Танго

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джордж Ридик бе един от многото, които се бяха опитвали да се сближат със Сузана Бентийн и се бяха провалили в тези си опити. Това се случи няколко години преди плановете за строителството на магистралата да бъдат обявени.

Номадският живот си има своите собствени кодове и онези, които в определени периоди от живота си бяха пътували волно и свободно, без никаква цел освен търсенето на такава, свикват да разпознават знаците и символите. Очевидните белези на умората, предизвикана от пропътуваните километри и недостатъчния сън, мърлявите износени обувки и старата раница до стола ти в някое кафене в пустинята, където лъчите на следобедното слънце проникват пречупени през прашните прозорци. Начинът, по който пиеш кафето си – бавно – и броиш цигарите и стотинките си – внимателно, – за да се увериш, че са ти останали достатъчно за автобуса, който с въздишка ще отвори врати пред теб и ще те отведе към следващото място, и към другото след него.

В Топок, щата Аризона, Сузана Бентийн чакаше автобус от калифорнийската линия, който така и не пристигна. Кафене "Грейси", пред което спираше автобусът, затваряше в пет, а вече минаваше четири. Вътре нямаше никой, с изключение на Грейси и Сузана, както и един едър мъж с черна брада, който пиеше кафето си и на два пъти погледна по посока на Сузана, забелязал знаците и символите на пътищата.

Телефонът на стената зад касата иззвъня. Грейс вдигна слушалката, после приближи към масата, на която седеше Сузана.

– Съжалявам, госпожице, но автобусът се е повредил при Кингмън и няма да пристигне преди утре. В Топок няма къде да се отседне, но ако успеете да стигнете до Нийдълс, може да си намерите стая. Това често се случваше по пътищата и Сузана Бентийн беше свикнала с неудобствата. Опита се да обмисли спокойно нещата. Озовавала се бе в подобни ситуации не веднъж и дваж. Билетът за правостоящи за полета на Пан Ам от Делхи в петък вечерта – следващият полет чак във вторник. Влакът, който беше спрял на една малка гаричка на осемдесет километра южно от Брюксел и пътниците – накарани да слязат, тъй като брюкселският терминал вече бил задръстен с влакове, закъсали поради снежната буря. Денят, когато пикапът на баща ѝ се бе повредил на сто и петдесет километра от Олдувай.

Чайникът пред нея беше почти празен. Сузана изсипа остатъците от гореща вода в чашата си и отново премисли вариантите, които бяха близко до нулата. Навън, в една стара кола, седяха трима мъже, смееха се, плюеха в прахта и от време на време хвърляха по някой поглед към нея. Зимното слънце щеше да залезе след около трийсетина минути, светлината над пустинята Мохаве бързо помръкваше. Да пътуваш сам си имаше своите предимства, но за жена подобна ситуация не беше едно от тях. Един мъж би могъл да излезе навън, да срита няколко гуми и да предложи да плати на някой от тримата да го откара до Нийдълс. За жена подобна постъпка криеше риск, и то – доста реален. Не беше честно, но така стояха нещата. На Сузана не ѝ харесваше, но въпреки това го разбираше.

Едрият мъж стана от високото столче до тезгяха и приближи до нея.

– Вижте, тръгнал съм за Флагстаф, но за мен ще е удоволствие да ви закарам до Нийдълс, ако нямате друг изход.

Тя вдигна поглед към него. Беше се държал любезно с Грейси, когато бе поръчал кафето си. Пак съществуваше известен риск. Премери го, отново погледна мъжа и отвърна:

– Благодаря ви. Много ще съм ви задължена... Бих могла да ви платя за услугата.

– Няма нужда. Не е толкова далеч. Казвам се Джордж Ридик.

Той взе раницата ѝ и задържа вратата пред нея, после двамата се отправиха към микробуса му. Мъжете отвън сритаха гумите на колата си, изплюха се и си смигнаха един на друг, разбиращо и злобно. Когато Сузана и непознатият ги подминаха, единият от тях каза достатъчно високо, за да го чуе Сузана:

– Добре направи, че пръв се докопа до това сладурче, брадатко. Бяхме само на стъпка от него.

Ридик пусна раницата на Сузана на земята, обърна се към мъжа и силно го зашлеви през лицето – толкова силно, че онзи се олюля и едва запази равновесие. Другите двама се изправиха, хормоните им закипяха: нападнат приятел, честта на пустинята, такива работи. Ридик ги погледна, ухили се и зачака. Когато те не помръднаха, той вдигна раницата, отвори вратата на Сузана и сложи багажа в краката ѝ. Тя леко трепереше. Мъжът бе реагирал с първична, светкавична жестокост и това я притесняваше.

В микробуса миришеше на цигари. По пода бяха пръснати разни инструменти, на задната седалка лежаха захвърлени употребявани пластмасови кафени чашки. Той запали двигателя и я погледна.

– Извинявайте за реакцията ми, но паля бързо, когато някой дивак ми се прави на много хитър.

Топката в стомаха ѝ се поотпусна, но не много. Тя скръсти ръце в скута си и реши, че разговорът може да ѝ помогне.

– Във Флагстаф ли живеете?

– Не, на юг оттам, в планините, край едно място, наречено Седона. Чували ли сте за него?

– Да. Била съм там веднъж, просто минавах. Доста е красиво.

– За къде пътувахте?

– За Ню Хевън... Кънектикът. Живеех там, преди баща ми да почине, и още има някои имотни проблеми, които трябва да се разрешат.

– Мога да ви откарам най-много до Флагстаф, ако искате. Оттам без проблем ще можете да си хванете автобус.

Три часа по-късно завиха на юг от Флагстаф и Сузана придружи Джордж Ридик до къщата му в планините. През двата месеца, които прекара там, той не я докосна, дори не се и опита. Джордж Ридик водеше живот на аскет, провокиран от гняв, който никога не го напускаше, и сексът бе престанал да бъде част от този негов живот.

Но дори и години след това тя знаеше, че той е там и се грижи за нещата, които имаха значение за него. Винаги усещаше мрачното му присъствие зад съобщаваните от вестниците жестокости, споходили хората или организациите, които Ридик мразеше.

Нито в слуховете, нито във вестникарските статии се споменаваше името му, но тя беше сигурна, че той стои зад страховитите инциденти – отмъстителен гняв от галактиките – със своя стар микробус с изхабени гуми и сипеща се от бронята ръжда. Ремингтън дванайсети калибър със скъсена цев и деветмилиметрова берета, и двете оръжия – увити в мушама и пъхнати зад седалката му, където лесно можеше да ги достигне. Ридик в лекьосани панталони в цвят каки и износена риза, кубинки и черна бейзболна шапка, на предницата на която имаше избродирана ръка с надпис "Воин на Земята". Старо военно яке с ивица изолирбанд над десния джоб, за- криваща изписаното му някога там име. Незапалената пура в устата му и гъстата леко прошарена черна брада, която докосваше гърдите му, когато той леко накланяше главата си напред.

По отношение на природозащитния радикализъм – от тихия протест до гражданското неподчинение или отявлената жестокост – Джордж Ридик нямаше равен на себе си. Не се поместваше в никакви правила и рамки. Сузана бе стигнала до това заключение през двата месеца, в които бе живяла с него. Дивашката неумолима интензивност, с която той преследваше целите си, едновременно я плашеше и привличаше по почти сексуален начин.

Клуб "Сиера"? Ридик ги наричаше политици, Кефновци и Барбита в якета от Патагония за по триста долара. Ами "Планет Файър" с техните летни ралита и нескопосни опити да взривят трансмисиите на електроцентралите на югозапад? Ридик се отнасяше с насмешка към тях, определяше ги като дилетанти и извратени маймуни, които четяха Едуард Аби и играеха игрички в сенките, нападайки не толкова истинските вредители, колкото технологичните постижения.

Веднъж каза на Сузана:

– Аз съм този, който се появява, когато всичко друго пропадне. В онова, което правя, няма нищо чак толкова похвално, но то трябва да бъде направено. Ако опазването не е възможно, тогава следващото най-добро нещо е възмездието. Ако възмездието е достатъчно сигурно и достатъчно силно, когато дойде, тогава то евентуално би могло да се превърне в един вид превенция, основана на страха.

И преди Ридик бе залагал живота си на карта. Имаше две пурпурни сърца и други медали, които той беше изхвърлил в кофите за смет още преди години. Познаваше пиявиците, змиите, маларията, дребните мъже в черно с техните оръжия, пътеките, утъпкани в оризищата под балдахина на небето, надвиснало над джунглите в Камбоджа. В ранните години на появата си М 16 не работеха както трябва, заяждаха в критични моменти, затова Ридик се беше снабдил на черно с дванайсеткалибровия ремингтън. Скъси цевта и използваше него като оръжие, пълзеше из джунглата – машина за убиване, която да превърне света в едно спокойно място за развитието на икономиката и биотехнологиите.

Джордж Ридик нямаше планове за деня или вечерта, нито за следващите ден и нощ. Прекарваше живота си в прокарването на символични тръби от изхвърлящите отровни газове комини на осквернителите на природата обратно към изпълнителните офиси на компаниите, които ги бяха издигнали.

Той, Джордж Ридик, имаше начини да се справи с тях. Някога пили ли сте голяма чаша зелена инфлуенца номер две от изходната си тръба? Дишали ли сте от найлонови торбички, пълни с кафявите кучешки лайна, събрани от ръба на комина на вашата фабрика – онази, която сте издигнали току до границата с Матаморос, за да избегнете по-стриктните закони за защита на околната среда в САЩ?

Да сте яли някога къс от пожълтелия и червясал делфин, който мрежите на риболовния ви танкер задушиха миналата седмица? Ако някога сте се сблъсквали с Джордж Ридик при точните обстоятелства, значи сте, със сигурност СТЕ правили всичко това! Светът на добрите хотели и прегледните годишни отчети не биха могли да ви подготвят да се справите с отмъстителната стихийна сила, каквато представляваше Джордж Ридик. И ще сте отлично мотивирани да пиете искрено и до дъно, да дишате дълбоко и да дъвчете с удоволствие. Мотивировката ви ще идва от беретата, забита в чатала ви, от звука на дванайсетцилиндровия ви ягуар, разпадащ се на съставните си молекули, и от вида на съпругата ви, давеща се, докато се опитва да преглътне късове от палтото си от визон, докато бръснат главата ѝ.

Зад гърба си Джордж Ридик бе оставил измъчена и случайна криволица от травмирани корпоративни директори и правителствени администратори, мнозина от които се бяха оттеглили от работа след единствената си среща с него. В скъпите курорти на Карибите мълвата за Ридик се предаваше от шезлонг на шезлонг. Вилата в Джамби Бей, една нощувка в която струваше хиляда и четиристотин долара, ви предпазваше от сблъсък с местните, но нищо не можеше да ви спаси от Джордж Ридик, ако решеше да ви посети. Това твърдяха почиващите там, опънати край басейна с чаша ром в ръка, потръпващи леко под топлите лъчи на слънцето.

Джордж Ридик разбираше, че богатите рядко биваха засегнати от проблемите, които създаваха. Други бяха потърпевшите – както хора, така и животни, – но адвокатите отбиваха нападките с абстрактни термини, далеч от ежедневната реалност на обзаведените от дизайнери директорски офиси. Джордж Ридик се грижеше за това да изтърпите последиците от вашите решения, физически и емоционално. Казваха, че е неочаквано ехо от нещата, които някога си правил, и че със сигурност ще се замислиш сериозно, преди да ги сториш отново, след изтърпяното оскверняване над духа и мъжествеността ти.

Както казваше Ридик на Сузана Бентийн:

– Аз просто осигурявам допълнителен изход от лошия избор, направен от определени хора.

Да, Джордж Ридик продължаваше да е там, продължаваше да носи лепната върху името си лента от изолирбанд, на която пишеше "НАКАЗВАЙ КОПЕЛЕТАТА!" Ако си нарушил стандартите, определени и наложени еднолично от него, той ще се появи. Не веднага, но ще тръгне към теб... евентуално. А когато от време на време пресичаше Мохаве, той си спомняше за Сузана Бентийн и му се приискваше умът му да беше на друго място – място, където би могъл да има една такава жена до себе си.