се страхуваше от живота тук… От това, което може да се случи…

— Може би е имала предчувствие — каза Лаура.

— Може — съгласи се той. Отпи от чая си и продължи: — Едно време се присмивах на такива неща като предчувствия. Но сега вече…

Тя изгледа замислено Иън. Пътищата им се бяха пресекли веднъж, много отдавна, и после се бяха разделили. Но съдбите им се бяха объркали по един и същ начин. Сякаш бяха живели в два паралелни свята. Нейният случай, разбира се, беше малко по-различен. Нея все още я подозираха, че нарочно е объркала съдбата си.

— Виж какво, Иън. Не искам да се правя на светица. Повярвай ми. Харесвам те. Радвам се, че отново се срещнахме. Приятно ми е да си говорим. Но просто мисля, че и за двама ни ще бъде най-добре, ако ти продължиш по пътя си — каза внимателно тя.

Иън сложи чинията си на масата и хвана ръката й. Докосването му я разтърси, сякаш електрически ток мина през нея.

— Аз не мисля така — каза той. Изгледа я толкова настоятелно, че тя потрепери. Изтегли ръката си и отмести поглед встрани.

— Полицията ще започне да се рови в живота ти. Уверявам те, че никак не е приятно.

— Ще го преглътна — каза той.

Лаура избегна изпитателния му поглед, като погледна часовника си.

— Късно е. Трябва да извикам Майкъл — каза тя и рязко стана.

Без да го изчака да отговори, тя излезе от стаята, прекоси къщата и отвори задната врата.

— Майкъл, време е да се прибираш. Става тъмно.

— Още пет минути, мамо — разнесе се детският глас.

— Идвай веднага — извика пак Лаура.

Чу стъпките на Иън зад себе си и усети погледа му като топла ръка, която разтрива врата й. По-бързо, помисли си тя. Не бива да оставам сама с него. И без да мръдне от вратата, зачака, докато с облекчение видя дребното белеещо се лице на Майкъл, което се приближаваше към нея като светлинка в спускащия се мрак.

— Може би тя наистина го е убила — каза самодоволно Канди, разперила пръстите на ръката си, докато чакаше лакът за нокти да засъхне. Лежеше на един кожен шезлонг в кабинета. Ричард седеше зад огромното си махагоново бюро и работеше трескаво на своя лаптоп.

Ричард разтърка очи и погледна жена си.

— За кого говориш?

— За Лаура, за кого друг? — каза Канди, като измъкна внимателно от хромовата стойка един брой на списание „Ел“ и го подпря на прекрасните си бедра. — Щом зад кулисите я чака такъв Рамбо, никой не може да я вини.

— Канди — повиши Ричард предупредително тон. — Имам работа.

— Ами върши си тъпата работа. Кой ти пречи?

Ричард впери поглед в екрана. Компютърът приглушено жужеше. Цифрите пред очите му го накараха да прехапе нервно устни. Усети ръцете си лепкави по клавишите. Страниците, които Канди прелистваше, шумоляха между пръстите й. Ричард погледна жена си. Знаеше, че от него се очаква да покаже, че се разкайва за думите си. Той се опита да поправи нещата по най-лесния начин.

— Нали не мислиш това сериозно?

Канди сви рамене, без да вдигне очи към него.

Той продължи да я гледа, но тя не спря да обръща страница след страница с върховете на пръстите си. След това почти захлупи списанието на лицето си, вдишвайки уханието на една реклама за парфюм. Явно й беше писнало от него. Започваше да се държи хладно. Той трябваше да се опита да й оправи настроението. Но беше непохватен. Все не можеше да го направи както трябва. Може би ако смени темата…

— Мисля, че баща ми е направо щастлив с новата лодка. Тази твоя идея да купим лодката се оказа страхотна — каза Ричард. Преувеличи доста силно заслугата на Канди в случая, но нали беше изпаднал в доста тежко положение.

— Забелязах — каза провлачено Канди. — Мислех, че никога няма да слезем от тая проклета лодка.

Ричард въздъхна. Тя явно искаше да говори по другия въпрос. Щеше да се цупи, ако той не откликне. Той се облегна на стола, кръстоса ръце пред гърдите си и се опита да си придаде вид на опитен и ловък адвокат.

— Въпросът е там, че аз ги посъветвах да направят тази застраховка. Идеята не беше на Лаура. Доколкото ми е известно, тя няма никакъв мотив. Освен това тя и Джими изглеждаха много щастливи заедно…

— О, Ричард, откъде знаеш дали са били щастливи, или не? — възкликна презрително Канди. — Мъжете нищо не разбират от тези неща.

— Нали не си мислиш, че между нея и онзи мъж има нещо?

— Не. Мисля, че тя само се учи да кара яхта — изгледа го Канди.

Ричард стисна зъби и заби поглед в стената.

— Не е наша работа дали си има нов приятел.

— Нов приятел — изсумтя Канди. — Не се излагай, Ричард. Да не си мислиш, че на една жена такъв як хубавец й е нужен за приятел?

— Не знам и не ме интересува — отвърна раздразнено Ричард, давайки си сметка, че сравнението, което правеше Канди между мъжа от яхтата и него, не е в негова полза. — За теб какво значение има?

— За мене няма никакво значение — каза Канди. — Въпросът е дали за полицията има някакво значение.

— Полицията ли? Какво общо има с това полицията?

Навела замислено глава, Канди изучаваше някаква снимка. Вдигна списанието и посочи една манекенка с бледорозова копринена риза и черни панталони.

— Как мислиш, че ще изглеждам в такъв тоалет? — попита замечтано тя.

Ричард въздъхна. Спреше ли Канди поглед на някоя дреха, това означаваше, че вече я е купила.

— Какво общо има с това полицията? — повтори той нетърпеливо въпроса.

— Обадих се и им казах за това — отвърна тя.

— Обадила си се в полицията! — изгледа Ричард жена си. — Какво те е прихванало, как можа да направиш такава глупост?

— Да не си посмял да ме наричаш глупава, Ричард — блеснаха гневно очите на Канди.

— Стига, Канди — опита се да я успокои Ричард. — Тя ми е клиент. Работата ми е да я защитавам.

— На мене обаче не ми е клиент. А ти би трябвало да се разтревожиш. Той беше най-добрият ти приятел.

— Ти просто не знаеш как стоят нещата — извика отчаяно Ричард.

Канди вдигна очи над списанието.

— Какво значи това, Ричард? Целият си плувнал в пот.

— Аз се грижа за нейните пари. Аз… аз отговарям за благополучието й.

— А кой отговаря за благополучието на приятеля ти? На умрелия ти приятел? О, направо ми призлява от тебе, Ричард — махна с ръка Канди. — След като ти не се тревожиш, не виждам защо аз трябва да се тревожа.

— Добре, щом не се тревожиш, защо се обади в полицията? — извика Ричард.

— Защото на теб не ти стиска, Ричард. Господи… — Канди поклати отвратено глава.

Ричард се намръщи и се опита отново да се съсредоточи в екрана на компютъра. Канди мълчеше и не му обръщаше внимание. Той знаеше, че това може да продължи с часове. Когато не беше доволна от него, тя ставаше много опърничава. Но точно сега той не можеше да занимава с нейното цупене. Имаше си други грижи. Полицията. Господи, Канди. Тя нямаше идея, нямаше представа колко… се е ангажирал с финансите на Лаура. Ричард разтърка челото си, опитвайки се да прогони болката, която обхващаше слепоочието му.

Глава 14

Рон Ленард пристъпваше от крак на крак и оглеждаше изцяло ремонтирания полицейски участък на Ню Брайтън, докато чакаше Хал Морган, заместник-началник на полицията, да приключи разговора си с една красива полицейска служителка, която му предаваше някакви папки и го запознаваше със съдържанието им. За миг Рон се замисли за костюма си — един от трите сиви костюма, с които ходеше на работа. Най-хубавият. Беше го купил във Филаделфия, в магазина за мъжко облекло „Бойд“ — дискретното райе позволяваше на Рон да се явява с този костюм навсякъде и да вдъхва уважение. Шефът му, окръжният прокурор Джаксън, го беше насочил към „Бойд“, след като един ден Ленард се яви на работа със зелен костюм на карета, купен от универсален магазин. Клайд Джаксън държеше много на външния вид. Искаше хората да приемат сериозно подчинените му. Рон беше доволен, че е дошъл в Ню Брайтън с този костюм. Това беше крайбрежието на Кънектикът и заместник-началникът Морган сякаш беше слязъл от корицата на каталог на „Брукс Брадърс“.

Клайд Джаксън взе решението Рон да дойде в Ню Брайтън, след като Рон съобщи на окръжния прокурор всичко, което бе научил за Иън Търнър и Лаура Рийд. Отначало прокурорът Джаксън нареди на Рон да не изпуска от очи двамата, колебаейки се да предприеме нещо по-решително. Ето защо през последната седмица Рон държеше под око къщата и видя, че Търнър влиза и излиза от дома на семейство Рийд всеки ден, а понякога по няколко пъти на ден. Двамата не се появяваха навън заедно, но вътре без съмнение бяха неразделни. Когато чу това, прокурорът реагира недвусмислено.

— Заминавай за Кънектикът — нареди той. — Проучи всичко, което можеш, за този човек. — Двамата разсъждаваха по един и същи начин — Лаура и Иън Търнър са се прикривали, но сега, няколко месеца след смъртта на Джими Рийд, са решили, че е безопасно да се покажат пред света.

Морган благодари на младата полицайка и се обърна към Рон.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате, следовател Ленард. Да отидем в моя кабинет и да прегледаме информацията.

Хал Морган му предложи да седне в едно кожено кресло и посочи смутено папките.

— Всичко това е в компютъра — обясни той, — но аз не съм много наясно с новата техника. Затова понякога полицай Уелър ми помага, като разпечатва каквото ми трябва.

— Значи освен че е хубава, е и компютърно грамотна — каза дружелюбно Рон.

— Да, така е — въздъхна Хал Морган. — Ако не внимавам, тя ще ми вземе мястото. Трябва да изкарам един курс по компютри, но как да намеря време за това? И без друго работя извънредно. В събота трябва да отида на мача на Училищната лига да гледам децата. Къщата има нужда от боядисване… повече не мога да отлагам. Искам да кажа, кое от двете — компютърът или къщата?

Рон кимна съчувствено.

— И аз не съм много силен по тази част — каза той, макар че беше изкарал курса. И не можеше да се оплаче, че му липсва време.

— Вие женен ли сте?

— Все още чакам да срещна Голямата любов — поклати глава той.

— Е, приятно чакане в такъв случай — изсумтя Хал Морган и продължи: — Да видим сега какво има тук. Макар че аз едва ли ще забравя този случай. — Той сложи очилата си за четене и отвори най-горната папка. Подаде едно копие на Рон. — Стюарт Шорт. През деня работеше като доставчик във фирма за тестени изделия. Живееше с баба си в един от по-бедните квартали на града. Плащаше си сметките, пееше в църковния хор и играеше хокей със съседските деца. През нощта подпалваше безмилостно къщи и ги превръщаше в огнен ад. Докато го хванем, успя да опожари шест къщи за година и половина. Не беше лесно да го намерим. Никога не беше имал работа с властите. Като малък подпалил канапето на баба си, а после и бараката в задния двор, но тя не съобщила за това. Господ знае колко други по-малки пожари е направил, преди да започне голямата игра.

— Колко души загинаха? — попита Рон.

— Четирима, включително съпругата и малкият син на Иън Търнър. Шорт получи три доживотни присъди за престъпленията си.

— Той призна ли, че всички тези пожари са негово дело?

— Не, всъщност отрече всички обвинения. Но ние го опровергахме по всички точки. Показания на свидетели, веществени улики от дома му, от колата му, от работното му място. На заседателите им беше нужно по-малко от час, за да го обявят за виновен.

— Значи сте сигурен, че всички пожари са дело на един и същ човек?

— Почеркът е идентичен при всички подпалвания — кимна Хал Морган. — Мястото, откъдето тръгва пожарът, запалителното средство… Серийното подпалвачество, както ви е известно, е престъпление, което издава по безспорен начин извършителя. — Рон Ленард гледаше намръщено папката. — Защо се интересувате от Търнър? — попита Хал.

— Прави компания на една вдовица от Кейп Крисчън, чийто съпруг беше застрелян в главата в собствената му спалня на връх Нова година. Тя твърди, че в къщата влязъл маскиран мъж, крадец, но ние имаме основание да се съмняваме. Съпругът е имал голяма застраховка. Жена му е била там по време на убийството, изобщо не е пострадала, къщата не е ограбена. Картинката е ясна. — Хал Морган кимна. — След това същата тази жена изведнъж се появява с вашия мистър Търнър — продължи Рон, — който отскоро е вдовец.

— След смъртта на сина си ли е дошъл във вашия район?

— Твърди, че от ноември обикалял с яхта из Карибско море.

— Това вярно ли е?

— Разпитах някои хора в Барбадос — сви рамене Рон, — но не можах да открия никой, който да потвърди, че е бил там по време на убийството. Възможно ли е обаче да се хванат дирите на човек с яхта? На всеки от тези острови има летище. Може да е прескочил да ликвидира набързо Джими Рийд и на другата сутрин да се е върнал на яхтата.

— Не знам много за този човек — почеса се Хал Морган притеснено по главата. — Занимава се с наука. Мисля, че е нещо, свързано с подводници. Но едно ще ви кажа. Смъртта на сина му беше истинска трагедия тук. Детето имаше изгаряния от главата до петите — осемдесет и пет процента, както ми казаха. — Рон Ленард потръпна. — Да — кимна Морган. — Аз не съм го видял, но разбрах, че е било жестоко. Детето поживя малко. Търнър се премести в болницата. Не се отделяше от детето. Тук всички много му съчувстваха. Да не говорим за настроенията срещу подпалвача. Не ни оставиха на мира. Имахме късмет да го хванем скоро след този пожар. Добре че стана така. Иначе до един месец щях да си загубя работата.

— Търнър тук може и да е светец, но в момента за нас той е единствената нишка, водеща към убийството, което разследваме. Не е възможно поне едно от твърденията на Рийд да не бъде оборено. И аз имам чувството, че това ще бъде историята с Търнър.

— Няма да навреди, ако се поровим малко — каза Хал Морган.

— Ще остана няколко дни — ще поговоря с роднини, с колеги, ще видя дали няма нещо…

— Ние в момента не сме много натоварени. Наш човек може да дойде с вас. Да ви помогне да не се лутате.

— Благодаря за съдействието — каза Рон.

Телефонът на Хал Морган иззвъня. Морган стисна ръката на Рон и вдигна слушалката.

— Може ли да задържа това? — попита Рон, сочейки папката.

— Разбира се — кимна Хал, махна му с ръка и продължи да говори по телефона.

— Доктор Каспрак — каза Едуард Лий, млад мъж с азиатски черти и бяла престилка, — тези господа са полицейски служители и искат да поговорят с вас.

Рон и полицай Витковски, неговият водач и шофьор, влязоха в центъра за термоядрени изследвания към морската база. Посрещна ги доктор Лий и след сложните мерки за сигурност двамата преминаха през три врати и се озоваха в голяма лаборатория. Рон, който очакваше да се срещне с мъж, се изненада, когато една висока хубава жена с руса коса, хваната на опашка, се обърна към тях при думите на доктор Лий. Мъжкият ми шовинизъм се проявява, каза си Рон. Разбира се, картончето с името й на престилката гласеше: доктор Андреа Каспрак.

Доктор Лий ги представи и тримата се здрависаха. Рон огледа лабораторията, която беше претъпкана с компютри, апаратура и всевъзможни електронни уреди. Помещението гъмжеше от хора — повечето от тях бяха с очила, всички изглеждаха напълно отдадени на заниманията си.

— Доктор Каспрак, благодаря, че отделихте време да се срещнете с мен. Исках да ви попитам с какво се занимавате тук, но съм сигурен, че няма да разбера.

Жената въздъхна, след това се насили да се усмихне и каза:

— Тогава да прескочим този въпрос.

Рон се изкашля и погледна бележника си.

— Вие се познавахте с доктор Иън Търнър и със съпругата му Габриела, нали?

— Доктор Търнър беше мой колега.

— Изненадахте ли се, когато напусна работата си и отиде да живее на яхта?

— Не, като се има предвид какво се случи със семейството му — каза тя. Рон я погледна очаквателно. Тя неохотно продължи: — Мисля, че след смъртта на Филип той беше толкова изтощен, толкова емоционално разтърсен, че не можеше да разсъждава. Вероятно е постъпил правилно, като е излязъл в отпуска, така да се каже. Като се е махнал.

— Значи, вие го насърчихте да… излезе в отпуска — каза иронично Рон.

Доктор Каспрак се поколеба и Рон разбра отговора й. Тя обаче побърза да прикрие реакцията си.

— Мисля, че за хора, които… ги е сполетяло нещастие, работата е хубаво нещо. Но не съм специалист по тези въпроси…

Рон си отбеляза нещо в бележника и кимна.

— Доктор Търнър имаше ли много служебни пътувания?

— Пътуваше от време на време — каза замислено доктор Каспрак.

— Къде?

— Ходеше на научни конференции, на каквито понякога ходим всички ние.

— Може ли да ми дадете списък на конференциите, на които е присъствал през последните две години?

— Нямам такъв списък. — Доктор Каспрак изглеждаше малко изненадана от тази молба.

— Доктор Търнър имаше ли секретарка? — продължи да настоява Рон.

— Имаше асистент — въздъхна доктор Каспрак. — Ще видя дали някой може да ви даде тази информация. Спешно ли ви трябва?

— Ще остана тук ден или два. Мога пак да дойда — каза Рон, преструвайки се, че не забелязва нейното раздразнение. — Имате ли някакво основание да предполагате, че доктор Търнър е имал извънбрачна връзка?

— Не — отговори доктор Каспрак и го изгледа възмутено.

Рон изчака да чуе още нещо, но тя замълча.

— Защо мислите така? — попита той.

— Защото няма никаква причина да не мисля така — отвърна доктор Каспрак. — Доктор Търнър беше отдаден на… семейството си.

— Бяхте ли приятели с доктор Търнър и със съпругата му?

— Не, не точно приятели — поколеба се доктор Каспрак. — Мисис Търнър беше италианка. Не говореше много добре английски. Трудно е да живееш извън родината си — добави укорително тя.

— Значи не сте контактували извън работата…

— Понякога излизахме заедно заради Филип. Нашият син е връстник на Филип и водехме децата на екскурзии. — Доктор Каспрак изгледа Рон, без да трепне. Едно мускулче заигра в ъгълчето на окото й и издаде вълнението, което тя прикриваше. — Онази вечер смятахме да отидем на бейзболен мач… — Гласът й секна.

Рон любопитно я погледна и каза:

— Значи Филип Търнър трябваше да бъде с вас онази вечер?

— Да. С нас и с нашия син Зак.

— Но не дойде?

Доктор Каспрак въздъхна.

— Габриела се обади и каза, че не му е добре. Мисля, че понякога тя прекалено много се страхуваше за сина си… но това е право на една майка да бъде такава — добави решително тя.

— А доктор Търнър трябваше ли да бъде с вас онази вечер? — попита Рон.

— Не — поклати глава Андреа Каспрак. — Той работеше по един проект тук в лабораторията.

Рон сви вежди и усети прилив на енергия.

— Вие казахте ли му, че Филип няма да отиде с вас на мача? Че ще остане у дома?

— Не знам — въздъхна нетърпеливо жената. — Мисля, че не. Какво значение има това?

— Доктор Търнър е казал в полицията, че е трябвало да работи до късно в лабораторията тази вечер — обясни Рон. — Бил ли е някой с него?

— Разбира се. Сигурно забелязахте, че имаме сериозна охрана.

Точно така, каза си Рон. Но един ядрен физик като нищо може да се изплъзне от погледите на няколко полузаспали пазачи. Той реши да насочи въпросите в друга посока.

— Доктор Търнър споменавал ли е някога пред вас за жена на име Лаура Рийд или Лаура Хейстингс?

— Не. Никога.

— И няма причина да смятате, че е имал извънбрачна връзка с някого…

— Вече ме питахте за това — каза доктор Каспрак. — Сега, ако нямате други въпроси…

Тя явно се беше подразнила от характера на въпросите му — сякаш той правеше неприлични предположения, просто за да я унижи.

— Извинявам се, ако съм ви обидил, госпожо — каза искрено Рон. — Убийството е мръсна работа.

— Убийство ли? — извика тя. — Какво общо има всичко това с убийство?

— И аз точно това се опитвам да разбера — каза Рон.

Глава 15

Гари седеше в количката си на задната веранда в къщата на Лаура със затворени очи, обърнал бледото си лице към топлото слънце. Винаги му беше студено. Откакто беше прикован към количката, все изпитваше студ. Ванда не изключваше отоплението в тяхната къща чак до средата на юни. Гари носеше дебело яке дори в такъв прекрасен ден като днешния.

Вратата се отвори и отвътре излезе Лаура с чаша горещо кафе и няколко листа хартия. Гари обърна глава към нея.

— Радвам се, че те намерих вкъщи — каза той.

— О, винаги съм вкъщи — отвърна тя и мислено се благодари на Бога, че Гари не беше сварил тук Иън. — Какво ново има при теб? — попита тя.

— Всъщност, има нещо ново — каза той. — Ще получа награда.

— Награда — възкликна радостно Лаура. — От кого?

— От Съвета по изкуствата — каза той. — Някакво специално отличие. Художник на годината за окръга. Нищо особено.

— Недей да скромничиш — каза тя и го потупа по ръката. — Това е страхотно.

— Да, хубаво е — кимна той и стеснително се усмихна.

— Все искам да те питам направи ли нещо за стипендията в Бостън? — каза тя, гледайки го с присвити очи.

Гари въздъхна.

— Ами… аз… просто се отказах. Джими го няма да ме пришпорва… нали разбираш.

— Той толкова много искаше това — каза тихо Лаура.

— Дай да видя какво си направила — смени той бързо темата.

— Това са само две скици — обясни тя, като премести една масичка до него и му подаде страниците. — Но е хубаво, че отново започнах да работя.

Гари машинално обви с ръце чашата с димящо кафе, после пое страниците и наведе посивялата си глава, взирайки се внимателно в тях. Беше дошъл неканен, просто се беше отбил да ги види и Лаура се радваше, че може да му покаже скиците. Сега тя се чувстваше малко неловко с Гари, тъй като знаеше, че той няма да одобри новото приятелство, което бе завързала, ако разбереше за това. Докато той отпиваше кафето си и разглеждаше скиците, Лаура си погледна часовника. Майкъл щеше скоро да слезе от училищния автобус на ъгъла. Тя искаше да го посрещне там. А след това щеше да дойде Иън. Искаше да й остане време да се преоблече и да си пооправи косата.

През последната седмица с Иън се виждаха всеки ден. Не излизаха никъде. Тя не искаше да оставя Майкъл с детегледачки, нито да притеснява Пам. Така поне казваше. Истината беше, че се чувства по-сигурна вкъщи. Така можеше да си повтаря, че двамата са просто приятели и нищо повече. Докато Майкъл беше с тях, в стаята си на горния етаж, беше невъзможно между тях двамата да възникне физическа близост. А докато няма нищо физическо, мислеше си тя, няма за какво да се чувствам виновна. Знаеше много добре, че Иън я харесва, но той по никакъв начин не упражняваше натиск върху нея. Отнасяше се така, сякаш тя беше от стъкло, и изглеждаше доволен, ако може просто да бъде близо до нея. Лаура нямаше защо да страда от уловените погледи и дочутите клюки на хората по улиците. Тя знаеше, че не върши нищо лошо, но нали знаеше също, че не е убила Джими. А се оказа, че никой в града не се интересува от това.

Затова стояха вкъщи. Хранеха се заедно, гледаха телевизия, играеха карти, забавляваха се с видеоигри и говореха. Когато тя станеше настоятелна, той казваше по нещо за Габриела. Но отговаряше на въпросите й неохотно. А когато тя се опиташе да му каже нещо за Джими, ставаше ясно, че той не иска да слуша за убития й съпруг. Тя помнеше как веднъж Джими каза, че не иска да знае нищо за някогашните й увлечения. Не иска да си я представи дори за миг с друг мъж. Може би и Иън се чувстваше по същия начин, но Лаура се правеше, че не забелязва това.

Когато гледаше как Майкъл си играе, Иън изглежда си спомняше за Филип. Често разказваше за сина си, двамата споделяха преживявания с децата си и тогава той се смееше, но след това внезапно замълчаваше и сменяше темата. Изглежда му беше особено приятно да играе с Майкъл и Лаура изпитваше благодарност за това. Когато тримата бяха заедно, понякога тя се улавяше, че за малко не е сбъркала името му и не го е нарекла Джими.

Тя отново започна да готви. През последните няколко месеца двамата с Майкъл караха само на супа и замразени храни. На Майкъл не му правеше впечатление какво яде, а тя все нямаше апетит. Но сега, когато на масата сядаше още един…

— Това много ми харесва — каза Гари, подавайки й скицата с момченцето, сгушило се под крилото на една гигантска птица. — Тъканта на перата е прекрасна.

— И на мен тази ми е любимата — каза Лаура. — Много работих върху нея.

— Как стана така, че отново започна да рисуваш? — попита Гари.

Лаура усети, че лицето й поруменя. Наистина, как стана? Как да обясни чувството от последните няколко дни, че отново живее? Не можеше да го каже на Гари. И затърси внимателно думите:

— Не съм сигурна. Може би… може би е времето.

— Мислех си, че някой ден може да заведем Майкъл на пикник. Разбира се, че за храната ще трябва ти да се погрижиш — каза той, сякаш се извиняваше. — Не трябва да ходим на кални места.

Лаура кимна. Иън сигурно скоро щеше да замине. Тя всеки ден очакваше той да каже, че тръгва на другата сутрин. При мисълта за заминаването му я обземаше меланхолия. Нямаше как да не си го признае.

— Да, хубаво ще бъде… — каза тя.

— Не изглеждаш много щастлива от тази идея. Може би е още рано — побърза да каже той.

За миг тя понечи да му разкаже, да му обясни защо не е щастлива, но се отказа. Знаеше, че в очите на Гари все още е омъжена за Джими. Защо да го разстройва? Иън скоро ще замине и Гари никога няма да разбере. Добре че Долорес и Сидни са във Флорида. Не искаше да кара Майкъл да лъже баба си и дядо си за гостуванията на Иън.

— Не, не е рано — каза тя и сложи за миг ръката си върху ръката на Гари. — Мисля, че точно това трябва да направим. И знам, че ще ни хареса. — Тя отново погледна часовника си. — Гари, трябва след малко да посрещна Майкъл от автобуса.

— Извинявай — каза бързо той и остави скиците. — Не трябваше да идвам, без да се обадя. — Подкара рязко количката и преди да се спусне по наклонената рампа, я изгледа замислено и каза: — Много се радвам, че те видях.

— Винаги си добре дошъл тук — каза разнежено Лаура. — Ще чакам с нетърпение пикника. Майкъл също.

— Аз също — кимна сериозно той.

След като Гари се скри зад люляковите храсти, Лаура взе чашата и скиците и бързо се прибра.

Точно щеше да излезе, и телефонът иззвъня. Тези дни тя имаше чувството, че телефонът е неин враг. Сигурно е полицията, която иска да разполага с нейния живот. Постоянно изпитваше ужас от анонимно обаждане на някой, който се наслаждава на нейния страх. Всеки път, щом телефонът иззвънеше, това си мислеше. Но винаги вдигаше слушалката. Една майка, чието дете не е вкъщи, винаги се обажда, когато телефонът звъни.

— Да? — каза тя предпазливо.

— Лаура, Марта е.

С чувство на облекчение Лаура се отпусна на стола до телефона. Понякога си мислеше, че редакторката й всъщност е нейна по-голяма преуспяла сестра и нищо друго. Представяше си Марта в кабинета й с изглед към Шесто авеню и бюрото й, затрупано с коректури и ръкописи и вечната диетична кока-кола. Марта, облечена с дрехи, ушити по поръчка, елегантна, събула обувките си под бюрото, с кацнали на носа очила с рогови рамки, говори по телефона и в същото време проверя да не би гримът й да се е размазал.

— Много ми е приятно да те чуя — каза искрено Лаура.

— Не се обаждам, за да те притеснявам — каза бързо Марта. — Само искам да проверя как си. Отдавна се каня да се обадя, но заради Асоциацията, нали знаеш… — Марта имаше предвид големия панаир на книгата, организиран всяка година от Асоциацията на американските книгоиздатели в Деня на загиналите във войните. Панаирът отнемаше много от времето и енергията на издателите.

— О, знам — каза Лаура.

— Как е Майкъл?

— Добре е. Чака с нетърпение ваканцията, разбира се.

— Като всяко нормално дете.

— Обаждаш се точно навреме. Започнах да работя по малко тези дни.

— Чудесно. Говорим за скици, нали? — попита Марта, която знаеше, че Лаура винаги първо рисува, а след това пише текста към рисунките.

— Само две-три.

— Много хубаво. Това означава ли, че се чувстваш по-добре?

Лаура се поколеба. Изпитваше нужда да сподели с някого, да разкаже на някого, който й съчувства.

— Нещо като че ли… се случи… и затова се чувствам по-добре…

— Чакай, не ми казвай. Запознала си се с необвързан, хетеросексуален, привлекателен мъж в твоето забутано градче.

Лаура без да иска се разсмя.

— Защо смяташ, че става въпрос за мъж?

— А за какво друго може да става въпрос? — попита Марта. Тя беше разведена след кратък брак на млади години и постоянно се възмущаваше от недостига на подходящи мъже в Ню Йорк. — Ще взема да се преместя при теб — каза тя. — Как е възможно такова нещо? Аз живея в град с осем милиона…

— С този човек се познавахме като деца. Срещнахме се случайно.

— Единственият мъж, когото случайно срещнах преди време, спеше във входа на кооперацията, а над него кръжеше рояк мухи — каза тъжно Марта. — И какво, ще има ли сватбен марш?

— О, Марта, стига. Моля те. Става дума само за приятелство. Просто си отвличам мислите от… от всичко…

— Слушай, ако е свестен, не го изпускай. Слушай какво ти казва леля ти Марта…

— Много ми е приятно да си говоря с теб — въздъхна Лаура. — Да можеше и да те видя…

— Ела в Ню Йорк. Доведи новия си приятел. Как се казва?

— Не ми е нов приятел. Казва се Иън.

— Все пак го доведи.

— Може и да дойда някой ден. Трябва да свършваме, Марта. Отивам да посрещна Майкъл от училище.

— Добре, виж какво, изпрати ми рисунките по факс, когато си готова.

— Ще ги изпратя.

— И още нещо… Боб Гърстър от Книжен свят свърза ли се с теб?

— Не… кой е той? — попита Лаура и погледна часовника.

— Журналистът, който щеше да пише материал за теб?

— Не — каза Лаура.

— Добре, ако го видя на панаира, ще му припомня някои неща. Всъщност специално ще го потърся. Беше голям сладур.

— Приятно прекарване на панаира — каза Лаура. Беше се изправила, готова да затвори телефона. Не искаше да закъснее за автобуса.

— Ще ти се обадя, като се върна.

— Довиждане — каза Лаура.

Беше закъсняла. Разбърза се.

Глава 16

Майкъл заби поглед в книгата, взета от библиотеката, преструвайки се, че не забелязва запратените топчета хартия, които улучваха главата му, докато автобусът се движеше. Знаеше само по няколко думи от всяка страница на книгата, но се опитваше с всички сили да се съсредоточи върху тези няколко думи. Може би, ако седя мирно и тихо, мислеше си той, те ще престанат. Погледна през прозореца да види коя пресечка е задминал автобусът. Още две-три спирки и идва неговата улица. Но сега автобусът се движеше мъчително бавно.

— Ей, жабо!

Майкъл усети, че някой го чука с пръст отзад по главата. Нямаше защо да се обръща да види кой е. Беше рижавото момче с луничките. Той беше от големите — във втори клас — и напоследък заедно с двамата си приятели сядаше зад Майкъл, щом се случеха в един автобус. Майкъл правеше всичко възможно да ги избягва. Изчакваше, бавеше се на тротоара, докато те се качат и седнат, после си намираше място далеч от тях. Но те усетиха това. Видеха ли го, веднага се преместваха близо до него. Понякога, когато беше с Луис, Майкъл се правеше, че не чува големите момчета. Но днес Луис си тръгна по-рано и Майкъл, останал сам, можеше да разчита само на тяхната милост.

— Ти нищо ли не усещаш бе, жабо? — извика рижавото момче. — Ей, тоя нищо не усеща. Сега ще опитаме нещо друго.

Две момичета от класа на Майкъл, които седяха на отсрещните седалки, видяха какво става и извърнаха глави, преструвайки се, че гледат през прозореца. Никой не искаше да си има работа с тези големи момчета. Брадичката на Майкъл потрепери, но той беше решил да не плаче. Майка му винаги казваше, че няма нищо лошо в това да се разплачеш, но той инстинктивно знаеше, че ако тези големи момчета видят сълзи, все едно че акули са надушили кръв. Погледна безпомощно към шофьора на автобуса. Това беше една жена на име Одри, която се държеше внимателно с всички деца. Тя обаче гледаше напред и терзанията на Майкъл се загубиха в общия шум от възбудени детски гласове. Освен това той не можеше да помоли за помощ една жена. Щяха цял живот да му викат ревльо.

Майкъл се опита да не им обръща внимание и проточи врат да види дълго ли още трябва да търпи. Още една спирка и щеше да слезе от автобуса.

Окуражен от нарастващата тревога на по-малкото момче, рижавият хлапак се пресегна и свали бейзболната шапка от главата на Майкъл. Другите две момчета се заляха в смях.

Майкъл инстинктивно протегна ръка, за да задържи шапката си и извика:

— Върни ми я. Тя си е моя.

Рижавият огледа шапката и след това я подхвърли като летяща чиния на момчето в дъното на автобуса, което не можа да я хване. Червената шапка падна на пътеката между седалките.

Майкъл я проследи с поглед и очите му се напълниха със сълзи. Шапката беше купена от баща му миналата година, когато за първи път го заведе да гледа бейзбол. Мачът му се стори много дълъг, на седалките беше горещо, но кренвиршите бяха хубави, а шапката беше награда, че е издържал от начало до край. Шапката беше доказателство, че е приет в мъжкия свят на бейзбола. Сега тя беше захвърлена в автобуса. Едно от големите момчета я стъпка върху мръсния под. Това вече беше прекалено.

Майкъл скочи от мястото си и се опита да я вземе.

— Всички по местата — извика Одри, опитвайки се да ги види в страничното огледало.

— Дай ми я — извика Майкъл, но момчето в дъното я запрати отново към рижавия си съученик.

Майкъл се извъртя и се хвърли към шапката, която рижавият подхвърляше над главата му.

— Моя е. Подарък е от баща ми.

Рижавият надвеси лице над Майкъл, нахлупи шапката накриво на главата му и напевно попита:

— Кога ти я подари? Преди майка ти да го пречука ли?

Майкъл винаги се хващаше на въдицата им. Затова те все го предизвикваха. Той коленичи на седалката и се обърна към тях със замъглени от сълзи очи.

— Не го е пречукала — извика той. — Престани да говориш така.

— Престани да говориш така — повториха през смях те след него като папагали, блъскайки се един в друг.

— Моят баща каза, че го е пречукала — изсъска рижавото момче, приближавайки се към Майкъл толкова близо, че Майкъл видя всяка една луничка поотделно.

— Баща ти е гаден лъжец. — Не знаеше откъде му е дошла смелост да каже такова нещо. Но за миг се възхити от себе си и се окуражи.

— Мери си думите — извика по-голямото момче и преди Майкъл да може да се сниши или дори да помисли за това, луничавият юмрук размаза носа му.

Майкъл залитна назад и от ноздрите му шурна кръв, а автобусът се огласи от детски писъци. Гласът на Одри, призоваващ за тишина, проехтя до дъното на автобуса, който в същия момент спря до тротоара.

— Стига, стига толкова! — Одри се втурна към тях да провери нанесените щати.

Майкъл усещаше в устата си вкуса на солената кръв, примесена със сълзи. Другите момчета гледаха насмешливо. Момичетата пищяха, а Одри повтаряше, че всички трябва да се успокоят.

Майкъл се изправи и грабна книгите, докато Одри предупреждаваше строго рижавото момче да не мърда от мястото си.

— Добре ли си? — попита разтревожено Одри, търсейки книжна салфетка да избърше кръвта.

— Пусни ме — извика Майкъл. Сълзите вече бяха рукнали и той се опитваше да се измъкне от нея, обзет от едно-единствено желание — да слезе от автобуса.

Наведе се и се затича по пътеката към вратата. Одри се спусна след него и извика:

— Всички по местата си и никой да не вдига шум!

— Отвори вратата — каза умолително той. Целият трепереше. — Отвори вратата.

Одри надникна навън.

— Не виждам майка ти — каза тя.

На Майкъл сърцето му се сви.

— Нека да изчистя тази кръв от лицето ти — помоли го Одри.

— Не, не ме докосвай — извика Майкъл и в следващия миг видя през прозореца едно познато лице. — Пусни ме да сляза. Ето го Иън. Дошъл е да ме вземе. — Не знаеше това така ли е, или не, но това наистина беше Иън, който крачеше по Честнът стрийт. — Иън — изкрещя той през отворения прозорец.

Иън се огледа, объркан в първия момент, след това забеляза Майкъл на прозореца на училищния автобус. Забърза към автобуса.

— Пусни ме — настоя Майкъл.

Одри отвори вратата на автобуса, Майкъл се смъкна на улицата и се втурна към Иън. Иън приклекна и го огледа.

— Какво се е случило? — попита той.

— Едни големи деца ми взеха шапката.

Иън вдигна поглед към Одри, която поклати глава и тихо каза:

— Побойници.

Иън кимна мрачно, оглеждайки смачканата мръсна шапка на главата на детето.

— Да, но ти си я взел, както виждам — похвали го Иън.

— Да — кимна през сълзи Майкъл.

— Хайде — каза сериозно Иън и протегна ръка на момчето, — добре си се справил.

Майкъл пое протегнатата ръка.

Беше закъсняла. Обаждането на Марта ме забави, изпуснах го за секунда само, каза си тя, като видя автобуса на Майкъл, който потегляше от спирката. Тя винаги го посрещаше, макар че спирката беше само на две пресечки. Вече нямаше доверие на никого, на нищо. Не искаше той да изминава сам тези две пресечки.

Лаура слезе по стълбите и забърза към ъгъла. Видя ги веднага. Иън държеше Майкъл за ръката. Имаше много кръв по лицето на Майкъл, по ризата му. Раменете му се тресяха. Лаура се затича. След секунди беше при тях и грабна сина си.

— Какво се случи? — извика тя. — Какво има?

Майкъл се спусна към нея и обви с ръце шията й.

— Едни големи момчета се заяждаха с мен. Сбихме се.

Тя погледна ужасена Иън през рамото на Майкъл, но Иън поклати глава и каза:

— Нищо му няма. Просто са го поуплашили. Един разкървавен нос и нищо повече.

— Какво се случи, миличък?

— Той ми взе шапката. И аз му казах, че баща му е гаден лъжец. А той ме удари.

— Ти защо му каза така? — попита тихо тя.

Майкъл се изпъна и я погледна със сериозните си кафяви очи, все още зачервени от сълзи, с размазана по лицето кръв.

— Защото той ми взе шапката и започна да я тъпче. Заяждаше се с мен.

— Но защо се заяждаше с теб?

— Защото казваше, че ти си пречукала татко.

— О, Майкъл — каза Лаура и притисна лицето му в рамото си. — Съжалявам.

— Няма нищо — каза Майкъл, потупвайки я невинно по гърба. — Ти не си виновна. Добре че в този момент мина Иън.

— Да, добре че си минал. Благодаря ти — прошепна тя.

— Всичко е наред. Да вървим у дома — каза Иън.

Лаура изпита странно чувство от тези негови думи. Точно това би казал Джими, помисли си тя. После си каза, че би трябвало да възрази, да му напомни, че това не е негова къща, но думите му й вдъхнаха чувство за сигурност и тя каза:

— Да, хайде да тръгваме.

Глава 17

Домът на Джейсън Търнър беше кокетна, но някак запусната къща, изградена от готови сглобяеми части. Построена през 50-те години на тиха улица с големи дървета, тя беше част от цяла редица еднотипни къщи. Беше боядисана в синьо-лилаво и имаше гараж отзад. Две момченца играеха отпред на тревата, но като видяха, че пред къщата спира полицейска кола, хукнаха, викайки майка си, и изчезнаха зад входната врата, която затръшнаха след себе си.

Докато Рон и полицай Витковски стигнат входната врата, една дребна жена с руса коса като захарен памук вече ги чакаше. Чертите й бяха остри, а лицето — внимателно гримирано. Тя отвори решително вратата, когато те наближиха, и ги изчака да заговорят.

— Мисис Черил Търнър?

Жената кимна.

— Аз съм следовател Рон Ленард. Това е полицай Витковски. Може ли да поговорим?

— Разбира се — каза тя и ги покани да влязат.

Двете момченца се бяха свили на стълбите и по-малкото се стресна, когато Рон ги изгледа.

— Вкъщи ли е съпругът ви, госпожо? — попита Рон.

— Той спи. Преди няколко часа му свърши смяната.

— Аз ще остана в града съвсем кратко и много бих искал да говоря с него.

— Марк, Питър, вървете да събудите татко. Кажете му, че един полицай иска да говори с него — каза Черил на синовете си. Момчетата взеха да си шепнат и да се бутат. — Хайде тръгвайте — скара им се Черил.

Докато децата трополяха по стълбите, една жена с къса сива коса и ясни сини очи влезе бавно в стаята, стиснала химикалка и някакви рекламни листовки.

— Мамо, тези хора са от полицията и искат да питат нещо — обясни Черил на възрастната жена. — Това е свекърва ми Идит Търнър.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Рон. — Вие ли сте майката на Иън Търнър?

— О, да — отговори Идит. — Имам двама сина — Иън и Джейсън.

— Заради Иън ли идвате? — попита Черил и запали ментолова цигара. — Нали нищо не му се е случило?

— Не, нищо. Просто исках да ви задам няколко въпроса за него и за покойната му съпруга.

Черил дръпна от цигарата и изгледа Рон с присвити очи.

— Защо? Какво има?

— Полицейско разследване — каза строго Рон.

— Вече отговорихме на всички въпроси за пожара — каза Черил.

— Това е за друго нещо. Става дума за един инцидент в Ню Джърси, откъдето идвам.

— Какъв инцидент? Сигурен ли сте, че Иън е добре?

— Добре е — потвърди Рон. — Става дума за една жена, с която той се вижда.

— О-о. Добре — каза изненадано Черил.

— Кажете ми, вие бяхте ли близка със зет си? Бракът му беше ли щастлив?

Идит Търнър, която се бе настанила в едно кресло, попълваше съсредоточено рекламните листовки, изплезила език от напрежение.

— Да, мисля, че да. Не мога да кажа, че не бяха щастливи.

— Не сте съвсем сигурна.

— Ами, ние не бяхме много близки. Искам да кажа, че Джейсън и Иън са близки. Нали знаете как е между братя. Но Иън и Габриела бяха по-богати, нали разбирате какво искам да кажа. Иън е ученият в семейството. Той е човекът с парите. А Габриела… тя…

Рон забеляза колебанието в гласа й и каза:

— Не я обичахте много.

— Не съм казала такова нещо. Тя беше много мила. Притеснителна. Но изобщо не говореше английски. Според мен не че не знаеше езика, а защото не искаше да има нещо общо с нас.

— А с вас говореше ли на английски, мисис Търнър? — попита Рон, обръщайки се към по-възрастната жена.

— Майко — подкани я нетърпеливо Черил.

Възрастната жена вдигна глава от заниманието си.

— Извинявайте, не ви чух. Какво ме питате?

— Габриела говореше ли с вас на английски?

— От време на време — намръщи се Идит. — Ние не се виждахме много често, нали разбирате — опита се тя да се извини на Рон. — Да не си помислите, че съм нелюбезна, просто искам да свърша с това, за да не изпусна пощата — добави тя. — Луда съм да участвам в конкурси. Това си ми е слабост. Но и печеля много неща, нали, Черил?

— Майко, полицията не се интересува от твоите конкурси.

— Спечелих тази лампа, ето тази — каза тя, почуквайки с химикалката по високия лампион до себе си. — И онзи дискплейър, но не ме питайте какво значи това. А и… — Видя, че Черил се готви отново да я прекъсне и вдигна химикалката да я предупреди да мълчи. — А и да не забравяме екскурзията в Чудния свят на Дисни…

— Не, няма да я забравим — каза Черил и угаси цигарата си.

Рон погледна бележника си и се обърна към Черил, която чакаше търпеливо следващия въпрос.

— Мислите ли, че девер ви е изневерявал на съпругата си? Знаете ли нещо по този въпрос? Възможно ли е да е казал на съпруга ви?

— Ако е казал нещо на Джейсън, той щеше да ми каже. Ние нямаме тайни. Не, мисля, че не я е мамил. Не казвам, че бяха най-щастливата двойка на света. Тя никога не искаше да излиза от къщи. Сякаш се страхуваше от собствената си сянка. Но той се стараеше. Стараеше се да я направи щастлива.

— Значи нямате основание да смятате, че Иън е имал връзка с друга жена.

Черил поклати глава, сякаш обмисляше отговора си.

— Не…

— Напуснал е работата си и е отишъл да живее на яхта. Това не ви ли се стори странно?

— Нямате представа какво преживя… с Филип. Нали знаете за Филип? — Острите черти на Черил се смекчиха. — О-о-х… — сякаш изплака тя. — Това сладко дете. Всички го обичахме. Той прекарваше много време тук. С моите две деца бяха като Тримата мускетари. Обичахме го като наше дете.

— А Иън и Габриела…

— Те трепереха над него — каза Черил с тон, който не търпеше възражение. — Обожаваха го.

Идит Търнър се взираше в рекламите.

— Дума от четири букви, която се римува с „цена“? — чудеше се тя на глас.

— Тя си живее в свой свят — наведе се Черил към Рон.

Един едър хубав мъж с ясни сини очи заслиза тромаво по стълбите, търкайки очи, за да се разсъни.

— Здравей, скъпи — каза Черил.

Джейсън Търнър погледна намръщено Рон и полицай Витковски, разположили се в дома му.

— Марк ми каза, че са дошли полицаи.

Рон се изправи и протегна ръка.

— Аз съм следовател Ленард. Изпратен съм от окръжния прокурор в Ню Джърси.

— Какво искате от нас? — попита грубо Джейсън.

Марк и Питър, промушили глави между пръчките на перилата, гледаха зяпнали полицаите във всекидневната.

— Я вие двамата, излезте в задния двор, докато свършим тук — извика им Черил.

— Там няма какво да правим — възропта Марк.

— Играйте на баскетбол. Правете нещо. Карайте колело.

Момчетата неохотно се подчиниха.

— Имам няколко въпроса, отнасящи се до брат ви — каза Рон. — Точно говорех с жена ви.

— Защо се интересувате от брат ми? — попита Джейсън, готов да премине в отбрана. — Знам, че е в Кейп Крисчън. Обади ми се преди няколко дни.

— Каза ли ви какво прави там?

— Останал е няколко дни на пристанището. Защо?

— Опитваме се да разберем дали някога е имал връзка с една жена в нашия окръг, която полицията разследва.

— Брат ми не е слизал от яхтата си през последните шест месеца.

— Това ни е известно — каза припряно Рон. — Споменавал ли ви е някога за жена на име Лаура Рийд?

Джейсън помисли и поклати глава.

— Не.

— Имате ли спомен от детството си за момиче на име Лаура Хейстингс?

Джейсън отново поклати бавно глава.

— Не — каза той, но в гласа му се прокрадна нотка на съмнение.

— Те твърдят, че се познават от началното училище. Разправят, че брат ви паднал в една яма, а тя го намерила.

Очите на Джейсън се разшириха, а лицето му пребледня.

— О, да — каза той. — Да. Със счупен крак… — Погледна към майка си и Рон видя, че очите му презрително припламнаха.

Идит, която изглеждаше погълната от безсмислиците, които редеше, изведнъж спря да пише и химикалката замръзна във въздуха. Рон знаеше, че ги слуша, но се преструва, че не чува какво си говорят.

— Да — въздъхна Джейсън. — Сега си спомням, че имаше такова момиче. Но тя се премести от тук… преди много години.

— Това ли е момичето, което го е намерило? — обърна се Черил към Джейсън. Тя очевидно знаеше за какво става дума.

Джейсън мрачно кимна.

— Знаете ли дали са поддържали връзка?

— Не. Брат ми се ожени и…

Рон едва се сдържа да не се засмее. Значи Джейсън смяташе, че едно събитие изключва възможността да се случи друго събитие. Много е предан на семейството си този човек, помисли си Рон.

— Мистър Търнър, вие сте пожарникар, така ли?

— Да.

— Бяхте ли тук вечерта, когато изгоря къщата на брат ви?

Джейсън поклати глава. В ъгъла на стаята Идит вдигна ръка като ученичка, която иска да отговори на зададен въпрос.

— Бяхме в Чудния свят на Дисни — съобщи тя. — Нали помните, че ви казах за екскурзията?

Рон се изненада, като видя, че очите на Джейсън се насълзиха от гняв.

— Вечерта, когато той имаше най-голяма нужда от мен… единствения път, когато можех да му се отплатя поне малко за всичко, което правеше за мен… точно в този момент аз съм в Чудния свят на Дисни. Колко мръсна работа е животът.

— Стига, Джейсън — възпротиви се Идит. — Прекарахме чудесно в Дисни. И децата прекараха чудесно.

— Стюарт Шорт, подпалвачът, осъден за няколко предумишлени пожара, е действал винаги по един и същи начин. — Рон погледна бележките си. — Закрепвал е запалена цигара на картонче от кибритени клечки и е използвал детска играчка от плат, напоена с керосин. — Погледна Джейсън и добави: — Доста странна комбинация.

— Нещо обичайно за психопат и подпалвач — поклати глава Джейсън. — Почти винаги използват кибрит. Това е част от удоволствието. Колкото до играчката, Стюарт е болно момче…

— Тези подробности не са били съобщени на вестниците.

— Не, за да хванем по-лесно престъпника.

— Обсъждали ли сте някога с брат си как е действал подпалвачът? Какво точно е правил? Какви средства е използвал, какви са отличителните белези на деянието, така да се каже?

— Не — възрази Джейсън. — Разбира се, че не.

— Би било съвсем нормално — каза спокойно Рон. — Сигурен съм, че хората тук са се интересували много от подпалвача.

— Никога нищо не съм му казвал и той никога не е питал — каза ядосано Джейсън. — За какво намеквате?

— Просто задавам въпроси…

— Отказвам да слушам повече тия глупости. Не знам какъв ви е проблемът, но не закачайте брат ми. Чувате ли? Тази мъка му стига за цял живот.

Идит сложи писанието си в плик, който облиза и залепи.

— Може ли някой да ме закара до пощата? — попита умолително тя. — Страх ме е, че ако се забавя, ще изпусна крайния срок.

Джейсън рязко се изправи.

— Аз ще те закарам — каза той. — Къде са ми ключовете?

Черил посочи една купичка върху телевизора. Джейсън грабна ключовете и изгледа гневно майка си.

— Готова ли си, или не?

Идит стана нервно от стола си.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя на Рон и на полицай Витковски.

Рон стисна слабата й ръка и стана от стола.

— Ние също трябва да тръгваме — каза той.

Черил ги изпрати до вратата. Като излязоха навън, видяха колата на Джейсън, която профуча по улицата. Идит седеше до шофьора изправена, сякаш бе глътнала бастун.

— Знаете ли, моят съпруг е много предан на брат си. Много е привързан към него.

— Забелязах — каза Рон. — Предаността е похвално нещо.

Окуражена, Черил продължи:

— Онази случка, за която споменахте. Нали си спомняте, за момичето и за ямата в гората… Джейсън ми е разказвал за това. Баща му го търсел, за да го накаже за някаква глупост. Бил много жесток с момчетата. Иън винаги се опитвал да му се противопостави и защитавал брат си. Нали разбирате? В онзи конкретен случай двамата се криели в гората. Когато го чули, че идва, Иън качил Джейсън на едно дърво. Старият издърпал Иън и го свалил от дървото. При падането Иън си счупил крака. Онзи мръсник го оставил там. Напердашил Джейсън и го завлякъл вкъщи, а Иън оставил там със счупен крак. Иън се опитал да допълзи до къщи и тогава пропаднал в ямата.

— Майка им нищо ли не е направила? — намръщи се Рон.

— Нали виждате каква е — поклати глава Черил. — Тя си живее в свой свят. Участва в рекламни конкурси. Вижда само онова, което иска да види. Останалото просто не съществува.

— Ясно — каза замислено Рон.

— Така че, ако ви се струва, че мъжът ми… някак… се хвърля веднага в защита на Иън… — каза извиняващо се тя.

— О, разбирам — отвърна Рон. И то много повече, отколкото си мислиш, каза си Рон. Дори и да знаеше нещо за брат си, Джейсън никога нямаше да го каже. Нямаше да каже и жена му. Никой нямаше да каже. — Много ви благодаря за съдействието.

Глава 18

Телефонът иззвъня, точно когато Лаура завиваше Майкъл в леглото. Тримата прекараха тихо и кротко вечерта. Иън извади скарата и си опекоха наденички. Сърцето на Лаура се свиваше, като го гледаше на мястото на Джими, но Майкъл много се развесели от вечерята на открито. След като се наядоха, играха на карти. Майкъл, притихнал, не се отдели от Лаура цялата вечер. За нея това беше добре дошло. Точно това искаше. Сега, когато се готвеше да му прочете приказка, чу телефона. Понечи да помоли Иън да се обади, но размисли. Може би е свекърва й или Сидни; всеки момент трябваше да се върнат.

— Аз ще се обадя — извика Лаура и чу, че Иън се качва по стълбите. Тя целуна Майкъл и отиде да се обади. Беше Гари.

— Лаура, в неудобно време ли се обаждам? — попита той.

— Не, разбира се, че не — отговори тя. — Какво има?

— Ами, нали си спомняш, че ти казах за наградата на Съвета по изкуствата?

— Да. Видна личност си ти.

— Така е. Значи… — Тя долови нервна нотка в гласа му. Той пое дълбоко дъх. — Въпросът е, че ще има церемония в Градската зала. Исках да ви поканя… исках да кажа, че ще бъда много горд, ако двамата с Майкъл дойдете. Нали разбираш, като мои официални гости.

— Много мило от твоя страна, Гари. Сигурен ли си, че искаш да бъдеш в нашата компания на такова голямо обществено събитие?

— Да, р-р-разбира се — заекна той. — Искам да кажа, защо не?

— Ти си истински приятел. Много ще се радваме да дойдем — каза Лаура. — Кога ще бъде това?

— Другия месец — каза той. — На петнайсети.

— На петнайсети — повтори тя. — Ще си отбележа в календара.

— Ако имаш друг ангажимент… — добави бързо той.

Лаура въздъхна. Не, нямам, помисли си тя. Тогава вече ще бъда пак сама.

— Няма да имам — увери го тя.

— Майкъл буден ли е? — попита той.

— Точно го слагах да си легне.

— Извинявай — каза Гари. — Хайде, връщай се при него.

Той направо й късаше сърцето — все се извиняваше, все се страхуваше, че я притеснява. Колко странно, че се държи така. Той беше единственият й истински приятел. Тя благодари за обаждането и му пожела лека нощ. След това, като въздъхна, излезе в коридора и тръгна към стаята на Майкъл. Вътре беше Иън — седеше на края на леглото и галеше детето по косата. Тя чу тихия му глас, но отначало не можа да разбере какво казва. След това се изненада, като позна собствените си думи.

Той рецитираше „Раул и гигантската жълта жаба“. Очите на Майкъл се затваряха, а по лицето му пробягваше усмивка. Преди Иън да свърши, Майкъл заспа. Иън се пресегна и угаси лампата Мечо Пух. След това стана и тръгна на пръсти към вратата. Като видя Лаура, сложи пръст на устните си. Тя остана отвън, а Иън затвори вратата и се приближи към Лаура в полутъмния коридор.

— Заспа — каза той.

Тя импулсивно го прегърна и склони глава на гърдите му. В първия момент той се сепна, после боязливо я прегърна и зарови лице в косата й. Допирът с него я разтърси цялата. За миг тя се притисна силно към него. После смутено се освободи. Неговите сини очи я гледаха жадно, докато се отдръпваше. Тя хвана ръката му и я задържа.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— За днес. За всичко. За грижите за Майкъл. И за мен.

— Правя го, защото искам — отвърна той.

Тя се обърна и заслиза по стълбите.

— Да не го събудим само — каза тя.

Иън я последва във всекидневната. Тя се отпусна на канапето и той седна до нея. Хвана ръката й, вдигна я внимателно към лицето си и я притисна замислено в бузата си.

— Ти му разказваше моята приказка — каза усмихнато тя и свали ръката си.

— Да, вярно.

— Откъде…?

— Отидох в книжарницата в града и си купих твоите пълни съчинения. Прочетох ги всичките. Няколко пъти. Много са хубави. Имат ритъм… звучат като поезия. Наистина приковават вниманието. Ти си много талантлива писателка и художничка.

— Защо досега нищо не си казал?

— О, какво разбирам аз от това? Аз се занимавам с наука. Мнението ми за литература няма значение.

— За мен има — каза тя.

— Ами, казах го — каза усмихнато той. — Кой се обади? Пак ли от полицията? — Иън се опита въпросът му да прозвучи небрежно, но не успя.

— Един приятел — каза замислено Лаура. — Един от малкото на брой, които имам тук. Казва се Гари. Той е от най-старите приятели на Джими. И единственият в този град, който ми вярва. Всички останали мислят, че аз съм убила мъжа си — каза тя без всякакви заобикалки. И в същия момент си даде сметка, че се опитва да го провокира. Но той не реагира. — Защо не ме попита нито веднъж какво се е случило? — продължи тя. — Как така нямаш никакви съмнения за мен?

— Просто така — изгледа я Иън, без да се усмихва. — Нямам никакви съмнения за теб. Ти още не разбираш това. — Той виждаше, че тя не е доволна от отговора му и добави: — Може би защото все още виждам детето в теб. Виждам ангелското лице, което се надвесва над мен от тъмнината. Гласчето, което ми обещава, че ще повика помощ. Ти не си способна да убиеш. Нищо не може да ме убеди, че си убила някого.

— Аз не съм вече онова момиченце — каза предупредително тя.

— Забелязах — усмихна се той.

Лаура стана от канапето и закрачи неспокойно из стаята.

— Уплаших се да не би да се обажда свекърва ми или мъжът й. Всеки момент трябва да се върнат от Флорида.

— Не ги ли обичаш?

— Със свекърва ми никога не сме били в добри отношения. Но след като Джими беше убит… трябваше да обяви някого за виновен. Разбирам я. Наистина я разбирам. Нямаш представа колко безсилен и гневен се чувства човек, когато най-близкият му е убит, а не се знае от кого… а и убиецът е на свобода. Понякога не мога да мисля за нищо друго освен за това. Защо да не могат да го хванат? Той не се е изпарил. Все някъде се намира. Имам обаче чувството, че изобщо не го търсят. Само мене гледат. А него няма да го открият, докато си губят времето да… — Тя усети, че се разтреперва. — Не трябва да започвам пак… — каза извиняващо се тя.

— Защо стоиш тук? — попита той.

— Не знам — поклати глава Лаура. В действителност не беше мислила по този въпрос. В скръбта си бе станала съвсем инертна. — Когато Джими беше тук, обичах този град, но сега… Макар че знаеш ли, Иън, мисля, че няма да има значение къде съм — където и да съм, това все ще ме преследва. Имам чувството, че много скоро хората ще почнат отново да ме сочат с пръст и да шепнат, че аз съм жената, която е убила мъжа си — изричайки гласно това, тя си даде сметка, че през цялото време го е знаела. И то засилваше нейния страх от бъдещето. — Докато не открият мъжа, който уби Джими, винаги ще нося това петно. Без значение къде съм.

Иън кимна и каза:

— Все пак, може би ще ти бъде по-добре, ако си далеч оттук, където всичко това се е случило.

— Мисля, че просто не исках да изтръгна Майкъл от дома му. Той още ходи на училище. Макар че училището явно е мъчение за него, ако се съди по днешния инцидент в автобуса.

— Кога свършва училището? — попита спокойно Иън.

— След няколко седмици — отвърна Лаура.

— Като свърши училището, защо просто не се махнем оттук? Защо просто не се качим на яхтата и не заминем?

— Да се качим на яхтата? — повтори тя.

— Да. Ти, аз и Майкъл — изгледа я Иън.

Лаура извърна глава. Това е, помисли си тя, моментът, който очаквах. Той се кани да замине. Няма как. Но искаше да ги разходи, преди да продължи по пътя си. Тя се замисли. Нещо като ваканция на море. В известен смисъл е толкова привлекателно. Но по-добре е той просто да си тръгне и тази история да приключи. Преди още Долорес да се е върнала.

Но трябва ли толкова скоро, запита се Лаура със свито сърце. И се опита да мисли с главата си. Долорес така или иначе щеше да разбере за Иън. Щеше да чуе, че някакъв мъж е правил компания на снаха й. Клюкарската мрежа щеше да се погрижа за това. Но поне двамата нямаше да се изправят очи в очи. Най-добре е цялата история да приключи, докато всичко все още е невинно. Лаура знаеше, че няма да може да приеме поканата за разходка по море, че двамата просто ще се сбогуват и ще си обещаят да държат връзка.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но мисля, че ти трябва веднага да си заминеш. Майкъл ще бъде две седмици на лагер след училище. Не искам да те задържам толкова време.

— Добре — засмя се Иън. — Смятам, че мога да изчакам, докато свърши лагерът.

— Не — поклати глава Лаура. — Трябва просто да заминеш. Прекарахме толкова… чудесно. Но не искам да те задържам.

— Не искаш ли? — каза той. — Защото аз искам. Завинаги, ако ми позволиш.

Лаура сви вежди.

— О, съжалявам — измърмори тя.

— Значи не искаш да се омъжиш за мен?

В първия момент тя остана толкова потресена, че не можа да каже нищо. След това се ядоса.

— Не се подигравай — каза Лаура. — Срамота е.

— Мислиш, че се шегувам ли? — попита той.

Лаура се отпусна на най-близкия стол. Думите му я оставиха без дъх, сякаш някой силно я бе ударил.

— Разбира се, че се шегуваш…

— Защо? — попита спокойно той.

Лаура отметна глава и закова поглед в тавана.

— Защо? Защото… — Не можеше да мисли. Защото не си признаваше, че иска да му повярва. Защото се страхуваше да не бъде жестоко подведена и да не стане жертва на собственото си лековерие. Нямаше намерение да попада в тази клопка. — Защото е глупаво, затова — каза троснато тя. — Защо трябва да говориш такива неща?

— Защото те обичам — каза простичко той. — Не го ли знаеш?

Още докато той изричаше тези думи, сърцето й подскочи, а стомахът й се сви на топка. Обичам те! Тя нямаше кой знае какъв опит, но знаеше, че един мъж не казва такова нещо, ако не го мисли. И не можеше да погледне Иън в очите и да каже, че е изненадана. Макар че беше. Беше много изненадана.

— Аз просто си мислех, че ти е самотно — промълви с усилие тя.

— Така ли? — каза той и тя долови някаква острота в гласа му.

— Не — каза искрено Лаура и поклати глава. — Не. Но да се омъжа за теб… искам да кажа… ние дори не сме…

— Не сме се любили? — попита той. — Любил съм те всеки ден, много пъти на ден… мислено.

Той седеше в другия край на стаята, но думите му я разтърсиха като любовна тръпка, много по-силна от всяко докосване. Тя затвори очи. Не си позволяваше да мисли за това. Но сега, когато погледът му я пронизваше, когато думите бяха изречени, тя усети, че прималява от копнеж по него.

— Знам — каза тихо Лаура, признавайки онова, което беше изписано в очите й.

Двамата замълчаха. В нейната глава се въртеше само тази мисъл, тя ту я приемаше, ту я отхвърляше. Представи си как ще реагират хората в Кейп Крисчън, ако разберат, че се е омъжила повторно. Ще й направят чучело и ще го обесят. Ами Долорес? Господи. Ще се повтори цялата история с обвиненията, че е убила Джими. А полицията? Те ще подскочат от радост. За тях това ще бъде доказателство, че е искала да се отърве от първия си съпруг. Цял живот няма да я оставят на мира. Ще бъде пълен провал във всяко отношение.

— О, Иън — каза тя. — Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо? Ние дори не се познаваме.

— Познаваме се от години — каза той.

— Не е точно така — отвърна тя. — Само формално. Ти не знаеш каква съм. Имаш някакъв идеализиран спомен за мен. Като за някакъв ангел, който те е спасил. Това не съм аз. Аз съм… аз съм кисела, когато не си доспя. Правя… ужасен сос за спагети. Всички го казват. Никога не си ме виждал да чистя къщата, облечена със стар анцуг, изнервена от Майкъл. Това съм аз в действителност.

— Аз също си имам недостатъци, нали знаеш.

— Не знам — извика тя. — Точно в това е въпросът.

— Ще ги откриеш — отвърна той. — Само кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Знаеш ли, за един учен това не е много научен подход към нещата.

Иън седеше напрегнато на ръба на канапето.

— Забеляза ли нещо? — попита той.

— Какво?

— Че не каза „не“.

Лаура имаше чувството, че се задушава. Вярно беше. Защо просто не каза „не“? Не, не мога да се омъжа за теб. Не, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала. Не го каза, защото мисълта, че той ще си отиде, й причиняваше почти физическа болка. Защото колкото и безразсъдно и невероятно да звучеше, предложението му беше като спасителен пояс за човек, който се дави.

Той се смъкна от канапето и коленичи на пода пред нея.

— Трябваше да го кажа паднал на колене. Омъжи се за мен — каза той. Вдигна я от стола и я свали на пода до себе си. В прегръдките му, притисната до него, тя усети, че се замайва от допира до мускулестите му гърди под ризата, от ударите на сърцето му, от мъжката му миризма, от мисълта за тях двамата в нейното легло.

Лаура се отдръпна. Опита се да разсъждава трезво.

— Майкъл — каза тя. — Трябва да мисля за Майкъл. Той загуби баща си. Толкова много сътресения за кратко време.

— А аз загубих сина си. Майкъл има нужда от баща. Аз имам нужда от син. И за двама ни това ще бъде нов шанс. — За миг Лаура ги видя как вървят към нея от автобусната спирка, Майкъл стиснал Иън за ръката. — Ще ти кажа нещо, Лаура. Онова, което се надявах да намеря на яхтата, не го намерих, докато не намерих теб. Искам отново да имам дом и семейство. Това лошо ли е?

— О, Иън, недей. Това е само една красива мечта. И нищо друго. Трябва да си отидеш. Помисли си какво ще каже полицията, ако изведнъж се ожениш за мен. Ще те гледат така, както гледат мен. Вече задаваха въпроси за теб. Не мога да ти причиня такова нещо.

— Нека аз да се тревожа по този въпрос — каза той. — Не ме интересува какво мислят. Нямаме какво да крием. Нали така?

Тя не знаеше да плаче или да се смее. В прегръдките му се чувстваше в безопасност.

— Понякога си мисля, че съдбата ме е изпратила тук да те закрилям — прошепна той, заровил лице в косата й. — Да те спася така, както ти ме спаси преди много време.

Тя се отдръпна и го погледна изпитателно. Погледът му я изгаряше, все едно че гледаше право в слънцето. Имаше нещо разтърсващо в неговата решимост. Той беше като странстващ рицар, устремен към далечен замък, за да спечели дамата на сърцето си.

— Дори и да те познавах по-добре, дори и да мислех, че можем… все пак е много скоро — възпротиви се тя.

— Всичко това е погрешно — каза той. — Животът е много кратък. Кой знае това по-добре от нас? Нито един миг не трябва да се пропилява. Знам, че Габриела би казала точно това. А ако Джими можеше да поговори с теб, точно това щеше да ти каже. Че не трябва да се изпуска моментът. Че никога не се знае какво ще донесе утрешният ден.

При името на Джими мъката отново я връхлетя.

— Толкова много го обичах — прошепна тя.

В първия момент Иън настръхна. После докосна с устни ухото й. Лаура усети топлия му дъх да гали ухото й, сякаш морски бриз докосва цвете.

— Той ще иска да си щастлива. Всеки ден. Щастлива, каквато аз мога да те направя. Омъжи се за мен. Още сега. Нека целият град да се разбуни. Нека на полицаите да им излезе пяна на устата. Те не могат да ни спрат. Ние ще сме заминали.

Лаура успя да се освободи от него. Изправи се и прекоси стаята.

— Не. Това е прекалено много, прекалено бързо.

Той се изправи на крака и тръгна след нея. Привлече я към себе си и я целуна. Колкото и странно да беше, през ума й мина мисълта за Пинокио от любимия видеофилм на Майкъл. Почувства се като момчето кукла в мига, когато го докосва синята фея. Животът се вливаше като мед в безчувственото й тяло.

— Нека да остана — прошепна той. — Нека да остана при теб тази нощ. Нека да ти докажа, че така трябва.

— Не — каза рязко тя. — Искам да си отидеш.

Той я пусна и замислено я погледна. Тя се опита да бъде твърда, да го отблъсне и да му покаже, че точно това иска. Но нямаше смисъл да го заблуждава. Въпреки думите, които изрече, очите й се изпълниха с нежност, когато го погледна. Той се усмихна разбиращо и сърцето й пак трепна.

Тя се замисли за Джими, за онази вечер, когато решиха да се оженят. Познаваше го толкова добре, познаваше настроенията и навиците му, имаше му пълно доверие. Изборът беше лесен, това беше следващата логична стъпка в техния съвместен живот. Бебето беше на път, трябваше да се правят планове. Помнеше одобрението на приятелите си, тихата, уверена радост, която я обземаше, когато беше с него. Но този човек тук е съвсем различен. Непознат. В него има нещо, което я кара да изтръпва, но това любов ли е, или е само мракът, който заобикаля и двамата, страданието, което виждат в очите си? Не трябва ли любовта да е радостна? Ще могат ли някога да се отдалечат от миналото толкова много, че да намерят радост един в друг? Защо изобщо размишлявам за това, укори се тя. Та аз дори не познавам този човек. Как изобщо мога да мисля за това?

Кръстосвайки ръце на гърдите си, сякаш да предпази сърцето си, Лаура каза:

— Трябва да си отидеш. — Като го погледна и видя покрусеното му лице, тя добави: — Трябва да помисля.

— Искам само за мен да мислиш — каза той.

— Можеш да си сигурен в това — усмихна се печално Лаура.

Изпрати го до вратата. Иън спря в антрето и пак я целуна. Тя се вкопчи в него, изпивайки го с целувката си. После се отдръпна. Той погледна вазата с цветята на масичката и попита:

— От кого са? Имам ли съперник?

— Той е просто приятел — поклати глава Лаура.

— След като се оженим, край на такива приятели — каза той.

— Не съм дала съгласието си за подобно нещо — отговори тя и думите прозвучаха фалшиво дори в собствените й уши.

— Ще кажеш „да“ — предсказа той. — Ще видиш.

Лаура го проследи с поглед, докато той слезе по стълбите и тъмнината го погълна. Тази вечер той ще отиде на яхтата, ще спи на пристанището. Утре ще се върне при нея. Тя си представи замечтано как би се чувствала, ако отиде с него, ако влезе в онази каюта, ако се отдаде на страстна любов в люлеещата се под звездите яхта.

Но изведнъж си даде сметка ясно и категорично, че ако отхвърли предложението му, Иън ще си отиде завинаги. Той не е мъж, който ще моли да получи онова, което иска. Дотолкова поне го познаваше. Усещаше, че е така. Той й предлагаше надежда и нова любов, но нямаше да се върти около нея до безкрайност и да я чака да вземе решение. Ако на нея не й стигнеше кураж да тръгне с него, да избере друг живот, той щеше да замине. Щеше да се качи на яхтата и да потърси друго, различно бъдеще, а тя щеше да затъне тук в самотата си и цял живот да се чуди какво би се случило, ако беше проявила смелост.

— Иън — извика тя.

Той бавно се обърна и я изгледа.

— Не си отивай още — каза тихо тя.

Той се усмихна широко. Като тръгна към нея, тя видя, че ясните му сини очи тържествуват.

Глава 19

Рон Ленард седеше вдървено на задната седалка на едно много старо такси, което подскачаше по пътищата на Барбадос, водещи към хълмовете. Можеше да вземе кола под наем на летището, но щом разбра, че тук важи английската система на движение по пътищата, предпочете да вземе такси. Шофьорът хвърли унищожителен поглед на летния му костюм, на вратовръзката и на пътната му чанта. Рон се опита да заеме строгата поза на човек, който представлява закона, но си даде сметка, че представлява печална гледка и че няма място в този тропически рай.

Клайд Джаксън бе изслушал внимателно доклада на Рон от Кънектикът; след като провери какви са възможностите на бюджета, той стигна до заключението, че е необходимо пътуване до Барбадос. Иън Търнър твърдеше, че е бил в Барбадос на яхтата си в нощта на убийството на Джими Рийд. Трябваше да открият някой, който да потвърди или отрече това. „Да можех аз да отида, бе казал замислено окръжният прокурор. С Деби прекарахме медения си месец на Барбадос.“

Гледайки през прозореца, докато таксито пълзеше по улиците на Бриджтаун към пристанището, Рон си мислеше, че Клайд и Деби сигурно са се чувствали като у дома си в Барбадос. Никога досега не беше виждал толкова красиви хора — чернокожи и бели. Но всичко на този остров просто заслепяваше очите. Той имаше чувството, че преди да слезе от самолета, е носил постоянно сиви очила. Беше чувал, че Карибските острови са красиви, но когато ги видя, гледката го стъписа. Цветовете бяха толкова ярки, че го омайваха — такива цветове имаше само в детски книжки за оцветяване. Ултрамариново море и лазурно небе. Накъдето и да се обърнеше, разцъфнали тропически храсти и цветя преливаха в ярковиолетово и розово. Чувстваше се странно, като гледаше как наоколо вървят хора, сякаш беше съвсем естествено да живеят на такова вълшебно място. Рон свали стъклото на прозореца и знойният въздух погали лицето му.

Спряха на пристанището и шофьорът на таксито любезно се съгласи да изчака. Той слушаше някаква религиозна програма по радиото и изглеждаше напълно спокоен за разлика от Рон, който трескаво се опитваше да възприеме това красиво, чуждо място. Рон лесно откри Сирил Тери, белокос англичанин с бронзов тен, от когото Иън беше купил яхтата. Тери беше приятелски настроен и разговорлив, обаче не знаеше къде и какво е правил Иън, след като му беше продал лодката. Но една млада англичанка, хубава въпреки изсушената си кожа, която бе работила при Тери, каза на Рон, че един местен човек на име Уинстън Сейнт Мърсиър е бил известно време с Иън на яхтата. Може би той щеше да помогне. Тя видя паниката и безпомощността в очите на Рон, докато се опитваше да му обясни как да стигне до къщата на Сейнт Мърсиър и отиде при шофьора на таксито, за да му каже къде точно е къщата.

Сега таксито, което издирваше Сейнт Мърсиър, си проправяше път между хълмовете. Минаваха край разпръснати ярко боядисани вили с бели дървени капаци на прозорците и прохладни веранди, сгушени сред хълмовете. Къщите изглеждаха миниатюрни и Рон се чудеше как е възможно цяло семейство да живее на толкова малко пространство. Никакви климатични инсталации в тази жега, каза си той, макар че от време на време виждаше по някоя телевизионна антена. Наоколо се щураха кокошки, малки деца с красиви мургави лица, сякаш изваяни от порцелан, ги гледаха с големите си очи и понякога махаха на дрънчащото такси.

Макар че Рон не виждаше никакви улични знаци и по нищо не можеше да разбере къде се намират, шофьорът съобщи, че почти са стигнали. Взеха още един завой, скрит зад пищна растителност, и спряха пред една поляна. В единия й край имаше малка къща, боядисана в синьо-лилаво, а на стълбите отпред седеше момиченце с памучна рокля на цветя и четеше.

— Тук ли е? — попита Рон.

Отвътре се носеше музика в ритъма реге.

— Да, господине — каза шофьорът.

— Ще изчакате ли? — попита притеснено Рон.

Шофьорът се пресегна, смени радиостанцията и от религиозната програма мина на крикет.

— Няма проблем — каза той и си наля чаша чай от един термос.

Рон слезе от таксито и тръгна по пътеката към къщата.

— Извинете — обърна се той към момиченцето, което го загледа с големите си кафяви очи с черни мигли, — тук ли живее Уинстън Сейнт Мърсиър?

Детето кимна и се отмести встрани, за да може Рон да мине покрай него по дървените стълби. Наблюдаваше го, докато той се качи на верандата и почука на вратата.

— Мистър Сейнт Мърсиър? — извика Рон.

Малката предна стая беше скромно обзаведена с канапе, стол и телевизор. Килимче покриваше част от дървения под. На тавана се въртеше голям вентилатор. Музиката, която бе чул, идваше от едно радио. От полумрака зад всекидневната се появи хубав мъж с тъмна кожа и сини очи и напевно попита:

— Кой го търси?

Мъжът спря стреснато, като видя Рон, облечен с костюм и вратовръзка и със слънчеви очила, и подозрително го изгледа.

— Мистър Сейнт Мърсиър, казвам се Рон Ленард. Следовател съм, идвам от Съединените щати. Искам да ви задам няколко въпроса.

Една красива жена с тюрбан на главата, облечена в бяла рокля, надникна в стаята и погледна любопитно Рон.

Уинстън Сейнт Мърсиър отвори вратата с една ръка и предпазливо попита:

— Въпроси за какво?

— Казаха ми, че миналата зима известно време сте били на яхтата на един американец на име Иън Търнър.

Подозрението в погледа на мъжа изчезна и на лицето му се появи широка усмивка.

— А, Иън — каза той. — Моят добър приятел. Как е той? Добре ли е?

— Да. Просто имам няколко въпроса, свързани с това пътуване. — Рон разбра по лицето на мъжа, че той се разкъсва между любезността и желанието да бъде гостоприемен и подозрителността към полицая чужденец. Затова свали тъмните очила и се усмихна. — Имате ли време за няколко въпроса?

— Влезте — каза най-накрая Уинстън и посочи в ъгъла една дървена маса със столове, боядисани в ябълковозелено. — Седнете. Искате ли чай? — и погледна към жената. — Това е съпругата ми Ава.

Ава пристъпи и стеснително попита:

— Малко кокосов хляб? — предложи тя и думите й прозвучаха като музика.

— Не, не, благодаря — каза Рон, но се размисли. — Може би да, може малко кокосов хляб.

Тя му подаде едно парченце върху порцеланова чиния с цветя.

— Ами шофьорът ви? — попита тя. — Той дали ще иска?

— Може би — съгласи се Рон.

Ава отряза още едно парче и тръгна към вратата.

Уинстън седна на стола срещу Рон.

— Не искам никакви неприятности, господине — каза той. — Запознах се с този човек при Тери, когато купи яхтата от него. Имаше нужда от малко помощ отначало, нали знаете, докато свикне. Беше доста добър моряк. Останах с него само две-три седмици.

— М-м-м, много е вкусно — възкликна Рон, щом ароматът на кокос се разля в устата му. Изтръска трохите от вратовръзката си.

— За първи път ли идвате тук? — вдигна глава Уинстън и се усмихна някак накриво.

Рон кимна. Толкова ли е очевидно, помисли си той. Преглътна хляба и се опита да възприеме отново служебния тон.

— Трябва да установим къде точно е бил мистър Търнър на Нова година, миналата Нова година.

— Нова година — поклати глава Уинстън. — Не. Тогава вече не бях на яхтата. Исках да си бъда у дома за Коледа със семейството си. Нали разбирате.

Рон кимна.

— Защо разпитвате за моя приятел Иън? Неприятности ли има?

— Още не знам — каза загадъчно Рон.

Външната врата хлопна и съпругата на Уинстън се върна. Уинстън я погледна.

— Разпитва за Иън Търнър. Нали си спомняш.

Тя кимна.

— Значи вие слязохте от яхтата преди Коледа и тогава го видяхте за последен път. Нямате никаква представа къде е бил на Нова година?

Уинстън поклати глава.

— Виждах го от време на време след това. Не знам кога е напуснал Барбадос.

— Чакай малко, ти го видя — възкликна Ава.

Рон и Уинстън едновременно я погледнаха.

— На Нова година. Помниш ли? — каза тя. — Ти ми каза, че си го видял на пристанището, сам-самичък на яхтата. И ти не си знаел да му честитиш ли Новата година или не?

— Точно така — потвърди възбудено Уинстън и се обърна към Рон. — Тя е права! — След това цялото му поведение се промени и той стана сериозен. — Нали знаете, че е загубил цялото си семейство миналата година — добави мрачно Уинстън.

— Знам — отвърна предпазливо Рон.

— Ужасно нещо — каза Уинстън, клатейки глава. — Той нищо не спомена за това първия път. Да, аз бях на пристанището този ден, исках да хвана малко риба за вечеря и го видях. И си помислих: Как казваш „Честита Нова година“ на човек, който е загубил цялото си семейство? Беше ужасно неловко. Но все пак си поговорихме. Поканих го да дойде на вечеря, но той отказа. Мисля, че беше много потиснат. Много потиснат. Да, сега си спомням.

— Сигурен сте значи? — каза Рон и в гласа му се долови нотка на разочарование.

— Да, сигурен съм. Ава ми припомни.

Рон въздъхна и се изправи.

— Ами, добре. Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте. А вашият хляб е много вкусен, мисис Сейнт Мърсиър — добави той, като внимаваше как се държи, за да не изглежда нелепо в това чуждо място.

Уинстън Сейнт Мърсиър съпроводи Рон от прохладната тъмна къща на яркото слънце. Рон спря на стълбите и присви очи към момиченцето, което все още седеше там и четеше.

— Хубава ли е тази книга? — попита любезно Рон.

— Покажи му книгата, София — каза баща й.

Детето протегна книгата. „Раул и гигантската жълта жаба“ от Лаура Хейстингс.

— Всъщност това е коледен подарък от мистър Иън Търнър — каза гордо Уинстън.

Рон пое дъх.

— Може ли? — протегна той ръка към книгата. И взе да я оглежда.

— Той познава писателката — каза срамежливо детето. — Той ми го каза.

Рон рязко я изгледа и стисна малката книжка.

— Каза, че я познава? Сигурна ли си?

Лицето на детето грейна.

— Да. Той сам ми каза. Каза, че тя е много мила и красива жена.

— Каза ли нещо друго за нея? Каквото и да е? — настръхна Рон. Детето погледна тревожно към книгата си, която непознатият стискаше в ръце. Рон проследи детския поглед и върна книжката. После добави по-внимателно: — Просто съм любопитен. Не познавам никакви писатели.

София срамежливо се усмихна.

— Каза, че живее в Ню Джърси и че той скоро ще я види. Затова аз написах едно писмо за Раул, за да може той да й го даде, когато я види. Но тя още не ми е отговорила. Мислите ли, че ще ми пише?

— О, да — каза Рон с доволна усмивка и разсеян поглед. — Сигурен съм, че ще ти пише.

Глава 20

Церемонията се състоя привечер в малко занемарената, но удобна дневна на един мирови съдия от Мериленд на име Джилбърт Трент. Макар че прозорците бяха отворени и вечерта беше топла, електрическата камина светеше със син пламък. Докато съдията Трентън говореше на притеснената двойка, от магнетофона в дъното на стаята се чуваше музика на орган. Лаура беше облечена с бежова дантелена рокля в старинен стил, която беше открила в един магазин за антикварни предмети, и държеше букет от бледорозови рози, купен в местния магазин за цветя и картички. Иън бе сложил една от розите на ревера на зле стоящия му син костюм, купен в магазина на Хари, единствения магазин за мъжко облекло в Кейп Крисчън. Беше казал на възпротивилия се продавач, че няма време да чака костюмът да бъде поправен. До Иън и Лаура стояха мисис Трент, току-що пристигнала от клуба за бридж, и Майкъл, който пристъпваше от крак на крак до Лаура, облечен с дълги панталони, с които ходеше на неделно училище, бяла риза и папийонка. Церемонията беше към края си.

— Вие, Лаура, съгласна ли сте да станете жена на този мъж, Иън…

— Не, не, не… — развика се гневно Майкъл и започна да тропа с крака.

Лаура се обърна изненадана към Майкъл, който легна на пода и затропа по него. Тя бързо връчи букета на стреснатата мисис Трент и се наведе към Майкъл, опитвайки се да го хване.

— Стига, миличък, стига. Какво има?

— Не, не, не може — разплака се той. — Не се жени.

Лаура погледна Иън, който гледаше неодобрително Майкъл. Тя му направи предупредителен знак. Нямаше защо да се изненадва. Трябваше да очакват, че такова нещо може да се случи.

— Нали говорихме за всичко това, мойто момче — прошепна тя, макар че с чувство на вина признаваше пред себе си, че просто му беше съобщила факта, че ще се жени само преди два дни. Беше си казала, че не иска той да е принуден да лъже за това когото и да било, затова беше по-добре да узнае в последния момент. Той прие нещата спокойно. Сигурно е бил направо зашеметен и не е могъл да реагира, каза си сега тя.

— Не искам да се жениш! — изкрещя той.

Лаура погледна безпомощно мисис Трент и попита:

— Може ли да го заведе в друга стая, докато се успокои?

— Как да не може — отговори разбиращо мисис Трент.

— Искам да си ида у дома — разплака се Майкъл.

Лаура вдигна сина си на ръце като бебе и погледна през рамо Иън.

— След малко идвам — каза мрачно тя.

— Аз да дойда ли? — попита той.

Лаура поклати глава. Майкъл обви ръце и крака около нея и сложи глава на нейното рамо. Последваха мисис Трент и влязоха в малка спалня с избелели тапети на цветя. Лаура сложи Майкъл на леглото, покрито с бяла грапава покривка, и седна до него.

— Ще сложа това в хладилника — каза мисис Трент, сочейки букета на Лаура. — Няма защо да бързате.

Лаура кимна и се опита да изгледа строго Майкъл, когато мисис Трент затвори вратата. Но като видя отчаяните му сълзи, сърцето й се сви.

— Добре ли си? — попита нежно тя.

— Не — отговори убедено той.

— Знам, че за едно малко момче е трудно да разбере това. Всичко стана толкова внезапно.

— Не искам да се жениш за него.

— Защо не искаш, миличък? — попита тя.

— Мразя го.

Тръпки я побиха от тази ожесточеност. Реакциите му винаги бяха честни и спонтанни. А тя смяташе, че той и Иън се разбират добре.

— Мислех, че харесваш Иън, съкровище. Разбираш ли, причината, поради която се женим, е, че той иска да ни обича и да се грижи за нас.

— Ти ми казваше да не говоря с непознати, а сега се жениш за него. Той е непознат.

— Вече не е непознат, Майкъл. Познаваме го отскоро, но понякога хората се сближават за кратко време.

— Няма нужда той да се грижи за нас. Ние можем сами да си се грижим. Хайде да си идем у дома, мамо — извика умолително Майкъл.

Лаура извърна поглед от него. Знаех си, каза си тя. Как можах да си въобразя, че нещо ще излезе от тази работа? Главата й започна силно да пулсира — обичайна реакция, когато беше напрегната. Усещаше погледа на Иън зад затворената врата, призоваващ я да не се предава. Майкъл беше в скута й, вкопчен в нея, а сълзите му мокреха дантелената й рокля.

Тя направи още един опит и внимателно попита:

— Добре ли се държи Иън с теб?

— Той не е татко — поклати нещастно глава Майкъл.

Лаура го привлече към себе си и го прегърна. Аха, значи такава била работата, помисли си тя и почувства странно облекчение. Целуна го по меката като коприна коса.

— Знам, сладък мой. Но татко е на небето. Няма да се върне.

— Искам да се върне — извика ядосано Майкъл.

— Знам, че искаш, миличък. Но той не може да се върне.

Майкъл се отскубна от нея.

— Ти не искаш той да се върне. Изобщо не те е грижа. Искаш само да се ожениш.

— О, скъпи, колкото и силно да го искам, това няма да го върне — поклати глава Лаура. — Знам, че мисълта да се омъжа ти изглежда толкова… все едно че всичко свършва. Но татко не може да се върне. Ако можеше, щеше да се върне. Но не може. Дали ще се омъжа или не, няма да промени нещата. — Лаура хвана лицето на Майкъл с две ръце и избърса няколко сълзи с палците си. — Знаеш това, нали?

Майкъл въздъхна и тъжно кимна.

— Бяхме толкова тъжни. Мислех, че с Иън може би ще станем отново щастливи.

— Аз никога вече няма да бъда щастлив — продължи да настоява Майкъл.

— Не говори така — каза умолително Лаура. — Знам, че понякога изглежда така. И аз така си мислех, но сега Иън… — Взря се в кръглото, невинно лице, видя мъката и объркването му, отразени в собственото й сърце, и усети как смелостта й се изпарява. — Мисля, че не постъпвам честно към теб. Надявах се, че по този начин ще избегна куп проблеми, но сега виждам, че… може би е грешка да се хвърлям в това…

— Наистина е грешка. Голяма грешка.

Очите й се изпълниха с разочарование от самата себе си. Беше се поддала на една фантазия за нов живот. Глупаво беше да си мисли, че човек може така лесно да избяга от мъката си. Това е същото, като да се качиш на яхта и да потеглиш — да се опиташ да избягаш от тъгата, вместо да се пребориш с нея. Тя въздъхна и каза:

— Добре. Ще кажа на Иън.

Майкъл не отместваше очи от лицето й. Стана му лошо, като чу въздишката й.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

— Не се сърдя — поклати глава Лаура. — Просто съм… разочарована.

— Защо си разочарована?

— Мисля… — поколеба се Лаура, — мисля, че съм хранила много големи надежди. Нали знаеш как е, когато много искаш нещо да стане, а то се проваля. Както онзи път, когато искахме да отидем на големия панаир в Милвил, но заваля дъжд. Така се чувствам и сега. Но малко по-лошо.

Той разбра. Спомни си как не отидоха на панаира заради дъжда. Щеше да язди пони, да се вози на влакче, да яде захаросани ябълки. Толкова се ядоса на майка си и на баща си, като му казаха, че няма да ходи. Дори ритна баща си по крака, толкова се беше ядосал. Сега тя беше разочарована и за всичко това виновен беше той. Само той. Той не си даваше сметка, че изблиците му отразяваха нейните съмнения и страхове. Просто беше уплашен от това каква сила упражнява, от способността си да променя толкова смело събитията. Ами ако след време му се ядоса? Ако остане завинаги тъжна?

— Не исках да кажа всичко това — започна той. — Мисля, че можеш…

Лаура поклати глава и го погали по косата.

— Чувстваш се много объркан, нали?

— Да — призна той.

— Може би е най-добре да изчакаме.

Майкъл храбро се изправи и избърса очи.

— Не, мисля, че можеш да се ожениш.

Чу се тихо почукване и вратата се отвори.

— Как сте вие двамата? — попита Иън.

Лаура се подразни от нахлуването му. Защо е това бързане, каза си тя. Не може ли да ни даде време да помислим? Защо не ни позволява да помислим? Но Майкъл, усмихвайки се смутено през сълзи, каза:

— Добре.

Иън влезе в стаята и седна на раклата до леглото.

— Тази история с жененето прилича малко на вадене на зъб — каза той. — Извадят ли го, изпитваш облекчение. Чувстваш се много по-добре.

Майкъл го изгледа сериозно.

— Луис си извади един зъб, когато му се клатеше, и след това си намери един долар под възглавницата.

— Може би и ти ще намериш един долар под възглавницата си тази вечер — кимна Иън.

— Ще намеря ли? — светнаха очите на Майкъл.

— Всичко по реда си — каза Иън. — Първо да свършим със сватбата. Какво ще кажеш?

Забил поглед в краката си, Майкъл се замисли.

— Съгласен съм — каза той.

— Значи разбрахме се — каза Иън.

— Действа като магия — каза Лаура. — Обещай му само един долар… — Но неодобрението й премина в облекчение като видя, че усмивката на Майкъл се връща, сякаш слънчев лъч проби от мрака.

— Хайде да приключим с това — каза Иън и протегна ръка към Лаура.

Вътрешно тя се чувстваше изнемощяла като човек, който е боледувал и за първи път става от леглото. Иън стисна силно, уверено ръката й, както обикновено. Майкъл я хвана за другата ръка с пухкавите си малки пръстчета. Двамата я изправиха на крака.

Глава 21

— Не го събуждай — прошепна Лаура.

Иън вдигна внимателно Майкъл от задната седалка на колата и намести главата му на рамото си.

— Хайде да вървим — каза той.

Тръгнаха по алеята към стълбите на верандата. Иън искаше да прекарат първата нощ като женени в луксозен хотел, но Лаура смяташе, че на Майкъл ще му дойде твърде много. Освен това нямаше на кого да го остави за нощта, без да обяснява къде отива. С Иън не бяха казали на никого за плановете си, дори и на Пам. Лаура не искаше никой да се опитва да я разубеждава — да й изтъква всякакви логични доводи, че трябва да изчака и да бъде внимателна. Никой не можеше да се постави на нейното място.

Лаура мина пред тях по стълбите и сложи ключа в ключалката на входната врата. Бяха вечеряли вече в един хубав ресторант в Мериленд, където Майкъл изяде два десерта. Заспа на задната седалка малко след като потеглиха към къщи.

Лаура завъртя ключа в ключалката и се намръщи. Опита пак. Сърцето й замря. Обърна се към Иън, който стоеше зад нея с Майкъл на ръце.

— Вратата не е заключена — каза тя, опитвайки се да прикрие обзелата я паника.

— Може би си забравила да я заключиш — отвърна Иън. — При това вълнение, когато тръгнахме.

— Разбира се, че не съм забравила — извика Лаура. — Мислиш ли, че мога да забравя някога да заключа вратата на тази къща, след всичко, което се случи тук?

— Не се плаши — каза спокойно той. — Не си сама. Сега аз съм с теб. Ще вляза пръв.

— Дай ми Майкъл — настоя тя.

Иън се поколеба, но положи спящото дете в ръцете на майка му.

— Внимавай — каза тя.

Иън отвори вратата и пристъпи в тъмнината. Запали лампата в антрето и след малко извика:

— Хайде, влизай.

Лаура притисна Майкъл; топлината, която той излъчваше, действаше успокоително. Влезе в къщата.

Първото нещо, което долови, беше миризмата.

В антрето я лъхна прекрасно ухание на цветя. Пристъпи навътре и се огледа. Всекидневната и трапезарията бяха пълни с цветя — навсякъде имаше разкошни букети от пролетни цветя. Стаите преливаха от цветове — красиви розови и бели цветове, осеяни с ярки червени лалета, пурпурни ириси, бели лилии и нарциси.

— О, Иън — извика тя.

— Харесва ли ти?

— Толкова е красиво.

— Качи се да видиш горе — каза той. — Дай ми Майкъл.

Майкъл не усети, че отново го прехвърлят и се отпусна в ръцете на Иън, а Лаура се втурна по стълбите. Отвори вратата на стаята за гости и се намръщи. Тук нямаше нищо. За момент се почувства объркана и след това, чувствайки, че й призлява, си даде сметка какво е искал да каже той. Погледът й се плъзна по коридора.

Вратата на старата й спалня беше отворена и отвътре блещукаше светлина. Тя не искаше дори да погледне. От онази нощ не беше влизала в тази стая, освен за да си извади дрехите оттам. Тръгна по коридора със смесено чувство на любопитство и страх. Когато стигна до вратата, почти й се зави свят от напрежение. Отвори широко вратата.

Не можеше да повярва на очите си. В цялата стая имаше букети бели цветя в кристални купи и вази. Десетки празнични свещи в свещници от матирано стъкло горяха сред цветята. В една кофичка с лед имаше шампанско. Спалното бельо беше ново, на нежни синьо-бели фигури. На леглото бяха метнати една копринена нощница и един пеньоар.

Иън изкачи стълбите с Майкъл на ръце. Тя се обърна и той видя лицето й.

— Какво има? — попита той.

Тя знаеше, че той е направил всичко това, за да я изненада. Но не можеше да скрие потреса си. Беше невъзможно.

— Това беше нашата спалня. Стаята, където Джими…

— О, господи — възкликна Иън. — Аз му казах да украси стаята за гости. Разбира се, че няма да спиш тук повече. Съжалявам…

Без да каже нищо повече, Лаура взе Майкъл от ръцете му, занесе го в неговата стая и му облече пижамата. Сложи го в леглото, зави го, целуна го по лицето и затвори вратата.

Иън стоеше в коридора, втренчен в преобразената спалня. Тя застана до него, но не погледна вътре.

— Как го направи? — попита тя.

Той не се обърна, нито я погледна. Гласът му прозвуча безизразно.

— Бях го намислил предварително. С много помощ от страна на Скот от магазина за цветя.

Лаура се намръщи. Скот обичаше клюките. Много скоро всички в града щяха да научат, че тя прави любов в леглото, в което мъжът й е бил убит.

— Иън — прошепна тя и сложи внимателно ръка на гърба му. — Много е красиво. Наистина е красиво. Но моля те, разбери, не мога… просто не мога…

— Знам — отвърна той. Влезе в стаята, угаси една по една свещите и всичко отново потъна в мрак. После се върна при нея в полутъмния коридор.

— Съжалявам — каза тя.

— Няма нищо — отговори той, но тя усети разочарованието му. — Станало е недоразумение. Просто исках да те изненадам.

— Знам. — Тя отмести поглед, за да не види израза на очите му. — Може да преместим всичко в стаята за гости — предложи тя, но той я погледна укорително и тя разбра, че няма смисъл: изненадата му се беше провалила и нищо не можеше да я спаси.

Но изправена пред неосъществените му планове, тя за първи път през този ден се почувства сигурна в себе си. Хвана го мълчаливо за ръка и го поведе към дъното на коридора, където по едно стъпало се стигаше до малка стаичка, където имаше място само за легло и за една стара ракла, открита от нея в евтин магазин.

— Тук никой никога не е спал — каза тъжно тя.

Той огледа стаичката с един малък прозорец, който гледаше към задния двор.

— Прилича на килия — каза той.

Тя се обърна и го прегърна.

— Нямам нужда от никакви украси — каза тя. — Имам нужда само от теб.

— Исках всичко да е прекрасно — каза той.

— Прекрасно е.

Иън се взря в очите й.

— Ще бъде — каза той с хриплив глас.

Тя потръпна от настоятелния му поглед. Знаеше какво си мисли той. Можа само да кимне и с мъка да преглътне, докато той я привлече към себе си на тясното легло.

Няколко часа по-късно Лаура прокара пръсти по ръката на спящия си съпруг, после протегна лявата си ръка и разпери пръсти, за да се възхити на новата си халка в полумрака на лунната светлина. След това обхвана с поглед малката стаичка. Нейната простота изглеждаше сега съвсем подходяща. Страст, проста и ясна. Без украшения. Лежаха прегърнати на единичното легло, както трябва да лежат любовници.

Иън я притисна в съня си и тя прокара пръст по лицето му. Той я беше обичал като обезумял. Тя успя да забрави всичко и да се отнесе с него. Но като гледаше с радост спящия мъж, който я държеше в прегръдките си, чувството за вина отново започна да я завладява. О, Джими, предадох те, помисли си тя. После си каза, че трябва да спре. Наложи си да спре. Джими беше мъртъв. Дали от пет месеца или от пет години, няма значение. Той винаги ще бъде с нея. Но това е нов живот, различен живот. И като цяло започна добре, въпреки няколко злополучни момента, например сцената, която Майкъл направи по време на церемонията. Но и това завърши добре, помисли си тя с усмивка. После си спомни за долара. Един долар под възглавницата. Това беше нещо, което възрастен човек можеше да обещае, без да се замисли, но едно дете щеше да запомни. По-добре да му оставя един долар, каза си тя. Иначе утре ще трябва да се обясняваме.

Полека се освободи от прегръдката на спящия Иън и се измъкна от леглото. Промъкна се до банята, намери си халата и го облече. Опита се да си спомни къде е портмонето й. Долу, даде си сметка тя. Беше го оставила там, когато се върнаха. Знаеше обаче къде другаде има пари: в чекмеджето при чорапите на Джими. Той винаги държеше там някакви пари за спешни случаи. Сигурно все още бяха там.

Тя прекоси коридора, стигна до спалнята и погледна вътре. Стаята наистина изглежда съвсем различна, каза си тя. Скот беше направил чудеса. Въпреки това тя потръпна, забързана към шкафа, отвори чекмеджето и бръкна вътре. Старият шарен чорап, който той използваше да крие пари, беше там. Лаура измъкна един долар, сложи го в джоба на халата си и затвори тихо чекмеджето. В същия момент погледът й се спря върху тоалетната масичка на Джими. Тя беше избърсана от прах и върху нея бяха красиво подредени бели рози, метличина и една празнична свещ. Кожената кутия за бижута на Джими и една кутия с тютюн бяха на мястото си. Но нещо, което винаги бе стояло там, го нямаше: сватбената им снимка. Не беше професионален портрет, а любителска снимка, направена от един приятел в деня на сватбата им, но на нея се виждаше радостта, изписана на лицата им, затова тя я беше сложила в сребърна рамка и му я беше подарила. Винаги стоеше на това място. Той там я държеше. Може би Скот я е преместил, когато е подреждал цветята, помисли си тя. Огледа стаята, провери навсякъде, но никъде не я видя. Може би някой я е сложил в чекмеджето, каза си тя. Отвори пак горното чекмедже, тъй като би било логично снимката да е там, но я нямаше. Затвори го и се замисли. Не може да отваря едно по едно всички чекмеджета в стаята посред нощ. Ще я потърся утре, каза си тя, но й стана неприятно, че я няма.

Днешният ден беше дълъг, каза си тя. Ще оставя долара в стаята на Майкъл и ще поспя. Утре ще я намеря.

Излезе от стаята и тръгна по коридора. Вратата на Майкъл беше отворена, тя влезе тихо и приклекна до леглото. Постави внимателно долара под възглавницата му и още веднъж нежно го целуна. Изправяйки се, погледна масичката до леглото му. Както обикновено там се мъдреха няколко фигурки, лампата Мечо Пух и една стара химикалка. Но малката снимка на баща му, която той държеше там от януари, я нямаше.

Лаура усети, че нещо студено сграбчва сърцето й. Това не е съвпадение. Излезе от стаята на Майкъл, затваряйки тихо вратата и слезе по стълбите. Трябваше да провери нещо на няколко други места, но вече подозираше какво ще намери там. Влезе в гостната и още от вратата видя, че снимката във викторианската рамка я няма на камината. Погледна към бюрото и забеляза, че рамката във форма на сърце, която стоеше до лампата с ресни, също я няма. Отиде в кухнята. Имаше само още едно място, където трябваше да провери. Спря пред хладилника и не можа да повярва на очите си. Снимката в пластмасова рамка с магнит, на която бяха снимани тримата, наблъскани в един хамак, я нямаше. Списъкът с училищните задачи, който Лаура беше поставила под снимката, беше преместен до една рисунка на Майкъл.

Как смееш, помисли си тя. Как смееш! Къде си ги сложил?

Започна да рови из кухненските шкафове, ядосана от бъркотията в тях, опипваща с пръсти дъното на чекмеджета, рафтове, търсеща липсващите снимки. Изведнъж погледът й се спря на пазарските торби в килера. Там държеше книжните торби, натъпкани с вестници за рециклиране. До тях имаше малка кофа за стъклени, алуминиеви и пластмасови отпадъци. Тя влезе бавно в килера и вдигна капака на кофата.

Снимките бяха там. Сред празните бутилки от вино, пластмасовите шишета от перилни препарати и празните стъклени буркани от сосове. Сърцето й биеше бясно. Тя извади снимките и ги сложи внимателно на кухненската маса. Извади под умивалника спрей и мек парцал и започна внимателно да чисти петната. Една по една изправяше на масата чистите снимки.

Изведнъж кожата й настръхна, усещайки, че зад нея има някой. Обърна се рязко и видя силует в тъмния коридор.

— Какво правиш? — попита Иън с дрезгав глас. Той се появи в слабо осветената кухня бос, само с долнището на пижамата си.

Тя му обърна гръб и продължи да лъска снимките.

— На какво ти прилича това, което правя? — попита ледено тя.

— Прилича ми на чистене на къщата. Не е ли малко късно за това? — попита той.

Тя избърса магнитната рамка и я сложи на вратата на хладилника, като закрепи с нея училищния списък, както беше преди това. После се обърна към него.

— Как можа? — попита тихо тя. — Как можа да направиш такова нещо?

— Какво искаш да кажеш? Какво съм направил? — опита да се защити той.

— Изхвърлил си моите снимки на Джими. Взел си мои лични вещи, неща за спомен, които пазя, и си ги изхвърлил. Кой ти дава това право?

— Само не ме обвинявай — каза той. — Не знам за какво говориш.

Лаура го изгледа със святкащи очи.

— Намерих всички снимки на Джими на боклука. При отпадъците за рециклиране, по-точно. Искаш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с това?

Иън разтърка очи и леко поклати глава.

— Не. Защо обвиняваш мене? Сигурно Скот го е направил, когато е подреждал цветята.

Лаура го погледна, обзета от съмнения, и се замисли за Скот — симпатичен, ексцентричен мъж с обица на ухото, когото тя почти не познаваше.

— Скот? Не вярвам, че може да направи такова нещо — да хвърли личните ми вещи на боклука. Защо ще приеме да свърши тази работа, а след това ще направи нещо толкова гнусно?

— Не знам защо е изхвърлил другите снимки. Може би не е вложил нищо лошо. Може би е мислил, че няма да ти е приятно нещо да ти напомня…

— Другите снимки? — попита бавно тя.

Иън пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами, може би все пак имам нещо общо…

Лаура го изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с тих, глух глас.

— Лаура, просто му казах, ако има някакви снимки в стаята на Джими, нали разбираш, да ги премести…

— Как смееш? — пое дълбоко въздух тя.

— Виж, не исках да спя за първи път с теб под зорките очи на покойния ти съпруг. Мислех, че и ти ще се чувстваш неловко.

— И затова му каза да изхвърли снимките ми.

— Да ги сложи в някое чекмедже или някъде другаде. Той сигурно не е разбрал.

Лаура се обърна с гръб към него и впери поглед в снимката на хладилника.

— Не можем просто да заличим всички следи от Джими в живота си. Независимо какво искаш. Независимо какво иска който и да е. Така няма да стане.

— Никой не се опитва да заличи нищо. Но аз съм ти съпруг сега. — Той посочи брачната си халка, протягайки ръката си към нея.

— Знам — тросна се тя. — Няма защо да го казваш като заплаха.

Иън седна уморено на масата.

— Виж, исках само да те изненадам с красива къща, когато се върнем. Ти настоя да се върнем тук и аз си казах, добре. Щом така трябва да бъде, аз ще го направя като приказка — най-прекрасното завръщане у дома, което може да има една булка. Но изглежда, че всичко, до което се докосна, се проваля. Исках просто да си щастлива. — Израз на отчаяние бе изписан на лицето му, сякаш бе дете, чиято внимателно нарисувана картичка е скъсана и захвърлена.

Тя веднага се почувства виновна. Той беше прав. Всичко, което се бе опитал да направи, се бе провалило. Тогава си спомни за прекараните любовни мигове.

— Не всичко се провали — каза тя.

Той уморено я погледна.

Не си виновен ти, помисли си тя. Ядосвам се на теб, а въпросът всъщност е в снимките. В хората тук, които ми изпращат това послание, високо и ясно. Защото в техните очи аз съм потъпкала паметта на Джими. А може би и в собствените си очи. Като съм се омъжила повторно толкова скоро. Тя потръпна, макар че нощта беше топла.

— Едвам ще издържа, докато се махна оттук — прошепна тя. — Мисля, че не мога да бъда щастлива, докато не заминем.

— Аз също — каза той.

Глава 22

Гари даде мигач, че ще завие, и намали скоростта, а Ванда Юрик погледна през прозореца към редицата магазини насреща й.

— Защо спираме тук? — попита тя.

— Искам да се отбия в цветарския магазин — отговори той.

— Мислех, че бързаш да излезеш от града и да почнеш да рисуваш — каза тя.

— Няма да се бавя — отвърна Гари.

Ванда сви укорително устни, докато Гари обръщаше колата пред цветарския магазин на Скот. Тя излезе, за да му помогне, но Гари вече се беше справил с инвалидната количка и я наместваше на тротоара.

— Няма защо да идваш — каза той.

Ванда ядосано го изгледа, после се върна в колата.

— Добре, ще чакам тук — каза тя.

Той се придвижи с количката до магазина, като внимаваше да не бутне някоя от саксиите, наредени до вратата. Скот Де Уит носеше памучна блуза, на която беше щампована една от картините на Гари. Той вдигна глава от венеца, който правеше, когато Гари влезе.

— Здравей, Гари — каза любезно той.

— Здрасти, Скот — отвърна Гари, правейки се, че оглежда цветарницата.

— С какво мога да ти услужа днес?

Гари спря погледа си върху куп прясно откъснати цветя и небрежно каза:

— Просто… искам да изпратя един букет — на Лаура Рийд.

Скот загледа намръщено венеца, който правеше.

— Гари…

— Какво?

Скот се опита да намери подходящите думи. Гари явно не знаеше нищо.

— Виж какво, Гари, не искам да клюкарствам, но…

— Какво има? — погледна го озадачено Гари.

— Знаеш ли за сватбата?

— Каква сватба?

Скот си помисли, че лицето на Гари е като на катериче, паднало от дървото. Изглеждаше толкова объркан, толкова безпомощен. Трябва веднага да му кажа, реши Скот. Да не го измъчвам.

— Гари, знаеш ли, че Лаура се омъжи вчера?

Гари изгледа цветаря сякаш внезапно бе разбрал, че е извънземен.

— Искам да изпратя един букет на Лаура Рийд — повтори бавно той.

— Лаура Рийд се омъжи вчера за един човек на име Иън Търнър — отвърна му Скот.

— Не е вярно — каза Гари.

— Вярно е, приятел — поклати глава Скот.

— Тогава значи… не си разбрал добре — изпелтечи Гари.

— Мистър Търнър ми поръча да направя десет букета за къщата. Заминаха да се оженят тайно в Мериленд. Аз трябваше да отида в осем и половина и да запаля две дузини празнични свещи, да сложа шампанско в кофичка с лед и така нататък.

В този момент една жена на средна възраст влезе тежко в цветарницата от задното помещение.

— Можеш да попиташ Шарлот — предложи Скот. — Тя дойде да ми помогне. Подготвихме всичко. Шарлот, кажи, омъжи ли се вчера Лаура Рийд?

Шарлот Хали изсумтя презрително. Тя работеше на половин ден при Скот, а през останалото време като доброволка в католическата църква.

— Омъжи се, това е самата истина — каза тя. — Мъжът й още не е изстинал в гроба…

Гари поклати глава, сякаш се опита да отблъсне думите й, и се обърна към Скот:

— Ти говори ли с Лаура за това?

— Ами, не. Той искаше да я изненада — сви рамене Скот.

— Откъде знаеш, че не става дума за някой побъркан маниак? Ти как влезе в къщата?

— С ключ, разбира се. Той си има ключ. Виж какво, Гари, грешка няма. Шарлот знаеше от Фани Кларк от пристанището, че Лаура ходи с този човек.

Гари се вкопчи в страничните облегалки на количката и стисна зъби. След това извъртя количката и се насочи към врата на цветарницата.

Скот присви очи, като видя страданието, изписано на лицето му.

— Отказваш ли се от букета? — попита той.

Гари нито го погледна, нито му отговори.

Като го видя да влиза пак в колата, очите на Ванда се разшириха от тревога.

— Какво ти е? — попита тя. — Изглеждаш ужасно. Направо си посивял.

— Налага се да се отбия на едно място. Ще те оставя вкъщи — отговори той.

— Какво има, скъпи? — попита внимателно Ванда. — Плашиш ме.

— Просто разбрах нещо… от Скот.

— Какво?

— Че Лаура се е омъжила — каза натъртено той.

— Много добре е направила. Сега вече можеш да спреш да тичаш подир нея — каза Ванда.

Две червени петна се появиха на бузите на Гари, който погледна майка си.

— Не вярвам, че би могла да направи такова нещо. Джими го няма само от няколко месеца. Много скоро е да започне да излиза с някого, да не говорим за женене.

— Мисля, че си изпуснал влака, скъпи — каза троснато Ванда.

Без да мисли, Гари вдигна ръка, а мускулите на челюстта му ожесточено потръпваха.

— Никога не вдигай ръка срещу мен, Гари — предупреди го Ванда. — Всичко съм пожертвала за теб. Ще ти бъда благодарна, ако не го забравяш. Тя все едно нямаше да те вземе. Не и такъв, какъвто си.

Гари бе втренчил поглед в предното стъкло на колата.

— Ще те оставя вкъщи — повтори той.

— Недей да ходиш да се молиш и унижаваш пред тази жена. Къде е гордостта ти?

Гари завъртя ключа, без дори да чува думите й.

При хубаво време вратите на столовата на началното училище в Кейп Крисчън бяха отворени и децата можеха да изядат сандвичите си за обяд отвън на тревата до баскетболното игрище. Един учител винаги обикаляше край тях, но това безспорно беше по-добър начин да прекараш времето за обяд, отколкото да се наредиш пред дългите маси в столовата.

Майкъл седеше сам под напъпилия кучешки дрян и поглеждаше към отворените врати с надеждата да види Луис. С надеждата, че няма да види рижавото момче. Едно момиче от неговия клас на име Сара спря и се опита да размени с едно една ябълка срещу една сладка, но той искаше да си изяде всичките сладки, затова тя си тръгна.

Той започна да си яде сандвича, но очите му постоянно шареха дали някой не се е насочил към него. Изведнъж забеляза, че мис Роджърс, която този ден бе дежурна в столовата и стоеше до чешмата, говореше с двама възрастни хора. Веднага ги позна.

— Дядо, бабо! — извика той. Забравил за обяда си, той се втурна към тях, заобикаляйки децата, изпречили се на пътя му.

— Току-що се върнахме от Флорида — обясняваше Долорес на учителката. — Минавахме край училището и видяхме, че децата са навън и просто ни си прииска да си откраднем по една прегръдка. — В този момент тя чу, че той я вика. Обърна се и го видя устремен към нея. Лицето на Долорес светна от радост.

— Вървете — каза снизходително мис Роджърс. — Мисля, че той ще се зарадва, като ви види.

Сидни вече беше приклекнал и пое първия изблик на обич. После дойде ред на Долорес. Тя силно го прегърна.

— Толкова ни беше мъчно за теб — каза тя.

— И на мене за вас — каза искрено той.

— Хайде да седнем за малко — посочи Сидни една пейка под разлистения чинар. Тримата седнаха, Майкъл се настани между двамата.

— Приключи ли с обяда? — попита строго Долорес.

— Изядох го — каза той.

— Донесла съм ти нещо. С дядо ти ходихме на пазар. — Тя бръкна в една голяма платнена торба и извади отвътре гумена акула.

— Страхотно! — възкликна Майкъл.

— И това — продължи Долорес, докато Сидни се наслаждаваше на детската радост. Тя му подаде една торбичка с екзотични миди и книжка за миди.

— Благодаря — каза Майкъл.

— И още нещо… — Тя извади една тениска в сигналнозелен цвят, на която имаше нарисувано пате със слънчеви очила на сърф и надпис: Аз карах сърф на Коукоу Бийч.

— Може ли да я облека сега? — попита Майкъл.

— Не сега — каза Долорес.

— Защо не? — попита Сидни. — Нека да я облече. Хайде, свали си ризата.

Майкъл ентусиазирано се преоблече, после се облегна на пейката сияещ в яркозелената тениска, с парче плодов кейк, който Долорес бе измъкнала от същата торба.

— Е, кажи сега, какво правиш? Как върви училището? — попита Сидни.

— Добре — отговори Майкъл, макар че усмивката му изчезна.

— Учебната година почти свърши — каза Сидни.

— Да — кимна Майкъл. — Може ли да дойда този уикенд?

— Разбира се. Непременно ела — каза Долорес. — Ето, ще сложа тези неща в чантата и ще си ги вземеш, като дойдеш.

— Не може ли да си ги взема сега?

— Аз ще ти ги пазя. Не е позволено да ги носиш в училище — каза спокойно Долорес.

— Добре — съгласи се той.

Другите деца, насядали на тревата, започнаха да стават и да се отправят към училището, защото дежурният учител обяви края на обедната почивка.

— Как е майка ти? — попита Сидни.

Майкъл погледна сериозно дядо си и каза:

— Тя се ожени.

Сидни се обърна към Долорес. Долорес се втренчи в него.

Сидни разроши косата на Майкъл.

— Шегуваш се, така значи?

— Не, не се шегувам. Но може би не трябваше да казвам — добави той.

— Майкъл — извика мис Роджърс. — Хайде, идвай! Бързо.

Долорес хвана детето за раменете и го погледна в очите.

— Шега ли беше това, че майка ти се е оженила?

— Не. Ожени се за Иън. Отидохме в Мериленд, за да се оженят. След това ходихме на вечеря и аз изядох два десерта. Но не казвай на мама, че съм ви казала. Трябва да се връщам.

Долорес го пусна и той хукна към училището, но се обърна и извика:

— Благодаря за акулата.

Сидни погледна разтревожен жена си, която седеше слисана на пейката.

— Детето нещо се е объркало — каза той. — Добре ли си, скъпа?

Долорес се обърна към съпруга си с широко отворени очи и бяло като тебешир лице под морския тен. Протегна ръка към Сидни, търсейки неговата сила, и без да иска бутна торбата от пейката. Оголила зъби, гумената акула падна на тревата в краката й.

Глава 23

— Колкото и да ми е неприятно да си призная, радвам се, че го нямаше — каза Лаура на Иън. — Той сигурно щеше да започне да ми чете лекция, като че ли съм ученичка. — Бяха спрели пред офиса на Ричард, за да му кажат, че са се оженили и че ще отсъстват от Кейп Крисчън. Искаха той да уреди някои финансови въпроси и да прехвърли парите в обща сметка. Ричард беше в съда, но секретарката му Аделейд Мърфи направи всичко възможно, за да прикрие изненадата си от чутото, като се зае да подрежда бюрото си. Не се осмели дори да погледне Лаура в очите.

Иън кимна и каза:

— Следващите няколко дни и седмици ще бъдат трудни, но след това ще заминем и няма да има никакво значение какво ще каже който и да е от тях.

Като завиха на ъгъла на Честнът стрийт, Лаура видя колата на Гари, паркирана пред къщата, и се намръщи.

— Какво има? — попита Иън.

— Гари — въздъхна Лаура.

— Кой е Гари?

— Той е… един приятел. Двамата с Джими често работеха заедно.

— Ами, да му съобщим тогава хубавата новина — каза бодро Иън.

— За него новината няма да е хубава — увери го Лаура. — Той е отишъл на задната веранда — каза тя.

Като влязоха в алеята, забеляза, че колата е празна.

— Там е рампата.

— Забелязах я тази рампа.

— Монтирана е заради Гари. Той е инвалид от автомобилна злополука в гимназията. Колата му е специално пригодена, за да може да я кара.

Докато двамата с Иън слизаха от колата, Лаура чу, че някой я вика по име. Обърна се и видя следователя Ленард, който се измъкваше от колата си, която току-що бе паркирал отсреща на улицата.

— Господи — промълви Лаура. — Все едно че живея в аквариум.

— Кой е този? — попита Иън, докато следователят пресичаше платното, за да стигне до тях.

— Следовател Ленард — каза Лаура с подчертана любезност, — запознайте се със съпруга ми Иън Търнър.

Ленард пребледня.

— Омъжила сте се за него? — попита той.

— Приятно ми е да се запознаем — каза многозначително Иън.

— Всъщност вас търсех — каза Рон на Иън.

— Моментът не е подходящ. Имаме гости — каза Лаура, сочейки колата на Гари.

— Доброжелатели, без съмнение — каза Рон, имитирайки ръкостискане с двете си ръце. — Вие идете да си посрещнете гостите. Аз искам да говоря с вашия… съпруг.

Лаура погледна тревожно Иън, но той успокоително й кимна.

— Иди. След малко ще дойда.

— Защо не ни оставите на мира? — каза Лаура.

Но Рон не я слушаше. Той гледаше втренчено Иън, който отвръщаше предизвикателно на погледа му. Лаура ги остави на тротоара и тръгна да търси Гари.

— Значи сте младоженец — каза Рон Ленард.

— Какво искате от мен? — попита мрачно Иън.

— Няма ли да влезем вътре да седнем? — попита Рон.

— Не виждам причина за това — отговори Иън. — Мен няма да ме уплашите. Изтормозили сте жена ми толкова много, че тя направо се страхува от вас. Ще видите обаче, че аз съм нещо съвсем различно.

Рон се поизпъчи, сякаш щеше да избълва огън срещу човека до себе си.

— Бях много зает напоследък. Пътувах. Проверявах някои неща за вас. Снощи се върнах от Барбадос.

Иън изобщо не трепна.

— Срещнах се с един човек на име Уинстън Сейнт Мърсиър. Това име говори ли ви нещо?

— Разбира се, че ми говори — каза нетърпеливо Иън. — Той ми е приятел.

— Дъщеря му ми показа една книга, която сте й подарил. Една книга, написана от… съпругата ви.

Увереността на Иън за миг бе разколебана, но той бързо се окопити.

— Да, подарих на София една книга. И какво от това?

— Подарили сте й тази книга малко преди смъртта на Джеймс Рийд младши. В момент, когато се предполага, че вие и мисис Рийд не сте се виждали или разговаряли от детските си години…

— Точно така — каза Иън.

— Въпреки това сте казали на София, че познавате Лаура Хейстингс. Че тя е красива жена и че вие ще я видите в… как точно каза тя? В Ню Джърси, Съединените щати.

Иън поклати глава, сякаш това твърдение го натъжи.

— Следовател Ленард, моят син беше голям почитател на книгите на Лаура. Аз имах чувството, че я познавам. Чели ли сте роман на Стивън Кинг например? Не сте ли си мислили, че „познавате“ писателя, все едно че действително сте се запознали с него?

— А откъде знаехте, че тази писателка живее в Ню Джърси?

Иън нетърпеливо сви рамене.

— Сигурно съм го прочел някъде на обложката на книгата. Не знам. Измислих го, за да зарадвам едно дете. Това престъпление ли е?

— Все пак обаче, когато сте срещнали мисис Рийд на пристанището, сте се показали напълно изненадан пред мисис Кларк, че тя е писателка и в същото време момичето, което някога сте познавали. Били сте направо слисан, според мисис Кларк — каза саркастично Рон.

— Не бях свързал двата факта. Името е доста разпространено. Може и да съм виждал снимката, но не съм се сетил. Става дума за едно дете, което не съм виждал или за което не съм мислил двадесет и пет години. Чак когато я видях на пристанището, застанала пред мен от плът и кръв, започнах да осъзнавам, че това е тя. Както се казва, лампичката светна. Не ми беше хрумвало до този момент, не ви ли е ясно? Аз не съм като вас. Не правя прибързани заключения.

— Аз ще ви кажа какъв сте — заяви Рон Ленард. — Вие сте лъжец и аз ще го докажа.

— Ако сте говорили с Уинстън Сейнт Мърсиър, ако сте си направили труда да го попитате, той сигурно ви е казал, че бях в Барбадос, когато Джеймс Рийд младши е бил убит. Нали за това става дума? За убийството на Джеймс Рийд?

Рон не отговори. Само изгледа Иън със злобен поглед.

— А сега ни оставете на мира — каза студено Иън. — Искаме да продължим да живеем живота си. Убийството на първия съпруг на жена ми е трагедия. Но то няма нищо общо с мен.

Като зави край големия люляков храст отстрани на къщата, Лаура видя Гари, който чакаше на верандата. При шума от стъпките й той се обърна.

— Лаура — извика Гари.

— Здравей, Гари — опита се да се усмихне тя. — Какво те носи насам? — попита тя, но гласът й прозвуча глухо. Разбра всичко по лицето му.

— Току-що чух нещо невероятно.

Лаура се качи на верандата и седна срещу него на люлката, спусната ниско до пода.

— Чул си, че съм се омъжила — каза тя.

Той я изгледа.

— Кой ти каза?

— Бях в цветарския магазин. Скот…

— О, да, Скот — направи физиономия Лаура.

— Разтревожих се, защото той ми каза нещо странно за някакъв човек, който му поръчал да украси къщата с цветя и той трябвало да дойде тук да запали празнични свещи и всичко това…

Лаура вдигна ръка, сякаш да го прекъсне, и каза:

— Вярно е, Гари — каза тя.

Гари я изгледа. После бавно каза:

— Помислих, че има някаква грешка.

— Не, няма грешка — поклати глава Лаура. — Скот е прав.

— Но ти… ти дори… не си излизала преди това…

— Всичко стана много бързо — каза Лаура. — Запознах се с него неотдавна. Исках да ти кажа, но… честно казано, самата аз не знаех, че нещата между нас ще станат толкова сериозни. Той се казва Иън — каза притеснено тя.

Гари поклати глава и прошепна:

— Това не е възможно. Как можа да го направиш? Точно ти, Лаура?

— Това не е честно, Гари. Да се ожениш не е престъпление.

— Кой е този човек? — попита Гари.

Лаура преплете пръстите на ръцете си и се опита да обясни.

— С Иън се познаваме от деца. Случайно се срещнахме и…

— Джими го няма само от… колко… пет месеца? — прекъсна я Гари. — Помислих, че Скот лъже или че се е побъркал. Искам да кажа, кой би повярвал такова нещо? Пет месеца! Ти не си жена, която би направила това. Мислех, че си нещо по-различно. Една класа над другите жени. — Гари поклати глава, на лицето му бяха изписани мъка и неверие. — Аз ти вярвах, Лаура. Мислех, че си по-добра от другите хора.

— Аз не искам да съм по-добра от никого. Искам просто да живея живота си. Бях много самотна. Ужасно беше, след като Джими умря — каза умолително Лаура. Наклони се напред и се опита да хване ръцете му, но той ги дръпна. — Гари, моля те, недей така. В този град няма много хора, чието мнение ценя, но какво мислиш ти, наистина ме интересува.

— Трябваше по-рано да помислиш за това.

— Моля те, Гари. Нека да ти обясня.

— Не можеш. Няма никакво обяснение за това, което си направила. — Той я гледаше обвинително и тя изведнъж си даде сметка, че е загубила приятелството му. Изпита дълбоко, внезапно чувство на съжаление.

— Съжалявам, че това те наранява.

— Наранява? — извика саркастично той. — По-скоро съм изумен, отколкото наранен. И през ум не ми е минавало, че няма да имаш приличието да изчакаш и ще скочиш в леглото с друг мъж, докато съпругът ти…

— Стига толкова — извика рязко Иън, който се появи от предната част на къщата с лице като буреносен облак. — Достатъчно. Спри да се извиняваш, Лаура. Никакви обяснения не дължиш на този човек.

Лаура се изправи ужасена.

— Иън, моля те.

Иън се качи на верандата, застана пред Гари и размаха пръст срещу него:

— Защо си въобразявате, че може да говорите така с жена ми?

Без да го погледне, Гари каза:

— Отместете се, моля. Тръгвам си.

— Иън, чакай — извика Лаура. — Гари, остани. Нека да поговорим…

Гари не отговори нито на нея, нито на Иън. Закара количката до края на верандата и се спусна по рампата. Лаура се наведе над перилото.

— Гари, чакай…

Но той не се върна. Лаура отпусна безнадеждно глава.

— Той изпращаше цветята, нали? — попита Иън.

— Ще трябва да свикна с това — каза с горчивина тя.

— Защо има толкова собственическо отношение към теб? — попита Иън. — Имала ли си нещо общо с него?

— Искаш да кажеш дали съм ходила с него? — погледна го стреснато Лаура.

— Не се шокирай чак толкова. Това, че е в инвалидна количка не означава, че е непълноценен…

— Той ми е приятел — извика Лаура. — Беше приятел на Джими.

— Държеше се, сякаш си му лична собственост. И ти му позволи да…

— О, боже мой, Иън. Сякаш си нямам достатъчно неприятности, а сега и тази твоя глупава ревност.

Задната врата на съседната къща се отвори и на верандата излезе Пам с една лейка. Ей сега ще ни види, помисли си Лаура. Точно сега повече не мога да издържам. Не искам да обяснявам. Не искам да виждам изненадата на лицето й, усилието да се усмихне. Нали знаех, че точно така ще стане, напомни си тя.

— Аз влизам вътре — каза тя тихо на Иън.

— Знаеш ли какво, Лаура — избухна Иън, — нищо чудно, че хората в този град те обвиняват за всичко, което става под слънцето. През цялото време се държиш така, сякаш си виновна.

— Виновна съм — изгледа го ядосано Лаура. — Направих ужасно нещо. И заслужавам презрението им. Не знам как можах да го направя. Сигурно съм се побъркала, щом се ожених за теб по този начин.

Очите на Иън гневно проблеснаха, но гласът му прозвуча ледено.

— Може би — каза той. — Може би си направила най-голямата грешка в живота си.

Двамата се изгледаха като непознати, каквито всъщност бяха. Лаура изпита чувството, че в гърлото и в гърдите й ято птици размахва отчаяно крила и се опитва да избяга.