Топлият полюс

Тази равнина е един безначален и безкраен гърч.

Гърч е самата тя, застинала в хълмове и падини. Гърч е реката със стотиците си меандри. Гърч е снегът върху хълмовете и меандрите. И пукнатината в снега, следваща високия бряг на реката.

Този гърч отива далече на север, към призрачните в зимното утро предпланини.

Гърч е спотаената млада лисица, замряла на дъното на снежната пукнатина. Тази пукнатина всяка нощ я води в селото и всяка заран я извежда от него, посрещана и сподиряна от кучешки лай.

Гърч са и мъчителните скокове на дивия заек в дълбокия сняг по билото на хълма — гърч от глад, усилие и страх. Сам и беззащитен под студеното зимно небе, той усеща близкото присъствие на лисицата, и виещите се над него два ястреба, и изгърбената от вледеняващия вятър човешка фигура, увенчаваща хълма над селото с още един гърч.

Човекът наблюдаваше всичко това с нетукашно сини очи, косата му бе нетукашно червеникава. А шинелът му, износен до неузнаваемост, можеше да е шинел от всяка армия на света, и от никоя. Но вниманието му бе погълнато от предстоящата и съвсем близка драма, в която един гърч на глада щеше да се впие в друг гърч на глада, за да се превърнат в смърт и… засищане.

Шансът бе на страната на двата ястреба. Те вече свиха криле и полетяха като две запокитени ръждиви ками към искрящия дълбок сняг. Кой ли от тях ще стигне пръв до плячката? По-силният, разбира се. Той вече определяше пресечната точка на трагичния сблъсък. Постави я на самото било на хълма, в тила на дивия заек. Закривеният му, хищен клюн удари точно в мига, в който изгревът плисна върху белия сняг, за да плисне и малкият, топъл гейзер на кървавото пиршество.

Младата лисица изскимтя и се заоттегля по дъното на снежната пукнатина. Вторият ястреб кацна на десетина метра встрани от пиршеството и прибра крилете си с престорено равнодушие — мястото на по-слабия.

Пфу!

— Пфу! — изплю се Михал Белогвардееца и обърна гръб на пронизващия вятър и на кървавото пиршество.

Сега пред очите му бе цялото Землен, нанизано край реката, сгушено между два хълма. Само неговата каменна къщурка бе встрани и високо на склона на източния хълм. И само от нейния комин не излизаше пушек. Кой да запали огън, нямаше ни жена, ни деца, ни куче, ни коте.

Снегът правеше всичките къщи на Землен еднакви. Открояваха се само училището и църквата. Но той отправи погледа си към кръчмата на Юзчето.

Преди десетина години за първи път влезе в тази кръчма.

Беше горещ есенен следобед. Селото изглеждаше замряло под задухата, не срещна жива душа. Единствена отворената врата на кръчмата го прикани, а сумрачната й прохлада го посрещна като сенчест вир. Точно каквото му трябваше.

Облегнат на тезгяха, Юзчето вдигна очи от тефтера с вересиите, претегли го с един бърз поглед и пак се зае с кръчмарския си поменик. Но якият мургав мъж, единственият в празната кръчма, го оглеждаше безцеремонно. Накрая му предложи масата си с широк жест и викна на Юзчето:

— Две гроздови!

С първите глътки потръгна и приказката им: кой е, що е, за къде е? Русин, белогвардеец, отговаряше Михал — отказал да стреля по българските войници край Владая и началниците му го разжалвали, изгонили го. И той тръгнал по земята българска.

Бил въглищар в планините, пастир, аргатин, какво ли не. И ето го в Землен!

— И никъде не пусна корен?

Михал сви рамене. Бяха вече на третата гроздова и тя му даде смелост да попита:

— Тук ще може ли? И — къде…?

— Хе, земя колкото щеш! — замахна Тошето. Така се казваше новият му познайник. И добави: — Отсреща, на хълма. Струпай една колиба и толкоз. В тая земя всякакъв корен се хваща.

Подозрително леко реши въпроса му Тошето и Михал се изви към Юзчето. Но и той кимна утвърдително:

— Ще кажем само на Ботуна, на кмета, да знае.

Така той струпа каменната си къщурка на склона на хълма, четири стени и покрив. Мястото й подсказа дивачката круша, която и до сега крепи една от стените й. Високо и далечко е от другите къщи на Землен, но е близо до оснежените хълмове, които той обича да съзерцава, напомнят му родината. Над южната земя на българите падат истински руски зими. Е, като го видят на билото на хълма, земленци казват: „Михал пак гони «Михаля!»“, но го казват с добро сърце.

Той пак спря погледа си на кръчмата на Юзчето и се заспуска по склона на хълма. Една гроздова ще му дойде добре.

Но снегът бе хлъзгав, отдолу вече се топеше и той ту пропадаше, ту се свличаше. Малко преди високия бряг на реката полетя като шейна. Спря го пукнатината, разтворила се доземи. Ала когато отръска снега от шинела и обърса очите си, видя, че пукнатината е отворила и самата земя. В тъмната й паст мътно проблясваше черно-кафеникава, мазна стена.

— Уголь?… — прошепна на руски Михал.

Посегна, прокара пръст по стената, помириса го, близна го дори и повтори уверено:

— Уголь, да!

Побиха го тръпки, но не от студа. Бе открил въглища под земята на Землен. Ех, ако имаше пари да откупи целия този периметър, да го разработи! Прониза го нова тръпка — след месец снегът ще се стопи и въглищния пласт ще излезе пред очите на всички… Значи трябва сега, бързо да измисли нещо. Но какво?

Щом той единствен знае какво има в земята на Землен, а други имат парите, освен да потърси съдружник. Една трета да му оставят, пак е много. Така! Сега да види кого да потърси.

Размисли се. Ботуна, кмета, е богат, с най-много земя, и както казват имал кемер жълтици, ала е стар — стар на години и стар на мислене. Дай му земя и да седи на златните си яйца като квачка на запъртъци. Той никога няма да зарови златните си яйца в земята, камо ли земя да продаде.

Виж, парите на братя Моллови са работни пчелички, шетат и събират мед от какво ли не — мелница, маслобойна, вършачка, трактори, сеялки… Но у тях пък, две брадви секат. Брадвата на големия Моллов сече умно и умно реди насеченото, ала брат му, Христо, сече на поразия и само поразии оставя подире си — пиянства, комар, градски кокони…

Остава още Дано Сребров!

Той е най-млад от заможните земленци, почти без земя, а живее в единствената градска къща в Землен. Облича се по градски, говори градски, учен е — различен. Има малка фабричка за лимонада, един дарак за памук и един за вълна. Умът му е остър, буден. Човек, който от водата прави пари!… Но е още слаб, лек. А за въглена трябва голям свредел и тежък човек да го върти, с тежко имане.

— Значи — братя Моллови! — реши Михал.

Широк каменен мост прехвърляше реката срещу Молловите. Тук всичко бе широко скроено: реката, мостът, дворът, къщата, безбройните стопански постройки. Мелницата и маслобойната бяха също бяха така скроени. Михал ги знаеше, не веднъж е бил надничар у Молловите. Само пътната врата като погледнеш, разбираш, че през нея имането не капе и не се цеди а тече и върти като воденичен яз богатството на Молловите.

Михал изтупа снега от разкривените си ботуши и влезе през малката порта. До сами нея бе сеновала. От широко отворената му врата идеше мек, дъхав мирис на тънко сено. Оттам излетя и гневния глас на големия Моллов, Стоян:

— Мръсник, срам нямаш ли! Погледни я, дете е още…

— Ха, дете! — изхили се Христо. — Тя вече цяла зима не е дете.

Михал шумно затвори вратата и се провикна:

— Господин Моллов! Бай Стояне!…

— Какво има? — подаде се намръщен Стоян.

— Я, Михале! — надникна зад него и Христо, закопчавайки панталона си. — Сбъркал си, кръчмата на Юзчето е по-нагоре.

Зад тях се мярна слугинчето им, Здравка. Разплакана, с неоправена пола и разголени нозе. Михал примигна.

— Казвай! — рече сърдито Стоян.

— Аз… — заекна Михал.

— Ти си бе, не можем те сбърка с друг. — Изкиска се Христо.

Михал преглътна, стисна зъби и през зъби изтърси направо:

— Предлагам сделка.

— Какво-о? Хи-хи-хи-й…! — изцвили Христо.

— Махай се от главата ми, върви си! — отряза го Стоян. И по-тъмен от облак тръгна към голямата двукатна къща.

— Хайде, пътя! — смигна му Христо. — Имам работа да досвърша… — И се шмугна в сеновала.

Михал излезе от Молловите, изпълнен с яд и обида.

Оставаше му Дано Сребров. Ще опита. Може парите му да са малко, но ум има в излишък. Нали „ум царува…“, кимна си насърчително Михал и пое към градската къща на Дано Сребров.

По широкото мраморно стълбище нямаше и прашинка сняг. От площадката му горе се влизаше в остъклен хол. Маса, диван и библиотека се бяха вместили в него.

Дано Сребров четеше нещо. Но, съгледал Михал, остави книгата и отвори остъклената врата.

— Заповядай! — покани го.

Михал погледна разкривените си ботуши и запристъпва смутено.

— Влез, снегът не цапа! — насърчи го младият мъж.

Макар Дано Сребров да беше висок и по градски облечен, заобиколен от чистота и книги в остъкления си хол, Михал не се почувства неудобно. Влезе. Натрапваше се разликата между Молловите и този млад човек.

— Една ракия? — предложи Дано, когато се настаниха на масата.

— Нне… после — преглътна мъчително Михал.

Дано кимна. Замисли се. Сякаш нямаше нищо против да постоят и така — да поседят и помълчат. Силни кости опъваха кожата на слабото му и бледо лице и го правеха силно.

— Сами ли сме, господин Сребров? — попита Михал.

— Да — отговори Дано.

Михал се отпусна. Наистина бяха сами — сами в този светъл хол, сами в Землен, сами в цялата сгърчена равнина.

— Предлагам ви сделка, господин Сребров — започна Михал. — Знам нещо, което ще донесе много пари, но аз ги нямам, а вие ги имате. Повече от тях имате ум и предприемчивост, затова идвам при вас.

Нищо не се промени у Дано Сребров. Лицето му остана спокойно, замислено. Михал го наблюдаваше и мислено благослови несполуката си у Молловите. Прокашли се, преглътна и продължи:

— Искам четвърт дял от сделката, която ще назова при подписването й пред нотариус. Мисля, че е справедливо, господин Сребров, така се осигурявам.

— Разбира се — потвърди Дано. — Но ти каза, че очакваш много пари от тази сделка, а това означава и много вложени пари. Не знам дали ще е по силите ми.

— Така е, ще трябват много пари, но аз залагам на вашия ум и предприемчивост. Приемате ли, господин Сребров?

— По принцип — да! Но искам да помисля…

У Михал се надигна тревога. Знае ли колко време ще мисли Дано Сребров, а едно внезапно затопляне на времето начаса ще открие тайната му пред очите на всички. И тогава! Той вече трудно прикриваше паниката си. Трудно прикриваше и желанието си да усети парещата ракия в сухото си гърло. Бутилката с кехлибарена течност и двете чашки до нея го привличаха като магнит. А Дано Сребров се бавеше. Най-сетне каза:

— Да помисля поне… един ден. И утре да отидем в града при нотариуса. Съгласен?

— Е — въздъхна облекчено Михал, — един ден може! — преглътна пак и добави: — А сега вече можем да опитаме и ракията. Да полеем началото. Няма да съжалявате, господин Сребров, няма да съжалявате — ще изровим купища пари.

Дано Сребров напълни чашките и каза:

— Наздраве и сполука!

С трепереща ръка Михал изля ракията в пресъхналото си гърло. Тук всичко е друго, не като при Юзчето — и ракията, и обстановката, и човека насреща му, който вече пълнеше чашата му повторно. После пак я напълни. И пак, и пак… Пълнеше я мълчаливо. И Михал се разприказва.

Изпърво заговори за ракията на Юзчето, после — за кървавото пиршество на билото на хълма, на което бе станал свидетел, после приказката му го подхлъзна по оснежения склон до пукнатината и… заспа.

Главата му клюмна върху масата. Брадясалата му буза нагърчи бялата покривка, разкриви я и той захърка.

Дано Сребров повика баба Стефана, която поддържаше домакинството му, нареди й да настани Михал на миндерчето, а той се облече и излезе.

Върна се след половин час.

Запрегна коня в шейната, загърна се в дългия, топъл кожух, сложи двуцевката в скута си и препусна към града. Брътвежите на Михал се потвърдиха — пукнатината наистина бе открила въглищен пласт. Налагаше се да бърза и в движение, по пътя, да обмисля всичко. Това не е лимонада, или дараци, мелници и маслобойна. Черно злато е това, за милиони, но и милиони ще са му необходими, за да го разработи.

До мелницата му подвикна малкият Моллов, Христо:

— Не е лесно да си сламен вдовец, Сребров! Сняг, студ, вълци — на път…

Христо го задяваше заради жена му, Ана, която живееше в бащиния си дом в околийския град — в дома на аристократа Първов. Сигурно фамилното му име го е обрекло да е първия адвокат в околията, първия аристократ и богаташ. И да гледа на всички останали, в това число и на зет си, отвисоко. Той склони дъщеря му да се омъжи за Дано не толкова заради увлечението й, колкото заради финансиста Топчев. Той го убеди, че младият Дано Сребров е от породата „геният на дивото“ — силен, предприемчив, умен и непроницаемо хитър. „Геният на дивото“, обаче, не бе дете на джунглата. Завърши търговска гимназия, прерови трудовете на световно известни икономисти и философи, запозна се и с мемоарите на видни магнати-прагматици. Поглъщаше и отсяваше всичко, което го водеше към „презрения жълт метал“ — как се забърква маята му, как кипва, как се множи и пази, как убива или бива убиван!

Насрещният северозападен вятър бръскаше хиляди иглици в лицето на Дано, но той не го усещаше. Вълче време наистина.

Хълмистата равнина бе скована и безлюдна. Единствен студеният вятър шеташе по нея и мислите на Дано. Той вече си бе изяснил и подредил двата етапа на сделката, която му предстоеше. Най-важната, решителна сделка в живота му — „или кемер, или хендек!“, както казваше на времето баща му.

Околийския град най-сетне изникна от виелицата. Шейната му се плъзна по главната улица, към центъра. Отмина голямата къща на Първови и се понесе към банката при своя покровител — финансиста Топчев. Първата част от операцията на Дано сигурно ще смае и разочарова Топчев. Представи си как косматото лице на приятеля му изведнъж ще охладнее и той ще погледне своето откритие, „геният на дивото“, с презрение.

Не се излъга.

Когато залагаше цялото си имущество и налични пари за закупуването на пустеещите земи северно от Землен, хлад премина между него и Топчев. Спогледаха се и банковите чиновници. Ала когато поиска лиценз за разработка на каменните въглища в тези земи, чиновниците зажужаха. А Топчев така дълбоко пое дъх, че косматото му лице почервеня до пръсване.

— Звяр такъв! За малко да допусна, че… Направи го зверски, внезапно, с умъртвяваща захапка. Е, сега вече вярвам, че ще излочиш всичката черна кръв на твоя въглен. Но даваш ли си сметка в каква вълча глутница се напъхваш?

— Знам — отговори с твърди устни Дано. — И само на теб доверявам че съм гол като пушка, празна при това.

Но Топчев неочаквано и с подчертан респект към особата му се обърна към него:

— Моля, господин Сребров! — и го поведе навън.

На улицата го взе под ръка и заговори доверително:

— Празната пушка също плаши. Въпросът е кой пръв ще се уплаши от нея. А голотата си, досещам се, мислиш да покриеш с…

— Прав си — с кожите на акционерите. Учредявам акционерно дружество. И… като те гледам, твоята дебела кожа става за пръв акционер.

— Аха, кожата ми, значи! Карай, неблагодарнико, имаш я моята кожа. А тъста си покани ли?

— Това оставям на тебе — отговори Дано. — Дяловете са от един до пет процента. Потърси и други. Аз тръгвам, трябват ми няколко кожи и от Землен.

— Вълче време! — потръпна Топчев.

— Тъкмо — усмихна се Дано.

— Само че как го правиш, та вълкът у тебе никак не личи!

Останалата част от възхищението си Топчев изрази като стовари мечешката си лапа върху задницата на коня. Животното изви глава, погледна го с кръвясало око и оголи едрите си зъби. Топчев прихна:

— Щом от мечка не се уплаши, няма да се уплаши и от вълци.

Знаеш с кого да тръгнеш на път ти, Дано Сребров.

— Знам — с него и… с тебе.

— Пфу, мръсен ласкател! — изплю се в снега Топчев. — Я се махай от почтената ми глава! — Врътна се и тромаво забърза към банката с мечешката си походка.

По обратния път виелицата го следваше, не заслепяваше очите му. Ледените й зрънца меко шушнеха върху замръзналия сняг и по гърба на кожуха му. Следите от плазовете на шейната едва личаха. Студът сладеше в ноздрите му. Арктическа зима сковаваше равнината. Скоро няма да се стопи, помисли Дано. Но това вече нямаше значение, той е собственик на топлия периметър. На „Топлия полюс“, както го бе избръщолевил Михал. Само че топъл полюс за всички няма, Михале, всеки сам си го прави, или не го прави. Освен това, на самия полюс няма място за двама, дори няма място за двата крака на покорителя му — точка е той, една малка точица!

— „Топлик“ — рече гласно Дано. Прииска му се да чуе името на акционерното дружество тук, сред оснежената и скована от студ равнина. След по-малко от година това име ще изговарят стотици, хиляди в тази равнина.

Не очаква собствениците на „Речни мини“, край голямата река, да му създават проблеми. Много е малък за тях, а и техните въглища хранят главно електроцентралата, докато той ще топли домовете на земленци и на близките села, на дребно.

Преди това обаче, ще са му нужни парите на акционерите. За да привлече дузината земленски миньори от „Речни мини“, за материали, за специалисти. Работата трябва да започне в ранна пролет, та до есента първите въглища да започнат да му връщат парите. Не стане ли така, няма да издържи.

Смрачаваше, когато умореният му кон изтегли шейната на билото на последния хълм над Землен. Всичките комини на селото пушеха. Голям бе този ден за Дано Сребров, но зимен ден, отиваше си, нощта го прихлупваше.

Малцина видяха завръщането му, а никой не се досети, че шейната возеше владетеля на „топлия полюс“.

— Михал си отиде — посрещна го баба Стефана. — Май, не беше се свестил напълно, бърбореше за някакви ястреби.

Той кимна безизразно.

Дори тя, баба Стефана, която му беше като майка, не можеше да разгадае бледото, а силно лице на Дано Сребров. Какво мисли, какво крои и разкроява, един Господ знае. Лицето му е опънато и напрегнато повече от друг път, сякаш отмества хълма със синия камък на юг от селото, но може да е и от студа.

Знае ли…

Тази вечер остъкленият хол на Дано Сребров бе осветен и препълнен. Нищо че в него се бяха настанили само Ботуна, братя Моллови и Дано. Единствен Ботуна да беше, пак щеше да изглежда препълнен — едър на длъж и на шир, с глава като дънер — той сам заемаше половината хол.

Откакто влезе и седна, Ботуна върти едрата си глава, оглежда и души въздуха. Накрая избоботи:

— Че от какво живееш бе, Дано? Тази къща не мирише нито на хляб, нито на гозба.

— Нито на жена — изхили се малкият Моллов, Христо.

Ала Ботуна така го изгледа, че той млъкна.

Големият Моллов, Стоян, мълчеше, забил очи в бялата покривка на масата и положил кокалестите си ръце на нея.

В покривката гледаше и Дано, но в издължените до слепоочията му очи влизаха и тримата му гости. Това му даваше възможност да не гледа, а да вижда.

— Е, Дано, думай! — каза властно Ботуна. — За какво ни събра?

— За да ви поканя да станете акционери — отговори Дано.

— Акционери, ли! — повдигна тежките си вежди Ботуна. — Акционери в какво?

— В акционерно дружество „Топлик“.

— То пък какво е, къде е и откога?

— Тук, в Землен, от вчера. — Отговори късо Дано.

— И… какъв е този „Топлик“? — Ботуна сякаш питаше какво е туй нещо, дето е дръзнало да се пръкне тук в Землен, без негово знание и благословия.

Но Дано и сега отговори равно, безизразно, загледан все така в покривката на масата:

— „Топлик“ е акционерно дружество за добив на въглища. Те лежат под земята на север от Землен. Вчера откупих периметъра и правото за разработка.

Стоян сви кокалестите си пръсти в юмруци. Нищо друго в този силен и работлив мъж не издаде вълнението му. Но Христо възкликна:

— Бе знам си аз, късметът е като жената!

През това време Ботуна бавно и смръщен смилаше думите на Дано. А като ги смля, тропна с бастуна:

— Каниш ме, значи, да си хвърля парите в оная ялова земя, дето ражда само магарешки трън. Чувай, момче, Ботуна хвърля в земята семе, нищо друго. А под земята заравям само туй, дето е леш, труп — умряло! Умряла работа е тази, за умряла работа пари нямам.

Старият чорбаджия се вдигна от стола, опита здравината на бастуна, сякаш го бе купил току-що и си тръгна. Дано го изпроводи чак до пътната врата, пожела му „Лека нощ!“ и едва тогава се върна при двамата Моллови.

— Какви акции предлагаш? — попита Стоян.

— От един до пет процента — отговори. — Парите в брой.

— Значи си измел хамбара до шушка.

Дано кимна.

Стоян вдигна очите си към Дано, но бледото му лице със силни кости не изразяваше нищо. „Този да ми беше брат!“, помисли Стоян. А каза:

— Хвърлил си се в дълбокото. Но при удавник, като тебе, който няма да изтърве и сламката — влизам. Влизаме! — добави. — Но не сме ли малко, за дълбокото трябват повече хора, по-голяма лодка.

Стоян млъкна, стисна юмруците си до побеляване и продължи:

— И даваш ли си сметка, че ако лодката ти потъне, аз ще съм до колене във водата, а ти — под нея. Но не чакай да те спасявам.

Едва сега Дано отговори на въпроса му:

— В околийския град вече имам двама акционери — финансистът Топчев и моят тъст. Очаквам още неколцина.

Стоян отпусна юмруците си и се облегна на стола.

— Това е друго — рече. — Сега можем да поговорим и за подробностите.

— А, не — скочи Христо, — без мене! Бягам при Юзчето, свят почерпка ще изкарам с новината.

— Чакай — спря го Дано, — кажи там, че набирам и по-дребни акционери.

— Ще кажа — изтрополи по стълбището Христо.

Още час Дано и Стоян обсъждаха начинанието. Трезвата прямота на големия Моллов бе отлична проверка на плановете на Дано. Преодолявайки тази прямота той сякаш преодоляваше бъдещите трудности и опасности на практика. Накрая Стоян поиска защита на акциите на акционерите, а най-накрая, на тръгване, рече:

— Брат ми каза нещо за късмета. Аз искам да ти кажа, че късметът е направил добър избор. Ти си по-друг от всички ни, по-друго е и това, което ще дойде в Землен, та сте си лика прилика. Това исках да ти кажа. Лека нощ!

Останал сам, Дано се размисли.

На две различни нива бе случил на подходящите хора — на финансиста Топчев и на Стоян Моллов. Първият го водеше към върха, а вторият му напомняше, че и към върха се върви по земя… Но и двамата признаваха личните му качества.

Единствен блестящият магистрат Първов, тъстът му, отказваше да го признае и приеме. Той смяташе, че само чистите професии изискват чист интелект — прависти, лекари, учени — останалите са… бакали. Клиентите му плащаха с пълни шепи, но той приемаше парите им с досада и гледаше на тях като на безпросветно стадо в изрядния парк на закона, където всеки един от тях, във всеки един миг, прегазваше някоя от безбройните му тревки — закони, параграфи, алинеи. Светът на Първов бе английска градина — разчертана, подредена, подстригана — със строго определени алеи за пешеходците.

Само че истинският свят, господин Първов, е джунгла и в него може да оцелее и да се наложи единствен „геният на дивото“, както казва Топчев. При това, с не по-малък интелект.

Странно, той много по-често разговаря с тъста си и с жена си мислено, отколкото в действителност! Не, не е странно, усмихна се бледо Дано, той и с останалите хора разговаря повече мислено. Умението му да наблюдава, да вниква и прониква в хората, е мълчалив, незабележим процес, който дава възможност на фино наточените му сетива и ум да резнат точно където трябва и точно когато трябва.

Дано пренесе газената лампа в спалнята, намали фитила й и я постави на перваза на прозореца. От година това бе уговорения знак с Маргарита, племенничката на баба Стефана. Така той я викаше при себе си. Старата къща на баба Стефана бе в неговия двор, на метри от градската му къща, така че Маргарита за минута прекосяваше малкото дворче и влизаше в спалнята му.

Но докато се събличаше Дано хвърли поглед към гипсовата статуетка, подарък от жена му Ана, нейно поразително подобие — една пищна Венера. Статуетката не само я наподобяваше, тя повече предупреждаваше: „Да, аз съм Ана Първова! Недостъпното ме привлича, за да го покоря. Ще покоря и тебе, Дано Сребров!“

Точно този неин необуздан аристократичен каприз я бе тласнал навремето към Дано. След като бе подлудила младежите от отбраното общество в града и ги бе отминала с презрение, несравнимата Ана Първова насочи амбициите си към бедния, но открояващ се гимназист. Блестящият му ум, аскетичната бледост и недостъпност бяха повече от дразнител за каприза й — да покори и него, и да го отмине с презрение!

По това време Дано често търсеше съветите и напътствията на Топчев. А Топчев бе един от малцината приятели на Първов.

В началото не обърна внимание на „случайните“ посещения на Ана у Топчев, които странно съвпадаха с неговите срещи с финансиста. Знаеше коя е Ана Първова, знаеше и кой е той, но повече от всичко друго знаеше какво иска — да преуспее, да преуспее сам!

Но когато забеляза, че неговото равнодушие превръща каприза на Ана в болна амбиция, настоятелна и неотстъпчива, той издигна хладината между нея и себе си като ледена стена.

Тогава той за първи път усети силата на студения си ум, в подножието на който едно капризно момиченце се опитваше с дъха си да го размрази. Обречено усилие. Но не и за Ана Първова. Цели три години продължи настоятелната й неотстъпчивост, докато се превърна в предизвикателство и за него. А по-късно — в невъзможност и за аристократа Първов да откаже плебейската играчка на капризната си дъщеря.

С играчката обаче не се получи. Тя играеше своя игра. Напразно Ана търсеше слабото й място, в очакване да я помоли за помощ, нея или баща й, за да я види покорена. Ала Дано вървеше сам по своя път. Единственото, в което се наложи Ана, бе да остане да живее в бащиния си дом в града — заради възпитанието и обучението на двете им дъщерички.

Преди да легне в широкото легло, той угаси газената лампа.

Маргарита предпочиташе сумрака. Тя самата бе сумрачна, мургава и меланхолична, изпълнена сякаш с меланхолното безветрие на Мопасановите разкази, които четеше и препрочиташе.

Вратата беззвучно се отвори и затвори, а Маргарита вече бе в стаята. Беззвучно се свлякоха на пода и връхната й дреха, и широката нощница. Никой не би дал на това момичешко, почти детско тяло тридесетте му години. Беззвучно приближи и широкото легло. Издаде я само дъхът на лавандула. Баба Стефана вареше сапуна си със стръкове лавандула и всичко в нейния дом ухаеше на лавандула. Маргарита се мушна в леглото му като горещ полъх над лавандулова нива…

Кръчмата на Юзчето беше препълнена, но тиха. Посетителите явно бяха на „третата ракия“, която събира главите над масите и превръща говора в шепот. Тъкмо време за новина! — подхилна се Христо Моллов и отиде при Юзчето до тезгяха. Наведе се към него и пошушна:

— Викай Юзовица да ти помага, че след малко няма да смогваш да разнасяш юзчета по масите!

— Ще смогна! — опери му се Юзчето. И смигна: — Аз помагам на другите, не те на мене… Нали сме от един занаят бре Христо, знаем се!

Христо опря гръб на тезгяха, огледа шушнещата кръчма и се провикна:

— Чуйте, сънльовци! Живота си проспахте, ще проспите и най-голямата новина в Землен.

Събраните над масите глави се вдигнаха и обърнаха към него: Какво ли го е прихванало малкото Молле?

— Да сте усетили нещо да ви пари под нозете, или под чергите? — изхили им се Христо.

— Само в чергите… — отвърна му Тошето. До него клюмаше Михал.

— Е, сега ще ви припари. Слушайте, Дано Сребров е открил въглища до сами Землен и тази пролет почва да ги вади. Учредява и акционерно дружество. Акциите са от един до пет процента. Насам, народе! — провикна се Христо. — Който има много пари — голяма акция, който има малко — малка, а който няма — миньор при Дано Сребров, сам да си ги изкопае!

Неколцина миньори от „Речни мини“ наобиколиха Христо.

— Това… истина ли е? — попитаха.

— Както е истина, че стоя пред вас и чакам да почерпите. Идвам от Дано. С брат ми вече сме акционери. Има и неколцина богаташи от града. Само Ботуна отказа.

— Ех! — изпъшка един от миньорите. — Вече няма да бием по два часа път до „Речни мини“ — зиме, лете…

Кръчмата букна. От всички страни подвикваха поръчки.

Юзчето дръпна Христо:

— Пиши ми една голяма акция! — И хукна да вика Юзовица.

— Чу ли? — побутна приятеля си Тошето.

— Чух — отвърна Михал потъмнял. А пред замъглените му очи, отново и отново, се спускаха двата ястреба: по-силният — върху плячката, по-слабият — встрани.

— Ще се пиша миньор при Дано — рече мрачно Тошето. — Постоянна, сигурна работа… — процеди през зъби. Той ненавиждаше Дано Сребров. Бяха на едни години, от една бедняшка черга, а Дано Сребров преуспява, докато той, най-силния мъж в Землен, си остана бедняк и стар ерген. Не му стига на Дано градската кокона, ами завъртя главата и на Маргарита. Видя я няколко пъти нощем да притичва към градската къща на Дано, а него не поглежда.

Тошето тръсна глава, скръцна със зъби и огледа букналата кръчма. Очите му се спряха на Юзовица, която чевръсто се виеше между масите. Яловица и неубита от селска работа, тя младееше за годините си и хващаше око.

Той тръгна към Христо Моллов тъкмо когато Юзовица се зададе насреща му. Разминаха се, но тя намери да се отрие о него и да го замери с циганските си очи през рамо.

— Пиши ме миньор — рече Тошето на Христо.

В същия миг Юзчето изсъска на жена си:

— Отивай си вече, не трябваш. Оттук, през задната стаичка!

— Хъ! — присви очи Тошето към Юзчето. — На тебе ти е сладко да се впрягаш в стръките на чужди каручки в същата тази задна стаичка, а твоята ялова каручка ти се свиди, а!

Туй, за впрягането между стръките на чужди каручки, бе приказка на Юзчето. Притропа някоя по-млада беднотия при него за заем и той веднага я придърпва в задната стаичка. Шушукане и вайкане се чува дорде Юзчето се впрегне между стръките на каручката. Сетне става тихо. А още по-сетне беднотията, забила нос в пазвата си, бързо-бързо изтичва навън.

След нея Юзчето изпиваше цяла кана вода.

Снегът се слегна, изтъня. А една нощ южнякът така го облиза, че остана само в усойните северни гънки на хълмовете. След седмица се оттекоха и водите му. Земята изпръхна, димна. Тръпчив дъх на млада зеленина и ранна пролет се вдигна над хълмовете и над Землен. В ясното небе чертаеха кръговете си двата ястреба. Младата лисица подгони полските плъхове, а проскубаната вълча глутница се оттегли в предпланините — до следващата сурова зима.

На пустеещата земя, северно от селото, се бяха събрали двайсетина човека. Предстоеше първата копка на каменовъглената мина на Дано Сребров. Повечето от хората бяха с кирки и лопати. На десетина крачки пред тях разговаряха Дано Сребров, старият минен майстор Батов и немският минен инженер хер Нунке — главен инженер на „Речни мини“. Финансистът Топчев бе помогнал хер Нунке да проектира и консултира новата мина в Землен. Тримата стояха между побитите в земята колчета, очертаващи входа на галерията, по която трябваше да стигнат до въглищния пласт.

Хер Нунке кимаше, докато Батов обясняваше на Дано:

— Изкопаната земна маса, пръст и глина, ще оформи насипа срещу входа на галерията, на който по-късно ще направим рампа, товарище, за продажба на въглищата. Колите и каруците ще влизат под него и вагончето ще ги пълни. Тогава, господин Сребров, ще ти е нужен надзирател — да следи реда, и касиер — да пише квитанциите и да прибира парите. Дай, Боже! Останалото, под земята, е моя работа.

След това Батов се обърна към хер Нунке:

— Да започваме!

Хер Нунке кимна.

Тогава Батов застана точно по средата между побитите колчета, извади от джоба си бучка въглен, плю три пъти върху него, против уроки, прекръсти го и го постави между краката си.

— Да върви по въглен! — рече. И добави: — Нека пътят ни от тази бучка до въглена под земята да е къс. Е, започвайте, момчета! — подвикна на миньорите. — Пожелавам ви пот да леете, кръв и болести да няма!

Пръв заби правата си лопата в меката земя Тошето.

— Ще я издъним тая земя! — закани се. — До опакото й чак.

Хер Нунке докосна Дано и го отведе настрани.

— Хер Сребров, въглищният пласт е добър и на плитко. Бързо ще стигнете до него и бързо ще започне да връща вложените пари. Предполагам до есента, може и по-рано.

— Да се надяваме — каза Дано.

— О, сигурен съм! — усмихна се хер Нунке. — Но аз искам да ви кажа, че ви се предлага още един добър шанс — железница!

Дано Сребров знаеше за проектираната железница, но тя минаваше на десетина километра от Землен, така че…

— Момент — докосна го пак хер Нунке, — този проект отпадна. Първенците на селата, през които трябваше да мине железницата, отказват да гази земите и добитъка им. Търси се ново трасе, имайте го предвид!

Силните кости на бледото лице на Дано се напрегнаха. Пепелносивите му очи застинаха. Но той каза спокойно:

— Благодаря ви, хер Нунке, ще се заема. Благодаря ви!

— И ще успеете.

Този млад мъж надмина препоръките на Топчев и очакванията на хер Нунке. Той будеше у инженера не само уважение, но и удивление. Топчев го бе нарекъл „геният на дивото“, но той притежаваше и излъчваше облагородена сила, с дълбочина и ширина, а овладяна до съвършенство.

По обрания път към „Речни мини“ хер Нунке се отвърна от хубавия пролетен ден, от планините на север и юг от красивата равнина, прорязана от голямата река, мислите му бяха обсебени от младия собственик на новата каменовъглена мина.

Освен, че бе отличен минен инженер, хер Нунке имаше разностранни интереси. Той живо се интересуваше от история и народопсихология. А се оказа, че тези негови интереси съвпадаха с дейността на определен институт в родината му, който поощряваше и високо оценяваше докладите му.

Опознал трагичната историческа участ на този народ, неговите подеми и погроми, хер Нунке вече си бе изградил своя теория за психологията му, в която водещо място бе дълбоката и широка коренова система, прораснала през хилядолетията. Именно от тази могъща коренова система избуяват силните нови издънки след всеки погром. Силни и диви на пръв поглед, а дълбоко облагородени. Като този млад мъж — Дано Сребров. Конят на хер Нунке спря на билото на последния хълм над голямата река. На този хълм хер Нунке се чувстваше като поклонник в свещения храм на своя Бог. Храм, изпълнен с благовонията на вечната пролет и с купол от чисто небе над земната хармония. Да можеха всички да влязат в този храм, сами биха се покръстили във вярата му: мир и хармония!

Но напоследък от родината на хер Нунке идват тревожни новини. Там отново покълват имперски амбиции и вземат връх над Разума. Така и не проумяха волята на Всевишния, проявявана стотици пъти в човешката история — никой да не властва над всички! Който е дръзвал да постигне това, е рухвал накрая. Силата е най-опасната и разрушителна слабост, защото си позволява да прекрачи границата на позволеното, а зад нея е прокълнатата от Великия дух бездънна пропаст.

Полъхна ветрец и сгърчи водите на голямата река. Върбите по двата й бряга въздъхнаха.

Сам спрял, конят на хер Нунке сам тръгна към тази въздишка.

Пролетта отдавна превали.

Превали и интереса на земленци към мината на Дано Сребров. На връщане от полето малцина спираха и заничаха в тъмното гърло на галерията или вдигаха очи към глинестия насип пред нея. На върха на насипа неизменно седеше Михал Белогвардееца.

Единствен Ботуна продължаваше да се заяжда със стария минен майстор Батов:

— Ялова земя, ялова работа, Батов! Ние посяхме и преорахме, жътвата чакаме вече, а вие все ровите, ровите…

— Нашето отдавна е посято и узряло, Ботуне! И ние ще жънем — отвръщаше му Батов.

— Кой знае… — отминаваше Ботуна.

Михал не даваше ухо на задявките на Ботуна. Седеше на върха на насипа и гледаше кръговете на двата ястреба. Гледаше ги с притъпена болка, сякаш букналата зеленина по хълмовете бе обрасла и болката му.

На ден обръщаше десетина вагончета глина с тумбачката, това бе работата му, а Дано Сребров плащаше добре. И чудно, откакто се видя с пари, пиеше все по-малко, а все повече се замисляше за дом, семейство, деца. И все по-често се сещаше за слугинчето на Молловите — Здравка.

В онзи паметен зимен ден те и двамата бяха еднакво обидени и поругани в дома на Молловите, еднакво разголени. Но този ден прибави и една малка справедливост в несправедливостта: Дано му даде лека и добре заплатена работа.

По хълма се спусна трактора на Молловите. Спусна погледа си към него и Михал. Там, сред групата работници, беше и Здравка. Когато тракторът се изравни с насипа, Стоян Моллов извика:

— Издигаш се, Михале, на все по-високо седиш!

Но Михал гледаше Здравка, чието лице пламна и тя сведе глава. Това се случваше всеки път и Михал се надяваше да не е само заради спомена от онзи зимен ден…

Той се надигна и заслиза по насипа. В гърлото на галерията се появиха миньорите, водени от Батов. Край на работния ден! Сега ще се поизмият с водата от варела и вкупом ще нахълтат в кръчмата на Юзчето за по едно юзче ракия. Ще приседнат и те с Тошето на тяхната маса.

Но тази вечер кръчмата жужеше от голяма новина — от затвора се връщал Петър Каменов. След цели десет години затвор, заради буната през двайсет и трета година, която затри доктор Стилов и неколцина даскали.

— Брей, да отсекат десет години от живота на човека! — рече Батов.

— Кой каквото е дробил… — подхвърли Юзчето.

— Ти да мълчиш! — надигна се от масата Тошето. — Петър Каменов не е лъжица за твоята уста.

Юзчето посиня и позеленя. Но не от думите на Тошето. Само той си знаеше… Преди години пресрещна Иглика, жената на Петър Каменов, и й подхвърли една от своите приказки. Но тя дори не го погледна, гледаше встрани от него, когато каза:

— Нито те виждам, нито те чувам, Юзо. Моли се на Бога и занапред да не се сетя за тебе. — И отмина, сякаш го нямаше на пътя й.

Тогава Юзчето посиня и позеленя, загубил ума и дума. И всеки път посиняваше и позеленяваше, когато чуеше името на Петър Каменов.

— Не знам много за този Петър Каменов? — вдигна питащи очи Михал към Тошето.

— Ще го видиш. Само като го видиш ще ти стане ясно. Няма друг такъв в Землен. Мъж отвътре и отвън — канара — сто пъти по твърд от синия камък. И като камък спокоен.

Михал кимна, отпи последната глътка от ракията си и се надигна.

— Ще си вървя — рече.

— Ей, братушка, да не си болен? Гледам те, умислен и ракията не ти върви.

— Здрав съм — измърмори Михал. — Лека нощ!

Навън го посрещна задухата на късното лято. Светулки припламваха в здрача. А той пак се сети за пламналото лице на Здравка.

Тази нощ болката в стомаха отново споходи Дано. Няколко пъти отпива от земленската минерална вода, която му бе препоръчал доктора, но облекчението настъпи едва на зазоряване. Почти не мигна. И болката е разбойник, връхлита те нощем, по тъмно, мислеше омрачнял Дано. Ненавиждаше да боледува. Май ще се наложи някой ден да намине при своя съученик доктор Пашов — касапина, както го наричаше. Но това му намерение се изпари с отминаването на болката. Замисли се за лековитата земленска минерална вода, от която се ползваше една малка част. Останалата така си течеше и изтичаше в реката. А е богатство, готов дар от природата. Виж, с нея някой ден непременно ще се заеме! Колко дарове е изсипал Бог над Землен: плодна земя, въглища, твърд и мек камък, минерална вода…

Откъм кухнята припълзя аромат на билков чай. Баба Стефана е усетила, както винаги, неспокойната му нощ и вече приготвя нейното универсално лекарство — билков чай, препечена филийка и сирене. Тази по мъжки яка старица усеща и знае всичко — от билките до греховната връзка на отнесената й сирота племенничка с Дано. „И двамата самотници, Господи, прости им!“ — кръстеше се, когато мернеше сянката на Маргарита нощем. Но таеше и надеждица, един ден… ако нещо между Ана и Дано…

Посрещна го укорно:

— Не си пазиш здравето, не се лекуваш! Цяла нощ си трополил, а и доктора не послуша да идеш в града при онзи паша ли беше, бей ли беше.

— Доктор Пашов — усмихна се Дано.

— Каквото и да е. Сядай сега аз да те полекувам с моите билки. Виж как миришат, само миризмата им лекува.

— Знам, благодаря! — рече Дано. А си помисли, че, ако сега влезеше в дома му Ботуна, щеше да си вземе думите обратно. Това пък му напомни, че в най-скоро време трябва да говори със стария чорбаджия. Топчев, хер Нунке и още неколцина влиятелни хора вече работеха железницата да мине през Землен. А той трябваше да убеди заможните земленци в ползата от нея. Закусваше, а мислите му скачаха от едно на друго.

— На, и да ядеш не знаеш! — промърмори укорно баба Стефана — Дъвчеш… Трева да ти бях турила и нея щеше да сдъвчеш. Вие, мъжете, не пораствате. Остарявате, а деца си оставате. Тъй си отиде и моят старец — дете. Все подире му трябваше да вървя.

Дано й отправи благодарна усмивка:

— Сега съм напълно здрав. Благодаря ти!

Баба Стефана се разтопи от умиление, смути се. А казват, че Дано Сребров е безчувствен, лед. Не го познават те. Само тя и нейната Маргарита знаят какво се крие зад студения му ум.

— Здрав съм, но ми се спи. Ще полегна — рече Дано.

— Лягай, сънят лекува — настави баба Стефана. — Как няма да ти се спи, като не мигна цяла нощ.

Ана Първова не би забелязала нищо от това, което старата жена бе забелязала, премислила и предприела за него. Какво ли става там, в аристократичния салон на Първови? Вероятно очакването на провала му расте с всеки изминал ден. Ето, вече е краят на лятото, а въглен все още няма в неговата мина. Отпъди тази тревожна мисъл и заспа дълбок, оздравителен сън.

Пробуди се на залез. Побърза да стане и де се облече. Всеки момент Батов щеше да се отбие за да отчете свършената през деня работа.

Но влезе не Батов, а баба Стефана.

— Батов заръчал веднага да идеш на мината — рече озадачена.

Оседла коня и след минути вече препускаше през Землен. Спря до входа на галерията и попита Михал:

— Какво се е случило?

— Не знам, господин Сребров. Но вече се чуват, излизат.

Галерията наистина кънтеше от възбудени гласове. Пръв навлезе в просвета й Батов. И от далече се провикна:

— Стигнахме го, господин Сребров! Да ви е честит първия въглен! — В ръцете му блестеше едър въглищен къс.

Лицето на Дано застина. Овладял вълнението си, той пое въглена от ръцете на Батов и каза тихо:

— Благодаря ви! Днес изкопахте двойна надница. А тази вечер при Юзчето — на мои разноски. Батов, разпореди се там!

Подаде ръка на Батов:

— Благодаря ти! Ти и хер Нунке познахте, ще жънем и вършеем заедно с Ботуна и Молловите.

Миньорите се юрнаха към кръчмата на Юзчето. Батов ги последва. Михал събра кирките и лопатите, заключи ги в дъсчената барака и изтупа ръцете си.

— Михале — каза все така тихо Дано, — от утре си надземен надзирател, с по-висока надница. Ти ще продаваш въглищата и ще следиш за реда.

Дано Сребров пусна въглищния къс в нозете си и стъпи върху него с единия си крак.

— Виждаш — рече, — няма място за двама…!

— Така е — каза примирено Михал. — Светът е такъв. Благодарен съм и на това, което правите за мене. Лека нощ!

Михал се отдалечи и стопи в настъпващия летен сумрак.

Дълго остана сам Дано Сребров. Най-сетне сам, между земята и звездното небе, с въглищния къс под нозете си. Върху своя малък Топъл полюс. Само пръхтенето на коня му навремени нарушаваше тишината и покоя в него и в света над него.

След време тази звездна тишина в най-звездния му миг бе нарушена от тропота на двойка коне. А когато разпозна скъпото ландо, което двойката коне теглеха, се досети и за останалото преди още да чуе кочияша:

— Господин Сребров! — повика го той почтително, но и с настоятелност, с която дори кочияша на Първови съумяваше да го отдели от аристократичните си господари. — Госпожата пристигна и ви очаква! — добави. — С мене ли ще пътувате?

„Тръгвай!“ — отпрати го с жест на досада Дано.

Дори през летния сумрак Дано забеляза внезапния смут на кочияша, който изведнъж се смали на капрата и мълком препусна обратно.

Прекрасен ден! — усмихна се Дано. Ден, който подреди всичко и всекиго на мястото му. Ден, който му позволи да отпрати скъпото ландо на Първови, а Ана Първова да го почака. Ще му позволи и повече, той сам ще си го позволи…

Внезапното посещение на жена му не е случайно. В салона на Първови са преценили, че вече настъпва началото на края на главоломната му авантюра и не могат да си откажат удоволствието да го видят паднал и унизен. Топчев го осведомяваше за честите посещения у Първови на някой си Симеонов — столично парвеню, с подчертани женствени маниери — който неслучайно стажувал в кантората на Първов.

Нека си стажува, усмихна се Дано. Пое дълбоко въздух от звездната нощ, вдигна въглищния къс и яхна коня си. Не беше го еня за бялата му риза и светлия панталон, изцапани от черния камък.

Домът му го посрещна облят със светлина и излъчващ светлина. Познато. Така Ана Първова известяваше редките си посещения тук. Във всички стаи светеха лампи. Светлина заливаше и широкото мраморно стълбище. Блестящото черно ландо със сребрист обков също се къпеше в тази светлина.

Баба Стефана затисна устата си когато видя почернената му риза и панталон и посочи спалнята: „Госпожата е там!“, но той бодро й нареди:

— Слагай вечерята, гладен съм като вълк!

Ана се бе изтегнала в ниския фотьойл. Леко манто скриваше, и откриваше, пищните й форми. Позата й наподобяваше гипсовата Венера.

Дано кимна и отдели повече внимание на гипсовото й подобие докато го отместваше, за да стори място на въглищния къс. Положи го внимателно и грижливо го нагласи към светлината на лампата. Гладките му мъхести повърхности я попиха меко, погълнаха я. Но в пепелносивите очи на Дано припламнаха въгленчета, сякаш ветрец бе издухал пепелта от тях.

Ана захапа крайчеца на пухкавата си устна и каза:

— Ще рече — успял си!

— Ще рече — напразно си била пътя до тук. Нали…? — усмихна се Дано.

Ана лениво се изви във фотьойла. Движението бе до мозъка на костите й нейно, показваше я цялата, но само я показваше, без да я предлага. Ана Първова не се предлагаше никому. Вероятно така се показваше и на столичния си обожател, Симеонов. Но когато вдигна очи към Дано, клепачите й трепнаха и се спуснаха наполовина. С нищо друго не се издаде. Боже, каква цена плащаше тази жена, за да скрие най-естествените си чувства и желания, само за да остане вярна на болния си каприз — недостъпното да е в нозете й!

Но тази нощ Дано Сребров нямаше нужда от капризи, колкото и пищни да са те, а от смалената светлина на газената лампа върху перваза на прозореца…

— Знаеш ли — рече той, отривайки почернените си пръсти, — искам три неща: да се изкъпя, да се нахраня и да се наспя!

— Разбирам, няма да преча — надигна се от фотьойла Ана. — Само един делови въпрос, ще приемеш ли още един акционер?

— Да — отговори Дано. — Добре е, че сте предвидили и този вариант, а не само „един акционер по-малко“. Уредете подробностите с Топчев.

Тя кимна и излезе от спалнята. След малко я чу да казва на кочияша:

— Тръгваме! — Владееше се отлично.

Дано смали фитила на лампата и я сложи на перваза на прозореца. Съблече се, загърна се в халата и влезе в банята.

Когато баба Стефана влезе в спалнята да вземе изцапаните му дрехи, въздъхна и се прекръсти:

— Боже, дали е турил лампата на прозореца пред Ана!

За няколко дни, под ръководството на Батов, бе направена втора рампа — за продажбата на въглищата. Иззидана бе и малка стаичка с прозорец-гише, в която се настани Маргарита. Няколко кочана с квитанции на акционерно дружество „Топлик“ и томчето с Мопасанови разкази заеха масата пред нея.

И продажбите потръгнаха. Маргарита пишеше квитанциите и вземаше парите на клиентите, а Михал пълнеше волските коли и каруците с отбрани въглища.

— Че то било чудо работа! — шегуваха се земленци. — На връщане от полето — хоп, една кола топло за зимата! Хем риба, хем кожух…

Днес Дано очакваше хер Нунке с окончателното решение за железницата. Колко нови възможности би отключила тази железница — втора мина, транспорт и на негови въглища за електроцентралата, акции в нея, електрификация на Землен, оживление, напредък.

В този момент пред рампата спря волската кола на Молловите. Но Здравка, слугинчето им, напразно се опитваше да подведе охранените животни под рампата. Михал скочи, помогна й, но й пошушна и нещо, от което момичето пламна. „Защо не?“ — помисли Дано. И двамата са си лика-прилика. С малко помощ биха заживели като хора. Тази идея веднага намери място в тренирания му мозък да вмества и малките неща в главното.

От тях го откъсна хер Нунке.

— Добър ден! — поздрави той. И добави: — Добър е, както виждам… — И кимна към множеството коли и каруци, обсадили рампата.

— Да отидем да поговорим вкъщи — предложи Дано.

— Добре, тъкмо ще уточним на място и скицата за парното отопление. Готова е, нося я.

Хер Нунке бе възхитен от дома на Дано. Липсвало само едно парно отопление. Хем удобство, хем пример, реклама за възможностите на въглищата!

Баба Стефана ги посрещна, подготвила и подредила всичко според вкуса на немеца. Около бутилката с изстудена мастика апетитно розовееше тънко нарязана сланина и салата от домати с много, много лук.

— Превъзходно, фрау Стефана! — похвали я хер Нунке.

Старата жена поруменя от удоволствие. Нейният Дано така и не забелязваше какво му слага на масата.

— Наздраве! — вдигна чашата си хер Нунке. — Железницата ще мине през Землен, хер Сребров, наздраве! Ре-ено е. Аргумент се оказаха минералния извор, каменните кариери, твоята мина и бъдещите мини, и самото Землен — голямо селище.

— Наздраве — каза замислен Дано.

— Нещо не е наред?… — учуди се хер Нунке.

— Ботуна — отговори Дано. — Отказва гарата да се разположи в нивите му, до сами селото. Остават пасищата на юг — далече от всички и най-вече от моята мина. Това е допълнителен транспорт.

Хер Нунке поклати разбиращо глава:

— Така е, но е повече от нищо, нали? Е, не е точно според твоите очаквания, но е в твоята посока. Това е важно.

След това немецът сравни скицата си за парно отопление на дома на Дано. Остана доволен и каза:

— Подготвил съм всичко. Идващата събота и неделя ще изпратя двамата майстори с инсталацията да я монтират и изпробват. За заплащането ще се споразумеете. Време е да тръгвам! — напомни си сам хер Нунке.

— Ще те изпроводя — каза Дано.

Докато разтребваше масата подир тях, баба Стефана си мърмореше:

— Къде е железницата, къде е парното! Тоя Дано никой не може го разбра откъде докъде мисли. И двете стаи, дето останаха от старата му къща, също иска да се отопляват. За какво са му топли, като седят празни. Измислил е нещо!…

На хълма над голямата река хер Нунке и Дано спряха конете.

— Гледай, хер Сребров! — очерта широк кръг с ръката си хер Нунке. — Не е просто природа — храм! Храм, подреден сякаш от Божията ръка. И каква хармония. Учи ни на хармония, но ние, хората, сме лоши ученици — рушим, грабим, убиваме.

Хер Нунке сведе погледа си към голямата река. Бавните й, сребристи води плавно се виеха през равнината.

— Каква сила и мощ носят тези води, а не вървят пряко, не рушат безогледно — вият се. И ако, все пак, отнемат нещо от някъде, наслагват го на друго място — съграждат. А през целия си дълъг път напояват, напояват. На това трябва да се научат умните и силните, хер Сребров, за да оцелеят и те, и света. На Разум, не на Безум!

Странно прозвучаха тези две думи, изговорени с главни букви от хер Нунке. Странно, но и обяснимо, Дано Сребров знаеше каква безумна сила се надигаше в родината на хер Нунке, а неговата философия никак не се вписваше в тази сила.

Какви ли ще са последиците от безумието на тази сила за света и за самия хер Нунке?

— Ти си млад, умен и силен, хер Сребров. И ще ставаш все по-силен. Учи се от този храм и… Бог да ти е на помощ!

Хер Нунке сбута коня си и препусна.

Дано Сребров знаеше, че в дома на Ботуна го очакват, но не бързаше. Остави конят да го води. Искаше по-дълго да повърви под купола на този храм, който залезът правеше още по-величествен и плавен във формите и прехода му от ден в нощ. Хармония! Хер Нунке не знаеше, а може би се досещаше, че тази религия бе и негова. Не случайно така си допаднаха.

В голямата одая на Ботуна се бяха събрали всички. Дори Юзчето и малкият Моллов не липсваха.

— Влизай, Дано! — покани го Ботуна. — Седни тук! — посочи мястото до себе си. От другата му страна бе Стоян Моллов. Останалите се бяха настанили срещу тях, всеки на мястото си.

— Казвай новините, какво рече немецът? — подкани го Ботуна. Старият чорбаджия бързо бе схванал изгодата от железницата за себе си. Колите с неговото жито нямаше да бъхтят двайсет километра до далечната гара, а щяха да пълнят вагоните тук, под носа му.

— Новините са добри — каза Дано. — Железницата ще мине през Землен, решено е.

— Хе! — тупна коляното си Ботуна. — Как няма да е решено, като трасето през Землен е по-дълго, ще се пробива и тунел, и предприемачите ще лапат по-голяма плата, знам ги аз!

Стоян Моллов се намеси:

— Но ще плаща държавата, а тя…

— … каквато е грабежна! — смръщи се Ботуна. Той имаше стари и ежегодни сметки с държавата, която въртеше цената на житото както й е угодно.

— Защо грабежна? — обади се Христо Моллов. — Гледа си интереса и тя. Като тебе, Ботуне. Ако не гледаше твоя интерес, щеше ли да пратиш гарата далече от Землен.

— Така-а — проточи Ботуна и сърдитите му очи притиснаха Христо. — Чувай сега, пиле шарено! Земя не се дава, нито се плаща, нито се заменя с друго, защото е една, като живота. Всичко останало има цена, земята и животът нямат. Най-потребната машина на света, ако отхапе и един залък от земята, вредна е. Защото всичките машини не могат да ти върнат този залък, ясно ли ти е?

Христо наведе глава. А Ботуна неочаквано се засмя и се обърна към Дано:

— Благодарен съм на бога, Дано, че не ти е дал очи за земя. Иначе, каквато порода си, да си ме глътнал до сега. Но се моля да ти даде поне душа за земята — да я пазиш. Да я пазите! — обърна се към всички Ботуна.

Тази изповед на Ботуна затрогна Дано.

На път за дома си мислеше колко ли време ще изтече, докато съвременния човек свърже техническия прогрес с живота така, както Ботуна свързва земята с живота!

Пак разточителство! — едва не възкликна на глас Дано, когато видя дома си отново обилно осветен, преливащ от светлина.

Не допускаше този път Ана да е дошла сама. Фойерверките вероятно са за самия Първов. Въпросът е кой още?… Възможностите на блестящото черно-сребристо ландо са за четирима. Значи, трябва да прибави Топчев, и защо не — Симеонов.

Предположенията му се потвърдиха още на широкото мраморно стълбище. Точно те, четиримата, го очакваха в остъкления хол.

Предстоеше малък цирк. Посещение и дресура на див хищник. Но това противоречеше на основния закон на дресурата: един хищник — един дресьор! Тук са трима, блестящи при това. Единствен Топчев, тъмния и космат финансист ще отморява очите му като жив въглищен къс. И ще има предимството да наблюдава атракцията гратис. Върви му на безплатни зрелища.

Когато отвори вратата на хола, към него се вдигнаха три чифта очи, Топчев не го удостои с вниманието си. Но бледото, безизразно лице на Дано едва ли им предложи богата гледка. Пепелносиви очи и силни кости, нищо друго. Симеонов обаче го гледаше с открит възторг, докато Ана го обливаше с подчертано собственически поглед — за пред Симеонов, разбира се. Първов свали очилата си, но и така не долови никакво вълнение от успеха върху лицето му.

Топчев се бе изтегнал удобно и свойски, и отправил антрацитните си очички между „хищника и дресьорите“, вече се наслаждаваше на първите мигове на атракцията. Двойната му гуша потрепваше ситно-ситно от безгласен смях.

— Добре дошли — поздрави Дано. След което се представи на Симеонов: — Дано Сребров!

— Благодаря, благодаря! — закланя се стажантът, като сплиташе и разплиташе тънките си пръсти. — Казвам се Симеонов.

Дано кимна, седна срещу гостите си и отправи пепелносивите си очи над главите им. Настъпи неловко мълчание. Все едно им казваше: „Ето ме, започвайте!“. След поредното сплитане и разплитане на пръстите си Симеонов се почувства задължен да оживи мълчанието:

— Напоследък много се шуми около вашето Землен, господин Сребров! Изкушен бях да видя с очите си този ваш малък, черен Клондайк, затова с радост приех поканата на господин Първов.

Дано му отговори с едва загатнато кимване, но с ъгълчетата на издължените си очи внимателно изучаваше този млад мъж, на когото природата бе отнела мъжествеността. А когато природата отнема нещо, тя притуря друго, така че пред него може би стои опасен противник.

— И съм възхитен — продължи Симеонов. — Сред този пасторал, сред сънните хълмове насред патриархална България — каменовъглена мина, железница!… Разкажете, господин Сребров, моля ви, навярно е било трудно, но и интересно.

— По-добре не бих могъл — усмихна се бледо Дано. — Вие така го описахте, че самият аз едва сега го видях истински. Благодаря ви!

Симеонов се смути. Ана и Първов очевидно не знаеха как да помогнат на протежето си. Но Топчев безгласно се кискаше в двойната си гуша от все сърце. Косматото животно бе усетило смяната на ролите, вече дивият хищник правеше атракция с дресьорите си!

— А по-нататък? — намеси се най-сетне Първов. Надяваше се въпросът му да освободи Симеонов от смущението му и да постави Дано в ролята на разпитван и отговарящ подсъдим, или поне свидетел на противната страна.

Дано сви рамене. Движението му издаваше лека досада и разочарование от един толкова общ въпрос, неприсъщ за магистрат.

— Да, да — побърза да излезе от неловкото положение Първов. — Имах предвид плановете, следващата крачка…?

— Аз съм прагматичен човек, господин Първов, пешеходец, и крачките ми зависят от състоянието на пътя — може да са напред, може да са вляво или вдясно.

Първов примигна и се зае да почиства очилата си.

А двойната гуша на Топчев вече се тресеше неистово. Сеирджия!

Очите на Симеонов шареха като уплашени мишлета.

— О, този ваш отвратителен прагматизъм! — протегна се лениво Ана. — Всъщност, дойдохме да ти предложим Боровец. Десетина дни в прохладата на Боровец, докато отминат горещниците. Е?…

Дано я погледна и се усмихна:

— Идеята е добра. Но аз лично бих тръгнал към полюсите. От известно време те са ми хоби. Земленци, например, казват на моята мина „Топлия полюс“. Така че по-малко от полюс вече не ме блазни. Съжалявам!

Ана потръпна: „Ти самият си полюс, айсберг…!“

Топчев вдигна антрацитните си очички към тавана. Така-а, на цирковата арена вече няма нищо интересно. Остана само дивият хищник. Дресьорите подвиха камшиците си и се изметоха един след друг. Иде ред на мастиката и на изпроводяка. Търкай, търкай роговите си очила, господин Първов, дано увеличиш диоптрите им, та най-сетне да видиш „гения на дивото“!

Баба Стефана вече внасяше подноса с почерпката.

— Е, видя ли го Петър Каменов? — попита Тошето, сякаш питаше за свое лично творение.

— Видях го — отвърна Михал. — Прав си, силен мъж, всякак силен.

Петър Каменов наистина се открояваше от останалите миньори, а те веднага се приобщиха към него. Спокоен, скъп на думи и движения, той вършеше всичко точно и спорно.

— Сега ще видиш как този камък ще почне да троши млечните зъбки на Дано Сребров! — закани се Тошето.

— Ти все за трошене мислиш — засмя се Михал. — Щом и двамата са от синия камък, защо да не се завъртят като воденични камъни и заедно да мелят брашно.

— Тъй! — погледна го сърдито Тошето. — И кого ще туриш отдолу? Тая няма да стане, ще видиш…

На Михал никак не му се искаше Тошето да излезе прав. Никоя злина не води към добро. А Дано Сребров, след присвояването на периметъра, не е сторил нито една злина. Напротив, дава работа и хляб на трийсетина земленци, говори и за втора мина, отклони железницата през Землен, иска да го електрифицира, иска шосе до околийския град… А наскоро предложи на Михал да живее в старата му къща срещу задължението да поддържа парното отопление на дома му. После неочаквано го попита:

— Не мислиш ли вече да се задомиш?

— Мисля — смути се Михал. — Здравка ще се зарадва, само… не знам Молловите?

— Аз ще го уредя — отсече Дано.

И още на другия ден го повика да огледа старата къща и му каза, че въпросът с Молловите е уреден.

— Няма защо да отлагате — посъветва го Дано. — Идвайте още тази неделя, настанявайте се и живейте като хората.

Дори по-добре от хората — помисли Михал — кой в Землен, освен Дано, ще живее в къща с парно, която си има и всичко останало — две стаи, кухничка, килер, мебели! Здравка няма да повярва на очите си. Той още не може да повярва, та тя ли? И двамата си нямат никого и нищо и, изведнъж…

Не, на Михал никак не му се иска Тошето да излезе прав.

Вярно, Петър Каменов вече организира миньорите в профсъюз и поставя въпроса за по-високи надници, осигуровки, застраховки, но Дано ще измисли нещо, той винаги измисля. Ще се разберат. Никой от двамата няма интерес другият да се строши: нито мината да остане без миньори, нито миньорите — без работа. Наистина, по трасето на железницата работят доста земленци, но там заплащането е по-малко, а е и работа за година-две, после?

Михал не знаеше, че Дано вече бе намерил решение на назряващия конфликт. Но не бързаше да се намеси. Изчакваше сгодния момент, в който намесата му ще изпревари конфликта, без да изглежда като паника. Идеята му бе подсказана от множеството земленски и другоселски коли и каруци, които чакаха за въглища. Хората по цели нощи палеха огньове, вече застудяваше.

В неделния ден обаче, нищо от това не личеше по бледото лице на Дано. Беше спокоен и разпоредителен в новия дом на Михал и Здравка. Баба Стефана го бе провъзгласила за свекър, а себе си — за свекърва.

— Ще ти е от полза — задяваше го тя. — Две дъщери имаш, тъкмо да се поокършиш.

Баба Стефана и Маргарита подреждаха ту едно, ту друго, а подире им вървеше Здравка, преливаща от радост.

— Ами аз какво да правя? — питаше през смях. Не можеше да повярва, че всичко това ще бъде нейно, само нейно.

— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?

Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.

— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…

— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.

— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.

— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!

Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече:

— Е хайде, поподредихме, сега да сложим трапезата — на гости сме ви, на сватбата ви!

Маргарита отнесено придърпваше и оправяше покривката на масата. Приличаше на лампа със смален фитил.

Баба Стефана въздъхна.

На следващия ден, понеделника, Дано отиде рано на мината.

Слана покриваше земята. Земленските комини вече пушеха. Огньове горяха между няколкото десетки коли и каруци, които чакаха за въглища. Бяха предимно другоселци, привършили полската работа, те едва сега можеха да си позволят да загубят ден-два за топливо. Бяха премръзнали, нервни и току подканяха миньорите да влизат по-бързо, та по-бързо да натоварят и те и да се прибират. Но миньорите се помайваха.

— Бързата работа… нали знаете! — отговаряше им мрачно Тошето. И местеше погледа си от Петър Каменов към идващия Дано. „Сега ще си изплюеш зъбите, Дано!, казваше си злорадо Тошето. Не приемеш ли условията ни, ще те оставим без въглища и сам срещу тези премръзнали хора!“.

Но Дано го отмина. Спря при Петър Каменов и останалите миньори.

— Добро утро! — поздрави. — Батов тук ли е?

— Не — отговори Петър. — Влезе да огледа крепежа.

— Добре, после ще го уведомя.

Дано остана миг-два замислен, после вдигна очи и огледа миньорите.

— От днес — рече той, — преминаваме на две смени. В договорите ще се включат осигуровки и застраховка за злополука. Отделно увеличено заплащане на нощния труд. Ето списъка на петнайсетте нови миньори, които ще дойдат в четири часа след обед. — Той подаде листа на Петър Каменов и продължи: — Надзирател ще им бъдеш ти, господин Каменов. Батов остава главен надзирател и надзирател на едната смяна. Въпроси?… — попита Дано. — Каменов, ти приемаш ли?

Петър Каменов кимна.

— Благодаря! Спорна работа — пожела им Дано и си тръгна.

— Какво става? — Тошето дръпна Петър Каменов.

— Изпревари ни — отговори спокойно Петър. — Изпреварва ни в мисленето и в действията си. Умен е. Но засега е умен и за нашите интереси. По-нататък ще видим.

— Ее-х! — изпъшка Тошето. — Така ми се щеше да го видя на колене.

Миньорите възбудено обсъждаха новите условия. Радостна възбуда бе събрала и чакащите за въглища около Дано Сребров. Един от тях попита:

— Какво ще ги правиш тия новите през зимата, когато няма да се търсят въглища.

— Ще започнем втората мина — отговори Дано.

— Чу ли? — кимна към Дано Сребров Петър Каменов. — Всичко е предвидил.

— Ммм!… — изръмжа Тошето. Грабна кирката и се заспуска по наклона на галерията.