ТРЕТА ЧАСТ ОТКРОВЕНИЯ

27

Месец по-късно Слейд заключи къщата на „Голф стрийт“. Най-после щеше да се върне в Мирамар. Отне му цял месец да намери подходящ заместник за мястото си и да го въведе в работата за Чарлз Ман. А сега не само затваряше къщата, в която бе живял толкова години, но и щеше да върне ключовете на собственика. Вътре оставаха заключени толкова много спомени, че не смяташе някога да се завърне пак при тях. Но спомените щяха да го преследват цял живот, колкото и да се опитваше да им се изплъзне.

Реджина го беше напуснала. Тръгна си в нощта на тържеството, малко след като той й съобщи, че е задвижил нещата по развода. Това беше нощ, която отчаяно копнееше да забрави и която никога нямаше да изтрие от съзнанието си. Защото след като първоначалният й шок премина, Реджина избухна в гняв.

— Как се осмеляваш да се отричаш от брачния си обет? — крещеше буйно тя. Миг по-късно към него полетя една ваза. Целият й несдържан темперамент, грижливо прикриван до момента зад маската на благоприлична сдържаност, тогава изплува на повърхността.

Той трепна, изненадан от този изблик на емоции, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да каже.

— Ти си само един малодушен страхливец, Слейд Деланза! Подвиваш страхливо опашка при най-малкия намек за проблем. Но си също и глупак, защото двамата можехме да бъдем щастливи, безумно щастливи само ако ни беше дал този шанс! — По лицето й се стичаха горчиви сълзи. — Но аз нямам достатъчно сила и за двама ни, вече не! Проклет да си!

Тя се втурна надолу по стълбите, преплитаща крака в дантелите на прекрасната си бална рокля. Миг по-късно Слейд осъзна, че и той се е втурнал след нея, разкъсван на две, безумно копнеещ да извика отчаяно подире й. Но тя вече прекосяваше прага на неговия дом, без дори да си вземе палто, и потъна в тъмнината на нощта.

Искаше му се да хукне подир нея. Искаше му се да изкрещи истината зад гърба й — че я обича и винаги я е обичал с цялото си сърце. Беше готов да се отрече от предишното си решение. Но съзнанието му се изпълни със спомени от тази нощ — спомени за нея, облечена в ефирната си бална рокля и онези сияйни перли, унесена в ритъма на танца в ръцете на поредния банкер или политик, пърхаща засмяна сред тълпата — безумно красива, съвършена, идеалната светска дама. Слейд не се втурна след нея. Дори не извика подире й. Така беше по-добре за нея. Скоро щеше да се върне към живота, с който беше привикнала, и да се омъжи за своя херцог. Беше по-добре и за него. Но не се почувства по-добре. Сърцето го болеше. Но колко ли още болка го очакваше през идните години? Защото никога нямаше да я изтрие от сърцето си.



Слейд пъхна ключа в джоба си и се вгледа в празната заключена къща. Господи, измина цял месец, а болката беше все така мъчителна. Нещо в него сякаш кървеше. Дали някога щеше да го превъзмогне? Щеше ли някога да я забрави?

Със замъглен поглед Слейд измина няколкото стъпала към изхода и се насочи към очакващия го файтон. Ким отдавна беше натоварил чантите им. Обикновено момчето подскачаше въодушевено преди пътуване със Слейд, но не и този път. Откакто Реджина ги напусна, Ким беше непривично сериозен. Колкото и да се опитваше, Слейд не успяваше да прикрие терзанията си от малкото момче. А то бе единственият му източник на душевен комфорт — търчеше с приглушени стъпки да изпълнява безсмислените заповеди на господаря си, сякаш сутрешният вестник бе в състояние да влее малко светлина в объркания му живот. Слейд не знаеше как би намерил сили да преживее последните няколко седмици, без Ким непрекъснато да се плете в краката му и да отправя остроумните си забележки с единствената цел да го разсмее. Но на няколко пъти на устните му наистина беше изгряла усмивка.

Но момчето беше далеч по-разстроено, отколкото Слейд бе предполагал, защото една нощ го намери да плаче в леглото си. Слейд бе пронизан от болезнено чувство за вина, защото бе направил нещастно детето, което имаше за собствен син. Ким обаче призна, че ужасно му липсвала „миси съпруга“. Тогава Слейд също плака, но тайничко, така че да не види Ким.

Сега, докато се приближаваше към файтона, Слейд разтегна устни в най-жизнерадостната усмивка на света.

— Окей, хлапе — извика той. — Трябва да спрем само на едно място, за да се сбогуваме с Ксандрия и Чарлз, и потегляме на дълъг път.

Ким му върна колебливо усмивката.

— Довечера сме в Мирамар?

Слейд разроши с ръка черната копринена грива на момчето.

— Можеш да се обзаложиш. — Той повдигна детето в каретата и сам се настани до него. — Довечера сме в Мирамар. — Слейд даде знак на кочияша и каретата потегли.

Слейд се напрегна. Файтонът се понесе на изток по „Калифорния стрийт“ и пред погледа му се изпречи домът на семейство Д’Аршан. Нямаше смисъл да се напряга, защото тя не беше там и той добре го знаеше. И все пак съжаляваше, че не накара кочияша да мине по заобиколния път.

Ръката му се плъзна в джоба на сакото. Пръстите му напипаха някаква бележка, толкова намачкана, че всеки момент можеше да се разпадне на парчета. Беше я чел стотици пъти и навярно още толкова щеше да я прочете. Разбира се, беше от Реджина.

Скъпи Слейд, аз се връщам у дома. Надявам се някой ден и ти да намериш куража да дойдеш у дома.

Твоя съпруга, Реджина

Бележката пристигна четири дни, след като й каза, че е задвижил нещата по развода и след като го бе напуснала. В онзи момент изпита нечовешки порив да се втурне в дома на чичо й и да я помоли да остане. Слава богу, намери сили да потисне този импулс. И именно тогава откри, че прилича на Джеймс повече, отколкото някога е предполагал; защото все пак се оказа себеотрицателен и благороден.

А сега знаеше, че се е върнала в Англия с родителите си и че вече не е в града. Беше се върнала у дома.

Но макар да го знаеше, не преставаше да размишлява над факта, че тя не бе направила нищо по отношение на развода им, формално двамата все още бяха съпруг и съпруга, макар да ги разделяше огромен океан. Беше подписала бележката си с твоя съпруга, Реджина. Какво ли означаваше това? Странният подбор на думи го озадачаваше. Озадачаваше го и го караше да търси някакъв таен смисъл.

Непрекъснато си повтаряше, че трябва да разсъждава трезво. Реджина не беше разполагала с време да ангажира адвокати и съветници, нито да се занимава с документите и бюрократичните детайли около един развод. Всеки ден очакваше известие от адвокатите й в Лондон. Но нищо не се случи.

Озадачаваше го и странната употреба на думите в останалата част от писмото. Защо не беше споменала просто, че един ден той ще се върне у дома? Реджина пишеше, че той ще си дойде у дома, сякаш се прибираше в техния дом, или сякаш се завръщаше при нея у дома. Беше написала също, че той ще има нужда от кураж, за да го стори, а последните й думи, отправени към него, го описваха като страхливец. Нямаше никаква логика. И именно липсата на логика го караше да мисли невъзможното. Слейд отчаяно отказваше да се поддава на фантазиите си. Реджина несъмнено беше в Лондон, готова да се омъжи за своя херцог. Тя не го очакваше в Мирамар, изпълнена с любов и себеотдаденост. Защото, ако тези безумни фантазии бяха истина, Слейд знаеше, че няма да намери сили да я отпрати втори път.

Не, не беше истина; той беше само един безумно влюбен глупак. И колкото повече се отдаваше на мечти, толкова повече болка щеше да изпита при сблъсъка с реалността. Трябваше да се опита да я забрави, но това беше като да накара слънцето и луната да променят извечния си ход.

Господи, колко му липсваше!

Ксандрия и Чарлз вече го очакваха. Едуард също беше с тях. Слейд не беше изненадан от присъствието на брат си. Макар през последните дни да се беше изолирал от света, той знаеше, че те с Ксандрия са станали почти неразделни. Двамата имаха поне десет години разлика във възрастта и Слейд не проумяваше какво се върти този път в главата на отдавнашната му приятелка. Но ако преди време би я осъдил строго, сега нямаше право да съди. Надяваше се поне приятелството на Едуард да я накара да осъзнае, че е крайно време да си намери някой приятен мъж, когото да обикне и за когото да се омъжи.

Чарлз изглеждаше прекомерно сериозен; Ксандрия беше просълзена и подсмърчаше в смачканата си носна кърпичка.

— Ще ми липсваш, Слейд — прошепна тя. — Но не плача от себичност. Плача, защото се радвам да видя, че най-после се прибираш у дома, където ти е мястото.

— Страхотно — вметна провлечено Едуард.

Слейд отстъпи назад от Ксандрия.

— Чувствам, че дължа това на Реджина.

Изведнъж всички замлъкнаха.

Слейд поруменя.

— Единственото нещо, което Реджина не можеше да понесе, беше непримиримата вражда между двама ни с Рик. Наречете го чувство за дълг, ако искате. Но аз се прибирам вкъщи и двамата с Рик ще трябва да изгладим нещата помежду си веднъж и завинаги.

Чарлз пристъпи царствено напред.

— Крайно време беше, Слейд. Опитай се да не съдиш баща си твърде строго. И бащите понякога грешат.

Слейд се намръщи.

— Няма да е лесно, но ще дам всичко от себе си.

Чарлз го прегърна приятелски.

— Ти можеш да постигнеш всичко, стига само да решиш. Ти си също толкова решителен, колкото си умен и проницателен. Надявам се следващия път, когато се срещнем, раздорите с баща ти да са само смътен спомен в миналото.

Слейд не беше чак толкова ентусиазиран, колкото добрия стар Чарлз.

— Е, бъдещето ще покаже. Чарлз, искам отново да ти благодаря за заема. Нямаш представа колко много означава за мен помощта ти. — Слейд говореше истината. Вече не смяташе да продава къщата „Хенеси“, за да събере още пари. Реджина обичаше това място. Той ясно си спомняше с каква настървеност го бе убеждавала да не го продава. Сега това също бе негов дълг.



Едуард го придружи чак до гарата. Чарлз и Ксандрия до последно махаха след тях за сбогом. После Слейд погледна брат си, седнал до него в каретата.

— Защо ли ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо?

— Защото е така. Кога най-после ще се съвземеш и ще тръгнеш след нея?

Слейд се напрегна.

— Ти я обичаш. Това е очевидно. Недей да се правиш на твърдоглав глупак. Не зная какво се е случило и каква е причината да те напусне, но трябва да я последваш.

— Не се меси — изсумтя предупредително Слейд.

— Но аз вече съм замесен, със или без твоята благословия.

— Какво трябва да означава това? — Слейд се взираше мрачно в брат си.

— От самото начало знаех коя е тя.

Брат му изглеждаше стъписан. Едуард докосна успокоително ръката му.

— Не ти го казах, защото знаех, че имаш нужда от нея. Ти все още се нуждаеш от тази жена. Трябва да си го признаеш. Поне пред себе си признай тази истина.

— Добре! — избухна внезапно Слейд. — Аз се нуждая от нея, но тя няма нужда от мен. Това задоволява ли те?

— Не! Ти си сляп! Тази жена е влюбена в теб до мозъка на костите си! Нима не разбираш?

— Забрави тази тема!

— Не! Никога няма да забравя. Не ти казах истината, защото исках вие двамата да се ожените, да се опознаете и да бъдете щастливи! Но ти пожела да я отблъснеш. Не разбираш ли? — извика отчаяно Едуард. — След цели десет години си помислих, че най-после ще се освободя от натрапчивото си чувство за вина, че накрая ще изкупя греховете си!

— Грехове? Вина?

— През всичките тези години не можах да си простя, че те накарах да избягаш от дома.

Челюстта на Слейд увисна.

— Аз те прогоних от Мирамар. След онази кошмарна нощ ти никога повече не се върна у дома. А когато Реджина изникна в живота ти, и след като стана ясно, че ти ще наследиш някога Рик, по всичко личеше, че отново ще заемеш мястото си между нас. Тази жена беше дар от Бога. За мен решението да пазя нейната тайна беше начин да ти се отплатя за всичките тези години, в които ти беше нещастен.

— Полудял ли си! — извика гневно Слейд. — Бягството ми от дома нямаше нищо общо с теб! Не мога да повярвам, че през всичките тези години си влачил тази мисъл! — Той беше потресен.

Едуард вдигна отбранително ръка.

— Логиката няма нищо общо с чувствата на едно дете. Но това вече няма значение. Ти обаче имаш значение. Заслужаваш да бъдеш щастлив! Имаш нужда от нея! Намери я и я върни обратно в Мирамар. Открий щастието и ми дай елементарната утеха — че най-после съм платил за грешките си!

— Избий си го от главата! — Слейд беше объркан, потресен, изумен. — Вината не е твоя! Не можеш ли да си го втълпиш в главата? А аз… Аз се прибирам у дома. И всичко ще бъде наред. А що се отнася до Реджина… Сега тя е щастлива. За мен това е по-важно от моето собствено щастие. Нещата помежду ни никога нямаше да потръгнат, Ед.

— Господи — прошепна Едуард, — ти наистина си глупак. Може би ще трябва да поема нещата в свои ръце — отново.

— Не си го и помисляй — пророни заплашително Слейд.

Едуард вдигна иронично ръце — безмълвен жест, че се предава. В очите му обаче не се четеше и намек за покорство.

Слейд бе изпратил телеграма до Темпълтън, така че пристигането му в Мирамар не би трябвало да бъде изненада за никого. И все пак не беше очаквал да го посрещне лично баща му, и то още преди да е слязъл от каруцата. На устните на Рик грееше широка — макар и някак предпазлива — усмивка.

Преди известно време — сега изглеждаше толкова отдавна — Слейд се бе надявал да се върне у дома заедно с Реджина, като негова вярна и любяща съпруга. Сега нея я нямаше, но той долавяше присъствието й до себе си, сякаш наистина е някъде наблизо. Душевната болка, която така и не успя да удави през целия този дълъг месец, отново изплува на повърхността. Той кимна към баща си.

— Не съм очаквал да бъда удостоен с такова посрещане.

Рик се поколеба.

— Но, както виждаш, го получаваш.

Слейд присви подозрително очи.

— Да не си претърпял някаква злополука или нещо да те е удряло по главата?

— Не бих казал — отвърна сухо Рик. — Макар че от известно време една мъничка птичка не спира да чурулика в ушите ми. Цяло чудо е, че още не съм оглушал.

Слейд нямаше представа за какво говори баща му. Двамата грабнаха по един огромен куфар и влязоха в двора. Слейд кимна на Ким и момчето нетърпеливо се втурна да разучава непознатата за него обстановка. Въпреки нерадостния крах на своята женитба Слейд се чувстваше развълнуван да стъпи отново на родна земя. Мирамар беше в кръвта му. Никога нямаше да бъде цялостна личност без своя дом.

Когато стигнаха пред вратите на неговата стая, Слейд попита:

— Мислиш ли, че дъждовете ще паднат рано тази година?

— Не знам. Тази година времето е непредвидимо. Първо онзи късен пролетен дъжд, после наводнението, а накрая и лятната буря. — Рик замълча. Слейд разбра, че също като него баща му отново мисли за Джеймс. — Не мисля, че можем да си позволим излишни рискове. Преди да е свършил месеца, ще трябва да подберем говедата и да ги приберем на сигурно място.

Слейд безмълвно се съгласи. После реши, че е излишно да отлага конфронтацията, която и бездруго щеше да се състои.

— Но аз няма да мога да ти помогна.

— Защо?

— Защото незабавно се залавям да разчиствам земята. Още утре се връщам в града да разлепя обяви, че набирам работници. Ще наема около дузина мъже. Предполагам, че разполагаме с един месец, освен ако лошото време не ни изпревари. Искам още в ранна пролет да засадя колкото се може повече акра земя.

Рик захвърли гневно чантата на Слейд.

— Все още не си си избил тази безумна идея от главата! Но ще стане само през трупа ми!

Слейд отпусна тежкия куфар в ръката си и решително отвърна:

— Нямаме друг избор. Как да те убедя, че съм прав?

— Ние не сме фермери, по дяволите! Можем да заколим още говеда. Обмислил съм този вариант и дори говорих с търговците в Чикаго. Те горят от нетърпение да им отворим повече работа.

— Нямам нищо против да заколим повече говеда, но това не решава финансовите ни проблеми.

— Може би, ако не беше отпратил жена си, щяхме да решим финансовите си проблеми, както го бяхме планирали, без да се превръщаме в глупави фермери!

— Остави Реджина настрана! — отвърна гневно Слейд. — А „ние“ никога не сме планирали каквото и да било. Аз лично отдавна възнамерявам да поема това ранчо в ръцете си и да го превърна в печелившо предприятие.

— Как? — предизвика го Рик. — Като заемеш още пари от Чарли Ман? Точно от това се нуждаем в момента, от още заеми, които после да възвръщаме!

— Заел съм тридесет хиляди долара от Чарлз — отвърна хладно Слейд. — Имаме достатъчно капитал, за да работим през идните няколко години. Но трябва или да превърнем Мирамар в печелившо предприятие и да му отредим достойно място в бъдещето, или да се изправим отново пред фалит. Ако не ми позволиш да действам така, както намирам за добре, тогава не само ще си тръгна, но и ще взема парите със себе си. — Това беше блъф, защото Слейд нямаше намерение да си върви, но той знаеше също, че Рик никога няма да му позволи да си тръгне с парите. — Вече изплатих старите ни дългове, но сам разбираш, че банката ще загуби търпение значително по-бързо този път, ако отново закъснеем с плащанията.

— Ти си гаден кучи син!

Слейд изглеждаше невъзмутим.

— Ще направим така, както ти казвам. В момента парите са на моя сметка. Ти не можеш и с пръст да ги пипнеш. Ако си тръгна, с мен заминават и парите. Нямаш избор. — Слейд внимаваше да говори спокойно и сдържано, което си беше цял подвиг. Сега той знаеше, че Реджина е била права. Животът в Мирамар щеше да се превърне в кошмар, ако двамата с Рик не стигнеха до някакво споразумение. Най-малкото, двамата с баща му трябваше да работят заедно.

Рик изглеждаше разярен. Той крачеше неспокойно из двора и хвърляше гневни искри наоколо си.

— Ти си безчувствено копеле. Изнудваш собствения си баща!

— Съжалявам, че трябва да стане по този начин. Имаш ли нужда от време, за да размислиш?

— Предполагам, че нямам никакъв избор — озъби се Рик. — Добре, свободен си да ни превърнеш във фермери. Бедният ми баща ще се обърне в гроба си! Защо, по дяволите, изобщо те помолих да се върнеш у дома?

Думите дълбаеха пресни рани в душата му. Не искаше да е така, но беше. Но нямаше право да отстъпва назад, бе дошъл да остане у дома и трябваше да се добере до истината, колкото и болезнена да беше тя.

— Помоли ме да се върна у дома, защото имаш нужда от мен — отвърна горчиво Слейд. — Защото имаш нужда от парите, които ти нося. Не защото изпитваш някакви чувства към втория си син!

Рик пребледня.

Внезапно Слейд бе поразен от една потресаваща мисъл. Той искаше подкрепата на този мъж, копнееше за привързаността му и това правеше този миг на откровение още по-вълнуващ и болезнен.

Рик се съвзе пръв. Лицето му се обагри от гнева.

— Ти си този, който не изпитва синовни чувства към мен! — избухна гневно той. — Ти си този, който ме напусна! Аз никога не съм те напускал! Или си забравил?

Слейд потръпна от дълго сдържаните си емоции: гняв, болка, отчаяние. И в този момент почувства до себе си присъствието на Реджина, сякаш наистина беше до него. От мига, в който кракът й стъпи в Мирамар, тя отчаяно се бе опитвала да сдобри баща и син.

— А ти не се опита да ме спреш!

Рик изглеждаше сащисан.

— Ти беше решен да си тръгнеш! Твърдо решен! А когато ти решиш да сториш нещо, никой не е в състояние да те спре — и ти го знаеш не по-зле от мен!

Слейд се взираше сляпо в баща си. Беше твърдо решен да остане в Мирамар завинаги. Тази земя винаги бе била огромната му мъка и любов. Сега пред нея стоеше единствено Реджина. Той бе отблъснал своята съпруга, но никога нямаше да се откаже и от Мирамар — единствената му надежда за щастие, макар че то беше непълно без Реджина. Да избяга от Мирамар — да избяга от Рик и от неговите чувства — вече не беше възможност за Слейд. А сега се боеше. Защото в душата му нахлуваха чувства, погребани преди много време.

Нямаше път за връщане назад.

— Но ти трябваше да се опиташ. — Слейд гледаше вторачено баща си и се чувстваше силен мъж на двадесет и пет и изплашено, уязвимо хлапе на петнайсет. — Не ти пукаше достатъчно, за да опиташ.

Рик беше мъртвешки блед.

— Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш какво съм чувствал аз тогава?

— Ти имаше Джеймс. А той беше съвършен. Не даваше и пукната пара за мен. — Внезапно контролът му се пропука. — Искам най-после да го признаеш! Искам да бъдеш честен! След като веднъж ми го признаеш, двамата ще можем да продължим напред като бизнеспартньори и нищо повече! Можем да забравим, че случайно сме баща и син. — Никога в живота си Слейд не беше чувствал такъв всеобземащ гняв. — Признай го! — крещеше той. — Признай си! Проклет да си, поне веднъж бъди честен пред себе си!

Рик остана безмълвен.

Слейд обезумя. Той пристъпи решително към баща си и сграбчи вълнената яка на ризата му. Рик беше по-висок и по-едър от него, но Слейд беше толкова заслепен от гняв, че го повдигна няколко инча над земята.

— Страхливец! — Слейд с изненада осъзна, че несъзнателно повтаря думите на Реджина и че ситуацията силно напомня за деня, в който двамата се изправиха настръхнали един срещу друг. Само че тогава слагаха край, а сега се надяваше да поставят едно ново начало.

Най-после Рик успя да отблъсне ръцете му.

— Ти ме напусна! Ти беше този, който не изпитваше никакви чувства, никаква привързаност, никаква любов! Ти ме напусна, проклет да си, също като безотговорната си майка преди теб!

— Ти ме остави да си отида!

— Трябваше ли да те моля да останеш? — извика мъчително Рик.

— Да! Да!

Бавно, мъчително, Рик промълви:

— Ти си син на майка си, и толкова много приличаш на нея. Аз обичах майка ти. Но тя разби сърцето ми, Слейд. А после и ти го направи.

Слейд беше стъписан.

— Когато тя си тръгна, не я помолих да остане. После не помолих и теб. Никога не съм съжалявал, че не я върнах у дома, но от десет години не мога да си простя, че не върнах теб.

— Господи — прошепна слисан Слейд. — Мислех си, че ме мразиш.

— Кой баща е способен да мрази собствения си син?

— Но ти винаги подчертаваше колко е съвършен Джеймс, а аз сякаш никога не правех нищо правилно.

— Не исках да издавам чувствата си, защото твърде много приличаше на нея и се боях, че един ден ще ме предадеш, както го направи тя. Но така и не намерих правилния подход. Исках да унищожа онзи бунтарски хъс, който бе залегнал дълбоко в душата ти. А вместо това успявах само да го разпаля. Нямаше нужда да се притеснявам за Едуард и Джеймс — но знаеш ли колко безсънни нощи съм прекарал заради теб?

— Притеснявал си се за мен?

— Притеснявам се за теб, откакто си навършил три месеца.

— Откакто тя те е напуснала.

— Откакто тя ме напусна — прошепна дрезгаво Рик.

Слейд беше шокиран.

— Най-смешното в цялата ситуация е, че ми отне безкрайно дълго време да проумея, че макар да приличаш външно на нея, душевно имаш малко общо с майка си. Ти си истински Деланза, от главата до петите.

Слейд наведе глава.

— Не, аз нямам нищо общо с нея. — Гласът му трепна.

— Опитвам се някак да ти поискам прошка — пророни тъжно Рик. — Наистина съжалявам. От десет години не мога да си го простя!

Слейд гледаше настойчиво баща си.

— Но защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?

— Може би просто не съм знаел как да ти го кажа — прошепна Рик. — Може би имах нужда точно от онази малка птичка, която неспирно чурулика в ушите ми, за да разбера кое е истински стойностно на този свят. А може би трябваше да изгубя един син, за да проумея, че не мога да понеса да изгубя и още един.

Слейд избърса сълзите от очите си и си пое дълбоко дъх. Никога, и в най-безумните мечти, не беше си представял, че Рик е способен да пази в душата си толкова много обич. Беше поразен.

Рик се изкашля.

— Трябва да пийна нещо. След цялото това напрежение наистина се нуждая от нещо силно. Ще се видим на вечеря.

Все още неспособен да проговори, все още издъно поразен, Слейд кимна безмълвно с глава. Той самият се нуждаеше от малко усамотение, за да дойде на себе си. Видя как баща му потъна в къщата и си пое дълбоко дъх. Но все още не бе дошъл моментът да си възвърне равновесието, още не. Защото след като пое тежките чанти с багаж, несъзнателно вдигна очи към вратата на стаята си.

Там стоеше Реджина, тежки сълзи капеха по ангелското й лице. И съвсем не беше сън.

28

Реджина не можеше да спре сълзите си, но това бяха благословени сълзи на щастие. Въпреки цялата мъка и тревога, изживени през изминалия дълъг месец, сега се радваше заради Рик и Слейд, защото двамата най-сетне намериха куража да разровят пепелта на миналото и да признаят безграничната си обич един към друг.

Тръпнеща от вълнение, тя търпеливо чакаше Слейд да се възстанови от шока, причинен от изненадата да я намери тук, в Мирамар. Слейд беше у дома. Това беше моментът, който с такова нетърпение и страх беше очаквала през целия този безкрайно дълъг месец. И как иначе би могло да бъде? Очакваше съпругът й да избухне в гняв, задето не се е подчинила на тежката му воля.

Но сега имаше сили да се изправи срещу този гняв. Имаше сили да го овладее. В нощта на тържеството беше изрекла неща, за които съжаляваше, но които си бяха горчивата истина. Слейд бе предпочел да сложи край на брака им, вместо да се бори за семейното им щастие — едно малодушно и безхарактерно решение. В онази нощ нещо в нея се бе пречупило. Напрежението и стресът в дните преди празненството, последвани от невероятното решение на Слейд, я подтикнаха към необуздан изблик на гняв. Но дори и тогава Реджина бързо намери сили да се овладее. Само час по-късно в любящите обятия на майка си, тя осъзна, че не може и няма да му позволи да разруши техния брак и общото им бъдеще. Щеше да се бори за щастието си, без значение колко време и усилия щеше да й коства това решение. Искаше да живее точно с този мъж. Той заслужаваше всякакви жертви.

А сега Слейд стоеше притихнал пред нея, сякаш е видял безплътен дух от миналото. Изминаха дълги секунди, преди той видимо да се овладее. А после я сграбчи за раменете. Очите му бяха огромни и невярващи.

— Какво правиш тук?

— Чакам те — отвърна му простичко тя.

Той вдиша дълбоко свежия въздух на Мирамар. Реджина почувства вълнението му — но нали и самата тя тръпнеше в очакване.

— Мислех си, че си се върнала обратно в Англия.

— Страхувах се да бъда твърде ясна в писмото си — прошепна меко тя. — Но не можеш да ме изхвърлиш от живота си, Слейд. Най-добре е да изясним отношенията си още сега. — Тя вдигна упорито брадичка, готова да посрещне твърдо и най-лошото.

Слейд стисна здраво раменете й.

— Чакала си ме тук през цялото това време? — попита я сковано той.

— Да.

— Това е като сън.

— Аз не съм сън — прошепна тихичко Реджина. — Аз съм само една несъвършена жена, която допуска и грешки; жена от плът и кръв, която тъгува по своя мъж.

Слейд простена и я притегли топло в прегръдката си.

Реджина се облегна на силните му гърди. Никога нямаше да се откаже от този мъж. Щеше да направи всичко, което е по силите й, за да остане завинаги в Мирамар. Слейд не беше безразличен към нея — нито физически, нито пък емоционално. Реджина се притисна по-плътно към него.

— Липсваше ми, Слейд — пророни бавно тя.

Той я вдигна на ръце и припряно ритна вратата към спалнята си.

— Ти също ми липсваше, Реджина. Бях толкова нещастен. — Слейд затвори вратата с ритник и отиде до леглото, все още притиснал крехката фигурка в силните си ръце. Миг по-късно тя лежеше безмълвна под него, потънала в магията на морскосините му очи. Сега бяха пълни със страст, но на Реджина й се струваше, че долавя и изстрадана радост, и отчаяно облекчение.

— Знаеш ли как съм преживял този дълъг месец без теб? — Ръцете му се плъзгаха по раменете й, нежно милваха косите й.

Реджина докосна твърдата извивка на брадичката му.

— Вероятно по същия начин, както живях и аз. Ден за ден.

Очите им се срещнаха.

— Да — прошепна дрезгаво Слейд. — Ден за ден.

И точно в този момент Реджина прозря силата на чувствата му към нея. Само за миг сякаш надзърна в душата му, видя обичта му.

— Какво чакаш? — прошепна тя.

— Теб — отвърна благо Слейд. — Мисля, че отдавна съм чакал теб и този миг.

По тялото й плъзна гореща тръпка на желание.

— Целуни ме, Слейд. Моля те, люби ме.

Той нямаше нужда от повече подкани. Дланите му обгърнаха нежно лицето й, устните му се впиха в нейните. Целувката беше безкрайна и страстна. Реджина несъзнателно си спомни за онази далечна брачна нощ, когато устните му нетърпеливо изследваха нейните. Тогава си беше помислила, че никога повече мъж няма да я целуне по този начин — с такава любов, като след дълга раздяла. Но беше сгрешила. Защото Слейд отново я целуваше така.

Целувката му говореше неизразимо много. Беше му липсвала — вече нямаше съмнение в това. Но онова, което наистина искаше да узнае в този момент, беше дали наистина я обича. А целувката му подсказваше, че може би — но само може би — я обича от дъното на душата си.

— Любима моя — промърмори дрезгаво Слейд след доста време, — мисля, че съм бил истински глупак.

Една тежка сълза се изтърколи по кадифената кожа на лицето й. Реджина плачеше, защото го обичаше и защото знаеше, че никога няма да се усеща цяла, докато не спечели напълно любовта му.



Реджина се събуди внезапно и се огледа объркано наоколо си. Стаята тънеше във вечерен сумрак. И тогава си спомни всичко. Сепната, тя се изправи припряно в леглото.

Слейд го нямаше.

Страх скова душата й.

Реджина си пое дълбоко дъх. Двамата бяха задрямали в прегръдките си, след като два пъти правиха любов. Но физическото единение не й беше достатъчно; трябваше да постигнат някакво споразумение. Слейд безусловно бе признал, че му е липсвала и я бе любил със страстта на влюбен човек, но месец по-рано беше изпитвал същата страст към тялото й, без това до го възпре да се опита да сложи край на брака им. Само че този път Реджина нямаше да си тръгне. И искаше и той да го узнае — да го узнае и да го приеме.

Тя се изправи, приглади набързо косата си и оправи гънките на роклята си. Трябваше да го открие. Хрумна й, че би могъл да е в трапезарията на чашка аперитив преди вечеря, но в стаята откри само Рик. Той й намигна, но Реджина не му се усмихна в отговор.

Рик сякаш прочете мислите й.

— Слейд излезе и хвана пътеката, която се вие на север.

Реджина излезе тичешком от къщата. Пътеката се виеше покрай морето, което се криеше зад стръмния скат на отсрещния хълм. Скоро къщата изчезна зад гърба й. Реджина се закова на място, когато видя малката гробница насреща си. Там, пред един пресен надгробен камък, стоеше нейният съпруг.

Реджина пристъпи бавно. Не искаше да се натрапва в този миг. Хрумна й, че имаше известна ирония в опита му да намери усамотение в гробница и утеха при един мъртъв човек. Или се опитваше да погребе чувствата си? Тази мисъл я вбеси. Откакто се бяха срещнали, Слейд все се опитваше да потиска емоциите си. Нямаше да му позволи и този път да зарови главата и сърцето си в пясъка. Щеше бавно и решително да го подмами да приеме чувствата си, дори това да й отнемеше и цял един живот.

Слейд стоеше до камъка, пъхнал ръце в джобовете, скръбно привел глава. Реджина не можеше да разбере дали в момента той се моли, скърби или размишлява. Роклята й прошумоля и издаде присъствието й. Той не се помръдна. Тя пристъпи зад него и след миг колебание се подчини на сърцето и инстинктите си — пъхна ръката си в неговата и се притисна към тялото му.

Слейд беше напрегнат. Не каза нищо. Реджина също замълча. Той приемаше присъствието й безусловно; засега това й бе достатъчно. Просто стояха така, потънали в тишина, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Някъде над тях се извиха чайки и изчезнаха във вечерната мъгла. В полумрака надгробните камъни хвърляха странни сенки върху земната повърхност — продълговати и зловещи.

Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и питащи.

Реджина се усмихна смело.

— Здравей, Слейд.

Той протегна към нея ръка. Приятно изненадана, тя му подаде своята. Слейд преплете пръсти с нейните.

— Има ли Едуард нещо общо с решението ти да дойдеш в Мирамар?

— Едуард? Не.

— Странно. — Той се взираше в нея. — Ако отново те отпратя, няма да си тръгнеш, нали?

— Не, няма да си тръгна.

— Предполагам, че си решила да останеш завинаги.

— Да.

Ъгълчетата на устните му се извиха в едва доловима усмивка. Последният лъч слънчева светлина се плъзна бавно по хребета и Реджина видя блясък от сълзи в очите му.

— Странно е как човек може да се заблуждава толкова дълго. Време е да се призная за победен.

— Какво имаш предвид? — прошепна Реджина.

— Не бях щастлив без теб. Искам да бъда щастлив, Реджина. — Гласът му беше накъсан и тих.

— Позволи ми да те направя щастлив. Мога да го постигна! И ще го сторя!

Той почти се засмя, звукът се изтръгна от устните му, пресипнал и груб. После обгърна нежно раменете й.

— Мисля, че вече го направи.

Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.

— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.

И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.



Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.

Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.

След няколко дни Едуард също се върна у дома. Всички, включително и Реджина, се зарадваха от присъствието му. Неизменната му усмивка беше ярък лъч слънчева светлина в дома им. Виктория сияеше. А Едуард беше идеалният син и търпеливо понасяше безкрайните й усилия да му угоди.

Откакто Реджина бе пристигнала в Мирамар в края на лятото, Виктория я удостояваше само с хладното си пренебрежение. Реджина само предполагаше, че другата жена вече е приела нейния брак като действително и необратимо събитие.

Що се отнасяше до Реджина и Слейд, двамата привикнаха със семейната рутина бързо и без всякакво усилие, сякаш цял живот са живели така. В продължение на няколко дни помежду им цареше известно напрежение Но Реджина нямаше търпение да достави удоволствие на своя съпруг, да внесе уют и спокойствие в живота му, а той изглеждаше твърдо решен да скъси дистанцията помежду им. Споделяше с нея всичко преживяно през деня — успехите и провалите си, надеждите и страховете си. Реджина винаги бе търсила пряк път към душата му и сега, когато той вече не се държеше на разстояние, онази приказна страст, която бяха споделили в първите си дни в Сан Франциско, напъпи и разцъфтя с нова сила.

Реджина продължаваше да се измъчва от въпроса, какво е предизвикало онзи провал в отношенията им в Сан Франциско. По някаква неизвестна причина Слейд бе пожелал да я отблъсне от себе си и да сложи край на техния брак. Тя обаче не разбираше защо. Слейд беше сложен характер и може би никога нямаше да узнае мотивите му за онова безумие, освен ако сам не й ги разкриеше един ден. В края на месеца обаче се появиха първите й догадки. На няколко пъти Слейд говореше за начина й на живот в Лондон, после вторачваше в нея нетрепващ поглед и напрегнато чакаше отговор. Накрая Реджина му обърна внимание върху поведението му.

— Да не би да очакваш да ти кажа, че ми липсва животът у дома? Или че съжалявам, задето съм се върнала при теб?

Слейд потръпна.

— Така ли е?

В този момент Реджина проумя цялата истина. Слейд се боеше, че рано или късно тя ще се отегчи от еднообразния живот, че ще й липсва луксът на стария й дом.

— Не, Слейд, не съжалявам.

Той я разгледа внимателно и бавно се усмихна. Следващите му думи окончателно потвърдиха подозренията й.

— Знаеш ли, Реджина, мисля, че преди време не те прецених правилно.

— Струва ми се, че е така, Слейд.



До началото на октомври всичкият добитък бе прибран на покрит терен, където да дочака първите атаки на зимата. Слейд бе почистил двеста акра земя и изглеждаше невероятно да постигне целта си от триста хиляди преди дъждовете, половината от които се надяваше да обработва още напролет. Дните се скъсяваха. Всички работеха усилено, обединени от стремежа да постигнат очевидно непосилните си планове. Времето течеше необратимо и те се надяваха да почистят цялата площ, защото с началото на зимата земята щеше да стане кална и непроходима.

В края на октомври Реджина стоеше неподвижна до прозореца и наблюдаваше първите капки дъжд, които докоснаха нежно уморената земя. Тялото й се скова от напрежение. Небето беше сиво и мрачно. Всичко притъмня и Реджина можеше само да се моли тези първи капки да не предвещават началото на дъждовния сезон. Едва снощи Слейд й бе заявил, че имат нужда от още две топли седмици.

Притихнала, Виктория пристъпи сковано към прозореца.

— Няма да успеят — прошепна тихо тя. В гласа й нямаше враждебност. Ако някой в този дом копнееше един ден Мирамар да носи богатство на обитателите си, то това беше Виктория. — Ще вали.

— А може би не — отвърна с надежда Реджина.

Десет минути по-късно оскъдният ръмеж се превърна в силен порой.

След час се върнаха и мъжете — подгизнали от вода, изморени, кални и обезверени. Реджина погледна напрегнато мрачното лице на Слейд и полетя към него. Очите му й подсказаха, че зимата е започнала и че те не са довършили онова, което изглеждаше невъзможно още от самото начало.

Тази вечер всички бяха тъжни и унили.

Никой не проговаряше по време на вечерята. Реджина първа наруши потискащата тишина.

— Е, цяло чудо е, че успяхте да почистите цели двеста акра. Тази земя може да се засади още е първите лъчи на пролетта.

Слейд не каза нищо. Рик се обади отсреща й:

— Не беше чудо, мила. На този свят отдавна не се случват чудеса.

Слейд погледна рязко баща си.

Едуард се усмихна и отпи от чашата гъсто червено вино.

— Слейд, струва ми се, че току-що получи комплимент за добре свършената работа.

Слейд остана неподвижен, безсилен сякаш да повдигне вилицата към устата си.

— Е, по дяволите, трябва да се гордеем с онова, което успяхме да направим.

Усмихната, Реджина вдигна поглед към Слейд. Въпреки че двамата с Рик отдавна бяха сложили край на разприте и кавгите, баща му не беше щедър на похвали и Реджина знаеше, че Слейд високо ги цени. Но този път нямаше време да прецени реакцията на съпруга си. Защото откъм кухнята внезапно долетя отчаяният вик на Жозефин.

Възрастната жена крещеше, сякаш пред очите й се извършва кърваво убийство.

А после изкрещя отново.

В трапезарията настана хаос. Всички скочиха на крака и лудешки се втурнаха към кухнята. Реджина хукна редом с мъжете. Слейд пък беше най-отпред. Той нахлу в кухнята като обезумял и мигом се закова на място. Едуард и Рик се блъснаха в гърба му.

Реджина не можеше да вижда над главите на високите мъже. Изплашена до мозъка на костите си, тя се опря на рамото на Слейд и се повдигна предпазливо на пръсти.

Жозефин лежеше просната на пода. Над нея беше приведен някакъв мъж. Сърцето на Реджина се обърна, защото си помисли, че старата прислужница е ранена или даже мъртва. Тя се скова от напрежение, защото очакваше всеки миг тримата мъже да се втурнат и да нападнат натрапника.

— Господи — пророни пребледнял високият мъж над Жозефин. — Какво, по дяволите, й става на Жозефин? Припадна, когато ме видя на прага! И какво, по дяволите, става с вас? Гледате ме така, сякаш сте видели призрак!

Реджина простена, внезапно допуснала си немислимото и надяваща се на невъзможното. И тогава пред очите й се случи истинско чудо: Слейд се втурна към непознатия, но не за да го нападне, а за да го притегли в прегръдката си.

— Джеймс!

Джеймс се беше върнал от отвъдното.

29

В кухнята настана хаос. Слейд не изпускаше Джеймс от прегръдката си. Едуард го тупаше възторжено по гърба. Рик пък сграбчи лицето му в огромните си длани и изкрещя:

— Къде беше, по дяволите! Господи! Къде, по дяволите, си се дянал? Всички те мислехме за мъртъв!

Всички бяха просълзени, с изключение на самия Джеймс, който изглеждаше слисан и напълно вцепенен. Реджина едновременно плачеше и се смееше. Тя отправи към Бога благодарствена молитва, задето бе отредил такова чудо да се случи. В следващия миг осъзна, че Жозефин е напълно забравена в цялата тази суетня. Тя се втурна към проснатата на пода жена, коленичи и побърза да измери пулса й. За щастие Жозефин само беше припаднала и вече се съвземаше.

В този момент Реджина почувства неприятна тръпка да плъзва предупредително по гърба й. Четиримата мъже не преставаха да си крещят, без дори да полагат усилия да се чуят взаимно. Джеймс обясняваше несвързано нещо за някакво писмо. Тя се огледа тревожно. Само един човек не вземаше участие в това спонтанно тържество.

Виктория стоеше неподвижна на прага. По лицето й преминаваха сенки от различни емоции, но никоя от тях не приличаше на радост. Нито пък изглеждаше изненадана. Реджина потръпна. Една ужасна, цинично отблъскваща мисъл изплува внезапно в съзнанието й. Не искаше дори да си помисля, че това е възможно в действителност. Не, Виктория не би могла да крие, че Джеймс не е мъртъв. Въображението й вероятно отново си правеше лоша шега.

В следващия миг Виктория усети, че я наблюдават и срещна втренчения поглед на Реджина. Очите й бяха гневни, но само миг по-късно на устните й се разля усмивка.

Реджина почувства хлад. Сърцето й се обърна болезнено в гърдите. По някакъв начин тази жена бе замесена в невероятната мистерия, която съпътстваше появата на Джеймс.

Жозефин простена.

— Мили боже, току-що видях дух!

Реджина се усмихна.

— Не, мила, Джеймс наистина се върна, но не като дух, а като смъртен човек.

Жозефин извика възторжено и Реджина й помогна да приседне.

— Джеймс! — извика вярната прислужница, разярена и щастлива. — Толкова хубавичко ще те напердаша, че няма да можеш да седнеш на непослушното си дупе цяла седмица! Ела тук, момче! — И се разплака. Жозефин беше единствената майка, която Джеймс познаваше, и го обичаше със същата любов, която отдаваше и на собствените си деца.

Джеймс беше толкова едър и силен, че без всякакво усилие повдигна ридаещата жена на ръце.

— Господи, толкова съжалявам! Всички сте ме мислели за мъртъв?

— А сега наистина ще те убия — извика Рик и заканително издърпа ухото на сина си. После по лицето му се разля щастлива усмивка. — Разкажи какво се случи. Къде беше през цялото това време?

Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.

— Коя е тази жена?

Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.

— Това е моята съпруга, Реджина.

Джеймс не вярваше на ушите си.

— Ти си женен?

— Женен съм — отвърна Слейд, не без известна гордост и задоволство. — А сега кажи какво се случи с теб!

— Нищо не разбирам! — опита се да протестира Джеймс. — Написах ви едно писмо и две телеграми!

Стаята потъна в тишина. Реджина не се сдържа да не погледне Виктория, която й изглеждаше единственият човек сред тях, способен да предложи някакво обяснение. С цялата си жизнерадост Виктория заяви:

— Всеки ден се губят телеграми. А старият Бен в пощата обича да си попийва. Добре дошъл у дома, Джеймс! Колко е хубаво, че отново си сред нас!

Джеймс я изгледа втренчено. Очевидно дори и за миг не се трогна от възторженото приветствие на доведената си майка.

— Бен Картър не спря ли да пие миналото лято? Или отново е подхванал старите си навици?

— Доколкото зная, не е — отвърна провлечено Слейд.

— Да влезем вътре — намеси се отново Виктория. — Защо е нужно да стоим на прага? Хайде, дай ми това наметало. Сигурно имаш доста да разказваш.

Реджина чувстваше как й прилошава. Нещо определено не беше наред. И тя разбираше какво е то. По някакъв начин по неизвестни причини Виктория беше скрила писмото и телеграмите. Но защо?

За нея това беше въпрос без отговор. И не се осмеляваше да го зададе. Това не беше подходящият момент, а винаги имаше и вероятност да греши. По-късно щеше да сподели подозренията си със Слейд. Господи, колко ли щеше да се разстрои Рик, ако се окажеше, че Виктория през цялото време е знаела, че в действителност Джеймс е жив! После си помисли и за Едуард. Той щеше да остане съкрушен, ако узнаеше за подлата измама.

Всички се преместиха в трапезарията. Вечерята беше забравена. Жозефин и Лусинда донесоха по чаша горещо кафе за всички и чиния с топла храна за Джеймс. Никоя от двете жени не понечи да се върне в кухнята. Те се суетяха щастливо около Джеймс като същински членове на семейството.

Докато той се хранеше, преди да се впусне в обяснения, Реджина внимателно го наблюдаваше. Беше изключително хубав млад мъж — една от отличителните черти на Деланза. Изглеждаше с няколко инча по-висок и доста по-едър от Едуард и Рик. По тялото му обаче нямаше и грамче излишна тлъстина. Косата му беше тъмна и гъста, очите му — нов нюанс на онова наситеносиньо, така типично за мъжете на Деланза. Беше мъж, който можеше да разбие не едно женско сърце.

Но най-типичното за мъжете от семейство Деланза беше техният чар. Нямаше начин Джеймс да влезе в някое помещение и да остане незабелязан. Реджина осъзнаваше, че тя самата реагира по същия начин на присъствието на Рик, Едуард и дори на собствения си съпруг.

Рик седеше на дивана, от едната страна на Джеймс, Слейд беше от другата. Реджина седеше до мъжа си, стискаше здраво ръката му и искрено се радваше за него. Едуард пък беше придърпал стол към тях, и то толкова близо, че коляното му се отъркваше в крака на Джеймс. Лусинда и Жозефин седяха плътно зад Рик. Двете бяха по-близо до Джеймс от съпругата на Рик. Виктория седеше на стол в дъното на стаята и в демонстративното й отдалечаване от семейството Реджина виждаше най-сигурното доказателство за подозренията си.

— Достатъчно яде — изсумтя Рик. — Сега вече искам да знам къде се беше дянал през цялото това време. Когато онова наводнение най-после утихна, намерихме коня ти при реката със счупен крак, отдавна мъртъв и заплетен между изкоренените дръвчета. Ти вече беше изчезнал. Господи! Как те търсихме само — търсихме те и се молехме да не те открием.

— Господи! — прошепна Джеймс и отблъсна чинията си встрани. После се облегна на дивана с внезапно помръкнало лице. — Но не сте ме открили! И как е възможно да не получите онова писмо, с което ви известявам, че съм добре?!

— След като така и не те намерихме и след като цял месец се изтърколи без никаква следа от теб, какво друго можехме да си помислим, освен че си се удавил в придошлата река? — извиси глас Рик.

— Защо тръгна, без да ни кажеш и дума? — попита Слейд.

— Получих писмо от Елизабет.

— Какво писмо? — не се сдържа Рик.

Устните на Джеймс се извиха в горчива усмивка.

— Какво мислиш? Не беше любовно писмо.

В стаята се установи тишина. Слейд пръв я наруши.

— Господи, Джеймс, съжалявам.

— Е, вече няма нужда. Слава богу, че се случи така!

— Значи затова си тръгнал така внезапно в онази страховита буря — прошепна мрачно Рик.

— Бях като луд. Бях наранен. И изпълнен с неверие. И понеже бях непоправим глупак, реших да се видя лично е нея и да й поискам обяснение. Мислех си, че се е поддала на обичайните съмнения в последната минута и че щом ме види, веднага ще се хвърли в обятията ми и всичко ще бъде наред. — Той се изсмя грубо. — Лъгал съм се.

— Значи си получил писмото й, побягнал си в бурята и си загубил коня си в придошлата река — опита се Слейд да обобщи. — Какво се случи след това?

— Имах нужда от кон, така че откраднах един от конете на стария Къртис, за да стигна навреме до Темпълтън и да хвана влака за Сан Луис Обиспо. Когато разбрах, че влак ще има едва на следващия ден, просто продължих да яздя. Нищо не беше в състояние да ме спре. Препусках, докато стигнах до Серано, откъдето взех влак до Сан Луис Обиспо.

— Яздил си почти през целия път? — прекъсна го слисан Едуард.

— Аз не бях просто полудял — бях напълно откачил — отвърна ожесточено Джеймс. — Дори не помислих да изпратя телеграма, докато не пристигнах в града и не се видях с нея. — Устните му се извиха, но така и не се озариха от усмивка. — Не си спомням какво съм й наговорил. Тя беше толкова променена, бил съм шокиран, предполагам.

Едуард наруши потискащата тишина.

— Аз я видях, Джеймс. Преди около месец се наложи да се срещна с доведената й майка, а Сюзън ме изпрати при Елизабет. — Той се поколеба. — Няма смисъл да съжаляваш. Няма по-неподходяща жена за теб.

Джеймс мълчеше.

— Аз също я видях наскоро — обади се и Слейд. — Едуард е прав. Тази жена направо вони.

Джеймс впери невиждащ поглед в братята си. После тежкият му юмрук се стовари върху масата, а полупразната чиния се разби с трясък на пода.

— Принудих я да ми разкаже всичко. А на нея й достави удоволствие да ми разказва. Тя е блудница в душата си и винаги е била. Имате ли представа защо са я изпратили в Лондон? Защото са я хванали да се чука с някакъв коняр! Старият Сейнт Клер е успял някак да потули нещата и я е изпратил в онова училище с надеждата да я озапти! Била е едва на тринайсет! И не й е било за първи път! Господи, докато Джордж е уговарял този брак, трябва здраво да се е надсмивал зад гърбовете ни! — Джеймс трепереше от възмущение. Той издиша тежко и впери нетрепващ поглед в тавана.

Рик скочи на крака.

— Проклет да е този Джордж! Ако не беше мъртъв, със собствените си ръце щях да му извия врата! Как, по дяволите, е успял да потули такъв скандал? Но той винаги е бил хитра лисица! — Рик размаха пръст под носа на най-големия си син. — Слава на господа, Джеймс, че този брак не се състоя. Онази никаквица не те заслужава.

Джеймс остана безмълвен.

— Нямаше те доста време — пророни тихо Слейд. — Къде беше?

— Първо тръгнах на юг. Нямах представа къде точно искам да ида. Няколко дни след срещата си с Елизабет пристигнах в Лос Анжелис и ви изпратих друга телеграма, за да ви уведомя, че няма смисъл да ме очаквате скоро. По-късно ви изпратих и по-дълго писмо от Тускон. А когато преди две седмици се озовах в Гуадалаяра, реших че е време да се върна у дома и да довърша нещата.

Слейд го погледна въпросително. Реджина се опитваше да проумее смисъла на този жест. Джеймс поклати глава.

— Не проумявам какво се е случило с писмото и телеграмите.

— Нито пък аз — избухна гневно Рик. — И ми се струва дяволски странно съвпадение, че нито едно от трите не е пристигнало у дома.

— Смятам да потърся някакъв отговор — заяви твърдо Слейд. — Още утре ще отида в града да поговоря със стария Бен.

Реджина се напрегна. Тя погледна тревожно Виктория, която ги наблюдаваше безучастно. Но когато срещна погледа на Реджина, другата жена се размърда неспокойно на мястото си. Отчаяна, Реджина отмести поглед. Мили боже, вече нямаше съмнение, че подозренията й са напълно основателни.

— Аз зная за писмото — извика внезапно Лусинда. — Но не и за телеграмите.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво? — извиси глас Рик. — Скрила си писмото от мен?

Виктория подскочи като ужилена.

— Лусинда, що за глупава игра е пък това? И какво изобщо правиш тук? Нямаш ли си задължения?

Лусинда я гледаше втренчено.

— Вие сте подла жена и не заслужавате милост! Ще кажа истината!

Реджина се сви болезнено на мястото си. Рик грабна ръката на прислужницата.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Рик, видях писмото в гардероба на Виктория, пъхнато между дрехите й.

Тишината в стаята се изпълни с емоции.

— Не! — извика Виктория, бледа като тебешир. — Тази жена лъже, защото ме мрази! Винаги ме е мразила! Ще отречеш ли, лъжлива кучко?

Силно озадачен, Рик погледна свирепо жена си.

Едуард я гледаше невярващо.

Слейд улови окуражително ръката на Лусинда.

— Разкажи ни какво се случи.

Очите на момичето плуваха в сълзи.

— Исках да разкажа всичко на момента! Когато случайно попаднах на писмото, познах почерка и го прочетох. Но тогава тя влезе в стаята и ме залови!

Виктория простена мъчително.

— Тя ме заплаши, Слейд! После ми плати, за да мълча! — Лусинда избухна в сълзи. — Повече се боях от заплахите й да ме изхвърли от ранчото, отколкото се поблазних от парите й. Сборичкахме се. Тя ме удари. Знаех, че ако проговоря, тази жена ще изпълни заканите си — ще ме набие и ще ме изхвърли от къщата.

— Трябваше да дойдеш при мен — пророни Слейд.

— Боях се! Откакто съм се родила, живея в този дом! На мен ли щеше да повярваш, или на нея? — извика буйно Лусинда.

Сега това наистина нямаше никакво значение. Слейд се обърна гневно към Виктория. Реджина мигом пристъпи към разплаканото момиче и обгърна раменете й. Лусинда трябваше отдавна да проговори, но всеки би могъл лесно да си представи с какво усърдие Виктория се е погрижила да й затвори устата. Реджина не се съмняваше, че заплахите на тази жена са били доста убедителни.

— Стигна твърде далече, Виктория — прогърмя гласът на Слейд. — Предполагам, че по същия начин си се погрижила и за телеграмите.

Рик не откъсваше поглед от жена си. Едуард сякаш беше парализиран. От няколко минути не беше помръднал, не беше проговорил, дори не беше трепнал. Сега отвори уста, а гласът му прозвуча висок и по момчешки изтънял:

— Мамо?

Виктория се втурна припряно към него.

— О, Едуард — извика тя и стисна болезнено ръцете му. Той я гледаше, сякаш е някоя обезумяла непозната. — Направих го заради теб! За теб! И какво толкова съм сторила? Не съм убила Джеймс! Той сам си тръгна и ни изостави! Нямах представа, че Елизабет е само една малка блудница! Мислех, че всеки момент ще пристигне, за да се омъжи за Джеймс. Рик искаше да я омъжи за Слейд, но аз само си помислих, че би могла да се омъжи за теб!

Едуард успя само да премигне.

— Нима не разбираш? Слейд щеше да дойде само за погребението и отново да замине! Но ти щеше да останеш и Рик естествено щеше да те помоли да се ожениш за нея, за да спасиш ранчото. И тогава всичко това щеше да бъде твое! Направих го заради теб! И нима е чак толкова ужасна лъжа? Какво толкова съм направила?

Внезапно Едуард се изправи и я отблъсна от себе си с такова ожесточение, че майка му се сгромоляса в празния стол зад себе си и едва не полетя към пода.

— Махни се от мен!

— Едуард! — Виктория протегна умолително ръце.

— Махни се от мен! — извика той като обезумял. После се обърна и преди някой да има време да реагира, вече беше до вратата. Крачките му бяха толкова бързи и решителни, сякаш всеки момент ще хукне.

Всички бяха стъписани. Слейд бе напълно вцепенен. Рик потъна уморено в дивана, заровил лице в ръцете си. Изглеждаше стар и победен. Реджина съчувстваше на всички им, особено на Рик и Едуард. Изведнъж тя се вкопчи отчаяно в ръката на Слейд.

— Трябва да върнеш Едуард! — каза напрегнато тя.

Слейд я погледна вторачено.

— Не.

Тя понечи да му се възпротиви.

— Не, Реджина. Той сам трябва да преодолее болката.

А после, през ромона на падащия дъжд, всички дочуха задавено чаткане на конски копита. Реджина се втурна към прозореца, който гледаше към конюшните. Когато отметна завесите, видя Едуард, яхнал черния си жребец, решително да се спуска по пътеката и да се отдалечава от Мирамар.

Виктория изкрещя, внезапно осъзнала какво ще последва. Тя се втурна лудешки покрай Слейд и, без да се замисли, излезе на проливния дъжд отвън. Риданията й бяха сърцераздирателни. Реджина се втурна подире й. Жената се понесе, залитайки, към задния двор и през входната врата. През цялото време не спираше да зове сина си. Реджина спря близо до нея. Дъждът шибаше безмилостно лицето й, дрехите й мигом се просмукаха с вода. Слейд я бе последвал и сега се спря недалече.

— Влизай вътре, преди да си настинала — прошепна той.

Реджина го погледна въпросително. Каквото и да бе направила Виктория, не можеше да остане безразлична към скръбта й. Слейд, изглежда, се чувстваше по същия начин.

— Аз ще я доведа — каза меко той.

Реджина побягна към сухия навес над входа. Видя как Слейд закрачи смело под дъжда. Виктория бе коленичила безутешно в калта. Сподавените й ридания така и не затихваха.

— Едуард! Едуард! Моля те, върни се у дома! Моля те, Едуард!

Едуард се изгуби зад завоя.

Слейд се наведе и внимателно я изправи на крака.

— Ще се върне — прошепна тихичко той. — Когато сам реши, ще се върне у дома. — И я въведе обратно в къщата.



Няколко часа по-късно дъждът се превърна в порой, който ромолеше равномерно в тишината на нощта. Реджина стоеше права до прозореца на спалнята и се взираше в прогизналия мрак. Слейд пристъпи към нея, топлите му силни длани се плъзнаха успокоително по раменете й.

Тя се облегна унило на гърдите му.

— Едуард дори не взе палто и шапка.

— Той ще се справи.

— Не мога да спра да се притеснявам. И да съжалявам. Сега трябваше да бъде тук, с нас, а не сам в студа на тази забравена от бога нощ.

Слейд зарови лице в косите й.

— Имаш златно сърце, Реджина. Но Едуард е силен и жилав. Има нужда от време, за да приеме болезнената истина.

За миг Реджина остана безмълвна. Една-единствена сълза се стичаше свободно по лицето й. Сърцето й се обръщаше от противоречивите емоции — болеше я за членовете на семейството и същевременно пърхаше от радост — защото Слейд оцени добротата й. Тя се обърна да го погледне.

— Бедният Джеймс! Какво ли ще стане с него?

— Бедният Джеймс! — повтори мрачно Слейд. — Превърнал се е в огорчен и озлобен човек. Едва успях да го позная. В продължение на пет дълги години е обичал жена, която никога не е съществувала. Дори й беше верен като роб. Той също има нужда от време.

Реджина прегърна съпруга си.

— Ами Рик? — Тя затвори очи, в миг потръпнала от спомена за състоянието, в което го бе видяла преди малко. Когато Слейд въведе Виктория в трапезарията, Рик напусна стаята и се затвори в кабинета си. Час по-късно се появи отново, замаян и остарял.

— Рик е силна личност. Той ще оцелее. Много е преживял в този живот, ще преживее и тази криза. Но ще изхвърли Виктория от Мирамар, помни ми думата. Много неща й е прощавал през годините, но тази измама няма да й прости.

Реджина се облегна на силните му гърди и обгърна талията му с ръце.

— Господ да ми прости, но аз изпитвам съжаление към тази жена. Първо загуби сина си, а сега ще загуби съпруга и дома си.

— Ти си невероятна, Реджина. Мисля, че именно твоята щедрост е онова, което най-силно ме впечатлява у теб. — Ръцете му се плъзнаха около нея. — Обичам те. Обичам те толкова силно, че думите са безсилни да го изразят.

Вцепенена, Реджина премигна объркано насреща му.

— Би ли го повторил?

Смехът му беше дрезгав и наситен с емоции.

— Ако мислиш, че имам сили да повторя тези думи, грешиш. Трудно ми е да го изрека, но подозирам, че искаш да узнаеш какво в действителност изпитвам към теб. И ми се струва — добави меко той, — че най-после намерих куража да ти го призная.

В очите й плуваха сълзи на щастие. Тя го прегърна с цялата си любов.

— Нямаш представа колко щастлива ме правиш в момента! Винаги съм мечтала да ми кажеш, че ме обичаш, Слейд!

— Нима не е очевидно?

— Очевидно? — Реджина се засмя, преливаща от щастие. — Само преди месец искаше развод.

Слейд въздъхна и обхвана лицето й в топлите си длани.

— Нима не разбираш? Опитвах се само да постъпя така, както смятах за редно.

Реджина премигна.

— До ден днешен не мога да проумея мотивите за постъпката ти.

— Мислех си, че баща ти е прав — че трябва да живееш в замък и да се омъжиш за херцог.

— О, глупавичкият Слейд! Баща ми вече не мисли така. В нощта на тържеството ми даде своята благословия.

Слейд изглеждаше слисан. Дълго време не успя да проговори.

— Вече няма нужда да се измъчваш. — Тя се поколеба. — Татко дори ми даде моето наследство. В момента парите са на твоя сметка в Сан Франциско.

Слейд сякаш се сепна, но не каза нищо. Реджина почувства облекчение, защото се боеше, че съпругът й ще реагира остро.

— Ах ти, глупавичкият ми Слейд — повтори тя, този път просълзена и обгърна лицето му с длани. — Наистина ли мислеше, че мога да живея само в изискан лукс? Нима вече не съм ти доказала любовта си? Осъзнаваш ли колко си сгрешил?

Той преглътна.

— Да, Реджина, бил съм заслепен. Бил съм кръгъл идиот.

— Надявам се да проумееш какъв е смисълът на любовта — прошепна мило Реджина. — Смисълът й е в умението да се правят компромиси. Когато една жена истински обича някой мъж, тя е готова да се отрече завинаги от всичко — без капка съжаление.

Слейд я целуна с несдържан копнеж и отърка лицето си в нейното.

— Ти си изключително мъдра за възрастта си, Реджина. Ти ме накара да проумея каква е силата на любовта. Преди време бях себеотрицателен и се опитах да те отблъсна, сега съм себичен и ревниво те пазя до мен.

— Но любовта е едновременно себична и себеотрицателна, Слейд — промърмори Реджина. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си ме обичал дотолкова, че си бил готов да ме отпратиш, за да ме направиш щастлива?

Слейд потръпна.

— Сега, след последния месец на любов и щастие, идеята ми се струва абсурдна.

— Наистина е абсурдна! — натърти Реджина.

— През този месец осъзнах колко съм сгрешил в преценката си за теб, Реджина. Изглеждаш крехка и деликатна като къщна роза, но не съм виждал по-силна и решителна жена от теб. През последните седмици тук, в Мирамар, ти напъпи и разцъфтя. Никога не си била така красива и никога не си изглеждала по-красива.

— Никога не съм се чувствала по-щастлива — прошепна Реджина. Тя изпита порив да му каже кое я кара да цъфти, но го остави още малко да си мисли, че всичко се дължи на него и на късмета да живее в Мирамар. После погали нежно лицето му. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те видях за първи път. Затова не признах произхода си и побързах да се омъжа за теб. И никога не съм преставала да те обичам, дори и в момента, в който те напуснах в Сан Франциско. Ето — вече ти излях душата си. — Тя се взираше усмихната в него през замъгления си от сълзи поглед.

— Винаги можеш да ми изливаш душата си, Реджина — прошепна Слейд и лекичко гризна меката извивка на ухото й. — Никога няма да се изморя от твоите признания.



На следващата сутрин Реджина спа до късно, изтощена от емоциите около завръщането на Джеймс и драматичното признание на Слейд. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че жените се чувстват отпаднали през първите месеци на бременността.

Навън все още валеше и сякаш не се канеше да спира. Жозефин й обясни, че дъждът няма да спре със седмици.

— Но после ни очаква изненада — усмихна се добродушната жена. — Точно когато ви се стори, че небето никога няма да се проясни, слънцето ще пекне жизнерадостно в простора.

Реджина я погледна остро. В думите на възрастната негърка несъмнено бе заложен двояк смисъл.

— Как се чувства Рик тази сутрин?

— Много е разстроен и почти обезумял. Само веднъж съм го виждала в подобно състояние, а аз живея в този дом още от дете.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Когато си е тръгнала майката на Слейд?

Жозефин кимна.

— Рик никога няма да го признае, но той обича Виктория въпреки острия й език.

— Рик е силен човек. Ще го преодолее.

— Ще се съвземе, но му трябва доста време.

— А Виктория? Тя добре ли е?

— За нея не се притеснявайте, мис Реджина. Снощи се напи почти до смърт. Нея не я мислете. — Жозефин беше безмилостна и твърда. — Трябваше да я изхвърлят оттук още преди години.

Реджина не знаеше дали е съгласна, защото Виктория и Рик имаха двадесет и три годишен и стабилен брак. Радваше се, че не е нужно тя самата да прости и да забрави измамата на Виктория и искрено съчувстваше на Рик и Едуард. Тя тъкмо понечи да попита Жозефин какво мисли за бягството на Едуард, когато възбудените викове на Рик достигнаха слуха й. Двете жени се спогледаха озадачени. Реджина се втурна в трапезарията. Рик крещеше като обезумял, и този път гневът му беше насочен изцяло към Джеймс.

— Какво ти е хрумнало пък този път?

— Чу ме добре — отвърна му Джеймс спокойно, но с онова решително изражение, така характерно за мъжете от семейство Деланза, което казваше, че няма път за връщане назад. — Дойдох вкъщи само да си взема някои неща. Няма да остана.

Реджина пристъпи към Слейд, който беше блед като тебешир, и стисна окуражително ръката му. Рик стовари мощния си юмрук върху масата.

— Няма да стане!

Джеймс запази самообладание.

— Няма да остана. Вече съм решил. Но искам и ти да ме разбереш.

— Аз разбирам всичко! Първо ме напусна Слейд, после Едуард, а сега и ти! — Рик се отпусна тежко на дивана. — Какво толкова съм направил?

В този момент Слейд се изправи, заобиколи широката маса и сложи ръка на рамото на баща си.

— Рик, Едуард не те е напуснал. Той избяга от майка си, и ти го знаеш. Аз дойдох у дома, за да остана. А Джеймс е наранен, татко. Длъжен си поне да го изслушаш.

Рик го погледна с просълзени очи и премигна гневно насреща му.

— По дяволите! Хайде, момче, щом имаш нещо да казваш, кажи го!

Джеймс си пое дълбоко дъх.

— Някога Мирамар означаваше нещо за мен. Някога си мислех, че виждам ясно в бъдещето. Дълги години работих усърдно в името на това бъдеще. Но за мен то вече е непостижимо. И безсмислено. — Гласът му стана умолителен. — Рик, не можеш ли да проумееш как се чувствам? През последните пет години аз градих с много любов своя дом — дом за Елизабет и за нашите деца. Но това не са били просто празни мечти, а мъчителни илюзии. Е, с това вече е свършено. Мечтите ми са мъртви и погребани. Не знам къде отивам и дори не ме интересува. Зная само, че няма да остана тук. Накъдето и да погледна, ме посреща само споменът за онова, което някога съм искал — и което бях на косъм да постигна. — Той се усмихна горчиво. — Което си мислех, че съм постигнал.

Рик наведе унило глава.

— Мислиш, че съм твърде безчувствен, за да те разбера? Искаш ли да знаеш истината? През изминалата нощ почти не спах — и не само заради Виктория, а защото знаех, вече знаех, че ти няма да останеш. — Рик вдигна глава. В очите му проблясваха сълзи. — Върви. Потърси това, което трябва да намериш и прави онова, което смяташ за правилно.

Джеймс въздъхна от облекчение.

— Благодаря ти, татко. — После се усмихна ведро към Реджина и Слейд. — Освен това бъдещето — и Мирамар — сега принадлежат на тях. Не е ли очевидно?



След десет дни дъждовете внезапно секнаха. Сивото небе се проясни и слънцето се изтърколи весело в небето. Заоблените хълмове наоколо вече не изглеждаха жълтеникави от неумолимите слънчеви лъчи, а зелени и събудени за нов живот. Никой не се зарадва. Джеймс беше заявил, че ще замине при първия приятен ден.

Виктория беше изчезнала. Тръгна си с няколко куфара багаж, без да остави дори и прощална бележка. Рик изглеждаше облекчен. Реджина смяташе, че така е даже по-добре; беше му спестила нуждата да я отпрати. Нямаше никаква вест от Едуард, макар да бяха научили, че е хванал влака от Темпълтън. Слейд смяташе, че брат му е заминал за Сан Франциско да потърси временна утеха при Ксандрия. Реджина искрено се надяваше да я намери.

Всички останали в къщата се събраха да изпратят Джеймс и да му пожелаят успех в нелекия му път. Той беше в добро настроение. Слейд смяташе, че Джеймс се впуска да потърси истинската си цел в живота и Реджина не можеше да не се съгласи. Рик беше сдържан, но Реджина знаеше, че той упорито вярва, че един ден синът му ще се върне у дома.

Жозефин го прегърна ридаеща. Лусинда се хвърли в обятията му и жадно го целуна по устните. Джеймс й отвърна със същата топла прегръдка и жадна целувка. Реджина се извърна настрани, поруменяла от свян. Очевидно двамата изпитваха някакви чувства един към друг.

Дойде и нейният ред. За по-малко от две седмици Реджина дотолкова се бе привързала към Джеймс, че го считаше за свой доверен приятел и брат. Прегърна го с цялата си обич.

— Радвам се, че все пак се срещнахме — каза му сърдечно тя. — Ти заслужаваш само най-доброто, Джеймс. Дано един ден да го откриеш.

Джеймс намигна към Слейд.

— Ще успея. Нали брат ми вече преуспя като бандит!

Внезапно Реджина сниши гласа си.

— Обещай ми да се върнеш след шест месеца.

Очите му се разшириха.

— Още не съм казала на Слейд, но обещавам тази вечер да му съобщя. Ще ставаш чичо, Джеймс.

Той плесна възторжено с ръце и я прегърна с цялата си братска обич.

— Какво ти каза? — попита го подозрително Слейд.

— Ще ти го съобщи, когато сама реши — отвърна усмихнат Джеймс.

Двамата мъже се сбогуваха по своему. Последваха още несдържани прегръдки и нови щедри обещания. Джеймс се метна пъргаво на коня си. Слейд обгърна нежно раменете на Реджина. Рик стоеше просълзен встрани. Джеймс им помаха за сбогом и пришпори коня си напред. За дълго те останаха загледани след него. В един момент той се обърна, помаха за последно и изчезна зад завоя.

Последва миг тишина.

— Предполагам, че трябва доста да се порови из дълбините на душата си. — Рик въздъхна и потупа Слейд по гърба. — Да вървим, синко. Да видим дали не можем да свършим нещо полезно и днес. — С тези думи той се отправи към хамбара.

Реджина погледна мъжа си.

— Тъжен ли си?

— Не. — Той се усмихна. — Никак не съм тъжен. Чух какво каза на Джеймс.

— Така ли?

Слейд я вдигна като перце от земята и я завъртя буйно около себе си.

— Ново поколение Деланза! — После я остави на земята, пое нежно ръката й и впери поглед в необятните зелени планини, които се открояваха величествено на хоризонта. — Сега съм по-решен от всякога да превърна Мирамар в част от бъдещето — в част от тяхното бъдеще! — Той погледна покрай имението, там, където сивият океан се разбиваше шумно в брега. — Почти им завиждам. Двадесети век пристига, Реджина, и носи със себе си нови предизвикателства, щедри обещания. Настъпва нещо ново, различно, вълнуващо.

— Ти си поет — прошепна Реджина и облегна глава на раменете му.

Той се засмя.

— Аз съм реалист, любима моя. И мисля, че това е най-подходящият момент да съобщим на Рик. Какво ще кажеш?

— Исках ти да му го съобщиш.

Здраво сплели ръце, те закрачиха бавно след Рик.

Загрузка...