Танго

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Предположенията ви са правилни. Те ще се хванат за суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост. – Професорът от Станфорд, специалист по икономика на околната среда, разговаряше с един човек на име Карлайл Макмилън, живеещ някъде из високопланинските плата. – Петата поправка на Конституцията разрешава изземването на частна собственост в името на обществена цел, стига, разбира се, да се плати обезщетение на собственика. Когато става въпрос за придобиване на право за строителство на магистрали, законът е пределно ясен. Секретарят на Министерството по транспорта е упълномощен – и тук цитирам буквално Конституцията на САЩ, – "да изземва, влиза във владение и да придобива собственост върху такава земя чрез покупка, дарение, конфискация или по някакъв друг начин, съответстващ на законите в Съединените американски щати." В този случай "съответстващ на законите на САЩ" означава, че трябва да ви компенсират, но също така и че може да ви я отнемат.

– В такъв случай няма нищо, което да мога да направя, така ли?

– Ще трябва да се защитавате с други средства. Всъщност трябва да преминете в атака. От онова, което ми казахте, разбрах, че е имало някакви безсмислени криволици из маршрута. Виждал съм подобни неща и преди, много пъти. Внимателно проучете данните, дадени от инженерите, накарайте ги да оправдаят маршрута, който са избрали. Поне в петдесет процента от случаите това се оказва невъзможна задача за тях. Ще ви изпратя някои материали, които ще ви дадат добра насока как точно да го направите.

Професорът се загледа в студентите, минаващи под прозореца му в Пало Алто. Червени раници. Сини раници. Билетът му за конференцията в Мелбърн.

– После, онези птици, които споменахте. Ястребите на Тимерман. Разкажете ми малко повече за тях.

Карлайл описа как двамата с Мур бяха идентифицирали ястребите и какво се беше случило след това.

– Те в списъка на застрашените видове ли са? – попита професорът.

– Не, защото всички са смятали, че отдавна са изчезнали, но са номинирани да влязат в него. Коалицията за защита на грабливите птици работи върху това. – Карлайл се облегна на вратата на телефонната кабина във Фолс Сити. Беше построил около една трета от зимната градина, поръчана от един местен адвокат, и се опитваше да се съсредоточи върху работата си, но гневът, породен от предстоящото строителство на магистралата, го връхлиташе на вълни, намаляваше, после отново прииждаше.

– Много зле. – Професорът въздъхна. – Животински вид, вървящ към изчезване или дори само застрашен, което е следващото по-ниско стъпало, е мощно оръжие в подобни ситуации. Това е основното положение, заложено в акта за защитените видове, а е повече от ясно, че магистралата ще унищожи цял ареал; Но ще ви припомня, че първият закон за строителството на магистрали е следният: най-краткият път от една точка до друга винаги минава през гора. Проблемът е, че понастоящем нито един законодателен орган не защитава животните и растенията, които са кандидати за списъка с изчезващите видове, но все още не са вписани в него. А процесът по вписването на някой вид във въпросния списък е твърде муден и несигурен. В един скорошен доклад се казва, че на правителството ще са нужни деветдесет и четири години само за да разгледа всички растения и животни, заслужаващи внимание, отчасти защото департаментът по Защита на околната среда не разполага с достатъчно средства и персонал.

Дори евентуално да успеете да вкарате птиците в списъка на застрашените от изчезване видове, пак няма гаранция, че ще оцелеят. От вече записаните вътре броят на една трета продължава прогресивно да намалява. По-голямата част от отпусканите средства се харчат предимно по онези видове, които се забелязват, които са привлекателни за публиката, като плешивия лешояд например. Допускам, че вашите птици не влизат в тази категория.

Всичко това звучеше прекалено мрачно в ушите на Карлайл.

- Какво предлагате?

– Имате доста добри шансове да спрете строителството на магистралата поне за известно време, като се позовете на факта, че първоначално обявеното въздействие върху околната среда е неадекватно. Правено е и преди. Ако имате нужните източници, първо издействате временно запрещение на строителните работи, като се основавате на горното твърдение; второ, заведете дело, с което да ускорите вписването на птиците в списъка на застрашените видове. Ако успеете да ги впишете, победата ви е почти в кърпа вързана. Обърнете внимание, че казвам "почти". Има най-различни легални и политически номера, с които списъкът може да бъде заобиколен, но както вече казах, той е едно мощно оръжие. Разполагате ли с... да речем двайсет-трийсет хиляди долара за дело?

– Не.

– А Коалицията за защита на грабливите птици?

– Нямам представа, но Даръл Мур, биолог в местния колеж, спомена, че в коалицията се говорело за запрещение, така че най-вероятно разполагат с нужната сума.

– Добре, това е едно начало – каза професорът, погледна часовника си и прелисти билета си за Мелбърн. – Оставете коалицията да работи по екологичните аспекти на проблема, тъй като това изисква високо ниво на технологична експертиза, както и способност за бързо придвижване на нещата. Но не забравяйте, че много малко федерални проекти са спирани единствено по екологични причини. Вие се концентрирайте върху магистралата, опитайте се да докажете, че предложеният маршрут не е оптималният. Това е най-добрата ви стратегия. Чуйте ме, Макмилън, след по-малко от два часа имам полет за Австралия, така че трябва да тръгвам. Успех. Ще наредя на секретарката си да ви изпрати документите, които ви обещах. Обаждайте ми се винаги, когато имате нужда от помощ.

– Много ви благодаря, професор Вайнщайн. Цялата работа изглежда безперспективна, но вие много ми помогнахте.

– Радвам се, че съм ви бил от полза. Не се отказвайте. Негодниците мразят интелекта и ангажираността. Не са подготвени да се справят с подобни качества. Но нека ви предупредя, че играта може да загрубее. Заложени са много пари и това е всичко, което ги интересува. Аз лично се впускам с главата напред в подобни битки, надявайки се, че ще издействам поне забрана. Трябва да вървя. Успех.

Да загрубее. Професорът беше казал, че играта може да загрубее. Бе започнало да става така само четири дни след като се разчу, че Даръл Мур и Коалицията за защита на грабливите птици се опитват да блокират строителството на магистралата заради някакви проклети пернати. И че Карлайл Макмилън прекарва много време в библиотеката във Фолс Сити, за да проучва всички документи, отнасящи се до Пътя на високопланинските плата, с намерение да направи каквото може, за да предотврати минаването на магистралата през района.

Една вечер пощенската кутия на Карлайл беше съборена и премазана от кола. На следващия ден, четвъртък, пристигна анонимно писмо: "ВЪРВИ СИ ОБРАТНО В КАЛИФОРНИЯ, ПЕДЕРАСТ! НЕ СИ ЖЕЛАН ТУК." А един мрачен злокобен глас по телефона същата вечер му беше прошепнал:

– По-добре дръж котарака си затворен!

– Бил, какво, за бога, става там? – Кал Ейкърс от Търговската камара на Съединените щати разговаряше по телефона с Бил Фланиган, директор на Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата. – Преди два часа ми се обади сенаторът, много е притеснен заради някакви птици по маршрута на магистралата, както и заради някакъв дърводелец, който ни създава проблеми. Какво става?

– Не знам откъде да започна, Кал. Преди известно време един човек на име Карлайл Макмилън се премести тук от Калифорния – един бог знае защо! – и си построи нова къща точно там, откъдето ще минава магистралата. Всъщност става въпрос за една стара къща, която той напълно преустрои. Тогава, разбира се, не знаеше, не магистралата ще минава точно през тоалетната му чиния. Предполагам, че е свършил страхотна работа по къщата, така поне се твърдеше в "Обзървър", вестника на Фолс Сити. В статията беше наречен "велик майстор". Някъде към двеста-триста човека посетиха дома му, когато завърши работата си по него. Сега половината лекари и адвокати в града искат той да работи за тях. Това е едното.

– Зарежи дърводелеца, този... Как каза, че му е името? Милър?

– Макмилън. Карлайл Макмилън.

– Ще заровим задника му под два метра земя, примесена с бетон, и хич няма да разбере откъде му е дошло. Спокойно, Бил, това не е проблем.

– Изглежда, местните си мислят, че могат сами да се справят с усложнението. Настроенията срещу Макмилън непрекъснато нарастват и очевидно вече са отправяни заплахи срещу него.

– Бил, защо винаги трябва да се разправяме с кретени? Тези боклуци не решават нищо, само ни докарват лоша слава. Виж дали не можеш да ги убедиш в това. Кажи им да се въздържат. Можем да се справим с Макмилън. Какво друго има?

– Изглежда, че докато нашият човек от Калифорния си е строил къщата, е забелязал някакви необичайни птици в горичката от другата страна на шосето. Излезе, че става дума за вид ястреби, които всички са смятали за отдавна изчезнали.

– А, по дяволите! – Понякога, в моменти на напрежение, вярата на Кал Ейкърс в Бог и по-добрия начин на живот го напускаше. – Тези ястреби в списъка със застрашените видове ли са?

– Не знам.

– Отчуждаването на частна собственост е едно нещо, застрашен от изчезване вид – съвсем друго. Проектът за язовира "Телико" в Тенеси бе забавен с цели четири години заради някакъв хранещ се с охлюви костур! Как не сме разбрали за тези ястреби по-рано? Чакай една минута, имам някъде тук доклада за отражението на строителството на магистралата върху околната среда. Задръж така, докато го открия. – Тишина, смущавана само от лекото шумолене на страници, разгръщани на две хиляди километра разстояние.– Така. Преглеждам документа. Споменава се за някакви индиански могили, но те се намират в земя, която е собственост на Рей Дарджън. Той е в нашия лагер, така че с това няма проблеми. Не виждам нищо за никакви птици. Кога ги е открил?

– Съвсем наскоро, доколкото разбирам. Преди около два месеца може би.

– Докладът е направен преди година, ето защо ястребите не са упоменати. Между другото, повечето такива доклади са си чиста формалност. Ще се обадя на Службите по дивите животни и рибите и после пак ще ти звънна. Не губи вяра. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

– Добре, благодаря, Кал. О, за малко да забравя да ти спомена за радикалната природозащитна организация...

Докато Ейкърс и Фланиган разговаряха, Карлайл подминаваше Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата на път за Саламандър. Беше навъсен, ядосан и твърдо решен да продължи с тази война – завинаги, ако се наложеше.

Ако Карлайл Макмилън бе изпълнен с решимост, то следните личности бяха направо бесни и на крачка от сърдечен удар: Кал Ейкърс от Търговската камара на САЩ, Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата, Джери Грават и още петима губернатори, дванайсет сенатори, голям брой членове на Долната камара на Конгреса, представители на канадската икономика, различни директори на нефтени, транспортни и циментови фирми, различни съюзи, почти всички на територията на Йеркс Каунти и всеки, който имаше интерес от построяването на магистралата.

И всички те бяха бесни на Карлайл Макмилън. Той беше построил известната си къща точно на пътя на тяхната магистрала, нали така? И освен това бе казал на професор Даръл Мур за птиците, нали? И тогава Мур се беше свързал с една неправителствена организация, наречена Коалиция за защита на грабливите птици, която сега се бореше да издейства запор върху строителството на магистралата и ястребите незабавно да бъдат разгледани като кандидати за списъка на застрашените видове. Ако ястребите получеха такъв статус, а това несъмнено щеше да стане, ако делото завършеше с успех, строителството на магистралата можеше да бъде напълно отменено, точка, или най-малкото щеше да се наложи пълно преструктуриране на съществуващите планове, изискващо достатъчно дълго време, за да секнат всички средства от наличните в момента фондове. После се заговори, че Карлайл Макмилън проучвал цялата документация, отнасяща се до магистралата, и смятал да настоява за промяна на маршрута на базата на твърдение, което до този момент не било хрумвало на никого. Болката на поддръжниците на магистралата се събираше в гигантска бъчва, кипеше и се изливаше навън по стените ѝ на силни струи и излизаше наяве със силата на колективната злоба, насочена директно срещу Карлайл Макмилън.

Рей Дарджън, бизнесмен предприемач, също беше бесен – самата свирепост с диамантена халка на дясното кутре. Петнайсет години по-рано старец на име Уилистън бе открил следи от злато в един поток близо до Хълма на вълка. Един специалист по анализ на метали и руди, който дължеше услуга на Рей, му се беше обадил в деня, в който Уилистън бе посетил офиса му. Тогава Дарджън закупи правото на собственост върху парцела от стария глупак за три хиляди долара. Според Закона за мините от хиляда осемстотин седемдесет и втора година Дарджън успя да се сдобие както с Хълма на вълка, така и с хиляда и петстотинте акра земя около него почти на безценица. Това се бе оказало доста сложно, тъй като индианците протестираха срещу преминаването на обществената земя, на която се намираха техни погребални могили, в частни ръце, но благодарение на своите политически връзки Рей Дарджън бе преодолял препятствието.

Първият екип от минни инженери, който Рей беше изпратил да изследва терена, бе загинал, премазан от паднала върху им скала. Дарджън не се трогна. Както каза на жена си, "идиотите трябваше да са наясно, че не бива да опъват палатката си толкова близо до скалната козирка."

Вторият екип бе по-предпазлив, свърши си работата и уведоми Дарджън, че златото е дошло от една жила, която била толкова малка, че не струвало разходите по извличането му оттам. Освен това му казаха, че на върха на хълма открили следи от ритуални огньове, както и странни символи, издълбани в скалите, да не споменавали пък странния плясък на криле, който дочували всяка вечер, когато се оттегляли в палатките си. Но Рей Дарджън силно се интересуваше от злато, а не от "някакви си индиански магии и други фантасмагории".

В крайна сметка се оказа, че се е сдобил с хиляда и петстотин акра корозирала, камениста, суха земя, и скърцаше със зъби всеки път, когато се сетеше за този безполезен парцел, който просто си лежеше там без никакви изгледи да се намери някой глупак, на когото да го продаде. Идеята да си в бизнеса е свързана с правенето на пари, не с харченето им. Така виждаше той нещата, а продължаваше да плаща данъци за тази своя безполезна собственост.

Две години след като закупи парцела, се зашумя доста около индианските погребални могили от другата страна на хълма, върху неговата земя. Антропологът му се беше видял напълно безобиден, когато го бе помолил за разрешение да проучи и евентуално да разкопае терена, а и по онова време Рей беше зает с други проекти, така че даде писменото си позволение за разкопките, като поръча да го държат в течение на онова, което правеха. И тогава му хрумна, че от това свещено индианско място може да се направят добри пари. Много лошо, че скоро след това антропологът падна от един хълм и се уби, но това прекъсване на изкопните работи му даде време да изтегли разрешението си и да прогони учените от земята си.

Не знаеше какво да прави с могилите, но беше сигурен, че трябва да има начин те да бъдат използвани с цел печалба, и плановете за строителството на магистрала през високопланинските плата му подсказаха идеята. Щеше да издейства земята му да бъде причислена към земите за търговска дейност и да изгради тематичен парк, който щеше да нарече "Индианска земя на мистериите". Щеше да накара да разкопаят някои от могилите, да построи малък музей, в който да се изложат артефактите, и да наеме уредник, който да развежда туристите и да им разказва истории за духове. Щеше да накара туристите, поели по магистралата, да спират при неговия парк, за да разглеждат кости и грънци, да слушат страшни истории, а докато го правеха, щяха да се хранят в ресторанта, който той щеше да им построи, и да качват децата си по въртележките и влакчетата, издигнати за тази цел.

Една голяма проектантска организация вече работеше по увеселителните влакчета и другите атракции и дори му бе изпратила примерни имена: "Лов на бизони", "Военно парти", "Лошо лекарство". Имената му харесваха, заедно с още две предложения, които консултантите бяха направили: "Лабиринтът на земята на мистериите: забавление за всички възрасти" и "Параклисът на пионерите", където щяха да се извършват бързи бракосъчетания, стига някои закони на щата да можеха да се окастрят оттук-оттам. Възможностите се простираха пред нега като самите плата, като в тях се включваха и разиграването на фалшиви индиански атаки и построяването на мотел за посетителите. Щеше да го нарече "Вигвамът". Отделните му секции щяха да бъдат излети от цимент под формата на индиански колиби. Щеше да направи подземен ресторант и да го нарече "Церемониален параклис". Логото на мотела щеше да бъде "Отседни в индианска колиба, вечеряй под земята".

Всичко се навързваше чудесно. Магазинче за сувенири, наречено "Скривалището на Джеронимо: бижута и мокасини за цялото семейство". Един от подчинените му му напомни, че Джеронимо е бил апах, не суикс и е действал на югозапад.

Дарджън го бе изгледал накриво – липсваше му търпение за подобни детайли – и му беше казал:

– Е, какво толкова, по дяволите! Тогава ще го кръстим по друг начин. Няма значение. Мислиш ли, че туристите имат някаква представа или пък че им пука?

Имаше и още нещо. Рей Дарджън бе открил, че търговията с индиански артефакти процъфтява, независимо дали са законно придобити, или не, и затова влезе във връзка с отделни музеи и частни колекционери, които проявяваха интерес към дискретно закупуване на находки от разкопките в терена на Дарджън. Артефактите плюс тематичният парк, плюс земята, която той и съдружниците му купуваха и която се намираше от двете страни на предполагаемия маршрут на магистралата, можеха в крайна сметка да превърнат Пътя на високопланинските плата в негова лична златна мина. Както винаги, щеше да подчини нещата на волята на своето сребролюбие. Именно такъв тип мислене бе превърнало тази държава в онова, което бе и продължаваше да бъде. Така виждаше нещата Рей Дарджън.

И тогава, ТОГАВА, точно когато изглеждаше, че в тази негова собственост се крие друг тип злато, се беше появил някакъв външен агитатор на име Карлайл Макмилън и с помощта на неколцина други се бе опълчил срещу строителството на магистралата. Първата работа на Дарджън бе да се види с Ралф Гейгъл, президент на местния колеж.

– Ралф, този твой учител по биология или какъвто е там – мисля, че се казваше Мур – трябва да си промени мнението за магистралата. Кажи му, че по света има много птици, с които може да се занимава. Можеш също така да му кажеш, че съм член на борда на директорите на банката, от която се опитва да вземе заем, за да изпрати майка си в старчески дом. Гледай да не забравиш да му кажеш това, Ралф. Хей, май вече е време да ти отпуснем парите за онази нова сграда, нали?

– Така е, Рей. Всъщност исках да си поговорим за кампанията по събиране на средства. И не се тревожи. Ще си поговоря приятелски с Мур. Между другото, в нашия факултет няма назначения на постоянна длъжност, както в щатските университети например.

– Добре. Знаех, че мога да разчитам на теб, Ралф. Ако жените ни продължат да пътуват до столицата за да си купуват скъпи рокли за турнирите им по бридж, ще трябва да се погрижим да увеличим доходите си тук. Човек трябва да намери начин да покрива разходите си, нали така?

Рей Дарджън се изправи и разтърси ръката на Ралф Гейгъл.

– Уведоми ме какво точно ти е необходимо за фондовете и ще накарам секретарката ми да ти изпрати чек.

Два дни по-късно, когато сенатор Харлан Стърк пристигна във Фолс Сити за ежемесечната си среща със своите избиратели, по-голямата част от времето му бе посветено на един-единствен от тях, Рей Дарджън.

– Успокой се, Рей. Тези неща отнемат време. Знаеш, че съществуват закони и процедури, нали?

– Сенаторе, не ме интересуват нито законите, нито процедурите. Единственото, от което се интересувам, е бизнесът. Знаеш ли колко пари съм вложил там, където предстои да се построи магистралата? Достатъчно, за да те задържат на власт още доста дълго време. Приносът ми към последната ти кампания беше някъде над двайсет хиляди долара, а аз не се лишавам от такава сума пари само защото съм заинтересуван демокрацията да работи още по-добре. Знаеш го, знам го и аз. Сега нашият приятел Бил Фланиган ми казва, че сенатор Джак Уиймс, който е отговорен за този проект, е събрал инженери, за да видят дали маршрутът не може да бъде променен, за да се заобиколят някакви си двайсетина птици. Харлан, искам да ми гарантираш, че промяна на маршрута няма да има. Очаквам да го чуя от теб някъде в началото на следващата седмица.

Главният инженер внимателно проучи молбата на Уиймс за една евентуална промяна на маршрута на магистралата.

– Сенатор Уиймс, огледахме още веднъж маршрута, предложен за Пътя на високопланинските плата. Излиза, че можем да пропуснем района, в който живеят птиците, причиняващи проблема. Но голямото шосе е цяла система – промениш ли една част, променят се и много други неща. Това означава, че ще трябва да преместим магистралата на около шейсет километра от Ливърмор и Фолс Сити, което случайно съвпада с нашето първоначално заключение, че така маршрутът ще е много по-ефективен както по отношение на разходите по строителството, така и на времето за придвижване на автомобилите и другите транспортни средства. Настоящият маршрут налага едно отклонение само за да се включат Ливърмор и Фолс Сити. Да разработим ли алтернативен вариант, в който се заобикалят птиците?

– Не. Моят добър приятел сенатор Стърк възразява срещу подобна промяна. Да го оставим така засега. – Джак Уиймс прекъсна разговора и се обърна към един от сътрудниците си: – Свържи ме с Харлан Стърк.

– Сенатор Стърк е във Флорида. Остави телефонен номер, но каза, че може да ни е трудно да се свържем с него. Искате ли да опитам?

– Не. Ще говоря с Кал Ейкърс от Търговската камара.

Отсреща се чу гласът на Ейкърс:

– Добър ден, сенаторе. Какво става?

– Не мога да се свържа с Харлан, затова се обаждам на теб. Можеш да кажеш на вашите приятелчета от Дивия запад, че сме се отказали от идеята за промяна на маршрута на пътя. Но също така искам да им предадеш, че поначало намирането на средства за този проект беше деликатна работа, а сега някои от членовете на Отдела за обществените сгради, както и на Комитета по транспорта, започват да се колебаят в подкрепата си. Ако приятелчетата ти не внимават, няма да има никаква магистрала.

– Добре. Току-що говорих с Бил Фланиган. Изглежда, че е имало актове на насилие или заплахи към онзи Карлайл Макмилън. Фланиган се опитва да разбере какво става.

– За бога, Кал, тези хора нямат ли представа как трябва да се действа? Нищо чудно, че западат.

– Затегни си колана, сенаторе. Става дори още по-интересно, ако това е точната дума. Някога да си чувал за организация 033? Съкратено от Обединение на защитниците на Земята или нещо от този род. Е, и аз не бях чувал, докато не ми се обади Фланиган. Това е радикал на природозащитна група някъде от запад, която няма търпение да се включи в цялата тази суматоха. Преди два дни трима от тях отишли със стар бус в Саламандър и започнали да ровят. Говори се, че имат намерение да вдигнат във въздуха водонапорната кула на Саламандър, ако магистралата премине през ареала на ястребите на Тимерман. И това е само началото. Чух, че единият от тях казал, че могат да го направят и без да чакат, просто за да привлекат вниманието на хората върху онова, което се случвало в района.

Водач на тази група е мъж на име Ридик, който е заподозрян в разливането на варели с моторно масло около къщата на един от директорите на една тексаска нефтена компания, докато човекът си плувал спокойно в басейна. Когато приключил, навсякъде било покрито с масло; масло имало включително върху директора и жена му. Но Ридик не е дошъл в Йеркс Каунти заедно с представителите на 033, поне в момента не работи заедно с тях. От онова, което чувам, разбирам, че той е бил въвлечен и в други престъпления. Говори се, че е наистина зъл човек.

– Ако освен птиците и номерата на Дарджън започнат да се случват и подобни неща, мога да ти гарантирам, че работният комитет доста ще се замисли дали да не изпрати парите за магистралата някъде другаде и аз няма да съм в състояние да направя каквото и да било. Ще внедрим тайни агенти в бюрото на тази 033. За кога е насрочено общото информационно събрание по въпроса за строителството на магистралата в Йеркс Каунти?

– За средата на февруари. Ще се състои в Ливърмор. Фланиган очаква Макмилън да създаде проблеми по време на събранието.

– С кого точно се разправяме, Кал? Кой е този Макмилън?

– Фланиган твърди, че е наистина костелив орех, сенаторе. Мълчалив, умен, вярва в онова, което прави, и не пропуска да си напише домашното.

– Не можем ли да го притиснем по някакъв начин? Може би финансово? Как си изкарва прехраната? Откъде е взел заемите си?

– Мислим еднакво, сенаторе. Попитах Фланиган за същите неща. Той провери и ме информира, че Макмилън няма дългове, освен малкото пари, които трябвало да изплати за парцела си. Около хиляда-две хиляди долара. Строител е, майстор дърводелец, така казват. Трудно е да го бойкотираме, защото е дяволски добър в онова, което прави, и освен това сам си е шеф. Лекарите и адвокатите от Фолс Сити искат той да се занимава с къщите им и смятат, че е единственият, който може да свърши работата както трябва. С други думи, той е извън нормалните икономически канали.

– Сега чуй и това, сенаторе. Знаеш за Рей Дарджън.

Фланиган казва, че хората се шегуват, че не се е родил по нормалния начин, а се е пръкнал на нефтена площадка, напълно пораснал и развяващ договор в ръка. Очевидно е лесно да се повярва в това. Не само че е купувал земя около предполагаемия маршрут на магистралата в продължение на година и нещо, използвайки вътрешната информация, до която има достъп като член на Щатската комисия по магистралите, но и очевидно е използвал някои доста не почтени и тежки тактики по отношение на един от помощниците на Макмилън, някакъв преподавател в тамошния колеж.

Знаеш ли какво точно се е случило? Преди няколко дни Макмилън влетял в офиса на Дарджън във Фолс Сити и казал тихо – толкова тихо, че само секретарката го чула: "Господин Дарджън, зная за вашите измами, за които ви се полагат от пет до десет години затвор. Определили сте правилата на играта, не са зададени никакви въпроси, не е похарчен и цент. Добре, падре, ще играем по твоите правила." Без майтап, сенаторе, точно това е казал. И знаеш ли какво? Според Фланиган Дарджън напълно е замлъкнал, откакто това се е случило. Очевидно Макмилън има подозрения относно истинската причина за отклонението в маршрута, както и за това, че Дарджън е използвал вътрешна информация, за да купува земи покрай него, от които той и приятелчетата му да извлекат голяма полза. Макмилън няма да се откаже, ще ни го завре отзад.

– За бога, Кал! – За момент сенаторът замълча замислен. – Знаеш ли, при различни обстоятелства може би щях да харесам този Макмилън. Но както стоят нещата в момента, ще трябва да го заковем здраво или да му затворим устата. И най-добрият начин да се стори това е магистралата да се построи възможно най-бързо. Така всички ще забравят и птиците, и Дарджън, и Макмилън.

Когато Джак Уиймс привърши разговора си с Кал Ейкърс, той погледна календара си – шест дни до края на януари, – приближи до прозореца на офиса си в Сената и се загледа в минаващите отдолу коли. Пиковият час беше почти приключил. Зачуди се какво ли можеше да прави един дърводелец на име Карлайл Макмилън някъде из високопланинските плата по това време на деня.

Онова, което Карлайл правеше, бе да чете писмото, което беше получил от губернатора Джери Грават.

Боклукчийски камион извърна глава и със значителен интерес проследи пътя на смачканото на топка писмо до кошчето за боклук в кухнята. По-рано същия ден група мъже бяха стреснали големия котарак с чукането си по вратата. Карлайл беше излязъл на верандата и бе изгледал четиричленната делегация на ливърморския клуб, в който членуваха представителите на местния елит.

Те пристъпваха нервно от крак на крак и най-сетне стигнаха до представянето си. Един от тях служеше за говорител.

– Господин Макмилън, вие сте бизнесмен, също като нас. Тази магистрала ще означава много работа и за вас, заради очаквания икономически растеж. Не мислите ли, че действията ви са малко неразумни?

Карлайл ги изгледа втренчено – не можеше да повярва на техния наивитет. Наистина ли и пет пари не даваха за онова, което правеше той, за онова, което щеше да стане с ястребите на Тимерман? Очевидно беше така. В известна степен Карлайл ги съжаляваше. Пое два пъти дълбоко въздух, после погледна обратно към балтоните и отвърна:

– Не. – След това любезно кимна и затвори вратата под носовете им.

Когато писмото на губернатора Грават докосна ръба на кошчето за боклук и се задържа там за миг, преди да падне вътре, Карлайл чу звън от счупено стъкло, идващ откъм атриума. В началото си помисли, че е някоя катерица. После до слуха му долетя изстрел от пушка и той незабавно се хвърли на пода, повличайки със себе си изплашения и объркан Боклукчийски камион от перваза на прозореца. Прегърна гърчещия се в ръцете му котарак и остана ниско долу, тъй като трети изстрел пръсна едно от стъклата на зимната градина. След това всичко притихна, но Карлайл остана на пода още десетина минути, преди да се надигне и да надникне предпазливо през едно от ъгълчетата на прозореца. Нищо.

Професорът от Станфорд го беше предупредил, че играта ще загрубее. Оказа се прав. След като огледа пораженията и пренесе растенията в къщата, Карлайл затвори вратата на атриума и седна до акумулиращата печка, чудейки се дали си струва да замени стъклата с нови. Боклукчийски камион скочи в скута му и с мъркане се настани там.

На следващия ден един представител на шерифа на Йеркс Каунти огледа зимната градина на Карлайл.

– Изглежда, че някой е стрелял от шосето с доста мощно оръжие. Мога да кажа, че са улучили онова, в което са се целили. Хората от района са добри стрелци и ако мишената сте били вие, сега най-вероятно нямаше да разговаряме. Ще разследваме случая, но в момента сте твърде непопулярен в тази част на щата, господин Макмилън, и ако аз бях на ваше място, щях да внимавам.