Тайната на забранената книга

Осем

Беше едва седем и половина, но безмилостният дъжд беше довел нощта, докато седях в пъба. Улиците бяха тъмни и предимно пусти с едва неколцина туристи, които се бяха осмелили да излязат в този порой за халба тъмна бира, при положение че барът в хотела им щеше да ги обслужи също толкова добре. Бакшишите в пъбовете щяха да са малко тази вечер.

С подгизнал сгънат вестник, стиснат над главата ми, шляпах през локвите. Бях доволна, че бях сменила красивия жълт ленен костюм, който носех за срещата с инспектора, с дънки, тениска с остро деколте с цвят на лайм и с джапанки, за да почистя апартамента на Алина, но ми се искаше да бях имала малко здрав разум да си взема и яке. Температурата беше паднала рязко от ледения дъжд. Юли в тази част на Ирландия поначало не беше наистина топъл, особено за момиче, свикнало на знойните лета на Южна Джорджия. Най-високите температури на дъблинското лято стигаха до двайсет градуса, а най-ниските можеха да паднат до десет. Тази вечер едва ли имаше и толкова.

Бях облекчена да намеря книжарницата все още окъпана в светлина. Още не го знаех, но току-що бях преминала още една от онези демаркационни линии в живота ми. Преди спалнята ми трябваше да е напълно тъмна, за да спя, без процеждаща се през щорите светлина, без неоновосин блясък от стереоуредбата или от лаптопа. Никога повече нямаше да спя в пълен мрак.

Баронс не беше там, но Фиона беше. Тя хвърли един поглед към мен през опашката от клиенти на гишето и каза весело:

— Здравейте отново, скъпа! Само вижте какво е направил дъжда с вас! Искате ли да се освежите? Ще дойда след миг — каза тя на клиентите. Усмихвайки се принудено, тя ме хвана за лакътя и на практика ме завлече в банята в задната част на магазина.

Когато видях отражението си в огледалото над мивката, разбрах реакцията й. Аз самата щях да постъпя по същия начин. Изглеждах ужасно. Очите ми бяха огромни, изражението ми беше като на човек, преживял тежка битка. Спиралата и очната ми линия се бяха стекли в черни езера около очите ми като на миеща мечка. Бях бяла като платно, бях изяла цялото си червило, с изключение на останалото в краищата на устните ми и имаше голямо петно кетчуп на дясната ми буза. Бях подгизнала, а конската ми опашка, която бях вдигнала високо сутринта, висеше тъжно зад лявото ми ухо. Изглеждах ужасно.

Отделих си време да се освежа. Свалих тениската и я изстисках в мивката, после попих колкото можах с хартиени кърпи сутиена, преди да облека отново тениската. Синините по ребрата ми все още бяха тъмни, но много по-малко болезнени. Оправих косата си, после намокрих още кърпи и внимателно отстраних размазаната спирала от кожата около очите си. Изкопах козметичния пакет за спешни случаи от чантата — колекция от миниатюрни количества основни гримове с размера на кутийка за шиене, без които никоя южняшка красавица не бива да излиза. Мама беше купила по една за Алина и за мен миналата Коледа. Овлажних и напудрих, загладих едно леко зачервяване и оправих очната линия, после излъсках отново устните си с лунносребристо розово.

Отворих вратата, пристъпих навън, налетях право в гърдите на Джерико Баронс и извиках. Не можах да се спра. Беше викът, който сдържах, откакто бях видяла противното нещо в пъба и беше останал в мен, колкото беше успял.

Той ме сграбчи за раменете — мисля, че за да ме закрепи — а аз го ударих. Нямам представа защо. Може би бях в истерия. Или може би бях просто бясна, защото бях започнала да разбирам, че нещо ужасно нередно се случваше с мен, а аз не желаех то да се случва. Когато откачени неща започнат да се подреждат в нормален модел около теб, знаеш, че имаш проблеми. Вината беше негова. Той беше този, който ми беше наговорил невъзможни неща на първо място. Заудрях го с юмруците си. Той просто стоеше и ги поемаше. Ръцете му стискаха раменете ми, а тъмните му очи не се откъсваха от лицето ми. Не ме разбирайте грешно! Той не страдаше милостиво, той изглеждаше вбесен до краен предел. Но ме остави да го блъскам. И не ме удари. Което беше, подозирам, доста голяма отстъпка за Джерико Баронс.

— Какво видя? — настоя той, когато най-накрая спрях. Не си дадох труда да попитам как е разбрал. И двамата знаехме, че бих се върнала при него само ако имах нужда от нещо, което не можех да намеря никъде другаде — например отговорите, които отказах предишния път, когато бях тук. А това значеше, че нещо се беше променило в ума ми.

Ръцете му все още бяха на раменете ми. Тази вечер близостта с него беше различна, но не по-малко обезпокоителна. Не знам дали някога сте излизали от колата си в близост до свален електропровод на пътя, по време на буря, но аз съм. Можете да усетите енергията, която пращи и пука във въздуха, докато електропроводите се мятат и усукват на земята, и знаете, че стоите до сурова енергия, която може да се обърне към вас с убийствена сила във всеки един момент. Свих рамене в ръцете му.

— Пусни ме!

Той дръпна ръцете си.

— Ти дойде при мен. Запомни го!

Никога не ме остави да го забравя. „Ти избра — щеше да ми напомни по-късно. — Можеше да си идеш у дома.“

— Мисля, че ще повърна — казах.

— Не, няма. Иска ти се да го направиш, но няма. С времето ще свикнеш с усещането.

Беше прав. Не повърнах онази нощ, но никога не се отървах от чувството, че може да изхвърля накиснатите с кетчуп пържени картофи във всеки един момент.

— Ела! — Той ме поведе обратно към основната част на книжарницата и ме придружи до дивана с цвят на камила, на който бях седнала преди няколко вечери. Разгъна одеяло върху кожата, за да я предпази от мокрите ми дънки. На юг един диван никога не е по-важен от човека, който седи върху него. Това е едно дребно нещо, което наричаме гостоприемство. Беше невъзможно да пропусна колко силно треперех и имах малък проблем с мократа тениска — студени зърна. Хвърлих му мрачен поглед и се увих с одеялото. Със светкавичен рефлекс, той грабна друго и успя да го хвърли отдолу, преди задникът ми да стигне до дивана. Настани се в стола срещу мен. Фиона си беше отишла, а светлинният надпис на прозореца беше изключен. „Книги и дреболии Баронс“ беше затворен за вечерта. — Кажи ми! — настоя той.

Разказах каквото бях видяла. Както и преди, той ми зададе много въпроси, настоявайки за най-дребните подробности. Беше много по-доволен от наблюдателността ми този път. Дори аз усещах, че отговорите ми са задоволителни, но пък когато видиш Смъртта за първи път, тя ти прави страхотно впечатление.

— Не Смъртта — каза ми той. — Сивият мъж.

— Сивият мъж?

— Не знаех, че е тук — промърмори той. — Нямах представа, че нещата са отишли толкова далеч.

Той разтри брадичката си. Изглеждаше раздразнен от последния обрат на събитията.

Присвих очи.

— Какво е това на ръката ти, Баронс? Кръв?

Той се стресна, погледна мен, после ръката си.

— А, да — каза, сякаш си спомняше. — Бях излязъл на разходка. Имаше лошо ранено куче на улицата. Върнах го в магазина на собственика му, за да умре там.

— О! — Чудесата нямаха край. Той изглеждаше повече от типа, който би го отървал от мъките му на мястото, на което го е открил, може би с рязко завъртане на врата или с добре прицелен ритник, без да взима предвид субективния фактор. По-късно щях да открия, че инстинктът ми беше прав — не беше имало куче в онази нощ. Кръвта по ръката му беше човешка.

— И какъв е този Сив мъж?

— Това, което си помислила, че е. Избира най-прелестните човешки същества, които може да намери и краде красотата им частица по частица, докато не остане нищо.

— Защо?

Той сви рамене.

— Защо не? То е Ънсийли. Те нямат нужда нито от логика, нито от причина. Те са Мрачните. Старите приказки казват, че Сивият мъж е толкова грозен, че дори собствената му раса му се подиграва. Той краде красотата на другите от чиста разяждаща завист и омраза. Като повечето Мрачни Фае, той руши, защото може.

— Какво става с жените, когато свърши с тях?

— Подозирам, че повечето се самоубиват. Красивите жени рядко притежават достатъчна сила на характера, за да оцелеят без хубостта си. Отнеми им я и те рухват — погледът му говореше, че вече ме е съдил и осъдил.

Не направих усилие да сдържа сарказма в гласа си.

— Колкото и да съм поласкана, че ме смяташ за красавица, Баронс, позволи ми да посоча, че още съм жива! Срещнах се със Сивия мъж и все още съм тук, красива както винаги, тъпако!

Той вдигна вежда.

— Ето нещо нагледно за теб.

Бях огорчена. Никога не съм наричала хората „тъпаци“. Е, добре. Беше тежък ден. „Съжалявам, мамо!“

— Какво ми има? И това не е покана да започнеш да изброяваш множеството недостатъци в характера ми.

Той се засмя слабо.

— Казах ти онази вечер. Ти си Шийте зряща, госпожице Лейн. Можеш да виждаш Фае. Способна си да виждаш и Светлите, и Мрачните, но изглежда досега си срещала единствено неприятната половина от расата им. Да се надяваме това да продължи, поне за известно време, докато те обуча. Сийли или Светлите Фае са смущаващо красиви, не по-малко, отколкото техните мрачни братя са печално гнусни.

Поклатих глава.

— Това е невъзможно!

— Ти дойде при мен, госпожице Лейн, защото знаеш, че не е невъзможно. Можеш да претършуваш репертоара си от красиви самозаблуди в търсене на начин да отречеш това, което си видяла тази вечер или можеш да намериш начин да оцелееш. Помниш ли какво ти казах за ходещите жертви? Видяла си как една е паднала тази вечер. Какво искаш да си, госпожице Лейн? Оцеляваща или жертва? Честно казано, не съм сигурен, че дори аз мога да те превърна в първото, имайки предвид суровия материал, с който съм принуден да работя, но изглежда съм единственият, който има желание да опита.

— О, ти си просто ужасен!

Той сви рамене.

— Наричам нещата с истинските им имена. Свиквай! Ако се задържиш достатъчно дълго тук, може да се научиш и да цениш това мое качество. — Той се изправи и тръгна към задната част на магазина.

— Къде отиваш?

— В банята. Да си измия ръцете. Страх ли те е да останеш сама, госпожице Лейн?

— Не — излъгах.

Нямаше го достатъчно дълго, за да започна да се взирам в ъглите на стаята в опит да преценя дали всички сенки са хвърляни от предмети и дали се подчиняват на законите на физиката.

— Добре — казах, когато се върна, — да се престорим, че се връзвам на малката ти история за няколко минути! Къде са били тези чудовища през целия ми живот? Обикаляли са навсякъде, а аз просто никога не съм ги забелязвала ли?

Той ми хвърли вързоп дрехи, който ме удари право в гърдите.

— Измъкни се от мокрите дрехи! Не съм болногледачка. Ако се разболееш, ще се оправяш сама.

Бях благодарна за дрехите, но той имаше сериозна нужда от урок или два по обноски.

— Загрижеността ти е трогателна, Баронс — на практика изтичах в банята, за да се преоблека. Беше ми студено и треперех, а мисълта да съм болна в Дъблин, в тясната си стая съвсем сама, без домашно направената пилешка супа на мама и без нейните нежни грижи, беше повече, отколкото можех да понеса.

Пуловерът с цвят на слонова кост, който ми беше дал, беше смес от коприна и ръчно предена вълна и стигаше до средата на бедрата ми. Навих ръкавите четири пъти. Черният ленен панталон беше шега. Талията ми е шестдесет и един сантиметра. Неговата беше деветдесет и един, а краката му бяха с петнайсет-двайсет сантиметра по-дълги от моите. Навих крачолите, измъкнах колана от дънките си и надиплих панталона му на кръста си. Не ме интересуваше как изглеждам. Бях суха и вече започвах да се стоплям.

— Е? — Беше махнал мокрото одеяло и беше подсушил дивана. Седнах с кръстосани крака на украсените с пискюли възглавници и поднових разговора без предисловие.

— Казах ти миналата вечер. Трябва да си израснала в малък и безинтересен град, който никога не е бил посещаван от Фае. Не си пътувала много, нали госпожице Лейн?

Поклатих глава. Провинциалистка с главно П — това бях аз, точно както и градът ми.

— В допълнение тези чудовища, както ги наричаш, са скорошно развитие. Преди само Сийли бяха способни да преминават свободно между световете. Ънсийли пристигнаха на тази планета вече хванати в затвор. Неколцината, които се наслаждаваха на кратко освобождаване, го правеха само по волята на кралицата на Сийли или на нейния Висш съвет.

Една фраза ме изуми.

— Пристигнали на тази планета? — повторих като ехо. Обмислях го за около минута. — Разбирам. Значи тези чудовища са всъщност пътуващи през космоса извънземни. Колко глупаво от моя страна да не го разбера! Могат ли да пътуват и през времето, Баронс?

— Не мислеше, че са местни, нали? — Той успя да прозвучи с един нюанс по-сухо от мен. Постижение, което не мислех за възможно. — Колкото до пътуването във времето, госпожице Лейн, отговорът е „не, не точно сега“. Но някои от Сийли го правеха — тези от четирите кралски династии. Наскоро се случиха някои неща. Необясними неща. Никой не знае със сигурност какво става, нито кой държи властта в момента, но се носи слух, че Фае вече не могат да Пресяват времето. Че за първи път от еони те са заклещени в настоящето като теб и мен.

Загледах го втренчено. Пътуването във времето беше шега. Кратък смях се изплъзна от устните ми.

— Боже мой, ти говориш сериозно, нали? Имам предвид ти наистина вярваш, че…

Беше на крака с едно плавно движение.

— Какво видя току-що в пъба, госпожице Лейн? — настоя той. — Толкова бързо ли забрави? Или толкова бързо успя да скалъпиш приятна малка лъжа за себе си?

Вдигнах се и аз на крака с ръце на кръста и вдигната брадичка.

— Може да е било халюцинация, Баронс. Може би наистина съм настинала и имам треска, и лежа болна в хотелската си стая точно сега, сънувайки. Може би съм ПОЛУДЯЛА. — Цялото ми тяло се разтърси от жарта, с която изкрещях последната дума.

Той ритна масичката между нас настрани, пращайки книгите във всички посоки и пристъпи към мен.

— Колко от тях трябва да видиш, за да повярваш, госпожице Лейн? По един всеки ден? Това може да се уреди. Или може би се нуждаеш от напомняне още сега. Хайде! Нека те заведа на разходка! — Той сграбчи ръката ми и започна да ме влачи към вратата. Опитах се да забия пети и да задържа позицията си, но бях оставила джапанките си в банята и голите ми стъпала се хлъзгаха по полирания дървен под.

— Не! Пусни ме! Не искам да излизам! — заплясках по ръката и рамото му. Нямаше да се върна пак навън.

— Защо не? Те са просто сенки, госпожице Лейн. Помниш ли? Ти сама ми го каза. Да те заведа ли в изоставения квартал и да те оставя с тези сенки за известно време? Ще ми повярваш ли тогава?

Бяхме при вратата. Той започна да плъзга резетата.

— Защо ми причиняваш това? — проплаках.

Ръката му замръзна на третото резе.

— Защото имаш една надежда за оцеляване, госпожице Лейн. Ти трябва да вярваш и трябва да се страхуваш, или ми губиш времето. Майната ти на теб и на твоето „да се престорим, че вярвам на малката ти история“! Ако не можеш да ми кажеш: „Моля те, научи ме на всичко, защото искам да живея!“, тогава е най-добре да се разкараш оттук!

Исках да се разплача. Искаше ми се да се срина на локва точно там при вратата и да се разцивря: „Моля те, нека всичко това изчезне! Искам сестра ми обратно и искам да се върна у дома, и да забравя, че някога съм идвала тук. Искам никога да не бях те срещала. Искам живота си обратно, точно какъвто беше“.

— Понякога, госпожице Лейн — каза той, — човек трябва да скъса с миналото си, за да прегърне бъдещето си. Никога не е лесно. Това е един от отличителните белези между оцеляващите и жертвите. Да изоставиш това, което е било, за да оцелееш в това, което е. — Той плъзна последното резе и отвори вратата рязко.

Затворих очи. Знаех, че бях видяла това, което бях видяла тази вечер, но част от мен все още го отричаше. Умът работи здраво, за да отхвърли нещата, които се противопоставят на основните му убеждения, а Чудовищните феи от космоса дълбоко се противопоставяха на моя. Докато растеш, мислиш, че всичко има смисъл — без значение, че не разбираш законите, които управляват Вселената, ти знаеш, че някъде там някой учен ги разбира и в това има някаква степен на утеха.

Знаех, че няма жив учен, който би повярвал на моята история, в което нямаше никаква степен на утеха. Но пък подозирах, че би имало още по-малко утеха в това да умра като Алина.

Не можех честно да кажа „Моля те, научи ме на всичко“, когато единственото ми желание беше да закрия ушите си и да припявам като дете „не те чувааам“.

Но можех да кажа напълно откровено, че исках да живея.

— Добре, Баронс — казах тежко. — Затвори вратата! Слушам те.