Тайнственият остров

Глава I

— Качваме ли се?

— Не! Напротив! Слизаме!

— По-лошо, господин Сайръс! Падаме!

— За бога! Хвърляйте баласт!

— Изхвърлих и последната торба!

— Под нас е море!

— Най-много на петстотин стъпки!

Мощен глас процепи въздуха и гръмнаха следните думи:

— Долу всички тежести!… Всички!… И бог да ни е на помощ!

Ето думите, които екнаха над безкрайната водна пустиня Тихия океан към четири часа следобед на 23 март 1865 година.

Никой навярно не е забравил страшния североизточен вятър, който се изви същата година сред равноденствието и през който барометърът спадна на седемстотин и десет милиметра. Непрестанен ураган, който трая от 18 до 26 март. Той нанесе грамадни щети в Америка, Европа и Азия над площ, широка хиляда и осемстотин мили, която се простираше косо на екватора от тридесет и петия северен до четиридесетия южен паралел! Разрушени градове, изкоренени гори, брегове, опустошени от водни планини, които се спускаха като порои — ето доказателствата за страшната сила на тоя чудовищен ураган. Той надмина по разрушения ураганите, които опустошиха така страшно Хавана и Гваделупа, единият на 25 октомври 1810 година, другият на 26 юли 1825 година.

И тъкмо когато толкова бедствия се сипеха над суша и море, друга, не по-малко страшна драма се разиграваше в развихрения въздух.

И наистина един балон, понесен като топка на вихъра, подет от кръгообразното движение на въздушния стълб, летеше в простора със скорост деветдесет мили в час, като се въртеше сам около себе си, сякаш грабнат от някакъв въздушен въртоп.

На долния обръч на балона висеше кош, в който имаше петима пътници — те едва се забелязваха сред гъстата мъгла, примесена с воден прашец, която стигаше до повърхността на океана.

Откъде идеше този аеростат, явна играчка на страшната буря? Имаше основания да се вярва, че балонът идеше от много далеч, защото навярно беше пътувал поне с две хиляди мили в денонощие!

Във всеки случай пътниците по никакъв начин не можеха да пресметнат колко път бяха изминали след тръгването си, тъй като нямаха никаква мерна единица. Те изживяваха даже и едно любопитно явление — не чувстваха силата на бурята, която ги носеше. Никаква светлинка, никакъв шум от обитавани земи, никакъв рев на океана не можеше да стигне до тях в мрачния безкрай, докато летяха в горните въздушни пластове. Само при бързото си спускане те разбраха опасностите, които ги грозяха над вълните. Но балонът, освободен от всички тежести, като бойни припаси, оръжие и храна, полетя пак нагоре на четири хиляди и петстотин стъпки височина. Пътниците, след като разбраха, че под коша се разстила море, и се убедиха, че опасността горе е по-малка, не се поколебаха да изхвърлят и най-необходимите вещи, като се стремяха да не загубят вече нито частица от подемната сила на балона, от душата на апарата им, който ги крепеше над бездната.

Нощта мина сред тревоги, които можеха да бъдат смъртоносни за по-нерешителни хора. После започна да се развиделява, а призори ураганът изглеждаше, че ще стихне. Вятърът от ураган се превърна в обикновен буен вятър, с други думи, скоростта на движението на въздушните пластове намаля наполовина. Според моряците това пак беше много страшен вятър, но стихийността му значително намаля.

Към единадесет часа небето явно се очисти. Но пак по същото време балонът отново започна да се спуска бавно и продължително надолу. Обемът му постепенно намаляваше, а той се удължаваше и от кълбообразен стана яйцевиден.

Тогава пътниците хвърлиха и последните вещи, които продължаваха да претоварват коша, малкото храна, която бяха запазили, всичко, дори и дреболиите, които се намираха по джобовете им, а един от тях, изправен на обръча, където се събираха въжетата на мрежата, се мъчеше да върже здраво долната клапа на балона. Явно беше, че пътниците не можеха вече да задържат балона горе във въздуха — нямаше достатъчно газ!

И тъй те бяха загубени!

И наистина под тях не се разстилаше никакъв континент, нито дори остров. В пространството нямаше никаква суша, където котвата на балона им би могла да се закачи.

Безкрайно море, чиито вълни продължаваха да се блъскат с небивала ярост! Безпределен океан, безпределен дори за тези, които го гледаха отгоре, от висините, а погледите им обхващаха пространство от четиридесет мили! Безбрежна водна шир, безмилостно шибана, брулена от стихията, и никаква суша, нито следа от кораб!

И тъй на всяка цена трябваше да се спре падането, та аеростатът да не бъде погълнат от вълните. Това и гледаха да постигнат петимата пътници в коша. Но въпреки усилията им балонът продължаваше да слиза, а в същото време се движеше с изключителна бързина по посока на вятъра, с други думи, от североизток на югозапад.

Страшно беше положението на тия нещастници! Явно те не бяха вече господари на аеростата. Балонът се свиваше все повече и повече. Газът изтичаше, без да има никаква възможност да го спрат. Падането явно се ускоряваше и в един часа следобед кошът висеше най-много на шестстотин стъпки над океана.

И действително не можеше да се задържи газът, който излиташе свободно през една дупка на балона.

Като изхвърлиха всички вещи, които тежаха на коша, пътниците успяха да се задържат още няколко часа във въздуха. Но с това неизбежната развръзка само се забавяше и ако преди мръкване не се мернеше някъде суша, пътници, кош и балон щяха да изчезнат навеки сред вълните.

Единствената възможност, която още им оставаше, бе използвана в последния миг. Пътниците в аеростата бяха явно смели хора и не се бояха да гледат смъртта право в лицето. Кошът беше нещо като сандък от върбови пръчки, непригоден за плаване, и ако паднеше, нямаше да има никаква възможност да го задържат на морската повърхност. В два часа балонът беше само на четиристотин стъпки над вълните.

И в този миг екна глас — глас на мъж, чието сърце не знаеше що е страх. Отвърнаха му други, не по-малко решителни гласове.

— Изхвърлихме ли всичко?

— Не! Има още десет хиляди златни франка!

Тежка торба падна веднага в морето.

— Балонът дига ли се?

— Малко, но скоро пак ще почне да пада!

— Има ли още нещо за изхвърляне?

— Не!

— Има!… Коша!

— Хванете се за мрежата! И коша в морето!

И наистина това беше едничкото и последно средство да облекчат аеростата. Отрязаха въжетата, които свързваха коша с обръча, и след падането на коша аеростатът се издигна с две хиляди стъпки. Петимата пътници се бяха изправили в мрежата над обръча, вкопчили ръце във вървите, с очи, втренчени в пропастта.

Известна е чувствителността на балоните, когато са в покой. Достатъчно е да се изхвърли и най-лекият предмет и веднага се получава отвесно движение. Във въздуха те са чувствителни като най-точните везни. Ясно е, че след като един балон се облекчи от сравнително голям товар, той ще се издигне бързо и нависоко. Така стана и в дадения случай.

Пътниците бяха направили всичко, което можеше да се направи. Никакво човешко усилие не можеше вече да ги спаси. Можеха да разчитат само на божията помощ.

В четири часа балонът беше само на петстотин стъпки над водната повърхност.

Зачу се силен лай. С пътниците имаше и едно куче, което се беше впримчило в мрежата до господаря си.

— Топ е забелязал нещо! — извика един от пътниците.

И в миг се чу силен глас:

— Земя! Земя!

Балонът, който вятърът носеше непрестанно на югозапад, беше изминал няколко мили и в тая посока наистина се беше появил доста висок бряг.

Но брегът се намираше още на около тридесет мили от балона. Необходим беше цял час, докато стигнат дотам, и то при условие, че ще летят в същата посока. Цял час! Дотогава нямаше ли да излети и останалият газ в балона?

Страшен въпрос! Пътниците виждаха ясно сушата, до която трябваше да се доберат на всяка цена. Каквато и да беше тая земя, населена или пуста, гостоприемна или не, трябваше да стигнат дотам!

А в четири часа стана ясно, че балонът не може повече да издържи. Той докосваше леко морето. Гребенът на грамадните вълни на няколко пъти вече досегна долния край на мрежата, тя ставаше по-тежка и аеростатът едва се повдигаше, като птица с пречупено крило.

След половин час от сушата ги делеше вече най-много една миля, но балонът, отпуснат, мек, сплескан, смачкан на големи гънки, имаше малко газ само в горната си част. Пътниците, заловени за мрежата му, бяха голяма тежест за него, скоро потънаха до пояс в морето и вълните ги зашибаха яростно. Тогава ризата на балона се разпери, вятърът я изду и я понесе, сякаш кораб при попътен вятър. Може би щяха да стигнат така брега!

Те бяха само на два кабелта1 от брега, когато екна страшен вик, изтръгнат от четири гърла изведнъж. Балонът, който изглеждаше, че няма вече да се дигне, отскочи пак, внезапно ударен от страшна вълна. И сякаш ненадейно облекчен от някой нов товар, той се дигна на петстотин стъпки височина, там попадна на някакво въздушно течение, което, вместо да го изкара направо на брега, го понесе в почти успоредна посока. Най-после, след две минути, той приближи косо към сушата и накрая падна на крайбрежния пясък, далеч от обсега на вълните.

Като си помагаха един на друг, пътниците успяха да се измъкнат от мрежата. Балонът, облекчен от товара си, бе понесен от вятъра и като ранена птица, усетила за миг нов прилив на живот, изчезна в простора.

В коша имаше петима пътници и едно куче, а балонът изхвърли само четирима души на брега.

Изчезналият пътник навярно е бил подхванат от вълната, която удари мрежата и позволи на олекналия аеростат да излети за последен път, а после, след миг, да стигне сушата.

Четиримата корабокрушенци — могат да бъдат наречени така — едва стъпиха на земята и всички се загрижиха за изчезналия другар и извикаха:

— Може би се мъчи да доплува! Да го спасим! Да го спасим!

Глава II

Хората, които ураганът изхвърли на брега, не бяха нито професионални летци, нито любители на въздушните пътешествия. Те бяха военнопленници и тяхната решителност ги подтикна да избягат при изключителни обстоятелства. Хиляди пъти те бяха обречени на гибел! Хиляди пъти скъсаният им балон би трябвало да ги сгромоляса в пропастта! Но небето им беше отредило странна съдба и на 24 март, след като избягаха от Ричмънд, обсаден от войските на генерал Улис Грант2, те се намираха на седем хиляди мили от тоя град, столица на щата Вирджиния, главната крепост на южняците3 през страшната война за унищожаване на робството. Въздушното им пътешествие трая пет дни.

Ето прочее любопитните обстоятелства, при които избягаха пленниците — бягство, което завърши с известната вече злополука.

Същата година през месец февруари 1865 година при един от упоритите, но безплодни опити на капитан Грант да превземе Ричмънд няколко негови офицери попаднаха в ръцете на врага и бяха интернирани в града. Един от най-известните пленени офицери беше от генералния щаб на Грант и се наричаше Сайръс Смит.

Сайръс Смит, родом от Масачузетс, беше инженер, рядък учен. През войната правителството на Щатите му беше поверило управлението на железниците, които имаха много голямо стратегическо значение. Той беше истински северноамериканец, сух, кокалест, слаб, около четиридесет и пет годишен. Истински човек на делото, а същевременно и човек на мисълта, той действаше без никакви усилия под влияние на оная огромна жизнена сила и на твърдата упоритост, които презират всяка опасност. Много образован, опитен и „досетлив“, както казват френските войници, той имаше чуден характер, защото се владееше при най-опасните случаи и съчетаваше до съвършенство трите условия, които, събрани в едно, определят човешката сила: жив ум и тяло, буйни желания и силна воля. И негов девиз можеше да бъде девизът на Гийом д’Оранж през XVII столетие: „Нямам нужда от надежда, за да се реша, нито от сполука, за да постоянствам.“

Сайръс Смит беше същевременно и олицетворение на храбростта. Той беше участвал във всички сражения през войната за унищожаване на робството. Постъпил на служба в редовете на илинойските доброволци под предводителството на Улис Грант, той бе взел участие в битките при Питсбърг — Лендинг, в обсадата на Горит, при Черна река, при Чатануга, Уайлдърнъс, на Потомак — навсякъде храбър, достоен войник на генерала, който казваше: „Никога не броя мъртвите си!“ Сайръс Смит хиляди пъти трябваше да мине в числото на тия, които страшният генерал Грант не броеше, но в сраженията, където не се пазеше много-много, щастието винаги беше на негова страна, докато най-после го раниха и плениха на бойното поле при Ричмънд.

Заедно със Сайръс Смит и друга известна личност попадна в плен на южняците. Това беше не друг, а уважаемият Джедеон Спилет, дописник на „Ню Йорк хералд“, който беше натоварен да следи военните действия на северните войски.

Джедеон Спилет беше от рода на ония чудни английски и американски дописници като Стенли и други, които не се спират пред нищо, за да се доберат до някое точно сведение и да го предадат в най-кратък срок на вестника си. Големите вестници в Съединените щати като „Ню Йорк хералд“ са истинска сила и техните пратеници са представители от голямо значение. Джедеон Спилет беше в първата редица на тия пратеници.

Човек с големи заслуги, предприемчив, бърз и готов на всичко, пълен с идеи, обиколил цял свят, той не искаше и да знае нито трудности, нито опасности, станеше ли въпрос да узнае нещо първо за себе си, а после и за вестника си, истински герой в любознателността, един от ония неустрашими наблюдатели, които пишат под град от куршуми и за които всяка опасност е приятно приключение.

И той беше участвал в първата линия във всички сражения, с револвер в едната ръка и с бележник в другата, и моливът му не трепваше от картеча. Прочее не му липсваше и хумор. След битката при Черна река в желанието си да запази на всяка цена мястото си в телеграфното гише, за да съобщи на своя вестник изхода от сражението, той телеграфира цели два часа първите глави на Библията. Две хиляди долара за сметка на „Ню Йорк хералд“, но „Ню Йорк хералд“ пръв получи най-точните сведения.

Джедеон Спилет беше висок на ръст и най-много четиридесетгодишен. Руси, малко червеникави бакенбарди ограждаха лицето му. Погледът му беше спокоен, жив и подвижен, поглед на човек, свикнал да долавя за един миг всички подробности около него. Със здраво телосложение, той се беше калил във всички климати като парче стомана в студена вода.

Цели десет години Джедеон Спилет беше постоянен дописник на „Ню Йорк хералд“ и го обогатяваше със статиите и с рисунките си, тъй като владееше изкусно и молива, и перото. Плениха го тъкмо когато правеше скица и описание на сражението.

И Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, които се познаваха само по име, бяха прехвърлени в Ричмънд. Раната на инженера заздравя бързо и по време на оздравяването си той се запозна с дописника. Двамата мъже се обикнаха един друг и започнаха да се уважават. Скоро една-единствена цел изпълни живота и на двамата — да избягат, да се присъединят към войската на генерал Грант и да се бият в редовете й за федералното единство.

По това време Сайръс Смит се събра с един свой слуга, който му беше предан до смърт. Храбрият слуга беше негър, роден в именията на инженера от баща и майка роби, но Сайръс Смит, враг на робството от душа и сърце, го бе освободил отдавна. Освободеният роб не пожела да напусне господаря си. Той го обичаше и беше готов да жертва живота си за него. Тридесетгодишен момък, здрав, подвижен, ловък, умен, кротък и спокоен, понякога простодушен, вечно усмихнат, услужлив и добър. Наричаше се Навуходоносор, но се обаждаше само на съкратеното галено име Наб4.

Като научи, че господарят му е пленен, Наб, след като изложи поне двадесет пъти живота си на опасност, успя да се промъкне с хитрост и ловкост в обсадения град. Удоволствието на Сайръс Смит, когато видя отново своя верен слуга, и радостта на Наб, когато намери любимия си господар, трудно могат да се опишат.

Но ако Наб бе успял да се вмъкне в Ричмънд, не беше никак лесно да се измъкнат оттам, тъй като федералните пленници бяха под много строг надзор. Дописникът, на когото досадното пленничество не позволяваше вече да се добере до нито една любопитна подробност, не можеше повече да издържи. Една-едничка мисъл му беше в ума: да се измъкне на всяка цена от Ричмънд.

А обсадата продължаваше и ако пленниците бързаха да избягат, за да се присъединят към войската на Грант, някои от обсадените също така бързаха да се измъкнат, за да се присъединят към южняците, и в тяхно число беше някой си Джонатан Форстър, отчаян привърженик на робството. И действително пленените северноамериканци не можеха да напуснат града, но и южняците също не можеха да се измъкнат, тъй като северните войски ги ограждаха. Управителят на Ричмънд отдавна вече не можеше да влезе във връзка с генерал Лий, а от много голямо значение беше да извести какво е положението в града, за да ускори изпращането на подкрепления. Тоя Джонатан Форстър тогава намисли да се дигне с балон, за да прелети над редовете на обсадителите и така да се добере до лагера на южняците.

Управителят одобри намерението му. Направен бе аеростат и го оставиха на разположение на Джонатан Форстър, който щеше да отлети с петима свои другари.

Но северозападният вятър не излезе обикновен ветрец. Още на 18-и сутринта пролича, че той ще се превърне в ураган. И скоро се изви такава буря, че отлитането на Форстър трябваше да се отложи.

На 18 и 19 март бурята продължи да бушува. Дори беше много трудно балонът да се удържи привързан за земята, виелицата го шибаше и той лягаше на едната си страна.

Мина и нощта на 19 срещу 20 март, но сутринта вятърът стана още по-силен. Отлитането беше невъзможно.

Същия този ден на една от ричмъндските улици до Сайръс Смит приближи един мъж, когото той не познаваше. Беше някакъв моряк, наречен Пенкроф, тридесет и пет — четиридесетгодишен, здрав и строен, много изпечен, с жив поглед и примигващи очи, но с добродушно лице. Този Пенкроф беше северноамериканец, преплавал всички морета на земното кълбо и който, ако става дума за приключения, беше изживял всичко изключително, което може да изживее едно същество на два крака без перушина. Излишно е да споменаваме, че беше предприемчив, решителен и че не се учудваше от нищо. Пенкроф беше пристигнал в началото на годината по работа в Ричмънд заедно с едно петнадесетгодишно момче, Хърбърт Браун от Ню Джърси, син на неговия капитан, сирак, когото той обичаше като свое собствено дете. Като не успял да напусне града, когато започнала обсадата, той бил принуден за свое голямо огорчение да остане там и на него също една-едничка мисъл му се беше втълпила в ума: да избяга на всяка цена. Познаваше инженер Сайръс Смит само по име. Знаеше с какво нетърпение този решителен човек гледаше час по-скоро да се изплъзне. И този ден не се поколеба да го спре и да му каже направо:

— Господин Смит, не ви ли дотегна в Ричмънд? — Инженерът впери поглед в човека, който му говореше така и който добави тихичко:

— Господин Смит, искате ли да избягате?

— Кога това?… — попита живо инженерът и може да се каже, че тия думи му се изтърваха из устата, тъй като той не беше и погледнал още непознатия, който го беше заговорил.

Но след като разгледа с проницателен поглед откритото лице на моряка, не можеше да се съмнява, че пред себе си имаше честен човек.

— Кой сте вие? — попита той рязко.

Пенкроф му се представи.

— Добре — отвърна Сайръс Смит. — И по какъв начин ми предлагате да избягам?

— С този ленив балон, който се мотае на вятъра, сякаш чака само нас, за да отлети!…

Излишно беше морякът да продължава. Инженерът го беше разбрал от първата дума. Той хвана Пенкроф за ръка и го замъкна у дома си.

Там морякът му изложи целия си план, който наистина беше много прост. Имаше само опасност за живота при изпълнението му. Ураганът бушуваше с всичка сила наистина, но един смел опитен инженер като Сайръс Смит можеше да се справи с аеростата. Да знаеше как се управлява балон, самият Пенкроф нямаше да се поколебае да замине — с Хърбърт, разбира се. Виждал беше много бури през живота си, една повече или по-малко, голяма работа!

Сайръс Смит изслуша моряка, без да продума, но очите му блестяха. Случаят беше налице. Той не беше човекът, който би го изпуснал. Планът беше само много опасен, значи беше изпълним. През нощта въпреки охраната можеха да се доберат до балона, да се вмъкнат в коша и да отрежат въжетата, които го придържаха към земята.

— Добре. Тръгваме! — заяви Сайръс Смит.

Това „тръгваме“ обвързваше и дописника, но той не беше от страхливите и когато инженерът му съобщи плана, той го одобри напълно. Учудваше се само, че такова обикновено нещо не му беше минало през ума. А Наб беше готов да последва господаря си навсякъде.

— И така, довечера — каза Пенкроф. — Ще се скитаме и петимата наоколо като любопитни!

— Довечера в десет часа — добави Сайръс Смит — и дай боже бурята да не стихне, докато отлетим!

Не! Бурята не стихна и на Джонатан Форстър и на другарите му дори през ум не можеше да им мине да й излязат насреща в тоя слаб кош! Страшен ден! Инженерът се боеше само от едно: вързан за земята и шибан от вятъра, аеростатът да не се разкъса на парчета. Няколко часа той се скита по почти пустия площад, като наблюдаваше балона.

Мръкна. Нощта беше много мрачна. Гъсти мъгли пъплеха като облаци по земята. Валеше дъжд, примесен със сняг. Южняците бяха сметнали дори за излишно да охраняват при такова страшно време площада, сред който се люшкаше аеростатът. Всичко сякаш закриляше пленниците в бягството им. Но да се пътува при такава страшна буря!…

Към девет и половина Сайръс Смит и приятелите му се добраха от различни страни до площада — вятърът беше угасил фенерите и той тънеше в дълбок мрак. Не се виждаше даже и големият аеростат, почти легнал на земята. Освен торбите баласт, увиснали на мрежата, кошът беше вързан и със здраво, двойно въже, прекарано през халка, забита в земята.

Без да продумат нито дума, Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Наб и Хърбърт се настаниха в коша, докато Пенкроф по нареждане на инженера развързваше една след друга торбите баласт. Работа за две-три минути и скоро морякът се присъедини към другарите си.

После развърза въжето, балонът полетя косо и изчезна, след като блъсна с коша си два комина и ги срути в бесния си полет.

Ураганът се развихряше със страхотна сила. Цяла нощ инженерът не можеше и да помисли за слизане, а когато съмна, гъсти мъгли бяха забулили земята. Едва след пет дни, когато се поразведри, видяха под себе си безкрайно море, а вятърът носеше аеростата със страхотна бързина.

Знаем вече как от петимата души, литнали на 20 март, четирима бяха изхвърлени на 24 март на един пуст бряг, на повече от шест хиляди левги от родината им5!

А изчезналият, когото четиримата останали живи пътници от балона се спуснаха да дирят, беше естественият им предводител, инженер Сайръс Смит.

Глава III

Една вълна беше грабнала инженера от мрежата, която се бе скъсала. И кучето му беше изчезнало. Преданото животно доброволно се бе хвърлило в морето, за да помогне на своя господар.

— Напред! — извика дописникът.

И четиримата, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб, забравили тегло и умора, започнаха да дирят изчезналия си другар.

Клетият Наб плачеше от мъка и отчаяние при мисълта, че бе загубил всичко мило на тоя свят.

Не бяха минали и две минути от изчезването на Сайръс Смит, когато спътниците му стъпиха на брега. Имаше значи надежда, че ще успеят да го спасят.

— Да търсим! Да търсим! — извика Наб.

— Да, Наб — отвърна Джедеон Спилет, — и ще го намерим!

— Жив ли?

— Жив.

— Знае ли да плува? — попита Пенкроф.

— Да! — отвърна Наб. — А и Топ е с него.

Морякът се ослуша в морския рев и поклати глава.

Инженерът беше изчезнал на север от брега, на около половин миля от мястото, където слязоха другарите му. Ако беше успял да се добере до най-близката точка на брега, щяха да го намерят най-много на половин миля.

Наближаваше шест часът. Паднала бе мъгла и беше тъмно. Тръгнаха на север, по източния бряг на земята, където случаят ги бе захвърлил — непозната земя, на която не можеха и да предположат какво беше географското положение. Те тъпчеха песъчлива почва, осеяна с камъни, лишена сякаш от всякаква растителност.

От време на време пътниците се спираха, викаха високо и се ослушваха няма ли да долети глас от океана. И действително имаха основание да вярват, че ако бяха близо до мястото, където морето можеше да е изхвърлило инженера, и ако Сайръс Смит не беше в състояние да даде признак на живот, поне лаят на Топ щеше да стигне до ушите им.

След като вървяха двадесетина минути, и четиримата бяха внезапно спрени от пенливи вълни. Нямаше вече суша. Намираха се на края на някакъв остър нос, в който вълните яростно се разбиваха.

— Нос — каза морякът. — Трябва да се върнем обратно и да вървим вдясно.

— Но ако е там! — възрази Наб и показа морето, чиито грамадни вълни се белееха в мрака.

— Да извикаме тогава!

И всички в един глас нададоха силен вик, но никой не отвърна. Почакаха да настъпи затишие. Извикаха още веднъж. Пак нищо.

Тогава се върнаха по противоположния бряг на носа, пак по песъчлива и камениста почва. Но Пенкроф забеляза, че брегът е по-висок и по-стръмен и предположи, че той води през едно доста дълго възвишение към високия бряг, чиито очертания се открояваха смътно в мрака.

Но сега те отиваха на юг, а това беше точно обратната страна на оная част на брега, където имаше вероятност да е излязъл Сайръс Смит. Макар и капнали от умора, те продължиха смело напред с надеждата, че всеки миг може да срещнат някой остър завой, който да ги поведе на север.

Какво беше отчаянието им, когато, след като изминаха около две мили, пак спряха пред морето, на доста висок нос от плъзгави скали!

— Намираме се на островче — каза Пенкроф — и сме го извървели от единия край до другия!

Забележката на моряка беше правилна. Те не бяха изхвърлени на континент, не дори и на остров, а на островче, най-много две мили дълго и положително много тясно.

Това безплодно островче, осеяно с камъни, без растителност, жалко убежище на някои морски птици, свързано ли беше с някой по-значителен архипелаг? Не можеше да се твърди. Когато от коша на балона пътниците съгледаха през мъглата земя, не успяха да разгледат добре очертанията й. Но Пенкроф с моряшките си очи, свикнали да пробиват мрака, вярваше, че вижда в тоя миг на запад неясни очертания, които показваха, че се издига по-висок бряг.

И тъй трябваше да отложат за следния ден търсенето на инженера, който за съжаление не беше издал с никакъв повик присъствието си.

— Мълчанието на Сайръс не доказва нищо — забеляза дописникът. — Може да е припаднал, да е ранен, да не е в състояние да се обади веднага. Не бива да се отчайваме.

Дописникът предложи тогава да запалят някъде на островчето огън, който да послужи за сигнал на инженера. Но напразно търсиха дърва или сухи храсти. Имаше само пясък — нищо друго.

Ясно каква трябва да е била скръбта на Наб и на другарите му, които се бяха привързали силно към неустрашимия Сайръс Смит. А много ясно личеше, че не бяха в състояние да му помогнат. Или инженерът бе съумял да се спаси сам и вече се беше приютил някъде на брега, или беше безвъзвратно загубен!

Един от виковете на Наб сякаш отекна за миг, Хърбърт обърна внимание на Пенкроф, като добави:

— Това доказва, че на запад, доста наблизо, има бряг.

Морякът потвърди с кимване на глава. А и очите му не можеха да го излъжат. Щом, макар и много неясно, той бе забелязал там суша, значи там действително имаше суша.

Но далечният ек беше единственият отговор на виковете на Наб и безкрайното море към цялата източна част на острова си остана безмълвно.

А небето се проясняваше малко по малко. Към полунощ блеснаха няколко звезди и ако инженерът се намираше там, сред другарите си, можеше да забележи, че това не бяха вече звездите от Северното полукълбо. И действително Полярната звезда я нямаше и на тоя нов кръгозор, зенитните съзвездия не бяха вече същите, които беше свикнал да наблюдава от северната част на Новия свят, а Южният кръст сияеше сега ярко на Южния полюс на земното кълбо.

Скоро се показа цялото островче, сякаш паднало от някой облак. После се видя в кръг наоколо морето, безбрежно на изток, но на запад се издигаше висок и стръмен бряг.

Да! Там имаше земя. Там беше поне засега спасението. Между островчето и брега, разделени от един проток, към половин миля широк, се носеха шумно буйни води.

Но един от пътниците, без да се посъветва с някой от другарите си, без да продума дори нито дума, допитал се само до собственото си сърце, се хвърли изведнъж в течението. Беше Наб. Той бързаше да изплува на брега и да тръгне по него на север. Никой не би могъл да го спре. Пенкроф го извика, но напразно. Дописникът се готвеше да последва Наб.

Пенкроф се приближи тогава до него.

— Да преплувате протока ли искате? — попита той.

— Да — отвърна Джедеон Спилет.

— Съветвам ви да почакате — каза морякът. — Послушайте ме, Наб и сам може да помогне на господаря си. Ако навлезем в протока, течението е много силно и може да ни отвлече в открито море. Ако не се лъжа, наближава отлив. Погледнете на пясъка, морето се отдръпва. Имайте търпение, при отлива може да намерим някъде брод.

— Имате право — съгласи се дописникът. — Нека се разделяме по възможност по-рядко…

В това време Наб се бореше отчаяно с течението. Той искаше да го преплува косо. При всяко загребване черните му плещи изскачаха над водата. Течението го влачеше бързо, но той все пак приближаваше брега. Той взе за повече от половин час разстоянието от половин миля, което делеше островчето от сушата, и стигна брега на няколко хиляди стъпки встрани от срещуположното място, където се беше хвърлил в морето.

Наб стъпи на брега под висока гранитна скала и се разкърши здравата. После се затича и скоро изчезна зад скалист нос, който се вдаваше в морето, висок горе-долу колкото северния край на островчето.

Другарите на Наб следяха тревожно смелия му опит и когато той се скри от погледа им, те се загледаха към земята, където и те щяха да потърсят подслон, и си хапнаха няколко стриди, с които беше осеян пясъкът. Слаба храна, но все пак позалъгаха глада.

От островчето най-напред се виждаше песъчлив бряг, осеян с черни канари, които се откриваха постепенно при започналия отлив. По-нататък се очертаваше някакъв отвесен гранитен зид със зъбчат корниз, висок най-много триста стъпки. Той се простираше на три мили дължина и вдясно изведнъж завършваше с отвесна стена, изсечена сякаш от човешка ръка. Вляво пък, над носа, тоя неправилен, тъй да се каже, бряг с призматични отломки, съставен от натрупани канари и срутвания, се снишаваше лека-полека и се сливаше постепенно с канарите на южния нос.

Ясно личаха смътните очертания на грамадни дървета — гъстите гори, които те образуваха, се губеха от погледа. Зеленината радваше окото, дълбоко натъжено от грубата редица гранитни скали.

И най-после, над възвишението, на повече от седем мили на северозапад, сияеше бял връх, осветен от слънчевите лъчи. Сякаш снежна качулка над някаква далечна планина. С една дума, не можеше да се определи тая земя остров ли беше, или пък част от континент. Но като види тия безразборно струпани вляво скали, някой геолог не би се подвоумил да заяви, че са от вулканичен произход, тъй като те явно бяха плод на подземна дейност.

Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт разглеждаха внимателно земята, където щяха да живеят може би дълги години, където можеше и да умрат, ако по тоя път не минаваха кораби!

— Е! Какво ще кажеш, Пенкроф — попита Хърбърт.

— И добро, и лошо — отвърна морякът, — както за всичко на тоя свят. Ще видим. Но ето че отливът започна. След три часа ще се опитаме да преминем протока, а стигнем ли там, ще гледаме да се оправим по някакъв начин и да намерим господин Смит!

След три часа морето се отдръпна и по-голямата част от пясъка, който образуваше коритото на протока, се откри пред погледите им.

И наистина към десет часа Джедеон Спилет и двамата му другари се съблякоха, завързаха дрехите на главите си и навлязоха в протока, който беше дълбок най-много пет стъпки. И тримата стигнаха лесно на отсрещния бряг. Там слънцето бързо ги изсуши, те си облякоха дрехите, които не бяха измокрили, и седнаха да обмислят положението.

Глава IV

Най-напред дописникът каза на моряка да стои и да го чака, докато се върне, и без да губи нито миг, изкачи брега в същата посока, в която беше тръгнал няколко часа преди това негърът Наб. И изчезна бързо зад един крайбрежен завой, толкова голямо беше нетърпението му да разбере какво се беше случило с инженера.

Хърбърт искаше да го придружи.

— Стой тука, момчето ми — му каза морякът. — Трябва да намерим къде да се подслоним и да видим има ли възможност да си похапнем нещо по-хранително от стридите. И приятелите ни ще трябва да се подкрепят, като се върнат. Всеки да си знае работата.

— Готов съм, Пенкроф — съгласи се Хърбърт.

— Добре! — продължи морякът. — Ще я наредим. Но трябва да се действа както му е редът. Ние сме уморени, студено ни е, гладни сме. Става въпрос, с други думи, да си намерим подслон, огън и храна. В гората има дърва, в гнездата има яйца: остава да си намерим дом.

— Добре — каза Хърбърт, — ще потърся сред скалите някоя пещера. Все ще се намери някъде дупка, където да се заврем!

— Така е — отвърна Пенкроф. — Да вървим, момчето ми.

И двамата тръгнаха покрай грамадния зид по песъчливия бряг, който отливът беше открил напълно. Но вместо да се изкачат на север, слязоха на юг. Пенкроф беше забелязал, че на неколкостотин крачки под мястото, където бяха излезли, имаше тясно врязване, което според него навярно беше устие на река или поток. От една страна, беше важно да се настанят край прясна вода за пиене, а, от друга — възможно беше течението да е завлякло нататък Сайръс Смит.

Високият зид, както казахме вече, се издигаше на триста стъпки, но беше гладък навсякъде — дори и в основата му, едва достигана от морските вълни, нямаше ни най-малка пукнатина, където да се приюти временно човек. Той представляваше отвесна скала от много твърд гранит, който вълните не бяха успели да разядат.

Хърбърт, който беше тръгнал малко по-наляво, скоро забеляза няколко канари, осеяни с алги, които приливът щеше пак да покрие след няколко часа. По тия скали сред хлъзгавите водорасли имаше безброй миди с двойна черупка, които гладни хора не можеха да пренебрегнат. И Хърбърт повика Пенкроф, който бързо дотича.

— Ха! Това са миди! — извика морякът. — Ето с какво ще заменим яйцата, които ни липсват!

— Не са никакви миди — отвърна младият Хърбърт, който разглеждаше внимателно полепените по скалите мекотели, — това са литодоми.

— И ядат ли се?

— Разбира се.

Морякът можеше спокойно да се довери на Хърбърт. Момчето беше много силно по естествена история и от малко имаше страшно влечение към тая наука. Баща му го бе насърчил в тая насока и го беше накарал да следва курсовете на най-добрите бостънски естественици, които обикнали умното и работливо дете. По-късно познанията му по естествена история щяха да бъдат използвани много често, а и сега, в самото начало, то не се излъга.

Пенкроф и Хърбърт си хапнаха порядъчно количество литодоми, които бяха полуотворили черупки, и ги намираха доста парливи на вкус, което не ги накара да съжаляват, че нямаха пипер, нито каквато и да било друга подправка.

Гладът им прочее мина веднага, но не и жаждата, която се засили, след като погълнаха природно подправените миди. Сега трябваше да открият прясна вода и нямаше никакво съмнение, че вода все щеше да се намери в тая толкова разнообразна и променлива местност. След като се погрижиха да се запасят обилно с литодоми и напълниха джобовете и кърпите си, Пенкроф и Хърбърт тръгнаха към подножието на скалите.

Като изминаха към двеста крачки, стигнаха до онова врязване, където, както беше предвидил Пенкроф, навярно течеше пълноводна рекичка. Тук стената изглеждаше разпукана от някакво страшно земетресение. В основата й се врязваше малко заливче, много заострено в дъното. Реката имаше сто стъпки ширина, а двата й бряга бяха широки едва по двадесет стъпки.

— Тук вода! Там гора! — каза Пенкроф. — Е, Хърбърт, нямаме си само къща.

Речната вода беше бистра. Морякът се увери, че сега, при отлив, когато морските вълни не стигаха до реката, тя беше и сладка. Когато изясниха тоя важен въпрос, Хърбърт потърси някоя пещера, където да се подслонят, но напразно. Стената беше навсякъде равна, гладка и отвесна.

Но при самото устие на реката, над мястото, докъдето стигаше приливът, срутванията бяха образували не пещера, а купчина грамадни скали, каквито се срещат често в гранитните местности и ги наричат „Комини“.

Пенкроф и Хърбърт навлязоха доста навътре между канарите, в пясъчните коридори, където имаше светлина, защото тя проникваше през пукнатините между скалите, някои от които не се срутваха по някакво чудо на равновесието. Но със светлината навлизаше и вятър — истински буен вятър, а с вятъра — и острият студ отвън. Но морякът реши, че ако прегради някои от тия коридори, като запуши отворите с пясък и камъни, ще могат да се настанят в Комините. Геометрическият им план представляваше печатарския знак &, който означаваше съкратено и.

— Тук ни е мястото — каза Пенкроф. — И ако някой ден намерим господин Смит, той ще превърне тоя лабиринт в дворец.

— Ще го намерим, Пенкроф — извика Хърбърт. — Но когато си дойде, той трябва да свари тук едно горе-долу сносно жилище. И така ще бъде, ако успеем да стъкмим огнище в левия коридор и да оставим някоя дупка за дима.

Хърбърт и Пенкроф напуснаха Комините и свиха нагоре, по левия бряг на реката.

След като вървяха четвърт час, морякът и момчето стигнаха до острия завой, където реката извиваше вляво. От тоя завой тя течеше вече през чудна гора. Дърветата бяха още зелени въпреки късната есен, защото бяха от ония иглолистни дървета, които са пръснати по цялото земно кълбо, от северните до тропическите местности. Младият естественик откри предимно деодари, много разпространен вид в Хималайската област, които пръскаха приятно ухание. Между тия красиви дървета растяха китки борики, надвесили гъсти, широки клони. Сред високите треви Пенкроф усети, че стъпва върху сухи клонки, които пращяха като фишеци.

— Е, момчето ми — каза той на Хърбърт, — не са ми известни имената на тия дървета, но поне мога да ги причисля към групата „дърва за горене“, а сега засега това е единствената група, която признавам!

— Събирай! — отвърна Хърбърт и веднага се залови за работа.

Дървата бяха много сухи и щяха да горят бързо. Затова беше необходимо да занесат в Комините много дърва, а двама души не можеха да се справят. Това забеляза и Хърбърт.

— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, — все ще успеем да пренесем тия дърва. Като иска човек, всичко може! Да имахме поне кола или лодка, лесна работа!

— Ами реката! — обади се Хърбърт.

— Правилно! — отвърна Пенкроф. — За нас реката ще бъде път, който сам се движи, а откриването на саловете не е празна работа.

И морякът, последван от Хърбърт, се запъти там, където окрайнината на гората извиваше заедно с реката. И двамата, всеки според силите си, носеха по товар дърва, вързани на снопи. По брега имаше и много сухи клони — сред тревите, където навярно никога не беше стъпвал човешки крак. Пенкроф веднага се запретна да стъкми сала.

Морякът и момчето поставиха няколко доста дебели дървета, които бяха свързали със сухи лиани, в някакъв въртоп, образуван от една издатина на брега, където се разбиваше течението. На тоя сал те струпаха едно след друго целия товар или, с други думи, товара, който можеха да дигнат най-малко двадесет души. За един час свършиха всичко и салът, завързан здраво за брега, трябваше да дочака отлива. Имаха още няколко часа на разположение и Пенкроф и Хърбърт решиха да се изкачат и двамата на горното възвишение, за да хвърлят по-широк поглед върху местността.

Като се изкачиха, най-напред хвърлиха поглед към океана, който бяха изминали при толкова страшни обстоятелства! Разгледаха развълнувани цялата северна част на брега, където бе станала злополуката. Там беше изчезнал Сайръс Смит. Търсеха да видят дали не плава още на повърхността някоя останка от балона им, за която човек би могъл да се вкопчи. Нищо! Морето беше безкрайна водна пустиня! А и брегът беше пуст. Не се виждаше нито дописникът, нито Наб. Възможно беше по това време и двамата да бяха толкова далеч, че да не можеха да ги видят.

— Нещо ми подсказва — възкликна Хърбърт, — че толкова смел човек като господин Сайръс няма да се остави да потъне току-тъй! Трябва да е изплувал някъде на брега. Нали, Пенкроф?

Морякът поклати тъжно глава. Той не се надяваше вече да види Сайръс Смит. Но в желанието си да не отчайва напълно Хърбърт каза:

— Разбира се, разбира се, нашият инженер е в състояние да се оправи там, където всеки друг би отишъл по дяволите!…

Но той продължаваше да разглежда извънредно внимателно крайбрежието. Пред погледа му се разстилаше песъчливият бряг, който завършваше надясно от устието с редица скали. Тия скали, още над морската повърхност, приличаха на стада земноводни, излегнати сред вълните.

Пенкроф се обърна тогава на запад. Най-напред прикова погледа му планината със снежен връх, която се издигаше на шест или седем мили далеч. От първите й възвишения до две мили от брега се простираше безкрайна гориста местност, прошарена с големи зелени петна, които показваха, че там имаше и вечнозелени дървета. После от окрайнината на гората до самия бряг се зеленееше широка площ, осеяна с произволно пръснати дървета.

— На остров ли сме? — пошепна морякът.

— Във всеки случай, ако е остров — отвърна момчето, — изглежда грамаден.

— Островът, колкото и да е грамаден, си остава остров! — каза Пенкроф.

Но този важен въпрос не можеше още да се изясни. Разрешението му трябваше да се отложи за друг път. А самата земя, остров или континент, изглеждаше плодородна, приятна и разнообразна.

— Това е щастие — забеляза Пенкроф — и трябва да бъдем благодарни на провидението в нещастието си!

После се върнаха по южния хребет на гранитното възвишение. Там живееха стотици птици, свили гнезда в дупките по камънака. Както подскачаше, Хърбърт дигна ято от тия птици.

— Какви са тия птици! — попита Пенкроф. — Я гледай, като че са гълъби!

— И наистина са гълъби, но диви, скални гълъби — отвърна Хърбърт. — Познах ги по двойната черна ивица на крилете, по бялата опашка и по синьо-пепелявите им пера. А щом скалните гълъби са вкусни, представяш ли си какви ще бъдат яйцата им! Все ще са оставили някое и друго яйце в гнездата си!…

— И ние ще им дадем възможност да се излюпят само във вид на пържени яйца! — отвърна весело Пенкроф.

— А в какво ще ги изпържиш? — попита Хърбърт. — В шапката си ли?

— Ами! — отвърна морякът. — Не съм толкова голям вълшебник. Ще се задоволим с печени яйца, момчето ми, а по-рохките ще оставя за тебе!

Пенкроф и момчето разгледаха внимателно дупките по скалите и наистина намериха тук-таме яйца. Събраха няколко дузини, вързаха ги в кърпата на моряка и понеже краят на прилива наближаваше, почнаха да се спускат към реката.

Пенкроф нямаше намерение да остави сала да си плава по течението без посока, нито пък мислеше да се качи отгоре му, за да го направлява. Но един моряк никога не се затруднява, щом стане въпрос за въжета, и Пенкроф бързо изплете от сухите лиани едно въже, дълго няколко разтега. Завързаха въжето за задния край на сала, морякът държеше в ръка другия му край, а Хърбърт буташе сала с дълъг прът и го задържаше в течението.

Глава V

Първата грижа на Пенкроф, щом разтовариха сала, беше да направи Комините обитаеми, като запуши ония коридори, през които ставаше течение. С пясък, камъни, сплетени клони и кал затъкнаха плътно галериите на знака & и отделиха горния му отвор. Запазиха една-единствена дупка, тясна и извита, която беше малко настрана, за да излиза през нея димът и да тегли огнището.

— Нашите приятели може да са намерили нещо по-добро — каза Хърбърт.

— Може — отвърна моржът, — но ти си отваряй очите да не останем и без това! По-добре два патрона в пушката, отколкото нито един!

— Ех! — повтаряше си Хърбърт. — Само да намерят господин Смит, да ни го доведат, нищо друго не ни трябва!

— Да! — мълвеше Пенкроф. — Мъж беше той, истински мъж!

Привършиха бързо работата по обзавеждането и Пенкроф заяви, че е много доволен.

— Сега — каза той — приятелите ни могат да се върнат. Ще ги настаним добре.

Дървата бяха натрупани в една от стаите и морякът сложи в огнището няколко цепеници и съчки.

Морякът продължаваше да се занимава с тази работа, когато Хърбърт го попита има ли кибрит.

— Разбира се — отвърна морякът, — и ще добавя: за щастие, защото не зная какво щяхме да правим без кибрит или прахан!

— Щяхме да си запалим огън като диваците — отвърна Хърбърт, — като търкаме две сухи дървета едно в друго!

— Ха! Опитай се, момчето ми, и ще видиш, че само ще си изпотрошиш ръцете!

— Но това е много прост начин и е много разпространен в тихоокеанските острови.

— Не споря — отвърна Пенкроф, — но допускам, че диваците знаят как да се справят или пък употребяват някакво особено дърво, защото аз неведнъж съм се опитвал да си запаля огън по същия начин, но винаги съм удрял о камък! Да си призная, предпочитам кибрит! Къде ми е кибритът?

Пенкроф потърси в дрехата си кутията, която се намираше винаги в джоба му, тъй като беше страстен пушач. Не я намери. Претърси и джобовете на панталоните си, но за своя голяма изненада и там не намери въпросния кибрит.

— Лошо! И то много лошо! — каза той, като погледна Хърбърт. — Кутията е изпаднала от джоба ми и съм я изгубил!

И двамата търсиха най-внимателно по пясъка, на скалите, по речния бряг, но напразно. Кутията беше медна и не можеше да не я забележат.

— Пенкроф — попита Хърбърт. — Да не си изхвърлил кутията, когато бяхме в коша?

— Ами! Как може да я изхвърля! — възрази морякът. — Но както бяхме подхвърляни тогава, такава дреболия може и да е изчезнала. Лулата ми, нали и нея изгубих! Дяволска кутия! Къде ли може да бъде?

Пенкроф и не скри дълбокото си отчаяние. Челото му беше страшно набръчкано. Той не продумваше нито дума. Хърбърт се опита да го утеши, като забеляза, че и да намерят кибрита, клечките навярно ще бъдат мокри и няма да им свършат никаква работа.

— Не, момчето ми — отвърна морякът. — Кутията беше металическа и се затваряше добре! А сега какво ще правим?

— Все ще намерим някакъв начин да си запалим огън — отвърна Хърбърт. — Господин Смит или господин Спилет няма да се оплетат като нас!

— Да — възрази Пенкроф, — но дотогава ние ще стоим без огън и ще нагостим другарите си с нищо и никаква вечеря, когато се върнат!

— Не е възможно — каза живо Хърбърт — да няма нито кибрит, нито прахан!

Морякът поклати глава.

— Не ми се вярва — отвърна той. — Първо, господин Смит и Наб не пушат, а ми се струва, че господин Спилет е запазил по-скоро бележника си, а не кибрита!

Преди да се приберат в Комините, моржът и Хърбърт събраха още литодоми, в случай че изобщо няма да има огън, и поеха мълчаливо към своя дом.

Към шест часа, когато слънцето залязваше над западните възвишения, Хърбърт, който сновеше по брега, забеляза, че Наб и Джедеон Спилет се връщат.

Връщаха се сами!… Сърцето на момъка болезнено се сви. Морякът не се беше излъгал в предчувствията си. Инженер Сайръс Смит беше изчезнал!

Дописникът приближи и се отпусна на една канара, без да продума. Капнал от умора, съсипан от глад, той нямаше сили да промълви нито дума!

А Наб — зачервените му очи доказваха колко много беше плакал и сълзите, които не можеше да сдържи, показваха много ясно, че бе загубил всякаква надежда!

Дописникът разказа всички опити, които бяха направили, за да открият Сайръс Смит. Наб и той обиколили брега на повече от осем мили, много по-далеч от мястото, където балонът беше паднал последния път, когато изчезнаха инженерът и кучето Топ. Брегът бил пуст. Никаква следа, никаква диря. Явно, че човек не беше стъпвал по тая част на брега. И морето било съвсем пусто като брега, а там, на неколкостотин крачки навътре, инженерът бе намерил гроба си!

В този миг Наб скочи и с глас, който разкриваше надеждата, която надделяваше у него, извика:

— Не! Не! Не е мъртъв! Не! Не може да бъде! Той! Хайде де! Аз, всеки друг, да! Но той! Никога! Той е човек, който може да се върне и от ада! — После силите го напуснаха и той прошепна: — Ох! Не мога повече!

Хърбърт изтича към него:

— Наб — каза момчето, — ние ще го намерим! Бог ще ни го върне! Но вие сте гладни! Хапнете, хапнете малко, моля ви се!

И предложи на клетия негър няколко шепи литодоми — оскъдна и недостатъчна храна!

Дописникът стана и заедно с момчето се запъти към Комините.

В това време Пенкроф се приближи към него и го попита най-спокойно дали случайно няма в себе си клечка кибрит.

Дописникът спря, претърси джобовете си, не намери нищо и каза:

— Имах, но трябваше да изхвърля всичко…

Тогава морякът повика Наб, попита и него, но получи същия отговор.

— Проклятие! — ревна морякът, който не можа да се овладее.

Дописникът го чу, приближи се до него и попита:

— Нито една клечка ли нямате?

— Нито една и следователно нямаме и огън!

— Ах! — извика Наб. — Ако господарят ми беше тука, нямаше да останем без огън!

Четиримата застанаха неподвижни и се спогледаха тревожно. Хърбърт пръв наруши мълчанието.

— Господин Спилет — каза той, — вие сте пушач, вие имате винаги в себе си кибрит! Може да не сте търсили добре! Потърсете още веднъж! Една-единствена клечка ще ни стигне!

Дописникът претърси пак джобовете на панталона, на жилетката и на дрехата си и накрая за голяма радост на моряка, а и за своя безкрайна изненада напипа в подплатата на жилетката си някаква клечица. Той улови с пръсти клечката през плата, но не можеше да я измъкне. Това навярно беше кибритена клечица, една-единствена клечица, и на всяка цена трябваше да се запази фосфорът!

— Дайте аз да я измъкна — предложи момчето.

И много ловко, без да я счупи, то успя да измъкне клечката, нищожната и скъпоценна клечица, която беше от толкова грамадно значение за клетите хорица! Тя беше напълно запазена.

— Кибрит! — викна Пенкроф. — Една клечка, а сякаш имаме цял кораб!

Той взе клечката и тръгна с приятелите си към Комините.

Тази клечица, която в населените страни се пилее с такова нехайство и няма никаква цена, тук трябваше да се запали крайно предпазливо. Морякът се увери, че е напълно суха. После добави:

— Трябва хартия.

— Ето — обади се Джедеон Спилет, който след известно колебание откъсна един лист от бележника си.

Пенкроф взе листа, който дописникът му подаваше, и клекна пред огнището. Там взе няколко шепи суха трева, сухи листа и мъх и ги нареди под съчките така, че да има достатъчно въздух и дървата веднага да пламнат.

После взе едно грапавичко камъче, изтри го грижливо и с разтуптяно сърце драсна лекичко клечицата, притаил дъх.

Първото драсване не даде никакъв пламък. Пенкроф беше натиснал много леко от страх да не повреди фосфора.

— Не, няма да мога — каза той. — Ръката ми трепери. Ще олющя клечката… Не, не мога… Не искам!

Той стана и накара Хърбърт да го смени.

Момчето, разбира се, никога през живота си не беше изпитвало такова вълнение. Сърцето му биеше лудо. Прометей, когато е крал небесния огън, надали е бил толкова развълнуван! Но то не се поколеба и драсна бързо клечката. Чу се слабо пращене и лек синкав пламък светна сред лют дим. Хърбърт завъртя леко клечката, за да засили пламъка, после я мушна в хартията. Хартията пламна в миг и мъхът веднага се запали.

Малко по-късно сухите дърва пращяха и игрив пламък, разпален от здравото духане на моряка, лумна в мрака.

— Най-после — извика Пенкроф, когато се изправи, — никога през живота си не съм бил толкова развълнуван!

Пенкроф най-напред намисли да използва огнището и да приготви по-хранителна вечеря от литодомите. Хърбърт донесе двайсетина яйца. Дописникът, облегнат в един кът, гледаше приготовленията, без да продума. Три мисли измъчваха неговия ум: Сайръс още ли е жив? Ако е жив, къде може да бъде? Ако е успял да се спаси при падането, как да се обясни, че не е намерил начин да се обади на другарите си?

А Наб се скиташе по брега. Той беше вече бездушен труп.

Пенкроф, който знаеше да приготвя яйца по петдесет и два начина, сега имаше само един избор. Можеше само да покрие яйцата с гореща пепел и да ги остави да се изпекат лека-полека на слаб огън.

Скоро яйцата бяха готови и морякът покани дописника да вечеря. Такава беше първата вечеря на нещастниците, захвърлени на тоя непознат бряг. Печените яйца бяха много вкусни и понеже яйцето съдържа всички хранителни вещества, необходими за човека, измъчените хора се почувстваха много добре и с подкрепени сили.

Ах! Ако само още един от тях присъстваше на тая вечеря! Ако и петимата военнопленници, избягали от Ричмънд, бяха тук заедно, под натрупаните скали, пред лумналия огън, на сухия пясък, може би щяха да бъдат само благодарни на небето. Но най-умният, а и най-ученият, техният неоспорим вожд Сайръс Смит не беше между тях за съжаление! И неговият труп дори беше останал непогребан!

Глава VI

Лесно можеше да се установи с какви вещи разполагаха четиримата нещастници, захвърлени на един бряг, който изглеждаше пуст.

Те нямаха нищо освен дрехите на гърба си, когато стана злополуката. Трябва да споменем обаче един бележник и един часовник, които Джедеон Спилет беше запазил навярно по невнимание, но нито едно оръжие, никакво сечиво, нито даже джобно ножче. Пътниците в коша бяха изхвърлили всичко навън, за да облекчат аеростата.

Измислените герои на Даниел Дефо и на Вис, както и разните Селкирковци и Реналовци, корабокрушенци на остров Хуан Фернандец или на Окландския архипелаг, никога не са се намирали в такова напълно окаяно положение. Те или откриваха в разбития си кораб обилни запаси семена, добитък, сечива, оръжие, или пък останките от някой кораб, изхвърлени на техния бряг, им позволяваха да задоволят първите си жизнени нужди. Те не се намираха още в самото начало, напълно безпомощни пред природата. Но нашите герои нямаха никакво сечиво, никакво оръжие! От нищо трябваше да се сдобият с всичко!

Поне Сайръс Смит да беше с тях, поне ако инженерът можеше да им помогне при това положение с практическите си познания и с изобретателния си ум, можеха да хранят известна надежда! Уви! Не биваше да се надяват вече да видят пак Сайръс Смит. На нещастниците им оставаше да разчитат само на себе си и на провидението, което никога не изоставя тия, които вярват искрено.

Но преди всичко трябваше ли да се установят на това крайбрежие, без да се опитат да узнаят към кой континент принадлежи то, населено ли е или не, или пък е бряг на някой пуст остров?

Това беше важен въпрос, който трябваше да се разреши, и то в най-скоро време. От разрешението му зависеше какви мерки ще трябва да вземат. Все пак според Пенкроф редно беше да почакат още няколко дни, преди да предприемат каквито и да било проучвания. И наистина трябваше да си набавят храна, и то по-силна храна от яйцата и литодомите. Изложени на продължителна умора, без да имат къде да се подслонят и да си поотдъхнат, те трябваше преди всичко да възстановят силите си.

Комините бяха задоволително временно жилище. Имаха огън и не беше трудно да си запазват жар. Засега на брега и по скалите имаше миди и яйца.

Това решение допадаше особено много на Наб. Упорит и в мислите, и в предчувствията си, той никак не бързаше да се отделя от тая част на брега, където стана злополуката. Той не вярваше, не искаше и да повярва, че Сайръс Смит е загинал. Не, изглеждаше му невъзможно такъв човек да загине по толкова глупав начин, грабнат от вълните, потънал в морето на неколкостотин стъпки от брега! Докато вълните не изхвърлеха тялото на инженера, докато той, Наб, не видеше със собствените си очи и не опипаше със собствените си ръце трупа на своя господар, нямаше да повярва в смъртта му! И тази мисъл се загнезди в непримиримото му сърце по-дълбоко от всеки друг път. Заблуда може би, но заблуда, достойна за уважение, която морякът не искаше да разсее! Според него нямаше вече никаква надежда и инженерът наистина бе загинал сред вълните, но с Наб нямаше какво да се спори.

Сутринта на 26 март още призори Наб тръгна по брега на север и се върна там, където вълните вероятно бяха погълнали злочестия Смит.

След закуската Пенкроф попита дописника дали иска да ги придружи в гората, където той и Хърбърт щели да се опитат да уловят малко дивеч. Но след като размислиха, решиха, че е необходимо някой да остане, за да поддържа огъня и да помогне на Наб в най-невероятния случай, че Наб има нужда от помощ. И дописникът остана.

— Да идем на лов, Хърбърт — каза морякът. — Патрони ще съберем по пътя, а пушката ще отсечем в гората.

Но като тръгнаха, Хърбърт забеляза, че щом нямаха прахан, разумно щеше да бъде да я заменят с нещо друго.

— С какво? — попита Пенкроф.

— С изгоряло платно — отвърна момчето. — В случай на нужда изгорялото платно може да замени праханта.

Морякът намери предложението много разумно. Неудобно беше само, че трябваше да пожертват парче от някоя носна кърпа. Все пак работата си заслужаваше труда и част от кърпата на едри квадрати на Пенкроф скоро се превърна в полуизгорял парцал. Скътаха това запалително вещество в средната стая, в дъното на една дупчица в скалата на завет от вятъра и запазено от всякаква влага.

Като стигнаха в гората, Пенкроф откърши от първото дърво два здрави клона и направи от тях тояги, а Хърбърт заглади долния им край о една скала. Ах! Какво ли не би дал да имаше нож! После двамата ловци навлязоха сред високата трева покрай брега.

Излишно е да споменаваме, че в гората, както и по брега, който бяха вече изминали, нямаше и следа от човешки крак. Пенкроф забеляза само дири от четириноги, пресни стъпки на животни, но не можеше да разпознае какви са. Разбира се — такова беше мнението и на Хърбърт, — някои от тях бяха следи от грамадни хищници, с които навярно щяха да си имат работа. Но никъде нямаше ни най-малък знак от секира по дърветата, ни следа от угаснал огън, нито човешка стъпка, за което може би трябваше да се радват, защото на тая земя сред Тихия океан присъствието на човека можеше да бъде повече опасно, отколкото желателно.

Изследването продължи. Колкото повече ловците навлизаха в гората, дърветата ставаха по-редки и по-красиви, но нито едно дърво не даваше плодове за ядене. Пенкроф напразно търсеше някоя от ония ценни палми, които вършат толкова много работа в домакинството и се срещат от четиридесетия паралел в Северното полукълбо само до тридесет и петия в Южното. Но в тая гора имаше само иглолистни дървета като деодарите, които Хърбърт вече позна, дугласи, прилични на тези, които растат по северозападните брегове на Америка, и чудни борове, високи по сто и петдесет стъпки.

В тоя миг ято дребни птици с прекрасни пера, с дълга и искряща опашка, се пръснаха сред клоните и посяха слабо зарасналите си пера, които покриха земята с нежен пух. Хърбърт събра няколко пера и след като ги разгледа, каза:

— Курукуси.

— Предпочитам някоя токачка или глухар — отвърна Пенкроф. — Но стига да се ядат…

— Ядат се и месото им е много вкусно — продължи Хърбърт. — Всъщност, ако не се лъжа, лесно е да ги приближи човек и да ги убие с тояга.

Морякът и момчето се провряха между тревите и стигнаха под едно дърво, долните клони на което бяха покрити с дребни птици. Курукусите чакаха да прелетят насекомите, с които се хранят. Мъхнатите им крака стискаха здраво вейките, на които бяха кацнали.

Тогава ловците се изправиха, развъртяха тоягите си като коси и повалиха цели редици курукуси, които не се и опитаха да отлетят, а се оставиха глупаво да ги избиват. Стотина лежаха вече на земята, когато другите се решиха да побегнат.

— Добре е — каза Пенкроф. — Ето дивеч тъкмо за ловци като нас! И с ръка може да ги лови човек!

Морякът наниза курукусите като чучулиги на една жилава пръчка и продължиха пътя си.

Към три часа следобед забелязаха между някои дървета други ята птици, които кълвяха ароматични зърна и между другото хвойнови. Изведнъж истински тръби екнаха в гората. Ония птици от рода на кокошките, наричани в Съединените щати тетраси, издаваха това чудно и звънливо тръбене. Скоро видяха няколко двойки със сиви и кафяви пера и с кафява опашка. Хърбърт позна мъжките по двете остри перца над перата на врата им. Пенкроф реши, че е необходимо да улови една от тия птици, едри колкото кокошка, вкусни като охранена ярка. Но беше трудно, тъй като те не се оставяха да ги приближи човек. След няколко безплодни опита, които само изпоплашиха тетрасите, морякът каза на момчето:

— Като не можем да ги убием във въздуха, ще се опитаме да ги уловим с въдици.

— Като шарани ли? — възкликна Хърбърт, смаян от предложението.

— Като шарани — отвърна сериозно морякът.

Пенкроф беше открил сред тревата шест гнезда на тетраси с по две-три яйца. Той внимаваше много да не развали гнездата, в които стопаните им не можеха да не се приберат. И намисли да нагласи край тях въдиците, не примки за птици, а истински риболовни въдици. Хърбърт следеше работата му с лесно обяснимо любопитство, като продължаваше да се съмнява в успеха. Пенкроф завърза една за друга тънки лиани, дълги по петнадесет-двадесет стъпки, и въдиците бяха готови. Той отчупи от един храсталак с дребни акации големи здрави тръни с извити върхове й ги закачи за единия край на въдиците като куки. А за стръв послужиха едри червени червеи, които пълзяха по земята.

След това Пенкроф се провря между тревата, като се прикриваше умело, и нагласи края на въдиците, където бяха закачени куки, край гнездата на тетрасите. После се върна, взе другия им край в ръка и се скри заедно с Хърбърт зад едно грамадно дърво. И двамата зачакаха търпеливо. Но трябва да споменем, че Хърбърт не разчиташе много на успеха на изобретателния Пенкроф.

Мина половин час и както беше предвидил морякът, няколко двойки тетраси се прибраха в гнездата си. Те подскачаха, кълвяха по земята, без и да подозират, че наблизо има ловци, които пък се бяха свили предпазливо настрани от вятъра, който духаше към птиците.

Явно, че морякът в тоя миг беше много по-развълнуван от някой рибар, който, като хвърли въдицата, не може да види рибата във водата.

Подръпването скоро привлече вниманието на птиците, които закълваха куките. Три тетраса, много лакоми, изглежда, налапаха едновременно и стръвта, и куката. Изведнъж Пенкроф дръпна с рязко движение въдиците и плясъкът на криле му показа, че птиците са уловени.

— Ура! — ревна той, спусна се към дивеча и го прибра. Хърбърт пляскаше с ръце. За първи път той виждаше да се ловят птици с въдица. Но крайно скромният моряк му обясни, че не му е за първи път, а и самият той нямаше никакви заслуги за това изобретение.

— Във всеки случай — добави той — при положението, в което се намираме, много работи ще ни дойдат наум!

Вързаха тетрасите за краката и Пенкроф, като видя, че се свечерява, щастлив, дето не се връщат с празни ръце, реши, че най-разумно ще бъде да се приберат.

Глава VII

Джедеон Спилет, скръстил ръце, стоеше неподвижен на брега, загледан в морето — хоризонтът се сливаше на изток с грамаден черен облак, който се издигаше бързо към зенита. Духаше вече силен вятър и с настъпването на нощта застудяваше.

Хърбърт се прибра в Комините, а Пенкроф се запъти към дописника. Потънал в размишления, той не забеляза моряка.

— Настъпва лоша нощ, господин Спилет! — каза морякът. — Дъжд и вятър, истинска радост на буревестника!

Тогава дописникът се обърна и видя Пенкроф. Първите му думи бяха:

— На какво разстояние от брега според вас вълната блъсна коша и изхвърли приятеля ни?

Морякът не очакваше такъв въпрос. Позамисли се и отговори:

— На два кабелта най-много.

— Чудно ми е само едно — каза дописникът. — Да приемем, че нашият другар е загинал, че и кучето му е намерило смъртта си сред вълните, а морето не е изхвърлило на брега нито трупа на кучето, нито на господаря му!

— Не е никак чудно при такова бурно море — отвърна моржът. — Може теченията да са ги отнесли по-далеч на брега.

— Аз пък смятам — заяви Джедеон Спилет, — без да изказвам някакво недоверие в опитността ви, Пенкроф, че в едновременното безследно изчезване на Сайръс и на Топ, били те живи или мъртви, има нещо необяснимо и невероятно.

— Иска ми се да мисля като вас, господин Спилет — отвърна Пенкроф, — за нещастие аз съм напълно убеден в противното!

Като каза това, морякът се върна в Комините. Буен огън пламтеше в огнището. Хърбърт тъкмо беше хвърлил наръч сухи дърва и пламъкът обливаше с ярка светлина тъмните кътчета на коридора.

Нанизаните курукуси оставиха за следния ден, но изчистиха два тетраса, набучиха ги на ръжен и те скоро започнаха да се пекат на пламналия огън.

В седем часа вечерта Наб още го нямаше. Това продължително отсъствие разтревожи Пенкроф. Опасно беше някаква беда да не е сполетяла негъра в тая непозната страна или пък нещастникът да не е прибягнал към някоя отчаяна постъпка. Но Хърбърт извлече съвсем други заключения от отсъствието на негъра. Според него Наб не се връщаше, защото някое ново обстоятелство го беше принудило да продължи издирванията си. А всяко ново обстоятелство можеше да бъде само благоприятно за Сайръс Смит. Наб не се връщаше, защото го задържаше някаква надежда. Може би беше открил някакво указание, човешка стъпка или пък знак.

Хърбърт, силно развълнуван от смътни предчувствия, изказа на няколко пъти желание да пресрещне Наб. Но Пенкроф му обясни, че ще се лута на вятъра, че в такава тъмнина и при това лошо време надали би успял да открие следите на Наб и че по-добре ще бъде да почака. Ако Наб не се прибереше до сутринта, Пенкроф веднага щеше да тръгне да го търси заедно с Хърбърт.

Джедеон Спилет се съгласи с моряка, че не бива да се делят, и Хърбърт трябваше да се откаже от намерението си.

Започнала беше страшна буря. Югоизточният вятър духаше над брега с несравнима сила. Чуваше се ревът на морето, което беше в отлив и се разбиваше в крайбрежните скали. Дъждът, превърнат в прах от урагана, се издигаше като течна мъгла.

В осем часа Наб още го нямаше. Но сега можеше да се допусне, че само лошото време му е попречило да се прибере и че той трябва да се е подслонил в някоя пещера, докато мине бурята или поне докато съмне. Да го пресрещне човек или да се опита да го намери при това положение, беше невъзможно.

Вечерята им се състоеше само от дивеч. Ядоха с удоволствие месото, което беше много вкусно. Пенкроф и Хърбърт, изгладнели от излета, просто лапаха.

После всеки се настани в кътчето, където беше преспал миналата нощ, и Хърбърт скоро заспа до моряка, който се бе излегнал край огнището.

А времето минаваше и трябва да беше вече два часът през нощта, когато някой разтърси здраво дълбоко заспалия Пенкроф.

— Какво има? — извика той, като се събуди и се окопити с присъща на моряците бързина.

Дописникът се беше навел над него и му казваше:

— Слушайте, Пенкроф, слушайте!

Морякът се ослуша, но долови само рева на бурята.

— Вятърът — каза той.

— Не — отвърна Джедеон Спилет и пак се ослуша. — Стори ми се, че чувам…

— Какво?

— Кучешки лай!

— Лай ли! — извика Пенкроф и скочи веднага.

— Да… лай…

Пенкроф се ослуша по-внимателно и наистина му се стори, че долавя през време на едно леко затишие далечен кучешки лай.

— Е!… — каза дописникът, като стисна ръката на моряка.

— Да… да… — отвърна Пенкроф.

— Топ е! Топ! — ревна Хърбърт, който тъкмо се беше събудил, и тримата се втурнаха към изхода на Комините.

Едва успяха да излязат: вятърът ги блъскаше назад. Накрай се измъкнаха, но можеха да стоят прави само като се облегнат на стената. Гледаха, но не можеха да говорят.

Беше съвсем тъмно. Море, небе и земя се сливаха в непрогледен мрак. В простора сякаш нямаше лъч светлинка.

Известно време дописникът и двамата му другари стояха като смазани от бурята, измокрени от дъжда, заслепени от пясъка. После при едно затишие на бурята пак доловиха кучешкия лай, който се носеше доста отдалече.

Само Топ можеше да лае така! Но сам ли беше, или някой го придружаваше? Не, по-вероятно беше да е сам, защото ако Наб беше с него, би се отправил бързо към Комините.

Морякът стисна ръката на дописника, който нямаше да може да го чуе — стискане, с което искаше да му каже: „Чакайте!“, — после влезе в Комините.

След миг излезе оттам със запалени съчки в ръка, размаха ги в мрака и засвири пронизително с уста.

При тоя сякаш очакван сигнал се чу по-близък лай и скоро едно куче се спусна в Комините. Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет влязоха след него.

Хвърлиха наръч сухи дърва в жарта и буен пламък освети коридора.

— Топ е! — извика Хърбърт.

И наистина беше Топ, прекрасно англо-нормандско куче, наследило от тия две кръстосани породи бързи крака и остро обоняние, две неоценими качества за една хрътка.

Беше кучето на Сайръс Смит!

Но беше само! Нито господарят му, нито Наб бяха с него!

Но как инстинктът му го беше довел до Комините, които то въобще не знаеше? Това изглеждаше необяснимо, особено сред тая мрачна нощ и при такава буря! И една още по-необяснима подробност — Топ не беше нито уморен, нито изтощен, нито даже изцапан с кал или пясък!…

Хърбърт го беше прегърнал и му галеше главата. Кучето се остави да го милват и търкаше шията си в ръцете на момчето.

— Щом се намери кучето, ще се намери и господарят! — заяви дописникът.

— Дай боже! — отвърна Хърбърт. — Да вървим! Топ ще ни води!

Пенкроф не възрази. Той чувстваше, че появата на Топ можеше да опровергае предположенията му.

— Да вървим! — каза той.

Пенкроф зари грижливо жарта в огнището. Бутна и няколко дървета под пепелта, така че да сварят огън, когато се върнат. После, воден от кучето, което сякаш го подканваше с тихо лаене, и последван от дописника и момчето, той се спусна навън, след като взе останалата вечеря.

Бурята беше в разгара си и може би в най-голямата си стихия. Дописникът и момчето вървяха след Топ, а морякът завършваше шествието. Невъзможно беше да разменят нито дума. Дъждът не беше много пороен, тъй като ураганът го превръщаше във воден прашец, но ураганът беше страшен.

За щастие едно обстоятелство помогна все пак на моряка и на двамата му другари — вятърът духаше от югоизток и следователно ги удряше отзад.

Щом морякът и другарите му се отдалечиха от стената, вятърът пак ги зашиба със страшна ярост. Приведени, извърнали гръб към стихията, те вървяха много бързо и следваха Топ, който не се колебаеше накъде да продължи. Изкачваха се към север, от дясната им страна се издигаше безкраен хребет вълни, които се разбиваха с оглушителен рев, а вляво се разстилаше тъмна местност, която не можеше да се определи каква е. Предполагаха, че трябва да беше сравнително равна, защото сега ураганът минаваше над тях, без да се връща назад, както правеше, когато се блъскаше в гранитната стена.

В четири часа сутринта можеше да се пресметне, че са изминали към пет мили. Облаците се бяха поиздигнали и не се влачеха вече по земята. Бурята, смесена с малко дъжд, преминаваше в леден вятър, по-сух, но по-остър. Леките им дрехи пропускаха студа и влагата и Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет навярно си изпатиха жестоко, но нито стон не се отрони от устните им.

Крайбрежието беше еднообразно и само разпокъсана верига от хълмчета го делеше от океана. Тук-таме стърчаха две-три дървета, приведени към запад, извърнали клони в същата посока. Далеч на югозапад се окръгляше окрайнината на последната гора.

В тоя миг Топ започна да проявява явни признаци на вълнение. Изтичваше напред, връщаше се при моряка и сякаш го подканваше да бърза. Кучето се беше отделило от брега и водено от чудния си инстинкт, се спусна без никакво колебание сред дюните.

Последваха го. Местността изглеждаше съвсем пуста. Не се мяркаше жива душа.

Широката окрайнина на дюните беше осеяна с произволни могили и дори хълмове. Тя приличаше на някаква малка пясъчна Швейцария и за да се оправи там човек, необходим беше рядък усет.

Пет минути след като се отделиха от брега, дописникът и другарите му стигнаха до нещо като пещера, издълбана в гърба на висока дюна. Топ се спря и залая силно. Спилет, Хърбърт и Пенкроф влязоха в пещерата.

Там беше Наб, коленичил пред едно тяло, проснато на постеля от треви…

Беше тялото на Сайръс Смит.

Глава VIII

Наб не помръдна. Морякът го попита само:

— Жив ли е?

Наб не отговори. Джедеон Спилет и Пенкроф пребледняха. Хърбърт сплете ръце и застана неподвижен. Явно беше, че клетият негър, потънал в своята скръб, нито беше забелязал другарите си, нито пък чу думите на моряка.

Дописникът коленичи край неподвижното тяло и прилепи ухо към гърдите на инженера, след като разкопча дрехите му. Една минута — цял век! — изтече, докато той се мъчеше да долови някакво биене на сърцето.

След дълго и внимателно наблюдение Джедеон Спилет стана.

— Жив е! — каза той.

И Пенкроф коленичи до Сайръс Смит. Ухото му също долови биенето на сърцето, а устните му — някакъв дъх, който излизаше от устните на инженера.

Щом дописникът му каза, Хърбърт изтича навън за вода. На стотина крачки от пещерата той откри бистър поток, силно придошъл навярно от проливните дъждове, който течеше сред дюните. Но в какво да гребне вода — нямаше нито една черупка по брега! Момчето натопи само кърпата си в потока и се върна тичешком в пещерата.

За щастие напоената кърпа беше достатъчна за Джедеон Спилет, който искаше да накваси само устните на инженера. Капчиците прясна вода подействаха почти веднага. Въздишка се изтръгна от гърдите на Сайръс Смит и той дори сякаш се помъчи да каже нещо.

— Ще го спасим! — заяви дописникът.

Тия думи възвърнаха надеждата на Наб. Той съблече господаря си, за да види дали по тялото му няма някоя рана. По главата, по гърдите, по цялото му тяло нямаше никаква рана, нито дори драскотина — странно нещо, тъй като тялото на Сайръс Смит навярно се беше удряло в скалите! Дори ръцете му бяха напълно невредими и беше трудно да се обясни защо инженерът нямаше никакви следи от усилията, които той навярно бе положил, за да се промъкне през подмолите.

По-късно щяха да си изяснят тоя случай. Когато Сайръс Смит можеше да говори, щеше да им разкаже какво се беше случило. Засега трябваше да го възвърнат към живота и разтривките може би щяха да направят това. Морякът си съблече блузата и започна да го търка с нея. Инженерът, затоплен от добрата разтривка, раздвижи леко ръце и започна да диша все по-правилно и по-правилно. Той умираше от изтощение и ако дописникът и другарите му не бяха дошли, със Сайръс Смит положително беше свършено.

— Значи вие помислихте, че господарят ви е мъртъв? — попита морякът.

— Да! Мъртъв! — отвърна Наб. — И ако Топ не ви беше намерил, ако вие не бяхте дошли, щях да заровя господаря си и да умра до него!

Ясно в какво положение беше изпаднал Сайръс Смит!

И Наб разказа какво се беше случило. Предния ден, като напуснал още призори Комините, той тръгнал по брега право на север и стигнал оная част на крайбрежието, където вече бил обикалял.

Изглеждало, че на тоя бряг никога не бил стъпвал човешки крак. Мидите, които морето не могло да достигне, а те били милиони извън границите на прилива, стояли непобутнати. Нямало ни една смачкана черупка. На двеста-триста ярда6 не личало някой да е стъпвал когато и да било на брега.

И Наб решил да извърви още няколко мили по брега. Теченията можеше да са изхвърлили трупа по-далеч.

— Изминах още две мили, пребродих при отлива всички подмоли и цялото крайбрежие при прилива и се бях отчаял, че няма да открия нищо, когато снощи към пет часа видях стъпки по пясъка.

— И?

— Когато видях стъпките, станах като луд. Те бяха много ясни и водеха към дюните. Тичах по тях около четвърт миля, но внимавах да не ги залича. След пет минути, когато мръкваше вече, чух кучешки лай. Беше Топ и Топ ме доведе тук, при моя господар!

И Наб описа накрая каква е била скръбта му, когато видял бездушното тяло. Мъчил се да открие в него някакъв признак на живот! Сега, когато го намерил мъртъв, искал да бъде жив! Всичките му усилия били напразни. Оставало му само да изпълни последния си дълг към човека, когото толкова много обичал!

Тогава Наб се сетил, че и другарите му навярно ще искат да видят за последен път нещастника! Топ бил до него. Не би ли могла да се използва проницателността на животното? Наб изрекъл няколко пъти името на дописника, когото Топ познавал най-добре от спътниците на инженера. После посочил брега на юг и кучето веднага се спуснало в същата посока.

Известно е как, воден от своя, тъй да се каже, почти свръхестествен инстинкт, защото местността му беше напълно непозната, Топ стигна Комините.

Другарите на Наб изслушаха с напрегнато внимание разказа му. За тях беше някак необяснимо, че Сайръс Смит, след страхотните усилия, които трябва да беше положил, за да се измъкне от вълните през подмолите, нямаше и следа от драскотина. А също така не можеше да се обясни как инженерът беше успял да се добере до тая залутана сред дюните пещера.

— Наб — попита дописникът, — значи ти не си пренесъл господаря си дотук?

— Не, не съм — отвърна Наб.

— Явно е, че господин Смит сам е дошъл дотук — каза Пенкроф.

— Явно е наистина — забеляза Джедеон Спилет, — но не е за вярване!

Само инженерът можеше да обясни случая. Но за това трябваше да почакат да проговори. За щастие той вече се съживяваше. Разтривките бяха възстановили кръвообращението. Сайръс Смит пак раздвижи ръцете, после главата и от устните му още веднъж се отрониха няколко неясни думи.

Наб, наведен над него, го викаше, но инженерът, изглежда, не го чуваше и очите му все още стояха затворени. Движенията му бяха единственият признак на живот. Сетивата продължаваха да бъдат напълно безучастни.

Но благодарение на многобройните грижи инженерът дойде на себе си по-скоро, отколкото можеше да се очаква. Водата, с която му квасеха устата, го съживяваше лека-полека. Пенкроф се досети да смеси водата с малко сок от печените тетраси, които беше донесъл. Хърбърт беше изтичал до брега и донесе две големи мидени черупки. Морякът направи някаква смес и я вкара между устните на инженера, който сякаш жадно изгълта течността.

И отвори очи. Наб и дописникът се бяха надвесили над него.

— Господарю! Господарю! — извика Наб.

Инженерът го чу. Той позна Наб и Спилет, а после и другите си двама спътници, Хърбърт и моряка, и им стисна леко ръцете.

Устните му и сега прошепнаха няколко думи — думите, които вече беше изрекъл и които навярно показваха какви мисли измъчваха дори и при това положение неговия ум. Но тоя път думите бяха ясни.

— Остров ли е, или континент? — прошепна той.

— Ах, дявол да го вземе! — извика Пенкроф, който не можа да се сдържи. — Все едно, стига вие да сте жив, господин Сайръс! Остров ли, или континент? После ще видим.

Инженерът кимна леко с глава и сякаш заспа.

Оставиха го да спи и дописникът веднага взе мерки инженерът да бъде пренесен колкото се може по-удобно. Наб, Хърбърт и Пенкроф излязоха от пещерата и се отправиха към една висока дюна, на чийто връх растяха няколко хилави дръвчета.

По пътя морякът не можеше да се сдържи и непрекъснато повтаряше:

— Остров или континент! Да мисли за това, когато и душа не е останала в него! Какъв човек!

Като се изкачиха на дюната, Пенкроф и двамата му другари откършиха с голи ръце по-здравите клони на едно доста хилаво дърво, на някакъв морски бор, сломен от ветровете. После направиха от клоните носилка и с нея можеха да пренесат инженера, след като я покриеха с листа и трева.

Инженерът тъкмо се пробуждаше от съня или по-скоро от вцепенението, в което го бяха сварили другарите му. Страните му, смъртнобледи дотогава, започнаха да се зачервяват. Той се понадигна, погледна наоколо си и сякаш питаше къде се намира.

И дописникът му разказа какво се беше случило. Разказа всичко, което Сайръс Смит не знаеше, последното падане на балона, как попаднаха на тая непозната, пуста наглед земя, все едно дали беше остров, или континент, как откриха Комините, как търсиха инженера, предаността на Наб, какво дължаха на умния и верен Топ и прочие.

— Но вие не сте ли ме прибрали от брега? — попита с още немощен глас Сайръс Смит.

— Не! — отвърна дописникът.

— И вие не сте ме пренесли в тая пещера?

— Не.

— Колко е далеч тая пещера от подмолите?

— Около половин миля — отвърна Пенкроф — и ако вие се учудвате, господин Сайръс, ние не сме по-малко изненадани, че ви намерихме тук.

— Наистина — отвърна инженерът, който се съвземаше малко по малко и вземаше живо участие в разговора, — наистина чудна работа!

— Можете ли да ни кажете — продължи морякът, — какво се случи, след като ви отнесе вълната?

Сайръс Смит напрегна паметта си. Той помнеше малко. Вълните го грабнали от мрежата на аеростата. Потънал първо няколко разтега във водата. Изплувал на повърхността в полумрака и усетил, че някакво живо същество се движи край него. Топ се бил спуснал да му помага. Дигнал очи нагоре, но не видял вече балона, който, освободен от неговата тежест и от тежестта на кучето, се беше понесъл като стрела нагоре. Видял, че е сред разярените вълни най-малко на половин миля от брега. Опитал да се бори с вълните, като плувал усилено. Топ го придържал за дрехите. Но някакво бързо течение го грабнало, повлякло го на север и след половин час усилия потънал, като повлякъл и Топ в бездната.

Оттогава до момента, в който се видял заобиколен от приятелите си, не помнеше повече нищо.

— Но все пак — забеляза Пенкроф — навярно сте били изхвърлен на брега и сте намерили сили да дойдете дотук, щом Наб е открил следи от стъпките ви!

— Да… навярно… — отвърна замислен инженерът. — Има ли още следи от тия стъпки?

— Да, господарю — отвърна Наб, — тук, при входа, на гърба на самата дюна, на едно място, запазено от вятъра и от дъжда. Другаде бурята ги е заличила.

— Пенкроф — каза Сайръс Смит, — вземете обувките ми и вижте следите отговарят ли напълно на тях.

Морякът изпълни желанието на инженера. Той и Хърбърт, водени от Наб, отидоха до мястото, където бяха стъпките, а в това време Сайръс Смит казваше на дописника:

— Тук са станали необясними неща!

— Необясними наистина! — отвърна Джедеон Спилет.

— Но да не се занимаваме сега с това, драги Спилет, ще поговорим по-късно.

След миг морякът, Наб и Хърбърт се върнаха в пещерата.

Нямаше никакво съмнение. Обувките на инженера отговаряха напълно на запазените следи. Значи по пясъка бяха отпечатани стъпките на Сайръс Смит.

— Е — каза той, — аз съм забравил, аз не помня, а не Наб, както предположих преди малко! Ходил съм като сомнамбул, без да съзнавам какво правя, и Топ със своя инстинкт ме е довел тук, след като ме е избавил от вълните… Тука, Топ! Ела тук, кучето ми!

Прекрасното животно скочи с лай при господаря си, който го гали до насита.

Съгласете се, че избавлението на Сайръс Смит можеше да се обясни само по този начин и цялата слава в случая се падаше на Топ.

По обед Пенкроф попита Сайръс Смит дали могат вече да го пренесат, а Сайръс Смит, вместо да отговори, стана с усилие, което подчертаваше твърдата му воля. Но трябваше да се опре на моряка, защото щеше да падне.

— Добре! Добре! — каза Пенкроф. — Дайте носилката на господин инженера.

Донесоха носилката. Напречните клони бяха настлани с мъх и дълги треви. Положиха Сайръс Смит и тръгнаха към брега, Пенкроф от едната страна на носилката, Наб — от другата.

Към пет и половина малкият отряд стигна гранитната стена, а след малко — Комините.

Всички спряха и оставиха носилката на пясъка. Сайръс Смит спеше дълбоко и не се събуди.

Крайно изненадан, Пенкроф установи, че вчерашната буря беше преобразила местността. Имаше големи срутвания. Грамадни скали лежаха на пясъка, а дебел килим морски треви и водорасли застилаше целия бряг. Явно беше, че морето, след като бе заляло островчето, беше стигнало до подножието на грамадния гранитен зид.

Почвата пред входа на Комините беше дълбоко изровена от жестоките пристъпи на вълните.

Някакво предчувствие мина през ума на Пенкроф. Той се втурна в коридора.

Излезе почти веднага и застана неподвижен, втренчил поглед в другарите си.

Огънят беше угаснал. Измокрената пепел се беше превърнала в кал. Изгорялата кърпа, която трябваше да замести праханта, беше изчезнала. Морето бе проникнало чак в дъното на коридорите и бе обърнало всичко наопаки — разрушило беше цялата вътрешност на Комините.

Глава IX

Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб разбраха с няколко думи какво беше положението. Случката, която можеше да има много тежки последици — така поне смяташе Пенкроф, — подейства най-различно на другарите на почтения моряк.

Наб, всецяло отдаден на радостта си, че е намерил своя господар, не слушаше или по-скоро не искаше и да чуе какво казваше Пенкроф.

Хърбърт, изглежда, споделяше донякъде опасенията на моряка.

А дописникът, като чу думите на моряка, отговори простичко:

— Да си призная, Пенкроф, все ми е едно!

— Но, господин Спилет…

— Нали Сайръс е тук? — прекъсна го дописникът. — Нашият инженер е жив! Той ще намери начин да ни запали огън! Но с какво?

— С нищо.

Какво можеше да възрази Пенкроф? Нищо, защото всъщност и той споделяше доверието, което другарите му имаха в Сайръс Смит. За тях инженерът беше малък свят, една съкровищница от всички човешки познания, от целия човешки ум! Все едно да си със Сайръс на един пуст остров или без Сайръс — в най-промишления град на Щатите. Където беше той, имаше всичко. Където беше той, нямаше отчаяние. Ако някой кажеше на тия добри хорица, че ще изригне вулкан и ще унищожи тая земя, че тая земя ще потъне в бездната на океана, щяха да му отговорят невъзмутимо:

— Сайръс е тук! Кажете на Сайръс!

А инженерът, отпаднал от пренасянето, все още спеше дълбок сън и засега не можеха да прибегнат към неговото умение. По неволя вечерята щеше да бъде много оскъдна. И наистина, изяли бяха всички тетраси и нямаше никаква възможност да опекат друг дивеч. А и курукусите, с които се бяха запасили, ги нямаше. И тъй трябваше да помислят какво ще правят.

Най-напред пренесоха Сайръс Смит в средния коридор. Там успяха да му нагласят постеля от останалите горе-долу сухи алги и водорасли. Дълбокият сън, който го беше овладял, щеше да възстанови бърже силите му навярно по-добре и от обилната храна.

Но студът се засили и за нещастие нямаха възможност да се борят с него.

Морякът, явно притеснен, гледаше на всяка цена да запали огън. И Наб му помагаше усилено. Той беше намерил малко сух мъх и като започна да чука две камъчета, изкара искри. Но мъхът, който се палеше много мъчно, не хвана, а и искрите не бяха от нажежен камък и нямаха силата на искрите, които се получават, когато се чука стомана о обикновен кремък. И опитът им не сполучи.

Тогава Пенкроф се опита да търка като диваците две сухи дървета едно о друго, макар че нямаше никакво доверие в тоя начин за получаване на огън. Разбира се, ако неговите движения и движенията на Наб се бяха превърнали според новите теории в топлина, можеше да кипне котелът на цял параход! Но нищо не излезе. Дърветата се затоплиха, нищо друго, и то много по-малко от нашите герои.

След цял час мъки Пенкроф, плувнал в пот, захвърли ядосан дърветата.

— Вместо да ме уверяват, че диваците палят така огън — рече той, — по-добре да разправят, че зимата е лято! По-скоро ще си запаля ръцете, като ги търкам една о друга!

Морякът грешеше, като отричаше тоя способ. Известно е, че диваците палят дърветата с бързо търкане. Но всяко дърво не може да се запали и, после, народът казва, че „всяка работа си иска майстора“, а Пенкроф, изглежда, не беше „майстор“ в случая.

Лошото настроение на Пенкроф не трая дълго. Хърбърт прибра двете дървета, които той захвърли, и залегна да ги търка здравата. Силният моряк не можа да се сдържи и щеше да се пръсне от смях, като гледаше усилията на юношата да сполучи там, където той се беше провалил.

— Търкай, момчето ми, търкай! — рече той.

— Търкам, търкам — отвърна засмян Хърбърт, — но единственото ми желания е и аз да се постопля, а не да зъзна, и скоро ще се загрея като тебе, Пенкроф!

…На другия ден, 28 март, към осем часа сутринта, когато инженерът отвори очи и видя край себе си своите другари, които го дебнеха да се събуди, първите му думи пак бяха:

— Остров или континент?

Ясно, че тая мисъл не му излизаше от ума.

— Ех, не знаем нищо, господин Смит — отвърна морякът.

— Още ли не знаете?

— Не! Но ще узнаем — добави Пенкроф, — когато вие ни разведете из страната.

— Аз щях да умра по-скоро от изтощение — отвърна Сайръс Смит. — Приятели, малко храна и всичко ще ми мине. Имате огън, нали?

Не му отговориха веднага на тоя въпрос. След малко Пенкроф каза:

— За съжаление нямаме огън или по-скоро нямаме вече огън, господин Сайръс!

И морякът разказа какво се беше случило предния ден. Той поразвесели инженера, като му разправи случая с единствената клечка кибрит и несполучливия опит да запалят огън по дивашки.

— Ще обмислим — отвърна инженерът, — ако не намерим нещо като прахан…

— Какво? — попита морякът.

— Какво, ще си направим кибрит.

— Химически ли?

— Химически!

— Та това е най-лесната работа — обади се дописникът, като потупа моряка по рамото.

Пенкроф не намираше тая работа за толкова проста, но не възрази.

Всички излязоха. Времето се беше оправило. Ясно слънце изгряваше над морето и позлатяваше с лъчите си призматичните грапавини на грамадната стена.

Инженерът хвърли бърз поглед наоколо си и седна на една канара.

Другарите му го гледаха, без да продумат. Сайръс Смит скръсти ръце и каза:

— И така, приятели, вие още не знаете дали съдбата ни е хвърлила на някой остров, или на континент?

— Не, господин Сайръс — отвърна момчето.

— Ще узнаем утре — продължи инженерът. — А дотогава няма какво да се прави.

— Има! — възрази Пенкроф.

— Какво?

— Да запалим огън — каза морякът, на когото тая мисъл също не излизаше из ума.

— Ще запалим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Като ме пренасяхте видях на запад някаква планина, която се издига високо над местността. Утре ще се изкачим на върха й и ще видим тая земя остров ли е, или континент. А дотогава няма какво да се прави.

— Има! Огън! — каза пак упоритият моряк.

— Добре де, ще запалим огън! — възрази Джедеон Спилет. — Малко търпение, Пенкроф.

Морякът изгледа Джедеон Спилет, сякаш искаше да му каже: „Ако остане на вас, няма да ядем скоро печено!“, но премълча.

Но Сайръс Смит не отговори нищо. Изглежда, че въпросът за огъня много малко го занимаваше. Той потъна известно време в размишления.

— Да оставим настрана континент ли е, или остров — каза Джедеон Спилет, — къде мислите, Сайръс, че ни е захвърлил ураганът?

— Право да си кажа, не зная — отвърна инженерът, — но може да се предположи, че сме сред Тихия океан. И наистина, когато напуснахме Ричмънд, духаше североизточен вятър, а и самата му сила показваше, че не е променил посоката си. Ако той е духал непрестанно от североизток към югозапад, ние сме прелетели над щатите Северна и Южна Каролина, Джорджия, Мексиканския залив, тясната част на самото Мексико и една част от Тихия океан. Смятам, че балонът не е изминал по-малко от шест-седем хиляди мили и ако вятърът е изменил с половин румб посоката си, той ни е понесъл над Менданския архипелаг или над островите Помоту, или пък, ако скоростта му е била по-голяма, отколкото предполагам, ние сме стигнали самата Нова Зеландия.

Ако, напротив, сме попаднали на някой пуст остров в Полинезийския архипелаг, а това може би ще разберем горе, от високия връх, който се издига на запад, тогава ще гледаме да се настаним така, като че ли ще останем тук завинаги!

— Завинаги! — извика дописникът. — Вие казвате завинаги, драги Сайръс?

— По-добре да погледнем веднага на нещата от най-лошата им страна и да оставим доброто само да ни изненада — отвърна инженерът.

— Добре казано! — забеляза Пенкроф. — Трябва да се надяваме също, че този остров, ако е остров, не е настрани от пътя на корабите! Инак сме загубени!

— Но утре, господин Сайръс — попита Хърбърт, — ще бъдете ли в състояние да понесете умората от изкачването?

— Надявам се — отвърна инженерът, — но при едно условие, че бай Пенкроф и ти, момчето ми, излезете умни и опитни ловци.

— Господин Сайръс — обади се морякът, — щом става дума за дивеч, ако бях така положителен, че като се върна, ще мога да го опека, както съм положителен, че ще го донеса…

— Донесете, донесете, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит.

Решиха инженерът и дописникът да прекарат деня в Комините, за да разгледат крайбрежието и горното възвишение. А в това време Наб, Хърбърт и морякът щяха да се върнат в гората, за да докарат още дърва и да пипнат каквото животно или птица им падне подръка.

И тръгнаха към десет часа сутринта: самоувереният Хърбърт, веселият Наб и Пенкроф, който си мърмореше под носа:

— Ако сваря огън вкъщи, като се върна, то самата мълния ще трябва да го е запалила!

И тримата изкачиха брега и като стигнаха завоя на реката, морякът се спря и попита двамата си другари:

— Ловци ли ще бъдем първо, или дървари?

— Ловци — отвърна Хърбърт. — Ето Топ вече дири.

— Да бъдем тогава ловци — съгласи се морякът. — После ще се върнем за дърва.

След тия думи Хърбърт, Наб и Пенкроф откъртиха три тояги от стеблото на една млада ела и тръгнаха след Топ, който подскачаше сред високата трева.

Да се оправиш сред тая гъста гора, без никаква пътечка, беше доста трудно. И морякът от време на време означаваше пътя, като пречупваше някои и други клонки, които лесно щяха да се забележат. Може би сгреши, че не тръгна срещу течението на реката, както бяха постъпили с Хърбърт при първия им излет, защото след цял час път не се беше мярнал никакъв дивеч. Топ тичаше под сведените клонки, но дигаше само птици, които бяха неуловими. Не се виждаха дори курукуси и навярно морякът щеше да се принуди да се върне в оная блатиста местност в гората, където беше уловил така сполучливо тетрасите.

— Ех, Пенкроф — подхвърли с лека насмешка Наб, — ако това е всичкият дивеч, който обещахте на господаря ми, няма да има нужда от много огън, за да се опече.

— Търпение, Наб — отвърна морякът, — ще се върнем с дивеч, но друго не зная!

— Нямате ли доверие в господин Смит?

— Имам.

— Но не вярвате, че ще запали огън, нали?

— Ще повярвам, когато дървата пламнат в огнището.

Слънцето още не се бе издигнало на зенита. Продължиха да търсят дивеч и Хърбърт направи полезно откритие — видя едно дърво с плодове, които се ядяха. То беше кедров бор с много вкусни ядки, на голяма почит в умерените климати на Америка и Европа. Ядките бяха напълно узрели и Хърбърт ги показа на двамата си другари, които си похапнаха от тях.

— Е — каза Пенкроф, — алги вместо хляб, сурови миди вместо месо и борови шишарки за десерт, така се хранят хора, които нямат нито клечица кибрит в джоба си!

— Топ не е на същото мнение… — извика Наб и изтича към един храсталак, където Топ беше изчезнал със силен лай. Лаят на кучето се смесваше с някакво необикновено грухтене.

Морякът и Хърбърт се спуснаха след Наб. Ако там имаше някакъв дивеч, не му беше времето да спорят как ще го опекат, а как ще го уловят.

Ловците едва навлязоха в храсталака и видяха, че Топ се бори с някакво животно, което беше захапал за ухото. Четириногото приличаше на прасе, дълго към две стъпки и половина, тъмнокафяво, малко по-светло на корема, с остра и гъста четина, а пръстите му, здраво опрени на земята, изглеждаха съединени с ципа.

На Хърбърт му се видя, че животното е кабиай, с други думи, един от най-едрите представители на гризачите.

Кабиаят не се бореше с кучето. Той въртеше глупаво грамадните си очи, потънали в дебел пласт сланина. Може би за пръв път виждаше хора.

Наб, стиснал здраво тоягата в ръка, щеше да убие гризача, когато той се отскубна от Топ, като остави само парченце ухо в зъбите му, изгрухтя здраво, спусна се към Хърбърт, едва не го събори и изчезна в гората.

— Ах, проклетникът! — ревна Пенкроф.

Веднага и тримата се спуснаха след Топ и малко оставаше да стигнат животното, но то изчезна пред очите им във водите на грамадно блато, засенчено с високи вековни борове.

Наб, Хърбърт и Пенкроф спряха неподвижни. Топ се беше хвърлил във водата, но кабиаят, скрит на дъното на блатото, не се виждаше вече.

— Да почакаме — каза момчето, — скоро ще излезе над водата, за да си поеме въздух.

Топ плуваше. Пенкроф и двамата му другари се пръснаха по брега, за да пресекат всички пътища на кабиая, който Топ плувайки търсеше из блатото.

Хърбърт не се лъжеше. След няколко минути животното изскочи над водата. Топ с един скок се хвърли отгоре му и му попречи да потъне отново. След миг той извлече кабиая на брега, а Наб го уби с тоягата си.

— Ура! — изрева Пенкроф, който с удоволствие издаваше тоя победен вик. — Трябва ни само повечко жар и тоя гризач ще бъде изгризан до кости!

Както първия път, Пенкроф стъкми набързо един сал с дърва, макар че като нямаха огън, това му се стори излишен труд, пусна сала по течението и тръгнаха към Комините.

Но морякът не беше още и на петдесет крачки от Комините, когато спря, изрева пак страшно „ура!“ и като протегна ръка към скалите, извика:

— Хърбърт! Наб! Вижте!

Дим се издигаше и се виеше над скалите.

Глава X

След миг тримата ловци се намериха пред пламнало огнище. Сайръс Смит и дописникът бяха там. Пенкроф поглеждаше ту единия, ту другия, без да обели дума, с кабиая в ръка.

— Да, да, драги — извика дописникът. — Огън, истински огън, който ще опече прекрасно знаменития дивеч, с който ние ще се нагостим след малко!

— Но кой го запали?… — попита Пенкроф.

— Слънцето!

Джедеон Спилет каза истината, слънцето беше запалило огъня, на който Пенкроф се удивяваше. Морякът не вярваше на очите си и беше толкова смаян, че и не мислеше да разпитва инженера.

— Да не сте имали лупа, господин Смит? — попита Хърбърт.

— Не, момчето ми — отвърна Сайръс, — но си направих.

И показа на Хърбърт как се бе сдобил с лупа. Извадил беше чисто и просто двете стъкла — от своя часовник и от часовника на дописника. След това ги напълнил с вода, залепил краищата им с малко глина и така получил истинска лупа, която събрала слънчевите лъчи върху малко сух мъх и го подпалила.

Морякът разгледа лупата, после погледна инженера, без да продума. Но погледът му беше толкова красноречив! Ако за него Сайръс Смит не беше бог, положително беше нещо повече от човек. Най-после отвори уста и извика:

— Запишете, господин Спилет, запишете случая в бележника си!

— Записан е — отвърна дописникът.

После с помощта на Наб морякът нагласи ръжена и добре изкорменият кабиай скоро се опече на пламналия буен огън като обикновено прасенце.

Вечеряха прилично. Месото на кабиая излезе много вкусно. Саргасите и боровите ядки допълниха вечерята, през която инженерът говори много малко. Погълнат беше от плановете си за утрешния ден.

След вечерята нахвърляха още дърва в огнището и всички обитатели на Комините заедно с верния Топ заспаха дълбок сън. Нищо не смути спокойната нощ и на другия ден — 29 март, — бодри и с пресни сили, те се събудиха, готови да предприемат излета, който щеше да определи тяхната съдба.

Всичко беше готово за път. Остатъците от кабиая можеха да изхранят още двадесет и четири часа Сайръс Смит и другарите му. А те се надяваха да намерят храна и по пътя. Стъклата пак бяха поставени на часовниците на дописника и инженера и Пенкроф изгори малко от кърпата си, която щеше да послужи вместо прахан. А в тая плутонична7 местност не можеше да няма кремък.

В седем и половина сутринта пътниците с тояга в ръка напуснаха Комините. Според Пенкроф най-добре беше да тръгнат по познатия вече път през гората, а да се върнат по друг път. Той беше и най-прекият път към планината. И те свиха на юг, тръгнаха по левия бряг на реката и се отбиха от него там, където тя завиваше на югозапад.

В десет часа спряха за малко да си поотдъхнат. Като излязоха от гората, планинските възвишения изникнаха пред погледа им. Планината се състоеше от два корпуса.

Трябваше да се изкачат на върха на втория корпус, а билото на разклоненията беше навярно най-удобният път, който щеше да ги изведе дотам.

— Вулканична почва — беше казал инженерът и другарите му, които вървяха след него, се заизкачваха лека-полека по склона на едно разклонение — лъкатушен и следователно по-лесно проходим, той извеждаше на първото възвишение.

Като започнаха да се изкачват по първите възвишения, Хърбърт забеляза стъпки, които показваха, че наскоро са минавали грамадни животни, хищници или други зверове.

— Тия зверове може да не ни отстъпят доброволно владенията си — забеляза Пенкроф.

— Какво от това! — възрази дописникът, който беше ходил вече на лов за тигри в Индия и за лъвове в Африка. — Ще гледаме да се отървем от тях. Но засега да бъдем нащрек!

По обед, когато спряха да похапнат под широката сянка на китка борове, край малък ручей, който образуваше водопад, бяха още на половината път от първото възвишение и навярно щяха да го изкачат чак привечер.

Тук морето се разстилаше по-широко, но вдясно погледът, ограничен от острия югоизточен нос, не можеше да определи дали брегът не се съединяваше чрез някакъв рязък завой с някоя невидима още суша. Вляво погледът обхващаше още няколко мили на север. Но на северозапад, там, където бяха пътниците, се изпречваше хребетът на чудно отсечено разклонение, което сякаш беше грамадната основа на главния корпус. И нищо още не можеше да се предположи по въпроса, който Сайръс Смит искаше да разреши.

Когато излязоха от горичката, изкачиха стотина стъпки по много стръмен склон, като се подигаха един друг и си подаваха гръб, и стигнаха вулканична местност, осеяна с много малко дървета. Животните, които се навъртаха по тия височини — срещаха се дири от животни, — навярно бяха със здрави крака и гъвкав гръбнак, диви кози или сърни. Видяха няколко от тях, но Пенкроф не ги нарече така, а изведнъж извика:

— Овци!

Всички се спряха на петдесет крачки от шест едри животни със здрави рога, извити назад и плоски към върха, с вълнисто червеникаво руно.

Не бяха обикновени овци, а една порода, особено разпространена в планинските области на умерените климати. Хърбърт ги нарече муфлони.

— Имат ли бутове и пържоли? — запита морякът.

— Да — отвърна Хърбърт.

— Е, тогава са овци! — възрази Пенкроф.

Животните, застанали неподвижни сред базалтовите отломки, гледаха зачудени, сякаш за първи път виждаха двукраки, и то хора. После изведнъж се изпоплашиха, заскачаха от скала на скала и изчезнаха.

— Довиждане! — викна подире им Пенкроф, и то толкова смешно, че Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб се разсмяха от сърце.

Продължиха да се изкачват.

Само петстотин стъпки деляха преселниците от възвишението, където искаха да се изкачат, за да пренощуват, но тия петстотин стъпки се превърнаха в повече от две мили поради криволиците, които трябваше да опишат. Нямаха, тъй да се каже, почва под краката си. Склоновете бяха понякога толкова стръмни, че клетниците се плъзгаха по втвърдената лава. Свечеряваше се малко по малко и вече беше мръкнало, когато Сайръс Смит и другарите му, капнали от седемчасово уморително изкачване, стигнаха върха на първия корпус.

Тогава стана дума да се настанят и да възстановят силите си, като най-напред вечерят, а после преспят. Основите на това планинско възвишение бяха скали, сред които лесно намериха къде да се приютят. Нямаше достатъчно гориво. Но можеха да си запалят огън и с мъха и сухите храсти, които се мяркаха тук-таме по върха. Заудряха кремъка, изгорялата кърпа се запали от искрите и скоро благодарение на Наб, който духаше здравата, сред скалите пламна буен огън.

Вечеряха с останалото месо от кабиая и няколко дузини борови ядки. Нямаше още шест и половина, когато се нахраниха.

Тогава Сайръс Смит намисли да разгледа в полумрака кръглото скалисто подножие на горния планински конус. Преди да си поотпочине, той искаше да разбере дали това подножие може да се заобиколи в основата си, ако нямаха възможност да се изкачат на самия връх по стръмните му склонове.

И инженерът, без да обръща внимание на умората, остави Пенкроф и Наб да се погрижат за преспиването, а Джедеон Спилет да впише случките, които бяха станали през деня, и тръгна на север по кръглото подножие на конуса. Хърбърт го придружаваше.

Беше красива и тиха, още не много тъмна нощ. Сайръс Смит и момчето вървяха един до друг, без да разменят нито дума. На някои места пред тях се откриваше широк път и те напредваха лесно. Другаде пък имаше срутвания и двама души не можеха да вървят един до друг по тясната пътечка между тях. Случи се даже, че след като вървяха двадесет минути, Сайръс Смит и Хърбърт бяха принудени да спрат. На това място двата конуса се сливаха в едно. Нищо не отделяше един от друг двата планински дяла. А невъзможно беше да заобиколят планината по почти отвесните склонове.

Инженерът и момчето трябваше да се откажат да заобиколят конуса в подножието му, но се яви възможността да се изкачат направо на върха.

И тъй пред тях зееше дълбока пукнатина в скалата. Пукнатината беше в горния кратер, в гърлото, ако щете, през което са се изливали течните изригвания по времето, когато кратерът не бил още угаснал. Втвърдената лава и вулканичната пяна, превърната в кора, образуваха нещо като естествена стълба с много широки стъпала, които навярно улесняваха изкачването до планинския връх.

С един само поглед Сайръс Смит прецени положението и без да се колебае, навлезе, последван от момчето, в грамадната пукнатина сред нарастващия мрак.

Към осем часа Сайръс Смит и Хърбърт стъпиха на самия връх на конуса.

Цареше пълен мрак и погледът не можеше да проникне и на две мили в далечината. Морето заобикаляше ли тая незнайна страна, или тя се съединяваше на запад с някой континент на Тихия океан? Не можеше още да се определи. Към запад ивица облаци, ясно очертана на хоризонта, увеличаваше мрака и погледът не можеше да различи дали морето и небето не се сливат ведно.

Но изведнъж в една точка на хоризонта се появи бледа светлина, която се спускаше бавно надолу, докато облакът се издигаше постепенно към зенита.

Това беше лунният сърп, изплувал от облаците, преди да изчезне в океана. Но светлината му беше достатъчна да очертае ясно линията на хоризонта, изчистена вече от облака, и инженерът съзря за миг трептящия й отблясък върху водната повърхност.

Сайръс Смит хвана момчето за ръката и му каза твърдо:

— Остров!

А в това време лунният сърп гаснеше сред вълните.

Глава XI

След половин час Сайръс Смит и Хърбърт се върнаха при другарите си. Инженерът само спомена, че сушата, където случаят ги бе захвърлил, е остров и че на другия ден ще обмислят какво да правят. После всички се нагласиха колкото можеше по-удобно за пренощуване в базалтовата дупка на две хиляди и петстотин стъпки над морското равнище и „островитяните“ заспаха дълбок сън в тихата нощ.

На другия ден, 30 март, след като хапнаха набързо, инженерът пожела да се изкачи пак на върха на вулкана, за да разгледа внимателно острова, където той и другарите му може би щяха да бъдат затворници за цял живот, ако близо до този остров нямаше друга земя и ако той беше далеч от пътя на корабите, които обслужваха тихоокеанските архипелази. Тоя път и другарите му го последваха в новия излет. И те искаха да видят острова, който трябваше да посрещне всичките им нужди.

Наближаваше седем часът, когато Сайръс Смит, Хърбърт, Пенкроф, Джедеон Спилет и Наб тръгнаха към върха. Никой от тях сякаш не се тревожеше от новото положение. Те вярваха в себе си, разбира се, но трябва да се подчертае, че вярата на Сайръс Смит се различаваше коренно от вярата на другарите му. Инженерът вярваше, защото чувстваше в себе си сили да изтръгне от тая дива природа всичко, което щеше да бъде необходимо, за да преживеят той и другарите му, а те не се бояха от нищо именно защото Сайръс Смит беше с тях. Пенкроф, особено след случая с огъня, не би се отчаял нито за миг, дори да се намираше на някоя гола канара, стига инженерът да бъдеше с него на тая канара.

— Ха! — каза той. — Измъкнахме се от Ричмънд без разрешение на властите! Ще бъде проклетия, ако не успеем да се измъкнем кога да е от мястото, където положително никой няма да ни задържа!

Сайръс Смит тръгна по същия път, по който беше минал вечерта. Заобиколиха конуса в основата му и стигнаха устието на грамадната пукнатина. Времето беше прекрасно. Слънцето се издигаше на ясното небе и обливаше с лъчите си източните склонове на планината.

Преди осем часа Сайръс Смит и другарите му се събраха на върха на кратера, върху едно коническо хълмче, което се издигаше на северния му край.

— Море! Навсякъде море! — извикаха те, сякаш устните им не можеха да промълвят думата, която ги превръщаше в островитяни.

Море наистина, безкрайна морска шир ги заобикаляше отвсякъде! Може би с изкачването си на върха на конуса Сайръс Смит се надяваше да открие някакъв бряг или пък някой близък остров, който не беше успял да съгледа вечерта в мрака. Но нищо не се забелязваше наоколо, докъдето се простираше погледът, с други думи, на повече от петдесет мили. Не се виждаше никаква суша. Не се мяркаше никакъв кораб. Безбрежната шир беше пуста, а островът заемаше центъра на една окръжност, която изглеждаше безкрайна.

От океана погледите се пренесоха на острова, който се разстилаше цял-целеничък пред очите им, и Джедеон Спилет пръв наруши мълчанието със следния въпрос:

— Колко ли голям може да е този остров?

И наистина островът изглеждаше малък в сравнение с безкрайния океан.

Сайръс Смит поразмисли известно време. Той разгледа внимателно окръжността на острова и като имаше предвид височината, на която се намираха, каза:

— Другари, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че крайбрежието на острова се простира на повече от сто мили8.

Ако Сайръс Смит не се лъжеше в изчисленията си, островът беше голям приблизително колкото Малта в Средиземно море. Но той беше същевременно много по-неправилен и не така богат с носове, заливи, заливчета и полуострови. Изгледът му, наистина чудноват, поразяваше погледа и когато по съвета на инженера Джедеон Спилет нарисува очертанията му, намериха, че прилича на някакво фантастично животно, на някакъв страшен птерозавър9, заспал върху вълните на Тихия океан.

Ето всъщност точния изглед на острова, който заслужава да се знае — дописникът веднага го нахвърли на карта със задоволителна точност.

Източната част на брега, с други думи, там, където бяха захвърлени нещастните пътници от балона, се врязваше в широк полукръг и образуваше грамаден залив, който завършваше на югоизток с остър нос — висока канара го беше скрила от погледа на Пенкроф при първото проучване на брега. На североизток два други носа ограждаха залива, а между тях се врязваше тясно заливче, което приличаше на полуотворените челюсти на страшна акула.

От североизток на северозапад брегът се закръгляше като плосък череп на хищник, а после образуваше нещо като гърбица, която не определяше много точно очертанията на тая част на острова, сред която се издигаше доста правилно от север към юг, и после завършваше с дълга опашка, която приличаше на опашката на гигантски алигатор.

Тази опашка образуваше истински полуостров, който се вдаваше на повече от тридесет мили в морето.

На най-тясното място, с други думи, между Комините и заливчето на западния бряг, които лежаха на еднаква географска ширина, островът беше широк само десет мили.

А ето и общия изглед на вътрешността на острова: много горист в цялата си южна част от планината до брега, северната му част беше безплодна и песъчлива. Сайръс Смит и другарите му много се изненадаха, като съгледаха между вулкана и източния бряг езеро, оградено със зелени дървета, за което и не подозираха, че съществува. Отгоре езерото изглеждаше на една плоскост с морето, но като поразмисли, инженерът обясни на другарите си, че това малко водно пространство навярно лежи на триста стъпки над морското равнище, защото възвишението, което му служеше за басейн, беше продължение на крайбрежното възвишение, където се намираха Комините.

— Значи водата на това езеро е сладка? — попита Пенкроф.

— Положително — отвърна инженерът. — То се пълни от водите, които се стичат от планината.

Сайръс Смит и другарите му стояха цял час на планинския връх. Островът се разстилаше пред погледа им като релефна карта с разнообразните си багри — горите бяха зелени, пясъците жълти, а водите сини. Виждаха го цял-целеничък и само скритите места под безкрайната зеленина, сенчестите долини и тесните гърла в подножието на вулкана се криеха от погледите им.

Оставаше да се разреши един важен въпрос, който щеше да се отрази особено много върху тяхното бъдеще. Населен ли беше островът?

Никъде не се забелязваше нещо, извършено от човешка ръка. Нямаше нито струпани къщурки, ни отделна колиба, ни рибарска хижа край брега. Никакъв дим не се виеше в простора и не показваше, че тук живеят хора. Наистина около тридесет мили деляха наблюдателите от крайните точки на острова, с други думи, от опашката, която се врязваше на югозапад и мъчно беше дори за очите на Пенкроф да открият там някакво жилище. Не можеше да се повдигне и завесата зеленина, която покриваше три четвърти от острова, за да се види дали там някъде не се крие някое селище. Но обикновено жителите на тези тесни тихоокеански островчета живеят по крайбрежието, а крайбрежието изглеждаше съвършено пусто.

И тъй до едно по-подробно изследване на острова можеше да се смята, че той не е населен.

Но не се ли отбиваха поне от време на време туземците от околните острови? На петдесет мили наоколо не се виждаше никаква суша. Но петдесет мили лесно можеха да се преплават било с малайски лодки, било с големи полинезийски пироги. И тъй всичко зависеше от местоположението на острова, от това, дали беше уединен сред Тихия океан, или се намираше близо до някой архипелаг. Сайръс Смит щеше ли да успее да определи по-късно без уреди географската му ширина и дължина? Трудно. Но като не знаеха какво е положението, добре беше да вземат някои и други мерки в случай, че съседи туземци слезеха на острова.

Проучиха острова, определиха очертанията му, отбелязаха релефа, изчислиха какво пространство заема и изследваха хидрографията и орографията му.

Но преди да даде знак на другарите си за тръгване, Сайръс Смит им каза твърдо и спокойно:

— Ето, приятели, тесния къс земя, където ни захвърли ръката на Всевишния. Тук ще живеем дълго време може би. Може да се яви и неочаквана помощ, ако някой кораб мине случайно… Казвам случайно, тъй като островът е незначителен. Той няма дори по-закътан залив, където да могат да се отбиват кораби, и се боя, че се намира далеч от обикновените морски пътища, с други думи, много на юг за параходите, които обслужват тихоокеанските архипелази, и много на север за параходите, които заобикалят нос Хорн на път за Австралия. Не искам да крия от вас какво е положението…

— И имате право, драги Сайръс — прекъсна го бързо дописникът. — Пред вас стоят мъже. Те имат доверие във вас и вие можете да разчитате на тях. Нали така, приятели?

— Ще ви слушам за всичко, господин Сайръс — каза Хърбърт и стисна ръката на инженера.

— Мой господар сте винаги и навсякъде! — заяви Наб.

— Аз пък да не съм човек, ако се мръщя на работата — каза морякът, — и ако желаете, господин Смит, ще превърнем този остров в една малка Америка! Ще построим тук градове, ще прокараме железопътни линии, ще направим телеграфи и един прекрасен ден, когато той бъде цял преобразен, благоустроен и цивилизован, ще го подарим на правителството на Щатите! Само че искам едно.

— Какво? — попита дописникът.

— Да не се смятаме вече за някакви изпаднали нещастници, а за преселници, дошли да основат тук колония!

Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна, а предложението на моряка бе прието. После той поблагодари на другарите си и добави, че разчита на тяхната твърдост и на божията помощ.

— А сега към Комините! — извика Пенкроф.

— Почакайте, другари! — спря ги инженерът. — Мисля, че е добре да дадем някакво име на острова, а също и на носовете, на полуостровите и на реките, които са пред очите ни.

— Комините например — каза Хърбърт.

— Право! — забеляза Пенкроф. — Това име е удобно и само ми дойде на ума. Ще продължим ли да наричаме нашето първо жилище Комините, господин Сайръс?

— Разбира се, Пенкроф, щом вие сте го кръстили така.

— Добре! За другите лесна работа — продължи морякът, който се беше позапалил. — Ще ги наречем, както са правили робинзоновците, за които Хърбърт често ми е чел: „Залив Провидение“, „Нос Кашалот“, „Нос Измамена надежда“!…

— Или по-скоро с имената на господин Смит — прекъсна го Хърбърт, — на господин Спилет, на Наб!…

— Предпочитам имена от нашата родина — отвърна дописникът. — Те ще ни напомнят за Америка.

— Да, за по-главните имена — каза тогава Сайръс Смит, — за имената на заливите и на моретата съм напълно съгласен. Да наречем грамадния източен залив Обединение например, а широкия залив на юг — Вашингтон10, планината, на която сме сега — Франклин11, а езерото, което се простира пред погледа ни — Грант, няма нищо по-добро, другари. Тези имена ще ни напомнят за нашата родина и за великите граждани, които са я прославили. Но за реките, заливчетата, носовете и полуостровите, които виждаме от върха на тая планина, да изберем имена, които ще отговарят по-скоро на собствените им очертания. Те ще се запечатат по-лесно в паметта ни, а ще бъдат и по-удобни.

— А сега — каза дописникът — предлагам да наречем полуострова, който се врязва югозападно в морето, Змия, а извитата опашка на края — нос Влечуго, защото е истинска опашка на влечуго.

— Прието — каза инженерът.

— А залива на другия край на острова — продължи Хърбърт, — който толкова много прилича на отворени челюсти, да наречем Акула.

— Добре измислено! — извика Пенкроф. — А за да допълним картината, нека наречем нос Челюст двете части на челюстта.

— Има два носа — забеляза дописникът.

— Какво от това! — възрази морякът. — Ще имаме нос Северна челюст и нос Южна челюст.

— Записах — отвърна Джедеон Спилет.

— Остава ни да кръстим югоизточния нос на острова — каза Пенкроф.

— Нос Лапа — извика веднага Наб, на когото също му се искаше да бъде кръстник на някоя част от владението им.

И наистина Наб измисли сполучливо название, тъй като носът действително представляваше мощната лапа на фантастичното животно, изобразено от чудните очертания на острова.

Пенкроф беше възхитен от обрата, който взеха нещата, а малко възбуденото им въображение нарече реката, която доставяше вода за пиене на преселниците и край която ги беше захвърлил балонът, Благодарност, в знак на истинска благодарност към провидението.

Островчето, където излязоха най-напред — остров Спасение.

Възвишението над високата гранитна стена над Комините, откъдето погледът можеше да обгърне целия обширен залив Обединение — възвишение Обзор.

И накрая гъстите непроходими гори, които покриваха полуостров Змия, нарекоха горите Фар-уест.

И тъй всичко беше свършено и на преселниците им оставаше само да се спуснат по планината Франклин и да се приберат в Комините, когато Пенкроф извика:

— Ей, че сме загубени!

— Защо? — попита Джедеон Спилет, който беше затворил бележника си и се канеше да си тръгва.

— Как защо! Забравихме да кръстим острова!

Хърбърт тъкмо искаше да предложи да го кръстят на името на инженера и всичките му другари щяха да се съгласят, когато Сайръс Смит каза простичко:

— Другари, да го наречем на името на великия гражданин, който се бори днес за единството на американската република! Да го наречем остров Линкълн12!

Трикратно ура отговори на предложението на инженера.

И вечерта, преди да заспят, преселниците говориха за далечната си родина. Говориха за страшната война, която я обливаше в кръв. Положителни бяха, че Юг ще се покори, че Север ще възтържествува, че ще възтържествува правдата благодарение на Линкълн!

Това ставаше на 30 март 1865 година, а те и не подозираха, че след шестнадесет дни, на Разпети петък, във Вашингтон щеше да се извърши страшно престъпление и Ейбрахам Линкълн щеше да загине, пронизан от куршума на един фанатик.

Глава XII

Преселниците на остров Линкълн хвърлиха последен поглед наоколо си, заобиколиха кратера по тесния му ръб и след половин час се намираха на първото възвишение, където бяха пренощували.

Пенкроф беше на мнение, че е време да закусят и по тоя случай стана въпрос Сайръс Смит и дописникът да сверят часовниците си.

Знаем, че часовникът на Джедеон Спилет не се повреди от морската вода, тъй като дописникът бе захвърлен направо на пясъка, далеч от вълните. А той беше превъзходен часовник, истински джобен хронометър, и Джедеон Спилет никога не забравяше да го навива грижливо всеки ден.

Часовникът на инженера беше спрял, разбира се, още по времето, когато Сайръс Смит се намираше сред дюните.

И инженерът нави часовника си и като пресметна горе-долу по слънцето, че трябва да е към девет часа сутринта, нагласи стрелките на девет.

Джедеон Спилет се готвеше да го последва, но инженерът го спря с ръка и му каза:

— Не, драги Спилет, почакайте. Вие сте запазили ричмъндското време, нали?

— Да, Сайръс.

— Значи часовникът ви е по ричмъндския меридиан, който е приблизително като вашингтонския?

— Разбира се.

— Оставете го тогава така, навивайте го само много редовно и не бутайте стрелките. Може да ни потрябва.

„За какво ли?“ — помисли си морякът.

Нахраниха се, и то толкова добре, че останалият дивеч и ядките свършиха. Но Пенкроф никак не се тревожеше. По пътя щяха да намерят какво да ядат. Топ, на който бяха дали много малко храна, щеше да съумее да открие някакъв нов дивеч сред храстите. А освен това морякът мислеше да помоли чисто и просто инженера да приготви барут, да направи една-две ловджийски пушки и смяташе, че това няма да представлява никаква трудност.

Като тръгнаха по възвишението, Сайръс Смит предложи на другарите си да се приберат по друг път в Комините. Искаше да разгледа езерото Грант, така красиво заобиколено с дървета. В разговора си преселниците употребяваха вече само собствените имена, наименованията, които бяха избрали, и това много ги улесняваше. Хърбърт и Пенкроф — първият още момче, а другият почти като дете — не можеха да се нарадват и както вървяха, морякът казваше:

— Е! Хърбърт! Какво ще кажеш! Не можем да се загубим вече, момчето ми, защото и да тръгнем по пътя към езерото Грант, и да гоним през горите Фар-уест река Благодарност, все ще стигнем възвишение Обзор, а там сме пред залив Обединение!

Дописникът и инженерът вървяха заедно: Джедеон Спилет беше готов да отбележи и най-дребната случка; инженерът, повечето време мълчалив, се отделяше по пътя само за да прибере някой и друг минерал или растение и ги слагаше в джоба се без никакви обяснения.

— За какъв ли дявол са му притрябвали? — мърмореше Пенкроф. — Гледам, гледам, а не виждам нищо, което да си заслужава труда да се наведеш!

Сайръс Смит смяташе да стигнат тихо и мирно рекичката, която според него течеше сред дърветата, досам равнината, когато съгледа, че Хърбърт се връща бързо към него, а Наб и Пенкроф се прикриват зад канарите.

— Какво има, момчето ми? — попита Джедеон Спилет.

— Дим — отвърна Хърбърт. — Дим се вие сред скалите на стотина крачки пред нас.

— Хора в тая местност? — зачуди се дописникът.

— Не се показвайте, преди да разберем с кого имаме работа — каза Сайръс Смит. — Боя се от туземци и по-добре да ги няма на острова! Къде е Топ?

— Напред.

— И не лае ли?

— Не.

— Чудно. Но да се опитаме да го върнем.

След миг инженерът, Джедеон Спилет и Хърбърт стигнаха двамата си другари и се скриха като тях зад базалтовите канари.

Оттам забелязаха много ясно, че дим се вие нагоре, дим с много особен жълтеникав цвят.

Топ, повикан от господаря си с леко подсвиркване, се върна, а инженерът направи знак на другарите си да го почакат и се плъзна сред скалите.

Преселниците, неподвижни, очакваха малко разтревожени последиците от това проучване, когато Сайръс Смит ги повика при себе се. Те го догониха веднага и най-напред ги зачуди неприятната миризма, която се носеше във въздуха.

Миризмата се разпознаваше лесно и беше достатъчна на инженера, за да разбере какъв е димът, който най-напред го беше разтревожил, и то с пълно право.

— Този огън — каза той — или по-скоро димът се дължи само на природата. Тук има серен извор, който ще ни позволи да лекуваме успешно гърлата си.

— Прекрасно! — обади се Пенкроф. — Жалко, че не съм настинал!

И преселниците се запътиха към мястото, където се извиваше димът. Там видяха сяро-соден извор, който течеше доста буйно сред скалите, а водите му, погълнали кислорода от въздуха, издаваха остра миризма на сероводород.

Сайръс Смит потопи ръка в него и намери водата мазна. Вкуси я и каза, че е сладникава. Намери, че температурата й е деветдесет и пет градуса Фаренхайт (35° Целзий над нулата). Хърбърт го попита как е стигнал до това заключение.

— Много просто, момчето ми — каза той, — като потопих ръката си във водата, не ми беше нито топло, нито студено. Значи тя има температурата на човешкото тяло, която е около деветдесет и пет градуса.

После, тъй като засега серният извор не можеше да се използва за нищо, преселниците се отправиха към гъстата гора, която се простираше на неколкостотин крачки от тях.

Там, както и бяха предположили, течеше буен и бистър ручей сред високи брегове от червена пръст — цветът показваше, че в пръстта имаше железен окис. Тоя цвят стана причина да нарекат веднага ручея Червена река.

Изведнъж странен концерт от най-несъзвучни гласове екна в един гъсталак. Преселниците чуха едно след друго птиче пеене, вой на четириноги и някакво мляскане — сякаш мляскаше туземец. Наб и Хърбърт, забравили и най-обикновената предпазливост, се спуснаха към храсталака. За голямо щастие там нямаше никакъв страшен хищник, нито опасен туземец, а чисто и просто бяха накацали шест от ония песнопойни птици шегобийци, наречени планински фазани. Няколко умели удара с тояги сложиха край на концерта на подражателите и доставиха прекрасен дивеч за вечерята.

Засега ловците имаха камъни вместо прашка, тояга вместо копие, а това първобитно оръжие беше съвсем недостатъчно.

Още по-ясно се разбра, че това оръжие беше недостатъчно, когато стадо четириноги, които подскачаха и рипаха, като правеха скокове от по тридесет стъпки, същински крилати млекопитаещи, избягаха през храсталаците толкова бързо и на такава височина, сякаш се прехвърляха от дърво на дърво като катерици.

— Кенгура! — извика Хърбърт.

— Ядат ли се? — попита Пенкроф.

— Задушени! — отвърна дописникът. — Няма по-вкусен дивеч от тях!…

Джедеон Спилет не беше довършил съблазнителните си думи и морякът се спусна подир животните, последван от Наб и Хърбърт. Сайръс Смит напразно ги викаше да се върнат. Но ловците на вятъра си губеха времето по тоя гъвкав дивеч, който подскачаше като топка. След като тичаха пет минути, те се запъхтяха, а стадото изчезна в гората. И Топ сполучи колкото господарите си.

— Господин Сайръс — каза Пенкроф, когато инженерът и дописникът го настигнаха, — господин Сайръс, сам виждате, че ни трябват пушки. Можете ли да ни направите?

— Възможно е — отвърна инженерът, — но най-напред ще си направим лъкове и стрели и съм уверен, че ще си служите с тях не по-лошо от австралийските ловци.

— Лъкове! Стрели! — нацупи се пренебрежително Пенкроф. — Та ние деца ли сме?

— Не се надувайте, драги Пенкроф! — отвърна му дописникът. — Само лъковете и стрелите векове наред са обливали света с потоци кръв. Барутът е от вчера, а войната за нещастие съществува, откакто съществува човешкият род!

— Кълна се, че е така, господин Спилет! — каза морякът. — Аз винаги прибързвам с приказките. Извинете!

А Хърбърт, всецяло отдаден на любимата си наука, естествената история, заговори пак за кенгурата.

— Всъщност ние попаднахме на порода, която най-трудно може да се улови — каза той. — Те бяха грамадни животни с дълга сива козина. Но ако не се лъжа, има черни и червени кенгура, планински кенгура и кенгура плъхове, които по-лесно могат да се уловят. Наброяват се към дванадесет вида от тия животни…

— Хърбърт — възрази поучително морякът, — за мене има само един вид кенгуру — „кенгуру на шиш“ — и тъкмо тоя вид ще ви липсва много тая вечер!

Всички се засмяха, като чуха новата класификация на бай Пенкроф. Добродушният моряк не скриваше отчаянието си, че трябва да се задоволи само с песнопойните фазани за вечеря. Но и тоя път съдбата се показа благосклонна към него.

Към три часа кучето изчезна в гъсталака и глухи ръмжения скоро показаха, че се е счепкало с някое животно.

Наб се спусна подире му и действително видя, че Топ разкъсва лакомо някакво четириного, което след миг щеше да бъде невъзможно да се установи какво е в стомаха на Топ. Но за щастие кучето беше попаднало в гнездо, удушило беше три гризача — животните, за които става дума, бяха гризачи — и двата лежаха непобутнати на земята.

И Наб се появи тържествено, като държеше в двете си ръце по един гризач, по-голям от заек. Жълтата им козина беше изпъстрена със зеленикави петна, а опашка въобще нямаха.

Гражданите на Щатите веднага определиха какви са тия гризачи. Те бяха мара, вид агути, малко по-едри от тропическите си родственици, истински американски зайци, с дълги уши и с по пет кътника от двете страни на челюстите, което именно ги отличава от агутите.

— Ура! — ревна Пенкроф. — Печеното пристигна! Сега може да се прибираме вкъщи!

Ручеят се разширяваше чувствително и това караше Сайръс Смит да вярва, че скоро ще стигнат устието му. И наистина, като излязоха от една красива гориста местност, то се появи изведнъж.

Преселниците бяха излезли на западния бряг на езерото Грант. Местността заслужаваше да бъде разгледана. Тая водна шир с около седем мили окръжност и двеста хектара повърхнина беше оградена от най-красиви дървета. На изток през живописно повдигнатата тук-таме завеса зеленина блестеше морският хоризонт. На север езерото очертаваше лека дъга, която беше напълно противоположна на острата издатина в долния му край. Много водни птици населяваха бреговете на това малко Онтарио.

— Наистина прекрасно езеро! — каза Джедеон Спилет. — Може да се живее на бреговете му!

— И ще живеем! — заяви Сайръс Смит.

За да се приберат в Комините, достатъчно беше да пресекат косо възвишението на една миля разстояние и да се спуснат до първия завой на река Благодарност. Но инженерът искаше да узнае как и откъде изтичат излишните води на езерото и затова продължи под дърветата миля и половина на север. И наистина имаше вероятност те да се изливат отнякъде, от някой улей в гранита. Всъщност езерото беше грамаден басейн, който се беше напълнил малко по малко от рекичката, и излишните му води сигурно изтичаха в морето чрез някой водопад. Но след като изминаха още една миля в тая посока, Сайръс Смит не успя да открие водопада, който все пак трябваше да съществува.

Беше четири часът и половина. Време да се приберат у дома си, за да приготвят вечерята. Малкият отряд се върна обратно и Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините по левия бряг на Благодарност.

Запалиха огън и Наб и Пенкроф, на които от само себе си се падна честта да бъдат готвачи, на единия като негър, а на другия като моряк, опекоха бързо гризачите и всички си хапнаха както трябва. След вечерята, когато всеки се канеше да си ляга, Сайръс Смит извади от джоба си различните минерали, които беше събрал, и каза само:

— Приятели, това е желязна руда, това е пирит, това е глина, това е варовик, а това са въглища. Ето какво ни дава природата, ето нейното участие в общото дело! От утре започваме и ние!

Глава XIII

— Е, господин Сайръс, с какво ще започнем? — се обърна на другия ден Пенкроф към инженера.

— С началото — отвърна Сайръс Смит.

И наистина преселниците бяха принудени да започнат от самото „начало“. Те не разполагаха даже и с най-необходимите сечива, с които биха могли да си направят сечива, а не можеха и да чакат, като природата, която „има време и си спестява много усилия“. Нямаха време, защото веднага трябваше да се погрижат за съществуването си и ако благодарение на придобития опит нямаха какво да откриват, трябваше поне да си изработят всичко сами. Желязото и стоманата им бяха още руда, грънците — обикновена глина, а дрехите и бельото — текстилни растения.

Трябваше обаче да споменем, че тия преселници бяха „мъже“ в най-добрия и в пълния смисъл на думата. Инженер Смит не можеше да се окръжи с по-умни, нито по-предани и по-усърдни другари. Той беше разговарял с тях. Той знаеше способностите им.

Джедеон Спилет, рядко даровит дописник, който беше изучавал всичко, за да може да говори за всичко, щеше да допринесе много с ума си и с труда си за колонизирането на острова.

Хърбърт, смело момче, напреднало вече извънредно много в естествените науки, можеше да подпомогне сериозно общото дело.

Наб беше олицетворение на предаността. Сръчен, умен, неуморен, силен, с желязно здраве, той беше отчасти ковач и можеше да бъде само много полезен за колонията.

А Пенкроф, пребродил всички морета, дърводелец в Бруклинските корабостроителници, помощник-шивач в държавните параходи, градинар и земеделец по време на отпуск и т.н., разбираше от всичко като всички моряци и можеше да върши всякаква работа.

— Отначало — беше казал Сайръс Смит. А началото, за което говореше инженерът, се състоеше в това, да се направи някакъв уред за преработването на природните вещества. Значението на топлината в това отношение е известно. А гориво — дърва и каменни въглища — имаха в изобилие. И тъй оставаше да построят една пещ, за да го използват.

— За какво ще ни послужи пещта? — попита Пенкроф.

— Да изпечем в нея грънците, които са ни необходими — отвърна Сайръс Смит.

— С какво ще направим пещта?

— С тухли.

— А тухлите?

— С глина. Напред, приятели. За да избегнем пренасянето на глината, ще направим работилницата си на самото място, където се намира тя. Наб ще ни носи храна, а и там ще имаме огън за готвене.

— Да — възрази дописникът, — но ако останем без храна по липса на оръжие?

— Ех, да имахме поне един нож! — възкликна морякът.

— Е? — попита Сайръс Смит.

— Е! Щях да направя набързо лък и стрели и дивеч колкото щеш!

— Да, нож, някакво острие… — прошепна инженерът, сякаш говореше сам на себе си. В същия миг той погледна Топ, който сновеше по брега. Изведнъж погледът му светна.

— Топ, тука! — викна той.

Кучето се притече на вика на господаря си. Той обгърна с ръце главата на Топ и като измъкна гердана, който животното носеше на врата си, счупи го надве и каза:

— Ето два ножа, Пенкроф!

Морякът му отвърна с двойно ура. Герданът на Топ беше направен от тънка калена стомана. Достатъчно беше да го наточат най-напред на грапав камък, така че да се получи острие, после да го загладят на по-гладък камък. А на брега имаше в изобилие такива пясъчници и след два часа цялото въоръжение на колонията се състоеше от два остри ножа, на които най-лесното беше да се постави по една здрава дръжка.

Тръгнаха. Сайръс Смит смяташе да се върнат на западния бряг на езерото, там, където беше взел предния ден парчето глина, което се намираше в джоба му.

По пътя Хърбърт откри едно дърво, от клоните на което индианците в Южните щати си правят лъкове. Наричаше се креимба, дърво от рода на палмите, чиито плодове не се ядат. Отсякоха дълги прави клони, окъсаха листата им, издялаха ги по-дебели в средата и по-тънки в краищата и оставаше само да намерят растение, от което да може да се усуче тетивата на лъка. Откриха едно слезово растение, hibiscus heterophyllus, с много здрави влакна като животински жили. И така Пенкроф направи доста жилави лъкове, за които бяха необходими вече само стрели. Стрели щяха да направят лесно от прави, гладки и здрави пръчки, но да намерят с какво да заместят острието на върха, с други думи, някое вещество, подобно на желязото, не беше лесна работа. Но Пенкроф си каза, че след като той е направил всичко, което му е било по силите, случаят ще довърши останалото.

Преселниците стигнаха мястото, което бяха проучили предния ден. Пръстта беше изпечена глина, от която се правят тухли и керемиди, с други думи, пръст, удобна за набелязаната от инженера цел. Работната ръка беше налице. Оставаше само да се смеси глината с пясък, да се направят тухлите и да се изпекат на огън от дърва.

Обикновено тухлите се правят с калъпи, но инженерът се задоволи да ги направят на ръка. Целия ден и следващия се занимаваха с тая работа. Размесиха глината с вода, после я омесиха с ръце и крака и я разделиха на равни по големина призми.

На 2 април Сайръс Смит се зае да определи изложението на острова.

Предния ден той беше отбелязал точно часа, в който слънцето изчезна зад хоризонта, като имаше предвид пречупването на лъчите му. На сутринта отбеляза пак много точно часа на изгрева. Между залеза и изгрева бяха изминали точно дванадесет часа без двадесет и четири минути. С други думи, тоя ден, шест часа и дванадесет минути след като изгрее, слънцето щеше да мине точно на меридиана и точката, на която щеше да се намира в тоя миг на небето, щеше да бъде север. В определения час Сайръс Смит отбеляза тая точка и като набеляза две дървета, които бяха близо едно зад друго на една линия със слънцето, определи по тоя начин един неизменен меридиан за по-нататъшните си наблюдения.

През това време ходиха малко и на лов в околността, още повече че сега Пенкроф имаше няколко дузини стрели с много остри бодли. Топ ги снабди с тия бодли, като донесе един бодливец, доста посредствен дивеч, но бодлите му бяха много ценни. Забиха ги много здраво на върха на стрелите, а на задния им край прикрепиха пера от какаду, за да не изменят посоката си. Дописникът и Хърбърт станаха много опитни стрелци. Комините бяха претъпкани с най-разнообразен дивеч, птици и животни, кабиаи, гълъби, агути, глухари и др. Повечето дивеч избиха в гората край левия бряг на Благодарност, която нарекоха Якамарската гора в чест на птицата, която Пенкроф и Хърбърт бяха гонили при първия си излет.

Ядяха дивеча пресен, но запазиха бутовете на кабиая, като ги опушиха на огън от сурови дърва, след като ги бяха накадили с благовонни треви. Храната беше много питателна, но все печено и печено, а преселниците щяха да бъдат много щастливи, ако на огнището закъкреше най-обикновено варено. Но трябваше да чакат да се сдобият с гърне, с други думи — да се направи пещта.

При излетите им около тухларницата, ловците установиха, че наскоро са минавали едри животни с могъщи лапи, но не можаха да определят какви са.

Джедеон Спилет и Хърбърт съгледаха един ден животно, което приличаше на ягуар. Хищникът за щастие не ги нападна, защото в противен случай може би нямаше да се отърват без някоя тежка рана. Но Джедеон Спилет се зарече, че като се сдобият със сериозно оръжие, с една дума, с някоя от пушките, които искаше Пенкроф, ще обяви безпощадна война на кръвожадните зверове и ще изчисти острова от тях.

На 6 април още призори инженерът и другарите му се събраха на полянката, на самото място, където щяха да пекат тухлите. Разбира се, тази работа щеше да стане на открито, а не в пещи или по-скоро натрупаните тухли щяха да образуват пещ, която щеше да се изпече сама. Пръснаха по земята горивото, което се състоеше от добре подредени купчини дърва, и го заградиха с няколко реда изсъхнали тухли, които скоро образуваха грамаден куб, а от външната му страна оставиха отдушници. Тая работа трая целия ден и едва вечерта запалиха дървата.

През нощта никой не си легна и всички бдяха грижливо да не отслабне огънят.

Изпичането трая четиридесет и осем часа и завърши напълно сполучливо. Трябваше да оставят димящата купчина да изстине, а в това време Наб и Пенкроф, водени от Сайръс Смит, пренесоха на една носилка, направена от преплетени клони, няколко товара варовик, много обикновени камъни, които се намираха в изобилие в северния край на езерото. Тия камъни, разложени от топлината, даваха мазна, гъста вар.

И без да губят нито миг, пристъпиха към построяването на пещта, в която щяха да изпекат най-различни грънци, необходими за домакинските им нужди. Сполучиха без много трудности. След пет дни напълниха пещта с каменни въглища, залежи от които инженерът беше открил на самата земна повърхност към устието на Червена река, и от високия двадесетина стъпки комин се изви първият дим. Полянката се превърна в завод и Пенкроф почти вярваше, че от тази пещ ще излязат всички произведения на съвременната промишленост.

Засега преселниците изработиха на първо време обикновени, но много удобни за готвене грънци. За основен материал послужи самата глина, която Сайръс Смит размеси с малко вар и с кварц. Всъщност тая смес представляваше истинска „пръст за лули“ и от нея направиха гърнета, чаши — вместо на калъп те бяха изработени върху по-правилни камъни, — паници, грамадни делви, кюпове за вода и др. Грънците бяха груби наглед, с много недостатъци, но след като ги изпекоха на висока температура, кухнята в Комините се сдоби с голям брой готварски съдове, толкова ценни, като че бяха от най-хубав порцелан.

Тук трябва да споменем, че Пенкроф в желанието си да се увери, че така приготвената глина наистина оправдаваше името си „пръст за лули“, си направи няколко доста груби лули и намери, че са прекрасни, но — уви! — нямаше тютюн. А трябва да добавим, че това беше грамадно лишение за Пенкроф.

— И тютюн ще намерим, всичко ще намерим! — повтаряше той в изблик на пълно доверие.

На 15 април вечерта се прибраха окончателно в Комините. Тоя ден инженерът позна едно растение от рода на дивия пелин, с главни представители пелинът, маточината, дивият пипер и др., откъсна няколко стръка и ги подаде на моряка.

— Ето, Пенкроф — каза той, — нещо, което ще ви зарадва. Пенкроф разгледа внимателно растението, покрито с дълги копринени влакна, с мек мъх по пистата.

— Какво е това, господин Сайръс? — попита морякът. — Боже господи! Да не е тютюн?

— Не — отвърна Сайръс Смит. — Това е артемизия, китайски пелин за учените, а за нас ще бъде прахан.

И действително тоя пелин, добре изсушен, много лесно се запалва, още повече че инженерът по-късно щеше да го натопи в калиев нитрат, който се намираше на големи залежи в острова и не е друго, а обикновена селитра.

Вечерта всички преселници, събрани в средната стая, вечеряха прилично. Наб беше приготвил варено от агути и пушен бут от кабиай, към който беше прибавил и варени корени от caladium macrohirum от рода на змийската хурка, която в тропика става истинско дърво.

След вечерята, преди да си легнат, Сайръс Смит и другарите му излязоха на чист въздух край брега. Беше осем часът вечерта.

На южния зенит блестяха крайполюсните съзвездия, а сред тях сияеше същият Южен кръст, който инженерът поздрави преди няколко дни от върха на планината Франклин.

Сайръс Смит наблюдава известно време великолепното съзвездие, което има на върха и основата си две звезди от първа величина, наляво — една от втора, и вдясно — една звезда от трета величина.

После, след като помисли, попита:

— Хърбърт, днес не сме ли 15 април?

— Да, господин Сайръс — отвърна Хърбърт.

— Тогава, ако не се лъжа, утрешният ден е един от четирите дни през годината, когато истинското време съвпада със средното време, с други думи, момчето ми, утре слънцето ще мине над меридиана само с няколко секунди разлика, точно когато часовниците показват обед. И тъй ако времето е хубаво, мисля, че ще мога да определя с много малка разлика на каква дължина се намира островът.

— Без уреди ли, без секстант? — попита Джедеон Спилет.

— Да — продължи инженерът, — и понеже нощта е ясна, ще се опитам да определя тая вечер на каква ширина се намираме, като пресметна височината на Южния кръст, т.е. на Южния полюс над хоризонта. Разберете, приятели, че преди да вземем сериозни мерки за нашето обзавеждане, не е достатъчно да сме установили, че тая земя е остров, а трябва по възможност да ни е известно на какво разстояние се намира тя от американския континент, от Австралия или от по-главните тихоокеански архипелази.

— Наистина — съгласи се дописникът, — вместо да строим къща, може да е по-добре да построим кораб, ако случайно се намираме само на стотина мили от някой населен бряг.

Ако инженерът имаше секстант, уред, който позволява да се измери с голяма точност ъгловото разстояние на предметите по отражение, изчислението нямаше да представлява никаква трудност. Вечерта по височината на полюса, сутринта по преминаването на слънцето над меридиана той можеше да определи координатите на острова. Но липсата на тоя уред трябваше да се преодолее по някакъв начин.

И Сайръс Смит влезе в Комините. На светлината на огнището той издяла две плоски линийки и съедини краищата им така, че да се получи нещо като пергел, който да може да се разтваря и да се прибира. Съедини ги със здрав трън от акация, която се намираше в сухите дърва за горене.

В тоя миг наблюдателят виждаше Южния кръст в обратно положение — звездата Алфа, най-близка до Южния полюс, беше в основата му.

Това съзвездие не е така близко до Южния полюс, както Полярната звезда до Северния. Звездата Алфа е на около двадесет и седем градуса от него, но Сайръс Смит знаеше това и щеше да го има предвид. Той се погрижи да я проследи при минаването й над долния меридиан, което щеше да улесни наблюденията му.

Сайръс Смит отправи единия край на дървения си пергел към звездата Алфа, също както би работил с ъгломер, и отворът между тези две пръчици му даде ъгловото разстояние, което делеше Алфа от хоризонта. За да запази получения ъгъл, той закова с тръни двете дъсчици на уреда си на една трета дъсчица, така че те не можеха вече да се движат.

Оставиха изчисленията за другия ден и в десет часа всички спяха дълбок сън.

Глава XIV

На другия ден, 16 април — неделя и Великден, — преселниците излязоха още призори от Комините и изпраха бельото и почистиха дрехите си. Инженерът смяташе да направи сапун веднага щом си набавят най-необходимите материали за това, сода или поташ13, лой или масло. А важният въпрос за нови дрехи щеше да бъде разгледан, когато му дойдеше времето. Във всеки случай дрехите им щяха да изтраят прекрасно още шест месеца, защото бяха здрави и можеха да издържат на тежкия ръчен труд. Но всичко щеше да зависи от положението на острова спрямо другите населени земи. А то щеше да се определи още същия ден, ако времето позволеше.

Слънцето изгря над ясен хоризонт и предвестяваше прекрасен ден, един от ония чудни есенни дни, които сякаш са последно сбогом с топлото време.

Сайръс Смит взе уреда, който си беше направил вечерта и чиито две раздалечени дъсчици показваха ъгловото разстояние между звездата Алфа и хоризонта. Той измери много точно големината на този ъгъл върху една окръжност, която раздели на триста и шестдесет равни части. Ъгълът беше десет градуса. Като прибави двадесетте и седем градуса, които делят Алфа от Южния полюс, общото ъглово разстояние между полюса и хоризонта стана тридесет и седем градуса. И Сайръс Смит дойде до заключението, че остров Линкълн се намира на тридесет и седем градуса южна ширина, или като се вземе една разлика от пет градуса поради несъвършенството на измерванията, островът навярно се намираше между тридесет и петия и четиридесетия паралел.

Оставаше да се определи и дължината, за да се получат координатите на острова. Инженерът смяташе да направи това изчисление още същия ден на обед, с други думи, когато слънцето щеше да мине над меридиана.

Решиха този неделен ден да направят една разходка или по-скоро да проучат оная част на острова, която се намираше между северния край на езерото и залив Акула, и ако имаха време, да продължат проучването на северния склон на нос Южна челюст.

В осем и половина сутринта тръгнаха по брега на протока. На отсрещната страна, на островчето Спасение, много птици се разхождаха важно. Бяха гмурци от рода на пингвините, които се разпознават много лесно по неприятното си крякане, което напомня магарешки рев. Пенкроф ги разглеждаше само от готварска гледна точка и остана доста доволен, когато узна, че месото им, макар и черно, е много вкусно.

По пясъка пълзяха и едри земноводни, тюлени изглежда, които навярно бяха избрали островчето за почивка. Тия животни не можеха да се разглеждат от готварска гледна точка, защото тлъстото им месо е отвратително. Но Сайръс Смит ги наблюдаваше внимателно, без да казва защо, и съобщи на другарите си, че в най-скоро време ще отидат на островчето.

Най-полезното беше едно безкрайно поле със стриди, открито по време на отлива, което Наб показа на другарите си близо на четири мили от Комините.

Над този жалък бряг прелитаха някои и други морски птици — гларуси, грамадни албатроси, както и диви патици, които с пълно право раздразниха апетита на Пенкроф. Той се опита да ги свали със стрели, но напразно, защото те въобще не кацаха и трябваше да ги улучи, когато летят.

Това накара моряка да повтори на инженера:

— Виждате ли, господин Сайръс, докато си нямаме една-две ловджийски пушки, все ще ни липсва оръжие.

— Разбира се, Пенкроф — отвърна дописникът, — но това зависи само от вас! Намерете ни желязо за цевите, стомана за спусъка, селитра, въглен и сяра за барута, живак и азотна киселина за капсулите и накрая олово за патроните и Сайръс ще ни направи прекрасни пушки.

— О! — обади се инженерът. — Сигурно ще намерим всички тия неща на острова, но едно огнестрелно оръжие е тънка работа и изисква много точни инструменти. Все пак ще видим по-късно.

— Защо ни трябваше — затюхка се Пенкроф. — Защо ни трябваше да изхвърляме от коша всичкото оръжие, което бяхме взели със себе си, та чак и джобните си ножчета!

— Ако не ги бяхме изхвърлили, Пенкроф, нас балонът щеше да ни изхвърли вдън морето! — възрази Хърбърт.

— Истина е това, момчето ми! — отвърна морякът.

После друго му мина през ума.

— Мисля си — добави той — как ли са се стъписали Джонатан Форстър и другарите му, когато на другата сутрин са видели, че на площада няма нищо и че балонът е отлетял!

— Хич не искам и да зная какво са си помислили! — каза дописникът.

— Но на мене най-напред ми дойде тая мисъл в главата! — заяви самодоволно Пенкроф.

— Прекрасна мисъл, Пенкроф — отвърна засмян Джедеон Спилет, — тя ни докара тука.

— Предпочитам да бъда тук, отколкото в ръцете на южняците — извика морякът, — още повече, че господин Сайръс се съгласи да ни придружи!

— И аз, да си призная, съм на същото мнение! — отвърна дописникът. — Че какво ни липсва тук! Нищо!

— Или по-скоро… всичко! — добави Пенкроф, който щеше да се пръсне от смях, а широките му рамене се тресяха. — Но все някой ден ще намерим начин да се измъкнем!

— И по-скоро може би, отколкото предполагате, приятели — намеси се тогава инженерът, — стига остров Линкълн да не е много далеч от някой населен архипелаг или континент. Най-много след час ще знаем вече това. Нямам карта на Тихия океан, но помня много ясно южната му част. Според ширината, която получих вчера, остров Линкълн се намира на един паралел с Нова Зеландия на запад и с чилийското крайбрежие на изток. Но разстоянието между тия две земи е най-малко шест хиляди мили. Остава значи да определим на коя точка в тая грамадна морска шир се намира нашият остров и след малко дължината ще ни покаже това в доста голяма точност, предполагам.

— Нали архипелагът Помоту е най-близо до нас по ширина? — попита Хърбърт.

— Да — отвърна инженерът, — но от него ни делят повече от хиляда и двеста мили.

— А там? — попита Наб, който следеше извънредно внимателно разговора, и посочи с ръка на юг.

— Там, нищо — отвърна Пенкроф.

— Нищо наистина — добави инженерът.

— Е, Сайръс — попита дописникът, — ако остров Линкълн се намира на двеста-триста мили от Нова Зеландия или Чили?…

— Тогава — отвърна инженерът, — вместо да строим къща, ще построим кораб и бай Пенкроф ще се наеме да ни изведе…

— Разбира се, господин Сайръс — прекъсна го морякът, — готов съм да ви стана капитан… веднага щом намерите начин да построите кораб, достатъчно здрав, за да плава по море.

Наблюдателите се намираха тогава на шест мили от Комините, близо до ония дюни, където откриха инженера след тайнственото му спасяване. Спряха на това място и приготвиха всичко за обед, защото беше единадесет и половина.

Докато траяха тия приготовления, Сайръс Смит подреди всичко за астрономическите си наблюдения. Той избра на брега едно много чисто място, напълно изравнено от отлива. Нямаше значение дали дългата шест стъпки пръчка, която забиха в пясъка, се издигаше отвесно. Напротив, инженерът даже я наклони малко на юг, с други думи, на противоположната страна на слънцето, тъй като не бива да забравяме, че преселниците на остров Линкълн виждаха лъчезарното светило да описва дневния си път над северния хоризонт, а не над южния, по простата причина, че островът им се намираше в Южното полукълбо.

Когато сянката достигнеше най-малката си дължина, щеше да бъде точно обед и достатъчно беше да се проследи нейният край, за да се забележи кога, след като е намалявала постепенно, тя щеше пак да започне да се удължава. С наклоняването на пръчицата към срещуположната страна на слънцето Сайръс Смит удължаваше сянката й и така нейните изменения можеха да се установят по-лесно.

Когато видя, че е вече време, Сайръс Смит коленичи на пясъка и започна да отбелязва с малки колчета, които забиваше в пясъка, последователното намаление на сянката.

Дописникът с хронометър в ръка беше готов да отбележи часа, щом сянката стигнеше най-малката си дължина. Освен това Сайръс Смит извършваше наблюдението си на 16 април, ден, в който истинското и средното време се смесват, а часовникът на Джедеон Спилет показваше точно истинския час във Вашингтон, което щеше да опрости изчисленията.

Сянката на пръчката намаляваше постепенно и когато на Сайръс Смит му се стори, че тя започна да се увеличава, той попита:

— Колко е часът?

— Пет и една минута — отвърна веднага Джедеон Спилет. Ясно беше, че при закръгляне на цифрите между вашингтонския меридиан и меридиана на остров Линкълн имаше една разлика от пет часа, с други думи, на остров Линкълн беше обед, когато във Вашингтон беше вече пет часът вечерта. А при своето видимо движение около земята слънцето изминава един градус за четири минути или петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса, умножени по пет часа, даваха седемдесет и пет градуса.

А понеже Вашингтон е на седемдесет и седем градуса от Гринуичкия меридиан, следваше, че островът се намира на седемдесет и седем градуса, като се прибавят още седемдесет и пет градуса на запад от Гринуичкия меридиан, или, с други думи, на сто петдесет и два градуса западна дължина.

Сайръс Смит с увереност заяви, че остров Линкълн се намира между тридесет и петия и тридесет и седмия паралел и между сто и петдесетия и сто петдесет и петия меридиан на запад от Гринуичкия меридиан.

Възможното отклонение, което той приписваше на грешките при наблюдението, при шестдесет мили на градус можеше да даде една разлика от триста мили дължина или ширина при точно изчисление.

Но тази разлика не можеше да повлияе на решението, което преселниците трябваше да вземат. Явно беше, че остров Линкълн се намираше толкова далече от който и да било континент или архипелаг, че не можеше да се излагат на опасността да преминават това разстояние с обикновена слаба лодка.

И действително според местоположението си той беше най-малко на хиляда и двеста мили от Таити и от островите на архипелага Помоту, на повече от хиляда и осемстотин мили от Нова Зеландия, на повече от четири хиляди и петстотин мили от американския бряг!

И когато Сайръс Смит напрегна паметта си, не можа да си спомни по никой начин нито един остров в тая част на Тихия океан, който да има местоположението на остров Линкълн.

Глава XV

Предния ден, след като обядваха, преселниците бяха стигнали до крайната точка на нос Челюст, близо на седем мили от Комините. Там завършваше дългата редица дюни и почвата ставаше вулканична. Като стигнаха тая точка, преселниците се върнаха обратно и привечер се прибраха в Комините, но не заспаха, преди да разрешат окончателно въпроса, да се гласят ли да напуснат остров Линкълн, или не.

Много бяха тия хиляда и двеста мили, които деляха острова от архипелага Помоту. Не можеха да изминат това разстояние с лодка, особено сега, когато наближаваше зимата. Пенкроф беше заявил изрично това. Да се построи една обикновена лодка, дори при наличността на необходимите сечива, беше трудна работа, а преселниците нямаха сечива и трябваше да направят най-напред чукове, брадви, тесли, триони, сведели, рендета и пр., а за това беше необходимо известно време. И решиха да зимуват на остров Линкълн и да потърсят по-удобно жилище от Комините, за да прекарат там зимните месеци.

Преди всичко трябваше да използват желязната руда — инженерът беше забелязал няколко залежа в северозападната част на острова — и да превърнат тая руда в желязо или стомана.

Тя беше от оная окислена руда, която се среща в сбити, тъмносиви пластове, дава черен прах, кристализиран в правилни осмоъгълници, образува естествения магнит и служи за получаване на първокачествено европейско желязо, което е в такова голямо изобилие в Швеция и Норвегия. Недалеч от рудата се намираха залежи каменни въглища, използвани вече от преселниците. Оттам голямото удобство при преработването на рудата, тъй като и двете необходими неща за производството се намираха наблизо. Това обстоятелство е и причина за голямото производство на Англия, където въглищата служат за добиване на метала, изкъртен заедно с тях от една и съща почва.

— Е, господин Сайръс — му каза Пенкроф, — сега желязна руда ли ще преработваме?

— Да, приятелю — отвърна инженерът, — и ако нямате нищо против, ще започнем на островчето с лов на тюлени.

— С лов на тюлени ли? — възкликна морякът, като се обърна към Джедеон Спилет. — И тюлени ли трябва за получаване на желязо?

— Щом Сайръс казва! — отвърна дописникът.

Но инженерът беше излязъл вече от Комините и Пенкроф се приготви за лов на тюлени, без да получи друго обяснение.

Скоро Сайръс Смит, Хърбърт, Джедеон Спилет, Наб и морякът се събраха на брега, там, където протокът можеше да се преброди при отлив. Сега отливът беше най-голям и ловците преминаха протока, като се измокриха само до колене.

Сайръс Смит стъпваше за пръв път на островчето, а другарите му за втори път — нали там ги изхвърли най-напред балонът.

Към края на островчето се виждаха грамадни черни точки, които плуваха на повърхността, сякаш плаващи скали.

Това бяха земноводните, които те искаха да уловят. Трябваше да ги причакат на брега, защото с тесните си опашки, с гладката си и прилепнала козина, с вретеновидните си тела тия тюлени бяха превъзходни плувци и човек мъчно можеше да се справи с тях в морето, а на сухо късите им перести крака им дават възможност само да се движат едва-едва.

Пенкроф знаеше привичките на тия земноводни и посъветва да ги изчакат да се излегнат върху пясъка на припек, където скоро щяха да потънат в дълбок сън. Тогава щяха да ги заобиколят така, че да пресекат пътя им, а после да ги ударят по ноздрите.

И ловците се прикриха зад крайбрежните скали и зачакаха мълчаливо.

Измина цял час, докато тюлените се проснаха на пясъка. Бяха шест. Тогава Пенкроф и Хърбърт се откъснаха от скалите, за да заобиколят носа на островчето, да излязат насреща им откъм морето и да им пресекат пътя. В това време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Наб пълзяха край скалите и се промъкнаха към бъдещото полесражение.

Изведнъж изникна високият ръст на моряка. Пенкроф нададе вик. Инженерът и двамата му другари се спуснаха бързо между тюлените и морето. Две от тия животни, ударени здравата, лежаха мъртви на пясъка, но другите успяха да се дотътрят до морето и да отплуват.

— Ето необходимите тюлени, господин Сайръс! — каза морякът, като пристъпи към инженера.

— Добре — отговори Сайръс Смит. — Ще си направим от тях ковашки мехове!

— Ковашки мехове ли! — зачуди се Пенкроф. — Ех, това се казва честити тюлени!

И действително необходим беше мях за преработване на рудата и инженерът смяташе да го направи от кожата на тия земноводни.

Морякът и негърът одраха ловко земноводните и след три часа Сайръс Смит разполагаше с две тюленови кожи, които смяташе да използва така, без никакво щавене.

Преселниците трябваше да почакат морето да се отдръпне, минаха протока и се прибраха в Комините.

Не беше лека работа да обтегнат кожите на дървени рамки така, че да останат изпънати, и да ги зашият с треви, за да издишат колкото се може по-малко. Трябваше да се залавят на няколко пъти. Сайръс Смит имаше на разположение само две стоманени остриета от гердана на Топ, но беше толкова сръчен, а и неговите другари му помагаха така умело, че след три дни съоръженията на малката колония се увеличиха с един мях, определен да вкарва въздух в рудата, когато тя бъде подложена на висока температура.

„Металургичният период“, както го нарече дописникът в записките си, започна на 20 април рано сутринта.

Тръгнаха към Якамарската гора, пресякоха я косо от югоизток на северозапад през най-непроходимата й част. Трябваше да си пробиват път, който впоследствие щеше да бъде най-прекият от възвишение Обзор до планината Франклин.

Топ, зает предимно с животните, тичаше през треви и шубраци и дигаше какъвто дивеч му попадне. Хърбърт и Джедеон Спилет убиха със стрели две кенгура и едно животно, което приличаше много на таралеж или на мравояд: на таралеж, защото се свиваше на топка и имаше бодли, а на мравояд, защото имаше остри нокти, дълга и тясна муцуна, която завършваше с клюн, и еластичен език с дребни бодли, за да може да задържа насекомите.

— А като го сложим в гърнето, на какво ще прилича? — запита простичко Пенкроф.

— На вкусно парче говеждо — отвърна Хърбърт.

— Какво по-хубаво от това — заяви морякът.

По пътя забелязаха няколко глигана, които въобще не търсеха да нападнат преселниците, и нямаше изгледи да срещнат опасни хищници, когато на Джедеон Спилет му се стори, че вижда в един гъст храст на няколко крачки от себе си, сред долните клони на едно дърво, някакво животно, което взе за мечка, и започна да го рисува най-спокойно. За голямо щастие на Джедеон Спилет въпросното животно не беше от опасната порода на дланоходните. То беше чисто и просто кула, по-известно под името ленивец, голямо колкото куче, с остра и мръсна наглед козина и с много здрави нокти, което му позволяваше да се катери по дърветата и да се храни там с листа.

В пет часа вечерта Сайръс Смит даде знак да спрат. Те бяха излезли от гората и се намираха в полите на грамадните разклонения, които подпират планината Франклин на изток. На няколкостотин крачки течеше Червена река, с една дума, прясната вода не беше далеч.

Нагласиха се веднага за пренощуване. След час край гората, сред дърветата, една колибка от преплетени клони и лиани, измазана с глина, ги подканваше приветливо.

На другия ден, 21 април, Сайръс Смит, придружен от Хърбърт, тръгна да търси отдавна наслоените пластове, където беше намерил вече парче руда. Той откри един залеж на повърхността на земята почти до самите извори на реката, в подножието на успоредната основа на едно от североизточните разклонения. Тази руда, твърде богата с желязо, увита в разтопяемо неметално вещество, беше много подходяща за откисляването, на което искаше да я подложи инженерът, с други думи — за каталанската система, но опростена така, както я прилагат в Корсика.

Събраха лесно въглища и руда, и то на самата земна повърхност. Раздробиха предварително рудата на дребни късчета и премахнаха с ръце нечистотиите по нея. После наредиха въглищата и рудата накуп в последователни пластове, както постъпва въглищарят, който иска да получи дървени въглища.

Нагласиха при купчината руда меха от тюленовите кожи с приготвена в грънчарницата тръбичка от огнеупорна пръст на края. Раздвижен от механизъм от дървени дръжки, рамки, въжета от треви и тежести, той даде силна струя въздух в купчината, повиши температурата и подпомогна химичния процес, който трябваше да даде чисто желязо.

Работата беше тежка. Изискваше се крайно търпение, крайна ловкост от страна на преселниците, за да я изведат на добър край. Но в края на краищата всичко мина добре и окончателният резултат беше шуплива буца желязо, която трябваше да се удря и чука, с една дума, да се кове, за да се отделят разтопените нечистотии. А случайните ковачи нямаха никакъв чук. Но в края на краищата те бяха изпаднали в положението, в което се е намирал първият леяр, и постъпиха, както навярно той е постъпил.

Първата буца, закрепена на дървена дръжка, стана чукът, с който изковаха върху гранитната наковалня втората буца, и накрая се сдобиха с груб, но годен за употреба метал.

Най-после, на 25 април, след много усилия и много труд бяха изковани няколко железни пръчки, които се превръщаха постепенно в сечива, в маши, клещи, търнокопи, мотики и др., за които Наб и Пенкроф заявиха, че са същински скъпоценности.

Но тоя метал не можеше да послужи особено много като чисто желязо, а като стомана.

Те загряха желязото, размесено с въглища на прах, в една ямичка, издълбана в огнеупорна пръст. После изчукаха същата стомана, която можеше да се кове и изстинала, и топла. Умело направлявани, Наб и Пенкроф изработиха брадви и ги закалиха много добре, като ги нажежиха до зачервяване и веднага потопиха в студена вода.

Изработиха и други, груби, разбира се, сечива, като железа за рендета, брадви, брадвички, стоманени листове, които щяха да се превърнат в мотики, в лопати, търнокопи, чукове, гвоздеи, ножици, триони и т.н.

Най-после, на 5 май, след като първият металургичен период привърши, ковачите се прибраха в Комините и навярно новите занятия скоро щяха да им придадат ново предназначение.

Глава XVI

Настъпи 6 май, ден, който съвпада с 6 ноември на Северното полукълбо. От няколко дни небето ставаше все по-мрачно и трябваше да се вземат някои мерки за през зимата. Все пак температурата не беше спаднала още чувствително и един стоградусов термометър, пренесен на остров Линкълн, би показал средно по десет до двадесет градуса над нулата. Тая средна температура не би трябвало да изненадва, тъй като остров Линкълн, разположен навярно между тридесет и петия и четиридесетия паралел в Южното полукълбо, трябваше да се намира при климатичните условия на Гърция и на Сицилия в Северното полукълбо. Но както в Гърция и в Сицилия настъпват страшните студове и има сняг и лед, тъй и на остров Линкълн навярно температурата щеше да спадне през най-тежките зимни дни и редно беше да се предвардят от студа.

Пенкроф, разбира се, имаше известна слабост към жилището, което той самият беше открил; но лесно се убеди, че трябва да търсят друго. Морето нахлу вече веднъж в Комините, помним при какви обстоятелства, и не биваше да се излагат пак на такива неприятности.

— Намираме се в тая част на Тихия океан, където често се навъртат малайски пирати… — подхвърли Смит.

— Как? — попита Хърбърт. — На такова разстояние от каквато и да било суша ли?

— Да, момчето ми — отвърна инженерът. — Тия пирати са едновременно и смели моряци, и страшни злодеи и трябва да вземем съответните мерки.

— Тогава, господин Сайръс — отсече морякът, — да си построим къща край езерото. Сега имаме и тухли, и сечива. След като бяхме тухлари, грънчари, леяри и ковачи, защо да не станем зидари, дявол да го вземе!

— Ех, да можехме да си издълбаем жилище в тая стена, малко по-нависочко, за да бъде непристъпно, хубаво щеше да бъде! Виждам оттук, на лицевата страна към морето, пет-шест стаи…

— И с прозорци, за да ги осветяват! — каза засмян Хърбърт.

— И със стълба, за да се изкачваме! — добави Наб.

— Смеете се — извика морякът, — но защо? Какво невъзможно виждате в предложението ми? Нямаме ли търнокопи и мотики? Мислите ли, че господин Сайръс няма да направи барут, за да разбием стената? Нали, господин Сайръс, ще направите барут, когато ни потрябва?

Сайръс Смит изслуша възторжения Пенкроф, който развиваше малко фантастичните си планове. Да разбият тоя гранит, даже и с взрив, беше херкулесовски труд и наистина беше жалко, че природата не бе извършила най-тежкото. Но инженерът отговори на моряка само с предложението да разгледат по-внимателно стената, от устието на реката до северния й край.

Излязоха и я разгледаха най-грижливо на около две мили дължина. Но стената навсякъде беше гладка и равна, никъде по нея не се забелязваше каквато и да било пукнатина.

Когато свършиха проучването, преселниците се намираха на северния край на стената, където тя завършваше с ония дълги склонове, които се сливаха с брега. От това място до крайната си точка на запад тя образуваше вече някакво възвишение, гъсто струпани камъни, пръст и пясък, преплетени с растения, дръвчета и треви, при един наклон само от четиридесет и пет градуса.

Сайръс Смит помисли, и то с право, че някъде към тоя край излишните води на езерото се изливат като водопад. И действително необходимо беше излишъкът вода, донесен от Червена река, да се излива някъде. А инженерът не беше открил това някъде по изследваните вече брегове, с други думи, от устието на потока, на запад, до възвишението Обзор.

Инженерът предложи тогава на другарите си да изкачат възвишението, което наблюдаваха, и да се приберат в Комините по височините, като разгледат северните и източните брегове на езерото.

На двеста стъпки, сред листака, чудното езеро блестеше на слънчевите лъчи. Местността тук беше прекрасна. Пожълтелите дървета бяха истинска наслада за окото.

Сайръс Смит и другарите му вървяха предпазливо в тоя непознат за тях край. Лъкове, стрели, тояги с остър железен връх, това беше единственото им оръжие. Обаче не се мярна никакъв хищник и навярно тия зверове населяваха по-скоро гъстите южни гори. Но преселниците се изненадаха неприятно, като видяха Топ да се спира пред една грамадна змия, дълга към четиринадесет-петнадесет стъпки. Наб замахна и я преби с тоягата си.

Скоро стигнаха устието на Червена река, там, където тя се вливаше в езерото. Преселниците познаха на срещния бряг мястото, където се бяха вече отбивали, когато слязоха от планината Франклин, Сайръс Смит установи, че реката даваше голямо количество вода и излишните води на езерото положително се изливаха някъде. Но трябваше да се открие това „някъде“, тъй като навярно там имаше някой водопад, чиято механична сила вероятно би могла да се използва.

Преселниците вървяха вече по източния бряг на езерото и скоро щяха да стигнат познатите им места. Инженерът беше крайно зачуден, че нищо не показваше къде се изтичат излишните води. Дописникът и морякът разговаряха с него и той не криеше никак от тях изненадата си.

В това време Топ, който дотогава беше много спокоен, започна да проявява безпокойство. Умното животно сновеше напред-назад по брега, спираше изведнъж, взираше се във водата с вдигната лапа, сякаш дебнеше някой невидим дивеч. После лаеше ядосано, като че следеше нещо, и млъкваше изведнъж.

Нито Сайръс Смит, нито другарите му се запитваха в началото какво прави Топ. Но скоро кучето започна да лае толкова често, че инженерът се разтревожи.

— Какво има, Топ? — попита той.

Кучето подскочи няколко пъти към господаря си, за да покаже явното си безпокойство, и се спусна пак към брега. После изведнъж се хвърли в езерото.

— Топ трябва да е подушил някое земноводно — отвърна Хърбърт.

— Някой алигатор навярно — каза дописникът.

— Не вярвам — отговори Сайръс Смит. — На такава висока ширина не се срещат алигатори.

Топ се върна, когато господарят му го повика, и излезе пак на брега. Не го свърташе на едно място. Той скачаше сред високата трева и воден от инстинкта си, сякаш следеше някакво невидимо животно, което се плъзгаше под езерните води край самия бряг. Но водата беше спокойна и гладка като огледало.

След половин час всички стигнаха югоизточния край на езерото и се намираха пак на самото възвишение Обзор. Тук можеше да се смята, че са завършили обиколката на езерото, а инженерът не беше успял да открие къде и как се изтичат водите.

— Все пак тия води изтичат отнякъде — повтаряше той — и щом не открихме нищо на повърхността, трябва да са си пробили подземен път в гранитните скали!

— Но какво значение придавате на това, драги Сайръс? — попита Джедеон Спилет.

— Доста голямо — отвърна инженерът, — защото ако водите изтичат през гранитната стена, може да открием някоя пещера и лесно ще я превърнем в жилище, като отбием водата.

И преселниците се канеха да пресекат възвишението и да се приберат в Комините, защото беше пет часът вечерта, когато Топ пак прояви предишното безпокойство. Той лаеше бясно и преди господарят му да успее да го задържи, се хвърли повторно в езерото.

Всички изтичаха към брега. Кучето беше навлязло вече на двадесетина стъпки и Сайръс Смит го викаше усилено, когато една грамадна глава изплува над водата, която не изглеждаше много дълбока на това място.

Хърбърт веднага позна към кой вид земноводни принадлежеше тая конична глава с грамадни очи и дълги копринени мустаци.

— Ламантин! — извика той.

Не беше ламантин, а друг представител на един вид от рода на китовете, който се нарича дугонг, защото ноздрите му се намират на горната част на муцуната.

Грамадното животно се беше спуснало към кучето, което напразно се мъчеше да му избяга, като изплува на брега. Неговият господар не можеше да му помогне с нищо и докато Джедеон Спилет и Хърбърт се досетят да опънат лъковете, Топ, сграбчен от дугонга, изчезна под водата.

Но под водата се водеше борба, необяснима борба, защото Топ явно не можеше да се противи при тези условия — страшна борба, ако се съдеше по разкипялата се повърхнина, с други думи, борба, която можеше да завърши само със смъртта на кучето! Но изведнъж сред кръг пяна се появи Топ и скоро изплува на брега без особени наранявания, спасен като по чудо.

Сайръс Смит и другарите му гледаха, без да разбират. Още по-необяснимо обстоятелство! Подводната борба сякаш продължаваше. Навярно дугонгът, нападнат от някое силно животно, беше изпуснал кучето и сега се бореше за собствения си живот.

Но борбата не продължи много. Водите се обагриха с кръв и тялото на дугонга изплава сред ален кръг, който бавно се разсея, и скоро заседна на пясъка, към южния край на езерото.

Преселниците изтичаха нататък. Дугонгът беше мъртъв.

Той беше грамадно животно, дълго към петнадесет-шестнадесет стъпки, и навярно тежеше от три до четири хиляди ливри. На врата му зееше рана, нанесена, изглежда, с остро оръжие.

Какво ли беше това земноводно, което бе довършило с такъв страхотен удар страшния дугонг? Никой не можеше да каже и загрижени от случая, Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините.

Глава XVII

На следния ден, 7 май, Сайръс Смит и Джедеон Спилет оставиха Наб да приготви закуската и се изкачиха на възвишение Обзор, а Хърбърт и Пенкроф тръгнаха към реката за дърва.

Инженерът и дописникът стигнаха скоро пясъчния бряг на южния край на езерото, където беше заседнал дугонгът. Ята птици бяха накацали вече на месестия труп и трябваше да ги прогонят с камъни, тъй като Сайръс Смит искаше да запази лойта на дугонга и да я използва за нуждите на колонията. А и месото на животното можеше да бъде прекрасна храна — нали в някои области в Малайзия то се пази само за трапезата на туземните князе.

В това време други мисли се въртяха в главата на Сайръс Смит. Снощният случай не му излизаше от ума.

— Е, Сайръс — попита дописникът, — струва ми се, че тия води не будят никакво подозрение?

— Не, драги Спилет — отвърна инженерът, — и наистина, не зная как да си обясня вчерашния случай!

— Признавам — продължи Джедеон Спилет, — че раната, нанесена на това земноводно, ако не друго, е поне странна.

— Да — отговори инженерът, който се беше замислил. — Има нещо, което не мога да разбера. Но можете ли да разберете и вие, драги ми Спилет, как съм бил спасен аз самият, как съм бил изтръгнат от вълните и пренесен сред дюните? Не, нали? И аз предчувствам, че тук се крие някаква тайна, която навярно ще разкрием някой ден. Да наблюдаваме само, но да не изтъкваме пред другарите си тия чудни обстоятелства. Нека пазим забелязаното за себе си и да си гледаме работата.

Знаем, че Сайръс Смит още не беше открил къде изтичаха излишните води на езерото, но тъй като нямаше никакви признаци то да е преливало някога, те положително изтичаха отнякъде. И Сайръс Смит забеляза едно доста силно течение, което се чувстваше на това място. Хвърли няколко тресчици и те се понесоха на юг. Той тръгна по течението и като вървеше по брега, стигна южния край на езерото.

Тук водата спадаше, сякаш изведнъж изчезваше в някаква почвена пукнатина.

Сайръс Смит се ослуша, прилепи ухо край водата и чу много ясно бученето на подземен водопад.

Инженерът отсече един дълъг клон, изчисти го от листата, потопи го в самия ъгъл, където се сливаха двата бряга, и установи, че там има широка дупка, само на една стъпка под водната повърхнина. През тая дупка, която напразно бяха търсили толкова време, изтичаха водите на езерото.

— Сега няма вече никакво съмнение — повтори Сайръс Смит, — водата изтича през тая дупка и аз ще я изкарам наяве.

— Как? — попита Джедеон Спилет.

— Като сниша с три стъпки повърхността на езерото.

— А как ще снишите повърхността?

— Ще пробия по-широк път за изтичане на водата.

— Но брегът е гранит! — забеляза дописникът.

— Какво от това — отвърна Сайръс Смит. — Ще дигна гранита във въздуха и водите с изтичането си ще спаднат и ще открият дупката.

— И като падат на брега, ще образуват водопад — добави дописникът.

— А ние ще използваме водопада! — каза Сайръс Смит. — Елате, елате!

И инженерът повлече другаря си, чието доверие в Сайръс Смит беше толкова голямо, че той не се съмняваше в успеха на начинанието.

Когато Сайръс Смит и дописникът се прибраха в Комините, Хърбърт и Пенкроф разтоварваха дърва.

— Дърварите скоро ще свършат, господин Сайръс — каза засмян морякът, — а потрябват ли ви зидари…

— Зидари не, но химици — отвърна инженерът.

— Да — добави дописникът, — ще дигнем острова във въздуха…

— Ще дигнете острова във въздуха ли! — ахна морякът.

— Поне отчасти! — обясни Джедеон Спилет.

— Слушайте, приятели — започна инженерът.

И им съобщи последиците от своите наблюдения.

Излишно е да споменаваме с какъв възторг посрещнаха това намерение всички, а особено Пенкроф. Да употребиш изключителни средства, да разбиеш гранита, да направиш водопад, ето какво прилягаше на моряка! И той щеше да стане химик, както би станал зидар или чизмар, щом инженерът имаше нужда от химици. Би станал всичко, каквото пожелаят, дори „учител по вежливост или по танци“, стига да станеше някой път нужда от такъв учител, каза той на Наб.

Наб и Пенкроф бяха натоварени да отделят най-напред лойта на дугонга и да запазят месото, което щяха да използват за храна. Те тръгнаха веднага, без и да искат повече обяснения. Имаха пълно доверие в инженера.

Малко след тях Сайръс Смит, Хърбърт и Джедеон Спилет, понесли носилката, тръгнаха покрай реката към каменовъгления залеж, където имаше много от оня плочест пирит, който се среща в най-новите преходни пластове и от който Сайръс Смит беше донесъл вече едно парче.

Целия ден пренасяха пирит в Комините. Вечерта имаха вече няколко тона.

На следния ден, 8 май, инженерът пристъпи към работа. Тоя плочест пирит се състоеше предимно от въглерод, силиций, алуминиев окис и железен сулфид — последният в много голямо количество — и ставаше въпрос да се отдели железният сулфид и да се превърне колкото се може по-бързо в сулфат. След това от сулфата щяха да получат сярна киселина.

Всъщност това беше и целта. Сярната киселина е един от най-употребяваните химикали и промишленото развитие на една страна може да се определи по количеството сярна киселина, което тя изразходва. По-късно тая киселина щеше да бъде много полезна на преселниците за правене на свещи, щавене на кожи и т.н., но сега тя имаше друго предназначение.

Сайръс Смит избра едно място зад Комините и го изравни грижливо. Поставиха там куп клони и цепеници, а отгоре наредиха пиритни плочи, прилепени една о друга. После посипаха отгоре тънък пласт пирит, предварително раздробен на парчета колкото орехи.

След това запалиха дървата, огънят нажежи плочите, които се запалиха, понеже съдържаха въглерод и сяра. Тогава добавиха нови пластове счукан пирит, така че да се образува голяма купчина, посипаха я отвън с пръст и трева, след като оставиха няколко отдушника, както се овъглява куп дърва, за да се получат въглища.

После оставиха процесът да се извърши сам, а бяха необходими поне десет-дванадесет дни.

Наб и Пенкроф бяха отделили лойта на дугонга и я бяха прибрали в големи пръстени делви. Трябваше да превърнат тая лой в сапун, за да отделят една от съставните й части — глицерина. За тая цел беше достатъчно да я преработят със сода или с вар. На брега имаше в изобилие морски растения, фикоиди, саликорни и разни други водорасли, които образуват варека и гоемона. И тъй събраха много от тия растения, най-напред ги изсушиха, а после ги изгориха в открити ями. Поддържаха горенето на тия растения няколко дни, така че да се дигне достатъчно висока температура, която да разтопи пепелта, и накрая получиха сбита сива маса, отдавна известна под името „естествена сода“.

След това инженерът разложи лойта със сода и получи разтворим сапун и неутралното вещество глицерин.

Но това не беше всичко. Предвид на бъдещите нужди на Сайръс Смит му беше необходимо и друго вещество, калиев нитрат, по-известно под името азотна сол или селитра.

За голямо щастие тоя път природата му достави селитра, която той трябваше само да събере. Хърбърт откри един залеж в северната част на острова, в полите на планината Франклин, и оставаше само да пречистят тая сол.

Когато купчината пирит изгоря напълно, получените вещества — железен сулфат, алуминиев сулфат, силиций и останките от въглища и пепел — поставиха в едно корито, пълно с вода. Разбъркаха сместа, оставиха я да се утаи, после я преляха и получиха бистра течност, разтвор от железен сулфат и алуминиев сулфат — другите вещества останаха на дъното, тъй като бяха неразтворими. Накрая част от течността се изпари, кристалчетата железен сулфат се утаиха, а останалата течност, която не се беше изпарила и съдържаше алуминиев сулфат, отделиха настрана.

Сайръс Смит имаше вече на разположение доста голям брой кристалчета железен сулфат, от които трябваше да получи сярна киселина.

В индустрията инсталациите за получаване на сярна киселина са много скъпи. И действително необходими са грамадни заводи, нарочни съоръжения, платинени уреди, оловни камери, които киселината не може да разяде и където тя се получава, и т.н. Инженерът не разполагаше с такива съоръжения, но знаеше, че в Бохемия произвеждат дори с един градус по-гъста сярна киселина по по-обикновен начин. Така се получава киселината, известна под името нордхаузенова киселина.

За да получи сярна киселина, на Сайръс Смит му оставаше само едно: да нагрее в затворено гърне кристалите железен сулфат така, че сярната киселина да се изпари, а после парите чрез сгъстяване да дадат киселината.

За какво му беше нужна тая киселина? Чисто и просто, за да получи азотна киселина, а това беше лесно, защото селитрата, разтворена в сярна киселина, му даде чрез дестилация азотна киселина.

Той взе азотната киселина, смеси я с глицерин, предварително сгъстен чрез изпаряване над водни пари, и получи, без да има даже нужда от охлаждане, няколко пинти мазна жълтеникава течност.

Сайръс Смит извърши смесването сам, настрани, далеч от Комините, защото имаше опасност от взрив, и като донесе на приятелите си малко от течността, каза им само:

— Ето нитроглицерин!

И действително това беше страшната течност, чиято взривна сила е може би десет пъти по-голяма от силата на обикновения барут и която е причинила вече толкова нещастия! Все пак откакто се намери начин да я превръщат в динамит, с други думи, да я смесват с твърдо вещество, глина или захар, достатъчно шупливо, за да я задържи, опасната течност може да се използва по-безопасно. Но динамитът не беше още известен по времето, когато преселниците работеха на остров Линкълн.

— И с тая течност ли ще дигнем във въздуха скалите? — попита с доста голямо недоверие Пенкроф.

— Да, приятелю — отвърна инженерът. — И нитроглицеринът ще действа с по-голяма сила, защото гранитът е извънредно твърд и ще окаже по-голяма съпротива при взрива.

— И кога ще видим това, господин Сайръс?

— Утре, след като издълбаем дупка за взрива — отвърна инженерът.

На следния ден, 21 май, още призори взривачите отидоха край заливчето, образувано от източния бряг на езерото Грант, само на петстотин крачки от крайбрежието. На това място възвишението беше по-ниско от водите, които бяха задържани в езерото само от една гранитна преграда. Явно беше, че като се разбие преградата, водата щеше да потече през излаза, щеше да образува поток, който щеше да се спусне по наклона на възвишението и да се понесе към морето.

Направляван от инженера, Пенкроф, грабнал търнокоп, който той въртеше здраво и умело, залегна да копае гранита откъм външната му страна. Ямата, която копаеше, започваше на един хребет, водоравен на брега, и трябваше да се издълбае косо, така че да стигне до една точка, чувствително по-ниска от повърхността на езерото. Пенкроф, сменян от Наб, се справи толкова добре, че към четири часа дупката за взрива беше готова.

Оставаше въпросът с възпламеняването на избухливото вещество. Обикновено нитроглицеринът се възпламенява с капсули от гърмящ живак, който, като избухне, причинява взрива.

Но Сайръс Смит знаеше, че нитроглицеринът има свойството да избухва при сътресение. Смит намисли да окачи на една подпора над дупката с взрив буца желязо, тежко няколко ливри, вързано за въже от треви. Завързаха края на друго дълго въже, предварително намазано със сяра, в средата на първото, а другият му край се влачеше по земята на няколко стъпки от дупката с взрив. Когато го запалят, второто въже щеше да гори, докато стигне до първото, то щеше да се запали и да се скъса и желязната буца щеше да падне върху нитроглицерина.

Нагласиха това приспособление. После инженерът отпрати другарите си, напълни дупката с взрив така, че нитроглицеринът стигаше догоре, и разля няколко капки върху гранита под увисналото вече желязо.

После Сайръс Смит взе другия край на намазаното със сяра въже, запали го и се прибра при другарите си в Комините.

Въжето трябваше да гори двадесет и пет минути и наистина след двадесет и пет минути се разнесе страшен взрив, който не би могъл да се опише. Сякаш целият остров се разтърси из основи. Безброй камъни полетяха из въздуха, като че изригваше вулкан. Сътресението от изместения въздух беше толкова голямо, че скалите на Комините се разклатиха. Преселниците, макар и на повече от две мили от мястото на взрива, бяха повалени на земята.

Те станаха, качиха се на възвишението и изтичаха към мястото, където брегът на езерото трябваше да се пръсне от взрива.

Трикратно ура се изтръгна от гърдите им! На гранитната преграда зееше широка пукнатина! Буен поток течеше там, спускаше се пенливо по възвишението до края му и падаше на морския бряг от повече от триста стъпки височина!

Глава XVIII

Сайръс Смит беше постигнал своята цел. Но верен на навика си, той стоеше неподвижен, със стиснати устни, с втренчен поглед, без да проявява никакво задоволство. Хърбърт беше във възторг. Наб скачаше от радост. Пенкроф клатеше голямата си глава и мърмореше:

— Добре я кара нашият инженер!

И наистина нитроглицеринът беше развил грамадна сила. Отворът беше толкова широк, че сега от езерото изтичаше тройно повече вода отпреди. И затова в най-скоро време след взрива то трябваше да спадне поне с две стъпки.

— Не бихте ли могли да употребите нитроглицерина за пълнене на пушки? — попита морякът.

— Не, Пенкроф, защото той е много разрушително вещество. Но лесно е да се направи пироксилин или даже обикновен барут, тъй като имаме азотна киселина, селитра, сяра и въглища. За нещастие нямаме пушки.

— О, господин Сайръс! — възрази морякът. — С малко добра воля!…

Пенкроф положително беше зачеркнал думата „невъзможно“ от речника на остров Линкълн.

След няколко минути стигнаха долния край на езерото и един поглед беше достатъчен да установят, че целта бе постигната.

И наистина на гранитния бряг на езерото, сега вече издигнат над водната повърхност, зееше отдавна търсената дупка. Тясна издатина, оголена от отдръпналата се вода, позволяваше да се стигне дотам. Дупката беше широка около двадесет стъпки и само две стъпки дълбока. Като дупка на уличен канал. Преселниците не можеха да се вмъкнат лесно вътре. Но Наб и Пенкроф грабнаха търнокопите и за по-малко от час я разшириха. Тогава инженерът приближи и видя, че в горния си край стените имат най-много тридесет, тридесет и пет градуса наклон. Значи можеха да се спуснат по тях и стига наклонът да не се увеличаваше, лесно щяха да слязат до самото море. А ако, както беше много вероятно, сред гранита имаше някоя широка пещера, може би щяха да намерят начин да я използват.

— Е, господин Сайръс, какво ни спира? — запита морякът, обзет от нетърпение да се спусне по-скоро в тесния проход. — Не виждате ли, че Топ тръгна преди нас!

— Добре — отвърна инженерът. — Но ние имаме нужда от светлина. Наб, отсечи малко борови клони.

Наб и Хърбърт изтичаха към брега на езерото, засенчен с борове и други вечнозелени дървета, и скоро се върнаха с клони, от които направиха нещо като факли. Запалиха факлите с помощта на кремъка и преселниците със Сайръс Смит начело се спуснаха в мрачния проход, доскоро изпълван от излишните води на езерото.

Противно на очакванията навътре проходът се разширяваше, така че скоро изследваните можеха да се спускат съвсем изправени. Гранитните стени, изгладени от водата, която бе текла открай време, бяха хлъзгави и трябваше да внимават да не паднат. И преселниците се бяха вързали един за друг с въже, както правят планинарите, когато изкачват стръмни върхове.

Те бяха малко развълнувани, че се спускат така в тия гранитни дълбини, където беше явно, че за първи път стъпваше човешки крак. Не говореха, а си мислеха и не на един от тях трябва да му е минало през ума, че някой чудовищен октопод или някое исполинско главоного можеше да обитава тия подземни пещери, свързани с морето. И трябваше да се спускат предпазливо.

Всъщност Топ вървеше начело на малкия отряд и можеха да се осланят на прозорливостта на кучето, което в случай на опасност на всяка цена би дигнало тревога.

След като се спуснаха стотина стъпки из доста лъкатушен път, Сайръс Смит, който вървеше напред, се спря и другарите му го настигнаха. Мястото, където спряха, беше издълбано така, че образуваше малка пещера. Капки вода капеха от свода й, но не се изцеждаха през гранита. Те бяха просто последните следи от потока, който толкова време беше бучал в тая пещера, и малко влажният въздух не изпускаше никакви неприятни изпарения.

— Е, драги Сайръс — каза тогава Джедеон Спилет, — ето една пещера, която никой не знае и която е добре скрита в тия дълбини, но за съжаление не става за жилище.

— Не можем ли да я разрушим, да я издълбаем, да пробием дупки за въздух и светлина? — попита морякът, който не се съмняваше вече в нищо.

— Да продължим — отвърна Сайръс Смит, — да продължим проучването си. Природата може да ни е спестила по-надолу тоя труд.

Преселниците се бяха спуснали още към петдесет стъпки отвесно, когато някакви далечни звуци, които долитаха от недрата на гранита, приковаха вниманието им. Спряха и се ослушаха. Звуците се носеха през прохода като по звукова тръба и стигаха ясно до ушите им.

— Топ лае! — извика Хърбърт.

— Да — отвърна Пенкроф, — и нашето смело куче лае даже бясно!

— Имаме тояги с железни шипове — каза Сайръс Смит. — Внимавайте и напред!

— Става все по-любопитно! — пошепна Джедеон Спилет на ухото на моряка, а той му кимна утвърдително.

Сайръс Смит и другарите му се спуснаха, за да помогнат на кучето. Лаенето на Топ ставаше все по-ясно и по-ясно. Дали не се беше сборичкал с някое животно, след като бе нарушил спокойствието му? Може да се каже, че без да мислят за опасността, на която се излагаха, преселниците бяха овладени от неудържимо любопитство. Те не се спускаха вече през прохода, а се плъзгаха, тъй да се каже, по стената му и след малко, на шестдесет стъпки по-долу, стигнаха Топ.

Тук проходът завършваше с чудна и просторна пещера. Топ тичаше напред-назад и лаеше бясно. Пенкроф и Наб размахаха факлите и хвърлиха обилна светлина върху всички грапавини на гранита, а в същото време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт дигнаха тоягите си за всеки случай.

Грамадната пещера беше празна. Преселниците я обходиха от край до край. Не намериха нищо, нито едно животно, никакво живо същество. Топ обаче продължаваше да лае. Никакви ласки, никакво хокане не го накара да млъкне.

— Трябва да има някъде излаз, през който водите на езерото са се вливали в морето — забеляза инженерът.

— Истина — каза Пенкроф — и внимавайте да не паднем в някоя дупка.

— Хайде, Топ, хайде! — извика инженерът. Подтикнато от думите на господаря си, кучето изтича в дъното на пещерата и залая още по-бясно.

Последваха го и при светлината на факлите видяха истински кладенец, който зееше в гранита. Оттук, разбира се, са изтичали водите, които са изпълвали преди пещерата, но това не беше вече удобен наклонен проход, а отвесен кладенец, в който беше невъзможно да се спуснат.

Наклониха факлите над кладенеца. Не се виждаше нищо. Сайръс откъсна запален клон и го хвърли в пропастта. Пламналата борина, която се разгаряше още повече от скоростта на падането, освети вътрешността на кладенеца, но пак не забелязаха нищо. После пламъкът угасна с леко пращене, което показваше, че е стигнал водата, с други думи, морската повърхност.

Инженерът пресметна колко трая падането и изчисли, че кладенецът е дълбок към деветдесет стъпки.

Пещерата следователно беше на деветдесет стъпки над морското равнище.

— Ето нашия дом — каза Сайръс Смит.

— Но той беше зает от друго същество — забеляза Джедеон Спилет, чието любопитство не беше задоволено.

— Е, другото същество, земноводно или каквото и да е било, е избягало през кладенеца и ни е отстъпило мястото си — отвърна инженерът.

— Все пак — добави морякът — много бих искал да бъда преди четвърт час Топ, защото той в края на краищата не е лаел без причина.

Сайръс Смит гледаше кучето си и другарят му, който беше най-близо до него, го чу да си шепне:

— Да, мисля, че Топ знае някои неща много по-добре от нас!

И така повечето желания на преселниците се осъществиха. Случаят, подпомаган от чудната проницателност на техния ръководител, ги беше извел на добър край. Те имаха тук на свое разположение просторна пещера, чиято големина не можеха още да измерят при бледата светлина на факлите, но навярно лесно щяха да я разделят със стени от тухли на отделни стаи, да я приспособят, ако не като къща, то поне като отделно жилищно помещение. Водите бяха изтекли и не можеха вече да се върнат. Мястото беше свободно.

Оставаха две трудности: как да осветят тая пещера, издълбана в самия гранит, и как да открият по-удобен път. И дума не можеше да става да я осветяват отгоре, защото над нея лежеше дебел пласт гранит. Но може би имаше възможност да пробият предната стена, която гледаше към морето. При спускането Сайръс Смит беше определил горе-долу не само наклона, но и дължината на прохода и имаше основания да вярва, че предната стена не е много дебела. Ако получеха по тоя начин осветление, лесно щяха да се сдобият и с вход, лесно можеха да пробият и врата, и прозорци и да поставят една стълба отвън.

Сайръс Смит сподели своите мисли с другарите си.

— Тогава, господин Сайръс, на работа! — отвърна морякът. — Имам търнокоп и лесно ще пробия дупка в тая стена. Къде да копая?

— Тук — каза Сайръс Смит и посочи на здравия моряк една доста голяма вдлъбнатина в стената, която навярно намаляваше дебелината й.

Пенкроф заудря гранита и цял половин час под факелната светлина парчета камъни се къртеха от стената. Скалата пускаше искри под ударите на търнокопа. Наб го замести, а Джедеон Спилет смени Наб.

Работеха вече два часа и имаше опасност на това място стената да бъде по-дебела от дължината на търнокопа, когато при един последен удар на Джедеон Спилет търнокопът проби стената и падна вън.

— Ура! Ура! Ура! — ревна Пенкроф. Стената беше дебела само три стъпки.

Сайръс Смит прилепи око на дупката, която беше на осемдесет стъпки над брега. Пред него се разстилаше крайбрежието, островчето, а по-нататък безкрайното море.

Но стената беше доста разкъртена и чудна светлина нахлу на вълни през широката дупка и обля величествената пещера! Опрян на успоредни стълбове, тук — надвесен, там — издигнат в островърхи стрели, сводът на места се губеше и представляваше живописна смееща от всичко, което човешката ръка е сътворила във византийската, романската и готическата архитектура. Това обаче беше дело на природата! Тя самата беше издълбала тоя приказен Алхамбра в твърдия гранит.

Преселниците бяха смаяни и възхитени. Там, където се надяваха да намерят тясна пещера, те откриха вълшебен дворец и Наб свали шапка, сякаш се намираше в храм!

— Ах, другари! — извика Сайръс Смит. — Когато осветим обилно вътрешността на тоя масив, когато наредим стаите, килерите и зимниците, вляво ще ни остане тая величествена пещера и ние ще я превърнем в стая за занимания и в наш музей!

— И как ще я наречем? — запита Хърбърт.

— Гранитния дом — отвърна инженерът и другарите му посрещнаха с ура това име.

Факлите бяха вече почти изгорели и понеже, за да се върнат, трябваше пак да се изкачат през тесния проход на върха на възвишението, решиха да отложат за следния ден всичко, което беше свързано с обзавеждането на новото им жилище.

Преди да тръгнат, Сайръс Смит се наведе още веднъж над мрачния кладенец, който се спускаше отвесно до морското равнище. Пак хвърли запалена борина. Стените на кладенеца се осветиха за миг, но и тоя път както преди не откриха нищо подозрително. Ако някое морско чудовище е било изненадано от внезапното отдръпване на водите, то вече беше отплувало в открито море през подземния проход, който продължаваше под брега и откъдето изтичаха водите на езерото, преди новият излаз да им бъде отворен.

Малкият отряд напусна пещерата и почна да се изкачва през мрачния проход. Топ вървеше последен и продължаваше да ръмжи странно. Изкачването беше трудно. Преселниците спряха за малко в горната пещера, която беше нещо като площадка по средата на дългата гранитна стълба. После тръгнаха пак.

Факлата на Наб угасна и трябваше да побързат, за да не се лутат в дълбокия мрак.

Така и направиха и малко преди четири часа, тъкмо когато загасваше и факлата на моряка, Сайръс Смит и другарите му излязоха от прохода.

Глава XIX

На следния ден, 22 май, започна работата по обзавеждането на новия дом. И наистина преселниците очакваха с нетърпение да заменят тясното си жилище в Комините с това обширно и здравословно помещение, издълбано сред гранита, на завет от морските води и от валежите.

Първата грижа на Сайръс Смит беше да види къде точно се намираше лицето на Гранитния дом. Той отиде на брега под грамадната стена и понеже изтърваният от дописника търнокоп трябваше да падне отвесно, достатъчно беше да намери търнокопа, за да определи мястото, където бе пробита дупката в гранита.

Търнокопът се намери лесно и действително една дупка се открояваше на около осемдесет стъпки над брега, над мястото, където той се беше забил в пясъка. Няколко скални гълъба влизаха и излитаха вече от тясната дупка, сякаш за тях беше открит Гранитния дом!

Инженерът имаше намерение да прегради дясната част на пещерата на няколко стаи и един коридор за влизане в тях и да я освети с пет прозореца и една врата, пробити на лицевата страна. Пенкроф приемаше напълно петте прозореца, но не разбираше каква щеше да бъде ползата от вратата, щом като предишният вход представляваше естествена стълба, през която винаги можеше да се влезе лесно в Гранитния дом.

— Приятелю — му отвърна Сайръс Смит, — щом за нас е лесно да влезем в нашия дом през прохода, и за други ще бъде лесно. Аз смятам, напротив, да задръстя горния отвор на тоя проход, да го запуша плътно и дори да покрия напълно входа, ако стане нужда, като издигна пак повърхността на езерото с бент.

— А как ще влизаме? — запита морякът.

— С външна стълба — отвърна Сайръс Смит, — с въжена стълба и като я приберем, никой няма да може да припари до жилището ни.

— Защо такава предпазливост? — зачуди се морякът. — Досега животните не ни се видяха много опасни. А ако става дума за туземци, островът ни не е населен!

— Напълно ли сте уверен, Пенкроф? — попита инженерът, като се взря в моряка.

— Ще се уверим напълно, разбира се, когато изследваме целия остров — отвърна Пенкроф.

— Да — съгласи се Сайръс Смит, — защото засега ние познаваме само една малка част от него. Но във всеки случай, ако нямаме вътрешни врагове, може да дойдат външни, защото тия места на Тихия океан са много опасни. Нека вземем мерки за всеки случай.

И тъй, първата работа беше да пробият дупките. Да се разбива с търнокоп твърдата скала, беше губене на време, а знаем, че Сайръс Смит беше човек на крайните средства. Той имаше на разположение още малко нитроглицерин и го употреби тъкмо на място. Той ограничи умело въздействието на взривното вещество и благодареше на неговите усилия гранитът се пръсна на самите места, които инженерът беше избрал. После търнокопът и мотиката довършиха островърхия облик на петте прозореца, на широкия отвор, на кръглите прозорчета и на вратата, издялаха произволните очертания за рамките и след неколкодневен труд Гранитния дом беше обилно осветен откъм изток и светлината проникваше до най-затънтените му кътчета.

Според плана на Сайръс Смит жилището им трябваше да се прегради на пет отделения с изглед към морето: вдясно вход с врата, където щеше да виси стълбата, после кухня, широка тридесет стъпки, столова, една спалня със същата широчина и накрая по изричното настояване на Пенкроф една „гостна“ досам големия салон.

Един коридор щеше да ги дели от дълъг склад, където щяха да разположат свободно запасите, храните и сечивата. Освен това преселниците имаха на разположение и малка горна пещера, която щеше да бъде нещо като таван на новото им жилище.

Одобрен, планът оставаше само да се изпълни. Взривачите станаха наново тухлари. После пренесоха тухлите и ги наредиха в подножието на Гранитния дом.

След това направиха стълбата много грижливо, а въжетата, сплетени от тръст с една мотовилка, бяха здрави като дебело корабно въже. Стъпалата пък бяха от някакъв вид червен кедър с леки и жилави клони, а Пенкроф изработи майсторски на ръка цялата стълба.

Сплетоха и други въжета от треви и нагласиха на вратата груба макара. По тоя начин лесно издигнаха тухлите до Гранитния дом. Сковаха гредите за стените, те бяха всъщност много груби, и скоро разделиха помещението на стаи и склад, както беше решено.

Всичко вървеше много бързо под прякото ръководство на инженера, който сам въртеше чука и мистрията. Сайръс Смит отбираше от всяка работа и сам даваше по този начин пример на умните си и усърдни другари. Работеха с вяра — Пенкроф, вечно с шега на устата, беше ту дърводелец, ту въжар, ту пък зидар и заразяваше всички с доброто си настроение. Той имаше пълна вяра в инженера. Нищо не можеше да го разколебае. Смяташе го способен да се залови с всичко и да го завърши с успех. Въпросът за дрехите и обувките — много важен въпрос, разбира се, — осветлението през дългите зимни нощи, обработването на плодородните части на острова, облагородяването на дивата растителност, всичко му се виждаше проста работа, щом се намесеше Сайръс Смит, и всичко щеше да се нареди, когато му дойдеше времето. Той мечтаеше за канализирани реки, които да улеснят пренасянето на природните богатства, за предстоящото разработване на мините и кариерите, за машините, годни за всякакви промишлени цели, за железници, да, за железници, които положително щяха да покрият един ден с мрежата си остров Линкълн.

Инженерът оставяше Пенкроф да си говори. Той не опровергаваше с нищо преувеличенията на добродушния моряк. Знаеше колко е заразително доверието, усмихваше се и не споменаваше нищо за тревогите, който му вдъхваше понякога бъдещето. И наистина в тая част на Тихия океан, далеч от пътя на корабите, може би никога нямаше да дочакат помощ. И преселниците трябваше да разчитат на себе си, само на себе си, тъй като остров Линкълн се намираше на такова грамадно разстояние от какъвто да било друг бряг, че да се впуснат в морето с някое посредствено корабче, беше трудно и опасно.

Поставиха окончателно стълбата на 28 май. Тя имаше най-малко сто стъпала и беше дълга осемдесет стъпки. Сайръс Смит за щастие беше успял да я раздели надве, като използва една издатина в стената на около четиридесет стъпки на брега. Грижливо изравнена с търнокоп, тази издатина стана нещо като площадка, където закрепиха първата стълба — така люшкането й се намали наполовина и с едно въже можеха да я издигнат чак до Гранитния дом. Долния край на втората стълба вързаха на издатината, а горния — на самата врата. Всъщност Сайръс Смит смяташе да направи по-късно хидравличен асансьор, който щеше да спести на жителите на Гранитния дом всякаква умора и губене на време.

Преселниците бързо свикнаха да се изкачват по стълбата. Те бяха леки и подвижни и Пенкроф, привикнал като моряк да се катери по вантите на реите, успя да ги понаучи. Но той трябваше да учи и Топ. Горкото куче! Със своите четири крака то не беше пригодено за такова упражнение. Но Пенкроф беше толкова усърден учител, че Топ започна да се катери прилично и скоро изкачи стълбата, както правят лесно това събратята му по цирковете. Но понякога, и то доста често, Пенкроф го изкачваше на гърба си и Топ никога не се оплакваше от това.

Всеки ден дописникът и Хърбърт, които бяха станали истински доставчици на колонията, прекарваха по няколко часа в лов. Хърбърт откри към югозападния край на езерото естествено свърталище на зайци, малка росна ливада, осеяна с върби и ароматични треви, които изпълваха въздуха с ухание, като мащерка, мерудия, босилек, чубрица, всички тези уханни треви от рода на устоцветните, които са любима храна на зайците.

Дописникът обърна внимание, че щом храната на зайците е налице, чудно ще бъде, ако няма зайци, и двамата ловци внимателно изследваха ливадата. Хърбърт набра няколко стръка босилек, розмарин, маточина, троскот и т.н., и т.н., които имат най-различни лечебни свойства. И когато по-късно Пенкроф го попита защо са му всички тия треви, момчето отвърна:

— Да се лекуваме. Ако се разболеем, трябва да се церим.

— Защо ще се разболяваме, щом няма лекари на острова — отговори най-сериозно Пенкроф.

Нямаше какво да му се възрази, но момъкът продължи да събира треви, които бяха посрещнати много добре в Гранитния дом.

Тоя ден двамата ловци търсиха добре и стигнаха най-после до истинското свърталище на зайците. Земята там беше надупчена като решето.

Почти веднага стотици дребни животни, приличащи на зайци, се пръснаха на всички страни с такава бързина, че даже и Топ не би могъл да ги настигне. Ловци и куче напразно ги гониха, гризачите лесно им избягаха.

Най-после, след цял час търсене, уловиха четири гризача в леговищата им. Бяха зайци, които много приличат на европейските си събратя и са известни обикновено под името „американски зайци“.

Занесоха лова в Гранитния дом и вечерта го опитаха. Зайците от ливадата не бяха за изхвърляне, защото бяха много вкусни. Прекрасен и вероятно неизчерпаем източник за колонията!

На 31 май привършиха стените. Направиха огнище в първата стая, която щеше да им служи за кухня. Коминът за излизане на дима навън отвори доста работа на случайните печкари. На Сайръс Смит му се стори по-просто да го направи от пръстта за тухлите. Немислимо беше да го изкарат на горното възвишение и затова пробиха една дупка в гранита над прозореца на тъй наречената кухня и поставиха косо комина също като тръба на желязна печка.

Когато привършиха тия вътрешни приспособления, инженерът залегна да запуши горния вход за Гранитния дом при езерото, така че да затвори завинаги тоя път. Отърколиха до дупката грамадни камъни и ги прилепиха един до друг. Сайръс Смит не осъществи засега намерението си да залее дупката с езерните води, като ги издигне с бент до предишната им височина. Задоволи се само да прикрие запушената дупка с треви, дръвчета и храсти, които бяха посадени между скалите и през пролетта щяха да израснат буйно.

Все пак той използва прохода, за да прокара в новото жилище струя прясна вода от езерото. Пробиха една малка дупка под водното равнище и това отбиване на водата даде чист и непресушим извор с двадесет и пет галона14 на ден.

В Гранитния дом винаги щеше да има вода.

Джедеон Спилет насади най-изкусно по издатините на скалата, около прозорците, разнообразни растения и дълги пълзящи треви, така че дупките бяха обградени с приятна за окото живописна зеленина.

Обитателите на трайния, здравословен и непристъпен дом можеха само да се възхищават от делото си. Прозорците даваха възможност на погледа им да обгърне безбрежния хоризонт, който двете Челюсти затваряха на север, а нос Лапа — на юг. Целият залив Обединение се разстилаше величествено пред тях. Да, смелите преселници имаше защо да бъдат доволни и Пенкроф не скъпеше похвалите си към онова, което той наричаше на шега „апартамента ми на петия етаж!“

Глава XX

Зимата наистина започна през месец юни, който съответства на декември в Северното полукълбо. Тя започна с проливни дъждове и непрестанни бури. Обитателите на Гранитния дом можаха да оценят предимствата на едно жилище, в което не се чувстваше лошото време. Комините щяха да бъдат съвсем неудобни за тежката зима и беше опасно големи приливи, подсилвани от откритите морски ветрове, да не нахлуят пак вътре.

Целият месец юни протече в най-разнообразен труд, който не изключваше нито лова, ни риболова и в килера имаше храна в изобилие. Пенкроф смяташе, като остане по-свободен, да постави примки, и разчиташе извънредно много на тях. Направил беше примки от растителни влакна и не минаваше ден да не улови някой заек в ливадата. Наб прекарваше почти цялото си време в солене и пушене на месо, което щеше да го запаси с вкусни консерви.

И въпросът за облеклото бе сериозно обсъден. Преселниците имаха само дрехите, които им бяха на гърба, когато балонът ги захвърли на острова. Тия дрехи бяха топли и здрави. Пазеха ги много грижливо и те, и бельото им бяха винаги чисти, но трябваше скоро да ги заменят. Освен това, ако и зимата бъдеше сурова, преселниците щяха да си изпатят много от студа.

През пролетта щяха да устроят сериозен лов на ония муфлони, които бяха забелязали още когато изкачваха планината Франклин, а сдобиеха ли се с вълна, инженерът щеше да им направи топли и здрави платове… Как? Щеше да помисли.

— Е, засега ще си греем краката в Гранитния дом! — рече Пенкроф. — Дърва има в изобилие, няма защо да ги пестим!

— Всъщност — забеляза Джедеон Спилет — остров Линкълн не е на много висока ширина и зимата тук надали е сурова. Не ни ли казахте, Сайръс, че тридесет и петият паралел съответства на Испания в Северното полукълбо?

— Да — отвърна инженерът, — но понякога зимата в Испания е много студена! Има сняг и лед, както другаде, а това може да ни сполети и на остров Линкълн. Все пак той е остров и се надявам, че няма да бъде много студено.

— Защо, господин Сайръс? — запита Хърбърт.

— Защото морето, момчето ми, може да се смята за грамаден склад, в който се натрупват летните горещини. През зимата то ги излъчва и затова в крайморските области температурите са по-умерени — не много високи през лятото и не много ниски зиме.

— Ще видим — намеси се Пенкроф. — Едно е само положително, дните са вече къси, а нощите — дълги. Я да поговорим малко за осветлението.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Сайръс Смит.

— И кога ще го разрешим?

— Още утре, като уловим няколко тюлена.

— За лоени свещи ли?

— Ами, Пенкроф! Спермацет!

На другия ден, 5 юни, при доста колебливо време тръгнаха към островчето. Пак трябваше да използват отлива, за да пребродят протока, а по тоя случай решиха да стъкмят криво-ляво някаква лодка за по-голямо удобство и за да могат да отплават срещу течението на река Благодарност при подробно изследване на югозападната част на острова, което бяха отложили за първите пролетни дни.

Тюлени имаше много и ловците, въоръжени с тояги с железни шипове, лесно убиха шест парчета. Наб и Пенкроф ги одраха и занесоха в Гранитния дом само лойта и кожата, от която щяха да си направят здрави обувки.

Сайръс Смит предпочете да превърне лойта в сапун чрез вар. Така получи варовит сапун, който лесно се разтваряше в сярна киселина, която утаяваше варта в сулфат и отделяше мастни киселини.

От тия три киселини — олеиновата, стеариновата и маргариновата, първата беше течна и я отляха с необходимото налягане. А другите две образуваха самото вещество, от което трябваше да направят свещи.

Работата не трая повече от двадесет и четири часа. След много опити направиха фитили от растителни влакна и потопени в течното вещество, те дадоха истински стеаринови свещи, направени на ръка, които не бяха само гладки и бели.

Между другото направиха и ножици и преселниците най-после можеха да си подстрижат косите и ако не да се обръснат, то поне да си подрежат брадите както си искат. Хърбърт нямаше брада, Наб също, но другарите им бяха така обрасли, че оправдаваха направата на споменатите ножици.

Ръчният трион им създаде много труд, но най-после се получи едно сечиво от вида на тъй наречените ножовки, с което, като се търка здравата, можеше да се пререже напречно дърво. И си направиха маси, столове, шкафове, с които наредиха главните стаи, легла, чиято постеля се състоеше само от морски треви.

Но дърводелците скоро трябваше да правят и мостове. И наистина новата река, прекарана с взрив, налагаше да се построят две мостчета, едното на възвишение Обзор, другото на самото крайбрежие — няколко дървета, издялани само с брадва, бяха достатъчни за тая цел. Работа за няколко дни. Когато построиха мостчетата, Наб и Пенкроф използваха случая и отидоха към дюните, където бяха открили стридите. Те бяха повлекли със себе си една груба количка, която заместваше предишната наистина много неудобна носилка, и докараха няколко хиляди стриди, които лесно привикнаха сред скалите и образуваха естествени стридарници при устието на Благодарност. Тия мекотели бяха много вкусни и преселниците си ловяха почти всеки ден.

Явно, че остров Линкълн, макар и обитателите му да познаваха малка част от него, задоволяваше вече почти всичките им нужди.

Преселниците на остров Линкълн търпяха само още едно лишение. Имаха достатъчно храна, с други думи месо, имаха и зеленчук, с който разнообразяваха ястията си. Корените на драконовите дървета, подложени на ферментация, им даваха някакво кисело питие, един вид бира, която беше за предпочитане пред прясната вода. Имаха даже и захар, без захарна тръстика и захарно цвекло, а от сока на клена, наречен acer saccharium, който вирее във всички умерени пояси и се срещаше в голямо количество на острова. Правеха си и много приятен чай от маточината, която бяха набрали в ливадата. Най-после имаха в изобилие и сол, единственото минерално произведение, което влиза в човешката храна… но нямаха хляб.

Може би впоследствие преселниците щяха да заменят хляба с някоя равностойна храна — с брашно от сагова палма или с нишесте от хлебно дърво, и наистина не беше изключено в южните гори да има от тия ценни дървета, но дотогава не бяха срещали.

Но ето че и в случая провидението помогна непосредствено на преселниците, извънредно малко наистина, но в края на краищата Сайръс Смит с целия си ум и изобретателност никога нямаше да успее да произведе това, което един ден Хърбърт намери най-случайно в подплатата на дрехата си, която беше седнал да позакърпи.

Тоя ден валеше като из ведро и преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом, когато момчето изведнъж извика:

— Я, господин Сайръс, пшенично зърно!

И показа на другарите си едно зърно, едно-едничко зърно, което се беше мушнало през продупчения му джоб в подплатата на дрехата.

Намирането на това зърно се обясняваше с навика на Хърбърт да храни, когато беше в Ричмънд, няколко гривяка, които Пенкроф му беше подарил.

— Пшенично зърно ли? — попита бързо инженерът.

— Да, господин Сайръс, но едно-едничко!

— Е, момчето ми — заяви усмихнат Пенкроф, — добре сме, няма какво да се каже! Какво ли бихме могли да направим с едно-единствено зърно?

— Ще си направим хляб — отвърна Сайръс Смит.

— Хляб, баници, торти! — възрази морякът. — Хайде де! Хлябът от това пшенично зърно няма да ни приседне скоро!

Хърбърт не отдаваше голямо значение на откритието си и се готвеше да хвърли въпросното зърно, но Сайръс Смит го взе, разгледа го, установи, че е в добро състояние, и погледна моряка право в очите.

— Пенкроф — попита той спокойно, — знаете ли колко класа може да даде едно пшенично зърно?

— Един, предполагам! — отвърна морякът, изненадан от въпроса.

— Десет, Пенкроф, А знаете ли колко зърна има един клас?

— Ей богу, не знам.

— Средно осемдесет — каза Сайръс Смит. — И тъй, ако посеем това зърно, при първата жътва ще имаме осемстотин зърна, които при втората ще дадат шестстотин и четиридесет хиляди, при третата петстотин и дванадесет милиона, а при четвъртата повече от четиристотин милиарда зърна. Ето какво е съотношението.

Другарите на Сайръс Смит го слушаха безмълвни. Цифрите ги смайваха. А бяха точни.

— Да, приятели — продължи инженерът. — Такава е геометричната прогресия на плодовитата природа. И то какво е това размножение на пшеничното зърно, чийто клас има само осемдесет зърна, в сравнение с мака, който има тридесет и две хиляди зърна, и тютюна, който има триста и шестдесет хиляди семена? Без многото разрушителни причини, които спъват развитието им, тия растения за няколко години биха задушили цялата земя.

Но инженерът не беше свършил с малкия си разпит.

— А сега, Пенкроф — поде той, — знаете ли колко крини представляват четиристотин милиарда зърна?

— Не — отвърна морякът, — но единственото нещо, което зная, е, че съм говедо!

— Повече от три милиона, по сто и тридесет хиляди зърна в крина, Пенкроф.

— За четири години ли?

— За четири години — отвърна Сайръс Смит. — И даже за две, тъй като при тая ширина се надявам да имаме по две жътви на година.

Верен на навика си, Пенкроф намери да възрази само с гръмко ура.

— И така, Хърбърт — добави инженерът, — ти направи много важно за нас откритие. Всичко, приятели мой, всичко може да ни послужи при условията, в които се намираме. Моля ви, не забравяйте това.

— Не, господин Сайръс, не, няма да го забравяме — отвърна морякът — и ако намерим някога някое от ония тютюневи семенца, които дават по триста и шестдесет хиляди семена, уверявам ви, че няма да отиде на вятъра! А сега знаете ли какво ни остава да направим?

— Да посеем зърното — отвърна Хърбърт.

Беше 20 юни. Времето прочее беше много благоприятно за посяването на това единствено и скъпоценно пшенично зърно. Най-напред стана въпрос да го посадят в гърне. Но след като обмислиха, решиха да се доверят по-смело на природата и да го поверят на земята. Това направиха още същия ден и е излишно да добавяме, че взеха всички мерки, за да успеят.

Времето се беше поизяснило и преселниците се изкачваха горе, над Гранитния дом. Там, на самото възвишение, те избраха едно място, добре закътано от вятъра и изложено на благодарната топлина на обедното слънце. Почистиха го добре, изплевиха го грижливо, даже го прекопаха, за да изчистят червеите и насекомите, посипаха го с хубава пръст, премесена с малко вар, заградиха го и после заровиха зърното във влажната почва.

Не изглеждаше ли, че преселниците полагат основния камък на някаква сграда? Това напомни на Пенкроф деня, когато беше запалил единствената си клечка кибрит и всички грижи, които положи, за да пламне клечката. Но тоя път случаят беше по-сериозен. И наистина преселниците все биха могли да си запалят огън по един или друг начин, но никаква човешка сила не можеше да пресъздаде това житно зрънце, ако то погинеше!

Глава XXI

Оттогава ден не мина Пенкроф, да не посети онова, което той сериозно наричаше своята „нива“. Тежко на насекомите, които се навъртаха там! Никаква пощада!

Към края на месец юни след безкрайни дъждове времето напълно застудя и един термометър Фаренхайт сигурно не би показвал повече от двадесет градуса над нулата (6° 67’, Целзий под нулата).

На няколко пъти трябваше да се запасяват пак с дърва.

Пенкроф не беше чакал реката да замръзне, за да докара грамадни салове дърва. Тя беше неуморим двигател и той я използва, за да влече дърва, докато студът я скова. Към обилното гориво от гората той прибави и няколко колички въглища, които трябваше да докара чак от полите на разклоненията на планината Франклин. Едно силно спадане на температурата, която на 4 юли стигна осем градуса Фаренхайт (13° Целзий под нулата), стана причина да оценят силната топлина на каменните въглища.

През силните студове Сайръс Смит можеше само да се поздрави, че беше отбил чак до Гранитния дом една струя от водите на езерото Грант. Хваната под ледената повърхност, тя не замръзваше и се събираше през стария проход в малко вирче, което беше издълбано в ъгъла на задния склад, а излишната вода се вливаше през кладенеца в морето.

По това време навън беше много сухо и преселниците, облечени колкото можеше по-добре, решиха да посветят един ден за проучване на югоизточната част на острова между река Благодарност и нос Липа. Това беше грамадна блатиста местност, където можеше да падне добър лов, защото там навярно гъмжеше от водни птици.

Ето защо на 5 юли още в шест часа сутринта, когато едва беше почнало да се зазорява, Сайръс Смит, Джедеон, с лъкове и стрели и с достатъчно храна, напуснаха Гранитния дом, а пръв вървеше Топ, който скачаше весело пред тях.

Тръгнаха по най-прякото, а най-пряко беше да пресекат Благодарност, която тогава беше задръстена с ледени буци.

— Но те не могат да заменят един здрав мост — забеляза основателно дописникът.

И направата на един „здрав“ мост бе набелязана в предстоящата им работа.

Но не бяха изминали и половин миля, когато от един гъсталак се разбяга цяло семейство четириноги, които живееха там, и Топ ги беше разгонил с лаенето си.

— Я! Като че ли са лисици! — възкликна Хърбърт, като ги видя как бягаха, колкото им държаха краката.

Наистина бяха лисици, но много едри лисици, и някак лаеха, което сякаш зачуди много и самия Топ, който спря да ги гони и даде възможност на бързоногите животни да изчезнат.

Кучето имаше право да се чуди, защото не знаеше естествена история. Но лаят на тия лисици със сивкавочервеникава козина, с черна опашка с бяло пискюлче накрая разкри произхода им. И Хърбърт ги нарече, без да се колебае, с истинското им име „диви кучета“.

Хърбърт съжаляваше много, че Топ не успя да хване поне едно от тия месоядни животни.

— Ядат ли се? — попита Пенкроф, който разглеждаше представителите на животинското царство в острова само от тая гледна точка.

— Не — отвърна Хърбърт, — но зоолозите още не са определили дали зеницата на тия лисици е дневна или нощна и не е ли редно те да бъдат причислени към самата кучешка порода.

Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна на разсъждението на момчето, което подчертаваше сериозния му ум. А морякът, щом научи, че тия лисици не могат да бъдат причислени към животните, които се ядат, малко искаше да ги знае. Все пак той забеляза, че когато си направи курник в Гранитния дом, добре ще е да вземат мерки срещу вероятните посещения на тия четириноги грабители. Никой не му възрази.

Като заобиколиха нос Останка, преселниците откриха дълъг равен пясъчен бряг, къпан от морските вълни.

Тая част от остров Линкълн беше наистина безплодна и пълна противоположност на целия западен бряг. Това накара дописника да забележи, че ако случаят ги беше захвърлил първо на тоя бряг, те щяха да получат много жалка представа за бъдещото си владение.

— Мисля дори, че нямаше да излезем на брега — отвърна инженерът, — защото морето е дълбоко и няма никаква канара, където човек да се приюти. Пред Гранитния дом имаше поне плитчини, островче, които увеличаваха вероятностите за спасение. Тук — нищо, само пропаст!

— Доста странно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя сравнително малък остров има толкова разнообразна повърхнина. Такова разнообразие е присъщо само на по-просторни континенти.

— Имате право, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и аз съм със същото впечатление. Намирам, че и изгледът, и природата на този остров са странни. Сякаш в него е събрано разнообразието на цял континент и няма да се зачудя, ако някога е бил континент.

— Как! Континент сред Тихия океан ли! — извика Пенкроф.

— Защо не? — отвърна Сайръс Смит. — Защо Австралия, Нова Ирландия, всичко, което английските географи наричат Австралоазия, заедно с тихоокеанските архипелази да не са образували някога една шеста част на света, голяма колкото Европа или Азия, Африка или двете Америки? Аз мога да допусна, че островите, които се издигат в тоя грамаден океан, са само върховете на потънал вече предисторически континент.

— Както някога Атлантида — забеляза Хърбърт.

— Да, момчето ми… ако тя все пак е съществувала.

— И остров Линкълн да не е бил част от тоя континент? — попита Пенкроф.

— Възможно е — отвърна Сайръс Смит — и така може да се обясни донякъде разнообразието на природните му богатства.

— И големият брой животни, които още го населяват — добави Хърбърт.

— Тогава — възрази Пенкроф, който не изглеждаше напълно убеден — един прекрасен ден и този остатък от някогашния континент може да изчезне и между Америка и Азия няма да има вече никаква суша!

— Не — отвърна Сайръс Смит, — ще изникнат нови континенти, за които работят в тоя миг милиарди и милиарди животинки.

— И какви са тия строители? — попита Пенкроф

— Коралови инфузории — отвърна Сайръс Смит. — Те са създали чрез продължителен труд остров Клермон Тонер, атолите и другите безброй коралови острови в Тихия океан. За един гран15 са необходими четиридесет и осем милиона инфузории, а въпреки това благодарение на морските соли, които всмукват, и на най-твърдите вещества във водата, които поглъщат, тия животинки произвеждат варовик, а варовикът образува грамадни подводни основи, твърди и здрави като гранит. Някога, в началото на сътворението, природата е използвала огъня и е образувала сушата чрез повдигане на земната кора. Но сега тя е натоварила микроскопичните животинки да заместят огъня, чиято динамична сила в недрата на земята явно е намаляла — големият брой изгаснали днес вулкани на земната повърхност доказват това. И аз вярвам, че след много векове и много поколения инфузории Тихият океан може да се превърне в просторен континент и нови поколения ще го заселят и ще го цивилизоват.

— Всичко това е добре — забеляза тогава Пенкроф, който цял се беше превърнал в слух, — но ще ни кажете ли, господин Сайръс, и остров Линкълн ли е дело не инфузориите?

— Не — отвърна Сайръс Смит, — той е от чисто вулканичен произход.

— И ще изчезне ли някой ден?

— Навярно.

— Надявам се, че тогава няма да бъдем тук.

— Не, успокойте се, Пенкроф, няма да бъдем тук, защото ние нямаме никакво намерение да умираме и все ще намерим някакъв начин да се измъкнем оттук.

— А дотогава — обади се Джедеон Спилет — да се настаним така, като че ще останем завинаги тук. Нищо не бива да се върши наполовина.

Така завърши разговорът им. Нахраниха се. Преселниците продължиха изследването и скоро стигнаха до мястото, където започваше блатистата местност.

Тя беше истинско блато, което заемаше пространството до закръгления край, с който завършваше островът на югоизток, и имаше към двадесет квадратни мили.

Над блатните треви, над самата застояла вода прелитаха безброй птици. Опитен стрелец или ловец на блатни птици не би гръмнал нито веднъж на вятъра. Диви патици, буличета, маници и бекасини живееха там на ята и тия птици не бяха много плашливи и лесно оставаха да ги приближи човек.

Един изстрел със сачми сигурно би повалил няколко десетки от тия птици, в толкова гъсти редици летяха те. Трябваше да се задоволят със стрелите. Те свършиха по-малка работа, но имаха това предимство, че не изплашиха птиците, които при един пушечен гърмеж биха се пръснали на всички страни. Тоя път ловците се задоволиха с дванадесет патици, бели, с кафява ивица, със зелена глава, с черни, бели и червеникави криле, с плоска човка — Хърбърт ги позна, че са от рода на „тадорните“. И Топ спомогна за умелото улавяне на птиците, на чието име и кръстиха тази блатиста местност на острова.

Към пет часа вечерта Сайръс Смит и другарите му пресякоха Тадорнското блато, минаха ледовете на Благодарност и се запътиха към дома.

В осем часа вечерта всички се бяха прибрали в Гранитния дом.

Глава XXII

Силните студове продължиха до 15 август, но не надминаха наблюдаваните дотогава градуси по Фаренхайт. При тихо време ниската температура лесно се понасяше. Но завееше ли вятър, леко облечените преселници мъчно издържаха. Пенкроф стигна до положението да съжалява, че на остров Линкълн нямаше някоя и друга мечка вместо тия лисици и тюлени.

— Мечките — казваше той — са обикновено добре облечени и най-голямото ми желание е да ни заемат за през зимата топлата дреха, която е на гърба им.

— Пенкроф — отвръщаше усмихнат Наб, — мечките можеше да не се съгласят да ти дадат дрехите си. Та тия животни не са благодетели!

— Щяхме да ги принудим, Наб, щяхме да ги принудим! — възразяваше най-самонадеяно Пенкроф.

Но на острова нямаше от тия страшни хищници или поне още не се бяха мяркали.

Все пак Хърбърт, Пенкроф и дописникът се заеха да нагласят примки на възвишение обзор и край гората.

Примките бяха при това съвсем обикновени: изкопаха трапове, покриха ги с клони и трева, за да ги прикрият, а на дъното сложиха примка, чиято миризма можеше да привлече животните — нищо друго. Трябва да споменем също, че те не бяха изкопани безразборно, а на места, където много дири показваха, че там често минават четириноги. Отбиваха се всеки ден, но на три пъти през първите дни намериха от ония лисици, които бяха виждали вече на десния бряг на река Благодарност.

Морякът беше направил и примки от тръстикови влакна и те свършиха повече работа от траповете. Рядко минаваше ден да не уловят някой заек от ливадата. Вечно зайци наистина, но Наб умееше да разнообразява гозбите и сътрапезниците му и не мислеха да се оплакват.

Но през втората седмица на август в траповете попаднаха и други, по-полезни животни от лисиците. Уловиха се няколко от ония диви свини, които бяха забелязали вече на север от езерото. Пенкроф нямаше защо да пита ядат ли се тия животни. Ясно личеше по приликата им с американските и европейските свини.

— Това не са прасета, Пенкроф — предупреди го Хърбърт, — внимавай!

— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, като се наведе над трапа и измъкна за опашчицата един от представителите на свинската порода, — остави ме да си мисля, че са прасета!

— Толкова ли обичаш прасета, Пенкроф?

— Много обичам прасета — отвърна морякът, — и най-вече заради краката. Ако имаха по осем крака вместо по четири, щях да ги обичам двойно повече!

Въпросните животни бяха „пекари“, един от четирите вида на свинската порода, и бяха дори от рода „таясу“.

Към 15 август задуха северозападен вятър и времето изведнъж се промени. Температурата се повиши с няколко градуса и водните пари, струпани във въздуха, скоро паднаха като сняг. Бяла пелена покри целия остров и обитателите му го видяха в съвсем друг вид. Силен сняг валя няколко дни и за кратко време стана две стъпки дебел.

Вятърът скоро се изви със страшна сила и горе от Гранитния дом се чуваше морският рев.

Жителите на Гранитния дом колко ли бяха благодарни на небето, че ги беше сдобило с тая здрава и непоклатима къща! Тук всички бяха в безопасност и бурите не можеха да им напакостят. Ако бяха построили на възвишение Обзор къща от тухли и греди, тя положително нямаше да устои на бясната стихия. А Комините — само по бученето на вълните, което долиташе с такава страшна сила, можеше да се смята, че са напълно необитаеми, тъй като морето, което беше заляло островчето, навярно ги биеше яростно. Но тук, в Гранитния дом, сред тоя масив, където и вятърът, и морето не можеха да ги стигнат, нямаше от какво да се опасяват.

През тия няколко дни затвор преселниците не стояха без работа. Складът беше пълен с дърва, нарязани на дъски, и те попълниха малко по малко покъщнината с маси и столове, много здрави навярно, тъй като не пестяха материала. Покъщнината беше тежичка и не оправдаваше много името си движим имот.

После столарите станаха кошничари и сполучиха доста в новото си занятие. Скоро най-различни по големина кошове и кошници увеличиха имуществото на колонията. Напълниха склада, а Наб сложи в отделни кошници боровите ядки, корените от драконово дърво и другите корени, които бяха събрали.

Последната седмица през август времето се промени още веднъж. Температурата поспадна и бурята стихна. Преселниците изскочиха навън. Снегът на брега беше дълбок към две стъпки, но по заледената му повърхност можеше да се върви без особени усилия.

Каква промяна! Горите, които бяха оставили да се зеленеят особено в оная част край възвишението, където преобладаваха иглолистните дървета, сега се губеха под едноцветна пелена. Всичко се белееше, от върха на планината Франклин до крайбрежието — горите, ливадата, езерото, реката, пясъците.

Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт не пропуснаха случая и отидоха да видят примките. Не ги намериха лесно, защото снегът ги беше затрупал. Никакво животно не се беше хванало, но наоколо имаше безброй дири, а между другото и съвсем ясни следи от нокти. Хърбърт заяви, без да се колебае, че някои хищници от котешката порода са минавали край примките, което потвърждаваше мнението на инженера, че на остров Линкълн имаше опасни зверове. Навярно тия зверове живееха в гъстите гори Фар-уест, но гладът ги беше принудил да се спуснат чак до възвишение Обзор. Бяха ли подушили жителите на Гранитния дом?

— Каква е тая котешка порода? — попита Пенкроф.

— Тигри — отвърна Хърбърт.

— Мислех, че тия животни се срещат само в топлите страни.

— На новия континент ги има от Мексико до пампасите на Буенос Айрес — отвърна момчето. — А понеже остров Линкълн се намира почти на една и съща ширина с областите край Ла Плата, не е чудно и тук да се срещат някои и други тигри.

— Добре, ще си отваряме очите — отговори Пенкроф.

Но накрая времето се затопли и снегът се стопи. Заваля дъжд и благодарение на него бялата пелена изчезна.

Отбиха се в Комините и преселниците можеха само да се радват, че не са били там по време на бурята. Морето беше оставило неоспорими доказателства за опустошенията си. Подети от морските ветрове, вълните бяха залели островчето, нахлули бяха в коридорите, изпълнили ги бяха до половина с пясък, а пластове водорасли покриваха канарите. Докато Наб, Хърбърт и Пенкроф ходеха на лов или попълваха запасите гориво, Сайръс Смит и Джедеон Спилет се заловиха да разчистят комините и намериха ковачницата и пещите почти непокътнати, запазени преди всичко от натрупания пясък.

Към 25 август се заредиха пак сняг и дъжд, задуха югоизточен вятър и студът стана много остър. По преценка на инженера един термометър Фаренхайт би показвал най-малко осем градуса под нулата (22° 22’ Целзий под нулата) и страшният студ, станал по-непоносим от острия вятър, трая няколко дни. Преселниците бяха принудени да се затворят пак в Гранитния дом и тъй като трябваше да затъкнат плътно прозорците и вратата и да оставят само малък отвор, колкото беше необходимо, за да се пречиства въздухът, отидоха много свещи. За да ги пестят, преселниците много често си светеха само с пламъка на огнището и не жалеха горивото.

Знаем, че преселниците нямаха никаква захар и разполагаха само със сока, който получаваха от клана, след като направят дълбоки нарези по стъблото му. Достатъчно беше да съберат тоя сок в паници и го употребяваха за най-различни готварски цели, още повече че като престоеше, той побеляваше и се сгъстяваше като сироп.

Но можеше да се получи и нещо по-добро и един ден Сайръс Смит извести на другарите си, че ще рафинират захар.

— Захар ли! — възкликна Пенкроф. — Мисля, че тоя занаят затопля малко?

— Не малко, а много — отвърна инженерът.

— Тогава тъкмо навреме! — рече морякът.

За да се кристализира тоя сок, достатъчно беше да го пречистят по съвсем обикновен начин. Поставиха го на огъня в големи пръстени съдове. Щом започна да се сгъстява, Наб взе да го бърка с дървена лопатка, за да ускори изпаряването и същевременно да не му позволи да добие вкус на загоряло.

След няколко часа варене на силен огън, който беше еднакво благотворен и за преселниците, и за сока, той се превърна в гъст сироп. Изляха сиропа в глинени калъпи с най-различни форми, предварително приготвени в самата готварска пещ. На другия ден изстиналият сироп образуваше различни бучки и глави. Захарта беше малко червеникава, но почти прозрачна и много вкусна.

Трябва да споменем, че най-нетърпелив в своя затвор след Пенкроф, разбира се, беше Топ. На вярното куче му беше много тясно в Гранитния дом. То сновеше от стая в стая и по своя начин показваше колко му беше досадно, че е затворено.

Сайръс Смит често пъти забеляза, че когато приближеше до мрачния кладенец, който беше свързан с морето и зееше в дъното на зимника, Топ странно ръмжеше. Той се въртеше около дупката, която беше покрита с дървен капак. Понякога даже са мъчеше да пъхне лапите си под капака, сякаш искаше да го повдигне. Той джафкаше тогава някак особено и джафкането изразяваше едновременно гняв и тревога.

Инженерът наблюдава на няколко пъти какво правеше кучето. Какво ли имаше в тая бездна, та умното животно се тревожеше толкова много? Кладенецът беше свързан с морето, това беше положително. Но не се ли разклоняваше в тесни проходи под острова? Не беше ли във връзка и с други подземни пещери? Някое морско животно не идеше ли от време на време да подиша в дъното на кладенеца? Инженерът не знаеше какво да мисли и в ума му неволно се пораждаха най-странни предположения. Навикнал да се задълбочава в областта на научните случаи, той не можеше да си прости, че се увлича в областта на чудното и почти свръхестественото. Но как да си обясни, че Топ, едно от онези умни кучета, които никога не са си губили времето да лаят на вятъра, продължаваше да души и да се вслушва упорито в пропастта, ако в деня нямаше нищо, което да го тревожи? Поведението на Топ озадачаваше Сайръс Смит повече, отколкото беше разумно да си признае това той самият.

Най-после студът престана. Последваха дъждове, кратковременни бури, примесени със сняг, кратки градушки, ветрове, но те не траяха дълго. Запролетяването зарадва обитателите на Гранитния дом, които скоро започнаха да се отбиват там, само колкото да се нахранят и да преспят.

През втората половина на септември ходиха много на лов и това накара Пенкроф да настоява с ново упорство за пушки, като твърдеше, че Сайръс Смит ги бил обещал. Инженерът знаеше много добре, че без строго определени сечива му беше почти невъзможно да направи и една пушка, която да върши що-годе работа, дърпаше се непрестанно и отлагаше работата за по-късно. Той обръщаше прочее внимание, че Хърбърт и Джедеон Спилет бяха станали опитни стрелци, че всички вкусни животни: агути, кенгура, кабиаи, гълъби, дропли, диви патици, бекасини, с една дума, всякакъв вид дивеч падаше под стрелите им и че можеше да се почака. Но упоритият моряк си правеше оглушки и нямаше да остави на мира инженера, докато той не задоволеше желанието му.

Но по това време не въпросът с пушките занимаваше Сайръс Смит, а облеклото. С тези дрехи преселниците бяха презимували, но не можеха да прекарат с тях до идната зима. Необходимо беше да си набавят на всяка цена кожи от хищници или вълна от преживни животни и понеже имаше муфлони, трябваше да обмислят как да опитомят някое стадо за собствените си нужди. Една кошара за домашните животни и един курник за птиците, ето двата важни въпроса, които трябваше да разрешат през лятото.

Но за да изпълнят своето намерение, налагаше се да проучат цялата непозната част от остров Линкълн. За това беше необходимо хубаво време и трябваше да чакат още цял месец, ако искаха проучването им да има успех.

Беше 24 октомври. Тоя ден Пенкроф отиде да наобиколи примките си, които никога не оставаха без стръв. В едната той намери три животни, които бяха добре дошли за кухнята им. Едно женско пекари с двете си малки.

И Пенкроф се прибра в Гранитния дом радостен от придобивката си и похвали както винаги своя лов.

— Прасенце ли, Пенкроф? Помислих, че носите яребица с трюфели!

— Как! — учуди се Пенкроф. — Да не би случайно да не обичате прасенце?

— Обичам — отвърна най-равнодушно Джедеон Спилет, — стига да не се прекалява…

— Добре, добре, господин дописнико — възрази морякът, който не обичаше да подценяват неговия лов, — вие ставате придирчив! А преди седем месеца, когато слязохме на острова, щяхте да бъдете много щастлив, ако имахте такъв дивеч!…

И морякът, последван от Наб, отиде в кухнята, където готвенето скоро го погълна.

Оставиха го да прави, каквото си знае. Той и Наб приготвиха прекрасна вечеря — двете малки пекари, супа от кенгуру, пушен бут, борови ядки, питие от корените на драконово дърво, освегски чай — с една дума, всичко най-хубаво, което имаха. Но между всички ястия на първо място трябваше да стоят сочните пекари, сготвени задушени.

В пет часа седнаха да вечерят в Гранитния дом. Супата от кенгуру димеше на масата. Всички я харесаха много.

След супата беше ред на прасенцата, които Пенкроф пожела сам да разреже и сложи по едно грамадно парче на всеки от сътрапезниците си.

Прасенцата бяха наистина много вкусни и Пенкроф лапаше лакомо своя дял, когато изведнъж ревна и изруга.

— Какво? — попита Сайръс Смит.

— Какво… какво… счупих си един зъб? — отвърна морякът.

— Я! Да няма камъчета във вашето печено? — каза Джедеон Спилет.

— Изглежда! — отвърна Пенкроф и измъкна от устата си предмета, който му беше счупил един кътник!…

Не беше камъче… а сачма.