Топлият полюс

„За последно… Може да е последно…“

Този шепот следваше Дано във всичко и навсякъде, по всяко време. Струваше му се, че го следва и в съня му. Следваше го като звук и обреченост. Когато Неда го изричаше, той изтръпна и повярва в тази обреченост, сякаш идеше от отвъдното, а сега, когато нея я нямаше, шепотът бе жив, истински, и в днешното. В днешното бяха и огъващите се под ръката му асфалтови коси, и раменете й в широкия пуловер, и близнатото малко пръстче, чиято лека хладина усеща на лицето си, и горещите й устни…

Не, Топчев, Неда не е мъртва. Тя просто дойде от друго време и се върна в своето си време.

Била сама в купето на международния влак. Четирима в черни мушами дръпнали вратата на купето — гледали я четири цеви. Тя се усмихнала, както си била с подпъхнати в широкия пуловер ръце, но вместо да извика или да прехапе устни, захапала яката на пуловера. Там винаги стояла пришита малка капсулка… Почти нищо не се променило в първокласното купе. Четирите цеви продължавали да я гледат, а тя — тях. Усмихната. Разнесъл се само дъх на бадеми…

„За последно…“

Последно и за него. Една такава жена може да дойде само от отвъдното, само за една нощ, и да се върне там — за да остане завинаги в днешното, и в него.

Той въздъхна, отпи от горчивото кафе и едва сега забеляза ведрия юнски ден, нахлуващ в остъкления му хол.

Телефонът иззвъня.

— Да — каза той хладно.

— Боже, ухото ми замръзна от вашия глас, господин Сребров! — засмя се насилено госпожа Дани. — Но да оставим това, имам да ви съобщя три изключителни новини.

— Слушам ви.

— Първо, миналата неделя вашата съпруга ни посети и пожела да разгледа параклиса. Остана възхитена. Придружаваше я господин Симеонов.

— Знам — вметна Дано.

— Второ, господин Симеонов е вече околийски прокурор.

— И това знам.

— Добре, но третата новина няма как да я знаете. Рано тази сутрин елитни части на Райха са навлезли дълбоко в територията на комунистическа Русия!

Сега Дано усети смразяващ хлад. Сякаш земята се разлюля под нозете му. Сблъсък между два гигантски Безума, какво ли ще последва от него?

— Ало, господин Сребров! — звънна в слушалката госпожа Дани.

— Да, тук съм, госпожо, но ми е трудно да преглътна тази страхотна новина.

— Нали? — възкликна госпожа Дани. — Времето на силните, господин Сребров, за което си говорихме в параклиса.

— Беше хубаво — отбеляза той.

— Я, днес да не ви е ден за благотворителност?

Той притвори очи, силните кости на лицето му изпъкнаха, но се постара да каже равно:

— Бих обявил всички дни за такива, за да стоя до някой параклис с протегната ръка.

— О! — изненада се госпожа Дани. — Отново живея. — И затвори телефона.

Успех, госпожо, рече си той мрачно. Аз само се опитвам, но не пред твоя параклис.

Това че Ана бе посетила параклиса със Симеонов нямаше никакво значение, освен за Ана и госпожа Дани, всяка от тях е играла своята игра, оценявайки другата. Нищо повече.

Виж, Симеонов като прокурор е опасност — префинена и извратена опасност, поради същността си. Един слаб, но зъл ум, облечен в сила. Нищо добро не очаква околийския град и околията. Трябва да предупреди Петър Каменов, Симеонов не е противник за подценяване.

През целия ден радиото превъзнасяше светкавичните победи на немското оръжие и дух в Русия. Говореше за танкови клинове, за обкръжени армии и напредване със стотици километри в руската земя.

Когато настъпи нощта, Дано излезе да подиша прохладата й на широкото стълбище. Там бе приседнал и Михал. Припламването на цигарата осветяваше замисленото му лице.

— Войната ли прогонва съня ти? — попита Дано.

— Тя, господин Сребров — надигна се Михал, но Дано го спря и сам седна до него.

Селото спеше притихнало.

— Ще бъде страшна война, господин Сребров! — въздъхна Михал. — Който не познава Русия, не знае какво го чака. Тя е огромна. А когато една огромна земя тръгне на смърт, войната вече не е само човешка — земя, небе, реки и снегове тръгват на смърт и убиват, убиват…! Знам го, преживял съм го. Войната е зло и променя хората към зло. Дори тези, които са далече от нея. Ето, земленци, например.

— Те, какво? — попита Дано.

— Тази вечер в кръчмата всички бяха зли. Зло гледаха, зло пиеха, зло мълчаха. Накрая Христо Моллов и Тошето се спречкаха. Тогава злото се видя и усети от всички. Тошето сграбчи Христо за гърлото, стисна го и онзи посиня. А Тошето го стискаше и му викаше: „Усмихни се, тогава ще те пусна!“ И Христо му се усмихна. Тошето огледа кръчмата, сякаш казваше: „Видяхте ли, със сила можеш да насилваш някого и той пак да ти се усмихва!“. После той захвърли Христо, прекоси цялата кръчма и дръпна Юзовица в задната стаичка. Тя също се усмихваше. Може да е принудил и Юзо да му се усмихва, не знам. Всички станахме и си тръгнахме.

Да, но има различни усмивки, потъмня Дано. Сетил се бе за последната усмивка на Неда в международния влак, захапала капсулата в широкия черен пуловер, подпъхнала ръце в него. Усети и дъх на бадеми. А след него и хлад на лицето си, където го бе докоснало едно близнато пръстче.

Замълчаха, всеки унесен в мислите си.

— Лека нощ! — каза по някое време Михал и тръгна към старата къща.

— Лека нощ — отвърна Дано замислен.

Няма да са леки нито дните, нито нощите. По време на война няма леки дни и нощи. От Землен вече заминаха двайсетина мобилизирани. Появиха се и няколко черни забрадки. Той ги срещаше по улиците — черни забрадки до сами прегорелите очи на жените и питащи детски очи, за които отговор няма. И няма да има. Насилието не отговаря пред никого. То се опива от силата си за още по-големи насилия. Както Тошето. Както собствениците на „Речни мини“. Както ще се опива и Симеонов. Макар че той лично няма да изцапа нежните си ръце, мръсната работа ще върши Топала, всеизвестният в околията садистичен бияч и насилник. Симеонов само ще гледа и ще се топи в извратените си представи на свръхчовек и свръхсила.

Нощта преваляше. Сънливо се обадиха първите петли и сякаш те събудиха болката в стомаха на Дано. Той я притисна с юмрук, влезе в хола и изпи чаша минерална вода на глътки, както го бе посъветвал стария селски доктор. Е, той го съветваше да се прегледа и на рентген при доктор Пашов, но все не намираше време. Болката попритихна.

На заранта баба Стефана го подложи на лековития си билков чай и на сърдития си поглед — че не се лекува, че не се пази, че не слуша. И на още десетина „че“.

Но всичко отиде по дяволите, когато му съобщиха че намерили един от младите миньори обгазен в изоставена стара галерия. Все пак, бяха го открили и извадили навреме.

Младежът дори се шегуваше:

— Защо ми развалихте съня, бе? Така хубаво бях заспал…

Батов посрещна и успокои Дано:

— Добре е, господин Сребров, размина се. Иска да се връща на работа.

— Не! — отсече Дано. А на младежа каза: — Тази седмица ще си стоиш вкъщи, надница ще ти се води.

После извика Батов и Петър Каменов и им нареди:

— Всички стари галерии да се затворят с приковки, така че да са недостъпни. Още днес!

Батов веднага се разпореди и влезе в старата мина. Петър Каменов и Дано поеха към новата.

Петър Каменов очакваше допълнителни разпореждания, но Дано заговори за друго:

— Трябва да сте много внимателни, Петре. Обясни на хората си, властта е пуснала „очи и уши“ навсякъде, ще се намерят и между вас. Обърни особено внимание на Тошето, с неговия необуздан нрав може да предизвика провал и неприятности за всички.

— Разбирам — каза мрачно Петър, — но с Тошето е трудно, почти невъзможно. Нещо повече, увлякъл е младите и те го следват слепешката. Импонира им със силата и крайните си, хазартни убеждения. Някои вече се възприемат като бойци.

— Лошо — изпъшка Дано. И притисна с юмрук подребрието си. Бледото му лице се покри с капчици пот.

— Трябва да се лекуваш — каза Петър Каменов. — А аз ще се опитам да направя нещо. Благодаря за предупреждението!

Разделиха се.

Петър Каменов свърна към новата мина, а Дано тръгна към дома си. Ще пийне минерална вода да укроти болката, ще хапне нещо леко, ще поспи. Тревогите и безсънието очевидно я предизвикват.

Но пред дома му бе спрял автомобила на доктор Пашов. Странно, помисли Дано, едва ли някой го е повикал заради обгазения младеж! А може да е дошъл за друг болен.

В остъкления му хол, обаче, освен Пашов, се бе разположил и Топчев. Баба Стефана им говореше нещо.

— Позволявате ли, господа? — попита от вратата Дано.

Косматият финансист само изръмжа. Пашов отправи към него изпитателен, професионален поглед. А баба Стефана, след като помълча гузно, рече:

— Какво пък, наковладих те по телефона! Болен си, не ядеш, не се лекуваш… Това е! — И побърза да излезе.

Пашов най-сетне се обади:

— Дойдох само да те видя, но ще се наложи да те взема в града. Видът ти никак не ми харесва, Сребърен.

— С белезници, или… — опита да се пошегува Дано.

— А да си спомняш вашият доктор да те е съветвал да дойдеш при Пашов? — попита го Топчев.

— Смътно.

— Не смътно, а мътно, мътните да те вземат! — освирепя финансистът.

— Е, добре, предавам се! — усмихна се насилено Дано. — Но да караме поред. Да приемем, че съм ви казал добре дошли, а вие сте ме поканили в дома ми и сега аз ви предлагам да обядваме.

— Никакъв обяд! — вдигна ръка Пашов. — Искам те гладен за рентгеновия преглед. Закусвал ли си?

— Не успях.

— Отлично. Да тръгваме.

В центъра на околийския град Пашов спря колата и попита Топчев:

— Ще дойдеш ли с нас в болницата?

— Благодаря, не се натискам. Не ми трябва твоята касапница — изръмжа финансистът. После се обърна към Дано: — Ще те чакам у дома.

— И ти се правиш на много здрав, а черният ти дроб се е разпрострял като третия райх — погледна го строго Пашов. — Още малко и ще стигне до колана на панталона ти.

Топчев понечи да му отвърне, но Пашов форсира колата и го остави с отворена уста.

— Толкова ли е зле? — попита Дано.

— Дори повече. Конякът го убива, а той не спира да се налива. Подозирам, че го прави съзнателно.

Спряха пред вратата на болницата.

— Така-а, сега да видим тебе! — поведе го Пашов към рентгеновия кабинет. — Съблечи се и пий на глътки тази вкусна кашичка. Няма само баба Стефана да те храни, я!

След като дълго го въртя, насам-натам, зад екрана на апарата, Пашов заговори издалече:

— Не ми харесва, Сребърен, стомахчето ти никак не ми харесва. Иде ми да го изрежа цялото и да го хвърля на котките. Изобщо…

— Опитай с конкретното — спря го Дано.

— Конкретното е язва, Сребърен, даже две. Едната е много стара, с груби ръбове. А още по-конкретно — ножа!

— Не — отказа спокойно Дано. — Ако можеш да измислиш нещо друго, измисли го, ако не, ще си я лекувам с минерална водичка и чайчета.

— За измисляне, ще измисля, но…

— Приемам го с „но“-то.

Пашов написа рецептата и му я подаде:

— С уговорка, че наесен непременно ще дойдеш да те видя! Не съм свикнал аз да гоня болните си и да им се обяснявам в любов.

— Малко странно го правиш — с нож в ръката. — Засмя се Дано.

— Не е за смях — каза строго Пашов. — Няма да те боли, но това не бива да те успокоява. Наесен те искам тук!

На път към дома на Топчев остави рецептата в близката аптека да му приготвят праховете и продължи.

Финансистът бе на обичайното си място, с обичайната бутилка коняк. Но в камината не гореше огън и в цялата къща цареше тишина. Топчев бе мрачен, по-мрачен от обичайното.

— Боледуваме, значи — избъбри. — Ние боледуваме, други умират… — Той отля от коняка върху килима и добави: — Умират млади-зелени, хубави, умни…

— И тя ли? — попита Дано. Имаше предвид русата спътничка на Неда.

— И тя — въздъхна Топчев.

Пред очите на Дано отново оживяха усмихнатата русокоска и огъващите се асфалтови коси, широкият черен пуловер, близнатото пръстче и… Но сега усети хлад в цялата къща и вътре в себе си. Хлад, който знаеше, че никой никога нямаше да стопли. Човек веднъж среща биологичната си и духовна половина — втора няма. Няма!

Топчев, мрачен и мълчалив, отпиваше поредната глътка коняк.

— А ти, приятелю, защо не се лекуваш? — попита го Дано.

— За какво и за кого? — изръмжа финансистът. — Останахте трима, на които държа — ти, Пашов и Първов. Не си струва за трима да си развалям навиците. И тримата можете без мене.

— По-скоро ти можеш без нас.

— Келеш! — крясна Топчев. — Я се измитай! Но преди туй да ти кажа, че фурната на онзи човечец е ремонтирана и подновена. Благодарен е до небето, но всеки път ме подпитва кой му е помогнал. Мъчно му е, виждам го, че не може да каже едно „Благодаря!“. Защо не му се обадиш?

— Някой ден все ще разбере.

— Келеш! — повтори се Топчев. — Какво ти намери Пашата?

— Нищо, язва.

— Аха, като моето нищо. Носи си я със здраве! — отпрати го Топчев.

До средата на зимата възторжените бюлетини от Източния фронт не секваха. Но снеговете изглежда ги охладиха. Военната машина на райха забоксува пред Москва и Сталинград, пред Ленинград. А после от радиото се разнесе и траурна музика — армията на Паулус бе обкръжена и пленена, заедно с фелдмаршала. Снеговете тръгваха на смърт, както каза Михал в оная нощ на Дановото стълбище. След това във военните бюлетини се появи нов термин: „Скъсяване на фронтовете!“

Скъсяването на фронтовете сякаш сгъстяваше и въздуха над сгърчената равнина, сгърчваше се и той. Този гърч усещаше и младата лисица, и проскубаната вълча глутница, и двата ястреба, усещаха го и хората. Равнината и предпланините се огласяха от изстрели и бомбени взривове, зачестиха саботажите в „Речни мини“. Зачестиха и подвизите на прокурора Симеонов. Единствено в „Топлик“ бе спокойно и тихо. Макар че и тук спокойствието и тишината бяха привидни.

След взривяването на входната галерия на една от „Речни мини“, агентите на Симеонов дни наред душиха около Тошето и двамината младоци, които се бяха повели по ума му. Размина им се благодарение на Петър Каменов. Усетил, че излизат от мината през нощната смяна, но продължил да им вписва в тетрадката вагони с въглища на тяхно име по часове, до края на смяната. Точно тази тетрадка ги спаси, но съмнението към тях остана. Някой бе забелязал трима мъже да бързат към Землен скоро след взрива в мината. Останалите миньори до един потвърдиха, че заедно са влезли и излезли от смяна. Така си и било, прибрали се навреме, колкото да влязат и излязат с останалите.

— Ще си изкопаем надписаните въглища — рекъл Тошето на Петър Каменов.

— Само че щеше да закопаеш себе си и момчетата! — отвърнал му Петър.

— Това не е твоя работа — кипнал Тошето. И дори не се сетил да му благодари.

— А твоята работа е да мислиш, когато залагаш живота на други.

— Ти затова ли лежа десет години в затвора, от много мислене?

Петър Каменов го подпрял с тежкия си поглед и рекъл:

— От моето много мислене лежах само аз, никой друг! А ти поведе момчетата слепешката, право към дръвника.

— Някой трябва да ги поведе — опрял се и Тошето. — Докато мъдрите се намъдруват, лудите ще лудуват.

Тошето вирнал глава и отминал.

Но двамата младежи, които били с Тошето в оная нощ, спрели при Петър Каменов и единият рекъл:

— Благодарско, бай Петре, няма да го забравим!

— Вие по-добре гледайте с какво въже влизате в кладенеца… Има слаби, гнили въжета, макар да изглеждат яки.

Симеонов приписа взрива на нелегалните, но се погрижи да внедри свой сътрудник в мините на Дано Сребров.

Месец по-късно Михал каза на Дано, че новият машинист на хаспела много хитро разпитвал Маргарита за Петър Каменов, за Тошето и за неколцина от лудите млади глави в мината. Уж, я ухажвал, уж се интересувал от „съперниците“ си!

Дано си спомни, че този младеж дойде от „Речни мини“ след стачката там. Нарочил го собственикът и го изгонил. Бе приветлив и работлив младеж, разбираше си от занаята. Когато нямаше работа с хаспела, помагаше ту на Михал, ту на Петър Каменов, ту на Маргарита.

— Кажи на Петър Каменов да го провери, той знае как — нареди Дано. — После ще видим.

Едва ли някой е предполагал последиците от тази проверка. Вечерта на заговезни, както всяка година, на поляната до железопътната линия се събрали деца, младежи и девойки. Напалили огън, прескачали го, а младите миньори, начело с Тошето, заредили „бомбите“: трапчета с карбид и вода, захлупени с пробити консервени кутии, които запалвали и те гърмели, изхвърляйки кутиите на двайсетина метра нагоре. В разгара на пукотевицата младежите се видели обкръжени от полицаи.

— Стой!… Горе ръцете! Никой да не мърда! — разнесли се команди от всички страни.

От тъмното се появил сам Симеонов. Погледал, изругал нещо и заповядал на полицаите:

— Оставете! Връщаме се… Направили са този глупак на маймуна, а той — нас.

Но последиците били далеч по-големи. Симеонов отклонил немските военни ешелони по линията през Землен и всички останали влакове. Очаквал взривяване на железопътната линия. Така му докладвал неговият сътрудник — машинистът на хаспела. Дочул Тошето и младите миньори да говорят за бомби, за железницата… по тъмно!

Машинистът повече ни се видя, ни се чу, а Симеонов го наказали.

— Стана голям майтап, вярно — мърморел Тошето, — но щеше да е по-добре, ако ме бяха оставили аз да го поомачкам в ръцете си. Пак щеше да си иде.

— Щеше, но и тебе щяха да приберат — казал един от младежите. — А така, те сами си го прибраха. Умно го направихме.

— Да, бе! — изсумтял Тошето. — Петър Каменов е по умните работи.

— Не е лъжа. С маша хвърлихме въглена, който щеше да ни запали, без да се опарим. — Казал пак младежът и възкликнал: — Мале-е, самият прокурор ни стана маша!

Останалите прихнали, запревивали се от смях.

Но имало и други, трагични последици.

Разяреният Симеонов още същата нощ повикал Топала, садистичния бияч в полицията, и му наредил да се гаври и измъчва арестуваната преди два дни жена. Докато Топала вършел работата си, Симеонов седял на стол до вратата на тясната килия и гледал. Имало какво да гледа, Топала надминал себе си — между изнасилванията имало побои, чупене на пръсти, изкълчване на стави. Едва на разсъмване оставили полуживата и полугола жена. А по обяд я намерили мъртва. Докато се борела в началото с Топала, в ръката й останало метално копче. С него прерязала вените си.

Тези подробности от комичните и трагични последици стигнаха до Дано чрез Михал и стария Първов, който имаше познати в полицията. Но и мълвата в околийския град вече ги разнасяше.

— Повече не искам да го виждам в дома си! — наредил старият Първов на Ана. — Този извратеняк… е позор за правната наука и за човешкия род. Представям си как е сплитал и разплитал нежните си пръстчета цяла нощ в онази килия. Пфу!

Имаше и още по-късни последици от тези събития. До железопътния мост край Землен се разположи отделение войници, които денонощно охраняваха моста. Земленци бързо свикнаха с тях. Поздравяваха се. Подаваха им кочани зелена царевица да си изпекат, а чобаните им отливаха прясно овче мляко от гюмовете. Само Тошето им хвърляше злобни погледи, че подпоручикът им често посещаваше кръчмата на Юзовица и оставяше там мирис на ботуши, военна униформа и оръжейна смазка. Но момчето не обръщаше никакво внимание на мургавата и усмихната яловица. Отказваше почерпките й, купуваше бутилка ракия и си тръгваше. А тя разкопчаваше все по-надолу блузката си, но напразно.

— Няма да те огрее… — подхвърляше й Христо Моллов. — Ако, пък, много ти е напряло, аз съм тук. Докато дойде Тошето, мога да се впрегна в каручката. Е?…

— Ти по-добре се впрегни да си платиш вересиите, че скоро ще забравиш вратата на кръчмата! — отвръщаше му Юзовица.

— Какви ти вересии, светът отива към свършек с тази война, ти за вересии приказваш.

— И съвсем да свърши, пак ще иска да пие — усмихваше се Юзовица, но отказваше да му налее втора ракия.

За година-две Христо бе пропилял своята половина от имота на Молловите, която брат му Стоян му бе наплатил. Секнаха подвизите му из градовете и шантаните и сега караше само на вересии. Разчиташе единствено на дивидентите от акциите в „Топлик“, с които изплащаше част от дълговете си. Ако Дано Сребров не беше го разубедил, той и тях щеше да продаде.

Тази сутрин Дано отиде в околийския град.

Първо се отби при доктор Пашов.

— Е, ще храня ли котките с твоето стомахче? — посрещна го от вратата докторът.

— Ще почакат — отговори Дано. — Засега аз ще си го храня с твоите прахове, помагат му, благодари ти и иска да му предпишеш още.

— Хм! — измърка Пашов. — Учи се от стомаха си, той е по-възпитан от тебе.

— А ти — от праховете си! — върна му Дано. — Те не размахват нож за щяло и нещяло.

— Ще видим, ще видим… — закани се Пашов. — А какво прави малката ми годеница?

— Расте. Става по-хубава и по-умна и започва да проумява грешката си.

— А-а, завиждаш! Неблагодарник — възмути се Пашов.

После Дано посети Топчев в банката. Косматият финансист го стрелна с малките си очички и изръмжа:

— Откажи се от покупката в „Речни мини“, ялова работа е. В тази дупка няма въглища и за една година. Собственикът й точно заради това гледа да се отърве от нея.

— Жалко! — въздъхна Дано. Той много се надяваше с тази мина да излезе на голямата река и да наложи в нея своята система на заплащане. Така щеше да принуди и останалите собственици на мини да го последват, ако не искат да затънат в конфликти и саботажи с миньорите.

— Жалко щеше да е, ако беше влязъл в капана — поправи го Топчев. — Ония вълци щяха да те разкъсат от… обич. Те много те обичат, нали знаеш?

— Знам.

— Келеш! — изръмжа финансистът. — Като знаеш, защо се навираш в глутницата им. Глутницата не търпи единаци.

— И единаците не търпят глутници.

— О-хо, слаб си още да се разправиш с тях. А и времето не е време за рискови инвестиции. Не се знае какво ще дойде тук след войната. Хилядолетният райх бързо отстъпва към края си.

— Чух, съюзниците са го погнали и от запад.

— Виждаш ли? Но ние сме по-близо до изтока и няма да се учудя, ако внуците на дядо Иван първи стъпят тук. Знаеш ли ги големите как са се спазарили!

— Добре, благодаря за информацията — каза с неохота Дано.

— Неблагодарник! — освирепя Топчев. — Махай се.

— За втори път го чувам тази сутрин — усмихна се Дано.

— Малко ти е. Надявам се да го чуеш и трети път.

Топчев се оказа пророк. В дома на Първови той чу „Неблагодарник!“ за трети път. Но не от стария Първов, не и от Ана.

Тъстът му бе в кантората си. Дъщерите му вземаха поредния урок по пиано. Така че, докато чакаше края на урока, той се настани в хола при жена си. Ана бе в снежнобял халат, който значително изоставаше от разголените й крака. Изостана и когато тя сядаше във фотьойла срещу Дано.

— Кафе? — попита.

— Да, благодаря!

Изправянето й се оказа чудесен повод за халата да открие едрите й бедра, снежнобели и те. Но той седеше все още замислен за провалената сделка в „Речни мини“, а тя го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, с поредното неуспешно желание да разбере какво крие бледото му, силно лице. Телефонът я отклони от намерението й да му сервира кафето. Вдигна слушалката и веднага му я подаде:

— За тебе е. — Усмивката й бе многозначителна.

— Господин Сребров? — прозвуча познат глас.

— Да, госпожо Дани, радвам се да ви чуя!

— Не вярвам — отвърна рязко госпожа Дани. — А това, което ще ви кажа, още по-малко ще ви зарадва.

— Нима? Точно вие…

— Стига, господин Сребров! — изсъска госпожа Дани. — Не само, че пренебрегнахте опита ми да ви приобщя към силните, ами сега се опитвате да забиете клин в „Речни мини“.

— С най-добри намерения, госпожо Дани, с най-добри! Искам и „Речни мини“ да дават повече въглища, като моите, за да помогнем повече на нашите съюзници. Не разбирам…

— Напротив, разбирате отлично. Всявате раздор в тила с вашето либералничене, но този път няма да ви се размине. Запомнете го и… край!

— Край?… — усмихна се бледо Дано. — Означава ли той, че повече не мога да се надявам на кафе на брега на голямата река и на онзи незабравим параклис?

— Не мога да си го простя.

— Разбирам ви. И аз не мога да си го простя, госпожо.

Отговорът бе трясък в телефонната слушалка.

— Горката госпожа Дани! — каза тихо Ана.

През полуспуснатите си мигли тя гледаше поредната жертва, полетяла от глетчера и проснала се в подножието му с пречупен гръбнак.

— Не бих отказал едно кафе — прекъсна мислите й Дано. От усмивката и пепелносивите му очи я облъхна леден хлад.

Тя потръпна. Халатът вече не изоставаше от краката й. Загърна се в него и замислена се отправи към кухнята. Господи, нима този мъж наистина е недостъпен, за никого! И кое го прави такъв: „геният на дивото“ ли, според Топчев, или е обладан и обладава нечовешка сила? Тя опита какво ли не за да го покори, а през това време той покоряваше всичко, до което се докосваше. Когато привлече вниманието му в гимназията след упорито преследване, помисли че е успяла. Излъга се. Не успя и след сватбата, и след раждането на децата, и по-сетне — до ден днешен. В най-интимните им мигове той бе всеотдаен, но като древногръцки бог, обладаващ простосмъртна, след което отново се връщаше на своя Олимп.

Тя му поднесе чашката с кафе, загърна се в халата си и седна срещу него.

— Благодаря! — каза той, но остана замислен.

Седеше, а на Ана й се струваше, че е някъде нависоко и пепелносивите му очи гледат надалече. Ръката му някак сама се протегна до грешната земя и вдигна чашката с кафе до коравите му, мъжки устни. Едва когато отпи, той сведе очите си към Ана и кимна: „Хубаво е, благодаря!“

— Може би ти напомня кафето на госпожа Дани край брега на голямата река? — попита спокойно Ана.

Отвесна гънка разполови челото му, сякаш си припомняше нещо много отдавнашно, преди да каже:

— Тя направи каквото можа, но не ми беше интересно, защото направи това, което очаквах и знаех, че ще направи.

— Горката госпожа Дани! — усмихна се тъжно Ана.

— Да, заслужава съчувствие. Провали се и като жена, и като агент на тайна немска институция.

— Нима? — изненада се Ана.

— Да, както и нашият общ познат, господин Симеонов, лека му пръст! Бог да го съди за делата му.

— Господи, не съм и подозирала!

Отвесната гънка на челото му отново се появи, но не за да си припомни нещо отдавнашно, а за да проникне в нещо.

— Животът и хората не са това, което изглеждат, Ана. Те са като голямата река, имат дълбини, въртопи и дъно, в които се ражда, живее и взема връх доброто или злото. Трудно се прониква до тях, а още по-трудно в размътни времена, като днешното, когато тинята изплува отгоре.

Ана не скриваше изненадата си. Бе се привела напред и гледаше съпруга си като непознат.

— Не си спомням да сме разговаряли така — рече с въздишка.

— Бяхме прекалено заети и… разнопосочни — въздъхна и Дано. — Аз — с моята амбиция да преуспея сам и да наложа модерни, човешки взаимоотношения между труда и капитала, ти — със своята себична фиксидея да покоряваш и захвърляш покореното.

— Така е, признавам — сведе очи Ана. — Но защо казваш бяхме? Вече не сме ли?

Усмивката му бе едва загатната, с едва загатната скръб:

— Не, същите сме. Но идват събития, в които моите и твоите амбиции нямат значение. Те просто ще ги пометат. Ще ги сведат до инстинкта за оцеляване — физическо и нравствено.

Усмивката му се стопи. Силните кости изпънаха бледото му лице. А пепелносивите му очи застинаха, когато каза:

— Поне единият от нас трябва да оцелее физически. И това ще си ти, Ана, заради децата! Мене, доколкото се познавам, не ме бива за компромиси. А оцеляването е низ от компромиси. Майка си, ще го направиш!

Той неочаквано се усмихна ведро:

— Покорявай компромисите, ето ти ново поприще, Ана! Това го умееш, то е в природата ти.

Господи, никога няма да покори този мъж! Той е силен дори в обречеността си. Приема я, но не й се покорява, стои над нея. Тя едва се сдържаше да не коленичи в нозете му. Късно е, ще бъде смешно, трябваше отдавна да го направи. Животът им щеше да е друг. Сега трябва да остане на мястото си, и да е силна, по-силна от компромисите, които й завещава той в името на децата. Поне това е длъжна да направи за него.

Той я гледаше проницателно. Проследи битката, която тя проведе със себе си, прочете накрая и решението й, и кимна мълком:

„Благодаря ти, Ана!“

По-голям успех от този тя никога не бе пожънала пред него. Две сълзи натежаха в ъглите на очите й.

— Ако можехме да започнем отначало! — каза тихо, на себе си.

В този момент урокът по пиано завърши и децата връхлетяха в хола.

— Мамо, защо плачеш? — попита голямата им дъщеря.

— О, не плача! Баща ви разказа толкова смешни неща, че се просълзих от смях.

— Искаме, искаме да ги разкажеш и на нас! — виснаха на коленете му и двете.

Ана не изтри сълзите си, те сами се отърколиха до брадичката й: „А можеше да е все така в този дом! Само трябваше навреме да разбере Дано и себе си. Но не всеки, и най-малко младостта има очи, които да проникват до дъното. После е късно, много късно!“

Една нощ небето над Землен се разлюля, забуча. Час преди това електрическият ток бе спрял. Земленци наизлизаха от къщите си озадачени. Нито светкавици, нито гръмотевици виждаха по нощното небе, а то се люлееше и бучеше страховито, и все по-нарастващо.

— Боже! — прекръсти се баба Стефана.

Тя, Михал и Здравка с детето бяха излезли на широкото стълбище пред Дановия дом. Към тях пристъпи и Маргарита.

— Какво е това? — попита тя.

— Самолети, бомбардировачи — отговори Дано, излязъл последен. — Търсят електроцентралата.

— Американски „крепости“ — допълни Михал.

Страховитото боботене се носеше срещу течението на голямата река, но вече отминаваше електроцентралата.

— Отминаха я — обади се Михал.

— Затова са изключили тока, да не я открият — каза Дано.

Но в този момент се разтресе и земята. Малко след това се чу грохот. После всичко се смеси — грохот и земетръс. Следваха едно подир друго, грозно и зловещо в тъмната нощ.

Здравка притисна детето и сама се притисна до баба Стефана. Земя и небе се люлееха, а грохотът сякаш ги раздираше.

— Господи! — бързо-бързо се кръстеше баба Стефана.

След четвърт час грохотът спря и бученето отмина, стопи се някъде в нощното небе.

Едва сега из Землен се разнесоха човешки гласове. Откъм кръчмата на Юзовица бяха най-силни, припрени, накъсани:

— Какво се чудите, нали им обявихме война… Барабар Петко с мъжете… Като катраници сме, окачваме се на стърчишката на всяка кола… А сетне се вайкаме…

В суматохата никой не видя че Тошето дръпна Юзовица в задната стаичка на кръчмата и я хвърли върху второто миндерче. На съседното Юзо мучеше по-силно от всякога.

Миндерчетата се тресяха, звънтяха бутилките по рафтовете. Тресеше се и Юзовица, сключила краката си около кръста на Тошето.

— Страх ме е… — шептеше. — Какво ще стане, ако…

— Как… вото ще да… става! — задъхваше се Тошето. — Ус… михвай се…, ус… михвай се!

Миндерчето пращеше под тях.

Когато грохотът и земетръсите спряха, Юзо мучеше на земята, между двете миндерчета. Беше се изтърколил.

— Ще те настъпя бе, тулум! — изруга Тошето и остави Юзовица да се оправя с него.

През цялата нощ електричеството в Землен не светна. Дано запали газената лампа, смали фитила й и я постави на перваза на прозореца. След минути откъм вратата на спалнята го облъхна лек мирис на лавандула. Беззвучно се свлече на пода широка нощница и той усети мургава топлина до себе си.

— Искам дете — пошушна Маргарита. — Гледам Здравка…

Той мълча цяла минута, преди да каже:

— Иди си! Благодаря ти за всичко досега, но си иди! Свикнал съм да нося отговорност за всичко, което правя, а няма да ме има, за да понеса тази отговорност. Иди си!

Мургавата топлина се откъсна от него. Широката нощница беззвучно я покри и тя тихичко затвори вратата на спалнята. Остана само лекият мирис на лавандула и смалената светлина на газената лампа.

На следващия ден се разбра, че дежурният в електроцентралата пропуснал да изключи един извод и малко селце, близо до голямата река, светело. Тези светлини заблудили самолетите и те пуснали бомбите си над него. Но не го улучили, разорали хълма до него. Свят готов ломен камък селяните примъкнали от този хълм. А Ботуна докара с два чифта волове един дълъг четириъгълен камък, изрязан сякаш с нож, и го катурна до пътната си врата. Вечер сядаше на него, докато чакаше синовете му и ратаите да се завърнат от полето. Земленци се шегуваха: „Ботуна пак е седнал върху американеца!“

— Кой на каквото може! — хилеше се Христо Моллов с повишено настроение. В суматохата на оная нощ бе успял да отмъкне две бутилки ракия от Юзовица. И намигаше: — Ботуна сяда на американеца, Тошето — на Юзовица…

— А ти — на бутилката с ракия! — отвръщаха му.

— А, не, тя е отгоре ми. Ама то е същото. — И потупваше бутилката във вътрешния джоб на палтото си.

Бомбардировката отвори най-много грижи на Дано Сребров. На много места в мините му крепежът се бе срутил и се наложи миньорите цели два дни да презакрепват галериите.

Втори път самолети не потърсиха електроцентралата, но на покрива на общината монтираха сирена, която през нощ, през две виеше и плашеше земленци. После-после те така й свикнаха, че я кръстиха на кмета:

— Ботуновото магаре пак ревна! — казваха и се покриваха презглава да не им пречи на съня.

Колкото по-дълги ставаха предзимните нощи, толкова повече се скъсяваше източният фронт на райха.

— Май, дядо Иван пак ще пои коня си на Дунава! — мърмореше баба Стефана. — А, напои ли го, ще я прецапа като едно нищо и, те ти го при нас.

После тя поднасяше билковия чай на Дано и нареждаше:

— Да си изпиеш докторските прахове с чая, чу ли! Те, и праховете са от билки, ама докторска им работа — мелят ги, сеят ги — за по-модерно. Пък и удобно е, не можеш да носиш торба с билки, но пликче с прахове можеш.

— Така не става ли билки върху билки? — криеше усмивката си Дано.

— Става, но не пречи — успокояваше го баба Стефана. — Билка върху билка може, бой върху бой не бива!

Утринното мърморене на старата жена също беше билка за него, успокояваше, връщаше го в детството му. Сякаш слушаше и усещаше баенето на отдавна починалата му баба, за която всички болести и болежки бяха от уроки.

Но тези успокояващи билкови утрини бързо се стопяваха в сгъстения, сгърчен въздух над хълмовете на равнината, над Землен. Нощем откъм предпланините и в самата равнина все по-често се чуваха изстрели. Сновяха сенки. Пламваха къщи.

Проскубаната вълча глутница се луташе ту насам, ту натам, тревожена еднакво и в планините, и в равнината. Младата лисица рядко успяваше да се промъкне до селото, край него сновяха сенките. Кучетата прегракваха да лаят по тях. А през дните, дори кръговете на двата ястреба бяха по-малки и по-бавни в сгъстения, сгърчен въздух.

Сгърчени бяха и челата на земленци. Предчувстваха, че приближава нещо голямо, но неясно. Мълком се молеха само да не взриви сгъстения и сгърчен до пръсване въздух над домовете и имотите им.

Гърчеше се и Тошето, между неудържимото си желание да насилва и руши, и авторитета на Петър Каменов, който го възпираше. Но не само той, възпираше го и хитрата политика на Дано Сребров, от която всички бяха доволни.

— Навсякъде саботажи и шумкари, само ние, тук, седим като баби! Чакаме утре братушките на тепсия да ни поднесат имотите на Ботуна и Стоян Моллов, и мините на Дано Сребров.

— Ами какво да направим бе, Тоше? Кажи само… — питаха двама от ратаите на Стоян Моллов, с които се бе сдушил Тошето.

— Сега — нищо — отвръщаше им той. — Но като дойде лятото, пуснете едно желязо във вършачката му. По-малко ще овършее, по-малко хляб ще има за немците. По-малко и за него. Че той, нали го виждате, насищане няма, глътна и братовата си половина от имота.

— А вие, там, в мината…? — недоизрече въпроса си единият от ратаите.

— И там съм замислил нещо, ще се чуе! — рече с омраза Тошето. — И на Дано Сребров ще му припари! По-точно, ще му подлея водата…

Тошето отдавна бе набелязал главната галерия на старата мина. В долния й край се бяха появили плаващи пясъци. Вода и глинест пясък, като боза, се просмукваха между крепежа и се налагаше редовно да го презакрепват и уплътняват. Едно малко размърдване на укрепеното в края на смяната ще свърши работа. До сутринта цялата мина ще е наводнена и затлачена. Само да намереше сгоден ден и час, да остане последен от нощната смяна.

Единствени Юзовица и Христо Моллов плуваха в този все по-сгъстяващ се въздух над Землен като риби в сладка вода. На Юзовица всичките й сметки бяха наред: смръщените земленци пиеха повече, Юзо не й се пречкаше, а Тошето още по-често си изкарваше ядовете върху нея. На Христо Моллов, пък, нищо не му беше наред, но се радваше на себе си и на хорската загриженост. Висваше, рано-рано на тезгяха пред усмихнатата Юзовица и казваше ухилен:

— Хайде де, сипни ми малко! Утре, като дойдат руснаците, ще ти вземат кръчмата. Там всичко било общо и тука ще стане така. Хайде, сипни ми!

— Кога ще спреш да се наливаш? — питаше го Юзовица.

— Когато и ти спреш… — намигаше й ухилен. — На тебе ли да казвам, че някои неща в човека насищане нямат. Хеле — очите му! Ама тези, с ненаситните очи, сега ходят оклюмани. Гледай брат ми, Ботуна, Дано Сребров… А ние с тебе, волни птички, няма какво да ни вземат и се радваме на благинките си. Хайде, сипни ми!

Юзовица пламваше от сладките му намеци. Очите й се премрежваха, а усмивката й ставаше… снощна. Сипваше му един пръст в чашата и питаше усмихната:

— Толкова стига ли?

— Още…

— А толкова? — и доливаше.

— Още! — преглъщаше Христо нетърпеливо. После казваше престорено сърдито: — А-а, ще кажа на Тошето и на тебе така да го отмерва!

Юзовица прихваше и така препълваше чашата, че той отпиваше от нея направо от тезгяха, капка да не разпилее.

— Те това е сладката работа, догоре! — млясваше и пак намигаше: — Бе, знаем си мярката ние, с тебе. Нищо, че моята е сутрешна, а твоята вечерна — еднакви са, догоре!

Юзовица го оставяше да си приказва с ракията и излизаше да премете пред кръчмата. Метенето също бе радост за нея. Напръскваше с вода и започваше да се вие с метлата, да се полюлява, да се огъва и разгъва, да усеща гърдите си в разкопчаната пазва… Но главно да усеща похотливите очи на мъжете и проклятията в очите на жените. Щели да й вземат кръчмата, да я вземат! Докато има мъжки очи и гърла на тоя свят, гладна няма да остане.

По улицата се зададе Стоян Моллов. Вървеше и отриваше омаслените си ръце с топка кълчища. Пъхна кълчищата в джоба си и влезе в общината. Оклюманите се събират — усмихна се Юзовица. — Наистина са оклюмани, нищо и никого не поглеждат.

Ботуна вдигна едрата си, като дънер, глава:

— Какво си се оплескал така? — попита.

— Стягам трактора — отвърна Стоян. — Сега му е времето, през зимата. Трябва да е готов за пролетната сеитба.

— Трябва… — повтори замислен Ботуна. — Ние ще сеем, но кой ще жъне, не се знае.

— Точно за това наминах към тебе. Приказват, че ако дойдат руснаците всичко щяло да стане общо — нивите, машините, фабриките, мините. Ти какво мислиш?

— Какво да мисля. Щом при тях е така, същото ще стане и тук. Ден и нощ го мисля, сън не ме лови, но нищо не мога да измисля. Имот е това, земя, не можеш да я туриш в джоба си.

— И, какво, имотите ни ще станат имоти на ратаите и пияниците?

Ботуна сви рамене. Едрата му глава клюмна.

— Ще станат — изпъшка. — Ще станат, Стояне, натам върви тоя свят. А с нас какво ще стане, не знам!

— Виждал ли си Дано Сребров? И той ли мисли така?

— И той. И колкото и да му сече пипето, не вижда изход. Казва само, че тази стихия ще се стовари главно върху нас, а човешката злоба и завист ще я усилят стократно, и трябва да сме готови на всичко.

— Кмете — нахлу разтреперен селянин, — тази нощ ме ограбиха! Задигнаха ми двата коня.

— Защо идваш чак сега?

— Защото ми казаха, че мръдна ли от къщи навън, преди да се е вдигнало слънцето, ще ми хвърлят бомба. Бяха с пушки.

— Позна ли ги?

— Не.

— Иди ги търси вече. Конете ти сигурно са продадени и препродадени на десетки километри от Землен.

— Бре-е-ех! — проплака човекът и си тръгна.

— Това е — изпъшка Ботуна, — кражби, грабежи, убийства! В мътно време мътилката царува. А се задава още по-голяма мътилка, Стояне.

Стоян Моллов поклати глава и също си тръгна. На излизане от общината видя Дано Сребров, но не му се обади. Защо да го спира, щом Ботуна е говорил с него. По-добре да си довърши работата с трактора, пък каквото има да става ще стане.

— Добро утро, господин Сребров! — поздрави Юзовица.

— Добро утро! — отмина я замислен Дано.

Тя проследи високата му, все още младежка фигура с гъвкава походка и въздъхна: „Какъв мъж, Боже!“ Не усещаше, че от намокрената метла се отцеждат капки вода по чехлите й.

— Хей — сепна я Христо Моллов — подмокряш се подир този хубавец, а? — И се изкиска: — Погледни си чехлите!

Юзовица замахна с метлата по него и се шмугна в кръчмата.

А Дано Сребров се бе запътил към мините. Наскоро прие десетина млади миньори и искаше да поговори за тях с Батов и Петър Каменов — как са, що са, свикват ли?

— Слушат, учат се — успокои го Батов. — Ще свикнат. Едното момче е по-слабичко, но е старателно, помагам му.

Почти същото му каза и Петър Каменов за младите миньори в новата мина.

— Доктор Пашов пита как е годеницата му, поздравява я — засмя се Дано.

— Благодаря, поздравете го и вие! — отвърна Петър Каменов.

Замълчаха, загледани към високия железопътен мост, на който се открояваше фигурата на войник с пушка.

— Наближават големи събития, Петре — каза Дано. — И както изглежда те ще дойдат с твоите братя по идеология, русите.

— Няма нищо лошо в това, един по-справедлив свят! — отговори Петър и погледна Дано: — Не бива да те безпокои, и в него ще са нужни способни и разумни хора.

— Един противоестествен свят не може да е справедлив. Той се налага с насилие.

— А този справедлив ли е?

— Не е, но може да се очовечи — отговори Дано. — Виждаш, при нас не е като в „Речни мини“, значи може.

— Защо отнемаш правото на другия свят да се очовечава?

— Защото, докато стигне до там, ще се разпадне. Противоестественото не може да издържи дълго.

— И после какво? — попита Петър Каменов.

Омрачнял и замислен, Дано каза тихо:

— После… После всичко ще започне отначало, само че с много по-големи злини и злосторници. Не завиждам на поколенията, които ще го преживеят. Които ще го изстрадат, по-скоро. И най-вече на добрите, умните и талантливи хора. А такива като тебе, Петре, ще изстрадат още началото му, защото ти не си насилник, а идващото ще започне с насилие и ще потърси насилници. Като Тошето, например.

— Не вярвам — отсече Петър Каменов.

— Ще се радвам, ако не е така, но ти сам ще се убедиш. И никак няма да ти е леко — въздъхна Дано. Помълча и добави: — Едва ли ще имаме време за друг такъв разговор, ще си го спомняш само. Довиждане, поздрави Йя!

Той тръгна към Землен. Запрехвърча сняг, който изведнъж се усили и замрежи въздуха. Високата му фигура бързо се превърна в неясен силует и се стопи, разтвори се в бялата пелена на снега.

Зимата и пролетта окончателно предопределиха посоката на идващите събития. Тя бе от изток, североизток. Армиите на райха отстъпваха панически.

Изчезна заместникът на хер Нунке от „Речни мини“. Госпожа Дани била покрусена, разказваше Топчев. Обещал й да я вземе със себе си в Германия, а изчезнал яко дим.

Зачестиха саботажите в мините. Зачестиха гърмежите в предпланините и равнината. На земленци бе забранено да носят хляб на полето. Плъзнаха истини и неистини за жестокости.

Най-сетне дойде сгодната нощ и за Тошето.

През цялата смяна той се помайваше. Захващаше и оставяше ту едно, ту друго, докато не чу гласовете на излизащите миньори по главната галерия. Когато заглъхнаха гласовете и на последните, излезе на главната галерия и се ослуша. Бе тихо, нямаше никой. Стигна до обшивката, спираща плаващите пясъци, и се опита с кирката да я размърда. Не поддаде, бе заклинена с яки клинове в земята. Наложи се да разклати и извади един от тях. Едва тогава обшивката поддаде, отвори се и в галерията потече глинестия пясъчник — ручей от боза. Достатъчно, рече си, останалото ще усили и довърши натискът на плаващите пясъци! На заранта Дано Сребров ще остане без едната си мина.

После бързешката излезе навън, заобиколи отдалече миньорите и пое към дома си. Нарочно мина край градската къща на Дано Сребров, тъмна в този среднощен час, и прецеди през зъби:

— Спи, спи! Сега спиш, а утре ще сънуваш кошмари…

Тошето не знаеше, че Батов бе останал да помогне на един от младите миньори, не успял да закрепи работното си място.

Опитното око на надзирателя веднага разбра, че е пипала човешка ръка — плаващите пясъци могат да разместят обшивката, но не и да изтръгнат клина от земята! Двамата с младежа поправиха злосторничеството.

Навън ги очакваше само хаспелистът. Останалите миньори си бяха отишли.

— Кой излезе последен? — попита го Батов.

— Тошето. Защо?…

— Нищо, питам само — измърмори Батов.

На заранта докладва на Дано:

— Би трябвало да съобщим в полицията — завърши Батов. — Опит за саботаж. Ако не беше случайността…

— Никъде и на никого няма да съобщаваме! — спря го Дано. — Виждаш какви са времената, ще го пребият, ще го хвърлят в затвора. И кой знае какво още ще му припишат. Изпрати го при мене, ще го освободя.

След час Тошето пристигна, мрачен, със стиснати челюсти.

— Влез, седни! — покани го Дано.

— Ще изцапам — остана прав Тошето.

— Както искаш. Ето ти заплатата, освобождавам те. Първия път Петър Каменов поправи глупостите ти, сега — Батов. Няма да докладвам никъде, но на работа повече не идвай. Внимавай да не сглупиш трети път!

Отправил пепелносивите си очи в Тошето, Дано говореше равно, но и с нотка на презрение, която скова Тошето.

Човекът, когото най-много ненавиждаше, го караше да се чувства нищожество. Напрегна се до пръсване. Разстоянието от един метър до Дано Сребров му се стори необозримо и непреодолимо. Значи, той не заслужаваше дори отмъщението на великия Дано Сребров, който имаше всичко — ум, власт, пари, жени… А той — нищо, една Юзовица само!

Безмълвно взе парите от масата, врътна се и излезе от остъкления хол на Дано, блестящ от чистота. На улицата се извърна, но Дано дори не беше го проследил. Седеше замислен.

Ще ми паднеш в ръцете, Дано Сребров, веднъж да ми паднеш само! — изскърца със зъби и се отправи към кръчмата на Юзовица.

Да, той ще е бъдещият насилник в Землен! — въздъхна Дано замислен. — Роден е за това, за времето, което иде. Сам ще се увериш, Петре, и никак няма да ти е лесно. Такива, като Тошето, не прощават на тези, които са им помогнали. За тях те са повече от смъртни врагове, защото неволно са им показали, че са нищожества — купчина безмозъчни мускули, търсещи изява в насилието, единственото, което могат. И те са в началото на всяко начало, за съжаление! Те, насилниците, във всичко и над всичко.

До Дано стигаха подвизите на Тошето над младите миньори, над Христо Моллов, над Юзовица. Той и сега вероятно нахлува в кръчмата с всичката си ярост и злоба от проваленото му насилие.

Христо Моллов се хилеше на нещо до тезгяха пред Юзовица, но като видя озлобения и настръхнал Тоше, гаврътна наведнъж изпросената ракия и избъбри:

— Тръгвам си… бързам… аз, такова… — И се измъкна навън.

Тошето хвърли Юзовица на миндерчето. Юзо замуча, а Юзовица захихика.

— Тъй, тъй… — рече през зъби Тошето. — Искам да мучиш, да гледаш и да мучиш! Ще дойде време и Дано Сребров да мучи, а Маргарита да се хили. Ще дойде, иде вече! Види му се края на Дано Сребров…

От там Тошето отиде при двамата ратаи на Стоян Моллов.

— Готови ли сте? — попита ги. — Жътвата започна, скоро ще почне и вършитбата.

— А в мината защо не стана нищо? — попита единият от ратаите.

— Случайно го откриха. Пък съм и сам.

— Петър Каменов не помогна ли?

— Чакай да помогне! Уплашен човек, след затвора се пази като болен пръст. Пречи, не да помага. Но ние и без него ще се оправим. Виждате какво става по фронтовете. Утре, като дойдат братушките, всеки ще получи според заслугите си. Сега е нашето време, момчета! Ако искаме утре да управляваме Землен, сега трябва да си постелем. Когато светът се обърне наопаки, ние ще сме първите. Няма да има Дано Сребров, Стоян Моллов, Ботуна…

— Е-хаа! — възкликнаха тихичко двамата ратаи. Но единият се сепна: — Ами, ако ни окошарят?

— Няма — успокои го Тошето. — Предвидил съм всичко. Правим белята и изчезваме. А след месец-два ще влезем в Землен господари. Е, има риск, ама сухи гащи риба не ядат! Когато гръмнах галерията в „Речни мини“, рискът беше къде по-голям, както и сега в мината на Дано Сребров, но съм си жив и здрав, нали?

— Тъй е. Ще го направим — смотолевиха ратаите.

— И тези са пъзльовци! — изплю се Тошето на връщане.

Но след месец те събраха кураж и повредиха вършачката на Стоян Моллов. Една привечер, докато той жънеше с жътварката на полето, откъм предпланините се спусна облак. Свирна вятър. Притъмня. Закапаха редки, но едри капки дъжд. Останалите ратаи и ратайкини се спуснаха да покриват зърното и снопите. Точно в тази суматоха във вършачката нещо изтрещя и тя спря. Тряснаха и гръмотевици, дъждът плисна из ведро. Стъмни се съвсем.

А когато облакът отмина и отново просветна, двамата ратаи бяха изчезнали. Изчезна от Землен и Тошето.

На другия ден Стоян намери парчето желязо, изронило зъбите на вършачката и разбра всичко. Но загуби цяла седмица, отделно ядовете, докато поправи злината. На всичкото отгоре, започна и да превалява през ден, през два, та последваха нови щети.

— Хе, приседна му на моя брат имането! — хилеше се пред Юзовица Христо Моллов. Но тя не споделяше злорадството му. Престана да се усмихва. Наливаше му ракията и мълчеше.

— Сипни де! Сипни още една за здравето на Тошето. Ще се върне, не се кахъри толкоз! От стара коза яре е той, ще видиш! — Христо знаеше как да превръща и доброто и лошото настроение на Юзовица в чаша ракия.

Една нощ, в края на лятото, от Землен изчезнаха и двамата миньори, които придружаваха Тошето при саботажа в „Речни мини“. Той, Тошето ги е подбрал, шушукаха земленци. И по другите села изчезвали младежи, нещо се готви!…

Че се подготвяше нещо пролича и по това, че изчезнаха и войниците, които охраняваха железопътния мост. Вечерта бяха там, на заранта нямаше и помен от тях.

Шушукаше се че руските войски били на Дунава.

В полунощ дежурната сестра се обади на Пашов:

— Доктор Пашов, докараха ранен в корема, много е зле! — шепнеше уплашено.

— Идвам — отговори той — приготви операционната!

От люляковите храсти пред клиниката го спряха двама въоръжени младежи.

— Докторе, спасете го, молим ви! Той…

— Това ми е работата — спря ги припряно Пашов. — Щом ме молите, не ми губете времето! — И хлътна в клиниката.

Раненият се оказа голобрадо момче. Бледото му като вар лице бе оросено от ситни капки пот. Стенеше тихо, унесено.

— Така му наредиха ония, да не вдига шум — пошепна сестрата.

— Наредиха! — сопна се Пашов, докато миеше ръцете си. — Лесно им е да нареждат. Повели и децата… Я да видим как са го подредили! Сложихте му упойка, нали?

Сестрата кимна.

Пашов направи разрез със скалпела и заоглежда.

— Хм, късметлия… — мърмореше. — Няма засегнат голям кръвоносен съд… Пробити са две-три чревца, ще ги оправим… А, ето го и куршумчето! Гледай ти — сплеснато… Не може да е от меките тъкани в корема. Значи, рикошет… Куршумът е ударил в камък, отскочил е и се е настанил на топличко в това младо и гладно коремче. Добре че е гладно, в чревцата му няма нищо…

Сестрата попи потта от челото на Пашов и попита:

— Ще оживее ли, докторе?

— Ще живее… ако му се размине перитонита. Е, трябва да живее! Някоя мома като тебе ще се радва и на кърпено коремче. Останалото, както виждаш, момчето си го има… Малко момче с голямо имане!

Пашов хвърли бърз поглед към сестрата и се засмя:

— Хайде, хайде, не се изчервявай! Давай сега да поправяме белята…

Поправянето на белята отне часове. Доктор Пашов прецизно оглеждаше, почистваше и кърпеше, промиваше всяко местенце. Момчето все така тихо стенеше. Послушно момче! От време на време доктор Пашов нареждаше на сестрата какви инжекции да му сложи.

Накрая го поставиха на количка-носилка и го затикаха в малка празна стаичка с преддверие.

— Донеси торби с бельо в преддверието, да прилича на склад! — нареди Пашов. — Ще го наблюдаваш на всеки час! Ако някой те попита за него, не знаеш нищо, прати го при мене.

Наближаваше да съмне.

Доктор Пашов се изми и излезе от клиниката.

Люляковите храсти пак се размърдаха.

— Докторе, ще оживее ли?

— Ще живее. А вие се махайте, уморен съм, не ми се кърпят още кореми.

— Благодарим! — изчезнаха двамата младежи.

Събота е, сети се доктор Пашов. Старият Първов и Топчев го бяха поканили да намине към Първови. Щял да дойде и Дано Сребров. Ей така, да се повидят, да се почерпят, да си побъбрят. Какво друго им остава в това мътно време! Знае ли се какво им готви то?

Зазоряваше. Тъкмо ще има време да се изкъпе и преоблече, да отдъхне малко. После ще намине да види простреляното момче и ще отиде у Първови. Не му е за първи път да бодърства по цели нощи и пак да изглежда бодър. В това отношение може да му съперничи само Дано Сребров, с неговата непроницаема маска.

От гарата на околийския град Дано Сребров реши да повърви до Първови. Познатите му улици малко се бяха променили. Отдалече съгледа обновената квартална фурна на стария майстор пекар и пак усети сладкия дъх на топъл хляб. Усмихна се и отмина. Но го съгледа и майсторът. Хвърли бялата престилка, остави фурната на дъщеря си и тръгна подире му. За втори път високият, слаб мъж му напомняше онзи вечно гладен и зъзнещ гимназист и той реши да се увери не е ли той благодетеля му, платил ремонта на фурната. Но, забързан, колкото повече го настигаше, смелостта му се изпаряваше.

Как да спре този скъпо облечен и мрачен мъж, който не поглеждаше и не поздравяваше никого, макар мнозина да го сподиряха с погледите си. Разколеба се, забави крачките си. Мъжът прекоси главната улица и влезе в богатия дом на адвоката Първов.

През всичкото това време Дано Сребров си мислеше за онази зимна вечер, която му подари жената с огъващите се асфалтови коси, в които снежинките се топяха мигновено. После дойде нощта пред камината на Топчев и подпъхнатите в широкия черен пуловер ръце на младата жена. Най-сетне я бе намерил… за да я загуби.

— Хайде, Сребърен, закъсняваш! — посрещна го Пашов. — Ние вече наченахме коняка, а твоето кафе сигурно изстина.

Старият Първов му кимна. Топчев изръмжа нещо, зает с коняка си. А Ана го гледаше мълчаливо, отпуснала ръце в скута на снежнобелия си пеньоар. Тя никога няма да подпъхне ръце в широк черен пуловер! — въздъхна Дано и поздрави:

— Добър ден! Налейте и на мене един коняк — помоли.

— Мммм! — изръмжа Топчев повторно. — Светът е на свършване, щом Дано иска коняк. Значи трябва да си отворя очите и да пресуша де-що има бутилка наоколо.

— Не вярвам да си забравил някоя! — подхвърли Пашов.

— Всичките са в черния му дроб — добави Първов.

— Затова пия и не падам, да не ги строша — отвърна им Топчев.

Ана поднесе чашка с коняк на съпруга си, загледана изпитателно в бледото му лице. Но то не й казваше нищо. Нито пепелносивите му очи, отправени в плота на масичката, върху който златистата течност на коняка потрепваше в чашката му.

— Е, за какво ще пием? — пресегна се той към чашката.

— За каквото и да е — промърмори Топчев.

— За това че сме се събрали — предложи Пашов.

— За здраве и живот! — наложи волята си на домакин старият Първов.

Финансистът изля коняка в косматата си уста и млясна:

— Каквото здравето, такъв и живота, ама хайде…!

Дано отмести очите си към него.

— Не ме гледай — изръмжа Топчев. — Уредил съм всичко, както го поиска. Гледай си коняка!

Думите на Топчев се отнасяха за прехвърлянето на цялото му състояние на името на Ана и децата. А старата му къща — на Михал и Здравка.

— И в събота ли не почивате, бе хора! — възмути се доктор Пашов.

— Само ти ли ще се пишеш работар — усмихна се Дано.

— Вярно, така си е — намръщи се Пашов. — Тази нощ съботата съм я подхванал още от първите й минути. Рязах-кърпих, рязах-кърпих… — И той подхвана дългия си разказ за нощната си одисея.

Слушаха го и мълком отпиваха от коняка. Ана мълком им доливаше.

— Те това ни е здравето, това ни е животът! — изпъшка Топчев накрая. — Дай ни да се избиваме. Утре тези, пък, ще стрелят по днешните, вдругиден ще се сменят и така нататък. Е, защо аз да не се самоубия, ами да оставя това удоволствие на някой негодник? Ха наздраве!

— Ще отида при децата — надигна се Дано.

— Отивай, докато не си паднал — сподири го Топчев. — Излочи цяла чаша коняк!

— Половината — поправи го Пашов.

— Тъй ли? — пресегна се финансистът. — Дай я насам! Дай да я изпия, та да науча тайните на този сфинкс.

— Няма да успееш — каза Ана. — Никой не е успял. За нас, простосмъртните, остават само следите и последствията от неговите помисли и промисли. А тогава той вече е далече пред нас, с нови помисли и промисли.

— Какво, отказа ли се да го следваш? — смигна й Топчев.

— Не съм се отказала, невъзможно ми е.

— М-ммм, геният на дивото! — ухили се финансистът. — Първов, не ти ли го предрекох преди години?

— Предрече го, така ми го представи — кимна старият правист. — И се оказа прав. Но трябва да признаем, че всичко това се оказа за добро, оказа се куп от добродетели. Не като Симеонов, например.

— Е, за мъртвия — или добро, или нищо! — измърмори Пашов.

— Чакай — сепна се Топчев — защо се е пръкнала тази приказка за мъртвия и доброто, какво иска да каже?

— Ще попитам отец Теофил — замисли се Първов. — Той е добър теолог.

В този момент Дано се върна при тях и, дочул последните им думи, се намеси:

— Ще ви дам моето мнение безплатно: Защото всеки жив потенциално може да се окаже по-голям грешник от най-грешния мъртвец. Затова му е рано да съди мъртвите. Друг е съдникът!

— Ето ви един отговор — изръмжа Топчев. — Влезе, каза и се готви да си тръгне.

— Позна — усмихна се Дано. — Приятно ми беше да ви видя, да поговорим, но е време да тръгвам.

— Как няма да позная, изпих ти коняка и вече нямаш тайни от мене. Ясен си ми като… мъглив ден. Това е всеобщото ни мнение за тебе, да знаеш!

— Знам. Благодаря! И довиждане. Или сбогом, както би казал отец Теофил. Поздравете го от мене.

— Нищо не каза за карантиите си? — погледна го през рамо доктор Пашов.

— Благодаря ти, добре са, ще издържат!

Той огледа четиримата и кимна:

— Така ще ви запомня.

Махна им и прекоси обширния хол на Първови с гъвкавата си и спорна походка. Никой не видя как усмивката му бързо се стопи.

Към обяд Пашов и Топчев си отидоха. Пашов искал да намине към клиниката, а Топчев да се гушнел със следобедната си дрямка.

Ана и старият Първов останаха сами в обширния хол. Но тя не се разшета, както обикновено, да раздигне и почисти, а остана замислена в широкия фотьойл. След време, усетила погледа му върху себе си, попита:

— Татко, ти наистина ли виждаш у Дано само добродетели?

— Те са очевидни, дъще, в делата му. Преуспя сам. Преуспя и преуспява разумно, с личните си качества, с модерно мислене и размах, без да оставя трупове зад себе си. Напротив, обедини интересите си с интересите на работниците, което едва ли го има някъде другаде в страната ни.

— Да — тръсна глава Ана — но аз не съм го виждала порязан дори след бръснене.

Роговите очила на Първов се смъкнаха и той зажумя над тях към дъщеря си.

— Не те разбирам — каза. — Странното е, че именно тебе не разбирам, дъще.

— И аз не се разбирам — въздъхна тя.

— Трудно ти е. Трудно ти е да приемеш, че той е по-силният, по-умният, по-прозорливият.

— Не, не е това. Трудно ми е да приема неговата недостъпност в най-широкия смисъл на тази дума. Ако можех да го видя поне за миг уязвен, или да си го представя уязвим!

— Защо?

— За да се уверя, че е човек като всички.

— Но тогава ти ще го презираш. У тебе го няма инстинктът на покровител.

— Възможно. Но и ще го обичам като човек, като нещо достъпно. Сега приличам на грешница, която протяга ръце към своя Бог, а нито може да го стигне, нито да го смъкне до себе си. Мъчително е това, татко!

— Сигурно. Но не мислиш ли, че и това чувство може да е любов?

— Може… Но много по-близко е чувството за празнота, обезсилваща празнота, в която се мяташ възбунтуван, а безсилен.

Между тях легна сянката на продължително мълчание.

— Ана — обади се тихо Първов, — струва ми се, че не си избрала правилния път. Казваш, невъзможно ти е да стигнеш твоя Бог, нито да го смъкнеш до себе си. Приеми го в душата си, мястото на Бога е в човешката душа, без нея няма Бог. Може би и твоят Бог жадува човешка душа, помисли!

Ана бавно вдигна големите си очи към баща си. Той смутено почистваше роговите си очила. Без тях изглеждаше двойно по-смутен и беззащитен, сякаш молеше прошка за намесата си в нещо, в което никога не бе се намесвал.

— Изглежда имам злата орис последна да опозная най-близките си — въздъхна тя. Но гледаше баща си с обич и възхищение.

В следващия миг скочи оживена:

— Ще направя кафе, искаш ли? — И забърза към кухнята. Но на половината път спря и се извърна: — А другата седмица вземам децата и отивам в Землен. Ще постоим там до първия учебен ден.

Първов сложи очилата си, усмихна й се и кимна.

Обширният хол никога не бе му изглеждал така ведър и светъл.

Лятото отказваше да си отиде. Септемврийският ден бе слънчев и горещ още от заранта. Хълмовете, пожънати и уморени, лежаха под него. Над тях ленива се виеха двата ястреба — сити, изглежда.

Кой знае защо на Дано му се прииска да види и срещне повече хора. Закуси припряно под сърдития поглед на баба Стефана и излезе.

Провървя му. Забързан и омаслен го поздрави Стоян Моллов и отмина. По-надолу Ботуна седеше на „американеца“, на големия камък от бомбардировката. Пред кръчмата бъбреха Юзовица и Христо Моллов. Но Дано избра улицата край реката, сенчеста от брястовете и върбите. Спусна се и пое по нея. Хладина идеше и от сенките, и от водата, и от тихия й ромон, изтънял под летните горещини.

От пътната врата на Петър Каменов излязоха жена му Иглика и малката Йя. Но тя почти настигаше майка си, източила се бе. И двете крепяха на хълбоците си легени с пране.

— Добро утро, чичко Сребров! — поздрави Йя.

Иглика кимна и обясни:

— Отиваме на реката над селото. Там водата е чиста. Ще перем.

— Виждам — каза Дано. — Но и много сте пораснали. Нося много здраве от годеника ти, Йя.

— Аха, от чичко Пашов, благодаря! — засмя се момичето. — Той добре ли е?

— Добре е, все така реже и кърпи.

— Бог да го поживи, да помага! — благослови Иглика.

И двете се отдалечиха с особената грациозна походка на жени, закрепили легени на хълбоците си.

След крайните къщи на Землен, Дано свърна към мините.

Около рампата на старата мина имаше няколко волски коли на другоселци.

— Рекохме преди царевичен харман и сеитбата да осигурим топлото за зимата — поясни един от тях.

— Разумно — каза Дано. — По това време няма навалица, а и пътищата са добри — сухи, отъпкани.

Михал притикваше един вагон с въглища към рампата. Батов и двама миньори товареха крепителен материал. Маргарита, притиснала с ръка разтвореното томче на Мопасан, бе зареяла поглед към ленивите кръгове на двата ястреба.

Той кимна на всеки поотделно и продължи към новата мина.

Там, освен хаспелиста, не видя никой друг.

— В мината са, господин Сребров — посрещна го младежът. — И бай Петър, Петър Каменов, е там. Още не е излязъл. Да му предам ли нещо?

— Не — отговори Дано.

Слънцето вече се бе вдигнало. Прежуряше. Прането на Иглика и Йя ще изсъхне бързо, помисли Дано, и пое към железопътната линия. От двете й страни, особено по насипа, бяха израснали млади акации. Ще повърви под сянката им.

Не видя, че излезлият от мината Петър Каменов гледа подире му. Ще използва сянката на акациите! — усмихна се той. И повъртя глава, сетил се, че Дано Сребров наричаше идващото „красива илюзия със смразяваща сянка“. Надявам се да не си прав, господин Сребров, и сам да се увериш в това. Но загледан в отдалечаващата се фигура на Дано, очите му потъмняха. Беше логична, а нелепа несъвместимостта на идващото ново време с Дано Сребров. Изглеждаше му несправедлива и за двете страни. Защо?… И сам си отговори: защото новото време не можеше да остави Дано стопанин на неговия „Топъл полюс“, а Дано не би бил Дано, ако не е стопанин. Проклета логика!

С други мисли вървеше към железопътната линия Дано Сребров. Влезе под хладната сянка на младите акации и седна върху късата зелена трева, обрасла насипа. Тук бе най-сенчесто и тихо. Само нагорещените релси пропукваха и врабци шумулкаха в клоните на акациите. Тишината е невидима, за разлика от звуците, тях можеш да ги проследиш до източника им, тишината не можеш. Тя е като времето, обгръща те, а през нея можеш да проникнеш само в миналото, в бъдното не можеш.

При тази мисъл силните кости на лицето му изпъкнаха. Пепелносивите му очи се присвиха до зеници. Тишината, като идното време, бе предизвикателство за неговото прозрение. Оставаше му да напрегне до краен предел мисълта си и всичките сетива на „гения на дивото“. Той трябваше и искаше да проникне в собственото си бъдеше, след като не можеше да промени идващия бъден свят. В него пламна и забушува онази позната оргия на прозрението, на която той се отдаваше без остатък. Но този път тя бе непозната по сила и опустошителност, породени от предчувствието за последна оргия, опитваща се да проникне в отвъдното. Изпепеляваща. Той трябваше да го направи. Сам, както винаги и както всичко! Трябваше да се превърне едновременно в ястреб и заек, за да определи сам мига, пресечната им точка и удара на закривения хищен клюн. Трябваше!

Не усети понесеното от ветреца малко облаче, от което ръмна летен дъждец, но усети влажното и прохладно докосване на акациевата клонка върху лицето си. Притвори очи, припомнил си онова леко докосване на едно близнато малко пръстче… То сякаш донаточи мисълта и сетивата му и той изведнъж проникна в един бъдещ апокалиптичен ден — видя го!

… Пред старата мина на Дано Сребров се е събрало почти цялото Землен. Сред множеството няма да са Ботуна, Стоян Моллов и Петър Каменов. Опрял се на насилственото коопериране на земята, на времето и на Тошето, Петър Каменов ще лежи в наистина смразяващата килия на ареста.

На върха на глинестия насип ще се извисява Тошето. Скръстил ръце на могъщите си гърди, той ще мести очи от множеството в нозете му към тъмното гърло на галерията. От там ще хвърля поглед към черния автомобил на доктор Пашов, към Ана, Първов и Топчев. И към непознатия, прегърбен старец, прегърнал увит в бяла кърпа топъл хляб. Очите на Тошето ще се отморяват само върху Юзовица, единствената, която се усмихва. Така, така трябва да се усмихват всички!

Когато множеството трепне и се скупчи още по-плътно пред входа на галерията, Тошето ще насочи вниманието си към тъмното й гърло, в очакване най-сетне от там да изведат недостижимия Дано Сребров. Недостижим, ли? Ще го достигне той, Тошето, с двете си ръце ще го достигне. Спуска се две крачки по глинестия насип, но спира.

От галерията излизат само Батов и неколцина миньори.

— Влязъл е в старата галерия, обгазената… Разбил приковката и съборил крепежа зад себе си… Лека му пръст! — кръсти се Батов. Кръстят се и останалите. — Никой не може да стигне до него, е-еех! — изпъшква Батов.

— Че кой може да стигне Дано Сребров! — изхлипва баба Стефана.

Ана и Пашов ще прихванат стария Първов. Топчев ще изръмжи покъртващо, като смъртно ранен звяр, на който са отнели рожбата.

От очите на малката Йя и Иглика ще бликнат сълзи.

Непознатият, прегърбен старец ще коленичи и ще остави топлия хляб в бяла кърпа пред тъмния вход на галерията.

Ще настане тишина.

И камбанен звън…

— Така ще бъде! — изрече с дълбок издъх Дано, като че ли с последния си издъх. — Така всеки, и всяко нещо ще остане във времето си. Хармония, хер Нунке, хармония!

Той изведнъж се почувства обезсилен докрай. Нечовешкото усилие да стигне чертата на своето време и отвъд нея, бе изсмукало всичко от ума, прозрението и сетивата му. Отпусна се по гръб върху късата, зелена трева на насипа и се загледа право в летния ръмеж на малкото облаче. Ситни капчици падаха в пепелносивите му очи, вече широко отворени. Острият им, до невидимост резец, повече нямаше да му е нужен. С него той проникна и видя всичко — за последно… Ще е нужен на бъдното време и на някой друг Дано Сребров. Защото, след студената сянка на красивата илюзия, времето непременно ще върже своя пореден възел с времето преди илюзията. Защото времето е река, както и където да го разсечеш, то отново връзва и слива разсеченото и продължава своя ход.

Жалко само за загубения откъс време. И още по-жалко за хората, защото тогава ще се появи още по-голям варварин с ланец, още по-префинен Симеонов, още по-жесток Топал, Юзчета и Юзовици… и Тошета.

Такава е реката на времето — влачи всичко и изминава много път, докато започне да се избистря, докато и в нея всичко си отиде на мястото: утайката — на дъното, бистрата вода — отгоре!

Но дотогава тази равнина ще си остане един безкраен и безначален гърч, без Топъл полюс за всички, кръстосвана от вълчи глутници и лисици, и с кръговете на двата ястреба в синьото небе.

Докога ли?