Тайнственият остров

Глава I

Изминали бяха точно седем месеца, откакто пътниците от балона бяха захвърлени на остров Линкълн. И досега въпреки всички издирвания, които направиха, нито един човек не се беше мярнал пред тях. Никакъв дим не беше показал, че на острова имаше човек. Никакво изделие от неговата ръка не потвърждаваше, че той е живял там когато и да било. Не само че островът изглеждаше пуст, но навярно и никога не е бил обитаван. И ето че сега всички тези изводи пропаднаха пред едно обикновено зрънце метал, намерено в тялото на безобиден гризач!

Защото тая сачма наистина беше изхвърлена от огнестрелно оръжие, а кой друг освен човекът би могъл да си послужи с такова оръжие?

Когато Пенкроф остави сачмата на масата, другарите му я разгледаха поразени. Всички важни последици от това макар наглед незначително събитие веднага им минаха през ума. Внезапната поява на някое свръхестествено същество не би им направила по-силно впечатление.

Сайръс Смит не се поколеба да изкаже веднага предположенията, които изникнаха от тая чудна и неочаквана случка. Той взе сачмата, обърна я оттук-оттам и после запита Пенкроф:

— Уверен ли сте, че прасенцето, ранено с тая сачма, е било най-много на три месеца?

— Най-много от три месеца, господин Сайръс — отвърна Пенкроф. — То сучеше още от майка си, когато го намерих в трапа.

— В такъв случай — заяви инженерът — това само по себе си доказва, че най-много преди три месеца на остров Линкълн е стреляно с пушка.

— И една сачма — добави Джедеон Спилет — е засегнала, но не смъртоносно това животинче.

— Няма никакво съмнение в това — продължи Сайръс Смит — и ето изводите, които трябва да направим от тая случка: островът или е бил населен преди нашето пристигане, или пък тук са слезли хора най-много преди три месеца. Доброволно ли са пристигнали тия хора, или по неволя, отбили ли са се на острова, или пък е имало корабокрушение? Този въпрос можем да си изясним по-късно. А какви са те, европейци или малайци, врагове или приятели на нашата раса, нямаме никаква възможност да открием и не знаем също дали са още на острова, или са го напуснали. Но тия въпроси ни засягат много отблизо и ние не можем да стоим повече в неизвестност.

— Не, не! Хиляди пъти не! — ревна морякът и скочи от масата. — Няма други хора на остров Линкълн! Дявол да го вземе! Островът не е голям и ако беше населен, все някой от жителите му щеше да се мерне досега!

— Трудно е наистина да се допусне противното — заяви Хърбърт.

— Според мене — забеляза дописникът, — още по-трудно ще бъде да се допусне, че прасенцето се е родило със сачма в тялото!

— Освен ако Пенкроф — каза не на шега Наб — не я е имал…

— Виж го ти Наб! — възрази Пенкроф. — Да не съм имал цели пет-шест месеца сачма в устата, без да я усетя! Но къде ще се скрие? — добави морякът, като отвори устата си така, че в нея блеснаха тридесет и два бели зъба. — Гледай добре, Наб, и ако намериш един разяден зъб в тия ченета, ще ти дам да ми изкъртиш половин дузина!

— Предположението на Наб е наистина недопустимо — забеляза Сайръс Смит и макар че положението беше сериозно, по устните му пробягна усмивка. — Истината е, че на острова най-много преди три месеца е гръмнала пушка. Но аз съм склонен да приема, че случайните хора, които са стъпили на тоя бряг, са тук от много кратко време или пък само са се отбили, защото ако по времето, когато изследвахме острова горе от планината Франклин, той е бил населен, щяхме да забележим това или пък нас щяха да ни забележат. И тъй навярно буря е изхвърлила корабокрушенци само преди няколко седмици някъде на брега.

— Господин Сайръс — запита морякът, — няма ли да бъде уместно, преди да тръгнем на разузнаване, да си направим една лодчица, за да можем да се изкачим по течението на реката или пък да заобиколим острова, ако се наложи? Не бива да се оставим да ни изненадат.

— Добре сте намислили, Пенкроф — отвърна инженерът, — но нямаме време. За да си направим лодка, ни трябва поне един месец…

— За истинска лодка, да! — прекъсна го морякът. — Но ние нямаме нужда от лодка, която да се бори с морските вълни, и най-много за пет дни се наемам да направя пирога, която да може да плава по Благодарност.

— Пет дни ли? Добре! — съгласи се инженерът.

— А дотогава трябва да бъдем предпазливи! — каза Хърбърт.

— Много предпазливи, приятели — повтори Сайръс Смит, — и ще ви помоля да излизате на лов само около Гранитния дом.

Вечерята не завърши така весело, както очакваше Пенкроф.

И така островът беше или пък е бил обитаван и от други хора, не само от преселниците. Случаят със сачмата беше вече неопровержимо доказателство за това, а едно такова откритие не можеше да не разтревожи силно преселниците.

Преди да си легнат, Сайръс Смит и Джедеон Спилет разговаряха надълго и широко по тоя въпрос.

— Всъщност искате ли да знаете моето мнение, драги Спилет?

— Да, Сайръс.

— Тогава слушайте: колкото и внимателно да изследваме острова, няма да открием нищо!

Още на другия ден Пенкроф се залови за работа. Не ставаше дума за лодка с ребра и обшивка, а чисто и просто да се направи една обикновена плоскодънна ладия. Парчета кора, съединени едно с друго, щяха да бъдат достатъчни, за да се направи леката ладия, и в случай, че някои природни спънки наложеха да се пренася, тя нямаше да им тежи, нито пък да пречи. Пенкроф смяташе да съедини парчетата кора с тилби и да ги прилепи така, че лодката да не пропуска нито капка вода.

И тъй трябваше да изберат дърветата със здрава и жилава кора, която да може да се обработва. А точно последната буря беше повалила голям брой дугласи, които подхождаха напълно за тая цел. Някои от тия борове лежаха на земята и оставаше само да се обелят, а това беше най-трудната работа, като се имат предвид несъвършените сечива, с които разполагаха преселниците. В края на краищата успяха да се справят и с това.

Докато морякът, подпомаган от инженера, работеше така, без да губи нито миг, Джедеон Спилет и Хърбърт не стояха със скръстени ръце. Те бяха станали доставчици на колонията. Дописникът не можеше да се нарадва на юношата, който боравеше много ловко с лъка и тоягата. Освен това Хърбърт проявяваше и голяма смелост, придружена с онова хладнокръвие, което с право можеше да се нарече „разумна храброст“.

През време на лова Хърбърт разговаряше често с Джедеон Спилет за случая със сачмата и за заключенията, до които беше стигнал инженерът, и един ден, на 26 октомври, му каза:

— Господин Спилет, не ви ли се вижда много чудно, че ако някои корабокрушенци са попаднали на острова, не са се мярнали още към Гранитния дом?

— Много чудно наистина, ако са още тук — отвърна дописникът, — но никак не е чудно, ако ги няма вече!

— И тъй вие мислите, че тия хора са напуснали вече острова? — продължи Хърбърт.

— Това е повече от вероятно, момчето ми, защото, ако бяха останали по-дълго време и особено ако бяха още тук, все някое обстоятелство щеше да издаде присъствието им.

— Дойде ми нещо наум, господин Спилет — каза Хърбърт. — Ако се кача на върха на някое от тия каури, ще мога може би да разгледам местността на доста голямо разстояние.

— Добре си намислил — отвърна дописникът, — но ще успееш ли да се покатериш чак до върха на тия великани?

— Все пак ще се опитам — отвърна Хърбърт. Сръчният и пъргав момък подскочи към долните клони и много скоро се намери на върха, който се издигаше над безкрайната зеленина, образувана от закръглените клони на гората.

От тази височина погледът обхващаше цялата южна част на острова от нос Лапа на югоизток до нос Влечуго на югозапад.

И горе от своята наблюдателница Хърбърт имаше възможност да разгледа като на длан цялата тази още непозната част на острова, която може би беше приютила или приютяваше чужденците, за които предполагаха, че са на острова.

Момъкът разгледа крайно внимателно околността. Най-напред морето — там нямаше нищо. Не се белееше никакво платно нито на хоризонта, нито пък към острова. Все пак не беше изключено някой кораб да е спрял съвсем близо до сушата, но гъстите дървета закриваха брега.

И в горите Фар-уест не се виждаше нищо. Той гледаше крайно внимателно, а зрението му беше отлично. Не, нямаше нищо.

Хърбърт се смъкна от дървото и двамата ловци се прибраха в Гранитния дом. Там Сайръс Смит изслуша момчето, поклати глава и не промълви нито дума. Ясно беше, че този въпрос не можеше да се разреши, преди да проучат напълно острова.

След два дни — на 28 октомври — още една случка, която също не можеше да се обясни!

Като се скитаха по брега, на две мили от Гранитния дом, Хърбърт и Наб имаха щастието да уловят една знаменита костенурка. Истинска морска костенурка, черупката на която имаше чудни зелени отблясъци.

Хърбърт и Наб пъхнаха тоягите си под костенурката и с общи усилия едва успяха да я обърнат по гръб. Тя беше дълга три стъпки и тежеше най-малко четиристотин ливри.

— Прекрасно! — извика Наб. — Как ли ще се зарадва приятелят ни Пенкроф!

И наистина приятелят Пенкроф не можеше да не се зарадва, тъй като месото на тия костенурки, които се хранят само с водорасли, е извънредно вкусно.

— А сега какво ще правим с нашия лов? — попита Наб. — Не можем да го замъкнем до Гранитния дом!

— Да оставим костенурката тук — предложи Хърбърт. — Тя не може вече да се обърне и ще се върнем да я приберем с количката.

Все пак за по-голяма предпазливост Хърбърт се погрижи да подпре костенурката с едри камъни, което Наб смяташе за излишно.

След два часа той и Наб се върнаха на мястото, където бяха оставили костенурката. „Знаменитият представител“ вече го нямаше.

Наб и Хърбърт първо се спогледаха, после се озърнаха наоколо. Точно на това място бяха оставили костенурката. Момъкът намери дори камъните, с които я беше подпрял, с други думи, уверен беше, че не се лъже.

— Ха! — учуди се Наб. — Та костенурките обръщат ли се?

— Изглежда — отвърна Хърбърт, който не можеше да разбере нищо и гледаше камъните, пръснати по пясъка.

И двамата се прибраха в Гранитния дом с напразно докараната количка.

Като стигнаха на мястото, където инженерът и морякът правеха заедно лодката, Хърбърт разказа какво се беше случило.

— Ах, некадърници такива! — ревна морякът. — Да изтървете най-малко петдесет супи!

— Пенкроф — възрази Наб, — не сме виновни ние, че костенурката е избягала! Казвам ти, че я бяхме обърнали!

— Мислех, господин Сайръс — каза Хърбърт, — че като обърнеш една костенурка по гръб, тя не може да се изправи сама на краката си, особено когато е по-голяма, така ли?

— На какво разстояние от морето бяхте оставили костенурката? — запита инженерът, който беше престанал да работи и мислеше върху случая.

— На петнадесет стъпки, не повече — отвърна Хърбърт.

— По време на отлив ли?

— Да, господин Сайръс.

— Е — отвърна инженерът, — това, което костенурката не е могла да направи на пясъка, може да го е направила във водата. Обърнала се е, когато приливът я е понесъл, и си е отплувала спокойно в морето.

— Ей, че сме били некадърни! — извика Наб.

— Тъкмо това имах честта да ви кажа! — отвърна Пенкроф.

Обяснението на Сайръс Смит беше, разбира се, приемливо. Но дали той беше твърдо убеден в правотата му? Трудно е да се каже.

Глава II

На 29 октомври лодката от кора беше напълно готова. Пенкроф удържа на думата си — за пет дни построи нещо като пирога, чието корито беше заздравено с жилави пръчки от крехимба. Занесоха леката пирога на пясъка до самото море пред Гранитния дом и приливът я повдигна. Пенкроф скочи веднага вътре, пораздвижи я с кърмилното гребло и се увери, че е много удобна за предназначението си.

— Ураа! — ревна морякът, който не пропусна случая да се поздрави със собствения си успех. — С тая лодка можем да обиколим…

— Света ли? — прекъсна го Джедеон Спилет.

— Не, острова. Няколко камъка за баласт, една мачта на носа и парче платно, което все някой ден господин Смит ще ни набави, и ще отплаваме далеч! Хайде, господин Сайръс, и вие, господин Спилет, Хърбърт, Наб, няма ли да дойдете да опитаме нашия нов кораб? Дявол да го вземе! Все пак трябва да видим дали ще може да носи и петима ни!

Когато се качваше, Наб извика:

— Корабът ти е пълен с вода, Пенкроф!

— Няма нищо, Наб — отвърна морякът. — Дървото трябва да се понакисне! След два дни ще видите, че в пирогата ни ще има вода колкото в стомаха на някой пияница!

Качиха се и Пенкроф отправи лодката в морето. Времето беше прекрасно, морето гладко като езеро и пирогата се носеше така уверено, сякаш се плъзгаше по тихото течение на Благодарност.

Наб хвана едно гребло, Хърбърт грабна другото, а Пенкроф остана на кърмата, за да управлява лодката с кърмилното гребло.

Морякът прекоси най-напред протока и мина край южния нос на островчето. Лек ветрец подухваше от юг. Нямаше никакво вълнение нито в протока, нито в открито море.

Носът — извивката на брега увеличаваше разстоянието — се намираше на около три мили от Благодарност. Преселниците решиха да стигнат до края му и да продължат още много малко, колкото да хвърлят бегъл поглед към брега до нос Лапа.

Лодката, карана с двете гребла, се движеше леко. Джедеон Спилет, с молив в едната ръка и с бележник в другата, нахвърляше в общи черти брега. Наб, Пенкроф и Хърбърт разговаряха, като наблюдаваха тая непозната част на именията си.

След три четвърти час пирогата беше стигнала вече към края на носа и Пенкроф се готвеше да го заобиколи, когато Хърбърт се изправи, показа някакво черно петно и извика:

— Какво е онова там на брега?

Всички погледнаха към посочената точка.

— Наистина — каза дописникът — там има нещо. Сякаш някаква вещ, полузаровена в пясъка.

— Бурета, бурета! Може и да са пълни!

— Към брега, Пенкроф! — каза Сайръс Смит.

Няколко удара с греблата и пирогата се намери в дъното на малко заливче — пътниците скочиха на пясъка.

Пенкроф не се беше излъгал. Там имаше две бурета, полузатънали в пясъка, но още здраво вързани за широк сандък, който е бил поддържан от тях и е плавал така, докато е заседнал на брега.

— Значи край острова е имало корабокрушение? — запита Хърбърт.

— Разбира се — отвърна Джедеон Спилет.

— Но какво ли има в тоя сандък? — извика Пенкроф с напълно оправдано нетърпение.

И морякът дигна тежък камък и щеше да разбие едната стена на сандъка, когато инженерът го спря и му каза:

— Пенкроф, не можете ли да потърпите само един час?

— Но помислете, господин Сайръс. Вътре може да се намира всичко, което ни е необходимо!

— Ще разберем това, Пенкроф — отвърна инженерът, — но послушайте ме, не разбивайте сандъка. Може да ни послужи. Да го пренесем в Гранитния дом, там ще го отворим по-лесно и без да го разбиваме.

И наистина пирогата нямаше да побере вещите, които навярно се намираха в сандъка — той сигурно беше доста тежък, щом като е трябвало да го „облекчават“ с две празни бурета. С други думи, по-добре беше да го влачат така на буксир до брега пред Гранитния дом.

Но откъде беше попаднал тоя сандък? Важен въпрос! Сайръс Смит и другарите му се огледаха внимателно наоколо и обходиха брега на неколкостотин крачки. Не откриха нищо друго. Хърбърт и Наб се изкатериха на една висока канара, но хоризонтът беше пуст. Нямаше и помен от разбит кораб, нито пък от здрав.

А че е имало корабокрушение, в това нямаше никакво съмнение. Може би то беше свързано дори със случая със сачмата! Чужденците може да са влезли в друга част на острова! А може и още да се намират там! Но преселниците решиха, че пришълците не можеха да бъдат малайски пирати, тъй като сандъкът явно беше от американски или европейски произход.

Всички се върнаха при сандъка, който беше пет стъпки дълъг и три стъпки широк. Той беше дъбов, много грижливо затворен и покрит с дебела кожа, закована с медни гвоздейчета.

Явно беше, че сандъкът е бил спуснат от борда на някой повреден кораб, който е плавал към острова, и пътниците са се погрижили да облекчат товара му с празните бурета с надеждата, че той ще изплава на брега и по-късно ще го намерят.

Вълните наближаваха вече сандъка, който положително щеше да плава при прилив. Размотаха малко едно от въжетата, с които бяха превързани буретата, и вързаха сандъка за лодката. После Пенкроф и Наб издълбаха пясъка с греблата си, за да могат да преместят по-лесно сандъка. След малко лодката влечеше сандъка и заобикаляше носа, който бяха нарекли Останка (Flotsonpoint). Сандъкът тежеше и буретата едва го задържаха на повърхнината. Морякът всеки миг трепереше да не се откъсне и да не потъне. Но за щастие опасенията му излязоха напразни и след час и половина — за толкова време изминаха трите мили — пирогата спря на брега пред Гранитния дом.

Изтеглиха лодката и находката на пясъка и понеже отливът започваше, те скоро останаха на сухо. Наб изтича за сечива, за да отворят сандъка колкото може по-внимателно.

Морякът развърза първо двете бурета, които бяха много добре запазени, и ясно беше, че щяха да ги използват за нещо. После изби ключалките с клещи и капакът веднага отскочи.

Вътре сандъкът беше облечен с втора, цинкова подплата, която навярно беше поставена, за да предпази на всяка цена вещите от влагата.

Разрязаха цинковата подплата нашир, извиха двата й края навън и малко по малко извадиха и поставиха на пясъка най-различни неща. При всеки нов предмет Пенкроф викаше радостно — ура, Хърбърт пляскаше с ръце, а Наб подскачаше… като негър. Имаше книги, които можеха да накарат Хърбърт да полудее от радост, и кухненски съдове, които Наб на драго сърце би разцелувал!

Преселниците имаха основания да бъдат напълно доволни, тъй като в сандъка имаше сечива, оръжие, уреди, дрехи, книги, а ето и точния им списък, така както го беше нанесъл Джедеон Спилет в бележника си:

Сечива:

3 ножа с по няколко остриета, 2 дърварски секири, 2 дърводелски секири, 3 рендета, 2 тесли, 1 секира с две остриета, 6 секача, 2 пили, 3 чука, 3 бургийки, 2 свредела, 10 торби с гвоздеи и бурми, 3 различни по големина триона, 22 кутии с игли

Оръжие:

2 кремъклии пушки, 2 капсулни пушки, 2 карабини — централ, 5 ловджийски ножа, 4 абордажни саби, 2 бурета барут — по двадесет и пет ливри едното, 12 кутийки капсули

Уреди:

1 секстант, 1 бинокъл, 1 далекоглед, 1 кутия с пергел, 1 джобен компас, 1 термометър Фаренхайт, 1 анероиден барометър, 1 кутия с цял фотографски апарат с обектив, стъкла, химикали и т.н.

Облекло:

2 дузини ризи от особена материя, вълнена наглед, но която явно беше от растителен произход, 3 дузини чорапи от същата материя.

Съдове:

1 желязно казанче, 6 медни калайдисани тенджери, 3 чугунени паници, 10 алуминиеви прибора, 2 чайника, 1 малка походна готварска печка, 6 ножа за хранене.

Книги:

1 библия с Вехтия и Новия завет, 1 атлас, 1 речник на различните полинезийски наречия, 1 речник на естествените науки в шест тома, 3 топа бяла хартия, 2 празни канцеларски книги.

— Трябва да признаем — заяви дописникът, след като състави списъка, — че собственикът на сандъка е бил практичен човек! Сечива, оръжие, уреди, дрехи, съдове, книги, всичко има! Сякаш само е чакал да претърпи корабокрушение и предварително се е приготвил за него!

— Наистина всичко има — пошепна замислен Сайръс Смит.

— И положително корабът, на който са били сандъкът и собственикът му, не е принадлежал на малайски пирати! — добави Хърбърт.

— Да, момчето ми — отвърна инженерът. — Възможно е в последния момент или пък, като са очаквали корабокрушение, пътниците на някой кораб да са напълнили сандъка с разни предмети от първа необходимост с надеждата да го намерят после на брега…

— Няма ли по тези уреди, по тия сечива и книги някакъв белег или пък адрес, по който да открием техния произход? — запита Джедеон Спилет.

Трябваше да се провери. И разгледаха внимателно всички вещи, особено книгите, уредите и оръжието. Въпреки установената практика на оръжието и на уредите не беше отбелязана марката на производителя: те бяха всъщност нови и както изглеждаше, никак не бяха употребявани. Сечивата и съдовете също бяха съвършено нови, а това показваше, че не са били взети и нахвърляни случайно в сандъка, а напротив, че са били подбрани и подредени грижливо.

А речниците на естествените науки и на полинезийските наречия и двата бяха английски, но не носеха името на издателството, нито пък годината на отпечатването.

И в библията, отпечатана на английски на една осмина формат — явно постижение на печатарското изкуство, — нямаше никакви указания и изглеждаше, че е била често прелиствана.

Атласът пък беше прекрасно издание с картите на цял свят и няколко планисфери, начертани по проекцията на Меркатор16, наименованията бяха на френски, но и там нямаше нито годината на издаването, нито името на издателя. Откъдето и да идеше тоя сандък, той правеше преселниците на остров Линкълн богати. Досега те си произвеждаха всичко сами, като преработваха природните богатства на острова, и благодарение на умението си се бяха справяли с положението. Сякаш провидението искаше да ги възнагради, като им пращаше тия произведения на човешката промишленост!

Но един от тях не беше напълно доволен. Пенкроф! Изглежда, че в сандъка липсваше нещо, на което той като че много държеше, и при всеки нов предмет неговите ура постепенно стихваха и накрая другарите му го чуха да мърмори:

— Всичко е добре, но ще видите, че за мене няма да има нищо в тоя сандък!

Това накара Наб да го запита:

— Ти какво очакваше бе, Пенкроф?

— Малко тютюн! — отвърна сериозно морякът. — Тогава щях да бъда напълно доволен!

Но след откриването на сандъка стана явно, че сега повече от всеки друг път се налагаше да се изследва подробно островът. Решиха да потеглят на другия ден още призори и да тръгнат срещу течението на Благодарност, за да излязат на западния бряг. Ако някои корабокрушенци бяха попаднали някъде на брега, те навярно се намираха в окаяно положение и трябваше да им се притекат веднага на помощ.

Тоя ден — 29 октомври — беше тъкмо неделя и преди да си легнат, Хърбърт попита инженера няма ли да им прочете някой откъс от евангелието.

— На драго сърце — отвърна Сайръс Смит.

И той взе светото писание и щеше да го отвори, когато Пенкроф го спря и му каза:

— Господин Сайръс, аз съм суеверен. Отворете наслуки и ни прочетете първия стих, който ви попадне пред очите. Да видим дали се отнася за нашето положение.

Изведнъж погледът му се спря на някакъв червен кръст, направен с молив пред стих 8 на глава VII от евангелието на Матея.

И той прочете следния стих:

„Поискай, и ще ти се даде, търси, и ще намериш.“

Глава III

На следния ден — 30 октомври — всичко беше готово за замисленото проучване на острова, което последните събития направиха така наложително. И наистина работите бяха взели такъв обрат, че преселниците на остров Линкълн с право можеха да си мислят, че са вече в състояние не да искат, а да дават помощ.

От оръжието избраха двете кремъклии пушки, по-удобни на този остров от капсулните, тъй като за първите трябваше само кремък, който лесно можеше да се набави, докато за вторите бяха необходими капсули, а те скоро щяха да се свършат, ако ги употребяваха по-често. Взеха обаче и едната карабина, и няколко патрона. Трябваше да си вземат и малко барут — в буретата имаше към петдесет ливри, но инженерът смяташе да приготви някакво взривно вещество, за да го пести.

Излишно е да добавяме, че Пенкроф, Хърбърт и Наб не можеха да се нарадват на оръжието си, макар че Сайръс Смит ги беше накарал да обещаят, че няма да стрелят нито веднъж на вятъра.

В шест часа сутринта спуснаха пирогата в морето. Всички се качиха в нея заедно с Топ и се отправиха към устието на Благодарност.

Приливът беше започнал едва преди половин час. Имаха значи още няколко часа благоприятно течение и трябваше да го използват, тъй като отливът щеше да затрудни после плаването по реката. Приливът беше вече голям, защото след три дни щеше да има пълнолуние, и пирогата, която беше достатъчно да поддържат в средата на течението, се носеше бързо между двата високи бряга и нямаше нужда да увеличават скоростта й с греблата.

От време на време на някои места, където беше лесно да се слезе, лодката спираше. Тогава Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф, с пушка в ръце и предвождани от Топ, проучваха брега. Като изключим дивеча, можеха да срещнат някое ценно растение, което да им бъде от голяма полза, и в това отношение младият естественик беше много щастлив, тъй като откри някакъв див спанак от рода на лободата и много кръстоцветни растения от рода на зелето, които можеха да се облагородят чрез присаждане: крес, хрян, ряпа и накрая дребни клонести стебла с лек мъх, високи към един метър, с почти кафяви семена.

— Знаеш ли какво е това растение? — запита Хърбърт моряка.

— Тютюн — извика Пенкроф, който явно беше виждал любимото си растение само натъпкано в лула.

— Не, Пенкроф! Не е тютюн, а горчица.

— Горчица да е! — съгласи се морякът. — Но ако случайно зърнеш някое стръкче тютюн, момчето ми, не забравяй да ми обадиш.

— Ще намерим някой ден и тютюн! — обади се Джедеон Спилет.

При едно от слизанията на брега Джедеон Спилет успя да улови живи две двойки от рода на кокошките. Те бяха птици с дълги тънки клюнове, с дълги шии, с къси криле и без следа от опашка. Хърбърт правилно ги нарече „тинамуси“ и преселниците решиха тия птици да бъдат първите обитатели на бъдещия курник.

Никъде, нито в гъстата гора, нито под дърветата край бреговете на Благодарност, нямаше и помен от човек. Изследователите не можаха да открият нито една съмнителна диря и явно беше, че никога дърварска секира не беше сякла тия дървета, никакъв ловджийски нож не беше рязал лианите, които се преплитаха между дърветата сред китните храсталаци и високите треви. Ако някои корабокрушенци бяха попаднали на острова, те вероятно още се скитаха по брега и преселниците не трябваше да търсят в гъстата гора оцелелите жертви на предполагаемото корабокрушение.

Гората към Фар-уест сякаш редееше. Дърветата не бяха толкова нагъсто, а някои стърчаха съвсем сами. Но именно защото се разредяваха, те използваха обилно чистия въздух около тях и бяха прекрасни.

Какви чудни представители на растителността при тая ширина! Само те бяха достатъчни на един естественик, за да заяви без колебание на кой паралел се намира остров Линкълн!

— Евкалипти! — извика Хърбърт.

И наистина тия величествени дървета, последните исполини на субтропическия пояс, бяха родственици на евкалиптите в Австралия и Нова Зеландия, и двете на една и съща ширина с остров Линкълн. Някои от тях бяха високи двеста стъпки.

— Те прочистват въздуха в местността, където растат. Знаете ли как ги наричат в Австралия и Нова Зеландия?

— Не, господин Сайръс.

— „Дървета за треска“.

— Защото причиняват треска ли?

— Не, защото я унищожават.

— Тъй ли? Ще си отбележа това — заяви дописникът.

— Отбележете си, драги Спилет, отбележете си, защото, както изглежда, е доказано, че само евкалиптите са достатъчни да обезвредят блатните миазми. Направени са опити с това природно предпазно средство в някои области в Южна Европа и в Северна Африка, където местността е била напълно нездравословна, и е установено, че здравословното състояние на населението постепенно се е подобрило.

Чувстваше се, че реката ставаше все по-плитка, и по-плитка и скоро лодката щеше по неволя да спре по липса на вода. Слънцето вече клонеше на залез и удължаваше безмерно сенките на дърветата. Сайръс Смит виждаше, че тоя ден нямаше да могат да стигнат западния бряг на острова, и беше решил да пренощуват на самото място, където щяха да бъдат принудени да спрат поради липса на вода.

— Най-много след четвърт час ще бъдем принудени да спрем, господин Сайръс — заяви морякът.

— Добре, Пенкроф, ще спрем и ще се нагласим да пренощуваме.

Скоро пирогата застърга каменистото дъно на реката, която вече беше широка най-много двадесет стъпки. Чуваше се и доста ясно бучеше на водопад, което показваше, че на стотина крачки нагоре има естествен вир.

И наистина при последния завой на реката сред дърветата се показа водопад. Лодката заседна на дъното на реката и след миг я вързаха за едно дърво край десния бряг.

Беше към пет часа. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха под гъстата зеленина и осветяваха косо водопадчето, чийто влажен прашец блестеше с цветовете на дъгата. Отвъд водопада Благодарност се губеше в гъсталака, където черпеше водите си от някой скрит извор. Разните рекички, които се вливаха по-долу в нея, я правеха истинска река, но тук тя беше само бистър и плитък ручей.

Спряха да пренощуват в тоя прелестен кът. Преселниците слязоха на брега и запалиха огън под китка сенчести каракаси — през нощта Сайръс Смит и другарите му можеха да се подслонят в клоните им в случай на нужда.

Глава IV

В шест часа сутринта, след като си похапнаха, преселниците тръгнаха с намерение да стигнат по най-прекия път западния бряг на острова. За колко време можеха да стигнат дотам? Сайръс Смит беше казал за два часа, но всичко, разбира се, щеше да зависи от пречките, които щяха да срещнат. Тая част на Фар-уест изглеждаше много гъста — като всяка, голяма гора, в която има най-различна растителност.

Тръгнаха, след като вързаха грижливо пирогата. Пенкроф и Наб носеха храната, която щеше да стигне на малкия отряд най-малко за два дни. Не ставаше вече и дума за лов — инженерът дори посъветва другарите си да се въздържат от прибързани изстрели, за да не издадат присъствието си край брега.

В началото на излета преселниците видяха много стада маймуни, които сякаш бяха доста зачудени от присъствието на тия хора, същества, напълно неизвестни на тях. Джедеон Спилет дори подхвърляше шеговито, че тия здрави и пъргави четириръки може да смятаха него и другарите му за свои изродени братя! И наистина обикновените пешеходци на всяка крачка затъваха в храстите, преплитаха се в лианите, спъваха се в повалените дървета и бяха жалки пред пъргавите маймуни, които се прехвърляха от клон на клон и нищо не ги спираше. Тия маймуни бяха много, но за голямо щастие не проявиха никаква враждебност.

Мярнаха се и няколко глигана, агути, кенгура и други гризачи и две-три кула, които Пенкроф на драго сърце би поздравил с няколко изстрела.

— Ловът не е открит — казваше той. — Скачайте си спокойно, приятели, подскачайте и летете в мир! На връщане ще ви пошепнем две-три думи!

В девет и половина сутринта пътят, който водеше право на югозапад, изведнъж бе пресечен от неизвестна река, широка към тридесет-четиридесет стъпки — коритото й беше наклонено и осеяно с много канари и тя се спускаше буйно надолу със страшно бучене. Реката беше дълбока и бистра, но напълно неплавателна.

— Ако ловът е забранен, риболовът мисля, че не е! — каза морякът.

— Нямаме време за губене! — заяви инженерът.

— О! Пет минути! — възрази морякът. — Моля само за пет минутки в полза на нашия обед!

И Пенкроф легна на брега, потопи ръце в буйната вода и скоро измъкна няколко десетки хубави раци, които пъплеха между канарите.

— Това е добре! — извика Наб и се притече на помощ на моряка.

— Нали ви казвам, че с изключение на тютюн всичко друго се намира на този остров! — прошепна с въздишка Пенкроф.

В десет и половина, за голяма изненада на Сайръс Смит, Хърбърт, който беше поизбързал, се спря изведнъж и извика:

— Морето!

Само след миг преселниците, спрели се на окрайнината на гората, разглеждаха западния бряг на острова, който се разстилаше пред погледа им.

Но каква разлика между тоя бряг и източния бряг, където случаят ги беше захвърлил! Никаква гранитна стена, никакъв подмол в морето, нито дори пясък! Тоя бряг не приличаше никак на бреговете, които обикновено природата създава, като ги застила с пясък или пък струпва по тях канари, а беше чудна горска окрайнина с най-хубави дървета! Брегът беше толкова висок, че се издигаше и над най-големите приливи и величествените дървета бяха така враснали в плодородната почва с гранитна основа, сякаш се намираха във вътрешността на острова.

Преселниците стояха край малък незначителен залив, който не можеше да побере и две-три рибарски лодки и беше устие на новата река. Но чудно нещо, водите й, вместо да се вливат в морето с лек наклон, падаха откъм четиридесет стъпки височина — това обясняваше защо приливът не оказа никакво влияние на течението на реката. И с пълно единодушие нарекоха реката „река Водопад“ (Falls-river).

Времето беше хубаво и ясно и горе от стръмния морски бряг, където Наб и Пенкроф бяха приготвили обеда, погледът обгръщаше далечината. Хоризонтът беше съвършено чист, не се мяркаше никакво платно в морето. По цялото крайбрежие, додето стигаше погледът, никакъв кораб, никаква следа от корабокрушение! Но инженерът щеше да си състави мнение по този въпрос чак след като проучи цялото крайбрежие до полуостров Змия.

Разстоянието от устието на река Водопад до нос Влечуго беше към дванадесет мили. При удобен път и без да бързат, преселниците можеха да изминат това разстояние за четири часа. Но сега им беше необходимо двойно повече време, за да постигнат целта си, защото трябваше да заобикалят дървета, да изсичат храсти, да разчистват лиани и това ги бавеше много, а честите завои удължаваха задължително пътя.

Към седем часа вечерта преселниците, капнали от умора, стигнаха нос Влечуго, странно изрязан от морските вълни като кичур. Тук завършваше крайбрежната гора на полуострова, а в цялата южна част брегът си беше пак бряг със своите скали, подводни канари и пясъци. Не беше изключено някой разбит кораб да е попаднал в тоя край на острова, но вече мръкваше и трябваше да отложат проучванията за следващия ден.

Гората Фар-уест завършваше тук и сред последните дървета момъкът откри гъсти бамбукови храсти.

— Добре сме — каза той. — Ето едно ценно откритие.

— Ценно ли? — попита Пенкроф.

— Разбира се — отвърна Хърбърт. — Слушай, Пенкроф, излишно е да ти казвам, че от бамбуковата кора, нарязана на жилави ивици, плетат кошове и кошници; от същата тая кора, накисната и превърната на каша, получават китайската хартия; от стеблата пък според дебелината им правят бастуни, лули и водопроводи; големият бамбук е ценен строителен материал, здрав и лек, и никога не завъжда насекоми. Излишно е дори да добавям, че като прережат междувъзлията на бамбука така, че напречната преграда, която образува възела, да остане за дъно, получават здрави и удобни съдове, които китайците много употребяват. Това всъщност не те задоволява.

— Но като ти кажа, ако, разбира се, не знаеш, че в Индия ядат бамбук вместо аспержи…

— Аспержи високи тридесет стъпки ли! — ахна морякът. — И вкусни ли са?

— Знаменити! — отвърна Хърбърт. — Само че никой не яде стебла от по тридесет стъпки, а младите бамбукови издънки.

— Отлично, момчето ми, отлично! — отвърна Пенкроф.

— Ще добавя също, че сърцевината на младите стебла, накисната в оцет, е много добра подправка.

— А не се ли пуши случайно?

— Не, бедни ми Пенкроф!

Хърбърт и морякът не търсиха дълго удобно място, за да пренощуват. В крайбрежните канари — много разпокъсани, тъй като навярно бяха шибани безмилостно от морските вълни, издигани от югозападните ветрове — имаше много пещери, които щяха да им дадат възможност да преспят на завет. Но тъкмо се канеха да влязат в една от тия пещери, страшен рев ги прикова на мястото им.

— Назад! — извика Пенкроф. — В пушките ни има само сачми, а животни, които реват така, ще се стреснат от тях колкото от зрънце сол!

И морякът сграбчи Хърбърт за ръката и го повлече зад канарите тъкмо когато от пещерата излезе величествено животно.

Беше ягуар, равен по големина поне на азиатските си събратя, с други думи, дълъг повече от пет стъпки от темето до корена на опашката. Червеникавата му кожа беше покрита с няколко реда правилно разположени черни кръгообразни петна и се открояваше от белия косъм на корема.

Ягуарът пристъпи и се огледа с настръхнала козина и огнен поглед, сякаш не подушваше за пръв път човек.

В същия миг дописникът се подаваше сред високите канари и Хърбърт, като си помисли, че той не е забелязал ягуара, щеше да се спусне към него. Но Джедеон Спилет му махна с ръка и продължи да пристъпва. Това не беше първият му тигър и като приближи на десет крачки от животното, той застана неподвижен и се прицели с карабината, без да трепне нито един мускул на лицето му.

Ягуарът се сви и се хвърли върху ловеца, но тъкмо когато скачаше, един куршум се заби между двете му очи и той падна мъртъв.

Хърбърт и Пенкроф се спуснаха към ягуара. Наб и Сайръс Смит също изтичаха и се загледаха за миг в проснатия хищник, чиято кожа щеше да краси голямата стая в Гранитния дом.

— Ах, господин Спилет, как се възхищавам от вас и как ви завиждам! — извика Хърбърт в изблик на напълно непринуден възторг.

— Напразно, момчето ми — отвърна дописникът, — на мое място и ти щеше да направиш същото.

— Аз ли! Такова хладнокръвие!…

— Представи си, Хърбърт, че ягуарът е заек, и ще го застреляш, без да ти мигне окото.

— Виждаш ли! — обади се Пенкроф. — Проста работа!

Преселниците се запътиха към празната бърлога и докато Наб одираше ягуара, другарите му струпаха отпред грамадна купчина сухи дърва — в гората имаше много.

Но Сайръс Смит забеляза бамбуковите храсти, отряза от тях и ги смеси с другите дърва.

После се прибраха в пещерата — пясъкът в нея беше осеян с кости. Напълниха и пушките за всеки случай, да не ги нападнат ненадейно. Вечеряха и после, когато дойде време да си лягат, запалиха купчината дърва, струпани пред пещерата.

Веднага се разнесе истинска стрелба във въздуха! Пламналият бамбук гърмеше като ракети! Само тоя шум беше достатъчен, за да изплаши и най-дръзките хищници!

Тоя начин на силна стрелба не беше измислен от инженера, защото според Марко Поло17 татарите са го прилагали успешно цели столетия, за да прогонват от своите станове страшните хищници в Средна Азия.

Глава V

Сайръс Смит и другарите му преспаха най-спокойно в пещерата, която ягуарът беше оставил така любезно на тяхно разположение.

При изгрев-слънце всички бяха на брега на самия край на носа и се взираха пак в хоризонта, две трети от който можеше да се обгърне с поглед. За последен път инженерът се увери, че в морето няма никакво платно, никаква следа от разбит кораб, а и с далекогледа не откриха нищо съмнително.

Нищо нямаше и на крайбрежието, поне в оная част, която образуваше южния бряг на носа и се простираше в права посока на три мили дължина, тъй като отвъд дъгата на малък залив се криеше останалият бряг и дори от крайна точка на полуостров Змия не можеше да се види нос Лапа, затулен от високи канари.

И тъй оставаше да се проучи южното крайбрежие на острова.

— Ако се върнем по брега до нос Лапа — заяви Наб, — след като заобиколим носа, пред нас ще се изпречи…

— Благодарност! — допълни Хърбърт. — Наистина, а нямаме нито мост, нито пък лодка, за да я преминем!

— Голяма работа, господин Сайръс — отвърна морякът. — С няколко дървета лесно ще преплаваме реката!

— Все пак — обади се Джедеон Спилет — добре ще е да си направим мост, ако искаме да отиваме по-лесно във Фар-уест.

— Мост ли! — извика Пенкроф. — Та нали господин Смит е инженер? Ще ни направи мост, когато потрябва! Аз пък се наемам да ви пренеса тая вечер на другия бряг на Благодарност, без капка да капне на дрехите ви. Имаме храна за още един ден, това ни стига, пък може днес да ударим дивеч, а не като вчера! Да вървим!

Предложението бе прието единодушно, тъй като всички държаха да свършат веднъж завинаги със съмненията си, а със завръщането през нос Лапа целият остров щеше да бъде напълно проучен. Но не биваше да губят нито миг, защото четиридесет мили бяха дълъг път и в никакъв случай не можеха да се приберат в Гранитния дом, преди да мръкне.

В шест часа сутринта малкият отряд тръгна пак на път. Напълниха пушките с куршуми, да не би да срещнат зли двуноги или четириноги, и Топ, който трябваше да върви напред, получи нареждане да претърси окрайнината на гората.

И на брега не личеше нищо, което да е във връзка с предполагаемото корабокрушение, а всеки по-значителен предмет, като коритото на кораб, не можеше да не се забележи или пък останките му щяха да бъдат изхвърлени на брега, какъвто беше случаят със сандъка, изхвърлен най-много на двадесет мили от това място. Но нямаше нищо.

Към три часа Сайръс Смит и другарите му стигнаха до малко, съвършено затворено заливче, в което не се вливаше никаква река. То образуваше истинско естествено пристанище, невидимо от морето, което завършваше с тесен пролив между подмолите.

Джедеон Спилет предложи на другарите си да поотпочинат на това място. Приеха, защото бяха изгладнели от дългия път, и никой не отказа да се подкрепи с парче месо.

След няколко минути преселниците, насядали под сянката на чудна китка морски борики, поглъщаха храната, която Наб беше измъкнал от торбата си.

Намираха се на петдесет-шестдесет стъпки над морското равнище. Погледът им обгръщаше доста голяма площ, прехвърляше последните канари на носа и се губеше в залив Обединение.

Но макар че погледът им се простираше далеч в морето и инженерът обходи с далекогледа точка по точка цялата линия, където се сливаха водата и небето, не откриха никакъв кораб.

Далекогледът обиколи също така грижливо цялата непроучена още част на крайбрежието, от пясъците до канарите, но никакви останки не се мярнаха в зрителното му поле.

— Е — каза Джедеон Спилет, — трябва да се примирим и да се утешим с мисълта, че никой няма да дойде да ни оспорва правата над остров Линкълн!

— Но сачмата! — извика Хърбърт. — Та тя не беше плод на нашето въображение!

— Дявол да го вземе, не! — ревна Пенкроф, като се сети за счупения си кътник.

— До какво заключение да дойдем тогава? — запита дописникът.

— До заключението — отвърна инженерът, — че най-много преди три месеца някой кораб по неволя или се е отбил…

— Как, Сайръс, да не допускате, че той е потънал, без да остави никаква следа? — прекъсна го дописникът.

— Не, драги ми Спилет. Но съгласете се — ако е вярно, че някой се е отбивал на този остров, изглежда също така вярно, че той го е напуснал.

Но едва бяха станали, и се разнесе яростният лай на Топ — кучето изскочи от гората с кална дрипа в муцуната си.

Наб измъкна дрипата от устата на кучето. Беше парче здраво платно!

Топ продължаваше да лае и с тичането си насам-натам сякаш подканваше господаря си да го последва в гората.

— Тук има нещо, което може да ни изясни случая със сачмата — извика Пенкроф.

— Някой корабокрушенец! — обади се Хърбърт.

И всички се втурнаха след кучето между грамадните борове, които образуваха първата завеса на гората. За всеки случай Сайръс Смит и другарите му бяха си напълнили пушките.

Затънаха доста навътре в гората, но за голямо тяхно разочарование още нямаше никаква следа от стъпки.

Преселниците излязоха на някаква полянка, оградена с високи дървета, огледаха се наоколо, но не откриха нищо нито под храстите, нито сред дърветата.

Топ залая още по-силно и заскача под грамаден бор.

Изведнъж Пенкроф извика:

— А! Много добре! Отлично!

— Какво има? — запита Джедеон Спилет.

— Търсим останки по сушата и в морето!

— Е?

— А те се намират във въздуха!

И морякът посочи някаква грамадна белезникава дрипа, увиснала на върха на бора, от която Топ беше донесъл парче, паднало на земята.

— Но това не е останка от корабокрушение! — извика Джедеон Спилет.

— Това са последните останки от нашия въздушен кораб, от балона, който е кацнал горе, на върха на това дърво!

Пенкроф не се лъжеше и извика гръмогласно „ура“, като добави:

— Ей, че хубаво платно! Ще си направим долни дрехи за дълги години! Ще си направим и носни кърпи, и ризи! Е, господин Спилет! Какво ще кажете за острова, в който ризите никнат по дърветата?

И наистина за преселниците на остров Линкълн беше щастлив случай, че аеростатът след последния си полет във въздуха бе паднал на острова и че го намериха. Можеха да го запазят както си е, ако искаха да се опитат да се спасят по въздуха, или пък да използват най-богато тия неколкостотин лакти доброкачествено памучно платно, след като го изперат добре. Ясно, че всички споделяха голямата радост на Пенкроф.

Но балонът трябваше да се откачи от дървото, на което висеше, и да се прибере на безопасно място, а това не беше лесна работа. Наб, Херберт и морякът се изкатериха на върха на дървото и проявиха чудна ловкост при откачването на грамадния аеростат, останал без въздух.

Бавиха се към два часа и не само ризата с клапата, пружините, медните части, а и мрежата, с други думи, грамадно количество върви и въжета заедно с обръча на балона лежаха на земята.

Цяло съкровище, паднало от небето!

— Все пак, господин Сайръс, ако решим някой ден да напуснем острова, няма да бъде с балон, нали? — запита моржът. — Не отиват, дето ги караш, тия въздушни кораби, знаем вече това от опит! Виждате ли, ако ме послушате, ще си направим хубав кораб от двадесетина тона, а вие ще ми позволите да си изрежа от това платно фок и кливер. С останалата част ще се облечем!

— Ще видим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — ще видим.

Преселниците се запретнаха и успяха да дотътрят всичко на брега, гдето откриха широка дупка сред канарите, разположени така, че беше защитена от вятъра, дъжда и морските вълни.

В шест часа вечерта всичко беше прибрано и след като нарекоха малкото заливче с най-подходящото за него име Порт Балон, продължиха пътя за нос Лапа.

Минаваше полунощ, когато стигнаха първия завой на Благодарност, след като бяха вървели по крайбрежието до устието й.

На това място реката беше широка към осемдесет стъпки и трудно можеше да се преплава, но Пенкроф се бе нагърбил да преодолее тая трудност и го подканиха да изпълни обещанието си.

Да си кажем право, преселниците бяха капнали от умора. Пътят беше дълъг, а случаят с балона още повече ги съсипа. И те бързаха да се приберат в Гранитния дом, за да похапнат и си легнат, и ако имаше мост, след четвърт час щяха да си бъдат у дома.

Пенкроф се зае да изпълни обещанието си и да направи нещо като сал, с който да преплават Благодарност. Той и Наб грабнаха секирите, избраха две дървета край брега, от които смятаха да направят сала, и се запретнаха да ги отсекат до корен.

Изведнъж момъкът, който беше тръгнал нагоре по реката, се върна бързо и показа срещу течението на Благодарност.

— Какво плава там? — възкликна той.

Пенкроф заряза работата си и съгледа, че нещо едва забележимо се движеше в мрака.

— Лодка! — рече той.

Всички приближиха и крайно изненадани, видяха, че някаква лодка плава в реката.

— Хей, вие там в лодката! — викна морякът по стар навик, без да помисли, че може би ще бъде по-добре да си мълчи.

Никакъв отговор. Лодката продължаваше да си плава и беше вече само на десетина крачки, когато морякът извика:

— Та това е нашата пирога! Въжето се скъсало и течението я е понесло! Трябва да признаем, че пристига тъкмо навреме.

Пенкроф имаше право. Това беше наистина лодката, въжето на която се беше скъсало, и тя се връщаше сама от изворите на Благодарност! Необходимо беше да я дръпнат, като минава, и Пенкроф и Наб се справиха умело с тая задача с помощта на дълъг прът.

Лодката наближи брега. Инженерът скочи пръв вътре, сграбчи въжето, попила го и се увери, че наистина се е скъсало от търкане в канарите.

— Ето — пошепна му дописникът — какво може да се нарече случайност…

— Странна случайност! — отвърна му Сайръс Смит.

Странна или не, но щастлива случайност! Хърбърт, дописникът, Пенкроф и Наб също се качиха в лодката. Те бяха убедени, че въжето се е скъсало. Но най-чудноватото в цялата работа бе, че пирогата наистина пристигна точно когато преселниците се намираха на брега и имаха възможност да я уловят, когато минаваха, защото след четвърт час тя щеше да изчезне в морето.

Ако живееха по времето, когато хората са вярвали в духове, тоя случай можеше с право да наведе преселниците на мисълта, че провидението е отдало всичките си сили в помощ на корабокрушенците!

Няколко удара с греблата и преселниците стигнаха устието на Благодарност. Извлякоха лодката на брега край Комините, и всички тръгнаха към стълбата пред Гранитния дом.

Но в същия миг Топ залая яростно, а Наб, който търсеше долния край на стълбата, нададе страшен вик…

Стълбата я нямаше.

Глава VI

Сайръс Смит беше се спрял, без да продума. Другарите му опипваха в мрака стената, като мислеха, че вятърът е отвял стълбата настрани, а търсеха и по земята, да не се е откачила… Но стълбата я нямаше никаква. А да проверят дали вятърът не я бе дигнал на първата площадка по средата на стената беше невъзможно в тъмната нощ.

— Ако е шега — ревна Пенкроф, — лоша шега! Да стигнеш у дома си и да не намериш стълбата, за да се прибереш в стаята си, особено когато си капнал от умора, не е никак смешно!

Наб пък се тюхкаше непрестанно.

— Нямаше никакъв вятър! — забеляза Хърбърт.

— Почва да ми се струва, че странни неща стават на остров Линкълн! — заяви Пенкроф.

— Странни ли, Пенкроф? — обади се Джедеон Спилет. — Нищо подобно, съвсем обикновени. Някой е дошъл, докато ни е нямало, взел е жилището ни и е дръпнал стълбата!

— Някой ли! — ревна морякът. — Кой?…

— Ловецът със сачмата — отвърна дописникът. — За какво ни е той, ако не за да си обясним тоя неприятен случай?

— Ако има някой горе — викна Пенкроф и изруга, защото почна да става нетърпелив, — ще го повикам и той е длъжен да се обади.

И той ревна гръмогласно едно продължително „е-е-ей…“ което ехото поде с всичка сила.

Преселниците се ослушаха и им се стори, че доловиха откъм Гранитния дом някакво кикотене, но не разбраха какво е. Ала никой не отговори на Пенкроф, който напразно повтори силния си вик.

Както и да е, потресени от странното събитие, стояха под Гранитния дом, без да знаят какво да мислят, без да знаят какво да правят, питаха се един друг, без да могат да си отговорят, и градяха най-различни предположения, едно от друго по-невероятни. Наб се тюхкаше, отчаян, че не можеше да се прибере в кухнята си, още повече че храната за из път се беше свършила, а той нямаше възможност да намери по това време нищо за ядене.

— Кой ли нахал може да ни е наредил така? — запита още веднъж Пенкроф, който не можеше да се примири с положението.

Който и да бъде „нахалът“, оставаше им само, както каза инженерът, да се приберат в Комините и там да чакат утрото. Все пак наредиха Топ да остане под прозорците на Гранитния дом, а Топ изпълняваше безропотно всяко нареждане. И умното куче остана под стената, докато господарят му се прибираше с другарите си сред канарите.

Да се каже, че преселниците, макар че бяха капнали от умора, спаха добре на пясъка в Комините, значи да се изопачи истината.

Гранитният дом за тях беше повече от жилище, беше им склад. Там се намираше цялото имущество на колонията — оръжие, уреди, сечива, снаряжения, храна и т.н. Ако всичко това се заграбеше, трябваше да започнат да се обзавеждат отново, да правят пак оръжие, сечива. Трудна работа! И така все някой от тях не можеше да се сдържи и излизаше от време на време разтревожен да провери Топ пази ли добре.

Пенкроф беснееше най-много от всички и наистина беше много ядосан.

— Шега! — повтаряше той. — Направили си шега! Но аз не обичам шегите и горко на шегобиеца, ако ми падне в ръцете!

Щом на изток сипна зората, преселниците, добре въоръжени, отидоха на брега край канарите. Гранитния дом, огряван направо от изгряващото слънце, скоро щеше да бъде облян в утринната светлина и наистина още преди пет часа затворените капаци на прозорците се откроиха сред завесите зеленина.

Там всичко беше в ред, но от гърдите на преселниците се изтръгна вик, когато видяха, че вратата, която бяха затворили добре, преди да тръгнат, зееше отворена.

Някой се беше вмъкнал в Гранитния дом. Нямаше вече никакво съмнение в това.

Горната стълба, обикновено спусната от вратата до площадката, беше на мястото си, но долната стълба беше издърпана и дигната до прага. Съвършено ясно беше, че натрапниците са искали да се предпазят от каквато и да било изненада.

— Мръсници такива! — ревна морякът. — Спят си спокойно, като че са си у дома! Хей, пирати, разбойници, корсари, мръсни англичани!

Когато Пенкроф, като американец, наричаше някого „мръсен англичанин“, смяташе, че му е нанесъл най-голямата обида.

Съмна вече и слънчевите лъчи заляха в обилна светлина лицето на Гранитния дом. Вътре, както и вън, цареше пълна тишина и спокойствие.

Преселниците стигнаха даже дотам, че започнаха да се питат има ли някой в Гранитния дом, или не.

На Хърбърт тогава му дойде наум да върже за една стрела въже и да пусне стрелата така, че да се провре между първите стъпала на стълбата, която се подаваше от прага. По тоя начин стълбата можеше да се издърпа с въжето до земята и да се възстанови връзката с Гранитния дом. Пенкроф разви въжето и завърза края му за една стрела с много пера. После Хърбърт нагласи стрелата, обтегна лъка и се прицели внимателно в увисналия край на стълбата.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб се бяха отдръпнали малко назад, така че да наблюдават какво ще стане на прозорците в Гранитния дом. Дописникът беше насочил карабината и се целеше във вратата.

Хърбърт отпусна тетивата, стрелата свирна, повлече въжето и се провря между двете последни стъпала.

Опитът беше успешен.

Хърбърт хвана веднага края на въжето, но тъкмо когато го разтърсваше, за да свали стълбата, някаква ръка се плъзна бързо между стената и вратата, сграбчи стълбата и я прибра в Гранитния дом.

— Мръсен негодник! — ревна морякът. — Ако един куршум можеше да те направи щастлив, скоро ще го получиш!

— Но кой беше това? — запита Наб.

— Маймуна! Макак! Сапажу! Шебек! Орангутан! Бабун! Горила! Сагуин! Нашият дом е завзет от маймуни, които са се изкатерили по стълбата, докато ни е нямало!

В същия миг, сякаш за да потвърдят думите на моряка, три-четири маймуни бутнаха капаците, показаха се на прозорците и поздравиха истинските стопани с хиляди кривения и кълчения.

— Знаех си, че е шега! — извика Пенкроф. — Но един от тия шегобийци ще плати и за другите!

Морякът дигна пушката, прицели се бързо в маймуните и стреля. Всички се скриха, с изключение на една — смъртно ранена, тя полетя на пясъка.

Тази едра маймуна беше от първоразредните четириръки, нямаше никакво съмнение в това. Шимпанзе или орангутан, горила или гибон, тя се числеше към човекоподобните маймуни, наречени така поради приликата им с човешкия род. Прочее, Хърбърт заяви, че е орангутан, а знаем, че момъкът разбираше от зоология.

Случаят беше наистина тежък. Пенкроф беснееше. Имаше и нещо весело в положението, но на него никак не му беше до смях. Ясно беше, че преселниците в края на краищата щяха да успеят да си възвърнат жилището и да прогонят оттам натрапниците, но кога и как — не можеха да кажат.

Изминаха два часа — през това време маймуните избягваха да се показват. Но те бяха още в Гранитния дом, тъй като на три-четири пъти по някоя муцуна или ръка се мяркаха на прозорците или на вратата и бяха посрещани с изстрели.

— Да се скрием — предложи тогава инженерът. — Маймуните може да помислят, че сме си отишли, и пак да се покажат. Но Спилет и Хърбърт да залегнат зад канарите и да стрелят по тях, веднага щом се появят.

Нарежданията на инженера бяха изпълнени и докато дописникът и Хърбърт, двамата най-опитни стрелци между преселниците, залягаха на удобно място, но без маймуните да ги виждат, Наб, Пенкроф и Сайръс Смит се изкачиха на възвишението и навлязоха в гората, за да убият малко дивеч, тъй като беше време за закуска, а нямаха никаква храна.

След половин час ловците се върнаха с няколко скални гълъба и ги опекоха криво-ляво. Никаква маймуна не се беше показала.

След два часа положението още никак не се беше променило. Маймуните не даваха вече никакъв признак на живот и можеше да се допусне, че са изчезнали. Но по-вероятно беше, стреснати от смъртта на своя другар, ужасени от изстрелите, те да си кротуваха, сгушени в стаите на Гранитния дом или пък в склада. А при мисълта за богатствата, които бяха струпани в тоя склад, толкова препоръчваното от инженера търпение се израждаше в страшен гняв и, откровено казано, имаше защо.

— Все пак трябва да прогоним тия негодници! — извика Пенкроф. — Ще се справим с тях, ако ще да са двадесетина, но затова трябва да се срещнем лице с лице! Ах, няма ли някакъв начин да се вмъкнем при тях!

— Има един начин — отвърна инженерът, който беше измислил нещо. — Да се опитаме да слезем в Гранитния дом през стария вход.

Наистина старият вход за Гранитния дом беше зазидан с камъни, но те трябваше да пожертват зида и после да го направят пак. За щастие Сайръс Смит не беше изпълнил още намерението си да залее входа с езерните води, защото в противен случай сега щяха да загубят много време.

Минаваше вече обед, когато преселниците, въоръжени с търнокопи и с лопати, излязоха от Комините.

Но не бяха направили и петдесет крачки, и чуха яростния лай на кучето. То сякаш беше отчаян зов!

— Назад! — извика Пенкроф.

И с всички сили се спуснаха към брега.

Като стигнаха на завоя, видяха, че положението се беше изменило.

И наистина маймуните, внезапно обзети кой знае от какъв страх, се опитваха да избягат. Две-три тичаха и се мятаха от прозорец на прозорец ловко като клоуни. Скоро пет-шест маймуни застанаха така, че бяха удобен прицел, и преселниците се примериха спокойно и стреляха. Едните, ранени или убити, паднаха вътре в стаите с пронизителни викове. Други пък скочиха навън, паднаха и се пребиха и малко след това можеше да се предполага, че в Гранитния дом не е останала нито една жива маймуна.

— Ура! — ревна Пенкроф. — Ура! Ура! Ура!

— Стига толкова ура! — каза му Джедеон Спилет.

— Защо? Всички са избити! — отвърна морякът.

— Съгласен съм, но това не е начинът да се приберем у дома.

— Разбира се — обади се инженерът. — Все пак по-добре щеше да бъде…

В същия миг сякаш в отговор на забележката на инженера стълбата се плъзна по прага, разви се и падна долу.

— Ах, кълна се в лулата си! Това е вече много! — извика Пенкроф и погледна Сайръс Смит.

— Наистина много! — промълви инженерът и пръв се втурна към стълбата.

Всичките му другари го последваха и в миг стигнаха вратата.

Претърсиха навсякъде. Никой нямаше в стаите, нито пък в склада, който не беше пострадал от шайката маймуни.

— Ами стълбата? — попита морякът. — Къде е благородникът, който ни я спусна?

Но в същия мит се разнесе вик и една грамадна маймуна, която се беше скрила в коридора, се върна в стаята, подгонена от Наб.

— Ах! Разбойник! — ревна Пенкроф.

Той дигна секирата и щеше да разцепи главата на животното, но Сайръс Смит го спря и му каза:

— Не я убивайте, Пенкроф.

— Какво? Да пожаля тоя мръсник ли?

— Да! Нали той ни хвърли стълбата!

И инженерът каза тия думи с такъв особен глас, че трудно беше да се реши сериозно ли говореше, или не.

При все това хвърлиха се върху маймуната, която се държеше здраво, повалиха я и я вързаха.

Тогава преселниците се приближиха до маймуната и я разгледаха внимателно. Беше орангутан! С други думи, не беше свирепа като бабуина и лекомислена като макака, нито пък с лоши наклонности като павиан. За тия човекоподобни маймуни се разказват толкова случки, които говорят за техния почти човешки ум. Прислужници по домовете, те могат да услужват на масата, да метат стаите, да чистят дрехи, да лъскат обувки, да си служат умело с нож, лъжица и вилица, да пият дори вино… като най-добрия прислужник на два крака без перушина.

Маймуната, която беше вързана в Гранитния дом, беше едър самец, висок шест стъпки, с чудно съразмерно тяло, широки плещи, средна по големина глава, с лицев ъгъл към шестдесет и пет градуса, с кръгъл череп и издаден нос, с гладък, мек и лъскав косъм — с други думи, съвършен представител на човекоподобните маймуни. Очите й, малко по-дребни от човешките очи, бяха умни и живи. Белите й зъби блестяха под мустаците. Тя имаше къдрава кестенява брадичка.

— Хубавеляк! — каза Пенкроф. — Да знаехме езика му, можехме да си поприказваме!

— Надявам се, че ще бъде прекрасен прислужник — добави Хърбърт. — Изглежда млад, лесно ще го обучим и няма да става нужда да го покоряваме със сила, нито пък да му вадим кучешките зъби, както постъпват в такива случаи! Той лесно ще се привърже към господари, които се отнасят добре с него.

— И ще се отнасяме добре! — заяви Пенкроф, който беше забравил вече цялата си вражда към „шегобийците“.

После пристъпи към орангутана.

— Е, момчето ми — попита той, — как е?

Орангутанът отговори с леко ръмжене, което не издаваше много лошо настроение.

— Искаш ли да станеш член на колонията? — запита го пак морякът. — Ще постъпиш ли на служба при господин Сайръс Смит?

Ново одобрително ръмжене от страна на маймуната.

— И ще се съгласиш ли да служиш безплатно само за храната?

Трето одобрително ръмжене.

— Малко му е скучен говорът — забеляза Джедеон Спилет.

— Ами! — възрази Пенкроф. — Добрите прислужници не дрънкат много. И после, никакви пари! Разбра ли, момчето ми?

Така колонията се увеличи с още един член, който впоследствие щеше да й направи много услуги. А името му — морякът предложи да го нарекат Юпитер, съкратено Юп, в памет на някаква маймуна, която познавал.

Ето как бай Юп се настани в Гранитния дом без много заобикалки.

Глава VII

И така преселниците от остров Линкълн си възвърнаха жилището, без да става нужда да минат през стария път, което ги спаси от необходимостта да стават зидари.

До вечерта преселниците пренесоха труповете на маймуните и ги заровиха. После се запретнаха да оправят безпорядъка, който натрапниците бяха причинили — безпорядъка, а не пакостите, тъй като те бяха изпосъборили покъщнината, но нищо не бяха счупили. Наб запали пак огън в печката и приготви от припасите в кухнята такава сита вечеря, че всичките й направиха голяма чест.

Не забравиха и Юп и той излапа лакомо боровите ядки, с които го бяха отрупали. Пенкроф му беше развързал ръцете, но сметна за по-добре да го остави с вързани крака, докато се увери, че животното се е опитомило.

След вечерята, преди да си легнат, Сайръс Смит и другарите му насядаха около масата и разгледаха някои спешни въпроси.

Най-важната и неотложна работа беше да построят мост над Благодарност, за да свържат Гранитния дом с южната част на острова, а след това да направят кошара, където да приберат муфлоните и другите животни с вълна, които трябваше да уловят.

На следния ден, 3 ноември, започнаха постройката на моста и всички се заловиха за тая важна работа. Преселниците, превърнали се в дърводелци, нарамиха триони, секири, длета и чукове и слязоха на брега.

Там Пенкроф се замисли:

— Ами, ако, докато ни няма, на бай Юп му хрумне да издърпа стълбата, която ни спусна така любезно вчера?

— Да я закачим за долния й край — предложи Сайръс Смит.

Така и направиха, като завързаха стълбата за два кола, здраво забити в пясъка. После преселниците тръгнаха по левия бряг на река Благодарност и скоро стигнаха първия й завой.

Спряха се, за да видят може ли там да се направи мост. Мястото изглеждаше удобно.

Сайръс Смит сподели тогава с другарите си едно свое намерение, много лесно за изпълнение и същевременно от голяма полза, което му се въртеше от известно време в ума. Той смяташе да отдели съвсем възвишение Обзор, така че да го защити напълно от всякакви нападения на четириноги и четириръки. По такъв начин Гранитния дом, Комините, курникът и цялата горна част на възвишение Обзор, която беше определена за посевите, щяха да бъдат напълно запазени от опустошения от страна на животните.

Възвишение Обзор беше оградено вече от трите страни с вода било от самата природа, било по изкуствен начин.

На северозапад го ограждаше езерото Грант — от стария вход за Гранитния дом до източния бряг на езерото, откъдето изтичаха сега водите му.

На север от това място до морето го ограждаше новата река, която си беше издълбала корито и на възвишението, и на пясъка.

Цялата източна част граничеше със самото море — от устието на новата река до устието на Благодарност.

И на юг — с реката Благодарност, от устието й до първия завой, където трябваше да построят мост.

И тъй оставаше само западната част на възвишението, между завоя на реката и южния край на езерото, по-малка от една миля, където всеки можеше да мине. Но най-лесно беше да издълбаят широк и дълбок ров и да го напълнят с вода от езерото — излишната вода щеше да се влива чрез втори водопад в Благодарност.

— И тъй — добави инженерът — възвишение Обзор ще стане истински остров, заобиколен отвсякъде с вода. А ако направим моста и мостчетата подвижни, никой няма да може да припари на възвишение Обзор.

Избраха дървета, отсякоха ги, окастриха ги и направиха от тях греди, талпи и дъски. Мостът, неподвижен на десния бряг на Благодарност, щеше да бъде свободен на левия й бряг, за да може да се дига и спуска с помощта на противотежести както при шлюзовете.

Ясно е, че работата беше огромна и ако се проведеше умело, изискваше и известно време, тъй като Благодарност беше широка осемдесет стъпки. Трябваше да забият колове на дъното на реката, за да лежи на тях неподвижната част на моста, да направят набивачка, за да набият тия колове, които щяха да образуват два свода и да позволят на моста да издържа тежки товари.

Построяването на моста над Благодарност трая цели три седмици и преселниците работеха непрестанно. Обядваха на самото място — времето беше прекрасно, и се прибираха в Гранитния дом само за вечеря.

На 20 ноември мостът беше привършен. Подвижната му част, уравновесена с противотежести, се движеше лесно и само с леко усилие можеше да се дигне. Когато мостът се дигнеше, между шарнира и последната му напречна греда имаше двадесетина стъпки, достатъчна ширина, която животните не можеха да прескочат.

Първата нива, засята с едно-едничко зърно, даде богат плод благодарение грижите на Пенкроф. Израснали бяха десет класа, както беше казал инженерът, и понеже всеки клас имаше по осемдесет зърна, преселниците се бяха сдобили с осемстотин зърна за шест месеца и можеха да разчитат на две жетви годишно.

Запазиха за всеки случай петдесет зърна, а останалите щяха да засеят във втората нива също така грижливо, както засяха и едничкото зърно.

Разораха нивата, оградиха я със здрава, висока ограда със заострени колове, така че животните трудно можеха да я прескочат. А за птиците богатото въображение на Пенкроф беше измислило такива кречетала и страшни плашила, че те бяха достатъчни, за да ги прогонят. Посяха седемстотин и петдесет зърна в правилни бразди и оставиха природата да се грижи за тях.

На 21 ноември Сайръс Смит започна да очертава трапа, който щеше да бъде западната граница на възвишението, от южния край на езерото до завоя на Благодарност. Трябваше пак да приготвят нитроглицерин и той свърши цялата работа. Разбиха скалистия бряг на езерото, водите се спуснаха в новото корито, като образуваха малка рекичка — нарекоха я река Глицерин и тя стана приток на Благодарност.

Към средата на декември всичко беше окончателно привършено и възвишение Обзор — неправилен петоъгълник с четири мили обиколка, — оградено с воден пояс, стана напълно непристъпно.

През декември беше много топло. Но преселниците не искаха по никой начин да преустановят работата си и понеже се налагаше да си направят бързо курник, заеха се с него.

Излишно е да споменаваме, че след като оградиха напълно възвишението с вода, пуснаха бай Юп на свобода. Той не се отделяше от господарите си и не проявяваше никакво желание да бяга. Беше кротко животно, но много силно и извънредно пъргаво. Използваха го вече за някоя и друга работа: носеше дърва и превозваше камъните, които бяха измъкнали от коритото на река Глицерин.

Курникът зае една площ откъм двеста квадратни ярда на югоизточния бряг на езерото. Заградиха го с ограда и построиха най-различни навеси за птиците, които щяха да живеят там. Изплетоха колиба от клони, разделиха ги на клетки и те очакваха вече само обитателите си.

Първи бяха двойка танамуси, които скоро излюпиха много пилета. Дружина им станаха пет-шест патици от брега на езерото. Някои от тях бяха от китайската порода, които разперват крилете си като ветрило и по блясъка на пъстротата на перата си не отстъпват на златните фазани. А пеликаните, рибарите, водните кокошки сами дойдоха на брега в курника и целият тоя малък свят след спорове, кавги, крясъци и кудкудякания най-подир се примири и стана достатъчен за бъдещата прехрана на колонията.

За да пренесат балона в Гранитния дом преселниците се заловиха да направят тежката си кола по-лека и по-удобна. Имаха си кола, но нямаше кой да я тегли.

— Право да ви кажа — обади се Пенкроф, — някое впрегатно животно ще ни бъде от голяма полза, докато господин Сайръс благоволи да ни построи някоя парна кола или дори локомотив, защото един ден ние ще имаме железница от Гранитния дом до Порт Балон с отклонение до планината Франклин!

Един ден, на 23 ноември, Наб се развика, а Топ залая още по-силно от него. Преселниците, които работеха в Комините, изтичаха веднага от страх да не се е случило някое нещастие.

Какво видяха? Две хубави едри животни бяха влезли най-непредпазливо във възвишението, мостчетата на което бяха спуснати. Сякаш две магарета, мъжко и женско, стройни, възжълти — краката и опашките им бяха бели, а по главата, по врата и тялото имаха черни резки! Те пристъпваха мирно, съвсем спокойно и разглеждаха любопитно хората, в които не виждаха още бъдещите си господари.

— Та това са ониги! — извика Хърбърт. — Нещо по средата между зебра и куага.

— Магарета или коне — възрази Пенкроф, — те са „двигатели“, както би казал господин Смит, и е добре да ги уловим!

И без да изплаши двете животни, морякът пропълзя сред тревата до мостчето на река Глицерин и го дигна. Онагите бяха пленени!

Сега да се нахвърлят ли върху тях и да ги впрегнат ли насила? Не. Решиха да ги оставят няколко дни да се разхождат свободно по възвишението, където имаше обилна трева, и инженерът построи веднага край курника конюшня, където онагите можеха да намерят подслон през нощта и мека постелка.

Но на няколко пъти онагите сякаш изпитваха нужда да напуснат тясното за тях възвишение — нали бяха свикнали на простор и бездънни гори! Тогава те обикаляха край пояса вода, която не можеха да прескочат, изреваваха остро, после препускаха из тревата, а след като се успокояха, стояха цели часове, вперили поглед в грамадните гори, които бяха затворени за тях безвъзвратно!

А през това време преселниците сплетоха от растителни влакна хамути и ремъци и няколко дни след като уловиха онагите, не само колата беше готова за впрягане, но и един прав път, или по-скоро пътека, се врязваше в гората Фар-уест от завоя на Благодарност до Порт Балон.

Щом впрегнаха онагите, те се задърпаха, изправиха се на задните си крака и едва ги задържаха. Но те скоро щяха да свикнат с новата си работа, тъй като онагите са по-кротки от зебрите и често ги впрягат в планинските области на Южна Африка.

Още същия ден натовариха ризата и различните части на аеростата.

Глава VIII

Първата седмица на януари посветиха за ушиване на необходимите за преселниците долни дрехи. Иглите, които бяха намерили в сандъка, засноваха между силните, макар и груби пръсти и може да се каже, че всичко беше ушито много здраво. Конци имаха достатъчно — нали на Сайръс Смит му дойде наум да използва пак конците, с които беше ушит аеростатът.

После изпраха парчетата, от които беше ушита ризата на балона, със сода и поташ, получени от растителна пепел, и изчистеното от мазнината платно стана пак гъвкаво и меко.

След това го избелиха на слънцето и то стана съвършено бяло.

Така приготвиха няколко дузини ризи и чорапи — последните, разбира се, не бяха плетени, а съшити от платно. Каква радост беше за преселниците, когато облякоха най-после бели долни дрехи — много груби, разбира се, но това никак не ги тревожеше — и като легнаха на чаршафите, които превърнаха одрите в Гранитния дом в истински легла.

Пак по същото време си направиха и обувки от тюленова кожа, които заместиха тъкмо навреме обувките и ботушите, които си бяха донесли от Америка.

За да замени сачмите — на острова нямаше и помен от олово, — Сайръс Смит реши да употреби железни зрънца, които лесно изработи, и те вършеха почти същата работа. Тъй като желязото беше по-леко от оловото, трябваше да прави зърната по-едри, пушката побираше по-малко сачми, но ловците бяха опитни и превъзмогнаха това неудобство.

Той реши да получи и пироксилин вместо барут, макар че знаеше доста големите му недостатъци — извънредно лесно се възпламенява, тъй като се възпламенява при сто и седемдесет вместо при двеста и четиридесет, и избухва в миг, което може да пръсне огнестрелното оръжие. В замяна на това пък той има и много преимущества — не се поврежда от влагата, не цапа цевта на пушките и взривната му сила е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут.

За да се получи пироксилин, достатъчно е да се потопи за четвърт час парче целулоза в димяща азотна киселина, да се изплакне добре с много вода и да се изсуши. Съвсем обикновена работа.

Сайръс Смит имаше на разположение само обикновена азотна киселина, а не димяща, но като я смеси със сярна киселина, инженерът щеше да постигне целта си. И ловците на острова скоро се сдобиха с много добре приготвено взривно вещество, което при разумно употребление даваше блестящи резултати.

По същото това време преселниците разкопаха три акра от възвишение Обзор, а останалата част оставиха за паша на онагите.

Ливадата продължаваше да доставя определено число зайци за кухнята в Гранитния дом.

А един ден цели ята сьомга нахлуха в Благодарност и навлязоха няколко мили по течението й. По това време женските търсеха удобно място да хвърлят хайвера си, плуваха пред мъжките и дигаха голям шум в сладката вода. Над хиляда от тия риби, дълги към две стъпки и половина, нахълтаха в реката и достатъчно беше да се заприщят на няколко места водите, за да се задържи голямо количество. Така уловиха неколкостотин парчета, посолиха ги и ги прибраха за зимата, когато реката щеше да замръзне и нямаше да имат възможност да ловят каквато и да било риба.

Пак по същото време умният Юп пое длъжността си на прислужник. Облечен беше с жакет, с къси панталони от бяло платно и с престилка, джобовете на която много му харесваха — той пъхаше ръцете си в тях и не позволяваше никой да бърка вътре. Юп прекарваше по-голямата част от времето си в кухнята и повтаряше всичко, което правеше Наб. Учителят проявяваше всъщност рядко търпение и дори крайно усърдие във възпитанието на ученика си, а и ученикът усвояваше много бързо уроците на учителя си.

Можете ли да си представите какво удоволствие достави бай Юп на преселниците в Гранитния дом, като застана един ден, без те да бъдат предупредени, с кърпа под мишница да прислужва на масата. Сръчен, внимателен, той се справи със задачата си с истинско умение — сменяше приборите, носеше ядене, наливаше да пият, и то толкова важно, че развесели истински всички преселници, а Пенкроф изпадна във възторг.

— Юп, супа!

— Юп, малко агути!

— Юп, една чиния!

Само тия възклицания се разнасяха в Гранитния дом, а Юп, без никакъв смут, услужваше на всички, следеше за всичко и поклати умната си глава, когато Пенкроф му каза:

— Видя се, Юп, ще трябва да ти удвоим заплатата!

Излишно е да споменаваме, че орангутанът свикна напълно с Гранитния дом и че прислужваше често на господарите си в гората, без да проявява ни най-малко желание да бяга. Ако трябваше да се откъсне плод от върха на някое дърво, той бързо се изкачваше горе! А затънеше ли пък колело в калта, с каква сила само с едно повдигане на рамото Юп изправяше веднага колата!

— Юначага! — повтаряше често Пенкроф. — Ако беше толкова зъл, колкото е добър, май нямаше да можем да се справим с него!

Към края на януари преселниците се заеха с много важна работа в средната част на острова. Решили бяха да направят кошара край изворите на Червена река, в полите на планината Франклин, за рогатия добитък, който щеше да им пречи в Гранитния дом, и предимно за муфлоните, които трябваше да им доставят вълната, така необходима за зимното облекло.

Там инженерът набеляза границите на кошарата и трябваше да се запретнат да отсекат дърветата, които бяха необходими, за да се направи оградата. Но прокарването на пътя ги беше принудило вече да пожертват доста дървета и те ги прекараха, издялаха от тях стотина кола и ги забиха здраво в земята.

На предната част на оградата оставиха доста широк вход и го затвориха с двукрила врата от дебели дъски, подсилени отвън с летви.

Необходимо беше тия постройки да бъдат много здрави, тъй като муфлоните са много силни животни и първите им буйства можеха да бъдат опасни. Заострените и обгорени на върха колове бяха съединени с напречни греди и подсилени тук-таме с подпори, които правеха цялата ограда по-здрава.

Като привършиха кошарата, трябваше да устроят голяма хайка в полите на планината Франклин, в пасбищата, където пасяха муфлоните. Това стана на 7 февруари, в хубав летен ден, и всички взеха участие.

Уморителен беше тоя ловен ден! Колко ходене насам-натам, колко тичане напред-назад, колко крясъци! От стотина муфлона, които бяха заградили при хайката, повече от две трети избягаха на ловците, но в края на краищата към тридесет муфлона и десетина диви кози, подгонени постепенно към кошарата, широко отворената врата на която сякаш им даваше възможност да се спасят, нахълтаха вътре и ги затвориха.

Вечерта преселниците се прибраха, капнали от умора, в Гранитния дом. На сутринта те пак се върнаха в кошарата. Пленниците се бяха опитали да съборят оградата, но напразно и малко по малко се бяха усмирили.

През февруари не се случи нищо особено. Всекидневната работа си течеше редовно и докато оправяха пътищата за кошарата и Порт Балон, започнаха и друг път — от кошарата за западния бряг.

След топлите летни дни вечер, като привършеха работата, когато морският ветрец започваше да подухва, те обичаха да сядат на края на възвишение Обзор под някаква беседка, покрита с пълзящи растения, която самият Наб беше направил. Там разговаряха и вечно доброто настроение на моряка веселеше непрестанно малкото общество, сред което продължаваше да цари пълно съгласие.

Говореха и за своята родина, за скъпата и велика Америка. Какво ли беше станало с освободителната война? Ричмонд навярно бързо е паднал в ръцете на генерал Грант! А падането на столицата на южняците е означавало край на тая пагубна война! Север, с други думи, правдата е възтържествувала. Ах, един вестник как ли щеше да зарадва изгнаниците на остров Линкълн! Вече единадесет месеца откакто бяха откъснати от света и скоро, на 24 март, щеше да стане една година, откак балонът ги захвърли на тоя непознат бряг. Тогава те бяха обикновени корабокрушенци и не знаеха дори дали ще смогнат да спасят от стихиите окаяния си живот! А сега благодарение на познанията на своя ръководител, благодарение на собствения си ум те се превърнаха в истински преселници с оръжие, с уреди и сечива.

А Сайръс Смит стоеше повечето време мълчалив, слушаше другарите си и почти не говореше. Понякога се усмихваше на забележките на Хърбърт, на някоя духовитост на Пенкроф, но всякога и всякъде си мислеше за необяснимите случки, за странната загадка, която още не можеше да разгадае!

Глава IX

През първата седмица на март времето се промени. Лошото време трая осем дена и гръмотевиците трещяха непрестанно в небесните висини. Светкавиците прорязваха небето, мълния удари няколко дървета на острова, а между другото и един грамаден бор, който се издигаше край езерото, в окрайнината на гората. Два или три пъти гръм падна и на брега, стопи пясъка и го превърна в стъкло. Като намери тия фулгурити18, инженерът реши, че ще има възможност да постави на прозорците плътни и здрави стъкла, които да предпазват жилището им от вятър, дъжд и град.

Преселниците нямаха бърза работа навън и използваха лошото време, за да поработят в Гранитния дом, който ставаше все по-добре и по-удобно обзаведен.

Не забравиха и бай Юп. Той заемаше отделна стая до главния склад, нещо като каютка, винаги с мека постеля, която много му харесваше.

— С тоя добряк Юп никога не можеш да се скараш — повтаряше често Пенкроф, — никога няма да ти възрази! Каква прислуга, Наб, каква прислуга!

— Нали е мой ученик — отвръщаше Наб — или по-точно мой равен!

— Надминал те е, Наб, надминал те е — възразяваше усмихнат морякът. — Ти говориш, а той не говори!

За една година Хърбърт беше пораснал вече с два пръста. Той възмъжаваше и обещаваше да стане истински мъж, еднакво съвършен телесно и душевно. Всъщност той използваше и най-малкото свободно време, което му оставаше след работата, за да се учи, четеше няколкото книги, които бяха намерили в сандъка, и след практическите занимания, които му налагаше самият живот, намираше в инженера — за науките, и в дописника — за езиците, двама учители, които с удоволствие допълваха образованието му.

Бурята стихна към 9 март, но небето си остана облачно през целия този последен летен месец.

По това време женската онага се ожреби, малкото беше женско и дойде тъкмо навреме. Стадото муфлони в кошарата също се увеличи и няколко агънца блееха вече под навесите за голяма радост на Хърбърт и Наб — и двамата си бяха избрали по един любимец от новородените.

Един мартенски ден Пенкроф разговаряше с инженера и му напомни едно обещание, което Сайръс Смит още не беше намерил време да изпълни.

— Вие ни бяхте говорили за някакво приспособление, което ще ни избави от дългите стълби на Гранитния дом, господин Сайръс — каза му той. — Няма ли да го направите някой ден?

След като имаме всичко необходимо, да помислим малко и за удобствата си. За хората това ще бъде разкош, но за предметите е необходимост! Не е много удобно да се катериш по дългата стълба с тежък товар на гърба.

— Добре, Пенкроф, ще се опитаме да ви задоволим — отвърна Сайръс Смит.

— Но вие нямате никаква машина.

— Ще си направим.

— Каква? Парна ли?

— Не, водна.

За тая цел беше достатъчно да увеличи отбитата от езерото водна струя, който снабдяваше Гранитния дом с вода. Инженерът разшири дупката, която беше оставил между камъните и тревата при горния вход за жилището им, и в дъното на коридора се образува силен водопад, излишните води на който се вливаха във вътрешния кладенец. Над тоя водопад той постави валяк с лопатки, свързан навън с макара, на която беше навито здраво въже, а на въжето висеше кош. По тоя начин с помощта на дълго въже, което стигаше чак до земята и даваше възможност хидравлическият двигател да се включва и изключва, можеха да се издигнат с коша до вратата на Гранитния дом.

На 17 март за всеобща радост асансьорът беше пуснат за пръв път в движение. Сега всички товари, дърва, въглища, храна, а и самите преселници се качваха с тоя толкова обикновен двигател, който замести първобитната стълба — за нея никой не съжаляваше.

Пак по това време Сайръс Смит се опита да направи и стъкло и трябваше най-напред да приспособи за тая цел някогашната грънчарска пещ. Тук срещна доста големи трудности, но след няколко безплодни опита успя да нагласи малка стъкларска работилница, която истинските помощници на инженера Джедеон Спилет и Хърбърт не напуснаха няколко дни.

Веществата, които влизат в състава на стъклото, са само пясък, креда и сода.

Най-голямата трудност изпитаха, докато си направят стъкларска „цев“ — желязна цев, дълга пет до шест стъпки, с единия край на която се взима от разтопеното стъкло. Но с помощта на дълга тънка ивица желязо, свита като дуло на пушка, Пенкроф успя да направи необходимата цев и тя скоро влезе в употреба.

От духането се получи стъклен цилиндър с две полукълба открая, които отрязаха лесно с остро желязо, потопено в студена вода. После разрязаха по същия начин цилиндъра надлъж и след като го нагряха втори път, за да стане пак мек, проснаха го на една плоча и го изравниха с дървена точилка.

Първото стъкло беше готово и след като повториха петдесет пъти същото действие, получиха петдесет стъкла и скоро на прозорците на Грамадния дом бяха поставени матови стъкла, не толкова чисти, разбира се, но достатъчно прозрачни.

А стъклените съдове — чашите и шишетата — бяха просто играчка. Приемаха ги такива, каквито излизаха на края на цевта. Пенкроф помоли да го удостоят с честта да „духне“ и той и това му достави истинско удоволствие, но духаше толкова силно, че се получаваха най-забавни изделия и морякът не можеше да им се нарадва.

През един от излетите по това време откриха ново дърво, което обогати хранителните припаси на преселниците.

Като излязоха на лов, Сайръс Смит и Хърбърт навлязоха един ден по-навътре в горите Фар-уест, на левия бряг на Благодарност. Времето напредваше и имаше голяма опасност двамата ловци да се приберат с празни ръце, когато Хърбърт се спря и нададе радостен вик:

— Ах, господин Сайръс, виждате ли това дърво?

И показа по-скоро някакво дръвче, а не дърво, тъй като то се състоеше от обикновено стъбло с люспеста кора и от листа, прорязани с дребни успоредни жилки.

— Какво е това дърво, което прилича на малка палма? — попита Сайръс Смит. — Да не е хлебно дърво?

— Да! Хлебно дърво!

— Ех, момчето ми — заяви инженерът, — ето едно ценно откритие, което ще ни бъде от голяма ползва, докато житото ни узрее. На работа и дай боже да не си се излъгал!

Сайръс Смит и Хърбърт проучиха добре тая част на горите Фар-уест, където растяха хлебните дървета, поставиха знаци и се прибраха в Гранитния дом, където съобщиха какво са открили. На следния ден преселниците тръгнаха за брашно и Пенкроф, все повече и повече възхитен от своя остров, каза на инженера:

— Господин Сайръс, как мислите, има ли острови за корабокрушенци?

— Какво искате да кажете, Пенкроф?

— Искам да кажа дали има острови, нарочно пригодени така, че да са удобни за корабокрушение, и клетниците, попаднали на тях, да могат винаги да се справят с положението!

— Може и да има — усмихна се инженерът.

— Положително има! — заяви Пенкроф. — И остров Линкълн е един от тях!

Прибраха се в Гранитния дом с много стъбла от хлебни дървета. Инженерът нагласи една преса, за да изстискат лепкавия сок, премесен с хлебната сърцевина, и получи доста брашно, което Наб превърна в питки и в пудинг. Това не беше още истински пшеничен хляб, но почти се равняваше на него.

Пак по това време онагата, козите и овцете в кошарата доставяха ежедневно мляко, което беше необходимо за преселниците. Колата, или по-скоро леката двуколка, която я беше заменила, пътуваше често до кошарата, а дойдеше ли ред на Пенкроф, той вземаше със себе си Юп и го оставяше да кара двуколката — Юп плющеше весело с камшика и се справяше умело и с тая работа.

Беше 1 април, неделя и Великден.

Привечер, след като вечеряха, всички се бяха събрали в беседката на края на възвишение Обзор и гледаха как нощта забулваше хоризонта. Наб беше донесъл няколко чаши от оная течност от бъзови зърна, която заменяше кафето. Говореха за острова, за това, че е съвсем самотен в Тихия океан, когато Джедеон Спилет неочаквано попита:

— Драги Сайръс, измервахте ли пак местоположението на острова, след като намерихме секстанта в сандъка?

— Не — отвърна инженерът.

— Мисля, че няма да е зле да свършим тая работа, тъй като с този уред ще получим по-точни изчисления, отколкото по начина, който приложихме.

— Има ли смисъл? — обади се Пенкроф. — Островът си е добре там, където си е!

— Така е — продължи Джедеон Спилет, — но може несъвършените уреди да не са ни дали точни изчисления, а лесно ще проверим…

— Имате право, драги Спилет — съгласи се инженерът, — трябваше по-рано да направя тая проверка, макар че, ако съм допуснал някаква грешка, тя няма да е повече от пет градуса на дължина и ширина.

И тъй на следния ден инженерът взе секстанта и направи необходимите наблюдения, за да провери координатите, които беше получил преди, а ето и резултатите от неговата проверка:

Според първото наблюдение остров Линкълн се намираше между 150° и 155° западна дължина и между 30° и 35° южна ширина.

А последните изчисления дадоха точно 150° 30’ западна дължина и 34° 57’ южна ширина.

И така въпреки несъвършените уреди Сайръс Смит беше работил толкова умело, че грешката му не надвишаваше пет градуса.

— Сега — каза Джедеон Спилет, — тъй като освен секстант имаме и атлас, да видим, драги Сайръс, какво е точното местоположение на остров Линкълн в Тихия океан.

Разгънаха картата на Тихия океан и инженерът с пергел в ръка се запретна да определи местоположението на острова. В миг ръката му замръзна и той каза:

— Как! Има вече остров в тая част на Тихия океан!

— Остров ли? — извика Пенкроф.

— Трябваше да е нашият остров — обади се Джедеон Спилет.

— Не — продължи Сайръс Смит. — Този остров се намира на 153° дължина и на 37°11’ ширина, с други думи, той е два градуса и половина по на запад и два градуса по на юг от остров Линкълн.

— И кой е този остров? — запита Хърбърт.

— Остров Табор.

— Голям остров ли е?

— Не, островче, загубено сред Тихия океан и на което може никога да не е стъпвал човешки крак!

— Добре! Тогава ние ще стъпим — заяви Пенкроф.

— Ние ли?

— Да, господин Сайръс. Ще си построим корабче с палуба и аз ще го управлявам. На какво разстояние сме от този остров Табор?

— Близо на сто и петдесет мили на североизток — отвърна Сайръс Смит.

— Сто и петдесет мили! Дребна работа! — каза Пенкроф. — При попътен вятър за четиридесет и осем часа сме там!

— Има ли смисъл? — попита дописникът.

— Не се знае. Ще видим!

След този отговор решиха да построят кораб, така че да могат да го използват през идния октомври, когато времето се оправи.

Глава X

Когато Пенкроф си втълпеше нещо, не го свърташе на едно място, а не оставяше и другите на мира, докато не го изпълнеше. Той искаше да отиде на остров Табор и понеже за това пътуване беше необходим сравнително голям кораб, тоя кораб трябваше да се построи.

Ето какво беше решил инженерът в съгласие с моряка.

Корабът щеше да бъде тридесет и пет стъпки дълъг и девет стъпки широк, щеше да стане бързоходен кораб, ако външните очертания на подводната му част и водолиниите излезеха сполучливи. Трябваше да има палуба по цялата му дължина с два входника, които да водят в две каюти, разделени една от друга с преграда, и да бъде обзаведен като шлюп с триъгълен грот, с латински фок, с фрибок, топсел и кливер, с платна, които лесно се управляват и с които се маневрира добре по време на буря, и да плава срещу вятъра.

От какво дърво да построят кораба? От бряст или от бор? Предпочетоха бора, който наистина „се цепи“ по малко, както казват дърводелците, но лесно се обработва и не се поврежда във водата също като бряста.

Като уточниха тия подробности, решиха само Пенкроф и Сайръс Смит да се занимават с построяването на кораба, тъй като времето щеше да се оправи чак след шест месеца. Джедеон Спилет и Хърбърт пак щяха да си ходят на лов, а Наб и помощникът му бай Юп трябваше да продължат да се занимават с къщната работа, която им беше възложена.

Веднага щом избраха дърветата, ги отсякоха, окастриха ги и ги нарязаха на дъски като най-опитни дърводелци. След осем дни падината между Комините и гранитната стена се превърна в корабостроителница и един кил, дълъг тридесет и пет стъпки, с ахтерщевен на кърмата и форщевен на носа лежеше на пясъка.

Сайръс Смит не се беше заловил слепешката за новата работа. Той разбираше от корабостроителство, както разбираше почти от всичко, и най-напред беше нахвърлял на лист очертанията на кораба. Всъщност помагаше му много и Пенкроф, който беше работил няколко години в една бруклинска корабостроителница и познаваше практически занаята.

Пенкроф, не ще и дума, гореше цял от желание да изведе новото начинание на добър край и не се отделяше нито за миг от него.

Един-единствен път той се отскубна от своята корабостроителница, и то само за един ден — за втората жетва, която стана на 15 април. И тя беше добра като първата и даде предвиденото количество жито.

— Пет крини, господин Сайръс! — извести Пенкроф, след като измери грижливо зърното.

— Пет крини — повтори инженерът — по сто и тридесет хиляди зърна в крина прави шестстотин и петдесет хиляди зърна.

— Да, Пенкроф, и ако следната жетва оправдае очакванията ни, ще имаме цели четири хиляди крини.

— И ще ядем ли хляб?

— Ще ядем и хляб.

— Но ще ни трябва мелница!

— Ще си построим и мелница.

Третата нива беше несравнимо по-голяма от първите две и грижливо изораната земя скъта в пазвите си скъпоценното зърно. След това Пенкроф пак се прибра в корабостроителницата си.

През това време Джедеон Спилет и Хърбърт продължаваха да ходят на лов в околността и навлизаха доста навътре в непознатите още части на горите Фар-уест с пълни пушки, за да не ги изненадат зли зверове.

Беше 30 април. Двамата ловци бяха навлезли в югозападната част на горите Фар-уест, когато дописникът, който вървеше на петдесетина крачки пред Хърбърт, стигна някаква малка полянка, където дърветата малко редееха и позволяваха на няколко слънчеви лъча да проникнат през тях.

Най-напред Джедеон Спилет остана много изненадан от дъха на някакви растения с прави, цилиндрични и клонести стебла, чиито цветчета приличаха на гроздове с много дребни семенца. Дописникът откъсна две-три стебла, върна се при момъка и му каза:

— Виж, какво е това, Хърбърт.

— Къде намерихте това растение, господин Спилет?

— Там, на една полянка, и има много.

— Е, господин Спилет — заяви Хърбърт, — ето едно откритие, за което Пенкроф с право ще ви бъде истински благодарен!

— Да не е тютюн?

— Да. Не е от най-добрия, но все пак е тютюн!

— Ах, добрият Пенкроф! Как ли ще се зарадва! Но няма да пуши само той, дявол да го вземе! Ще остави малко и за нас!

— Ха! Чакайте, господин Спилет! — досети се Хърбърт. — Няма да казваме нищо на Пенкроф, ще приготвим тютюна и един прекрасен ден ще му поднесем добре натъпкана лула!

— Добре, Хърбърт, и тоя ден нашият славен приятел няма да има вече никакви други желания!

Дописникът и момчето набраха много от ценното растение и се прибраха в Гранитния дом, където се промъкнаха „крадешком“ и така предпазливо, сякаш Пенкроф беше най-строгият митничар.

Сайръс Смит и Наб бяха посветени в тайната, а морякът не се усъмни в нищо през доста дългото време, което беше необходимо, за да се изсушат тънките листа, да се нарежат и да се поизпекат на горещи камъни. Необходими бяха цели два месеца, но през това време Пенкроф не подуши нищо — всецяло зает с кораба си, той се прибираше в Гранитния дом чак вечерта.

Още веднъж обаче, на 1 май, той прекъсна любимата си работа пак по неволя и поради една риболовна случка, в която всички преселници трябваше да вземат участие.

От няколко дни бяха забелязали в морето, на две-три мили от брега, грамадно животно да плува във водите на остров Линкълн. Беше един от най-едрите китове, навярно от южните, наречени „капски“ китове.

— Ей, че работа ще ни свърши, ако го уловим! — възкликна Пенкроф. — Да имахме добър кораб и здрав харпун, веднага щях да извикам: „Тръгвайте с мене! Това животно си заслужава труда да го уловим!“

— Ех, Пенкроф — обади се Джедеон Спилет, — много ми се ще да ви видя как въртите харпун!

И Пенкроф се върна в корабостроителницата, след като си въздъхна със съжаление, тъй като всеки моряк е и рибар и ако удоволствието от риболова е съразмерно с големината на рибата, лесно ще си представите какво изпитва китоловецът, като види кит!

Но се случи така, че забелязаният кит сякаш не искаше да напусне водите на острова. И тъй от прозорците на Гранитния дом или пък от възвишение Обзор Хърбърт и Джедеон Спилет, когато не бяха на лов, и Наб от своята кухня не изпускаха из очи животното и наблюдаваха с далекогледа всичките му движения. Млекопитаещото, навлязло дълбоко в обширния залив Обединение, браздеше бързо водите му от нос Челюст до нос Лапа, тласкано от чудовищно силната перка на опашката си, на която се опираше и плуваше, като подскачаше с бързина, достигаща понякога до дванадесет мили в час.

Но това, което преселниците не можеха да направят, случаят го направи вместо тях и на 3 май виковете на Наб, застанал на прозореца на кухнята, известиха, че китът е заседнал на брега на острова.

Хърбърт и Джедеон Спилет, които тръгнаха на лов, зарязаха пушките. Пенкроф захвърли секирата, Сайръс Смит и Наб догониха другарите си и всички се отправиха бързо към мястото, където беше заседнал китът.

Заседнал беше на пясъка край нос Останка на три мили от Гранитния дом и при прилив. Очевидно беше му трудно да се измъкне оттам. Във всеки случай трябваше да побързат, за да му пресекат пътя, ако се наложи.

Но заседналото животно не помръдваше и не правеше никакви опити да отплува, докато траеше приливът.

Преселниците скоро откриха причината на неговата неподвижност, когато настана отлив, и те заобиколиха животното.

Китът беше мъртъв и от лявата му страна стърчеше харпун.

— Значи и в тоя край сноват китоловци! — забеляза веднага Джедеон Спилет.

— Откъде-накъде? — запита морякът.

— Харпунът още стои…

— Няма никакво значение, господин Спилет! — отвърна морякът. — Имало е случаи тия животни да изминат хиляди мили със забит харпун и няма да е чудно даже, ако нашият кит е ударен в северната част на Атлантическия океан и е дошъл да умре тук, в южния край на Тихия океан!

И наистина Пенкроф измъкна харпуна от тялото на животното и прочете следния надпис:

Мария-Стелла Вайнярд

— Кораб от Вайнярд19! Кораб от моя край! — извика той. — „Мария-Стелла“. Хубав китоловен кораб, дявол да го вземе, зная го добре! Ах, приятели, кораб от Вайнярд, китоловен кораб от Вайнярд!

И морякът размахваше харпуна и повтаряше развълнуван името, което му беше така близо до сърцето, името на родния си край!

Тъй като „Мария-Стелла“ надали щеше да дойде да търси кита, който беше ранила, решиха да го нарежат на парчета, преди да почне да се разлага.

Китът беше женски и от гърдите му издоиха голямо количество мляко, което според естественика Дифенбах може да мине за краве мляко. И наистина то не се различава от кравето мляко нито по вкус, нито по цвят, нито пък по гъстота.

Пенкроф беше работил някога на китоловен кораб и съумя да проведе правилно нарязването — доста неприятна работа, която трая цели три дни, но никой от преселниците не се погнуси, нито дори Джедеон Спилет, който според моряка в края на краищата щеше да стане „много добър корабокрушенец“.

Нарязаха маста на успоредни резени, дебели две стъпки и половина, после я разделиха на парчета, които тежаха по хиляда ливри едното, и я стопиха в грамадни пръстени делви, донесени на самото място, където нарязаха кита — не искаха да развалят въздуха край възвишение Обзор, — и при топенето маста загуби една трета от тежестта си. Но пак беше в изобилие: само езикът даде шест хиляди ливри мас, а долната бърна — четири хиляди. С тая мас щяха да се запасят за дълго време със стеарин и глицерин, а имаше и балени, които навярно също щяха да влязат в работа.

Но преди да се прибере в корабостроителницата, на Сайръс Смит му хрумна да приготви някакви уреди, които изостриха силно любопитството на другарите му. Той взе дванадесет китови балени, наряза ги на шест равни части и изостри краищата им.

— За какво ще послужи това, господин Сайръс? — попита Хърбърт, когато инженерът привърши.

— За да убиваме вълци и лисици, а даже и ягуари — отвърна инженерът.

— Не разбирам… — призна си Хърбърт.

— Ще разбереш, момчето ми — отвърна инженерът. — Този уред не е мое изобретение, а е употребяван много често от ловците алеути в руска Аляска20. Ще свия балените, които виждате, другари, когато замръзне, ще ги поливам с вода, докато се покрият с лед, който ще ги държи свити, и ще ги пръсна по снега, след като ги скрия предварително в лой. И какво ще стане, ако някое изгладняло животно глътне тая стръв? Топлината на стомаха му ще разтопи леда, а балената ще се опъне и ще го продупчи с острите си краища.

— Умно измислено! — възкликна Пенкроф.

А корабът напредваше и към края на месеца беше полуобшит. Личеше вече, че ще стане добър кораб и че ще има добри мореходни качества.

Пенкроф работеше с безподобно усърдие и само здравата му природа му позволяваше да устои на такава умора. Но другарите му се готвеха тайно да го възнаградят за толкова труд и на 31 май той трябваше да изпита една от най-големите радости в живота си…

Тоя ден, след като обядваха, тъкмо когато се канеше да стане от масата, Пенкроф усети някаква ръка на рамото си.

Беше ръката на Джедеон Спилет, който му каза:

— Почакайте, Пенкроф, къде така! Забравяте сладкото!

— Благодаря, господин Спилет — отвърна морякът, — отивам на работа.

— Едно кафе тогава, приятелю?

— Не, благодаря.

— Или една лула?

Пенкроф скочи веднага и добродушното му пълно лице пребледня, като видя, че дописникът му подава добре натъпкана лула, а Хърбърт му поднася разпален въглен.

Морякът понечи да се обади, но смънка нещо, грабна лулата, поднесе я към устните си, запали я и дръпна едно след друго пет-шест пъти.

Синкав благовонен дим забули лицето му, а сред дима се разнесе възторжен глас, който повтаряше:

— Тютюн! Истински тютюн!

— Да, Пенкроф — обади се Сайръс Смит, — и то превъзходен тютюн!

— О, божествено провидение! — извика морякът. — Създателю на всичко земно! Значи всичко има на нашия остров!

И Пенкроф пушеше ли, пушеше!

— Е, приятели мои, ще ви се отплатя някой ден за това! — отвърна морякът. — Цял живот ще помня тоя случай.

Глава XI

А зимата настъпваше с месец юни, който съвпада с декември на Северното полукълбо, и основната грижа на преселниците беше да си приготвят топли и здрави дрехи.

Остригали бяха муфлоните в кошарата и сега ценната текстилна материя — вълната, оставаше само да се превърне в плат.

Инженерът с помощта на другарите си, в това число и Пенкроф — той трябваше да зареже още веднъж кораба си! — пристъпи към подготвителната работа, която имаше за цел да се изчисти вълната от мазнините и тлъстите вещества, с които беше напоена. За тая цел накиснаха вълната в делви с вряла вода и я оставиха там едно денонощие. После я изпраха много хубаво със сода, изсушиха я достатъчно чрез пресоване и тя беше готова за тепане, с други думи, готова да се превърне в здрав, но груб плат, разбира се, който нямаше да има никаква стойност в някой промишлен център в Европа или в Америка, но щеше да бъде истинска рядкост за пазарите на остров Линкълн.

Ясно е, че тоя вид плат трябва да е бил известен и в най-старите времена и наистина първите вълнени платове са били получени по начина, който щеше да приложи Сайръс Смит.

Познанията му на инженер му помогнаха извънредно много при построяването на тепавицата, защото той съумя да си послужи умело с неизползваната още механическа сила на водопада.

Нямаше нищо по-първобитно. Валяк със зъбци, които издигаха и спускаха една след друга отвесни бухалки, корита, в които беше поставена вълната и където падаха бухалките, всичко това съединено със здрава дървена рамка — такава беше въпросната тепавица и такава е била с векове, докато бухалките са били сменени с валяци-компресори, а вълната е била подложена не вече на тепане, а на истинско валцоване.

Всичко мина благополучно под ръководството на Сайръс Смит. Вълната, предварително накисната в сапунена вода, едно — за да се улесни хлъзгането, сближаването, сбиването и омекването й, и друго — за да не се повреди от тепането, излезе от тепавицата във вид на плътно кече. Благодарение на собствените си грапавини и резчици влакната така се бяха слепили и преплели едно в друго, че образуваха плат, еднакво годен за облекло и за одеяла. Не беше, разбира се, нито меринос, нито муселин, нито шотландски кашмир, а чисто и просто „линкълнско кече“ и остров Линкълн се сдоби с още една индустрия.

И така преселниците имаха топли дрехи и дебели одеяла и можеха да дочакат спокойно зимата 1866–1867 година.

Големите студове започнаха да се чувстват истински към 20 юни и Пенкроф за свое голямо съжаление трябваше да прекрати работата си около построяването на кораба, който прочее положително щеше да бъде готов за идната пролет.

Морякът си беше втълпил да изследва остров Табор, макар че Сайръс Смит не беше съгласен с това пътешествие, предизвикано изключително от любопитство, тъй като беше явно, че няма да имат никаква полза от тая пуста канара. Сто и петдесет мили път на сравнително малък кораб сред непознато море не можеше да не буди у него известни опасения. Ами ако след като излезе в открито море, корабът не бъде в състояние да стигне остров Табор и не може да се върне на остров Линкълн, какво щеше да стане с него сред Тихия океан, който крие толкова опасности?

Сайръс Смит разговаряше често по тоя въпрос с Пенкроф и морякът проявяваше доста странна упоритост в желанието си да предприеме това пътешествие, упоритост, която той самият може би не съзнаваше добре.

— Слушайте, драги приятелю — каза му един ден инженерът, — ще ви направя една забележка. Вие хвалите толкова много остров Линкълн, казвате, че ще съжалявате, ако някой ден заминете, а пръв искате да го напуснете.

— Само за няколко дни, господин Сайръс, само за няколко дни! — отвърна морякът. — Колкото да ида да видя какво е това островче и да се върна!

— Ами ако се извие буря?

— Лятно време няма опасност от бури — отвърна Пенкроф. — После, господин Сайръс, понеже трябва да се предвижда всичко, ще ви помоля за всеки случай да ми позволите да взема със себе си в това пътешествие само Хърбърт.

— Пенкроф — отвърна инженерът, като сложи ръка върху рамото на моряка, — ако някое нещастие сполети вас и това дете, което случаят направи наш син, мислите ли, че ще ви прежалим някога?

— Господин Сайръс — отвърна Пенкроф с непоколебима вяра, — няма да ви причинявам такава скръб. Всъщност ние ще си поговорим пак за това пътешествие, когато му дойде времето. После все си мисля, че като видите нашия кораб, добре екипиран и добре обзаведен, като го видите как плава в морето при обиколката на острова ни, все си мисля, казвам, че тогава няма да се колебаете и веднага ще ме пуснете да замина!

Първите снегове паднаха към края на юни. Още преди това преселниците бяха струпали в кошарата много храна и нямаше нужда да ходят там всеки ден, но все пак решиха да се отбиват поне веднъж седмично.

Пак заложиха примките, но опитаха и последното хрумване на Сайръс Смит. Свитите балени, сковани в лед и покрити с дебел слой мазнина, бяха поставени край гората, където минаваха обикновено животните, за да отидат на езерото.

За голяма радост на инженера откритието на алеутските рибари сполучи напълно. Десетина лисици, няколко глигана, а даже и един ягуар се хванаха на въдицата и намериха тия животни мъртви, със стомах, пробит от опнатите балени.

На 30 юни уловиха с голяма мъка един албатрос, който Хърбърт беше ранил леко с пушката си в крака. Беше чуден албатрос от рода на ония грамадни плувни птици, чиито разперени криле са широки до десет стъпки и които могат да прелетят необятни морета като Тихия океан.

На Хърбърт много му се искаше да задържи величествената птица, раната на която скоро заздравя, и да я опитоми, но Джедеон Спилет му даде да разбере, че не бива да пропускат случая да влязат във връзка чрез тоя вестоносец със страните край Тихия океан.

Всъщност на Джедеон Спилет, у когото понякога се пробуждаше дописникът, може би му беше приятно да хвърли наслуки увлекателна дописка за приключенията на преселниците на остров Линкълн! Какъв успех за постоянния дописник на „Ню Йорк хералд“ и за броя, в който щеше да излезе съобщението, ако то въобще стигнеше някога до редактора му Джон Бенет!

И така Джедеон Спилет написа кратка дописка и я сложи в торбичка от здраво гумирано платно с настоятелна молба, който я намери, да я препрати веднага в редакцията на „Ню Йорк хералд“. Вързаха торбичката за шията на албатроса, а не за крака му, тъй като тия птици имат навик да си почиват на морската повърхност, после върнаха свободата на бързокрилия въздушен вестител и преселниците гледаха след него развълнувани, докато потъна в мъглите на запад.

Преселниците изпитваха истинско удоволствие вечер в силно осветената със свещи и добре затоплена с въглища зала след ситата вечеря, пред чаша димящо кафе от бъз и лули, обвити в облак синкав дим, когато слушаха рева на бурята вън! Те щяха да бъдат напълно щастливи, ако въобще човек може да бъде някога щастлив далеч от близките си и напълно откъснат от тях! Разговаряха винаги за родния си край, за величието на американската република, чието значение положително се беше увеличило, и Сайръс Смит увличаше слушателите си със своите разкази, изводи и предсказания.

Един ден Джедеон Спилет го запита:

— В края на краищата, драги Смит, няма ли опасност търговията и промишлеността, които според вас ще се разрастват непрестанно, да замрат напълно рано или късно?

— Да замрат ли? Защо?

— По липса на въглища, които с право може да се каже, че са най-ценният минерал!

— О, залежите каменни въглища са още толкова много, че стоте хиляди работници, които копаят сто милиона квинтала21 годишно, няма да ги изразходват скоро!

— Да, но нуждата от каменни въглища непрестанно расте — възрази Джедеон Спилет, — може да се предвиди, че стоте хиляди работници навярно скоро ще станат двеста хиляди и ще копаят двойно повече въглища.

— Така е. Но след европейските залежи, които с помощта на нови машини скоро ще могат да се използват по-основно, идат американските и австралийските залежи, а те ще задоволяват още дълго време промишлените нужди.

— Колко време? — запита дописникът.

— Поне двеста и петдесет или триста години.

— Това е утешително за нас — обади се Пенкроф, — но не и за нашите правнуци!

— Ще открият друго средство — подхвърли Хърбърт.

— И какво ще горят хората наместо въглища?

— Вода — отвърна Сайръс Смит.

— Вода ли? — учуди се Пенкроф. — Вода, за да загряват параходите и машините, вода, за да топлят самата вода!

— Да, но вода, разложена на съставните си части — заяви Сайръс Смит — и разложена, разбира се, чрез електричество, което дотогава ще стане могъща и лесно използваема сила. Да, приятели, мисля, че един ден водата ще се употребява като гориво и нейните съставни части, водородът и кислородът, използвани заедно или поотделно, ще станат неизчерпаем източник на топлина и светлина, много по-могъщ по сила от въглищата. Когато каменовъглените залежи се изчерпят, хората ще отопляват и ще се отоплят с вода. Въглищата на бъдещето — това е водата.

— Иска ми се да го доживея — заяви морякът.

— Много си подранил, Пенкроф — подхвърли Наб, който се намеси в разговора само с тези думи.

Но не думите на Наб прекратиха разговора, а лаят на Топ, който прозвуча пак с ония странни нотки, които бяха създавали вече не една грижа на Сайръс Смит. В същото време Топ започна да обикаля кладенеца, който зееше в дъното на вътрешния коридор.

— Какво ли му е на Топ, та се е разлаял така? — запита Пенкроф.

— А и Юп ръмжи… — добави Хърбърт.

И наистина и маймуната се беше присъединила към кучето, като даваше несъмнени признаци на безпокойство, и странно нещо, и двете животни изглеждаха по-скоро разтревожени, а не раздразнени.

— Ясно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя кладенец е свързан направо с морето и някое морско животно идва сегиз-тогиз да си поотдъхне на дъното му.

През останалите дни на юли валеше ту дъжд, ту сняг. Не беше толкова студено както предната зима и термометърът не спадна под осем градуса Фаренхайт (13° 33’ Целзий под нулата). Но ако зимата беше топла, имаше повече бури и ветрове.

Когато преселниците, наведени над прозорците, наблюдаваха грамадните вълни, които се разбиваха пред очите им, не можеха да не се възхищават от величествената гледка на безпомощната ярост на океана. Вълните се разбиваха в кипяща пяна, бесните води заливаха целия бряг и възвишението сякаш изникваше от самото море, чийто прашец се издигаше над сто стъпки нагоре.

През първата седмица на август бурите малко по малко стихнаха и времето, което сякаш завинаги беше изгубило своя покой, се оправи.

На 3 август се състоя замисленият от няколко дни излет в югоизточния край на острова, към Тадорнското блато. Ловците се блазнеха от водните птици, които прекарваха там зимата.

Не само Джедеон Спилет и Хърбърт, но и Пенкроф, и Наб взеха участие в излета. Единствен Сайръс Смит, под предлог, че има някаква работа, не се присъедини към тях и остана в Гранитния дом.

А намерението му беше да проучи грижливо вътрешния кладенец, който зееше в коридора на Гранитния дом и който беше свързан с морето, тъй като през него изтичаха навремето излишните води на езерото.

Защо Топ се въртеше толкова често около тоя кладенец? Защо лаеше така особено, сякаш някакъв незнаен страх го привличаше там? Защо и Юп се присъединяваше към Топ и двамата сякаш споделяха тревогата си? Кладенецът имаше ли други разклонения освен пряката връзка с морето.

Лесно беше да се спусне до дъното на кладенеца с въжената стълба, с която не си служеха вече, след като направиха асансьора, и която беше достатъчно дълга. Инженерът така и направи. Замъкна стълбата до кладенеца, който беше към шест стъпки в диаметър, и я спусна надолу, след като върза здраво горния й край. После запали фенер, взе един револвер, затъкна нож на пояса си и се спусна по първите стъпала.

Стената навсякъде беше гладка.

Сайръс Смит се спусна по-надолу, като осветяваше ярко стената с фенера. Нямаше нищо подозрително.

Когато инженерът стигна долните стъпала, усети под себе си водната повърхнина, която беше напълно спокойна. Нито там, нито където и да било другаде в кладенеца имаше проход, който да се разклонява навътре в гранита. За да се добере някой до дъното на кладенеца и оттам да се изкатери догоре, трябваше на всяка цена да се промъкне през подземния проход, който беше винаги пълен с вода и свързваше кладенеца с морето през гранитната основа на брега, а това беше възможно само за морските животни.

И тъй Сайръс Смит, след като завърши проучването си, се изкачи горе, издърпа стълбата, покри кладенеца и се прибра замислен в голямата зала в Гранитния дом, като си каза:

— Нищо не открих, а все пак има нещо, има нещо!

Глава XII

Ловците се прибраха още същата вечер с добър лов, буквално претоварени от дивеч, и носеха толкова, колкото можеха да понесат четирима мъже. Топ имаше наниз от буличета на шията, а Юп няколко пояса бекасини около кръста.

— Ето, господарю, с какво ще си запълним времето! — извика Наб. — Консерви, пастети, ще се запасим както трябва! Само че имам нужда от помощник. Разчитам на тебе, Пенкроф.

— Не мога, Наб — отвърна морякът. — Корабът ме чака и ще трябва да се оправяш без мене.

— Тогава ще ми помогнете вие, господин Спилет, нали?

— На драго сърце, Наб — отвърна дописникът, — но те предупреждавам, че ако ме посветиш в тайните си, ще ги отпечатам.

Ето как още на другия ден Джедеон Спилет стана помощник на Наб и се настани в кухненската му лаборатория! Но преди това инженерът го беше осведомил за проучването, което беше направил предния ден, и дописникът се съгласи със Сайръс Смит, че все пак тук се криеше някаква тайна, макар че инженерът не бе открил нищо!

През тая седмица Пенкроф, подпомогнат от Хърбърт, който боравеше много сръчно с шивашката игла, работи толкова усърдно, че платната на кораба бяха готови. Имаха и конопени въжета благодарение на мрежата, която бяха намерили заедно с ризата на балона. Въжетата и вървите на мрежата бяха много доброкачествени и Пенкроф ги използва както трябва. Пенкроф направи и флаг — синьо-червено-бял, боядиса го с някакви багрилни растения, които се намираха в изобилие на острова. Само че към тридесетте и седем звезди, които представляват тридесетте и седем щата и блестят на американските флагове, морякът прибави тридесет и осма, звездата на „щата Линкълн“, тъй като смяташе вече своя остров присъединен към американската република.

— Присъединен е по сърце — казваше той, — ако не в действителност!

Докато му дойде времето, издигнаха флага на средния прозорец на Гранитния дом и преселниците го поздравиха с трикратно „ура“!

След добре запълнен ден преселниците спяха дълбок сън, но към четири часа сутринта ги сепна лаят на Топ.

Кучето не лаеше тоя път край кладенеца, а на вратата и се хвърляше отгоре й, сякаш искаше да я издъни. И Юп пищеше пронизително.

Всички се облякоха набързо, спуснаха се към прозорците и ги отвориха.

Пред очите им се разстилаше снежна пелена, която едва се белееше в мрачната нощ. Преселниците не видяха нищо, но дочуха някакъв особен лай, който се носеше в мрака. Явно беше, че на брега бяха нахлули някакви животни, но не можеха да познаят какви са.

— Какво ли е това? — попита Пенкроф.

— Вълци, ягуари или маймуни! — отвърна Наб.

— А курникът ни — сепна се Хърбърт, — а посевите?…

— Откъде ли са минали? — запита Пенкроф.

— По мостчето край брега — отвърна инженерът, — някой от нас е забравил да го вдигне.

— Лисици!

— Напред! — ревна морякът.

Всички грабнаха секири, пушки и револвери, скочиха в коша на асансьора и слязоха на брега.

Тия лисици са опасни животни, когато са много на брой и са изгладнели. Въпреки това преселниците не се стреснаха, а се хвърлиха сред глутницата и първите револверни изстрели, които светнаха бързо в мрака, отблъснаха първите нашественици.

Най-важното беше да не позволят на грабителите да се изкачват на възвишение Обзор, тъй като посевите и курникът зле щяха да си изпатят. Но тъй като лисиците можеха да нахлуят на възвишението само по левия бряг на Благодарност, достатъчно беше да им преградят пътя на тясната ивица суша между реката и гранитната стена.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб се наредиха така, че образуваха непробиваема стена. Топ със страшно зинала муцуна стоеше пред преселниците, а до него беше застанал Юп с чепата тояга в ръка, която размахваше като боздуган.

Скоро преселниците трябваше да влязат в ръкопашен бой и не можеха да се измъкнат без някои и други леки рани. Хърбърт с изстрел отърва Наб от една лисица, която беше скочила на гърба му като тигър. Топ се биеше с дива ярост, скачаше на вратовете на лисиците и направо ги душеше. А Юп с тоягата в ръка удряше като бесен и другарите му напразно се мъчеха да го накарат да се дръпне назад. Надарен навярно със зрение, което му позволяваше да вижда в мрака, той беше винаги в разгара на боя и от време на време пищеше пронизително, което у него беше признак на истинско ликуване. Първите лъчи на зората навярно прогониха нашествениците, които избягаха на север, така че минаха пак по мостчето — Наб изтича и го вдигна веднага.

Когато слънчевите лъчи осветиха достатъчно бойното поле, преселниците успяха да преброят към петдесет трупа, пръснати по брега.

— А Юп! — извика Пенкроф. — Къде е Юп?

Юп беше изчезнал. Приятелят му Наб го извика и Юп за пръв път не отговори на вика на своя приятел.

Всички тръгнаха да търсят Юп и трепереха да не го открият между мъртвите. Разчистиха мястото от труповете, които бяха обагрили снега с кръвта си, и намериха Юп под цяла купчина лисици с разбити муцуни и счупени гръбнаци — доказателство, че бяха имали работа със страшната тояга на храбрата маймуна. Клетият Юп още стискаше парче от счупената тояга, но останал без оръжието си, е бил принуден да отстъпи пред многочисления противник и гърдите му бяха набраздени от дълбоки рани.

— Жив е! — извика Наб, който се беше навел над него.

— И ще го спасим — добави морякът. — Ще го лекуваме, както бихме лекували някого от нас!

Наб и Пенкроф занесоха Юп до асансьора и само някакъв лек стон се изтръгна от устните му. Качиха го внимателно в Гранитния дом. Там го сложиха на постеля, взета от някое легло, и промиха много внимателно раните му. Никой съществен орган не изглеждаше засегнат, но Юп беше много отслабнал от загубата на кръв и го хвърли в страшен огън. След превръзката го сложиха да си легне, наложиха му строга диета, също „като на истински човек“, забеляза Наб, и го накараха да изпие няколко чаши разхладителен чай, приготвен от билките в аптеката на Гранитния дом.

Още същата сутрин се заловиха с труповете — замъкнаха ги в гората Фар-уест и ги заровиха дълбоко.

А Юп, след като накара другарите си да се тревожат истински няколко дни за него, се опъна здравата на болестта. Природата му надделя, треската лека-полека премина и Джедеон Спилет, който разбираше по малко и от болести, скоро сметна, че маймуната е вън от всякаква опасност.

Десет дни след като легна на легло, на 21 август, бай Юп стана. Раните му бяха заздравели и си личеше, че скоро пак ще стане силен и пъргав като преди. Както всички, които са на оздравяване, Юп започна да чувства страшен глад и дописникът го остави да яде, каквото си иска.

Преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом и станаха, като чуха Наб, който беше в стаята на Юп.

— Какво има? — запита дописникът.

— Вижте! — отвърна Наб, като се превиваше от смях.

И какво видяха? Бай Юп си пушеше важно и спокойно, седнал по турски на прага на Гранитния дом!

— Лулата ми! — извика Пенкроф. — Взел ми е лулата. Ах, Юп, подарявам ти я! Пуши си, братко, пуши си!

А Юп пускаше важно гъсти кълба дим, сякаш му доставяше грамадно удоволствие.

Корабът бързо напредваше. Той беше вече цял обшит, заздравяваха го и отвътре, така че да съединят всички части на коритото с ребра, огънати на водна пара, които отговаряха на всички изисквания на скелета му.

Вътрешната обшивка и палубата бяха напълно привършени към 15 септември. Запушиха цепнатините с кълчища от сухи водорасли, като ги набиваха здраво с дървен чук между обшивката на коритото, вътрешната обшивка и палубата. После ги заляха с вряла смола, която боровете в гората даваха в изобилие.

Обзавеждането на кораба беше много просто. За баласт струпаха към дванадесет хиляди ливри едри гранитни камъни и ги зазидаха здраво. Покриха баласта с палуба и вътре корабът бе разделен на две каюти — надлъж сложиха по една пейка, която служеше и за сандък.

Пенкроф много лесно намери подходящо дърво за мачта. Той избра един млад бор, прав и гладък, издяла долния му край и го закръгли на върха. Оковките на мачтата, на кормилото и на коритото бяха грубо, но здраво направени в ковачницата в Комините.

На 10 октомври спуснаха кораба в морето. Пенкроф сияеше. Всичко мина благополучно. Изкараха с кръгли греди напълно екипирания кораб до самото море, приливът го дигна и той заплава при радостните викове на преселниците и особено на Пенкроф, който не прояви никаква скромност в случая. Всъщност тщеславието му не беше стигнало още своя връх, защото, след като построи кораба, той щеше да му бъде и комендант. Преселниците единодушно го произведоха капитан.

За да задоволяват капитан Пенкроф, трябваше най-напред да дадат някакво име на кораба и след дълги спорове се спряха на „Бонадвенчър“22, което беше кръщелното име на смелия моряк.

Когато приливът поде „Бонадвенчър“, видяха, че водолиниите му бяха отлични и че той щеше да плава добре при всички ходове.

В десет и половина всички бяха на борда, дори Юп и Топ! Наб и Хърбърт дигнаха котвата, която беше забита в пясъка край устието на Благодарност, опънаха триъгълния грот, линкълнският флаг се развя на върха на мачтата и „Бонадвенчър“ отплава в открито море под командата на Пенкроф.

За да излязат от залив Обединение, трябваше да тръгнат с попътен вятър и установиха, че при тоя ход корабът развива задоволителна скорост.

След като заобиколиха нос Останка и нос Лапа, Пенкроф трябваше да плава срещу вятъра, и след като лавира на няколко пъти, установи, че „Бонадвенчър“ можеше да взима към пет румба от вятъра, почти без да се отклонява. Той лягаше много добре на друг галс при противен вятър, „рязко“, както казват моряците, и печелеше при тая маневра.

Пенкроф навлезе в открито море на три-четири мили от брега, на траверс срещу Порт Балон. Островът се появи цял-целеничък пред тях, съвсем друг наглед, с разнообразния изглед на крайбрежието си от нос Лапа до нос Влечуго, отпред горите, където иглолистните още се открояваха сред младата зеленина на едва напъпилите други дървета, а над тях се издигаше планината Франклин — върхът й, покрит със сняг, се белееше.

— Колко е хубаво! — възхити се Хърбърт.

— Да, нашият остров е хубав и добър — отвърна Пенкроф. — Обичам го, както обичам клетата си майка. Той ни прие бедни и лишени от всичко, а какво липсва сега на неговите пет деца, които му се изтърсиха от небето?

— Нищо, капитане! — отвърна Наб. — Нищо!

— Е, господин Сайръс — попита го Пенкроф, — какво ще кажете за нашия кораб?

— Изглежда добър — отвърна инженерът.

— Добър я! И как мислите, сега ще можем ли да предприемем някое по-дълго пътешествие?

— Приятелю — отвърна Сайръс Смит, — мисля, че в краен случай не бива да се колебаем и ще се доверим на „Бонадвенчър“ и за по-дълъг път. Но вие знаете, че ще ми бъде мъчно, ако заминете за остров Табор така, без причина.

— Хората обичат да познават съседите си — отвърна Пенкроф, който продължаваше да упорства. — Остров Табор е наш съсед, и то единственият ни съсед! Учтивостта изисква поне да го посетим!

— Възможно е, Пенкроф, но ви повтарям, че се излагаме на опасност без нужда.

Упоритият моряк не възрази нищо и прекрати разговора с твърдото намерение да го подеме пак. Но той и не подозираше, че случаят щеше да му помогне и да превърне в човеколюбива постъпка обикновената прищявка, върху която все пак можеше да се спори.

И наистина, след като поплава в открито море, „Бонадвенчър“ приближи към брега и се отправи към Порт Балон.

Бяха само на половин миля от брега и трябваше да лавират, за да излязат срещу вятъра. „Бонадвенчър“ плаваше много бавно, защото вятърът, задържан донякъде от високия бряг, едва издуваше платната, а и морето беше гладко като огледало и някой своеволен лъх едва набръчкваше от време на време повърхнината му.

Хърбърт стоеше на носа, за да сочи фарватера, и изведнъж извика:

— Дръж към вятъра, Пенкроф, към вятъра!

— Какво има? — попита морякът и стана. — Скала ли?

— Не… чакай — каза Хърбърт, — не виждам добре… дай още малко… добре… още малко…

При тия думи Хърбърт легна на борда, потопи бързо ръка във водата, стана и каза:

— Бутилка!

Той държеше в ръката си запушена бутилка, която беше уловил на няколко кабелта от брега.

Сайръс Смит взе бутилката. Без да промълви нито дума, той я отпуши и извади от нея влажна хартия, на която пишеше:

Корабокрушенец… Остров Табор: 153° зап. дълж. — 37° 11’ южна шир.

Глава XIII

— Корабокрушенец ли! — ревна Пенкроф. — Изоставен на някакви си стотина мили от нас, на остров Табор! Ах, господин Сайръс, сега вече няма да се противите и ще ми позволите да отплавам!

— Да, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — и ще отплаваме колкото се може по-скоро.

— Още утре ли?

— Още утре.

Инженерът държеше в ръка хартията, която беше измъкнал от бутилката. Той я разглежда известно време, после каза:

— От тая бележка и от начина, по който е написана, можем да дойдем до следните заключения: първо, корабокрушенецът на остров Табор е човек с доста обширни познания по мореплаването, щом като дава дължината и ширината на острова точно както ние ги намерихме, без никаква разлика дори в минутите, и второ, той е англичанин или американец, тъй като бележката е написана на английски.

— Напълно правилно — отвърна Джедеон Спилет — и тоя корабокрушенец ни обяснява как е попаднал сандъкът на острова ни. Имало е корабокрушение, щом като има корабокрушенец. Който и да е той, щастие за него е, че на Пенкроф му хрумна да направи кораб и да го опита тъкмо днес, тъй като утре бутилката можеше да се разбие в скалите.

— Вярно — обади се Хърбърт, — щастливо съвпадение е, че „Бонадвенчър“ мина оттук, когато бутилката плаваше още на повърхността.

— Не ви ли се вижда странно? — попита Сайръс Смит моряка.

— За мене това е чисто и просто щастие — отвърна Пенкроф. — Какво странно има тук, господин Сайръс? Бутилката все е трябвало да отиде някъде и защо да не дойде тук, а другаде?

Докато траеше разговорът, Пенкроф не стоеше със скръстени ръце. Той беше променил посоката и „Бонадвенчър“ с попътен вятър, с разперени платна се носеше бързо към нос Лапа. Всички мислеха за корабокрушенеца на остров Табор. Имаше ли време да го спасят? Голямо събитие в живота на преселниците! Те самите бяха корабокрушенци, но той надали беше облагодетелстван като тях и дългът им повеляваше да се притекат на помощ на нещастника.

Още същата вечер набелязаха всички подробности по предстоящото пътешествие. Намериха за най-удобно Пенкроф и Хърбърт, които умееха да управляват кораб, да отплават сами. Като тръгнат на следващия ден, 11 октомври, щяха да пристигнат на 13 октомври през деня, тъй като четиридесет и осем часа щяха да им бъдат достатъчни, за да изминат сто и петдесетте мили, които ги деляха от остров Табор. Един ден на острова, три-четири дни, докато се върнат, тъй че можеше да се разчита, че на 17 ще се приберат на остров Линкълн. Но се яви едно възражение: Джедеон Спилет, който никога не забравяше, че е дописник на „Ню Йорк хералд“, заяви, че по-скоро ще изплува до остров Табор, но няма да пропусне тоя рядък случай, и трябваше да включат и него в пътешествието.

Вечерта пренесоха на борда на „Бонадвенчър“ няколко постели, съдове, оръжие, бойни припаси, компас и храна за седем-осем дни.

На следващия ден в пет часа сутринта се сбогуваха — и едните, и другите бяха доста развълнувани — и Пенкроф разпери платната и се отправи към нос Лапа, който трябваше да заобиколи, за да отплава после право на югозапад.

„Бонадвенчър“ беше вече на четвърт миля от брега, когато пътниците забелязаха, че горе от Гранитния дом двама души им махаха — Сайръс Смит и Наб!

— Другарите ни — извика Джедеон Спилет. — Това е първата ни раздяла от петнадесет месеца насам!…

Пенкроф, дописникът и Хърбърт им махнаха за последен път с ръка и Гранитния дом скоро се скри зад високите скали на нос Лапа.

В първите часове на деня от „Бонадвенчър“ се виждаше непрестанно южният бряг на остров Линкълн, който скоро заприлича на зелена кошница, от която се подаваше планината Франклин. Височините, смалени от разстоянието, му придаваха изглед, който мъчно можеше да привлече корабите в неговите води.

Отминаха нос Влечуго към един часа, но на десет мили в морето. От това разстояние не можеше вече да се различи нищо от западния бряг на острова, който се простираше до билото на планината Франклин, и след три часа целият остров Линкълн изчезна отвъд хоризонта.

„Бонадвенчър“ плаваше прекрасно. Той се издигаше леко над вълните и се носеше бързо. Пенкроф беше издигнал топсела и разперил всички платна, караше в прав курс, проверяван с компаса.

От време на време Хърбърт го сменяше на кормилото и момъкът управляваше така уверено, че морякът не можеше да му отправи никакъв упрек.

Нощта мина спокойно, денят на 12 октомври — също. През целия ден се придържаха строго към югозапад и ако „Бонадвенчър“ не попадаше в някое непознато течение, щеше да излезе право на остров Табор.

Морето, където плаваше корабът, беше съвършено пусто. От време на време по някоя грамадна птица, албатрос или фрегата, прелиташе на един изстрел от тях.

— И все пак — забеляза Хърбърт — тъкмо по това време китоловните кораби се отправят обикновено към южния край на Тихия океан. Право да ви кажа, не вярвам да има по-пусто море!

— Не е чак толкова пусто! — възрази Пенкроф.

— Какво искате да кажете? — запита Джедеон Спилет.

— Нали ние сме тука! Нашият кораб да не е строшена дъска? Ние да не сме делфини?

И Пенкроф се разсмя на шегата си.

И Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф не мигнаха цялата нощ на 12 срещу 13 октомври. В очакване на утрото те не можеха да преодолеят силното си вълнение. Начинанието им беше придружено с такава неизвестност! Близо ли бяха до остров Табор? Корабокрушенецът, когото искаха да спасят, живееше ли още на острова? Какъв беше тоя човек? Присъствието му нямаше ли да смути живота на преселниците, които си живееха досега така сговорно! И щеше ли всъщност той да се съгласи да замени затвора си с друг затвор?

Всички тия въпроси, които положително щяха да бъдат разрешени още на следния ден, не ги оставиха да мигнат и при първите проблясъци на зората те впериха поглед на запад и обгърнаха постепенно целия хоризонт.

— Земя! — извика Пенкроф към шест часа сутринта. Невъзможно беше Пенкроф да се излъже, с други думи, насреща положително имаше земя!

Можете да си представите каква радост изпита малкият екипаж на „Бонадвенчър“! След няколко часа щяха да стъпят на брега на острова!

Остров Табор, нисък бряг, едва издигнат над вълните, се намираше най-много на петнадесет мили пред тях. Носът на „Бонадвенчър“, който се беше поотклонил на юг, бе насочен веднага право към острова и докато слънцето изгряваше на изток, тук-таме се очертаха няколко възвишения.

И ето че обгърнаха с поглед цялото островче, където се зеленееха китки замкови дървета и други едри дървета от рода на тия, които растяха на остров Линкълн. Но странно нещо! Не се виеше никакъв дим, нищо по брега не показваше, че островът е населен!

А бележката беше ясна: на острова имаше корабокрушенец и тоя корабокрушенец трябваше да бъде в очакване!

„Бонадвенчър“ плаваше бавно по доста лъкатушните протоци между канарите, а Пенкроф наблюдаваше крайно внимателно и най-малките извивки. Оставил беше Хърбърт на кормилото, а той, изправен на носа, вперил поглед във водата, беше готов да свие всеки миг платната и стискаше фала им в ръка. Джедеон Спилет с далекоглед на очите разглеждаше брега, без да открие нещо.

Най-после по обед „Бонадвенчър“ блъсна с форщевена си крайбрежния пясък. Хвърлиха котва, свиха платната и екипажът на корабчето стъпи на сушата.

Вързаха здраво кораба за брега да не би отливът да го отнесе. После Пенкроф и двамата му другари се въоръжиха добре и тръгнаха по брега към един конусообразен хълм, висок около двеста и петдесет, триста стъпки, който се издигаше на половин миля.

— От върха на тоя хълм — каза Джедеон Спилет — ще можем навярно да добием обща представа за островчето, а това ще ни улесни при по-нататъшните ни издирвания.

— С други думи — обади се Хърбърт, — и тук ще направим това, което направи най-напред господин Сайръс на остров Линкълн, като се изкачи на планината Франклин.

Като стигнаха под хълма, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет го изкачиха за миг и обгърнаха с поглед целия хоризонт.

Те наистина се намираха на островче, което имаше най-много шест мили окръжност — брегът му не се врязваше в морето и почти не образуваше носове, заливи и заливчета и то приличаше на удължено яйце.

Островчето, цялото покрито с гори, нямаше разнообразието на остров Линкълн — безплоден и пуст в едната си част, но кичест и плодороден в другата. Тук навсякъде се разстилаше еднообразна зеленина, над която се издигаха две-три ниски хълмчета. Ручей пресичаше косо островчето, течеше сред широка ливада и се вливаше на западния бряг в морето през тясно устие.

— Малък остров — забеляза Хърбърт.

— Да — отвърна Пенкроф, — и щеше да бъде тесничък за нас!

— И на това отгоре — каза дописникът — изглежда, че не е населен.

— Наистина — съгласи се Хърбърт — нищо не показва, че тук има човек.

— Да слезем — предложи Пенкроф — и да потърсим.

Преселниците се спуснаха на юг и прогониха безброй ята водни птици и стада тюлени, които се хвърляха в морето още щом ги зърнеха отдалеч.

— Тия животни — забеляза дописникът — не виждат за пръв път хора. Боят се от тях, значи ги познават.

След един час тримата преселници стигнаха южния край на островчето, което завършваше с остър нос, и свиха на север по западния бряг, образуван също от пясък и канари, с гъсти гори в дъното.

Никъде нямаше и помен от жилище, никаква диря от човешки крак по цялата окръжност на островчето, което обиколиха изцяло за четири часа.

Това беше наистина много странно и трябваше да дойдат до заключението, че остров Табор не е бил или не беше вече населен. Не беше изключено в края на краищата бележката да е била написана преди няколко месеца или пък години и в такъв случай корабокрушенецът можеше да се е прибрал в родината си или да е умрял в лишения.

Похапнаха и в пет часа следобед навлязоха в гората.

Много животни бягаха при приближаването им. Те бяха предимно, дори само кози и свини, които лесно можеше да се познае, че са от европейски произход. Навярно някой китоловен кораб ги беше свалил на острова и те бързо се бяха развъдили. Хърбърт реши, че ще улови една-две двойки и ще ги пренесе живи на остров Линкълн.

Нямаше вече никакво съмнение, че на този остров някога е имало хора. Това стана още по-ясно, когато преселниците видяха в гората прокарани пътеки и дървета, отсечени със секира — навсякъде личеше човешката ръка. Но дърветата бяха вече изгнили, тъй като са били отсечени преди години, следите от секира бяха покрити с мъх, а висока и буйна трева заглушаваше пътеките, които вече мъчно можеха да се познаят.

Ако животните от европейски произход и следите от човешка ръка бяха неоспоримо доказателство, че на острова вече е имало хора, някои растения също потвърждаваха това. Тук-таме сред полянките личеше, че е саден зеленчук, но навярно доста отдавна.

Каква беше радостта на Хърбърт, когато откри картофи, цикория, киселец, моркови, зеле, ряпа! Достатъчно беше да събере по малко семе, за да обогати растителността на остров Линкълн!

— Ха! Това е добре! — каза Пенкроф. — Ето какво ще зарадва Наб, пък и всички нас. Дори и да не намерим корабокрушенеца, пътуването ни няма да е на вятъра и бог ни възнагради!

— Така е — съгласи се Джедеон Спилет, — но като гледам в какво състояние са тия растения, боя се, че на острова отдавна няма жива душа.

— Да! — съгласи се Пенкроф. — Корабокрушенецът трябва да си е заминал!… Това е единственото обяснение…

— В такъв случай бележката трябва да е била написана много отдавна!

— Разбира се.

— И бутилката е дошла на остров Линкълн, след като е плавала дълго по море, така ли?

— Защо не? — отвърна Пенкроф. — Но вече мръква — добави той, — мисля, че е по-добре да прекратим издирванията си.

— Да се приберем на кораба и утре да продължим — съгласи се дописникът.

Това беше най-разумно и те се канеха да тръгнат към „Бонадвенчър“, когато Хърбърт посочи някакво смътно петно сред дърветата и извика:

— Къща!

И тримата се спуснаха веднага към посочената къща. В здрача личеше, че тя е от дъски и че е покрита с дебело насмолено платно.

Пенкроф блъсна открехнатата врата и влезе бързо…

Къщата беше празна!

Глава XIV

Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет стояха безмълвни в мрака.

Пенкроф извика силно. Никой не му отговори. Тогава морякът чукна кремъка и запали сухо клонче. Светлината озари за миг малката стая, която изглеждаше съвсем изоставена. В дъното имаше грубо огнище с малко студена пепел, а върху нея наръч сухи дърва. Пенкроф хвърли вътре запалената съчка, дървата запращяха и пламна буен огън.

Морякът и другарите му забелязаха тогава разхвърляно легло — влажни и пожълтели одеяла показваха, че отдавна никой не беше лягал на него; в къта край огнището се търкаляха две ръждясали котлета и обърнато гърне; в някакъв долап висяха полуизгнили моряшки дрехи; на масата лежеше калаен прибор и библия, разядена от влагата; в къта имаше няколко сечива: лопата, мотика, търнокоп; две ловни пушки, едната беше счупена; на една дъска, нещо като полица, бяха оставени непипнато още буре с барут, буре със сачми и няколко кутии капсули; всичко беше покрито с дебел слой прах, напластен навярно от дълги години.

— Няма никой — каза дописникът.

— Никой! — съгласи се Пенкроф.

— И тая стая отдавна е напусната — забеляза Хърбърт.

— Да, отдавна! — потвърди дописникът.

— Господин Спилет — предложи тогава Пенкроф, — вместо да се връщаме на кораба, мисля, че е по-добре да пренощуваме тук.

— Имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — и ако домакинът се прибере — е, може и да не съжалява, че стаята му е заета!

— Той няма да се прибере! — каза Пенкроф, като поклати глава.

— Да не мислите, че е напуснал острова? — запита дописникът.

— Ако беше напуснал острова, щеше да вземе със себе си оръжието и сечивата — отвърна Пенкроф. — Знаете как корабокрушенците държат на последните останки от корабокрушението. Не! Не! — повтори убеден морякът. — Не! Не е напуснал острова! Ако си беше направил лодка и беше заминал с нея, по никой начин нямаше да остави тия толкова необходими вещи! Не, той е на острова!

— Жив ли?… — попита Хърбърт.

— Жив или мъртъв — отвърна Пенкроф. — Но ако е мъртъв, не се е заровил сам и мисля, че ще намерим поне останките му!

Колко дълга се стори тая нощ на моряка и на двамата му другари! Единствен Хърбърт поспа два часа, тъй като на неговата възраст сънят беше необходимост.

Съмна. Пенкроф и другарите му веднага се заеха да разгледат къщата.

Къщата беше дъсчена и ясно личеше, че дъските бяха от коритото или от палубата на кораб. Навярно някой разбит кораб е бил изхвърлен на острова, поне един човек от екипажа му се бе спасил и тоя човек бе построил къщата с останките от кораба и със сечивата, които е имал на разположение. И това предположение се потвърди напълно, когато Джедеон Спилет обиколи къщата и видя на една дъска, навярно от фалшборта на разбития кораб, следните вече полуизтрити букви:

Б Р . Т А Н . Я

— Британия! — извика Пенкроф, когото дописникът беше повикал.

— Има много кораби с това име и не мога да ви кажа английски ли е бил тоя кораб, или американски!

— Няма значение, Пенкроф!

— Наистина няма значение — съгласи се морякът — и ние ще спасим останалия жив корабокрушенец, ако е още жив, от каквато народност и да е той! Но преди да продължим издирванията си, да се върнем на борда на „Бонадвенчър“!

Пенкроф някак се безпокоеше за кораба си. Ако островчето все пак беше населено и някой от жителите му беше завладял кораба… Но той вдигна рамене при това невероятно предположение.

Двадесет минути след като напуснаха къщата, Пенкроф и другарите му видяха пак източния бряг на острова и „Бонадвенчър“, който стоеше на котвата си, забита дълбоко в пясъка.

Пенкроф не можа да се сдържи и си отдъхна облекчен. В края на краищата тоя кораб му беше дете, а бащите имат право да се безпокоят за децата си често пъти повече, отколкото трябва.

— Ще си тръгнем утре призори — каза Пенкроф на двамата си другари, които към два часа следобед се излегнаха под сянката на китка борове, за да си поотдъхнат.

— Мисля, че можем да приберем с чиста съвест вещите на корабокрушенеца — добави Хърбърт.

— И аз мисля така — съгласи се Джедеон Спилет, — и това оръжие, и сечивата ще попълнят съоръженията ни в Гранитния дом. Ако не се лъжа, има доста сачми и барут.

— Да — отвърна Пенкроф, — и да не забравяме да уловим една-две двойки прасета, за да ги развъдим на остров Линкълн…

— И да си съберем семена — добави Хърбърт, — за да имаме всички зеленчуци от Стария и Новия свят.

— Да не губим време — повтори Пенкроф. — Ти, Хърбърт, иди и събери семена, защото ги познаваш по-добре от мене. В това време аз и господин Спилет ще отидем за прасета и макар че го няма Топ, надявам се, че все ще уловим някое и друго парче!

И Хърбърт тръгна по пътечката, която водеше към обработената част на островчето, а морякът и дописникът влязоха направо в гората.

Много прасета бягаха пред тях и тези особено пъргави животни изглежда не бяха склонни да се оставят да ги приближат. Все пак след половин час тичане ловците успяха да уловят две прасета, едно мъжко и едно женско, които се бяха заврели в гъст храсталак, когато се разнесоха викове на стотина крачки на север. Виковете бяха примесени със страшен рев, в който нямаше нищо човешко.

Пенкроф и Джедеон Спилет скочиха, а прасетата използваха случая и избягаха тъкмо когато морякът приготвяше въжета да ги вържат.

— Хърбърт! — каза дописникът.

— Тичайте! — извика Пенкроф.

И веднага морякът и Джедеон Спилет хукнаха с всички сили към мястото, откъдето идеха виковете.

И добре направиха, че избързаха, защото, като свиха по пътечката край една полянка, видяха момчето повалено на земята от някакво диво същество, някаква грамадна маймуна навярно, която щеше да го удуши.

Пенкроф и Джедеон Спилет се хвърлиха в миг върху чудовището, повалиха го, измъкнаха Хърбърт от лапите му и го притиснаха здраво о земята. Морякът имаше Херкулесова сила, дописникът също беше много здрав и макар че чудовището се съпротивляваше отчаяно, те го вързаха много здраво, така че да не може да мръдне.

— Ранен ли си, Хърбърт? — запита Джедеон Спилет.

— Не! Не!

— Ах! Само да те беше ранила тая маймуна!… — ревна Пенкроф.

— Но това не е маймуна! — прекъсна го Хърбърт.

Пенкроф и Джедеон Спилет се загледаха тогава в странното същество, което лежеше на земята.

И наистина то не беше никаква маймуна! Беше човек, да, човек! Но какъв човек! Дивак в най-страшния смисъл на думата и най-ужасното беше, че той, изглежда, бе подивял напълно!

Разчорлена коса, никога невчесвана брада, която стигаше до гърдите му, почти голо тяло с дрипа от одеяло на кръста, страшни очи, грамадни ръце, безмерно дълги нокти, съвсем тъмно като махагон лице, крака, твърди като рог — ето в какво състояние се намираше клетникът, който все пак трябваше да се нарече човек! Преселниците с пълно право можеха да се запитат в това тяло имаше ли още душа, или в него бе останала само дивата животинска природа!

— Уверен ли сте, че той е или е бил някога човек? — запита Пенкроф дописника.

— Уви! В това няма никакво съмнение — отвърна му той.

— С една дума, това е нашият корабокрушенец, нали? — обади се Хърбърт.

— Да — отвърна Джедеон Спилет, — но в тоя нещастник не е останало вече нищо човешко!

Дописникът не грешеше. Явно беше, че корабокрушенецът е бил някога разумно същество, но самотата го беше превърнала в дивак или още по-лошо може би в истинска маймуна.

Джедеон Спилет го заговори. Той изглежда не го разбра, дори не го чу… И все пак, като се взря в очите му, на дописника се стори, че разумът не беше угаснал напълно в него.

Но пленникът не се бореше и не се опитваше да скъса въжетата си. Усмирен ли беше от присъствието на хората, на които някога е приличал? Не таеше ли в някое кътче на мозъка си бегъл спомен, който го възвръщаше пак към човешкия род? Свободен, щеше ли да се опита да избяга, или щеше да остане? Не се знаеше, но не направиха опит да узнаят. След като разгледа внимателно нещастника, Джедеон Спилет каза:

— Който и да е, какъвто и да е бил и каквото и да стане, наш дълг е да го приберем със себе си на остров Линкълн!

— Да! Да! — съгласи се Хърбърт. — И може да ни се удаде с малко повече грижи да възвърнем донякъде изгубения му разум!

— Душата не умира — заяви дописникът — и ще бъда истински доволен, ако успеем да изтръгнем това божие създание от подивяването, в което се намира!

Пенкроф клатеше недоверчиво глава.

— Трябва да опитаме все пак — заяви дописникът — и човешкият дълг ни повелява това.

И наистина човешкият и християнският дълг им повеляваше това. И тримата го разбраха и знаеха, че Сайръс Смит щеше да одобри постъпката им.

— Ще го оставим ли вързан? — запита морякът.

— Може да върви, ако му развържем краката — каза Хърбърт.

— Да опитаме — предложи Пенкроф.

Махнаха въжетата, с които бяха вързали краката на пленника, но ръцете му останаха здраво вързани. Той се изправи сам и сякаш нямаше никакво желание да бяха. Сухите му очи пронизаха с остър поглед тримата мъже, които вървяха край него, и нищо не показваше да си спомня, че е или поне че е бил някога като тях. Непрестанно си свиркаше, лицето му беше страшно, но не направи опит да се противи.

По предложение на дописника заведоха нещастника в неговия дом. Можеше вещите, които му принадлежаха, да му направят някакво впечатление! Една искра може би щеше да бъде достатъчна, за да разпали угасналата му мисъл, да съживи замрялата му душа!

Тогава на дописника му дойде на ум, че огънят можеше да му подейства и в миг един от ония светли пламъци, които привличат дори животните, лумна в огнището.

Пламъкът сякаш привлече в началото вниманието на нещастника. Но скоро той се отдръпна и бездушният му поглед угасна.

Ясно беше, че нямаше какво друго да се прави засега поне, оставаше само да го качат на борда на „Бонадвенчър“ — така и направиха и оставиха Пенкроф да го пази.

Хърбърт и Джедеон Спилет се върнаха на островчето, за да привършат работата си, и след няколко часа се появиха на брега със съдовете и оръжието, със семена от зеленчуковите растения, с малко дивеч и с четири прасета — две мъжки и две женски. Качиха всичко на кораба и „Бонадвенчър“ беше готов да дигне котва още на следния ден сутринта, щом започнеше приливът.

Настаниха пленника в каютата на носа и той си остана там тих и безмълвен, глух и ням едновременно.

Пенкроф му предложи храна, но той отблъсна печеното месо, което му поднесоха и което навярно не му харесваше. И наистина морякът му показа една от патиците, които Хърбърт беше убил, и той се нахвърли върху нея лакомо като звяр и я изяде.

— Мислите ли, че ще се опомни? — каза Пенкроф и поклати глава.

— Може би — отвърна дописникът. — Може грижите ни в края на краищата да му повлияят, нали самотата го е направила такъв, а отсега нататък той никога вече няма да бъде сам!

— Навярно клетият човечец е отдавна в такова състояние! — каза Хърбърт.

— Може би — отвърна Джедеон Спилет.

— На колко ли години трябва да е? — запита момъкът.

— Трудно е да се определи — отвърна дописникът. — Невъзможно е да се видят чертите му от гъстата брада, която покрива лицето му, но не е вече млад и предполагам, че трябва да е поне на петдесет години.

— Забелязахте ли, господин Спилет, колко са хлътнали очите му? — попита момъкът.

— Да, Хърбърт, но трябва да добавя, че те са по-човешки, отколкото може да се предположи по вида му.

— Е, ще видим — отвърна Пенкроф, — но съм любопитен да чуя какво ще каже господин Смит за нашия дивак. Тръгнахме да търсим човек, а се връщаме с чудовище! В края на краищата — кой каквото може!

На следния ден, 15 октомври, призори времето, както беше предвидил Пенкроф, се промени. Задуха северозападен вятър, благоприятен за връщането на „Бонадвенчър“. Но в същото време той се засили и щеше да затрудни пътуването.

В пет часа сутринта дигнаха котва. Пенкроф хвана рифа на грота и даде курс изток-североизток, така че корабът да плава право към остров Линкълн.

Първия ден пътуването мина спокойно. Пленникът си кротуваше в каютата на носа и понеже е бил моряк, вълнението оказваше над него някакво благоприятно влияние. Спомняше ли си за някогашното си занятие? Във всеки случай той стоеше спокоен, по-скоро изненадан, отколкото угнетен.

На следния ден, 16 октомври, вятърът много се засили и стана по-северен, с други думи, по-неблагоприятен за „Бонадвенчър“, който подскачаше по вълните. Пенкроф скоро беше принуден да се придържа към вятъра и без да споменава за това, започна да се тревожи от състоянието на морето — вълните се разбиваха яростно в носа на кораба му. Ако вятърът не изменеше посоката си, връщането на остров Линкълн щеше положително да му отнеме повече време от пътуването до остров Табор.

Измина още едно денонощие и пак не се виждаше никаква суша. Вятърът стана съвсем противен, а морето ужасно. Трябваше да се маневрира бързо с платната, заливани от вълните, да се държат рифовете и да се сменя курсът с чести лавирания. На 18 през деня една вълна даже заля целия кораб и щеше да отнесе пътниците, ако не се бяха вързали предварително на палубата.

Пенкроф и другарите му много бързаха да се развържат и получиха неочакваната помощ на пленника, който изскочи из входника, сякаш моряшката му природа беше надделяла, разби с един силен удар с лост фалшборта и водата, която заливаше палубата, изтече бързо в морето. После, след като водата изтече, се прибра в каютата си, без да промълви нито дума.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт, съвсем смаяни, го оставиха да си гледа работата.

Но положението беше лошо и Пенкроф имаше основание да смята, че се е заблудил в безбрежното море, без да има някаква възможност да се оправи!

Нощта на 18 срещу 19 беше тъмна и студена. Все пак към единадесет часа вятърът стихна, морето се поуспокои, вълните не люшкаха вече толкова много „Бонадвенчър“ и той заплава по-бързо. Всъщност той издържа прекрасно в морето.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт и не помислиха да дремнат. Те бдяха неуморно и към два часа сутринта Пенкроф изведнъж скочи:

— Огън! Огън! — ревна той.

И наистина ярък пламък светеше на двадесет мили на североизток. Остров Линкълн се намираше там и огънят, запален навярно от Сайръс Смит, им сочеше пътя.

Пенкроф, който се беше отклонил много на север, смени курса и отправи кораба право към огъня, който блестеше като голяма звезда.

Глава XV

На следния ден, 20 октомври, в седем часа сутринта след четири дни път „Бонадвенчър“ спокойно стигна брега при устието на Благодарност.

Сайръс Смит и Наб, много разтревожени от лошото време и от продължителното отсъствие на другарите си, се бяха изкачили още призори на възвишение Обзор и най-после съгледаха кораба, който беше закъснял толкова много.

— Слава богу! Ето ги! — извика Сайръс Смит.

А Наб от радост започна да играе, да се върти, да пляска с ръце и да вика:

— О, господарю! Господарю!

Пантомима, по-трогателна и от най-трогателното слово!

Като преброи хората, които видя на палубата на „Бонадвенчър“, инженерът най-напред помисли, че Пенкроф не е намерил корабокрушенеца на остров Табор или пък поне, че нещастникът е отказал да напусне острова си и да замени своя затвор с друг затвор.

И наистина Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт бяха сами на палубата на „Бонадвенчър“.

Когато корабът пристигна, инженерът и Наб го чакаха на брега и преди още пътниците да скочат на пясъка, Сайръс Смит им каза:

— Много ни разтревожи вашето закъснение, приятели! Да не ви се е случило някое нещастие?

— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Напротив, всичко мина благополучно. Ще ви разкажем всичко.

— Все пак — продължи инженерът — усилията ви са излезли безплодни. Пак сте трима, както бяхте!

— Извинете, господин Сайръс — обади се морякът. — Четирима сме!

— Намерихте ли корабокрушенеца?

— Да.

— Жив ли?

— Да.

— Къде е той? Кой е той?

— Той е — отвърна дописникът, — или по-скоро, той е бил човек. Само това можем да ви кажем, драги Сайръс!

Инженерът веднага бе осведомен за всичко, което се беше случило по време на пътуването. Разказаха му при какви условия бяха направили издирванията, как единствената къщурка на островчето отдавна била запустяла, как накрая бяха уловили корабокрушенеца, който, изглежда, не принадлежеше вече към човешкия род.

— И то дотолкова — добави Пенкроф, — че не зная добре ли направихме, че го доведохме тук.

— Разбира се, че сте направили добре, Пенкроф — отвърна бързо инженерът.

— Но тоя нещастник няма вече разсъдък!

— Засега може би не — отвърна Сайръс Смит, — но само преди няколко месеца тоя нещастник е бил човек като вас и като мене. И кой знае какво ли ще се случи с последния останал жив измежду нас, след като остане дълго време сам на острова? Горко на оня, който е сам, приятели, и трябва да знаете, че самотата бързо помътнява разума, щом като сте намерили тоя клетник в такова състояние!

— Господин Сайръс — запита Хърбърт, — какво ви кара да смятате, че тоя нещастник е подивял само от няколко месеца?

— Бележката, която намерихме, е писана наскоро, момчето ми — отвърна инженерът, а само корабокрушенецът е могъл да я напише.

Хърбърт разказа с няколко думи как беше минало пътуването и подчерта любопитния случай със сякаш временното пробуждане на разума на пленника, когато за миг той пак стана моряк в най-страшната буря.

— Добре, Хърбърт — похвали го инженерът. — С право отдаваш толкова голямо значение на тоя случай. Нещастникът трябва да не е неизлечим и отчаянието го е довело до състоянието, в което се намира днес. Но тук той ще бъде пак с хора и щом като в него е останала душа, ние ще я спасим!

И при пълно съчувствие от страна на инженера и за крайно учудване на Наб корабокрушенецът от остров Табор бе измъкнат от каютата си на носа на „Бонадвенчър“ — щом стъпи на сушата, той най-напред се опита да избяга.

Но Сайръс Смит се приближи, сложи властно ръката си на рамото му и го погледна много кротко. Клетникът в миг сякаш се покори, успокои се малко по малко, сведе очи, склони глава и не се противи повече.

— Горкият човек! — прошепна инженерът.

Сайръс Смит го разгледа внимателно. Ако се съдеше по външността му, в тоя нещастник нямаше вече нищо човешко, но Сайръс Смит, както и дописникът преди, откри в погледа му сякаш недоловима искра разум.

Решиха изоставения или по-скоро непознатия — защото така вече щяха да го наричат новите му другари — да остане да живее в една стая в Гранитния дом, откъдето всъщност не можеше и да избяга.

По време на обеда — Наб беше избързал, тъй като дописникът, Хърбърт и Пенкроф умираха от глад — Сайръс Смит поиска да му разкажат подробно всички случки, свързани с издирването на острова. Той се съгласи с другарите си, че непознатият беше англичанин или американец, тъй като името „Британия“ навеждаше на тая мисъл, а освен това на инженера се стори, че през рошавата брада, през гъстата четина, която му служеше за коса, различава отличителните черти на англосаксонеца.

— Вярвате ли, Сайръс, че ще успеем да го направим пак човек? — запита дописникът.

— Да — отвърна инженерът.

След обеда Сайръс Смит и другарите му слязоха от Гранитния дом и се върнаха на брега. Разтовариха „Бонадвенчър“ и инженерът прегледа оръжието и сечивата, но нищо не му помогна да установи самоличността на непознатия.

Двете бурета с барут и сачмите, както и кутиите с капсули бяха също посрещнати с възторг. Решиха даже да си направят малък погреб извън Гранитния дом или пък дори в горната пещера, където нямаше никаква опасност от взрив. Все пак щяха да продължават да си служат с пироксилина, тъй като с него вече имаха прекрасни постижения и нямаха никаква причина да го заменят с обикновен барут.

Като разтовариха кораба, Пенкроф каза:

— Господин Сайръс, мисля, че ще бъде разумно да приберем „Бонадвенчър“ на безопасно място.

— Няма ли да бъде удобно край устието на Благодарност? — запита инженерът.

— Не, господин Сайръс — отвърна морякът. — Повечето време той ще лежи на пясъка, а това ще го повреди. Знаете ли, той е много добър кораб и устоя знаменито на страшната буря, която ни връхлетя на връщане! Порт Балон е най-подходящото пристанище за кораба ни.

— Добре, Пенкроф, закарайте вашия „Бонадвенчър“ там, макар че аз предпочитах да ни бъде повече под око. Все пак ще трябва, когато ни остане време, да му нагласим пристанище.

— Знаменито! — извика Пенкроф. — Пристанище с фар, с вълнолом и с док! Ах, господин Сайръс, с вас винаги всичко се постига много лесно!

— Да, драги ми Пенкроф — отвърна инженерът, — но при условие все пак, че и вие ще ми помогнете, защото вие вършите три четвърти от нашата работа!

И Хърбърт, и морякът се качиха на „Бонадвенчър“, дигнаха котва, разпериха платната и попътният вятър ги откара бързо до нос Лапа. След два часа корабът си почиваше в тихите води на Порт Балон.

Най-напред, привикнал на простор, на безгранична свобода, на която се радваше на остров Табор, непознатият изпадна в глуха ярост и имаше опасност да се хвърли на брега от прозорците на Гранитния дом. Но малко по малко той се укроти и можеха да го оставят да се движи свободно.

И така, имаха основание да се надяват, и то много. Забравил вече хищническите си наклонности, непознатият започна да приема и не толкова животинска храна, като оная, с която беше свикнал на островчето, и печеното месо не го отвращаваше вече както на борда на „Бонадвенчър“.

Сайръс си наложи да прекарва всеки ден по няколко часа с него. Той идваше да работи край него и вършеше най-различни неща с цел да привлече вниманието му. Достатъчно беше може би само един проблясък, за да пробуди заспалата му душа, само един спомен можеше да му възвърне разума! Нали имаше вече такъв случай по време на бурята на борда на „Бонадвенчър“.

Инженерът не забравяше също да му говори високо, за да проникне едновременно чрез слуха и зрението в тоя затъпял ум. Ту един от другарите му, ту друг, а понякога и всички се присъединяваха към него. Те разговаряха най-често за мореплаването, което най-много можеше да засегне моряка. Понякога непознатият сякаш се вслушваше в разговора им и преселниците скоро се убедиха, че ги разбира отчасти. Понякога даже лицето му изразяваше дълбока скръб, доказателство, че той страдаше вътрешно, тъй като едва ли можеше да се преструва така умело. Но променил ли го беше новият му живот, или по-скоро — да употребим точно думата, която най-много му подхождаше — не се ли беше само опитомил като животно, опитомено от господарите си? Това беше важен въпрос, който Сайръс Смит бързаше да разреши, но не искаше да пресилва пациента си. За него непознатият беше само болен! Щеше ли да започне да оздравява някой ден?

Ах, как го наблюдаваше инженерът всеки миг! Как дебнеше душата му, ако може да се каже така! Как беше готов да я овладее!

Както казахме вече, непознатият беше напълно спокоен и проявяваше привързаност към инженера, от когото видимо се влияеше. И Сайръс Смит реши да направи опит с него, като го пренесе в друга среда, пред океана, който някога е съзерцавал, край горите, които щяха да му напомнят ония гори, където беше прекарал кой знае колко години от живота си!

— Но — попита Джедеон Спилет — можем ли да разчитаме, че като го оставим на свобода, той няма да избяга?

— Ще направим опит — отвърна Сайръс Смит.

— Ами! — промълви Пенкроф. — Като види простор пред себе си и като подиша чист въздух, тоя хубостник веднага ще офейка!

— Не вярвам — отвърна Сайръс Смит.

Тоя ден беше 30 октомври, с други думи, изминали бяха девет дни, откакто корабокрушенецът на остров Табор беше затворен в Гранитния дом. Беше топло и яркото слънце обливаше острова с лъчите си.

Сайръс Смит и Пенкроф влязоха в стаята на непознатия и го свариха легнал край прозореца, загледан в небето.

— Елате, приятелю — каза инженерът.

Непознатият стана веднага. Той устреми поглед в Сайръс Смит и го последва, а Пенкроф, който не вярваше особено много в успеха на опита, тръгна след тях.

Долу преселниците се отделиха малко от непознатия, така че да му дадат известна свобода.

Той пристъпи няколко крачки към морето, погледът му светна, извънредно оживен, но не направи никакъв опит да избяга. Той гледаше леките вълни, които се разбиваха в островчето и замираха на пясъка.

— Тук е само морето — забеляза Джедеон Спилет — и може то да не му вдъхва никакво желание да избяга!

— Да — съгласи се Сайръс Смит, — трябва да го заведем на възвишението край гората. Там опитът ще бъде по-убедителен.

Поведоха го към устието на Благодарност, всички тръгнаха по левия бряг на реката и се изкачиха на възвишение Обзор.

Като стигнаха там, където растяха първите хубави горски дървета, чиито клонки вятърът леко поклащаше, непознатият сякаш вдъхна опиянен приятното ухание, с което бе напоен въздухът, и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.

Преселниците стояха зад него, готови да го задържат, ако се опиташе да побегне!

И наистина той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха за миг като пружина…, но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му.

— Ах! — извика радостен Сайръс Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!

Глава XVI

Да! Нещастникът беше заплакал! Някакъв спомен навярно му беше минал през ума и както каза Сайръс Смит, сълзите пак го бяха направили човек.

Преселниците го оставиха известно време на възвишението и дори се поотдалечиха, за да се почувства свободен. Но той и не помисли да използва свободата си и Сайръс Смит скоро реши да го прибере в Гранитния дом.

Два дни след тоя случай на непознатия сякаш му се прииска да се понамеси в общия живот. Явно беше, че той чуваше, че разбираше, но още по-явно беше, че с някакво странно упорство избягваше да говори на преселниците, тъй като една вечер Пенкроф прилепи ухо на вратата на стаята му и дочу следните думи:

— Аз тук! Не! Никога!

Морякът предаде тия думи на другарите си.

— Тук има някаква болезнена тайна! — заяви Сайръс Смит. Непознатият беше започнал да си служи със земеделските сечива и работеше в зеленчуковата градина. Когато прекъснеше работата си, а това му се случваше много често, той заставаше сякаш съсредоточен в себе си. По препоръка на инженера зачитаха това негово уединение, което той, изглежда, искаше да запази.

Угризения ли го измъчваха така? Допустимо беше и Джедеон Спилет не можа да се сдържи и направи един ден следната забележка:

— Мисля, че щом като не говори, той има да казва много важни неща!

След няколко дни, 3 ноември, непознатият, както работеше на възвишението, се спря, отпуснал лопатата на земята, и Сайръс Смит, който го наблюдаваше отблизо, видя пак, че сълзи текат от очите му. Някакво неудържимо съчувствие го накара да се приближи до него и той докосна леко ръката му.

— Приятелю! — каза му той.

Непознатият се опита да извърне поглед и понеже Сайръс Смит искаше да му улови ръката, той рязко се дръпна.

— Приятелю! — повтори по-твърдо Сайръс Смит. — Погледнете ме, искам да ме погледнете!

Непознатият погледна инженера и сякаш остана под негово влияние като хипнотизиран под властта на хипнотизатора. Поиска да избяга. Но тогава лицето му сякаш се преобрази. Очите му святкаха. Думи напираха на устните му. Не можеше повече да се сдържа!… Накрая скръсти ръце, после запита глухо Сайръс Смит:

— Кои сте вие?

— Корабокрушенци като вас — отвърна инженера, който беше дълбоко развълнуван. — Ние ви доведохме тук, сред хора като вас.

— Хора като мене ли!… Аз не съм човек!

— Вие сте сред приятели…

— Сред приятели ли?… Аз! И приятели! — извика непознатият и закри лицето си с ръце. — Не… Никога… Оставете ме!…Оставете ме!

После побягна към оня край на възвишението, което се издигаше над морето, и стоя там дълго време неподвижен.

Сайръс Смит се върна при другарите си и им разказа какво се беше случило.

— Да! Има някаква тайна в живота на тоя човек — заяви Джедеон Спилет — и изглежда, че той се връща сред хората по пътя на разкаянието.

— Не зная що за човек сме довели тук — подхвърли морякът. — Има си и тайни…

— Които ние ще уважим — прекъсна го бързо Сайръс Смит. — Ако е направил някаква грешка, той я е изкупил жестоко и за нас е невинен.

Цели два часа непознатият стоя сам край морето, явно потънал в спомени.

Но след това той сякаш взе някакво решение и дойде при Сайръс Смит. Очите му бяха зачервени от сълзите, които беше пролял, но не плачеше вече. Лицето му носеше отпечатък на дълбоко смирение. Изглеждаше плах, засрамен и очите му бяха непрестанно сведени към земята.

— Господине — запита той Сайръс Смит, — вие и другарите ви англичани ли сте?

— Не — отвърна инженерът, — американци.

— А! — каза непознатият. И после прошепна:

— По-добре!

— А вие, приятелю? — запита инженерът.

— Англичанин — смънка той бързо.

И сякаш не му беше леко да изкаже тия няколко думи, тъй като се отдалечи от брега и вървя крайно развълнуван от водопада до устието на Благодарност.

После, като мина по едно време край Хърбърт, той се спря и го запита със сподавен глас:

— Кой месец сме?

— Ноември — отвърна Хърбърт.

— Коя година?

— 1866.

— Дванадесет години! — извика той. — Дванадесет години!

И изведнъж си отиде.

Хърбърт предаде на преселниците разговора, който беше водил.

— Тоя нещастник е бил загубил представа за месеците и годините! — забеляза Джедеон Спилет.

— Да! — добави Хърбърт. — И е бил на островчето вече цели дванадесет години, когато ние го намерихме!

— Дванадесет години! — повтори Сайръс Смит. — Ах, дванадесет години самота, след окаян живот може би могат да помрачат ума на един човек!

— Аз съм склонен да мисля — обади се тогава Пенкроф, — че тоя човек не е попаднал на остров Табор след корабокрушение, а са го изоставили там за някакво престъпление.

— Може и да имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — но ако е така, не е изключено тия, които са го оставили на острова, някой ден да се върнат да го приберат.

— Другари — прекъсна го Сайръс Смит. — Мисля, че тоя човек е страдал, че е изкупил жестоко грешките си, каквито и да са те, и необходимостта да се изкаже го задушава. Да не го принуждаваме да ни разказва миналото си. Той сам ще ни го каже навярно някой ден и тогава ще видим какво да предприемем. Всъщност само той може да ни обясни дали храни някаква надежда, че някой ден ще дойдат да го приберат. Но аз се съмнявам!

— Защо? — попита дописникът.

— В случай, че беше уверен, че ще го приберат в определен срок, той щеше да чака деня на своето освобождение и нямаше да хвърля бележки в морето. Не, по-вероятно е да е бил осъден да умре на островчето и да не види никога хора!

— Но ако тоя човек е бил оставен преди дванадесет години на остров Табор, може да се предположи, че той вече от няколко години е изпаднал в дивашкото състояние, в което го намерихме!

— Може — съгласи се Сайръс Смит.

— В такъв случай той трябва да е написал бележката преди няколко години!

— Разбира се… и все пак тя изглеждаше написана отскоро!

— Освен това как да допуснем, че бутилката с бележката е изплавала за няколко години разстоянието от остров Табор до остров Линкълн?

— Не е напълно изключено — обади се дописникът. — Тя може да се намира отдавна край острова!

— И после — добави морякът, — ако бележката е била написана преди няколко години и ако се е намирала от години в бутилката, влагата щеше да я повреди. А тя беше напълно запазена.

Забележката на моряка беше много правилна и тук също имаше нещо непонятно, тъй като бележката изглеждаше скоро написана, когато преселниците я намериха в бутилката.

— И тук има нещо необяснимо, приятели — забеляза инженерът, — но да не принуждаваме новия си другар да говори. Когато пожелае, ние ще бъдем готови да го изслушаме!

Следните дни непознатият не продума нито дума и не слезе нито веднъж от възвишението. Той работеше земята, без да губи нито миг, без да си отдъхне, но продължаваше да се държи настрани. Вечер не се прибираше в определената му стая, а спеше на възвишението под някоя китка дървета или се сгушваше в някоя дупка сред канарите, когато времето беше лошо. И така той продължаваше да си живее както по времето, когато единствен подслон му бяха горите на остров Табор, и преселниците чакаха търпеливо.

На 10 ноември към осем часа вечерта, тъкмо когато започваше да се здрачава, той се появи ненадейно пред преселниците, които се бяха събрали в беседката. Очите му святкаха странно и имаше хищния поглед от предишните лоши дни.

Сайръс Смит и другарите му изтръпнаха, като го видяха така страшно развълнуван — зъбите му тракаха като на трескав. Какво ли му беше? Не можеше ли да понася хора? За предишния си скотски живот ли тъгуваше? Навярно да, тъй като се изрази със следните несвързани мисли:

— Защо съм тук? С какво право ме измъкнахте от островчето ми?… Може ли да има нещо общо между мене и вас?…Знаете ли кой съм аз… какво съм направил… защо бях там, сам? И кой ви е казал, че не съм бил изоставен…че не съм бил осъден да умра там? Знаете ли миналото ми?… Знаете ли не съм ли убил… дали не съм престъпник… прокълнат… обречен да живее като див звяр… далеч от света… кажете… знаете ли?

Преселниците слушаха клетника, без да го прекъсват, а полупризнанията сякаш се отронваха неволно от устните му. Сайръс Смит поиска да го успокои и пристъпи към него, но той бързо се отдръпна.

— Не! Не! — извика той. — Една дума само… Свободен ли съм?

— Свободен сте — отвърна инженерът.

— Тогава сбогом! — извика той и побягна като луд.

Наб, Пенкроф и Хърбърт изтичаха веднага към гората…, но се върнаха сами.

— Оставете го да прави каквото си ще! — каза Сайръс Смит.

— Но той никога няма да се върне… — извика Пенкроф.

— Ще се върне — заяви инженерът.

Изминаха много дни, но Сайръс Смит — някакво предчувствие ли беше това? — продължаваше да поддържа упорито и непоколебимо, че нещастникът рано или късно ще се върне.

— Последен пристъп на грубата му природа — повтаряше той. — Съвестта го гризе, но новата самота ще го уплаши.

През това време преселниците продължаваха работата си както на възвишение Обзор, така и в кошарата, където Сайръс Смит смяташе да направи чифлик. Не ще и дума, че семената, които Хърбърт беше събрал на остров Табор, бяха грижливо засети. Възвишението представляваше вече грамадна, добре разпределена и добре поддържана зеленчукова градина, която не оставяше преселниците да стоят със скръстени ръце.

На 15 ноември започна третата жетва. Ето нива, която нарасна по площ за осемнадесет месеца, откакто засяха първото зрънце! Втората жетва от шестстотин хиляди зърна им даде сега четири хиляди крини, или с други думи, повече от петстотин милиона зърна! Преселниците бяха богати с пшеница, тъй като им стигаше да засяват до десет крини, за да имат всяка година достатъчно жито и да изхранват и себе си, и добитъка.

Имаха зърно, но нямаха брашно и се налагаше да си построят мелница. Сайръс Смит можеше да използва втория водопад, който се вливаше в Благодарност, и да построи там мелницата си, тъй като първият беше зает с тепавицата, но след като размислиха, решиха да си направят обикновена вятърна мелница горе на възвишение Обзор.

Няколко големи пясъчника на север от езерото лесно щяха да се превърнат във воденични камъни, а за крилете неизчерпаемият балон щеше да даде необходимото количество платно.

Цялата клетка щеше да лежи върху една ос, закрепена с дебели греди така, че да може да се върти на вятъра заедно с целия си механизъм.

Тая работа се свърши бързо. Наб и Пенкроф бяха станали много опитни дърводелци и трябваше да изпълняват само чертежите на инженера. Четирите рамки, които образуваха крилете, бяха здраво забити в основната греда под известен ъгъл и закрепени с железни зъби. А различните вътрешни части — сандъкът с двата камъка, подвижният и неподвижният, мелничарският кош, откъдето зърната падат върху камъните, подвижното улейче, и накрая ситото — станаха лесно.

Както винаги, Пенкроф беше възхитен от работата си и не се съмняваше, че мелницата беше превъзходна.

— Сега да задуха вятър — каза той, — и ще смелим прекрасно първото си брашно.

— Да задуха вятър, може — отвърна инженерът, — но не много силен вятър, Пенкроф.

— Ха! Мелницата ще се върти по-бързо!

— Не е необходимо да се върти толкова бързо — обясни Сайръс Смит. — От опит се знае, че една мелница мели най-добре, когато броят на оборотите на крилете й в минута е шест пъти по-голям от броя на стъпките, които изминава вятърът в секунда.

Преселниците нямаха никакви основания да се маят, тъй като бързаха да опитат първия хляб на остров Линкълн. Тоя ден сутринта смляха две-три крини жито и на следния ден на обяд прекрасен хляб, малко сбит може би, макар че беше замесен с мая от пиво, красеше масата на Гранитния дом. Всички го заръфаха лакомо и с такова удоволствие — лесно е да си представи човек!

А непознатият не се беше появил. На няколко пъти Джедеон Спилет и Хърбърт бяха обикаляли гората край Гранитния дом, без да го срещнат, без да открият никаква следа от него. Наистина някогашният дивак от остров Табор лесно щеше да се оправи в пълните с дивеч гори Фар-уест, но нямаше ли опасност да възвърне пак предишните си навици? Все пак Сайръс Смит продължаваше да настоява, че беглецът щял да се върне.

— Да, ще се върне! — повтаряше той с някаква увереност, която другарите му не бяха склонни да споделят. — Когато тоя нещастник е бил на остров Табор, е знаел, че е сам! Тук той знае, че хора като него го чакат!

Един ден екнаха виковете на Хърбърт: — Помощ! Помощ!

Пенкроф и Наб зарязаха бързо курника и хукнаха към езерото.

Но преди тях непознатият — никой и не подозираше, че е в тоя край — прескочи река Глицерин и се намери на отсрещния бряг.

Там пред Хърбърт стоеше страшен ягуар, подобен на ягуара, който дописникът беше убил на нос Влечуго. Изненадан, момъкът се беше опрял о едно дърво, а животното се беше свило и щеше да скочи… Но непознатият без никакво оръжие, само с нож в ръка, се хвърли върху страшния хищник, който се извърна към новия си противник.

Борбата беше кратка. Непознатият се отличаваше с поразителна сила и ловкост. С едната си ръка той сграбчи здраво като с клещи ягуара за шията, без да иска и да знае за ноктите на хищника, които късаха месата му, а с другата заби ножа си право в сърцето му.

Ягуарът падна. Непознатият го ритна с крак и щеше да избяга тъкмо когато преселниците стигнаха на мястото, където се беше развил боят — Хърбърт се вкопчи за него и извика:

— Не! Не! Няма да си отидете!

Сайръс Смит тръгна към непознатия, който сбърчи вежди, като го видя, че се приближава. Кръв течеше от рамото му под разкъсаната дреха, но той не й обръщаше внимание.

— Приятелю — каза му Сайръс Смит, — ние сме ви безкрайно задължени. За да спасите нашето дете, вие изложихте на опасност живота си!

— Живота ми! — прошепна непознатият. — Какво струва той? По-малко от нищо!

— Ранен ли сте?

— Няма значение.

— Ще ми подадете ли ръката си?

И понеже Хърбърт искаше да сграбчи ръката, която току-що му спаси живота, непознатият скръсти ръце, гърдите му се надигнаха, погледът му се помрачи и той сякаш искаше да избяга. Но с големи усилия се овладя и запита грубо:

— Кои сте вие? Какво искате от мене?

С тия думи той искаше да узнае миналото на преселниците, и то за пръв път. Може би след това щеше да разкаже и своето минало.

С няколко думи Сайръс Смит описа всичките преживелици на преселниците от бягството им от Ричмънд, как се бяха спасили и с какво разполагаха сега.

Непознатият го слушаше с изострено внимание.

После инженерът разказа кои бяха всички те — той, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб — и добави, че след пристигането си на остров Линкълн най-голяма радост са изпитали след завръщането от островчето, когато са се сдобили с още един другар.

При тия думи непознатият се изчерви, отпусна глава на гърдите си и го обзе страшно смущение.

— А сега, като знаете кои сме — добави Сайръс Смит, — ще ми подадете ли ръката си?

— Не — отвърна глухо непознатият, — не! Вие сте честни хора! А аз!…

Глава XVII

Последните думи оправдаха предчувствията на преселниците.

В живота на тоя нещастник имаше някакво тежко престъпление, което той в очите на хората може би беше изкупил, но неговата съвест още не му прощаваше. Във всеки случай угризения измъчваха виновника, той се разкайваше и новите му другари сърдечно щяха да стиснат ръката, която му искаха, но той не се смяташе достоен да я подаде на честни хора! Все пак след случая с ягуара той не се върна в гората и от тоя ден не напусна околностите на Гранитния дом.

Каква тайна се криеше в живота му? Непознатият щеше ли да заговори някой ден? Бъдещето имаше думата. Във всеки случай решиха никога да не го разпитват за тайната му и да се държат с него, сякаш нищо не подозират. Няколко дни животът си течеше както преди. Сайръс Смит и Джедеон Спилет продължаваха да работят заедно ту като химици, ту като физици. Дописникът се разделяше с инженера само за да отиде с Хърбърт на лов, тъй като не беше разумно да оставят момъка да се скита сам в гората и трябваше да си отварят очите.

Непознатият работеше настрани и продължаваше да си живее както преди, не се хранеше никога с преселниците, спеше под дърветата на възвишението и винаги отбягваше другарите си. Сякаш наистина обществото на тия, които го бяха спасили, му беше непоносимо!

На 10 декември, една седмица след завръщането си в Гранитния дом, непознатият се яви пред Сайръс Смит и му каза тихо и смирено:

— Господине, имам една молба към вас.

— Каква е тя?

— На четири-пет мили оттук, в полите на планината, имате една кошара за домашни животни. Тия животни се нуждаят от гледане. Ще ми позволите ли да живея там, при тях?

Сайръс Смит погледна за миг нещастника с чувство на дълбоко съжаление, после му каза:

— Приятелю, в кошарата има само ясли, които са едва удобни за животните…

— За мен и това е много, господине.

— Приятелю — продължи Сайръс Смит, — ние никога няма да ви пречим с нищо. Искате да живеете в кошарата. Добре. Но винаги ще бъдете добре дошъл в Гранитния дом. Щом искате да живеете в кошарата, ние ще вземем всички необходими мерки, за да се настаните там по-удобно.

— Няма нужда. Там всякак ще ми е добре!

Инженерът веднага съобщи на другарите си предложението на непознатия и решиха да построят в кошарата дървена къща и да я направят колкото се може по-удобна.

Още същия ден преселниците отидоха в кошарата с необходимите сечива и преди да изтече седмицата, къщата беше готова да приеме обитателя си. Тя се издигаше на двадесет крачки от яслите и оттам беше лесно да се наглежда стадото муфлони, което броеше вече над осемдесет глави. Приготвиха скромна покъщнина — легло, маса, пейка, скрин, сандък — и пренесоха в кошарата оръжие, бойни припаси и сечива.

На 20 декември къщата в кошарата беше напълно привършена. Инженерът съобщи на непознатия, че жилището му е готово, и той отговори, че още същата вечер ще преспи там.

Нея вечер преселниците се бяха събрали в голямата стая на Гранитния дом.

Те разговаряха вече, когато се похлопа леко на вратата. Непознатият влезе почти веднага и каза направо:

— Господа, преди да се разделя с вас, мисля, че е добре да ви разкажа миналото си. Изслушайте ме.

Тия прости думи поразиха силно Сайръс Смит и другарите му.

Инженерът стана.

— Ние не ви питаме нищо, приятелю — каза му той. — Ваше право е да мълчите…

— Мой дълг е да говоря.

— Седнете тогава.

— Ще остана прав.

Непознатият стоеше в един кът на стаята, малко в полумрак. Той беше гологлав, със скръстени на гърдите ръце и при това положение с глух глас, сякаш се насилваше да говори, разказа следното и слушателите му не го прекъснаха нито веднъж:

„На 20 декември 1854 година една частна парна яхта «Дънкан» на шотландеца лорд Гленарван хвърли котва на нос Бернуи, на западния австралийски бряг, на тридесет и седмия паралел. На борда на тази яхта бяха лорд Гленарван, жена му, един майор от английската армия, един френски географ, едно момиче и едно момче. Последните бяха децата на капитан Грант, чийто кораб «Британия» беше потънал преди година с целия си товар. Комендантът на «Дънкан» беше капитан Джон Мангълс, който разполагаше с петнадесет души екипаж.

Ето как въпросната яхта попадна по това време на австралийския бряг.

Шест месеца преди това «Дънкан» намери в Ирландско море и прибра една бутилка с бележка, написана на английски, немски и френски. В тая бележка се казваше, че трима души от екипажа на «Британия» са останали живи след корабокрушението и че тия трима души са капитан Грант и двама негови моряци и че са намерили убежище на някакъв бряг, чиято ширина беше отбелязана, но дължината, заличена от морската вода, не можеше да се прочете.

Намираха се на 37° южна ширина! Но дължината не беше известна и ако се тръгнеше по тридесет и седми паралел по суша и вода, можеше да се стигне мястото, където живееше капитан Грант с двамата си другари.

Английското адмиралтейство отказа да предприеме необходимите издирвания и лорд Гленарван реши да направи всичко, но да намери капитана. Мери и Роберт Грант бяха влезли във връзка с него. Яхтата «Дънкан» се приготви за дълъг път, в който искаха да вземат участие семейството на лорда и децата на капитан Грант, и «Дънкан» напусна Глазгоу, отплава към Атлантическия океан, мина през Магелановия проток, навлезе в Тихия океан и стигна Патагония, където според първото тълкуване на бележката се смяташе, че капитан Грант е пленник на туземците.

«Дънкан» свали пътниците си на западния бряг на Патагония и отплава да ги чака на източния бряг, на нос Кориентес.

Лорд Гленарван мина през Патагония по тридесет и седмия паралел и като не откри никаква следа от капитана, се качи пак на яхтата си на 13 ноември, за да продължи издирванията си в океана.

След като се отби безуспешно на островите Тристан д’Акуна и Амстердам, разположени по пътя му, «Дънкан», както казах вече, стигна нос Бернуи на австралийския бряг на 20 декември 1854 година.

Лорд Гленарван имаше намерение да мине и през Австралия, както беше минал през Америка, и слезе на брега. На няколко мили от брега се намираше чифликът на един ирландец, който прие сърдечно пътниците. Лорд Гленарван разказа на ирландеца какво го беше довело в тоя край и го попита не е ли чувал за някакъв английски тримачтов кораб «Британия», потънал най-много преди две години край западния бряг на Австралия.

Ирландецът никога не беше чувал да се говори за това корабокрушение. Но за голяма изненада на присъстващите един от прислужниците на ирландеца се намеси в разговора и каза:

— Милорд, възхвалявайте господа бога и му бъдете благодарен. Ако капитан Грант е още жив, той е на австралийска земя.

— Кой сте вие? — запита лорд Гленарван.

— Шотландец като вас, милорд — отвърна тоя човек, — и един от спътниците на капитан Грант, един от корабокрушенците на «Британия».

Тоя човек се наричаше Еъртън. Той беше наистина боцман на «Британия», както показваха и книжата му. Но разделен от капитан Грант, когато корабът се разбиваше в подводните скали, той мислеше, че капитанът е загинал заедно с екипажа си и че той единствен от екипажа на «Британия» е останал жив.

— Само че — добави той — «Британия» потъна не на западния, а на източния бряг на Австралия и ако капитан Грант е още жив, както може да се съди по бележката, той е пленник на туземците и трябва да го търсите на другия бряг.

Тоя човек говореше искрено и убедително. Не можеше да се съмняват в думите му. Ирландецът, при когото беше на служба повече от една година, отговаряше за него. Лорд Гленарван повярва в честността на тоя човек, вслуша се в съветите му и реши да пресече Австралия по тридесет и седмия паралел. Лорд Гленарван, жена му, двете деца, майорът, французинът, капитан Мангълс и няколко моряци образуваха малък отряд начело с Еъртън, а в това време «Дънкан» под командата на помощник-капитана Том Остин щеше да отплава за Мелбърн и да чака там нарежданията на лорд Гленарван.

Потеглиха на 23 декември 1854 година.

Време е да споменем, че този Еъртън беше предател. Той наистина беше боцман на «Британия», но след като се скара с капитана си, се опита да разбунтува екипажа му и да завладее кораба и капитан Грант го свали на 28 април 1852 година на западния австралийски бряг и си замина, като го изостави, което беше напълно справедливо наказание!

И така този нещастник не знаеше нищо за корабокрушението на «Британия». Той току-що научи това от самия Гленарван! След като го бяха изоставили, той беше станал под името Бен Джойс водач на избягали каторжници и ако поддържаше най-безочливо, че корабокрушението се бе случило край източния бряг и ако тласна лорд Гленарван в тая посока, то беше, защото се надяваше да го откъсне от яхтата му и да превърне «Дънкан» в пиратски кораб в Тихия океан.“

Тук непознатият млъкна за миг. Гласът му трепереше, но той продължи разказа си:

„— Експедицията потегли и тръгна през австралийска земя. Но тя излезе, разбира се, несполучлива, тъй като Еъртън, или Бен Джойс, наричайте го както щете, я водеше ту пред, ту зад своята шайка престъпници, които бяха предупредени за случая.

А «Дънкан» бе изпратен в Мелбърн на поправка. С други думи, трябваше да се склони лорд Гленарван да прати нареждане яхтата да напусне Мелбърн и да отплава към източния австралийски бряг, където лесно щяха да я завладеят. След като изведе експедицията близо до тоя бряг, сред безкрайните пусти гори, Еъртън изкопчи едно писмо, което се беше нагърбил да занесе на помощник-капитана на «Дънкан» — в писмото беше дадено нареждане яхтата веднага да отплава към източния бряг в залива Туфолд, с други думи, на няколко дни път от мястото, където беше спряла експедицията. Там Еъртън си беше определил среща със съучастниците си.

Тъкмо когато щеше да получи писмото, предателят бе разобличен и единственото му спасение беше бягството. Но той трябваше на всяка цена да се сдобие с писмото, с което щеше да завладее «Дънкан». Еъртън успя да се добере до него и след два дни беше в Мелбърн.

Дотогава престъпникът беше сполучил във всичките си гнусни намерения. Той щеше да успее да замъкне «Дънкан» в залива Туфолд, където разбойниците лесно щяха да го завладеят и да избият екипажа му, и Бен Джойс щеше да стане господар на моретата. Но бог не му позволи да изпълни кървавите си намерения.

Еъртън пристигна в Мелбърн и предаде писмото на помощник-капитана Том Остин, който го прочете и веднага вдигна котва. Но какво беше отчаянието и гневът на Еъртън, когато на другия ден след отплаването разбра, че корабът не плава към източния австралийски бряг, към залива Туфолд, а към източния бряг на Нова Зеландия. Искаше да се противопостави. Остин му показа писмото!… И наистина по някаква съдбоносна грешка на френския географ, който беше писал писмото, нареждането беше яхтата да замине за източния бряг на Нова Зеландия.

Всички планове на Еъртън рухваха! Опита се да се бунтува. Затвориха го. Откараха го на новозеландския бряг и той не знаеше вече какво беше станало със съучастниците му, нито пък с лорд Гленарван.

«Дънкан» остана да кръстосва крайбрежието до 3 март. Тоя ден Еъртън чу изстрели. Стреляха от «Дънкан» и скоро лорд Гленарван и всичките му спътници се качиха на борда.

Ето какво се беше случило.

След безброй мъки и опасности лорд Гленарван завършил пътешествието си и излязъл на източния австралийски бряг, на залива Туфолд. «Дънкан» го нямало! Телеграфирал в Мелбърн. Отговорили му: «„Дънкан“ замина 18 тоя месец неизвестна посока.»

Лорд Гленарван можел да предположи само едно: че яхтата му е попаднала в ръцете на Бен Джойс и е станала пиратски кораб!

Но лорд Гленарван не искал да се предаде. Той бил смел и безстрашен. Качил се на един търговски кораб, стигнал западното крайбрежие на Нова Зеландия и преминал острова по тридесет и седмия паралел, без да открие никакви следи от капитан Грант. Но за своя голяма изненада и по божията воля на другия бряг открил «Дънкан» под командата на помощник-капитана, който го чакал от пет седмици!

Това стана на 3 март 1855 година. Лорд Гленарван се намираше на борда на «Дънкан», но и Еъртън беше там. Той беше изправен пред лорда, който искаше да изкопчи от него всичко, което злодеят знаеше за капитан Грант. Еъртън отказа да говори. Лорд Гленарван му заяви, че на първото пристанище ще го предаде на английските власти. Еъртън продължаваше да мълчи.

«Дънкан» продължи пътя си по тридесет и седмия паралел. Но лейди Гленарван се зае да сломи упоритостта на злодея. Най-после тя надделя и Еъртън предложи на лорд Гленарван в замяна на сведенията, които можеше да даде, да го оставят на някой от тихоокеанските острови, вместо да го предадат на английските власти. Лорд Гленерван, готов на всичко, за да узнае нещо за капитан Грант, се съгласи.

Еъртън разказа тогава целия си живот и стана ясно, че не знае нищо от деня, в който капитан Грант го беше свалил на австралийския бряг.

Въпреки това лорд Глинарван удържа думата си. «Дънкан» продължи пътя си и стигна на остров Табор. Там трябваше да бъде оставен Еъртън и там — истинско чудо! — откриха капитана и двамата му моряци, точно на тридесет и седмия паралел. Разбойникът, с други думи, щеше да остане на тяхно място на пустото островче и ето какво му каза лорд Гленарван, преди да го свалят от яхтата:

— Еъртън, тук вие ще бъдете далеч от света, напълно откъснат от хората. Няма да можете да избягате от островчето, където «Дънкан» ви оставя. Ще бъдете сам с бога, чието око прониква и в най-потайните кътчета на човешкото сърце, но вие няма да бъдете изгубен като капитан Грант и ще се знае къде сте. Колкото и недостоен да сте за това, хората ще си спомнят за вас и няма да ви забравят. Зная къде сте, Еъртън, и зная къде мога да ви намеря. Никога няма да забравя това!

И «Дънкан» дигна котва и скоро изчезна.

Това стана на 18 март 1855 година.23

Еъртън остана сам, но имаше достатъчно оръжие, бойни припаси, сечива и семена. Той, разбойникът, имаше на разположение къщата, която беше построил честният капитан Грант! Оставаше му само да живее и да изкупва в самота престъпленията, които беше извършил.

Господа, той се разкая, засрами се за злодеянията си и беше много нещастен! Каза си, че ако хората дойдат да го потърсят някой ден на това островче, той трябва да бъде достоен да се върне сред тях! Как страдаше, клетникът! Как работеше, за да се поправи чрез труд! Как се молеше, за да се възроди чрез молитва!

Така изминаха две или три години. Но Еъртън, сломен от самотата, гледаше непрестанно дали някои кораб нямаше да се мерне на хоризонта към острова, питаше се дали скоро щеше да настъпи краят на мъките му и страдаше, както никой не е страдал! Ах, как ужасна е самотата за душа, терзана от угризения!

Но небето навярно смяташе, че той, нещастникът, беше достатъчно наказан, тъй като лека-полека той започна да чувства, че подивява! Почувства лека-полека, че се превръщаше в животно! Той не може да ви каже дали това стана след две или след четири години самота, но се превърна в нещастника, който вие сте намерили!

Излишно е да ви казвам, господа, че Еъртън, или Бен Джойс, и аз сме едно и също лице!“

Сайръс Смит и другарите му станаха, когато разказът свърши. Трудно е да се опише тяхното вълнение! Толкова нещастия, толкова мъки и отчаяние се разкриха пред тях!

— Еъртън — каза тогава Сайръс Смит, — вие сте били голям престъпник, но небето положително смята, че сте изкупили престъпленията си! То доказа това, като ви върна сред хората! Еъртън, вие сте опростен! А сега искате ли да бъдете наш другар?

Еъртън се беше отдръпнал.

— Ето ръката ми! — каза инженерът.

Еъртън се спусна към ръката, която му подаваше Сайръс Смит, и едри сълзи закапаха от очите му.

— Искате ли да живеете с нас? — попита го Сайръс Смит.

— Господин Смит, оставете ме още известно време — отвърна Еъртън. — Оставете ме сам в кошарата!

— Както обичате, Еъртън — отвърна Сайръс Смит. Еъртън се канеше да си върви, когато Сайръс Смит му зададе един последен въпрос:

— Още една дума, приятелю. Като сте искали да живеете самотен, защо сте хвърлили в морето бележката, която ни наведе на вашите следи?

— Бележка ли? — запита Еъртън, който сякаш не разбираше за какво му говорят.

— Да, бележката, която намерихме в една бутилка и където беше отбелязано точното местоположение на остров Табор!

Еъртън потърка челото си. После, след като помисли малко, отговори:

— Никога не съм хвърлял бележка в морето!

— Никога ли? — извика Пенкроф.

— Никога!

И той се поклони, тръгна към вратата и си отиде.

Глава XVIII

— Бедният човек! — каза Хърбърт, който се беше втурнал към вратата, но се върна, след като видя как Еъртън се спусна по въжето на асансьора и потъна в мрака.

— Той ще се върне — заяви Сайръс Смит.

— Ах, господин Сайръс, какво означава това? — извика Пенкроф. — Как така! Значи Еъртън не е хвърлял бутилката в морето? Но кой тогава?

Смело може да се каже, че това беше най-уместният въпрос, който трябваше да се постави.

— Той е — обади се Наб, — само че нещастникът трябва да е бил вече луд.

— Да, потвърди Хърбърт, — и не е съзнавал вече какво върши.

— Това е единственото обяснение, приятели — съгласи се бързо Сайръс Смит, — и сега разбирам как Еъртън е означил точно местоположението на остров Табор, научил го е от самите събития, които са предшествали неговото изоставяне на острова.

— И все пак — забеляза Пенкроф — той не се е бил превърнал напълно в звяр, когато е писал бележката, а ако я е хвърлил преди седем-осем години в морето, как хартията не се е повредила от влагата?

— Това показва, че Еъртън си е загубил ума много по-късно, отколкото той самият предполага — заяви Сайръс Смит.

— Трябва да е така — съгласи се Пенкроф, — тъй като иначе случаят щеше да е съвсем необясним.

— Необясним наистина — смънка инженерът, който сякаш искаше да прекрати разговора.

— Но дали Еъртън казва истината? — запита морякът.

— Да — отвърна дописникът. — Събитията, които той разказа, са напълно верни. Спомням си много добре, че вестниците писаха за издирванията на лорд Гленарван и за крайния резултат.

— Еъртън казва истината — добави Сайръс Смит, — не се съмнявайте в това, Пенкроф, тъй като тя беше доста жестока за него. Човек, който се самообвинява така, не лъже!

На следния ден, 21 декември, преселниците слязоха на брега и като изкачиха възвишението, не свариха там Еъртън. През нощта Еъртън се беше прехвърлил в къщата си в кошарата и преселниците сметнаха, че е по-добре да не му досаждат с присъствието си. Времето навярно щеше да свърши това, което съчувствието им не можеше да свърши.

И Хърбърт, и Пенкроф и Наб се заловиха с всекидневната си работа. Тоя ден същата тая работа събра Сайръс Смит и дописника в Комините.

— Знаете ли драги Сайръс — започна Джедеон Спилет, — че обяснението, което ми дадохте за бутилката, никак не ме задоволи! Как може да се допусне, че тоя нещастник е написал бележката и е хвърлил бутилката в морето, без въобще да си спомня това?

— Но той не е хвърлил бутилката, драги ми Спилет.

— Тогава вие продължавате да мислите…

— Не мисля нищо, не зная нищо! — прекъсна го Сайръс Смит. — Зачислявам само една случка към другите събития, които до ден-днешен не мога да си обясня!

— Наистина, Сайръс — съгласи се Джедеон Спилет, — просто невероятно! Вашето спасяване, сандъкът на пясъка, премеждията на Топ и сега тази бутилка… Никога ли няма да разгадаем тия загадки?

— Ще ги разгадаем — отвърна решително инженерът, — дори ако трябва да преровя целия остров!

— Случаят може би ще ни даде ключа на загадката.

— Случаят! Спилет! Аз въобще не вярвам в случая, както не вярвам и в тайните на тоя свят. Има някаква причина за всичко необяснимо, което става тук и аз ще открия тази причина. А засега да наблюдаваме и да работим.

Настъпи януари. 1867 година започваше. Лятната работа се извърши старателно. През следните дни Хърбърт и Джедеон Спилет отидоха към кошарата и се увериха, че Еъртън се беше настанил в къщата, която му бяха направили. Той се занимаваше с многобройното стадо, което му бяха поверили, и спестяваше на другарите си труда да се отбиват всеки два-три дни в кошарата.

И Сайръс Смит реши да установи бърза връзка между кошарата и Гранитния дом.

На 10 януари той съобщи на другарите си това свое решение.

— Ха! И какво ще направите, господин Сайръс? — запита Пенкроф. — Да не сте намислили случайно да прекарате телеграф?

— Да, телеграф — отвърна инженерът.

— Електрически ли? — възкликна Хърбърт.

— Електрически — отвърна Сайръс Смит. — Имаме всички необходими елементи за батерия и най-трудно ще ни бъде да изтеглим железни жици, но с помощта на една матрица ще се справим и с това.

— Ех! — обади се Пенкроф. — Вече не се съмнявам, че един ден ще се возим и с железница!

Заловиха се за работа и започнаха с най-трудното, с други думи, с изработването на жиците, защото беше излишно да се залавят с батерията и с другите части на телеграфа, ако опитът им се провалеше.

Желязото на остров Линкълн, както знаем, беше много доброкачествено и следователно лесно можеше да се изтегля. Сайръс Смит направи най-напред една матрица, с други думи, една стоманена плоча с най-различни по размер конически дупки, които щяха да придадат последователно на жицата желаната дебелина. След като я закалиха „здравата“, както казват металурзите, закрепиха устойчиво стоманената плоча в една рамка, забита здраво в земята само на няколко крачки от големия водопад, на който инженерът пак щеше да използва двигателната сила.

И наистина там беше тепавицата, която тогава не работеше, но валякът, раздвижен с голяма сила можеше да изтегля жицата и да я навива около себе си.

Работата беше тънка и изискваше голямо внимание. Желязото, предварително превърнато на дълги тънки пръчки с изпилени краища бе прекарано през най-голямата дупка на матрицата, валякът го изтегли и нави на около двадесет и пет тридесет стъпки дължина, после го развиха и го прекараха последователно през по-малките дупки! В края на краищата инженерът получи жици, дълги от четиридесет до петдесет стъпки, които лесно можеше да свърже и да опъне по цялото разстояние от пет мили, което делеше кошарата от Гранитния дом.

Трябваха им само няколко дни, за да свършат благополучно тая работа, и дори след като нагласи матрицата, инженерът остави другарите си да се занимават с изтеглянето на жицата, а той се залови с батерията.

В дадения случай беше необходимо да се получи батерия с постоянен ток. Известно е, че елементите на съвременната батерия са обикновено коксът, цинкът и медта. Инженерът нямаше никак мед и въпреки издирванията си не беше открил никакви следи от мед на острова и трябваше да мине без нея. Коксът, с други думи, твърдият графит, който остава в ретортите в газовите заводи, след като се отнеме водородът от въглищата, можеше да се получи, но трябваше да се нагласяват специални апарати, а това щеше да бъде свързано с много труд. Колкото за цинка — спомняте си, че сандъкът, намерен на нос Останка, беше подплатен с тоя метал и не можеше да се намери по-подходящ случай да се използва.

След зрели размишления Сайръс Смит реши да си направи съвсем обикновена батерия, прилична на батерията, която Бекерел24 откри в 1820 година и в която се поставя само цинк. Инженерът имаше на разположение останалите вещества — азотната киселина и поташа.

Инженерът направи няколко стъкленици и ги напълни с азотна киселина. Запуши всяка стъкленица с тапа, през която минаваше стъклена цев — долният й край, затъкнат с глина и увит в парцалче, щеше да остане потопен в киселината. В тая цев, през горния й край той наля разтвор от поташ, който беше получил предварително от изгаряне на разни растения, и по тоя начин киселината и поташът можеха да си взаимодействат през глината.

Сайръс Смит взе след това две цинкови пластинки и ги потопи едната в азотната киселина, а другата в разтвора от поташ. Веднага се получи ток, който се движеше от пластинката в стъкленицата до пластинката в цевта и като свърза двете пластинки с жица, пластинката в цевта стана положителен полюс, а пластинката в стъкленицата — отрицателен. И тъй всяка стъкленица стана източник на ток и всички тези източници, събрани заедно, бяха достатъчни да приведат в движение електрическият телеграф.

Такъв беше умно измисленият и същевременно съвсем обикновен апарат на Сайръс Смит, който му позволяваше да установи телеграфна връзка между Гранитния дом и кошарата.

На 6 февруари започнаха да побиват стълбовете — със стъклени изолатори, — на които щеше да бъде опъната жицата по целия път до кошарата. След няколко дни жицата бе опъната и готова да предаде със скорост от сто хиляди километра в секунда електрическият ток, който земята щеше да върне в изходната му точка.

Сайръс Смит направи две батерии, едната за Гранитния дом, другата за кошарата, защото, ако кошарата трябваше да бъде във връзка с Гранитния дом, и Гранитния дом имаше нужда да бъде свързан с кошарата.

А приемателят и предавателят бяха съвсем обикновени. И в кошарата и в Гранитния дом навиха жицата на електромагнит, с други думи на парче меко желязо с намотана жица. Щом се установеше връзка между двата полюса, токът тръгваше от положителния полюс, минаваше по жицата, влизаше в електромагнита, който едновременно се намагнетизирваше, и се връщаше през земята в отрицателния полюс. Прекъснеше ли се токът, електромагнитът веднага губеше магнитните си свойства. Достатъчно беше да се постави една пластинка от меко желязо, която магнитът да привлича, когато има ток, и веднага да пуска, щом токът се прекъснеше. Като нагласи движението на пластинката, Сайръс Смит много лесно прикрепи към нея кръг със стрелка, по края на който беше нанесена азбуката, и така се установи връзката между Гранитния дом и кошарата.

На 12 февруари всичко беше напълно готово. Същия ден Сайръс Смит пусна тока по жицата, запита какво има в кошарата и получи от Еъртън задоволителен отговор.

Пенкроф не го свърташе от радост — сутрин и вечер той пращаше по една телеграма в кошарата и никога не оставаше без отговор.

Тая връзка имаше две съществени преимущества — първо, позволяваше да се провери дали Еъртън е в кошарата и после, не го оставяше в пълна самота. Всъщност Сайръс Смит поне веднъж в седмицата се отбиваше да го види, а и Еъртън прескачаше от време на време до Гранитния дом и винаги беше добре посрещан.

Лятото премина във всекидневна работа. Запасите на колонията, особено откъм зеленчук и жито, се увеличаваха от ден на ден, а разсадите от остров Табор се хванаха добре. Четвъртата жътва беше много добра и ясно е, че никой не се зае да провери дали четиристотинте милиарда зърна бяха налице. На Пенкроф му дойде на ум да се залови с тази работа, но Сайръс Смит му каза, че дори да успее да прехвърли по триста зърна в минута или по осемнадесет хиляди в час, ще му трябват към пет хиляди и петстотин години да ги преброи всичките и славният моряк се отказа от намерението си.

Пак по това време Джедеон Спилет, подпомаган от Хърбърт, направи няколко снимки на най-живописните местности в острова с фотографския апарат, който бяха намерили в сандъка, но още не бяха използвали.

Фотографите не забравиха да снемат и всички жители на острова, без да пропуснат нито един.

— Така сякаш ставаме повече — казваше Пенкроф. Морякът не можеше да се нарадва, като видя собствения си лик да краси стените на Гранитния дом, и се спираше на драго сърце пред тази изложба като най-богатите витрини на Бродуей.

Но трябва да признаем, че най-сполучливата снимка беше несъмнено снимката на бай Юп. Бай Юп беше позирал с неописуема сериозност и снимката му — аха — да проговори!

— Сякаш ей сега ще ни се изплези! — казваше Пенкроф.

След няколко дни, на 26 март, станаха две години, откакто бегълците от Ричмънд бяха захвърлени на остров Линкълн!

Глава XIX

Две години! Цели две години преселниците не бяха във връзка с хората! Те нямаха никаква вест от цивилизования свят и бяха така откъснати на този остров, сякаш се намираха на някой нищожен астероид в слънчевия мир!

Какво ставаше в родния им край? Образът на родината беше винаги пред очите им — родината, разкъсвана от гражданска война, когато те я напуснаха, и която южняците може би още обливаха в кръв! Те изпитваха голяма мъка и често разговаряха по този въпрос, без да се съмняват нито за миг, че Северът ще възтържествува за чест на американската конфедерация.

През тия две години никакъв кораб не се мярна край острова или поне не забелязаха никакво платно. Ясно беше, че остров Линкълн се намира настрана от морските пътища и че дори е неизвестен, което доказваха прочее и картите.

— Има един-единствен начин да се махнем от остров Линкълн — заяви Джедеон Спилет. — Ще трябва да си построим достатъчно голям кораб, за да може да издържи в морето неколкостотин мили. Мисля, че както си направихме корабче, ще успеем да направим и кораб!

— Не твърдя противното — отвърна Пенкроф, който винаги имаше решаващ глас по морските въпроси, — не твърдя противното, макар че не е все едно да отидеш близо и да отидеш далеч. Хиляда и двеста мили е дълъг път, а най-близката суша е най-малко на такова разстояние!

— Ако се наложи, Пенкроф, няма ли да се наемете? — запита дописникът.

— Ще се наема с всичко, каквото желаете, господин Спилет! — отвърна морякът. — Знаете много добре, че не ми мига окото от нищо!

— Не забравяй, че сега имаме още един моряк — забеляза Наб.

— Кой е той? — запита Пенкроф.

— Еъртън.

— Трябва да си изясним дали можем да включим завръщането на шотландската яхта в изгледите за нашето спасение. Лорд Гленарван е обещал на Еъртън, че ще се върне да го вземе от остров Табор, когато сметне, че е изкупил греховете си, и аз мисля, че той ще се върне.

— Да, съгласи се дописникът, — и ще добавя, че ще се върне скоро, тъй като Еъртън е изоставен преди дванадесет години! Няма нищо по-лесно от това да оставим в колибата, в която са живели капитан Грант и Еъртън, бележка с местоположението на нашия остров и лорд Гленарван и хората му не може да не открият бележката.

— Трябва да признаем, че ще бъде много жалко ако „Дънкан“ се е появил в тоя край само преди няколко месеца! — обади се Наб.

— Надявам се, че не е — каза Сайръс Смит — и дано небето да не ни е лишило от най-добрата ни възможност за спасение!

— Аз мисля — забеляза дописникът, — че и в двата случая ще разберем какво е положението, като отидем на остров Табор, защото ако шотландците са били там, те не може да не са оставили някаква следа.

— Във всеки случай — каза Пенкроф, — да се разберем: ако си заминем някой ден по някакъв начин от остров Линкълн, то няма да бъде, защото тук не ни е добре!

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — то ще бъде защото сме откъснати от всичко, което е най-скъпо на човека на този свят, от близки, от приятели, от родната страна!

Все пак решиха да използват корабчето, преди да се развали времето, и да обиколят острова. Преселниците не бяха проучили още напълно крайбрежието и имаха смътна представа за бреговете на запад и на север, от устието на река Водопад до двете Челюсти, както и за тесния залив, който се врязваше между тях като уста на акула.

Сайръс Смит предупреди Еъртън за замисленото пътешествие и му предложи да вземе участие в него. Но Еъртън предпочиташе да си остане на острова и решиха той да се прехвърли в Гранитния дом, докато другарите му ги няма. Бай Юп щеше да му бъде дружина и Еъртън не направи никакво възражение.

На 16 април сутринта всички преселници заедно с Топ се качиха на кораба. Духаше силен югозападен вятър и като излезе от Порт Балон „Бонадвенчър“ трябваше да лавира, за да отплава към нос Влечуго. И мръкваше, когато заобиколиха носа.

Преселниците пренощуваха на котва край носа. На следния ден, 17 април, Пенкроф вдигна котва още призори и наближи съвсем западния бряг.

Те познаваха чудния горист бряг, тъй като бяха минавали вече по него пеша край гората и пак не можеха да му се нагледат.

Каква голяма разлика между южната и северната част на това крайбрежие. Колкото единият бряг беше зелен и горист, толкова другият беше безплоден и пуст! Страшни купчини базалт, които щяха да ужасят най-напред преселниците, ако случаят ги беше захвърлил в тази част на острова! От върха на планината Франклин те нямаха възможност да доловят страхотно зловещия изглед на този бряг, тъй като го гледаха много отвисоко. Но откъм морето той беше просто чудноват и надали имаше някъде по света друг като него.

„Бонадвенчър“ плава около половин миля край тоя бряг. Лесно беше да се види, че той се състоеше от камъни с всевъзможни размери, високи от двадесет до триста стъпки най-различни наглед — цилиндрични като кули, призми като камбанарии, пирамиди като обелиски, конуси като фабрични комини.

Сайръс Смит и другарите му гледаха изненадани, дори поразени. Те стояха безмълвни, но Топ не се стесняваше и лаеше, а лаят му отекваше в базалтовия бряг. Инженерът забеляза даже, че той лаеше някак особено, както около кладенеца в Гранитния дом.

Вечерта „Бонадвенчър“ хвърли котва в едно заливче на северния бряг на острова, до самия бряг, защото водите там бяха много дълбоки. Нощта мина мирно и тихо, тъй като вятърът угасна, тъй да се каже, ведно с последните лъчи на слънцето и задуха чак призори.

В осем часа сутринта „Бонадвенчър“ вдигна котва и заплава бързо напред към нос Северна челюст, защото имаше попътен вятър, който се усилваше.

— Няма да бъда изненадан — каза Пенкроф, — ако от запад се извие буря. Снощи залезът беше кървав, а сега тия „котешки опашки“ не предвещават нищо добро.

Котешките опашки бяха пухкави цируси, пръснати по зенита, които никога не слизат по-долу от пет хиляди стъпки над морското равнище. Те приличаха на разнищен памук и предвещаваха обикновено близка буря.

— Тогава — предложи Сайръс Смит да разперим платна и да се приберем в залива Акула. Мисля, че там „Бонадвенчър“ ще бъде в безопасност.

— Работа за два часа и половина — пресметна Пенкроф — и между дванадесет и един часа ще бъдем на траверс на носа. За нещастие тогава ще има отлив и вълните ще се отдръпнат от брега. Боя се, че няма да влезем лесно в залива, когато вятърът, и морето ще бъдат против нас.

— Ще се опитам да плавам в морето, докато настане прилив, с други думи, до седем часа вечерта, и ако е още светло, ще се опитам да вляза в залива, ако ли не, ще лежим в дрейф в морето и ще влезем в залива утре по съмнало.

— Казах ви, Пенкроф, че се осланяме на вас — повтори Сайръс Смит.

— Ех, да имаше на брега поне един фар — обади се Пенкроф. — Колко лесно щеше да е за мореплавателите!

— Да, съгласи се Хърбърт, — но тоя път любезният инженер няма да има възможност да ни запали огън, за да ни изведе на брега!

— Гледай ти! Та ние още не сме ви благодарили, драги Сайръс! — досети се Джедеон Спилет. — Откровено казано, без този огън никога нямаше да излезем…

— Какъв огън?… — прекъсна го Сайръс Смит, крайно учуден от думите на дописника.

— Искаме да кажем, господин Сайръс — обясни Пенкроф, — че ние бяхме много объркани на борда на „Бонадвенчър“ последните часове, преди да се върнем, и щяхме да отминем острова, ако не се бяхте погрижили да запалите огън през нощта на 19 срещу 20 октомври на възвишение Обзор.

— Да, да!… Добре се сетих! — отвърна инженерът.

— И тоя път, ако не му мине на ум на Еъртън, няма кой да ни направи тази дребна услуга! — добави морякът.

— Да! Няма кой! — потвърди Сайръс Смит.

Малко след това, останал сам с дописника на носа на кораба, инженерът му пошепна в ухото:

— Спилет, ако съм положителен в нещо на тоя свят, то е, че никога не съм палил огън през нощта на 19 срещу 20 октомври нито на възвишение Обзор, нито където и да било другаде на острова!

Глава XX

Всичко стана, както беше предвидил Пенкроф, тъй като неговите предчувствия не можеха да го излъжат. Вятърът се засили и от благоприятен се превърна в бурен, с други думи, задуха със скорост четиридесет и пет мили в час и един кораб в открито море трябваше да стегне бързо рифа и да свие брамсела.

Както и да е, тая нощ корабчето прекара цялата нощ в открито море.

Когато зората освети хоризонта на изток, вятърът, който беше поутихнал, промени посоката си с два румба и позволи на Пенкроф да влезе по-лесно в тесния проток на залива.

От нос Челюст до устието на Благодарност оставаха само осем мили. Насочиха кораба към Гранитния дом и „Бонадвенчър“, разперил платно, заплава край брега на една миля навътре в морето.

Към четири часа Пенкроф остави вляво от носа на островчето, навлезе в протока, който го делеше от брега, и в пет часа „Бонадвенчър“ хвърли котва в пясъчното дъно на край устието на Благодарност.

Еъртън ги чакаше на брега, а бай Юп ги посрещна радостен и ръмжеше доволен.

И така преселниците изследваха цялото крайбрежие на острова, но не откриха нищо подозрително. Ако наистина имаше някакво тайнствено същество, то се намираше само в гъстите непроходими гори на полуостров Змия, където още не бяха насочвали издирванията си.

На 25 април вечерта, когато всички преселници се бяха събрали на възвишение Обзор, Сайръс Смит взе думата и каза:

— Приятели, мисля, че трябва да насоча вниманието ви върху някои събития, които се случиха на острова, и ще ми бъде много приятно да чуя и вашето мнение за тях. Тия събития са, тъй да се каже, свръхестествени…

— Свръхестествени ли? — прекъсна го Пенкроф, като пусна кълбо дим. — да не искате да кажете, че островът ни е свръхестествен?

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — но положително е тайнствен, освен ако вие не ни обясните това, което аз и Спилет не можем да разберем и до днес.

— Говорете, господин Сайръс — каза морякът.

— Кажете ми — започна тогава инженерът, — разбрахте ли как стана така, че след като паднах в морето, ме намерихте на четвърт миля от брега, и то без да имам представа как съм стигнал дотам? Но да оставим това, разбрахте ли как Топ е открил вашето убежище на пет мили от пещерата, в която лежах?

— Друго — продължи инженерът. — Разбрахте ли по какъв начин кучето ни бе изхвърлено така необяснимо от водите на езерото след борбата му с дугонга?

— Не! Да си призная, не разбрах — отвърна Пенкроф, — а не можах да си обясня и раната на дугонга, която сякаш беше нанесена с остро оръжие.

— И после — продължи Сайръс Смит, — разбрахте ли приятели как е попаднала сачмата в тялото на малкото прасенце, как сандъкът е заседнал така благополучно за нас неповреден на брега, без да има и помен от корабокрушение, как бутилката с бележката ни се изпречи тъкмо навреме при първия излет в морето, как лодката ни скъса въжето и се спусна по течението на Благодарност при нас тъкмо когато имахме нужда от нея, как след нашествието на маймуните стълбата бе спусната горе от Гранитния дом, когато се чудихме какво да правим, и накрая как попадна в ръцете ни бележката, която Еъртън твърди, че никога не е писал?

Сайръс Смит изброи едно след друго всички чудни произшествия, които се бяха случили на острова. Хърбърт, Пенкроф и Наб се спогледаха, без да знаят какво да отговорят, защото за пръв път така подредени и съпоставени всички тия случаи ги поразиха извънредно много.

— Кълна се в честта си, господин Сайръс — обади се най-после Пенкроф, — вие имате право! Трудно е да се обяснят всички тия неща!

— А ето и един поразителен случай, приятели мои — продължи инженерът, — който е също така необясним като другите!

— Кой, господин Сайръс? — запита бързо Хърбърт.

— Вие твърдите Пенкроф — продължи инженерът, — че когато сте се връщали от остров Табор, на остров Линкълн е горял огън, нали?

— Да, разбира се — отвърна морякът.

— Напълно ли сте уверен, че сте видели този огън?

— Както сега виждам вас.

— А ти, Хърбърт?

— Ах, господин Сайръс — извика Хърбърт, — той светеше като ярка звезда!

— Не беше ли звезда? — настоя инженерът.

— Не — отвърна Пенкроф. — Небето беше покрито с тъмни облаци, а освен това една звезда не може да бъде тъй ниско над хоризонта. Но и господин Спилет го видя и може да потвърди думите ни.

— И ще добавя — каза дописникът, — че огънят беше ослепителен, сякаш сноп електрическа светлина.

— Да, да, вярно — потвърди Хърбърт, — и много ясно личеше, че е запален горе, на височините на Гранитния дом.

— Е добре, приятели — заяви Сайръс Смит, — през нощта на 19 срещу 20 октомври аз и Наб не сме палили никакъв огън на брега.

— Не сте палили?… — извика Пенкроф така смаян, че не можа и да се доизкаже.

— Ние не сме излизали въобще от Гранитния дом — продължи Сайръс Смит — и ако е имало огън на брега, друг го е запалил.

Хърбърт, Пенкроф и Наб стояха изумени. Не можеха да са се заблудили, те с очите си видяха огън през нощта на 19 срещу 20 октомври!

Да! Трябваше да се съгласят, че съществува някаква тайна! Някаква необяснима сила, която явно беше благосклонна към преселниците, но дразнеше силно любопитството им, се проявяваше, и сякаш тъкмо навреме, на остров Линкълн. Кой ли се криеше в най-затънтени убежища? — Трябваше да узнае на всяка цена!

Сайръс Смит напомни също на другарите си особеното държание на Топ и Юп, когато се въртяха около кладенеца, който свързваше Гранитния дом с морето, и им каза, че е проучвал кладенеца, но не е открил нищо подозрително. В края на краищата преселниците единодушно решиха да претърсят основно целия остров веднага щом се запролети.

Но от тоя ден Пенкроф изглеждаше загрижен. Островът, който той смяташе за своя лична собственост, сякаш не му принадлежеше вече напълно, и той го делеше с друг господар, на когото, ще не ще, се чувстваше подчинен.

Времето се влоши през месец май и Еъртън беше снабден с удобни зимни дрехи. Сайръс Смит му предложи да прекара зимата в Гранитния дом, където, щеше да му е по-удобно, отколкото в кошарата, и Еъртън му обеща да дойде веднага щом привърши работата около муфлоните. Към средата на април той се премести в Гранитния дом. Оттогава Еъртън заживя с преселниците и им беше полезен във всяко отношение. Но винаги тъжен и смирен, той не вземаше никакво участие в развлеченията на другарите си!

По-голямата част от третата зима преселниците изкараха затворени в Гранитния дом. Имаше силни бури и страшни ветрове, които сякаш разтърсваха скалите до основи. Грамадните вълни заплашваха да залеят изцяло острова, а ако наоколо имаше закотвен кораб, щеше да потъне цял-целеничък.

През тая зима не се случи нищо тайнствено. И Топ и Юп не се въртяха вече около кладенеца и не проявяваха никакво безпокойство. Сякаш поредицата свръхестествени случки бе прекъсната, но въпреки това преселниците разговаряха често за тях в Гранитния дом и не се отказваха да претърсят и най-затънтените кътчета на острова. Но едно извънредно важно събитие, което можеше да има гибелни последици, обърка мигновено намеренията на Сайръс Смит и на другарите му.

Беше месец октомври. Пролетта бързо настъпваше. На 17 октомври към три часа следобед Хърбърт, пленен от ясното небе, реши да снеме целия залив Обединение, който беше точно срещу възвишение Обзор, от нос Челюст, до нос Лапа.

Хоризонтът се очертаваше ясно, а морето, леко развълнувано от тих ветрец, в далечината беше гладко като езеро, тук-там изпъстрено със светли петна.

Апаратът беше поставен на един от прозорците на голямата зала в Гранитния дом и обхващаше брега и залива. Хърбърт направи снимката, както се беше научил и отиде да я прояви в една тъмна стаичка на Гранитния дом, нарочно пригодена за тази цел.

Като се върна на светло, Хърбърт разгледа стъклото и забеляза една малка, едва доловима точица на хоризонта. Опита се да я измие няколко пъти, но не успя.

— Трябва да е от стъклото — каза си той.

И тогава полюбопитства да види какво има на стъклото с една силна леща, която отви от бинокъла.

Но щом погледна нададе вик и едва не изтърва стъклото.

Той изтича веднага в стаята, подаде стъклото и лещата на инженера и му показа точицата.

Сайръс Смит разгледа точицата. После грабна далекогледа и се втурна към прозореца.

Далекогледът обходи бавно целия хоризонт, спря най-после на една съмнителна точица и Сайръс Смит го свали от очите си и промълви една-едничка дума:

— Кораб!

И наистина, срещу остров Линкълн плаваше кораб.