Тайната на забранената книга

Двайсет и едно

— Инспектор О’Дъфи, моля! — казах бързо. Бях грабнала телефона още щом влязох в „Книги и дреболии Баронс“ и бях позвънила в управлението на Гарда на Пиърс Стрийт. — Да, мога да почакам.

Забарабаних с пръсти нетърпеливо по касата на Фиона, докато чаках дежурният полицай от другата страна на линията да прехвърли обаждането ми на детектива, който разследваше случая на Алина.

Имах нова следа за него и тя беше изсечена в камък — ЛаРу 1247. Щях да отида с него, когато излезеше да провери, и ако се опиташе да ме спре, щях просто да го последвам. Със сигурност при всичкото промъкване в сенките наоколо, което правех напоследък, бях се сдобила с известни умения.

— Да, госпожице Лейн? — Детективът звучеше изтормозено, когато вдигна, затова обясних набързо къде бях ходила и какво открих.

— Проверихме това — каза той, когато свърших.

— Кой го провери? — попитах.

— Адресът — каза той. — Първо, нищо не доказва, че тя го е писала. Всеки би могъл…

— Инспекторе, Алина ме наричаше Джуниър — прекъснах го. — Ами пилата, която беше точно на мястото, нащърбена и белязана от дълбането на камъка? Дори без да знам значението на „Дж.“, съм изненадана, че никой от хората ви не я е намерил и не е събрал две и две.

Да не споменаваме козметичния комплект. Изобщо ли не бяха проверявали местопрестъплението?

— Видяхме адреса, госпожице Лейн, но по времето, когато бяхме уведомени за тялото, местопрестъплението вече беше замърсено от зяпачи. Ако вече сте били там, сте видяла колко много боклук има в онази уличка. Едва ли можехме да опишем всичко по паважа. Нямаше как да знаем дали нещо около мястото се е намирало в чантата й.

— Не помислихте ли, че е малко странно да има издълбан в камъка адрес точно до тялото й? — настоях.

— Разбира се, че помислихме.

— И? Проследихте ли го? Отидохте ли там? — попитах нетърпеливо.

— Не можахме, госпожице Лейн. Той не съществува. В Дъблин няма ЛаРу 1247. Нито авеню, нито улица, нито булевард, нито алея. Нито дори задна уличка с такова име.

Прехапах вътрешната страна на устната си.

— Ами, може би е извън Дъблин. Може да е в друг град наблизо.

— Опитахме и това. Не бяхме в състояние да намерим такъв адрес никъде в Ирландия. Дори опитахме различно изписване от Ларо до Ла Рю. Никъде нямаше 1247.

— Ами, може би е в… Лондон или нещо такова — настоях аз. — Проверихте ли в други градове?

Инспектор О’Дъфи въздъхна дълбоко и си го представих в другия край на линията да поклаща глава.

— Колко точно страни мислите, че можем да проверим, госпожице Лейн? — попита.

Поех въздух и го изпуснах бавно, прехапвайки езика си на: „Колкото е необходимо, за да намерите убиеца на сестра ми. Не ме интересува дори да са хиляда.“

Когато не отговорих, той каза:

— Пратихме случая й на Интерпол. Ако те бяха открили нещо, щяха да ни информират досега. Съжалявам, но повече нищо не можем да направим.

Въоръжена с копие и фенерчета, забързах по смрачаващите се улици към магазин-кафене за подаръци в квартала Темпъл Бар, който предлагаше голям избор карти, които варираха от красиво ламинирани едри планове на Дъблин, до подробни карти на Ирландия и пътни карти като книжки. Купих по една от всички, както и по една на Англия и Шотландия, после се върнах в дадената ми за временно ползване спалня и докато падаше нощта, седнах с кръстосани крака на леглото и започнах да търся. Един чуждестранен Гардий не би могъл да е наполовина толкова мотивиран, колкото жадна за отмъщение сестра.

Беше почти полунощ, когато спрях, и то само защото петте часа взиране в дребен шрифт бяха превърнали пулсиращото ми главоболие в пълна атака на черепа ми с малки пневматични чукове. Открих много вариации на ЛаРу, но нито една с 1247, нито с 1347, нито дори 1427 или някой друг номер, който изглеждаше достатъчно близо, за да може Алина да сбърка, но не вярвах, че е сбъркала. Беше издълбала съобщение в последните минути от живота си и просто не можех да си представя да е сбъркала. Имаше нещо тук, нещо, което пропусках.

Разтрих нежно слепоочията си. Главоболията не са чести за мен, но когато имам, болката обикновено е убийствена и ме оставя изцедена на следващия ден. Сгънах картите и ги натрупах на пода до леглото ми. Баронс може да знае, реших. Баронс изглежда знаеше всичко. Щях да го питам утре. Точно сега имах нужда да опъна схванатите си крака и да се опитам да поспя.

Станах, протегнах се внимателно, после се промъкнах до прозореца, дръпнах пердето настрани и се взрях навън в нощта.

Там беше Дъблин — море от покриви. Долу в тези улици имаше свят, който никога не си бях представяла.

Там беше мракът на изоставения квартал. Чудех се дали все още ще гледам през този прозорец след месец — боже, не, надявах се! — и дали мракът щеше да се е разпрострял?

Там бяха три от четирите коли на антуража на О’Баниън. Някой беше откарал „Майбаха“ и беше затворил вратите на другите. Всички шестнайсет купчини дрехи бяха още там. Трябваше да направя нещо за тях. За някой, който знаеше, беше все едно да гледа от прозореца в шестнайсет трупа.

Там бяха Сенките, тези смъртоносни малки копелета, движеха се наоколо по уличката на ръба на Мрачната зона, пулсиращи по границата, сякаш ядосани на Баронс, че ги държи настрана с неговата токсична бариера от светлина.

Ахнах.

И там беше самият той — пристъпваше в изоставения квартал, минавайки от безопасността на прожекторите към пълния мрак.

И нямаше фенерче!

Вдигнах ръка, за да почукам на стъклото. Не знам какво съм мислила, вероятно да привлека вниманието му и да го повикам обратно, преди да направи нещо глупаво.

После спрях, кокалчетата ми бяха на сантиметър от стъклото. Баронс беше всичко друго, но не и глупав.

Висок, мургав и грациозен като среднощна пантера, той носеше еднообразно черно под дългото си черно палто и докато вървеше, забелязах проблясък на стомана по ботушите му. После и това изчезна при липсата на светлина, която да се отрази в него и той остана само една по-светла сянка в сенките.

„Не трябва никога, госпожице Лейн, никога да влизате в изоставения квартал през нощта“ — беше ми казал не толкова отдавна.

Добре, тогава защо той влизаше? Какво ставаше? Поклатих глава и си платих на момента, когато малките пневматични чукове паднаха и отново подновиха атаката си енергично: рат-а-та-та-там-там-ТАМ-ТАМ! Стиснах черепа си и се взрях надолу неразбиращо.

Сенките не обръщаха на Баронс ни най-малко внимание. Всъщност, ако бях жена, склонна към украсяване, щях да кажа, че мазният мрак всъщност се е дръпнал назад с отвращение, когато Джерико Баронс премина.

Бях виждала обвивките, които Сенките оставяха. Бях виждала доказателства за вълчия им апетит. Единственото, от което се страхуваха, беше светлината. „Те убиват с бързината на вампир“ — беше ми казал Баронс. Бях го записала в дневника си, благодарна за определението.

Гледах как се придвижва навътре в изоставения квартал, черно в черно, докато той и нощта станаха едно. Зяпах надолу към уличката след него дълго след като беше изчезнал, опитвайки се да намеря смисъл в това, което бях видяла.

Имаше всъщност само две възможности, за които можех да се сетя. Или Баронс ме лъжеше за Сенките, или беше сключил някаква тъмна сделка с изсмукващите живота Фае.

Което и да беше, най-накрая получих отговор дали мога да му се доверя.

И той беше едно голямо НЕ.

Най-накрая се отказах, измих зъбите си, изчистих ги с конец, измих и овлажних лицето си, минах с четка през косата си, пъхнах се в любимата си тениска за спане и в подходящи шорти и пропълзях под завивките, не бях сигурна в много неща, но знаех едно: нямаше да задавам никакви въпроси на Баронс за адреса утре.

На следващата сутрин се събудих, а отговорът гореше в мозъка ми.

Преди години в някаква книга, която четох, авторът беше предположил, че човешкият мозък е малко по-различен от компютъра и една от основните функции на съня беше престой, при който той може да изгради нови програмни файлове, да пусне възстановителни подпрограми, да дефрагментира и да изхвърли дреболиите, за да можем да започнем свежи следващия ден.

Докато бях спала, подсъзнанието ми се беше погрижило за боклука на съзнанието ми, отделяйки данни от боклук, подреждайки ги съответно, за да ми позволи да видя това, което щях да видя много по-скоро, ако не бях заслепена от вътрешен хаос. Щях да се плесна по челото, ако не бях в онова деликатно състояние точно след главоболие.

Измъкнах се от леглото — нямаше нужда да паля лампа, когато си лягах, бях оставила всички светлини запалени — и започнах да вдигам карта след карта, като проверявах датата на издаване. Всички бяха скорошни, каквато трябва да е добрата туристическа карта, съставена от информация, събирана през последната година.

Но Баронс ми беше казал, че градът е „забравил“, че една цяла част от него съществува — изоставеният квартал. Че никое управление на Гарда не претендира за него, че градските служби биха спорили, че съществува такъв адрес. Значеше ли това, че в Дъблин има улици, които никой вече не помни? И ако беше така, дали бяха „изпаднали от картата“, така да се каже?

Ако трябваше да проуча друга карта, да кажем отпреди пет години, щеше ли Дъблин, запазен в украсен с детелина ламинат, да изглежда идентично с този, който имах сега? Или части от него щяха да бъдат в повече?

Можеше ли отговорът, който търсех, да се беше взирал в лицето ми през цялото време точно от другата страна на прозореца ми?

— Бинго! — намушках картата с лилавия връх на любимата ми писалка. — Ето те!

Току-що бях открила ЛаРу Стрийт и, както подозирах, тя беше навътре в изоставения квартал.

Снощи, когато ми трябваше карта, бях отишла като автомат на първото място, където си спомнях, че бях видяла изложени. Не ми беше хрумнало, че Баронс може да има в книжарницата. Чак на третия етаж открих голяма колекция от атласи и карти, събрах около дузина и ги отмъкнах до любимия ми диван, за да започна отново търсенето си.

Това, което открих, ме шокира и ужаси. Мрачната зона, граничеща с магазина на Баронс, не беше единствената част от Дъблин, която липсваше. Имаше още два района, които бяха съществували на картите в предишни години, но вече не съществуваха на нито една от тях. Бяха значително по-малки и в предградията, но за мен нямаше съмнение, че бяха зони, които също бяха нападнати от Сенки.

Изсмукващите живота Ънсийли се разпростираха като рак. Дори не можех да си представя как са стигнали чак до тези почти провинциални райони, но пък не можех и да си представя как са се появили тук в града. Може би някой ги беше транспортирал от едно място на друго, без да знае, като хлебарки в кашон. Или може би… хрумна ми ужасяваща мисъл… дали това не беше основата на примирието с паразитите? Дали ги прехвърляше на ново място за хранене, в замяна на безопасно преминаване? Бяха ли достатъчно съзнателни, за да сключат и поддържат сделки? Къде бяха Сенките през деня? Какви тъмни места бяха намерили? Колко малки можеха да бъдат в покой, ако нямаха истинска материя? Дали сто от тях можеха да пътуват в кибритена кутия? Поклатих глава. Не можех да мисля за ужаса от разпростирането на Сенките точно сега. Алина ми беше оставила следа. Най-после бях успяла да се препъна в нея и можех да мисля единствено как да намеря това, което тя беше искала да открия.

Положих ламинираните карти на града на масата пред мен една до друга и ги гледах дълго. Картата отдясно беше нова, тази отляво беше издадена преди седем години.

Сегашната Колинс Стрийт беше през една пряка и вървеше успоредно на Ларкспър Лейн. На картата отпреди седем години имаше осемнайсет градски улици между тях.

Поклатих глава, свих рамене и изсумтях едновременно — това беше експлозивно изражение на пълното ми объркване и страх. Беше ужасно. Някой знаеше ли? Бяхме ли Баронс и аз — а само Бог знаеше какво наистина беше Баронс, аз със сигурност не знаех — единствените двама, които имаха някаква представа, че такива неща се случват?

„Истината е, че твоят свят отива по дяволите със страшна скорост“ — беше казал Баронс. Припомняйки си думите му, аз долових нещо, което бях пропуснала преди. Беше казал „твоят“ свят. Не „нашият“ свят. Моят. Не беше ли също и негов свят?

Както винаги, имах милиони въпроси, нямаше на кого да се доверя, нито пък място, на което да отида. Можех да продължа единствено напред. Пътят назад беше завинаги залостен за мен.

Откъснах страница от дневника ми — бяха останали само четири празни — наложих я върху ламинираната карта и проследих пътя си пряка след пряка, надрасквайки имената на улиците. Самата карта беше твърде издута, за да я нося. Исках ръцете ми да бъдат свободни. ЛаРу беше в края на зигзагообразен път, грубо на около четиринайсет преки навътре в Мрачната зона. Самата улица беше дълга едва две преки — една от онези кратки улички, които свързват два главни пътя близо до много кръстовища с пет кьошета.

Като се върна назад, все още съм смаяна, че отидох в изоставения квартал сама онзи ден. Цяло чудо е, че оцелях. Не знам изобщо какво съм си мислила. Винаги, когато погледна назад, освен събитията, мога да си спомня и това какво е ставало в главата ми в съответния момент. Но този отрязък от време е един от онези, които (въпреки че цялата тази част от историята е запечатана като с огнена диря в ума ми) започваха малко замъглено и свършваха в още по-гъста мъгла.

Може би съм решила, че все още е рано през деня, че Сенките са заплаха само през нощта и че разполагам с моето копие, което значи, че съм в безопасност. Може би съм била вкочанена от толкова много шокове, че не съм можела да изпитам страха, който би трябвало.

Може би след всичко, което бях загубила съвсем наскоро, просто не ми е пукало. Баронс ме беше нарекъл госпожица Дъга в нощта, когато обрах Малусѐ. Въпреки пренебрежителния му тон, бях харесала прякора. Но дъгата имаше нужда от слънчева светлина, за да съществува, а напоследък в моя свят нямаше много такава.

Каквато и да беше причината, аз станах, взех душ, избрах грижливо тоалета си, прибрах в чантата си копието и фенерчетата, и тръгнах да търся ЛаРу 1247 съвсем сама.

Беше почти пладне и чух иззад себе си тихото мъркане на луксозния седан на Фиона, която паркираше, докато аз навлизах в това, което един ден всички Шийте зрящи щяха да наричат така, както аз го бях кръстила, и което един ден, при това не много далеч в бъдещето, щеше да започне да се появява в градовете по цялото земно кълбо — Мрачната зона.

Не погледнах назад.