Тайнственият остров

Глава I

Две години и половина изминаха, откак пътниците от балона бяха изхвърлени на остров Линкълн, и още не бяха успели да установят никаква връзка с други хора. Веднъж само дописникът се беше опитал да се свърже с населения свят, като повери на една птица бележката, в която описваше тайната на тяхното положение, но това беше вероятност, на която не можеше да се разчита особено много. Единствен Еъртън се присъедини към членовете на малката колония, знаем вече при какви обстоятелства. А ето че тоя ден, 17 октомври, други хора неочаквано се появиха срещу острова сред винаги пустото море! Нямаше вече никакво съмнение! В далечината плаваше кораб! Но щеше ли да се отбие или щеше да отмине? След няколко часа преселниците щяха да разберат това.

Сайръс Смит и Хърбърт повикаха веднага в голямата стая на Гранитния дом Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб и им съобщиха случая. Пенкроф грабна далекогледа, огледа хоризонта и като се спря на посочената точка, която едва се забелязваше върху фотографското стъкло, каза с глас, който не издаваше особено задоволство:

— Дяволите да го вземат! Кораб е!

— Насам ли иде? — запита Джедеон Спилет.

— Не може още да се каже — отвърна Пенкроф, — защото само мачтите му се издигат над хоризонта, коритото му не се вижда!

— Какво да правим! — попита момъкът.

— Ще чакаме — отвърна Сайръс Смит.

И преселниците останаха доста време безмълвни, отдадени на всички мисли, на всички вълнения, опасения и надежди, които можеше да породи в тях тоя неочакван случай — най-важното събитие, откакто бяха попаднали на остров Линкълн.

Разбира се, преселниците не бяха в положението на ония корабокрушенци, захвърлени на някое безплодно островче, които се борят там с мащехата природа и са непрестанно измъчвани от необходимостта да видят час по-скоро населени земи. Пенкроф и Наб особено се смятаха за много честити и богати и със съжаление биха напуснали острова си. Те бяха свикнали всъщност с новия си живот в това тяхно владение, което техният ум беше, тъй да се каже, цивилизовал! Но в края на краищата корабът им носеше вести от континента и беше може би частица от родината им, която идеше да ги навести! Той носеше на борда си хора като тях и ясно, че сърцето им трепна, когато го видяха!

Преселниците нямаха още никакъв начин да известят за присъствието си. Флаг не можеше да се забележи. Изстрел нямаше да се чуе. Огън нямаше да се види!

Все пак благодарение на високата планина Франклин островът положително не беше избягнал от погледите на вахтените в кораба. Но защо пък да се отбива? Навярно някаква обективна случайност го беше довела в тая част на Тихия океан, където на картите не беше отбелязана никаква суша освен островчето Табор.

Всички си задаваха тоя въпрос и Хърбърт отговори най-неочаквано:

— Да не е „Дънкан“? — извика той.

Както знаем, „Дънкан“ беше яхтата на лорд Гленарван, която беше изоставила Еъртън на островчето и трябваше да се върне един ден там, за да го прибере.

— Да предупредим Еъртън — каза Джедеон Спилет — и да го повикаме веднага. Само той може да ни каже дали е „Дънкан“.

Всички бяха на това мнение и дописникът отиде на телеграфния апарат, който свързваше кошарата и Гранитния дом, и изпрати следната телеграма: „Елате веднага.“

След миг звънецът звънна:

„Идвам“ — обаждаше се Еъртън.

— Сега Еъртън е достоен да се качи на борда на „Дънкан“ и дай боже това да е наистина яхтата на лорд Гленарван, тъй като всеки друг кораб би ми се сторил подозрителен! В тия води се движат съмнителни кораби и се боя някои малайски пирати да не навестят острова ни!

— Ще го браним! — извика Хърбърт.

— Разбира се, момчето ми — усмихна се инженерът, — но по-добре да не става нужда да го браним.

— Само един въпрос — каза Джедеон Спилет. — Остров Линкълн не е познат на мореплавателите, тъй като не е нанесен и в най-новите карти. Не намирате ли, Сайръс, че това е достатъчна причина за един кораб, който е попаднал случайно срещу тая непозната суша, да се отбие, а не да я отмине.

— Разбира се — отвърна Пенкроф.

— И аз мисля така — добави инженерът. — Може дори да се каже, че дълг на капитана е да отбележи и следователно да проучи всяка неизвестна суша или остров, а такъв е случаят и с остров Линкълн.

— Добре — каза Пенкроф, — да допуснем, че корабът приближи, че хвърли котва тук, на няколко кабелта от нашия остров. Какво ще правим тогава?

— Какво ще правим ли, приятели? Ето какво трябва да направим! Ще влезем във връзка с кораба, ще се качим на него и ще напуснем нашия остров, като го обявим за собственост на Съединените щати. После ще се върнем заедно с всички, които искат да ни последват, ще го колонизираме напълно и ще подарим на американската република едно полезно пристанище в тая част на Тихия океан!

— Ура! — ревна Пенкроф. — И няма да направим малък подарък на нашата родина! Колонизацията е вече почти привършена, всички части на острова си имат имена, има естествено пристанище, вода за пиене, пътища, телеграфна линия, корабостроителница, фабрика и остава само остров Линкълн да бъде нанесен на картите!

Към четири часа — един час след като го повикаха — Еъртън пристигна в Гранитния дом. Той влезе в голямата стая и попита:

— Какво обичате, господа?

Сайръс Смит му подаде както винаги ръка, заведе го до прозореца и му каза:

— Еъртън, помолиха ви да дойдете по много важна работа. Срещу острова плава кораб.

Най-напред Еъртън пребледня малко и за миг очите му се премрежиха. После подаде глава през прозореца, разгледа хоризонта, но не видя нищо.

— Еъртън, вземете далекогледа и гледайте добре — каза Джедеон Спилет, — защото корабът може да е „Дънкан“ и да е дошъл в тия морета, за да ви върне в родината ви.

— „Дънкан“ ли? — прошепна Еъртън. — Толкова рано!

Последните думи се отрониха сякаш неволно от устните на Еъртън и той отпусна глава на ръцете си.

Дванадесет години самота на пустото островче не бяха ли според него достатъчно изкупление?

Еъртън взе далекогледа и го насочи в показаната му посока. Той разглежда известно време хоризонта, без да помръдне, без да продума нито дума. После каза:

— Наистина има кораб, но не вярвам да е „Дънкан“.

— Защо да не е той? — попита Джедеон Спилет.

— Защото „Дънкан“ е парна яхта, а аз не виждам никаква пара нито над кораба, нито около него.

— Може да плава само с платната — забеляза Пенкроф. — Вятърът, изглежда, е благоприятен за него и той навярно има сметка да пести въглищата, тъй като се намира далеч от каквато и да било суша.

— Може да имате право, господин Пенкроф — отвърна Еъртън, — и корабът да плава само с платна. Да го почакаме да приближи брега и тогава ще знаем какво да правим.

След тия думи Еъртън седна в един кът в голямата стая и се замисли. Преселниците продължиха да приказват за непознатия кораб, но той не взе участие в разговора им.

Всички бяха толкова развълнувани, че не можеха да се заловят за никаква работа. Джедеон Спилет и Пенкроф бяха особено възбудени, сновяха насам-натам и не ги свърташе на едно място.

А корабът се беше поприближил към острова. С далекогледа успяха да установят, че той беше кораб за далечно плаване, а не на малайските „праоси“, с които пътуват обикновено тихоокеанските пирати. И тъй, имаха основания да вярват, че опасенията на инженера нямаше да се оправдаят и че присъствието на тоя кораб във водите на остров Линкълн нямаше да представлява никаква опасност за острова. Пенкроф се взря внимателно и заяви, че корабът беше бриг, че плаваше косо към брега, с десен глас, с долните платна, марселите и брамселите. И Еъртън потвърди това.

Но ако продължаваше със същата скорост, той бързо щеше да изчезне зад нос Лапа, защото плаваше към югозапад.

— Какво ще правим, когато мръкне? — попита Джедеон Спилет. — Ще запалим ли огън, за да им покажем, че сме на брега?

Въпросът беше важен и въпреки някои предчувствия на инженера решиха да запалят огън.

Но тъкмо когато Наб и морякът се готвеха да излязат от Гранитния дом, корабът промени посоката си и се насочи право срещу острова, като плаваше към залив Обединение. Изглежда, че бригът беше бързоходен, защото скоро се приближи.

Наб и Пенкроф останаха, а Еъртън взе далекогледа, за да разбере веднъж завинаги тоя кораб „Дънкан“ ли беше, или не. Еъртън скоро отпусна далекогледа и каза:

— Не е „Дънкан“! И не можеше да бъде той!…

Пенкроф пак улови кораба в зрителното поле на далекогледа и откри, че той имаше от триста до четиристотин тона водоизместимост. Но от каква народност беше? Трудно можеше да се определи.

— И все пак — добави морякът — виждам да се развява флаг на флагщока му, но не мога да различа цветовете. По-добре е да знаем с кого ще си имаме работа и аз предпочитам да позная флага на тоя непознат господин!

И както говореше, морякът продължаваше да разглежда с далекогледа флага на кораба.

Мръкваше, а и вятърът стихваше. Но добре опънат, флагът на брига се губеше сред фаловете и все по-трудно можеше да се установи какъв е.

— Не е американски флаг — се обаждаше от време на време Пенкроф, — нито пък английски, червеният му цвят ясно щеше да се открои, нито френски или германски, не е и руски флаг, нито жълтият испански… Сякаш е едноцветен… Да видим… Какъв флаг може да се срещне в тия морета?… Чилийски? Но той е трицветен… бразилският е зелен… а японският е черен и жълт… докато този…

В същия миг вятърът опъна неизвестния флаг, Еъртън грабна далекогледа, който Пенкроф беше оставил, загледа се и прошепна глухо:

— Черен флаг!

И наистина черен флаг се развяваше на флагщока на брига и вече с право можеха да смятат кораба за подозрителен!

Правилни ли бяха предчувствията на инженера? Пиратски ли беше този кораб? Не се ли занимаваше с разбойничество в южния край на Тихия океан и не съперничеше ли на малайските праоси, който още върлуват там? Какво търсеше край остров Линкълн? Не виждаше ли в него неизвестен, непознат бряг, където можеха да се укрият откраднатите стоки? Или пък търсеше пристанище, за да се приюти през зимата? Нямаше ли опасност почтеното владение на преселниците да се превърне в свърталище на злодеи, в нещо като столица на тихоокеанските пирати?

Не губиха време в приказки.

— Приятели — каза Сайръс Смит, — корабът може само да проучва крайбрежието! Екипажът му може да не слезе на брега! Има такава вероятност. Както и да е, ние трябва да направим всичко възможно, за да скрием присъствието си тук. Мелницата на възвишение Обзор лесно може да ни издаде. Наб и Ейртон да идат да свалят крилата й. Да прикрием с по-гъста зеленина и прозорците на Гранитния дом. Никакъв огън! Нищо да не издава, че на острова има хора!

— А корабът ни? — попита Хърбърт.

— О! — отвърна Пенкроф. — Той е добре прикрит в Порт Балон и мисля, че тия мръсници няма да го открият!

Нарежданията на инженера бяха изпълнени веднага. Наб и Еъртън се качиха на възвишението и заличиха следите от всякаква постройка. Докато те се занимаваха с тая работа, другарите им отидоха до Якамарската гора и се върнаха с много клони и лиани, което отдалеч щяха да изглеждат като естествена зеленина и по тоя начин щяха да прикрият прозорците на Гранитния дом. В същото време приготвиха оръжието и бойните припаси, така че да могат да ги използват веднага, ако изведнъж ги нападнат.

След като взеха всички мерки, инженерът каза с глас, който издаваше, че е развълнуван:

— Приятели, ако тия мръсници се опитат да завладеят остров Линкълн, ще го браним, нали?

— Да, Сайръс — заяви дописникът, — и ще умрем до един за него, ако се наложи!

Инженерът подаде ръка на другарите си и те я стиснаха сърдечно.

Единствен Еъртън остана в своя кът и не се присъедини към преселниците. Може би той, някогашният престъпник, се смяташе още недостоен!

Сайръс Смит разбра какво ставаше в душата на Еъртън и пристъпи към него.

— А вие, Еъртън, какво ще правите? — попита той.

— Ще изпълня дълга си! — отвърна Еъртън.

После застана на прозореца и се загледа през зеленината.

Сайръс Смит гледаше много разтревожен черния флаг, който се развяваше на съмнителния кораб. Той не беше ли пряка заплаха срещу всичко, което бяха създали досега инженерът и другарите му? Пиратите — нямаше вече никакво съмнение, че моряците на брига бяха пирати — отбивали ли се бяха вече на острова, щом като още с приближаването си развяха своя флаг? Не бяха ли слизали преди на острова, което можеше да обясни някои неизяснени още случки? Нямаха ли в неизследваните още части на острова някой съучастник, готов да влезе във връзка с тях?

Все пак той и другарите му бяха решени да се бранят докрай. Много ли бяха пиратите и по-добре въоръжени ли бяха от преселниците? Това трябваше да се разбере на всяка цена! Но как да се доберат до тях!

Стъмни се съвсем. Корабът не се виждаше никак, той беше съвсем затъмнен и ако се намираше още срещу острова, никой не можеше да каже точно къде беше.

— Е, кой знае! — обади се в това време Пенкроф. — Може тоя проклет кораб да си замине през нощта и като съмне, да го няма никакъв!

Сякаш в отговор на забележката на моряка в морето блесна ослепителна светлина и екна топовен изстрел.

Корабът не беше заминал, а на борда му имаше и оръдия.

Гърмежът се чу шест секунди след като светна.

С други думи, бригът се намираше на миля и четвърт от брега.

В същия миг дочуха дрънкане на вериги, които със скърцане падаха през клюзовете. Корабът хвърляше котва пред Гранитния дом.

Глава II

Не можеше да има вече никакво съмнение относно намеренията на пиратите. Те бяха хвърлили котва съвсем близо до острова и явно беше, че на другия ден сутринта смятаха да излязат на брега с лодките си!

Сайръс Смит и другарите му бяха готови да се защитават, но макар че бяха решени на всичко, трябваше да бъдат предпазливи. Ако пиратите се отбиеха само на брега, без да навлизат във вътрешността на острова, можеше да не ги открият. Можеше всъщност те да имат само намерение да си налеят вода за пиене от Благодарност и имаше голяма вероятност мостът на реката, който се намираше на миля и половина от нейното устие, и приспособленията в Комините да избягнат от погледите им.

Но защо ли беше издигнат тоя флаг на флагщока на брига? Защо беше и топовният изстрел? Чисто самохвалство навярно, ако с това са искали да покажат, че са встъпили във владение на острова! Сайръс Смит знаеше вече, че корабът беше страхотно въоръжен. А преселниците на остров Линкълн с какво можеха да отвърнат на оръдието на пиратите? Само с няколко пушки.

— Все пак — забеляза Сайръс Смит — позицията ни тук е непристъпна. Врагът няма да успее да открие стария вход за жилището ни, защото сега той е скрит под тръстики и трева, и няма да има възможност да проникне в Гранитния дом.

— Да, но посевите, курникът, кошарата, всичко, всичко! — извика Пенкроф и тупна с крак. — Те могат да опустошат всичко, да опропастят всичко за няколко часа!

— Всичко, Пенкроф — отвърна му Сайръс Смит, — и ние нямаме никаква възможност да им попречим.

— Много ли са? Това е въпросът! — обади се тогава дописникът. — Ако са само десетина, лесно ще им попречим, но ако са четиридесет, петдесет и повече може би!…

— Господин Сайръс — каза тогава Еъртън и пристъпи към инженера, — имам една молба към вас!

— Каква, приятелю?

— Позволете ми да отида на кораба и да проуча какви са силите на неприятеля.

— Но, Еъртън… — поколеба се инженерът. — Вие излагате живота си…

— Какво от това, господине?

— Това е повече, отколкото да изпълните дълга си.

— Аз трябва да изпълня повече от дълга си — отвърна Еъртън.

— С пирогата ли ще отидете до кораба? — запита Джедеон Спилет.

— Не, господине, с плуване. Пирогата не може да мине така незабелязано, както може да се промъкне човек.

— Казвам ви, че излагате живота си! — повтори инженерът.

— Какво от това — възрази Еъртън. — Господин Смит, моля ви, направете ми тая добрина! Това е може би начин да се издигна в собствените си очи!

— Идете, Еъртън — отвърна инженерът, който чувстваше много добре, че отказът му можеше да наскърби дълбоко някогашния престъпник, станал пак честен човек.

— Аз ще ви придружа — каза Пенкроф.

— Вие ми нямате доверие! — отвърна бързо Еъртън. После добави по-смирено: — Жалко!

— Не! Не — възрази бързо Сайръс Смит. — Не, Еъртън! Грешите! Пенкроф ви има доверие! Зле сте разбрали думите му.

— Да, така е — отвърна Пенкроф. — Аз предлагам на Еъртън да го придружа само до островчето. Не е изключено, макар че вероятността е малка, някой от тия мръсници да е слязъл на брега и в такъв случай двама души по-лесно ще му попречат да дигне тревога. Ще чакам Еъртън на островчето, а той ще отиде сам на кораба, щом като желае.

Въпросът беше разрешен и Еъртън се приготви да тръгне. Намерението му беше дръзко, но можеше да успее благодарение на тъмната нощ. А стигнеше ли на кораба, Еъртън можеше да се залови за ватерщагите или за ваштгутенсите и оттам щеше да има възможност не само да преброи престъпниците, но и да подслуша може би намеренията им.

Еъртън и Пенкроф слязоха на брега заедно с другарите си. Там Еъртън се съблече, намаза тялото си с мазнина, за да не изстине във водата, която беше още студена. И наистина можеше да се наложи да остане няколко часа в морето.

Преселниците наметнаха плещите на Еъртън с одеяло и му стиснаха ръка.

Еъртън и Пенкроф се качиха в пирогата.

Беше десет и половина вечерта, когато и двамата изчезнаха в мрака. Другарите им се върнаха да ги чакат в Комините.

Лесно минаха протока и пирогата спря на срещния бряг на островчето. Това стана много предпазливо, тъй като там можеше да се навъртат пирати. Но след като се огледаха добре, се убедиха, че островчето беше пусто. И Еъртън, последван от Пенкроф, го премина бързо и подплаши птиците, които спяха в дупките по канарите. После се хвърли смело в морето и заплува безшумно към кораба — няколко фенера, запалени преди малко на борда, показваха точно къде се намираше той.

А Пенкроф се сгуши в една дупка на брега и зачака другарят му да се върне.

Еъртън плуваше бързо и се плъзгаше най-безшумно във водата. Главата му едва се подаваше, а очите му бяха устремени в мрачния бриг, чиито светлини блестяха във водата. Той мислеше само за задължението, което беше поел, и не искаше и да знае за опасността, която го грозеше не само на кораба, но и във водата, защото наоколо често се навъртаха акули. Течението го носеше и той бързо се отдалечаваше от брега.

След половин час Еъртън, без да го видят, нито чуят, стигна кораба и се хвана с едната ръка за ватерщагите на бушприта. Тогава си поотдъхна, покатери се по веригите и успя да стигне края на княвдигеда25. Там съхнеха няколко моряшки панталони. Той обу един. После се настани удобно и се ослуша.

На брига никой не спеше. Напротив, разговаряха, смееха се, пееха. Ето и думите, които бяха примесени с ругатни и направиха силно впечатление на Еъртън:

— Добра плячка е нашият бриг!

— Добре плава „Бързия“! Заслужава името си!

— Цялата норфолкска флота може да тръгне подире му! Но да има да взема!

— Ура! Да живее капитанът!

— Ура! Да живее Боб Харви!

Ясно ще ни стане какво изпита Еъртън при тези думи, като разберем, че Боб Харви беше един от някогашните му австралийски другари, смел моряк, който бе продължил злодеянията си. Боб Харви бе завладял край остров Норфолк брига, който бил натоварен с оръжие, с боеприпаси, с най-различни уреди и сечива за един от Сандвичевите острови. Цялата му шайка беше минала на кораба и тия мръсници, някогашни каторжници, които сега бяха станали пирати, плячкосваха във водите на Тихия океан, потопяваха кораби, жестоко избиваха екипажите им и бяха по-свирепи и от самите малайци!

Каторжниците говореха високо, наливаха се с вино и разказваха подвизите си. Ето какво успя да научи Еъртън:

Новият екипаж на „Бързия“ се състоеше само от английски затворници, избягали от Норфолк.

А ето какво е и Норфлок:

На 29° 2’ южна ширина и 165° 42’ източна дължина на изток от Австралия се намира малък остров с шест левги в окръжност, където се издига планината Пит на хиляда и сто стъпки над морското равнище. Това е остров Норфолк, където са заточени най-непокорните английски престъпници. Те са към петстотин, подложени са на желязна дисциплина и на най-страшни наказания и ги пазят сто и петдесет войници и сто и петдесет чиновници, подчинени на един управител. Трудно може да си представи човек по-страшна сбирщина от престъпници. Понякога — макар и много рядко — въпреки строгия надзор някои от тях успяват да избягат, нападат някой кораб, завладяват го и тръгват да пиратстват из Полинезийския архипелаг.

Боб Харви успял да завладее брига „Бързия“, който бил хвърлил котва срещу остров Норфолк. Избил екипажа му и от една година тоя пиратски кораб кръстосвал водите на Тихия океан под командата на Боб Харви, някогашен капитан на далечни плавания, сега морски разбойник, когото Еъртън познаваше добре!

Разговорът продължаваше сред викове и наздравици и Еъртън научи, че само случаят беше довел „Бързия“ срещу остров Линкълн. Боб Харви никога не беше стъпвал на острова, но както предполагаше и Сайръс Смит, той открил на пътя си тая неизвестна още суша, която не беше отбелязана на никоя карта, решил да я посети и да я превърне в изходно пристанище на брига си, ако я намери удобна.

А черният флаг на флагщока на „Бързия“ и топовният изстрел бяха чисто пиратско самохвалство по примера на военните кораби, които дават оръдеен изстрел, когато издигат флага си. Не беше сигнал и бегълците на Норфолк нямаха още никаква връзка с остров Линкълн.

И тъй, страшна опасност грозеше владението на преселниците. Явно беше, че островът със сладката си вода, с малкото пристанище, с различните богатства, които преселниците бяха така добре разработили, с тайните пещери в Гранитния дом не можеше да не хареса на каторжниците. Не ще и дума също, че те нямаше да пощадят преселниците и първата работа на Боб Харви и на съучастниците му щеше да бъде да ги избият най-безмилостно. Сайръс Смит и другарите му нямаше дори как да избягат и да се скрият навътре в острова, тъй като разбойниците смятаха да отседнат там и в случай че „Бързия“ тръгнеше да пиратства, навярно няколко души от екипажа щяха да останат на острова, за да го обзаведат. И тъй, трябваше да се бият, трябваше да унищожат до един тия мръсници, недостойни за съжаление, заслужаващи да се постъпи най-жестоко с тях.

Но можеха ли да се съпротивляват и в края на краищата да победят? Това зависеше от оръжието на брига и от броя на моряците в него.

Еъртън реши да научи това на всяка цена и понеже един час след неговото пристигане крясъците започнаха да утихват и голяма част от разбойниците спяха вече дълбок пиянски сън, той тръгна смело по палубата на „Бързия“, която тънеше в дълбок мрак, тъй като фенерите бяха угасени.

Промъкна се между прострените тук-таме каторжници, обиколи кораба и установи, че „Бързия“ има четири топа със снаряди от осем до десет ливри. Попипа ги даже и се увери, че се пълнят откъм затвора. Значи бяха нови топове, с които се стреля много лесно и правят големи поражения.

А мъжете, които спяха на палубата, бяха десетина, но навярно и други, много повече, спяха вътре в брига. Всъщност, като подслушваше, Еъртън подразбра, че на борда има около петдесет души. Те бяха много за шестимата преселници на остров Линкълн! Но благодарение на предаността на Еъртън Сайръс Смит нямаше да бъде изненадан, щеше да знае какви бяха силите на противника и да вземе съответните мерки.

И на Еъртън му оставаше само да се върне при другарите си и да им съобщи какво беше научил — той се готвеше да се добере до носа на кораба, за да се хвърли в морето.

Но на тоя човек, който беше казал, че ще изпълни нещо повече от дълга си, му мина през ума една героична мисъл. Да пожертва живота си, но да спаси острова и преселниците. Сайръс Смит явно не можеше да се справи с петдесет въоръжени разбойници, които щяха да влязат насила в Гранитния дом или да ги обсадят, докато ги принудят да се предадат от глад, и по тоя начин щяха да се справят с тях. И той видя своите спасители, ония, които го бяха направили човек, и то честен човек, ония, на които дължеше всичко, видя ги безмилостно избити, целия им труд отишъл по дяволите, а острова им превърнат в пиратско гнездо! Каза си, че той, Еъртън, беше първопричината за толкова нещастия, тъй като някогашният му другар Боб Харви беше осъществил собствените си намерения, някакъв ужас овладя цялата му душа. И тогава го обзе неудържимото желание да хвърли във въздуха брига, а заедно с него и целия му екипаж. Еъртън щеше да загине при взрива, но щеше да изпълни своя дълг.

Еъртън не се колеба. Да стигне до крюйткамерата26, която се намира винаги на кърмата на кораба, беше лесна работа. Един кораб с такова предназначение не можеше да няма барут и само една искра щеше да го унищожи за миг.

Еъртън се спусна предпазливо в междупалубното помещение, където спяха много моряци с глави, натежали повече от пиянство, отколкото за сън. В подножието на гротмачтата беше запален фенер, около който беше окачена стойка с най-различни огнестрелни оръжия.

Еъртън откачи от стойката един револвер и провери, че е пълен и че капсулата му е в ред. Достатъчен му беше, за да извърши разрушителното си дело. И той се промъкна към кърмата, за да се спусне под юта на брига, където трябваше да се намира крюйткамерата.

Еъртън се видя принуден да разбие вратата и веднага се залови за тая работа. Не беше лесно да работи безшумно, защото трябваше да счупи един катинар. Но здравата ръка на Ейртон строши катинара и вратата бе отворена… В същия миг някой сложи ръка върху рамото на Еъртън.

— Какво правиш тук? — попита грубо едър мъж, който се изправи в мрака и веднага освети лицето на Ейртон с фенер.

Ейртон се дръпна назад. При бързия отблясък на фенера той позна някогашния си съучастник Боб Харви, но Боб не можа да го познае, тъй като навярно мислеше, че Еъртън беше умрял отдавна.

— Какво правиш тук? — повтори Боб Харви и сграбчи Еъртън за колана на панталона.

Но Еъртън не отговори, а блъсна силно водача на каторжниците и се опита да се вмъкне в крюйткамерата. Един изстрел в буретата с барут и всичко щеше да се свърши!…

— Насам, момчета! — извика Боб Харви. Двама-трима пирати, сепнати от вика му, скочиха, нахвърлиха се върху Еъртън и се опитаха да го повалят. Но Еъртън беше здравеняк и се изскубна от ръцете им. Екнаха два изстрела и двама каторжници паднаха на пода. Но един нож, който той не можа да отбие, му разряза рамото.

Еъртън разбра, че нямаше вече възможност да изпълни намерението си. Боб Харви беше затворил вратата на крюйткамерата и в междупалубното помещение настана суматоха, която показваше, че всички пирати се бяха събудили. Еъртън трябваше да се спаси, за да продължи борбата рамо до рамо със Сайръс Смит. Единственият изход беше да избяга!

Но имаше ли още възможност да избяга? Съмнително, макар че Еъртън беше решен на всичко, за да се присъедини към другарите си.

Оставаха му още четири патрона. Еъртън изстреля двата веднага — единия срещу Боб Харви, но не го засегна или поне не го засегна тежко, — използва в миг отдръпването на противниците си и се спусна към стълбата на входника, за да излезе на палубата на брига. Като мина край фенера, той го счупи с дръжката на револвера и настана дълбок мрак, който трябваше да улесни бягството му.

Двама-трима пирати, събудени от шума, се спуснаха по стълбата след него. Петият изстрел повали единия от тях, а другите избягаха, тъй като въобще не бяха разбрали какво ставаше. С два скока Еъртън се намери на палубата на брига, изстреля и шестия патрон право в лицето на един пират, който тъкмо го беше сграбчил за врата, и след три секунди скочи през фалшборда и се хвърли в морето.

Не беше изминал и шест разтега, и край него заваля дъжд от куршуми.

А какво ли изживяха Пенкроф, сгушен под една канара на островчето, и Сайръс Смит, дописникът, Хърбърт и Наб, които се бяха спотаили в Комините, когато чуха гърмежите на борда на брига! Те се втурнаха на брега с пушки в ръце, готови да отблъснат всякакво нападение.

За тях нямаше никакво съмнение! Пиратите бяха уловили Еъртън и го бяха убили и сега тия мръсници може би щяха да използват нощта, за да слязат на острова!

Половин час измина в мъчителна тревога. Все пак гърмежите бяха престанали, а Еъртън и Пенкроф не се вестяваха. Нима пиратите бяха нахлули на островчето?

Най-после малко след полунощ една пирога с двама души спря на брега. В нея седяха Еъртън, който беше леко ранен в рамото, и Пенкроф, здрав и читав — другарите им ги посрещнаха с отворени обятия.

Всички стиснаха ръката на Еъртън, който не скри, че положението беше много тежко. Пиратите бяха предизвестени. Те знаеха вече, че островът беше населен, и щяха да слязат на брега много на брой и добре въоръжени. Нямаше да пощадят никого. Ако преселниците паднеха в ръцете им, не биваше да очакват никаква милост!

— Господин Сайръс, има ли някаква надежда да се измъкнем от това положение? — запита морякът.

— Има, Пенкроф.

— Хм! Шестима срещу петдесет!

— Да! Шестима!… Без да смятаме…

— Кого? — попита Пенкроф.

Сайръс не отговори, а посочи с ръка небето.

Глава III

Нощта мина спокойно. Преселниците бяха постоянно нащрек и не напуснаха нито за миг поста си в Комините. А пиратите, изглежда, не бяха правили никакъв опит да слязат на острова.

— Ето, приятели, какви мерки трябва да вземем, преди да се дигне напълно мъглата — каза Сайръс Смит. — Тя ни прикрива от очите на пиратите и ние можем да действаме, без да привлечем вниманието им. Най-важното е да накараме тия разбойници да повярват, че жителите на острова са много и че са в състояние да се съпротивяват. И тъй, предлагам ви да се разделим на три групи — първата ще остане тук, в самите Комини, втората ще отиде на устието на Благодарност. А третата, мисля, ще бъде най-добре да иде на островчето, за да попречи или поне да забави всеки опит на пиратите да стъпят на брега. Ние имаме на разположение две карабини и четири пушки. Всеки от нас ще бъде въоръжен, а тъй като имаме достатъчно барут и куршуми, няма да пестим изстрелите. Няма за какво да се боим от пушките, нито пък от оръдията на брига. Какво могат да направят те срещу тия канари? Понеже няма да стреляме от прозорците на Гранитния дом, пиратите няма да се сетят да насочат там своите ядра, които могат да причинят непоправими пакости. Опасното е да не се наложи да водим ръкопашен бой, тъй като разбойниците са много повече от нас. С други думи, трябва да им попречим да слязат на брега, но без да се излагаме. Няма да пестим куршумите. Ще стреляме често и точно. Всеки от нас има да убие от осем до десет души и трябва да ги убие!

Сайръс Смит изложи ясно положението с най-спокоен глас, сякаш ставаше дума за обикновена работа, а не за сражение.

Наб и Пенкроф се качиха веднага в Гранитния дом и донесоха достатъчно бойни припаси. Джедеон Спилет и Еъртън, и двамата много добри стрелци, получиха двете карабини, които биеха на една миля и бяха много точни. Сайръс Смит, Наб, Пенкроф и Хърбърт си поделиха останалите пушки.

Ето как разпределиха постовете.

Сайръс Смит и Хърбърт заседнаха в Комините и оттам можеха да обстрелват голяма част от брега в подножието на Гранитния дом.

Джедеон Спилет и Наб се спотаиха сред канарите при устието на Благодарност — мостът и мостчетата бяха дигнати, — така че да не позволят на пиратите да минат с лодка или да стъпят на срещния бряг.

А Еъртън и Пенкроф напуснаха пирогата във водата и се приготвиха да минат протока, за да заемат всеки поотделно по един пост на островчето.

А в случай че не успееха да попречат на пиратите да слязат на брега или пък ако ги заобиколеше някоя лодка от брига, Пенкроф и Еъртън трябваше да се върнат с пирогата на брега и да се прехвърлят на най-застрашената точка.

Преди да заемат постовете си, преселниците си стиснаха за последен път ръка. Пенкроф имаше силите да се овладее достатъчно и да прикрие вълнението си, когато целуна Хърбърт, своето дете!… И се разделиха.

След малко Сайръс Смит и Хърбърт, от една страна, и дописникът и Наб, от друга, изчезнаха зад скалите, а пет минути по-късно Еъртън и Пенкроф преплаваха благополучно протока, слязоха на островчето и се спотаиха сред канарите на източния бряг.

„Бързия“ се очерта цял-целеничък в морето, застанал на две котви, с носа на север и с левия борд към острова.

Както беше пресметнал Сайръс Смит, той не се намираше на повече от миля и четвърт от брега.

Зловещият черен флаг се развяваше на флагщока му.

С далекогледа си инженерът успя да установи, че четирите оръдия, които съставяха бордовата батарея, бяха насочени към острова. Явно, че бяха готови да затрещят при първия сигнал.

Но „Бързия“ беше безмълвен. Към тридесет пирати сновяха на палубата. Някои се бяха качили на юта. А двама, кацнали на салинга на гротбрамсела, с далекогледи в ръка разглеждаха внимателно острова.

Боб Харви и хората му положително много трудно можеха да си обяснят какво се беше случило през нощта на брига. Полуголият мъж, който беше разбил вратата на крюйткамерата и с когото се бяха борили, който беше стрелял шест пъти по тях, беше убил един от техните и ранил други двама, същият този мъж спасил ли се беше от куршумите им? Наистина ли имаше намерение да хвърли брига във въздуха, както мислеше Боб Харви? Всичко това навярно беше много смътно в ума на каторжниците. В едно само не можеха вече да се съмняват — неизвестният остров, пред който „Бързия“ бе хвърлил котва, беше населен и там живееше може би цяла колония, готова да го защищава. И все пак никой не се вестяваше нито на брега, нито по възвишенията. Крайбрежието изглеждаше съвършено пусто.

Ето какво се питаше навярно главатарят на пиратите и като предпазлив човек гледаше най-напред да проучи местността, а после да навлезе с шайката си.

Но в осем часа преселниците забелязаха някакво раздвижване на борда на „Бързия“. Каторжниците работеха на скрипците на шлюпбалките и една лодка беше вече в морето. В нея слязоха седем души. Те бяха въоръжени с пушки. Един от тях застана на кормилото, четирима се хванаха за греблата, а останалите двама бяха приклекнали на носа, готови за стрелба, и разглеждаха острова.

Сайръс Смит наблюдаваше накъде плаваше лодката и скоро се убеди, че тя нямаше да навлезе в протока, а най-напред щеше да спре на островчето, което всъщност беше напълно оправдана предпазливост.

Лодката напредваше крайно предпазливо. Единият от пиратите на носа държеше лот в ръка и личеше, че искаше да измери дълбочината при устието на Благодарност. Това показваше, че Боб Харви имаше намерение да приближи кораба колкото се можеше повече до брега.

Изведнъж екнаха два изстрела, лек дим се изви над канарите на островчето. Кормчията и пиратът с лота се проснаха по гръб в лодката. Куршумите на Еъртън и на Пенкроф бяха улучили и двамата в един и същи миг.

Почти веднага екна по-страшен гръм, над кораба се дигна дим и едно ядро удари горния край на канарите, където се бяха скрили Ейртон и Пенкроф, пръсна много парчета камъни, но не засегна двамата стрелци.

От лодката долетяха страшни проклятия и тя веднага пак заплава. Замениха веднага кормчията с един от неговите другари и се хванаха бързо за греблата.

Но вместо да се върне обратно, както можеше да се очаква, лодката продължи край брега на островчето така, че да го заобиколи от южната му страна. Пиратите гребяха усилено, за да избягат далеч от обсега на куршумите.

Така те стигнаха на пет кабелта от оная част на крайбрежието, която завършваше с нос Останка, и след като направиха един полукръг, постоянно закриляни от топовете на брига, се отправиха към устието на Благодарност.

Явно намерението им беше да навлязат по този начин в протока и да заобиколят в гръб преселниците, които бяха залегнали на островчето, така че, колкото и да са те, да се намерят между два огъня — между пушките в лодката и оръдията на кораба — и да изпаднат в съвсем неблагоприятно положение.

В продължение на четвърт час лодката напредваше в тая посока. Гробна тишина, гробно спокойствие царяха във въздуха и в морето.

Пенкроф и Еъртън разбраха, че имаше опасност да ги заобиколят, но не мръднаха от поста си или защото не искаха да се показват още на своите нападатели и да се излагат на оръдията на „Бързия“, или пък защото разчитаха на Наб и на Джедеон Спилет, които бдяха край устието на Благодарност, и на Сайръс и Хърбърт, скрити сред канарите в Комините.

Двадесет минути след първите изстрели лодката се намираше на по-малко от два кабелта от Благодарност. Приливът започна както винаги много буйно — причина беше тесният пролив, — повлече пиратите към реката и те с голяма мъка и само благодарение на греблата успяха да се задържат в средата на протока. Но тъй като минаваха близо до устието на Благодарност, два куршума ги поздравиха по пътя им и двама техни другари се проснаха в лодката. Наб и Спилет не бяха стреляли на вятъра.

Бригът веднага изстреля второ ядро на мястото, където се изви димът от пушките, но то само ощърби няколко канари.

В тоя миг в лодката оставаха само трима здрави мъже. Понесена от течението, тя полетя като стрела в протока, мина край Сайръс Смит и Хърбърт, но те решиха, че беше далеч, и не стреляха. После заобиколи северния край на островчето с помощта на двете гребла, които й оставаха, и заплава към брига.

Засега преселниците нямаше защо да се оплакват. Борбата започваше зле за противника. Той имаше вече четирима тежко ранени, мъртви може би.

Пиратите можеха да си помислят, че имаха работа с многоброен и добре въоръжен противник, с който нямаше да се справят лесно.

Но тогава дванадесет други разбойници, пияни от гняв, а може би и от виното, което бяха изпили вечерта, се хвърлиха в лодката. Спуснаха и втора лодка в морето, в която насядаха осем души, и докато първата заплава първо към островчето, за да се разправи със защитниците му, втората започна да маневрира така, че да навлезе в устието на Благодарност.

Явно, положението на Пенкроф и на Еъртън ставаше много опасно и те разбраха, че трябваше да се приберат на острова.

Но те почакаха пак първата лодка да наближи и два умело отправени куршума внесоха отново смут сред екипажа й. Пенкроф и Еъртън напуснаха поста си сред свистенето на десетина куршума, прекосиха бързо островчето, хвърлиха се в пирогата, преплаваха протока тъкмо когато втората лодка наближаваше южния край на островчето и изтичаха да се скрият в Комините.

Едва се присъединиха към Сайръс Смит и Хърбърт, и пиратите от първата лодка нахлуха на островчето и се разтичаха на всички страни.

Почти в същия миг екнаха нови изстрели от поста на Благодарност, към който втората лодка бързо се беше приближила. Двама от осемте пирати в нея бяха смъртно ранени от Джедеон Спилет и Наб, а самата лодка, неудържимо понесена към подводните скали, се разби при устието на Благодарност. Но шестимата останали живи дигнаха пушките над главите си, за да не ги намокрят, и успяха да стъпят на десния бряг на реката. После, като видяха, че са много близо до поста, побягнаха с всички сили към нос Останка, далеч от обсега на куршумите.

Ето какво беше положението: на островчето имаше дванадесет разбойници, от които навярно някои бяха ранени, но имаха все още една лодка на разположение, а на острова бяха слезли шест души, но те не можеха да стигнат до Гранитния дом, защото нямаше как да преминат реката, мостовете на която бяха дигнати.

— Добре сме! — извика Пенкроф, като се втурна в Комините. — Добре сме, господин Сайръс! Какво ще кажете?

— Ще кажа, че борбата ще вземе друг обрат — отвърна инженерът, — тъй като не може да се допусне, че разбойниците са толкова глупави, та да продължат при тия неблагоприятни за тях условия!

— Мисля, че бригът не е още в протока! — отвърна Пенкроф.

— Ами ако дойде? — попита Сайръс Смит.

— Не вярвам, тъй като има опасност да заседне и да отиде по дяволите!

— Възможно е — намеси се тогава Еъртън. — Пиратите може да навлязат в протока, като използват прилива, без да искат и да знаят, че при отлива може да заседнат, а в такъв случай постовете няма да издържат на техните топове.

— Дявол да ги вземе! — ревна Пенкроф. — Изглежда, че тия мръсници наистина се готвят да дигнат котва!

Пенкроф каза самата истина! „Бързия“ започваше да се върти около котвата си с явното намерение да се приближи до островчето. Приливът щеше да трае още час и половина, течението беше вече намаляло и бригът лесно можеше да маневрира. Но противно на мнението на Еъртън Пенкроф не можеше да допусне, че Боб Харви ще посмее да навлезе в протока.

В това време пиратите, които бяха слезли на островчето, се прехвърлиха постепенно на отсрещния бряг и само протокът ги делеше от острова. Но те не знаеха нищо за далекобойните карабини и не допускаха, че бяха изложени на опасност. Сновяха из островчето и тичаха по брега му.

Заблудата им не трая дълго. Карабините на Еъртън и на Джедеон Спилет се обадиха и трябва да са казали доста неприятни неща на двама от тия разбойници, защото те се строполиха по гръб.

Настъпи обща суматоха. Останалите десетина не се направиха даже труда да приберат ранените си или мъртви другари, а търтиха да бягат към другия край на островчето, хвърлиха се в лодката, с която бяха дошли, и стигнаха кораба с усилено гребане.

— Осем души по-малко! — ревна морякът. — Наистина сякаш Еъртън и господин Спилет са се наговорили да стрелят заедно!

— Господа — каза Еъртън, като напълни пак карабината си, — положението става по-опасно. Бригът дига котва!

И наистина ясно се чуваше дрънкането на ступора, който удряше върху котвения рудан, докато екипажът въртеше. „Бързия“ първо се люшна към котвата си, но когато тя се откъсна от дъното, той заплава към сушата.

И от двата поста, на Благодарност и в Комините, го гледаха как маневрира малко разтревожени. Положението на преселниците ставаше страшно — те щяха да бъдат изложени отблизо на огъня на оръдията в брига, без да могат да направят нищо. Как да попречат на пиратите да слязат на острова?

Сайръс Смит чувстваше добре това и се питаше какво можеше да се направи. Да се затворят ли в Гранитния дом, да се оставят ли да ги обсадят и да издържат на обсадата седмици, дори месеци, тъй като там имаха достатъчно храна?

Добре! А после? Пиратите пак щяха да станат господари на острова, да опустошават, както си искат, и в края на краищата да се справят с пленниците в Гранитния дом.

Все пак те имаха още една надежда: Боб Харви можеше да не посмее да навлезе в кораба си в протока и да остане отвъд островчето.

Но бригът се беше приближил към островчето и видяха, че се стремеше да възвие към долния му край. Ветрецът беше тих, течението много слабо и Боб Харвей беше пълен господар на кораба си и можеше да маневрира, както си искаше.

Пътят, по който преди плаваха лодките, му беше дал възможност да проучи протока и той навлизаше смело. Намерението му беше много ясно: той искаше да спре пред Комините и да отговори оттам с ядра и снаряди на куршумите, които избиваха дотогава хората му.

Скоро „Бързия“ стигна носа на островчето. Лесно го заобиколи.

В същия миг Наб и Джедеон Спилет се присъединиха към Сайръс Смит, Еъртън, моряка и Хърбърт.

Дописникът и другарят му бяха намерили за добре да напуснат поста си на Благодарност, откъдето не можеха да предприемат вече нищо срещу кораба, и бяха постъпили умно. Джедеон Спилет и Наб се бяха промъкнали зад канарите сред град от куршуми, които за щастие не ги бяха засегнали.

— Спилет! Наб! — извика им инженерът. — Не сте ли ранени?

— Не — отвърна дописникът, — тук-таме имаме синини от рикошетите! Но този дяволски бриг навлиза в протока!

— Трябва да се приберем в Гранитния дом, докато е още време и разбойниците не могат да ни видят.

— И аз съм на това мнение — каза Джедеон Спилет. — Но като се затворим…

— Ще действаме според случая — прекъсна го инженерът.

Нямаха нито миг за губене. Преселниците напуснаха Комините. Малко възвишение не позволяваше да ги видят от брига. Но два-три изстрела и трясъкът на ядрата по скалите показваха, че „Бързия“ беше вече много близо.

Те изтичаха за миг до асансьора, качиха се до вратата на Гранитния дом, където Топ и Юп бяха затворени от вечерта, и влязоха в голямата стая.

Тъкмо навреме, защото през зеленината забелязаха, че „Бързия“, потънал в дим, плаваше вече в протока. Трябваше дори да се дръпнат настрани, защото изстрелите не преставаха и ядрата на четирите оръдия биеха слепешката.

Все пак можеха да се надяват, че Гранитния дом нямаше да пострада благодарение на предпазливостта на Сайръс Смит, който беше наредил да прикрият прозорците, когато едно ядро мина през вратата и падна в коридора.

— Проклятие! — ревна Пенкроф. — Открили са ни!

Може и да не ги бяха открили, но положително беше, че Боб Харви бе сметнал за уместно да прати едно ядро в съмнителната зеленина, която покриваше само тая част на високата стена. Той дори продължи и второ ядро разкъса зеленината и дупка зина в гранита.

Положението на преселниците ставаше безнадеждно. Убежището им беше открито. Те не можеха да спрат ядрата, нито да се запазят от камъка — парчетата летяха като картеч наоколо им. Оставаше им само да се скрият в горния коридор на Гранитния дом и да оставят жилището си да бъде разрушено, когато долетя глух шум, последван от нечовешки викове.

Сайръс Смит и другарите му се спуснаха към единия прозорец…

Бригът, неудържимо повдигнат от някакъв грамаден смерч, се разцепи на две и за по-малко от десет секунди потъна в морето заедно с престъпния си екипаж!

Глава IV

— Хвръкнаха във въздуха! — извика Хърбърт.

— Да! Също като че Еъртън бе подпалил барута! — отвърна Пенкроф и се хвърли в асансьора заедно с Наб и с момчето.

— Но какво ли е станало? — попита Джедеон Спилет, още смаян от неочакваната развръзка.

— А! Този път ще разберем! — отвърна бързо инженерът.

— Какво ще разберем!…

— После! После! Елате, Спилет. Главното е, че пиратите са унищожени!

И Сайръс Смит помъкна дописника и Еъртън и слезе на брега при Пенкроф, Наб и Хърбърт.

Нямаше вече и помен от брига, не се виждаха дори мачтите му! След като смерчът го повдигна, той легна настрани и при това положение потъна навярно вследствие на някоя грамадна дупка. Но на това място протокът беше дълбок най-много двадесет стъпки и ясно беше, че при това положение коритото на потъналия бриг щеше да излезе на повърхността.

Някои и други останки плаваха на повърхността. Виждаше се цяла купчина от мачти и запасни реи, клетки за кокошки — птиците вътре бяха още живи, — сандъци и бурета, които малко по малко изплаваха на повърхността, след като бяха пробили входниците.

Двете мачти, които се бяха счупили няколко стъпки над гнездата им в палубата, след като бяха скъсали щанги и ванти, скоро изплаваха в протока заедно с платната си, едни от които бяха разперени, а други свити. Но не биваше да оставят отливът да отнесе всички тия богатства и Еъртън и Пенкроф се готвеха да приберат с пирогата всички останки на брега на острова или на островчето. Те се качиха на пирогата и загребаха бързо към потъналия бриг.

Еъртън и Пенкроф имаха достатъчно време да завържат мачтите и гредите с въже, чийто край занесоха на брега пред Гранитния дом. Там преселниците успяха да изтеглят с общи усилия останките от кораба. После пирогата прибра всичко, което плаваше, клетките с кокошки, буретата, сандъците, и ги пренесоха веднага в Комините.

Изплаваха и няколко трупа. Еъртън позна между тях и трупа на Боб Харви и го показа на другаря си, като каза развълнуван:

— Вижте какво бях, Пенкроф!

— Да, но сега не сте това, драги ми Еъртън! — му отвърна морякът.

Цели два часа Сайръс Смит и другарите му издърпваха гредите на пясъка и сваляха от реите и сушаха платната, които бяха съвсем здрави. Говореха малко, толкова бяха погълнати от работата, но колко ли мисли им минаваха през главата! Тоя бриг или по-право всичко, което той съдържаше, беше цяло състояние. И наистина един кораб е един малък свят в пълния смисъл на думата и колонията щеше да се сдобие с голям брой полезни вещи. Също като вещите, които намериха на нос Останка, но в много по-голямо количество.

Като прибраха останките на безопасно място на брега, Сайръс Смит и другарите му решиха да похапнат за малко. Те буквално умираха от глад. И тъй, хапнаха край Комините и през цялото време, разбира се, разговаряха само за неочакваната развръзка, която беше избавила преселниците по толкова чудноват начин.

— Чудноват, наистина чудноват — повтаряше Пенкроф, — защото, трябва да признаем, че тия негодници хвръкнаха във въздуха тъкмо навреме. Още малко и Гранитният дом щеше да стане доста необитаем!

— Представяте ли си как стана тая работа, Пенкроф — запита дописникът, — и какъв беше тоя взрив на кораба?

— Проста работа, господин Спилет! — отвърна Пенкроф. — Един пиратски кораб не е военен кораб! Каторжниците не са моряци! Крюйткамерите на кораба положително са били отворени — нали ни обстрелваха непрестанно — и достатъчно е било само неблагоразумието или невниманието на един човек, за да отидат всички по дяволите!

— Господин Сайръс — обади се Хърбърт, — чудно ми е, че експлозията не е нанесла по-големи поражения. Трясъкът не беше силен, а отломките и скъсаните въжета, общо взето, са малко. Сякаш корабът не е дигнат във въздуха, а по-скоро е потънал.

— И мене ме учудва, Хърбърт — отвърна инженерът. — Но като разгледаме брига, навярно ще си обясним случая.

— Какво, господин Сайръс! — намеси се Пенкроф. — Да не вземете да твърдите, че „Бързия“ чисто и просто е потънал като кораб, който се е блъснал в подводна скала?

— Защо не? — забеляза Наб. — Ако в протока има скали?

— Мълчи, Наб! — отвърна Пенкроф. — Не си си отварял очите както трябва! Много добре видях, че само миг преди да потъне, бригът се дигна на една грамадна вълна, обърна се на левия си борд и потъна. А ако се беше блъснал в някоя скала, той щеше да си потъне мирно и тихо като всеки почтен кораб.

— Там е работата, че той не беше почтен кораб! — възрази Наб.

— Ще видим, Пенкроф, ще видим — каза инженерът.

— Ще видим — добави морякът, — но аз си слагам главата, че в протока няма скали. Я си признайте, господин Сайръс, да не искате да кажете, че и тук има някакво чудо?

Сайръс Смит не отговори.

Това никак не задоволи Пенкроф. Той държеше, че е имало взрив, и не искаше да отстъпи. Никога не би се съгласил, че в самия проток, чието дъно беше от ситен пясък като пясъка на самия бряг и който той беше преминавал много често при отлив, можеше да има подводна скала, която той да не знаеше. С други думи, не се беше разбил в скала. С други думи, имало е взрив.

Трябва да се съгласим, че разсъжденията на моряка бяха доста правилни.

Към един и половина преселниците се качиха на пирогата и се отправиха към мястото, където беше заседнал корабът.

„Бързия“ се подаваше вече над водата. Бригът не беше легнал на едната си страна, защото баластът се беше изместил при потъването, мачтите се бяха счупили и той беше почти с кила нагоре. Обърнала го беше необяснимата, но страхотна сила, която беше подигнала същевременно грамадния смерч.

На носа, от двете страни на кила, на седем-осем стъпки от основата на форщевена корабът беше разцепен най-малко на двадесет стъпки дължина. Там зееха две грамадни дупки, които беше невъзможно да се затъкнат. Не само медната и дървената обшивка бяха изчезнали, станали навярно на прах, но и от самия скелет, от гвоздеите и от тилбите, които го свързваха, нямаше вече и помен. По цялото корито, до самата кърмова част, разпокъсаната обшивка не държеше вече. Фалшкилът бе изкъртен от някаква чудовищна сила, а самият кил, изтръгнат на няколко места от килсона, бе счупен целия надлъж.

— По дяволите! — извика Пенкроф. — Тоя кораб мъчно може да се поправи!

— Не мъчно, а въобще не може да се поправи! — заяви Еъртън.

— Във всеки случай взривът, ако е имало взрив — забеляза Джедеон Спилет на моряка, — е направил странни поражения! Разбил е дъното на кораба, а не палубата и надводната част, както става обикновено! Не, тия грамадни дупки са по-скоро от удар в някоя скала, а не от взрив в крюйткамерата.

— Няма скали в протока! — възрази морякът. — Съгласен съм с всичко друго, само не, че корабът се е блъснал в скалата!

Сайръс Смит и другарите му с брадви в ръце вървяха по полусчупената палуба. Най-различни сандъци я задръстваха и понеже бяха стояли много кратко време под водата, съдържанието им може би не беше повредено.

И преселниците се запретнаха да пренесат целия товар на безопасно място. Водата щеше да залее кораба едва след няколко часа и те използваха тия няколко часа, както трябва. Прибираха най-безразборно всичко, което се намираше на кораба, с намерение после да отделят непотребното.

Във всеки случай преселниците най-напред установиха с крайно задоволство, че бригът беше пълен с най-различни стоки, съдове, тъкани, сечива, с каквито са натоварени обикновено корабите, които търгуват из полинезийските крайбрежия. Имаше изгледи да намерят от всичко по малко, а съгласете се, че точно това беше необходимо за преселниците на остров Линкълн. Преселниците лесно минаха през носа на кърмата, след като разместиха и изнесоха постепенно сандъците, които им препречваха пътя.

И тъй успяха да излязат на кърмата на брига, там, където преди се намираше ютът. На това място, според Еъртън, трябваше да търсят крюйткамерата. Сайръс Смит смяташе, че там не е имало експлозия и не беше изключено някои и други бурета да бяха запазени, а и самият барут, който е обикновено в металическа опаковка, да не бе пострадал от водата.

Така и излезе. Сред голямо количество ядра преселниците намериха двадесетина бурета, обковани отвътре с мед, и ги измъкнаха предпазливо. Пенкроф се увери със собствените си очи, че „Бързия“ не беше потънал вследствие взрив. Оная част на коритото, където се намираше крюйткамерата, беше най-запазена.

— Възможно е! — отвърна упоритият морят. — Но ако става дума за скала, в протока няма никакви скали!

Докато разглеждаха кораба, бяха изминали няколко часа и приливът започваше да се чувства. Трябваше да преустановят спасителната работа.

Беше пет часът вечерта. Преселниците бяха прекалили тежък ден. Те си хапнаха добре и колкото и да бяха уморени след вечерята, не можаха да устоят на желанието да разгледат сандъците, с които беше натоварен „Бързия“.

В повечето сандъци имаше готови дрехи и те, разбира се, много им се зарадваха. Имаше с какво да облекат цяла колония — всякакво бельо, най-различни по големина обувки.

— Сега сме много богати! — казваше Пенкроф. — Но какво ли ще правим всички тия неща?

И всеки миг прозвучаваше по някое гръмко ура на веселия моряк, открил бурета ракия, качета тютюн, огнестрелни и хладни оръжия, бали памук, земеделски, дърводелски, столарски и железарски сечива, сандъци с най-различни семена, които водата не беше успяла да повреди за толкова кратко време. Ах! Колко добре щяха да им дойдат тия неща преди две години! Но и сега, след като изобретателните преселници си бяха направили сами сечива, пак щяха да им вършат работа!

Не биваше да забравят, че шестимата оцелели моряци от „Бързия“, които слязоха на брега, бяха навярно злодеи в пълния смисъл на думата и че трябваше да се пазят от тях. Мостът на Благодарност и мостчетата бяха дигнати, но каторжниците нямаше да се спрат пред една река или рекичка и в отчаянието си такива разбойници можеха да станат много опасни.

По-късно щяха да решат как да се справят с тях, но засега трябваше да пазят сандъците и буретата, които бяха струпани край Комините, и преселниците дежуреха поред цяла нощ.

Нощта мина без никакъв опит за нападение от страна на разбойниците. Бай Юп и Топ стояха на стража на брега под Гранитния дом и лесно щяха да ги подушат.

В следните три дни — 19,20 и 21 октомври — спасиха всичко от стоката и от снаряжението на брига, което имаше известна стойност или можеше да бъде що-годе полезно. Еъртън и Пенкроф на няколко пъти се бяха спускали на дъното на протока и намериха веригите и котвите на брига, баластните му блокове, а даже и четирите топа и ги изкараха на брега с помощта на празни бурета.

Ясно, че и арсеналът на колонията спечели не по-малко, отколкото килерите и складовете на Гранитния дом. Вечно възторженият Пенкроф говореше вече за батарея, с която щяха да охраняват протока и устието на реката. С четирите топа той се наемаше да не позволи и на „най-могъщата флота“ да навлезе във водите на остров Линкълн!

Но тайната на странния край на брига щеше да остане навярно завинаги неизяснена, ако на 30 ноември Наб, като се скиташе по брега, не намери парче тежък железен цилиндър, което носеше всички следи от взрив. Ръбовете на цилиндъра бяха извити и изпочупени сякаш от някакво взривно вещество.

Наб занесе металическото парче на господаря си, който работеше с другите си в Комините.

Сайръс Смит разгледа внимателно цилиндъра, после се обърна към Пенкроф и му каза:

— Вие продължавате да твърдите, приятелю, че „Бързия“ не е потънал от удар, нали?

— Да, господин Сайръс — отвърна морякът, — и вие също знаете много добре, че в протока няма скали.

— Ами ако се е ударил в това парче желязо? — каза инженерът, като му показа счупения цилиндър.

— Какво? В тая тръбичка ли? — извика Пенкроф съвсем недоверчиво.

— Искате ли да знаете какво беше повдигнало онзи смерч? Това! — каза инженерът и показа счупения цилиндър.

— Това ли? — зачуди се Пенкроф.

— Да! Тоя цилиндър е останка от торпила.

— От торпила ли! — ахнаха другарите на инженера.

— А кой е поставил тая торпила? — попита Пенкроф, който не искаше да се предаде.

— Мога да ви кажа само, че не съм аз — отвърна Сайръс Смит. — Но тя е била там и вие сами се уверихте в разрушителната й сила!

Глава V

И тъй всичко се обясняваше с избухването на торпилата под водата. През време на междуособиците Сайръс Смит беше имал случай да изпита страшната разрушителна сила на тия снаряди и не можеше да се излъже. Същият този цилиндър, напълнен с избухливо вещество, с нитроглицерин, пикрат или нещо подобно, бе повдигнал водата в протока като смерч, бе ударил брига в дъното. „Бързия“ не можа да устои на торпилата, която би разбила бронирана фрегата, като обикновена рибарска лодка!

Да! Всичко беше ясно, всичко… с изключение на едно… как бе попаднала торпилата в протока!

— Другари — продължи тогава Сайръс Смит, — не можем вече да се съмняваме, че има някакво тайнствено същество, някакъв корабокрушенец като нас, може би изоставен на нашия остров — повтарям това, за да посветим и Еъртън в необикновените събития, които стават тук от две години. Кой е този непознат благодетел, чиято толкова благоприятна за нас намеса ни избавя вече на няколко пъти? Не мога да си представя. Защо постъпва така, защо продължава да се крие след толкова услуги, които ни направи? Не мога да разбера. Но услугите му са налице, и то услуги, които може да направи само човек с чудотворна сила. И Еъртън му е задължен като нас, защото, ако тоя непознат ме спаси от вълните, след като падна балонът, положително той е написал бележката, която я е сложил в бутилката и я е хвърлил в протока и по тоя начин ни осведоми за положението на нашия другар! Ще добавя също, че той е извлякъл и оставил на нос Останка сандъка, в който имаше всичко, което ни беше необходимо, че той е запалил на възвишението на острова огъня, който ви показа първия път, когато се връщахте от остров Табор, че той е изстрелял сачмата, която намерихме в малкото пекари, че той е поставил в протока торпилата, която унищожи брига — с една дума, на това тайнствено същество се дължат всички непонятни случки, които не можем да си изясним. И тъй, който и да е той, корабокрушенец или изгнаник, ние ще бъдем неблагодарници, ако не се чувстваме никак задължени към него.

— Имате право да говорите така, драги Сайръс — отвърна Джедеон Спилет. — Да, има някакво почти всемогъщо същество, което се крие някъде на острова и прави извънредно големи услуги на колонията ни. Ще добавя даже, че този непознат изглежда си служи с някакви свръхестествени средства, ако може да се говори за свръхестествено в обикновения живот. Той ли е в тайна връзка с нас чрез кладенеца в Гранитния дом и по тоя начин узнава всичките ни намерения?

Забележката на дописника беше правилна и преселниците чувстваха много добре това.

— Да — отвърна Сайръс Смит, — ако сме напълно съгласни, че съществува някакво човешко същество, не можем да откажем, че то разполага със свръхчовешка сила. Това е всъщност тайната, но ако открием човека, ще си изясним и тайната. А сега ето къде е въпросът: трябва ли да зачитаме тайната на този великодушен човек или да направим всичко възможно, за да го открием? Какво е вашето мнение по тоя въпрос?

— Господарю — обади се тогава Наб, — аз мисля, че можем да търсим колкото си искаме този господин, но ще го открием само когато той пожелае.

— Думите ти никак не са глупави, Наб — каза Пенкроф.

— И аз мисля като Наб — отвърна Джедеон Спилет, — но това не значи, че не трябва да го търсим. Ще намерим ли или няма да намерим това тайнствено същество — друг въпрос, но ще си изпълним поне задължението към него.

— И на мене ми се иска — каза Пенкроф. — Не съм любопитен, но бих дал на драго сърце едното си око, за да застана лице с лице срещу тоя приятел! Представям си го красив, едър, силен, с хубава брада, косите му излъчват сияние и той лежи на облаците с голямо кълбо в ръката!

— Е, Пенкроф, та ти ни описваш самия Бог-отец! — обади се Джедеон Спилет.

— Може, господин Спилет — отвърна морякът, — но така си го представям!

— А вие, Еъртън? — запита инженерът.

— Господин Смит — отвърна Еъртън, — аз мисля, че трябва да направим всичко, за да открием непознатия благодетел. Може да е сам. Може да страда. Може би трябва да започне нов живот. И аз, както казахте, съм му задължен и трябва да му се отплатя. Той, само той може да е идвал на остров Табор, той е открил клетника, с когото се запознахте, и ви е съобщил, че там има един нещастник, който трябва да се спаси!… И тъй благодарение на него аз станах пак човек!… Не, никога няма да забравя това!

— Решено — заяви тогава Сайръс Смит. — Ще започнем издирванията си колкото се може по-скоро. Няма да оставим непрегледана нито една част на острова. Ще преровим и най-затънтените му кътчета и нека нашият незнаен приятел ни прости в името на добрите ни намерения!

Няколко дни преселниците бяха заети усилено с жътвата и коситбата. Преди да пристъпят към проучването на непознатите досега части на острова, те искаха да привършат цялата неотложна работа.

А топовете, които взеха от брига, бяха чудни оръдия от лята стомана и по настояване на Пенкроф ги дигнаха с макари и скрипци до самата площадка на Гранитния дом. Нагласиха бойници между прозорците и много скоро дългите дула блеснаха на гранитната стена. От такава височина тия огнени гърла можеха действително да обстрелват целия залив Обединение. Получи се същински малък Гибралтар и всеки кораб, застанал пред островчето, щеше да бъде неизбежно изложен на огъня на тая въздушна батарея.

— Господин Сайръс — каза един ден Пенкроф, на 8 ноември, — привършваме с въоръжението и мисля, че трябва да изпитаме далекобойността на оръдията си.

— Да опитаме, Пенкроф — отвърна инженерът. — Все пак аз мисля, че не бива да правим опит с обикновения барут, който държа да не пипаме, а с пироксилин, тъй като от него винаги можем да имаме, колкото си искаме.

Излишно е да споменаваме, че топовете бяха в отлично състояние. След като ги извадиха от водата, Пенкроф се беше потрудил да ги лъсне, както трябва. Колко часа само той търка, смазва, лъска и чисти затвора, жилото, притегателния винт!

И тъй тоя ден в присъствието на цялата колония, с бай Юп и Топ начело, опитаха един след друг и четирите топа. Напълниха ги с пироксилин, като имаха предвид взривната му сила, която както споменахме вече, е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут. Ядрата бяха цилиндроконични.

Чу се страшен трясък, но оръдието издържа, преселниците се спуснаха към прозореца и видяха, че ядрото ощърби скалите на нос Челюст на около пет мили от Гранитния дом и изчезнаха в залив Акула.

— Е, господин Сайръс — извика Пенкроф, чиито „ура“ можеха да съперничат на трясъка на оръдията, — какво ще кажете за нашата батарея? Всички пирати в Тихия океан могат да заповядат пред Гранитния дом! Няма и да припарят на острова без наше разрешение!

— Повярвайте, Пенкроф — отвърна инженерът, — по-добре ще бъде да не изпадаме в такова положение.

— Чакайте, господин Сайръс — сети се морякът, — какво ще правим с шестимата обесници, които се скитат из острова? Тия пирати са истински ягуари и мисля, че не бива да се колебаем, а да ги изтребим до един! Какво ще кажете, Еъртън? — добави Пенкроф, като се обърна към другаря си.

Еъртън не отговори веднага и Сайръс Смит съжаляваше, че Пенкроф му постави малко необмислено тоя въпрос. И той се развълнува много, когато Еъртън отговори смирено:

— И аз бях един от тия ягуари, господин Пенкроф, и нямам право да говоря…

И бавно излезе.

Пенкроф разбра грешката си.

— Ей че проклето говедо съм бил! — извика той. — Бедният Еъртън! А той има право да си каже мнението като всеки един от нас!…

— Да — каза Джедеон Спилет, — но неговата сдържаност му прави чест. Трябва да уважаваме това негово чувство към тъмното му минало.

— Разбирам, господин Спилет — отвърна морякът, — и вече няма да обеля нито дума. Предпочитам да си глътна езика, отколкото да наскърбя Еъртън. Но на въпроса. Мисля, че тия разбойници не заслужават съжаление и трябва да прочистим острова колкото се може по-скоро от тях.

— Може да се променят! — каза Сайръс Смит. — А може и да се разкаят…

— Да се разкаят! Те ли? — възкликна морякът и дигна рамене.

— Пенкроф, не забравяй Еъртън! — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръка. — Той стана честен човек!

Пенкроф погледна един по един другарите си. Никога не беше му минало през ума, че предложението му ще срещне каквото и да било колебание. Грубата му природа не можеше и да допусне, че ще се помирят с мръсниците, които бяха слезли на острова, и гледаше на тях като на хищници, които трябваше да бъдат изтребени с чиста съвест и без колебание.

— Я гледай! — каза той. — Всички ли сте против мен? Да не искате да бъдем милосърдни към тези обесници? Добре. Само дано не се разкайваме!

— Няма никаква опасност, ако си отваряме добре очите! — заяви Хърбърт.

— Кой знае! — каза дописникът, който не се обаждаше много. — Те са шестима и са добре въоръжени. Ако всеки от тях се спотаи в някой кът и стреля по някой от нас, те скоро ще станат господари на острова.

— Защо не са го направили досега? — възрази Хърбърт. — Ясно е, че не очакват никаква полза от това. Пък и ние сме шестима.

И тъй ето как решиха да се държат с пиратите, макар че Пенкроф не предвещаваше в случая нищо добро. Нямаше да ги нападат, но щяха да бъдат нащрек. В края на краищата островът беше голям и плодороден. Ако поне капка честност беше останала в някое кътче от душата на тия нещастници, те можеха да се поправят. Единственият изход за тях при положението, в което се намираха, не беше ли да се разкаят и да заживеят като честни хора? Във всеки случай, макар и само от човечност, преселниците решиха да почакат. Те може би нямаше да имат вече възможността да се движат като преди най-спокойно в острова. Дотогава се пазеха само от хищниците, а сега шест разбойника, може би от най-опасните, бродеха по острова им. Положението без съмнение беше тежко и някои по-страхливи хора можеха да изпаднат в ужас.

Но какво от това! Засега преселниците имаха право, а не Пенкроф! А какво щеше да стане после? Въпрос на бъдещето!

Глава VI

Но главната грижа на преселниците си оставаше пълното проучване на острова, което бяха решили да направят, и което сега щеше да има двойна цел: първо, да открият тайнственото лице, в чието съществуване вече не се съмняваха, и да узнаят същевременно какво беше станало с пиратите, къде се бяха скрили, какъв живот водеха и доколко можеха да бъдат опасни.

През деветте дни, които останаха до тръгването, решиха да привършат работата си от възвишение Обзор.

Необходимо беше Еъртън да се върне в кошарата, където домашните животни имаха нужда от грижите му. Решиха да прекара там два дни и да се прибере в Гранитния дом, след като остави много храна в яслите.

Преди да тръгне, Сайръс Смит го попита не иска ли някой от тях да го придружи, тъй като островът не беше вече така безопасен както преди.

Еъртън отвърна, че е излишно, че няма нужда от никаква помощ и че всъщност не се бои от нищо. Ако се случи нещо в кошарата или в околността, той ще телеграфира веднага на преселниците в Гранитния дом.

И Ейртон тръгна на 9 ноември още призори с колата, която беше впрегната само с една онага, и след два часа телеграфът извести, че в кошарата всичко беше в ред.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт намериха време да прескочат до Порт Балон. Морякът много искаше да разбере дали пиратите бяха открили заливчето, в дъното на което стоеше на котва „Бонадвенчър“.

— Тия господа тръгнаха по южния бряг — забеляза той — и ако са продължили по крайбрежието, опасно е да не са открили малкото ни пристанище, а в такъв случай няма да има и помен от нашия „Бонадвенчър“.

Опасенията на Пенкроф бяха основателни и едно отиване до Порт Балон беше напълно уместно.

И морякът, и другарите му тръгнаха добре въоръжени на 10 ноември следобед. Претърсиха окрайнината от двете страни на пътя — и откъм гъстата гора, и към Тадорнското блато. Не откриха никаква следа от бегълците, които навярно още не знаеха колко бяха преселниците и с какво оръжие разполагаха и се бяха скрили в най-недостъпните местности на острова.

Когато стигнаха Порт Балон, Пенкроф с голяма радост установи, че „Бонадвенчър“ си стоеше спокойно закотвен в тясното заливче. Освен това Порт Балон беше така добре прикрит сред високите канари, че никой не можеше да го открие нито от морето, нито откъм сушата и човек можеше да го види само или ако се качеше на някоя канара, или ако попаднеше в самото заливче.

— Имаме щастие — добави Хърбърт, — защото ако бяха открили „Бонадвенчър“, щяха да избягат с него и ние нямаше как да се върнем скоро на остров Табор.

— Истина — забеляза дописникът, — на всяка цена трябва да оставим там една бележка с местоположението на остров Линкълн и с указания къде се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере.

— Е, „Бонадвенчър“ е налице, господин Спилет — отвърна морякът, — и той, и екипажът му са готови да отплават при първия сигнал!

— Аз мисля, Пенкроф, че трябва да направим това веднага щом привършим с проучването на острова. Не е изключено в края на краищата непознатият, когото търсим, да знае много неща и за двата острова.

Когато разговаряха така, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет се бяха качили на „Бонадвенчър“ и вървяха вече по палубата. Изведнъж морякът впери поглед в кнехта, на който беше навито котвеното въже:

— По дяволите! — извика той. — Това е вече много!

— Какво има, Пенкроф? — запита дописникът.

— Аз не съм връзвал тоя възел!

И Пенкроф показа връвта, с която беше завързано котвеното въже за самия кнехт, за да не се размотава.

— Как, не сте ли вие? — попита Джедеон Спилет.

— Кълна се, не! Тоя възел е плосък, а аз съм свикнал да правя два полуключа.

— Лъжете се, Пенкроф.

— Не се лъжа! — заяви морякът. — Това е навик, а навик лесно не се изменя!

— Тогава да не би разбойниците да са идвали на кораба? — запита Хърбърт.

— Не зная — отвърна Пенкроф. — Зная само, че някой е дигнал котвата на „Бонадвенчър“ и после пак я е спуснал! А! Ето и друго доказателство! Отпускали са котвеното въже и предпазителят не стига до клюза. Повтарям ви, че някой е плавал с нашия кораб!

— Но ако каторжниците са плавали с него, те щяха да го ограбят или пък да избягат…

— Да избягат!… Къде?… На остров Табор ли?… — възрази Пенкроф. — Мислите ли, че ще се излагат така с толкова малко корабче?

Морякът беше така положителен, че Джедеон Спилет и Хърбърт не можеха да му противоречат. Явно беше, че корабът бе пътувал близо или далеч, след като Пенкроф го беше оставил в Порт Балон. За моряка нямаше никакво съмнение, че котвата е била вдигана и после пак спусната на дъното. А за какво са били тези две маневри, ако корабчето не е било използвано за някое пътешествие?

— Как ли не сме видели „Бонадвенчър“, когато е излязъл в открито море? — забеляза дописникът, който искаше да направи всички възможни възражения.

— Е, господин Спилет — отвърна морякът, — достатъчно е човек да тръгне нощем при попътен вятър и след два часа няма да се вижда от острова!

Когато се върнаха в Гранитния дом, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет разказаха на инженера какво се беше случило. Сайръс Смит обеща на моряка, че ще проучи част от протока между островчето и брега, за да види има ли възможност да си направят изкуствено пристанище с помощта на бентове. По тоя начин „Бонадвенчър“ щеше да бъде винаги край тях, пред очите на преселниците, а в случай на нужда — и под ключ.

Същата вечер телеграфираха на Еъртън да докара от кошарата две кози, които Наб искаше да пусне в ливадите на възвишението. Чудно нещо, Еъртън не потвърди, че беше получил телеграмата, както правеше обикновено. Това зачуди инженера. Но можеше Еъртън да не е бил в това време в кошарата или дори да беше на път за Гранитния дом. И наистина той тръгна преди два дни и се условиха да се върне на 10 вечерта или най-късно на 11 сутринта.

И тъй преселниците почакаха Еъртън да се покаже на възвишението. Наб и Хърбърт даже се навъртаха край моста, за да го спуснат веднага щом приятелят им се появи.

Но към десет часа Еъртън го нямаше никакъв. Тогава решиха да пратят втора телеграма и да искат незабавен отговор.

Звънецът в Гранитния дом остана ням.

Преселниците много се разтревожиха. Какво ли се беше случило? Еъртън не се ли намираше вече в кошарата или ако се намираше там, да не му беше отнета възможността да отговаря? Да отидат ли в кошарата в тая тъмна нощ?

Поспориха. Едни искаха да тръгнат, други да останат.

— Слушайте — забеляза Хърбърт, — да няма някаква повреда в телеграфния апарат и той да не работи вече?

— Възможно е — каза дописникът.

— Да почакаме до утре — предложи Сайръс Смит. — Наистина не е изключено Еъртън да не е получил телеграмата ни или пък ние да не сме получили отговора му.

Почакаха, но бяха, разбира се, доста разтревожени. На 11 ноември още призори Сайръс Смит пак телеграфира, но не получи никакъв отговор. Изпрати още една телеграма: пак никакъв отговор.

— Да идем в кошарата! — каза той.

— И да се въоръжим добре! — добави Пенкроф. Веднага решиха да оставят някого в Гранитния дом и се спряха на Наб. След като изпрати другарите си до река Глицерин, той щеше да дигне моста, да се скрие зад някое дърво и да дебне тяхното завръщане.

А в случай че пиратите се явяха и се опитаха да минат на възвишението, той трябваше да се помъчи да ги спре с пушката си, а ако не успееше, веднага да се прибере в Гранитния дом — дигнеше ли асансьора, за него вече нямаше да има никаква опасност.

В шест часа сутринта инженерът и тримата му другари минаха река Глицерин, а Наб се скри зад едно леко възвишение, където се издигаха няколко високи драконови дървета на левия бряг на реката.

Преселниците напуснаха възвишение Обзор и свиха веднага по пътя за кошарата. Те стискаха пушки, готови за стрелба и при най-малката опасност. И двете карабини, и пушките бяха напълнени с патрони.

Ведно с пътя Сайръс Смит и другарите му следяха и телеграфната жица, която свързваше Гранитния дом с кошарата. Те изминаха към две мили и още не бяха забелязали никакво прекъсване. Но скоро инженерът забеляза, че жицата не беше вече така добре опъната и най-после, когато пред стълб № 74, Хърбърт, който вървеше напред, извика:

— Жицата е скъсана!

Другарите му забързаха и стигнаха мястото, където момчето беше спряло.

Там стълбът беше съборен и препречваше пътя. Установиха, че линията беше прекъсната, и явно беше, че никаква телеграма не можеше да се предаде нито от Гранитния дом до кошарата, нито от кошарата до Гранитния дом.

— Тоя стълб не е свален от вятъра! — забеляза Пенкроф.

— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Земята под него е разкопана и си личи, че го е изкъртил човек.

— И жицата е скъсана — добави Хърбърт, като показа двата края на желязната жица, която беше скъсана със сила.

Преселниците се намираха на средата на пътя от Гранитния дом за кошарата. Оставаха им още две мили и половина. Тръгнаха тичешком.

И наистина опасно беше да не се е случило нещо лошо в кошарата. Еъртън можеше да им е телеграфирал и те да не са получили телеграмата, но не това плашеше толкова другарите му, а друго, по-необяснимо обстоятелство — Еъртън беше обещал, че ще се прибере вечерта, а го нямаше никакъв. А и връзката между Гранитния дом и кошарата не беше прекъсната случайно, нали само разбойниците имаха интерес да я прекъснат?

И преселниците тичаха със свито сърце. Те се бяха привързали искрено към новия си другар. Дали нямаше да го намерят убит от ръката на ония, на които е бил някога водач?

Най-после и оградата се мярна сред дърветата. Нямаше никаква следа от повреда. Вратата беше затворена както обикновено. Дълбока тишина цареше в кошарата. Не се чуваше ни обичайното блеене на муфлоните, нито гласът на Еъртън.

— Да влезем! — каза Сайръс Смит.

И инженерът се спусна напред, а другарите му дебнеха на двадесетина крачки зад него и бяха готови за стрелба.

Сайръс Смит дръпна вътрешното резе на вратата и се готвеше да бутне едното й крило, когато Топ залая силно. Над оградата се чу изстрел и екна болезнен вик.

Хърбърт, ударен с куршум, лежеше на земята!

Глава VII

При вика на Хърбърт Пенкроф захвърли пушката си и се завтече към него.

— Убиха го! — извика той. — Убиха момчето ми! Те го убиха!

Сайръс Смит и Джедеон Спилет също се спуснаха към Хърбърт. Дописникът слушаше дали сърцето на клетия момък продължаваше да бие.

— Жив е! — каза той. — Но трябва да го пренесем…

— Тогава в кошарата! — извика Пенкроф.

— Почакайте — каза Сайръс Смит.

И се спусна вляво, така че да заобиколи оградата. Там той се натъкна на един разбойник, който се прицелваше в него и проби шапката му с един куршум. Само след миг, преди да успее да стреля втори път, той падна, прободен в сърцето от ножа на Сайръс Смит, по-сигурен от пушката му.

В това време Джедеон Спилет и морякът се изкатериха на оградата, прекрачиха я, скочиха в двора, дръпнаха гредите, които залостваха вратата отвътре, втурнаха се в къщата, която беше празна, и след малко клетият Хърбърт лежеше на леглото на Еъртън.

След миг и Сайръс Смит беше край него.

Като видя бездушния Хърбърт, морякът изпита страшна мъка. Той плачеше, ридаеше, искаше да си разбие главата в стената. Инженерът и дописникът не можеха да го успокоят. И те бяха много развълнувани. Думите засядаха в гърлото им.

Все пак те направиха всичко, което зависеше от тях, за да изтръгнат от смъртта горкото дете, което береше душа пред очите им. Животът на Джедеон Спилет беше осеян с много премеждия и той имаше известни познания по обща медицина. Разбираше от всичко по малко и на няколко пъти вече беше имал случаи да лекува хора, ранени с нож или с пушка. И с помощта на Сайръс Смит той пристъпи към първите грижи, които изискваше състоянието на Хърбърт.

Най-напред дописникът беше изненадан от общата слабост, която беше обзела Хърбърт, слабост, която се дължеше на загубената кръв или на някакво вълнение, или пък куршумът беше засегнал доста силно някоя кост и беше причинил силно сътресение.

Хърбърт беше смъртноблед и сърцето му биеше толкова слабо, че Джедеон Спилет го чуваше само от време на време, като че всеки миг можеше да спре. В същото време момъкът беше почти в пълно безсъзнание. А това беше много лош признак.

Разгърдиха Хърбърт, спряха кръвта с кърпи и я измиха със студена вода.

Раната се появи. На гърдите между третото и четвъртото ребро имаше яйцевидна дупка. Там куршумът бе пронизал Хърбърт.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет обърнаха тогава бедното момче и то изстена така слабо, че можеше да се помисли, че това беше последната му въздишка.

Друга рана кървеше на гърба на Хърбърт и куршумът, който я беше отворил, веднага падна.

— Слава богу! — каза дописникът. — Куршумът не е останал в тялото и няма да става нужда да го вадим.

— А сърцето?… — запита Сайръс Смит.

— Сърцето не е засегнато, иначе Хърбърт щеше да бъде мъртъв!

— Мъртъв ли е! — изрева Пенкроф.

Морякът беше чул само последните думи на дописника.

— Не, Пенкроф, не! — отвърна Сайръс Смит. — Не е мъртъв. Сърцето му продължава да бие! Той дори изстена. Но заради самия него успокойте се! Имаме нужда от цялото си хладнокръвие. Внимавайте да не го загубим, приятелю!

Морякът млъкна, но в него стана някакво сътресение и едри сълзи обляха страните му.

А Джедеон Спилет се мъчеше да възстанови познанията си и да пристъпи към лечението. Според наблюденията му за него вече нямаше някакво съмнение, че куршумът, който се бе забил в гърдите на Хърбърт, беше излязъл отзад. Но какви ли поражения беше направил този куршум? Кои важни органи беше засегнал? Въпрос, на който и един професионален хирург едва ли можеше да отговори веднага, какво оставаше за дописника.

Но той знаеше едно: трябваше да предотврати възпалението на засегнатите части, после да предотврати и треската, която щеше да се яви като последица от тая смъртоносна може би рана! Но как да се бори с треската? По какъв начин да предотврати възпалението?

Във всеки случай необходимо беше да превържат веднага двете рани. Джедеон Спилет сметна за излишно да предизвика ново кръвотечение, като промие раните с хладка вода и притисне краищата им. Хърбърт беше изгубил вече много кръв и беше много слаб.

И дописникът реши да промие раните само със студена вода.

Извърнаха Хърбърт на лявата му страна и го придържаха в това положение.

— Не бива да се движи — заяви Джедеон Спилет. — Той е в най-благоприятното положение, гнойта от раните на гърдите и на гърба може да се изтича свободно и му е необходима пълна почивка.

Джедеон Спилет отново почна да разглежда много внимателно ранения. Хърбърт продължаваше да бъде страшно блед и дописникът се уплаши.

— Сайръс — каза той, — аз не съм лекар… и съм страшно объркан… Трябва да ми помогнете със съветите си, с опитността си!

— Успокойте се… приятелю — отвърна инженерът и стисна ръката на дописника. — Бъдете хладнокръвен… Мислете само за едно: трябва да спасим Хърбърт!

Тия думи възвърнаха на Джедеон Спилет самообладанието, което силното чувство за отговорност го беше накарало да изгуби за миг в отчаянието си. Той седна край леглото. Сайръс Смит стоеше прав. Пенкроф беше скъсал ризата си и несъзнателно нищеше нищелки за превръзките.

Тогава Джедеон Спилет обясни на Сайръс Смит, че мисли най-напред да спре кръвта, но без да затваря двете рани, и по тоя начин да ускори зарастването им, тъй като вътрешните органи бяха засегнати и не биваше да оставят да се събере гной в гърдите.

Сайръс Смит се съгласи напълно и решиха да превържат двете рани, без да се опитват да ги затварят веднага. За щастие изглежда, че нямаше нужда да ги отварят.

Но преселниците имаха ли някакъв сигурен лек, за да се борят срещу възпалението, което щеше да последва?

Да, имаха и природата щедро ги беше дарила с него! Имаха студена вода, с други думи, най-могъщото успокоително средство против възпаление на рани, най-сигурното лечебно средство при тежки случаи, което днес се прилага от всички лекари. Студената вода има и друго преимущество — тя не дразни никак раната и прави излишни всякакви превръзки, грамадно преимущество, тъй като от опит се знае, че първите дни въздухът е гибелен за раните.

Джедеон Спилет и Сайръс Смит се вслушаха в простото здраво чувство и постъпиха, както би постъпил и най-добрият хирург. Те сложиха кърпи върху двете рани на клетия Хърбърт и непрестанно ги топяха в студена вода.

Морякът запали най-напред огнището в къщата, гдето имаше всичко, което беше необходимо, за да преживеят. Кленовата захар и билките — същите, които сам момъкът беше събирал по бреговете на езерото Грант, им позволиха да му сварят няколко разхладителни питиета, които той изпи в пълно безсъзнание. Треската му беше много силна и целия ден и през нощта Хърбърт не дойде на себе си. Животът му висеше на косъм и тоя косъм можеше да се скъса всеки миг.

На следния ден, 12 ноември, Сайръс Смит и другарите му се обнадеждиха малко. Хърбърт дойде на себе си, след като беше дълго време в безсъзнание. Той отвори очи и позна Сайръс Смит, дописника, Пенкроф. Промълви даже някоя и друга дума. Не знаеше какво се беше случило. Казаха му и Джедеон Спилет го помоли да си лежи напълно неподвижен и му обясни, че животът му е вън от всякаква опасност и че раните му ще заздравеят за няколко дни. Всъщност Хърбърт не усещаше почти никакви болки, а водата, с която ги обливаха непрестанно, не позволяваше на раните да се възпалят. Гнойта изтичаше равномерно, треската изглежда нямаше да се засили и имаха основание да се надяват, че страшната рана нямаше да причини никаква беда. На Пенкроф малко по малко му поолекна. Той седеше като милосърдна сестра или като майка край леглото на чедото си.

Хърбърт отново заспа, но сънят му изглеждаше по-спокоен.

— Кажете ми пак, че има надежда, господин Спилет! — повтаряше Пенкроф. — Кажете пак, че ще спасите Хърбърт!

— Ще го спасим, ще го спасим, Пенкроф! — отговаряше дописникът. — Раната е тежка и куршумът може да е минал през белия дроб, но не го е засегнал смъртоносно.

— Чул ви господ! — повтаряше Пенкроф.

Близко е до ума, че първите двадесет и четири часа, които прекараха в кошарата, преселниците гледаха само как да спасят Хърбърт. Те и не помисляха за опасността, която ги грозеше, ако разбойниците се върнеха, нито какви мерки трябваше да вземат за в бъдеще.

Но тоя ден, докато Пенкроф бдеше край леглото на болния, Сайръс Смит и дописникът обмислиха какво да правят. Най-напред обходиха кошарата. Нямаше и помен от Еъртън.

— Нещастният, трябва да е бил нападнат ненадейно и понеже не е човек, който да се даде току-така, те са го убили — каза Сайръс Смит.

— Да! Има такава опасност! — отвърна дописникът. — После навярно разбойниците са се настанили в кошарата, дето са намерили всичко в изобилие, и са избягали чак когато са ни видели, че идваме. Явно, че тогава Еъртън, жив или мъртъв, не е бил вече тук.

— Трябва да претърсим гората и да прочистим острова от злодеи! — заяви инженерът. — Пенкроф имаше право, когато искаше да ги изтребим като хищни зверове. Тогава нямаше да ни сполетят тия нещастия!

— Да — отвърна дописникът, — но сега вече имаме право да бъдем безмилостни!

— Във всеки случай — каза инженерът — ние сме принудени да чакаме известно време и да останем в кошарата, докато имаме възможност да пренесем безопасно Хърбърт в Гранитния дом.

— Ами Наб? — попита дописникът.

— Наб е в безопасност.

— Ами ако се разтревожи от отсъствието ни и реши да тръгне насам?

— Не бива да идва! — отвърна бързо Сайръс Смит. — Ще го убият по пътя!

— Да, но много е възможно да тръгне да ни търси!

— Ех, ако поне телеграфът продължаваше да работи, можехме да го предупредим! Но сега е невъзможно! А не можем да оставим Пенкроф и Хърбърт сами!… Вижте какво! Ще ида сам в Гранитния дом.

— Не, Сайръс, не! — възрази дописникът. — Не бива вие да се излагате! Смелостта ви няма да ви помогне. Тия мръсници навярно дебнат кошарата и са се спотаили в гъстата гора наоколо. Ако тръгнете, скоро ще трябва да оплакваме две жертви вместо една!

— Но Наб? — повтаряше инженерът. — Вече двадесет и четири часа откакто няма никакво известие от нас! Ще тръгне да ни търси!

— А той няма да се пази като нас и ще го убият! — добави Джедеон Спилет.

— Няма ли някакъв начин да го предупредим?

Докато инженерът размисляше, погледът му се спря на Топ, който сновеше насам-натам, сякаш искаше да каже: „Не ме ли виждате? Аз съм тук!“

— Топ! — викна инженерът. Топ скочи при господаря си.

— Да, Топ ще отиде! — заяви дописникът, който беше разбрал намерението на инженера. — Топ ще се промъкне там, където ние няма да можем да минем. Той ще извести в Гранитния дом какво става в кошарата, а ние ще разберем какво има в Гранитния дом.

— Да не губим време! — отвърна Сайръс Смит. — Да не губим време!

Джедеон Спилет откъсна бързо лист от бележника си и написа следните няколко реда:

„Хърбърт е ранен. Ние сме в кошарата. Отваряй си очите. Не напускай Гранитния дом. Има ли наоколо разбойници? Отговори чрез Топ.“

Кратката бележка съдържаше всичко, което Наб трябваше да научи, а същевременно и всичко, което преселниците искаха да узнаят. Сгънаха я и я мушнаха под гердана на Топ, така че да личи.

— Топ, хайде, кучето ми! — каза инженерът и погали животното. — Наб, Топ, Наб! Хайде, хайде!

Топ скочи при тия думи. Той разбираше, сещаше се какво искаха от него. Пътят от кошарата за Гранитния дом му беше добре познат. Можеше да го измине за по-малко от половин час и основателно беше да се вярва, че там, където Сайръс Смит и дописникът не биха могли да минат безопасно, Топ лесно щеше да се промъкне сред тревата или край гората и никой нямаше да го забележи…

Инженерът отиде до вратата на кошарата и отвори едното й крило.

— Наб, Топ, Наб! — повтори още веднъж инженерът и протегна ръка към Гранитния дом.

Топ изскочи навън и изчезна почти веднага.

— Ще стигне! — заяви дописникът.

— Да, и ще се върне. Верният ми Топ!

— Колко е часът? — попита Джедеон Спилет.

— Десет.

— След един час ще бъде тук. Ще го чакаме да се върне.

Затвориха вратата на кошарата. Инженерът и дописникът се прибраха в къщата. Хърбърт спеше дълбок сън. Пенкроф сменяйте редовно мокрите кърпи. Джедеон Спилет видя, че засега няма никаква работа, и се захвана да приготви нещо за похапване, като поглеждаше оная част на оградата, която се опираше в планинското разклонение и откъдето можеха да ги нападнат.

Преселниците чакаха доста неспокойни завръщането на Топ. Малко преди единадесет часа Сайръс Смит и дописникът с карабина в ръце застанаха зад вратата, готови да я отворят при първия лай на кучето си. Те бяха положителни, че ако Топ стигнеше благополучно в Гранитния дом, Наб веднага щеше да го прати да се върне.

И двамата бяха там от десетина минути, когато екна изстрел и веднага последва продължителен лай.

Инженерът отвори вратата, видя дим на стотина крачки в гората и стреля в тая посока.

Топ скочи веднага в кошарата и инженерът залости бързо вратата.

— Топ! Топ! — извика той и прегърна едрата глава на умното куче.

На врата му имаше бележка и Сайръс Смит прочете следните думи, написани с едрия почерк на Наб:

„Около Гранитния дом няма пирати. Няма да мръдна. Бедният господин Хърбърт!“

Глава VIII

И тъй разбойниците бяха още там и дебнеха кошарата, решени да избият преселниците един по един! Единственият изход беше да ги изтребят като хищни зверове. Но трябваше да внимават много, защото престъпниците бяха в по-изгодно положение, тъй като виждаха, без да бъдат видени, и можеха да изненадат преселниците с някое бързо нападение, без да има някаква възможност те да бъдат изненадани.

И Сайръс Смит реши да останат в кошарата, дето всъщност имаше храна за доста дълго време. В къщата на Еъртън имаше всичко необходимо, а разбойниците, изплашени от идването на преселниците, не бяха успели да я разграбят. Както обясняваше Джедеон Спилет, събитията по всяка вероятност се бяха развили така: шестимата разбойници, които слязоха на острова и тръгнаха по южния бряг, после са заобиколили полуостров Змия, но не са посмели да навлязат в горите Фар-уест и са стигнали устието на река Водопад. Тогава са тръгнали по десния бряг на реката и са стигнали в полите на планината Франклин, потърсили са там къде да се скрият и много лесно са открили кошарата, гдето тогава не е имало никакъв човек. Там те по всяка вероятност са се настанили и са очаквали да наближи часът да изпълнят престъпните си намерения. Еъртън ги изненадал с идването си, но те са успели да заловят нещастника и после… лесно можеше да се разбере какво бе станало!

Сега разбойниците бяха петима наистина, но бяха добре въоръжени, скитаха се в гората и да излязат от кошарата, значеше да се изложат на куршумите им, без да могат да се предпазят или да ги преварят.

— Търпение! Това е единственият изход! — повтаряше Сайръс Смит. — Когато Хърбърт оздравее, ще претърсим целия остров и ще се оправим с разбойниците. Това ще бъде целта на нашата експедиция, а в същото време…

— Ще открием и тайнствения си покровител — добави Джедеон Спилет и довърши мисълта на инженера. — А трябва да си признаем, Сайръс, че тоя път неговата закрила ни липсва, и то точно когато ни е най-необходима.

— Кой знае! — отвърна инженерът.

— Какво искате да кажете? — запита дописникът.

— Мъките ни още не са се свършили, драги ми Спилет, и не е изключено той пак да има случай да се намеси. Но не става дума за това. Животът на Хърбърт преди всичко!

Това беше най-тежката грижа на преселниците. Няколко дни изминаха и за щастие състоянието на бедния момък не се влоши. А не е малка работа да не дадеш възможност на болестта да се развие! Студената вода, с която мокреха непрестанно кърпите, не позволи да се яви никакво възпаление на раните. Дописникът дори мислеше, че тая вода, в която имаше и малко сяра — това можеше да се обясни с близостта на вулкана, — спомагаше пряко и за заздравяването на раните. Гной вече имаше много по-малко и благодарение на непрестанните грижи, с които беше заобиколен, Хърбърт се възвръщаше към живота и треската му постепенно намаляваше. Не му даваха да яде почти нищо и затова беше много слаб, но разхладителни питиета имаше в изобилие и пълната почивка беше много полезна за него.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф превързваха много умело ранения младеж. Те пожертваха всичкото бельо, което се намираше в къщата. Раните на Хърбърт, покрити с компреси и нищелки, бяха привързани нито много стегнато, нито много хлабаво, така че зарастваха, без да се яви каквото и да било възпаление. Дописникът превързваше много грижливо раните, защото знаеше много добре, че превръзките са от голямо значение, и повтаряше на другарите си това, което доста лекари си признават най-чистосърдечно: една добре превързана рана се среща по-рядко от една добра операция.

След десет дни, на 22 ноември, Хърбърт беше значително по-добре. Даваха му вече по малко храна. Страните му се зачервяваха и кротките му очи се усмихваха вече на болногледачите му. Той говореше по малко въпреки усилията на Пенкроф, който бъбреше непрестанно, за да не му позволи да вземе думата, и разказваше най-невероятни истории. Хърбърт го запита за Еъртън, тъй като мислеше, че той е в кошарата, и беше изненадан, че не го виждаше край себе си. Но морякът не искаше да наскърби Хърбърт и му каза само, че Еъртън бил отишъл при Наб, за да бранят заедно Гранитния дом.

— Ах, тия пирати! — казваше той. — Не заслужават никаква милост! А господин Сайръс искаше да ги спечели с добро! Ще им дам аз на тях едно добро, но с някой куршум от по-голям калибър!

— Не сте ли ги виждали оттогава? — попита Хърбърт.

— Не, момчето ми — отвърна морякът, — но ще ги намерим и когато оздравееш, ще видим дали тия подлеци, които стрелят в гръб, ще посмеят да излязат насреща ни!

— Но аз съм още много слаб, добри ми Пенкроф.

— Е, ще закрепнеш лека-полека! Какво е един куршум в гърдите? Дребна работа! Колко пъти са ме ранявали, пък я ме виж какъв съм!

С една дума, всичко, изглежда, отиваше на добре и ако не се явеше някакво усложнение, Хърбърт можеше да се смята за излекуван. Но какво щяха да правят преселниците, ако положението му се беше влошило? Ако например куршумът беше останал в тялото му или ако трябваше да му се отреже крак или ръка?

— Не — казваше понякога Джедеон Спилет, — тръпки ме побиват, като си помисля за това!

— И все пак, ако трябваше да се направи такова нещо — му отговори един ден Сайръс Смит, — нямаше да се колебаете, нали?

— Не, Сайръс! — заяви Джедеон Спилет. — Но добре че не се яви такова усложнение!

Както при толкова други случаи преселниците бяха прибягнали към своя здрав разум, който вече много пъти им беше помагал, и благодарение на общите си познания и тоя път сполучиха! Но нямаше ли да настъпи ден, когато всичките им познания нямаше да им помогнат? Те бяха съвсем сами на този остров. А хората се допълват и са необходими един на друг само в обществото! Сайръс Смит знаеше много добре това и често се питаше дали няма да ги сполети някоя беда, която ще бъдат безсилни да преодолеят.

Струваше му се прочее, че него и другарите му, които дотогава бяха тъй щастливи, ги очакваха вече само нещастия. Повече от две години и половина, откак бяха избягали от Ричмънд, и може да се каже, че всичко вървеше добре. Островът ги беше надарил щедро с минерали, растения и животни и благодарение на своите познания те успяха да се възползват от всички дарове, с които ги отрупваше непрестанно природата. Колонията беше в много добро материално състояние. А освен това понякога и една неизвестна сила им идваше на помощ!… Но всичко това беше до време!

С една дума, на Сайръс Смит му се струваше, че щастието сякаш започваше да им изменя.

И наистина пиратският кораб се появи във водите на острова и макар че разбойниците бяха избити, тъй да се каже, по някакъв чудотворен начин, шестима от тях се спасиха от гибел. Те слязоха на острова и петимата бяха още живи и почти неуловими. Нямаше никакво съмнение, че Еъртън беше убит от тия злодеи, които имаха пушки, и още първия път, когато си послужиха с тях, Хърбърт падна почти смъртно ранен. Не бяха ли това първите удари, които злата съдба отправяше срещу преселниците? Ето какво се питаше Сайръс Смит! Ето какво повтаряше той често на дописника и им се струваше, че тая толкова необяснима, но крайно полезна сила, която им беше помогнала вече няколко пъти, сега им липсваше. Тайнственото същество, каквото и да беше то, чието съществуване не можеха да отрекат, напуснало ли беше острова? И то ли беше загинало?

Не бяха в състояние да отговорят по никакъв начин на тия въпроси. Но да не си помислите, че Сайръс Смит и другарите му водеха такива разговори, защото се бяха отчаяли! Далеч от тая мисъл! Те гледаха положението право в лицето, проучваха каква беше вероятността да спечелят, готови бяха на всичко, стояха твърди и самоуверени срещу бъдещето и ако ги сполетеше някакво нещастие, бяха решени да се борят докрай!

Глава IX

Болният младеж оздравяваше постепенно. Оставаше само едно — състоянието му да позволи да го пренесат в Гранитния дом. Макар че беше добре подредена и имаше достатъчно храна, къщата в кошарата не можеше да се сравни с удобното и здравословно жилище в Гранитния дом. Освен това в нея не беше и така безопасно и въпреки бдителността си нейните обитатели непрестанно бяха застрашени от някой разбойнически куршум. А там сред непристъпната и непревземаема канара не ги грозеше никаква опасност и всеки опит за нападение срещу тях положително щеше да пропадне. И те очакваха с нетърпение деня, в който биха могли да пренесат Хърбърт, без да има опасност за раните му, и бяха решени да го пренесат на всяка цена, макар че пътуването през Якамарската гора щеше да бъде много трудно.

Нямаха никакви известия от Наб, но не се безпокояха за него. Смелият негър беше добре укрепен в Гранитния дом и нямаше да се остави да го изненадат. Не му бяха изпращали повече Топ и излишно беше да излагат вярното куче на някой и друг куршум и да се лишат по тоя начин от най-полезния си помощник.

И тъй преселниците трябваше да чакат, макар че бързаха да се съберат в Гранитния дом. На инженера му беше тежко да гледа силите си разпокъсани, защото това беше изгодно за пиратите. След изчезването на Еъртън те бяха останали само четирима срещу петима, защото Хърбърт не можеше да се смята, а това тежеше много на храбрия момък, който добре разбираше колко ги затрудняваше!

На 29 ноември през деня Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф използваха един момент, когато Хърбърт спеше и не можеше да ги чуе, и разгледаха основно въпроса, как да се справят с разбойниците при положението, в което се намираха.

— Другари — каза дописникът, след като беше станало дума за Наб и за невъзможността да влязат във връзка с него, — и аз мисля, че да тръгнем по пътя от кошарата за Гранитния дом, значи да се изложим на куршумите на разбойниците, без да имаме възможност да им отвърнем. Не намирате ли, че най-добре ще бъде да поведем открита борба срещу тия проклетници?

— И аз мисля така — отвърна Пенкроф. — Ние не се боим от куршуми и ако господин Сайръс е съгласен, лично аз съм готов да тръгна из гората! Дявол да го вземе! Все ще убия поне един разбойник!

— Но ще убиете ли и петимата? — попита инженерът.

— Ще ида с Пенкроф — отвърна дописникът — и двамата добре въоръжени заедно с Топ…

— Драги ми Спилет — прекъсна го Сайръс Смит — и вие, Пенкроф, да разсъдим по-хладнокръвно. Ако разбойниците се бяха скрили някъде в острова и ние ги знаехме къде са и ако ставаше дума да ги прогоним оттам, разбирам да ги нападнем направо. Но сега, напротив, се боя, че има опасност ние първи да бъдем изложени на куршумите им.

— Така е, господин Сайръс — отвърна Пенкроф, — но всеки куршум не улучва.

— Куршумът, който удари Хърбърт, улучи Пенкроф — възрази инженерът. — Освен това не забравяйте, че ако вие и двамата напуснете кошарата, аз ще остана сам да я браня. Уверени ли сте, че разбойниците няма да ви видят, когато излизате, че няма да ви оставят да навлезете в гората и да се върнат и да ни нападнат, докато ви няма, като знаят, че тук са останали само един мъж и едно ранено момче?

— Имате право, господин Смит — отвърна Пенкроф и някакъв сподавен гняв кипеше в гърдите му, — имате право. Те ще направят всичко възможно, за да се настанят пак в кошарата, защото знаят, че тук има достатъчно храна! А вие сам няма да удържите срещу тях! Ех, да бяхме в Гранитния дом!

— Ако бяхме в Гранитния дом — отвърна инженерът, — положението щеше да бъде съвсем друго. Там нямаше да се боя да оставя някой от нас при Хърбърт и да тръгна с другите двама из горите на острова. Но ние се намираме в кошарата и трябва да останем тук, докато имаме възможността да я напуснем всички заедно.

Нямаше как да се възрази на разсъжденията на Сайръс Смит и другарите му разбраха добре това.

— Поне Еъртън да беше между нас! — каза Джедеон Спилет. — Горкият! Поправи се, но за много кратко време!

— Дали е умрял?… — попита някак особено Пенкроф.

— Пенкроф, да не мислите, че тия проклетници са го пощадили? — запита Джедеон Спилет.

— Да! Ако са имали полза от това!

— Какво! Да не предполагате, че като е намерил някогашните си съучастници, Еъртън е забравил какво ни дължи и…

— Кой знае? — отвърна морякът, който се поколеба, преди да изрече неприятното предположение.

— Пенкроф — каза Сайръс Смит, като улови моржа за ръката, — лоши мисли се въртят в главата ви и много ще ме огорчите за верността на Еъртън!

— И аз! — добави веднага дописникът.

— Да… Да!… Господин Сайръс… сбърках — отвърна Пенкроф. — Наистина, че са лоши мисли и нищо не може да ги оправдае! Но какво искате? Не зная вече какво говоря. Затворническият живот в кошарата страшно ми тежи и никога през живота си не съм бил толкова раздразнен.

— Търпение, Пенкроф — отвърна инженерът. — Драги Спилет, след колко време смятате, че Хърбърт ще може да бъде пренесен в Гранитния дом?

— Трудно е да се определи — отговори дописникът, — защото и най-малката непредпазливост може да има пагубни последици. Но той оздравява постепенно и ако след осем дни закрепне, ще видим!

Осем дни! Те отлагаха завръщането в Гранитния дом чак за началото на декември.

Пролетта беше настъпила преди два месеца. Времето беше хубаво и започнаха силните горещини. Горите се бяха разлистили и наближаваше жетва. И тъй след завръщането в Гранитния дом щеше да започне усилена земеделска работа, която само възнамеряваното проучване на острова щеше да прекъсне.

Ясно е, прочее, колко вредно беше за преселниците това насилствено затворничество в кошарата. Те бяха принудени да се подчинят под необходимостта, но бяха много нетърпеливи.

Един или два пъти дописникът излиза на пътя и заобикаля оградата. Топ го придружаваше и Джедеон Спилет с карабина в ръка беше готов за всичко.

Той не срещна никого от разбойниците и не откри никаква подозрителна диря. Кучето му щеше да го предупреди и за най-малката опасност, но Топ не лаеше и не можеше да предположи, че няма никаква опасност и че засега поне разбойниците се намираха в някоя друга част на острова.

Но на 27 ноември, при второто си излизане, Джедеон Спилет навлезе към четвърт миля в гората южно от планината и забеляза, че Топ душеше нещо. Кучето вървеше неспокойно, сновеше напред-назад, ровеше се в храстите и в тревата, сякаш беше подушило нещо подозрително.

Джедеон Спилет последва Топ, насъскваше го и го пращаше напред, като в същото време дебнеше с карабина в ръка, прикрит, доколкото имаше възможност, зад дърветата. Нямаше вероятност Топ да беше открил някой човек, защото в такъв случай щеше да издаде присъствието му със сдържан лай и глухо ръмжене. Но той не ръмжеше, а това показваше, че не ги грозеше нито близка, ни далечна опасност. Топ се рови така около пет минути, а дописникът го следваше предпазливо и изведнъж кучето се спусна в един гъст храсталак и измъкна оттам някаква дрипа.

Изпомачкана, зацапана дрипа от дреха, която Джедеон Спилет занесе веднага в кошарата.

Там преселниците я разгледаха и откриха, че беше от дрехата на Еъртън — парче от това кече, което се произвеждаше само в Гранитния дом.

— Виждате ли, Пенкроф — забеляза Сайръс Смит, — че клетият Еъртън се е противил. Разбойниците са го отвлекли насила. Продължавате ли да се съмнявате в честността му?

— Не, господин Сайръс — отвърна морякът, — и отдавна се отказах от временното си съмнение! Струва ми се обаче, че можем да извадим от това следното заключение.

— Какво? — запита дописникът.

— Ейртон не е бил убит в кошарата! Отвлекли са го жив, щом се е противил! С други думи, може да е още жив!

— Може наистина — отвърна замислен инженерът.

Имаше някаква надежда и тя понасърчи другарите на Еъртън. И наистина дотогава те мислеха, че Еъртън е бил изненадан в кошарата и е бил улучен от някой куршум, както се случи с Хърбърт. Но ако разбойниците не го бяха убили в самото начало, ако го бяха отвлекли жив някъде другаде в острова, не можеше ли да се допусне, че той беше още техен пленник? Може би даже някой от тях да беше открил в Еъртън някогашния си австралийски другар, някогашния Бен Джойс, водача на избягалите каторжници! И кой знае дали те не живееха с безумната надежда да го спечелят на своя страна? Ако успееха да го направят предател, той можеше да им бъде много полезен!…

И тъй преселниците в кошарата изтълкуваха благоприятно тоя случай и вече се надяваха, че може да видят пак Еъртън. От друга страна, ако беше пленник, Еъртън навярно щеше да направи всичко възможно, за да се изплъзне от ръцете на разбойниците и да се притече на помощ на преселниците.

Това стана на 29 ноември. Беше седем часът сутринта. Тримата преселници разговаряха в стаята на Хърбърт и чуха, че Топ лаеше силно.

Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет грабнаха веднага пушките и излязоха от къщата, готови за стрелба.

Топ беше изтичал край оградата и скачаше, лаеше, но някак радостно, а не гневно.

— Някой иде!

— Да.

— Но не е враг!

— Може да е Наб!

— Или Еъртън!

Инженерът и двамата му другари едва размениха тия думи и някой прескочи оградата и тупна в кошарата.

Беше Юп, бай Юп, цял-целеничък, и Топ го посрещна като истински приятел!

— Юп! — извика Пенкроф.

— Наб го праща! — каза дописникът.

— Тогава трябва да носи някаква бележка! — заяви инженерът.

Пенкроф се спусна към орангутана. И наистина, ако Наб имаше да съобщи нещо важно на господаря си, не можеше да избере по-бърз и по-сигурен пратеник, който да има възможност да мине там, където нито преселниците, нито дори самият Топ биха могли да се промъкнат.

Сайръс Смит не се беше излъгал. На шията на Юп висеше торбичка, а в торбичката имаше бележка, написана от Наб.

Какво беше отчаянието на Сайръс Смит и на другарите му, когато прочетоха следните думи:

„Петък, 6 ч. Сутринта. Разбойниците нападнаха възвишението! Наб“

Те се спогледаха, без да продумат нито дума, после се прибраха в къщата. Какво да предприемат? Разбойниците на възвишение Обзор, това означаваше опустошение, грабеж, разорение!

Когато видя инженера, дописника и Пенкроф, Хърбърт разбра, че положението се беше усложнило, а когато съгледа и Юп, не се съмняваше вече, че някаква опасност застрашаваше Гранитния дом.

— Господин Сайръс — каза той, — искам да заминем! Мога да издържа пътя! Искам да заминем!

Джедеон Спилет се приближи до Хърбърт. Изгледа го и после заяви:

— Добре! Ще заминем!

Докараха колата. Пенкроф впрегна онагата. Сайръс Смит и дописникът пренесоха постелята на Хърбърт и я положиха в дъното на колата между двете ритли.

Времето беше хубаво. Ярки слънчеви лъчи проникваха през дърветата.

— Пушките пълни ли са? — попита Сайръс Смит.

Бяха пълни. Инженерът и Пенкроф взеха по една двуцевна пушка, а Джедеон Спилет стисна в ръка карабината си и вече бяха готови за път.

— Как си, Хърбърт? — попита инженерът.

— О, господин Сайръс! — отвърна момъкът. — Бъдете спокоен, няма да умра по пътя!

Като говореше така, личеше, че клетото момче събира всичките си сили и прави свръхчовешки усилия, за да не отмалее.

Сърцето на инженера се сви болезнено. Той пак се поколеба да даде ли знак за тръгване. Но да останат в кошарата, означаваше да отчаят Хърбърт, да го убият може би.

— Да вървим! — каза Сайръс Смит.

Отвориха вратата на кошарата. Юп и Топ, които знаеха да мълчат, когато трябва, се спуснаха напред. Изкараха колата, затвориха пак вратата и онагата, водена от Пенкроф, потегли бавно.

Разбира се, за предпочитане беше да вземат друг път, а не пътя, който водеше право от кошарата за Гранитния дом, но много трудно беше да прекарат колата през гората. И по неволя тръгнаха по правия път, макар че разбойниците навярно го знаеха вече.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет вървяха от двете страни на колата, готови да отблъснат всяко нападение. Все пак нямаше вероятност разбойниците да са напуснали вече възвишение Обзор.

Пътят засега беше безопасен и ако се завържеше някаква престрелка, това навярно щеше да стане чак когато наближеха Гранитния дом.

Но преселниците бяха нащрек. Топ и Юп, маймуната с тоягата си в ръка, вървяха ту напред, ту претърсваха гората от двете страни на пътя, но не забелязваха нищо опасно.

Пенкроф караше много бавно колата. Те бяха напуснали кошарата в седем часа и половина. След един час бяха изминали четири мили, без да им се случи каквато и да било неприятност.

Най-после през последните дървета в гората съгледаха морето. Но колата продължи пътя си, тъй като никой от защитниците й нямаше намерение да я изостави.

В тоя миг Пенкроф спря онагата и ревна страшно:

— Ах, проклетниците!

И посочи гъстия дим, който се извиваше над мелницата, над оборите и курника. Един мъж се движеше сред дима. Беше Наб.

Другарите му го извикаха. Той ги чу и изтича при тях. Разбойниците бяха напуснали възвишението преди около половин час, след като го бяха опустошили.

— А господин Хърбърт? — попита Наб. Джедеон Спилет се върна при колата. Хърбърт лежеше в безсъзнание!

Глава X

Не стана вече и дума за разбойниците, за опасностите, които грозяха Гранитния дом, и за развалините, с които беше покрито възвишението. Състоянието на Хърбърт стоеше над всичко. Пренасянето ли го беше погубило, като бе причинило някакъв вътрешен кръвоизлив? Дописникът не можеше да каже нищо, но и той, и другарите му бяха отчаяни.

Закараха колата до завоя на реката. Там сплетоха носилка от няколко клона и прехвърлиха на нея постелята, на която лежеше припадналият Хърбърт и след малко той почиваше на собственото си легло в Гранитния дом.

Положиха всички грижи, за да го свестят. Той се усмихна за миг, като видя, че се намираше в стаята си, но едва успя да прошепне няколко думи, толкова беше отмалял.

Джедеон Спилет прегледа раните му. Боеше се да не са се отворили отново, тъй като не бяха добре заздравели… Нямаше такова нещо. На какво ли се дължеше тогава тази отпадналост? Защо ли състоянието на Хърбърт се беше влошило?

Някакъв трескав сън налегна момъка и дописникът и Пенкроф останаха край леглото му.

В това време Сайръс Смит осведомяваше Наб какво се беше случило в кошарата, а Наб разказваше на господаря си как се бяха развили събитията на възвишение Обзор.

Разбойниците се появили едва миналата нощ край гората към река Глицерин. Наб пазел до курника и не се колебал, а стрелял веднага по един от пиратите, който се готвел да мине реката, но нощта била доста тъмна и не могъл да разбере дали е улучил проклетника. Във всеки случай изстрелът не прогонил шайката и Наб едва успял да се прибере в Гранитния дом, където поне бил в безопасност.

Тогава на Наб му дошло наум да използва Юп и да изпрати по него една бележка.

Наб не мислил много. Той написал бележката, вързал я на шията на Юп, завел маймуната до вратата на Гранитния дом, пуснал дълго въже, което стигало до земята, и повторил на няколко пъти:

— Юп! Юп! Кошарата! Кошарата!

Юп го разбрал, сграбчил въжето, спуснал се бързо на брега, без да го забележат разбойниците.

Инженерът и Наб се изкачиха на възвишението. Картината там беше жалка. Нивите бяха изпотъпкани. Наближаваше жътва, а класовете лежаха на земята. И другите посеви бяха страшно пострадали. Зеленчукът беше отишъл по дяволите. За щастие в Гранитния дом имаше достатъчно запас от семена, което щяха да им позволят да възстановят загубата.

А мелницата, курникът и оборът на онагите бяха изгорели напълно. Няколко подплашени животни се скитаха по възвишението. През пожара птиците бяха избягали в езерото — сега вече се прибираха на обичайното си място и се ровеха в калта по брега. Тук всичко трябваше да се строи отново.

Последваха най-тъжните дни, които преселниците бяха прекарали дотогава на острова! Хърбърт все повече и повече отпадаше. Сякаш някаква по-тежка болест, последица на голямото физиологическо сътресение, което беше преживял, щеше да се прояви и Джедеон Спилет се опасяваше, че няма да има сили да се бори срещу такова усложнение в състоянието му!

И наистина Хърбърт беше унесен почти непрестанно в някаква дрямка и вече се проявяваха известни пристъпи на бълнуване. Разхладителните питиета бяха единственото лекарство, с което разполагаха преселниците. Треската не беше още много силна, но изглеждаше, че скоро щеше да започне да се проявява в строго определено време.

Джедеон Спилет се убеди в това на 6 декември. Клетият момък, чиито пръсти, уши и нос станаха смъртнобледи, най-напред започна да настръхва, да трепери, да се гърчи. Пулсът му беше слаб и неправилен, кожата суха и го мъчеше силна жажда. После скоро го хвърли в огън. Лицето му пламна, цялото му тяло се зачерви, пулсът се ускори. След това се обля в пот и треската сякаш започна да намалява. Пристъпът трая около пет часа.

Джедеон Спилет не се отдели нито за миг от Хърбърт — явно беше, че него вече го тресеше редовно и трябваше да пресекат на всяка цена тая треска, преди да стане по-силна.

— А за да я пресечем — каза Джедеон Спилет на инженера, — ни трябват лекарства против треска.

— Против треска ли!… — отвърна Сайръс Смит. — Нямаме нито хинин, нито хининов сулфат!

— Да — забеляза Джедеон Спилет, — но край езерото има върби, а върбовата кора може да замени донякъде хинина.

— Да опитаме тогава, но без да губим нито миг! — каза Сайръс Смит.

И наистина с право се смята, че върбовата кора както индийският кестен, листата на остролистника и змийският корен могат да заменят хинина. Трябваше, разбира се, да опитат, макар че кората беше много по-слабо средство от хинина и да я употребят в естествения й вид, тъй като нямаха възможност да отделят алкалоида или с други думи, салицила.

Сайръс Смит отиде сам и изряза от една черна върба няколко парчета кора. Занесе ги в Гранитния дом. Стри ги на прах и още същата вечер дадоха на Хърбърт от праха.

Нощта мина доста спокойно. Хърбърт бълнуваше по малко, но през нощта не го втресе, не го втресе и на следния ден.

Пенкроф започна да се надява. Джедеон Спилет не казваше нищо. Възможно беше треската да не се повтаря всеки ден, а през ден, с други думи, да се появи на следния ден.

И те очакваха много разтревожени какво щеше да стане на следния ден.

Забелязаха и друго — когато не го тресеше, Хърбърт беше като смазан, главата му тежеше и му се виеше свят. И друг признак изплаши страшно дописника: черният дроб на Хърбърт започна да се увеличава и да се възпалява, а едно по-силно бълнуване доказа, че възпалението засягаше и мозъка му.

Джедеон Спилет изпадна в ужас пред това ново усложнение. Той дръпна инженера настрана.

— Блатна треска! — му каза той.

— Блатна треска ли! — възкликна Сайръс Смит. — Грешите, Спилет! Блатната треска не се проявява току-така! Трябва да има зараза!…

— Не греша — отвърна дописникът. — Хърбърт трябва да се е заразил от блатата в острова и това стига. Втресе го вече веднъж. Ако го втресе втори път и не успеем да предотвратим третия пристъп на треската — той е загубен!…

— А върбовата кора?…

— Не е достатъчна — отвърна дописникът. — Ако третият пристъп на блатната треска не се пресече с хинин, той е винаги смъртоносен!

За щастие Пенкроф не чу нито дума от тоя разговор. Щеше да полудее.

Ясно е колко тревожни бяха инженерът и дописникът на 7 декември през деня и следната нощ.

По обед започна вторият пристъп. Кризата беше страшна. Хърбърт чувстваше, че беше загубен! Той протягаше ръце към Сайръс Смит, към Спилет, към Пенкроф! Не искаше да умре!… Картината беше потресаваща. Трябваше да изведат Пенкроф.

Страхотна нощ! В безсъзнанието си Хърбърт говореше неща, които разкъсваха сърцата на другарите му. Бълнуваше, бореше се с разбойниците, викаше Еъртън! Призоваваше на помощ тайнственото същество, закрилника, който вече беше изчезнал, но образът му живееше в неговото съзнание… После пак изпадаше в пълно безсъзнание, което съвсем го съсипваше… На няколко пъти Джедеон Спилет помисли, че горкото момче е умряло!

На 8 декември през деня Хърбърт почти не дойде на себе си. Съсухрените му ръце се гърчеха върху завивките. Дали му бяха пак стрита кора, но дописникът беше загубил вече всяка надежда.

— Ако до утре сутринта, не му дадем по-силно лекарство против треската — каза дописникът, — Хърбърт ще умре!

Настъпи нощта — несъмнено последната нощ на това смело, добро и умно момче, толкова развито за възрастта си и което всички обичаха като свое дете! Едничкото лекарство, което съществуваше срещу страшната блатна треска, единствения цяр, който можеше да я победи, го нямаше на остров Линкълн.

През нощта на 8 срещу 9 декември Хърбърт започна да бълнува още повече. Черният му дроб беше силно възпален, а същото беше и с мозъка му и той не можеше вече да познае никого.

Дали щеше да живее до следния ден, до третия пристъп, който положително щеше да го убие? Нямаше надежда. Той беше изгубил сетни сили и в краткия промеждутък между кризите лежеше като бездушен труп.

Към три часа сутринта Хърбърт нададе нечовешки вик. Той сякаш започна да се мята в предсмъртни гърления. Наб, който беше край него, се втурна изплашен в съседната стая, дето бдяха другарите му!

В същия миг Топ залая някак особено.

Всички влязоха веднага в стаята и успяха да задържат умиращия момък, който искаше да се хвърли от леглото, а Джедеон Спилет го хвана за ръката и установи, че пулсът му се усилваше малко по малко…

Беше пет часът сутринта. Утринното слънце надникваше вече в стаите на Гранитния дом. Денят обещаваше да бъде хубав и той щеше да бъде последният ден на клетия Хърбърт!…

Един лъч освети масата до леглото. Изведнъж Пенкроф извика и показа нещо върху масата. То беше малка продълговата кутийка, а на похлупака й пишеше: Хининов сулфат.

Глава XI

Джедеон Спилет взе кутията и я отвори. В нея имаше към двеста грана бял прашец и той поднесе малко от него към устните си.

Изключителната горчивина на това вещество не можеше да го излъже. Да, това беше скъпоценният хинин, най-доброто лекарство срещу треската.

Прахът трябваше да се даде веднага на Хърбърт. А как беше попаднала кутията, можеха да говорят и после.

— Кафе! — нареди Джедеон Спилет.

След малко Наб донесе чаша топло кафе. Джедеон Спилет изсипа вътре към осемнадесет грана и успя да накара Хърбърт да изпие сместа. Тъкмо навреме, защото третият пристъп на блатната треска не се беше още проявил.

Позволете ни да добавим, че той изобщо нямаше да се прояви! Прочее, трябва също да споменем, че всички хранеха голяма надежда. Тайнствената сила се беше намесила пак, и то точно когато не разчитаха вече никак на нея! След няколко часа Хърбърт спеше по-спокойно. Преселниците можеха да обсъждат вече тайнствения случай. Намесата на непознатия беше по-очебийна от всеки друг път. Но как ли се беше вмъкнал през нощта чак до Гранитния дом? Това беше напълно необяснимо и наистина начинът, по който постъпваше „добрият дух на острова“, беше също така тайнствен като самия дух.

Тоя ден всеки три часа даваха на Хърбърт хининов сулфат.

Още на следния ден Хърбърт почувства известно подобрение. Не беше оздравял, разбира се. Периодичните трески често се повтарят и са опасни, но той беше гледан много добре. И после имаха и лекарство, а и тоя, който го беше донесъл, навярно не се намираше много далеч! С една дума, всички бяха изпълнени с голяма надежда.

И не се излъгаха. След десет дни, на 20 декември, Хърбърт започна да оздравява. Той беше още слаб, наложена му беше строга диета, но не го втресе повече. И после послушният момък изпълняваше безропотно всички предписания! Толкова много му се искаше да оздравее!

Пенкроф сякаш беше измъкнат от някаква бездна. Радваше се като луд! Когато мина времето за третия пристъп, той прегърна дописника така, че щеше да го задуши. Наричаше го вече само доктор Спилет.

Оставаше им да открият истинския доктор.

— Ще го открием! — повтаряше морякът.

И, разбира се, който и да беше тоя човек, трябваше да очаква една сърдечна прегръдка от признателния Пенкроф!

Декември изтече, а с него изтече и 1867 година, през която преселниците на остров Линкълн изживяха толкова тежки изпитания. Навлязоха в 1868 година. Времето беше прекрасно, настъпиха големи горещини, тропическа жега, но за щастие морският ветрец поразхлаждаше преселниците. Хърбърт закрепваше и поемаше от леглото си, поставено край един от прозорците на Гранитния дом, здравословния въздух, наситен със солни изпарения, който му възвръщаше здравето. Започнал беше и да яде и само бог знае колко леки и вкусни ястия му поднасяше Наб!

— Да ти се прииска да си на смъртно легло! — казваше Пенкроф.

През цялото време разбойниците не се мяркаха нито веднъж в околностите на Гранитния дом. От Еъртън също нямаше никакви известия и макар инженерът и Хърбърт да лелееха още известна надежда, другарите им бяха вече напълно уверени, че нещастникът бе загинал.

През втората половина на януари болният момък започна да става от леглото си — най-напред по един час на ден, после по два, по три часа. Силите му бързо се възстановяваха и това личеше от пръв поглед, толкова здрав беше организмът му. Той беше тогава осемнадесетгодишен. Беше едър и обещаваше да стане мъжествен, с хубава и благородна осанка. Необходими бяха още грижи, доктор Спилет беше особено строг и от тоя миг оздравяването му се развиваше правилно.

Към края на месеца Хърбърт ходеше вече по цялото възвишение Обзор и по крайбрежието. Няколко морски бани, които той направи заедно с Пенкроф и Наб, му допринесоха много голяма полза. Сайръс Смит реши, че можеше вече да определи деня на заминаването и се спря на 15 февруари. Нощите по това време на годината бяха съвсем ясни и щяха да спомогнат много при подробното проучване на целия остров.

Започнаха приготовленията, необходими за пътешествието — големи приготовления, тъй като преселниците се бяха зарекли да не се прибират в Гранитния дом, преди да постигнат двойната си цел: да унищожат разбойниците и да намерят Еъртън, ако беше още жив, и да открият онзи, който ръководеше така успешно съдбините на колонията.

И тъй, след като поразмислиха, преселниците решиха да тръгнат през горите на полуостров Влечуго. Щяха да напредват със секири в ръка и по тоя начин щяха да очертаят бъдещия път между Гранитния дом и края на полуострова на едно разстояние от шестнадесет-седемнадесет мили.

Колата беше в отлично състояние. Онагите си бяха отпочинали добре и можеха да издържат на дълъг път. На колата бяха натоварени храни, разни принадлежности за пренощуване, походна кухня, различни съдове, а също и пушки и бойни припаси, грижливо подбрани от богатия вече арсенал на Гранитния дом.

Сайръс Смит взе всички необходими мерки, за да направи Гранитния дом съвсем непристъпен. Пренесоха в Комините стълбите, с които се изкачваха преди, и ги заровиха дълбоко в пясъка, така че да могат да ги използват, когато се върнат, тъй като бяха разглобили барабана на асансьора и от това приспособление нямаше вече нищо. Пенкроф остана последен, за да довърши тая работа, и се спусна по едно двойно въже, което беше провряно така, че да се издърпва отдолу, и щом го приберяха, нямаше да има вече никаква връзка между брега и горната площадка.

Колата чакаше на брега пред Комините. Дописникът настоя Хърбърт да седне вътре поне в началото на пътуването и морякът трябваше да изпълни предписанията на лекаря си.

Колата сви първо край устието на Благодарност, после взе една миля по левия й бряг, мина моста, където започваше пътят за Порт Балон, и там изследваните оставиха тоя път вляво и навлязоха под зеления свод на грамадните дървета в горите Фар-уест.

Първите две мили дърветата бяха редки и позволяваха на колата да се движи свободно. Трябваше да изсичат тук-таме някои треви и храсталаци, но никаква сериозна спънка не се изпречи на пътя на преселниците.

Гъстите клони на дърветата образуваха прохладна сянка по пътя. Деодари, дугласи, казуарини, банксии, замкови, драконови и други познати вече дървета се изреждаха едно след друго, докъдето се простираше погледът.

Инженерът беше поръчал на другарите си да не се занимават с лов. Изстрелите можеха да привлекат вниманието на разбойниците, които може би скитаха в гората. Пък и ловците по неволя биха се отдалечили малко от колата, а инженерът беше дал строго нареждане да вървят всички заедно.

Следобеда на около шест мили от Гранитния дом пътуването стана доста трудно. За да минат през някои гъсталаци, трябваше да секат тук-таме цели дървета, та да си пробият път. Преди да навлязат по-навътре, Сайръс Смит изпращаше в гъстата гора Топ и Юп, които изпълняваха съвестно възложената им поръчка, и когато кучето и орангутанът се завърнеха спокойни, това означаваше, че за преселниците нямаше никаква опасност нито от разбойниците, нито от зверовете — два вида представители на животинското царство, чиято хищническа природа правеше еднакво опасни.

Нощта мина спокойно и на следния ден, на 16 февруари, преселниците продължиха бавното си, но не уморително пътуване през гората.

Тоя ден изминаха само шест мили, тъй като всеки миг трябваше да си пробиват път със секирите. Като истински „стопани“ преселниците щадяха големите и хубави дървета, чието изсичане изискваше много труд, и жертваха само малките, но в замяна на това пътят не беше никак прав и многото завои го удължаваха.

Тоя ден Хърбърт откри нови растения, каквито още не бяха срещали на острова.

Още срещаха тук-таме следи от разбойниците в гората. Край един, изглежда, наскоро угасен огън преселниците забелязаха стъпки и ги разглеждаха крайно внимателно. Измериха ги една след друга надлъж и шир и лесно установиха, че бяха стъпки от петима души. Петимата разбойници положително бяха нощували на това място. Но за съжаление, а това беше и целта на толкова подробното изследване, не можеха да открият стъпки от шести човек, които в такъв случай щяха да бъдат стъпки от крака на Еъртън.

— Еъртън не е бил с тях! — заяви Хърбърт.

— Не — отвърна Пенкроф, — а щом не е бил с тях, тия проклетници вече са го убили!

Знаете ли, господин Сайръс, с кой куршум напълних пушката си?

— Не, Пенкроф!

— С куршума, който прониза гърдите на Хърбърт, и ви уверявам, че няма да отиде на вятъра!

Но това справедливо наказание не можеше да върне живота на Еъртън и след като разгледаха внимателно стъпките по земята, преселниците за нещастие трябваше да стигнат до заключението, че не биваше да хранят вече никаква надежда да го видят!

Вечерта спряха на четиринадесет мили от Гранитния дом и Сайръс Смит пресметна, че се намираха най-много на пет мили от нос Влечуго.

И наистина на следния ден стигнаха на края на полуострова, след като извървяха цялата гора надлъж, но нищо не им показа къде се криеха разбойниците, нито къде се намираше не по-малко прикритото убежище на тайнствения непознат.

Глава XII

Въпреки старателните издирвания на западния бряг не откриха вече никакви следи. Нямаше никакви стъпки, никакви отчупени клони, никаква изстинала пепел, нито изоставени лагери.

— Това не ме учудва — каза Сайръс Смит на другарите си. — Разбойниците слязоха на острова край нос Останка, веднага са преминали Тадорнските блата и са навлезли в горите Фар-уест. И тъй те са изминали горе-долу същия път, по който вървим и ние, откакто напуснахме Гранитния дом. Затова открихме дири в гората. Но като са излезли на брега, разбойниците са се убедили, че няма къде да се скрият, и според мене навярно се крият в полите на планината Франклин.

— Тогава да вървим право в кошарата, господин Сайръс! — извика Пенкроф. — Трябва да свършим с тях, а досега само си губим времето!

— Не бива, приятелю — отвърна инженерът. — Забравяте, че искаме да узнаем дали има някакво жилище в гората. Нашето изследване има двойна цел, Пенкроф. Ние трябва да накажем престъпниците, но също сме длъжни да изкажем своята благодарност.

— Правилно, господин Сайръс — отвърна морякът. — Но все ми се струва, че ще открием тоя благороден господин само когато той пожелае.

Всъщност Пенкроф изразяваше само общото мнение. Навярно жилището на непознатия беше също така тайнствено като самия него!

Вечерта колата спря край устието на река Водопад. Приготвиха се да преспят както обикновено, като взеха всички предпазни мерки за през нощта. Хърбърт закрепна, стана пак предишният силен и здрав момък и имаше голяма полза от тоя живот на открито между морския вятър и животворния планински въздух. Не седеше вече в колата, а вървеше начело.

На следния ден, 19 февруари, преселниците оставиха крайбрежието, върху което отвъд устието на Водопад бяха струпани живописно най-разнообразни базалтови скали, и тръгнаха срещу течението на реката по левия й бряг.

Към пет часа вечерта колата спря на около шестстотин крачки от дървената ограда на кошарата. Полукръгла завеса от грамадни дървета я скриваше от погледа им.

Трябваше да направят разузнаване, за да разберат имаше ли някой в кошарата. Но да тръгнат така, открито, посред бял ден, значеше да се изложат на някой куршум, както се беше случило с Хърбърт, ако там се бяха скрили разбойниците.

По-добре беше да почакат да мръкне.

Към осем часа беше вече доста тъмно и имаха благоприятни условия за разузнаване. Джедеон Спилет заяви, че е готов да тръгне заедно с Пенкроф. Сайръс Смит се съгласи. Топ и Юп щяха да останат при инженера, Хърбърт и Наб, защото и най-тихият неуместен лай, и най-лекият крясък на маймуната можеха да привлекат вниманието на разбойниците.

— Бъдете предпазливи — препоръча Сайръс Смит на моряка и на дописника. — Няма да превземате кошарата, а само ще разузнаете има ли някой вътре, или не.

— Разбрано — отвърна Пенкроф. И двамата тръгнаха.

Благодарение на гъстите листа под дърветата беше доста тъмно и не се виждаше нищо на тридесет-четиридесет стъпки. Дописникът и Пенкроф се спираха при най-лекия шум, който им се струваше подозрителен, и пристъпваха крайно предпазливо.

Не вървяха един до друг, за да дадат по-малка възможност на врага да ги улучи. Но трябва да кажем също, че всеки миг очакваха да чуят някой изстрел.

Пет минути след като се откъснаха от колата, Джедеон Спилет и Пенкроф стигнаха окрайнината на гората, пред полянката, в дъното на която се издигаше дървената ограда на кошарата.

Спряха. Бледа светлина още къпеше полянката, където нямаше никакво дърво. На тридесет крачки се изправяше вратата на кошарата, която изглеждаше затворена. Тия тридесет крачки от гората до кошарата бяха опасната зона, както се казва в балистиката. Един или повече куршуми от оградата щяха да повалят всеки, който би се осмелил да премине тая зона.

Джедеон Спилет и морякът не се бояха от нищо, но знаеха, че и най-малката непредпазливост от тяхна страна, на която щяха да станат първи жертви, би навлякла след това големи неприятности на другарите им. Ако тях ги убиеха, какво щеше да стане със Сайръс Смит, с Наб и с Хърбърт?

Пенкроф, страшно възбуден, като видя, че се намира толкова близо до кошарата, където предполагаше, че се бяха скрили разбойниците, щеше да се спусне веднага напред, но дописникът го задържа насила.

Скоро стана съвсем тъмно, както се случва при по-ниските географски ширини. Време беше.

Откакто задебнаха в окрайнината на гората, дописникът и Пенкроф нито за миг не бяха откъснали поглед от оградата. Но ако каторжниците бяха там, навярно някой от тях стоеше на стража, за да ги предпази от каквато и да било изненада.

Джедеон Спилет стисна ръка на другаря си двамата запълзяха към кошарата с пушки, готови за стрелба.

Те стигнаха до вратата на кошарата, без никаква светлинка да прореже мрака.

Пенкроф се опита да бутне вратата, която се оказа затворена, както той и дописникът бяха предположили. Но морякът забеляза, че резетата отвън не бяха сложени.

Можеше да се допусне, че разбойниците се намираха вътре в кошарата и че бяха залостили вратата така, че да не може да се издъни.

Джедеон Спилет и Пенкроф се ослушаха.

Никакъв шум не долиташе иззад вратата. Муфлоните и козите навярно бяха заспали в кошарата и не нарушаваха нощната тишина.

Като не чуха нищо, морякът и дописникът почнаха да се питат да прескочат ли оградата и да влязат в кошарата. Но Сайръс Смит не беше дал такова нареждане. Наистина те можеха да сполучат, но можеше и да се провалят. А ако разбойниците не подозираха нищо, ако не знаеха, че преселниците бяха тръгнали да ги преследват, ако, с една дума, в тоя миг имаше някаква вероятност да ги изненадат, биваше ли да провалят случая, като прескочат най-лекомислено оградата?

Пенкроф изглежда беше съгласен с дописника, защото го последва, без да възрази, когато той се оттегли към гората.

След малко инженерът знаеше вече какво беше положението.

— Добре — каза той, след като поразмисли. — Сега съм убеден, че разбойниците не са в кошарата.

— Ще разберем това, когато се прехвърлим през оградата — отговори Пенкроф.

— В кошарата, приятели! — каза Сайръс Смит.

Колата излезе от гората и потегли безшумно към оградата. Пак беше тъмно и цареше гробна тишина, както когато Пенкроф и дописникът бяха запълзели към кошарата. Буйната трева заглушаваше напълно стъпките.

Скоро излязоха на полянката. Тя беше пуста. Малкият отряд тръгна смело към кошарата. Преминаха бързо опасната зона. Не екна никакъв изстрел. Колата стигна оградата и спря. Наб застана пред онагите, за да ги задържа. Инженерът, дописникът, Хърбърт и Пенкроф се запътиха към вратата, за да видят дали беше залостена отвътре…

Едното крило беше отворено.

— Какво говорехте — обърна се инженерът към моряка и към Джедеон Спилет.

И двамата стояха смаяни.

— Кълна се в спасението на душата си, че преди малко вратата беше затворена! — заяви Пенкроф.

Преселниците се двоумяха. Били ли са разбойниците в кошарата, когато Пенкроф и дописникът са извършвали разузнаването? Положително да, защото вратата тогава е била затворена, а само те можеха да я отворят! Още ли бяха там или някой от тях беше излязъл?

В тоя миг Хърбърт, който беше пристъпил няколко крачки навътре, се дръпна бързо назад и хвана Сайръс Смит за ръката.

— Какво има? — попита инженерът.

— Светлина!

— В къщата ли?

— Да!

И петимата пристъпиха към вратата и наистина в прозореца насреща трептеше бледа светлинка. Сайръс Смит бързо взе решение.

— Това е единствената вероятност да намерим разбойниците затворени в къщата, без да ни очакват — каза той на другарите си. — Ще ги пипнем! Напред!

И преселниците се промъкнаха в кошарата, готови да стрелят. Колата оставиха навън — пазеха я Топ и Юп, които бяха вързани за всеки случай.

Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет, от една страна, и Хърбърт и Наб, от друга, вървяха край оградата и разглеждаха оная част на кошарата, която беше напълно тъмна и пуста.

Скоро всички стигнаха край къщата, пред вратата, която беше затворена.

Сайръс Смит даде знак на другарите си да не мърдат и приближи до слабо осветения отвътре прозорец.

Погледът му обгърна единствената стая в долния етаж на къщата.

На масата светеше фенер. Край масата се намираше леглото, гдето спеше някога Еъртън. На леглото лежеше човек.

Изведнъж Сайръс Смит се дръпна и извика сподавено:

— Еъртън!

Веднага преселниците блъснаха вратата и се втурнаха в стаята.

Еъртън изглеждаше заспал. По лицето му личеше, че беше страдал дълго и жестоко. По китките и по глезените на краката му имаше дълбоки рани.

Сайръс Смит се наведе над него.

— Еъртън! — извика инженерът и сграбчи ръката на този, когото намери така неочаквано.

При този вик Еъртън отвори очи и изгледа най-напред Сайръс Смит, а после и другите.

— Вие! — извика той. — Вие!

— Еъртън! Еъртън! — повтори Сайръс Смит.

— Къде съм?

— В къщата, в кошарата!

— Но те ще дойдат! — извика Еъртън. — Пазете се! Пазете се!

И Еъртън падна премалял.

— Спилет — каза тогава инженерът, — можем да бъдем нападнати всеки миг. Вкарайте колата в кошарата. После залостете вратата и елате всички тук!

Пенкроф, Наб и дописникът побързаха да изпълнят нарежданията на инженера. Нямаха нито миг за губене! Може би и самата кола беше вече в ръцете на разбойниците!

Дописникът и двамата му другари прекосиха бързо кошарата и стигнаха вратата на оградата, зад която Топ ръмжеше глухо.

Инженерът остави за малко Еъртън и излезе от къщата с пушка в ръка. Хърбърт беше до него. И двамата наблюдаваха хребета на възвишението, което се издигаше зад кошарата. Ако разбойниците се бяха скрили там, можеха да избият преселниците един по един.

Скоро се зададе някаква черна маса. Колата навлизаше в осветения кръг и Сайръс Смит чу скърцането на вратата, която другарите му затваряха и залостваха здраво двете й крила отвътре.

Но в същия миг Топ скъса яростно връвта си, залая бясно и се спусна към дъното на кошарата вдясно от къщата.

— Внимавайте, другари, за прицел! — извика Сайръс Смит.

Преселниците дигнаха пушките си и бяха готови за стрелба. Топ продължаваше да лае, а Юп го догони и започна да пищи пронизително.

Преселниците тръгнаха подире му и стигнаха рекичката, която беше засенчена от големи дървета.

И какво видяха там на светлото?

Пет трупа, прострени на брега!

Труповете на разбойниците, които бяха слезли преди четири месеца на остров Линкълн!

Глава XIII

Какво ли се беше случило? Кой беше убил каторжниците? Еъртън ли? Не, защото само преди малко той се боеше да не се върнат!

Но Еъртън беше заспал толкова дълбоко, че не можеха да го събудят. След няколкото думи, които каза, го обзе страшна слабост и той отново падна неподвижен в леглото си.

Под влияние на силна възбуда, обзети от хиляди смътни мисли, преселниците чакаха цялата нощ, без да излязат от къщата на Еъртън, без да се върнат на мястото, където лежаха труповете на разбойниците. Ясно, че Еъртън не можеше да им каже при какви обстоятелства бяха загинали те, нали той самият не знаеше, че се намираше в къщата, в кошарата.

На следващия ден Еъртън дойде на себе си и другарите му не можеха да се нарадват, че го виждаха пак почти здрав и жив, след сто и четири дни раздяла.

Тогава Еъртън им разказа накратко какво се беше случило или по-скоро това, което знаеше.

На следващия ден след пристигането му в кошарата, на 10 ноември, привечер разбойниците прескочили оградата и го уловили. Вързали го, запушили му устата и след това го завели в някаква тъмна пещера в полите на планината Франклин, там, където разбойниците се криели.

Съдбата му била решена и те смятали да го убият на следния ден, когато един от разбойниците го познал и го назовал с австралийското му име. Престъпниците искали да убият Еъртън! Но те пощадили Бен Джойс!

От тоя ден някогашните съучастници на Еъртън не го оставяли на мира. Те искали да го привлекат на своя страна и разчитали на него, за да завладеят Гранитния дом, да проникнат в това непристъпно жилище и да станат господари на острова, след като избият преселниците!

Еъртън се противил. Някогашният разбойник, разкаян и опростен, предпочитал да умре, отколкото да предаде другарите си.

Вързан, със запушени уста и пазен непрестанно, Еъртън прекарал в пещерата близо четири месеца.

Разбойниците били открили кошарата малко след пристигането си на острова и оттогава преживявали с припасите, намерени в нея, но не живеели там. На 11 ноември двама от разбойниците, изненадани от преселниците, стреляли по Хърбърт и единият се върнал и се похвалил, че е убил един от жителите на острова, но се върнал сам. Другарят му, както знаем, беше паднал прободен от ножа на Сайръс Смит.

Представяте си колко се е разтревожил и колко отчаян е бил Еъртън, когато научил за смъртта на Хърбърт!

Обноските към Еъртън ставали все по-лоши и по-лоши. По ръцете и по краката му още личаха кървавите рани от въжетата, с които го връзвали денонощно. Той очаквал всеки миг смъртта си и сякаш нямало никаква надежда да я избегне.

Накрая нещастникът, изнемощял от изтезанията, отпаднал толкова много, че не можел вече нито да вижда, нито да чува. И от тоя ден, с други думи, отпреди два дни той не можеше дори да каже какво се беше случило.

— Господин Смит — добави той, — те ме бяха затворили в пещерата! Как така съм попаднал в кошарата?

— Ами как са умрели пиратите тука, край оградата? — попита инженерът.

— Умрели ли са! — възкликна Еъртън и макар че беше изтощен, се приповдигна на леглото си.

Другарите му го прихванаха. Еъртън поиска да стане, те му помогнаха и всички заедно се отправиха към рекичката. Слънцето беше изгряло.

Там на брега лежаха труповете на петимата разбойници в положението, в което ги беше изненадала навярно мълниеносната смърт!

Еъртън беше поразен. Сайръс Смит и другарите му го гледаха, без да продумат нито дума.

Инженерът даде знак и Наб и Пенкроф прегледаха труповете, които бяха вече вкочанени от студа.

Не откриха никаква следа от рана.

Едва след като ги разгледа внимателно, Пенкроф забеляза на челото на единия, на гърдите на другия, на гърба на третия и на рамото на още един малка червена точица, сякаш някакво едва забележимо натъртване, но не можаха да разберат на какво се дължеше то.

— Тука са били ударени! — заяви Сайръс Смит.

— Но с какво оръжие? — запита дописникът.

— С някакво мълниеносно оръжие, което ние не познаваме.

— И кой ги е ударил? — попита Пенкроф.

— Съдникът на острова — отвърна Сайръс Смит. — Този, който ви е пренесъл тук, Еъртън, този, който прояви още веднъж силата си и направи за нас всичко, което ние самите не сме в състояние да направим, а после се крие от нас.

— Да го потърсим тогава! — извика Пенкроф.

— Да, ще го потърсим — отвърна Сайръс Смит, — но ще открием необикновеното същество, което върши толкова чудеса, само когато то благоволи да ни повика при себе си!

Невидимото покровителство, което свеждаше до нула личната дейност на преселниците, дразнеше и вълнуваше едновременно инженера. Относителното безсилие, което той чувстваше, засягаше гордата му душа. Един великодушен човек, който постъпва така, че не дава никаква възможност да му благодарят, проявява известно пренебрежение към тия, които му са задължени, и това понижаваше донякъде в очите на Сайръс Смит цената на благодеянието.

— Ще го потърсим — продължи инженерът — и дано даде бог да покажем някой ден на тоя високомерен покровител, че няма работа с неблагодарници!

От тоя ден едничката грижа на жителите на остров Линкълн беше да намерят тайнствения покровител. Всичко ги подтикваше да открият ключа на загадката, ключ, който се състоеше само от името на един човек, надарен с наистина необяснима и донякъде свръхестествена сила.

След малко преселниците се прибраха в къщата, в кошарата, където грижите им възвърнаха бързо телесните и душевните сили на Еъртън.

Наб и Пенкроф пренесоха труповете на каторжниците в гората, по-далечко от кошарата, и ги заровиха дълбоко.

После разказаха на Ейртон какво се беше случило през затворничеството му. Тогава той научи за болестта на Хърбърт и за редицата изпитания, през които бяха минали преселниците. Та те и не се надяваха вече да видят Еъртън и се опасяваха, че разбойниците са го убили най-безмилостно.

— А сега каза Сайръс Смит, като завърши разказа си — ни остава да изпълним едно задължение. Половината ни работа е свършена и няма защо да се боим вече от разбойниците, но ние не дължим на себе си това, че станахме пак господари на острова си.

— Да — отвърна Джедеон Спилет, — ще претърсим целия лабиринт в разклоненията на планината Франклин. Няма да оставим непрегледана нито една дупчица, нито една пукнатина! Ах, ако някога някой дописник е стоял пред вълнуваща тайна, това съм аз, повярвайте, приятели!

— Добре — съгласи се морякът. — Само че позволете ми да ви направя една забележка. Есента наближава, а ние забравяме, че имаме да предприемем още едно пътуване.

— Пътуване ли? — обади се Джедеон Спилет.

— Да! До остров Табор — отвърна Пенкроф. — Трябва да оставим там една бележка с указания за местоположението на нашия остров, където се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере. Кой знае дали не е вече много късно?

— Пенкроф — попита Еъртън, — с какво смятате да извършите това пътуване?

— С „Бонадвенчър“.

— С „Бонадвенчър“ ли? — извика Еъртън. — Та той не съществува вече.

— „Бонадвенчър“ не съществува ли вече! — ревна Пенкроф и скочи веднага.

— Не! — отвърна Еъртън. — Разбойниците го открили в заливчето едва преди осем дни, опитали се да отплават и…

— И? — попита разтреперан Пенкроф.

— И като го нямало Боб Харви, за да управлява, заседнали върху канарите и разбили целия кораб.

— Ах, проклетници! Разбойници! Подли мръсници! — ревна Пенкроф.

— Пенкроф — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръката. — Ще си направим друг „Бонадвенчър“, по-голям, по-хубав! Имаме на разположение всички обковки, цялото снаряжение на „Бързия“!

— Знаете ли — възрази Пенкроф, — че ни трябват поне пет-шест месеца, за да построим един тридесет-четиридесеттонен кораб? Горкият „Бонадвенчър“! Бедният ми „Бонадвенчър“!

Издирванията започнаха още същия ден, на 19 февруари, и продължиха цяла седмица. Полите на планината, със своите предпланини и с многобройните си разклонения, образуваха цял лабиринт от своеволни долинки и падини. Явно беше, че издирванията трябваше да продължат там, сред тесните гърла, и дори в самата планина Франклин. Само там можеше да се крие убежището на човека, който искаше да остане неизвестен. Но разклоненията така се преплитаха, че Сайръс Смит трябваше да пристъпи строго планомерно към издирванията.

Най-напред преселниците изследваха цялата долина на юг от вулкана, където се събираха началните води на река Водопад. Там Еъртън им показа пещерата, гдето се бяха крили разбойниците и където той е бил затворен до пренасянето му в кошарата. Пещерата се намираше в същото състояние, в което Еъртън я беше оставил. Там намериха малко бойни припаси и храна, която разбойниците бяха задигнали с намерение да се позапасят.

В северните поли на планината Франклин имаше само две широки плитки долини без никаква зеленина, осеяни с ератически блокове, прорязани от дълги морени, покрити с лава, прошарени с грамадни буци минерали, посипани с обсидиан и лабрадорит.

Тая местност изискваше трудно и продължително проучване.

Тия подземия изглеждаха съвсем пусти и напълно мрачни, но Сайръс Смит бе принуден да признае, че там не цареше пълна тишина.

Като стигна в дъното на една от мрачните пещери, които продължаваха на неколкостотин крачки навътре в планината, той чу глухо бучене, което се увеличаваше от звънките канари.

И Джедеон Спилет, който го придружаваше, долови далечния грохот, който навярно се дължеше на разгарянето на подземния огън. И двамата се ослушваха на няколко пъти и решиха единодушно, че в земните недра ставаше някаква химическа реакция.

— Изглежда, че вулканът не е угаснал напълно — каза дописникът.

— Възможно е, след ако изследвахме кратера, в подземните пластове да е станало някакво разместване — отвърна Сайръс Смит. — Всеки вулкан, макар и да го смятат за угаснал, може пак да изригне.

— Но ако вулканът на планината Франклин изригне пак, остров Линкълн няма ли да бъде застрашен? — попита дописникът.

— Мисля, че не! — отвърна инженерът. — Кратерът, с други думи, предпазната клапа, не е запушен и излишните пари и лави ще минат както преди по стария си път.

— При такива случаи винаги има опасност от земетресение — забеляза Джедеон Спилет.

— Да, винаги — отвърна инженерът, — а най-вече когато подземните сили започнат да се пробуждат и има опасност земните недра да бъдат задръстени след дългия покой. Във всеки случай, каквото и да стане, не вярвам нашите владения на възвишение Обзор да бъдат сериозно застрашени. Почвата между възвишението и планината значително се е слегнала и ако някога лавите се излеят към езерото, те ще потекат към дюните и към залив Акула.

— Още не сме виждали на върха на планината дим, който да показва, че наскоро ще има изригване — забеляза Джедеон Спилет.

— Не — отвърна Сайръс Смит. — Но не е изключено времето да е струпало в долната част на кратера скали, пепел и застинала лава и засега клапата, за която споменах, да е много задръстена. Но при първия сериозен трус всички пречки ще изчезнат и можете да бъдете положителен, драги ми Спилет, че нито островът, който е парният котел, нито вулканът, който е пещта, няма да се пръснат от напора на газовете.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет излязоха, намериха другарите си и споделиха с тях предположенията си.

— Тъй ли! — възкликна Пенкроф. — Та тоя вулкан е решил да я кара на своя глава! Само да се опита! Ще си намери майстора!…

— Кой му е майсторът, Пенкроф? — попита Наб.

— Нашият покровител, Наб, нашият покровител, който ще му запуши кратера само ако се опита да го отвори!

Ясно е, морякът имаше пълна вяра в неизвестното божество на неговия остров и наистина тайнствената сила, която то беше проявявало досега при толкова необясними случаи, изглеждаше безгранична. Но то беше успяло да се скрие също от най-щателните издирвания на преселниците и въпреки усилията им, въпреки усърдието и дори нещо повече от усърдие, въпреки упоритостта, с която го търсеха, те не успяха да открият тайнственото му убежище.

На 25 февруари преселниците се прибраха в Гранитния дом и благодарение на двойното въже, което забиха с една стрела на площадката пред вратата, възстановиха връзката между своя дом и брега.

След един месец, на 25 март, те празнуваха третата годишнина от пристигането си на остров Линкълн!

Глава XIV

Изминали бяха три години, откак ричмъндските пленници избягаха, и колко пъти през тия три години те говореха за родината си, която живееше вечно в мисълта им!

Те не се съмняваха, че гражданската война вече е свършила, и бяха напълно уверени, че справедливото дело на Севера е възтържествувало. Но как се бе развила тая страхотна война? Колко кръв се бе проляла? Колко ли техни приятели бяха загинали в борбата? Ето за какво си говореха често, без да могат да определят още деня, в който щяха да видят пак родината си. Да се върнат пак там, макар и за няколко дни, да се свържат отново с населения свят, да установят връзка между родината си и острова и да прекарат по-голямата, а може би и най-хубавата част от живота си в колонията, която бяха създали и която тогава щеше да принадлежи на метрополията — неосъществима мечта ли беше всичко това?

— А може би нашият тайнствен покровител сам да намери начин да се приберем в родината си — казваше Пенкроф.

И наистина, ако някой кажеше на Пенкроф и на Наб, че тристатонен кораб ги очаква в залив Акула или в Порт Балон, те нямаше и да трепнат от изненада. В състоянието, в което се намираха, нищо не можеше да ги удиви.

Но Сайръс Смит, който не беше толкова доверчив, ги посъветва да се върнат към действителността. Той им даде тоя съвет, когато стана дума да си построят кораб — наистина много спешен случай, тъй като се налагаше да оставят колкото можеше по-скоро на остров Табор бележка с новото местопребиваване на Еъртън.

— Прочее имаме време да се приготвим за пролетта — каза инженерът, като разговаряше по тоя въпрос с Пенкроф. — И тъй трябва да си направим нов кораб и аз мисля, приятелю, че е за предпочитане да го направим по-голям. Не се знае дали шотландската яхта ще се отбие на остров Табор. Не е ли най-разумно да си построим кораб, който да може да ни пренесе в краен случай до полинезийските острови или до Нова Зеландия? Какво мислите?

— Аз мисля, господин Сайръс — отвърна морякът, — аз мисля, че вие можете да построите и голям, и малък кораб. Имаме си и дърва, и сечива. Въпрос само на време.

— А колко месеца са необходими, за да се построи един двеста и петдесет-тристатонен кораб? — попита Сайръс Смит.

— Най-малко седем-осем месеца — отвърна Пенкроф. — Нека имаме предвид, че няколко седмици няма да се работи и ще можем да се смятаме много щастливи, ако корабът ни бъде готов за идещия ноември.

Посъветваха се с останалите преселници, които одобриха плана на инженера. Наистина това беше най-доброто разрешение на въпроса. Разбира се, да се построи кораб с двеста-триста тона вместимост беше трудна работа, но преселниците вярваха в силите си и тяхната вяра беше оправдана от много постигнати вече успехи.

Сайръс Смит се зае да направи плана на кораба и да определи модела. В това време другарите му сечаха и превозваха дърветата, които щяха да бъдат необходими за ребрата, за скелета и обшивката. Горите Фар-уест им доставиха прекрасен дъб и бряст. Използваха пътеката, която бяха проправили при последния излет, за да отворят по-удобен път, който бе наречен пътят Фар-уест.

Всички дървета бяха наредени под широк дървен навес край Комините, докато дойдеше времето да бъдат използвани.

Времето през април беше доста хубаво, както често се случва през октомври в Северното полукълбо. В същото време преселниците се заеха усилено и със земеделието и скоро не остана и следа от опустошенията на възвишение Обзор. Възстановиха мелницата и нови постройки се издигнаха на мястото, гдето се намираше курникът. Разпределили си бяха работата и никой от преселниците не стоеше със скръстени ръце. Работниците се радваха на много добро здраве и чудно настроение оживяваше вечерите в Гранитния дом, където ковяха хиляди планове за бъдещето!

Разбира се, и Еъртън живееше заедно с тях и вече не ставаше и дума да се върне пак в кошарата. Все пак той продължаваше да бъде постоянно тъжен, не говореше много и се присъединяваше по-скоро към работата, а не към удоволствията на другарите си. Но той беше неуморим работник, здрав, ловък, съобразителен и умен. Всички го обичаха и уважаваха и той знаеше много добре това.

И кошарата не беше изоставена. През ден един от преселниците се качваше на колата или яхваше някоя онага, отиваше да наобиколи стадото муфлони и кози и донасяше млякото, което беше необходимо за кухнята на Наб.

Не ще и дума, че телеграфната връзка между Гранитния дом и кошарата беше възстановена.

Към 15 май килът на новия кораб лежеше в корабостроителницата, а скоро форщевенът и ахтерщевенът, пъхнати в дълбеи на двата му края, се издигаха почти отвесно. Килът от здрав дъб беше дълъг сто и десет стъпки, което позволяваше бимсът да се направи двадесет и пет стъпки широк. Но това беше единственото нещо, което дърводелците успяха да свършат до настъпването на лошото време и на студовете. Следващата седмица успяха да поставят само първите ребра на кърмата. После трябваше да преустановят работата.

Сайръс Смит и другарите му бяха изпитвали вече острите зимни студове на остров Линкълн. Те съответстваха на студовете в щатите Нова Англия, които се намират почти на едно и също разстояние от екватора като остров Линкълн.

— Забелязали са даже — заяви един ден Сайръс Смит на другарите си, — че при една и съща ширина островите и крайбрежията са изложени на по-малки студове от средиземноморските области. Често съм чувал например да казват, че зимата в Ломбардия е много по-сурова от зимата в Шотландия и това навярно се дължи на морето, което връща през зимата топлината, поета през лятото. В тоя случай островите са поставени при по-благоприятни условия.

— Но тогава, господин Сайръс — запита Хърбърт, — защо остров Линкълн сякаш не се подчинява на тоя общ закон?

— Трудно е да се обясни — отвърна инженерът. — Все пак аз съм склонен да приема, че тази област се дължи на местоположението му в Южното полукълбо, което, както ти е известно, момчето ми, е по-студено от Северното.

— Така е — съгласи се Хърбърт, — и плаващите ледове се срещат при по-ниска ширина в южната, а не в северната част на Тихия океан.

— Истина — обади се Пенкроф, — и когато бях китоловец, съм виждал ледени планини дори срещу самия нос Хорн.

— Тогава — заяви Джедеон Спилет — силните студове на остров Линкълн могат да се обяснят с ледовете и ледените брегове, които се намират сравнително наблизо.

— Твърдението ви е наистина много допустимо, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и явно е, че тия сурови зими се дължат на близките ледове. Ще ви напомня също, че чисто физическа причина прави Южното полукълбо по-студено от Северното. И наистина щом през лятото слънцето е по-близо до това полукълбо, през зимата то е неизбежно по-далече. С това се обяснява защо и в двата случая имаме прекалена температура и ако зимата на остров Линкълн е много студена, не забравяйте, че през лятото, напротив, имаме големи горещини.

— И все пак — добави Пенкроф, — хората са много учени! Каква голяма книга може да се напише за всичко, което човек знае, господин Сайръс!

— И каква още по-голяма книга може да се напише за всичко, което човек не знае! — отвърна Сайръс Смит.

Колонията на остров Линкълн се намираше тогава в най-цветущото си състояние и три години продължителен труд бяха причина за това. Разрушеният бриг беше за преселниците нов източник на богатства. Освен пълното му снаряжение, което щеше да послужи за новия кораб, складовете на Гранитния дом пращяха от най-различни съдове и сечива, от оръжие, бойни припаси, храни, уреди и облекло. Нямаха вече никаква нужда да изработват грубото кече. Първата зима преселниците си изпатиха много от студа, но сега вече нямаше защо да се боят от лошото време. Имаха и бельо в изобилие и го пазеха много грижливо. От натриевия хлорид, който е чисто и просто обикновена морска сол, Сайръс Смит получи лесно сода и хлор. Той лесно превърна содата в натриев карбонат, а от хлора получи варни и други хлориди, които бяха използвани за най-различни домакински цели, а най-вече за изпиране на бельото. Всъщност те се перяха само четири пъти годишно, както се е правело в семействата едно време, и нека ни бъде позволено да добавим, че Пенкроф и Джедеон Спилет, докато чакаше раздавачът да му донесе вестника, бяха превъзходни перачи.

През седемте месеца, които изминаха след последните издирвания в планината, и през септември, когато започна хубавото време, не стана никак дума за тайнствения покровител на острова. Той не се прояви нито един път. Вярно, че беше излишно, тъй като преселниците не изпаднаха нито веднъж в затруднение.

Сайръс Смит дори забеляза, че ако случайно непознатият бе влизал във връзка с обитателите на Гранитния дом чрез гранитния масив и ако Топ, тъй да се каже, подушваше това инстинктивно, през това време той не се беше явявал въобще. Кучето беше престанало да ръмжи, а и маймуната беше вече напълно спокойна. Но Сайръс Смит можеше ли да каже, че със загадката беше свършено и че никога нямаше да може да я разгадае? Можеше ли да твърди, че някое ново събитие нямаше да стане причина тайнственият непознат пак да се появи? Кой знае какво беше отредило бъдещето?

Най-после мина и зимата. Но още през първите пролетни дни се случи едно събитие, което можеше да има тежки последици.

На 7 септември Сайръс Смит хвърли поглед към върха на планината Франклин и видя над кратера дим, който се виеше бавно нагоре.

Глава XV

Предупредени от инженера, преселниците бяха прекъснали работата си и разглеждаха мълчаливо върха на планината Франклин

И тъй вулканът се беше пробудил и парите бяха пробили минералния пласт, натрупан в дъното на кратера. Но подземният огън щеше ли да причини някое страхотно изригване? Имаше такава вероятност, но не можеха да я предотвратят.

И все пак дори да се допуснеше, че ще има изригване, навярно целият остров Линкълн нямаше да пострада. Лавата невинаги причинява големи пакости. Островът беше подлаган вече на такова изпитание — застиналата лава, която браздеше северните склонове на планината, беше явно доказателство за това. Освен това самата форма на кратера и отворът, който зееше в горния му край, караха да се предполага, че лавата нямаше да залее плодородната част на острова.

Но миналото не винаги обвързва бъдещето. По върховете на вулканите някогашните кратери често се затварят и се отварят нови. Това се е случвало и в Стария, и в Новия свят, с Етна, с Попокатепетъл и с Оризаба и когато един вулкан е пред изригване, от него може да се очаква всичко. Достатъчно беше всъщност едно земетресение — явление, което често придружава изригванията на вулканите, — за да се измени вътрешното разположение на планината и горящите лави да си пробият нов път.

Времето се оправи и преселниците пак се заловиха за работа. Бързаха да построят колкото е възможно по-скоро кораба и благодарение на крайбрежния водопад Сайръс Смит успя да направи водна дъскорезница, където разрязваха по-бързо трупите на дъски и талпи. Механизмът й беше прост като механизма на селските дъскорезници в Норвегия. Дървото трябваше да се движи във водоравна посока, трионът в отвесна, ето всичко, което беше необходимо да се получи, и инженерът успя да постигне това с помощта на едно колело, два валяка и правилно разположени макари.

Към края на септември скелетът на кораба, който бяха решили да обзаведат като шхуна, се издигаше в корабостроителницата. Остра в носа и много широка в кърмата, шхуната щеше да издържи, ако се наложеше, на дълго пътуване. Но за вътрешната и външната обшивка и за палубата беше необходимо още много време. За щастие оковките на някогашния бриг бяха спасени след подводната експлозия. Пенкроф и Еъртън бяха успели да измъкнат голямо количество стоманени винтове и медни гвоздеи от дъските на обшивката и от повредените ребра. Това спестяваше много труд на железарите, но дърводелците пък имаха много работа.

Вечер работниците бяха просто капнали от умора. За да не губят никакво време, те бяха изменили и часовете за ядене: хранеха се на обед, а вечеряха чак когато мръкнеше. Тогава се прибираха в Гранитния дом и бързаха да си легнат.

Понякога, когато засегнеха някой любопитен въпрос, преселниците си лягаха малко по-късно. Увличаха се в разговори за бъдещето и говореха с удоволствие за промените, които можеха да настъпят в техния живот, ако отплаваха с шхуната си до най-близката суша. Но в тия разговори преобладаваше винаги мисълта да се върнат пак на остров Линкълн. Те никога нямаше да изоставят тая колония, създадена с толкова мъки и труд и която връзките с Америка можеха да тласнат към ново развитие.

Особено Пенкроф и Наб се надяваха да завършат там дните си.

— Хърбърт — казваше морякът, — ти няма да напуснеш никога остров Линкълн, нали?

— Никога, Пенкроф, особено ако и ти решиш да останеш!

— Решил съм, момчето ми — отвръщаше Пенкроф, — и ще те чакам! Ще ми доведеш жена си и децата си и ще направя от твоите хлапета чудни юнаци!

— Прието — отвръщаше Хърбърт засмян и зачервен.

— А вие, господин Сайръс — продължаваше разпалено Пенкроф, — вие ще останете губернатор на острова, нали? Ах, колко ли души ще може да изхрани той? Най-малко десет хиляди.

Разговаряха така, оставяха Пенкроф да си мечтае и от дума на дума дописникът се увличаше и заявяваше, че ще издава вестник „Ню Линкълн хералд“!

Такова е човешкото сърце. Необходимостта да създаде нещо трайно, нещо, което да го надживее, е признак за превъзходството му над другите животни. Тази необходимост е създала господството му и тя го оправдава пред целия свят.

В края на краищата кой знае дали и Юп, и Топ не си мечтаеха по нещичко за бъдещето? На мълчаливия Еъртън му се искаше да се види с лорд Гленарван и да се представи пред всички с възстановена чест.

Една вечер, на 15 октомври, изпълненият с мечти разговор се проточи повече от всеки друг път. Беше девет часът. Продължителни, зле прикрити прозевки показваха, че трябваше да си лягат, и Пенкроф се беше отправил към леглото си, когато електрическият звънец в стаята звънна изведнъж.

Всички бяха в стаята: и Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, и Хърбърт, и Еъртън, и Пенкроф, и Наб. Никой от преселниците не беше в кошарата.

Сайръс Смит стана веднага. Другарите му се спогледаха — мислеха, че така им се е счуло.

— Какво значи това? — извика Наб. — Дяволът ли звъни?

Никой не отговори.

— Времето е бурно — забеляза Хърбърт. — Електричеството може би влияе…

Хърбърт не довърши. Инженерът, към когото бяха насочени всички погледи, клатеше отрицателно глава.

— Да почакаме — каза тогава Джедеон Спилет. — Ако е някакъв сигнал, който го е дал, ще го повтори.

— Но кой може да бъде? — чудеше се Наб.

— Как кой? — обади се Пенкроф. — Този, който…

Ново трептене на чукчето върху звънеца прекъсна думите на моряка.

Сайръс Смит се спусна към апарата, пусна тока по жицата и изпрати в кошарата следната телеграма: „Какво искате?“

След миг стрелката се раздвижи по кръга с азбуката и обитателите на Гранитния дом получиха следния отговор: „Елате веднага в кошарата!“

— Най-после! — извика Сайръс Смит.

Да! Най-после! Тайната щеше да бъде разбулена! Пред грамадното любопитство, което ги тласкаше да стигнат по-скоро в кошарата, преселниците забравиха всякаква умора, всякакво желание да си починат. Без да промълвят нито дума, те напуснаха Гранитния дом и се намериха на брега. Горе останаха само Топ и Юп. Можеха и без тях.

Не беше изключено след няколко часа бурята да се извиеше и над самия остров. Страхотна нощ!

Но колкото и да беше дълбок, мракът не можеше да спре хората, които знаеха на пръсти пътя за кошарата. Те изкачиха левия бряг на Благодарност, стигнаха възвишението, минаха по моста на река Глицерин и навлязоха в гората.

Вървяха бързо, обзети от силно вълнение. Бяха напълно убедени, че най-после щяха да разкрият тайната, която не можеха да разгадаят, и щяха да узнаят името на тайнственото същество, което беше навлязло така дълбоко в техния живот, името на великодушния покровител с неимоверната сила! И наистина, за да се намеси в техния живот, непознатият трябваше да знае и най-дребните подробности, да е чул всичко, което се говореше в Гранитния дом, за да може да действа винаги своевременно!

Потънал в собствените си мисли, всеки ускоряваше хода.

През последния четвърт час ход мълчанието бе нарушено само от следната забележка на Пенкроф:

— Трябваше да вземем фенер.

И от отговора на инженера:

— В кошарата има фенер.

В същия миг големи белезникави светкавици засвяткаха над острова и открояваха в черно очертанията на листака. Яркият им блясък замайваше и заслепяваше. Явно беше, че бурята скоро щеше да се развихри. Светкавиците ставаха малко по малко все по-чести и по-ослепителни. Далечен гръм тътнеше в небосвода. Въздухът беше душен.

В девет и четвърт ослепителна светлина освети оградата и те не бяха минали още вратата, когато гръмотевицата затрещя със страшна сила.

След миг само Сайръс Смит беше прекосил кошарата и се намираше пред къщата.

Непознатият навярно беше вътре, тъй като телеграмата можеше да бъде изпратена само оттам. Но прозорецът беше съвсем тъмен.

Инженерът похлопа на вратата.

Никакъв отговор.

Сайръс Смит отвори вратата и преселниците влязоха в стаята, която тънеше в дълбок мрак.

Наб чукна кремъка и след миг запалиха фенера и прегледаха всички кътчета на стаята…

Нямаше никой. Всичко си стоеше, както го бяха оставили.

— Да не сме станали жертва на някаква заблуда? — прошепна Сайръс Смит.

Не! Не може да бъде! Телеграмата беше много ясна:

„Елате веднага в кошарата“.

Приближиха до масата, където беше поставен апаратът.

Всичко си беше на мястото — и батерията, и кутията, в която беше поставена тя, и предавателят, и приемателят.

— А! Една бележка! — извика Хърбърт и показа някакъв лист, оставен на масата.

На листа бяха написани на английски следните думи: „Следвайте новата жица“.

— Да вървим! — извика Сайръс Смит, който разбра, че телеграмата не беше изпратена от кошарата, а от тайнственото убежище на непознатия, свързано с допълнителна жица направо с Гранитния дом.

Наб взе запаления фенер и всички напуснаха кошарата.

Бурята се разразяваше със страхотна сила.

В цялата кошара между къщата и оградата нямаше никаква телеграфна връзка. Но като излезе от вратата, инженерът изтича до първия стълб и видя при блясъка на една светкавица, че новата жица се спускаше от изолатора до земята.

— Ето я! — каза той.

Жицата се влачеше по земята, но цялата беше увита в изолационно вещество както при подводните кабели и токът можеше да минава свободно. По посоката й личеше, че тя водеше през горите към южните поли на планината Франклин, с други думи на запад.

— Да вървим по нея! — каза Сайръс Смит.

И ту при светлината на фенера, ту при блясъка на светкавиците, преселниците се спуснаха по посоката на жицата.

Гръмотевиците не преставаха и трещяха така силно, че не можеше да се чуе нито дума. Всъщност не ставаше въпрос да разговарят, а да вървят напред.

Сайръс Смит и другарите му се изкачиха първо по възвишението между долината на кошарата и долината на река Водопад, която преминава в най-тясната й част. Жицата ту беше опната по ниските клони на дърветата, ту се влачеше по земята и им показваше правия път.

Инженерът предполагаше, че жицата ще свърши може би в дъното на долината и че там се намираше тайнственото убежище.

Цялото небе гореше. Мълнии святкаха една след друга. Няколко паднаха на върха на вулкана и потънаха в кратера сред гъстия дим. Сякаш самата планина бълваше от време на време пламъци.

Към десет часа без няколко минути преселниците стигнаха високия бряг, който се издигаше над океана на запад. Вееше страшен вятър. Петстотин стъпки по-надолу бучеше прибоят.

Тук жицата продължаваше сред канарите по доста стръмния наклон на тясна, своеволно очертана урва.

Преселниците навлязоха в урвата, изложени на опасността да срутят някои разклатени канари и да паднат в морето. Слизането беше много страшно, но те не искаха и да знаят за опасността, не бяха вече господари на себе си и някаква неудържима сила ги привличаше към тайнствената цел, както магнитът привлича желязото.

Така извървяха почти несъзнателно цялата урва, която и посред бял ден беше, тъй да се каже, непроходима. Камъните се търкаляха и блестяха на светлината като метеори. Сайръс Смит вървеше начело. Еъртън беше последен. Те пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се по гладките скали, после се изправяха и продължаваха да вървят.

Най-после жицата свиваше изведнъж и продължаваше през крайбрежните канари — истинско поле от подмоли, в които при големите приливи навярно се разбиваха морските вълни. Преселниците бяха стигнали в подножието на базалтовата стена.

Инженерът хвана жицата и установи, че тя потъваше в морето.

Другарите му стояха смаяни до него.

Вик на разочарование, почти отчаян вик се изтръгна от гърдите им! В морето ли трябваше да се спуснат и да търсят някоя подводна пещера? Намираха се в такова душевно и телесно напрежение, че бяха готови да направят и това.

Сайръс Смит заведе другарите си в една дупка сред скалите и им каза:

— Да почакаме. Сега е прилив. При отлива ще можем да продължим.

— Какво ви кара да мислите?… — попита Пенкроф.

— Щеше ли да ни повика, ако нямаше начин да стигнем при него?

Сайръс Смит каза това така убедително, че никой не му възрази. Бележката му всъщност беше правилна. Трябваше да се приеме, че в подножието на скалата имаше някаква пещера, която вълните заливаха, но в която можеше да се влезе по време на отлив.

Преселниците бяха крайно развълнувани. Хиляди чудни, необикновени мисли им се въртяха в ума и те очакваха някакво величествено и свръхчовешко същество, което да отговаря на представата им за тайнствения закрилник на острова.

В полунощ Сайръс Смит взе фенера и слезе до морето, за да види разположението на скалите. Отливът беше започнал.

Инженерът не се беше излъгал. Сводът на грамадна пещера се очертаваше вече над водата. Там жицата извиваше в прав ъгъл и влизаше в зиналата паст.

Сайръс Смит се върна при другарите си и чисто и просто им каза:

— След един час ще можем да влезем в пещерата.

— Но тя ще бъде изпълнена донякъде с вода — забеляза Хърбърт.

— Водата или се отдръпва напълно от пещерата — заяви инженерът — и тогава ще можем да продължим пеш, или не се отдръпва и тогава ще имаме на разположение някакво превозно средство.

Измина час. Всички се спуснаха в дъжда до самото море. За три часа водата беше спаднала с петнадесет стъпки. Дъгата, очертана от свода, се издигаше поне на осем стъпки над водната повърхност. Сякаш свод на мост, под който течаха пенливи води.

Инженерът се наведе и съгледа нещо черно, което плаваше в морето. Той го притегли към себе си.

Беше лодка, вързана за някоя издатина навътре в пещерата. Лодката беше скована от ламарина. На дъното под пейките имаше две гребла.

— Да се качим! — каза Сайръс Смит.

След миг преселниците бяха в лодката. Наб и Еъртън се хванаха за греблата, а Пенкроф застана на кормилото. Сайръс Смит се настани отпред, а фенерът, поставен на носа, осветяваше пътя.

Доста схлупеният свод, под който се плъзна в началото лодката, изведнъж ставаше висок. Но мракът беше много дълбок и светлината на фенера не беше никак достатъчна, за да видят колко голяма беше пещерата, да определят ширината, височината, дълбочината й. Сред подземните базалтови стени цареше величествена тишина.

На няколко места по земното кълбо съществуват такива грамадни пещери, нещо като естествени подземни гробници още от геологическата епоха. Едните са залени от морските води. Други имат цели езера в недрата си. Такава е Фингалската пещера на остров Стафа — един от Хебридските острови, такива са Моргатските пещери в залива Дуарнене в Бретан, пещерите Бонифачо в Корсика, Лизфиорд в Норвегия и грамадната пещера Мамут в Кентъки — висока петстотин стъпки и дълга повече от двадесет мили!

А пещерата, която преселниците изследваха, простираше ли се до средата на острова? От четвърт час лодката лъкатушеше напред и инженерът даваше кратки указания на Пенкроф къде да извива.

— По вдясно! — изкомандва той изведнъж.

Лодката измени посоката си и скоро се плъзна покрай дясната стена. Инженерът искаше да разбере, и с право, дали жицата продължаваше по тая стена.

Жицата си беше там, закачена по издатините на скалата.

— Напред! — каза Сайръс Смит.

Двете гребла се забиха в черните води и лодката продължи напред.

Лодката плава още четвърт час и навярно бяха изминали към половин миля от входа на пещерата, когато гласът на Сайръс Смит екна пак.

— Стой! — каза той.

Лодката спря и преселниците съгледаха ярка светлина, която заливаше грамадното подземие, издълбано така дълбоко в недрата на острова.

Сега имаха възможност да разгледат пещерата, за съществуването на която не можеха и да подозират.

Нямаше никакво съмнение върху естеството на тая светлина, чиито прави и ярки лъчи бликаха от една точка във водата и се пречупваха във всяко ръбче, във всяка жилка на пещерата. Светлината беше електрическа и белият й цвят ясно доказваше нейния произход. Електричеството беше слънцето на тая пещера и я къпеше в ослепителната светлина.

По знак, даден от Сайръс Смит, греблата пак се забиха във водата и запръска същински дъждец от рубини. Лодката се отправи към електрическия източник и скоро се намираше само на половин кабелт от него.

На това място водната повърхност беше широка към триста и петдесет стъпки, а отвъд ослепителния източник на светлина се забелязваше грамадна базалтова стена, която затваряше пътя. С други думи, пещерата беше станала доста широка и морето образуваше там малко езеро.

Сред езерото, на водната повърхнина, плаваше безмълвно грамадно неподвижно вретено. От двете му страни бликаше светлина, сякаш от две нажежени до бяло пещи. Вретеното, прилично на тялото на грамаден кит, дълъг към двеста и петдесет стъпки, се издигаше на десетина-дванадесет стъпки над морското равнище.

Лодката бавно се приближи. Сайръс Смит се беше изправил на носа. Той гледаше страшно развълнуван. После изведнъж сграбчи дописника за ръката:

— Той е! Не може да бъде друг! Той е!…

После седна на пейката и прошепна някакво име, което само Джедеон Спилет успя да чуе.

Изглежда, че името беше познато на дописника, тъй като му направи силно впечатление, и той отвърна глухо:

— Той ли! Един човек извън закона!

— Той! — каза Сайръс Смит.

По заповед на инженера лодката приближи до чудното плаващо вретено. Лодката стигна до левия му край — през плътно стъкло бликаше сноп светлина.

Сайръс Смит и другарите му се качиха на палубата. В средата й зееше входник. Всички се спуснаха надолу.

В долната част на стълбата имаше тесен коридор, осветен с електричество. В дъното на тоя коридор се изпречи врата и Смит я отвори.

Преселниците минаха бързо през богато украсена зала, до която имаше библиотека, залята с обилна светлина, която струеше от светлия таван.

В дъното на библиотеката инженерът отвори широко врата, която също беше затворена.

Грамаден салон, някакъв музей, където наред с всички съкровища на минералното царство бяха струпани редки постижения на изкуството и чудни изделия на промишлеността, се откри пред очите на преселниците, които навярно помислиха, че някакъв вълшебник ги беше пренесъл в царството на приказките.

На разкошен диван лежеше човек, който сякаш не забеляза присъствието им.

Тогава Сайръс Смит каза високо за крайна изненада на своите другари следните думи:

— Капитан Немо, вие ни повикахте! Ето ни.

Глава XVI

При тези думи легналият се приповдигна и преселниците видяха осветено цялото му лице: величествена глава, високо чело, горд поглед, бяла брада и буйна коса, отметната назад.

Той се опря с едната си ръка на облегалото на дивана, от който беше станал. Погледът му беше спокоен. Личеше, че бавна болест го бе изтощила малко по малко, но гласът му изглеждаше още силен, когато каза на английски с израз на безкрайна изненада:

— Аз нямам име, господине.

— Познавам ви! — отвърна Сайръс Смит.

Капитан Немо впери в инженера огнения си поглед, сякаш искаше да го унищожи. После се отпусна пак върху възглавниците на дивана.

— Е, все ми е едно в края на краищата — прошепна той, — аз умирам.

Сайръс Смит се приближи до капитан Немо, а Джедеон Спилет му хвана ръката, която пареше. Еъртън, Пенкроф, Хърбърт и Наб стояха почтително настрани, в един кът на великолепния салон, чийто въздух бе наситен с електрически излъчвания.

Но капитан Немо си дръпна веднага ръката и с един знак помоли инженера и дописника да седнат.

Всички го гледаха истински развълнувани. Ето кой беше тоя, когото те наричаха „добрия дух на острова“, ето всемогъщото същество, чиято намеса толкова пъти вече ги беше спасявала от гибел, благодетелят, на когото те бяха така задължени! Пред очите им се намираше обикновен човек, а Пенкроф и Наб едва ли не вярваха, че ще срещнат някое божество, и този човек умираше!

Но откъде Сайръс Смит можеше да познава капитан Немо?

И защо капитанът стана веднага, като чу името, което навярно мислеше, че никой не знае?…

Той беше легнал пак на дивана, облегнал се беше на ръката си и гледаше инженера, който седеше до него.

— Вие знаете името, което носех, господине? — попита той.

— Да — отвърна Сайръс Смит, — както зная и името на чудната подводница…

— „Наутилус“ ли? — поусмихна се капитанът.

— „Наутилус“.

— Но знаете ли… знаете ли кой съм аз?

— Зная.

— А ето вече тридесет години, откакто съм се откъснал напълно от света, тридесет години, откак живея в морските дълбини, единственото място, където намерих свободата! Кой може да е издал тайната ми?

— Един човек, който не е поемал никакво задължение към вас, капитан Немо, и който следователно не може да бъде обвинен в предателство.

— Французинът, когото случаят захвърли преди шестнадесет години в моята подводница ли?

— Същият.

— Но този човек и двамата му другари не загинаха ли в Мелстрима, който беше повлякъл и моя „Наутилус“?

— Не загинаха и излезе една книга — „Двадесет хиляди левги под водата“, където е описан вашият живот.

— Само няколко месеца от моя живот! — възрази бързо капитанът.

— Така е — съгласи се Сайръс Смит, — но няколко месеца от вашия необикновен живот са напълно достатъчни, за да ви опознае човек…

— Като голям престъпник, нали? — добави капитан Немо и високомерна усмивка пробягна по устните му. — Да, като бунтовник, който може би е отритнат от обществото!

Инженерът не отговори.

— Е, кажете, господине?

— Нямам право да съдя капитан Немо — заяви Сайръс Смит — или поне това, което засяга миналото му. Не зная, както никой не знае, на какво се дължи необикновеният ви живот и не мога да осъждам постъпките ви, без да ми бъдат известни подбудите. Зная само едно — ръката на един закрилник се простираше винаги над нас от пристигането ни на остров Линкълн и всички ние дължим живота си на едно добро, великодушно и могъщо същество и това могъщо, добро и великодушно същество сте вие, капитан Немо!

— Аз съм — отвърна простичко капитанът.

Инженерът и дописникът станаха. Другарите им се бяха приближили и благодарността, която преливаше в сърцата им, щеше да се изрази в думи и движения…

Капитан Немо ги спря с един знак и заговори, без да може да прикрие навярно вълнението си:

— След като ме изслушате — каза той.

И с няколко ясни и кратки изречения капитанът им разказа целия си живот.

Разказът му беше кратък, но той беше принуден да събере всичките сили, които му оставаха, за да го завърши. Ясно, че беше крайно изтощен. На няколко пъти Сайръс Смит го помоли да си почине, но той поклати глава като човек, който си отива, а когато дописникът му предложи своята помощ, той му отвърна:

— Излишно е. Часовете ми са преброени.

Капитан Немо бил индус, принц Дакар — син на раджа от независимата по онова време област Бунделкунд и племенник на индуския герой Тибо-саиб. Когато бил още десетгодишен, баща му го изпратил в Европа, за да получи висше образование, със скритото намерение да му даде възможност да се бори един ден с равни сили срещу ония, които смятал за потисници на своята родина.

От десет до тридесетгодишна възраст принц Дакар, надарен с рядък ум и благородно сърце, изучавал всестранно всички науки, литература и изкуства и придобил големи познания.

Принц Дакар ненавиждал. Той ненавиждал единствената страна, където никога не пожелал да стъпи, единствения народ, на който отритвал непрестанно всички любезности. Той ненавиждал Англия, още повече че в много отношения се възхищавал от нея.

Този индус таял в душата си страшната ненавист на победения към победителя. Поробеният не можел да бъде снизходителен към поробителя. Син на един от ония владетели, на които Великобритания признавала независимостта само на думи, принцът от рода на Тибо-саиб, възпитан в идеите за свобода и отмъщение, обичал безгранично поетичната си родина, окована в английски вериги, и никога не стъпил на проклетата според него земя, на която Индия дължала своето иго.

Този художник, този учен, този мъж си останал индус по сърце, индус по жаждата си за отмъщение, индус по надеждата, която хранел, да извоюва един ден правата на своята родина, да изгони оттам нашественика и да й възвърне независимостта.

И така принц Дакар се завърнал в Бунделкунд в 1849 година. Оженил се за една знатна индуска — нейното сърце също се късало от мъка по злочестата й родина. Имал две деца и ги обичал много. Но семейното му щастие не било в състояние да го накара да забрави поробена Индия. Очаквал само случая. И случаят се представил.

В 1857 година избухнало голямо въстание на сипаите27. Принц Дакар бил душата на това въстание. Той вдигнал грамадния бунт. Поставил всичките си способности, цялото си състояние в услуга на делото. Жертвал и себе си. Сражавал се в първите редици. Излагал живота си като най-скромен герой, въстанал за свободата на родината си. Ранен бил десет пъти в двадесетте сражения, в които участвал, и останал жив, когато последните борци за независимост загинали под английските куршуми.

Никога британската мощ в Индия не е била така застрашена и ако сипаите бяха подпомогнати отвън, както се бяха надявали, щеше да се свърши може би веднъж завинаги с английското влияние и с владичеството на Великобритания в Азия.

Името на принц Дакар било тогава много известно. Главата му била оценена — не се намерил кой да го предаде, но баща му, майка му, жена му и децата му заплатили вместо него дори преди той да разбере опасностите, на които те били изложени заради него…

И този път правото отстъпило пред силата.

Принц Дакар, който останал жив, се върнал в Бунделкундските планини. Сам на света, там той бил обзет от безкрайно отвращение към всичко, което носи името човек, ужасил се от цивилизования свят, намразил го, искал да се махне завинаги от него, осребрил останалото си богатство, събрал двадесетина от най-верните си другари и един ден всички изчезнали.

Къде тръгнал принц Дакар да търси свободата, която му отказал населеният свят? Под водата, в морските дълбини, където никой не можел да го последва.

Воинът отстъпил пред учения. Нагласил корабостроителница в един пуст остров в Тихия океан и там построили подводница по негови чертежи. С помощта на средства, които ще станат известни някой ден, той използвал неизчерпаемите източници на морето, и то задоволявало всички нужди на подводницата му, тъй като й служело за двигател, за осветление и отопление. Морето с безчетните си съкровища и не само с природните си богатства, а и с всичко, което хората били загубили там, задоволявало напълно нуждите на принц Дакар и на екипажа му — изпълнено било и най-горещото му желание, тъй като той не искал да има никаква връзка със земята. Нарекъл подводницата си „Наутилус“, а себе си капитан Немо и изчезнал в морските дълбини.

Много години капитанът обикалял всички океани от единия полюс до другия. Отхвърлен от населения свят, той събрал в незнайните морета чудни съкровища. Милионите, които испанските галеони загубили в залива Виго през 1702 година, станали за него неизчерпаем източник на злато, с което разполагал винаги и подпомагал тайно народите, които се борели за своята независимост28.

С други думи, капитан Немо от дълги години бил напълно откъснат от света, когато на 6 ноември 1866 година през нощта трима души попаднали в подводницата му. Тия хора били един френски професор с прислужника си и един канадски рибар. Те паднали в морето при едно сблъскване между „Наутилус“ и северноамериканската фрегата „Ейбрахам Линкълн“, която го преследвала.

Капитан Немо научил от професора, че „Наутилус“ бил смятан ту за грамадно морско млекопитаещо от рода на китовете, ту за пиратска подводница и го преследвали по всички морета.

Капитан Немо можел да хвърли в океана тримата мъже, които случаят вмъкнал по този начин в тайнствения му живот. Но той не направил това, задържал ги като пленници и седем месеца те имали възможност да наблюдават чудното пътешествие цели двадесет хиляди левги под водата.

Един ден, на 22 юни 1867 година, тримата пленници, които не знаели нищо за миналото на капитан Немо, успели да завладеят лодката на „Наутилус“ и да избягат. Но по това време „Наутилус“ бил повлечен от течението Мелстрим към норвежките брегове и капитанът помислил, че бегълците са попаднали в страшните водовъртежи и са загинали в морската бездна. Той не знаел, че французинът и двамата му другари били изхвърлени като по чудо на брега, че рибари от Лофоденските острови ги прибрали и че професорът, като се завърнал във Франция, издал книга, в която описал подробно и разкрил на любопитните читатели чудното и изпъстрено с приключения седеммесечно пътуване на „Наутилус“.

Още дълги години капитан Немо продължавал да води същия живот и да обикаля моретата. Но един след друг другарите му измрели и намерили вечен покой в кораловата гробница в дъното на Тихия океан. „Наутилус“ запустял и накрая капитан Немо останал единствен жив от тия, които се укрили заедно с него в морските дълбини.

Капитан Немо бил по това време шестдесетгодишен. Като останал сам, той успял да се добере с „Наутилус“ до едно от подводните пристанища, където понякога се отбивали.

Това пристанище било издълбано под остров Линкълн и там се намираше засега подводницата му.

От шест години капитанът живеел там, не плавал вече и очаквал смъртта, с други думи, очаквал да се присъедини към другарите си, когато станал случаен свидетел на падането на балона с ричмъндските пленници. Облечен в скафандъра си, той се разхождал под водата на няколко кабелта от брега на острова, когато инженерът паднал в морето. Капитанът се смилил… и спасил Сайръс Смит.

В самото начало той искал да избяга от петимата преселници, но пристанището било затворено — базалтът се бил издигнал вследствие на вулканичните действия и капитанът не можел вече да излезе от подводната пещера. Там, където имало още достатъчно вода, за да може една лека лодка да премине препятствието, водата не била достатъчна за „Наутилус“, който имал сравнително голяма водоизместимост.

Капитан Немо останал, после наблюдавал петимата мъже, захвърлени без никакви средства на пустия остров, но не искал те да го виждат. Малко по малко видял, че те били честни и смели, че ги свързвала братска обич, и почнал да проявява любопитство към усилията им. Сякаш без да иска, проникнал във всички тайни на техния живот. Благодарение на скафандъра лесно успявал да стигне до дъното на вътрешния кладенец в Гранитния дом и като се изкатервал по издатините на скалата до горния отвор, слушал преселниците да разказват за миналото, да проучват настоящето и бъдещето. Така научил за страшната борба на Америка срещу самата Америка за унищожаване на робството. Да! Тези мъже били в състояние да помирят капитан Немо с човечеството, което те представлявали така достойно на острова!

Капитан Немо беше спасил Сайръс Смит. Той заведе кучето до Комините, той изхвърли Топ от езерото, той остави на нос Останка сандъка, в който имаше толкова необходими за преселниците неща, той изпрати лодката по течението на Благодарност и той спусна стълбата горе от Гранитния дом при нашествието на маймуните. Той хвърли бутилката с бележката, в която съобщаваше, че Еъртън се намира на остров Табор, той потопи брига с една торпила, поставена в дъното на протока, той спаси Хърбърт от сигурна смърт, като му донесе хининов сулфат, и той накрая уби каторжниците с електрически куршуми, които бяха негово изобретение и му служеха в подводния му лов. Така се обясняваха толкова случаи, които изглеждаха свръхестествени и всички бяха неоспоримо доказателство за великодушието и силата на капитана.

Но големият човекомразец жадуваше за добро. Той трябваше да даде полезни съвети на хората, които беше взел под своя закрила, и понеже предчувстваше по биенето на сърцето си, че краят му наближава, повика, както ни е известно, преселниците от Гранитния дом с помощта на жицата, с която беше свързал кошарата с „Наутилус“, където също имаше телеграфен апарат.

Капитанът свърши разказа си. Тогава взе думата Сайръс Смит. Той припомни всички случаи, които бяха спасявали толкова пъти колонията, и благодари от свое име и от името на другарите си на великодушния капитан, на когото бяха толкова много задължени.

Но капитан Немо и не мислеше да иска отплата за услугите, които беше правил. Вълнуваше го една последна мисъл и преди да стисне ръката, която инженерът му беше подал, той каза:

— Сега, господине, вие знаете миналото ми! Съдете ме!

С тези думи капитанът явно намекваше за кървавата драма, на която тримата чужденци, попаднали в подводницата му, са били свидетели — драмата, която френският професор положително бе описал в книгата си и която навярно беше направила страхотно впечатление.

И наистина няколко дни преди бягството на професора и на двамата му другари „Наутилус“, преследван от една фрегата в северната част на Атлантическия океан, бе налетял със страшна сила срещу нея и я бе потопил най-безмилостно.

Сайръс Смит разбра намека и не отговори.

— Тя беше английска фрегата, господине — извика капитан Немо, който пак беше станал за миг принц Дакар, — английска фрегата, разбирате ли! Тя ме нападна! Бях притиснат в тесен и плитък залив!… Трябваше да мина… и минах!

И добави по-спокойно:

— Имах пълно право и бях справедлив. Правил съм добро навсякъде, когато съм имал възможност, правил съм и зло, когато се наложи. Справедливостта не винаги означава опрощение!

Последва кратко мълчание и капитан Немо повтори пак:

— Какво мислите за мене, господа?

Сайръс Смит подаде ръка на капитана и отговори твърдо на въпроса му:

— Капитане, грешката ви се състои в това, че вие сте повярвали, че миналото може да се възкреси, и сте се борили срещу неизбежния напредък. Това е една от грешките, от които някои се възхищават, други укоряват, само бог може да им бъде съдник, а човешкият разум е длъжен да прости. Човек може да се бори срещу този, който греши, като смята, че прави това с добри намерения, но не престава да го уважава. Вашата грешка е от тия, които будят възхищение, и историята няма да порицае името ви. Тя обича безумната смелост, макар че осъжда последиците й.

Гърдите на капитан Немо се подигнаха и той протегна ръка към небето.

— Имал ли съм право — прошепна той, — или съм направил грешка?

Сайръс Смит продължи:

— Всички велики дела може да съди само бог, защото те изхождат от него! Капитан Немо, честните хора, които са тук и на които вие сте помагали, ще ви оплакват цял живот!

Хърбърт се беше приближил до капитана. Той падна на колене, взе ръката му и я целуна. Една сълза се отрони от очите на умиращия.

— Бъди благословено, мое дете!… — прошепна той.

Глава XVII

Съмна. Никакъв слънчев лъч не проникваше в дълбоката пещера. Приливът беше залял входа й. Но изкуствената светлина, която бликаше на дълги снопове от стените на „Наутилус“, не беше отслабнала и водата около плаващото вретено продължаваше да блести.

Страшна умора беше обзела капитан Немо и той се бе отпуснал на дивана. Не можеха да мислят да го пренесат в Гранитния дом, тъй като той беше изявил желанието си да остане сред съкровищата на „Наутилус“, които не можеха да се купят и с милиони, и да дочака там смъртта, която беше много близка.

Дълго време той лежа неподвижен, почти в безсъзнание, а Сайръс Смит и Джедеон Спилет следяха внимателно състояние на болния. Явно беше, че капитанът бавно гаснеше.

Инженерът и дописникът се посъветваха шепнешком. Можеха ли, ако не да го спасят, поне да продължат живота му с няколко дни? Самият той беше казал, че нямаше вече никакъв цяр, и очакваше спокойно смъртта, от която не се боеше.

— Не можем да направим нищо — заяви Джедеон Спилет.

— Но ако го изнесем на чист въздух, на слънце, може да се съживи — каза морякът.

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — няма какво да опитваме. Освен това капитан Немо няма да се съгласи да напусне подводницата. Той живее тридесет години в „Наутилус“, в „Наутилус“ иска и да умре.

Изглежда, че капитан Немо чу отговора на Сайръс Смит, защото се приповдигна и промълви с по-слаб, но все още ясен глас:

— Имате право, господине. Искам и трябва да умра тук. Имам дори една молба към вас.

Сайръс Смит и другарите му се бяха приближили до дивана и нагласиха възглавниците така, че умиращият да се облегне по-удобно.

Тогава видяха погледа му да се спира върху всички чудеса в салона, осветяван от електрическите лъчи, които бликаха от арабеските на светлия таван. Той погледна една след друга картините, които видяха на чудните тъкани по стените — тия постижения на най-известните италиански, фламандски, френски и испански живописци, — погледна мраморните и бронзовите статуетки, които се издигаха на пиедесталите си, великолепния орган, облегнат на стената в дъното, витрините, наредени около един водоскок в средата, в които се намираха най-редките дарове на морето, и накрая погледът му се спря на девиза, който беше написан на вратата на музея — девиза на „Наутилус“: Mobilis in mobili29.

Той сякаш искаше да погали за последен път с погледа си постиженията на изкуството и на природата, с които беше ограничил своя кръгозор през дългогодишния си живот в морските дълбини!

След кратко време, през което навярно пред погледа му се изниза целият му живот, капитан Немо се обърна към преселниците и им каза:

— Господа, мислите ли, че сте ми поне малко задължени?…

— Капитане, бихме дали своя живот, за да продължим вашия!

— Добре — продължи капитан Немо, — добре!… Обещайте ми, че ще изпълните последната ми воля и ще ми се отплатите за всичко, което съм направил за вас.

— Обещаваме ви! — отвърна Сайръс Смит.

И с това обещание той обвързваше и себе си, и другарите си.

— Господа — продължи капитанът, — утре аз ще умра. Той спря с едно движение Хърбърт, който искаше да възрази. — Утре аз ще умра и желая гроб да ми бъде „Наутилус“. Той е ковчегът ми, моят ковчег! Всичките ми приятели почиват на морското дъно — и аз желая там да намеря покой. Дълбоко мълчание посрещна думите на капитан Немо.

— Чуйте ме добре, господа — продължи той. — „Наутилус“ е пленник на тая пещера, входът на която се е издигнал. Но ако не може да излезе от затвора си, той има поне възможността да потъне в бездната под него и да пази там тленните ми останки.

Преселниците слушаха почтително думите на умиращия.

— Утре след моята смърт, господин Смит — продължи капитанът, — вие и вашите другари ще напуснете „Наутилус“, тъй като всички съкровища, които той съдържа, трябва да изчезнат заедно с мене. Един-единствен спомен ще ви остане от принц Дакар, чието минало ви е вече известно. В онова ковчеже… там… има диаманти за няколко милиона — повечето от тях са спомени от времето, когато като баща и съпруг аз почти бях повярвал в щастието, — в него има и много бисери, които аз и другарите ми сме събрали на морското дъно. С това съкровище някой ден ще можете да извършите много добрини. В ръце като вашите, господин Смит, и като на вашите другари парите не могат да бъдат опасни. Аз ще участвам отгоре във вашите дела и не се боя от тях!

След кратка почивка поради крайната му слабост капитан Немо продължи със следните думи:

— Утре вие ще вземете ковчежето, ще напуснете салона и ще затворите вратата. После ще се качите на палубата на „Наутилус“ и ще завинтите здраво капака на входника.

— Ще изпълним волята ви, капитане — отвърна Сайръс Смит.

— Добре. Тогава ще се качите на лодката, с която дойдохте. Но преди да напуснете „Наутилус“, минете на кърмата и отворете двата големи крана, които се намират на водолинията. Водата ще напълни резервоарите, „Наутилус“ ще потъне лека-полека под водата и ще намери покой на морското дъно.

Сайръс Смит понечи да направи някакво движение, но капитанът добави:

— Не се бойте от нищо. Вие ще погребете мъртвец!

И Сайръс Смит, и другарите му не можеха и да направят никакво възражение на капитан Немо. Той им предаваше последната си воля и те трябваше да я изпълнят.

— Обещавате ли ми, господа? — продължи капитан Немо.

— Да, капитане — отвърна инженерът.

Капитанът поблагодари с едно кимване и помоли преселниците да го оставят сам няколко часа. Джедеон Спилет настоя да остане при него, да не би да му стане зле, но болният отказа с думите:

— Аз ще живея до утре, господине!

Всички напуснаха салона, минаха през библиотеката и през столовата и излязоха на носа, в машинното помещение, гдето се намираха електрическите уреди, които произвеждаха топлината и светлината и служеха същевременно и за двигател на „Наутилус“.

„Наутилус“ беше рядко постижение на техниката, пълно с постижения, и инженерът остана смаян.

Преселниците се качиха на палубата, която се издигаше на седем-осем стъпки над водата. Тук те полегнаха край дебело лещообразно стъкло, което затваряше някакво грамадно око, откъдето бликаше сноп светлина. Зад окото се намираше кабина с колелата на кормилото — там беше стоял кормчията, когато е направлявал „Наутилус“ през водните пластове, които навярно са били осветявани на доста голямо разстояние от електрическите лъчи.

Сайръс Смит и другарите му стояха известно време безмълвни — това, което бяха видели и чули, им беше направило силно впечатление и сърцата им се късаха при мисълта, че този, който им беше помагал толкова пъти, че закрилникът, когото познаваха едва от няколко часа, умираше.

Каквато и присъда да произнесяха бъдещите поколения над тоя, тъй да се каже, свръхчовешки живот, принц Дакар щеше да си остане вечно една от ония чудни личности, които никога не се забравят.

— Това се казва човек! — заяви Пенкроф. — Просто да не повярваш, че е живял толкова години на морското дъно! А като си помисля, че и там може би не е намерил спокойствие!

— „Наутилус“ — забеляза Еъртън — можеше да ни послужи да напуснем остров Линкълн и да стигнем до някой населен бряг.

— Приятели — намеси се инженерът, — „Наутилус“ не ни принадлежи и ние нямаме право да разполагаме с него. Прочее не бихме могли да го използваме в никакъв случай. Той не може да излезе вече от пещерата, чийто изход е затворен от базалтовите скали, а и самият капитан Немо желае подводницата да потъне заедно с него след смъртта му. Желанието му е изрично и ние ще го изпълним.

Сайръс Смит и другарите му разговаряха още известно време и отново слязоха в „Наутилус“. Там похапнаха и влязоха в салона.

Капитан Немо се беше съвзел от слабостта, която го потискаше, а очите му бяха възвърнали предишния си блясък. Лека усмивка сякаш трептеше на устните му.

Преселниците се приближиха до него.

— Господа — каза им капитанът, — вие сте смели, честни и добри мъже. Всички вие сте предани до смърт на общото дело. Често съм ви наблюдавал. Обикнах ви и ви обичам!… Дайте си ръката, господин Смит.

Сайръс Смит подаде ръката си на капитана и той я стисна сърдечно.

— Така! — прошепна той. После продължи: — Но стига сме говорили за мене! Имам да ви поговоря за вас самите и за остров Линкълн, където намерихте убежище… Смятате ли да го напускате?

— Да, но за да се върнем пак, капитане — побърза да отговори Пенкроф.

— За да се върнете ли?… Да, наистина, Пенкроф — отвърна усмихнат капитанът, — зная колко много обичате този остров. Вие го променихте толкова много с вашите грижи, че той ви принадлежи!

— Нашето намерение, капитане — каза тогава Сайръс Смит, — е да го подарим на Съединените щати и да основем тук пристанище за нашата флота, благоприятно разположено в тая част на Тихия океан.

— Вие мислите за вашата родина, господа — отвърна капитан Немо, — вие работите за нейния разцвет, за нейната слава. Имате право. Родината!… Там трябва да се върне човек! Там трябва да умре!… А аз умирам далеч от всичко, което съм обичал!

— Имате ли да ни предадете някое последно желание, някой спомен за приятелите, които може да сте оставили в индуските планини? — попита бързо инженерът.

— Не, господин Смит. Аз нямам вече приятели! Аз съм последният от своя род… и отдавна съм мъртъв за всички, които познавах… Но да поговорим за вас. Самотата и уединението са тежко нещо, свръх човешките сили… Умирам, понеже мислех, че може да се живее сам!… И тъй вие трябва да направите всичко възможно, за да напуснете остров Линкълн и да видите пак земята, където сте родени. Зная, че ония проклетници са разбили кораба, който си бяхте построили…

— Сега строим друг кораб — прекъсна го Джедеон Спилет, — достатъчно голям, за да може да ни пренесе до най-близката суша. Но ако успеем рано или късно да напуснем остров Линкълн, ние пак ще се върнем. Много спомени ни свързват с него и никога няма да го забравим!

— Тук се запознахме и с капитан Немо! — добави Сайръс Смит.

— И само тук всичко ще ни напомня винаги за вас! — заяви Хърбърт.

— И тук аз ще спя вечния си сън, ако… — отвърна капитанът.

Той се позамисли и вместо да се доизкаже, задоволи се само с думите:

— Господин Смит, искам да говоря с вас… насаме!

Другарите на инженера уважиха желанието на умиращия и се оттеглиха.

Сайръс Смит остана само няколко минути с капитан Немо и скоро повика приятелите си, но не сподели с тях нито дума от тайните, които умиращият бе пожелал да му повери.

Джедеон Спилет разгледа много внимателно болния. Ясно личеше, че капитанът беше поддържан само от някаква душевна сила, която скоро щеше да отстъпи пред телесната му слабост.

Денят изтече, без да се яви никаква промяна. Преселниците не напуснаха нито за миг „Наутилус“.

Падна нощ, макар че в пещерата това не можеше да се забележи.

Капитан Немо не страдаше, но гаснеше бавно.

Той заговори още веднъж или два пъти преселниците, които стояха край него, и им се усмихна с оная последна усмивка, която остава и след смъртта.

Най-после, малко след полунощ, капитан Немо направи върховно усилие и успя да скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да умре в това положение.

Към един часа сутринта целият живот се беше съсредоточил само в погледа му. Последен пламък блесна в зениците, които някога тъй силно горяха. После пошепна: „Бог и родина!“, и тихо угасна.

Тогава Сайръс Смит се наведе и склопи очи на този, който беше някога принц Дакар и който не беше вече и капитан Немо.

Хърбърт и Пенкроф плачеха. Еъртън изтриваше бегло една сълза. Наб беше паднал на колене до дописника, който стоеше като изваян.

Сайръс Смит издигна ръка над главата на покойника.

— Господи, успокой душата му! — каза той и като се обърна към другарите си, добави: — Да се помолим за този, когото загубихме!

След няколко часа преселниците изпълниха обещанието, което бяха дали на капитана — изпълниха последната воля на покойния.

Сайръс Смит и другарите му напуснаха „Наутилус“, след като взеха със себе си единствения спомен, който им беше оставил техният благодетел — ковчежето с несметното богатство.

Затвориха грижливо чудния салон, все още облян в светлина. Завинтиха и железния капак на входника, така че нито капчица вода да не може да проникне в каютите на „Наутилус“.

После преселниците слязоха в лодката, която беше вързана за самата подводница.

Доплаваха с лодката на кърмата. Там, на водолинията, имаше два големи крана, свързани с резервоарите, които служеха за потопяване на подводницата.

Отвориха крановете, резервоарите се напълниха, „Наутилус“ започна да потъва бавно и изчезна под водата.

Но преселниците имаха възможност да го следят още известно време в морските дълбини. Ослепителната му светлина озаряваше прозрачните води, а пещерата ставаше все по-тъмна и по-тъмна. После грамадното електрическо сияние изчезна и скоро „Наутилус“, станал ковчег на капитан Немо, почиваше на морското дъно.

Глава XVIII

Призори преселниците стигнаха мълчаливи входа на пещерата, която нарекоха пещерата Дакар в памет на капитан Немо. Морето се беше отдръпнало и те лесно минаха под свода — вълните се разбиваха в базалтовите му основи.

Ламаринената лодка оставиха там, така че да бъде защитена от вълните. За по-голяма сигурност Пенкроф, Наб и Еъртън я издърпаха на тесния бряг край една от стените на пещерата, където не беше изложена на никаква опасност.

Сутринта бурята беше стихнала. Последният грохот на гръмотевиците заглъхваше на запад. Не валеше вече, но небето още беше покрито с облаци.

Като излязоха от пещерата Дакар, Сайръс Смит и другарите му тръгнаха към кошарата. По пътя Наб и Хърбърт се погрижиха да приберат жицата, която капитанът беше опънал между кошарата и пещерата и която можеха да използват по-късно.

По пътя преселниците почти не разговаряха. Различните преживелици през нощта на 15 срещу 16 декември им бяха направили много дълбоко впечатление. Непознатият, който ги закриляше в най-тежките минути, човекът, когото тяхното въображение беше превърнало в божество, капитан Немо не съществуваше вече. Той и неговата подводница почиваха на морското дъно. На всеки от тях му се струваше, че бяха по-самотни отпреди. Те бяха, тъй да се каже, свикнали да разчитат на могъщата сила, която днес им липсваше, и Джедеон Спилет и Сайръс Смит не правеха изключеше от общото настроение. И те вървяха безмълвни по пътя към кошарата.

Към девет часа сутринта преселниците се бяха прибрали в Гранитния дом.

Решили бяха да се заемат много усилено с кораба и Сайръс Смит вложи цялото си време и усърдие в тая работа. Не се знаеше какво щеше да им отреди бъдещето. А за преселниците беше необходимо да имат на разположение един здрав кораб, който да може да издържи в морето и при силни бури и да бъде достатъчно голям, за да предприеме, ако се наложеше, някое по-дълго пътешествие. Ако след привършването на кораба преселниците не се решеха да напуснат остров Линкълн и да отплават към някой полинезийски остров в Тихия океан или към бреговете на Нова Зеландия, те трябваше да отидат колкото можеше по-скоро до остров Табор, за да оставят там бележка къде се намира Еъртън. Това беше необходима мярка, в случай че шотландската яхта се появеше пак в тия морета, и те трябваше да направят всичко възможно, за да успеят.

И продължиха работата. Сайръс Смит, Пенкроф и Еъртън — Наб, Джедеон Спилет и Хърбърт им помагаха всеки път, когато не бяха заети с някоя друга неотложна работа — работеха неуморно. Необходимо беше новият кораб да бъде готов след пет месеца, с други думи, в началото на март. Ако искаха да отидат на остров Табор, преди силните бури през равноденствието да направят пътуването им невъзможно.

Краят на 1868 година протече в неуморен труд около кораба — всяка друга работа беше почти изоставена. След два месеца и половина ребрата бяха поставени и първите дъски на бортовата обшивка бяха прикрепени. Личеше вече, че чертежите на Сайръс Смит са били рядко сполучливи и че корабът щеше да издържи на далечно плаване. Пенкроф работеше с всички сили и никак не се стесняваше да мърмори, когато някой от дърводелците зарежеше секирата, за да отиде на лов. Складовете в Гранитния дом трябваше да се напълнят — нали идеше зима. Но какво от това! Добрият моряк не беше доволен, когато работниците ги нямаше в корабостроителницата. В такъв случай той мърмореше през зъби и страшно ядосан, работеше за шестима.

На 3 януари още призори Хърбърт се качи на възвишение Обзор, за да оседлае едната онага, и видя грамаден стълб дим, който се виеше на върха на вулкана.

Хърбърт предупреди веднага преселниците и те изтичаха да разгледат върха на планината Франклин.

— Я гледай! — извика Пенкроф. — Това вече не е пара! Изглежда, че вулканът не се задоволява вече с дишане, а е започнал да дими!

Образните думи на моряка изразяваха правилно промяната, която беше станала в кратера на вулкана. Към парите се беше примесил гъст дим, който се издигаше в сивкав стълб, широк повече от триста стъпки в основата си, и се разстилаше като грамадна гъба на седемстотин-осемстотин стъпки над планинския връх.

— Коминът се е подпалил — каза Джедеон Спилет.

— И няма да можем да го изгасим! — добави Хърбърт.

— Трябва да има коминочистачи и за вулканите! — забеляза Наб, който сякаш питаше най-сериозния въпрос.

— Правилно, Наб — извика Пенкроф, — но ти наемаш ли се да чистиш вулкани?

И Пенкроф прихна да се смее.

Сайръс Смит наблюдаваше внимателно гъстия дим над планината Франклин и даже се поослушваше, сякаш искаше да долови някакво далечно бучене. После се върна при другарите си, тъй като се беше поотдалечил от тях:

— Така е, другари, настъпила е съществена промяна и няма защо да я крием. Вулканичните вещества вече не само кипят, но са и пламнали и нас положително ни застрашава някое близко изригване!

— Голяма работа, господин Смит! — извика Пенкроф. — Ще погледаме изригването и ще му ръкопляскаме, ако е сполучливо! Мисля, че няма защо да се тревожим!

— Не, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Старият път на лавите е все още отворен и благодарение на наклона на кратера те са текли досега на север. Но…

— Но — прекъсна го дописникът — ние няма да имаме никаква полза от изригването и по-добре ще бъде то да не става.

— Кой знае? — намеси се морякът. — Във вулкана може да има някое ценно и полезно вещество и благодарение на неговата любезност ние ще го използваме както трябва!

Сайръс Смит поклати глава като човек, който не очакваше нищо добро от явлението, което се развиваше толкова бързо.

— Струва ми се — каза Еъртън, който беше легнал и беше опрял ухо на земята, — струва ми се, че чувам глух грохот, като че минава каруца, натоварена с железа.

Преселниците се ослушаха много внимателно и установиха, че Еъртън не се лъже. Към грохота се примесваше от време на време някакво подземно бучене, което се усилваше и постепенно стихваше, сякаш някакъв страшен вятър се беше извил в земните недра. Но още не се чуваше никакъв ясен тътнеж. Можеше да се дойде до заключението, че димът си минаваше свободно през главния кратер и понеже той беше достатъчно широк, нямаше опасност от никакъв взрив, нито пък от разместване на земните пластове.

— Е, хайде де! — каза тогава Пенкроф. — Днес няма ли да работим? Планината Франклин може да си дими, да гърми, да бучи, да бълва огън и пламък колкото си иска, но ние трябва да си гледаме работата! Хайде, Еъртън, Наб, Хърбърт, господин Сайръс, господин Спилет, днес трябва всички да се заловим здравата. Днес трябва да поставим ширстека и всички сте ми необходими. Искам след два месеца новият ни „Бонадвенчър“ — тъй като ние ще му запазим името, нали? — да плава във водите на Порт Балон! Хайде, нямаме време за губене!

След вечерята Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт се изкачиха пак на възвишението Обзор. Беше вече тъмно и мракът щеше да им позволи да видят дали парите и димът над кратера не бяха премесени с пламъци или с някои горящи вещества, които изхвърляше вулканът.

— Кратерът гори! — извика Хърбърт, който, по-лек от другарите си, се беше изкачил пръв на възвишението.

Планината Франклин, която се намираше на около шест мили от възвишението, приличаше тогава на исполински факел, на чийто връх се виеха тъмни пламъци. Те бяха примесени с толкова дим, сгурия и пепел, че намаленият им блясък не се открояваше ярко в нощния мрак. Но някаква червеникава светлина обливаше острова и осветяваше смъртно близките гори. Грамадни облаци дим забулваха небесните висини, а през дима трептяха няколко звезди.

— Не чувствате ли някакви трептения в почвата? — попита Сайръс Смит.

— Чувствам — отвърна Джедеон Спилет, — но от тия трептения до истинското земетресение…

— Не казвам, че има опасност от земетресение — прекъсна го Сайръс Смит, — Боже опази! Не! Тия трептения се дължат на разгарянето на подземния огън. Земната кора не е нищо друго, а стена на парен котел и вие знаете, че стените на парния котел винаги трептят под налягането на газовете като металическа пластинка. Такъв е сега случаят и с нашия остров.

— Какъв чуден сноп искри! — възкликна Хърбърт.

В същия миг от кратера бликнаха някакви ракети — парата не можа да намали блясъка им. С хиляди огнени езици и безброй искри се пръскаха в различни посоки. Някои от тях разкъсаха бързо купола дим, издигнаха се над него и оставиха след себе си диря огнен прах. Изригването беше придружено от последователни гърмежи, сякаш пукот от цяла артилерия картечници.

Изминаха три дни — 4,5 и 6 януари. Преселниците продължаваха да строят кораба и инженерът, без да дава никакви обяснения, ускоряваше с всички сили работата. Планината Франклин тогава беше обвита с тъмен, зловещ облак и заедно с пламъците бълваше и нажежени камъни — някои от тях падаха обратно в самия кратер и това караше Пенкроф, който гледаше на явлението само като на някакво забавление, да казва:

— Я гледай! Великанът играе библок! Фокуси прави!

И наистина изхвърлените вещества падаха обратно в бездната, изглежда, че лавата, изтласкана от вътрешното налягане, не се издигаше още до отвора на кратера.

Но колкото и да бързаха да завършат кораба, други грижи налагаха на преселниците да наобикалят различните части на острова. Преди всичко трябваше да се отбиват в кошарата, гдето беше затворено стадото муфлони и кози, и да оставят кърма на тия животни. Решили бяха Еъртън да отиде там на другия ден, на 7 януари, и понеже той беше свикнал вече с тая работа и можеше да я върши и сам, Пенкроф и другарите му останаха доста изненадани, когато чуха инженера да казва на Еъртън:

— Понеже вие отивате утре в кошарата, и аз ще дойда с вас.

— Е, господин Сайръс! — извика морякът. — Работните ни дни са преброени и ако и вие отидете в кошарата, ще останем с двама души по-малко!

На другия ден още призори Сайръс Смит и Еъртън се качиха на колата, впрегната с двете онаги, и поеха бързо към кошарата. Сайръс Смит и Еъртън едва стигнаха в кошарата и някакъв тъмен сняг, приличен на ситен барут, падна на земята и веднага измени вида й. Дървета и ливади — всичко изчезна под пласт, дебел няколко пръста. Но за щастие духаше североизточен вятър и по-голямата част от облака се изсипа над морето.

— Странно явление, господин Смит — каза Еъртън.

— Опасно явление — отвърна инженерът. — Тоя пуцолан, тая пемза, превърната на прах, с една дума, тая вулканична пепел показва колко голямо е смущението във вътрешността на вулкана.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо, можем само да следим хода на явлението. Еъртън, свършете си работата в кошарата. През това време аз ще се кача отвъд изворите на Червена река и ще видя в какво състояние са намират северните склонове на планината.

Еъртън влезе в двора на кошарата и докато чакаше завръщането на инженера, се зае с муфлоните и с козите, които сякаш изпитваха някакво безпокойство пред първите признаци на изригването.

А Сайръс Смит се изкачи по билото на източните разклонения, заобиколи Червена река и стигна до мястото, където той и другарите му бяха открили северния извор при първото проучване, което направиха.

Нещата много се бяха изменили! Вместо един-едничък стълб дим той преброи тринадесет, които изригваха от земята, сякаш някакво бутало ги изтласкваше със страшна сила навън. Явно, че на това място земната кора беше под страхотно налягане. Въздухът беше наситен със серни изпарения, водород, въглена киселина, смесени с водни пари.

Инженерът се убеди още повече в това, когато разгледа северния склон на планината Франклин. Кратерът бълваше облаци дим и пламъци. Дъжд от сгурия падаше на земята. Но никаква лава не изтичаше от гърлото на кратера, което доказваше, че вулканичните вещества още не бяха стигнали до горното отвърстие на главния комин.

„Бих предпочел да имаше лава! — си каза Сайръс Смит. — Щях да бъда поне положителен, че тя е тръгнала по стария си път. Кой знае дали няма да се излее от някой нов кратер? Но опасността е друга! Капитан Немо добре е предчувствал! Да! Опасността е друга!“

Еъртън го чакаше.

— Оставих кърма на животните, господин Смит — каза Еъртън.

— Добре, Еъртън.

— Изглеждат неспокойни, господин Смит.

— Да, инстинктът говори в тях, а инстинктът не лъже.

— Аз съм готов…

— Вземете фенер и кремък, Еъртън — каза инженерът, — и да вървим.

Еъртън изпълни нареждането на инженера. Разпрегнатите онаги бродеха из кошарата. Залостиха вратата отвън и Сайръс Смит, който беше излязъл преди Еъртън, тръгна на запад, по тясната пътечка, която водеше към брега.

Еъртън и Сайръс Смит започнаха да се спускат по стръмния бряг, като следваха горе-долу ужасния път, който ги беше извел през оная бурна нощ до пещерата Дакар. Посред бял ден слизането не беше толкова опасно, а освен това и пепелта, която покриваше гладките скали, позволяваше на крака да стъпва по-устойчиво и да не се хлъзга по наклонения път.

Скоро стигнаха високия към четиридесет стъпки насип, който беше продължение на брега. Сайръс Смит си спомняше, че насипът се спускаше с лек наклон до самото море. Макар че имаше отлив, не се виждаше никакъв пясък и вълни, замърсени от вулканичния прах, се разбиваха право в крайбрежните базалтови канари.

Сайръс Смит и Еъртън лесно откриха входа на пещерата Дакар и се спряха под последната канара, с която завършваше насипът.

— Ламаринената лодка трябва да е тук — каза инженерът.

— Тук е, господин Смит — заяви Еъртън, като издърпа леката лодка, която беше скрита под свода на пещерата.

Двамата преселници се качиха в лодката. Лекото вълнение ги повлече по-навътре под схлупения свод на пещерата. Еъртън чукна кремъка и запали фенера. После хвана двете гребла — фенерът беше поставен на носа на лодката, така че да им осветява пътя напред, — Сайръс Смит застана на кормилото и навлязоха в мрачната пещера.

„Наутилус“ го нямаше вече там, за да разсее със светлината си дълбокия мрак.

Но светлината на фенера, макар и недостатъчна, позволи на инженера да продължи напред, край дясната страна на пещерата. Гробна тишина цареше под мрачния свод, поне в самото му начало, тъй като Сайръс Смит скоро долови ясния тътнеж, който се носеше от планинските недра.

— Това е вулканът — каза той.

Скоро ведно с тътнежа се понесе остра миризма от химически съединения и серните изпарения задавиха инженера и неговия спътник.

— Ето от какво се опасяваше капитан Немо! — прошепна инженерът и леко пребледня. — Но трябва да продължим докрай.

— Да продължим! — каза Еъртън, заби греблата и подкара лодката навътре.

Двадесет и пет минути след като навлезе навътре в пещерата, лодката стигна стената в дъното и спря.

Тогава Сайръс Смит се качи на пейката и освети с фенера стената, която делеше пещерата от главния комин на вулкана. Колко ли дебела беше тая стена? Сто стъпки ли, или десет? — Не можеше да се каже. Но подземното бучене беше много ясно и тя не можеше да бъде много дебела.

След като разгледа стената във водоравна посока, инженерът закачи фенера на едно гребло и го издигна по-високо по базалтовата стена.

Там през едва видими цепнатини между пропуканите призми проникваше остър дим, който тровеше въздуха в пещерата. Пукнатини браздяха стената, а някои от тях бяха по-големи и се спускаха само на две-три стъпки над водите в пещерата.

Сайръс Смит най-напред се замисли. После прошепна:

— Да! Капитанът имаше право! Ето опасността, и то каква опасност!

Еъртън не продума нито дума, но Сайръс Смит му даде знак, той хвана греблата и след половин час двамата с инженера излязоха от пещерата Дакар.

Глава XIX

На следния ден сутринта, на 8 януари, след като прекараха един ден и една нощ в кошарата и подредиха всичко, Сайръс Смит и Еъртън се прибраха в Гранитния дом.

Инженерът събра веднага другарите си и им съобщи, че остров Линкълн се намира пред страшна опасност, която никаква човешка сила не може да предотврати.

— Приятели — каза той и гласът му издаваше дълбоко вълнение, — остров Линкълн не е от островите, които ще съществуват, докато съществува самото земно кълбо. Той е обречен на по-близко или далечно разрушение; причината за това е в самия него и нищо не е в състояние да го спаси!

Преселниците се спогледаха, после устремиха поглед в инженера. Не можеха да го разберат.

— Изяснете се, Сайръс — каза Джедеон Спилет.

— Ще се изясня — отвърна Сайръс Смит — или по-скоро ще ви предам обясненията, които ми даде капитан Немо през краткия ни разговор насаме.

— Капитан Немо ли! — извикаха преселниците.

— Да, и това е последната услуга, която той искаше да ни направи, преди да умре!

— Последната услуга ли! — възрази Пенкроф. — Последната услуга! Ще видите, че макар и мъртъв, той ще ни направи още много услуги!

— Но какво ви каза капитан Немо? — запита дописникът.

— Ето какво, приятели — отвърна инженерът. — Остров Линкълн не е като другите острови в Тихия океан и капитан Немо ме осведоми, че той има особено устройство и че рано или късно подводната му част ще се разруши.

— Ще се разруши ли? Остров Линкълн! Хайде де! — извика Пенкроф и макар че изпитваше голямо уважение към Сайръс Смит, не можа да се сдържи и повдигна рамене.

— Изслушайте ме, Пенкроф — продължи инженерът. — Ето какво беше установил капитан Немо и което установих и аз самият, като разглеждах вчера пещерата Дакар. Тази пещера продължава под острова до вулкана и само една тънка стена в пукнатини и цепнатини, през които вече проникват серните газове, образувани във вътрешността на вулкана.

— Е? — попита Пенкроф, набърчил страшно чело.

— Е — отвърна инженерът, — аз видях, че пукнатините се разширяват под влияние на вътрешното налягане, че базалтовата стена се пука малко по малко и че в най-близко или по-далечно бъдеще тя ще отвори път на морските води, които изпълват пещерата.

— Какво от това! — възрази Пенкроф, който се опита пак да се пошегува. — Морето ще угаси вулкана и толкоз!

— Да, толкоз! — отвърна Сайръс Смит. — В деня, в който морето нахлуе през стената и проникне през главния комин до недрата на острова, където кипят вулканичните вещества, тоя ден остров Линкълн ще се пръсне, както би се пръснал остров Сицилия, ако Средиземно море нахлуе в Етна!

Преселниците не отвърнаха нищо на тъй категоричното обяснение на инженера. Разбрали бяха каква опасност ги грозеше.

Всъщност трябва да добавим, че Сайръс Смит никак не преувеличаваше. На много хора вече им е минавало през ума, че вулканите, които почти всички се издигат покрай морета или езера, ще могат може би да се угасят, ако се даде възможност на водите да нахлуят във вътрешността им. Но тия хора не са знаели, че в такъв случай има опасност една част от земното кълбо да се пръсне като парен котел, на който изведнъж се усили огънят. Нахлуе ли в затворено място с хиляди градуси топлина, водата ще се изпари с такава страхотна сила, че никаква кора няма да може да й устои.

И тъй нямаше никакво съмнение, че островът, застрашен от близко и страхотно разрушение, щеше да издържи, докато издържи самата стена на пещерата Дакар. А това не беше въпрос на месеци, нито пък на седмици, а въпрос на дни, а може би и на часове!

В първия миг преселниците изпитаха дълбока скръб! Те и не помислиха за пряката опасност, която ги грозеше, а си мислеха за разрушението на земята, която ги беше приютила, на острова, който бяха обработвали, на острова, който обичаха и толкова много си бяха мечтали да направят един ден цветущ! Колко излишни усилия, колко напразен труд!

Пенкроф не можа да се сдържи, едра сълза се отърколи по страната му и той не се опита да я скрие.

Разговорът продължи още известно време. Обсъдиха всички вероятности, на които можеха още да разчитат. Но в заключение решиха, че не биваше да губят нито миг, че трябваше да довършат и да обзаведат кораба колкото можеше по-скоро и че засега това беше единствената надежда жителите на остров Линкълн да се спасят.

Преселниците продължиха трескаво работата. Към 23 януари корабът беше полуобшит. Дотогава на върха на вулкана нямаше никаква промяна. От кратера продължаваха да излизат пари и дим, примесен с пламъци и нажежени камъни. Но през нощта на 23 срещу 24 под напора на лавата, която беше стигнала до горния край на вулкана, конусът, който образуваше нещо като шапка, се срути. Екна страшен трясък. В началото преселниците помислиха, че островът се руши. И те изскочиха от Гранитния дом. Беше към два часа след полунощ.

Небето беше в пламъци. Горният конус — висок хиляда стъпки и тежък милиарди ливри — се строполи върху острова и го разтърси. За щастие тоя конус беше наклонен към север и падна върху долината от пясъци и вулканични туфи, която се простираше между вулкана и морето. Вече широко разтворен, кратерът пръскаше към небето такава ослепителна светлина, че само от сиянието й въздухът сякаш гореше. В същото време, потекъл от новия връх като от препълнено корито, порой лава се изливаше в дълги водопади и хиляди огнени змии пълзяха по склона на вулкана.

— Кошарата! Кошарата! — извика Еъртън.

И наистина поради наклона на новия кратер лавите се носеха към кошарата и следователно плодородните части на острова, изворите на Червена река и Якамарската гора бяха застрашени от бързо унищожение.

При вика на Еъртън преселниците се спуснаха към конюшнята на онагите. Впрегнаха колата. Всички мислеха само за едно! Да изтичат в кошарата и да пуснат животните, които бяха вътре.

Преди три часа сутринта те бяха стигнали в кошарата. Страшното блеене говореше достатъчно за ужаса, който беше обзел муфлоните и козите. Порой вулканични вещества и разтопени минерали се спускаше вече от планината към долината и опожаряваше част от дървената ограда. Еъртън отвори бързо вратата и обезумелите животни се пръснаха на всички страни.

След един час кипящата лава изпълни кошарата, изпари рекичката, която я пресичаше, и подпали къщата, която пламна като копа слама и изгори и последния кол от дървената ограда. Нямаше вече и помен от кошарата!

Преди да се приберат в Гранитния дом, Сайръс Смит и другарите му решиха да определят окончателната посока, по която щеше да тече лавата. От планината Франклин повърхнината се наклоняваше главно към източния бряг и въпреки гъстите Якамарски гори имаше опасност пороят да стигне до възвишение Обзор.

— Езерото ще ни спаси — заяви Джедеон Спилет.

— Надявам се! — отвърна Сайръс Смит и това беше единственият му отговор.

Преселниците поеха пътя от кошарата за Гранитния дом. Вървяха бавно и непрестанно се обръщаха назад. Вследствие на наклона пороят бързо се спускаше на изток и щом първите лави се втвърдяха, друга кипяща лява веднага ги покриваше.

Но главният порой, който се спускаше по долината на Червена река, ставаше все по-страшен и по-страшен. Цялата тая част на гората беше в пламъци и гъсти кълба дим се търкаляха над дърветата, чиито дънери пращяха вече сред лавата.

Преселниците спряха край езерото на половин миля от устието на Червена река. Един въпрос на живот и на смърт щеше да се разреши за тях.

Сайръс Смит, свикнал да преценява опасните положения, като знаеше, че насреща си имаше хора, които бяха готови да посрещнат истината, каквато и да била тя, каза тогава:

— Или езерото ще спре пороя и една част от острова ще се спаси от пълно опустошение, или пък лавата ще ни залее.

— В такъв случай — извика Пенкроф, като скръсти ръце и тупна с крак — е излишно да продължаваме да строим кораба, нали?

— Пенкроф — възрази Сайръс Смит, — трябва да изпълним дълга си докрай!

В това време пороят лава си беше пробил път през чудните дървета, които пламтяха, и наближаваше езерото. Там имаше леко възвишение, което, ако беше по-голямо, можеше да спре пороя.

— На работа! — извика Сайръс Смит.

Всички схванаха веднага мисълта на инженера. Трябваше да препречат, тъй да се каже, пътя на пороя и да го принудят по този начин да се излее в езерото.

Преселниците изтичаха до корабостроителницата. Оттам донесоха лопати, мотики, брадви и с пръст и с повалените дървета издигнаха за няколко часа дига, висока три и дълга няколкостотин стъпки. Когато свършиха, струваше им се, че бяха работили само няколко минути!

Тъкмо навреме! Кипящите лави почти веднага стигнаха в основите на дигата. Пороят се изду като придошла река, готова да прелее, и имаше опасност да се излее над единствената преграда, която не й даваше възможност да залее цялата гора Фар-уест… Но дигата успя да го задържи, той се залюля за миг страхотно и се спусна в езерото Грант от двадесет стъпки височина.

Задъхани, без да мръднат от мястото си, без да продумат нито дума, преселниците гледаха борбата между двете стихии.

Каква величествена гледка представляваше тая борба между огъня и водата! Никое перо не би могло да опише страхотната и чудна картина, никоя четка не би могла да я изобрази. Водата съскаше и се изпаряваше при досега с кипящата лава. Парата излиташе във въздуха и се виеше на неизмерима височина, сякаш изведнъж бяха отворени клапите на огромен парен котел. Но колкото и много вода да имаше в езерото, тя щеше да се изпари до капка, защото притоците бяха пресъхнали, докато пороят, подхранван от неизчерпаем извор, изливаше все нови и нови вълни горящи вещества.

Този път огънят победи водата.

Все пак преселниците имаха щастие, че лавите се изляха в езерото Грант. Спечелиха по този начин няколко дни. Гранитният дом и корабостроителницата засега бяха запазени. А през тия няколко дни трябваше да обшият кораба и да запушат процепите грижливо. После можеха да го пуснат в морето и да се приютят в него, а снаряжението му можеше да се направи, когато бъдеше във водата. Пред страха от взрива, който застрашаваше да пръсне острова, опасно беше да се стои на суша. Толкова безопасното дотогава убежище Гранитния дом всеки миг можеше да се сгромоляса!

Следните шест дни, от 25 до 30 януари, преселниците свършиха около кораба работа за двадесет души. Едва си отдъхваха за малко, а светлината на пламъците, които бликаха от кратера, им позволяваше да работят денем и нощем. Вулканът продължаваше да бълва лава, но сякаш не толкова много. Щастливо обстоятелство, тъй като езерото Грант беше вече почти препълнено и ако нови лави се плъзнеха по старите, щяха да залеят възвишение Обзор, а после и брега.

Но ако от тоя край островът беше донякъде запазен, не беше така със западния му край. И наистина вторият порой лава, който се беше спуснал по долината на река Водопад — не срещна никаква пречка. И горящата течност заля горите Фар-уест. През това време на годината, когато всички дървета бяха изсъхнали от страшната жега, гората пламна изведнъж, така че пожарът се разпространи едновременно от дънерите до върховете — преплетените клони спомогнаха много за разпалването на пожара. Дори пламъците по върховете на дърветата сякаш се движеха по-бързо от лавата по земята.

И ето че хищниците и другите животни, ягуари, глигани, кабиаи, кули — четириноги и птици — се втурнаха обезумели към Благодарност и към Тадорнското блато, отвъд пътя за Порт Балон.

Но преселниците бяха много заети със собствената си работа и не обърнаха внимание даже и на най-страшните хищници. Те бяха изоставили всъщност и Гранитния дом, не търсеха подслон и в Комините, а нощуваха под една палатка край устието на Благодарност.

Долините на река Водопад и на Благодарност не изливаха вече нито капка вода в морето и преселниците щяха да измрат от жажда, ако езерото Грант беше пресъхнало напълно. Но за щастие южният му край беше запазен и образуваше блато, в което се беше събрала всичката вода за пиене на острова. Каква ужасна картина, каква скръб за преселниците, които от една плодородна местност, покрита с гори, напоена с реки, богата с посеви, изведнъж се видяха пренесени на гола канара, където можеха и да измрат от глад, ако не се бяха запасили навремето с храна!

— Сърцето ми се къса! — рече един ден Джедеон Спилет.

— И на мене, Спилет — отвърна инженерът. — Дано Бог даде само да довършим кораба, който е засега единственото наше спасение.

— Не намирате ли, Сайръс, че вулканът сякаш се успокоява! Той бълва още лава, но струва ми се не толкова много?

— Няма значение — отвърна Сайръс Смит. — Огънят в планинските недра е все така силен и морето може да нахлуе всеки миг. Ние сме в положението на пътници, чийто кораб гори, а те не могат да угасят пожара и знаят, че пламъците рано или късно ще стигнат крюйткамерата! Елате, Спилет, елате да не губим нито миг!

20 февруари! Трябваше им още един месец, за да могат да пуснат кораба в морето. Островът щеше ли да издържи дотогава? Пенкроф и Сайръс Смит имаха намерение да пуснат кораба веднага щом коритото му станеше достатъчно непромокаемо. Палубата, надводната му част, вътрешното му разпределение и снаряжението можеха да нагласят и после — важното беше да си имат безопасно убежище извън острова.

Така настъпи 3 март и те разчитаха, че ще могат да пуснат кораба след десетина дни.

Надеждата пак затопли сърцата на преселниците, които изживяха толкова много изпитания през четвъртата година, която прекараха на остров Линкълн! Даже и Пенкроф сякаш излезе за малко от мрачното мълчание, в което го беше потопило опустошението и разрушаването на владението му. И наистина той мислеше вече само за кораба, в който се съсредоточаваха всичките му надежди.

— Ще го довършим — каза той на инженера, ще го довършим, господин Сайръс, и време е, защото дните си минават и скоро ще имаме пълно равноденствие. Е, ако трябва, ще отидем на остров Табор, да прекараме там зимата. Но остров Табор след остров Линкълн! Ах, какво нещастие! И през ум не можеше да ми мине такова нещо!

— Господарю — попита Наб, — ако капитан Немо беше жив, мислите ли, че щеше да ни сполети такава беда?

— Да, Наб — отвърна Сайръс Смит.

— Ами! Аз пък не мисля така! — прошепна Пенкроф на ухото на Наб.

— И аз! — отвърна сериозно Наб.

През първата седмица на месец март планината Франклин стана пак много страшна. Хиляди стъклени нишки от течна лава заваляха като дъжд на земята. Кратерът пак се изпълни с лава, която се изля по всички склонове на вулкана. Лавите тоя път течаха край югозападния бряг на езерото Грант, пресякоха река Глицерин и заляха възвишение Обзор. Този последен удар, нанесен на делото на преселниците, беше страшен.

Преселниците бяха принудени да напуснат последното си убежище на острова и макар че горната част на кораба не беше още изтулена и насмолена, решиха да го пуснат в морето!

Пенкроф и Еъртън се заловиха с приготовленията за спускането на кораба, което щеше да стане на следния ден, на 9 март сутринта.

Но през нощта на 8 срещу 9 март грамаден стълб пари изригна от кратера и се издигна с оглушителен трясък на повече от три хиляди стъпки височина. Явно беше, че стената на пещерата Дакар не бе устояла на натиска на газовете, водата беше нахлула през главния комин в огнената бездна и се беше изпарила веднага. Но кратерът не беше достатъчен излаз за парите. Взрив, който можеше да се чуе от сто мили, разтърси въздуха. Цели скали полетяха в морето и след миг Тихият океан покриваше мястото, където се намираше остров Линкълн.

Глава XX

Самотна канара, дълга тридесет и широка петнадесет стъпки, която се издигаше едва на десет стъпки над водата, беше единствената твърда почва, която вълните на Тихия океан не бяха още залели.

Тя беше и единствената останка от масива на Гранитния дом! Гранитната стена се беше разлюляла, после се беше разпаднала и няколко скали от голямата стая се бяха струпали така, че образуваха тая канара. Всичко беше изчезнало в бездната наоколо: долният конус на планината Франклин, разкъсан от взрива, челюстите на застинала лава на залив Акула, възвишение Обзор, островчето Спасение, гранитните скали на Порт Балон, базалтовите стени на пещерата Дакар, продълговатият полуостров Змия, който се намираше толкова далеч от вулканичния център! От остров Линкълн беше останала само тясната канара, която служеше за убежище на шестимата преселници и на кучето им Топ.

Животните също бяха загинали при бедствието — и птиците, и останалите представители на животинското царство на острова, всички бяха смазани или се бяха издавили, а и клетият Юп за нещастие беше намерил смъртта си в някоя земна пукнатина.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб и Еъртън останаха живи само защото се намираха тогава под палатката си и бяха захвърлени в морето тъкмо когато различни останки от острова валяха като дъжд от всички страни.

Когато изплуваха на повърхността, видяха на половин кабелт само купчината канари, заплуваха към нея и се спасиха.

На тази гола канара те живееха от девет дни! Малкото храна, която бяха изнесли от склада на Гранитния дом още преди бедствието, и сладката вода, която дъждът беше излял в една дупка на канарата, бяха единственото имущество, което нещастниците притежаваха. Последната им надежда — корабът, беше разбита. Нямаха никаква възможност да напуснат канарата. Нямаше с какво да си запалят огън. Обречени бяха на смърт!

Този ден, на 18 март, имаха храна само за два дни, макар че се бяха хранили само колкото да залъжат глада си. Всичките им познания, умът им бяха безпомощни при това положение. Само Бог можеше да ги избави от явната смърт.

Сайръс Смит беше спокоен. Джедеон Спилет — по-нервен, и Пенкроф, обзет от глух гняв, сновяха надлъж и шир по канарата. Хърбърт не се отделяше от инженера и го гледаше, сякаш му искаше някаква помощ, която Сайръс Смит нямаше как да му даде. Наб и Еъртън се бяха примирили със съдбата си.

— Ах, нещастие! Нещастие! — повтаряше често Пенкроф. — Да имахме поне някоя орехова черупка, за да се прехвърлим на остров Табор! Но нищо, нищичко!

— Капитан Немо добре направи, че умря! — каза веднъж Наб.

Следните пет дни Сайръс Смит и клетите му другари живееха много оскъдно и се хранеха само колкото да не умрат от глад. Бяха страшно изтощени. Хърбърт и Наб започнаха да бълнуват.

При това положение можеха ли да хранят каквато и да било надежда? Не! На какво можеха да се надяват? Да мине някой кораб край канарата? Но те знаеха вече много добре от опит, че корабите не пътуваха никога в тая част на Тихия океан! Можеха ли да се надяват, че по някакво наистина чудно съвпадение шотландската яхта щеше да дойде точно по това време да търси Еъртън на остров Табор? Това беше невероятно, пък и дори не можеха да допуснат, че ще дойде, преселниците не бяха оставили никаква бележка къде се намираше Еъртън и капитанът, след като претърсеше острова и не откриеше нищо, щеше да се качи на яхтата си и да отплава по на юг.

Не! Не можеха да хранят никаква надежда, че ще бъдат спасени, и само смърт, ужасна смърт от глад и жажда ги очакваше на тая канара!

И те се бяха проснали на канарата бездушни, без да съзнават какво ставаше наоколо им. Единствен Еъртън със свръхчовешко усилие повдигаше от време на време глава и хвърляше отчаян поглед към пустото море!…

Но ето че на 24 март сутринта Еъртън протегна ръце към някаква точка в простора, подигна се най-напред на колене, после се изправи и ръката му сякаш даде някакъв сигнал…

Срещу острова плаваше кораб! И този кораб не пътуваше наслуки! Канарата беше за него строго определена цел, той плаваше право към нея с пълна пара и нещастниците щяха да го забележат няколко часа по-напред, ако им бяха останали още сили да наблюдават хоризонта.

— „Дънкан“ — прошепна Еъртън и падна в безсъзнание.

Когато Сайръс Смит и другарите му дойдоха на себе си благодарение на грижите, с които бяха заобиколени, те се намираха в каютата на един параход, без да можеха да разберат как се бяха избавили от смъртта.

Една дума на Еъртън беше достатъчна, за да си обяснят всичко.

— „Дънкан“! — прошепна той.

— „Дънкан“ — повтори Сайръс Смит. И като дигна ръце към небето, извика: — Ах, Боже всемогъщи! Значи ти се смили над нас!

И наистина параходът беше „Дънкан“, яхтата на лорд Гленарван, вече под командата на Робърт, сина на капитан Грант, който бил изпратен на остров Табор, за да намери Еъртън и да го върне в родината му след дванадесет години изкупление!…

Преселниците бяха спасени и бяха вече на път към родината си.

— Капитан Робърт — попита Сайръс Смит, — какво ви наведе на мисълта, след като напуснахте остров Табор, без да намерите там Еъртън, да отплавате на сто мили оттам в североизточна посока?

— Господин Смит — отвърна Робърт Грант, — аз тръгнах насам не само заради Еъртън, а за да намеря и вас, и другарите ви!

— И мене, и другарите ми ли?

— Разбира се! На остров Линкълн!

— На остров Линкълн ли! — извикаха крайно зачудени Джедеон Спилет, Хърбърт, Наб и Пенкроф.

— Откъде знаете за остров Линкълн? — попита Сайръс Смит. — Та този остров не е дори отбелязан на картите!

— От бележката, която сте оставили на остров Табор — отвърна Робърт Грант.

— От бележката ли? — възкликна Джедеон Спилет.

— Разбира се! Ето я! — отвърна Робърт Грант и им подаде бележка, на която бяха отбелязани дължината и ширината на остров Линкълн, „където се намира сега Еъртън заедно с петима американски преселници“.

— Капитан Немо!… — каза Сайръс Смит, след като прочете бележката и позна почерка, с който беше написана и бележката, която бяха намерили в кошарата!

— Ах — каза Пенкроф, — значи той се е качвал на нашия „Бонадвенчър“ и е плавал сам чак до остров Табор!…

— За да остави там тая бележка! — добави Хърбърт.

— Виждате ли? — извика морякът. — Имал съм право, като казвах, че даже и след смъртта си капитан Немо ще ни направи още някоя последна услуга.

— Приятели — каза Сайръс Смит, дълбоко развълнуван, — нека милостивият Бог приеме душата на нашия спасител капитан Немо!

Преселниците свалиха шапки при последните думи на Сайръс Смит и прошепнаха името на капитана.

В това време Еъртън се приближи до инженера и му каза простичко:

— Къде да оставя това ковчеже?

Ставаше дума за ковчежето, което Еъртън беше спасил с опасност за живота си тъкмо когато островът потъваше, и сега го предаваше честно и почтено на инженера.

— Еъртън! Еъртън! — промълви инженерът, дълбоко развълнуван.

После се обърна към Робърт Грант:

— Господине — добави той, — вие бяхте оставили един престъпник, а днес пред вас стои честен човек и аз с гордост му подавам ръката си!

След това разказаха на Робърт Грант за чудните приключения на капитан Немо и на преселниците на остров Линкълн. После Робърт отбеляза местоположението на канарата, която беше останала и която щеше да бъде нанесена вече на картите на Тихия океан, и даде заповед да отплават обратно.

След петнадесет дни преселниците слязоха в Америка и намериха родината си умиротворена подир страхотната война, след която бяха възтържествували правото и справедливостта.

С по-голямата част от богатствата в ковчежето, завещано на преселниците на остров Линкълн от капитан Немо, купиха грамадна област в щата Айова. Само един, най-хубавият бисер, беше изваден от съкровището и изпратен на лейди Гленарван от името на тези, които „Дънкан“ спаси и върна в родината им.

В тази област преселниците призоваха към труд, с други думи, към щастие и благоденствие всички ония, които смятаха да поканят на остров Линкълн. Там основаха грамадна колония и я нарекоха на името на острова, който бе потънал в дълбините на Тихия океан. Там имаше река, която нарекоха Благодарност, планина — планината Франклин, езерце, което стана езерото Грант, и гори — горите Фар-уест. Областта стана нещо като остров на суша…

Там под вещата ръка на инженера и на другарите му колонията процъфтя. Нито един от някогашните преселници на остров Линкълн не се засели другаде, тъй като те се бяха заклели да живеят винаги заедно — Наб, там, където се намираше господарят му, Еъртън, готов на всякаква жертва, Пенкроф, по-добър фермер, отколкото на времето моряк, и Хърбърт, който завърши образованието си под ръководството на Сайръс Смит. А Джедеон Спилет започна да издава „Ню Линкълн хералд“, който стана най-добре осведоменият вестник в целия свят.

Там Сайръс Смит и другарите му бяха посещавани на няколко пъти от лорд и лейди Гленарван, от капитан Джон Мангълс и жена му, сестрата на Робърт Грант, от самия Робърт Грант, от майор Мак Набс, от всички, които бяха замесени в двойната история на капитан Грант и на капитан Немо.

Всички бяха щастливи и задружни в настоящето, както бяха задружни в миналото. Но никога не забравиха острова, на който стъпиха бедни и голи, острова, който цели четири години задоволяваше всичките им нужди, а сега беше само къс гранит, в който се разбиваха вълните на Тихия океан, гроб на този, който се наричаше някога капитан Немо!