Топлият полюс

Изпреварил баба Стефана, тази сутрин Дано сам кипна кафето си. Усмихна се при мисълта, че старицата ще го мъмри и се улови, че без нейното присъствие и мърморене нищо няма да е както трябва. Дори големите неща в неговия свят като двете мини и железницата, нямаше да са същите. Тя сякаш имаше свое естествено място в големия свят между големите неща: между него и хер Нунке, между него и Топчев, между него и Първови, между него и всички останали, и всичко останало. Сякаш подредбата на малкия свят около него, че и на големия, не би била пълна без баба Стефана. Мъдростта и добротата имат свое място винаги и навсякъде. За съжаление — и злото.

Ето, за две години двете му мини и строящата се вече железница се вместиха в стародавния живот на Землен и околността съвсем естествено. Така естествено ще дойде и електричеството, и разработката на минералния извор, защото са издънки от корени, които са лежали дълбоко в тая земя. Никой не се учудва на младите издънки там, където е имало брястове.

Той отпиваше от кафето, отпиваше от миналото, отпиваше и от бъдещето, и всички те имаха добър, ободряващ вкус.

Днес например му предстои да подпише договора за доставка на една пета от въглищата за електроцентралата и също толкова от акциите й след построяването на железницата. Топчев е подготвил и уредил всичко. Срещата е в околийския град.

— Подранил си! — Каза сърдито баба Стефана още с влизането си и метна недоволен поглед към чашката с кафе. Бе посегнал на владенията и задълженията й!

— Бързам за града.

— Тъй, и ще бързаш с кафе на гладен стомах! А сетне пак аз ще тичам за доктора и ще варя билкови чайове, тъй ли?

Дано се засмя.

— Не се смей, не се смей! И бързането ти ще е до тук, иде Нунке. — Тонът на изреченото от баба Стефана направо му казваше: „Без мене до там я докарваш!“. И удовлетворена напълно, побърза да се скрие в кухнята.

— Какво, мъмрят ли те? — влезе хер Нунке.

— Грешен съм — отговори Дано. — Позволих си да си направя кафето сам. Кафе? — предложи на госта.

— Да, на крак… Отивам в града. А трябва и да поговорим.

— В такъв случай ще говорим по пътя. И аз отивам в града.

— Отлично! — Но настроението му никак не бе отлично. Изглеждаше замислен, подтиснат.

Докато пътуваха през Землен, хер Нунке остана мълчалив и замислен. Заговори, едва когато превалиха първия хълм.

— В Германия Безум дойде, хер Сребров — каза. — А Германия и Безум означават Голям Безум!

Хер Нунке говореше, сякаш мислеше на глас.

— Националсоциализмът взе връх. В родината ми някои вече плащат. Но ще плаща и света… Плащам и аз — отзовават ме, хер Сребров. Не харесват докладите ми, искат друга Германия и ще я имат. Не знам само дали след тях ще я има Германия…

— А светлите умове на Германия, геният на германския народ не биха ли могли…? — попита Дано.

— Те са прогонени, хер Сребров, затворени в лагери и тъмници, смазани. А черни факли палят и изгарят трудовете им по улици и площади. Разум гори, за да може да властва Безум.

Дано Сребров омрачня. Бодрото му настроение от сутринта бе попарено. Нищо в този свят вече не ставаше само за себе си, засягаше всичко и всички. Спомни си думите на Топчев за ръмженето, с което го посрещали акционерите на „Речни мини“ и електроцентралата, макар че не засягаше техните интереси. Засега… А при следващата му стъпка, в задаващите се нови закони на джунглата в световен мащаб?… Те, разбира се, ще ги използват докрай!

— Но ти не спирай, хер Сребров! — обади се Нунке. — Пътят ти е добър, продължавай по него. По-нататък всичко ще зависи от разума и безума около тебе. За съжаление!

Топчев ги посрещна пред банката.

— Добре сте ми дошли и двамата! — поздрави и се обърна към Дано: — Господата те очакват в моя кабинет.

— Ще почакат още малко — каза Дано. — Моля те, уреди изплащането на хонорара на хер Нунке, отзовават го в Германия.

— Събитията! — досети се Топчев.

— Да, съжалявам — потвърди хер Нунке.

— Изглежда всички ще съжаляваме — намръщи се Топчев.

Преди да последва финансиста, хер Нунке подаде ръка на Дано:

— Ще пиша… ако мога! — усмихна се той. — Ти не се опитвай. Приятно поработих с теб и за теб, хер Сребров. Надявах се да е задълго, но… Не било писано.

— Ауфвидерзеен! — мина внезапно на немски хер Нунке, предпочел в последния момент родния си език, което му спести и скри чувствата.

Обърна се и последва Топчев.

Бледото лице на Дано застина. Един от хората, на които бе случил по трудния си път, си отиваше от него. Няма незаменими хора, казват, но са неповторими. Тъпа болка с парещи пръсти стисна стомаха му. Нещо там потрепери, изби го студена пот.

След минута всичко премина. Силните му лицеви кости изпънаха бледата кожа и лицето му отново стана безизразно.

Такъв го видяха господата от „Речни мини“ и директора на електроцентралата. Подписаха, подадоха си ръце и след едно безизразно кимване Дано напусна кабинета на Топчев. Последваха го изненадани и подозрителни погледи, които след това се отправиха към Топчев.

— Той си е такъв, не пие. Не е добре със здравето — успокои ги финансистът.

А Дано бе решил да се отбие у Първови, да види дъщеричките си.

В дъното на обширния салон на тъста му се бяха настанили Първов и столичното стажантче Симеонов. Но тонът на Симеонов го изненада, не бе тон на стажантче, а настоятелен и налагащ идеите на новия месия — Адолф Хитлер! Очевидно скептичността на Първов бе предизвикала стажанта.

— Ти какво мислиш? — посрещна го с въпрос тъстът му.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не се налагаше да го мислим.

— Но след като се налага?!… — В женствения маниер и глас на Симеонов прозвуча метален звук.

Ето опасността, която подозираше у Симеонов, помисли мигновено Дано. Няма нищо по-опасно от силата в ръцете на слабия. А подобна сила слабият може да получи единствено от властта, от никоя друга човешка дейност. Властта е достъпната проститутка за слабите, на която скъпо плащат всички останали. Усетил е полъха на своето време Симеонов!

— И така, какво мислите, господин Сребров?! — повтори настоятелния си въпрос стажантът. Вече не сплиташе и разплиташе пръстите си.

— Мисленето предоставям на мислещите, господин Симеонов — отговори възможно най-мъгляво Дано.

— Тоест?

— Извинете — отмина го Дано. — Времето ми е малко, отивам да видя децата.

И се отправи към детската стая.

— Странен и неуловим… — настигнаха го думите на Симеонов.

Западния вятър облъхваше Землен с нови, непознати миризми, идещи от железопътната линия. Острият дъх на мазут от траверсите се смесваше с дъха на нагрят метал и чакъл. Релсите сякаш идваха от безкрая и отиваха в безкрая, за да мине света през Землен, и Землен — през света.

Дано вървеше по новото трасе на железницата, но дори тези мисли не изтриваха горчивината от телефонното обаждане на Топчев. И повторното запитване в министерството ударило на камък: „Минералният извор е собственост на държавата и частни капитали не се допускат!“. По-добре безполезна държавна локва, отколкото полезно за всички частно предприятие.

— Ясно ли ти е, момченце? — изхили се Топчев. Но последвалото мълчание го принуди да попита: — Какво става, какво мислиш?

— Мисля си за златното правило на древните, мечко! Те убивали приносителя на лошите вести.

— Хе-хе! — изкиска се Топчев. — Знам аз кога да се родя. А ти, че си закъснял, твоя работа. — И той побърза да затвори.

Да оставиш да се превърне в блато едно богатство, е по възможностите само на чиновническа държава, чието единствено предназначение е да пази сънната си безплодност, мислеше сега Дано. Но я се опитай да минеш през тази сънна безплодност, мигновено се превръща в хиляди зъбчати колела и колелца, които ще те разкъсат и смелят.

Зле започна този ден и обещава зле да завърши. Предстои му да разреши един конфликт между Тошето и младите миньори, за който го уведоми Батов. Останал в старата мина без Петър Каменов, когото Дано назначи надзирател в новата, Тошето съвсем си разпасал пояса. Обиждал новаците, ругаел ги, дори им посягал.

Когато трасето на железницата го изведе извън Землен, Дано се спусна по насипа и пое към мините. При новата мина нямаше работа, но спря. Изненада го приятно подредбата на дървения крепителен материал от двете страни на входа на галерията. А варела с вода за миене бе вдигнат на скеле и крана му очевидно се ползваше като душ, който слънцето през деня затопляше. Под него бе скована скара. Умна и удобна подредба. Ще нареди на Батов да се поучи от Петър Каменов.

При старата мина пристигна в най-подходящия момент. Тошето бе излязъл по никое време и крещеше на Батов:

— Или тях ще махнеш, или аз ще се махна! Кажи го и на Дано Сребров. Ако утре те влязат в мината, аз няма да вляза!

Тошето бе с гръб към Дано и не го виждаше.

— Вече сам го чух — каза тихо зад него Дано. После се обърна към Батов и нареди:

— Който не влезе утре в мината, разплати се с него и веднага го освободи! Без един мината може.

Обърна се и тръгна към Землен. Но чу ядовитото трополене на Тошето към входа на галерията и неясните му ругатни. Нека изпусне парата! — усмихна се Дано.

След обяда баба Стефана го предупреди, че ще намине при сестра си, болнава била нещо.

— Иди, тук няма да трябваш — кимна Дано.

— А ти като полегнеш, да си туриш завивка на кръста, чу ли!

И доволна, че се е разпоредила за всичко, излезе.

Освен минералната вода и диетата, докторът му бе препоръчал задължителен следобеден сън. С този режим Дано наистина се чувстваше добре.

Баба Стефана бе подсигурила и приятната прохлада в спалнята. Завесите на прозореца бяха плътно спуснати. Сумрака веднага го унесе в лек, оздравителен сън.

Нямаше представа колко време е бил в плен на съня, но се пробуди от нечие присъствие. През спуснатите си мигли видя Здравка. Младите й форми разпъваха леката лятна рокля и бяха разтворили пазвата й наполовина. Гледаше го притеснено, но и с отчаяна решителност. Когато той отвори очи, тя трепна, сведе глава и отпусна ръце.

— Исках… — прошепна задавено. — Исках да ви благодаря. Толкова съм ви благодарна…

Момичето се предлагаше. Предлагаше благодарността си с единственото, което имаше, и което бяха искали и вземали от него.

Дано се надигна на лакът и каза строго:

— Втори път не го прави! Никога не го прави! Ти вече си омъжена, имаш дом, пази го и себе си пази!

Лицето на момичето се разкриви пред плач. Но то захлупи и приглуши хълцанията си.

Дано се засмя:

— Нищо не е станало. Забрави! Много си хубава.

— Благо… даря! — заекна Здравка и изтича навън.

Той въздъхна, стана и разтвори плътните завеси на прозореца. Лъчите на залезното слънце го ослепиха.

Извърна се от тях. Къде ли е сега хер Нунке? Залезът му напомни зарево от огньове. А след подобно зарево идва нощта. Колко дълга и мрачна ще бъде тази нощ, и докъде ще се простре? И какъв ден ще се роди от нея?… Ще се справи ли Разума с Безума на месията Хитлер, когото Симеонов така възторжено превъзнася? Въпроси, въпроси! Тревоги и съмнения.

Но за утрешния ден съмнение няма — предстои откриването на железопътната линия през Землен. Сам Царят щял да кара първия влак.

Възбуда е обхванала земленци. Къщите и дворовете се почистват, улиците се премитат, по теловете се ветрее пране, от раклите се вадят новите дрехи, деца с насапунени глави пищят в ръцете на майките си, а те се смеят и си подвикват една на друга през оградите. Сякаш влакът и Царят ще минат през всичките къщи и по всичките улици на Землен.

Прииждат и другоселци. Хем да почетат родата си, хем да видят. А ще има какво да се види, цели три неща — железница, влак и цар! Туй не се случва всеки ден, а утре тук ще се случи за първи път. Последните приготовления направи Ботуна. Сам, лично. Влезе в кръчмата на Юзчето и нареди:

— Утре, докато не мине влака, кръчмата ти да е заключена! Не искам пияни-заляни да срамят селото.

— Слушам, кмете! — изпъна се Юзчето.

Но както и да се изпъваше и перчеше Юзчето напоследък не изглеждаше добре. Лицето му повяхна, провисна, коремът му се стопи, стана муден. И по цял ден се наливаше с вода. А Юзовица — обратно, каквато си беше кръшна и опалена, запламтя, та заприлича на нагорещен до червено шиш. И колкото повече се виеше между масите и отриваше по Тошето, толкова повече се нагорещяваше и светеше. Май идеше нейното време.

Христо Моллов смигна на Тошето:

— Влака тръгна, Юзо спря… Скоро някой ще се впрегне между стръките на неговата каручка, а, Тоше?

— Колелото се върти — отговори Тошето. — Този някой може да се впрегне и в по-голяма каруца. Няма само Дано Сребров, Ботуна и брат ти да влачат…

— О-хо! — възкликна Христо. — Наздраве, високо се целиш! Но моят дял няма да влачиш, обещавам ти, дотогава помен няма да остане от него.

Наскоро Молловите се бяха разделили и Христо пилееше своя дял както си знае — ядене, пиене и градски кокони!

Посрещането на влака и Царя мина изненадващо бързо, лъжовно бързо. Докато събралото се множество от земленци и другоселци се усетят, влакът мина, Царят помаха, свирна с пищялката на локомотива и отмина. Ботуна едва смогна да плисне вода, а поздравителните викове догониха опашката на влака.

Встрани от навалицата бе ландото на Първови. В него седяха Първов, Ана, двете й дъщерички и разбира се Симеонов. До тях стоеше Дано Сребров. По лицето му нямаше и следа от всеобщото вълнение. Вниманието му бе насочено към товарната рампа на новата гара. Мислеше къде и как да построи товарище за въглищата, с улей към вагоните, та хем да се товарят лесно, хем да се складират, когато няма вагони. Нали от тук неговите въглища щяха да тръгнат към електроцентралата.

— Мамо, това ли беше всичкият Цар? — попита разочарована по-голямата дъщеричка на Дано. Въпросът й предизвика смях.

Но се зае да й обяснява Симеонов:

— Това беше само една ма-а-лка част от царя — машинист! Става истински цар, когато сложи короната и седне на трона.

Ана се бе отнесла по Петър Каменов, който също стоеше встрани от множеството с жена си и дъщеря им — Йя. Открояваха се, бяха някак различни. Дъщеря им поразително приличаше на майка си, взела само широкото, изпъкнало чело на Петър Каменов.

Ана има фаталната дарба безпогрешно да открива силните и недостъпните, помисли Дано. Наоколо гъмжи от народ, а тя, без дори да е чувала за Петър Каменов, го бе открила и отделила от всички. Все този неин болестен каприз — да открива, завладява и покорява недостъпното! Как иначе, тя е Ана Първова…

— Изглеждате доволен, господин Сребров — удостои го с вниманието си Симеонов. — Народът разочарован, вие — обратно.

— Има защо! — обади се Първов. — Народът не получи очакваното зрелище, но Дано получи точно каквото му трябва — железница! — В гласа му прозвуча неочаквана гордост, която изненада Ана и Симеонов. Но не и Дано.

— Да си тръгваме — каза той. Вече го занимаваше друга мисъл.

Забеляза Тошето да интимничи с Петър Каменов — класова принадлежност! Той също знаеше своята класова принадлежност, но това не му пречи да постави един Петър Каменов до хер Нунке и Топчев. Никога обаче Симеонов, Христо Моллов или Тошето. За него на първо място са чисто човешките качества и достойнства. Останалото е грим и фалшива принадлежност.

След доста дългия път до дома на Дано, Симеонов отново се обърна към него:

— Господин Сребров, този дълъг път до гарата ще увеличи разходите ви.

— „Топлик“ може да си го позволи — отвърна Дано.

— Това означава ли, че може да си позволи нови мини, разрастване?

— Защо не. Но не непременно мини, животът не е само огнище.

— О, да — и слава! — възкликна Симеонов.

— Не съм мислил — отговори безизразно Дано.

— Здравият не мисли за здраве! — подчерта Първов.

Симеонов потърси подкрепа от Ана, но тя бе застинала в обичайното си безсилие и безмълвие в присъствието на Дано Сребров. Арктическия хлад, който излъчваше този мъж, я сковаваше. А е неин съпруг, баща на децата й, ала еднакво недостъпен и в близостта, и в далечността си.

Аристократът Първов, обаче, задълго бе спрял любопитния си поглед върху Дано. Той сякаш едва сега започваше да открива и опознава зет си. Да му се не надяваш! Довчерашното селско лимонададжийче извървя такъв път, че вече не знаеш докъде ще стигне. И сам, при това — единак! Изглежда Топчев ще се окаже прав с неговото бълнуване за „гения на дивото“. Подушил го е. Ама то, дивото диво подушва… — усмихна се в себе си Първов.

Лицето на Първов не скриваше мислите и новите му чувства към Дано. За Симеонов не беше трудно да ги разчете и той хвърляше къси, иронични погледи към стария магистрат. Обидния мълчалив присмех на женственото парвеню не остана скрит от Дано. Точно по средата на обяда той се обърна към Първов:

— Последното ви дело събуди възхищение дори тук, в Землен. И не толкова блестящата ви защита, колкото професионалния ви и човешки морал.

Каза го равно, някак между другото. А Симеонов се задави, закашля се — именно Симеонов бе загубил това, на пръв поглед спечелено дело, което обещаваше първия провал на Първов.

Сега старият адвокат се усмихна иронично, а Ана презрително поклати глава. Дано продължи да се храни. Ама, че удар! — възхити се Първов. И по нищо не му личи, че го е нанесъл. Мисълта на този младеж е така фино наточена, че острието й е невидимо, а рязването й се усеща, когато вече е сторено.

— Приятен път! — пожела им Дано на изпроводяк. — Съжалявам, че царското събитие се оказа бедно, но в града имате и други възможности.

Заредиха се трескави дни.

Именно те бяха празниците на Дано Сребров. Обмисленото и преобмислено се реализираше. Каруцарите вече пълнеха товарището на гарата, а то пълнеше вагоните с въглища за електроцентралата. Всичко това беше добре, но го правеше уязвим, много по-уязвим. При една евентуална стачка на миньорите, или проблеми с каруцарите, или при една тежка зима щеше да е невъзможно да изпълнява договора с електроцентралата. За последните две опасности бе намерил решение — индустриален клон от железницата до двете мини. Той вече се строеше. Но проблемът с миньорите оставаше и той бе основен. Каква полза щеше да има от железопътните вагони до самите мини, ако от тях не излизат въглища!

Този проблем занимаваше Дано непрестанно. И не за това, че нямаше решение, решението го бяха намерили прозорливи индустриалци в напредналите страни, а за това, че то щеше да го изправи срещу съдружниците му от „Речни мини“. Но друг изход не виждаше.

Наред с всичко следеше и електрифицирането на Землен. То щеше да му даде възможност да замени конската тяга с хаспели при изкарването на вагончетата с въглища от мините. И всичко това трябваше да се свърши преди настъпването на зимата.

Есента бе мека, мъдра и топла, обагрена с всички възможни цветове, но дните и нощите й за Дано Сребров бяха дни и нощи на трескава дейност и размисъл. Не малко работа бързаха да отхвърлят и земленци — прибираха царевици и слънчогледи, оряха и сееха.

Може би единствена Маргарита се бе потопила в есента и попиваше всичко от нея — мекотата й, тъжната й пъстрота и обречеността й пред идещата зима. Тя откъсваше очи от Мопасановите разкази, за да потъне в същата меланхолия на есента, над която чертаеха вечните си кръгове двата ястреба. А залезите й приличаха на смалена газена лампа, поставена на перваза на хоризонта — притеглящи и гаснещи…

Дано Сребров мина с коня си покрай стаичката на Маргарита, кимна й и отмина. Беше се разпоредил миньорите от двете мини да се съберат и да го чакат.

Очакваха го, насядали направо на есенната трева. Само Петър Каменов и Тошето стояха прави до фигура с дървен подпорен материал.

— Да не би чорбаджията да е решил да почерпи — каза високо Тошето.

Дано слезе от коня.

— Кръчмарската почерпка е най-лесна и ще ми излезе най-евтино — отговори той. — Предлагам ви много повече, а вие помислете!

— Значи, почерпка няма да има — измърмори Тошето.

— Да. Но ще имате повод сами да се почерпите. Ето какво ви предлагам! — Дано се отмести така, че да вижда всички миньори, и Петър Каменов. След което продължи: — „Топлик“ вече е акционер в електроцентралата, печалбите му ще растат, предлагам ви и вие да участвате в тези печалби.

— Как? — надигна се един от миньорите. — Като ни повишите заплатите ли?

— И това, но главно — като станете акционери. Предлагам на всеки по една акция, която ще изплащате на вноски за една година. Повишението на заплатите ви ще покрива тези вноски. А в края на годината акцията ще ви донесе печалба накуп. Така ставате съсобственици на „Топлик“ и неговата печалба става ваша. Е?…

— Тази работа ми се струва питомна — каза надигналия се миньор. Наставаха и останалите. — Хем ще имаме заплатите си, хем в края на годината печалба, с която можем да си покрием някой харч.

— А като изплатим акцията, повишението на заплатата ще си остане ли? — попита друг.

— Да — отговори Дано.

— Ами ако някой напусне, разболее се, всичко става?

— Акцията си е негова. Може да я задържи и да получава дивидентите й всяка година, или да я продаде, както реши.

Миньорите се оживиха. Коментираха помежду си, съветваха се. Само Петър Каменов мълчеше замислен.

— А кой ще ни каже колко печели „Топлик“, та да знаем, че плаща честно и на нас? — провикна се Тошето.

— Това вече ще е грижа на вашия профсъюз. Негов представител ще участва в контролния съвет, който следи за общата печалба на акционерното дружество и как се разпределя тя.

— Това също ми изглежда питомно — каза старият миньор. — Аз съм съгласен, съгласни сме — пиши ни!

— Подписването на договорите ще стане утре, в канцеларията. — Дано вече се канеше да яхне коня, но старият миньор го спря:

— Защо в „Речни мини“ не е така? Там не съм го чул даже.

— Защото мислим различно — отговори Дано. — Аз смятам, че е най-добре за всички, ако имаме еднакви интереси и вървим заедно, а не един срещу друг. Точно затова очаквам собствениците на „Речни мини“ да ме притиснат, да притиснат „Топлик“, но заедно ще се справим.

— Е, това е съвсем питомно!

Въпреки мълчанието на Петър Каменов, Дано непрекъснато усещаше внимателния му, замислен поглед, отправен към него. Тръгна си, сподирен от този поглед.

— Какво ще кажеш? — попита веднага Тошето.

— Умно измислено — отвърна му Петър. — Честно и изгодно за всички. Макар че най-голяма изгода ще има той.

— Нали? И ни връзва… Иди сега стачкувай, като знаеш, че сам губиш.

— Но и печелиш!

— Там е работата — изпъшка Тошето. — Хората веднага го усетиха.

— Прави са. В тези условия по-добро нещо не може да им се случи.

Тошето хвърли бърз, подозрителен поглед на Петър Каменов. Дали Дано Сребров не го е вързал с надзирателската длъжност?

На побой и затвор се издържа, мъжко е, но на лесни пари, знае ли човек…

Собствениците на „Речни мини“ се забавиха само два дни. На третия двама техни представители посетиха Дано направо в дома му.

— Сещаш се за какво идваме, нали? — започнаха още с влизането си в хола на Дано. Изражението и тонът им бяха повече от ясни.

— Предполагам — посрещна ги спокойно Дано. — Но между деловите хора е прието да се говори ясно и точно. Конкретно.

— Конкретно? — каза високомерно възрастният. Ланецът на златния му часовник изглежда му помагаше и на мисленето, и на говоренето — подръпваше го на всяка дума. По-младият му спътник се държеше потайно, но не успяваше да скрие злобата си.

— Ето ти няколко конкретни неща, с които ако не се съобразиш, ще си строшиш главата, младежо. Ние сме собствениците на „Речни мини“, ние сме главните акционери на електроцентралата, ние си играем не със стотинки, а с милиони, и който не се съобразява с всичко това, го удряме с тези милиони. Ще ударим и тебе, ако не спреш да ни мътиш водата, да мътиш главите на барабите с акции на съсобственици и не знам още какво, ясно ли е! — Той така подръпваше ланеца, че Дано се загледа в него: Здрав ланец и здраво закрепен!

— Храни куче, да те лае… — намеси се по-младият. — Дай му миньори, дай му инженер, дай му надзирател — дай му да си стъпи на нозете, а то се обръща и те захапва. Или ще работиш като всички, или…!

— Аз виждам и трета възможност — каза спокойно Дано.

— Каква е тя?

— Да приложите и вие моята система.

— Какво? — скочиха двамата.

— Виждам, че бързате! — усмихна се хладно Дано. — Ваша работа е как и с какво ще ме ударите. Довиждане, господа!

— Ще се разкайваш! — дръпна ланеца си възрастният.

— А вие се научете да броите стотинки, много е полезно, особено за милионери. Препоръчвам ви го!

Двамата излетяха. По-младият каза:

— Този е луд.

Когато помага, и лудостта не е порок! — засмя се Дано. Беше спокоен. Чувстваше тила си сигурен, неговите миньори са зад него. А тези, които сега се изправяха срещу него, са пред всевиждащите му очи. Няма да позволи да го изненадат.

Току се прибра в хола и старият доктор на Землен почука на вратата му.

— А, не, здрав съм, докторе! — посрещна го с добро чувство Дано.

— Знам, друг е болен — дете. И спешно трябва да се откара в града. Остър апендицит. Момичето на Петър Каменов. А влак има чак утре, та рекох… с твоя файтон, по-малко тръска…

— Разбира се, докторе! Веднага. Аз лично ще ги откарам. Знаеш, приятели сме с доктор Пашов.

Петър Каменов изнесе на ръце седемгодишната Йя, огъната в одеяло. Майка й, Иглика, се настани до нея.

— Ти ела при мене, отпред — рече Дано на Петър Каменов. — Да могат да се разположат удобно.

Конят на Дано имаше стремителен, но раванлия бяг, така че препускаше хем бързо, хем плавно. Скоро излязоха от Землен и пътят ги поведе през хълмовете. Мълчаха. Тревогата висеше над всички.

— Мамо, по-малко ме боли! — обади се неочаквано бодро малката Йя.

Иглика я погали.

— Ами тогава да не спираме — засмя се Дано. — Ще си препускаме така, докато оздравееш напълно.

— Хайде! — засмя се и детето. — Хубаво е, мирише на вятър, на път…

— Децата имат по-хубави думи от нас — рече Дано. — При посрещането на царя, голямата ми дъщеря, и тя на седем години, попита: „Това ли беше всичкият Цар?“

— Ама той наистина не беше всичкият! — възкликна детето.

Близо до града обаче болката се усили. Дано се опита да ги успокои:

— Така е по-добре. Чувал съм от доктор Пашов, че е по-опасно, ако болката изведнъж спре. Ето, пристигаме вече!

След четвърт час той позвъни на входа на частната клиника на доктор Пашов.

— Тук ли е докторът? — попита сестрата.

— Тук е. Да го повикам ли, господин Сребров?

— Не. Случаят е спешен. Предайте му само, че поверявам това дете лично на него. Утре ще се видим. Сега отивам у Първови, сутринта съм тук.

— Не се тревожете, господин Сребров. Всичко ще бъде тип-топ! Нали знаете кой казва така?

Знаеше — Пашата, доктор Пашов! Един от най-талантливите му съученици. Още тогава бе решил да стане хирург и стана блестящ хирург. Дано Сребров му казваше „Златен!“, а той на него — „Сребърен!“ Наскоро обаче, научил за успехите на Дано, люто се възмутил пред Топчев: „Подведе ме — рекъл. — Уж, сребърен, а излезе чиста проба злато!“

Два часа по-късно Дано позвъни от Първови в болницата на Пашов.

— Всичко е тип-топ! — успокои го сестрата. — Но доктор Пашов е страшно разстроен. За първи път си тръгна поравно влюбен в себе си и в малката пациентка. До сега не му се е случвало. Заканва ви се свирепо, господин Сребров!

Да, Пашата си го имаше този грях — самовлюбен. Но кой би го упрекнал? Беше дотолкова самовлюбен и целенасочен, че си остана блестящ ерген и досега, който раздава само трохи на поклонничките си.

На другия ден Пашов го посрещна с отворени обятия:

— Здравей, Сребърен! Всичко е тип-топ. Излишно е било да ми препоръчваш това чудно дете, смаян съм! Влюбен съм. Вече уточнихме годежа, само след десетина години… Слушай, откъде намираш подобни хора? Едно време ме смая с Топчев, после с хер Нунке, сега с бащата на малката ми годеница. И всички са някак… някак… — щракна с пръсти Пашов.

— Далечни — подсказа Дано.

— Именно! — възкликна Пашов. Тупна Дано по рамото и безцеремонно го остави, запътил се с бързи стъпки към кабинета си, където го очакваха десетина пациенти.

Петър Каменов пушеше на една от пейките пред клиниката. Изглеждаше уморен, но и успокоен.

— Всичко мина добре — изправи се той. — Можем да тръгваме. Ще я изпишат след седмица. Благодаря!

— Радвам се — кимна Дано.

Файтонът ги понесе към Землен. Мълчаха. За първи път бяха сами, двамата. И за първи път бяха разменили обикновени човешки думи. Но тази първа човешка близост ги сковаваше. Досега се опознаваха и познаваха само в мислите и прозренията си един за друг.

Най-сетне Петър Каменов се прокашля:

— Вашият приятел е изключителен лекар и човек.

— Нещо подобно каза и той тази сутрин — отговори Дано. — Изглежда сте се поопознали през нощта.

— Два пъти идва да наглежда оперираните. Не спи ли този човек!

— Казва, че спял и си почивал когато работи — усмихна се Дано.

— Изглежда сте от едно тесто — каза повече на себе си Петър Каменов. След което попита: — Убедихте ли съдружниците си от „Речни мини“ в ползата от съучастието на миньорите в акционерното дружество?

— Не, за съжаление. Не могат да приемат други закони за печалба, освен познатите им вълчи закони. Заканват се!

— Такива са законите на социалния строй — каза Петър Каменов. — Несправедливи.

Дано Сребров се замисли. Есенната утрин, хълмовете и мекия тропот на конските копита сякаш им бяха третия спътник, който безмълвно и ненатрапчиво присъстваше около тях и в тях. И, на пръв поглед, неговият свят изглеждаше безметежен. А в него също кипяха страсти, противоречия, битки за живот и за оцеляване. Справедливи ли са те, или несправедливи? Просто — живот: единственият и единствено възможен! Всеки друг би бил утопия, неестествен и противоречащ на човешката природа, на природата въобще. И — обречен, самообричащ се.

Той разбираше намека в думите на Петър Каменов, за несправедливите закони на социалния строй, които изключваха възможността отделният човек да ги поправи. Не беше съгласен, и го каза:

— Според мене, личностите и обществото, като цяло, могат да направят който и да е социален строй справедлив или несправедлив. Как мислиш, Тошето или Христо Моллов, не биха ли направили всеки социален строй подобен на тях, еднакво несправедлив, макар че са от различни социални среди?

— Така е — отговори Петър Каменов. — Но въпросът е за каква част от обществото социалния строй ще е справедлив, и за каква — несправедлив.

— Разбирам, имаш предвид руския модел, след революцията. Но той е насилствено наложен и противоестествен. Как ще се развива едно общество, което подтиска енергичното и напредничавото в себе си за сметка на инертното, на бедното духом.

Лицето на Петър Каменов изведнъж придоби сурово изражение. Сурово изрече и следващия си въпрос:

— Не се ли родеете твърде много с една идеология, която днес трови Германия — свръхчовеци, богоизбрани?…

— Не — усмихна се Дано. — Това е другата крайност. Правя много точна разлика между избрани и богоизбрани. Впрочем, всеки е избран за нещо и въпросът е дали е намерил мястото, за което е избран.

— Убедително и… разоръжаващо — усмихна се и Петър Каменов. Но усмивката му бе изпълнена със съмнение.

— Вашата въоръжена утопия е по-опасна. Тя ще се опитва да върне реките срещу течението им и да търкаля камъните към върха — безсмислен сизифовски труд, в който сами ще се убедите, но накрая, след като изцедите последните сили и последната вяра у хората.

Петър Каменов поклати глава:

— Грешите, господин Сребров. Ако доживеем, сам ще се убедите.

— Ще се радвам, ако и двамата имаме тази възможност, макар че тя няма да ни донесе радост — отговори с тъга Дано.

Той не криеше чувствата си пред Петър Каменов. Обикновено безизразното му лице сега отразяваше не само думите, но и помислите му. И двамата сме самотници, Каменов, и такива ще си останем. Ти — сред своите, и аз… И точно те първи ще ни накажат.

Пред тях вече се възземаше последния хълм преди Землен.

— Вече имам домашен телефон — каза Дано. — Предупредих доктор Пашов, ако нещо се налага, или при изписването на Йя, да се обади.

— Благодаря! — надигна се Петър Каменов. — Тук ще сляза. Ще отида към мината. И без друго не ми се прибира вкъщи.

Той скочи от файтона и пое към глинестия насип на мината, който вече се провиждаше над хълма.

Пред железопътния прелез до гарата Дано спря. Не толкова заради спуснатите бариери, отколкото заради Топчев, когото най-малко очакваше да види тук.

— Какво правиш тук? — попита изумен.

— Тебе чакам — изръмжа Топчев.

— Нали знаеш, че имам телефон, защо…

— Дрън-дрън! — спря го Топчев. — Работата не е за телефон. Слушай: у вас те чакат представители на електроцентралата, притиснати са, „Речни мини“ стачкуват, ще те молят да увеличиш доставките на въглища. Е…?

Дано мигновено оцени обстановката и подсказващия въпрос на Топчев.

— Само при условие, че увеличените доставки останат и след стачката, а акциите ми при тях се удвоят.

— Искай утрояване на акциите, заем ще ти отпусна! И… не сме се срещали, не сме се виждали! — предупреди Топчев забързано. Влакът вече се подаваше в далечината и той се отправи към перона на гарата с мечешката си походка.

Значи, на собствениците на „Речни мини“ вече им е парело под краката, когато се опитваха да го сплашат. Той очакваше подобно развитие, изненада го само бързината. Стачката работеше за тамошните миньори, но и за него. И ще работи, докато не се скъса нечий златен ланец…

Предоставяше му се възможност да крачне през хълмовете и да излезе на голямата река. Нямаше да я проиграе.

Двамата представители на електроцентралата не скриха изненадата си от условията на Дано Сребров.

— Така вие ставате най-големия доставчик и акционер в централата. Това няма да зарадва собствениците на „Речни мини“. Ще смогнете ли с доставките и ще издържите ли на техния натиск?

— Всичко това е моя грижа — отговори спокойно Дано. — Вие не губите нищо, неустойката в договора е за моя сметка.

— Така е — кимнаха. — Ще представим на дирекционния съвет вашите условия и ще ви уведомим. Тук, до ден-два… А не се ли страхувате от стачка и при вас?

— Не.

Отговорът му прозвуча така, сякаш го бяха попитали не се ли страхува от динозаври. Това ги изненада още повече.

Привечер Михал донесе новината, че Петър Каменов организира събирането и изпращането на помощи за стачкуващите миньори в „Речни мини“. Ето как солидарността работи и за него — колкото по-дълго продължи стачката там, толкова по-лесно ще преглътнат условията му господата със и без златен ланец. Усещаше позицията си силна и защитена, подсигурена вече и от готовия индустриален клон на железопътната линия. Нищо не можеше да попречи на увеличените му доставки на въглища за централата.

Той се усмихна при мисълта за индустриалния клон на железницата. Тогава Топчев се бе разярил не на шега. Браво, намерил му цаката! — изръмжа. Видите ли, измислил го! Той мисли, а работният добитък да се трепе… Келеш!

На третия ден сутринта телефона на Дано Сребров иззвъня и той чу учтивата покана на дирекционния съвет на централата да ги посети за подписване на договора.

— Благодаря! — отговори, след като уточни мястото и часа.

Пред него, сияеща, стоеше баба Стефана.

— Имаме си момченце! — плесна с ръце. — Здравка току-що роди. Същински Михал. На пук на онзи, Молловия, дето плещел врели-некипели.

— Ден на добри новини — засмя се Дано. — Да им е честито! Предай им. Налага се веднага да тръгна. А на детето предай тази златна пара.

Облече се както обикновено, спортно и свободно, така че облеклото му да не показва нищо, подобно на изражението му.

Когато пристигна, от директорския кабинет на централата вече излизаха собствениците на „Речни мини“, подписали новия договор. Посрещнаха го с тежки погледи. Той кимна безизразно и ги отмина, сякаш бяха случайни присъстващи на обичайния му път. Същото кимване отреди и на директора на електроцентралата. Прав разгледа договора и прав го подписа със собствения си златен „Паркър“.

— Да се поздравим за добрия край! — подаде му ръка директорът.

— За началото — поправи го Дано. За него този успех бе само поредното било на предпланините. Блазнеха го снежните върхове на Балкана, на Балканите… а защо не и по-нататък!

От незабележимата странична врата на кабинета влезе млада, миловидна жена с табла, в която крепеше чашки с кафе и коняк.

— Жена ми — представи я директорът. — Много е стеснителна, но бяха добри приятели с хер Нунке, а той говореше с възторг за вас и тя не издържа на любопитството си да ви види, да се запознаете.

— Да, така е! — каза с неочаквана смелост младата жена, присъща понякога на свенливите.

— Дани!… — изуми се съпругът й.

— И това е част от любопитството ми, аз се казвам Дани, а вие Дано — усмихна се тя. — Заповядайте, седнете! — покани го.

— Благодаря! Но ще приема само кафето, ако позволите.

— Очаквах го — засмя се тя. — Знаем и вкусовете ви.

— Поразително! — възкликна съпругът. — Господин Сребров, вие сте третият мъж, който вдъхва подобна смелост у жена ми. След хер Нунке и господин Топчев.

„Благодаря!“ — кимна Дано и към двамата. И продължи да кима, защото те подхванаха разговор, в който великолепно се допълваха. Категоричните оценки на съпруга се редуваха с миловидната стеснителност на Дани, която все повече му напомняше отчаяно смела в любопитството си сърна, достатъчно близка, но и примамваща го в гъста, непозната гора. Лицето му бе самата учтивост и съпричастност в разговора, но сетивата му се изостриха. Долавяше усвоени до съвършенство роли, които двамата играеха — всеки в своето амплоа, но водещи го към едно и също: да се разкрие!

Обсъждаха какво ли не — от посредствените собственици на „Речни мини“, до Топчев и хер Нунке. От него преминаха на заместника му, също добър немски инженер, но съвсем различен, с духа на нова Германия, ала скучен, неразбираем за нас, нали господин Сребров? Нали…?

На всичките миловидни „Нали?“ Дано отговаряше с еднозначни кимвания, каквото и да означаваха те за любезните домакини. Но въпросите не бяха единственото им оръжие, те го изучаваха, опитваха се да проникнат в него. Директорът го правеше открито, а Дани — иззад невинното си любопитство, което успяваше да подчертае със смутени движения на прекрасното си тяло под коприната.

— Благодаря ви, госпожо! — изправи се Дано и леко се поклони на директоршата. — Беше ми приятно. Не съм допускал, че едно кафе може да внесе толкова очарование в една делова среща. Благодаря ви!

— Благодаря! — кимна и на директора.

Изпроводиха го усмихнати, всеки по своему.

Странна двойка, мислеше Дано по обратния път към Землен. Не просто семейство и не просто директор и директорша, а и още нещо… Но от висока класа, безспорно. Щом успя само до тук да проникне в тях. Какво ли се крие зад това „още нещо“? Припомни си последователността на разговора и неговата насоченост към хер Нунке, към заместника му и, в крайна сметка, към новия дух на Германия, нали?… А това изтегли от паметта му спомен от случайна реплика на Топчев, че господин директорът е немски възпитаник. Да! — поздрави се Дано. Това насочва към друго: към школовка при специални институции със специални интереси, не като тези на хер Нунке. Именно те са оценили възможностите на тази двойка и са я подготвили. Това обяснява класата им, както и смяната на хер Нунке с представител на новия дух на Германия — на Безум! Но ще сложи точка на преценката си, след като се запознае с немския инженер.

От ума му не излизаше незабележимата странична врата в кабинета на директора, през която влезе госпожа Дани. Но тя вероятно даваше и добра възможност да си в кабинета, без да влизаш. И не само на госпожа Дани, изглежда…

Няма да се учуди, ако в момента трима обсъждат поведението му, както той — тяхното. Очевидно му предстои игра на високо ниво. Ще се постарае.

Госпожа Дани му предложи тази възможност още следващата неделя. Телефонът иззвъня и тя го покани на пикник край голямата река.

— Господин Сребров, моля ви! — Говореше свенливо и настоятелно. Отчаяно настоятелно. — Ще бъдем ние, господин Топчев и някои от собствениците на „Речни мини“. Там, край голямата река, сега е прекрасно. Есенно — много пясък, малко, но топла и чиста вода, тишина… Моля ви!

Той реши да провери настоятелността й.

— Благодаря, но имам други планове.

— О, не! — възкликна госпожа Дани. В свенливостта й се прокрадна тревога. — Много, много, много ви моля! Без вас няма да е същото. По-добре да го отложим… — почти изхлипа.

Ясно, усмихна се Дано, поръчението е категорично! И поставя на изпитание възможностите на госпожа Дани да го изпълни. Е, ще й даде точка пред… поръчителя.

— Добре, госпожо — каза най-после. — Ще отложа плановете си.

— Благодаря, благодаря, благодаря! Чакам ви… — извика прочувствено и обещаващо госпожа Дани. Вероятно го казваше и с хубавото си тяло под коприната, както в кабинета на съпруга си, но и кимаше победоносно на някого.

Когато Дано пристигна, компанията вече бе готова за път. Само Топчев и госпожа Дани не бяха заели местата си в последния трети файтон. Финансистът настояваше да пътува в него, а госпожа Дани категорично му отказваше.

— Топчев, съображенията ми са две — усмихваше се тя подкупващо. — Искам да пътувам с новия си приятел, господин Сребров, и никак не искам ти да си при кошниците с провизии. Това би означавало да ги намерим празни, когато пристигнем. Ето ти бутилка коняк и отивай при съпруга ми!

— Е, възмезден съм… отчасти. — Топчев взе бутилката и забърза към втория файтон.

Потеглиха.

— А ние там ще си направим кафе, господин Сребров. На два камъка, до самите води на реката. Те ще се оттичат пред нас, а ние ще си пием кафе и ще си бъбрим тихичко. Ще бъде приказно, ще видите!

— Вие имате дарба да внушавате, госпожо Дани. — Поласка я той. — Щом аз, прагматикът, се поддадох на описанието ви.

— Наистина ли? — Невинността й бе възхитителна. Но именно тази невинност свиреше първа цигулка в семейната двойка. Щом на нея, а не на господин директора е поверено сама да води играта с него!

— Не преувеличавам — каза равно Дано. — Ето, например, същата тази картина през моите очи: мършава есенна река, лошо сварено кафе, блатен дъх и пясък в обувките.

— Бррр! — потресе се госпожа Дани. Малкото й, хубаво тяло се раздвижи под коприната, сякаш молеше пощада и покровителство. Великолепен инструмент, великолепно настроен!

— Съжалявам — каза с горчивина и лека сянка по бледото си лице Дано.

— Разбирам ви, приятелю! — докосна ръката му тя. А коленете й съчувствено докоснаха крака му. — Боже, колко трудно ни допускате до себе си вие, мъжете!

— За да не се разочаровате прекалено рано.

— Не винаги. На това се надявам… — каза умоляващо госпожа Дани. — Вие обичате началата, аз — също. Защо да не си поделим едно от тях. Това, днешното?…

— Не го ли правим вече? — усмихна се Дано. Изви се към нея и усети натиска на кръглото й бедро. Тя не се отдръпна. Притвори само очи, а след това протегна ръка към реката:

— Вижте! Прекрасно е, нали?

Първите два файтона бяха спрели на обширна поляна с мека, есенна трева, преминаваща в пясъчна ивица до ленивите, гладки води на реката. Далече от тях белееше малък параклис, приютил се под короната на грамаден орех.

Топчев ги посрещна с ръмжащ упрек:

— Войската гладна и жадна, а обозът едва се влачи! Да не крепите сурови яйца?

— Сега, сега ще проверим — грабна двете кошници директорът на електроцентралата и занарежда лакомствата от тях върху разстланите одеяла.

— О… о… о…! — посрещаше всяко от тях с възторг компанията.

— А ние да си направим кафе, господин Сребров! — предложи госпожа Дани.

— Те ви го младото поколение — изпортена стока! — отпрати ги Топчев.

На самия бряг върбите сякаш бяха коленичили с разпуснати клони над водата — разкошни и тъжни. Естествено, помисли Дано, при тази непрестанна гледка на отминаващите води…

Госпожа Дани сръчно разпали малък огън от сухите върбови клонки. Сложи медното джезве върху две камъчета и, както бе коленичила и тя, вдигна глава към Дано:

— Ще се опушим — усмихна се невинно. Невинно го гледаше и невинно предоставяше игривата си пазва под коприната.

— Приличате на древна жрица — каза Дано.

— А вие имате странно лице: бледо, а силно. И, щом съм жрица, защо да не съм пророчица. Пророкувам ви успехи, господин Сребров, успехите на силните. Тяхното време идва.

— Нима?

— Наредете се сред силните, господин Сребров, мястото ви е при тях! О, кафето…! — възкликна тя и го отне от огъня. Но после няколко пъти го връща над него, докато от пяната не остана един единствен мехур.

— Окото на кафето — каза госпожа Дани. — Вижте, под него ври, а в него се отразяваме ние, върбите, небето, целият свят. Какво красиво око!

— Ще го изпия с удоволствие — кимна Дано.

— Няма ли да се опиете? — вдигна невинните си очи госпожа Дани.

— От него — не. — Усмихна се той.

Тя сведе очи. Замълчаха. Далече зад тях шумеше мъжката компания. Над тях мълчаха върбите. А между него и госпожа Дани играта продължаваше — с невинност, с престорени смущения и пророчества. Той нито за миг не забравяше, че е обектът на тази игра и се държеше точно като такъв, поддаващ се в малките, невинни ръце на играча!

— Когато замълчим, заприличваме на тези тъжни върби — каза тихо Дано.

— Господи, същото мислех и аз! — въздъхна госпожа Дани. — Хубаво е да чуеш мислите си. В подобно настроение можем да посетим параклиса, нали? — попита подканващо госпожа Дани и се изправи.

Минаха встрани от мъжката компания.

Вратата на параклиса бе заключена, но ключът гостоприемно висеше на малка верижка.

— За да не влиза добитък или дивеч — поясни госпожа Дани, докато отваряше обкованата и потъмняла от времето врата.

Вътре цареше полумрак. Косо иззидано малко прозорче насочваше сноп светлина върху лика на Богородица и Младенеца, изрисувани в синьо и златисто на източната стена. Вратата зад тях тракна, затворила се сама, сякаш пазеше да не излети навън дъхът на тамян, восък и догорели свещи.

Запалиха и те две свещи, госпожа Дани бе предвидила всичко, и ги забодоха в опясъчения малък олтар. Очите на Божията майка и Младенеца оживяха, гледаха меко и благосклонно.

В същия миг Дано долови парфюма на госпожа Дани и далечен мирис на дим от върбови клонки. След това усети склонената й главица на гърдите си. Безмълвно погали меките й коси с брадата си. Единствени свещите пропукваха тихичко в сумрачната тишина на параклиса.

След време към тях се прибави молитвеният шепот на госпожа Дани, накъсан, едва доловим:

— Закриляй ни, Майко… Закриляй силните… дай сили на слабите… Дай ни твоята любов…!

Тя се прекръсти, извърна се към него и прошепна в лицето му:

— Силен си, приятелю! И силните ще те потърсят. Запомни тази наша малка тайна. Запомни всичко тук. То ще е нашето хубаво начало, нали?…

Останалото бе доизказано от малките й ръце, от малките й гърди, от кръглите й бедра, които шептяха по него по-тихо и леко от коприната й.

Тя изведнъж се отдръпна и каза:

— Да си вървим.

Навън дневната светлина ги ослепи. Хвърчилото на ято жерави плуваше в есенното небе.

— Есента си отива — каза той.

— Но ние оставаме. Ние и още нещо… — усмихна се тя.

От шумната мъжка компания бе оцелял единствен Топчев. Седеше мрачен и мрачно отпиваше коняк направо от бутилката. Останалите се бяха натъркаляли в невероятни пози и шумно хъркаха.

— Господи, Топчев, какво си им сторил? — попита госпожа Дани.

Попита тихо, но съпругът й мигновено се надигна изтрезнял:

— Тръгваме ли, мила?

— Ако е по възможностите ти! — каза тя с нескрито презрение и му обърна гръб.

Топчев и Дано си кимнаха.

Първият сняг бе затрупал околийското градче.

Когато Топчев влезе в просторния салон на Първови, огънят в камината вдигаше високи пламъци. Обичайните обитатели на салона бяха на обичайните си места: Ана и Първов — от двете страни на камината, Симеонов — срещу тях. Фотьойлът на Топчев го очакваше до Ана.

— Закъсняваш — посрещна го старият Първов.

— Забави ме един плебей, твоят зет — изръмжа Топчев. — Дойде с бутилка коняк и…

— По какъв случай? — спря го Първов.

— Дреболия. Погаси всичките си банкови заеми, ипотеки и така нататък.

— Е, поводът не е много дребен! — засмя се Първов. — Значи ли това, че работите му потръгват?

— Горе-долу — измърмори Топчев. — Построи индустриален клон на железницата до мините си, утрои доставките на въглища за електроцентралата, миньорите му не стачкуват — работни хора… А, станал е най-големия акционер в електроцентралата, ей такива ми ти работи.

— Какво? — сепна се Първов. — И, според тебе, това са дреболии? Я се огледай, драги ми Топчев, кой в нашия заспал градец е направил и половината от всичко това за толкова кратко време!

Докато поемаше чашката с коняк от Ана, двойната гуша на Топчев потрепери:

— Не аз, той го казва — плебеят. Според него, той досега само си плюел на ръцете, преди да похване истинска работа.

— Аха… — стихна възмущението на Първов.

Ана видимо се напрегна. Всеки успех на Дано Сребров правеше от него по-висок и по-недостъпен глетчер. Симеонов реши да се намеси. Сплете тънките си пръсти и се прокашля:

— Изглежда на господин Сребров му помагат не само личните му качества. Чувам, напоследък е станал и добър християнин, посещава параклиси, пали свещи, моли се…

Симеонов ликуваше. Бе привлякъл цялото внимание на Ана с многозначителната си реплика. А Топчев оползотвори този момент по свой начин — първо отпи от хубавия коняк, след което си отбеляза осведомеността на Симеонов, която доказваше неслучайното му присъствие в града. Той очевидно бе третото звено във веригата, след заместника на хер Нунке и госпожа Дани. Трябва да предупреди Дано! А гласно рече:

— О, падна голямо пиене! Натръшках ги всичките, приспах ги. На отиване пътувах с директори и собственици на мини, на връщане — с трупове… Ха-ха-ха!

— Като оставим настрана тези ваши подвизи, не виждам нищо лошо в посещението на параклиса — вметна Първов. — Зная го, много скромно и свято място на брега на голямата река. С Божията майка и Младенеца, нищо друго, помня ги. Изрисувани са в синьо и златисто, нали Топчев?

— Да — потвърди финансистът, макар да не бе стъпвал в параклиса. — Но преди това си напалихме огънче на брега, пихме кафе, бъбрихме и чак тогава отидохме в параклиса да се помолим на образите на Богородица и Младенеца.

— Значи, съпругът ми е бил в добри ръце? — попита присмехулно Ана.

— В самите Божии ръце — отвърна й Топчев.

— А хубава ли е… иконата? — присви очи Ана.

— Ами-и… — проточи Топчев, — как да кажа, малка, нежна, но с чар, обаятелна!

— Топчев! — възмути се Първов. — Как описваш една светиня?

— Профан съм, Първов, признавам — разпери късите си ръце Топчев. — Но усетих Божието внушение — любов! Всемирна любов.

— Любопитна съм да я видя! — каза Ана Първова с тон на категорично решение.

Топчев кимна, скрил усмивката си в косматото си лице: „Кой знае защо не съм изненадан, госпожо!“. И подаде чашката си Ана да му долее.

— Ненаситник! — прошепна му тя със закана. На което той отговори с най-любезната си мечешка усмивка:

— Ще го уредя, разбира се, госпожа Дани е толкова мила, че няма да ни откаже една повторна разходка до параклиса.

Старият Първов махна с ръка:

— Добрите новини — до тук. Обяснете ми, господин Симеонов, защо вашият нов и силен ред в Германия прогонва силите на нацията — учени, писатели, художници?

— Защото може да си го позволи — отговори Симеонов. — Силният може да си позволи всичко.

— И от това става ли той по-добър?

— Естествено. По-добър и по-силен.

— Така! — вдигна пръст Първов. — Я да приведем това правило в правото, да видим какво ще се получи. Прогонваме, да речем, силните закони на доброто, ще стане ли правото по-добро само със законите на злото?

— Нне — заекна Симеонов. — Не е така просто и еднозначно. Вие изпадате в правна риторика, софизъм… Обществото и нацията, как да обясня…

— Няма как — прекъсна обърканото му обяснение Първов. — А и аз нямам повече въпроси към тебе.

— Свидетелят е свободен! — изхили се Топчев.

Но никой не оцени остроумието му. Първов мрачно кимаше на себе си, Симеонов кършеше тънките си пръсти, а Ана очевидно бе в най-тъмния ъгъл на параклиса и гледаше молитвения ритуал на двамината, в който мистика и еротика се бяха вплели до задъхване. Ах, тази малка госпожа Дани! И тя, естествено, ще си строши гръбнака, полетяла от непристъпния глетчер, но е любопитно да я види как самонадеяно се катери по него. Нещастница, поредната нещастница!

Топчев сам си доля от коняка и също предпочете да остане сам със себе си. Размисли се за Дано. Този млад „гений на дивото“ се опитваше да остане извън времето и хората. И засега успяваше. Но се задават силни ветрове, урагани, и те ще пометат и времето, и хората и ще го омешат с тях. Тогава?… Какъв ли избор ще направи тогава неговият любимец? Само в едно не се съмняваше Топчев, изборът ще го направи Дано, никой друг. На друг не би позволил да избира вместо него.

Отпи и се намръщи. Някой бе сменил хубавия коняк на Първов…

Дъхът на Безум вече обдишваше и територии далече извън Германия — Италия, Испания, Япония. Къде повече, къде по-малко не оставаха пощадени и други страни и народи. Някаква лудост, пиянство, обземаше нормални довчера хора. А ненормалните ставаха водачи.

Тази лудост облъхна и Землен. То, цялото, сякаш се превърна в кръчма, като кръчмата на Юзчето, в която пияните от всички маси се надвикваха и ругаеха едни други. Нароиха се разни партии и партийки, чиито имена Дано не искаше и да знае, щом ги водеха хора като Христо Моллов и Тошето.

Впрочем, кръчмата на Юзчето вече бе станала кръчмата на Юзовица. Юзо се оказа болен от захарна болест. Сполетя го удар, парализира се и сега лежеше безмълвен на същото миндерче в задната стаичка, на което „се впрягаше между стръките на чуждите каручки“. Но Юзовица турила второ миндерче, та да има къде да се впряга Тошето, когато я спохождал. Юзо гледал в тавана и мучал. От кръчмата често го чували да мучи. След което Тошето се измъквал през задната врата на стаичката, а Юзовица се връщала в кръчмата дваж по-опалена, светнала.

Лудост и бесове шетаха по света. Шетаха и в Землен. Особено откакто светнаха електрическите крушки и се разбъбриха няколко радиоапарата в селото. Този в кръчмата на Юзовица не млъкваше от сутрин до късно вечер и заливаше Землен с новини от целия свят. Имаше за всеки по нещо, и за всички, така че споровете и караниците се подклаждаха всеки ден с нова сила.

Да ги питаш какво им сипват в чинията германците, англичаните или руснаците, не могат ти каза, ама ще се изпотрепят за тях! — мърмореше баба Стефана. Нямат с какво гащите си да вържат, главите им мътни, та размътени, а седнали политиката да бистрят! Я вижте Дано, вижте Стоян Моллов, вижте Ботуна, кой от тях си губи времето в празни приказки — никой. Ама тя, празната стомна, свири на вятъра, я! Капка водица няма в нея, но един нищо и никакъв ветрец да полъхне, надува се и вие, та света проглушава…

Дори това добродушно мърморене на старата жена не разведряваше Дано. Последните новини от радиото никак не приличаха на полъх, а на буреносен вятър, понесъл градоносен облак. Това го правеше неспокоен и несигурен. Сякаш слагаше полупрозрачна превръзка на очите и мисълта му, която пречеше на далечните му помисли и планове. Някакъв сатанински глас злорадо му нашепваше, че каквото и да предприеме, утре ще бъде разрушено, пометено. Очакваше доктор Пашов, но дори това очакване не му помагаше да се откъсне от мрачните си мисли. А поводът за посещението на Пашата бе повече от хубав — да гостуват на малката Йя по случай годишнината от оперирането й.

В този момент автомобилът на доктора спря пред Дановия дом и секунда след това Пашов връхлетя в хола.

— Здравей, сребърен! — провикна се шумно и весело той. Цялата му дребна, но елегантна фигура излъчваше жизнерадост, любопитство и разпоредителност. Очите му за миг обходиха обстановката и той пак се провикна: — Бре, тук свети повече от моята операционна зала!

— Естествено, тук аз оперирам — усмихна се Дано. Но усмивката му бе с цвят на есенно листо.

Есенно посърнаха и очите на Пашов.

— Какво те измъчва, сребърен? — попита.

— А тебе? — отговори му с въпрос Дано.

— Личи ми, значи… — помръкна Пашов. — Вчера оперирах едно дете, като Йя, а когато го отворих — стогодишен рак! Представяш ли си: дете и рак…

Дано въздъхна:

— Същото става днес и със света, Паша. Мирен, градивен свят, а вътре в него — хилядолетния рак на войната!

— Така е, натам върви — въздъхна и доктор Пашов.

— Да оставим това — махна с ръка Дано. — Е, ще гостуваме ли на малката Йя?

— Да тръгваме! — скочи Пашов. — Нямам търпение да видя малката си годеница.

Навън обаче ги връхлетя необичайна глъчка, идеща от кръчмата на Юзовица.

— Какво е това? — изуми се доктор Пашов.

Отговори му Михал, мрачен, с потъмнял глас:

— Война — рече. — Хитлер нападнал Полша. — И отмина.

— Рак…! — изпъшка Пашов. — Да вървим, сребърен, поне в малката Йя го нямаше този убиец.

Спуснаха се към реката и поеха по високия й бряг. Тихата вечер и мирните шумове на селото, чужди на бесовската гълчава в кръчмата, ги потопиха в друг свят. Ромонът на реката, приспивен, а незаспиващ постилаше пътя им.

— Хубаво! — каза тихо Пашов.

Петър Каменов ги посрещна на пътната врата.

— Добре дошли, заповядайте! — покани ги. — Нашият доктор е вече тук.

— Аха, значи, трите орисници на малката ни пациентка са на лице — засмя се Пашов. — Я да я видим и нея!

Но когато влязоха в къщата, Пашов се стъписа.

Бе изминала само една година, а го посрещна не дете, а момиче. Източила се в бяла ленена риза с шевица, Йя сияеше на електрическата светлина.

— Йя, какво е това, възмутен съм! — каза строго Пашов. — Ти не бива да си чак толкова хубава. Годеник съм ти, как ще изглеждаме утре един до друг пред олтара?

— Ами-и… — поруменя момичето, — ще се нацапам малко с въглищата на чичко Сребров.

— Виждаш ли — обърна се Пашов към Дано — още струвам нещо, щом годеницата ми е готова на такава саможертва за мене.

— Благодаря и на трима ви! — каза смутено Йя. — Болеше ме, а ми беше хубаво. Бях в един, такъв, добър свят… Така ще го помня винаги, винаги! — Тя се усмихваше с потръпващи, детски устни, готови за плач.

Иглика, майка й, побърза да сложи в ръцете й три големи ленени кърпи. В единия им ъгъл бе извезано „Йя“. Тя ги преметна на раменете им и се засмя:

— Сама ги извезах.

— Благодаря! — каза Пашов. — Ще я пазя за сватбата. Пазете ги и вие — обърна се той към Дано и стария селски доктор — защото ще кумувате.

— Заповядайте на масата! — покани Иглика. Очите й ги обливаха с тиха благодарност.

Останаха до полунощ. Домът и семейството на Петър Каменов излъчваха уют и простота, в които сговорът и мъдростта се преливаха от мъжката сдържаност на Петър Каменов до детската откровеност на малката Йя. Хубав, топъл дом! И Пашов, и Дано Сребров не можеха да се наситят на този непознат за тях уют.

На тръгване доктор Пашов се обърна към Иглика:

— Благодаря ти, стопанке! Създала си благословен дом, Бог да ти го пази все такъв!

Но на пътната врата Петър Каменов ги задържа:

— Има ли нещо? — попита. — Стори ми се, че донесохте и нещо друго отвън.

— Има, Петре — въздъхна Пашов. — Войната е започнала.

— Хитлер?

— Той.

— Довечера, жив-умрял, те искам у дома! — изръмжа в телефонната слушалка Топчев.

Вече е средата на зимата, а след паметната разходка до параклиса Топчев не беше се обаждал на Дано. Тогава се разделиха хладно.

— Защо ми се струва, че днес ме следяха два чифта очи? — попита го Дано, присвил пепелносивите си очи.

— Звяр! — изръмжа Топчев. — Някой ден ще те поканя у дома и ще ти обясня. Кога — не знам.

Този ден, изглежда, бе дошъл.

Телефонът иззвъня отново. Бе госпожа Дани. Канеше го за пореден път и той за пореден път й отказа:

— Съжалявам, тръгвам за града. Приготвям се вече. — И затвори.

От кухнята се подаде баба Стефана.

— Да ти сложа да хапнеш. Веднага ли тръгваш?

— Не, ще пътувам довечера с влака.

— Щото рече…

— Е, за едни тръгвам веднага, за други — довечера.

— Аха, бил е някой навлек! — прибра се успокоена в кухнята баба Стефана.

На гарата в околийския град Дано слезе по тъмно. Малко преди това бе минал бързият влак и слезлите от него пътници още се източваха от перона. Вниманието му привлякоха две млади жени, особено — по-високата. Имаше свободна, спортна походка и гъсти черни коси, подрязани до раменете. Те се огъваха при всяко нейно движение, без да се разпиляват — запомнящи се коси, като топла смола, върху която редките снежинки мигновено се топяха. Качиха се в очевидно очакващия ги файтон.

Той реши да повърви. Зимната вечер бе мека и тиха. Под стъпките му хрупкащият сняг го поведе не само по безлюдната улица, а и към неговата младост. Един вечно недохранен и зъзнещ гимназист подтичваше по зимните улици на този град. Пътят му бе строго определен: гимназията, кварталната фурна, библиотеката, домът на Топчев! От топлия хляб отчупваше вървешком малки залъчета, но от книгите и от Топчев гладно изгълтваше всичко, до троха — да знае, да знае, да знае…

Усмихна се и свърна в познатата пресечка към кварталната фурна. Облъхна го познатият сладък дъх на топъл хляб. Посрещна го и познатият собственик, но той не позна в него гладния гимназист.

— Един хляб! — помоли Дано.

Добрият човечец както някога заподбира от хлябовете, макар всички да бяха еднакви. Докато го наблюдаваше Дано се зарече да му помогне чрез Топчев за един основен ремонт на фурната.

Взе хляба, плати, благодари и веднага си чупна залъче. Знаеше, че това е върховното признание за собственика, за неговия труд. Кимнаха си усмихнати и Дано пое по улицата към центъра на града. Дъвчеше бавно и продължително, до сладкото на залъка. Както някога.

Пред дома на Топчев спря. Огледа масивната двуетажна къща и отново се сети за верността на финансиста. Тази къща той бе построил за първата си и единствена съпруга, починала при преждевременно раждане. От тогава живееше сам, с бездънните си финансови познания и с теорията си за „гения на дивото“. Дружеше с малцина. На грубите му ласки в този град се радваха само доктор Пашов и старият Първов. Помагаше с всичко и не прощаваше нищо, особено на избраниците си.

Дано бе повече от сигурен, че в момента Топчев лежи в широкия фотьойл до камината, а на ниската масичка пред него светят бутилката с коняк и чашката му. Ако има някой, който да се самоубива с коняк, това е той.

— Мммм, ето те и тебе! — изръмжа Топчев. — Имаш ключ за къщата ми, имаш ключ и за душата ми, лесно ти е. Нахълтваш по всяко време.

— Нали сам ме покани — отговори Дано.

— Сега — да. Но след онзи пикник бях ли те канил да влизаш в душата ми и да ми подхвърляш: „Защо ми се струва, че ме наблюдават четири очи?“

— Защото беше истина. И сега очаквам да ми обясниш — каза Дано и сложи хляба на масичката.

— И хляба си носиш. Онзи, гладния хляб, опоскал си го… — усмихна се Топчев. Но забелязал настойчивия поглед на Дано, добави: — Добре, ще ти се обясни! — И кимна към преходната врата, в рамката на която бе застанала младата жена с асфалтово черна коса. Жената, която бе привлякла вниманието на Дано на гарата.

— Добър вечер! — поздрави тя с алтов глас.

Беше в широк черен пуловер, черна пола и домашни чехли. Странно, изглеждаше на мястото си, свободно и непринудено. Когато пристъпи и леко наклони глава, косата й пак се огъна, без да се разпилее.

— Казвам се Неда — представи се. — А вие — Дано Сребров, знам. — На устните й нямаше и помен от усмивка, нито в очите й. Но това не я правеше по-малко приветлива.

Дано неволно я сравни с госпожа Дани и, колкото и да не си приличаха, шестото му чувство мигновено охлади и изпъна бледото му лице над силните кости. Значи, тази госпожичка ще му обяснява странното поведение на Топчев! Става интересно, да видим…

От съседната стая се разнесе шум от кухненски съдове. Там очевидно се разпореждаше спътничката на Неда.

— Ще помогна да приготвим вечерята — надигна се от фотьойла Топчев, като не забрави да вземе бутилката и чашката си.

Необичайната готовност на Топчев да ги освободи от присъствието си с нищо не промени изражението на Дано. Така, госпожичке, сега сме сами, можеш да започваш!

Тя седна във фотьойла на Топчев и наистина започна:

— Не се сърдете на общия ни приятел. Ролята му бе незавидна, особено при неговия нрав, който добре познаваме и двамата.

Ставаше все по-интересно. Една непозната го съветваше как да се отнася със стария си приятел. При това говореше за „роля“, като че ли Топчев от години не слизаше от театралните сцени. Браво! По-нататък до него стигаше само алтовия глас на непознатата. Слушаше, но не чуваше, загледан в пламъците на камината.

— Не сте от приказливите, господин Сребров! — въздъхна младата жена. — Това е отлично качество, но в момента ме затруднява.

— Правете като мене — каза хладно Дано. — Погледайте огъня в камината, интересно е.

Той вече се бе уверил, че именно тази дама е поръчала втория чифт очи, които го следяха напоследък чрез Топчев. Но тя започна така издалече и сбъркано мисията си, че го разочарова. А изглеждаше свободна и пряма.

Бе го разбрала и тя, защото изведнъж сведе глава, косите й пак се огънаха, и рече смутено:

— Помогнете ми, господин Сребров! Сбърках и…

— И сега не знаете как да продължите — каза без съчувствие Дано. — Има само един начин, да започнете отначало — ясно, кратко и открито. Колкото и да противоречи на… вашата роля.

— Прав сте, господин Сребров. Топчев ме предупреди за вашия, извинете, зверски нюх, но аз го подцених и се провалих.

— Значи не всичко е загубено. И така?… — подкани я той.

Тя придружи усмивката си с продължителен и дълбок издъх, като човек изплувал до спасителния бряг. Кимна, сякаш отърси косите си, и започна:

— Казвам се Неда, бивша възпитаничка на английския колеж и бивша мисис Слоун. Мистър Слоун се оказа грешка, както в дипломацията, така и в моя живот, която установих след двегодишен престой в Англия. Мистър Слоун ме разочарова, но демокрацията и културата, в които живях две години, ме очароваха. Именно те търсят най-доброто у нас, а вие сте един от това най-добро. Доказвате го със здравия си разум и модерно мислене. А проверката на ценностната ви система извърши, вместо нас, госпожа Дани. Ние само наблюдавахме, както сте забелязали. Някой ден трябва да й благодарим за неволната услуга! — усмихна се тя. И добави с облекчение: — Ето, това е!

Той бе отправил пепелносивите си очи в камината, но младата жена бе цялата в полезрението му. Цялата и цялостна, без съмнение. Неподвижна и вглъбена, тя излагаше убежденията си с откровение. Твърде различни бяха похватите на госпожа Дани! — усмихна се мислено Дано. А каза:

— Ето, така е по-добре! По-добре за вас, но не чак толкова добре за демокрацията, която ви е очаровала. Неведнъж е постъпвала сбъркано и тя, в момента — също. Изпусна злия дух от бутилката и сега той властва над Европа. И тя, демокрацията, водена от вечните си интереси, е принудена да подаде ръка дори на болшевизма.

— Така е — въздъхна младата жена — за съжаление! И понеже стигнахме до нацизма и болшевизма, ще ви предам едно писмо от хер Нунке за вас.

Тя пъхна ръката си под широкия пуловер и му подаде сгънат на четири лист.

Писмото започваше без обръщение и завършваше без подател, но бе именно за него и именно от хер Нунке:

„Приятелю, говоря ти от билото на нашия хълм. Говоря с тъга и отчаяние. След един ужасен престой в Черното царство, където бях отзован, имах възможност да посетя и Червеното царство. Уви, и Черното, и Червеното царство си приличат като две капки вода, различно оцветени — нищо друго, никаква разлика, никаква надежда! Две страшни човекомелачки, два Безума… Моля се ни една от двете да не залее твоята хубава земя, и тебе. Сбогом!“

— Кой ви даде право да излагате на риск хер Нунке с това писмо? — попита Дано.

— Не ни упреквайте — защити се младата жена. — Инициативата била на хер Нунке, нашите хора само са свели до минимум риска за него и за писмото.

— Къде е сега той?

— Някъде в Германия. Подготвя се извеждането му от там, но, както се досещате, подробности не са ми известни.

Той се вгледа в лицето й, обкръжено от огъващите се асфалтовочерни коси, и попита:

— А какъв е рискът за вас, самата?

— Какъвто е за всички други — отговори тя. — Какъвто ще бъде и за вас, ако приемете. Но независимо от решението ви, бъдете внимателен със Симеонов! Готвят го за прокурор, не случайно…

— А не се ли страхувате от мене? — каза внезапно Дано.

— Не — отговори спокойно Неда. — Дори да не станем партньори знам, че предател няма да оставя след себе си. А сега дайте ми писмото, трябва да го изгоря.

Тя взе писмото на хер Нунке, изви се към камината и пусна листа в пламъците. Остана така, извита, докато листът напълно изгоря. Пламъците сякаш нажежаваха асфалтовочерните й коси, черния пуловер и черната пола, в които се бе приютило младото й тяло. И над това младо тяло блестеше гилотината на риска.

— Недо! — повика я неволно той.

Тя трепна. После бавно се обърна към него и каза тихо:

— Така ме викаше баща ми. Само той…

Наистина можеше да й е баща! Но младата жена прекъсна мислите му. Надигна се от фотьойла на Топчев, пристъпи, наведе се над него и устните й докоснаха лицето му. После близна връхчето на пръста си и с леки движения заизтрива следата от червилото, шепнейки:

— За последно… Може да е последно…