ВТОРА ЧАСТ РАЗКРИТИЯ

17

В деня, след като научи, че Слейд безмилостно я е напуснал, Реджина пътуваше за Сан Франциско.

Часът беше четири и половина. Тя седеше скована и кършеше напрегнато ръце. От вчера адреналинът напираше бясно във вените й. Откакто бе научила какъв долен мерзавец е нейният съпруг, не беше способна да мисли за нищо друго освен за неговото предателство. Безсънието бе изписало тъмни кръгове около очите й, а цялото й лице бе подпухнало от плач. Защото макар и обхваната от гняв, сърцето й се късаше от болка.

Едуард се наведе към нея и стисна окуражително разтрепераните й ръце. Той сам й бе предложил да я отведе при брат си; в действителност той беше настоял да я придружи. Цялата тази ситуация й се струваше болезнено унизителна — колко ли млади булки биваха изоставени от съпрузите си след първата брачна нощ? Разбира се, тя би предпочела да пътува сама — но истинските дами никога не пътуваха сами. Затова прие. Но беше резервирана и сдържана. Защото колкото и безсмислено да беше, в момента изпитваше омраза не само към самия Слейд, но и към цялото му семейство.

Както винаги, Едуард беше грижовен и очарователен спътник. Бяха хванали влака от Темпълтън и пътуваха малко повече от осем часа. През цялото време Едуард поддържаше приятен и неангажиращ разговор — само колкото да я разсейва. На два пъти остроумните му забележки успяха да извикат дори бледа усмивка на устните й. Цялата й стаена неприязън към брата на Слейд се изпари. Как би могла да му се сърди? Той вероятно беше узнал истината за нея дълго преди тя да заяви истинската си самоличност пред Рик, и може би я бе споделил със своята майка, но това беше вече минало.

Сега единствено непринудената му любезност имаше значение. Реджина го погледна с благодарност и без всякакъв гняв. Дори и сега, след като през целия ден се беше държала с него необщително и дори малко грубо, Едуард се опитваше да я разсее и успокои. А в момента повече от всичко на света Реджина се нуждаеше от утеха и временна разтуха.

Тази мисъл заплашваше да сломи грижливо скроената й маска на безразличие. Реджина извърна глава, за да скрие издайническите сълзи в очите си. В момента повече от всякога се нуждаеше от самообладание. Защото когато се изправеше срещу Слейд, не биваше да пророни и сълза.

Нито пък щеше да прави излишни сцени. Предния ден се бе държала като обидена глупачка — беше крещяла и нападала Рик, макар да осъзнаваше, че той няма никаква вина за безотговорните действия на сина си. Днес трябваше да остане хладна и сдържана. Слейд недвусмислено й бе доказал, че не зачита никакви морални норми и задръжки, но тя нямаше да изпадне до неговото поведение. Беше добре възпитана и благоприлична дама. Трябваше да се придържа към добрите маниери, каквото и да й костваше това. Трябваше. И в никакъв случай не биваше да показва пред онзи мерзавец какво й е причинил и как болезнено се гърчи душата й.

Реджина успя да се усмихне мило на Едуард — кротка награда за любезните му усилия — и извърна припряно глава. Вчера пред Рик бе забравила всякакви правила за поведение. Но падението й не се изчерпваше с това. Всеки път, когато си спомнеше първата си брачна нощ — своето безотговорно, скандално поведение — душата й потръпваше от срам. Ако имаше начин да изтрие тази нощ от миналото си, щеше да го стори незабавно. Слейд я бе използвал безмилостно — а тя му бе отвърнала с любов. В онзи момент тази необяснима любов беше единственото й извинение за недопустимо дръзките й действия. Днес съзнанието й не приемаше извинения, защото след броени часове щеше да се изправи срещу Слейд, и в неговото съзнание също щяха да изплуват спомените от онази нощ. Тази мисъл я убиваше.

Не можеше да си прости също наивната илюзия, че дори и за миг този мъж е отвърнал на чувствата й. Никога повече нямаше да се държи като невръстна глупачка.

Влакът вече намаляваше скоростта и навлизаше в огромната шумна и оживена гара. През прашните му прозорци Реджина виждаше тълпи от пътници и посрещани. Реджина дочуваше учестените удари на сърцето й да отекват в ушите й. Скоро щеше да се изправи срещу Слейд и да му поиска развод. Трябваше незабавно да приключи с този проблем.

Тя се размърда в удобната си седалка. Адреналинът кипеше във вените й. С какво нетърпение очакваше този момент! Трудно беше човек да принуди Слейд на извърши каквото и да било, но тя не се съмняваше, че ще успее да го убеди да й даде развод. Все пак, след като ясно му покажеше, че не може да разчита на нейните пари, той нямаше да има никаква облага от този брак. Смяташе да запази в тайна истинската си самоличност — поне докато Слейд сложи подписа си под документите за развода, защото можеше да се окаже фатално да разкрие колко огромно е в действителност състоянието й и колко значими са връзките й в обществото.

Това означаваше, че трябва да действа бързо. Нямаше да успее да се срещне с него тази вечер — възнамеряваше да отиде право при чичо си, Брет Д’Аршан, за да може той незабавно да извади необходимите документи за развода. Брет беше изключително състоятелен човек, което означаваше, че държи в ръцете си неоспорима власт. Реджина нямаше да се изправи срещу Слейд, докато не получи нужните документи. Надяваше се да успее преди утре вечер. И несъмнено щеше да получи така бленувания подпис. А ако съпругът й се осмелеше да й откаже, за нея това би означавало война — и то от онези, които Слейд не беше в състояние да спечели. Защото Реджина щеше без колебание да използва срещу него цялата власт и всичките връзки на своето заможно семейство.

Този мъж не заслужаваше никаква милост от нейна страна — и все пак Реджина се размърда неспокойно на седалката си. Беше й неприятно да си представи колко лесно взаимните усилия на чичо й, баща й и дядо й биха могли напълно да разрушат живота му. Поне пред себе си можеше да бъде откровена. Тя ненавиждаше този мъж — това си беше самата истина. Но мисълта за отмъщение бе чужда на природата й. Не можеше да търси разплата за грешките му — просто не го мразеше достатъчно, за да го поиска. Трябваше сама да уреди този развод. И кой знае защо, мисълта да види Слейд сам, безпомощен срещу властта на нейното семейство, всяваше ужас в душата й.

Едуард нямаше представа за тайните й планове. Реджина не знаеше дали той подозира дори за намерението й да му поиска развод, макар че Рик навярно трябваше да го е уведомил.

— Искаш ли да прекараш нощта при моя чичо? Предполагам, че там ще се чувстваш удобно и приятно — каза тя.

Едуард изглеждаше озадачен.

— При чичо ти?

— Да. — Реджина се усмихна. — Не знаеше ли, че имам роднини в този град? Брет Д’Аршан, корабният магнат, е мой чичо. Смятам да отседна у тях.

— Не мислиш ли, че е редно да отидеш при съпруга си?

В очите й проблесна опасен пламък.

— Не, тази вечер няма да го потърся.

За миг Едуард остана безмълвен.

— Разбирам. И кога възнамеряваш да се видиш със Слейд? Предполагам, че той е причината да изминеш целия този път.

— Мисля, че утре. — Реджина беше повече от сдържана. Не искаше да окуражава Едуард да навлиза по-дълбоко в тази тема.

Той обаче се показа като истински кавалер.

— Искаш ли да остана с теб в дома на чичо ти, за да мога утре да те придружа до дома на брат ми? — Гласът му остана любезен, въпреки нейния недружелюбен тон.

Реджина прехапа устни. Как ли бе успял този мъж да се досети, че въпреки разяждащия гняв в душата й тя истински се боеше от перспективата да види Слейд?

— Не е нужно да го правиш.

Но съзнанието й настойчиво нашепваше, че ако съпругът й поне малко приличаше на брат си, сега тя нямаше да бъде героиня в тази нелепа драма.

Най-после влакът спря. Двамата с Едуард слязоха на перона. Един стюард услужливо донесе чантите с багажа им и с ъгълчето на окото си Реджина забеляза как Едуард пъхна в ръката му сребърен долар. Разбира се, нормално беше момчето да получи бакшиш, но тя съвсем не бе очаквала Едуард да прояви такава щедрост — защото той не разполагаше с пари в излишък, това поне със сигурност го знаеше. В случая щеше да свърши работа и монета от пет цента.

Улицата гъмжеше от пътници, слезли от току-що пристигналия влак. Около дузина луксозни карети търпеливо чакаха пред гарата клиенти, готови да платят високите такси, а отсреща няколко трамвая и тролеи, теглени от коне, предлагаха по-бавен транспорт за по-неплатежоспособните. Миг по-късно двамата с Едуард бяха в кабината на един файтон и Реджина даде адреса на чичо си на „Калифорния стрийт“.

— „Ноб Хил“? — попита Едуард.

— Да — отвърна Реджина и мигновено подразбра насоката на мислите му. „Ноб Хил“ беше богаташкият квартал с най-величествените имения. В миналото не беше така. Когато Реджина бе посетила чичо си още като малко момиченце, неговият грандиозен дом с четиридесет стаи внушително се извисяваше над останалите къщи на улицата. А когато след няколко години навести отново големия град, беше изумена да види квартала, обсипан с монументални резиденции, всяка от тях по-голяма и по-внушителна от тази на съседа.

— Чарлз Ман също живее в „Ноб Хил“ — отбеляза спокойно Едуард.

Реджина се скова. Понеже не беше счела за нужно да обсъжда с него личността на своя съпруг, тя нямаше никаква представа къде живее, къде работи и с какво конкретно се занимава Слейд. Реджина се поколеба, после реши да зададе въпроса, който я вълнува, но без да издава крещящото си любопитство:

— Ами Слейд?

— Той живее под наем в старомодна къта на „Гаф стрийт“, макар че рядко се отбива там. Обикновено остава до късно в офиса и често се връща да довърши работата си в абсолютно безбожни часове. Обикновено вечеря в дома на Ман. Струва ми се, че брат ми използва дома си само за сън.

Реджина преглътна. Сега беше близо шест часът. Представи си, че скоро ще минат покрай резиденцията на Чарлз Ман и че Слейд по всяка вероятност ще е там. Тази мисъл й донесе странна възбуда. Озадачена, тя осъзна, че се поти, въпреки хладния въздух и лепкавата вечерна мъгла.

— Къде се намира офисът му?

— В сградата на „Фелдкрест“, която е собственост на Ман.

Реджина впери поглед през прозорчето на каретата, без да забелязва ярките светлини на „Маркет стрийт“, която в момента прекосяваха. По това време улицата бе задръстена от огромния поток от хора, които се прибираха след работа у дома, така че им отне повече от десет минути да излязат от тълпата. Реджина не знаеше нищо за живота на съпруга си в Сан Франциско. И не искаше да знае. Но това не й попречи да попита:

— Какви са взаимоотношенията между Слейд и този господин Ман?

Едуард я погледна замислено.

— Ман го прибра под крилото си, когато брат ми беше самотен петнайсетгодишен хулиган.

Реджина се опитваше да си втълпи, че не бива да се чувства заинтригувана.

— В какъв смисъл „хулиган“?

— В големия град има разбойници, които кръстосват улиците през нощта — а понякога и по светло. Занаятът им е да обират чужденци и преди всичко китайци. От времето на Депресията в душите на хората от народа се бе натрупал много гняв. Обикновените човеци твърдо вярваха, че китайците са отговорни за Депресията и за липсата на работни места. Аз се съмнявам в тази теория.

— Това е много тъжно.

— Да, така е. Лично аз смятам, че тези хора са едно необходимо зло за града — те са жилави и усърдни работници. Но, разбира се, не бих изложил мнението си публично. Както и да е, нощните хулигани не бива да те притесняват, освен ако нямаш намерение да посещаваш китайския квартал в странни часове. — Едуард отново й отправи ослепителна усмивка. — Слейд пристигна в този град, след като напусна Мирамар, още като дете. Останал бездомен и без всякакви средства в големия град, брат ми се присъединил към една от местните банди. За щастие на бандитите им хрумнало да оберат Чарлз Ман. Този човек е много интересна птица — ти ще имаш възможност да го прецениш. Сега е около шейсетгодишен, но тогава е бил в разцвета на силите си, а и той самият е израснал с уличните тайфи, макар и в Източен Ню Йорк, а не в задния двор на Сан Франциско. Той подгонил момчетата от бандата и заловил Слейд. Така се сложило началото на странните им взаимоотношения.

Реджина наистина не искаше да изпитва никакъв интерес. Тя беше обидена, наранена и изключително разгневена от безскрупулния си, неморален съпруг. Но не можеше да не изпита искрица на симпатия към невръстното момче, което е било отблъснато от своето семейство и безмилостно принудено да превземе улиците на Сан Франциско като „нощен хулиган“. Въпреки вътрешната си неприязън, тя попита:

— И какво се случило?

— Предполагам, че Ман е съзрял добрата страна на Слейд или е видял у него нещо от собствената си пропиляна младост. Затова вместо да го отведе в полицията, го прибрал в дома си. Дал му легло, храна и работа. Слейд започнал като разносвач на писма. Днес ръководи огромна част от империята на Ман.

Реджина премигна объркано.

— И с какво точно се занимава господин Ман?

— Спечелил е много пари по време на прословутата треска за сребро в Комсток в края на петдесетте и началото на шейсетте. И е бил достатъчно умен да продаде всичко преди грандиозния срив в цените. Успял е да инвестира добре парите си. По време на сребърната треска е притежавал половината от Виржиния Сити. Днес е собственик на „Гранд хотел Ман“, чието реноме отстъпва единствено на „Ралстън палас“, и на ранчото „Никазио“, което е единствено по рода си в Марин. Притежава също около една десета от цялата налична собственост в този град. Чувал съм, че бил един от най-големите инвеститори в „Октопод“.

— „Октопод“? — промълви колебливо Реджина. И Слейд беше дясната ръка на този заможен предприемач?

— Това е галеното — и не толкова галено — име на предприятието „Южен Пасифик“ — отвърна Едуард. — Собствениците му, притежават по-голямата част от транспортните връзки, хиляди мили железопътни релси, милиони акра земя и са доста влиятелни в щатските политически кръгове. — Той се усмихна накриво. — И това са само малка част от всичките му дейности, Реджина. Както и да е, Чарлз Ман е доста важна клечка и един от най-богатите хора в Сан Франциско.

Реджина не му отговори. Но гневът я обзе с нова сила. И този мерзавец се осмеляваше да й причинява това! Очевидно се опитваше да се представи за един от онези нощни хулигани — но той отдавна не беше такъв — о, не! Защо се държеше като отхвърлен бунтар, щом беше респектиращ бизнесмен?

Едуард сякаш прочете мислите й.

— Когато се прибира вкъщи, Слейд коренно променя поведението си, както змията сменя зимната си кожа. Сега може и да не го разпознаеш, Реджина.

— Това вече няма никакво значение — отвърна остро тя. — Честно да ти кажа, вече не бих променила мнението си за него дори ако беше самият Чарлз Ман.

Едуард потръпна.

— Пристигнахме — каза тя, когато най-после разпозна величествения дом на чичо си. Докато Едуард плащаше на кочияша, тя слезе пред къщата, сияеща от облекчение. След изживените перипетии домът на чичо й я примамваше като дълго лелеян подслон. Искаше й се да прелети по алеята, да изкачи стръмните стълби към входа и да се хвърли в обятията на добрата леля Сторм.

Роднините й би трябвало да я очакват, защото веднага след онзи злополучен разговор с Рик, когато бе разбрала за подлото предателство на Слейд, тя им бе изпратила телеграма, с която ги уведомяваше, че е добре и че пристига в града при първа възможност. И все пак Реджина не успя да сдържи изненадата си, когато лично леля й отвори широката входна врата.

Леля Сторм, която беше висока и привлекателна жена с величествена осанка в края на петото десетилетие от своя живот, изкрещя като малко момиченце, когато видя обичната си племенница. Тя прегърна здраво Реджина и я придърпа в преддверието, без да обърне никакво внимание на тътрещия се подире им Едуард. Реджина се притисна силно към нея, готова всеки момент да избухне в сълзи. Как само й се искаше да излее душата си пред обичната леля Сторм!

— Къде беше? — извика възбудено леля й. — Щяхме да се поболеем от притеснение! Имаш ли представа, че в момента бедните ти родители са някъде из Атлантическия океан и няма начин да им съобщим, че си добре, докато не пристигнат в Ню Йорк?

— Съжалявам. — За Реджина това си беше самата истина. Тя забеляза величествената фигура на чичо си, застанал зад гърба на съпругата си, а лицето му беше едновременно мрачно и щастливо. Тя познаваше отлично това изражение — баща й често изглеждаше така, не заради самата нея, а заради постъпките на непокорната й сестра, която вече беше дукеса. В този момент тя си спомни за присъствието на Едуард.

— О, боже! — извика смутено Реджина и му направи път. Сега чичо Брет изглеждаше напрегнат и подозрителен. — Чичо — каза тя, ослепително усмихната, за да изтрие мрачните мисли от съзнанието му, — нали виждаш, че съм добре?

— Да, виждам, и се надявам да имаш много добро обяснение за неочакваното си изчезване.

— Имам обяснение, но нека първо те запозная с моя приятел, Едуард Деланза.

— Твоят приятел? — извиси глас чичо Брет. Той погледна навъсено Едуард, без да му подаде ръка за поздрав.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Не може да се каже, че е точно мой приятел — отвърна тя, поруменяла от смущение. — Той е мой девер.



Едуард прояви съобразителност и се оттегли в стаята си с извинението, че е твърде изморен от пътуването. Реджина обаче разбра, че той просто й е влязъл в положението и е решил да я остави сама да реши проблема си. Сега тя стоеше в центъра на огромната библиотека и кършеше нервно ръце. Леля й стоеше точно до нея, твърде неспокойна, за да седне на стол и да слуша невъзмутимо. Брет беше единственият, който поне вършеше нещо — в момента си наливаше двойна доза уиски.

— Нека да говорим направо — каза той и се обърна директно към нея. — Ти си се омъжила за Слейд Деланза, така ли е?

Реджина кимна утвърдително.

— Да се върнем малко назад. Скочила си от онзи влак по време на обир и при удара в земята си изгубила паметта си. Семейство Деланза са те открили и са те взели за друга жена и през цялото това време са те имали за Елизабет Сейнт Клер.

Тя кимна отново.

— Кога си възвърна паметта? — попита отсечено Брет.

— Само преди няколко дни — прошепна Реджина.

— Нужен ни е най-добрият лекар в щата — извика разпалено чичо й. — И Господ ми е свидетел, че още утре ще ти го осигуря. — Тонът му се смекчи. — Ти добре ли си?

— Да.

Брет Д’Аршан се намръщи.

— Деланза?

Реджина се напрегна.

— Познаваш ли го?

— Не много добре. Очевидно се движим в едни и същи кръгове, но той се държи на разстояние от всички — с изключение на Чарлз Ман. В действителност не знам почти нищо за него, освен че е усърден работник и е предан на своя работодател. — Брет се намръщи отново. — И какво, по дяволите, те накара да се омъжиш толкова припряно? Това не е в твой стил. Знаеше ли коя си, когато се омъжи за него?

Реджина не можеше да излъже — вече твърде много лъжи тежаха на съвестта й.

— Да.

— Дори да ме убиеш, не мога да си представя що за двойка сте вие двамата — пророни навъсено Брет. — И все още не разбирам.

Реджина се колебаеше. Не знаеше дали това е най-подходящият момент да изплюе камъчето и да поеме такава тежка вина.

— Аз обаче разбирам — намеси се леля Сторм. — Мисля, че вие двамата прекрасно си подхождате. — Тя се усмихна към Реджина и понеже беше по-хитра и проницателна от своя навъсен съпруг, в погледа й също се четеше любопитство и подкана. — Дамите в този град ще останат много разочаровани.

Въпреки озлоблението и болката Реджина почувства как сърцето й се обръща.

— Така ли?

— Предполагам, че тази загадъчна мистерия около неговата личност кара половината жени в този град да въздишат и безмилостно да го преследват. Разбира се, той наистина е един привлекателен джентълмен и явно никога досега не е смятал да слага край на ергенския си живот. — Щом обаче видя гневно стиснатите устни на Реджина, любезната възрастна дама побърза да успокои племенницата си. — Той обаче никога не е обръщал внимание на никоя дама, която познавам. Между другото, струва ми се, че господин Деланза изобщо не се интересува от дами. Винаги го срещам в компанията на Ман и други джентълмени, погълнати в сериозен разговор. Той не си пада по жени, мила моя.

Реджина неохотно промърмори:

— Това няма никакво значение.

— Реджина! — Леля й пристъпи загрижено към нея. — Какво не е наред?

Реджина си пое дълбоко дъх.

— Няма значение — повтори решително тя. — Вижте, аз… аз се развеждам с него.

Библиотеката потъна в тишина.

— За целта имам нужда от помощта ви — добави припряно Реджина. — Трябва да ме снабдите с необходимите документи за развода. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Леля Сторм стисна невярващо ръката й.

— Какво? — попита чичо Брет, сякаш някой го бе жегнал с нагорещена игла.

— Развеждам се.

— Правилно ли съм разбрал, че двамата сте се венчали едва преди два дни?

— Това беше грешка.

— Реджина, какво, по дяволите, си направила с живота си? — извиси глас Брет.

— Това е дълга история. — Тя преглътна. — Ще го направя, Брет. Мислех, че мога да разчитам на теб. Надявах се да ми помогнеш. Но дори да ми откажеш подкрепата си, сама ще се снабдя с нужните документи. Сигурна съм, че с моето име мога да ги получа почти толкова бързо, колкото и ти самия.

Видът на чичо й предвещаваше гръмотевична буря.

— Не съм казвал, че няма да ти помогна.

Леля Сторм го хвана припряно за ръката и настоятелно го поведе към вратата.

— Остави ни да си поговорим двете, скъпи — подкани го тя. — Като жена с жена.

— Нали знаеш, че брат ти Ник ще пребледнее, когато научи за този брак — и още повече за предстоящия развод — отвърна разпалено Брет. — Опитай се да стигнеш до дъното на нещата, Сторм. — Брет отправи един последен поглед към Реджина и напусна стаята.

Реджина беше чула всяка негова дума. Но тя нямаше намерение да разкрива всичко пред загрижените си роднини и дори не й се мислеше за реакцията на баща й. Той положително щеше да побеснее, задето се е омъжила без неговото разрешение. А реакцията му към предстоящия развод дори не подлежеше на обсъждане. Реджина обожаваше баща си, но в момента той беше последният човек, пред когото би искала да се изправи.

Когато леля й пое загрижено ръцете й в своите, за миг тя затвори очи. Не можеше да повярва, че животът й е стигнал до такава задънена улица. След този развод никога нямаше да успее да изтрие петното от името си. Повечето жени никога не биха могли да се омъжат повторно след подобно падение, но, разбира се, граф Драгмор щеше да се погрижи да я омъжи незабавно, и то изгодно. Реджина се отпусна сковано до малката червена масичка. Чувстваше се на ръба на истерията. Ако си позволеше да се отдаде на черните мисли за живота си, несъмнено щеше да изгуби и последните остатъци от своя самоконтрол.

— Трябва да го убедиш да ми помогне. Ако не го направи, ще се втурна сама из града да си намеря адвокат, който несъмнено ще види огромната облага от очевидната ми неопитност и наивност. Всеки адвокат с удоволствие ще ми предостави необходимите документи за развода, макар в момента да съм с празен джоб.

— Никога няма да бъдеш с празен джоб, мила. — Сторм се настани удобно до нея. — Знаеш, че винаги ще ти дадем нужните пари. Това обичайна свада между любовници ли е?

— Не.

— Консумирахте ли вече брака?

Реджина се поколеба.

— Да.

— Той прелъсти ли те, Реджина? Затова ли сключихте брак толкова прибързано?

— Не.

Сторм не откъсваше поглед от нея, очевидно объркана и озадачена.

— Мила моя, познавам те, откакто си родена. Постъпката ти е типична за сестра ти Никол, но не и за теб. Ти си знаела коя си, когато си се омъжила за него. Мога само да предполагам, че си се влюбила в този мъж.

— Не! — Реджина клатеше диво глава, в очите й напираха тежки сълзи. — Той е толкова привлекателен! Завъртя ми главата! — Тя вдигна поглед от ръцете си, очите й излъчваха странен блясък. Трудно й беше да обясни създалата се ситуация, след като твърдо беше решила да не изрича повече лъжи. Защото не можеше да вини амнезията за злополучната си женитба. Вероятно истината беше тази, която щеше да я спаси. — Повярвах, че не е безразличен към мен. А той ме взе за своя съпруга, за да спаси скъпоценния си дом! Ожени се за мен не от любов, направи го заради парите ми. А вчера ме напусна, лельо Сторм!

И в този момент лицето на добродушната жена загуби благото си изражение.



В два часа следобед на следващия ден Реджина получи така мечтаните документи.

Брет и Сторм все пак бяха решили да й помогнат. Сега мисълта, че Слейд се е оженил за нея заради парите й, за да спаси Мирамар от неизбежен фалит, ги вбесяваше също толкова, колкото и наранената им племенница. Реджина досетливо бе пропуснала да спомене простичкия факт, че през цялото време е била осведомена за намеренията му. Тя внимателно прикриваше степента на увлечението си към този мъж, както сега предпочиташе да нарича чувствата си към него. И все пак роднините й изпитваха известен скептицизъм по отношение на предстоящия развод. Те чувстваха не по-зле от самата нея, че такава спонтанна женитба е напълно нетипична за нейния уравновесен характер.

Роднините й не желаеха да я оставят сама да ангажира адвокат, защото всеки можеше да се досети, че една наивна млада жена може да стане лесна плячка и обект на изнудване. Ако трябваше да има развод, Брет възнамеряваше да потули целия излишен шум около събитието. Не биваше да допуска скандал около личността на своята племенница. Все пак не му допадаше идеята Реджина да се разведе със Слейд също толкова прибързано, колкото се беше омъжила. Опита се дори да я убеди да изчака пристигането на баща си, преди да предприеме такова жизнено важно действие. Но семейството й едва ли щеше да пристигне, преди да изминат поне десетина дни или дори цяла седмица. Реджина не искаше и да чуе за подобен вариант.

Тя успя да извоюва също пълната ненамеса от страна на чичо си. Познаваше твърде добре и двама им със Слейд. Брет беше изключително темпераментен човек, а в момента се ръководеше изцяло от неудържимия си гняв. При такива обстоятелства Слейд едва ли щеше да отстъпи. Ако го притиснеха до стената, най-вероятно щеше да прояви прословутото си твърдоглавие. Реджина се опасяваше, че двамата мъже могат да стигнат и до размяна на юмруци, защото нейният съпруг беше по-избухлив дори и от чичо й.

Нито за миг Реджина не успя да се отпусне. Както предварително й бе обещал, Едуард се качи заедно с нея в каретата, която бяха взели от конюшните на Брет. Девер й вече я бе осведомил, че сградата на „Фелдкрест“ била нова, десететажна постройка от варовик и гранит, разположена на ъгъла на „Ван Нес авеню“ и „Еди Стрийт“. Отдавна вече бяха поели по „Ван Нес“ — една от основните пътни артерии на града — и в момента пътуваха на юг. Пред тях вървеше един трамвай и видимо забавяше движението. Задмина ги тролей, теглен от коне, а после и две вагонетки, натоварени с бира и мляко. Накрая успяха да се промушат покрай оживения трафик и да задминат електрическата кола. Реджина видя автомобил, пълен с ухилени млади мъже, но не се усмихна. Макар и безбожно скъпи, с всеки изминал ден автомобилите ставаха все по-популярни. Тази кола приличаше на автомобила на братовчедка й Луси, прекрасната „Дурая“.

Повечето сгради по улицата бяха триетажни, с търговски помещения на първия етаж и жилищни апартаменти на останалите. Но вляво от пътя се открояваше висока офис-сграда. Реджина беше почти сигурна, че точно това е крайната им цел. Подозренията й се потвърдиха, когато кочияшът зави наляво в следващата пресечка.

Пулсът й се учести. Макар денят да беше приятен и мек, тялото й се потеше. Съзнанието й бе обладано от образа на Слейд, а изражението му неизбежно беше мрачно и непроницаемо или хладно и разярено. Облечените й в ръкавици длани стиснаха плетената дамска чанта и големия кафяв плик. В плика се намираха документите по развода, които Слейд задължително трябваше да подпише.

Двамата с Едуард слязоха от каретата, прекосиха мраморното фоайе и спряха пред внушителния асансьор. Реджина осъзна, че въздухът не й достига.

— Половината от десетия етаж е зает от служителите на Ман — обади се Едуард, когато двамата влязоха в асансьора.

Реджина не успя да му отговори. Гърлото й беше стегнато от напрежение.

Когато вратите на асансьора се отвориха пред тях, Едуард пое кавалерски ръката й. Той я въведе в широкия коридор, интуитивно доловил, че в момента повече от всякога снаха му се нуждае от неговата подкрепа. Изнервяше я мисълта, че всеки момент ще се изправи лице в лице със съпруга си, който безмилостно я бе напуснал. Едуард премина през няколко врати, всичките с огледални стъкла, и спря пред последния кабинет вляво на коридора. Той почука на вратата. Отговори му гласът на Слейд:

— Влез.

Едуард отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да пропусне Реджина пред себе си. Разтреперана от вълнение, тя спря за миг, за да възвърне присъщата си самоувереност. Сега беше твърде късно за отстъпление. Защото Слейд вече я бе забелязал.

18

Слейд седеше зад огромно бюро с гръб към прозореца, който гледаше към оживения трафик на „Еди стрийт“. Изглеждаше погълнат от купища канцеларска работа, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Още от пръв поглед Реджина забеляза фината му риза от гладък памук и висококачествената вратовръзка, небрежно разхлабена на врата му. Зад гърба му висеше черно вълнено сако. Изглеждаше невероятно различен от човека, който само преди три дни беше станал неин съпруг. В момента погледът му се взираше изумено в крехката й фигурка.

Реджина също го гледаше втренчено и същевременно чувстваше бесните удари на сърцето си.

В следващия момент тя забеляза, че съпругът й не е сам в кабинета си. Ако Реджина беше очаквала да види някой при него, то това несъмнено трябваше да е Чарлз Ман. Но в помещението нямаше друг мъж. Точно зад облегалката на стола му с гръб към прозореца стоеше неподвижно висока и стройна жена, която можеше да се нарече красива по всички съществуващи стандарти на света.

— Здрасти, братле! — поздрави го усмихнат Едуард. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. — Но погледът му се плъзна покрай Слейд и настойчиво се установи на високата брюнетка зад гърба му.

Жената огледа внимателно Едуард, преди да насочи вниманието си изцяло върху Реджина.

Неподвижна и скована, Реджина стоеше права до вратата. Другата жена беше по-възрастна от нея, вероятно по-възрастна и от самия Слейд, но изглеждаше в най-цветущата възраст за една жена — началото на трийсетте. Умело нанесените пудра и червило подсилваха зашеметяващия ефект от нейната външност. Реджина бе пронизана от измамната стрела на болката. Гневът нахлу в душата й с нова сила. Вече разбираше защо съпругът й толкова е бързал да се върне в Сан Франциско.

Слейд не стана да я посрещне. Лицето му видимо помръкна, докато се привеждаше напрегнато напред на стола си.

— Какво правиш тук?

За пореден път Реджина трябваше да си напомни, че е изискана дама. Дамите никога не дават израз на настроенията си. Ослепителната жена в тъмночервен костюм очевидно не беше дама, защото в противен случай не би поддържала отношения със Слейд, без да е сключила брак с него. Тази мисъл още повече я извади от равновесие. Никога нямаше да падне до тяхното ниво. Когато най-после проговори, гласът й беше сдържан и спокоен, сякаш говори с напълно непознат човек:

— Извинявай, че те обезпокоявам на работното ти място.

— Здравей, Ксандрия — каза тихичко Едуард, сякаш двамата с тази жена бяха съвсем сами в помещението.

Ксандрия наблюдаваше Слейд и Реджина с широко отворени, напрегнати очи. Срещна погледа на Едуард само за миг, преди отново да съсредоточи вниманието си изцяло върху Реджина. Очите й бяха огромни и сини.

— Какво правиш тук? — попита отново Слейд. Имаше вид на човек, който се готви всеки миг да избухне. Гледаше я така, сякаш е склонен да извърши убийство.

— Дойдох по работа — отвърна спокойно Реджина.

— Каква работа?

— Лична. Надявам се да ми отделиш малко време.

Той се взираше сляпо в нея. Думите й бяха последвани от пълна тишина.

Другата жена, Ксандрия, наруши напрегнатата тишина.

— Виждам, че е по-добре да си вървя.

Повече от всичко Реджина искаше тази жена да си отиде. Присъствието й заплашваше да сломи грижливо изграденото й самообладание. Тя отчаяно се опитваше да не трепери и да запази маската на ледено безразличие.

— Извинете, но мисля, че никога преди не сме се срещали.

Ксандрия се закова на място и хвърли кос поглед към Слейд, сякаш очакваше неговото одобрение. Той се изправи и мрачно промълви:

— Ксандрия, това е моята съпруга. Елизабет, това е Ксандрия Кингсли.

Ксандрия изглеждаше искрено изумена.

За миг Реджина изпита известна симпатия към тази жена. Любовницата на Слейд очевидно нямаше представа, че той се е оженил съвсем наскоро. Това само потвърждаваше какъв мръсник е съпругът й.

Внезапно Ксандрия се усмихна.

— За мен е изключително удоволствие да се запозная с вас.

Реджина се сепна, но не се помръдна от мястото си. Вероятно тази жена я имаше за наивна глупачка, която лесно може да бъде подлъгана с подобен театър, че връзката й със Слейд е само платонична. Тя протегна сковано ръка:

— Приятно ми е. — Реджина обаче едва потисна непознатия досега подтик да се нахвърли върху тази жена и да издере очите й с нокти. Не по-малко й се искаше да издере очите на собствения си съпруг.

Ксандрия погледна Слейд и стисна плътните си устни.

— Имам уговорена среща — промърмори тя. Гласът й беше естествено дрезгав и приглушен. — Извинете ме.

Реджина кимна едва доловимо. Изражението й беше напълно непроницаемо за околните, но не можа да се сдържи да не погледне към Слейд. Лицето му беше напрегнато и гневно.

Едуард веднага пристъпи услужливо напред.

— Ще се видим отвън — обърна се той към Ксандрия.

Реджина го погледна крадешком и видя начина, по който гледаше ослепителната амазонка. Струваше й се нормално всички мъже да се лепят върху й като пчели върху мед.

Ксандрия го изгледа продължително.

— Благодаря.

После подаде ръка на Слейд и безшумно се плъзна през широко отворената врата. Едуард я последва, очевидно неимоверно облекчен.

Двамата със Слейд останаха сами.

Внезапно през отворените прозорци нахлуха всички възможни шумове от оживената улица — звън на звънци, вой на сирени, тракането на колелата по паветата, чаткане на конски копита, полицейски свирки и възбудени викове. А над всичко това се извисяваше протяжното гукане на гълъби.

Внезапно Слейд се изправи и заобиколи бюрото си.

— Какво правиш тук?

— Вероятно аз би трябвало да ти задам този въпрос — отвърна любезно Реджина.

— Очевидно съм зает с работа.

— Очевидно.

Той стисна зъби.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Може и да си забравил — отвърна Реджина по-разпалено, отколкото й се искаше, — но мястото на една жена е до нейния съпруг.

— Не и в нашия случай. Болката я връхлетя като прилив на вълна.

— Не. Не и в нашия случай. Ти беше напълно категоричен по този въпрос.

— Никога не съм давал обещания да остана — отвърна й Слейд, но гласът му секна, а очите му останаха приковани в нейните.

Реджина потръпна. Беше издала изгарящата я болка, но вече беше твърде късно.

— Никога не си ми обещават каквото и да било!

— Ти никога не си ме молила!

Двамата се взираха напрегнато един в друг. Реджина трепереше и чувстваше, че всеки момент ще й прилошее. Искаше й се да излее болката и гнева си. Искаше да върне времето назад. Искаше да избухне и да нарани съпруга си така, както той я бе наранил. А повече от всичко й се искаше да крещи, да изкрещи високо въпроса, чийто отговор така копнееше да узнае. Как можа да я напусне след такава нощ? Как можа да я изостави?

Но не биваше да се оставя на разрушителните си пориви. Тя остана неподвижна и само учестеното повдигане на гърдите й издаваше чувствата, които бушуваха в душата й.

Слейд изглеждаше тъжен и някак гузен.

— Прости ми.

Идваше й да заплаче.

— Н-не приемам твоето извинение.

Той се поколеба за миг, после посегна да я докосне. Реджина отблъсна гневно ръката му.

— Не ме докосвай!

Слейд отпусна безпомощно ръце покрай тялото си.

— Имаш пълното право да се чувстваш разстроена.

Реджина не си направи труда да му отговори. Думата „разстроена“ беше твърде бледа и безлична, за да определи онова, което чувстваше. Освен това изобщо не искаше да показва пред този мъж колко е разстроена в действителност и какви болезнени терзания разкъсват душата й.

— Не трябваше да идваш тук, Елизабет — каза настоятелно Слейд. — Защо ти беше да идваш? Искам да останеш в Мирамар.

Реджина стисна болезнено зъби.

— Докато ти си тук. — В другия си живот, добави мислено тя, с онази жена. — Какъв мерзавец!

Тежкото обвинение го жегна право в сърцето.

— Такъв съм. Знам го по-добре от всеки друг.

Реджина премигна. Не беше очаквала подобен отговор. И все пак тя знаеше, че има твърде изкривена представа за този човек. Някога беше в състояние пламенно да го защитава; някога, преди време го беше поставила на величествения пиедестал на добродетелите. Преди време щеше да му възрази. Но вече не. Въпреки че предателските пориви да се поддаде на добрата представа за него все още се бореха с неверието в душата й.

Слейд пъхна смутено ръце в джобовете си. Изглеждаше искрено притеснен, задето е предизвикал сълзите, напиращи в очите й.

— Аз те нараних. Не исках да става така.

Прииска и се да се разсмее. Гласът й излезе накъсан, като сподавено стенание.

— Колко си грижовен само!

— Добре — извика гневно той. — Но нека първо ти припомня, че не бях аз този, който дойде в леглото ти онази нощ. Ти дойде при мен. Никога не съм имал намерение да консумирам нашия брак. Но, по дяволите, ти сама ми се предложи!

Душата й ридаеше. Брутално откровените му думи бяха като шамар в лицето й. Но най-много я заболя от мисълта, че той никога не е имал намерение да консумира женитбата. Несдържаната ярост в очите му почти я отхвърли назад.

Той се отдалечи бавно от нея и впери поглед през прозореца.

Все още скована от острите му думи, Реджина го гледаше с широко отворени очи и се бореше да подреди обърканите мисли в главата си.

— Никога не си искал истински брак с мен?

Той не се обърна да я погледне.

— Не.

Реджина се бореше за глътка въздух. Най-после Слейд се обърна.

— Вярно е, че не бях достатъчно откровен с теб. Предполагах, че ти ще бъдеш доволна да се омъжиш и че ще бъде напълно достатъчно да ти предоставя своя дом и своето име.

— Предположението ти е напълно погрешно.

Слейд се намръщи.

— По дяволите, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото би могла да си помислиш.

Реджина не пророни и дума, защото не можеше.

— Тази вечер ще те настаня в хотела. Утре можеш да хванеш първия влак и да се върнеш обратно в Темпълтън. Едуард те доведе тук, той ще се погрижи и да те отведе у дома.

Преди време Реджина се бе заблуждавала, че поне малко познава и разбира този човек. Сега обаче осъзнаваше, че никога не би могла да го разбере.

— Не.

Слейд трепна от изненада.

— Не можеш да останеш.

— Точно така. — Тя отвори припряно огромния кафяв плик и мислено се помоли Слейд да не забележи горчивите горещи сълзи, които настойчиво напираха в очите й. — Затова искам развод, Слейд, и то незабавно.

— Какво?

— Искам развод.

Той не се помръдна, нито пък й отговори.

— Защо си чак толкова изненадан?

Много бавно Слейд насочи погледа си към нея и отвърна:

— Може би не съм никак изненадан.

Не й харесваше мрачния израз на болка в очите му. Тя беше тази, която страдаше в момента. Не я интересуваше дали и той не страда — той трябваше да страда, не му дължеше дори и единствена капка съчувствие.

— Мислех, че искаш да бъдеш господарката на Мирамар.

— Не. — Искаше й се да изкрещи в лицето му, че това е било само заблуда, че всичко, което някога е искала, е да бъде негова съпруга, че е искала да бъде не господарка на Мирамар, а господарката на сърцето му. Но това беше недостижима мечта. — Не искам да имам нищо общо с Мирамар.

Той впери поглед в разхвърляното си бюро.

— Мисля, че е редно да те осведомя, че няма да позволя да получиш и едно-единствено пени от моето наследство.

— Това някакъв вид отмъщение ли е?

— Наричай го както искаш. — Брадичката й се вирна упорито. — Вероятно е отмъщение. Предполагам, разбираш, че няма смисъл да продължаваме този формален брак.

— Но ти вече не разполагаш със своите пари. След венчавката цялата собственост на жената преминава в ръцете на нейния съпруг. Трябваше вече да си се досетила.

Може би би било така, ако тя беше Елизабет Сейнт Клер. Но в нейния случай беше различно. Баща й щеше да й повери наследството едва след нейната женитба. И вероятно точно това щеше да направи. Но тя не биваше да го споменава пред Слейд. Не можеше да го направи, без да му разкрие истинската си самоличност, а тя предпочиташе да избегне това. Очевидно през цялото време нейният съпруг се бе интересувал единствено от парите й. Ако узнаеше, че тя има нещо общо със семейство Браг, едва ли някога щеше да се съгласи на развод.

Разтреперана, ръката й стискаше здраво документите за развода.

— Остави ме да си отида, Слейд. Вероятно ще успеем да постигнем някакво парично споразумение. — Нейният адвокат беше предложил тази възможност като последен изход от ситуацията. И все пак я бе посъветвал да не засяга подобна тема. Но това бе последната й възможност, защото наистина беше стигнала до задънена улица.

Лицето му помръкна.

— И колко струва за теб този развод?

Кой знае защо, сърцето я заболя по-силно отпреди.

— Н-не знам.

Усмивката му беше отблъскваща и грозна.

— Защо? — той пристъпи заплашително към нея.

Реджина отстъпи крачка назад. Не й харесваше изражението на лицето му, нито опасния блясък в очите му.

Той продължи да настъпва към нея, докато я притисна с гръб към стената.

— Защо не знаеш? Искам да кажа, че след като смяташ да ми платиш, трябва да имаш предвид някаква конкретна цена.

Пулсът й се ускори. Не искаше да усеща тялото му толкова близко до своето. Близостта му я смущаваше не по-малко от неприкрития му гняв.

— Правиш нещата да изглеждат толкова… мръсни.

— А не са ли мръсни?

Реджина затвори очи.

— Да. — Разводът наистина беше най-мръсното нещо, което й идваше наум.

— Колко? — озъби се Слейд — На каква сума ме оценяваш? Реджина беше изплашена. Гърбът й обаче бе опрян в стената и нямаше начин да му се изплъзне.

— Нашите адвокати…

— Без адвокати! — извика той и изтръгна документите от ръката й. — Никакви адвокати, никакви обезщетения, нищо подобно няма да се случи!

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Реджина.

Слейд навря лицето си съвсем близо до нейното.

— Казвам не. Н-Е. Не!

Реджина се вцепени. Слейд оголи равните си зъби.

— Само това мога да отговоря на твоята молба, Елизабет. — С двете си ръце, той вдигна документите във въздуха. Подразбрала неговите намерения, Реджина извика болезнено. Напълно обезумял от гняв, Слейд ги скъса на две. После й се усмихна.

Най-после истерията надделя над всякакви останали емоции.

— Ще съжаляваш за това! Ще ми платиш! Когато баща ми узнае за всичко това, ще те накара да съжаляваш до края на живота си! Той ще се погрижи…

— Баща ти?

Твърде късно Реджина осъзна колко наивно е развързала езика си. Тя пребледня като смъртник.

— Джордж Сейнт Клер е мъртъв.

Реджина притисна гърба си плътно към стената. Сърцето й препускаше като обезумяло. Как бе успяла да допусне такава фатална грешка?

Слейд я сграбчи грубо за раменете и я придърпа към себе си — гърди в гърди, бедра в бедра.

— Кой е баща ти? Коя си ти? Коя си, проклета да бъдеш?!

— Слейд, пусни ме! Нека ти обясня!

Ръцете му изследваха грубо лицето й. За миг Реджина се побоя за живота си.

— Коя си ти?

Тя навлажни нервно устните си. Стига да поискаше, Слейд несъмнено щеше да размаже лицето й в силните си длани. А ако престанеше да разсъждава трезво, наистина щеше да го направи.

— Казвам се Реджина Браг Шелтън — прошепна тя. — Спомних си всичко.

Невярващ, Слейд се взираше напрегнато в очите й.

— О, господи — прошепна изтощена тя. — Щях… щях да ти го кажа.

Слейд очевидно беше изпаднал в дълбок шок. В следващия момент стисна още по-силно лицето й.

— Кога? От колко време знаеш истината за себе си?

Реджина знаеше, че е в безизходица. Една лъжа щеше да я спаси, но само временно, защото Едуард знаеше истината, а това несъмнено означаваше, че и Слейд ще я научи.

— Точно преди сватбата.

Той се взираше в очите й — разярен, но неподвижен като скала.

— Проклета да си!

Реджина видимо трепереше.

— М-моля те, пусни ме! — Трябваше да се махне от този човек, щеше да се върне, но някой друг път. Сега толкова много се боеше от него!

Слейд обаче не я освободи. Времето сякаш спря. Гневът обсеби тялото му, проблесна в очите му. Погледът му беше убийствен, поглед на напълно обезумял човек.

— Ще с-се върна някой д-друг път.

Ръцете му притискаха болезнено лицето й.

— М-моля те! — Това беше вик на болка и безпомощност.

Внезапно ръцете му увиснаха във въздуха. Слейд отстъпи крачка назад.

— Махай се! Върви си още сега! В ада да гориш, проклетнице!

Реджина не можеше да се помръдне.

— Вън! — Той се извърна рязко и я погледна. — Върви си, преди да съм те наранил!

Реджина нямаше нужда от втора покана. Тя побягна като обезумяла от стаята. А зад гърба й долетяха смразяващи звуци — Слейд стовари тежък юмрук върху бюрото си.

19

— Изненада ме — прошепна Ксандрия.

Двамата с Едуард току-що бяха излезли на „Ван Нес авеню“. Той й се усмихна.

— Надявам се изненадата да ти се е сторила приятна.

Ксандрия спря и го погледна — леко развеселена и изключително съблазнителна.

— За тях ли ми говориш — или за себе си?

Едуард се ухили по хлапашки.

— И двамата прекрасно знаем, че говоря за себе си — и за нас.

— Нима може да се говори за „нас“?

Нито за миг Едуард не бе свалил очите си от изразителното й лице.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ни най-малко не си се променил от последния път, когато се опита — и не успя — да ме съблазниш.

Едуард се разсмя.

— Мила моя, тогава не те съблазнявах, а те утешавах, и понеже съм такъв, се въздържах да се възползвам от дълбоката ти скръб.

Ксандрия изглеждаше спокойна и развеселена.

— Едуард, тогава ти не беше никакъв джентълмен, а се съмнявам и сега да си истински джентълмен. И не ти си се въздържал, а аз те спрях.

— И, разбира се, оттогава съжаляваш за неуместната си постъпка — нощем лежиш будна в леглото и безнадеждно копнееш да ме зърнеш отново.

Ксандрия се разсмя. После внезапно придоби сериозно изражение и втренчи в него огромните си сини очи.

— Честно казано, веднъж или два пъти през годините ми се случи да мисля за теб.

Едуард изглеждаше също толкова сериозен и замислен.

— Хм. Това поне е някакво начало. Надявам се мислите ти да са били неприлични, порочни и скандални.

— Една истинска дама никога не издава мислите си докрай, Едуард.

И двамата се усмихнаха.

— Сякаш не са изминали цели четири години, Ксандрия — каза замислено Едуард. — Надявам се да не си си изгубила ума и да си извършила нещо наистина глупаво — като например да се омъжиш повторно.

— Не, не съм. В действителност през последните две години, откакто свалих траура, внимавам да държа на разстояние всички настоятелни ухажори.

Едуард погледна с възхищение сочното й, съвършено изваяно, тяло.

— А несъмнено те не са били един и двама.

Ксандрия въздъхна.

— Бяха много, но никой не беше честен като теб. Боя се, че наследството, което получих от Ричард, моя съпруг, и от татко, се оказа тлъста примамка за доста кандидат-богаташи.

— Не се продавай евтино — вметна навъсено Едуард. — Наистина ли имаш среща? И ако е така, дали не мога да те придружа дотам?

— Аз имам много срещи — отвърна Ксандрия с крива усмивка. — Не бива да забравяш, че съм главният управител на „Грандхотел Ман“.

— Наистина съм впечатлен.

— Мислех, че можеш да се впечатлиш единственото от фигурата и лицето на една жена.

— Сега ти ме подценяваш. Това ли е твоята карета?

Ксандрия кимна утвърдително. Двамата с Едуард прекосиха оживената улица.

— Променила си се — отбеляза замислено Едуард. — Няма и помен от наивната, потънала в скръб, вдовица, която срещнах преди четири години.

— Значи все пак си забелязал? — Ксандрия изглеждаше поласкана.

— Определено забелязах. — От погледа му струеше искрено възхищение.

— Ти също си се променил — не се сдържа Ксандрия. — Вече не си малко момченце.

— Скъпа, и двамата знаем, че дори на осемнайсет не бях момче, а се надявам да имам възможност да те убедя, че съм всичко друго, но не и малък.

Те спряха пред спретнатата двуколка. Ксандрия го гледаше вече без да се усмихва. Не се съмняваше, че мъжът насреща й говореше самата истина и че при първа възможност ще й даде доказателства. Несъзнателно мислите й се върнаха назад във времето, когато се притискаше полуразсъблечена в прегръдките му, отдадена в плен на горещо плътско желание. В слабините й нахлу гореща влага.

При последната им среща преди четири години тя беше вдовица от няколко месеца. Едуард пък беше привлекателен и самонадеян младеж. Сега, от позицията си на зряла жена, Ксандрия можеше да разбере как неговата любезност и чар я бяха подтикнали да се остави на горещите му ласки. За щастие тогава бе успяла за запази капка трезв разум и не беше позволила пламенните му целувки да я предизвикат да стигне по-далече. Да, прекрасно си спомняше онова изживяване. А той бе приел благосклонно отказа й да довършат това, което бяха започнали, и несъмнено бе намерил облекчение в прегръдките на някоя друга.

Идеята, че го е тласнала в ръцете на друга жена, ни най-малко не я притесняваше, макар преди четири години да беше дълбоко разтърсена от краткото и страстно преживяване помежду им. Не изпитваше и никакво чувство на вина. А сега всичко беше толкова различно.

През изминалите години бе постигнала зашеметяващ успех в професионалната сфера, а заедно с успеха бе спечелила почти неограничена власт в ръцете си. Самоуверената жена в разцвета на жизнените си сили твърде малко напомняше за онова неопитно, наивно момиче отпреди четири години. Сега беше напълно независима жена, способна да се чувства прекрасно в кожата си и сама да определя целите и намеренията си.

Сама бе избрала да не се омъжва повторно. Мъжете оставаха привлечени от ослепителната й външност и неограничените средства, с които разполагаше. Но през последните години тя упорито отблъскваше всеки настоятелен ухажор около себе си, а те, както Едуард бе предположил, не бяха един и двама. Отношението й към мъжете нямаше нищо общо със скръбта по изгубения й съпруг, макар приживе да беше силно привързана, но не и влюбена в него.

Нежеланието й да се омъжи повторно се дължеше единствено на онова, което се бе борила да постигне през всичките тези години. Въпреки острите протести на баща си тя бе работила дълго и упорито, за да стане това, което в момента беше. Бе започнала от самото дъно като общ чиновник, за да се издигне на върха и да стане главен мениджър на „Грандхотел Ман“. Сега беше независима жена и уважавана бизнесдама. Много хора я считаха за ексцентричка, но това само й даваше повод още повече да се гордее с постигнатото. Никога не би се отказала от всичко това, за да се омъжи отново. Защото един евентуален брак означаваше да сложи край на досегашната си кариера и да се отдаде на домакинството на мъжа си. А това беше абсолютно немислимо.

Известно време след смъртта на съпруга си Ксандрия установи, че е изключително страстна жена. Но винаги внимаваше да запази дискретност. Баща й никога нямаше да й прости, ако узнаеше за тази част от живота й. Беше старомоден и консервативен човек и за нищо на света не би я разбрал. А тя беше толкова привързана към Чарлз, че никога не би позволила той да узнае истината. И понеже обичаше Слейд като свой роден брат, не беше безразлична и към неговото мнение за нея. Но и неговите морални норми бяха остарели и старомодни. Ако някога дори заподозреше, че през изминалите години е сменила няколко любовници, благоразумният Слейд щеше да остане шокиран и безкрайно разочарован. А за нея мнението на близките й означаваше много повече от елементарното задоволяване на либидото.

— Имаш ли нещо против да вечеряме заедно довечера? — обърна се тя към Едуард.

За миг по лицето му премина сянка на изненада. Дори и най-ексцентричните представителки на нежния пол никога не канеха мъжете на срещи. После лъчезарната усмивка разцъфна на устните му.

— С огромно удоволствие, мила моя.

— Чудесно. Късно ли ти се струва девет часа? Можем да вечеряме в моя офис в хотела. Ще имаш възможност подробно да ми разкриеш какво става между Слейд и неговата съпруга.

Едуард я погледна закачливо.

— Надявам се да имам възможност и да ти разкрия различни неща.

Макар да се смяташе за модерна и освободена жена, Ксандрия се изчерви.



Няколко часа по-късно Слейд захвърли химикала си на бюрото и разпалено изруга. Мастилото се разля по белия лист. Той се изправи на крака и впери поглед през прозореца. Гледаше към „Еди стрийт“, но не виждаше нито хората, нито сградите под себе си. Съзнанието му бе обсебено от образа на наранената му съпруга.

Все още му се струваше невероятно, че тя не е Елизабет Сейнт Клер, не е годеницата на Джеймс, че брат му никога не я е познавал и тя никога не го е виждала. Идваше му да извърши убийство всеки път, когато си напомнеше за безсънните часове на копнеж и очакване, за разяждащата вина, която бе обхванала душата му.

Беше минал през самия ад.

Лъжата беше наистина монументална. Нямаше никакво приемливо извинение за постъпката й. Но освен неудържимият гняв в душата му се загнезди разочарованието. Тази жена имаше лика на ангел, говореше като ангел, държеше се като ангел, а беше толкова далече от това понятие. Не беше истинска дама. Дамите никога не лъжеха. Всичко беше преструвка, долна симулация. Тя беше изумително добра актриса, невероятно обиграна лъжкиня.

Болеше го от това предателство. Не можеше да повярва, че ослепително красивата жена с лице на светица е способна на подобно деяние.

Не можеше да вникне в подбудите й. Не проумяваше какво я бе накарало да се омъжи за него, след като си бе възвърнала паметта. Все пак фактът, че е част от семейство Браг и че е аристократка по произход, й даваше възможност да сключи далеч по-изгоден брачен съюз. Дали не беше в плен на някакво увлечение по него? Вероятно дори след като си бе спомнила своето минало, в сърцето си е изпитвала дълбока благодарност към него. Но сега това нямаше никакво значение. Трябваше незабавно да му признае истината. Нямаше извинение за подобна измама.

Реджина беше далеч по-богата наследница от Елизабет Сейнт Клер. Каква ирония на съдбата! Изведнъж тази мисъл го порази. Как би могъл Рик, който на два пъти е виждал Елизабет, да изпадне в подобно заблуждение? Слейд не можеше да бъде лесно подлъган — Рик несъмнено е бил наясно с истината от самото начало и се е поблазнил от възможността да присъедини към семейството една наследница на фамилията Браг. Не само Реджина го бе измамила — баща му също беше участник в този долен фарс.

Слейд потръпна от възмущение и закрачи нервно из офиса.

В момента яростта му пречеше да изпитва съжаление, задето я бе наранил с внезапното си заминаване. Преди това потресаващо разкритие беше покъртен до дъното на душата си от болката, която бликаше от очите й. Презираше се за долната си постъпка, макар че нямаше какво друго да стори, след като я смяташе за любимата на Джеймс. Сега можеше да се изсмее над тогавашните си душевни терзания. Тази жена не принадлежеше на брат му, така че нямаше нищо грешно в неговата любов към нея, във връзката помежду им. Ако имаше представа коя е в действителност, никога нямаше да я напусне. Само ако знаеше, сега щеше да плува в блажените облаци на рая, а не да се раздира от болката на предателството.

Колко ли далече щеше да стигне тя в усилията си да получи развод? За миг му прилоша от внезапно връхлетялата го мисъл, че без значение дали тази жена е истинска дама, или не, тя със сигурност го мразеше до мозъка на костите си, щом бе потърсила изход в един обществено скандален развод.

Слейд присви устни. Колкото и нелепо да беше, самата идея за развод го отблъскваше. Нямаше какво да извлече от този брак. Той я мразеше; тя го ненавиждаше. Този брак щеше да се превърне в ад и за двама им.

Опита се да си представи един евентуален развод. Отново го заля вълна на отвращение. Не е възможно, опитваше се да си втълпи Слейд. Не беше възможно след такова долно предателство все още да таи в душата си топли чувства към тази жена. Не биваше да изпитва нищо друго освен омраза и гняв. Но колкото и да се опитваше да извика някаква омраза към нея в душата си, търсеното чувство някак му се изплъзваше.

Слейд се чувстваше по-разстроен от всякога. Той настоятелно се опитваше да си напомни, че е отказал развод в състояние на афект, че единствената причина за проявеното вироглавие е разпаленият му гняв. Просто не обичаше да бъде заплашван, насилван и мамен — от никого, а най-малко пък от тази жена.

Опитваше се също да си втълпи, че чувствата му към нея могат да се нарекат само плътско желание и нищо повече.

Не беше нужно да напряга силно въображението си, за да си спомни всяка подробност от първата им брачна нощ. При тази мисъл се възбуди невероятно. Невъобразимият глад по тялото на тази жена все още владееше разсъдъка му. Нещо повече — сега, когато най-после бе освободен от всякакво чувство за вина, страстта му изглеждаше по-силна и по-първична отпреди. Дъхът му секна. Това би било най-глупавата причина да остане свързан в брачен съюз с тази лъжкиня, но нямаше да е нито първият, нито последният мъж, оставил се да го водят грубите инстинкти на тялото.

Костваше му неимоверни усилия да откъсне мислите си от секса. Реджина бе намекнала, че ще се бори докрай, за да получи този развод. Той щеше да бъде пълен глупак, ако се изправи незащитен срещу властта и обществените връзки на баща й и цялото й семейство. Но никога преди не бе развявал бяло знаме преди битка. За него това бе поредното неустоимо предизвикателство. Също като всички Деланза, Слейд водеше битките докрай и не обичаше да губи. Но… нима можеше да се изправи сам срещу една от най-мощните фамилии в света?

Твърде разстроен и превъзбуден, за да вземе окончателно решение, Слейд крачеше неспокойно из офиса и се опитваше да освободи животинското напрежение в тялото си. Помисли си за своя роден дом. Мирамар имаше нужда от нея, от парите й. Сега, след като го бе измамила по този подъл начин, Слейд нямаше угризения да се възползва от средствата й. Но несъмнено, ако тя се опиташе да окаже съпротива, нямаше да бъде никак лесно да сложи ръце върху наследството й. Той беше в бизнеса от достатъчно дълго време, за да е наясно, че дори само името на съпругата му е достатъчно основание банката да постави под запрещение парите й, докато двамата постигнат някакво изгодно и за двама им споразумение. А семейството й можеше да води война с него неограничено дълго време, но Мирамар не разполагаше с време.

Внезапното кратко, познато почукване по вратата поне за миг успя да разсее мрачните мисли, които бушуваха във възбуденото му съзнание. Слейд се обърна, за да поздрави своя шеф, съветник и приятел. Чарлз спря за миг, преди да прекрачи прага на кабинета му, без да дочака покана. Това беше стар ритуал между двама им. Чарлз отдавна знаеше, че не е нужно дори да чука на вратата на своя доверен служител.

— Става късно — каза той вместо поздрав. Стоманеносивите му очи огледаха преценяващо Слейд.

Слейд вдигна рамене с ясното съзнание, че това не е обществено или делово посещение.

— Забелязах. — Чарлз се усмихна. — Така и не успях да разбера как изобщо успяваш да откриеш нещо на това бюро.

След като Слейд го бе обърнал в пристъп на гняв, сега работното му място изглеждаше по-разхвърляно от всякога.

— Обикновено си водя записки.

— Аз пък записвам всичко ето тук. — Чарлз почука с показалец по дъното на тъмното си бомбе. — Все пак твоят вид хаос е доказателство за гениалност.

Слейд се изчерви от удоволствие.

— Не преувеличавай.

— Знаеш, че никога не преувеличавам — освен когато очаквам изгодна бизнес сделка. А ти наистина си гениален. Какво ли щях да правя без теб?

— Аз съм тук, Чарлз.

— Чудесно. Помислих си, че сега, след като се ожени, би могъл да се върнеш в Мирамар.

Слейд се усмихна накриво и посочи стола пред бюрото си.

— Точно това е проблемът.

Чарлз не се възползва от поканата. Той обгърна бащински раменете на Слейд със силната си десница.

— Да вървим да изпием по нещо в хотел „Палас“.

— Какво? Защо не в „Грандхотел Ман“?

— Защото искам да се отпусна. Още повече искам ти да се отпуснеш. Освен това „Палас“ е по-близо до офиса.

Слейд понечи да откаже. Откакто Реджина го посети, работата му не беше никак продуктивна и бе решил да остане до късно в офиса, за да навакса пропуснатото. Но когато отново погледна Чарлз, осъзна колко силно се нуждае да излее душата си пред някого. Слейд кимна утвърдително.

Хотел „Палас“ беше внушителна сграда на седем етажа, украсена с огромни стъклени прозорци. Терасите на стаите гледаха към изискания двор и често бяха обсипани с любопитните гости на хотела, които изгаряха от нетърпение да видят какво става долу. Елитът на Сан Франциско често привършваше деня си именно там с чашка качествен алкохол. Най-богатите и най-властни мъже в града можеха да бъдат забелязани в сенчестите кътчета на двора по всяко време на деня, увлечени във важни делови разговори. Съпругите им също посещаваха често това място обикновено следобед. Сега милосърдието беше на мода и когато тези жени не бяха увлечени в безполезните си клюки, идваха тук, за да събират пари за различни популярни благотворителни каузи. Младият вестникар Уилям Рандолф Хърст често изпращаше там някой от многобройните си новинари или идваше сам с надеждата да попадне на сензационна история преди дългоочаквания юбилей на медията.

Слейд и Чарлз прекосиха уверено двора. Двамата мъже незабавно бяха разпознати от някои от посетителите и трябваше да кимат с глава в знак на поздрав във всички посоки. Краката им потъваха в меките ориенталски килими. Огромните тропически палми придаваха известен уют в огромното преддверие, покрито с бял мрамор. Те избраха едно кътче в ъгъла, далече от пианиста, настаниха се удобно и си поръчаха бърбън с лед.

— Коя е тя? — попита Чарлз.

— Реджина Браг Шелтън. — Слейд умишлено наблегна на прочутото й бащино име. Дори да беше казал Рокфелер или Астор, едва ли щеше да предизвика по-голяма изненада в погледа на Чарлз.

— Наистина ли? Слейд, не мога да ти опиша колко съм разочарован, че си запазил брака си в тайна от мен.

— Ксандрия ли ти каза?

— Веднага щом е излязла от офиса ти.

Слейд въздъхна.

— Чарлз, не бих казал, че съм се опитвал да го запазя в тайна. И не става дума за истински брак, не и в общоприетия смисъл. В противен случай никога не бих я оставил в Мирамар.

— Да, трудно ми беше да повярвам, че си предпочел да изоставиш младата си булка вкъщи.

Слейд се наклони напред, докато облеченият в бял костюм негър сервираше питиетата им на масата.

— Ожених се за нея заради парите й, Чарлз, само заради парите й.

Чарлз очевидно не вярваше на ушите си.

— Така ли? Това ми се струва съвсем нетипично за теб. Ти никога не си отдавал особено значение на парите.

Слейд се видя принуден да обясни тежкото финансово състояние, в което бе изпаднал Мирамар. После обясни на своя отдавнашен приятел, че Реджина бе изпаднала в амнезия и че всички, включително и той самият, я бяха взели за Елизабет Сейнт Клер, годеницата на Джеймс, и как обстоятелствата го бяха принудили да се ожени за нея заради богатото й наследство.

— Това трябваше да бъде само формален брак, заради Джеймс. Тя беше уязвима, а аз щях да и предоставя дом и закрила в замяна на нейните пари, които трябваше да спасят Мирамар.

— Интересна история — промълви замислено Чарлз и остави чашата си на масата. — Защо не ме помоли за помощ? Аз имам солидни връзки в повечето банки по света.

— Чарлз, повярвай ми, че ако можеше да ми помогнеш, несъмнено щях да те помоля за това. Не забравяй, че във времето, в което работя за теб, аз също съм извадил някои солидни връзки. Но в момента не можем да си позволим нов заем. За момент дори ми хрумна да те поканим за наш партньор в Мирамар, но Рик никога не би допуснал подобен изход от кризата. А дори и да бяхме привлекли инвеститор, който не е част от семейството, сумата, която би трябвало да внесе, незабавно му дава правото на контрол върху Мирамар, а това е напълно немислимо.

— А какво ще кажеш за един личен заем? — попита Чарлз. — Само между нас. Нима не знаеш, че винаги съм насреща, когато имаш нужда от нещо?

Слейд изглеждаше смутен.

— Признавам, че и тази мисъл ми мина през ума. Но никога не бих се осмелил да ти поискам подобна услуга.

— Знам, че не би го направил — отвърна Чарлз. — Ти винаги даваш всичко от себе си, но не обичаш да получаваш нищо в замяна. За цели десет години, откакто сме неразделни приятели, никога не си ме помолил за услуга. Затова се опитвам да ти втълпя, че съм готов да ти дам заем и не е нужно дори да ме молиш за това.

Слейд го погледна внимателно и се опита да прикрие горещите чувства, които предизвикаха в душата му сърдечните думи на неговия приятел. Защото дълбоко в себе си бе изпитвал страх да го помоли — страх да не му откажат, да не го отхвърлят, да не се окаже, че не е чак толкова значим за Чарлз Ман, че да заслужи подобна подкрепа.

— Чарлз, говоря ти за огромна сума пари — каза неуверено той. — Трябва да погасим вноските си за две години назад, имаме нужда от свеж прилив на капитал, за да превърнем ранчото в съвременно селскостопанско предприятие и да работим през следващите пет години. Поне пет години.

— Това наистина изисква солидна сума — съгласи се Чарлз. — Но аз бих ти заел парите, стига само да поискаш.

Слейд преглътна.

— Благодаря. — Той въздъхна с облекчение. Поне тук бе намерил благоприятен отговор на съмненията си. Чарлз винаги щеше да му се притече на помощ. Трябваше да има повече вяра в тяхното приятелство, трябваше отдавна да е разбрал колко здрава и трайна е връзката помежду им. — Но ще оставя това като последен изход. Рик няма да се съгласи; подозирам, че дори би изпаднал в истерия. А и ще измине доста време, преди да успея да ти върна парите. Засега разполагам с известно време. Банката едва ли ще предприеме нещо толкова скоро след сватбата ми с наследница от семейство Браг. Поне от това преимущество мога да се възползвам.

— Браг е силно име — съгласи се Чарлз. — Убеден съм, че тя наистина разполага с парите, от които се нуждаеш.

Слейд впери поглед в недокоснатата си чаша с бърбън. Гневът го заля с нова сила.

— Преди време изпитвах известни колебания, дали да се възползвам от наследството й. Но не и сега. Тя ме излъга. Никога няма да забравя това, никога няма да й простя. Никога повече няма да й се доверя. Тя е истински дявол с ангелско лице.

— И за какво те е излъгала?

— Възвърнала си е паметта още преди венчавката. — Гласът му се задави. — Аз, глупакът, си мислех, че е годеницата на Джеймс, а тя е знаела истината, но не ми каза.

За миг Чарлз остана неподвижен, после се наведе и стисна здраво ръката на Слейд.

— Успокой се, синко.

Слейд поклати безмълвно глава. Гневът го заслепяваше, правеше го неспособен дори да говори.

— Обичаш ли я?

Той поклати глава отрицателно. Не я обичаше, вече не. И никога нямаше да признае, дори и пред себе си, че бе проявил тази глупост, тази лудост — и тази непочтителност към мъртвия си брат — да се влюби в нея в момент, в който я смяташе за Елизабет Сейнт Клер. Гласът се изтръгна от устните му с усилие.

— Но минах през ада, Чарлз, през всичките кръгове на ада, докато си мислех, че е жената на Джеймс.

— Значи все пак изпитваш нещо към нея.

— Не и любов — отвърна дрезгаво Слейд.

— Съмнявам се, че щеше да изглеждаш толкова разстроен, ако тази жена ти беше напълно безразлична.

— Е, да, изпитвам известни чувства към нея. Но те са свързани единствено с леглото.

Чарлз потръпна.

— Да не би да се опитваш да ме шокираш? Защото няма да се получи. Аз те познавам по-добре от всеки друг.

— Съжалявам. Но се чувствам съкрушен. Тя иска развод. Тя изисква развод. Не можем да се понасяме един друг, но не мисля, че ще отстъпя. — Слейд премълча, че парите не бяха единствената причина за твърдоглавия му отказ.

Чарлз го потупа приятелски по ръката.

— Защо не позволиш природата сама да вземе нужното решение? Все пак тя се е омъжила за теб, въпреки че е знаела коя е в действителност. Това означава нещо, въпреки че на теб очевидно не ти говори нищо. А ти едва ли би могъл да попаднеш на по-изгодна партия за женитба. Ксандрия ми каза, че съпругата ти е не само ослепително красива, но и изтънчена, и добре възпитана. И двамата знаем, че Ксандрия има безпогрешни инстинкти, а тя смята, че Реджина Враг Шелтън е най-подходящата жена за теб. Мисля, че ти отдавна се нуждаеш от съпруга, Слейд. От съпруга и уютен дом.

Слейд не вярваше на ушите си.

— По дяволите, Чарлз, тя съвсем не е изтънчена дама! Ксандрия греши. Не чу ли какво ти казах? Тя не е никаква дама, тя е една подла лъжкиня.

Чарлз се усмихна с разбиране.

— Синко, ако бях на твое място, щях най-напред да се запитам защо тази жена се е омъжила за мен. А най-добре ще е да попиташ самата нея.

20

Чарлз беше прав. От дълго време насам Слейд си задаваше въпроса защо, но усилията му да си обясни мотивите за постъпката й оставаха напразни. Сега възнамеряваше да й зададе въпроса директно и без заобикалки.

Твърдо решен този път да стигне до дъното на нещата, той натисна звънеца на внушителната къща, собственост на семейство Д’Аршан. Часът за вечеря отдавна бе отлетял, но не можеше да чака повече. Въпросът му не можеше да чака.

Вратата отвори дребничък прислужник, който с пълно право го изгледа подозрително, защото никой не отиваше на гости неканен по това време. Слейд се представи.

— И моля ви, уведомете госпожа Деланза, че съпругът й е тук. В очите на момчето проблесна изненада.

— В този дом няма човек с такова име, сър.

Слейд почувства как кръвта кипва във вените му. Тя дори не използваше неговото име! Трябваше да се досети. Очевидно съпругата му възнамеряваше да получи развод тайно, така че никой никога да не узнае, че е била негова жена. Без да дочака покана, Слейд прекрачи прага и пристъпи покрай прислужника във фоайето.

— Тогава кажи на госпожица Шелтън, че съпругът й е тук.

Прислужникът очевидно се стъписа.

Но преди да се съвземе, във фоайето нахлу величествената фигура на Брет Д’Аршан. Слейд отдавна го познаваше. Беше проницателен и мъдър бизнесмен — и най-важното, изключително честен и принципен човек. Всеки, който го познаваше, неизменно изпитваше респект и възхищение към него. Имаше слава на любезен и отзивчив събеседник. Но не и тази вечер. Слейд се подготви за неприятен сблъсък.

— Търсите ли някого? — попита сухо Д’Аршан.

— Дойдох да се видя с жена си.

— Ако бяхте подписал документите още днес, нямаше да се налага да идвате тук сега.

— Но не ги подписах, нали?

Д’Аршан се възползва от предоставената му възможност.

— Защо не ги подписахте?

— Не ви дължа никакво обяснение. Къде е тя?

— Нека да ви призная нещо, Деланза. Аз съм в пълно недоумение. Струва ми се, че вие бихте могли да бъдете доста състоятелен човек, ако не работехте за Чарлз, а за самия себе си. Но очевидно за вас парите никога не са били от особено значение. И изведнъж вие се оженихте за моята племенница, за да се доберете до огромното й наследство. Не правите впечатление на изпечен зестрогонец. Защо?

— Както вече казах, не възнамерявам да ви давам обяснение за действията си. Имам пълното право не само да разговарям с Реджина, но и да я отведа от вашия дом. Съветвам ви да я доведете веднага, преди да съм решил да се възползвам от всичките си законни права.

— Заплашвате ме в собствения ми дом? — Брет изглеждаше изумен — и разярен.

— Само защото не ми оставяте друг избор.

— Напуснете дома ми! Преди да съм ви изхвърлил.

— Виждам, че нямам избор — за съжаление. — Слейд направи крачка напред. Щом се налагаше, щеше да претърси цялата къща, но задължително щеше да говори с нея още тази нощ.

Брет пристъпи заплашително към него.

— Спрете! — долетя откъм стълбите гласът на Реджина.

И двамата мъже замръзнаха по местата си. Реджина се спусна бързо по стълбището.

— Брет, всичко е наред. Щом Слейд иска да разговаря с мен, добре. — Очите й срещнаха погледа на Слейд. Беше бледа като мъртвец. — Днес не успяхме да довършим разговора си.

Брет отпусна ръката на Слейд.

— Дори не си и помисляйте да я изведете от дома ми — каза предупредително той.

— Нямам такова намерение — отвърна Слейд, но очите му не се откъсваха от Реджина.

Брет сякаш се поотпусна и внимателно огледа настръхналите съпрузи насреща си.

— Добре — отсече той. — В такъв случай оставям ви насаме. — Но никой от тях не го слушаше. Стори му се дори, че никой от тях не го е чул. Намръщен, Брет се обърна и излезе от стаята.

Реджина навлажни устните си.

Навъсен, Слейд се взираше втренчено в нея.

— Защо не поседнем ето там? — Тя посочи малката уютна зала встрани от преддверието.

Слейд кимна и безмълвно я последва. Беше му непосилно трудно да повярва, че тази жена не е онова, за което се представя. Невъзможно му беше да повярва, че не е благоприлична дама — най-съвършената от всички жени на света. Очарованието се съдържаше не само в красотата на лицето й или в елегантното облекло. То бликаше от откровения й поглед, от скромната й външност, от деликатните маниери, от нейната грация, от милата й женственост. За миг Слейд се запита дали подлата измама и онзи маскарад не са били само някакъв сън.

За съжаление не бяха.

И все още съществуваше онзи въпрос, който бе твърдо решен да зададе.

Той се обърна и припряно затвори вратата на уютното салон че.

— Какво правиш? — попита го нервно Реджина.

Той я погледна напрегнато.

— Искам да говорим насаме.

Бледа и разтреперана, тя кимна в знак за съгласие. После седна до една масичка с притиснати едно в друго колене и безмълвно сключи ръце в скута си. Слейд с болка осъзна, че съпругата му е не само нервна, но и притеснена и може би дори изплашена от присъствието му. Бе толкова разстроена че дори не му бе предложила да седне или да вземе освежителна напитка. Не че този пропуск имаше някакво значение за него. Слейд искрено съжаляваше, задето бе обърнал бюрото в офиса си по-рано този ден. Подозираше, че тя трябва да е чула трясъка и несъмнено бе предположила какво точно се е случило. И макар да изпитваше несдържан гняв към нея, последното му желание бе тя да се бои от него.

— Защо ме излъга?

При директния му въпрос от устните й се изтръгна болезнен стон.

— Реджина… — Той се намръщи. — Все още ми е трудно да те наричам с истинското ти име. Защо?

Тя поклати глава.

Слейд забеляза, че кокалчетата на ръцете й са тебеширенобели. Той пристъпи и седна до нея. Тя се отдръпна встрани като опарена. Очите й бяха огромни и светли.

— Кажи ми — повтори настоятелно той. — Трябва да знам.

Тя сведе очи.

— Ти спаси живота ми, не помниш ли? Бях ти б-благодарна за това.

— Значи ме излъга от благодарност?

Реджина присви устни и отново тръсна глава.

— Докато бях в състояние на амнезия, се увлякох по теб. Или п-поне така си мислех.

Слейд се вцепени. Тялото му замря с изключение на сърцето му, което пулсираше в мощни и болезнени тласъци.

— Но всичко е било илюзия.

Реджина преглътна мъчително.

— Дали е било илюзия?

— Д-да! Н-не! Искам да кажа, да!

— Да или не?

— Проклет да си! Добре — извика тя, твърде развълнувана, за да прикрива емоциите си. — Беше по малко и от двете. Д-доволен ли си сега?

— Била си ми благодарна. Била си увлечена по мен. — В душата му вече нямаше болка. Думите му бяха сподавен шепот.

В очите й проблеснаха сълзи.

— Да! Бях благодарна! Бях увлечена по теб!

— Дори и след като си спомни, че не си Елизабет Сейнт Клер?

— Какво искаш да кажеш?

— Все още ли беше увлечена по мен?

Реджина се изправи и закрачи неспокойно из стаята. Нямаше никакво намерение да отговаря на въпроса му.

— Признай си — предизвика я Слейд. Значи тя се бе почувствала привлечена към него. С пълното съзнание за истинската си самоличност Реджина Шелтън е била увлечена по него — толкова увлечена, че доброволно е пожелала да се омъжи за него. Преди това, заслепен от гнева си, той възприемаше всяко обяснение за действията й за неоснователно. Но не и сега. Слейд беше поразен.

— Не! Това беше грешка! — извика Реджина и се обърна с лице към него.

Той също се изправи и я погледна, измъчван от нечовешки угризения.

— С други думи — каза пресипнало Слейд, — ти си знаела коя си и все още си искала да станеш моя съпруга.

Раменете й се разтърсиха от ридания.

— Беше само от благодарност. И от привързаност в началото. Благодарността не е любов. Привързаността не е любов!

— Не — изрече замислено Слейд. — Благодарността не е любов. — Той предпочете да премълчи, че привързаността не е далече от определението за любов.

Реджина отново му обърна гръб, за да се пребори с напиращите в очите й сълзи.

— Нима това вече има някакво значение? Не искам да обсъждам своята наивност. Искам да обсъдим нашия развод.

Възторжената песен в сърцето му замря. Тя може и да се беше омъжила за него доброволно, но вече не искаше да бъде негова съпруга. Най-после се беше опомнила.

— Аз пък не искам да обсъждам никакъв развод. Защо просто не ми каза истината? И бездруго вече бяхме решили да се оженим.

— Защото предполагах, че в момента, в който се разкрия, всички ще се втурнат да търсят истинската Елизабет Сейнт Клер. Все пак Рик искаше съюз с нея, а не с мен.

Слейд изръмжа.

— Рик не може да бъде заблуден толкова лесно, Реджина. Сигурен съм, че от самото начало той е знаел, че си наследница на семейство Браг и с нетърпение е пресмятал сумата, която ще се влее в банковата му сметка.

Реджина се вцепени.

— И аз самата отдавна си задавам този въпрос. Но Рик трябва да е знаел, Виктория несъмнено му е казала истината.

— Виктория?

— Тя знаеше. Не съм сигурна откъде, но знаеше. Някой бе преровил вещите ми и откраднал медальона със снимка на майка ми — Джейн Шелтън — и моите инициали. Сигурна съм, че е била тя. Украшението ми бе откраднато в нощта, в която ти обяви нашия годеж, а тогава тя напусна вечерята с гръм и трясък. Във всеки случай едва ли е било толкова трудно да се стигне до истината. Точно в деня, в който ти ме заведе в Мирамар, чичо ми е бил в Темпълтън и е предлагал награда за всякаква информация, свързана с мен. Ако бях останала, несъмнено би ме открил.

Сега вече Слейд беше сигурен, че Рик е знаел, защото дори Виктория да не му бе казала истината, той несъмнено би могъл и сам да сглоби отделните части от пъзела.

— Проклет да е! — Слейд стисна здраво зъби. — Проклет да е!

Баща му беше отговорен и за неговите страдания, защото го бе накарал да повярва, че се жени за Елизабет Сейнт Клер.

— Не искам да ставам причина за нови раздори между теб и баща ти — заяви решително Реджина.

Думите й го изненадаха.

— Все още не си безразлична. — Думите се изтръгнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Не. Грешиш. Нямаш представа колко грешиш. Повече от всичко на с-света искам д-да се разведа с теб.

— Тогава защо плачеш?

— Н-не плача.

Слейд можеше лесно да я обори. От очите й се стичаха горчиви сълзи. В този момент с всяка глътка въздух, която си поемаше, той съжаляваше, че е напуснал тази жена. Никога не беше искал да я нарани.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако отново ти повторя, че съжалявам, задето съм ти причинил болка?

Реджина поклати ожесточено глава. Сълзите се стичаха неудържимо по гладката й кожа. Думите му, изглежда, само й причиняваха още повече мъка.

Слейд се поколеба.

— Ако знаех, никога нямаше да те напусна.

Реджина се изсмя истерично.

— Думите са безсмислени. Само действията значат нещо. А твоите действия говорят повече от всякакви думи. Всичките ти действия.

Слейд не проумяваше напълно смисъла на думите и; боеше се да вникне в значението им. Очевидно беше само едно: тази жена го ненавиждаше дотолкова, че непреклонно искаше развод. Тя вече го бе осъдила, беше приела, че личността му е лишена от всякакви добродетели. Душата го болеше. Не можеше сляпо да отмине нейната присъда, макар че през годините, в които бе отблъскван от толкова много хора, би трябвало да е привикнал с несдържаните порицания.

Изглеждаше също, че чувствата й към него са били твърде крехки и нетрайни. Логично. Това обясняваше рязката промяна в нейното поведение. И все пак съществуваше една възможност, една незначителна възможност, която не можеше да отмине, не биваше да пренебрегне.

— Реджина, преди време си изпитвала топли чувства към мен. Те могат да се възвърнат.

— Не! Чувствата ми бяха горчива заблуда!

Слейд се сепна и надяна непроницаемата маска на лицето си. Някога тази жена го бе обожествявала като герой, но сега считаше чувствата си за горчива заблуда. Някога огромната пропаст между техните два свята не значеше нищо, но сега тя го мразеше и нямаше път между сърцата им. Хрумна му, че вероятно е най-добре да отстъпи и да й даде развода, за който така настоятелно го молеше. Вместо това Слейд промълви:

— Ще довършим този разговор някой друг път.

— Не! — извика отчаяно тя. — Искам да сложим край още сега! Брет има копие от онези документи. Моля те, подпиши ги!

Слейд изправи рамене.

— Не, Реджина.

— Не?

Слейд вече бе взел своето решение — неразумно и глупаво, противно на всякаква логика.

— Няма да се разведа с теб.

— Не? Това ли е последната ти дума?

Той пристъпи решително до вратата и спря.

— Това е последната ми дума.

— Мили боже, защо? Защо ми причиняваш това?

— Защото между нас вече не стои призракът на Джеймс.



Реджина изкачваше бавно широкото мраморно стълбище, плъзгайки ръка по величествения парапет от ковано желязо. Пръстите й опипваха замислено гладкия метал. Защо ли й я бе потърсила Ксандрия Кингсли? Реджина бе подготвена за една наистина грозна сцена. Трябваше от самото начало да откаже да се срещне с нея, но нещо я възпря.

През изминалата нощ не бе успяла да поспи дори за миг. След посещението на Слейд бе останала стресната, изплашена, разгневена. Той бе имат наглостта да й намекне, че би могла да възвърне топлите си чувства към него — след като я бе напуснал, след като имаше друга жена в живота си. Новият ден обикновено носеше нов късмет, но и днес Реджина не можеше да изхвърли от ума си мислите за жестоката конфронтация помежду им от предната вечер. А сега й предстоеше нов сблъсък, вероятно не по-малко жесток и унищожителен от предния.

Икономът — дребничък японец с безстрастно изражение — я въведе в дневната. Стаята беше просторна и светла. Макар подът да бе покрит със същия жълтеникаво-кафяв мрамор, с който бе облицовано и стълбището, върху него беше проснат огромен ръчно тъкан китайски килим в златисти краски. Цялото помещение бе издържано в различните нюанси на жълтото, и независимо от гъстата утринна мъгла извикваше в този ранен час свежест и бодро настроение.

Ксандрия седеше на обширен диван с пъстра окраска, облечена в красив цикламено-червен костюм. Сакото беше отлично скроено и идеално подчертаваше тънката й талия и закръгления бюст, а полата се спускаше малко над коленете и деликатно намекваше за сочните й бедра. Дори ръкавиците, захвърлени небрежно на дивана, бяха в същия цикламено-червен цвят. Когато видя Реджина, Ксандрия се усмихна приветливо и се изправи да я посрещне.

Реджина я поздрави толкова вежливо, колкото изобщо й бе възможно, имайки предвид вцепенението, което сякаш бе обхванало цялото й същество. Без да предложи освежителна напитка, тя седна на другия край на дивана и погледна в очите своята неканена гостенка. Ръцете й лежаха здраво преплетени в скута.

— Поднасяте ми голяма изненада, госпожа Кингсли.

— Не искам да се натрапвам, госпожо Деланза — отвърна сърдечно Ксандрия. — Но не крия желанието си да ви опозная по-отблизо.

Реджина нямаше никаква представа какво търси в дома й тази жена. Но не възнамеряваше да участва в подмолните й игрички.

— Ще бъда откровена, госпожа Кингсли — отвърна й хладно тя. — Нямам никаква представа на какво се дължи това неочаквано посещение. Мога само да предполагам, че ме считате за кръгла глупачка. Уверявам ви, че не съм такава.

Ксандрия я зяпна изумена.

Без да се опитва да прикрива гнева си, Реджина продължи:

— Не ме интересува какви отношения поддържате със съпруга ми. Ако той не ви е осведомил, ще се радвам аз да ви го кажа: развеждам се с него. А когато всичко това приключи, ще напусна завинаги живота му и ще го оставя изцяло във ваши ръце.

— О, Господи! — възкликна удивена Ксандрия.

Реджина се изправи. Кой знае защо, изпитваше гореща омраза към жената насреща си. Не би трябвало да дава голяма воля на въображението си, но не преставаше да се пита дали Слейд използваше любовницата си по същия начин, по който бе употребил нея. Нямаше причини да се съмнява в това. Другата жена определено притежаваше висока класа и неподражаем стил.

— Госпожо Деланза, опасявам се, че сте си изградили напълно погрешно впечатление за мен.

— Моля! — Реджина посочи недвусмислено вратата.

Ксандрия се изправи грациозно. Бе доста по-висока от Реджина.

— Повярвайте ми, не поддържам никакви лични взаимоотношения със съпруга ви — освен като близки приятели.

— Разбира се!

— Госпожо Деланза, Слейд ми е близък като истински брат! От десет дълги години го познавам и се грижа за него като сестра! От времето, когато беше малък непокорен бунтар. Нима смятате, че двамата с него ще поддържаме интимни отношения под носа на баща ми?

Сега Реджина бе напълно ужасена. Някакво смътно подозрение проблесна бегло в съзнанието й.

— Кой е баща ви?

Този път беше ред на Ксандрия да изглежда изумена.

— Чарлз Ман.

Подът сякаш се срути под краката на Реджина. Тя приседна колебливо на дивана.

Ксандрия побърза да седне до нея.

— Добре ли сте?

Реджина отчаяно отказваше да приеме каква невероятно грандиозна грешка е допуснала. Лицето й поруменя от стеснение. Заслепена от гнева си, подведена от неконтролируема ревност, бе побързала да обвинява и осъжда. Сега бе твърде късно да съжалява.

— Господи! Моля ви, простете ми!

Ксандрия я потупа успокоително по ръката.

— Няма какво да ви прощавам. Разбира се, че няма откъде да знаете, че съм дъщеря на Чарлз Ман. Този глупак Слейд! Защо не ви е казал?

Реджина прехапа стеснително устни. Все още не се осмеляваше да погледне гостенката си в очите.

— Той нямаше представа какво съм си помислила. — Можеше само да се надява съпругът й никога да не узнае каква ужасна грешка бе допуснала.

— Госпожо Деланза! — Внезапно на устните на Ксандрия заигра ведра усмивка. — Не се притеснявайте. Тази тайна завинаги ще си остане между нас.

Превъзбудена, готова всеки момент да избухне в сълзи, Реджина най-после намери сили да срещне погледа на жената срещу себе си. Ксандрия й намигна закачливо.

— Благодаря ви! — изхлипа Реджина.

— Искам само да бъда ваша приятелка — отвърна простичко Ксандрия.

Реджина упорито се взираше в ръцете си.

— Разбирам. — Трябваше да намери сили да погледне жената, която несъзнателно бе успокоила най-болезнените терзания на сърцето й и неволно се бе превърнала в неин съучастник. — Госпожо Кингсли, била съм изключително заблудена в преценката си за вас. Извинете — подхвана умолително Реджина.

Ксандрия вдигна рамене, развеселена и усмихната.

— Не го приемайте толкова навътре. Нека ви разкрия една моя тайна: жените около мен рядко ме харесват. Все пак аз съм вдовица, която е предпочела да не се омъжва втори път. В мен виждат някаква заплаха. Така че, мога да разбера невинната ви грешка. — Тя се засмя. Смехът й беше дрезгав и невероятно съблазнителен. — Все пак е забавно. Доколкото разбирам, не познавате добре съпруга си.

— Не, съвсем не го познавам.

Ксандрия я погледна замислено.

— Слейд не се увлича по жени.

Тишина.

Реджина не можа да се сдържи. Едва вчера леля й бе заявила същото нещо, само че с различни думи.

— Така ли?

— Да. — Ксандрия я гледаше втренчено. — Слейд е не само високо морален, той е отчайващо старомоден.

Реджина беше повече от изумена.

— Както виждате, дойдох тук като защитник на Слейд.

Реджина потръпна. Втораченият поглед на Слейд и напрегнатият му въпрос: Дали не би могла да си възвърнеш топлите чувства към мен? заплашваха да сломят твърдата й решимост.

Реджина се сепна. Не биваше да отстъпва пред пламенните му думи. Както бе заявила и пред него, само действията наистина значеха нещо не своеволните изявления. Може и да беше сбъркала в преценката си за отношенията му с Ксандрия Кингсли, но беше факт, че той я напусна. Ако поне малко се интересуваше от нея, дори да я смяташе за Елизабет Сейнт Клер, не би могъл да я напусне след такава бурна нощ.

И все пак вместо да я отпрати да си върви, Реджина вдигна обнадежден поглед към другата жена. Една част от нея си оставаше безнадеждно любопитна за онова, което Ксандрия Кингсли можеше да й разкрие за същността на нейния съпруг. Без да се замисля, Реджина промълви:

— Слейд определено не прави впечатление на старомоден мъж.

Ксандрия се разсмя.

— Мога ли да ви наричам Реджина? Може ли да говорим неофициално?

Реджина кимна, неспособна да откъсне мислите си от спомена за първата си брачна нощ.

— Обичам Слейд като свой роден брат. Ако не бях толкова привързана към него, едва ли щях да се опитвам да ти повлияя. Не мога да ти опиша колко се зарадвах, когато разбрах, че най-после си е намерил съпруга! А после бях ужасена да узная, че не те е довел със себе си в града, и още по-лошо — че живеете разделени.

— Той ме напусна, госпожо Кингсли — прошепна унило Реджина, а погледът й упорито шареше по ръцете й, безнадеждно притиснати в скута.

— Обидил те е.

Реджина вдигна очи. На повърхността изплува болката, която не можеше да бъде изтрита и заличена толкова лесно, колкото разяждащия гняв.

— Да.

Ксандрия се приведе напред.

— Обичаш ли го?

Реджина се поколеба, неспособна да надникне в собствените си разрушителни емоции.

— Обичах го. С-сега н-не знам.

Ксандрия взе нежно ръцете й.

— Слейд е изключително добър и мил човек. Вие двамата сте създадени един за друг. Повярвай ми!

— Вие сте една непозната, макар и добронамерена. Моля ви, не ме молете да ви се доверя! Не ме убеждавайте да се върна при Слейд! Не мога да рискувам още един крах на мечтите си.

— Проклет да е този Слейд! — възкликна Ксандрия, обзета от внезапен пристъп на гняв. После въздъхна с примирение. — Той не е лесен човек — знам това не по-зле от теб. Но нима не можеш поне да опиташ? Слейд го заслужава, мила. И ако не се върнеш при него, рано или късно той ще те замени с някоя друга.

Изненадана, Реджина осъзна, че мисълта да го загуби заради друга жена й се струва противна и отблъскваща.

— Не зная… как да постъпя.

— Щом не познаваш добре съпруга си, нека аз да ти разкажа някои неща за него. Той е изключително себеотрицателен и лоялен човек. Враговете на баща ми неведнъж са му предлагали безбожни подкупи, за да предаде своя работодател — подкупи от хора, които ще се радват да видят Чарлз Ман победен и съкрушен. Предлагали са му огромни суми само за да напусне баща ми и да работи за конкуренцията, но Слейд винаги е отказвал. И освен това, вместо да работи за Чарлз Ман, би могъл повече от успешно да работи за себе си. Но Слейд е себеотрицателен. Винаги оставя собствените си интереси на последно място.

Реджина слушаше с широко отворени очи, зяпнала от изумление.

Изненадата й не остана скрита за Ксандрия, която стана още по-настъпателна.

— Не знаеше ли? Слейд е изключително загрижен и за моята безопасност. Трябва да призная, че неведнъж е раздавал юмруци само защото някой мъж се е осмелил да ми хвърли неприличен поглед. Сега ти си негова съпруга. Макар да сте разделени, можеш да разчиташ безусловно на пълната му подкрепа. Във всяко отношение. — Ксандрия се усмихна едва доловимо. — Точно заради това ми се стори смешно, че си ме взела за негова любовница. Слейд никога не би нарушил брачния си обет към теб. Никога!

Реджина се почувства безпомощна да потисне опияняващата тръпка на вълнение при мисълта, че Слейд ще й остане верен — завинаги.

— Но той ме изостави. Това не е нито почтено, нито достойно за уважение.

— Доколкото разбрах, той те е смятал за годеницата на Джеймс.

Внезапно засрамена, Реджина кимна утвърдително. Нима Слейд бе разказал всичко на тази жена?

— Слейд не е такъв тип човек, който с готовност ще се ожени за любимата на своя мъртъв брат, без да изпитва угризения на съвестта. Дори ако допуснем, че самият той те е обичал сляпо.

— Но той не ме обича.

Ксандрия повдигна иронично елегантно изписаните си вежди.

— Това вече е нещо, което ти трябва да знаеш по-добре от мен.

Реджина погледна изпитателно изисканата жена насреща си. Ксандрия очевидно смяташе, че Слейд е влюбен в нея!

— Грешите! — отвърна несигурно тя. Вече нямаше смисъл да се заблуждава — сърцето й заби учестено, озарено от смътна надежда.

— През всичките години, откакто го познавам, Слейд не е проявил интерес към нито една от изисканите дами в този град. Не е преживял дори и един кратък романс, никога. Освен това — добави откровено Ксандрия, — никога не е издържал любовница. Мога чистосърдечно да заявя, че е един от най-харесваните мъже в града, но той дори не посещава модните заведения. Никога и никоя дама не е успяла да спечели вниманието му, а още по-малко — сърцето му…

Реджина можеше лесно да довърши онова, което Ксандрия остави неизказано: докато срещна теб. Ксандрия бе твърдо решена да постигне целта си. Реджина се боеше да й го позволи.

Обнадеждена, Ксандрия продължи разпалено:

— Не мога да пропусна и факта, че Слейд е изключително щедър човек. Прекалено щедър! Както сама се досещаш, той не разполага с много пари, защото работи за Чарлз на заплата. Но е изключително скромен и пестелив и рядко харчи пари за себе си. Твърди, че можел да преживява с оскъдни средства. И какво, мислиш, прави той със своите спестявания? Подарява ги.

— Какво?

— Слейд е твърде скромен и едва ли някога ще ти признае заслугите си, но най-новото мисионерско сиропиталище в града е построено изцяло с негови средства. Той сам осигури цялата сума, която бе необходима за изпълнението на проекта. С годините съм забелязала, че Слейд е изключително привързан и милостив към сираците.

— Привързан към сираците — повтори замислено Реджина. Прииска й се да заплаче. Такива благородни пориви бяха доста красноречиви и достойни за възхищение. Слейд очевидно намираше някакво духовно сходство между себе си и бездомните дечица.

Реджина се замисли за респектиращия бизнесмен, с който се бе сблъскала в неговия офис и за изтънчения джентълмен, който изисканите дами в Сан Франциско се надяваха да прелъстят. Мислеше за човека, който работеше усърдно и всеотдайно за друг, не за самия себе си, и който живееше като аскет, за да построи домове за сираците. Този човек бе неин съпруг, но за нея си оставаше напълно непознат. А нима всичко това наистина бе чак толкова изненадващо? Нима от самото начало не бе съзряла добрината и благородството в душата му? При първата им среща го бе възвеличала като свой герой, беше го възприела като истински джентълмен, прикрит зад фалшивата непроницаема маска на грубостта и безразличието. Навярно все пак вече знаеше за него всичко, което й бе нужно да знае.

— Не бива да се отказваш от Слейд — прошепна приглушено Ксандрия.

Реджина само клатеше глава, докато си възвърна способността да говори.

— Зная, през цялото време съм знаела, че дълбоко в себе си той е добър човек. — Тя избърса припряно очите си. Слейд беше повече от добър човек — но, проклет да е, той я изостави, напусна я, направи живота й непоносим.

Ако знаех, никога нямаше да те напусна.

За миг Реджина сякаш забрави да диша. Нима така грижливо пазената й фалшива самоличност наистина бе от такова огромно значение за нея? Можеше ли да се осмели да даде още един шанс на сложния и труден човек, който все още бе неин съпруг? Защото, ако останеше негова съпруга, двамата ги очакваше или опияняващо щастие, или потресаваща катастрофа — средно положение нямаше. Можеше ли да рискува чувствата си отново?

— Ако просто си седиш тук, в къщата на чичо си, никога няма да го опознаеш — долетя до слуха й приятният глас на Ксандрия. — Ако Слейд ти даде развод и се върнеш при роднините си в Англия, със сигурност никога няма да разбереш що за човек е.

Реджина вдигна очи към жената срещу себе си, а решимостта й сякаш се топеше. А нима вече не бяха натрупали непреодолима доза отчуждение помежду си — вчера в неговия офис, когато се видяха за пръв път след злополучната раздяла?

— Не бива да действаш прибързано. — Ксандрия стисна окуражително ръката й. — И заповядай на вечеря днес. Моля те, ела. Опитай се да опознаеш съпруга си поне малко, преди да предприемеш решителната крачка.

Това звучеше разумно и логично. Но нямаше нищо разумно в първобитното вълнение, което неочаквано се зароди в гърдите й. Реджина кимна — безмълвен знак, че поканата на Ксандрия е приета безрезервно.

21

Часът беше седем и пет минути вечерта. Слейд се опита да изглежда безразличен, докато поглеждаше крадешком към величествения часовник „Тифани“, инкрустиран с осемнайсеткаратово злато, поставен на бялата мраморна масичка. Той си наля припряно бърбън, обърнат с гръб към просторния салон, където Ксандрия, Чарлз и Едуард водеха неангажиращ разговор в очакване на последния гост.

Едуард и Чарлз обсъждаха последните предложения за реформи на майор Фелан, насочени към мерки за снижаване на корупцията в местното правителство. Ксандрия изглеждаше непривично притихнала. Слейд колебливо пристъпи към един от високите двойни прозорци и лекичко повдигна тежката изумруденозелена завеса. Звуците от разговора почти не достигаха до слуха му. Заедно с прилива се бе спуснала вечерната мъгла, но през нея ясно се виждаше притихналата улица отдолу. Навън все още беше светло, но до осем слънцето щеше напълно да залезе, а градът да потъне в призрачните бледоморави сенки на вечерта.

Тя закъсняваше. Вече се питаше дали изобщо ще дойде.

В ранния следобед Ксандрия се бе отбила в офиса му да го покани на вечеря — и да го уведоми, че съпругата му също ще бъде техен гост.

Вчера бе взел окончателно решение да не се развежда с нея. Стана съвсем спонтанно. Оттогава бе прекарал дълго време в размишления над многобройните възможности, които предлагаше техният брак. Беше почти съкрушен. От едната страна стояха мечтите му — неизказани, невъзможни мечти, а от другата — жестоката груба реалност.

Отдавна се бе освободил от гнева от нейното предателство. Реджина не го бе предала. Беше го измамила, връхлетяна от болезнени съмнения, че в момента, в който му признае истината, той ще се втурне да търси истинската Елизабет Сейнт Клер. Бе премълчала истинската си самоличност и така в измама се бе омъжила за него, водена единствено от горещите си чувства. Колко лесно му се струваше сега да й прости!

Но чувствата й вече принадлежаха единствено на миналото. Сега бе обидена, наранена и твърдо решена да се разведе с него. Очевидно не му вярваше, че ако бе разбрал истината по-рано, никога не би я напуснал така коравосърдечно. Хрумна му, че би могъл да прекара поне десет години в опити да я убеди в своята невинност — и това би било твърде ниска цена за тяхното общо бъдеще. Една мисъл настойчиво бродеше в съзнанието му и не му даваше миг покой: щом го е обичала веднъж, би могъл отново да спечели любовта й. През целия си съзнателен живот той беше упорит и решителен човек Това бе отличителна черта на мъжете от семейство Деланза. Но докъде ли се простираше търпението му? Заради нея би могъл да чака даже цял един живот.

Но сега обстоятелствата бяха други и нито за миг Слейд не се осмеляваше да се самозаблуждава. Съпругата му вече не беше изпаднала в амнезия жена, която всички смятат за Елизабет Сейнт Клер. Призракът на Джеймс вече не стоеше помежду им, но бариерите по пътя им изглеждаха още по-непреодолими. Тя беше английска благородничка и наследница на семейство Браг. Дори при най-благоприятните обстоятелства двамата никак не си подхождаха. Дори и да успееше да постигне примирие между тях, какво ли щеше да последва след това?

Само няколко дни след венчавката тя вече му бе поискала развод. Ако отново спечелеше любовта й, колко ли трайна щеше да е тя? Година? Две години или даже пет? Дали една знатна благородничка като нея би могла да приеме живота, който той бе в състояние да й предложи? Можеше ли да бъде истински щастлива с мъж като него?

Слейд се боеше. Съзнанието му непрестанно премисляше възможности — коренно противоположни, едновременно вълнуващи и ужасяващи. Какво ли им носеше бъдещето? Безоблачно щастие или наново разбити сърца?

Той обаче бе твърдо решен да разбере. И макар да беше далеч по-сигурно и безопасно да подпише онези проклети документи, никога нямаше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че връзката им ще бъде безвъзвратно разрушена. Не искаше да я отблъсне от себе си, не искаше да се отдалечи от нея. Вероятно разсъждаваше като кръгъл глупак. Но вече беше късно — жребият отдавна беше хвърлен.

Внезапно откъм „Калифорния Стрийт“ се зададе луксозна карета, теглена от прекрасни сиви жребци. Сърцето му подскочи. Обхвана го необяснима нервност.

Колкото е възможно по-небрежно Слейд се отдръпна от прозореца и оправи вратовръзката и маншетите си. В желанието да се покаже в най-добрата си светлина и да впечатли изисканата си съпруга бе облякъл най-хубавия си вечерен фрак. Когато срещна погледа на Ксандрия, се насили да се усмихне и да си придаде безразлично изражение. Проклетата вещица бе казала на Реджина, че съпругът й бил „отчайващо старомоден“. А по-късно през деня безмилостно му бе подхвърлила отделни фрагменти от техния разговор. Дори бе намекнала, че съпругата му ще бъде податлива на настоятелни опити за сдобряване. Последното не му се вярваше, но самата мисъл извикваше непознато вълнение в душата му. И понеже обичаше да дава напътствия, Ксандрия го предупреди да се държи естествено и очарователно. Ксандрия беше ангажирана бизнесдама и най-малко от нея можеше да се очаква подобно сватовничество, но Слейд не можеше да не й бъде благодарен за навременната й намеса в този случай.

Реджина бе въведена в салона от изискания английски иконом на Ман. Слейд се опита да не вторачва поглед в нея, докато Ксандрия се изправяше да я поздрави. Както винаги, Реджина изглеждаше шеметно красива. И очевидно се бе постарала да се облече подобаващо — златиста рокля с голи рамене, прилепнал корсаж, обсипан с топаз и надиплени поли, които шумоляха съблазнително. Косата й бе грижливо вдигната на кок и разкриваше елегантната извивка на врата й, голите й рамене блестяха, гладки и закръглени, в прелестните оттенъци на слоновата кост. Златистата й рокля беше дълга, но не прикриваше примамливите извивки на тялото й и настойчиво му напомняше пламенното изживяване да я държи в ръцете си. Реджина изглеждаше точно така, както се очакваше да изглежда дъщерята на един английски граф — елегантна, самоуверена, сдържана и болезнено красива. Под лустрото на благоприличното й поведение не прозираше и намек за страстната й натура и Слейд се чувстваше уверен, че е единственият мъж на света, който някога я е видял в миг на жарка страст, който някога е почувствал голата й кожа, доверчиво опряна в бедрата му. Сърцето му трепна от странно и непознато за него усещане — страстна гордост.

— Реджина, толкова се радвам, че дойде — усмихна се приветливо Ксандрия.

Реджина кимна, а погледът й се плъзна покрай гостоприемната домакиня и настойчиво се залепи за Слейд.

— Беше мило от твоя страна да ме поканиш.

— Заповядай, нека те запозная с баща си. Чарлз, това е съпругата на Слейд. — Ксандрия сияеше от удоволствие.

Чарлз пое двете й ръце между топлите си длани и приветливо я поздрави.

— Мога ли да целуна булката?

За Реджина не остана скрит напрегнатия му поглед. Досега не беше сигурна какво трябва да очаква, но сега бе приятно изненадана от видяното. Чарлз беше хубав мъж към шейсетте, с живи и умни очи и приветливо лице. Прегръдката му изразяваше едновременно удоволствие и безрезервно приемане. Този човек беше всичко, което бе очаквала, и много повече. Тя погледна предпазливо Слейд, който я наблюдаваше сковано откъм прозореца. Не беше помръднал и на сантиметър, откакто я въведоха в стаята. Но въпреки съмненията си и въпреки обстоятелствата, тя искрено се радваше, че такъв прекрасен човек е негов искрен и верен приятел.

Очите на Слейд срещнаха нейните. Сърцето й потръпна в отговор.

— Разбира се, Чарлз — промълви усмихнат той.

Реджина поднесе лицето си за топлата целувка на възрастния човек. Погледът на Слейд беше интимен, гласът му — дрезгаво приглушен. Опитваше се да разгадае странното му настроение. Внимателно го наблюдаваше, докато прекосяваше помещението, и уверено се насочваше към нея. И ако преди миг сърцето й се обръщаше от новото вълнение, то сега препускаше в галоп.

Слейд беше поразително красив, невероятно елегантен, непривично изискан. Струваше й се убийствено привлекателен.

Никога преди не го беше виждала, облечен във вечерен фрак. Как бе могла дори за миг да си помисли, че този човек няма да се чувства комфортно в нейните среди? Той щеше да подхожда на всякакви среди, щеше да се чувства у дома си дори на аудиенция при кралицата.

Слейд се закова до нея, без да направи и опит да я докосне.

— Здравей, Реджина.

За миг двамата останаха безмълвни, вторачени един в друг. И тогава се намеси Едуард. Той пристъпи уверено напред и се изправи срещу Реджина.

— Опасявам се, че ще се наложи да прекъсна тази трогателна среща. — Той се усмихна любезно, пое ръката на Реджина и кавалерски я целуна. — Ако брат ми е онемял от изумление, това е напълно разбираемо, сестричке. Тази вечер ти си по-очарователна от всякога. Когато Слейд те представи на градската общност, несъмнено ще избухне истински фурор.

Реджина се изчерви, но така и не успя да откъсне поглед от Слейд. За нейна изненада той меко промълви:

— Брат ми е напълно прав.

Това беше комплимент! Реджина бе толкова развълнувана, че щеше да избухне в сълзи. Тя извърна бързо глава, за да прикрие мощните емоции, които простичките думи незабавно извикаха в душата й. Едва сега напълно осъзнаваше, че е като мек памук в ръцете на този мъж. Преди време бе наранил дълбоко чувствата й; сега й доставяше райско удоволствие. Реджина се боеше — боеше се да не остане отново наранена, ако позволеше този брак да продължи. Но как би могла да му откаже един последен шанс? И нима присъствието й тук тази вечер не показваше, че вече е взела своето решение?

Настаниха се в салона с по чашка аперитив в ръка. Въпреки че разговорът се водеше основно от Чарлз, който умело насочваше вниманието предимно към нея, Реджина чувстваше наелектризиращото присъствие на Слейд, който бе избрал стола точно до нея. Макар вече да бе узнала, че съпругът й води двойствен живот, очакваше да види у него поне намек за предишния Слейд. Но до нея седеше напълно нов човек. Напрежението, което бликаше от тялото му, нямаше нищо общо с онзи гняв. Беше достатъчно зряла, за да проумее, че съзнанието му е обсебено единствено от нея.

— Как ти се струва нашият прекрасен град, мила моя?

— Обожавам го. Винаги съм го харесвала. Често идвах тук преди, за да навестявам своите роднини, семейство Д’Аршан.

— О, да. Брет и неговата съпруга са наистина прекрасни хора. Кажи ми сега, познаваш ли добре града?

— Не твърде.

Чарлз веднага се обърна към Слейд.

— Допускаш сериозен пропуск, синко. Пренебрегваш прекрасната си съпруга, за да се грижиш за моите дела. Това трябва незабавно да се промени.

За нейна изненада Слейд се усмихна.

— Напълно си прав, Чарлз.

Чарлз отвърна на усмивката му.

— Защо не й покажеш града? Заведи я в консерваторията, покажи й вкусните деликатеси и пенливо вино на „Кърми стрийт“, обиколете нашите музеи и арт галерии. Заведи я и в китайския квартал. Ходила ли си някога в китайския квартал?

— Не.

— Струва си да се види.

Реджина погледна колебливо съпруга си. Идеята той да я разведе из града й се струваше вълнуващо примамлива, макар да се предполагаше, че няма търпение да получи развод. С всяка изминала секунда разрушителните й намерения избледняваха.

В момента го гледаше втренчено. Не можеше да прикрие изумлението си. Това не беше мъжът, за когото се омъжи в Мирамар — видът му в момента беше най-красноречивото доказателство за това. При всяка тяхна среща, откакто бе пристигнала в града, той сякаш разкриваше нови и нови страни от загадъчната си личност, които не бе забелязвала досега. Копнееше да узнае още, всичко за него.

— Какво ще правиш утре? — попита я внезапно той с напрегнато изражение на лицето.

Реджина с мъка осъзна, че е почти неспособна да му отговори.

— Н-нищо — заекна тя и потръпна от силата на погледа му. — Искам да кажа, че нямам конкретни планове за деня.

— Ще те взема в десет.

Трябваше да му откаже. Разумът й нашепваше, че още в този момент трябва да стане и да напусне този дом. Присъствието на Слейд й се струваше по-опасно от всякога. Истината беше, че от момента, в който за пръв път го зърна, този мъж я очароваше, хипнотизираше я. Караше я да забрави всичко останало, включително колко болезнено бе наранил душата й. Реджина обаче последва зова на сърцето си, с надеждата, че по-късно няма да съжалява за малодушното си отстъпление.

— Ще бъда готова.

Очите на Слейд проблеснаха, изпълнени с чувства, които Реджина се боеше да назове. Надяваше се да са нещо повече от обичайното мъжко задоволство. А Чарлз плесна одобрително с ръце.

— Много добре! А теб, Слейд, не искам да те виждам в офиса през остатъка от седмицата.

На вечерята Чарлз помоли Реджина да седне отдясно на него като почетен гост. През цялото време възрастният човек беше усмихнат и очевидно изключително доволен да домакинства на това приятно събиране на семейството и техни близки приятели. Слейд небрежно се настани на стола до нея. Срещу нея седеше Ксандрия, която изглеждаше зашеметяваща в кървавочервената си рокля с дълбоко деколте. До нея се разположи Едуард, очарователен, както винаги, и ослепителен в бялото си официално сако и черна вратовръзка.

Вечерята беше превъзходна — истинско кулинарно чудо, сътворено от ръцете на готвача французин. Подредбата на масата и обслужването бяха безупречни. Блюдата бяха поднесени върху белгийска ленена покривка във френски кристал и изискан порцелан. В центъра бе разположена изящна ваза с тропически цветя. Сякаш Реджина се намираше в някой изискан аристократичен дом в Лондон.

По време на вечерята съпругът й остана мълчалив, но мълчанието му не бе така потискащо, както в Мирамар. От една страна, изглеждаше й по-отпуснат и спокоен, отколкото някога го бе виждала; от друга страна, Реджина инстинктивно долавяше, че той се притеснява от присъствието й не по-малко, отколкото тя от неговото.

Разговорът се лееше свободно и от прекрасните вина „Бордо“ и „Совиньон“, и двете от прочутите винарни „Ротшилд“ във Франция. Чарлз, Ксандрия и Едуард до насита се насладиха на вкуса на божествения еликсир. Когато накрая им поднесоха десерта, Ксандрия каза:

— Татко, какво ще кажеш вие, господата, да не се оттегляте след вечеря в библиотеката, за да вземем заедно по едно последно питие?

— Нямам нищо против. — Чарлз погледна въпросително Едуард и Слейд. — Какво ще кажете, джентълмени?

— Аз съм съгласен — отвърна провлечено Едуард и извърна лениво поглед към сияещата Ксандрия. — Компанията определено ми допада.

Тя му се усмихна топло.

— На теб винаги ти допада компанията на красиви жени — каза сухо Слейд и се намести удобно на стола си. Очите на Реджина се разшириха, когато почувства допира на ръката му.

— За разлика от теб — отвърна Едуард развеселен, — който не би обърнал внимание, дори ако най-красивата жена на света влезе в помещението.

Слейд се усмихна.

— Тази вечер забелязах.

Реджина неволно извърна очи към него. Подобно на останалите мъже Слейд бе изпил доста вино по време на вечерята. Но не изглеждаше никак замаян. И наистина я бе забелязал, когато я въведоха в стаята — дори открито бе вторачил поглед в нея.

— Е, ако ти не забележиш прекрасната си съпруга, то някой друг несъмнено ще я забележи — отвърна натъртено Едуард, докато им сервираха шери и портвайн.

Съвсем невъзмутим, Слейд се размърда под масата и Реджина почувства допира на коляното му до своето. Пулсът й очевидно това и чакаше, защото сега неудържимо се разбунтува.

— Горко му на онзи, който се осмели да погледне жена ми със задна умисъл. Твърде благовъзпитан съм, за да спомена в присъствието на дами каква точно ще бъде съдбата му.

Реджина го гледаше невярващо.

Едва доловимо, той й се усмихна. Допирът на коляното му я смущаваше. Дъхът й замря. Какво ли ставаше със съпруга й? В що за настроение бе изпаднал? И какво ли трябваше да означава подобно поведение?

Внезапно мислите й бяха прекъснати от намесата на Чарлз.

— Може ли за момент да ви помоля за внимание — каза той и потропа с лъжица по празната си чаша. Всички насочиха вниманието си към него. В драматичната тишина Реджина внезапно бе връхлетяна от смътно подозрение за онова, което щеше да последва.

Чарлз бръкна в джоба на сакото си и извади някакъв плик.

— Преди всичко бих искал да вдигна тост за младоженците.

Реджина се напрегна. Подозренията й се оказваха основателни. Тя се осмели да погледне предпазливо Слейд с ъгълчето на окото си. Погледът й се плъзна по изсечените черти на лицето му. Определено бе очаквала да види у него следа от гняв или несдържан протест, но вниманието му бе изцяло насочено към нея самата, не към Чарлз. После почувства как грапавите му пръсти се плъзнаха по голото й рамо — само веднъж, за кратко.

— Дадено — каза усмихнат Едуард и се изправи. Ксандрия го последва.

— Нека щастието и, надявам се, любовта, никога да не напускат вашия дом — извиси възторжено глас Чарлз и вдигна чашата си.

Едуард и Ксандрия вдигнаха наздравица и отпиха. Реджина поруменя. Този път дори не се осмели да погледне към съпруга си. Той все още не беше отместил ръка от рамото й. Чарлз вдигна плика във въздуха.

— Това е един от най-приятните моменти в целия ми живот — подхвана той, внезапно развълнуван. — Слейд, от десет години ти си ми по-мил и от роден син. Реджина, ти си най-добрата съпруга за Слейд. Двамата си подхождате повече, отколкото бихте могли да предполагате. Това — той размаха плика в ръката си, — е нашият сватбен подарък — от мен и моята прекрасна дъщеря. — Чарлз го подаде на Слейд.

Той го пое леко усмихнат и очевидно слисан.

— Чарлз, не трябваше. — Слейд подхвърли преценяващо плика. — Вътре има нещо тежко. Сребърен долар?

Чарлз се разсмя от сърце.

— Хайде, отвори го.

Слейд се обърна да погледне Реджина, която стоеше смаяна до него, неспособна да откъсне поглед от щастливото му лице.

— Вътре има нещо тежко — каза й той. — Тежко и метално.

Тя нямаше сили да му отговори. Но точно в този момент разбра, че няма да се разведе е него. Щом този мъж можеше да се държи така, значи двамата имаха шанс, бракът им имаше шанс. А тя щеше да направи всичко възможно да го има до себе си такъв, какъвто го видя тази вечер — усмихнат, спокоен и щастлив.

Слейд отвори плика и извади отвътре някакъв ключ. Изражението му мигновено се промени. Той вдигна поглед към Чарлз и много тихичко попита:

— Какво е това?

— Събирайте си багажа — каза усмихнат Чарлз. — Защото това е ключът за „Франклин Стрийт“ 1700.

Слейд изглеждаше напълно слисан. Реджина се вкопчи в ръката му.

— Какво е това?

Но той дори не я погледна. Очите му не се откъсваха от ключа.

— Ключ за дома „Хенеси“ — промълви той толкова развълнуван, че думите излизаха почти неразчленени от устата му.

— Вие двамата го заслужавате — пророни благо Чарлз. — Идеален дом за прекрасни млади хора като вас.

Ръката на Слейд трепереше, обгърнала здраво ключа.

— Мисля, че не мога да приема такъв подарък. — Той все още не събираше сили да погледне нито Чарлз, нито когото и да било.

— Документите вече са на твое име. Удоволствието е изцяло мое, синко.

Реджина се взираше в грубо изсечения му профил. Слейд изглеждаше разчувстван до сълзи. Много внимателно и нежно тя докосна ръката му.

Той премигна смутено и я погледна усмихнат през сълзи. Думите му бяха все още тихи и накъсани и Реджина трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе:

— Това е едно малко имение.

Тя кимна. Горещи сълзи замъгляваха очите й. Най-после Слейд вдигна очи и погледна Чарлз в лицето.

— Аз… Аз съм потресен, не съм го очаквал. Не зная какво да кажа.

— Слейд, нямаш представа колко се радвам за теб. И макар да подозирам, че сега истинската ти цел е Мирамар, искам да знаеш, че винаги ще имаш дом и тук, и твоят дом ще те очаква. Мога само да добавя, че къщата е доста близо и до мен. — Чарлз се усмихна. Очите му бяха блестящи и влажни. — Но, синко, ако предпочиташ да я продадеш, ще те разбера. Знаеш, че под собствения ми покрив винаги ще има място и за теб.

Слейд поклати глава, неспособен да пророни и дума. Реджина безуспешно се опита да надникне в очите му. Никога нямаше да забрави този момент. Нищо чудно, помисли си тя, че Слейд предпочита Сан Франциско пред Мирамар. Сега всичко й се проясни.

Внезапно тя осъзна, че Слейд обгръща раменете й с ръка и силно я притиска към себе си.

— Благодаря ти, Чарлз. Благодаря ти, ние ти благодарим. — А после се разсмя и смехът му отекна като ведра музика в ушите й.

22

Реджина не можа да заспи. В съзнанието й отново, и отново се прожектираха паметните събития от дома на Чарлз Ман. Слейд изглеждаше толкова спокоен и ведър, сякаш бе напълно различен човек. Ведрите му усмивки, сухият хумор и топлият напрегнат поглед бързо се превърнаха в най-скъпите спомени в ума й. И онова деликатно подчертано собственическо докосване по рамото. Или онзи незабравим момент, в който всички станаха свидетели на безграничната любов от страна на неговия работодател и верен приятел.

В този миг Реджина се оказа неспособна да сдържи собствените си щастливи сълзи — плачеше със Слейд и заради Слейд, разтърсена до дъното на душата си и благодарна, че поне тук има истински баща, който го обича безусловно.

И понеже сънят упорито й се изплъзваше, Реджина неволно сравняваше това кратко време с вечерите, прекарани в Мирамар. И неизменно, колкото и да беше несправедливо, съпоставяше Чарлз и Рик. Разликите бяха космически. Топлината и сладкият уют в дома на Ман създаваха атмосферата, която трябваше да цари във всяко семейство. Тази мисъл я изпълваше със съжаление, изпълваше я с гняв. Никога не бе видяла подобна топлота в дома на Виктория и Рик. И все пак тя прекрасно знаеше, че Рик обича Слейд не по-малко от Чарлз Ман. Би заложила цялото си наследство на това свое убеждение. И защо ли Рик бе толкова заслепен, че отказваше да разкрие пред сина си своята безгранична любов? Защо трябваше непрекъснато да го дразни, да го обижда?

Но и Слейд далеч не беше същият в Мирамар. Защо ли не можеше просто да се отпусне и да покаже пред Рик и добрата си страна? Реджина започваше да подозира, че съпругът й умишлено предизвиква баща си, че целенасочено се стреми към безсмислените му обиди. Но защо? Откъде ли бяха тръгнали странните им взаимоотношения? Тя можеше само да се радва, че поне в Сан Франциско Слейд има второ любящо семейство в лицето на двамата Ман.

Реджина бе твърдо решена да стигне до дъното на блатото; тя искаше отговори. Искаше да види между Слейд и Рик отношения, които поне да не й напомнят час по час за озлобени кучета, озверели за капка чужда кръв. Каквито и вражди да бяха имали в миналото, сега нямаха причини да стоят настръхнали един срещу друг. Време беше и двамата мъже да заровят томахавката.

Кой ли беше истинският Слейд? Интуицията й подсказваше, че това са две страни на един и същи човек. В съзнанието й внезапно изникна сравнението между пустинята и топъл парник: в горещите пясъци на пустинята оцеляваха само най-силните, най-жилавите екземпляри, но в плодородната почва на оранжерията дори и най-крехките видове разцъфваха в пълната си красота. Мирамар цъфтеше, но беше емоционална пустош. Слейд трябваше да подхранва силата на своите емоции, ако искаше да оцелее там. Бе имал нещастието да бъде изоставен от майка си още като невръстно момче и да попадне на баща, поставил на пиедестал по-големия си син, неспособен да дава воля на чувствата си към него самия. В обкръжението на семейство Ман обаче нямаше нужда от предпазна броня. Крехките му чувства, уязвимата му страна бе обградена с любов и съчувствие. Тук той можеше да бъде себе си самия.

През изминалата нощ Реджина отново се бе влюбила в своя съпруг.



В този момент утринната тишина на преддверието бе нарушена от настойчивия звук на входния звънец. Обхвана я безпаметно очакване. Струваше й се, че е прекарала целия си живот в очакване на Слейд. В действителност от предната вечер Реджина нямаше търпение да го види отново. Как ли щяха да подхванат този нов етап в своите взаимоотношения? За нея поне това беше едно ново начало. Слейд очевидно го възприемаше по същия начин.

Миг по-късно съпругът й бе въведен в приемния салон. Реджина спря да крачи неспокойно из стаята и грижливо прикри всякакви следи от нервност по лицето си. Когато се обърна, очите й срещнаха погледа му. При вида му очите й се разшириха от изумление, сърцето й замря.

Не знаеше какво е очаквала да види, но със сигурност не беше елегантният господин, който стоеше невъзмутимо пред нея. Облечен в бяло сако с двуредно закопчаване, ушито по последния вик на модата, и мръснобелите панталони, Слейд бе самото въплъщение на класическата небрежна елегантност. На краката му блестяха меки, бели спортни обувки. Косата му бе гладко причесана настрани. Носеше дори бяла сламена шапка, макар Реджина да не можеше да си представи как ли ще изглежда с нея.

Сащисана, Реджина не съумяваше да прикрие откритото възхищение в погледа си. Но той самият бе толкова погълнат от нейната външност, че лицето й поруменя от удоволствие. Тази сутрин се бе облякла по-внимателно от всякога с единствената надежда да го впечатли. Пастелният костюм в кремави тонове подчертаваше тена на кожата й и идеално подчертаваше фигурата й. А Слейд определено изглеждаше впечатлен: в погледа му проблясваха искрици на нескрито одобрение. Реджина се смути, сякаш двамата не бяха вече споделили цялата гама от интимности, възможни между мъж и жена.

В неговата усмивка обаче нямаше и искрица свян. Гласът му прозвуча, преливаш от обещания:

— Здравей.

— Добро утро… Слейд.

Той пристъпи напред и кавалерски й предложи ръка.

— Навън е студено. Имаш нужда от връхна дреха.

Кой знае защо, милата му загриженост и собственическият жест й доставиха невероятно удоволствие. Тя наметна припряно плътната си пелерина. Докато излизаха от къщата, с всичките си сетива Реджина се наслаждаваше на допира на неговата ръка върху тялото. Слейд внимателно я насочваше по широкото каменно стълбище и покрай добре поддържаната морава досами градския тротоар. Отвън ги очакваше спретната двуколка с прекрасни кестеняви коне.

— Обичам сам да управлявам конете — заяви бодро Слейд, след като я повдигна нагоре и сам се настани до нея. — Имаш ли нещо против?

Тя поклати глава. Усещаше топлината, струяща от тялото му, което се намираше едва на няколко инча разстояние от нея.

Реджина стисна ръце в скута си. Колкото и отчаяно да се опитваше да потисне спомените, нито за миг не бе забравила своята първа брачна нощ. Помнеше усещанията, които я разтърсваха, докато ръцете му изследваха извивките на голото и тяло. Реджина потръпна, неспособна да овладее мислите си. В този момент Слейд шибна юздите и кестенявите кобили нетърпеливо подскочиха напред.

— Реших, че в този ранен час най-добре ще е първо да посетим парка Голдън Гейт. — Слейд се обърна въпросително към нея. Очите му изследваха чертите на лицето й, докато се установиха жадно върху плътните й устни.

— Нямам нищо против. — Искаше й се да види къщата на „Франклин стрийт“, техния сватбен подарък от Чарлз. Но се боеше да го помоли, опасяваше се, че това ще бъде твърде недвусмислен намек за новите й намерения да остане негова съпруга. Реджина прехапа устни. — Онова, което направи снощи Чарлз… Беше невероятен жест от негова страна.

— Така е.

Реджина го погледна колебливо.

— Той те обича като син.

— Аз съм късметлия — отвърна тихичко Слейд. — Чарлз също означава твърде много за мен.

Тя се запита дали и той като нея не мислеше за Рик в този момент. Неспособна да се въздържи, Реджина се размърда неспокойно на седалката.

— Слейд, Рик също те обича.

Той се напрегна. Лицето му потъмня. Когато най-после извърна очи към нея, в погледа му проблясвайте необуздан гняв. В него отново бе проговорил старият Слейд.

— Недей да разваляш всичко.

Реджина преглътна несдържания коментар, който напираше на устните й. Досега не беше осъзнавала колко лесно би могла да прогони щастливия Слейд и да върне на мястото му разярения.

— Извини ме — прошепна тя и наистина го мислеше.

— Няма нужда — отвърна остро Слейд. — Вината не е твоя. — После добави някак небрежно, без да я погледне в очите: — Тази нощ ходих дотам.

Реджина не го разбра.

— Къде?

Той я погледна напрегнато, сякаш се опитваше да я остави без дъх.

— В къщата „Хенеси“.

Реджина се вцепени.

— Разбирам.

Слейд се обърна напред и вторачи поглед някъде отвъд ушите на бързоногите кобили.

— Аз също бих искала да я видя.

Слейд се обърна рязко към нея.

— Наистина ли?

— Да. — Реджина си пое дълбоко дъх и за миг улови погледа му. — Много ми се иска.

Внезапно устните му се озариха от широка усмивка и той обърна рязко конете в обратна посока. Цялото му същество излъчваше някакво странно вълнение и несдържан възторг.

— Чудесно! — възкликна той. — Защото аз много искам да ти я покажа, Реджина.

— Това е — прошепна Слейд, но не понечи да слезе от файтона. Реджина погледна високата триетажна къща пред себе си.

Мъглата вече се бе вдигнала и денят обещаваше да бъде слънчев и спокоен. Къщата наистина наподобяваше малко имение. Беше изградена от червен камък и измазана с бяла мазилка. Входната врата напомняше порта на старинен замък. Точно над нея бе разположен кръгъл прозорец с интересен листовиден дизайн, подкрепян от две бели колони. Над него се издигаше висока кула. Централната част на къщата беше асиметрична и се извисяваше до покрива, който се спускаше стръмно над фронталната кула. От другата страна на главната постройка имаше още една кула. На последния етаж се открояваха три арковидни прозореца, укрепени с колони. Самият покрив беше мансарден. Етажите бяха разделени от корнизи, спираловидни резби и розетки. Детайлите биха изглеждали твърде претрупани, ако къщата не беше толкова огромна. Сградата беше построена в крак с последната архитектурна вълна. От пръв поглед Реджина Шелтън се влюби в това място.

— Е? — попита я Слейд и небрежно захвърли сакото си на седалката между тях.

— Красиво е.

— Винаги съм се възхищавал от това място. Тук всичко е грандиозно, но не и натруфено, издържано в детайлите, но не и глупаво. Искаш ли да разгледаш вътре?

Погледът й се сключи с неговия.

— Разбира се.

Слейд я подкрепи на слизане. Стори й се, че дланите му се задържаха на талията й малко по-дълго от необходимото, но тя предпочете да го премълчи. В момента обърканите обстоятелства като цяло я изнервяха повече от настойчивото му докосване. Нищо не изглеждаше наред. Слейд беше неин съпруг, но тя се чувстваше необяснимо нервна в негово присъствие. Двамата живееха разделени, но не можеше да мисли за тази къща по друг начин, освен като за техен общ дом. Освен това Слейд непрестанно се държеше като неин съпруг. В момента сваляше плътната пелерина от раменете й с думите:

— Това няма да ти е необходимо.

Слънцето отдавна бе прогонило утринната мъгла, така че неговото сако също остана в двуколката.

Двамата изкачиха бавно стълбите към входната врата. С всичките си сетива Реджина попиваше присъствието на този мъж. Не я свърташе на едно място, докато той пъхаше и завърташе ключа в бравата. Преди да отвори вратата, той я погледна изпитателно.

Реджина инстинктивно долавяше, че нещо неизвестно за нея се върти в главата му.

— О! — успя само да пророни тя, когато погледът й обгърна обширното преддверие. Помещението изглеждаше далеч по-внушително, отколкото можеше да се предполага отвън. Липсата на всякаква мебелировка засилваше усещането за някакво необятно пространство, а розово-белият мраморен под приковаваше погледа на посетителя. Стените бяха боядисани в розово-оранжев цвят.

Над главите им се процеждаше късче небесна синева, а слънчевите лъчи заслепяваха очите им. Реджина се обърна към Слейд, внезапно осъзната, че той я наблюдава с блеснали от напрежение очи. По тялото й пропълзя гореща тръпка.

— Прекрасно е.

Той наклони леко глава и приела безмълвната му покана, Реджина прекрачи прага на сградата. Все повече я смущаваше фактът, че двамата са сами в тази грамадна празна къща. Плахите им стъпки, тихите им гласове отекваха оглушително между каменните стени. Реджина спря на прага на огромна бална зала със сводест таван. Някой беше забравил два тежки, позлатени и безумно грозни стола, опрени с гръб към стената. Другата стена бе изцяло покрита с огледала. Ефектът беше крайно интригуващ. Двойни френски врати водеха към терасата над градината, осеяна с ароматни цветя.

Слейд стоеше безмълвен зад нея.

С всяка изминала секунда Реджина чувстваше нарастващо нервно напрежение. Тя преглътна мъчително и прекоси помещението, за да хвърли поглед на китната градина отвън. Усещаше напрегнатия поглед на Слейд в гърба си.

Едва доловимо тя се обърна и погледна силуета му в огледалото. Изражението му беше гладно, необуздано, свирепо. Тънките косъмчета на тила й се изправиха. Но така и не се помръдна.

Наблюдаваше го безмълвно в огледалото, докато той прекосяваше стаята и заставаше мълчаливо зад гърба й. Шумът от стъпките му отекваше оглушително. Кожата й настръхна. Зърната на гърдите й изпъваха ефирната материя на бельото й. Хрумна й, че намеренията му да й покаже къщата едва ли са били толкова добронамерени. Но отново не се помръдна. Бяха женени едва от няколко дни, но й се струваше, че мъчителната агония на раздялата продължава вече дълги години. Реджина обгърна раменете си с ръце, но не се обърна към него. Не беше нужно, защото с ъгълчето на окото си все още наблюдаваше силуета му в огледалото.

Той се спря точно зад нея.

— Е?

— Харесва ми. — Думите се изтръгнаха накъсани от устата й и отекнаха в тишината на празното помещение. Гласът й проехтя, повторен стократно.

— На мен също ми харесва. — Ехото настойчиво повтори неговите думи. После ръцете му се плъзнаха по раменете й.

— Слейд… — Докосването му беше едва доловимо, но тялото й потръпна неудържимо, изпълнено с познатия копнеж. Устните му докоснаха нежната кожа на шията й. Слейд. За миг, както си стоеше пред него, а устните му изследваха нежно извивките на врата и, на Реджина й се стори, че отново е промълвила неговото име. Но не беше. Беше стаята, която насмешливо повтаряше след нея, сякаш й се подиграваше, а гласът й звучеше странно — дрезгав, прелъстителен, пълен с надежда и отчаяние.

— Но най-много от всичко харесвам това — прошепна Слейд, а немите стени върнаха гласа му. Харесвам това… Харесвам това.

Реджина стоеше притихнала, поразена едновременно от насмешливия кънтеж на стените и странното усещане за неговото твърдо и възбудено тяло, притиснато здраво към нажежената й плът. Слейд не откъсваше устните си от настръхналата кожа на врата й. Дори да намереше в себе си сили да се отдръпне и да си отиде, това пак би било невъзможно, защото ръцете му я държаха здраво и решително. Задъхана, Реджина си пое дълбоко въздух. Накъсаният звук проехтя в тишината. Ръцете му се плъзнаха надолу, помилваха корема й и спряха досами потрепващата извивка между краката й.

— Слейд! — протестът й бе лишен от всякаква настоятелност. — Може да влезе някой. — Слейд… Може да влезе някой.

Ръката му се плъзна по-надолу и се притисна интимно към плътта й, въпреки надиплените фусти на лягната й рокля.

— Заключих вратата. — Стаята напяваше своя рефрен.

Тръпнеща, Реджина затвори бавно очи. Слейд очевидно внимателно бе планирал това, но въртеливите движения на топлата му длан насочваха мислите й в друга посока. Той разтвори пръсти и ожесточено замачка плътта й по-грубо и по-дълбоко. Всичките й дрехи, дори и бельото, бяха копринени, а ефирната материя помежду им правеше изживяването непоносимо. Реджина нададе мъчителен стон. Стаята й отвърна със стон.

Въпреки деликатната копринена материя, сръчно и безмилостно Слейд проникна във влажния отвор между краката й. Реджина тръпнеше неудържимо. А в следващия момент от устните й се изтръгна мъчителен стон на удоволствие.

Викът й се удари в стените и проехтя в просторната зала. Кулминацията вече бе отминала, но Реджина все още дочуваше собствения си вик и потръпна от смущение. Засрамена от себе си, тя се опита да се освободи от Слейд, но той нямаше намерение да я изпуска от прегръдката си. Вместо това я изтика решително пред себе си, без нито за миг да отлепи тялото си от нейното.

— Не, сладка моя, не — прошепна задъхано в ухото й. Членът му беше напрегнат и болезнено твърд. — Реджина, не казвай не, не и сега.

Реджина, не казвай не, не и сега…

Гласът му отекна двукратно — дрезгав, еротичен, чувствен звук. Той я тикаше припряно към позлатения безвкусен стол, като същевременно надипляше палите й високо на гърба, плъзгаше ръце по голите й бедра и смъкваше ефирните бели гащички от нея.

Реджина нямаше избор. Едната му ръка уверено я направляваше и я притискаше надолу и напред. Ръцете й се вкопчиха безпомощно в дървената облегалка на стола.

Слейд целуваше бясно врата й и притискаше възбудения си член към голия й гръб. Реджина простена и се изви в остра дъга, за да му позволи да плъзне горещата си длан по чувствителната кожа на бедрата й и нагоре между тях. Несдържан вик се изтръгна от устните й, когато ръката му притисна пламналата плът между краката й. Този път Слейд вкара в нея два пръста — грубо и настъпателно.

Реджина се гърчеше сдържано. Стоновете й едва бяха заглъхнали, когато задавеният й хленч отекна глухо в помещението. Тя беше ужасена, дълбоко потресена от несдържаната какофония от звуци, която сама създаваше, но тялото й настойчиво изявяваше неотложните си нужди, които не се поддаваха на никакъв привиден контрол. Плътта около пръстите му пулсираше неудържимо. Още миг и щеше да го помоли да я обладае — за несравнимото удоволствие да го почувства между краката си, твърд и горещ. Но в този миг Слейд пъхна пръстите си още по-дълбоко и нямаше време да се сдържи. Тялото й се разтресе в нови опияняващи спазми.

Риданията й отекнаха във въздуха около тях.

— Да! — викаше Слейд като обезумял. — Да!

Ехото върна думите му, примесени със затихващите звуци от собствените й неудържими стонове. В следващия момент той плъзна внушителната си мъжественост дълбоко в недрата на тръпнещата й плът.

Реджина нададе екзалтиран вик. Стаята го върна умножен, докато Слейд придържаше с опитните си ръце бедрата й и нахлуваше е яростни тласъци в нея. Реджина се чу изумена да го окуражава, и то не веднъж, а цели три пъти. Чу се да го моли, а всеки звук, изтръгнат от устата й, отекваше като разбунен хор, сякаш стаята около тях имаше свой собствен глас и се надсмиваше над примитивната им страст.

Слейд повдигна нагоре бедрата й, а тласъците му ставаха все по-чести, по-яростни, напълно безмилостни. Реджина потръпна отново, плътта й се впусна в бесни конвулсии, а от устните й отново се изтръгна неговото име. Слейд нададе яростен вик.

Стаята се завъртя около нея. Слейд… Слейд… Слейд. Стените пееха в странен хор. Тя политна напред, но силните ръце на Слейд я притискаха здраво. Притисната в облегалката на стола, Реджина слушаше ехото от собствените си вопли, докато гласът й затихна и накрая съвсем замря.

Тя потръпна. Внезапно си спомни за огледалото и любопитно се извърна натам. Изглеждаше точно толкова дива и безсрамна, колкото бе прозвучал и гласът й преди миг. Косата й се бе измъкнала от стегнатата хватка на изящния й кок. Застанал плътно зад нея, Слейд притискаше ребрата й и изтикваше гърдите й нагоре и напред. Позата й беше крайно прелъстителна. Роклята й беше надиплена в безпорядък високо на гърба, задните й части блестяха в ослепителната си белота, притиснати плътно към слабините на Слейд. Той бе облечен само с бялата си риза. Очевидно във върховния момент бе изритал панталона си далече встрани.

Реджина затвори очи. Обля я гореща вълна. Не биваше да поглежда в огледалото. И, мили боже, целият този шум! Никога нямаше да забрави тези звуци. Но споменът за неудържимите стенания, съчетан с онова, което се отразяваше в огледалото, я накара отново да потръпне от желание.

Беше също толкова хубаво, колкото и последния път. Слейд дишаше тежко във врата й.

— Ужасно — успя да прошепне Реджина. — Беше ужасно. — После потръпна, защото просторната стая за тържества не беше свършила с ироничното си представление и нетърпеливо върна думите й — по-силни и стократно умножени. Ръцете му подсилиха желязната си хватка.

— Ти го искаше точно толкова, колкото и аз самият. Не се опитвай да отричаш.

Ти го искаше точно толкова, колкото и аз самият… Не се опитвай да отричаш.

Гласът му възбуди сетивата й. Беше дрезгав, приглушен и примамливо сексапилен, когато изпълни напрегнатата тишина на стаята. Тя не му отговори. Нямаше смисъл да отрича очевидното.

Слейд извърна глава и Реджина разбра, че съзерцава отраженията им в огледалото.

— Слейд — опита се да протестира тя с натежал от сласт глас. Той посегна да повдигне предната част на полата й.

— Не — прошепна тя, а стаята повтори шепота й. Накрая не се сдържа да не погледне какво се случва в огледалото.

Луксозната материя разкри глезените и закръглените й прасци. Под полата лъснаха изваяни крака, обвити в тънки чорапи. Слейд оголи коленете й. Почувства се замаяна, но не намери в себе си сили да погледне встрани. Носеше дантелени жартиери, поръбени с розови панделки. Когато полата й се устреми по-нагоре, Реджина понечи да протестира, да му нареди да спре, но така и не издаде звук.

Слейд повдигна полата й още повече. Голите й бедра бяха съблазнително изваяни и блестяха в цвета на слонова кост. Реджина потръпна. Зад нея членът на Слейд се издигна неудържимо и се притисна в голото й седалище. Той вдигна полата над пъпа й.

— Не — сепна се Реджина, но собственото й голо тяло в огледалото я изпълваше с непознати досега емоции.

Не, отекна задъхано стаята, а отчаянието се преплиташе с несдържано желание. Не.

Слейд плъзна свободната си ръка по гладката кожа на корема й и нетърпеливо я зарови в къдравите косъмчета на слабините й.

— Ти ме желаеш — прошепна приглушено той. Дори не се опитваше да сниши гласа си. Очевидно се забавляваше с присмехулното ехо на стаята.

Реджина тръсна глава, докато думите му отекваха в смълчаната тишина.

Той се изсмя — грубо, безочливо, похотливо. Смехът му вибрираше настойчиво в пространството около тях, а пръстите му настоятелно разгръщаха плътта между краката й. Реджина се притискаше към него.

— Моля те! — извика диво тя. — Моля те! Моля те!

— Молиш ме за това? — Запита грубо Слейд, а пръстите му проникнаха по-надълбоко в плътта й.

— Да. — Гласът й бе сподавен стон. Осмели се да погледне отново в огледалото. Вече не изглеждаше шокирана и ужасена. Тялото й бе твърде напрегнато, гърчещо се от горещо желание.

Внезапно Слейд я завъртя и я постави седнала на стола. Вместо да свали полата й надолу, той я повдигна още по-високо. Преди Реджина да успее да протестира, Слейд сграбчи брадичката й и зацелува диво устата й. Неспособна да му се противопостави, тя грабна лицето му и страстно отвърна на целувката. Устните им се сляха, езиците им нетърпеливо се преплетоха.

Изведнъж Слейд се плъзна пъргаво на пода и разтвори широко бедрата й. Реджина изкрещя неистово, поразена от сръчната атака на езика му. С палците на ръцете си той придържаше плътта й широко разтворена, а езикът му настъпваше дълбоко в нея — настойчив и безмилостен завоевател. Тялото й бе разтърсено от диви тръпки, а погледът й случайно попадна върху огледалото.

Твърде късно. Беше твърде късно да протестира и твърде късно да спре. Тя се вкопчи несдържано в косата му и отметна глава назад, а безумните й крясъци изпълниха въздуха около тях и отекнаха отново и отново. Когато най-сетне се облегна назад, отмаляла от изтощение, виковете й все още отекваха в наелектризираната тишина. Слейд се изправи пъргаво на крака, пъхна ръка под седалището й, за да я повдигне към себе си, и отново нахлу във влажната й пещера. Миг по-късно той наклони стола назад, така че гърбът й се опря в стената. Подхвърляно от мощните му тласъци, тялото й подскачаше неудържимо и отново се отпускаше. След малко Слейд реши, че и това вече не го задоволява. Той се отпусна бавно на пода и отнесе Реджина със себе си. После отново нахлу безмилостно в нея.

Реджина вече не се чувстваше изморена. Тя се вкопчи неистово в него, високо го окуражаваше, подтиквана от луда страст и несдържано вълнение. Тежкото дишане на Слейд отекваше в стаята. Във въздуха се извисяваше шумното пошляпване на телата им. Нейните неудържими писъци ехтяха в пространството. Слухът им вибрираше от шумове. Дишането му премина в кресчендо. Унесена в първичния ритъм на любовта, Реджина премина отвъд ръба. Той я последва, този път крещящ от облекчение.

За пореден път Реджина се оказа неспособна да повярва какво са извършили. Лежеше просната на голия, хладен под, гола до кръста. Слейд беше плътно притиснат към нея, обгърнал собственически с ръка голите й гърди.

Тя не съжаляваше за стореното. Изненадана беше, че нейната благоприлична натура доброволно е участвала в подобна развратна сцена, но не съжаляваше. Все още неопомнила се, Реджина придърпа полата си надолу. После погледна крадешком към Слейд и видя, че е развеселен. Но тя остана озадачена не от игривата усмивка на устните му, а от разнеженото изражение на лицето му.

— Не е нужно да се криеш от мен. — Гласът му беше мек и предизвикателен. Усмихна се, когато думите му отекнаха в празната стая.

— Аз и не искам — отвърна Реджина, като се опитваше да говори възможно най-тихо. — Просто мисля, че така е редно.

Това го разсмя. Реджина се вцепени. Смехът подчертаваше тъничките бръчици около очите му. След миг Слейд придоби отново сериозно изражение и я погледна настойчиво в очите.

— Това, че държиш на благоприличието, може само да ме радва. Искам да бъдеш благоприлична, Реджина. Ти си такава знатна дама, че аз дори не мога да проумея как е възможно да желаеш мъж като мен. Но не искам у тебе никакви задръжки, докато двамата правим любов.

Лицето й се обля в гъста руменина.

— Мисля, че в това отношение няма за какво да се притесняваш. — Реджина беше развълнувана. Много съпрузи биха я порицали за страстната й натура, биха я нарекли порочна, но той не го направи. Каква късметлийка беше само!

— Не — съгласи се и Слейд с доволна усмивка. — Не мисля. — После започна да дразни с връхчетата на пръстите си чувствителното зърно на едната й гърда.

Стори й се много странно, но цялото й тяло откликна на допира му и закопня да получи повече. Отново.

— Никога няма да ти се наситя — прошепна Слейд досами ухото й. — Толкова си красива! И така… съвършена.

Реджина се чувстваше всичко останало, но не и съвършена, само че в момента не възнамеряваше да обсъжда това със Слейд. Очите й плувнаха в сълзи.

— Ти също си красив.

— Но не и съвършен.

Погледът й, насочен досега към ръцете му, които си играеха нежно с гърдите й, в миг се вдигна към очите му. Тя въздъхна от облекчение, когато зърна закачливата му усмивка.

— Не, не и съвършен. Но за мен това няма значение.

Очите му потъмняха. Слейд сграбчи реверите на жакета й и решително я притегли под себе си. Реджина лежеше напълно неподвижна. Той се наведе обещаващо над нея.

— Опростени ли са греховете ми?

Тя така и не разбра дали съпругът й говореше за начина, по който я бе напуснал.

— Да.

Слейд впери в нея очи, натежали от страст, а после бавно, едно по едно, започна да разтваря копчетата на копринената й риза.

— Искам те гола. — Гласът му бе дрезгав и неудържимо съблазнителен. — Искам да те видя гола. Искам този път, когато те взема в ръцете си, никакви прегради да не застават между нас.

Ехото повтори думите му стократно.

23

Слейд прекрачи прага на дома си на „Голф стрийт“. Коридорът тънеше в мрак, въпреки че отвън слънцето още не беше залязло. Той включи осветлението, но дори и не понечи да изкачи стръмната стълба нагоре.

Какво, по дяволите, правеше?

Току-що бе оставил Реджина в дома на чичо й, след като й обеща да я потърси на следващата сутрин. След като напуснаха къщата „Хенеси“, двамата бяха прекарали следобеда в усмивки и безоблачно настроение. Допреди няколко часа дори не се беше надявал нещата да потръгнат толкова лесно. Никога преди не се бе чувствал толкова спокоен и щастлив и със сигурност никога в живота си не бе изпитвал такова пълно задоволство. А Слейд имаше достатъчно опит, за да съзнава, че изживяванията през този следобед са били цялостни и завършени, далеч извън сферата на елементарното физическо задоволяване.

Но увереността му се стопи в момента, в който я остави в чуждата къща. На нейно място се загнезди съмнението.

През изминалия ден бяха поставили основите на един процес, който можеше да доведе само до един изход: сдобряване. Слейд искаше двамата да се сдобрят. Желаеше тази жена. Никога не беше искал нещо толкова отчаяно, колкото в момента искаше своята съпруга, и то не само физически. Но, Исусе, веднъж вече тя се бе опитала да го напусне. Сега двамата отново бяха любовници, бяха изживели цялата гама от интимност, която съдържаше това понятие. Но той искаше да отиде по-далече, да навлезе по-дълбоко, да надникне в душата й.

Защото днешният ден бе ознаменуван с още едно грандиозно решение. Нямаше да вземе парите от нейното наследство. Не можеше да я използва по този начин. Трябваше да вземе заема, който Чарлз услужливо му бе предложил. А скоро щеше да се върне в Мирамар, за да започне трудното и амбициозно начинание — да превърне ранчото в съвременно печелившо предприятие. И ако дотогава успееше да се помири с жена си, несъмнено щеше да я вземе със себе си у дома.

Там ги очакваше скромен и пестелив живот. Щяха да изминат много години, преди да успее да й осигури живота, с който бе свикнала. Дали Реджина би могла да се адаптира към такъв простичък начин на живот? Би ли могла елегантна дама като нея да възприеме задълженията на съпруга на собственик на ранчо? Щеше ли да бъде щастлива в Мирамар? Слейд искрено се надяваше това да е възможно. Искаше му се да вярва, че точно така ще стане. Но не можеше да бъде сигурен.

Внезапно съзнанието му бе обхванато от тежко униние. Това беше най-светлият и същевременно най-нерадостният етап от живота му. Слейд се чувстваше безпомощен, сякаш от него се очакваше да стреля по призраци в тъмното. Обхвана го и бурна ярост. Не знаеше точно кое или кой са предизвикали гнева му. Със сигурност не беше Реджина. Слейд подозираше, че трябва да насочи чувствата си към самия себе си, задето не можеше да й даде всичко онова, което искаше и трябваше да й даде.

Той въздъхна тежко и изкачи стълбите към своята спалня. Малкото двойно легло беше застлано, но разхвърляно. Слейд предпочете да не обръща внимание на купчината дрехи върху пода и се залови да сваля вратовръзката си. После съблече сакото и панталоните си и ги захвърли на облегалката на стола, а чорапите и бельото си заряза направо на пътеката. Накрая прекрачи прага на тясната баня и напълни ваната.

В спалнята отекна шум от стъпки. Слейд се приведе към ръба на порцелановата вана и надникна в стаята си. Едно дребно китайче мигновено се закова досами вратата.

— Миста Слейд! Вие дома!

Слейд се ухили.

— Какви ги вършиш, хлапе?

— Работи в кухня — отвърна Ким засмян.

Слейд се съмняваше в това. Ким не можеше да готви, а и в кухнята нямаше никакви прибори, но хлапето вероятно чистеше от време на време.

— На бюрото има чанта с храна за вечеря.

Живите очички на момчето проблеснаха с нетърпение.

— Ребрата на Джо Рибхауз?

— Нали това си пожела? — Слейд се намести удобно във ваната.

— Искате изтрие гърба?

— Изчезвай, хлапе! — изръмжа Слейд. Ким просто го дразнеше, защото знаеше, че Слейд никога не му позволява да му трие гърба. Момчето излетя от стаята, несъмнено твърдо решено да си устрои пиршество с ребрата на Джо Рибхауз.

Макар да беше доста късно, Слейд се облече като за работа в офиса. Не му се вярваше да свърши някаква ползотворна работа — не и докато мислите му кръжаха като омагьосани в една и съща посока, но беше длъжен поне да опита. Той се спускаше безшумно по паянтовата стълба, когато някой внезапно почука на вратата.

Сърцето му прескочи няколко удара. Първата му мисъл бе, че това е Реджина. Но не беше изминал и половин час, откакто я остави в дома на чичо й. Не, една истинска дама като неговата съпруга никога не би тръгнала на посещения по това време.

Той отвори рязко вратата. На прага стоеше баща му, здраво стиснал в ръка малка туристическа чанта.

— Добре че те намирам у дома, момче.

Слейд беше сащисан. Никога досега Рик не го бе посещавал в големия град, нито веднъж Хрумна му обаче, че никога преди той не е бил женен за наследница на семейство Браг, до чиито пари баща му несъмнено копнееше да се докопа. Макар и неохотно, Слейд отстъпи встрани, за да позволи на баща си да влезе.

— Наистина успя да ме изненадаш.

— Обзалагам се. Тук ли е Едуард?

— Едуард идва и си отива. Какво искаш?

— Какво искам? — Рик остави малката си чанта на земята. — Прекарал съм целия ден в някакъв нажежен влак! Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

— Това е. Защото не ми се вярва това да е приятелско посещение от страна на любящ баща.

— Е, грешиш — не се предаде Рик. — В коридора ли ще трябва да стоим?

Слейд вдигна безразлично рамене и последва баща си в гостната, която се намираше точно срещу входната врата. Никога не използваше тази стая. Точно затова всичко там бе изрядно подредено.

Рик мигновено забеляза масичката с пръснати по нея бутилки и наля по едно питие и за двама им.

Слейд не бе изпитвал желание да пийне нещо през целия ден с изключение на единствената чаша вино, която двамата с Реджина споделиха по време на обяда си късно следобед. Сега обаче охотно прие парливия бърбън.

— Нека да не го увъртаме — каза меко Слейд.

— Окей — съгласи се баща му и се огледа мрачно наоколо си. — Това място е най-долнопробната бърлога, която някога съм виждал.

Слейд мислено се съгласи. Понеже бе взел къщата под наем, беше наел и фирма, която да я обзаведе. Нищо тук не пасваше на вкуса му. Диванът беше твърде голям, тапицерията — ярка и безвкусна, тапетите — твърде красиви, а антикварните предмети — кичозни и ненужни. Масата отляво бе обсипана с черно-бели фотографии с дървени рамки, но той не познаваше никой от хората на тях. И ако трябваше да говори откровено, днес просто не беше в настроение за ожесточена словесна битка.

— Хм, е, аз и бездруго рядко се завъртам тук.

— Къде е жена ти?

Слейд се напрегна.

— Значи най-после стигнахме до въпроса.

— Тук ли е? Искам да поздравя малката дама.

— Не.

— Не е тук? — Рик изглеждаше изумен. — Не си й дал развод, нали?

Слейд стисна здраво зъби.

— Не, не съм.

Рик изглеждаше искрено облекчен.

— Не забравяй, че тя държи ключа към бъдещето на Мирамар.

— Не съм забравил. През цялото време си знаел истината, нали? Знаел си, че е наследница на семейство Браг?

Очите на Рик се разшириха.

— Не е вярно!

Слейд реши въпреки всичко да задълбае въпроса, който непрестанно го терзаеше.

— Не ти вярвам, Рик!

Рик вдигна безмълвно ръце.

— По дяволите, добре. Предполагах.

— Знаеш ли какво? — Слейд позеленя от гняв. — Ти си един долен кучи син!

— Направих го заради теб!

— Направил си го заради себе си! Заради Мирамар!

— Направих го също заради себе си и Мирамар — отвърна решително Рик. — Но ако тя не беше такава очарователна и мила дама и ако ти не беше толкова запленен от нея, Бог ми е свидетел, че никога не бих го направил!

Слейд гледаше невярващо баща си.

— Ти имаш нужда точно от такова момиче, и двамата го знаем! Нуждаеш се от добре възпитана млада дама, която да ти стане съпруга, и от цяла сюрия дечурлига! От години се нуждаеш от весел и спокоен семеен живот!

Слейд присви замислено очи. Рик беше прав, дяволски прав. Нуждаеше се от Реджина Шелтън. Нуждаеше се от нейните изискани маниери, от доброто й възпитание, от извънмерната й щедрост, от милото й съчувствие и горещите усмивки. Нуждаеше се от пламенната й страст. Нуждаеше се от нея и точка. А ако тя пожелаеше да го дари с деца… Сърцето му се обърна. Но пред всичко това имаше едно голямо „ако“. Слейд скръсти предизвикателно ръце.

— Трудничко ми е да повярвам, че си решил да играеш ролята на сватовник.

Рик се ухили.

— Да, но точно това направих. Ти можеш да вярваш в каквото си поискаш. Но ако ми кажеш, че не я харесваш, ще те нарека лъжец.

Неспособен да приеме мисълта, че баща му е действал, воден от нещо друго освен от себични подбуди, Слейд предпочете да смени темата.

— Чарлз ни предложи заем.

— Не.

Слейд отдавна бе наясно, че Рик не би приветствал идеята да стане длъжник на Ман. Той самият все още се притесняваше да вземе заем от верния си приятел, но не чак толкова, колкото да използва парите на Реджина.

— Възнамерявам да го приема, освен ако своевременно не намериш друг начин да се сдобием с пари, за да внесем дължимите суми в банката и да управляваме ранчото през следващите пет години.

— Тая няма да я бъде! — възкликна Рик, излязъл от кожата си от гняв. — Няма да приема и пукнат цент от Чарлз Ман! — Той захвърли гневно празната си чаша на масата. — А твоята малка женичка случайно е богата наследница!

Слейд премълча. Не влизаше в работите на Рик да узнава, че синът му няма въобще да закача парите на богатата си съпруга. А Рик неведнъж го бе подхлъзвал, така че щеше да оправи сделката с Ман на четири очи.

— Къде е тя? — попита отново Рик.

— Отседнала е при роднините си, семейство Д’Аршан.

— Това вече е страхотно! Не трябва ли една жена да живее при законния си съпруг? Трябва незабавно да оправиш нещата между вас, момче. — Рик предпочете да премълчи, че разчита на нейното наследство и че с мъка на душата брои дните до обявяването на ипотеката за пресрочена.

Вътрешно Слейд кипеше. Дълбоко в себе си неистово копнееше да живее в един дом с Реджина. През изминалия ден на няколко пъти изпитваше пориви да я попита дали не е променила решението си за развода, откровено да я помоли да се премести в неговия дом. Но така и не го направи. Това щеше да бъде финалната крачка към окончателното им одобряване. И не разяждащите съмнения го възпряха да помоли съпругата си да се върне при него, а някакъв дълбоко вкоренен в душата му страх.

— Виж какво, старче, това изобщо не е твоя работа. Вярно е, че ти си този, който ме подтикна към тази женитба, но това си е моят брак и смятам сам да се справя с проблемите си.

— А дали ще се справиш? — попита насмешливо Рик. — Как ще стане това, след като живеете разделени.

Слейд отпи огромна глътка бърбън. Костваше му неимоверни усилия да запази присъствие на духа. В този момент наистина не изпитваше желание да си създава допълнителни главоболия. Без да каже и дума, той извика в съзнанието си ангелското лице на Реджина. Подейства му успокояващо.

Рик изглеждаше озадачен от липсата на всякакъв отговор.

— И така, защо тя не е тук, където й е мястото? Или още по-добре, защо и двамата не сте в Мирамар, където ви е мястото?

Слейд внимателно постави чашата си на масата.

— Наистина ли мислиш, че тя би могла да живее в Мирамар? За неограничен период от време?

Рик се намръщи насреща му.

— Що за въпрос е това? Разбира се, че мисля. Какви нелепи мисли се въртят в главата ти този път?

Слейд изпита безумния порив да разкаже всичко на Рик, да излее изцяло душата си, но това би било неразумно от негова страна.

— Тя определено не е провинциален тип жена.

— И какво от това? Все още не съм срещал нормален човек, който да не се влюби в Мирамар рано или късно.

Слейд премълча. Рик, разбира се, беше предубеден, но нали когато ставаше дума за Мирамар, и той самият не беше безразличен?

— Виж какво — подхвана Рик и насочи показалец към сина си, — не се опитвай да гониш вятърни мелници. Просто я доведи у дома и всичко ще се нареди. Сега тя е твоя съпруга, или трябва да ти напомням и това? Мястото и на двама ви е в Мирамар, при мен, а не тук, при някакъв си шибан непознат.

— Не е нужно да ми напомняш — отвърна мрачно Слейд.

— На мен обаче не ми изглежда така. Поне говорил ли си с нея, откакто е пристигнала в града?

— Говорих. — Слейд не сдържа усмивката си при милия спомен. — Видях се с нея. — Изненада се от себе си, че с такава готовност уведомява баща си за своя живот. — Прекарахме деня заедно. Заведох я в „Клиф хаус“ на обяд.

Рик засия.

— Радвам се да го чуя! — Той пристъпи напред. — Като заговорихме за храна, гладен съм като вълк. Да отидем някъде да хапнем.

— Току-що се нахраних — отвърна лаконично Слейд. — Сега имам работа в офиса. Ако искаш да отидеш някъде, аз ще те закарам. — Той се обърна и с решителна крачка напусна помещението. Така и не видя разочарованието, което се изписа по лицето на баща му.



Реджина погледна въпросително малкото момче, което стоеше срещу нея с бележка в ръка.

— От Слейд?

— Да, миси, от миста Слейд. — Детето засия.

Реджина не успя да се усмихне в отговор. В душата й се прокрадваше тревога. Слейд вече закъсняваше. Беше обещал да я вземе точно в десет и половина, но вече наближаваше единайсет. А сега нямаше нужда да чете тази бележка, за да се досети, че съпругът й изобщо няма да дойде.

Скъпа Реджина, за съжаление изникна неотложен проблем, който изисква незабавното ми внимание. Ако успея да оправя нещата навреме, ще ти се обадя вечерта. Все пак, ако имаш други планове, не се съобразявай с мен.

Винаги твой: Слейд.

Реджина смачка бележката в дланта си. Разочарованието я връхлетя с такава сила, че крайниците й се разтрепериха. Непрестанно се питаше дали наистина е изникнал чак толкова неотложен проблем, или просто съпругът й предпочиташе работата си пред нейната компания. За времето, което бе прекарала в града, тя бе проумяла какво огромно значение има работата за него.

— Миси иска изпрати бележка? — попита нетърпеливо момчето.

Реджина едва го чу. Съкрушена, тя поклати отрицателно глава. Хлапето се поклони и прекрачи прага заднешком, после се обърна и се втурна лудешки надолу по стълбите към изхода. Тя почти не го виждаше, когато то внезапно смени посоката и се пъхна под живия плет на съседите, за да скъси разстоянието.

Предният ден бе толкова приятен — твърде приятен очевидно. След като напуснаха новата къща „Хенеси“, Слейд я заведе на обяд в „Клиф хаус“, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан. През цялото време двамата се гледаха влюбено, усмихваха се един на друг и се наслаждаваха на неприличното си щастие. Почти не бяха разговаряли. Реджина с нетърпение очакваше да обсъдят своите взаимоотношения, но искаше той да повдигне въпроса.

А Слейд така и не я попита дали все още иска развод.

Не я помоли да се премести в неговия дом.

И дори не я попита какво ще правят с бъдещето си — с общото им бъдеще.

Реджина, от своя страна, се боеше да повдигне тези въпроси. Подобен подход не беше приличен и щеше да се възприеме като непростима агресивност. Като мъж и глава на семейството редно беше Слейд да определя границите и да обявява правилата. Той сам трябваше да поиска двамата да сложат край на неуместната си раздяла. Но той не го направи. След прекрасната вечеря просто я отведе у дома. В каретата я целува дълго време, преди да се откъсне от нея и да я остави пред вратите. В този миг Реджина бе изпитала твърдата увереност, че съпругът й истински я обича. А сега се питаше дали всичко не е било само изблик на животинска страст.

Потънала в мрачни мисли, Реджина се отпусна в канапето в преддверието. Чувстваше се безсилна да вземе каквото и да било решение. Не беше сигурна дори дали Слейд щеше да й се обади на вечерта. Може би просто се опитваше да отвлече вниманието й с празните си думи. Вероятно предпочиташе двамата да живеят в отделни жилища. В Лондон поне това бе общоприето.

Внезапно Реджина се изправи. Искаше истински и пълноценен брак. Още от самото начало, когато все още се мислеше за Елизабет Сейнт Клер, целта й беше истински брак със Слейд. Чувстваше се изпълнена с такава отчаяна решителност, че би могла да махне с ръка на всички установени норми и да се премести в дома му със или без неговото разрешение. Но нямаше да стигне чак толкова далече. Все пак по закон беше негова съпруга, а това определено й даваше и някои права. Вероятно мъжът й нямаше да се разстрои чак толкова, ако си позволеше поне за миг да надникне в дома му.



А там цареше пълна суматоха.

Вратата й отвори невръстният прислужник, който й бе отнесъл бележката. Реджина премигна. Коридорът тънеше в такъв гъст мрак, че очите й едва привикнаха с тъмнината.

— Миста Слейд не тук — заяви отсечено момчето.

— Знам — отвърна Реджина. Без да му поиска разрешение, прекрачи прага и включи неугледната стенна лампа. — Така е доста по-добре.

Тя се огледа внимателно наоколо си. Къщата изглеждаше мрачна и сива. Коридорът имаше нужда от освежаване, което лесно можеше да се постигне с една-две пъстри картини в рамки и още една стенна лампа. Подът изглеждаше прашен, стар и износен. Имаше нужда от солиден пласт прясна боя. Реджина започна да се усмихва.

Тя надникна предпазливо в гостната. Мебелите бяха нови, но безвкусни, а въздухът — прашен и застоял. Реджина дръпна тежките завеси с лимонен цвят и отвори широко прозореца за свежата струя чист въздух. Стана й приятно да види оживената улица отдолу, а не каменната ограда на съседната резиденция.

— Може ли помогна? — попита нетърпеливо малкото момче.

— Надявам се да можеш. Слейд използва ли тази стая?

Хлапето заклати енергично глава.

— Никога, миси.

Реджина не се изненада да го чуе. Всички мебели в помещението бяха покрити поне с един инч прах, с изключение на малката масичка пред дивана, където стояха две недовършени чаши с уиски.

— Някой е идвал тук наскоро — отбеляза тя.

— Миста Слейд и баща.

— Господин Ман?

— Не, миста Рик.

Реджина беше изненадана, но побърза да довърши първоначалния си оглед. Тя дръпна всички завеси в помещението и отвори и другите два прозореца. Промяната беше видна и с просто око — цялата стая се изпълни със слънчева светлина. Но Реджина още не беше привършила с промените. По-късно щеше да се отърве от този ужасен диван, който в никакъв случай не би отнесла със себе си в къщата „Хенеси“, но засега няколко приятни на вид възглавнички вероятно щяха да отвличат вниманието от яркия му жълто-зелен цвят. Тук подът също се нуждаеше от излъскване, а килимът — от едно добро изтупване. Лицето й сияеше. Като законна съпруга на Слейд не би могла да обърне гръб на неговия дом, нали?

Тя прекоси решително коридора и спря пред вратата на неговия кабинет. Цялото бюро беше отрупано с документация и поне половин дузина тежести за книги. Рафтовете по стените се огъваха от книги, а няколко стояха отворени на земята, вероятно защото нямаше място за тях по бюрото. Момчето прислужник се суетеше усърдно около нея.

— Миста Слейд казал никога не пипа тук — каза разпалено то. — Никога! — повтори натъртено хлапето.

— Хм, благодаря за предупреждението. Как се казваш, момче?

— Ким.

— И си прислужник на мистър Слейд?

Ким кимна утвърдително, докато Реджина решително затвори вратата на кабинета зад гърба си.

— А сега искам да се видя с прислугата.

— Прислуга?

— Да. Преди всичко с общите прислужници. Ако искат да запазят работата си, ще трябва незабавно да се захванат на работа.

Ким изглеждаше смутен.

— Няма прислужници.

— Няма прислужници?

— Аз чисти.

— Ти чистиш?

Детето кимна.

Реджина беше удивена. Децата прислужници никога не чистеха. Всяка пестеливост си имаше своите граници. Слейд просто се възползваше от ситуацията. Тя премина към трапезарията, където също беше мрачно и миришеше на застояло. За пореден път Реджина дръпна завесите и отвори широко прозорците. Очевидно съпругът й никога не използваше и трапезарията в дома си. Но тогава къде ли вечеряше?

Докато вървеше забързана надолу по коридора, а Ким я следваше неотлъчно по петите, на Реджина й хрумна, че от момчето вероятно се очакваше да чисти, но то очевидно не вземаше на сериозно задълженията си. А Слейд очевидно не се вълнуваше особено от този факт.

— Готвачката в кухнята ли е? — попита тя, макар вече да подозираше какъв ще бъде отговорът.

Ким подскачаше енергично около нея.

— Няма готвачка.

Реджина се закова на мястото си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че от теб се очаква и да готвиш? — Защото, ако беше така, тази вечер щеше да проведе един сериозен разговор със Слейд.

Ким поклати глава.

— Не може готви.

— И къде тогава вечеря мистър Деланза?

— Миста не яде тук.

— Разбирам. — Картината определено започваше да се избистря в съзнанието й. Какъв ли хаос цареше в кухнята. Твърдо решена да не се поддава на страха, Реджина смело прекрачи прага.

И изпита искрено облекчение. В мивката имаше само две мръсни чаши. Скоро й стана ясно защо кухнята е единствената подредена стая в цялата къща. Кутиите за лед бяха празни. Килерът беше празен. Шкафовете за чинии бяха празни с изключение на две чаши, две чинии, две купички и две вилици. Напълно слисана, Реджина се обърна към Ким.

— Ти поне не се ли храниш тук?

— Миста Слейд носи храна от ресторант. — Момчето се ухили. — Не може готви, помниш?

— Трябва ли да разбирам, че ти си единственият нает служител на господин Слейд?

— Какво?

— Само ти ли работиш за мистър Деланза?

Момчето кимна утвърдително.

Реджина незабавно се зае да пресмята наум. Щеше да наеме една постоянна прислужница и две временни, един иконом и, разбира се, готвач. Но когато влезе в спалнята му и видя камарата мръсни дрехи на пода, незабавно прибави към списъка и перачка.

— Кой пере тук, Ким?

— Аз — изграчи момчето. — Но само във вторник. Днес не вторник.

Реджина кимна.

— Разбирам. — На устните й се разля широка усмивка. Моментално трябваше да осигури персонал за тази къща. Чакаше я много работа!

— Миси луда?

— Не — отвърна тя, докато погледът й обхождаше преценяващо леглото. Беше твърде тясно. Реджина се смути от собствените си мисли. Определено щеше да внесе известни подобрения и в тази стая. Слейд едва ли щеше да се оплаче. — Кажи ми, Ким — подхвана тя, когато двамата с момчето се върнаха на първия етаж, — от колко време работиш за мистър Деланза?

— Четри години — отвърна то с готовност.

Реджина се вцепени.

— На колко си години?

— Скоро единайсет.

Тя беше потресена.

— Но как така! Та това е грях! Слейд те е взел направо от люлката, ограбил е детството ти! — Момчето изглеждаше развито за възрастта си и правеше впечатление на поне тринайсетгодишно.

Няма лошо. Миста Слейд много добър.

— Харесваш ли го?

— Как не! — то закима ентусиазирано.

— Ами твоето семейство? Не ти ли липсват майка ти, баща ти, братята и сестрите ти?

— Мама умря, татко бум-бум, кака курва. Няма брат. Слейд мойто семейство.

Реджина остана изумена.

— Какво означава „бум-бум“?

Ким изкриви ръката си, сякаш държеше въображаем пистолет, и го опря в слепоочието си.

— Па!

Потресена до дъното на душата си, Реджина затвори очи. Ким не беше обикновено момче, наето за домашен прислужник. Беше бездомен сирак, който Слейд бе прибрал в дома си. Тя погали нежно пухкавата му косица.

— Щастлив ли си тук, Ким?

— Много!



Слейд прекрачи прага на дома си и мигновено са запита дали не е объркал вратата.

Вместо да намери коридора потънал в мрак, всичко се къпеше в светлина. На стената висяха две красиви картини с цветя. Подът блестеше от чистота, очевидно току-що боядисан. Той изостри подозрително нюха си. От противоположното крило на къщата долитаха странни аромати. Някой сякаш готвеше бифтек — в неговата къща!

— Кой дявол се е вмъкнал в дома ми? — изръмжа начумерено Слейд.

Той се насочи направо към гостната и се закова на прага. Дори отстъпи несъзнателно крачка назад, когато пред погледа му изплува фееричното видение, облечено в лимоненожълто.

На натруфения диван в яркожълта рокля седеше самата Реджина, стиснала благоприлично ръце в скута си. Очите й бяха насочени право към него.

Слейд я гледаше втренчено. За миг се почувства като в сън — много сладък и невероятен сън. В крайна сметка той нямаше красива съпруга, при която да се прибира вечер, нито вкусна храна, нито пък чист уютен дом. Но, изглежда, не сънуваше. Устните му се извиха в лека невярваща усмивка.

— Истинска ли си?

При звука от дрезгавия му приятен глас Реджина несъзнателно се отпусна на възглавничките.

— Да.

Той остави куфара си на земята и колебливо пъхна ръце в джобовете си. Пулсът му се учести. Огледа внимателно стаята. Килимът изглеждаше по-ярък, по мебелите нямаше и следа от прах, завесите бяха дръпнати и разкриваха приятна гледка към мъгливата вечер отвън. Той погледна несигурно жена си. Изглеждаше красива, шеметно красива. Диванът сякаш не изглеждаше толкова грозен, докато тя седеше на него. В този момент Слейд осъзна, че безвкусната мебел е отрупана с дузина миниатюрни възглавнички, които успешно прикриваха грозната му тапицерия.

Обзе го още по-голямо изумление, когато в стаята влезе някакъв мъж. Висок, слаб и мрачен, той носеше сребърен поднос с една-единствена чаша, пълна с така предпочитания от Слейд бърбън.

— Кой, по дяволите, си пък ти? — попита слисан той.

— Бринкс, сър. — Мъжът имаше отчетлив английски акцент, съвършено безизразно изражение и също толкова безстрастна интонация.

Реджина стана от дивана и стисна изящните си ръце.

Слейд, това е Бринкс. — Тя сякаш се поколеба. — Твоят иконом.

— Разбирам. — Той взе чашата, която очевидно бе предназначена за него. — Благодаря ти, Бринкс.

— Нещо друго, сър? — попита любезно икономът.

Слейд погледна въпросително Реджина.

— Попитайте моята съпруга.

— Мадам?

— Не, благодаря ви. О… — Тя преглътна. — Слейд, ще бъдеш ли готов за вечеря след четиридесет и пет минути?

Той вторачи нетрепващ поглед в нея.

— Разбира се.

— Бринкс, предай на мосю Бертран, че господин Деланза е вече у дома и ще вечеряме в девет.

— Много добре, мадам. — Бринкс напусна стаята.

Слейд все още не откъсваше поглед от жена си.

— Надявам се да не си твърде разстроен — прошепна тя, затаила дъх.

— Бях разстроен през целия ден.

— Така ли?

Той остави чашата си върху масичката.

— Изпратих ти съобщение, но ти така и не ми отговори.

Очите й се разшириха.

— Не знаех, че си очаквал отговор.

— Очаквах.

— Извинявай.

— Какво става тук, Реджина?

— Аз… Дойдох да видя дали нямаш нужда от нещо. — Тя зае отбранителна поза. — Все пак аз съм твоя жена.

— Това ми става все по-ясно с всяка изминала минута.

Реджина изглеждаше притеснена.

— Това място е такава… такава ергенска бърлога…

Слейд не сдържа усмивката си.

— И ти реши да поставиш нещата на мястото им?

— Ами, да — призна смутено тя. — Не можех да оставя така твоя дом. Затова наех прислужница, иконом и готвачка. Дори откраднах мосю Бертран от семейство Крокър. — Усмивката й беше гузна и блага. — Надявам се да си заслужава усилието.

— Ако ароматите, които се носят от кухнята, могат да бъдат някакъв критерий, вероятно си заслужава.

Тя го погледна обнадеждена.

— Имаш ли нещо против да се качиш горе и да облечеш нещо по-удобно?

Едва сега Слейд осъзна, че тя все още не е отговорила на въпроса му. Какво ли ставаше тук? Стомахът му се сви на болезнена топка. Дали бе променила намеренията си за развода? Поне така изглеждаше. Очевидно бе дошла в дома му с намерението да остане. Изглежда, бе решила да предприеме решителната крачка, да го освободи от отговорността да поеме инициативата за окончателното им сдобряване. Слейд беше развълнуван. Беше сащисан. Нещата се подреждаха толкова бързо!

Реджина го наблюдаваше тревожно. Последното нещо, което му се искаше в момента, беше да я разочарова, да я отблъсне от себе си. Ако тя очакваше от него да се качи на втория етаж — а интуицията му подсказваше, че и там го очакват солидни промени — нямаше причини да не удовлетвори желанието й. Импулсивно той сграбчи брадичката й и целуна меките й устни. После рязко се завъртя и полетя нагоре по стълбите.

Миг по-късно Слейд спря на прага на стаята си и се замисли за нея, за тях. Старото му удобно легло беше изчезнало от мястото си. На негово място сега стоеше луксозно легло с кралски размери, тапицирано с красива бургундска дамаска. Как, по дяволите, бе разбрала, че бургундско червеното е любимият му цвят?

Той се приближи още по-плътно към леглото. Докато опипваше меката материя и си я представяше в него, съзря кадифения смокинг, който някой бе приготвил за него. Никога не беше обличал тази дреха, подарена му от Ксандрия преди години. На пода пред него стояха и чифт чисто нови, неупотребявани чехли. Сърцето му, което бе учестило ритъма си, откакто я видя в гостната на дома си, сега се обърна.

Докато сваляше стегнатата си вратовръзка, сакото и ризата, Слейд оглеждаше внимателно стаята. Беше сложила свежа дантелена покривка на неугледната масичка под прозореца и ваза с прясно откъснати лилии. Ароматът им изпълваше стаята. Каната на бюрото, която бе оставил полупразна, сега беше напълнена с прясна вода. Чашите на подноса бяха чисти, а един поглед отблизо му подсказа, че освен това са и съвсем нови. Всъщност самият сребърен поднос също му беше непознат.

Значително отрезвен от новостите, които го заобикаляха, Слейд влезе и в банята. Тоалетните му принадлежности бяха грижливо подредени върху друг огромен и също толкова непознат сребърен поднос. В дъното на помещението беше поставила саксия с разкошна папрат, а на новата месингова закачалка висяха снежнобели хавлии. Бе сменила и комплекта от стари завеси, които отдавна бяха покрити с плесен. Новите пердета блестяха в свежите си бели и бургундско червени райета.

Съпругата му бе внесла много промени в дома му — и то към добро. Но кой знае защо, една мисъл не му даваше мира: откъде бе намерила пари, за да накупи всичките тези красиви неща? Той самият не би могъл да си ги позволи. След като беше взел жизненоважното решение да не докосва и с пръст наследството й, тя харчеше през пръсти само за да му достави удоволствие. Да, трябваше да си признае, че е трогнат от нейната загриженост, дори повече от трогнат, но всичко това можеше да ги отведе само до едно място: в тъмен тунел без светлинка в дъното.

— Слейд?

Той тъкмо обличаше кадифения си смокинг, когато гласът й го сепна. Воден от несигурния й глас, той пристъпи към вратата на спалнята си.

— Ядосан ли си? — попита го колебливо тя.

— Не.

По лицето й се изписа облекчение.

Слейд обгърна раменете й и я притисна силно към себе си. По тялото му плъзна нетърпелива тръпка.

— Това е като сън, Реджина — прошепна тихичко Слейд.

Тя вдигна към него очи, в които проблясваха сълзи на щастие.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми — отвърна дрезгаво той. Искаше му се да й каже още много, но нямаше сили да говори сега. Без предупреждение Слейд се нахвърли жадно върху меките й устни и потисна приглушения й стон на изненада.

После тя се разсмя гръмко, преизпълнена с щастие, и се зарови дълбоко в гърдите му.

— Ами… леглото?

— Да го изпробваме — прошепна той и мигновено тялото му се разтърси от пламенна тръпка. — Да го изпробваме още сега!

— Не можем! — Реджина изглеждаше възмутена. — Мосю Бертран ще ни напусне, още преди да е започнал работа.

— Реджина, моля те! — Слейд с лекота я повдигна в ръцете си. — Искам да те любя! Сега!

Притихнала и неподвижна, тя се притискаше плътно към него.

— Имам нужда от теб — прошепна той и нежно я остави на леглото. — Толкова се нуждая от теб!

— Аз също се нуждая от теб, Слейд — прошепна тя, твърдо решена да потисне ненавременните сълзи в очите си. После понечи да каже още нещо, но горчиво прехапа устните си.

— Не! — извика Слейд и настойчиво плъзна ръце по раменете й. — Кажи го! Не го премълчавай. Кажи ми! Кажи ми, че ме обичаш — дори да ме излъжеш, кажи ми!

— Слейд…

Задъхан, той целуваше копринената кожа на шията й, ръцете му нетърпеливо изследваха тялото й.

— Реджина?

— Да — простена тя. — Обичам те, Слейд. Господи, колко те обичам!

24

Следващият ден измина неусетно в безоблачната мъгла на щастието. Реджина не беше възнамерявала толкова скоропостижно да се премести в дома на Слейд и да се залови с организацията на къщата и прислугата, но в действителност точно това бе сторила. А след приказната вечеря, която доказа, че мосю Бертран си заслужаваше и последното пени, тя се озова отново в леглото, в страстните прегръдки на Слейд. А когато най-после заспа след дългите и бурни часове на ласки, той не я събуди, за да я изпрати у дома. На следващата сутрин откри какво удоволствие е да се събужда до него — отпочинала и свежа, изпълнена с нова енергия и с много, много любов.

Беше очаквала Слейд да повдигне въпроса за техните отношения. Той обаче не го направи. Може би след като и бездруго бяха женени, нямаше смисъл да се ровят в пепелта на миналото. Нали все пак той бе този, който твърдо й отказа развод! Вероятно съпругът й се опасяваше докъде би могъл да ги отведе такъв един откровен разговор. Тя поне се боеше. При самата мисъл се чувстваше на тръни. Но едно нещо знаеше със сигурност: не искаше да се връща в дома на чичо си. Мястото й беше в дома на Слейд, рамо до рамо със съпруга й. Нямаше желание да напуска дома му дори за да си събере багажа. Слейд сам й спести това задължение. Веднага след закуска — и все още в леглото — небрежно й предложи да изпрати някой прислужник, който да й донесе нещата. Реджина прие с целия си ентусиазъм. Изглежда, двамата негласно бяха стигнали до споразумение да продължат разклатения си брак. Но кой знае защо, безмълвният им пакт изглеждаше някак крехък и нетраен.

През следващите няколко дни Слейд се държеше с нея така, сякаш са все още в процес на ухажване. Взе си няколко свободни дни, специално за да я разведе из града. Прекараха меден месец, който Реджина никога нямаше да забрави. Слейд я заведе в Италианския квартал и за пръв път в живота й я запозна с макароните, които мигновено се превърнаха в едно от любимите й блюда. Отидоха в Ембарсадеро и вечеряха в „Майес Ойстер Хауз“ пресни миди и морски деликатеси, обилно полети с леденостудена бира. Насладиха се на невероятно шоу в Музикалната академия на Лъки Болдуин, което дотолкова им хареса, че се върнаха да го изгледат втори път.

Един ден взеха ферибота до Саусалито и дълги часове караха водни колелета покрай брега. Яздиха буйни коне в парка „Голдън гейт“ и караха лодка в езерото Стоу. Една сутрин посетиха баните Сутро. Никога преди Реджина не беше виждала нещо подобно. Предлагаха шест вида баня — сладка, солена, топла, студена, плитка и дълбока. Вътре в музея се провеждаха игри и състезания за хора от всички възрасти. Слейд успя да я убеди да опита уменията си на пързалката и това се оказа едно от най-вълнуващите събития в живота й.

И през цялото време двамата бяха съпътствани от своята страст, която сякаш не избледняваше с времето. Слейд беше безмилостен. От самото начало й даде да разбере, че не смята да свързва любовните изживявания единствено със спалнята. Реджина не можеше да забрави как двамата правиха любов в каретата, и то цели два пъти, нито пък горещите му целувки до пързалката в баните Сутро. Любиха се пламенно на брега на океана и за малко щяха да ги хванат. Слейд я заведе и при руините на стара църква на юг от града.

Всеки път, когато помислеше за съпруга си, дъхът й секваше. Искаше й се и днес да беше останал с нея, вместо да се върне на работа в офиса. Тази мисъл извика друг спомен в съзнанието й, при който лицето й се обагри в червено. Снощи Слейд бе настоял да се отбият до офиса, за да вземе някакъв договор, който трябвало да прочете вечерта. Но когато отидоха в офиса, дори не си направи труда да погледне многобройните документи в кабинета си. Вместо това се приближи до нея с обещаваща усмивка и без всякакво предупреждение я просна отгоре на бюрото си, а по пода се разпиляха записки и документи. После повдигна полата й, без да обръща внимание на велите й протести, и я люби направо върху книжата. Реджина отчаяно се надяваше никой да не се досети какво се е случило в кабинета му през тази бурна вечер. Тя подозираше, че Слейд предварително е планирал всичко и никога не е имал намерение да се занимава със скучните си договори.

Този мъж беше невъзможен. Обичаше го от цялата си душа. Само ако можеше някак да се увери и в неговата любов!

А в това отношение Реджина изпитваше мъчителна несигурност. Страстта му към нея беше очевидна и Реджина не можеше да не се надява, че това е сигурен знак и за неговата привързаност. И все пак мъжете непрекъснато поддържаха любовници, които редовно изоставяха само с едно махване на ръка. Реджина не можеше да го проумее, но мъжете очевидно не изпитваха нужда от любов, за да изявят страстта си към някоя жена. Искаше й се поне веднъж Слейд да й разкрие какви чувства храни към нея. Но той никога не разкриваше тайните на душата си.

Съмненията й се подсилваха от факта, че извън неограничената физическа интимност, която често споделяха в леглото, в живота им извън спалнята липсваше всякаква емоционална интимност. Слейд не й даваше всичко от себе си. Сигурна беше, че съпругът й винаги оставя едно малко пространство само за себе си, че изгражда непреодолима стена около чувствата си, че влага всички свои сили, за да не задълбочи прекалено духовната си връзка с нея, своята съпруга. Преди няколко дни бе изтръгнал от устните й пламенно любовно признание, но Реджина започваше да се опасява, че никога няма да получи подобна декларация от него.

Опитваше се да си втълпи, че това не е толкова важно, че може да живее и без любов, стига само той да е до нея. Но сърцето и душата й копнееха за повече, за много повече.

Когато Слейд за пръв път се върна от работа след безмълвно сключеното между тях примирие, Реджина сама го посрещна на вратата. Цялата сияеше. При вида й на устните му също разцъфна широка и ведра усмивка.

Тя пое куфара от ръката му и го притегли в преддверието.

— Здравей! Как мина денят ти?

Слейд обгърна раменете й с ръка.

— По този начин ли ще ме поздравяваш всеки път, когато се прибирам у дома?

— Да — прошепна тя, а топлите й длани се плъзнаха по силния му гръб.

— Предполагам, че това е моментът да похваля преимуществата на брака — пошегува се той и горещо я целуна. Реджина се притисна към него. Струваше й се, че са изминали дълги дни, а не броени часове, откакто за последно се е видяла с него.

Когато най-после дългата скандална целувка приключи — все пак, прислугата беше наоколо, — Реджина го дръпна припряно в салона.

— Имам нещо да ти покажа.

— Обзалагам се, че е така — отвърна закачливо той.

Тя го изгледа внимателно и посочи дивана пред себе си. Слейд сякаш се вцепени, усмивката му се стопи. Диванът беше покрит с различни по десен парчета плат.

— Какво е това?

— Мостри — отвърна ведро Реджина. — Първо ще обзаведа твоя апартамент. В новия ни дом на „Франклин стрийт“. Какво мислиш? — Тя се втурна към дивана, преизпълнена с ентусиазъм, и вдигна във въздуха парче зелено като мъх кадифе. — За мек и удобен стол в кабинета ти? А това — за твоя диван? И понеже знам колко много обичаш бургундско, помислих си, че може да харесаш това за леглото. — Тя размаха във въздуха мек плат с индийски мотиви и нетърпеливо погледна мъжа си. Слейд не каза нищо.

Реджина върна плата на дивана, а усмивката й мигновено се стопи.

— Не ти ли харесват? Нито един от тях?

— Не е там работата.

— Не разбирам.

Слейд стисна зъби.

— Няма да се местим в къщата „Хенеси“.

Тя се смути.

— Защо не?

— Защото не мога да си го позволя — отвърна решително Слейд.

Реджина беше смаяна. След миг, изглежда, се отърси от вцепенението.

— Разбира се, че можеш! Разполагаме с моето наследство, не помниш ли? Татко ще пристигне всеки момент и незабавно ще прехвърли сумата в твоята банка и…

— Не!

Реджина премигна объркана.

— Моля?

— Казах не.

— Не те разбирам, Слейд. — Не й харесваше мрачното му затворено изражение. Тя приседна смутено на няколко мостри. Тялото й видимо трепереше.

— Няма да се възползвам от твоето наследство.

— Какво?

Той прекоси безмълвно стаята и си наля чаша уиски.

— Не искам да взема и цент от парите ти.

Пред очите й притъмня. Ледена тръпка плъзна по тялото й. Той не искаше парите й, не и сега, след като се бе оженил за нея преди всичко заради наследството й.

— Имам си гордост. Не искам да използвам съпругата си заради нейните пари.

— О, Слейд. — Реджина се изправи и преплете отчаяно ръце. Едва ли се ръководеше само от гордост. Вероятно се притесняваше заради нея.

Слейд я наблюдаваше мрачно и бавно отпиваше от парливото бренди.

В следващия миг съзнанието за пълната значимост на онова, което се случваше, я връхлетя като гръм.

— А Мирамар? Ти се нуждаеш от пари, за да спасиш Мирамар!

— Заех известна сума от Чарлз.

Реджина отново седна на дивана и трескаво премисли ситуацията.

— Значи Мирамар е в безопасност?

— Няма да е лесно. — Той я гледаше втренчено. Гласът му съдържаше някакво смътно предупреждение. — Следващите пет години ще бъдат тежки за нас. Ще трябва да живеем скромно, в лишения. Но до пет години се надявам да извадя първите печалби.

— Разбирам. — Реджина се взираше сляпо пред себе си. — Но не е ли глупаво да живеем по този начин, след като разполагаме с всичките пари, които някога могат да ни потрябват?

— Не. Казах, че няма да взема пари от теб и не възнамерявам да се отричам от думите си.

Внезапно у нея припламна гневна искрица.

— Но това е нелепо! И какво ще правим с новата си къща?

— Ще я затворим. Може и да я продадем. Обмислям вариантите. Ако не я продадем, след пет или десет години ще можем да я отворим и да я използваме за уикенди и ваканции. Дотогава, ако пожелаеш, можеш да я използваш, когато идваш в града.

— Слейд! — Тя се изправи. — Това е абсурдно. Имаме прекрасен дом и няма да ти позволя да го продадеш!

Той я погледна право в очите.

— Няма да ми позволиш да го продам?

Реджина знаеше, че трябва да отстъпи, но не го направи.

— Не.

Той просто я гледаше безмълвно, а лицето му потъмня от гняв.

Реджина трепереше и вече не се чувстваше никак смела, но независимо от всичко продължи:

— Нито пък да я затвориш за десет години! Моля те, размисли! Ти знаеше, че съм богата наследница, когато се ожени за мен — в действителност ти точно затова се ожени за мен. Защо е нужно да изнемогваме и да живеем като просяци, щом не се налага? Това е нелепо!

— За трети път ме обвиняваш, че говоря нелепости! — Тонът му стържеше като трион.

— Не! Не съм искала да…

— Няма да живеем като просяци, Реджина — прекъсна я грубо Слейд. — Поне не и според моите стандарти. Но може би според твоите стандарти ще живеем в пълна нищета! Искаш ли да ме напуснеш?

Последният въпрос беше толкова неочакван, че я свари неподготвена.

— Не! Разбира се, че не!

— Значи въпросът е приключен — отбеляза сухо Слейд и тръшна чашата си върху масата. После се обърна и излезе от помещението.

Реджина потъна в меката тапицерия на дивана. За миг остана напълно неподвижна, разстроена и разтреперана. После взе в ръката си една от мострите — зеленото като мъх кадифе — и го притисна мъчително към гърдите си. Една сълза се изтърколи по лицето й и навлажни меката пухкава материя.

Слейд бе заявил, че всичко е решено, но тя изпитваше болезненото предчувствие, че проблемите едва започват. В съзнанието й назряваше мъчителната мисъл, че току-що е отворила кутията на Пандора.



Ксандрия беше впечатлена.

Бе въведена в гостната от безупречен иконом, а миг по-късно спретната прислужница й донесе поднос с чай и вкусен кейк Тя се огледа усмихната наоколо си. Чудовищният диван беше сменен, организираният хаос, толкова присъщ за Слейд, се беше изпарил, а краката й потъваха в мек ориенталски килим. Многобройните промени безспорно бяха освежили стаята и й бяха придали атмосфера и неподражаем уют. Ксандрия искрено се радваше, че миналата седмица Реджина се е върнала при Слейд и че способностите й на декоратор не подлежат на обсъждане.

Двамата не бяха уведомили никого за примирието помежду си. Ксандрия не беше виждала Слейд от онова празненството, което дадоха в дома на баща й за младоженците. Дори нямаше да узнае, че са се сдобрили, ако Едуард не я бе уведомил — в доста неподходящ момент при това. Устните й се разтегнаха в ленива усмивка при спомена за онези минути, в които тръпнеше в прегръдките на Едуард, с разкопчана до кръста риза, смъкнат корсет и вдигната над кръста пола — и то в нейния офис, за бога! По средата на работния ден, докато личната й секретарка си седеше, нищо неподозираща, отвъд отключената врата на кабинета й. Едуард очевидно проявяваше към риска същата безразсъдна склонност, каквато изпитваше и към правенето на любов. А тя, кой знае защо, нямаше нищо против.

В този миг в гостната влезе и самият дявол.

Чаят се разплиска от порцелановата й чашка. Тялото й мигновено реагира на присъствието му.

— Каква изненада, господин Деланза.

Той се ухили хлапашки.

— Добро утро, госпожа Кингсли.

Размениха си съучастнически погледи. Ксандрия се изчерви при мисълта, че в момента той вероятно си спомня как слънцето ги бе събудило в една от стаите на „Грандхотел Ман“ и как, преди да се измъкне незабелязана, той бързо я доведе до див, разтърсващ оргазъм. За по-сигурно Едуард бе предпочел да запази стая в хотела, вместо да се настани в дома на брат си. Така можеха лесно да си уреждат срещи. Ксандрия никога не би склонила да заведе мъж в собствения си апартамент, въпреки че служителите й несъмнено биха запазили нужната дискретност.

— Изглеждате доста сънен днес, мистър Деланза. Да не би да сте прекарали тежка нощ? — думите й бяха съпроводени с погледа на най-невинните очи в света.

— Изключително тежка, мадам. Виждате ли, тази нощ бях притиснат до стената да забавлявам един мой приятел, който не изпитваше видим респект към времето. Освен това очевидно много му допадаха забавленията, които му предложих — дотолкова му допадаха, че не прояви никаква загриженост за моя сън.

— Може би е нужно да преоцените отношението си към този приятел, господин Деланза.

Ъгълчетата на устните му подскочиха саркастично. Очите му я пронизваха, разсъбличаха я.

— Не мисля така, мадам. Този мой приятел е способен да раздава наслади със същата усърдност, с която ги и получава. Всъщност трябва да призная, че в момента с нетърпение очаквам следващата ни среща.

До момента Ксандрия си бе създала ясна представа какво ще представлява тази среща, но не и кога точно ще се състои. Огнен пламък облиза бедрата й. Само думите му бяха достатъчни, за да събудят заспалата страст в тялото й. Тя наистина си беше безсрамно, невъзпитано момиче, но и Едуард беше безсрамен развратник. Очевидно добре си подхождаха.

И тогава тя забеляза опасния пламък в очите му.

— Не си го и помисляй! — Тя вдигна предупредително ръка, сякаш жестът й щеше да го спре.

Невъзмутим, Едуард продължи да се приближава към нея.

— Защо?

Ксандрия се опита да го отблъсне.

— Реджина ще влезе всеки момент.

Ухилен като непослушно дете, той я притегли в прегръдките си и я възнагради с дълбока и прочувствена целувка. Когато най-сетне я отпусна, тя бе останала без дъх и склонна да моли за още.

— Ти си гадно копеле, Едуард — прошепна тя, но без злоба.

— А ти си моят тип жена — отвърна й топло той.

И двамата едновременно дочуха приближаващите се стъпки. Все още ухилен като немирен хлапак, той се отдръпна на разстояние от нея.

— Изглеждаш очарован от себе си — отбеляза заядливо Ксандрия. Един бърз поглед в огледалото й подсказа, че лицето й се къпе в руменина, а няколко непокорни косъмчета са избягали от стегнатия кок и сега се спускат закачливо около лицето й.

— Така е — отвърна невъзмутимо Едуард. — Но съм очарован и от теб.

Този мъж винаги успяваше да я развълнува и да извика порочни мисли в съзнанието й. Имаше късмет, че е зряла и опитна жена, защото в противен случай отдавна щеше да е хлътнала до уши по този неподражаем чаровник. Дори съжаляваше наивните млади момичета, които биха имали глупостта да се изпречат на пътя му.

На прага застана Реджина.

— Ксандрия, каква прекрасна изненада! Двамата с Едуард току-що приключихме късната си закуска. Мога ли да ти предложа нещо?

— Не, не, всичко е наред. — Ксандрия напрегнато разглеждаше любезната си домакиня. Не знаеше какво точно е очаквала — може би светнала от щастие булка. Но Реджина не изглеждаше сияйна и щастлива — изглеждаше по-скоро уморена.

Едуард целуна небрежно Реджина по бузата.

— Най-добре ще е да вървя. — Той отправи прощален поглед към Ксандрия и напусна помещението.

— Радвам се, че дойде — промълви Реджина, когато двете жени се настаниха удобно една срещу друга. Ксандрия похвали Реджина за подобренията, които бе внесла в къщата. Реджина, от своя страна, с удоволствие описа в подробности какво точно е променила.

— Как е Слейд? — попита накрая Ксандрия, като се опитваше да не разглежда Реджина с прекалено любопитство.

Реджина се усмихна, но сякаш не от сърце.

— Добре е. Вчера се върна на работа.

— А ти как си?

Реджина отново се усмихна.

— Добре съм. Справям се.

— Изглеждаш изморена.

— Е… — Реджина се поколеба. — Бях доста заета напоследък… да подредя прилично дома на Слейд и да пазарувам за къщата „Хенеси“.

— Значи вие двамата все пак ще се преместите там? — Ксандрия изглеждаше зарадвана от новината.

Реджина въздъхна, а ведрото й изражението най-после отстъпи място на откровена загриженост.

— Не знам. Не знам.

— Нещо не е наред ли? — Ксандрия докосна приятелски ръката й.

— Няма нищо наистина. Просто Слейд е доста твърдоглав. — Тя замълча за миг. — Мисля, че ще се наложи да затворим къщата на „Франклин стрийт“ за няколко години, докато Мирамар стъпи на крака.

— Разбирам. — Известно време Ксандрия остана безмълвна. Каквото и да ставаше в този дом, то не беше нейна работа, колкото и да й се искаше да се намеси. — Мога ли да помогна за нещо? Ако Слейд се нуждае от една прилична лекция, винаги съм насреща.

Реджина звънко се изсмя.

— Не, но все пак ти благодаря, Ксандрия. — Тя се наведе импулсивно и стисна ръката на по-възрастната жена. — Радвам се, че си толкова загрижена за Слейд. И съм щастлива от факта, че двете се превръщаме в доверени приятелки.

— Аз също. — Ксандрия се усмихна топло и погледна своята домакиня откровено в очите. — Дали ще имаш нещо против, ако двамата с татко организираме парти в чест на вашия брак?

Очите на Реджина проблеснаха.

— Обичам партита!

Ксандрия се засмя.

— Аз също! Значи всичко е решено. Ще го насрочим за идния петък вечер. Ще бъде грандиозно празнично тържество. Ще поканим всеки, който си е създал някакво име в този град. Знаеш ли, че вашата женитба е най-разискваната клюка в града? Хората просто умират да те видят, а аз умирам да те покажа! Ще се превърнеш в истинска кралица на града, мила моя!



Реджина стоеше права до прозореца и махаше с ръка на Ксандрия, която тъкмо се качваше в луксозната си карета. Ведрата усмивка, което си бе наложила пред своята гостенка, мигновено се стопи на устните й.

Опита се да си втълпи, че всичко ще се оправи. Всички женени двойки рано или късно стигаха до принципни несъгласия. Но дистанцията, която бе доловила, че Слейд поддържаше през изминалата седмица, сякаш се бе задълбочила снощи по време на вечеря и след това. Едва когато се върнаха в леглото, той се обърна към нея и я люби с цялата жар, на която беше способен. А след първата истинска свада в общия им семеен живот тя му отвърна със също толкова дива и безумна страст.

Тази сутрин, докато се излежаваше в леглото, а той се обличаше за работа, бе уловила напрегнатия му поглед върху себе си. Беше му се усмихнала, но той не намери сили да й се усмихне в отговор. А преди да излезе, я целуна по бузата и заяви, че нямало да се върне за вечеря, защото имал важна делова среща.

Реджина достатъчно познаваше мъжа си, за да проумее, че и той като нея, е притеснен от проблема, който бе възникнал помежду им предната вечер. Беше почти убедена, че Слейд няма да се върне за вечеря, защото сега между тях стоеше въпросът за нейното наследство. Очевидно мъжът й възнамеряваше незабавно да постави физическа и емоционална бариера помежду им. Тази мисъл я ужаси.

Все още не можеше да повярва, че Слейд ще откаже да приеме нейното наследство, след като то би могло да разреши всичките им проблеми. Надяваше се скоро той да се овладее и да размисли. След няколко дни, когато се поуспокоеше, щеше да повдигне въпроса отново. Но ако Слейд не променеше становището си, щеше безусловно да приеме неговото решение. В никакъв случай не би си и помислила да го напусне, защото се налагаше да променят стандарта си на живот. Трудно й беше дори да повярва, че той е способен да си помисли такова нещо за нея.

Слейд не беше споменал кога точно смята да се върнат в Мирамар. Очевидно щеше да е скоро. От една страна, Реджина очакваше събитието с нетърпение и се вълнуваше от подобна възможност; тя вече се бе влюбила неудържимо в ранчото, а и нали това бе родният дом на Слейд. От друга страна, мисълта я изпълваше с притеснения, защото, ако дотогава не разрешаха въпроса с нейното наследство помежду си, семето на раздора щеше да се подхрани от проблемите, които несъмнено ги очакваха в Мирамар. Реджина се замисли за странните отношения между съпруга й и неговия баща. Чувствата й не се бяха променили. Тя инстинктивно усещаше, че би било невъзможно да живеят щастливи в Мирамар, ако Рик и Слейд не стигнеха до някакво споразумение помежду си. Каквато и да беше първоначалната причина за конфликта, време беше проблемът да се изкорени и враждата да остане в миналото.

Реджина въздъхна. Едва вчера следобед се носеше на безоблачните вълни на щастието. А днес беше не само разстроена и притеснена, но се боеше от онова, което ще й предложи бъдещето.

Тя понечи да се отдръпне от прозореца и да се подготви за посещението в дома на чичо си и леля си. Не беше ги виждала, откакто се върна при Слейд. Оттогава им беше изпратила няколко бележки с подробни обяснения и уверения, че разводът не е вече на дневен ред, но чувстваше, че им дължи лично обяснение. Преди да отстъпи от прозореца обаче, видя луксозна карета, която спря пред входа на дома й. Веднага разпозна колата — принадлежеше на чичо й Брет. Реджина се усмихна жизнерадостно. Очевидно роднините й идваха на крака, за да се уверят с очите си, че при нея всичко е наред. В този момент от каретата слезе и самият Брет. Реджина се наведе през прозореца, за да му помаха и да го поздрави с пристигането му. Но думите замряха на устните й.

Защото мъжът отдолу не беше Брет. Беше баща й, граф Драгмор.



Графиня Драгмор първа прекрачи прага на новия й дом. Реджина извика от радост и прегърна топло майка си. Беше дребничка жена, по-ниска дори от дъщеря си. Когато най-после Джейн се отдръпна от Реджина, в очите й проблясваха несдържани сълзи.

— Какво се е случило с теб? Толкова ме изплаши!

— Не мога да ти опиша колко съжалявам, мамо! — възкликна Реджина и отново я прегърна.

Баща й сграбчи раменете й в силните си ръце и открито срещна погледа й.

— Чичо ти току-що ни разказа всичките ти патила. Слава богу, че си добре!

— Кога пристигнахте? — попита ги Реджина.

— Още миналата седмица бяхме в Ню Йорк. Брет ни писа в телеграма, че си добре, но отказа да отговори на многобройните ми въпроси. Реджина, долетяхме тук с такава скорост, че сигурно сме поставили рекорд за презокеанско пътуване. Току-що оставих Брет и Сторм в дома им. Доста си поговорихме. Мисля, че тъкмо започвам да свързвам парчетата на тази невероятна история. Наистина ли си добре?

Реджина кимна. Очите й бяха широко отворени и напрегнати.

Лицето на Никълъс Шелтън се смрачи.

— Добре! Значи мога хубавичко да ти се накарам, задето ни трябваше да минем през всичките кръгове на ада. Вярно ли е? Че си имала амнезия? Затова ли не получихме и думичка от теб, след като изчезна от онзи влак?

— Вярно е, татко. Знаеш, че никога не бих изчезнала нарочно.

— Не, не и ти. Това е нещо, което бих могъл да очаквам от сестра ти, но не и от теб.

— Никълъс! — възкликна укорително Джейн. — Сега Никол е истинска благоприлична дама.

Никълъс погледна остро жена си.

— Скъпа, повярвай ми, че макар сега да е дукеса, дъщеря ни не е по-благоприлична отпреди. Мъжът й е принуден непрекъснато да върви след нея и да замазва следите от поредния скандал. — Той отново се обърна към Реджина. — А сега ми обясни как стана така, че се омъжи за този човек. Брет ми каза, че паметта ти се е възвърнала още преди венчавката. Не мога да повярвам, Реджина. Ти никога не си се проявявала като импулсивна и безотговорна дъщеря.

Реджина преглътна мъчително. Нямаше грешка — в гласа на баща й звучеше неприкрито заплашителна нотка. Но тя отдавна знаеше, че рано или късно ще се стигне и до този момент. Никълъс не би могъл да остане очарован от тази женитба.

— Татко, той е добър човек.

— Вярно ли е, че се е оженил за теб заради наследството ти? — Никълъс беше директен и безцеремонен.

Реджина се вцепени.

— Е? Казала си на Брет, че този мъж те е взел заради парите ти.

Реджина навлажни внимателно устните си.

— Но това вече е минало. Сега Слейд не иска парите ми.

— О! Така ли? Е, това поне е добре, защото, ако останеш омъжена за него, ще те оставя без пукнат шилинг.

Реджина простена.

— Никълъс! — извика възмутена Джейн. — Не можем ли просто да седнем и да обсъдим проблема като цивилизовани хора?

— Не виждам нищо цивилизовано в един развратен зестрогонец, който е прелъстил дъщеря ми и се е оженил за нея зад гърба ми!

— Той не ме е прелъстявал! — прошепна Реджина, ужасена от насоката, която бе приел този разговор. Никога не беше предполагала, че нещата ще тръгнат толкова зле.

Баща й беше изключително хитър и проницателен човек.

— Той може и да не те е прелъстил преди венчавката, Реджина, не и в леглото, но е завъртял главата ти с красиви думи. И можеш ли да ми заявиш, че не те прелъстява и сега? Доколкото разбрах, в един момент ти си дошла на себе си и си го напуснала с намерението да получиш развод. Очевидно обаче този мъж е успял отново да те примами при себе си. Ще те изчакаме, докато опаковаш багажа си.

Реджина тъкмо се канеше да обори напълно погрешните предположения на баща си, когато последните му думи я вцепениха.

— Моля?

— Допуснала си сериозна грешка, но всичко може да се оправи. — Тонът му внезапно омекна. — Не е нужно да се притесняваш за репутацията си, мила. Аз ще се погрижа за всичко. Мога да ти издействам незабавен развод, а когато се върнем вкъщи, ще те омъжа за някой подходящ човек. Скандалът ще бъде изтрит още в зародиш. Маркиз Хънт няма търпение да се ожени за теб. Той ще бъде следващият херцог Кардам, Реджина. С такъв съпруг няма от какво да се боиш.

Реджина го слушаше слисана.

— Няма да напусна Слейд! Той е мой мъж! Нищо не може да промени този факт.

— Един развод моментално ще го промени.

— Не!

Никълъс явно губеше самообладание. Джейн докосна успокоително ръката му.

— Никълъс, моля те, това не е правилният подход! Зная, че си разстроен, но трябва да се успокоиш и да обсъдим разумно проблема.

— Не виждам какво има да се обсъжда! Онзи негодник е измамил и прелъстил дъщеря ми, Джейн. Това няма да му се размине лесно.

— Слейд не ме е мамил! Аз знаех, че се жени за мен заради парите ми, и въпреки това се съгласих. Моля те, татко! Аз го обичам!

— Ти обичаше и Хортензи.

— Не! — извика импулсивно Реджина. — Никога не съм обичала Рандолф! Само така си мислех!

— Нужно ли е да добавям нещо?

Смисълът на думите му беше ясен — според него Реджина и този път само се заблуждаваше, че обича Слейд.

Тя знаеше, че в момента не е способна да спечели словесната битка с баща си. Но беше твърдо решена да спечели войната. Трябваше да го постигне! Реджина си пое дълбоко дъх и промълви:

— Моля те, татко, нека да влезем в салона и да поговорим спокойно. Мога да ти обясня. Скоро Слейд ще се върне у дома, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него и да видиш с очите си що за човек е. Моля те!

— Не, Реджина! Няма какво да обсъждаме освен твоя развод.

Реджина отново си пое дълбоко дъх, този път за кураж.

— Тогава изобщо няма какво да обсъждаме. Моля те, татко, върви си.

Никълъс изглеждаше изумен.

— Ти ме отблъскваш? Отблъскваш ме и ми заповядваш да напусна дома ти?

Очите й се наляха със сълзи. Не можеше да си спомни друг момент в живота си, когато да е отказала да се подчини на баща си.

— Да, татко, опасявам се, че е така.

* * *

— Влез.

Слейд дори не вдигна поглед от записките си. Когато привърши с тях, подаде листовете на асистента си.

— Незабавно предай тези документи на Роб Левин, Харолд!

— Да, сър — отвърна младежът. Той подмина забързано посетителя и напусна помещението.

Едва тогава Слейд погледна новодошлия. И веднага, още преди човекът да се е представил, осъзна че насреща му стои бащата на Реджина. Убеждението му се дължеше изцяло на непогрешимия му инстинкт, а не на смътните външни прилики, които откриваше в чертите на лицето му. Мъжът срещу него притежаваше мощния ореол на силен авторитет и власт, присъщи на един граф. Слейд едва видимо се напрегна и стана да посрещне своя гост.

— Господин Шелтън?

Стойката на Никълъс не предвещаваше нищо добро.

— Умен сте, Деланза — отвърна остро той. — Но аз и не съм очаквал друго. Всеки мъж, който би могъл в разстояние на няколко дни да убеди моята интелигентна и благоприлична дъщеря да сключи неизгоден за нея брак, трябва да е доста умен.

Слейд се подготвяше за битка.

— Или просто сте я прелъстил? — попита насмешливо Никълъс. — Тя твърди, че не сте, но аз имам известни съмнения.

— Дори не съм я докоснал преди венчавката — отвърна решително Слейд.

— Колко благородно от ваша страна.

— Кога смятате да ме разстреляте? — запита навъсено Слейд.

— Още сега — отвърна твърдо графът. — Можете да бъдете напълно сигурен в това. Сестра ми и зет ми споделиха с мен, че сте се оженил за дъщеря ми заради парите й. Реджина също го призна. Слава богу, че не е способна да ме излъже. Изпитвам искрено отвращение към търсачи на несметни богатства, Деланза.

Слейд се вкопчи в ръба на бюрото си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Нямаше навик да остава безучастен, когато го нападаха. Но не искаше да вода война с бащата на своята съпруга.

— Знаете ли, правите нещата твърде сложни.

— Нима? Надявам се да е така. Искам да видя как се гърчите.

— Не — озъби се насреща му Слейд. — Не ме разбрахте правилно. Затруднявате ме да спазвам добрия тон, затруднявате ме да се въздържа да не вляза във вашия маниер на разговор.

— Е, можете да се чувствате напълно свободен — отвърна хладно Никълъс. — С огромно удоволствие ще се възползвам от възможността да ви размажа носа.

— Но аз не искам да размазвам вашия.

— Защо не?

— Защото сте баща на Реджина.

Никълъс го изучаваше внимателно.

— Дори да откажете да се биете с мен, това нищо няма да промени. Възнамерявам да видя дъщеря си разведена с вас и омъжена за човек с нейното обществено положение. Ако все пак остане ваша съпруга — а можете да бъдете сигурен, че аз контролирам всеки цент от наследството й — няма да получите и пукната пара. Така че хайде, опитайте се да ми размажете носа. — Никълъс се напрегна, очите му проблясваха заплашително.

Слейд поклати глава.

— Имам нужда от пари, за да спася своя дом и това не е тайна за никого. И в случай че не ви е казала, аз бях откровен с дъщеря ви от самото начало. Реджина знаеше защо искам да се оженя за нея и въпреки това ме прие за свой съпруг.

— За мен обаче това е само още едно доказателство за вашите способности на прелъстител.

Слейд стисна зъби.

— Уморих се от долните ви клевети. Най-сетне го проумейте, Шелтън: аз не искам наследството на дъщеря ви. Вече намерих друг изход от ситуацията. Нямам нужда от нейните пари.

— Не ви вярвам.

— Преди пет минути бих се заинтересувал дали ми вярвате, или не. Но не и сега.

— Тя ще се разведе с вас, Деланза. Аз лично ще се погрижа за това.

Слейд се поколеба.

— Ако Реджина реши да ме напусне, няма да се опитам да я спра.

Никълъс зяпна от изненада.

— Защо?

Слейд предпочете да замълчи.

Никълъс обаче продължи безмилостната си атака.

— Защо? Защото без своето наследство тя е напълно безполезна за вас, нали?

— Грешите! Вече не искам парите й. Снощи дори й го заявих! Истината е, че Мирамар не е приказен английски замък, а работещо ранчо. Там няма да има балове и тържества, няма да има нужда от феерични рокли и блестящи бижута. Ще водим скромен и пестелив живот.

— Исусе! — възкликна Никълъс. — Дъщеря ми никога няма да бъде щастлива, ако остане с вас.

Колкото и да се притесняваше Слейд от тази именно перспектива, сега бе изненадан да осъзнае, че е готов със зъби и нокти да брани своя брак.

— Тя знае какво я очаква. От самото начало бях откровен с нея. Реджина прекрасно осъзнава, че следващите пет години ще бъдат тежки за нас.

— Това е още една причина да й дадете развод — отвърна Никълъс, този път тихо и без злоба.

Слейд просто го погледна.

— Аз няма да ви дам парите й, за да уредите живота си. Реджина ще бъде нещастна. Познавам дъщеря си, Деланза. Още от малко момиченце тя ненавиждаше провинциалния живот и копнееше за големия град. Сега, когато вече е зряла жена, Реджина обича изящните неща — рокли, бижута, произведения на изкуството, френски вина — мога да продължавам безкрайно. Тя не е от типа жени, които ще бъдат щастливи или доволни да живеят в някакво си изолирано ранчо.

Слейд търсеше в душата си сили да отговори.

— Аз ще я направя щастлива. — Думите му прозвучаха като шепот.

— Може и да успеете. — Никълъс го гледаше съсредоточено. — Но за колко време?

Бащата на Реджина обличаше в думи собствените му най-тъмни страхове — страхове, които нарастваха като лавина, откакто съпругата му бе решила да се върне при него.

— Вървете си — прошепна Слейд.

— Ако наистина държите на дъщеря ми, ще я оставите да си отиде. У дома вече съм й уредил брак с човек, който един ден ще стане херцог. В момента Реджина може и да си мисли, че е истински щастлива, но тя заслужава много повече, отколкото вие някога можете да й дадете.

— Вървете си — извика отново Слейд, разярен. — Вървете си!

В очите на Никълъс проблесна триумф, докато спокойно се обръщаше и се отправяше към вратата. На прага се спря и се обърна.

— Мисля, че все пак не сте безразличен към нея. Тогава ще трябва да направите онова, което е най-добро за нея, нали?

25

— Мадам, мистър Деланза е у дома.

През целия един час, откакто се бе изправила решително срещу баща си, Реджина остана затворена в гостната стая. Дори не бе помръднала от дивана и през цялото време бе изпитвала натрапчивото чувство, че всеки момент ще припадне. Все още не можеше да повярва докъде е стигнала в гнева си. Не само че бе отказала да се подчини да баща си, но му бе наредила да напусне дома й.

Щом обаче думите на Бринкс стигнаха до слуха й, Реджина мигновено се изправи на крака. Вече беше пладне и Слейд очевидно бе решил да се прибере у дома за обяд. В момента повече от всичко се нуждаеше от неговата сила и подкрепа.

Но миг по-късно Бринск въведе в салона не нейния мъж, а Рик Деланза и Виктория.

— Рик, Виктория, радвам се да ви видя.

Виктория я изгледа скептично и обходи с презрителен поглед малкия салон. Рик обаче я прегърна сърдечно.

— И аз се радвам да те видя, момиче.

Смутена, Реджина си припомни последната си среща с Рик, когато избухна и ожесточено му заяви, че възнамерява незабавно да се разведе със сина му. В следващия миг си спомни също, че при последната си среща с Виктория все още се преструваше на Елизабет Сейнт Клер и че другата жена несъмнено бе разгадала двуличната й игра. Погледът й се насочи към Виктория.

Усмивката на възрастната жена беше хладна като стъкло.

— Здравей, Реджина. Какъв приятен малък дом.

Реджина се вцепени. Рик погледна жена си предупредително.

— Дойдох да ви видя и Виктория настоя да ме придружи. И двамата се радваме да видим, че двамата със Слейд сте изгладили недоразуменията помежду си. Нали така, скъпа?

Очите на Виктория потъмняха от гняв, но все пак кимна утвърдително с глава.

Реджина едва не се разсмя. Двамата със Слейд едва бяха започнали да градят отношенията си и нищо помежду им не вървеше гладко. Недоразуменията помежду им не пораждаха никакъв оптимизъм в душата й. В действителност тя се чувстваше на ръба на нервна криза.

Рик я изучаваше внимателно.

— Вече сме едно семейство, нали? — Той обгърна окуражително раменете й. — Можеш спокойно да ми кажеш какво те притеснява. Някой да не е умрял?

Неговата навременна любезност и загриженост бяха толкова неочаквани, че я затрогнаха до сълзи. В нейното състояние мъжката сила на Рик беше повече от добре дошла.

— Не. Никой не е умрял.

— Значи не е чак толкова непоправимо. — Той се усмихна бодро.

В този момент се намеси Виктория.

— Мисля, че просто меденият месец е приключил. Ако изобщо някога е започвал.

Реджина усети прилив на див гняв срещу тази жена, но с огромно усилие на волята успя да запази присъствие на духа.

— Защо не седнеш, Виктория? Много мило от твоя страна, че си решила да направиш подобна светска визита. Да ти предложа ли чаша чай?

Виктория седна и вдигна небрежно рамене.

— По кое време се прибира Слейд? — попита Рик.

— Тази вечер ще закъснее. Но по всяка вероятност можеш да го откриеш в офиса.

— Всъщност не съм дошъл, за да се видя с него. Двамата имахме възможност да поговорим миналата седмица. Исках да видя теб. — Рик се усмихна. — И двамата искахме да те видим. Искаме също да знаем кога смятате двамата със Слейд да се върнете у дома.

— Не зная. Не сме обсъждали този въпрос.

— Може би все пак ще предпочетат да останат в града — намеси се Виктория. — Носи се слух, че Чарлз Ман ви е подарил за сватбата някакво невероятно имение. Истина ли е това?

— Истина е. — С ъгълчето на окото си Реджина забеляза как Рик потръпна. — Но няма да се преместим там, дори няма да отваряме къщата. Слейд иска да се върнем в Мирамар, просто не зная кога ще стане.

Виктория рязко се изправи.

— Не ми се вярва ти — една принцеса от семейство Браг — да се чувстваш щастлива като съпруга на фермер.

— Виктория, млъкни! — извика предупредително Рик.

Реджина също се изправи в целия си ръст.

— Аз съм щастлива със Слейд и винаги ще уважавам решенията му!

— На мен не ми изглеждаш особено щастлива — отвърна язвително Виктория.

Рик започна да губи търпение.

— Нали се разбрахме да не започваш отново!

Виктория не му обърна никакво внимание. Нито пък Реджина.

— Знаеше ли коя съм аз преди венчавката, Виктория?

Другата жена се усмихна.

— Можеш да заблудиш всеки друг, но не и мен.

За миг Реджина погледна към Рик, преди да продължи настъпателно:

— Ти ли прерови багажа ми?

— Да. Онзи безличен медальон те издаде. — Хладният триумф в очите на тази жена окончателно влуди Реджина.

— Ако някога отново си позволиш да се бъркаш в личния ми живот, ще те накарам да съжаляваш.

Виктория гръмко се разсмя.

— Ти ме обвиняваш в безчестие? Не аз, а ти беше тази, която си устройваше маскаради, мила моя. И определено не беше много благородно от твоя страна.

— А ти защо не се намеси? — атакува я отново Реджина.

— Защото макар да знаех, че не си Елизабет Сейнт Клер, нямах представа, че си наследница на семейство Браг. Мислех те за заблудена измамница, която преследва богатство и охолен живот.

Реджина кипна. Но Виктория беше съпруга на Рик и двете трябваше да се разберат, ако искаха да живеят заедно за в бъдеще.

— Виктория, колкото и да ти се иска, не можеш да промениш моя произход. Затова ще трябва просто да изгладим споровете помежду си. Ще оспориш този факт?

— Не — отвърна невъзмутимо Виктория. — Вероятно не мога да променя произхода ти, но може и да не се наложи. Защото в момента, в който размислиш трезво, ти сама ще осъзнаеш, че мястото ти е в големия град, а не в някакво си ранчо. Защо двамата със Слейд просто не се пренесете в приказното си имение и не уредите живота си с парите от наследството ти?

— Това е невъзможно, Виктория — отвърна Реджина, вече по-спокойно. — Виждаш ли, аз прекрасно съзнавам, че сърцето и душата на Слейд винаги ще принадлежат на Мирамар. И обичам Слейд дотолкова, че съм готова да живея с него там до края на живота си. Не мога да постъпя по друг начин.

Очевидно излязла от кожата си от гняв, Виктория напусна стаята с широки крачки. Реджина остана втренчена след нея. Почти бе забравила за присъствието на Рик, докато гласът му не прозвуча зад гърба й.

— Тя ще се оправи. Ти как си?

— Добре съм.

Рик се усмихна.

— Имала си повече кураж, отколкото човек би предположил. Няма смисъл да се притесняваш от нея. Тя обича да лае, но никога не хапе.

— Не се притеснявам — отвърна искрено Реджина. В момента съзнанието й бе обременено от толкова проблеми, че последната й грижа беше враждебното отношение на Виктория.

— Виж какво, мила — обади се начумерен Рик, — защо не поседнем за малко?

Реджина послушно приседна на дивана, любопитна да чуе онова, което Рик очевидно се канеше да й разкрие. Той се изкашля.

— Трябва да ти призная нещо.

Тя дори не се помръдна.

— Знаеш, че аз те харесвам, много те харесвам, и то още от момента, в който те видях за първи път. Няма смисъл да те убеждавам в това. — Рик се размърда неспокойно на мястото си. — Отчасти може да се каже, че и аз знаех истината, и то от самото начало.

— Отчасти?

— Добре, знаех коя си в действителност. Компаньонката ти ми разказа всичко, броени минути преди да умре.

— О, Рик.

— Виж, мила моя, не е чак толкова лошо, колкото ти се струва в момента! — Той вдигна умиротворително ръце. — Признавам, че в първия миг бях воден от мисълта, че богата наследница като теб би могла да спаси ранчото от незавидната му съдба. Но после видях как гледаше Слейд — и той как те гледаше. Искам да кажа, че ако някога съм виждал двама души, които определено да са родени един за друг, то това несъмнено сте точно вие двамата.

Разчувствана, Реджина сведе замислено глава.

— Какво има? Сърдиш ли ми се?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти се сърдя, Рик. От самото начало те харесвам. — Реджина се насили да се усмихне. — И наистина ти вярвам, защото знам колко много обичаш Слейд.

Рик поруменя от смущение.

— Е, добре… Сега, след като Виктория я няма, спокойно можеш да ми разкажеш какво не е наред.

Реджина изпитваше необясним порив да излее душата си пред този човек. Той имаше сложен и труден характер, но пред нея винаги се разкриваше откъм добрата си страна, която несъмнено беше щедра и благородна. Но Слейд никога нямаше да й прости, ако разкриеше семейните им проблеми пред баща му. И понеже му дължеше лоялност, тя поклати глава.

— Всичко е наред наистина.

Рик изглеждаше разочарован, може би заради липсата на доверие от нейна страна.

Реджина реши да смени темата.

— Ксандрия Кингсли и Чарлз Ман организират в петък тържество по случай нашия брак. Ще дойдеш ли, Рик?

Рик се начумери.

— Това покана ли е?

— Определено.

— Хм, не смятам да ходя на никакво тържество.

Усмивката замря на устните й.

— Защо? Не можеш ли да останеш в града още няколко дни?

— Вероятно мога, но няма да го направя. Не съм дошъл да споря за някакво си тържество.

— Тогава защо дойде, Рик?

Той се пое дълбоко дъх.

— Реджина, ще бъде откровен с теб. Искам двамата със Слейд да се върнете у дома. Моля ви да се върнете у дома.

Реджина остана напълно неподвижна. Сърцето й замря. Без значение какви притеснения изпитваше относно неразрешените проблеми със Слейд не можеше да остане безразлична пред думите на Рик. Той искаше синът му да се върне у дома.

— Ще трябва да помолиш него самия — отвърна твърдо тя.

— По дяволите, ти си негова жена. Кажи му, че е време да се върне у дома, където му е мястото.

Реджина остана все така неподвижна и скована. После промълви много тихо:

— Трябва да му кажеш, че ти искаш той да се върне у дома, Рик.

Възрастният човек изглеждаше смутен.

— Преди всичко не съм бил аз този, който го е помолил да си тръгне. И със сигурност не мога да го помоля да се върне у дома. Но ти можеш да го направиш.

Реджина поклати глава.

— Няма да го моля вместо теб.

Рик стана и закрачи нервно из стаята.

— И ти ли си твърдоглава като него?

— Понякога. Надявам се глупавата гордост да не застане пак между вас.

Рик се задъха.

— Госпожичке, думите ти надхвърлят всякакви допустими граници!

— Може и така да е.

Рик сякаш не вярваше на ушите си.

— Никога няма да го моля да се върне! Той напусна дома си по собствена воля! И то не само веднъж, проклет да е. Понякога си мисля, че ме мрази до мозъка на костите си. Дори ако ми липсваше — а аз не казвам, че е така — никога няма да му го призная!

Силно обезпокоена от думите му, Реджина се изправи.

— Мисля, че е крайно време да проявиш малко честност, Рик. Първо пред себе си, а после и пред сина си.

— Ти недей да се месиш в нашите отношения! — Очите му проблясваха заплашително.

— Струва ми се, че е време някой да се намеси. Защо не дойдеш на тържеството в петък? Синът ти ще бъде почетен гост. Сигурна съм, че Слейд ще се зарадва да те види там. Може и да се преструва на безразличен, но дълбоко в себе си, сигурна съм, ще се зарадва.

— Дори и за милион долара не бих стъпил в дома на Чарли Ман!

Едва в този момент Реджина осъзна колко наранен се чувства Рик от отношенията на Слейд с Чарлз Ман. Беше обиден и разгневен. За миг тя се запита колко ли време беше потискал и крил своите чувства от сина си и околните. Слейд бе напуснал дома си преди десет години. Вероятно чувствата му са се натрупвали през всичкото това време.

— Рик. — Тя пое нежно ръката му. — Чарлз Ман не е родният баща на Слейд. Той е само негов добър приятел. Ти си неговият баща и това никога няма да се промени. Слейд изпитва топли чувства към Чарлз, но това не означава, че не го е грижа за теб и твоята обич.

Рик беше блед като тебешир.

— Това момче никога не е знаело значението на думи като „семейство“ и „обич“! Също като майка си! Знаеш ли, че майка му беше блудница? Беше толкова красива, че се ожених за нея и я отведох в дома си с намерението да я превърна в истинска дама. Ха! Тя не познаваше каквото и да е благоприличие. Когато си тръгна, не я помолих да остане у дома. Няма да моля и него. Той е точно като проклетата си майка!

Реджина пребледня. И все пак тя знаеше, че Рик не говори истината. Слейд не беше като майка си, той имаше чувства и висок морал. Тя поклати глава, увлечена от спомена за начина, по който Слейд не я допускаше близо до себе си при тайните на сърцето си. Вероятно целенасоченото му отчуждение имаше нещо общо с факта, че тази жена го е изоставила още като бебе. Сега повече от всякога се чувстваше решена да остане до съпруга си — без значение какво ще й коства това.

— Ако той предпочита да се преструва, че Чарлз Ман е негов баща, това не ме интересува. Но нищо не може да промени факта, че Слейд е завинаги свързан с Мирамар. Само че проклет да съм, ако кракът ми някога стъпи в дома на Ман!

Реджина гледаше вторачена Рик, който крачеше решително към изхода. В името на изконната връзка между баща и син тя направи още едно последно усилие:

— Рик, можеш да се преструваш колкото си искаш, че не те е грижа, но и двамата с теб знаем, че това е само маска. Единственият, който не го знае, е самият Слейд. Не мислиш ли, че е време да го посветиш в нашата тайна?



Тишината в офиса му го потискаше. Бизнес вечерята отдавна бе свършила, но ненамерил в себе си сили да се върне у дома, Слейд отиде в сградата на „Фелдкрест“. Обичайно въздухът тук бе изпълнен с какофония от звуци: тракане на пишещи машини, телефонен звън. Но тази вечер в тишината отекваха единствено учестените удари на собственото му сърце.

Слейд не можеше да изхвърли от съзнанието си онзи разговор с бащата на Реджина. Знаеше, че Никълъс Шелтън е напълно прав. Всяка казана от него дума тежеше точно на мястото си. Реджина бе родена със синя кръв и възпитана да заеме мястото си сред английската аристокрация; заслужаваше херцог, а не обеднял собственик на ранчо. Сега се чувстваше щастлива, но колко ли дълго щеше да трае това?

Колко дълго, за бога?

Слейд прекоси мъждиво осветения си офис и застана до прозореца. Улицата отдолу беше осветена, но нямаше почти никакво движение. Две проститутки се шляеха безцелно наоколо, до тях стоеше един-единствен педераст, а на отсрещния тротоар чакаше самотен файтон. Слейд се взираше сляпо пред себе си. Изведнъж решението само изплува в съзнанието му: без значение колко прав беше Никълъс Шелтън, той нямаше да постъпи по благородния начин. Нямаше да сложи край на отношенията си с жена си.

Нямаше да го направи.

Трябваше поне пред себе си да признае бруталната истина. Обичаше тази жена. Обичаше я отдавна, може би от момента, в който я видя за първи път. Тя беше всичко, което бе мечтал да види у една жена, и много повече. Не искаше да се прибира вечер в пустата си тъмна къща, не искаше да се връща към мрачния си безсмислен живот. След като бе видял всичко онова, което тя можеше да му предложи, след като бе имал късмета да сключи идеалния брак, не можеше дори да си представи живота си без нея.

Нямаше да го направи. Без значение какво щеше да му коства това, нямаше да сложи край на брака си.

Слейд се изправи и въздъхна с облекчение. Не биваше да мисли за бъдещето, трябваше да живее с настоящето и да поглъща алчно всеки миг, който животът щедро му предлага.

Но дори след като напусна кабинета, не успя да се почувства в мир със себе си.

Защото подозираше, че в момента проявява дори повече благородство, отколкото някога е смятал, че е способен да даде.



Реджина крачеше неспокойно из спалнята, облечена в тънката си нощница и елегантния халат. Поредният поглед към часовника й подсказа, че минава полунощ. Тя въздъхна и стисна до болка ръце. Къде ли беше Слейд?

Светлините откъм улицата отдолу привлякоха вниманието й. Тя се втурна нетърпеливо към прозореца, но видя само бавно отдалечаващ се автомобил. И тогава вратата на спалнята се отвори зад гърба й. Реджина рязко се обърна. На прага стоеше Слейд и внимателно се взираше в нея.

Реджина преглътна вик на изненада и един неизказан въпрос. Неспособна дори да се усмихне, тя просто го гледаше втренчено.

Той пристъпи сковано в стаята и затвори вратата зад гърба си. После свали сакото си и тихичко промълви:

— Не беше нужно да ме чакаш.

Тя му отвърна напълно искрено:

— Не можах да заспя.

Той я гледаше вторачено, докато разхлабваше възела на вратовръзката си. Вперила поглед в него, Реджина почувства желанието да я обзема с такава сила, че краката й се подкосиха. Когато беше в ръцете му, цялата грозна действителност сякаш изчезваше. Прегръдката му беше покрив и убежище, и целият останал свят просто губеше значението си. Тя почувства тръпка на отчаяно желание, ужасна нужда да се слее с него, да почувства топлината и целебната сила на ръцете му. Но не се помръдна.

Без да сваля поглед от нея, Слейд свали вратовръзката си и се зае да разкопчава ризата. Тя обгърна раменете си с ръце.

— Как… Как мина денят ти?

— Отвратително.

Реджина прехапа устни. Познаваше добре баща си. През целия ден се бе притеснявала, че той ще се изправи срещу Слейд с абсурдните си искания за развод и съкрушителните си заплахи. Подобен сценарий я ужасяваше. Бе толкова лесно да си представи как двамата мъже, които най-много е обичала в живота си, си разменят остри реплики и преминават към физическа разправа.

— К-какво се е случило?

— Знаеш ли, че баща ти е в града?

— Слейд! — извика тя и се втурна лудешки към него. Когато сключи ръце около него и го притисна с всичката си сила, той отговори на прегръдката й със същата несдържана страст. — Баща ми е идвал при теб? — Тя повдигна лице от гърдите му.

— Не искам да говоря — прошепна Слейд. Внезапно обгърна лицето й в шепите си и жадно я целуна. Тялото й, обзето от сладостна отмала, сега потръпна от яростната му атака. Езикът на Слейд решително настъпваше към нейния. Миг по-късно той я вдигна на ръце и двамата се озоваха в леглото.

— Липсваше ми — прошепна Реджина, докато той разтваряше халата й и развързваше дантелените връзки на нощницата й. Горещите му целувка възпламеняваха голата кожа на гърдите и.

— Ти също ми липсваше — отвърна Слейд, а ръцете му разтвориха краката й под тънката копринена материя на нощницата й.

Очите им се срещнаха. Реджина остана без дъх. Слейд я желаеше с такава ненаситна страст, че просто не можеше поне малко да не я обича.

Целунаха се. Слейд се суетеше с непокорните копчета на панталона си. Засмяна, безумно щастлива и грейнала, Реджина му помогна и побърза да го насочи към тръпнещата плът между бедрата си. Миг по-късно Слейд се движеше на мощни тласъци дълбоко в нея, а тя го прегръщаше в забрава, сляпа и глуха за всичко останало, освен за този кратък миг и за този мъж, когото безумно обичаше.

Облекчението я връхлетя толкова бързо и с такава сила, че дори самата тя бе изненадана. От устните й се изтръгна накъсан звук, едновременно чувствен и ликуващ. А след миг и той извика и се отдаде на екстаза с такава сила, каквато Реджина никога не беше виждала у него.

Двамата лежаха, ревностно вкопчени един в друг. В ръцете на съпруга си Реджина чувстваше неземно блаженство. А после реалността придоби нормалните си очертания. Не искаше да си припомня събитията от деня, но беше неизбежно. Реджина впери поглед в тавана и вече не се чувстваше никак щастлива.

Слейд стана да свали обувките и остатъка от дрехите си. Вече напълно сериозен, той се обърна отново към нея.

Реджина преглътна и придърпа нощницата над гърдите си.

— Наистина ли баща ми е идвал при теб?

Слейд стисна зъби. Болезнено.

— Не бих казал, че беше точно светска визита.

— Какво се случи?

— Поговорихме.

Реджина не успяваше да проникне през безизразната маска на лицето му.

— Баща ми дойде и тук. Не е никак щастлив от нашия брак, поне засега, но несъмнено ще се примири. — Реджина чу гласа си. Не звучеше убедително дори и за самата себе си.

— Мислиш ли?

— Да, той ще го приеме. Сигурна съм в това!

Слейд приседна на леглото.

— Защо трепериш? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще заплачеш. Какво ти е казал баща ти?

За нищо на света Реджина не искаше да му разкрива истината, защото в нея мъждукаше искрица надежда, че старият Шелтън няма да е отправил и към него същите заплахи, които бе изрекъл пред нея. Но, кой знае защо, не залагаше много на подобна възможност.

— Н-никога не съм го виждала толкова ядосан. Не мислех, че ще бъде чак толкова лошо.

Слейд я гледаше вторачено. Тя успя да се усмихне.

— За баща ми е нормално да бъде ядосан, а аз лесно се разстройвам. Моля те, не се притеснявай за татко. Моля те!

— Ти си страхотен дипломат.

— Не, не съм.

— Очевидно се притесняваш за него и очевидно си много разстроена.

— Не се притеснявам. Наистина. Просто съм малко напрегната, това е всичко.

— Така ли е наистина?

— Да!

— Не се опитвай да ме излъжеш, Реджина.

Тя потръпна.

— Не ми допада идеята да заставам между вас с баща ти! Никак не ми допада!

Очите й се разшириха.

— Слейд, двамата с баща ми имаме силна и трайна връзка помежду си. Всичко ще се оправи, ще видиш. Може би не толкова бързо, колкото съм очаквала, но ще се оправи.

— Не ми изглеждаш напълно убедена.

Реджина не му отговори. Знаеше, че Слейд е прав. Не беше сигурна в думите си. Никога досега не беше отказвала да се подчини на баща си, никога досега той не бе оставал така разярен от действията й, така че нямаше откъде да знае как ще свърши всичко това. Но не биваше да позволява на Слейд дори да заподозре за нейните съмнения. Тя реши просто да смени темата.

— Твоят баща също беше тук днес.

Очите му се разшириха.

— Какво, по дяволите, искаше?

— Слейд! Рик иска да се върнеш у дома. Иска двамата да се върнем у дома.

— Той ли те помоли да ми го кажеш?

— Всъщност помоли ме, но аз му отговорих, че е по-добре да ти го каже сам. Все пак си помислих, че е редно да знаеш, че е бил тук и за какво сме разговаряли.

— Не се намесвай в тези неща.

Реджина се вцепени.

— Да не се намесвам? Слейд, аз съм твоя жена!

Той придърпа завивките нагоре. Очите му пръскаха гневни искри.

— Реджина, може и да си моя жена, но това не ти дава правото да се бъркаш в моите работи!

— Да се бъркам?

— В момента дори не желая да мисля за Рик — отвърна ожесточено Слейд. — И ако иска да ми каже нещо, може и сам да го стори.

Реджина го гледаше втренчено. Изпита остра болка. Изпита и гняв. Внезапно тя се изправи в леглото.

— Баща ти те обича, Слейд. Двамата с него трябва да изгладите недоразуменията помежду си. В противен случай животът ни в Мирамар ще се превърне в истински кошмар.

Слейд не вярваше на ушите си.

— Току-що ти казах да не се месиш в отношенията ни!

Реджина обгърна раменете си. Очите й плуваха в сълзи.

— Какво точно очакваш от мен, Слейд. Да ти топля леглото? Очевидно. Да се грижа за дома ти? Очевидно. Но не и да участвам в живота на семейството ти — или на твоя собствен?

Той отметна завивките и се изправи.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

— Означава точно това, което казах — отвърна предизвикателно Реджина. — Искаш да бъда иконом на дома ти и твоя любовница — и нищо повече!

Слейд я гледаше вторачено. Дълго време не намери сили да проговори.

— И какво точно искаш да бъдеш за мен, Реджина?

Думите му я извадиха от равновесие.

— След като сам не си се досетил, няма смисъл да ти го казвам.

Той я наблюдаваше внимателно, докато покриваше лицето си с ръце. После много тихичко пророни:

— И какъв точно искаш да бъда аз?

Реджина беше неспособна да му отговори. Слейд излезе от стаята и не се върна, докато тя заспа.



Беше денят преди тържеството. Реджина крачеше нервно из салона. Надяваше се, че постъпва правилно. Но през целия ден не успя да превъзмогне подозрението, че вечерта ще бъде пълен провал. Защото бе поканила родителите си за вечеря.

Не беше виждала баща си от деня, в който семейството й пристигна в града. Тогава той бе поискал от нея да напусне Слейд. Но с майка си се виждаше всеки ден. Именно от Джейн беше узнала, че баща й е все така непреклонно решен да сложи край на този брак.

И отново Джейн беше тази, която предложи малкото семейно събиране.

— Не можеш да оставиш отношенията си с баща си в такава задънена улица, мила — беше й казала тя. Джейн винаги проявяваше завидна чувствителност в отношенията си с хората. — Може би ако Никълъс опознае Слейд по-отблизо, ще промени и мнението си за него.

Реджина отдавна бе посветила майка си във всичките си чувства. Двете открай време бяха изключително близки, но сега повече от всякога. Реджина беше силно разчувствана, когато на сутринта след свадата с баща й Джейн я посети в дома й. Тя незабавно й изля душата си — не само любовта си към Слейд, но и съмненията си относно този брак. Майка й беше твърдо убедена, че нещата скоро ще се оправят.

— След като не иска парите ти, скъпа, трябва да е сериозно влюбен в теб.

Но до момента не бе получила доказателство, че думите на Джейн са основателни. Защото, ако бе така, защо ли пропастта между двама им със съпруга й се разрастваше с всеки изминал ден?

През последните няколко дни и двамата се движеха едва ли не на пръсти в присъствието на другия и внимателно избягваха всякакви въпроси, които се отнасяха до техния брак. Слейд прекарваше все повече време в офиса — излизаше рано и се прибираше късно вечер, което осезателно намаляваше времето, прекарано заедно. И понеже продължаваха да се любят всяка вечер, времето им за разговори беше сведено до минимум. Така поне имаше по-малка вероятност да навлязат в опасна територия. Реджина не можеше да обвинява съпруга си. В момента тя също не искаше да се задълбочава във въпроси, които биха разрушили и бездруго крехките устои на брака им.

Слейд знаеше, че е поканила родителите си за вечеря. Миналата вечер бе намерила удобен момент да му го съобщи. Той бе приел новината доста стоически. Дори й обеща да се държи възможно най-добре.

— Това не е необходимо, Слейд — напомни му Реджина.

Той само повдигна едната си вежда.

— Имаш моята дума, Реджина. Каквото и да се случи.

Думите му предизвикаха някакво лошо предчувствие в душата й, което не я напусна през целия ден.

Както бе очаквала, Никълъс и Джейн пристигнаха точно навреме. Реджина се чувстваше напрегната. Тя се суетеше безутешно около Бринкс, докато той поемаше палтото от раменете на майка й, и наблюдаваше баща си с тревожно изражение. Той, от своя страна, я гледаше също толкова напрегнато.

— Благодаря ти, че дойде, татко.

— Защо трябва да отказвам поканата на собствената си дъщеря?

— Това означава ли, че вече не си ми ядосан?

— Напротив, ядосан съм. Но повече ме боли. — Погледът му беше мрачен. — Все още не мога да повярвам, че ме изгони от дома си.

— И на мен самата ми е трудно да го повярвам — прошепна тя. — Моля те, нека се опитаме да прекараме една приятна вечер.

— Не съм дошъл да воювам.

Реджина искрено се надяваше да е така.

— Нека почакаме Слейд в салона.

Родителите й я последваха в гостната.

— Той не е ли вече тук? — попита Джейн.

— По-рано днес ми изпрати бележка, че може да го задържат малко повече от обикновено и че все пак ще се опита да дойде навреме.

— Съпругът ти знае ли, че тази вечер ще бъдем ваши гости? — попита сухо Никълъс.

— Да, татко. Никога не бих направила зад гърба на мъжа си нещо, което би могло да го разстрои.

Баща й въздъхна.

— Реджина, кога най-после ще дойдеш на себе си? С всеки изминал ден става все по-трудно да го напуснеш.

Доброто й настроение рухна окончателно.

— Нужно ли е отново да обсъждаме това? Тази вечер? Ти вече си се срещнал със Слейд. Нима не си забелязал какъв добър и отговорен човек е съпругът ми?

— Да, не е точно това което очаквах — призна неохотно баща й. — Но той не може да ти осигури живота, с който си привикнала.

— Ти за каква ме имаш? — извика отчаяно Реджина.

— Аз познавам собствената си дъщеря — избухна Никълъс. — Знам, че в Мирамар няма да бъдеш щастлива! Нима не се чувстваше нещастна и отегчена всеки път, когато отсядахме в провинцията на Драгмар?

Реджина прехапа горчиво устни.

— Но сега е различно! Тогава не бях влюбена в прекрасен мъж, чийто дом представлява центъра на живота му.

В този момент Джейн реши да се намеси.

— Никълъс, никой не се съмнява, че познаваш отлично дъщеря си. Но дъщерите порастват и се превръщат в жени. Реджина вече е зряла жена — това е очевидно за всеки. Досега е водила напълно задоволен живот, защото двамата с теб не сме искали да я лишаваме от нищо. Сега тя е длъжна сама да се изправи срещу действителността и да направи най-трудния избор в живота си. Ти трябва да се гордееш с нея, скъпи. Дъщеря ти е безумно влюбена в Слейд Деланза и иска да го подкрепи във всяко начинание.

Никълъс изсумтя.

— Аз наистина се гордея с теб, Реджина, и ти прекрасно го знаеш.

— Не, татко, не го знам. Вместо това ми изглежда, че си разочарован и дяволски ядосан от мен.

— Ядосан съм, защото си избрала съпруг без моето съгласие. Разочарован съм, защото си готова толкова лесно да пренебрегнеш моето мнение. И искам да те предпазя от най-сериозната грешка в живота ти.

— Не правя грешка, татко, уверявам те.

— За разлика от майка ти аз ни най-малко не съм убеден, че ти наистина обичаш този мъж — не и след като с очите си съм те виждал увлечена десетки пъти, откакто си излязла от възрастта на късите поли. И със сигурност не вярвам, че си влюбена в този мъж достатъчно, за да се откажеш от всичко онова, с което си свикнала да живееш.

Реджина се поколеба. Това беше нейният шанс. Трябваше да се възползва от късмета си.

— Татко, не е нужно да се отказвам от онова, с което съм привикнала. Не и ако ми дадеш моето наследство.

Никълъс мълчеше.

— Татко, ние имаме нужда от тези пари! Наистина!

— Това поне е очевидно.

— Нужно ли е да моля? — извика отчаяно Реджина. — Как бих могла да те убедя да ми дадеш проклетото наследство? Моля те, татко, моля те!

Никълъс я гледаше напрегнато. В този момент до слуха й долетя някакъв звук откъм вратата. Реджина видя Слейд на прага, макар изобщо да не беше чула шум от приближаването му. Тя се втурна към него. Когато обаче видя студения му поглед, всичко й се изясни. Каква ли част от спора с баща й бе успял да чуе?

— Скъпи — извика припряно тя и го хвана под ръка, — не мога да ти опиша, колко се радвам, че все пак успя да се върнеш толкова рано у дома!

Очите му срещнаха погледа й. Реджина замръзна. У него нямаше топлина; изглеждаше така, сякаш с мъка сдържа гнева си.

— Ела — пророни неуверено тя. На всяка цена трябваше да създадат в очите на родителите й впечатлението, че двамата са здрава и единна двойка. — Зная, че двамата с татко вече сте се срещали, но мисля, че трябва да започнете познанството си отначало. Освен това никога не си се виждал с майка ми.

Без да пророни и дума, Слейд й позволи да го отведе при родителите си. Докато го представяше на майка си, Реджина успя да го погледне крадешком. Може би само си бе въобразила, че е разгневен. Лицето му бе непроницаемо, мислите му — недостижими.

— Татко — пророни тревожно тя, — не бихте ли могли със Слейд поне да се поздравите като джентълмени?

Никълъс видимо стисна зъби, но протегна ръка за поздрав.

— Здравейте, Деланза.

Не по-малко напрегнат, Слейд пое протегнатата му десница.

— Шелтън. Добре дошли в скромния ни дом.



— Ти си ми сърдит.

Облечен вече само в свободна риза, Слейд скръсти предизвикателно ръце и се облегна на вратата, водеща към салона.

— Какво те кара да мислиш така? — попита хладно той.

Реджина се напрегна. През цялата вечер инстинктивно долавяше, че съпругът й е разярен. Но очевидно беше повече от разярен, защото сега я наблюдаваше така, както се изследва непознато насекомо през микроскоп. По време на вечерята бе наблюдавал внимателно всички на масата. И не беше разговарял, освен когато не го попитаха нещо. Реджина бе направила всичко възможно да поддържа разговора, подпомагана единствено от майка си. Вечерта беше пълна катастрофа, а Слейд през цялото време се държа като абсолютен грубиян.

Но макар и да знаеше, че е ядосан, нямаше представа, че е толкова зле. Думите му сякаш забиваха ледени иглички по кожата й. Ако не ставаше въпрос за нейния съпруг и ако не бяха така наскоро венчани, Реджина несъмнено щеше да си помисли, че този човек е не просто враждебен, но изпълнен с омраза към нея.

Тя бе свалила високите си обувки и в момента ги държеше в ръка. Бяха изпратили родителите й преди броени минути. А сега почти се боеше да се приближи към съпруга си, макар че неизбежно трябваше да мине покрай него, за да излезе от стаята.

— Съжалявам — прошепна Реджина и наистина го мислеше.

— За какво точно съжаляваш?

Тя трепна под враждебния му поглед.

— Съжалявам, че поканих родителите си за вечеря. Нямах представа, че ще се получи такава потискаща вечер.

— Разбира се, че си нямала представа. В твоя приказен живот това вероятно е единствената „потискаща“ вечер, която някога си прекарвала.

Обувките се изплъзнаха от ръката й.

— Нима си подслушвал?

— Никой човек на този свят не може да подслушва в собствения си дом — отвърна остро Слейд. После пристъпи към бара и си наля двоен бърбън. Реджина отдавна бе престанала да брои напитките му. Никога не го беше виждала да пие толкова, и то с такава мрачна решителност. И все пак не й изглеждаше пиян. — След като не си искала да чувам нещо от разговорите ти, просто не е трябвало да говориш открито в моя дом — добави ожесточено той.

Реджина трепна. Опита се да прецени доколко е замаян от алкохола. Някои мъже ставаха непоносими след злоупотреба с алкохол. Никога преди не беше изпитвала страх от Слейд, но сега инстинктите й подсказваха, че е опасно да се върти около него. Защото гневът му определено беше насочен към нея самата.

— Слейд, съжалявам за всичко. Моля те! — Реджина направи опит да се приближи към него. — Да отидем в леглото. — Тя докосна нежно ръката му.

Той мигновено я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Изумена, Реджина отстъпи крачка назад.

— Мисля, че вече пи достатъчно.

Слейд сякаш се сепна.

— Не съм пиян. Още не. Но със сигурност ще се напия, преди тази противна нощ да свърши.

— Какво толкова съм направила? — прошепна унило Реджина.

— Ти си виновна за всичко! — Изящната чаша полетя надолу и с трясък се разби на пода. — Махай се оттук. И не си прави труда да ме чакаш. В момента сексът е последното нещо, за което бих си помислил.

От устните й се изтръгна болезнен стон. Думите му бяха съкрушителен юмрук, и то целенасочено жесток. Реджина не можеше да повярва, че Слейд е в състояние да говори толкова грубо и пренебрежително за вълшебната интимност, която бяха изживели заедно.

— Защо правиш това? Защо се опитваш да ме оскърбиш?

Той я гледаше безмълвно.

— Ако се опитваш да спечелиш омразата ми, няма да го постигнеш. — Разумът отстъпи място на бурните й чувства. Реджина плачеше безгласно, а сълзите свободно се стичаха по болезнено сгърченото й лице. — Виж, можеш да се държиш като безчувствено копеле, щом толкова го искаш, но нищо няма да промениш. Аз съм твоя съпруга, за добро или за лошо.

Ако Слейд беше шокиран от грубия й език — за пръв път, откакто се познаваха — то той с нищо не го издаде.

— Питам се — отвърна остро той, — жена ли си, или светица?

Реджина поклати мъчително глава.

— Не искам светица за съпруга!

— Не съм! Не съм!

Слейд вече й бе обърнал гръб.

— По дяволите, махни се оттук, Реджина, преди да съм казал още нещо! Веднага излез оттук!

Но тя не се помръдна. Дъхът й замря, а сърцето й се свиваше от страх, но вече не се боеше за себе си. Боеше се за своя брак. Бяха достигнали до кризисен момент в своята връзка, и макар Реджина да нямаше представа как се е стигнало дотук и дори защо е трябвало да се стига, беше твърдо убедена, че трябва да разговарят незабавно. Дори не се притесняваше вече от сълзите си.

— Моля те, кажи ми какво толкова направих? — изхлипа тя. — Моля те, Слейд.

Той се обърна рязко.

— Проклета да си! По дяволите всичко! Щом ти няма да се махнеш, аз ще го направя!

Реджина простена, когато Слейд се втурна покрай нея и излезе в коридора.

— Не! — извика тя и отчаяно се опита да го догони. Той отвори вратата. — Слейд! Почакай! Трябва да говорим! Трябва! — Реджина знаеше със сигурност, знаеше с цялата си душа, че не бива да му позволява да излезе през тази врата — и извън нейния живот.

Но Слейд пренебрегна молбите й. Прекрачи прага на дома си, а силуетът му мигновено потъна в нощната мъгла.

26

Тя се облече с невероятно старание.

Повдигна яркорозовите дипли на роклята си и бавно плъзна ефирната материя на копринените си чорапи — прозрачни и бели — по дългите си и грациозни крака. После внимателно намести съблазнителните жартиери, поръбени с бяла дантела и обсипани с розови пъпки. Накрая плъзна одобрително длани по сочните си бедра и спусна роклята надолу.

Елизабет Сейнт Клер се обърна и критично погледна отражението си в огледалото.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Кръвта й винаги кипеше при мисълта за прелъстяване. И макар днес това да беше само желана възможност на хоризонта, не можеше да остане безразлична към отправеното предизвикателство.

Беше ослепително красива и напълно го съзнаваше. Доволна от себе си, тя се усмихна на образа си в огледалото. Слейд Деланза не можеше да остане безразличен към нейния чар. Никой мъж не оставаше безразличен.

Елизабет внимателно нагласи розово-червената филцова шапка на главата си, грабна изисканите ръкавици, които идеално пасваха на тоалета й, и напусна хотелската стая. Пиколото в преддверието незабавно й поръча карета. Елизабет нареди на кочияша да я откара до сградата на „Фелдкрест“, на ъгъла на „Ван Нес“ и „Еди стрийт“.

Тя се облегна удобно на износената кожена седалка и плъзна ръце по заобления си корем. Жалко, че трябваше да се стигне дотук. Ако не беше забременяла, нямаше да има нужда да се омъжва. Елизабет въздъхна. Не можеше да съжалява за начина си на живот през последната година — или по-точно, през последните години.

Баща й я изпрати в частно училище в Лондон още когато беше тринайсетгодишна. Споменът за онези събития извика усмивка на устните й. Свариха я в конюшнята с набитото ирландско момче, което се грижеше за конете. Двамата бяха увлечени в занимания, които нямаха нищо общо с конете, но бяха твърде близки до язденето.

Кевин не беше нито първият, нито последният й любовник. Но независимо от това тя му бе отредила свидно място в спомените си, защото беше пряко отговорен за нейното изпращане в онова богаташко училище. Откакто се помнеше, Елизабет ненавиждаше скучния провинциален живот в малкото градче Сан Луис Обиспо. Възможността да я изпратят в Лондон мигновено я бе изпълнила с трепетно вълнение.

Елитната частна академия за млади дами съвсем не беше по вкуса на Елизабет. Тя бързо се научи да се измъква тайно през нощта. Винаги беше изглеждала по-голяма за годините си и за кратко време се превърна в неразделна част от вълнуващия нощен живот на Лондон.

Разбира се, през деня продължаваше усърдно да се преструва на благоприлична млада дама. Когато за кратко се връщаше у дома, не предизвикваше и капчица съмнение в очите на роднините си, че животът в академията не я е променил издъно. Обстоятелствата я принудиха дори да се сгоди. Когато за пръв път срещна Джеймс Деланза, Елизабет реши, че той е достатъчно приличен съпруг, макар да беше малко отегчителен. Все пак беше изключително привлекателен мъж и несъмнено първите няколко години от брака им можеха да бъдат съвсем задоволителни.

А миналото лято издъхна баща й. Елизабет съжаляваше за смъртта му, защото беше искрено привързана към Джордж, но трябваше да си признае, че той не би могъл да намери по-подходящ момент да я остави сама. Защото след неговата смърт цялото му състояние преминаваше в нейни ръце и вече не беше нужно да чака до брака си, за да получи своето наследство.

И понеже не беше глупачка, Елизабет продължи добре обмисления си маскарад. Лятото прекара в Сан Луис Обиспо, привидно потънала в скръб по баща си, а Джеймс идваше да я утешава всеки уикенд. За съжаление неговата представа за утешаване беше твърде различна от нейната. Когато наближи началото на последната й учебна година, тя с готовност се върна в Лондон. Но така и не стъпи повече в онова училище. Установи се в прилична градска къща и подхвана начин на живот, който успешно подражаваше на маниера на английската аристокрация, в чиито кръгове се движеше.

Би останала в Лондон неограничено дълго време, въпреки предстоящата си женитба, ако едно разтърсващо събитие не бе преобърнало коренно живота й. Този път, за пръв път в живота си, Елизабет се озова в положението на отблъсната и изоставена, и то по най-хладнокръвния и безмилостен начин. По онова време любовникът й беше властен и изключително красив английски граф, в когото беше влюбена дотолкова, доколкото беше възможно за жена с нейния нрав и начин на живот. Елизабет не обичаше да се чувства отблъсната и постъпката му неизбежно предизвика смут и несдържан гняв в душата й. Дори се опита да го привлече отново към себе си, но всичките й усилия останаха безуспешни. Той не само че скъса окончателно с нея, но има наглостта да й каже, че смята да сключва брак — и най-важното, че искрено обича годеницата си.

Елизабет побърза да се върне в Америка. В края на май, веднага след пристигането си в Сан Луис Обиспо, тя изпрати на Джеймс известие, че прекратява петгодишния им годеж. Доведената й майка се омъжваше повторно и противно на всякакви правила за любезно поведение Елизабет си нае едно малко имение и огромен персонал, което несъмнено щеше да накара Сюзън да позеленее от завист. Скоро си намери и нов любовник, но така и не успя да изтрие от съзнанието си образа на английския граф.

Когато разбра, че е бременна в третия месец, Елизабет с мъка осъзна, че не може да живее повече по този начин и че незабавно трябва да намери изход от ситуацията. Едно нещо беше да се преструва на благоприлична дама и същевременно да прави каквото си иска, и съвсем друго — да се окаже в положение на бременна и неомъжена жена. Любовникът й обаче беше женен — в противен случай щеше да го принуди да сключат брак. И понеже не разполагаше с никакво време за действие, Елизабет реши да поднови връзката си със семейство Деланза.

Смъртта на Джеймс Деланза беше благоприятно обстоятелство в тази насока. Той не прие добре новината за прекратяването на техния годеж. Понеже беше експерт по отношение на мъжете, Елизабет подозираше, че Джеймс е бил безумно влюбен в нея, но тя го смачка като досадно насекомо, както английският граф бе разбил нейното сърце. В крайна сметка бе разкрила твърде много за самата себе си. Ако Джеймс бе оживял в онова наводнение, би било невъзможно да се сдобри с него сега.

Рик обаче имаше още двама сина. Елизабет не смяташе за необходимо дори да се замисля за втория. Макар да беше богата наследница, на нея дори и през ум не й минаваше да се омъжи за Едуард, който нямаше абсолютно нищо — дори и смътна надежда един ден да наследи Мирамар. Но беше сигурна, че Рик с удоволствие ще се съгласи на съюз между по-големия си син и нея. Открай време тя живееше с мисълта, че Мирамар се нуждае от нейното наследство. През изминалите два месеца нещата не биха могли да се променят драстично. А досега в Мирамар би трябвало да са преодолели смъртта на Джеймс. В крайна сметка едва ли би могла да избере по-подходящ момент за атака.

Елизабет се усмихна. Извинението й за това посещение при Слейд щеше да бъде поднасянето на нейните съболезнования за смъртта на брат му — колкото и пресрочени да бяха те. Той мигновено щеше да стане подвластен на чара й, а тя щеше да се възползва от ситуацията с всички възможни средства. А ако все още беше разстроен от смъртта на брат си, щеше да го утеши така, както Джеймс никога не я бе утешавал. И щеше да действа много бързо.



Реджина долавяше как ударите на сърцето й пулсират болезнено в ушите. Тази сутрин се чувстваше отпаднала. Файтонът спря, но тя дори не понечи да слезе от каретата. Кочияшът се извърна да я погледне.

— Мадам, стигнахме. Това е сградата на „Фелдкрест“. Дължите ми дванайсет цента.

— Да, да — сепна се рязко Реджина. Тя се разплати с кочияша и се смъкна тежко на тротоара. Не й се влизаше в сградата.

Слейд така и не се върна предната вечер. Тя не заспа ни за миг. През цялата нощ плака, докато не й останаха сълзи, защото виждаше как бракът й се руши пред очите й. През изминалите няколко дни, докато бездната помежду им се разрастваше, единствено преживяванията нощем в леглото все още ги свързваха и поддържаха илюзията за някаква близост между тях. Предната нощ за пръв път от началото на съвместния им брачен живот, Слейд не спа при нея. Този факт й навяваше само зловещи предчувствия. И все още съзнанието й отказваше да приеме, че са стигнали до такава повратна точка в отношенията си. А доскоро двамата бяха тъй щастливи. Или и това е било само илюзия?

Реджина се боеше да си отговори на този въпрос.

През цялата нощ и през целия ден Реджина не спираше да тъгува за загубеното щастие и да търси начин двамата да преодолеят огромната пропаст помежду си. Непрекъснато я преследваше образът на Слейд — такъв, какъвто го бе видяла снощи, непреодолимо студен и далечен. Ако целта му беше да я изтръгне от сърцето си, вероятно най-после бе успял да го постигне. Но ако се стремеше да я накара да го намрази, несъмнено се бе провалил.

Защото тя твърдо вярваше в думите си. Сега беше негова съпруга, за добро или за лошо, и нямаше така лесно да престъпи брачните си обети. Обещанията, които бе изрекла в деня на тяхната венчавка, излизаха направо от сърцето й, както и решителността, която в момента изпълваше душата й.

Реджина преглътна мъчително. Чувстваше се унила и неудържимо изплашена. Слейд не се беше върнал при нея през изминалата нощ, но тя изобщо нямаше да го споменава. Когато се изправеше срещу него, нямаше нито да крещи, нито да хленчи. Трябваше да се справи с тази ситуация с цялото достойнство, което природно носеше в душата си. Не можеше да му позволи да продължи да се отдалечава от нея — не можеше. Щеше да се бори за спасяването на своя брак. И щеше да започне с една безобидна покана за обяд.

Изпълнена с твърда решимост, Реджина влезе в просторното фоайе. С широки крачки се приближи към асансьора, където чакаше още една жена. След като асансьорът пристигна, Реджина влезе след непознатата. И макар да беше напълно погълната от мислите си, от погледа й не убягна, че жената натисна бутона за десетия етаж Там се намираха само офисите на Чарлз Ман, така че Реджина я огледа с неприкрито любопитство.

Непознатата я изгледа доста надменно и Реджина бързо извърна очи. Беше видяла достатъчно. Другата жена беше ослепително красива, някъде около нейната възраст, но малко по-висока, с по-сочно тяло и с буйна руса коса. Във въздуха около нея се носеше някаква смущаваща чувственост, която донякъде напомняше за Ксандрия.

Реджина почти не беше спала през изминалата нощ и знаеше, че изглежда ужасно. Лицето й беше бледо, очите — мрачни и подпухнали. Едва ли друг път в живота си бе изглеждала толкова невзрачна. При нормални обстоятелства никога не би понечила да се сравнява с друга жена, но днес нямаше как да не се почувства като повлекана край тази пищна и самоуверена непозната.

Когато асансьорът спря на десетия етаж, Реджина любезно я остави да излезе първа. Не можеше да проумее каква работа би могла да има подобна жена с някой от офиса на Чарли Ман. Преди малко непознатата бе свалила ръкавиците си и Реджина забеляза, че по ръцете й няма сватбена халка, така че явно не се отбиваше да види своя съпруг. Вероятно някой от чиновниците беше неин обожател. Реджина се намръщи, когато жената се запъти към дъното на коридора. Там имаше само един кабинет. Тази мисъл я накара да се вцепени.

Каква ли причина би имала тази жена да посещава Слейд в офиса му? Каква работа би могла да има с него?

Жената спря пред бюрото на Харолд, асистента на Слейд. Той все още не беше забелязал Реджина, която се суетеше по средата на коридора. Но когато пред него се изправи съблазнителната непозната, на лицето му се изписа видимо вълнение. Въпреки голямото разстояние помежду им, Реджина забеляза смущението му и ярката руменина при вида на ослепителната й красота.

Двамата размениха по няколко думи. Харолд се изправи и се запъти към кабинета на Слейд. Миг по-късно се върна и покани жената вътре. После затвори вратата зад себе си и отново зае мястото си зад бюрото.

Реджина пристъпи към него.

— Добър ден, Харолд.

Той се сепна.

— Госпожа Деланза! Не ви забелязах.

Реджина предпочиташе да пристъпи направо към въпроса.

— Харолд, коя беше жената, която току-що влезе в офиса на съпруга ми?

— Казва се Елизабет Сейнт Клер, мадам.



Неподвижна като статуя, Реджина седеше пред тоалетната си масичка. В огледалото лицето й изглеждаше призрачно бледо и изпито. В едната си ръка стискаше изящната четка, инкрустирана с перли. Трябваше да среши косата си. На леглото зад гърба й бяха разстлани роклята и бельото, които щеше да облече тази вечер за тържеството в дома на Чарли Ман.

Но в момента беше напълно забравила за четката в ръката си. През целия следобед съзнанието й се луташе безуспешно. Преди време се беше смятала за тази жена, Елизабет Сейнт Клер. В продължение на седмица дори беше живяла като нея. А после, след като паметта й се възвърна, продължи да се преструва на нея. Затова не можеше сега да не изпитва тръпка на вина, задето целенасочено е приела самоличността на другата жена.

В действителност двете никак не си приличаха. Нямаше каквато и да било прилика.

Елизабет Сейнт Клер.

Да, и двете бяха хубави блондинки, слаби и стройни жени. Но нямаше начин някой, който е срещал едната от тях поне веднъж, дори и за миг да ги обърка една с друга.

Разбира се, Рик вече й бе признал, че е знаел истината от самото начало и Реджина отдавна вече му беше простила. Но никой друг в Мирамар не беше виждал Елизабет, с изключение на Джеймс, който отдавна бе мъртъв и погребан. Какво тогава търсеше тази жена тук? През целия ден този въпрос измъчваше съзнанието й, докато накрая й причини ужасно главоболие. Защото единственото логично обяснение беше, че е дошла да спечели сърцето на Слейд — и своето място в Мирамар.

Реджина се взираше напрегнато в собственото си отражение. Лицето й изглеждаше измъчено и бледо. Опита се да си втълпи, че страхът й е абсурден — сега тя беше съпруга на Слейд и това беше необратимо. Но Елизабет не би могла да намери по-неподходящ момент да нахлуе в техния живот. Сега появата й беше още един удар, който трябваше да преодолее, още една пречка за брака й, която трябваше да премахне. А Реджина чувстваше, че силите й са на привършване.

Но трябваше да се справи.

Мислите й бяха прекъснати от кратко почукване на вратата. В следващия миг Слейд застана на прага. Реджина го гледаше втренчено в огледалото. Той също я наблюдаваше. Накрая съпругът й промълви:

— Нали тържеството е тази вечер?

— Да. — Гласът й прозвуча удивително спокоен. Дали щеше да й разкаже за посещението на Елизабет Сейнт Клер?

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Запъти се право към гардероба, където висеше изгладеният му смокинг, и започна бавно да се преоблича. А после, когато съблече ризата и я сви на топка в дланта си, се обърна към нея:

— Няма ли да кажеш нещо?

Реджина го погледна.

— За кое?

— За изминалата нощ.

— Какво искаш да кажа?

— Не знам. Повечето жени щяха да изпаднат в нервен пристъп, да избухнат в сълзи или да се заровят в леглото, завити през глава.

— Аз не съм „повечето жени“.

— Това поне го знам.

Реджина се поколеба.

— Добре. Съжалявам, че не се прибра миналата нощ. Съжалявам и се чувствам разочарована.

Слейд потръпна.

— Наистина знаеш как да ме накараш да се чувствам още по-зле, нали?

— Трябва да се чувстваш виновен, Слейд. Ако искаш да ми се извиниш, ще приема извинението ти.

— Знаеш ли какво? — отвърна дрезгаво той. — Наистина съжалявам. По дяволите, съжалявам за всичко.

Реджина обаче се боеше, че думите му се отнасят не за изминалата нощ, а за техния брак. Тя не намери у себе си сили да му отговори.

Слейд се обърна с гръб към нея и с резки, отривисти движения събу панталона си.

Реджина не можеше да чака повече.

— Няма ли най-после да ми кажеш?

— Какво да ти кажа? — Слейд наметна широкия си халат.

— За жената, която те посети в офиса ти днес.

Той сякаш се вцепени.

— Моля?

— За Елизабет Сейнт Клер.

Слейд пристъпи припряно към нея и срещна погледа й в огледалото.

— Откъде знаеш, че е идвала в офиса ми днес?

— Видях я. Срещнахме се в асансьора, така да се каже. Дойдох с надеждата да обядваме заедно, но когато разбрах коя е… се разстроих.

— И си тръгна?

— Да.

Слейд се премести от другата й страна, така че да я вижда директно. Тя се обърна към него.

— Какво, искаше?

— Не знам.

— Какво ти каза? — Гласът й трепереше.

— Изпя ми някаква глупава тирада за това, колко много съжалявала за смъртта на Джеймс. Но всичко беше една тлъста лъжа. Тази жена не изпитва и капка симпатия към мъртвия ми брат — изсумтя гневно Слейд.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Каза ми, че преди смъртта на Джеймс са имали някакви недоразумения и негласно са прекратили годежа. Затова не е пристигнала в Темпълтън, както се очакваше.

— Но никой не е знаел — прошепна Реджина.

— Точно така! — извика ожесточено Слейд. — Тя ме гледаше в очите и ме лъжеше, Реджина. Джеймс беше хлътнал до ушите по нея, макар че, след като я видях, не разбирам защо. Той никога не би прекъснал отношенията си с нея. Очевидно тя е скъсала с него, преди той да умре. Но защо, защо Джеймс не ми е казал нищо?

— Защото е бил наранен.

Слейд стовари юмрука си в стената.

— По дяволите! Направо ме убива мисълта, че Джеймс е умрял с разбито сърце. Проклета да е!

Реджина, която от дълго време слушаше само добри неща за Джеймс, вече се чувстваше така, сякаш наистина го познава. Затова не можеше да остане безразлична пред затрогващата му житейска драма.

— Може би все пак грешиш, Слейд.

— Не. Не греша. Тя остана поразена, когато научи, че вече съм женен. Всъщност след като разбра, че съм сключил брак с теб, мигновено промени поведението си като хамелеон. Ако наистина искаш да знаеш какво мисля по този въпрос, струва ми се, че тя се опитваше да се промъкне около мен с намерения, които нямат нищо общо с Джеймс — с единствената цел да се омъжи за мен.

— Така си и мислех — прошепна унило Реджина.

Слейд я погледна мрачно и отстъпи крачка назад. Реджина се взираше в огледалото, сляпа и за неговото, и за своето собствено отражение. Беше се оказала права. Елизабет бе дошла да изяви претенциите си към Слейд и към Мирамар. Не й изглеждаше логично, след като само преди два месеца бе преустановила годежа си с Джеймс. Но това беше единственото възможно обяснение за внезапното й нахлуване в живота им.

— Но защо й е било първо да скъсва с Джеймс и после да иска да се омъжи за теб?

— Не знам и наистина не ме интересува — отвърна отсечено Слейд. — Забрави тази жена, Реджина. Тя вече е минало.

Слейд беше прав. Елизабет вече принадлежеше единствено на миналото. Известно време Реджина бе измъчвана от въпроси относно другата жена, но сега можеше спокойно да се отпусне. Някои от въпросите й вече бяха получили своя отговор, а останалите едва ли някога щяха да бъдат разрешени. Но това вече нямаше значение.

Елизабет бе нахлула драматично в семейния им живот, за да поиска своето място в сърцето на Слейд и в Мирамар. Но появата й беше закъсняла. След като известно време бе приела нейната самоличност, след като се беше мислила за нея и усърдно се бе преструвала на нея, Реджина отдавна изпитваше желание да се изправи срещу мистериозната си съперница. Преди време нейното нахлуване в живота им би могло да се окаже разрушително, но съдбата бе решила друго. Сега можеха лесно да я забравят. Тя вече бе докоснала живота им много по-дълбоко, отколкото някога щеше да предполага, защото без нея Реджина никога нямаше да бъде приета в семейство Деланза, да се омъжи за Слейд. Но нейната роля в тази драма беше приключена, веднъж и завинаги. Вероятно подсъзнателно Реджина през цялото време се бе притеснявала от истинската Елизабет Сейнт Клер. За пръв път обаче в мислите и в душата й се възцари пълно облекчение.



Пред очите му се разкриваше най-възхитителната и най-болезнена гледка, която някога в живота си бе виждал.

Слейд стоеше в дъното на дансинга, смесен с разноцветната тълпа и същевременно безкрайно далече от нея. Огромната бална зала в имението на Ман беше на път да се пръсне по шевовете. Мъжете бяха облечени в най-изисканите си фракове, а жените — в пищни бални рокли, пухени наметала и блестящи бижута. Под сводестия таван се разнасяше сподавеното бръмчене на оживени светски разговори, ведър смях и жизнерадостната музика на четирите цигулки. Облечени в бели сака сервитьори предлагаха на гостите екзотични напитки, а масите по края бяха отрупани с не по-малко екзотични ястия. За украса Ксандрия бе избрала тропически мотиви. Помещението бе отрупано с портокалови дръвчета, а в четирите ъгъла на стаята като верни стражи стояха тридесетфутови тропически палми. Слейд обаче бе напълно сляп за този дискретен разкош, докато наблюдаваше феерията на танцьорите, окъпани в море от аромати и блестящи цветове. Защото сред тях беше и неговата жена.

В момента танцуваше с един негов познат. През последния половин час не се беше спряла на едно място. Слейд беше почти сигурен че Реджина се е отдала напълно на магията на танца, за да избегне неговото потискащо присъствие.



Двамата пътуваха до къщата на Ман в пълна тишина. Слейд се опасяваше, че бракът му е неспасяем. Реджина, която само преди броени дни беше безгрижна и жизнерадостна, сега изглеждаше бледа и напълно затворена в себе си. Опитите й да води неангажиращ разговор се оказаха безуспешни. Слейд не намираше сили да я подпомогне в усилията й, погълнат от мисли за онова, което бе извършил по-рано през деня. Но в момента, в който пристигнаха в имението на Ман, Реджина изглеждаше коренно променена. Тя се движеше сред тълпата с такова оживление и ентусиазъм, сякаш в живота й нямаше нищо нередно. Очевидно владееше отлично изкуството да води светски разговор. Бъбреше с непознати, сякаш са нейни стари и близки приятели. Умееше да кара хората да се чувстват непринудено. Беше весела, сияйна и жизнерадостна. И неизменно всички наоколо попадаха в плен на неотразимия й чар.

Слейд искрено й се възхищаваше. Възхищаваше й се от момента, в който я видя за първи път, но сега — повече от всякога. Умението й да общува с хората беше напълно неподражаемо. Той по-добре от всички тук знаеше, че тя е притеснена от поведението му през изминалата нощ, поведение, за което той самият още не можеше да си прости, и че е силно разстроена от краткотрайното нахлуване на Елизабет Сейнт Клер в живота им. А макар срещата с Елизабет да бе оставила горчив вкус в устата му — защото той мигновено изпита безгранична неприязън към тази жена — Слейд успя лесно да я изхвърли от мислите си. Последната нощ обаче бе етап от живота му, който никога нямаше да забрави.

Никога нямаше да забрави вида на Реджина, която отчаяно молеше баща си за своето наследство, никога нямаше да заглъхне в ушите му звукът от нейните молби. Защото, макар да й бе заявил, че няма да се възползва от парите й, тя очевидно не беше готова да се раздели с тях. Не можеше да я обвинява за тази проява на материализъм. Тя заслужаваше живот на принцеса; никоя жена не го заслужаваше повече от нея.

Думите на Шелтън също не излизаха от ума му. Очевидно той, Слейд, не беше първото любовно увлечение на малката му дъщеричка, и също като Шелтън се съмняваше, че ще бъде и последното.

А беше толкова лесно да повярва в онова, което сам бе пожелал да вярва — че тя истински го обича. Каква наивна илюзия!

Двамата принадлежаха на различни светове. Той го знаеше от самото начало, но едва сега разликите се набиваха в очите му. Видът й тук, тази вечер, докато се движеше свободно и непринудено сред елита на Сан Франциско, бе последното и най-категорично доказателство. Реджина обичаше този начин на живот и всичко, което той можеше да й предложи; той го мразеше. Мразеше този безсмислен и празен разкош. Беше обикновен човек с простички потребности. Животът в Мирамар бе единственото, което винаги, макар и тайно, истински го бе привличало. Но Реджина сякаш разцъфтяваше в тази бляскава, суетна обстановка. Как бе могъл дори за миг да си помисли, че тази жена може да бъде щастлива в Мирамар? Тази вечер, на това тържество, Слейд най-после бе получил доказателство, че е постъпил наистина правилно.

С тази мисъл той се обърна и се изгуби сред тълпата.

Най-после Реджина отказа на петия или шестия си партньор, и дори не беше нужно да се извинява, защото беше очевидно, че е истински изморена. Вечерта сякаш нямаше край. Преди известно време този приказен бал щеше да й достави истинско удоволствие. Сега обаче се нуждаеше от цялото си търпение и решителност, за да изглежда приветлива на гостите, дошли да почетат едно от най-важните събития в живота им със Слейд.

Съпругът й не се виждаше наоколо, което почти я зарадва. Вглъбеното му изражение я плашеше. С всеки изминал час Слейд все повече и повече се отдалечаваше от нея. Реджина не знаеше в какво е съгрешила. Стараеше се да бъде весела и жизнерадостна и въпреки очевидното му нежелание, се опитваше да го включи във всеки разговор, в който тя самата участваше. Вече я обземаше отчаяние. Тази вечер бе идеалната възможност двамата да си възвърнат хармонията в брака, защото трябваше поне да се преструват пред хората, събрани тук, че са единна и щастлива двойка. Но се получи точно обратното. В душата й се прокрадваха ледените пръсти на ужаса и отчаянието.

Изморена, Реджина реши да се оттегли и да освежи грима си. Тя потърси с поглед Слейд сред разноцветната тълпа, но така и не го съзря. Родителите й също бяха сред поканените и сега настойчиво й махаха да се присъедини към тях. Тя им направи знак, че ще се върне след момент. Но тази вечер не желаеше да разговаря дори и с тях. Само един поглед щеше да им стигне, за да я попитат какво не е наред.

Реджина се чувстваше нещастна. Беше нещастна и изплашена. Как двамата със Слейд щяха да се сдобрят, ако продължаваха да се отдръпват един от друг? И как да преодолее нарастващата бездна между тях, след като дори не знаеше в какво се крият причините за влошените им отношения?

Тя тъкмо преминаваше покрай отворените врати на терасата, когато случайно движение откъм призрачните сенки в градината привлече вниманието й. Терасата бе осветена от безброй хартиени фенери, които висяха и проблясваха в мрака като малки прозрачни луни. Реджина спря и впери поглед в познатия силует отвън.

Рик също я бе забелязал. Той вдигна смутено рамене и изплува от сянката на храсталака.

— Ти дойде!

— Е, да, по дяволите! — Изглеждаше смутен като хлапак. — Самата ти ме убеди.

Реджина се усмихна. Усмивката й беше колеблива и все пак — първата й искрена усмивка за вечерта.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза откровено Рик. — Достатъчно си се изморила за тази вечер. Слейд трябва да те откара у дома.

Погледът й се замъгли от сълзи — сълзи, които нямаха нищо общо с налегналите я нещастни мисли. Тя посочи към салона.

— Той е някъде там. Върви при него, Рик.

Вместо да се помръдне, Рик промълви:

— Не трябваше да идвам тук.

— Не — отвърна припряно Реджина. — Трябваше да дойдеш. — Тя го хвана под ръка. Наистина се нуждаеше от малко освежаване, но това тук беше по-важно. — Ела с мен.

Рик неохотно й позволи да го отведе в салона.

Накрая откриха Слейд, застанал сам под една саксия с огромно палмово дръвче. Хрумна й, че самотната му стойка под дръвчето е също толкова умишлена и целенасочена, колкото и самоналожената изолация от живота в Сан Франциско — и също толкова безсмислена.

И тогава той ги видя. Очите му се разшириха от изненада.

Рик кимна към сина си.

— Хубаво тържество.

— Не вярвам на очите си — пророни Слейд. — От десет години живея в града и ти никога не си идвал да ме видиш. А сега, само за една седмица, идваш вече втори път. Нищо не разбирам.

Рик пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Дойдох в града да говоря с жена ти. Но след като тя отказа да те помоли да се върнеш у дома, реших сам да го направя.

— Какво?

— Чу ме добре. Ти си тръгна, Едуард също замина. Не мога да управлявам ранчото съвсем сам.

— Разбира се, че можеш, Рик. Дори докато Джеймс бе още жив, ти пак го управляваше сам.

Реджина реши, че е редно да се намеси.

— Слейд, баща ти току-що те помоли да се върнеш у дома!

— Чух. Ще помисля над това.

— И какво толкова има да се мисли? — избухна гневно Рик. — Нима предпочиташ тази мизерна дупка пред Мирамар? Там е истинският живот, момче! Това тук е само фантазия и нищо повече!

— Може би ще трябва да помисля колко време ти отне да ме повикаш у дома. И защо ме викаш сега, след като никога преди не си го правил.

— Престанете! — извика Реджина. — Защо и двамата просто не загърбите ненужната си гордост и не си признаете, че се нуждаете един от друг? Защо? О, вървете по дяволите! И двамата!

Реджина се обърна и излетя от стаята, преминала най-после границите на търпението си. Не издържаше повече на това напрежение! Тя се откъсна от тълпата и се озова на терасата сама сред дузина хартиени луни. Впила пръсти в железния парапет, Реджина се бореше със сълзите.

— Проклет да си! — не й се мислеше за Слейд. — Безмилостен твърдоглав инат! — След като бе отказал да се помири с баща си, дали щеше да откаже и мира с нея? Какво трябваше да направи Рик, за да стигне до душата му? Какво трябваше да стори тя, за да спечели сърцето му?

— Реджина?

Тя се напрегна. В момента баща й беше последният човек, когото би искала да види.

— Моля те, остави ме!

— Не мога, не и когато си толкова разстроена. — Той обгърна нежно раменете й. — Защо съпругът ти не е до теб? Защо не се опита да те успокои?

Реджина го погледна безутешно.

— Защото имаме проблеми. Не се ли радваш да го чуеш?

Никълъс приседна до нея на дървената пейка.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Обичам те, Реджина. Последното, което би могла да очакваш от мен, е да размахам пръст с думите: „Нали ти казах.“

Реджина покри лицето си с ръце.

— Всичко върви на зле, и макар да не зная защо, все още го обичам. Знам, че можем да оправим някак си нещата. Знам, че мога да го направя щастлив — че двамата можем да бъдем щастливи. — Тя вдигна глава и погледна предизвикателно баща си. — Но ако си дошъл да тържествуваш, ако си мислиш, че ще го напусна само защото не всичко върви по мед и масло, грешиш.

— Не съм дошъл да тържествувам — отвърна й Никълъс. — Майка ти е права, Реджина — ти наистина много си пораснала, откакто те видяхме за последен път.

— Вярно е, татко. В Англия бях само едно наивно момиче — симпатично, но неопитно. Но не и сега. В момента съм готова да се боря за онова, което наистина желая.

— Знаеш ли, аз се гордея с теб.

Реджина се задъха.

— Какво каза?

— Че се гордея с теб. Може би ти искрено обичаш този мъж. Момичето, което оставих в Тексас, никога нямаше да устои на несполуките, които ти преживя, и никога нямаше да чака с гордо вдигната глава онези, които занапред предстоят. Трудно ми е да те позная, Реджина.

— Приемам думите ти като комплимент.

— Те са комплимент. Променила си се. Станала си завършена и силна личност. Трудно ми е да те оставя да се оправяш сама в живота. Майка ти непрестанно ми повтаря, че е време да те оставя да живееш свой собствен живот, да вземаш свои решения, за добро или за лошо. Аз съм свикнал да те предпазвам. Но сега осъзнавам, че трябва да се оттегля.

— Истината ли говориш? — извика развълнувана Реджина.

Никълъс въздъхна.

— Трябва също да ти се извиня. Опасявам се, че реагирах бурно на женитбата ти, когато пристигнах в Сан Франциско и бях внезапно известен за твоето решение. Но тогава очаквах да ме поздрави малката ми дъщеря, а не пораснала и зряла жена. Каквото и да направиш със своя брак, аз съм готов да уважа решението ти.

Реджина остана безмълвна.

Никълъс пое в дланите си двете й ръце.

— С други думи, ще подкрепя безусловно решението ти да останеш съпруга на Слейд Деланза.

— Татко! — Тя увисна на врата му като малко момиче. — Толкова много ти благодаря, че не си изгубил вярата си в мен.

— Ти напълно я заслужаваш. Разбира се, няма смисъл да те лишавам и от наследството ти.

Реджина отново го прегърна.

— Разбира се! Знаех си, че ще промениш решението си. Благодаря ти, татко. Не само за парите, от които Слейд се нуждае, но и за доверието, че ще постъпя по правилния начин.



Пристигнаха вкъщи в полунощ. Бяха оставили тържеството в разгара на веселбата. Реджина се чувстваше окрилена. Баща й бе променил решението далеч по-скоро, отколкото беше очаквала. Сега се чувстваше готова за истински празник. Но когато се опита да хване Слейд под ръка, той се отдръпна.

Щом се озоваха сами в спалнята си, той се затвори в себе си. Стоеше далече от нея, самотна фигура до тъмния прозорец. Реджина реши, че това не е моментът да обсъждат баща й и нейното наследство. Но определено беше крайно време да обсъдят своята връзка.

— Слейд, може ли да поговорим?

Той бавно се обърна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.

— Да, трябва да поговорим.

Тя се вцепени.

— Защо ли ми се струва, че се каниш да ми кажеш нещо, което няма да ми хареса?

— Очевидно ме познаваш добре.

— Слейд, не те познавам и наполовина толкова добре, колкото бих искала.

Той си пое дълбоко дъх.

— Никак не ми е лесно. Не искам да ти причиня болка. Може да не ми повярваш, но обмислям това от доста време. — Очевидно му костваше неимоверни усилия да продължи.

Реджина беше ужасена. Защото инстинктивно долови онова, което щеше да последва.

— Не.

— Реджина, това беше една недопустима грешка още от самото си начало.

— Не — прошепна тя. — Не, не го казвай! Не беше грешка! Слейд, та аз те обичам!

Той трепна.

— Реджина, не можем да продължаваме по този начин. Аз поне не мога.

От устните й се изтръгна болезнен стон.

— Най-добре ще бъде още утре да се преместиш в дома на чичо си — добави безмилостно той, без да откъсне поглед от прозореца. — Тази вечер ще спя в кабинета. — Той замълча за миг. — Съжалявам.

— Не. — Най-после гласът й се възвърна, макар и висок и отчаян. — Това е нелепо. Аз те обичам. Просто преживяхме няколко по-лоши дни, това е всичко. Аз…

Той сграбчи бравата на вратата, кокалчетата му побеляха.

— Късно е вече. Днес заведох дело за развод.

Загрузка...